Черните кули на Морат се извисяваха над димящите ковачници и лагерни огньове в долината като тъмни мечове, вдигнати към небето.
Забиваха се в ниските облаци, някои рухнали и очукани, други - все така гордо изправени. Но гневът и последното отмъщение на Калтейн Ромпие бяха оставили следа по всяка от тях.
Разперил широко сажденочерните си криле, Дориан улови вятъра с мирис на желязо и мърша и направи вираж около крепостта. През протяжните дни на полет се бе научил да използва въздушните течения и макар през повечето време да летеше в облика на червеноопашат ястреб, тази сутрин се преобрази в обикновен гарван.
Цели ята от черните птици кръжаха около Морат и граченето им изпълваше въздуха не по-малко от дрънченето на чукове по наковални в долината. Въпреки че армията сееше хаос на север, лагерът продължаваше да гъмжи от войници и вещици.
Дориан следваше примера на другите гарвани и стоеше настрана от уивърните, прелитайки ниско над земята, докато цели сестринства вещици патрулираха, връщаха се в лагера да докладват или тренираха. Цяло множество Железни зъби. Всичките готови за бой.
Покръжа около най-високите кули на Морат, за да огледа крепостта, армията, лагеруваща в долината, уивърните в просторните им леговища. С всеки размах на крилете си долавяше все повече и повече тежестта на онова, което бе скрил в една скална пукнатина на двайсетина километра северно оттук.
Щеше да е лудост да носи със себе си двата ключа. Затова дори не отбеляза мястото, където ги остави. Само се молеше да е достатъчно отдалечено, за да не го усети Ераван.
Две слугини, натоварени с прани дрехи, излязоха от малка вратичка от едната страна на близката кула и се заизкачваха по външното стълбище, свели глави, сякаш се мъчеха да не обръщат внимание на армията далеч под тях. И на уивърните, чиито крясъци ехтяха между черните скали.
Точно такава врата търсеше.
Дориан полетя към нея, заставяйки сърцето си да се укроти, мириса си - едничкото нещо, което можеше да го обрече на смърт, - да остане незабелязан. Никоя от вещиците, прелитащи над него, не усети гарвана, който не миришеше на гарван. Двете перачки, изкачващи се по стълбището на кулата, не се развикаха, когато кацна на ниския каменен парапет и прибра криле до тялото си.
После скочи на пода.
И започна да се преобразява. Мускулите и костите му пламнаха и светът се превърна в някак по-малък, по-смъртоносен.
А неговото присъствие - в по-незабележимо.
Мустаците на Дориан потрепнаха и големите му уши се наостриха. Ревът на уивърните отекна през дребното му космато тяло и той сключи зъби - толкова едри, че почти не се побираха в миниатюрната му уста. Смрадта наоколо беше почти непоносима.
Подушваше... всичко. Свежия аромат на прането, пренесено оттук наскоро. Дивечовата пикантна миризма на супата, с която бяха обядвали перачките. Никога не бе предполагал, че мишките са особено даровити същества, но дори летейки в тялото на ястреб, не беше чувствал сетивата си толкова изострени, будни.
Ала явно в свят, в който всеки се стремеше да ги убие, гризачите се нуждаеха от толкова остри сетива, за да оцелеят.
Дориан си позволи да поеме глътка въздух, преди да се шмугне под затворената врата. В крепостта Морат.
Сетивата му може и да бяха изострени, но чак сега си даваше сметка колко плашещо можеше да е едно стълбище, ако нямаш човешки крака.
Придържаше се към сенките и се сливаше с прахоляка и тъмнината всеки път, когато някой минеше наблизо. Едни стъпала бяха покрити с броня, други - обути в ботуши, трети - в износени обувки. Лицата на собствениците им бяха бледи и унили.
Сред тях обаче нямаше вещици, слава на боговете! Нито валгски принцове или войници.
От Ераван също нямаше и следа.
В кулата се помещаваше стълбище за прислугата, което Манон веднъж беше описала на Елин. Сега следваше тази въображаема карта, потвърдена от няколкочасовото му кръжене над кулата преди това.
Кулата на Ераван - оттам щеше да започне. И ако намереше валгския крал в покоите му... тогава щеше да реши какво да прави. Дали да не му отмъсти за всички злини, независимо от предупреждението на Калтейн.
Дориан достигна задъхан дъното на витото стълбище и изви дълга опашка около тялото си, взрян в сумрачния коридор отпред.
Оттук трябваше да прекоси целия етаж, да се изкачи по друго стълбище, да обходи друг коридор и накрая, ако имаше късмет, щеше да стигне до кулата на Ераван.
Манон така и не се бе добрала до нея. Дори тя недоумяваше какво се крие там. Единствено, че е под денонощна валгска охрана. Подходящо място за начало на лова му.
Той се ослуша. Не се чуваха стъпки. Нито човешки, нито котешки, за негова радост.
Дориан свърна зад ъгъла и припна по вдлъбнатината между стената и пода, чийто камък почти се сливаше със сивкавокафявата му козина. В дъното на коридора някакъв страж стоеше на пост, забол празен поглед в нищото. Извисяваше се над него като планина.
Дориан почти достигаше пресечната точка на коридорите, която стражът пазеше, когато почувства нещо - раздвижване, последвано от тишина.
Дори стражът изпъна гръб, надниквайки през тесния прозорец зад себе си.
Дориан се свря в едно тъмно кътче.
Нищо. Не се чуваше нищо - нито писъци, нито викове, но...
Стражът се върна на поста си, плъзвайки поглед надолу по коридора.
Дориан продължи да се спотайва в очакване. Дали не го бяха надушили? Дали не бяха подали сигнал за тревога?
Нямаше как да е толкова лесно, колкото му се стори в началото. Ераван несъмнено бе заложил капани, известяващи го за неканени гости...
Припрени леки стъпки отекнаха отвъд ъгъла и стражът се обърна към тях.
- Какво има? - попита.
Приближаващият слуга не забави крачка.
- Знае ли се в такова обкръжение? Не ми се чака да разбера.
И профуча покрай Дориан.
Не бягаше към нещо, а от него.
Дориан подуши въздуха с трепкащи мустаци. Нищо.
Нямаше да изпълни мисията си, ако просто стоеше в коридора. Но и да хукне да разузнава какво се бе случило, не му се струваше особено разумно.
Сети се за едно място, където можеше да подочуе нещо. Където хората винаги клюкарстваха, дори в Морат.
Затова тръгна обратно по коридора. Слезе по стълбището и заситни с малки крачка към кухнята, топла и озарена от голяма камина.
Лейди Елида бе работила тук - познавала беше тези хора. Не Валги, а човеци на принудителна служба. Човеци, които несъмнено си приказваха за всичко, разиграващо се в крепостта.
Също като в двореца в Рифтхолд.
Слугите и готвачите наистина чакаха нещо. Всички гледаха към стълбището от другата страна на просторната кухня. Включително слабата зеленоока котка на ивици в отсрещния край на помещението.
Дориан се сви на кълбо. Но звярът, така или иначе, не го възнагради с внимание, приковал взор към стълбището. Като че знаеше какво се случва.
След миг се чуха стъпки - бързи и приглушени. В кухнята влязоха две жени с празни подноси в ръце и пребледнели лица. И двете трепереха.
Единият мъж в кухнята, навярно главният готвач, попита жените:
- Видяхте ли нещо?
Едната поклати глава.
- Още не бяха пристигнали в съвещателната зала. Слава на боговете!
Спътницата й остави подноса с потръпващи ръце.
- Но скоро ще са тук.
- Имате късмет, че сте се измъкнали, преди да дойдат - каза някой. - Иначе можеше да се окажете част от обяда.
Наистина имаха късмет. Дориан почака, но кухненските прислужници се върнаха към обичайните си задължения, доволни, че двете жени са се прибрали невредими.
Съвещателната зала - вероятно същата онази, която Манон му беше описала. Където Ераван провеждаше срещите си. А ако самият той отиваше натам...
Дориан излезе от кухнята, следвайки въображаемата карта, съставена от Манон. Глупак - само глупак би рискувал да доближи Ераван.
Явно му се умираше. Или просто действително беше глупак. Но искаше да го види. Нуждаеше се да го види - това същество, унищожило толкова много. Готово да погълне целия свят.
Трябваше да види нещото, обрекло го на демонско робство и заклало Сорша. А ако имаше късмет - може би дори щеше да го убие.
Можеше да го нападне и в този свой облик. Но щеше да е толкова по-удовлетворително да си възвърне човешкия образ, да извади Дамарис и да сложи край на живота му. Да му покаже светлата ивица около шията си, за да разбере кой го е надвил, че не е успял да го прекърши.
А сетне щеше да намери ключа.
Тишината го водеше по-надеждно дори от запаметената карта.
Коридорите се изпразваха. Въздухът ставаше все по-нагнетен и студен. Сякаш
Ераван излъчваше поквара.
Пред отворените врати нямаше стражи - нито човешки, нито валгски.
Никой не съзря закачулената фигура, която влезе в стаята с разпиляна черна пелерина.
Дориан побърза да се шмугне след нея тъкмо преди вратите да се затворят. Магията му се разбунтува и той я укроти, накара я да се свие като змия, готова за атака.
С един удар щеше да повали Ераван, а после да се преобрази и да извади Дамарис.
Фигурата спря и пелерината й се люшна от рязкото движение. Дориан се спусна към най-близкия тъмен ъгъл - до пролуката между вратата и пода.
Стаята не се отличаваше с нищо, освен с масата от черно стъкло, поставена в центъра й. Пред нея седеше златокос, златоок мъж.
Манон не си измисляше: Ераван наистина бе изоставил кожата на Перингтън, за да се намъкне в нечия по-красива.
Както и в също толкова изтънчено облекло, осъзна Дориан, когато валгският крал се изправи с безупречно ушития си сив жакет и панталон. Наблизо не се мяркаха оръжия. Нито Ключът на Уирда.
Ала чувстваше силата на Ераван, черната енергия, която се процеждаше от него. И това чувство му напомни как я бе долавял в себе си, в собствената си душа.
Кръвта във вените му се вледени. Трябваше да побърза. Да атакува веднага.
- Колко неочаквана радост! - рече Ераван с млад, но и древен глас. После махна към изобилието от плодове и сушени меса по масата. - Заповядай!
Магията на Дориан застина, когато две луннобледи слаби ръце се вдигнаха от диплите на черната пелерина и свалиха качулката.
Жената под нея не беше красива, не и в класическия смисъл на думата. Но с гарвановочерните си коси, тъмни очи и червени устни... беше ослепителна. Завладяваща.
Червените й устни се извиха, разкривайки костенобели зъби.
Изящните заострени уши, подаващи се изпод тъмната й коса, накараха Дориан да изтръпне. Не беше жена, а елфа.
Тя свали пелерината си, оставайки по разкошна тьмнолилава рокля, и седна срещу Ераван. В грациозните й движения не се четеше нито нотка на колебание или страх.
- Да разбирам ли, че знаеш защо съм дошла?
Ераван се настани на мястото си с усмивка и наля бокал вино на елфата, а сетне и на себе си. Всички мисли за убийство се изпариха от главата на Дориан, когато валгският крал попита:
- Нима няма друга причина да удостоиш Морат с появата си, Майев?
Едион не беше виждал Оринт толкова притихнал от деня, в който с оцелелите от кралския двор на Терасен тръгнаха към Тералис.
Но дори тогава поне кротко жужене огласяше древния град, издигнат между устието на Флорин и подножието на Еленови рога, в съседство с хълмистия Оуквалдски лес на запад.
По онова време белите му стени още блестяха под слънцето.
Сега бяха потъмнели и сивкави, неприветливи като мрачното небе. Едион, Лизандра и спътниците им минаха през високите метални врати на западната порта, където стената беше дебела два метра, иззидана от толкова масивни камъни, че се носеха легенди как Бранън наел великани от Еленови рога да ги мъкнат дотук.
Едион даваше всичко онези отдавна забравени великани наново да се появят в града. Древните Вълчи племена да се спуснат от величествените върхове зад града заедно с изгубените елфи на Терасен. Поне някой от старите митове да изплува от сенките на времето, също като Ролф и мисенианците.
Но знаеше, че късметът им най-сетне се е изчерпал.
Приятелите му също го знаеха. Дори Ансел от Брайърклиф се бе умълчала като Илиас и асасините му и крачеше с приведени рамене още откакто врагът бе обстрелял редиците им с главите на воините й. Виненочервената й коса висеше сплъстена, а стъпките й бяха тромави. Едион познаваше този ужас, чувството за вина. Съжаляваше, че няма време да утеши младата кралица, вместо само да й поднесе мимолетно извинение. Но явно Илиас се беше нагърбил със задачата и яздеше до Ансел, предлагайки й стабилна, безмълвна опора в тежкия момент.
Градът се разполагаше под внушителния, почти митичен замък, построен върху една щръкнала скала. Най-горните му кули се издигаха толкова нависоко, че сякаш пронизваха небето. Някога замъкът сияеше, рози и увивни растения обгръщаха стоплените от слънцето каменни стени, а песента на хиляда фонтана ромонеше из всички зали и дворове. Някога знамена се развяваха гордо от невъобразимо високите кули, извисяващи се като стражници над планината и гората, над реката и Тералиската равнина.
Сега замъкът се бе превърнал в мавзолей.
Никой не продумваше, докато вървяха по стръмните, лъкатушещи улици. Намръщените жители на града или спираха да ги загледат, или продължаваха по пътя си, забързани да се подготвят за обсадата.
Нямаше как да й се измъкнат. Не и с Еленови рога зад гърбовете им, Оуквалд - на запад и армията, настъпваща откъм юг. Да, можеха да избягат на изток през равнината, но къде? В Сурия, където щеше да е само въпрос на време да ги открият? Отвъд планината, където, разправяха, свирепите зими убивали всеки простосмъртен? Обитателите на Оринт бяха попаднали в същия капан като тяхната армия.
Едион съзнаваше, че трябва да изправи рамене. Да се усмихне на хората - на своя народ - и да им вдъхне поне мъничко кураж.
Ала не можеше. Постоянно се питаше колко ли от тях са загубили семейства и приятели в битката край реката. През седмиците на боя преди това. Колко ли още се молеха да зърнат някой свой близък сред редиците, крачещи към града.
Всичко беше по негова вина... беше негово бреме. Неговите решения ги бяха довели дотук. Заради тях толкова тела лежаха в снега като същинска пътека от южната граница чак до Флорин.
Белият замък се надвесваше все повече и повече над тях с всяка стръмна улица, която преваляха. Поне на това можеха да разчитат - военното преимущество на високия терен.
Поне на това.
Дароу и другите лордове ги чакаха.
Не в тронната зала, а в просторната съвещателна зала в другия край на замъка.
Последното събрание, което Едион бе посетил там, беше председателствано от някакъв натруфен адарлански гадняр, нарекъл се вицекрал на Терасен.
Явно веднага след убийството на краля се беше изнесъл от града заедно с всички премени, столове и гоблени, защото сега използваха вехта работна маса и паянтови столове, видимо събрани от различни стаи на замъка.
В момента на тях се разполагаха Дароу, Слоан, Гунар и Айрънуд. За изненада на Едион сред тях беше и Муртауг.
Когато Едион и спътниците му влязоха, лордовете станаха на крака. Не от уважение към него, а към знатните особи, които водеше.
Ансел от Брайърклиф огледа окаяното помещение така, както оглеждаше целия сумрачен, потискащ замък по пътя насам, и подсвирна тихо.
- Май Адарлан действително е ограбил хазната ви.
Първите й думи от часове. От дни.
Едион изсумтя.
- До последната монета.
Той спря пред масата.
Дароу на свой ред попита:
- Къде е Килиан?
Едион му отвърна с безрадостна усмивка. Рен се напрегна, прочел предупреждението по лицето му.
- Нареди ми да тръгна напред, докато той води армията насам. Лъжа.
Дароу врътна очи, след което ги впери в Ролф, който още разглеждаше с неодобрение плачевната обстановка.
- Доколкото разбрах, трябва да благодарим на вас за навременното отстъпление. Ролф прикова морскозелен поглед в мъжа.
- Правилно сте разбрали.
Дароу отново седна и другите лордове последваха примера му.
- И кой сте вие?
- Капер Ролф - обяви със самочувствие пиратът. - Командир на армадата на Нейно Величество. И наследник на мисенианския народ.
Останалите лордове изопнаха гърбове.
- Мисенианците са изчезнали отдавна - обади се лорд Слоан.
Въпреки това забеляза меча върху хълбока на Ролф, морския дракон на ефеса му. И несъмнено бе видял флотата, пъплеща нагоре по течението на Флорин.
- Изчезнали не значи загинали - изтъкна Ролф. - Идваме да се отплатим за един стар дълг.
Дароу потри слепоочието си и опря ръце на масата. Изглеждаше толкова възрастен.
- Е, признателни сме на боговете за това.
Лизандра процеди гневно:
- Трябва да сте признателни на Елин.
Мъжът присви очи насреща й и нервите на Едион се обтегнаха смъртоносно. Но Дароу я попита с натежал от умора глас:
- Днес май сте себе си, а, милейди?
Лизандра просто посочи Ролф, после Ансел и Галан. Накрая махна към прозорците, отвъд които елфическите военачалници и Илиас чакаха с войските си на територията на замъка.
- Всички тези воини са тук благодарение на Елин. Не на вас. Така че, преди да отречете съществуването на армадата на Нейно Величество, нека ви уверя, че такава има. И не сте част от нея.
Дароу въздъхна дълбоко и пак потри слепоочието си.
- Моля да напуснете залата!
- Само през трупа ми! - изръмжа Едион.
Муртауг се намеси:
- Милейди, един човек би желал да ви види. - Лизандра вирна вежди и старецът изтръпна. - Не посмях да я оставя сама в Алсбрук. Еванджелин е в северната кула, в някогашната спалня на моята внучка. Зърна ви от прозореца и едва я накарах да почака.
Вежлив, мъдър начин да разсее надигащата се буря. Едион се замисли дали да не каже на Лизандра, че може да остане, ако иска, но тя вече крачеше към вратата с развяваща се тъмна коса.
Като излезе, той заяви:
- Тя се би на фронтовата линия във всяка битка. Едва не загина. Не видях никого от вас на бойното поле.
Застаряващите лордове свиха лица в ненавистни гримаси. Но точно Дароу се размърда едва доловимо в стола си. Явно Едион бе бръкнал в някоя загнила рана.
- Не е толкова лесно да си прекалено стар да се биеш, докато младите погиват в битки, Едион. - Той надникна към безименния меч на хълбока му. - Изобщо не е лесно.
Едион тъкмо се канеше да подхвърли, че старецът трябва да се допита до мъртъвците дали умирането е било лесно, но принц Галан се покашля дискретно.
- Как се готвите за обсадата?
На терасенските лордове никак не им се нравеше да ги разпитват, но отвориха отровна уста и заобясняваха.
Час по-късно, след като слугите поведоха спътниците му към стаите им, към баните и масите с храна, Едион тръгна по мириса на Лизандра.
Отишла бе не в северната кула при повереницата, която я чакаше нетърпеливо, а в тронната зала.
Гигантските дъбови врати бяха открехнати и двата изправени на задни крака елени, резбовани върху тях, го гледаха отвисоко. Едно време в безсмъртния пламък между величавите им рога бяха блестели изящни като фина дантела златни плетеници.
През изминалото десетилетие някой бе излющил златото. Или от злоба, или заради бърза печалба.
Едион влезе през вратите и просторната стая отвъд го посрещна като призрака на стар приятел.
Колко ли пъти бе страдал, задето го принуждаваха да стои наконтен между троновете върху подиума в далечния край на обточената с колони зала? Колко ли пъти бе сварвал Елин да дреме по време на поредния безкраен ден на дворцова показност?
Тогава флаговете на всички земи в Терасен висяха от тавана. Подът от светъл мрамор беше толкова излъскан, че съзираше отражението си в него.
В онези времена върху подиума като първичен символ на властта се издигаше тронът, създаден от опадалите рога на безсмъртните оуквалдски елени.
Елени, вече посечени и изгорени като трона от рога след битката в Тералис. Кралят бе заповядал да го изнесат на бойното поле и да го унищожат пред погледа на всички.
Сега Лизандра стоеше пред празния подиум. И се взираше в белия мрамор, сякаш виждаше трона, издигал се някога там. Заедно с по-малките.
- Не знаех, че Адарлан е разрушил и това място - промълви тя, разпознала или мириса му, или походката му.
- Костите му са още непокътнати - каза Едион. - Но не знам докога.
Лизандра плъзна към него зелени очи, помръкнали от умора и тъга.
- Дълбоко в себе си вярвах, че ще доживея да я видя тук. - Тя посочи празното място, където някога бе стоял тронът от еленови рога. - Че някак ще се преборим и с Морат, и с Ключалката, и с всичко останало.
Цялата надежда се бе изцедила от лицето й.
Навярно по тази причина и говореше с него.
- И аз - каза също толкова приглушено Едион, ала думите му отекнаха в пустата зала. - И аз вярвах в същото.
Кралицата на елфите бе дошла в Морат.
Майев отпи от виното, а Дориан се помъчи да укроти сърцето и дишането си.
- Не ме позна, така ли? - попита кралицата на елфите, вторачила поглед във валгския крал.
Ръката на Ераван застина, преди бокалът с вино да достигне устните му.
- Нима не си Майев, кралицата на Доранел?
Елин. Дали Майев не бе довела Елин тук? За да я продаде на Ераван?
Богове, богове...
Майев отметна глава назад и се изсмя.
- Значи след толкова хилядолетия си успял да забравиш дори собствената си снаха?
Дориан се благодареше, че е толкова малък, тих и незабележим. Защото се боеше, че в цял ръст би се олюлял на краката си.
Ераван замръзна.
- Ти.
Майев се усмихна.
- Аз.
Златистите му очи обходиха кралицата.
- Била си в елфически облик. През цялото това време.
- Разочарована съм, че чак сега разбираш.
Изблик от силата на Ераван пропълзя по кожата на Дориан. Ужасяващо много приличаше на онази, която бе владял валгският принц, обсебвал тялото му.
- Съзнаваш ли какво...
Валгският крал прекъсна сам себе си. И изправи рамене.
- Всъщност трябва да ти благодаря - каза вместо това, възвърнал самообладанието си. - Ако не беше предала брат ми, нямаше да открия този чудесен свят. И нямаше да съм на крачка да го завладея. - Той отпи от бокала си. - Ала едно ме интересува: защо си дошла? Защо реши да се разкриеш точно сега? Дали древният ми враг вече не ми е враг?
- Теб никога не съм те възприемала като враг - рече невъзмутимо Майев. - Само братята ти.
- Но се омъжи за Оркус, съзнавайки що за същество е.
- Може би трябваше да се омъжа за теб, когато ми предложи. - На устните й изплува лукава, отблъскваща усмивка. - Ала тогава бях млада. Наивна.
Дориан изтръпна от злокобния смях на Ераван.
- Никога не си била нито едно от двете. Но ето ни тук.
Ако Елин беше тук, ако Дориан успееше да я намери, може би имаха шанс срещу валгския крал и кралица...
- Ето ни тук - повтори Майев. - Ти си на крачка да покориш континента. А аз съм готова да ти помогна.
Ераван преметна глезен през коляно.
- И отново питам: защо?
Майев прокара пръсти по скъпоценните камъни, инкрустирани в бокала.
- Народът ми ме предаде. След всичко, което сторих за него, след като толкова време го защитавах, той се надигна срещу мен. Армията ми отказа да се бие за мен.
Благородниците и слугите в двора ми отказаха да коленичат пред мен. Вече не съм кралица на Доранел.
- Мога да се досетя кой стои зад това - каза Ераван.
В стаята се разля мрак, зловещ и студен.
- Държах Елин Дивия огън в плен. Надявах се да ти я доведа тук, когато станеше... готова. Но стражът, на когото я поверих, допусна жестока грешка. Признавам, че Елин съумя да надхитри и мен. И вече е на свобода. Разпратила е писма до някои доста влиятелни личности в Доранел. Вероятно вече е пристигнала на този континент.
Вълна на облекчение разтърси Дориан.
Ераван махна с ръка.
- В Аниел е. Пилее безразсъдно силата си.
Очите на Майев просветнаха.
- Заради нея загубих кралството си, трона си. Кръга си от доверени воини. Някогашният ми неутралитет по отношение на тази война и милостта, която бях готова да й предложа, изчезнаха в мига на бягството им с вречения й.
Бяха я намерили. Някак бяха смогнали да я намерят. А дали имаше надежда Каол също да е с тях в Аниел?
На Дориан му идеше да изреве триумфално. Но Майев продължи:
- Елин Галантиус ще дойде за мен, ако ти не успееш да я унищожиш. Нямам намерение да й подарявам подобна възможност.
Усмивката на Ераван се разшири.
- И искаш да се съюзиш с мен.
- Единствено заедно можем да стъпчем рода на Бранън. Така че никога повече да не се възправи срещу нас.
- Тогава защо не я уби, когато е била в ръцете ти?
- Ти щеше ли на мое място, братко? Не би ли опитал да я привлечеш на своя страна?
Мълчанието на Ераван беше достатъчно потвърждение. След секунда валгският крал попита:
- Отправяш ми сериозно предложение, сестро. Действително ли очакваш да ти се доверя току-така?
- Не. - Устните й се извиха. - Все пак не ми остана нищо друго, освен силата ми.
Ераван не отвърна, навярно проумяващ в какъв танц го повежда кралицата.
Тя протегна луннобяла ръка към центъра на стаята.
- Мога да допринеса за съюза ни и с още нещо, ако проявиш интерес.
Майев направи движение с фините си пръсти и в сърцевината на залата се появи дупка.
Дориан се стресна и сви телце по-навътре в тъмния, прашен ъгъл. И разтреперан загледа как от другата страна на дупката се появява кошмар, какъвто само най-дълбинният мрак бе способен да извая. Порталът.
- Бях забравил, че овладя това умение - отбеляза Ераван, забол пламнали очи в съществото, което им се поклони, щракайки с чудовищни щипци.
Паяк.
- И че още ти служат - додаде валгският крал.
- Когато елфите ме прокудиха - обясни Майев, усмихвайки се на гигантския паяк, - се върнах при онези, които винаги са ми били предани.
- Стигийските паяци вече нямат господар - противопостави й се Ераван. - Списъкът ти със съюзници си остава все така кратък.
Майев поклати глава и тъмната й коса проблесна на светлината.
- Това не са стигийски паяци.
През портала се виждаха назъбени, пепеливосиви скали. Планини.
- Това са каранкуи, както ги наричат народите от Южния континент. Най-лоялните ми помощници.
Паякът се поклони наново и сърцето на Дориан затуптя още по-бясно.
Ераван придоби хладно, отегчено изражение.
- С какво ще са ми полезни? - Той махна към прозорците, към ада отвъд тях, който сам бе създал. - Разполагам с цели армии от твари, готови да ми служат. Не са ми нужни няколкостотин паяка.
Майев дори не трепна.
- Помощниците ми са много находчиви, мрежите им се простират надалеч. Разказват ми за всичко, което се случва по света. Споделиха ми и за следващия... етап от мащабния ти план.
Дориан се приготви за буря. Ераван се вцепени.
- Валгските принцеси се нуждаят от приемни тела - провлачи Майев. - А ти засега не успяваш да създадеш достатъчно силни. Хаганската принцеса оцеля, след като прогониха от тялото й една от твоите.
Валгски принцеси. На Южния континент. Каол...
- Слушам те! - подкани я Ераван.
Майев посочи паяка, още преклонен на портала към Южния континент - портал, който кралицата бе отворила като най-обикновен прозорец.
- Защо да тъпчеш останалите шест принцеси в човешки тела, когато можеш да им дадеш толкова по-могъщи? И готови да ги приемат?
Ераван плъзна златисти очи към паяка.
- Със сродниците ти сте съгласни?
Първите му думи към съществото.
Паякът изтрака с щипци и мигна с кошмарните си очи.
- За нас ще е чест да докажем предаността си към кралицата.
Майев се усмихна на паяка. Дориан изтръпна.
- Безсмъртни, непобедими гостоприемници - измърка кралицата на Ераван. -Представи си колко могъщи ще бъдат принцесите с вродените дарби на моите каранкуи. Единението им ще направи и принцесите, и паяците още по-силни.
Щеше да ги превърне в невиждани страшилища.
Ераван не отвърна. Майев просто махна с пръсти и порталът, и паякът изчезнаха. Тя стана от стола си, грациозна като сянка.
- Ще те оставя да обмислиш предложението ми. Каранкуи ми се подчиняват безусловно и с радост ще се присъединят към армията ти.
- Но какво да кажа на брат ми, като го видя отново?
Майев килна глава.
- Възнамеряваш ли да виждаш Оркус отново?
- Защо според теб събирам армия от толкова време и подготвям този свят, ако не за да приветствам пак братята си в него? Да ги впечатля с постиженията си?
Ераван имаше за цел да върне валгските крале в Ерилея. А успееше ли...
Майев вторачи поглед в седналия крал.
- Кажи на Оркус, че ми бе омръзнало да стоя вкъщи, докато той завоюваше нови, и нови територии. - Устните й се извиха в усмивка на паяк. - Предпочитах да тръгна с него.
Ераван мигна веднъж - едничък признак на изненадата му. После махна елегантно с ръка и вратите се отвориха от призрачен вятър.
- Ще обмисля предложението ти, сестро. Заради дързостта да се срещнеш лично с мен ще ти позволя да останеш в крепостта като моя гостенка, докато взема решение. - В коридора се появиха двама стражи и Дориан напрегна лапи върху каменния под, готов за бягство. - Те ще те отведат до покоите ти.
Ако се задържеше в тази стая твърде дълго, кралят можеше да го усети, а така или иначе, не беше почувствал ключа у него. По-късно щеше да продължи търсенето. Да намери най-удачния начин да убие краля. Ако беше толкова глупав, че да се осмели. Засега обаче...
Майев се загърна с пелерината си и Дориан се втурна напред, покривайки се отново в сянката й, докато елфическата кралица напускаше стаята.
Стражите я поведоха нагоре по стълбището в дъното на коридора - към кулата до тази на Ераван. Пространството беше обзаведено с изтънчени мебели от лакиран дъб и чисти ленени чаршафи, навярно наследени от човеците, обитавали крепостта, преди да се превърне в свърталище на изчадия.
Като затвори вратата след себе си, Майев се облегна на масивното й дърво с железни гвоздеи и въздъхна.
- Цял ден ли смяташ да се криеш в този жалък облик?
Дориан се стрелна към пролуката между вратата и пода, но черният й ботуш настъпи силно опашката му.
Остра болка се разля из костите му, а кракът й остана здраво прикован към пода. Магията му понечи да изригне, ала вне запен тъмен вятър вкопчи извити нокти в нея. И го стисна за душаващо.
Елфическата кралица му се усмихна.
- Не си особено вещ шпионин, кралю на Адарлан
Магията на Дориан се бореше, ревеше яростно в тъмната хватка на мрежата й. Ако смогнеше да се превърне в уивърн и да откъсне главата й със зъби...
Ала Майев се усмихна отегчено и вдигна крак от клетата му опашка. После пусна и магията му.
Той потрепери от мрачната, гнила мощ, която погали с резливи нокти неговата сила, докосна лъскавото й, сурово ядро и изчезна.
Едва се удържа да не повърне, да не допре ръка до светлата ивица около врата си, колкото да се увери, че нашийникът не се е завърнал.
Усмивката остана върху червените устни на Майев, докато магията му трептеше от досега със силата й. Силата да прониква в съзнания, да разкъсва на парчета ума. Тя беше друг вид враг. За нея му бе потребен съвсем друг подход. Подход на безразсъден глупак. На придворен.
Ето защо първо се преобрази; козината му се превърна в кожа, лапите - в ръце. Когато се изправи като мъж пред кралицата на елфите, усмивката й се разшири.
- Какъв красавец само!
Дориан й се поклони. Не посмя да докосне Дамарис, лежащ в ножницата си.
- Как разбрахте?
- Не ти ли хрумна, че те зърнах в спомените на Елин, усетих мириса и силата ти там? -Тя килна глава. - Ала шпионинът ми не спомена за интереса ти към хамелеонството.
Сирен. В тялото му пропълзя ужас.
Майев отиде навътре в стаята и седна на пейката пред леглото с маниер на кралица, възсядаща престола си.
- Според теб матроните как разбраха къде да ви открият?
- Сирен остана в лагера едва един ден - изтъкна той.
- Действително ли си мислиш, че в планината няма други паяци? Всички служат на нея и на мен. Тя само подшушна на правилните, и те ме намериха. Намериха и Железни зъби. - Майев поглади с длан полите на роклята си. - Още не знам дали Ераван е запознат с дарбите ти. Но преди да я убиеш, Сирен ме уведоми, че определено си... различен.
Дариан изобщо не съжаляваше, че я е убил.
- Това обаче е без значение. Сирен е мъртва, а ти си далеч от обятията на Манон Черноклюна.
Дориан хвана дръжката на Дамарис.
Майев погледна с усмивка древния меч.
- Явно кралицата на Терасен се е научила да споделя притежанията си. Цяла съкровищница е натрупала.
Дориан подскочи. Ако Майев знаеше за всички ценности, които Елин бе събрала...
- Да, знам - вметна кралицата, вперила бездънни черни очи в него. Дамарис се затопли в ръката му. - И знам, че паякът поне това не си е измислил. - Тя плъзна поглед по него. - Къде си ги скрил, Дориан Хавилиард?
Нещо мазно и остро се промуши по повърхността на съзнанието му. Напирайки да влезе...
Магията му изрева. Ледена стена се спусна през невидимите нокти. И ги отблъсна.
Майев се засмя, а Дориан примигна, изненадан да открие цялата стая обгърната в скреж.
- Драматичен, но доста ефективен метод.
Дориан й се подсмихна:
- Да не си въобразяваш, че съм толкова глупав да те пусна в съзнанието си? - Без да отмества ръка от меча си, той пъхна другата в джоба си, за да не забележи Майев, че трепери. - И да ти кажа къде са скрити?
- Струваше си да пробвам - рече Майев.
- Защо не вдигнеш тревога? - попита я той.
Тя се облегна назад и пак го огледа.
- И двамата искаме едно и също нещо... което е у Ераван. Това не ни ли превръща в нещо като съюзници?
- Трябва да си полудяла, ако си представяш, че някога бих ти дал ключовете.
- Така ли? А ти какво ще правиш с тях, Дориан? Ще ги унищожиш ли?
- Ти какво би правила с тях? Ще покориш света?
Майев се изсмя.
- О, нищо толкова тривиално. Ще се погрижа Ераван и братята му никога да не се върнат на този свят.
Дамарис остана топъл в ръката му. Кралицата казваше истината. Поне отчасти.
- И така лесно признаваш, че смяташ да предадеш Ераван?
- Според теб защо съм дошла? - настоя Майев. - Народът ми ме прогони, а и предположих, че ти, рано или късно, ще се отбиеш в Морат.
Топлината на Дамарис не трепна, но Дориан каза:
- Нали не очакваш да повярвам, че идваш тук да търсиш съюзничество с мен? Не и след като чух да предлагаш на Ераван паяците си за принцесите му.
Дори не желаеше да знае на какво са способни валгските принцеси. Защо Ераван не ги бе използвал още.
- Малка жертва от моя страна, за да спечеля доверието му. - Дамарис беше все така топъл. - Двамата с теб не сме толкова различни. А аз вече нямам нищо за губене благодарение на приятелката ти.
Истина, истина, истина.
А сега изникваше и възможността, на която се надяваше.
Без да сваля ледената стена около съзнанието си, избутал магията си на пост пред врага, Дориан пусна дръжката на Дамарис, сякаш недоверието му започваше да се топи.
- Елин май умее да руши чужди кралства, докато брани своето.
- И да прехвърля дълговете си на други.
Дориан застина, но магията му остана бдително на поста си пред тъмната й сила, дебнеща бариерата към съзнанието му.
- Нали заради това идваш? - поинтересува се Майев. - Да се жертваш вместо Елин? -Тя изцъка с език. - Каква загуба е който и да било от двама ви да плаща за безразсъдството на Елена.
- Така е.
Истина.
- Да ти кажа ли какво ми разкри Елин, когато съумях да надникна в съзнанието й?
Дориан не посмя да посегне пак към Дамарис.
- Ти я държа в плен! - изръмжа. - Не искам да чуя и дума.
Майев отметна косата си през рамо и изхъмка.
- Елин се радва, че ти ще се жертваш - каза тя все пак. - Надява се тя самата да закъснее. Ти да изпълниш мисията си, за да й спестиш тежкия избор.
- Тя има вречен и кралство. Не я виня.
Остротата в думите му не беше изцяло фалшива.
- Така ли? Нямаш ли и ти кралство, за което да се грижиш; кралство, също толкова могъщо и достойно колкото Терасен? - Той не отговори и Майев продължи: - Елин е на свобода от седмици. А още не те е открила.
- Континентът е голям.
Многозначителна усмивка.
- Можеше да те намери, ако искаше. Но тя отиде в Аниел.
Дориан знаеше каква игра играеше кралицата. Магията му се отпусна леко. Отвори малка пролука.
Силата на Майев се устреми към нея, търсейки вход към съзнанието му. Но още преди да прекоси прага, той сключи зъби и отново я отблъсна от съзнанието си с ледената стена.
- Ако ме искаш за съюзник, си избрала странен начин да ме привлечеш.
Майев се засмя тихо.
- Нали трябва да пробвам?
Дориан не отговори, а просто прикова проницателен поглед в нея. Престори се, че обмисля предложението й. Сериозният му опит с дворцовите интриги правеше лицето му неразгадаемо.
- Очакваш така лесно да предам приятелите си?
- Това предателство ли е? - поде умислено Майев. - Да намериш друго решение, така че с Елин Галантиус да не платите най-солената цена? Такива бяха намеренията ми към нея от самото начало: да я предпазя от саможертвата пред онези безчувствени богове.
- Те са могъщи същества.
- А къде са сега? - Тя посочи с ръка стаята, крепостта. Отвърна й тишина. - Страхуват се. От мен, от Ераван. От ключовете. - Усмихна му се змийски. - Страхуват се от теб. От двама ви с Елин Носителката на огъня. Защото сте достатъчно силни да ги изпратите в техния свят. Или във вечно забвение.
Дориан не отговори. Имаше известна истина в думите й.
- Защо да не им се опълчите? Защо да се прекланяте пред желанията им? Направили ли са те някога нещо за вас?
Измъченото лице на Сорша проблесна пред очите му.
- Няма друг начин да сложим край на всичко това - каза й най-сетне.
- Има. С ключовете.
Да използват силата им, вместо да ги върнат в портата.
- С тях можем да постигнем всичко - продължи Майев. - Да унищожим Ераван, да изпратим боговете обратно в техния дом, ако това искат. - Тя килна глава. - Да отворим друга врата към спокойни, мирни светове.
Към жената, която несъмнено щеше да срещне там.
Тъмната, хищническа сила, дебнеща съзнанието му, се оттегли, върна се при господарката си.
Елин бе успяла веднъж. Отворила беше врата към Нехемия. Имаше начин. Срещите му с Гавин и Калтейн го потвърждаваха.
- А ако се съюзиш не само с мен, а с цял Адарлан? - попита я накрая.
Майев не отговори. Предложението му сякаш я изненада.
- Защо не сключим по-голям съюз, вместо просто да търсим заедно ключа? - сви рамене Дориан. - Вече нямаш свое кралство и очевидно се оглеждаш за друго. Защо не предоставиш силата си на Адарлан, на мен? Паяците ти могат да се бият на наша страна.
- Едва преди секунда ми се гневеше, задето плених приятелката ти.
- О, още съм гневен. Но не съм толкова горделив, че да отхвърля подобна възможност. Искаш ли кралство? Ела в моето. Съюзи се с мен, помогни ми да вземем онова, което търсим от Ераван, и ще те направя кралица. Господарка на много по-обширна територия, на народ, който няма да се надигне срещу теб. Предлагам ти ново начало.
Тя пак не му отговори и Дориан се облегна на вратата. Олицетворение на дворцовото безгрижие.
- Мислиш, че опитвам да те измамя. Може и така да е.
- А Манон Черноклюна? Обещанията ти към нея?
- Не съм й давал никакви обещания за трона си, пък и тя не ги иска. - Той пак сви рамене, без да крие горчилката в изражението си. - Много бракове се градят на доста по-несигурна основа от тази.
- Елин Дивия огън може да те набележи за свой враг, ако сключим толкова траен съюз.
- Елин не би рискувала да убие свой съюзник, не и в момента. И ще разбере, че не е единствената, способна да спаси света. Може дори да ми е благодарна, ако наистина търси начин да избегне саможертвата, както ти твърдиш.
Червените устни на Майев се кривнаха в усмивка.
- Млад си, и безразсъден.
Дориан отново й се поклони.
- Освен това съм изключително очарователен и готов да предложа трона си в израз на добра воля.
- Бих могла още сега да те предам на Ераван, а той ще ми се отплати щедро.
- Ще ти се отплати като на хрътка, донесла фазан на господаря си. - Дориан се засмя и очите й просветнаха. - Ти предложи съюза помежду ни, не аз. Но помисли върху едно: искаш да коленичиш или да управляваш, Майев? - Той потупа с пръст светлата ивица върху шията си. - Аз вече бях на колене и повече нямам намерение да го правя. Нито за Ераван, нито за Елин, нито за когото и да било. - Пак сви рамене. - Любимата ми е мъртва. Кралството ми е разгромено. Какво имам за губене? - Дориан допусна по лицето си част от някогашния лед, от онова кухо чувство в гърдите си. - Готов съм да играя тази игра. А ти?
Майев наново се умълча. И онези призрачни ръце за пореден път се промъкнаха бавно към краищата на съзнанието му.
Той й позволи да надникне вътре. Да види истината, която я интересуваше.
Устоя на проучващия допир.
Накрая Майев въздъхна през нос:
- Дойде в Морат за ключ, а ще си тръгнеш с годеница.
Той едва не отпусна рамене от облекчение.
- Ще си тръгна и с двете. И то бързо.
- Как предлагаш да го намерим?
Дориан се усмихна на елфическата кралица. Валгската кралица.
- Остави това на мен.
Часове по-късно, кацнал на най-високата кула на Морат, Дориан оглеждаше лагерните огньове на армията, осеяли долината, докато мразовитият вятър откъм околните върхове рошеше гарвановите му пера.
Поне писъците и ръмженето бяха стихнали. Сякаш дори тьмничарите на Морат си имаха работно време. Вероятно би открил черен хумор в тази мисъл, ако не знаеше що за изчадия създаваха в подземията.
Братовчед му Роланд беше попаднал там. Дориан беше сигурен, макар и никой да не го потвърди. Но дали бе оцелял при обсебването от валгски принц, или просто беше послужил за храна на някоя от кошмарните твари, обитаващи това място?
Дориан вдигна глава да огледа облачното небе. Луната се виждаше като размито светло петно зад сивкавата пелена, сякаш дори тя искаше да се скрие от зоркия поглед на крепостта.
Опасна игра. Хвърлил се беше в опасна игра.
Дали Гавин го наблюдаваше от задгробния свят? Дали знаеше с какво чудовище се е съюзил?
Но Дориан не смееше да призове краля тук. Ераван беше прекалено близо.
Толкова близо, че по-рано можеше да го нападне. И навярно постъпи глупаво, като се сдържа. Или пък щеше да е глупаво, ако опиташе да го убие, както го предупреди Калтейн. Защото така можеше да провали мисията си. А и Ераван имаше нашийници под ръка.
Дориан надникна към съседната кула, където спеше Майев. Опасна, опасна игра.
Тъмната кула отвъд нейната като че пулсираше от тъмна сила. Съвещателната зала още светеше. Раздвижване привлече вниманието му към коридора до нея. Хора минаваха покрай стенните факли. С отривиста крачка.
Въпреки че съзнаваше колко е безразсъдно, той полетя в хладовитата нощ. Направи рязък вираж и кацна до някакъв открехнат прозорец в коридора.
Поотвори го още малко с клюн и заслуша.
- Служа му от месеци, а той сега решава да отхвърли съвета ми?
Висок, слаб мъж крачеше ядосано по коридора. От съвещателната зала на Ераван към вратата на кулата в дъното му и равнодушните стражи от двете й страни.
Двама по-ниски мъже се мъчеха да го настигнат. Единият каза:
- Подбудите на Ераван са неведоми, лорд Върнън. Но той не върши нищо без причина. Имайте вяра в него.
Дориан замръзна.
Върнън Локан. Чичото на Елида.
Магията му се надигна и обгърна в лед перваза под него.
Той тръгна след длъгнестия лорд, чиято тъмна, дебела пелерина се влачеше по каменния под.
- Винаги съм имал непоклатима вяра в него - озъби се Върнън.
Заедно с лакеите му подминаха вратата към кулата, свърнаха зад ъгъла и гласовете им се загубиха.
Дориан огледа пустия коридор. Вратата на съвещателната зала в далечния му край беше открехната.
Дори не се поколеба. Не си даде време да размисли, а веднага скрои план. И зачака.
Ераван излезе от залата след час.
Макар и с препускащо сърце, Дориан остана на мястото си в коридора с изпънати рамене и ръце зад гърба. Точно както се появи пред стражите, изниквайки иззад ъгъла, след като бе влетял през прозореца в един уединен коридор, за да се преобрази.
Валгският крал го погледна и стисна уста.
- Доколкото си спомням, те отпратих, Върнън.
Дориан сведе глава, укротявайки дъха си с всяка стъпка, която Ераван правеше към него. Магията му се размърда, сви се от ужас пред наближаващото същество и той я скъта надълбоко в себе си. На място, където Ераван нямаше да я усети.
Както не го беше усетил и по-рано. Може би суровата му магия заличаваше издайническия му мирис.
Дориан наведе глава.
- Като се прибрах в покоите си, милорд, осъзнах, че не ви зададох един въпрос.
Молеше се Ераван да не забележи различните дрехи. Меча, който криеше под пелерината си. Молеше се да реши, че Върнън се е прибрал в стаята си и се е преоблякъл, преди да се върне. И се молеше той самият да говори достатъчно убедително като господаря на Перант.
Лицемерен подлизурко - готов да продаде собствената си племенница на демонски крал.
- И какъв е?
Ераван продължи напред по коридора към кулата си, същински кошмар, обвит в красиво тяло.
Дориан можеше да атакува още сега. Да го убие.
Ала си напомни, че не идва за това.
Ето защо наклони глава и попита тихо:
- Защо?
Ераван плъзна лъснали златисти очи към него. Очите на Манон.
- Какво защо?
- Можехте да господствате над десетки други територии, а ни удостоихте с избора на тази. От дълго време се чудя защо.
Ераван присви очи, а Дориан задържа върху лицето си маската на раболепно любопитство. Дали Върнън не му беше задавал този въпрос и преди?
Глупав риск. А ако Ераван зърнеше меча на хълбока му...
- С братята ми планирахме да превземем този свят, да го прибавим към всички останали, които вече бяхме завладели. - Светлината от факлите танцуваше по златистата коса на Ераван, докато кралят крачеше по дългия коридор. Дориан имаше чувството, че достигнеха ли кулата в далечния му край, разговорът щеше да приключи. - Като пристигнахме в този свят, срещнахме неимоверно голяма съпротива и бранителите му прогониха братята ми. Затова реших, че по време на заточението ми тук ще отмъстя на света ви. Ще го превърна в огледален образ на нашия, за да почета братята си и да го подготвя за тяхното завръщане.
Дориан прерови спомените си от безчетните уроци за кралските домове по земите им и каза:
- И аз знам какво е братското съперничество.
Той се усмихна пресилено на краля.
- Ти си убил братята си - отвърна отегчено Ераван. - Аз искрено обичам своите.
Стана му смешно при мисълта.
До вратата към кулата имаше още половин коридор.
- Значи наистина смятате да унищожите този свят? И всичките му обитатели?
- Онези, които не коленичат пред мен.
Майев поне искаше да го запази непокътнат. Да властва над него, но да го съхрани.
- Ще им сложите нашийници и пръстени или просто ще ги убиете?
Ераван го стрелна косо.
- Никога преди не си се интересувал от съдбата на народа си. Дори от тази на племенницата си, макар и неудачница.
Дориан изтръпна показно и пак сведе глава.
- Отново се извинявам, милорд. Тя е умно момиче.
- Толкова умно, че само веднъж ти се опълчи, а ти се сви в дупка.
Дориан отново наведе глава.
- Ще отида да я търся, ако пожелаете.
- Онова, което ме интересува, вече не е в нейни ръце, а е безследно изчезнало. И ти си отговорен.
Ключът на Уирда, който Калтейн бе дала на Елида.
Дориан се запита дали Върнън не се беше покривал през последните месеци, избягвайки този разговор. Потрепери отново.
- Кажете ми как да поправя грешката си, милорд, и ще се подчиня.
Ераван спря и устата на Дориан пресъхна. Магията му се уви около него, за да му предложи опора.
Той свика сили и погледна краля в очите. Погледна съществото, донесло толкова страдание в света му.
- Родът ти се оказа безполезен за мен, Върнън - заяви с опасно спокоен глас Ераван. -Дали да не ти намеря друго приложение тук, в Морат?
Дориан веднага се досети що за приложение можеше му намери в крепостта и разпери умолително ръце.
- Аз съм ваш слуга, милорд!
Ераван се вторачи преценяващо в него. А сетне нареди:
- Върви си!
Дориан изправи глава и остави Ераван да стори още няколко крачки към кулата. Равнодушните стражи на пост пред вратата отстъпиха встрани, като ги наближи.
- Наистина ли ги мразите? - изстреля внезапно Дориан.
Ераван се обърна леко към него.
Дориан поясни:
- Човеците. Елин Галантиус. Дориан Хавилиард. Всичките. Наистина ли ги мразите?
Защо ни причиняваш такова страДание?
Златистите очи на Ераван притъмняха.
- Те ще ми попречат да се събера с братята си - каза той. - Няма да им го позволя.
- Но нима няма друг начин да се съберете с тях? Без толкова мащабна война?
Ераван прокара очи по него и Дориан застина, задържайки мириса си неразпознаваем, преображението си - нетрепващо.
- Но какво му е забавното на това? - попита валгският крал и пак се извърна към кулата.
- Задавал ли ви е някогашният крал на Адарлан такива въпроси?
Думите сякаш се изтръгнаха сами от гърлото му.
Ераван пак спря.
- Той не беше толкова верен слуга, колкото навярно си мислиш. И виж какво си навлече.
- Съпротивлявал ви се е.
Това вече не беше въпрос.
- Така и не се преклони напълно пред мен. - Дориан така се смая, че устата му зяпна. Но Ераван продължи по пътя си и подхвърли без дори да надникне назад: - Прекалено много въпроси задаваш, Върнън. Отегчаваш ме.
Дориан се поклони, въпреки че Ераван вече беше с гръб към него. Валгският крал отвори вратата към кулата, разкривайки сумрачно помещение, и я затвори след себе си.
Някакъв часовник удари полунощ с фалшив, злокобен звън и Дориан тръгна обратно по коридора, нарочно избирайки друг път към покоите на Майев. Шмугна се в една тъмна ниша, преобрази се набързо в мишка и заситни по каменния под. Зрението на гризач му помагаше да се прокрадва в мрака.
Като се промуши под вратата на Майев, в камината вече тлееха единствено въглени.
Кралицата се обади от леглото в тъмната стая:
- Ти си глупак.
Той си върна човешкия облик.
- Защо?
- Знам при кого отиде. - Гласът й сякаш пъплеше из мрака. - Ти си глупак. - Когато не й отговори, Майев попита: - Искаше да го убиеш ли?
- Не знам.
- Ако се изправиш срещу него, няма да оцелееш. - Небрежни, сурови думи. Дориан нямаше нужда да докосва Дамарис, за да разбере, че са истина. - Просто ще сложи нов нашийник около врата ти.
- Знам.
Явно трябваше да научи къде ги крие валгският крал и да ги унищожи.
- Съюзът помежду ни няма да се получи, ако се измъкваш така и постъпваш като лекомислено хлапе - изсъска Майев.
- Знам - повтори глухо той.
Когато не каза друго, кралицата въздъхна.
- Поне откри ли каквото търсеше?
Дориан легна пред камината, пъхвайки ръка под главата си.
- Не.
От разстояние Ферианската падина не приличаше на аванпост за многобройния въздушен легион на Морат.
Нито пък на дългогодишен развъдник за уивърни, реши Несрин.
Навярно именно липсата на всякакви видими признаци за валгско присъствие бе позволила мястото да остане тайна толкова дълго време.
Летейки към величествените върхове близнаци от двете страни на падината -Северния зъб и Омега, които разделяха Белия зъб от планината Рун, Несрин вече виждаше смътно постройките, вградени в скалите. Колкото наподобяваха лагера на Еридун, толкова и се отличаваха от него. Планинският дом на клана Еридун вечно жужеше от движение и живот. Тукашните скални обиталища, свързани с каменен мост в горната част на върховете, тънеха в тишина. Изглеждаха студени и неприветливи.
Снегът почти заслепяваше Несрин, но Салки се носеше плавно към върховете, летейки нависоко в небето. Борте и Аркас се задаваха откъм север като тъмни сенки сред белите вихрушки.
Надалеко зад тях, чак в долината отвъд Ферианската падина, чакаше половината им армия заедно с руките. Чакаше Несрин, Борте и другите разузнавачи да дадат сигнал, че моментът е подходящ за атака. Миналата нощ бяха прелетели над реката под прикритието на мрака, а онези, които руките не успяха да пренесат, я прекосиха с лодки.
Полето в съседство с падината беше опасно място за армията. Ейвъри се разклоняваше зад тях и щеше да ги възпрепятства при нужда от отстъпление. В по-голямата си част беше замръзнала, но ледът не беше достатъчно дебел, за да минат по него. Ако битката потръгнеше зле, бягството щеше да е невъзможно.
Несрин сръчка Салки и рукът направи вираж към южната страна на Северния зъб. Надалеч под тях снежната виелица разкри за миг нещо като заден проход към планината. Стражи и уивърни не се мяркаха.
Навярно лошото време ги беше подтикнало да се покрият.
Тя погледна на юг към Белия зъб. Но нямаше и следа от втората половина от армията им, тръгнала на север между върховете, за да влезе в падината откъм западната страна. Още по-опасен маршрут от техния.
Ако обаче изиграеха картите си добре, ако примамеха армията от Ферианската падина в равнината точно преди другата част от тяхната армия да пристигне откъм запад, щяха да смажат моратските сили от две страни. И то без да разчитат на новоосвободената сила на Елин Галантиус. И тази на консорта и двора й.
Салки заобиколи Северния зъб. В далечината Несрин видя, че рукът на Борте изпълнява същата маневра около Омега. Но от врага нямаше никаква диря.
Не забелязаха моратски войски и когато отново прелетяха над Ферианската падина, дръзвайки дори да минат между двата върха.
Като че врагът се бе изпарил.
Белия зъб беше безмилостно място.
Планинците, които ги водеха през него, ги пазеха от сигурна смърт, знаейки кои проходи бяха затрупани от сняг, къде имаше опасен лед и къде щяха да са твърде изложени на погледите на вражески разузнавачи. Каол не можеше да повярва колко бързо се придвижваха, макар и с цяла армия зад тях, както и че след три дни излязоха от планината и се озоваха на заснежената западна равнина отвъд.
За пръв път стъпваше по тези земи, въпреки че реално му принадлежаха. Официалните граници на Адарлан обхващаха значителна част от равнината отвъд Белия зъб, преди да достигнат безименните територии на Пустошта. Но дори тук пейзажът напомняше на парче от Пустошта, злокобно тих и необятен, странна празна шир, простираща се чак до хоризонта.
Дори непоклатимите хагански воини не смееха да гледат твърде дълго към Пустошта от лявата си страна, докато яздеха на север. А нощем се скупчваха близо около лагерните си огньове.
С всички беше така. Паднеше ли мрак, Ирен се притисваше още по-плътно до Каол, шепнейки колко странни били тези земи, колко глуха била тишината им. „Сякаш дори в пръстта няма живот“, проронила бе разтреперано няколко пъти.
Много по-подходящо място за империята на Ераван, мислеше си Каол, докато яздеха на север покрай подножията на Белия зъб от дясната им страна. Дявол да го вземе, дори можеха да му отстъпят територията, ако просто беше издигнал крепостта си навътре в равнината, оставайки там.
- Имаме ден път до Ферианската падина - съобщи на Каол през едно необичайно слънчево утро Кай, представител на планинците. - Тази вечер ще лагеруваме на юг от Северния зъб, а утре още сутринта ще стигнем до падината.
Планинците се бяха съюзили с тях и по друга причина, освен възнаграждението с парче земя. Миналата пролет вещиците ги бяха нападнали, превръщайки в същинска касапница цели лагери и кланове. От много от тях бяха останали само пепелища и шепата оцелели шепнеха за тъмнокоса жена с черна сила. Каол можеше да се обзаложи, че е била Калтейн, но не сподели на планинците, че поне тази заплаха е унищожена. Или че по-скоро се е самоунищожила.
А и това едва ли щеше да ги спре. Всеки един от онези приблизително двеста планинци, присъединили се към армията им, откакто бяха тръгнали от Аниел, идваше във Ферианската падина, за да отмъсти на вещиците. На Морат. Каол им спести и дребната подробност, че той самият бе убил един от техните преди почти година.
Имаше чувството, че е минало цяло десетилетие, откакто уби Каин по време на дуела му с Елин. До Юледа оставаха седмици - кой знае дали щяха да са живи, за да го отпразнуват.
Каол се обърна към слабия брадат мъж, който компенсираше липсата на типичния за събратята си масивен ръст с остър ум и набито око.
- Има ли къде да укрием толкова голяма армия през нощта? Кай поклати глава.
- Не и наблизо. Тази нощ ни грози най-голяма опасност.
Каол надникна към далечните фургони на лечителките, където се возеше Ирен, грижейки се за войниците - ранени или разболели се по време на непосилния преход. Не я беше виждал още от зори, но знаеше, че цял ден лекува, защото напрежението в гръбнака му нарастваше с всеки следващ километър.
- Просто ще трябва да се молим - отвърна Каол, извръщайки глава към великанската планина, чиито очертания вече се избистряха пред тях.
- Боговете не идват по тези земи - отбеляза Кай и поспря да изчака някаква група от своите хора.
Един кон се изравни с този на Каол и когато той надзърна към ездача, откри Елин, загърната в дебела пелерина, с ръка върху дръжката на Голдрин. До нея яздеха Гавриел и Фенрис. Първият наблюдаваше западната равнина, а вторият - стената от върхове от дясната им страна. И двамата златокоси елфи не продумваха, докато Елин се взираше свъсено в отдалечаващата се фигура на Кай.
- Този мъж е надарен с такъв актьорски талант, че сигурно биха го канили по най-престижните театрални сцени в Рифтхолд.
- Точно ти ли го казваш?
Тя му намигна и потупа рубинената глава на ефеса на Голдрин. Скъпоценният камък сякаш проблесна в отговор.
- Разпознавам сродните души.
Въпреки предстоящата битка Каол се засмя.
Но тогава Елин каза:
- Роуан и кадърът му подготвят силата си през последните дни. - Тя кимна през рамо към Фенрис и Гавриел, а сетне и към Роуан, който водеше отряда със сребристи коси, лъснали като огрения от слънцето сняг наоколо. - Аз също. Няма да допуснем враг до армията ни тази нощ. - Елин надникна многозначително към фургоните на лечителките. - Определени части ще бъдат под засилена охрана.
Каол кимна с благодарност. Силите на Елин и приятелите й щяха да са от огромна помощ в битката. Уивърните вероятно нямаше да успеят да припарят до войниците им, ако Елин ги поразяваше още в небето, а Роуан прекършваше крилете им с магическия си вятър. Или направо изтръгваше въздуха от дробовете им.
Беше гледал как се бият Фенрис и Гавриел в Аниел и знаеше, че дори без магия бяха смъртоносни. А Лоркан... Каол не погледна през рамо към Лоркан и Елида, които яздеха заедно. Силите на мрачния воин бяха толкова страховити, че не искаше даже да си представя какво е да се изправиш срещу тях.
Елин кимна в отговор и насочи коня си към Роуан, а рубинът в дръжката на Голдрин просветна като малко слънце. Фенрис я последва, бранейки гърба й дори сред съюзници. Гавриел обаче остана при Каол, изравнявайки коня си с Фараша. Черната кобила изгледа дорестия му жребец, но не го захапа. Слава на боговете!
Пумата му се усмихна едва доловимо.
- Така и не ми се отдаде възможност да те поздравя за хубавата новина.
Странно хрумване от страна на воина, като се имаше предвид, че двамата бяха разговаряли само по време на военни съвещания, но Каол кимна.
- Благодаря.
Гавриел отправи очи към заснежените планини, към далечния север.
- Аз не съумях да стана част от живота на сина си още от самото начало. Да го видя как възмъжава.
Каол се замисли за бебето в утробата на Ирен, за човека, когато щяха да отгледат заедно. За онова, което Гавриел бе пропуснал.
- Съжалявам да го чуя.
Не знаеше какво друго да му каже.
Гавриел поклати глава. Кехлибарените му очи сияеха в златисто и ослепителното слънце разкриваше смарагдовите петънца в тях.
- Не ти го казвам, за да предизвикам състраданието ти. - Пумата го погледна и Каол почувства тежестта на дълговековния му живот върху себе си. - Казвам ти го, за да се замислиш за нещо, което навярно вече знаеш: че трябва да се радваш на всеки момент.
- Да.
Ако оцелееха във войната, щеше да се радва на всяка една секунда със семейството си.
Гавриел вдигна поводите на коня, за да го насочи обратно към приятелите си, но Каол каза:
- Предполагам, че Едион не е приветствал появата ти в живота му.
Мрачното лице на Гавриел се напрегна.
- В пълното си право е.
Въпреки че Едион беше син на воина до него, Каол отбеляза:
- Сигурен съм, че вече го знаеш, но Едион е упорито, вироглаво същество. - Той посочи с брадичка към Елин, която яздеше пред тях и тъкмо казваше нещо на Фенрис. Роуан се подсмихна, а Фенрис направо се разсмя. - Елин и Едион са като близнаци. -Фактът, че Гавриел не го спря, подсказваше на Каол, че правилно бе прочел тревогата в очите му. - И двамата често казват едно, а си мислят съвършено друго. После отричат до последно. - Каол поклати глава. - Дай му време. Нещо ми подсказва, че като стигнем Оринт, Едион ще ти се зарадва повече, отколкото ще покаже.
- Водя му кралицата заедно с цяла армия. Струва ми се, че би се зарадвал дори на най-заклетия си враг, ако се появи в подобна компания.
Бронзовото лице на Пумата пребледня от угриженост. Не заради предстоящата среща, а заради трудностите, с които може би се бореше синът му на север.
Каол се замисли.
- Баща ми е гадняр - изрече тихо. - С мен е от самото ми зачатие. Но нито веднъж не ми зададе въпросите, които ти поставяш. - Призна му Каол. - Никога не го е било достатъчно грижа. Никога не се е притеснявал за мен. Заради тази разлика си струва Едион да те приеме.
- Ако склони да ми прости.
- Ще ти прости - увери го Каол.
Лично щеше да се заеме, ако опреше дотам.
- Как може да си толкова убеден?
Каол претегли предпазливо думите си, преди отново да срещне пронизителния поглед на Гавриел.
- Защото си му баща - отвърна. - Каквото и да ви дели, Едион винаги ще иска да ти прости. - Най-сетне го казваше на глас: собствения си таен срам, все още бушуващ в душата му въпреки всички постъпки на баща му. Въпреки сандъка с писма от майка му. - С времето Едион ще осъзнае, че искаш да спасиш Елин не заради нея самата, нито заради Роуан, а заради него. И заради него си останал с тях, тръгнал си с армията.
Пумата впери лъснали очи на север.
- Дано си прав.
Дори не опита да оспори думите му - че вършеше всичко това единствено в името на сина си; че крачеше на север, към ада, който несъмнено ги чакаше там, заради Едион.
Воинът пак понечи да отдръпне коня си от неговия, но Каол промълви:
- Ще ми се... ще ми се и аз да имах баща като теб.
Изненада и нещо много по-дълбоко прекоси лицето на Гавриел. Татуираното му гърло подскочи.
- Благодаря. Вероятно това е жребият ни: да нямаме бащи, каквито искаме, и вечно да се надяваме, че един ден ще поправят недостатъците си.
Каол се въздържа да го увери, че вече е повече от добър баща.
- Ще се постарая да бъда достоен баща на сина си - каза приглушено Гавриел.
Каол тъкмо щеше да подхвърли, че Едион е глупак, ако не смята баща си за достоен, когато две фигури се проясниха високо в небето. Големи, тъмни и устремени.
Войниците вдигнаха тревога, а Каол се пресегна към лъка на гърба си. Гавриел вече беше насочил своя към небето, когато Роуан изкрещя над глъчката:
- Не стреляйте! - Разнесе се тропот на препускащи копита и Елин и елфическият принц се озоваха пред тях. Роуан обяви: - Това са Несрин и Борте.
Двете жени кацнаха след броени минути. Перата на руките им бяха обгърнати в лед от мразовития въздух високо над върховете.
- Зле ли е положението? - попита Елин, обкръжена от Фенрис, Лоркан и Елида. Борте потрепери.
- Няма логика. Нищо не разбирам.
Несрин обясни, преди Каол да я подкани:
- Обиколихме падината три пъти. Дори кацнахме на Омега. - Тя поклати глава. -Всичко е пусто.
- Пусто? - учуди се Каол. - Не видяхте никого? Елфическите воини се спогледаха.
- Няколко от ковашките пещи горяха, така че трябва да има хора - отговори Борте, -но не видяхме нито вещици, нито уивърни. Сигурно са останали само гледачите на уивърните.
Ферианската падина беше празна. Легиона на Железни зъби го нямаше.
Роуан огледа върха над тях.
- Тогава трябва да разберем какво знаят.
Несрин кимна мрачно.
- Сартак вече е изпратил някого, който да се погрижи за това.
Дориан претърси Морат в сто различни облика.
На тихи котешки лапи, щъкайки по пода в тялото на хлебарка, увиснал от таванските греди като прилеп. Почти цяла седмица се ослушва и оглежда.
Ераван още не го беше усетил. Явно суровата му магия наистина го прикриваше -Майев го разпозна единствено защото бе прониквала в съзнанието на Елин.
Нощем Дориан се връщаше в кулата на Майев, където й разказваше какво е видял. Тя самата обаче отказваше да уточни как е отвличала вниманието на Ераван, за да не забележи дребното, често изменящо се присъствие в коридорите и залите на крепостта му.
Но беше довела паяците. Дориан чуваше ужасеното шушукане на слугите за портала, който кралицата отворила само колкото да пропусне шест от отвратителните си твари в катакомбите. Където чрез някаква нечестива магия паяците приютявали в телата си валгските принцеси.
Дориан не знаеше дали да се чувства облекчен, че още не е срещал хибридните същества. Стигаше му да вижда изпосталелите човешки тела, които от време на време влачеха по коридорите. „Вечеря“, съскаха мъкнещите ги стражи на вцепенените от ужас слуги. Храна за бездънната паст на тварите. Подготовка за бой.
На какво ли бяха способни кръстоските между паяци и принцеси? Какво ли щяха да причинят на приятелите му в Севера? Дориан не можеше да забрави думите на Майев към Ераван - че държал валгските принцеси за втория етап от плановете си. Навярно за да е сигурен, че пълната му армия ще стъпче всичко по пътя си.
Тази мисъл му помагаше да се съсредоточи в мисията си. Тласкаше го напред дори когато здравият разум и инстинктите го пришпорваха да избяга от крепостта. Ала не можеше. Не и без ключа.
Понякога беше убеден, че усеща пъкленото присъствие на ключа.
Но спуснеше ли се да преследва гнилата сила надолу по стълбища и древни коридори, откриваше единствено прахоляк и сенки.
Често дирята го водеше до кулата на Ераван. До заключената желязна врата и валгските стражи отпред. Едно от малкото кътчета, които още не бе дръзнал да претърси. Макар че оставаха и други възможни скривалища.
Смрадта от подземната тъмница достигна Дориан много преди да полети надолу по смътно осветеното вито стълбище, огромно като пещера за сетивата му на муха. Това се бе оказал най-безопасният облик за деня. Кухненската котка дебнеше наоколо, а и вещиците от Железни зъби търчаха из крепостта, мобилизирани по всяка вероятност от заповед да потеглят на север.
Дориан издирваше ключа от зори, докато Майев занимаваше Ераван в западните катакомби в другия край на крепостта. Където принцесите паяци изпробваха новите си тела.
Никога преди не беше слизал толкова надълбоко под Морат. Под помещенията за провизии. Под тъмниците. Откри стълбището само защото силното му обоняние на муха долови миризмата, стелеща се изпод обикновената врата на върха му. Беше я подминавал многократно, докато траеха безплодните му издирвания, тъй като смяташе, че води към някой килер - днес обаче шансът му се усмихна.
Той прелетя последния завой на витото стълбище и едва не падна на земята, когато вонята го превзе с пълна мощ. Беше хилядократно по-непоносима за него в този облик, с това обоняние.
Зловоние на смърт, гнилоч, омраза и отчаяние. Миризма, каквато само Валгите можеха да призоват.
Никога нямаше да я забрави. Винаги щеше да го преследва.
Върви си! Предупреждението отекна като шепот в съзнанието му. Върви си!
Този коридор беше осветен само от броени факли в ръждиви стойки. Не се виждаше нито един страж, дори пред желязната врата в дъното му.
Смрадта се просмукваше от нея и пулсираше по коридора. Зовеше го.
Дали Ераван би оставил ключа без охрана? Дориан изпрати магията си напред да провери за скрити капани.
Тя не откри нито един. А като стигна до желязната врата, отскочи назад. И избяга.
Той я нави като кълбо обратно в себе си и я скъта надълбоко.
Древната врата беше изподрана и вдлъбната на места. По единия й ръб имаше девет ключалки, всяка следваща по-сложна от предходната. Стари, причудливи ключалки.
Дориан не се поколеба. Насочи се към тясната пролука между каменния под и желязната врата и се преобрази. Мухата се смали до мушица, дребна като прашинка. Прелитайки под вратата, опита да отблъсне вонята, ужасяващия натиск, който оказваше върху кръвта му.
Отне му известно време да осъзнае какво вижда в грубо изсечената от камък стая, осветена от нищожен фенер на сводестия таван, в който танцуваше зеленикав пламък. Огън от друг свят.
Светлината му се плъзгаше по купчината черни камъни в центъра на помещението. Парчета от саркофаг.
А навсякъде около него, по рафтове, издълбани в самата планина, лъщяха нашийници от Камък на Уирда.
Единствено инстинктите на миниатюрното му, незабележимо тяло задържаха Дориан във въздуха. Носеха го из сумрачната стая. Над руините в самото й сърце.
Гробницата на Ераван - точно под Морат. Мястото, където го бяха затворили Елена и Гавин, изграждайки крепостта над изсечения от скалата саркофаг.
Оттук започваше всичко. Тук векове по-късно, в младините си, баща му и Перингтън бяха отключили вратата и саркофага с Ключа на Уирда, освобождавайки несъзнателно Ераван.
Тук демонският крал бе обсебил тялото на херцога. И на баща му...
С разтуптяно сърце Дориан закръжа из стаята - покрай редиците с нашийници. На Ераван не му беше потрябвал нашийник, за да превземе тялото на баща му, човек без магия във вените си.
Ала валгският крал твърдеше, че така и не му се беше подчинил напълно. Десетилетия наред се бе борил с него.
Дориан не си позволяваше да разсъждава върху това през отминалата седмица. Както и дали последните думи на баща му в стъкления дворец бяха истина. Как го беше убил без нашийник около врата си, с който да оправдае жестокостта...
Той продължи да обикаля гробницата с пулсираща от болка глава. Нашийниците изпускаха противната си смрад в света и тя туптеше в такт със сърцето му.
Сякаш спяха. И чакаха нещо.
Дали във всеки от тях се криеше валгски принц? Или бяха просто празни черупки, готови да приемат обитателя си?
Калтейн го предупреди за тази стая. Тук щеше да го доведе Ераван, ако го заловеше. Но защо точно тук съхраняваше нашийниците... Сигурно ползваше гробницата като светилище във валгския смисъл на думата. Може би слизаше тук да съзерцава някогашния си затвор и да си напомня, че повече никога няма да допусне да го пленят. Както и че ще пороби с нашийниците си всеки, опитал да го върне в саркофага.
Магията на Дориан се замята бясно в него. Дали не бе усетила нашийник, предвиден за него самия? За Елин?
Той продължи да лети покрай саркофага и нашийниците, макар и от ключа да нямаше следа.
Припомни си допира им до кожата си. Ледените зъби на Камъка на Уирда.
Калтейн се бе преборила. Унищожила беше демона в себе си.
Дориан още долавяше как баща му впива коляно в гърдите му, приковал го към мраморния под в стъклен дворец, който вече не съществуваше. Усещаше стръвния камък на нашийника, сключващ се около врата му. Виждаше безжизнената ръка на Сорша, докато се мъчеше да я докосне за последно.
Стаята се въртеше пред очите му, а кръвта му пулсираше в ритъм с нея.
Не беше принц, нито крал.
Нашийниците протягаха невидими ноктести пръсти към него.
Не беше по-добър от демоните. Беше се научил да извлича удоволствие от зверствата на валгския принц. Разкъсваше на парчета невинни човеци и позволяваше на демона да се храни с омразата му, с гнева му.
Стаята започна да се замъглява пред погледа му, да се върти, да го повлича към дълбините на безкрайна спирала.
Не беше и човек - не изцяло. А може би и не искаше да бъде. Може би щеше да остане в този облик завинаги, да се предаде на...
Тъмен вятър влетя в помещението. Сграбчи го в зейналата си паст и го затегли към коридора.
Той се замята в хватката му, закрещя без глас.
Нямаше да позволи да го пленят отново. Не и така...
Но силата го теглеше надалеч от нашийниците. Прокара го под вратата, вън от стаята.
Дориан се озова в дланта на нечия светла ръка. Тъмни, бездънни очи се взираха в него. Огромна червена уста се отвори, разкривайки бели като кост зъби.
- Глупаво момче - изсъска Майев.
Думите й прозвучаха като гръм.
Не му достигаше въздух и тялото на мушицата трепереше от крилце до крилце. Тя можеше да го смаже с един пръст.
Дориан се приготви за края си.
Майев обаче не затвори длан. Вместо това тръгна по коридора, отдалечавайки се от затворената стая, и каза:
- Онова, което изпита там, вътре... заради същото чувство напуснах техния свят. - Тя отправи притъмнял поглед напред. - Така се усещах всеки ден.
Коленичил на пода в единия ъгъл на стаята на Майев, Дориан повръщаше в дървена кофа.
Кралицата го наблюдаваше от стола край камината с жестока усмивка, разтеглила червените й устни.
- Не ти призля от изчадията в тъмниците - отбеляза тя. Неизреченият въпрос проблесна в очите й. Защо Днес? Дориан вдигна глава, избърсвайки уста в жакета си.
- Онези нашийници... - Той прокара ръка по шията си. - Не очаквах да ми подействат така. Но като ги видях отново...
- Глупаво беше да влизаш в онази стая.
- Щях ли да успея да се измъкна, ако ти не ме беше намерила?
Не попита как го беше открила, как бе усетила опасността. Силата й безусловно го следеше навсякъде.
- Нашийниците са безобидни, когато не са прикрепени към нечие тяло. Но онази стая е пропита с омраза и болка. - Тя заоглежда дългите си нокти. - И смогна да те приклещи в капана си. А ти й позволи.
Не каза ли Калтейн почти същото за нашийниците?
- Хвана ме неподготвен.
Майев изхъмка, разпознала лъжата му. После добави:
- Нашийниците са едно от най-блестящите му постижения. Никой от братята му не би се сетил. Ала Ераван е надарен с находчив ум. - Тя се облегна назад в стола и кръстоса крака. - Тази дарба обаче го направи самовлюбен. - Майев кимна към Дориан. -Толкова се възгордя, че започна да подценява враговете си; затова и ви остави с баща ти в Рифтхолд, вместо да ви доведе тук. Въобразяваше си, че може да ви контролира от разстояние. Ако беше по-предпазлив, щеше веднага да ви затвори в Морат. И да започне да ви обработва.
Пред очите му пак изплуваха нашийниците, изпускащи отровната си, мазна смрад, зовящи...
Дориан повърна за пореден път.
Гърленият смях на Майев сякаш раздра с нокти гръбнака му. Търпението му.
Той се овладя и извърна глава към нея.
- Ти предаде паяците за принцесите му, съзнавайки какво ги очаква, какво е чувството да си в плен, макар и различен.
Как? - сдържа се да попита. - Как можа Да го сториш, при положение че ти самата си преживяла подобен ужас?
Майев се умълча за момент и Дориан можеше да се закълне, че по лицето й пробяга нещо като разкаяние.
- Не бих го направила, ако не се налагаше да докажа предаността си. - Очите й се спуснаха към Дамарис върху хълбока му. - Няма ли да провериш дали казвам истината?
Той не докосна златната дръжка на меча.
- Това ли искаш?
Тя изцъка с език.
- Определено си различен. Чудя се дали нещо валгско не е прескочило от баща ти, когато са те зачевали с майка ти.
Дориан изтръпна. Още не бе събрал смелост да попита Дамарис - да научи дали е изцяло човек. Дали това имаше значение в момента.
- Защо? - Той посочи крепостта около тях. - Защо му е на Ераван да върши всичко това?
Седмица, след като лично зададе същия въпрос на валгския крал, Дориан още искаше... още се нуждаеше от отговор.
- Защото може. Защото унищожението му носи наслада.
- Според твоите описания е най-кроткият от тримата братя.
- Така е. - Тя прокара ръка по врата си. - Оркус и Мантикс са го научили на всичко. Ако се върнат тук, изчадията на Ераван ще ни се видят като същински агънца.
Поне това предупреждение на Калтейн бе приел насериозно. Не посмя да влезе в пещерите отвъд долината. При каменните олтари и страшилищата, които Ераван създаваше върху тях.
- С Оркус нямахте ли деца? - попита я Дориан.
- Нима бъдещият ми съпруг действително желае да узнае отговора на този въпрос?
Той се отпусна назад върху петите си.
- Искам да опозная врага си.
Тя претегли думите му.
- Не позволих на тялото си да съзрее, да се подготви за зачатие. Малкият ми бунт срещу Оркус. И първият.
- Валгските принцове и принцеси наследници на другите крале ли са?
- Само някои от тях. Но още не е провъзгласен официален наследник. Макар че не знам какво се е случвало в техния свят през последните хилядолетия. - Техният свят. Не нейният. - Принцовете, които Ераван призовава, се оказват слаби. Не силни, каквито са били на онзи свят. И това категорично го вбесява.
- Предполагам, че по тази причина е извикал принцесите?
Майев кимна.
- Женските Валги са най-смъртоносни. Но и по-трудно се задържат в приемните си тела.
Бялата ивица кожа върху шията му сякаш пламна, но той успя да укроти стомаха си -поне този път.
- Защо напусна твоя свят?
Тя примигна изненадано насреща му.
- Какво? - попита Дориан.
Кралицата килна глава.
- От дълго, дълго време не съм разговаряла с някого, който познава истинската ми същност. Нито със събеседник, чието съзнание остава съвършено скрито от мен.
- Дори с Елин?
Някакво мускулче по фината й челюст потрепна.
- Дори с Елин Дивия огън. Не можах да проникна докрай в ума й, а само да й... втълпя някои дребни неща.
- Защо я залови и я изтезава?
Прекалено опростено описание на разигралото се в Ейлве и след това.
- Защото за нищо на света нямаше да склони да ми сътрудничи. И нямаше да ме защити от Ераван и Валгите.
- Ти си силна, нима не можеш да се защитиш сама? Да се обградиш с онези паяци?
- Нашата раса се бои само от някои сили. Моите, за жалост, не са от тях. - Тя подръпна кичур от черната си коса. - Обикновено водя една елфа със себе си. Нейните сили действат срещу Валгите. Различни са от тези на Елин Галантиус. - Не уточни обаче какви сили има предвид и Дориан реши, че е безсмислено да я разпитва. - Преди много време положи кръвната клетва пред мен и оттогава не ме е напускала. Ала не посмях да я доведа в Морат. Иначе трудно щях да убедя Ераван, че идвам с добри намерения. -Майев заусуква кичура коса около пръста си. - Ето, вече знаеш: беззащитна съм срещу Ераван толкова, колкото си и ти.
Дориан се съмняваше, но стана на крака и тръгна към масата, отрупана с вода и храна. Цяло пиршество за замък на демонски крал посред зима. Наля си чаша вода и я пресуши наведнъж.
- Това истинският облик на Ераван ли е?
- Донякъде. Ние не сме като човеците и елфите; с невидими души. Нашите души имат свой облик. И ги обличаме с телата си, украсяваме ги като с бижута. Настоящият образ на Ераван открай време е любимата му украса.
- Как изглеждат душите ви под плътта?
- Едва ли биха ви харесали.
Той се сдържа да не изтръпне.
- Бих казала, че това ни прави нещо като хамелеони - продължи умислено Майев, а Дориан се насочи към стола до нейния.
Нощем спеше на пода пред камината, наблюдавайки с едно око кралицата върху леглото с балдахин. Но тя нито веднъж не опита да го нарани. Нито веднъж.
- Валг или елф се чувстваш?
- Аз съм такава, каквато съм.
За част от секундата почти прочете в очите й тегобата на дълговечното й съществувание.
- Но каква искаш да бъдеш? - подкани я предпазливо.
- Само не като Ераван. И братята му. Никога не съм била като тях.
- Това не е истински отговор.
- Ти знаеш ли кой и какъв искаш да бъдеш?
Предизвикателство - и откровен въпрос.
- Още решавам - отвърна той. Странно. Безкрайно странно му беше, че разговаря с нея на подобни теми. Затова пощади и двама им, потривайки лице. - Ключът е някъде в неговата кула. Убеден съм.
Майев стисна устни.
Дориан продължи:
- Няма как да влезем там, защото на вратата има стражи. Освен това доста време летях около кулата и знам, че няма нито прозорци, нито пролуки, през които да се вмъкна. - Той задържа погледа й, принадлежащ на други светове. Не трепна под напора му. - Трябва да проникнем някак. Макар и само за да се уверим, че действително е там.
Някога ключовете бяха нейно притежание - знаеше какво е да ги държи в ръцете си. А мисълта, че тогава почти бе съумяла да...
- И сигурно очакваш аз да го направя?
Той скръсти ръце.
- Не се сещам кого друг би допуснал Ераван в покоите си.
Тя мигна веднъж - единственият издайнически признак на смайването й.
- Искаш от мен да съблазня и да предам крал. Един от най-старите трикове, както казвате вие, човеците.
- Способен ли е изобщо някой да съблазни Ераван?
Дориан можеше да се закълне, че по бледото й лице пробяга отвращение, преди да отговори:
-Да.
Не губиха време. Не чакаха.
Дориан не можа да извърне поглед, когато Майев махна с ръка и лилавата й рокля изчезна, заменена от ефирна черна роба. Изящни златисти бродерии прикриваха деликатно онези части от тялото й, които само избраният да съблече одеждата й щеше да зърне. Когато се обърна от огледалото, лицето й беше мрачно.
- Няма да ти хареса онова, на което предстои да станеш свидетел.
Сетне се загърна с пелерината си, прикривайки пищното си тяло и изкусителната роба, и излезе от стаята.
Дориан се преобрази в пълзящо насекомо, бързо и гъвкаво, и тръгна по петите й през коридорите. До най-долния етаж на кулата.
Когато Майев стигна до валгските стражи пред вратата, той се скри в пукнатина в черната стена.
- Знаете коя съм. Какво съм. Кажете му, че съм дошла.
Дориан можеше да се закълне, че ръцете й потръпваха леко.
Единият от стражите - когото Дориан дори не бе виждал да мигне - се обърна към вратата, почука веднъж и влезе.
След секунди излезе и се върна безмълвно на поста си.
Майев зачака. От стаята се чуха небрежни стъпки.
И когато вратата се отвори, вятърът, носещ мириса на нещо гнило и разложено, и виещият се мрак отвъд едва не го прогониха. Ераван, все още с дрехи независимо от късния час, вирна вежди.
- Срещата ни е утре, сестро.
Майев пристъпи към него.
- Не идвам да обсъждаме военни въпроси.
Ераван застина. И каза на стражите:
- Оставете ни.
Стражите пред вратата на Ераван си тръгнаха като един.
Когато се озова насаме с валгския крал, заприщил входа към кулата си, Майев попита:
- Това означава ли, че ме приемаш?
Тя пусна предницата на пелерината си и диплите й се разгърнаха, разкривайки прозрачната роба отдолу.
Златистите очи на Ераван обходиха всеки сантиметър от тялото й. После и лицето й.
- Макар и да не вярваш в това, ти си съпруга на брат ми.
Дориан мигна недоумяващо. Изненадан от предаността на демона в човешко тяло.
- Не е необходимо да бъда - промълви Майев и Дориан разбра предупреждението й отпреди малко.
Тя само поклати глава и гъстата й черна коса стана златна. Луннобялата й кожа потъмня леко, придоби слънчев загар. Ъглестото й лице се заобли малко, тъмните й очи се оцветиха в тюркоазено и златисто.
- Може да си поиграем така, ако предпочиташ.
Очите на Ераван просветнаха и гърдите му се надигнаха от пресеклив дъх.
- Това харесва ли ти?
Майев му се усмихна половинчато, както само кралицата на Терасен умееше.
Отвращение и ужас се забунтуваха в душата му. Знаеше - сигурен беше, че от очите на Ераван не наднича истинска страст по Елин. А единствено желание да я покори, да й причини болка.
Магическият образ на Майев отново се промени. Златистата й коса изсветля до бяло, тюркоазените й очи пламнаха като злато.
Леден гняв, чист и абсолютен, прониза Дориан, когато Манон се изправи полугола пред валгския крал.
- Или предпочиташ този облик с неземната му красота. - Тя сведе поглед към тялото си и се усмихна. - Своя кралица ли възнамеряваше да направиш Водачката на Крилото след края на войната, или просто расова кобила за разплод?
Ноздрите на Ераван се разшириха, а Дориан се съсредоточи върху дишането си, върху камъните под себе си, само и само да удържи магията си, която заплашваше да изригне заради копнежа - искрения копнеж, - обзел лицето на Ераван.
Но ако така Майев имаше шанс да проникне в кулата...
Ераван мигна и копнежът угасна.
- Ти си съпруга на брат ми - повтори. - Без значение чия кожа носиш. Ако имаш плътски желания, ще изпратя някого в покоите ти.
С тези думи затвори вратата пред нея. И не излезе повече.
Майев заведе Дориан на срещата им следващата сутрин.
И той изслуша разговора им, спотаен в джоба на пелерината й в облика на полска мишка.
- След снощното си изпълнение все пак върна пратеника ми - каза Ераван.
Петнайсетина минути, след като се бяха прибрали в кулата на Майев, на вратата й се почука. На прага стоеше млад мъж с красиво, празно лице. Не принц - веднага бе съзряла пръстена на ръката му. Просто човешки роб. Майев го бе отпратила, макар и не от милост.
Не, Дориан знаеше, че го беше пощадила заради неговото присъствие. Майев му го бе признала, преди да заспи.
- Надявах се да пием вино - отвърна невъзмутимо тя, - а не разводнена бира.
Ераван се засмя. Чу се шумолене на хартия.
- Обмислих подробностите около съюза ни, сестро. - Обръщението служеше като шип, бодливо напомняне за снощния му отказ. - Питам се едно: с какво още ще участваш в него? Все пак печелиш повече от мен. Шест от паяците ти не са особено щедро предложение, нищо че покорно приеха в телата си принцесите ми.
Дориан наостри уши, очаквайки отговора на Майев. Думите й бяха тихи и по-напрегнати, отколкото някога я бе чувал да изрича.
- Какво искаш, братко?
- Доведи и останалите каранкуи. Отвори портал до тях.
- Не всички биха служили като приемници.
- Не ми трябват приемници, а войници. Не искам да рискувам. Няма да има втори етап.
Стомахът на Дориан се сви. Майев се поколеба.
- Уверявам те, че дори след всичките ти приготовления, дори да призова всички каранкуи на война, пак е възможно Елин Галантиус да те надвие. - Тя се умисли за секунда. - Битката в Аниел потвърди най-големите ти страхове. Чух какво се е случило. Разбрах за силата, с която е удържала вълната. - Майев изхъмка. - Пазела е тази сила за мен. Най-смъртоносния си удар. Но ако отново я призове, на бойното поле срещу теб, да кажем... Ще успееш ли да спасиш войската си, братко?
- Затова нашествието на север с паяците ти е толкова важно - заяви Ераван.
- Може би - вметна Майев. - Ала не забравяй, че заедно можем да победим. Без паяците. Без принцесите. Дори Елин Галантиус няма шанс пред двама ни. Можем да атакуваме Севера и да я унищожим. Да запазим паяците за други кралства. За друга война.
Не искаше да ги жертва. Сякаш изпитваше привързаност към тварите, останали й верни хилядолетия наред.
- И други светове - продължи Майев. - Знаеш доста за преминаването от свят в свят. Но не всичко.
Тя пъхна ръка в джоба си и Дориан изтръпна, когато погали с пръсти гърба му. Като че му казваше да слуша внимателно.
- И предполагам, ще науча още, когато с теб спечелим войната - проточи Ераван.
- Да, но все пак съм готова да ти направя показно. Утре, като се приготвя. - Наоколо пак се разстла онази страховита тишина. Накрая Майев каза: - Те са прекалено силни, прекалено могъщи, за да отворя портал между световете за тях. Ще изцедят опасно магията ми, ако опитам да ги доведа в този свят. Но мога да ти ги покажа за момент. Мога да ти покажа братята ти. Оркус и Мантикс.
Дароу и другите терасенски господари бяха оползотворили мъдро последните няколко месеца, слава на боговете, и Оринт беше добре подготвен за неизбежната обсада.
Храна, оръжия, лечебни съставки, планове за настаняване на гражданите, в случай че потърсят убежище в двореца, укрепване на отслабените от старост места в града и по крепостните стени - Едион почти нямаше какво да добави.
Но след неспокойния сън в някогашната му стая в двореца - неприветлива, странна и студена, - още преди съмване вече кръстосваше по една от по-долните кули. Тук вятърът беше още по-бурен, по-мразовит.
Напети, равномерни стъпки прозвучаха откъм свода зад гърба му.
- Видях те на път към закуската - заяви вместо поздрав Рен.
Дворът на Алсбрук открай време се разполагаше в съседство с неговата кула - като момчета бяха прекарали цяло лято в изобретяването на сигнална система между стаите им, използвайки фенер.
Онова лято беше последното от приятелството им. След това бащата на Рен бе започнал да осъзнава, че най-вероятно ще предоставят кръвната клетва на Едион. И тогава се роди съперничеството помежду им.
Както през едно от летата бяха неразделни и буйни в игрите, така на следващото се постави началото на безкрайни съревнования - от надбягвания през вътрешните дворове на двореца до блъскане по стълбищата и юмручен бой в тържествената зала.
Poe опита да ги одобри, но той не умееше да лъже. И не отрече пред бащата на Рен, че Едион е избран да положи кръвната клетва. До края на онова лято дори принцът започна да извръща поглед, когато двете момчета се впускаха в поредното боричкане в прахоляка. Не че всичко това имаше някакво значение сега.
Дали Гавриел, собственият му баща, щеше да насърчава подобно съперничество? Но май вече и това нямаше значение. Едион все пак се помъчи да си го представи - как Гавриел направлява обучението му. Как го възпитава заедно с Рое. Гавриел със сигурност щеше да намери начин да разреши свадата им, както вечно съумяваше да въдвори мир в кадъра. В що за мъж щеше да се превърне, ако Пумата бе присъствал в живота му? Вероятно щяха да заколят и Гавриел заедно с другата част от двора им, но поне щеше да е бил близо до него...
Глупаво бе да се впуска в подобни разсъждения. Едион си беше Едион и през повечето време не задълбаваше в това. Рое го беше отгледал като истински баща. Макар че Едион често се бе чувствал като гостенин в компанията на Рое, Евалин и Елин.
Той прогони мисълта. Завръщането в този дворец бе размътило ума му. Повличаше го в свят на призраци.
- Не очаквай Дароу да е отпуснал закуска като онези, на които сме свикнали тук -каза Едион.
Не че той самият очакваше или искаше такава. Хранеше се единствено защото тялото му го налагаше, защото му даваше сила, от която и той, и народът му скоро щяха да се нуждаят.
Рен огледа града и Тералиската равнина отвъд него. Все още празния хоризонт.
- Днес ще подготвя стрелците. И ще проверя дали войниците при портата знаят как да използват врелия катран.
- Ти знаеш ли как се използва? - вирна вежда Едион.
Рен изсумтя.
- Какво има за знаене? Изсипваш гигантския котел през стената. И готово.
Определено изискваше малко повече умения, но и това беше по-добре от нищо. Поне Дароу им беше уредил и такива средства.
Едион се молеше да им се отдаде шанс да ги използват. Вещерските кули на Морат можеха да превърнат двореца в руини още преди вражеската армия да е достигнала някоя от двете порти към града.
- Ще ни е от полза мъничко от адския огън - каза тихо Рен. - С негова помощ ще можем да ги държим настрана от портите.
И да разтопят всички войници покрай тях.
Едион отвори уста да се съгласи, но вместо това свъси вежди, вперил очи в равнината и далечния хоризонт.
- Какво има? - подкани го Рен.
Едион го забута обратно към вратата на кулата.
- Трябва да поговорим с Ролф.
Не за адски огън при южната и западната порта. За нещо съвсем друго.
Изчакаха прикритието на нощта, за да не забележат разузнавачите на Морат как скромната им групичка се промъква километър по километър през Тералиската равнина.
Облечени в черни бойни одежди, те се прокраднаха през полето, което скоро щеше да се облее в кръв. Като стигнаха до ориентирите, които Едион и Рен бяха поставили през деня, Едион разпери ръка.
Тихите асасини оправдаха името си, когато Илиас отвърна на сигнала му и воините изникнаха пред тях. Заедно с мисенианците на Ролф, понесли тежките си товари.
Първа се включи в действие хамелеонката. Преобрази се в гигантски язовец, по-голям от кон, и заизгребва замръзналата пръст със силни, опитни лапи.
Лизандра не спря да копае дори когато въздухът се пропи с мирис на кръв.
Като изкопа първата яма, започна втора, оставяйки Тихите асасини и мисенианците да заложат капана си, а сетне да го заровят.
Трудиха се цяла нощ въпреки свирепия вятър; използваха всяка възможна минута. А като приключиха, се върнаха незабелязано в града, сякаш изобщо не го бяха напускали.
Моратската армия се появи на хоризонта на следващия ден.
Редиците им се виждаха от най-високите кули и парапети на двореца. Прииждаха нови, и нови, и нови.
С превързани ръце, раздрани от копаенето в замръзналата пръст, Лизандра стоеше на един от парапетите в компанията на няколко от съюзниците им и на Еванджелин, вкопчена в нея.
- Петнайсет хиляди - съобщи Ансел от Брайърклиф, когато на хоризонта се появи поредната редица. Никой не каза нищо. - Двайсет.
- Това трябва да са всички сили на Морат - пророни принц Галан.
Еванджелин потрепери, не само от студ, и Лизандра я прегърна по-силно. Надолу по парапета Дароу и другите терасенски господари разговаряха приглушено. Сякаш доловил погледа й, Дароу присви очи към нея - после ги сведе към пребледнялото, разтреперано момиченце. Не каза нищо, а Лизандра продължи да го наблюдава кръвнишки, докато застаряващият лорд не се обърна наново към събеседниците си.
- Трийсет - не спираше да брои Ансел.
- И ние можем да броим - озъби й се Ролф.
Ансел вдигна виненочервена вежда.
- Сериозно?
Някак напук на прииждащата армия Лизандра се поусмихна. Ролф просто врътна очи и пак се взря във вражеската войска.
- Ще пристигнат най-рано призори - отбеляза мрачно Едион. Лизандра още не беше решила какъв облик да използва.
Къде да се сражава. Ако над редиците им още летяха илкени, щеше да се преобрази в уивърн, но ако се стигнеше до близък бой... още не беше решила. Никой не й бе възложил определена позиция, макар че снощната молба на Едион да им помогне със смахнатия им план поне я откъсна за малко от напрегнатото чакане и страховете.
Предпочиташе да върви дни наред, вместо да гледа какво ги наближава.
- Петдесет хиляди - обяви Ансел, хвърляйки дяволит поглед на Ролф.
Лизандра понечи да преглътне буцата в гърлото си. Еванджелин притисна лице към нея.
Тогава в далечината изплуваха силуетите на вещерските кули.
Появиха се в сивкавата утринна светлина като грамадни копия, щръкнали на хоризонта. Бяха три, разпределени на равни интервали сред армията, чиито редици продължаваха да прииждат дори зад тях.
Ансел спря да брои.
- Не очаквах да е толкова страшно - прошепна Еванджелин, сграбчила с ръце дебелата пелерина на Лизандра. - Не очаквах да е толкова ужасяващо.
Лизандра целуна червеникавозлатистата й коса.
- Тук си в безопасност.
- Не се боя за себе си - отвърна Еванджелин, - а за приятелите си.
Лимоненожълтите й очи лъщяха от сълзи на страх и Лизандра избърса една, търкулнала се по бузата й, преди да върне взор към приближаващите вещерски кули. Не знаеше как да утеши момиченцето.
- Всеки момент - прошушна Едион и Лизандра надникна към заснеженото поле.
Към фигурите, които излязоха изпод снега, облечени в бяло. С горящи стрели в обтегнатите лъкове. Предните редици на моратската армия ги наближаваха стремглаво, но те не се целеха във войниците.
Надолу по парапета Муртауг вкопчи ръце в древните камъни, когато една фигура, навярно Рен, даде заповед за стрелба. Запалените стрели полетяха и моратските войници се скриха под щитовете си.
Без да надзърнат под нозете си.
Същата грешка допуснаха и вещиците, водещи трите кули.
Горящите стрели на Тихите асасини удариха земята със смъртоносна точност.
И запалиха фитилите, заровени в прясно изкопаните ями тъкмо когато вещерските кули минаваха върху тях.
Ослепителни взривове разкъсаха черното море на армията. Последвани от могъщ тътен.
Всички моратски войници обърнаха погледи към дъжда от камъни, който отвлече вниманието им достатъчно, че Рен, Илиас и Тихите асасини да хукнат към белите коне, скрити зад една снежна преспа.
Когато пушекът се разсея, всички по парапета си отдъхнаха.
Две от вещерските кули бяха попаднали точно върху ямите, пълни със същите онези химикали, които захранваха огнените копия на Ролф, скрити под пръстта в очакване на разпалваща искра.
Тези две кули сега лежаха на парчета, затрупали теглещите ги уивърни и войниците наоколо.
Едната обаче бе останала незасегната - най-близката до нея яма бе избухнала твърде рано. Отломки от някоя от другите кули бяха ударили единия от уивърните й и сега звярът лежеше мъртъв или тежко ранен.
Третата кула беше спряла.
Проехтя злокобен, нисък вой на рог и цялата вражеска армия също спря.
- Слава на проклетите богове! - сведе глава Ролф.
Едион обаче все още се взираше в полето - в конниците, препускащи към стените на Оринт. За да е сигурен, че всички ще се приберат.
- Колко ще ги забави това? - попита Еванджелин.
Всички, включително Дароу, се извърнаха към момиченцето. Никой не разполагаше с отговор. Дори и с лъжа.
Ето защо пак обърнаха лица към армията на полето, чиито най-далечни редици вече се бяха изнизали откъм хоризонта.
- Сто хиляди - рече тихо Ансел от Брайърклиф.
- Възможно ли е да покажеш друг свят? - Дориан попита Майев, като се върнаха в нейната кула.
Тя се настани на един стол с отнесено изражение на лице.
- Да, с помощта на огледала.
Той вирна вежда.
- Виждал си с очите си силата на вещерските огледала. Знаеш какво причини на Елин Галантиус и Манон Черноклюна. Според теб кой разкри на вещиците тази сила? Не я познават от елфите. - Майев се засмя тихо. - И как смяташ, че виждам толкова надалече, как чувам гласовете на шпионите си чак от Доранел? С огледала можеш да шпионираш, да пътуваш, да убиваш. Дори в момента Ераван ги използва в легиона си от Железни зъби.
Вещерските кули.
Тя се разположи удобно на стола си като кралица, макар и без корона.
- Мога да му покажа онова, което иска да види.
Дориан отвори уста, сетне се замисли върху думите й.
- Илюзия. Няма да му покажеш наистина Оркус и Мантикс. Тя го стрелна със студен поглед.
- Просто трик, с който да отвлека вниманието му, за да се промъкнеш в кулата.
- Не мога да вляза там.
- Аз бродя между световете - каза Майев. - Между вселените. Толкова ли ще ти е трудно да влезеш в една стая?
- Нещо те възпира да влезеш в Терасен толкова години.
Тя стисна челюсти.
- Бранън Галантиус знаеше за дарбата ми да прескачам от място на място. Защитните заклинания около кралството му не ми го позволяват.
- Значи не би могла да пренесеш армията на Ераван дотам.
- Не. Мога да вляза само по нормалния начин. Пък и армията е прекалено голяма, няма да успея да задържа портала толкова дълго.
- Ераван също знае за дарбата ти, така че вероятно е защитил стаята си.
- Да, и откакто съм тук, разнищвам постепенно заклинанията. Не е толкова умел заклинател, колкото си въобразява.
Самодоволна, триумфална усмивка изплува на лицето й.
Но Дориан попита:
- Защо не съсредоточи всичките си сили върху това?
- Защото в началото не знаех дали рискът е оправдан. И още не ме беше притиснал да доведа помощничките си тук, за да ги използва като обикновени войници.
- Май те е грижа за онези паяци.
- Сам ще се уверите, Ваше Величество, че преданият приятел е скъпоценно нещо. Не ми е лесно да ги жертвам.
- Но все пак даде шест от тях за принцесите.
- И ще го помня до края на дните си - отвърна Майев и по лицето й наистина пробяга искрено разкаяние. - Тръгнаха доброволно. Всеки път си го повтарям, като ги погледна и не открия нищо от старите си познайници в тях. Искаха да ми помогнат. - Тя срещна погледа му. - Не всички Валги са зли.
- Ераван е.
- Да - потвърди тя и очите й притъмняха. - Тримата с братята му... те са най-злите от расата ни. Властваха чрез страх и болка. Извличат удоволствие от тях.
- А ти?
Майев заусуква мастиленочерен кичур коса около пръста си. И не отговори.
Хубаво тогава! Дориан продължи:
- Значи смяташ да разрушиш защитните заклинания на Ераван около стаята му и да отвориш портал, през който да мина, докато ти отвличаш вниманието му с измамните образи на братята му. - Той свъси вежди. - Но щом намеря ключа, той ще разбере, че си го заблуждавала. Ще трябва да напуснем възможно най-бързо.
Тя кривна устни.
- Да. И да отидем на мястото, където си скрил другите два. Дориан се постара лицето му да остане напълно безизразно.
- Убедена ли си, че няма да усети измамата?
- Оркус му е брат. Но също така беше мой съпруг. Илюзията ще е достоверна.
Той се замисли за секунда.
- Кога започваме?
На свечеряване.
Тогава беше казала на Ераван да се срещнат. В онзи преходен момент между светлината и мрака, когато една сила отстъпваше ред на друга. Когато щеше да отвори портала за Дориан от няколко стаи разстояние.
По залез слънце - не че Дориан го виждаше през облаците и мъглата на Морат - той вече се взираше в една от стените на стаята на Майев.
Тя беше тръгнала преди минути, удостоявайки го с безмълвен поглед. Начертали бяха маршрута си за бягство заедно с един резервен. Трябваше да планират прецизно всяка стъпка.
А тялото, в което се бе преобразил, златистата коса, златистите очи... Ако всеки друг, освен Ераван, влезеше в кулата, щеше да намери господаря си вътре.
Не усещаше място в себе си за страх, за колебания. Не мислеше за нашийниците от Камък на Уирда под крепостта, за всички стаи и тъмници, през които бе минал. Мракът царуваше не само в онази стая, а във всяко кътче наоколо.
Дориан отстъпи назад, когато камъните започнаха да потъмняват все повече и повече - докато накрая не изчезнаха.
Познатата воня на смърт, гнилоч и омраза се изля от портала. Смрад, по-отвратителна дори от тази в подземните гробници.
Заплаши да подкоси коленете му, но той извади Дамарис. Свика силата си и вдигна лявата си ръка. Около пръстите му заблестя смътна златиста светлина. Огън.
Дориан отправи молитва към всички богове, които биха положили усилие да му помогнат, и мина през портала.
Дориан не знаеше какво бе очаквал да открие в покоите на валгски крал, но леглото с четири колони от резбовано черно дърво, умивалникът и писалището определено щяха да са най-отдолу в списъка му с предположения.
Нямаше нищо необикновено. Нито сандък с крадени древни оръжия и реликви, нито котел с бълбукаща отвара, нито вехта книга със заклинания, нито ръмжащи зверове в ъглите. Нито рафтове с нашийници от Камък на Уирда.
Просто най-обикновена спалня.
Той огледа кръглата стая и дори надникна надолу по стълбището. Видя само желязната врата и стражите пред нея. Нямаше килери. Нито капаци по пода и тавана.
Като отвори гардероба, откри единствено спретнати редици чисти дрехи. В чекмеджетата нямаше нищо особено - не намери и скрити отделения.
Въпреки това го долавяше. Онова неземно, кошмарно присъствие. Чувстваше го навсякъде около себе си.
Един сподавен звук го накара да се завърти.
Чак тогава надзърна към леглото. Към момичето, което бе пропуснал да забележи, заровено между обсидиановочерните чаршафи, чиито гънки почти поглъщаха крехкото му, дребно тяло.
Лицето му беше празно, безизразно. Но се взираше в него. Сякаш току-що се бе разбудило.
Красиво тъмнокосо момиче. На не повече от двайсет. Почти близначка на Калтейн.
Горчива жлъчка прогори гърлото му. А когато момичето се надигна в леглото и чаршафите се свлякоха, разкривайки изпосталялото му голо тяло, едната му мършава ръка с грозен лилав белег до китката... Дориан се досети защо бе усещал близостта на ключа из цялата крепост. Сякаш се движеше. И изчезваше понякога.
Защото наистина се движеше. Вървеше след господаря си. Поробителя си.
Около врата на момичето имаше нашийник от черен камък.
Но то просто седеше сред измачканите чаршафи и го гледаше.
С пусто, безучастно лице - пропито от болка.
Думите бяха напуснали Дориан. Тишината бучеше в ушите му.
Калтейн бе унищожила валгския принц в себе си, но Ключът на Уирда беше помрачил ума й. Беше й дал огромна сила, но и бе разкъсал съзнанието й на парчета.
Дориан пристъпи бавно, предпазливо към леглото.
- Будна си - провлачи със студения глас на валгския крал.
Защото момичето виждаше повелителя си.
То мигна.
Дориан бе наблюдавал с очите си експериментите на Ераван, изчадията в тъмниците му. Но като гледаше тази млада жена - измършавяла, насинена, с онова противно нещо в ръката си и противното нещо, чието легло бе принудена да споделя...
Той се осмели да пусне мъничка нишка от силата си. Като доближи ръката й, магията му отскочи назад.
Да, ключът действително беше присаден в тялото й.
Той стори поредна крачка към нея, молейки се да не погледне към портала в стената.
Момичето потрепери - едва забележимо.
Дориан напрегна сили да не повърне. Да не прави нищо друго, освен да изрече с хладен, заповеднически тон:
- Дай ми ръката си!
Кафявите очи на младата жена огледаха лицето му, но все пак тя протегна ръка към него.
Той едва не залитна, съзирайки загнилата рана, черните вени, излизащи от нея. Ключът изливаше отровата си в тялото й. Несъмнено така бе изглеждала и раната на Калтейн, затова белегът оставаше на ръката й дори след смъртта.
Дориан прибра Дамарис в ножницата му и хвана китката й с две ръце.
Лед. Кожата й беше като лед.
- Легни - каза й той.
Тя потрепери, но се подчини. Приготви се. За него. Калтейн. О, богове, Калтейн! Какво ли бе преживяла...
Дориан извади ножа от колана си - онзи, който Сорел му бе подарила - и доближи острието до китката й. От Манон знаеше, че Калтейн така се е освободила.
Първо пусна искрица от лечебната си магия в ръката й. За да обезчувстви мястото и да облекчи болката. Момичето се замята, но той не го пусна. Вля магията си в него. То изпъшка и изви гръб, а Дориан се възползва от внезапната му неподвижност, за да забие ловко ножа в китката му.
Потребни му бяха едва три движения, докато лечебната му магия обезболяваше мястото, и окървавеното парче се озова в пръстите му. Онази празна, гнусна сила запулсира в тялото му.
Последният Ключ на Уирда.
Той пусна ръката на момичето, пъхна Ключа на Уирда в джоба си и се обърна към портала.
Немощни, разтреперани пръсти се обвиха около китката му.
Дориан се завъртя, стрелвайки ръка към Дамарис, и видя младата жена да се взира в него с обляно в сълзи лице.
- Убий ме - пророни тя. Дориан примигна насреща й. - Ти... притисна го назад. - Не ключа, а демона в нея. Вероятно с лечебната си магия. - Убий ме! - Повтори и зарида. -Убий ме, моля те!
Дамарис се стопли в ръката му. Истина. Той вторачи ужасен поглед в нея.
- Аз... не мога.
Тя задращи нашийника около врата си. Като че искаше да го разкъса.
- Моля те - изхленчи. - Умолявам те.
Нямаше време. Не знаеше как да свали нашийника. Дори не знаеше дали е възможно да го свали без онзи златен пръстен, който Елин бе използвала за неговия.
- Не мога.
Отчаяние и агония превзеха очите й.
- Моля те! - повтаряше. - Моля те!
Дамарис остана топъл. Истина. Молбите й бяха искрени.
Но той трябваше да си върви - незабавно. Не можеше да я вземе със себе си. Знаеше, че съществото в нея, макар и свито в някой ъгъл на тялото й заради магията му, щеше отново да я обсеби. И да го издаде на Ераван. Да му каже какво е откраднал.
Тя продължаваше да ридае, дращейки с нокти обезобразеното си тяло.
- Моля те!
Проява на милост ли щеше да е убийството й? Нямаше ли да е по-страшно престъпление да я зареже тук, с Ераван. За да бъде робиня и на него, и на демона, таящ се в нея...
Дамарис не отговори на безмълвните му въпроси.
И той пусна дръжката му, взрян в ридаещата девойка.
Манон би сложила край на живота й. Би я освободила по единствения възможен начин. Каол би я взел със себе си, без да го е грижа за последствията. Елин... Дориан нямаше представа как би постъпила тя.
Кой искаш Да бъДеш?
Ала той не беше никого от тях. Беше просто... себе си.
Мъж, преживял загуби и болка. Но и мъж, познал приятелство и радост.
Загубите и болката не го бяха прекършили напълно. А и без тях дали моментите на щастие щяха да са толкова ярки? Без тях щеше ли да се бори с всички сили повече да не се повторят?
Кой искаш Да бъДеш?
Крал, достоен за короната си. Крал, който щеше да съгради наново разрушеното -както в него самия, така и в земите му.
Младата жена още ридаеше, когато Дориан плъзна ръка към Дамарис.
В следващата секунда нещо изпращя. Сякаш се строши кост.
Главата й се завъртя рязко настрани и очите й станаха празни.
Дориан се извърна към вратата с крясък. Майев беше на прага на стаята.
- Приемете го за сватбен подарък, Ваше Величество - заяви с извити в усмивка устни. - Току-що ти спестих трудното решение.
Тази усмивка, хищническата й походка подтикнаха магията му да застане нащрек. Майев кимна към джоба му.
- Добре си свърши работата.
Тъмната й сила връхлетя съзнанието му.
Дориан не успя да извади Дамарис, преди да го оплете в черната си мрежа.
Намираше се в стаята на Ераван, но не съвсем.
- Ключът, ако обичаш - измърка му Майев.
Дориан бръкна в джоба си. При парчето камък вътре.
- А после ще ме заведеш при другите - продължи тя и махна към портала, през който бяха минали и двамата. Той я последва, изваждайки парчето от джоба си. - Ако знаеш какви планове имам за нас, Ваше Величество. За съюза ни. С ключовете мога да те задържа вечно млад. А с твоята неповторима сила, по-могъща дори от тази на Елин Галантиус, ти ще ни браниш от всеки, който реши да се върне в този свят.
Като се озоваха в тяхната стая, Майев махна с ръка и порталът се затвори.
- Побързай! - нареди му. - Тръгваме веднага. Уивърнът ни чака.
Дориан спря в центъра на стаята.
- Не е ли грубо да си тръгнем, без дори да оставим бележка? Тя се завъртя към него, но твърде късно.
Твърде късно, защото съзнанието му вече обгръщаше ноктите, които бе забила в него. Пращящи бели пламъци обвиваха единствената част от нея, която неволно бе оголила в стремежа си да го плени.
Капан в капана. Заложил го беше още в мига, в който я видя. Простичък номер. Преобрази съзнанието си, както преобразяваше тялото си. За да покаже нещо на Майев, когато погледнеше в него.
Да й покаже точно онова, което тя желаеше да види: завист и омраза към Елин; отчаяние; наивност. Беше извикал в ума си тези неща, за да я примами. А всеки път, когато го доближаваше, заблудена, че е открила пролуки в силата му, той изучаваше нейната. Също както бе опознавал откраднатото зрънце хамелеонство у Сирен, така опозна и умението на Майев да се промъква в чужди съзнания, да ги завладява.
Сетне оставаше единствено да изчака нейния ход, опита й да заложи капана, с който щеше да го направи свой роб завинаги.
- Ти...
Дориан се усмихна... и Майев вече не можеше да говори.
После каза в тъмната бездна на съзнанието й: ВеДнъж вече позволих Да ме пленят. Нали не очакваше да го допусна отново?
Тя се замята, но той я държеше здраво. ОсвобоДи ме!, изсъска Майев, ала не с гласа на красива кралица, а на нещо зло и студено. Стръвно и изпълнено с омраза.
Стара си колкото земята, а си въобрази, че наистина ще приема преДложението ти. - Той се засмя, опарвайки я с пламък от огнената си магия. Писъкът на Майев заотеква приглушено и някак безпределно в съзнанията им. - Не мога Да повярвам, че паДна така лесно в моя капан.
Ще те убия!
Не и ако аз те убия преДи това! Огънят му оживя, обви бледата й шия. В истинския свят, на мястото, където съществуваха физическите им тела.
Ти нарани приятелката ми - процеди със смъртоносно спокойствие. - Заслужаваш Да те Довърша зараДи това.
Такъв крал ли искаш Да бъДеш? Крал, изтезаващ беззащитни жени?
Той се засмя отново.
Не си беззащитна. И ако можех, щях Да те затворя в желязна кутия за цяла вечност. -Дориан надникна към прозорците. Към нощта отвъд тях. Трябваше да побърза. -Кралят, който искам Да бъДа, е пълната противоположност на кралицата, която си ти. - Той й се усмихна. - И само еДна вещица искам за своя кралица.
Планината под тях простена грохотно. Морат се разтресе.
Очите на Майев се разшириха още повече.
Скалата отдолу се пропука с оглушителен тътен. Кулата се залюля.
Дориан пак изви устни в усмивка. Нали не си въобразяваше, че през всички тези часове само съм търсил ключа?
Нямаше да позволи на стаята с нашийниците да съществува повече. Нито ден.
Затова щеше да срине цялата крепост отгоре й.
Не беше трудно. Просто пусна малки късчета магия, от най-студения си лед, в скалните пукнатини в основата на Морат. Остави ги лека-полека да проядат древния камък. Разрушителната мрежа се разстилаше все по-нашироко и по-нашироко, докато той претърсваше стаи и зали. Докато цялата източна част на крепостта не остана да се държи само на неговата воля.
Досега. Докато не накара магията си да се разпростре в пукнатините, да ги притисне.
И Морат започна да рухва.
Той се усмихна на Майев и се отдръпна от нея, без да пуска съзнанието й.
Кулата пак потрепери. Дъхът пресекна в гърлото на кралицата. Не люжеш да ме оставиш така. Той ще ме намери, ще ме плени...
Както ти щеше Да плениш мен? Дориан се преобрази в гарван и размаха криле в стаята.
Морат отново простена и над грохота прокънтя яростен вик, толкова пронизителен и неземен, че костите му се разтрепериха.
ПреДай на Ераван - каза Дориан от перваза на прозореца, - че го направих зараДи АДарлан.
Заради Сорша и Калтейн и всички животи, погубени с тях. Унищожени като Адарлан.
Но Адарлан можеше да бъде издигнат от разрухата. И ако не го издигнеше той, други щяха да го сторят.
Може би това щеше да е първият му и единствен дар за Адарлан като негов крал: ново начало след войната, стига да оцелееха.
Из коридорите проехтяха писъци. Дориан беше запомнил къде работят и живеят човешките слуги. Беше им осигурил безопасен път за бягство. И крепостта нямаше да се срути, докато и последният от тях не я напуснеше.
Моля те! - падна на колене Майев, когато кулата се залюля наново. - Моля те!
Трябваше да я остави на Ераван. Да я обрече на живот, на какъвто тя бе понечила да обрече него. И Елин.
Майев се преви надве, загубила контрол над съзнанието и силата си. Сякаш чакаше в отчаяние мрачния крал, от когото толкова време бягаше. Или тресящата се кула да рухне отгоре й.
Дориан знаеше, че ще съжалява, че трябва да я убие тук и сега. Ала да я обрече на онова, което той самият бе преживял...
Не би го причинил на никого. Дори да им костваше цялата война.
И не смяташе, че това го прави слаб. Ни най-малко.
Отвъд прозореца вещици от Железни зъби излитаха в небето, крясъците на уивърни пронизваха въздуха, докато камъните на Морат поддаваха все повече и повече. Войниците в долината гледаха втрещено планината високо над тях. Люлеещата се кула на върха й.
Моля те!, продължаваше Майев. От някой от долните етажи отново екна гневният вик на Ераван. Вече беше по-близо.
Дориан излетя в смутната нощ.
Глухите, отчаяни вопли на Майев го преследваха чак до върховете над Морат и скалата, в чиято пукнатина бе скрил Ключовете на Уирда.
Когато ги пъхна в джоба си, вече почти не помнеше собственото си име. Трите ключа пак бяха заедно.
Той за пореден път насочи магията си към съзнанието, още привързано към неговото.
И просто сряза връзката - вкупом с още една част от кралицата.
Дарбата, с която се прехвърляше от място на място. С която отваряше порталите.
Вече няма Да броДиш межДу световете - каза, когато суровата му магия преобрази нейната. Промени цялата й същност. - Най-добре си купи удобни обувки.
А сетне освободи съзнанието й.
Тя му отвърна с ненавистен, несекващ писък.
Дориан се превъплъти в голям, свиреп уивърн. Просто животно, изпратено на север да носи провизии на въздушния легион.
Крал - можеше да бъде крал на Адарлан през последните дни от живота си. Да заличи грозното петно върху лицето му. И да му предложи ново начало. За да се превърне в кралството, което трябваше да бъде.
Той улови бързия порив на вятъра и полетя стремглаво.
Погледна зад себе си към планината и долината, пропити с вонята на смърт, към мястото, родило толкова ужасни неща. След това се усмихна и срути кулите на Морат.
Ирен ненавиждаше Ферианската падина. Ненавиждаше нагнетения въздух между двата гигантски върха, изпражненията от уивърни и костите, осейващи скалистата земя, вонята, която изпускаха всички пещери и пукнатини в планината.
Поне сега беше празна. Макар че още не бяха сигурни дали това е добре.
Двете армии изпълниха падината. Войниците на Хасар вече се подготвяха да прекосят обратно Ейвъри и да се върнат в гъстия Оуквалдски лес - преход, който щеше да отнеме цяла вечност, въпреки че рукините щяха да пренесат фургоните и по-тежкия багаж. После тръгваха на север през гората по древния път, следващ северния ръкав на Ейвъри.
- Подай ми ножа - каза Ирен на лейди Елида, посочвайки с брадичка към комплекта инструменти.
Върху одеяло в един от покритите фургони лежеше даргански войник в безсъзнание с обляно в студена пот чело. Не го беше прегледала лечителка, след като бе получил порезна рана в битката за Аниел, и когато тази сутрин се беше свлякъл от коня си, го бяха довели при Ирен.
Елида взе със стабилна ръка тънкия нож и го подаде на Ирен.
- Болката ще го свести ли? - попита я, докато Ирен оглеждаше внимателно загноилата рана, достатъчно отблъскваща да преобърне всеки по-слаб стомах.
- Приспах го дълбоко с магията си. - Ирен приближи ножа до раната. - Ще остане в безсъзнание, докато не го събудя.
Елида, за щастие, не повърна, когато Ирен се зае да чисти раната, премахвайки с ножа мъртвата, инфектирана тъкан.
- Няма признаци за отравяне на кръвта, слава на боговете! - обяви Ирен, докато покриваше парчето плат до мъжа с късчета отстранена гнила плът. - Но за всеки случай трябва да му даваме прочистваща отвара.
- Не можеш ли просто да го прочистиш с магията си?
Елида запрати мръсния парцал в близкото кошче за боклук и разстла нов.
- Мога и ще го направя - каза Ирен, мъчейки се да не повърне от миризмата на гнило, наслоила се в ноздрите й, - но не знам дали ще е достатъчно, ако инфекцията реши да се прояви.
- Говориш за болестите като за живи същества.
- Донякъде са - потвърди Ирен. - Имат си свои тайни и приумици. Понякога се налага да ги надхитриш, както с всеки друг враг.
Тя взе фенера с огледални стени от пода до леглото и нагласи огледалата му така, че да осветят инфектираното място. Като се увери, че е изчистила загнилата плът, остави фенера и ножа.
- Не беше толкова зле, колкото очаквах - отбеляза накрая и протегна ръце над кървавата рана.
Топлина и светлина се надигнаха в нея като спомен за лятото насред мразовития планински проход и когато ръцете й засияха, магията й я поведе из тялото на мъжа. Понесе се през вени, сухожилия и кости, възстановявайки увредените места, заслуша се в болките и треската, изгаряща войника. И ги облекчи. Разсея ги.
Когато приключи, Ирен вече се бе задъхала, но дишането на мъжа започваше да се успокоява. Потта по челото му бе изсъхнала.
- Изумително - прошепна Елида, вперила смаян поглед в гладката кожа по крака на воина, където доскоро се бе намирала отворената рана.
Ирен просто обърна глава настрани и повърна в кошчето за боклук.
Елида скочи на крака.
Но Ирен разпери ръка и избърса устата си с другата.
- Колкото и да ми е приятно, че скоро ще ставам майка, изживяванията от първите няколко месеца... не са особено хубави.
Елида докуцука до каната с вода и й наля в чаша.
- Заповядай. Искаш ли нещо друго? Не можеш ли... не можеш ли да облекчиш собственото си гадене? Някой друг ли трябва да го стори?
Ирен отпи глътка вода, отмивайки горчивия вкус на жлъчка от устата си.
- Повръщането е белег, че детето се развива. - Тя долепи ръка до корема си. - Не може да бъде премахнато. Някоя лечителка трябва да стои денонощно до мен, за да се бори с гаденето ми.
- Толкова ли е тежко? - свъси вежди Елида.
- Моментът е крайно неподходящ, знам - въздъхна Ирен. - Най-много помага джинджифилът. А предпочитам да го пазя за стомасите на войниците ни. Ментата също е ефективна. - Тя махна към чантата си. - Там има сушени листа. Залей няколко с гореща вода и това ще ми е достатъчно.
Върху малкия мангал отзад имаше чайник с вряла вода, която използваха за дезинфекциране на инструментите, а не за чай.
Елида веднага се спусна към него и Ирен я погледа мълчаливо как приготвя отварата.
- Нали знаеш, че мога да излекувам крака ти?
Елида застина с протегната към чайника ръка.
- Наистина?
Ирен изчака момичето да й поднесе ментовия чай, сетне кимна към ботушите му.
- Ще ми го покажеш ли?
Елида се поколеба, но все пак седна до Ирен и изу единия си ботуш и чорапа под него.
Ирен огледа белега, усуканата кост. Елида й беше разказала още преди дни как е получила травмата.
- И ти си имала късмет, че раната не се е инфектирала.
Ирен опита чая, реши, че още е твърде горещ, и го сложи настрана. После потупа с длан скута си. Елида се подчини и вдигна крака си върху бедрото й. Ирен заопипва предпазливо белезите и накриво зарасналите кости - и с пръсти, и с магията си.
Жестокостта, която Елида бе преживяла, я остави без дъх. Стисна зъби, като си представи колко млада е била, колко непоносима болка е изтърпяла, още повече че собственият й чичо й я бе причинил...
- Какво има? - пророни Елида.
- Нищо. Освен онова, което вече знаеш.
Каква безпощадност. Ужасяваща, непростима безпощадност.
Ирен прибра магията си, но не вдигна ръце от глезена на Елида.
- Тази травма ще отнеме седмици работа, а в сегашните условия май и двете не можем да се заемем с нея. - Елида кимна. - Но ако оцелеем във войната, ще ти помогна. Стига да искаш.
- Какво ще е нужно?
- Има две възможности - уточни Ирен, пускайки малко от магията си в крака на Елида, за да облекчи болезнените мускули, местата, където кост се търкаше в кост. Момичето въздъхна. - Първата е по-трудна. Ще се наложи да възвърна правилната структура на ходилото и глезена ти. С други думи - ще трябва да строша костите, да отделя зле зарасналите им части и да ги накарам да израснат наново. През това време няма да можеш да ходиш и дори да ти помогна с болката, възстановителният процес ще е агония за теб. - Нямаше как да й спести истината. - Ще са ми потребни три седмици да строша костите ти и да ги сглобя наново, но после ще ти е необходим поне месец почивка, както и много упражнения, за да проходиш пак.
Лицето на Елида бе пребледняло.
- А другата възможност?
- Другата възможност е да не лекуваме крака, а да ти дам мехлем като онзи от Лоркан, който ще облекчава болката. Но те предупреждавам: тя никога няма да отшуми напълно. Костите ти се търкат една в друга ето тук - тя докосна нежно една точка върху свода на ходилото й и една по-близо до пръстите й - и вече виждам начални признаци на артрит. Ако костите продължават да се трият така, артритът и болката при ходене само ще се влошават. До няколко години - пет, десет, кой знае - може да се стигне дотам, че никой мехлем да не ти помага с болката.
- Значи при всички случаи ще трябва да изтърпя лечението.
- Решението е изцяло твое. Просто исках да си наясно и с двете възможности. - Ирен й се усмихна. - Ти ще избереш по кой път да поемеш.
И тя потупа Елида по крака, която го свали на пода, обувайки сръчно чорапа и ботуша си.
Ирен отпи от чая си, вече достатъчно изстинал. Свежият вкус на ментата мигновено избистри главата й и успокои стомаха й.
- Не знам дали съм способна отново да понеса подобна болка - призна Елида.
Ирен кимна.
- При такъв тип травми е нужно човек да се изправи срещу много неща в себе си. - Тя се усмихна към входа на фургона. - Със съпруга ми наскоро преминахме през нещо такова.
- Трудно ли беше?
- Неимоверно трудно. Но той се справи. Справихме се заедно.
Елида се замисли, после сви рамене.
- Е, да видим дали ще оцелеем във войната. Ако се случи... пак ще поговорим по въпроса.
- Дадено.
Елида вдигна свъсен поглед към тавана на фургона.
- Чудя се какво ли са научили там, горе.
Горе в Омега и Северния зъб, където Каол и другите бяха отишли, за да се срещнат с развъдниците и треньорите на уивърни, оставени от вражеската армия.
Ирен не искаше да знае повече, а и Каол не й беше обяснил как възнамеряват да извлекат информация от работниците.
- Да се надяваме, че е нещо, заради което си е струвало да посетим това отвратително място - каза Ирен, допивайки чая си.
Колкото по-скоро си тръгнеха, толкова по-добре.
Ала боговете сякаш им се присмиваха - и на двете. На вратата на фургона се почука и Елида закуцука натам. Борте изникна на входа с нетипично сериозно изражение на лице.
Ирен се приготви да чуе новината, но рукинката се обърна към Елида.
- Трябва да дойдеш с мен - каза й задъхано Борте.
Зад нея чакаше Аркас с някакво врабче върху седлото. Фалкан Енар. Не просто придружител, проумя Ирен, а допълнителна стража.
- Какво има? - попита Елида.
Борте пристъпи нервно от крак на крак.
- Открили са един човек в планината. Искат да те заведем там, за да решиш какво да го правят.
Елида замръзна.
Ето защо Ирен се поинтересува:
- Кого са намерили?
Борте стисна уста.
- Чичо й.
Елида се чудеше дали рукинката ще я намрази завинаги, ако повърнеше върху Аркас, защото по време на стремителния полет нагоре към моста между Омега и Северния зъб едва се възпря да не изпразни стомаха си върху перата на огромната птица.
- Открили са го, докато се е снишавал в Северния зъб - обясни й Борте, преди да я качи на седлото. Фалкан вече бе излетял към стръмния скат на върха. - Представял се за треньор на уивърни. Но един от истинските треньори го издал. Веднага щом го заловихме, кралица Елин нареди да те заведем. Имам предвид, щом заловихме чичо ти, не треньора.
Елида отговори само с кимване...
Върнън се намираше във Ферианската падина. Не в Морат при господаря си, а тук.
Гавриел и Фенрис ги чакаха, когато Аркас кацна в просторния вход към Северния зъб. Грубо изсечената скала зееше като отворена паст и смрадта, носеща се отвътре, накара корема й да се преобърне отново. Смрад на гнило месо и нещо още по-лошо. Познатата валгска воня, но и противният мирис на омраза, жестокост и тесни, душни коридори.
Двамата елфи влязоха безмълвно с нея. Лоркан и Елин не се мяркаха никъде. Нито чичо й.
Фенрис и Гавриел я поведоха по сумрачни коридори, осеяни с труповете на стражи, навярно избити, когато рукините бяха щурмували крепостта. Около мъртъвците нямаше локви черна кръв, но въпреки това ги обграждаше познатата валгска смрад. Сякаш това място бе заразило душите им.
- Малко по-нагоре са - каза тихо, внимателно Гавриел.
Ръцете на Елида затрепериха и Фенрис докосна рамото й.
- Напълно обезопасен е.
Тя знаеше, че не говори за въжета и вериги. По всяка вероятност го държаха с огън или лед, или дори с тъмната сила на Лоркан.
Ала независимо от това трепереше, чувстваше се малка и уязвима. Като свърнаха зад поредния ъгъл, видя Елин, Роуан и Лоркан да стоят пред някаква затворена врата. По-надолу по коридора Несрин, Сартак и лорд Каол чакаха нещо. Навярно другите да преценят какво да правят.
Елида да реши.
Мрачното лице на Лоркан бе замръзнало от гняв, бездънните му очи бяха като хладовити нощни езера. Той процеди едва доловимо:
- Не е необходимо да влизаш там.
- Повикахме те - каза Елин, върху чието лице също бе изписана сдържана ярост, - за да решиш съдбата му. И ако искаш да говориш с него преди това.
Само като зърна ножовете по коланите на Роуан и Лоркан, свитите в юмруци ръце на кралицата, Елида се досети какви разговори щяха да проведат те с него.
- Мислите да го изтезавате за информация?
Не смееше да погледне Елин в очите.
- Преди да си получи заслуженото - изръмжа Лоркан.
Погледът на Елида запрескача между елфа, когото обичаше, и кралицата, на която служеше. И тя пристъпи към тях с непоносимо, болезнено скован крак.
- Защо е тук?
- Още не ни е отговорил на този въпрос - рече Роуан. - И макар че не сме му казвали за теб, подозира, че сме те извикали. - Принцът надникна към Лоркан. - Решението е твое, милейди.
- Но ще го убиете, каквото и да реша?
- Искаш ли да го убием? - настоя Лоркан.
Преди месеци му беше казала да го убие. И той се беше съгласил. Но това се случи преди Върнън и илкените му да я отвлекат - преди нощта, в която й се бе искало да загине, вместо да отиде в Морат с него.
Елида надзърна навътре в себе си. Останалите се умълчаха, за да й дадат мъничко време.
- Искам да поговоря с него, преди да решим съдбата му.
Лоркан само кимна и отвори вратата зад гърба си.
Мъждукащи факли осветяваха стая - празна, с изключение на работната маса до стената.
И чичо й в масивни окови, седнал на един дървен стол.
Вечно спретнатите му дрехи бяха протрити, тъмната му коса - разрошена, сякаш се беше съпротивлявал, докато го бяха оковавали. По едната му ноздра имаше засъхнала кръв и целият му нос беше подпухнал.
Счупен.
Тя надникна надясно - кръвта по кокалчетата на Лоркан потвърждаваше предположението й.
Елида спря на няколко крачки от него и Върнън изопна гръб. Лоркан затвори вратата и двамата с Елин останаха при нея. Другите чакаха в коридора.
- В много изтънчена компания се движиш напоследък, Елида - заяви чичо й.
Този глас... Въпреки разбития нос този копринен, противен глас като че раздираше с нокти кожата й.
Елида обаче задържа брадичката си гордо вдигната. И не свали очи от чичо си.
- Защо си тук?
- Първо ми пускаш онзи варварин - провлачи Върнън, кимвайки към Лоркан, - а после пращаш миловидното момиче да извлече отговори от мен с любезности? - Той стрелна с усмивка Елин. - Разгадах ли техниката ви, Ваше Величество?
Елин се облегна на каменната стена и пъхна ръце в джобовете си. По лицето й нямаше нищо човешко. Но Елида забеляза как сви юмруци дори в ограниченото пространство на джобовете си.
Окован. Пребит.
Едва преди седмици кралицата бе на мястото на Върнън. А сега като че ли впрягаше цялата си воля, за да остане тук. Готова да изтръгне нужната информация от Върнън. Заради Елида.
Тази мисъл й вдъхна достатъчно сили да каже на чичо си:
- Поемаш сетните си глътки въздух. Съветвам те да ги използваш разумно.
- Колко жестоко! - подсмихна се Върнън. - Вещерската ти кръв все пак си казва думата.
С мъка издържаше да стои в една стая с него. Да споделя въздуха с мъжа, усмихвал се, докато екзекутираха баща й, докато я заключваше за десет години в онази кула. Докато бе докосвал Калтейн - и навярно й бе причинявал още по-ужасни неща, - а после бе опитал да продаде Елида на Ераван, за да я използва за чудовищните си експерименти.
- Защо? - попита го тя.
Само за този въпрос се сещаше, само той я интересуваше.
- Защо ти беше да вършиш всичко това?
- Тъй като поемам последните си глътки въздух - подхвана Върнън, - май няма значение какво ще ти отговоря. - Устните му се извиха в тъничка усмивка. - Защото можех. - Отвърна чичо й. Лоркан изръмжа. - Защото брат ми, твоят баща, беше непоносим скот, спечелил престола единствено заради късмета да се роди преди мен. Скот воин... - Изплю Върнън с презрителен поглед към Лоркан. След това върна очи към Елида. - Явно си наследила предпочитанията си към мъжете от майка си. - Той поклати ненавистно глава. - Каква загуба. Беше голяма красавица. Жалко че загина, защитавайки Нейно Величество. - Гореща вълна помете стаята, макар че лицето на Елин си оставаше безизразно. - Можеше да й намеря място в Перант, ако не беше...
- Достатъчно! - отсече Елида с глух, но не и уязвим глас. После направи крачка към него. - Значи си завиждал на баща ми. Завиждал си му за силата, за дарбите. За жена му. - Върнън отвори уста, но тя вдигна ръка. - Не съм приключила.
Той примигна насреща й.
Елида продължи да диша равномерно, изпънала гордо рамене.
- Не ме е грижа защо си тук. Нито какво възнамеряват да ти причинят. Но искам да знаеш, че щом напусна тази стая, повече никога няма да се сетя за теб. Името ти ще бъде заличено от Перант, от Терасен, от Дцарлан. Никой няма да те споменава, да си спомня за теб. Ще бъдеш абсолютно забравен.
Върнън пребледня - едва забележимо. После се усмихна.
- Искаш да ме заличиш от Перант? Май не сте осведомена, лейДи Елида. - Той се приведе напред, доколкото позволяваха оковите му. - Перант вече е в ръцете на Морат. Твоят град е обсаден.
Думите му я разтресоха като удар и дори Лоркан вдиша рязко.
Върнън се облегна назад, самодоволен като котарак.
- Заличи името ми, щом толкова желаеш. Едва ли ще е трудно сред руините.
Перант бе паднал в лапите на Морат. И без да надниква към Елин, Елида знаеше, че очите й горят. Нещата се стичаха много по-лошо от очакванията им. Трябваше да действат бързо. Да продължат на север възможно най-скоро.
Затова Елида се обърна към вратата и Лоркан отиде да й я отвори.
- Това ли беше? - обади се Върнън.
Елида спря. И се завъртя бавно.
- Какво друго бих могла да кажа на човек като теб?
- Не ме разпита за подробности. - Поредната змийска усмивка изплува на лицето му. -Още не си се научила как да играеш, Елида.
Тя отвърна на усмивката му.
- Не искам да чувам друго от теб. - Елида погледна към Лоркан и Елин, към приятелите си в коридора. - Те обаче имат още въпроси.
Лицето на Върнън придоби цвят на прокиснало мляко.
- Мислиш да ме оставиш в техни ръце съвършено беззащитен?
- И аз бях беззащитна, когато не извика лечител за крака ми - заяви спокойно тя. -Бях просто дете и оцелях. Ти си възрастен мъж. - Устните й пак се кривнаха в усмивка. -Да видим дали и ти ще оцелееш.
Не опита да прикрие куцукането си на излизане от стаята. И като впери очи в тези на Лоркан, откри гордост, спотаяваща се в тях.
Нито дума - гласът, водил я цял живот, не продума нито дума. Не от страх, а... Вероятно вече не се нуждаеше от Анийт, Девата на мъдростта. И навярно богинята знаеше, че напътствията й не са необходими.
Вече не.
Елин си даваше сметка, че Лоркан само чака командата й да изтръгне гръкляна на Върнън. Или да започне да троши костите му една по една.
Или да го одере жив, както бе направил Роуан с Каирн.
Излизайки след Елида от стаята - господарката на Перант крачеше с все така вдигната глава, - Елин се постара да запази спокойствие. Да се приготви за предстоящото. Можеше да го преодолее. Да потисне треперенето, студената пот по гърба си. Трябваше да изтърпи някак следващата им задача, за да получат потребната информация.
Елида спря в коридора. Гавриел, Роуан и Фенрис пристъпиха към нея. Несрин, Каол и Сартак не се виждаха наоколо, но знаеше, че с един вик може да ги призове обратно в тази зловонна дупка.
О, богове, колко противна беше смрадта! Чувството да бъде тук.
През изминалия час се питаше дали не си струваше в името на разума и стомаха си да си върне за малко човешкото тяло - макар и само заради по-скромното му обоняние.
Елида заяви на всички наоколо:
- Не ме е грижа какво ще му причините.
- Държиш ли да го оставим жив? - попита с гибелно спокоен глас Лоркан.
Елида погледна елфа, чието сърце бе спечелила.
- Не. - ЧуДесно, едва не отвърна Елин. А господарката на Перант додаде: - Но нека да е бързо. - Лоркан отвори уста, но Елида поклати глава. - Баща ми би настоял.
Накажи ги всичките, беше заръчала Калтейн на Елин. А ако съдеше по разказите на Елида, Върнън бе оглавявал списъка й с врагове.
- Първо трябва да го разпитаме - каза Роуан. - Да разберем какво знае.
- Направете каквото трябва - отговори Елида. - Но като дойде моментът, го убийте бързо.
- Бързо - обади се Фенрис, - но не безболезнено?
Изражението на Елида остана някак студено, невъзмутимо.
- Вие решете.
Кръвожадната усмивка на Лоркан говореше достатъчно на Елин. Брадвата върху хълбока му - също.
Дланите й се потяха. Изпотиха се още докато оковаваха Върнън, още щом видя железните вериги.
Тя призова магията си. Не буйния пламък, а успокоителната капка вода. Заслуша се в тихата й песен, позволи й да се разлее в нея. След това вече знаеше какво иска да направи.
Лоркан пристъпи към вратата на стаята, но Елин застана на пътя му.
- С мъчения няма да научим нищо от него.
Дори Елида примигна учудено.
Елин разясни:
- Върнън обича да играе игрички. И аз ще си поиграя с него.
Очите на Роуан помръкнаха. Сякаш усещаше потта по ръцете й и знаеше, че ако го подхванеха по стария начин... Елин можеше да повърне от някоя скала на Северния зъб.
- Никога не подценявай силата на няколко строшени кости - настоя Лоркан.
- Провери какво можеш да извлечеш от него - подкрепи я Роуан. Лоркан се завъртя към него и отвори уста да се противопостави, но Роуан му изръмжа: - Още тук и сега можем да решим що за двор искаме да бъдем. Като враговете си ли ще постъпваме? Или ще намираме други начини да ги прекършваме?
Вреченият й я погледна с разбиране в очите.
Лоркан изглеждаше готов да продължи спора.
Потискайки призрачното стягане на окови около китките си, тежестта на маската върху лицето си, Елин каза:
- Първо ще пробваме по моя начин. Накрая пак ще го убиете, но първо ще пробваме по моя начин. - Когато Лоркан не възрази, тя добави: - Ще ни трябва бира.
Елин плъзна халбата със студена бира по масата към Върнън, който седеше от другата й страна с вериги, достатъчно разхлабени, за да използва ръцете си.
Само едно погрешно движение, и щеше да го разтопи с огъня си.
Пумата и Фенрис бяха на пост до вратата.
Роуан и Лоркан бяха възнегодували срещу заповедта й да изчакат в коридора, но Елин ги увери, че с присъствието си единствено щяха да спъват плана й.
Тя отпи от своята халба и изхъмка.
- Странно е да одобриш бирата на противника.
Върнън погледна смръщено халбата пред себе си.
- Не е с отрова - каза Елин. - Би било нелогично.
Той отпи малко.
- Сигурно очакваш, като ме подкупваш с бира и приятелски приказки, да получиш каквото искаш.
- Алтернативата ли предпочиташ? - Тя се поусмихна. - Аз - Не.
- Методите може и да са различни, но крайният резултат ще е еднакъв.
- Кажи ми нещо интересно, Върнън, и може да го променим. Той плъзна очи по нея.
- Ако знаех, че ще се превърнеш в такава кралица, вероятно нямаше да коленича пред Адарлан. - Устните му се извиха в коварна усмивка. - Толкова си различна от родителите си. Баща ти някога изтезавал ли е някого?
Пренебрегвайки подигравката му, Елин отпи глътка бира и изплакна с нея устата си, сякаш така можеше да премахне отвратителния вкус на тукашния въздух.
- Ти не успя да си спечелиш власт. Първо, открадвайки я от Елида, а сетне - мъчейки се да продадеш собствената си племенница на Ераван. Моратската армия е разгромила Перант и вече несъмнено марширува към Оринт, а ти си тук. Криеш се. - Тя пак отпи. -Човек би си помислил, че си загубил благоразположението на Ераван.
- Или пък, че нарочно ме е изпратил тук, Ваше Величество.
Магията й вече го беше проучила. За да се увери, че в гърдите му не бие сърце от желязо или Камък на Уирда.
- Мога да се обзаложа, че те е прокудил. - Тя се облегна в стола си и скръсти ръце. -Вече не си му полезен, особено след като не съумя да заловиш Елида. На Ераван не му се е искало да изхвърля окончателно лакея си, но и не му е било приятно да стоиш намръщен в крепостта му. Затова си тук. - Тя махна с ръка към стаята, към планината над тях. - В живописната Ферианска падина.
- Наистина е живописна през пролетта - изтъкна Върнън.
Елин се усмихна.
- Нека повторя: кажи ми нещо интересно и може да си жив да я видиш напролет.
- Заклеваш ли се? В трона си? Заклеваш ли се, че няма да ме убиете? - Той надникна към Фенрис и Гавриел, застанали с каменни лица зад нея. - Нито ти, нито другарчетата ти?
Елин изсумтя:
- Надявах се да издържиш повечко, преди да свалиш картите си. - Тя пресуши халбата си. - Добре. Заклевам се, че нито аз, нито приятелите ми ще те убият, ако ни кажеш онова, което знаеш.
Фенрис подскочи. Върнън прие реакцията му за потвърждение, че Елин говори сериозно, както и че това условие не бе влизало в плановете им.
Той отпи голяма глътка бира. После каза:
- Майев дойде в Морат.
Елин се благодари, че е седнала. Ала задържа лицето си все така отегчено и безизразно.
- Да преговаря с Ераван?
- Да се обедини с него.
Стаята се въртеше леко. Дори капката от магията на майка й не можеше да я спре.
По-лошо нещо не си бе представяла да чуе от устата на Върнън.
- Довела ли е Майев армията си?
Хладнокръвният й, невъзмутим глас прозвуча сякаш от много, много далеч.
- Дойде сама.
- Без армия, без войници?
Върнън отпи отново.
- Поне аз не видях, преди Ераван да ме натовари на един уивърн посред нощ. Заяви, че съм задавал прекалено много въпроси и съм бил по-пригоДен за пост на това място.
Или Ераван, или Майев знаеше. Неясно как бяха разбрали, че те ще стигнат дотук, и нарочно бяха тикнали Върнън на пътя им. За да им съобщи тази вест.
- Каза ли къде е армията й?
Само не и в Терасен - ако я беше изпратила към Терасен...
- Не, но предполагам, че силите й са разположени близо до брега и очакват заповеди. Елин потисна надигащата се в гърлото й жлъчка.
- Научи ли какви са плановете на Майев и Ераван?
- Бих се обзаложил, че искат да се изправят заедно срещу вас.
Тя се облегна назад с отегчено, незаинтересовано изражение.
- Знаеш ли къде държи Ераван третия Ключ на Уирда?
- Какво е това?
Искрен въпрос.
- Парче черен камък. Като онзи, който беше присадил в ръката на Калтейн Ромпие. Върнън притвори очи.
- И тя като теб имаше огнена дарба. Треперя от страх при мисълта какво би станало, ако Ераван сложи камък в твоята ръка.
Елин игнорира коментара му.
- Е?
Върнън допи бирата си.
- Не знам дали е имал друг, освен онзи в ръката на Калтейн. - Има.
- Е, като че ли стана ясно, че не знам къде е. Известно ми е само за онзи, който лукавата ми племенница открадна.
Елин се сдържа да не стисне зъби. Майев и Ераван обединени. А не се знаеше къде са Дориан и Манон с другите два ключа.
Тя не обърна внимание на стените, които сякаш започваха да я притискат от всички страни; на студената пот, избила по гърба й.
- Майев защо е потърсила съюз с Ераван?
- Не присъствах на разговора им. Веднага ме изпратиха тук. - В очите му проблесна раздразнение. - Но Майев има... влияние върху Ераван.
- Какво е станало с вещиците от Железни зъби, разпределени тук, в падината?
- Призоваха ги на север. Към Терасен. Получиха заповед да обединят сили с легиона, който вече летял натам, след като разгромил армията при границата, после и при Перант.
О, богове! Наложи й се да впрегне цялото си обучение, за да надвие грохота в главата си.
- Към Оринт се е отправила стохилядна войска - изкикоти се Върнън. - Ще смогнеш ли да я възпреш с огъня си?
Елин сложи ръка върху дръжката на Голдрин. Сърцето й препускаше диво.
- На какво разстояние са от града?
Той сви рамене.
- Когато легионът на Железни зъби тръгна оттук, вече бяха на няколко дни път.
Елин претегли километрите, терена, числеността на собствената им армия. Чакаха ги най-малко две седмици път - ако климатът не ги възпрепятстваше. Две седмици път през гъста гора и вражески земи.
Нямаше как да стигнат навреме.
- Ще се присъединят ли към тях Майев и Ераван?
- Да, допускам. По неясни за мен причини не към първата група, но ще тръгнат към Оринт. И там ще се сражават срещу вас.
Устата й пресъхна и тя стана.
Върнън свъси вежди.
- Няма ли да попиташ за уязвимите места на Ераван, дали не ви е подготвил изненади?
- Научих всичко необходимо. - Тя кимна на Фенрис и Гавриел. Фенрис отиде да отвори вратата, а Гавриел се зае отново да затяга веригите на Върнън към стола, а ръцете му - към страничните облегалки.
- Няма ли да ме освободиш? - настоя Върнън. - Изпълних своята част от уговорката.
Веднага щом стъпи в коридора, Елин съзря яростта в очите на Лоркан. Чул бе всичко - включително клетвата й да не убиват Върнън.
Тя хвърли на Върнън крива усмивка през рамо.
- Не съм казвала, че ще те освободим.
Той застина.
Елин сви рамене.
- А и казах, че никой от нас няма да те убие. Няма да сме виновни ние, ако не успееш да се измъкнеш от оковите, нали така?
Той пребледня.
Елин процеди ТИХО:
- Държал си приятелката ми окована и под ключ в онази кула цели десет години. Да проверим на теб дали ще ти хареса. - Усмивката й стана свирепа. - Макар че, след като се погрижим за треньорите на уивърни, май няма да има кой да ти носи храна. И вода. Да чува писъците ти. Така че едва ли ще преживееш десет години. Да кажем два дни? Три?
- Моля те! - поде Върнън, когато Гавриел хвана дръжката на вратата, готов да го затвори в стаята завинаги.
- Мериън спаси живота ми - каза Елин, като го погледна в очите. - А ти на драго сърце се преклони пред убиеца й. Нищо чудно дори да си казал на краля на Адарлан къде да ни открие. Всички нас.
- Моля те!. - изпищя Върнън.
- Не трябваше да изпиваш цялата халба с бира - завърши Елин и кимна на Гавриел.
Върнън закрещя зад затворената врата. А тя завъртя ключа.
Коридорът се изпълни с тишина.
Елин срещна изцъкления поглед на Елида, както и садистично удовлетворения на Лоркан до нея.
- Краят няма да дойде бързо - обяви тя, подавайки ключа на Елида.
Другата част от въпроса увисна във въздуха.
Върнън продължаваше да крещи, да ги умолява да се върнат, за да го освободят.
Елида се вторачи в заключената врата. Заслуша се в отчаяните писъци на мъжа зад нея.
Накрая господарката на Перант взе ключа от ръката на Елин. И го прибра в джоба си.
- Трябва да намерим по-сигурен начин да залостим тази стая.
- Най-лошите ни страхове се сбъднаха - каза Елин на Роуан, гледайки от един от балконите на Северния зъб как армията им се събира във Ферианската падина.
Приятелите им вече крачеха натам, след като бяха зазидали вратата към стаята на окования Върнън. И те двамата трябваше да ги последват. Но Елин спря за малко на парапета. За да си поеме дъх.
Роуан сложи ръка на рамото й.
- Ще посрещнем заедно Майев и Ераван.
- И стохилядната армия, наближаваща Оринт?
- Заедно, Огнено сърце - отвърна той.
Елин видя по лицето му отражението от многовековното му обучение и хладнокръвна пресметливост. Онази негова непреклонност.
Опря глава на рамото му, притискайки чело към тънката му броня.
- Ще стигнем ли навреме? Ще е останало ли нещо за спасяване?
Той отмести нежно косата от лицето й.
- Ще опитаме. Това поне можем да сторим.
Думите на командир, прекарал векове наред по бойните полета.
Роуан преплете пръсти с нейните и двамата отправиха погледи към армията под тях. Единственото им късче надежда.
Глупаво ли беше постъпила да изразходва извличаната месеци наред сила по онази армия, вместо да я съсредоточи върху Майев? Майев и Ераван? Дори отново да започнеше да събира магията си, нямаше да успее навреме.
- Не се натоварвай с гадаене - каза Роуан, прочел думите по лицето й.
Не знам какво Да пр а вя, отвърна безгласно тя.
Той я целуна по главата. ЗаеДно.
И докато вятърът свистеше между двата върха, Елин осъзна, че навярно и вреченият й нямаше решение.
- Сто хиляди - прошепна Рен, топлейки ръцете си пред буйния огън в тържествената зала.
Моратските стрелци, решени да отмъстят за унищожените вещерски кули, бяха убили двама от Тихите асасини. Но за щастие, нямаше други жертви.
Въпреки това атмосферата по време на вечеря беше мрачна. Никой не посегна към храната, особено след като се спусна мрак и вражеските огньове пламнаха. Докъдето погледът им стигаше.
Едион остана с Рен в залата, след като всички други тръгнаха унило към леглата си. Лизандра отиде да изпрати разтрепераната Еванджелин до стаята им. Само боговете знаеха какво щеше да им донесе утрото.
Нищо чудно да ги бяха изоставили отново, след като единственото им средство да се приберат у дома лежеше заключено в железен ковчег. А може би бяха съсредоточили силите си върху Дориан Хавилиард.
Рен въздъхна тежко.
- Май това е краят, а? Вече няма кой да ни се притече на помощ.
- Грозна картинка ще е - призна Едион, опирайки рамо в полицата над камината. -Особено след като поправят третата кула.
Вече нямаше как да хванат войниците на Морат неподготвени.
Той кимна към младия лорд.
- Иди да си починеш.
- Ами ти?
Едион просто впери взор в пламъците.
- За мен щеше да е чест да служа в двора ви - каза Рен. - Заедно с теб.
Едион затвори очи и преглътна сухо.
- И за мен щеше да е чест.
Рен го перна по рамото. После отдалечаващите му се стъпки отекнаха из залата.
Едион постоя сам пред гаснещия огън още няколко минути, преди да се отправи към леглото си, където се надяваше да поспи поне малко.
Почти достигаше входа към източната кула, когато видя Лизандра.
Тя спря. В ръцете си държеше чаша с нещо горещо, навярно мляко.
- За Еванджелин е - обясни. - Не може да заспи.
Момичето бе треперило през целия ден. На вечеря изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.
- Да поговоря ли с нея? - попита я Едион.
Лизандра отвори уста, вероятно за да отхвърли предложението, и Едион реши да не настоява, но в крайна сметка хамелеонката кимна.
Извървяха мълчаливо целия път до северната кула и се заизкачваха по стълбището. Чак до някогашната стая на Роуз. Рен явно отново се беше погрижил за момичето. Вратата беше открехната и на стълбищната площадка се изливаше златиста светлина.
- Нося ти мляко - обяви Лизандра, леко задъхана от изкачването. - И ти водя компания. - Добави, когато Едион влезе в уютната стая.
Напук на годините без поддръжка покоите на Роуз нямаха вид на особено засегнати от това - едно от малкото помещения в двореца, което можеше да се похвали с нещо подобно.
Като го съзря, Еванджелин ококори очи, а Едион й се усмихна, сядайки на ръба на леглото. Лизандра й подаде млякото и седна на отсрещния ръб, а момичето отпи, стиснало чашата толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.
- Прекарах цялата нощ преди първата ми битка в тоалетната - поде Едион.
- Ти? - изписука Еванджелин.
Той се подсмихна.
- О, да. Куин, предишният капитан на Стражата, се учуди, че до зори изобщо било останало нещо в мен.
Стара болка изпълни гърдите на Едион от спомена за скъпия му наставник и приятел, на когото се бе възхищавал безкрайно. И който бе загинал в равнината отвъд стените на града, каквато съдба очакваше и самият Едион.
Еванджелин се засмя тихичко.
- Колко гнусно.
- Гнусно беше - потвърди Едион и можеше да се закълне, че Лизандра също се поусмихна. - Така че ти си много по-смела от мен.
- И аз повърнах одеве - подшушна му Еванджелин.
Той й отвърна със заговорнически шепот:
- По-добре е, отколкото да си оцапаш панталоните, миличка.
Тя се разсмя толкова силно, че едва не изсипа чашата с мляко.
Едион се ухили на свой ред и разроши червеникавозлатистата й коса.
- Битката ще е грозна - подхвана пак, когато Еванджелин отпи от млякото си. - И сигурно отново ще повърнеш. Но запомни едно: страхът ти говори, че имаш за какво да се бориш; нещо, което толкова обичаш, че загубата му би била най-лошото нещо на земята. - Той посочи заскрежените прозорци. - Онези копелета на полето си нямат нищо. - Едион постави ръката си върху нейната и я стисна нежно. - Нямат за какво да се борят. А макар да сме по-малобройни от тях, ние имаме какво да браним. Затова сме способни да надвием страха си. Можем да се борим срещу тях докрай. Заради приятелите ни, семействата ни... - Той отново стисна ръката й. - Заради онези, които обичаме... - Осмели се да вдигне поглед към Лизандра и се натъкна на зелените й очи, обточени със сребристи сълзи. - Заради онези, които обичаме, можем да надвием страха си. Спомни си го утре. Дори пак да повърнеш, дори да прекараш цялата нощ в клозета. Спомни си, че имаме за какво да се борим, затова неизменно ще възтържествуваме.
Еванджелин кимна.
- Добре.
Едион наново разроши косата й и тръгна към вратата. На прага се спря и срещна погледа на Лизандра, блесналите й като смарагди очи.
- Преди десет години загубих семейството си. Утре ще воювам заради новото си семейство.
Не само заради Терасен, двора и народа му. Но и заради двете дами в стаята.
Исках Да си ти.
Едва не изрече думите й на глас. Едва не ги повтори, когато по лицето й се разляха тъга и копнеж.
Вместо това Едион излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Лизандра почти не мигна. Всеки път, затвореше ли очи, зърваше изражението на Едион, чуваше думите му.
Той не очакваше да оцелее в утрешната битка. Не вярваше някой от тях да оцелее.
Трябваше да тръгне след него. Да хукне надолу по стълбището след него.
Ала не го стори.
Зората им донесе слънчев ден. За да виждат по-ясно войската, която ги чакаше отпред.
Лизандра сплете косата на Еванджелин. Момиченцето стоеше по-изправено от предишния ден. Благодарение на Едион.
На думите му, заради които бе съумяло да поспи през нощта.
Двете тръгнаха мълчаливо към тържествената зала. Еванджелин крачеше с вдигната брадичка, макар че вероятно отиваха на последната си закуска.
Вече наближаваха залата, когато нечий стар глас каза:
- Може ли да поговорим?
Дароу.
Еванджелин се обърна преди Лизандра.
Древният лорд стоеше на входа на нещо, наподобяващо кабинет. Махна им да влязат.
- Няма да ви бавя - рече, забелязвайки презрителната физиономия на Лизандра.
Обещала си беше, че повече никога няма да се държи мило с мъже, с които нямаше никакво желание да бъде мила.
Еванджелин я стрелна въпросително, но Лизандра посочи с брадичка към стареца.
- Добре.
Кабинетът бе затрупан с купчини книги - покрай стените, по пода. Сигурно бяха над хиляда. И повечето изглеждаха древни.
- Последните свещени писания от библиотеката в Оринт - поясни Дароу, отправяйки се към писалището до тесния прозорец, отрупано с листове. - Само толкова успяха да спасят учените преди десет години.
Само толкова. А Елин й беше разказвала колко много книги имало някога в онази почти митична библиотека.
- Наредих да ги изнесат от хранилището след убийството на краля - каза Дароу и седна зад бюрото. - Сега бих го нарекъл наивен оптимизъм.
Лизандра отиде до една от купчините и прочете най-горното заглавие. Беше на непознат език.
- Останките от велика цивилизация... - пророни през стегнато гърло старецът.
Емоцията в гласа му накара Лизандра да се извърне към него. Тя отвори уста да попита защо я бе извикал, но в този миг видя онова, което стоеше до дясната му ръка.
Затворено в кристал с размерите на карта за игра, червено-оранжевото цвете сякаш сияеше - като силата, на която бе кръстено.
- Кралски огън - промълви тя и го доближи.
Елин и Едион й бяха разказвали за легендарното цвете, разцъфнало по планинските склонове и полята в деня, когато Бранън стъпил на този континент - доказателство, че носел мир.
От онези отдавна отминали дни до днес цветята се срещаха изключително рядко и хората смятаха появата им за знак, че земята е благословила владетеля, заемащ терасенския трон, както и че кралството е мирно.
Кралският огън, съхранен в кристал, който сега стоеше на бюрото на Дароу, бил намерен по време на управлението на Орлон - споделила й беше Елин. Орлон, възлюбеният на Дароу.
- Учените спасиха книгите, докато траеше адарланското нападение - продължи старият лорд, гледайки кралския огън с тъжна усмивка на уста. - Аз спасих това.
Тронът от еленови рога, короната - всичко бе унищожено. С изключение на това мъничко съкровище, по-скъпоценно от всички други притежания на рода Галантиус.
- Много е красиво - каза Еванджелин, идвайки до бюрото. - Но и много малко.
Лизандра можеше да се закълне, че устните на стареца се извиха в едва доловима усмивка.
- Така е - отговори той. - Също като теб.
В гласа му прозвуча неочаквана нежност, добрина. А следващите му думи я изненадаха още повече.
- Битката ще започне до пладне - каза Дароу на Еванджелин. - Ще ми е потребна помощта на някого, притежаващ бърз ум и още по-бързи крака. Да предава послания на командирите ни в двореца и да ми носи каквото е необходимо.
Еванджелин килна глава.
- Искате аз да ви помогна?
- Предполагам, че си се обучавала с воините по пътя насам. Еванджелин вдигна въпросителен поглед към Лизандра и тя кимна на повереницата си. Всички се бяха погрижили да я научат на първите стъпки в боя с меч и стрелбата с лък.
Момиченцето кимна на стареца.
- Мога някои неща, но не като Едион.
- Малцина са като него - вметна сухо Дароу. - Но на мен ми трябва някой с кураж и здрава ръка. Ти ли си този човек?
Този път Еванджелин не надникна към Лизандра.
- Да - отвърна с гордо вирната брадичка.
Дароу се поусмихна.
- Тогава върви в тържествената зала. Закуси добре, а като се върнеш тук, ще съм ти приготвил броня.
Като чу за броня, Еванджелин се опули. Но в очите й нямаше нито следа от страх.
Лизандра й прошепна:
- Върви. Ей сега идвам.
Момиченцето излетя към залата с разлюляна зад гърба си плитка.
Като се увери, че наистина бе тръгнало към долния етаж, Лизандра попита:
- Защо?
- Допускам, че този въпрос означава, че ми позволяваш да се разпореждам с повереницата ти.
- Защо?
Дароу взе кристала с кралския огън.
- Не мога да използвам Нокс Оуен, откакто се посвети в служба на друг и изчезна кой знае къде, може би по искане на Едион. - Той завъртя кристала между тънките си пръсти. - Но като изключим това, никое дете не бива да гледа как посичат приятелите му. По-добре ще е за нея, ако й намираме работа, ако й дадем цел и дори малко правомощия, отколкото да я заключим в северната кула, където да трепери от ужас при всеки звук, при всяка кървава смърт.
Лизандра не се усмихна, нито сведе глава.
- И си готов да го направиш за повереницата на една блудница?
Дароу остави кристала.
- Детските лица са се запечатали най-ярко в спомените ми от битката преди десет години. По-ярко дори от това на Орлон. А по лицето на Еванджелин, докато гледаше армията вчера, разпознах същото отчаяние като от онези дни. Така че, ако искаш, възприемай ме за върховен гадняр, както би се изказал Едион, но не съм толкова безсърдечен, колкото предполагате. - Той кимна към отворената врата. - Ще я държа под око.
Лизандра не знаеше какво да каже. Дали да не се изплюе в лицето му и да го прати по дяволите заедно с предложението му.
Но светлината в очите на Еванджелин, ентусиазмът, с който бе изхвърчала от стаята... Цел. Дароу й предлагаше цел и посока.
Затова Лизандра обърна гръб на кабинета, на безценните съкровища, струпани в него, древни книги, по-скъпи от злато. Мълчаливите, скърбящи другари на Дароу.
- Благодаря.
Старецът махна с ръка и продължи да чете листовете върху бюрото си - въпреки че очите му не сновяха по страниците.
Назъбените парапети по крепостните стени на града бяха препълнени с войници, наблюдаващи с каменни лица прииждащата сила.
Още не бяха поправили вещерската кула, слава на боговете! Но дори от такова разстояние Едион виждаше как войниците се трудят върху повреденото й колело. Ала без уивърн, който да заеме мястото на поваления вчера, нямаше да я подкарат скоро.
Това обаче нямаше да ги улесни особено в днешната битка. Не, днешната битка щеше да е кървава баня.
- Ще навлязат в обсега на стрелците до около час - докладва Елган.
Заповедта на Дароу явно не струваше и пукната пара. Килиан си оставаше генерал, да, но всеки доклад, който получаваше, стигаше и до Едион.
- Напомни им да се прицелват добре. Да си избират мишени. Воините от Гибелния легион го знаеха и без да им се казва.
Останалите обаче... бяха се доказали в последните битки, но едно напомняне нямаше да им навреди.
Елган тръгна към онази част от стената, на която Рен и елфическите благородници бяха избрали да разположат стрелците си. Срещу стохилядна армия можеха да се надяват само да поразредят редиците й, но да позволят на врага да атакува стените невъзпрепятствано - определено щеше да е глупаво. Пък и така щяха да пречупят духа на войниците още преди краят да е настъпил.
- Какво е това? - посочи към хоризонта Рен.
Явно имаше нечовешки остро зрение, защото Едион виждаше единствено петънце.
След миг тъмната точка започна да приема форма, издигайки се в синьото небе. Летеше към тях.
- Илкени? - предположи Рен, покрил притворените си очи с длан заради силното слънце.
- Прекалено е голямо - прошепна Едион.
С всяка секунда петното над многолюдната вражеска армия се избистряше.
Нарастваше.
- Уивърни - отсъди Едион със свит от ужас стомах.
Въздушният легион на Железни зъби най-сетне ги застигаше.
- О, богове! - пророни Рен.
Срещу земна обсада Оринт можеше и да устои известно време - няколко дни или седмици, но все пак можеше да устои.
Но с онези хиляда вещици от Железни зъби, полетели към тях на уивърните си... Врагът не се нуждаеше от пъклените си кули, за да опустоши града, двореца. Да разбие портата и крепостните стени и да пусне моратската паплач вътре.
Войниците започнаха да забелязват уивърните. Разнесоха се писъци. От парапетите. От двореца зад тях.
Обсадата дори нямаше да се превърне в обсада.
Всичко щеше да свърши същия ден. Едва за броени часове.
Препускащи стъпки спряха внезапно и Лизандра изрече задъхано:
- Кажи ми какво да направя, къде да отида. - Смарагдовите й очи бяха изцъклени от ужас. Безпомощен ужас и отчаяние. - Мога да се преобразя в уивърн, да опитам да ги задържа...
- Това са около хиляда вещици - каза Едион и собственият му глас прозвуча някак кухо в ушите му. Страхът й пробуди нещо рязко и опасно в него, но той се възпря да не посегне към нея. - Никой нищо не може да направи.
Няколко десетки вещици от Железни зъби бяха разгромили Рифтхолд за броени часове.
А този легион...
Едион се съсредоточи върху дишането си и задържа главата си гордо вдигната, когато войниците лека-полека заотстъпваха от постовете си по парапетите.
Недопустимо.
- ОСТАНЕТЕ ПО МЕСТАТА СИ! - изрева той. - ДРЪЖТЕ ФРОНТА И НЕ ОТСТЪПВАЙТЕ!
Свирепата му заповед усмири онези, които изглеждаха готови да побягнат. Но не повлия на разтрепераните мечове, мириса на страх.
Едион се обърна към Лизандра и Рен.
- Качете огнените копия на Ролф по най-високите кули и сгради. Да проверим дали е възможно да сваляме вещиците с тях.
Рен се поколеба и Едион му изръмжа:
- Веднага!
Рен хукна към Господаря на пиратите, застанал редом с мисенианците си.
- Безпредметно е, нали? - прошушна Лизандра.
Едион просто нареди:
- Вземи Еванджелин и бягайте. От най-долния етаж на двореца започва малък тунел, водещ към планината. Вземи я и бягайте!
Тя поклати глава.
- Какъв е смисълът? Морат така или иначе ще ни избие всичките.
Командирите му препускаха към него и Едион за пръв път видя искрен страх в очите на Гибелния легион. Дори в тези на Елган.
Въпреки това вниманието му остана приковано върху Лизандра.
- Моля те! Умолявам те! Умолявам те, Лизандра! Върви!
Тя вирна брадичка.
- Не караш съюзниците ни да бягат.
- Защото не съм влюбен в съюзниците ни.
Лизандра примигна смаяно.
Сетне лицето й сякаш се сгърчи, а Едион продължи да я гледа без нито капчица съжаление за изречените думи. Изпитваше единствено страх заради черното пълчище, полетяло в спретната формация над необятната вражеска армия. Страх заради зверствата, които вещерският легион щеше да причини на нея и Еванджелин.
- Трябваше да ти го призная - каза той с пресекващ глас. - Трябваше да ти го повтарям всеки ден, откакто го осъзнах още преди месеци.
Лизандра заплака и той избърса сълзите й.
Пребледнели и задъхани, командирите му го достигнаха.
- Чакаме заповеди, генерале.
Той не си даде труда да им напомня, че не е генерал. След няколко часа и бездруго нямаше да е от значение как са го наричали.
Лизандра остана до него. Не побягна.
- Моля те! - повтори й Едион.
Тя просто преплете пръсти с неговите в притихнал отговор. Като предизвикателство.
Сърцето му се пропука от отказа й. От допира с разтрепераната й, студена ръка.
Той стисна силно пръстите й и не ги пусна дори като се обърна към командирите си.
- Ще...
- Уивърни от север!
Предупредителният вик отекна по парапетите. Едион и Лизандра се завъртяха с приведени глави към враговете, нападащи ги в гръб.
Тринайсет уивърна летяха стремглаво откъм Еленови рога, спускайки се към крепостните стени.
И докато се насочваха към Оринт, докато хора и войници бягаха с писъци от тях, слънцето озари по-дребния уивърн, предвождащ атаката.
Озари крилата му като от живо сребро.
Едион познаваше този уивърн. Познаваше белокосата му ездачка.
- НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! - кресна надолу по редиците.
Командирите му разгласиха заповедта и всички обтегнати тетиви се отпуснаха.
- Това са... - подхвана Лизандра, пусна ръката му и стори крачка напред леко зашеметена. - Това са...
Войниците още се отдръпваха от парапетите, когато Манон Черноклюна и Тринайсетте накацаха по тях - точно пред Едион и Лизандра.
Това не беше същата вещица, която бе съзрял на плажа в Ейлве.
Когато му се усмихна мрачно, по лицето й нямаше и следа от онова хладнокръвно, причудливо същество. Нито по лицето й, нито по изящната корона от звезди на главата й.
Корона от звезди.
За последната крочанска кралица.
Някой ги наближи задъхано и Едион извърна очи от Манон Черноклюна. Дароу крачеше припряно по стената, вторачен смаяно във вещицата, яхнала уивърн, в Едион, който не стреляше по нея - очевидно я имаше за вражески пратеник, дошъл да води преговори преди началото на клането.
- Няма да се предадем! - изплю Дароу.
Астерин Черноклюна, чийто син уивърн бе кацнал до този на Манон, се изсмя гърлено.
Манон му се усмихна хладно.
- Точно това идваме да обезпечим, простосмъртни.
- Тогава защо те изпраща господарят ти? - изсъска й Дароу. Астерин се изсмя отново.
- Нямаме господар - каза Манон Черноклюна с глас на истинска кралица и лъснали златисти очи. - Идваме в чест на приятел.
Дориан го нямаше сред Тринайсетте, но Едион бе в такова изумление, че не намери думи да попита за него.
- Идваме - продължи Манон с достатъчно висок глас, че да я чуят всички по парапетите, - за да изпълним обещанието си към Елин Галантиус. Да се борим за онова, което тя ни обеща.
- И какво е то? - поинтересува се Дароу тихо.
Манон се усмихна.
- По-добър свят.
Дароу отстъпи назад. Сякаш не можеше да повярва на очите и ушите си, на вещицата, дошла да ги защити от смъртоносния легион.
Манон просто върна поглед към Едион, без да сваля усмивката от лицето си.
- Преди много време крочанките се биха рамо до рамо с Терасен, за да се отблагодарят на елфическия крал Бранън, че им даде земя, която да нарекат свой дом. Векове наред бяхме най-близките ви съюзници и приятели. - Короната от звезди искреше ярко върху главата й. - Чухме зова ви за помощ. - Лизандра зарида. - И се отзовахме.
- Колко сте? - промълви Едион, оглеждайки небето, планината. - Колко сте?
Гордост и благоговение превзеха лицето на вещерската кралица и дори нейните златисти очи се навлажниха, когато посочи към Еленови рога.
- Виж сам.
В този миг вещиците изникнаха между върховете.
Изпълниха северното небе с разпилени от вятъра червени пелерини. Бяха толкова много, че не можеше да ги преброи - нито мечовете, лъковете и другите оръжия, които носеха на гърбовете си. Метлите им летяха стремително напред.
Хиляди. Хиляди се спускаха към Оринт. Прелитаха над града. Войниците му наблюдаваха смаяно потока от вещици в червено, нетрепващи дори от вражеските сили, обгърнали хоризонта. Една по една те накацаха по опразнените парапети.
Въздушен легион, достоен противник на Железни зъби. Крочанките най-сетне се завръщаха.
Всяка крочанка, способна да яхне метла и боравеща умело с меча си, бе тръгнала с тях.
Дни наред летяха неуморно на север - първо през вътрешността на планината, после ниско над Оуквалд и накрая в широк кръг около моратската войска, за да не ги забележат.
И докато с Тринайсетте стояха върху крепостните стени на града, а крочанките прелитаха над тях, заемайки всички освободени места по парапетите на двореца, Манон още не можеше да повярва, че са успели.
И то на часа.
През целия им полет на север нови и нови крочанки се присъединяваха към редиците им. Сякаш короната от звезди на главата на Манон беше магнит, който ги привличаше към нея.
С всеки километър още и още вещици се появяваха от облаците, планините, горите. Млади и стари, с помъдрели или лудешки очи.
Накрая зад Манон и Тринайсетте летеше петхиляден легион.
- Спряха напълно - пророни пресекливо хамелеонката до Едион, сочейки към бойното поле.
Моратската армия в далечината бе преустановила марша си.
Изведнъж. Като че възпряна от колебание и шок.
- Баба ти е с тях - подшушна Астерин на Манон. - Усещам я.
- Знам. - Манон се обърна към младия принц генерал. - Ние ще поемем Железни зъби. Тюркоазените му очи бяха ярки като слънчевия ден, когато той махна към полето.
- Заповядайте!
Манон кривна уста в половинчата усмивка и посочи с брадичка към Тринайсетте.
- Ще се бием по парапетите на двореца. Оставям една от подчинените си при вас, за да изпращате по нея послания, ако се наложи.
Тя кимна на Веста и червенокосата вещица не помръдна от мястото си, когато другите се отправиха към величествения дворец. Манон не бе виждала друг като него -дори рухналата стъклена грамада в Рифтхолд бледнееше на неговия фон.
Тя се усмихна с пределно широка усмивка на стареца, който й бе изсъскал.
- Няма нужда да ми благодариш - подхвърли, а после дръпна поводите на Абраксос и излетя.
Воините на Морат изцяло бяха възпрели набега си.
Явно преразглеждаха стратегията си заради неочакваната поява на крочанките от мъглата на легендите. Защото излизаше, че не са изчезнал вид, както всички предполагаха.
Прекъснатата атака поне даваше възможност на Манон и армията й да си поемат дъх.
И цяла нощ за сън, макар и неспокоен. След като стана ясно, че Морат няма да ги довърши на същия ден, простосмъртните военачалници я поканиха на вечеря.
Пет хиляди крочанки нямаше да спечелят войната. Нямаше да възпрат стохилядна войска. Но поне можеха да отблъснат легионите на Железни зъби - да не им позволят да опустошат града и да пуснат през портите демонските пълчища.
Да ги задържат, докато не се случеше някое малко чудо. Но Манон не посмя да попита какво чудо биха могли да очакват, а простосмъртните не повдигнаха сами въпроса.
Дали портите и крепостните стени на града щяха да устоят на многолюдната армия? Навярно.
Но не и с помощта на оцелялата вещерска кула. Манон не се и съмняваше, че в момента я поправяха, снабдяваха я с нов уивърн. Може би затова бяха спрели - за да изчакат кулата, с която възнамеряваха да изпратят крочанките обратно в забвение.
Само зората щеше да покаже какво са намислили Железни зъби. Какво са постигнали през нощта.
Манон и Тринайсетте организираха крочанките часове наред заедно с Бронуен и Гленис. Разпределяха ги по фланговете на Железни зъби съобразно познанията на Манон за обичайните формации на врага.
Тя самата бе създала тези формации. Защото някога трябваше да ги предвожда.
След като приключиха с тази задача и със срещата с простосмъртните военачалници, все така мрачни, но поне изтикали паниката встрани, Манон и Тринайсетте си намериха стая, в която да поспят.
В голямото пространство горяха няколко свещи, ала нямаше нито една мебел. Налагаше се да спят на шалтетата си. Манон се помъчи да не се вглежда твърде дълго в своето, да не обръща внимание на мириса по него, избледнял с всеки километър на север.
Не си позволи да мисли къде е Дориан, какво прави.
Защото се боеше, че подобни размишления можеха да я изпратят обратно на юг, чак до Морат.
Тя седна върху шалтето си, разгърнато в смътно осветената стая, и заобиколена от Тринайсетте, се заслуша в суматохата, обзела двореца.
Това място беше същинска гробница, обитавана от призрака на някогашните му богатства. Манон се питаше как ли бе изглеждала някога стаята - дали бе служила за срещи, за спане, за кабинет... Вече по нищо не си личеше.
Опря глава назад върху студената каменна стена. Короната вече лежеше на земята при ботушите й.
Астерин проговори първа, разсичайки мълчанието в сестринството.
- Познаваме всичките им тактики, оръжията им. Вече и крочанките ги познават. Матроните вероятно са изпаднали в паника.
Независимо че никога не беше виждала баба си в паника, Манон се засмя.
- Е, утре ще разберем. - Тя плъзна поглед по Тринайсетте. - Изминахте много път с мен, но утре ще се изправите срещу собствената си раса. Може да се биете срещу приятели, любовници, роднини. - Тя преглътна. - Няма да ви виня, ако се откажете.
- Изминахме много път с теб - обади се Сорел, - защото всички сме готови за утрешната битка.
Вещиците кимнаха вкупом.
- Не ни е страх - рече Астерин.
Бистрите погледи около нея я увериха, че действително не ги беше страх.
- Очаквах поне някои от Ферианската падина да тръгнат с нас - измърмори Веста.
- Те не схващат какво им предложихме - обади се Гислейн.
Свобода - освобождение от матроните, превърнали ги в оръжия за унищожение.
- Каква загуба! - оплака се Астерин.
Дори зеленооките демонски близначки кимнаха в знак на съгласие.
В стаята пак се спусна тишина. Въпреки готовността в очите им Тринайсетте съзнаваха отлично какво очакваше петхилядната крочанска войска в битка срещу Железни зъби и армията под тях.
Затова Манон погледна всяка от тях и заяви:
- Винаги бих избрала да летя с вас, отколкото с десет хиляди от Железни зъби. - Тя се поусмихна. - Утре ще им покажем защо.
Вещиците й отвърнаха с дяволски, свирепи усмивки, докосвайки почтително челата си с два пръста.
Манон сведе глава и изпълни същия жест.
- Ние сме Тринайсетте. Винаги, докато Мракът не ни призове.
Еванджелин реши, че вместо паж на лорд Дароу предпочита да е крочанска вещица.
Една от крочанките даже подари на изпадналото в благоговение момиченце червена пелерина, която Еванджелин отказа да свали дори когато Лизандра я сложи в леглото. А преди да се унесе в сън, обеща, че утре щяла да помага на Дароу. След като обаче се увереше, че крочанките имали всичко необходимо.
Лизандра й се усмихна, пренебрегвайки все така лошите изгледи за утрешния ден. Манон Черноклюна - всъщност вече Манон Крочан - не им бе спестила нищо. Крочанският легион можеше да отблъсне за известно време Железни зъби, дори да ги надвие с известен късмет, но им оставаше битката с моратската армия. Подновеше ли набега си, пак щеше да им се наложи да отбраняват крепостните стени.
Тъй като нито можеше, нито искаше да спи на второто легло в стаята на Еванджелин, Лизандра заскита по коридорите на просторния древен дворец, умислена колко хубав дом би бил за двете им с Еванджелин. Колко добре би приютил двора им.
Явно несъзнателно последвала мириса му, тя не се изненада, когато намери Едион пред гаснещия огън в тържествената зала.
Кой знае от колко време стоеше сам пред камината.
Той се извърна към нея още като прекрачи входа. И проследи с очи всяка нейна стъпка.
Защото не съм влюбен в съюзниците ни. Думите му променяха всичко... и нищо.
- Трябва да поспиш.
Той й се поусмихна.
- Ти също.
Двамата впериха погледи един в друг и помежду им се възцари мълчание.
Лизандра можеше да прекара цялата нощ така. Всъщност много нощи беше прекарвала така, макар и в кожата на звяр. Просто го бе наблюдавала, любувайки се на могъщите очертания на тялото му, на непреклонната воля в очите му.
- Мислех, че днес ще умрем - прошепна тя накрая.
- Наистина щяхме да умрем.
- Още съм ти ядосана - поде нервно тя, - но...
Едион вирна вежди и по лицето му проблесна светлина, каквато не бе зървала от доста време.
- Но?
Лизандра се намръщи.
- Но ще си помисля за онези твои думи. Това е.
Устните му се извиха в позната лукава усмивка.
- Ще си мислиш за думите ми?
Тя вдигна брадичка и го измери отвисоко поне дотолкова, доколкото беше възможно, като се имаше предвид колко се извисяваше той над нея.
- Да, ще си помисля за това. За намеренията си към теб.
- За това, че съм влюбен в теб.
- Ох! - Едион отлично знаеше, че подобна безцеремонност ще разклати самообладанието й. - Щом така желаеш да го наречеш.
- А другояче ли да го нарека?
Той направи крачка към нея и я остави да реши дали би му позволила такава волност. Лизандра му я позволи.
- Просто... - Тя стисна устни. - Не умирай утре. Само това те моля.
- За да имаш време да премислиш подхода си към обяснението ми в любов?
- Точно така.
Усмивката му стана хищническа.
- Тогава може ли и аз да те помоля нещо?
- Не смятам, че си в положение да ми отправяш молби, но хубаво.
Без да сваля вълчата усмивка от лицето си, Едион се приведе да прошепне в ухото й:
- Ако не умра утре, ще ми позволиш ли да те целуна?
Тя се отдръпна от него с пламнало лице и отстъпи крачка назад. Свещени богове! Нима не беше опитна куртизанка? ТвърДе опитна. А простичкото му искане накара коленете й да се разтреперят.
Накрая се овладя и изопна рамене.
- Ако не умреш утре, Едион, ще обсъдим въпроса. И тогава ще реша.
Вълчата му усмивка дори не трепна.
- Значи, до утре вечерта!
На идния ден ги очакваше истински ад. Навярно дори гибел. Ала Лизандра нямаше да го целуне, не и сега... Можеше да го приеме или като обещание, или като знак за сбогуване.
Ето защо тя се отправи към вратата с разтуптяно сърце.
- До утре!
Дориан летя неспирно. Почти два дни летя без почивка на север по гръбнака на Белия зъб, покрай оголената от зимата оуквалдска шир отдясно.
Накрая си набеляза някаква полянка между плетеницата от древни дървета и се спусна през клоните без дори да усеща дращенето им по дебелата си уивърнска кожа. Веднага щом кацна в снега, се преобрази и разтопи с магията си замръзналото поточе, лъкатушещо през полянката.
Сетне падна на колене и пи от водата на дълбоки, задъхани глътки.
Откриването на храна се оказа по-лесно, отколкото бе очаквал. Не му трябваха нито клопки, нито стрели да улови жилестия заек, скътан наблизо. Дори не му трябваше нож да го одере. Нито шиш да го опече.
Щом утоли жаждата и глада си и се увери, че в небето не го дебнат врагове, Дориан нарисува символите. За последно.
Налагаше се да излети час по-скоро. Но заради това можеше да отложи с малко полета си на север. Дамарис явно се съгласи, защото този път призова онзи, когото носителят му желаеше да види.
Гавин се появи в кръга от кървави Знаци на Уирда, по-блед и размит на утринната светлина.
- Намерил си го, значи - каза вместо поздрав древният крал. - И заряза Ераван в сериозна бъркотия.
- Така е.
Дориан долепи длан до джоба на жакета си. До потресаващата сила, пулсираща вътре. По време на устремения му полет от Морат му бе необходима огромна воля, за да игнорира шепота й. Сега изтръпна, и то не само от студа.
- Тогава защо ме призоваваш?
Дориан срещна погледа на мъжа. Като крал към крал.
- Държа да ти съобщя, че съм го намерил, за да се сбогуваш с Елена. Преди да изковем Ключалката.
Гавин застина. Дориан не трепна от преценяващия му взор.
След миг Гавин рече с посмекчен тон:
- В такъв случай трябва да се сбогувам и с теб.
Дориан кимна. Чувстваше се готов. Не че имаше друг избор.
- Явно си решил? Решил си ти да се жертваш? - настоя Гавин.
- Елин е в Севера - обясни Дориан. - Като я открия, ще решим заедно. - Кой от тях двамата щеше да се слее с трите ключа. И нямаше да се върне на този свят. - Но се надявам - призна той - да е измислила друг вариант. Както за нас, така и за Елена.
Елин се бе измъкнала от Майев. Може би щеше да има този късмет и с бягството от участта им.
Призрачен вятър разлюля пред лицето на Гавин няколко кичура от дългата му коса.
- Благодаря ти - каза дрезгаво кралят. - Благодаря ти, че дори си помислил за това.
Ала в очите му проблясваше скръб. Знаеше колко е непостижимо.
- Съжалявам - каза Дориан. - Съжалявам, че такава съдба ще сполети двама ви, ако успеем с Ключалката.
Гавин преглътна.
- Вречената ми направи своя избор преди много време. Винаги е била готова да посрещне последиците. За разлика от мен.
Също както Сорша бе направила своя избор. И бе последвала своята съдба.
За пръв път споменът за нея не му причини болка. Образът й просветна пред него като предизвикателство. Да осмисли жертвата й. Нейната... и на още мнозина. Както и своята собствена.
- Не се отказвай толкова лесно от живота - посъветва го Гавин. - Именно животът ми с Елена ми дава сили да преглътна идеята за раздялата ни. Хубав живот беше. На по-хубав не можех и да се надявам. - Той килна глава. - Желая ти същото.
Но преди Дориан да опише чувствата, които завладяха сърцето му при тези думи, Гавин вдигна поглед към небето. И свъси тъмните си вежди.
- Време е да тръгваш.
Грохот на големи криле изпълни въздуха. Хиляди криле.
Изглежда, легионът на Железни зъби все пак се беше мобилизирал след рухването на Морат. Вещиците летяха на север към Оринт, вероятно още по-нетърпеливи да разкъсат приятелите му.
Дориан се молеше Майев да не е сред тях. Молеше се да е останала да ближе раните си в Морат при Ераван. Докато и другите им страшилища не тръгнеха на война. Заедно с валгските принцеси в тела на паяци.
Въпреки бързо наближаващата армия Дориан докосна дръжката на Дамарис и каза:
- Ще се грижа за Адарлан. Колкото и време да има пред мен, няма да го изоставя. Мечът се стопли и засия.
А Гавин се усмихна леко независимо от надвисналата над тях загуба. Като че и той бе доловил топлината на меча.
- Знам - отвърна. - Винаги съм го знаел.
Дамарис не изстина.
Дориан опита да преглътне буцата в гърлото си.
- След като затворим Портата на Уирда, ще мога ли да отварям този портал?
Ще мога ли пак да те призова, да поискам съвет от теб?
Гавин започна да избледнява.
- Не знам. - После добави тихо: - Надявам се.
Дориан сложи ръка на сърцето си и се поклони дълбоко.
И докато Гавин се сливаше със снега и слънцето, Дориан можеше да се закълне, че кралят също му се покланя.
След няколко минути, когато гигантски криле засенчиха слънцето, никой не забеляза самотния уивърн, който излетя от Оуквалд и се присъедини към многочислената войска.
В опразнения арсенал на двореца не беше останала нито една броня. Пък и никоя нямаше да е по мярка на уивърните.
Оцелелите след обсадата на Адарлан и придобитите след разгрома му вече бяха разпределени и макар че принц Едион предложи някой ковач да изработи метални нагръдници за уивърните, Манон само погледна свалените врати, които възнамеряваха да използват за целта, и реши, че ще са твърде тежки. Бързината и ловкостта щяха да са най-големите им помощници срещу легиона на Железни зъби.
Ето защо щяха да тръгнат на битка както винаги: въоръжени единствено с мечове, железни зъби и нокти, както и с бойна сръчност.
Застанала на големия балкон на най-горната кула в двореца на Оринт, високо над ширналата се чак до хоризонта моратска армия, Манон гледаше изгрева, съзнавайки, че можеше да й е последен.
Тринайсетте обаче, повечето опрели ръце в парапета, не гледаха на изток.
Вниманието им бе насочено към врага, разбуждащ се под изгряващото слънце. И към двете крочанки, изправени до Манон с метли в ръцете и мечове, вече закопчани през гърбовете им.
Никой не се беше учудил да види Бронуен облечена за битка. Ала дори Манон застина, когато Гленис се появи с меч и сплетена назад коса.
Вече бяха преговорили подробностите. Както сега, така и три пъти миналата вечер. Затова, докато денят се проясняваше, просто стояха мълчаливо на върха на древната кула.
Надалеч, някъде в сърцето на моратската армия, проехтя вой на рог.
Протяжно, като исполински звяр, току-що пробуден от дълбок сън, вражеската войска потегли към крепостните стени.
- Крайно време беше - промърмори Астерин, пристегнала сплетената си коса с кожена лента през челото.
Уивърните на Железни зъби излетяха в небето - видимо тромави с тежките си брони.
Но даже това нямаше да е в техен ущърб. Макар и със затруднено излитане, легионът на Железни зъби скоро изпълни небето. Наброяваха поне хиляда. А Манон дори не смееше да си помисли къде е армията от Ферианската падина. Още не.
По кулите на двореца, покривите на къщите из града и назъбените парапети на крепостните стени крочанките изправиха метли до себе си, очаквайки сигнал за атака.
Сигнал от Бронуен, от резбования рог до нея - вещерска реликва, пропукана и потъмняла от старост, покрита със символи, толкова избледнели, че едва се виждаха.
Уловила погледа на Манон, Бронуен обясни:
- Антика от някогашното ни кралство. Принадлежала е на Телин Ванора, млада, неопитна вещица, сражавала се през последните дни на войната и попаднала до портите, когато Рианон загинала. Моя предшественица. - Тя плъзна ръка по старото дърво. - Надула рога, за да предупреди народа ни, че Рианон е убита и трябва да се спасяват от града. Но веднага щом вдигнала тревога, матроната на Синьокръвните я посякла. Предупреждението й обаче дало достатъчно време на народа ни да избяга. Да оцелее. - Тъмните й очи се обточиха в сребристо. - За мен ще е чест днес да надуя същия рог. Не за да предупредя народа ни, а за да го обединя пред врага.
Никоя от Тринайсетте не надзърна към Бронуен, но Манон знаеше, че са чули всяка нейна дума.
Бронуен сложи ръка на кожения си нагръдник.
- Телин е тук днес. В сърцата на всички оцелели онзи ден крочанки. Тук са и всички загинали във вещерските войни, дори да не ги виждаме с очите си.
Манон си спомни за двете безтелесни сили, които бе усетила, докато се биеше с матроните, и повярва в думите на Бронуен.
- В тяхна чест се сражаваме - продължи младата вещица, свеждайки очи към приближаващата армия. - И за бъдещето, което ни чака.
- Общото ни бъдеще - добави Манон, срещайки погледите на Тринайсетте.
Те не се усмихнаха, но свирепите им лица говореха достатъчно.
Манон се извърна към Тление.
- Наистина ли ще се биеш?
Тление кимна без нотка на колебание.
- Преди петстотин години майка ми избрала бъдещето на кралския род пред това да се бие рамо до рамо с любимите си хора. И въпреки че никога не съжали за избора си, това бреме я смазваше цял живот. Предаде го и на мен. - Старицата махна към Бронуен, сетне и към Астерин. - Зад всяка от нас днес стои невидима закрилница.
Златисточерните очи на Астерин поомекнаха.
- Да - потвърди кратко Втората на Манон, поставяйки ръка на корема си.
Не заради противната дума, издълбана там, заради зверството, което бе преживяла.
А заради мъртвородената вещица, изхвърлена от бабата на Манон в огъня, преди Астерин да я прегърне дори.
Заради ловеца, когото Астерин бе обичала, както никоя вещица от Железни зъби не бе обичала човек, и при когото така и не се бе завърнала от срам и страх. Ловецът, който не беше спрял да я чака дори на старини.
Манон знаеше, че днес Втората й щеше да воюва заради тях, заради загубеното си семейство. За да не се случва повече на никого.
Манон от своя страна щеше да се бори за същото.
- След цели петстотин години най-накрая сме на прага й - каза Гленис с нетрепващ, но някак отнесен глас, сякаш потънала в дълбините на спомените си. Изгряващото слънце вече къпеше белите стени на Оринт в злато. - Последната битка на крочанките.
И като че думите й послужиха за сигнал, защото Бронуен надигна рога на Телин Ванора и го наду.
Повечето вярваха, че река Флорин извира от Еленови рога, преминава покрай западната граница на Оринт и оттам се спуска през низината.
Ала повечето не знаеха, че древният елфически крал бе построил мъдро града си, изкопавайки канали и подземни корита, разнасящи прясната планинска вода из цялата му територия. Чак до двореца.
Лизандра разпери нависоко факлата и надникна в един от подземните канали, чиято вода течеше, образувайки малки въртопчета в каменния тунел, който я извеждаше от стените на града. Като проговори на придружаващите я воини от Гибелния легион, дъхът й се заусуква на бели облачета пред нея.
- Заключете решетката, щом изляза.
Някой изхъмка утвърдително.
Лизандра стрелна смръщено масивната желязна порта през подземната река. Металните решетки бяха дебели колкото ръката й. Лорд Муртауг бе предложил този маршрут за нападение, оказвайки се по-запознат с водоносната система под града и двореца, отколкото дори Едион бе предполагал.
Лизандра се приготви за сблъсъка със студената вода. Всъщност повече от студена...
Но Моратската армия вече напредваше към крепостните стени и ако тя не заемеше позицията си скоро, вероятно щеше да е твърде късно за всичко.
- Дано боговете да са с теб! - обади се един воин от Гибелния легион.
Лизандра му се усмихна напрегнато.
- И с вас.
Не си даде време да размисли. Просто стори крачка отвъд каменния ръб.
Бездънните води я погълнаха бързо. Студът изтръгна въздуха от дробовете й, но тя вече се преобразяваше; топла светлина изпълваше тялото й, докато костите й се изкривяваха, докато кожата й изчезваше. Магията й пулсираше, изцеждаше се стремглаво заради усилието, което изискваше трансформацията, но всичко сякаш приключи за секунда.
Воините възкликнаха глухо над водната повърхност. От страхопочитание или само страх - не я интересуваше.
Показа глава колкото да си поеме дъх, и отново се потопи. Мътната, тъмна вода беше толкова ледена, че хапеше безмилостно дори това тяло, ала тя заплува по течението, което я изведе от древния тунел.
И я прекара под стените на града. А оттам - в още по-студените води на Флорин. Дебели плочи лед се носеха по повърхността, скривайки я от очите на врага.
Тя заплува по реката, докато не достигна източния фланг на моратската армия, и зачака уговорения сигнал.
Крочанките излетяха в небето и обгърнаха като червена вълна града и крепостните стени.
Застанал в южната част на стената заедно с Рен, Едион килна глава назад, наблюдавайки полета им над равнината.
- Вярваш ли, че са способни да се преборят с такъв отряд?
Рен кимна към прииждащото море от Железни зъби и уивърни.
- Нямаме друг избор, освен да се надяваме на това - отвърна Едион, сваляйки лъка от гърба си.
Рен последва примера му и стрелците надолу по стената го приеха за сигнал да приготвят своите.
Разпръснатите между тях мисенианци подпряха металните конструкции на огнените копия върху стената.
Морат настъпваше. Вече нямаше какво да ги забави, да ги изненада. Битката бе неизбежна.
Едион надникна към виещата се снага на Флорин, покрита с блеснали под утринното слънце ледове. И опита да потисне страха, обзел сърцето му. Бяха твърде отчаяни, твърде малко в сравнение с вражеското пълчище, за да откаже на Лизандра мисията, която бе поела днес.
Той погледна през рамо. Воините от Гибелния легион бяха опрели катапултите в назъбения парапет, а елфическите благородници се подготвяха да вдигнат с изцедените си магически сили огромните речни камъни, с които щяха да обстрелват врага. Елфическите стрелци по крепостната стена чакаха сигнал.
Едион зареди стрела в лъка си и обтегна тетивата.
Войниците по стената обтегнаха своите като един.
- Да превърнем днешната битка в достойна за песен - каза той.
Манон и Тринайсетте се изстреляха в небесата, докато крочанската армия вече се носеше под тях като червена вълна към черното море отпред.
И принудиха легиона на Железни зъби да избира между древните си врагове и новите.
Манон искаше да ги подложи на подобно изпитание. За да прецени колко вещици от Железни зъби щяха да се придържат към заповедта да атакуват големия крочански отряд, както и колко щяха да се отцепят от легиона си, изкушени да воюват с Тринайсетте. Изпитание дори за матроните и наследниците, предвождащи армията -дали щяха да паднат в капана й? Да разделят силите си, или да продължат масовото нападение срещу крочанките?
Манон и Тринайсетте се издигаха все по-нависоко и по-нависоко, докато двете войски се приближаваха една към друга.
Крочанките летяха непоколебимо, насочили лъскави мечове към връхлитащите уивърни.
Железни зъби не бяха обучени за бой с врагове, способни да отвърнат на удара. Летящи врагове, по-дребни и пъргави от тях самите, инструктирани да атакуват слабото място на легиона: ездачките. Така беше целта на крочанките - да повалят ездачките, а не зверовете им.
Но първо трябваше да се промъкнат покрай смъртоносните челюсти и опашките с отровни шипове. Ала дори да намереха начин да заобикалят уивърните, оставаше опасността от вражеските стрели и опитните воини върху зверовете. Нямаше да е лесно, нито бързо.
Тринайсетте се издигнаха толкова високо, че въздухът стана осезаемо разреден. Толкова нависоко, че Манон съзираше най-задната редица на легиона, където летеше страховитият, гигантски уивърн на Искра Жълтонога.
Това щеше да е най-сериозното й и неизбежно предизвикателство в боя. И беше убедена, че въпреки разстоянието помежду им, Искра също я е набелязала за своя мишена.
Петра не се мяркаше никъде. Нямаше ги и другите две матрони. Манон не знаеше коя е новата Върховна вещица на Жълтоногите, заела мястото на убитата старица. Не че я интересуваше. Може би баба й ги беше убедила да не повишават Искра или някоя друга вещица - само и само да разчисти пътя за собственото си издигане.
На Манон вече започваше да й се вие свят от чудовищната височина, когато петдесетина уивърна се отцепиха от вражеската войска. И се устремиха нагоре към тях. Алчни за славата и лаврите, които щеше да им донесе поражението на Тринайсетте.
Манон се усмихна.
Двете армии се сблъскаха.
Тя въздъхна дълбоко и дръпна поводите на Абраксос.
Безпощадният й уивърн разпери широко криле, предприе остър вираж и се спусна надолу.
Светът се кривна на една страна, докато летяха надолу, надолу, надолу, следвани от Тринайсетте. Отрядът им раздираше облаците високо над воюващите армии, а дворецът и градът се проясняваха с бясна скорост.
А когато групата отцепнички от Железни зъби ги доближиха достатъчно, че Манон да ги разпознае като Жълтоноги и Синьокръвни, Абраксос направи рязък завой и един въздушен поток го изстреля право към тях.
Тринайсетте се подредиха във въздушна формация зад нея и заедно разбиха като таран отряда на Железни зъби.
Лъкът на Манон пееше, изстрелвайки стрела след стрела.
Когато плисна първата струя синя кръв, една част от нея сякаш се пропука.
Въпреки това продължи да стреля. А Абраксос продължи да лети, разкъсвайки криле и гърла с опашката и зъбите си.
Легендарната битка започваше.
Грохотът от маршируващи нозе отекваше покрай Лизандра дори в реката.
Никой не забелязваше голямата бяла муцуна, която от време на време се подаваше над ледените късове да си поеме дъх. Небето притъмняваше, запълнено с воюващи уивърни и крочанки.
Във водата често се строполяваха тела - на вещици и от двете войски.
Все още живите крочанки, мятащи се в реката, Лизандра пренасяше тайно до брега. Никоя не й задаваше въпроси, пък и тя не се задържаше дотолкова, за да я разпитват коя е.
Падналите вещици от Железни зъби се озоваваха на дъното на реката, притиснати от масивни камъни.
Лизандра извръщаше поглед всеки път, когато довършваше някоя от тях.
А щом откъм крепостните стени долетя пронизителният вой на боен рог, тя подаде отново муцуна над водата. Не сигнал за тревога, а за атака.
Лизандра се гмурна до дъното. После заплува яростно нагоре, размахвайки внушителната си опашка.
Изскочи от обгърнатата от ледени късове вода, описа голяма дъга във въздуха и се заби право в източния фланг на моратската армия.
И сред писъците на ужасените войници се развилия във вихрушка от зъби, нокти и грамадна смъртоносна опашка.
Където стъпеше белият морски дракон, плисваше черна кръв.
А когато войниците овладяха страха си достатъчно, че да заобстрелват със стрели и копия седефените й люспи, подсилени с паякова коприна, Лизандра се завъртя и пак се гмурна в дълбоката река, изчезвайки под леда. Копията пронизваха тюркоазените води, но тя вече се отдалечаваше от брега.
Тялото на морски дракон - е, по-скоро речен дракон - плуваше стремително. Тя го тласкаше до предела на силите му, караше огромните му дробове да се раздуват като гайди.
При следващата извивка на реката Лизандра използва засилката си отново да изскочи на брега.
Съсредоточени в суматохата покрай първото й нападение по-назад в редиците, войниците я забелязаха чак когато им се нахвърли.
Лизандра успя само да надникне към крепостните стени, в които вече се разбиваше черната вълна на вражеската армия. Вдигаха се обсадни стълби и свистяха стрели, придружени от огнени копия. Смогна единствено да ги зърне за секунда, преди да се завърне в ледените дълбини на реката.
Водата отмиваше черната кръв от зъбатата й паст, от опашката и ноктите й, докато сенките на вещиците, воюващи в небето, танцуваха по ледените късове над нея.
И Лизандра продължи да се бие, използвайки плътния лед като щит. Нападаше и се оттегляше във водата, разклащаше източния фланг на врага с всяка атака, принуждаваше войниците да бягат от речния бряг, да се блъскат към центъра на войската.
Постепенно тюркоазените води на Флорин помътняха от синя и черна кръв.
А тя късаше със зъби нови и нови парчета от титаничния звяр, нападнал Оринт.
Горещината от огнените копия жареше бузата на Едион, напичаше почти нетърпимо шлема му.
Но беше готов да го понесе, като гледаше как пламъците отблъскваха валгските войници от крепостната стена. Враговете, повалени от стрели, светкавично биваха замествани от нови.
Ала по местата, поразени от огнените копия, оставаха само обгорена пръст и разтопени брони. Върховните оръжия обаче не бяха достатъчно.
Над крепостните стени и далеч напред воюваха Железни зъби и крочанките.
Сблъсъкът им беше толкова кръвожаден, толкова мълниеносно се развиваше, че кръвта им образуваше синкава мъгла в небето.
Едион още не можеше да прецени кой надвива за момента. Там, където Тринайсетте се врязваха сред черната войска, Железни зъби и уивърните им политаха към земята, премазвайки валгските войници под себе си.
По крепостните стени се издигаха нови и нови железни обсадни стълби. Огнените копия запращаха покатерилите се войници на земята като овъглени трупове. Но други Валги плъзваха нагоре, неустрашими дори пред огнената смърт.
Едион препускаше от стълба на стълба, зареждайки стрела след стрела в лъка си, и обстрелваше войниците, изкачили се по стъпалата им. Чисти изстрели в пролуките на тъмните им брони.
Стрелците край него вършеха същото, а воините от Гибелния легион заемаха бойни позиции отзад, готови да посрещнат първите нападатели, преодолели стената.
Край градските порти бумтяха огньове. Едион бе изпратил много от мисенианците при двете порти към Оринт, най-уязвимите точки по крепостната стена.
Фактът, че пламъците горяха неспирно, му говореше достатъчно: именно там бе съсредоточила силите си моратската армия.
Заповедта на Ролф да не пилеят огъня подтикна стомаха му да се свие, но Едион насочи вниманието си към близката обсадна стълба. Лъкът му изсвистя и поредният войник полетя към земята. Последван от друг.
Надолу по стената Рен бе поел следващата обсадна стълба и лъкът му пееше същата песен.
Едион се позволи да надникне към армията отпред. Беше се струпала неимоверно близо до крепостните стени.
Ето защо отстъпи назад, привиквайки друг стрелец на свое място, и вдигна меча си, за да подаде сигнал на воините от Гибелния легион по катапултите, на елфическите благородници и стрелците край тях.
- Сега!
Разнесе се припукване и скърцане на дърво. Камъни, големи колкото фургони, полетяха над стените. Катранът, с който бяха облени, лъщеше на слънцето.
А като достигнаха зенита на полета си, тъкмо преди да се спуснат към врага, елфическите стрелци изпратиха по тях залп от запалени стрели.
Стрелите улучиха камъните точно преди да се разбият в земята.
Изригнаха пламъци и обгърнаха дупките, които Едион бе заповядал да изкопаят в скалата - гнезда на взривните прахове, взети от скъпоценните запаси за огнените копия на Ролф.
Камъните се пръснаха в кълба от огън и скални късове.
Когато димът се разсея, войниците по крепостните стени посрещнаха с триумфални възгласи унищожението. Мястото на сблъсъка бе осеяно с изгорени, смазани и разкъсани на парчета Валги. И шестте катапулта бяха оставили кръгове по овъглената земя.
- Насочете! - изрева Едион.
Воините от Гибелния легион вече бутаха колелата, с които щяха да завъртят катапултите върху дървените им стойки. За броени секунди вече си бяха избрали нови мишени; за броени секунди елфическите благородници вече вдигаха нови покрити с катран камъни от купчината, която Дароу бе трупал седмици наред.
Едион не даде на Морат възможност да се съвземе от удара.
- Стреляйте!
Камъните полетяха, последвани от запалени стрели.
Този път взривовете по бойното поле разтресоха крепостните стени.
Отново прозвучаха ликуващи възгласи и Едион даде сигнал на Гибелния легион и елфическите благородници да не бързат със следващия залп. Да оставят Морат да си мисли, че запасите им са се изчерпали, че са имали само няколко камъка.
Едион се върна при обсадната стълба тъкмо когато първият валгски войник съумя да прехвърли стената.
Някакъв воин от Гибелния легион го уби още преди краката му да докоснат земята.
Едион свали щита от гърба си и вдигна меч тъкмо когато вълната от войници превали стената.
Ала не валгски войник прескочи парапета с нечовешка лекота.
Лицето на младия мъж беше студено като смъртта, черните му очи - блеснали от чудовищен глад.
Около врата му имаше черен нашийник.
Валгски принц.
- Съсредоточете се върху стълбата - изръмжа Едион на войниците, отстъпващи от красивия демонски принц, който стъпи върху крепостната стена така, сякаш просто влизаше в стая.
Не носеше броня. Единствено черна туника, вталена по стройното му тяло. Валгският принц се усмихна.
- Принц Едион - измърка съществото в него, изваждайки меч от тъмната ножница на хълбока си. - Чакахме те.
Едион се хвърли в атака.
Нямаше магия, нямаше нищо, с което да се бори срещу мрачната мощ във вените на принца, но притежаваше скорост. И сила.
Едион финтира с меча си - обикновения си, безименен меч - и принцът замахна със своя. Едион го блъсна странично с щита си.
Изтласка го назад. Не към стълбата, а към мисенианеца, въоръжен с огнено копие... Мисенианецът падна мъртъв.
Принцът се изсмя и запрати камшик от тъмната си сила към Едион.
Едион се наведе и разпери нагоре щита си. Сякаш той можеше да го предпази от силата на Валга.
Мрак удари метала и пулсациите отекнаха в ръката му.
Ала не последва очакваната болка, изцеждащата живота агония.
Едион мигновено парира, замахвайки нагоре с меча. Валгският принц обаче отскочи встрани.
Демонът погледна с изцъклени очи щита. Сетне и Едион.
Накрая изсъска:
- Елфическо копеле!
Едион не го разбра. Но нямаше време да се замисля, защото се наложи да отблъсне още една атака на тъмната сила с щита.
Парапетът вече бе облян в червена и черна кръв. Щом близкият мисенианец беше мъртъв, другият се намираше при стълбата на Рен...
Валгският принц го заудря отново и отново със силата си.
Едион поемаше всеки удар с щита си и силата на принца отскачаше от метала като пръски вода от камък. След всяко нападение на демона той замахваше с меча си.
Стомана срещаше стомана, мрак се сблъскваше с древен метал. Едион усещаше смътно, че войниците наоколо - както човеци, така и Валги - постепенно спираха сражението, докато двамата с демонския принц се придвижваха с бой по крепостната стена.
Той стъпваше стабилно на краката си, както го беше учил Рое. И Куин, и Кал Локан. Както го бяха учили всичките му наставници и воините, които уважаваше дълбоко. Подготвяйки го точно за този момент, когато дългът го призоваваше да защитава стените на Оринт.
И сега заради тях замахваше с меча, заради тях отблъскваше удар след удар.
Валгският принц съскаше гневно, като че разярен, задето силата му не съумяваше да счупи щита.
Щита на Рое.
В него нямаше магия. Бранън не го бе носил. Но някой от тях го беше изковал -някой от дълговековната кръвна линия крале и кралици след него, обичали кралството си повече от собствения си живот. Влизали в битка със същия този щит, за да отбраняват храбро Терасен.
И докато се биеше с валгския принц по крепостната стена, докато древният щит удържаше на всеки тъмен удар, Едион се питаше дали в метала не е влята друг вид сила. Непонятна за Валгите. Не истинска магия, не като тази на Бранън и Елин. Но нещо също толкова мощно - по-мощно дори.
Нещо, което Валгите може би никога нямаше да прекършат, колкото и да се опитваха.
Мечът на Едион пееше и валгският принц изрева от болка, когато уцели ръката му, разсичайки плътта надълбоко.
Плисна черна кръв. Едион се вкопчи в преимуществото си - бутна демона с щита и понечи да го наръга с меча си.
Ала принцът явно това и чакаше.
Беше му заложил капан, използвайки собственото си тяло за стръв.
И когато Едион се блъсна в него, демонът извади кинжал от портупея си и го прониза. Прониза го точно през тясната пролука в бронята му близо до едната мишница, уязвима заради протегнатата му ръка.
Острието разкъса плът, мускул и кост.
Нажежена до бяло, ослепителна болка едва не го накара да отвори ръка, да изпусне меча. Единствено обучението му, дългогодишните тренировки му помогнаха да се задържи на крака и да отскочи назад, изтръгвайки ножа от тялото си.
Валгският принц се изкикоти. Едион усещаше като в мъгла сражението наоколо, крясъците, смъртта, пламъците. Виждаше как демонският принц гледа с усмивка окървавения си кинжал.
После го вдигна към плътните си устни и плъзна език по острието му. Облизвайки кръвта на Едион.
- Великолепно - прошепна демонът, изтръпвайки от наслада. Едион направи още крачка назад. Ръката му гореше, гореше, гореше, а бронята му се пълнеше с кръв.
Принцът го последва.
Камшик от тъмната му мощ се стрелна към Едион и той наново го пое с щита си. Сблъсъкът го запрати на земята върху покритото с желязна броня тяло на някакъв воин от Гибелния легион.
Дъхът му се изостри като ножа, който го бе пронизал.
Принцът спря пред Едион.
- С огромна наслада ще изпия кръвта ти.
Едион вдигна щита над себе си, готов за следващия удар.
Принцът пак посегна да вдигне окървавения кинжал към устата си и вече подбелваше очи, предвкусвайки кръвта.
Но очите му се изцъклиха, когато нечия стрела прониза гърлото му. Точно над нашийника.
Принцът изхъхри и се завъртя назад към източника на стрелата. Право към Рен Алсбрук и огненото копие, което държеше в ръцете си.
Рен натисна спусъка и от оръжието избухна пламък.
Едион залегна и сви тялото си под щита, за да не разтопи огънят и неговите кости.
Светът се превърна в пещ. Само за миг. После отново останаха единствено бойните викове и писъците на умиращите.
Едион свали щита.
На мястото на валгския принц имаше купчина пепел и нашийник от черен Камък на Уирда.
Задъхан, Едион сложи ръка върху кървящата си рана.
- Щях да се справя с него.
Рен просто поклати глава, завъртя се на пета и отприщи огненото копие върху близките валгски войници.
След секунда господарят на Алсбрук се обърна към него и отвори уста да му каже нещо. Но погледът на Едион се размъти, а тялото му потъна в студ, какъвто не бе чувствал досега. След това всичко изчезна.
Битката се оказваше много по-страшна, отколкото Еванджелин бе очаквала.
Дори от звуците трепереше и единствено носенето На послания до лорд Дароу на позицията му на един от високите балкони в двореца я спасяваше да не се свие на топка някъде.
Сега за пореден път се качваше задъхана до балкона, пред чийто каменен парапет стояха Дароу и още двама терасенски лордове.
- От Килиан - съумя да изрече с реверанс, както правеше всеки път, донесеше ли послание на възрастния лорд.
Знаеше, че войната не е място за обноски - и Елин несъмнено би го потвърдила. Но тя все пак не се отказваше от реверансите дори когато нозете й трепереха. Просто не можеше да се сдържи.
Вестоносецът на Килиан я бе пресрещнал на стълбището на двореца и сега чакаше отговора на Дароу. По-близо до битката не беше стигала. Не че тук, горе, й се струваше по-приемливо.
Тя опря гръб в каменната стена и изчака Дароу да прочете писмото. Високата кула се издигаше почти до сражението между крочанки и уивърни. Поставяше я почти на тяхно ниво и светьт отдолу се размиваше пред очите й. Еванджелин долепи длани до студените камъни, сякаш можеше да извлече сила от тях.
Въпреки шумотевицата от бойното поле чу Дароу да казва на другите лордове:
- Едион е ранен.
Стомахът й се преобърна и нещо гъсто и мазно се помъчи да си проправи пътека нагоре към гърлото й.
- Добре ли е?
Другите двама лордове не я удостоиха с внимание, но Дароу я погледна.
- Загубил е съзнание и са го пренесли в някаква сграда до крепостната стена. В момента лечителките му помагат. Веднага щом се стабилизира, ще го преместят тук.
С омекнали крака Еванджелин се приближи до парапета, таейки надежда да зърне сградата сред хаоса долу.
Нямаше си нито брат, нито баща. И още не беше решила като какъв да възприема Едион. А явно беше тежко ранен, щом известяваха Дароу.
Тя сложи ръка на корема си, като че така можеше да възпре жлъчката, прогаряща гърлото й.
Лордовете си зашушукаха нещо. След малко Еванджелин усети нечия ръка върху рамото си.
- Лорд Гунар ще предаде отговора ми - обясни Дароу. - Ти ще останеш тук с мен. Може да си ми необходима.
Думите му звучаха строго, но ръката върху рамото й беше ласкава.
Еванджелин само кимна, прималяла от тревога и тъга, и вкопчи ръце в парапета на балкона, сякаш с хватката си можеше да задържи Едион в света на живите.
- Донеси топли напитки, Слоан - нареди Дароу с тон, който не търпеше възражения.
Другият лорд се оттегли мълчаливо. Еванджелин нямаше представа колко време му е отнело да се върне и Дароу да притисне горещата чаша в ръцете й.
- Пий!
Тя се подчини. Напитката се оказа някакъв бульон. Може би говежди. Не я интересуваше.
Приятелите й бяха там, долу. Новото й семейство.
Надалеч, чак до речния бряг, сред вражеската армия цареше смут. Единственият признак, че Лизандра още беше жива.
Не идваше вест за състоянието на Едион.
Затова Еванджелин остана на балкона с Дароу, чакащ безмълвно до нея, и продължи да се моли.
Колкото и да бързаше, хаганската армия се придвижваше твърде бавно. Беше препалено голяма и тромава, за да достигне Терасен навреме.
За цяла седмица преход на север, в рамките на който Елин молеше за прошка Оуквалд, Малките хора и Бранън, задето й се налагаше да проправя широк път през гората, чак сега наближаваха Ендовиер и границата на броени километри отвъд него. Оттам, ако имаха късмет, им предстояха още десетина дни до Оринт. А не беше изключено всичко да пропадне, ако Морат бе оставил част от силите си в Перант след обсадата на града.
Затова решиха да го заобиколят покрай западната му граница, обхождайки Перантската планина, вместо да поемат по лесния маршрут през низината. Ползвайки прикритието на Оуквалд, може би щяха да сварят моратската армия неподготвена при Оринт.
Ако от Оринт въобще бе останало нещо, докато пристигнеха. Още бяха твърде далеч, за да пуснат рукините на оглед, а и не бяха срещнали нито един вестоносец. Дори планинците от Белия зъб, които все още бяха с тях и се заклеха да ги последват до Оринт, за да отмъстят за клането на предците си, не знаеха по-бърз път.
Елин се опитваше да не мисли за това. Нито за Майев и Ераван, където и да се намираха. Каквото и да бяха наумили.
Ендовиер, единственият аванпост на цивилизацията след цяла седмица път, щеше да е първата новост, откакто бяха напуснали Ферианската падина.
Не й се разсъждаваше и върху това. Нито че на следващия или по-следващия ден щяха да минат през Ендовиер. Както и че отново щеше да види сивите планини на солните мини.
Легнала по корем върху кревата си - нямаше смисъл някой да приготвя кралското легло за двама им с Роуан, при положение че до няколко часа щяха да продължат похода си, - Елин изтръпна от щипещата болка по гърба си.
Дрънченето на инструментите на Роуан и пращенето на огъня в мангалите бяха самотните звуци в шатрата им.
- Ще успееш ли тази вечер? - попита го тя, когато Роуан спря, за да потопи върха на иглата в купичката с подсолено мастило.
- Ако спреш да дърдориш - отвърна сухо той.
Елин изпуфтя, надигна се на лакти и надникна през рамо към него. Не виждаше татуировката по гърба си, но знаеше каква ще е. Същата като онази, която бе изписал върху белезите по гърба й миналата пролет - историите за любимите й хора и тяхната смърт. На точното място, където някога бяха белезите й, сякаш ги бе запечатал в паметта си.
Но сега там имаше друга татуировка. Обгърнала като разперени криле лопатките на раменете й. Поне така й я беше описал.
Тяхната история. Историята на Роуан и Елин.
История, започнала с ярост и тъга, но прераснала в нещо коренно различно.
Радваше се, че бе решил да я завърши с това. С щастието.
Елин отпусна брадичка върху ръцете си.
- Скоро ще наближим Ендовиер.
Роуан продължи да работи, но чу думите й и ги премисли внимателно.
- Какво искаш да направиш?
Тя изтръпна от болката, която я прониза на едно особено чувствително място до гръбнака й.
- Да го превърна в пепелище. Да взривя цялата планина.
- Чудесно. Ще ти помогна.
Лека усмивка изви устните й.
- Легендарният принц воин няма да ме посъветва да не разхищавам лекомислено силата си?
- Легендарният принц воин ще те посъветва да следваш плана ни, но ако унищожението на Ендовиер ще ти помогне, той на драго сърце ще застане до теб.
Елин се умълча и Роуан поработи в тишина няколко минути.
- Не си спомням последната татуировка да ти е отнела толкова време.
- Тази е подобрена. Пък и получаваш чисто нов символ.
Тя изхъмка и пак се умълча.
Той продължи да работи, бършейки капчиците кръв, когато избиваха.
- Не знам дали съм способна - пророни Елин. - Не знам дали ще мога дори да погледна Ендовиер, камо ли да го унищожа.
- Искаш ли аз да го унищожа?
Спокоен воински въпрос. И Елин знаеше, че би го сторил заради нея. Ако го помолеше, още сега щеше да отлети до Ендовиер и да го изпепели.
- Не - призна му тя. - Надзирателите и робите вече ги няма. Няма нитр кого да унищожаваме, нито кого да спасяваме. Искам просто да го подмина и повече никога да се сещам за него. Това превръща ли ме в страхливка?
- Бих казал, че те превръща в човек. - Той се замисли за кратко, а сетне додаде: - Или каквото там се казва за елфите.
Тя погледна смръщено преплетените пръсти под брадичката си.
- Май вече съм по-скоро елфа. Дори не си спомням кога за последно съм била в човешкото си тяло.
- Това хубаво ли е, или лошо? - поинтересува се той, без ръцете му да трепнат.
- Не знам. Дълбоко в себе си съм човек, не някаква си елфическа кралица. Родителите ми бяха хора, и техните родители бяха хора. Е, в общи линии. И въпреки кръвната линия на Маб... Аз съм човек, способен да се превръща в елф. Човек в елфическо тяло.
Не спомена безсмъртието си. Главно заради изпитанията, които ги очакваха.
- От друга страна - подхвана Роуан, - бих те нарекъл човек с елфически инстинкти. Навярно повече, отколкото човешките. - Той се подсмихна. - Деспотична, властна, агресивна...
- Умееш да правиш комплименти на нежния пол.
Топлият дъх от смеха му погали гръбнака й.
- Защо да не бъдеш едновременно човек и елф? Защо да избираш?
- Защото всички искат да си или едното, или другото.
- Никога не ти е пукало какво искат всички останали.
Тя се засмя.
- Вярно е.
Иглата прободе чувствителната кожа по гръбнака й и Елин стисна зъби.
- Радвам се, че си с мен. Че за пръв път се връщам в Ендовиер с теб.
Защото й предстоеше да се изправи пред онази част от миналото си, пред страданията и мъките, макар и още да не смееше да се замисля прекалено сериозно за последните няколко месеца.
Инструментите му и щипещата болка спряха. После устните му докоснаха най-горната част на гръбнака й, точно над новата татуировка. Същата татуировка, която Гавриел и Фенрис правеха на собствения му гръб през изминалите дни винаги когато спираха да пренощуват някъде.
- И аз се радвам, че съм с теб, Огнено сърце.
Още толкова време, колкото позволяха боговете.
Елида седна тежко върху леглото си и простена тихо, като се наведе да развърже връзките на ботушите си. Асистирането на Ирен в лечителския фургон не беше лека работа и мисълта да разтрие глезена и ходилото си с мехлема й носеше същинско блаженство. Но поне от работа не й оставаше време да размишлява за други неща: за постъпката си спрямо Върнън, за участта на Перант, за онова, което ги очакваше в Оринт и как биха могли да го надвият.
Лоркан я гледаше от отсрещния креват с наполовина обелена ябълка в ръце.
- Трябва по-често да си почиваш.
Тя махна небрежно с ръка и събу ботуша и чорапа си.
- Ирен е бременна. Повръща почти на всеки час. Щом тя не си почива, и аз нямам намерение.
- Не съм сигурен, че Ирен е човек.
Колкото и сериозно да прозвуча гласът му, в очите му проблесна шеговитост.
Елида извади тенекиената кутийка с мехлем от джоба си. Евкалипт, беше го нарекла Ирен - растение, за което Елида за пръв път чуваше, ала чийто остър, но някак успокояващ аромат много й харесваше. Освен доминиращия мирис на билката в светлия, мътен мехлем се долавяха и нотки на лавандула, розмарин и нещо друго.
Чу се шумолене на дрехи и Лоркан се озова коленичил пред нея с ходилото й в ръце. Почти погълнато от ръцете му... всъщност.
- Дай на мен - предложи той.
Елида толкова се смая, че му позволи да вземе кутийката от пръстите й и загледа мълчаливо как Лоркан потапя своите в мазилото. И започва да го разнася по глезена й.
Палецът му засегна онази точка от глезена й, където кост се триеше в кост. Елида простена от болка. Той се зае да разтрива мястото предпазливо, почти с благоговение.
С тези ръце бе отнемал животи в не едно кралство. Бледите белези по кожата му го доказваха. Но държеше крака й като малка птичка, като нещо... свещено.
Двамата не споделяха едно легло - креватите бяха твърде тесни, пък и Елида често почти припадаше след вечеря. Но споделяха тази шатра. Той съвестно - понякога твърде съвестно - изоставяше общото им пространство, когато дойдеше време тя да се преоблече или изкъпе.
И сега ваната в единия ъгъл на шатрата им изпускаше пара. Елин топлеше вода за почти целия им лагер, спечелвайки вечното признание както на кралски особи и военачалници, така и на обикновените войници.
Лоркан бавно разсея болката в крака й, редувайки протяжни движения и описването на малки кръгове. И изглеждаше готов да го прави цяла нощ, ако тя пожелаеше.
Но този път поне Елида не умираше за сън. И всеки допир на пръстите му я караше да се изправя по мъничко, стопляше нещо дълбоко в нея.
Палецът му погали свода на стъпалото й и тя издаде тъничък звук. Не от болка, а...
Бузите й пламнаха. И се нагорещиха още повече, когато Лоркан я погледна изпод мигли с озарени от палава искрица тъмни очи.
Елида отвори леко устни. После го перна по рамото. По твърдите му като скала мускули.
- Нарочно го направи.
Без да откъсва очи от нейните, той повтори същото движение.
Прекрасно... чувството беше прекрасно, Дявол да го вземе...
Елида изтръгна крака си от ръцете му. И събра бедрата си. Плътно.
Лоркан й отвърна с половинчата усмивка, която накара пръстите на краката й да се свият.
А след това й каза:
- Вече си истинска господарка на Перант.
Знаеше го. Не спираше да мисли за същото по време на тежкия им поход.
- За това ли искаш да си говорим?
Пръстите му не спираха чудотворната си, сластна работа.
- Не сме говорили по въпроса. Най-вече за Върнън.
- Какво за него? - попита Елида с престорено равнодушие. Той отново я стрелна изпод гъстите си мигли, доловил намерението й да се измъкне. Елида въздъхна, вдигайки очи към островърхия таван на шатрата. - Начинът, по който го наказах, не ме ли прави същата като него?
Първия ден изобщо не съжаляваше за решението си. Нито втория. Но през дългите дни след това, когато започваше да се замисля, че Върнън навярно е мъртъв, съвестта я глождеше.
- Май само ти можеш да си отговориш на подобен въпрос - каза Лоркан. Пръстите му спряха върху стъпалото й. - Но мен ако питаш, той си го заслужаваше.
Тъмната му сила затътна в помещението.
- Естествено, че така ще кажеш.
Той сви рамене, без да отрича.
- Бъди убедена, че Перант ще се съвземе след разгрома от моратската армия -подхвърли вместо Лоркан. - И слеД всичко, което Върнън му е причинил преди това.
Именно тази беше другата мисъл, нагнетяваща се все повече и повече в съзнанието й с всеки следващ километър на север - че градът й, градът на родителите й бе опустошен; че Финула, дойката й, можеше да е сред загиналите, както и че обитателите му вероятно страдаха още.
- Да, ако спечелим войната - отвърна Елида.
Лоркан продължи да разтрива крака й.
- Перант ще се съвземе - повтори той. - Ние ще се погрижим.
- Правил ли си го някога? Издигал ли си нов град от прахта?
- Не - призна той, докато палците му разсейваха болката в изстрадалите й кости. -Досега само съм ги унищожавал. - Той вдигна открити, искрени очи към нея. - Но искам да опитам. С теб.
Елида прочете предложението в погледа му - да съградят заедно не просто нов град, но и нов живот.
Бузите й пламнаха и тя кимна.
- Да - прошепна. - За колкото време ни остава.
Защото, ако оцелееха в тази война, трябваше да се впуснат и в своята лична: безсмъртието му.
Думите й сразиха нещо в очите на Лоркан и й се стори, че се готви да изрече повече от това, ала той само сведе глава. И се зае да развързва другия й ботуш.
- Какво вършиш? - прошушна задъхано тя.
Чевръстите му пръсти - свещени богове, какви пръсти! - се справиха набързо с връзките й.
- Трябва да подържиш крака си в топла вода. И цялата да постоиш вътре. Както казах, работиш прекалено усилено.
- Каза, че трябва да си почивам повече.
- Защото работиш прекалено усилено. - Той посочи с брадичка към ваната, събу другия й ботуш и й помогна да стане. - Ще ида да намеря храна.
- Вече ядох...
- Трябва да ядеш повече.
Предлагаше й уединение, за да не й се налага сама да го поиска. Ето това правеше.
Застанала боса пред него, Елида впери поглед в изсеченото му от гранит лице. И съблече пелерината, сетне и жакета си. Гърлото на Лоркан подскочи.
Елида знаеше, че чува бясно препускащото й сърце. И навярно подушва всичките й емоции. Въпреки това промълви:
- Нужна ми е помощ. Да вляза във ваната.
- Така ли... - отвърна с дрезгав глас Лоркан.
Тя прехапа долната си устна, усещайки как гърдите й натежават и изтръпват едва доловимо.
- Може да се подхлъзна.
Той прокара очи надолу по тялото й, но не посегна към нея.
- Опасно занимание е къпането.
Елида свика смелост и тръгна към медната вана. Той тръгна на няколко крачки след нея, осигурявайки й известно пространство. Възможност да ръководи играта.
Тя отиде до ваната, изпускаща пара, и извади ръба на ризата от панталона си.
Лоркан наблюдаваше съсредоточено всяко нейно движение. Елида не знаеше дали изобщо диша.
Но... ръцете й спряха. Поколебаха се. Не заради него, а заради този ритуал, този път.
- Покажи ми какво да правя - прошепна тя.
- Справяш се прекрасно - процеди Лоркан.
Тя обаче го изгледа безпомощно и той тръгна бавно към нея. Пръстите му намериха измъкнатия край на ризата й.
- Позволяваш ли? - попита я приглушено.
- Да - промълви Елида.
Лоркан продължи да изучава очите й, сякаш опитваше да прецени доколко искрен е отговорът й. Накрая реши, че е такъв.
И отлепи нежно плата от тялото й. Хладен въздух целуна голата й кожа, карайки я да настръхне. Еластичната лента около гърдите й остана, но той не отместваше очи от нейните.
- Кажи ми какво искаш да сторя сега - рече пресипнало.
Елида докосна лентата с разтреперана ръка.
Пръстите на Лоркан също трепереха, докато я развиваше. Докато разкриваше голотата й на въздуха около тях, на себе си.
Очите му сякаш почерняха, като зърна гърдите й, неравномерното й дишане.
- Красота - пророни той.
Думата се загнезди в съзнанието й, карайки устните й да се извият в лека усмивка. Давайки й достатъчно смелост да вдигне ръце към копчетата на жакета му. След като оголи гърдите му, тя плъзна пръсти по копринено фините косъмчета върху изваяните му мускули.
- Красота - пророни и тя.
Лоркан потрепери - незнайно дали от усилието да се сдържа, или от емоции. Очарователното му мъркане отекна в тялото й, когато притисна устни към гърдите му.
Ръката му намери косите й и заразплита гальовно плитката й.
- Ще стигнем само дотам, докъдето ти искаш - каза й.
Но тя дръзна да прокара поглед надолу по тялото му - до напрежението в предната част на панталона му.
Устата й пресъхна.
- Аз... Не знам какво правя.
- Каквото и да направиш, ще е достатъчно - отвърна Лоркан.
Тя вдигна глава и обходи с очи лицето му.
- Достатъчно за какво?
Устните му се извиха в половинчата усмивка.
- Достатъчно да ме задоволи.
Елида се присмя на арогантния му отговор, но той погали с устни шията й. Обгърна с ръце кръста й и замилва с палци ребрата й. Но не по-нагоре.
Тя се притисна към допира му и издаде приглушен звук. Лоркан докосна с устни чувствителното местенце точно под ухото й, после устата му се впи нежно и гладно в нейната.
Елида преплете пръсти на тила му, а той я вдигна и я понесе не към ваната, а към леглото, без да отделя устни от нейните.
У дома. Така се усещаше с него. У дома, както никога преди. Колкото и време да им оставаше заедно.
А когато Лоркан я положи на леглото, също толкова задъхан, колкото нея самата, когато спря, за да й позволи да реши какво следва, докъде да стигнат, Елида го целуна наново и прошепна:
- Покажи ми всичко.
И той се подчини.
Имаше порта и ковчег.
Още не беше избрала нито едно от двете.
Стоеше обгърната в мъгла на място, което не беше място... и се взираше в тях. В изборите си.
Някой блъскаше по вътрешните стени на ковчега, приглушен женски глас пищеше умолително.
А портата, черният свод към вечността - по него се стичаше кръв, пропиваше се в тъмния камък. Само кръвта бе останала от младия крал, след като портата приключи с него.
- Не си нищо повече от мен - каза Каирн.
Тя се извърна към него, но не изтезателят й стоеше сред мъглите.
Видя дванайсет фигури - безтелесни, древни и студени. Проговориха с един глас:
- Лъжкиня. Предателка. Страхливка.
Кръвта се просмукваше в камъните, като че портата поглъщаше алчно дори тази сетна част от него. От мъжа, жертвал се вместо нея. На когото бе позволила да се жертва вместо нея.
Жената в ковчега продължаваше да блъска глухо по стените му.
- Онази кутия никога няма да се отвори - казаха в един глас сенките.
Тя мигна и се озова в саркофага със студени каменни стени и нагнетен въздух. Пак мигна и вече блъскаше по капака му, пищейки и пищейки отново. Мигна и се оказа окована с вериги, с маска на лицето...
Елин се събуди сред смътната светлина от мангалите, обвита от аромата на заснежени борове, струящ от вречения й. Вятърът виеше около шатрата им, люлееше и издуваше платнените й стени.
Уморена. Чувстваше се толкова уморена.
Вместо да заспи обаче, дълги часове се взира в мрака.
Въпреки прикритието на Оуквалд, въпреки че разширяваше с огън древния път, лъкатушещ на север през континента като съсухрена вена, Елин усещаше как с всяка крачка се приближава до Ендовиер. Вече виждаха масивното туловище на планината Рун, издигащо се като стена на хоризонта.
Яздеше с предните редици на армията, без да продумва особено през цялата сутрин, а после и целия следобед. Роуан неизменно беше от лявата й страна - като щит между нея и Ендовиер, докато тя изпепеляваше със струи пламък древните дървета по пътя. Той пък разсейваше с вятъра си пушека, който можеше да извести враговете им, че наближават.
Миналата вечер бе довършил татуировката й. Показал й я беше с ръчно огледалце. Татуировката, която бе направил за тях двамата.
Щом съзря разперените криле - ястребови криле - върху гърба си, Елин го целуна. Продължи да го целува, докато и неговите дрехи не изчезнаха и не го възседна, без да говори и без да очаква думи от него. Никой от двама им не можеше да открие подходящите.
До сутринта татуировката бе зараснала, макар и кожата по гръбнака й да оставаше леко чувствителна. Ала през часовете на езда към Ендовиер тежестта на мастилото като че ли й действаше уравновесяващо.
Беше оцеляла. Беше се измъкнала.
От Ендовиер - и от Майев.
А сега трябваше да язди с всички сили към Севера, за да спаси народа си, преди Морат да го е разгромил. Преди Ераван и Майев да пристигнат със същата цел.
Но дори мисията й не прокуждаше онова бреме, притегателната сила откъм запад. Изкушението да надникне към мястото, от което й бе коствало толкова много време да избяга дори след като се беше освободила физически.
Като потеглиха отново след почивката за обяд, се натъкна на Елида от дясната си страна. Момичето яздеше мълчаливо под дърветата с по-изправен гръб отпреди. И с поруменели бузи.
Елин предполагаше с точност каква бе причината за разцъфналата й руменина, както и че ако погледнеше назад към Лоркан, щеше да види удовлетворената, чисто мъжка усмивка по лицето му.
Елида обаче не проговори с думите на влюбена девойка.
- След като Върнън ме отвлече от Перант, не очаквах да зърна Терасен отново.
Елин мигна. Руменината по лицето на Елида избледня и тя стисна устни.
От всички тях единствено новата господарка на Перант бе виждала Морат с очите си. Бе живяла там. И беше оцеляла.
- И аз преди време смятах, че никога няма да го видя пак - отвърна Елин.
По лицето на Елида се изписа умислено изражение.
- През живота ти на асасин или на робиня?
- И двете. - Елин подозираше, че момичето я е доближило именно за да я подтикне да си излее душата, но все пак обясни: - Това беше просто друг вид мъчение в Ендовиер: идеята, че домът ми е едва на няколко километра. И че няма да го зърна за последно, преди да умра.
Тъмните очи на Елида проблеснаха с разбиране.
- И аз вярвах, че ще умра в онази кула, че никой няма да си спомня за мен.
И двете бяха живели като пленници, като робини. И двете бяха мъкнали окови. И още носеха белезите от тях.
Поне Елида. Липсата им по тялото на Елин не преставаше да я терзае, независимо че никога не бе очаквала да страда по тях.
- Но в края на краищата успяхме да се измъкнем - каза Елин. Елида се пресегна и сграбчи ръката й.
- Да, успяхме.
Ала вече й се искаше всичко да приключи. И това желание утежняваше всяка нейна глътка въздух.
Продължиха напред и тъкмо когато Елин забеляза разклонението в пътя -кръстопътя, който щеше да ги отведе към солните мини, рукинът, кръжащ по границата между гората и планината, нададе предупредителен вик.
Елин мълниеносно извади Голдрин. Роуан застана с оръжие до нея и цялата армия спря, оглеждайки гората, небето.
Елин чу предупреждението в мига, в който тъмна фигура се стрелна покрай тях, толкова едра, че скри слънцето над дървесните корони.
Уивърн.
Застенаха тетиви на лъкове, а руките се устремиха след уивърна. Ако разузнавач на Железни зъби ги разкриеше...
Елин приготви магията си. Уивърнът свърна рязко към тях, едва откриваем през гъстата плетеница от клони.
Проблесна светлина. И вълната отблъсна руките - без да ги нарани.
Не беше светлина. А лед, който поблещука ярко, преди да се измени в пламък.
Роуан също го разпозна. И нареди на стрелците да не стрелят.
Не Абраксос кацна на кръстопътя. А и Манон Черноклюна не се мяркаше никъде.
Отново избухна светлина. В следващия миг на пътя стоеше Дориан Хавилиард с износен жакет и пелерина.
Елин препусна с коня си към него, обградена от Роуан и Елида, и другите ги последваха.
Дориан вдигна ръка за поздрав. Лицето му беше мъртвешки бледо, но очите му се изцъклиха, щом я видя.
В същия момент Елин ги усети.
Усети онова, което носеше Дориан.
Ключовете на Уирда.
И трите.
Ръката и ребрата на Едион горяха.
По-силно от пърлещата горещина на огнените копия, по-силно от пламъците в царството на Хелас.
Дойде в съзнание, докато лечителката правеше първите шевове. Захапа покритата с кожа пръчка, която му даде, и ви като куче от болка.
Преди да го е зашила изцяло, той пак загуби съзнание. Свести се след няколко минути, поне по думите на войниците, назначени да го държат жив. Болката беше поотшумяла, но все още бе толкова пронизваща, че му се струваше почти невъзможно да използва ръката, с която бе хванал меча. Но поне елфическото му тяло щеше да се възстанови доста по-бързо от това на простосмъртен.
Именно благодарение на елфическото си тяло не умря от кръвозагуба и съумя да помръдне ръката си, докато му нахлузваха бронята, както бе наредил, а после и да тръгне по улиците към крепостната стена. Да, дължеше го и на майка си, но най-вече на баща си.
Дали новината за опасността, надвиснала над Терасен, бе достигнала Гавриел, където и да го бе отвела мисията им да издирват Елин? Дали щеше да го е грижа?
Нямаше значение. Макар че една част от него искаше Пумата да е наоколо. Заедно с Роуан и другите, разбира се, но балансиращото присъствие на Гавриел щеше да е като лечебен мехлем за войниците. И за него самия.
Едион сключи зъби, олюлявайки се, докато изкачваше облените в кръв стъпала на крепостната стена, заобикаляйки човешки и валгски трупове. Един час - останал беше в несвяст един час.
А нищо не се бе променило. Валгите продължаваха да превалят стената, да се трупат при южната и западната порта. Но терасенските сили ги възпираха. Броят на крочанките и вещиците от Железни зъби в небето беше намалял, ала едва осезаемо. Тринайсетте бяха като месомелачка в далечината - разкъсваха всеки по пътя си.
А при реката... заснежените брегове се къпеха в червена кръв. Твърде много червена кръв.
Той залитна и изгуби реката от взора си за секунда. Неколцина войници се сражаваха с Валги точно пред него, а като отминаха, Едион огледа с притаен дъх окървавените речни брегове. Гъмжеше от трупове, но... Видя я. По-близо до крепостните стени, отколкото се бе надявал.
Белеейки дори на фона на снега и леда, Лизандра продължаваше да се бие. От двете страни на тялото й шуртеше кръв. Червена кръв.
Въпреки това не търсеше укритие във водата. Удържаше фронта.
Глупав, неоправдан риск. Засадата беше много по-ефективна.
Но тя не отстъпваше от позицията си край извивката на реката отвъд града; продължаваше да прекършва гръбнаци с опашката си, да къса глави с гигантската си паст. Едион осъзна, че нещо не е наред. Освен това, за което намекваше цялата кръв по нея.
Осъзна, че Лизандра е научила нещо, неизвестно за тях. И се мъчеше да им даде знак при стената.
Главата му се въртеше жестоко, ръката и ребрата му пулсираха болезнено, но той плъзна поглед по бойното поле. Някаква група войници се спусна към нея. Тя замахна с опашка и прекърши както копията им, така и самите тях.
Втора група войници опита да претича покрай нея по брега.
Като съзря какво носеха, Едион изруга. Лизандра разби едната лодка с опашката си, но не смогна да достигне навреме втората група войници - които влачеха втора лодка.
Щом достигнаха ледените води на реката, войниците пуснаха лодката вътре, а Лизандра понечи да се втурне към тях. Ала в този миг я наобиколиха още войници с толкова много копия, че нямаше друг избор, освен да се отбранява. Позволявайки на лодката и враговете, които я носеха, да се промъкнат покрай нея.
Едион забеляза накъде са се отправили войниците и започна да раздава заповеди. С всяка следваща главата му се замъгляваше все повече и повече.
Промъквайки се в реката през тунелите, Лизандра се беше възползвала от елемента на изненадата. Но и бе разкрила на Морат възможен вход към града. Точно под нозете им.
А минеха ли през желязната решетка, проникнеха ли отвъд стените...
Потиснал с всички сили нарастващия си световъртеж, Едион се зае да сигнализира. Първо на хамелеонката, отблъскваща храбро вражеската армия. После на Тринайсетте, издигнали се опасно високо в небето, призовавайки ги да се върнат при крепостните стени и да възпрат моратската войска, преди да е станало твърде късно.
Нависоко в небето, където воят на вятъра се сливаше с писъците на умиращите и ранените, Манон видя светлинните сигнали на генерала, за които й бе обяснил вечерта.
Команда да се върнат незабавно при крепостната стена. Само тя и Тринайсетте.
Крочанките удържаха наплива от Железни зъби, но да отстъпят с Тринайсетте, да ги изоставят...
Принц Едион наново подаде сигнала. ВеДнага! ВеДнага! ВеДнага!
Случваше се нещо. Нещо лошо.
Реката - сигнализираше генералът. - Врагове.
Манон погледна към земята далеч под тях. И забеляза какво се мъчеха да постигнат скришом враговете им.
- Към стената! - провикна се към Тринайсетте, които още вършееха зад нея, и понечи да се устреми с Абраксос към града, прелитайки високо над сражението.
Предупредителният вик на Астерин я достигна твърде късно.
Огромният мъжкар връхлетя Абраксос отдолу, като хищник, атакуващ плячката си от засада.
В момента, в който уивърнът се блъсна в него, пронизвайки го надълбоко с нокти и зъби, Манон разпозна ездачката на гърба му.
Искра Жълтонога вече се усмихваше.
Светът се кривна, завъртя се шеметно, но Абраксос се задържа във въздуха, продължи да размахва криле, макар и с агонизиращ рев.
Тогава мъжкарят на Искра отметна главата му назад и сключи челюсти около гърлото му.
Уивърнът на Искра го стисна за шията, но Абраксос успя да ги задържи във въздуха.
Като зърна мощните челюсти на мъжкаря около гърлото на Абраксос, страха и болката в очите му...
Манон остана без дъх. Обзе я ужас, толкова заслепяващ и обезсилващ, че накара и разума, и тялото й да замръзнат за няколко секунди. Вцепени ги напълно.
Абраксос, Абраксос...
Неин. Той беше неин и тя беше негова... и Мракът ги бе събрал.
Изгуби представа за времето, не знаеше колко й е трябвало, за да се съвземе след нападението. Можеше да е било секунда или цяла минута.
Но светкавично извади стрела от почти изпразнения си колчан. Вятърът почти я изтръгна от пръстите й, но тя съумя да я зареди в лъка си, докато светът се въртеше, въртеше, въртеше, а вятърът виеше свирепо, и се прицели.
Мъжкарят на Искра се замята, когато стрелата й улучи целта си - на косъм разстояние от окото му.
Но не отвори челюсти.
Пастта му не обхващаше гръкляна на Абраксос достатъчно, че да го изтръгне, но ако продължеше да го стиска така, ако прекъснеше притока му на въздух...
Манон изстреля нова стрела. Вятърът я отмести от курса й и тя попадна в челюстта на звяра, забивайки едва върха си в дебелата му кожа.
Искра се смееше. Смееше се, докато Абраксос се бореше и не успяваше да се измъкне...
Манон се огледа за Тринайсетте, за някого, който можеше да ги спаси. Да спаси него.
Онзи, когото обичаше повече от всеки друг, чието място би заела, ако Триликата богиня позволеше, защото предпочиташе нейното гърло да е в онази противна паст...
Ала Тринайсетте се бяха разпилели, пръснати из небето от сестринството на Искра. Астерин и Втората на Искра се бяха вкопчили една в друга, докато уивърните им пропадаха към бойното поле, преплели нокти.
Манон прецени разстоянието до мъжкаря на Искра, до челюстите около гърлото на Абраксос. Прецени здравината на поводите. Ако успееше да увисне на тях, с мъничко късмет можеше да се люшне към уивърна и да пререже шията му, поне колкото да отвори челюсти...
Но крилете на Абраксос започваха да изнемощяват. Опашката му, с която досега се мъчеше да удари нападателя, започна да забавя маховете си.
Не.
Не.
Не и това. Всичко друго, но не и това.
Манон преметна лъка през гърба си и премръзналите й пръсти се заеха с каишите и катарамите на седлото.
Не можеше да го понесе. Нямаше да понесе смъртта му, болката и страха му.
Усещаше смътно, че ридае, че пищи, докато крилете му омекваха.
Щеше да скочи през проклетия вятър, да изхвърли онази кучка от седлото и да пререже гърлото на уивърна й...
Абраксос вече падаше надолу.
Не падаше. Устремил се беше надолу. За да повлече другия уивърн със себе си.
За да оцелее Манон.
- МОЛЯ ТЕ! - Викът й към Искра проехтя над бойното поле, закръжи около целия свят. - МОЛЯ ТЕ!
Беше готова да се моли, да пълзи по корем, ако така щеше да спаси живота му.
Дребничкия уивърн с храбро сърце, който й бе помагал много повече пъти, отколкото тя на него.
- УМОЛЯВАМ ТЕ! - изпищя с всяка частица от раздраната си душа.
Искра просто й се изсмя. И мъжкарят й не пусна гърлото му, колкото и да ги доближаваше към земята Абраксос.
Вятърът отнесе сълзите й и Манон разкопча последната катарама на седлото. Разстоянието между двата уивърна изглеждаше огромно, но и преди късметът й се бе усмихвал.
Вече не я интересуваше нищо друго - нито Пустошта, нито крочанките, нито Железни зъби, нито короната. Нищо нямаше да има значение, ако Абраксос не беше до нея.
Крилете му се напрегнаха, борейки се заедно с могъщото му, любящо сърце да достигнат земята.
Манон прецени разстоянието до мъжкаря и свали ръкавиците си, за да освободи железните си нокти. По-здрави от абордажни куки.
Надигна се в седлото, пъхна единия си крак под себе си и изопна мускули за предстоящия скок. После погали Абраксос по гръбнака и му каза:
- Обичам те!
Само това беше важно накрая. Сега.
Той се замята във въздуха. Сякаш искаше да я възпре.
Манон свика всички сили в нозете и ръцете си, пое глътка въздух, навярно последната, и...
Изскочила от нищото, по-бърза от комета, голяма фигура се блъсна с рев в мъжкаря на Искра.
Челюстите се откопчиха от шията на Абраксос и той полетя надолу, въртейки се като свредел.
Манон съобрази да сграбчи седлото, да го стисне с всички сили, преди вятърът да я е откъснал от него.
Както падаха стремглаво и въздушният поток носеше кръвта на Абраксос нагоре, в следващия момент уивърнът разпери широко криле, направи рязък вираж и се заиздига в небето. Закрепи се достатъчно във въздуха, че Манон да преметне крак през седлото и да се настани, закопчавайки каишите, преди да се завърти, за да провери какво се случва зад нея. Кой ги беше спасил.
Не беше Астерин.
Не беше никоя от Тринайсетте.
А Петра Синьокръвна.
Зад наследницата на вещерския клан, вплетени в бой с моратския въздушен легион, прокраднал се в небесното сражение отнякъде високо над облаците, бяха Железни зъби.
Стотици.
Стотици вещици от Железни зъби и уивърните им се сблъскаха със собствените си сили.
Петра и Искра се откъснаха една от друга и наследницата на Синьокръвните полетя към Манон, докато Абраксос се бореше да остане във въздуха.
Въпреки воя на вятъра и шумното сражение Манон чу Петра да казва:
- За по-добър свят!
Манон се почувства лишена от думи. Ето защо погледна към крепостните стени, към отряда войници, опитващи да проникнат в града през желязната решетка на реката.
- Стените...
- Върви! - Петра посочи Искра, която бе застинала във въздуха и гледаше смаяно сражението. Неподчинение, толкова немислимо, че мнозина от моратските вещици изглеждаха също толкова стъписани. Петра сбърчи устни и железните й зъби проблеснаха на воднистата слънчева светлина. - Тя е моя.
Погледът на Манон прескочи няколко пъти между крепостните стени и Искра, спирайки върху водачката на Жълтоногите. Две армии срещу една. Несъмнено щяха да я сразят...
- Върви! - изръмжа й Петра. Манон отново се поколеба и наследницата на Синьокръвните добави просто: - Заради Кийли.
Заради уивърна, който Петра бе обичала така, както Манон обичаше Абраксос. Който се бе борил за нея до сетен дъх, убит накрая от мъжкаря на Искра.
Манон кимна.
- Нека Мракът бъде с теб!
Абраксос полетя към стената с изнемощели криле и неравномерен дъх.
Трябваше да си почине, да го прегледа лечителка...
Манон надникна назад тъкмо когато Петра връхлиташе Искра.
Двете наследници се сблъскаха наново и уивърните им се понесоха към земята с преплетени нокти.
Манон вече не можеше да се върне, дори и да искаше.
Уивърните се оттласкваха един от друг и със съвършени остри маневри във въздуха се срещаха отново, издигайки се в небето със свирепо размахани опашки и сключени нокти.
Вплетени в безмилостна битка, те извисяваха Искра и Петра все повече и повече. Нагоре през небесното стълкновение, през крочанки и Железни зъби, през облаците...
Като съревнование, като пародия на любовния танц на уивърните, когато се издигаха възможно най-високо в небето, а после се устремяваха към земята, вплетени ведно.
Железни зъби прекъснаха боя. Крочанките застинаха във въздуха. Дори моратските войници на бойното поле вдигнаха погледи.
Двете наследници се извисяваха още и още, и още. А като достигнаха точка, в която дори уивърните не успяваха да поемат достатъчно въздух в дробовете си, зверовете прибраха криле до телата си, сключиха нокти и полетяха към земята с главите надолу.
Манон забеляза капана преди Искра.
Забеляза го в мига, в който Петра се откъсна с разпилени златисти коси и извади меча си, а уивърнът й започна да кръжи, описвайки кръгове.
Стегнати, безупречни кръгове около Искра и падащия й уивърн.
Толкова тесни, че мъжкарят на Искра нямаше достатъчно пространство да отвори криле. Опиташе ли, уивърнът на Петра го възпираше с нокти или зъби. Опиташе ли пак, мечът на Петра го пронизваше.
Искра също осъзна, че е попаднала в клопка.
Осъзна го, докато с уивърна й пропадаха стремително, а Петра кръжеше около тях толкова бързо, че Манон се запита дали наследницата на Синьокръвните не се е упражнявала месеци наред именно за този момент.
За отмъщението, което дължеше на Кийли.
Целият свят сякаш застина.
Петра и уивърнът й продължаваха да обикалят плътно около мъжкаря на Искра, чиято кръв сякаш валеше нагоре, а паниката му се усилваше с всеки метър към земята.
Ала Петра не отваряше крилете и на своя уивърн. Не правеше опит да дръпне поводите му, за да го издигне.
- Оттегли се - пророни Манон. - Накарай го да се издигне.
Петра не го стори. Двата уивърна летяха към земята като тъмни падащи звезди.
- Спри! - изрева Искра.
Петра не благоволи да й отговори.
Нямаше как да изпълни вираж с тази скорост. И съвсем скоро щеше да се разбие заедно с Искра.
- Спри!
Страхът превърна заповедта на Искра в пронизителен писък.
Но Манон не изпита съжаление към нея. Нито капка.
Земята ги очакваше, смъртоносна и безпощадна.
- Побъркана кучко, казах ти Да спреш!
До сблъсъка оставаха шейсет метра. Трийсет. Дъхът на Манон секна.
Петнайсет.
И когато земята сякаш се надигна да ги посрещне, вятърът донесе последните думи на Петра.
- За Кийли.
Уивърнът на Петра разпери криле и направи вираж, по-рязък, отколкото Манон някога бе виждала. Върхът на едното му крило задра вледенената пръст, преди да се изстреля в небето.
А Искра и мъжкарят й се разбиха в земята.
Сблъсъкът отекна чак до Манон, прокънтя в целия свят. Искра и мъжкарят й не излетяха повече.
Абраксос простена от болка и Манон се завъртя в седлото с разтуптяно сърце.
Искра беше мъртва. Наследницата на Жълтоногите беше мъртва.
Но това не я изпълни с радост, както бе очаквала. Защото врагът се бе устремил към уязвимата решетка в крепостната стена.
Тя изплющя с поводите и Абраксос полетя към стената. В следващия миг Сорел и Веста се изравниха с нея, а Астерин бързо ги настигаше. Слязоха ниско под двете групи Железни зъби, воюващи помежду си, както и под групата на Железни зъби, която още воюваше с крочанките. Втурнаха се към мястото, където реката минаваше успоредно на стената.
Една от лодките вече достигаше желязната решетка и оттам хвърчаха стрели. Стражите се бореха трескаво да отблъснат врага.
Моратските войници бяха толкова съсредоточени в целта си, че погледнаха назад чак когато Абраксос вече ги атакуваше.
Докато кацаше, избивайки войници с нокти, зъби и опашка, въздушният поток вдигна кръвта му към Манон. Сорел и Веста се погрижиха за другите моратски войници, а накрая и лодката се разхвърча на трески.
Ала не беше достатъчно. Далеч не.
- Камъните - промълви Манон и насочи Абраксос към отсрещния бряг на реката.
Той я разбра. Сърцето я болеше, че се налага да го товари, но той полетя към отсрещния бряг и хвана един от по-дребните камъни, за да го пренесе обратно през реката. Тринайсетте също разбраха плана й и се спуснаха непоколебимо да го изпълняват.
Всеки размах на крилете на Абраксос беше по-муден от предходния. Губеше височина с всеки метър полет над реката.
Но в крайна сметка стигна до отсрещния бряг тъкмо когато нова група моратски войници се опитваше да проникне през тесния, уязвим проход. Манон пусна камъка във водата пред него. Тринайсетте пуснаха своите и шумните плисъци отекнаха по цялата крепостна стена.
Всеки полет обратно през реката ставаше все по-бавен и по-бавен.
Но купчината камъни най-сетне проби водната повърхност. После се издигна над нея, заприщвайки напълно входа към речния тунел. Ала само колкото да го запречи -не и достатъчно да се изкатерят по нея моратските войници и да прехвърлят стената.
Абраксос дишаше тежко, главата му се люшкаше.
Манон се завъртя в седлото да каже на Втората си, че няма да трупат повече камъни, но Астерин вече беше приключила. Вместо това посочи към крепостната стена над тях.
- Прибирайте се!
Манон не губи време в спорове. Дръпна поводите на Абраксос и го накара да прелети над стената, обливайки с кръв войниците, които се биеха там.
Уивърнът й смогна да се добере до назъбения парапет на самия дворец, преди силите му да свършат.
Той се блъсна с отпуснати криле в каменната стена на двореца и се свлече надолу, а грохотът от удара проехтя из цял Оринт.
Манон веднага се освободи от седлото и се развика за лечителка.
Раната на шията му беше много по-сериозна, отколкото си мислеше.
Въпреки това Абраксос се би заради нея. Остана в небето.
Тя притисна с ръце дълбоката рана и кръвта зашуртя през пръстите й като вода през спукана язовирна стена.
- Идва помощ - увери го с пресеклив глас. - Идва.
Тринайсетте кацнаха и Сорел хукна към входа на двореца, несъмнено да извлече някоя лечителка навън. В следващия момент още единайсет чифта ръце се озоваха върху гърлото на Абраксос.
Натискаха като една, за да задържат скъпоценната му кръв в тялото му, докато пристигнеше лечителката.
Манон не смееше да ги погледне, можеше единствено да затвори очи и да се моли на Мрака, на Триликата майка, докато притискаше кървящите рани.
Чуха се припрени стъпки по каменния под и след малко Сорел се появи до Манон, вдигайки ръце върху раните на уивърна.
Някаква възрастна жена разгърна комплекта си с инструменти и им нареди да не откъсват ръце от шията му.
Манон не си направи труда да я уверява, че никъде нямаше да ходят. Никоя от тях не възнамеряваше да го стори.
Въпреки че и в небето, и на земята сраженията продължаваха.
Лизандра едва дишаше, крилете й натежаваха все повече и повече с всеки следващ размах към мястото, където бе видяла Манон Черноклюна и сестринството й да се разбиват в един от парапетите на двореца.
Беше се преобразила в уивърн, възползвайки се от суматохата покрай бунта на част от вещиците от Железни зъби, но усещаше колко много е изцедила магията си. А боят, раните, които дори тя не можеше да затвори...
Още щом стъпи на парапета, привличайки вниманието на вещиците, Лизандра видя двете фигури, влачещи познат златокос воин нагоре по стълбището на двореца.
Принуди тялото си да се преобрази за последно, да си върне човешкия облик. Едва бе успяла да нахлузи панталона и ризата, които бе скътала в раница до стената на двореца, когато Рен Алсбрук и един воин от Гибелния легион достигнаха върха на стълбището, носейки помежду си Едион в полусвяст.
Целият беше облян в кръв.
Лизандра хукна към тях, без да отдава значение на пронизителната болка в левия си крак и дясното рамо. Надолу по парапета една лечителка се трудеше върху ранения Абраксос, докато Тринайсетте стояха окървавени на пост край него.
- Какво се е случило? - попита Лизандра, спирайки рязко пред Едион.
Той смогна да вдигне глава, за да й се усмихне мрачно.
- Попадна на валгски принц - обясни Рен с пребледняло от умора лице и оплискани в кръв дрехи.
О, богове!
- Не си тръгна жив - допълни дрезгаво Едион.
- А ти не си даде почти никаква почивка, глупаво копеле такова - озъби му се Рен. -Разкъса шевовете си.
Лизандра плъзна ръце по лицето на Едион, по челото му.
- Да те заведем при някоя лечителка...
- Вече ме прегледаха - изсумтя той и се помъчи да се изправи. - Водят ме тук да си почина. - Натърти, сякаш идеята беше абсурдна.
Рен свали ръката му от рамото си.
- Седни, преди да се строполиш и да си спукаш черепа на камъните. - Лизандра тъкмо щеше да подкрепи съвета му, когато Рен добави: - Връщам се на крепостната стена.
- Почакай.
Той се обърна към нея, но тя не проговори, докато воинът от Гибелния легион не поведе Едион към стената на двореца, за да го настани до нея.
- Почакай - каза отново, когато Рен отвори уста.
Сърцето й думкаше грохотно и започваше да й се гади, но успя да изсвири на Манон Черноклюна и Тринайсетте и да ги привика с ръка напук на режещата болка.
- Ранена си - изръмжа Едион.
Вместо да му отвърне, Лизандра се обърна към вещиците, които вече крачеха към тях целите облени в кръв.
И попита Манон:
- Ще оцелее ли Абраксос?
Вещерската кралица кимна леко с притъмнели златисти очи.
Лизандра не намери в себе си място за облекчение. Не и покрай лошата вест, която с последни сили бе долетяла да им съобщи. Тя преглътна горчивата жлъчка в гърлото си и посочи към бойното поле. Към мрачното му, обвито в мъгли сърце.
- Поправили са вещерската кула. Движи се насам. Току-що я видях с очите си. Вещиците са се събрали на върха й.
Пълно мълчание.
Сякаш в отговор, кулата изстреля лъч светлина.
Не към тях, а към небето. Отекна оглушителен гръм и част от небето се опразни.
Онази част, където се сражаваха Железни зъби - и отцепнички, и предани на Морат, -където крочанките се стрелкаха между тях.
Сега единствено пепел се сипеше към земята.
Гласът на Лизандра пресекна. Кулата продължи по пътя си. Право и напред към Оринт.
- Ще взривят града.
С окъпани в кръвта на Абраксос ръце, Манон стоеше и гледаше към бойното поле. Гледаше към небето, където допреди миг се бяха сражавали вещици от Железни зъби и крочанки.
Думите на баба й за вещерските кули се оказваха верни.
И не Калтейн бе захранила унищожителния удар с тъмния си огън, а вещици от Железни зъби.
Млади вещици, пожелали да се жертват. Изпълнили Отдаването, скачайки в облицованите с огледала дълбини на кулата.
Обикновено Отдаване би помело двайсет, трийсет вещици около нея. Дори повече, ако беше по-възрастна и по-могъща.
Но Отдаване, подсилено от мощта на вещерските огледала... Само с един такъв удар можеха да превърнат двореца в руини. С втория, най-много с третия Оринт щеше да сподели участта му.
Вещици от Железни зъби образуваха защитна стена около кулата, недопускайки до нея нито крочанки, нито сестрите си отцепнички.
Шепа крочанки понечиха да проникнат през живата стена.
Загърнатите им в червени пелерини тела заваляха от небето на парчета.
Петра, вече в компанията на сестринството си, също пробва да достигне кулата. Да я обезвреди.
Ала ги възпря рояк Железни зъби.
Кулата продължи към крепостните стени. Приближаваше се все повече и повече.
До броени минути дворецът щеше да попадне в обсега й. И пагубният й лъч щеше да изтрие армията им, последната им съпротивителна сила от лицето на земята.
Никой нямаше да оцелее. Нямаше да имат втори шанс.
Манон се извърна към Астерин и прошепна:
- Нужен ми е уивърн.
Втората й впери смаян поглед в нея.
Манон повтори:
- Нужен ми еуивърн.
Абраксос не беше в състояние да лети. И нямаше да може в близките часове или дни...
Едион Ашривер изграчи:
- Никой не може да проникне през стената на Железни зъби.
- Аз мога - възропта Манон. После посочи хамелеонката. - А ти можеш да ме пренесеш дотам.
- Не! - озъби се Едион.
Лизандра поклати глава с притъмнели от тъга и отчаяние зелени очи.
- Не мога... магията ми е изцедена до последно. Ако имам един час...
- Имаме пет минути - прекъсна я Манон и се завъртя към Тринайсетте. - Обучавали сме се за това. Да разбиваме вражески редици. Можем да проникнем през стената. Да срутим кулата.
Вещиците се спогледаха. Сякаш проведоха безмълвен разговор и постигнаха съгласие.
Тринайсетте тръгнаха към уивърните си. Минавайки покрай Манон, Сорел стисна рамото й, а след това яхна уивърна си. Само Астерин остана.
Втората й, нейна братовчедка и приятелка, се усмихна с блеснали като звезди очи.
- Живей, Манон.
Манон примигна недоумяващо.
Астерин се усмихна още по-широко, целуна я по челото и прошушна отново:
- Живей!
Ударът дойде съвсем изневиделица.
Удар право в корема, толкова силен и точен, че изкара въздуха й. Повали я на колене. Още се мъчеше да си поеме дъх, да с изправи, когато Астерин яхна синята си женска и хвана поводите й.
- Отведи народа ни у дома, Манон!
В този момент Манон проумя какво смятаха да сторят.
Пак опита да се изправи, но краката не й се подчиниха, цялото й тяло не й се подчини.
- Не - простена дрезгаво.
Но Астерин и Тринайсетте вече летяха.
Вече образуваха бойна формация - таранът, с чиято помощ бяха разгромили толкова врагове, се устремяваше към бойното поле. Към приближаващата вещерска кула.
Манон се домогна до ръба на парапета и го използва за опора, за да се изправи. После се облегна задъхано на камъните, мъчейки се да напълни дробовете си с въздух, за да намери начин да излети след тях, да открадне метлата на някоя крочанка...
Наоколо обаче нямаше вещици. Нямаше метли. Абраксос още лежеше в безсъзнание.
Манон долови смътно, че хамелеонката, принц Едион и лорд Рен я доближиха, че над двореца, над града, над крепостните стени се възцари гробна тишина.
Всички гледаха как вещерската кула носи бавно гибелта им.
Как Тринайсетте летят към нея, опълчвайки се на вятъра и смъртта.
Защитната стена на Железни зъби се издигаше пред кулата, заприщвайки пътя им. Сто срещу дванайсет.
Кулата вече наближаваше достатъчно, че Манон да съзре как млада вещица в черна роба пристъпва към кухата й вътрешност.
Към бабата на Манон, посочила тъмната бездна надолу. Тринайсетте дори не се поколебаха, достигайки врага.
Манон толкова силно впи пръсти в камъните, че железните й нокти се пропукаха. И заклати безпомощно глава, докато нещо в гърдите й се пръсваше на парчета.
Тринайсетте се забиха в блокадата от елезни зъби.
Съвършена бойна маневра. По-безупречна от която и да било преди.
Смъртоносният таран разцепи вражеските редици, отправяйки се към кулата.
Секунди. Имаха секунди, докато младата вещица отприщеше силата на Отдаването в унищожителен черен лъч.
Тринайсетте продължаваха да си пробиват път през редиците от вещици, да ги изтласкват встрани.
Астерин се изстреля от задния им фланг, втурната към най-горното ниво на кулата.
Имоджен падна първа.
Сетне Лин.
И Гислейн, чийто уивърн враговете обградиха от всички страни.
Tea и Кая загинаха заедно, както и бяха живели.
Зеленооките близначки демони се строполиха с кикот.
Последвани от Сенките, Еда и Бриар, които стреляха до сетен дъх. Право в целта.
След това убиха Веста, чийто яростен рев отекна в небето.
А накрая и Сорел. Сорел, която до последно държа пътя отворен за Астерин, подобно на непробиваема стена, докато Втората й прелиташе над блокадата. Стена, в която се разбиха безчет вълни от Железни зъби.
Младата вещица в кулата започна да сияе в черно, вече на броени стъпки от бездната.
Лизандра и Едион се прегърнаха. Готови за края, който щеше да ги споходи до няколко секунди.
Но Астерин успя. Полетя като вятъра през откритото пространство към кулата, откупено с животите на Тринайсетте. С последната им битка.
Манон можеше само да наблюдава, клатейки глава, сякаш така щеше да върне времето назад. Можеше само да гледа как Астерин съблича кожените си дрехи и ризата под тях.
Втората й се надигна в седлото с кинжал в ръка, освободена от каишите, докато уивърнът й летеше директно към кулата.
Бабата на Манон се завъртя към нея, обръщайки гръб на огледалните дълбини и младата вещица, готова да скочи вътре и да погуби всички им.
Астерин хвърли кинжала.
Острието полетя в съвършена линия.
И се заби в гърба на младата вещица, просвайки я върху каменния под. Едва на крачка от ръба на бездната.
Астерин извади двата меча от ножниците върху хълбоците си и блъсна уивърна си в стената на кулата. Изпращяването на кости в камък като че проехтя из целия свят.
Но Втората й вече скачаше. Извисяваше се в могъща дъга във въздуха с разперени мечове, докато тялото на Нарин падаше към земята, разбито при сблъсъка.
Манон закрещя.
Закрещя безспирно, без думи, когато онази пропукана част в гърдите й, сърцето й се пръсна на парчета.
Астерин кацна под отворения свод на вещерската кула и посрещна с мечове вещиците, които се спуснаха да я убият. Покосяваше ги като стръкове трева. Разсичаше ги като мъгла, пробивайки си път напред към матроната, белязала жестоко корема й.
НЕЧИСТА
Като същинска вихрушка с мечове Астерин се доближаваше към бабата на Манон.
Върховната вещица на Черноклюните отстъпваше назад, клатейки глава. Устните й помръднаха, сякаш казваше: „Астерин, не...“.
Ала Астерин вече я връхлиташе.
И не мрак, а светлина - светлина, ярка и прозирна като слънчеви лъчи по девствен сняг - изригна от Втората й.
Отдаването.
От потрошените тела на Тринайсетте, разпръснати в полукръг около кулата, също струеше светлината на Отдаването.
Всички горяха от нея. Разпръскваха я навсякъде.
Светлината, извираща от душите им, от свирепите им сърца, докато се отдаваха на силата. Грееха в бяло от нея.
Астерин повали Майка Черноклюна на земята. Матроната бе просто сянка на фона на ослепителната светлина. И се пръсна на жалки късове омраза и мрачни спомени, когато Астерин избухна.
Когато и тя, и Тринайсетте се отдадоха напълно, взривявайки себе си и вещерската кула.
Манон се свлече на колене върху каменния под и не помръдна дълго, дълго време.
Не чуваше думите на всички, които й говореха и я докосваха по рамото. Не чувстваше студа.
Слънцето се издигна в небето и започна да се спуска.
В даден момент Манон легна върху камъните и се сви на топка до стената. Събуди се загърната от голямо крило. Абраксос дремеше и топлият му дъх галеше главата й.
Не й бяха останали думи. Само бучаща тишина.
Тя се поизправи и се измъкна внимателно изпод крилото на бранителя си. Зазоряваше се.
А на мястото на вещерската кула и цялата вражеска армия се стелеше единствено обгоряла земя.
Морат се бе оттеглил. Надалеч.
Градът и крепостните стени бяха оцелели.
Тя разбуди Абраксос с милувка.
Уивърнът й още не можеше да лети, затова слязоха заедно по стълбището на бойния парапет. Минаха през портите на двореца и поеха по градските улици.
Не я беше грижа, че ги следваха. Все повече и повече хора.
Изгряващото слънце позлатяваше кръвта и отломките, изпълващи улиците.
Манон не усети топлината му по лицето си, като излязоха от южната порта и тръгнаха през полето. Не я вълнуваше, че някой отваря тежките врати заради тях.
Абраксос избутваше купчини валгски трупове, разчиствайки пътя й. И на всички, които ги следваха.
Цареше абсолютна тишина. И в нея, и над равнината.
Тишина и пустота.
Манон прекоси застиналото бойно поле. И спря чак като стигна центъра на взрива. Като навлезе в сърцевината му.
От кулата нямаше и помен. Нито от вещиците в нея и около нея. Дори камъните се бяха разтопили.
Нямаше следа от Тринайсетте и храбрите им, доблестни уивърни.
Манон падна на колене.
Вдигна се пепел, лека като сняг, и полепна по сълзите върху лицето й.
Абраксос легна и изви опашка около нея, а тя се преви над коленете си и зарида. Ако погледнеше зад себе си, щеше да зърне Тление. И Бронуен. Петра Синьокръвна. Едион Ашривер, Лизандра и Рен Алсбрук.
Принц Галан и капитан Ролф, и Ансел от Брайърклиф, Илиас и елфическите благородници.
Ако погледнеше, щеше да види дребните бели цветя в ръцете им. И да се зачуди откъде са ги взели посред зима.
Ако погледнеше, щеше да види хората, събрали се зад тях, толкова много, че се точеха чак до портите на града. Щеше да види как човеци стоят рамо до рамо с крочанки и Железни зъби.
Всички идваха да почетат заедно Тринайсетте.
Ала Манон не погледна зад себе си. Дори когато военачалниците, последвали я дотук, се заеха да полагат цветята по взривената, окървавена земя. Дори когато сълзите им започнаха да капят по пепелта.
Те не продумаха. Не продумваше и никой от тълпата след тях. Някои носеха цветя, но мнозина идваха с мънички камъчета, които оставяха на лобното място. Онези, които не бяха взели нищо, оставяха каквото имаха по себе си. Накрая земята се покри с дарове, сякаш сред кървавото поле бе поникнала цяла градина.
Гленис се задържа до последно.
А когато двете се озоваха насаме сред смълчаното бойно поле, прабабата на Манон сложи ръка на рамото й и пророни с тих, далечен глас:
- Бъди мостът, бъди светлината. Когато желязото се топи, когато цветя избухват от кръвта, нека земята бъде свидетел, а ти се завърни у дома.
Манон не чу думите й. Не усети, когато дори Гленис се върна в града зад тях.
Часове наред остана коленичила на бойното поле с Абраксос до себе си. Като че й се искаше да бъде още малко с тях, със своите Тринайсет...
А надалеч, отвъд заснежените планини, сред пусто поле пред руините на град със славно минало започна да разцъфва цвете от легендите.
Дориан не можеше да повярва на очите си - дори не се бе надявал да се натъкне на нещо подобно.
Чужда армия маршируваше на север. Армията, която от малък изучаваше. Хаганските пехотинци и дарганската кавалерия. Легендарните руки, величествени и горди същества, кръжаха над тях като море от крила.
Добра се възможно най-близо до предните редици на войската, любопитен кои кралски особи я предвождаха. Дали Каол ги придружаваше. Дали появата на тази внушителна армия говореше, че приятелят му е постигнал невъзможната си мисия.
Тогава руките го забелягаха.
Устремиха се към него и той започна да им сигнализира. С надеждата, че ще спрат.
Накрая кацна на онзи кръстопът. И ги видя. Видя нея.
Елин препусна с коня си към него. Заедно с Роуан, Елида и другите.
Майев вярваше, че Елин е тръгнала към Терасен. И ето я сега: предвождаше хаганската армия.
Усмивката й помръкна, щом го доближи. Сякаш предчувстваше какво носи.
- Къде е Манон? - попита го тя.
- В Терасен - прошепна задъхано Дориан. - Вероятно с крочанките, ако всичко е протекло по план.
Тя изцъкли очи и отвори уста да каже нещо, но по пътя към него вече препускаше друг ездач.
Светът утихна.
Ездачът спря коня си, следван плътно от красива жена, която Дориан можеше да опише само като златна.
Но погледът му се върна към първия ездач. Към стойката на тялото му, към достолепната му осанка.
А когато Каол Уестфол скочи от коня и пробяга последните няколко метра до него, кралят на Адарлан зарида.
Каол дори не се помъчи да прикрие сълзите си, трепета, който го обзе, когато се хвърли в отворените обятия на краля си.
Никой от околните не каза и дума, макар че Каол ги усещаше наблизо. Знаеше, че Ирен стои зад него и плаче заедно с тях.
Просто се притисна към своя приятел и брат.
- Сигурен бях, че ще се справиш - пророни Дориан. - Че ще намериш начин. За всичко.
Армията. Фактът, че стоеше прав.
Каол само го стисна още по-здраво.
- И ти самият имаш доста за разказване.
Дориан се отдръпна от него със сериозно лице.
Историята на краля му, проумя Каол, нямаше да е толкова щастлива, колкото неговата собствена.
Ала преди Дориан да помрачи радостта им с разказа си, Каол посочи Ирен, която беше слязла от коня и бършеше сълзите си.
- Това е жената, на която дължа всичко - обяви той, махвайки към стъпилите си на земята крака, към армията, точеща се назад по пътя. - Ирен Тауърс. Лечителка в Tope Сесме. И моя съпруга.
Ирен се поклони и Каол можеше да се закълне, че мимолетна тъга почерни погледа на Дориан. Но в следващата секунда кралят хвана ръцете на Ирен и я вдигна от дълбокия й поклон. И независимо че тъгата още личеше в усмивката му, й каза:
- Благодаря ти.
Тя поруменя.
- Толкова много съм слушала за вас, Ваше Величество.
Той й намигна, макар и превърнал се просто в сянка на някогашния Дориан.
- Само лоши неща, надявам се.
Ирен се засмя и радостта по лицето й - радост, която Каол знаеше, че е за тях двамата - го накара да я обикне още повече.
- Винаги съм искал сестра - каза Дориан и се наведе да целуне Ирен по двете бузи. -Добре дошла в Адарлан, милейди!
Усмивката й стана по-ласкава, по-широка и тя сложи ръка върху корема си.
- В такъв случай ще ви зарадвам, че скоро ще ставате чичо.
Дориан се завъртя към Каол, който кимна, неспособен да опише с думи чувството, обзело сърцето му.
Но усмивката на краля посърна, щом отправи поглед към Елин, облегната на едно дърво с Роуан и Елида до себе си.
- Знам - каза Елин и Каол осъзна, че не говори за бременността.
Дориан затвори очи и Каол постави ръка върху рамото на краля си, за да облекчи тежестта на лошата вест, която се канеше да разкрие.
- Взех третия ключ от Морат - обяви Дориан.
Коленете на Каол се подкосиха и Ирен се спусна към него, премятайки ръка през кръста му.
Ключовете на Уирда.
Каол го попита:
- И трите са у теб?
Дориан кимна.
Само с поглед Роуан разпрати кадъра си да се увери, че никой от армията не е достатъчно близо, за да ги чуе.
- Промъкнах се в Морат да взема третия - уточни Дориан.
- Свещени богове! - промълви Елин.
Каол само примигна.
- Това се оказа лесната част - продължи Дориан леко пребледнял.
Наследниците на хаганата излязоха от редиците на армията си и Дориан се усмихна на Несрин. Сетне кимна на кралските особи. По-късно щяха да ги запознаят.
- Майев беше там - каза той на Елин.
Тя сложи ръка върху Голдрин и по върховете на пръстите й затанцуваха пламъци. Огънят сякаш се пропи в меча и рубинът проблесна.
- Знам - отвърна глухо тя.
Дориан вирна вежди. Елин просто поклати глава и му кимна да продължи.
- Майев ме надуши и...
Той въздъхна и цялата история се изля от устата му наведнъж.
Като приключи, Каол се благодари, че ръката на Ирен е останала около кръста му. Възцари се напрегнато, тягостно мълчание. Дориан бе унищожил Морат.
- Сигурен съм - призна кралят, - че Ераван и Майев са оцелели след краха на Морат. Навярно само съм ги разярил.
Това не попречи на Каол да се удиви за пореден път на приятеля си. Останалите го гледаха със същото изумление.
- Добра работа - похвали го Лоркан, премервайки го с поглед. - Отлична.
Елин подсвирна впечатлено.
- Ще ми се да го бях зърнала с очите си - поклати глава тя. После се обърна към Роуан. - Значи, чичо ти и Есар са изпълнили своята част от уговорката. Изритали са Майев.
Елфическият принц изсумтя.
- Каза, че писмото ти било много красноречиво. Трябваше да ти повярвам. - Елин се поклони театрално. Каол нямаше никаква представа за какво говорят, но Роуан все пак додаде: - Тоест, щом не може да е Кралица на елфите, Майев ще си намери друг престол.
- Кучка! - изплю Фенрис.
Каол беше съгласен.
- Най-лошите ни страхове се потвърждават - обади се принц Сартак, надниквайки към брат си и сестра си. - Съюз между валгски крал и кралица. - Той кимна към Елида. -Чичо ти не ни е излъгал.
- Майев вече няма армия - напомни им Дориан. - Само силата си.
Несрин изтръпна.
- Кръстоските, които е сътворила с валгските принцеси, са достатъчно опасни.
Каол погледна Ирен, жената, която носеше най-голямото оръжие срещу Валгите в собственото си тяло.
- Кога тръгна от Морат? - попита Роуан.
- Преди три дни - каза Дориан.
Роуан се обърна към Елин, все така пребледняла и подпряна на дървото. Каол се чудеше дали и тя като него не можеше да разчита на собствените си крака.
- Поне знаем, че Ераван още не е стигнал до Терасен.
- Изпратил е легиона си от Железни зъби напред - каза Дориан.
- Знаем - обади се Каол. - Вече са в Оринт.
Дориан поклати глава.
- Това е невъзможно. Тръгнаха малко след мен. Учудвам се, че не сте ги видели да прелитат на Рун.
Мълчание.
- Цялата войска на Железни зъби още не е пристигнала в Оринт - вметна тихо Елин. Опасно тихо.
- Преброих повече от хиляда вещици в онази, с която летях известно време - рече Дориан. - Мнозина от тях пренасяха войници. Валги.
Каол затвори очи и Ирен го стисна леко с ръка в жест на безмълвна утеха.
- От самото начало знаехме, че ще превъзхождат числено рукините - изтъкна Несрин.
- От Терасен няма да остане нищо, което рукините да защитават - обади се принц Кашин, потривайки челюстта си. - Дори крочанките да пристигнат преди нас.
Кралицата на Терасен най-сетне се отблъсна от дървото.
- Имаме два варианта - подхвана с уверен глас въпреки ада, който ги застигаше. - Да продължим на север възможно най-бързо. И чак като стигнем в Терасен, да разберем срещу какво трябва да се борим. Вероятно ще съумея да сваля доста уивърни.
- А вторият вариант? - подкани я принцеса Хасар.
По лицето на Елин се изписа сурово изражение.
- Разполагаме с трите Ключа на Уирда. И с мен. Мога да сложа край на всичко това още сега. Или поне да извадя Ераван от играта, преди да ни открие, да намери начин да ни открадне ключовете и да господства завинаги както над нашия свят, така и над всички други.
Роуан подскочи и заклати глава. Елин обаче вдигна ръка. И дори елфическият принц се подчини.
- Решението не е само мое.
Каол проумя, че пред тях стоеше истинска кралица, а не наемната убийца, която бе извлачил от солните мини на няколко километра надолу по пътя. Не дори жената, която бе видял в Рифтхолд.
Дориан изопна рамене.
- Решението е и мое.
Бавно, съвсем бавно Елин извърна глава към него. Каол свика всичките си сили. Тя пророни с непоносимо нежен глас:
- Ти ни подсигури третия ключ. Изпълни дълга си.
- Нищо подобно - възрази Дориан и сапфирените му очи проблеснаха. - Във вените ми още тече същата кръв, същият дълг.
Каол стисна ръце в юмруци от усилието да удържи езика зад зъбите си. Роуан като че ли вършеше същото, докато двамата владетели преговаряха.
Изражението на Елин остана равнодушно - вглъбено.
- Толкова ли ти се иска да умреш?
Дориан не отстъпи.
- А на теб?
Мълчание. Съвършено мълчание се разля над поляната.
Накрая Елин сви рамене, сякаш съдбата на цели светове не беше заложена на карта.
- Който и от нас да върне ключовете в портата, това ще засегне живота на всички. Затова всички трябва да решим заедно. - Тя вирна брадичка. - Продължаваме ли похода си към войната с надеждата да стигнем Оринт навреме и тогава да унищожим ключовете... Или да унищожим ключовете още сега, след което вие да продължите на север. - И тя направи пауза, плашеща, непоносима. - Без мен.
Роуан вече трепереше - или от напъна да озапти реакциите си, или от страх.
С категоричен и спокоен глас Елин обобщи:
- Нека гласуваме.
Гласуване.
Роуан за пръв път чуваше толкова абсурдно хрумване.
Макар и една част от него да сияеше от гордост, задето бе избрала точно този момент да постави началото на новия свят, който бе обещала на всички.
Свят, където властта нямаше да е в ръцете на шепа деспоти, а на мнозина достойни владетели. И той се раждаше сега, с този съществен избор. С тази плачевна участ.
Всички се бяха придвижили надолу по пътя и Роуан разпозна символиката във факта, че вече стояха на кръстопътя. По-точно Дориан, Елин и Каол стояха в центъра му, на броени километри от солните мини. Където едва преди година бе започнало всичко.
Спорът продължаваше да се вихри, а ушите на Роуан бучаха глухо.
Знаеше, че трябва да падне на колене и да благодари на Дориан за третия ключ. И все пак го мразеше.
Мразеше пътя, на който ги бяха изтикали още преди хиляда години. Мразеше идеята, че трябва да направят подобен избор, след като вече се бяха борили толкова и бяха дали толкова много.
Принц Кашин обясни:
- Тръгваме срещу стохилядна вражеска армия, може би и по-голяма. Това число няма да се промени, когато затворите Портата на Уирда. Носителката на огъня ще ни е необходима в боя.
Принцеса Хасар поклати глава.
- Но е възможно армията да рухне, ако Ераван изчезне. Ако отрежем главата на звяра, тялото му може да се предаде.
- Рискът е прекалено голям - сключи челюсти Каол. - Премахването на Ераван може да помогне, но може и да не постигне нищо. Възпирането на толкова многочислена вражеска армия, навярно пълна с Валги, нетърпеливи да заемат неговото място, може да се окаже непостижимо на този етап.
- Тогава защо не използваме ключовете? - предложи Несрин. - Защо не ги вземем с нас на север, за да ги използваме? Като унищожим армията, ще...
- Ключовете не могат да се използват - прекъсна я Дориан. - Не и без да убият носителя им. Дори не сме сигурни дали простосмъртен е способен Да понесе такава сила. - Той кимна към Елин, която следеше спора мълчаливо, докато Роуан едва се сдържаше да не повърне. - Нещо толкова просто като връщането им в портата ще коства всичко на някого от двама ни. - Добави смутено.
Роуан знаеше, че трябва да се възпротиви, да се разкрещи.
Дориан продължи:
- И това трябва да съм аз.
- Не - отсякоха Каол и Елин в един глас.
Тази беше първата й дума от началото на дебата.
Фенрис се обърна към Каол с гибелно глух глас:
- Предпочиташ да умре моята кралица вместо твоят крал?
Каол се напрегна.
- Предпочитам никой от приятелите ми да не умира. Предпочитам всичко това да не се случваше изобщо.
Ирен се намеси, преди Фенрис да му се е озъбил отново:
- Значи, когато изковете Ключалката и затворите завинаги Портата на Уирда, боговете ще изчезнат?
- Прав им път! - промърмори Фенрис.
Ирен се скова от пренебрежителния му коментар и сложи ръка върху сърцето си.
- Обичам Силба. Дълбоко. Когато тя напусне света ни, ще вземе ли със себе си дарбата ми? - попита всички наоколо.
- Едва ли - каза Дориан. - Поне такава цена не са искали да заплатим.
- Ами другите богове? - поинтересува се свъсено Несрин. - Трийсет и шестте на хаганата. Нали и те са богове? И те ли ще изчезнат от нашия свят, или само дванайсетте?
- Може би нашите богове са различен вид - рече умислено принцеса Хасар.
- Тогава не биха ли могли да ни помогнат? - настоя Ирен. Златистите й очи още тъмнееха от скръбта по богинята, която я бе благословила. - Да се намесят?
- Наистина в света ни съществуват и други сили - каза Дориан, докосвайки дръжката на Дамарис. Меча на Гавин, благословен от бога на истината. - Но според мен, ако тези сили бяха способни да ни помогнат по един или друг начин, вече щяха да са го сторили.
Елин потупа с крак по земята.
- Губим си времето, ако чакаме божествена намеса. Пък и се отклонихме от темата. -Тя впери огнен взор в Дориан. - Освен това няма да обсъждаме кой ще плати цената.
- Защо?
Гьрленият въпрос на Роуан напусна устните му, преди да е смогнал да го възпре.
Вречената му се обърна бавно към него.
- Защото така казах. - Остри, ледени думи. Тя стрелна режещ поглед към Дориан и кралят на Адарлан отвори уста. - Казах! - Процеди Елин.
Дориан пак отвори уста, но Роуан срещна погледа му. Задържа го и му позволи да прочете думите в неговия. По-късно. Ще го обсъдим по-късно.
Дори да забеляза безмълвния им разговор и дискретното кимване на Дориан, Елин не каза нищо. Само повтори:
- Не бива да губим време в безпредметни дебати.
Лоркан кимна.
- Всеки миг, в който държим и трите ключа, увеличава риска Ераван да ни намери и най-сетне да постигне целта си. Или той, или Майев. - Допълни смръщено. - Но при все това бих тръгнал на север. За да може Елин да поотслаби моратската армия.
- Разсъждавай обективно! - изръмжа му Елин. Сетне прокара поглед по всички присъстващи. - Представете си, че не ме познавате, че не съм ви никаква. Представете си, че съм просто оръжие. Сега ли ще ме използвате, или по-късно?
- Само че не си ни никаква - обади се тихо Елида. - Нито на нас, нито на мнозина други.
- Ключовете трябва да се върнат в портата - просъска хладно Елин. - Рано или късно. И аз си отивам с тях. В момента разискваме дали да се случи сега, или след няколко седмици.
Роуан не можеше да го понесе. Нито думичка повече.
- Не.
Всички се умълчаха отново.
Елин оголи зъби.
- Не може просто да бездействаме.
- Ще ги скрием пак - каза Роуан. - Ераван ги търси хиляди години. Може пак да ги загуби. - Той посочи Ирен. - Дори само с нейната сила бихме могли да го унищожим.
- Изключено - изръмжа Елин. - Тя е бременна...
- Ще се справя - пристъпи напред Ирен. - Ако е възможно, ще го направя. Ще проверя дали другите лечителки могат да ми помогнат...
- Ще ви се наложи да убивате или спасявате хиляди Валги, лейди Уестфол - процеди със същата студенина Елин. - Ераван може да ви убие още преди да го доближите.
- Значи само на теб ти е позволено да жертваш живота си, но не и на нас? -предизвика я Ирен.
- Аз не нося дете в утробата си.
Ирен примигна бавно.
- Хафиза вероятно ще успее да...
- Няма да си играем на вероятности - отсече Елин с тон, който Роуан рядко чуваше. Кралския й тон. - Ще гласуваме. Още сега. Веднага ли връщаме ключовете в портата, или продължаваме към Терасен и чак след това ги връщаме, стига да съумеем да се преборим с онази армия?
- Ераван може да бъде надвит - настоя Ирен, невъзпряна от думите на кралицата. От гнева й. - Убедена съм. Ако не притежава ключовете, можем да го надвием.
На Роуан му се искаше да й повярва. Повече от всичко на света му се искаше да повярва на Ирен Уестфол. Каол надникна към Дориан - видимо готов на същото.
Но Елин просто посочи принцеса Хасар.
- Как гласуваш?
Хасар се вторачи в нея. Замисли се за момент.
- Гласувам да го направим още сега.
Елин посочи Дориан.
- Ти?
Той се напрегна, все така разбунтуван заради недовършената дискусия. Въпреки това отговори:
- Сега.
Роуан затвори очи. Почти не чу отговорите на другите владетели и съюзници. Стигна с бавни крачки до началото на гората, готов да побегне, ако усетеше, че ще повърне.
Накрая Елин обяви:
- Ти си последният, Роуан.
- Гласувам против. И за сега, и за когато и да било.
Тя впи студен, безчувствен поглед в него. Същия като едно време в Мъглив рид.
- Решено е - промълви някак приглушено и горестно Каол.
- Призори Ключалката ще бъде изкована и ключовете ще се върнат в портата -довърши Дориан.
Роуан просто продължи да се взира в вречената си. В единствената причина да живее.
Елида попита тихо:
- Ти как гласуваш, Елин?
Елин откъсна очи от Роуан и той усети липсата на погледа й като вледеняващ вятър по кожата си.
- Няма значение - каза тя.
Елин не им сподели, че призовавайки ги да гласуват, не просто им позволяваше сами да решат съдбата си като свободни хора. Не им сподели, че от страх ги караше да изберат вместо нея. Да вземат това съдбовно решение вместо нея. Да посочат пътя.
Същата нощ лагеруваха в Ендовиер, на едва пет километра от солните мини.
Роуан нареди да издигнат кралската им шатра. Да сложат в нея кралското им легло.
Елин не яде с другите. Почти не докосна храната, която Роуан донесе на бюрото й. Още седеше зад него с чиния изстинало печено заешко пред себе си и се ровеше из безполезните книги за Знаците на Уирда, когато Роуан каза от отсрещния му край:
- Не приемам това решение.
- Аз го приемам.
Категорични, безизразни думи.
Мъртви, каквато щеше да е и тя самата още преди изгрев. Елин затвори древната книга пред себе си.
До границата на Терасен оставаха броени дни път. Може би трябваше да се съгласи да изпълни дълга си сега, но на терасенска земя. Не на ендовиерска.
Ала всеки изминал ден увеличаваше риска. Увеличаваше го смъртоносно.
- Никога нищо не си приемала в живота си - изръмжа Роуан, скочи на крака и опря длани в бюрото. - И реши точно сега да го сториш?
Тя преглътна болезнено. Плъзна поглед по книгите, които вече три пъти преглеждаше без успех.
- А как да постъпя, Роуан?
- Прати всичко по дяволите! - Той блъсна с юмрук по бюрото и чиниите издрънчаха. - Прати по дяволите плановете и предсказанията им и си създай свои! Всичко друго, но не и това!
- Народът на Ерилея се произнесе.
- И тях прати по дяволите - изсъска Роуан. - Можеш да поставиш началото на свободния си свят след тази война. Да ги оставиш сами да си избират крале и кралици, ако така желаят.
Тя също изсъска на свой ред:
- Не искам да нося подобно бреме нито секунда повече. Не искам да направя избор, за който ще съжалявам по-късно.
- Значи би гласувала другояче. Би отишла в Терасен.
- Има ли значение? - Елин стана. - Гласовете и бездруго не бяха в моя полза. Ако им кажех, че искам да отида в Оринт, да се бия за последно, щях да им повлияя.
- На теб се пада да умреш. Мен ако питаш, имаш право на глас.
Тя оголи зъби.
- Това е съдбата ми. Елена опита да ме спаси. И виж какво си навлече. Гнева на цял куп богове, решени да унищожат вечната й душа. Когато изкова Ключалката и затворя портата, ще сложа край и на друг живот, не само на своя.
- Елена съществува от хиляда години: и на този свят, и на онзи. Прощавай, но не ми пука, че нейното време изтича, при положение че ти си получила някакви си двайсет години.
- Доживях до двайсет благодарение на нея.
Дори нямаше двайсет. Рожденият й ден беше след месеци. През пролетта, която не й бе писано да види.
Роуан закрачи нервно по килима.
- И тя има вина за всичко това. Защо само на твоите плещи да тежи?
- Защото дългът е мой по рождение.
- Глупости. И Дориан можеше да го плати. Дори е готов.
Елин примигна.
- Елена и Нехемия казаха, че Дориан не е готов.
- Дориан е успял да се промъкне в Морат и да го напусне жив; да се изправи лице в лице с Майев и да срути цялата крепост. Бих казал, че е не по-малко готов от теб.
- Няма да му позволя да се жертва вместо мен.
- Защо?
- Защото ми е приятел. Защото няма да мога да живея в мир със себе си, ако му го позволя.
- Той каза, че ще го стори, Елин.
- Той не знае какво иска. Още не се е съвзел след всички ужаси, които е преживял.
- Ами ти, Елин? - предизвика я непримиримо Роуан. - Той е възрастен мъж. Сам може да взима решения. Всички можем да взимаме решения, без ти да ги направляваш.
Тя пак оголи зъби.
- Решено е.
Роуан скръсти ръце.
- Тогава ще го направим заедно.
Сърцето спря в гърдите й.
- Няма да ти позволя да изковеш Ключалката сама - продължи той.
- Не. - Ръцете й затрепериха. - Това е изключено.
- Кой каза?
- Аз казах. - Не можеше да понесе мисълта, че и неговият живот ще бъде заличен. -Ако беше възможно, Елена щеше да ми е казала. Само някой с моята кръв може да плати.
Той отвори уста, но съзря истината по лицето й, в думите й. И поклати глава.
- Обещах ти, че ще намеря начин да платим този дълг заедно.
Елин огледа разпръснатите книги. Нищо - всичките книги, късчето надежда, което им бяха донесли, не струваха нищо.
- Няма друг вариант. - Тя прокара пръсти през косата си. - Аз нямам друг вариант. -Коригира се.
Не криеше карта в ръкава си, нито изненадващ финал. Не и този път.
- Тогава да не го правим утре - настоя Роуан. - Нека почакаме. Да кажем на останалите, че искаме първо да стигнем до Оринт. В Кралската библиотека може да има книги за...
- Какъв е смисълът от гласуването, ако пренебрегнем резултата? Те решиха, Роуан. Утре всичко свършва.
Думите прокънтяха глухо, грозно в нея.
- Позволи ми да открия друг начин. - Гласът му пресекна, но Роуан продължи да кръстосва из шатрата. - Ще намеря друг начин, Елин...
- Няма друг начин. Не разбираш ли? Всичко това... - изсъска тя и разпери ръце. -Върша всичко това, за да оцелеете вие. Целият ми народ.
- И ще платиш с живота си. За да изкупиш някаква стара вина.
Тя стовари ръка върху купчината вехти книги.
- Да не смяташ, че искам да умра? Да не смяташ, че ми е лесно да погледна небето и да се питам дали някога ще го видя пак? Да гледам теб и да си мисля за всички години заедно, които така и няма да получим?
- Не знам какво искаш, Елин - процеди той. - Не си особено откровена с мен.
Сърцето й заблъска.
- Искам всичко да приключи... по един или друг начин. - Пръстите й се свиха в юмруци. - Искам да сложа край.
Той поклати глава.
- Знам. И знам какво си преживяла, че онези месеци в Доранел са били истински ад за теб, Елин. Но не бива да се предаваш. Не и сега.
Очите й пламнаха.
- Държах се заради това. За тази цел. За да върна ключовете в портата. Докато Каирн ме разкъсваше парче по парче, докато Майев ми отнемаше всичко, единствено мисълта, че трябва да оцелея заради мисията си, не ми позволи да се прекърша. Съзнавах, че ако се проваля, всички ще умрете. - Дишането й стана неравномерно, на пресекулки. - След това обаче си позволих глупостта да се надявам, че няма да ми се наложи да изплатя дълга си, че може отново да видя Оринт. Че Дориан може да се жертва вместо мен. - Тя се изплю на земята. - Що за човек ме прави това? Що за човек ме прави ужасът, който изпитах, виждайки го днес?
Роуан отново отвори уста да отговори, но тя го прекъсна с пресеклив глас:
- Тъкмо бях решила, че може да ми се размине. И боговете пратиха Дориан с трите ключа буквално на пътя ми. Кажи ми, че не е умишлено, че тези богове, или каквито там сили управляват света ни, не реват в лицето ми, че аз трябва да изкова Ключалката.
Роуан се втренчи в нея безмълвно, задъхано. И след дълго проточил се момент той каза:
- Ами ако въпросните сили не са довели Дориан на пътя ни, за да платиш ти дълга?
- Не те разбирам.
- Ами ако нарочно са ви събрали. За да не избирате един от двама ви, а да споделите бремето. Един с друг.
Дори пламъците в мангалите сякаш застинаха.
Той продължи с искрящ поглед:
- Когато унищожихте стъкления дворец, когато се хванахте за ръце и... За пръв път виждах такава мощ. Някак сляхте силите си, превърнахте ги в едно цяло. Ако за изковаването на Ключалката е потребен един от вас, защо всеки от двамата не отдаде половината от себе си? Във вените и на двама ви тече кръвта на Мала.
Елин седна бавно на стола си.
- Аз... няма как да знаем дали ще се получи.
- По-добре, отколкото да тръгнеш на екзекуция със сведена глава.
- Как да поискам подобно нещо от него? - изръмжа тя.
- Бремето не е само твое. И Дориан го знае. Приел го е. Защото другият вариант е да те загуби. - Гневът в очите му се пропука заедно с гласа му. - Ако можех, аз щях да отида вместо теб.
И нейното сърце се пропука.
- Знам.
Роуан падна на колене пред нея, отпусна глава в скута й и я прегърна през кръста.
- Не мога да го понеса, Елин. Не мога.
Тя прокара пръсти през косата му.
- Исках хиляда години с теб - пророни. - Исках да имаме деца. Исках да отидем в Отвъдното заедно.
Сълзите й закапаха върху косата му.
Роуан вдигна глава.
- Тогава се бори. За последно. Бори се за бъдещето ни.
Елин се вгледа в него, вгледа се в живота, отразен върху лицето му. Във всичко, което й предлагаше.
Всичко, което можеше да има.
- Трябва да те помоля за нещо.
Гласът на Елин разбуди Дориан от неспокойния му сън. Той се надигна в леглото си. Ако съдеше по тишината в лагера, вероятно беше посред нощ.
- Какво?
Роуан стоеше на пост зад нея и наблюдаваше военния лагер под дърветата. Дориан улови смарагдовия му поглед - и прочете там отговора, който чакаше.
Принцът беше изпълнил безмълвното си обещание от по-рано.
Елин преглътна сухо.
- Заедно - каза с пресекващ глас. - Какво ще стане, ако изковем Ключалката заедно?
Дориан се досети какъв е планът й, какви отчаяни надежди храни още преди да му го разясни. А като приключи, тя добави:
- Съжалявам, че те моля за такова нещо.
- А аз съжалявам, че не се сетих по-рано - каза той, стана от леглото и нахлузи ботушите си.
Роуан се обърна към тях. В очакване на отговора, който знаеше, че Дориан ще даде.
Кралят на Адарлан заяви и на двамата:
- Да.
Елин затвори очи, незнайно дали от облекчение, или съжаление. Той постави ръка на рамото й. Не искаше да научава как е минал разговорът между нея и Роуан, как бе успял да я убеди. Но за да се съгласи Елин...
Тя отвори очи и в тях блестеше само мрачна решимост.
- Ще го направим още сега - рече дрезгаво. - Преди другите да са се появили. Преди да е дошло време да се сбогуваме.
Дориан кимна. А Елин попита само:
- Искаш ли Каол да присъства?
Хрумна му да откаже. Да спести на приятеля си поредното сбогуване, когато по лицето му сияеше такава радост, такова спокойствие.
И все пак пророни:
- Да.
Четиримата тръгнаха мълчаливо през гората. По древния път към солните мини.
Това беше единственото място, което вражеските разузнавачи не наблюдаваха.
С всяка следваща стъпка й призляваше все повече, по гръбнака й бавно избиваше пот. Роуан държеше здраво ръката й, милвайки я с палец.
Тук, в това кошмарно мъчилище, тук щеше да посрещне съдбата си. Сякаш не беше избягала.
Под прикритието на мрака планината, в която бяха издълбани мините, приличаше на дълга сянка. Голямата стена, ограждаща лагера на смъртта, беше просто черно петно.
Портите бяха отворени и едната висеше на пантите си. Навярно освободените роби бяха опитали да я откачат на излизане.
Докато минаваха под арката, водеща към откритата мина, Елин стисна още по-силно ръката на Роуан. Точно в центъра на пространството стърчаха дървените пилони, на които я бяха бичували. През първия й ден, както и през още много други след това.
Във възвишенията отляво се намираха и ямите. Непрогледните ями, където я бяха държали.
Постройките на надзирателите тъмнееха, заприличали на празни черупки.
Едва се сдържа да не надникне към китките си, към белезите от оковите около тях. Да не мисли за това, че и по обления й в студена пот гръб вече нямаше белези. Единствено гладка
кожа, татуирана от Роуан.
Сякаш това място бе просто сън - кошмар, изтъкан от Майев.
Иронията не й се губеше. Вече два пъти се беше измъквала от железни окови - а накрая пак се озоваваше тук. Мимолетна свобода. Време назаем.
Оставила беше Голдрин в шатрата. Мечът нямаше да й послужи там, където отиваха.
- Не очаквах да видим това място отново - прошепна Дориан. - Не и по този начин.
Кралят вървеше уверено с мрачно изражение на лице. Сграбчил дръжката на Дамарис в готовност да посрещне всичко на пътя им.
Болката, която тя знаеше, че несъмнено щеше да ги връхлети.
Не. Всъщност май не беше избягала оттук...
Спряха в средата на прашното пространство. Елена й бе обяснила как да изкове Ключалката и да върне ключовете в портата. Но въпреки че нямаше да използва много от магията си, да изложи на опасност околните, Елин беше решила да се отдалечат от приятелите си и от армията.
Лунната светлина караше лицето на Каол да изглежда още по-бледо.
- Какво да правим ние?
- Просто бъдете до нас - каза Елин. - Това е достатъчно.
Само благодарение на тях успяваше да се задържи тук, в тази омразна дупка.
Срещна въпросителния поглед на Дориан и кимна. Нямаше смисъл да пилеят време.
Дориан прегърна Каол и двамата си размениха по няколко сподавени думи.
Елин се зае да чертае един Знак на Уирда в прахоляка, достатъчно огромен да побере двама им с Дориан. Трябваше да нарисува два застъпващи се: един за отваряне и един за затваряне.
Заключване. Отключване.
Беше ги научила в самото начало. И ги беше използвала.
- Ще минем . без сантиментална раздяла, така ли, принцесо? - попита Роуан, докато тя рисуваше първия знак с крака си.
- Би било прекалено драматично - отвърна. - Дори за мен.
Той обаче я спря, преди да довърши втория символ. Вдигна брадичката й с пръсти.
- Дори докато си... там - подхвана с озарени от луната боровозелени очи, - аз ще съм с теб. - И долепи длан до сърцето й. - Тук. Ще съм тук с теб.
Тя сложи своята ръка върху гърдите му и изпълни дробовете си, сърцето си с аромата му.
- И аз съм с теб. Винаги.
Роуан я целуна.
- Обичам те - промълви в устата й. - Върни се при мен.
Сетне се оттегли отвъд границите на недовършените символи.
Студ превзе тялото й веднага щом ароматът и топлината му се отдалечиха от нея. Но тя задържа раменете си смело изправени. Продължи да диша все така равномерно, запаметявайки линиите на лицето му.
Дориан влезе в знаците с ярко грейнали очи. Елин каза на Роуан:
- Затвори последния, като приключим.
Принцът й, вреченият й кимна.
Дориан извади сгънато парче плат от жакета си. Разпъна го, разкривайки два къса черен камък. И Амулета на Оринт.
Стомахът й се преобърна и неприятното чувство от близостта с нещо толкова неземно едва не подкоси коленете й. Но все пак успя да вземе Амулета на Оринт от ръката му.
- Предположих, че ще искаш ти да я отвориш - рече тихо Дориан.
Тук, където бе страдала и възтържествувала, откъдето толкова неща водеха началото си.
Елин претегли древния амулет в дланите си и обходи с палци златните му ръбове. За миг се пренесе отново в онази уютна стая в имението край реката, когато майка й завеща амулета.
Проследи с пръсти Знаците на Уирда по гърба му. Руните, с които бе изписана ужасяващата й съдба: Безименна е цената.
Изписана толкова отдавна... преди векове. Предупреждение от Бранън - и потвърждение. За необходимостта от саможертвата им. Нейната саможертва.
Бранън бе възроптал срещу боговете, беше белязал амулета с дири, които Елин да разтълкува един ден. За да разбере. Сякаш можеше да се опълчи на участта си. Празна надежда.
Тя отново завъртя амулета и докосна с пръсти безсмъртния елен върху предницата му.
Време назаем. Така бе живяла досега.
Златото, запечатало двете части на амулета, се разтопи в ръцете й и закапа, съскайки по ледената земя. Тя го отвори.
Неземната смрад на третия ключ я връхлетя свирепо, зашепна й на езици, несъществуващи в Ерилея.
Елин просто пусна парчето камък в отворената длан на Дориан. То издрънча в другите два ключа и звукът навярно отекна във вечността, във всички светове.
Дориан потрепери, а Каол и Роуан подскочиха.
Елин прибра двете половини от амулета в джоба си. Малки късчета от Терасен, които щеше да вземе със себе си. Където и да попаднеха с Дориан.
Тя погледна Роуан за последно. Прочете думите в очите му. Върни се при мен.
И тези думи щеше да отнесе със себе си. Лицето му също. Дори Ключалката да й отнемеше всичко, те щяха да останат. Завинаги.
Помъчи се да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. И изтръгна очи от пронизителния взор на Роуан. Разряза едната си длан. После и тази на Дориан.
Звездите сякаш се приближиха, а планината надникна над раменете на Елин и Дориан. Тя приплъзна острието и по вътрешната страна на предмишницата си. Толкова надълбоко, че кожата се отвори.
За да отвори ' портата, трябваше да се слее с нея.
Ераван се бе опитал да слее Калтейн Ромпие с портата - беше присадил парчето камък в ръката й не за да го скрие, а за да подготви тялото й за другите две. За да я превърне в жива Порта на Уирда, която да контролира.
Едното късче бе унищожило Калтейн. А трите...
Името ми е Елин Ашривер Галантиус и няма да се боя.
И няма да се боя.
И няма да се боя.
- Готов ли си? - пророни Елин.
Дориан кимна.
С един прощален поглед към звездите, към Господаря на Севера, бдящ над Терасен, Елин взе парчетата камък от разтворената длан на Дориан.
И когато двамата съединиха окървавените си ръце, когато магиите им изригнаха от тях и се сляха в ослепителна, стихийна експлозия, тя притисна Ключовете . на Уирда към зейналата рана на ръката си.
Роуан плъзна крак по вледенената земя и затвори Знаците на Уирда.
В същия момент Елин долепи длан към отворената си рана, запечатвайки ключовете в тялото си, докато с другата ръка стискаше тази на Дориан.
Трябваше да се получи. Защо иначе се бяха пресекли пътищата им, защо Елин и Дориан за втори път се срещаха на същото това място? Не приемаше друго обяснение. И не би я пуснал, ако не вярваше в това.
Роуан не дишаше. Не знаеше дали и Каол диша.
Но докато Елин и Дориан стояха с вдигнати глави въпреки страха, който надушваше в телата им, лицата и на двамата ставаха някак все по-празни. И бездушни.
Нямаше изблик на светлина.
Нямаше огнена сила.
Двамата просто стояха хванати за ръце и се взираха напред.
С пусти, незрящи, замръзнали очи.
Нямаше ги.
Тук бяха, а ги нямаше. Като че телата им бяха просто кухи черупки.
- Какво стана? - попита Каол.
Ръката на Елин падна от раната й и увисна безжизнено до тялото й. Разкривайки парчетата черен камък, пъхнати вътре.
Нещо в гърдите на Роуан, нещо оплетено и жизненоважно започна да се обтяга. Почти до скъсване.
Свещената връзка.
Той залитна напред с ръка на гърдите.
Не. Връзката се загърчи, сякаш в агония, в смъртен ужас. Той спря с името на Елин върху устните си.
И се строполи на колене, когато трите Ключа на Уирда в ръката на Елин започнаха да се разтварят в кръвта й.
Като капки роса в планински извор.
Всичко се повтаряше.
Началото и краят, и вечността, поток от светлина, от живот помежду им, между двете половини от разрязана надве кръвна връзка.
Вколо нозете им се заусуква мъгла, забулвайки замръзналата земя. Вероятно илюзия - за да понесат съзнанията им мястото, на което бяха попаднали. Не точно място, а зала с много врати. Повече, отколкото можеха да преброят. Едни от въздух, други - от стъкло, от пламъци, от злато, от светлина.
И зад всяка се криеше нов свят; нов свят, който ги зовеше.
Ала те оставаха на кръстопътя.
Сякаш в чужди тела стояха насред всички врати, изливайки силите си, сливайки ги пред себе си. Подобно на кълбо от светлина, от сътворение, увиснало във въздуха.
Всяка искра, която изпращаха в разрастващата се сфера пред тях, в оформящата се Ключалка, нямаше да се завърне. Да пламне наново.
Като пресъхващ кладенец. Завинаги.
Повече и повече, и повече се откъсваха от телата им с всяка глътка въздух. Сътворение и унищожение.
Вътрешността на сферата се въртеше бясно, очертанията й се извиваха, намаляваха. Придобиваше форма, избрана от тях; творение от злато и сребро. Ключалката, която щеше да затвори завинаги безчетните врати.
Двамата продължаваха да отдават силите си, а Ключалката искаше още и още.
Докато не започна да боли.
Беше Елин, но и не беше.
Беше Елин, но беше безкрайна; беше всички светове и...
Беше Елин.
Беше Елин.
Прониквайки в нея, ключовете се бяха озовали в истинската Порта на Уирда. С една стъпка, една мисъл или едно желание щеше да ги допусне във всеки свят. Във всяко възможно измерение.
Арката зад тях оставаше. Арка, отвъд която щеше да ухае на заснежени борове.
Ключалката се образуваше бавно, светлината се превръщаше в метал - в злато и сребро.
Дориан се задъхваше, обтегнал челюсти, докато отдаваха още и още, и още от силите си. Разделяха се с тях завинаги.
Агония. За пръв път изпитваше такава агония.
Тя беше Елин. Тя беше Елин, а не парчетата, които бе пъхнала в ръката си, не това нереално място. Беше Елин; Елин; и идваше с мисия, беше обещала да стори нещо...
Мъчеше се да потисне писъка си, докато силата й струеше от нея и сякаш някой я одираше жива. Точно както Каирн го правеше, и то с наслада. Но тя го надживя. Измъкна се от лапите на Майев. Надви и двама им. За да изпълни тази мисия. Да дойде тук.
Ала бе грешала.
Не можеше да го понесе. Не можеше да издържи загубата и болката, и прииждащата лудост, докато една нова истина се проясняваше все повече и повече...
Нямаше да си тръгнат оттук. И бездруго нямаше да им остане нищо. Щяха да се изпарят, да се слеят с мъглата наоколо.
Дориан не бе изпитвал такава агония. Същността му се разплиташе нишка по нишка.
Елена беше казала на Елин, че формата на Ключалката не била от значение. Можеше да е птица, меч, цвете - това място, портата, не се интересуваше от облика й. Но съзнанията им, поне каквото оставаше от тях, избраха позната форма, най-логичната. Окото на Елена се прераждаше - и отново щеше да послужи за Ключалка.
Елин запищя. И не спря да пищи.
Магията му се изтръгна от онова свещено, съвършено кътче в него.
Изковаването на Ключалката щеше да ги убие. И двамата. А уж идваха с отчаяната надежда, че ще си тръгнат заедно.
Ако не престанеха, ако не сложеха край на това, никой от двамата нямаше да си тръгне.
Той опита да обърне глава. Да й каже: Спри!
Магията му продължаваше да извира от него; Ключалката я изпиваше неудържимо. Поглъщаше ги с неутолима жажда.
Спри! Опита да й каже. Да се изтръгне.
Елин вече ридаеше - ридаеше през стиснати зъби.
Скоро. Съвсем скоро Ключалката щеше да им отнеме всичко докрай. И последното грабителство щеше да е най-жестоко, най-болезнено.
Дали боговете щяха да ги принудят да гледат как взимат душата на Елена? Дали имаше начин, дали бе способен да й помогне, както бе обещал на Гавин? Дориан знаеше отговора.
Спри.
Спри.
- Спри!
Той чу думите, но в първия миг не разпозна гласа.
Докато от една нереална, но и някак съвсем реална врата не се появи мъж. Мъж от плът и кръв, също като тях, но обгърнат от трепкаща светлина.
Баща му.
Баща му стоеше пред тях. Мъжът, когото за последно бе видял на моста в един стъклен дворец. Но не точно.
По лицето му се четеше добрина. Човечност.
И тъга. Дълбока, болезнена тъга.
Магията на Дориан постихна.
Дори тази на Елин като че забави потока си от изненада, макар че продължи да се лее агонизиращо от нея.
- Спрете - промълви мъжът и направи крачка към тях, загледан в струята сила, ослепителна и чиста, която захранваше Ключалката.
- Не можем да спрем - каза Елин.
Баща му поклати глава.
- Знам. Започнатото не може да бъде възпряно.
Баща му.
- Не - обади се Дориан. - Не, ти не може да си тук наистина.
Мъжът просто сведе поглед към хълбока на Дориан. Към мястото, където държеше меча си.
- Нима ти не ме призова?
Дамарис. Беше влязъл с Дамарис в обръча от Знаци на Уирда. И в онзи свят, където съществуваха наистина... и още го носеше.
Мечът, безименният бог, на когото служеше, явно бе сметнал, че трябва да погледне още една истина в очите. Една последна истина, преди да срещне края си.
- Не - повтори Дориан.
Само тази дума му идваше наум, гледайки мъжа, причинил толкова страдания на всички.
Баща му разпери умолително ръце.
- Момчето ми - пророни.
Дориан нямаше какво да му каже. Ядосваше се, че го вижда точно сега, в края и началото на всичко.
Баща му извърна очи към Елин.
- Позволете на мен. Нека аз довърша.
- Какво? - изстреля злобно Дориан.
- Ти не си избраникът - каза Елин, но студенината в гласа й като че ли се пропукваше.
- Безименна е цената - отговори кралят.
Елин застина.
- Безименна е цената - повтори баща му. Предупреждението на древна вещица, съдбовните думи, изписани по гърба на Амулета на Оринт. - Да, стигмата на незаконородена те прави Безименна, но нима и аз не съм Безименен? - Широко отворените му очи запрескачаха между двама им. - Какво е името ми?
- Това е нелепо - процеди през зъби Дориан. - Името ти е... Но вместо името му откри в паметта си празна дупка.
- Името ти... - поде Елин. - Името ти е... Как така нямаш, как така не го знаем?
Гневът на Дориан поутихна. Агонията от изтръгването на магията му, на душата му избледня пред следващите думи на баща му.
- Ераван ми го отне. Заличи го от историята, от всеобщата памет. С древно, пъклено заклинание, толкова мощно, че може да се използва единствено веднъж. Само и само да му бъда верен слуга. Дори аз не знам собственото си име. Забравил съм го.
- Безименна е цената - прошепна Елин.
Дориан го погледна. Погледна истински мъжа, когото някога наричаше свой баща.
- Момчето ми - промълви пак баща му.
Любов - любов, гордост и тъга се четяха по лицето му.
Баща му, чието тяло бе обсебено от демон също като неговото, който бе опитал да ги спаси, макар и неуспешно. Баща му, на когото бяха отнели всичко, но така и не се бе преклонил пред Ераван - не и истински.
- Искам да те мразя - каза Дориан с пресекващ глас.
- Знам - отвърна баща му.
- Ти унищожи всичко.
Не съумя да сдържи сълзите си. Елин стисна по-здраво ръката му.
- Съжалявам - каза приглушено баща му. - Съжалявам за всичко, Дориан.
Дори начинът, по който произнесе името му... за пръв път го чуваше така от неговата уста.
Трябваше да го отблъсне. Да го изпрати в някой адски свят.
Но Дориан знаеше заради кого бе срутил Морат. Заради кого бе затрупал с руини стаята с нашийниците, кошмарната гробница.
- Съжалявам - повтори баща му.
Нямаше нужда Дамарис да потвърждава искреността на думите му.
- Нека изплатя този дълг - продължи баща му, пристъпвайки по-близо. - Позволете ми да го направя. Та нали кръвта на Мала тече и в моите вени?!
- Не владееш магия като нашата - каза Елин с болка в очите. Баща му срещна погледа й.
- В кръвта ми тече достатъчно от нея, за да помогна. Дориан надникна през рамо към арката, водеща до Ерилея.
До дома им.
- Позволи му тогава - каза той, въпреки че думите му не прозвучаха толкова безчувствено, колкото се бе надявал.
Само тежко и някак уморено.
Елин каза тихо на баща му:
- Така и възнамерявах.
- Няма да си сама - отвърна й баща му. Сетне се усмихна на Дориан като краля, като бащата, който можеше да бъде. Който се оказа, че е бил през цялото време въпреки злата си участ. -
Благодарен съм, че успях да те видя отново. За последен път.
Дориан търсеше думи, ала не ги намираше. Елин се обърна към него с обляно в сълзи лице.
- Единият от нас трябва да управлява кралството.
И преди Дориан да осъзнае какво се случва, каква уговорка бе направила току-що, Елин изтръгна ръката си от неговата.
И го бутна през арката зад тях. Обратно в собствения им свят.
Дориан полетя назад с рев.
Преди мъглите да скрият от взора му Портата на Уирда, съзря как Елин хваща ръката на баща му.
Роуан не беше помръднал през часовете, в които стояха до Елин и Дориан и ги наблюдаваха как се взират в нищото. Каол също не трепваше дори.
Нощта отминаваше и звездите се въртяха на небесното си колело над това омразно, студено място.
Накрая Дориан се изопна като струна, загълта трескаво въздух и се стовари на колене.
Без да мръдне, Елин просто пусна ръката му.
Душата на Роуан замръзна.
- Не - програми Дориан и залази към нея, мъчейки се да хване ръката й отново, да се свърже с нея.
Ала раната по вътрешността на предмишницата й се бе затворила.
- Не, не! - закрещя Дориан и Роуан осъзна истината.
Осъзна какво бе сторила.
Последната измама, последната лъжа.
- Какво стана? - попита Каол, докато помагаше на Дориан да се изправи.
Ридаейки, кралят разкопча ножницата на древния меч от хълбока си и го хвърли настрана. Дамарис издрънча глухо на земята.
Роуан просто гледаше втренчено Елин.
Вречената си, която за пореден път го беше излъгала. И него, и всички останали.
- Не стигаше... силата и на двама ни не стигаше. Щяхме да умрем - обясни през вопли Дориан. - Но Дамарис някак призова баща ми и... той зае моето място. Предложи да заеме моето място, за да може тя...
Той скочи напред, протягайки се към ръката на Елин, но вече бе напуснал обръча от Знаци на Уирда.
И те не го допуснаха обратно вътре.
Ограждаха Елин като стена.
Свещената връзка се обтягаше все повече и повече.
- Двамата с краля... те двамата ще довършат - каза разтреперано Дориан.
Роуан почти не чуваше думите му.
Трябваше да се досети. Трябваше да се досети, че ако планът им се провалеше, Елин за нищо на света не би пожертвала приятел. Дори в името на нещо толкова важно. Дори заради собственото си бъдеще.
Знаела беше, че Роуан ще се помъчи да я спре, ако му бе споменала тази възможност, как бе възнамерявала самата тя да постъпи, ако всичко отидеше по дяволите. И се беше съгласила да приеме помощта на Дориан, само и само да влезе на онова място. Сигурно щеше да пусне ръката на приятеля си дори и баща му да не се беше появил.
Толкова пъти му беше споделяла, че иска всичко да приключи най-сетне. Трябваше да се досети.
Каол хвана Дориан и той пророни горестно на Роуан:
- Съжалявам.
Беше го излъгала.
Огнено сърце го бе излъгала.
И сега щеше да умре пред очите му.
Уловила ръката на врага си, Елин пак отприщи магията си. Освободи я в буен поток.
Силата на безименния крал не можеше да се мери с тази на Дориан. Но беше достатъчна, както той самият я бе описал. Достатъчна да помогне.
Още от началото не бе планирала да позволи на Дориан да се самоунищожи заради това. А единствено да даде достатъчно от силата си. После щеше да го прати обратно в Ерилея. И да приключи всичко сама.
Да плати за десетте години на егоизъм, десетте години далеч от Терасен, десетте години на бягство.
Агонията се превръщаше във вцепеняващ грохот. Дори старият крал се задъхваше от болка.
Краят наближаваше. Златните обръчи и кръгове на Ключалката започваха да се втвърдяват.
Но трябваше още. Да затвори завинаги това място, всички светове.
Той никога нямаше да й го прости.
Вреченият й.
Ала се налагаше някак да го накара да я пусне, да приеме дълга й. А нямаше да успее да стигне дотук, ако той я умоляваше да не тръгва, ако ридаеше, както тя самата бе искала да заридае, когато го целуна за последно.
Върни се при мен, беше й прошепнал.
Знаеше, че ще я чака. Роуан щеше да я чака, докато Отвъдното не го призовеше.
Някаква безценна, свидна частица от магията й се изтръгна от тялото й и Елин проплака, олюлявайки се на краката си. Само опората на краля не й позволи да се свлече на земята.
Ключалката беше почти завършена; двата застъпващи се кръга на Окото - почти изковани.
Магията й се гърчеше, молеше я да спре. Но Елин не можеше. И нямаше да спре.
- Скоро - увери я кралят.
Като се обърна към него, го видя да се усмихва.
- Обещах да ти предам едно послание - каза тихо той. Образът му постепенно се размиваше, изцеден почти докрай от енергията си. Но той продължаваше да се усмихва. Изглеждаше в покой. - Родителите ти... Толкова се гордеят с теб. Помолиха ме да ти предам, че те обичат безкрайно. - Вече беше почти прозирен, думите му звучаха като шепот на вятъра. - И че си изплатила дълга си, Огнено сърце!
В следващия миг изчезна. Вля и сетната част от себе си в Ключалката. Заличавайки всяка следа от себе си.
Елин не усещаше сълзите по лицето си, когато се свлече на колене. И продължи да отдава магията си, цялото си същество. Името ми е Елин Ашривер Галант...
Сподавен писък се изтръгна от гърлото й с изковаването на последната частица от Ключалката.
Ключалката, вече толкова истинска, колкото собствената й плът.
И последната капка магия бе напуснала тялото на Елин.
Не можеше да помръдне. Да мисли.
Потокът на светлината и живота й бе пресъхнал напълно. Не беше останал нито въглен. Само една капчица вода.
Тя се вкопчи в нея, прегърна я закрилнически.
Дванайсет фигури изникнаха през портала зад нея. Явиха се като духове насред този кръстопът на вечността.
- Завършена е - обяви фигурата с множество лица, приближавайки Ключалката, увиснала във въздуха.
Съществото махна с призрачната си, непрестанно изменяща се ръка и Ключалката се понесе към Елин. И кацна в скута й - златна и лъскава.
- Отвори портата към нашия свят, момиче! - нареди богът с глас, изтъкан от стомана и писъци. - И нека най-сетне се завърнем у дома!
Последното отдаване. Да ги изпрати в тяхното измерение и да затвори портата. Щеше да използва последното късче от съществото си, последната капчица, за да затвори завинаги портата с Ключалката. И да изчезне.
Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...
- Веднага! - заповяда богът с глас като тътен на разбиващи се вълни. - Достатъчно дълго чакахме.
Елин съумя да вдигне глава. Да погледне блещукащите фигури. Същества от друг свят.
Ала сред тях, притисната между телата им, сякаш я държаха в плен...
Елена я гледаше с изцъклени, измъчени очи.
Готова за кралството си Да умре...
Едната фигура щракна с призрачни пръсти на Елин.
- Достатъчно!
Елин вдигна очи към богинята. Познаваше гласа й. Деанна.
После плъзна безмълвно поглед по всички. И намери онази, която бе като блещукаща зора, като сърцето на пламък.
Мала не я погледна. Не поглеждаше и Елена, собствената си дъщеря.
Елин извърна очи от Носителката на огъня. И заяви на всички ТЯХ:
- Искам да ви предложа една уговорка.
Боговете застинаха. Деанна изсъска:
- Уговорка? Осмеляваш се да преговаряш с нас?
- Аз ще я изслушам - обади се фигура с нежен, любящ глас. Нещото в ръката й се затърчи и Елин го принуди да им разкри онова, което желаеха.
Портала към техния свят. Ярката слънчева светлина, обляла тучни зелени хълмове, едва не я ослепи. Боговете се завъртяха към гледката и някои въздъхнаха с въжделение.
Елин каза:
- Искам размяна. Преди да изпълните своя дълг.
Думите й звучаха далечно, изтласкваше ги от гърлото си с мъка.
Боговете наново застинаха. Елин надникна към Елена. И се усмихна топло.
- Заклели сте се да вземете Ераван с вас. Да го унищожите - продължи тя.
Богът с глас като смъртта извърна лице към нея. Сякаш току-що си спомняше, че наистина бяха дали толкова абсурдно обещание.
- Искам размяна - повтори Елин. И успя да посочи с ръката, в която бе затворила цялата вечност. - Душата на Ераван за тази на Елена.
Този път и Мала обърна лице и се втренчи в нея.
Елин промълви в тишината:
- Оставете Ераван на Ерилея. И в замаяна пуснете Елена. Нека душата й продължи да съществува в Отвъдното при близките й.
- Елин - прошепна Елена и по бузите й се търкулнаха сребристи сълзи.
Тя се усмихна на древната кралица.
- Дългът е изплатен.
Елин нарочно бе разпалила онзи дебат сред приятелите си. Накарала ги беше да гласуват не само за да облекчат избора й, но и за да го чуе от тях - да чуе, че могат сами да надвият Ераван, че Ирен Тауърс е способна да го сломи.
За да може тя да сключи тази сделка, без да ги обрече на гибел.
- Не го правете! - примоли се Елена на студените, равнодушни богове. - Не се съгласявайте...
- Оставете я и си вървете! - настоя Елин.
- Елин, моля те! - изхлипа Елена.
Тя й се усмихна.
- Ти ми спечели толкова време. Спаси живота ми. Нека ти се отплатя.
Елена покри лицето си с ръце и заплака.
Боговете се спогледаха. Деанна тръгна към Елена, грациозна като кошута сред гората.
Елин въздъхна и се приведе в дълбок поклон.
Последната саможертва беше само нейна. Нямаше да позволи на боговете да погубят и друг.
Деанна обгърна с длани лицето на Елена.
- Надявах се да се случи така.
Богинята стисна страните й с длани.
Ярка предупредителна светлина изригна от Мала. Деанна продължи да стиска, а очите на Елена се разширяваха все повече и повече.
Докато накрая Елена не избухна. Пръсна се на хиляда лъскави парченца, които се изпариха в полета си към земята.
Писъкът на Елин се задуши в гърлото й, а тялото й не намираше сили да се изправи. Деанна изтупа призрачни ръце и каза:
- Не си правим уговорки с простосмъртни. Вече не. Задръжте си Ераван, щом така желаете.
Сетне богинята мина през арката към собствения си свят.
Елин впери очи в празното пространство, където допреди броени секунди бе стояла Елена.
Вече я нямаше.
Не бе останал дори въглен, който да изпратят в Отвъдното при вречения й.
Нищо.
Късаше се.
Свещената им връзка се обтягаше до скъсване.
Превит надве, Роуан дишаше тежко с ръка на гърдите, докато връзката се разнищваше бавно.
Той я държеше здраво, обвиваше я с магията си, с душата си, сякаш така нямаше да й позволи да отиде на място, където не можеше да я последва.
Отказваше да се примири. За нищо на света нямаше да се примири с подобна участ.
Някъде надалеч Дориан и Каол обсъждаха нещо. Ала думите им не го достигаха. Свещената връзка се прокьсваше.
И той можеше единствено да я държи с всички сили.
Един по един боговете преминаха през свода, водещ към техния свят. Някои й се усмихваха презрително, минавайки покрай нея.
Нямаше да вземат Ераван със себе си.
Нямаше... нямаше да сторят нищо.
Чувстваше гърдите си кухи, сякаш някой бе изтръгнал душата й, но това...
Това...
Елин задращи с нокти по обгърнатата в мъгли земя, която дори не съществуваше. Боговете изчезваха, докато не остана само една фигура.
Колона от светлина и пламък. Огнен проблясък сред мъглите.
Мала се задържа на прага на света си.
Сякаш току-що си спомняше.
Сякаш току-що си спомняше кои са Елена и Бранън и кой е коленичил пред нея. Собствената й плът и кръв. Получателката на силата й. Наследницата й.
- Затвори портата, Носителке на огъня - каза приглушено Мала.
Но не се обърна да си тръгне.
Някъде отдалеч долетя друг женски глас.
Накажи ги някой ден. Всички до един.
Ще ги накажа, беше се заклела пред Калтейн.
Излъгали бяха. Предали бяха Елена и Ерилея, защото самите те се чувстваха предадени.
Зеленият им слънчев свят се ширеше отвъд портата.
Елин се надигна със стон.
Тя не беше жертвено агне. Нямаше да легне на олтара в името на светлото бъдеще.
И още не беше приключила с тях.
Елин срещна огнения взор на Мала.
- Направи го! - процеди тихо богинята.
Елин надзърна отвъд нея към девствения свят, в който от толкова време копнееха да се върнат. И проумя, че Мала знаеше - четеше мислите в главата й.
- Няма ли да ме спреш?
Мала просто протегна ръка към нея.
В дланта й гореше зрънце нажежена до бяло сила. Паднала звезда.
- Вземи я. Последният ми дар за моята потомка. - Елин можеше да се закълне, че Мала се усмихваше. - За онова, което жертва заради Елена. Задето се бори за нея. За всички тях.
Елин направи няколкото крачки към богинята, към силата в отворената й длан.
- Помня - каза едва доловимо Мала и в едничката й дума прозираха радост и болка, и любов. - Помня.
Елин пое зрънцето сила от ръката й.
Семенце, побрало сякаш цялото слънце.
- Когато всичко свърши, затвори портата и си помисли за дома. Магическите символи ще те отведат там.
Елин мигна - единственият израз на недоумението й, на който бе способна. Силата я заизпълва, скрепи прокъсаното в нея, обгърна празнините.
Мала отново протегна ръка и на дланта й се появи образ. На татуировката върху гърба на Елин.
Новата татуировка - разперени криле, сред чиито пера на Древния език бе изписана историята на двама им с Роуан.
Мала щракна с пръсти и от нея се надигнаха символи. Изплуваха измежду руните и перата.
Знаци на Уирда.
Роуан бе скрил Знаци на Уирда в татуировката й.
- Карта към дома - поясни тя, докато образът избледняваше. - Към него.
Някак бе подозирал, че може да се стигне дотук. Беше я помолил да го научи на знаците, за да се застрахова.
Като надникна зад себе си, към арката, водеща до нейния свят, Елин наистина ги... усети. Като че Знаците на Уирда, които бе татуирал тайно върху кожата й, служеха като въже. Въже, теглещо я към дома.
Спасително въже към вечността.
Една последна измама.
В този миг до ушите й достигна друг шепот, късче от спомен, думи, изречени на един покрив в Рифтхолд. Ами ако напреД ни чакат само още болка и отчаяние? И ужасяващ край?
Тогава не е Дошъл краят.
Силата продължаваше да се излива в Елин. Устните й се извиха нагоре.
Това не беше краят. И животът й не беше приключил.
Но техният приключваше.
- За един по-добър свят - каза Мала и мина през арката към своя свят.
По-добър свят.
Свят без богове. Без властелини на съдбата.
Свят на свобода.
Елин доближи портата към света на боговете. Мала вече се носеше като слънчев лъч през грейналата трева.
Господарката на светлината спря - и вдигна ръка за сбогом. Елин се усмихна и сведе глава в поклон.
Боговете, крачещи по далечните хълмове, също спряха. Усмивката на Елин прерасна в мрачна, яростна гримаса.
Но не слезе от лицето й, когато намери света, който търсеше. И бръкна надълбоко в онази всевечна, могъща сила.
Повече никога нямаше да бъде нечия робиня и пионка. Най-вече тяхна.
Боговете закрещяха, побягнаха към нея, но Елин вече отваряше дупка в небето над тях.
Отвор към свят, който бе зървала един-единствен път. Към който неволно бе отворила портал посред нощ в един каменен замък. Далечен зверски вой прониза кошмарната сива пустош.
Портал към истински ад. Широко отворена врата.
Елин затвори с усмивка арката към света на боговете, заглушавайки гневните им, уплашени викове.
Оставаше една последна стъпка към окончателното затваряне на портата.
Елин разпъна длан и огледа Ключалката, която бе изковала. Пусна я да се понесе към сърцето . на мъгливото пространство с безброй врати.
Не се боеше. Без страх отвори и другата си длан и силата се изля от нея.
Сетният дар на Мала. Бунтът й срещу неправдата.
Могъществото на хиляда изригващи слънца заструи от дланта й.
Затвори се. Заключи се. Остани заключена завинаги.
Тя впрегна цялата сила на волята си. Заповяда на портата да се затвори с цялото си същество.
Но последното късче запази за себе си.
Дългът е изплатен.
Карта към дома, карта, запечатана с мастило на езика на всички вселени.
Още и още, и още. Но не всичко.
Нямаше да даде всичко. Не и онази най-съкровена част.
Нея нямаше да отдаде.
Нямаше да им отстъпи последното зрънце.
Никога.
Сноп светлина се вля в Ключалката и тя го пречупи като призма, разпращайки го към всички врати.
Затваряйки, заключвайки завинаги. Порталът, водещ навсякъде, изчезваше бавно.
Нямаше да им позволи да я унищожат. Да й отнемат всичко. Върни се при мен.
Още и още, и още. Последните капки от силата на Мала се изливаха в Ключалката.
Нямаше да им отстъпи победата. Не им принадлежеше - нито победата, нито тя самата.
Отказваше да им се предаде.
Вече крещеше. Ревеше от непримиримост.
Лъч светлина се стрелна към арката зад гърба й. Затваряше и нея.
Но Елин щеше да живее. Тя щеше да живее, а боговете можеха да вървят по дяволите...
По-добър свят. Без богове, без предначертаност.
Свят, който сами щяха да градят.
Яростният й рев отекваше из всички измерения.
Нямаше да я надвият. Нямаше да отнемат най-ценното зрънце от същността й. От душата й.
Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...
Нейното кралство. Нейния дом. Пак щеше да го види.
Краят не беше дошъл.
Арката зад нея се затваряше бавно.
Шансовете й бяха малки, нищожни. Не й бе писано да се измъкне жива оттук - да оцелее толкова време.
Тя долепи ръка до сърцето си.
Само тази сила е важна - беше й казала много отдавна майка й. - КъДето и Да попаДнеш, Елин, колкото и Далеч, тази сила ще те отвеДе у Дома.
Където и да попаднеше.
Колкото и далеч.
Дори отвъд всички познати светове.
Тя сви пръсти в юмрук и го притисна към бушуващото си сърце. Тази сила ще те отвеДе у Дома.
Вратата към Ерилея се затваряше сантиметър по сантиметър.
Скитница из световете. Пътешественица.
И други го бяха правили преди нея. Тя също щеше да открие начин.
Пътят към дома.
Вече не беше Обещаната кралица. Оттук насетне щеше да се нарича Кралицата светобродец.
Нямаше да се предаде така лесно.
Защото не се боеше.
Елин изтръгна последната частица от силата на Мала, достатъчна да опустоши цял свят. И я запрати към Ключалката.
Последната частица. Последното късче.
После скочи през портата.
Елин летеше надолу.
Падаше с шеметна скорост.
Портата на Уирда се затвори зад нея, но тя не си беше у дома.
А когато портата се затвори, всички светове се застъпиха.
И сега тя пропадаше през тях.
Един след друг. Светове от вода, светове от лед, светове от мрак.
Прелиташе през тях по-бързо от падаща звезда, по-бързо от светлината.
Но трябваше да намери дома си...
Светове от светлина, светове от кули, пронизващи небето, светове от тишина.
Бяха толкова много.
Толкова много светове, всички чудновати, всички толкова безценни и съвършени, че дори докато пропадаше през тях, им се дивеше.
Домът й. Пътят към дома...
Разтърси се трескаво за нишката, за спасителното въже в душата си. Запечатано с мастило върху кожата й.
Върни се при мен.
Елин прелиташе с бясна скорост през световете.
Твърде бързо.
Щеше да прелети и твърде бързо през собствения си свят и да го подмине.
Ала не смогваше да забави полета си. Да спре.
Прехвърчаше главоломно от свят в свят, в следващия, и следващия.
Само тази сила е важна, Където и да попаднеш, Елин, колкото и далеч, тази сила ще те отведе у дома.
Елин крещеше. Огнена искра, прелитаща през небето.
Нишката ставаше все по-плътна. Обтягаше се. Сякаш я теглеше.
Но твърде бързо. Трябваше да намали някак скоростта...
Гмурна се в последните останки от жизнената си енергия, издирвайки поне късче сила, с което да забави стремителния си полет.
Пропадна през свят, в който величествен град с невиждано високи лъскави кули бе построен край виещата се снага на голяма река.
Пропадна през свят от дъжд, зеленина и вятър.
И през цялото време крещеше, бореше се с ускорението.
Пропадна през свят от океани, без нито късче суша.
Близо. Домът й беше толкова близо, че почти долавяше познатия аромат на заснежени борове. Ако го подминеше, ако прелетеше през него...
Пропадна през свят от затрупани от снегове планини под искрящо звездно небе. Кацнали на някаква скала, крилат елф и бременна елфа съзерцаваха звездите.
Елфи, но не от нейния свят.
Тя протегна ръка, сякаш можеха да й помогнат, сякаш не беше просто незабележима искрица сила...
Крилатият, приказно красив елф завъртя глава към нея.
И вдигна ръка за поздрав.
Връхлетя я вълна от тъмна сила като нежна лятна нощ.
Не я блъсна, за да я нарани, а да я забави.
Стена, през която прелетя.
Но съумя да намали скоростта й. Силата на крилатия елф я забави достатъчно.
Елин напусна света му, без да издаде и звук.
И тогава ги видя.
Видя заснежените борове, змиевидния гръбнак на планинската верига по протежение на континента й, гъстата плетеница на Оуквалд отдясно и Пустошта отляво. Земя на множество народи, на множество раси.
Видя ги всичките, познати и чужди, във война и в мир, в многолюдни градове и в затънтени селца насред дивото. Толкова много същества. Ерилея.
И Елин се втурна към нея. Вкопчи се в нишката и изрева, придърпвайки се надолу към дома си.
У дома.
У дома.
У дома.
Това не беше краят. С нея не бе свършено.
Напрегна цялата си воля да спре полета си, света наоколо. Портата на Уирда се затръшна с грохотен трясък, затваряйки всички други врати зад себе си.
А Елин се гмурна обратно в собственото си тяло.
Знаците на Уирда вече се сливаха с каменистата земя, докато слънцето изгряваше над Ендовиер.
Роуан стоеше на колене пред Елин, готов всеки миг да издъхне в ръцете му, готов да загине с нея.
Ако краят му не дойдеше сам, той щеше да го предизвика. Отидеше ли си Елин, и той си тръгваше с нея.
И тогава го почувства. Докато слънцето се издигаше над хоризонта, усети прилива на енергия по прокъсаната свещена връзка.
Изблик на топлина и светлина, който спои разкъсаните нишки.
Роуан не смееше да си поеме дъх. Да се надява.
Не посмя дори когато Елин се срути на колене върху земята, където допреди малко бяха личали Знаците на Уирда.
Той мълниеносно се хвърли върху отпуснатото й тяло. Песента на сърцето й отекна в ушите му, в душата му.
Гърдите й се надигаха и спускаха. А очите й се открехваха бавно.
Мирисът на сълзите на Дориан и Каол замести соления въздух на Ендовиер. Елин погледна Роуан и му се усмихна.
Той я притисна към гърдите си и зарида от щастие под изгряващото слънце.
Немощна ръка погали гърба му, татуировката... Като че проследяваше символите, които бе скрил там, воден от отчаяна, невъобразима надежда.
- Върнах се - пророни дрезгаво тя.
Беше й топло, но... и студено в същото време. Чувстваше собственото си тяло някак чуждо.
Надигна се и простена от болката в костите си.
- Какво стана? - попита Дориан, когото Каол придържаше с ръка около кръста.
Елин сви ръцете си в шепи. Върху дланите й грейна малко пламъче.
Нищо повече.
Тя погледна Роуан, после Каол, а накрая й Дориан. Лицата им бяха толкова изпити под утринната светлина.
- Няма я - процеди тихо Елин. - Силата ми. - Завъртя ръце и пламъчето се плъзна по тях. - Останало е само едно въгленче.
Никой не проговори.
Но тя се усмихна. Усмихна се, задето вече не усещаше онзи кладенец в себе си, онова бушуващо море от огън. Оставаше й само огнената дарба - завидна, да, но не и необикновена.
Само тя - от цялата сила, която Мала й бе дарила от благодарност за Елена.
Но...
Елин посегна още по-навътре в себе си, към онова място в душата си.
Сложи ръка на гърдите си. И долови туптенето на сърцето си.
Елфическото си сърце. Цената.
Беше се отдала изцяло. Беше отдала живота си.
Човешкия си живот. Простосмъртието си. И то бе изгоряло, беше се превърнало в пепел, разпиляна между световете.
Вече не можеше да си върне човешкия облик. Оставаше й само това тяло.
Каза им го. И им разказа какво се е случило.
А като приключи, все още в прегръдките на Роуан, тя пак протегна ръка, колкото да се увери.
Навярно и това беше прощален дар от Мала. Да запази това късче от нея, което сега изникна в дланта й - капчицата вода.
Дарбата на майка й.
Онази частица, която Елин бе пазила докрай, с която не бе искала да се разделя, докато не се отдадеше до последно на Ключалката, на портата.
Тя протегна другата си ръка и мъничкото пламъче лумна в дланта й.
Обикновена дарба. Вече не беше Носителката на огъня.
Но все пак Елин.
Килиан го събуди с внимателно сритване преди съмване.
Едион се протегна със стон върху нара си в тържествената зала, все още потънала в сумрак. Още безброй други войници спяха наоколо и дълбокото им дишане изпълваше помещението.
Той примижа към малкия фенер, който Килиан държеше над него.
- Време е - обяви Килиан с уморени, зачервени очи.
Всички бяха преживявали и по-добри дни. Бяха се чувствали по-добре.
Но поне бяха живи. Седмица след самоотвержената атака на Тринайсетте и отстъплението на Морат още бяха живи. Жертвайки животите си, вещиците им бяха спечелили цял ден почивка. Един ден, след който моратските сили отново се нароиха пред стените на Оринт.
Едион се наметна през раменете с дебелото палто, което използваше за одеяло, и изтръпна от пулсиращата болка в лявата си ръка. Рана, получена заради секунда невнимание към щита му, когато някакъв валгски войник се бе възползвал да го пореже с меча си.
Но поне не куцаше. И раната от валгския принц беше заздравяла.
Той преметна щита си през същото рамо, закачи портупея с меча на кръста си и тръгна през лабиринта от спящи, изтощени тела. Едно кимване към Килиан беше достатъчно воинът да закрачи към градските стени.
Напускайки тържествената зала, Едион зави наляво към северната кула.
Коридорите бяха пусти и студени. Сякаш се намираше в гробница, а не в замък.
Като се изкачи до стаята почти на върха на кулата, почука тихо на дървената врата и тя веднага се отвори и затвори. Лизандра се измъкна в коридора, за да не събуди Еванджелин.
На мъждукащата светлина от свещта на Едион сенките, изплували по лицето на хамелеонката след цяла седмица сражения от изгрев до залез, изглеждаха още потъмни, по-дълбоки.
- Готова ли си? - попита я приглушено и се обърна да тръгне надолу по стълбището.
Беше се превърнало в традиция да я изпраща до стаята й вечер и да я взима сутрин. Единствените приятни моменти през дългите, кошмарни дни. Понякога Еванджелин ги придружаваше и им разказваше за работата си като вестоносец на Дароу. В други случаи двамата едва-едва крачеха сами по коридорите.
Този път Лизандра мълчеше и грациозната й походка ставаше все по-тромава и по-тромава с всяко следващо стъпало надолу.
- Закуска? - предложи Едион, като наближиха дъното на стълбището.
Тя кимна. Яйцата и осолените меса вече бяха заменени с овесена каша и горещ бульон. Преди две вечери, след края на битката, Лизандра излетя от замъка в облика на уивърн и час по-късно се върна с по един елен във всеки от двата си ноктести крака.
Ценното месо обаче свърши прекалено бързо.
Като стигнаха дъното на стълбището, Едион понечи да свърне към трапезарията, но тя го спря с ръка на рамото. Той се обърна към нея в сумрака.
Тя просто го прегърна през кръста и зарови красивото си, уморено лице в гърдите му. Така се отпусна в обятията му, че Едион остави свещта на близкия перваз и я прегърна силно.
Лизандра се отпусна още повече върху гърдите му. Сякаш вече не можеше да понесе тежестта на умората.
Едион опря брадичка върху главата й и затвори очи, вдишвайки вечно променящия й се мирис.
Сърцето й препускаше до неговото и той плъзна ръка надолу по гръбнака й, описвайки протяжни, успокоителни движения.
Не спяха заедно. И бездруго нямаше къде. Но Лизандра бе започнала да търси обятията му вечерта, след като Тринайсетте дадоха живота си за тях. Спряла го беше на същото това място и просто го прегръща няколко дълги минути. Докато болката и отчаянието в душата й не стихнаха достатъчно, за да продължат нагоре по стълбището.
Сега се отлепи от него, но без да се откъсва напълно от прегръдката му.
- Готов ли си?
- Стрелите са на привършване - обяви Петра Синьокръвна на Манон в синкавосивата светлина преди зазоряване. Двете вървяха през импровизираното леговище на уивърните на върха на една от кулите в замъка. - Не е зле днес да оставим някое от по-неопитните сестринства да попълни запасите ни.
- Така да бъде - отговори Манон, оглеждайки непознатите уивърни, съжителстващи с Абраксос.
Уивърнът й вече беше буден. Стоеше сам в студа, отправил поглед към бойното поле отвъд градските стени. Към опожареното парче земя, което дори снегът не успяваше да скрие напълно.
Тя самата го беше гледала часове наред. Едва понасяше да прелита над него по време на безкрайните битки всеки ден.
Усещаше гърдите и тялото си изпразнени.
Единствено целеустремеността и ежедневните занимания й пречеха да се свие в някой ъгъл и повече никога да не изпълзи оттам.
Трябваше да продължи напред. Нямаше друг избор.
Иначе просто щеше да загине.
Не я беше грижа, че околните го знаеха. Ансел от Брайърклиф я намери в тържествената зала миналата вечер. Седна на пейката до нея и виненочервените й очи веднага отчетоха, че чинията й си стои пълна.
- Съжалявам - пророни Ансел.
Манон просто продължи да се взира в недокоснатата си чиния.
Младата кралица плъзна поглед из залата, обгърната от мрачна атмосфера.
- Загубих повечето от войниците си - сподели с пребледняло луничаво лице. - Преди вие да пристигнете. Морат ги изкла.
Манон едва събра сили да обърне лице към Ансел. Да срещне изтезания й поглед. Мигна веднъж - единственият отговор, който съумя да свика.
Ансел взе парчето хляб от чинията й, отчупи си късче и го изяде.
- Можем да си поделим Пустошта. Стига да премахнеш проклятието.
Някои от вещиците на дългата маса се напрегнаха осезаемо, макар и да не вдигнаха погледи към тях.
Ансел продължи:
- Ще призная някогашните граници на Вещерското кралство и територията си остават ваши. - Кралицата стана, взимайки хляба на Манон със себе си. - Просто предложение, в случай че ни се отдаде такава възможност.
После се върна с горда крачка при групата си оцелели войници.
Манон не я изпрати с поглед, но думите на кралицата, предложението й се запечатиха в съзнанието й.
Да споделят земята, да си върнат някогашната територия, но не цялата Пустош...
ОтвеДи нароДа ни у Дома, Манон!
Прощалната молба на Астерин още ехтеше в ушите й.
- Днес и ти би могла да не излизаш на бойното поле - предложи й Петра Синьокръвна, опряла ръка в хълбока на уивърна си. - Остани да помогнеш на нуждаещите се. И да си починеш.
Манон впи очи в нея.
Въпреки смъртта на двете матрони и Искра, въпреки че от майката на Петра нямаше и следа, Железни зъби някак успяваха да се организират. Да държат Манон, Петра и крочанките на нокти.
Всеки ден все по-малко и по-малко войници си тръгваха от бойното поле.
- Никой друг не си почива - рече студено Манон.
- Но всички останали поне подремват - настоя Петра. Когато Манон задържа гневно погледа й, вещицата додаде, без да мигне: - Да не мислиш, че не съм виждала как будуваш нощем?
- Нямам потребност от почивка.
- Умората може да е по-смъртоносна от всяко оръжие. Почини си днес, а от утре пак ще се биеш с нас.
Манон оголи зъби.
- Доколкото знам, не ти командваш тук.
Петра дори не сведе глава.
- Хубаво, бий се, щом така искаш. Но не забравяй, че много съдби зависят от теб, и ако загинеш заради изтощението си, народът ти също ще пострада.
Мъдър съвет. Логичен.
Ала Манон отправи поглед към бойното поле, към морето от мрак, което тъкмо започваше да се избистря под просветляващото небе. След около час костените барабани щяха пак да задумкат и кошмарната шумотевица на войната щеше да започне на нов глас.
Не можеше да спре. И нямаше.
- Няма да си почивам.
Манон тръгна към крочанките да открие Бронуен. Тя поне нямаше да има толкова налудничави хрумвания. Макар че Тление несъмнено щеше да заеме страната на Петра.
Петра въздъхна и звукът сякаш одращи гръбнака на Манон.
- Тогава ще се видим на бойното поле.
До обяд тътенът и бумтежите на войната звучаха като далечно жужене в ушите на Еванджелин. Независимо от мразовития вятър, под дебелите пластове дрехи по гърба й се стичаше пот, докато за пореден път търчеше нагоре по стълбището на парапета с послание в ръка. Дароу и другите възрастни господари стояха по обичайните си места от последните две седмици: покрай стените на замъка, откъдето следяха битката отвъд града.
Посланието, което бе поучила от една крочанка, кацнала за толкова кратко, че краката й едва докоснаха каменния под, идваше от Бронуен.
Еванджелин вече знаеше що за рядкост е вещици от Железни зъби или крочанки да докладват пред човеци. А фактът, че крочанката я беше намерила лично, че знаеше коя е... я изпълваше повече с гордост, отколкото със страх. Ето защо Еванджелин препускаше още по-бързо нагоре по стъпалата, откъдето хукна по камъните към лорд Дароу.
Лорд Дароу, който я чакаше в компанията на Муртауг, протегна ръка към нея още преди тя да спре.
- Внимавай - предупреди я Муртауг. - Ледът е опасно хлъзгав.
Еванджелин кимна, макар че нямаше никакво намерение да взима съвета му присърце. Нищо че вчера съумя да се прекатури надолу по стълбището, за щастие, без свидетели. Най-вече се благодареше, че Лизандра не беше разбрала. Ако видеше синините на крака и ръката й, щеше да я заключи в кулата.
Лорд Дароу прочете съобщението и извърна свъсен поглед към града.
- Бронуен докладва, че са видели моратски войници да влачат обсадна кула към западната стена. Ще ни достигне до час-два.
Еванджелин надзърна отвъд хаоса по градските стени, където Едион, Рен и Гибелният легион се сражаваха храбро, отвъд кървавото меле в небесата, където вещици се биеха с вещици, а Лизандра летеше в облика си на уивърн.
Масивна черна фигура наистина се носеше бавно към тях.
Стомахът й се преобърна.
- Това... това от онези вещерски кули ли е?
- Обсадната кула е друго нещо - обясни с обичайната си сприхавост Дароу. - Слава на боговете!
- Също толкова смъртоносна е - обади се Муртауг. - Просто по друг начин. - Старецът стрелна свъсено Дароу. - Тръгвам натам.
Еванджелин примигна недоумяващо. Никой - нито един от възрастните лордове не бе излизал досега на фронта.
- Да ги предупредиш ли? - попита предпазливо Дароу.
Муртауг потупа дръжката на меча си.
- Едион и Рен бранят прекалено голяма територия. Килиан също, ако още си въобразяваш, че той ги предвожда. - Дароу се скова, но Муртауг дори не сведе брадичка. - Ще се заема със западната стена. И обсадната кула. - Той намигна на Еванджелин. -Няма как всички да сме неустрашими вестоносци, нали така?
Тя се позасмя насила, но сърцето й се скова от ужас.
- А аз да... да предупредя ли Едион, че ще бъдете там?
- Ще му кажа лично - рече Муртауг и разроши косата й. - Внимавай на леда. -Повтори.
Дароу не понечи да го спре. А старецът изглеждаше толкова бавен и крехък. И все пак вървеше с гордо вдигната глава и изправен гръб.
Ако Еванджелин можеше да си избере дядо, несъмнено щеше да е той.
Дароу го изпрати с напрегнат поглед.
- Изкуфял дъртак! - каза с искрена тревога в очите и пак се обърна към битката пред стените.
Вече не беше човек.
Дъхът бучеше в ушите й - в завинаги изострените й уши на безсмъртна - с всяка стъпка към военния лагер. Роуан вървеше до нея, преметнал ръка през кръста й.
Не я пускаше нито за миг. Нито за миг, откакто се бе върнала.
Откакто беше минала през безчет други светове.
Още ги виждаше. Макар и вече да крачеше мълчаливо под дърветата, докато нощният мрак отстъпваше бавно пред сивкавата светлина на зората, още виждаше пред очите си всеки от световете, през които бе прелетяла.
Може би никога нямаше да ги забрави. Може би единствено тя на този и всички останали светове знаеше какво има отвъд невидимите стени, които ги разделяха. Колко живот процъфтяваше навсякъде около тях. Колко любов и омраза, и борба.
Толкова много светове. Повече, отколкото можеше да си представи. Дали завинаги щяха да я преследват в сънищата й? Дали мимолетният поглед в тях, невъзможността да ги опознае истински, нямаше да я изтезава до края на дните й?
Клоните на Оуквалдския лес се преплитаха като кости над главите им. Като железни решетки на затвор.
Затвор, какъвто можеше да се окаже собственото й тяло, този свят.
Тя се отърси от мисълта. Беше оцеляла - а трябваше да е мъртва. Само простосмъртната част от нея бе загинала. Беше се стопила.
Началото на лагера вече се мяркаше в далечината. Елин сведе очи към ръцете си. Студ - усещаше лек студ.
Променила се беше по всеки възможен начин.
Като наближиха рукините, Дориан попита:
- Какво ще им кажеш?
Първите думи от началото на похода им дотук.
- Истината - отвърна тя.
Струваше й се, че няма какво друго да им предложи след случилото се.
- Съжалявам за баща ти - добави.
Хладовитият вятър отметна кичурите коса от челото на Дориан.
- Аз също - каза той и сложи ръка върху дръжката на Дамарис.
Каол вървеше безмълвно до него и от време на време надникваше към краля. Щеше да брани Дориан до последно. И както винаги досега.
Подминаха първите руки, които ги проследиха с взор, и намериха Лоркан, Фенрис, Гавриел и Елида край началото на палатковия лагер.
Каол и Дориан обявиха тихо, че ще отидат да извикат другите главнокомандващи, и се отцепиха.
Елин остана все така близо до Роуан, докато крачеха към двора си. Фенрис я измери от глава до пети. Явно изучаваше новия й мирис, защото ноздрите му бяха широко отворени. След секунда пристъпи към нея с ужасено изражение. Гавриел просто пребледня.
- Направила си го, нали?! - възкликна Елида.
Но вместо Елин й отговори Лоркан, осезаемо напрегнат от промяната в нея.
- Ти... ти не си човек.
Роуан изръмжа предупредително. Елин просто се взря в тях - в приятелите си, дали толкова много и избрали да я последват чак дотук. Още ги грозеше страшна участ.
Ераван оставаше заплаха за тях. Армията му също.
А вече нямаше Носителка на огъня, нямаше Ключове на Уирда, нямаше благоразположени богове.
- Заминаха ли си? - попита едва доловимо Елида.
Елин кимна. По-късно щеше да им обяснява. На всички.
Богоубийца. Такава беше вече. Богоубийца. Ала не съжаляваше. Ни най-малко.
Елида се извърна към Лоркан.
- Чувстваш ли се... различно?
Заради липсата на боговете, които ги бяха направлявали.
Лоркан вдигна поглед към короните на дърветата, сякаш можеше да прочете отговора в преплетените им клони. Сякаш издирваше Хелас там.
- Не - призна накрая.
- Какво значи да ги няма? - поде някак вглъбено Гавриел. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха златистата му коса. - Значи ли, че тронът на ада е празен?
- Прекалено рано е за философски размисли - обади се Фенрис и хвърли на Елин половинчата безрадостна усмивка.
В думите му се четеше укор - не заради избора й, а задето не го беше извикала. Въпреки това опита да разведри атмосферата.
И той беше обречен - прекрасната му вълча усмивка навярно се радваше на сетните си дни.
Сигурно на всички им оставаха броени дни. Заради нея.
Роуан разчете тази мисъл в очите й, по лицето й. И я стисна по-здраво през кръста.
- Хайде да намерим другите!
Застанал в една от най-хубавите военни шатри на хагана, Дориан протегна ръце към огъня, разпален с магията му, и потръпна.
- Срещата можеше да мине и по-добре.
Каол, седнал от другата страна на огъня с Ирен в скута си, въртеше с пръсти крайчеца на плитката й.
- Така е.
Ирен свъси вежди.
- Не знам как просто не си е тръгнала и не ги е зарязала да гният. Аз така щях да направя.
- Никога не подценявай силата на чувството за вина, когато говорим за Елин Галантиус - въздъхна Дориан.
Огънят потрепери.
- Затворила е Портата на Уирда - намръщи се Ирен. - Трябвало е да са й благодарни.
- О, несъмнено са й благодарни - каза Каол, също свъсил вежди. - Но да не забравяме, че Елин е обещала едно, а е сторила точно обратното.
Дориан не знаеше как да възприеме избора на Елин. Нито факта, че им беше споделила за уговорената размяна - Ераван за Елена. И как боговете я бяха предали.
А тя ги беше унищожила заради предателството им.
- Съвсем типично - опита да прояви чувство за хумор Дориан.
Ала една част от него сякаш беше останала на онова място с безброй врати.
Вероятно защото бе отдал една част от себе си.
Магията, която едва вчера бе чувствал бездънна, сега имаше съвсем осезаемо, съвсем твърдо дъно. Могъща дарба, да, но не му се вярваше вече да успее да разруши стъклен дворец или вражеска крепост с нея.
Още не можеше да прецени дали да си отдъхне.
Но поне му беше останала повече сила, отколкото на Елин. Отколкото на нея й беше дарила Мала. Елин бе изгорила своята собствена до последния въглен. Сега разполагаше единствено с остатъка от онова, което богинята й бе дала, за да затвори портата - да накаже боговете, предали и двете им.
От мисълта още му прилошаваше. А от тази, че Елин бе решила да го изхвърли от онова несъществуващо място, му идеше да стисне силно зъби. Не заради избора й, а защото баща му...
Но щеше да разсъждава за баща си по-късно. Или никога.
За безименния си баща, който му се бе притекъл на помощ накрая.
Каол не го разпитваше, не настояваше да узнае истината. И Дориан беше убеден, че почувстваше ли се готов да говори за случилото се, приятелят му щеше да го изслуша.
- Елин не е убила Ераван - каза Каол. - Но поне вече не може да доведе братята си в нашия свят. Или да ни погуби с ключовете. Тези въпроси са решени. Тя... вие Двамата го постигнахте.
Край с нашийниците. Край с хранилищата им в подземията на мрачни крепости.
Ирен прокара пръсти през кестенявата коса на Каол и Дориан се помъчи да потисне болката, която прониза гърдите му. Болката от огромната любов помежду им.
Не мразеше Каол заради щастието му. Но нещо остро като че го разрязваше всеки път, като ги видеше заедно. Всеки път, когато зърнеше лечителките от Tope, му се приискваше Сорша да ги бе намерила.
- Значи светът е спасен само отчасти - каза Ирен. - По-добре от нищо.
Дориан се усмихна. Вече обичаше съпругата на приятеля си. Може би и той самият щеше да се ожени за нея, ако му се беше отдала възможност.
Независимо че мислите му още се носеха на север - към златооката вещица, която бродеше със смъртта до себе си, но без страх в сърцето си. Дали и тя си мислеше за него? Дали се чудеше какво му се е случило в Морат?
- С Елин имаме още магия - уточни Дориан. - Не като преди, но ни е останала още. Не сме съвсем безпомощни.
- Но достатъчно ли е да се изправите срещу Ераван? - попита Каол с предпазливи бронзови очи. Знаеше отговора. - И срещу Майев?
- Ще се наложи да открием начин - каза Дориан. И се помоли да успеят.
Само дето вече нямаше богове, на които да се моли.
Елида наблюдаваше скришом Елин, докато се миеха в кралската шатра. Но не изпускаше от око и неустоимо топлата вода, която им бяха донесли.
И която щеше да остане топла дълго време благодарение на жената във ваната до нейната.
Сякаш като бунт срещу неприятната среща, която проведоха с хаганските наследници след неочакваното завръщане на Елин.
Неочаквано и триумфално. Но само в някои отношения.
Беше се преборила с едната заплаха. Другата обаче оставаше.
Елин умееше да прикрива емоциите си, но дори и тя носеше своите издайнически белези. Съвършената й неподвижност, хищническият ъгъл на главата й. Тази сутрин Елида бе видяла първото. Съвършената й неподвижност, докато я разпитваха, критикуваха, укоряваха.
Не беше виждала кралицата си толкова мълчалива от деня, в който бе избягала от Майев.
Ала не заради причинената болка държеше главата си сведена, а от чувство на вина. От страх. От срам.
Потопена до раменете във високите вани, Елида беше тази, която бе предложила да се изкъпят в тях. За да даде на принц Роуан възможност да полети нашир и надлъж, укротявайки нервите си. За да може и Елин да се поотпусне мъничко.
И бездруго още от сутринта й се искаше да се изкъпе. Макар и да си представяше друг човек в съседната вана.
Лоркан дори не подозираше. Просто я целуна по слепоочието, преди да излезе сутринта, за да помогне на Фенрис и Гавриел с подготовката на армията за потегляне на север.
Елин миеше дългата си коса, стелеща се по водата над тялото й. На светлината от мангалите татуировките по гърба й сякаш течаха като жива черна река.
- Значи ти е останала магия? - попита неловко Елида.
Елин плъзна тюркоазени очи към нея.
- Топла ли е водата ти?
Елида изсумтя и прокара пръсти по повърхността й.
- Да.
- Питаш колко точно ми е останала, така ли?
- Позволено ли ми е?
- Не ви излъгах на срещата - рече със същия глух глас Елин. Поела бе достолепно всички крясъци на принцеса Хасар, всички неодобрителни гримаси на принц Сартак. -Останала е... - Тя разпери ръце във въздуха и постави дланите си една над друга, на около две педи разстояние. - Ето тук беше дъното й преди. - Каза, шавайки с пръстите на долната ръка. После я заиздига във въздуха и я спря на пет сантиметра от горната си ръка. - Сега е тук.
- Изпробвала си я?
- Усещам дъното. - Въпреки всичко, което бе постигнала, тюркоазените й очи изглеждаха угнетени. И тъмнееха. - Никога преди не съм го усещала. Винаги трябваше да го търся. - Елин потопи във водата покрития си с пяна скалп и изплакна мехурчетата и маслата. - Не е особено впечатляващо, нали?
- Никога не ме е било грижа дали имаш магия, или не...
- Защо? Всички други само това гледаха.
Безцеремонен въпрос. Да, още в детството им мнозина се чудеха що за сила притежава Елин. Колко могъща ще става с годините.
- Магията ти не те определя - отвърна простичко Елида.
- Така ли смяташ? - Елин отпусна глава върху ръба на ваната. - Аз харесвах магията си. Обичах я.
- А ще ти липсва ли да бъдеш човек?
Елида знаеше, че си позволява прекалено много, но въпросът се търкулна от устата
Елин я стрелна косо.
- Питам се дали дълбоко в себе си още не съм човек, пък било то и без човешко тяло. Елида се замисли.
- Май само ти можеш да отговориш на нещо подобно.
Елин изхъмка и пак потопи главата си.
Като се показа, Елида я попита:
- Страх ли те е? Да се изправиш срещу Ераван?
Елин прегърна коленете си и татуировката на гърба й се изви. Остана притихнала дълго време.
- Страхувам се, че няма да стигнем до Оринт навреме - каза накрая. - Ако Ераван благоволи да довлече миризливото си туловище дотам, ще му мисля тогава.
- А Майев? Ако и тя пристигне с Ераван?
Елида знаеше отговора. Щяха да загинат. Всички.
Но трябваше да има някакъв начин да надвият и двамата. Анийт вече не можеше да й го покаже. Явно беше настъпил моментът да се научи да разчита само на себе си. Нищо че ситуацията далеч не беше подходяща за това...
- Толкова много въпроси имаш, господарке на Перант.
Елида се изчерви и затърка ръцете си със сапуна.
- Извинявай.
- Разбираш ли вече защо не ти предложих кръвната клетва?
- Елфите те предизвикват постоянно.
- Да, но ми харесва да не си обвързана с клетва за мен. - Тя въздъхна едва доловимо. -Не очаквах събитията да се развият така.
- Как?
- Да оцелея след изковаването на Ключалката. След затварянето на портата. Да ми се наложи да... управлявам кралството. Да живея. Май попадам на непознати територии.
Елида се замисли. Сетне свали златния пръстен от ръката си. Този на Силба - не на Мала.
- Вземи го - каза и й го подаде между двете вани с пръсти, от които капеше пяна.
Елин примигна недоумяващо.
- Защо?
- Защото от нас двете е по-вероятно ти да се озовеш лице в лице с Ераван или Майев.
Елин не се пресегна към пръстена.
- Предпочитам ти да го задържиш.
- А аз предпочитам ти да го вземеш - настоя Елида, впила поглед в очите на кралицата. После я попита приглушено: - Нима не даде достатъчно, Елин? Защо не позволиш на някого от нас да ти помогне?
Елин надзърна към пръстена.
- Провалих се. Осъзнаваш, че се провалих, нали?
- Върна ключовете в портата. Това не е провал. И дори да не беше успяла, пак щях да ти дам пръстена.
- Ти трябва да оцелееш в тази война. Дължа го на майка ти.
Гърдите на Елида се стегнаха болезнено.
- Дължиш на майка ми да живееш. Елин. - Тя се приведе към нея и тикна пръстена в лицето й. - Вземи го. Ако не заради мен, то заради нея.
Елин пак погледна пръстена. И този път го пое.
Елида потисна въздишката си, когато кралицата го сложи на ръката си.
- Благодаря ти! - пророни Елин.
Елида тъкмо се канеше да й отговори, когато платнените крила на входа се разтвориха и в шатрата влетя мразовит въздух. Заедно с Борте.
- И не ме поканихте? - попита с драматично възмущение рукинката.
Елин се усмихна.
- Допусках, че рукините смятат ваните за глезотия.
- Не виждаш ли колко педантично поддържат косата си мъжете? Според теб това не загатва ли за мания по чистотата?
Борте прекоси кралската шатра и седна на стола до ваната на кралицата. Обстоятелството, че и двете с Елида бяха голи, като че ли не я смущаваше.
Елида едва се сдържа да не се покрие. Ваните бяха достатъчно високи, че двете с Елин да не се виждат една друга. Но Борте седеше над тях...
- Ето какво мисля аз - обяви рукинката, отмятайки през рамо едната си плитка.
Елин се поусмихна.
- Хасар е сприхава, защото й е студено. Сартак е свикнал с тези условия и не му пречи. Кашин се опитва да гледа положително на нещата, защото е прекалено добър, но всички са поне малко разтревожени, че вървим към стохилядна армия, навярно с подкрепления на път, и че Ераван не е вън от играта. Нито пък Майев. Затова са ядосани. Харесват те, но са ти ядосани.
- Досетих се - отвърна Елин, - когато Хасар ме нарече „глупава крава“.
Елида с усилие се бе възпряла да не се нахвърли на принцесата. И ако съдеше по ръмженето на елфите, дори по това на Лоркан, свещени богове... те също бяха на ръба.
Елин обаче просто бе килнала глава към принцесата, усмихвайки се. Както се усмихваше и сега.
Борте махна небрежно с ръка.
- За Хасар всички са глупави крави. В добро обкръжение си. - Усмивката на Елин се разшири. - Но не идвам да говорим за това. Трябва да обсъдим нас двете.
- Любимата ми тема - изкиска се Елин.
Борте се ухили.
- Жива си. Оцеля. Всички очаквахме да умреш. - Тя показа нагледно, начертавайки линия с пръст през шията си, и Елида настръхна. - Сартак вероятно ще ме прати да предвождам някой от фланговете в битката, но това съм го правила. И то добре. - Тя се ухили още по-широко. - Искам да предвождам твоя фланг.
- Аз нямам фланг.
- С кого ще влезеш в боя?
- Още не съм разсъждавала върху това - вирна вежда Елин. - Все пак не очаквах да оцелея дотук.
- Е, когато го измислиш, очаквай да ме видиш в небето над теб. Не ми се занимава със скучна битка.
Само свирепа рукинка като нея беше в състояние да нарече войната срещу стохилядна армия „скучна“.
Ала преди Елин да отвърне, преди Елида да попита Борте дали руните са готови да се бият срещу уивърни, младата рукинка изхвърча от шатрата.
Елида погледна към Елин. Лицето на кралицата беше мрачно.
Елин кимна към входа на шатрата.
- Вали сняг.
- От дни наред вали.
Елин преглътна шумно.
- Това е северен сняг.
Бурята връхлетя лагера с такава ярост, че Несрин и Сартак наредиха на руните да се покрият за цяло денонощие.
Несрин имаше чувството, че прекосявайки границата на Терасен преди няколко дни, бяха навлезли официално в сърцето на същинската зима.
- Продължаваме на север - обясни Кашин, разположен пред огъня в просторната шатра на Хасар.
- Все едно имаме избор - тросна му се Хасар, отпивайки глътка греяно вино. - Щом сме стигнали дотук, ще е глупаво да не продължим до Оринт.
Несрин, седнала на някакъв нисък диван заедно със Сартак, още се двоумеше каква работа има на тези съвещания. Как бе възможно да стои в една шатра с кралски особи, рамо да рамо с наследника на хаганата.
Императрица. Думата сякаш надвисваше над главата й с всяка глътка въздух, с всяко движение.
- Народът ни и преди се е изправял пред подобни предизвикателства - изтъкна Сартак. - Ще посрещнем и тази трудност.
През последните седмици Сартак будуваше до малките часове на нощта, зачетен в докладите и военните дневници, посветени на хаганатски воини и главнокомандващи от предходните поколения. Носеха цял сандък от хаганата - именно с тази цел. Принцът вече беше чел повечето. Но не пречеше да опресни паметта си.
И тя беше съгласна с него, ако това увеличаваше шансовете им за победа над стохилядната вражеска армия.
- Изобщо няма да ги достигнем, ако бурята не утихне - каза Хасар и надникна смръщено към спуснатите крила на входа на шатрата си. - Върна ли се в Антика, повече няма да я напусна.
- Нима не обичаш приключенията, сестро? - усмихна се леко Кашин.
- Не и в замръзнал пъкъл като този - измърмори Хасар.
Несрин се подсмихна и Сартак преметна ръка през раменете й. Небрежно, безгрижно докосване.
- Продължаваме напред - каза принцът. - Чак до стените на Оринт. Заклехме се да го сторим, а ние не отстъпваме от обещанията си.
Несрин можеше да се влюби в него и единствено заради тези негови думи. Тя се притисна с безмълвна благодарност към топлото му тяло.
- Тогава да се молим - отвърна Кашин - тази буря да не ни забави толкова, че от Оринт да не остане нищо за спасяване.
Разчистили бяха една малка стая до тържествената зала за преклонението.
Мъждукащата светлина на шепата свещи танцуваше по древните камъни около масата, върху която го бяха разположили.
Лизандра стоеше до вратата, вперила взор в покритото с чаршаф тяло в дъното на стаята.
Рен беше коленичил пред него със сведена глава. Стоеше така от часове. Още откакто по залез се разчу, че Муртауг е загинал.
Посечен от валгски войници, докато се борел да потуши нашествието им през градските стени, когато обсадната кула ги достигнала.
Цяла свита опечалени войници бе пренесла тялото на Муртауг до каменната стая.
Лизандра чу вика на Рен дори от небето, докато с вещиците се прибираха към замъка, след като Морат за поредна вечер бе дал сигнал за край на нападението. Видя отвисоко как младият лорд хуква по парапета на крепостната стена към тялото, което войниците носеха по улиците на града.
Едион го настигна за броени секунди. Подкрепяше го, докато ридаеше неутешимо, и бе успял да го доведе до стаята въпреки новите рани по собственото си тяло.
А после беше останал до Рен по време на дългото му бдение, сложил ръка на рамото му.
Лизандра пристигна с Еванджелин. Подържа я в обятията си да поплаче и остана до входа, когато покрусеното момиче отиде да целуне студеното чело на Муртауг -едничката видима част от тялото му. Другата бе покрита с чаршаф заради зверствата на Валгите.
Тъкмо извеждаше повереницата си от стаята, когато Дароу и останалите господари се появиха.
Лизандра дори не го погледна - нито него, нито прииждащите лордове, недръзнали да постъпят като Муртауг. С героичната си смърт бе съумял да окуражи мъжете по крепостната стена. Беше им вдъхнал сили да повалят обсадната кула. Скъпоструваща победа.
Лизандра помогна на Еванджелин да се изкъпе, занесе й топла храна и я сложи в леглото, преди да се върне в стаята за преклонението.
Където Едион още стоеше до Рен, сложил ръка върху рамото на коленичилия лорд.
Ето защо Лизандра не помръдна от вратата. Нейното собствено бдение, траещо, докато силата й се възобновяваше, докато пресните й рани зарастваха сантиметър по сантиметър.
Едион прошушна нещо на Рен и свали ръка от рамото му. Навярно първите му думи от часове насам.
Той я погледна и примигна уморено. Съкрушено. Празно. Понесъл на плещите си бреме, от чиято тежест сърцето й се късаше.
Дори не крачеше с обичайната си горда походка на воин, а влачеше изнурено крака.
Тя го последва до коридора, надниквайки през рамо към Рен, все така коленичил със сведена глава.
Обграден от потресаваща тишина.
Лизандра повървя с Едион до трапезарията. Едва ли щеше да е останала много храна
по това време, но тя щеше да намери. За тях двамата. еше да излезе на лов, ако се наложеше.
Отвори уста да го каже на Едион.
Ала в тази минута по лицето му се търкулнаха сълзи, прорязвайки слоевете засъхнала кръв и кал.
Тя го спря в коридора.
Без да срещне погледа й, той избърса сълзите от едната си буза. После и от другата.
- Трябваше да съм на западната стена - каза с пресеклив глас.
Лизандра знаеше, че не може да го утеши с думи. Затова избърса новопоявилите се сълзи - сълзи, които би проронил само в този сумрачен коридор, след като всички други си бяха легнали.
Той отново отказа да срещне погледа й и тя обви лицето му с длани, вдигайки главата му.
За част от секундата, за цяла вечност приковаха очи един в друг.
Лизандра не можеше да понесе тъгата, отчаянието по лицето му. Не можеше да ги преживее.
Затова се надигна на пръсти и го целуна по устните.
Лека като перце целувка, обещание за живот под сянката на смъртта.
Като се отдръпна, лицето на Едион беше все така сломено.
Затова го целуна наново. И прошепна до устните му:
- Той беше добър човек. Храбър, доблестен мъж. Също като теб. - Целуна го трети път. - И когато тази война приключи, какъвто и да е краят й, аз ще бъда тук, до теб. В този живот... или в следващия, Едион.
Той затвори очи, сякаш вдишваше думите й. Гърдите му наистина се надигнаха, а широките му рамене потрепериха.
Сетне отвори очите си и в тях гореше чист тюркоазен пламък, подклаждан от скръб и гняв, и бунт срещу смъртта, която ги обкръжаваше.
Едион я хвана през кръста с една ръка, а другата зарови в косите й. Отметна главата й назад и впи устни в нейните.
Целувката му я прогори чак до вечно изменящите й се кости и тя го прегърна силно през врата.
Сама с него в тъмния, притихнал коридор, докато смъртта ги дебнеше на бойното поле отвън, Лизандра се отдаде на огнената целувка, на Едион, неспособна да сдържи стона си, когато езикът му докосна нейния.
Звукът сякаш отприщи всичко в него и той я завъртя, опирайки гърба й в стената. Тя се изви към него, отчаяна да докосне тялото му с всяка част от своето. Той изръмжа в устата й и ръката му върху хълбока й се плъзна надолу по бедрото й, повдигайки го около кръста му. А после се притисна към нея, точно към мястото, където го желаеше най-много.
Едион изтръгна устните си от нейните и се зае да изучава с тях шията й, челюстта й, ухото й. Тя прошепна името му, обхождайки с ръце широкия му гръб, чиито мускули се напрягаха и гърчеха под допира й.
Още. Още. Още.
Трябваше й още от този живот, от този огън, за да прогони всички сенки.
Още от него.
Лизандра плъзна ръце към гърдите му и вкопчи пръсти в предницата на жакета му, жадна за топлата кожа отдолу. Едион само гризна нежно ухото й, прокара зъби по долната й челюст и превзе устата й с още една алчна целувка, която я накара да простене наново.
Нечии стъпки отекнаха по коридора. Някой се покашля дискретно и Едион застина.
Явно бяха доста шумни...
Но Едион не помръдна, въпреки че Лизандра свали крака си от кръста му.
Стражът ги подмина, забил очи в пода.
Подмина ги бързо.
Едион не го изпусна от погледа си, докато не се скри зад ъгъла. Проследи го с очи на върховен хищник, открил най-накрая плячката си.
Не, не плячка. Не и с него.
Партньор. Вречен.
Щом стражът се отдалечи достатъчно, несъмнено хукнал да разправя на всеки срещнат какво е прекъснал, Едион пак се
приведе да я целуне, но Лизандра го спря с нежна ръка на устата.
- Утре - промълви тя.
Той изръмжа - макар и без нотка на раздразнение.
- Утре - повтори тя, целуна го по бузата и отстъпи от обятията му. - Преживей утрешния ден, бий се за живота си и ще... продължим.
Дишането му беше насечено, погледът му - напрегнат.
- От съжаление ли го направи? - попита я с прекършен, измъчен глас.
Тя погали загрубялата му от наболата брада буза и притисна устни към неговите. Позволи си да го вкуси отново.
- Направих го, защото ми опротивя всичко от цялата тази смърт. И имах нужда от теб.
Едион издаде нисък, изпълнен с болка звук и Лизандра го целуна за последно. Дори прокара език по затворените му устни. Той ги отвори за нея и в следващия миг двамата пак се оплетоха един в друг с ненаситни зъби и езици, и ръце... докосвайки, вкусвайки.
Ала Лизандра пак се изтръгна, също толкова задъхана като него.
- Утре, Едион - пророни.
- В арсенала ни са останали стрели за още три дни, може би четири, ако стрелците пестят запасите ни - разясняваше със скръстени ръце лорд Дароу, загледан в отчета.
Манон нямаше нищо против стареца - една част от нея дори се възхищаваше на железния му самоконтрол. Но военните съвещания всяка вечер започваха да й дотягат.
Главно защото с всеки следващ път новините ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
На миналото съвещание бяха с един човек повече. Лорд Муртауг.
Днес само внукът му седеше на стола си с почервенели от плач очи. Като жив призрак.
- Как са хранителните запаси? - попита Едион от другата страна на масата.
Генералът принц също не беше в особено завидна форма. Всъщност това важеше за всички тях. Всяко лице в стаята носеше еднакво отчаяно, съкрушено изражение.
- Имаме храна за поне един месец - отговори Дароу. - Но това ще е без значение, ако няма кой да отбранява стените.
Капитан Ролф доближи масата.
- Припасите за огнените копия са на привършване. Ще е късмет, ако ни стигнат за утре.
- В такъв случай ще пестим и тях - обади се Манон. - Ще ги използваме само за по-висшите Валги, прехвърлили стената.
Ролф кимна. Още един мъж, на когото се възхищаваше напук на себе си - макар че напереното му поведение понякога я дразнеше.
С огромно усилие се възпираше да не надзърне към затворените врати на стаята. Където Астерин и Сорел щяха да я чакат на пост.
На тяхно място сега стояха Петра и Бронуен. Не като новите й Втора и Трета, а просто като представители на клановете си.
- Да кажем, че стрелите ни стигнат за четири дни - каза смръщено Ансел от Брайърклиф. - А огнените копия издържат три дни, и то при икономична употреба. Какво ни остава след това?
- Катапултите са използваеми - предложи среброкосата представителка на елфите.
- Но те са далекобойни оръдия - вметна принц Галан, който имаше очите на Едион и Елин. - Не са за близки сражения.
- Тогава ни остават мечовете - програчи Едион. - И куражът.
Манон обаче знаеше, че и второто е на привършване.
- Ние можем да отблъскваме Железни зъби - каза тя. - Но няма как в същото време да ви помагаме по стените.
Дни наред удържаха несекващ поток от вещици.
- И какво, дойде ли краят? - попита Ансел. - До четири-пет дни вдигаме ръце пред Морат, така ли?
- Ще се бием до последно - изръмжа Едион. - До последна кръв.
Дори лорд Дароу не възрази. С това съвещанието приключи и всички се разотидоха.
Нямаше друго за обсъждане. До няколко дни щяха да се превърнат в щедро угощение за гарваните.
Бурята възпря армията им напълно.
През първата сутрин бушува толкова свирепо, че Роуан не виждаше на няколко метра пред себе си. На руките им бе забранено да летят и изпращаха само най-калените разузнавачи напред - и то по земя.
Армията бездействаше на осемдесет километра отвъд границите на Терасен. Едва на седмица път от Оринт.
Ако Елин разполагаше с цялата си сила...
Но вече я нямаше, напомни си Роуан, седнал на ниския диван в шатрата им заедно със своята вречена, съпруга и кралица.
Силата й вече беше... Той можеше само да гадае. Навярно колкото от времето, прекарано от тях в Мъглив рид. Когато още я потискаше несъзнателно. Не толкова малко, колкото при пристигането й, но не и толкова много, колкото в деня, когато огради цял Доранел с огъня си.
Определено не беше достатъчно, за да надвие Ераван. И Майев.
Това обаче не го интересуваше. Не му пукаше дали притежава унищожителната сила на слънцето, или само тлеещ въглен.
Никога не го бе интересувало.
Един порив на вятъра разтърси шатрата им.
- Винаги ли е толкова страшно? - попита Фенрис, оглеждайки треперещите стени.
- Да - отвърнаха Елида и Елин вкупом и си размениха усмивки.
Тази върху лицето на Елин беше същинско чудо.
Но усмивката на Елида посърна, когато каза:
- Бурята може да продължи дни наред. Може да ни затрупа с цял метър сняг.
Лоркан, изправен до един от мангалите, изсумтя:
- Дори след като виелицата стихне, ще трябва да се борим с това. Войниците ще губят пръсти на краката и ръцете си от студа и влагата.
Усмивката на Елин изчезна напълно.
- Ще топя сняг колкото мога.
Докато не се докараше до ръба на изтощението. Но ако обединеше сили с тези на Роуан, неговата магия можеше и да съумее да разчисти път на войската. Да топли войниците.
- Въпреки това армията ни ще пристигне изтерзана пред стените на Оринт - потри умислено челюстта си Гавриел.
Колко пъти вече Роуан го бе забелязвал да гледа на север, към града, където сега воюваше синът му. Несъмнено се питаше дали Едион е още жив.
- Те са професионални бойци - каза сухо Фенрис. - Ще се справят.
- Обиколният маршрут само ще ги умори излишно - изтъкна Лоркан.
- По последни сведения - намеси се Роуан - Перант е обсаден от Морат. - Елида изтръпна. - Рисковано е да минаваме твърде близо. Възможно е да си навлечем сражение, което само ще забави пристигането ни в Оринт и ще отслаби армията ни.
- Проучих картите десетки пъти. - Гавриел надникна свъсено към разгърнатите върху работната маса карти. - Няма друг път към Оринт. Не и такъв, който не би ни отвел опасно близо до Перант.
- Може да имаме късмет - поде Фенрис - и бурята да е ударила целия Север. Да е замразила част от моратските сили.
Роуан се съмняваше да ги споходи подобен шанс. Нещо му подсказваше, че целият им късмет се беше изчерпал с оцеляването на жената до него.
Елин плъзна уморен, мрачен поглед към него. Той дори не можеше да си представи какво е чувството да се отдадеш докрай. Да отдадеш човешката си част, магията си. Знаеше, че първото от двете е причината за терзанието в очите й. Онова, което я правеше някак чужда в собственото й тяло.
Миналата нощ той бе отделил време да я запознае наново с определени части от това тяло. Както и с неговото. Дълго, дълго време. Докато изтерзаното изражение не напусна очите й, докато не се загърчи от удоволствие под него, пламтейки, когато проникваше в нея. Той не спря сълзите си, макар и да се превръщаха в пара още преди да покапят върху кожата й. Сълзи се стичаха и по нейното лице, докато го прегръщаше плътно, бляскави като сребро на светлината от огъня й.
Тази сутрин обаче, когато я събуди с целувки по челюстта и шията, угнетеният поглед се беше завърнал. И не напусна очите й.
Първо бе загубила белезите си. А сега и тялото на простосмъртен човек.
Достатъчно. Беше дала достатъчно. Но той знаеше, че възнамерява да даде още.
Една разузнавачка от рукините извика кралицата от входа на шатрата и Елин й даде безмълвна команда да влезе. Тя обаче само подаде глава с изцъклени очи. Качулката, веждите и миглите й бяха покрити със сняг.
- Ваше Величество! Ваши Величества! - коригира се, съзирайки Роуан. Той не си направи труда да й обяснява, че беше просто Негово Височество и завинаги щеше да си остане така. - Трябва да дойдете. - Разузнавачката дишаше толкова тежко, че дъхът й образуваше облаци в мразовития въздух, промъкващ се между крилата на шатрата. -Всички.
Отне им минути да нахлузят топлите си дрехи и оръжия, за да се подготвят за снега и студения вятър.
После тръгнаха след рукинката покрай затрупаните от сняг палатки. Дори дърветата не бяха успели да ги предпазят от навяванията.
Щом стигнаха до края на лагера, момичето им показа нещо сред ослепителната фъртуна.
- Погледнете!
Елин залитна до него. Роуан я хвана, за да не падне.
Но тя не падаше, а се накланяше напред - мъчеше се да побегне.
И той видя какво бе онова, което беше привлякло вниманието й. Кой изникна измежду дърветата.
С бялата си козина почти се сливаше със снега. И щеше да е напълно незабележим, ако не беше пламъкът, мъждукащ между величествените му рога.
Господаря на Севера.
А покрай копитата му, навсякъде около него... Малките хора.
С натежали от сняг мигли, Елин издаде тихичък звук, когато най-близкото същество сви пръсти в приканващ жест. Сякаш казваше: „Последвайте ни!“.
Всички останали се взираха смълчано в гордия, изящен елен, дошъл да ги приветства.
Да отведе кралицата на Терасен у дома.
Но когато вятърът зашепна, песента му не беше онази, която Роуан неизменно чуваше.
Не. Този път всички чуха гласа му.
Гибел застига Оринт, Наследнице на Бранън. Побързай!
Тръпка, която нямаше нищо общо със студа, пробяга по гръбнака на Роуан.
- Бурята - рече Елин и снегът като че погълна думата.
Побързай! Ние ще ти покажем пряк, таен път.
Елин застина. И отвърна на гласа, древен като околните дървета, стар като камъните, разпръснати сред тях:
- Вече ми помагате толкова пъти.
И ти даде много, Наследнице на Бранън! Ние тачим паметта му и знаем, че би сторил същото, ако можеше. Оуквалд никога не ще забрави нито Бранън, нито неговата наследница.
Елин се изправи и се озърна из гората, превзета от снежни вихрушки.
Дриада. Тази дума търсеше Роуан. Дриада. Горски дух.
- Каква е цената? - попита с по-уверен глас Елин.
- Наистина ли искаш да знаеш? - измърмори Фенрис.
Роуан му изръмжа.
Но Елин чакаше притихнала отговора на дриадата. Гласа на Оуквалд, на Малките хора и другите твари, които от незапомнени времена го бранеха.
По-добър свят - каза накрая дриадата. - Дори за нас.
Армията се впусна в трескави приготовления за незабавния поход на север.
Елин обаче завлече Роуан в шатрата им. При купчината книги, които Каол и Ирен бяха донесли от Южния континент.
И заобхожда с показалец заглавията, издирвайки едно определено.
- Какво вършиш? - попита я вреченият й.
Вместо да му отвърне, тя изхъмка, открила търсената книга. Запрелиства я, внимавайки да не разкъса вехтите страници.
- Може и да съм глупава крава - прошушна, като завъртя книгата към него, - но си имам своите козове.
Очите на Роуан затанцуваха. Включваш ме в новия си план, така ли, принцесо?
Елин се подсмихна. Не искам да се чувстваш пренебрегнат. Той килна глава.
- Тогава да побързаме.
Заслушана в шумотевицата на приготвящия се лагер отвъд шатрата, тя кимна. И започна.
Задъхан, със замръзваща пот и кръв по кожата си, Едион се облегна на порутената градска стена и загледа как врагът се оттегля към лагера си за нощта.
Жестока шега, безмилостно мъчение беше отбоят на Морат всеки ден по залез. Сякаш проявяваше цивилизованост, сякаш съществата, обсебили войниците долу, се нуждаеха от светлина.
Ала Едион знаеше защо Ераван им е заповядал да правят така. Да ги изтощават ден след ден, да прекършват лека-полека духа им, вместо да им позволят да паднат в яростна, славна битка.
Ераван не ламтеше единствено за триумф и завоевания; желаеше да коленичат пред него. Да го умоляват да сложи край на войната, да възседне трона им.
Едион стисна зъби и закуцука надолу по парапета, докато денят гаснеше бързо и температурите спадаха.
Пет дни.
Боеприпасите, които бяха очаквали да се изчерпат до три-четири дни, им бяха стигнали до днес. Дотук.
Напред по стената една мисенианка изпрати струя огън по Валгите, които още се мъчеха да се изкачат по вдигнатата обсадна стълба. Пламъкът с лекота покоси демоните.
Ролф стоеше до жената с огненото копие. Лицето му беше също толкова окървавено и потно, колкото това на Едион.
Ръка в черна броня се вкопчи в назъбения парапет по пътя на Едион, търсейки опора.
Без да поглежда, той замахна с древния си щит. Стреснат вик и заглъхващ писък бяха единственото необходимо потвърждение, че изостаналият войник е полетял към земята.
Ролф се усмихна мрачно, когато Едион спря до него с броня, натежала като цяла камара камъни. В небето крочанки и Железни зъби прелитаха бавно над крепостните стени с провиснали през метлите червени пелерини и вял, спорадичен бумтеж на уивърнски криле. Едион не откъсна очи от тях, докато не видя уивърна без ездачка, който чакаше всеки ден, всяка вечер.
Виждайки го на свой ред, Лизандра предприе рязък вираж и се заспуска към стената.
Толкова много жертви. Все повече и повече с всеки следващ ден. Погубените съдби тегнеха безпощадно върху плещите му. А се усещаше напълно безсилен.
- Стрелците са вън от играта - обяви Едион на Ролф вместо поздрав, докато Лизандра летеше към тях с облени в нейна и чужда кръв криле и гърди. - Стрелите им свършиха.
Ролф посочи с брадичка към мисенианката, която още обстрелваше враговете с огненото си копие.
Лизандра кацна, преобрази се веднага щом докосна пода и мълниеносно се пъхна под ръката на Едион. Поздравиха се само с нежна, припряна целувка. Едничкото нещо, заради което си струваше да дочаква всяка вечер.
Понякога, след като превържеха раните им и хапнеха, успяваше да получи и повече от целувка. Често дори не си правеха труда да се измият, преди да открият някоя уединена ниша. Тогава на света оставаха само тя, абсолютното й съвършенство и спотаените звуци, които издаваше, когато Едион плъзваше език по шията й и изследваше бавно с ръце всеки сантиметър от тялото й. Оставяше я тя да определя темпото, да му показва, да му казва докъде иска да стигне. Но не и до крайното единение, още не.
То беше нещото, заради което имаше смисъл да оцеляват всеки ден - безгласният обет помежду им.
Лизандра миришеше на валгска кръв, но Едион я целуна отново по слепоочието, преди да върне поглед към Ролф. Господаря на пиратите се усмихна горчиво.
И той съзнаваше, че това навярно бяха последните им дни. Часове.
Мисенианката пак насочи огненото си копие и от валгските войници останаха разтопени кости и дрипи, полетели надолу в мрака.
- И с тях е свършено - каза тихо Ролф.
На Едион му отне секунда да проумее, че не говори за последните вражески войници за вечерта.
Мисенианката сложи огненото копие на каменния под с тежък металически звук.
- Огнените копия бяха дотук - обяви Ролф.
Над Оринт се стелеше мрак, толкова гъст, че задушаваше дори огньовете на замъка.
Еванджелин стоеше с Дароу на парапета и наблюдаваше как войниците се прибират мудно от крепостните стени или от небето.
Забумтяха костени барабани.
Като сърдечен ритъм, сякаш вражеската армия на полето бе един гигантски, разбуждащ се звяр, готов да ги погълне наведнъж.
През повечето дни биеха от изгрев до залез, почти заглушавани от глъчката на боя. Но това, че проехтяваха наново със залеза... Стомахът й се преобърна.
- Утре - пророни лорд Слоан от мястото си до Дароу. - Или вдругиден. Всичко ще приключи.
Не с победа. Еванджелин го знаеше вече.
Дароу не отвърна, а лорд Слоан го потупа по рамото, преди да се прибере в замъка.
- Какво ще стане накрая? - Еванджелин се осмели да попита Дароу.
Старецът вторачи очи отвъд града, към бойното поле, потънало в кошмарен мрак.
- Можем или да се предадем - каза й с дрезгав глас - и Ераван да ни превърне в свои роби, или да се бием до смърт.
Прями, болезнено откровени думи. Но именно това й харесваше у него - че не захаросваше истината.
- Кой решава как ще постъпим?
Сивите му очи обходиха лицето й.
- Тази отговорност се пада на нас, терасенските господари.
Еванджелин кимна. Равнината започна да се осейва с лагерни огньове, чиито пламъци като че танцуваха в ритъма на бойните барабани.
- Ти какво би избрала? - попита я предпазливо Дароу.
Тя се замисли. За пръв път й задаваха толкова сериозен въпрос.
- Много ми се искаше да поживея в Каравер - сподели Еванджелин. Знаеше, че той не признава територията, но това не беше от значение сега. - Муртауг ми показа земята: реките и планините, горите и хълмовете. - В гърдите й запулсира болка. - Видях градината край къщата и много ми се искаше да я зърна напролет. - Гърлото й се стегна. - Много ми се искаше да живея там. Терасен да стане новият ми дом.
Дароу замълча и Еванджелин опря ръка в каменния парапет, отправяйки взор на запад, сякаш погледът й можеше да стигне чак до Алсбрук и малкото парче земя в неговата сянка. Чак до Каравер.
- Винаги така съм възприемала Терасен - продължи умислено тя. - Веднага щом Елин освободи Лизандра и ни предложи да се присъединим към двора й, Терасен се превърна в мой дом. Място, където... където хората, които някога ни нараняваха, нямат право да живеят. Където всеки, независимо от това кой е, откъде идва и каква позиция заема, може да съществува в мир. Където можем да си отглеждаме градина през пролетта и да плуваме в реката през лятото. Никога не съм имала подобно нещо. Истински дом. И много ми се щеше Каравер... Терасен да е новият ми дом. - Тя прехапа долната си устна. - Затова бих избрала да се бием докрай. За моя дом, макар и отскоро. Избирам да се бием.
Дароу не отговори нищо толкова дълго, че тя вдигна поглед към него.
За пръв път виждаше очите му толкова натъжени, като че бремето на всичките му години най-сетне се стоварваше върху тях.
След миг старецът каза:
- Ела с мен.
Влязоха в топлия замък и той я поведе по лъкатушещите коридори чак до тържествената зала, където тъкмо пренасяха скромната вечеря. Една от последните им.
Никой не отмести поглед от чинията си, докато Еванджелин и Дароу минаваха между дългите маси, претрупани с изтощени, ранени войници.
Дароу също не ги поглеждаше, запътил се към опашката с хора, чакащи храната си. Към Едион и Лизандра, които заемаха реда си прегърнати. Така, както трябваше да е от самото начало - двамата да бъдат заедно.
Усетил появата на Дароу, Едион се обърна към него. Генералът изглеждаше съсипан.
Значи беше приел мисълта - че утрешният ден или този след него щеше да е последният им. Лизандра й се усмихна леко и Еванджелин осъзна, че тя също си го мисли. И щеше да опита да я измъкне от замъка, преди да е настъпил краят.
Само че Еванджелин нямаше да го допусне.
Дароу извади меча от ножницата на хълбока си и го подаде на Едион.
В залата се възцари мълчание. Това беше мечът на Едион. Мечът на Оринт.
Древната костена глава на ефеса му лъщеше на меката светлина.
- Терасен е твоят дом.
Изпитото лице на Едион остана безучастно.
- Мой дом е, откакто стъпих в него за пръв път.
- Знам - каза Дароу, приковал очи в меча. - И си го бранил повече, отколкото може да се очаква дори от чистокръвен потомък. Отколкото може да се желае от когото и да било. Браниш го безропотно, безстрашно и служиш доблестно на кралството си. - Той пак тикна меча към него. - Прости на един горделив старец, който се мъчеше да стори същото.
Едион свали ръка от рамото на Лизандра и пое меча.
- Службата на това кралство е най-голямата чест в живота ми.
- Знам - повтори Дароу и надникна към Еванджелин, преди да вдигне поглед към Лизандра. - Един мъдър човек наскоро ми каза, че Терасен е не просто място, а идеал.
Дом за всички бездомни, за всички, копнеещи за късче земя, където да ги приветстват с отворени обятия. - Той кимна на Лизандра. - Официално припознавам Каравер и прилежащите му земи, както и теб за негова господарка.
Пръстите на Лизандра намериха тези на Еванджелин и ги стиснаха здраво.
- Заради непоклатимата ти храброст в лицето на врага пред портите ни, заради всичките ти усилия да отбраняваш града и кралството ни, Каравер ти принадлежи за вечни времена. - Очите му прескочиха между двама им с Едион. - Потомците ви ще го наследят, и техните потомци след това.
- Еванджелин е моя наследница - заяви през стегнато гърло Лизандра, отпускайки топла ръка върху рамото й.
Дароу се усмихна едва доловимо.
- Знам. Но бих искал да кажа още нещо, защото тази нощ може да се окаже последна за нас. - Той килна глава към Еванджелин. - Така и не създадох свое поколение, нито осинових деца. За мен ще е чест да нарека толкова мъдра и смела млада дама като теб своя наследница.
Спусна се пълна тишина. Еванджелин примигна веднъж - втори път.
Дароу поде отново сред смаяното мълчание:
- Искам да се изправя пред враговете си със знанието, че сърцето на земите ми, на това кралство ще продължи да бие в гърдите на Еванджелин. Както и че въпреки черните сенки, надвиснали над него, Терасен завинаги ще живее в някого, който разбира истинската му същност без уроци и обяснения. Който олицетворява най-добрите му качества. - Той махна към Лизандра. - Стига ти да си съгласна.
Дароу да я превърне в своя повереница и да й даде благородническа титла. Еванджелин стисна ръката на стареца. Той стисна нейната в отговор.
- Аз... - Лизандра примигна и сведе блеснал поглед към нея. - Струва ми се, че решението не е мое.
Еванджелин се усмихна на Дароу.
- Много бих се радвала.
Костените барабани биха цяла нощ.
Манон не знаеше какви нови ужасни неща ще ги връхлетят със зората.
Седнала до Абраксос в кулата на уивърните, съзерцаваше заедно с него безкрайното черно море.
Всичко щеше да приключи скоро. Отчаяната надежда на Елин Галантиус гаснеше.
Щеше ли някой да се измъкне жив, след като проникнеха през градските стени? И къде биха се скрили оцелелите? Плъзнеше ли сянката на Ераван в Терасен, дали изобщо можеше да бъде спряна?
Дориан - единствено Дориан можеше да го спре. Ако беше намерил ключовете. И ако беше оцелял.
Но можеше да е мъртъв. Да марширува към тях с черен нашийник около врата си.
Манон отпусна глава върху топлото, масивно тяло на Абраксос.
Нямаше да успее да отведе народа си у дома. В Пустошта.
Утре - в злите си, стари кости знаеше, че градът щеше да падне утре... Не им бяха останали никакви оръжия, освен мечовете и бойния дух. Ала и те нямаше да издържат дълго срещу непобедимата сила пред крепостните стени.
Абраксос протегна крило, за да я защити от вятъра.
- Много ми се искаше да видя Пустошта - промълви Манон. - Поне веднъж.
Абраксос изпуфтя и я побутна нежно с глава. Тя го погали по муцуната.
И напук на мрака, дебнещ от бойното поле, успя да си представи тучните зелени хълмове, спускащи се към бурното сиво море. Бляскавия град на брега му и небето, изпълнено с вещици на метли и уивърни. Чуваше смеха на младите вещици по улиците, а вятърът разнасяше отдавна забравената музика на народа й. Необятна, открита шир, обгърната в живописна зеленина.
- Много ми се искаше да я видя - пророни отново.
Над бойното поле валеше кръв.
Кръв и стрели, толкова многобройни, че когато уцелваха тялото й, крилете й, Лизандра вече почти не ги усещаше.
Морат пазеше припасите си за днешната битка.
Още със зората ги подложиха на толкова масиран обстрел, че полетът беше смъртоносно изпитание. Дори не искаше да знае колко крочанки бяха загинали въпреки смелите опити на отцепническия отряд Железни зъби да ги прикрива с телата на уивърните си.
Все пак повечето смогнаха да излетят - право към яростната атака на легиона на Железни зъби.
На земята Морат ги нападна с невиждано досега настървение. Като черно море, което се разбиваше в градските стени, преливайки над тях от време на време.
Обсадните стълби се извисяваха по-бързо, отколкото съумяваха да ги съборят, а когато слънцето надникна над хоризонта, към тях вече пълзяха и обсадни кули.
Лизандра връхлетя една вещица от Железни зъби - от Черноклюните, ако съдеше по кожената лента през челото й - и я изтръгна от седлото, преди да разкъса гърлото на уивърна й.
Един враг. Един-единствен от страховитото множество в небесата.
И тя се устреми надолу, набелязала нова мишена.
Сетне и друга. И друга. Но нямаше да е достатъчно.
И докато през изминалите седмици легионът на Железни зъби просто воюваше срещу тях в небето, днес ги тласкаше назад. Обратно към Оринт.
И нито Лизандра, нито крочанките и отцепничките от вражеския легион успяваха да ги отблъснат.
Загиваха толкова много вещици.
А под тях, по градските стени загиваха войници от множество кралства.
Това беше последната битка... последните часове на отчаяния им съюз.
Дъхът дращеше гърлото на Манон, остра болка пронизваше ръката, с която размахваше меча.
Отново и отново се прегрупираха и атакуваха легиона на Железни зъби.
Отново и отново смогваха да ги изтласкат назад. Обратно към Оринт. Към стените.
Крочанският фронт отслабваше. Дори вещиците от Железни зъби, които се биеха на тяхна страна, вече изнемогваха.
Как бе възможно след толкова сражения пак да се стигне дотук? Тринайсетте бяха жертвали живота си; Манон чувстваше гърдите си толкова празни, чуваше шумотевицата на боя като далечен тътен отвъд гробовната тишина в главата си. А ето докъде ги беше довело всичко.
Ако набезите на врага продължаха, Морат щеше да възтържествува до свечеряване. Ако не променяха плана си за отпор, нямаше да им остане нищичко до зори. А сломената й душа не можеше да се примири с подобен изход. И беснееше срещу него.
Трябваше да се оттеглят към крепостните стени. Да се прегрупират и да използват Оринт и планините зад него. Колкото повече се задържаха в открито небе, толкова по-смъртоносна ставаше битката.
Манон откопча рога от колана си и го наду два пъти.
Крочанки и Железни зъби се завъртяха към нея с опулени от смайване очи. Манон наново наду рога.
Отстъпление - виеше той. - Отстъпление към града.
Западната порта, към града се разтресе.
Гигантските железни плочи с изящни древни релефи вече бяха разкривени и оплискани с кръв.
Над града и планината проехтя грохотен трясък и Едион се осмели да откъсне поглед от Валга, с когото се биеше задъхано на парапета над портата, за да види резултата от последния удар на тарана.
Войници изпълваха пътеката към портата и градските улици отвъд нея. Поне колкото можеха да отделят от воюващите по крепостните стени.
Скоро. Съвсем скоро западната порта щеше да поддаде. След хиляди години най-накрая щеше да рухне.
Мечът на Оринт се плъзгаше в окървавената му ръка. Древният му щит също бе облян в черна кръв.
Хората вече търсеха убежище в замъка. Смелчаците, останали в града през цялото това време с отчаяната надежда, че може да оцелеят. Вече дори те бягаха с деца в обятията си към сетния бастион срещу моратските орди.
Но колко ли щяха да удържат и неговите стени? Часове навярно.
След сигнала за отбой на Манон крочанки и Железни зъби вече кацаха по стената край все още здравата южна порта. Едни се включваха в тамошната битка, други оставаха в небето да отблъскват вражеския отряд, тръгнал по петите им.
Западната порта пак се разтресе, хлътвайки навътре. Дървото, металът и веригите, с които я бяха укрепили, поддаваха опасно.
Едион долови врага, нападащ откъм незащитената му лява страна, и вдигна безумно натежалия си щит. Но един уивърн без ездачка пресече пътя на войника и го разкъса надве, запращайки останките му отвъд парапета.
Проблесна ярка светлина и Лизандра взе от земята дрехите, меча и щита на накакъв посечен воин от Тихите асасини.
- Кажи ми къде в града да пратя Манон и вещиците - рече задъхано.
По протежение на ръката й зееше кървава рана, но тя като че ли не я усещаше.
Едион понечи да свика у себе си онази хладнокръвна, пресметлива нагласа, която го бе водила през множество други битки на ръба на погрома.
Този път обаче погромът беше сигурен. Чакаше ги жестока, кървава касапница.
- Едион!
Името му прозвуча като трескава молба.
Един валгски войник ги атакува изневиделица и Едион го разпори от пъпа до носа само със замах на меча си. Лизандра дори не мигна от черната кръв, оплискала лицето й.
Западната порта хлътна още повече. Железният й обков скърцаше пронизително, изтръгвайки се от дървото.
Трябваше да върви - да слезе долу и да поведе битката пред портата.
Там щеше да даде последната жертва. Да посрещне края си, защитавайки мястото, което обичаше най-много на света. Поне това можеше да стори, след като толкова воини загинаха заради него, заради решенията му. Самият той да загине за Терасен.
Смърт, достойна за песен. Свършек, достоен да бъде разказван край лагерния огън.
Ако в новия мрачен свят на Ераван изобщо щяха да горят огньове.
Моратският легион на Железни зъби се сблъска с въстаналите си родственици. Изтощените крочанки накацаха по каменния парапет и се впуснаха да пият жадно вода, да преглеждат раните си една на друга. Птьтка въздух преди последния напън.
Валгските войници продължаваха да преливат като смъртоносна вълна над парапетите.
Ето защо Едион се приведе да целуне за сбогом жената, която можеше да му бъде съпруга, вречена.
- Обичам те!
Горчива тъга изпълни красивото й лице.
- И аз теб! - Тя махна към западната порта, към войниците, очакващи краха й. - До последна кръв?
Едион разпери щита си и завъртя Меча на Оринт в ръката си, раздвижвайки схванатите си пръсти.
- Ще те намеря пак - врече й се. - В идния живот.
Лизандра кимна.
- Във всеки живот от тук нататък.
Двамата се обърнаха заедно към стълбището, което щеше да ги отведе надолу към портата. Към широката прегръдка на смъртта.
Боен рог прониза въздуха, ехтежа на битката, света.
Едион застина.
Извърна се по посоката, от която бе долетял воят. Юг. Отвъд моратското гъмжило. Отвъд черното море, чак при планинските подножия, граничещи с Тералиската равнина.
Бойният рев на рога пак прокънтя.
- Това не е моратски рог - помълви Лизандра.
В този миг се появиха. Откъм планинските подножия. Редица воини в златисти брони - и пехотинци, и кавалерия. Задаваха се още и още, като безкрайна ивица, обточила очертанията на най-близкия хълм.
Над тях величествени птици с брони и ездачи изпълваха небето чак до хоризонта. Руки.
А докато отекваше и последният вой на бойния рог, пред всички тях с вдигнат меч, в чиято дръжка като малко слънце тлееше червен рубин...
Пред всички тях, яхнала Господаря на Севера, изникна Елин.
Господаря на Севера и Малките хора ги бяха превели през най-древните и потънали в забвение пътеки на Оуквалд, на Перантската планина. В стремглав, непоколебим поход, в постоянна надпревара с гибелта, армията бе изминала последните километри на север.
Почти не спираха за почивка. И оставиха целия ненужен багаж.
Рукинските разузнавачи не смееха да летят напред, за да не ги забележи Морат. За да не осуетят преимуществото, което им носеше изненадващата поява.
Шестдневен поход начело . на могъща армия, която тя предвождаше.
И ето че негостоприемният терен започна да се изравнява. Рекичките замръзваха, за да ги пропуснат до отсрещния бряг. Дърветата задържаха с короните си неспирния сняг.
Последната нощ не спряха за отмора. А когато зората пукна, Господаря на Севера коленичи пред Елин и й предложи гърба си.
Нямаха седло за него, а и не че имаше потребност от такова. Елин знаеше, че всеки ездач, когото той приемеше на гърба си, никога нямаше да се строполи на земята.
Някои от войниците падаха на колене, когато минаваше с гордия елен покрай тях. Дори Каол и Дориан сведоха глави в поклон.
Роуан, яхнал даргански кон с огнени очи, само кимна. Като че открай време очакваше да я види там, начело на армия, препускаща към Оринт.
Елин носеше бойната си корона и бронята, която бе събрала в Аниел. Фенрис и Лоркан се бяха погрижили за въоръжението й.
Ирен, Елида и лечителните щяха да останат най-отзад, докато не се окажеше безопасно руките да ги пренесат зад стените на Оринт. Дориан и Каол щяха да поведат планинците от Белия зъб в десния фланг, а хаганските наследници щяха да предвождат левия. Сартак и Несрин щяха да излетят с руките. Елин, Роуан, Фенрис, Лоркан и Гавриел щяха да останат начело на централната част на армията.
Като наближиха планинските подножия пред Оринт, след които щяха да стъпят на Тералиската равнина, откъдето щяха за пръв път да зърнат обсадения град, войската се разпръсна.
Страховита, пулсираща тишина обзе Елин.
Приказният бял град, сияел някога между реката, равнината и планините...
Сега тънеше в пушилка, хаос и ужас. Тюркоазените води на Флорин чернееха от валгска кръв.
Гигантските размери, кошмарният тътен на армията, струпана край каменните стени, в небето над тях...
Елин не бе предполагала, че Морат може да събере толкова многобройна войска. На нейния фон Оринт изглеждаше като малък, крехък скъпоценен камък.
- Почти са разбили западната порта - обяви Фенрис, видял разрухата с елфическото си зрение.
Хаганската армия се разгръщаше около тях по протежение на подножието. Подобно на гребена на вълна, готова да се разбие във врага. Но дори дарганските воини се колебаеха пред чудовищното множество между тях и града, а конете им тъпчеха нервно земята.
Роуан оглеждаше врага с мрачно, но все така неустрашимо лице.
Толкова много войници. И цял легион Железни зъби над тях.
- Крочанките се бият по крепостните стени - каза Гавриел.
Елин също виждаше червените им пелерини.
Манон Черноклюна не бе нарушила клетвата си.
И Елин нямаше да наруши своята.
Тя сведе поглед към ръката си, скрита под ръкавицата на бронята й. Към мястото, където някога бе имало белег.
Кълна се, че колкото и Далеч Да стигна, колкото и Да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда.
Нямаше време за речи. Да обединява войниците зад себе си. Бяха готови. Тя също.
- Надуй рога! - нареди на Лоркан и той се подчини.
Глашатаите на хаганската армия също вдигнаха рогове и воят им се превърна в единен, грохотен екот, който се разля стремително към Оринт.
Надуха роговете втори път.
Елин извади Голдрин от ножницата му на гърба си, взе щита си и разпери легендарния меч към небето. Частица от магията й прониза рубина в дръжката му и той лумна с червен пламък.
Дарганските воини посочиха врага със сулДовете си и вятърът забрули сноповете конска грива по краищата им.
Надолу по фронтовата линия принцеса Хасар и принц Кашин насочиха собствените си копия към вражеската армия. Дориан и Каол сториха същото с мечовете си.
Роуан извади своя с едната си ръка, а с другата хвана здраво брадвата. Лицето му беше все така каменно. Непреклонно.
Роговете нададоха трети, последен вой, който отекна по окървавеното поле.
Господаря на Севера се изправи на задни копита, повдигайки Голдрин още по-нависоко в небето, и Елин отприщи огнена светкавица през рубина му - сигнала, който армията зад нея очакваше.
За Терасен. Всичко за Терасен.
Господаря на Севера, пак стъпи на четири крака и препусна напред с горящ между величествените му рога безсмъртен пламък. Войската около и зад нея се стече надолу по хълма, набирайки скорост с всяка стъпка, устремена към задните редици на Морат.
Към Оринт.
Към дома.
Армията се спусна в яростен, самоотвержен бяг към врага.
Кралицата, яхнала елена, летеше храбро към черните легиони. Завъртя меча в ръката си - веднъж, два пъти, а с другата притисна щита към тялото си.
Безсмъртните воини от двете й страни също не се поколебаха нито за секунда, вперили кръвожадни погледи в демонските орди.
Хаганската кавалерия вече препускаше до нея, оформяйки фронтовата линия, задържайки я, докато наближаваха с тътнеща мощ задните редици на моратската армия.
Врагът вече се обръщаше към тях. Насочваше копията си към тях, прегрупираше стрелците си.
Първият сблъсък щеше да е болезнен. Мнозина щяха да загинат още преди него.
Ала фронтовата линия трябваше да се удържи. Не биваше да се прекършва.
От вражеските редици проехтя заповед:
- Стрелци!
Простенаха обтегнати тетиви, насочени към първите мишени.
- Залп!
Дебели железни стрели заприщиха слънцето, спускайки се към летящата кавалерия.
Но руките, златисти и кафяви, и черни като нощта, се втурнаха крило до крило надолу, надолу, надолу от висините. И когато стрелите полетяха към земята, могъщите птици ги засякоха, поемайки смъртоносните им удари вместо армията под тях.
Много паднаха мъртви от небето.
И дори кралицата, предвождаща войската, изрева от гняв и мъка, когато птиците и ездачите им се сгромолясаха на земята. Над нея, вдигнала щит към небесата, една ездачка нададе боен рев.
Фронтовата линия не биваше да се прекършва.
Вещици от Железни зъби обърнаха уивърните си към тях, към руките, насочили се към уязвимите задни редици на врага.
В града, върху крепостните стени на Оринт една белокоса кралица изкрещя:
- Изтласкайте ги! Изтласкайте ги!
Уморени от битки вещици излетяха в небето на метли и зверове, вдигайки мечовете си. И се устремиха към фронтовата линия на въздушния легион, обръщащ силите си към руките. За да го смажат между двата свои легиона.
Моратските войници на окървавената земя насочиха копия, пики, мечове, всевъзможни оръжия към атакуващата кавалерия.
Само че тя беше неудържима.
Щитове от вятър, огън и черна смърт се спуснаха пред нея - и покосиха предните редици на Морат.
Повалиха войниците, готови за битка. Оголвайки онези зад тях, които още чакаха сигнал да вдигнат оръжията си.
И моратската войска се отвори широко за златната армия, която я връхлетя като огромна приливна вълна.
Роуан вилнееше задъхано сред редиците валгски войници, огласяни от писъците на умиращите. Недалеч Елин и Господаря на Севера сразяваха безпощадно моратското множество. Враговете се рояха около тях, но нито кралицата, нито еленът отстъпваха.
Огънят на Елин, макар и слаб, не позволяваше на войниците в слепите й точки да им нанесат удар.
Дарганската кавалерия изтласкваше Морат назад, а над бойното поле воюваха руки и уивърни.
Зверове, пернати и люспести, се стоварваха на земята.
Ала Борте продължаваше да се бие над кралицата, бранейки я от Железни зъби, които веднага се устремиха към елена, изпъкващ като бял флаг сред черното море. Годеникът на Борте защитаваше единия им фланг, а Фалкан Енар, преобразен в рук -другия.
Яхнал неустрашимия си даргански кон, Роуан замахна с лявата си ръка и брадвата му запя. Една валгска глава се търкулна на земята, а той вече посичаше с меча си следващия враг.
Шансът не беше на тяхна страна въпреки старателното планиране преди битката. Но ако успееха да освободят града, да се прегрупират и да попълнят припасите си, преди Ераван и Майев да пристигнат, имаше надежда да победят.
Защото рано или късно Ераван и Майев щяха да се появят. И Елин несъмнено щеше да се възправи срещу тях. А Роуан нямаше да я остави сама.
Той надникна към кралицата. Беше си проправила път още по-напред и ги разделяха все повече и повече моратски войници. Роуан не биваше да се отдалечава от нея.
Някаква крочанка прелетя над тях и се заиздига нагоре, нагоре, нагоре - право към незащитения корем на един уивърн от легиона на Железни зъби.
Размахала меч, тя профуча светкавично по протежение на тялото му.
И след нея заваля кръв.
Звярът простена, разтваряйки криле в предсмъртна агония, и Роуан изпрати към него порив на вятъра си. Уивърнът се приземи в редиците на Морат с гръм, който подплаши дори неговия кон.
Когато потрепващите криле застинаха завинаги, когато Роуан укроти коня си и посече войниците, спуснали се към него, отново потърси Елин с очи.
Вречената му вече не беше наблизо.
Летеше напред като видение от злато и сребро. Толкова се беше отдалечила, че почти изчезваше от полезрението му. И Гавриел не се мяркаше наоколо.
Фенрис продължаваше да се бие от дясната му страна, а Лоркан - от лявата. Тъмен, смъртоносен вятър свистеше в ритъм с меча му.
Някога бяха просто роби на кралица, в чието име сееха смърт по света. Заедно надвиваха цели армии и опустошаваха цели градове.
През онези дни не го беше грижа дали ще си тръгне жив от някое далечно бойно поле. Дали кралствата рухваха или оцеляваха. Имаше заповеди и ги изпълняваше.
Но тук, днес... Елин не му беше дала заповед - не и друга, освен онази първата, която се бяха заклели да изпълняват до гроб: да бранят Терасен.
Така и правеха. Заедно, отново в един кадър.
Щяха да се борят за това кралство - за новия си двор. За новия си дом.
Прочете същата решимост и в очите на Фенрис, докато разсичаше един войник надве през корема. Съзря стремежа към същото бъдеще по яростното лице на Лоркан, който жънеше вражеските редици с магия и меч.
Бяха един кадър, но и нещо много повече. Братя - воините, сражаващи се до него, му бяха братя. Бяха останали до него през всички изпитания. И нямаше да го предадат и сега.
Мисълта му вдъхваше сили не по-малко от тази за вречената му, воюваща някъде напред. Трябваше да я настигне, да не я изпуска от очи. Всички трябваше да пазят гърба й. Оринт зависеше от това.
Вече не бяха роби. Вече не беснееха с прекършен дух.
Домът им. Това щеше да е домът им. Тук виждаше бъдещето им. Заедно.
Моратски войници падаха мъртви пред тях. Някои направо хукваха да се спасяват, зърнали кой се вихри с меч към тях.
Навярно затова ги беше събрала Майев. Но така и не бе успяла да впрегне общата им сила - истинското им могъщество. Бе избрала да ги контролира с окови и болка. Неспособна да проумее, да се замисли дори, че славата и богатствата не бяха всичко.
Но собствен дом и кралица, която ги възприемаше като горди елфи, а не като оръжия... За това вече си струваше да се борят. И никой враг не можеше да се изпречи на пътя им.
Докато Лоркан и Фенрис се биеха от двете му страни, Роуан стисна зъби и пришпори коня си към Елин през нестихващия гибелен хаос на сражението.
Елин беше дошла.
Измъкнала се беше от Майев и им се притичваше на помощ.
Едион не можеше да повярва. Дори гледайки армията, която водеше. Дори забелязвайки, че Каол и Дориан предвождат десния фланг, воюват смело с предните редици и планинците от Белия зъб, докато магията на краля покосява с ледени струи врага.
Каол Уестфол беше изпълнил мисията си. И някак бе убедил хагана да изпрати наглед по-голямата част от армията си.
Ала армията се придвижваше твърде бавно към Оринт, още се намираше отвъд Тералиската равнина.
А Морат не прекъсна нападението си над двете порти на града. Южната се държеше. Но западната започваше да поддава.
Лизандра, преобразена в уивърн, участваше в отчаяния последен набег на Манон Черноклюна и крочанките срещу легиона на Железни зъби, чиято цел беше да ги изтласкат към руките. Сега хамелеонката се сражаваше с тях, изгубена някъде сред небесното стълкновение.
Едион се втурна към западната порта с боен вик на уста и хората му го пропуснаха до портите и вражеската армия, вече видима през пропукващото се желязо. Рухнеха ли портите, всичко щеше да приключи.
Изтощените му нозе трепереха, ръцете му едва издържаха тежестта на меча и щита му, но той стъпи непоколебимо на земята. Независимо колко глътки въздух му оставаха.
Елин беше дошла. Това стигаше.
Магията на Дориан струеше в буен поток, поваляйки атакуващите вражески войници. Рамо до рамо с Каол, заобиколени от планинците от Белия зъб, прочистваха път през моратските редици с разперени мечове и дъх, прогарящ гърлата им.
За пръв път участваше в битка. И искаше да му е за последен. Безредието, шумът, кръвта, цвиленето на конете...
Но не се боеше. А Каол, който яздеше до него и избиваше войниците между тях, не се двоумеше нито за миг. Само колеше наред, сключил гневно зъби.
За Адарлан - за всичко, което му бяха причинили и в което можеше да се превърне.
Думите отекваха с всеки дъх, напускащ гърлото му. За АДарлан.
Морагската войска изпълваше като черно може пространството до очуканите стени на Оринт.
Дориан не си позволи да се замисля каква част от нея остава. Мислеше единствено за меча и щита в ръцете си - Дамарис вече беше облян в кръв - и за магията, с чиято помощ се биеше. Но нямаше да се преобразява. Още не. Не и докато оръжията и магията не започнеха да го предават. Никога не се беше бил в друг облик, но щеше да опита. В тялото на уивърн или рук например.
Някъде над него летеше Манон Черноклюна. Той не се осмеляваше да оглежда твърде дълго небето за проблясък на сребристобели коси или за мекото сияние на криле, покрити с паякова коприна.
Не зърна никоя от Тринайсетте. Нито разпозна някоя от крочанките, прелитащи над главите им.
Ето защо просто продължи да се бие рамо до рамо със своя брат по душа и оръжие.
Щеше да остави броенето за края на деня. Ако оцелееха. Ако стигнеха до крепостните стени.
Чак тогава щеше да преброи мъртвите.
На света съществуваха само обсаденият град на Елин, врагът пред портите му и древният меч в ръката й.
Обсадни кули пъплеха към стените - три се струпваха при южната порта, всичките пълни с войници.
Но още беше твърде далеч от тях. Дори с магията си не можеше да ги достигне.
Магия, която вече се изцеждаше бързо от вените й.
Нямаше го онзи бездънен кладенец от сила. Трябваше да я пести, да я използва разумно.
И да разчита главно на уменията, които бе придобила през последните години. Все пак се беше препитавала като асасин дълго преди да овладее силата си.
С лекота си припомняше онези умения. Толкова лесно проливаше кръв с Голдрин, биеше се с неколцина войници наведнъж, зарязвайки ги да издъхват в мъки.
Господаря на Севера вилнееше като същинска буря под нея. Бялата му козина вече беше оцветена в алено и черно.
А безсмъртният пламък между рогата му дори не трепваше.
От небесата валеше кръв. Вещици, уивърни и руки се сражаваха и падаха мъртви.
Борте продължаваше да я прикрива, атакувайки всяка вещица от Железни зъби, която се спуснеше от небето.
Минути се точеха като часове - или беше точно обратното. Слънцето стигна зенита си и започна да се спуска към хоризонта. Сенките им се удължаваха лека-полека.
Роуан и другите се бяха разпилели по бойното поле, но честите пориви на мразовит вятър й подсказваха, че вреченият й още воюва, още избива всеки враг по пътя си към нея.
Бавно наближаваха Оринт. Бавно стените се превръщаха от далечна цел във великанско присъствие.
Обсадните кули ги достигнаха и войниците се заизливаха невъзпрепятствано през назъбените парапети.
Но портите още се държаха.
Елин вдигна глава да даде заповед на Борте и Йеран да свалят обсадните кули. В същия миг шест уивърна от легиона на Железни зъби се сблъскаха с руките.
Борте, Фалкан и Йеран се разпиляха сред писъци на руки и уивърни. Зверовете се сгромолясаха на земята и се затъркаляха.
Маневра, предвидена да разчисти пътя на гигантския уивърн, който сега връхлиташе Елин от небето.
Страшилището отвори нокти да разкъса нея и Господаря на Севера и тя го посрещна с огнена стена.
Уивърнът свърна рязко, издигна се и пак се втурна към тях.
Господаря на Севера се надигна на задни копита, без да отстъпи от мястото си.
Ала Елин скочи от гърба му и го потупа по хълбока с плоското на меча си. Гърлото й бе толкова раздрано от викане, че дори не можа да изрече думата „Бя гай!“.
Еленът само сведе глава, докато уивърнът ги нападаше от небето.
Не й беше останала достатъчно магия, за да го изпепели.
Затова обгърна елена със защитно огнено кълбо и излезе от него с вдигнат щит и меч.
Приготви се за сблъсъка, оглеждайки внимателно бронята на уивърна в търсене на уязвимо място, където да го удари, ако успееше да се измъкне от кръвожадните му челюсти.
Когато отвори паст, дъхът му на мърша я обля като горещ вятър.
В следващата секунда главата му се търкулна на земята.
По-скоро се пръсна.
Разбита от грамадна шипеста опашка. Опашката на уивърн със смарагдови очи.
Елин приклекна, а уивърнът без ездачка се нахвърли на стъписаната вещица от Железни зъби, все още яхнала обезглавения си звяр.
Със свиреп замах на опашката си зеленоокият уивърн я прониза с шиповете по нея и запрати тялото й към отсрещния край на полето.
Проблесна ярка светлина и един призрачен леопард препусна към нея. Елин хукна с разперени ръце към него. Хищникът се надигна на задни лапи, за да го прегърне, и масивното му тяло едва не я повали на земята.
- Добра среща, приятелко - намери сили да изрече Елин, притиснала Лизандра към себе си.
Откъм града изрева рог - трескав призив за помощ.
Елин и Лизандра се извърнаха към Оринт. Към трите обсадни кули до стената покрай южната порта.
Смарагдови очи срещнаха тюркоазенозлатисти. Лизандра махна с опашка.
Елин се усмихна широко.
- Да вървим!
Трябваше да стигне до нея.
Делеше ги цяло бойно поле и Роуан посичаше всеки враг по пътя към Елин, следван от Фенрис и Лоркан.
Болката вече бучеше глухо в ушите му. Отдавна бе спрял да брои раните си. Напомняха му за себе си единствено заради парчето желязо, което бе останало в плътта му, след като изтръгна една стрела от рамото си.
Глупава, необмислена постъпка. Желязото не му позволяваше да се преобразява, да отлети към Елин. А беше обграден от толкова врагове, че не смееше да спре за достатъчно дълго, за да го извади от тялото си. Затова продължаваше да се бие заедно с кадъра си. Конете им препускаха смело, скъсявайки разстоянието, но Елин вече не се виждаше.
Господаря на Севера бягаше в галоп през бойното поле, устремен към Оуквалд.
Явно Елин го бе освободила.
Фенрис изкрещя с оплискано в черна кръв лице:
- Къде е тя?
Роуан плъзна поглед по равнината. Сърцето му думкаше бясно, но свещената връзка пламтеше силно в гърдите му.
Лоркан посочи напред. Към градските стени до южната порта.
Към призрачния леопард, разкъсващ цели орди моратски войници, докато воинът в златна броня с него обстрелваше врага с пламъци.
Към трите обсадни кули, изливащи същински ад през стените.
Кулите нямаха стени и Роуан виждаше съвсем ясно какво се случва вътре.
Елин и Лизандра се втурнаха нагоре по рампата, избивайки войниците по пътя си ниво след ниво. Пропуснеше ли някого едната, другата го убиваше. Нападнеха ли едната, другата й пазеше гърба.
Смогнаха да се доберат до малкия катапулт на върха на кулата.
Войниците там закрещяха панически и някои дори скочиха през парапета, когато Лизандра ги връхлетя с остри челюсти.
Елин се хвърли към платформата с колела, върху която бе разположен катапултът, и я забута.
Завъртя оръдието настрани от Оринт, от замъка. Както бе разказвала на Роуан, че беше сторил Сам Кортланд в Залива на Черепа. А Роуан се питаше дали сега младият асасин се усмихваше отнякъде, гледайки как приятелката му завърта катапулта.
Право към обсадната кула от лявата му страна.
Някаква червенокоса фигура се беше изкачила до най-горния етаж на втората кула. И вече въртеше нейния катапулт към третата, последна кула.
Ансел от Брайърклиф.
Мечът на Ансел проблесна и катапултьт изстреля заредения в него камък. В същия момент Елин замахна с Голдрин към катапулта пред себе си.
Двата камъка полетяха едновременно.
И се забиха в съседната обсадна кула.
Разнесе се стон на желязо и прашене на дърво.
Двете кули започнаха да се срутват. Дори Роуан не можа да проследи как се измъква от разрушението Ансел от Брайърклиф.
Елин обаче остана на върха на първата обсадна кула и с един скок се качи върху рамото на оръдието, вече извъртяно над бойното поле. Сетне извика нещо на Лизандра. Призрачният леопард скочи към нея, преобразявайки се в уивърн.
Крилатият звяр хвана рамото на катапулта с единия си ноктест крак, а с другия -Елин.
С могъщ размах Лизандра изтръгна оръдието от Стойката му на върха на кулата. И го запрати към последната обсадна кула.
Тя рухна върху ордата моратски войници, блъскащи южната порта.
Тримата елфически воини примигнаха смаяно.
- Ето я Елин - каза Фенрис.
Салки продължаваше да лети. Както и Кадара със Сартак на гърба си.
Само това знаеше Несрин, само това я интересуваше, докато сваляха уивърн след уивърн, след уивърн.
Оказваха се много по-смъртоносни в битка, отколкото бе очаквала. Въпреки ловкостта и безстрашието на руките, уивърните ги превъзхождаха значително по размери. И имаха отровни шипове по опашките. Както и бездушни ездачки, които не се колебаеха да изпратят зверовете си на сигурна смърт, само и само да повлекат някой рук със себе си.
Вече наближаваха. Хаганската армия пълзеше все по-близо и по-близо към обсадения Оринт, обгърнат в пламъци и разруха. Ако запазеха надмощието си, имаха шанс да премажат вражеската войска в стените, също както бяха унищожили моратския легион в Аниел.
Ала трябваше да побързат. Врагът се роеше пред двете градски порти, решен да ги срути. Поне южната удържаше на напора, а обсадните кули, атакували преди минути стените покрай нея, вече лежаха на парчета.
Но западната нямаше да остане затворена още дълго.
Салки се издигна от касапницата, за да си поеме дъх, и Несрин си позволи да погледне още колко рукини летяха в небето. Независимо от помощта на крочанките и отцепничките от Железни зъби, вражеският въздушен легион ги надвишаваше числено. Но поне рукините бяха отпочинали. Готови и настървени за битка.
Не броят оцелели рукини секна дъха й обаче.
Беше онова, което се задаваше зад тях.
Несрин се спусна към Сартак и Кадара, изтръгваща гърлото на един уивърн.
Принцът дишаше тежко, оплискан в синя и черна кръв. Несрин се изравни с него.
- Заповядай на всички да се отправят към стените на града! - извика му над бойната врява и воя на вятъра. - Към южната порта!
Сартак присви . очи под шлема си и Несрин му посочи зад тях.
Към втората черна армия, промъкваща се откъм гърбовете им. Откъм Перант, където несъмнено я бяха крили.
Остатъкът от моратските сили. Придружени от вещици с уивърни.
Това сражение се оказваше капан. Начин да ги примамят към равнината, да източат енергията им с тази битка.
Докато другите се прокрадваха зад тях, приклещвайки ги към стените на Оринт.
Западната порта най-накрая рухна.
Едион беше готов, когато таранът я проби със стон на желязо. В следващия момент моратските войници плъзнаха навсякъде.
Едион беше подредил хората си щит до щит в защитна формация.
Но това не стигаше. Гибелният легион не успя да възпре черния прилив откъм бойното поле, колкото и да го тласкаха назад, назад и назад по прохода към портата. Рен и войниците му по стените също се оказваха безсилни срещу вълната, преливаща над тях.
Трябваше да затворят някак портата. Все някак.
Едион едва смогваше да си поеме дъх, да се задържи на крака.
Проехтя предупредителен рог. Морат изпращаше втора армия. Цялата обгърната в мрак.
Валгски принцове - множество. Врагът ги бе пазил до последно.
Рен се провикна към него в хаоса:
- Разчистиха южната порта! Прибират възможно най-много от силите ни зад стените!
За да се прегрупират и организират преди сблъсъка с втората армия. Но докато западната порта зееше отворена и моратската паплач се изливаше през нея, нямаха шанс.
Трябваше да я затвори някак. С Гибелния легион промушваха и колеха войниците пред себе си, но те образуваха непробиваема стена.
Един уивърн се сгромоляса на полето пред портата и се затъркаля към тях по земята. Едион се приготви за сблъсъка на гигантското му тяло с останките от портата.
Само че поваленият звяр спря точно пред свода, смачквайки войниците с туловището си.
Заприщваше пътя на вражеската армия. Като жива барикада пред западната порта.
Съвсем умишлено, осъзна Едион, когато златокос воин скочи от седлото на уивърна, от което още висеше заклана вещица, чието гърло пръскаше синя кръв по тялото на звяра.
Воинът хукна към тях с меч в едната ръка и кинжал в другата. Устреми се към Едион и кехлибарените му очи го заоглеждаха от глава до пети.
Баща му.
Моратските войници се катереха със зъби и нокти, преодолявайки тялото на поваления уивърн, препречило пътя им. Запълваха входа, прохода.
Нечий златен щит ги задържаше. Но за кратко.
Помощта на Гавриел обаче позволи на войниците от Гибелния легион да пресушат докрай меховете си с вода и да съберат изпопадалите оръжия.
Едион опря запъхтяно ръка в стената на прохода откъм портата. Враговете се блъскаха яростно зад щита на Гавриел.
- Ранен ли си? - попита го баща му.
Първите му думи към него.
Едион успя да вдигне ръка.
- Намерил си Елин - каза вместо отговор.
Лицето на Гавриел омекна.
- Да. И тя затвори Портата на Уирда.
Едион си отдъхна. Поне на това можеше да се зарадва.
- Ераван?
- Не.
Не го интересуваше защо копелето още беше живо. Какво се беше объркало.
Отблъсна се от стената и залитна. Баща му го хвана за лакътя.
- Трябва ти почивка.
Едион изтръгна ръка от хватката на баща си.
- Кажи го на загиналите войници.
- И ти ще загинеш - каза баща му с по-остър глас, отколкото го бе чувал да използва някога. - Поседни поне за минута.
Едион впи гневен поглед в него. Гавриел му отвърна със същия.
Настоятелен, непоклатим. Лицето на Пумата.
Едион просто килна глава.
Златният щит на Гавриел започваше да поддава под свирепия напор на Валгите, прииждащи от другата му страна.
- Трябва да затворим портата - каза Едион, посочвайки двете й отворени със сила, но иначе здрави крила, долепени до стените. Пътят им към тях беше заприщен от гъмжилото моратски войници, напиращи да минат през щита на Гавриел. - Иначе ще превземат града, преди войската ни да се прегрупира.
Дори да съумееха да приберат войниците си зад стените, нямаше да постигнат нищо, ако западната порта зееше отворена.
Баща му проследи погледа му. Надникна към войниците, мъчещи се да повалят щита му. Притокът им бе намалял благодарение на уивърна, който така предвидливо бе свалил точно на входа.
- Тогава да я затворим - усмихна се мрачно на Едион. - Заедно...
Последната дума прозвуча като въпрос. Плах и някак тъжен. Заедно. Като баща и син. Като двама воини... рамо до рамо. Гавриел - баща му. Беше дошъл.
И като се взираше в кехлибарените му очи, Едион знаеше, че не идва заради Елин, нито заради Терасен.
- Заедно - програчи той на свой ред.
Не само срещу това изпитание. В тази битка. Но и във всичко, което ги чакаше след нея, ако оцелееха. Заедно.
Едион можеше да се закълне, че нещо като щастие и гордост изпълни очите на Гавриел. Щастие, гордост и горест - тежки, стари чувства.
Едион се върна при Гибелния легион и даде знак на войника до себе си да направи място за Гавриел в сгъстената им формация. Трябваше само да притиснат здраво врага и можеха да затворят портата. Собствената им армия щеше да влезе през южната и щяха да намерят начин да се прегрупират, преди втората армия да достигне града. Западната порта обаче трябваше да бъде разчистена и затворена. Завинаги.
Баща и син щяха да се справят заедно. Да надвият врага.
Но когато баща му не застана до него, Едион се обърна.
Гавриел бе тръгнал право към входа. Златният му щит изтласкваше войниците назад, назад, назад. Буташе непробиваемата им стена, поддавайки по малко с всяка изминала секунда. Надолу по прохода. И през свода.
Не.
Гавриел му се усмихна.
- Затвори портата, Едион - каза баща му.
И излезе отвъд свода. Златният му щит вече не можеше да го предпази.
Не.
Думата се надигна в гърлото на Едион.
Ала воините от Гибелния легион вече препускаха към крилата на портата. И се заеха да ги затварят бавно.
Едион отвори уста да изреве. Спрете, спрете, спрете!
Гавриел вдигна меча и кинжала си, проблясващи в златисто под гаснещата светлина на деня. Портата се затвори зад него. И баща му се озова сам отвън.
Едион замръзна.
За пръв път му се случваше да се вцепени, да се вкамени неподвижен. Но нямаше сили да помогне на войниците, които вече трупаха дървета, вериги и метал пред западната порта.
Гавриел можеше да остане при тях. Да удържи врага достатъчно дълго, че да затворят портата, но все пак да остане от вътрешната й страна...
Едион побягна.
Ала твърде късно. Стъпките му бяха твърде мудни, тялото му - твърде едро и тромаво, докато си проправяше път през войниците. Към стълбището, водещо до стените.
Златиста светлина проблесна на бойното поле.
И угасна.
Едион опита да ускори крачка, докато огнен вопъл прогаряше гърлото му. Запрескача трескаво повалените войници по пътя си - и простосмъртни, и Валги.
Като се качи на стената, хукна към ръба й.
Не! Думата пулсираше с ритъма на сърцето му.
Той колеше всички Валги по пътя си, всеки, който прехвърлеше обсадната стълба.
Стълбата. Можеше да слезе по нея до бойното поле, при баща си...
Замахна толкова настървено с меча към валгския войник пред себе си, че главата на мъжа изхвърча от раменете му.
Накрая се провеси над парапета и погледна към пространството пред портата.
Таранът се бе пръснал на трески.
Около него лежаха купища валгски трупове. Пред портата. Около уивърна.
Бяха толкова много, че заприщваха напълно западния вход към града. Сякаш някой бе зашил широка рана.
Колко време бе стоял вдървен, неподвижен? Безполезен, докато баща му бе вършил това?
Първо златистата коса привлече вниманието му.
Пред купчината мъртви Валги, струпани един върху друг. Пред затворената порта. Пред града, който бе спасил.
Ужасяваща, напрегната скованост обзе тялото му.
Ушите му спряха да чуват шумотевицата на боя. Очите му спряха да виждат сраженията наоколо, над него.
Спряха да виждат всичко друго, освен падналия воин, вперил незрящ поглед в притъмняващото небе.
Татуираното му гърло бе разкъсано. Още стискаше меча в ръката си.
Гавриел.
Баща му.
Моратската армия се оттегли от обезопасената западна врата. Оттегли се към обятията на подкрепленията си. Остатъка от моратското войнство.
Куцукайки заради дълбоката рана в крака си, с рамо, изтръпнало заради железния връх от стрела, заседнал в плътта му, Роуан прониза с меча си лицето на някакъв бягащ войник. А когато плисна черна кръв, той вече тичаше към западната порта.
Където се бе възцарило неочаквано затишие.
Отправи се натам, забелязвайки, че Елин се придвижва към далечната южна порта заедно с Ансел, след като бяха срутили обсадната кула в близост до нея. По-голямата част от армията им се спускаше натам, за да влезе зад крепостните стени, преди да затворят портата.
Имаха най-много час, преди Морат отново да ги връхлети - преди да се принудят да затворят и южната порта, изоставяйки всички закъснели да бъдат смазани от врага.
Никой не можеше да мине през западната. Не и покрай поваления уивърн, купищата валгски трупове и защитата от вътрешната й страна.
Роуан бе зърнал изблика на златиста светлина преди няколко минути. И си запроправя път натам, проклинайки парчето желязо в рамото си, заради което не можеше да се преобрази в птица. Фенрис и Лоркан се заеха да изтребват Валгите, нападащи войниците, които бягаха към южната порта, а в небето руките пренасяха лечителните заедно с Елида и Ирен към обзетия от паника град.
Трябваше да намери Елин. Да задвижи плановете им, преди да е станало твърде късно.
Можеше да се досети кой предвожда остатъка от вражеската армия. И нямаше да й позволи да се изправи сама срещу тях.
Но мисията пред него... знаеше какво го очаква. И въпреки това отиде.
Роуан откри Гавриел пред западната порта, обграден от купчини мъртви тела.
Като същинска стена между портата и огромната вражеска войска.
Светлината гаснеше с всяка изминала секунда. Изостаналите моратски войници и вещици вече отстъпваха към прииждащите подкрепления.
Хаганската армия избиваше възможно най-много от тях по пътя си към южната порта.
Трябваше да влязат зад стените на града. Час по-скоро.
Издигайки наново обсадни стълби, съборени едва преди минути или часове, войниците на хагана се изкачваха по стените. Някои носеха ранени събратя на гърбовете си.
Макар че от магията му бе останал едва слаб повей, Роуан стисна зъби срещу болката в крака и рамото си и извлачи моратския войник, проснат върху Гавриел.
Векове на съществуване, години на воюване и пътешествия из целия свят, а накрая от него бе останало само това безжизнено тяло... като захвърлена празна черупка.
Коленете на Роуан едва не се подкосиха. Войската им прехвърляше крепостните стени в овладяно, но стремително бягство към временното убежище на града.
Трябваше да продължат. Така щеше да пожелае и Гавриел. Заради това бе жертвал живота си.
Но Роуан сведе глава.
- Дано си намерил покой, братко! И дано я откриеш отново в Отвъдното.
Той се наведе с гърлен стон заради болката в бедрото си и вдигна Гавриел през здравото си рамо. После се заизкачва нагоре по една от стълбите.
Нагоре по обсадната стълба, прикрепена до западната порта. Нагоре, чак до парапета на крепостната стена. Всяка стъпка бе по-трудна от предходната. Всяка стъпка беше спомен за приятеля му, за кралствата, които бяха посетили заедно, за враговете, срещу които бяха воювали, за притихналите моменти, които никой нямаше да възпее.
Но щяха да възпеят подвига на Пумата, загинал геройски пред западната порта на Оринт, отбранявайки града и сина си. Ако оцелееха днес, ако някак съумееха да спасят живота им, бардовете щяха да го възпеят.
Въпреки шумния поток от хагански войници и даргански конници, стичащи се към града, когато Роуан понесе Гавриел по стената, наоколо се спусна тишина.
Той намери сили само да кимне с благодарност и облекчение на ранените и окървавени Енда и Селен, спрели да отдъхнат при група свои братовчеди до останките от катапултите. Те бяха негова кръв, сродници - но воинът, който носеше през рамо, също беше част от семейството му. Дори да не го бе съзнавал.
Непоносимата, кошмарна тежест върху рамото му нарастваше с всяка стъпка към Едион, изправен в дъното на стълбището с Меча на Оринт в ръка.
- Можеше да остане вътре - пророни Едион, когато Роуан положи Гавриел върху най-долните стъпала. - Можеше да остане...
Роуан погледна загиналия си приятел. Най-близкия си приятел. Влизал с него в толкова битки и опасности. Заслужил този нов дом не по-малко от всички тях.
Той затвори изцъклените му, невиждащи очи.
- Чакай ме в Отвъдното.
Златистата коса на Едион бе провиснала от пот и кръв - същата черна кръв бе засъхнала и по древния му меч. По стълбището на крепостната стена слизаха безчет войници, но той просто се взираше в баща си. Окървавен камък сред реката на войната.
Накрая Едион пое по улиците. Сълзите и гневът щяха да дойдат по-късно. Роуан тръгна след него.
- Трябва да се подготвим за втората част на битката - каза дрезгаво Едион. - Иначе няма да преживеем нощта.
Енда и Селен вече пренасяха с магията си паднали отломки до западната порта. Парчетата камък трепереха във въздуха, но поне се движеха. На Роуан не му бе останала дори толкова сила.
Той се обърна и се запъти нагоре по стълбището към парапета, без да надзърта зад себе си - към войниците, които вече отнасяха Гавриел към вътрешността на града. На сигурно място.
Нямаше го вече. Най-близкия му приятел, неговия събрат го нямаше вече.
- Ваше Височество! - Задъхан, окървавен рукин стоеше върху крепостната стена. И сочеше към хоризонта. - По-голямата й част е забулена в мрак, но вече можем да предположим числеността на идващата армия. - Роуан се приготви за удара. - Най-малко двайсет хиляди. - Гърлото на рукина подскочи. - Сред редиците им има много Валги. И шест каранкуи.
Не просто каранкуи. А шестте валгски принцеси, обладали телата им.
Роуан принуди тялото си да се преобрази. То отказа.
Той стисна зъби, свали бронята от рамото си и докосна раната. Беше зараснала. С парчето желязо в плътта му. Затова не можеше да се преобрази, да отлети към Елин. Където и да беше тя.
Трябваше да стигне до нея. Да извика Фенрис и Лоркан и да я намерят заедно. Преди да е станало твърде късно.
Но докато нощта се спускаше неумолимо, докато той доближаваше острието на ножа към зарасналата рана на рамото си, Роуан знаеше, че навярно вече е твърде късно.
Въпреки че боговете вече ги нямаше, той започна да се моли. Докато забиваше върха на ножа в плътта си, се молеше да открие Елин навреме.
Оцелели бяха в толкова изпитания, бяха се преборили дори с древните предсказания. Роуан бръкна още по-надълбоко с острието, издирвайки желязното парче в плътта си.
Нямаше време за губене.
Каол чувстваше гърба си напрегнат и по гръбнака му се стрелкаше остра болка. Или защото съпругата му лекуваше ранени в замъка, или заради дългите часове на сражения.
Но не мислеше за това, докато с Дориан влизаха в Оринт през южната порта, просто двама ездачи сред армията, препускаща към града, за да се приготви за битката с новата вражеска войска.
Скоро щеше да се спусне нощ. А Морат нямаше да чака до зори. Подсказваше му го мракът, който се носеше над черните орди като кошмарен облак.
Какво летеше и лазеше в този мрак, какво ги дебнеше оттам...
Дориан почти се бе превил върху седлото, с щит, закопчан през гърба, и Дамарис в ножницата на хълбока му.
- Изглеждаш точно така, както аз се чувствам - скалъпи Каол.
Дориан плъзна сапфирени очи към него и искрица шеговитост озари измъчените им дълбини.
- Знам, че кралят не бива да се прегърбва - отвърна той, потривайки наслоеното си с кръв и мръсотия лице. - Но просто не ме е грижа.
Каол се усмихна горчиво.
- Наистина си имаме по-големи грижи.
Далеч по-големи.
Препуснаха към замъка и тъкмо преваляха хълма, който щеше да ги отведе до портите му, когато откъм бойното поле проехтя рог.
Предупреждение.
От билото на хълма видяха всичко ясно. Какво караше войниците да бягат към крепостните стени с подновен панически устрем.
Моратската армия набираше скорост.
Сякаш водачите й бяха осъзнали, че плячката им е останала с последни сили, и не искаха да й дават време да ги възстанови.
Каол надникна към Дориан и двамата заедно дръпнаха юздите на конете си обратно към стените на града. Хаганските войници наоколо ги последваха, спускайки се по хълмовете, които досега бяха изкачвали.
Обратно към парапетите. Към ада, който пак щеше да се отприщи там.
Облегната на един мъртъв уивърн, Елин пресуши мяха си с вода.
До нея Ансел от Брайърклиф пъхтеше тежко през стиснати зъби, докато магията на някаква лечителка затваряше дълбоката рана на ръката й.
Толкова дълбока, че Ансел не можеше да държи оръжие. Затова бяха спрели тъкмо когато приливът на вражеската армия преминаваше в отлив от стените на Оринт.
Главата на Елин се въртеше, от магията й оставаха сетни издихания и чувстваше крайниците си като от олово. Врявата на битката още бучеше в ушите й.
Тъй като бяха окъпани в кал и кръв, никой не разпознаваше двете кралици, паднали на колене толкова близо до южната порта. Войниците ги подминаваха на бегом,мъчейки се да влязат зад стените на града, преди армията зад тях да ги е настигнала.
Само за минута. Имаше потребност да си почине само за минута. После щяха да продължат към южната порта. Към Оринт.
Към дома й.
Ансел изруга и се олюля и лечителната стрелна ръка да я подпре.
Лоша работа. Много лоша.
Елин знаеше кой и какво напредваше към тях.
Лизандра отдавна се бе върнала в небето при крочанките и вещиците от Железни зъби, които се биеха на тяхна страна. Елин обаче нямаше представа къде са Роуан и кадърът му. Беше ги изгубила преди часове или дни, или цяла вечност...
Но Роуан беше невредим - свещената връзка й казваше поне това. Нямаше смъртоносни рани. А благодарение на кръвната клетва усещаше, че Фенрис и Лоркан също бяха живи.
За другите си приятели нямаше как да знае. Пък и не искаше, още не.
Лечителката приключи с Ансел и като се извърна към нея, Елин вдигна ръка.
- Иди да помогнеш на някого, който се нуждае от помощ - програчи.
Без да се поколебае, лечителката хукна към най-близките писъци.
- Трябва да влезем в града - прошепна Ансел, опряла глава в бронята на уивърна зад себе си. - Преди да затворят портата.
- Да, трябва - съгласи се Елин и свика цялата си налична сила в изтощените си нозе, за да се изправи.
За да прецени на какво разстояние от тях се намираше последният, поразяващ вражески легион.
План. Бе имала план за тази ситуация. Като всички останали.
Но времето не беше на нейна страна. Може би бе унищожила късмета си заедно с боговете.
Елин преглътна през суха уста и се изправи на крака с пъшкане. Светът се люшна пред очите й, но тя успя да запази равновесие. Да хване поводите на коня, минаващ покрай тях, и да нареди на дарганската му ездачка да спре.
Да вземе със себе си червенокосата кралица, изпаднала в полусвяст на земята.
Ансел почти не възрази, когато Елин я качи на седлото зад жената воин.
Елин остана при посечения уивърн, изпращайки с взор приятелката си, докато не се скри отвъд южната порта. Зад стените на Оринт.
После бавно се обърна към надигащата се вълна от мрак.
Тя ги беше обрекла на гибел.
Зад нея южната порта се затвори със стон.
Сблъсъкът на дърво и метал отекна в костите й.
Войниците, останали на бойното поле, закрещяха панич ески, но веднага получиха заповеди. Да се подредят в боен строй. Да се приготвят за битка.
Елин можеше да се справи. Да преустрои плана.
Въпреки това огледа небето за белоопашат ястреб.
Не го видя.
Хубаво. Хубаво, каза си.
Затвори очи за миг. Сложи ръка на гърдите си. Сякаш това можеше да й даде сили, да я подготви за кошмарите сред прииждащата тъмнина.
Наоколо се носеха виковете на прегрупиращите се войници, писъците на ранените и умиращите, бумтежът на големи криле.
Ала Елин се задържа на мястото си още миг, едва на броени крачки от портата към града си. Към своя дом. Не откъсна длан от гърдите си, чувствайки препускащото си сърце, прахоляка по всички пътища, които бе пропътувала през последните десет години, за да се завърне тук.
За този момент. За тази цел.
Прошепна си за последен път историята.
Своята история.
Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...
Ирен спря лекуването за няколко минути. Силата й извираше ярко, неугасваща въпреки часовете тежка работа.
Но трябваше да прекъсне за малко, за да види какво се случва. Слухът, че войниците им, почти извоювали победа, бягаха обратно към града, я накара да хукне към парапета на крепостната стена, следвана от Елида, която цял ден й помагаше неотлъчно.
Като се заизкачваха по стълбището към парапета, Елида изтръпна видимо, но не се оплака. Очите й шареха из трескавата тълпа, издирвайки някого, нещо. Погледът й се спря на един старец, водещ момиченце с прелестна червеникавозлатиста коса. Вестоносци дотърчаваха до него и бързо се стрелваха в различни посоки.
Водач - високопоставен човек, осъзна Ирен малко след Елида, която вече куцукаше към него.
Старецът се обърна към тях и подскочи, съзирайки Елида.
Но Ирен забрави етикета, щом погледът й попадна върху бойното поле.
Върху армията - Друга армия, напредваща към тях, почти обгърната в мрак. С шест каранкуи в предната редица.
Хаганските войници се бяха събрали покрай стените - както от вътрешната им страна, така и от външната. Южната порта беше затворена.
Но не бяха достатъчно да се изправят срещу невоювалата, отпочинала армия. Срещу страшилищата, чиито очертания мяркаше сред редиците. Валгски принцеси - водеха валгски принцеси.
Каол. Къде беше Каол...
Елида и старецът вече разговаряха.
- Не можем да надвием толкова многочислена армия - казваше младата господарка с глас, какъвто Ирен за пръв път чуваше.
Заповеднически, хладнокръвен. Елида посочи към бойното поле. Към мрака -свещени богове, мрака, който го обгръщаше.
През тялото на Ирен плъзна студена тръпка.
- Знаете ли какво е това? - попита с плашещо тих глас Елида. - Защото аз знам.
Старецът само преглътна.
Ирен също се досети. Осъзна какво се криеше в мрака. Кой. Ераван.
Слънцето излиня напълно зад хоризонта, оцветявайки в синкави нюанси кървавите снегове.
Зад тях проблесна ярка светлина и детето се завъртя с облекчен стон към ослепително красивата, обляна в кръв жена, която се появи от нищото. Тя загърна с пелерина голото си тяло, макар че дори не трепереше от студа.
Хамелеонка. Тя отвори широко обятия и прегърна момиченцето.
Лизандра. Така я бе нарекъл Каол. Дама от двора на Елин. Отдавна загубената племенница на Фалкан Енар.
Лизандра се извърна към стареца.
- Едион и Роуан дадоха заповед, Дароу. Всеки способен трябва да се евакуира незабавно.
Старецът - Дароу - просто продължи да се взира в бойното поле. Останал без думи, докато страховитата армия пъплеше все по-близо и по-близо.
И две фигури започваха да се различават начело.
Крачеха неумолимо към стените на града, потопени в мрак.
Ераван. Златокосият млад мъж. Дори сляпа щеше да го разпознае.
Съпровождаше го тъмнокоса жена със светла кожа и роба, развявана от призрачен вятър.
- Майев - промълви Лизандра.
В този миг хората наоколо запищяха. От ужас и отчаяние.
Майев и Ераван идваха. Лично щяха да предвождат разгрома над Оринт.
Двамата вървяха към портите на града и тъмнината зад тях се сгъстяваше все повече, а армията се разливаше по бойното поле. Из черните мъгли тракаха кошмарни щипци. На същества, поглъщащи живот и радост.
О, богове!
- Лорд Дароу - намеси се Елида с рязък, повелителен тон. - Има ли изход от града? Заден проход през планината, по който да изпратим децата и възрастните хора?
Дароу откъсна очи от наближаващите валгски крал и кралица.
Преливаха от безнадеждност и отчаяние. И той отвърна с пресеклив глас:
- Не и такъв, по който биха се измъкнали навреме.
- Кажи ми къде е! - нареди му Лизандра. - Нека поне опитат. - Тя сграбчи ръката на момичето. - За да се помъчи Еванджелин да избяга.
Поражение. Очакваната триумфална победа се превръщаше в абсолютно поражение. В касапница.
Ръководена от Майев и Ераван, които вече се намираха на стотина метра от стените на града.
Само древен камък и желязо ги деляха от Оринт.
Дароу се поколеба. Шок. Старецът видимо бе изпаднал в шок.
Но Еванджелин посочи с пръст. Към портите, към Майев и Ераван.
- Вижте!
Сред притъмняващите сини отблясъци на спускащата се нощ, сред снега, който тъкмо започваше да се сипе от небето, точно пред затворената южна порта стоеше Елин Галантиус.
Стоеше сама пред Ераван и Майев.
Разпуснатата й коса се вееше на вятъра като златисто знаме, като последен лъч светлина от гаснещия ден.
Наоколо се разстла тишина. Дори смутните писъци секнаха, когато всички извърнаха очи към портата.
Елин не отстъпи назад. Не побягна от валгския крал и кралица, които спряха доволно пред самотната фигура, дръзнала да се възправи срещу тях.
От гърлото на Лизандра се изтръгна сподавен вопъл.
- Тя... Елин вече няма магия. - Гласът й трепереше. - Нито капка не й е останала.
Но Елин вдигна меча си.
И острието му лумна в огън.
Един пламък срещу обградилия ги мрак.
Един пламък, озаряващ нощта.
Елин разпери щита си и той също се възпламени.
Загоря ярко, безстрашно. Като преродено древно видение.
Вестта проехтя по цялата крепостна стена, из града. Кралицата се беше завърнала. Кралицата се беше завърнала да брани портата.
Името й беше Елин Ашривер Белия трън Галантиус.
И не се боеше от нищо.
Майев и Ераван спряха. Спря и армията зад тях, като чук, готов да нанесе последния удар на Оринт.
Магията във вените на Елин беше колкото тлеещо въгленче. Ала те не го знаеха.
Треперещите й ръце заплашваха да изпуснат оръжията й, ала тя ги държеше здраво. С всички сили.
Нито стъпка повече.
Нямаше да им позволи да сторят нито стъпка повече към Оринт.
Майев се усмихна.
- Колко дълъг път си изминала, Елин.
Елин просто насочи Голдрин към тях. И срещна златистия поглед на Ераван.
Очите му пламнаха, съзирайки меча. Помнеше го.
Елин оголи зъби. Накара огъня около меча да лумне още по-силно.
Майев се обърна към валгския крал.
- Е, започваме ли?
Но Ераван вдигна поглед към Елин. И се поколеба.
Не й оставаше много време. Съвсем скоро щяха да разберат, че силата, от която се боеше кралят, вече я нямаше.
Но тя не беше дошла пред южната порта, за да ги разгроми.
А само да спечели време за бягство на всичките си любими хора зад стените. За да оцелеят, да се бият и утре.
Беше се завърнала у дома.
Това й стигаше.
Думите отекваха с всяка глътка въздух. Изостряха зрението й, вливаха стомана в гръбнака й. Огнена корона се появи над главата й и безсмъртните пламъци се заусукваха.
Нямаше как да надвие и двамата.
Но и нямаше да им се даде лесно. Щеше да направи всичко възможно да вземе някой от тях със себе си. Или поне да ги забави дотолкова, че приятелите й да осъществят плана си, да намерят начин да ги възпрат или разгромят. Макар че и двата варианта изглеждаха непостижими. Безизходни.
Затова и бе останала тук.
Да им даде поне късче надежда. Волята да продължат боя.
Дори само това да успееше да постигне срещу Ераван и Майев, щеше да влезе в Отвъдното с гордо вдигната глава. Щеше да срещне без срам всички, които бе обичала с огненото си сърце.
Тя се поклони подигравателно на Ераван и заяви с цялата нахаканост, която смогна да свика у себе си:
- Срещали сме се няколко пъти, но никога в истинския ни облик. - Елин му намигна. Въпреки че коленете й трепереха, успя да му намигне. - Колкото и да си чаровен в този вид, Ераван, май ми липсва Перингтън. Съвсем мъничко.
Ноздрите на Майев се разшириха от гняв.
Ераван обаче присви иронично очи.
- Според теб съдбата ли ни е отредила да се срещнем в Рифтхолд, без да се разпознаем един друг?
Небрежни, лековати думи от отвратителна, покварена твар. Елин сви рамене.
- Дали съдба... или късмет? - Тя махна към бойното поле, към срутения си град. - Това е далеч по-внушителна сцена за последния ни сблъсък, не смяташ ли? По-достойна за нас.
- Достатъчно! - изсъска Майев.
Елин вирна вежда.
- През последната година от живота си се готвя за този момент. Всъщност през последните десет, като се замисля. - Тя изцъка с език. - Затова искам да му се насладя. Да си поприказвам с най-големия си враг.
Ераван се засмя и звукът сякаш остърга костите й.
- А на мен ми се струва, че целиш да ни забавиш, Елин Галантиус.
Тя пак махна към стените на града зад себе си.
- Защо да го правя? Ключовете вече ги няма. Боговете също. - Тя ги удостои с усмивка. - Предполагам, че знаеш?!
Нотката на шеговитост напусна лицето на Ераван.
- Знам.
Смърт - мъчителна смърт дебнеше в гласа му.
Елин пак сви рамене.
- Всъщност ти направих услуга.
- Не й позволявай да говори! - процеди през зъби Майев. - Да приключваме!
Елин се засмя.
- Човек би си помисли, че те е страх, Майев. Да не би наистина да искам да ви забавя. - Тя отново се обърна към Ераван. - Боговете възнамеряваха да те завлекат със себе си. Да те разкъсат на парчета. - По устните й се изписа половинчата усмивка. - Аз ги помолих да ти го спестят. За да можем двамата с теб да си спретнем този грандиозен дуел.
- Как си оцеляла? - попита я Майев.
- Научих се да споделям - измърка Елин. - Чак сега.
- Лъжи - изплю Майев.
- Всъщност имам един въпрос към вас - заяви Елин на двамата господари на мрака, от които я деляха само танцуващите снежинки. - Вие ще споделяте ли властта? Все пак и двамата вече сте обречени да останете завинаги в нашия свят. - Тя посочи Майев с огнения си щит. - Доколкото чух, си била решена да го изпратиш у дома. И си събрала цяла армия от лечителки в Доранел, за да го унищожиш при първа възможност.
Ераван примигна бавно.
Елин се подсмихна.
- Какво ще ги правиш всичките тези лечителки сега, Майев? Обсъди ли този въпрос с Ераван?
Около пръстите на Майев се заусуква мрак.
- Изтърпях достатъчно празни приказки.
- Аз не - отсече Ераван с пламтящи златисти очи.
- Добре - каза Елин. - Бях нейна пленница. Месеци наред. Няма да повярваш колко неща научих през това време. За съпруга й, твоя брат. За библиотеката в двореца, откъдето Майев е разбрала как да прескача от свят в свят. Ще споделиш ли с него тези познания, Майев, или това не влиза в уговорката ви?
Съмнение. Съмнение започваше да тъмнее в очите на Ераван.
Елин продължи в същия дух:
- Едно ще ти кажа: не те иска тук. Иска да те махне. Интересно ми е какво ти каза, когато твоят Ключ на Уирда изчезна? Нека позная: кралят на Адарлан се е промъкнал в Морат, убил е момичето, което си взел за своя робиня и жив портал, и е срутил крепостта ти, а Майев пристигнала точно навреме да опита да го спре, макар и неуспешно? А знаеше ли, че е съзаклятничила с него дни наред? Само и само да ти измъкне ключа?
- Това е лъжа! - озъби се Майев.
- Така ли? Да повторя ли някои от репликите, които сте си разменили с лорд Ераван на четири очи? Които кралят на Адарлан ми предаде?
Усмивката на Ераван се разшири.
- Винаги си обичала да драматизираш. Дали пък не лъжеш, както твърди сестра ми?
- Може би да, а може би не. Само дето истината за предателството на новата ти съюзница е много по-интересна от всяка лъжа, която би родила моята глава.
- Да ти разкрием ли още една истина тогава? - подхвърли Майев. - Искаш ли да узнаеш кой уби родителите ти? Кой уби лейди Мериън?
Елин застина.
Майев махна с ръка към Ераван.
- Не беше той. Не беше дори кралят на Адарлан. Не, той изпрати нисш валгски принц да свърши тази работа. Дори не благоволи да отиде лично. Не повярва, че подобно начинание изисква висша намеса.
Елин вторачи очи в кралицата. Във валгския крал.
После вдигна вежда.
- Това опит да разклатите решимостта ми ли беше? На по хиляди години сте, а не ви хрумна нищо по-хитроумно?! - Тя пак се засмя и посочи Ераван с Голдрин. Можеше да се закълне, че кралят трепна от огненото острие. - Съжалявам те. Как можа да се обвържеш с толкова дотеглива личност? - Елин изцъка с език. - А когато Майев те предаде, ще ми стане още по-жал за теб.
- Виждаш ли как приказва? - изсъска Майев. - Винаги в това й е била силата: да отвлича вниманието ти и да дърдори, докато...
- Да, да. Но както вече казах: играта е ваша. Няма какво да ви спре.
- С изключение на теб - вметна Ераван.
Елин долепи щита до гърдите си.
- Поласкана съм, че мислиш така. - Тя вирна вежди. - Макар че онези двеста лечителки, които сме събрали в града, вероятно ще се засегнат, че ги забравяш. Все пак с очите си видях как прогонват валгските ти демони от човешките им приемници.
Ераван замръзна. Едва забележимо.
- А може би и това е лъжа? - рече умислено Елин. - Но май е рисковано да влезеш неподготвен в града. Моя град. Да провериш кой те чака там. Дочух, че това лято доста си се постарал в опита си да убиеш една моя приятелка. Наследница на Силба. На твое място щях да положа повечко усилия. За сведение тя сега е тук. Идва отдалеч да те види и да ти върне услугата. - Елин подсили пламъка си и Ераван наново се поколеба. -Майев знае. Знае, че лечителните са в града ми и те чакат. И с радост ще гледа как ти се нахвърлят. Питай я къде е совата й, лечителната, която държи в плен. За да я брани от теб.
- Не слушай измислиците й! - изплю Майев.
- Дори сключи сделка с тях: да пощади живота им в замяна на това да я отърват от теб. - Елин махна с Голдрин към Оринт. - Влизайки в града ми, попадаш в капана й. Заедно с всичките си валгски другарчета. Накрая ще остане само Майев, Господарка на всичко.
Сенките на Майев се надигнаха като вълна.
- Слушах те достатъчно, Елин Галантиус.
Елин знаеше, че Майев би атакувала и без помощта на Ераван, ако се наложеше. Валгският крал погледна Майев и като че ли осъзна същото.
Черната коса на Майев се развяваше около нея.
- Къде е кралят на Адарлан? Иска ни се да поговорим и с него.
Кралицата излъчваше прогаряща, пъклена ярост.
Елин сви рамене.
- Сражава се някъде. И едва ли се сеща за вас. - Тя килна глава. - Поздравления, Майев! Храбър опит да отклониш разговора. - Сетне се обърна към Ераван: -Лечителките те чакат в града. Сам ще се увериш, че казвам истината. Но тогава вече ще е твърде късно.
Съмнение. Неподправено съмнение се прокрадваше в очите на Ераван. Мъничка пролука. Открехната врата.
Сега оставаше Ирен и другите лечителки да се възползват от нея.
Нарочно не ги беше питала, не бе обсъдила плана си с тях. Защото не желаеше да въвлича никой друг.
Но имаше доверие на Ирен и приятелките й. Вярваше, че ще довършат започнатото от нея. След като тя си отидеше. Имаше им доверие.
Майев пристъпи напред.
- Дано си се позабавлявала през последните минути от живота си. - Тя оголи твърде белите си зъби и хладнокръвната й изтънченост се изпари. Дори Ераван примигна смаяно. И пак се поколеба. Сякаш се питаше дали Елин не е казала истината. - Дано си доволна от глупашките си празнословия.
- Винаги - поклони се насмешливо Елин. - Но ще съм по-доволна, когато те изтрия от лицето на земята. - Тя въздъхна към небето. - Свещени богове, какво зрелище се очертава!
Майев протегна ръка пред себе си. В шепата й се виеше мрак.
- Боя се, че не останаха богове. И вече няма кой от тях да ти помогне, Елин Галантиус. Елин се усмихна и Гоодрин пламна още по-ярко.
- Аз самата съм богиня.
Сетне отприщи силата си срещу тях.
Роуан извади парчето желязо от рамото си тъкмо когато Майев и Ераван пристигнаха.
Когато Елин ги посрещна пред стените на Оринт.
Магията прегаряше във вените му, но той притисна с длан кървящата си рана и хукна към южната порта, насочвайки цялата си воля към зарастването й.
Плътта започва да се затваря с болезнено щипане - твърде бавно.
Ала не можеше да излети с разкъсано крило, каквото щеше да има, ако се преобразеше сега. Ето защо препусна към южната порта през града, който щеше да бъде негов дом.
Трябваше да стигне до нея.
Нечий предупредителен вик откъм парапета на крепостната стена го накара да вдигне инстинктивно щита си. В същия миг първата обсадна стълба се блъсна в камъка.
И от нея се заизнизваха моратски войници право към мечовете на воините от хаганската армия и Гибелния легион. Но бяха твърде много.
Железни зъби се сблъскаха с крочанки в небето. Вражеските уивърни носеха по няколко моратски войници на гърбовете си и ги пускаха по парапетите, по улиците на града.
Хората крещяха. Навътре в града хората крещяха. Бягаха. Оставаха му броени пресечки до южната порта - до Елин.
Но... писъците на ужас и болка не стихваха. Семейства. Деца.
Домът му. Това щеше да е домът му. Вече можеше да го нарече свой дом, щом Елин беше с него. Затова трябваше да го защити.
Той извади меча и брадвата си.
Отвъд стените избухна огън, който окъпа града в златисто. Ала на Елин едва ли й оставаше повече от въгленче магия. В схватка с Ераван и Майев вече трябваше да е мъртва. А ето че пламъкът й още лумтеше. Свещената им връзка бе все така силна.
Улови нещо бяло с крайчеца на окото си и като се обърна, видя Фенрис, оплискан с кръв и озъбен срещу войниците, изливащи се през стената. Един замах с мощната му лапа беше достатъчен да разсече най-близкия войник на парчета.
След миг и Лоркан се появи с порив на черния си вятър.
Двамата елфи спряха за секунда и го погледнаха въпросително. Отлично знаеха къде е Елин. Какъв беше планът.
Отвъд стените отново изригна огън.
Но писъците на невинните хора в града... Тя никога нямаше да му прости, ако ги изоставеше.
Затова Роуан приготви оръжията си и се извърна към уплашените викове.
- Положили сме клетва пред кралицата ни и този двор! - изръмжа, преценявайки с поглед войниците, прииждащи през стената. - Няма да я нарушим.
Въпреки че трите големи сили на кралството воюваха пред портите на града, унищожението продължаваше.
Моратските легиони ги връхлитаха с пълна мощ и изтощената хаганска армия се обърна да ги посрещне отново. Да посрещне новите страшилища - зверове, които нападаха с кръвожадни челюсти и смразяващ вой, илкени, кръжащи в небето над тях. Валгските принцеси още не се виждаха. Но Елида знаеше, че са някъде там. Морат водеше изчадията от най-дълбоките си тъмници за тази последна битка.
А на полето, точно пред южната порта, се сблъскваха огън и мрак, по-черен от нощта.
Елида не знаеше накъде да гледа: към сражението между армиите или към това, което Елин сама бе подела срещу Майев и Ераван.
Ирен стоеше до нея. Лорд Дароу, Лизандра и Еванджелин наблюдаваха случващото се до тях.
Пак проблесна светлина и й отговори вълна от мрак.
Елин вилнееше като огнена вихрушка между Майев и Ераван, бърза и безпощадна.
Не й беше останала никаква сила. Преди Портата на Уирда да й я отнеме цялата, навярно имаше шанс да надвие поне единия от тях. Но с тези нищожни остатъци от магията й, и то след цял ден на бойното поле...
Майев и Ераван обаче не подозираха.
Не съзнаваха, че Елин само отклонява ударите им, вместо да атакува. Нито че дългият боен танц не беше просто показно на уменията й, а начин да спечели време на хората в града.
Долу, в мрака отвъд стените, войниците умираха, и умираха. А обсадните стълби изливаха моратски демони в Оринт.
Елин още бранеше портата от Ераван и Майев. Не ги допускаше и стъпка по-близо до града. Последната саможертва на Елин Галантиус в името на Терасен.
Щом враговете й проумееха, че не й е останала никаква магия, всичко щеше да приключи. Забавлението им, театралното мерене на сили и умения щеше да изчезне.
Но къде бяха другите? Къде бяха Роуан, Лоркан и Дориан? Фенрис и Гавриел? Нима не знаеха какво се разиграва пред градската порта?
Лизандра дишаше на пресекулки. Нищо - хамелеонката не можеше да стори нищо. Ако понечеше да помогне на Елин, Ераван и Майев можеше да осъзнаят, че кралицата ги е заблуждавала.
В ухото на Елида не шепнеше ласкав глас. Вече не. Онзи тих, мъдър шепот повече никога нямаше да я напътства.
Виж! - вечно я бе съветвала Анийт. - Виж!
Елида погледна към бойното поле, към града, към кралицата, бореща се срещу двамата валгски владетели.
Елин не правеше нищо безпричинно. Стоеше пред портата, за да им спечели време. Да изтощи Ераван и Майев поне малко. Но сама не можеше да ги надвие.
Един-единствен човек бе способен на това.
Очите й намериха Ирен, която наблюдаваше Елин с пребледняло лице.
Кралицата никога нямаше да поиска такава жертва от лечителката.
Ала нямаше да препречи пътя, в случай че Ирен решеше да тръгне по него.
Доловила погледа й, Ирен откъсна вниманието си от битката.
- Какво?
Елида надникна към Лизандра. После към градските стени, по които просветваха лед и пламък.
И разбра какво трябваше да предприемат.
Несрин не бе очаквала да види илкени. Нито бе подозирала колко страховита сила можеха да се окажат дори няколко десетки от тях.
Ловки и свирепи, изчадията кръжаха над предните редици от многочислената моратска армия. Черни като нощта и нетърпеливи да срещнат руките в битка.
Сартак нареди на стрелците да ги обсипят с огнени стрели. Пламъкът на първата обгори пръстите й, когато си набеляза мишена сред хаоса на сражението и стреля.
Стрелата полетя в нощта и улучи илкена, който се канеше да разкъса един даргански кон. Писъкът на чудовището достигна дори нейните уши. Дарганският ездач го прободе със сулда си и пъкленото цвилене секна. Навременен, смел удар.
Несрин посягаше към втора стрела, когато дарганският ездач загина.
Илкенът не беше умрял - преструваше се. Агонизиращият рев на красивия кон прониза нощта, когато извитите нокти на изчадието разкъсаха първо неговите гърди, а после и тези на ездача.
Несрин взе с разтреперани пръсти кремъка, за да запали накиснатото в катран парче плат, увито около главата на стрелата.
Илкените атакуваха и даргански ездачи, и рукини по цялото бойно поле.
А в отсрещния край на равнината, сякаш в очакване на сюблимния момент, в който да помете оцелелите войници, дебнеше друга, непозната тъмнина.
Валгските принцеси. В новите им тела на каранкуи. Последната изненада на Ераван.
Несрин се прицели и стреля, а сетне се огледа за Сартак. Принцът предвождаше отряд рукини към вражеските редици с Борте, Фалкан и Йеран по фланговете.
Отчаян, последен набег.
От който нямаше голям шанс да се завърнат живи.
Дъхът засядаше в гърлото на Ирен, бурният ритъм на сърцето й отекваше в цялото й тяло, но поне страхът не я бе вцепенил. Засега.
Лизандра, преобразена в рук, кацна върху крепостната стена и изчака Ирен и Елида да слязат от гърба й. Точно при Каол и Дориан, които се бореха отчаяно с наплива от Валги.
Ала това беше най-малката им грижа. Защото илкените убиваха наред, приближавайки все повече и повече стените на града.
Силба да им е на помощ!
Каол я зърна пръв. И очите му се изцъклиха от чист ужас.
- Връщай се в Двореца.
Ирен нямаше такова намерение. Дориан се обърна към нея и тя му каза:
- Нужен сте ни, Ваше Величество.
Каол закуцука гневно към нея.
- Връщай се в Двореца.
Ирен не го удостои с внимание и този път. Дориан също, зает да пронизва с меча си най-близкия Валг. Като бутна мъртвия демон през стената, се спусна към Ирен.
- Какво има?
Елида посочи към южната порта. Към пламъка сред свирепия мрак.
Оплисканото с кръв лице на Дориан пребледня.
- Тя няма повече магия.
- Знаем - потвърди Елида през стиснати устни. - Затова и си ни необходим.
Каол явно се досети за плана им преди краля си. Защото се завъртя към съпругата си, отпускайки от двете страни на тялото си меча и щита си.
- Не можеш.
Елида им разясни припряно и сбито безразсъдната си идея. Идеята на господарката на Перант.
Ирен се опитваше да не трепери. Чак сега започваше да проумява какво се канеха да направят.
Елида просто се качи върху гърба на хамелеонката и махна на краля да я последва. Дориан, естествено, не се поколеба.
Каол обаче пусна меча и щита си върху окървавените камъни и стисна лицето на Ирен с длани.
- Не можеш - повтори с пресекващ глас. - Не можеш.
Тя сложи ръце върху неговите и долепи чело до това на Каол.
- Ти си моята радост.
Съпругът й, най-скъпият й приятел затвори очи. Беше пропит с миризмата на валгска кръв и метал, но някъде изпод нея... под нея се долавяше неговият аромат. Уханието на дома.
Когато отвори бронзовите си очи, те грееха ярко. От живот, истински живот. От доверие, разбиране и гордост.
- Върви да спасиш света, Ирен - прошепна й и я целуна по челото.
Тя остави целувката му да попие в кожата й - това щеше да е защитният й магически символ, знакът на любовта, която щеше да отнесе със себе си до ада и отвъд него.
Каол се извърна към Дориан и Елида, яхнали хамелеонката, и обичта в изражението му отстъпи място на огнена решимост.
- Пазете я! - каза само.
Навярно единствената заповед, която някога щеше да даде на краля си. На техния крал.
Затова го обичаше. И знаеше, че детето в утробата й няма нито за миг да се усъмни в любовта му.
Дориан сведе глава.
- На всяка цена. - Кралят й подаде ръка да се качи на гърба на Лизандра. - Нека да им покажем как се прави!
Гърдите на Манон горяха с всяка глътка въздух, но Абраксос летеше неустрашимо през мелето.
Твърде много. Враговете бяха твърде много.
А новите страшилища, които Морат им изпращаше, илкените...
Писъци и кръв изпълваха небето. Крочанки и Железни зъби, и руки - това наистина бяха руки - се бореха за живота си.
Дори мъничкото надежда за победа, която Елин Галантиус им бе спечелила, вече се изплъзваше.
Манон и Абраксос разбиха предните редици на елезни зъби, спускайки се да поразяват илкени и пехотинци. Ветросеч тежеше като олово в ръката й. Вече не знаеше дали по лицето й се стича пот, или кръв.
Кралицата на Терасен се бе завърнала, и то с цяла армия, а се оказваше, че дори това нямаше да е достатъчно.
Лоркан знаеше, че Майев е дошла. Усещаше близостта й в костите си като тъмна, злокобна песен, носеща се из света. Валгска песен.
С Белия трън и Фенрис се сражаваха върху крепостната стена. Едион също се биеше наблизо и колеше войник след войник с ярост, извираща от дълбоката му, съкрушителна скръб.
Гавриел беше мъртъв. Загинал бе, за да даде на сина си и другите войници при западната порта шанс да я затворят отново.
Лоркан потисна болката в гърдите си. Пумата вече го нямаше. Кой от тях щеше да е следващият?
Отвъд стената проблесна светлина. Мракът я погълна. Твърде бързо, твърде лесно.
Елин беше загубила ума си. Не мислеше трезво, щом си въобразяваше, че може да се опълчи не само на Майев, но и на Ераван.
Роуан спря насред боя. И един валгски войник щеше да го повали, ако Лоркан не бе хвърлил кинжала си, забивайки го право в лицето на демона.
Роуан само кимна на Лоркан и Фенрис, а после се преобрази в ястреб и излетя от стената.
Лоркан погледна към Фенрис. Воинът стоеше като вкаменен, вероятно усетил промяната отвъд стените. Моментът настъпваше.
- Заедно ще сложим край на това - изръмжа той, преобрази се в бял вълк и скочи от парапета към улиците на града отдолу.
После препусна към портата.
Лоркан надникна към двореца, откъдето знаеше, че Елида го гледа.
Сбогува се безмълвно с нея, изпращайки по вятъра остатъка от сърцето си на жената, спасила го по всеки възможен начин.
След това и той се устреми към портата - към злата кралица, заплашваща всичко, за което бе започнал да копнее, да храни надежда. Надежда. Защото беше открил нещо истински добро в света. Открил бе някого.
И беше готов да умре, за да го защити.
***
Елин цял живот бе упражнявала този танц.
Не само движенията на меча и щита си. Но и нахаканата усмивка, която държеше на лицето си, докато посрещаше всяка вълна от мрак, докато осъзнаваше отново и отново, и отново кои бяха партньорите й в танца.
Стореха ли стъпка към нея, тя ги посрещаше с пламъци. Не разкриваше собственото си колебание, не смееше дори да се замисли дали усещаха, че огънят й се състоеше главно от цвят и светлина.
При всички случаи го избягваха. Пазеха се от него.
Чакаха я да атакува с цялата си сила, да нанесе убийствения удар.
Но ключовете ги нямаше. Нямаше я и Носителката на огъня.
Никаква полза не можеха да извлекат от нея. Вземеха ли я за пленница, можеха единствено да я изтезават.
Това бяха двете й възможности. Смърт или пленничество.
Ала без ключовете Ераван нямаше как да създава още от Камъка на Уирда, да води Валгите си, за да се вселяват в чужди тела.
Елин понечи да наръга Ераван с Голдрин, вдигнала меча си срещу Майев. В същото време ги обгради от двете страни с огъня си, принуждавайки ги да се доближат един до друг.
Ераван отблъсна огнената вълна, но Майев не помръдна. Дори когато Елин отскочи назад задъхано.
Медният вкус на кръвта обгръщаше устата й. Предвестник на неизбежното прегаряне.
Майев погледа как пламъците на Елин разтапят снега със съскане, разкривайки изсъхналата трева на Тералис отдолу. Равнината, приличаща на вълнисто зелено море през топлите месеци, сега представляваше кална шир, окъпана в кръв.
- За богиня - подхвана валгската кралица за пръв път от началото на танца им преди минути или часове, или цяла вечност - не изглеждаш особено склонна да ни поразиш.
- Символите са могъщо нещо - отвърна задъхано Елин, въртейки с усмивка Голдрин в ръката си. Пламъците по острието му свистяха във въздуха. - Ако ви разгромя твърде бързо, ще съсипя ефекта. - Тя призова цялата си останала напереност и намигна на Ераван. - Виждаш ли, иска да те изтощя. Да ти взема силите, за да могат лечителките в двореца да те довършат по-лесно.
-Достатъчно!
Майев атакува с цялата си мощ и Елин вдигна щита си, отклонявайки смъртоносната вълна с пламъците.
Но едва... Ударът отекна в костите й, в кръвта й.
Въпреки това не си позволи дори да трепне, а замахна с огнен камшик към Майев, която отскочи ловко назад.
- Само почакай. Съвсем скоро капанът й ще щракне.
- Тя е лъжкиня и глупачка - изплю Майев. - Цели да ни разедини, защото знае, че заедно можем да я надвием.
Тъмната сила пак се събираше около валгската кралица.
Ераван просто продължи да се взира в Елин със златисти, горящи очи. Накрая се усмихна.
- Да, ти...
Валгският крал замлъкна. Златните му очи се вдигнаха над Елин. Над портата и стената зад нея. Към нещо високо в небето.
Елин не посмя да надзърне натам. Да откъсне вниманието си от него за толкова време. Да се надява.
Но златните очи на Ераван лъснаха. Лъснаха от гняв и дори от мъничко страх.
Той завъртя глава към Майев.
- В онзи дворец наистина има лечителки.
- Естествено, че има - озъби му се тя.
Ераван обаче застина.
- Има вещи лечителки. Могъщи.
- Директно от Tope Сесме - кимна тържествено Елин. - Както вече ти казах.
Ераван продължи да наблюдава Майев. И подозрението отново просветна в очите му.
Той надникна към Елин. Към огъня и меча й. Тя сведе глава.
- Ако тя казва истината, ти си долна твар - изсъска Ераван на Майев.
И преди Елин да събере поне въгленче от магията си за следващата си атака, тъмна, жилеста фигура се спусна от мрака зад Ераван и го грабна в ноктите си. Илкен.
Елин не пиля от силите си в опити да ги свали - знаеше, че илкените са неподатливи на магия. А и Майев оставаше пред нея, следейки с взор как звярът отнася Ераван в небето. Над града.
Срещу двама валгски владетели Елин вече трябваше да е мъртва. А срещу кралицата, изправена пред нея, пак беше въпрос на време... Но ако Ирен и приятелите й съумееха да вземат надмощие над Ераван...
- Е, пак останахме само аз и ти - отбеляза Майев, извивайки устни в онази усмивка на паяк, на ужасяващите твари, готови да нападнат Оринт. Елин отново вдигна Голдрин.
- Точно така исках да бъде - каза искрено.
- Но аз знам тайната ти, Огнена наследницо - рече с напевен глас Майев, преди да й се нахвърли.
От върха на най-високата кула на двореца в Оринт, от широкия балкон, издигащ се над света, лечителката изпрати поредната вълна от силата си.
Бялото сияние запали нощта и освети ярко древните камъни на кулата, превръщайки я в маяк.
Предизвикателство към валгския крал, сражаващ се срещу Елин Галантиус на далечната земя.
Ето ме - пееше в нощта силата й. - Тук съм.
Ераван отговори.
Вятърът довя гнева, страха и омразата му още преди илкенът да го пренесе с жилестите си крайници. Той се усмихна на младата лечителка с обгърнати в чиста светлина ръце, като че вече предвкусваше кръвта й. Предвкусваше унищожението на онова, с което го бе призовала, погубването на дарбата й.
Появата му накара хората в двореца под тях да се разбягат с писъци.
Той не беше въплъщение на смъртта, а нещо много по-страшно. Нещо почти толкова древно и почти толкова могъщо.
Илкенът прелетя над кулата и го пусна върху каменния под на балкона. Ераван се приземи с котешка ловкост и се изправи гордо.
С усмивка на лице.
- Не очаквах да го направиш - каза Майев. Тъмната й сила се виеше около нея, а Елин вече дишаше тежко. В кръста й се беше появила остра болка, която сега се стрелкаше нагоре по гръбнака й и надолу по краката. - Да постъпиш толкова глупаво и да върнеш ключовете в портата. Какво стана с величавото бъдеще, което ми показа някога, Елин? Как седиш на трона в Оринт и народът скандира благоговейно името ти? Скучно ли щеше да ти е да те боготворят?
Елин събираше сили с всяка глътка въздух, а Голдрин още гореше в ръката й.
Нека си говори - нека злорадства и бръщолеви. Всяка секунда, която й оставяше да се възстанови, да си възвърне поне капчица от силите, беше добре дошла.
Ераван клъвна стръвта, позволявайки на съмненията, които му бе насадила, да хванат корен в съзнанието му. Елин знаеше, че е само въпрос на време да усети силата на Ирен. Единствено се молеше Ирен Тауърс да е готова за него.
- Още от самото начало се надявах двете с теб да сме почти равни - продължи Майев. - Поне ти, за разлика от Ераван, да разбираш истинската същност на силата. На притежанието й. Разочарована съм, че май дълбоко в себе си си искала да бъдеш най-обикновена.
Щитът започваше да й тежи непоносимо. Не смееше да надникне зад себе си към Ераван. Да види какво прави. Почувствала бе изблика от магията на Ирен, дори се бе осмелила да се надява, че е сигнал, примамка. И действително беше успяла да примами Ераван. А това стигаше.
Мракът около Майев се загърчи.
- Обещаната кралица вече не съществува - изцъка с език тя. - Сега си просто асасин с корона. И с обикновена магия.
Два камшика от свирепа сила се устремиха към двете страни на Елин.
Тя отклони ударите с щита си и с Голдрин сред ярките пламъци.
Щитът се отметна назад, но Голдрин продължи да гори все така непоколебимо.
Вече усещаше познатата безкрайна болка. Сенките, готови да я погълнат.
Приближаваха се. Изяждаха малко по малко магията й.
Майев надзърна към огнения меч.
- Хитро от твоя страна да влееш в меча от собствената си дарба. Несъмнено си го сторила, преди да я отдадеш цялата на Портата на Уирда.
- Застраховка, в случай че не се върнех - обясни задъхано Елин. - Оръжие, способно да убива Валги.
- Ще видим.
Майев атакува отново. И отново.
Принуждавайки Елин да отстъпи крачка назад. И още една.
Назад към невидимата линия, която бе начертала между тях и южната порта.
Майев пристъпваше напред, а тъмните й коси и робата й се развяваха от вятъра.
- Лишаваш ме от две неща, Елин Галантиус. Ключовете, които търсех. - Нов камшик от тъмна мощ изпращя към Елин. Този път огънят й едва го отклони. - И от зрелищния дуел, който ми бе обещала.
Сякаш отворила капака на сандъка със силата си, Майев избълва към нея плътни струи мрак.
Елин замахна с пламтящото острие на Голдрин. Но не беше достатъчно. Тя залитна назад и една от тъмните струи близна крака й.
Този път не смогна да сдържи писъка, надигнал се в гърлото й. Строполи се на земята и щитът издрънча върху замръзналата кал.
Благодарение на обучението си поне не си позволи да изпусне Голдрин.
Но в главата й започна да се заражда напрежение - нетърпимо и слузесто.
- Събуди се!
Светът се измени. Огнена светлина замести снега. Дебело парче желязо - ледената земя.
Напрежението в главата й се замята и Елин се приведе над коленете си, борейки се да го потисне. Истина - битката, снегът и кръвта бяха истина.
- Събуди се, Елин - прошепна Майев.
Елин примигна. И се озова в железния ковчег. Майев я гледаше през отворения капак. С усмивка на устни.
- Пристигнахме - каза елфическата кралица.
Не елфическа. Валгска. Майев беше Валг...
- Сънуваше - додаде Майев, прокарвайки пръст по маската, покрила лицето й. - Беше се загубила в странни сънища, Елин.
Не. Не, беше истина. Успя да вдигне глава достатъчно, че да погледне тялото си. Мършавото си тяло в широка, безформена рокля. Осеяно с белези.
Още ги имаше. Не бяха заличени. Не бяха заменени с нова кожа.
- Мога да ти помогна - каза Майев, отмятайки косата й с нежни, любящи милувки. -Кажи ми къде са Ключовете на Уирда, положи кръвната клетва, и веригите, маската, желязната кутия... всичко ще изчезне.
Още не бяха започнали. Не бяха започнали да я разкъсват парче по парче.
Всичко друго беше сън. Протяжен кошмар. Ключовете си оставаха разпилени,
Ключалката - неизкована.
Просто сън по време на дългото плаване. Докъдето и да ги беше довело то.
- Какво решаваш, племенничке? Ще се спасиш ли? Ще ми се вречеш ли в служба?
Не се предавай!
Елин примигна.
- Май ще ти е по-лесно да си останеш тук, а? - подхвана вглъбено Майев, опирайки лакти в ръба на ковчега. - Така няма да ти се налага да взимаш трудни решения. Да прехвърляш от бремето и дълговете си на други. - Тя се поусмихна. - Май това те гложди най-сериозно. Стремежът към свобоДа.
Свобода - тя бе изживяла истинската свобода. Нали?
- От това се боиш най-много; не от мен, нито от Ераван, нито от ключовете. А че копнежът да се освободиш от тежестта на короната, на властта ще те погълне. Ще вгорчава съзнанието ти, докато накрая няма да можеш да се познаеш вече. - Усмивката й се разшири. - Аз искам да те спася от това. С мен ще си по-свободна, отколкото можеш да си представиш, Елин. Кълна се.
Клетва.
Беше положила клетва. Пред Терасен. Пред Нехемия. Пред Роуан.
Елин затвори очи, скривайки от погледа си кралицата, маската, оковите, желязната кутия.
Защото не бяха истински.
Всичко това не беше истинско.
Нали?
- Знам, че си уморена - не спираше да я придумва ласкаво Майев. - Дала си толкова много, а се оказва недостатъчно. Никога няма да им е достатъчно, не разбираш ли?
Така беше. Каквото и да беше направила, каквото и да направеше занапред, нямаше да е достатъчно. Дори да спасеше Терасен, цяла Ерилея, пак трябваше да дава още и още, и още. Даже идеята я смазваше с тежестта си.
- Каирн - каза Майев.
Небрежни стъпки застъргаха по каменния под.
Цялото й тяло затрепери неволно, неконтролируемо. Познаваше тази походка, познаваше...
Противното ухилено лице на Каирн изплува до това на Майев. Два чифта очи я заоглеждаха.
- Как да започнем, Ваше Величество?
Вече й беше задавал този въпрос. Толкова пъти бяха изпълнявали същия този танц.
Горчива жлъчка се надигна в гърлото й. Не можеше да спре да трепери. Знаеше какво ще й причини, как ще започне. Никога нямаше да забрави болката, винаги щеше да носи сянката й със себе си.
Каирн плъзна ръка по ръба на ковчега.
- Май успях да попречупя нещо в теб, а?
Кръщавам те Елентия, Духът, който не може Да бъДе пречупен.
Елин докосна дланта си с покритите си в желязо пръсти. Онзи белег, който завинаги щеше да остане там, дори да не го виждаше...
Нехемия - Нехемия бе пожертвала всичко в името на Ейлве. Но даже тя...
Даже тя бе изпитала бремето на решенията си. Пожелала беше да се освободи от товара.
Това не я правеше слаба. Ни най-малко.
Каирн плъзна поглед по окованото й тяло, преценявайки откъде да започне. Дори се задъха от нетърпение.
Ръцете й се свиха в юмруци. Желязото изстена.
Духът, който не може Да бъДе пречупен.
Не се преДавай!
Щеше да понесе всичко отново, ако се наложеше. Всеки мъчителен час, всяко изтезание.
Щеше да я боли, и щеше да пищи, но беше готова да го преживее наново. Да го надвие наново.
Аробин не съумя да пречупи духа й. Нито Ендовиер.
Нямаше да го позволи и на това нищожество.
Тялото й спря да трепери, успокои се. В очакване.
Майев примигна насреща й. Само веднъж.
Елин си пое дъх - остра, хладна глътка въздух.
Не искаше всичко да приключи. Нищо не биваше да приключва още.
Каирн се разпиля във въздуха. Веригите по тялото й го последваха.
Елин седна в ковчега. Майев направи крачка назад.
Елин огледа старателно сътворената илюзия. Каменната стая с познатите мангали и кука, висяща от тавана. Каменния олтар. Отворената врата и грохота на реката отвъд нея.
Накара се да прогледне истински. Да се изправи срещу мястото, пропито с толкова болка и отчаяние. Жигосало душата й с вечен белег, но нямаше да му позволи да управлява живота й...
Нейната история не беше мрачна.
И това не беше част от нея. Щеше да скъта мястото надълбоко в себе си и нямаше да му разреши да напише цялата й история. Не и нейната история.
- Как? - попита Майев.
Елин знаеше, че в истинския свят около тях се вихреше война. Но реши да поостане още малко в каменната стая.
Излезе от железния ковчег пред смаяния поглед на Майев.
- Трябваше да се досетиш - каза Елин, докато миниатюрните въгленчета, останали от магията й, се разпалваха ярко. - Точно ти, която се боиш от пленничеството и си сторила толкова много, за да го избегнеш. Трябваше да се досетиш, че няма как да ме задържиш дълго тук; че ще намеря начин да се измъкна.
- Как? - попита пак Майев. - Как не се пречупи?
- Защото не ме е страх - каза Елин. - Теб те е водил страхът от Ераван и братята му и именно той те е прекършил. Ако изобщо някога е имало нещо за прекършване.
Майев изсъска и Елин се засмя.
- После си започнала да се страхуваш от Бранън. А сетне и от мен. И виж докъде стигна. - Тя посочи стаята около тях, света отвъд нея. - Само това ти остана от Доранел. Тази илюзия.
Силата на Майев прокънтя из стаята.
Елин й се озъби:
- Нарани вречения ми. Нарани жената, която си го заблудила да приеме за своя вречена. Уби я и го пречупи.
Майев се усмихна едва доловимо.
- Да, и то на драго сърце.
Елин отвърна на усмивката й на свой ред.
- Забрави ли какво ти казах на онзи плаж в Ейлве?
Когато Майев отново мигна недоумяващо, Елин се хвърли в атака.
Запали огнен щит пред себе си и я притисна с него към стената. После изстреля копие от син пламък към валгската кралица.
Майев се предпази със стена от тъмна сила, но Елин не прекъсна настъплението си -продължи да я атакува наново и наново. Думите, които бе изръмжала на Майев в Ейлве, отекваха помежду им: Ще те убия!
И щеше да го направи. Заради всичко, което Майев бе причинила на нея, на Роуан и Лирия, на Фенрис и Конал и на още мнозина, да, щеше да я изтрие от лицето на земята.
Само си помисли за Голдрин, и огненият меч се появи в ръката й.
Щеше да се бори с нея до сетен дъх, ако трябваше.
Майев отблъскваше всеки неин замах, докато двете беснееха в пламъци из цялата каменна стая.
Олтарът се пропука. Изчезна.
Разтопено желязо от куката на тавана закапа, съскайки по каменния под.
Елин разруши с магията си мястото, където Фенрис бе седял, окован с невидими вериги.
И продължи да запраща всяко въгленче от силата си по Майев, макар и по челото й вече да избиваше пот.
Железният ковчег се нагорещи, нажежи се до червено. Само тук, в тази илюзия можеше да му се случи такова нещо.
Майев пак бе решила да я хване в капан.
Ала този път кралицата нямаше да си тръгне.
Елин се завъртя, изтласквайки я назад. Към нажежения ковчег.
И стъпка по стъпка я забута все по-близо до него.
Майев вдигна стена от мрак пред себе си, за да се предпази от огнените стрели, които Елин запращаше към нея, и се осмели да надникне през рамо към нагорещената си участ.
Мъртвешка бледност се разля по лицето й.
Елин се изсмя дрезгаво и насочи Голдрин към нея, свиквайки силата си за последен удар.
Но в същата секунда мярна нещо с крайчеца на дясното си око.
Елида.
Елида стоеше в стаята с обзето от ужас лице. Тя разпери предупредително ръка.
- Внимавай...
Майев замахна с черен камшик към господарката на Перант. Не...
Елин скочи с огнен щит към Елида, за да я защити от смъртоносния удар.
И моментално осъзна грешката си. Осъзна я в момента, в който ръцете й минаха през тялото на приятелката й и тя изчезна.
Илюзия. Беше се уловила на поредната илюзия, излагайки се на опасност...
Тя се завъртя обратно към Майев, готова да атакува с пламък, но твърде късно.
Ръце от сенки я стиснаха за гърлото. Непоклатими, вечни ръце.
Елин се изви, забори се за поне глътчица въздух, но ръцете стискаха, и стискаха...
Стаята се изпари. Камъните под краката й се превърнаха в кал и сняг, а грохотът на реката - в познатата глъчка на сражението. Едва за част от секундата илюзията я изплю обратно в реалността. Топлият въздух отстъпи място на мразовит вятър, животът - на сигурна смърт.
Елин обви ръцете си в пламъци и задращи без дъх по сенките, усукали се около шията й.
Майев стоеше пред нея с развяна от вятъра роба.
- Ето какво ще се случи, Елин Галантиус.
Камшици от сенки се изстреляха към нея, заплющяха кръвожадно и Елин не можа да ги отблъсне нито с пламъците си, нито с волята си. Увиха се задушаващо около тялото й и не й оставиха дъх дори да изпищи.
Огънят й гаснеше.
- Ще положиш кръвната клетва пред мен. А после двете заедно ще оправим бъркотията, която си създала. Вие с краля на Адарлан ще поправите стореното. Въпреки че вече не си Носителката на огъня, ще ти намеря приложение.
Вятър, целунат от сняг, повя покрай нея. Не!
Зад гърба й проблесна светлина и Майев застина.
Сенките се затегнаха още повече около тялото й и Елин пак се изви от болка. Беззвучен писък опита да се изтръгне от гърлото й.
- Вероятно се чудиш защо си мисля, че би се съгласила на подобно нещо. Как мога да те принудя. - Кралицата се засмя гърлено. - Ако не ми се подчиниш, ще погубя всичко, което обичаш най-много на света. Най-скъпото. А като приключа, ще коленичиш пред мен.
Не, не...
Гъст, пулсиращ мрак плъзна от Майев и зрението на Елин се замъгли.
Но вълна от мразовит вятър отблъсна чернилката.
Поне колкото да си поеме въздух. Да вдигне глава и да види татуираната ръка, протегната към нея, за да я изправи на крака. Роуан.
Зад него се появиха още две фигури. Лоркан. И Фенрис във вълчи облик.
Кадърът, който не спря, за да й помогне онзи ден в Мъглив рид, сега й се притичваше на помощ.
Роуан още протягаше уверена ръка към нея, без да отлепя очи от Майев. Вреченият й изръмжа през оголени зъби.
Но пръв атакува Фенрис. Той от дълго време чакаше този момент, тази възможност. Озъби се яростно с щръкнала козина и скочи към Майев. Право към бледата й шия. Елин се загърчи, а Роуан изкрещя предупредително, но беше твърде късно. Заслепен от жаждата си за мъст, от гнева си белият вълк се нахвърли на Майев. Камшик от мрак изплющя към него.
Фенрис изскимтя от болка и звукът отекна в костите на Елин, преди вълкът да се стовари тромаво на земята. От дълбоката рана по лицето му шурна кръв.
Всичко се разигра мълниеносно.
Силите на Роуан и Лоркан се надигнаха, готови за атака. Фенрис се изправи немощно. Нов камшик от сенки се изстреля към него. И го шибна през лицето. Като че Майев знаеше къде точно да го удари.
Фенрис пак падна и кръвта му оплиска снега. Проблесна ярка светлина и той си върна елфическия облик. Жестоките рано по лицето му...
Не. Не...
Елин събра въздух в дробовете си, колкото да процеди сипкаво:
-Бягай!
Предупреждението й накара Роуан най-сетне да обърне поглед към нея.
И тогава Майев атакува отново.
Сякаш бе пазила силата си - сякаш ги бе чакала.
Вълна от мрак обгърна вречения й. Заедно с Лоркан и Фенрис.
Магията им лумна, озарявайки тъмнината като светкавица зад облак. Но не им стигаше да се изтръгнат от хватката на Майев. Лед и вятър заблъскаха мрака й със свирепи, отривисти пориви.
Магията на Майев се засилваше.
Ледът и вятърът секнаха. Мракът като че задуши магията им. Като че я погълна. И приятелите й закрещяха.
Роуан закрещя.
Ераван я доближи задъхан.
- Лечителко - процеди, излъчвайки нечистата си сила като черна аура.
Тя отстъпи назад към парапета на балкона. Валгският крал я последва като хищник, най-накрая спипал дълго преследвана плячка.
- Знаеш ли откога те издирвам? - Вятърът брулеше златистата му коса. - Подозираш ли дори на какво си способна?
Тя се поколеба, опирайки гръб в парапета, който я делеше от ужасяващата пропаст.
- Как мислиш, че се сдобихме с ключовете? - По устните му се появи изпълнена с омраза усмивка. - Съществувате и в моя свят. Но там не сте лечителки, а екзекуторки. Унищожителни. Способни да лекувате, но и да вредите. Да разнищвате тъканта на живота. На световете. - Ераван се ухили широко. - Затова ви покорихме. Използвахме ви да разкъсате материята на Портата на Уирда. Да ни дадете три парчета от нея. Майев така и не разбра. И никога няма да разбере. - Насеченият му дъх натежаваше все повече от садистичната наслада с всяка изречена дума, с всяка стъпка към нея. - Бяха нужни всички лечителки от моя свят, за да откъснат ключовете от портата. Но ти, с твоята дарба... ти можеш да го направиш и сама. А сега ключовете пак са в портата... - Той отново се усмихна. - Майев си въобразява, че идвам да те убия. Малката ти огнена кралица също. Дори не подозират, че исках да те открия. Преди Майев. Преди да те е погубила. А сега стоиш пред мен... Да знаеш колко ще се забавляваме двамата с теб, Ирен Тауърс.
Той стори поредна стъпка към нея. После спря.
Застина. Понечи да помръдне, но не успя.
Тогава погледна към каменния под на балкона. Към кървавия символ, в чиито очертания бе влязъл, без да разбере, прекалено съсредоточен в плячката си.
Знак на Уирда. Капан.
Младата лечителка му се усмихна и бялата светлина около ръцете й примигна, а очите й от златисти станаха сапфирени.
- Аз не съм Ирен.
Ераван извърна глава към небето, където Лизандра в облика на рук се спускаше откъм другата страна на кулата с Ирен в ноктестите си крака.
Силата му се надигна, но Ирен вече сияеше по-ярко от далечната зора.
Лизандра отвори нокти и пусна предпазливо Ирен на балкона, а тя се устреми към Ераван, излъчвайки светлина.
Дориан си върна собствения облик. От неговото тяло също струеше лечебна светлина, а със силата си ограждаше Знака на Уирда, впримчил Ераван. Вратата на кулата се отвори със замах и Елида изхвърча на балкона в същия момент, в който Лизандра се приземи с тихите си леопардови лапи върху каменния под.
Валгският крал не знаеше накъде да гледа. Докато Дориан не го удари с лечебната си светлина, карайки го да загуби равновесие. Лизандра веднага му се нахвърли и го прикова към студения камък. А Елида го прониза в корема с Дамарис, забивайки върха му в една от пролуките на каменния под.
Ераван изкрещя. Ала този звук не можеше да се мери с онзи, който издаде, когато Ирен го достигна и залепи длани като огнени звезди върху гърдите му.
Светът забави темпото си, изкриви се.
Но Ирен не се боеше.
Не се боеше от ослепителната бяла светлина, която избухна от нея, вливайки се в Ераван.
Той се изви с писък, но древният меч го беше закотвил непоклатимо към камъните.
Тъмната сила на валгския крал закипя, издигна се като вълна, готова да погълне света.
Ирен не й позволи да докосне нито нея, нито приятелите й. Надежда.
Каол твърдеше, че тя носи надежда. В утробата й също растеше надежда.
За по-добро бъдеще. За свободен свят.
Надеждата бе водила две жени от отсрещните краища на континента преди десет години. Надеждата бе накарала майката на Ирен да вземе ножа и да убие войника, който се канел да изгори дъщеря й жива. Надеждата бе накарала Мериън Локан да спечели на една млада наследница време да се измъкне, жертвайки собствения си живот.
Две жени, които никога не се бяха познавали, които светьт бе приемал за обикновени. Две жени, Жозефин и Мериън, избрали надеждата в лицето на мрака.
Две жени, довели ги до този момент. До този шанс за бъдеще.
В тяхно име Ирен нямаше да се бои. В името на детето в утробата си нямаше да се бои.
В името на света, който с Каол щяха да изградят за рожбата си, Ирен нямаше да се бои.
Да, боговете ги нямаше вече, Силба я нямаше, но Ирен можеше да се закълне, че усеща как топлите й, нежни ръце я направляват. Как притискат гърдите на Ераван, докато валгският крал се мяташе, мъчейки се да я разкъса със силата на хиляда тъмни слънца.
Нейната сила обаче ги разби всички.
Нахлу безмилостно в него, в гърчещия се червей във вътрешността му.
Паразит. Инфекция, хранеща се с живота, с енергията, с радостта.
Някак отдалече тя съзнаваше, че цялата искри, свети по-ярко от пладнешкото слънце. Както и че валгският крал под нея не представлява нищо повече от гнездо усукани една в друга змии, които се опитваха да я ухапят, да отровят светлината й.
Нямаш власт наД мен, каза му Ирен. На тялото, приютило паразита на всички паразити.
Ще те разкъсам на парчета - изсъска той. - И ще започна с детето в...
Ирен разпали силата си само с една мисъл.
Ераван изкрещя.
Силата на сътворението и унищожението. Това таеше в себе си.
Създателка на живот. Сътворителка на светове.
Тя продължи да го изгаря късче по късче. Зае се първо с крайниците му, придвижвайки се навътре.
А когато магията й започна да се изцежда, Ирен протегна ръка.
Не усети болка, когато някой разряза дланта й. И едва почувства натиска на мазолестата ръка, която се сключи с нейната.
Ала когато суровата магия на Дориан Хавилиард се изля в нея, Ирен ахна.
И се превърна в звездна светлина, в топлина, сила и радост.
Силата на Ирен беше силата на живота. На чистия, неомърсен живот.
Едва не събори Дориан на колене, когато се срещна с неговата. Когато той й я предаде доброволно, безвъзмездно, докато Ераван лежеше под тях. Прикован с меч към каменния под.
Демонският крал изрева.
Удовлетворение. Болката му трябваше да достави удовлетворение на Дориан. Защото беше предвестник на края му.
В името на Адарлан, на Сорша, на Гавин и Елена. За всички тях Дориан изля силата си в Ирен.
Ераван се замята и магията му се надигна, блъсвайки се в непробиваема стена от светлина.
Но Дориан нареди:
- Името му!
Ирен, съсредоточена в мисията си, дори не надзърна към него.
Ераван обаче срещна погледа му, стенейки от болка.
Омразата в очите на демонския крал можеше да погълне целия свят.
- Името на баща ми - настоя безцеремонно Дориан. - Отнел си му го.
Чак сега осъзнаваше колко отчаяно се нуждаеше да го разбере.
Жалък, безгръбначен мъж - процеди безгласно Ераван. - Също като теб...
- Кажи ми името му! Върни му го!
Ераван се закикоти през писъците си. Не.
- Върни го!
Този път Ирен го изгледа недоумяващо. Магията й секна за миг.
Ераван скочи и силата му избухна.
Дориан я изтласка и се хвърли към демонския крал. Към Дамарис.
Крясъкът на Ераван заплаши да срути двореца, когато Дориан заби острието още по-надълбоко. И го завъртя. Пусна общата им сила по него.
- Кажи ми името му - просъска задъхано през зъби.
Ирен, вкопчила се в другата му ръка, го предупреди тихо. Дориан почти не я чу.
Ераван просто се изсмя отново и се закашля, когато силата им продължи да го изгаря отвътре.
- Има ли значение? - попита приглушено Ирен.
Да. Дориан не знаеше защо, но имаше.
Баща му може и да беше заличен от Отвъдното, от всяко измерение, но заслужаваше да му върне името.
Като вид отплата. Макар и само за да му даде поне мъничко покой.
Силата на Ераван пак се надигна към тях. Дориан и Ирен я потиснаха.
Сега. Трябваше да го довършат сега.
- Кажи ми името му! - изръмжа Дориан.
Ераван му се усмихна. Не.
- Дориан - предупреди го пак Ирен.
По лицето й се стичаше пот. Нямаше да издържи още дълго. А да рискува нейния живот...
Дориан изпрати силата им по острието. Дръжката на Дамарис засия.
- Кажи ми...
Твоето е.
Ераван изцъкли очи, когато думите се изнизаха от него.
Дамарис ги беше извлякъл от съзнанието му. Но Дориан нямаше време да се диви на силата на меча.
Името на баща му...
Дориан.
Взех името му - изплю Ераван, гърчейки се, докато Дамарис изтръгваше думите от него. - Заличих го. Но той си го спомни веДнъж. Само веДнъж. Когато те съзря за първи път.
От непоносимата истина по лицето на Дориан се затъркаляха сълзи.
Навярно баща му несъзнателно бе скрил името си в собствения си син като последен бунт срещу Ераван. Беше го дал на него като таен знак, че мъжът в обсебеното от демон тяло още се бореше. Никога не бе спрял да се бори.
Дориан. Името на баща му.
Дориан пусна дръжката на Дамарис.
Ирен се задъхваше. Веднага - трябваше да приключат веднага.
Въпреки валгския крал пред него нещо в гърдите на Дориан се отпусна. Най-сетне зарасна.
И докато топлината на магиите им изпаряваше сълзите по лицето му, Дориан каза на Ераван:
- Аз разруших крепостта ти. - Усмихна му се стръвно. - А сега ще унищожим и теб. После кимна на Ирен.
Очите на Ераван лумнаха като живи въглени. А Ирен пак освободи силата им.
Ераван беше безпомощен срещу суровата магия, преливаща се с тази на Ирен, със силата, сътворяваща светове.
Целият град и равнината наоколо грейнаха от ослепителна светлина. Толкова ярка, че Елида и Лизандра закриха очите си. Даже Дориан затвори своите.
Но Ирен видя всичко. Видя какво се криеше в Ераван.
Изроденото, противно същество вътре. Древно и пропито с омраза, мъртвешки бледо. Бледо, защото цяла вечност бе съществувало в пълен мрак, без нито веднъж да зърне слънчева светлина.
Без да види нейната светлина, която сега обгръщаше луннобялата му, вехта плът.
Ераван се гърчеше в конвулсии, превиваше се върху пода, приклещен на това странно място в него самия.
Жалък си, каза просто Ирен.
В златистите му очи пламна огън на ярост и ненавист.
Но тя само му се усмихна, извиквайки красивия облик на майка си. За да му го покаже.
Прииска й се да знаеше как бе изглеждала майката на Елида, за да му покаже и Мериън Локан.
Двете жени, които беше убил със собствената си ръка или с чужда, и то без дори да се замисли.
Две майки, чиято любов към дъщерите им и надежда за по-добър свят можеше да надвие дори силата на Ераван. Дори Ключовете на Уирда.
И докато лицето на майка й още сияеше пред него, докато му показваше грешката, която дори не подозираше, че е допуснал, Ирен сви ръка в юмрук.
Ераван изпищя.
Тя стисна юмрука си още по-здраво и някак далечно усети как истинската й ръка прави същото. Усети как ноктите й се впиват в плътта.
Не се вслуша в молбите на Ераван. В заплахите му.
Просто стисна юмрук. И продължи да го стиска.
Докато от валгския крал не остана само тъмен пламък в шепата й.
Тя я стисна за последен път и тъмният пламък угасна.
Сетне сякаш полетя надолу обратно към тялото си. И действително падаше - ръката й се изплъзна от тази на Дориан и тя залитна назад към козинестото тяло на Лизандра.
Дориан се спусна да улови отново ръката й, за да не прекъсва потока на магиите им, но вече нямаше нужда.
Нямаше нужда нито от неговата сила, нито от тази на Ирен.
Ераван лежеше безжизнен на каменния под, забол изцъклени, незрящи златисти очи в нощното небе.
Кожата му постепенно посивя и започна да се спаружва, да гние.
Сякаш животът му се разлагаше отвътре.
- Изгори го - рече дрезгаво Ирен с ръка на корема.
Отвърна й радостна искра от силата на Дориан.
Той не се поколеба. И пламъците му светкавично погълнаха разлагащото се тяло пред тях.
Но огънят се оказа непотребен.
Защото още преди да изпепели дрехите му, Ераван се разпадна. Превърна се в купчина суха плът и крехки кости.
Дориан обаче изгори и тях.
Всички на балкона наблюдаваха мълчаливо как валгският крал изтлява в пепел.
Накрая зимният вятър повя покрай кулата и я отнесе надалеч.
Беше мъртва.
Елин беше мъртва.
Безжизненото й тяло бе приковано към портите на Оринт, косата й - остригана до скалпа.
Роуан коленичи пред портите, докато армиите на Морат се стичаха покрай него. Това не беше истина. Не можеше да е истина. Но слънцето топлеше лицето й и натрапчивата миризма на смъртта изпълваше ноздрите му.
Той стисна зъби и напрегна съзнанието си да го изведе от това пъклено място. От този кошмар наяве.
Ала не се разбуди.
Малка, нежна ръка докосна рамото му.
- Сам си го навлече - каза мелодичен женски глас.
Познаваше този глас. Никога нямаше да го забрави.
Лирия.
Тя стоеше зад него, вперила поглед в Елин. Облечена беше в тъмната броня на армията на Майев, сплела кестенявата си коса в плитка, разкривайки финото си, прелестно лице.
- Май и на нея го навлече - добави някак вглъбено вречената му... неистинската му вречена.
Мъртва. Лирия беше мъртва, а Елин трябваше да оцелее...
- И избираш нея пред мен? - попита Лирия с плувнали в сълзи кафяви очи. - Кога стана такъв?
Роуан не намираше думи да й обясни, да се извини.
Елин беше мъртва.
А той не можеше да диша. И не искаше.
Конал му се хилеше презрително.
- Ти си виновен за всичко, което ме сполетя.
Коленичил на верандата в Доранел, в дворец, който се бе надявал повече никога да не съзре, Фенрис се мъчеше да потисне жлъчката, надигаща се към гърлото му.
- Съжалявам.
- Съжаляваш, но би ли променил нещо? Аз ли бях необходимата жертва, за да постигнеш онова, което желаеше?
Фенрис поклати глава, ала тя внезапно се оказа вълча - пак се озоваваше в тялото, което някога бе обичал силно, с което някога се бе гордял. Във вълчия си облик -неспособен на реч.
- Отне ми всичко - продължаваше братът му близнак. - Всичко. А изобщо скърби ли 'по мен? Натъжи ли те смъртта ми?
Имаше потребност да му каже - да му сподели толкова много, да му разкрие чувствата си. Ала вълчият му език не владееше речта на човеците и елфите. Нямаше глас.
- Заради теб умрях - пророни Конал. - Заради теб страдах. И никога няма да го забравя.
Моля те! Думите прогаряха езика му. Моля те...
Не можеше да го понесе.
Не можеше да гледа как Роуан крещи на колене.
Как Фенрис ридае, вдигнал лице към притъмнялото небе.
А Лоркан - Лоркан мълчеше, забол празен поглед в нищото, докато в съзнанието му се разиграваше незнаен кошмар.
Майев изхъмка под носа си.
- Виждаш ли на какво съм способна? Колко са безпомощни срещу мен?
Роуан изрева и сухожилията по шията му се обтегнаха. Бореше се с всички сили срещу Майев.
Елин не можеше да го понесе. Да гледа как се мъчат.
Това не беше илюзия, нито сън. Болката им беше истинска.
Майев най-накрая разкриваше валгските си сили. Същата адска дарба като на валгските принцове. Същата, на която тя самата бе станала жертва. И бе надвила с огън.
Но не й беше останал огън, за да помогне и на тях. Нито въгленче.
- Вече действително нямаш какво да ми предложиш в замяна - каза Майев. - Освен себе си.
Беше готова на всичко. На всичко, само и само да сложи край на това...
- Ти си нищо.
Елида стоеше пред него, а високите кули на град, който Лоркан никога не бе виждал, който трябваше да е новият му дом, сякаш го зовяха от хоризонта. Вятърът брулеше тъмната й коса, студен като светлината в очите й.
- Просто поредното копеле - додаде тя. - Да не си въобразяваше, че бих се омърсила с теб?
- Мисля, че си моя вречена - програчи той.
Елида се изкикоти.
- Вречена? Как реши, че ти се полага подобно нещо след всичките ти злосторства?
Не можеше да е истина - не беше истина. Но студеното й лице, отчуждеността...
Сам беше виновен за тях. Заслужаваше ги.
***
Майев огледа тримата елфи, някогашни нейни роби, потънали в тъмната й мощ, раздираща съзнанията им, спомените им. И се изсмя.
- Жалко за Гавриел. Той поне загина достойно.
Гавриел...
Майев се обърна към нея.
- О, май не си знаела. - Тя изцъка с език. - Пумата вече няма да реве. Плати с живота си, за да защити малкото си.
Гавриел беше мъртъв. Усети истината в думите на Майев. Позволи им да пробият дупка в сърцето й.
- Него очевидно не си могла да спасиш - допълни валгската кралица. - Но можеш да спасиш тях.
Този път Фенрис изрева. Роуан вече мълчеше и зелените му очи изглеждаха празни. Каквото и да виждаше, явно го беше докарало отвъд писъците и риданията.
Болка. Неописуема, невъобразима болка. Каквато тя самата бе понесла - навярно и по-тежка.
Въпреки това...
Елин не даде на Майев време да реагира. Не й даде време дори да извърне глава. Просто грабна Голдрин от земята до себе си и го запрати по кралицата.
Майев се завъртя тъкмо навреме и острието му прелетя на броени сантиметри от нея, забивайки се със съскане в снега. Още гореше.
Но на Елин и толкова й стигаше.
Без да чака нито миг, изстреля пламъците си като копия.
Не към Майев.
А към Роуан, Фенрис и Лоркан. Удариха ги мощно в раменете.
Прогориха ги. Дамгосаха ги.
Елин беше мъртва. Мъртва, и той я беше предал.
- Ти си недостоен елф - каза Лирия, оглеждайки портата, от която висеше тялото на Елин. - Заслужаваш съдбата си. Заслужаваш я, след като позволи да ми се случи такова нещо.
Елин беше мъртва.
Роуан не искаше да живее в този свят. Нито секунда повече.
Елин беше мъртва. И той...
Изненадваща болка връхлетя рамото му. Запали го.
Сякаш някой го жигосваше. С нажежен ръжен.
С пламък.
Той погледна мястото, но не забеляза рана.
Лирия продължаваше:
- Носиш само страдание на онези, които обичаш.
Думите й звучаха далечно. Като че прегарящата болка ги заглушаваше.
Огнената агония отново го прободе като призрачна рана, като спомен...
Не спомен. Не спомен, а спасително въже, спуснато в мрака. В илюзия. Котва.
С каквато той някога я беше изтръгнал от плена на онзи валгски принц.
Елин.
Той сви ръце в юмруци до тялото си. Елин, която бе страдала като него. Която знаеше какво е мирен живот, но въпреки това избра него, точно такъв, какъвто беше... заради споделените им мъки. Илюзии - това бяха илюзии.
Роуан стисна зъби. Усети нещото, увито около съзнанието му. Нещото, което го държеше в плен.
И изръмжа дълбоко.
Майев му беше причинявала същото страдание и преди. Нахлувала бе в ума му. Беше му отнемала насилствено най-ценното в живота му. Елин.
Но той нямаше да й го позволи отново.
Лоркан изрева от болка, когато нагорещеният ръжен прониза сетивата му, подигравателните думи на Елида, представата му за Перант, дома, който толкова желаеше, а вероятно никога нямаше да зърне.
Светьт затрептя пред очите му. Превърна се в сняг и мрак, и бойно поле.
И Майев. Застанала пред тях с гневно, бледо лице.
Силата й го връхлетя като настървена пантера...
Този път Елида лежеше в огромно, пищно легло, протегнала съсухрена ръка към него. Ръка на старица, осеяна с белези, чиито тьнички сини вени се преплитаха като реките на Доранел.
А лицето й... Тъмните й очи бяха мътни, кожата й - сбръчкана. Оредялата й коса беше снежнобяла.
- Не можеш да избягаш от тази истина - рече със старчески грак. - Тя е като меч, надвиснал над главите ни.
Смъртният й одър. Тя лежеше на смъртния си одър. А ръката, с която той докосна нейната, оставаше все така млада. Лоркан оставаше млад.
Горчива жлъчка обгръщаше гърлото му.
- Моля те!
Той сложи ръка на гърдите си, сякаш така можеше да попречи на сърцето си да се пропука още повече.
Отвърна му слаба, пулсираща болка.
Плиткият дъх на Елида дращеше ушите му. Нямаше сили да я гледа, не можеше...
Притисна ръка още по-плътно към гърдите си. Към болката в тях.
Животът беше болка. Болка и радост. Радост заради болката.
Прочете го по лицето на Елида. По всяка бръчка. По всеки побелял косъм по главата й. Живот, изживян с него. И болка от раздялата, защото бе изживян прекрасно.
Мракът започна да се разсейва. Лоркан долепи ръка към парещата рана в рамото си.
Елида се покашля сухо и сърцето му се сви, но той прие измъчения звук в него. Прие всичко, което щеше да им поднесе бъдещето.
И нищо не го плашеше.
Конал умираше отново и отново. Пак и пак.
Лежеше на пода на верандата и кръвта му се стичаше към обгърнатата от мъгли река отдолу.
Но това трябваше да е неговата участ.
Ако той се хвърлеше от ръба на верандата в бързеите на буйната река, дали някой щеше да забележи липсата му? Ако скочеше заедно с брат си, сграбчил го в обятията си, щеше ли реката да му предложи милостив край?
Не че го заслужаваше. Заслужаваше бавна, мъчителна смърт.
Наказанието му, справедливата отплата за престъплението срещу собствения му брат. За това, че бе допуснал брат му да живее в неговата сянка, без дори да опита да сподели светлината с него.
Огнена болка, жестока и сурова, прогори рамото му. Сякаш някой го бе пъхнал в пещ. Заслужаваше такава агония. Затова я приветства в сърцето си.
С надеждата да го унищожи.
Болка. Същото онова нещо, което най-много се боеше да не им причини, от което се бореше да ги опази.
Мирисът на обгорената им плът опари ноздрите й и Майев се изсмя гърлено.
- Това щит ли беше, Елин? Или се пробва да ги избавиш от мъките?
Роуан беше коленичил до нея и ръката му, отпусната точно върху ръба на захвърлената му брадва, потрепна от ужаса, който изживяваше в кошмара си.
Острието разряза дланта му и уханието на заснежени борове се сля с медния мирис на кръв.
- Дълго можем да продължаваме така - каза Майев. - Докато Оринт не затъне в опустошение.
Погледът на Роуан оставаше все така празен, докато кръвта му шуртеше по снега. Пръстите му се свиха. Съвсем леко.
Приканващ жест, незабележим за Майев. За всеки друг - освен за Елин. Защото телата на двамата говореха на таен език още от мига, в който се срещнаха на онази прашна уличка във Варес.
Малък жест на неподчинение. Каквото някога бе показал на Майев пред трона й в Доранел.
Фенрис простена отново и Майев обърна очи към него.
Елин плъзна ръка по брадвата на Роуан и болката зашепна в тялото й.
Вреченият й потрепери, борейки се срещу съзнанието, наново похитило неговото.
- Каква загуба! - подхвана Майев, връщайки взор към тях. - Първокласни елфи да се откажат от службата си за мен, полагайки кръвна клетва пред кралица, останала с няколко капки сила.
Елин стисна ръката на Роуан.
Помежду им се отвори врата. Врата, водеща към него, към нея.
Пръстите му се сключиха около нейните.
Елин се изсмя.
- На мен може и да не ми е останала сила - каза тя, - но вреченият ми има предостатъчно.
Готов да атакува от другата страна на тъмния проход помежду им, Роуан издърпа Елин на крака и силите им, душите им се сляха.
Магията му я връхлетя, древна и неудържима. Лед и вятър се превърнаха в изпепеляващ огън.
Сърцето й запя, зарева, когато силата му се вля в нея. Вреченият й я държеше здраво за ръка. Решен да не я пусне никога.
По устните му се появи усмивка - свирепа, дива, дяволска. Около главата му пламна огнена корона, същата като нейната.
Двамата погледнаха към Майев.
Валгската кралица изсъска и тъмната й сила пак започна да се събира.
- Силата на Роуан Белия трън не е толкова могъща, колкото твоята беше едно време.
- Може и така да е - обади се Лоркан зад гърбовете им с бистри, освободени очи, - но заедно сме по-силни.
Той надникна към Елин и вдигна ръка към огненочервеното изгорено петно върху гърдите си.
- А освен с нашата магия - каза Елин, рисувайки символ в снега с кръвта на двама им с Роуан, - разполагаме и с друга.
В краката им лумна светлина и силата на Майев се надигна - ала твърде късно.
Порталът се отвори. Точно както обещаваха Знаците на Уирда в книгите, които Каол и Ирен бяха донесли от Южния континент.
И се отвори точно към мястото, което Елин бе избрала, което бе видяла, прелитайки през световете отвъд Портата на Уирда. Което двамата с Роуан бяха посетили преди няколко дни, за да се уверят с очите си в съществуването му.
Горската полянка, затрупана с плътен сняг, сребрееше под лунната светлина. Заобиколена беше с причудливи стари дървета - по-стари дори от тези в Оуквалд. Дървета, виреещи само северно от Терасен, във вътрешността на континента.
Но не те накараха Майев да застине, а множеството от хора, чиито брони и оръжия проблясваха под дебелите им рунтави кожуси. Сред тях ръмжаха вълци, големи колкото коне. Вълци с ездачи върху гърбовете си.
По цялото бойно поле се отваряше портал след портал. Точно където Роуан и кадърът му ги бяха нарисували с кръвта си по време на битката. Готови да се отворят от заклинанието. И пред всеки портал чакаше по един многолюден отряд. Цяла армия.
- Подочух, че ти се идвало по тези места - каза Елин на Майев, докато силата на Роуан се лееше като симфония в кръвта й. - Заедно с принцесите в тела на каранкуи. - Тя се усмихна. - Затова ми хрумна да доведа и малко от моите приятели.
Първата фигура отвъд портала ги наближи, яхнала великански сребрист вълк. Заострените уши на елфата се виждаха дори под качулката на кожуха върху масивната й броня.
- Елфите, живели някога в Терасен, не са били напълно изтребени - пое Елин. Устните на Лоркан започнаха да се разтягат в бавна усмивка. - Намерили нов дом. При Вълчото племе. - Сред ездачите на вълци наистина имаше и човеци. Както разказваха митовете. - А знаеше ли, че макар много от елфите да са дошли тук с Бранън, имало цял клан, пристигнал от Южния континент? В бягство от теб, доколкото разбирам. Всъщност колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, всичките не са ти особени почитатели.
Все повече и повече елфи и човеци от Вълчото племе пристъпваха към портала с извадени оръжия. Зад тях войската им се простираше чак до хоризонта.
Майев стори крачка назад. Само една.
- Но знаеш ли кого мразят дори повече от теб? - Елин посочи с Голдрин към бойното поле. - Онези паяци. Несрин Фалик ми разказа как предците им се борили срещу тях на Южния континент. Как, бягайки от теб, когато си опитала да оковеш лечителките им, попаднали на малките ти приятелки. Като пристигнали в Терасен, не забравили. Част от истината се изгубила, размила се с времето, ала не забравили. Предавали тази омраза на потомците си. Обучавали ги.
Елфите и вълците им отвъд портала обърнаха погледи към принцесите в тела на каранкуи, които вече излизаха на бойното поле.
- Казах им, че за теб ще се погрижа лично - продължи Елин и Роуан се засмя, - но паяците... О, паяците са за тях. Май от доста време чакат да им отмъстят. На вещиците от Железни зъби също. Подочух, че през последните десет години ълтоногите не са били твръде мили с онези, принудени да живеят в животинския си облик.
Елин изпрати лъч светлина. Друг сигнал не им беше потребен.
За народ, поискал едно-единствено нещо в замяна, когато Елин ги помоли да се включат в последната битка: да се върнат в Оринт. Да се върнат след десетилетно спотайване в горите.
Пламъкът й затанцува по бойното поле. И изгубените терасенски елфи заедно с легендарното Вълчо племе, което ги бе приело и бранило, се втурнаха през отворените портали. Връхлитайки нищо неподозиращите моратски редици.
Майев бе пребледняла като мъртвец. И пребледня още повече, когато просветна магия и паяците започнаха да падат убити, със секнати от астерионски мечове писъци на изумление.
Ръката на Роуан стисна нейната и Елин вдигна очи към вречения си. Но той бе вперил поглед във Фенрис. Все още обвит в тъмната сила на Майев.
Още лежеше върху снега, ронейки мълчаливи, нестихващи сълзи по окървавеното си лице.
Елин потърси онези нишки от сърцето и душата си през грохотната сила на Роуан.
ПоглеДни ме! Безмълвната й команда отекна по връзката й с кръвната клетва на Фенрис.
Погледни ме!
- Сигурно сега си въобразявате, че можете да ме унищожите по зрелищен начин -каза Майев на двама им с Роуан, докато тъмната й сила се надигаше като вълна. - Все пак на вас съм навредила най-много.
ПоглеДни ме!
Фенрис извърна изнурено лице към нея и очите му я погледнаха незрящо. Но се избистряха лека-полека.
Елин мигна четири пъти. Тук съм, с теб съм.
Той не й отговори.
- Проумявате ли какво е валгска кралица? - попита ги Майев с триумфално изражение, въпреки че отдавна изчезналите елфи и Вълчото племе атакуваха войската й. - Аз съм безкрайна и вечна като морето. Ераван и братята му ме издирваха заради силата ми. - Магията й я обгръщаше като черна аура. - Харесва ти да се наричаш Богоубийца, нали, Елин Галантиус? Но боговете бяха просто горделиви същества, заключени в този свят. Непонятни за човешкото ти съзнание твари. - Тя разпери ръце. -Аз съм бог.
Елин отново мигна на Фенрис, докато силата на Роуан се събираше във вените й, готвейки се за първия им и последен
удар, докато тази на Лоркан се надигаше до тях. Но Елин продължи да мига на Фенрис, взирайки се в полупразните му очи.
Тук съм, с теб съм.
Тук съм, с теб съм.
Една кралица му го казваше. На тайния им, безмълвен език. Думи, които си бяха повтаряли един на друг през онези непоносими часове на изтезания.
Не беше сам.
Не беше сам тогава, не остави и нея сама.
Верандата в Доранел и окървавеният сняг пред Оринт се сляха в една картина и потрепнаха пред очите му.
Тук съм, с теб съм.
Майев стоеше пред Елин и Роуан, обвита в огнена мощ. Пред Лоркан, чиято тъмна дарба го обгръщаше като сянка. Елфи - толкова много елфи и вълци, някои яхнали зверовете, се изсипваха на бойното поле през дупки в небето.
Значи планът беше сработил. Налудничавият им план, отреден за мига, когато всичко отидеше по дяволите, когато не им останеше нищо друго.
Силата на Майев обаче продължаваше да се надига.
Елин още го гледаше, теглеше го с очи. Издърпваше го от обляната в кръв веранда. Към тяло, треперещо от болка. И лице, което пареше, пулсираше.
Тук съм, с теб съм.
Фенрис й отвърна на техния език. Мигна само веднъж.
Да.
А когато тя помръдна очите си отново, той разбра сигнала й.
Елин погледна Роуан. Той вече й се усмихваше. Съзнавайки каква можеше да е съдбата им.
- Заедно - пророни тя.
Той погали с палец нейния. В знак на любов, за сбогом.
Сетне двамата избухнаха.
Пламък, нажежен до бяло и толкова ослепителен, рукна с тътен към Майев.
Но тъмната кралица го очакваше. Две вълни от мрак се извисиха към небето и се спуснаха като водопади към тях.
Спря ги щит от черен вятър. Отблъсна ги.
Елин и Роуан атакуваха наново - светкавично като змия. Сгрели и копия от пламък накараха Майев да отстъпи назад. С крачка, а после и втора.
Лоркан я нападна от едната страна, принуждавайки я да отстъпи още.
- Бих казала - подхвана задъхано Елин, мъчейки се да надвика възхитителния грохот на магията, течаща в нея, нестихващата песен на двама им с Роуан, - че не си навредила най-много на нас.
Лоркан редуваше ударите си - ту я нападаше с огън, ту с черна като нощта смърт.
Майев свъси тъмни вежди.
Елин запрати насреща й огнена стена, която я отблъсна още крачка назад.
- Той обаче има сметки за разчистване с теб.
Майев изцъкли очи и понечи да се обърне. Но не беше достатъчно бърза.
Фенрис изчезна от мястото, където бе коленичил, и изникна точно зад нея.
Гоодрин лумна в ярки пламъци, когато го заби в гърба й.
Право в тъмното й сърце.
Тъмната кръв на Майев плисна по снега. Тя се свлече на колене и задращи с пръсти по огненото острие, щръкнало през гърдите й.
Фенрис я заобиколи, оставяйки меча забит в гърба й, и се изправи до Елин.
Елин доближи кралицата. Около двама им с Роуан се въртяха живи въглени.
Майев оголи зъби и изсъска, мъчейки се напразно да извади острието от гърдите си.
- Махни го!
Елин просто обърна очи към Лоркан.
- Искаш ли да й кажеш нещо?
Той се усмихна мрачно, наблюдавайки как елфите и Вълчото племе се вихрят срещу паяците.
- Да живее кралицата!
Елфическата кралица на Запада.
Майев изръмжа. Но не с гърло на елф, нито на човек. А на Валг. Чист, неприкрит Валг.
- Я, кой реши, че е време да зареже преструвките?! - отбеляза Елин.
- Ще отида доброволно там, където си избрала да ме прокудиш - изсъска Майев. -Само извади меча!
- Независимо къде? - попита Елин и пусна ръката на Роуан.
Раздялата с магията му, със силата му я удари така, сякаш се гмурваше в леденостудено езеро.
Но и нейната й стигаше.
Не магия, не и толкова велика като преди, а сила, по-могъща, по-дълбока от нея. Огнено сърце - така я бе наричала майка й.
Не заради дарбата й. Никога заради дарбата й.
Майев изсъска отново, дращейки с пръсти острието, щръкнало от гърдите й.
Елин обгърна ръката си в пламъци и я подаде на валгската кралица.
- Избягала си тук от съпруг, когото не си обичала. От свят, който не си обичала.
Майев застина, оглеждайки ръката на Елин. Новите мазоли по нея. И потрепна -потрепна от болка заради острието, пронизало сърцето й, без да я убие.
- Да - промълви накрая.
- Но обичаш този свят. Обичаш Ерилея.
Тъмните очи на Майев се плъзнаха от Елин към Роуан и Лоркан.
- Да. Доколкото съм способна на обич.
Елин задържа ръката си протегната към нея. Не отдръпна предложението си.
- И ако реша да те прокудя, ще отидеш, където и да те изпратим? И повече никога няма да тормозиш нито нас, нито когото и да било друг?
- Да - озъби се Майев, поглеждайки с болезнена гримаса неунищожимия меч, пробол сърцето й.
После сведе задъхано глава и пое протегнатата ръка на Елин.
Елин пристъпи към нея. И нахлузи нещо на единия пръст на Майев.
Накрая прошепна в ухото й:
- Тогава върви в ада!
Майев се дръпна назад, ала твърде късно.
Твърде късно, защото златният пръстен - пръстенът на Силба, на Атрил - вече сияеше върху бледата й ръка.
Елин отстъпи назад към Роуан, а Майев запищя.
Запищя, вдигнала лице към тъмното небе, към звездите.
Майев не искаше пръстена за защита срещу Валгите. Не, тя самата беше Валг. Искаше го, за да не го притежава никой друг.
Елида го бе дала на Елин не за да погуби с него валгската кралица, а за да я пази. А Майев никога нямаше да познае тази велика сила: приятелството.
Именно това бе попречило на кралицата да се превърне в огледало. Това бе спасило Елин и кралството й.
Майев се загърми, а Голдрин продължаваше да гори със светлина, същата като тази на ръката й.
Пръстенът правеше носителя си недосегаем от Валгите. На тях пък действаше като отрова.
Майев изкрещя толкова пронизително, че светът се разтърси.
Всички наоколо просто стояха сред сипещия се сняг и я гледаха със студени лица.
Ставаха свидетели на смъртта й в името на онези, които бе унищожила.
Майев се замята в мъчителни конвулсии, раздирайки плътта си. Бледата й кожа започна да се бели като стара боя.
Да разкрива малко по малко съществото под измамния облик, който сама си бе създала.
Елин просто надзърна към Роуан, към Лоркан и Фенрис с притаен въпрос в очите.
Роуан и Лоркан кимнаха. Фенрис мигна веднъж. Жестоко раненото му лице още кървеше.
Елин пак доближи пищящата кралица, съществото под кожата й. Мина зад нея и изтръгна Голдрин от тялото й.
Майев, се свлече върху калния сняг, но пръстенът не спираше да я разкъсва отвътре.
Елин вдигна Голдрин над главата си и кралицата впи тъмни, ненавистни очи в нея. Елин само й се усмихна.
- Ще се преструваме, че последните ми думи към теб са били достойни за песен.
Тя замахна с огнения меч.
Устата на Майев още беше отворена в беззвучен писък, когато главата й се търкулна върху снега.
Плисна черна кръв, но Елин не спря дотук. Замахна отново с Голдрин и прониза черепа на Майев. Забивайки го в земята отдолу.
- Изгори я - програчи Лоркан.
Топлата, силна ръка на Роуан отново намери нейната.
Като вдигна очи към него, по лицето му блещукаха сълзи.
Не заради мъртвата валгска кралица пред тях. Не и заради подвига на Елин. Нейният принц, съпруг и вречен бе отправил поглед на юг. Към бойното поле.
Дори когато силите им се сляха и Елин превърна Майев в пепел, Роуан не откъсна очи от бойното поле.
Където редица след редица, след редица валгски войници се строполяваха на колене в разгара на битката с елфи, вълци и даргански ездачи.
Където руките кръжаха смаяно във въздуха, докато илкените падаха от небесата, сякаш улучени от смъртоносни стрели.
В далечината отекнаха няколко оглушителни писъка - сетне стихнаха.
Цяла армия рухна насред сражението.
Вълната на затишието се разливаше от вътрешността на армията към периферията й. Докато цялата моратска войска не легна неподвижно на земята. Докато вещиците от Железни зъби, воюващи в небето, не осъзнаха какво се случва и не се устремиха на юг, бягайки от рукините и вещиците, които се спуснаха след тях.
Докато тъмната сянка около повалената армия не се разсея във въздуха.
Тогава Елин разбра със сигурност, че Ераван вече го няма.
Разбра кой бе успял да го надвие най-накрая.
Тя извади меча си от купчината пепел, в която се беше превърнала Майев. Вдигна го нависоко в нощното небе, към звездите, и изпълни света с победоносния си вик. С името, което войниците на бойното поле и в града заповтаряха, докато не прокънтя в цял Оринт. Докато не достигна сияйните звезди на Господаря на Севера, от чиято пътеводна светлина към дома вече не се нуждаеше.
Ирен.
Ирен.
Ирен.
Каол се събуди от топли, нежни ръце, милващи го по челото, по челюстта.
Познаваше този допир. Щеше да го разпознае, дори да беше сляп.
Последно си спомняше как се сражава на парапета на крепостната стена. В следващия миг светът изчезна. Сякаш избликът на сила от тялото на Ирен бе отслабил не само гръбнака, но и съзнанието му.
- Не знам дали да ти се разкрещя, или да заплача - простена той, като отвори очи и видя Ирен коленичила пред него.
Погледът му обходи за миг всичко наоколо: лежеше по гръб върху най-долните стъпала на някакво стълбище. Голям свод, отворен към мразовитата нощ, разкриваше ясно, звездно небе. Без нито един уивърн.
Чуваха се викове. Ликуващи, триумфални викове.
Но нито един костен барабан. Нито ръмжене и зверски ревове.
А Ирен галеше лицето му с усмивка. И сълзи в очите.
- Крещи ми колкото си искаш - каза му и няколко от сълзите й се отрониха.
Каол обаче можеше единствено да се взира в нея, проумявайки какво се е случило. Защо силата й е бликнала така.
Какво бе постигнала неповторимата жена пред него.
Всички скандираха нейното име. И войниците, и жителите на Оринт.
Каол се радваше, че е седнал.
Макар и изобщо да не го изненадваше, че Ирен е постигнала невъзможното.
Той плъзна ръце през кръста й и зарови лице в шията й.
- Значи всичко приключи - пророни до кожата й, неспособен да овладее разтрепераното си тяло, смесицата от облекчение, радост и остатъчен, призрачен страх.
Тя само прокара пръсти през косата му и надолу по гърба му. Каол почувства усмивката й.
- Да, приключи.
Но жената в обятията му, детето в утробата й...
Ераван може и да го нямаше вече заедно със заплахата и армията му. И с Майев.
Ала животът, осъзна Каол - животът току-що започваше.
Несрин не можеше да повярва. Врагът просто се беше... сринал. Дори принцесите в тела на каранкуи.
Звучеше също толкова налудничаво, колкото това, че елфи и вълци просто бяха изскочили от дупки в материята на света. Отдавна изгубена армия, която мълниеносно атакува Морат. Сякаш воините знаеха точно къде и как да нападнат врага. Сякаш някой ги бе съживил от древните северни митове.
Несрин кацна върху окъпаните в кръв градски стени и загледа как рукини и вещици преследват легиона на Железни зъби към хоризонта. И тя щеше да лети с тях, ако не бяха кървавите следи от нокти около едното око на Салки.
Като слезе от гърба му, едва събра сили да извика лечителка.
Да разседлае рука си, говорейки му успокоително. Дълбоките резки от ноктите на илкена го обливаха в кръв. Не се виждаше отрова, но...
- Ранена ли си?
Сартак. Принцът я оглеждаше от глава до пети с широко отворени очи и оплискано в кръв лице. Зад него Кадара дишаше тежко, кацнала върху парапета. Перата й бяха също толкова окървавени, колкото ездачът й.
Сартак я стисна за раменете.
- Ранена ли си?
За пръв път разчиташе подобна паника в изражението му.
Несрин просто посочи застиналия враг, неспособна да изрече каквито и да било думи.
Докато наоколо ехтеше една дума, отново и отново. Ирен.
По стената към двата рука се спуснаха лечителки и Несрин си позволи да прегърне Сартак през кръста. Да долепи лице до покритите му от броня гърди.
- Несрин.
Името й прозвуча едновременно като въпрос и заповед. Но тя продължи да се притиска към него. Бяха стигнали толкова, толкова близо до пълното поражение.
Ирен. Ирен. Ирен, крещяха войниците и жителите на града.
Сартак прокара ръка по сплъстената й коса.
- Досещаш се какво означава победата, нали?
Тя вдигна глава и свъси вежди. Зад тях Салки стоеше търпеливо, докато някаква лечителка затваряше раните около окото му с магията си.
- Една спокойна нощ, надявам се - отвърна тя.
Той се засмя и я целуна по слепоочието.
- Означава - прошепна до кожата й, - че се прибираме у дома. Че идваш у дома с мен.
Въпреки съвсем скорошния край на битката, въпреки всички мъртви и ранени наоколо Несрин се усмихна. У дома. Да, щеше да се прибере с него в Южния континент. При всички, които ги чакаха там.
Елин, Роуан, Лоркан и Фенрис останаха на полето пред градската порта, докато не се увериха, че сразената армия няма да се надигне. Докато хаганските войници не плъзнаха сред вражеските, побутвайки ги с крака и оръжия. Без отговор.
Ала не обезглавяваха падналите воини. Не довършваха работата си докрай.
Защото лечителните можеха да спасят онези с черни пръстени и нашийници.
Това обаче щеше да почака до утре.
Луната вече достигаше зенита си, когато безмълвно стигнаха до заключението, че армията на Ераван повече никога няма да се надигне. Когато руките, крочанките и отцепилите се вещици от Железни зъби се скриха зад нощния хоризонт, преследвайки последните оцелели от вражеския въздушен легион.
Елин се обърна към южната порта на Оринт.
Сякаш в отговор, тя се открехна със стон да я приветства.
Като две широко отворени ръце.
Елин погледна към Роуан. Огнените им корони продължаваха да горят все така ярко. Тя го хвана за ръка.
С препускащо сърце, чийто трепетен ритъм отекваше във всичките й кости, Елин пристъпи към портата. Към Оринт. Към дома си.
Лоркан и Фенрис тръгнаха след тях. Раните по лицето на Фенрис още кървяха, но той не позволи на Елин и Роуан да ги излекуват. Каза им, че искал да ги запази, за да му напомнят. Те не посмяха да попитат какво. Беше твърде рано.
Като наближиха свода, Елин вирна високо брадичка и изпъна рамене.
Войниците ги посрещнаха с шпалир.
Не хагански войници, а мъже и жени в терасенски брони. Сред тях се виждаха и цивилни - с изпълнени от страхопочитание и радост лица.
Елин надзърна към прага на портата. Към древните, познати камъни, покрити със засъхнала кръв.
И ги обгърна с покривало от слаб пламък. Последните остатъци от магията й.
Когато огънят угасна, камъните вече бяха чисти. Нови. Както целият град щеше да се възроди, да се извиси, да се окъпе в разкош. Отново да се превърне в сърцето на просветлението.
Докато прекосяваха прага, Роуан стисна пръстите й, но тя не го погледна.
Защото не можеше да откъсне очи от широките, непринудени усмивки на народа си, който заликува, най-сетне приветствайки кралицата си в Оринт.
Едион се би, докато вражеският войник пред него не се свлече на колене, привидно мъртъв.
Но мъжът с черен пръстен на ръката не беше мъртъв.
Само демонът в него.
А когато войници от безброй нации заликуваха, когато плъзна мълвата, че лечителна от Tope Сесме е надвила Ераван, Едион просто слезе от крепостната стена.
Намери го само по мириса. Дори след смъртта мирисът му оставаше като пътека, по която Едион тръгна през разрушените улици и тълпите от празнуващи, ридаещи хора.
Самотна свещ гореше в празната стая на стражевата сграда, където бяха положили тялото му върху дълга работна маса.
Едион коленичи пред баща си.
Нямаше представа колко време е стоял така със сведена глава. Но свещта почти прегаряше, когато вратата се отвори със скърцане и в стаята нахлу познат мирис.
Без да пророни и дума, тя го доближи с тихи стъпки. После се преобрази и коленичи до него.
Лизандра просто се облегна на него, докато Едион не преметна ръка през раменете й, притискайки я към себе си.
Останаха коленичили заедно и той знаеше, че нейната скръб е също толкова искрена, колкото неговата, че скърби не само за Гавриел, но и заради неговата мъка.
Заради годините, които нямаше да изживеят заедно с баща му. Годините, които бе осъзнал, че иска да има с него. Заради историите, които искаше да чуе, заради елфа, когото искаше да опознае. Ала нямаше да може.
Дали Гавриел го знаеше? Или бе загинал с мисълта, че синът му не желае да има нищо общо с него?
Не можеше да понесе тази вероятност. Бремето й щеше да става все по-нетърпимо.
Когато свещта догоря, Лизандра стана и го вдигна със себе си.
Грандиозно погребение, обеща му приглушено Едион. С всички почести, всички тържествени кралски регалии, оцелели след битката. Щеше да погребе баща си в кралското гробище сред легендарните герои на Терасен. Където щяха да положат и него за вечния му сън. До баща му.
Поне това можеше да стори за него. Да се увери, че знае истината в Отвъдното.
Излязоха на улицата и Лизандра спря да избърше сълзите му. Да го целуна по бузите, после и по устата. Нежно, любящо.
Едион я прегърна и я притисна плътно към себе си под звездите и лунната светлина.
Нямаше представа колко дълго са стояли така насред улицата. Но накрая някой се покашля дискретно и двамата се откъснаха един от друг, за да надникнат към източника на звука.
Беше млад мъж, на не повече от трийсет.
Взираше се в Лизандра.
Не приличаше на вестоносец, нито на войник, макар и да бе облечен в дрехите на рукините. Излъчваше самообладание, целеустременост и кротка сила. Високият мъж преглътна.
- Вие ли... вие ли сте лейди Лизандра?
Лизандра килна глава.
- Да.
Мъжът пристъпи към нея и Едион едва се сдържа да не я избута зад себе си. Да не извади меча си, опирайки го в гърлото на непознатия, чиито сиви очи се отвориха още по-широко - и заблестяха от сълзи.
Но той се усмихна радушно.
- Казвам се Фалкан Енар - обяви с ръка на гърдите.
Лизандра го гледаше все така предпазливо, объркано.
Усмивката на Фалкан не трепна.
- Издирвам те от дълго, дълго време.
После й разказа цялата си история с обляно в сълзи лице.
Чичо й. Това беше чичо й.
Баща й беше доста по-възрастен от него, но откакто Фалкан научил за нея, започнал да я търси под дърво и камък. Десет години издирвал изоставеното дете на покойния си брат, посещавайки Рифтхолд при всяка възможност. Без да осъзнава, че и тя може да е наследила дарба като неговата - че може да няма лицето на брат му.
Но Несрин Фалик го намерила. По-скоро се намерили един друг. И заедно стигнали до истината - щастлива случайност в големия свят.
Искал да й остави в наследство състоянието, което бил натрупал като търговец.
- Всичко е твое - каза Фалкан. - Повече никога нищо няма да ти липсва.
Разплакана, Лизандра го прегърна силно с искрено щастие, изписало се на лицето й.
Едион ги наблюдаваше мълчаливо със сломено сърце. Но се радваше за нея - за лъча светлина, който бе открила.
Лизандра се откъсна от Фалкан. Все така усмихната, по-прелестна от нощното небе над тях. Тя преплете пръсти с тези на Едион и ги стисна силно, отговаряйки на чичо си:
- Вече имам всичко, от което се нуждая.
Часове по-късно, седнал на балкона, където Ераван бе намерил смъртта си, Дориан още не можеше да повярва какво се е случило.
Взираше се в тъмното петно върху каменния под, от което стърчеше Дамарис. Едничката следа от валгския крал.
Името на баща му беше неговото собствено. Усещаше тежестта му, но не като нещо неприятно.
Той стисна окървавените си пръсти. От магията му имаше само жалки остатъци, а вкусът на кръв още обгръщаше езика му. Белези на предстоящото прегаряне. Никога преди не го бяха спохождали. Но май трябваше да свиква с тях.
Дориан се изправи на разтреперани крака и изтръгна Дамарис от камъните. Острието му беше станало черно като оникс. Плъзвайки пръсти по жлеба му, установи, че чернилката няма да падне.
Трябваше да слезе от тази кула. Да открие Каол. И другите. Да помогне на ранените. И на войниците в несвяст на полето долу. Онези, които не бяха обсебени от демони, вече бяха избягали, подгонени от причудливите елфи и гигантските вълци с човешки ездачи.
Трябваше да се махне оттук. Да напусне това място.
Ала не можеше да откъсне поглед от тъмното петно. Единствената следа.
Десет години на мъки, терзания и страх, а това петно беше единствената диря от тях.
Той завъртя меча в ръката си. Струваше му се по-тежък отпреди. Мечът на истината.
А каква се оказваше истината в крайна сметка?
Ераван беше избил и поробил толкова много съдби, само и само за да види отново братята си. Да, бе целял да завладее света им, да го накаже, но и да намери братята си. Не ги беше забравил хилядолетия по-късно. И не спираше да мисли за тях.
Дали Дориан би направил същото за Каол? За Холин? Дали би унищожил цял свят, за да ги открие?
Черното стрие на Дамарис не отразяваше светлината. Не проблясваше.
Въпреки това той сграбчи златната му дръжка и каза:
- Аз съм човек.
Златото се стопли в ръката му.
Той се вторачи в острието. Мечът на Гавин. Реликва от времена, когато Адарлан бе съществувал като земя на мир и изобилие.
И пак щеше да бъде.
- Аз съм човек - повтори той към звездите, изгряващи над града.
Мечът не отговори втори път. Сякаш знаеше, че не е необходимо.
Разнесе се бумтеж на големи криле и Абраксос кацна на балкона. С белокоса ездачка на гърба си.
Дориан загледа смаяно как Манон Черноклюна слиза от уивърна. Тя плъзна златисти очи по него, после ги стрелна към тъмното петно върху каменния под.
Накрая ги върна към неговите. Бяха предпазливи, уморени - но грееха.
- Здравей, малки принце! - промълви тя.
По устните му разцъфна усмивка.
- Здравей, малка вещице!
Той огледа небето за Тринайсетте, за Астерин Черноклюна, която трябваше да вие победоносно към звездите.
Манон каза тихо:
- Няма да ги откриеш. Нито в това небе, нито в друго.
Като осмисли думите й, сърцето му натежа. И загубата на дванайсетте необуздани, величави живота издълба още една дупка в него. Дупка, която нямаше да се запълни, която щеше да почита до гроб. Той прекоси мълчаливо балкона.
Манон не се отдръпна, когато я прегърна.
- Съжалявам - прошепна в косите й.
Ръцете й се плъзнаха плахо, бавно по гърба му. И го прегърнаха.
- Липсват ми - пророни с разтреперан глас тя.
Дориан я притисна по-здраво към себе си и й позволи да остане в обятията му колкото време имаше нужда, докато Абраксос се взираше в опожареното парче земя от равнината, в лобното място на вречената си, която никога нямаше да се завърне.
А градът под тях ликуваше.
Елин изкачваше с Роуан стръмните улици на Оринт.
Народът й ги обточваше със свещи в ръце. Като река от светлина, от огън, водеща към дома.
Право към портите на двореца.
Където ги чакаха лорд Дароу и Еванджелин. Момиченцето сияеше от радост.
Дароу, застанал на пътя им, ги гледаше с каменно лице. Непоклатимо като скалната снага на Еленови рога, издигаща се зад града.
Роуан изръмжа тихо и Фенрис, вървящ на крачка зад тях, повтори звука.
Но Елин пусна ръката на вречения си и огнените им корони угаснаха, докато извървяваше последните няколко стъпки до сводестия вход на двореца. До Дароу.
По озарената в златисто улица се възцари тишина.
Старият лорд нямаше да я допусне. Щеше я изхвърли пред очите на целия свят. Като последен, унизителен плесник през лицето.
Но Еванджелин подръпна ръкава на Дароу - като че го подканваше.
Жестът успя да подтикне стареца да проговори:
- С младата ми повереница разбрахме, че си се изправила срещу Ераван и Майев с почти изчерпана магия.
- Така беше. И никога няма да си я възвърна.
Дароу поклати глава.
- Защо?
Не питаше за изтощението на магията й. Питаше защо се бе опълчила на най-големите си врагове с нищожни искрици сила във вените си.
- Терасен е мой дом - каза Елин.
Това беше единственият отговор, който й подсказваше сърцето.
Дароу се усмихна леко.
- Така е. - Лордът сведе глава. Сетне преви цялото си тяло в дълбок поклон. - Добре дошли! - Каза, а изправяйки се, добави: - Ваше Величество!
Но Елин погледна към Еванджелин, която продължаваше да се усмихва сияещо.
Върни ми кралството, Еванджелин.
Така й беше заповядала преди много, много месеци.
И не знаеше как бе успяло да го постигне момичето. Как бе променило възрастния господар пред тях. Но ето че Дароу я канеше през портата към двореца зад нея.
Еванджелин й намигна окуражително.
Елин се засмя, хвана момичето за ръката и поведе обещанието за светло бъдеще на Терасен към двореца.
Всяка древна, белязана от годините зала й навяваше спомени. Оставяше я без дъх и изпълваше очите й със сълзи. Заради славното им минало. И тъжния им, окаян вид сега. И мисълта, че предстоеше да си върнат стария блясък.
Дароу ги поведе към трапезарията, за да си набавят храна и напитки, каквито въобще можеха да се намерят посред нощ, и то след такава битка...
Но щом съзря кой ги чакаше сред поизлинялото великолепие на тържествената зала, Елин забрави за глада и жаждата си.
Цялата зала стихна, когато тя се спусна към Едион и се хвърли на врата му с такава сила, че залитнаха с крачка назад.
Най-сетне си бяха у дома. Заедно.
Усети смътно, че Лизандра отива при Роуан и другите зад нея, но не се обърна. Защото радостният й смях секна, като видя изпитото, уморено лице на Едион. Тъгата по него.
Тя сложи ръка на бузата му.
- Съжалявам.
Той затвори очи и се облегна на нея с разтреперана уста.
Елин не каза нищо за щита на гърба му - щита на баща й. За пръв път го виждаше с него.
Вместо това попита тихо:
- Къде е той?
Едион я изведе безмълвно от трапезарията. Тръгнаха по лъкатушещите коридори на двореца, техния дворец, стигайки до малка, осветена със свещи стаичка.
Гавриел беше положен върху маса и жестоко обезобразеното му тяло бе покрито с вълнено одеяло. Открояваше се само красивото му лице, благородно и милостиво дори в смъртта.
Едион остана при вратата, а Елин отиде при воина. Роуан и другите спряха при Едион и вреченият й сложи ръка на рамото му. Фенрис и Лоркан сведоха глави.
Тя спря при масата, върху която лежеше Гавриел.
- Изчаквах да положиш кръвната клетва след сина си - промълви и глухият й глас отекна между каменните стени. - Но искам да я положиш сега, Гавриел. С огромна чест и благодарност ти предлагам да положиш кръвната клетва пред мен.
Сълзите й закапаха тежко по одеялото, покрило тялото му, и тя избърса една, преди да извади кинжала от ножницата на хълбока си. После отви едната му ръка.
И поряза дланта му. Плътта не закърви, само се поду леко. Но тя изчака и накрая една капка кръв се отрони върху каменния под. Сетне направи разрез върху китката си, потопи пръсти в кръвта и пусна три капки в устата му.
- Нека светът знае - каза Елин с пресеклив глас - колко доблестен елф беше. Както и че защити сина си и кралството ни и ни помогна да го спасим. - Тя целуна студеното му чело. - Вече ни свързва кръвната клетва. И ще бъдеш погребан подобаващо. - Тя се отдръпна и го погали по бузата. - Благодаря ти!
Нямаше друго за изричане...
Като се обърна, забеляза сълзи не само по лицето на Едион.
И ги остави в стаята - кадъра, братята му, които искаха да се сбогуват с Гавриел по свой начин.
Фенрис, чието окървавено лице още не бе обгрижено от лечителка, падна на коляно до масата. След миг Лоркан стори същото.
Елин вече стигаше до вратата, когато и Роуан коленичи. И запя онази древна траурна песен, отколешна и свещена, колкото самия Терасен. Същата молитва, която и тя бе напявала някога, докато вреченият й я татуираше.
Ясният, дълбок глас на Роуан продължаваше да изпълва стаята, когато Елин хвана Едион под ръка, позволявайки му да се отпусне на нея, и го поведе към тържествената зала.
- Дароу ме нарече „Ваше Величество“ - похвали се след малко.
Едион плъзна зачервени очи към нея. В дълбините им проблесна искра - макар и нищожна.
- Дали трябва да се притесняваме?
Устаите на Елин се извиха нагоре.
- И аз си помислих същото.
Толкова много вещици. В двореца имаше толкова много вещици - и крочанки, и Железни зъби.
Елида оглеждаше лицата им, помагайки на лечителните в тържествената зала. Бяха надвили валгския крал и кралица - но ранените си оставаха. И тя щеше да се грижи за тях, докато имаше сили.
Но когато някаква белокоса вещица докуцука в залата, понесла ранена крочанка заедно с друга своя сестра, непозната на Елида... Елида се озова по средата на залата, където бе прекарала безброй щастливи дни в детството си, преди да осъзнае, че жената се канеше да излезе.
Манон обаче спря, като я видя. И прехвърли ранената крочанка на своята сестра по оръжие. Ала не помръдна от мястото си.
Елида съзря тъгата по лицето й още преди да я достигне. Помьтнелите й от болка златисти очи.
Въпреки това отиде при нея.
-Коя?
Манон преглътна.
- Всички.
Всички Тринайсет. Всичките свирепи, неповторими вещици ги нямаше вече.
Елида сложи ръка на сърцето си, сякаш се боеше да не се пропука.
Но Манон скъси разстоянието помежду им и независимо от скръбта по раненото си, окървавено лице постави ръка върху рамото на Елида. За да я утеши.
Явно вещицата се бе научила на това.
Очите на Елида запариха, замъглиха се и Манон избърса сълзата, отронила се от едното.
- Живей, Елида! - каза вещицата, преди да се върне към вратата. - Живей!
Манон се загуби в оживения коридор с разлюляна зад гърба й плитка. И Елида се зачуди дали заповедта й изобщо бе предназначена за нея.
Часове по-късно Елида откри Лоркан на бдението край тялото на Гавриел.
Когато новината я споходи, тя поплака за елфа, държал се толкова мило с нея. А като зърна Лоркан, коленичил пред Гавриел, разбра, че и той доскоро бе правил същото.
Доловил появата й на вратата, Лоркан се изправи с болезнено, бавно движение, издаващо непосилната му умора. По лицето му бе изписана искрена скръб. Тъга и разкаяние.
Тя разтвори обятията си за него и той я придърпа към себе си с тежка въздишка.
- Разправят - прошепна в косата й, - че ти си отговорна за победата над Ераван.
Елида се отдръпна от прегръдката му, извеждайки го от стаята, изпълнена с мъка и светлина от свещи.
- Не аз, а Ирен - поправи го, докато го водеше към едно усамотено място до прозорците с изглед към ликуващия град. - На мен просто ми хрумна идеята.
- Без твоята идея сега щяхме да пълним коремите на моратските зверове.
Елида врътна очи въпреки всичко случило се, въпреки всичко, което ги чакаше.
- Е, добре, заслугата е обща. - Тя прехапа долната си устна. - Перант? Чувал ли си нещо за Перант?
- Един рукин пристигна в града преди няколко часа. И там е същото като тук: след смъртта на Ераван войниците, обсадили града, или са паднали, или са избягали. Жителите му са си върнали контрола, но обсебените войници ще имат нужда от лечителки. Утре ще изпратим няколко.
Коленете й едва не се подкосиха от облекчение.
- Благодаря на Анийт. Или по-скоро на Силба.
- И двете ги няма вече. Благодари на себе си.
Елида махна с ръка, а Лоркан я целуна.
Като се отдръпна, тя пророни:
- Това пък за какво беше?
- Предложи ми да остана - отвърна той.
Сърцето й затуптя лудо.
- Остани - прошепна му.
Светлина - прекрасна светлина изпълни тъмните му очи.
- Предложи ми да дойда в Перант с теб.
Тя му отговори, макар и с треперещ глас:
- Ела в Перант с мен.
Лоркан кимна и усмивката му се превърна в най-красивото нещо на света.
- Предложи ми да се оженя за теб.
Елида заплака през смях.
- Ще се ожениш ли за мен, Лоркан Салватер?
Той я грабна на ръце и заобсипва лицето й с целувки. Сякаш и последната окована част в него най-сетне бе освободена.
- Ще си помисля.
Тя се засмя и го перна по рамото. После пак се засмя, този път още по-гръмогласно.
Лоркан я пусна на земята.
- Какво?
Тя стисна устни да сдържи смеха си.
- Ами, просто... Аз съм господарка на Перант. Ако се ожениш за мен, ще вземеш фамилното ми име.
Той примигна недоумяващо.
Елида пак се засмя.
- Ще станеш лорд Лоркан Локан.
Като го изрече на глас, й прозвуча още по-нелепо.
Той отново мигна, а сетне прихна в смях.
Елида за пръв път чуваше толкова жизнерадостен звук.
Лоркан пак я вдигна на ръце и я завъртя във въздуха.
- Ще го използвам с гордост до края на дните си - каза в косата й, а като я пусна на земята, усмивката му вече бе изчезнала. Той отметна косата й с безкрайна нежност и я пъхна зад ухото й. - Ще се оженя за теб, Елида Локан. И с гордост ще се наричам лорд Лоркан Локан, колкото и да ми се присмива цялото кралство. - Той я целуна любящо. - А като се венчаем - прошепна, - ще обвържа живота си с твоя. И повече нищо няма да ни раздели. Никога няма да бъдем сами.
Елида зарови лице в ръцете си и заплака. Той й предлагаше сърцето си, готов беше да се откаже от безсмъртието си заради нея. За да бъдат заедно.
Лоркан хвана китките й и свали нежно ръцете й. После й се усмихна плахо.
- Стига да искаш - добави.
Тя го прегърна през врата, чувствайки галопиращото му сърце до своето, пропускайки топлината му чак до костите си.
- Искам го повече от всичко на света - прошушна на свой ред.
Ирен седна уморено на трикракото столче сред хаоса на тържествената зала. Обстановката й беше позната, макар и действията да се развиваха на друго място - в друга величествена зала, временно превърната в болница. Скоро щеше да се съмне, но с останалите лечителки продължаваха да се трудят. Кървящите войници нямаше да оцелеят без тяхната помощ.
Човеци, елфи, вещици и вълци - Ирен за пръв път виждаше толкова различни същества накуп.
Елида също бе дошла в залата, грееща от радост въпреки ранените хора наоколо.
Навярно всички носеха подобна усмивка. Макар че умората бе позаличила тази на Ирен през последния час. Нищо че след битката с Ераван я принудиха да си почине, да си възвърне силите, преди да се заеме с работа по болните.
Но още не можеше да си намери място. Защото затвореше ли очи, виждаше нещото, крило се под кожата на Ераван. Да, беше го унищожила, но... питаше се дали някога ще го забрави. Тъмното му, мазно присъствие. Преди няколко часа не можеше да прецени дали повръщаше заради спомена, или заради бременността.
- Най-добре намери съпруга си и иди да полегнеш - посъветва я Хафиза, докуцуквайки свъсено. - Кога за последно си спала?
Ирен вдигна глава - по-тежка, отколкото бе преди броени минути.
- Когато и ти, бих казала.
Преди два дни.
Хафиза изцъка с език.
- Надви злия тиранин и продължаваш да лекуваш ранените... цяло чудо е, че още си в съзнание, Ирен.
Ирен наистина се чувстваше на ръба да припадне от изтощение, но неодобрението в гласа на Хафиза сякаш вля стомана в гръбнака й.
- Способна съм да работя.
- Заповядвам ти да намериш очарователния си съпруг и да поспиш. Заради детето в утробата ти.
Ох! Представеше ли го така Върховната лечителка...
Ирен се изправи с пъшкане.
- Безпощадна си.
Хафиза само я потупа по рамото.
- Добрите лечителни знаят кога е време да си починат. Умората те кара да взимаш лоши решения. А лошите решения...
- Струват животи - довърши Ирен и вдигна очи към куполестия таван високо, високо над тях. - Май никога не спираш да наставляваш, а?
Хафиза се усмихна широко.
- Такъв е животът, Ирен. Никога не преставаме да се учим. Дори на моята възраст.
Ирен отдавна подозираше, че именно любовта на Върховната лечителка към учението поддържаше сърцето й младо толкова години. Тя просто се усмихна на наставницата си.
Погледът на Хафиза омекна. Стана умислен.
- Ще останем колкото е необходимо. Докато войниците на хагана са в състояние да бъдат отведени у дома. е оставим част от лечителките да се грижат за ранените тук, но до няколко седмици тръгваме към Южния континент.
В гърлото на Ирен заседна буца.
- Знам.
- А ти - продължи Хафиза, хващайки ръката й, - няма да се прибереш с нас.
Въпреки че очите й пареха, Ирен отвърна:
- Не, няма.
Хафиза стисна пръстите й в топлата си ръка. Силна като стомана.
- Значи ще трябва да си намеря нова наследница.
- Съжалявам - прошепна Ирен.
- За какво? - засмя се Хафиза. - Ти откри любовта и щастието, Ирен. По-хубаво от това не мога да ти пожелая.
Ирен избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.
- Просто... не искам да си помислиш, че нарочно съм губила времето ти...
Хафиза прихна в дрезгав смях.
- Губила си ми времето? Ирен Тауърс. Ирен Уестфол. - Старицата хвана лицето й в силните си, древни длани. - Ти избави всички ни.
Ирен затвори очи и Хафиза я целуна по челото. Благословия и сбогуване.
- Ще останеш по тези земи - каза Върховната лечителка с нетрепваща усмивка. - Но напук на океана между нас ще бъдем вечно свързани ето тук. - Тя докосна гърдите си точно над сърцето. - И колкото и години да минат, знай, че в Tope Сесме винаги ще има място за теб.
Ирен долепи разтреперана ръка върху собственото си сърце и кимна.
Хафиза стисна рамото й и понечи да се върне при пациентите си.
Но Ирен подхвана:
- Ами ако...
Хафиза се обърна и вирна въпросително вежди.
-Да?
Ирен преглътна сухо.
- Ако след като се установя в Адарлан и родя бебето... Ако в подходящия момент реша да направя моя собствена Tope тук?
Хафиза килна глава, сякаш слушаше как въпросът отеква в собственото й сърце.
- Tope Сесме в Севера.
Ирен продължи:
- В Адарлан. В Рифтхолд. Нова Tope, която да възстанови загубите, нанесени от Ераван. Да учи децата, неопознали дарбата си, както и онези, които тепърва ще се раждат с такава.
Защото мнозина от елфите, прибиращи се от бойното поле, бяха потомци на лечителните, отдали силите си на жените от Tope - преди много, много време. Навярно отново биха помогнали.
Усмивката пак изплува на лицето на Хафиза.
- Идеята ти много ми харесва, Ирен Уестфол.
С тези думи Върховната лечителна се върна обратно към хаоса от болка и лечебна сила.
Ирен остана на мястото си, долепила ръка върху леко издутия си корем.
И се усмихна широко, уверено на бъдещето, разкрило се пред нея, светло като разпъпващата се зора.
Изгревът наближаваше, но Манон не можеше да заспи. Дори не си беше потърсила място за почивка - имаше още много ранени крочанки и Железни зъби, а и не бе приключила с преброяването на оцелелите от битката. От войната.
Усещаше празнота в себе си, на мястото, където някога пламтяха ярко дванайсет смели души.
Вероятно затова и не беше потърсила леглото си, макар и да знаеше, че Дориан е осигурил условия за спане. Затова стоеше в кулата на уивърните с дремещия Абраксос до себе си и съзерцаваше утихналото бойно поле.
След като разчистеха телата, след като снегът се стопеше, след като пролетта настъпеше, дали на полето пред града още щеше да личи парче обгоряла земя? Дали завинаги щеше да чернее, да бележи лобното им място?
- Имаме окончателна бройка - обяви Бронуен зад нея и Манон я видя да се качва по стълбището заедно с Гленис и Петра.
Махна безмълвно с ръка и се приготви да чуе лошата новина.
Лоша. Но не толкова лоша, колкото можеше да бъде.
Когато Манон отвори очи, трите вещици просто я гледаха. Железни зъби и крочанки стояха заедно, в мир. Като съюзници.
- Утре ще съберем мъртвите - каза приглушено Манон. - Ще ги изгорим, когато изгрее луната.
Традиция и при крочанките, и при Железни зъби. Щеше да е пълнолуние - Утробата на Майката. Най-добрата фаза на луната за ритуално изгаряне. За завръщане при Триликата богиня, за прераждане в утробата й.
- А след това? - попита Петра. - Какво ще правим след това? Манон обходи и трите с поглед.
- Вие какво искате?
- Да си отидем у дома - промълви Гленис.
Манон преглътна.
- С крочанките сте свободни да си тръгнете, когато...
- В Пустошта - поясни Гленис. - Заедно.
Манон и Петра се спогледаха. Петра каза:
- Не можем.
Устните на Бронуен се извиха нагоре в крайчетата.
- Можете.
Манон примигна. И мигна още веднъж, когато Бронуен протегна юмрук към нея и го отвори.
В шепата й се криеше светлолилаво цвете, голямо колкото нокътя на палец. Красиво и нежно.
- Току-що пристигна един отряд крочанки. С малко закъснение, но са чули призива ни за помощ и идват. Чак от Пустошта.
Манон не можеше да откъсне очи от лилавото цветенце.
- Те ни го донесоха. От равнината пред Вещерския град.
Онова голо, пропито с кръв поле. Земята, която не бе раждала цветя и друг живот, освен трева, мъхове и...
Зрението й се замъгли. Гленис хвана ръката й и я доближи до тази на Бронуен, която пусна цветенцето в дланта й.
- Само заедно можем да развалим проклятието - прошепна Гленис. - Бъди мостът. Бъди светлината.
Мост между двата вещерски народа, в какъвто вече се беше превърнала.
И светлина - както Тринайсетте избухнаха със светлина, а не с мрак в сетните си мигове.
- Когато желязото се топи - каза Петра с плувнали в сълзи сини очи.
Тринайсетте бяха разтопили вещерската кула. Заедно с враговете си от Железни зъби. Отдавайки и себе си.
- Когато цветя избуяват от кръвта - поде Бронуен.
Манон отправи поглед към бойното поле и коленете й едва не се подкосиха. Безброй цветя застилаха окървавените отломки, където Тринайсетте бяха срещнали смъртта си.
Тление довърши:
- Нека земята бъде свидетел!
Бойното поле, където владетели и жители на множество кралства, множество нации бяха дошли да отдадат почит пред саможертвата на Тринайсетте.
В спусналото се мълчание Манон прошепна с пресеклив глас, държейки мъничкото, безценно цвете в дланта си:
- А ти се завърни у дома.
Гленис сведе глава.
- Проклятието е развалено. Завръщаме се у дома като един народ.
Да, проклятието бе развалено.
Манон продължи да се взира в тях с пресядащ в гърлото й дъх.
След малко вдигна Абраксос и за броени секунди се качи на седлото му. Нито им обясни къде отива, нито се сбогува с тях, преди двамата да се втурнат в просветляващата се нощ.
Уивърнът й се насочи към парчето опожарена земя сред бойното поле. Право към сърцето му.
Усмихната през сълзи, смеейки се с радост и тъга, Манон остави скъпоценното цвете от Пустошта на свещеното място.
С благодарност и любов.
За да знаят сестрите й - да знае Астерин в света, в който сега бродеше ръка за ръка с ловеца и рожбата си, - че бяха успели.
... че вещиците се завръщаха у дома.
Елин искаше да заспи, но не можеше. Не беше приела предложенията да й намерят стая с легло сред суматохата в двореца.
Вместо това двамата с Роуан бяха отишли в тържествената зала, за да разговарят с ранените, да помогнат с каквото могат на нуждаещите се.
Изгубените елфи на Терасен заедно с гигантските им вълци и човешкия клан, с който се бяха съюзили, искаха да говорят с нея също колкото и гражданите на Оринт. Скоро и тя, и целият свят щеше да узнае как са открили Вълчото племе преди десетилетие, как са заживели с него в дивите планински земи и равнините отвъд тях.
Техните лечителки изпълваха тържествената зала, присъединявайки се към жените от Tope. Всичките бяха потомки на тези от жния континент - и очевидно обучени от тях. Десетки лечителки с пресни сили и така потребните лечебни материали. Веднага се вписаха в работата на сестрите си от Tope. Сякаш се трудеха заедно от векове.
Когато лечителките, и човешки, и елфически, ги изгониха, Елин тръгна из двореца.
Обходи всички коридори, всички етажи, надниквайки в стаи, пълни с призраци и спомени. Роуан крачеше до нея, мълчаливо и неотлъчно.
Изкачваха се нагоре етаж след етаж.
Наближаваха върха на северната кула, когато се съмна.
Утрото беше безмилостно студено на най-горното ниво на кулата, извисила се над целия свят, но все пак се задаваше ясен ден. Светъл.
- Ето къде е било - пророни Елин, кимвайки към тъмното петно върху каменния под на балкона. - Къде Ераван е загинал в ръцете на лечителка. - Тя сбърчи чело. - Дано може да се отмие.
Роуан изсумтя и когато тя надникна през рамо с разпилени от вятъра коси, го видя да стои облегнат на изхода от стълбището, скръстил ръце пред гърдите си.
- Сериозно говоря - натърти Елин. - Гнус ме е, че е оставил следа точно тук, където мисля да се пека на слънце. Ще ми съсипва удоволствието.
Роуан се засмя, отблъсна се от стената и застана пред парапета.
- Ако не успеем да го измием, що го покрием с килимче.
Този път Елин се засмя и отиде при него, притискайки се в топлото му тяло, докато слънцето позлатяваше бойното поле, реката, Еленови рога.
- Е, видя всички коридори, зали и стълбища. Какво смяташ за новия си дом?
- Тесничък е, но ще го преживея.
Елин го сръчка с лакът и посочи с брадичка към близката западна кула. Докато северната беше висока, западната беше широка. Величествена. Близо до горните й етажи, надвиснала над внушителната бездна и оградена с каменни стени, една градина сияеше на яркото слънце. Градината на краля.
Е, на кралицата в този случай.
Макар че сега от нея бяха останали затрупани със сняг трънаци, Елин си я спомняше от времето, когато бе принадлежала на Орлон. Розите и висящите плетеници от глициния, фонтаните, разливащи се от ръба на парапетите в откритото пространство отдолу, ябълковото дръвче с цветове като малки снежни топчици през пролетта.
- Чак сега осъзнавам колко ще е удобна за Лапичка - подхвърли, загледана в тайната градина. Запазена само за кралското семейство. Понякога само за краля или кралицата. - Ще трябва да търчи надолу по стълбището на кулата всеки път, щом й се допишка.
- Сигурен съм, че предците ти са взели под внимание биологичните нужди на домашните любимци, когато са я правили.
- Аз бих - измърмори Елин.
- О, не се и съмнявам - подсмихна се Роуан. - Но ще ми обясниш ли защо в момента не спим там?
- В градината?
Той я перна по носа.
- В покоите до градината. В нашата спалня.
Беше го развела набързо из новото им жилище. Кралските покои бяха запазени въпреки окаяното състояние на другата част от двореца. Очевидно някой от адарланските управници ги беше използвал.
- Искам да премахнат всяка следа от Адарлан, преди да се настаня там - призна си тя.
- Ясно.
Елин вдиша дълбока глътка от утринния въздух.
Чу ги, преди да ги види, да ги надуши. Като се обърнаха, Лоркан и Елида излизаха на балкона, следвани от Едион, Лизандра и Фенрис. Рен Алсбрук се появи зад тях с плахо, колебливо изражение на лице.
Елин нямаше представа как са се досетили къде да ги открият, нито защо идваха. Поне раните на Фенрис бяха зараснали, макар че сега два червени белега прорязваха плътта му от челото до челюстта. Но това като че ли не го притесняваше.
Освен това Елин веднага забеляза ръката на Лоркан върху кръста на Елида. Озареното й лице.
Можеше да се досети защо сияе така. Дори тъмните очи на Лоркан искряха.
Въпреки това Елин му изпрати поглед, изразяващ всичко, което нямаше сили да изрече сега: ако разбиеше сърцето на господарката на Перант, просто щеше да го фламбира. И да покани Манон Черноклюна да си опече вечеря над горящия му труп.
Лоркан врътна очи и Елин го прие за достатъчен знак, че я е разбрал.
- Някой от вас изобщо спа ли?
Само Фенрис вдигна ръка.
Едион гледаше смръщено тъмното петно върху камъните.
- Ще го покрием с килимче - увери го Елин.
Лизандра се засмя.
- Нещо кичозно, надявам се.
- Обмислям да е в розово и лилаво. С бродерии на цветя. Точно каквото би се харесало на Ераван.
Елфите впериха недоумяващи погледи в тях. Рен дори примигна. Елида сведе глава и се закиска.
Роуан пак изсумтя:
- Поне в този двор няма да ни е скучно.
Елин сложи възмутено ръка на гърдите си.
- Да не би дори за секунда да ти е хрумнало, че ще бъде скучно?
- Боговете да са ни на помощ! - промърмори Лоркан.
Елида го сръчка с лакът.
Едион се обърна към Рен, който още стоеше на входа, сякаш се чудеше дали да не се измъкне незабелязано.
- Сега е моментът да избягаш. Преди да се оплетеш в тази безкрайна лудост тук.
Ала тъмните очи на Рен срещнаха тези на Елин. Проучиха ги.
Чула беше за Муртауг. И знаеше, че не е подходящо сега да го споменава, защото тъгата още замъгляваше погледа му. Затова просто надзърна към него с открито лице. Откровено. Топло.
- Винаги можем да се възползваме от още един участник в лудницата тук - отбеляза тя, сякаш протягайки невидима ръка към младия лорд.
Рен отново я проучи с очи.
- Ти даде всичко от себе си, но пак се върна тук. Продължи да се бориш.
- Заради Терасен - каза тихо Елин.
- Да, знам. - Белегът върху лицето на Рен се открояваше още по-ярко под светлината на изгряващото слънце. - Вече го разбирам. - Той й се усмихна едва доловимо. - Май и на мен ще ми е потребна мъничко лудост след тази война.
- Ще съжаляваш - процеди Едион.
Елин изпълни театрален поклон.
- О, несъмнено! - После се подсмихна на елфите, скупчени пред нея. - Тържествено обещавам да не ви отегчавам до сълзи.
Клетва на кралица.
- А какво означава това? - поинтересува се Едион.
- Градене на разрушеното - отвърна Елида. - Много градене.
- Търговски преговори - добави Лизандра.
- Обучаване на новото поколение магьосници - обади се Елин.
Елфите пак примигнаха объркано.
Елин килна глава и им отвърна със същото.
- Вие, приятелчета, нямате ли с какво да допринесете? - Изцъка с език. - Вие тримата сте по-древни от света. Очаквах повече от свадливи старчоци като вас.
Ноздрите им се разшириха. Едион се ухили, а Рен мъдро стисна устни, за да се възпре.
Фенрис я поправи:
- Четирима сме. Четирима свадливи старчоци.
Елин вирна въпросително вежда.
Фенрис се подсмихна и мимиката опъна белезите му.
- Вон още скита някъде по света. И вече е свободен.
Роуан скръсти ръце.
- Едва ли ще успеем пак да го заловим.
Фенрис се засмя многозначително и посочи военния лагер на полето, където елфи, вълци и човеци още спяха.
- Имам чувството, че все някой от тях ще знае откъде да започнем. - Той надникна към Елин. - Стига да си склонна да допуснеш още един старчок в двора си.
Тя сви рамене.
- Ако смогнете да го убедите, не виждам защо не.
Роуан й се усмихна, а сетне вдигна поглед към небето, сякаш очакваше да види изгубения си приятел там.
Фенрис намигна.
- Уверявам те, че не е толкова кисел, колкото Лоркан. - Елида го плесна по рамото и той отскочи встрани, разперил ухилено ръце. - Ще ти хареса. - Обеща на Елин. - Всички дами го харесват. - Добави и пак намигна на трите им с Лизандра и Елида.
Смехът на Елин беше по-лек, по-свободен от всеки друг звук, който някога бе напускал гърлото й. Тя се обърна към разбуждащото се кралство.
- Обещахме на всички по-добър свят - каза след миг, но вече със сериозен глас. - Така че ще започнем с това.
- Започваме от малките неща - рече Фенрис. - Допада ми.
Елин му се усмихна.
- Доста ми се понрави гласуването за Ключовете на Уирда. Предлагам да продължим в този дух.
Мълчание. След малко Лизандра попита:
- За какво да гласуваме?
Елин сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.
- За всякакви неща.
Едион вирна вежда.
- Каква да е вечерята например?
Елин врътна очи.
- Да, каква да е вечерята. Ще заседаваме по този въпрос.
Елида се покашля.
- Май Елин говореше за по-важни неща. Свързани с управлението на кралството.
- Ти си кралица - изтъкна Лоркан. - Защо да гласуваме?
- Народът трябва да има думата относно управлението. Относно решенията, които повлияват върху живота му. Относно възраждането на кралството. - Елин вдигна брадичка. - Аз ще бъда кралица и децата ми... - Бузите й пламнаха и тя се обърна към Роуан. - Нашите деца - поправи се тихо - ще наследят трона. Някой ден. Но Терасен трябва да има думата. Всяка територия, независимо от управниците й, трябва да има думата. Гласът на народа ще се слуша.
Елфите се спогледаха. Роуан каза:
- Преди много време на изток съществуваше кралство, което вярваше в подобен начин на управление. - В очите му грееше гордост, по-ярка от зората. - Земя на мир и учение. Светъл лъч в онази далечна, раздирана от конфликти част на света. След като изградим наново Библиотеката на Оринт, ще помолим учените да потърсят нещо за нейната история.
- Може да се свържем със самото кралство - предложи Фенрис. - Да поканим от техните учени и управници тук. За да ни помагат. - Той сви рамене. - Може да изпратите мен.
Елин знаеше, че предложението му е сериозно - да пътува като техен пратеник. Навярно за да преодолее видяното и преживяното тук. Да се примири със загубата на брат си. Да си прости. Струваше й се, че белезите по лицето му ще избледнеят чак след това.
Тя кимна. И макар че с радост щеше да изпрати Фенрис, където той пожелаеше...
- Библиотеката? - попита ненадейно.
Роуан се усмихна.
- И Кралският театър.
- Тук нямаше театър. Не и като този в Рифтхолд.
Усмивката на Роуан се разшири.
- Ще има.
Елин махна с ръка.
- Нужно ли е да ти напомням, . че въпреки победата ни във войната хазната ни не прелива от злато?
Той преметна ръка през раменете й.
- А нужно ли е аз да ти напомням, че след като обезглави Майев, аз отново съм принц на Доранел и имам пълен достъп до богатствата и имотите му? И че тъй като обявиха Майев за натрапница, половината от нейното състояние вече е твоя собственост, а другата половина... на рода на Белия трън?
Елин примигна бавно. Останалите се ухилиха. Дори Лоркан. Роуан я целуна.
- Нова библиотека и Кралски театър - промълви до устните й. - Приеми ги за подаръка ми към теб, Огнено сърце.
Елин се отдръпна от него и огледа лицето му. Прочете искреността и решимостта по него.
После го прегърна и се разсмя през сълзи към проясняващото се небе.
През днешния ден щяха да се проведат много срещи, реши Елин, застанала с усмивка в полупразната, прашна стая пред съюзниците си. Приятелите си.
Ансел от Брайърклиф, покрита от синини и драскотини, също се усмихваше.
- Хамелеонката добре се преструваше на теб - отбеляза тя. - За мой срам не усетих разликата.
Принц Галан, също толкова изхабен и белязан от битките, се засмя.
- В своя защита ще изтъкна, че не те бях срещал лично. - Той кимна на Елин. - Е, здравей, братовчедке.
Елин, облегната на полуизгнилото писалище - единствената мебел в стаята - му се подсмихна.
- Аз пък веднъж те видях отдалеч.
Ашриверските очи на Галан просветнаха.
- Предполагам е било, докато си практикувала предишната си професия, затова ти благодаря, че не си ме убила.
Тя се изкиска, а Ролф подбели очи.
- Да, капер?
Ролф махна с татуирана ръка. Под ноктите му още имаше засъхнала кръв.
- Ще се въздържа от коментар.
Елин изсумтя.
- Ти си наследник на мисенианците - каза тя. - Дребните свади вече са под достойнството ти.
Ансел изпуфтя. Ролф я стрелна предупредително.
- И все пак какво възнамеряваш да правиш с тях? - поинтересува се Елин.
Навярно и другата част от двора й трябваше да присъства на този разговор, но като изпрати Еванджелин да събере съюзниците им, тя бе решила да ги остави да си починат. Роуан пък беше тръгнал да търси Ендимион и Селен. На Селен също й предстоеше да научи нещо доста важно за бъдещето си. И това на Доранел.
Ролф сви рамене.
- Скоро ще решим. Дали да се върнем в Залива на Черепа, или...
Той присви морскозелените си очи.
- Или? - попита с медено гласче Елин.
- Или да изградим наново някогашния си дом в Илиум.
- Защо ти не вземеш решението? - настоя Ансел.
Ролф пак махна с татуираната си ръка.
- Те жертваха живота си в тази война. Заслужават да изберат къде да прекарат остатъка от дните си.
- Мъдро - изцъка с език Елин. Ролф се наежи, но като съзря топлината в очите й, бързо омекна. Тя обърна поглед към Илиас. Бронята на асасина беше очукана и изподрана. - Ти продума ли и дума през цялата война?
- Не - отговори вместо него Ансел.
Синът на Немия господар погледна младата кралица. И задържа взора си върху нея.
Елин усети заряда в погледа, който си размениха. Не беше враждебност - нито страх. Дори можеше да се закълне, че бузите на Ансел пламнаха.
Елин прецени, че ще пощади старата си приятелка, и вместо това каза на всички, -Благодаря ви!
Те извърнаха лица към нея.
Тя преглътна и сложи ръка върху сърцето си.
- Благодаря ви, че се отзовахте на призива ми за помощ. Благодаря ви от името на Терасен. Вечно ще съм ви задължена.
- Ние ти бяхме задължени - натърти Ансел.
- Без мен - обади се Ролф.
Елин му се ухили широко.
- Двамата с теб много ще се забавляваме. - После плъзна очи по всичките си съюзници, уморени от битката, но още на нозе. Всички до един. - Струва ми се, че много ще се забавляваме.
По пладне Елин намери Манон в една от кулите на уивърните, откъдето Абраксос съзерцаваше бойното поле.
Двете страни на тялото му и крилете му бяха осеяни с превръзки. Някогашната Водачка на Крилото - също.
- Кралица на крочанките и Железни зъби - каза Елин вместо поздрав и подсвирна тихо. Манон се обърна бавно към нея. Елин чоплеше небрежно ноктите си. -Впечатляващо.
Но лицето, което се извърна към нея...
Беше изпито. Покрусено.
- Чух - прошепна Елин и свали ръце до тялото си, без да стори и крачка към вещицата.
Манон не отговори. Мълчанието й беше красноречиво за Елин.
Не, не беше добре. Да, случилото се я бе съкрушило. Не, не й се говореше за това. Затова Елин каза само:
- Благодаря ти.
Манон кимна отнесено. Елин тръгна към нея, но я подмина. И отиде при Абраксос, отправил поглед към Тералис. Към опожареното парче земя.
Сърцето й се пръскаше от всичко това - скърбящия уивърн, черната пръст, вещицата зад нея. Но Елин седна до Абраксос. И го погали по главата. Той се притисна към нежния й допир.
- Ще издигнем паметник - каза на уивърна и на Манон. - Стига вие да искате. Така никой никога няма да забрави саможертвата им, както и на кого трябва да сме благодарни всеки ден.
Вятърът пееше глухата си, свистяща песен из кулата. Чуха се стъпки по сламата и Манон седна до нея.
Но Елин не проговори пак, не й зададе други въпроси. Манон си позволи да отпусне рамене, да сведе глава. Както може би не би сторила пред другиго. А и друг едва ли щеше да разбере бремето, което и двете носеха на плещите си.
Кралиците поседяха безмълвно, загледани в опустошената равнина. В бъдещето отвъд нея.
Бяха им необходими десет дни да подготвят всичко.
Десет дни да разчистят тронната зала, да измият коридорите на по-долните етажи, да намерят храна и готвачи. Десет дни да почистят кралските покои, да намерят подходящи дрехи и да украсят с подобаваща пищност тронната зала.
Оглеждайки от подиума в тронната зала събраната тълпа и гирляндите от вечнозелени клонки, обкичващи пейките и гредите на тавана, Роуан трябваше да признае, че Лизандра се е справила блестящо. Навсякъде горяха свещи, а девственият сняг, паднал през нощта, скриваше белезите от войната.
Едион, застанал до него, пристъпваше нервно от крак на крак. Лоркан и Фенрис гледаха право напред.
Всички бяха изкъпани, сресани и облечени в одежди, достойни за принцове.
Но Роуан не се интересуваше от това. Зеленият му жакет със сребристи шевове беше най-неудобната дреха, която някога бе носил. Поне Голдрин висеше в ножницата на хълбока му.
За щастие, Лоркан изглеждаше също толкова неловко, пременен в черно. „Ако облечеш друг цвят - беше му подхвърлила Елин, - светът ще се обърне с главата надолу. Така че да се придържаме към траурно черно.“
Лоркан беше врътнал очи. Но Роуан забеляза лицето на Елида, като ги видя двете с Лизандра в коридора пред тронната зала. Прочете любовта и желанието в очите й, когато зърна Лоркан в новите му дрехи. И се запита дали скоро в залата нямаше да се проведе и сватба.
Надниквайки към Едион, също облечен в терасенско зелено, Роуан се усмихна леко. Две сватби... сигурно преди лятото. Макар че нито Лизандра, нито Едион говореха за това.
Когато и последните гости влязоха в препълнената зала, Роуан огледа владетелите и съюзниците, заели предните редици. Ансел от Брайърклиф нервничеше в новите си панталони и жакет, а Ролф беше преметнал ръка през облегалката на пейката зад нейната и се присмиваше на осезаемото й неудобство. Илиас, облечен в белите одежди на народа си, седеше от другата й страна, същинско олицетворение на невъзмутимото спокойствие. На реда пред тях беше Галан в официалната си премяна на принц, вдигнал гордо брадичка. Той намигна на Роуан, когато ашриверските му очи срещнаха неговите.
Роуан само кимна на младежа. Сетне и на братовчедите си Енда и Селен, седнали до пътеката. Селен бе имала нужда от няколкочасово усамотение, когато Роуан й съобщи, че вече е кралица на Доранел. Елфическата кралица на Изтока.
Среброкосата му братовчедка не се беше пременила според новата си титла днес - и тя като Енда бе избрала най-запазените си след войната дрехи.
В Доранел щяха да настъпят големи промени и Роуан знаеше, че дори не можеше да ги предвиди. Родът на Белия трън щеше да управлява и потомците на Мора най-сетне се връщаха на власт, но зависеше от тях, от Селен какво ще е управлението. В какъв народ ще се превърнат елфите без тираничното господство на злата кралица.
Още не се знаеше колко от елфите щяха да останат тук, в Терасен. Колко от тях щяха да изградят нов живот в разбитото от войната кралство, да изберат години на тежък
труд, вместо да се върнат в земя, в която ги очакваха безгрижни дни и богатства. Елфическите воини, с които се срещна през изминалите две седмици, не говореха по въпроса, но Роуан бе видял как някои гледат с копнеж към Еленови рога, към Оуквалд. Сякаш и те чуваха дивия зов на вятъра.
Не биваше да забравя и за елфите, живели тук преди падението на Терасен. Елфите, които се бяха отзовали на отчаяната молба на Елин и се бяха върнали в тайния си дом сред Вълчото племе, за да се подготвят за дългия път насам. Да се завърнат в Терасен след толкова много години. И то с онези вълци.
Роуан щеше да се потруди кралството да се окаже достойно за завръщането им. Достойно за всичките си обитатели - и човеци, и елфи, и вещици. Кралство, велико като едно време - дори по-велико. Велико като онова в далечния юг, отвъд Тясното море, доказващо, че е възможно да съществува земя на мир и изобилие.
През последните дни гостите от хаганата му бяха разказали доста за кралството си -за политиката и народа си. Сега наследниците седяха от другата страна на тронната зала заедно с Каол и Дориан. Ирен и Несрин също бяха при тях, и двете прелестни в рокли, които навярно бяха взели назаем, защото шивашките ателиета не работеха, а и нямаше материали. Дори бе същинско чудо, че всички бяха намерили достатъчно чисти дрехи.
Манон обаче бе отказала да се премени за повода. Носеше вещерския си кожен костюм. Короната от звезди на главата й хвърляше отблясъци по Петра Синьокръвна и Бронуен Крочан, настанили се от двете й страни.
Едион преглътна звучно и Роуан надникна към отворените врати. После и към лорд Дароу, застанал до празния трон.
Не истински трон - просто по-голям, по-хубав стол, избран от окаяната им колекция от оцелели кандидати.
Дароу също гледаше към отворените врати. Изражението му си оставаше равнодушно, но очите му блестяха.
Проехтяха тръби.
Четиритонов мотив. Изпълнен три пъти.
Пейките простенаха - всички гости се завъртаха към вратите.
Зад подиума, скрити зад изрисуван дървен параван, малка група музиканти засвири тържествения химн. Не беше внушителният оркестър, подобаващ на толкова грандиозно събитие, но и това стигаше.
И бездруго нямаше значение.
Елида се появи в люлякова рокля, с венец от копринени лентички върху сплетената си черна коса. Куцукаше и Роуан знаеше, че нарочно е помолила Лоркан да не придържа глезена й с магията си. Искаше да извърви дългата пътека със собствените си крака.
Въпреки недъга си Господарката на Перант пристъпваше към подиума с грациозна осанка и гордо изопнати рамене, стиснала букет от бодлива зеленика пред гърдите си. Господарка на Перант - и една от придворните дами на Елин. Поне за днес.
За коронацията на Елин.
Елида вече преполовяваше пътеката, когато се появи и Лизандра, облечена в зелено кадифе. Из залата се разнесе шушукане. Не само заради удивителната й красота, но и заради подвизите й.
Хамелеонката, отбранявала кралството им, помогнала в унищожението на Ераван.
Лизандра се понесе елегантно по пътеката с вирната брадичка, а Едион вдигна глава, като я видя. Господарката на Каравер.
След нея към подиума тръгна Еванджелин със зелени панделки в червеникавозлатистата си коса. Момиченцето сияеше и радостна усмивка опъваше белезите по лицето му. Младата господарка на Аран. Повереница на Дароу, която някак бе съумяла дотолкова да стопли сърцето му, че старецът да убеди другите лордове да приемат Елин за законна кралица.
Преди два дни бяха донесли документите. Подписани от всички.
Елида застана от дясната страна на трона. Лизандра се нареди до нея. После и Еванджелин.
Сърцето на Роуан заблъска в гърдите му, когато всички отправиха очи към началото на опразнената пътека. Музиката се лееше наоколо. Песента на Терасен.
И когато достигна кулминацията си, когато светът избухна във величествени, могъщи звуци, Елин изникна на входа.
Всички станаха на крака, а коленете на Роуан едва не се подкосиха.
Облечена в ефирна зеленосребриста рокля, с разпуснати златисти коси, тя спря на прага на тронната зала.
Очите му за пръв път виждаха подобна красота.
Елин отправи поглед надолу по дългата пътека. Сякаш преценяваше точно колко стъпки щяха да я отведат до подиума.
До трона й.
Целият свят като че застина с нея на онзи праг.
Искряща по-ярко от девствения сняг навън, Елин вдигна брадичка и начена последния си път към дома.
Всяка стъпка, всяка пътека в живота й я бе водила дотук.
Виждаше смътно лицата на приятелите си, на съюзниците си, докато минаваше покрай тях.
Устремена към трона. Към короната, която Дароу щеше да сложи на главата й.
Всяка нейна стъпка сякаш отекваше в земята под краката й. Освободи малко искри от огнената си магия и те се понесоха след нея, увлечени от шлейфа на роклята й.
Ръцете й трепереха, но стискаха силно букета от вечнозелени клонки. Вечнозелени -символ на вечната независимост на Терасен.
С всяка нейна стъпка тронът се извисяваше все по-застрашително пред нея, а в същото време я зовеше.
Роуан стоеше от дясната му страна, оголил зъби в свирепа усмивка, която дори с многовековното си обучение не успяваше да сдържи.
От лявата страна на трона беше Едион. С високо вдигната глава, обляно в сълзи лице и Меча на Оринт в ножницата на хълбока му.
Усмивката на Елин беше за него. За детството им заедно, за всичко загубено.
За всичко, което бяха спечелили.
Тя кимна, минавайки покрай Дориан и Каол. И намигна на Ансел от Брайърклиф, която бършеше мокрите си очи с ръкава на жакета си.
Когато Елин достигна трите стъпала на подиума, Дароу пристъпи към ръба им.
И както я бе инструктирал миналата вечер, както се бе упражнявала с часове на едно прашно стълбище, тя изкачи стъпалата и коленичи на най-горното.
Единственият момент от управлението й, когато се прекланяше пред някого.
Единственото нещо, пред което щеше да коленичи. Короната й. Трона й. Кралството й.
Всички в залата останаха прави дори след като Дароу им даде знак да седнат.
И дойде ред на словото, изречено на Древния език. Свещени думи, произнесени безпогрешно от Дароу, който собственоръчно бе коронясал Орлон преди десетилетия.
- Отдаваш ли живота си, тялото си и душата си в служба на Терасен?
Тя отговори на Древния език, както миналата вечер се бе упражнявала с Роуан, докато езикът й не натежа като олово.
- Отдавам всичко, което съм, и всичко, което имам, на Терасен.
- Тогава изречи клетвата.
Сърцето на Елин препускаше и тя знаеше, че Роуан го чува, но просто сведе глава и каза:
- Аз, Елин Ашривер Белия трън Галантиус, се кълна в безсмъртната си душа да браня, закрилям и почитам Терасен от този ден до сетния си.
- Така да бъде - рече Дароу и протегна ръка.
Не към нея, а към Еванджелин, която пристъпи напред с възглавничка от зелено кадифе в ръце.
Отгоре й лежеше короната.
Адарлан бе унищожил трона й от еленови рога. Бе разтопил короната й.
Затова й бяха сътворили нова. За десетте дни, откакто бе решено да я коронясат тук, бяха намерили майстор златар, способен да изкове корона от остатъка от златото, което бяха откраднали от гробната могила във Вендлин.
Два преплитащи се еленови рога се издигаха от предната й част, обгръщайки скъпоценния камък в центъра й.
Не истински скъпоценен камък, а нещо... безценно. Дароу й го беше дал лично.
Парчето кристал, съдържащо в себе си цъфналия кралски огън от управлението на Орлон.
Дори сред лъскавия си метален обков, червено-оранжевото цвете сияеше като рубин, ослепително под лъчите на утринното слънце, когато Дароу взе короната от възглавничката.
Той я вдигна към сноповете светлина, проникващи през прозорците зад подиума. Избрали бяха този момент за церемонията точно заради слънчевите лъчи. Благословията на Мала.
И макар Господарката на светлината вече да я нямаше, Елин можеше да се закълне, че почувства топлата й ръка върху рамото си, когато Дароу издигна короната към слънцето.
Можеше да се закълне, че усеща край себе си всички онези, които бе обичала с огненото си сърце. Чиито истории бяха запечатани с мастило върху кожата й.
И докато короната се спускаше към главата й, тя вля стомана . във врата си, в сърцето си и освободи силата си. Заради всички загинали, заради всички, които се бяха били, заради света, който ги гледаше.
Дароу постави короната върху главата й. Оказа се по-тежка, отколкото бе очаквала.
Елин затвори очи и прие надълбоко в себе си тежестта й, бремето и дара, които носеше.
- Изправи се - каза Дароу. - Елин Ашривер Белия трън Галантиус, кралица на Терасен. Тя преглътна вопъла, спотаил се в гърлото й. И бавно, с равномерен дъх въпреки сърцето, заплашващо да изскочи от гърдите й, Елин се изправи.
Сивите очи на Дароу искряха.
- Дълго да е царуването й!
А когато Елин се обърна, в залата се надигна вик, който отекна между древните камъни и по улиците на града отвъд стените на двореца.
- Да живее Елин! Кралицата на Терасен!
Като го чу от устните на Роуан, на Едион, едва не се срути на колене. Но се усмихна. Вдигна брадичка и се усмихна.
Дароу махна към трона. Към последните две стъпки, които трябваше да направи.
Седнеше ли в него, церемонията приключваше.
Елин обаче не беше готова.
Тя се обърна наляво. Към Едион. И каза тихо:
- Това ти принадлежи по рождение, принц Едион.
Той застина, а Елин вдигна ефирния ръкав на роклята си, оголвайки китката си.
Раменете на Едион се разтресоха от мощния напор на сълзите му.
Този път Елин не потисна своите. И попита с разтреперани устни:
- Ще положиш ли кръвната клетва пред мен?
Едион просто падна на колене пред нея.
Роуан й подаде безмълвно един кинжал, но Елин задържа острието над ръката си.
- Ти се бори за Терасен, когато никой друг не посмя. Бори се за това кралство, когато нямаше шанс, нямаше надежда. Бори се за мен. За народа ми. Кълнеш ли се да продължиш вярната си служба до сетния си дъх?
Едион сведе глава и пророни:
- Да. Ще служа на теб и на Терасен в този живот и във всички други.
Елин се усмихна на Едион, на другата страна на светлата си монета. После поряза ръката си и я протегна към него.
- Тогава пий, принце! Добре дошъл в моя служба!
Едион пое предпазливо ръката й и впи уста в раната й.
А когато се отдръпна с окървавени устни, Елин му се усмихна.
- Каза, че искаш да положиш клетвата пред целия свят - прошушна, за да я чуе само той. - Е, така и стана.
Едион се засмя и се изправи. Прегърна я силно и отстъпи към мястото си от другата страна на трона.
Елин погледна към Дароу, който чакаше търпеливо.
- Докъде бяхме стигнали?
Старият лорд се поусмихна и махна към трона.
- Последната част от церемонията.
- И най-сетне ще обядваме - въздъхна Фенрис.
Елин потисна усмивката си и направи двете стъпки към трона.
Като се обърна да седне, пак спря за миг.
Дребни фигурки подаваха глави иззад вратите на тронната зала. Тя ахна тихо и всички проследиха погледа й.
- Малките хора - зашепнаха гостите и някои заотстъпваха назад, когато миниатюрните същества се стрелнаха из сенките край пътеката с пърхащи крилца и блещукащи люспи.
Едно от тях доближи подиума и с длъгнести зеленикави ръчички остави дара им в краката й.
Втора корона. Короната на Маб.
Взета от дисагите й - където и да бяха попаднали след битката. Явно при тях. И явно те нямаше да позволят да се изгуби отново. Нямаше да позволят на нея да забрави.
Елин взе короната, взряна в групичката дребни същества с ококорени тъмни очи, притаени в сенките отвъд пейките.
- Елфическата кралица на Запада - промълви Елида, но всички в залата я чуха.
Пръстите на Елин затрепериха и сърцето й се изпълни до пръсване, докато оглеждаше лъскавата древна корона. После върна очи към Малките хора.
- Да - каза им. - И аз ще ви служа. До края на живота си.
Тя им се поклони. Поклони се на почти невидимите същества, които я бяха спасявали толкова пъти, без да пожелаят нищо в замяна. На Господаря на Севера, оцелял също като нея пред грозното лице на смъртта. Винаги готов да й се отзове. Елин щеше да им служи, както щеше да служи на обитателите на Терасен.
Всички на подиума се поклониха с нея. След тях - и всички в тронната зала.
Но Малките хора вече ги нямаше.
Елин постави древната корона на Маб върху онази от злато, кристал и сребро и двете си прилегнаха съвършено.
Накрая възседна трона си.
Новото бреме натежа върху костите й. Вече не беше асасин. Нито принцеса воин.
И когато вдигна глава да огледа ликуващата тълпа, когато се усмихна, кралицата на Терасен и Елфическа кралица на Запада заискря като звезда.
Ритуалът не беше приключил. Още не.
Когато камбаните проехтяха над града, оповестявайки коронацията й, тълпите заликуваха.
И Елин отиде да ги поздрави.
Отправи се към портата на двореца, следвана от двора си, приятелите си и гостите от тронната зала. А като спря пред затворените врати от изящно изкован древен метал, отвъд които я чакаше градът и целият свят, тя се обърна към всички зад себе си.
Към всички, вървели неотлъчно до нея, довели до събитията в този ден, до радостния звън на камбаните.
Тя покани двора си напред.
После се усмихна на Дориан и Каол, на Ирен, Несрин, Сартак и спътниците им. Махна и на тях да пристъпят напред.
Те я доближиха с учудено вдигнати вежди.
Елин, още по-сияеща с короната на главата си, каза само:
- Елате с мен. - Тя посочи портата зад себе си. - Всички вие. Триумфът не принадлежеше само на нея.
Когато всички се поколебаха, Елин отиде при тях. Хвана Ирен Уестфол за ръката и я поведе напред. После Манон Черноклюна. Елида Локан. Лизандра. Еванджелин. Несрин Фалик. Борте и Хасар, и Ансел от Брайърклиф.
Всички жени, били се рамо до рамо с нея или надалеч. Проливали кръв и жертвали толкова много, без да се откажат от надеждата, че този ден ще настъпи.
- Повървете с мен - подкани ги пак Елин, докато мъжете и елфите се нареждаха зад тях. - Пр иятели мои.
Камбаните още биеха тържествено, когато тя кимна на стражите пред портата.
Те я отвориха и ревът на празнуващите тълпи разтърси света.
Елин и приятелите й пристъпиха заедно към ликуващия град.
Към улиците, където хората танцуваха и пееха, където мнозина ридаеха, притиснали ръце към сърцата си от въодушевление да зърнат шествието на махащите, усмихнати владетели, воини и герои, спасили кралството им, земите им. И коронясаната кралица с пламнали от щастие очи.
Нов свят.
По-добър свят.
Два дни по-късно Несрин Фалик още се възстановяваше от бала, продължил чак до зори.
Какво празненство само!
Не грандиозно като подобни събития на Южния континент, но щастието и смехът в тържествената зала, пируването и танците... Нямаше да ги забрави до края на живота си.
Макар че не очакваше да се почувства на себе си чак до последния си ден на земята.
Краката още я боляха от танци, танци и танци. А преди час бе подочула Елин и Лизандра да се оплакват от същото на закуска.
Кралица да танцува - гледка, която също нямаше да забрави.
Първият танц беше посветен на Елин и тя покани вречения си. И двамата с консорта й се бяха преоблекли за тържеството; Елин носеше черна рокля със златисти шевове, а Роуан - черен костюм със сребристи бродерии. Бяха великолепна двойка на танцовата площадка.
Кралицата като че ли се смая, и то приятно, когато елфическият принц я поведе умело в елегантен валс. Толкова се зарадва, че коронова и двама им с пламъци.
И това беше само началото.
Танцът им... Несрин не можеше да опише с думи ловкостта и грацията на движенията им. Първият им танц като кралица и консорт. Всяка тяхна стъпка представляваше въпрос, следван от отговор, а когато музиката се оживи, Роуан поведе Елин в изящни пируети и черните поли на роклята й се разпиляха във въздуха, разкривайки златистите й пантофки.
Стъпалата й се движеха толкова пъргаво по площадката, че от петите й хвърчаха искри, които роклята й завихряше красиво след нея.
Двамата ускоряваха крачките си все повече и повече, въртяха се неуморно, а кралицата сияеше като прясно изковано злато, докато музиката се извисяваше към гръмкия си завършек.
И когато валсът достигна триумфалния си последен тон, двамата спряха внезапно в съвършен унисон. Накрая кралицата прегърна Роуан и го целуна.
Споменът накара Несрин да се усмихне отново въпреки болезнените си крака, докато стоеше в прашната стая, превърната в щабквартира на хаганските наследници, и слушаше разговора им.
- Според Върховната лечителна войниците ни ще са готови след пет дни -известяваше принц Кашин брат си и сестра си.
И Дориан, когото бяха поканили на днешната среща.
- Тогава заминавате? - попита Дориан с леко горчива усмивка.
- Повечето от нас - отвърна Сартак, усмихвайки се със същата тъга.
Защото помежду им бе разцъфнало приятелство, дори и във война. Истинско приятелство, което океаните помежду им нямаше да прекършат.
Сартак каза на Дориан:
- Поканихме те тук днес, защото искаме да ти отправим една доста необичайна молба.
Дориан вирна вежда.
Сартак изтръпна леко.
- Като минахме през Ферианската падина, някои от рукините ни намериха уивърнски яйца. Изоставени. Част от тях искат да останат тук, за да се грижат за тях. Да обучават младите уивърни.
Несрин мигна смаяно заедно с Дориан. Никой не й беше споменал за това.
- Мислех... мислех, че рукините никога не напускат дома си - изпелтечи тя.
- Говорим за млади ездачи - поясни усмихнато Сартак. - И то само двайсетина. - Той пак се обърна към Дориан. - Но ми се примолиха да те питам дали е възможно да останат, когато ние си тръгнем.
Дориан се замисли.
- Не виждам защо не. - Нещо проблесна в очите му. Сякаш му хрумна идея, която скъта някъде в съзнанието си. - Дори за нас ще е чест.
- Само не им позволявайте да доведат уивърните у дома - измърмори Хасар. - До края на живота си не желая да видя уивърн.
Кашин я потупа по главата. А тя му се озъби.
Несрин се засмя, но усмивката й посърна, като забеляза колко тъжно й се усмихва Дориан.
- Май ще загубя още един капитан на Стражата - каза кралят на Адарлан.
Несрин сведе глава.
- Аз...
Не беше очаквала да повдигне тази тема. Не и точно сега.
- Но ще се радвам - продължи той - да нарека още една кралица своя приятелка.
Несрин се изчерви. И бузите й пламнаха още по-силно, когато Сартак подметна с усмивка:
- Не кралица, а императрица.
Тя настръхна и Сартак се засмя. Дориан също.
После кралят я прегърна силно.
- Благодаря ти, Несрин Фалик. За цялата ти помощ.
В гърлото й заседна такава буца, че смогна единствено да отвърне на прегръдката му.
А когато кралят си тръгна, когато Кашин и Хасар отидоха да обядват, Несрин се обърна към Сартак и по гърба й полази същата тръпка.
- Императрица? Сериозно?
Тъмните му очи проблеснаха.
- Спечелихме войната, Несрин Фалик. - Той я придърпа към себе си. - И се прибираме у дома.
Ушите й не бяха чували по-хубави думи.
Каол гледаше писмото в ръцете си.
Пристигнало бе преди час, а още не го беше отворил. Като го взе от вестоносеца -едно от отряда деца, командвани от Еванджелин, просто го донесе в спалнята си.
Сега, седнал на леглото, докато светлината от свещите танцуваше по олющените стени на стаята, още не намираше сили да строши червеното восъчно клеймо.
Дръжката на вратата се завъртя и Ирен влезе безшумно в стаята, видимо уморена, но с грейнали очи.
- Трябваше да спиш.
- Ти също - каза той, надниквайки многозначително към корема й.
Тя махна небрежно с ръка, както неизменно откликваше, когато хората я наричаха „спасителка“ и „героиня на Ерилея“. Когато я гледаха със страхопочитание и плувнали в сълзи очи.
Затова Каол се гордееше и за двама им. И щеше да разкаже на детето им за храбростта й, за невижданата й дарба.
- Какво е това писмо? - попита го тя, докато миеше ръцете и лицето си с каната до прозореца.
Отвъд стъклото градът беше смълчан - спеше след дългия ден на работа по разрушеното. Планинците от Белия зъб бяха останали да помогнат. И Каол щеше да ги възнагради за добрината. Вече беше проучил накъде можеха да разширят териториите им - и как да възстановят мира им с Аниел.
Той преглътна сухо.
- От майка ми е.
Ирен застина с мокро лице.
- От... Защо не си го отворил?
Той сви рамене.
- Не всички сме достатъчно смели да се борим срещу зли сили.
Ирен врътна очи, избърса лицето си и седна на леглото до него.
- Искаш ли първо аз да го прочета?
Да, искаше. Дявол да го вземе, искаше. Затова й го подаде безмълвно.
Тя разгъна мълчаливо пергамента и златистите й очи засноваха по изписаните с мастило думи. Каол забарабани с пръст по коляното си. След дългия ден на лечение знаеше, че не е умна идея да кръстосва из стаята, за да разсее нервите си. Едва се беше добрал до леглото си с бастуна.
Ирен сложи ръка на гърлото си и обърна листа, за да прочете написаното отзад.
Като вдигна глава, по бузите й се стичаха сълзи. Тя му върна писмото.
- Трябва да го прочетеш сам.
- Просто ми кажи. - Щеше да го прочете по-късно. - Просто... кажи ми какво пише.
Тя избърса лицето си с ръка. Устните й трепереха, но в очите й се четеше радост. Искрена радост.
- Майка ти пише, че те обича. Че й липсваш. Че ако ние с теб сме съгласни, иска да живее с нас. Заедно с брат ти Терин.
Каол взе писмото и прегледа набързо текста. Не можеше да повярва. Докато не прочете:
Обикнах те в мига, в който разбрах, че растеш в утробата ми.
Дори не опита да спре сълзите си.
Баща ти ми каза какво е правил с писмата ми до теб. А аз му казах, че няма да се върна в Аниел.
Ирен отпусна глава на рамото му, докато Каол четеше редовете.
Годините бяха дълги, а разстоянието помежду ни - голямо. Но като се установиш с новата си съпруга, с рожбата ви, бих искала да ви посетя. И да остана при вас заедно с Терин. Стига да сте съгласни.
Плахи, напрегнати думи. Като че тя самата не вярваше Каол да склони.
Той прочете останалото, преглъщайки тежко, когато стигна до последния ред.
Толкова много се гордея с теб. Винаги съм се гордяла с теб и ще продължавам.
НаДявам се Да те виДя скоро.
Каол остави писмото, избърса бузите си и се усмихна на съпругата си.
- Май ще трябва да построим по-голяма къща - пророни.
Широката усмивка на Ирен беше единственият отговор, на който се надяваше.
На следващия ден Дориан намери Каол и Ирен в залата на един от по-долните етажи, където бяха разположили ранените. Каол беше в количката си и помагаше на съпругата си в грижите за една ранена крочанка. Дориан им махна да го последват.
Двамата тръгнаха, без да задават въпроси, и той ги заведе до върха на едната кула, където Манон оседлаваше Абраксос за утринния му полет. Където прекарваше всеки свой ден, изграждайки си рутина, която Дориан знаеше, че не само поддържа реда, но и изтласква тъгата настрана.
Като ги видя, Манон спря и сбърчи вежди. Още преди дни се бе натъкнала на Каол и Ирен и макар да не си размениха много думи, поне нямаше лоши чувства въпреки неприятната първа среща на Каол с вещицата. Ирен само я прегърна и Манон й отвърна сковано, а като се разделиха, Дориан можеше да се закълне, че лицето й не изглеждаше чак толкова бледо и изпито като преди това.
Дориан попита кралицата на вещиците:
- Къде ще отидеш, когато всички си тръгнат?
Златистите очи на Манон се впиха в неговите.
Досега не бе посмял да я пита. И двамата не смееха да говорят за това. Както още не й бе споделил името на баща си.
- В Пустошта - каза накрая Манон. - Да видя какво може да се направи.
Той преглътна. Беше чул и крочанките, и вещиците от Железни зъби да приказват за това. У:ещаше нарастващото им напрежение - и вълнение.
- А след това?
- Нищо.
По лицето му се изписа тайна, многозначителна усмивка.
- Така ли?
- Какво искаш? - попита го Манон.
Теб - еДва не й отвърна Дориан. - Само теб.
Вместо това обясни:
- Малка група рукини ще останат в Адарлан да обучават новоизлюпените уивърни. Искам ги за мой въздушен легион. И бих желал с другите вещици от Железни зъби да им помогнете.
Каол се покашля и го изгледа така, сякаш опитваше да му каже: „Кога възнамеряваше да ми го споделиш?“.
Дориан му намигна и пак се обърна към Манон.
- Отиди в Пустошта. Изгради наново вещерското кралство. Но си помисли дали не би се върнала тук. Ако не за да станеш командир на легиона, то поне да помогнеш с обучението. - После добави тихо: - И да те виждам от време на време.
Тя продължи да се взира в него.
Дориан понечи да прикрие напрежението си, факта, че идеята, която му бе хрумнала преди броени минути в стаята на хаганските наследници, е превзела напълно мислите му.
Накрая Манон отговори:
- С уивърн полетът от Пустошта до Рифтхолд е само няколко дни. - От очите й надничаше предпазливост, но... и лека усмивка. - Смятам, че Бронуен и Петра са способни да поемат контрола, ако се измъквам от време на време. Да помагам на рукините.
Той видя обещанието в погледа й, в едва забележимата й усмивка. И двамата още скърбяха, още бяха съкрушени, но в този нов свят... навярно можеха да оздравеят. Заедно.
- Защо просто не се ожените? - предложи Ирен и Дориан врътна смаяно глава към нея. - Така ще ви е по-лесно и на двамата. Няма да ви се налага да се преструвате през цялото време.
Каол изгледа учудено съпругата си.
А тя сви рамене.
- Пък и такъв съюз ще е доста ползотворен за двете ни кралства.
Дориан знаеше, че лицето му е поруменяло, когато пак се извърна към Манон, готов да се извини, да отрече.
Тя обаче се подсмихна на Ирен и ефирният ветрец развя сребристобялата й коса, сякаш я водеше към обединения народ, който скоро щеше да полети на запад. Сетне яхна Абраксос, улавяйки поводите му в ръце.
- Ще видим - беше единственият отговор на Манон Черноклюна, Върховна кралица на крочанките и Железни зъби, преди с уивърна й да се понесат в небето.
Каол и Ирен се запрепираха през смях, а Дориан отиде до ръба на кулата. И загледа как среброкосата ездачка и уивърнът със сребърни криле се носят към хоризонта.
Усмихна се. И осъзна, че за пръв път от много време очаква с нетърпение утрешния ден.
Роуан знаеше колко труден ще е този ден за нея.
За всички тях, защото се бяха сближили толкова през последните седмици и месеци.
Но седмица след коронацията на Елин се събраха отново. Този път не за да празнуват, а за да се сбогуват.
Денят беше ясен и слънчев, но все така мразовит. Още дълго време ги чакаше студ.
Миналата вечер Елин покани всички да останат. Да изчакат зимните месеци и да си тръгнат напролет. Роуан знаеше, че не очаква да се съгласят.
Някои изглеждаха готови да обмислят предложението й, но в крайна сметка всички, освен Ролф, решиха да си тръгнат.
Днес - заедно. Да се пръснат в четирите посоки. Железни зъби и крочанките бяха отлетели още преди зазоряване, напускайки бързо и тихо. Отправяйки се на запад към отколешния си дом.
Роуан стоеше до Елин във вътрешния двор на двореца и усещаше тъгата, любовта и благодарността, които я изпълваха, докато наблюдаваше приятелите им. Вече се бяха сбогували с хаганските наследници и рукините - Борте прие най-тежко раздялата им, а прегръдката на Елин и Несрин Фалик продължи дълго. Двете си размениха по няколко приглушени думи и Роуан знаеше какво й е предложила Елин: вечното си приятелство, дори на хиляди километри разстояние. Две млади кралици начело на могъщи кралства.
Лечителните тръгнаха с тях, едни на конете на Дарган, други във фургони, трети с рукините. Ирен Уестфол плака, докато прегръщаше тях и Върховната лечителка за последно. После плака още дълго в обятията на съпруга си.
След тях си тръгна Ансел от Брайърклиф с оцелелите си войници. Двете с Елин се пошегуваха една с друга, посмяха се, а накрая и поплакаха прегърнати. Още една връзка, която нямаше да се скъса заради разстоянието помежду им.
Илиас се раздели с Елин с усмивка и също поведе Тихите асасини към дома им.
Корабите на принц Галан още бяха под надзора на Рави и Сол в Сурия, затова се отправяше първо натам, преди да отплават към Вендлин. Той прегърна Едион, стисна ръката на Роуан и накрая се обърна към Елин.
Кралицата каза на принца:
- Дойде, когато поисках помощта ти. Без да познаваш никого от нас. Знам, че вече го споменах, но винаги ще съм ти благодарна.
Галан се усмихна широко.
- Отдавна ти бях задължен, братовчедке. И с радост ти се издължих.
После и той тръгна с хората си. От целия им сбор от съюзници, натъкмен от всички посоки и краища, само Ролф щеше да остане до зимата, защото вече беше господар на Илиум. И Фалкан Енар, чичото на Лизандра, който искаше да научи какво знае племенницата му за хамелеонството. Дори възнамеряваше да изгради търговската си империя тук - и да помогне със съглашенията за чуждестранна търговия, които набързо трябваше да скалъпят.
Под зимното слънце отпътуваха още и още хора, докато накрая не останаха само Дориан, Каол и Ирен.
Ирен прегърна Елида и двете жени се заклеха да си пишат често. Ирен имаше благоразумието само да кимне на Лоркан, а сетне се усмихна на Лизандра, Едион, Рен и
Фенрис, преди да иде при Роуан и Елин.
Ирен ги погледна с усмивка.
- Когато настъпи време да се роди първото ви дете, пратете някого да ме извика. Ще дойда да помогна с раждането.
Роуан нямаше думи да изкаже благодарността си, която заплашваше да прегъне раменете му. Елфическото раждане... Не си позволи да се замисля за това. А просто прегърна лечителката.
Двете с Елин първо впериха погледи една в друга.
- Далеч сме от Иниш - прошепна Ирен.
- Но вече не сме изгубени - отвърна Елин с пресеклив глас и я прегърна.
Двете жени, които бяха държали съдбата на света в ръцете си. И го бяха спасили.
Зад тях Каол избърса лицето си. Роуан сведе глава и стори същото.
Сбогуването му с Каол беше бързо, прегръдката им - крепка. Дориан се засуети по-дълго около него, както винаги елегантен и уравновесен, макар че Роуан едва продума покрай буцата, заседнала в гърлото му.
Когато Елин застана пред Дориан и Каол, Роуан отстъпи назад, отивайки до Едион, Фенрис, Лоркан, Елида, Рен и Лизандра. Новоизлюпеният им двор - дворът, който щеше да промени света. Да го изгради наново.
Отстъпи, за да даде на кралицата им уединение за това последно, най-трудно сбогуване.
Елин имаше чувството, че не е спирала да плаче от дълги минути.
Но тази раздяла, последното сбогуване...
Зарида, гледайки Каол и Дориан. Отвори обятията си за тях и продължи да ридае, докато тримата се прегръщаха силно.
- Обичам ви - прошепна тя. - И каквото и да се случва, каквото и разстояние да ни дели, това никога няма да се промени.
- Ще се видим отново - увери я Каол, но дори неговият глас натежаваше от сълзи.
- Заедно - промълви Дориан. - Ще изградим новия свят заедно.
Тя не можеше да понесе тази болка в гърдите си. Но свика достатъчно сили да се отдръпне от прегръдката и да се усмихне на облените им в сълзи лица.
- Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен - каза с ръка на сърцето.
Дориан сведе глава.
- Точно такива думи не очаквах да чуя от теб.
Тя се засмя дрезгаво и го побутна с пръст.
- Вече си крал. Подобни дребнави обиди не ти подхождат. Той се усмихна широко, бършейки лицето си.
Елин се усмихна на Каол, на съпругата му, чакаща зад него.
- Желая ви цялото щастие на света - каза и на двама им.
В бронзовите очи на Каол заискри светлина, каквато за пръв път виждаше там.
- Пак ще се срещнем - повтори той.
После двамата с Дориан се обърнаха към конете си, към ясния ден отвъд портата на двореца. Към кралството си на юг. В руини, но не за дълго.
Не за дълго.
След раздялата с всички Елин потъна в мълчание, а Роуан остана до нея, следвайки я до назъбения парапет на крепостната стена, където се изправи, за да наблюдава как Каол, Дориан и Ирен яздят по пътя, прорязващ опустошената Тералиска равнина. Докато и те не изчезнаха отвъд хоризонта.
Роуан я прегърна, вдишвайки аромата й, а тя отпусна глава на рамото му.
Леката болка там му напомни за татуировката, която заедно бяха направили предишната вечер. Името на Гавриел, изписано на Древния език. Както някога Пумата татуираше по тялото си имената на загиналите си воини.
Фенрис и Лоркан, сключили крехък мир, носеха същата Татуировка - настояха да я получат веднага щом разбраха какво е намислил Роуан.
Едион обаче поиска нещо различно. Да вмъкне името на Гавриел в плетеницата върху сърцето си, посветена на Терасен.
Едион беше толкова мълчалив, докато го татуираше, че накрая Роуан започна да му разказва история след история за Пумата. За приключенията им заедно, за земите, които бяха посетили, за битките, в които се бяха сражавали. Едион не продума нищичко, докато Роуан работеше и разказваше, но мирисът на скръбта му говореше достатъчно.
И навярно щеше да се задържи още дълги месеци.
Елин въздъхна тежко.
- Ще ми позволиш ли да плача в леглото чак до вечерта като някой жалък червей -попита накрая, - ако обещая утре да се захвана с възраждането на кралството?
Роуан вирна вежда и в тялото му рукна щастие, свободно и искрящо като планински водопад.
- Искаш ли да ти нося сладкиши и шоколад, за да е завършено страданието ти?
- Ако намериш.
- Ти унищожи Ключовете на Уирда и уби Майев. Вярвам, че все ще успея да ти намеря нещо сладичко.
- Както сам каза, заслугата е обща. И може би ще трябва всички да се включим в издирването на сладкиши и шоколад.
Той се засмя и я целуна по главата. И за един дълъг момент просто се порадва, че има тази възможност. Да стои с нея тук, в това кралство, в този град, в този дворец, където щяха да създадат свой дом.
Вече виждаше всичко: залите, възвърнали предишния си блясък, живописната равнина, реката с блещукащи води, неустоимия зов на Еленови рога. Чуваше музиката, с която Елин щеше да дари града, и смеха на децата по улиците. По коридорите на двореца. В кралските им покои.
- За какво се замисли? - попита го тя, взирайки се в лицето му.
Роуан я целуна по устните.
- Че имам щастието да бъда тук. С теб.
- Чака ни много работа. Някои биха казали, че е по-тежка и от войната с Ераван.
- Нищо не може да е толкова тежко.
Тя изсумтя.
- Прав си.
Той я придърпа към себе си.
- Мисля си колко съм благодарен, че успяхме, че те намерих. И че ще върша с усмивка цялата работа, която ни чака, защото ти си с мен.
Елин сбърчи чело и очите й се навлажниха.
- Ужасно ще ме боли главата от това безкрайно плакане, а ти не помагаш особено. Роуан се засмя и пак я целуна.
- Държиш се като истинска кралица.
Тя изхъмка.
- Все пак съм съвършеното олицетворение на дворцовата грациозност.
Той се засмя до устните й.
- И на скромността. Да не я забравяме!
- О, да! - потвърди Елин и обви с ръце врата му.
Кръвта му се нагорещи и закипя от сила, по-велика от тази на всеки бог, съществувал някога, на онези проклети ключове.
Роуан се отдръпна от нея, колкото да опре чело в нейното.
- Да ви отведем в покоите ви, Ваше Величество, за да се отдадете на кралски терзания.
Тя се затресе от смях.
- Всъщност вече имам различни намерения.
Той изръмжа и я гризна нежно по ухото, по шията.
- Добре. Аз също.
- А утре? - попита задъхано Елин и двамата се погледнаха в очите. Усмихвайки се един на друг. - Утре ще ми помогнеш ли да издигнем кралството ни и новия свят от пепелта?
- Утре, и всеки ден след това.
Всеки ден от онези хиляда блажени години, които щяха да изживеят заедно. И след тях.
Един го целуна отново, после го хвана за ръката и го повлече към двореца. Към дома им.
- Каквото и да става? - прошепна.
Роуан я последва, както я бе следвал през целия си живот, още преди да се срещнат, преди душите им да се родят.
- Каквото и да става, Огнено сърце. - Той надникна към нея. - Може ли да те посъветвам какво трябва да възродим най-напред?
Тя се усмихна. Пред тях се разкриваше цяла вечност - бляскава, величава и приказна.
- Запази съвета си за утре.
Жестоката зима отстъпи място на мека пролет.
През безкрайните снежни месеци всички се трудиха неуморно. По възстановяването на Оринт, по търговските съглашения, по установяването на връзки с кралства, с които никой бе общувал от цял век. Изчезналите елфи на Терасен се върнаха заедно с голяма част от ездачите на вълци и веднага се включиха да помагат. Също като няколкото десетки елфи от Доранел, избрали да останат в кралството, когато Ендимион и Селен се завърнаха в родните си земи.
Елин можеше да се закълне, че ударите на чуковете отекваха из целия континент. Множество народи и територии надигаха отново глави.
От южните земи най-усърден труд кипеше в Ейлве. Макар и с големи загуби, бяха оцелели, и то с несломен дух. Писмото, което Елин изпрати на родителите на Нехемия, беше най-приветливото в живота й. Дано се срещнем скоро - пишеше им, - за Да възроДим света заеДно.
Да - отвърнаха й те. - Нехемия би искала точно това.
Елин държа писмото им на бюрото си месеци наред. Не белег на дланта й, а обещание за светло бъдеще. Клетва да превърнат утрешния ден в сбъднатата мечта на Нехемия.
Когато пролетта най-сетне дойде в Еленови рога, светът се обгърна в зелено, златисто и синьо, а изчистените каменни стени на двореца блеснаха над всичко.
Елин не знаеше защо се събуди призори. Какво я подтикна да се изниже изпод ръката на Роуан. Вреченият й не се разбуди, уморен като нея - като всички наоколо.
Да, и те двамата бяха уморени, дворът им също, но пък и безкрайно щастливи. Елида и Лоркан - вече лорд Лоркан Локан, което обръщение неизменно разсмиваше Елин -тръгнаха към Перант преди седмица, за да се заемат и с тамошната разруха, след като лечителките бяха приключили с последните войници, обсебени от Валгите. Но щяха да се върнат след три седмици. Заедно с всички други господари, отпътували към владенията си веднага щом зимата поразхлаби желязната си хватка. Тогава всички щяха отново да се съберат в Оринт. За сватбата на Едион и Лизандра.
Едион, който вече не беше принц на Вендлин, а законен господар на Терасен.
Елин се усмихна при мисълта, докато нахлузваше халата си и топлите си пантофи с овча вълна. Въпреки че пролетта беше в разгара си, сутрините продължаваха да са хладни. Дори Лапичка спеше на кълбо в мекото си легло пред огъня. Явно беше не по-малко уморена от Роуан, защото дори не открехна очи.
Елин загърна голото тяло на Роуан и се усмихна, когато вреченият й дори не се размърда. Той предпочиташе физическия труд - дълги часове се бъхтеше по разрушените сгради и крепостните стени - пред „дворцовите глупости“, както сам се изказваше. Към това определение причисляваше всички събития, изискващи от него да облече официални дрехи.
И все пак й беше обещал да танцува с нея на сватбата на Лизандра и Едион. Изненадал я беше приятно с танцувалните си умения. „Пазя ги само за специални поводи“, беше я предупредил след коронацията.
Елин му се оплези, обърна се и тръгна към стъклените врати на балкона с изглед към града и равнината отвъд. Сутрешният й ритуал - ставайки от леглото, се шмугваше през завесите и излизаше на балкона, за да вдиша дълбоко утринния въздух.
Да погледа кралството си, тяхното кралство; да си припомни, че е оцеляло. Да се полюбува на пролетната зеленина и на вятъра с аромат на заснежени борове, духащ откъм Еленови рога. Понякога Роуан й правеше компания и я прегръщаше мълчаливо, когато миналото й натежеше твърде много. Когато загубата на човешкия й облик я терзаеше като фантомен крайник. В други случаи, през дните, когато се будеше с бистър поглед и усмивка на лице, той се преобразяваше в ястреб и политаше с планинския вятър, за да покръжи над града, над Оуквалд или над Еленови рога. Така обичаше да прави, когато сърцето му се изпълваше с тъга или с радост.
Но Елин знаеше, че напоследък лети само от радост.
И винаги щеше да е благодарна за това. За светлината и живота в очите на Роуан.
Същата светлина несъмнено блестеше и в нейните.
Тя стигна до тежките завеси и заопипва между тях за дръжката на балконската врата. Усмихна се още веднъж на Роуан и излезе на утринното слънце и прохладния ветрец.
Като зърна какво е разкрила зората, застина и ръцете увиснаха до тялото й.
- Роуан - пророни.
Шумоленето на чаршафи й подсказа, че вреченият й се е събудил. И крачи към нея, нахлузвайки панталоните си в движение.
Елин не се обърна, когато той изникна на балкона. И също застина.
Двамата загледаха мълчаливо. Зазвъняха камбани, закрещяха хора.
Не от страх. А от удивление.
Елин покри устата си с длан и плъзна поглед по света пред себе си.
Планинският вятър изсуши сълзите й, понесъл древна, красива песен. От сърцето на Оуквалд. На земята.
Роуан преплете пръсти с нейните и прошепна с благоговение:
- За теб, Огнено сърце. Всичко това е за теб.
Тя заплака. Заплака от радостта, която озари сърцето й по-ярко от магия.
Защото по всички планински склонове, под зеления балдахин на Оуквалд, по цялата шир на Тералиската равнина цъфтеше кралски огън.
Завършването на поредица, по която работя (буквално) половин живот, не е лесна задача. Но да намеря правилния начин да благодаря на всички хора, помогнали да осъществя мечтата си, е също толкова трудно.
Редно е да започна с родителите си, на които е посветена тази книга и чиято любов към четенето роди моята собствена. Благодаря ви, че ми четяхте всяка вечер в детството ми, че никога не ми казвахте, че съм прекалено голяма за вълшебни приказки, както и че ме насърчавахте да преследвам мечтите си.
Всичко това нямаше да е възможно без неустрашимата ми, прекрасна агентка Тамар Ридзински. Тамар, прие ме под крилото си, когато бях двайсет и две годишна писателка без нито една издадена книга, и повярва в тази поредица, когато всички други я отхвърлиха. Работата с теб през последните десет години беше огромна привилегия и радост за мен - благодаря ти, че винаги си била моя бранителка, вълшебна кръстница й най-вече приятелка.
За тази поредица имах честта да си сътруднича с няколко фантастични редактори. На Маргарет Милър: благодаря ти, че заложи на книгата ми, както и за прозорливите, гениални редакторски напътствия през годините. Чувствам се по-добър писател заради работата си с теб. На Мишел Неглър и Кат Ондър: благодаря ви за подкрепата, въображението и добрината. На Лаура Берние: благодаря ти за помощта по „Кула на зората“ - за мен беше огромно удоволствие да работя с теб. На Бетани Страут: страшно много ти благодаря за прекрасния, безкрайно важен коментар върху „Кралство на пепелта“. Помогна ми да превърна тази книга в истинска гордост за мен самата. И на Камила Бенко: отскоро си сътрудничим, но вече ми е толкова приятно!
На Линет Нони: благодаря, благодаря, благодаря за нечовешки страхотните бележки по тази книга, задето я прочете незнайно колко пъти, както и за цялата помощ в последния момент. Толкова се радвам, че пътищата ни се пресякоха преди куп години в Австралия.
На целия екип от „Блумсбъри“, всички настоящи и бивши колеги, трудили се неуморно по книгите от тази поредица: Синди Лох, Кристина Гилбърт, Катлийн Фарар, Найджъл Нютън, Ребека Макнели, Ема Хопкин. Лизи Мейсън, Ерика Бармаш, Емили Ритър, Алона Фрайман, Алексис Кастеланос, Кортни Грифин, Бет Елър, Джени Колинс, Фиби Дайър, Ник Паркър, Лили Йенгъл, Франк Бумбало, Дона Марк, Джон Кандъл, Йелена Сафранова, Мелиса Кавонич, Уна Патрик, Лиз Байър, Даян Арънсън, Кери Джонсън, Кристин Ма, Линда Минтън, Чандра Уолъбър, Джил Амак, Ема Саска, Дона Готие, Дъг Уайт, Никълъс Чърч, Клеър Хенри, Луси Маккей-Сим, Елиз Бърнс, Андреа Киърни, Мая Фиорд, Лаура Мейн Елън, Сиан Робъртсън, Емили Моран, Иън Ламб, Ема Брадшоу, Фабиа Ма, Грейс Уули, Алис Григ, Джоана Евърард, Жаклин Селс, Трам-Ан Доун, Беатрис Крос, Джейд Уестуд, Сеска Хопуд, Джет Пърди, Саския Дън, Соня Палмисано, Катриона Фийни, Хърмиън Дейвис, Хана Темби, Грейн Райди, Кейт Седърстръм, Хали Баумстийн, Шарлот Дейвис, Дженифър Гонзалес, Вероника Гонзалес, Елизабет Цецо. Благодаря ви от дъното на душата си, че превърнахте тази поредица в реалност. Обичам ви всички!
На екипа от литературна агенция „Лора Деил“: върхът сте и ви обичам! На Джовани Пета и Грейс Бек: благодаря ви безкрайно за помощта. На Джон Касир и екипа на „Си Ей Ей“: благодаря ви, че с вас се работи страхотно и че намерихте толкова хубави домове за книгите ми. На Мора Уоган и Виктория Кук: благодаря ви за блестящите юридически услуги. На Дейвид Арнцен: благодаря ти за всички съвети и добрината през последните години. На Каси Хоумър: благодаря ти, че си най-прекрасната асистентка на земята! На Талекси: благодаря ти за великолепните корици!
Държа да изразя огромната си, сърдечна признателност към всичките ми прекрасни издатели по целия свят: Босна: „Сахинпасик“, Бразилия: „Рекорд“, България: „Егмонт“, Китай: „Хонгуа Кълчър“, Хърватия: „Фокус“, Чехия: „Албатрос“, Дания: „Телеръп“, Естония: „Пикоприт“, Финландия: „Гумерус“, Франция: „Едисион ду Съуи“, Грузия: „Палитра“, Германия: „Де Те Фау Джуниър“, Гърция: „Псивхогиос“, Унгария: „Конивмоликепзо“, Израел: „Корим“, Италия: „Мондадори“, Япония: „Вилиджбукс“, Корея: „Атина“, Литвия: „Алма Литера“, Холандия: „Мьоленхоф/Ван Гор“, Норвегия: „Гилдендал“, Полша: „Уилга“, Португалия: „Маркадор“, Румъния: „РАО“, Русия: „Азбука Атикус“, Сърбия: „Лагуна“, Словакия: „Словарт“, Словения: „Усила Интернешънъл“, Испания: „Сантилана”, „Планета“, Швеция: „Модерниста“, Тайван: „Шарт Пойнт Прес“, Тайланд: „Нанмий Букс“, Турция: „Доган Китап“, Украйна: „Виват“. Надявам се някой ден да ви срещна всички лично!
Нямаше да стигна дотук, ако не бяха някои от най-първите ми читатели: общността „Фикшънпрес“. Как да изразя благодарността си за всичко, което сторихте за мен? Любовта ви към персонажите и света им ми даде смелост да се боря за издаване. Благодаря ви, че ми останахте верни докрай.
Едно от най-хубавите неща около това пътешествие са приятелите, които срещнах. Изпращам най-искрената си обич на Лоуис Анг, Стеф Браун, Дженифър Кели, Алис Фаншианг, Даяна Уан, Лора Ашфорт, Алекса Сантяго, Рейчъл Доминго, Джесика Райгъл, Дженифър Арментраут, Кристина Хобс, Лорън Билингс и Кели Грабовски. На Чарли Боуотър: запознанството с теб беше едно от най-важните неща в кариерата ми и невероятното ти изкуство ме вдъхновява по толкова много начини. Благодаря ти за усърдната работа (и че си истински гений).
На семейството ми: благодаря ви за непоколебимата любов. Помогнала ми е повече, отколкото можете да си представите. На Денис и Линда, моите свекър и свекърва: благодаря ви, че се грижихте така добре за нас двамата с Джош през изминалите месеци (хубаво де, през последните четиринайсет години!), както и че сте толкова прекрасни, самоотвержени баба и дядо.
И на теб, скъпи читателю: благодаря ти от дъното на душата си за всичко. Нямаше да се справя без теб. Бих изписала още хиляда страници, за да изразя цялата си признателност, но накратко казано - надявам се всичките ти мечти, каквито и да са те, да се сбъднат. Да ги преследваш с цялото си сърце, да се стремиш към тях, колкото и време да е нужно, колкото и непостижими да изглеждат. Вярвай в себе си, дори да ти се струва, че светът не вярва в теб. Вярвай в себе си и ще стигнеш по-далеч, отколкото можеш да си представиш. Ще успееш. На всяка цена. На твоя страна съм.
На Ани, кучешката ми половинка и (още една) най-добра приятелка: седя до мен (...или в скута ми, или на дивана, или в краката ми) през цялото време, докато пишех тези книги. Ако можех, щях да те затрупам с лакомства заради безрезервната ти любов и цялото щастие, което ми носиш. Ще те обичам винаги, кутренце!
На Джош, моя съпруг, каранам и вречен: Какво да ти кажа? Познавам те почти откакто започнах работа по тези книги - и колко преживяхме заедно само! Всеки ден се будя с радост и благодарност, защото вървиш по този път с мен. Благодаря ти, че се грижиш толкова добре за мен, че си най-добрият ми приятел, че ме разсмиваш и ме носиш на ръце, когато се уморя. Нямаше да се справя без теб и се чувствам благословена, че продължаваме заедно напред.
И накрая на Таран: ти си предопределението ми от самото начало, приятелче. Цял живот се стремя към теб, и то без дори да съм го знаела. Ти си съвършен, прекрасен и моята гордост. Няма да си спомняш тези първи месеци, но ми се струва предначертано, че поредицата приключва точно когато ти пристигаш в света. Сякаш една глава от живота ми свършва, но само за да започне нова.
И сега, когато се озовавам на този кръстопът, искам да знаеш, че накъдето и да те отведе собственият ти път, Таран, ти желая на всеки ъгъл да те чакат щастие, чудеса и късмет. Дано цял живот те ръководят смелост, състрадание и любопитство. Дано винаги държиш сърцето и очите си отворени и винаги поемаш по най-неотъпканата пътека. Но най-вече се надявам да помниш, че какъвто и да е пътят ти, колкото и надалеч да те отведе, аз ще те обичам. Независимо от всичко.