12.

Съкрушителният удар на Стен върху Дюсейбъл завари Вечния император напълно неподготвен. Както Стен се надяваше, той бе все още в агресивно настроение, организиращ мащабно преследване на разпокъсани и немощни бунтовници.

Ала когато вестта за атаката бе предадена на Аръндел, Императорът бе завладян от нова трескава активност. Привикани бяха всички военни и политически съветници. Бяха изпратени цели флотилии да охраняват другите депа за АМ2. Дипломати бяха прогонени от топлите си кресла и пратени навсякъде из Империята да търсят нови съюзници.

Ловът на Стен удвои интензитета си, сетне го учетвори.

Ала преди да се разпореди за всички тези неща, Императорът организира най-мощната кампания за заглушаване на новините в цялата история на неговото управление. Заповедта бе разпратена до всички краища на света: не трябваше да се споменава и думичка за Дюсейбъл, нито дори за Кайренес, до второ разпореждане.

Императорските емисари дори не си направиха труда да припомнят какво ще бъде наказанието, ако тази заповед бъде нарушена.

Оставиха това на въображението на своите подчинени.

Но между тази заповед и нейното пълно прилагане имаше един съвсем кратък промеждутък.

Журналистическа ничия земя…

— Тук Ранет, предавам на живо от Дюсейбъл. Днес на Вечния император бе нанесен ужасен удар, когато бунтовническият водач Стен проведе изненадваща атака срещу най-важния имперски съюзник. С едно светкавично действие силите на Стен унищожиха стратегическо депо за АМ2 заедно с доставка, равняваща се на двугодишно потребление. Атаката бе последвана от съкрушителна поредица хирургични удари срещу ключови военни и транспортни обекти. Според висши служители от Дюсейбъл ще бъдат необходими десетилетия, за да се възстановят щетите. Очевидци на нападението разказват, че силите на Стен са направили всичко възможно, за да избегнат невинни жертви в гъсто заселените райони. Загубите сред цивилното население са почти минимални. Високоточните удари са продължили само няколко часа, но през това време, пак според запознати източници от Дюсейбъл, тази някога процъфтяваща планета е била неутрализирана като потенциален транспортен възел и склад за съхраняване на енергоемки материали.

Разрушението, на което сме свидетели тук, и което по преценка на експерти надхвърля няколко трилиона кредита, може да предизвика далеч по-широк отзвук из Империята. Високопоставени източници смятат, че нападението ще нанесе необратими щети върху имиджа на Вечния император. Много съюзници ще започнат да си задават въпроса дали Императорът е способен да опазва приятелите си срещу сходни действия. Някои дори наричат това битка на Давид срещу Голиат, като бунтовникът Стен е…

Ранет се отдръпна рязко назад. Изображението й на екрана внезапно се бе разпаднало. От слушалките проехтя пронизителният писък на заглушителите.

Не й трябваше време, за да разбере какво е станало. Всъщност бе дори леко изненадана, че й позволиха да предава толкова дълго. Не беше разчитала да успее да изпрати повече от първите два абзаца от репортажа си, преди да се намесят имперските цензори.

Ранет задейства двигателите, които щяха да изведат малкия й кораб от скривалището в близост до разрушения дюсейбълски космопорт. Корабът всъщност бе луксозна яхта, която бе получила от бизнесмен срещу обещанието да не споменава името му в поредица от репортажи за използване на робска работна ръка.

В действителност Ранет не би могла да му навреди особено, тъй като не разполагаше с ключови факти. Пропусната възможност, за която все още съжаляваше. Но несправедливостта бе поправена, когато имперските агенти, които я преследваха, почукаха на вратата му с регистърен списък на неговите яхти. Ранет се разсмя при мисълта за неприятностите, стоварили се на главата на нещастния бизнесмен, но после вниманието й бе погълнато от задачата час по-скоро да напусне пределите на Дюсейбъл. Време бе да се притаи някъде. Също както бе направила по време на кървавото управление на Тайния съвет.

А после ще остане там, докато нещата се успокоят. Тя не хранеше илюзии. Не беше изключено да се наложи да се крие до края на живота си.

Докато корабът напускаше гравитационните обятия на Дюсейбъл, Ранет отново си припомни за своя последен репортаж. За съжаление никога вече нямаше да й се удаде възможността да продължи разследванията си в тази насока. По нейно мнение това вероятно бе една от най-значителните новини в дългата история на управлението на Императора.

По-голяма дори от неговото убийство. От завръщането му. По-голяма от всяка война.

Вечният император, помисли си тя, току-що се бе изправил срещу противник от неговия ранг. Невероятното се бе случило.

Романтичната част от нея се питаше какво ли би станало, ако Стен евентуално спечели.

Дали ще управлява вместо Императора? Напълно възможно. Ако е така, дали Стен няма да е онова въображаемо митично чудовище, което мътноглавите учени наричат „просветления водач“?

Дай си малко почивка, тросна се Ранет. Няма такова нещо като добри и лоши. Само такива, които са вътре. И други, които искат да влязат.

Няма начин този Стен да е различен от останалите.

Удаде ли му се възможност, ще я прецака, както правят всички.

Аври смяташе, че неведнъж през живота си е била свидетел на чужд гняв. Но нищо в широкия й опит не можеше да се сравни с това, което прочете на лицето на Императора.

Лицето му бе восъчнобяло, веждите — смръщени в израз на назряваща буря. Очите му се въртяха в орбитите, сякаш следяха полета на лешояди.

Най-страшното обаче бе мъртвешката усмивка на лицето му.

Второто, не по-малко страшно нещо бе абсолютното му спокойствие.

— Сега не е време да се разгорещяваме — обясняваше той на събрания екип от помощници. — Истерията никога не помага по време на криза. Трябва да се отнасяме към проблемите си, сякаш са дребни неудобства. Аври… какви са настроенията в Парламента?

Аври подскочи и нервите й се изопнаха. Тя се възстанови бързо.

— Не особено добри, Ваше Величество. Наложи се тайрен Уолш да се прибере у дома.

— Разбира се — отвърна Императорът с мек глас.

— Никой не говори открито, но забелязвам известни маневри сред съюзниците и доста потайни разговори на задните редове.

— Ще им стегна юздите — обеща Императорът. — В края на краищата при кого могат да избягат? Скоро ще размахам камшик над превитите им гърбове. А междувременно постарай се да изразиш подобаващо моето съжаление и съчувствие. Кажи всичко, което трябва да се каже в подобен момент. Обещай им всякакви подкрепления. Увери ги, че съвсем скоро Стен ще бъде изправен пред съда.

— Да, Ваше Величество — кимаше Аври. — Но… освен за Стен… те се страхуват за запасите от АМ2. Разправяха, че нещата са зле още преди удара на Стен. А сега… не зная… доста са изплашени за бъдещето.

Вечният император отново изкриви лицето си в мъртвешка усмивка.

— Аз ще се погрижа за запасите от АМ2. И им кажи, че това е обещание, на което могат да разчитат. Нещо повече… — Императорът посочи комуникационния си център — преди петнайсет минути пратих нови доставки. Първите конвои ще пристигнат съвсем скоро.

— Да, Ваше Величество. Ще се радват да го чуят, сир.

— Пойндекс!

— Сир?

— Предаването на Ранет… някакви прогнози за това какъв процент от поданиците ми са го гледали?

Пойндекс едва успя да прикрие облекчението си. Беше очаквал да го засипят с обвинения, но също като Аври и той се изплаши от спокойствието на Императора.

— Да, сир — отвърна. — Но сведенията в тази насоки също не са обещаващи. Ваше Величество. Макар че щетите от първоначалното предаване не бяха толкова сериозни, колкото се опасявахме. По това време само около шест процента от аудиторията е следяла предаването. Големият проблем, сир, е, че записът от него е най-търсената стока в момента на черния пазар.

Императорът размаха безгрижно ръка.

— Добре. Няколко пиратски копия са се промъкнали. Едва ли ще ги гледат повече от три-четири процента.

— Ще ми се да е истина, сир — отвърна Пойндекс. — Но данните сочат по-скоро двайсет процента… за първия ден. А после — ако се придържаме към техния жаргон — са ударили право в тавана. — Пойндекс млъкна и преглътна мъчително, обмисляйки какво да каже нататък.

— Продължавай — подкани го Императорът.

— Да, сир… аа… прогнозират, че до две И-седмици осемдесет процента от Империята ще е видяла доклада на Ранет.

Пълна тишина от Императора. Пойндекс и останалите същества се присвиха в очакване на истинска експлозия от страна на абсолютния владетел на познатата вселена. Но той остана неподвижен за един дълъг, мъчителен период. Сякаш, помисли си Пойндекс, се съветва с някакъв демон дълбоко в него.

Императорът се намести в креслото, сетне си позволи лек смях.

— Не бих я нарекъл най-добрата новина, признавам — рече той. — Но както казах в началото на тази аудиенция, сега не е време да се фокусираме върху негативните неща. Ако действаме спокойно и методично, кризата скоро ще отмине. И преди съм изпадал в подобно положение. И винаги краят бе един и същ. Със смърт или смут за враговете ми. А поданиците ми ме възхваляват до небесата. — Императорът плъзна поглед по събралите се в залата. — Разбира се, междувременно ще се пролее доста кръв. Винаги е така.

Той млъкна. Сякаш беше забравил за присъствието им. Посегна замислено към чекмеджето на бюрото. Извади бутилка скоч и си наля. Сръбна. Притвори блажено очи.

Сетне заговори отново. Много бързо. Но, изглежда, не се обръщаше към хората в помещението. Сякаш водеше среднощен разговор със стари приятели.

Този път Аври наистина се изплаши. И тя като останалите стоеше съвсем неподвижно. Инстинктивно се досещаше, че сега не е моментът да привлича внимание върху себе си.

— Вината за Стен е моя. Какво си въобразявах? Когато Махони го доведе за пръв път, помислих си, че виждам младеж с голям потенциал. Потенциал да ми служи. Не биваше да оставам сляп за недостатъците му и най-вече за болезнената му амбиция. Чудно как някой пропуска подобни неща. Защото става въпрос за амбиция, която далеч надхвърля нормалните представи. Да. Сега вече разбирам. Той е искал трона ми от самото начало. — Вечният император отпи от чашата. — Така е. Това обяснява всичко. Стен е напълно побъркан. Бил е побъркан през цялото време. — Той потърси с поглед Пойндекс. — Мисля, че това обяснява всичко, нали?

Пойндекс не посмя дори да се поколебае.

— Абсолютно, Ваше Величество. Стен е луд. Това е единственото разумно обяснение.

Императорът кимна отсъстващо.

— Но действията му са съвсем рационални — продължи той. — Малко същества притежават подобна способност да осъществяват злите си намерения… Той сигурно си мисли, че аз съм луд. — Очите му се стрелнаха към Аври. Тя побърза да потвърди.

— Ако го мисли, сир, значи е безумец.

Отново замислено кимване.

— Разбира се, възгледите му намират известна подкрепа сред обществото. Макар и ограничена.

— Много ограничена… ако въобще я има — вметна припряно Пойндекс.

— Какво пък — въздъхна Императорът, — във време на икономическа криза враговете на монарха винаги надигат глава.

Хладен смях.

— Така е било и така ще си остане. В трудни времена опозицията се засилва. Техните водачи започват да си въобразяват разни неща. Но в края на краищата неизменно се провалят. — Императорът надари Аври с мъртвешката си усмивка. — Но ще е проява на лоша политика, ако изтъкнем пред тях грешките им.

— Съгласен съм, сир — рече тя. — Винаги е по-добре да обещаеш на хората нещо, отколкото да се бръкнеш дълбоко, за да го изпълниш, с риск да объркаш сметките.

Императорът й даде знак да се приближи. Тя го послуша. Той се пресегна, улови я и я дръпна още по-близо. Започна бавно да я гали. Аври се изчерви, но никой не посмя да коментира. Всички стояха със сведени очи.

— И все пак — прошепна тя — сигурно е ужасно трудно за един владетел да направи това, което е противно на природата му.

Императорът се разсмя горчиво.

— Защото — рече той, — ако се провали, цялата вина ще се стовари върху него. И поданиците му ще го изоставят. — Императорът поклати опечалено глава. — Макар че по-добре монархът да не се захваща с подобни неща. Инак… — Той млъкна. Очите му внезапно се оживиха. После извика: — Божичко, жалко, че поданиците ми не са с едно-единствено гърло. Щях да го прережа, без да ми мигне окото.

Сърцата на присъстващите подскочиха. Пойндекс осъзна, че е втренчил поглед в Императора и не смее да го отмести. Но после си даде сметка, че Императорът не го вижда. Лицето му бе безизразно, отдадено на скритите мисли. Той се завъртя с леко поскърцване на креслото и погледна към Аври.

Внезапно я притегли в скута си и тя инстинктивно се дръпна.

Пойндекс трескаво даде знак на присъстващите и помещението се опразни доста бързо. Той излезе последен.

Но точно преди да се озове отвън…

— Пойндекс?

Той се обърна. Аври бе просната гола върху скута на Императора.

— Да, сир.

— Това желание не произхожда от мен — рече Императорът. Той плъзгаше замислено пръст по кожата на Аври.

— Така ли, сир?

— То е от един от моите колеги… отпреди много време. — Пръстите му спряха на едно място. Сетне се събраха като щипци. — Името му е Калигула.

— Да, сир.

— Един доста зъл управник, по мое мнение. Не го е бивало много с финансите, разбира се, но е бил надарен в други области. За съжаление историците се съсредоточават предимно върху личните му навици.

Пръстите му се забодоха дълбоко в плътта на Аври. От устните й се откъсна тихо стенание.

— Доста несправедливо — рече Вечният император.

— Да, сир.

— Прекрасно — добави Императорът.

Пойндекс излезе навън и затвори вратата. Миг преди да го стори, чу писъка на Аври.

13.

Кал’гатеецът сър Танджъри подсвирна пискливо, нарушавайки продължителната тишина, възцарила се и помещението, докато обмисляше думите на сър Еку. Подсвиркването означаваше лек интерес и учудване.

— Сега разбирам — продължи съществото — защо подбирахте думите си толкова внимателно. Щеше да е доста лесно да се разбере неправилно изказването ви, а думите ви да бъдат интерпретирани като прикрит въпрос дали кал’гатейците хранят недоволство от Императора, откакто той се завърна.

— За щастие — отвърна Еку — аз си давах сметка, че разговарям с човек, чийто интелект най-малкото е равен на моя, и не се боях, че по какъвто и да било начин ще бъда разбран неправилно.

Танджъри подсвирна отново, а Еку позволи на пипалата си да трепнат, показвайки колко е доволен от този невидим двубой, продължаващ вече повече от два И-часа. Жалко, помисли си Еку, че от всички забавления, които той намира за стимулиращи интелекта, като исторически анализи или човешката игра го, козината на Танджъри само настръхва от скука, докато увлеченията на Танджъри, от типа на четиримерни уравнения по топология или картографиране на определен участък от вселената в допълнителни, въображаеми пето, шесто, седмо и осмо измерения, за Еку бяха интелектуална мастурбация.

Единствената обща земя, на която се срещаха, бе дипломацията. Но всеки от тях си даваше сметка, че докато се шегува със своя събеседник, в една истинска надпревара въобще няма да се стигне до състезание.

Причината да предпочитат манабийци вместо сънародници на Танджъри за имперски дипломати бе в техния вроден пацифизъм и неутралитет. Кал’гатейците не изпитваха скрупули да се изцапат с кръв, стига да видят някоя възможност да подпомогнат расата си.

— Ако правилно съм разбрал една ваша мимолетна забележка — продължи Танджъри, — вие споменахте името на онзи човек, Стен. И добавихте, струва ми се, че неговият доста причудлив жест да показва интимните си части пред Императора е имал съвсем сериозно съдържание.

— Заключенията ви не са много далече от това, което казвах — потвърди Еку. — Ако обичате, продължете.

— Много романтично. Едно-единствено същество срещу цялата Империя. Или поне така изглежда. Знаете ли, напоследък направих някои анализи, основавайки се на информацията, която ми пратихте. Става въпрос за онзи странен момент, за ситуацията, при която Империята ще се самоунищожи. Имате рядката възможност да пишете достоверна проза.

И двамата знаеха, че възможността Империята да направи самоубийствен скок съвсем не беше проза.

— Та от вашите данни си позволих да направя някои продължения. Напълно в стила на умствените упражнения, които сам сте подхванал. Ако желаете, мога да ви запозная накратко. И така, при настоящата обстановка изглежда напълно възможно едно същество — такова, като поставения извън закона Стен — да разтърси Империята. Ако Империята не съумее да реагира правилно на този на пръв поглед дребен дразнител, не е изключено да последват множество непредсказуеми действия, които да увеличават честотата и силата си за определен период, с което да предизвикат застой в цялата система и в края на краищата — ако възникнат нужните предпоставки — нейното разрушаване.

— Много интересно.

Танджъри замълча, докато галеше унесено удължените си лицеви пипалца, отпусна се на навитата опашка и се подпря на черно-белите си крайници. Би могъл да остане в тази поза съвсем неподвижно часове наред, дори дни, ако го желае.

— Наистина е интересно — съгласи се Еку. — Ще ми се да погледна вашите изчисления. Разбира се, единствено и само за забавление. Но вие споменахте нещо, което може би не разбрах.

— Искрени извинения. Забелязах, че колкото повече остарявам, толкова по-склонен съм да използвам заобикалки и дори неточности.

— Не — възрази Еку. — Вие бяхте съвсем ясен. Това, което ме интересува, е какво разбирате под „нужните предпоставки“. Ще може ли да бъдете по-конкретен?

— Постулирам няколко такива — отвърна спокойно Танджъри. — Може би най-пленителната е, ако този Стен сключи тайно споразумение с друга раса, такава, която по принцип поддържа, или се опитва да поддържа, неутралитет, когато става въпрос за общоимперска политика.

— Аха! — Еку се зачуди дали Танджъри не се опитва да посочи манабийците като същества, заемащи страната на Стен. Но едва ли. Не би се гордял с нещо, което е почти очевидно за кал’гатейците — Еку бе сторил почти всичко за това, освен може би да развее знаме с герба на Стен на него.

— Да. Имах предвид някоя голяма раса. Вероятно войнолюбива.

Сър Еку мълчеше, съвършено неподвижен.

— Раса, която освен това е била вярна на Императора по време на Таанската война и е поддържала враждебен неутралитет при Междуцарствието.

Това беше! Ето защо Еку бе пропътувал дългия път до този свят, при това в обстоятелства на пълна секретност.

— Хм — рече Еку. — Не бихте ли могли да добавите към фактите за тази хипотетична раса и този, че след завръщането на Императора те не са били възнаградени за своята вярност, може би защото звездната система, която контролират, независимо от многобройното население, е останала далече от сърцето на Империята?

— Има повече от двеста и петдесет подобни системи — подсвирна сър Танжъри и с това двубоят изглежда приключи. — Някои от най-уважаваните същества загинаха по вина на Тайния съвет. Изгубихме два милиона по време на Таанската война, а сега сме забравени. Доставките ни от АМ2 се държат под строг контрол. Ако можехме да горим дървесина вместо антиматерия, за да летим между звездите, със сигурност щяхме да се опитаме. Да — продължи да подсвирква Танджъри след кратка пауза. — Императорът затвори сърцето си за някои верни нему същества. Кал’гатейците няма да поемат на пътешествие редом с него. Свържете се с вашия Стен. Кажете му каквото ви казах. Нужна ни е само АМ2, за да започнем война. Попитайте го от какво има нужда. Кораби. Войници. Заводи. Всичко необходимо. Кал’гатейците избраха своята страна. И дори ако грешим и този Стен бъде унищожен, предизвиквайки рухването на Империята и връщане към епохата на варварството, пак ще е по-добре от абсолютния хаос, с който неминуемо ще завърши управлението на Императора. Предайте му и това.

Двеста и петдесет звездни системи изглеждаха като огромна придобивка, мислеше си Еку, след като се върна на своя кораб, за да си почине и да се подготви за официалния банкет на следващия ден. Но сравнени с гигантските размери на Империята, която обхващаше множество галактики, те изглеждаха като зрънце.

И все пак това бе някакво начало.

Той увисна над бюрото — или това, което можеше да се нарече манабийско бюро за безтегловност — и започна да преглежда документите, които куриерският кораб бе доставил, докато преговаряше с Танджъри.

Като дисциплинирано същество, Еку прегледа първо официалните фишове, но погледът му непрестанно се стрелкаше към малката купчина с лична кореспонденция — фишове от колеги, приятели и от една бивша партньорка. И още нещо. Нещо, което проблясваше.

Повече не можеше да издържа. Той протегна едно дълго пипалце и улови пакета. Малкият фиш излъчваше пъстра палитра от багри, ярки цветове, преливащи се на вълни.

Трябваше да се досети. Някакъв рекламен трик. Въпросът беше как подателят бе открил личния корабен код на Еку? Той се вгледа внимателно.

Обратният код бе изписан на ръка. Мар и Сен? Еку помисли малко и си спомни. Бившите доставчици на имперското домакинство. Еку имаше хубави спомени от тях. И той, като всички останали, имали възможност да се запознаят с обвързаните за цял живот еднополови любовници, бе останал очарован от милкените. За пръв път се запозна с тях на един официален банкет и бе впечатлен от това, че те не само си бяха направили труда да открият и синтезират образци от местната манабийска кухня, но бяха издирили и някои от любимите „ястия“ на Еку. Освен това го поканиха на няколко забави в тяхната прословута „кула от светлина“ — домът им в изолиран сектор на Първичен свят.

Но защо ли се опитваха да се свържат с него? Доколкото знаеше, те се бяха оттеглили в заслужена пенсия.

Той докосна една от сензитивните зони.

Пред него увиснаха две малки холограми. Мар и Сен. Антените им потрепваха.

— Приемете най-доброжелателните ни поздрави, сър Еку — пропяха, сетне изчезнаха. Какво ли следваше — някаква реклама?

Въздухът се изпълни с аромат, ухания от вкусни ястия. Пред него се появи холограмно изображение на димящо плато. То изчезна. Нова холограма, този път на официална банкетна маса.

Ах! Вероятно отново се бяха захванали с доставки и без съмнение, ако сър Еку се намираше близо до Първичен свят, щеше да се възползва от услугите им.

Колко странно, помисли си той. Двамата едва ли се нуждаеха от кредити. Но може би скуката и изолираният живот ги бяха подтикнали да се завърнат в света на бизнеса.

Масата изчезна и отново се появиха Мар и Сен. Те потвърдиха, че са на разположение за изпълняване на поръчки. И предлагаха…

Отекна звън. Еку погледна валхрона и си даде сметка, че закъснява.

Погледът му се спря на времето за проиграване на фиша и той се изненада. Оставаха още трийсет И-минути от записа. Какво ли бяха побрали там Мар и Сен — може би пълния списък на предлаганите от тях ястия и дори как се приготвят?

Много странно. Той побутна фиша настрани. Сега нямаше време да преглежда цялото съобщение на Мар и Сен. Време беше да тръгва за срещата с Танджъри.

Но Еку се поколеба, все още втренчил поглед във фиша. Не. Всичко това наистина не намираше напълно разумно обяснение.

Много, много странно наистина.

Вече закъсняваше за банкета…

Може би по-късно.

Конвоят се носеше през хиперпространството — осемнайсет военнотранспортни кораба и само два малки ескортиращи изтребителя.

Но никой не подозираше нищо за двете акули, прикрити в засада едва на осемнайсет светлинни минути от тях.

— Като рибен пасаж са — подхвърли берхал Флуи, командващият офицер на бунтовническия разрушител „Айслинг“, обръщайки се към своя брат берхал Уолдман, на борда на разрушителя „Аойфи“. — Заслепени от слънцето и пърхащи безгрижно из плитчините — право към разпънатата мрежа. Или — поправи той сравнението си — към вдигнатото копие.

— Как ще процедираме, сър? — попита Уолдман. Той беше с един ранг по-долу от Флуи въпреки общия им ранг като берхали.

— Както бе уговорено — отвърна Флуи. — Удряме ги и разцепваме формацията.

— Една атака и отстъпление?

Флуи се поколеба.

— Най-вероятно, но все пак имай готовност за пълно изтребление.

— Сър, някак не ми се вярва да оставят конвоя с толкова немощен ескорт. Дали да не изчакаме, докато подминат, и да претърсим района, за да сме сигурни, че не ни дебнат изненади, и едва тогава да ги нападнем в тил?

— Заповедта ми остава непроменена, берхал — рече лаконично Флуи. — Ако надушат нещо, веднага ще се пръснат. Имаме възможност да осъществим първия голям удар на бунтовниците и да впишем завинаги имената си в историята.

Уолдман, като всеки хонджоец, се интересуваше далеч по-малко от слава, отколкото от благоразумно оцеляване и печалба, но не посмя да възразява повече.

— По твое нареждане — рече той и обърна гръб на монитора.

Екипажът на „Аойфи“ вече се бе събрал в общите помещения и очакваше команда.

Корабните секунди се нижеха една след друга… докато на екрана светна нулата.

И двата разрушителя преминаха на максимална тяга и се „гмурнаха“ към конвоя.

На борда на имперските кораби завиха аларми и ескортиращите изтребители се стрелнаха между нападателите и конвоя в безполезна проява на храброст и опит поне да ги забавят. Бяха унищожени мигновено.

А после вълците се озоваха сред овцете и „стадото“ се разпръсна, преследвано във всички посоки от изстреляните от бунтовниците ракети. При сближаването с жертвите си капитаните наредиха да се открие огън с оръдията за близък бой, дори само за няколко секунди.

„Аойфи“ и „Айслинг“ бързо прочистиха опашката на конвоя.

Четири транспортни кораба престанаха да съществуват, други три бяха с тежки поражения.

— Още един заход — нареди Флуи. — Този път ще избираме индивидуални цели и ще ги довършваме.

Уолдман отново понечи да възрази. Това противоречеше не само на здравия разум, но и на директната заповед на Стен. Когато ги прати на тази мисия, с инструкции да всяват колкото се може повече хаос, той им нареди изрично никога да не поемат излишни рискове.

— Разполагате с бързи кораби — бе им казал. — Но това не ви дава право да се пъхате в устата на лъва. Все още имаме само четири бойни единици — Бор не са приключили с формирането на флота си. Бийте се здраво, но се върнете!

Преди Уолдман да намери сили да каже нещо, на екрана се появи скритата досега част от ескорта.

Четири леки имперски крайцера и единайсет тежки разрушителя.

От говорителите на кораба долетя тревожен сигнал.

Нямаше нито време, нито нужда Флуи да дава заповеди. Двата бунтовнически разрушителя преминаха в авариен режим и подхванаха поредица от лъкатушещи маневри, задавани от компютрите им, насочвайки се към предварително уговорената зона за изтегляне.

Оръжейните офицери изстреляха няколко „Кали“ за да прикрият отстъплението.

А хонджойските моряци се молеха.

Един вражески разрушител се превърна в огнена топка, уцелен директно от летяща насреща „Кали“.

Ала молбите, изглежда, не помагаха — боговете, които властваха над този участък от хиперпространството, трябва да бяха особено кръвожадни.

Имперските кораби контраатакуваха.

Двата разрушителя изстреляха залп от противоракети „Фокс“, но имаше твърде много цели.

Пред погледа на Уолдман се редяха забързани кадри: на първи екран — имперска „Кали“ приближава „Айслинг“… Лицето на Флуи на екрана, с разширени очи… вой на дистанционни детектори…

А сетне екранът, следящ „Айслинг“, внезапно угасна с прекратяването на кодирания сигнал.

— Сър, удариха „Айслинг“ — докладва с безизразен глас комуникационният офицер. — Очакваме връзка… очакваме връзка…

Уолдман го игнорира.

— Навигационно! Промяна на орбитата. Искам пресечен курс с последната позиция на „Айслинг“!

— Сър!

— Очакваме… очакваме… — продължаваше да повтаря с монотонен глас свързочникът. — Няма сигнал от „Айслинг“, сър.

— Благодаря ти. Машинно, ще съм ви особено задължен, ако изстискате поне още малко мощност от двигателите.

— Приближаваща се ракета — докладваха от звеното за противодействие. — Попадение след седем секунди… противоракетите не успяха да засекат целта… четири секунди…

И в този момент „Аойфи“ профуча през почти абсолютния вакуум, където доскоро се намираше „Айслинг“. Почти абсолютен, но достатъчно богат на отломки, за да обърка насочващата система на калито, което изгуби връзка с оператора си и се взриви на известно разстояние от разрушителя.

Пропуск. Имперският офицер от звеното за проследяване на целите докладва безизразно, че „Аойфи“ все още е невредим. Все още под тяга. Беше изстреляна втора ракета.

Но твърде късно. „Аойфи“, взел поука, успя да надбяга не само преследващите го ракети, но и разрушителите. Имперските крайцери бяха „далече“ зад него.

Седем корабни минути бойно време.

Имперски загуби: унищожени два леки ескортиращи изтребителя. Неутрализиран напълно един тежък разрушител. Поразени четири транспортни кораба. Един лек крайцер с щети, изискващи незабавно прибиране на док. Един транспортен кораб изоставен, с евакуиран екипаж и войници. Втори транспортен кораб закачен на буксир. Другите два щяха да се нуждаят от няколко месеца на ремонт, преди да се върнат на служба.

Около хиляда и петстотин имперски моряци като загуби.

Седем хиляди имперски войници бяха превърнати в студени трупове.

Срещу:

Унищожен един бунтовнически разрушител.

Загинали — двеста деветдесет и трима хонджойски бунтовници.

Смазваща победа за Империята.

Стен си тръгна с мрачно настроение от мемориалната служба за загубата на „Айслинг“. Всъщност донякъде се радваше, че берхал Флуи бе неузнаваем труп, летящ някъде на безконечна орбита. Защото, ако бе оцелял, щеше да нареди да го застрелят.

Изкушаваше се да постъпи по същия начин и с Уолдман и щеше да го стори, ако не се опасяваше да не изгуби подкрепата на хонджойските светове.

Вместо това обяви мъртвите хонджойци за герои и мъченици на революцията, прокламира построяването на нов боен кораб, носещ името „Флуи“, и обеща възнаграждения за оцелелите моряци и семействата на загиналите.

Но на четири очи заяви пред офицерите от „Аойфи“, „Виктори“ и „Бенингтън“, както и пред обучаващите се бори, че ако още някой мечтае да се представи за генерал Карибаяши, по-добре да го обяви още сега, за да си спести труда сам да си разпори корема при следващия подобен провал. Защото Стен с радост би извършил същото вместо него.

Речта му бе изцяло насочена към Бор. Макар че както всички раси и те притежаваха силно развито чувство за самосъхранение, при тях то нерядко се конкурираше с изблици на берсеркерски гняв, а Стен не желаеше повече мемориални служби.

След което приключи с този въпрос.

Беше време да преразгледат стратегията си. Дали можеше да се направи още нещо, освен плановете, които вече се изпълняваха? Стен не смяташе. Скоро наемници от кал’гатейската система трябваше да проникват тайно във Вълчите светове и Стен се бе подготвил за гневни протести, когато започне да снема ветерани от борските ескортиращи кораби и собствените си разрушители за обучение на командни кадри.

Все още се нуждаеше от някой, който да проучи и анализира файловете на Махони. В началото си помисли да го предложи на Алекс, но шотландецът бе твърде важен и полезен като глава на разузнавателния отдел.

Най-лошото, когато подхващаш революция, помисли си той, е да не разполагаш с достатъчно квалифициран персонал.

Така че малкото неща, за които се бе сетил, вече бяха част от задействани и изпълняващи се планове. Пред погледа му изникна странна картина: огромна топка от угаснала материя от сърцето на пулсар. Увиснала от желязно въже. А Стен беше джудже, опитващо се да отбие удара на топката с перце в ръка.

Много добре, рече си той. Ще има ли и други подобни картини, които да го ободрят?

Имаше още една. Да е някъде далече, със Синд и достатъчни запаси от стрег. Да заминат за месец и повече.

Виж, тази последната наистина го ободри и той отиде да потърси другарите си.

Когато ги откри, установи, че си събират багажа.

Синд побърза да обясни. Вярно, че тя трябваше да говори от името на борите, но в действителност те бяха огромна бойна машина, която в голяма степен се командваше сама. А що се отнася до функцията й на телохранител, тя се припокриваше от гурките.

Освен това внезапно бе съзряла нови хоризонти и същевременно бе започнала да усеща ограниченията от това да се занимаваш с изтребване на други същества, пък дори и ако си водач на такива, които се занимават с това.

Синд продължи с обясненията — заинтересувала се от Антиматерия Две и смятала, че това е подходяща насока за нови изследвания. Тайният съвет бе положил доста усилия в издирването на това вещество, но не бе открил нищо. Тя смяташе да започне отначало, без да пътува до Първичен свят, за да не оставя следи.

— Кат’ чух в началото за туй — прекъсна коментара й Алекс, — зачудих се защо й е да се захваща, след като Тайния съвет не успя да се справи. Разбира се, Синд ми напомни, че няма по-добър начин да успееш в нещо, освен като се уповаваш на опита на предците си.

Синд взе думата.

Първоначалното разследване не бе довело до обнадеждаващи резултати, но тя се питаше дали само не са си губили времето. Беше се натъкнала на доклад за последните месеци от управлението на Тайния съвет, време, когато те бяха назначили специален енергиен цар — с титлата АМ2 секретар. Някой си сър Лагут, който изчезнал внезапно след поредната сбирка на съвета — среща, на която според слуховете се обсъждала кризата с недостига на АМ2.

— Е, нищо чудно да е станал, да е казал каквото мисли и да са го изгонили — подметна Стен.

— Може и така да е — съгласи се Синд. — Но преди това е бил отведен в крилото на Кайс.

Кайс. Извънземният специалист по изкуствен интелект, който също бе изчезнал малко след като Съветът бе повишил Пойндекс от неговия пост като шеф на „Меркюри“ до член на самия Таен съвет. За изчезването на втория също нямаше никакви обяснения.

Стен бе направил проучване в рамките на общата работа по разследването дейността на Съвета. Беше открил, че расата на Кайс е симбиотична и че действителният разум се осигурява от един паразит. С течение на времето паразитът консумираше своя гостоприемник, превръщайки го в немощен инвалид. Кайс, който бе в доста напреднала възраст, вероятно една сутрин е бил намерен да се взира бездушно в слънчевата светлина на прозореца, мърморейки „колко е ярко“, след което тихомълком е бил откаран на родния свят.

— Култът към Вечния император — заговори Синд — вярва, че Императорът е бил отведен, за да общува директно със Свещените сфери, каквото и да представляват те. Но да се съсредоточим върху това, с което разполагаме. Кайс, компютърен гений и неговият помощник, също специалист в тази област. И двамата се интересуват от АМ2. А, и още нещо. С изчезването на Кайс изчезва и цялата събрана от Съвета информация за АМ2.

— Хм — рече Стен, усещайки как в главата му се надигат тревожни сигнали. — Според мен докладът е бил обработван. Най-вероятно след завръщането си Императорът е наредил да се изтрие цялата налична информация и на нейно място е пуснал дезинформиращи сведения.

— Не е изключено — съгласи се тя. — Въпреки това смятам да отлетя за родния свят на Лагут само за да задам няколко глупави въпроса. Освен ако нямаш по-добра идея?

Стен имаше — но тя едва ли би помогнала за разрешаването на този проблем.

— И ти отиваш с нея? — Той погледна въпросително Алекс.

— Имам си други болежки, тъй че отговорът ми е едно голямо „неее“. Щот ми хрумна друга идея. Помниш ли, кат’ бяхме на Алтай и ти се изплаши, че не ти отвръщаше Императорът? След като Искра изтреби студентите?

Стен си спомняше. Много добре. Тогава се опитваше да се свърже отново и отново по специалната връзка с имперския дворец на Първичен свят. Отговаряха му, че Императорът е неразположен.

— Винаги съм си мислел — рече Стен, — че просто ме е избягвал. По някаква причина не се опитвах да открия какво всъщност е станало.

— Мда, ама може Императорът да не е искал да разговаря с теб, момко. Но знаеш ли, аз взех и проверих. На Първичен свят още имаме стари дружки, дето се пенсионираха по времето на „Богомолка“. И после се захванаха с частна охранителна дейност. Та открих край това нещо много интересно. Горе-долу по същото време, макар никой да не го е сверявал. Императорът е посещавал Земята. Без фанфари и прочее.

— Защо?

— Няма как да знам, ама са съмнявам да е ходил за риба. А, и още нещо за тоз същия период. По времето, когато Императорът е ходил, или не е ходил, за риба, някакви момци от един спецотдел са били пратени в имперското имение. Момците от звеното за обезвреждане на експлозиви.

Звеното за обезвреждане на експлозиви бе сапьорски отдел за противодействие. Защо ли Императорът ги е искал на Земята? Стен помисли малко, сетне кимна. Време беше да пратят някой на Земята, за да разбере какво е станало там.

Стен си припомни, че беше ръководил специален отряд за премахване на противници, чиято задача бе да атакува Тайния съвет на Земята по времето на една тяхна среща в дворец на брега на река Умква.

От десетте членове на групата Стен бе единственият оцелял. А те всички бяха дългогодишни служители на „Богомолка“, приятели и колеги.

Още едно място, подобно на Вулкан, със спомени за тежки загуби.

— Добре, ти отиваш — рече Стен. — Но ще търсиш ли нещо конкретно?

— Нямам идея. Първо ще се позавъртя да видя накъде ще ме насочи носът. Ще помоля сър Уайлд да ми отпусне кораб и пилот. Фали се, че има един много опитен, женка на име Хотско. Уайлд каза, че тя била доброволка. Което значи, че сигур в главата й нещо щрака. Та аз си поговорих с нея. Хубавка, ако си падаш по стройни сладурани с талийка, дет’ можеш я обхвана с една ръка. Винаги съм се опасявал да не стана твърде романтичен и да си хвана някоя такава. Само че как да повярваш, че женка кат’ тая Хотско, с нейната дълга коса и святкащи очички, ще се заинтригува от такъв кат’ мен?

Алекс беше назначил Марл, един от обучаваните лично от него агенти и борския полицейски специалист по разузнаване констабъл Паин като действащи офицери в неговия личен проект, програмата за залавяне на чужди агенти, която се осъществяваше с помощта на съгласилия се на двойна игра Хохни. Имперският агент бе видял светлината точно както Алекс бе предсказал пред Марл, след само няколко етапа в подземията на един от най-страховитите борски затвори.

— И тъй, надявам се всичко да мине по плана. Тръгвам. Ще ми пожелаеш ли успех, ще има ли целувка на раздяла?

Но вместо това Стен му наля прощално питие. Синд също се присъедини към тях.

Стен сподели с двамата опасенията си, че откакто е заел поста главнокомандващ, не смее да прекалява със стрега. Синд го потупа успокоително по бузата.

— Нали знаеш старата песен? — попита тя. — На бара замислен стоя, по всичко, що мърда, готов да гърмя.

Само ще си стоя на бара, помисли си Стен.

Как ли пък не.

От своя страна Айда също нарушаваше Правилото за водачество номер три, подпараграф Д: гледай да пръхтиш достатъчно дълго, докато куршумът попадне в целта. Стен бе решил да държи ромите в резерва колкото се може по-дълго и да ги използва за тайни разузнавателни операции и транспорт при нападенията с малки сили. Рано или късно те щяха да бъдат разкрити, но Стен се надяваше да получи от тях максималното, преди да станат известни като имперски врагове.

Това, разбира се, означаваше, че Айда дори не трябва да си помисля да участва в операции.

Но Айда бе измислила Великия план и Стен го бе одобрил с цялата си душа. Не му досади с подробности като това кой от агентите ще заложи тази „бомба“.

Всъщност Айда бе намислила тя самата да заложи адската машина. Романтиците биха сметнали идеята й за проява на стаен героизъм, за желание да увлече с примера си останалите, може би дори на тъга по отминалите славни дни на „Богомолка“.

Но в действителност Айда бе прозряла огромните възможности за благородна печалба от страна на главния изпълнител. Ето защо възпълната жена, придружавана от нейния боязлив съпруг, пристигна лично на търговския свят Джиро. И тъй като двамата се появиха придружавани от няколко милиона в твърда валута, И-прехвърлени един ден преди пристигането им, никой не се интересуваше от личните им мотиви.

Цивилизацията, човешка или друга, е склонна да прощава подобни дреболии. Като например, че големи финансови средства неизменно са обвързани с действителния просперитет на правителства или корпорации. Борсата, Уолстрийт, Ал-Манамах, системата Дркс’л, всичките оперират на подобни принципи от векове насам.

Айда отдавна се придържаше към две основни правила в своята бизнес дейност: избягвай очевидно разумните действия и стоката не е компанията. Тъкмо благодарение на този подход към различните пазарни системи тя бе натрупала няколко есквилиона кредита.

Джиро, както тя добре знаеше, бе един от големите финансови центрове, където се намираха компютри, отговарящи за цялата система. В действителност обаче истинската причина да пристигнат на Джиро — вместо да използват една от нейните собствени брокерски къщи — бе, че Айда обичаше да е в самия център на събитията. Което също едва ли интересуваше когото и да било.

Двамата с Уайлд се появиха тържествено една сутрин, тъкмо когато търговска фирма „Чинмил, Боски, Траут & Гросфренд“ отваряше врати. Айда бе подбрала фирмата внимателно, не заради мащабните й размери и разхвърляните надалече филиали, а защото „ЧБТ&Г“ бяха известни с техните „либерални“ тълкувания на имперските закони за сигурност. Айда знаеше, че мошеникът с бяла якичка е един от най-лесните за баламосване. Той не само беше убеден, че е първият, използващ едни или други хитрини, но бе и сигурен, че всички останали са кръгли глупаци.

Айда и Уайлд обявиха намерението си да увеличат финансовото си присъствие и авоарите си извън пределите на своята родна система и споменаха мимоходом една огромна сума, с която са готови да играят на борсата и която накара младши рецепциониста да повика незабавно един от старшите партньори, а именно сър Броски.

Айда се престори, че се вслушва в съветите му, осигури си връзка с централния терминал и незабавно се зае до купува и продава.

Тя нареждаше с равномерен и вреслив глас:

— Сър Броски, ако направя, както ме съветвате, и реша да играя с „ТронсМиг“, да запазя каквото имам от „Сибиний“, да обърна внимание на „Трулоуни“… Джонатан, престани да се мотаеш, знаем с какво сме се захванали… ах, ето, „Соуард“ бележат покачване с пет процента… Погледнете тази квота… бих могла да им покажа на тях… добър съвет, сър Броски, та както ви казах, все още обмислям как да постъпя с „Трулоуни“… макар че перспективата там не е ясна…

Само за половин И-ден тя бе успяла напълно да заблуди Броски.

Айда се подхилкваше вътрешно, но продължаваше да залага там, където я съветваха от фирмата. В началото Броски не изглеждаше особено заинтригуван от поведението й, но след два дни не можеше да не забележи, че Айда е удвоила инвестициите си.

И тогава се заслуша в брътвежите й. Направо ги попиваше. Започна да харчи свои пари, дори от парите на фирмата, копирайки инвестициите на Айда. Разбира се, това, което Айда правеше с капитала си, бе съвсем различно от представите на Броски, но щеше да отнеме поне един цикъл, за да се уталожи объркването му и Броски да осъзнае колко много мегакредита е изгубил.

Освен това той пропусна да забележи, че докато бъбренето на Айда продължаваше. Уайлд незабелязано бе въвел своя програма в главния компютър на фирмата. Първи етап. Трябваше да измине една седмица, за да може програмата да се реализира напълно.

Същата нощ бе даден ход на Втори етап от плана. Късно след полунощ Айда и Уайлд се измъкнаха незабелязано от апартамента си в хотела и се качиха на една анонимна гравикола, която Уайлд бе успял да отмъкне.

На следващия ден Айда получи очакваното страшно съобщение от дома. Евтин номер, заради който навремето в шпионската академия щяха да я изгонят от заниманията по тактика на измъкването. Но хората на бизнеса, въпреки хвалбите им, че са изучавали история, военно и шпионско дело, в действителност се бяха старали единствено да зазубрят някои по-важни уроци, колкото да убедят в способностите си своите другари и конкуренцията.

Айда обеща на Броски, че скоро ще се върнат.

След което двамата отпътуваха на борда на огромен, луксозен лайнер, който напуснаха още на следващата спирка, за да се прехвърлят на оставения предвидливо там кораб на Уайлд. Скоро следите им се изгубиха напълно. Дори корабът, на който летяха, не съществуваше в нито един от регистрите.

Но точно преди да слязат от борда на лайнера, бе даден старт на Трети етап от операцията — напълно автоматизирана програма, предварително въведена през един от филиалите на „ЧБТ&Г“ почти на половин галактика от тях, се активира.

Всички инвестиции на Айда бяха превърнати на момента в твърда валута, а кредитите прехвърлени по И-линии. По-късно разследващите успяха да проследят парите през три „перални“, преди да ги изгубят напълно.

Айда и Уайлд, вече достатъчно богати, за да наемат Крез за прислужник, увеличиха още повече личните си финанси. Бяха спечелили толкова много, че Айда изпитваше угризения и си позволи да открие специална сметка, където да задели известни средства за Стен и Килгър, колкото да покрива разходите им, ако решат да си почиват някъде.

— Колко е приятно да можеш да се справиш с работата и същевременно да вършиш добрини — отбеляза тя.

Втори етап се задейства на следващия търговски „ден“, при отварянето на пазарите.

Буквално.

Двайсет и шест малки, но изключително мръсни ядрени заряда взривиха автоматизирания компютърен център на Джиро — който играеше ролята и на главния имперски център за безопасност в района. Зарядите бяха проектирани и изработени от Килгър, този безумен бомбаджия, преди да поеме на своята собствена мисия.

Общи загуби: един пазач, който по погрешка се бе озовал в помещението, вместо да следва обичайната обиколка по коридора и няколко заблудени чистачи.

Наносекунди по-късно се разрази истинско бедствие. Паника, вой на сирени. Кой… защо… какво е станало… как е могъл… анархия… зверство… срещу всички общоприети правила и прочее…

Пазарът отбеляза срив с няколкостотин пункта и после почти мигновено се възстанови.

Ужасът не беше чак толкова ужасен. Съществуваха, разбира се, резервни компютри. А чудовището, опитало се да посегне на този страж на цивилизацията, нямаше как да знае това.

Включиха главния резервен компютър.

Програмата на Уайлд се задейства.

Първи го забеляза един младши борсов посредник, докато активираше своята работна станция. Екранът, вместо да покаже пазарната схема, блесна с образа на Вечния император. Намръщен. С парадна униформа. Посочил с пръст чиновника. Синтетичен глас избумтя: „ТВОЯТА ИМПЕРИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ ТЕБ“. Образът продължаваше да стои на екрана въпреки всички усилия и посредникът започна да ругае тихомълком политиците, но сетне млъкна и се озърна гузно. Малко след това опита да рестартира компютъра.

Рестартирането задейства вируса на Айда и изведнъж Империята искаше всички и всички започнаха да ругаят, сетне се озърнаха, рестартираха компютрите си…

… и вирусът продължи да се разпространява. Разпространяваше се и растеше, разпространяваше се и набираше сила…

… после резервната компютърна система гръмна и в същия миг прати вируса към друга резервна система.

Цялата обезопасителна търговска система на Империята отиде по дяволите.

Измина един почти пълен цикъл, преди търговията да се върне към нормалното си състояние. Първите панически реакции на добрия капиталист са да посегне към златото. Да превърне всички ликвидни средства в нещо сигурно.

Бяха разпратени нареждания — но не можеха да бъдат изпълнени. Няколко обменни компании преустановиха продажбите. Банки обявиха, че са във ваканция. Някои много богати корпорации бяха принудени да банкрутират, тъй като акционерите изтеглиха дяловете си. Други пък използваха това не само за да удължат живота си, но и да заемат опразнените позиции. Наложи се борсовите посредници да си водят писмени бележки. И да общуват вербално.

Стен бе много доволен. Особено след като грандиозният план на Айда доведе до желаните резултати — всички инвеститори прекратяваха дейността на ликвидните обмени и купуваха на сигурно, а най-сигурното естествено бе имперският АМ2 кредит, който не само повиши главоломно цената си, но и стана дефицитен. И за известно време, независимо какви количества кредити изсипваха на борсата имперските банкери, сривът изглеждаше неспасяем. Но постепенно мощното финансиране започна да оказва ефект и махалото спря своя ход. Ала джуджето бе замахнало с перцето — и топката се беше преместила. Още едно начало на друг фронт от всеобщата война на Стен.

Стен си приготвяше в усамотение самотна вечеря, опитвайки се да се успокои с мисълта, че най-доброто отмъщение е да живееш разумно. Още един съвет, който, изглежда, неусетно бе получил от Вечния император.

Вечерята всъщност представляваше най-обикновен земен сандвич. Пълнежът трябваше да е флейка от млад вол.

Но със същия успех можеше да се нарече „Най-добрият сандвич с флейка“.

По-рано този ден, преди обширната документация да погълне напълно съзнанието му, той бе нарязал на дълги ленти месото, сетне го бе поставил в марината — състояща се от зехтин и „Гинес“, невероятната тъмна бира, за която бе научил точно преди последната му среща очи в очи с Императора. Освен това естествено имаше чесън, сол и пипер.

Сега, разбира се, беше дошъл моментът за скарата. Стен взе размекнато от топлината масло, малко настърган на ситно, изсушен магданоз, мащерка и добави към всичко това чаена лъжичка риган. Намаза маслото върху прясно изпеченото хлебче, зави го в станиол и го остави да се топли.

После дойде ред на резенчетата лук. Много лук. Запържи ги с масло и чушка. Веднага щом започнаха да цвърчат апетитно, ги извади и остави, за да са готови да ги прибави към сандвича. Дойде време и за флейката, която вече ухаеше невероятно примамливо. Разопакова хлебчетата, постави върху тях месото, посипа отгоре лук и се зае с холестероцида.

За салата бе подготвил тънко нарязани градински домати, полети обилно със зехтин.

Зазвъня комуникаторът. Беше Фрестън.

Първо попита дали връзката е кодирана и защитена. Беше такава, разбира се. След това Фрестън съобщи, че току-що е приключил с интересен анализ на странния сигнал, изпратен към нищото от водещия кораб на конвоя с АМ2 при пристигането му в системата Дюсейбъл и малко след като беше разбрал, че е подложен на атака.

Стен реши да почака търпеливо, докато Фрестън приключи с доклада, преди да му припомни троснато, че вече не е комуникационен офицер, а командир със собствени кораби и че техническите проблеми са за други.

Сигналът не бил насочен наникъде. Отправил се към една мъртва система, някъде между забравеното и изгубеното. Фрестън успял да заеме от борите един от техните кораби за радиоелектронно наблюдение, поработил малко върху сензорите и датчиците, за да разшири спектъра им, и после го пратил в мъртвата система.

На една от планетите корабът открил малка предавателна станция. Фрестън не посмял да приземи кораба, тъй като се опасявал, че станцията може да е минирана.

После се зае да обяснява какво според него означава всичко това. Стен не се нуждаеше от обяснения. Фрестън бе успял да проследи сигнала само до първото предавателно звено. Предполагаше, че роботизираната система за управление на конвоя се управлява с няколко прости команди от типа „ПРОДЪЛЖАВАЙ“, „НЕ ПРОДЪЛЖАВАЙ“ или „ОТКЛОНИ СЕ ОТ КУРСА“. И в зависимост от тези сигнали щеше да се насочи към Дюсейбъл или да предпочете вторичната, предварително заложена цел, или пък…

Всъщност имаше още няколко интересни възможности.

— Този разузнавателен кораб още ли е в системата?

— Тъй вярно — кимна Фрестън. — Наредих да остане там с включени сензори и да не предприема активно прослушване на околния район без пряка заповед от мен.

— Имаше ли някаква радиоактивност при първата поява на борския кораб?

— Не са ми докладвали.

— А след това?

— Технически погледнато, не — отвърна Фрестън. — Но корабът наскоро съобщи за повишено енергийно излъчване от станцията на всички вълни. Сякаш се намира в състояние на пълна готовност.

Стен забрави напълно вечерята.

— Оборудването на борския кораб достатъчно добро ли е да засече емисии като тази, която ти улови край Дюсейбъл?

— Напълно.

— Какво е разстоянието?

— Можете да сте там след три И-дни.

Стен се ухили — Фрестън познаваше своя началник.

— Добре. „Аойфи“ готов ли е за старт?

— Напълно.

— Тръгвам веднага. Кажи на капитана…

— Уолдман, сър.

— Че сега е моментът да изчисти името си след онази бъркотия с конвоя. Искам да оборудват „Аойфи“ с прикрепващи скоби за такткораби. И да осигуриш кодирана връзка между такткораба и разрушителя. Веднага.

— Да, сър. Предполагам, че вие ще командвате такткораба?

Стен понечи да кимне, но се сепна. Достатъчно, вече беше командир, не можеше да е навсякъде и винаги на първа линия. Не трябваше да е такъв егоист.

— Не — отвърна той за изненада на Фрестън. — Искам някой от най-добрите пилоти — всъщност дори имам кандидат. Край на връзката.

Стен беше при вратата на каютата още преди екранът да е угаснал.

Гуркът отвън не успя да вдигне оръжието за почест, когато Стен мина покрай него. В едната си ръка той държеше шлема, в другата — кобура с пистолета, а на рамо бе метнал раница с еднодневен хранителен порцион и тоалетни принадлежности. Три неща, които винаги му бяха подръка.

Без да иска, Айда му бе дала пример.

Беше време да изстърже част от ръждата.

Трите дарби, които трябва да притежава един дипломат — както бе научил сър Еку още преди много време бяха никога да не приема нещата лично, винаги да изглежда доволен, когато му поднасят жилаво пилешко на прием, и най-важното — да умее да понася скуката.

Не само скуката от продължителните, монотонни конференции, на които новоизгряващи политици се опитваха да печелят привърженици, сякаш се намираха на финален дебат с единствения си опонент, но и на безкрайните часове пътуване.

Еку често се бе питал как ли са издържали в ранните дни екипажите на бавните химически ракети да не полудеят по време на своите пътешествия. Архивните записи за убийства, бунтове и други размирици на борда му подсказваха, че не са се справяли кой знае колко добре.

Сега, по време на продължителния полет обратно към Кал’гатейските светове, на борда на кораб, принуден да пази пълно комуникационно мълчание, Еку имаше чувството, че той самият започва да полудява или е готов да се разбунтува, макар че се опитваше да не забравя, че скуката не е сред чувствата, познати на манабийците, и че това е по-скоро механична реакция след десетилетията, прекарани в обкръжението на хора.

И въпреки това имаше чувството, че в главата му надделяват нездрави вибрации.

Изгледа няколко пъти всички филми, които успя да намери на борда на малката яхта, прочете книгите от библиотечката, както и докладите и записките, а все още бяха само на четири корабни дни от Сейличи.

Накрая тъкмо скуката го отведе при посланието на Мар и Сен.

И по-рано му бе хрумвало да го погледне, но не го стори. Опасяваше се, че споменът за прекрасните им умения ще влезе в тежко противоречие с това, което се сервираше на яхтата и ще задълбочи депресията му.

Отново докосна с пръст сензитивната зона и пред него се появиха Мар и Сен, поздравявайки го по име. И отново ноздрите му се изпълниха с благоухания.

Отново двете същества обявиха, че организират кетърингова служба, и се заеха да му представят менюто си.

В главата на Еку светна сигнална лампа. Имаше проблем. Гласовете на Мар и Сен звучаха монотонно, безжизнено, сякаш се бяха върнали към бизнеса си, подтиквани от икономическа криза. Но това не беше възможно. Освен ако…

И двете холограми замряха. Мар и Сен гледаха един към друг.

— Мисля, че това е достатъчно дълго, за да може всеки, решил да слуша менюто, да се откаже — съобщи Мар.

— Надявам се — отвърна Сен. — Сър Еку, имаме нужда от вашата помощ. Предполагам, че вие сте нашият зрител сега и всички останали…

Той млъкна и потрепери.

— … че всички останали — продължи, след като се съвзе — вече са се отказали. Ние сме в опасност. Трябва ни контакт със Стен. Нямаме представа дали ви е известно къде се намира той и единствената причина, поради която ви пратихме това съобщение, е, че двамата някога работихте в Трибунала — в онези ужасни дни на петте същества, чиито имена не бих искал да произнасям. Това е единствената ни надежда. Имаме нужда от помощта на Стен. Някой друг също. Не мога да съобщя името на това същество. Но кажете на Стен, че е някой, когото ще си спомни. Кажете му за онова парти и това, което се случи по-късно. В градината. Черната топка на фона на луната, която се появява три пъти в годината. Ако Стен си спомни, кажете му, че това същество е в опасност, че го преследва Императорът. Ние…

Мар го прекъсна:

— Дочухме къде се намира това същество. И ако Императорът научи, че знаем, ще започне да преследва и нас. Не знаем точното местонахождение на съществото. Усещаме, че някъде вън се разпъват мрежи от същества, които ни мислят злото. Рано или късно, ако тези рибари продължават да мятат мрежите си, и ние ще попаднем в тях.

Двете същества се притиснаха едно към друго, малка клетка на обич и спокойствие в една враждебна вселена.

— Не бива да казваме повече — заговори след време Сен. — Предайте на Стен за нашия проблем. Помолете го да ни помогне. Той знае къде сме. Не е необходимо да му подсказваме. И… кажете му, че не бива да рискува. Заявяваме го твърдо, като негови искрени приятели. Ако ще попречи на кръстоносния му поход, нека не се опитва да ни помага. Стен не бива да губи тази битка.

Дракх-хот пилотът Ханелоре ла Сиотат се питаше — както всеки друг би се питал на нейно място в една професия, чиито две важни условия бяха неспособността да се говори, без да се мърдат ръцете, и загрижеността за непосредственото бъдеще — защо ли се бе присъединила към бунтовниците.

Никой освен най-близките й другари не знаеше, че е била пилот на Стен, когато той постави засада на адмирал Мейсън и „Калигула“. Дори и да я бяха изправили пред съда за тази й постъпка, беше готова да заяви, че го е направила по принуда и от страх за живота си, ако не изпълни заповедите му.

В края на краищата се спря на три причини: първо, че за нея Империята се представляваше от твърдоглави старши офицери, които никога не можеха да разберат колко е важно за уменията й да прелети с пълна мощност под всеки от мостовете на столицата на нейната родна планета, и бяха готови при всяка нейна грешка да я свалят от пилотското кресло и да я закотвят за някое бюро. Второ, защото Стен също бе пилот и говореше нейния език. Трето, с бунтовниците щеше да натрупа далеч повече летателни и бойни часове, отколкото ако се придържа към монолитните имперски сили.

Тя се постара да не обръща внимание на четвъртата причина, която бе: Защо не, по дяволите? Подобно разсъждение неминуемо щеше да наведе на мисълта, че пилотите са хора без капчица здрав разум и най-вече тези на такткораби.

Ханелоре слушаше инструктажа на Стен на борда на „Аойфи“ с умерена доза скептицизъм, който Стен не пропусна да забележи.

— Имате ли въпроси, лейтенант? Простете, капитан. Между другото, поздравления за повишението.

Ла Сиотат сви рамене. Повече звездички на пагоните означаваха само повече кредити за среднощните обиколки по клубовете, тъй като сержантите пилоти и адмиралите пилоти все още управляваха едни и същи кораби.

— Последния път, когато ви хрумна онзи грандиозен план — поде тя, — беше нещо от типа на: „Ей, Ханелоре, хайде двамата с теб да устроим засада на онази бойна каруца“. Доста глупаво на пръв поглед, но се справихме отлично и се измъкнахме невредими. Сега искате да го повторим, само че в още по-голям мащаб. Доколкото разбирам, моят такткораб, подкрепен от една нещастна неимперска консервна кутия…

Стен я прекъсна:

— „Аойфи“ ще е там само за да ни дърпа опашките от цепнатината. Няма да вземе участие в екшъна.

— Още по-прекрасно. Та значи един дребосък, без никаква подкрепа от страна на неимперски разрушител, трябва да нападне цял конвой — при това конвой, превозващ най-ценния имперски ресурс — и вие вярвате, че ще успеем с тази мисия? За Бога, не мисля, че дори ще сполучим да избягаме куцукайки, камо ли да постигнем това, дето сте го намислил. Кой ще се погрижи за ескортиращите кораби?

— Няма да има такива.

— Брей! Между другото… как да ви казвам сега? Имам предвид какъв е постбунтовническият ви ранг? Водач? Герой? Предполагам, че няма да се задоволите с едно простичко „адмирале“?

— Опитай със Стен. Без ранг. И без „сър“.

— Добре. Както и да е. Та смятате, че Империята ще остави ценностите си да пътуват без охрана?

— Така смятам.

— Стен, мога ли да попитам как работи часовниковата ви кутия?

— Можеш да подлагаш на съмнение интелекта ми колкото си щеш, но няма да получиш отговор.

Ла Сиотат го гледа втренчено известно време.

— Не жадувам да скачам върху победеното ви тяло — рече накрая. — Нито горя от нетърпение да пусна малко адреналин по жилите си. Но след като ще участвам в гази операция, мисля, че имах право да питам. Родила съм се с близначка и мама казала да хвърлим в реката по глупавата. Добре, капитане. Ще отида да инструктирам екипажа си. Бас държа, че ще им хареса. Безстрашните доброволци в долината на злото и прочее. Някой ден ще трябва да ги попитам как се чувстват, преди да ги пусна в поредния кладенец с лайна.

Малко преди да навлязат в мъртвата система. Стен, Ла Сиотат и екипажът й се прехвърлиха на такткораба „Стернс“. Установиха кодирана връзка между „Аойфи“, „Стернс“ и борския кораб за наблюдение на име „Хеорот“, който продължаваше да следи от невидима орбита, достатъчно далече от планетата с предавателната станция.

И после зачакаха.

По стар навик преди всяка битка Ла Сиотат се затвори в микроскопичното помещение, наричано капитанска каюта, а всъщност не по-голямо от гардероб с разгъващо се бюро. Все пак беше някакво усамотение на един кораб, на борда на който вместо врати имаше завеси. Успя не без известни усилия да се съблече, след което се изкъпа с водата, която бе взела от „Аойфи“, ароматизирана с масла от родния й свят. Изрисува лицето си с бойните цветове на своя род, прочисти ума си от злото, сладострастието и желанията.

Беше готова за битка.

Зачуди се какво ли прави сега Стен — който заемаше другата миниатюрна кабина на такткораба. Какви ли обичаи използваха на неговия свят? Ако въобще имаше такива.

За миг изпита желание да прекоси тесния коридор и да почука любезно на вратата му…

Тя се сепна. Отново се върна към упражненията, прочиствайки и това желание от ума си. Облече чист комбинезон и се опита да поспи.

В съседното помещение Стен вече спеше дълбоко. По някое време се събуди. Яде. Не мислеше за нищо друго, освен за вкусовете в устата си, за бръмченето на двигателите, за шегите и смеха на тринайсетте души на борда на „Стернс“, които се бяха събрали в каюткомпанията, опитвайки се да надвият опасенията от предстоящия кървав сблъсък.

Отново заспа. Може би дори сънува.

И да беше така, умът му бе затворен за всякакво външно наблюдение до момента, когато го пробуди воят на сирените.

Стен погледна към пулта. Бяха изминали по-малко от четири корабни дни от пристигането им в системата.

Хеорот: До всички бойни станции! Засякох приближаващ се…

Аойфи: Всички на бойни позиции!

Стернс: Видяхме ги.

Стен, от борда на „Стернс“: До всички кораби. Поддържай радиомълчание!

Трите кораба наблюдаваха как огромният конвой се изнизва от хиперпространството точно пред тях.

АМ2. Два пъти по-голям от конвоя, който бунтовниците бяха нападнали от засада край Дюсейбъл.

Един комуникационен офицер от „Хеорот“ засече кратък радиообмен между конвоя и предавателната станция. Той сдържа първоначалния импулс да се опита да го разкодира. Вместо това докладва за предаването.

— До всички станции — обяви със спокоен глас Стен. — Включете записващите и проследяващи устройства. Останете в готовност… Сега! Капитане! Пълна тяга!

Ла Сиотат изпълни незабавно. „Стернс“ се стрелна право към гигантския конвой.

Комуникационният офицер на „Хеорот“ „видя“ паниката на конвоя. Не се случи нищо реално, освен че конвоят започна да излъчва на много честоти.

— Мис Ла Сиотат — продължаваше Стен, — искам да изстреляте „Кали“… на самостоятелно управление… район на целта… конвоят на екрана… по моя команда…

— Мис Касталионе — обърна се на свой ред Ханелоре към своя оръдеен офицер.

— Прието…

— Целта е въведена, сър.

— Изстрел — нареди Стен.

— Огън!

Огромната ракета-корабоубиец излетя от огневия силоз на „Стернс“.

Екраните на „Хеорот“ засияха.

— Конвоят отново се свързва със станцията — докладва борският комуникационен офицер. — Станцията отговаря… посоката на сигнала неизвестна, мощността значителна… сигналът преминава в електромагнитния субохват… според компютрите това е Омикрон субдве и ксета три… досега не е известно използването на този спектър… В името на брадясалата ми майка!

Доста странният възглас от страна на комуникационния офицер бе в резултат от факта, че целият конвой внезапно бе извършил сепуку — чудовищен, взрив, наподобяващ избухването на свръхнова! Експлозията далече надхвърляше по мащаби дори попадението на „Кали“ в конвоя с АМ2 край Дюсейбъл.

Секунда по-късно друг монитор пред него го осведоми, че предавателната станция на мъртвата планета също се е саморазрушила.

На борда на „Стернс“ всички монитори се претовариха и гръмнаха.

По някое време блесна един от резервните монитори. Показваше третичен сигнал от ракетата „Кали“. Всъщност на екрана нямаше почти нищо. Касталионе пусна проверка на всички налични честоти.

Нищо освен парсеци и парсеци, и парсеци.

Ла Сиотат се опитваше да запази спокойствие, сякаш всеки ден присъстваше на сцени, в които конвои от по хиляда кораба се взривяваха пред очите й.

— Е, добре — рече тя. — Вече няма да подлагам на съмнение интелигентността ви, но нещо с битката не се получи.

Стен не отговори незабавно. Вместо това вдигна микрофона за обща връзка.

— „Хеорот“ „Стернс“. Капанът щракна ли? Вектор?

— „Хеорот“. Потвърждение.

— Засичате ли ориентиращ сигнал?

— Не. Продължаваме с анализа.

Едва сега Стен се усмихна.

— Направо чудесно — рече той.

— И какво постигнахме?

— Постигнахме — заговори бавно Стен — поредния удар върху репутацията на Императора. Лишихме го от огромни количества АМ2, които се надяваше да предаде на своите верни слуги. Наистина огромни.

Усмивката му продължаваше да се разширява. Ла Сиотат го погледна скептично — не беше сигурна, че чува цялата история.

Така беше, макар че тактиката да изскочиш от храстите и да викнеш „бау“, след което Големият страшен вълк изведнъж пада и умира, не се оказа никак лоша — въпросът бе, че едва ли щяха да могат да го повторят, дори да засекат нови конвои с АМ2.

Стен си бе дал сметка, че едно от основните оръжия на Императора — фактът, че само той можеше да ръководи доставките на АМ2 — се бе оказало нож с две остриета. Също както стопяването на запасите от АМ2 след изчезването на Императора бе в състояние да заглуши всеки опит за преврат, така и тактиката с внезапно изскачане от шубраците, приложена от Стен, можеше да породи хаос и икономически срив в Империята.

Вероятно. Поне докато Вечният император не предприеме контрамерки.

Но по-важното бе, че „Хеорот“ бе записал сигнала, излъчен към мистериозното нищо, този път от предавателната станция.

Ако успеят да разкрият тази цел… Стен щеше да е на крачка по-близо до откриването на АМ2.

И на още една крачка до унищожаването на Вечния император.

14.

41413… 31146… 00983… 01507…

Далеч отвъд обхвата и на най-чувствителния сензор, отвъд патрулните маршрути на борите, един имперски разрушител, преустроен на летателен съд за специални операции, стовари насред космоса такткораб и изчезна.

Тактическият кораб, напълно обезоръжен, с демонтирани оръдейни системи, заменени от мощни електронни устройства, се плъзна неуловимо към Ви, борския роден свят и столица на съзвездието Лупус. На борда имаше едва петчленен екипаж, плюс една агентка от Вътрешна сигурност, току-що приключила първоначалното си обучение.

09856… 37731… 20691…

Корабът излезе на далечна орбита около набелязаната планета, прикрит зад една от луните й, в очакване да настъпи определеното предварително време.

Сетне, задействайки само частично добре заглушените си двигатели, той навлезе в траектория за приземяване. Доста необикновена траектория. От повърхността щеше да изглежда, сякаш такткорабът се носи „право надолу“, към незаселен участък встрани от столицата. Скоростта бе достатъчно ниска, за да не позволи топлинно увреждане на обшивката и последващо инфрачервено засичане от борски скенери.

Такткорабът все още изчакваше подходящия момент, който настъпи, когато един от големите борски междуконтинентални суборбитални транспортни лайнери се вдигна от повърхността и се насочи към близкия космос.

Такткорабът доближи повърхността, използвайки прикритието на смущенията, създавани от лайнера в електронния, инфрачервен и физичен спектър.

На борда до шпионина се бе изправил диспечер. Помещението бе озарено от бледа, червеникава светлина.

Шпионинът носеше тежка екипировка с маклийнов генератор на гърдите и раница, съдържаща оръжие и пътнически куфар, способен да издържи на всякаква външна проверка. В куфара имаше дрехи, обичайните шпионски играчки плюс голямо количество имперски кредити и борска валута.

Към крака на агентката бе привързана раница с най-незаменимото и опасно оръжие на всеки шпионин — предавател и приемател. Интеркомът избръмча.

— Приближаваме район Делта Зулу — съобщи тактпилотът.

— Да, сър — потвърди диспечерът.

— Намаляваме до скорост за скок. Навлизаме в района.

Диспечерът почувства как корабът внезапно снижава скоростта си.

— Прието, сър. Отварям люка.

Диспечерът натисна едно копче и кръглият люк се отмести. Навън бе озарена от луна нощ и далече долу блестеше сняг. Встрани и малко под тях диспечерът успя да различи кърмовата светлина на издигащия се борски лайнер.

Шпионинът потрепери. Помещението бе отоплено.

— Май е студено навън.

— Приятелите ти ще те чакат — успокои я диспечерът. — Време е. На позиция.

Шпионинът пристъпи към отвора, под който се разгъна малка метална площадка. Тя се люшна от внезапния приток на въздух през люка, после се подпря. Както я бяха обучавали, постави ръце върху ръчките на маклийновия генератор. На едната от тях имаше активиращ ключ.

— Брой до трийсет, преди да пуснеш раницата — припомни й диспечерът. Жената кимна, без всъщност да го е чула.

Комуникаторът избръмча.

— Десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… СКОК!

Стоманената площадка се прибра в нишата си и шпионинът полетя надолу към Ви. Докато люкът се затваряше, диспечерът включи микрофона.

— Един е на път, сър.

— Прието. Върнете се на поста си.

Такткорабът се издигна към космоса. Изкушението беше да включи максимална мощност и да изчезне в черната бездна. Но пилотът на такткораба беше професионалист — топлинният сигнал от включен на максимална тяга двигател неминуемо щеше да бъде засечен, пропилявайки всички усилия за невидимото навлизане. Диспечерът неволно погледна към вече затворения люк.

— Дано всичките ти яйца — промърмори той — да са с по два жълтъка.

Шпионинът щеше да се нуждае от целия късмет, на който можеше да разчита.

43491… 29875… 01507…

Марл, вече повишена в младши лейтенант, и борският констабъл Паин следяха един от екраните на тяхната гравикола.

Изображението се размъти и Марл натисна едно копче, с което върна резкостта на картината.

— Никога друг път не би ме накарала да оставя някой тактически кораб да ми убегне — отбеляза Паин.

— Не и аз — съгласи се Марл.

Съобщението беше кодирано и пратено от Ви към имперската предавателна станция, разположена толкова близо до Вълчите светове, колкото биха позволили изискванията за безопасност.

Марл беше особено горда с 03844, тъй като бе забелязала, че Хохни не е сред най-опитните шифровчици. Килгър с право го бе сметнал за аматьор, тъй като използваше съществуващ код. За Алекс нямаше значение, че Хохни поне бе избрал една праисторическа система, датираща от тъмната епоха, когато са съществували идиотщини като обсидианови кинжали и хартиени бележници.

Предполагаше, че имперският дешифровчик от другата страна доста ще се поизпоти и едва след като замени 03843 с термина „база“, посланието може да придобие някакъв приблизителен смисъл. Лудият шотландец щеше да се гордее с хитростта й.

По дяволите, Алекс вече й липсваше. Когато отново се върне, планираше да го подмами с питие, вечеря и… кой знае?

Ако не друго, искаше поне да узнае истината за тази титла — лорд Килгър от Килгър. Ако наистина е някакъв благородник, тогава какво прави при бунтовниците, вместо да се умилква около Императора?

— Онзи човек сигурно ще е доста замръзнал — рече Паин без капчица съчувствие в тътнещия глас.

— Така е.

За миг Марл изпита нещо като симпатия към обречената шпионка, която се носеше право към тях, все още на километър височина. Но побърза да я прогони. Жената нямаше никакъв шанс.

— Още стрег? — предложи констабъл Паин.

— Виж, приятелю, време е да запомниш, че хората не могат да се наливат като вас със стрег и да запазват трезв ум.

— Килгър може.

— Килгър също не е човек.

— Това е вярно.

Паин допи чашата си — копие на малък сгъваем рог — и я прибра.

— Да идем ли да посрещнем нашия нов приятел?

Двете същества се измъкнаха от гравиколата, като внимаваха да не затворят вратите зад себе си — звукът от това можеше да се чуе надалече в нощта. Около тях, стаени в мрака, очакваха двайсет тежковъоръжени борски полицаи.

Над тях шпионинът натисна копчетата и скоростта й на падане се забави, докато маклийновият генератор бързо надвиваше гравитацията. Епохата на персоналните летящи раници все още не бе дошла, дори с антигравитационните възможности на маклийновата система. Но поне генераторът бе заменил разни модификации на опасни парашути.

Шпионинът се насочи към една от големите, тревисти поляни, предварително определена за зона за кацане в края на „системата за доставка М“. Под нея се намираше притихнала гора. Далече встрани — най-малко на пет километра, доколкото можеше да прецени — блещукаха светлините на неголяма ферма.

Точно според плана. И никакви следи от засада.

Може би — помисли си тя с тръпка на ужас — имперският шпионин на име Хохни въобще не я чака долу. Но това не беше проблем. Според инструкциите в такъв случай трябваше да се прикрие и да изчака един ден. В раницата разполагаше с достатъчно припаси, а комбинезонът щеше да запази телесната й топлина.

Дори и да не се появи след това, пак щеше да се справи. Ще зарови маклийновия генератор и комбинезона и ще се отправи към столицата. Беше запаметила още три алтернативни места за среща.

На двайсетина метра под нея над снега се показаха шубраци.

Тя втренчи поглед в снежната покривка, осъзнавайки, че отдолу може да се крият остри като бръснач камъни. Изведнъж си спомни предупреждението на диспечера и ръката й стисна машинално карабината на въжето, освобождавайки в последния момент прикачената за крака й раница.

Раницата с предавателя тупна от не повече от половин метър и шпионинът я последва.

Тя изпълни класическия прийом за убиване на инерцията — пръсти, колене, нос… Проряза я остра болка. Изпъшка, позволи си тих стон и остана да лежи неподвижно в снега.

— По дяволите! — изруга тихо Марл, докато полицаите заобикаляха шпионина. — Ако е счупила предавателя, ще я подложа на мъчения. Вече два ни се изплъзнаха така.

Да се изработи копие на някой от имперските свръхмощни предаватели не беше никак лесно и отнемаше ценно време. Време, през което агентът щеше да е вън от системата и да породи подозрения, които после трябваше да разсейва.

А Марл не се и съмняваше, че този агент също може да бъде опитомен. Или, ако не друго, подложен на мозъчно сканиране за кодови фрази, контакти, електронна „сигнализация“ и след това екзекутиран.

Само трима агенти на Вътрешна сигурност бяха избрали досега Патриотизма и Пътя за Тибърн — трима от двайсет и деветте, които Пойндекс бе пратил на Вълчите светове в отговор на съобщението на Хохни за предстоящото пристигане на Стен.

Останалите двайсет и шест живееха доста удобно на различни светове, в нещо, което не бе съвсем затвор, но свободата им бе ограничена. Но можеха да предават това, което им бъде наредено.

Марл и чрез нея Килгър, и чрез него Стен, всъщност управляваха цялата имперска шпионска мрежа на Вълчите светове.

Точно както беше планирал Алекс.

Малко по-рано колега на Рюкор получи необичайна задача. Като специалист по наемане на военни, тя получи нареждане да организира кампания, насочена към разгромените Таански светове. В началото Рюкор сметна идеята за не особено перспективна, но бе достатъчно прагматична да си даде сметка, че военните винаги търсят попълнения сред своите победени и донякъде деморализирани врагове.

Колежката й обаче поясни, че се е разпоредила кампанията да се фокусира най-вече над възстановяването на старата таанска самурайска култура. Пътя към смъртта, който Императорът се бе заклел да изкорени след победата над Таан.

Все едно — помисли си Рюкор — да повярва, че гладът може да се излекува, стига да облечеш бедняците с униформи. Ала един по-задълбочен анализ на ситуацията разкриваше съвсем други намерения на Императора. Очевидно, той събираше нова армия, която възнамеряваше да използва скоро. И тъй като не беше известен външен враг, за който е необходима толкова многочислена армия, вероятно тя щеше да се бори с врага отвътре. С други думи, с поданиците на Империята.

Тъй като Таанският път внушаваше ксенофобия, расово превъзходство и вярата, че милостта е проява на слабост и че силните имат всички права над слабите, тази новосъздаваща се армия щеше да е варварска по своя характер.

След по-нататъшни проучвания Рюкор се натъкна на сведения, че и други раси внезапно са станали фокус на интересите на имперските вербовчици.

Много интересно.

За щастие не беше никак трудно да се организира подобна кампания — особено за същество от типа на Рюкор, добре запознато с психологията на масите.

В началото Рюкор събра всички психолози и дори студенти по психология, които можеха да отговорят на няколко съвсем прости условия. Обичате ли да пътувате? Пречи ли ви да сте сам? Можете ли да излъжете, ако е необходимо, без да изпитвате чувство за вина? Можете ли да се захванете с работа, чиито резултати няма да са ви известни? Можете ли да изпълните задача, без да очаквате награда? И така нататък.

Колко жалко, че не разполагаше с батальони от специалисти по контрапропаганда, каквито със сигурност щеше да има на разположение, ако все още служеше при Императора.

Но антитоксинът на този убийствен психологически вирус се разпространяваше бързо от само себе си. Действаше, защото бе насочен към същината на имперската кампания — и съдържаше точно толкова истина, колкото да бъде неприятен.

Например един от доброволците на Рюкор се казваше Стенгърс. Получи чисто досие и бе пратен незабелязано на имперски свят, където пътешестваше открито в ролята си на студент по социология. Той посети Хет — бившата столица на Таан. По някаква случайност се озова там малко след пристигането на разузнавачите на имперския вербовчик и преди неговата поява.

Всичко, което Стенгърс стори, бе да зададе няколко въпроса, особено на онези млади таанци, които обмисляха да приемат имперската униформа.

Въпроси като: „Добре де, след като Императорът иска да встъпите в редовете на армията му и да възстановите честта на Таан, защо очаква от вас да служите толкова далече от дома? Трудно е да се печели слава в мрака, казва една ваша стара поговорка.“

Понякога бе малко по-прям: „Интересно. Казвате, че само от тази ферма осемнайсет таанци са се наели на служба? И нито един от тях не се е върнал след това? Двама са загинали? Колко печално, да умреш далече от дома, докато служиш на някого, който, изглежда, дори не забелязва жертвата ти.“

И дори още по-близо до кокала: „Ако Императорът наистина е загрижен за благоденствието на Таан, защо районът ви е толкова беден? С всички богатства на Империята защо вие треперите от студ пред огнищата? Защо светът, от който идвам, е много по-заможен от вашия и всеки дом се отоплява от АМ2? Не разбирам.“

Или дори брутално: „Ако Императорът отнема най-добрите сред вас и ги праща по периферията да гинат, как въобще таанците някога ще постигнат каквото и да било?“

Стенгърс и сподвижниците му сееха живи семена, съживяваха спомените за таанските бойни балади, съсредоточени около вярата, че Императорът и всички негови съюзници трябва да са червеи под обувките на таанците…

Следващият екип за набиране на войници докладва за изненадващо ниски резултати и внезапен спад на доброволците…

Стен бе предупредил Килгър да бъде максимално предпазлив на Земята. Съществуваше немалка възможност разбойниците, скиторещи около почти изоставения замък в Куз Бей, използван от Алекс и Стен за тяхна база, все още да изпълняват някаква охранителна дейност, но да служат на друг господар. Гестапо си е Гестапо, колкото и анахронично да изглежда.

Няма проблем, обеща Килгър. Възнамеряваше да се държи по-далече от провинция Орегон. Алекс се надяваше, че тайната, която търси — причината за мистериозното пътуване на Вечния император до Земята — е на съвсем друго място. В този случай „далече“ означаваше най-близкия космопорт.

Сан Франциско, най-големият град на Калифорния, наброяваше около 100 000 души. Младата двойка — Хотско най-сетне се бе уредила — взе совалка и отлетя за един от курортите в пустинята, недалеч от малката провинциална столица Санта Ана. Оттам се качиха на луксозна гравикола, която прелетя над санйоакинските тресавища и се отправи, без да бърза, на север. В действителност корабът на Хотско бе скрит на петдесет метра под повърхността на градския залив, близо до Острова на пеликаните. Един сигнал от предавателя на Хотско, и автоматичната роботизирана система щеше да вдигне кораба.

Преструвайки се на туристи, те наеха апартамент в една от новите, псевдовикториански къщи за гости, построени на билото на Туин Пийкс. Изслушаха с привидна почуда разказа за това как някога тук е имало мост и как след време местните се надяват отново да прехвърлят с път бездната. Отказаха поканата да участват в лов на човекоядец в пущинаците, които някога са били парк. Изслушаха споровете за това дали подножията на планините трябва да бъдат почистени — някои се кълняха, че ниските хълмове са всъщност останки от рухнали при голямо земетресение небостъргачи. Танцуваха в ресторанта в един от хотелите на съседния връх, копиращ местна богаташка къща, съборена от друго чудовищно земетресение в епохата преди Императора.

Отказаха любезно поканите на други две човешки семейства да си устроят заедно сексуална оргия. Наслаждаваха се на свободата. Алекс не можеше да не отбележи, че жената до него има някои доста интересни идеи за това как да прекарват заедно почивката.

И се хранеха. Раци, които ловяха недалеч от рухналия мост. Чудесни франзели от прясно изпечен хляб. Варена риба, или сурова, изящно оформена като рулца с ориз. Агнешки ребърца. Печено на тухла пилешко. Алекс не беше чревоугодник, но започваше да си мисли, че нещата вървят към промяна.

Освен това разговаряха. Говореха с всеки и за всеки. Особено в баровете и чакалните около малкия космопорт южно от града. Алекс твърдеше, че е търговец на луксозни изделия, а Хотско — неговата нова партньорка в бизнеса и живота. Какво ли, питаха те, би могло да се изнася от Земята, имайки предвид, че това е люлката на човечеството? И по-точно — какво може да се изнася напълно легално?

След шест земни дни — Алекс неволно се усмихна на това определение — той намери нужния човек. Митническа служителка с чувство за дълг, особено когато това означаваше някой високопоставен чиновник да се опитва да заобиколи закона. О, не, увери я Килгър. За него бизнесът е законосъобразна дейност, дори нещо повече, мис Чантинг, толкова по-възмутен бил, когато чувал да се говори, че хора от неговия бизнес си позволяват да търсят пролуки в законите…

Цигулката нямаше нужда от продължителна настройка.

Митническата служба естествено беше уведомена от Земния диспечерски пункт, че провинция Орегон е затворена за всякакъв въздушен и космически трафик. Чантинг знаеше, че в района се намира имението на Императора и това, което вършеха там той и хората му, нямаше никакво значение за нея. От любопитство би могла да научи, ако Императорът е там, но в момента не бил.

И как е разбрала, зачуди се Алекс?

Ами сигурно щяха да го покажат в новините, отвърна тя, макар че Императорът не одобрявал подобна публичност. Преди около две седмици един търговски кораб се приземил в Сан Фран, възнамерявайки, след като премине митническата проверка, да продължи към крайната си цел — Императорското имение на около стотина километра по-нататък. Корабът бил безупречен в документацията, екипажът изпълнявал всички разпореждания на Имперския флот. Но това, което я обезпокоило, бил товарът.

Капитанът на кораба в началото отказал да я допусне в трюма, твърдейки, че прекарва секретен товар, собственост на Императорските владения. Само че липсвал документ, който да го удостовери. Би могъл да превозва всякакви неща — от хранителни продукти до цял речен комплекс, тоест неща, за които Императорът, като всеки порядъчен гражданин, е длъжен да заплати митническа такса.

Чантинг настояла да отворят трюма — в противен случай заплашила да извика полиция и да поставят екипажа под арест. Капитанът бил принуден да се съгласи.

Оказало се, че в трюма има медицинско оборудване — сложна апаратура и консумативи, сякаш някой се готвел да устрои неголяма, но великолепно обзаведена операционна зала. Поне така й обяснил един неин колега, специалист по медицинското оборудване, когото повикала за съставянето на протокола.

Проблемът не бил в това дали товарът подлежи ни митнически такси — вероятността била малка, имайки предвид хуманитарния му характер. Въпросът, който си задавала Чантинг, е какво било неговото предназначение? Дали някой в имението не е болен? Или се нуждае от спешна хирургическа намеса? Със същия успех там можело да се заражда опасна чума.

Тя докладвала за проблема на своите началници и получила нареждане да изчака. Щели да се свържат с екипа на Императора в Орегон. Последното отнело само броени минути — никой в Орегон не бил информиран за доставка от подобен характер. Чантинг била уверена, че макар и случайно, е разкрила контрабандна схема, чиито членове са в ръцете й.

Но после пристигнало ново обаждане от север и преди още смяната й да приключи, началството я привикало и й се скарало за „абсолютно неоправданото ровичкане в дела от приоритет на самия Вечен император“. Освен това я укорили, че е прекалено педантична и най-добре да поработи над този недостатък, в противен случай я чака съвсем скорошно понижение.

В тази част от разказа жената се зачерви и Алекс беше принуден да я успокоява и да й поръча още едно питие — ужасяваща смес от сладникав ликьор, на име кампари, и бренди, плуващо отгоре. Чудовищен начин да похабиш хубав коняк, поне по мнение на Алекс, което обаче той запази за себе си.

Въпросът, който всъщност го измъчваше, бе защо му е на Императора да оборудва цяла операционна зала и имението си. Дали не е очаквал да се случи нещо непредвидимо, или се е готвел за операция?

На кого — на самия Вечен император?

Операция, която се е постарал да запази в дълбока тайна?

— Мда — промърмори Килгър. — Странно. Мно’о странно.

Може би отговорът не беше никак сложен, имайки предвид присъствието на сапьорски екип в Императорското имение. Килгър и друг път бе чувал за хирургично имплантиране на бомба в нечие тяло — фанатиците нерядко прибягваха до подобни методи. Освен това знаеше и за храбри същества, които сами поставяли бомби в телата си, а след това отивали на самоубийствена мисия, за да предпазят свои другари от залавяне, изтезания или разкриване.

Но да се извади бомба от тяло бе малко по-различно. Изглежда, бяха на прав път.

Сега вече знаеха откъде се взема взривът, когато Императорът умира. Истинската загадка бе кой поставя тази бомба. Колкото повече разсъждаваше над това, толкова повече осъзнаваше колко сериозен е недостигът на информация.

Реши засега да спре дотук. Заключения, основаващи се на недостатъчни данни, често можеха да са напълно погрешни. По-късно ще отдели време на въпроса.

Почерпиха Чантинг още няколко питиета, после обявиха, че е време да се връщат в хотела.

Чантинг ги изпрати с поглед. Сетне на лицето й се изписа озадачено изражение.

На другия край на Империята двама мъже пиеха непречистен алкохол, размесен с домашно бренди, в един пристанищен бар, недалече от голям строителен обект. Единият от тях беше банков вицепрезидент, другият се занимаваше с връзки с обществеността.

— Чу ли — попита вторият — какво станало, когато Императорът си поръчал момиче за развлечение? Първия път й обещал, че ще я накара да стене. И така станало. За втория я предупредил, че ще пищи. И тя пищяла. А за третия й рекъл, че ще се изпоти. Момичето се дръпнало и го погледнало учудено. Ами да, рекъл, защото третият път ще е чак през лятото…

Заместник-президентът се разсмя любезно.

— Аз пък чух друго — че според Императора всеки трябва да се грижи за себе си. В неговия случай грижата била за едно много малко нещо.

Чиновникът върна любезния смях, сетне придоби сериозен вид.

— Елс, забелязал ли си, че Императорът никога не се показва в предавания на живо с жена, когато е някъде и върши нещо церемониално?

— Защо трябва да се показва?

— Няма причина — съгласи се мъжът. — Но ако си толкова известен, ще има куп пчелички, които биха желали да полепнат по теб, нали така? Представи си, че утре те направят изпълнителен директор?

— Може би. Жена ми има мнение по въпроса.

— За нещо друго, което липсва на Императора?

— Може пък това да е причината за вечния му живот. Просто съхранява естествените си природни резерви.

— Ако наистина ги има.

Двамата се закискаха, сетне погледите им се отправиха към екрана на телевизора, където показваха гравиболен мач.

И двете „шеги“ бяха от репертоара на хората на Рюкор. Странно или не, предназначението им бе да постигнат точно това, което правеха: да нанесат ущърб върху имиджа на Вечния император като свръхмогъщо същество. В някои случаи дори буквално.

Тези шеги и стотици други като тях, съчетани с някои доста гадни слухове и легенди, се разпространяваха из Империята със скоростта на звезден двигател.

Вечерният ритуал на Алекс включваше задължителна проверка на стаята, за да се увери, че никой не е монтирал подслушвателни устройства. След което влизаше да се изкъпе в освежителя. После Хотско също посещаваше освежителя, преди да се присъедини към него в голямото пухено легло. Но само за да спят. Алекс, човек изтъкан от морал и професионализъм, никога не би си позволил да се възползва от положението. Нито изпитваше влечение към тази стройна млада жена. Не беше неговият тип.

Поне така се опитваше да си внуши, при това все по-често.

Той се търкаше здравата под душа, припомняйки си времена и мисии, по време на които нямаше достатъчно вода не само за да се изкъпе, но дори за пиене. По никое време се пресегна и увеличи струята от „иглички“ на „ураган“ и в този момент дочу женски кикот.

— Мръдни се — извика Хотско зад него. — И ми дай сапуна. Гърбът ти има нужда от здраво измиване.

— Уф, малката…

— Казах да се мръднеш.

Алекс изпълни каквото му казваха. Хотско започна да търка гърба му, движейки чувствено и бавно ръка.

— Не те гледам — успокои го тя. — Макар че винаги ми е било интересно какво крият шотландците под полата си.

— Тъй ли? — попита Алекс и на лицето му цъфна усмивка. — Как ти се струва усещането за нещо, дет’ е дълго към двайсет и пет сантиметра?

Хотско също се разсмя. Пръстите й се плъзнаха по изпъкналите бицепси на шотландеца.

— Това какво е? — попита тя.

— Туй стана когат’ трябваше да зигна, а аз взех, че загнах. Тъкмо раната ще ми напомня да внимавам повече. Моме, т’ва, дето сега го търкаш, не е гърбът ми.

— Няма нищо — отвърна замечтано Хотско. — И това не е сапун.

— Ако се обърна — заплаши я Килгър, — играта ще вземе да загрубее.

— Хм.

Алекс се обърна, наведе се и вдигна Хотско на ръце. Устните им се срещнаха и бедрата й обгърнаха неговите.

Малко по-късно те излязоха изпод душа. Използваха халата на Килгър за кърпа, тъй като освежителят изглеждаше като след водна експлозия.

Навън луната озаряваше залива и угасващите светлини на Сан Франциско.

— А сега — рече Алекс — да се гушнем в леглото и няма нужда да са притесняваш дали ще ми се изчерпят батериите на маклийновия двигател.

— Така ли му викаш? — подсмихна се Хотско. Тя отвори вратата на гардероба, извади ароматичен крем и започна да маже кожата си, като се усмихваше доволно.

Алекс се пресегна, взе тубичката и изстиска малко на дланта си. И в този момент инстинктът му взе връх над желанието. Той вдигна внезапно Хотско и я хвърли в леглото. Тя подскочи, понечи да извика и млъкна, когато огледалото се разпадна на парчета.

Килгър се претърколи на пода и когато се изправи, в ръката му по някакъв магичен начин се бе озовал пистолет. Той коленичи, прицели се, натисна три пъти спусъка и върху гърдите на убиеца, изправен зад прозореца на балкона, разцъфнаха три кървави рози.

Някой или нещо падна на пода и Килгър прати още три АМ2 куршума към него. Дъските под тялото задимяха. Отвън долетя вик. Алекс сграбчи миниатюрния предавател, който беше единственият им резервен изход, пъхна го в уста, после взе Хотско на ръце. Прекоси с две гигантски крачки стаята, разби останките от вратата на балкона, прелетя над него и скочи. Хотско извика.

Имаше седем метра до затревената площадка долу и докато падаше, Алекс се завъртя, присви крака и използва зяпналото нагоре униформено ченге като трамплин.

Ребрата на ченгето изпукаха и той се задави в гъргорещ вик. Килгър рухна на колене, омекотявайки удара от сблъсъка. После се изправи, без да губи време или да изпуска Хотско, все така стиснал пистолета в ръка, и се втурна към близките шубраци.

Един АМ2 куршум експлодира в земята зад него — Килгър веднага определи, че го гонят хора на Императора, — завъртя се и без да си прави труда да се прицелва, пусна четири куршума към стаята, която току-що бе освободил.

После отново затича, криволичейки, към храстите.

По времето, когато ударният отряд от ченгета от Сан Франциско и агенти на Вътрешна сигурност се възстанови, бялото петно, представляващо голия Алекс Килгър, без изчезнало зад храстите.

Екнаха тревожни сирени, замигаха светлини.

Но от Килгър нямаше и следа.

Алекс спря да тича след около два километра. Предполагаше, че се намира някъде в края на голямата джунгла, близо до извивката на полуострова, където скитореха освободени или избягали от зоопарка тигри.

„Какво пък — помисли си той, — ако имат мерак, тигрите могат да си рискуват главите с нас.“

— Не съм в настроение да си губя времето — промърмори той. — Имам други планове за вечерта.

Дори Хотско, израснала в среди, в които законът никога не е бил на почит, бе шашардисана от станалото — особено от свръхчовешката бързина, с която бяха напуснали района на нападението. Но се постара да го скрие най-вече за да не се изложи пред Алекс.

— Предполагам — подхвърли тя уж нехайно, — че Империята най-сетне ни е влязла в дирите.

— Аха — потвърди Алекс. — Имаха уилигънове. Оназ митничарка ни е изпортила. Не й запомних името. Дали пък не беше Кембъл?

Изглежда, въобще не обръщаше внимание на факта, че и двамата са голи и единственото им снаряжение в свят, който можеше да се окаже враждебен към тях, бяха пистолетът и предавателят.

— Сега какво? — попита Хотско.

— Имаме две възможности. Първата е да намерим онез двете моми в „Ловдавс и Меркинс“. Няма да им мигне окото, кат’ ни видят таквиз голи. И можем да продължим, откъдето ни прекъснаха. Пазиш ли им картичката?

— Оставих я в хотела — отвърна Хотско. Шокът й бе започнал да се уталожва и положението дори й се стори смешно. — В хотела. Искаш ли да се върна за нея?

Алекс помисли малко.

— Не — рече той. — Туй беше само първо хрумване. Втора възможност. Ще се спуснем до пристанището и или ще отмъкнем лодка, или ще плуваме до острова с големите птички.

— Да плуваме? Аз не мога да плувам.

— Няма проблем, моме. Стига ти само една ръка — да плашиш акулите. С другата ще се държиш за мен. Нали знайш, че съм шотландец. Едва ли ще са повече от два километра до тъдява. Нямам търпение да се върна обратно в играта. Отиваме ли?

Той се поклони официално, подаде й ръка и я поведе на юг, към рибарското селце.

Флотски адмирал Андърс, имперски главнокомандващ на тактическите операции, следеше прогностичните действия на петте стенни екрана и на шестнайсетте монитора, подредени на бюрото му. Лицето му беше безстрастно, точно каквото според него трябваше да е лицето на опитен командващ в мигове на важни решения.

Не знаеше какво да мисли, след като от разузнавателния отдел го информираха, че той е първият, на когото представят тези сведения. В края на краищата все още съществуваше възможността Императорът да не се е шегувал, когато преди известно време заяви, че веднага щом проблемът със Стен бъде решен, Андърс ще бъде понижен да командващ на две гребни лодки в езеро на някоя забравена от бога планета. Наистина не би искал да допуска втора грешка.

Реши в началото да подходи със скептицизъм. Тъй като бе подреден човек, това бе начинът да изрази съмненията си.

— Дайте ми — рече той — три причини, за да повярвам, че тази система — Истрн — ще е отправна точка за следващия рейд на предателя Стен. И защо, според вас, следващата му цел ще е Ал-Суфи?

Шефрис, заместничката на Андърс и шеф на Отдела за разузнаване, се зачуди дали трябва да предостави три или шест причини, имайки предвид, че той бе задал два отделни въпроса. И в двата случая бе ужасно разочарована от началника си. Имаше три пъти по три причини.

— Първо: Ал-Суфи е един от трите най-големи центрове за разпределение на АМ2 в Империята. Второ: Стен вече нанесе удар на едно подобно депо. Трето: революционери с ограничени възможности като Стен…

— Не пропускай да казваш предателя Стен — прекъсна я Андърс.

— Моля за извинение. Предатели като Стен, които нямат кой знае колко кораби и жива сила, предпочитат да се съсредоточават върху подобни цели. Особено ако чрез тях могат да нанесат максимален ущърб на врага — моля, отново да бъда извинена. Терминът е „цел-панацея“. С други думи…

— С други думи — продължи вместо нея Андърс, — след като постигна някакъв жалък успех при Дюсейбъл, смята да го повтори при Ал-Суфи.

— Благодаря ви, сър. Не бих могла да го резюмирам толкова добре. Четвърто: Битката при Ал-Суфи\Дюрер, известна само като Дюрер сред масите, е една от най-големите победи на Императора по време на Таанската война. Ето защо ми се струва напълно логично, че Стен ще се опита да опетни този успех. Пето: Тъй като Стен, изглежда, не е бил на служба при Императора по време на Битката при Ал-Суфи\Дюрер…

— Добре — прекъсна я отново Андърс. — Убеди ме. За операцията ще са нужни три флота. Предупредете началник-щабовете. Ще ги запозная с плана веднага щом бъде подготвен.

— Три флота, сър?

— Именно. Искам с един удар да унищожа напълно бунтовниците. Нека всички моряци станат участници в този величав момент.

— Сър. Прогностичните стойности за успех са едва осемдесет процента, а и не съм правила анализ на това дали Стен — искам да кажа предателят Стен — ще ръководи лично рейда.

— Разбира се, че ще е там — отвърна нетърпеливо Андърс. — Аз щях да съм там. Ти също. — Той се усмихна. — Вечният император ще е много доволен от новината. Шефрис, когато приключим с предателя Стен, лично ще те повиша в чин.

Шефрис успя да прикрие задоволството си, козирува и излезе. Чудесно, мислеше си мрачно тя. А ако нещо се обърка, командир Шефрис, пригответе се да понесете цялата вина…

Стен подготвяше „рейда над Ал-Суфи“ и тъкмо определяше мястото за среща в системата Истрн, когато му предадоха на ръка съобщението от сър Еку с гриф „строго секретно“.

Той изруга, отиде да потърси дешифриращата машина, позволи да му проверят отпечатък от палеца и ретината, въведе личен код и прочее.

Сетне прегледа съобщението и приложения апел от Мар и Сен.

По дяволите! Помнеше добре тези две същества. И Хайнис, разбира се. Веселбата, градината и черната топка на фона на луната.

Нищо чудно, че безумец като Вечния император бе готов да подложи на мозъчно сканиране всеки, който е бил някога в досег с него.

Радваше се, че поне Хайнис се е измъкнала от мрежата. Но после се зачуди дали Императорът и неговият сатрап Пойндекс не са я разпънали отново и не са я уловили. И дали не са разширили търсенето, включвайки и обекти като Мар и Сен, след изпращането на тази „рекламка“. Ала третата и най-вероятна възможност беше, че хората от Вътрешна сигурност са разкрили жалките упражнения по криптография на Мар и Сен и са заложили там капан.

Първа реакция — мяташ се на седлото и отиваш да ги спасиш.

А сега да уталожи адреналиновия прилив.

Вече е над тези неща. Сега се е изправил срещу цялата Империя. Което, погледнато иначе, само по себе си е сложен начин за самоубийство.

Но има и други, които го следват. Носи отговорност за тях. Как тогава да си рискува задника, когато мнозина за вложили в него надеждите си?

Пък и няма да е първият път, когато ще изостави приятел, за да изпълни мисия.

Разбира се. Комуникаторът избръмча. Стен натисна копчето.

— Слушам.

— Мистър Килгър — докладва дежурният офицер. — Пътува насам. Ще е на място приблизително до час. Мисията е изпълнена. В момента държа с него постоянна връзка.

Стен понечи да отвърне, че ще разговаря с Алекс, когато пристигне, после се отказа.

— Кодиран сигнал?

— Разбира се, сър.

— Прехвърли го насам.

Екранът се изчисти. После там се появи Алекс, а до рамото му стоеше усмихната млада жена. Ах, да, помисли си Стен. Това трябва да е капитанът-контрабандист, която се съгласи да придружава Килгър на мисията до Земята. Стен погледна към приятеля си.

— Добре дошъл у дома.

— Благодаря, шефе.

— Без да се обиждаш, ама изглеждаш като парцал.

— Момко, радвам се, че се прибрах жив.

— Разкриха ли ви?

— Аха. Макар че не Императорът. По-важното е, че нося разни интересни вести. Ще трябва да почакат, докато се срещнем. Нещо важно да се е случило, додето ме нямаше?

Стен му разказа накратко последвалите събития. Предаде му и за посланието от Еку, Мар и Сен. Не му каза само за взетото решение.

— Ах — кимна Алекс. — И сега се чудиш к’во решение да вземеш, а?

Стен не отговори.

— Ще накарам „Виктори“ да е готов за излитане до ден, след кат’ се прибера.

Стен премигна.

Алекс се усмихна.

— Т’ва точно си мислеше, нали? За твойта отговорност и прочее?

— Нещо от тоя род.

— Да знайш, момко, може сред тез, дет’ те следват, да има и таквиз, които се интересуват от печалбата, ама повечето ти се радват на усмихнатото лице! И са готови да жертват живота си за теб и за приятелчетата си. Знаят, че и ти ще направиш същото за тях. Затуй си смятал да ходиш сам да вадиш онез горещи кестени от огъня, нали — да измъкнеш Хайнис и двете приятелчета?

Стен бе готов да признае, че според него това щеше да е най-глупавото решение на дадения етап. Ала, от друга страна, бунтът им сигурно бе обречен. Бяха пропуснали шанса си да свалят Империята. Защо тогава да не загине в пламъците на славата?

— Една поправка, мистър Килгър. Не ми е нужен „Виктори“. Стига ми само „Аойфи“ и една от онези борски машинарии. Няма никаква причина да се правя на Дон Кихот. Ах, да, ще са ми нужни също новинарски екип и няколко актьори. Трима да играят ролята на пилоти, двама на главорези и един със стоманени зъби. Некъпан и с вид на хахо. Всичките да са човеци. И към петнайсетина изплашени дечица. Така че чакам те колкото се може по-бързо при мен. Ще ми трябват твоите умения. И някой да пази крепостта, докато отсъствам и играя на сър Гуейн. Край на връзката.

Подготовката на новия план на Стен отне половин ден.

Все още смяташе, че го очаква неизбежна смърт, но поне нямаше да е начело на безсмислена, самоубийствена кавалерийска атака, размахвайки отварачка за консерви с дръжка от слонова кост.

— „Соуард“ контрол, тук транспортен кораб „Джулиет“. Вече в нормален космос, предавам координати… сега. Следвам търговска орбита Квебек Девет Седем. Очаквам инструкции за кацане. Край на връзката.

Ето как терорът пристигна на Първичен свят.

— „Джулиет“, тук „Соуард“ контрол. Получихме координатите. Предаваме данни за кацане… Моля, въведете данните и ни съобщете при напускане на вашата орбита Квебек Девет Седем. Край.

— „Соуард“, тук „Джулиет“. Изчакайте една… уф, май имам малък проблем с данните ви, контрол. Ще ни приземят в най-южния край на полето, нали?

— Точно така.

— Ще ви помоля за услуга, „Соуард“. Има ли някаква възможност да ни преместите по-близо? Карам цяла група хлапета, а те нямат търпение да огледат наоколо. А до терминала си е доста ходене. Може ли да ни уредите совалка?

— Тук „Соуард“. Няма проблем. Ще ви настаним точно до кулата. Изпращам новите данни. А за совалката… можем да уредим само платена. Да се свържем ли с превозвача?

— Тук „Джулиет“. Благодаря за разместването. И няма нужда от совалка. Дечицата не носят много джобни. От онези бедни ученици са.

— Прието. Може би бихме могли…

В този момент сигналът от „Джулиет“ прекъсна.

— „Джулиет“, тук „Соуард“ контрол. „Джулиет“, отговорете на повикването.

Статичен шум. Никакъв отговор. Диспечерът мигновено задейства аварийната програма.

— Говори кулата — рече той. — Имам приближаващ се кораб, с когото изгубих връзка в последния момент. По информация от пилота на борда карат деца. Останете в готовност.

Спасителните екипи се втурнаха към своите машини.

Диспечерът превключи на стандартната честота за авариен сигнал.

— „Джулиет“, тук…

— Кой говори? — нов глас от „Джулиет“.

— Тук „Соуард“ контрол. Идентифицирайте се. Това „Джулиет“ ли е?

Смях.

— Да. Да. Къде е копчето за видеосигнал? Ах, ето го. Започваме.

Екранът премигна, сетне показа нова, ужасяваща сцена. Това беше мостикът на „Джулиет“. Четири същества с пилотски екипи лежаха сред локви кръв. Пред самата камера се бе изправил мъж с изцъклени очи, облечен с мръсен, лекьосан комбинезон.

Зад него се виждаха двама също тъй отвратителни помощници. Всеки от тях държеше в ръцете си по едно гърчещо се дете, опрял нож в гърлото му.

— Видяхте ли каквото имаше за виждане? — попита облещеният мъж. — Сега. Искам да ми осигурите връзка с имперското телестудио. Веднага!

— Не мога да…

Мъжът даде знак и един от помощниците преряза гърлото на детето в ръцете си. Рукна кръв, чуха се писъци, малкото телце се свлече на пода.

— Вземи друго — нареди мъжът и помощникът сграбчи следващия юноша. — Видя ли това? Ние не си поплюваме. Казах да ни осигурите…

Диспечерът вече натискаше копчета.

— И гледай да побързаш — рече терористът. — Защото нямаме време за губене. Още няколко вратлета и…

Така започна драмата на „Джулиет“. Предаването продължи на живо от студиото на Кей Би Ен Ес О, но се излъчваше от временния планетен щаб.

Животът на Първичен свят замря, също както и оживената дейност на космопорта „Соуард“. Мъжът обяви исканията си.

— Трябва ми пряка връзка с Вечния император. Не някакъв жалък комуникатор. Лице в лице. Само той може да уреди въпроса. Да спре с нещата, които прави на семейството ми. И то по-скоро. Преди родата ми съвсем да се изкорени. Ако не настъпи промяна, кълна се, че ще пратя този кораб на пълна тяга право в шибания му дворец. Предайте го на Императора.

Беше сформирана група за спасяване на заложниците, която стоеше в очакване да получи нареждане за щурм на „Джулиет“. Имперският флот, патрулиращ в околностите, затвори подстъпите към Първичен свят. Бяха поставени в пълна бойна готовност всички системи на ПВО, готови да открият огън, в случай че „Джулиет“ се насочи към Императорския дворец.

Разбира се, не можеше да става и дума за среща на Вечния император с хората от борда на „Джулиет“. Никой не скланя глава пред терора.

Парламентьори се заловиха за работа, опитвайки се да накарат похитителите да се предадат. Но похитителите не отговаряха — единствената им реакция бе да повторят наглите си искания или от време на време да пратят по някоя заплаха.

Медиите бяха във вихъра си. История, която имаше в себе си всичко. Побъркани терористи. Хлапета в кадър, за пръв път, откакто бяха заловили детската филмова звезда Шърли Рич в легло с орангутан. Психолози коментираха събитията. Експерти се опитваха да определят от кой свят са пристигнали похитителите. Бойни кораби фучаха напред-назад в небето. Тайни сили маневрираха далече от камерите на репортерите, за да не бъдат показани в програмите. Служители на застрахователната компания „Лойд“ обясняваха какво може да се е случило с „Джулиет“, откакто бе изчезнал от имперска служба по време на Таанската война. Специализирани екипи за борба с тероризма бяха готови да изгубят живота си.

Но най-хубавото от всичко бе, че ставаше на живо.

Единственото повикване, което достигна „Аойфи“, докато наближаваше Първичен свят, бе автоматизирано, записано предварително и очевидно доста остаряло. Берхал Уолдман дори не си направи труда да го погледне, а го прехвърли към стандартизираната кодова размяна. Всички бяха твърде заети.

„Аойфи“ започна самостоятелен заход за кацане.

Никой не го забеляза, дори в малкото селце в далечния край на тясната долина. Онзи изверг на борда на „Джулиет“ току-що бе заклал още едно дете.

В космоса разрушителят може да изглежда миниатюрен, сравнен с огромни бойни машини като „Виктори“, или кацнал на огромна макадамова площадка, където окото не е в състояние да сравнява и мащабира. Но кулата, край която се приземи, приличаше на детска играчка. Пръстите на Уолдман пробягаха по клавиатурата и „Аойфи“ остана да виси ниско над земята, задържан от маклийновите генератори. Нямаше никакъв смисъл да оставят петметров отпечатък в красивата градина отдолу. Не само по естетични причини, но и за да не пораждат ненужни въпроси.

В кулата не се забелязваше никакво движение.

Оръдията на „Аойфи“ се завъртяха бавно, направлявани от ръката на Хойо.

Корабната платформа се плъзна надолу и Стен излезе. Носеше боен скафандър и беше въоръжен с уилигън, но лицевото му стъкло бе вдигнато.

Уолдман сметна постъпката му за безумие — отвън можеха да чакат агенти на Вътрешна сигурност. Но Стен не можа да измисли друг начин, за да съобщи на съществата, че идва, за да ги спаси, а не нападне.

Почти доближи вратата, когато тя се отвори.

На прага стояха Сен и Мар.

— Мой млади капитане, ако ми позволите да отбележа, пристигате в истински бароков стил.

— Да бе, бароков. Да се махаме оттук, преди някой да ни барокира задниците. По-късно ще си разменяме остроумия.

Хайнис също подаде глава.

— Доста се забави.

— Съжалявам. Трябваше да спра, за да си вържа връзките на обувките.

Зад Хайнис имаше още едно същество — човек. Строен. Гологлав. На средна възраст. Облечен по мода поне отпреди десет години. Стен предположи, че това е мъжът на Хайнис. Странен избор от нейна страна, поне по негово мнение.

Не е твоя работа, идиот. Както често казваш на другите. Действай.

Сен, Хайнис и Сам’л хукнаха към кораба. Мар се поколеба за миг, наведе се и взе малко, разноцветно камъче.

— Може да не остане друго, при което да се върна.

След това и той се качи на борда на „Аойфи“ и Стен затвори люка зад себе си.

— Издигаме ли се, сър? — попита Уолдман, когато Стен се появи на мостика.

— Почакай малко.

Той погледна екрана, на който се виждаше мостикът на „Джулиет“. Пред камерата нямаше никой — нито терорист, нито заложник.

— Пращай.

— Да, сър. — Комуникационният оператор натисна едно копче на таблото и „Аойфи“ прати кодирано съобщение на „Джулиет“.

На екрана се възцари хаос.

Викове. Писъци. Похитители, крещящи нечленоразделно. Малко момиче се откъсна от ръцете им и побягна. Застреляха я. Терористите си подвикваха на неразбираем език. Нов изстрел — този път право в камерата. Край на предаването!

— О, божичко мили! — застена Мар, прегърнал Сен през раменете. — Бедните човешки дечица!

— Аха — кимна Стен. — Ужасно, ужасно. И по-лошо ще става. Берхал Уолдман, време е да излитаме. Височина петстотин метра.

„Аойфи“ се стрелна нагоре.

Междувременно екранът оживя, но този път предаването беше от станцията.

Неясни образи… бърз фокус… разрушен космически кораб… мараня зад двигателя „Юкава“, докато преминаваше на максимална мощност…

Изплашен глас на диктора:

— … ужас… о, какъв ужас…

— Пълна тяга, ако обичате. Джеймс, време е да се прибираме у дома.

„Аойфи“ се гмурна в хиперкосмоса, оставяйки след себе си свръхзвуков бумтеж, за да запълни вакуума след разрушителя. Експлозията остана нечута, заглушена от трясъка на „Джулиет“, която се забоде точно в центъра на площадката за приземяване. Нямаше огън, нито разрушения, само един димящ кратер.

— Какъв печален край — подхвърли Стен. — Всички тези дечица, размазани на паважа като желе от ягоди. Или от домати? И какво съвпадение само. Нещастно за тях, въпреки че нищо чудно да бяха станали серийни убийци или адвокати, или нещо от тоя род, ала щастливо за нас. Както мистър Килгър обича да казва, Господ Бог взема с едната ръка, но дава с другата.

Мар и Сен не сваляха ужасени погледи от Стен.

— Стен, знаеш ли, че си един коравосърдечен копелдак — даде израз на чувствата им Хайнис.

— Майка ми често казваше същото — съгласи се с щастлива усмивка Стен.

— Благодаря. — Тя го гледаше със сериозно изражение.

— Ей. Не бива така. Ти ме познаваш. Светецът Стен. Убиецът на добродетелни девици. Спасителят на дракони.

И през цялото това време Стен изглеждаше ужасно доволен от себе си. И изненадан, че се измъкнаха невредими.

Официално инцидентът с кораба „Джулиет“ остана като трагичен случай, още един пример за ширещото се из обществото безумие. Ала разследващите бяха сигурни, че са ги изиграли. Не че от записа, подготвен предварително от Стен, беше останала и следа. Не откриха нищо, освен онази зейнала дупка в площадката и димящото дъно. Но разследващите бяха сигурни, че би трябвало да открият поне микроскопични въглеродни останки от жертвите.

Когато чу за това, Стен неволно изруга. Трябваше да прецени по-внимателно положението, да вземе десетина трупа на животни от някоя месарница и тогава никой нямаше да заподозре каквото и да било.

Три мощни имперски флота се появиха едновременно от хиперпространството в околностите на системата Истрн, с готови за стрелба оръжия.

Шест планети и техните луни кръжаха около тази мъртва звезда.

И нищо.

Нито следа от Стен.

Нито следа от бунтовнически флот.

Съвсем нищичко.

И доколкото можеха да определят най-точните анализи, нямаше данни някога в системата да е пристигал кораб. Беше получила име на звездната карта, без да бъде изследвана. Не че имаше какво да се изследва.

Голямата примамка на Стен беше сработила. Или, по-точно, действаше дори сега. Той, разбира се, никога не бе обмислял да напада Ал-Суфи, нито да се приближава до Първичен свят с малкия си флот.

Заблудата се разпространи чрез двойни агенти на Хохни и други шпиони из Империята.

Стен играеше с Императора на надлъгване.

Този път блъфът му бе успял.

Следващият път, в друга система, можеше да има дори следи от скорошно преминаване на корабите му.

Ала имаше още една полза от това непрестанно надбягване, с цената на огромни ресурси от АМ2. Удар, който щеше да разтърси из основи имперските сили.

15.

Майор субадар Четабахадур отдаде отривисто чест.

— Сър! Явявам се по ваша заповед.

— Седнете, майор субадар — отвърна Пойндекс. — Няма нужда от тези формалности.

Четабахадур седна, ала дребното му тяло остана напрегнато във фотьойла.

— Страхувам се, че имам много лоши новини — поде Пойндекс. — Съжалявам, че аз ще трябва да ви ги съобщя. Но няма смисъл да мълчим и да оставим нещата още повече да се влошат. Та ето за какво става въпрос. Както знаете, Вечният император оценява много високо годините вярна служба на вашите сънародници.

Четабахадур премигна. Много бързо. Всички останали реакции бяха укротени навреме. Фразата „вашите сънародници“ бе оскърбление, заслужаващо прерязване на гърлото. „Годините на вярна служба“ също бе призив за незабавна и жестока реакция. Що се отнася до „оценява високо“ — това вече беше прекалено.

Майор субадарът успя да съхрани любезно изражение, питайки се що за чудо позволява на тази жаба да остане жива.

— Много високо, наистина — повтори натъртено Пойндекс. — За нещастие той самият изпадна в ужасно положение. Парите, както разбирате, не стигат. Необходимо е ново затягане на колана и икономии във всички служби.

— Да, сър — кимна Четабахадур. — Гурките направиха каквото се очаква от тях, сър. Но ако се наложат нови съкращения… сър, бъдете сигурен, че сме готови.

Пойндекс се усмихна съчувствено.

— Колко великодушно. Но няма да е необходимо при сегашните обстоятелства. Виждате ли, беше ми наредено да разпусна вашето подразделение. Както вече казах, ужасно съжалявам. Но в тези времена всички трябва да правим жертви.

— Няма нужда да се извинявате, сър — отвърна Четабахадур без колебание. — Предайте на Императора, че гурките са готови за всякакви заповеди. Но ако е нужно да се разпуснем… и да се завърнем в Непал… какво пък, ще го направим. Без да се оплакваме, сър. Уверете го в това.

Още една усмивка от страна на Пойндекс.

— О, ще го направя. Можете да разчитате на мен.

Майор субадарът се изправи и отдаде чест.

— В такъв случай, сър, ако това е всичко, разрешете да напусна, за да информирам моите войници.

Пойндекс отвърна с вял опит за козируване.

— Да… това е всичко… и много ви благодаря.

— Аз трябва да ви благодаря, сър — рече Четабахадур. Обърна се и напусна помещението.

Пойндекс се облегна назад във фотьойла, доволен, че неприятната задача е свършена. Но беше малко изненадан от лекотата, с която майорът прие новината.

Такава вярност.

Сляпа, невежа вярност.

Пойндекс се засмя. Включи комуникатора и нареди на войниците от Вътрешна сигурност да изпратят заминаващите гурки.

Отвън, малко по-нататък по коридора, Четабахадур едва сдържа внезапно обзелото го желание да подскочи във въздуха и да тракне с токове.

От доста време той и хората му се тревожеха от влошеното душевно равновесие на Императора. Действията му ги караха да изпитват отвращение. Не можеха да разберат как един войник, когото уважаваха — Йън Махони — е станал предател. И при никакви обстоятелства не биха повярвали, че Стен, някога техен командир, а и все още такъв, доколкото им бе известно, би преминал на другата страна, дори срещу чудовището, в което се бе превърнал Императорът.

Всички гурки искаха да напуснат служба. Единственото, което ги сдържаше, бе дадената клетва — и мисълта, че Императорът ще приеме постъпката им за тежко оскърбление.

Щеше да ги избие до крак.

Но, което бе по-лошо, бояха се за роднините си в далечен Непал. Никой от гурките не се съмняваше, че Императорът ще изтрие Непал от лицето на планетата за подобно предателство.

Но сега — о, каква радост само — небесата им се усмихнаха и гурките бяха свободни. Какво благодатно съобщение им бе донесъл този варварин Пойндекс.

Не че Четабахадур му беше простил за грубото поведение. Някой ден, разбира се, щеше да го убие.

Ако пък не сполучи, тогава синът му щеше да убие сина на Пойндекс.

Защото гурките имаха много дълга памет.

Пойндекс се забавляваше да гледа как жената на име Басийкър се унижава пред Вечния император.

— О, господарю, аз съм заслепена от великолепното ви присъствие. Краката ми треперят. Умът ми е обхванат от треска. Езикът ми надебелява и не мога да оформям думи, с които да възхвалявам величието ви.

Пойндекс прикри усмивката си. По негово мнение езикът й се справяше отлично. Новата върховна жрица на Култа към Вечния император се беше проснала на пода на канцеларията на своето божество.

— Можеш да станеш — подхвърли Вечният император. Пойндекс беше изненадан колко сериозно беше изражението му.

Басийкър се изправи на колене, удари главата си няколко пъти в пода, сетне бавно се надигна. Пойндекс мярна блясъка на задоволството в очите на Императора и се поздрави за избора на заместничка. Басийкър бе запомнила уроците му и се бе справила далеч по-добре, отколкото очакваше.

— Седни, ако обичаш — покани я Императорът. — Ще желаеш ли нещо освежително?

Басийкър приседна в посоченото кресло, но застана на ръба, сякаш дори мисълта да се отпусне бе богохулство.

— Благодаря ви, господарю. Но позволете на тази скромна търсачка на истината да откаже на любезното ви предложение. Достатъчно ми е да поглъщам свещените еманации от вашето присъствие.

Пойндекс не се съмняваше, че единствената движеща сила в живота на тази жена бе личната й амбиция. Беше мършава и с набръчкана бледа кожа, на неопределена възраст, с грозновато лице, остри зъби и очи, ситни като мъниста. Прилича на плъх, помисли си Пойндекс.

— Както желаеш — махна великодушно с ръка Императорът.

Басийкър кимна и дръпна туниката под костеливите си колене.

Императорът посочи купчина документи на бюрото.

— Запознах се с предложението ти за реорганизации — рече той. — Впечатляваща работа.

— Благодаря ви, господарю — отвърна Басийкър. — Но едва ли бих се справила без вашето вдъхновение. Да си призная честно, заварих култа в истински хаос, наследен от моята предшественица — Зоран. Целта ни е да ви възвеличаваме… и да изучаваме постулатите ви за вашата божествена мисия. Но тези неща са били забравени напоследък.

— Виждам, че си добавила нова програма — рече Императорът. — Предложение да се построят центрове за поклонение във всички големи градове на Империята.

Бисийкър склони глава.

— Надявах се да получа одобрението ви.

Пойндекс вдигна поглед, за да сдържи смеха си. Очите му се спряха на една картина на Императора. Беше свръхромантичен, прекалено мускулест портрет на Негово Величество в героична поза. Рисунката беше спомен от Битката при Портите, която, ако се съдеше по портрета, Императорът бе спечелил собственоръчно. Пойндекс знаеше добре, че неговият господар никога не е участвал директно във въпросното сражение.

Това бе само една картина от цяла галерия, величаеща Императора. Останки от безвкусната колекция на Танц Суламора. Получили заповед да я съберат наново, агентите на Пойндекс бяха открили картините при боклуците на музея. Сега висяха в красиви рамки по стените на имперската канцелария. Ефектът беше, меко казано, смущаващ. Всички тези свети императорски очи, които са втренчени в него. Все едно да халюцинира от развалена наркотична бира.

Той насочи вниманието си към разговора. Мъничките очи на Басийкър сияеха по-ярко.

— Ваше Величество, това предложение е нищо, сравнено с моето истинско видение — продължаваше да нарежда тя, като се тресеше от възторг. — Виждам храмове, посветени на вашата личност във всеки град на Империята. Където вашите поданици се събират, за да се къпят в сиянието ви.

— Наистина? — попита Императорът. — Нямах представа, че имам толкова много потенциални последователи.

— Но как може да е другояче, господарю? Не е ли казано в светите писания, че скоро последователите ви ще бъдат повече от звездите в небето? И че ще възхваляват името ви като единствения истински бог?

Дори Императорът изглеждаше засрамен от думите й. Той се закашля в шепа.

— Ах… да. Както го представяш… мисля, че виждам смисъла.

— Липсват ни само средствата, господарю — заяви смело Басийкър. — За да осъществим тази програма.

Императорът се намръщи.

— Вече ви пратих значителна сума. Не е ли така?

— О, така е, господарю. — Басийкър се люшна назад. — И по мое мнение не е справедливо да заделяте дори това. Този, който почита, трябва да плаща и цената. Вашите последователи, господарю, са тези, които трябва да финансират проекта. Не мисля, че едно живо божество трябва да плаща за собствените си храмове. Но ние — вашите верни последователи — нямахме дори тази възможност, господарю. И, страхувам се, вината за това пада само върху политическите ни водачи. Те са твърде заети да пълнят собствените си джобове.

— Много добре казано — кимна Императорът. — Освежителна мисъл.

Той се обърна към Пойндекс.

— Започвам да се изморявам от тези дърдорковци в парламента. Ще ми се най-сетне да се задавят с лелеяните кредити. Съберете се с Аври и измислете някакъв фонд за поддръжка. Една лоялна последователка като тази жена не бива да моли за пари за толкова важно дело.

— Да, Ваше Величество. Ще бъде изпълнено незабавно.

Императорът се обърна към Басийкър.

— Имам една молба.

— Каквото пожелаете, господарю.

— Искам да прегледаш всички членове и да отделиш най-запалените.

— Готови сме да дадем живота си за вас, господарю.

— Да… макар че винаги има такива, които са по-увлечени от останалите. Знаеш за какво говоря.

Басийкър кимна. Думата „фанатични“ остана непроизнесена.

— Нека те организират нещо като ядро. Решил съм да преминат през специална подготовка. Хората на Пойндекс ще се погрижат за това.

— Да, господарю.

— И да останат в готовност, докато се свържа с тях. А след това да действат незабавно и без колебание.

— Да, господарю. Имате предвид… някоя специална мисия? И сигурно ще бъде опасна?

— Да. Вероятно самоубийствена.

Басийкър се усмихна.

— Разбирам какви хора ви трябват.

Пойндекс потрепери. Нищо ново нямаше в това да се използват религиозни фанатици за убийци. Но представата за облещен култист с окървавен нож бе малко обезпокоителна. Той побърза да прогони образа. Колкото и страшна да бе идеята, в нея се таеше голям потенциал.

— Чудесно. Значи се разбрахме — отвърна Императорът. — А сега… ще помоля да ме оставиш…

Басийкър скочи на крака.

— Разбира се, господарю. Благодаря ви, че ми отделихте от безценното си време.

Тя отново падна на колене и три пъти удари главата си в пода.

— Да се свети името ви, господарю. Да се свети…

После си тръгна.

Императорът се обърна към Пойндекс. На лицето му грееше доволна усмивка.

— Невероятно. Те наистина вярват, че съм бог.

— Без никакво съмнение, Ваше Величество — потвърди Пойндекс, но инстинктът му за самосъхранение го сдържа да не отвърне с усмивка. — Вярата им може да е малко… детинска… но несъмнено е искрена.

Вечният император погледна към вратата, през която току-що бе излязла Басийкър.

— От устите на младенците — промърмори той. Сетне се пресегна и извади бутилка скоч от чекмеджето на бюрото. Наля си и отпи бързо. После пак си наля.

— Сега. От възвишеното към чистата, неподправена човешка глупост — заяви Императорът. — Имам оплакване от моя шамбелан относно теб.

Пойндекс повдигна вежди.

— Да, Ваше Величество?

— Изглежда, нещата, които те помолих да свършиш, са стигнали до него. Говоря за наградите. Та той трябва да подготви специална церемония. Церемония, която, искам да подчертая, трябва да е след не повече от две седмици.

— Много съжалявам, сир — произнесе привел глава Пойндекс. — Вината е моя. Всъщност едва ли нещо може да ме извини.

— Не знаеш колко си прав — изпръхтя недоволно Вечният император. — Може между нас да си говорим, че тези неща са незначителни, но, Пойндекс, във време на война медалите и отличията срещат добър отзвук сред обществото. Особено във времена като сегашните.

— Да, Ваше Величество. Съжалявам, Ваше Величество. Ще се поправя.

— Няма значение — рече Императорът. — Прати ми списък. Аз ще свърша това. — Той поклати глава. — Напоследък имам чувството, че върша сам всичко.

— Така е, сир.

Императорът сръбна от скоча и раздразнението му понамаля.

— Сигурен съм, че и ти си зает до гуша — продължи той.

— Въпреки това нямам извинение, сир. Но ви благодаря.

— Не бързай да ми благодариш — заяви Вечният император. — Защото имам още една доста голяма порция за твоята чиния.

— Да, сир?

— Мислих за нашия проблем със Стен. Доста щети претърпяхме заради него. Но само защото инициативата е на негова страна. И докато все още набираме скорост, може да ни създаде нови неприятности. Да изгради пред масите образа на герой и прочее глупости.

— Скоро ще се провали, сир — обяви Пойндекс.

— Не бих искал да разчитам на късмет или на грешките на други — възрази Императорът. — Трябва да му отнемем инициативата колкото се може по-бързо. Да го притиснем така, че да не знае какво да предприеме.

— Сир, не ми се ще да прозвучи, сякаш изразявам несъгласие, но силите ни вече са разтеглени до своя предел. И може би повече. В този момент дори резервите са на бойна нога.

— Ами намери още резерви — заяви Императорът.

— Сир… ако се случи нещо непредвидено…

Очите на Императора блеснаха.

— Сякаш не се случва! Стен ни изненадва с всеки нов ход. Удря ни от неочаквани посоки. Моите нови станции, депата за АМ2, финансовият пазар.

Пойндекс се ококори.

— Финансовият пазар? А аз мислех, че икономиката страда заради кризата. Как Стен би могъл да…

Императорът го изгледа презрително.

— Не ставай глупак. Това са все белези на партизанската война. Няма нищо случайно. Работа на Стен — и хората му.

— Разбирам… Ваше Величество — допълни Пойндекс, но очевидно все още не разбираше напълно.

Императорът изсумтя недоволно.

— Пойндекс, искам да си го набиеш в дебелата глава. Намираме се в крайно тежко положение. И ако не изгасим скоро огъня, нещата съвсем ще се влошат. Ясно ли се изразих?

— Да, сир.

— Добре. А сега погледни тук. — Императорът побутна встрани шишето с уиски и се надвеси над картата на Империята. Когато се приближи, Пойндекс забеляза множество кръгчета, кръстчета и стрелки, надраскани от Императора.

— Това са зоните, които по мое мнение са най-уязвими — заговори Императорът, като сочеше с пръст. — Най-вероятните места за следващите му удари. Можем да ги прикрием, ако прехвърлим Пета гвардейска от Солфи… после преместим флота при Бордбъч…

Пойндекс наблюдаваше с изумление как Императорът мести ръка по картата и променя дислокацията на своите сили.

И всеки път, когато пръстът му докосваше листа, стотици кораби и хиляди войници литваха между звездите.

В преследване на един-единствен човек.

Много по-късно, когато се прибра в уютния си малък замък в Аръндел, Пойндекс се замисли за положението, в което се намираше Империята.

Той натисна едно копче на бюрото и на централния екран в кабинета му се появи електронна версия на картата, която му бе показал Императорът: ситуационното табло. На много места мигаха тревожни лампи.

Пойндекс се зае да ги проверява. Гладни бунтове. Престъпни банди. Удари на отделни групировки. Хаос на финансовия пазар. Изпълнени с паника доклади на корпорации и непрестанни запитвания за още АМ2.

Лошите новини не се ограничаваха само до цивилния сектор. Атаките на Стен бяха отбелязани на много места върху картата. Както и декларации за война и независимост от немалко бивши съюзници на Императора.

Убити агенти, провалени операции и други неудачи на имперското разузнаване.

Друг на негово място щеше да бъде завладян от отчаяние. Но Пойндекс не беше като другите. Във всеки провал той виждаше нова възможност. Във всяко бедствие — скрито съкровище.

За кратко време Пойндекс беше научил много от Императора. Успехът изисква мащабно виждане и… търпение.

В този случай мащабното виждане принадлежеше на Пойндекс — не на Императора.

Докато облечените в черни униформи помощници сновяха из помещението, Пойндекс още веднъж прецени шансовете. И за пореден път стигна до извода, че Императорът греши. Вземаше твърде сериозно заплахата от Стен.

Всъщност Пойндекс дори смяташе, че без вниманието, което му отделя Императорът, Стен почти ще престане да съществува. Достатъчно бе да го игнорират. А вместо това Императорът вдигаше шум, разместваше флотилии и правеше Стен само по-привлекателен за враговете на Империята.

Анализът на информацията сочеше недвусмислено, че шансовете не са на страната на Стен. Силите му бяха нищожни, ресурсите — крайно ограничени, особено сравнени с огромната имперска военна машина.

Стен не можеше да си позволи дори една грешка, за разлика от Императора.

По някаква причина Императорът не виждаше всичко това. Сякаш вниманието му бе приковано върху Стен.

Голямо бяло петно.

На устните на Пойндекс затрептя усмивка. Колко хитро от негова страна да подклажда вманиачеността на Императора и да заобикаля сляпото петно.

Беше предупредил монарха за това-онова, но само за да се защити — ако нещата се объркат. Междувременно бе успял да го изолира от външния свят и да постави на ключови позиции свои хора.

Гурките бяха последните представители на старата гвардия.

Сега вече Императорът зависеше изцяло от него. Тъкмо Пойндекс бе посочил наследника на Зоран. Пойндекс решаваше кои хора да бъдат допускани при Императора. Пойндекс раздухваше безумието на монарха.

В интерес на истината, бе станал толкова незаменим за Императора, че дори си позволи нарочно да допусне няколко грешки. Като например объркването с банкета в чест на раздаването на наградите.

Императорът сигурно е бил ужасно ядосан, но не беше глупак. Знаеше, също както и Пойндекс, че няма нищо по-опасно от безгрешен човек.

Затова от време на време Пойндекс щеше да се спъва. Точно толкова, колкото Императорът да не го намрази.

Той погледна към ситуационното табло. Не към лошите новини. Към просторите на Империята.

Империя, която в известна степен вече се подчиняваше на неговата воля.

Не на волята на Императора.

С всеки изминал ден влиянието на Пойндекс нарастваше.

Не би допуснал грешката да мечтае да стане император. Поне на този етап.

По времето на управлението на Тайния съвет бе ви дял с очите си какво ще се случи с Империята, ако няма единен водач.

Не. Императорът беше необходим. Поне съществуването му. Легендата за него.

Имаше само една пречка. Сериозна. Някой ден Пойндекс щеше да остарее. Да изгуби сили.

И да умре.

А Императорът беше безсмъртен.

Освен ако Пойндекс не узнаеше тайната му.

Ако може… да живее вечно?

Той натисна копчето и таблото угасна.

Толкова много възможности, за които дори не смееше да мечтае.

А бе опитен мечтател.

16.

— Не зная как са научили местонахождението ти — рече сър Еку. Холографското му изображение бе потъмняло по края от въздействието на заглушаващото устройство. — Въпросът е, че в момента летят към Лупус. Делегация от двеста и шейсет същества. Предвождани от трима върховни водачи на загиновите.

— Казано между двама опитни дипломати — рече Стен, — не бих нарекъл ситуацията прекрасна. Ще се наложи да преместя базата на операциите. И то по-скоро.

— Мисля, че ще е грешка да не се срещнеш с тях — посочи сър Еку, чиято опашка се поклащаше бавно. — Ако загиновите се присъединят към нас, това ще е тежък удар за Императора. Помисли си само. Цял регион, състоящ се от стотици звездни купове — да премине на наша страна. Дори само пропагандната стойност се равнява на множество военни победи.

Стен затропа нервно с крак по студения под в борската комуникационна.

— Зная, зная. Но все още не мога да преглътна обезпокоителния факт, че загиновите не само се свързаха с нас, а и са открили къде се намирам.

— И аз бях също толкова изненадан — призна сър Еку. — Когато се появиха на входната ми врата и настояха за среща с теб, първата ми мисъл бе, че някъде е изтекла информация. Втората — че манабийците са обречени. Представих си как всеки момент в небето ще се появят имперски планетоубийци. Но след като разговарях с тях и обмислих наученото, като си припомних всичко, което ми е известно за загиновите, не съзирам сериозна опасност от клопка.

— И малката опасност ме плаши — отвърна Стен. — Защото… ако наистина искат да се присъединят към революцията, защо не го сторят при срещата с теб? Защо е толкова важно да се срещат с мен?

— Защото загиновите все още не са напълно убедени — отвърна сър Еку. — Засега знаят само, че имаме общ враг. Но не вярват, че притежаваме силата да се справим с този враг. — Сър Еку се наведе към камерата. — Всичко е в твоите ръце, Стен. Те вече клонят силно в наша посока. Инак едва ли щяха да рискуват.

— Значи ти ме съветваш да продължа циркаджийницата, докато ги подмамя да изминат остатъка от пътя.

— „Циркаджийница“? Не разбирам термина.

— Голямото шоу.

— Ах. Много описателно. Да. Точно това съветвам. Едно наистина голямо шоу.

Стен се поколеба.

— Попита ли ги как са се досетили?

— Да. Казаха, че са събрали две и две и са помислили малко. Използвали същата антилогика, за да те открият на борските светове. Когато си тръгваха оттук, подхвърлиха да те предупредя, че идват при теб.

Стен въздъхна.

— Добре. Ще го направя. Какво пък толкова, дявол го взел? Ако се окаже, че грешим, ще бъда твърде мъртъв, за да ме е яд, че са ме изиграли.

— Няма да си единствен, Стен — посочи сър Еку. — Говори се, че в задгробния живот било пълно с глупаци като нас.

— Вече се чувствам по-добре — рече Стен с кисела гримаса. — Благодаря.

— Няма защо.

Образът на сър Еку се стопи.

Стен започна да крачи из помещението, давайки воля на мислите си. Но умът му вече бе претъпкан с твърде много информация за сложната война, която водеше срещу Императора, и скоро установи, че буксува на място.

Нуждаеше се от съвет. Отчаяно.

— Значи според сър Еку късметът ги е довел при нас? — попита Рюкор.

— Горе-долу — кимна Стен.

— Не вярвам в късмета — заяви Алекс. — Освен когато става дума за мойта козинка.

— Разбира се, че е късметът — настоя Ото. — Борите го почитат дълбоко. Съществува в три форми — сляп, глупав и лош.

— Били сме в кухни — обади се Мар, — където сме срещали и трите.

— Както и на една прибързана вечеря — допълни Сен.

— Налага се да приема съобщението на сър Еку за достоверно — рече Стен. — Но все още смятам, че за загиновите това е голям риск. Ами ако грешат. Тогава току-виж се хвърлили в обятията на Императора с вика: „Приемете ни, ние сме предатели“.

— Много хитро — кимна Мар. — Харесва ми.

— Тихо. Говорим сериозно — скастри го Сен.

— Аз също, скъпи. — Той потупа Сен по коляното. — Ще ти го обясня някоя нощ.

— От друга страна — взе отново думата Рюкор, — в действията им прозира смисъл.

— Хубаво — кимна Стен. — Защото напоследък изпитвам дефицит от тази стока. Да те чуем всички. И не използвай високопарни думи.

— Стен, според мен отговорът се крие в природата на загиновите — погледна го Рюкор. — Те са икономически бежанци. А бежанците винаги са готови да предприемат големи рискове при несигурна печалба. Когато имаш малко, лесно си готов да го заложиш. Сякаш поне за малко командваш сам съдбата си.

Стен кимна. Логично, наистина. И преди си бе имал работа със загиновите. Повечето от обитателите на този район бяха наследници на бедни същества — хора и извънземни, — тръгнали да дирят щастието си из Империята. Най-малката промяна в икономическата ситуация ги изтикваше на ръба на оцеляването.

Също като семейството на Стен, те имаха само мечти и яки гърбини, на които да разчитат. Някои завършваха в робските плантации на Вулкан. Късметлиите — пак тази дума — достигаха звездните купове, съставящи региона на загиновите. Там скитанията им свършваха. Бежанците пускаха корени.

Това бе наистина странно обединение. Макар да нямаше доминираща раса или вид. Всички бяха равни — бели, черни или зелени. С твърда форма или желеподобни. С кожа или с люспи.

Стен си припомни ужасния риск, който баща му бе поел в схемата за забогатяване, включваща битки на скипаки. Фактът, че изгуби всичко — добавяйки години към договора си за работа, — не го бе разубедил да предприема нови рискове. Напротив, беше разпалил още повече желанието му да заложи всичко, за да се измъкне от заплитащата мрежа на Вулкан.

Да. Той ги разбираше.

— Може и да е рисковано, момко Стен — рече Алекс, — но и без туй няма много за губене.

Това бе вярно. Малко преди Алтайския разгром Императорът бе пратил Стен при загиновите за дипломатически сондаж. Мисията му се бе увенчала с успех. Успя да стигне до споразумение, без да се налага много да лъже.

— Когато за последен път се срещнах с тях — заговори Стен, — те бяха в голям смут. Не по тяхна вина. Загиновите се справяха доста добре сами и дори районът им просперираше преди Таанската война. Имат стабилно земеделие и дори тежка индустрия. Рудодобив. Многочислена популация. И в голямата си част са доста образовани.

Ото смръщи гъстите си вежди.

— Не знаех за това — рече той. — Смятах, че са известни предимно с оръжейната си промишленост.

— Както вече казах… това беше преди Таанската война. После се появи старият Танц Суламора с императорските пари и имперското влияние. И преди да се усетим, превърна целия район в огромен военнопромишлен комплекс. А после… когато войната приключи…

— Ах-ха — обади се Алекс. — Лошият късмет, за който говорех.

— Не можеш да ядеш пушки — намеси се Мар.

— Именно. Заводите останаха без поръчки и цялата икономика рухна.

— Но… в името на брадата на майка ми… защо не са ги преустроили за друго?

— Невъзможно — отвърна Стен. — Нужни са огромни инвестиции и прочее. Представям си какво им е било, когато Императорът се завърна. Вярно, че прати мен, за ги вербувам за идеята. Но беше много по-лесно — и по-евтино — да ги остави на произвола. За да си умрат тихо.

— Ама те не искат да си идат тихо — заяви Алекс.

— Не забравяйте — припомни им Рюкор. — Сър Еку каза, че работата съвсем не е сигурна. Все още трябва да ги убеждаваме.

Стен кимна.

— Каза също така да им организираме голямо шоу. Проблемът е, че колкото и да се оглеждаме, не виждам с какво можем да се похвалим. Нямаме легиони от войници, които да инспектират, нито ескадрили да прелитат над главите им. Всеки с малко ум в главата ще се досети, че е достатъчно Императорът да духне и ще ни помете.

— Не виждам нищо страшно. — Сен се намести в креслото. — Първо, те са тук, за да се срещнат с теб. Не с легиони и ескадрони.

Сен приседна на пода и Мар се настани до него.

— Императорът разполага с пълен набор флотилии и войски — допълни той. — И нашите приятели сами могат да се уверят докъде го доведе това. До пълен провал.

Рюкор се завъртя в резервоара и водата леко се разплиска.

— Косматите имат право — рече тя на Стен. — На твое място щях да се вслушам в думите им.

— Че аз се вслушвам, дявол го взел! — тросна се Стен. Той погледна към приседналата на пода двойка. — Какво сте намислили?

— Ако искаме да се метнат при нас в леглото — отвърна Мар, — трябва първо да създадем подходящо настроение.

— С други думи, малко любовна игра — изкиска се Сен. — От каквато са били лишавани в нещастния си живот.

— И ти, Стен, ще трябва да ни помогнеш — добави Мар.

— Аз ли? Как?

— Време е, о, Велики водачо на революцията, да дадеш почивка на сивото си мозъчно вещество — провикна се театрално Сен.

— Ще трябва да слезеш от сияйните висини на водачеството — продължи в същия подигравателен дух Мар — и да се смесиш с простолюдието.

Стен ги гледаше с нескрито подозрение.

— И после какво?

— Ами… да поработиш. Да миеш тигани.

— Че защо ще правя нещо такова? — вдигна вежди Стен.

— Защото в този случай, скъпи ни Стен — рече Мар, — дипломацията се ражда в кухнята.

— Ще устроим тържествена вечеря — кимна Сен. — За към двеста любовни птички.

— И когато приключим със загиновите — вдигна пръст Мар, — те ще са паднали на колене и ще протягат ръце към теб.

Стен беше готов да възрази. Не на идеята за тържествена вечеря. Напротив, тя беше чудесна — особено когато тук бяха имперските готвачи. Но колкото и да му харесваше, някак не се връзваше с мисълта, че ще трябва да мие тигани, за да спечели нечия симпатия.

И тогава видя усмивката на лицето на Килгър. Ото почти беше захапал лапа, за да не се разхили. Рюкор преднамерено избягваше да го поглежда, но друсането на резервоара я издаде.

Стен въздъхна.

— Какво чакате тогава? Захващайте се.

Присъстващите се надигнаха. Стен също излезе.

Най-търсеният човек в Империята. И освен това Герой на революцията.

А сега повишен до Главен мияч на тигани за Каузата.

Стен изтри пилешката мазнина в престилката си и пое съобщението от вестоносеца.

— Официално потвърждение — рече той. — Загиновите пристигат утре вечер.

— Нямаме много време — оплака се Сен.

— Ще се справим, скъпи — успокои го Мар. — Складът на Ото е далеч по-добре зареден, отколкото предполагах.

Стен прибра съобщението и се върна към разфасоването на пилешкото.

— Не че се съмнявам във вашите способности — рече той, — но не разбирам как може да измислите подходящо меню за нещо такова.

— Ами… първо, искаме да ги впечатлим — заговори Мар. — Затова вечерята трябва да отразява твоя успех. Но освен това държим да правим бизнес с тези хора…

— От козината на Мар се показа клюнест израстък. Той улови един домат, разтвори го и го изсипа в кипящата вода. — Искаме да ни харесат, но не и да си помислят, че се смятаме за по-добри от тях. — Докато говореше, крайниците му продължаваха да вършат всичко с автоматизирана точност. Стен го гледаше зяпнал от почуда. — А днешната кухня хич не я бива.

— Именно — съгласи се Сен. — За нищо не става. — Неговите остри нокти режеха и подреждаха луковиците. Всичко ставаше толкова бързо, че Стен дори не почувства да му люти на очите.

— Затова избрахме някои местни ястия — съобщи Мар. — От кухнята на обикновените същества. И същевременно достатъчно екзотични, за да намекват за нещо повече.

— Освен това ни хрумна идея за темата. — Сен не спираше да работи с лука. — Нещо като Знамето на нациите. Напълно в унисон със сбирщината от разнородни същества, които съставляват народа на загиновите.

— Ние обичаме тематичността — вметна Мар.

Стен ги слушаше с половин ухо. Не можеше да откъсне поглед от движенията на милкените. В кухнята те бяха като живи машини. Пълни с всякакви трикове.

— Страхотно — повтаряше той. — Тема значи. Но преди да продължите, искам да ви питам нещо.

— Давай, скъпи — подкани го Мар, докато белеше ловко един домат.

— Не мога да беля лук като Сен… — Той посочи малката вихрушка, която режеше люспите с чевръсти движения. — Не съм създаден за това. Но този фокус с доматите… Всеки път, когато аз ги беля, успявам да ги разкъсам. Губя страшно много материал.

— Бедничкият — подсмихна се Мар.

— Достатъчно е да ги натопиш във вряла вода — обясни Сен с тих глас.

— И този човек е наш водач — въздъхна Мар.

— Веднъж четох за този номер — призна Стен. — Но така и не успях да го опитам.

— Ама разбира се, скъпи — погледна го захилено Сен. — Разбира се, че не си успял.

Кухнята бе изпълнена с аромата на домати, чесън и пържен лук. Мар опита, добави пипер, разбърка, после кимна на Сен да налее малко пилешки бульон.

— Когато поднесем вечерята — обърна се Мар към Стен, — вероятно ще пробваш супата ни.

Стен погледна към димящата тенджера.

— Ами да. Ухае примамливо. И май е достатъчно.

Сен се разсмя.

— О, има предостатъчно, не бери грижа. Но тази супа е по специална рецепта. Гарантирано премахва първоначалното напрежение. Говоря за гостите, не за домакина. Домакинът трябва да се държи настрана от супата.

— Виждаш ли — поясни Мар, — след като я прецедим през ситото, ще добавим малко аромати и сметана. Само колкото да омекотим вкуса. А сетне… тъкмо преди да я поднесем… ще й сипем водка. Много водка! И… воала! Имаме унгарска доматена супа с водка! Доста е силничка.

— За развързване на езиците, така ли? — погледна ги Стен. — Вие двамата не сте ли мислили за кариера на водещи разпити в секция „Богомолка“?

— Аматьори — подсмихна се Сен.

— Никакво предизвикателство — добави Мар.

— След като се погрижим за настроението на делегацията на загиновите — говореше Сен, — ще трябва да поработим и върху тяхната храброст. — В момента овалваше късчета месо в брашно.

Мар събираше нарязания лук.

— Да ги подготвим за твърдо решение — добави той.

— Така да се каже — изкиска се Сен.

— Не говори такива неща — погледна го Мар.

— Ами не мога — оплака се Сен. — Просто умът ми е устроен по този начин. — Особено когато приготвяме планински миди.

Стен се намръщи, взе парченце месо и го подуши.

— Не ми мирише на мида.

— Защото това са телешки тестиси, скъпи — обясни Мар. — Отрязани от малките пишки, преди животните да пораснат достатъчно, за да почувстват загубата им.

— Ще им приготвим нещо по баски — рече Сен. — Представи си само — мускулести мъжаги с огромно либидо.

— Направо да ти се прииска да им изпържиш топките — кимна Мар.

Стен погледна към месото, което държеше.

— Съжалявам, момчета. Надявам се, не сте забравили, че пристигат тук, за да се присъединят към една добра кауза.

— А сега ще трябва да намерим и храна за умовете им — обяви Мар.

Стен оглеждаше със съмнение купчината пилешко месо, което бе разфасовал със сатъра.

— Мозъчна сила от пилешко? Сигурно се майтапите.

— Глупави животинки, вярно — призна Сен. — Но са толкова натрапчиви. Особено когато са пълнени и добре подправени. Виждаш ли как търпеливо очакват да бъдат мариновани?

— Като загиновите? — предположи Стен.

— Чудесно, Стен, скъпи. Започваш да схващаш идеята — одобри Мар. — В този момент би трябвало и нашите нови приятели да са готови да приемат предизвикателството на един съюз.

— Тази рецепта не е ли от Ямайка? — попита Стен — Един от старите земни острови. Място, където хората са пиели разводнен алкохол под тънки чадърчета на плажа.

Мар въздъхна.

— И това ли знаеш? Всъщност не ни ли свършват чистите тигани?

— Няма да се измъкнете толкова лесно този път — заяви спокойно Стен. — Оставам тук, докато видя как го правите.

— В кухнята — погледна го Мар — само на майстор готвача се позволява да бъде остроумен. Миячите на тигани и тенджери трябва да се смеят на шегите му и да възхваляват неговия гений. А през останалото време да търкат пода и посудата.

— И в никакъв случай не се правят на хитри — добави Сен.

— Обещавам повече да не се повтаря — сведе поглед Стен.

— Той наистина не е чак толкова умен — захили се Сен.

— Много добре — кимна Мар. — Тогава може да остане, но ако обещае да си държи езика зад зъбите.

— Хм — изсумтя Стен, стиснал устни.

— Всъщност с тази рецепта може да се справи дори мияч на чинии, при това от първия път — обяви Мар. — Само вкусът й изглежда сложен.

Той натисна едно копче и върху масата се показа смесител. Нарязаните съставки се изсипаха вътре и машината се завъртя.

— А сега подправките — обясни Мар. — Това е нещо като котва, използват се пет супени лъжици на всяко кило месо. Заедно с по една чаена лъжичка индийско орехче, канела, сол и пипер.

Той изсипа подправките в машината и отново натисна копчето. Докато тя се въртеше, започна да налива мазнина.

— Разтопено фъстъчено масло — поясни Мар. — Само колкото да се слепят съставките.

След не повече от минута ястието беше готово. Стен го гледаше с недоверие.

— Тази лепкава съставка — съобщи Мар — трябва да се намаже върху месото. И това е работа на мияча.

— Истина е — потвърди Сен. — Майстор-готвачът никога не се занимава с подобни неща.

Стен изпръхтя недоволно, но се зае да разнася равномерно марината върху пилешкото. Всъщност нямаше нищо против. Благоуханието бе невероятно. Устата му се изпълни със слюнка, докато си представяше какво ще се получи, след като пилешкото премине през скарата.

В ъгъла Мар и Сен спореха за предимствата и недостатъците на ядките в ливанския пилаф. Наоколо бе пълно с димящи тенджери с ароматна храна.

Той усети как се отпуска.

Всъщност нямаше нищо против да е мияч на съдове, вместо Герой на революцията.

Мар и Сен поглеждаха към грейналото му лице.

— Мислиш ли, че е готов? — прошепна Мар.

— Абсолютно — потвърди Сен. — Не бих искал да се тупам по рамото, но това е една от най-добрите работи, които сме свършвали някога.

— Съществата не разбират — рече Мар, — че първата и единствена тайна на тържествената вечеря е да се подготви домакинът.

— Малко кухненско вълшебство — кимна Сен. — Всеки път се получава.

Водачката на загиновите забоде за пореден път вилица във вкусното ястие пред нея. Гледаше го, сякаш се питаше дали тялото й може да побере още. Вилицата продължи обратния си път и хапката изчезна в устата й.

Тя затвори очи. Истинска скулптура на наслаждението. Вкуси. Хммм.

Когато ги отвори, Стен й се усмихваше.

— Пъррр — оригна се тя. — Извинете, но просто не мога да побера повече.

— Мисля, че нашият майстор готвач е готов да ви прости — кимна Стен. — Доста се постарахте.

Той огледа залата. Мар и Сен бяха преобразили мрачното борско помещение в истинско чудо с множество цветя и приглушени светлини.

Останалите гости също изглеждаха покорени от атмосферата.

В продължение на два часа Сен и Мар управляваха керван след керван от вкусни ястия. Независимо дали бяха предназначени за хора или извънземни, те бяха посрещани с еднакъв ентусиазъм.

Вече всички присъстващи се подпираха с лакти или техните чуждоземни еквиваленти — на масата. Разговаряха оживено, сякаш бяха стари приятели.

Като капак Мар и Сен бяха разпечатали сувенирни менюта за всички членове на загиновската делегация.

— Винаги го правим — съобщи Мар. — Съществата обичат да показват вкъщи колко добре са си прекарали. А това е и чудесна реклама за нас.

— Не е реклама, Мар — поправи го Сен. — Не и в този случай. Спомни си, че вече сме революционери. Военният термин е пропаганда.

— Същата работа — изпръхтя Мар.

— Така е, но „пропаганда“ звучи доста по-романтично.

Стен трябваше да признае, че сувенирното меню наистина изпълнява отлична пропагандна функция.

На обратната страна имаше негова снимка, заобиколен от двамата майстори-готвачи Мар и Сен. Отпред Сен бе дал място на своята тема: „ГОЩАВКА ЗА ВСИЧКИ СЪЩЕСТВА“.

Ето какво бе човешкото меню:

Ястията, включени в менюто за извънземни, бяха също толкова впечатляващи.

Стен видя, че Мар наднича откъм вратата. Помаха му. Време беше.

Стен се обърна към Соейзи и рече:

— Мисля, че ни викат за кафе и бренди.

Тя се засмя.

— И пури ли?

— И пури — обеща Стен.

— Водете ни, сър Стен.

Докато се изправяше, Стен даде знак с палец нагоре на Мар. Всичко вървеше според плана.

— Ето каква е нашата позиция — говореше Моши-Камал. Вторият член на тройката, управляваща загиновите. — Готови сме да се присъединим към вас, но искаме гаранции.

— Не мога да ви помогна с последното — рече Стен. — Помнете, започнах този разговор с твърдението, че шансовете определено не са на наша страна. Ако се присъедините към нас… може да е като скок в пропастта.

— Но, сър Стен, поведението ви не съответства на настоящото твърдение. — Сега говореше Труиз, извънземният член на тройката. — Вие се биете добре. В действията ви има логика и липсват стремежи към самоубийство. Освен това имахте доста успехи.

— Може да ви се струва така, но не е съвсем — отвърна Стен. — Императорът имаше доста лоши дни. Той може да си го позволи, а при нас дори един е достатъчен, за да приключим.

— Защо сте толкова откровен с нас? — зачуди се Соейзи. — Очаквах да излъчвате повече оптимизъм. Командвате флот. Имате победи. Съюзниците ви се множат. — Тя махна към уютното помещение, украсено по идеи на Мар и Сен. — Седите тук в разкош, ядете отбрани ястия и показвате пръст на Императора и хрътките му. Защо не се хвалите с успехите си пред нас?

— Бих могъл — съгласи се Стен. — Но проблемът е, че спечеля ли ви веднъж, няма да мога да разчитам на вас. Когато се случи нещо ужасно — а обещавам ви, че ще се случи, — ще видите, че съм ви лъгал. И ще ме изоставите. Не бива да има съмнение — това е война до пълно унищожение. Императорът никога няма да ни остави на мира. Изгубим ли — обречени сме.

— Това ми е ясно — заяви Труиз. Мъничките пипалца под очите й бяха зачервени от раздразнение. — Но картината, която ни нарисувахте, е твърде черна. Дайте ни поне някаква надежда.

Стен се наклони напред.

— За момента благодарение на действията ми силите на Императора са разхвърлени навсякъде из звездната карта. На няколко пъти успяхме да го принудим да гони собствената си опашка, но едва ли ще продължава още дълго. За момента са ми нужни две неща. Резерви. И благоприятна възможност. Без първото ще е трудно да се възползвам от второто.

— Смятате ли, че подобна възможност ще ви се удаде? — попита Моши-Камал.

Стен изглеждаше, сякаш е потънал в дълбоки размишления после кимна.

— Без съмнение — излъга той. — Рано или късно все нещо ще се случи — нещо, от което да извлечем полза.

— И ние бихме искали да сме там — заяви Соейзи. — Това… същество вече е непоносимо за нас.

— Принуждава ни да се превърнем в негови безволеви слуги — добави Моши-Камал. — Тъпче ни. Загиновите имат дълга памет. Всички ние произлизаме от хора на труда. Класата на потисниците ни натика в тъмни дупки, пълни с опасни машини.

— Това е вярно — присъедини се Труиз. — Всички наши предшественици са избягали от някой деспот. Не можем отново да се обричаме на живот, от който сме бягали.

— Знаете ли — просъска Соейзи, — че той дори се представя за божество? Има последователи, които твърдят, че бил свещено творение. Искат да вдигнем в градовете си храмове. Това е толкова… отвратително!

Стен реши, че коментарът е излишен, вместо тона огледа присъстващите.

— Значи ще се присъедините към нас… без да се подсигурявате?

— Без никакви условия — потвърди Моши-Камал. На ваша страна сме.

— И може би ще успеем да решим първия проблем добави Соейзи.

— Как по-точно?

— Ами, за резервите — заговори Труиз. — Предполагаме, че разполагате с повече жива сила, отколкото кораби и оръжия?

— Правилно — кимна Стен.

— Но сигурно си давате сметка, че притежаваме хиляди фабрики — оставени ни от Вечния император, чието предназначение беше да се строят кораби и произвеждат оръжия.

— Зная, разбира се — рече Стен. — Чух обаче, че повечето били затворени. Вероятно машините са ръждясали и излезли от употреба.

— Само част от тях — отвърна Моши-Камал. — Повечето са в отлично състояние. Едно от предимствата и недостатъците на загиновите. Не можем да гледаме как една машина се разпада и отива за скрап.

— Хората останаха без работа — обясни Соейзи. — Но въпреки това поддържаха фабриките.

— Да не искате да кажете, че заводите и фабриките ви са само консервирани? И че е достатъчно да пратите разпореждания и веднага ще започнат да произвеждат оръжия?

Пипалцата на Труиз помръднаха от задоволство.

— Можем да започнем производство до една И-седмица — рече тя. — Събирайте войниците си.

Сега вече Стен се нуждаеше само от подходяща възможност.

Бледият, строен грб’чев се извисяваше над Синд. На темето му аленееше голямо петно, сочещо повишено любопитство.

— Молбата ви е доста необичайна — рече той. — Малко хора са идвали на това място.

Синд погледна към ниската постройка, чиито огледални стени отразяваха заобикалящите я градини.

— Не разбирам защо е така — рече тя. — Мястото е толкова красиво.

Грб’чевът натисна едно копче и вратата се плъзна встрани. Той придружи Синд вътре.

— Сър Кайс обичаше красотата — рече. — И много добре я разбираше.

Синд се усмихна едва забележимо.

— Научих за тази особеност на сър Кайс от моите изследвания — призна тя. — Той е бил доста сложно същество. Дори за един грб’чев.

— Дори за един грб’чев — съгласи се придружителят й. — Но това ме връща на първата ми забележка. В нашата култура сър Кайс е герой. Неговата интелигентност, изобретателност и предприемчивост вече са придобили митични характеристики. Превърнахме неговата стара щабквартира в музей. В място за поклонение в известен смисъл. — Синд и нейният водач прекосяваха фоайето. — Но според мен само същество от нашата култура би могло да оцени сър Кайс.

— В такъв случай приемете извиненията ми от името на моята раса — рече Синд. — В края на краищата едва ли някой ще спори, че грб’чевите са едни от най-интелигентните същества в Империята.

— Това е вярно — съгласи се нейният придружител. Очевидно в този момент скромността е излишна.

— А сър Кайс несъмнено бе най-умният грб’чев за своето време — допълни Синд.

— Някои дори твърдят, че това е така за всяко време.

— В такъв случай как едно разумно същество — особено студент като мен — да не поиска да се запознае от първо лице с мястото, където е живял и работил сър Кайс?

— Вие сте много умна млада жена — отбеляза придружителят. Те свиха по коридора и пред тях се отвори нова врата. Озоваха се в библиотеката, в другия край зад монитор бе седнал човек.

— Това е един щастлив ден за вас и вашето изследване — обяви придружителят, забелязал присъстващия. — Както казах преди, малцина човеци споделят интереса ви към сър Кайс. Един от тях работи в нашия музей. И за моя изненада посещението ви съвпада с деня, когато е на работа. — Придружителят потупа човека по рамото. Мъжът се обърна. На лицето му грееше любезна усмивка.

— Мис Синд, позволете да ви представя един от нашите старши научни сътрудници… сър Лагут.

Лагут се надигна и протегна ръка. Двамата се здрависаха.

— Приятно ми е да се запозная с вас — заяви той. — Удоволствие, с което за малко да се размина. Днес е денят ми за почивка, но един от колегите ми се разболя…

— Щастлива случайност — вметна придружителят.

— Да. Щастлива случайност — повтори Синд, като оглеждаше от горе до долу плячката си.

Нямаше никаква случайност. Нито пък щеше да е щастлива — за Лагут.

Неведнъж през нощта Лагут се бе будил с ужасяващата мисъл, че рано или късно някой ще дойде за него. Огромни същества с решителни, сурови лица. И винаги облечени в черно. Понякога с кървави зъби. Повтаряха едно и също: „Лагут, ти знаеш твърде много. И заради това ще трябва да умреш.“

Жената, изправена пред него, бе от същия кошмар, но в по-приемлив вид. Тя не носеше оръжия и вместо огромни бивни имаше малки, бели зъби.

— Ти знаеш прекалено много, Лагут — заговори Синд. — И ако не ми помогнеш… ще трябва да те премахна.

— Аз бях само обикновен служител — изстена Лагут.

— Не мога да се съглася. Като член на Тайния съвет, отговарящ за доставките с АМ2, едва ли си бил обикновен служител.

— Нямах никаква власт. Изпълнявах заповеди. На никого не съм сторил нищо!

— Самото ти присъствие там означава, че си заговорничил с убийците на Императора — възрази спокойно Синд. — Що се отнася до властта… хиляди същества, чиито роднини са умрели от глад заради недостига на АМ2, биха искали да си поприказват с теб.

Лагут нямаше какво да възрази и наведе глава.

— Така че, Лагут, искам да си развържеш езика. Защото или ще станеш жертва на убийците на Императора, или на тълпата. Почти ми е мъчно за теб.

— Ще ми помогнете ли? — помоли Лагут. — Ще кажете ли на сър Стен, че съм ви съдействал?

Синд позволи на гласа си леко да поомекне.

— Да. Ще му кажа за теб. — После рече повелително: — А сега говори, Лагут! Кажи ми всичко!

И Лагут заговори. Разказа й за странната програма, която бе създал по искане на сър Кайс. Предназначението й вероятно било да търси откъде Императорът се сдобива с АМ2. Поне това бе казал Кайс на членовете на Тайния съвет.

— Но имам усещането, че всъщност не се интересуваше чак толкова от АМ2. Търсеше нещо по-дълбоко и по-лично.

— В какъв смисъл? — попита Синд.

— Събрахме всичко, което бе известно за АМ2. От състав до няколкото маршрута, които доставките обикновено следват, преди така мистериозно да бъдат прекратени. Въведохме всичко това в невероятния компютър, който той бе направил. — Лагут посочи малкия терминал в единия край на библиотеката. — Там е връзката с него. — И сега съществува. Ала за съжаление се съмнявам, че друго същество на този свят би могло да разкодира програмата, която той написа, за да го използва.

Синд реши да го отклони от темата за гения на Кайс.

— Продължавай. Нямам много време.

— Да. Както казах, въведохме цялата информация за АМ2. Но освен това вкарахме и всичко, което е известно за Императора. За целта поискахме помощта на сър Пойндекс.

Синд се ококори.

— Пойндекс? И той ли е забъркан в това?

— Абсолютно — потвърди Лагут. — С Кайс имаха обща игра. Не зная каква. Но Кайс използва информацията, за да го издърпа в нашия кръг. Тъкмо той направи Пойндекс член на Тайния съвет, та очевидно бяха сключили някаква сделка.

— Очевидно — потвърди Синд. Интересна информация, но се съмняваше, че ще може да я използва. — Добре. Значи вкарахте всякакъв род необработена информация в компютъра. И после какво? Какво научи Кайс?

— Не съм сигурен — отвърна Лагут. — Но зная, че се натъкна на нещо. Защото изведнъж придоби много развълнуван вид, а той не беше от емоционалните същества. Както и да е, стана неспокоен. Нареди да се спре програмата и после замина. Ужасно бързаше.

— И къде отиде?

— Не зная. Напусна Първичен свят. Някъде надалече. А когато се върна… умът му… бе мъртъв.

Синд знаеше какво означава това. Грб’чевите бяха единствените разумни същества, създадени от симбиоза. Телата им — огромни и красиви творения — произхождаха от стара и тайнствена раса. „Мозъците“ им бяха резултат от въздействието на един вирус, който се настаняваше в една от кухините на черепа им. И предизвикваше появата на невероятен интелект.

Проклятието на грб’чевите бе, че този „мозък“ имаше живот най-много 126 години. Кайс бе един от малкото грб’чеви, живели няколко години по-дълго. Трагичното бе, че тялото продължаваше да съществува още поне стотина години.

Синд бе виждала доста от тези живи мъртъвци да се скитат по улиците на родния свят на грб’чевите. Постоянни и ужасяващи примери за това, което очакваше всеки член на тази раса.

Синд посочи терминала.

— През онези последни дни не се ли опита да разбереш с какво се е занимавал Кайс?

Лагут се поколеба, сетне поклати тъжно глава.

— Не съм храбър човек — призна. — Ако не сте забелязали, живея в постоянен страх, очаквайки някой като вас… или дори по-лош… да ме намери. Ето защо… отчаяно се опитвах да разбера с какво се занимава Кайс… но така и не открих нищо.

Зад вратата се чу шум, ръката на Синд се плъзна към мястото, където държеше оръжието.

— Не се плашете — обади се Лагут. — Той само иска да го нахраним.

Синд повдигна вежди.

— Кой иска да го нахраните?

— Сър Кайс, разбира се — отвърна Лагут. — Желаете ли да се срещнете с него?

— Той е тук? — попита изумено Синд.

— Защо не? За него този дом не е по-лош от всеки друг. Изкарват го на паша, ако може така да се каже. Като някое животно за разплод. Осигурено му е всичко, което би искал. — Той се надигна. — А сега трябва да отида да го нахраня. Не е редно да го оставя да чака.

Синд го последва в съседното помещение.

Това бе ярко осветена и приветлива стая, пълна с играчки и изрисувана, като че я обитаваше малко дете. Кайс се бе отпуснал в едно голямо кресло и се кискаше, втренчил поглед в екрана на телевизора. Вървеше детско предаване — дребни същества сновяха из студиото и си разменяха целувки.

Кайс видя Лагут.

— Гладен — рече.

— Не се безпокой. Ей сегичка ще ти дам нещо вкусно — обеща Лагут.

Синд неволно потрепери, докато гледаше как Лагут храни с лъжичка човека, който някога бе управлявал цяла Империя.

От устата на Кайс се стичаше каша. Той посочи към Синд.

— Коя е хубавелката?

— Твоя приятелка, дошла да те види, сър Кайс — отвърна Лагут.

Синд най-сетне се съвзе и се приближи към Кайс. Взе купичката от Лагут. Кайс я разглеждаше с ококорени очи и отвори уста. Синд започна да го храни. Той мляскаше шумно с устни. Оригна се и се изкиска.

— Направих смешно — рече.

— Много смешно — отвърна Синд. — Добро дете.

Кайс я потупа по ръката.

— Щастлив. Обичам щастлив.

— Не си ли щастлив винаги? — попита Синд.

Кайс кимна.

— Щастлив… винаги.

Синд се съвзе. Започна да осъзнава последствията.

— Какво ще стане, ако Императорът дойде, за да те вземе?

Очите на Кайс внезапно се изпълниха с ужас.

— Не. Не той. Не да вземе. Не искам ида друго място.

— Кое друго място? — попита Синд.

— Друго място — проплака Кайс. — Лошо място. Императорът там. Няма щастие.

— Оставете го — помоли я Лагут. — Нищо повече няма да ви каже. Не виждате ли колко е изплашен?

Кайс се бе свил на кълбо и хлипаше. Изглеждаше безпомощен в огромното кресло.

Синд обаче не се отказа.

— Какво има там? — попита тя. — Какво има на лошото място?

— Императорът.

— Друго какво?

Кайс изписка уплашено. Сетне отново захлипа.

— Завинаги — рече през сълзи. — Има завинаги.

— Виждате ли? — погледна я Лагут. — Говори само небивалици. Винаги е така, когато е изплашен. „Завинаги“. Все това „завинаги“.

Кайс кимна.

— Няма щастие завинаги. Няма щастие.

Синд го потупа успокояващо, после се обърна към Лагут.

— А сега искам да ми покажете компютъра.

Преди да излязат от стаята, Кайс започна да се съвзема. Надигна се, избърса очи и започна да се киска, загледан в екрана.

Малката луна бе сцена на разрушение. Синд крачеше през останалите от бомбардировките кратери, сред обгорени и разкривени останки. Сензорите на миниатюрното устройство в ръката й примигваха трескаво, докато събираха данни. Синд спираше от време на време и се заглеждаше в отломките. Събраните данни се прехвърляха на борда на нейния кораб, оставен на орбита. Анализите бързо се пращаха обратно. И пристигаха с писукане право в предавателя на шлема й.

Досега бяха потвърдили всичко, което откри в базата данни на компютъра в музея на Кайс. Луната се оказа сложно устроен комуникационен център. Поредната спирка по пътя към загадката, който би трябвало да отвежда в тайното място, откъдето Императорът се сдобива с АМ2.

Но Кайс не бе пристигнал тук случайно. Синд бе уверена в това. Беше дошъл, за да търси Императора. Същество, което в онези дни всички останали смятаха за мъртво. И го бе открил. На този планетоид.

Представяше си как Кайс се моли на Императора. Как му предлага всичко. Само и само да го спаси.

Безумното създание в музея бе живо доказателство, че молбите му са били отхвърлени.

Синд продължи да обикаля района още няколко часа. Накрая реши, че е достатъчно. Време беше да съобщи на Стен какво е открила.

Луната бе кръстопът на две важни тайни.

Първата — тайната на АМ2.

Втората — на прокламираното безсмъртие на Императора.

Синд бе доста уморена, когато даде сигнал да я приберат. Не от работа, а от потискащата мисъл, че макар да е узнала доста, това не значи, че находките й ще бъдат от полза.

Молеше се на всички бради на всички борски майки да излезе през същата врата, през която съвсем наскоро бе влязла.

Хайнис разлистваше документите с хладно, професионално изражение.

— Подредим ли всичко това — заяви тя, — ще стане ясно какво е научил Махони за Вечния император.

— И то е? — попита нетърпеливо Стен, загледан в холоизображението на някогашния детектив от отдела за убийства. Сигналът идваше от малък борски курорт, където я бе пратил — заедно с мъжа й и съкровищата на Махони.

— Не бива да прибързваме — рече Хайнис. — Фактите трябва да се обмислят внимателно.

Стен се намръщи.

— Извинявай.

— Първо, пращам ти психопортрет на Императора. Махони го е създал като модел. Съпругът ми и аз го сравнихме с нашите собствени разработки и го одобряваме. Все пак направихме справка и с Рюкор. Портретът е абсолютно точен. Погледни го, когато имаш време.

— Ще приема думата ти на доверие.

— Второ, Махони е сравнил портрета с данните за Императора от всички негови предишни появявания. Смята, че става въпрос за едно и също същество. Възможността за двойник е изключена.

Стен изпъшка.

— Пак ли тази история с възкресяването? Проклетникът Махони се е надигнал от гроба, за да те обвърже с нея.

— С нищо не ме е обвързвал. Но ако тези данни са улики, водещи към заподозрян за убийство… готов съм да спипам виновника и да го отведа при прокурора. Стен, признай си, това е интересна възможност.

— Когато ми покажеш призрака, ще се пресегна и ще го пипна, за да се уверя, че съществува — рече Стен. — А междувременно… къде ни води всичко това?

Хайнис се замисли.

— Ами при поредната загадка. Виждаш ли, ние с мъжа ми събрахме заключенията на Махони и се опитахме да ги продължим.

— И какво се получи?

— Взехме портрета на Императора — този, за който всички сме съгласни, че е точен. Осъвременихме го и го сравнихме с човека, от когото сега се крием.

— И? — попита Стен, макар да разбираше, че е излишно. — Пак е същият, нали?

— Да. Същият е. Но не съвсем. В основата си това е Императорът. Но ако се вгледаш по-внимателно, поведението му е доста различно.

— Ама че работа — завъртя учудено глава Стен.

— Съжалявам, че ти стоварвам всичко това на главата, Стен — рече Хайнис и в гласа й се долови симпатия. — Но както казват в телевизионните предавания, „Такива са фактите, госпожо“.

Стен й благодари и прекъсна връзката.

Облегна се назад и остави информацията да се уталожи. Това, което се получи, наподобяваше притеснително математическо уравнение — уж същото, ала съвсем различно.

Комуникаторът избръмча. Дежурният офицер докладва, че Синд е излязла на връзка. Било важно.

Докато се навеждаше към таблото, за да й отговори, в главата му се въртеше един въпрос: Ако това не е Вечният император… с кого, дявол го взел, се биеха?

17.

Солон Кенна стоеше на широкия ораторски подиум — блок от чисто бял мрамор, стигащ до далечната стена на Парламентарната зала. До него, в целия си блясък, се бе изправил тайрен Уолш. Отзад бе монтиран висок два етажа портрет на Вечния император.

— С най-дълбоко уважение към всички мои колеги се изправям пред вас в този исторически ден.

Гласът на Кенна бе равен и уверен. С леко помръдване на пръста той даде знак на Уолш да сведе глава.

— Жителите на Дюсейбъл вече имаха възможност да се наслаждават на почестите, оказани ни от нашия любим Император — продължи той.

Умът на Кенна, обигран в дълги политически дискусии, отбеляза мимоходом, че никой в тълпата не се засмя. Не се чу дори шепот въпреки наскорошното унижение, на което народът му бе подложен от врага на Императора Стен.

Кенна посочи огромния портрет зад гърба си.

— По причини, които само един мъдър водач може да определи, народът на Дюсейбъл отново бе облагодетелстван.

Натренираното око на Кенна огледа тълпата. Прецени правилна посока ли е избрал. Потърси възможни противници. Може да беше унизен от Стен, но унижението не намаляваше уменията му на манипулатор.

Двамата с Аври се бяха подготвили внимателно за този момент. Когато приключи, ще представят законопроекта на Императора. Доста противоречив законопроект, чието прокарване нямаше да е лесно.

Доста пари бяха сменили притежателите си в тъмните кулоари на парламента. Доста поддръжници вече се бяха събрали под знамената на Императора. Пойндекс — по причини, които Кенна не би искал да разкрива — също бе предложил помощта си. Бяха извадени старите досиета на опозицията, в случай че се наложи да прибегнат до политически шантаж.

Въпросът трябваше да се реши час по-скоро.

— Благородни същества, тук съм, за да ви запозная с това забележително предложение. Помолиха ни да вдигнем завесата пред очите си. Да видим това, за което бяхме твърде слепи през изминалите години. И то е, че живеем в щастливо време, в което между нас крачи истинско божество. Става въпрос естествено за Вечния император. Неговото безсмъртие е най-сигурната ни защита срещу неочакваните удари на историята. Неговата слава е и наша слава. Ваша слава, приятели.

Благородни същества… сега трябва да ви попитам нещо. Нека заявим, веднъж и завинаги, че Вечният император е нашият единствен бог.

Тълпата се раздвижи. Ръкавицата бе хвърлена.

Императорът искаше да потвърдят божествения му произход с парламентарен указ.

Кенна се обърна към Говорителя, стара, но уважавана марионетка на Вечния император.

— Сър Говорител — поде той тържествено, — задайте въпроса.

Говорителят издаде напред щръкналия си нос.

— Благородни същества, какво е мнението ви по въпроса за ПБ 600323 — иначе казано, Декларация за божествения произход на Вечния император, съгласно която му се присъжда титлата „Свещен“ и всички останали форми на обръщение, необходими за оказване на съответстващата почит? Тези, които одобряват, да кажат… даааа.

Едно общо „да“ започна да се надига в залата. Прекъсвано от викове на протест. Виковете се превърнаха в рев, който заглуши всичко останало. Един глас се извиси над шумотевицата.

— Сър Говорител! Сър Говорител! Моля, призовете за ред! Призовете за ред!

Говорителят се опита да го игнорира и затропа с дървеното чукче. Беше ядосан, че гласът принадлежеше на един от неговите сънародници. Младият бивнест Николаевич.

Чукчето продължаваше да тропа ритмично. Микрофоните уловиха звука и го усилиха през говорителите, но гласът на Николаевич продължаваше да ечи над тълпата:

— Искаме ред! Искаме ред! — И други гласове се присъединиха към него.

— Оставете го да говори!

Говорителят извърна безпомощен поглед към Кенна. Нищо не можеше да се направи. Във всеки случай не и на обществено място. Кенна кимна, нека говори. После пъхна ръка в джоба, за да задейства алармата на Аръндел.

— Даваме думата на сър Николаевич, представител на великия и лоялен звезден куп Свердловск.

Говорителят натисна копчето, с което прехвърли микрофона към Николаевич.

— Сър Говорител — поде младият бивнест, — искам да изразя несъгласието си с тази процедура. Поставеният за гласуване въпрос е най-малко оскърбителен. Няма да позволим той да бъде узаконен въпреки волята на мнозинството.

— Млади момко — отвърна Говорителят, — от мястото, където стоя, изглежда, че мнозинството е на друго мнение. Далеч повече хора викаха „да“. Сега, ако ми позволите, нека да дадат гласа си тези, които искат да кажат „не“. И ще видите сам колко малко са поддръжниците ви.

— Наше право е да откажем подобно допитване — възрази Николаевич. — Да поискаме да се направи поименно гласуване. Нека преброим поддръжниците и противниците на тази идея. Щом искате Императорът да бъде обявен за бог… нека го сторят гражданите.

Говорителят отново погледна за помощ към Кенна. Кенна му даде друг знак: протакай.

— Добре. Да започнем поименно преброяване.

Николаевич изпръхтя от удоволствие. Подушваше победата.

Говорителят продължи:

— Но тъй като въпросът е деликатен — макар че не виждам как може някой да се съмнява в свещения произход на Императора, — ще поставя друг въпрос за гласуване.

— Възразявам! — провикна се Николаевич. — Председателят няма право да поставя за гласуване нов въпрос, преди да е разрешен предишният.

Бунтовникът от Свердловск познаваше добре закона, но същото важеше и за хитрия стар Говорител. Може да беше марионетка, ала опитна марионетка.

— Но събранието има право — дори задължение, ако настоявате — да реши по какъв начин да стане гласуването. Вие искате да бъде чрез преброяване, а аз настоявам да се определи по силата на овациите.

Николаевич се огледа. Последователите му брояха присъстващите, търсеха поддръжници. Отговорът дойде бързо. Околните бяха вдъхновени от дръзката му постъпка. За един кратък миг той имаше предимство.

— Поставете въпроса, Говорителю — рече той. — И мисля, че ще чуете високо „не“, с което ще се сложи край на това богохулство.

Той облегна гръб на скамейката и се озърна с доволен вид.

Говорителят пое бавно дъх.

— При тези обстоятелства — поде той — струва ми се, че въпросът не може да се реши бързо. Няма да стане само с „да“ и „не“, сър. Ще трябва да извършим преброяване.

— Това е нечувано, Говорителю — подскочи отново Николаевич. — Искате да направите преброяване, за да видите дали присъстващите ще одобрят идеята за преброяване? — Той се обърна към поддръжниците си, присвил изплашено рамене. Опита се да се разсмее, но смехът му беше пресилен.

— Да. Точно това имах предвид — потвърди Говорителят. — Радвам се, че толкова бързо схванахте идеята ми. Понякога, да ви призная, младите участници не проявяват подобна съобразителност.

Откъм поддръжниците на Императора долетя смях. Николаевич не бързаше да се предава.

— Но това е глупаво и ще ни отнеме часове, Говорителю — възрази той.

— Въпреки това — упорстваше Говорителят — така ще продължим.

Той се обърна към официалния разсилен.

— Разсилен, започнете преброяването.

Разсилният извади от бюрото дебела книга и започна да чете с монотонен глас:

— Госпожа Декстър… от районна на Когли, ако не се лъжа?

— Гласувам с да, сър говорител.

И така продължи. Представителите ставаха един по един. Вотът на всеки се внасяше грижливо в дневника.

Агентите на Кенна сновяха сред тълпата. Поддръжниците на Николаевич се опитваха отчаяно да стегнат редиците, но времето работеше срещу тях. Ала Кенна не можеше да се успокои. Да. Той щеше да спечели, но сега всички щяха да се усъмнят, че победата му е манипулирана. Освен ако не беше абсолютна.

Това не беше начинът, по който Императорът би искал да започне първия си ден като божество.

Гласуването приключи. Кенна бе победил. Но разликата не беше голяма. Кенна си даваше сметка, че младият бивнест бележи напредък. Един от агентите на Кенна му прати съобщение. Когато вотът бъде обявен, казваше се в него, Николаевич и поддръжниците му смятали да го освиркат шумно.

Кенна потърси отчаяно друг начин да спечели време, но нищо не му идваше на ум. Вероятно Императорът щеше да му поиска сметка за случилото се днес.

Къде беше той, по дяволите? Ама че божество. Дори не е наблизо, когато ти потрябва.

Говорителят подаде сигнал. Трескаво. Какво да прави? Кенна нямаше избор. Той кимна. Време бе да поставят въпроса.

— Благородни същества — поде с тържествен глас Говорителят. — За втори път днес поставям въпроса… Какво е мнението ви за ПБ 600323 — иначе казано, Декларация за божествения произход…

Вратите се разтвориха с трясък, чу се тропот на ботуши.

Разсилният се провикна:

— Благородни същества, позволете да ви представя… Вечния император!

Изумени лица в залата.

През зейналите порти навлизаха облечени с бели тоги култисти. Лицата им сияеха от екстаз. Някои носеха окачени на вериги гърнета с ароматни свещи. Други разхвърляха пред себе си цветя. Всички носеха затъкнати в коланите си малки остри ножове, украсени с полюшващи се червени пискюли.

Най-отпред крачеше мършавата фигура на тяхната върховна жрица — Басийкър. Отзад, мачкайки с тежки ботуши цветята, маршируваха облечени с черни униформи офицери от ВС. Погледите им пронизваха тълпата, дирейки скрита заплаха. Оръжията им бяха готови за стрелба.

А в центъра вървеше Вечният император.

Когато Кенна и останалите го видяха, пропуснаха да забележат някои дребни подробности от появата му. Вторият отряд на ВС, следващ Императора отзад, се водеше от Пойндекс. Имаше и малка група снайперисти с камуфлажни униформи, които веднага се пръснаха и заеха позиции. Аври пък прати голям брой цивилни шпиони да се смесят с тълпата, след което потърси Николаевич и се приближи към него.

Но всичко това остана скрито в суматохата. Императорът бе приковал цялото им внимание.

Никога досега не го бяха виждали облечен по този начин. Дълго златисто наметало обгръщаше мускулестата му фигура. Материалът фосфоресцираше, изпускайки слабо сияние. В ръката си държеше жезъл от жълтеникав метал, на върха на който имаше имперски щандарт. Светещият символ на АМ2.

Войниците разблъскаха тълпата и се отправиха към подиума. Вечният император се покачи на мраморния постамент и се обърна към присъстващите. Охраната му зае позиция с щракане на оръжия и тропот на ботуши.

Басийкър и култистите сновяха около Императора. После се излегнаха на подиума в краката му. Истинско гнездо от ангели с бели тоги и златисти ножове.

Кенна не можеше да откъсне очи. Другите също. За един кратък миг дори бе готов да повярва. Сякаш помещението се изпълни със стари митове, разпространяващи се сред множеството като мъгла. Древна мъгла, издигнала се от дълбините на няколко хиляди години. Защото това същество властваше от толкова дълго.

Може би той наистина беше бог.

— Беше ми докладвано — поде Вечният император, че имало някакви прения в този парламент. — Говореше с нисък глас, но не се налагаше да наострят слух, за да го чуят. Из въздуха витаеше стаена заплаха.

— Обикновено не обръщам внимание на хленченето — продължи Императорът. — Дадох ви това право, когато овластих парламента в Имперската конституция. Но признавам, че това беше грешка. Поддадох се на идеите за демократизиране на обществото.

Николаевич не забеляза, че през тълпата към него се провира една фигура.

— Ала този път трябваше да се изправя пред вас. Разбрах, че поставяте на гласуване някои почести, с които искате да възнаградите вашия Император. Почести, които бих искал да допълня, не ме интересуват. Идеята за тях дойде от моите подчинени. — Императорът махна с ръка към култистите с бели тоги. — Те казват, че съм бог. Строят храмове в моя чест. Храмове, в които се стичат милиони същества и където се проповядва мъдрост и доброта. Атрибути, които според тях са присъщи на моята божественост.

Николаевич усети, че някой пъха нещо в колана му. Предположи, че е бележка от приятел. Игнорира я, докато фигурата бавно се отдалечаваше.

— Винаги съм окуражавал свободата на издигането в култ сред моите поданици. Толкова по-изненадан бях, когато научих, че благородните същества, които ме почитат, са подлагани на жестоки гонения. Нещо повече, сигурен съм, че тези гонения са в сърцевината на конспирацията, организирана срещу мен от предателя Стен. Нечувани жестокости са били извършени срещу тях само защото Стен очевидно се бои, че това, в което вярват, е самата истина. Както виждате, дори най-големият ми противник вярва в божествения ми произход. Сатана, изправен срещу своя господар.

Тази странна игра на логиката сякаш разруши магията, впримчила Николаевич. Той извади бележката от колана. Оказа се, че е нещо, завито в хартия. Разгърна я. Вътре имаше зъб — тънък, гладко шлифован. На зъба бе нанизан гравиран пръстен.

Пръстенът, който Николаевич бе дал на любовника си при първата им среща.

— Такива са предпоставките за указа, който вашият Говорител очаква от вас да гласувате. Предпоставки, които досега пазех за себе си, по причини, свързани с предателя на име Стен. Декретът ще сложи край на преследванията на тези невинни същества. Декрет, който ще нанесе морален удар на моя най-голям врат. И който ще узакони това, което е очевидно от хилядолетия. Грижа се за вас и за вашите предци от дълги години. Хранех ви. Обличах ви. Осигурявах ви мир. — Императорът сведе глава. — Понякога се чувствам толкова изморен…

— Да живее Императорът! — провикна се пискливо Басийкър. — Да живее Великият император! Слава на Императора!

Останалите култисти подеха вика:

— Слава на Императора! Да живее нашият Велик император!

Кенна побутна с лакът Уолш и той го погледна въпросително.

— Хайде! — подкани го Кенна и се провикна: — Слава на Императора!

— Слава на Императора! — повтори Уолш. — Слава на Великия император.

В тълпата Николаевич и сподвижниците му осъзнаха, че са заобиколени от непознати същества, които ги наблюдават внимателно. Николаевич едва не се задави, осъзнавайки, че пръстенът, който получи, не е единственото пратено днес предупреждение.

— Слава на Великия император! — извика той. Миг по-късно и други се присъединиха към него. — Слава на Императора! Слава на Императора!

Императорът се усмихна и разпери ръце. После се завъртя бавно и слезе от подиума, като кимаше на хората около него. Дори при тази забързана походка Пойндекс видя, че виковете му доставят удоволствие.

Пойндекс излезе последен. Зад гърба си чуваше гласа на Говорителя:

— По въпроса за ПБ 600323 — иначе казано, Декларация за божествения произход на Вечния император… как ще гласувате, благородни същества? Всички, които са за, да извикат „да“.

— Дааааа! — разтърси се залата.

Пойндекс не си направи труда да чака за „не“.

18.

— Нищо? — попита мрачно флотски адмирал Мадоера, втренчил поглед в дежурния офицер. — Отново нищо?

— Нищо, сър. „Неошо“ докладва, че не е засичал никакви предавания на каквато и да било честота от система или планета. Нито признаци от кораби — наши, вражески или приятелски. Накарах ги да проверят два пъти. Получаваме доста смущения от тази радиозвезда, та исках да съм сигурен.

— Добре. Попълни предварителен доклад за Първичен свят и го прати.

— Сър… не можем да предаваме, докато не се отдалечим от звездата. Дългообхватните комуникации са заглушени.

— Няма значение. Ще пратим доклада веднага щом напуснем системата. Не че съм изненадан…

Той спря, преди да добави:

— … от тези глупаци, които се мислят за разузнаване.

Тактическата група на Мадоера бе прахосала твърде много корабни дни и месеци да преследва слухове за внезапната поява на техния противник на различни места из Империята, за да се учудва. По негово мнение новият отдел за Вътрешна сигурност, дошъл на мястото на секция „Богомолка“, не беше способен да източи урина от ботуш, ако инструкциите не са залепени на подметката.

Нито едно от сведенията им не се оказа вярно. Дори Стен някога да е бил на някое от тези места, било е за кратко и ги бе напуснал много отдавна.

И как тези тъпаци от Вътрешна сигурност не разбираха, че най-вероятно става въпрос за подвеждаща информация, след като всяка посетена от него система беше или мъртва, или изоставена, или невероятно затънтена. Също като тази. Тя дори си нямаше име — единствените й координати бяха от радиопулсарът NP0406Y32.

Може би той трябва да даде название на проклетото място. Например Пойндекс.

Точно така. И после, когато се върне на Първичен свят, да го изправят пред етичната комисия. Макар че оттук изглеждаше, сякаш едва ли някога ще попадне отново в цивилизация. Той, моряците му и пехотинците щяха да скиторят из пустеещи системи години наред, докато един ден някой открие, че този Стен е умрял от старост и могат да се приберат у дома. А може би дори ще разиграят фишовете със стратегическите данни за тактическата група на покер, а флотът ще продължава да се скита, докато се превърне в „Летящия холандец“, или каквато беше там легендата.

Дявол го взел.

Мадоера се надигна и излезе ядосано от каютата си, отправяйки се към мостика. Той погледна към екраните, показващи различни места от системата — разпръснати, обгорели от пулсара светове. Пресегна се през рамото на дежурния офицер и натисна три копчета.

Блесна нов екран, на който се виждаше неговата тактическа група. Тежковъоръжен боен отряд — един тактносач/флагман на име „Геомус Роял“, модерният кръстосвач „Парма“, две крайцерски флотилии, едната с три, другата с два леки крайцера и седем разрушителя. В ариергард се носеха четири леки крайцера и три разрушителя. Поддръжката се осъществяваше от два транспортни кораба и един влекач, ескортирани от два разрушителя.

Сила, която не можеш да не зачиташ. Ако някога въобще успееше да накара бунтовниците да се бият с него — което му се струваше малко вероятно, — сражението щеше да бъде кратко. Но кърваво, в това бе сигурен. Стен може да беше объркан младеж, но не беше глупак и сигурно си даваше сметка, че ако се предаде, ще удължи живота си само докато бъде изправен пред трибунала и осъден на бързо екзекутиране.

Ето защо Мадоера бе дал нареждане, в случай че бъдат забелязани кораби на бунтовници, да се процедира с крайна предпазливост — те сигурно щяха да се опитат да избягат или, ако не могат, да се бият до последния човек. На тяхно място навярно Мадоера би постъпил по същия начин.

Загледан в екрана, Мадоера се зачуди дали да не обяви поредното учение, или да имитира фалшива тревога само за да държи моряците си нащрек.

По-добре не, рече си той. Нека моряците не си мислят, че командирът им е стар досадник.

— Навлязохме в системата — докладва вахтеният.

— Благодаря ви. Разпоредете „двойна диамантена формация“.

Това поне щеше да е малък тест как се справят навигаторите в условия на постоянни радиосмущения от пулсара. Единственото, от което се опасяваше, бе да не стане случайно сблъскване.

Мадоера слушаше с половин ухо заповедите, докато навигаторът на пулта контролираше как останалите заемат местата си във формацията.

Бунтовниците атакуваха.

Нямаше предупреждение — двата разрушителя на фланга просто престанаха да съществуват. Някой подаде тревога и на екрана на „Геомус Роял“ запримигваха кораби, идващи зад имперските сили.

Вероятно са знаели, осъзна Мадоера, точно каква орбита ще избере тактическата група при приближаването си към NP0406Y32 и са ги проследили.

Макар и вдигнати под тревога, имперските кораби все още не бяха напълно готови за бой, някои ракети дори не бяха заредени в силозите. Нямаше никакъв смисъл да се поврежда скъпо оръжие за поредния полет нахалост.

Настъпи кратък миг на паника, овладян от Мадоера и останалите офицери. Скоро последва очаквателна тишина — с дълги месеци упражнения Мадоера бе превърнал хората си в опитни войници.

На екрана започнаха да се появяват числа, показвайки приближаващите се нападатели.

— Сър — докладва вахтеният. — Шест крайцера, вероятно тежки, и десет разрушителя.

— Благодаря ви, офицер. Мога и сам да видя. От какъв клас? Произход?

— Сър… На „Джейн“ няма данни… — отвърна жената. — Неизвестни. Освен… че са последни модели. Компютърът на „Джейн“ предполага, че са с нова конструкция.

Появи се нова вълна атакуващи — този път „изпод“ тактическата група.

— Сър, приближават три кръстосвача, седем крайцера, двайсет разрушителя. Без опознавателни сигнали. По предварителна преценка на „Джейн“ конструкцията напомня кал’гатейската. Отпреди Таанската война. В регистъра на „Джейн“ са въведени като консервирани и готови за продан. Пет от разрушителите са хонджойски и единият дори е разпознат. „Аойфи“.

Стен. Без съмнение.

Къде беше „Виктори“, по дяволите? Онзи копелдак вероятно дърпа конците от мостика си. Ако Мадоера успее да открие флагмана на Стен, може би един самоубийствен рейд с няколко разрушителя ще позволи да се справи с кукловода. Но на екрана нямаше и следа от него. И кой знае защо това му се стори далеч по-лошо. То означаваше, че бунтовниците са достигнали етап, при който вече не се налага водачът им да участва в битката.

— До всички станции — говореше с монотонен глас противоракетният оператор. — Засичаме изстрелване на множество ракети от клас „Кали“… опит за отклонение…

— Станции „Фокс“ преминете на локален контрол. Стреляйте по собствен избор.

Мадоера дъвчеше замислено долната си устна.

— Пратете първо крайцерско подразделение в директна атака срещу бомбардировачите — нареди той. — И установете връзка с „Неошо“. Наредете му да избягва стълкновения, да се отдалечи в открития космос и да докладва. Капитане, прехвърлете такткорабите си тук.

— Да, сър.

— Сър… „Неошо“ не отговаря. Не го виждаме на екраните.

Дори не бе забелязал кога са унищожили разрушителя.

Мадоера разтърси глава.

— Добре тогава. Поддържащата група да се изнесе далече встрани. И предайте на „Парма“…

— Сър, сигнал от „Парма“. Четири попадения. Контролният център е повреден. Всички оръдейни станции са на ръчно управление. Изглежда, има повреда и в машинното.

Друг глас, далеч по-изплашен:

— Откъде се взеха…

Отривиста команда:

— Тишина на всички станции! Докладвайте, както са ви обучавали.

Мадоера запази спокойствие.

— Имате ли връзка с втора крайцерска група?

— Тъй вярно. Но е силно нарушена от радиосмущения.

— Наредете им да избягват битката. Да се отдръпнат зад „Парма“, зад „Геомус Роял“ и да летят на зигзаг без привидна цел. Да не влизат в бой с бунтовниците и да не се опитват да запазят връзка с тактическата група.

— Съобщението е изпратено, сър. Имаме потвърждение.

— Добре, капитане. А сега да завъртим каруците в кръг…

Мадоера нареди на останките от тактическата група — повреден кръстосвач, неговият флагман и останалите — да заемат кълбовидна формация с честа промяна на позициите, за да не стават лесни мишени. Не прати нови заповеди на двата тежки крайцера, които бе заделил за атака по фланга.

Вероятно щеше да ги загуби, но все пак биха могли да всеят смут сред бунтовниците, достатъчно, за да успее да осъществи някакъв пробив.

— Сър — обърна се към него вахтеният. — Повикване от „Алексиев“. Докладват, че…

„Геомус Роял“ се разтърси от внезапен удар. Писък на метал и хора. Мигащи светлини, превключване на аварийно захранване. Мадоера усети, че му се повдига, когато маклийновите генератори внезапно се изключиха и той литна в безтегловност, а после — след броени секунди — светът отново се ориентира на „горе“ и „долу“.

— До всички станции, докладвайте за повреди…

„Аойфи“ приближаваше на пълна мощност „центъра“ на бойното поле. Берхал Уолдман стоеше зад дежурния офицер, стиснал толкова силно стоманената облегалка, че пръстите му бяха станали безчувствени.

Разрушителят му бе в челото на формацията. Другите четири кораба също бяха хонджойски — офицери и войници, вдигнали се на бунт, за да превземат корабите си и да се присъединят към бунтовниците. Всички се бяха заклели да отмъстят за „Айслинг“.

— До всички подразделения, до всички подразделения — говореше Уолдман. — Прехвърлете контрола на оръжейните системи на моя кораб… по моя команда… сега!

Корабите се подчиниха. После:

— До всички станции, готови за изстрелване… Много добре… Прицел… вражеският кръстосвач… гоблини, на половин тяга… Запуск!

От силозите на корабите излетяха противокорабни ракети от среден клас и се стрелнаха към „Парма“.

— Цел… вражеският кръстосвал — повтори берхал Уолдман. Той игнорира своя оръдеен офицер — тя дори не беше на борда на „Аойфи“ при разрушаването на неговия кораб-близнак. Това беше негова забава.

— Запуск на „Кали“. По един силоз на кораб… оператори на „Кали“, поддържайте постоянен контакт с ракетите си… атака!

Имперският кръстосвач избълва огън, докато противоракетните му батареи и лазери откриваха стрелба по приближаващите се ракети от хонджойските разрушители. Във всеобщата суматоха целеуказващите системи объркаха чудовищните корабоубийци „Кали“ с по-малките „Гоблин“ и не подредиха правилно приоритетите си.

Един „Гоблин“ проби защитата и унищожи две оръдейни станции — и четирийсет мъже — на „Парма“. А след това удариха и две калита. „Парма“ се разцепи по средата, после още веднъж и още веднъж, превръщайки се в лавина от отломки.

Хонджойските кораби се насочиха към „Геомус Роял“.

На главния екран пред Мадоера имперските единици загасваха една по една. Други излъчваха непрестанни автоматични сигнали за тежки повреди.

Повече не можеше да търпи. Флотски адмирал Мадоера взе микрофона и се обърна на обща честота:

— До всички имперски единици… до всички имперски единици. Говори адмирал Мадоера. Незабавно прекратете боя. Повтарям, прекратете боя. Задайте индивидуални орбити на авариен режим в посока базата. Това е заповед.

Той пусна микрофона.

— Капитане, свържете се с ескадроните на такткорабите. Искам да удържат бунтовниците до последно. Започва пълно изтегляне. Ние трябва…

— Приближаваща се ракета… навлиза в обхват… неуспешно отклоняване… неуспешно засичане… попадение!

„Гоблинът“ попадна на около двеста метра зад мостика на „Геомус Роял“. Точно зад него летеше „Кали“. Операторът на калито забеляза удачната възможност и прати птичката си право в огнената топка, преброи до едно и я взриви ръчно.

Блясък като от свръхнова… и пуст космос на мястото, където доскоро се намираха „Геомус Роял“ и флотски адмирал Мадоера.

Оцелелите от Имперската тактическа група — един тежък крайцер, един лек крайцер, три разрушителя и влекачът — летяха на аварийни двигатели. Орбитата им щеше да ги отведе близо до радиопулсара, дълбоко в пустотата между звездите.

В сектора, от който бяха атакували бунтовниците.

И където ги очакваше Стен, на борда на „Виктори“.

— До всички такткораби — предаде капитан Фрестън, — в сектора навлязоха шест имперски кораба. Всички единици, приемете информация от централния компютър. Подгответе се за атака по ескадрили. Повтарям: подгответе се за атака.

Ханелора Ла Сиотат и другарките й с копринени шалчета се хвърлиха да убиват.

Стен наблюдаваше от мостика на „Виктори“, докато и последният имперски индикатор на екрана угасна. Лицето му бе безизразна маска. Точно както се случи с „Калигула“ — същества, носещи униформата, която носеше и той, и които биха могли да служат с него, или да пият заедно с него в някой бар, сега умираха.

Лицето на Килгър бе също тъй неподвижно.

— Сър — обърна се към Стен Фрестън, — всички вражески единици са унищожени.

— Много добре. Втори етап.

Четирийсет транспортни кораба, осигурени от загиновите и кал’гатейците, навлязоха в системата. Придружаваха ги десет борски бронирани търговски съда. Те се заеха да улавят и прибират всеки къс и отломък от имперски кораб, който засичаха на екрана. Или ги унищожаваха специални подривни звена, или изстрелваха по тях гоблини и лазерни откоси.

Поне не се налагаше да убиват всеки оцелял, когото откриваха. Не че имаше много. Космическата война не е по-милостива от морската, далече от сушата.

Пленените имперски войници получаваха медицинско лечение и после бяха транспортирани до една планета в покрайнините на звездния куп Лупус. На този забравен от всички, почти райски свят сега се доставяха редовно храна и медикаменти.

Но нищо повече, докато не приключи войната, който и да я спечели. Никаква поща, нито връзка със семейства и приятели.

Защото целта на това дълго преследване към пуста зона близо до NP0406Y32 бе един цял имперски флот да изчезне безследно.

Стен нарочно бе избрал района близо до NP0406Y32 за своята малка разплата. Всякакви първоначални съобщения за неговата атака щяха да са заглушени от пулсара и тактиката му даде отлични резултати.

Двайсет и шест бойни кораба, техният адмирал и екипажите — изчезнали.

Без никаква следа.

Това щеше да накара и най-храбрия войник да трепне.

И точно както Истрн бе организирал сцената на битката, така и NP0406Y32 щеше да е началото на една далеч по-обширна арена.

Статията се оказа реч, произнесена от Вечния император по време на тържествената церемония, посветена на завършващите една от най-престижните флотски академии и препечатана от „Флотско дело“. В речта си Императорът казваше, че в тези опасни времена новопроизведените офицери трябва да са готови както за големи изпитания, така и за още по-велики победи. И както винаги, тези от тях, които са в челните редици, ще бъдат наградени и повишени.

Втората новина обаче беше полузаровена близо до края на „Имперски времена“ — фиш, който нито един човек със здрав разсъдък не би преглеждал за развлечение, а само за да провери кого са повишили, наградили или преместили на нова служба.

Седем адмирали бяха решили да се пенсионират по-рано. И седемте, според анализаторите, бяха уважавани, но вярващи в принципа на командване чрез внимателен анализ на бойната ситуация и дистанционно управление, вместо чрез благородно позиране от разкъсан от ракети мостик на кръстосвач.

В следващата статия се разказваше за пускането на новия свръхкръстосвач „Дюрер“. Бе му оказана специалната чест да бъде избран за команден кораб на Вечния император. Команден кораб — отбелязваха анализаторите. Не яхта или личен транспорт.

Всички тези малки статии бяха публикувани в специализирани фишове.

По-голяма бе водещата статия в „Имперски времена“. Говореше се за спешно събиране на всички имперски бойни флотове. Бяха определени само шест И-месеца за подготовка на единиците.

Последното съобщение също привличаше вниманието. С фанфари и шум се обявяваше, че Вечният император бил помолен от флотски адмирал Андърс и останалите генерали от Имперския щаб да им помогне с безкрайната си мъдрост и опит за окончателната разправа с бандита Стен.

Бунтовниците бяха принудили Императора да напусне своя бункер.

Сега той бе уязвим.

Следващата стъпка на Стен бе да удари в самото сърце на Империята и на Вечния император.

19.

Нарасналите флотове на бунтовниците се събраха в междузвездната пустош, близо до една чудовищна по размери завихряща се галактика. Пустош — но пустош твърде близо до Първичен свят и сърцето на Империята.

Имаше хиляди кораби. Загинови. Кал’гатейци. Хонджо. Бори. Кораби на други същества, култури и светове, дори на звездни купове, за които Стен не беше чувал. Цели неизвестни народи се бяха присъединили към силите на бунтовниците. Ескадрили дезертираха вкупом. Отделни кораби, в някои случаи отделни същества, бяха намерили свой начин да се доберат дотук.

Понякога Стен се питаше какви са мотивите им. Злато? Богове? Слава? Или, в по-редки случаи, неспособност да търпят несправедливостта, желание да видят края на тиранията в Империята. Трябваше да минат столетия, преди чукът най-сетне да изгуби своя кадифен калъф.

Индикаторните светлини в тактическата зала на „Виктори“ сега показваха флотове, вместо отделни кораби.

Но все още по-малко от една десета от Империята бе обхваната от бунта.

Стен смяташе, че дори това може да се окаже достатъчно.

Бяха разпратени заповеди. Бунтът трябваше да се пренесе в сърцето на Империята, да бъде организиран щурм на самия Първичен свят. Преди да нападнат столицата, имперските флотове несъмнено щяха да се опитат да ги спрат.

И това, надяваше се Стен, ще е последната битка.

Истинската цел не беше Първичен свят, а флотовете. Изгуби ли Империята способността да се защитава, както Първичен свят, така и останалите светове щяха да бъдат атакувани, завладени или изолирани и игнорирани.

Което — по негово мнение и по мнение на анализаторите — щеше да е съвсем близо до пълна победа във войната. Компютърните изчисления показваха 61 процента шанс за Стен да спечели. Очакваните загуби достигаха 35 процента от силите на бунтовниците.

Но, изглежда, поне засега нямаше мирна алтернатива за разрешаване на конфликта.

Така да бъде.

— Значи предателят се е раздвижил — произнесе Вечният император. Привидната усмивка напусна устните му.

— Да, сир — кимна адмирал Де Корт. — Точно както предположихте и както сочеха прогнозите. — Де Корт бе един от седмината адмирали, сочени в „Имперски времена“ като поискали ранно пенсиониране. Ала в действителност той бе назначен в таен генерален щаб, който трябваше да действа под прякото ръководство на Вечния император.

Делото им, разбира се, щеше да бъде запазено в тайна. Нито един от седмината не би бил толкова нетактичен да заяви, че унищожаването на Стен е станало не благодарение гениалната тактика на Вечния император, а на него и останалите.

Те не бяха нито нетактични… нито склонни към самоубийствени действия.

Ала, изглежда, адмирал Де Корт не беше доволен от развитието на събитията.

— Какво сочат данните? — попита Вечният император.

— Петдесет и един процента шанс за победа на Империята.

— И това е всичко? — попита изумено Императорът.

— Да, сир. Твърде голяма част от бойните ни сили нямат нужния опит или са събрани сравнително скоро.

— Наредих тайна мобилизация преди месеци.

Де Корт мълчеше. Дори самият Император не би могъл да строи кораби с подобна бързина.

— Очаквани загуби?

— Доста над седемдесет процента.

Дълго мълчание.

— Приемливо.

Де Корт облиза устни. Като най-дипломатичен, беше избран от останалите адмирали, за да контактува с Императора.

— И още нещо, сир. Според едно от другите прогнозни изчисления шансът Стен да загине по време на битка наближава осемдесет и два процента. Както и вашият…

Императорът мълчеше.

— Сир?

Все още нищо. После:

— Благодаря ви. Свободен сте.

Патрулни катери, после разрушители, после леки крайцери се срещаха между галактиките в жестоки стълкновения. Кораби изстрелваха ракети, понасяха удари, избухваха и преставаха да съществуват.

Сблъсъците бяха далеч по-кървави, защото бяха неочаквани.

— Значи онзи копелдак ни е заложил капан — просъска Стен.

— Не бих го определил точно така — отвърна Фрестън — Но Императорът не стои на едно място, за да ни чака.

Килгър бе пламнал от гняв.

— Шефе — рече той. — Не знам к’во става с туй наше разузнаване. Но ако продължава така, скоро ще си поръчам нечии гонади за закуска. Императорът вече е мобилизирал флотовете, тъй ли? Значи смята, че положението е наистина сериозно.

— Слушам те — погледна го с нарастващо внимание Стен.

— Ами да ги ударим яко. Осемдесет процента от имперските сили нивга няма да се върнат у дома. Ние ще понесем седемдесет и пет процента загуби. Такава е войната, млади момко. Но в таз кървава баня най-вероятно ще си иде и Императорът. И не по-малък е шансът да си идеш ти.

Стен кимна.

Знаеше, че е така, виждаше го по прогнозните резултати. Вероятно щеше да загине в някоя от битките из галактическите простори. Какво пък. Дори се изненада, че така спокойно приема подобна възможност.

Но поне Вечният император също да напусне сцената.

А имперските сили ще бъдат разгромени.

Но флотът може да бъде построен отново.

Особено ако — приемайки невероятната теория на Махони — Императорът се завърне и получи обратно трона в замяна на снабдяването с АМ2.

Императорът ще отсъства най-малко три, вероятно шест И-години. А през това време „цивилизованата“ част на вселената ще потъва в хаос. А сетне безумецът ще се появи отново, готов да си върне изгубеното временно кралство. Петият конник на Апокалипсиса.

Колко време ще мине, преди да избухне ново въстание? Бунт, чиято цел не е само замяната на стария вожд с нов? Който да не е като Таанската война или Мюлеровото въстание?

Не.

Стен издаде заповеди, сетне се прибра в каютата на „Виктори“. Засега бунтовниците трябваше да поддържат отбранителни позиции. Не искаше да подклажда тази оргия на взаимно унищожение. Не и докато не опита по друг начин да изреже раковото образувание, наричащо се Вечният император.

Не. Ако е необходимо, дори ще отстъпи. Ще се прегрупира. Ще преосмисли тактиката. Или — в най-лошия възможен сценарии — ще зарови оръжието и ще се притаи.

По дяволите, мислеше си Стен. Ако всичко свърши така, мога отново да потъна в гората. Да си сменя лицето, името, да започна всичко отначало.

Следващият път с бомба или таен убиец.

Важното е да не се предавам. Но колко дълго още същества ще ме следват и загиват?

Не предприемай нищо, съветваше го гласът на разума. Отстъпи. Изчакай.

Засега не му идваха на ум други възможности.

Помисли си да пийне стрег, но нямаше желание. Отпусна се в креслото, загледан в калейдоскопа на хиперкосмоса.

Секунди… минути… часове… векове по-късно комуникаторът избръмча.

Стен се пресегна със стенание и натисна копчето. На екрана се появи Алекс, с безизразно лице.

— Имаме сигнал откъм имперските сили — поде той без встъпление. — Кодиран. На честота, дет’ Фрестън каза, че била само за Императора. И „Виктори“ е един от малкото кораби, дет’ може да я улавя. Сигур Императорът е построил тоз кораб за свои нужди.

— Засякохте ли точката на излъчване?

— Не знам, Стен. Не е от някой от познатите светове. От кораб, предполагам. Нейде из имперските сили. Фитеопослание. Има и придружаваща бележка, че е само за теб.

Стен понечи да нареди да прехвърлят посланието на неговия комуникатор, но се отказа. Не. Дори в този момент, в затишието преди бурята, не беше изключено Вечният император да прати нещо без особен смисъл и после да разпространи слуха, че това са били тайни инструкции за негов двоен агент.

— Почакай — рече Стен. — Слизам долу. Приготви се да пуснеш съобщението на екрана на мостика.

— Шефе, сигурен ли си?

— Да, по дяволите. Твърде стар съм, за да играя тези игри. Чакай ме.

На екрана се виждаше Вечният император. Стоеше сам, насред впечатляващ с размерите си мостик на боен кораб „Дюрер“. Носеше черна униформа със златен герб на гърдите и знаците АМ2 над схема на атомната структура на елемента.

— Това съобщение е лично и само за Стен. Приветствам те. Някога ти беше мой верен служител. Сега си се обявил за най-смъртния ми враг. Не зная защо. Смятам, че ми служи добре, и затова ти дадох голяма власт и мислех, че това ти доставя радост. Изглежда, не е било така. За мое съжаление забелязвам, че някои други мои поданици също смятат, че са били игнорирани, въпреки усилията ми да помагам на всички в тези тежки времена. Мога да споря, да възразявам, да се опитам да говоря повече за хаоса, който назрява отвъд пределите на Империята. Но няма да го сторя. Може би някои от моите сатрапи са налагали свой начин на управление под прикритието на моята власт, макар винаги да съм се стремил да бъда максимално справедлив с поданиците си, хора и други, да опазвам мира и законите. Всяко управление изисква и води до неизброими жертви, дори на верни служители. Историята непрестанно поражда сблъсъци и никога не поставя епилог. Едва ли ще бъда запомнен като управника, дал решение на този проблем, защото никой не би могъл да го разреши. Ти, Стен, заявяваш, че управлението ми е автократско. Дори диктаторско. Добре. Каня те да го споделим. Не като мой съратник, защото тогава ти и хората около теб ще сметнете, че се опитвам да те подкупя. Да поделя с теб автокрацията. Не. Предлагам ти пълно и действително разделяне на властта между мен, моя парламент и теб и хората, които решиш да посочиш за свои представители в каквато пожелаеш форма. Освен това ще ти предложа да сключим незабавно примирие и да сложим край на тези кръвопролития. Кратко примирие, за да не бъде изтъкнато, че е използвано от някоя от двете страни, за да се търсят възможности за унищожаването на противника. Готов съм да се споразумеем за период от две И-седмици. В края на този период с теб ще се срещнем. Ще бъдем заобиколени от нашите най-добри съратници и съветници, за да подготвим основите за един нов, обещаващ период от съществуването на Империята. Предлагам също така мястото на тази среща да е Сейличи, родната планета на най-уважаваните, най-неутрални и най-миролюбиви същества във вселената — манабийците. Ще помоля техния изтъкнат гражданин, сър Еку, да посредничи при преговорите. Стен, моля те като благоразумно същество да приемеш великодушното ми предложение. Сега е само в твои ръце да спреш кръвопролитията.

След което екранът угасна.

Взрив от гласове на мостика на „Виктори“. Мълчание, когато всички извърнаха лица към Стен.

Кучият му син, помисли си той.

Този път ни спипа. И няма измъкване. Никакъв начин няма.

20.

Стен потърка уморено очи. Последните две седмици почти не беше мигвал. Малкото останало свободно време постоянно се прекъсваше от вестоносци, съобщения и делегации на пристигащи съюзници. Дори мислите му, когато оставаше насаме със Синд, блъскаха неспирно и шумно.

Преди двайсетина часа Синд прогони всички и накара Стен да си легне. Той спа дълбоко и сега се чувстваше по-добре.

Това трябваше да е последното им съвещание. Съюзниците споделиха какво искат и очакват от Прекрасния нов свят на споделена власт, голяма част от което бяха неизпълними мечти.

Съвещанието, като всичко останало напоследък, беше организирано набързо и в него участваха по-скоро хора, които от дълго време бяха около него и можеха да се назоват негова стара гвардия. Той самият. Килгър. Синд. Рюкор. Дори Ото.

Стен би искал в разискванията да се включи и сър Еку, макар и от разстояние. Но не биваше да рискуват даже с нищожната възможност Императорът да узнае, че Стен и манабийците са в съюз.

Ескортиран от пет крайцера и единайсет разрушителя, „Виктори“ обикаляше в орбита около незаселен свят на по-малко от двайсет светлинни години от Сейличи.

Не че за срещата имаше какво толкова да се каже — всичко това го бяха обсъждали многократно. Стен се зачуди защо напоследък Алекс е по-мълчалив от обичайното.

Наля си чаша протеинов разтвор и отпи. Потръпна от неприятния вкус. Защо нещата, които би трябвало да са полезни, винаги са толкова отвратителни?

— Чудя се — поде той, — колко време ще мине, преди Императорът да ни изиграе?

— Зависи — рече Рюкор — от това как ще се справим с първата криза, след като Императорът слезе неохотно от трона си, за да позволи да поемеш част от властта му. Ако решението ни съвпада с това на Императора и не се отклонява съществено от представата, че той единствен държи юздите на властта… не повече от две И-години от днес нататък. Но ако имаме различия във вижданията и се действа съобразно нашия план… три цикъла. При всички случаи до пет И-години ще има опит за контрареволюция — или планирана от Вечния император, или организирана от негови верни поддръжници. Все пак мисля, че ако имаме късмет с количество колкото един малък океан, ще преживеем поне първия опит да се свали новото правителство.

— Но поне ще спечелим повече време, отколкото ако приемем битката — заяви суховато Стен. — Време, достатъчно, за да измислим как да надхитрим Императора, преди той да надхитри нас.

Килгър поклати глава.

— Кат’ ви слушам, не мога да не си спомня за едно място на име Гленкоу, за клан на име Кембъл и за политик, дет’ се викаше Дарл’импъл.

— Което означава? — попита навъсено Ото.

— Нищо, освен че изразявам опасенията си, момко. Кат’ си имаш работа с луд, не можеш да разчиташ на логика.

— Това сме го обсъждали и преди — Заяви Стен. — Императорът едва ли ще се опита да подхване двойна игра точно в този момент. Той предложи срещата и неговата чест ще бъде опозорена. Разбира се, той е безумец и, разбира се, иска да види кожата ми опната на тъпан — но със сигурност няма да предприеме нищо, докато сме под закрилата на манабийците.

Комуникаторът изписука тихо и Алекс се наведе да прочете съобщението. Въведе отговор и го прати.

— Много добре. Прав беше, че сбирката ще е скоро.

— И защо да не се спуснем с „Виктори“? — попита Ото. — Трябва ли Стен да пристига като някой безбрад? Може би на търговски кораб?

— Близо си — съгласи се Алекс. — Той ще използва транспорт. Наех един космически лайнер от загиновите. Стен ще се спусне тъдява кат’ човек на мира, щото искаме всички да го видят такъв. Нали, Рюкор?

— Колко непохватно от моя страна — рече тя. — А винаги съм се смятала за същество, което избягва да приема нещата механично. И въпреки това си мислех, че Стен ще слезе от „Виктори“, заобиколен от съюзниците си. Но какво по-точно предлагате, сър Килгър?

— Стен пристига на Сейличи само с един придружител. Моя милост. Ще свържем лайнера и „Вик“ с кодирана връзка и ще държим кораба наблизо, но встрани от имперския флот. Ще гледаме да не приличаме на бунтари главорези, а на миролюбиви хорица. Давид и фарасейците, или как там беше оназ легенда. Обзалагам се, че всичко ще се излъчва на живо.

Рюкор затвори очи и се опита да си представи сцената. Да. Изглеждаше доста впечатляващо. Стен, един малък човек, изправен победоносно срещу Императора.

— Рюкор, а ти ще бъдеш тук, ще слушаш всичко, дет’ се случва, и ще гледаш да останеш с трезв ум.

Синд се надигна рязко.

— Стен няма да слезе долу без ескорт.

— Добре казано — кимна Алекс. — Но ще е тъй. Вашите бори и гурки не могат издържа на огъня на кръстосвач. А и не това е целта на шоуто, нъл тъй, моме?

Синд се готвеше да продължи да упорства, но Алекс завъртя леко глава и тя млъкна.

Стен също бе втренчил поглед в Килгър. Алекс стоеше неподвижно, с безизразно лице. Какво пък, помисли си Стен. Може и да се окаже прав.

— Добре, ще направим, както предлага Алекс — рече той. — Императорът носи семпли бели костюми, когато всички останали са с униформи. Ние ще изиграем друг вариант на същата карта. Някой трябва да се погрижи да върне облика ми на невинното момченце. Освен това искам да се наям и да поспя. Повече няма какво да обсъждаме.

Сър Еку се рееше в средата на огромната площадка за кацане в „кратера“ на Центъра за гости. Сетивата му бяха напълно настроени. Тази среща и последващата серия от конференции щеше да е кулминация не само на неговия живот, но и на живота на всички манабийци.

Расата му винаги бе гледала на Императора и на Империята със скептицизъм и известна доза неодобрение. Авторитарното управление на Императора осигуряваше единство и мир, както и сравнително добър стандарт на живот за много светове. Но на каква цена. На цената на тиранията. Понякога тя бе поносима, в други случай, като при ужасни конфликти като Въстанието на Мюлер или Таанската война, загинаха твърде много същества само за да се запази властта на Императора. Еку отдавна се питаше дали е възможно да се коригират крайностите в управлението на Императора и същевременно да се запазят ползите от него.

Дали това не беше тяхната възможност?

Колко романтично, укори го вътрешният му глас. И това от едно същество, прекарало целия си живот в заплетени дипломатически маневри.

Нима очакваше да се възцари Вечен мир след срещата на едно същество, за което бе сигурен, че е лишено от здрав разсъдък, и млад бунтар, който допреди няколко години беше убиецът на този луд? И който — познавайки човешката природа и присъщата й жажда за власт — няма да се бави кой знае колко, преди да започне да вижда себе си на мястото на Императора.

Но въпреки това.

Камерите на различните телевизионни компании, разположени на ключови места из залата, се бяха уморили да търсят нещо, което да покажат, и пред тях отново стояха репортери, коментиращи предстоящото събитие и неговото значение.

Изведнъж откъм небето долетя свръхзвуков гръм и корабът на Вечния император се приземи, воден от малък лоцмански катер. Еку позна „Нормандия“ — стария, тежковъоръжен, забулен в дълбока секретност транспортен кораб на Императора. Колко странно. Еку очакваше пристигането му да е по-драматично, най-вероятно на борда на новия суперкръстосвач „Дюрер“. Знаеше, че високо над главите им, на геосинхронизирана орбита, се намира цял имперски флот.

Еку изведнъж почувства прилив на надежда. Може би Императорът иска да се отърве от досегашния си войнолюбив образ.

Не, не беше това, осъзна той след секунди, веднага щом масивната рампа се спусна и по стълбата слязоха тежковъоръжени пехотинци от Вътрешна сигурност и заеха позиция около кораба.

Никой не се спусна след тях.

А отгоре вече се чуваше шумът на кораба на Стен — цивилния лайнер, който Еку знаеше, че трябва да очаква. Той също се снижи над площадката, премина от двигатели „Юкава“ на маклийнови генератори и се опря на разгънатите подпори. Люкът в основата се плъзна встрани и през отвора излязоха две същества. Стен и Алекс Килгър.

Килгър носеше всички почетни знаци на земен шотландски лорд, от баретата през наметалото до карираната пола. Само дето не беше затъкнал кинжал в пояса си и ножницата за меча му бе пуста. Дори не бе скрил пистолет в торбичката, завързана над слабините му.

Стен бе облякъл синя туника и панталон в същия цвят. Беше гологлав и не носеше никакви отличия.

Не ги придружаваше никаква охрана. Двамата изминаха известно разстояние под меката слънчева светлина, спряха и зачакаха.

В другия край на площадката охраната от Вътрешна сигурност изтрака с токове.

По стълбата се спуснаха Вечният император и неговият антураж. Както се очакваше, той бе облякъл семпла униформа с имперската емблема на гърдите. На шията си носеше само един медал — този на Даряващия мир, получен след потушаването на Мюлеровото въстание.

Говорителите пламенно обрисуваха Императора и се прехвърлиха на неговите придружители. Аври, началникът на политическия щаб. Тайрен Уолш, управник на Дюсейбъл и негов верен поддръжник. И така нататък, от граф Този до секретаря на протокола Онзи. Репортерите не можаха да разпознаят само един от присъстващите, но Еку знаеше кой е: солон Кенна. Вечният император водеше за срещата своите най-умни помощници. Еку отново почувства разгарящия се пламък на надеждата.

Но което му се стори най-благоприятно — нямаше и следа от Пойндекс. Още един обнадеждаващ признак, че срещата им може би наистина е посветена на мира в Империята.

Стен и Алекс се отправиха към имперския антураж. Охраната спря и Императорът излезе напред.

— Стен — рече той с напълно безстрастен тон.

Стен едва успя да се сдържи да не козирува. Прокле се за глупостта, но трупаните с години навици трудно се забравят.

— Ваше Величество.

— Да започваме ли?

Стен се усмихна пресилено и кимна.

Стен и Вечният император останаха сами на балкони близо до купола на Центъра за гости. След като участниците в преговорите бяха отведени по отредените им стаи. Императорът помоли Еку да уреди кратка среща на четири очи със Стен. Срещата не биваше да се записва.

Еку предаде молбата на Стен, който се поколеба, преди да се съгласи.

Здрачаваше се и небето над тях бе обагрено в пурпурни светлини, озаряващи широката долина около Центъра. Младите манабийци, които ги отведоха на балкона, ги увериха, че е екраниран срещу всякакви опити за подслушване, особено видеонаблюдение. Стен и Императорът се спогледаха и Стен се подсмихна. Не вярваха особено на каквито и да било предпазни мерки, когато става въпрос за репортери.

В дъното на балкона имаше две кресла и количка, оборудвана с маклийнов генератор. Императорът доближи количката и отвори капака.

— Скоч. Стрег. Бира. Чай. Дори вода. Манабийците са изплашени да не ни пресъхнат гърлата. — Той се обърна към Стен. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не — отвърна Стен. — Благодаря ви.

Императорът взе манерка със стрег и я завъртя в ръце.

— Някога пиех това — рече той. — Но, изглежда, вече не ми допада. Не е ли странно?

Той погледна втренчено Стен, местейки поглед нагоре-надолу. Стен се почувства неудобно, но се постара да не си проличи. След няколко секунди Императорът отмести поглед, доближи края на балкона и приседна на ниския парапет, загледан към долината.

— Странни същества са тези манабийци — поде. — Единствените истински следи за тяхната цивилизация са под земята. Бих се чувствал объркан, смутен, изплашен дори, че ако изчезна в нощта, няма да остане никакъв знак от моето съществуване… никаква следа на повърхността на планетата.

Стен не знаеше какво да отговори. Императорът отново го погледна и очите му затанцуваха безумния си танц.

— Помниш ли първата ни среща?

— Официалната ли, сир?

— Не. Говоря за нощта на Деня на Империята. Когато ти беше началник на моите телохранители. Сигурно си чул, че освободих гурките. Имат сантиментална стойност, но възможностите им са ограничени. Както и да е, говоря за нощта, когато поисках да ми покажеш ножа си. Все още го носиш, нали?

— Да.

— Ще ми го покажеш ли?

Стен си позволи една усмивка.

— Надявам се, не сте разположили наблизо постове, които да възприемат погрешно жеста ми? — Той сви пръсти и позволи на оръжието да се плъзне надолу покрай ръката му. Подаде го на Вечния император, който го разгледа с любопитство, сетне го върна.

— Точно както го помня. Знаеш ли, понякога сънувах този нож. Но не помня други подробности от съня. Да. Трябваше още тогава да забележа колко е символично всичко това.

Изминаха няколко секунди, преди Стен да разбере за какво говори Императорът. Преди обаче да възрази, Императорът продължи:

— Това беше интересна нощ. Доколкото си спомням, ти ме научи да пия стрег. И да готвя. Но не помня…

— Наричаше се задушено „Анджело“.

— О, да. — Вечният император замълча. — Още нещо, което от дълго време не съм имал време да правя. Готвенето. Но сега… това недоразумение между нас ще бъде изчистено и ще мога да се върна към старите навици. Кой знае? Може дори да се опитам да си направя китара. — Лицето му придоби суров вид. — Хубаво е да имаш хоби в залеза на своя живот, а?

Стен реши, че ще е най-добре да запази мълчание.

— Денят на Империята. Тогава се е посяло семето на злото, предполагам. Халкон. Таан. Махони. Алтайците… За Бога! — Императорът отново втренчи поглед в Стен. — Не знаеш какво си пожелаваш, Стен. Как всички тези неща се въртят, повтарят и никога не виждаш края, нито пък някой прави опит да ти благодари.

— Сир, нищо не съм си пожелал. Това споделяне на властта е…

— Разбира се, че не си — прекъсна го нетърпеливо Императорът. — Но след толкова много векове да не мислиш, че не зная? Не ме мисли чак за такъв глупак, бъди любезен.

— Никога не съм си го помислял, Ваше Величество.

— Не си ли? — Отново трепкащият по тялото му поглед. — Колко безсмислено е всичко. — Той се надигна. Смятам да се нахраня в покоите си. — Предполагам, че официалните тържества и банкети трябва да почакат, докато постигнем някакво съгласие. Ти какво мислиш?

— За мен няма значение — отвърна Стен. — Но някак си не се чувствам примамен от идеята за десетина отбрани ястия и вежливи тостове.

Усмивката на Императора се разшири.

— Това е една от причините, поради които те уважавах навремето. Дори може би те харесвах. Не си падаш по помпозните представления. Понякога се питам как си бил способен да постъпиш така.

Той кимна, усмихна се и излезе.

Алекс Килгър изпрати Стен до стаята му, прозя се и се прибра в своята.

Веднага щом се затвори вътре, той смъкна от себе си маскарада, наричан „лорд Килгър“, и от лицето му изчезнаха всякакви следи от умора. Извади от куфара си фототропичен камуфлажен костюм и го навлече. Закопчалките на куфарчето се превърнаха в катераческо столче, от кожената кесия измъкна алпинистко въже.

„Сега остава да ме споходи и късметът на шотландците, само да не е Боби с остърганите лакти“ — помисли си насмешливо той.

Проблемът беше, че не знаеше как точно да дефинира понятието късмет.

Операторът от ВС прегледа за пореден път записите. Опитваше се да разбере откъде идва това досадно нискочестотно бръмчене. Не беше от „Нормандия“, нито от имперския екип. Не се пораждаше и от оборудването на репортерите.

Беше проследил статичния шум до самия Център за гости, но причината не се коренеше и в манабийската електроника.

Операторът най-сетне успя да го открие. Бръмченето идваше от портативния предавател, който бе взел със себе си бунтовническият водач. Типично, рече си той. Не могат да използват дори обикновена радиостанция, без да оплескат работата.

Но шумът го дразнеше. По някое време днес ще поговори с някой от началниците си да предупреди онзи глупак да си купи нов предавател.

Върна се към главната си задача, а именно да подсигурява връзката между патрулния катер и наскоро инсталирания апарат на борда на „Нормандия“.

Вечният император облада Аври два пъти, по начина, който му доставяше най-голямо удоволствие. Жената бе захапала здраво възглавницата. Писъци посред нощ бяха нещо обичайно в имперската спалня в Аръндел, но тук в Сейличи нямаше никакъв смисъл да се вдига ненужна тревога.

Императорът отиде до освежителя, после спря при един от куфарите и извади отвътре малък предмет. Върна се в леглото, прокара ръка по ниско остриганата коса на Аври в жест, който би могъл да се възприеме като погалване, и когато върхът на инжектора достигна зоната на медула облонгата1, натисна спусъка.

Аври потъна в дълбока кома.

Това щеше да е последният й сън.

Императорът се надигна, облече прибрания в куфара черен комбинезон с вградени катерачески колани и нахлузи обувки с твърди, грапави подметки. На обувките постави мрежички и ги закопча с катарами. Отново съжали, че не може да вземе пистолет, но шансът да премине с оръжие през манабийските автоматични системи за сигурност бе нищожен. Това трябваше да е достатъчно.

Приклекна, избута навън крилата на двойния прозорец на спалнята. Далеч под него, в центъра на кратера, се виждаха корабът на Стен, неговата собствена „Нормандия“ и патрулният катер. Беше много тъмно и много тихо. Стори му се, че зърна часовой на рампата пред „Нормандия“, който се завъртя и пое обратно. Това нямаше значение. Денят, в който Императорът не успее да се промъкне покрай часовой, щеше да е и първият ден, в който ще се съгласи с хората, смятащи го за глупак.

В помещенията от двете страни на апартамента му спяха спокойно неговите помощници. Сънувайте сладки сънища, помисли си той. Защото сега вие изпълнявате най-важната служба, която би искал от вас Императорът. И жертвата ви няма да е напразна.

Той погледна към голото тяло на Аври. За миг изпита съвсем слабо съжаление. Но не беше дълго. Единственият начин да се подчертае жертвата е ако бъде изгубено нещо много ценно.

А и освен това беше започнала да му омръзва.

Имаше други, далеч по-рафинирани жени, които привличаха погледа му.

Той отвори кутия с катераческо въже и пусна надолу края на едномолекулната верига, а другият край закрепи за парапета. После пъхна ръце в специалните ръкохватки — да се спусне по тънкото въже с голи ръце щеше да е като да се опитва да се закрепи за гъвкав бръснач.

Вечният император се прехвърли през перилата, усещайки прилива на адреналин в кръвта си, както не му се беше случвало от години, и изчезна надолу в нощта.

Килгър се бе настанил доста удобно. Подпираше се с единия крак на издатина с ширина три сантиметра, другият бе пъхнал в примката на въжето.

Би могъл дори да танцува в тази позиция. Висеше като огромен паяк, невидим, скрит от фототропичната униформа, чийто цвят се бе слял напълно със стената на Центъра за гости.

Той забеляза движение недалеч под него и по-близо до центъра на кратера. Фокусира прибора за нощно виждане и даде увеличение.

Точно така, апартаментът на Императора. Както беше и очаквал.

И кой се поклаща там на въжето? Може би самият Император?

Алекс се намръщи, докато премисляше възможните варианти за поведението на Императора.

Беше предположил, че срещата на Сейличи ще е само прикритие за някаква двойна игра, но досега нито един от плановете му не съвпадаше със случващото се.

По-рано, на борда на „Виктори“, след като приключи последното обсъждане със Стен, Алекс отведе Синд и Ото в своята каюта. Единственото място на кораба, за което можеше да е сигурен, че не се подслушва от никого, нито дори от Фрестън или Стен. И най-вече от Стен. Защото Килгър не се съмняваше, че Стен знае какво става около него във всеки един момент.

— Когато слезем долу — поде Килгър, — искам от вас да сте нащрек. По заповед от мен, или от Стен, или пък ако нещата излязат от контрол, ще поемете управлението от мостика и ще изпълнявате нарежданията, дето съм ги приготвил. Това означава, че можете временно да свалите от длъжност кап Фрестън, в случай че ви създава проблеми. Зная, че не е лесно да искам да го сторите, но трябва да разчитам на вас, че ще спазвате инструкциите ми. Вярвайте ми, че върша всичко това с най-добро желание за успеха на Стен и на туй проклето въстание. Ако вярвате на мен, значи вярвате и на Стен, и правите туй, що той иска.

Синд и Ото обмисляха известно време думите му. Синд първа кимна. Пък и беше очаквала, че Алекс се е подготвил за това, което се бе превърнало в най-страшния й кошмар — кошмар, който не знаеше как да спре. После Ото изпръхтя. Той също щеше да участва.

Килгър изрази задоволството си от тяхната подкрепа. После ги отпрати.

Беше си спомнил… Гленкоу… тясна, сумрачна и зловеща, безлюдна долина на Земята, чийто лорд се бе поколебал да даде клетва за вярност към краля узурпатор, оправдавайки се с настъпващите зимни бури.

Лордът не бе предполагал, че узурпаторът има помощник на име Дарл’импъл, който си търсеше човек, подходящ да бъде превърнат в пример за назидание, нито че един предателски клан на Кембъл е готов да изпълни заповедите на Уилям.

После войниците от клана Кембъл се появиха в долината и бяха посрещнати с типично планинско гостоприемство. Ала в сърцето им се таеше предателство. Същата нощ Гленкоу бе подложен на огън и меч, снегът около селцето се окървави и изпълни с трупове на жени и деца.

Гленкоу, помисли си Алекс. Точно така. Понякога, противно на очакванията на стратезите, предателството не чака подходящия момент по тъмна доба и с угаснала луна.

Ето защо бе пристигнал на Сейличи, готов да разкрие при първа възможност двойната игра на Императора. От момента на кацането на лайнера до този миг, когато видя мъжа в черно, който очевидно бе самият Вечен император, да се подава от прозореца.

Беше накарал да поставят в коридора пред апартамента на Императора механичен сензор и знаеше, че направи ли опит Императорът да мине оттам, алармата ще вдигне на крак манабийците. За миг съжали, че не бе взел със себе си снайперска пушка. Тогава би могъл да реши проблема веднъж завинаги.

Ала сега не беше време за съжаление. Алекс се покатери по въжето с бързината на гонен от пламъци паяк — пламъци, за които не се съмняваше, че след миг ще са истински.

Операторът от ВС вече спеше дълбоко, далече от своите прибори. Така и не забеляза, че досадното бръмчене изчезна в мига, когато Алекс включи своята портативна радиостанция. Статичният шум се излъчваше съвсем целенасочено.

Има най-малко два начина да се прати предупреждение. Първият, и най-разпространен, е да вдигнеш шум, когато забележиш неприятности. Вторият, тихият, е да спреш шумотевицата при първия признак за опасност.

Подобно на прочутото куче на Шерлок Холмс, което не вършело никаква работа нощем, краят на преднамерено подавания от Килгър статичен шум беше кодирана аларма, свързана с два космически кораба.

Тревожният сигнал отекна на борда на „Виктори“. Корабът премина светкавично в състояние на пълна бойна готовност.

Синд, Ото, Фрестън и Лалбахадур не спяха, нито смятаха да си позволят и кратка почивка, докато не се завърне Стен, дори ако се налагаше да се тъпчат със стимулиращи средства и да вземат ледени душове.

— Сър, всички станции са в готовност — докладва вахтеният офицер.

— Много добре — кимна Фрестън. Той се обърна към Синд. — Мистър Килгър се разпореди в случай на тревога да се поставя под ваше командване и да се подчинявам безпрекословно на вашите инструкции. Поемете управлението.

— Благодаря ви — отвърна с дълбока въздишка Синд и извади малкия фиш, който Алекс й бе предал, преди да напусне „Виктори“.

Инструкциите бяха съвсем прости:

ИЗЧАКАЙТЕ НА СЕГАШНАТА ОРБИТА, ДОКАТО ЗАСЕЧЕТЕ ВЪНШНА ОПАСНОСТ. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ, ПОВТАРЯМ, В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ПРЕДПРИЕМАЙТЕ КАКВИТО И ДА БИЛО АГРЕСИВНИ ДЕЙСТВИЯ СПРЯМО ИМПЕРИЯТА, НИТО ПРАВЕТЕ ОПИТИ ЗА ПРИЗЕМЯВАНЕ. ПОДДЪРЖАЙТЕ ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ НА ЧЕСТОТА КВЕБЕК-ТРИЙСЕТ И ЧЕТИРИ-АЛФА. В СЛУЧАЙ ЧЕ БЪДЕТЕ НАПАДНАТИ ОТ ИМПЕРСКИ БОЙНИ ЕДИНИЦИ, ИЗТЕГЛЕТЕ СЕ НА (следваха нови координати). ТОВА ЩЕ Е ПУНКТЪТ НИ ЗА СРЕЩА. АКО НЕ БЪДЕ ВЪЗСТАНОВЕН, ПОСЛЕДВАЩ КОНТАКТ НА РЕЗЕРВНАТА ЧЕСТОТА. ВИКТОРИ ПРЕМИНАВА ПОД НЕЗАВИСИМО КОМАНДВАНЕ И ПРЕДПРИЕМА ДЕЙСТВИЯ, КОИТО СМЕТНЕТЕ ЗА НЕОБХОДИМИ ЗА ДАДЕНИЯ МОМЕНТ. УСПЕХ.

… и заврънкулката, която представляваше подписът на Килгър.

— Сега остава да чакаме — обади се Ото.

Синд изръмжа — звук, разкриващ борската й подготовка — и после добави със стиснати зъби.

— Ще чакаме.

Императорът стигна до земята и коленичи. Освободи въжето и откачи ръкохватките.

Край корабите на площадката имаше няколко поста, но и този път не засече никакво движение, освен охраната при „Нормандия“.

Приведен, той се отправи към патрулния катер.

Прекъснатият статичен шум бе сигнал и за още един кораб.

Ханелор ла Сиотат се пробуди, изхвърча от койката и след секунди бе на мостика на своя такткораб. Алармата на борда бе всъщност мек звън, синтезирано подобие на камбана. Ала дори той бе твърде силен за тесния кораб.

Ла Сиотат закопча предницата на летателния комбинезон и почти изхвърли вахтения офицер от креслото.

— Засега си свободен — рече му тя.

Пръстите й се плъзгаха като течаща вода по пулта.

ДВИГАТЕЛИ… ВКЛЮЧЕНИ… ВСИЧКИ СИСТЕМИ В ГОТОВНОСТ… ЕКИПАЖЪТ Е ПО МЕСТАТА СИ… ОРЪЖИЯТА ЗАРЕДЕНИ…

Такткорабът се издигна леко върху маклийновите си генератори и изхвърча през камуфлажната мрежа, която Ла Сиотат и хората й бяха разпънали предния ден.

Такткорабът бе скрит зад първата извивка на един от каньоните, водещи към просторната долина на Центъра за гости.

Корабът на Ла Сиотат излетя иззад завоя.

— Имам пряка видимост с центъра — докладва й офицерът.

— Прието. Всички екрани да показват едно и също.

— Състояние на двигателя?

— Дракхски горещ, Ханелоре.

И тя също зачака.

— Ставай, момко! Императорът ще предприема нещо!

Умът на Стен се бореше машинално с ужасния, объркан сън, а Килгър го дърпаше за ръката.

— Какво, по дяволите…

— Тихо!

Алекс му хвърли фототропичен костюм и Стен го навлече. Огледа се за обувки.

— Няма време, Стен! Мърдай!

Килгър го побутна към вратата, зад която започваше коридор, озарен от бяла светлина, и Стен хукна нататък, завладян от странното усещане, че продължава да сънува. Подът под краката му се издигаше нагоре, към рампата и върха на кратера.

— Сега накъде…

— Кълна се, че ако заговориш отново, ще те фрасна! Тъкмо сме в окото на бурята!

Пред тях имаше двукрила врата, извеждаща на балкон на външната стена на кратера. Алекс, без да забавя, удари вратата и крилата й отхвърчаха встрани. Някаква аларма — за пожар, нападение или кой знае какво — се задейства.

Вечният император приближи люка на патрулния катер. Дежурният офицер подскочи изненадано, макар че беше предупреден.

— Вдигай кораба — нареди отсечено императорът, обърна се и натисна копчето за затваряне на люка. — И изпрати каквото ти беше наредено.

— Тъй вярно, сир.

Офицерът повдигна защитния капак и включи наскоро инсталираното там устройство за управление. Машината на борда на намиращата се недалеч от тях „Нормандия“ започна да отброява секундите.

Високо над тях, в близкия космос, сигналът достигна „Дюрер“ и ескортиращите го кораби, които преминаха в бойна готовност.

Маклийновите генератори издигнаха безшумно малкия катер над площадката.

В другия й край часовоят пред „Нормандия“ внезапно се пробуди и вдигна своя уилигън. Какво ставаше, по дяволите? Защо никой не му бе казал нищо? Проклетият дежурен офицер пак бе пропуснал да го информира…

Слаб утринен ветрец подухваше на балкона, на който стояха. Стен така и не го почувства. Алекс бе включил предавателя.

— Давам сигнал за ориентиране по тази точка!

— Засечен — отвърна спокоен женски глас, който Стен си мислеше, че познава. — Летим към вас.

— Значи ти се оказа прав — най-сетне се съвзе той.

— Аха. Копелдакът се измъква през задната врата. Соло.

— Уф, за Бога! Трябва да предупредим манабийците.

— Те какво могат да… — Килгър трепна и се намръщи, когато от предавателя долетя рязък звук. Устройството на борда на „Нормандия“ бе започнало да заглушава всички честоти в околността.

В далечния край на долината те видяха малко слънце. Такткорабът на Ла Сиотат, летящ право към тях.

Капитанът на имперския патрулен катер превключи на двигатели „Юкава“ и веднага премина на пълна тяга. Малкият кораб се стрелна към звездите. Още щом премина над ръба на кратера, той задейства звездния двигател и катерът се изгуби в космоса.

На борда на „Нормандия“ едно реле се включи.

Ревът на патрулния катер пробуди Еку от съня му. Сензорите му мигом превключиха на пълно съзнание, извеждайки го от онази друга вселена, която обитаваше в моменти на отдих, вселена на меко подрънкващи кристали и галещи ветрове, където самата мисъл бе красива, видима и осезаема, лишена от плът вселена на вечно разширяващи се хоризонти.

Беше се зареял към една чиста плоскост в това странно състояние, плоскост обърната към средата на Центъра за гости. Сензорите му засякоха блясъка от патрулния кораб на Императора миг преди да изчезне в космоса.

Еку почувства как крилете на съзнанието му се разперват, подобно на някакви гигантски платна, и онази другата вселена се разтваря пред него, посрещайки го като копринен мост.

Ла Сиотат удари предавателя с юмрук, подразнена от неприятния звук на заглушаващия сигнал.

— Госпожо, изгубих…

— Изключи го! — Вече виждаше пред себе си балкона. Ла Сиотат насочи такткораба право към Центъра за гости, завъртя го около оста, задейства спирачките на двигателите „Юкава“ и се снижи над балкона с кърмата напред, опирайки стоманената й повърхност в синтетичния камък на перилата.

Боцманът вече беше отворил люка и миг по-късно през него влетя Стен. Алекс го бе вдигнал и го бе хвърлил право към отворения люк. Последва го и самият Килгър, който се сблъска с боцмана и го събори на пода. Ударът бе толкова силен, че Ла Сиотат си помисли, че може да му е спукал някое ребро. Килгър се завъртя, видя, че люкът се затваря, и извика:

— Да се махаме!

Ла Сиотат включи отново двигателите и такткорабът се стрелна към небето. Палецът й вече бе върху копчето на звездния двигател, когато…

Релето се затвори.

Императорът бе избрал „Нормандия“ не само защото не му се щеше да пожертва „Дюрер“, но и тъй като на голямата яхта имаше просторни коридори и банкетни зали.

Обемисти помещения, освободени от мебелите и натъпкани с АМ2. И сега, по подаден сигнал, те избухнаха.

Въпрос, на който няма отговор: бил ли е сър Еку „мъртъв“ — според общоприетата дефиниция на тази дума — преди взрива или когато са избухнали килотонове от Антиматерия Две, най-мощната субстанция във вселената?

Погледнат от далечния космос, при избухването на бомбата на Императора, Центърът за гости би приличал на връх на истински вулкан.

После цялата долина изчезна в разпространяваща се експлозия, движеща се по-бързо, отколкото би могло да я проследи човешко око, и помитаща всичко пред себе си.

Може би половината манабийци загинаха при това мигновено изпепеляване, докато четвърт от планетата им се тресеше от земетръс с неописуеми размери.

И тогава от борда на „Дюрер“ бе изстрелян планетоубиец, ракета с размери почти колкото на разрушител, или по-скоро двустепенна ракета, оборудвана със звезден двигател, броня Империум X и тонове АМ2 в бойната глава. Първата степен удари точно там, където доскоро се намираше Центърът за гости, докато втората продължи на пълна мощност към ядрото на планетата.

Не беше необходимо да минава през обвивката, преди да се детонира главният заряд, но имайки предвид ускорението, придадено от взрива на АМ2 от „Нормандия“, тя почти успя.

За един кратък миг планетата на манабийците приличаше на разпален фенер, сякаш някой бе махнал външната земна маса и можеше да се надзърне право в течното ядро. То се изду… продължи да расте… и изригна.

Сейличи се залюля, изхвърляйки океаните си нагоре, надалече в космоса, после се разцепи и от сърцевината й се изля магма, като течната среда на детски шоколад.

Сензорите на намиращите се в околния космос кораби изгоряха и те преминаха на вторично захранване.

Вечният император разглеждаше безстрастно врящото гърне, което доскоро беше планетата Сейличи.

— Имате ли връзка с „Дюрер“?

— Тъй вярно.

Императорът пое подадения му микрофон.

— Говори Вечният император — поде той направо. Да сте засичали сигнали от някой от корабите от Сейличи, след като ние излетяхме?

— Един момент, сир… Не, сир. Само един незначителен сигнал, към неизвестен получател, без отговор до момента, от самия Център за гости. Нищо друго.

Императорът върна микрофона на офицера.

Много добре, помисли си той. Свърши се. Ще има да се почистят някои неща, естествено. Но проблемът е разрешен.

Жалко, Стен така и не разбра, че никога не е бил сериозна заплаха за Империята и за Вечния император. Всъщност никой не би могъл да бъде. При никакви обстоятелства.

Още от самото начало.

И кога — запита се той — беше това?

Може би…

Може би на остров Мауи.

Преди хиляди години. Когато времето все още се измерваше от раждането на един мъртъв бог.

Мауи…

И късчета строшено стъкло…