Желязото я задушаваше. Угасило бе огъня във вените й като мощна струя.
Чуваше водата около себе си - дори в желязната кутия, дори с желязната маска и веригите, обгърнали тялото й като ивици коприна. Несекващият грохот на препускаща по скали вода изпълваше паузите между писъците й.
Мъничко островче насред обвита в мъгли река, просто гладко парче камък между бързеи и водопади. На такова място я държаха. В каменен храм, съграден за някой осъден на забрава бог.
Както вероятно щяха да забравят и нея. Ала и това бе по-добре от другия вариант: да я запомнят с пълния й провал. Ако изобщо останеше някой, който да я помни. Ако някой оцелееше.
Тя обаче нямаше да допусне подобен провал.
Нямаше да им каже онова, което искаха да научат.
Нищо че писъците й често заглушаваха бушуващата река. Нищо че костите й понякога изпращяваха по-гръмко дори от тътнещите бързеи.
В началото опитваше да следи дните.
Ала вече не знаеше откога я държат в желязната кутия. Откога я принуждават да спи, потънала в забвение от сладникавия дим, който й пуснаха още по пътя насам. Към този остров-храм на болката.
Нямаше представа колко време минаваше между пристъпите на пищене и разбуждането й. Между края на едната болка и началото на новата.
Дни, месеци, години - всички се сливаха, а кръвта й често потичаше по каменния под и се вливаше в реката.
Принцеса, която щеше да живее хиляда години. Повече.
Преди го възприемаше като дарба. Сега се бе изменило в проклятие.
Още едно проклятие, също толкова тежко, колкото онова, което я беше застигнало, преди да се роди. Да се жертва, за да поправи древна грешка. Да изплати чужд дълг към боговете, намерили света им и останали в капан тук. Преди да го превърнат в свое владение.
Не чувстваше топлата ръка на богинята, благословила и проклела я с толкова могъща сила. Понякога се питаше дали господарката на светлината и огъня изобщо я беше грижа, че вярната й поклонница сега лежи в железен ковчег - или бе прехвърлила вниманието си към друг. Към краля, който можеше да й предложи собствения си живот вместо нейния, спасявайки света им.
Боговете не се интересуваха кой ще изплати дълга. Ето защо нямаше да й се притекат на помощ. Ето защо и не им се молеше.
Ала още си разказваше онази история, още си представяше, че реката й я напява. В един глас с мрака в запечатания ковчег.
Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...
Слушайки песента им, тя потъваше надълбоко и все по-надълбоко в тъмата, в морето от пламъци. Толкова надълбоко, че понякога, когато камшикът изплющеше, когато костите й се трошаха, не усещаше нищо.
Но в повечето случаи усещаше.
През тези безкрайни часове вперваше поглед в единствения си събрат в мъките.
Не в ловеца на кралицата, който умееше да извлича болката от тялото й, както музикант извличаше мелодия от инструмента си. А в огромния бял вълк, прикован с невидими окови. Принуден да гледа.
Имаше дни, в които не смееше да вдигне очи към него. Дни, в които беше близо -твърде близо - да се пречупи. И само онази история я спасяваше.
Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си да умре...
Думи, които бе изрекла пред един принц. Някога - твърде отдавна.
Принц на леда и вятъра. Принц, който някога бе неин, а тя - негова. Много преди да узнаят за връзката между душите си.
Сега на него се падаше дългът да закриля кралството, чието величие бяха отнели безмилостно.
Принцът с ухание на заснежени борове - уханието на другото кралство, което бе обикнала с огненото си сърце.
Дори когато мрачната кралица ръководеше всяко действие на ловеца, принцесата мислеше за него. Вкопчила се беше в спомена за него като в скала насред буйна река.
Кралицата, с усмивка на паяк, опитваше да се възползва от този скъп спомен. В обсидиановочерните мрежи, които плетеше, в илюзиите и кошмарите, в кулминацията на всяко изтезание кралицата го завърташе като ключ в съзнанието й.
Лъжите и истините, и спомените започваха да се преливат. Сънят и черният мрак в железния ковчег - също. И дните, когато лежеше завързана върху каменния олтар в центъра на помещението, или висеше от кука, забита в тавана, или се гърчеше разпъната между вериги, закотвени в каменната стена. Всичко започваше да се размива като мастило във вода.
Затова принцесата си разказваше приказката. Тъмнината и пламъкът дълбоко в нея й я нашепваха, а тя в замяна им я напяваше. Заключена в онзи ковчег, скрит на островче в сърцето на реката, принцесата повтаряше историята наново и наново, докато потапяха тялото й в черна всевечност от агония.
Живяла някога в земя отДавна изпепелена еДна принцеса млаДа, готова за кралството си Да умре...