10


–…само едно от тях може да промени всичко.

Душът продължаваше да шурти сякаш нищо не се бе случило, приятният звук от падаща вода отекваше между стените на съблекалнята… а главата на Рот си оставаше стисната в желязна хватка – в гърлото му беше опряна кама, тежка ръка дърпаше назад плитката, която се спускаше по гърба му. Нямаше мърдане.

Стиснал зъби, той не бе сигурен дали би трябвало да е впечатлен, или да насърчи камата да си свърши работата.

Само че животът още не му беше омръзнал.

– Какви са те, Пейн? – процеди той през зъби.

Нисък, гърлен глас се разнесе досами ухото му:

– И двамата знаем, че можеш да се освободиш, стига да поискаш. Можеш да ме надвиеш, преди да съм имала време да мигна… доказа го повече от категорично в тренировъчната зала.

– А второто?

– След като успях да се добера до теб веднъж, ще мога да го направя и втори път. И може би тогава няма да си хабя дъха, мъчейки се да те убедя, че съм ти равна.

– Нали си даваш сметка, че аз съм кралят.

– А аз съм дъщеря на божество, шибаняк такъв.

С тези думи тя го пусна и отстъпи назад.

Закривайки гениталиите си с ръка, Рот се обърна към нея. Никога не бе виждал как изглежда, но му бяха казвали, че има конструкцията на брат си – висока и силна. Както и същата гарвановочерна коса и бледи, ледени очи… за интелигентността и сам можеше да съди.

А очевидно имаше и неговите топки.

– Мога да те убия – мрачно заяви тя. – Когато си поискам. И не се нуждая от традиционно оръжие. По-силен си от мен, не го отричам. Но аз съм способна на неща, които не можеш да си представиш.

– Защо не ги използва тогава?

– Защото не искам да те убивам. Тук имат нужда от теб. Ти си от жизненоважно значение за расата.

Шибаният престол.

– Значи, искаш да ми кажеш, че щеше да се оставиш просто да умреш там, в тренировъчната зала?

– Ти нямаше да ме убиеш.

О, напротив, щях, помисли си Рот, изпълнен с отвращение към себе си.

– Виж, Пейн, можем да го обсъждаме в продължение на цяла година и пак няма да стигнем доникъде. Повече няма да тренирам с теб. Никога.

– Не можеш сериозно да очакваш да приема решение, основаващо се на моя пол.

– Не. Очаквам да уважиш отношенията ми с брат ти.

– Не ми излизай с тези остарели глупости. Аз съм достигнала зрелост и освен това съм обвързана. По никакъв начин не приемем брат ми да има някаква власт над мен…

Рот се приведе напред.

– Майната му на това. Вишъс е мой брат. Имаш ли представа какво ще му причиня, ако те убия? – Той махна с ръка към главата си. – Защо, вместо да ми държиш речи, не помислиш за това? Даже и изобщо да не ме беше грижа за теб, мислиш ли, че бих му причинил нещо такова?

Възцари се мълчание. За миг Рот помисли, че ще последва отговор, но когато това не стана, той изруга.

– И да, имаш право – продължи той. – Биеш се достатъчно добре, за да бъдеш една от братята, а аз години наред тренирам с тях, така че знам. Не слагам край на двубоите ни, защото си жена. Правя го по същата причина, поради която Куин и Блей не се бият в един екип и поради която, ако някога реши да воюва заедно с нас, на Хекс няма да ѝ бъде позволено да бъде част от екипа на Джон Матю. Същата причина, поради която доктор Джейн не би оперирала брат ти или теб. Някои неща просто са прекалено близки, окей?

На фона на течащата вода, Рот чу Пейн да крачи напред-назад, босите ѝ крака бяха почти безшумни върху плочките.

– Ако беше негов брат, а не сестра – каза той, – пак щеше да е същото. Проблемът съм аз, не ти… така че направи си услуга и слез от тази феминистка трибуна, на която си се качила. Това ме отегчава.

Малко рязко може би. Ала той и така вече бе доказал, че учтивостта е извън възможностите му, поне за момента.

Още мълчание. Докато Рот едва не вдигна ръце, но си спомни, че неслучайно държеше ръката си там долу.

– Виж, Пейн. Разбирам, че гордостта ти е пострадала. Но искам да бъдеш жива и невредима повече, отколкото ме е грижа за наранените ти чувства.

Нова порция мълчание. Само че тя не си беше тръгнала – усещаше присъствието ѝ така сигурно, както ако я виждаше. Стоеше насреща му, между него и изхода.

– Вярваш, че нямаше да спреш – дрезгаво каза тя най-сетне.

– Не. – Рот затвори очи; разкаяние стискаше гърдите му. – Знам го. И както ти казах, то няма нищо общо с теб. Така че, моля те, да престанем с това и ме остави да си довърша душа, за бога.

Когато и този път не последва отговор, Рот усети, че отново започва да се ядосва.

– Какво?

– Нека те попитам нещо.

– Не може ли да почака, докато…

– Братята тренират заедно, нали?

– Не, прекалено са заети с уроците си по плетене.

– Защо тогава вече не тренират с теб? – Гласът ѝ се понижи. – Защо не поддържаш формата си с тях? Да не би това да се промени, след като се възкачи на престола?

– След като ослепях напълно – изплю той думите. – Тогава се промени. Трябва ли ти точна дата?

– Чудя се, дали ако попитам другите, те ще се съгласят с това.

– Да не се опитваш да кажеш, че всъщност не съм сляп. – Рот оголи зъби. – Сериозно.

– Не, просто се чудя доколко братята биха приели да се бият с теб, след като официално си сложил короната на главата си. Имам чувството, че не биха.

– Искаш ли да ми обясниш какво общо има това? – прекъсна я той. – Защото другата опция е отново да ми падне пердето… а и двамата още помним колко забавно беше предишния път.

Когато Пейн отговори, гласът ѝ долетя от по-далеч – Рот предположи, че е отишла до свода, който отвеждаше в съблекалните.

– Смятам, че единствената причина да тренираме заедно е, понеже съм жена. – Рот отвори уста, ала тя продължи: – И смятам, че нямаше да престанеш да се биеш с мен, ако бях мъж. Продължавай да убеждаваш сам себе си, че става дума за брат ми, щом искаш. Но според мен ти си по-голям сексист, отколкото предполагаш.

– Да ти го начукам, Пейн. Сериозно.

– Няма да споря с теб. Ала защо не попиташ своята шелан.

Какво?

– Попитай я какво е усещането да се оправя с теб.

Рот замахна във въздуха пред себе си.

– Махай се. Преди да си ми дала причина отново да те стисна за гърлото.

– Защо не иска да знаеш къде ходи, докато ти тренираш?

Моля?

– Жените не пазят тайни от мъжете, които ги уважават. Повече няма да говоря за това. Ала сляп или не, ти се нуждаеш от по-ясна представа за себе си.

Рот прекоси мокрия под.

– Пейн! Пейн! Върни се тук още тази шибана минута!

Ала викаше напразно.

Пейн вече я нямаше.

– Мааааааамка му! – изкрещя той с цяло гърло.

* * *

Маааааааамка му, помисли си Трез, вдъхвайки нова глътка въздух.

Ключът към възстановяването след пристъп на мигрена бе да си осигуриш меко приземяване за идването на себе си. Очевидно рецептата за това включваше храна и истинска почивка… защото макар по време на пристъпа да си в леглото, в тъмна стая, слушайки новинарския радиоканал на Хауърд Стърн по айфона, не беше, като да си потънал в дълбините на съня.

В този миг обаче Трез сериозно преосмисляше годините на доизпипване на възстановителния си режим. Когато вратата на стаята се затвори след брат му и той остана сам с Избраницата Селена, всяка клетка на тялото му сякаш пламна.

Човече, просто трябваше да запали една лампа с помощта на волята си, макар че очите му все още не бяха съвсем готови за истинска светлина…

Здравей, богиньо.

Селена беше висока и макар да бе облечена в традиционната бяла роба на Избраниците, беше очевидно, че има точно онези форми, които трябваше да притежава женското тяло: нищо не можеше да скрие извивките ѝ, нито дори изобилието от бял плат. А пък лицето ѝ! Розови устни и бледосини очи, съвършено симетрични черти, създадени сякаш за да привличат и задържат мъжките погледи. И разбира се, косата – дълга, гъста и с цвят на нощ, вдигната високо на главата в стила на Избраниците.

Така че единственото, за което можеше да мислиш, бе как я разплиташ и я оставяш да се посипе през пръстите ти.

Беше съвършена във всяко едно отношение.

И изобщо не се интересуваше от него.

Което правеше появата ѝ тук заедно с пълната торба още по-забележителна.

– Бил си тежко болен – тихо каза тя.

Трез едва не забели очи. Този глас. Мамка му, този глас.

Чакай, тя сигурно очакваше отговор, нали? Какво го беше…

– Ами, чувствам се страхотно. Направо страхотно.

И корав като скала там, долу. Господи, надяваше се тя да не улови миризмата на възбудата му.

– Как мога да помогна?

Ами… като свалиш тази роба и скочиш в леглото? А после ме яздиш като пони, докато не припадна от изтощение?

– Искаш ли да хапнеш от тази храна?

– Каква храна? – промърмори той.

– Брат ти напълни тази торба за теб.

Че копелето идвало ли бе изобщо тук, зачуди се Трез.

– Току-що го помоли да си тръгне.

Очевидно.

– А, да. Ясно.

Трез се отпусна на възглавниците и изкриви лице. Вдигна ръце, за да разтърка слепоочията си, и усети, че тя се приближава… при което побърза да придърпа дебелата завивка по-нагоре върху корема си.

Понякога „гол“ означаваше много повече от „не нося никакви дрехи“.

Човече, колко разтревожено само беше лицето ѝ. Толкова, че Трез трябваше да си напомни как го беше отсвирила по-рано.

Да, колкото и скапана да беше краткосрочната му памет (поне що се отнася до неща като това, че брат му е бил в стаята), прекрасно помнеше точно къде беше, когато за последен път видя Избраницата Селена… както и повече от незаинтересувания ѝ отговор.

Спомняше си и точно как я бе срещнал за първи път. Беше чул името ѝ още щом Фюри освободи Избраниците от Светилището на Скрайб Върджин и Селена заедно с останалите бе заживяла в имението на Ривендж в Адирондак. Дори я беше зървал от време на време, но тогава ставаха едни работи с Рив и мислите му бяха другаде.

Ала това бе отминало. А после, по-наскоро, той и Ай Ем се бяха отбили в имението на Рив по негова молба… и именно тогава Трез се бе запознал с нея както трябва, само те двамата.

Добре, де – Ай Ем също беше там, но Трез го бе изключил от съзнанието си, както преди малко. И нищо чудно – в мига, в който бе зърнал Избраницата, бе забравил собственото си име, по-голямата част от речниковия си запас и седемдесет и пет процента от чувството си за равновесие. Незабавно. Космическо. Привличане.

Поне от негова страна.

Разбира се, за разлика от него тя не бе поразена до глупост… макар че Трез бе имал надежди. Както и склонността да я преследва. През последната седмица се беше мотал из имението кой знае колко нощи подред с надеждата да я засече по време на едно от посещенията ѝ, в които задоволяваше нуждите на Братството. Защото нищо не казва по-красноречиво „искам да излизам с теб“ от държание, което би било предостатъчно основание за изваждане на ограничителна заповед.

Най-сетне късметът му се беше усмихнал и той бе успял да я „срещне случайно“. Като идиота, какъвто си беше, той ѝ беше казал, че е красива… и то не по свалячески начин. Действително го мислеше. За съжаление (и за разлика от безбройните човешки жени, които бе забърсал през живота си), тя изобщо не се бе впечатлила.

Така че – защо бе тук сега?

Не че той щеше да се задълбочи особено в този въпрос.

– Какво би искал да ти дам? – попита тя и искрената загриженост в гласа ѝ го накара да се засрами.

– Ами… една кӝла, ако обичаш.

Господи, начинът, по който се движеше, докато отиваше при торбата, която бе оставила върху писалището. Така плавно и отмерено, бедрата ѝ се полюшваха под белите одежди, раменете ѝ – изпънати, а…

Трез извърна очи от дупето ѝ.

И все пак – Исусе!

Селена се върна до леглото и той се отдръпна в средата на дюшека, с надеждата, че ще седне до него. Не го стори. Вместо това се наведе и му подаде пластмасовото шише. След това се отдръпна на почтително разстояние.

Газираната напитка изсъска, когато Трез отвъртя капачката.

– Моля те, кажи ми какво те измъчва.

Избраницата кършеше пръсти пред себе си.

– Просто мигрена. – Трез отпи голяма глътка от бутилката. – Господи, страхотно е.

Гледката бе още по-невероятна.

– Какво представлява?

– Кока-кола. – Трез спря, преди да отпие втора глътка – тя изобщо не го питаше за това. – Мигрената е вид главоболие. Не е кой знае какво.

Е, като се изключи незначителният факт, че неговите траеха по дванайсет часа и го караха да се чувства, сякаш умира.

Красивите ѝ очи се присвиха.

– Ако не е нищо тревожно, защо брат ти беше толкова обезпокоен?

– Той си е такъв. Истерик. – Трез затвори очи и отпи дъъъъъълга глътка. После още една. – Нектар на боговете, честна дума.

– Никога не съм мислила за него по този начин. Но разбира се, ти го познаваш по-добре.

Докато Избраницата стоеше край него, на Трез му се искаше тя да бе и наполовина толкова заинтересувана от факта, че гърдите му са голи. Не беше арогантен, но обикновено когато го погледнеха, жените не можеха да извърнат поглед.

– Не се тревожи, с него всичко е наред – дрезгаво каза той. – Както и с мен.

– Ала ти цял ден си затворен тук… откакто се прибра снощи.

Трез тъкмо щеше здравата да се ядоса на себе си, когато си помисли… я чакай малко.

– Откъде знаеш?

Фактът, че тя извърна поглед, го накара да се изправи в леглото.

– Брат ти спомена нещо, докато идвахме.

Едва ли. Ай Ем рядко говореше с когото и да било, освен ако не беше принуден.

Така че тя трябва да го беше чакала. Нали така?

Трез отпусна клепачи.

– Хей, имаш ли нещо против да поседнеш ей тук… трудно ми е непрекъснато да гледам нагоре.

Лъжец.

– Но разбира се.

Страхотно.

Когато тя се отпусна до него и оправи робата си, Трез прек­расно си даваше сметка, че се възползва от положението, но пък само допреди няколко часа беше прекарал немалко време, проснат върху плочките пред тоалетната чиния.

– Сигурен ли си, че не се нуждаеш от лечител? – попита тя; очите ѝ го хипнотизираха дотам, че просто гледаше как дългите ѝ ресници се спускат надолу и отново се вдигат нагоре. – И този път говори само истината.

О, искаше да ѝ каже истината, и още как. Ала това не беше причина да се държи като глупак.

– То е просто главоболие, което трае малко по-дълго. Честна дума. А и цял живот съм го имал. Брат ми не го получава, но съм чувал, че баща ми също е страдал от него. Не е приятно, вярно е, но не е нещо, което ще ме умори.

– Баща ти починал ли е?

Чертите на Трез замръзнаха, така че лицето му да не изразява нищо.

– Все още е между живите. Ала за мен все едно е мъртъв.

– Защо?

– Дълга история.

– И…?

– Не. Твърде дълго, твърде сложно.

– Да не би да имаш някакви планове за тази вечер? – Думите бяха изречени с тихо предизвикателство.

– Да не предлагаш да останеш с мен?

Избраницата сведе очи към ръцете си.

– Тази… дълга история за родителите ти. Затова ли имаш фамилия?

Откъде знаеше…?

Трез се усмихна и добре, че тя все още отбягваше погледа му, защото щеше да види всичките му зъби.

Някой действително беше разпитвал за него… колко интересно!

Що се отнасяше до фамилията му…

– Тя е измислена. Работя в света на хората и се нуждаех от прикритие.

– С каква работа се занимаваш?

Трез се намръщи, видял се изведнъж в клуба си… а после в тоалетната, която бе използвал като дворец за чукане… колко пъти?

– Нищо важно.

– Тогава защо го правиш?

Трез отпи последна голяма глътка от колата и впери поглед пред себе си.

– Всеки трябва да се занимава с нещо.

Господи, изобщо не искаше да навлиза в темата за тази част от живота си… дотам, че ако тя бе принудена да си тръгне, защото разговорът се е изчерпал – окей. В миг пред очите му се заредиха низ образи, в които той правеше секс с всички онези човешки жени, и изместиха Селена, докато вече не бе в състояние да усети дори миризмата ѝ.

За сенките физическото тяло бе продължение на душата… действителност, която навярно се разбираше от само себе си, ала всъщност бе далеч по-сложна по начина, по който я виждаха с’хийб. С две думи, всичко, което правиш с тялото си, начинът, по който се грижиш (или пък не се грижиш) за него, се отразяваше директно върху най-съкровената ти същност. И тъй като сексът по самата си природа бе най-свещеният акт на физическото тяло, той не биваше да бъде предприеман несериозно и за нищо на света не и с мръсни, отвратителни човеци… особено светлокожи.

За сенките светлата кожа бе равносилна на болест.

Ала правилата не се ограничаваха единствено с хомо сапиенс. В Територията правенето на любов бе превърнато в ритуал. Сексът се планираше между двойки (или половинки, както се наричаха): официални свитъци се разменяха в мраморни коридори, съгласие се искаше и отпускаше посредством поредица от предписания и директиви. А когато всичко бъдеше уговорено? Актът никога не се осъществяваше през деня и никога, абсолютно никога, без преди това да бъде извършен ритуалът на къпането. Освен това се оповестяваше на всеослушание – върху вратата се окачваше специално знаме, изискан начин да се заяви, че освен ако мястото не лумнеше в пламъци или на някого не му изтичаше кръвта, докато едната или и двете страни не излезеха, никой не биваше да ги безпокои.

Хубавото на всички тези усложнения? Когато две половинки се съберяха, то можеше да трае с дни.

А, да – и никаква мастурбация. Смяташе се за похабяване на причастие.

Така че, да, неговите събратя не просто щяха да погледнат с лошо око на сексуалния му живот; не, всеки контакт с него би включвал по-дългичка маша, предпазно облекло и маска на оксиженист. Той бе чукал жени в единайсет сутринта и в три следобед, и много преди вечеря. Беше го правил на обществени места и под мостове, в клубове и ресторанти, в тоалетни и долнопробни хотелски стаи… и в собствения си кабинет. Знаеше имената им само в около половината случаи, а от тази височайша група можеше да си спомни навярно една от всеки десет.

И то само защото бяха особени или пък му бяха напомнили за нещо друго.

Що се отнасяше до светлата кожа… е, той не беше подбирал. Беше имал жени от всички раси на хората, понякога дори – едновременно. Единствените, които не беше чукал и не бе оставял да му духат, бяха мъжете, но то бе само защото не го привличаха.

В противен случай щеше да направи и това.

Предполагаше, че не всичко е изгубено. Сенките вярваха в излекуването, чувал бе за пречистващи ритуали… и все пак възможностите да поправиш нещо не бяха неограничени.

Иронията бе в това, че бе изпитал скверна гордост да падне дотам, докъдето го бе сторил. Незряло, така беше, но то му се бе струвало, като да покаже среден пръст на племето и всичките им абсурдни глупости… и най-вече на дъщерята на кралицата, която, както смятаха всички, той би трябвало да изгаря от нетърпение да чука до края на живота си.

Въпреки че никога не я бе виждал и нямаше никакво желание да бъде секс играчка, нито пък възнамеряваше доброволно да се остави да бъде заключен в златна клетка.

Ама че смешно. Колкото и да ненавиждаше традициите, сред които беше роден, сега най-сетне започна да вижда смисъла им. Седеше си тук в замаяното състояние, в което го оставяше мигрената, съвсем близо до жена, която умираше да боготвори с тялото си… а ето че бунтът, който му бе доставил такова удоволствие, го караше да се чувства мръсен и недостоен.

Не че същинският акт някога щеше да се случи със Селена… може и да беше развратник, но не се самозалъгваше.

Мамка му.

Трез простена и отново се отпусна върху възглавниците. Въпреки колата с всичката ѝ захар и кофеин, изведнъж се почувства изцеден до краен предел.

– Прости ми – промълви Избраницата.

Не казвай, че ще си вървиш – помисли си Трез. – Въпреки че не заслужавам изобщо, по никакъв начин, моля те, не ме оставяй…

– Имаш ли нужда да се нахраниш? – изрече тя наведнъж.

Трез усети как челюстта му увисва. От всички неща, които се бе приготвил да чуе… това бе последното.

– Може би съм прекалено дръзка. – Тя сведе поглед. – Просто изглеждаш така уморен… и понякога това най-много помага.

Всемогъщи… боже.

Не беше сигурен дали е спечелил от тотото… или е бил осъден на смърт.

Но докато пенисът му потръпваше от нетърпение, а кръвта му бушуваше, доброто у него, което отдавна бе погребал, се обади – тихо, ала настойчиво.

Не – каза то. – Нито сега, нито когато и да било.

Въпросът бе… кой щеше да победи – ангелът или дяволът в него?


Загрузка...