20


Седнал на задната седалка на мерцедеса, Джон Матю гледаше през прозореца как сестра му се колебае на прага на бащината им къща. Двукрилата врата беше широко отворена, той лично бе слязъл и бе запалил осветлението в преддверието.

Светлината, която струеше в нощта, очертаваше фигурата ѝ, черен силует, който приличаше на сянка.

Исусе… ако имаше дете, то щеше да е бъдещият крал или кралица. Което още повече усложняваше всичко.

– Да тръгваме ли, господарю? – попита Фриц от мястото на шофьора.

Джон подсвирна една възходяща нота, а после потърка лице и се облегна назад. Беше изтощен. Беше се почувствал странно от контрастното вещество, което му бяха инжектирали, а после напрежението в корема на машината, докато тя се въртеше около него. Отворен апарат, друг път! Е, да, беше за предпочитане пред това, да го натъпчат в онази огромна тръба и да го запечатат, сякаш е паста за зъби, но едва ли можеше да се нарече приятно изживяване.

И то – докато над главата му беше надвиснала заплахата от бог знае каква гадна болест.

Е, поне за това очевидно не трябваше да се тревожи. И майната им на антиконвулсивните лекарства. Нищо му нямаше. Беше си съвсем добре. Аха. Съвсем…

Мамка му. Ами ако получеше припадък, докато се бие?

Все тая. Не можеше да се тревожи за това…

Телефонът му изпиука – беше получил есемес. Извади апарата и сбърчи вежди, виждайки съобщението, което Тор бе изпратил на всички: Нужда от допълн. присъствие в клиниката. Очакв. час посетители, 55 мин. Съобщете статус. НЕЗАБАВНО.

Джон бързо написа отговор: Връщам се. Свобод…

Не беше сигурен как да го довърши. Щом се върнеха в имението, щеше да помоли Фриц да опакова нещата, за които Бет го беше помолила… а после щеше да намери Рот. На това му се казваше привлекателна задача. Да докладва на краля, че жена му няма да се прибере вкъщи, щеше да бъде толкова забавно, колкото и един от припадъците му, но все някой трябваше да съобщи на Рот за плановете ѝ… а очевидно това нямаше да е Бет.

Беше му заявила в прав текст, че не изгаря от желание да разговаря със съпруга си.

Или пък да го вижда.

След като си тръгнаха от Медицинския център, бе помолила Фриц просто да покара наоколо, преди най-сетне, по предложение на Джон, да спре на един денонощен китайски ресторант на Трейд Стрийт… който случайно, ама наистина случайно, се намираше съвсем близо до „Желязната маска“ – не че Джон не можеше да се погрижи за сестра си… но се чувстваше по-доб­ре, знаейки, че само на една пресечка от там има сигурно подкрепление благодарение на неговата шелан и дванайсеттонния ѝ отряд биячи.

Докато се хранеха заедно, Бет не говореше много, макар че определено не ѝ липсваше апетит – беше омела телешкото си с броколи, а след това бе довършила и неговото пикантно пиле с фъстъци, както и половин дузина бисквитки с късмет. Когато привършиха, тя все още не искаше да се връщат в колата, така че се бяха поразходили нагоре-надолу по Трейд Стрийт, докато не им остана никакво време.

Очевидно се разкъсваше надве, неспособна да избере дали да остане в града, или да се прибере у дома.

Човече, влизаше ѝ в положението. Ама че каша.

И странно – колкото и да ненавиждаше да се бърка, нямаше нищо, което не би сторил за нея. Нищичко.

Господи, какво ли се бе опитвал да каже по време на припадъка си…?

Двайсетина минути по-късно Фриц пристигна в тайното имение на Братството. Заобиколи фонтана в средата на двора и паркира между лилавия понтиак на Рейдж и чисто новичкото черно ауди R8 на Ви.

Разбира се, той все още притежаваше и кадилак „Ескалейд“. Просто най-новата му версия.

Джон слезе и се отправи към входа заедно с иконома. За разлика от къщата на баща му в града, това място бе по-скоро крепост, отколкото дом; огромните му каменни стени се издигаха от земята, неразрушими като планината, върху която бяха построени.

Ако някой решеше да бомбардира Източното крайбрежие на Щатите? Единственото, което щеше да оцелее, бяха хлебарките и това място.

Джон докосна Фриц по ръката тъкмо когато икономът посягаше към внушителната бронзова брава.

Нали ще събереш нещата ѝ?

– Разбира се. – Икономът изглеждаше разтревожен. – Точно както поиска.

Значението на това, че кралицата щеше да прекара деня някъде другаде, а не в собствената си спалня, заедно със своя съп­руг, не му беше убегнало… но той бе прекалено дискретен, за да задава въпроси или да започне да се суети. Вместо това от него буквално се излъчваше тревога… дотам, че ако наблизо имаше някой с маршмелоус и пръчка, можеше да си направи сморс на аурата на догена.

Щом влязоха във вестибюла, Джон доближи лицето си до охранителната камера и двамата зачакаха. Откакто Първото семейство се бе нанесло в имението, вече нямаше ключове за къщата; не съществуваше никакъв начин да се проникне в нея, освен ако не те пусне някой, който вече се намираше вътре.

Миг по-късно вратата се отключи и те прекрачиха във величественото фоайе. Толкова много позлата, толкова много кристал, а колоните от цветен мрамор? Приказен дворец, преместен в планините край Колдуел.

Как ли го бе направил баща му – зачуди се Джон. – През, кога беше, 1914 година?

Нямаше представа. Още по-впечатляващо бе това, че в продължение на близо век Дариъс бе съумял да задържи любопитните човеци настрани, да го опази от лесърски набези… и да задържи координатите му в тайна от симпатите. Това място, както и подземният тренировъчен център не бяха изложени на опасност нито за миг през цялата си история. Дори и по време на нападенията.

Забележително постижение. Забележително наследство.

Господи, искаше му се да беше познавал баща си. Искаше му се той все още да е тук… защото определено не би отказал съвет за това, как да съобщи на Рот за случващото се.

Джон спря насред мозайката, изобразяваща цъфнало ябълково дърво. Усети, че Фриц продължи напред и пое чевръсто по внушителното стълбище, което спокойно можеше да е излязло от Бъкингамския дворец.

Рот несъмнено беше в кабинета си на втория етаж… ала преди това Джон трябваше да си намери преводач.

Мамка му.

Кого би могъл да помоли да…

– Къде е тя?

При звука на този въпрос Джон затвори очи… и трябваше да мине цяла минута, преди да успее да се обърне към билярдната. Точно така – на прага стоеше кралят, целият облечен в черно, с ръце на хълбоците, стиснал сурово челюст.

Въпреки че беше сляп, а очите му – скрити зад плътните очила, Джон имаше чувството, че се взира право. В. Него.

Изведнъж всички заобикалящи го звуци, които дори не си бе давал сметка, че чува, утихнаха: братята, които играеха билярд зад Рот, спряха всяко движение, всяка приказка, докато единственото, което остана да кънти на заден план, бе Еминем.

– Джон. Къде е моята шелан?

Пред лицето на този поглед Джон пристъпи напред. Да, почти всички братя бяха там с Рот – несъмнено бяха усетили нас­троението му и бяха настръхнали отбранително.

Очите на Джон обходиха едрите тела и откриха очите на Ви.

Имам нужда от теб – оформиха ръцете му.

Кимвайки, Вишъс подаде щеката си на Бъч, угаси цигарата си в един кристален пепелник и се приближи.

Рот оголи зъби.

– Джон, Бог ми е свидетел, ще те накълцам на парчета, ако не ми…

– По-кротко, здравеняко – намеси се Ви. – Аз ще превеждам. Искаш ли да отидем в библиотеката, където ще можем…

– Не, искам да знам къде, по дяволите, е моята шелан! – изрева Рот.

Ръцете на Джон заговориха и докато повечето превеждаха изреченията му на части, Вишъс го изчака да довърши онова, което имаше да казва.

Няколко от братята зад тях измърмориха нещо, клатейки глави.

– В библиотеката – нареди Ви на краля по начин, на който Джон никога не би бил способен. – За теб самия е най-добре да го направим в библиотеката.

Голяма грешка.

Рот се завъртя рязко и замахна с такава бързина и точност, че хвана всички неподготвени: в един момент Ви стоеше до краля, а в следващия се отбраняваше срещу атака, която бе толкова непредизвикана, колкото и… ами свирепа.

А после нещата излязоха от всякакъв контрол.

Сякаш и сам си даваше сметка, че е на ръба, Рот се отдръпна от Ви и се развилня в билярдната. Първото, което му попадна, беше билярдната маса. Бъч, който стоеше до нея, едва успя да вдигне пепелника от ръба ѝ, преди Рот да я сграбчи и да я преобърне, сякаш беше лека като перце; огромното махагоново чудовище, покрито със зелено сукно, полетя толкова високо, че помете абажура, който висеше отгоре, и се стовари върху пода така силно, че мраморът се напука.

А Рот вече се бе заел със следващата си жертва – масивния кожен диван, от който Рейдж бе скочил току-що.

Тежката мебел политна право към Джон, премятайки се във въздуха на няколко стъпки над пода, а възглавниците му се разхвърчаха навсякъде. Не че той го прие лично… особено когато вторият диван се стовари върху бара; бутилките на горната лавица се строшиха и алкохол опръска всичко – стените, пода, огъня, който пращеше в огнището.

А Рот все още не бе приключил.

Сграбчи една малка масичка, вдигна я над главата си и я зап­рати по посока на телевизора. Не го уцели, но за сметка на това успя да строши едно старинно огледало… не че на плазмения екран му се размина задълго – друга малка масичка се погрижи за него, изтривайки образа на рекламата, която вървеше на екрана с изключен звук.

Братята оставиха краля да се вихри. Не че се бояха да не пострадат – къде ти, Рейдж дори бе уловил първия диван, преди той да строши парче от корниза на вратата. Просто не бяха глупави.

Рот минус Бет, умножено по цяла нощ, се равняваше на обезумял звяр.

Най-добре да го оставят да се омаломощи, като опустоши мястото. И все пак мъчително бе да го гледат…

Един кег с бира полетя към главата на Джон и той трябваше да отскочи настрани. За щастие, Вишъс успя да го улови, преди да се беше разбил върху мозайката във фоайето… която никак нямаше да е лесно да оправят.

– Трябва да го озаптим – подхвърли някой.

– Определено – отвърна друг. – Развилнее ли се из къщата, дори Фриц няма да е в състояние да оправи бъркотията, която ще остане след него.

– Аз ще се погрижа.

Всички се обърнаха и зяпнаха Ласитър. Падналият ангел с гадно отношение и още по-гаден вкус за абсолютно всичко се бе появил от нищото… и като никога имаше сериозен вид.

– Какво е това, по дяволите? – попита Ви, когато ангелът вдигна към устните си тънка златна писалка.

Която всъщност не беше никаква писалка – с едно бързо дух­ване, Ласитър изпрати малка стреличка през стаята… а когато тя се заби в рамото на Рот, ефектът бе като от куршум.

Тялото на краля се вкамени и рухна като повален дъб.

– Какво направи, по дяволите! – Сякаш поел щафетата от Рот, Ви се нахвърли на ангела, но Ласитър не трепна.

– Щеше да нарани себе си, къщата или някой от вас, задници! И не се тръшкай толкова – просто ще си подремне…

Рот изхърка тихичко.

Внимателно, сякаш проверяваха мечка гризли, братята и Джон Матю се приближиха и наобиколиха Спящата красавица; мнозина ругаеха под носа си.

– Ако си го убил…

Ласитър прибра златната си фунийка.

– Да ти прилича на умрял?

Всъщност не, горкото копеле изглеждаше напълно в мир със себе си и света; не беше пребледнял, тялото му беше така отпуснато, че тежките му ботуши се бяха люшнали настрани.

– Прескъпа… Скрайб… Върджин…

Всички се обърнаха към сводестата врата. Фриц стоеше там със скъп пътнически сак в едната ръка и изражение на човек, който гледа автомобилна злополука.

Джон затвори очи.

Можеше само да се надява, че Бет бе влязла в къщата и бе заключила вратата, както му беше обещала, за да прекара деня на сигурно място.

Достатъчно лошо бе, че един от тях беше изваден от строя. Никой не се нуждаеше от втори.


20 Изключително популярно американско лакомство, което се прави от маршмелоус, разтопени над огън и притиснати заедно с парче шоколад между две бисквити. – Бел. прев.

Загрузка...