68


– Къде отиваш?

Абалон, който тъкмо си обличаше палтото, спря, зат­вори очи и едва след като изглади чертите си, се обърна към дъщеря си.

– Никъде, миличка – усмихна се той. – С уроците си ли се…

– Защо е това писмо? – Тя докосна отворения плик в ръката си. – Къде отиваш?

Абалон си помисли за прокламацията, която висеше над камината. Онази, която носеше името на баща му. А после го обзе тревога за това, което дъщеря му държеше между деликатните си пръсти.

– Бях повикан при краля – глухо каза той. – Трябва да се подчиня.

Дъщеря му пребледня и обви ръце около тялото си.

– Ще се върнеш ли?

– Не знам. – Абалон се приближи до нея и я взе в прегръдките си. – Това зависи от Негово Величество…

– Недей да ходиш!

– Ще се погрижа за теб. – Стига богатството, дадено на баща му от предишния крал, да не ѝ бъдеше отнето. Но дори и тогава тя нямаше да осиромашее – Абалон бе скътал достатъчно пари в различни скривалища. – Федрика знае всичко и ще се погрижи за теб. – Той отстъпи назад. – Не мога да навлека позор на рода ни. Бъдещето ти зависи от това.

Ако не се опиташе да поправи страхливата си постъпка, знаеше, че дъщеря му може да бъде следващата. А това той не можеше да понесе.

– Грижи се за себе си – каза той с разтреперан глас, а после се обърна и се отправи към вратата.

– Татко! – изпищя дъщеря му.

Абалон кимна на иконома, но не се обърна, неспособен да гледа как догенът се намесва и удържа дъщеря му назад.

Дори когато излезе навън, все още чуваше как обичното му дете вика името му и ридае. Трябваше да мине известно време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да се дематериализира… но най-сетне успя и се отправи към адреса, който беше получил, приемайки физическите си очертания пред…

Е, ако това бе мястото, където щяха да го екзекутират, поне бе достатъчно елегантно. Намираше се в най-хубавата част на Колдуел и представляваше прекрасна постройка във федерален стил; всичките ѝ прозорци грееха, а над гостоприемния вход висеше фенер.

Вътре се движеха фигури. Едри фигури.

Въпреки че страх стискаше гърлото му и караше коленете му да се подкосяват, Абалон се приближи до входната врата. До месинговата брава имаше звънец и в мига, в който той го натисна, широката врата се отвори.

– Здравей! Ти трябва да си Абалон?

Абалон примига насреща ѝ. Тъмнокосата жена пред него бе облечена в широки дрехи, краищата на косата ѝ се къдреха, яркосините ѝ очи го гледаха дружелюбно и с внимание.

– Аз съм Бет. – Тя му протегна ръка. – Много се радвам, че дойде.

Абалон сведе поглед към ръката ѝ и се намръщи. На пръста си… сатурновия рубин ли носеше? Прескъпа Скрайб Върджин, това да не би да беше…

Абалон падна на колене пред нея и наведе глава толкова нис­ко, че почти докосна лъснатия под.

– Ваше Величество, не съм достоен за…

Два огромни черни ботуша изникнаха пред очите му.

– Здрасти, мой човек. Благодаря, че дойде.

Сънуваше, не можеше да има друго обяснение.

Абалон вдигна очи нагоре, нагоре, високо нагоре… по най-огромния вампир, който някога бе виждал. А дългата черна коса и тъмните очила не оставяха никакво съмнение точно кой стои пред него.

– Ваше Величество, аз…

– Не се засягай, ама какво ще кажеш да се изправиш? Бих искал да затворя входната врата. На жена ми ще ѝ стане студено.

Абалон побърза да стане и в този миг си даде сметка, че е забравил да си свали шапката. С едно рязко движение той я смъкна от главата си и я сложи пред тялото си.

А после единственото, което бе в състояние да прави, бе да мести поглед ту на едната, ту на другата страна… а след това и назад, когато видя двама мъже, толкова едри, че трябва да бяха членове на Братството, да отместват столовете си.

– Това той ли е? – попита един от тях, невероятно красив.

– Аха – отвърна кралят и махна с ръка надясно. – Да влезем ей тук, Ейб…

– Ще ме убиете ли? – избъбри Абалон, без да помръдва.

Веждите на кралицата подскочиха.

– Не. Мили боже, не… защо да го правим?

Рот сложи ръка на рамото му.

– Трябваш ми жив, мой човек. Нуждая се от помощта ти.

Убеден, че всеки момент ще се събуди, Абалон го последва вцепенено в прекрасна стая, която сигурно бе предназначена за хранене, ако се съдеше по кристалния полилей и голямото огнище. Нямаше обаче дълга тясна маса, нито пък редици столове или странични масички за сервиране. Вместо това пред камината имаше две кресла, поставени едно срещу друго, както и още няколко удобни столове и дивани встрани от тях. В близкия ъгъл стоеше писалище, зад което красив русокос вампир в елегантен костюм прехвърляше някакви листове.

– Заповядай, седни, Ейб – покани го кралят, докато сам се настаняваше в едно от креслата.

Абалон се подчини… в края на краищата това определено бе за предпочитане пред гилотината.

Кралят се усмихна и суровото му аристократично лице се стопли мъничко.

– Не съм сигурен точно колко знаеш за баща ми, но той приемаше обикновените граждани. Съпругата ми прочете имейла ти от нощта на онова заседание на Съвета… и в него споменаваш, че работиш с тяхна организация.

Абалон премести поглед от краля към неговата шелан, която се бе настанила на един от меките столове и си сипваше джинджифилова лимонада.

Лъжеха, помисли си изведнъж. Изобщо не се бяха разделили, отдалече си личеше, че са напълно отдадени един на друг.

– Ейб?

– Ъъъ… – Не това бе очаквал от тази среща… макар радостта му, че глимерата е била изиграна, да беше огромна. – Да, но то е… не сме организирани много добре. Има доста проблеми, които трябва да бъдат решени, и… не че се опитвах да изпълнявам вашата роля…

Кралят вдигна ръце.

– Хей, аз съм благодарен. Просто искам да помогна.

Абалон преглътна с усилие.

– Искаш ли нещо за пиене? – попита някой.

Беше брат с гарвановочерна коса, козя брадичка и ледени сребристи очи… както и татуировки на едно от слепоочията.

– Да, моля. Благодаря – отвърна слабо Абалон.

Две секунди по-късно воинът му поднесе студена кӝла в стъклена чаша. Което се оказа най-вкусното нещо, което Абалон бе пил някога.

Опитвайки да се успокои, той промърмори:

– Простете ми. Боях се, че съм си навлякъл гнева ви.

– Нищо такова. – Рот отново се усмихна. – Ще ми бъдеш много, много полезен.

Абалон се взираше в шипящата течност в чашата си.

– Баща ми е служил на вашия баща.

– Да. И то много добре, ако мога да добавя.

– Благодарение на щедростта на вашия род моето семейство процъфтя. – Абалон отпи нова глътка; ръката му така трепереше, че ледът издрънча в чашата. – Може ли да кажа нещо за баща ви?

Кралят като че ли застина.

– Да.

Абалон вдигна поглед към тъмните очила.

– В нощта, когато той и майка ви бяха убити, умря и част от баща ми. Той никога вече не беше същият. Спомням си, че домът ни беше в траур в продължение на цели седем години – огледалата бяха покрити с черен плат, гореше тамян, касата на входната врата беше почернена.

Рот разтърка лице.

– Добри хора бяха те, моите родители.

Абалон остави напитката си настрани, стана от креслото и коленичи пред своя крал.

– Ще ви служа така, както моят баща служеше на вашия, телом и духом, с цялото си същество.

Абалон смътно си даваше сметка, че в стаята бяха влезли и други и го гледат. Изобщо не го беше грижа. Историята бе описала пълен кръг… и той бе готов да продължи гордо напред.

Рот кимна веднъж.

– Назначавам те за свой главен свещенослужител. Тук и сега. Сакстън – повиши глас той. – Какво трябва да направя?

– Току-що го направи – отвърна изискан глас. – Аз ще изготвя документите.

Кралят се усмихна и протегна десница.

– Ти си първият член на моя двор. Бум!

* * *

– Знам къде беше миналата нощ.

Кор спря по средата на уличката… но не се обърна.

– Нима?

Гласът на Троу не издаваше нищо.

– Проследих те. Видях я.

Сега вече Кор се завъртя рязко. Присви очи и впи поглед във втория по власт в шайката копелета.

– Много внимавай какви ще бъдат следващите ти думи. И да не си посмял да го направиш отново.

Троу тропна с крак.

– Говорих с нея. Какви, по дяволите, ги вършиш…

Кор реагира толкова бързо, че преди да разбере какво става, другият мъж се озова прилепен до тухлената постройка зад себе си, борейки се за въздух през желязната хватка, стиснала го за гърлото.

– Не си ти този, който може да поставя действията ми под въпрос. – Кор си заповяда да не изважда оръжие… но не беше лесно. – Това, което се случва в личния ми живот, изобщо не те засяга. И нека бъда възможно най-ясен – ако искаш да умреш от естествена смърт, никога повече не се доближавай до нея.

Гласът на Троу беше сподавен:

– Когато вземем трона…

– Не. Това приключи.

Веждите на Троу подскочиха.

– Не?

Кор го пусна и закрачи напред-назад.

– Амбициите ми се промениха.

– Заради една жена?

Преди да успее да се спре, Кор извади един от пистолетите си и се прицели право в главата на Троу.

– Мери си приказките.

Троу бавно вдигна ръце.

– Просто се интересувам от причината за подобна коренна промяна.

– Не е заради нея. Няма нищо общо с нея.

– Тогава какво?

Поне думите му бяха самата истина.

– Онзи мъж се отказа от жената, с която е бил обвързан, за да запази престола си. Знам го от достоверен източник. А щом е готов да стигне дотам? Значи, е готов на всичко.

Троу изпусна бавно дъха си.

И не каза нищо повече. Просто се взираше в очите на Кор.

– Какво? – попита Кор.

– Ако искаш да продължа да говоря, ще трябва да свалиш оръжието.

Мина известно време, преди ръката да се подчини на заповед­та на мозъка му.

– Говори.

– Правиш грешка. Постигнахме голям напредък… и несъмнено ще има и друг подход.

– Не и за нас.

– Не прави подобен избор заради някакво увлечение.

Ала именно това беше проблемът – боеше се, че онова, което изпитва, е много повече от увлечение.

– Не го правя.

Троу също закрачи напред-назад, сложил ръце на хълбоците си и клатещ глава.

– Това е грешка.

– Тогава събери свои заговорници и се опитай да надделееш. Няма да успееш, но ти обещавам да те погреба както подобава, ако все още съм жив.

– Твоите амбиции помагаха на моите. – Троу бе приковал нетрепващ поглед в него. – Не искам да захвърля бъдещето с толкова лека ръка.

– Не знам какво означава това и не ме интересува. Ето как стоят нещата – можеш да си тръгнеш, ако поискаш… а може и да останеш и да се биеш заедно с нас, както сме правили винаги.

– Говориш сериозно.

– Миналото вече не ме интересува както някога. Така че върви си, ако искаш. Вземи и останалите, ако желаеш. Ала животът ни в Древната страна ни бе достатъчен години наред, така че не виждам защо самоличността на краля те интересува толкова.

– Защото острието ми все още не е било изпитано срещу короната.

– Какво възнамеряваш да правиш сега? Това е всичко, което ме интересува.

– Боя се, че вече не те познавам.

– Някога това би било благословия.

– Но не и сега.

Кор сви рамене.

– Ти решаваш.

Троу вдигна очи, сякаш се опитваше да открие вдъхновение в небесата.

– Добре – процеди най-сетне.

– Добре, какво?

– Колкото и да се опитвам – при тези думи лицето му стана мрачно, – верността ми си остава към теб.

Кор кимна веднъж.

– Приемам вричането ти.

Ала изобщо не се заблуждаваше. Сега амбицията на Троу стоеше между тях и никаква размяна на думи, нито дори пергамент не можеше да промени това.

Не бяха приключили, ни най-малко. Може би щяха да минат дни, седмици или пък години, преди разривът да стане факт… но от този миг нататък неизбежното щеше да ги следва.

И Кор се боеше, че разменната монета е една жена.


Загрузка...