1.

Останките от имперския щурмови флот се носеха през мрака между звездните купове. Имаше един тактически носител на изтребители, два тежки крайцера, един лек, тяхната флотилия от пазачи-разрушители, спомагателни съдове и кораби, транспортиращи оцелелите от Първа имперска гвардейска дивизия.

Във фланга на формацията бе разположен огромният боен кораб „Виктори“.

На неговия мостик Стен гледаше към тактическия екран, но не виждаше нито сиянието „отпред“, изобразяващо Империята… нито символите „отзад“, които съответстваха на разкъсвания от анархия Алтайски куп.

Два И-дни по-рано:

Стен: Пълномощен посланик. Личен емисар на Вечния император. Адмирал. Безчет медали и награди, от Галактически кръст надолу, включващи Почетен кавалер на Имперския двор. Герой.

Сега:

Стен: Предател. Ренегат. „И да не забравя — помисли си той, — убиец.“

Сред символите, изобразяващи това, което е „зад“ „Виктори“, имаше и един сочещ доскорошното местонахождение на имперския разрушител „Калигула“, с неговия адмирал Мейсън и над три хиляди лоялни имперски моряци. Всичките изтребени от Стен, задето бяха изпълнили пряка заповед да разрушат планетата, помещаваща алтайската столица — заповед, издадена лично от Вечния император.

— Шефе, трябва да ти кажа нещо.

Погледът на Стен се фокусира отново. Алекс Килгър. Неговият най-добър приятел, доста закръглен обитател на свят със силна гравитация, който вероятно единствен знаеше повече от Стен за смъртта и разрушението.

— Давай. — Част от съзнанието на Стен успя да се откъсне от мрачните мисли и дори му се стори малко странно, че двамата все още използват техния сленг от отдавна забравените дни в секция „Богомолка“, свръхсекретното подразделение на Императора.

— Кат’ се има предвид, че ти нямаш никакъв опит на престъпник и си прекарал досегашния си живот кат’ пееш химни и прочее, сигур няма как да знайш, че таквиз кат’ теб нямат време да миришат цветенца, щото ще им се разтегне вратлето.

— Благодаря ви, мистър Килгър. Обещавам да се стегна.

— Не го приемай навътре, момко. Това е шибана служба, но все някой трябва да я кара.

Стен извърна очи от екрана. Около него в очакване стоеше вахтата на „Виктори“. Командният състав на неговия отдавнашен личен отряд, хора, които по-скоро представляваха цяло едно разузнавателно управление, отколкото сбирщина потенциални затворници.

Двайсет и трима гурки — непалски наемници, прочути с това, че служат само като лична охрана на Императора, — но тези бяха постъпили доброволно на служба при друг: бяха се заклели да охраняват своя бивш началник Стен.

Ото. Шестима други бори. Набити космати чудовища с дълги бради, жълтеникави зъби и висящи почти до земята юмруци. Биха били еднакво щастливи да разкъсват някой противник с голи ръце или да опустошават банковата му сметка при някоя хитроумна междупланетна търговска сделка. Освен това си падаха по едаична поезия. Още сто от тях в момента се намираха на други места из „Виктори“.

И най-важният — макар и оставен накрая — техният командир.

Синд: Човек. Снайперист експерт. Наследник на отдавна изчезнал култ на воини. Високоуважаван боен командир.

Красива. Приятелка и любовница на Стен.

Стига съм ровичкал остатъците, помисли си той. Килгър беше прав — не му е присъщо на вълка да лежи на слънчева полянка и да слуша жуженето на пчелички, не и ако не е решил да започне нова кариера като постелка пред камината.

— Оръжейно?

— Сър? — Младата жена го гледаше очаквателно. Стен си спомни, че името й беше Рензи.

— Върнете хората в дневните помещения. Командир Фрестън — този беше дългогодишен комуникационен офицер — искам да, уф, какъв съм тъпак. Отменете.

— Вие двамата — заговори отново Стен, като повиши тон. — И всички останали заинтересувани — слушайте внимателно. Нещата се промениха. Току-що обявих война на Императора. Което ме превръща в предател. Никой не е задължен да изпълнява заповедите ми. Никой, който остане верен на клетвата си, няма да бъде наказан. Ние ще…

Думите му бяха прекъснати от воя на сирените, след като оръжейният офицер бе изпълнил първата му команда.

И това беше единият отговор.

Следващият дойде от Фрестън:

— Извинете, сър. Имаше статичен шум и ви изгубих за малко. Вашите заповеди?

Стен вдигна ръка, давайки знак на Фрестън да почака.

— Оръжейно, искам всички станции „Кали“ и „Гоблин“ в пълна бойна готовност. Някои от нашите имперски приятели може да се втурнат на лов за ренегат. А и „Калигула“ се ескортира от четири разрушителя. Ако някой от тези кораби започне атака, пратете един „Гоблин“ в околността и го взривете без предупреждение.

— А ако продължат да нападат?

Стен се поколеба.

— Ако продължат, потърсете ме. Няма да изстрелвате „Кали“ без моя заповед и всеки запуск трябва да бъде потвърден от мен или от мистър Килгър.

„Кали“ бяха насочвани от оператор кораборазрушители.

— Това е в разрез…

— Това е заповед. Изпълнявайте я.

— Тъй вярно, сър.

— Командир Фрестън, осигурете ми безопасна връзка с генерал Сарсфийлд, на който и кораб да се намира. — Сарсфийлд беше командир на гвардейците и следващ по ранг след Стен. Фрестън се наведе над пулта.

— И още нещо — рече Стен. — Нали сте завършил пилотското училище?

— Тъй вярно, сър.

— Да имате някакви ужасни грехове в миналото си, които да ви пречат да се превърнете в корабен капитан, достоен за подражание? Да сте се удрял в адмиралския кораб? Да сте лъскал оръдията с карболова киселина? Да сте пренасял контрабандна бира? Да сте говорил цинизми? Да сте се отдавал на полови извращения?

— Не, сър.

— Чудесно. Чувал съм, че пиратите правят блестяща кариера, преди да ги обесят. Сега „Виктори“ е твой кораб, господинчо.

— Да, сър.

— Не ми благодари. Това означава само, че ще си следващият след Килгър за високия пост. Мистър Килгър?

— Сър?

— Всички свободни от вахта да се съберат в главния хангар.

— Да, сър.

И в този момент Стен забеляза, че ръката на Алекс се отделя от кръста му. Би могъл да опипва неволно някоя стара бойна рана около опашката. Но не и Килгър — пръстите му докосваха дръжката на миниуилигъна, затъкнат отзад в колана. Алекс не обичаше да рискува: верността към Императора в абстрактния й смисъл бе приемлива, но ако някой се опиташе да изпълни обещанието да „защитава Империята и нейните добродетели до смърт“, щеше да е сред първите кандидати за мъченичество. И нищо чудно Килгър да посрещнеше със задоволство подобен изблик на вярност.

Екранът примигна. Сарсфийлд.

— Генерале, имате ли представа какво се случи?

— Тъй вярно.

— Много добре. В светлината на новите събития сега вие сте най-старшият офицер във флота. Докато не получите други заповеди от Империята, съветвам ви да продължавате да поддържате курса към най-близките имперски светове. Освен това бих искал да ви предупредя, че всеки опит да попречите на курса на „Виктори“ или на неговите маневри ще бъде посрещнат с максимална сила. Но, от друга страна, нито един от корабите ви няма да е изложен на опасност, стига да спазвате тези инструкции.

Старият воин се намръщи. Пое си дълбоко дъх и понечи да каже нещо, но явно промени намерението си.

— Съобщението ви е прието.

— От мен край.

Екранът угасна. Стен се зачуди какво се канеше да каже Сарсфийлд — че никой от имперските кораби не разполага и с една четвърт от огневата мощ на „Виктори“, нито е командван от самоубийци? Или — Стен дори се наруга за романтичното настроение — щеше да му пожелае успех? Вече нямаше значение.

— Джемедар Лалбахадур?

— Сър!

— Изведете хората си отвън. Искам да охраняват периметъра.

— Сър!

— Капитан Синд, вашите хора готови ли са да се присъединят към забавата?

— Вече вадят оръжията — отвърна Синд.

— Командир — пардон, капитан Фрестън, наредете да приготвят за полет личния катер на капитана. Ще ви отмъкнем друг отнякъде.

Интересно, помисли си Стен, колко бързо човек може да забрави строгата дисциплина, налагана във флота.

— Слушам, сър.

— Мистър Килгър? Да очертаем ли кръг с върха на сабята, за да проверим дали някой оттатък е в настроение за кървава баня?

Алекс се поколеба.

— Ако щете, сър. Но има и друг шибан проблем. Става въпрос за сигурността… Мисля, че е най-добре да…

— О, за Бога!

Едва сега Стен си спомни за сигурността — нямаше представа за какво шикалкавеше Алекс, — но разполагаше с два собствени коза. Ако все още имаха някаква стойност. Той разкопча ципа на пилотския си комбинезон и извади малка кесийка, завързана с каишка на шията му. Извади отвътре два пластмасови фиша и нареди:

— Всички да са в готовност.

Прекоси забързано мостика и спря при пулта на главния компютър. Нареди на операторите да опразнят станцията, включи защитния екран и изтегли пулта към себе си.

Натисна копчетата.

Станцията беше една от трите на борда на „Виктори“ с пряк достъп до ВСЕОБХВАТЕН — централната компютърна мрежа, която можеше да достигне всяко имперско командване на всеки свят и кораб на Империята.

„Поне би трябвало“ — помисли си Стен.

Най-вероятно „Виктори“ вече бе отрязан от всичко, също както Вечният император бе прекъснал директната линия в апартамента на Стен.

Изминаха седмици. Месеци. Десетилетия. Стен имаше чувството, че скоро ще подложат тялото му на въглероден тест за определяне на възрастта, когато екранът неочаквано се изчисти и ВСЕОБХВАТЕН внезапно примигна пред него, сетне изчезна.

После: Въведи парола.

Стен въведе кода за достъп на „Виктори“.

Ново продължително чакане.

Вече очакваше да види симулация на вдигнат среден пръст и отговора „Достъпът отказан“.

Вместо това: Програма за достъп.

Стен пъхна първия фиш в четеца. Отново чакане, после:_ Продължи_. Той пъхна и втория фиш. И отново имперският ВСЕОБХВАТЕН прие програмата. Сега оставаше да се моли и да се надява, че тези две дяволчета ще си свършат работата.

Фишовете бяха подарък от Йън Махони, някогашния командир на Стен в „Богомолка“, флотски адмирал и — откакто се помнеше — най-голямото приближение до приятел, който Императорът някога бе имал. Но сега Махони бе мъртъв — обвинен в предателство от Императора и впоследствие екзекутиран.

„Жалко — мислеше си Стен, — че Йън не можа сам да се възползва от нещицата в тези чипове, преди Императорът да го убие“. Сепна се. Сега не беше време за съжаления.

Дръпна обезопасителната завеса и откри, че зад нея го чака Алекс.

— Шефе, право ли мисля, че ми топлиш креслото? Не е ли време да тръгваш?

— Тъй вярно, мистър Килгър. Поемам веднага, сър, вече съм на път. Искате ли да ви пратя някой с чаша чай, сър?

— Шибана течност, дето става само да пълни вените на проклетниците. Не я близвам. — Килгър махна с ръка и пусна завесата.

Стен тръгна към един от страничните коридори, свързващ мостика с централната транзитна линия на кораба и следователно с хангара близо до кърмата. Без да чакат заповеди, гурките подтичваха след него, извадили уилигъните.

Синд и нейният бор чакаха на едно разклонение. Тя даде знак на гурките да продължат напред.

За един кратък миг със Стен останаха сами на разклонението.

— Благодаря — рече Синд и го целуна.

— За какво?

— Задето не питаш.

— Какво да питам?

— Ама че си загубеняк!

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа.

— Но аз не съм си и помислил, че ти няма да…

— И си прав. Това е мое решение. А и никога не съм давала клетва на император. Освен това умея да избирам победителя.

Стен я погледна внимателно. Не изглеждаше, че се шегува, нито че се опитва да му повдигне духа.

— Моите предци са били джанисари — продължи тя. — Служили са на тирани, които са се прикривали с лъжата, че са гласът на бога. Заклех се, че ако стана воин, няма да съм като тях. В интерес на истината службата ми помогна да се отърва от разни копелдаци като Пророците. Или като Искра. Или Императора.

— Това си ми го казвала и преди — рече Стен. — А сега, предполагам, получи желаната възможност. Или поне ще можеш да напуснеш този свят обгърната в пламъците на славата.

— Ни най-малко — поклати глава тя. — Мисля да им сритаме задниците. Хайде да вървим. Трябва да изнасяш проповед.

Стен стоеше на терасата на хангара и гледаше надолу към почти двете хиляди същества — това бяха онези моряци от „Виктори“, от които не се изискваше в момента да са на оръжейните станции или да поддържат корабните системи, плюс останките от неговия посланически екип. Съмняваше се, че се е справил кой знае колко добре в опита си да говори срещу тираничното управление. Стараеше се да не поглежда към металните мостчета, надвиснали над хангара, където дебнеха борски и гуркски снайперисти, в случай че някой се опита да отправи несловесни възражения.

— И така — резюмира той. — Това е положението. Подиграх се право в лицето на Императора. Няма никакъв начин да ме остави да се скрия и да се престори, че не се е случило нищо. И без това нямам такова намерение. Няма да кажа какво следва сега. Защото не мисля, че който и да било от вас трябва да се записва доброволец за моята кауза. Ако сред вас има хора, които ги бива да съставят програми и не заспиват по време на тактически анализи, могат лесно да предскажат какво ще стане. Разполагам с „Виктори“ и малко същества, които вярват в същото като мен. Което, казано накратко, е, че е време да се опълчим. Смятам да го сторя.

Служих на Императора почти през целия си живот, но нещата се объркаха. Като на Алтай, например. Добре де, онези нещастни същества жадуваха за кръв. И поддържат това състояние от поколения. Но ние сме тези, благодарение на които всичко се разпадна. Ние носим пряка отговорност за суматохата и кървавия хаос. — Стен помисли малко, преди да продължи. — Не — рече той и гласът му се снижи съвсем. — Не трябваше да казвам „ние“. Защото вие, аз, ние всички направихме това, на което сме способни. Но и то не се оказа достатъчно. Имаше едно същество, което изпълняваше собствената си програма. Императорът. Ние следвахме заповедите му — и вижте докъде ни доведе. Не бях съгласен всичко да се прикрие с разрушаването на планетата. Мисля, че това е всичко, което трябва да ви кажа. Скоро катерът на капитана ще е готов. Той ще осъществи връзка с останалия флот. Имате един корабен час, за да си съберете багажа и да се натоварите. Действайте, хора. Ще живеете доста по-дълго, ако останете на страната на Императора, независимо какъв е той и какво прави. Аз нямам друг избор. Вие имате. Един час. Махнете се от огневата линия. Веднага. А всички останали — всички, на които им е писнало да служат на един безумец, готов да хвърли Империята в хаос като този, който оставихме зад себе си, да се отдалечат към преградата на хангара. Това е. Благодаря за помощта. Благодаря ви за службата. И успех на всички, независимо от взетото решение. Свободни сте.

Стен се обърна. Престори се, че разговаря със Синд, но беше настроил слух за разговорите долу и трополенето на крака. Синд не гледаше към него, а над рамото му — търсейки потенциална опасност.

И тогава гласовете в помещението утихнаха.

Стен пое дъх и се обърна. Облещи се от изненада. Преди да успее да попита, Синд вече му докладваше:

— Първите, които тръгнаха към преградата, бяха хората от твоята група. Не зная какво си направил с тях.

— По дяволите! — бе всичко, което Стен съумя да каже.

— Дракх — съгласи се Синд. — Но като гледам, последва ги към две-трети от тълпата. Мислех, че никой във флота не е склонен да става доброволец. Но ето че сега разполагаш с далеч повече многообещаващи бунтовници.

Преди Стен да направи нещо — като да падне на колене или да благодари на неколцина борски божества, задето „Виктори“ е бил благословен или прокълнат с над хиляда моряци с промити мозъци — говорителите изпращяха.

— Стен на мостика! Стен на мостика!

В гласа се долавяше известна нотка на вълнение, което почти със сигурност означаваше, че назрява катастрофа.

— Образите на шестте екрана се прехвърлят директно от интеркома на „Бенингтън“. Пристигнаха веднага след първоначалния контакт.

Стен погледна към тях — виждаха се оръжейни станции и пултове за управление на ракети, всичките пусти.

— Не мисля, че това е предаване в реално време — коментира Фрестън.

Стен погледна към главния екран. На него се виждаше „Бенингтън“ — тактически носител на изтребители, най-тежкият кораб във флотилията на Сарсфийлд. От двете му страни мъждукаха точици, обозначени на екрана като разрушители. Носеха се право към „Виктори“ с максимална тяга. Или Сарсфийлд бе заповядал самоубийствена атака, тъй като изтребителоносецът не би могъл да се мери по въоръжение с бойния кораб, или там ставаше нещо странно.

— Наредих — продължи Фрестън — да активират шест от станциите за „Кали“ и да проследяват приближаващите цели с готовност за четирисекундно изстрелване.

— Повтори първото излъчване от „Бенингтън“.

Фрестън прехвърли записа на втори екран.

На него се виждаше мостикът на „Бенингтън“, който изглеждаше като бар след сериозен бой. Офицерът на екрана беше с превързана ръка и униформата й бе разкъсана.

— „Виктори“, говори „Бенингтън“. Моля, отговорете на същата честота, кодиран сигнал. Аз съм командир Джефрис. Поех командването на „Бенингтън“. Офицерите и моряците на този кораб отхвърлиха имперското командване и в момента изпълняват моите заповеди. Бихме желали да се присъединим към вас. Моля, отговорете. — Екранът трепна и съобщението се повтори.

— Освен това — обади се Фрестън — получихме сходно излъчване от един от разрушителите — „Аойфи“. Другият е „Айслинг“. И двата са от клас „Емър“. Техните съобщения бяха по-кратки, но в същия дух. „Аойфи“ и „Айслинг“ искат да се присъединят. Приемат командването на Стен. И двата кораба са от системата Хонджо. Това обяснява ли нещо, сър?

Обясняваше — но само донякъде. В пределите на Империята хонджойците се смятаха за прославени търговци. Освен това се радваха на всеобща омраза. Те бяха етноцентрични до фанатизъм, винаги търсещи максимална изгода, но и абсолютно лоялни на господаря, комуто са избрали да служат — стига и той да им отвръщаше със същото. Освен това бяха смъртоносно опасни, до степен на расово самоубийство, както бе открил тайният консул по време на Междуцарствието, когато се бяха опитали да откраднат запасите от АМ2 на Хонджо.

Стен бе чувал слухове, че след завръщането на Императора хонджойците живеят с мисълта, че не са били възнаградени достатъчно за лоялността им към Империята.

— Преустановете проследяването на тези два кораба. Свържете се с тях веднага щом приключа. Кажете им, че посланието им е прието и да чакат инструкции. Скоро ще узнаем докъде са готови да ни подкрепят. Свържете ме с тази Джефрис на „Бенингтън“.

Връзката бе установена бързо. Разговорът беше кратък. На „Бенингтън“ наистина имаше бунт. Капитанът бе мъртъв, петима офицери и двайсет моряци бяха приети в лазарета. Около трийсет процента от екипажа бе останал верен на Императора и сега беше под стража.

— Очакваме заповеди, сър — приключи Джефрис.

— Първо — заговори Стен, премисляйки бързо събитията, — добре дошли в кошмара и мисля, че вие всички сте обезумели. Второ, подгответе всички лоялисти за прехвърляне. Ако разполагате със совалка за доставки, използвайте я. В противен случай разоръжете такткорабите, ако това е единствената алтернатива. Трето, никой да не заема местата си по бойните станции. Съжалявам, но не сме в положение да вярваме на когото и да било. Четвърто, подгответе се да приемете гости. Пето, прехвърлете комуникациите си на подчинение на този кораб. Ще пътуваме доста и вие ще сте ни ескорт. Това е всичко.

— Да, сър. Ще бъде изпълнено. Готови да приемем ваш персонал на борда. И… благодаря ви.

Стен изключи екрана. Нямаше време да си блъска главата защо тези идиоти бяха избрали доброволно килията на смъртника. Огледа се за Алекс и го видя да седи с мрачно изражение до един от пултовете. Килгър го извика с пръст и Стен, изпълнен с желание да изръмжи, се приближи.

— Прощавай, шефе, ама преди да продължим, ще ти кажа нещо… Още сме богати, момко.

Стен овладя самоубийственото желание да го изрита. За Бога, какво общо имаше това с…

— Тъй кат’ бързаме, ще гледам да съм кратък. Докат’ ти се занимаваше да вдъхновяваш тез идиоти, аз проверих банковата ни сметка. Защото ако на нас, престъпниците, ни е нужно нещо, туй ще е парата. Та всички мангизи, на които успях да турна ръка, прехвърлих в една стара перачница за парици от времето на „Богомолка“.

Стен понечи да отвърне нещо, но в този момент си даде сметка, че Килгър съвсем не проявява алчност — революциите, както и политиката, се подхранваха от финанси. Стен щеше да се нуждае от всички кредити във вселената, до които би могъл да се добере, ако иска да оцелее в тази война, камо ли да победи.

И Килгър съвсем не бе преувеличил за тяхното богатство. Преди доста години, когато бяха военнопленници в Таанската война, бившата им колежка от „Богомолка“ Айда бе събрала спестяванията им и бе организирала гигантска пирамида. Сега двамата бяха достатъчно богати, за да си купят собствена планета, на която Килгър да построи половин дузина замъци, каквито имаше на родния му свят Единбург.

— После, кат’ си помислих, че някой може да се опита да проследи таз следа, постарах се да я замета и оставих кратко послание на Айда да е в готовност, щото може да ни потрябва. Туй е всичко, шефе. Сега да имаш няк’ва друга работа за мен?

Алекс се бе изправил и очакваше отговор. Стен му кимна с благодарност.

— Свършил си точно каквото трябва. Императорът сигурно ще прати хората си след нас. Но това да не ни притеснява. Вземи половината бори и се прехвърли на „Бенингтън“. Искам да се увериш, че нещата там са такива, каквито ни ги представят.

— А ако не са?

— Направи каквото сметнеш за правилно. Но ако е клопка, нека те храчат кръв, а не ние. Ще държа в готовност две станции за „Кали“, докато не пратиш отмяна, и ще изкарам едно крило с тактически кораби.

— Вече съм тръгнал. — И Килгър се отправи към изхода.

Стен искаше да си почине, за да обмисли някакъв план, но нямаше време. Обърна се отново към командир — сега капитан — Фрестън.

— Добре, капитане. Чу какво ще направим. Искаме и трите кораба да преминат в подчинение на „Виктори“. И нека подготвят навигационния компютър с маневра за внезапна промяна на курса.

— Да, сър.

— Едно крило тактически изтребители да се върти около „Бенингтън“. А друго крило… нека начело да е онзи кораб на — как беше — Ла Сиотат… да следва на половин светлинна секунда формацията, като ариергард.

При всеки хиперскок ще оставяме по едно от калитата на „Бенингтън“ зад нас, управлявано от някой от офицерите на Рензи. Не искам да ни проследят.

— Разбрано, сър.

— А сега да идем да навестим онези твърдоглавци хонджойците.

— Тъй вярно, сър. Имаме ли окончателна цел?

Стен не отговори.

Не защото не искаше да отговаря, а тъй като тайната на живия конспиратор бе никога да не издава докрай всичко, което възнамерява да направи. Нещо повече, сега той не само имаше две цели, но и разполагаше с бързо разрастващ се флот.

За първата от двете цели все още не бе решил. Но всички успешни въстания изискваха в началото да се срине някоя Бастилия.

Втората?

Махони — докато го влачеха към смъртта му — бе извикал „Върви у дома“.

И Стен най-сетне бе разбрал какво е имал предвид. Макар все още да не знаеше защо или как.

Или поне се надяваше.

2.

Ранет заби лакът в ребрата на сънения чиновник, настъпи пръстите на флотския офицер и изля с обиграна безгрижност горещото кафе в скута на охранения бюрократ.

Докато си пробиваше път през тълпата, тя сипеше извинения наляво-надясно.

— Пардон… съжалявам… колко съм непохватна…

Ако някой си бе направил труда да я проследи внимателно, неминуемо щеше да забележи, че се движи с гъвкавата лекота на военен ветеран. Носеше се в избраната посока с максимална скорост. Прескачаше откритите места. Създаваше пролуки там, където не съществуваха. И през цялото време не сваляше очи от избраната цел — високите врати, водещи към залата за пресконференции на замъка Аръндел.

При вратата я спря огромен като планина мъж. Златистият герб на ръкава му бе „В“, с извито около него като змия „С“.

„Чудесно — помисли си тя. — Шибаната Вътрешна сигурност е тук.“

Тя го дари с най-подкупващата си усмивка. Гарантирано разтопяваща сърцата на всички хетеросексуални мъже.

— Простете, моля… — Понечи да се шмугне под ръката му и да влезе в залата. Отвътре се чуваше сух равномерен глас. Негодниците вече бяха започнали. „Ще обеся някого за това“, помисли си тя.

Но мъжът от ВС отново й препречи пътя и избоботи:

— Само за журналисти.

Все така сладко усмихната, Ранет измъкна картата си и я размаха под носа му.

— Ами значи е точно за мен. — Мъжът погледна картата, сетне лицето й. Хич не бързаше.

— Вярно е, че прилича на теб — рече той. После се ухили злобно. „Няма що — рече си Ранет. — Още един, който мрази журналистите.“ — Но пак няма да те пусна.

— И защо?

Мъжът от ВС подскочи. Сладникавата нотка в гласа на Ранет бе изчезнала, от тона й повя вледеняващ хлад.

— Защото такива са ми заповедите — изръмжа пазачът. — Пресконференцията вече започна… Никой не може да влиза или да излиза след началото.

Но миг по-късно самодоволната му усмивка изчезна, защото Ранет даде пълна воля на гнева си.

— Разкарай се от пътя ми, надут нещастник — озъби му се тя. — Ако не ме пуснеш веднага, ще ти изпържа очичките за закуска.

Близо минута и половина тя го засипва с проклятия и заплахи, половината от които той сигурно не беше чувал през живота си — включително и обещанието да го запознае с личния палач на Императора.

Името от журналистическата карта изглежда най-сетне пробуди отглас в миниатюрния му мозък. Жената, сипеща заплахи, бе истинска репортерска легенда. Ранет бе проследявала Таанските войни от самото им начало. Бе оцеляла през кошмарните години на управлението на пълномощния консул. Беше автор на печелили многобройни награди репортажи, от които дори той бе настръхвал. Могъщи правителства и корпорации се криеха като малки деца там, където тя се появяваше със своя репортерски екип.

Когато Ранет спря да си поеме дъх — или да получи вдъхновение, — мъжът от ВС побърза да се дръпне от пътя й. Беше готов да се изправи срещу злобното лице на своя началник, но не и да изтърпи атаката на тази жена. Озърна се, пое си дъх и неволно потрепери. Тя вече беше вътре. Майната им на заповедите.

Флотски адмирал Андърс — шеф на Отдела за флотски операции на Негово Величество — отдели няколко секунди за мислени ругатни, когато видя Ранет да се провира през тълпата и да гони някакъв млад глупак от стола му.

Досега всичко вървеше идеално. Когато научи вестта за дракхската история в Алтай, той задейства офицерите си за връзка с пресата, преди още да е получил заповеди от Императора.

Критиците на адмирала — които сега до един мълчаха — смятаха, че е твърде млад за заемания пост. Освен това бе прекалено хубав и изискан. Човек, издигнал се доста бързо на този пост благодарение по-скоро на талант в политиката, отколкото на военни успехи. Всъщност всички получени досега медали бяха от инсценирани щурмове на наскоро прочистени от врага територии. Разбира се, по-важното бе как всичко това е било представено пред обществото.

Първото му решение като шеф на Флотски операции бе да създаде специален център за работа с медиите. Правилата в центъра бяха прости: 1. На пресконференции можеха да присъстват само същества, одобрени от неговия център. 2. Позволяваха се само въпроси, съобразени с изложените на пресконференцията „факти“. 3. Въпросите можеха да се задават само на оторизирани същества говорители. 4. Нарушаването на първите три правила се разглеждаше като опит за престъпване на Имперската сигурност и виновните се наказваха като изменници.

И въпреки това съществуваха и определени затруднения при работата с медиите. Някои от съществата пред него бяха популярни колкото актьори в сълзливи сериали. Заплатите им бяха толкова големи, че сами по себе си ги превръщаха в могъщи компании.

За щастие повечето от тях бяха опитомени. Андърс си даваше сметка, че дори конската муха трябва да се присъедини към институцията, която тормози, за да стане богата и прочута конска муха.

Ранет не принадлежеше към тази група. Тя беше само известна. Нямаше никакъв стремеж към богатство. Дори не се интересуваше от славата… освен като могъщо средство, за да изпълни замисленото.

Това принуди адмирал Андърс да включи и нейното име в списъка на поканените журналисти. Но го постави най-отдолу. И даде изрично нареждане съобщението да достигне Ранет твърде късно, за да успее да се яви навреме.

Ала ето че беше тук. С цялата си шибана прелест. Въпреки часа — Андърс нарочно бе назначил пресконференцията за два И-часа преди изгрев — Ранет изглеждаше застрашително бодра. За разлика от подпухналите й колеги, които се прозяваха, кимаха и слушаха с видима досада монотонния глас на говорителя.

— … по въпроса за историята и устройството на Алтайския куп. Ще намерите допълнителна информация за планетата, гравитационната константа и часовата конверсия сред материалите, които ви раздадохме — продължаваше офицерът. — Освен това сме добавили и документ, посветен на четирите основни раси. Джохианци и торкийци. И двете са хуманоидни. Сулздали и богази. Извънземни. Хубаво ще е да запомните, че джохианците са доминиращата раса. И всяка от изброените раси таи историческа омраза към другите. — Докато офицерът си поемаше дъх, из залата се чу разчистване на хартия. — Следващата тема е политическата обстановка. Подробностите са ви добре известни. Но нека сумираме. След смъртта на верния съюзник на Императора, Какана, имаше опасност от анархия. Каканът беше член на джохианското болшинство. За нещастие твърде многото задължения му попречиха да остави наследник. Императорът назначи доктор Искра — прословут джохиански учен и верен поданик на Империята — за нов водач…

Ранет вече започваше да си изяснява картината. По разсеяните погледи на колегите си виждаше, че досега не е казано нищо важно. А от началото на пресконференцията бе изминал повече от час. Суховатият лектор на катедрата бе поредният от няколкото, заставали там. Очевидно и предишните бяха изреждали само незначителни факти. Нищо ново нямаше в това, че от известно време на Алтай нещата не вървят. Тази новина се процеждаше въпреки наложената изолация. Самата Ранет бе върната при един опит да проникне в сектора. Наредиха на кораба й да обърне тъкмо когато наближаваше целта си.

Тя прелисти набързо материалите, оставени на стола й. Названието бе „Пресконференция, посветена на Алтайската криза“. В началото имаше предистория, следвана от текущи събития: по тях щеше да говори лично флотски адмирал Андърс, шеф на Отдела за флотски операции на Негово Величество. Накрая идваше време за въпроси. Никъде в програмата — или в някой от материалите — не се обясняваше каква всъщност е целта на тази пресконференция. Очевидно беше под егидата на военните, след като щеше да говори самият флотски адмирал.

Тук имаше нещо страшно объркано. Опитът й в лутането из лабиринтите на имперската политика й подсказваше, че добрите новини се съобщават незабавно. Лошите отиваха за накрая, като се произнасяха полугласно.

Тя забеляза, че адмирал Андърс я поглежда крадешком. Очевидно бе обезпокоен от присъствието й. Чудесно! Дари го с най-ехидната си усмивка. Андърс се престори, че не я забелязва, и насочи вниманието си към говорителя.

— … най-голямото затруднение — казваше той — се оказаха многобройните въоръжени сили под командването на няколко враждебно настроени раси. В началото бяха предприети дипломатически усилия за установяване на връзка с противниците на доктор Искра. Същевременно пратихме с максимална бързина подкрепления, които да помогнат на доктор Искра да опази застрашения мир. Тези сили бяха командвани от един от най-способните и верни офицери на Императора — адмирал Мейсън…

В главата на Ранет зазвъня аларма. Защо бе необходимо точно сега да четкат Мейсън? А и това странно минало време: „бяха командвани…“ После всичко си дойде на мястото. Офицерът бе пропуснал да спомене името на човека, ръководещ дипломатическата мисия. Пълномощен посланик Стен. Тя знаеше, че Стен е един от най-верните сподвижници на Императора. Бедният нещастник. Според нея имаше само две възможности — или го бяха използвали за изкупителна жертва, или е бил екзекутиран.

— … въпреки безбройните трудности — говореше офицерът — със задоволство ви съобщаваме, че ситуацията на Алтай се стабилизира. Редът бе възстановен. Съвсем скоро ще ви бъде разрешено да пътувате до звездния куп.

„Съвсем скоро“ бе доста разтегливо понятие.

— С което приключваме с общото описание на обстановката — обяви офицерът. — Благодаря ви за вниманието, благородни същества. А сега адмирал Андърс ще ни запознае с последните новини от района. Ако обичате, посрещнете го с добре дошъл.

Чуха се разпокъсани ръкопляскания и адмирал Андърс зае мястото си. Ранет се озърна. Повечето аплодисменти идваха откъм секцията на звездните репортери. Хора или извънземни, те всички й изглеждаха еднакви — богати, доброжелателни, самодоволни.

— Това е печален момент за мен, благородни същества — поде Андърс. — С болка в сърцето трябва да ви съобщя, че един от нашите най-верни офицери предаде това, в което вярваме… аз и стотиците хиляди служещи на имперските сили.

Ранет се наведе напред. Започваше се.

— Преди броени часове адмирал Мейсън се е натъкнал на заговор срещу Негово Величество Вечния император.

Сред публиката се разнесе шепот. Андърс вдигна ръка за тишина. И я получи.

— Опитът за преврат — използвайки суматохата в Алтайския куп като димна завеса — е бил разкрит минути след началото. Адмирал Мейсън се е изправил срещу предателите и докато им нанасял съкрушителен удар… е изгубил живота си. Както и всички служещи на борда на неговия кораб.

Ропотът прерасна в глъчка. Репортерите наскачаха, но Ранет не помръдна от стола. Беше се втренчила в Андърс и забеляза, че лявата му буза потрепва. Лъжеше като стар търгаш.

Андърс отново даде знак да запазят тишина.

— Превратът е бил замислен от човек, когото смятахме за верен поданик и който е таял в себе си желанието да убие нашия Император и отново да хвърли Империята в хаос. Пълномощен посланик Стен! Човекът, на когото Императорът толкова вярваше. С радост мога да ви съобщя, че макар този престъпник да е още жив, флотът му беше разрушен, или разпръснат. В този момент останките са преследвани навсякъде и унищожавани. — Едва сега Андърс позволи да го отрупат с въпроси.

— Адмирале, някакви сведения за местонахождението на предателя? — попита една от самодоволните медийни звезди.

— Не и такива, които бих могъл да ви съобщя — отвърна Андърс. — Но бъдете спокойни, Стен и неговото вярно оръдие Алекс Килгър могат да избягат, но не и да се скрият.

— Имало ли е участие на бунтовници от Алтай? — дойде следващият въпрос.

— Отново ще се въздържа от отговор, заради сигурността на Империята. Мога да кажа обаче, че Стен е имал директна връзка със споменатите бунтовници.

— Съществува ли опасност от разпространение на конспирацията?

— Не мога да го отрека категорично. Но съм сигурен, че опасността е локализирана. Вътрешна сигурност ще се погрижи да залови бунтовниците.

„Време е за лов на вещици“ — помисли си Ранет.

— Какви са общите загуби на адмирал Мейсън?

— Съжалявам… отново въпрос, касаещ сигурността. Ще разкрия само, че при атаката на страхливците са загинали всички на борда на флагманския кораб.

— Каква част от силите на Стен са избити или пленени?

Андърс повдигна рамене.

— Ще трябва да се повторя… заради сигурността на Империята и тъй нататък. Обещавам в най-скоро време да получите изчерпателни отговори на тези и всички други въпроси.

Ранет реши, че моментът е настъпил. Обиграният й глас с лекота надвика останалите.

— Адмирал Андърс! Адмирал Андърс!

Андърс нямаше как да я игнорира. Въздъхна и й даде знак да продължи!

— С какви доказателства разполагате срещу така наречените конспиратори?

Той смръщи вежди.

— Доказателства? Нали ви казах… имало е опит за преврат. Ранет, зная, че е раничко, но ми се щеше да обръщате повече внимание на това, което се говори.

— Чух ви добре, адмирале — озъби се тя. — Но предполагам… ако този Стен бъде заловен…

— Когато, Ранет! Когато!

— Вие го казахте, адмирале. Вие — не аз. Ако — когато — Стен и неговото приятелче Алекс Килгър бъдат заловени… какви доказателства ще извадите срещу тях? За процеса, имам предвид. Например разполагате ли със записи от разговори? Кореспонденция между предполагаемите конспиратори? Свидетели на срещите им с известни врагове на Империята? Ей такива неща.

— По дяволите — изпусна се Андърс. — Те атакуваха и разрушиха кораба на адмирал Мейсън. Какви доказателства повече са ви нужни?

Ранет не бе готова да се предаде тъй лесно.

— Един честен обвинител би поискал нещо повече от думата ви, адмирале. Давате си сметка за това, нали? Покажете ни записи от атаката. Разпечатки на разговори между командни центрове. Дайте някакви доказателства.

— Отново ще трябва да се извиня с въпросите на сигурността. Но с течение на времето ще ви бъдат предоставени.

— Изчерпателно и подробно.

— Доколкото ни е по силите — отвърна Андърс.

В този момент Ранет осъзна, че никой няма намерение да залавя Стен. Във всеки случай не и жив.

Адмиралът прикри усмивката си и понечи да се оттегли.

— Още един въпрос, адмирале… ако обичате.

Андърс едва потисна стенанието.

— Ваш съм, Ранет. Но само един.

— Инцидентът с посланика не говори ли за сериозни слабости в дипломатическия корпус?

Андърс бе стъписан.

— Не разбирам. Това е изолиран случай. Сам човек, действащ с ограничена група умопобъркани сподвижници. Нищо повече.

— Тогава какво ще кажете за Йън Махони?

Андърс почервеня.

— Едното няма нищо общо с другото — изръмжа той.

— Така ли? Йън Махони не беше ли назначен също на Алтай? Дори, ако не се лъжа, преди време е бил началник на посланик Стен? Не беше ли екзекутиран съвсем наскоро? И освен това обявен — с много шум — за предател? И също като Стен, не беше ли прекарал живота си в служба на Императора? Хайде, адмирале. Или трябва да съберем две и две, или става въпрос за случайно съвпадение, говорещо за сериозни несъгласия с политиката, водена от Императора. Честни и лоялни същества, отдали живота си да се сражават за Императора, не се превръщат току-тъй в предатели. Освен ако нещо наистина не се е объркало.

— Вече пишем уводната статия ли, Ранет? — тросна се Андърс.

— Не, адмирале. Просто задавам въпроси. Това ми е работата. Вашата е да им отговаряте.

— Няма да търпя подобни забележки — навъси се Андърс и се обърна към останалите новинари. — И… искам да ви предупредя… Въпросите, които вашата колежка засегна току-що, са забранена тема, поне докато не бъде отменено кризисното положение. И нека тя и всички вие да се придържате към установените от мен правила. Ясен ли съм?

В залата внезапно се възцари тишина. Никой не поглеждаше към Ранет. Твърде разгневена, за да се съобразява с адмирала, тя отвори уста, за да изстреля следващия въпрос.

Но в този миг съгледа убийствената заплаха в очите му. Видя и пристъпващия към нея офицер от Вътрешната сигурност, готов да изпълни командата на адмирала. Стисна зъби, усмихна се, повдигна рамене и наведе глава над бележките.

Ранет знаеше как да оцелява. Щеше да получи отговори на въпросите си — по един или друг начин.

Докато хората се разотиваха, тя отново си спомни за Стен.

Бедният нещастник. Нямаше никакви шансове.

3.

— Обречен съм да си имам работа с глупаци — изрева Вечният император. — Свръхплатени, свръхзадоволени, подсмърчащи егоистични глупаци.

Голям брой същества пристъпваха от крак на крак, докато императорът даваше воля на недоволството си. Тук беше Аври, младата жена с много стари очи, шефът на политическия му щаб. Уолш, красивият, но невероятно глупав началник на Дюсейбъл, имперски подлизурко в парламента. Андърс, адмиралът, натъкнал се на Ранет по време на пресконференцията. Блейк, имперският шамбелан. И дузина други същества — униформени и цивилни, — които се прозяваха по ъглите или бяха увесили засрамено носове, докато Императорът ги кастреше.

Императорът се надвеси над Андърс. Сините му очи святкаха като заточена стомана.

— Каква беше тази пресконференция, адмирале? Нали уж бяхте експерт по тези неща? За Бога, сигурно ще се напикаете в ботушите, когато опре до истински военни действия.

— Да, сир — отвърна адмиралът. Беше изпънал гръб и прибрал пети като новобранец.

— А ти, Аври… не трябваше ли да обмислиш всичко предварително?

— Тъй вярно, сир. — Аври облиза устни в нервна усмивка.

— Хора! Нямам време да ви обяснявам основите на политиката — скръцна със зъби Императорът. — Заради действията на предатели Империята е в най-тежкото си положение от две хиляди години насам. Този път едва успях да я спася. Сега съм обременен от дългове, преследван от мънкащи съюзници и всеки път, когато обърна някой камък, очаквам отдолу да изпълзят поредните предатели. По мое мнение — а то е единственото, което има значение — Стен е най-лошият от всички. Отглеждах тази змия в пазвата си през целия му мизерен живот. Обсипах го с почести. Богатство. И как ми се отплати? Като заговорничеше с враговете ми. Подготвяше убийството ми. А когато беше разкрит, изтреби невинни моряци и уби един от най-добрите ми адмирали в страхлива вероломна атака.

Императорът понижи глас и поклати уморено глава.

— Но и от това положение могат да се извлекат дивиденти, дявол го взел! Не е толкова трудно, нали?

— Съжалявам, сир — обади се Андърс. — Не зная как онази репортерка се е промъкнала.

— О, адмирале, просто си затвори устата — кресна Императорът. — Ако не можеш да надхитриш човек с толкова малко мозък, по-добре си намери друго прозвище.

— Да, сир.

— Аври, време е да запушваме пробойните. Искам всички новинарски емисии да минат под стриктно наблюдение на нашите пиаристи. Ударете здраво редакциите. „С лице към Империята“. „Свидетели на историята“. „Последни мигове“. От този тип. И най-вече държа да се намъкнете в гащите на онзи клоун Пит’р Джинингс от Кей Би Ен Си О. Половината Империя гледа онази дракхска фъшкия на име „Нощен преглед“. Нямам понятие защо. Предполагам, че с тъпотата си кара всички да се чувстват ужасно умни.

— Ще бъде изпълнено незабавно. Ваше Величество.

— Уолш!

Глупакът, управлявал Дюсейбъл, се поизправи в някакво подобие на внимание.

— С какво… ъъ… мога да… ви… ъъ… бъда… полезен… Ваше… ъъ… Величество? — запелтечи той.

— Искам тези мързеливи негодници в парламента да се размърдат. Нека гласуват някаква декларация, заклеймяваща Стен и онова негово приятелче. И ако посмеят да гласуват анонимно, собственоръчно ще те одера.

— Тъй вярно, сир — извряка Уолш.

— И още нещо. Намерете ми Кенна. Имам персонална задача за него.

— Още сега, Ваше Величество — обеща Уолш. Кенна вероятно бе единственият политик, на когото още му сечеше пипето в свят, в който политиците се научаваха да казват „подкуп“, преди да научат думата „мама“.

— Андърс. Искам най-добрите от флота да се захванат с това. Не ме интересува откъде ще ги прехвърляш, но Стен трябва да бъде заловен.

— Разбрано, сир.

— Блейк! — Шамбеланът застана мирно. — От теб…

Императорът млъкна насред изречението, когато вратата се плъзна с тихо свистене и в залата влезе Пойндекс, шефът на Отдела за вътрешна сигурност. Лицето му беше пребледняло, но Императорът бе твърде разгневен, за да забележи това.

— Къде, по дяволите, се губиш, Пойндекс? Казах ти, че очаквам незабавно информацията за Стен и Килгър. Не утре. Не вдругиден. Сега, дявол го взел! Сега!

Пойндекс огледа присъстващите, после се обърна към Императора.

— Трябва да разговаряме насаме, сир.

— Нямам време за игрички, Пойндекс. Говори!

Пойндекс се поколеба. В очите на Императора внезапно се мярна заплаха. Диагнозата на Пойндекс бе клинична параноя.

— Щом настоявате, Ваше Величество — рече той. — Но бях длъжен да ви предупредя, че това е въпрос, който се обсъжда на четири очи. Искрено ви моля да промените решението си.

Императорът погледна към присъстващите.

— Вън!

Те се надигнаха с наведени глави и след малко помещението беше празно. Императорът се обърна към Пойндекс.

— Добре. Докладвай!

Пойндекс замръзна.

— Сир, съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но няма нищо за докладване. Всички файлове за Стен и Алекс Килгър са изтрити.

— Я повтори?

— Сякаш въобще не са съществували, сир. — Сърцето на Пойндекс блъскаше в ужасен ритъм, докато съобщаваше новината.

— Това не е възможно — рече Императорът.

— Но се боя, че е самата истина. Ваше Величество — отвърна Пойндекс. — Проникнали са дори в компютрите на „Богомолка“. Няма никакви сведения за Стен — или за Алекс Килгър — в който и да било компютър на Империята. Не зная как е направено. Накарах всички специалисти от Вътрешна сигурност да работят денонощно по въпроса. Знаем само, че трябва да е дело на вътрешен човек с много високо положение.

Дълго време Императорът не сваляше втренчения си поглед от Пойндекс. После се обърна и натисна едно копче на бюрото. Персоналният му компютър примигна и оживя.

— За щастие — обяви Императорът — пазя мои лични файлови тъкмо за подобни случаи. — Той се разсмя мрачно. — Когато всичко е изгубено, човек трябва да разчита на себе си.

Пръстите му пробягаха по клавишите.

— Навремето имах хора, на които можех да се опра — промърмори Императорът. — Махони, например. Понякога съжалявам, че наредих да го убият. Йън със сигурност беше незаменима дясна ръка. — Императорът, който обикновено изглеждаше като човек към средата на третото десетилетие, внезапно придоби ужасно застарял вид. Красивите му черти повехнаха. Гласът му изтъня и… стана писклив.

Вечният император погледна към Пойндекс.

— … същото и със Стен. Казвам ти, Пойндекс, проблемът с предателите е, че винаги се оказват най-добрите ти хора. — Още един лишен от хумор смях. — Може би това се е опитвал да каже на Брут старият Юлий.

— Простете, Ваше Величество? Тези същества не са ми познати. Да наредя ли хората от ВС да поставят тези Юлий и Брут в списъка с ваши лични врагове?

Императорът изсумтя.

— Няма значение. Това е друга тема. — Изведнъж подскочи. — Какво е това, мамка му?

— Нещо не е наред ли, сир?

Пръстите на Императора затракаха трескаво по клавишите.

— Не. Сигурно съм се… свети дракх! — Императорът се опули към Пойндекс и изпъшка: — Моите файлове… те са…

Пойндекс погледна към екрана. Там бе изписано:

СТЕН, БИ; КИЛГЪР, АЛЕКС; НЕ БЯХА ОТКРИТИ ФАЙЛОВЕ. ВЪВЕДЕТЕ ИМЕНА ЗА ПОВТОРНО ТЪРСЕНЕ.

Началникът на ВС се олюля, стъписан не по-малко от своя господар. Файловете за Стен и Килгър в компютъра на Вечния император бяха безследно изтрити.

Императорът стовари тежкия си юмрук върху масата.

— Искам този Стен, по дяволите! Намери ми го, Пойндекс! Ако не го сториш, ще го намеря аз. Лично ще набуча главата му на кол — до твоята.

Пойндекс се втурна навън. Докато излизаше, беше готов да се закълне, че чува ниско ръмжене, сякаш зад него се бе притаила огромна хрътка.

4.

— Добър вечер, благородни същества. Добре дошли на тазседмичното издание на „Нощен преглед“. Новинарската емисия, която се занимава с жизненоважни теми от нашето ежедневие. Тази вечер ще посветим отредения ни час на едно събитие, което разтърси Империята. В сърцевината на предаването ни лежи съвсем простичък въпрос… „Стен: предател или неразбран гений?“ Вдясно от мен е професор Новак. Прочут имперски историк и експерт по парламентарни боричкания.

Вляво е сър Уикър. Бивш автор на речите на Вечния император, понастоящем посланик на Таанските светове. Професоре, ще започнем с вас. Какво е мнението ви по въпроса?

— О, той е предател. Няма съмнение в това.

— Ами вие, сър Уикър?

— Не бих могъл да се изразя по-добре, Пит’р. Стен със сигурност е предател.

— Ах! Имаме съгласие! И то… толкова скоро. Какво пък, да огледаме и другата страна на монетата тогава. Професоре?

— Преди малко аз бях пръв.

— Ха-ха. Вярно. Е, сър Уикър, щом така е по-справедливо. Кажете ни какво мислите по въпроса дали Стен е неразбран гений?

— Това е интересен въпрос. Пит’р. Готов съм да го обсъждаме цяла нощ… ако се наложи.

— Добре. Добре.

— Но преди да го направя, мисля, че трябва да поговорим за личността на този човек.

— Така ли? Познавате ли Стен? Персонално?

— Боже мили, не! Искам да кажа… чувал съм за него. И за хората като него.

— Ако обичате, споделете възгледите си с нашите зрители.

— Ами като начало, той се е радвал на благоволението на Императора през целия си живот. Вярно е, че е изпълнявал определена служба. Вършел е полезна работа, ако може така да се каже.

— Но вие бихте ли го казали така?

— Аз мисля… хм, това подлежи на обсъждане. По-важното е, че е бил обсипван с почести. Бил е възнаграден за това, което е вършел. Освен споменатите почести е получил и огромно богатство. Благодарение на приятелството си с Вечния император.

— Професор Новак, вие какво ще кажете за това?

— Мисля, че… този… предател се е сближил с нашия Император в един от редките му моменти на слабост. След онзи ужасен случай с консула. И нашият любим Император е сбъркал амбицията му с обич и вярност. А след това… е отгледал в пазвата си змия.

— Много добре, професоре. Репутацията ви да ковете запомнящи се фрази се потвърди за пореден път. Някакви коментари дотук, сър Уикър?

— Струва ми се, че забравяме онези нещастни същества, които станаха жертва на предателството и подлите действия на Стен. Особено адмирал Мейсън. Помислете си за семейството му! За това каква мъка изпитват сега.

— Много добре казано. Струва ми се, сега е моментът да аплодираме. Или по-добре да отдадем дължимото с минута мълчание. От уважение към адмирал Мейсън, семейството му и екипажа на „Калигула“…

Докато камерите се извъртаха към тях, тримата мъже в студиото бавно склониха глави.

Гласът на режисьора зашепна в ухото на Джинингс:

— За бога, Пит’р! Не започвай пак с тия минути на мълчание!

— Затваряй си устата, Бади — отвърна медийната звезда в ларингофона, без да помръдва устни. — Не ти си този, който трябва да занимава аудиторията цял час с подобни кретени.

— Размърдай се, човече. Остават ти още петдесет минути.

— Ами пусни рекламите.

— Майтапиш ли се? — отвърна Бади. — Кой ще рекламира покрай подобни глупости?

— Тогава защо не опиташ с призива „Дарете кръв“, или нещо подобно?

— Уф, човече. Пак ли семейни реклами? Добре. Щом трябва… на три… едно… две…

И в този момент вратите на студиото се разтърсиха от удара на железен таран.

— На пода! — изрева Стен.

— Размърдайте се, момци — добави гръмогласно Алекс.

Джинингс, гостите му, Бади и останалите членове на екипа се блещиха в продължение на две секунди. Стен и Алекс прекрачиха разбитата двойна врата, стиснали в ръце уилигъни. Зад тях Синд водеше контингент от бори и гурки.

— Това е Стен! — провикна се изумено Джинингс. — И Килгър!

Стен му махна с оръжието.

— Казах на пода! — Той пусна един изстрел в таблото над главата му.

Докато Джинингс се свличаше, единствено режисьорът на продукцията запази достатъчно самообладание да прошепне в микрофона:

— Боже мили… ето го нашият час! Продължавайте предаването, глупаци! Да не сте спрели!

Стен бавно се приближаваше, все още извън обсега на камерата. Вдясно от него изскърца вратата на аварийния изход. Стен мярна святкащи копчета на униформи. Охраната. Сетне въздухът се разтърси. Синд бе пуснала един откос към вратата. Чуха се болезнени викове и униформите изчезнаха.

От сенките изскочи едър мъж, размахващ метален абажур.

— Леко, момко — рече Алекс, хвана дръжката на абажура и я дръпна. — Май нещо си се объркал. — Алекс пусна внезапно абажура, наведе се и преметна мъжа през рамо. Едрият мъжага се стовари на пода с трясък. — Имаш късмет, че не съм злоблив. — Той се обърна към Стен. — Ето че им приковахме вниманието, момко.

Стен пристъпи пред камерата и поде:

— Благородни същества, поданици на Империята. Името ми е Стен. Аз бях темата на това предаване. Гледате ни на живо от студиото на Кей Би Ен Си О…

Андърс преглъщаше като риба, докато гледаше как Стен се обръща към цялата империя. Човекът, когото търсеха, говореше от телекомуникационния център, намиращ се в орбита на час полет от Първичен свят. Склонният му да открива предимствата на умелата пропаганда ум веднага осъзна въздействието, което ще окаже появата на Стен. Този човек бе изникнал практически в центъра на имперската твърдина, размахвайки подигравателно пръст към най-могъщата военна машина в историята.

— … Императорът обяви мен и другарите ми за предатели — говореше Стен. — Историята ще отсъди дали е бил прав. Също както историята ще оцени самия Император. И ви обещавам, че ще го съди сурово. Моята съдба е без значение. Дошъл е моментът да помислите за своята. И за тази на децата ви.

Обвинявам Императора, че предаде вас… Своя народ. Живеете в нищета, докато той и любимите му сподвижници се наслаждават на разкош. Бъхтите се на студено, горещо и в мрак, а Императорът се къпе в изобилие от светлина и разполага с огромни запаси от АМ2.

Императорът ви предаде. Но това е само едно от многобройните му престъпления. Ще спомена тези от последните дни: Процесът в звездната камера. Арестът, изтезанията и екзекуцията на същества, чийто единствен грях е, че са повярвали на своя император…

Андърс най-сетне се съвзе и погледна адютанта си капитан Лоурънс. Изглеждаше напълно объркан.

— Съберете флота — излая той. — Искам да видя дупка в небето. И то колкото се може по-скоро.

— Но… на станцията има цивилни…

— По дяволите цивилните! Този човек трябва да умре. Действайте!

Тя се втурна да изпълнява нареждането, а Андърс погледна към екрана. Стен продължаваше да говори.

„Добре. Ще те пратя право в пъкъла, кучи сине.“

Алекс даде знак на Стен — прекара пръст през гърлото си — време беше да изчезват.

— … списъкът с престъпленията на Императора е твърде дълъг, а предполагам, че флотът му вече лети насам. Така че трябва да тръгвам. Ще добавя само това: аз, Стен, обявявам война на Вечния император и ви каня да се присъедините към кръстоносния ми поход. Той не ви е оставил нищо за губене. Затова пък само така можете да си върнете свободата. Благодаря ви. И лека нощ.

Стен вдигна оръжието и превърна камерата в разтопен метал и пластмаса. Станцията се разтърсваше отново и отново, докато хората му взривяваха предварително разположените експлозиви. Нито един невинен нямаше да пострада, но щяха да минат доста месеци преди Кей Би Ен Си О да може да излъчва отново. Стен сръчка Джинингс с крак и новинарят изхленчи уплашено. Беше сигурен, че гледа в очите на безумец.

— Благодаря, задето ми зае програмата си — рече му Стен.

— Няма защо — запелтечи Джинингс.

— Изоставаме с три секунди от плана — провикна се Синд.

Стен кимна и хукна през черната димяща дупка на мястото на вратата, следван от хората си. Последна излезе Синд. Тя спря на прага и пусна един откос в помещението, за да добави още малко объркване и уплаха. От димящия таван закапа разтопен метал.

После и тя изчезна.

Джинингс вдигна глава от пода.

— Слава на бога! — промърмори той. — Жив съм.

— Кой го е грижа? — попита режисьорът, докато се надигаше. — Даваш ли си сметка какво излъчихме току-що? Сега рейтингът ни ще скочи до небесата. Направо удавихме конкуренцията.

Бади огледа разрушеното студио, като си подсвиркваше тихичко. Сега вече пътят пред него бе отворен. Можеше да избере каквато иска работа в новинарския бизнес.

Зачуди се дали е останала някоя неповредена линия. Трябваше час по-скоро да се свърже с агента си.

Всички аларми виеха пронизително, докато Стен и хората му се качваха на борда на „Виктори“. Капитан Фрестън си позволи леко да се отпусне.

— Тъкмо навреме — отбеляза той. — Имаме цял проклет флот по петите си. Воден от голям шибан кръстосвач… „Невски“. Сър, разрешение да изчезваме оттук?

— Не разрешавам — отвърна Стен, докато оглеждаше мигащите светлинки. Времето почти щеше да им стигне. — Капитане, бих искал преди това да поразредя малко конкуренцията. — Той се обърна към лейтенант Дензи. — Оръжията?

— Всички „Кали“ и „Гоблин“ са в пълна готовност за изстрелване — отвърна жената, изпълнена с решимост да се бие.

Стен не искаше да я разочарова, но се налагаше.

— Лейтенант, опасявам се, че аз лично ще им отдам дължимото.

Той се отправи към станцията за изстрелване на ракети „Кали“. Докато си нахлузваше шлема, повика лейтенант Фрестън.

— Когато кажа, давай… искам да го направиш, за Бога!

Фрестън кимна. Нямаше нужда да го подканя повече. На мониторите се виждаше бързо приближаващият се „Невски“, придружен от половин дузина крайцери и гора разрушители.

Ръцете на Стен автоматично заредиха ракетата, сетне я изстреляха. Виждаше само черен космос, из който срещу него се носеха разноцветни точици — ала всъщност ракетата летеше нататък.

Един от крайцерите се насочваше право към „Виктори“. Зад него вече се различаваше бойният кораб. Съществуваше съвсем малка възможност да промуши калито покрай крайцера. Но Стен предпочете да играе на сигурно. Особено след като видя, че ракетните силози на крайцера се отварят, готови да открият стрелба по „Виктори“.

На борда на „Невски“ капитан Лийч се беше изправил пред сходен проблем. На бойните монитори се виждаше „Виктори“, в синхронизирана орбита в близост до орбиталната телекомуникационна станция. Тревожен сигнал обозначи приближаването на вражеска „Кали“ към челния крайцер. И крайцерът блокира всякакъв възможен залп по „Виктори“.

Решението дойде от само себе си. Орбиталната станция.

Като млад офицер, прекарал дълго време на далечен пост, Лийч се бе увличал по една древна земна игра. Наричаше се „пул“, макар да не знаеше защо. Никой не излива вода върху покритата със зелен плюш маса. Та тогава главната му стратегия бе да атакува с максимална мощ бялата топка. Лишен от финес, но носещ резултати подход.

Орбиталната станция пред него представляваше сходна ситуация. Един пряк удар по нея щеше да предизвика експлозия, която, ако не друго, със сигурност би повредила „Виктори“. Колкото по-голям е взривът, толкова по-голям бе шансът да удари и дори унищожи кораба на Стен.

На Лийч дори за миг не му мина през ум, че на станцията има поне две хиляди невинни същества. Заповедите му, в края на краищата, бяха да се справи със Стен. На всяка цена.

Той избълва поредица заповеди и подчинените му хукнаха да ги изпълняват.

Минута по-късно три торпеда с ядрени бойни глави се отделиха от тръбите на „Невски“.

Фрестън никога не бе чувал за пул, но пък бе надарен със забележително бърз ум. Когато вражеските ракети се появиха на екрана, той първо си помисли, че капитанът на „Невски“ трябва да е крайно некомпетентен. Траекторията им нямаше да ги отведе дори в околностите на „Виктори“. Той изчисли светкавично курса и… орбиталната станция? Какво е това, за Бога? После се сети.

Нямаше време да предупреди станцията. Още по-малко Стен, който бе впримчен в управлението на „Кали“ и умът му летеше заедно с нея към вражеския крайцер.

Фрестън протегна ръка към пулта за управление.

Крайцерът подскочи рязко към Стен, докато калито го приближаваше. Той се напрегна да овладее ракетата, но съзнанието му започна да се замъглява… да се отдръпва назад… назад… назад…

Имперските ракети удариха станцията едновременно. Ядрените глави се взривиха. Две хиляди същества изгубиха живота си.

В космоса се пръснаха радиоактивни отломки. След броени секунди „Виктори“ щеше да бъде поразен.

Стен освободи съзнанието си в мига, когато „Виктори“ се прехвърли в хиперпространството. Над него се появи размазаното лице на Килгър, бледо и обезпокоено. Отзад се мяркаше Фрестън.

— Кажи си името, момко — подкани го Алекс.

— Кое да ти кажа?

— Името. Това е шибан тест.

Стен се озъби.

— Килгър, дръпни се, че устата ти мирише. Ако продължаваш да висиш над мен, ще те натикам в трюма при арестантите.

Килгър се обърна към Фрестън, на закръгленото му лице играеше широка усмивка.

— Нищо му няма. Макар че говорът му може малко да се рафинира.

— Килгър, какво става, за Бога?

— Трябваше да те измъкваме, дорде е време, момко. Инак щеше да цунеш онзи крайцер.

— Пак ще попитам — какво става?

— Императорът взриви оная станция.

— Че защо ще го прави? — зяпна Стен.

Алекс помръдна с яките си рамене. Беше като началото на огромна вълна.

— Може пък да не му е харесало предаването.

5.

6.

Рибният пасаж изскочи над повърхността, разпръсквайки ситни капки към лицето на разпенената от вятъра вълна, после се разпиля надолу.

Бягството им беше безсмислено. Смъртта — прекалено близо.

Морето изригна, когато огромното чудовище се извиси над водата със зейнала паст, и първите риби влетяха в нея. Гигантската перка се стовари отгоре и още две дълги близо метър сребристи риби се сгърчиха, сетне заплуваха вяло, зашеметени от удара.

Комуникаторът изжужа и Рюкор откъсна поглед от обедното си ядене. Но не бързаше да отговаря. Вместо това нарочно разкъса още две риби, преди да успеят да се съвземат, анализирайки замислено вкуса им.

Да, рече си, тези не са от нашата морска колония. Истинските диви риби винаги се различават. Вкусът е някак по… някак по…

Докато търсеше точния израз, съществото, което беше най-надареният психолог на Императора, се обърна по гръб, без да забелязва бушуващия ураган и вледеняващо ниската температура. Рюкор помаха с перка над вградения в тялото й комуникатор. Беше имплантиран в шията — място, за което Алекс Килгър беше казал: „Трябва да е във врата, тъкмо ще пречи да си удари главата в гърдите, нъл тъй?“

Обаждаше се един от асистентите й, от луксозния апартамент/офис, който бе построила с много обич, стараейки се да запази приликата с морска арктическа пещера.

— Не обичам — заяви Рюкор — да ме прекъсват по средата на ядене. Обядът, както казват хората, е важно занимание.

— Получихме съобщение от първостепенна важност — отвърна асистентът, достатъчно нов, за да изпитва благоговение, когато с него се свържат от имперската столица. — Искат да бъдете в готовност за специални разпореждания, пратени лично от Вечния император.

— Какви разпореждания? — застина Рюкор.

— Не се конкретизират в съобщението, но се казва, че вероятно ви очаква продължителна по време задача. Затова ви съветват да си вземете гравикреслото и необходимите принадлежности.

Нито дума за покойния Йън Махони, помисли си Рюкор. Нито за наскоро обявения за престъпник Стен. Нито пък се намекваше, че Императорът, или по-скоро неговият нов началник на тайната полиция, са в течение на провежданите тези дни и при най-голяма секретност разговори между нея и сър Еку, извънреден дипломатически представител.

Лошо, много лошо.

— И как ще стигна до Първичния?

— Изпратен е имперски кораб. Получих потвърждение от космопорта, че пристига след два И-дни.

Още по-лошо, помисли си Рюкор.

— Да отговоря ли, или да чакам завръщането ви?

— Предай, че… предай им, че все още се опитваш да се свържеш с мен.

— Прието. Но…

— Ако по някаква причина записваш този разговор, съветвам те незабавно да го изтриеш. Между другото, това е заповед.

— Ще се връщате ли скоро?

Рюкор се замисли. Разполагаше с два И-дни преди корабът, който най-вероятно караше гестапоидната група на Пойндекс със заповеди за арест, да пристигне. Предостатъчно време.

— Връщам се, но не веднага. За да изпълня новите разпореждания, ще ми е нужно малко време в морето, да се подготвя и да фокусирам енергията си.

— Разбира се — отвърна обърканият асистент. Като всички обитаващи водна среда раси, и расата на Рюкор се нуждаеше от морето не само за поддържане на здравето и за прехрана, но и за възстановяване на психичното равновесие. — Ще наредя да подготвят обичайния ви пътнически екип.

— Много добре. Скоро се връщам. Край на връзката.

Без да чака потвърждение, Рюкор изключи комуникатора и се стрелна назад към своя дом.

Два дни.

Достатъчно време, за да събере най-необходимото и да стигне до атмосферния флайер, който бе скрила под водата недалеч от пещерата. Флайерът, закупен преди няколко години, когато започна да подозира, че нещата в Империята не вървят.

Познанията й в областта на разузнаването бяха предимно теоретични, но тя бе посветила дълги години да бъде съветник на Махони, когато той бе шеф на корпуса Меркурий. А сетне и на Стен. Знаеше, че всеки конспиратор, който иска да заслужи плаща си, трябва да разполага със задна вратичка.

За нея задната вратичка бе малка яхта, скрита в отдалечен склад от другата страна на света. Оставаха й два дни до тяхното пристигане, после вероятно още два, докато я издирват безплодно из океаните на нейното митично пътешествие към философското познание, и чак след това навярно щяха да се досетят, че е избягала.

Надяваше се, че времето ще й стигне.

Разполагаше дори с убежище — при съществото, което първо бе дошло при нея с ужасяващото подозрение, че Вечният император е изгубил разсъдъка си.

Сър Еку улови възходящото течение, издигащо се почти вертикално покрай огрения от слънцето скален бряг, и го остави да го възнесе над криволичещия каньон и високо в небето.

Пред него, почти в самия център на просторната долина, се издигаше кулата на Манабийския център за гости. Сър Еку бе удължил преминаването си, доколкото бе възможно, следвайки извивките на каньона, който лъкатушеше из долината. Но повече не можеше да се бави.

Не в проява на грубост бе избягвал да отговаря на повикванията, но за да има време да подготви внимателно лъжите, на които щеше да разчита.

Освен това изпитваше едно относително непознато „чувство“, ако трябваше да прибегне до човешкия термин. Страх. Ако върху него падне дори най-малкото подозрение, най-силното защитно оръжие на манабийците, абсолютният неутралитет, нямаше да му помогне.

Самият Еку бе нарушил този политически и морален неутралитет преди известно време, когато бе осъзнал, че Вечният император вече не е в състояние да управлява и че всъщност руши Империята, която сам е създал. След което се обърна към Рюкор, за да потърси потвърждение на теориите си и да се успокои, че не е първият побъркал се манабиец.

А после намери Махони и Стен и не само потърси съвет от тях, а и обяви, че той — и следователно цялата манабийска раса — са готови да окажат съдействие при всеки опит да се предотврати, поне засега, неизбежното рухване на Империята.

Но сега Махони бе мъртъв, а Стен бягаше от своите преследвачи.

А някъде там може би вече го очакваше средството за неговото собствено унищожение и преминаване към нематериалното расово съществуване. Чудеше се кой ли ще е имперският инквизитор.

Издълженото черно тяло на Еку, със зачервени връхчета на крилете и триметрова опашка, се носеше право към Центъра. Еку усещаше, че сетивата му са напрегнати до крайност. Може би, помисли си той, защото това ще е последният път, когато изпитва насладата на родния свят. Понякога се питаше защо въобще бе избрал тази кариера, която го бе отвела далече от Сейличи и от нейните редки планински вериги и надупчен от езера свръхконтинент.

Може би трябваше да остане, да се отдаде на скромно философско поприще, да се рее из нежните ветрове и въздушни течения, да разсъждава, да преподава. Ранните му разработки за оформяне на личностна диалектика бяха съхранени някъде под земята на фиш — там, където манабийците държаха онези машини и устройства, които бяха сметнали за необходими.

Единствените изкуствени конструкции, които се подаваха над повърхността на Сейличи, бяха трите Центъра за гости и съществуването им бе предопределено от онези не-въздухообитаващи същества, които решаваха да посетят планетата. Дори на тях бе придадена формата на угаснали вулканични върхове, със скрити в „кратерите“ площадки за кацане.

Центърът усети приближаването на Еку и порталът се разтвори като зейнала паст. Еку се стрелна вътре, пърхайки с мустачки. Той долови мирисната следа, която използваше, и я последва към определената заседателна зала.

Вътре, седнал в доста нехайна поза, го очакваше имперският емисар.

Солон Кенна изглеждаше още по-напълнял и доброжелателен от предния път. Тези, които през годините бяха приемали Кенна за затлъстяла карикатура на глуповат, корумпиран политик, по правило не бяха просъществували достатъчно дълго на политическата сцена, за да могат да коригират мисленето си.

Сега Кенна беше на Сейличи, личен пратеник и палач на Императора.

— Доста време мина.

— Твърде много — съгласи се Кенна, като се надигна с лекота и го дари с усмивка. — Седях тук и си мислех за чудесата на Сейличи. — Разбира се, Кенна произнесе името правилно. Все още проявяваше забележителна привързаност към езиците, заради която навремето бе привлякъл вниманието на Императора. — Трябваше по-рано да намеря причини да пътувам дотук, особено след завръщането на Императора. Но… — Той повдигна рамене. — Времето така си тече покрай нас, а и си имам доста грижи. Знаеш ли, че подготвям мемоарите си?

— Сигурно ще са доста интересни.

Еку се държеше с нужната любезност, макар че открай време се чудеше защо хората са толкова привързани към потайните методи на политиката, вместо да предпочитат открития подход, който е далеч по-ефикасен. Не че манабийците някога позволяваха на тази вяра да възпрепятства привързаността им към заобикалките, нито способността да я прилагат на дело. Така че дори тези мемоари да бъдат публикувани, той не се съмняваше, че Кенна е готов да се изправи и на глава, само и само да скрие факта, че от съвсем малък е дълбоко покварена личност.

— Но ето, че се наложи да пристигна тук по работа — продължаваше с присмехулен глас Кенна. — По служба на Вечния император. — Той извади от джоба си карта, върху която засия емблемата на Вечния император. Картата със сигурност бе настроена към характеристиката на неговите телесни пори.

— Предполагам, че става въпрос за Стен.

— Правилно предполагаш.

— Разбира се — рече сър Еку, — готов съм да окажа помощ с всичко, което ми е по силите. Не виждам проблеми за сътрудничество, тъй като неутралитетът на моята раса никога не се е разпростирал и върху прикриването на престъпници — какъвто, предполагам, сега е и Стен?

— И то от най-лошите — потвърди Кенна. — Той предаде Империята без никаква друга причина, освен лични политически амбиции. — Кенна се опита да си придаде благочестив вид, но резултатът бе комичен. Нямаше как да прикрие проницателния блясък в очите си. — Амбициите… са онова нещо, което рано или късно излага всички ни, както е казал поетът.

— Та за Стен — върна се на темата Еку. — Не мисля, че разполагам с кой знае какви сведения от времето, което прекарах в неговата… компания. Тогава Трибуналът и личният съветник на Императора ме занимаваха далеч повече. Но, както вече казах, готов съм да помогна с всичко, с което мога. Ще ти призная обаче, че съм малко озадачен. Имайки предвид продължителността на службата на Стен, бих си помислил, че вашите… хм, имперски архиви би трябвало да съдържат далеч повече информация.

Кенна се намръщи — и този път мимиката му изглеждаше искрена.

— Аз бях на същото мнение, но се оказа, че греша. Или пък Императорът иска да свери данните си с информация от други места. А може би, и това ми се струва най-вероятно, търси всякаква информация, която би вкарала престъпника в кошарата.

— Откъде да започнем тогава?

— Ще се съгласиш ли на мозъчно сканиране? На борда на моя кораб има машина и най-добрите специалисти в Империята.

Еку подскочи и крилете му неволно трепнаха. Мозъчното сканиране не беше само грубо нахлуване в съзнанието, съществуваше опасност да предизвика дълготрайно психично увреждане и дори смърт, даже да е осъществено от най-опитния оператор.

— В никакъв случай — отвърна твърдо Еку. — Макар да съм бил на служба при Императора, трябва официално да ти припомня, че не съм бил негов подчинен — нито който и да било друг представител на моята раса. Ние, разбира се, пазим своите тайни и те не са от интерес за Императора.

Кенна кимна в знак, че го е очаквал, и се пресегна към една странична масичка. На нея имаше освежителни напитки — любимото му дюсейбълско бренди и чиния със сандвичи, вероятно синтезирани по химичен път така, че да неутрализират въздействието на алкохола.

— Императорът каза, че ще откажеш, и ме предупреди да не настоявам. Но добави, че ако записваш нашата среща, ще бъде желателно да преустановиш записа, тъй като, ще цитирам директно: „Когато Стен бъде заловен, разпитан и подложен на мозъчно сканиране — преди да бъде изпълнена присъдата, — всички, които се окажат въвлечени в неговата конспиративна дейност, ще бъдат смятани за лични врагове на Императора и ще бъдат преследвани с цялата строгост“.

— Не бих го определил като най-дипломатичното изказване, правено някога от Вечния император — заяви Еку, горд, че крилете му дори не трепнаха от уплаха.

— Времената, в които живеем, са лишени от дипломатичност — отвърна Кенна. — Императорът приема твърде сериозно заплахата от Стен и сподвижниците му, за да си губи времето с любезности. И все пак поднасям личните си извинения, ако е прозвучало грубо. Освен това искам да се извиня за времето, което смятам да ти отнема и което няма да е никак малко, тъй като Императорът държи да узнае всичко. Трябва още сега да те предупредя, че този разговор се записва. Имаш правото да се консултираш с правен и медицински специалист, за да се увериш, че не си под мое въздействие — психическо или лекарствено.

— Разбирам и ти благодаря за извиненията — отвърна Еку. — Но за мен в настоящия момент времето е от първостепенно значение. Ще започваме ли?

Той подхвана предпазливо историята си. Смяташе да я разкаже бавно, с необходимата точност и това щеше да отнеме поне няколко дни.

В края на всеки от тези дни щеше да обсъди внимателно своята история, реакциите на Кенна и с какво да продължи нататък със съветника си, скрит в една от лабораториите зад стените на заседателната зала.

Рюкор.

Началникът (на Отдела за разследвания) Лайза Хайнис се пробуди внезапно — но въпреки това не помръдваше.

Първо… слуха.

Нищо.

Обоняние. Нищо.

Сега какво?

Движение. Цялата къща-лодка се поклащаше леко.

Тя отвори едва-едва очи.

Лунна светлина озаряваше единствената стая на нейния дом — захранвана от маклийнов генератор баржа, закотвена на няколкостотин метра над горските масиви на Първичен свят.

Стаята беше празна.

Съпругът й, Сам’л, похъркваше тихо в леглото до нея.

Ръката на Хайнис се плъзна към близкия край на леглото. Подмина ръба на водния матрак. Докосна дръжката на миниуилигъна. Неизменно зареденият пистолет се озова в ръката й и предпазителят бе вдигнат.

Къщата-лодка се заклати отново.

Дали някой не се катереше по котвените въжета?

Да.

Хайнис лежеше в леглото/Хайнис бе приклекнала, гола, в бойна стойка, насред стаята, стиснала в ръка оръжието. Потвърдено. В помещението няма външен.

Тя се приближи безшумно до гардероба и навлече чевръсто фототропичния комбинезон. Комбинезонът, също като пистолета, беше строго имперско оборудване и дори полицейски началник като Хайнис нямаше право да го притежава. Но както винаги ченгетата не се придържаха към законите, които налагаха на други.

Хайнис бе очаквала нещо подобно.

Тя прекоси с бързи крачки разстоянието до терасата и отвори вратата. Взе окачените на закачалката зад вратата нощни очила и ги нахлузи.

Стана светло като ден. Всичко бе в зелено, но все пак — като ден.

А сега — отвън, на терасата.

Къщата-лодка отново се полюшна.

Още не. Първо да провери… тя огледа мрака и околните хълмове. Нищо. Смени режима, премина на термално изображение. Ах. Ето там, три бледи сияния. Няколко същества.

Това трябва да е командният пост, предположи Хайнис. Значи наистина е каквото очакваше от известно време.

Освен ако не са някои от бандитите, които бе преследвала през всички тези години. Дошли да дирят отмъщение. Малко вероятно. Престъпниците винаги поставяха на първо място личната изгода.

Хайнис върна очилата на светлоусилване и надзърна предпазливо през ръба.

Ето това е.

Някой… трима… се катереха по котвеното въже. Опитни катерачи — но въпреки това въжето са поклащаше и заедно с това раздвижваше леко къщата. И тримата имаха идентични фототропични наметала, бойни жилетки и напъхани в кобурите пистолети. Някаква група за специални операции.

Е, добре, рече си тя. Това, което се надяваше да не стане, взе, че се случи. Безпокоеше се за него от мига, когато научи, че Стен е обявен за предател — тогава почти бе готова да прокълне някогашния си любовник, — знаеше, че по никакъв начин не би се съгласила доброволно на мозъчно сканиране или на някоя от останалите техники за „дълбок разпит“, използвани от Вътрешна сигурност. Не тя. И — за Бога — не и Сам’л.

Цял един шибан живот да си от правилната страна на закона и само заради някаква дребна любовна история — добре де, голяма любовна история — в далечното минало сега да те смятат за престъпник.

Отнякъде в съзнанието й изникна цитат на отдавна забравен език: „… където всяко ченге е престъпник и всички грешници са светци…“

Тя се прицели и простреля първия катерач в лицето.

Изстрелът разтърси спокойствието на нощта и отекна надалече. Мъжът падна безшумно, събаряйки по пътя си втория нападател.

Чу се писък, Хайнис се претърколи назад, протегна ръка, напипа розетката и освободи трите закотвящи въжета.

Третият катерач нададе изненадан вик и полетя безшумно надолу към смъртта си, докато къщата-лодка, освободена от въжетата, се издигна като балон под силата на антигравитационния генератор.

„Само да не решат да смутят спокойствието на съседите ми с някой от онези гадни, стари и шумни самолети, защото тогава ми е спукана работата.“

Тя дочу отвътре сумтенето на Сам’л, който се бе надигнал и вървеше право към малката масичка.

— Какво, по дяволите…?

Той не беше Стен, нито полицай или войник, и му трябваше почти половин час да се пробуди и да се облече, ала Хайнис го обичаше за това, и по други причини…

Нощният вятър улови къщата и я запрати над гората. Хайнис дочу отвътре трополене от падащите картини и разбити чинии. Шмугна се през вратата, като се подпираше на стената, докато лодката се носеше на зигзаг в небето.

— Група за отвличания — обяви тя, макар че в сегашното си състояние Сам’л едва ли щеше да схване какво му казва. — Всичките в униформи. Имперски главорези.

Сам’л я гледаше стъписано.

— Уф! — рече накрая. После кимна. — Предполагам, че е трябвало да се случи. Макар че бих предпочел да сме по-активни, вместо само да бягаме.

— Първо ще бягаме — успокои го Хайнис. — После ще се скрием. А след това ще имаме достатъчно време да измислим друг план.

Тя повдигна капака на сандъка и извади отвътре два персонални „парашута“ — снабдени с маклийнови генератори раници, които бяха в състояние да свалят човек с нормално тегло от височина два километра до земното равнище, преди да им се изтощят батериите.

Когато къщата-лодка достигне височина четири километра, те ще скочат през терасата и ще летят в свободен полет два километра. Твърде дребни цели, за да бъдат засечени от имперските датчици. Сам’л бе учителят й по този спорт.

Ще имат достатъчно време да си върнат дължимото. Да. Ако извадят късмет, добави мислено, но предпочете да не го споделя със Сам’л, докато му помагаше да си сложи раницата.

Дори сега, в най-тъмния час на нощта, кулата все още бе като мъждива дъга в дъното на клисурата.

Вътре Мар и Сен спяха неспокойно, свити един до друг. Изглеждаха почти на същата възраст, както много години по-рано, когато двамата бяха имперски доставчици, а Стен — още млад капитан, командващ отряда телохранители гурки. Може би козината им бе потъмняла леко, бе станала по-наситено златиста. Но нищо друго не се бе променило. Двамата милкенци, финансово стабилни след пенсионирането си, все още обичаха красотата и самата любов. Влюбените бяха не само приятели на Стен, макар че не го бяха виждали от години, но бяха устроили онази забава, след която Хайнис и Стен бяха станали любовници.

Мар се пробуди внезапно. Седна. Сен подсвирна въпросително, премигвайки с големите си очи.

— Сигурно е само сън.

— Не. Гравикола. Приближава долината.

— Нищо не виждам. Сънувал си.

— Не. Ето там. Погледни. Лети без светлини.

— О, скъпи. Усещам пръстите, докосващи душата ми. Колко е студено. Нощем, без светлини. Ако спре, няма да се отзоваваме.

Мар премълча.

— Казах, че няма да се отзоваваме. В тези времена, когато Императорът не е това, което беше, само глупак би отворил вратата посред нощ. Тези, които идват нощем, не може да са приятели.

Мълчание. Гравиколата спря отвън.

— Студеното се усилва. Не го ли усещаш?

— Усещам го.

— Звънецът. Кой може да е?

— Не зная.

— Не включвай светлините. Може да си тръгнат.

Стройната ръка на Мар се пресегна и отвън четири прожектора осветиха паркинга.

— Глупак — тросна се Сен. — Сега вече знаят. Кои са те?

Мар надзърна отвън.

— Двама. Човеци са. Единият е мъж. Другата — жена. Не познавам мъжа… но жената ми се струва позната.

— Да. Така е. Тя носи пистолет. Изключи осветлението.

— Познах я — обяви Мар. — Тя е полицайката. Преди няколко дни ме повика по някакви неясни причини. Чудех се защо.

— Коя полицайка… ах, Хайнис.

— Да. Тази, която обичаше Стен.

— Тогава сигурно бяга. Императорът навярно е наредил да разпитат всички, които го познават. А тя знае нещо. Инак нямаше да се крие.

— Сен. Мисли. Ти не би ли бягал от ужасния Пойндекс? Този, който лично уби Махони?

— Изключи осветлението. Връщай се в леглото. Не се занимаваме с човешка политика.

— Видя ли? Сега си тръгват. Нека друг ги прибере.

Мар не отговори. Стори му се, че чува хрущене на обувки отвън и долу, на паркинга.

— Веднъж един човек ми каза — заговори той, — че ако му се наложи да предаде другар или родината си, надява се да има достатъчно сили, за да стане предател.

Наведоха се един към друг и антенките им се допряха. Сен се дръпна назад.

— Е, добре — рече той. — Но не се опитвай да ми говориш за вярност и всички останали сложни човешки емоции. Просто искаш да имаш гости, на които да готвиш отново.

Ръката му описа полукръг.

И изведнъж кулата се озари от светлина, поздравяваща с добре дошли Хайнис и Сам’л.

7.

За пореден път приемната на Вечния император беше препълнена и освежителите на въздуха работеха на максимална мощност, докато той издаваше с гневен глас заповеди на подчинените си.

— Аври.

— Да, Ваше Величество?

— Докъде стигна операцията с Кей Би Ен Ес О?

— Няма особен напредък, сир. Пратих там най-добрите ни пиарчици, но никой не вярва на тезата им.

— Която е?

— Че това е било, цитирам, „трагичен инцидент“, край на цитата, предизвикан от атаката на Стен срещу станцията. Че ние само се опитваме да защитим невинни граждани.

— Промени „невинни граждани“ на „ограничен брой случайни жертви“.

— Благодаря ви, сир.

— Освен това искам да им подпалиш фитила.

— Как по-точно, сир?

— Лесно. Ефирът принадлежи на Империята. Следователно и на мен. Информирай онези журналисти, че ще им отнема лиценза, ако не започнат да ми играят по свирката.

— Да, сир…

— Звучиш ми неуверено. Какво още ги безпокои?

— Те са изплашени. Боят се дали Стен няма да нападне и тях.

— Няма проблем. Андърс.

— Да, Ваше Величество?

— Събери всички резервни кораби и войници. Искам да разположиш постове около големите спътникови предаватели. И муха да не може да премине през тях, ясно?

— Да, сир. Но нямаме толкова много свободни кораби, а и нали трябваше да направим доста съкращения на бюджета и да помогнем на по-слабите ни съюзници. Частите ни са разхвърляни на огромни разстояния…

— Намери ми хора, Андърс. Просто ми намери.

— Да, сир.

— И още нещо.

— Сир?

— Не съм забравил ролята на твоята фина италианска ръка в провала със станцията.

— Така е, сир. Поемам цялата отговорност.

— Млъквай, Андърс. Искам да помислиш за някой хубав пост, където да те пратя, когато всичко това приключи. Някой остров, например. По-студеничък да е. И да е малък. Не повече от километър. А сега се захващай за работа.

— Веднага, Ваше Величество!

— Уолш.

— Сир?

— Какво е положението с данъчната ставка върху АМ2?

— Не съм сигурен, че разполагаме с достатъчно гласове, за да я прокараме в парламента, сир.

— Къде е пречката?

— Чернобанковците възразяват, че покачването на ставката е в противоречие с дадените от вас обещания.

— Голяма работа. Те непрестанно нарушават обещанията си. Защо да не го правя и аз? Такава е политиката. Само лъжи, проклети лъжи и нищо друго.

— Да, сир. Но те не разсъждават така сега, когато получиха независимост. Предлагаме АМ2 по специални цени на всички, които се съгласят да станат наши суверени в пределите на Империята.

— Помня, естествено. Но не съм забравил също така, че аз съм този, който държи ключа от трезора. Аз съм единственият доставчик на АМ2. Следователно аз определям цената.

— Да, сир. Зная това, сир. Но депутатите непрестанно се оплакват от недостиг на средства.

— Кажи им, че не са нито първите, нито последните. Защото така или иначе ще има увеличение. Хазната ми е опразнена. Не изпитвам доверие към тези хора. По дяволите, цялата тежест е легнала върху мен. Без мен няма да просъществуват и ден. Трябва да го знаят от времето, когато са били под гнета на Тайния съвет.

— Истина е, Ваше Величество, но чух да се шушука из залите, че май нещата не са били чак толкова зле, докато вас, ъъ, ви нямаше и управляваше съветът.

— Не се тревожи заради някакви сплетни из кулоарите. Кенна?

— Да, Ваше Величество?

— Искам да помогнеш на Уолш за тази работа.

— С удоволствие, сър. Както винаги.

— Искам, когато опре до гласуване, Дюсейбъл да ме подкрепи. Искам голямо мнозинство. Нека гласуват анонимно, ако трябва, но уредете резултатът да е деветдесет и девет процента.

— Не съм сигурен, че ще е възможно, сир.

— В момента Дюсейбъл е дебела и сочна система, нали?

— Да, Ваше Величество.

— Ще ви направя разпределително депо за АМ2. Което означава, че ще можете да ги дерете както си искате.

— Ваше Величество, позволете да изразя несъгласие. Добропорядъчните граждани на Дюсейбъл…

— Стига, Кенна. Ако не крадяхте, щях да се изпълня с подозрения. Не забравяй, че ви преотстъпих огромно богатство. Направих ви перла в моята корона. Време е да се разплатим за това. И уредете въпроса с вота.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сир.

— Това не е достатъчно. Ако трябва, ще крадеш. Ще трошиш ръце. Искам послушен парламент. Поне докато получа каквото очаквам.

— Смятайте го за свършено, Ваше Величество.

— Блейк.

— Да, сир?

— Нали ти работиш с Пойндекс по онази върховна жрица? Как й беше името?

— Зоран, сър. Върховна жрица на Култа към Императора.

— Тъкмо за нея ми е думата.

— Да, сър. Аз отговарям за нея.

— Какво става? Очаквах досега да сте ми поднесли няколко божествени глави на тепсия. Трябва на всяка цена да подобря имиджа си пред невежите маси. По дяволите, погледни какво става. Навсякъде бунтове. Това е лошо за бизнеса. Няколко храма, вдигнати в моя чест, ще възстановят вярата в икономиката и ще разсеят опасенията от депресия.

— Честно казано, сир, досега нямах голям успех с тази жена. Или отсъства, или говори пред някакви тайни кръжоци. И непрестанно се кикоти. Чудя се дали не е побъркана.

— Не бих се усъмнил, Блейк. Луда е като бясна лисица, но е по-умна от повечето хора в тази зала. Кажи й, че ми писна да наливам средства в нейната организация, без да получа нещо в замяна.

— Вече й го обяснявах, сир. Съвсем простичко.

— Хм. Тук ми мирише на нещо. Добре. Забрави я. Пратете я в изгнание, или нещо от тоя род. Кажи й, че е време да се съсредоточи върху Сферите. Нека Пойндекс й измисли някаква награда. Нещо бързо и безболезнено. После се разберете със заместника й. Ако и с него не стане, продължавайте надолу по йерархията, докато откриете подходящ човек. Разбери се с Пойндекс. Той знае какво имам предвид.

Вратата се отвори със свистене. Влезе Пойндекс — по лицето му личеше, че носи лоши новини.

Вечният император незабавно нареди на останалите да опразнят помещението. Беше направено.

— Сядай.

Пойндекс се подчини, но приседна на крайчеца на стола, с изправен гръб, изпълнен с внимание. Императорът извади от бюрото си бутилка скоч. Наля си и изпи чашата на един дъх. Не предложи от уискито на Пойндекс.

— Добре. Този път какво е станало?

— Стен, сир.

— Предположих. Какво за него?

Пойндекс се наведе напред. Личеше си, че е силно объркан.

— Сир. Хората ми проследиха всички възможни връзки за повече от сто години назад. Изровихме какво ли не. Но никой не знае нищичко за него. Дори подложихме някои на мозъчно сканиране. Очевидно ги е подготвял със специалисти. Изглежда, сякаш този Стен не е имал нито един приятел в цялата Империя…

Императорът подсвирна, сетне си наля нова доза и я гаврътна. Пойндекс отбеляза мислено, че лицето му е подпухнало и под носа му има малка червена пъпка.

— Това не подлежи на сканиране — заяви Императорът. — Дори последният нещастник в Империята има поне един приятел. Негодниците се подушват отдалече. Особено негодниците.

Пойндекс обърна ръце с длани навън.

— Въпреки това, сир. Проблемът е, че след като всички архиви за Стен и Килгър са изтрити, няма за какво да се захванем…

— Освен с моята памет.

— Която е отлична, сър. Малкото ни успехи се дължат само на вас.

Императорът втренчи поглед в Пойндекс, опитвайки се да прочете зад маската. Не. Този човек не го ласкаеше. Говореше сериозно. Императорът се зачуди за момент дали няма да е добре, ако повече се уповава на него.

Съществата могат да затаят опасни мисли… ако твърде много разчиташ на тях. Ето само Пойндекс, например, знаеше за бомбата, имплантирана навремето в червата му. Бомба свързана с това… това нещо.

Огромният кораб, там горе, отвъд Сектор Алва, отвъд хаоса.

Големият кораб, който го контролира.

При мисълта за него, за бялата стая и безтелесния глас, който му говореше, Императорът потрепери.

Той се пресегна, наля си и отпи. После си спомни. Поправка — корабът, който го контролираше. Защото тъкмо Пойндекс бе събрал специален хирургичен екип, който извади бомбата от тялото му и прекъсна връзката с контролиращия.

Още едно уиски. Да. Сега е много по-добре. Той е Последният император. До края на Империята… кога ли ще е той?

Никога.

Това го ободри.

— Тогава ни остава да направим само едно нещо. По някакъв начин трябва да спечеля повече време. Приготви разпитващ екип. Ще посветя всяка свободна секунда на спомените си за Стен. А ти ще работиш върху всеки детайл, който измъкнат от мен.

Пойндекс се поколеба.

— Сър, сигурен ли сте, че това е разумно?

Императорът се намръщи.

— Зная, че не е разумно. Вече достатъчно се вайках. Опитвах се да решавам лично всеки дребен проблем на Империята. Ако продължавам така, следващото ще е списъкът с новогодишни приветствия. Но… дявол го взел… какъв избор имам?

— Ваше Величество. Стен е само едно същество — посочи Пойндекс. — Оставете на нас да се справим с него.

— Не мога да рискувам. Стен е символ на всичко, което се обърка. Гражданите изгубиха вярата си. Отказват да изпълняват заповеди. Съмняват се във всяко мое решение, а аз мисля единствено и само за тях. Кой друг би могъл да отправи взор в бъдещето? Искам да кажа — в наистина далечното бъдеще. Аз виждам развитието не в години, а в поколения. — Императорът потъна в мълчанието. — Не. Това е нещо, което трябва да свърша сам — заяви той. — Проклет да е! — И Вечният император пресуши чашата.

8

Родината.

Простираше се на хиляди и хиляди километри из космоса, бавно въртяща се джунгла от отломъци.

Вулкан.

Стен разглеждаше руините през лицевото стъкло на скафандъра. Звукът от дишането му сякаш ечеше в шлема.

Това беше пъкленият свят, на който Стен се бе родил, изкуствена планета-фабрика, построена и експлоатирана от Компанията. Неговите родители, емигранти/неквалифицирани работници, братята и сестрите му бяха издъхнали тук, жертви на едно безчовечно решение да се запази тайната.

Момчето, което тогава бе Стен, се бе разбунтувало. Заловиха го и го пратиха в Екзотичната секция, експериментална зона, където работниците бяха обречени на бавна и мъчителна смърт. Но Стен оцеля. Оцеля, научи се да се бие и… — пръстите му докоснаха игловидния нож, скрит в ръката му, „създаден“ от Стен в биомелница като роб на Вулкан.

Беше избягал от Екзотичната секция и стана делинк, обитаващ тайните канали и изоставените складове на планетата, опитвайки се да бъде винаги на крачка пред социопатрулите на Компанията и да не допусне да му изпържат мозъка. Тогава срещна и Бет, неговата първа голяма любов. А сетне беше спасен от Йън Махони, за да бъде нает на служба в Имперската гвардия.

Махони още веднъж го бе направил „доброволец“ — този път го взе направо от пехотата в неговата тайна група „Богомолка“, където той опозна тъмните улички на шпионската професия и изучи занаята на потайното насилие. Как да убива, без да оставя следа. И, което е по-важно, как да прелъстява и покварява, да принуждава другите да му служат, без те дори да осъзнават, че са били използвани.

А после Махони го прати обратно на Вулкан с Килгър и останалите от секция „Богомолка“. Мисията: да унищожат човека, който бе убил семейството на Стен.

Първият му голям успех. В процеса на операцията Стен, трима извънземни и трима човеци, включващи циганката Айда, бяха предизвикали общопланетна революция.

Въстание, което доведе Имперската гвардия, и групата на Стен бе разкрита, а той самият едва оцеля.

Така и не беше разбрал какво се случи след това с Вулкан. И не искаше да разбере. Предполагаше, че във фабриката е пристигнало ново ръководство.

Но изглежда бе грешал, реши той, докато разглеждаше останките пред него. По-скоро АМ2 бе станала твърде скъпа и рядка, за да е изгодно да се поддържа едно такова съоръжение — тежкоиндустриална фабрика насред вакуума.

Вулкан беше изоставен, окраден и изкормен. Но дори в апогея си той наподобяваше купчина боклуци — сбирщина от сгради, складове и жилищни помещения, използвани и занемарени.

Ала сега изглеждаше, сякаш боговете на хаоса са огледали това дело на човешките ръце, сметнали са го за твърде аматьорско и са решили да нанесат корекции.

Някъде сред тази бъркотия би трябвало да се намира това, към което го бе упътил Махони — поне Стен така се надяваше.

В началото, докато мислеше за онзи загадъчен вик на Махони, той си спомни за Малък мост — светът, който бе закупил преди няколко години, единственият дом, който някога бе имал, ако се изключеше имперската служба.

Малко вероятно. Ако Махони бе имал предвид под „дом“ нещо полезно за Стен — най-добрата теория: оръжие срещу Императора — нямаше да го скрие на място, познато както на Стен, така и на враговете му. А и доколкото му бе известно, Махони бе посещавал Малък мост само веднъж, и то за да го предупреди, че отрядите на Съвета са по дирите му. Едва ли бе най-подходящият момент, за да си създаде тайник.

Не — не и Малък мост. Беше твърде очевидно за човек с опита на Махони.

И така, Стен бе принуден да потърси междузвездните координати на Вулкан. Дори да не открие нищо тук, можеше да го сметне за подходящо временно скривалище. Обезвреждането на Торесен бе свръхсекретна операция, която едва ли фигурираше където и да било в архивите, което означаваше, че важното значение на Вулкан и връзката му с Големия предател няма да присъстват дори в секретните, доста подробни файлове на „Богомолка“. Като опитен войник, Стен бе длъжен да действа с презумпцията, че ходът на Махони се е провалил и Императорът знае всичко.

Разбира се, съществуваше и друга възможност, помисли си той и умът му се завъртя във вихъра на двойни и тройни игри. Ако Императорът разполага с рядко точна памет и е успял да съхрани всички необходими данни в личния си архив, тогава той рано или късно ще си припомни съществуващите заповеди да се унищожи онзи мистериозен проект „Браво“ на родния свят на Стен.

— Момко?

Стен се върна в настоящето.

— Не ща да ти се пречкам, ама времето тече, а аз май няма да се обзаведа с вечен живот. Ще се захващаме ли?

Войниците от „Богомолка“, загинали на Вулкан — Йоргенсен, Фрик, Фрак — бяха приятели и на Килгър. Самият Алекс едва не загина, докато обезвреждаше ядрен заряд.

Стен кимна, но после си спомни, че Алекс не може да види жеста му в шлема.

— Да тръгваме.

Той настрои пулта и изпрати скафандъра си в полет напред, движен от миниатюрния двигател „Юкава“, към централната част от развалините — корпуса на Вулкан.

Вероятно постъпваше глупаво, но вместо да използват работните скафандри за открит космос — които по същество представляваха миниатюрни космически кораби с велосипедна седалка и достатъчно място да се почешеш там, където те засърби, — с Килгър бяха избрали тесноватите бойни скафандри.

Вулкан, предполагаше той, все още можеше да разполага с маклийнов генератор и известна гравитация. По-добре да крачат по пустите му коридори, отколкото да летят през тях с наподобяващите големи консервни кутии скафандри за работа в открития космос.

Зад него бе увиснал „Виктори“, охраняван от разрушителя „Аойфи“. Беше наредил на Бенингтън и „Айслинг“ да продължат към окончателната им цел. Освен „Виктори“ Стен разполагаше с цяла флотилия такткораби на постоянна орбита около Вулкан.

Малко вероятно бе да го дебне клопка.

Но Стен бе доживял до настоящата си възраст тъкмо защото се бе научил да бъде предпазлив. Едно от правилата, които бе запомнил от някаква стара бойна единица, наричана Рейнджъри Роджърс, гласеше: „Никога не предприемай рискове, освен ако не се налага“.

Въпросът сега беше къде в тази металоломна да търси?

— Стен — обади се Фрестън, от борда на „Виктори“. Беше се преместил в комуникационната, за да поддържа връзката. — Уловихме сигнал.

— Откъде?

— От Вулкан. Доста е слаб и идва откъм сърцевината. Слаб и непостоянен. Като изтощен радиомаяк. Засякохме го заедно с „Аойфи“. На твоя дисплей ще се намира към дванайсет часа.

— Това се наричаше Окото — рече Стен. — Остани на връзка.

Той забави рязко скоростта и се обърна към Алекс.

— Чух — заговори без предисловие Алекс. — Но туй повдига много нови въпроси. Ако Махони е оставил нещо, трябва да е прикачил към него и предавател. За да ни опрости работата, тъй де. Но ако е тъй, значи може и друг да го засече, като минава наблизо. Да не говорим, че батериите няма да издържат вечно.

— Така е — съгласи се Стен. — Може би някой друг го е поставил.

— Без да знае за нас или без да е прибрал стоката. Или цялата таз проклетия е минирана и ни чакат да се напъхаме вътре, за да ни видят сметката.

— Възможно. Което означава, че трябва да сме дваж по-внимателни, когато се озовем вътре.

— Аха. Но все пак нищо чудно да писука някоя все още дишаща електроника.

— Каквото и да е, ще започнем с Окото. Поне там сме си у дома. Или бяхме, някога. Онзи стар лайнер трябва да е някъде там. Но не — няма как Махони да знае за него. Дали да не надзърнем в неговия стар офис, където се бе настанил, докато шпионираше, а същевременно се преструваше на вербовчик. Махони не би рискувал, без да знае дали ние сме били в течение… О, по дяволите!

— Мда, не е лесна таз работа. С тоз човек нивга не знаеш какви ги е замислил.

— Барон. Торесен. — Име, което никога нямаше да забрави. В последния дуел Стен бе предизвикал убиеца, разправил се със семейството му — и го бе убил.

Неговият апартамент бе в горната част на Окото, в купола, побиращ офиса на Торесен, градината и други жилищни отсеци.

— Това ще е, но не бива да отиваме право там. Нито ще се навъртаме тук, такива големи и лесни мишени.

Стен включи костюма на пълна мощност и Килгър го последва в точно изчислена траектория. Вдясно от тях, докато „летяха“ над Вулкан, имаше огромна пробойна в страната на планетарната обшивка, където бомбите на Килгър бяха взривили лабораторията на проект „Браво“. Това означаваше, че някъде под тях е тесният апартамент, в който Стен бе израсъл. Нищо чудно все още да е обзаведен както някога, с картини от зимни пейзажи на граничния свят, на който майка му бе оставила шест месеца от живота си. Не, няма да отиде там. Ще бъде прекалено.

Той изключи тази част от съзнанието си. Приближаваха Вулкан.

Стен се приземи върху оголена част от обшивката. Килгър кацна до него и извади от куфарчето си предварително приготвения взрив, сетне го прилепи за обшивката на Вулкан. Задейства таймера и махна на Стен да се отстранят. Самият Алекс, стар сапьор, се отдалечи в космоса, без да бърза, и остана да се рее едва на няколко метра.

Таймерът отброи времето, зарядът избухна, изпращайки поток от разтопен метал през обшивката. Груб, но относително безшумен начин за проникване. Нямаше свистене на изтичащ въздух. Вулкан — или поне тази част от него — бе останала без атмосфера.

Килгър се приближи и откърти няколко нащърбени парчета от ръба. Направи го като човек от свят със силна гравитация, без видимо усилие и без да прибягва до псевдомускулатурата на скафандъра.

После се промушиха през отвора.

Чернилка. И двамата включиха светлините на шлемовете. Намираха се в някакъв машинен цех.

Стен се подаде обратно през отвора.

— Вътре сме — предаде той по радиото. — Няма проблеми. Стойте на изчакване.

Той настрои навигационната система на скафандъра да го отведе при окото и се отправиха на път. Миниатюрният му предавател щеше да държи „Виктори“ в течение за тяхното придвижване.

Без въздух, без гравитация.

Беше доста по-бързо да използва двигателя на скафандъра и да „лети“ към Окото. Стен неволно се зачуди какво ли би си помислил седемнайсетгодишният делинк, ако види някой да се носи по този начин из Вулкан.

Сигурно щеше да го сметне за нещо невероятно, а сетне да обмисли как би могъл да го приложи за някой набег.

Изкушаваше се да увеличи скоростта, особено когато маршрутът им минаваше през открити пространства. Изкусително — но и смъртоносно, ако са им заложили клопка. Или ако нещо непознато и опасно дебне в дъното на този машинен цех.

Продължиха нататък и „нагоре“ през хангара. Огромни шлюзове, създадени да побират цели кораби, зееха към вакуума. Навсякъде имаше следи от взривове и прибързан демонтаж. Крадците не си бяха направили труда да затворят след себе си вратата.

Един страничен коридор с овъглени стени водеше на „север“ — право към Окото.

Внезапно се озоваха в огромна празнина — дупка в металната конструкция, простираща се на няколко нива надолу и достигаща открития космос. На това място един от имперските щурмови кораби се бе забил в обшивката на Вулкан, създавайки отвор, през който да проникнат имперските гвардейци.

— Трябва вече да сте в обхвата на сигнала — прошепна им Фрестън. — Честота 6–3-Кило-четири. — Стен я зададе на резервната радиостанция. И веднага го чу — тихо бръмчене, което прекъсваше от време на време, появяваше се и се усилваше. Наистина приличаше на ориентиращ авариен сигнал, излъчван от губещ мощност предавател.

Сега вече бяха близо до „върха“ на Окото и до купола на Торесен.

Макар че нямаше търпение да продължи, Стен забави ход. Отпред имаше голяма врата. Една от многото заграждащи бариери — въздушни шлюзове, — предназначена да спре утечката на атмосфера в случай на повреда.

Алекс понечи да я изтика встрани, но се спря, преди Стен да го е предупредил.

Вратата не поддаваше. Интересно. Дали пък от другата страна нямаше атмосфера?

И в този момент „6–3-Кило-четири“ замлъкна.

Фрестън се покашля, вероятно готвейки се да съобщи на Стен за изчезването на сигнала.

— Зная — прошепна Стен. — Сигналът изчезна. Следи на монитор. Не предавай открито. Само кодово щракане.

От самото начало знаеше, че няма да е лесно.

Килгър сви ръка и прибра миниуилигъна в кобура. Повдигане на вежди. Да взривя ли вратата, шефе?

Поклащане за не. Знак — назад.

Стен натисна копчето за задействане на шлюза.

Чу се стържене и шлюзът постепенно се изпразни от въздуха, сетне вратата се отмести. Стен понечи да продължи, но Килгър го спря. Прикривай ме… и Стен зае позиция. Алекс се мушна през отвора, завъртя се и опря гръб на стената.

Влязоха и затвориха вратата.

Сега вече сами се бяха напъхали в клопката. И двамата изключиха светлините на шлемовете. Едно е да си безпомощна мишена, друго — да светиш, за да те уцелят още по-лесно.

Шлюзът се задейства.

Стърженето спря, но светлинният знак „Атмосферата изравнена“ не светна. Изгорял. Вероятно.

И вътрешната врата не се отмести автоматично.

Намираха се в купола на Торесен.

Двамата мъже заеха позиция при вътрешната врата с готови за стрелба оръжия. Стен усещаше натиска на скафандъра върху тялото си, усилен от наличието на околна атмосфера. И откъде се бе взела тази атмосфера? Нима куполът на Торесен бе построен толкова добре, че съхранява въздушната смес с години, след като е бил изоставен? Малко вероятно.

Той погледна към датчика. Неутрални газове 75%, кислород 18%, незначителни следи от други газове. Половин процент въглероден двуокис. Издишан от някое същество? Може би.

Газовият анализ за съвместимост не функционираше.

Налягане половин-И.

През прозрачните стени на купола се процеждаше достатъчно звездна светлина, за да може Стен да вижда, без да се налага да включва осветлението на шлема.

Килгър посочи с ръка и той видя купчината празни кислородни бутилки. Ето откъде се е взела атмосферата — някой ги бе донесъл тук на ръка.

Куполът на Торесен беше огромен. Представете си джунгла, която се е пооголила за времето, докато е била лишена от атмосфера. Градина. Отпред и горе бяха офисът и жилищните помещения на Торесен. Сега на Стен и Алекс предстоеше да пресеят целия купол, защото не знаеха нито какво търсят, нито къде.

Стен включи външния микрофон и се ослуша. Нищо. Разбира се, не би рискувал да повдигне лицевото стъкло и да вдиша от въздуха, каквото и да казваха анализаторите.

Пристъпи към вътрешността.

Пред него се простираше разкривената, изсъхнала горичка, засадена и отглеждана някога от Торесен.

Странно, че се опитваше да стъпва безшумно, сякаш е на патрул из някоя планетна джунгла, а не в скафандър. Първо на пръсти… докосване, опипваш земята под теб, опираш пета, пълна тежест на стъпалото, повдигаш другия крак, спускаш го бавно, близо до центъра на тежестта… докосваш с пръсти…

Клоните на дърветата бяха протегнати нагоре, сякаш се опитваха да стигнат звездите.

Нещо изпука. Стен се напрегна и погледна надолу.

Лъщящи кости.

Той си припомни. Един от тигрите — домашни любимци на Торесен. Този, когото бе убил с отчаян ритник с двата крака в гърлото. Потрепери. Тогава той трябваше да умре.

Килгър крачеше зад него и също втренчи поглед в скелета на тигъра. Беше чувал таз история, ама не вярваше досега. Той никога нямаше да са справи тъй добре.

Някъде от другата страна на купола се чу шум. Или може би му се стори.

Стен замръзна в очакване. Нищо. Погледна към Алекс. Килгър поклати глава зад стъклото. Не бе чул нищо.

Стен продължи напред.

Почти очакваше да се натъкне на скелета на Торесен, с разтрошен гръден кош на мястото, където бе изтръгнато сърцето му.

Дали още е тук?

Ето я стената, на която Торесен бе окачил колекцията си от оръжия, всичко — от древна огнехвъргачка до викингска секира. Рафтовете сега пустееха, оръжията вероятно бяха отнесени от победоносните гвардейци.

А ето там е офисът на Торесен. Огромната плоча, която летеше, поддържана невидимо от маклийновите генератори, бе подпряна на стената.

А после от мрака се появи барон Торесен.

Стен насочи машинално пистолета, с пръст на спусъка, докато в ума му ечеше неспирен вик. „По дяволите, не може да си там, ти умря преди години за Бога, никой не може да оцелее, когато изпразнят цял пълнител точно в средата на тази проклета роба, откъдето мършавите ти ръце се протягаха към шията ми…“

Той чу гласа на барона от външния микрофон:

— Не ме убивай. Моля те, не ме убивай.

Дрезгав, неуверен глас на старец.

Хиляда от хиляда души щяха да открият огън. Деветстотин деветдесет и девет гвардейци щяха да постъпят по същия начин.

Стен отдели пръст от спусъка.

— Не ме убивай — повтори старецът.

Светлината върху шлема на Стен блесна.

Пред него стоеше мършав мъж, истински ходещ скелет със сгърчени ръце, протегнати напред, сякаш се опитваше да спре смъртта, в лицето на човека в скафандъра пред него. Редките, сплъстени кичури бяха щръкнали над темето му.

— Нищо лошо няма да ти сторя — произнесе Стен.

Старецът бе облякъл една от официалните роби на Торесен, същата, с която Стен го бе виждал веднъж, по време на погребалната церемония на родителите му. Сигурно я бе откраднал от гардероба на Торесен?

Стен свали оръжието.

Килгър не последва примера му.

Той заобиколи отстрани.

— Кой си ти?

Гласът му, усилен от говорителите, отекна из помещението. Старецът трепна.

— Моля ви. Не толкова силно.

Килгър намали звука.

— Идентифицирай се.

— Никой не съм. Казвам се Дан Форте.

— Къде ти е корабът?

— Нямам кораб. Другите имаха. Те ме зарязаха тук. Казаха, че нямам право да живея. Казаха, че… няма значение какви ги наприказваха.

— Чудя се що ли е сторило туй приятелче, че да го зарежат?

— Може би е по-добре да не знаем.

— Аха. Само недей обръща гръб на тоз чакал.

Килгър приближи Форте — старецът отново потрепна — и го обискира с бързи и опитни движения.

— Чист е, метафорично казано, но ако си отворим шлемовете, ще е една воня…

— Дан, откога си тук? — попита Стен.

— Не от много време. Никак. — Старецът се разсмя, сетне продължи напевно: — Шишенце тук, шишенце там, храничка тук, храничка там, вдишай… издишай. — Песента му секна. — Нали знаете, че слънцето ще изчезне. Смятат да го взривят. Таанците знаят как да ги правят тия неща. Каквото знаят, винаги са го знаели, каквото подхванат, винаги го свършват.

— Боже, имай милост — промърмори Килгър. — Тоз нещастник трябва да е тук отпреди войната!

— А аз само гледам — продължи Форте. — Винаги гледам. Вземете ме с вас. Моля ви. Не ме изоставяйте. Имаше още един. Той носеше скафандър. Като вашите. И оръжие. Като вашето. Страхувах се да го помоля. Заради оръжието. Но тогава поне бях млад. И се боях повече. Сега не ме е страх. Няма от какво да се страхувам. Има ли всъщност?

Килгър свали дулото на оръжието.

— Няма, старче — произнесе той бавно. — Няма въобще от какво да са страхуваш. Ний сме ти приятелчета.

— Този човек остави ли нещо тук? — обади се Стен.

Форте потрепери.

— Тогава Мойсей дигна ръката си и с жезъла удари два пъти канарата… та обществото и добитъкът им пиха… Но Господ каза… понеже не Ме вярвахте, за да Ме осветите пред израилтяните, затова вие няма да въведете това общество в земята, която им давам.

— Уф… Дан, вярваме ти.

— Тогава ударете по стената! — провикна се Форте и размаха ръце.

Алекс и Стен се спогледаха. Стен кимна. Алекс сви рамене, вдигна уилигъна, насочи го към стената, на която Торесен бе окачвал оръжията си, и стреля бързо четири пъти. По един във всеки ъгъл.

Стената рухна като дяла плоча.

Зад нея, в тясното скрито помещение, се намираше Тайната. Чували, чували и пак чували с идентични кутии за съхраняване на файлове.

Стен пристъпи напред. Наведе се над една кутия. Беше изписана прилежно, с познатия, изряден почерк на Махони.

Друг случай:

И друг:

Стен едва сега осъзна какво вижда пред себе си.

Той не знаеше — а подозираше, че и Махони не е знаел — дали в тези кутии се съдържа Тайната, която ще унищожи Вечния император — или поне Тайната, която би могла да помогне за това. Но знаеше, че в кутиите има достатъчно опасни данни за Императора, за да е готов да рискува своята гвардия, за да ги открие. Това бяха бележки от една ненаписана биография.

След убийството на Вечния император, по времето на Тайния съвет, Махони бе намерил за нужно да напусне служба и да се заеме с подготовката на план за премахването на Съвета. Като прикритие той обяви, че, отдавайки се на дълбока скръб за своя господар и приятел, смята да напише пълна биография на Вечния император. В началото е било само прикритие. Но както бе казал на Стен, Махони щеше да е далеч по-щастлив, ако бе останал архивар, вместо да бъде генерал, и затова и архивите му се множаха и ставаха все по-пълни.

Може би ако бе останал архивар, щеше да е жив и досега, помисли си Стен, но побърза да прогони тази идея.

Прикритието се бе превърнало в увлечение, когато Махони откри, че всички биографии на Вечния император са неверни — независимо дали са оторизирани, или не. За тях преднамерено е била предоставяна фалшива информация, избирани са били некомпетентни автори, изследователи и фондации.

Махони се бе натъквал на много и различни версии на едни и същи събития, очевидно предназначени от Вечния император да служат за лъжливи следи.

Стен бе проявил любопитство за това какво ли би могъл да крие Императорът и тогава Махони бе отвърнал: „Почти всичко, за Бога, от това откъде идва и как е станал… всъщност двете най-важни неща. Първото — откъде се взема АМ2 и защо този тип е безсмъртен. И второто… че всъщност е бил убиван и преди.“

Стен бе изпръхтял невярващо и Махони му предложи да прегледа някой път документите. Но събитията се развиваха твърде бързо и твърде кърваво и единственият път, когато си спомни за архивите, Стен си каза, че вероятно наистина съдържат експлозивна информация, но най-мъдро ще е повече да не се сеща за тях. Или, както казват мъдреците, в тази вселена има твърде много неща, които човекът не е създаден да знае.

— Е, добре — рече си Стен. — Но този път човекът ще научи.

А и в известен смисъл Махони бе изгубил живота си заради тези архиви.

Стен се изправи. Готвеше се да се свърже с „Виктори“ и да поръча да пратят товарна совалка и няколко яки носачи. А после той — или някой друг — щеше да се заеме с анализа на находката, докато пътуват към избраната от Стен база на бъдещите операции.

— Вие сте ми приятели, нали?

Стен си спомни за Форте и когато се свърза с „Виктори“, им нареди да пратят носилка с похлупак и изолирана вътрешна среда.

Дан Форте, напълно побъркан, щеше или да бъде излекуван — ако това е възможно, а Стен бе готов да положи всички усилия, — или да живее дълъг и щастлив живот в убежището, което Стен му осигури.

Защото старецът най-вероятно му бе предал ключовете за Империята.

9.

— Успехът ти досега е на границата на чудото — отбеляза сър Еку.

— Поправка — рече Стен. — Не беше нищо повече, освен серия от истински чудеса. Но не мога да продължавам да броя усмивките на боговете. Трябва ми цел. И план. Досега само стрелям напосоки из тъмното.

— Зная колко ти е тежко, когато действаш без план, Стен — рече Рюкор. — Винаги си предпочитал да се придържаш към схемите.

Стен се разсмя, развеселен от този кратък анализ на вероятно най-добрия имперски психолог.

— Ето че разруши още една моя заблуда. А аз все си мислех, че действам импулсивно.

— О, това също е вярно — съгласи се Рюкор. — Помня първия психопортрет, който ти съставих. Находчивостта ти далеч надхвърляше средната, но ти не изпитваше удоволствие, когато се налагаше да действаш във вакуум. Това е типична черта на повечето експерти по специални операции. Предпочиташ илюзията на пълната свобода, но дори тогава трябва да съществува някаква структура.

Тя се намести в резервоара и водата се разплиска.

— В миналото тази структура ти е осигурявала службата при Императора.

Стен потрепери. Самата истина.

— Не е необходимо да се измъчваш от чувството за вина — успокои го Рюкор, която четеше душата му като разтворена страница. — Аз самата съм се изправяла пред подобни неудачи в живота. И също като теб за известно време намерих утеха в лоното на Императора.

Докато Стен обмисляше чутото, сър Еку протегна едно от пипалцата си и докосна скрит ключ. От една ниша се появи дребен робот, оборудван с поднос. След миг Стен отпиваше с благодарност стрег.

— Мразя да говоря като старомоден алкохолик — рече той. — Но, божичко, как само имах нужда от това! Благодаря.

Сер Еку помръдна весело с пипалца.

— Обстоятелствата го налагаха. Освен това двамата с Рюкор те водим. Към атмосферата бяха добавени необходимите вещества за намаляване на стреса. Също както и в течността, в която така лениво се поклаща нашата събеседница.

Рюкор се завъртя и потопи глава в ледената вода. Появи се отново, разтворила устни под огромните бивни в гримаса, за която Стен не се съмняваше, че съответства на усмивка.

— Затова съм толкова педантична — призна Рюкор. — Когато пиянствам, започвам да се държа помпозно.

— Виждам, че имам доста да наваксвам — подхвърли Стен. Той вдигна чашата със стрег. — Смут за нашите врагове! — После гаврътна чашата и я напълни отново.

Макар положението да не се бе подобрило, Стен се чувстваше поуспокоен. И това нямаше нищо общо със стрега.

Беше оставил своя малък флот скрит в покрайнините на системата, докато той се спусна на Сейличи, за да поиска съвета на сър Еку. И незабавно бе отведен в тайната камера под един от планетарните Центрове за гости.

Да открие своята стара приятелка Рюкор тук бе не само изненада, но и известна награда. Със същества като сър Еку и Рюкор на негова страна той имаше усещането, че шансовете му са се подобрили значително. Сега вече възможността за бърза и ужасяваща смърт се бе смалила до деветдесет и девет процента. Той отново надигна чашата. В същия миг го прониза странна мисъл.

— Сър Еку винаги ли държите стрег подръка? Някак си не мога да си представя, че дипломатите си падат по алкохола на злите бори.

Отново мърдане на пипалца.

— Не. Това е за теб. Само и единствено.

Стен го погледна стъписано.

— Не знаех, че разполагате с подобни запаси. При последната ни среща отказах поканата ви. Бях решил твърдо какво ще направя. Което беше да се разкарам от очите на Императора и да се скрия някъде. И да се занимавам само с моите неща.

Говореше за тайната визита на сър Еку на Алтай, когато той носеше доказателство от Рюкор, че Императорът е умопобъркан. Манабийците бяха поискали помощта му, а Стен им бе отказал решително.

— Казах ти, че ти вярвам. Запасих се със стрег веднага щом се върнах.

— Заобиколен съм от същества — промърмори Стен, — които знаят по-добре от мен какво смятам да направя.

Рюкор изпъхтя през мустачките.

— Нелогично. Но приемливо при тези обстоятелства… Но каква досада. Ето че пак взех да ставам педантична. Надявам се, че това няма да те смути.

— Ни най-малко. Ще ми се само Вечният император да не е толкова добър в предвижданията си за ходовете ми, колкото вие двамата.

Никой не знаеше отговора на това. За известно време настъпи тишина.

— Да се върнем на споменатата визита, сър Еку — обади се Стен. — Тогава си мислех, че искате помощта ми, че сте задействал някакъв план.

— Ах… планът за отвличане на вниманието — избърбори Рюкор. Преди Стен да успее да реагира, тя добави: — Имаш план, нали, стари приятелю? Не ми се ще да си мисля, че ме очаква живот в постоянно преследване. Трудно е да бягаш, когато си с моите пропорции… и нужди.

Стен внезапно бе споходен от смешната картина на бягащата и спотайваща се из тъмни улички Рюкор, влачеща зад себе си вана с вода.

— Всъщност не — отвърна сър Еку. — Аз съм дипломат. Не съм войник. Боя се, че ситуацията изисква военни действия. Преговорите ще са на втори етап.

— Императорът няма да преговаря — заяви Стен. — Дори преди… когато беше… — думата заседна в гърлото му.

— Нормален? — довърши вместо него Рюкор. — Как може същество, твърдящо, че е безсмъртно, да бъде нормално? Не. Той е луд от много време. Вече съм сигурна в това. Нещо само е влошило състоянието му. Някоя случка…

— Ето как виждам нещата — заговори сър Еку. — Говоря от името на манабийците. Всички наши прогнози водят до едно и също заключение. С Империята е свършено. Бъдещето ще е само бавно и мъчително пропадане в хаоса. Ние предсказваме избухването на най-кървавите войни в историята на вселената. Глад и мор в невъобразими мащаби. И накрая ще се озовем там, откъдето сме започнали. Като варвари. Всички прогнози очертават само едно възможно решение. Императорът трябва да предаде властта. Незабавно. Защото според прогнозите всяко забавяне само влошава последствията. Или, ако трябва да прибягна до дипломатическия език: „Прозорчето на възможностите е твърде малко“. Трябва да действаме незабавно, инак то ще се затвори.

Стен бе твърде разтърсен от последните събития, за да се шокира от подобна песимистична прогноза. Но вътре в себе си осъзнаваше, че нещата стоят точно така.

— Добре. Прозорчето е отворено. Как да се промъкнем?

— Не разполагам с нищо, което да окачествя с грандиозното название „план“ — призна сър Еку. — Но имам едно предложение…

— Слава на Бога! Да го чуем.

— Из цялата Империя има много същества, които мислят като нас. Може би им е нужно окуражаване. Така… Ти разполагаш със сили под свое командване. Какво ще кажеш, ако организираме партизанска война? Серия от удари, които да вдигнат будните граждани. Много от тях ще се присъединят към нас. А когато натискът се усили до степен Императорът да не може да го понася, ще му направим предложение. Ще поискаме да абдикира… или да склони на конституционна монархия. В миналото е имало подобни успешни управления. Пак ще бъде император. Ще запази цялата си слава. Но не и властта.

Надеждите на Стен помръкнаха.

— Доста трябва да се молим за това — промърмори той. — Но за едно сте прав, сър Еку. Не сте войник. Ето какво е положението. Императорът държи всички карти. Засега успях да запазя главата на раменете си само защото беше в позиция да реагира на изпреварващите го събития. Може да е безумец, но със сигурност е най-умният човек, когото познавам. Империята е огромна. Трябва доста време, ако решиш да замахнеш. Така че в момента Императорът се справя с тези проблеми един по един. Ала, повярвайте ми, когато ударът се стовари — а това е неизбежно, — всички ние ще бъдем размазани на паважа.

Рюкор се завъртя във ваната и разплиска вода отвън.

— Той е прав, сър Еку. Изгубила съм бройката на операциите, за които Императорът се е съветвал с мен. И накрая винаги ставаше точно това.

— Има още един момент — обади се Стен. — Дори да усилим натиска си върху него. Императорът никога няма да се откаже от престола. Още по-малко от властта. Защо да го прави? Той е Вечният император. Практически е бог за някои същества.

— Нищо чудно — поклати мрачно глава сър Еку. — След като, изглежда, е безсмъртен. Доколкото разбирам, това е една от ключовите дефиниции да бъдеш божество.

— Лично аз се съмнявам — призна Стен. — Никой не може да бъде безсмъртен. Клавдий го е доказал.

— Но всички ние видяхме какво се случи, когато Тайният съвет удари — възрази сър Еку. — Милиарди хора из цялата Империя бяха свидетели на смъртта му. А сетне, след шест години… лично го посрещнахме, ти и аз, когато слезе от онзи кораб. Сякаш бе възкръснал от мъртвите.

— Махони каза, че се е случвало и преди — рече Стен. — Няколко пъти. И всеки път, когато са го убивали — пак според Йън, — е имало голяма експлозия. Точно както последния. Сякаш в тялото му е имплантирана бомба. Освен това след всяко подобно „убийство“ той е възкръсвал точно след три И-години. А този път бяха шест. Най-дългият период на отсъствие.

— Но ти не повярва на нашия починал приятел? — попита сър Еку.

— Трябва да призная, че Йън имаше повече информация за Императора от когото и да било. На кораба ми има цял куп кутии, съдържащи документите, събрани от него по този въпрос. Смятаме да ги прегледаме, когато ни остане време. Да видим дали няма да открием някоя слабост. А що се отнася до безсмъртието… не, не вярвам в него. Той е човек като мен.

— Тогава как ще обясниш случилото се? — попита сър Еку.

— Не мога — призна Стен. — Според историческите факти е станало точно това. Според природните — то е невъзможно. Предпочитам да се придържам към последните. Историята може да лъже.

— Сега вече знам какво са имали предвид християните с представата си за ада — обади се Рюкор. — Ние живеем в него. И сме обречени да живеем до свършека на света. А като слушам Стен, май наистина не съществува някакво приемливо решение.

Стен сръбна замислено от напитката. Обърканите му мисли най-сетне бяха започнали да се успокояват. Той удари чашата в масата.

— Каквото и да стане, ще се опитаме, дявол го взел!

— Но как? — поиска да знае сър Еку. — Боя се, че аргументите ти започват да надделяват. Съгласен съм с Рюкор. Май няма надежда.

— Или пък съвсем малка — рече Стен. — Но забравете мисълта, че можем по някакъв начин да го вразумим. Императорите, казвал ми го е лично, не се вразумяват. Те самите са причината и следствието. Тоест или трябва да го заловим… или да го убием…

— Ей тази част винаги най-много ми се нрави — избърбори Рюкор. — Определянето на целта. Човек започва да изпитва задоволство.

— Но нали току-що обясни, — при това съвсем логично — обади се сър Еку, — че Императорът е твърде силен, за да можем да го победим.

— Ще се опитаме да се възползваме от мащабите на империята му — рече Стен. — И да го държим в позиция да реагира на събитията колкото се може по-дълго. — Той затрополи с пръсти по масата. — Ако успеем да привлечем силите му другаде… после… съвсем теоретично… преимуществото му няма да е от значение. Ще потърсим пролука — дори съвсем малка, дявол го взел, — за да ударим през нея. Не е необходимо да се справяме с всички, достатъчно е само да катурнем царя.

— Ако въобще това е възможно — възрази сър Еку, — защото все още сме изправени пред дилемата, която спря Тайния съвет.

— Тайният съвет изгуби шест години, за да търси решение за нея — съгласи се Рюкор. — И нямаше никакъв напредък.

— Мислил съм за това и преди. — Стен си припомни среднощния разговор със Синд, когато за пръв път заподозряха, че Императорът е побъркан. — Не съм сигурен, че това е чак толкова ужасна възможност. Да се живее без АМ2, имам предвид. Вярно е, че когато запасите ни свършиха — по времето на Тайния съвет, — нещата бяха доста зле. Но много същества се научиха да се оправят сами.

— Това ще е краят на междузвездните пътешествия — рече сър Еку. — Което означава, че скоро след това отново ще си станем чужди.

Стен сви рамене.

— Може пък да ни е от полза. Да започнем всичко отначало, а и може някой да открие начин да синтезира АМ2. — Той напълни чашата си със стрег. — Разбира се, ще е по-лесно, ако го заловя жив. Пия за успеха и прочее. За да измъкнем от него тайната на АМ2.

Рюкор намести едрото си тяло.

— Един сериозен проблем… който ще добавя към останалите. Ами ако грешим за безсмъртието? Ако последва поредният голям взрив. Предполагам, че би могъл да го имаш предвид и да се отдръпнеш на известно разстояние. Но тогава той ще изчезне, за да се върне отново след няколко години.

— Все още смятам, че това е трик — възрази Стен. — А може би го прави с огледала. Каквото и да е. Ако успея да му измъкна този двубой — и да закова царския му задник за дъската, — обещавам ви, че какъвто и номер да е подготвил, няма да извърна глава.

— Не виждам друг начин — съгласи се сър Еку. — Говорейки от името на манабийците — а аз имам това право, — ти предлагам нашата пълна подкрепа.

— И тя наистина ще ми е нужна — отвърна Стен. — Ще съм ви благодарен, ако положите необходимите дипломатически основи. Несъмнено в обстоятелства на пълна секретност.

— В интерес на истината — заяви сър Еку, — вече говорих тук-там по въпроса. Имаме доста естествени съюзници… от онези, който се появяват с успеха. Атаката ти върху телекомуникационната станция беше добро начало. Още по-добър знак е фактът, че продължаваш да избягваш сатрапите на Императора.

— Ще се старая да го правя и занапред — заяви суховато Стен.

— Ами аз? — намеси се Рюкор. — С какво мога да помогна в този величав кръстоносен поход? — Тя се оригна шумно. — Ама че интересна смес. Сър Еку, ще се наложи да те помоля за рецептата.

Стен се надигна.

— Рюкор, моя нежна утеха, ти идваш с мен. Ще се опитаме да се възползваме от ума ти, за да анализираме Императора.

— Ах! Ха! Най-сетне ще участвам. На оръжие! На оръжие!

Докато изтикат ваната на борда на „Виктори“, новата галантна помощница на Стен вече похъркваше щастливо.

10.

— Изглежда попаднахме в клопка — отбеляза Стен.

Синд изсумтя, като все още се стараеше да прикрие дъха си.

— Това летателен съд ли беше?

— Не мисля. В противен случай щях да го засека на визьора.

— Всъщност няма значение. Освен че ще трябва да се върнем назад по следите.

Той се измъкна от тежката раница и едва не се хлъзна надолу по стръмния заледен хълм. Назад по следите? Той се огледа.

Далече в ниското едва се различаваха двойните следи от техните ски, водещи нагоре из това немощно подобие на планина, на което бяха спрели. Преди около два километра склонът бе станал твърде стръмен и се наложи да пристегнат ските за раниците и да си поставят котки. Километър по-късно, при увеличаващ се наклон, двамата се завързаха с въже.

Два километра… още един… разстояния, измервани с флотски представи, по въздуха. В действителност бяха свалили ските малко след зазоряване, а ето че денят наближаваше своя край. И по-добре час по-скоро да решат какво да предприемат — Стен не искаше да прекара нощта в спален чувал върху стръмен хълм без нищо, за което да го завърже.

Ако не за друго, поне заради идеите му относно добродетелността на Синд…

Бе пристигнал в избраната от него база за операциите — родният свят на борите във Вълчия звезден куп, — без да срещне никакви имперски бойни кораби. Сега смяташе да подготви своята кампания и да тръгне на война.

Все още очакваше да получи разрешение за използването на техния свят от Борския съвет. Но поне бе посрещнат с овации, покани за пиянски гуляи и доброволци, готови да се присъединят към него и да убиват някого — когото и да било.

Но беше необходимо време, за да се съберат борските старейшини, и още повече, за да вземат решение. Вероятно наследство от далечното им, сковано от студ и лишено от забавления минало.

Самата Рюкор се нуждаеше от известно време и усамотение, за да помисли върху това, което може да се направи срещу Империята от нейна гледна точка.

Нямаше и следа от потенциалните съюзници на Стен — нито гаранции, че ще се появят. Засега контрабандистите вероятно осъзнаваха, че един съюз с него може да им осигури по-скоро гибел, отколкото свобода.

А войниците на Стен — от неговите помощници от посолството до борите и гурките — бяха изтощени от дългите безсънни часове. Не бяха отдъхвали от времето, когато пристигнаха на Алтай. Дори гурките бяха изнурени и жадни за кръв.

Уморените същества допускат грешки, а Стен не можеше да си позволи такива.

Той разпредели четирите си кораба из Вълчите светове, замаскира ги добре на незначителни летища и даде на войниците си време да отдъхнат. Безпокоеше се, че присъствието му при борите може да бъде засечено от имперските агенти, но Килгър му каза да не го взема навътре. Вече имаше план и щеше да се погрижи за този дребен проблем преди собствената си ваканция. Която щеше да включва Ото, огромни количества стрег и неприятностите, в които щеше да се замеси.

Синд вече бе изработила черновата за операция „Ваканция“. Един обичаен любовен партньор би потърсил тропически океани и красиви острови с десетзвездни курорти и двайсететажни небостъргачи. Но Синд беше наследница на Джан, израснала сред Бор и имаше богат опит във военни действия. За нея ваканцията означаваше място сред дивата природа — и представите на Стен не бяха много по-различни.

Борската планета-майка бе все още леден свят, макар че борите с неохота бяха премахнали част от ледниците, след като популацията им нарасна. Из целия свят бяха разпръснати вулканични „острови“ — оазиси насред вкочанената земя. Повечето от тях бяха заселени преди хиляди години, но имаше и свободни.

Синд възнамеряваше да отвлече Стен и да го откара на някой от тях, и се постара да узнае къде има най-добри условия за ски и дори за зимен алпинизъм. Стен я бе научил на скално катерене и с течение на времето тя не само бе станала добра колкото него, а дори се смяташе за негов учител.

На една от скорошните въздушни снимки тя се натъкна на нещо по-добро. Нямаше го на картата. Напълно неизследвано местенце. Всичко, което се искаше, бе да вземат пилот и гравишейна и щяха да са там за час.

Синд бе доволна. Това също бе част от плана. Да стигнат дотам бе половината от забавлението.

И така, нарамили раници, достатъчно тежки, за да се олюляват, те накараха Килгър да ги остави в края на един черен път с обещанието да се върне след пет дни, за да ги вземе — или да организира издирването им.

Една от причините раниците им да са толкова тежки бе, че и двамата не си падаха по сухите порциони. Дори сред дивата природа предпочитаха да се наслаждават на известен комфорт.

В началото щяха да се придвижват със ските из ниските склонове. Когато стигнат планината, щяха да продължат нагоре по коритото на една замръзнала река и през клисурата до тайното място на Синд. Тъй като картата, с която разполагаха, не беше точна, щяха да се ориентират по въздушната снимка.

Стигнаха това място недалече под планинския връх, където реката ставаше вертикална и се превръщаше в трийсетметров замръзнал водопад. Тук попаднаха в клопка.

Ама че го измислих, кореше се Синд.

— Ще видя дали не можем да се спуснем по този склон до цепнатината, която преминахме преди час — посочи тя. — И оттам да изкатерим върха. После можем да слезем, докъдето искаме.

— Изглежда доста работа ни чака.

— Стига си се оплаквал.

— Не се оплаквам. Аз хленча. Колко въже имаме?

— Седемдесет и пет метра.

— По дяволите! — изруга Стен. — Май друг път няма да се правя на велик алпинист. Точно сега малко клинове, скоби и котвички щяха да ни дойдат добре. Или пък стълбичка. Но хубаво, щом трябва, ще го направим по трудния начин.

Той откачи въжето, нагласи раницата си така, че да не се хлъзне обратно, прекара въжето през колана си, пое си дълбоко дъх и започна да се катери.

Нагоре по ледопада.

— Никак не ми харесва тази работа — мърмореше под нос. И така беше — единствената причина, поради която смяташе, че може да изкатери ледената стена, бе, защото беше виждал как го правят веднъж в един филм и защото беше прекарал уикенд с един от инструкторите си в „Богомолка“ — какво ли стана с нея, зачуди се той. Та тази млада дама бе вманиачена на тема катерене по водопади, дори когато температурата бе далеч под нулата.

Най-добре беше да последва съвета на Синд и да не приказва излишно.

Не е чак толкова зле, помисли си той. Все едно да висиш на лост и от време на време да се набираш.

Поне ледът бе здраво замръзнал и твърд. Нямаше опасност да се разтопи.

А и имаше на какво да стъпва и почива. Точно това правеше в момента.

— Как се нарича това? — извика Синд на няколко метра под него.

— Самоубийство — отвърна задъхано Стен.

Задържаше се с два от шиповете на своите котки — остриета от подсилена метална сплав с хоризонтални зъбци към пръстите.

Единият му крак внезапно застърга по леда и Стен увисна. Той се завъртя няколко пъти, докато се успокои и ориентира в обстановката, набра се отново, протегна ръка, залови се за една цепнатина и се закрепи с другия крак. Още половин метър нагоре.

Две вдишвания и отново на работа.

И отново. И отново.

Изведнъж ледът над него свърши и вече нямаше за какво да се задържа. Той се поколеба. Протегна ръка встрани. Към стърчащия скален издатък.

Скала? Нима водопадът бе свършил?

Да, най-сетне.

Стен се издърпа с благодарност на равната площадка и въздъхна. После се откачи от въжето и извика на Синд.

Първо изтегли раниците, завързани за въжето. Отново тежко дишане. „Не само остарявам, но и ставам немощен“ — помисли си с горчивина.

А сега бе ред на Синд. Почака — въпреки нетърпеливите й викове, — докато се възстанови напълно. Би преживял загубата на някоя раница, но…

Синд се закачи и извика:

— Никога не съм го правила.

— Всички момичета го казват.

Синд започна да се катери. Приплъзваше се ловко нагоре по ледопада, сякаш го бе тренирала цял живот. Нямаше и следа от задъхване.

— Не мислех, че и ти би могъл да го направиш — рече му горе.

— И това го казват момичетата.

Стен метна раницата на гърба си, помогна на Синд с нейната. Намираха се в покрайнините на замръзнало езеро. Навътре ледът се скриваше от мъгла.

Точно пред тях — на не повече от петдесет стъпки нагоре — се спускаше облак. Чудесно. Сега ще трябва да се катерят в мъгла.

Но Стен не бе преценил правилно — последната част от изкачването им отне едва четири минути.

Когато прекосиха облака, се озоваха в зимен рай. Пред тях се разкри малка долина. Храсталаци. Трева. Диви цветя.

— Проклет да съм — изруга учудено Стен. В единия край на долчинката бълбукаше горещо изворче, чиито води се вливаха в по-голяма река, достатъчно топла, за да разтапя леда. Ручейчето бе заобиколено от димящи локви, по краищата на които се бе образувал лед.

Стен си помисли, че тази картина почти заслужаваше мъчителното катерене.

Димящият ручей ги мамеше — но и двамата познаваха несменяемия ритуал: първо заслон, после огън, храна и накрая удоволствието. Убежището бе лесно — да свържат три комплекта от гъвкави пръчки, да ги пъхнат през платнището и палатката е разпъната. От съображения за сигурност засега я оставиха свалена. Огънят също не беше проблем — печката им беше от оборудването, използвано в „Богомолка“, не по-голяма от дланта на Стен. Но се захранваше с АМ2 и можеше да работи на максимална мощност цяла година, без да се налага презареждане. Стен я извади от раницата и я нагласи близо до палатката, между кръговете от камъчета, върху които бе поставил портативната скара. Храна? По този въпрос изпитваха колебания — мускулите им бяха в по-тежко състояние от пустеещите стомаси.

Или поне това бе претекстът.

— По дяволите колко студени са тези камъни.

— Разбира се, че са студени. Ела тук да се стоплиш.

Стен, гол, се спусна в езерцето до Синд.

— Какво има в манерката? — попита тя.

— На пръв поглед ще си помислиш, че съдържа някоя от онези освежителни соеви напитки, които туристите обичат да мъкнат в манерки. Но някакъв непрокопсаник е напълнил тази със стрег.

Стен отвъртя капачката и й подаде манерката.

— Имам още три в раницата.

— О, божичко! И аз съм взела две — отвърна тя. — Толкова по въпроса за природосъобразния живот. — Тя отпи.

Стен я разглеждаше с нескрит интерес.

— Те плуват!

— Много си наблюдателен. Чак сега ли го забеляза, след като от толкова време сме заедно? Заради това ли те направиха адмирал?

— Аха.

— На този човек разчитат за свалянето на Империята — въздъхна Синд. Тя се изтегна по гръб и се отблъсна от каменистото дъно, плувайки към центъра.

— Ей тук, в средата, почти можеш да плуваш.

— Тъй-тъй.

Стен не се интересуваше от плуването. Лежеше по гръб в плиткото езерце, близо до мястото, където горещата вода излизаше с бълбукане на повърхността. Годините на терзания и неволи сякаш напускаха тялото му през порите.

— Чувствам се, сякаш тялото ми е станало гумено — промърмори той.

— О, милият.

— Не съвсем. Ела тук, хитрушо.

— Наблюдателен, романтичен и ласкател до мозъка на костите. Сега какво?

— Ето какво… харесва ли ти? А сега малко по-надолу…

Синд изстена, когато Стен изви тяло. Той плъзна ръце нагоре, през гърдите й, улови я и я нагласи в седнало положение.

После никой от двамата нямаше какво да каже.

Така и никой не приготви вечеря.

Единствената светлина в целия свят бе от малка свещ, окачена под покрива, озаряваща червеникавите стени на палатката.

— Мислех си — произнесе мързеливо Синд — повече нищо да не правим тази нощ.

— Че аз нищо не съм предлагал.

— Тогава какво правиш?

— Ами… протягам се.

— Да бе. Повярвах ти.

— Някъде четох, че не е необходимо да се движиш. Достатъчно е да се съсредоточиш, да се концентрираш и… готово.

— Не ти вярвам.

— Аз никога не лъжа. Наричало се е тантрично или тентрично упражнение.

— Поне се опитваш на правилното място. Ей. Сега се движиш.

— Не. Ти се движиш.

— Не се движа. Може ли поне… да забавиш малко? Ей! Ако се опитваш да ме изпързаляш, внимавай сам да не се хлъзнеш!

Стен се надигна и духна свещта.

Нито Синд, нито Стен се събудиха на следващия ден преди късния следобед.

— Колко още ще чакаме, мистър Килгър?

— Минута. Час. Цял живот — произнесе Алекс с безразличие. — Разузнаването не е за нетърпеливите.

Марл, комуникационният техник, пристъпи неспокойно. Може би наистина беше нетърпелива или пък се чувстваше малко неудобно, притисната в кабинката на гравишейната между мускулестия и набит шотландец и един също толкова едър борски констабъл. Мястото бе още по-ограничено заради електронните прибори.

Но тя не каза нищо — Алекс я бе избрал като най-перспективен член от екипажа на „Бенингтън“ за шпионско обучение.

Килгър вече разполагаше с неколцина избраници от групата на Стен, плюс кадрите, подбрани от екипажа на „Виктори“ и обучени на Алтай. Но му трябваха още. Марл бе добра кандидатка, помисли си той. Беше във възраст, в която опитът вече започва да казва своето. И със солидно телосложение, не като хърбите, които Стен изглежда харесваше. Не че Килгър би си помислил да опита с нея нещо друго — за него романтичната връзка с подчинен бе толкова неетична, колкото да покани Кембъл в замъка за питие. Но можеше да я гледа.

Един прибор изщрака. Трепна игла. Запали се екранче. Гравишейната бе замаскиран мобилен локатор.

— Ей-йооо — провикна се доволно Килгър. — Видя ли к’во ти казах за търпението? Само свирни и ще дойда, момко. Както и очаквахме. Първи урок. Ако искаш да ставаш шпионка, моме, научи се да не спазваш плана. Вземеш ли да се притесняваш за часове и прочее, спукана ти работата. Освен туй глей да си непредсказуема. Няма по-добро оръжие от туй, да знайш. А тоз изпуща сигнали кат’ мишка с часовников механизъм.

Изведнъж всички прибори се върнаха към нулевите си стойности.

— Не е достатъчно бързо — обяви тъжно Килгър. — Бих казал трети етаж, отзад. Ти на к’во залагаш, Паин?

Полицаят включи предавателя си и се свърза с втория локатор.

— Така е.

— Аха — възкликна Килгър. — Както си и мислех. Човек до мозъка на костите. Друг урок. Когато разчиташ на оперативни агенти, нивга не използвай свои хора, ако можеш да наемеш местни. Те са по-трудни за разкриване.

— А и няма да ги съжаляваш, ако ги заловят — кимна кандидатката.

— Учиш се, учиш — обяви доволно Килгър.

Агентът, използващ кодовото име Хони, тъкмо поставяше гел върху косата си, когато вратата рухна. Той подскочи пред огледалото.

— Помощ! Полиция!

— Откажи се! — изръмжа борът. — Аз съм полицията. — Той вдигна значката си.

— Кой си ти? Този кой е? Какво искате?

Килгър не го слушаше.

— Констабъл Паин — заговори той нехайно. — Ще вдигна таз врата и ще я подпра на входа, че искам да си побъбря малко с тоз млад мъж.

Полицаят кимна и излезе.

— Нямате право да… — заговори мъжът.

— Шшт — скастри го Алекс. — Слушай сега. Бас държа, че ще се оплаква от липса на юрисдикция.

— Искам да видя заповед — настоя твърдо мъжът.

— Ня’а заповед — заяви му спокойно Алекс. — Не си арестуван. Няма и сведения таз нощ в района да е имало полицейска акция.

Хони пребледня, но бързо се съвзе.

— Тъй — кимна Алекс. — Това е цената да шпионстваш. Но ти не си от вчера в тоз бизнес, нали, сер Хони? Опитен си, мда. Макар че, да ти призная, вие, момчета от Вътрешна сигурност не сте достойни да триете задниците на най-младия чирак от „Богомолка“. И това не е предразсъдък. Нее. Нека сега ти кажа къде си. В средата на голямо, голямо блато, приятелче. Не ме гледай тъй, ами сядай.

Хони последва съвета му и седна. Империята по принцип шпионираше не само своите врагове, но и приятелите и съюзниците си. Както бе правила и всяка друга силна власт в историята на света. А след като Вътрешна сигурност замени „Богомолка“, параноята на Императора само нарасна.

Сър Хони беше старши агент от ВС, което не беше кой знае колко впечатляващо, като се има предвид, че самият отдел бе новодошъл в света на шпионажа и пострадал от решението на Императора и на Пойндекс да не се приемат никакви членове от „Богомолка“.

Хони пребиваваше от известно време в съзвездието Лупус, работейки под прикритието на купувач и износител на местни произведения. Дори самото прикритие не беше кой знае колко оригинално.

Контраразузнаването на борите естествено бе в течение на повишения интерес. Също както тяхното Външно бюро шпионираше всеки. Повечето агенти, които Хони използваше, бяха бори, а дори да имаше хора, предпочиташе да са местни. Само началниците им идваха отвън — груба грешка, по преценка на Килгър. Шефът на местната операция трябваше също да е бор, а неговият началник да действа на сигурно зад стените на посолството.

Но Императорът не вярваше на никого, нито Пойндекс. В съзвездието Лупус имперското посолство бе убежище на некадърници и службогонци.

Местните агенти докладваха на Хони. Предаванията и пратките им естествено се следяха, прихващаха, копираха и после връщаха на първоначалното си място. Единственото, на което борите все още не бяха сложили ръка, бе самият Хони. Не че полагаха големи усилия да го открият — технически погледнато. Империята и борите бяха все още съюзници, макар че Императорът се отнасяше с подозрение към съзвездието Лупус, също както и към всеки, който някога е бил в контакт със Стен.

На Килгър му бяха нужни само няколко часа в централата на борското разузнаване, за да проследи начина на действие на имперските шпиони и да установи програмата им. Докладите се изпращаха на ден X, когато шпионинът имаше какво да съобщи. Отговорите пристигаха в ден Y, на място Z, различно от мястото на оставяне на доклада, колкото имперските шпиони да си мислят, че спазват правилата на играта.

А сега да открие шефа. Килгър оперираше според аксиомата, че какъвто слугата, такъв и господарят. Едно широкообхватно проследяване на ефира доведе до засичането на излъчвания, насочени към известна имперска база в покрайнините на Вълчите светове. Емисии, които бяха уловени, записани и разшифровани.

Което отведе Килгър в апартамента на Хони.

— И тъй — приключи Килгър, — тъй кат’ докладът ти за скиторещи из Вълчите светове имперски моряци е стигнал до предназначението си, твоят господар ще се разтревожи. Ще иска по-подробен доклад, нъл тъй?

— Искате да стана двоен агент?

— Не. Искам много малко. Една чашка, късче пушена сьомга, не по-голямо от твоето его. Не ме интересува за к’во шпионираш, за злато или за знамето, или си имаш твои причини. Сега ще работиш за Алекс Килгър.

— Няма да стане — възрази Хони. — Не смятам да преминавам на страната на предатели. Нито да прикривам теб и Стен. Сигурно искаш да седя тук и да пращам съобщения, че този загубен район е верен на 152 процента на Императора и че никой не е виждал Стен, никой не е чувал за него и са готови да плюят на гроба му, ако се появи.

— Два въпроса, друже. Първо, не искам да лъжеш за Вълчите светове. Напротив. Ще казваш, че ти трябват повече агенти. Нека пратят отряд, ако щат и взвод, да пратят толкоз, че да не можеш ги изброи. Второ, ще помагаш на мен. Ще ме слушаш и ще правиш точно каквото ти казвам. Разбрано? Или още не ми вярваш? Мистър Паин, ще дойдеш ли? Можеш да вземеш тоз момък с теб. Друг път пак ще си поговорим с него.

След което уловиха сър Хони за лакътя и го отведоха доста грубичко.

— Дали ще играе с нас? — попита Марл.

— О, да — отвърна Алекс, докато насочваше гравишейната към мястото, където се бе разположила неговата група. — Ще поседи в килията увесил нос и замислен над необещаващото бъдеще и кат’ му дойде акълът, ще заиграе. Шпионите, дето се провалят, рано или късно се хващат на въдицата. За по-сигурно борите ще му пуснат записи на хора, дето викат, сякаш ги одират живи или ги карат да слушат политически речи. Виждаш ли, Марл, това също е полезен урок. Първо ти показах колко е хубаво да си търпелива. Сега, кажи ми, малката, ти вярваща ли си?

— Не, сър. Но семейството ми беше.

— Тогаз притчата ще ти се понрави. Виждаш ли, имало един човек. Не бил беден, нито пък богат. Но живеел в скапана къща и нямал мангизи да си вземе по-голяма. Един ден чул за един мъдрец. Много, мноого мъдър. И решил да се посъветва с него. Чакало го доста път, но нашият човек се изкатерил на планината и рекъл: „О, велики човече, какво да сторя? Къщата ми е скапана и не мога да я търпя.“

А мъдрецът отвърнал: „Имаш ли крава?“

„Крава?“

„Мда, крава.“

„Имам кафява херфордска.“

„Вкарай я в къщата.“

Мъдрецът отказал да каже повече, колкото и мъжът да му се молил и плакал. Накрая се върнал, па като помислил за цялата мъка по пътешествието, взел, та вкарал кравата да спи при него. И къщата му станала още по-вмирисана. След време не можел повече да търпи и пак се отправил на път към мъдреца. Намерил го и му се оплакал. А мъдрецът помислил малко и рекъл: „Имаш ли коза?“

„Коза?“

„Аха, коза.“

„Имам коза.“

„Вкарай и нея в къщата“.

Тоз път мъдрецът отказал да каже нещо повече. И тъй човекът се върнал, помислил, помислил, та вкарал и козата в къщата. И сега вече съвсем не можел да я понася, щот станало много тясно. Та взел и отново се върнал при онзи мъдрец да му поиска помощ и рекъл — имах скапана къща, а сега с таз крава и козата стана съвсем нетърпимо. А мъдрецът му рекъл:

„Имаш ли кокошки?“

„Кокошки?“

„Аха, кокошки“.

„Мда, имам кокошки“.

„Вкарай ги в къщата. Ако имаш патици, гъски, прасета, вкарай също и тях“. И колкото и да му се молил мъжът, мъдрецът не рекъл нищо повече. Тогаз мъжът се върнал у дома и пуснал вътре всичките си животни. И станало не само по-лошо, а съвсем нетърпимо. Толкова било тясно, че нямало място за него. Тръгнал той на път и намерил мъдреца.

„Не мога да понасям повече! — рекъл му. — Къщата ми е толкоз натъпкана с животни, че няма място за мен. Помогни ми най-сетне!“

А мъдрецът отвърнал:

„Иди у дома и изкарай всичките животни навън.“

И това било всичко.

А мъжът се върнал у дома, извел животните и знаеш ли какво открил?

— Че все още има скапана къща?

— Но поне не е пълна с животински фъшкии!

Марл го гледа доста дълго. Беше я предупредил.

Трябваше да го очаква. Но…

— Какво общо има това с търпението?

— Слуша ме внимателно, нали?

Синд бе първата, която забеляза гравишейната, докато се снижаваше към черния път пред тях.

— Свърши, нали? — попита натъжено Стен.

— Аха. И без това беше време да се прибираме, след като ни свършиха запасите от стрег. Но все още имаме три консерви с пастет от аншоа в неприкосновения запас. Можем да останем още седмица. Сега обаче ще трябва да обясняваме на всички защо сме изгорели на места, където никой не хваща тен, докато се катери по скали.

— Ще обясним, че сме се учили да караме ски голи. Но по-добре да не ни питат.

Стен придоби сериозен вид.

— Благодаря, Синд. Пет дни, а ми се иска да имахме още пет пъти по пет. Това ще е нещо, което ще помня през идните седмици. Когато нещата загрубеят, хубаво е да знаеш, че не всичко на този свят е лудост.

Вместо отговор тя го целуна.

Стен я притисна към себе си. Докато гравишейната се приземяваше, на никой от двамата не му хрумна, че може да им се случи отново.

Очакваха само Алекс. Но на предната седалка до него се бе настанила Айда. Беше още по-дебела от последния път, когато Стен я бе виждал, и шарената й рокля изглеждаше по-скъпа. Очевидно нейното семейство все още стъпваше здраво на краката си, след като я бяха оставили да бъде техен вожд — войвода.

Макар че беше дебела, тя скочи от гравишейната с необичайната лекота, която помнеха от годините в „Богомолка“.

— Гледам и двамата сте потъмнели — бяха първите й думи. Тя огледа Синд от глава до пети. — Значи ти си неговата.

— Не зная — отвърна Синд. — Какво е „неговата“?

Стен побърза да се намеси:

— Айда, откога се месиш в живота ми?

— Винаги съм го правила, глупако. Но не беше достатъчно умен да го разбереш.

— Брей.

— Изглежда свястно момиче — продължи Айда. — Бива я за компания. Мъжът не бива да спи сам. Нито пък жената.

— Май станахме твърде сантиментални — обади се Килгър. — Ще взема да се просълзя, докато летим назад.

Айда се подсмихна на забележката на Килгър.

— Като оставим настрана приветствията — рече тя, — дали да не се махнем от този проклет сняг и да идем някъде на топло, където да поговорим?

Четиримата се качиха и Килгър насочи гравишейната обратно към замъка на Ото, където се бе настанил Стен. Айда — която естествено не предложи да седне отзад и да пусне Стен на предната седалка — се обърна и го погледна.

— И така. Май дойде време да се сложи край на глупостите с Императора?

— Хващаш бика за рогата, а? — попита Стен.

— Когато ножът опре до кокал. На ромите отдавна им е писнало с всички тези закони и същества с техни граници, които водят войни заради някаква отрепка, величаеща се като император. Поне преди го смятаха за някой, дето е с разсъдъка си. Но ние, ромите, знаем добре, че не можеш да служиш на свободата със закони и огради. Неведнъж сме го обсъждали на племенни сборища. Тази империя вече ни отесня. Време е да хващаме пътя.

— Накъде?

— Отвъд — тя махна с ръка към тавана. — Отвъд Империята, отвъд границите, до които се простира. Където ще потърсим богатства и същества, които дори не можем да си представим. В тази малка империя вече трудно се диша.

Стен внезапно бе споходен от видението на вихрещи се, непознати галактики и системи, които шепнат примамливи слова, вместо тази безкрайна поредица от войни и кланета. Отвъд. Това привлече душата му като магнит.

— Ще натоварим на корабите най-ценните си стоки и притежания, ще ги заредим, ще вземем и шлепове с допълнително гориво и ще се отправим на еднопосочно пътешествие — продължаваше Айда. — Разказват, че някои войводи вече са убедили племената си да го сторят и наистина в съвета има доста опразнени места. В края на краищата нали се твърди, че ние, ромите, не сме от човешките светове.

Тя поклати глава и се върна към по-непосредствени въпроси.

— Но това е за по-нататък, след като убием негодника, дето се самоопределя за император. Ето какво е положението при нас ромите, Стен. Дойдохме да служим на звездата на свободата. Което, поне за момента, означава на теб и твоите съюзници. Ако нещата се променят, ще обмислим наново позицията си.

— Благодаря ви — отвърна Стен. — Приемам.

— Освен туй — обади се Килгър, без да откъсва поглед от пейзажа пред него, — получихме сведения от Уайлд. Той предлага да кацне, но аз му рекох засега да стои на орбита. Не знам дали да не избързаме с преговорите с краля на контрабандистите.

— Ще пратим някой от борите да го вземе с неговия кораб. После ще се съберем да обсъдим тактиката.

Той се облегна назад в креслото.

Силите на бунтовниците се множаха.

— Имам нещо, което бих си позволил да определя като план — поде Стен. — Или поне зародиш на план.

Седемте същества, които го слушаха, изглеждаха като джуджета в огромната банкетна зала на Ото, която спокойно можеше да побере две хиляди бори.

Залата би задоволила и най-критичните викинги в представите им за Валхала, въпреки че покривът не бе изработен от бойни щитове и наблизо нямаше кози с издути вимета. Полупрозрачният покрив бе покрит с наскоро навалелия сняг. Четири огромни камини, които изглеждаха, сякаш могат да приберат такткораби, всъщност бяха приютили трепкащи светлини, а захранваните с АМ2 радиатори отзад изпускаха истинска топлина.

Дебели килими покриваха застлания с плочи под, по стените висяха различни военни трофеи. Мебелите — дълги маси и пейки — изглеждаха масивни като всичко останало в залата. Абсолютно необходими, когато ставаше въпрос за разпалени сборища на борите.

Това беше предварителна среща за очертаване на бъдещата стратегия и като такава бе напълно лишена от алкохолни напитки (макар че Ото доста често поглеждаше замислено към неговия огромен ловджийски рог за стрег и буренцето със същата отровна смес, поставено на една съседна маса). Присъстваха Фрестън, който представляваше малката армия на Стен, Айда, Уайлд, от когото се очакваше да запознае останалите контрабандисти с плановете на Стен; Ото, вече освободил поста Главатар на борския съвет, за да служи като наемен войник под предводителството на Стен; Килгър и Синд, както и съветничката на Стен, Рюкор. Никой, с изключение на Синд и Алекс, не знаеше за сър Еку и че манабийците вече бяха част от конспиративната сила, решила да свали Императора. Рюкор щеше да докладва каквото сметне за нужно на Еку, който бе на Сейличи и трябваше да остане в тайна, че е обвързан със Стен.

— Ето какво трябва да направим и простете, ако ви прозвучи твърде праволинейно. Досега държахме Империята в положение на догонващ. Хубаво ще е да задържим това положение колкото се може по-дълго, защото в мига, когато забавим темпото, ще бъдем смазани като буболечки. Ще нанасяме удари по Императора при всяка възможност, която ни се удаде. Копелдакът е твърде хитър и разполага с умни хора, които да работят за него. Ето защо ще го нападаме там, където не очаква.

— Като в Кей Би Ен Ес О — кимна одобрително Ото.

— Именно. Всеки от вас, който се досети за подобна цел, се чувства поканен да я сподели с нас. Освен това бих искал да нанесем и удари, които ще изложат нашия Император. Ако например някой от вас знае кой е неговият доставчик на тоалетна хартия, това би било интересна идея. Едва ли ще успеем да му нанесем решителен удар, но е достатъчно да повтаряме отново и отново с надеждата да го съборим, след което да го блъскаме, докато е на земята. Трябва да се постараем щетите, които нанасяме, да стават достояние на колкото се може по-голяма част от обществото. Ще се придържам към примитивното сравнение с ръкопашен бой — искаме да се разхожда пред хората облян в кръв, с подути устни и насинено око. Ако успеем да го изкараме извън нерви, толкова по-добре. Не мисля, че ще го допусне, но не пречи да опитаме. Когато нанасяме удари, мислете и за въздействието, което ще имат върху нашите съюзници. Например, вече разполагаме с два хонджойски кораба. Повярвайте ми, участието им ще се оцени високо на техните родни светове. Ако имаме късмет, може да подтикнем хонджойците да обявят на всеослушание, че се присъединяват към нас, но трябва да ги убедим, че Императорът е обречен. Рюкор работи над това, както и над цялата ни пропагандна кампания, към която ще се върна след минутка. — Стен млъкна, пое си дъх и отпи от чашата с чай. — Вторият ни приоритет ще е АМ2. Ще я крадем, унищожаваме, отклоняваме доставките. Опирам се на презумпцията, че Императорът е единственият, който знае откъде идва, или как се произвежда — ако е синтетична. Добре. Ще се намесим и в тази работа. Ще сложим ръка на всички доставки на АМ2, до които се доберем, и ще раздаваме на нашите съюзници. Ще се върна към това по-късно.

Килгър поема разузнаването. Така че всичко, което узнаете за АМ2, ще предавате на него. Същото се отнася и за самия Император. Всякакви сведения за него, приятелките или приятелите му, за домашните любимци, романтични преживявания, тайни от миналото… всичко, всичко и всичко. Това е критичната част на цялата кампания и не бива никой да знае, че съставяме подробно досие на Императора. Така че избягвайте да държите сведенията си в писмен вид. И не забравяйте — нашата крайна цел е самият Император. Ако можем, трябва да го заловим и да се опитаме да го убедим да види светлината. Но по-вероятно ще трябва да го убием. Това, разбира се, при пълна секретност.

— Стен? — обади се Фрестън.

— Слушам.

— В момента Императорът е на Първичен свят. В няколкото случая, когато е напускал планетата, това обикновено е ставало, без да се прокламира пред обществеността. Нали не греша, сър?

— Тъй-тъй — потвърди Алекс. — Онзи момък здравата се е залостил в проклетия си замък. Истинска крепост, дето едва ли лесно се превзема.

— Съгласен. Трябва да го прогоним на открито.

— Ами успех — рече насмешливо Уайлд. — Само че той не е станал това, което е, само защото е правил каквото другите искат от него.

— Въпреки това ще се опитаме. Трябва да го изкараме някъде, където да го заловим. Озове ли се на открито, ще е по-лесен за удряне.

— Съгласна — кимна Айда. — Само ако ми кажете как точно ще накарате Императора да излезе от хубавата си уютна черупка.

— Рюкор?

— Ще стане, ако успеем да го унижим и засрамим — обади се Рюкор. — Първо вашите благородни същества ще нагласят сцената. Ще направят така, че силите му да станат за посмешище. Ще изкарат генералите и адмиралите му некомпетентни. Всеки път, когато спечелите някоя битка, медиите ще я отразят. Новината ще се разпространява на две нива. Първото е откритото. Ще трябва да кажем истината, дори ако е болезнена. Ако имаме късмет, Императорът ще играе по нашата свирка, дори когато се опитва да използва своята пропагандна машина. Една от малкото слабости, които е проявявал през годините, е постоянно нарастващото му его. Ако някой го подлага на съмнение, погледнете глупостите, които свърши в Алтайския куп. Егоманиаците, също като властолюбците, никога не се задоволяват с постигнатото. Да се надяваме, че хората на Императора ще прераздуват успехите му. Тази методика се нарича Голямата лъжа и се смята, че ако прибягваш до нея, слушателите могат да подлагат на съмнение размерите, но не и същината. Това може да е вярно, ала не и в случаите, когато участниците в този процес са подлагани на стриктен контрол. Всеки път, когато надуят фанфарите за поредната неистина, някой ще ги изобличи — използвайки в противовес само истини. Така в края на краищата цялата информация, свързана със създателите на Голямата лъжа, ще се подлага на съмнение и ще се отхвърля — точно каквото искаме да направим с Императора. Но нашата страна трябва да казва само истината.

— Което малко ме плаши — рече Алекс.

— Не се тревожете, мистър Килгър. Тези неща важат само за бялата пропаганда — историите, произтичащи от нашата страна. Сивата и черната… при тях все още ще трябва да се опитваме да надлъжем самия Император.

— Не знам дали ще може, ама съм готов да опитам.

— Та за черната пропаганда — продължи Рюкор, — за която спомена одеве и Стен. Ще се заемем с разпространяването на ужасяващи слухове. Ще твърдим, че императорът въобще не се е завръщал. Ако успеем да го накараме да напусне Аръндел и да присъства на някоя битка, ще пуснем слуха, че е загинал по време на битката. Ще разказваме също, че е умопобъркан, че е недъгав. Ще се опитаме да играем с най-лошите човешки страхове.

— Това са дреболии — подхвърли Ото. — Императорът е боец. Не го е страх от слухове, разпространявани по задните улички.

— Дреболии са — съгласи се Рюкор. — Нека ти кажа една шега, Ото. Знаеш ли каква е разликата между стария Император, новия и Тайния съвет?

— Не зная.

— Ако по някакъв начин тримата се съберат в превозно средство, което закъса, реакциите им ще бъдат следните: Съветът ще нареди да застрелят отговорните за това и да пратят екипажа в изгнание, а на тяхно място да доведат други. Старият император ще поиска да се разследва случаят и после най-компетентният екипаж ще получи повишение и заповед да продължи пътуването. Новият ще дръпне завесите и ще се преструва, че превозното средство продължава да се движи.

Ото поклати замислено глава, после внезапно избухна в смях.

— Права си, Рюкор, дреболиите също са важни.

— Чакайте малко — обади се Синд. — Смисълът на тази история не е ли да се накарат съществата да мислят за старите и новите неща? Което подлага под съмнение цялата Епоха на величията, вярата във Вечния император?

— Така де. Постигнем ли веднъж това мислено разделение, дребните слухове и приказките от задните улички ще се превърнат в единствената истина. И още нещо — мисля, че за нас ще е от полза да се позанимаем с този Култ към Императора, който така полугласно се окуражава. Когато имаш две същества, убедени, че нематериалното съществува и може да въздейства на материалното, можеш да накараш едното да обяви другото за еретик. Вероятно дори би могъл да го убедиш, че новият бог е всъщност антибог. Съществата, особено хората, са готови да вярват в най-невероятни идеи и да извършват още по-невероятни действия в името на бога, когото сами са създали и на комуто са решили да се прекланят. Но аз съм дотук.

— Ни най-малко — погледна я Стен. — Ти описа доста точно една изгодна за нас кампания. Аз бях готов само с предварителния план. Тъкмо затова ви събрах тук — за да чуя идеите и предложенията ви, дори да ви се струват налудничави.

— Процес — надигна глава Килгър, — който ще се подобри далеч повече, ако го полеем с алкохол. Или стрег. Шефе, защо не пийнеш нещо?

Стен поклати глава.

— Не, благодаря. Някой трябва да кара. — Започваше да си дава сметка, че сред многото несгоди на това да си този, в когото се вглеждат всички, бе и това да запазваш трезва мисъл.

В края на краищата пиха само Ото, Килгър и Фрестън, като последният се отказа след първата чаша.

Ото изгледа участниците един по един и изръмжа.

— Чудесно. Направо страхотно. В името на брадата на майка ми, май съдбата ме е събрала с жалка групичка синьочорапковци.

И той пресуши на един дъх големия рог, след което го напълни отново, твърдо решен лично да се справи със срамния факт.

Съвещанието продължи почти до зори. Беше доста продуктивно и накрая целите бяха ясно определени.

Присъстващите се разотидоха, прозявайки се, към своите помещения, но само след няколко часа щяха да станат отново, за да се заемат със задълженията си.

Синд се завъртя и улови погледа на Ото. Той кимна, досещайки се какво ще поиска. После напълни рога си и я погледна с вдигнати вежди. Синд също кимна и Ото напълни един рог за нея.

— Кога ще се съберем? — попита Синд.

— Вече се чух със старейшините. Чакаха да свърши съвещанието.

— Значи скоро — рече Синд. — Знаеш ли какво да кажеш?

Ото смръщи чело и големите му зъби се оголиха. Той изръмжа. За всеки, който не познаваше борите, това би изглеждало като заплаха, или най-малкото началото на канибалиска атака. Но Синд знаеше, че е само усмивка.

— В името на Сарла и Лараз, разбира се, че зная. Но не това планирах да стане. Подбрал съм думите внимателно и ако трябва, ще си подрежа брадата, за да накарам старейшините да се вслушат в тях.

Подрязването на брадата бе способ, който борите използваха, за да поставят някой въпрос на спешно гласуване, но в случай че вотът бъде даден срещу неговия вносител, наказанието щеше да е незабавното му разчленяване.

— Да, сега вече зная кои са правилните думи — повтори Ото. — Ще информирам старейшините и ще се срещнем още тази вечер. Предупреди Стен и останалите след стъмване да не излизат от стаите си. Не искам да ги поставям в неудобно положение, но това е дело, което може да се свърши само от нашите хора. Борите трябва да разберат, че повече не може да живеят както досега.

И това бе всичко, което Ото каза на Синд.

Привечер първите бори започнаха да пристигат — поединично и на групички. По-точната фраза щеше да е „нижеха се“, но тя едва ли е подходяща за стихии като цунамито. Синд бе една от малкото човеци — всичките жители на звездния куп Лупус и с високи постове в борската армия, — на които бе разрешено да участват. И тя, като всички останали, носеше пълна бойна униформа.

Ото бе наредил да подредят големите маси като за банкет, а на страничните подноси имаше закуски и напитки за закъснелите. Всичко трябваше да е предварително нарязано, тъй като една борска политическа дискусия не се нуждаеше от допълнително окуражаване от присъствието на хладни оръжия.

На стратегически места бяха поставени големи бурета със стрег. Което всъщност означаваше на ръка разстояние.

Когато се смрачи, определиха и въпроса, подлежащ на дискусия: трябва ли борите да се обявят открито срещу Империята? И ако е така, трябва ли да прокламират независимост и да се включат във войната — или само да стоят настрана, подкрепяйки Стен морално.

Тема, която почти незабавно предизвика оживени обсъждания. Въпреки привидно жестоките си маниери борите не бяха глуповати — и факти като размера на имперския флот, съществуването на планетоубийци и вероятната готовност на императора да ги използва срещу тях караха козината им да настръхва.

Дори най-великият воин има своя другарка в живота и отрочета, при които би искал един ден да се завърне, при това с победа в ръка.

Докъм среднощ бяха обсъдени няколко по-важни въпроса:

Дали е разумно борите да се забъркват в кауза, начело на която стои човешко същество.

Дали Алекс Килгър в действителност е бор (последното бе подкрепено от всички).

Най-успешният начин да се размрази замръзнал задник.

Дали, ако гласуването за война срещу Императора пропадне, трябва да обявят война на някого другиго, тъй като най-младите воини вече горяха от нетърпение.

Дали на полуостров У’лиу все още има див стрег.

Дали на полуостров У’лиу кълве повече, отколкото в залива К’лони, в случай че не откриеш никакъв стрег там.

Дали проблемът с Вечния император няма да се разреши, ако неколцина избрани воини сред борите го призоват на личен двубой до смърт.

Бяха строшени шест маси, две в главите на бори. Дванайсет воини бяха откарани в болница. Синд потъркваше насиненото си око и натъртената длан след един оживен диспут. Бяха заявени пет многообещаващи дуела. Седем воини бяха изхвърлени през прозореца на снега, където да изтрезнеят.

А борите едва започваха — това бе първото голямо обсъждане от няколко години насам и щеше да мине поне седмица, преди да приключи, стига да не се свърши стрегът и да останат воини, които да дискутират.

Поне със стрег Ото разполагаше достатъчно.

Старейшините на няколко пъти безуспешно се бяха опитвали да насочат „диалога“ към него. Ото изчакваше Ив’р да приключи с разпалената тирада, готова да прерасне в ръкопашен бой с всеки потенциален опонент, обсъждаща несравнимите качества на обикновения бор спрямо имперския гвардеец, независимо от численото преимущество на противника. Ив’р, стар приятел на Ото от далечни времена, забеляза начина, по който той ровичка из брадата си, и веднага се досети какво е готов да стори. Ето защо скочи от масата и призова присъстващите към ред.

За целта се наложи да хвърли в несвяст още един бор, който тъкмо описваше с цяло гърло късобрадието на Ив’ровата майка, и едва след това си позволи да седне. Настъпи неочаквана тишина.

Ото заговори. Живеем в опасни времена, каза той. Империята подхвана кървави дела, а нейният предводител е безбрад разбойник. Борите трябва да отвърнат на тази заплаха по нов начин или да се подготвят за унищожение. Ото им припомни как бяха преследвали до пълно изтребване своя древен враг, стрегите, говори им за пророчествата на таламейнците, за джанските мечоносци и за времената, преди Стен да се появи на Вълчите светове. Сега — каза той — е дошло време да се избира. И изборът може да е само един.

— Оставям на вас да решите — провикна се той и гласът му ечеше чак до тавана. — Но за мен пътят е един. Защото другият означава отново да побегнем по леда от стрегите.

Това постави нещата в съвсем ясна светлина. Борите щяха да се обявят в подкрепа на Стен.

Ив’р се провикна над всеобщата глъчка:

— Тогава нека посочим водач. Нека най-великият от всички воини ни предвожда в тази битка.

Пълен хаос. Имаше такива, които бяха съгласни, други, които не бяха, страхувайки се от тирания — макар че избирането на военновременен водач бе стара борска традиция. Най-гръмогласни естествено бяха тези, които вярваха, че са единствените достойни кандидати за поста.

Ив’р започна да припява:

— Ото! Ото! Ото!

Постепенно и други подхванаха припева.

Гласът на Ото достигна до свръхзвуков тътнеж — и накара другите да млъкнат.

— Не!

Това предизвика поредната мъртвешка тишина.

— Стар съм — поде той.

Викове на съгласие и несъгласие. Ото не им обръщаше внимание.

— Готов съм да помагам, но не забравяйте, че аз съм в тъмната зима на своя живот, а битката може да продължи години. Готов съм да взема участие в предстоящия конфликт, но само като редови воин. Най-много като водач на подразделение. Вече ви казах, че трябва да отвърнем по нов начин на тази заплаха. Трябва ни някой, който може да гледа далеч извън просторите на съзвездието, да вижда кое е най-доброто и да внушава мислите си на старейшините.

Ото се покатери на масата, надигна рога със стрег, изля по-голямата част от съдържанието на гърдите си, изпръхтя и забоде пръст към масата.

— Тя.

Имаше предвид, разбира се, Синд.

Настъпи продължителна тишина, последвана от още по-голяма глъчка.

Синд — след като се възстанови от изненадата — се опита да възрази. Каза, че е човек. Че е още млада, че не е готова за подобна чест. Че е…

Каквото и да каза — остана нечуто в шумотевицата. И дискусията продължи.

Призори противоречията най-сетне бяха уредени. Спечелиха тези, които бяха все още в съзнание и познаваха добре качествата на Синд, както и бяха заинтригувани от възможностите на един човек да предвожда борите. Залата приличаше на бойно поле след края на битката.

Синд щеше да е техният глас.

Тя отиде да събуди Стен, чудейки се как ли ще приеме вестта.

Стен, разбира се, беше доволен. Първо, защото борите бяха решили да го подкрепят, и второ, че бяха избрали един толкова талантлив и способен водач. Освен това му се стори смешно, че има за партньор в леглото вожд на бори. Макар че побърза да я посъветва да се опита да си отгледа брада.

Алекс Килгър също не спа тази нощ. Малко преди зазоряване той се озова отвън, в една от бойниците на крепостта. Един от часовоите го забеляза и понечи да вдигне тревога, но го позна и го остави на мислите му.

Бурята бе утихнала и в небето блещукаха студени звезди.

Килгър вдигна глава и очите му проникнаха отвъд Вълчите светове, далече в междузвездния космос, към онази неразличима оттук галактика, където се намираше неговото слънце и родната му планета.

Единбург, където той бе лорд Килгър от Килгър, със замъци, поземлени владения и фабрики. Свят със силна гравитация, на който се раждаха и умираха сурови мъже и жени.

Свят, за който Алекс, кой знае защо, неочаквано си помисли, че може би никога вече няма да види.

„И кво толкоз — рече си той. — Когато се хващаш на имперската служба, ясно е, че тя ще те докара до гроба, както стана с брат Кенет. Или, най-малкото, ще те направи инвалид. Тъй, тъй. Като брат Малкълм? Единственото, дето ще те мъчи, е ако не доживееш да видиш с очите си гроба на императора. И нима би предпочел да си умреш в леглото, сгърчен от старост?“ Той потрепери при тази мисъл, макар да не му беше студено.

Сетне се обърна и влезе вътре.

„Ако ще се мре тоз път — мина му накрая, — тъй да е. А междувременно ще трябва да се свърши с таз война.“

11.

На Дюсейбъл оставаше една И-година до четиригодишните избори. Борбата се водеше за канцеларията на тайрен и за две трети от местата в Съвета на солоните.

Навсякъде из тази голяма, гъсто населена планета — индустриален и политически център на системата Кайренес — приближаващите избори бяха обект на разпалени дискусии. Дори голямата новина за преследването на имперския предател Стен бе заровена под лавината от спекулации и предположения в медиите.

Всеки един — от простия каналджия до индустриалния барон — проверяваше накъде духат политическите ветрове. Родители обсъждаха на масата перспективите на тайрен Уолш и солон Кенна. Момчета и момичета разнасяха пликове с подкупи на ченгетата. Местни босове пресмятаха гласовете, които са обещали. Корумпирани чиновници прелистваха регистрите на починалите. Дори децата бяха наети в тази невъобразима надпревара.

Политиката, както често казваше Вечният император, е голям бизнес. На Дюсейбъл тя бе единственият бизнес.

Протекцията е оста, около която се върти този свят. Почти невероятно бе на Дюсейбъл да има същество, което да не зависи от нея. Ченгетата се отчитаха пред началниците на участъци за прибирането на заделените средства, бизнесмени подкупваха чиновници, за да получат лиценз, профсъюзи търгуваха с влияние. Дори миячите на чинии продаваха гласовете си, за да припечелят нещичко. Някои от тях трябваше да плащат рушвети, за да продължат да мият.

Накратко Дюсейбъл беше най-корумпираната планета в цялата Империя. Но по свой начин системата работеше. Всеки гражданин, сполучил да подкрепи правилния състезателен кон, си осигуряваше шанса за щастлив живот. Само неудачниците заговорничеха и се опитваха да свалят „алчните чакали“.

Когато Императорът осъществи своето забавено и причудливо завръщане от гроба, тъкмо изборите на Дюсейбъл му бяха осигурили първата голяма крачка към трона. И оттогава той неведнъж им бе изплащал дължимото.

Така например Уолш и Кенна държаха сегашното си изтъкнато положение на политическата хитрост на Императора. Той бе откраднал изборите от тайрен Йелад — престъпен бос с три десетилетия опит в изборните измами.

Но Императорът бе страстен почитател на този древен закон на политиката: „Този, който е бил с мен преди Чикаго…“ И никога не забравяше да върне услугата с щедра ръка.

На този фон солон Кенна бе уверен в успеха си. Държеше се така, сякаш големият ден е след седмица, а не след година. А и съветниците му все повтаряха, че изборите са им вързани в кърпа. Те посочваха, че на Дюсейбъл никога не е имало подобен просперитет. Орбитите пред големия космопорт бяха задръстени от кораби. Заводите работеха на двайсет и четири часови смени. БНИР (Брутният Национален Индекс на Рушветите) бе достигнал рекордни нива.

АМ2 бе не само в изобилие и евтина, но Вечният император бе подарил на системата чисто ново депо — за да обслужва два съседни сектора на Империята.

Ала Кенна не бързаше да се успокоява. Като президент на Съвета на солоните и предводител на силите, подкрепящи тайрен Уолш, той имаше много да губи в случай на погрешна преценка. Всъщност можеше да изгуби всичко. Кенна нямаше намерение да повтаря най-грубата грешка на тайрен Йелад — свръхувереност.

Когато дойде време за първата голяма реч, той се подготви внимателно.

Като начало подбра приятелски настроена публика — кайренското подразделение на големия корабен профсъюз, известно с инициалите СДТ. Съюзът бе една от главните бази на Кенна още от времето, когато бе новобранец в Съвета на солоните. Винаги можеше да разчита на работниците от корабостроителниците, било за да гласуват за него, или да обявят неочаквана стачка, или дори като силни ръце при схватка с някой съперник.

Второ, зарови дълбоко пръсти в своята лична хазна, за да осигури развлечението. Щеше да има триста маси с освежителни, поскърцващи под тонове храна. Други сто щяха да служат като безплатни барове. Бе издигната централна сцена, на която от зори до мрак се редуваха комедианти, певци и танцьори, развличащи тълпите. По краищата бяха подредени петдесет големи шатри, натъпкани с отряди патриотично настроени момчета и момичета, събрани тук да дадат всичко, на което са способни, за просперитета на Дюсейбъл.

Накрая той си позволи един лек натиск върху Императора, за да му подсигури нужните аргументи за речта. И Вечният император, както съобщи със задоволство Кенна на своите съюзници, докато се качваше на сцената, за да се обърне към членовете на СДТ, се отзова с повече, отколкото можеше да се надява.

Възторжените възгласи, с които бе посрещнат Кенна, бяха достатъчно мощни да погълнат сирените на приближаващия лайнер. Той остана неподвижен известно време под тези могъщи звукови вълни, които го заливаха. Опита се да ги прекъсне, като размаха ръка. Сетне ръката му се отпусна… безпомощна пред ентусиазма на тълпата. И когато камерата го показа в едър план, Кенна вече бе изписал на лицето си онази скромна усмивка, над която работеше неуморно през последните няколко десетилетия.

Още три пъти се опитва да спре аплодисментите. И трите пъти трябваше да се прегъне пред волята на масите и да приеме възторга им. На четвъртия опит Кенна направи едва забележим знак с ръка, уловен от разпоредниците, които предадоха заповедта към своите подчинени. Този път овациите утихнаха и настъпи мълчание.

— Имам един въпрос към вас, преди да започнем — поде Кенна с глас, който кънтеше от високоговорителите. — Днес по-добре ли сте, отколкото преди четири години?

Този път шумът бе още по-силен. Един от техниците наблюдаваше как стрелката на измервателя на популярност достига максималната си степен и остава опряна в рамката близо минута. Той сръчка съседа си, чиито очи се затваряха сънено. Това бе почти нов рекорд.

После организаторите отново усмириха тълпата и Кенна продължи:

— С огромно удоволствие и смирение се изправям отново пред вас, за да искам вашата подкрепа — поде той. — Може би моите изтъкнати опоненти ме смятат за глупак, задето предпочитам да си имам работа с добри, честни, трудолюбиви същества като вас… — Той направи пауза, за да позволи на гнева на тълпата да се съсредоточи върху израза „изтъкнати опоненти“. Ръмженето се надигна според предвиденото. — Но аз им казвам — закъде е Дюсейбъл без работническата класа?

— За никъде, разбира се! — провикна се някой с писклив глас.

Кенна изписа на лицето си своята най-дружелюбна усмивка.

— Благодаря ти, сестро — рече той и из тълпата се разнесе смях.

Усмивката бе заменена от друг изпитан прийом на Кенна — драматично смръщени вежди.

— Вятърът се мени, приятели мои, и никой, съвсем никой не го усеща по-добре от хората на труда. И от всички трудещи се на Дюсейбъл членовете на СДТ профсъюза са несъмненият авангард в осъществяването на тези промени.

Тълпата отвърна с възторжен рев. Кенна изчака търпеливо и заговори:

— Сега вече знаете, че смирението ми не е престорено. — Чу се смях. — Но искам да бъда откровен с вас, добри ми хора. Тези ветрове на промяната, за които говоря, дариха Дюсейбъл с невиждан просперитет в нашата история. Пълна трудова заетост. Рекордни заплати. Незапомнено ниски цени. Наслаждавахме се на всички тези неща донякъде и благодарение на просветленото водачество на тайрен Уолш… и на моята скромна личност… но има едно същество, на което в действителност трябва да благодарим. И това е… самият Император.

Тълпата направо полудя. Викове. Тропане с крака. Трескава активност. Този път стрелката на устройството се задържа горе минута и половина.

Кенна отново вдигна ръка.

— Моите опоненти твърдят, че всички тези блага, получени от нашия Император, са всъщност подаяние, обикновена благотворителност. Казват, че Дюсейбъл е пионка в ръцете на своя господар. Че след като сме се обвързали с него, сме изгубили своята независимост.

Тълпата започна да свирка.

— Чували сте всички тези лъжи и повече — продължи Кенна. — Но истината е, че за пръв път в историята на Дюсейбъл нашето мнение има значение. Наистина се вслушват в него. Сега вече можем да кръстосваме Империята с гордо вдигнати глави. И към кого ще се обърне за съвет Императорът? Разбира се, към тайрен Уолш, който заема видно място в парламента на Първичен свят.

Докато тълпата аплодираше, Кенна успя да си разкваси устата.

— Да… Дюсейбъл дължи много на Вечния император. В това няма съмнение. Но Императорът също ни е длъжник и в тези несигурни времена той се нуждае от нас повече от всякога. Онзи ден разговарях с него лично и той ме помоли да благодаря на народа на Дюсейбъл за несекващите усилия да се опази свободата. Специално подчерта да похваля усилията на работниците от СДТ. А после добави, че без подкрепата на големите профсъюзи всички негови старания ще бъдат сведени до нула.

Тълпата отдели петдесет и пет секунди, за да благодари на свой ред на Императора.

— Но както всички знаете — поде отново Кенна, след като аплодисментите утихнаха, — Вечният император не е същество само на думите. Дойдох днес тук, за да ви уверя, че той смята за пореден път да претвори словата си в дело. — Кенна извади голям, навит на руло документ. Камерите се съсредоточиха върху имперския печат в долния край. Сетне се върнаха към лицето на Кенна.

— Първо — нашето съвсем ново депо за АМ2 бе повишено до рейтинг ААА!

Тълпата изрева. Тройно А означаваше още работа и добро заплащане в космопорта.

— Но това не е всичко — допълни Кенна. — Защото заедно с новите придобивки идва и нова отговорност. Приятели, позволете да ви съобщя, че Императорът насочва огромни доставки на АМ2 към нашата малка система. Количество, което ще задоволи нуждите на целия сектор за две И-години. В този момент корабите вече приближават Дюсейбъл. И когато тези доставки бъдат разпределени в новите ни депа — построени от нашия талантлив народ, — Дюсейбъл с право ще може да се гордее с императорското уважение към нас. Защото от този величав ден напред Дюсейбъл ще е единственият доставчик на АМ2 в този сектор. И това, приятели мои, според някой е само отплата за нашата лоялност.

Аплодисменти, викове и обща суматоха заглушиха последните му думи. Съществата в далечните домове вдигаха глави към небето и се чудеха каква може да е причината за този грохот.

На борда на „Пай Коу“ — намиращ се на шейсет и седем милиона мили — виковете се превърнаха във внезапен взрив, който едва не пропука говорителите в каютите.

Капитан Хотско намали силата на звука, подсмихвайки се на щедрите обещания на солон Кенна за изобилие от АМ2. Тя чукна с пръст върху екрана и лицето на Кенна — който продължаваше да мърда беззвучно устни — се превърна в малко прозорче в десния край на монитора. Останалата част бе изпълнена от космоса.

Хотско оглеждаше екрана и тихо си напяваше:

— Муши, муши ано ней, ано ней… муши, муши ано ней…

И тогава ги съгледа. Светлинки, които трепкаха към три часа.

— Ах, со деска. — Хотско се засмя. — Елате при мама, ярки оченца. — Тя погледна към умаленото лице на Кенна, движещо устни в горния край. После го дари с подигравателен поздрав. — Солидарност, братко!

Пръстите й се плъзнаха по екрана и лицето на Кенна изчезна. Светлинките се озоваха в самия център. И мониторът ги увеличи.

Хотско затаи дъх, докато робокомпозицията изпълваше монитора. Водещият елемент приличаше на имперски кръстосвач, срязан на две. И в известен смисъл бе точно такъв. Корабът бе преустроен преди няколко десетилетия в една от корабостроителниците на покойния Танц Суламора. Командните установки и оръдията бяха демонтирани, беше поставен допълнителен конус и сега корпусът се състоеше почти изцяло от един монолитен двигател. В центъра блещукаха прехващащи лъчи. На десния борд имаше издатина, където сега се намираше мостикът.

Предназначението на тази огромна машина бе да тегли осемдесеткилометровия конгломерат от шлепове, прикачени отзад.

Хотско се зае да изброява шлеповете, но бързо се умори и се отказа.

Всеки един от тези по-малки кораби бе натоварен догоре с АМ2 — най-скъпоценната субстанция в Империята.

Капитан Хотско, понякога пират, през повечето време контрабандист, не сваляше поглед от тази мечтана награда. Цената на композицията, отправяща се към Дюсейбъл, бе неизмерима. При това съкровището просто стоеше и чакаше някой да го поиска. Добре де, тя не може да вземе всичко. Но би могла да задели достатъчно, за да си купи няколко системи с размерите на Кайренес.

Уайлд сигурно ще побеснее. Майната му.

Но какво да стори с онзи хитрец Килгър? Тъкмо благодарение на него бе узнала за товара с АМ2. Беше се увлякла по тантурестия шотландец, докато той запознаваше с плана Уайлд и останалите капитани — сред които бе и тя.

Задачата на контрабандистите бе да използват регулярните си набези в Кайренес като прикритие, за да душат за появата на кервана с АМ2.

Ужасно добър план. Доказателството за него бе върху нейния монитор.

И наоколо нямаше никой — ама съвсем никой, — който да узнае.

Но ако следва инстинкта си, може би никога няма да получи отговора на стария като света въпрос какво се крие под полата на шотландеца.

Майната й на полата.

Погледни само всичката тази АМ2.

В края на краищата тя не е обещавала нищо. Само се съгласи да се оглежда. И това правеше, нали?

Ала изведнъж я споходи друга мисъл. Какво ще прави с товара? Кой може да скрие подобни съкровища? Няма ли да я разкрият, когато се опита да го разпродаде? Освен това имперските войници също щяха да тръгнат по дирите й. Майната им на имперските войници. От малка бе свикнала да живее в постоянно преследване.

Да… но… никога не беше бягала от цял флот. А тъкмо това щеше да се случи. При толкова много АМ2 й беше гарантирано.

Е, добре.

Хотско реши да играе честно — колкото и да я заболи от това. За да се разведри, си спомни за широката усмивка върху лицето на Алекс. И за онази къса пола.

Тя кодира бързо съобщението с координатите на композицията. Сетне го прати с един кратък, мощен изблик.

Зачака.

Таблото изписука.

Беше „Виктори“.

Съобщението е получено. „Надявам се, че си заслужаваш жертвата, Алекс Килгър“ — помисли си тя.

Новото дюсейбълско депо бе с размерите на малка луна. Приличаше на разделена на части сфера. Всяко „парче“ бе поставено в ъгъла на въображаем квадрант и се свързваше със съседните посредством огромни тунели, през които се осъществяваше целият трафик. Над всичко това се простираше невъобразима мрежа от комуникационни линии, сервизни шахти и тръби, пренасящи от промишлени течности до рециклиран въздух и отпадни води.

За работата на депото нормално се изискваха шестстотин души. Но на Дюсейбъл нищо не е нормално. Дори тук, на отдалечена орбита, законите за връзките и корупцията бяха по-силни. Когато първата доставка АМ2 пристигна, в сферата се помещаваха два пъти повече служители.

Немалка част от тях спяха. Или се забавляваха в центъра за отдих. Съобщението на Кенна не беше изненада за хората от депото. Още преди дни ги бяха предупредили да очакват доставката. Не че имаше какво толкова да се прави. Депото бе почти напълно автоматизирано.

Един сънен оператор отбеляза появата на сигнала в своя дневник. После провери дали автоматизираната система функционира и се върна в койката при момчето, с което я делеше.

За един кратък миг се зачуди дали да не го събуди, за да се позабавляват, ала сънят бързо обори слабото оживление в слабините му и той захърка.

Картината на огромния керван бързо изпълваше монитора. После композицията спря, достигнала синхронизирана орбита със станцията. Сигналите угаснаха. Таблото се озари от светлинки, докато компютрите разменяха съобщения.

Първият шлеп с контейнери се отдели от композицията. Придвижи се бавно в посока към депото, където манипулаторни ръце го прихванаха и изтеглиха на борда.

Ако операторът в този момент гледаше нататък, щеше да забележи, че един от контейнерите се отделя от конвоя и се отдалечава от останалите.

Сянката на депото падна върху сцената. И всичко се скри в мрак.

— Никога вече няма да мога да държа главата си изправена в стрег залата — оплака се Ото.

— И ще ти е от полза — заяви Синд, докато насочваше ловко фалшивия шлеп встрани от останалите шлепове в кервана. — Тъкмо ще поотслабнеш малко. Ще си върнеш момчешкия вид.

— В името на брадата на майка ми, жено, ти нямаш сърце — отвърна Ото, като не преставаше да се озърта за патрулния катер.

Предполагаше, че имат около петдесет и пет минути, преди да приключи обиколката.

— На мен, Ото, ми бе наредено да върша далеч по-малко величави неща.

— Горкото бебче — присмя му се Синд.

Вече привикваше с управлението. В началото бе доста неудобно — в края на краищата от нея се искаше да пилотира нещо като черупка, издълбана отвътре, за да побере стандартна спасителна лодка. В лодката се бяха настанили тя, Ото и неколцина борски воини.

— Когато моят добър приятел Стен ми съобщи, че първата ни цел ще са продажните дюсейбълски политици, помислих си, че старото ми сърце ще се пръсне от радост — призна Ото. — Защото, в името на замръзналия задник на баща ми, няма нищо, което борите да ненавиждат повече от един продажен политик. И ето ме сега тук, край цяла една планета с пепелянки, които да избия. Казвам ти, Синд, много отдавна жадувам да троша черепи на политикани. Кръвта им ще се лее като стрег на празненство. Мъчно ми е само, че може и да не доживея края на тази веселба.

— Ото, престани да се опитваш да ме разчувстваш. Първо, не си чак толкова стар. Второ, утрепал си достатъчно жалки душици, за да се хвалиш цели шест живота. Така че забрави. Няма да се изпълвам със съжаление към теб, нито да прибързвам с думи като: „Щом така смяташ, скъпи, тогава нека клането започне“.

— Не е необходимо да има клане — отвърна Ото. — Достатъчно е да смачкам едно-две вратлета, за да се успокоя. Щастливият бор.

— Не — поклати глава Синд. — И това е последната ми дума по темата. — По това време контейнерът вече се допираше в едно от „парчетата“ на сферата. Той отскочи от стената и пак се долепи. Синд побърза да го стабилизира.

С помощта на леки тласъци на маневрените двигатели тя подкара шлепа покрай външната стена. Скоро след това стигна ремонтния портал и се скачи с него.

— А сега да влизаме вътре — заяви Синд. — И помни, Ото, никакви убийства. Ние сме бойци за свобода, нали не си забравил? Труповете на цивилни граждани са лоша пропаганда.

— Щом настояваш — въздъхна Ото. — Може би все някога ще привикна с тези модерни времена.

След няколко минути те поставиха магнитен заряд на една от вратите, взривиха я безшумно и се озоваха вътре.

Синд натисна два пъти радиостанцията. След секунда получиха утвърдителен сигнал от „Виктори“.

Първа фаза бе приключена.

Синд никога не бе влизала в депо за АМ2. На екрана операцията изглеждаше лесна. Планът, който Килгър бе извлякъл от библиотеката, изобразяваше скучна, функционална постройка. Само че предназначението й бе ключово. Склад и разпределителен център за един от най-ефикасните енергоизточници, откривани някога.

Според плана почти цялото депо бе посветено на тази задача. Оставаха малко жилищни помещения и място за огромен компютър, който да държи нещата под контрол.

На екрана всичко изглеждаше лесно…

Синд огледа коридора, по който тя и другарите й се промъкваха безшумно. Нищо друго освен сиви стени, сив таван и под, окъпани в непряка, мъждива светлина. След ремонтното коридорът вървеше право в продължение на половин километър. После извиваше наляво. На четвърт километър по-нататък те стигнаха централния компютър.

Поне дотук, мислеше си Синд, практиката изглежда дори по-лесна от теорията.

Приближиха завоя. Свиха. И престана да бъде лесно.

— В името на къдравите косми на брадичката на майка ми — изстена Ото, — сякаш сме попаднали в гнездо на стеган.

Сравнението му бе доста точно. Стеганът — смъртен враг на древния бор, преследван до пълното му изтребване — бе обитавал дълбоки пещери, до които се стигало по сложни лабиринти, издълбани в скалите. До ден-днешен борите играеха сложни игри, основаващи се на тези легендарни лабиринти.

Синд виждаше пред себе си нещо подобно. Инженерите от Дюсейбъл се бяха придържали само частично към плана. Вместо един коридор, водещ в една посока, главният тунел се разделяше дузина пъти.

И нямаше нищо, което да им подсказва кой коридор да изберат.

— Колко време имаме? — попита Синд, завладяна от нарастващо отчаяние.

— Няма значение — отвърна Ото.

— Има, по дяволите. Ако патрулният катер…

— Може да си надминала стария си наставник в много неща — прекъсна я Ото, — но все още има какво да учиш. В името на чорлавия задник на баща ми, казвам ти… това ми вдъхва надежда. — Веждите му помръднаха рязко. — Лабиринтът — рече той — винаги има някакво предназначение. Може да е за забавление или за да крие нещо.

Той оглеждаше бавно тунелите. Сенките във вътрешността на един от тях подсказваха, че оттам започват нови разклонения.

— Съществата от Дюсейбъл — поде, — най-често избират второто предназначение. Доколкото съм чувал, политиците винаги имат какво да крият.

— Защо им е да крият централния компютър? — попита Синд. — Мислех си, че достъпът до него е важен.

Ото кимна. Той повървя известно време из централния тунел и тропна с юмрук по стената. Солидна преграда. После глух отзвук. Ото извади малката резачка от джоба на колана си и направи миниатюрен отвор. Надзърна през него и се изкиска.

— Знаех си — рече и махна на другите да се приближат.

Синд надникна през отвора. Зад стената имаше голямо помещение, натъпкано със сандъци и варели от контрабанда.

— Депото изпълнява двойно предназначение — обясни Ото. — Да съхранява АМ2 на Империята и да обогатява черноборсаджиите от Дюсейбъл. Виждаш ли? Прав бях. Както винаги.

— Е, радвам се за теб — отвърна Синд. — Но това все още не ни подсказва кой тунел да изберем.

— Ах… това ли? Няма нищо трудно — отвърна Ото. — Просто се заинтригувах от тази загадка.

— Искаш да кажеш, че знаеш пътя?

— Разбира се. Тъпаците от Дюсейбъл са подбрали най-лесния лабиринтен вариант. Избираме тунела далече вляво. Оттам нататък, каквито и да са възможностите, винаги свиваме наляво. И накрая пристигаме.

— Ако грешиш — погледна го Синд, — може да изгубим ценни часове. Да провалим мисията. Да не говорим, че ще си изложим задниците на опасност.

— Съмняваш ли се в мен? В Ото? Майсторът на лабиринтните игри? — Ото я гледаше ококорено, учуден от липсата й на пълна увереност в него.

Синд се поколеба, сетне сви рамене и рече:

— Води.

Ото пое напред. Продължиха забързано по най-левия коридор, който непрестанно се разклоняваше. Ото винаги избираше лявата страна. Понякога стигаха задънена улица и тогава се връщаха обратно. След което продължаваха в следващия ръкав.

Внезапно коридорът сви наляво, както първия път, когато се бяха стъписали. Отпред имаше врата. Зад нея се чуваше тихото бръмчене на електроника.

Ото посочи вратата с драматичен жест.

— Нашата цел — обяви той. После извърна очи към Синд, очаквайки да го засипе с поздравления.

Синд само кимна и пристъпи към вратата. Тя извади от екипировката си устройство за подслушване. Опря го на вратата и нагласи слушалката в ухото си. Миг по-късно даде знак, че вътре е чисто, натисна бравата и вратата се отмести.

Светлина окъпа сложния компютър, контролиращ всички функции на депото за АМ2.

Синд се шмугна вътре и изтича право при компютъра. Тя огледа множеството копчета, натисна няколко от тях, усмихна се доволно и извади от чантичката на колана си фиш, който пъхна в машината.

Ото и другите бори заеха отбранителна позиция.

— В наши дни младите хора нямат обноски — оплака се Ото. — Те не оценяват опита на по-възрастните. Когато бях малък — толкова малък, че вместо стрег ми даваха мляко, — майка ми ме шляпаше за подобна проява на неуважение. Но защо ли се оплаквам, като никой не слуша. Поне се позабавлявах с лабиринта. Той тупна капрала по гърба. — Какво толкова носиш в тази раница?

Преди капралът да успее да отговори, отекна пронизителен звук, последван от воя на алармите.

Синд дотича откъм центъра на помещението тъкмо когато един глас забоботи навътре по коридора.

„Има метеорно попадение в депото. Мястото на удара е складовият център за АМ2. Всеки момент може да настъпи взрив. На целия персонал се нарежда незабавно да напусне депото. Приложете аварийна процедура 1422А. Не изпадайте в паника. Повтарям, не изпадайте в паника. Опасност от взрив.“

— Да се махаме оттук, преди да е станало по-лошо — извика Синд и те побягнаха — този път свиваха винаги надясно, проправяйки си път през лабиринта.

Из цялото депо същества тичаха към спасителните лодки. Докато сирените виеха, а гласът ги подканяше да не изпадат в паника, те се блъскаха, за да си намерят място на някоя от лодките. След броени минути депото опустя, а пространството около него се изпълни със спасителни лодки, носещи се към планетата.

Скритият в контейнера летателен съд се отдели безшумно от депото.

Тя чукна три пъти предавателя.

Мисията изпълнена.

На борда на „Виктори“ Фрестън прие потвърждението. После даде нареждане на екипажа на „Аойфи“ да прибере малката група, преди да се отправят към дома.

След което се обърна към Стен.

— Готови, сър.

— Продължете.

Докато АМ2-керванът и изоставеното депо следваха своята орбита, „Виктори“ се появи внезапно от хиперпространството. С отворени люкове на ракетометите, сякаш се е озъбил заплашително. Последователно излетяха шест калита.

Преди да попаднат в целта, „Виктори“ изчезна.

Звукът от взрива на огромните количества АМ2 не достигна Дюсейбъл. Кенна и хилядите работници, все още събрани пред корабостроителницата, внезапно усетиха някаква промяна. Странно, необяснимо чувство, когато всички предмети неочаквано губят измеренията си. Сякаш са били преместени в един свят от точки върху лист хартия.

Хората вдигнаха очи към небето. Но то бе изчезнало.

Виждаха само заслепяваща бяла светлина.

Чуха се оглушителни писъци. Тълпата се люшна, завладяна от истерия. Кенна се опитваше да запази самообладание. Той вдигна ръка — този път молейки за тишина.

И тогава изведнъж всичко се върна към нормалното. Бялата светлина изчезна. Пространството възстанови измеренията си.

Кенна си пое мъчително дъх. После сърцето му подскочи — огромният екран в единия край на сцената вече не показваше досегашното изображение. Оттам ги гледаше друго лице. Смътно познато, будещо стари асоциации. Тълпата се разшумя. И тогава Кенна се досети.

Това беше Стен.

— Граждани на Дюсейбъл — избумтя гласът. — Нося ви мрачни вести. Вашите водачи решиха, без да се допитат до вас, да залагат живота ви. И продадоха правото ви на свобода на Вечния император. Сега всички вие сте негови роби съюзници.

Кенна изкрещя истерично на оператора да изключи изображението, но нямаше полза. Не само в тази корабостроителница хората виждаха и чуваха Стен. Предаването се излъчваше по всички канали, на всички честоти на планетата.

— Имайки предвид важността на Дюсейбъл за Империята на злото, нямам друг избор, освен да премахна тази заплаха за мен и всички обичащи свободата същества. Първата атака вече започна. Ние разрушихме депото за АМ2, с което се хвалеше предателят солон Кенна. Освен това унищожихме и пратката с АМ2, която бе и цената, уговорена от вашите юдейски водачи.

Тълпата мълчеше, сякаш хипнотизирана от това лице и от гласа. Кенна се озърна за скривалище.

— Моите сили започват серия атаки срещу вашия свят — продължи Стен.

Хората в тълпата се заозъртаха обезумели, сякаш всеки момент щяха да започнат да се сипят ракети.

— Но искам да подчертая — говореше Стен, — че ние нямаме намерение да причиняваме жертви сред цивилното население. Ето защо сега ще ви съобщя кои военни цели ще бъдат подложени на удари. Съветвам ви да напуснете незабавно тези райони. — Стен вдигна списъка с обречените обекти и започна да чете на висок глас: — В Трети протекторат, оръжеен завод… В Петдесет и пети протекторат, фабрика за инструменти… В Осемдесет и пети протекторат, корабостроителница…

Кенна и сподвижниците му нямаха никакво намерение да изслушват докрай списъка. Стен току-що бе прочел името на корабостроителницата, в която се намираха.

С викове и писъци, призоваващи забравените богове за милост, тълпата напусна двора и се понесе надалече, към лелеяната безопасност.

Кенна бе твърде изплашен, за да се срамува, че бяга заедно с другите.

Ракетата се изви лениво в небето, снижи се на двайсетина стъпки над широкия булевард и бавно се понесе по протежението му, върху набързо монтирания маклийнов двигател. Пътьом оповестяваше:

— Внимание. Аз съм ракета „Кали“. Нося нискообогатено ядрено устройство. Моля, не препречвайте движението. Не бих желала да пострадат невинни граждани.

Минувачите по тротоарите са разбягаха. Прозорци се хлопваха, когато ракетата подминаваше вторите етажи.

В един апартамент момченце се протегна с пръчка да докосне ракетата. Майка му го сграбчи и го дръпна назад.

В Трети протекторат работниците от оръжейната фабрика тичаха към покрайнините на комплекса. Едни пешком, други с гравиколи, а имаше и такива, които се бяха покатерили на гърбовете на другарите си.

Калито се приближаваше бавно, плъзгайки се над главите им.

„Внимание. Внимание. Аз съм ракета «Кали». Моята цел е тази оръжейна фабрика. Моля, незабавно очистете района. Не изпадайте в паника. Взривът е насрочен за след петнайсет минути.“

Без да спира съобщението, ракетата се промуши през една отворена врата в управлението. Някакъв изплашен бригадир я наблюдаваше с ужас как приближава централната работна зона. Там ракетата легна на пода.

„Имате петнайсет минути за евакуация. Моля, напуснете незабавно. Не бих искала да пострадат цивилни граждани… Остават ви четиринайсет минути и петдесет секунди за евакуация. Моля, напуснете незабавно…“

Бригадирът и хората му не се нуждаеха от повече подканяне. Те побягнаха.

В завода за лагери в Четирийсет и пети протекторат ракетата бе заровила нос в кратер.

„… моля, незабавно напуснете района. Заредена съм с двайсет и четири експлозивни устройства. Първото ще се взриви след час. Моля, не се връщайте в района след първия взрив. Останалите експлозиви са програмирани да се детонират на всеки кръгъл час. Предупреждение. Аз съм ракета «Кали». Моля…“

Към кратера се приближи намръщен бригадир, ядосан, че му прекъсват добре платената работа. Той замахна с дълъг два метра стоманен прът.

Ударът попадна в целта. И бригадирът изчезна от лицето на Дюсейбъл, тъй като ракетата избухна.

Две от сградите на завода рухнаха при взрива. Но само бригадирът и четирима от помощниците му пострадаха. Останалите хиляда и триста работници се бяха евакуирали навреме.

Най-голямата корабостроителница на Дюсейбъл беше опустяла. Нямаше ги политиците, нито работниците и журналистите. Бяха се пръснали сред хилядите изоставени персонални и товарни транспортни средства.

От небето се сипеха калита. Падаха без предупреждение.

След две ужасяващи минути корабостроителницата се превърна в димяща дупка, заобиколена от изкривен и разтопен до неузнаваемост метал.

Всички останали площадки за изстрелване също бяха превърнати в димящи кратери. Космопортът нямаше да може да се използва десетилетия.

Стен изучаваше нанесените щети на монитора. Там се редяха картина след картина на разрушение.

Рухнали фабрики и заводи.

Дим и пламъци, бълващи от други поразени места.

Не само една, а трийсет унищожени напълно корабостроителници.

Щеше да мине много време, преди Дюсейбъл да може да представлява някаква заплаха — или да поддържа когото и да било.

Докато погледът му се плъзгаше по сцените на разруха, внезапно го завладя странно чувство. Сякаш главата му се въртеше. Изпълни го усещането за могъщество.

Почти… като бог?

За един кратък миг той осъзна какво е да си като Вечния император.

Потрепери и се отдръпна, отвратен от себе си.

Капитан Фрестън го спря тъкмо когато щеше да напусне мостика. Лицето му изглеждаше озадачено.

— Сър, случи се нещо странно.

— Слушам те.

— Става въпрос за кервана с АМ2. Според един от нашите офицери точно преди да го ударят ракетите, е излъчил необясним сигнал.

— Сигурен ли си, че идва от кораба?

— Да, сър. Проверих го лично — два пъти. Сигналът е кодиран. Естествено.

— И къде е бил пратен? — попита Стен.

— Това е най-странното, сър — отвърна Фрестън. — Проверих сам координатите и стигнах до същия извод.

— Който е?

— Никъде, сър. Бил е изпратен към нищото.