Ковачница на мрак

11

Накъдето и да се обърнеше, Аратан виждаше опустошение. Под безцветно небе — къщи, клекнали в собствените си руини, и да ги гледа човек означаваше да попие в ума си всичките подробности на провала, докато не затлачат мислите му като тиня. Ниски почернели от пушек каменни стени стърчаха от опърлените треви като мръсни зъби. Изгърбен в седлото, той търпеше костеливите им гримаси, докато Бесра бавно се тътреше под него. Стените бяха без никакъв ред и в нито едно от безразборно разхвърляните заграждения нямаше добитък.

Това тук не приличаше на нито едно от селата, които бе виждал. Затворени между стените като в гигантска паяжина, къщите бяха разхвърляни далече една от друга, противно на всякаква представа за улици. Отказваха да се погледнат в лицата и имаше нещо срамно в тази неприязън, сякаш общността не предлагаше никакво благоденствие и необходимостта бе повод за негодувание. Повечето входове бяха без врати и тъмнината, която ограждаха, изглеждаше странно плътна. Дори в разрухата оставаше нещо непроницаемо и озадачаващо. Не привличаха със съблазънта на любопитството. Чувстваше се отблъснат и онова, което бе останало в скритите стаи зад затворените кепенци на прозорците и под хлътналите тавани, беше тайна приказка, написана с отломки.

Това бе цивилизацията на азатанаи, безнадеждна и окаяна. В своето изтощение терзаеше душата, а най-ужасното за Аратан бе, че някои от тези къщи все още бяха обитавани. Виждаше здрави врати, затворени и залостени, и тъмното мъждукане на свещи, процеждащо се през кепенците. Виждаше фигури, застанали в сенки под портици от огромни гранитни камъни, толкова съвършено изсечени, че не беше нужен никакъв хоросан, и усещаше неумолимия натиск на чужди очи върху себе си и спътниците си, докато бавно минаваха през селището.

Въображението му тръпнеше в страх от отровата, поразила това място, от всичките отхвърляния — отказа от всякакви безсмислени притежания, безразличието към обраслите с бурени дворове и рухналите купчини изгоряло дърво от някогашни сгради. Това не беше неговият свят и да го вдишва, да го гледа и да попива в себе си всяка подробност нашепваше за лудост.

Безжизнената дневна светлина погасваше. Лорд Драконъс ги водеше през срутени пролуки в стените, пряко през средата на селището. Конете вървяха уморени сякаш от скръб и дори мухите едва пълзяха по прашната шия на Бесра.

Когато баща му спря пред една внушителна сграда от камък и дърво, Аратан изпита трепет в душата си. Издигаше се някак по-самотна от всички останали, а сивият камък на гранитната ѝ фасада беше изваян в безкрайни безсмислени шарки от нещо като кръгове или пръстени. Отрязаните краища на дървените мертеци, оформящи редица над ниската широка рамка на вратата и продължаващи до самите краища на предната стена, бяха резбовани в подобни фигури, като отпечатъци, оставени от дъждовни капки по кал. Три ниски стени се протягаха към зданието, всичките като че ли рухнали или срутени. Въздухът около сградата бе някак мъртъв и студен.

— А човек си въобразява, че мислите са си негови — каза Драконъс и се извърна, за да погледне незаконния си син.

Аратан примига.

Сержант Раскан зад него прошепна нещо като молитва и се покашля.

— Милорд, тази магия ли поразява умовете ни тогава?

— Светът около теб говори на твоя език — отвърна Драконъс. — Не може и да прави друго. Всичко, което виждаш, носи баграта на твоите думи. — Замълча, а след това изсумтя. — Обзалагам се, че никой от вас не забеляза цветята сред бурените или танца на бързолетите над стария извор. Или как небето, макар и само за миг, беше като най-чист порцелан.

Аратан нямаше желание да се обърне и да погледне към Ферен, спряла до Ринт. Гледаше баща си и се мъчеше да проумее смисъла на думите му.

— Ние сме поканени — отрони той.

— Да, Аратан. Започваш да разбираш проклятието на азатанаи.

— Джелеките не нападат повече тук.

Драконъс сви рамене.

— Виждаш ли нещо ценно?

На прага на странната изваяна на шарки къща вече стоеше фигура. Не висока, но тънка и доколкото Аратан можеше да различи, облечена оскъдно… и това облекло като че ли не беше нищо повече от дрипи, съшити от кожите на малки животни. Изведнъж гледката му се стори съвършена — съвършено изваяна, и нищо в нея не беше случайно. „Нищо никога не е случайно.“

Ринт проговори и гласът му прозвуча непохватен и груб сред неочаквано и деликатно съвършенство.

— Вдигаме ли лагер тук, лорд Драконъс? Споменахте за извор, а имаме нужда от вода.

Драконъс кимна.

— Конете ще ви го намерят, но ще лагеруваме извън селото, на хълма при кръстопътя напред.

Слезе от коня си.

Аратан го последва, като се мъчеше да не затрепери и да не се задъха. Въпреки цялото съвършенство наоколо въздухът, обкръжил изваяната къща, като че ли не можеше да изпълни дробовете му.

Драконъс го изгледа и каза:

— Ела до мен, Аратан, ако искаш да останеш.

Ринт и Ферен се бяха отдалечили. Раскан бързо събираше юздите на другите коне и движенията му бяха странно припрени, като в паника.

Щом се доближи до баща си, Аратан усети, че отново може да изпълни гърдите си със сладкия, благословен въздух. Погледът му отново се върна на фигурата на входа.

— Кой е той и как може да живее в… в това?

— Азатанай, разбира се — отвърна Драконъс и въздъхна. — Знам, името е безсмислено. Не, нещо повече: то е подвеждащо.

След като явно не се канеше да обясни, Аратан го попита:

— Богове ли са те?

— Ако са — отвърна баща му след миг размисъл, — значи са богове в очакване.

— Очакване на какво?

— На богомолци. Но това обърква някои неща, струва ми се. Вярата сътворява, Аратан. Така са те учили. Богът не може да съществува, докато не е обожествен, докато не му се придаде форма, индивидуалност. Изковава се в огъня на вярата. Така твърдят най-добрите ни философи тайст. Но мисля, че не е толкова просто. Богът може наистина да съществува преди да е дошъл и първият му поклонник, но не се нарича бог. Просто живее, от и за себе си. Далече на юг, Аратан, има диви коне и те са свободни от раждането до смъртта си. Никога не захапват желязна юздечка, нито усещат властта на юзди, на колене или пети и в тази свобода ни веднъж в живота си не свеждат глава от страх пред нас.

Аратан помисли над това, но не намери думи да отвърне.

Баща му продължи:

— Каквото падне под ръката ни, Аратан, ние го подчиняваме на волята си. Конете, които яздим, ни боготворят все едно, че сме богове. Но ти и аз можем да усетим горчивината на това, защото ако сме богове, ние сме неблагонадеждни богове. Несъвършени богове. Жестоки богове. И все пак конят е безсилен пред лицето на всичко това и може само да копнее за нашата благословия. Дори господарят му да го набие, все пак копнее, търси онова, което търси всяко живо същество: милостта на живота. А неговият бог все така му обръща гръб. Можеш да съжалиш този кон — продължи след миг Драконъс. — Но не и желанието му.

„Милостта да си жив.“

— Кой бог тогава би искал да подчини нас? — попита Аратан.

Драконъс отново изсумтя, но този път сякаш със задоволство. Кимна към фигурата на входа.

— Не този, Аратан.

Но мислите на Аратан бяха продължили неумолимо напред по тревожна пътека. „Дали боговете прекършват своите поклонници? Подлагат ли децата им на ужасни изпитания, тъй че да коленичат в безсилно покорство, разтворили душите си пред безпомощността? Това ли ще направи Майка Тъма на своите деца? На нас?“

— Повечето азатанаи — продължи Драконъс — нямат никакво желание да бъдат боготворени, да бъдат превръщани в богове. Признанието на безпомощния е изписано с пролята кръв. Да го поднесеш е жертва. Вкусът ѝ може да е… горчив.

Двамата с баща му бяха сами, с лице към къщата и нейния обитател. Здрачът падаше около тях като тъмен дъжд и поглъщаше всичко: селото придоби цвета на избелял гоблен.

Фигурата пристъпи от входа и с нея дойде светлина. Не беше топла светлина, която да отблъсва сумрака, и се рееше над лявото рамо на мъжа, бял диск или кълбо, по-голямо от мъжка глава.

Сферата последва мъжа, докато се приближаваше към тях.

— Студен и безвъздушен е обликът му — промърмори Драконъс. — Стой близо до мен, Аратан. Една стъпка извън силата ми и кръвта ти ще се смрази, а после ще кипне в плътта ти. Очите ти ще се пръснат. Ще умреш в голяма болка. Вярвам, че тези подробности те убеждават колко важно е да стоиш близо до мен?

Аратан кимна.

— Още не си е избрал име — добави Драконъс. — Доста дразнеща склонност.

Мъжът се оказа изненадващо млад, може би само с няколко години по-възрастен от Аратан. Тук-там наподобяващи пръстени татуировки красяха кожата му като стари белези от шарка. Тясното му невзрачно лице обаче беше безупречно гладко, а очите бяха тъмни и спокойни. Когато проговори, гласът му нелепо напомни на Аратан за езерна вода под тънка кора от лед.

— Драконъс, колко години минаха, откакто за последен път се срещнахме? В нощта преди отричането на Тел Акаи…

— За време няма да говорим — каза Драконъс и думите му отекнаха като заповед.

Веждите на мъжа леко се повдигнаха и той сви рамене.

— Но този отказ е само еднопосочен, нали? В края на краищата бъдещето е единствената нива, все още незасята, а ако ръцете ни останат тук, какъв е смисълът на тази среща? Ще хвърлим ли семената си, Драконъс, или ще свием непреклонно юмруци?

— Не мислех, че ти ще поднесеш дара — отвърна Драконъс.

— А, онзи дар. Предположението ти е вярно. Не аз. — И той се усмихна.

В отговор бащата на Аратан се намръщи.

Смехът на странния мъж бе тих.

— Да. Гложди те нетърпение, ала напразно. Трябва да продължиш още напред. Поне до следващото село.

— Следващото или ми се подиграваш?

— Следващото, мисля. Много се говореше за твоята… молба. И как да ѝ се отговори.

— Вече се задържах извън двора твърде дълго — изръмжа разочаровано Драконъс.

— Такива жестове изпълват въображението на носителя — каза мъжът, — но същите не може да са сигурни за приемателя. Боя се, че те очаква голямо разочарование, Драконъс. Може би дори болка, дълбока рана…

— Не ме интересуват пророчествата ти, Старец.

Аратан се намръщи на това име, така непривично за фигурата срещу тях.

— Не е пророчество, Драконъс. Не бих рискувал с това пред теб. По-скоро се боя, че стойността, която си вложил в този свой дар, е… може би опасно прекомерна.

— Кой ме очаква в следващото село?

— Не мога дори да гадая — отвърна Старец. — Но неколцина ще се съберат. Любопитно. Това използване на Нощ, Драконъс, беше без прецедент и гневът на вярващите е гледка, която си струва да се види.

— Все ми е едно. Нека почитат камък, ако това им харесва… Освен ако искат да ме предизвикат?

— Не теб, нито ръката, с която овладя желанието си. Но плачат, Драконъс, и търсят облекчение.

— Както очаквах.

Старец помълча дълго, а после каза:

— Драконъс, внимавай… не, всички вече трябва да внимаваме. В изцелението, което търсят, те бъркат дълбоко във Витр. Не знаем какво ще произлезе от това.

— Витр? Значи са глупаци.

— Врагът не е глупост, Драконъс, а отчаяние.

— Кой бърка така?

— Чух да споменават името на Ардата. И Сестрата на сънищата.

Драконъс извърна лице и промърмори:

— Едно по едно.

— Много има да се поправя, Драконъс — каза Старец и се усмихна отново. — Междувременно детето ми идва.

— Винаги го казваш.

— И ще го казвам, докато престане да е нужно повече.

— Така и не разбрах защо се задоволи само с отражение, Старец.

Усмивката се разшири.

— Знам.

Обърна се и тръгна обратно към къщата си, а сферата го последва, отнасяйки със себе си жестокия студ и напразната закана за смърт.

На средата Старец спря и погледна през рамо назад.

— А, Драконъс, за малко да забравя. Има новина.

— Каква новина?

— Върховният крал е построил кораб.

Аратан усети внезапен натиск, който идваше от баща му, невидима сила, която го тласна назад — една стъпка, после друга. Задави се, започна да се свива…

И една ръка го придърпа.

— Съжалявам — каза Драконъс. — Не внимавах.

Прегънат на две, Аратан кимна, приемайки извинението на баща си. Старец бе изчезнал в странната си къща, отнесъл със себе си светлината.

— Никога не ме е бивало с неприятните новини — каза Драконъс.

Ноздрите на конете бързо намериха извора и Ринт се наведе от седлото, за да огледа ограденото с камъни езерце. Както беше предсказал Драконъс, над кротките води прелитаха бързолети, а сега и прилепи. До него Ферен изсумтя и попита:

— Как си обясняваш това?

Насред вира се издигаше статуя. Огромна, затънала до бедрата фигура, грубо изсечена от серпентин, сякаш напук на качеството на този камък, защото бе добре известно, че серпентинът понася добре най-фино оглаждане — не че Ринт беше виждал някога монолит с такава чудовищна големина, по-познати му бяха малките фигури за игра и украшения. Тъй или иначе, изглеждаше рожба на много несръчно усилие. Торсът и всички крайници бяха изкривени и камъкът сякаш крещеше от болка. Мръсна пяна и изсъхнали водорасли бяха полепнали по бедрата на статуята, свидетелство за бавното спадане на извора. Лицето, извито нагоре над дебелия груб врат, поднасяше на небесата гримасата си и само това лице носеше признаци за умела ръка. Ринт го зяпна омагьосан.

Раскан подмина двамата Погранични мечове, повел конете към грубо облицования с каменни плочи вир.

Ферен се смъкна от седлото с въздишка и пусна юздите, за да може конят ѝ да отиде при другите животни.

— Мисля, че трябва да е Тел Акаи — най-сетне отрони Ринт.

— Разбира се, че е Тел Акаи — сопна се Ферен. — Цялата тази болка.

Държеше три меха. Наведе се и започна да ги пълни.

Почувствал се глупаво, Ринт откъсна погледа си от изтерзаното лице на великана и слезе от коня. Взе още няколко меха, провиснали от седлото, и отиде при нея.

— Исках да кажа — продължи Ферен, — защо са вдигнали статуя насред водоизточник? Дори не е на пиедестал или нещо подобно.

— Освен ако не е потънал в калта.

— И какви паметници строиш върху кал, братко?

Водата беше хладна и бистра. Зад скалната издатина езерото като че ли пропадаше в незнайни дълбини, но Ринт подозираше, че това е само илюзия от гаснещата дневна светлина.

— Нямам ѝ вяра на магията — каза той. — А това село вони на магия.

Раскан изсумтя.

— И аз, Ринт. Направо настръхвам от нея. Ако това ни чака отсам Пустошта Барет, не е за чудене, че рядко посещаваме тези земи. И хората, които избират живот като този.

Ферен се изправи и се обърна.

— Идва някой.

Ринт помисли да се изплюе във водата от яд, но се сдържа. Раскан сигурно съжаляваше за думите си, защото идващият към тях азатанай явно го беше чул. Наведен над извора, Ринт се извърна да го види.

Беше жена на средна възраст, дебела, но не и прекомерно. Все пак беше провиснала отвсякъде, а тлъстината, натежала над колана на кръста ѝ, беше избутала напред кожената риза и висеше оголена, с кожата бяла като сняг и нашарена на черти от изпъване. Трябваше да е била много по-дебела преди, реши той.

Жената спря навъсена на няколко крачки от тях.

— Не ме знаете — проговори на езика на тайстите, хрипливо и глухо.

Ферен се покашля.

— Простете ни, азатанаи. Не.

— Бягащите псета ме знаят. Сред тях съм в зимни нощи. Виждат ме в огньовете, които палят. Почитат ме и виждам почитта в очите им, в отразените в тях пламъци.

— Значи си пътувала дълго, за да дойдеш тук — каза Ринт.

Лицето се отпусна и жената вдигна рамене.

— Бих избрала красива външност. Но те ме тъпчат с храна до изнемога. — При тези думи посегна към корема си, вкара ръката си вътре и Ринт с ужас осъзна, че онова, което беше взел за черти от изпъване на кожата, са всъщност белези… не, вече рани, една от които се разтвори, щом жената натика ръката си вътре. Когато я извади, лъскава от кръв и слуз, държеше закръглена глинена фигурка. Хвърли я в краката на Ферен и тя неволно отстъпи назад.

Ринт зяпна. Раната се затваряше, кръвта закапа от кожата водниста като дъжд, а коремът отново стана алабастровобял.

Ферен гледаше глинената фигурка. След миг се наведе и я вдигна.

Беше статуетка на жена, с едва оформена топчица за глава над огромни гърди и кръгъл корем. Краката бяха притиснати под прекомерно изпъкнала вулва.

— Подклаждат огъня — каза жената. — И аз дебелея.

Раскан беше онемял и пребледнял. Стоеше застинал като човек, който иска да побегне. Жената се приближи към него.

— Плаша ли те? Не искаш ли да усетиш тежестта ми върху теб? Влагата на моя дар?

Раскан потрепери.

— Бих могла да те накарам да коленичиш пред мен — продължи жената. — Такава е моята власт. Мислиш, че разбираш от красота. Бленуваш за жени, тънки като деца, и не виждаш нищо извратено в това. Но когато някоя като мен дойде и застане пред теб, усещам жаждата ти да боготвориш, макар и да изпитваш срам от нея. Лягай долу, тайст, и нека те науча на всичко за властта…

— Стига!

Заповедта прокънтя във въздуха и Ринт рязко се обърна. Драконъс се беше появил зад тях, Аратан бе на стъпка зад него.

Жената азатанаи отстъпи назад, намръщи се за миг в пристъп на злост, но и също толкова бързо лицето ѝ се отпусна.

— Само се забавлявах, Драконъс. Нищо лошо.

— Махай се, Олар Етил! Сври се при Бягащите псета. Тези хора са под моята закрила.

Тя изсумтя.

— Не могат без нея. Тайсти.

От думата капеше презрение. Ферен пусна статуетката и посегна за меча си, но Ринт пристъпи към нея и задържа ръката ѝ.

Раскан залитна назад, закрил лицето си с ръце, и едва не се блъсна в Драконъс, който се отдръпна навреме, а след това пристъпи напред и Ринт видя гнева в очите на лорда.

Олар Етил изгледа Драконъс невъзмутимо и каза:

— Мога да ги взема всичките. Дори жената. И ти няма да можеш да ме спреш.

— Когато се кръстосаха пътищата ни последния път, Олар Етил, това можеше и да е вярно. Сега надникни по-дълбоко.

— О, не е нужно, Драконъс. Нощта се носи в дъха ти. Виждам къде си отишъл и какво си направил, и си глупак. Само от любов, нали? Или съм прекалено… романтична? По-скоро амбиция, която, понеже не сме глупаци, не би могъл да утолиш сред нас. — Махна едва забележимо с окървавената си ръка.

Глинената статуетка избухна с рязък пукот.

Ферен изруга, посегна с ръка към бузата си и я смъкна, оцапана с кръв.

Олар Етил се изсмя.

— Докосната от богинята! Дете носиш, жено, нали? Момиче… и, о, колко необичаен е цветът на кръвта му!

Драконъс пристъпи напред и Олар Етил отново се извърна към него.

— Искаше внук? Какво разочарование. Не се доближавай повече, Драконъс! Спечели вече вниманието ми. Взреш ли се за дълго в пламъците нощем, ще открадна душата ти — всички сте го усетили. Думите ви умират и огънят изпълва умовете ви. Драконъс, ще гледам от пламъците. Ще те гледам и слушам, и ще разкрия тайните ти. Макар че, да, вече знам повечето от тях. Да оглася ли тайните ти истини, о, Властелине на Нощта?

Драконъс спря.

— Дойдеш ли в пламъците на лагерните ни огньове, Олар Етил, макар и само веднъж, ще се бием. Докато само един от нас остане жив.

Очите на жената се разшириха от изненада.

— Е, добре — промърмори тя. — Всичката тази броня… за нищо. Смърт ли, Драконъс? Внимавай — самата дума е нечестив призив напоследък.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че един азатанай е отнел живот. Пролята е кръв на много могъщ… невинен. Около това деяние сега хаосът се вихри като рояк лешоядни мухи… защо се върнах според тебе?

— Азатанай е извършил убийство? — Войнствеността вече бе напуснала Драконъс и когато пристъпи по-близо до Олар Етил, Ринт разбра — както и тя, очевидно, — че това не е жест на заплаха.

Изражението ѝ стана мрачно.

— Не тайст, Драконъс, което те освобождава от дълга да отмъстиш. Нито Бягащо псе, както разкрих, тъй че и мен ме освобождава от същото. Нито Тел Акаи — макар че това щеше да е интересно. Нито джхек, нито джелек. Джагът, възлюбен мой. Кариш, жената на Качулатия, е мъртва. Убита.

Внезапната скръб на лицето на Драконъс беше ужасна гледка. Ринт отстъпи назад и дръпна със себе си Ферен. Видя, че момчето гледа от десетина крачки встрани, но не баща си. Не гледаше и Олар Етил. Очите му бяха впити във Ферен.

„Бездната да ни вземе всички. Той ѝ е направил дете. Момиче.“

Ферен се извърна, но погледът на Аратан я смути. Ринт чу как прошепна:

— Съжалявам.

— Олар Етил — проговори с хриплив глас Драконъс. — Ела при огньовете ми.

Жената кимна със странна сдържаност.

— Никога не бих го направила, ако не съм поканена, Властелине. Прощавай. Твърде дълго бях сред Бягащите псета, които се оказват лесна плячка, и не мога да се сдържа. — Кривна глава. — Изглежда, съм жестока богиня.

— Внимавай повече тогава — отвърна Драконъс, но в думите му нямаше жило, а по-скоро някаква нежност. — Уязвими са на дълбоки рани, Олар Етил.

Тя въздъхна със съжаление.

— Знам. Ставам небрежна в силата си. Хранят ме с такова отчаяние, с такъв копнеж! Гадателите на кости изричат молитви в мое име, като хапещи мравки под кожите. Влудява ме.

Драконъс отпусна мълчаливо ръка на рамото ѝ. А тя положи глава на гърдите му.

Ринт гледаше изумен. „Драконъс… кой си ти?“

— И ме правят дебела — продължи приглушено Олар Етил.

Драконъс изсумтя насмешливо.

— Не обвинявай тях за апетита си, жено.

— Какво ще направиш? — попита го тя.

— Къде е Гуглата?

— Чух, че скръбта му го е побъркала. За да не обяви война на азатанаите, негов сродник го е покорил и сега е окован в една килия, в Кулата на Хейт.

— Джагътите са се събрали? За какво?

— Никой не може да каже, Драконъс. Последния път, когато се събраха, се изпокараха и изоставиха владението си.

Драконъс сякаш се разсея за миг, а след това поклати глава.

— Ще говоря с лорда на Хейт. Кажи ми, знаем ли убиеца сред азатанаите?

— Още не, Властелине. Някои липсват или се крият.

Драконъс изсумтя.

— Нищо ново тук.

— Да.

Докато говореха, Ферен се дърпаше от ръката на Ринт и най-сетне успя. Но вместо да се отдръпне от него, сестра му се смъкна на земята, опря глава на краката му и той усети трепета на безмълвния ѝ плач.

Призля му. Съжали, че изобщо се бяха съгласили да придружат Консорта. Искаше му се Виле и Галак най-сетне да ги настигнат, за да могат всички да си тръгнат — да прекратят този договор и в Бездната да вървят последствията. До гуша му бе дошло от това.

— Ринт — каза Драконъс, — помогни на сестра си да почисти раната си, а после вдигаме лагер на хълма.

— Да, сър.

— Аратан.

— Сър?

— Иди при Раскан. Помогни му.

— Да помогна? — Очите на момчето внезапно се разшириха от страх.

Драконъс се намръщи.

— Погледни ме в очите. Ти си синът на Драконъс. Иди при него.

Аратан завари сержант Раскан свит до стената, с изтерзано от скръб лице. Щом се приближи, мъжът вдигна глава, потърка грубо очи и понечи да стане, но отново се смъкна до стената. Извърна поглед настрани, сякаш засрамен.

— Ринт и Ферен отиват където ще правим лагер — каза Аратан.

Взеха всичките коне.

— Махай се, момче.

— Не мога.

— Казах, махай се!

Аратан дълго помълча, а накрая отрони:

— Съжалявам, но не мога, сержант. Сега трябваше да сте сам. Не знам какво направи тя, но виждам, че е жестоко.

— Стой настрана — изхриптя тихо Раскан. — За да не те нараня.

— Сержант, баща ми ме погледна в очите. Не съм тук, за да те моля. Тук съм, за да ти заповядам. Аз ще те заведа до лагера. Това е желанието на баща ми.

Раскан го погледна със забулени в сумрака очи, сълзите лъщяха по лицето му.

— Баща ти! — изсъска той като проклятие. — Това беше задачата на Айвис, не моя! Сигурно той щеше да може да го понесе, но аз не мога!

— Какво ти отне тя?

Смехът на Раскан беше груб и горчив, но той все пак се изправи.

— Не съм глупакът, за когото ме мисли. Тя го познава от дълго. Започвам да виждам.

— Какво искаш да кажеш? Какво виждаш? Сержант Раскан, кажи ми — какво виждаш?

— Кръвта на азатанаи, това виждам. Трябва да бъде окована и това е направил той. Оковал я е. Само с неговата воля си задържан, направен си нормален за очите ни. Глупак… тя нито веднъж не те погледна!

Аратан го зяпна, мъчеше се да проумее. А после отстъпи назад.

— Защо да ме поглежда? Раскан! Защо изобщо да ме поглежда?

Но мъжът се отдели от стената и се затътри към хълма отвъд селото. След малко Аратан тръгна след него. Чу как сержантът замърмори тихо:

— Как може да е тайна, когато и аз дори не го знаех? Не, не съм сънувал гнусни сънища, не съм копнял за нищо мръсно. Няма никаква причина за отвращение. Мога да коленича над водата — мога да погледна лицето си. И да не видя нищо зло. Тя излъга. Не заслужавам срам!

Говореше безсмислици. Аратан се зачуди дали умът му не е разстроен от магията на вещицата. Усети, че собствените му мисли са объркани.

„Баща ми я е познавал от дълго. Не знам какво означава това — нищо не означава. Изглежда, всички азатанаи познават баща ми. Гризин Фарл. Старец. А сега тази вещица. Всеки, когото срещнем, го познава. Наричат го Властелина на Нощта. Страхуват се от него.

Аз съм неговият син. Вече не съм копеле.

Защо изчака той? Защо ме доведе тук, за да каже това?“

Прехвърлиха последните стени на селището. Пътят продължаваше нагоре до кръстопът с изгърбен заоблен хълм от едната страна, на който растяха десетина дървета в полукръг. В купата, която оформяха, стояха Ринт и Ферен. Нито Драконъс, нито Олар Етил се виждаха и той се зачуди къде са отишли. Още ли бяха при извора?

Конете бяха вързани за дърветата и стояха с наведени глави под кривите клони, оплетени сякаш с черен лишей.

Раскан се изкачваше по склона на хълма все едно, че беше лицето на омразен враг, скубеше тревите, избутваше камъни и ги оставяше да се търкалят надолу, тъй че Аратан трябваше да отскача от пътя им. Безумният гняв на мъжа го плашеше.

Някъде на средата Раскан спря, обърна се и го изгледа навъсено.

— Някои истини не бива никога да се разкриват! Виж ме!

— Нищо няма за виждане, сержант — отвърна Аратан. — Нищо освен гняв.

Мъжът го зяпна стъписано.

— Ти си порталният сержант на дома Дракони, Раскан. Носиш старите мокасини на баща ми и яздеше до него. Той те прати при мен, помниш ли? И ти каза каквото трябваше да се каже.

Всяка фраза поразяваше мъжа горе като юмрук и той се смъкна и седна на склона.

— Ставай! — отсече Аратан. — Ти ме научи как да яздя Хелар. Ти нахрани Сагандер със супа от кръв и спаси живота му.

Раскан си пое дълбок треперлив дъх. Стисна за миг очи, а след това се изправи на крака.

— Както кажеш.

— Готвят храната. Трябва да отидем при тях.

Но Раскан се поколеба.

— Съжалявам, Аратан. Казах грешни неща.

— Каза безсмислици.

— Самата истина. Безсмислици. Прости ми.

Аратан сви рамене.

Раскан тръгна отново нагоре, но този път бавно, отпуснато. След като го погледа, Аратан понечи да го последва, но краката му отказваха да се движат. Тя беше там горе и носеше детето му. Момиче беше създадено, от него и нея. В зноя и влагата, в жаждата и нуждата, беше създадено дете. Тази мисъл го ужаси.

Успя да направи стъпка, после друга, макар изведнъж да му се стори, че това е най-трудното изкачване в живота му. Чувствата бушуваха в него хаотични и объркани, докато всички се сляха в плътен, оглушителен грохот. Усети как този звук се отнесе нанякъде и остави след себе си само трепетна тишина, твърде грохнала за надежда и изтощена за очакване. Остана само вкусът на ужаса, който бе изпитал преди малко, вече притъпен и кисел.

Бяха направили дете, но Ферен нямаше повече никаква нужда от Аратан. Вече имаше всичко, което бе искала от него. Давайки ѝ само едно, той беше мислил, че е редно да ѝ даде всичко, всичко от себе си. Глупавите винаги са твърде щедри — беше чувал Сагандер да казва това много често, докато тикаше свитъци и ръкописи в един сандък, който после заключи. Личните му писания, върхът на живота му като учен. Заключени, за да не ги види никой. Аратан вече разбираше това. „Което е отдадено безплатно, се връща наранено. Цената не винаги е споделена и нечии ръце са по-груби от други.

Татко, това ти каза Старец, като предупреждение.

Не мисля, че го слушаше.“

Ферен опипа раната на бузата си. Ринт беше издърпал от нея един чиреп и бе зашил разкъсаното със сухо черво. Кучката се беше изсмяла и този смях дращеше в черепа ѝ, остър като нокти. Умът ѝ сякаш беше пълен с кръв, все едно раната продължаваше да кърви, но вече само навътре, в несекващ поток.

Ринт клечеше и разпалваше огъня, но ръцете му трепереха.

Вещицата само бе потвърдила онова, което им беше казал трупът в гробната могила: беше засята. Дете пускаше корени в корема ѝ. Но усещането бе за нещо чуждо, чудовищно и караше духа ѝ да се свива от страх. Акушерките бяха ясни за това: „Любов трябва да загърне утробата.“ Любов, която да оформи опазващ калъф. Без любов детската душа изсъхва, а толкова искаше да обича това създание.

Семето ѝ беше дадено в невинност. Жаждата за него бе само нейна, кътана като съкровище, ковчеже, което искаше да се запълни до преливане. И сякаш нощ след нощ беше хвърляла с шепи вътре скъпоценните дарове на момчето, само за да намери това ковчеже зейнало празно на заранта. Илюзия, осъзнаваше тя сега. Беше издута до пръсване от богатство и това усещане за пълно изтощение беше само по нейна вина, не негова.

Спомни си как беше гледала бременни жени в селата на Пограничните мечове, не много отдавна, и беше виждала в тях преситеното удовлетворение, което презрително бе наричала понякога „самодоволство“. Беше се държала глупаво, забравила бързо за времето, когато самата тя бе изпитвала същото, горда и ненаситна… но такива спомени носеха спазми на болка и скръб. Нищо чудно, че бе отхвърлила всичко, което и тя бе познавала, оставяйки само презрение и злост.

Но сега единственото, което можеше да почувства, беше момиченцето, свито като юмрук вътре в нея. „Необичаен цвят на кръвта!“ Момчето не беше кое да е момче. Беше синът на Драконъс, а вещицата знаеше нещо — някаква тайна, погребана истина. Неизвестната майка не беше неизвестна за нея или поне така вярваше Ринт.

Раната на лицето на Ферен щипеше като облизана от пламъци. Пулсираше, крещеше от болка на средата на бузата ѝ. Беше откъснала красотата ѝ — доколкото я имаше, а тя никога не я беше смятала за нещо, заслужаващо възхищение или завист — и сега се чувстваше белязана като с дамга на крадец. „Тя открадна семето на син на лорд — вижте я! Не може да се скрие истината за това!“

Искаше да обича детето, което растеше вътре в нея: този първи дар на закрила, поднасян от всички майки. И ако ужасът на раждането бе колкото заради собствената болка, толкова и заради отказа от тази закрила, тя беше ветеран и в двете и нищо от онова, което я чакаше, не ѝ беше непознато. Нямаше причина да се страхува. Всяко желание бе утолено, на всяка молитва бе отвърнато в съвършения благослов на бялата струя.

Момиче, прокълнато в зачатието, и щом Ферен си представеше как се взира в лицето на новороденото, виждаше собственото си лице с разкъсаната и кървяща буза, с очите, познаващи само омраза.

Терзаещите мисли се разпръснаха, когато Раскан изникна пред очите ѝ и тя видя какво са му причинили. Изглеждаше състарен много над годините си, движенията му бяха отсечени и трескави като на старец с чупливи кости, докато изкрета до огъня и седна. Изглеждаше не само потресен. Изглеждаше болен и Ферен се зачуди дали жестоката магия на вещицата не му е отнела нещо повече от душевния мир.

Ринт бъркаше котлето със супата. Не вдигна очи, когато заговори, и думите му прозвучаха дрезгаво.

— Всяка вещица има студени ръце. Допирът отшумява, сержант.

— Тя е азатанаи — отвърна сержантът, отхвърляйки с това всичко, което му предлагаше Ринт.

— Но вещица все пак — настоя Ринт. — Дори джелеките знаят за тази Олар Етил, която гледа от пламъците и копнее да срещне очите ти. Наричат силата ѝ Телас. Всички сме я усещали, когато нощта грохне точно преди разсъмване и се взрем в огнището в очакване да не видим нищо освен въглени, и сте стъписаме от гледката на живите пламъци. — Хвърли нов наръч съчки в огъня. — А и… в други моменти… кой не се е смълчавал, докато седи край огнище с поглед, пленен от ужасния дух в пламъците? Усещаш студа на гърба си и горещината на лицето си и сякаш не можеш да мръднеш. Обзема те транс. Очите ти са приковани, а в ума ти като едва видими сенки се пробуждат древни сънища.

Ферен погледна брат си колкото в почуда, толкова и със страх. Лицето на Ринт се бе изкривило в гримаса. Разбъркваше супата все едно опитваше колко дълбока е калта преди следващата си стъпка.

Дъхът на Раскан до нея бе накъсан и учестен.

— Тя те е докоснала, Ринт.

— Да, макар да не го разбрах тогава. А може и да съм го разбрал, но да съм затаил истината от самия себе си. Винаги се смущаваме пред това, което не знаем, а не е приятно да го признаем, защото това говори само за нашето невежество.

— По-добре невежество, отколкото това!

Точно тогава дойде Аратан. Спря на няколко крачки от огъня и Ферен видя как избягва да я погледне. Това я облекчи, тъй като единственият поглед, който току-що бе хвърлила към него, пареше като острието на нож в гърдите ѝ. Усети, че мигащите пламъци притеглят очите ѝ, и бързо ги извърна настрани в нощта.

„По-добре невежество, отколкото това! Изречи този зов все едно, че думите са свещени, защото наистина са свещени. Думи, които да ни терзаят цял живот според мен.“

Ринт се изправи.

— Ферен, ако обичаш, слагай.

Тя не възрази: работата щеше да я разсее. Зае се да разсипе с черпака супата, а Ринт отвори пътната си торба, извади бутилка и я предложи на Раскан.

— Сержант, не мисля да изпробвам командирските ти качества тази нощ. Нито Ферен.

Мъжът се намръщи.

— В смисъл?

— Напий се, сержант. Напий се хубаво.

Раскан се усмихна, макар и малко криво.

— Сещам се за една стара поговорка и се чудя откъде идваше…

Ринт кимна рязко.

— Да. „Удави вещицата“, сержант, с моята благословия.

— И с моята — добави Ферен.

Раскан посегна за бутилката, но изведнъж се поколеба и погледна към Аратан.

— Лорд Аратан?

— С моята също — каза Аратан.

Ферен се отпусна на земята и затвори очи.

„Лорд Аратан. Стана значи. Погледнал е очите на сина си и ги е признал за свои.“

— Разбира се, че щеше да ги признае — промърмори на себе си. „Просто им трябваха няколкостотин рани преди това.“

— Не ме очакваше — каза Олар Етил и след като той не отвърна, го погледна и въздъхна. — Драконъс, боли ме, че те виждам така.

— Това, което ще донеса в Карканас…

— Няма да изцери нищо! — отсече тя. — Ти винаги виждаш в нещата твърде много. Правиш символи от всеки жест и очакваш други да ги разберат, а щом не го направят, си объркан. А не си добре, когато си объркан, Драконъс. Онази превзета глупачка с очи на кошута те е лишила от мъжественост.

— Говориш лошо за жената, която обичам, Олар Етил. Не мисли, че ще отстъпя повече.

— Не в теб се съмнявам, Драконъс. Ти ѝ даде Тъмнината. Даде ѝ нещо толкова скъпоценно, че тя не знае какво да прави с него.

— Мъдрост има в нерешителността ѝ — отвърна Драконъс.

Тя го изгледа. Нощта бе сякаш зажадняла за вяра, сякаш той я беше изпил всичката и сега я таеше в себе си с незаслужена вярност.

— Драконъс. Сега тя властва и се въздига в божественост. Седи на онзи трон, лице в лице пред неизбежните неща… а се боя, че те имат много малко общо с теб или с това, което желаеш. Да управляваш означава да коленичиш пред целесъобразността. Би трябвало да се боиш от мъдростта ѝ.

Дори думите ѝ да улучиха уязвими места, той намери волята и силата да не трепне, но в очите му имаше болка. Знаеше го добре, от много отдавна.

— Сред Бягащите псета има джагъти.

Той я погледна.

— Какво?

— Онези, които отхвърлиха Хейт. Забавляват се, като редят и пренареждат онова, което не им принадлежи. Стискат юмруци и се наричат богове. Духове на вода, въздух и земя бягат пред тях. Бърн сънува война. Отмъщение.

— Трябва ли всичко да рухне, Олар Етил? Всичко, което направихме тук?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Аз ще отвърна с огън. Те са мои деца все пак.

— Което не те прави по-различна от онези джагъти. Или сега ще твърдиш, че и Бърн е твое дете?

Намръщена, Олар Етил отпусна ръце на увисналия си корем.

— Те не хранят нея.

Помълчаха малко, а после той каза:

— Ферен не заслужаваше това.

— Казах, че съм жестока богиня, и го казах най-сериозно, Драконъс. Какво ме интересува кой заслужавал или не заслужавал каквото и да било? Освен това тя вече бе използвана добре. Ще имаш внуче, с което да си играеш, и нека да сме наясно: не мисля да го друскам на коляно. Как са те, между другото? Нашите окаяни рожби?

— Ако имаха четвърта сестра, щяха да я нарекат Жлъч — отвърна Драконъс. — Но уви, нямат нужда от четвърта сестра.

— Три спомена за болка. Само това имам от тях. Е, ще посетиш ли майка му?

— Не.

— Двамата с теб, Драконъс, сме жестоки в любовта. Обзалагам се, че Майка Тъма тепърва ще открие това.

— Няма да правим любов тази нощ, Олар Етил.

Тя посрещна с груб смях жилото на думите му.

— Облекчение, Драконъс. Три болки ми стигат.

— Старец казва… следващото село.

— А след това?

Той въздъхна.

— Ще пратя другите обратно и ще продължа до кулата на Хейт.

— Синът ти?

— Ще язди с мен. Вярвам, че учителят му го остави с дарове за лорда на Хейт.

— Ще бъдат лошо приети, предричам ти. Момчето връща ли се в Карканас с теб?

— Не може, а как ще ускорим това пътуване зависи само от мен и Каларас.

— Значи не знае нищо.

— Нищо.

— Драконъс, всичките ли твои семена трябва да са грешни? Оставени да израснат диви, завинаги необуздани? Дъщерите ни ще са твоята смърт — държиш ги твърде близо, задушени от пренебрежението ти. Нищо чудно, че са злостни.

— Може би — отстъпи той. — Нямам отговор за децата ми. Всичко, което виждам от себе си в тях, е повод за притеснения и ме кара да се чудя защо с такава лекота родителите предават на децата си своите недостатъци, но не и качествата си.

Тя сви рамене.

— Скъперници сме с това, което вярваме, че сами сме придобили, Драконъс.

Той се пресегна и положи ръка на рамото ѝ и тя потръпна от допира.

— Добре понасяш бремето си, Олар Етил.

— Ако говориш за тлъстините ми, наричам те лъжец.

— Не говоря за тях.

След малко тя поклати глава.

— Не мисля. Не сме по-мъдри, Драконъс. Падаме в същите капани, отново и отново. Колкото и да ме хранят моите Бягащи псета, не ги разбирам. И колкото и да кърмех Бърн, на собствената си гръд, все пак я подцених. Боя се, че това съдбовно пренебрежение ще ме довърши някой ден.

— Не искаш ли да видиш собствената си смърт?

— Не. Най-добре да дойде мигновено, неочаквана и затова — не вдъхваща страх. Да живееш в страх, че ще умреш, означава да не живееш изобщо. Дано да тичам в последния си ден, да бягам като див заек и сърцето ми да е пълно с огън.

— И аз ще се моля за това, Олар Етил. За теб.

— А твоята смърт, Драконъс? Ти винаги планираше, все едно колко пъти те проваляха тези планове.

— Ще претърпя много смърти — отвърна той.

— Видял ли си ги?

— Не. Нямам нужда от това.

Тя зарея поглед над водата на извора. Нощта я правеше черна. Статуята на Каладън Бруд от Тел Акаи все така извисяваше изтерзано лице към небето и щеше да го прави вечно. Беше наречена подобаващо „Поражение“ и той бе наложил това усещане на самия камък, без никаква деликатност. Боеше се от Каладън Бруд заради честността му и го презираше за таланта му.

— Виждам майка му в лицето му — промълви тя след малко. — В очите му.

— Да.

— Това трябва да е тежко за теб.

— Да.

Тя пъхна ръка в корема си. Усети как кожата се разтвори, а след това — внезапния зной на кръвта и здравия пулс на сърцето ѝ — почти досегаемо. Но дланта ѝ се затвори около изпечената глинена статуетка. Издърпа я навън. Наведе се, за да я измие, а след това се изправи и я поднесе на Драконъс.

— За твоя син.

— Олар Етил, не ти трябва да го защитиш.

— Все пак.

След миг той кимна и я прие.

Драконъс стисна рамото ѝ, изправи се и понечи да си тръгне.

Тя забърса с пръсти корема си; раната вече се беше затворила.

— Забравих да попитам, какво име му даде?

Драконъс се спря и я погледна през рамо. Когато ѝ каза, тя ахна изненадана и започна да се смее.

Аратан спеше трескаво, обсебен от сънища за труповете на деца, плуващи в езеро от черна вода. Виждаше въжета, които излизаха от коремите им, сякаш всяко трупче беше вързано за нещо, но въжетата бяха прекъснати, прерязани и с раздърпани краища. Щом се взря в тази гледка, изпита внезапна увереност — както става в сънищата, — че изворът, дълбоко под повърхността, излива не вода, а тези удавени бебета, и че потокът е безкраен.

Започна да върви по тях. Усещаше как меките им телца поддават под тежестта му и с всяка стъпка самият той ставаше някак по-тежък, докато със звук като от трошащ се лед потъна…

И се събуди плувнал в пот и с болка в гърдите от дълго затаения дъх.

Надигна се и видя, че все още е нощ. Баща му стоеше близо до конете под странните дървета и като че ли се взираше на изток — към селото или отвъд него навярно. Доколкото Аратан знаеше, Драконъс можеше да вижда сега самия Карканас и Цитаделата, и една жена, скрита в мрак и седяща на трон.

Трон на Нощта. Отпусна се под завивката и впери очи към звездите. Извитите им шарки му напомниха за трескави нощи, когато нищо не беше наред със света и неговата погрешност бе ужасяваща — измъчваше едно малко момче, което вече бе изпълнено с объркани видения за леденостудена вода и късове лед и което плачеше за майка, а тя така и не идваше, нито отвръщаше.

Той беше някога онова момче. Но дори въпросите имат навика да си отиват рано или късно, щом отговорите не са възможни. Помисли си за дара, който щеше да занесе на лорда на Хейт, и осъзна, че е дребен, толкова безполезен, че ще е оскърбление. Но нямаше какво друго да поднесе.

Раскан вярваше, че Олар Етил е майката на Аратан, но той самият знаеше, че не е тя. Нямаше основания за увереността си. Въпреки това не се съмняваше. Вещицата по-скоро му напомняше за Малис, когато тя беше по-млада и по-дебела — в дните, когато момиченцето бе проходило и обикаляше навсякъде, усмихната и пееща, тъй като все още не знаеше смисъла на името, което ѝ бяха дали. Нещо в лицата им, младото и старото, сякаш беше еднакво.

Чу стъпки, изви глава и видя, че баща му е застанал над него.

След малко Драконъс се наведе. Държеше глинена фигурка — изделие, което сякаш крещеше за любовна страст и излъчваше чувственост, която му се стори гротескна. Поредният дар на вещицата.

— За тебе е — каза Драконъс.

Искаше му се да я откаже, но се надигна и я взе от ръцете на баща си.

— Скоро ще съмне — продължи Драконъс. — Днес връщам Ринт, Ферен и Раскан.

— Връщаш ги?

— Продължаваме двамата с теб, Аратан.

— Оставяме ги?

— Не са нужни повече.

„А някъде напред ще оставиш и мен. Вече няма да съм нужен.“

— Татко — промълви той, стиснал фигурката в ръцете си. — Не я наранявай.

— Кого?

— Ферен — прошепна той. „И детето, което тя носи. Моето дете.“

Видя как баща му се намръщи и лицето му бавно помръкна. Не беше толкова тъмно, че да не се видят тези неща.

— Не бъди глупав, Аратан.

— Просто ги остави на мира, моля те.

— Разбира се, че това ще направя — измърмори Драконъс и бързо се изправи. — Лягай да поспиш, ако можеш. Днес ни чака дълга езда.

Аратан се отпусна отново върху твърдата земя. Държеше фигурката като бебе до гърдите си. Беше се показал равен на баща си. Беше поставил искане, макар и да прозвуча като молба. Истинският син знае как да начертае линии в пясъка и да поиска каквото реши за себе си, за живота си и за всичко, което смята за важно в него. Това означава да пораснеш. Места, за които да настоиш, неща, които да са твои и да ги защитиш. Идва време за сблъсък, защото пространството изобщо не е достатъчно голямо и за двамата, и за баща, и за син. Има бутане и има дърпане, и удобството си отива, ако изобщо е съществувало. Но някой ден може би ще се върне. Ако бащата го позволи. Ако синът го поиска. Ако никой от двамата не се бои от другия.

Аратан се зачуди дали изобщо някога ще спре да се бои от баща си. А после, загледан във въртопа от звезди, гаснещи в избледняващото небе, се зачуди дали ще дойде време, когато баща му ще започне да се страхува от него.

Стори му се, че вещицата зашепна в ума му.

„За огъня, момче. Когато любовта ти стане твърде много. Твърде много за понасяне.

За огъня.“

Гладките извивки на фигурката топлеха ръцете му с обещание за зной.

Когато затвори очи, кошмарът се върна и този път той видя жена на дъното на езерцето, бъркаше в корема си и вадеше бебета, едно след друго. Късаше със зъби въжетата и избутваше бебетата от себе си. Те се мятаха във водата и се давеха.

Около извора се бяха струпали жени, пресягаха се и взимаха отпуснатите безжизнени телца. Тикаха тези телца в коремите си и после си тръгваха.

Но една жена остана и водата пред нея беше бистра — никакви трупчета не се виждаха. Той се взря в нея и чу, че пее с тих глас. Не можеше да чуе думите, само късащата сърцето тъга в тях. Когато тя се обърна и тръгна, той знаеше, че е към морето. Отиваше си и никога нямаше да се върне тук, тъй че не видя как последното момче се надигна, мятащо се все още сред ледените късове, и как се пресегна за ръката, която я нямаше там.

А на един камък, надвиснал над всичко това, седеше баща му. Режеше въжета. В удобни дължини, предположи Аратан.

Раскан се събуди късно сутринта, щом слънчевата светлина прониза мозъка му като нащърбени копия. Изруга се за слабостта си и бавно се надигна.

Двамата Погранични мечове лежаха проснати в сянката на дърветата. Зад тях стояха конете, все още вързани, но някои липсваха. Зачуди се защо, но от вътрешностите му се надигна ужасна жажда и той отчаяно се огледа за мях с вода. Някой беше оставил един наблизо и Раскан го придърпа.

Докато пиеше, може би твърде жадно, Ринт се надигна и го погледна.

— Останала е малко закуска — каза Пограничният меч.

Раскан пусна меха.

— Къде са отишли?

Ринт сви рамене.

„Засрамих господаря си.“

— Къде са отишли? — повтори той настойчиво и се надигна бавно. Болката в главата му се удвои и той изохка, усетил как червата му завират.

— Какво пих снощи?

— Медовина — отвърна Ринт. — Три бутилки.

Ферен стана и заизтупва стръкове трева и сухи листа от дрехите си.

— Връщаме се, сержант. Те тръгнаха без нас. Лордът така заповяда.

След дълго мълчание Раскан осъзна, че я е зяпнал глупаво. Стори му се малко понаедряла, но едва ли беше възможно. Може би винаги си е била такава. Опита се да си спомни, но усилието се оказа непосилно.

— Нещо се промени — каза му Ринт. — Не знаем какво е. Нас ни освободи и заповядва да се върнеш в дома Дракони. Това е всичко, което знаем, сержант. Повечето път обратно като че ли е разумно да пътуваме заедно, тъй че изчакахме.

Раскан извърна очи, но кимна. „Провалих го. Някак… не, не се самозалъгвай, Раскан. Беше проклятието на онази вещица. Точно така, прекърши се и избяга като страхливец. Драконъс ще ме изхвърли, също както изхвърли Сагандер.“ След това помисли за Аратан, който яздеше сега до баща си, и отново погледна Ферен.

Тя носеше седлото към коня си.

„Момчето ми заповяда. Това поне си спомням. Показа желязото на баща си и все пак в думите си към мен беше щедър. Сбогом, Аратан. Не мисля, че ще те видя отново.“

— Облаци на юг — каза Ринт. — Надушвам, че идва дъжд. — Обърна се към Раскан. — Хапни малко, сержант. Ако извадим късмет, може да избегнем дъжда и, ако Майка Тъма пожелае, може да срещнем Виле и Галак.

Ферен изсумтя.

— Скъпи ми братко, тя може и богиня да е вече, но не гледа към нас, не и тук. Не сме в Куралд Галайн, а и да бяхме, наистина ли вярваш, че е всевиждаща?

— Навсякъде, където е нощ — измърмори той.

— Щом казваш. — Ферен поведе коня си. — Ще ви чакам при извора.

Раскан потръпна и видя, че Ринт е зяпнал сестра си уплашено.

— Ако видя онази вещица — каза Ферен на брат си и посегна с ръка към зашитата рана на бузата си, — непременно ще ѝ кажа едно „здрасти“. — Метна се на седлото, разхлаби меча в ножницата и подкара назад към селото.

— Побързай, сержант — каза Ринт. — Няма да я оставя сама долу с онази вещица.

— Върви тогава — каза Раскан. — Не ме чакай. Ще ви намеря от другата страна на селото.

— Както искаш — отвърна му той. — Но тя е права за едно — ще трябва първо да напоиш коня си.

— Знам.

Ферен не знаеше дали е възможно да убие азатанай, но бе решила твърдо да опита. Надяваше се, че вещицата обикаля навън, както предната нощ, тъй като нямаше желание да рита врати в това окаяно село. Омръзнало ѝ беше да се чувства използвана. Азатанаите не разбираха от благоприличие — дори Гризин Фарл беше нахлул в света на тайните ѝ и макар да се беше засмял, за да смекчи обидата, оставаше си обида.

Беше понесла допира на мъртъв Тел Акаи и сега носеше белег от проклятие на вещица. Беше заслужила правото да отвърне на удара.

Знаеше какво прави. Знаеше цената на гнева и как той може да заличи всякакви други чувства. В гнева си не беше длъжна да мисли за детето, растящо в корема ѝ. Не беше длъжна да мисли за Аратан и това, което тя — и Драконъс — му бяха причинили. Не беше длъжна да мисли за раните, които бе нанесла на собствения си брат. Това беше съблазънта на насилието, а насилието не започва в мига на физическия удар. Започва преди това, във всичките мисли, които водят до него, в онази буря от ярост и злост. Гневът зове насилието, като песните на зов и ответ сред Отреклите се.

Яздеше през селото в студения утринен въздух, мина през рухналите пролуки в стените, както бяха направили предния ден, и поведе коня си надолу към извора с грозната му статуя и бездънни води. Но не намери вещицата. Вместо нея завари Виле и Галак, пояха конете си.

При звука на тътнещите копита на коня ѝ двамата се обърнаха. И усмивките, с които я посрещнаха, разбиха гнева в нея и тя се измъкна изпод него като изпод тъмен облак.

В току-що изтеклата нощ, докато лежеше под кожените си завивки и слушаше тихите стонове на Аратан от другата страна на огъня — и тихия плач на Ферен много по-близо, — му беше минала мисълта да убие лорд Драконъс. Нож в гърлото щеше да свърши работа, само дето лордът никога не спеше. Неведнъж през нощта Ринт бе отварял очи и поглеждаше към грамадната фигура, за да се увери, че продължава да е буден и неподвижен, странно непроницаем силует.

Потръпна под завивките. Започваше да вярва в силата на Нощта, в неумолимия дъх на Майка Тъма. Където слънцето залезеше, извисяваше се тя, сякаш обвързана вече със суровите истини на вселената. Беше престанала да е Тайст. Дори титлата „богиня“ вече изглеждаше жалка и недостатъчна, за да изрази онова, в което се бе превърнала.

Ринт не разбираше как е възможно смъртно същество да направи онова пътуване, как може да се превърне в нещо друго. Но тя явно го беше направила. А лорд Драконъс стоеше до нея и той вече подозираше, че споделя нещо от силата, която притежаваше любимата му.

Азатанаите срещаха Драконъс очи в очи, като равни, и дори с почитание понякога. Властелин на Нощта: чувал беше преди тази титла да се използва за Драконъс, но не беше разпространена сред тайстите, които възразяваха на арогантната ѝ неуместност. Е, ако питаха Ринт, всички те бяха глупаци да отричат правото на Драконъс за тази титла. Каквото и да означаваше тя, беше свързана с мощ, жестоко реална и дълбоко опасна.

За Ринт вече нямаше спор, че Драконъс представлява заплаха. Знатните с право се страхуваха от Консорта и влиянието му в двора. С право искаха да бъде премахнат, а ако не премахнат, то поне унизен, пренебрегнат и прогонен в немилост.

Преди месеци в селата на Пограничните мечове бяха дошли агенти на Урусандер. Бяха изложили каузата си — това, че Майка Тъма се нуждае от съпруг, а не консорт, и че очевидният избор за такъв съпруг е Вата Урусандер, командир на легиона. Тези агенти не бяха спечелили много терен сред Пограничните мечове. Каузата им предвещаваше конфликт, а Пограничните мечове бяха загубили жаждата си за война. Онези настървени глупаци си бяха отишли разочаровани.

Ринт знаеше, че мнението му се зачита на разхлабения съвет на хората му, и се закле, че следващия път, когато дойде такъв агент, ще му даде подкрепата си. Драконъс трябваше да се маха. Още по-добре: някой трябваше да го убие и така да сложи край на опасното му издигане на власт.

Беше видял достатъчно в това пътуване, за да направи избора си и да застане на страната на Урусандер. Хун Раал и другарите му не бяха толкова заслепени от лична амбиция, колкото Ринт и приятелите му бяха вярвали. „Не, следващия път ще е различно.“

Когато Драконъс обяви, че договорът е приключил, при това удовлетворително за лорда, Ринт едва бе прикрил облекчението си. Вече можеше да отведе Ферен от всичко това: от жестоките искания на лорда и жалките потребности на сина. Щяха да придружат Раскан чак до Ейбара Делак, защото човекът го заслужаваше — едва ли беше виновен, че служи на звяр.

Вече можеха да напуснат земите на азатанаите.

Подкара по-бързо, за да догони сестра си, но откри, че страховете му са били безпочвени, и още по-хубавото: тя имаше добра компания.

— Не винаги съм жестока.

Раскан се обърна рязко, щом чу думите. Седлото се хлъзна от ръцете му и той залитна назад.

— Не. Махай се.

Но Олар Етил се приближи.

— Огънят ти е нездравословен — рече тя. — Позволи ми да го потуша. Да те изцеря.

— Моля те…

Но тя прие отказа за покана. Пресегна се, докато Раскан се смъкваше на колене, и взе главата му в ръцете си.

— Отровите на страстта са най-убийствени от всичко. Мога да те изцеря и да сложа край на мъчението ти. — Помълча, после добави: — Ще ми достави удоволствие да го направя. Наслада, каквато не можеш да си въобразиш. Ти си мъж, тъй че не можеш да знаеш какво е да си заситена — не и в онези няколко учестени дъха след облекчаването, единственото, което можеш да познаеш — а набъбващото блаженство на жена, — о, да, портален сержант Раскан, това търся аз и това ти предлагам.

Ръцете, притиснали главата му, бяха хладни и меки, пълни и поддаващи, докато сякаш се сливаха с кожата и след това — с костите на лицето му, пръстите пронизваха слепоочията му. Зноят на мислите му изчезна от допира им.

— Отвори си очите — каза тя.

Той се подчини и видя само оголения ѝ корем. Изпълваше гледката му.

— Откъдето дойде, Раскан.

Взря се в белезите и искаше да извърне главата си, но тя го държеше здраво. Пресегна се да отмести ръцете ѝ, но напипа само китките ѝ — останалото се беше вляло в него, сляло се беше с костите. В ужас усети как върховете на пръстите му проследиха гладка пътека от кожата на китките ѝ до лицето му.

Тя го придърпа още по-плътно до корема си.

— Преклонението е странно нещо — заговори Олар Етил. — Търси… засищане. Прозрението е нищо без него. Докато ти си осъществен, аз съм изпълнена. Докато ти ликуваш в поражение, аз ликувам в твоя дар. Не са ти нужни други богове освен тази богиня. Аз съм богинята ти сега, Раскан, и те каня вътре.

Искаше да извика, но никакъв звук не излезе от гърлото му.

Тя притисна отново лицето му до корема си и той усети как един от белезите се разтвори, започна да се уширява. Кръв зацапа страните му, процеди се през устните му. Задавен, той се опита да си поеме дъх, но дробовете му се изпълниха с течност.

Усети как натика главата му в корема си, а след това краищата на раната се стегнаха около шията му. Тялото му се мяташе, но силата ѝ над него беше неумолима, докато раната се затваряше и режеше през врата му.

Съпротивата му затихна. Той се отпусна в хватката ѝ и по гърдите му потече кръв.

След миг, с хлип, който по-скоро усети, отколкото чу, тялото му се смъкна. Но той остана, заслепен и погълнат от плът. И в сетните си мигове докосна засищането и го позна. Благословията на богиня, а с нея — радост, която изпълни съществото му.

Олар Етил избърса окървавените си длани в изпънатия си корем, а след това прекрачи обезглавения труп, рухнал в краката ѝ.

Отиде до най-близкото дърво и се изкатери между клоните му. Странният черен лишей, който ги бе загърнал, се сбра около нея и започна да расте, отзовавайки се на силата, която заизлиза в тихо мърморене от пълните ѝ кървави устни. Вече скрита добре, тя зачака да се върнат приятелите на мъртвия. Искаше отново да види бременната жена и онази сладка рана на бузата ѝ.

Не винаги беше жестока, наистина. „Само повечето пъти.“

— Скуката ни накара да яздим половината нощ — говореше Виле, докато се връщаха да потърсят сержант Раскан. — А и трябваше да намерим вода.

— Колкото по-скоро се махнем от тези земи, толкова по-добре — рече Галак и хвърли поглед към каменните къщи край пътя. — Нищо против нямам, че бихме път чак дотук, само за да тръгнем обратно. Нищо против.

— Учителят? — попита го Ринт.

— Кротуваше през целия път — отвърна Галак. — Изглеждаше много доволен, като видя монасите.

Нещо в тона му накара Ринт да потърси с поглед приятеля му.

Но Виле изсумтя.

— Галак реши, че старецът е съмнителен. Аз самият не видях никаква причина за това.

— Нещо в очите му. — Галак сви рамене. — Нещо не беше наред.

Стигнаха подножието на хълма.

— Виждам коня му — каза Ферен. — Да не е легнал пак да спи?

Ринт поклати глава. Вещицата беше наранила горкия човек, а нощната медовина не го бе изцерила. Беше му предложила само мира на забравата. Нищо не траеше дълго, разбира се. Духът бе изплувал на повърхността, задъхан от болката на живота.

Четиримата изкачиха на галоп склона и прехвърлиха билото.

И тогава Ринт видя Раскан, свит на кълбо… но нещо не беше наред. Въздухът вонеше на пролята кръв. Ринт дръпна юздите и понечи да слезе, но застина.

Пограничните мечове се бяха смълчали. Конете им спряха и вдигнаха рязко глави.

Ферен се смъкна на земята и се приближи до обезглавения труп. Огледа Раскан, а след това и пръстта около трупа. Изведнъж вдигна глава към едно от дърветата и мечът ѝ изстърга от ножницата.

Устата на Ринт стана суха като прах. Присвил очи, той се помъчи да види в какво се взира Ферен, но кълбото от лишеи, загърнало клоните, не издаваше нищо. Той слезе от коня, с едната ръка на ножа си, и се приближи до сестра си.

— Ферен?

— Тя е там — прошепна Ферен.

— Какво? Не виждам нищо…

— Тя е там!

Ринт погледна трупа в краката им. Вратът на Раскан изглеждаше така, сякаш главата му е откъсната, а не отрязана. Но как? Заля го студена вълна и той потрепери. Извърна се към идващите зад него Галак и Виле. Двамата бяха извадили оръжията си, озъртаха се и търсеха враг, но не го намираха никъде.

— Преди малко го оставих — каза Ринт. — Никого нямаше наоколо. Беше съвсем сам, заклевам се.

— Тя е там! — извика Ферен и посочи с меча си. — Виждам я!

— Нищо няма там — изръмжа Виле. — Никаква жена поне. Ферен…

— Азатанаи! Вещице, слез долу и срещни меча ми! Толкова ти хареса моята кръв — дай ми сега малко от своята! — Ферен закрачи към дървото и замахна с меча си по грубия ствол. Острието отскочи с метален звън и оръжието излетя като сребърна мълния от ръката ѝ. Профуча във въздуха покрай Ринт и острието се заби там, където щеше да е главата на Раскан, ако бе останала. Ферен залитна назад, сякаш самата тя бе поразена, и Ринт скочи напред да я задържи.

Тя се замята в прегръдката му и закрещя с гняв към дървото:

— Убийца! Олар Етил, чуй ме! Проклинам те! В името на един невинен човек, проклинам те! В кръвта, която взе от мен, проклинам те!

Ринт я задърпа назад. Обърна се навъсен към Виле и Галак.

— Увийте тялото и го вдигнете на коня! Трябва да се махаме!

Ферен се мяташе яростно, ноктите ѝ раздираха дълбоки рани по ръцете му. Изведнъж си спомни за едно дете, което се мяташе заслепено от яд и как я беше държал, докато гневът ѝ се уталожи от умората. Беше го драла. Беше го хапала. Беше ужасна в своята праведност. Вик се изтръгна от гърлото му, пълен с болка по всичко, което бе изгубено, и по всичко, което така и не се беше променило.

Викът му я смири внезапен като дъх, а след това тя се изви в ръцете му и го прегърна, и този път той усети нейната сила и своята слабост, която ѝ даде в ответ.

— Но къде е главата? — извика в паника Виле.

— Няма я! — сопна се Ферен.

Брат и сестра се държаха притиснати един в друг и изведнъж Ринт осъзна, че са обречени, че животът им вече е загърнат около този миг, този окаян хълм и тези омагьосани дървета — около обезглавения труп на един невинен човек. Разбра, че ги очакват само кръв и убийство, изливащи се отгоре като дъжд. Видя огньове и усети парещия дим в гърлото си.

Чу как Виле и Галак понесоха тялото към коня, а после Виле изруга, щом видя, че животното още не е оседлано.

— Сложи го долу! Долу, Галак!

Ферен тръгна към меча си. Ринт остана на място, отпуснал ръце, сякаш живот бе изтръгнат от прегръдката му и бе останала само празната смърт. Сестра му се наведе, взе меча и го прибра в ножницата трескаво, с движенията на жена, която знае, че нечии очи са впити в нея — но не с възхищение, а със смразяваща тъга. В гърдите го заболя, че отново я вижда така.

Когато бе намерила мъжа си — тялото му и безполезното му, жалко бягство от тежестта на скръбта, — когато онзи мъж просто я беше оставил сама и със зяпнали очи и отворена уста бе изкрещял страха си с глас, който така и не бе дошъл и никога нямаше да дойде, — се беше задвижила както сега, залисана в непосредствените задачи и задължения.

Сълзи закапаха по брадата му.

Нещо излетя надолу от черния балдахин на дървото и тупна на земята почти в краката на Ринт. Той погледна и видя глинена статуетка, зацапана с прясна кръв. А от непроницаемата плетеница горе чу тих смях.

Ринт се изправи. Виле и Галак бяха оседлали коня и вдигаха трупа върху него. Извадиха ремъци да стегнат ръцете и краката на Раскан, подаваха си ги под корема на животното. Вързаха ги за връзките на мокасините му — дадените му от самия лорд Драконъс — и ги стегнаха на възли.

Ринт се загледа в петите и как неравно бе протрита дебелата кожа. „Също като ботушите му“.

— Ферен, отведи ги от хълма.

— Ринт?

— Отведи ги, сестро. Няма да се бавя.

Но тя се приближи и го погледна с разширени от страх очи.

— Какво ще правиш?

— Нещо безсмислено.

Това, което видя на лицето му, като че ли я удовлетвори. Обърна се и забърза към конете.

Ринт отиде до своя кон и щом приятелите му подкараха надолу — Виле водеше коня на Раскан с безжизнения му товар, — бръкна в дисагите и извади бутилка масло. Камъните им за точене щяха да са сухи по пътя и трябваше да внимават с петната ръжда и притъпените остриета, но беше неизбежно.

Тръгна към дървото, като събираше клони, трева и сухи листа.

— Знам — заговори, докато трупаше разпалките около дънера. — Знам, че само те връщам в пламъците. И че в огъня няма болка за такава като теб. — Плисна масло по ствола на дървото и изпразни бутилката. — Освен ако… страстта зад огъня има сила. Мисля, че има. Мисля, че затова когато разбойник запали кон е престъпление, оскърбление. Изгаряне до смърт — зли ръце, вдъхващи живот в пламъка с допира си — мисля, че това означава нещо. Мисля, че омърсява самия огън.

Извади кутията с прахан и въглените, които бе прибрал от огнището заранта.

— Правя това, за да те нараня, Олар Етил. И искам да го запомниш.

Постави въглените под гъстото валмо суха трева и загледа как се заиздига димът. А щом пламъците заблизаха нагоре, се отдръпна.

Огънят се разшири и стигна до маслото. Пламъците се закатериха по дървесния ствол като змии. Най-ниските клони с гнездата черен лишей по тях лумнаха.

Ринт заотстъпва назад от горещината. Гледаше как пламъците заскачаха лакомо от клон на клон, все по-нагоре. Видя как клоните на съседните дървета прихванаха огъня и ревът се усили.

Когато чу първия ѝ писък, се върна при коня си и подкара надолу.

Врясъците ѝ го подгониха по склона.

Ферен зяпна нагоре към горящите дървета. Чу неистовите писъци на вещицата и се усмихна.

Когато Ринт стигна при тях, обърнаха и поеха през селото.

Този път от къщите излизаха азатанаи и зяпваха към стената от пламъци, бушуваща на хълма, и сивия дим, който се издигаше от тях. След това се обръщаха и се взираха мълчаливо в Пограничните мечове.

Ферен задържа усмивката си и я поднесе на всяко извърнато към нея лице.

Баща и син яздеха един до друг в утрото, без да говорят много. Малко след пладне Драконъс изведнъж дръпна юздите и се извърна в седлото. Загледа се на изток, откъдето бяха дошли. Аратан проследи погледа му, но не успя да види нищо необичайно.

— Татко?

Раменете на Драконъс сякаш се изгърбиха леко.

— Раскан е мъртъв.

Аратан замълча. Не искаше да повярва на думите на баща си, но не се съмняваше във верността им.

— За нея беше проява на милост — продължи след малко Драконъс. — Има ли значение?

„Вещицата го е убила?“ Помисли си за глинената фигурка в дисагите. Не беше искал да я вземе от ръцете на баща си. Сега съжали, че не я беше отказал. „Когато любовта ти стане твърде много за понасяне. За огъня, момче, за огъня.“

— Намерили са тялото — каза Драконъс. — Техния гняв усещам сега. Невнимателен бях. Разсеян в мислите си. Но ясно ѝ заявих, че са под моя закрила. Олар Етил ми се подиграва. Твърде често се сблъскваме. От пепелищата на миналото ни, Аратан, ще намериш искри, които отказват да угаснат. Внимавай какви спомени разбъркваш. — Пое си дълбок дъх и издиша треперливо. — Възхищавам им се.

— На кого?

— На Пограничните мечове. Възхищавам им се дълбоко. Отмъстиха ѝ, не в мое име, а защото така трябваше. Олар Етил ще бъде наранена от това. Ужасно наранена. Аратан — добави той и хвана отново юздите, — тази, която носи детето ти, е забележителна жена. С право я обичаш.

Аратан поклати глава.

— Не я обичам, татко. Вече не вярвам в любовта.

Драконъс го изгледа.

— Но ще бъде добра майка — промълви Аратан.

Поеха отново. Аратан искаше да мисли за Раскан, но не можеше. Напускаше един свят и лицата, които виждаше в този свят, оставаха живи в ума му. Това като че ли стигаше. Денят, проточил се пред него, като че ли никога нямаше да свърши.

12

— Знаеш ли кой съм аз?

Младата жена стоеше край пътя и го гледаше.

Изглеждаше достатъчно голяма, за да е изтърпяла нощта на първата си кръв, и в нея имаше някаква отпуснатост, намекваща за сласт. Кимна на въпроса му и каза:

— Ти си синът на лорд Урусандер.

Отговорът ѝ не можеше да се нарече особено почтителен и граничеше с оскърбление. Оссерк усети как лицето му се изчерви, слабост, която го дразнеше.

— Отивам при баща си — каза ѝ той. — Нося много важно съобщение. От този ден ще видиш много важни промени, идващи на света. И ще запомниш случайната ни среща тази сутрин. Кажи ми името си.

— Ренар.

— Баща ми ме очаква с нетърпение — каза Оссерк. — Но заради теб ще го накарам да почака.

— Няма да е за дълго, мисля — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто че не съм сигурна дали светът жадува за промяна, милорд.

Той се надигна на стремената и огледа околностите. Току-що беше преминал брода на безименния поток, който отчасти обикаляше Нерет Сор, макар оттук селището да оставаше скрито зад ниските хълмове право напред. Храсти обграждаха коритото на потока, израснали над пънове на отсечени дървета. Като че ли бяха пълни с птици, които бъбреха с хиляда гласове.

По мокрото на гамашите ѝ Оссерк прецени, че и тя трябва да е била при потока, макар да не носеше мехове или ведра. Но видя, че държи нещо в юмрук, и предположи какво е. Това само по себе си го накара да се почувства гадно.

— От селото си, нали? Не съм те виждал.

— Не прекарвам вечерите си в кръчмите, милорд.

— Разбира се. Но май знаеш, че аз го правя.

— Известно е.

— Жените се бият коя да седне в скута ми.

— Радвам се за вас, милорд.

— А ти си нагла.

Момичето леко се смути и наведе очи.

— Съжалявам, че мислите така, милорд. Простете ми.

— Не снизхождението ти искам.

Видя как думите му я изплашиха, а това бе последното, което желаеше.

— Какво криеш в ръката си?

— Аз… не го крия, милорд. Но е нещо лично.

— Камък от потока.

Тя кимна, все така навела очи.

— Момче в селото ли?

— Отдавна не е момче, милорд.

— Разбира се, щом е спечелил любовта ти. — Оссерк придърпа резервния си кон. — Можеш ли да яздиш? Ела с мен до селото. Денят е горещ и пътят е прашен, а виждам, че не носиш обувки.

— Това е боен кон, милорд…

— О, Кирил е съвсем кротък и крайно внимателен.

Тя погледна плахо дорестото животно.

— Не знаех, че скопявате бойни коне.

— Кирил би могъл да се бие с коня на баща ми, а това не може да се позволи, защото би застрашило и двама ни — мен и баща ми тоест — и ще разсее другите коне. Освен това ми е омръзнало да се бия с него. — След малко, след като тя остана на мястото си, Оссерк скочи на земята. — Смятах, разбира се, ти да яздиш Нет. С нея е по-безопасно, както казваш.

Тя кимна.

— Голямо впечатление ще направите, ако влезете в селото, яхнал Кирил. Всички ще видят, че синът на лорд Урусандер се е върнал, зает с много важни държавни дела. Ще видят прахта по вас и ще се чудят през какви ли земи сте преминали.

Оссерк се усмихна и ѝ подаде юздите.

— Благодаря ви, милорд — рече тя и замълча, за да отметне назад златната си коса. Стегна я ловко на тила си, а после хвана юздите на Нет.

Изчака Оссерк да яхне Кирил, след което пъргаво се метна на гърба на Нет.

— Карай до мен — каза Оссерк и доближи коня си до нейния.

— Не трябва, милорд. Любимият ми…

Лицето му стана сериозно. Когато заговори, в твърдия му тон имаше задоволство:

— Но аз настоявам, Ренар. Ще ме зарадваш с този малък жест, убеден съм.

— Милорд, ако той види…

— И ако види? Ще си въобрази, че сме палували край потока ли?

— Може би искате да си помисли така — той и другите, милорд. И с това да го направите за присмех. И мен.

Оссерк реши, че младата жена е своенравна. Но това само я правеше по-привлекателна.

— Нима ще бъда предизвикан в земите на баща ми? От някое селско момче? Толкова ли не ти вярва, че да си въобрази, че не си могла да устоиш на чара ми?

— Милорд, вие сте синът на лорд Урусандер.

— И изобщо не ми липсват насладите с жени, както би трябвало да знае много добре!

— Също така знае, милорд, за вашата ненаситност и вашата смелост.

Оссерк изсумтя. Усети как усмивката се върна на лицето му, но този път беше доволна.

— Изглежда, имам репутация значи.

— Будите възхищение, милорд. И може би малко завист у някои млади мъже.

— Ще яздим един до друг, Ренар, а ако младият ти любим се появи, ще му поговоря да се успокои. В края на краищата не сме направили нищо неприлично, нали?

— Вие сте изключително любезен, милорд.

— И няма защо да се боиш, че не е така. Като доказателство за това настоявам да ме наричаш Оссерк. Аз съм син на баща си, а ние сме смирени пред скромните привилегии, които притежава семейството ни. Всъщност — продължи той, щом подкараха в лек тръс по пътя, — поемаме много сериозно отговорностите, което, изглежда, е твърде рядка добродетел сред знатните. Но пък ние не сме благородници, нали? Ние сме войници. Това и нищо повече.

Тя не отвърна нищо, но той изпита удоволствие от мълчанието ѝ — подсказа му, че слуша всяка негова дума.

— Ще кажа на любимия ти, че трябва да се гордее с това, че е спечелил любовта ти, Ренар. Бездната знае, аз съм твърде своеволен и бъдещето ми е твърде несигурно, а освен това нямам и свобода в такива неща. За мен бракът ще е политически и след това ще има заложници, длъжности, назначения в гранични гарнизони и разни такива неща. Виждам бъдещето си в служба на кралството и съм се примирил с това.

Погледна я и видя, че го гледа напрегнато. Тя бързо извърна очи.

— Милорд, има някои в селото — кисели старици най-вече, — които не одобряват нощните ви похождения с… в кръчмите, искам да кажа.

— Нима?

— Но от думите ви разбирам, че трябва да намерите каквито удоволствия можете, и ще опровергавам суровата им преценка. Очаква ви живот на саможертва, милорд.

Той се засмя.

— Значи отново съм опростен в очите ти?

— Моля да ме извините за нахалството, милорд. Едно село е като дърво, пълно с птици, и всички говорят едновременно. Казват се всякакви неща.

— Не се съмнявам.

Доближиха склона на последния хълм преди селото. Отдясно, на четирийсетина крачки от пътя и в края на разровена от коловози пътека, имаше стара каменна къща, изоставена отпреди поколения. Дългият ѝ покрив бе рухнал преди много време. Оссерк забави коня и погледна нагоре по склона.

— Може да не ми повярваш, Ренар, но ценя това, че ми прощаваш. За мен това са последните ми дни свобода, а с вестите, които нося, това твърдение е по-сурово от всякога. Но ти казвам… — Той я погледна. — Искрено копнея за нежност, за която не съм заплатил.

Тя срещна очите му, а после свърна към черния път. Погледът, който му хвърли през рамо, беше премрежен.

— Мисля, че баща ви и светът могат да почакат още малко, милорд, нали?

Той кимна, без да смее да проговори.

— Когато искаш жена да ти се отдаде драговолно, Оссерк, накарай я да разбере, че привилегията е за теб, не за нея. Бъди нежен в милувката, а след това не се хвали пред никого. Има много видове любов. Някои са малки и кратки, като цвете, докато други траят много по-дълго. Цени всяка от тях, защото твърде малко са даровете на този свят. Слушаш ли ме, момче?

— Да, Хун Раал. Винаги слушам какво имаш да кажеш… докато не си твърде пиян, за да кажеш нещо, което си струва да се слуша.

— Но, момче, аз никога не съм толкова пиян.

На средата на пътя към запустялата къща видя как тя пусна лъскавото камъче от ръката си. И то се скри сред жълтите треви.

Вързаха конете зад къщата, да не се виждат от пътя. Оссерк взе ръката на Ренар и я поведе през зейналия вход. Тревата бе израсла по пода, заплетена с останките от изгнилия паднал покрив. Той почисти набързо малко място и след това разстла наметалото си.

Тя го гледаше мълчаливо, докато смъкваше бронята си. Той не се срамуваше от тялото си, защото беше стройно и мускулесто като на боец. Щом смъкна зацапаната си от пот риза, я погледна и видя, че е свалила туниката си. Не носеше нищо под нея, което му подсказа, че се е къпала в потока. Навярно за да измие следите от нощната любов с момчето си и може би все още усещаше непохватните му груби ръце по тялото си и задъханите му целувки.

Щеше да заличи тези спомени и с това любимият щеше да започне да избледнява в очите ѝ и тя неволно щеше да закопнее за по-опитна ласка — защото в изкуството на любовната игра курвите го бяха научили на всичко, което трябваше да знае.

Не беше слаба, но тежестта ѝ прилягаше и нито селският живот, нито бремето на възраст бяха натежали на плещите ѝ. Тялото ѝ бе извито и гладко и той можеше да си я представи в бъдещето, с издут от детето корем, но все още толкова хубава, колкото беше сега.

Зачуди се, докато я притегляше към себе си, дали използва билките, с които курвите се пазеха да не хване корен мъжкото семе. Доколкото знаеше, все още не беше ставал баща на копеле, макар да беше известно, че някои курви заминаваха и повече не се връщаха, а това предполагаше, че билките не са съвсем надеждни. Не изпитваше неприязън в това отношение, макар че баща му изобщо нямаше да е доволен. Все пак Урусандер знаеше за нощните разходки на сина си по кръчмите — несъмнено Хун Раал държеше господаря си в течение, може би до подробности.

Тя беше плаха в началото, докато страстта ѝ не се събуди под ласките му, но колкото и да му се искаше да я хвърли върху наметалото и да ѝ се нахвърли като глиган, той се овладя.

„Има изкуство в измъчването на жените в леглото, Оссерк. Искаш да я дразниш… като вълни на езеро по брега, с всяка вълна стигаш по-надалеч, но отново се хлъзгаш назад. Предлагаш потопа, разбираш ли? И продължаваш да го предлагаш, но без да го даваш, не и докато тя не помоли да бъде удавена — а ще го разбереш по това как те държи, по вкопчените ѝ ръце, по стоновете ѝ. Едва тогава я обладаваш.“

Когато най-сетне се хлъзна в нея, тя изкрещя.

Усети как нещо поддаде в нея и се зачуди какво е, и едва когато най-сетне свършиха и той се превъртя настрани и видя кръвта, разбра. Тя нищо не знаеше за билки, а любимият ѝ беше мъж, държан на разстояние, и онова, за което копнееше, Оссерк току-що бе откраднал. С горкия глупак беше свършено.

Легнал на гръб и загледан в забързаните летни облаци, се зачуди как ли трябва да се чувства при това положение. Накрая промълви:

— Ренар. Ако знаех…

— Радвам се, милорд, че бяхте вие.

Той долови колебанието в това признание и осъзна, че почти е изрекла името му. Но от това, което бяха направили, се бе появил нов повод за уязвимост и Оссерк беше достатъчно благоразумен, за да си замълчи. Не искаше това селско момиче да отиде горе до цитаделата с издут корем и да завика името му.

Баща му щеше да я прибере — макар и само за да направи напук на сина си. Нещата щяха да се усложнят. Освен това той ѝ го беше казал, нали? Бъдещето му, службата и жертвите, които го очакваха? Беше го разбрала съвсем добре.

— Няма да яздя с вас до селото — каза тя.

Той кимна. Знаеше, че се е повдигнала на лакът и гледа лицето му.

— Трябва да се върна до потока.

— Знам.

— Сама.

— Щом смяташ, че така е най-добре — рече той и се пресегна за ръката ѝ. Стисна я, а след това я вдигна до устните си. — Ще помпя този ден — каза ѝ. — Когато яздя по граничните земи и остарея под слънцето и звездите.

Смехът ѝ бе тих и изпълнен с неверие, разбра той след миг. Извърна се и я погледна в очите. Тя се усмихваше и в усмивката ѝ имаше и нежност, и тъга.

— Не мисля, милорд, макар че е много мило, че го казвате. Бях… непохватна. Невежа. Боя се, че сте разочарован, макар да го криете добре.

Той се надигна, без да пуска ръката ѝ.

— Ренар, не лъжа, за да те накарам да се чувстваш по-добре — няма да направя това. Когато казвам, че ще помня този ден, казвам го сериозно и над всичко, ще помня точно теб. Тук, върху това наметало. Да се съмняваш в мен значи да ме нараниш.

Тя кимна мълчаливо и той видя блясъка на сълзи в очите ѝ. Изведнъж му се стори много по-млада. Огледа лицето ѝ.

— Ренар, кога беше първата ти кръв?

— Преди почти два месеца, милорд.

„Бездната да ме вземе! Нищо чудно, че любимият ѝ само е копнял!“ Стана и посегна за ризата си.

— Устните ти са подпухнали, Ренар. Облекчи ги със студена вода на потока. Боя се, че брадата ми е надраскала брадичката ти.

— Ще набера малини и ще си направя още драскотини.

— На лицето си? Не твърде много, надявам се.

— Малко. И на коленете, все едно съм се спънала и съм паднала.

Той навлече гамашите си и посегна за бронята.

— По ума ти, Ренар, бях преценил, че си по-голяма.

— По ума ми, милорд, съм.

— Кажи ми кои са баща ти и майка ти.

Тя примигна.

— Майка ми е мъртва. Баща ми е Гурен.

— Старият ковач? Но той беше женен за капитан… Бездната да ме вземе, тя ли беше майка ти? Защо не те познавах?

— Нямаше ме тук.

— Къде беше?

— В манастира Ян, милорд. Все едно, едва ли сте виждали майка ми много. Тя умря в кампанията срещу джелеките.

— Знам — отвърна Оссерк, докато затягаше колана с меча си. — Ренар, мислех, че си просто едно момиче — жена, искам да кажа — от селото.

— Но аз съм.

Той я погледна втренчено.

— Майка ти спаси живота на баща ми в деня на убийците. Тя и Хун Раал…

— Знам, милорд, и съм благодарна за това.

— Благодарна? Тя умря.

— Изпълни дълга си — отвърна Ренар.

Той извърна лице и приглади косата си с ръце.

— Трябва да помисля.

— Няма нищо — каза му тя. — Аз също ще помня този ден. Нищо повече не ни трябва, нали?

— А ако заченеш от семето ми?

— Няма да имам претенции към вас, милорд. — Тя помълча, после добави: — Повечето истории, които съм чула за вас, милорд, са от баща ми…

— Който ни мрази и ние не го виним за това, Ренар — би трябвало да го знае. Той изгуби жената, която обичаше. Баща ми все още плаче, щом си спомни онзи ден.

— Всичко е наред, милорд. Тъкмо неоснователните мнения на баща ми най-напред ме направиха любопитна, достатъчно, за да се погрижа за себе си. И, както подозирах, той греши за вас.

Оссерк не можа да измисли какво да каже. Тя се приближи и го целуна, а след това се обърна.

— Ще изчакам тук, докато си заминете, милорд.

Безпомощен, Оссерк напусна рухналата къща. Взе двата коня и ги поведе по разровената пътека.

Зърна лъскавото камъче в тревите, поколеба се и продължи.

След три крачки се обърна и се върна. Вдигна го и го пъхна в кесийката на колана си.

Щом излезе на пътя, яхна бойния кон и подкара нагоре в галоп.

Напред по пътя, малко след селото, на портата Десятъка в подножието на хълма бяха вдигнали флаг, възвестяващ идването му. Като видя извисеното към небето развято знаме, Оссерк се зарадва, докато подминаваше търговските коли и хората от двете страни на пътя, застанали с наведени глави. Знамето беше с небесносиньо поле, осеяно със златни звезди, знак на рода Вата. Вторият пилон до този със знамето бе празен, както бе от деня, в който Урусандер бе заповядал легионът му да се оттегли от активна служба.

Домашни мечове — всички ветерани от легиона — избутваха хората от портата, докато Оссерк се приближаваше. Той премина, без да забавя, като кимаше на поздравите на старите войници. Пътят напред бе стръмен и докато стигнат Високата порта на Цитаделата, Кирил се задъха.

Оссерк влезе в двора. Надяваше се да види баща си на стъпалата — той щеше да е уведомен за връщането на сина му, — но там стояха само слуги. Изпитал беше за кратко изкушението да спре при портата Десятъка и да заповяда да вдигнат знамето на легиона. Но се побоя, че Домашните мечове ще откажат. Представи си напрегнатите им лица и как сержантът заявява, че само командирът на легиона може да направи такова нещо. Авторитетът на Оссерк бе достатъчно крехък — тънка черупка, крепяща се само на уважението към Урусандер. Тъй че набързо бе отхвърлил идеята. Но сега съжали, че не беше настоял. Второто знаме със сигурност щеше да изкара баща му да го посрещне.

Като че ли винаги избираше погрешното нещо и всеки път, когато смелостта се самоизтъкнеше, той се отвръщаше от нея. А да мине покрай ветерани със строг поглед и мълчалива решимост сега му се стори неуверена, ако не и жалка проява. Самообладанието, когато не беше нищо повече от поза, оголваше настръхнала кожа над множество провали и цялата увереност можеше да потъне, без да остави следа: да криеш слабост зад напереност означаваше да не скриеш нищо. Държеше се все едно, че всички очи бяха вперени в него и го оценяваха с критичност, надвиснала на ръба на подигравката. Оссерк си представи думите, което щяха да се измърморят зад гърба му, приглушените смехове, щом лицата се извърнеха. Нищо не беше заслужил в младия си живот и се вкопчваше отчаяно в позата, която си беше избрал.

Дръпна юздите при стълбището, погледна намръщено притеклите се коняри и слезе. Видя кастелан Харадегар — мъж само с година-две по-голям от него самия — застанал до вратите, бързо изкачи стъпалата и го погледна в очите.

— Къде е баща ми?

— В кабинета си, милорд.

Оссерк все още не беше ял днес, но знаеше, че баща му забранява всякаква храна и пиене близо до скъпоценните му свитъци. Поколеба се. Ако се нахранеше веднага, важността на думите му щеше да загуби цялата си сила, но главоболието вече се усилваше — не се справяше добре гладен. Може би няколко хапки набързо първо…

— Той ви очаква, милорд — каза Харадегар.

— Да. Уведоми в кухнята, че ще се нахраня след като се срещна с баща ми.

— Разбира се, милорд.

Оссерк влезе. Долният етаж беше пълен с работници — зидари, дърводелци и чираци, — а въздухът беше пълен с прах, каменната настилка под краката му засипана с талаш и натрошен гипс, единственото останало от старите фризове, които някога красяха всяка стена. Налагаше му се да заобикаля мъже и жени, сечивата им и грамадите мрамор и греди от рядко дърво и тези препятствия помрачиха настроението му. Когато стигна до кабинета, почука силно на вратата и влезе, без да дочака покана.

Баща му стоеше до масата с картите, но гледката губеше войнствените си претенции в подробностите, тъй като беше застанал над редица таблички от печена глина, а облеклото, което носеше, бе зацапано с мастило и засъхнали капки восък. Беше небръснат и дългата му коса, прошарена със сиво, висеше на мазни кичури.

Оссерк закрачи напред, спря срещу баща си и го погледна над широката маса.

— Имаш нужда от баня — каза Урусандер, без да го погледне.

— Нося вест от Хун Раал и командир Калат Хустаин.

Урусандер вдигна очи.

— Калат Хустаин? Беше във Външния предел? Защо те взе Хун Раал там?

— Гостувахме, татко. В компанията на Кагамандра Тюлас и Илгаст Ренд, както и на Шаренас Анкаду.

Урусандер го гледаше съсредоточено.

— Тогава къде е Раал? Мисля, че трябва да поговоря с него.

— Пътува спешно за Карканас, татко. Има ужасна новина и тя го прати до Цитаделата за аудиенция с Майка Тъма. Същата новина прати мен тук, при тебе.

Строгото изражение на Урусандер сякаш го състари.

— Казвай.

— Нова заплаха, татко. Нашествие… от Витр.

— Нищо не идва от Витр.

— Досега — отвърна Оссерк. — Татко, това беше от такава важност, че Шаренас и Кагамандра прекосиха Блещукаща съдба до самия бряг на Витр, за да видят лично. Хун Раал отнесе вестта до Цитаделата. Куралд Галайн е под заплаха. Отново.

Урусандер наведе очи мълчаливо.

Оссерк се приближи към масата.

— Майка Тъма няма избор. Легионът ще ѝ потрябва отново. Севег, Рисп и Серап са тръгнали да известят легионите и разформированите части. Татко, знамето трябва да се вдигне…

Урусандер оглеждаше глинените таблички, но при тези думи поклати глава и заяви:

— Нямам интерес да правя това.

— Тогава аз ще застана на мястото ти…

— Аз… ти не си готов.

— В твоите очи никога няма да съм готов!

Вместо да отвърне на това обвинение, вместо да облекчи най-дълбокия страх на Оссерк, Урусандер се отдръпна от масата и тръгна към прозореца зад нея.

Оссерк погледна с гняв гърба на баща си. Искаше му се да помете с ръка табличките от масата, да ги запрати на пода и да се натрошат на прах. За един много кратък миг му се дощя да забие нож в гърба на баща си, между плешките и право в сърцето. Но не направи нищо такова. Само стоеше разтреперан заради всичко, което казваше мълчанието на баща му. „Да, сине. Никога няма да бъдеш готов.“

— Какво трябва да направя, за да те убедя? — попита той, отвратен от слабостта в собствения си глас.

Урусандер хвана ръце зад гърба си, но не извърна очи от онова, в което се беше загледал през зацапаните стъкла на прозореца.

— Кажи ми една своя мисъл, която да не е прибързана, Оссерк. Само една. — Погледна го през рамо за миг и в очите му имаше тъга. — И аз ще се вкопча в нея все едно, че е Мачтата на андиите.

Недоумяващ, Оссерк поклати глава.

— Искаш да лишиш единствения си син от уважението на всички? На войниците си? Защо? Защо ми причиняваш това?

— А ако те направя командир на легиона, ще имаш ли цялото уважение, което толкова ти трябва?

— Да!

Урусандер отново се беше обърнал към прозореца. Вдигна ръка и избърса някакво петно на крехкото стъкло.

— И в титлата и бремето на отговорността ще намериш всичко, за което копнееш? Ще намериш това „уважение“, за което толкова много си слушал от стари ветерани и пияни глупци? От поети и онова, което мислиш, че виждаш на дървени платна, нахвърляно с четка в изкусно подобие — от историци и други курви на славата?

Оссерк се уплаши за ума на баща си. Помъчи се да върне Урусандер в този свят, където трябваше да се обсъдят съдбоносни неща.

— Татко, чуй ме. Майка Тъма ще те призове.

— Предполагам. — Но когато отново се обърна към Оссерк, погледът му беше скръбен. — А в теб, където имаше слабост, ще има сила. А където имаше сила, вече ще е несломима увереност. Съмненията ще бъдат удавени, смирението — заклано и затиснато с лице надолу в калта, ще ти отдават чест отвсякъде и ще се вкопчват във всяка твоя дума — и ще трябва да го правят, защото ще държиш живота им в ръцете си, Оссерк. Не просто на войниците си, а на цял Куралд Галайн. Всяко дете, всяко дете — осъзнаваш ли всичко това?

— Мислиш, че ме е страх? Не, татко.

— Знам, но бих искал да те е страх.

— Би искал да замръзвам като заек под сянката на ястреб?

— Бих искал да те е страх, Оссерк. Бих искал да те видя уплашен — тук, пред мен, в този момент. Бих искал да осъзнаеш този страх и все пак да поемеш огромното му бреме на раменете си, и да стоиш здраво. Решително. Бих искал да видя, че командването те смирява.

— Тогава нека да те попитам, татко. Как изобщо би могъл да видиш всичко това, ако не ми го даваш?

— Все още не разбираш, нали?

— Защото предлагаш само за да си го вземеш обратно!

— Само командирите ли познават страха? А сакатият вдовец, който повече не може да издържа семейството си? Или вдовицата с твърде многото деца, които трябва да изхрани? А самотният скитник, прекарващ нощта без подслон, докато вълците дебнат наоколо? А сломеният духом, който трябва да стане и да посрещне всяка сутрин, когато всякаква любов е мъртва и всякаква надежда е изгубена? Кажи ми, кой не живее без страх?

— Татко, нищо не ми даваш с тези думи. Пред какви страхове съм се изправял, след като си ме държал заключен тук, вместо да яздя с теб и войниците ти?

Урусандер въздъхна.

— Ще познаеш войнишкия страх, като ти дойде времето, Оссерк. Никога не съм се съмнявал в куража ти с меча в ръка и усета ти за самосъхранение в битка.

Дори една похвала от баща му можеше да жили, изречена така. Ала преди да е успял да намери отговор, баща му продължи:

— Оссерк, защо изобщо си въобрази, че бих ти дал легиона?

Въпросът го удари като юмрук в гърдите. Оссерк усети, че коленете му се подкосиха, и едва не се олюля.

— Но… Хун Раал каза…

Урусандер повдигна вежди.

— Хун Раал? Той е като куцо псе, което непрекъснато се вре в краката ми. Той е Исгин — разбира се, нищо не прави, освен да души в петите ми за някоя троха, която може да намери. Исгин копнеят да се върнат в двора, а той е най-близкият от рода им до това и несъмнено си въобразява, че е почти на ръка разстояние. Заминал е да отнесе вестта на Майка Тъма? Търси пряка аудиенция с нея? — Урусандер поклати глава. — Пияница с надуто пиянско самомнение — Бездната знае, пияниците се мислят за умни и мерят силата на своя ум по гениалността на обясненията си. Разбира се, първите глупаци, които заблуждават, са самите те. Никаква аудиенция няма да има с Майка Тъма. Не и за капитан Хун Раал.

— Но аз съм твоят син! Кой друг би трябвало да наследи легиона?

— Да наследи? Нима единствената армия в готовност на Куралд Галайн трябва да бъде наследена? Като крепост или някоя скъпа дрънкулка? Рудник ли е тя? Ковачница? Добър кон? Трон? Нищо ли не си разбрал? Човек не може да наследи легиона — човек трябва да заслужи правото и привилегията да го командва.

— Тогава защо не ме подготвиш за това? Не бих могъл да заслужа нищо в тази цитадела, докато останалите сте вън да се биете! Обрекъл си ме, проклет да си!

Урусандер изслуша тирадата на сина си, после въздъхна:

— Защото, сине, за теб исках нещо друго.

Изобщо не знаеше в коя стая е влязъл. Беше малка, препълнена с навити гоблени от помещенията горе. Голият каменен под беше осеян с измрели мухи и въздухът вонеше на плесен. Щом залости вратата, той се хвърли върху мухлясалата купчина, струпана до една от стените, заплака и тялото му се разтърси от безсилие. Мразеше слабостта си: дори гневът го правеше жалък. Спомни си за Ренар и отново видя погледа в очите ѝ — не беше нежност. Беше видял в тях съжаление. Сигурно в този момент го одумваше с насмешка пред приятелките си, а те се кискаха.

Обгърна свитите си крака с ръце и отпусна чело на коленете си. Все още се бореше със сълзите, но сега те издаваха срама и безпомощността му. Баща му се беше вкопчил в славата като скъперник, стиснал последната монета на света. Нищо нямаше тук за Оссерк. Нищо за син, окован към детството.

„Иска да ме запечата с восък. Да ме сложи на най-високия рафт в някоя прашна стая. Да лежа там като съхранен негов спомен. Баща ми помни дни на невинност и копнее да се върне към своето детство. Но понеже това не може да стане, иска да ме направи онова, което той е бил някога, и да ме държи там: Вата Урусандер преди войните.

Аз съм неговата носталгия. Аз съм изразът на неговия егоизъм.

Ще се махна оттук. Тази нощ. Утре. Скоро. Ще се махна и няма да се върна. Няма да се върна, докато не стана готов, докато не направя себе си отново. Всъщност, татко, няма да наследя нищо от теб, нищичко. Особено от твоята слабост.

Ще тръгна на път. Да търся истини. Да търся мястото си. И когато се върна, ще блестя с триумф и със сила. Ще бъда мъж като… като самия Аномандър. Мислиш ме за глупав ли, татко? Но не съм. Смяташ, че съм неразумен? Ти си виновен за благоразумието, което ми липсва, но все едно. Сам ще намеря мъдростта си.

Ще напусна Куралд Галайн.

И ще препусна сам по света.“

При тези дръзки твърдения видя в ума си лицето на баща си и разочарования му поглед, и баща му каза:

„Сам ли, сине? Не ме ли слушаше? Страховете ти ще тичат с теб, ще вият като глутница вълци и ще искат да те повалят. Единствената истинска самота, за всеки мъж, за всяка жена, за всяко мислещо същество, е смъртта.“

— Знам това — прошепна той в отговор, вдигна глава и избърса сълзите от бузите си. — Знам това. Нека вълците ме обкръжат — ще ги избия всичките, един по един, всичките.

Главата му пулсираше. Беше гладен, но можеше само да лежи върху рулата плат, затворил очи. Болката имаше своите зъби, остри и жадни, и те се забиваха дълбоко в него. Къс по къс, можеха да го разкъсат — добре дошли бяха за всичко, което лежеше тук, докато не останеше нищо.

Черупката я нямаше вече, разбита от един стар мъж, който се бе опитал да го убеди, че килията е палат и затворът е дар. Дори Хун Раал го беше излъгал. Хун Раал, обект на презрение от страна на мъжа, чийто живот беше спасил. Чудно ли беше, че глупакът се напиваше до безсъзнание?

„Но той е много зает, татко. Говори от твое име. Тази част беше лесна, след като трябваше само да запълва мълчанието. Ти не знаеш, но той е разчертал цялото ти бъдеще. Отстъпил си му всякакъв избор, скъпи ми татко.

Радвам се, че не вдигна знамето. Легионът вече не е твой, макар ти все още да не знаеш това. Но ще тръгне на марш в твое име. Това е достатъчно.

Идват промени. Промени за всички ни.“

През следващите два дни Оссерк отбягваше баща си и се хранеше в покоите си. Събра всичко, което щеше да му трябва, избра си два меча, единия — стогодишен иралтански: тази ковачница, съперничеща на Хуст, беше унищожена от форулканите, фамилията бе избита и крепостта опожарена. По-късно всичките им мини бяха иззети в поредния пример за ненаситната алчност на Хенаралд. Оръжието му беше дар от Хун Раал и беше изработено изкусно, с елегантност, с която не можеше да се сравни никое оръжие на Хуст. Оссерк никога не го беше използвал на тренировки, макар че мечът му за упражнения бе съвършено копие в баланс, обхват и тегло. Другият му меч беше от вторична фамилна ковачница, собственост на Хуст, но със задача да прави оръжия за легиона на Урусандер. Беше прост, но удобен и резецът му се поддържаше добре, макар че дръжката на два пъти беше сменяна след пропукване около ръкохватката.

Много ветерани твърдяха, че Хуст преднамерено са снабдявали легиона на Урусандер с по-долнокачествени оръжия, но това беше предмет на предпазливо мърморене в казармите, след като лорд Урусандер, щом чу това мнение, бе проявил рядка за него невъздържаност, като публично бе разжалвал офицер, изразил такова съмнение.

Оссерк вярваше на войниците, макар че освен предпазителя легионерският му меч нямаше никакви недостатъци в изработката. В желязото нямаше калаени примеси и оръжието беше впечатляващо вярно на предназначението си.

В добавка към тези оръжия си избра ловен нож, кама и три копия. Бронята, на която се спря, не беше пълен комплект: сребърният филигран привличаше погледите на крадците, а освен това беше твърде тежък за бойния му стил. Затова предпочете дебела, но гъвкава кожена ризница с метални пъпки над бедрата, за да придърпват тежестта надолу. Беше боядисана в черно и беше подсилена под кожата на раменете и на тила с железни ивици, свързани с подплатата на вътрешния слой. Тежко обкованите с метални пъпки ръкави свършваха на лактите, където се свързваха с дебели ремъци за лакътните предпазители, които бяха от същата черна кожа, но пристегнати с оголено желязо. Над всичко това носеше сиво наметало, тъй като кожата на бронята му не понасяше добре слънцето.

Шлемът, който си избра, представляваше лека шапка от синкав метал с предпазител от стоманени брънки на врата и лицето.

Две камбани след полунощ на третата нощ отнесе снаряжението си до конюшните, като използва странични коридори, за да избегне главните помещения, където можеше да обикаля някой страж. Беше изпълнил молбата на Хун Раал. Донесъл беше вестта за Витр. Отговорностите му бяха приключили и каквото и да се случеше тепърва в Куралд Галайн, той нямаше да играе никаква роля в него. Всъщност престанало беше да го интересува.

Стигна до конюшните, без да го види никой, и веднага се зае да оседлае двата си коня. Бяха им сменили подковите след завръщането му и той отдели малко време да огледа работата. Доволен, натовари лагерното си снаряжение на широкия гръб на Нет, заедно с две от копията и легионерския меч. От този миг щеше да носи иралтанското оръжие.

Изведе животните навън и се метна на бойния си кон. Животните бяха неспокойни, докато прекосяваха двора. При портата се появиха двама стражи.

— Малко е късно за езда, милорд — каза единият.

Оссерк не можа да го познае в тъмното, макар гласът да му се стори смътно познат.

— Просто отворете портата.

Мъжете се подчиниха и той подкара навън. Този път поне нямаше тълпи. Щом навлезе между ниските сгради, отпусна юздите на Кирил в бавен тръс. В един момент му се стори, че чува бягащи стъпки отляво, през някаква уличка, но когато се обърна, видя само тъмна сянка, която бързо се скри.

Реши, че не е нищо сериозно, докато не стигна последните сгради в северния край и не видя фигура, застанала на платното пред него. Оссерк дръпна юздите, обзет от любопитство, и попита:

— Някаква работа ли имаш с мен?

От една къща встрани струеше светлина, достатъчна, за да види, че пътят му е препречен от мъж. Млад, едър, задъхан от тичане. Ръцете му като че ли бяха мръсни. Или наранени?

— Тя ми каза всичко — каза мъжът. — Доста време отне, но ми каза всичко. — Мъжът пристъпи напред. — Мислеше, че няма да видя? Че няма да разбера, че се е променила? Мислеше, че съм сляп ли? Чаках ви, сър. Държах пътя под око. Знаех, че ако си дигнете дърмите, ще е по тъмно.

Оссерк слезе от коня. Тръгна към мъжа и вече видя ясно отоците и раните по ръцете му, каквито можеше да останат от нечии зъби.

— Не трябваше да правите това, сър. Тя беше сладка. Беше чиста.

Оссерк продължаваше да се приближава и очите на мъжа леко се разшириха и той се напрегна. А после посегна към ножа си и Оссерк скочи напред. Блокира, стисна с ръка китката на мъжа и я изви надолу. Другата му ръка се стрелна към гърлото на мъжа, стисна го силно.

— Преби ли я? — попита Оссерк. — Онази сладка, чиста жена?

Очите на мъжа се изцъкляха и лицето му помръкваше. Оссерк издърпа ножа и го захвърли настрана. Краката на мъжа поддадоха и тежкото тяло се свлече надолу, тъй че Оссерк го прихвана и с другата си ръка. Видя как мъжът изплези език, странно почернял и дебел.

Борбата му отслабна, а после затихна съвсем.

Оссерк се вгледа в безжизнените очи. Не беше сигурен дали бе искал да убие този глупак. Но вече беше сторено. Отпусна хватката си и тялото се свлече на улицата.

„Убих човек. Не в битка… не, всъщност беше в битка. Е, почти. Той посегна за ножа си. Налетя ми, мислеше да ме прониже. Да ме убие. И той е пребил Ренар — видях доказателството за това. Пребил я е като страхливец. Може и да я е убил — щях ли да чуя? Стоях в стаята си, настрана от кръчмите. Нищо не знам какво е станало в градчето.

Той я е пребил до смърт, но аз, аз въздавам правосъдието.“

Яхна коня и излетя на галоп от Нерет Сор по криволичещия път. Трепереше и лявата ръка го болеше.

Смятаха го за силен, дори войниците, с които се бе упражнявал. И току-що беше прекършил гърлото на човек с една ръка. Хватка, която сякаш бе пълна с гняв, с почти безумна ярост… Само да го беше заслепила. Само да не беше могъл да види лицето на човека, очите му, зяпналата му уста и изплезения език. Тази грозна маска по някакъв начин просто го бе накарала да стиска още по-здраво.

Не можеше да осъзнае какво точно се бе случило, как изобщо беше станало. Беше се канил да замине невидян от никого, да тръгне по нов път към нов живот. Но щяха да намерят след него мъртвец — удушен, подарък за сбогом от сина на лорда.

И тогава го порази мисълта за баща му, като удар с юмрук, от който му призля. Пришпори Кирил, мъчейки се да потисне стона си.

Нощта, така безпределна, сякаш му се подиграваше с безразличието си. Светът бе напълно равнодушен към чувствата му, към страховете му, към лудия танц на всички неща, които изпълваха ума му. Изобщо не се интересуваше от болката в лявата му ръка и от усещането, че сякаш все още стиска онова гърло… гърлото със здравите мускули, които бавно отстъпваха пред усилващия се напор на хватката му, и как гръклянът най-сетне се прекърши в нещо меко и хрущящо, което се задвижи много лесно и отпуснато. Всички тези усещания бушуваха в пръстите му, в затихващия пулс в дланта му, и макар да не смееше да погледне, знаеше, че ще види на нея петното на самото убийство — петно невидимо за никой друг, но ясно откроимо за собствените му очи.

Продължи да язди напред. И тогава го споходи безрадостна мисъл, заповтаря се в ума му в ритъм с тропота на конските копита.

„Тъмнината не стига.“

Слънцето светеше ярко.

Серап влезе в Нерет Сор по южния път, зави наляво и пое към цитаделата. Пътят напред обаче бе препречен от талига с впрегнат в нея вол и малка тълпа наоколо. Трима от градската стража бяха там и Серап видя как двама млади мъже подходиха от отсрещната улица, понесли мъртвец, загърнат в платнище. Стискаха краищата, но те непрекъснато им се изхлъзваха. С тях вървяха други мъже, но никой не посегна да им помогне.

Серап дръпна юздите, погледна единия от стражите и видя, че я гледа съсредоточено. След малко пристъпи напред.

— Лейтенант Серап.

Тя го изгледа.

— Бивш легионер, нали? Девета рота.

— Сержант Йелд, да. Бях в персонала на Шаренас.

— Какво е станало?

— Убийство нощес, лейтенант. Един местен е удушен.

— Ако се каните да търсите убиеца, имам известен опит в това — каза тя. — Избягал ли е, или се е сврял някъде?

Сержантът изведнъж се смути.

— Не е ясно, лейтенант. Няма никакви свидетели.

— Имате ли ясновидец?

— Стария Стилхеп в цитаделата, лейтенант. Още не сме го повикали.

Серап слезе от коня. Гърбът ѝ се беше схванал. Беше препускала от Карканас с най-последните новини, наред с обичайните напомняния на Хун Раал на всяка цена да говори пряко с лорд Урусандер. Макар вестта, която ѝ бяха наредили да му предаде, да я притесняваше, тъй като до голяма степен беше лъжа, вече се беше ангажирала. Все пак едно малко забавяне тук в градчето може би щеше да ѝ даде време да подреди мислите си, да потисне опасенията си, преди да се види с Урусандер.

— Ще огледам тялото — каза тя и се запъти към двамата мъже, вече стигнали до талигата с товара си.

Сержантът тръгна с нея.

— Зидарски чирак, макар че майсторът му ни казва, че не се бил появявал на работа горе в цитаделата от два дни и никой не помни да го е виждал през това време също така. Кроял е нещо, предполагам.

Вече бяха качили тялото и Серап също се качи на талигата и издърпа настрани платното, за да погледне трупа.

— Гадна смърт — изсумтя Йелд.

— Не е въже, нито гарота.

— Да. Ръце са направили това.

— Не ръце, сержант. Една ръка.

Хората наоколо замърмориха.

Серап се изправи.

— Силен мъж трябва за това. Виждам ножница на колана му, но ножа го няма.

— Намерен е на десетина крачки встрани, лейтенант — каза Йелд.

— Кръв по него?

— Не. Но вижте ръцете му — изглежда, се е борил.

— Някой с насинено лице в тази тълпа? — подметна уж на шега Серап и огледа тълпата. — Не. Щеше да е твърде лесно.

— Някой да е виждал Ренар? — обади се някой.

— Коя е Ренар? — попита Серап.

— Момичето, което е задирял — отвърна Йелд. — Доколкото разбирам.

— Милик я задиряше и се канеше да се жени за нея — рече някой друг.

— Къде живее тази Ренар?

Йелд посочи една груба каменна къща в западния край на улицата, близо до портата Десятъка.

— Пратихте ли да я повикат?

— Лейтенант, тя е дъщеря на Гурен. Гурен беше женен за капитан Шелас.

— И?

— И не обича легиона. Нито бившите легионери. Съмнявам се, че бихме могли да влезем.

— Но трябва да ѝ се каже, сержант. Дори само от приличие.

— Предполагам, че знае, лейтенант. Всички говорят цяла сутрин само за това.

Серап се върна при коня си, махна на Йелд и му заговори тихо:

— Това да не е работа на Гурен? Момчето — Милик — да не е изнасилило дъщеря му, как мислиш? Да я е пребил?

Йелд се почеса по брадата, забил очи в земята.

— Гурен е избухлив. И беше ковач някога — още върши работа, стига да не е за Вата или легиона. Но никой не иска да загуби ковач, нали така? В това градче той е единственият, който не работи денонощно за лорд Урусандер. Признавам, след като вече живея тук, никак не ми се ще да дразня гнездо на оси…

— Чирак на зидар е убит на улицата, сержант.

— И никой не гледа към Гурен. Това е проблемът.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух от един от снощните стражи при Висока порта, че Оссерк излязъл две камбани след полунощ, с резервен кон и багаж. Не се е върнал, а има и още по-лошо.

— Кое?

— Ясни конски следи по улицата и около трупа. Прясно подковани копита, точно както бяха конете на Оссерк. Оссерк е може би най-силният мъж, когото познавам, лейтенант. Като вземеш всичко това и го добавиш към слуховете отпреди няколко дни, че Ренар се върнала късно от потока — по същия път, по който Оссерк минал по-рано заранта… е, разбирате, засега слуховете са само слухове и още е пълно със загадки. Гнездо на оси е, откъдето и да го сриташ.

Серап изруга тихо.

— Онзи пазач на портата говори ли?

— Само с мен.

— А конските следи?

— Мернах ги, след като чух, че момчето на Урусандер е излязло. Но не мисля, че ги е забелязал някой друг. Пообикалях доста с коня напред-назад и прикрих дирята около тялото. Разрових я, искам да кажа.

— Знам какво искаш да кажеш — сопна се тя раздразнена. — Лорд Урусандер уведомен ли е за всичко това?

— Още не. Канех се да тръгвам, когато пристигнахте.

— Би могъл да очистиш Гурен от подозрения, като го накараш да постави лявата си ръка около врата на мъртвия — да видиш дали отпечатъкът съвпада.

— Да, лейтенант. Мога. Макар че трупът е започнал да се подува доста.

— Но ако го беше направил и Гурен беше очистен от подозрение, щеше да ти остане само един избор…

— Да, лейтенант. И слухът вече се шири. Ако набедим Гурен, ще стане по-лошо, ако ме разбирате. По-лошо за лорд Урусандер. По-лошо за легиона.

— Премислил си го добре, Йелд.

Сержантът сви рамене.

— Не можем да го заличим. Но можем да го оставим да ръждяса.

Серап се метна на седлото.

— Ще докладвам за всичко това на лорд Урусандер.

— Всичко?

— Всичко, което е нужно да чуе. Имало е убийство. Няма свидетели и няма заподозрени. Останалото е само гола спекулация. Загубата на един чирак зидар ще е тежка за семейството, а несъмнено и за майстора зидар, а и двамата знаем, че командирът ще направи всичко необходимо, за да облекчи загубата им.

Сержантът кимна.

— Права сте, лейтенант. А, и добре сте дошла.

Тя го изгледа сърдито, но той изглеждаше искрен. Серап заобиколи талигата и подкара през тълпата. Настроението наоколо все още не беше станало гадно, а това все пак беше нещо. Не завиждаше на Йелд и отделението му.

Продължи напред и спря пред каменната къща на Гурен. Изгледа затворените с кепенци прозорци и струйките дим, вдигащи се от комина. Слезе, остави коня си на пътя и отиде до предната врата. Почука на черното дърво.

Никой не се отзова.

Тя изчака малко, след което заобиколи къщата, мина през задния двор и видя Гурен да разбърква жаравата, наведен до ковашката пещ.

Приближи се към него, но отстрани, за да му даде възможност да я види. Той ѝ хвърли поглед през рамо и си продължи работата.

— Ковачо — заговори тя. — Не сме се срещали, но знам за теб и, разбира се, за жена ти. Имаш най-дълбокото ми съчувствие.

Той не отвърна.

— Гурен, къде е дъщеря ти?

— В къщата.

— Не дойде да отвори вратата.

— Не се учудвам.

— Защо?

Той се обърна. Не беше стар, но се беше изгърбил. Мускулите от цял живот работа с чука и клещите още изпъкваха, но кожата беше отпусната, сякаш беше боледувал дълго. Воднистите му сиви очи бяха като натрошено стъкло. Изплю жълта слуз на земята и рече:

— По-предната нощ едва докрета до вратата, пребита почти до смърт. Вещица Хейл наминава и се грижи за нея. Счупена челюст, счупена кост на бузата. Никога вече няма да вижда добре с лявото око.

— Някой е убил мъжа, който е направил това, Гурен.

— Знам. Хейл накара момичето да проговори.

— Какво каза тя?

Лицето на Гурен беше невероятно спокойно и безизразно.

— Според това, което успя да измъкне Хейл, синът на Урусандер ѝ е откъснал цветето, но нежно. Но Милик е видял достатъчно, за да се досети, и ѝ е взел останалото. А сега Милик е мъртъв, удушен на Северния път снощи, а Оссерк го няма.

— Така е — отвърна Серап. Не виждаше нужда да се преструва. — Носят се слухове, че може ти да си извършил убийството.

Гурен кимна и каза:

— Аз ги пуснах, лейтенант.

— Да разкаляш дирята.

Той я изгледа и каза:

— Отдавна тая омраза към вашия лорд и легиона ви, заради които убиха жена ми. Отнеха я от мен и Ренар.

Серап кимна.

— Поети са писали за скръбта на Урусандер по смъртта на жена ти.

— Поетите да се шибат.

— Е…

— Аз умирам — каза Гурен. — Вещица Хейл казва, че е много късно. Имах си съмнения за Милик през цялото време, но тя си го беше избрала, видите ли, и след като си отивам…

— Съжалявам, че се е получило така…

— Аз много повече — сопна се той. — Оставям я недъгава за цял живот, а може би и по-лошо. Тъй че ето какво. Длъжник съм на Оссерк и да можех, щях да коленича пред него, да хвана тая негова ръка, дето е убила, и да я целуна.

Серап го зяпна стъписана.

Гурен отново се обърна към огнището.

— Кажи на господаря си следното, лейтенант. Водата между нас вече е чиста.

— Ще му кажа — прошепна тя.

— Но искам да се погрижи за дъщеря ми.

Тя кимна.

— Заклевам се за това.

Той я изгледа мрачно.

— Легионерска клетва?

— Легионерска клетва, Гурен.

Той изведнъж се усмихна и годините се смъкнаха от него въпреки тъгата в очите.

— Скоро ще видя жена си. Нищо не е като чакането, когато чакането е към края си. Хайде, върви си по пътя, лейтенант. Трябва да разтопя няколко вериги за продавача на пирони, а този огън още не се е разгорещил достатъчно.

— Хубаво е, че ви виждам отново, командире.

Вата Урусандер я изгледа за миг, преди да ѝ махне да седне. Бяха в стаята, която Хун Раал наричаше Хранилището. Всички стени бяха покрити с рафтове чак до тавана. Свитъци, подвързани книги, ръкописи и глинени таблички огъваха всеки рафт. Голяма работна маса заемаше повечето от стаята. До нея бяха избутани два стола, а по-ниските, тапицирани столове, на които двамата седяха сега, стояха като стражи от двете страни на ниската врата.

Разположението беше неудобно с това, че Серап не можеше да вижда лицето на Урусандер, освен ако не се извиеше на стола си. Както можеше да се очаква, командирът изглеждаше безразличен към тази подробност. Някаква разсеяност се излъчваше от него — Серап я забелязваше при всяко посещение през последните две години. Приличаше на човек, който бавно губи разсъдъка си. Заболя я от тази мисъл.

— Как са Севег и Рисп? — попита Урусандер.

Въпросът я сепна и тя сви рамене.

— Добре са, сър. Заети.

— Заети с какво?

— Сър, нося новина от Карканас.

Той извърна очи, сякаш за да огледа архивите по рафтовете на отсрещната стена.

— Хун Раал те е пратил.

— Да.

— И несъмнено Рисп и Севег сега препускат да отнесат вестта на гарнизоните.

— Сър, легионът отново е необходим. Вие сте необходим.

— Никакво нашествие няма да има от Морето на Витр. Самата идея е нелепа. — Погледна я в очите и погледът му беше рязък и твърд. — Хун Раал иска да хвърли кралството в паника. Сее страх с единствената цел да възкреси легиона — не за да посрещне тази въображаема заплаха, а за да подчини благородниците, Драконъс и в крайна сметка Майка Тъма. Все още носи раната от разпускането ни.

— Няма да лъжа, сър, носи я тази рана. Всички я носим.

— Старите войници не могат да се вместят в един мирен свят — каза Урусандер. — Чувстват се като призраци и жадуват за устрема на живота, но единственият живот, който познават, е този на насилието. Войната за тях е опиат, без който не могат. А за мнозина други да видят стар войник означава да им се напомня за жертви, които те никога не са правили, и да се чувстват задължени, против което негодуват, тъй че предпочитат да не виждат стария войник. Предпочитат да забравят. На още по-други, Серап, един стар войник им напомня за собствените им загуби и скръбта отново ги жили. Правилно е, че се отдръпваме, но и нещо повече, правилно е, че избираме мълчанието и самотата. Поглъщали сме ужас и сега сме като призраци, защото стоим на страната на смъртта и не можем да я оставим.

Серап се взря мълчаливо в командира си. Думите му, изречени тежки като присъди, смразяваха душата ѝ — нежелан дар, изпълнен с нежелани истини.

— Сър, от Морето на Витр е излязла азатанаи. Жена. Намерена е от Страж и придружена през Блещукаща съдба. Този Страж я е нарекъл Т’рисс. След това монаси от манастира Йедан се натъкват на тях и поемат закрилата на азатанаи. Отвеждат я в своята Крепост, което се оказва голяма грешка, защото тя възкресява отдавна мъртвия речен бог, почитан от Ян и Йедан. След това тръгва със свита уплашени монаси към Карканас. При влизането си в града вдига реката в потоп чак до самата врата на Залата на Нощта на Майка Тъма.

— Момент — прекъсна я Урусандер. — Описваш нападение над Майка Тъма.

— Да, сър. Има и жертви.

— Кой?

— Върховната жрица Синтара…

— Мъртва ли е?

— Не. В Залата на Нощта Т’рисс напада Върховната жрица и я… опозорява в очите на Майка Тъма. Върховната жрица е принудена да избяга и сега търси убежище при легиона…

— Почакай! — Урусандер се надигна. — Това, което казваш, е нелепо. Майка Тъма не е жестока. Не би прогонила собствената си Върховна жрица! Това, което описваш, е лудост!

— Може би се изразих погрешно — каза Серап. — Не можем да знаем със сигурност какво се е случило в Залата на Нощта в мига на сблъсък между азатанаи и Майка Тъма. Дори лорд Аномандър не знае. Но Синтара потърси Хун Раал… Сър, Върховната жрица е променена… очевидно променена. Възможно е това, което тя вече притежава — и за което твърдят слугите на Майка Тъма, — да е проклятие. Но може би е тъкмо обратното. Може би всъщност е дар. Сър, тя идва тук, при вас…

— И вие си въобразявате че ще ѝ дам убежище — от Майка Тъма? Да не сте си изгубили ума?

— Сър, тя идва при вас не като командира на легиона, а като при учен, човек, дълбал в историите. Идва да помоли за знанието ви. Какво е това, което таи сега в себе си? Проклятие ли е, както твърдят съперниците ѝ, или дар?

— Къде е сега жената азатанаи?

— Прогонена е от Майка Тъма.

— Драконъс върнал ли се е?

Серап примига.

— Не, още не се е върнал, дори в Крепостта на Драконите, където чака армията, която е вдигнал.

— Армия? Не говори нелепости — Консортът търси консолидиране, за да не се възползва някой знатен от предполагаемата слабост. Знае колко разклатена е позицията му и колко силно е негодуванието срещу него. Мислиш ли, че не мога да прозра през непрекъснатите донесения на Хун Раал? Не, Серап. Усещам лукавото извъртане на Хун Раал във всичко, което ми казваш.

Студенината в нея се усили и трябваше да се пребори, за да не сведе очи пред неумолимия му поглед.

— Сър, няма изкривяване на истината в това, че Отреклите се са възкресили старата си вяра. Че древният речен бог е призовал поклонниците си и е накарал Ян и Йедан да коленичат под неговата власт. Култът към Майка Тъма е под заплаха. Карканас, на бреговете на Дорсан Рил, е застрашен от заливане. Старият храм в самото сърце на Цитаделата е заграбен. И ако всичко това не е достатъчно тревожно, имаме сведения — непълни, вярно — за демони на брега на Витр. Капитаните Шаренас и Кагамандра Тюлас в момента се връщат оттам и не яздят към укрепленията на Стражите — идват тук, сър, при вас.

Докато Серап изреждаше всичко това, Урусандер стоеше, стиснал облегалката на стола, на който бе седял допреди малко. А когато тя свърши, столът изведнъж изхвърча през малкото помещение, блъсна се в тежката маса и се пръсна на парчета. Звукът от удара, пукотът от натрошено дърво, увисна във въздуха.

Серап залитна назад, пометена от силата на гнева на Урусандер. Смълча се стъписана и не посмя да мръдне повече, за да не привлече вниманието му.

Той беше впил поглед в парчетата от стола. След малко попита тихо, без да я поглежда:

— Какво още?

Тя се постара да запази спокойствие.

— Има слухове, сър. Отрекли се в легиона Хуст. Отрекли се сред Стражите на Външния предел. Отрекли се сред Пограничните мечове. Дори сред знатните. Всички, които отхвърлят култа към Майка Тъма. Изправяме се пред гражданска война, сър, и сме застрашени отвсякъде. Не можем дори да сме сигурни дали това не е замисляно от дълго време, от вдигането на азатанаите до прераждането на речния бог. Неоспоримо е едно: Майка Тъма е отслабнала и нито Драконъс, нито Аномандър и братята му, или дори всички останали верни благородници и техните Домашни мечове няма да са достатъчно. Не и срещу едно селско въстание в провинцията, въстание, подкрепено от Хуст, Стражите и Пограничните мечове.

— Не искам това — прошепна Урусандер.

— Има начин да се справим с това, сър.

— Приключих с всичко това. — Погледна я с гняв. — Не го искам!

Серап се изправи.

— Сър, и двамата знаем добре какви са амбициите на капитан Хун Раал, тъй че винаги трябва да гледаме с предпазливост на усърдието му. Но той не е глупак и верността му към вас е безрезервна. Не сме толкова неподготвени, колкото може би се опасявате.

— Знам защо е изпратил теб — каза Урусандер и извърна поглед. — Не Рисп, с нейната кръвожадност. Нито Севег, която мисли само за онова между краката си.

— Куралд Галайн има нужда от вас, сър. Куралд Галайн се нуждае от легиона. Само че аз не съм нито сляпа, нито глуха. Назначете наследник в командването и…

Урусандер изсумтя и отвърна с горчивина:

— Няма наследник.

— Сър, нещата са точно така, както сам сте казвали много пъти: вие сте изпълнили дълга си. Намерили сте нов живот, с нови интереси, и те са ваши по право…

— Бездната знае, че са!

— Сър…

— Знам какво мисли Хун Раал за мен. Че съм загубил мъжеството си. Страхува се, че съм загубил нужната острота, че съм затъпял от бездействие.

— Той не обсъжда страховете си с мен, сър. Ако го беше направил, щях да му кажа недвусмислено, че греши.

— Спести си ласкателството, Серап. Напълно е възможно да е прав. Аз съм се скрил тук. Исках да създам нова… нова… среда. За мен… за мен и за сина ми. Легионът е зад мен, където го оставих и където исках да остане.

— Сър, за сина ви…

— Той замина. Спорихме… — Урусандер поклати глава. — Замина си.

— Възможно е да сте го подценили, сър.

— Направих грешки.

— Трябва да ви кажа нещо, за Оссерк. За сина ви.

Той махна пренебрежително.

— Не сега. Казваш ми, че има изход от това. — Обърна се към нея. — Знатните не са ми враг. Няма да съм разпалвачът на гражданска война в Куралд Галайн.

— Можем да спечелим лоялните благородници, сър.

Урусандер се изсмя презрително.

— Като се опълчим на Драконъс.

— Той не ви е приятел.

— Той е мъжът, когото Майка Тъма обича.

— Съмнявам се. Иначе щеше да се омъжи за него.

— Ако го направи, благородниците със сигурност ще се вдигнат и докъде ни води това? Легионът ще защити Майка Тъма. Ако това означава да защити и Драконъс, така да бъде. Тъй че: гражданска война.

— Значи това е причината тя да не се омъжва за него — каза Серап.

— Вероятно — изръмжа Урусандер. Наведе се и вдигна облегалката на счупения стол. — Сватбен дар — промърмори сърдито.

— Те ще приемат съпруг за Майка Тъма, сър, но не измежду своите. Някой отвън, който не угодничи, който не е длъжник на никого от тях и би останал неподатлив за домогванията им.

— Нелепо.

— Майка Тъма не е сляпа за целесъобразността, сър. И ако ми позволите дързостта, вие също. Ние служим на Майка Тъма. Направихме го веднъж и ще го направим отново.

Той пусна облегалката на пода и я изгледа.

— Казваш, че не сме неподготвени.

— Да, сър.

— Трябва да говоря с Майка Тъма, преди да направя каквото и да било друго.

— Сър, простете, но може би няма време. С тази уговорка съм на ваше разположение.

— Ще те пратя да намериш сина ми.

— Смятам, че е по-добре да го оставим на мира. За известно време.

— Какво имаш предвид?

— Това, за което споменах преди малко, сър. Ще го чуете ли сега?

Той закрачи към вратата.

— Ела с мен, Серап. Тук е задушно, а имам нужда от дневна светлина.

— Разбира се, сър.

— Хайде, кажи ми за моя син.

Докато гребеше въглища, Гурен чу тропот на много коне. А когато чу, че спряха пред къщата му, пусна лопатата, изтупа почернелите си ръце и мина отпред.

Войниците бяха десетина, имаше и двама легионни лечители. Вещица Хейл беше излязла от къщата и стоеше на предната врата. Единият от лечителите тъкмо отиваше към Хейл.

— Ковачо — каза му офицерът, който командваше войниците, — прости ни за това натрапване…

— Може. Или пък не.

— Лорд Урусандер ни прати, сър…

— Не ме наричай „сър“.

— Моите извинения, не намеквах за ранг, само от уважение. — Гурен присви очи и офицерът продължи: — Дъщеря ви е пострадала.

— Вещица Хейл се грижи за нея.

— Лорд Урусандер цени високо вещица Хейл — отвърна офицерът. — Но нашите легионни лечители са обучени да заздравяват кости и да прочистват инфекции. Хирург Ейрас, който говори с вещицата, е чиракувал при Илгаст Ренд. Открили са чародейства…

— Щом казваш — прекъсна го Гурен, а след това мина покрай него и каза на Хейл: — Можеш да им кажеш на всички да се махат, вещице.

Тя поклати глава.

— Голям глупак си ти, Гурен. Не слушаш. Тоя тук говори за Денъл. Ако Илгаст Ренд го беше направил на жена ти преди сетния ѝ дъх, щеше все още да е жива. Тоя резач тука твърди, че може да заздрави счупените кости и дори да спаси окото ѝ. Може да ѝ върне бъдещето, Гурен, тъй че престани да се въсиш и ги пусни вътре.

Гурен се отдръпна и кимна вдървено на Ейран. Мъжът бързо се шмугна покрай него, последван от втория легионен лечител.

— И ме послушай — каза вещица Хейл. — Прогнилите ти дробове… сигурно Ейран ще може да…

— Не. Аз отивам при жена си.

— Просто така ще вдигнеш ръце и ще оставиш Ренар съвсем сама?

— Тя знае. И вече има закрила. Легионна закрила. Аз отивам при жена си.

— На градчето му трябва ковач…

— Отивам при жена си.

Вещица Хейл изсъска нещо, което Гурен не можа да схване, и се прибра в къщата.

Гурен се усети, че трие нервно ръце, но успя само да размаже потта и въглищната прах. Затърси с ума си местата на болестта в тялото си. Бяха като празнини в гърдите му, неща, които не чувстваха нищо, макар да поболяваха всичко около тях. Виждаше ги като бучки въглен и кръвта, която изхрачваше, беше черна от тези бучки. Тези изтръпнали дарове го отнасяха при Шелас. Обичаше ги с цялата си душа.

Ренар щеше да скърби. Това бе лошото. Скърбящо и самотно, малкото им момиче. Погледна войниците, зачуден защо са дошли толкова много — само за да доведат двама лечители? Видя ги как стоят в редица, нащрек — но без да гледат нито него, нито къщата. Лицата им бяха извърнати навън и в нещо в тях го накара да потръпне.

Щяха да се погрижат за момичето и може би Шелас щеше да е щастлива от това — от това, че са легионът, и всичко. Можеше да се отпусне и да го погледне с обич, или навярно щеше да пристъпи, след като го е гледала как пълзи към нея толкова дълго, достатъчно дълго, за да потвърди, че любовта му към нея изобщо не е умряла — щеше да пристъпи напред и да го вдигне, и да бръкне в гръдта му, и да изтръгне онези черни бучки на скръб. Щеше да види как ги захвърля настрани, за да може да диша отново, без да кашля, без да усеща ужасното стягане.

„Изцели ме, моя любов, както само ти можеш.“

Други двама ездачи идваха от цитаделата. Гурен присви очи. Самият лорд, а до него — онази жена, от заранта. Минаха през портата Десятъка, спряха там, за да даде лордът някакви заповеди, а после продължиха и дойдоха при войниците. И при него.

Сиво-сините очи на Урусандер погледнаха Гурен и той видя в тях голата болка, която винаги беше виждал в тези очи и заради която никога не можеше да издържи погледа им задълго. И си спомни колко му беше призлявало от тази слабост. Урусандер не можеше да е обичал Шелас така, както я беше обичал той. Нямаше право да плаче за смъртта ѝ. Нямаше право да му отнема собствената му болка.

Лордът слезе от коня и тръгна към него.

— Гурен…

Но Гурен посочи Серап и каза:

— Тя даде легионерска клетва.

— Знам — отвърна Урусандер.

— Благославям сина ви — каза Гурен и усети как лицето му се стегна упорито, и изведнъж можеше отново да погледне Урусандер в очите и да не изпита нищо. — Благославям го, сър, и каквото и да кажете, няма да промени това.

И да бе имало мъка в очите на командира доскоро, сега Гурен не видя нищо такова в тях. Но все пак не почувства нищо и се изненада, че този път Урусандер извърна поглед.

— Ще се погрижат за нея.

— Знам — отвърна Гурен. — Обещано е.

— Ще дойдеш ли в цитаделата, Гурен?

— Защо?

— Искам да сте под покрива ми. Искам дъщеря ти да те завари там, с нея, когато се изцери.

— Имам работа тук.

— Ще освободя един от ковачите да те замести.

— За колко време?

— За колкото се наложи.

— Докато умра? Трябва да е докато умра, сър, а и след това. На градчето му трябва ковач, повече, отколкото на вас.

— Ако държиш под око работата, която се върши в цитаделата, Гурен, значи сме се разбрали.

— Мога да го правя. Докато се държа на крака. И да не съм чул, че лечителите ви ще се занимават с мен.

— Не бих направил това — отвърна тихо Урусандер.

Гурен кимна рязко.

— Ще пратим фургон за теб и дъщеря ти — каза лордът.

— Искам и някои от инструментите си. Най-добрите.

— Разбира се.

— А като си отида, сър, с дъщеря ми какво? Връща се в тази празна къща ли?

— Ако позволиш, Гурен, бих я осиновил официално.

— Бихте, нали? — Гурен извърна очи и огледа привлечените от шумотевицата хора от градчето. — Само че тя вече не е момиче. Жена е и така има нужда да се отнасят с нея. Не я наричайте „дъщеря“ или каквото и да е друго. Тя е моя дъщеря — аз и Шелас я направихме.

— Знам — отвърна Урусандер.

Гурен кимна.

— Гурен — каза Урусандер, по-високо и официално, — как е водата помежду ни?

Гурен го погледна в очите и с изненада видя, че болката си е отишла, очите вече бяха пълни с топлина. Кимна и каза:

— Водата е чиста, милорд.

Серап видя лорд Урусандер преобразен. Видя командира, когото винаги беше познавала. Всякаква нерешителност бе изчезнала. Най-сетне имаше да се вършат неща, да се разпратят заповеди. Съжаляваше само за отсъствието на Оссерк. Допускаше, че е избягал след убийството на Милик. Избягал бе с мисълта, че вече е престъпник и почти със сигурност отхвърлен от баща си за престъплението. Момчето изобщо не разбираше баща си. Но пък това неразбиране беше взаимно.

Как можеше да е иначе при толкова много кал във водата помежду им? Кал и завихрени течения, безкрайното и безпомощно разбъркване на наноси, така че нищо да не може да се утаи.

Но в този ден видя един стар мъж и един съкрушен, съсипан от чувство за вина командир изправени лице в лице и сключили мир.

Ето, че тръгнаха, като стари приятели, към къщата, а след това влязоха вътре.

„Майко Тъма, намерила си достоен съпруг тук. Най-достоен съпруг.“

Когато се обърна, за да се върне при коня си, погледна нагоре и видя, заплющяло на вятъра, знамето на легиона — високо над караулката на портата.

Беше станало.

Легионът на Урусандер се беше върнал в Куралд Галайн.

На фона на синьото безоблачно небе знамето бе като златен меч, врязан от самото слънце. Тя примижа към него. Художниците наричаха този цвят лиосан.

След ужасната треска, в странно, топло безмълвие, което бе изпълнило съществото ѝ, Ренар отвори очи. Видя баща си, а с него — непознати лица. Изкривеното, увредено зрение, обхванало лявото ѝ око, вече го нямаше и всичко изглеждаше невероятно чисто. Дори болката на подутото ѝ лице бързо заглъхваше.

Баща ѝ се наведе към нея.

— Момиченцето ми — каза той, очите му бяха пълни със сълзи. — Виждаш ли кой е тук? Самият лорд Урусандер.

Погледът ѝ се плъзна покрай баща ѝ към застаналия наблизо мъж и в лицето на лорда тя видя сина. И извърна очи.

— Промени, момиченцето ми — каза Гурен с тон, какъвто никога не бе чувала от него. — В целия твоя свят, Ренар. Промени, благословени промени.

Не можеше да се отрече това. Милик беше мъртъв. Мъжът, когото обичаше, беше мъртъв, убит от сина на лорда. А сега тук стоеше лордът и баща ѝ бърбореше как щели да живеят във Великия дом и как щели да се грижат за нея оттук насетне, а лордът се усмихваше и кимаше, а тя можеше да мисли само за Милик, на когото бе казала всичко, защото той бе видял, че вече не е същата… Милик, който плачеше пиян и я галеше по лицето, на колене до нея, и ѝ разправяше как братовчедите измъкнали от него признанието ѝ след буре ейл и как му се смеели после и я наричали курва в лицето му, докато го побъркали. Сляпа ярост, беше повтарял и повтарял, докато се мъчеше да ѝ обясни как юмруците му просто замахали, без да вижда нищо, когато тя се натъкна на него, докато той пребиваше Елдин и Орулт зад къщата, как блъскал с юмруците, без да знае кого удря.

И как вещицата Хейл беше разбрала всичко погрешно, защото Милик се беше скрил от братовчедите си и приятелите им, а Ренар беше в треска и бе допълзяла посред нощ до дома, и челюстта ѝ беше много подута и тя всъщност не можеше да говори…

„Промени.“ Беше ден на промени, да.

13

Кадаспала не вярваше в богове, но знаеше, че вярата може да ги сътвори. А веднъж създадени, те се въдеха сами. Виждал беше места, където раздорът процъфтяваше, където насилието пускаше корени и в пръст, както и в плът, а единственото изкупление, останало за онези, които живееха там, бе да проливат още кръв. Користни бяха тези богове, порочни издънки на каша от окаяни чувства и страсти. Нямаше там господар, нито роб: бог и смъртен се хранеха един от друг като любовници, споделящи мръсен фетиш.

Кадаспала знаеше, че в чувството има сила и че тя може да се разлива, докато напои земята, докато зацапа камък и изкриви дърво. Че може да отравя деца и с това да подновява пагубния цикъл поколение след поколение. Такива хора превръщаха дома си в божи скут и се свиваха плътно в удобната му, позната теснота.

Кадаспала не искаше да има нищо общо с това, но изобщо не беше толкова неуязвим, колкото му се искаше: дори твърдението, че винаги стои настрани от такива неща, само по себе си беше илюзия. Не вярваше в богове, но си имаше своите. Идваха при него в най-простата от всички форми, отбягвайки всякаква външност, а и самата вещественост понякога. Идваха при него на порой, с всеки миг — всъщност дори в съня му и в сънните светове, които витаеха в него. Виеха. Шепнеха. Галеха. Понякога лъжеха.

Боговете му бяха цветове, но той не ги познаваше. Носеха упоителни чувства и пред тях, в мигове на слабост или уязвимост, той понякога се свиваше в ужас или крещеше, мъчеше се да се отвърне от тях. Но зовът им го връщаше безпомощен, душа на колене. Понякога можеше да ги вкуси или да усети топлината им по кожата си. Понякога можеше да ги помирише, ухаещи на обещание и бързо прокрадващи се от спомените му, за да си присвоят с това тези спомени. Толкова жалко беше станало преклонението му, че вече виждаше себе си в цветове — пейзажа на ума си, прилива и отлива на чувствата, безсмислените водопади от цветове зад клепачите, когато ги стиснеше срещу външния свят. Знаеше сините, пурпурните, зелените и червените оттенъци на кръвта си. Познаваше розовината на костите си с наситено червената им сърцевина. Познаваше залезните багри на мускулите си, посребрените езера и гъбестата пъстрота на органите си. Виждаше цветя в човешката кожа и можеше да подуши уханията им или, понякога, застоялата готовност на страстта — онзи копнеж да докоснеш и да усетиш.

Боговете на цвета идваха в любовната игра. Идваха в насилието на войната и в клането на животни, в сечта на житните стръкове. Идваха в мига на раждането и в чудото на детството — нима не казваха, че новородените бебета виждат само цветове? Идваха в приглушените тонове на скръбта, в конвулсиите на болка от рана и болест. Идваха в пламъците на гнева, в ледената хватка на страха — и всичко, което докоснеха, зацапваха завинаги.

Имаше само едно място и едно време, когато боговете на цвета отстъпваха, чезнеха от обсега на смъртните, и това място, това време, беше смъртта.

Кадаспала боготвореше цвета. Той беше дарът на светлината. И в тоновете му, тежки и леки, смътни и щедри, бе нарисуван целият живот.

Когато помислеше за безчувствен свят, съставен от безчувствени неща, виждаше свят на смърт, селение на неизмерима загуба, и това бе място, вдъхващо страх. Без очи, които да виждат, и без ум, който да внесе ред в хаоса и с това да донесе разбиране, в такъв свят боговете отиваха, за да умрат. Нищо засвидетелствано, тъй че и нищо, което да се възроди. Нищо видяно, тъй че и нищо, което да се намери. Нищо отвън, тъй че и нищо отвътре.

Беше пладне. Яздеше през гора, в която отвсякъде слънчевата светлина с усилие достигаше до земята, докосвайки я смътно тук, по-дръзко там. Даровете ѝ бяха цветни мазки на четката. Имаше навика деликатно да рисува с пръстите на дясната си ръка, да гали нежно във въздуха — не му трябваше никаква четка. Стигаха му само очите, умът и въображението помежду им. Правеше очертания с ловките потрепвания на тези пръсти, а после ги запълваше със сладостен цвят — и всяка фигура беше молитва, жертвен дар към боговете му, доказателство за любовта и предаността му. Ако други видеха движенията на дясната му ръка, несъмнено щяха да ги помислят за нервни тръпки. Но истината беше, че тези пръсти рисуваха реалността, и доколкото Кадаспала знаеше, даваха доказателство за всичко, което той виждаше и което съществуваше, за да бъде видяно.

Разбираше защо смъртта и покоят са свързани. В покоя вътрешното бе мълчаливо. Живият разговор беше приключил. Пръстите не се движеха, светът не бе нарисуван жив, а очите, вторачени невиждащи, бяха изгубили образа на боговете на цвета. Когато се взреше в лицето на мъртъв човек, когато погледнеше в бездушните очи, можеше да види верността на убежденията си.

Беше пладне. Слънцето с усилие се провираше надолу и боговете пърхаха, пъстри и изпълнени петна от блясък сред сумрак и сянка, а Кадаспала седеше на мулето си и едва забелязваше тънките струйки дим, къдрещи се около глезените на животното, защото вниманието му бе приковано в лицето — в очите — на трупа на земята пред него.

Имало беше три колиби на тази тясна пътека. Сега те бяха купчини пепел, кално сиво, размътено бяло и зацапано черно. Една от колибите трябваше да е била на дъщеря, достатъчно голяма, за да си направи свой дом, но и да беше я деляла с мъж, тялото му не се виждаше никъде, докато тя лежеше наполовина просната извън онова, което вероятно е било врата. Огънят бе погълнал долната част на тялото ѝ и бе подул останалото, изпекъл го беше, докато кожата не се бе нацепила, и тук боговете стояха затихнали, стъписани сякаш, в ивици зловещо червено и петна обелено черно. Дългата ѝ коса се беше изметнала напред, над главата ѝ. Части от нея бяха изгорели и накъдрени на крехки бели гнезда. Останалото бе неподвижно и бездънно черно, с оттенъци отразено синьо като дъги по масло. Лежеше, по милостта на съдбата, с лице надолу. Едно разкъсване по гърба ѝ беше различно — по-голямо, и докато другите бяха изригнали навън, това беше натиснато навътре. Меч беше направил това.

Тялото точно пред него обаче беше на дете. Синьото на очите вече бе покрито с млечна корица и само тя им придаваше дълбочина, тъй като всичко, което бе зад това було, беше плоско, като железни щитове или сребърни монети, затворено и лишено от всякакво обещание. Бяха, каза си той за пореден път, очи, които вече не действаха, и загубата от това беше невъобразима.

Щеше да рисува това детско лице. Щеше да го рисува хиляда пъти. Десет хиляди. Щеше да подарява рисунките на всеки мъж и жена в кралството. И всеки път, когато някой мъж или жена разбудеше домашните богове на гняв и омраза, тъпчейки зяпналата уста на насилието и мълвейки лъжи как всичко ще стане по-добро или по-праведно, или чисто, или безопасно, щеше да им дава още една рисунка на това детско лице. Цял живот щеше да посвети на този единствен образ, повтарян в гипса по стените, по дъски огладено дърво, в нишките на гоблен. Зяпнало по стените на гърнета и изваяно на камъни или от камък. Щеше да го превърне в единствения аргумент, който да отрече всеки друг бог, всяко друго зло чувство или тъмна, дивашка страст.

Взря се в детското лице. Имаше пръст на една от бузите, но иначе кожата беше гладка и чиста. Освен очите единствената сбъркана подробност бе ъгълът между главата и тялото, който издаваше прекършен врат. И синина на единия глезен, където убиецът го беше сграбчил, когато бе развъртял момченцето във въздуха — достатъчно силно, за да отдели костите на гръбнака.

Боговете на цвета докосваха леко това лице, в нежна тъга, в боязливо неверие. Докосваха със светлина като майчини сълзи.

Пръстите на дясната му ръка, сгънати над рога на седлото, потръпваха леко и рисуваха момчешкото лице, запълваха линии и плоскости с приглушен цвят и сянка, работеха около несъдещите очи, оставяйки ги за накрая. Пръстите му правеха от косата тъмно петно, защото беше маловажна, освен парчетата клонки, ожулена дървесна кора и листа в нея. Пръстите му работеха, а умът му виеше, докато воят не заглъхна и той не чу собствения си, спокоен глас.

— Отрекло се дете… — „Така го назовавам. Да, приликата е неоспорима — познавахте ли го? Разбира се. Всички го познавахте. То е онова, което пада край пътя в победоносния ви марш. Да, сега коленича в крайпътния ров, защото гледката е в подробностите — нищо друго, само подробности. Харесва ли ви?

Харесва ли ви това?

Боговете на цвета предлагат това без присъда. Вам се пада да отсъдите. Това е диалогът на нашия живот.

Разбира се, говоря само за майсторство. Бих ли оспорил избора ви, начина ви на живот и нещата, за които жадувате, и цената на тези неща? Сигурни ли са линиите? Верни ли са цветовете? А тези була на очите — виждали ли сте техни подобия преди? Съдете само умението ми, жалките ми усилия да вдъхна живот в нещо мъртво с помощта на мъртви неща — мъртви бои, мъртви четки, мъртва повърхност, само пръстите и очите ми живи в стремежа си да уловят истината.

Избирам да нарисувам смъртта, да, а вие питате защо — в ужас и погнуса, питате защо? Избирам да нарисувам смъртта, приятели, защото животът е твърде труден за понасяне. Но това е само едно лице, мъртви бои по мъртва повърхност, и нищо не казва за това как е прекършен вратът или колко грешен е този ъгъл с тялото. Това всъщност е провал.

И всеки път, когато рисувам това момче, аз се провалям.

Провалям се, когато обърнете гръб. Провалям се, когато подминете. Провалям се, когато ми крещите за красивите неща на света и защо не рисувам тях. Провалям се, когато престане да ви интересува, а когато престане да ви интересува, всички се проваляме. Провалям се, за да ви кажа «добре дошли» при онова, което споделяме.

Това лице? Този провал? Той е признание.“

Имаше други трупове. Мъж и жена, посечени в гръб и пронизани, докато се бяха опитвали да задържат телата си над децата, до които са могли да стигнат, не че беше помогнало, след като тези деца бяха извлечени и убити. Едно куче лежеше проснато, посечено на две точно над бедрата, задните крайници лежаха на една страна, предните и главата — на обратната. Неговите очи също бяха изгубили дълбочина.

Когато пътуваше през гората, Кадаспала имаше навика да изоставя главния път, да намира тези по-малки пътеки, които го водеха през малки биваци като този. Делил беше храна с тези кротки хора на леса, Отреклите се, макар те да не отричаха нищо ценно, поне доколкото той можеше да разбере. Живееха в интимност и любов, насмешливо проницателни и мъдри в смирението си. И правеха изкуство, което отнемаше дъха на Кадаспала.

Статуетките, маските, изделията от мъниста — всичко сега бе изгубено в изгорелите колиби.

Някой беше врязал лъкатушеща линия на гърдите на мъртвото момче. Изглежда, почитането на речния бог вече беше смъртна присъда.

Нямаше да погребе тези мъртви. Щеше да ги остави да лежат където си бяха. Поднесени на земята и дребните хранещи се с мърша твари, които щяха да ги отнесат, късче по късче, докато заличаването на плът и спомен станат едно.

Рисуваше с пръстите си, подреждаше в ума си къде лежат телата едно спрямо друго. И колибите, и мъртвото куче, и как слънчевата светлина се бореше през дима, за да накара всеки детайл да закрещи.

После срита мулето, то плахо прекрачи през тялото на момчето и за най-кратък миг скри всичко в сянка.

В света на нощта, обещан от Майка Тъма, толкова много неща щяха да останат завинаги невидими. Започна да се чуди дали това ще е милост. Започна да се чуди дали това е тайната на обещания ѝ благослов към всички нейни вярващи, към децата ѝ. „Мрак, сега и вовеки веков. За да можем да понесем нещата.“

Двайсетина коня поне бяха минали по пътя, на който беше сега. Убийците се придвижваха на запад. Като нищо можеше да ги срещне, ако бяха спрели на лагер, за да отдъхнат след нощта на убийството. Като нищо можеха да го убият. Или просто да го нахранят.

Беше му все едно. Имаше десет хиляди лица в главата си и всички те бяха еднакви. Споменът за Енесдия сега изглеждаше далечен. Бъдеше ли пощаден, щеше да тръгне за нея, в отчаяната си потребност. Защото не смееше да нарисува красотата, защото не смееше да изповяда любовта. Тя беше там, където боговете на цвета сбираха целия блясък в свое притежание. Беше там, където той щеше да намери прерождение на вярата си.

Всеки художник е изтерзан от лъжи. Всеки художник се бори да намери истини. Всеки художник се проваля. Някои се връщат, приели тези удобни лъжи. Други слагат край на живота си в отчаяние. Други се напиват в гробницата или тровят всеки, който се доближи достатъчно, за да го докоснат и наранят. Някои просто се предават и потъват в самота. Малцина откриват собствената си посредственост — и това е най-жестокото откритие от всички. Никой не намира пътя си към истините.

Ако преживееше няколко дъха от този миг, или ако живееше сто хиляди години, щеше да се бори… за нещо, за истина, която не можеше дори да назове. Беше, навярно, богът зад боговете на цвета. Богът, който предлагаше и сътворение, и разпознаване, който постановяваше законите на същността и на разбирането, на външното и вътрешното, и разликата между двете.

Искаше да срещне този бог. Искаше да поговори с този бог. Искаше, над всичко друго, да погледне в очите му и да види в тях истината на лудостта.

„С четка и страст ще направя бог.

Почакайте.“

Но в този момент, докато яздеше през мечове от светлина и плащаници от сянка, по дирята на сляпата диващина, самият Кадаспала беше като човек без очи. Нарисуваното лице беше навсякъде. Пръстите му не можеха да спрат да го рисуват във въздуха, като тайнствени заклинания, като призовавания на невидими сили, като проклятие на маг и като вещерска закрила против зло. Пръсти, които можеха да затворят рана с едно докосване, които можеха да разплетат стегнатите възли на времето и да сътворят наново свят, все още гъмжащ от възможности — които можеха да направят всички тези неща, но продължаваха с драскулките си, пленени от лице на смъртта.

Защото богът зад боговете беше луд.

„Ще нарисувам лицето на мрака. Ще вкарам мъртвите в гърлото на онзи проклет бог. Аз, Кадаспала, сега се заклевам в това. Свят, обявявам ти война! Отвън — ти, отвън, чуй ме! Отвътре ще бъде отприщено. Отприщено.

Ще нарисувам лицето на мрака. И ще му дам очи на мъртво дете.

Защото в мрак не виждаме нищо.

В мрака, вижте, има мир.“

Пръстите на Нарад опипаха непознатите черти на собственото му лице, местата, които се бяха изкривили или хлътнали. Юмруците на Харал не само бяха оставили синини и рани. Бяха прекъснали нерви. Беше погледнал лицето си, отразено в един горски вир, и едва го беше познал. Отоците ги нямаше, костите се бяха заздравили възможно най-добре и зрението почти напълно се беше върнало в лявото му око, но сега носеше лицето на друг мъж, стегнато и изопнато, изпънато и очукано.

Знаеше историята на Харал. Знаеше, че кучият син е изгубил семейството си във войните и че котел от гняв кипи и бълбука някъде вътре в него. Но въпреки това Нарад не бе успял да се спре и накрая — в деня с онзи благороден изтърсак — всичките му словесни ръчкания и жиления бяха извадили от равновесие капитана на кервана. Не беше трудно да си спомни изражението на Харал в мига преди да удари, суровата наслада в очите му — все едно че врата беше разтворена и всичките юмруци на яростта му вече можеха да излетят навън.

Много гняв имаше сред тайстите. Къкреше и се надигаше понякога, за да удави скръбта и да надвие онова, което бе нужно просто за да се преживее. А може би беше сила, която съществуваше у всеки, като съкровище, струпано от всички унижения, понесени в живот на провалени мечти и разочарования, имане, сандък с разхлабен катинар.

Нарад вече беше грозник и щеше да мисли като грозник, но все още бе достатъчно силен, за да натиска главата на скръбта долу, под повърхността, и да намира удовлетворение всеки път, щом я удави. Не го интересуваше повече мек свят, свят, където нежността и топлината са възможни, израснали като ярки цветове. Трябваше непрекъснато да си повтаря това.

Слушаше разговорите в лагера, думите идваха до него от събралите се около огъня или край палатките. Шеги и оплаквания от влажната земя и капризния, но и коварен дим на огъня. И чуваше хрипливия съсък на мечове, хлъзгащи се по брусове, докато се заглаждаха щръбки и се наточваха притъпени ръбове. Нарад беше сред войници, истински войници, и работата им беше тежка и неприятна, и вече се смяташе за един от тях.

Отрядът изчакваше връщането на капитана, Скара Бандарис, който бе продължил до Карканас с няколко войници, за да отведе заложниците джелеки. Изостанал от кервана, още с напукани ребра, с подуто лице и полусляп, Нарад се беше натъкнал на този отряд и го бяха взели със себе си, погрижиха се за него, дадоха му оръжия и кон и сега яздеше с тях.

Войната срещу Отреклите се бе започнала, тук, в този древен лес. Нарад дори не беше знаел, че предстои такава война. Горските хора никога не го бяха впечатлявали особено. Бяха невежи, раждани най-вероятно в кръвосмешение и кротки като агнета. Не бяха кой знае какъв враг и войната не изглеждаше кой знае каква. Няколкото колиби, на които се бяха натъкнали вчера, се оказаха точно каквото Нарад бе очаквал. Един мъж на средна възраст с болно коляно, жена, която го наричаше съпруг, и децата, които бяха родили. Момичето, което се беше крило в колибата, можеше да е било хубаво преди огъня, но почти не приличаше на човек след него, както бе изпълзяла навън. Избиването беше бързо. Професионално. Никакви изнасилвания, никакви изтезания. Точно както трябва — бързо. Нарад си каза, че дори необходимостта може да се балансира с милост.

Проблемът бе в това, че му беше трудно да намери необходимост.

Ефрейтор Бурса му каза, че той и отрядът му били прочистили повечето Отрекли се от тази част на леса — на един ден път във всяка посока. Каза и че било лесно, понеже нямало много воини между тях, само старци, майки и деца. Бурса напомняше на Нарад за Харал и той вече бе усетил инстинктивната си ненавист към него, но този път си мълчеше. Беше си научил урока, а искаше да остане с тези мъже и жени, с тези войници от легиона. Искаше да е един от тях.

Беше извадил меча си в стана на Отреклите се, но нито един враг не се беше оказал наблизо и докато разбере, цялата работа беше приключила и другите вече палеха колибите.

Къде се беше скрило момичето си беше загадка, но пушекът и пламъците най-сетне го бяха изкарали навън. Нарад се бе оказал наблизо — е, най-близо от всички останали — и когато тя изпълзя навън, Бурса му заповяда да сложи край на мъките ѝ.

Още си спомняше как се бе доближил, борейки се с вълните горещина. Тя не издаде нито звук. Изобщо не изпищя, макар че болката сигурно бе ужасна. Редно беше да я убие, за да приключи мъченията ѝ. Повтаряше си го непрекъснато, докато се доближаваше… докато най-сетне не се надвеси над нея и не зяпна опърления ѝ гръб. Забиването на меча в него не се оказа толкова трудно, колкото си беше мислил. Момичето все едно беше свински труп, изпечен на прът. Ако не се броеше дългата черна коса.

Тъй че нямаше никаква причина това убийство да го гложди. Но му беше трудно да се засмее и да се шегува с другите. Всъщност му беше трудно дори да ги погледне в очите. Бурса се бе опитал да го убеди, че тези горски хора дори не са тайсти, но това не беше вярно. Бяха — куцият мъж, когото бяха посекли, можеше да е от семейството на самия Нарад или братовчед от някое близко село. И затова Нарад бе объркан и объркването не искаше да го напусне. Ако можеше да се напие, щеше да му олекне, но това не бе разрешено в този отряд. Пиеха бира, защото беше по-безопасна от местната вода, но беше слаба и не беше достатъчно, пък и тези войници май бяха до един трезвеници. Капитан Скара Бандарис не даваше да се пие. Според всичките им описания беше корав, държеше на дисциплината и очакваше същото от войниците си.

И все пак тези мъже и жени боготворяха капитана си.

Нарад не ги разбираше. Все още не беше срещнал капитана и се чудеше какво ли ще види у този Скара Бандарис, което да придаде смисъл на избиването на Отреклите се и на цялата тази проклета война. Отраснал беше във ферма. Знаеше причините, които изтъкваха, щом тръгнеха да ловят вредители — плъховете носеха болести, зайците ядяха реколтата и ровеха земята, тъй че цялото онова избиване беше необходимо. Знаеше, че трябва да мисли за Отреклите се по същия начин, като за напаст и за заплаха за установения начин на живот. Плъховете може да си гледаха тяхната работа, но това не ги спасяваше. От това не преставаха да са проблем.

Седеше на един дънер до палатката, която му бяха дали. От време на време поглеждаше дланите си и после бързо извръщаше очи.

Не беше убийство. Беше милост.

Но той вече беше грозник и светът просто беше грозен, и това лице не беше неговото, а щом това лице не беше неговото, то и ръцете не бяха негови, а вчерашното престъпление беше на някой друг. Зачуди се дали момичето е било красиво. Вярваше, че е било. Но красотата нямаше място в този нов свят. Този свят, в който го беше вкарал Харал. Харал беше виновен за това и един ден Нарад щеше да го убие този кучи син.

Вдигна глава и очите му засякоха движение по пътеката. Идваше някакъв мъж, яхнал муле.

Други също го бяха забелязали, дойде и Бурса, погледна го и му махна с ръка. Нарад се изправи, усетил тежестта на меча на кръста си, тежест, която винаги беше харесвал, но никога не се беше чувствал много удобно с нея, но вече бе с него и никога нямаше да се махне. Тръгна след Бурса.

Непознатият дори не спря, като стигна лагера, а от облеклото му Нарад разбра, че е благородник, макар животното му и оцапаните кутии, навързани на самара му, да предполагаха друго.

Бурса — Нарад беше от лявата му страна — застана на пътя на странника и го принуди да спре.

Изведнъж Нарад се сети, че пътят, по който бе дошъл този човек, води право до лагера на Отреклите се. Изгледа с присвити очи невъзмутимото и напълно безстрашно изражение на пътника.

— По опасни пътища скитате, сър — каза Бурса.

— Представа нямате — отвърна странникът. — Почистихте ли вече мечовете си? Виждам, че сте го направили, тъй че трябва да одобря дисциплината ви. Носите униформата на легиона на Урусандер, но подозирам, че той не знае какво вършите от негово име.

Предизвикателството остави за миг Бурса без думи, а после той се засмя.

— Сър, в грешка сте…

— Ефрейтор, идвам от цитаделата на Вата. Гост бях на лорд Урусандер почти месец. Единствената „грешка“ тук е самонадеяното ви допускане, че съм невежа. Тъй че ви питам: откога легионът на Урусандер воюва с невинни мъже, жени и деца?

— Сър, боя се, че не сте в час — изръмжа в отговор Бурса и Нарад долови набъбващия гняв, като съскаща пяна, за която пътникът сякаш остана сляп и безразличен.

Нарад отпусна ръка на дръжката на меча си.

Очите на непознатия пробягаха към него, след това се върнаха на Бурса.

— В час? Не искам да имам нищо общо с това, с което вие сте „в час“, ефрейтор. Връщам се в имението на баща си. Жалко е, че се оказахте на пътя ми, но след като нямам никакво желание да споделя компанията ви, ще продължа.

— Момент — спря го Бурса. — Имам заповеди да следя кои минават оттук…

— Чии заповеди? Не на Урусандер. Тъй че питам отново: кой дава заповеди на легиона на Урусандер от негово име?

Лицето на Бурса почервеня, но той все пак отвърна:

— Заповедите ми дойдоха от пратеника на капитан Хун Раал, няма и преди три дни.

— Хун Раал ли? Не сте от неговата част.

— Не. Под командата на капитан Скара Бандарис сме.

— А той къде е?

— В Карканас. Сър, пътувате в неведение. Има въстание…

— Виждам — отвърна непознатият.

Устните на Бурса се свиха в тънка линия.

— Името ви, моля, ако желаете да минете.

— Аз съм Кадаспала, син на лорд Джаен от дома Инис. Рисувах портрет на командира ви. Да ви кажа ли колко много виждам в лицето на човек, когато го гледам ден след ден? Виждам всичко. Никаква преструвка не лъже окото ми. Никаква злост, колкото и добре да е скрита, не може да ми убегне. Не се съмнявам, че изпълнявате заповеди на Хун Раал. Следващия път като видите онзи самодоволен пияница, предайте му това послание от мен. Да не си въобразява, че лорд Урусандер вече не е нищо повече от фигурант, когото да подбутват насам-натам. Опитате ли се да манипулирате Вата Урусандер, той ще ви накара да съжалите. Е, взехме си мярката един на друг. Сега ме пуснете да мина. Късно става, а пътувам в компанията на призраци. Едва ли бихте искали да се задържим тук.

След дълго мълчание Бурса се отдръпна настрани. Нарад също. Сърцето му блъскаше в гърдите.

След като ги подмина, художникът се обърна към Нарад и каза:

— Мога да видя мъжа, който си бил преди.

Нарад се вцепени, но преглътна срама си.

Кадаспала продължи:

— Това, което е било вътре, вече е отвън. Жал ми е за теб, войнико. Никой не заслужава да е толкова уязвим.

После продължи през лагера и другите войници — всички смълчани и навъсени, уплашени сякаш от този невъоръжен млад художник. След малко той изчезна сред дърветата в другия край на поляната, където пътеката продължаваше.

— Мамка му — изруга Бурса.

Нарад понечи да го попита какво все пак е станало, но изражението на Бурса го накара да замълчи. Ефрейторът беше пребледнял, загледан след художника, а в очите му имаше смут и измъчен страх.

— Капитанът каза да чакаме тук — промърмори той. — Но курвата на Хун Раал каза да… — Замълча и изгледа ядосано Нарад. — Връщай се при палатката си.

— Слушам, сър — отвърна Нарад.

Докато бързаше към палатката, Нарад вдигна ръка и потърка лицето си. И за първи път изпита страх от това, което намериха пръстите му.

Засуха бе спекла полето и копитата се бяха забивали в пръстта като мотики, разкъсвайки тревите, докато нищо не бе останало живо. Учителят по оръжия Айвис излезе от него покрит с прах. Кожените му дрехи бяха зацапани, елекът — прогизнал под мишниците и по гърба. Зад него кафявите облаци прах бавно улягаха, а войниците, които бе обучавал, се бяха оттеглили при дърветата, зажаднели за сянка и отдих. Не им беше останало много желание за приказки — Айвис им го беше избил. Някои бяха насядали уморено, други се бяха проснали по гръб.

— Погрижете се за конете си — викна Айвис. — Те са по-важни от вас. И по-умни.

Мъжете и жените се размърдаха при думите му. Айвис ги изгледа още миг, след което се обърна към бойните коне, струпани под дърветата. Стояха неподвижни, само опашките им се люшкаха да прогонят гъмжащите мухи и лъскавата им козина потръпваше. Животните изглеждаха силни, смъкнали всякаква тлъстина. Щом Домашните мечове тръгнаха между тях, го жегна тъга и Айвис извърна очи.

Не знаеше дали животните сънуват. Не знаеше изпитват ли някаква надежда в сърцата си, копнеят ли за разни неща… за свобода например. Не знаеше какво наднича от големите им кротки очи. Но най-вече не знаеше какво причинява на духовете им обучението да убиват. Навици и дела можеха да опетнят една душа — беше го виждал достатъчно сред своята раса. Виждал беше отчаяни деца да се превръщат в отчаяни мъже и отчаяни жени.

Учени и философи, в ленивото си безделие в уютните си кабинети в Карканас, несъмнено бяха измислили сложни дефиниции за всички онези неуловими неща, които се рееха като облаци вдигната прах над корава спечена земя — неща, които никой всъщност не може да улови или да се вкопчи в тях. Идеи за душата, за скритата същност, която се самопознава, но се самопознава непълно и поради това е обречена на вечно съмнение и вечен копнеж. Несъмнено имаха аргументи и защити, съградени във впечатляващи структури, които бяха по-скоро паметници на собствената им гениалност, отколкото здрави укрепления.

Спомни си какво казваше дядо му: „Бдящият над собствените си предразсъдъци никога не спи.“ Като момче Айвис не разбираше съвсем какво има предвид Айвелис. Но сега си помисли, че го разбира. Все едно. Философите копаеха дълбоки ровове около своите определения за неща като душата. Ровове, които никое животно не можеше да прекоси, тъй като животните нямаха подходящ език и не можеха да докажат преминаването си. Все пак, щом Айвис се вгледаше в очите на кон или куче, или на улучена сърна в последните мигове, когато тръпките на дивеча и мигащите очи се изпълнеха с болка и ужас, виждаше опровержението на всеки философски аргумент.

Животът не просто мъждукаше. Животът кипеше от огън. Айвис знаеше, че е огън, по простата причина, че рано или късно догаряше. Поглъщаше всичкото гориво, което притежаваше, заглъхваше и гаснеше, докато не си отиде.

Но бяха ли живот и душа едно и също? Защо изобщо бе това разделение?

Всеки може да начертае кръгове в прахта, но в по-голямата схема на нещата тази преграда се оказваше жалка.

Подопечните му бойци бяха потиснали умората си и се грижеха за конете си. Седлата бяха смъкнати, четките извадени. Ръце разтриваха мускули, опипваха сухожилия и галеха кости под изпънатата кожа. Животните стояха неподвижно: Айвис така и не знаеше дали просто търпят оказваното им внимание, или им е приятно. Виждал беше насмешливост у животни, но никое от тях не можеше да се усмихва. И винаги очите им бяха само кладенци, пълни със загадка.

Ефрейтор Ялад се приближи до него.

— Сър, кръговият строй беше прецизен, нали? Не бях виждал нищо толкова съвършено.

Айвис изсумтя.

— Похвала ли търсиш, ефрейтор? Може би и целувка? Иди си намери девицата, която клатиш до стената в конюшните. Не съм подходящият човек, с когото ще ти е приятно, а ако исках разговор, щях да намеря някой с повече мозък.

Ялад се отдръпна.

— Моля за извинение, сър.

Капитанът знаеше, че киселото му настроение е предмет на много приказки в казармата. Никой не знаеше причината, и толкова по-добре, ако питаха него. Това просто ги караше да се трудят по-упорито, за да го удовлетворят или поне да избегнат упрека. Ако знаеха, щяха да го помислят за луд.

Имаше нещо във въздуха, в тази лятна горещина, нещо… неправилно, нередно. Сякаш злото имаше миризма, воня, и дори знойните ветрове духаха през него и го оставяха недокоснато, и слънцето не можеше да го изсуши, и всички зреещи жита не можеха да го заличат.

Дни като този го караха да настръхва. Виждал беше самотни ездачи да заобикалят имението и да препускат здраво през земята на Драконите. Долавял беше смътната миризма на лош дим, онзи дим, който иде от изгорени дрехи, изгорени вещи, изгорена коса и плът — но никога достатъчно, за да е напълно сигурен, да добие поне някаква представа за посока или възможен източник.

Започнал бе да наблюдава залези. Навлизаше сред дърветата или обикаляше покрай края на леса и в гаснещата светлина улавяше мигове на плашеща тишина, като изпуснат дъх в затаения дъх, понесъл мириса на нещо грешно.

Ако целият живот притежаваше душа, то навярно тя също беше горящ огън и също както животът догаряше, щом се изразходеше, така и душата. Но може би отнемаше повече време, докато тя угасне. Може би отнемаше вечност. Но също както животът можеше да заболее, така и душата — човек можеше понякога да го долови, ако имаше очи, в които да погледне, ако имаше лесен фокус към това поражение. Когато вървеше в сумрака, покрай тъмния край на леса, му се струваше, че може да усети душата на земята — душа, съставена от безчет по-малки души, — и усещането беше за нещо болно.

Айвис се извърна към ефрейтор Ялад.

— Вдигай всички и се прибирайте. Конете ходом до пътя, после всички в тръс до портата. Разтръскайте мускулите. Всеки да се почисти преди храна.

— Слушам, сър.

— Аз ще позакъснея.

— Да, сър.

Гората, съхранена с указ на лорд Драконъс, минаваше като извит пръст между хълмовете — следваше очертанията на старо речно корито през долината. Върхът на пръста, там където беше най-тънък, беше в края на това поле, където се изпъваше, за да стигне почти до крепостта Дракони. Ако се вървеше на север, по линията на този пръст, гората се сгъстяваше и ако човек продължеше със сравнението, се разширяваше, за да оформи дланта там, където долината се разтваряше в наводнявана от пороите равнина. Това беше древното лоно на леса.

Години бяха минали, откакто Айвис за последен път беше стъпвал там. Малцина го бяха правили, след като Драконъс бе забранил да се събират дърва и лова на какъвто и да е дивеч, въдещ се в гората. Айвис беше получил указания да патрулира редовно по краищата ѝ, но на произволни интервали. Наказанието за бракониерство беше смърт и можеше да се нанася от патрулите и това спираше ловците и дървосекачите. Но главната задръжка беше щедростта на самия лорд. Никой не гладуваше в земите му и на никого не се налагаше да посреща зимата без дърва за огрев. Беше невероятно, според капитана, какви неща се оказват възможни, щом хората, които могат да направят нещо, го правят. Знаеше, че не всички го оценяват достатъчно. Някои хора просто обичаха да бракониерстват. Обичаха да нарушават закона. Обичаха дебненето, измамата и усещането, че могат да надхитрят по-висшите от тях.

Айвис подозираше, че не са останали много такива хора в земите на лорд Драконъс, или че си кротуват. Последният бракониер беше обесен преди цели три сезона.

Навлезе в гората. Малкото пътеки на дивеч, на които се натъкна, бяха оставени от дребни животни. По-едрият дивеч беше избит и унищожен отдавна — много преди идването на Драконъс. Имаше една порода сърни, не по-високи от коляното на капитана, но бяха нощни животни, тъй че рядко се виждаха. Чувал беше крясъци на лисица и беше забелязвал изпражнения на бухал, но дори тези знаци не можеха да прикрият обедняването на тази останка от леса. Сетивата му усещаха липсата навсякъде, като натиска на безмълвна, необлекчена вина. Някога с наслаждение беше обикалял през тези гори, но вече не.

Дневната светлина гаснеше. Айвис навлезе още по-дълбоко в леса, където все още бяха останали стари дървета, черната им кора бе влажна като изпотена в сенките. Виждаше тук-там откоси червено от нападали и разцепени дънери. Плътта на черното дърво твърде много наподобяваше мускул, месо. Това винаги го беше изнервяло.

Водеше го някакъв вътрешен импулс, привидно безсмислен порив да продължи напред. Дали не бягаше от онова, което знаеше, че предстои? Нямаше къде да избяга. Освен това имаше задължения. Господарят му разчиташе на него да обучи тези Домашни мечове, да ги подготви за внезапния хаос, какъвто щеше да е една гражданска война. Лорд Драконъс не прибягваше до услугите на шпиони. Крепостта на Драконите бе изолирана. Не знаеха какви събития кръжат около тях.

Озова се на пътека, този път разчистена до човешки ръст. Стволовете на дърветата от двете ѝ страни изглеждаха някак… Айвис спря, присви очи и огледа най-близкия. Стволът изглеждаше оформен все едно човешки ръце бяха изваяли самото дърво. Различи смътна женска фигура, издута. Нещо подобно видя и в следващото дърво, и на други, все покрай тази пътека. Прониза го студ.

Знаеше, че в тази гора живеят Отрекли се, но никога не беше навлизал в древното ѝ сърце. Знаеше, че няма защо да се бои от тях и че най-вероятно те ще се скрият от него. Сигурно вече го бяха видели. Но усещането за нещо болнаво и неправилно не го напускаше.

Продължи напред, устата му беше пресъхнала.

Пътеката го изведе на поляна, осеяна с набити в земята дървени колове в плътна спирала, непроницаема и застрашителна. Издигаха се до бедрата му. В центъра на тази спирала имаше тяло, пронизано през гърба, ръцете и краката. Върховете, щръкнали от разкъсаната плът, лъщяха на смътната звездна светлина.

Беше жена, гола. Лежеше хоризонтално върху десетки колове. Главата лежеше равно на тялото, сякаш и тя беше набучена на кол. Не разбираше защо просто не се е се хлъзнала надолу.

Нямаше никаква видима пътека към жената. Котарак можеше да се провре и да стигне до нея, но не и човек. Айвис се приближи колебливо. Изрита с ботуш най-близкия кол и кракът му отскочи — доказателство, че колът е забит дълбоко.

— Не съм за теб — каза жената.

Айвис изруга невярващо и отстъпи назад. Извади меча си.

— Желязо и дърво — каза жената. — Но желязото никога няма какво хубаво да каже на дървото, нали? Носи му вика на нараняването, а след това му обещава огън. Пред желязо дървото може само да се предаде и го прави, всеки път, всеки път.

— Що за магия е това? — попита Айвис настойчиво. — Не може да си жива.

— Колко голям си представяш света, тайст? Кажи ми, колко огромен е мракът? Докъде достига светлината? Колко ще погълне сянката? Това ли е всичко, което ти е обещало въображението? По-малко ли е, отколкото си се надявал, повече ли е, отколкото си се опасявал? Къде ще стоиш? Кога ще застанеш? Изреди ми враговете си, тайст, в името на приятелството.

— Ти не си мой приятел — изръмжа той.

Видял беше дъх в думите ѝ, излизащ на облачета в нощта, и едва успя да различи острието, забито под черепа ѝ. Ако колът беше на същата височина като всички други, то върхът му опираше в костта на челото ѝ, пронизал през мозъка ѝ. Не беше възможно да е жива.

— Мисля, че е точно обратното — каза тя. — Но пък не аз те поканих. Ти си натрапникът тук, тайст. Ти си нежеланият гост. Но аз съм тук и това не може да се отрече, тъй че съм длъжна да отговоря на въпросите ти.

Той поклати глава.

— Другите приключиха с мен — каза тя.

— Какво си ти?

— Аз съм теб, когато спиш. Когато мислите ти се зареят и времето се изгуби. Там съм във всеки миг на очите ти, когато мигнат и се затворят — толкова бързо и кратко. В това мигване е вярата, че всичко ще остане както е било, и страхът, че няма. Лежа с теб, когато си пиян, когато си в несвяст и плътта ти срещне моята, и чукам с теб всичко непознато, и ти отнемам още един къс от живота ти, заминал завинаги. И ти се събуждаш по-малко, отколкото си бил, всеки път, всеки път. Аз съм…

— Спри!

Тя замълча.

Той видя вадички кръв да текат по коловете под нея, видя лъсналата локва, в която се събираха тези вадички. Но всичко това не можеше да е истинско.

— Кажи ми името си.

— Тайст нямат име за мен.

— Богиня на гората ли си?

— Гората не познава богини. Дърветата са твърде улисани в пеене. Дори когато умират, пеят. Нямат време за богове пред лицето на всичката тази смърт.

— Кой ти причини това?

— Какво да ми е причинено?

Той замахна с меча и посече кървавите колове. Разхвърчаха се трески. Айвис изрита пънчетата, избута ги настрани и навлезе в лабиринта.

— Какво правиш? — попита тя.

Той не отговори. Някои неща не можеше да се понесат. Никой свестен мъж или жена не можеше да понесе жестокостта на това привидение. Айвис вече не вярваше на очите си. Не мислеше, че тази нощ е негова. Не мислеше, че все още е в света, който познава. Нещо се беше случило. Нещо беше отвлякло душата му или я беше отклонило от правия път. Беше се изгубил.

Мечът му сечеше коловете и той се приближаваше към нея.

— Желязо и дърво — каза тя.

С изтръпнали ръце и крака, с плувнало в пот лице, Айвис стигна до нея. Погледна я отгоре и се взря в очите ѝ.

Не беше тайст. Не знаеше какво е. Очите ѝ бяха две тънки цепки, скосени нагоре при външните ъгли. Кожата ѝ беше бяла от загубата на кръв. Върхът на кола, пронизал черепа ѝ, беше пробил през челото точно над очите, разкъсвайки кожата. Тя се усмихна.

Айвис замръзна, задъхан от трескавата си атака по гората от колове. Кървеше от треските, забити в дланите и ръцете му. Тази жена трябваше да е мъртва, ала не беше. Знаеше, че не би могъл да я помръдне.

— Не знам какво да направя — прошепна той.

— Нищо не можеш да направиш — каза тя. — Гората умира. Светът свършва. Всичко, което познаваш, ще се разпадне. Ще се разхвърчи на късчета. Не е нужно да плачеш.

— Не можеш ли да… не можеш ли да го спреш?

— Не. И ти не можеш. Всеки свят трябва да умре. Единственият въпрос е: ти ли ще държиш ножа, който го убива? Виждам желязно острие в ръката ти. Надушвам пушек по дрехите ти. Ти си от хората на ковачницата и вие пребихте своя свят до смърт. Нямам интерес да ви спасявам, дори да можех.

Изведнъж му се дощя да я удари. Дощя му се да я накара да изпита болка — неговата болка. И осъзна, стъписан, че не е първият, който е изпитал това. Гневът му се стопи.

— Не ми казваш нищо, което вече не знам — промълви той и лицето му се изкриви от горчивината, която чу в собствените си думи.

— Това е моят дар — каза тя и се усмихна отново.

— И като получаваме този дар, единственото, което можем да направим, е да те нараним.

— Не мен наранявате, капитан Айвис.

— Значи не чувстваш болка?

— Само вашата.

Тогава той се обърна. Дълъг път го чакаше обратно до цитаделата — път от един свят до друг. Щеше да отнеме останалото от вечерта. Искаше да вярва най-доброто за хората, дори за Отреклите се. Но това, което бяха направили, го ужасяваше. Не можеше да побере в ума си магията, която бяха пробудили, нито какви отвратителни ритуали са извършили на това тайно място. Не знаеше как са я намерили. Дали са я сътворили от самата земя, или от кръвта на жертвоприношения.

Стигна края на поляната и продължи по пътеката от уродливи дървета. Чувстваше се изплют, запокитен в безцветен, безжизнен свят. Гората сякаш изведнъж замря и той си помисли, че ако посмее да спре, ако посмее да се задържи на място, за да си поеме дъх, ще чуе песента на дърветата. Песента на смъртта им.

Малис седеше със сестрите си в убежището, което бяха намерили под кухнята. Точно отгоре беше пекарната и каменната основа на огромната пещ оформяше задната стена на стаичката. Там, където се бяха присвили сега, от дъските на пода се изсипваше смляно брашно всеки път, щом някой изтупуркаше над главите им и на слабата светлина от фенера, поставен на един рафт, въздухът като че ли се изпълваше със сняг.

— Само ако не беше заложница — прошушна Енви. — Щях да ѝ нарежа лицето.

— Пусни въглени на него, когато е заспала — каза Спайт.

— Направи я грозна — добави Малис, зарадвана на играта, въпреки че я играеха непрекъснато, скрити в тайните стаи на къщата, сбрани една до друга като вещици или врани, докато хората вървяха горе, без нищо да знаят — и глупави освен това.

— Отрова ще е идеално — почна Спайт, но Енви поклати глава и каза:

— Не отрова. Малис е права. Направи я грозна. Накарай я да живее с това до края на живота си.

Преди седмици се бяха скрили в ъгловата кула срещу тази, в която се криеше Аратан, и бяха гледали пристигането на новата заложница. Енви беше побесняла, когато Малис подхвърли колко е хубава, и с това се беше започнало: плановете им да съсипят тази красота. Дотук, разбира се, нищо не беше сторено — само думи, — защото беше така, както Енви бе казала. Сандалат Друкорлат беше заложница, а това означаваше, че не могат да я пипнат.

Но все пак беше забавно да го обмислят. А ако се случеха някои злополуки, какво пък — те просто се случват, нали?

— Твърде стара е за заложница — каза Спайт. — Старица. Трябваше уж да получим истински заложник, не нея.

— Момче щеше да е най-добре — каза Енви. — Като Аратан, само че по-малък. Някой, когото да можем да подгоним и да го сгащим. Някой, който да е твърде слаб, за да може да ни спре да му правим каквото си поискаме.

— Какво щяхме да му направим? — попита Малис. Беше най-малката, тъй че можеше да задава глупави въпроси, без сестрите ѝ да я бият твърде много, а понякога не я биеха много дори, нито пъхаха в нея неща, от които болеше, и тогава разбираше, че въпросът ѝ е бил добър.

Спайт изсумтя.

— На теб какво правим? — попита тя и Малис видя блясъка на усмивката ѝ, а никога не беше добре, когато Спайт се усмихнеше. — Ще го тъпчем, какво. И ще продължаваме, докато не почне да ни моли.

— Моленето никога не върши работа — каза Малис.

Енви се изсмя.

— Идиотка. Ще ни моли за още. Бихме могли да го направим наш роб. Искам роби.

— Робите ги премахнаха — изтъкна Спайт.

— Аз ще ги върна, като порасна. Всички ще ги направя роби и всички ще трябва да ми служат. Ще управлявам империя. Ще избия всички хубави жени в нея, или може би просто ще ги загрозя завинаги.

— Май никога няма да пораснем — въздъхна Малис.

Видя как сестрите ѝ се спогледаха мълчаливо, а после Енви сви рамене и каза:

— Птиците драскуни. Малис, чувала ли си за птиците драскуни?

Малис поклати глава.

— Правят си малки гнезда, но снасят твърде много яйца — обясни Енви. — Всички пиленца се излюпват и отначало всичко си е наред, но после почват да растат.

— И гнездото става все по-малко — каза Спайт, протегна се и връхчетата на пръстите ѝ полазиха по ръката на Малис.

Енви наблюдаваше със светнали очи.

— Тъй че най-големите се струпват върху малките. Убиват ги и ги ядат, докато гнездото вече не е толкова тясно.

Пръстите на Спайт тръгнаха нагоре по ръката, все по-близо към шията на Малис.

— Не обичам птици драски — каза Малис и потръпна от допира.

— Драскуни — поправи я Спайт, все така усмихната.

— Хайде пак да си говорим за заложницата — предложи Малис. — Как ще я направим грозна.

— Много си малка, за да разбереш татко — каза Спайт. — Когато ни говореше как ще пораснем. Осем години, също като тайстите, а никой не знае нещо друго. Порастваме като тях. Но само за тези първи осем години. Или девет.

— Това е защото не сме тайсти — прошепна Енви.

Спайт кимна, докато ръката ѝ се плъзгаше около гърлото на Малис.

— Ние сме различни.

— Но мама беше…

— Мама? — Спайт изсумтя. — Нищо не знаеш за мама. Това е тайна. Само аз и Енви знаем, защото ти не беше достатъчно голяма, достатъчно важна.

— Татко казва, че е в природата ни — добави Енви.

— Кое? — попита Малис.

— Да порастваме… бързо.

— Плашещо бързо — кимна Спайт.

— Аратан…

— Той е различен…

— Не е, Спайт — прекъсна я Енви.

— Различен е!

— Е, наполовина различен, добре. Но видя как ни изпревари.

— След леда.

— И това е тайната, Спайт. Първо трябва почти да умреш. Това имах предвид. Това исках да кажа.

Малис не разбираше за какво си говорят. Не ѝ харесваше как Спайт я държеше за гърлото, но не смееше да мръдне. Да не би Спайт да реши да не я пусне.

— Мразя Сандалат Друкорлат — каза тя. — Защо заложниците трябва да са толкова специални? Да я напием и после да ѝ нарежем лицето, да ѝ опърлим бузите и челото с въглени и да ѝ изгорим косата. Да сложим въглен на едното ѝ око. Да изгори!

— Искаш ли да пораснеш? — попита я Спайт.

Малис кимна.

— Да пораснеш бързо? — настоя Енви, наведе се и погали Малис по косата. — По-бързо от нас? Искаш ли да ни изпревариш, мъничко? Ако го направиш, ще можеш да ни командориш. Ще можеш да ни накараш да лягаме с кучета и да ни харесва.

Малис помисли за кучето, онова, дето Айвис трябваше да убие. Помисли какво бяха направили на Аратан, когато беше още малък, толкова мъничък, че не можеше да изгони кучето, не и след като трите го държаха да не мърда. Зачуди се дали той помни това.

— Искаш ли да ни караш да лягаме с кучета? — попита я Спайт.

— Джелеки — отвърна Малис. — Пораснали. И ще ви накарам да ви харесва даже, и да молите за още.

— Разбира се, че го искаш — промърмори Енви. — Освен ако ние не решим пак да те изпреварим и пак да те направим по-малка от нас. Тогава ние ще те дадем на джелеките.

— Няма да ви позволя!

— Но ние сме две — изтъкна Спайт, — а ти си само една, Малис. А и вече те караме да харесваш много неща.

Но Малис само казваше, че ги харесва. Истината беше, че мразеше всичко, което ѝ правеха. Искаше да ги убие и двете. Нямаше да се задоволи само да ги накара да лягат с кучета или с джелеки, или със стари олигавени мъже. Когато пораснеше, щеше да убие сестрите си. Щеше да ги нареже на парченца.

— Направете ме да порасна бързо — каза тя.

Усмивката на Спайт се разшири и ръката ѝ се стегна около гърлото на Малис.

Когато вече не можеше да диша, тя започна да се бори, опита се да издраска лицето на Спайт, но Енви се хвърли, сграбчи я за китките и избута ръцете ѝ надолу. Малис зарита, но Спайт се извъртя и седна върху нея. А ръката продължаваше да стиска и беше ужасно силна.

Спайт се засмя и очите ѝ блеснаха.

— Снощи сънувах това — прошепна тя. — Сънувах далечно убийство. Беше чудесно.

Малис усети как очите ѝ се облещиха, лицето ѝ стана непоносимо горещо. Чернотата я обкръжи и погълна всичко.

Енви чу как нещо се прекърши в шията на Малис и издърпа ръцете на Спайт. Главата на сестричката им се люшна назад и разкри дълбокия отпечатък на гърлото ѝ — ивиците, оставени от пръстите, белите бучки от кокалчетата и извитите драскотини от ноктите.

Двете зяпнаха онемели Малис.

После Спайт изсумтя:

— Не стана. Не стана като с Аратан. Изобщо не се получи, Енви.

— Не съм сляпа — сряза я Енви. — Сигурно си сбъркала нещо.

— Направих каквото ми каза!

— Не… душенето беше твоя идея, Спайт! От твоя сън!

— Виж — прошепна Спайт, — направих го два пъти вече. Два пъти убих, и двата пъти еднакво. Душих ги до смърт.

— Ето какво става, като стигнеш много далече в сънищата си — каза Енви. — Казах ти да не се отдалечаваш. Гледаш през твърде много очи.

— Не гледах само — отвърна Спайт. — И него го направих така.

— Тогава е от силата ти. Татко каза, че имаме сили. Каза, че имаме аспекти, това каза.

— Знам какво каза. Бях там.

— Така ги направи, да. Аз ги карам да го искат. — Енви погледна отпуснатото телце на Малис. — Чудя се нейният аспект какъв беше.

— Никога няма да разберем. И тя също.

— Ти я уби, Спайт.

— Беше злополука. Опит. Татко е виновен, заради това, което каза.

— Ти уби Малис.

— Без да искам.

— Спайт?

— Какво?

— Какво беше усещането?

Под фурната имаше ниша, където някой беше откъртил няколко камъка от основата, сякаш за да крие нещо, но нямаше нищо. Беше точно колкото да се събере телцето на Малис и след като натиснаха с крака, седнали на пода, и една-две кости изпукаха, успяха да я натикат цялата. Откъртените камъни бяха тези, на които винаги седяха. Сега Спайт и Енви ги избутаха до стената, за да прикрият нишата.

— Хилит ще е проблем — каза Спайт. — Ще иска да разбере къде се е дянала Малис.

— Значи ще трябва да направим каквото казахме, че ще направим.

— Сега ли?

— Нямаме избор. Не е само Хилит, нали? Също Атран, Хидаст и Айвис.

Спайт ахна.

— А заложницата?

— Не знам. Това е проблем. Все едно, не можем да останем тук. Не и за дълго. А и виж какво направи татко с Аратан. Отведе го. Доколкото знаем, го е убил, прерязал му е гърлото и е изпил всичката му кръв. Ще се върне за нас и ще направи същото. Особено сега.

— Трябва да отидем в храма, Енви. Трябва да говорим с него.

— Не. Може да ни достигне… знаеш, че може!

— Онова не е той — възрази Спайт. — Онова е само каквото остави. То носи бронята му. Крачи напред-назад… чухме го!

— Не можеш да говориш с онова.

— Откъде знаеш? Никога не сме опитвали.

Очите на Енви се разшириха.

— Спайт, ако пуснем онова нещо навън, може никога да не успеем да го върнем. Нека да помисля. Чакай. Можеш ли да му дадеш сънища?

— Какво?

— Щом аз го карам да иска нещо, не можеш ли и ти?

Спайт се присви все едно изведнъж ѝ стана студено въпреки сухата топлина от пещта.

— Енви. Говорим за силата на татко. На татко.

— Но той не е тук.

— Все едно, ще разбере.

— И какво? Ти каза, че така или иначе трябва да избягаме.

Спайт седна на пода. Изгледа ядосано сестра си.

— Ти каза, че ще се получи, Енви. Ако се доближи достатъчно до смъртта, силата ще бръкне в нея и ще събуди всичко.

— В мен се събуди.

— В мен също. Тъй че си го сбъркала.

— Може би. Не изглеждаш повече пораснала.

Спайт сви рамене.

— Не ми трябва. Може би като ми потрябва, ще порасна. Чувствам, че всичко ми е по силите. Знаеш ли, бих могла да срутя целия Куралд Галайн, ако поискам.

— Може да ни се наложи — каза Енви. — Да прикрием следите си.

— Татко ще разбере.

— Помниш ли как Айвис уби онова побесняло ловно куче? Как го издебна отзад и посече жилите на задните му крака с един замах с меча си?

— Как да не помня. Онова псе виеше и виеше и си помислих, че небето ще се пръсне.

Енви кимна.

— Татко не ме плаши. Трябва само да дадем повод на хората да станат като Айвис.

— Тате е кучето ли? — Спайт изсумтя. — Едва ли. Той си има Майка Тъма. Няма нужда да разбъркваме всичко, докато тя е тук.

— Не ме разбра, сестричке. Не си достатъчно проницателна. Никога не си била.

— Може би си мислиш така, но нищо не знаеш за мен.

— Знам, че си убийца.

— Я се опитай да го кажеш все едно, че е нещо ужасно, Енви.

— Не ме разбра. Но това, което каза, ми даде идея. Но трябва да помисля още малко. Първо, обаче, в къщата има хора, с което трябва да се оправим.

— Тази нощ ли?

Енви кимна.

— Тази, мисля.

След миг двете се измъкнаха и се втурнаха през скритите проходи между стените.

Случват се злополуки. А когато се случват злополуки, най-важното е да се прикрият, и то бързо — но не толкова бързо, че да сбъркаш и да издадеш всичко. Скриването на истината беше специалната дарба на Енви — между многото други специални дарби, напомни си тя. Спайт я биваше в практичните неща, нещата, които трябваше да се правят. Но ѝ трябваше водач. Трябваше някой да я насочва.

Идващата нощ щеше да е великолепна.

В къщата на Драконъс се водеше война. Дори в онези редки мигове, когато бе сама, когато вече не се сражаваше на бойниците, Сандалат усещаше званието „заложник“ плътно по себе си като отдавна отесняло облекло, което я задушаваше.

Домакинята на къщата, Хилит, дебнеше из коридорите ден и нощ. Доколкото Сандалат можеше да разбере, Хилит спеше, когато спяха демоните, тоест — никога. Старата вещица хвърляше огромна поглъщаща сянка над тази къща и дори сянката имаше нокти. Нощем Сандалат сънуваше борба на живот и смърт с тази жена, цялата кръв, слюнка и шепи отскубната коса. Сънуваше как забива ножове в мършавата гръд на Хилит, чуваше как пращят ребра и виждаше онова ужасно лице, изопнато в безмълвен крясък, черният език се гърчи като осолена пиявица. Будеше се от тези сънища с топло сияние, изпълнило съществото ѝ.

Всичко това беше нелепо. Щом лорд Драконъс се върнеше, империята на Хилит щеше да рухне в отломки и прах. Междувременно Сандалат правеше всичко възможно да избягва старата жена, въпреки че ежедневните ритуали правеха сблъсъка неизбежен. Най-лошите бяха в часовете за храна. Сандалат сядаше в края на масата срещу незаетия стол, където щеше да седи лорд Драконъс, ако беше тук. Като заложница, тя беше главата на къщата, но само защото трите дъщери на лорда не бяха навършили пълнолетие. Сандалат рядко ги виждаше. Живееха като призраци или като диви котета. Представа нямаше какво правят по цял ден. При все това ги съжаляваше, заради имената, които лорд Драконъс им беше дал.

На тези обеди и вечери лордът редовно събираше старшите на персонала си. Когато домакинството беше пълно, с Айвис и Хилит щяха да седят портален сержант Раскан, старшият на конюшните Вент Дирел, оръжейникът Сетил, лекарката Атран и архиварят Хидаст. Сред тези важни особи само лекарката представляваше някакъв интерес за Сандалат, макар че все още не познаваше Раскан, който пътуваше с лорда и незаконния му син. Вент вонеше на конюшня и често влизаше с конска тор по ботушите и с оцапаната кожена престилка. Ръцете му бяха мръсни и рядко говореше, докато тъпчеше енергично устата си с храна. Малкото пъти, когато проговаряше, беше за да се оплаче на капитан Айвис за изтощени коне и да изреди с обвинителен тон окуцелите животни. Сандалат беше чула от слугините си, че Вент спи в конюшните. Сетил, оръжейникът, никога не проговаряше изобщо, тъй като част от езика му беше отрязана от удар на меч през войните. Обезобразената долна част на лицето му беше ужасна за гледане, той едва задържаше храната в устата си и никога не поглеждаше човек в очите. Архиварят, Хидаст, беше дребен мъж с високо чело и силно изразена долна захапка. Манията му бяха домакинските сметки и енергичното засилване на Домашните мечове от страна на лорда беше бреме, което приемаше лично, сякаш богатството на дома всъщност принадлежеше на него, а не на Драконъс. Гледаше капитан Айвис с открита омраза, но това беше обсадна война, която архиварят губеше. Повечето пъти на масата Хидаст се оплакваше от стомашни болки, но всяко предложение от лекарката да се заеме с болестта му се посрещаше с грубо поклащане на главата.

Атран беше умна жена, склонна да пренебрегва Хилит, докато флиртуваше с Айвис — за негово явно неудобство — и подканяше Сандалат да се включи в заговора с изтезаването на нещастния оръжейник. Това трябваше да предложи единственото забавление по време на тези хранения. В отсъствието на капитана обаче Атран сякаш потъваше в униние, отдаваше се на прекомерно пиене в мрачно мълчание и в края на храненето ѝ беше трудно да стои права, още по-малко да върви.

Сандалат беше разположила всички тези хора и местата им в домакинството. Всичко беше прекалено сложно, отчаяно и доста нелепо. Скуката, която я измъчваше, беше безмилостна. Не знаеше как ще се променят нещата, щом лорд Драконъс се върне, но знаеше, че ще се променят, и копнееше за този ден.

Беше почти време за вечерята. Седеше сама в стаята си и чакаше да дойдат двете ѝ слугини. Бяха закъснели, но не прекомерно. Хилит несъмнено им беше намерила някоя спешна работа и моментът беше избран преднамерено. Създаването на неудобства за заложницата се беше превърнало в едно от специалните занимания на Хилит.

Къщата беше тиха. Сандалат стана и отиде до прозореца с изглед към двора. Капитан Айвис все още не се беше върнал. Вечерята обещаваше да е ужасна. Лекарката щеше да се напие, а Хидаст и Вент щяха да се надпреварват да злословят по адрес на офицера в негово отсъствие, дискретно подтиквани от Хилит, разбира се. Сандалат можеше да си представи блясъка на одобрение и задоволство в очите на старицата, докато ножовете дрънчаха и стържеха, а вилиците се забиваха в крехкото месо.

Надяваше се Айвис да се върне навреме. Дори само присъствието му беше като юмрук, тупащ по масата, за да смълчи всеки освен Атран. Сандалат ревнуваше заради лекотата, с която лекарката дразнеше капитана, от което похотта ѝ изглеждаше почти игрива в своята натрапчивост. Виждаше добре неудобството, което причиняваше това на Айвис и което намекваше, че очите му може би гледат другаде.

Сандалат се смяташе за хубава. Видяла беше как войници я проследяват с поглед, когато вървеше през двора, и беше запомнила колко нежни бяха ръцете му извън каретата, когато горещината от пътуването се беше оказала прекалена. Беше ѝ казал, че има дъщеря, но тя знаеше, че това не е истина. Беше просто внимателен. Предполагаше, че ѝ е било нужно тогава, и тъкмо тази негова щедрост ѝ се струваше толкова привлекателна.

Но къде бяха слугините ѝ? Камбаната скоро щеше да удари. Първите блюда вече се приготвяха в кухнята и Сандалат беше гладна. Щеше да почака още малко, а после, ако не се появеше нито Рилт, нито Туул, какво пък, щеше да слезе за храната облечена както си беше. И щеше да се постарае да не обръща внимание на мълчаливия триумф на Хилит.

Продължи да гледа празния двор долу.

„О, Айвис, къде си?“

Хилит излезе от стаята си и закрачи по коридора. Видя прах там, където не трябваше да има прах. Рилт заслужаваше бой с камшика, отзад по бедрата, където най-много боли и където мехурите и отоците не могат да се видят под слугинската риза. А Туул изобщо не можеше да я надхитри — слугинята се срещаше с по двама-трима Домашни меча на нощ, зад казармата, и припечелваше по някоя монета, защото имаше амбиции да се измъкне от всичко това. Но Хилит беше открила къде Туул крие печалбата си и когато се събереше достатъчно, щеше да ѝ обере скривалището и да си мълчи. Малко парички отгоре за зимата нямаше да ѝ дойдат никак зле, а ако това означаваше Туул да се разкрачва десет пъти на нощ със сълзи в очите — какво пък, една курва прави това, което правят курвите.

Зави по коридора към стълбите и видя на пода пред себе си Спайт — плачеше, а коляното ѝ бе цялото в кръв. „Смотано курвенско изчадие, жалко, че не е черепът ти. Гадно същество, гадно, гадно.“

— О, миличко — изгука тя с усмивка, — гадно ли се ожули, скъпа?

Спайт вдига към нея пълните си със сълзи очи.

Това беше ново. Хилит не беше виждала досега никоя от гадните дъщери на лорда да плаче. Оставили ги бяха да подивеят, проклетниците, много привилегировани бяха за бой с пръчка, макар че на Хилит ѝ се щеше да направи точно това — бой до скъсване, докато ги направи послушни и кротки. Децата трябва да са като подплашени зайци, да се научат как е на тоя свят и да им се покаже как да живеят в него.

— Боли — проплака Спайт. — Госпожо Хилит, може да е счупено! Може ли да погледнете?

— Отивам да ям. Мислиш ли, че искам да си цапам ръцете с кръв? Иди намери лекарката или някой знахар в казармата — те ще се зарадват, че си им дошла.

— Но, госпожо… — Спайт изведнъж се надигна и прегради пътя ѝ.

Хилит изсумтя.

— Счупено друг път…

Чу шумолене зад себе си и понечи да се обърне. Нещо я прободе в гърба, измъкна се и я прободе пак. Прониза я болка. Краката ѝ се подкосиха и тя посегна да се вкопчи в рамото на Спайт, но момичето се засмя и се извъртя.

Хилит се свлече на пода. Не разбираше. Едва можеше да вдигне ръце, а лицето ѝ беше опряно на лъснатия под, и имаше пръст и прах между дъските. Рилт имаше нужда от хубав бой. Всички имаха нужда от хубав бой.

Енви погледна малкия нож в ръката си. Видя кръвта на нещастната стара вещица по лъскавото желязно острие, останала на мъниста, като вода по масло. После хвърли поглед към Хилит, легнала долу по корем, главата извърната на една страна и едното око зяпнало, без да вижда.

— Стига си зяпала — изсъска Спайт.

— Трябва ни по-голям нож — каза Енви. — Този няма да стане за мъже.

— За Хидаст стана!

— Той не е кой знае какъв мъж, но Вент е. Също и Сетил. Айвис…

— Айвис е навън — каза Спайт. — Пратих го в един сън. Мога да го правя вече. Лесно е.

Бяха имали много работа. Заклана перачка. Убийство в стаите на слугините. Убит готвач, мъртви миячи в кухнята — ножа ѝ го бяха откраднали преди няколко месеца и Енви се беше сетила да намерят нещо по-добро в кухнята, но онези там се оказаха твърде големи, за да работи с тях. Съжаляваше, че не е по-силна, но досега всичко се получаваше и стига да можеше да удря отзад, докато Спайт разсейва жертвата, да е убийца беше лесно.

— С мъжете ще е трудно — повтори тя.

— Мушкаш ги в гърлото — каза Спайт. Топна пръст в локвата кръв, капеща от тялото на Хилит, и отново зацапа коляното си. — Атран е следващата. Хайде, докато не е била камбаната за вечеря.

Беше чула от ефрейтор Ялад, че Айвис се скита в леса, и за предстоящата нощ беше пропаднала в дупка, а там долу някъде беше забравата и я изкушаваше да я потърси. Реши, че няма да чака за първия бокал вино в началото на вечерята, тъй че отиде в лечебницата и си наля прилична доза чист алкохол в глинена чаша. Добави малко вода, а после и лъжичка стрити на прах зърна нед. Изпи наведнъж половината смес и се подпря на стената, за да изчака да отмине изгарящият шок. Малко след това усети първото въздействие на зърната.

Щипка от черния прах на езика можеше да вдигне на крака изпаднал в несвяст човек за миг, но тя го използваше от толкова време, че тялото ѝ просто разцъфтя и топлина изпълни ръцете и краката ѝ. Пиенето носеше сън, но прашецът я държеше будна и неудържимо силна. Знаеше, че точно сега, без алкохола в кръвта, ще изтръпне и всичко пред очите ѝ ще затрепти. Беше видяла как един мъж беше разбил с юмрук здрава врата, поразен от смръкнатия прах от нед.

Забравата, която я очакваше, беше сладостна, особено след като можеше да влезе направо в нея. Пропадането в омаята на нед беше бързо и стремглаво и нямаше да мръдне поне един ден оттам, където се случеше да рухне, но нямаше и да сънува. А това беше сделката и тя бе доволна от нея.

Айвис нямаше да дойде тази вечер. Каквото и да го терзаеше, беше недостижимо за нея и макар да бе показала недвусмислено любовта си, той не се интересуваше от нея и тъкмо тази незаинтересованост толкова я поразяваше — като копие през тялото ѝ, приковало душата ѝ към земята. Знаеше, че той взима жени в леглото си — ако имаше вкус към мъже, тя би го разбрала и нямаше да е толкова лошо. Но той нямаше чувства към нея.

Не беше грозна. Малко прекалено слаба може би, а отслабваше все повече, защото зърната нед я изпиваха, но лицето ѝ беше гладко и нямаше много бръчки. Имаше зелени очи, на които мъжете признаваха, че се възхищават, а остротата на ума, която беше притеснявала същите тези мъже някога, отдавна си беше отишла, удавена и приключила завинаги. Остротата не беше никакъв дар, след като беше желана тъпотата.

Спайт изкуцука в лечебницата.

— Атран? Ударих си коляното! Ела, бързо — не мога да вървя повече!

Лекарката примигна.

— Глупости — заяви, без да мръдне от мястото си.

Момичето се намръщи.

— Какво?

— Това е артериална кръв и е размазана, а не тече. Готвачът да не е заклал още някое прасе? Ти си една извратена малка нещастница, знаеш ли?

Спайт я зяпна изненадана, а след това бавно се изправи.

— Само се шегувах.

— Махай ми се от очите.

Момичето се намръщи.

— На татко няма да му хареса като му кажа как ми говориш.

— Татко ти не харесва теб, тъй че защо ще му пука как ти говоря?

— Ние ще те убием — каза Спайт. Енви пристъпи зад нея и Атран видя кървавия нож в ръката ѝ.

— Какво сте направили, глупачки такива? Кого сте наранили? Къде е Малис?

Енви се хвърли към нея, вдигнала ножа.

Ръката на Атран излетя като мълния, докопа китката на момичето, стисна я и тя изпращя. След това спипа детето за гърлото и го запокити през стаята. Енви се удари в масата за рязане, гърбът ѝ се изви на дъга и се огъна около ръба ѝ: масата бе завинтена за пода.

Спайт изкрещя и се хвърли напред.

Шамар през лицето я просна на земята. Атран се обърна и видя как Енви се надига от пода, а това беше невъзможно — гърбът на момичето трябваше да е счупен, прекършен като пръчка. Но от детето се изливаше нещо тъмно и зло — от ръцете ѝ, от пръстите, от черните ѝ очи. Пипалата на тази ужасна магия се протягаха и извиваха като нокти на хищна птица. Счупената китка видимо заздравяваше, плътта се гърчеше под зачервената кожа.

Спайт също се изправи и в нея Атран видя същата сила.

— Ти си нищо! — изсъска момичето. — Мръсна пияна кучка!

Магията изригна от двете, изплющяха пипала и посякоха Атран. От допира им плътта ѝ се пръсна, кръвта плисна гореща като разтопен восък. Атран вдигна ръце, закри очите си и се хвърли към Енви. Нед забушува в тялото ѝ и захрани гняв, който помете болката. Опипващите ѝ слепешком ръце намериха лицето на Енви, стиснаха като нокти на хищник и надигнаха момичето от пода. Този път я запокити с все сила. Момичето се натресе в стената и главата му изпращя с влажен пукот. Обгърналата я магия угасна.

Спайт обаче я удари в гърба и раздра плътта до костта. Атран изпъшка, обърна се и залитна.

Спайт драсна през вратата, но Атран успя да я спъне и тя се хлъзна напред и се блъсна в рамката на вратата. Лицето ѝ се сгърчи, докато се мъчеше да вдиша. Атран я хвана, развъртя я и я запокити към стената. Изпращяха кости и Спайт се свлече на пода.

Болката бе невероятна. Атран, разтреперана неудържимо, се пресегна и заопипва по рафта с бойните лекарства. Докопа стъкленица с масло от реллит, отвори я и бързо я изпи. Болката изчезна като пламък на свещ, залята с ведро вода. Дрехите ѝ бяха разкъсани и прогизнали от изгоряла кръв — но горещината беше запушила раните още докато ѝ бяха нанасяни. Представа нямаше какво е останало от гърба ѝ, но знаеше, че е зле. Но това все пак трябваше да почака.

Двете момичета на пода не помръдваха. Костите заздравяваха пред очите ѝ.

Нямаше много време. На кука в единия край на масата за рязане бяха хирургическите ѝ инструменти. Тя залитна към кожения калъф, взе го и го разгъна на масата. С нож за сухожилия в едната ръка тръгна към Енви. Вдигна я и я плесна на масата. Затисна лявата ѝ ръка към дървото и заби ножа в дланта с все сила.

Тялото на Енви подскочи и очите изпърхаха. Атран извади друг нож и прикова за масата и другата ѝ ръка. После вдигна Спайт и я хвърли на другия край. Още два ножа приковаха ръцете ѝ за масата като на сестра ѝ.

Част от нея, присвита от страх в едно ъгълче на ума ѝ, наблюдаваше всичко това и разбираше, че се е прекършила отвътре. Лудостта се беше изляла навън, за да изпълни стаята, и продължаваше да кипи. Ококорените очи, зяпнали от онзи тъмен ъгъл, гледаха с ужас и неверие, докато тя посягаше за наметалото, за да загърне раздраните си рамене.

Момичетата нямаше да останат мирни за дълго. Магията, която ги беше изпълнила, беше твърде мощна, твърде жадна за свобода. Трябваше да спаси колкото може повече хора. Да ги изкара от къщата — а след това да изгори къщата до основи.

Закрета колебливо към вратата.

Малис прекрачи прага, вдигнала над главата си каменен блок. Хвърли го все едно, че беше тухла, и огромният камък се стовари в гърдите на Атран и пръсна ребра. Тя падна на гръб все едно я бяха хвърлили от високо, главата ѝ изпращя. Заслепи я светлина. Не можеше да вдиша. Усети как дробовете ѝ се изпълват с горещина и разбра, че вече е мъртва — дробовете ѝ се давеха в кръв. Светлината изведнъж помръкна и тя погледна нагоре и видя Малис, гърлото ѝ подуто и черно, синьо и зелено, и засъхналата кръв по ъглите на устата ѝ. Беше взела грамадния камък и го вдигаше отново.

В очите, които се взряха в нейните в мига преди камъкът да се спусне върху лицето ѝ, нямаше живот — като лекар Атран бе виждала такива очи хиляди пъти. Невъзмож…

Черепът на Атран се сплеска, кръв и мозък плиснаха от слепоочията. Малис зяпна това, което бе направила. На масата за рязане сестрите ѝ се мятаха, мъчеха се да отскубнат ръцете си от приковалите ги ножове.

Малис се обърна към тях.

— Сърдита съм ви. Взехте фенера. Взехте светлината и ме оставихте съвсем сама!

— Няма повече — изсъска Енви. — Обещаваме. Няма повече!

— Сега бъди добро момиче и ни помогни! — помоли Спайт.

Вент нахлу в трапезарията. Само Сетил беше дошъл преди него и седеше оклюман на все още неподредената маса. Старшият на конюшните се намръщи.

— Камбаната би, в името на Бездната. Дори не ми мирише на готвено — къде са слугите? Къде са всички?

Сетил примига и сви рамене.

— Не се ли сети да погледнеш?

Без да дочака отговор — какъвто бездруго нямаше и да получи от Сетил, — Вент тръгна към слугинската врата, водеща към кухнята. Нещо не беше наред. Беше чакал с нетърпение това ядене, след като научи, че Айвис няма да присъства. Беше ядосан на капитана. Конете се претоварваха — горките животни не бяха достатъчно разумни, за да се опълчат на един тиран, а Айвис със сигурност беше тиран.

„Все едно ни чака война…“

Бутна вратата. На плочите на пода лежаха тела сред локви кръв. Той ги зяпна стъписан, а след това се обърна и се втурна в трапезарията.

— Сетил!

Обезобразеният мъж го погледна.

— Доведи Домашните мечове. Доведи ефрейтор Ялад. Някой е избил слугите. И… виж ни — къде са всички останали? Бездната да ме вземе — къде е заложницата? Хайде! Домашните мечове! И да са въоръжени!

Щом Сетил изхвърча навън, Вент хукна към покоите на заложницата. Стъписването му отстъпваше на ужас. Нищо не беше по-свято и неприкосновено от безопасността на заложник. Ако бе мъртва, лордът изобщо нямаше да преживее последствията. Дори Майка Тъма нямаше да може да го защити. „Всичко се скапва, когато Айвис не е тук. Проклет глупак, да се скита из горите цяла нощ! А сега…“

Каза си, че не знае нищо — другото означаваше да се втрещи от страх. Някой, платен убиец сигурно, трябваше да се е промъкнал в къщата. Това беше нападение над Драконите — лорда го нямаше и ужас бе навестил дома му. „Страхливци.“

Спря при слугинските стаи и почука на вратата на първата. Отговор не последва. „Няма ги или са мъртви.“ Продължи напред. Усети се, че е извадил ножа си.

Откъм входа прокънтяха викове. Домашните мечове бяха влезли. Докато се приближаваше към вратата на заложницата, той се зачуди дали вече не е късно. „Убили са я.“

А после вратата се отвори и заложницата застана на прага.

— Вент? Какво се е случило? Видях да бягат из двора…

— Госпожо, моля, върнете се в стаята си.

Тя видя ножа в ръката му и отстъпи назад. Вент пък видя страха в очите ѝ и поклати глава.

— Убийци, госпожо. Приберете се. Ще пазя коридора, докато не дойде Домашен меч.

— Убийци? Кой е убит? Слугините ми?

— За тях не знам, госпожо, но се боя от най-лошото. Само Сетил и аз дойдохме в трапезарията — никой друг. Нито Атран, нито Хидаст или Хилит. — Обърна се, понеже чу някой да тича по коридора. Сърцето му се беше разтуптяло, но той се стегна в готовност. Щеше да даде живота си, но да я защити. Да му мисли онзи кучи син…

Но се оказа ефрейтор Ялад. Беше пребледнял и беше извадил меча си. Спря се, като видя Вент, а след това и Сандалат.

— Добре — каза задъхано и кимна. — Веднага с мен!

— Ефрейтор — прекъсна го Вент, — няма ли да е по-добре, ако заложницата остане в…

— Не! Искам всички оцелели да са с мен, в трапезарията. Знам — бих могъл да поставя постове, но честно казано, докато не разбера кой е нападателят, няма да разделям отделенията си.

— Ефрейтор, имаш шестстотин Домашни мечове на разположение…

— Имам само отделенията, които познавам и на които разчитам, Вент. Останалите блокират двора долу.

— Не разбирам — каза Сандалат.

— Госпожо — отвърна Ялад, — ако не сме закъснели, убийците все още са сред нас. Но все едно, за да проникнат в къщата… напълно е възможно да има съзаклятници. Всъщност при многото нови набори, които сме събрали, убийците като нищо може да са от редиците на Домашните мечове. В момента преценявам на кои не може и на кои може да се разчита. Засега обаче искам всички оцелели на едно място, където да мога да ги опазя. Тъй че моля ви, последвайте ме.

Вент подкани с ръка Сандалат да застане между него и Ялад и тримата забързаха към трапезарията.

— Защо става това? — попита Сандалат.

След като Ялад не отвърна, Вент се покашля и рече:

— Лордът има врагове в двора, госпожо.

— Но той дори не е тук!

— Да, не е, госпожо.

— Ако беше тук — изръмжа Ялад пред тях, — сега щяхме да гледаме труповете на всички убийци, влезли тук през нощта. И мъртви или не, Драконъс щеше да изкопчи отговори от тях.

— Той не е магьосник, ефрейтор — изсумтя Вент. — Не знам откъде идват тези слухове, но никога не съм виждал нещо, което да намеква, че е — обзалагам се, че и ти не си виждал.

— Той е Консортът — възрази Ялад. — Или отричаш възнесението на Майка Тъма, старши коняр?

— Ни най-малко — отвърна Вент.

— Аз може да не съм видял — каза Ялад, — но капитан Айвис е видял.

— Съжалявам, че капитана го няма — каза Сандалат.

— Не сте единствената — изръмжа Ялад и Вент не разбра дали младият мъж не се обиди. Понякога заложницата се държеше по-нетактично и от дете.

Ефрейторът поглеждаше във всяка слугинска стая, но много набързо, след което затръшваше вратата и продължаваше напред.

— Не го разбирам това — измърмори и изведнъж спря.

Вент едва не се блъсна в младия мъж.

— Какво има, ефрейтор?

— Дъщерите му… да си ги виждал някъде?

— Не, но пък и рядко ги виждам изобщо — отвърна Вент. „И съм благодарен за това.“

— Стойте тук — каза Ялад, след което се промъкна покрай тях до последната врата. Влезе вътре, а когато излезе, по ръцете му имаше кръв. Тръгна покрай тях, но Вент прегради пътя му. Онова, за което не искаше да мисли, вече гореше в ума му като пожар.

Погледна Ялад в очите.

— Е?

— Не сега, Вент. — Ефрейторът грубо го избута настрани. — Да вървим.

— А момиченцата? — попита Сандалат. — Ако са навън, докато тук вилнее убиец, трябва да ги намерим!

— Да, госпожо — каза Ялад, без да се обръща. — Трябва да ги намерим.

Айвис излезе на лъкатушещия нагоре към крепостта път малко след разсъмване. Беше изтощен, а умът му беше обсебен от образа на богинята, набучена на колове на онази поляна. Помнеше усмивката ѝ и липсата на каквато и да е болка в очите ѝ, сякаш раните не означаваха нищо. Но всеки път, щом видеше онова лице, очертано във вътрешния му взор, сякаш подредено от късчета, си помисляше за жестокостта и всички други лица, които бе виждал в живота си, се струпваха в черепа му, сякаш крещяха за внимание.

Боеше се от вниманието на боговете. Имаха лицата на деца, но тези деца не бяха добри и всичко, което се виждаше в тях, можеше да го види огледално отразено сред многото мъже и жени, които бе познавал. Същата корист. Същото нагло безразличие.

Жестокостта беше мостът между смъртните и боговете. И двете страни имаха ръка в градежа му: камък по камък, лице по лице.

„Ние — всички ние — сме творци. И това е нашето творение.“

Стигна до крепостта и видя гъмжащите из двора Домашни мечове, след миг неколцина затичаха към него. Приличаха на деца, когато нещо се е объркало. Слънчевата светлина беше силна и някак странно рязка, сякаш всеки цвят беше боя и всяка багра, и всяка отсянка в нея, таеше нотка желязо. Айвис спря, а след това тръгна по подвижния мост над рова към Домашните мечове.

14

От младостта си, когато все още живееше със семейството си в имението Дурав, Крил помнеше едно лято, в което паднало дърво бе преградило един поток в гората. Водата се беше събрала и бе образувала вир, а след това цяло малко езеро. Помнеше как бе видял могилката на мравуняк на пътя на вдигащата се вода. Ден след ден отиваше там да погледа как едната страна на мравуняка бавно се срутва от просмукващата се вода. На върха на купчината пръст мравките продължаваха обичайната си трескава дейност все едно, че бяха слепи за това, което предстоеше. В последния ден намери на мястото на мравуняка само мокра купчина кал, а в черната разкаляна вода видя яйца и удавени мравки.

Припомни си необяснимо за онзи мравуняк сега, докато стоеше загледан към петното дим над гората на изток, загледан как се разсейва по небето. Процесията беше спряла, а лорд Джаен бе препуснал с десетина Домашни мечове, за да огледат, рисковано начинание, от което все още не се бяха върнали. Крил остана с каретата, уж за да командва останалите осем Домашни меча, макар че нямаше за какво да ги командва.

При това пътуване до мястото на бракосъчетанието Енесдия трябваше да остане затворена, скрита от погледи от затворените капаци на прозорците на каретата, и да общува само чрез тръба със слугинята си, Ефала, която седеше до коларя на капрата. Някъде по северния път извън Карканас лорд Андарист щеше да е също така обречен на самота, стига да беше тръгнал вече от града. В тази древна традиция имаше символичен смисъл, но Крил не се интересуваше много от него. Както беше казал поетът Галан, традициите криеха очевидното, а навиците крепяха света.

Следващия път, в който очите му видеха Енесдия, тя щеше да е застанала пред бъдещия си съпруг, на прага на сградата, построена от Андарист, за да заяви любовта си към нея. И Крил щеше да се усмихне, застанал до баща ѝ — заложник, превърнал се в брат, и брат, изпълнен с братска любов.

„Но аз не съм ѝ брат.“

По пътя нямаше никакво движение, а гората вляво от тях, накъсана от пътеки, изглеждаше лишена от всякакъв живот: дървета като кости, листа като прашинки. Реката отдясно им предлагаше гледка на затлачен с кал бряг, по който растенията бяха изтръгнати от несезонни течения и покачвания на водата. Докато пътуваха от дома Инис, почти не бяха изоставали от течението на Дорсан Рил на юг, но сега познатата вода като че ли беше избързала напред и на нейно място бе останало нещо по-тъмно и по-чуждо. Знаеше, че тези представи са глупави. Теченията бяха неспирни и изворите на реката високо в планините на север също никога не секваха.

След като огледа пак началото пътеката, по която беше тръгнал отрядът, Крил заслиза към реката. Черната вода таеше скрито всяко обещание и дори да бръкнеше човек в нея, нямаше да намери какво да хване. Помисли си за ледения ѝ допир и за изтръпването, което го чакаше в дълбините ѝ. „Речен бог. Водата ти не тече чиста, тъй че оставаш сляп за брега и земите отвъд него. Но чудя се… гладуваш ли? За всичко онова, което не можеш да имаш? За всичко, което не можеш да надвиеш? Традициите на течението, навиците на наводняването и загадките, които таиш: това са нещата, които Отреклите се искат да боготворят. И не виждам никакво престъпление в това.“

Тази сватбена церемония щеше да е последната му отговорност към рода Инис. Дните му на заложник щяха да свършат. Чувстваше се като врана, изгубена сред ято пойни птици, обкръжена от нежни песни и засрамена от собствения си грак. Дурав се бяха отдали на меча, създали бяха от живота си традиции на насилие и навици за убиване и макар Крил все още да не беше сложил край на нечий живот, знаеше, че ако възникне необходимост, няма да се поколебае.

Помисли отново за капитан Скара Бандарис и неговите бойци и за жалката, ръмжаща глутница джелекски деца, които бяха ескортирали. Беше се чувствал удобно сред тях. Да разбереш ума на един войник беше проста задача. Дори вглеждането в свирепите очи на онези диви кутрета се бе оказало упражнение в разпознаване, въпреки тръпките, които пробягваха по гърба му.

Родът Инис вече му изглеждаха чужди и връзките му с тях се изопваха, разпадаха се, разнищваха се. Беше готов да извади меч и да посече и последната. „Приключих с тези леконравни млади жени и тъжни старци. Приключих със сприхави художници, които виждат твърде много. Приключих с кикотещите се девици, които ти оголват плът при всеки повод, сякаш съм някакъв роб на изкушението. Оставям на Оссерк това легендарно мъжество — стига приказките на Скара в това отношение да са верни.

Спинок, къде си? Искам да препускам до теб и да се чувствам на мястото си.“

Можеше дори да се включи в отряда на Скара. Великият дом Дурав умираше. Можеше вече да е мъртъв, скрит в сянката на братовчедите си Хенд, които твърдо бяха във възход. Крил се беше изолирал, а и нямаше верен слуга, който да му донася слухове — слухове и мнения, които никой не смееше да изрече пред самия него. Но подозираше, че положението му е ниско, а перспективите — малко. Тъй или иначе, мисълта да дебне из Цитаделата като псе, душещо благородна кръв, го отвращаваше.

Реката се плъзгаше пред очите му. Ако отстъпеше, тук и сега, и отправеше молитва към речния бог, молбата му щеше да е скромна. „Погълни смута в душата ми. Изтръгни го и го захвърли в тъмната кал, настръхналите дънери и хлъзгавите камъни. Вземи от мен всичко това, моля те.

Едно посичане с меча и любовта умира.“

Чу коне зад себе си. Препускаха в галоп. Обърна гръб на реката и неизречената си молитва и тръгна обратно към пътя.

Джаен се беше намръщил и Крил веднага забеляза умората на Домашните мечове зад него. Лицата им бяха строги. Очите му отново се спряха на Джаен и Крил стъписан видя, че мъжът се е преобразил. „Пойната птица разтваря черни криле, а зад нея кръжи ято врани.

Аз съм глупак! Той се е бил във войната — как можах да забравя това?“

Лорд Джаен слезе от коня. Ефала се беше навела към тръбата и се опитваше да привлече вниманието му, но лордът я пренебрегна и подкани с жест младия Дурав да идат на речния бряг.

На калната ивица спряха и Джаен постоя известно време мълчалив, вперил очи в извивките на течението. После смъкна ръкавиците си и каза:

— Грозно нахлуване, Крил Дурав.

— Имало е насилие.

— Щях да кажа „село“, но няколко колиби на Отрекли се едва ли заслужават това име. — Отново замълча.

— Милорд, брачната церемония чака. Ако има разбойници…

— Това е моя земя, заложник.

— Отрекли се…

— Крил. — Грубият глас на Джаен изстърга като нащърбено острие по камък. — Могат и отровна гъба да почитат, все ми е едно. Всички, които живеят на моята земя, са под моя закрила. Това е атака над дома Инис. Грабители? Разбойници? Не мисля.

— Сър, не разбирам — кой друг би могъл да има причина да избива Отрекли се?

Джаен го изгледа преценяващо.

— Това става, като се скриеш в дупка, изровена от собствените ти ръце. Изстиска ли вече хубаво живота от разбитото си сърце? Закопай го в дупката, Крил Дурав. Светът се събужда разтърсен и да спиш е гибелно.

Крил се смълча стъписан. Джаен никога не му беше говорил толкова рязко и жестоко. Загледа се над водата с пламнало лице, но не знаеше дали от срам, или от гняв. Следващите думи на лорда го накараха да застане нащрек.

— Сватбата. — Джаен се намръщи. — Събиране на благородници. Всички на едно място, всички далече от земите си. Бездната да ме вземе, ние сме слепи глупаци!

— Сър, намеквате за враг между нас. Драконъс ли?

Джаен примига.

— Драконъс? — Поклати глава. — Крил, повишавам те в звание лейтенант в моите Домашни мечове… не, ще трябва да преглътнеш нетърпението си да ни напуснеш, за още малко. Вземи моите дванайсет и се върнете в имението. Вдигни на оръжие цялата част и се подгответе за атака.

— Сър?

— Връхлита ни гражданска война — трябва ли да те ударя по главата, за да ти размърдам мозъка? Караш ме да се усъмня в обучението ти, да не говорим за прибързаното ти повишение. Твърде много ли е това за теб, Крил Дурав? Бъди искрен.

— Не, сър. Но не съм убеден. Легионът на Урусандер не би избивал невинни — дори низши Отрекли се.

— Има страхове, че Отреклите се са се… оживили. Речният бог отново е жив — това поне е сигурно. Наистина ли си въобразяваш, че легионът не може да оправдае тази война? Правят го в името на култа на Майка Тъма. Вдигат високо знамената на вярата.

— Но домът Инис няма нищо общо с…

— Приютявам еретиците на земята си, Крил. И едва ли съм единственият — повечето домове и всички Крепости толерират Отреклите се, макар и само от жалост. Но всяко лице се е променило. Старите маски са паднали.

— Сър, ние угощавахме капитан Скара Бандарис и офицерите му в собствената ви трапезария — а сега сте готов да ги обвините като убийци. Това е повече от смущаващо.

— Бандарис ли? Той е самостоятелен човек, не тича по петите на Хун Раал. Не мога да кажа за Скара Бандарис, но пък кой друг отряд въоръжени войници е минавал по този път напоследък?

— Сър, този враг може да е дошъл отвсякъде, дори от дълбокия лес. Ще приема, че може да има дезертирали части от легиона, но лорд Урусандер е доблестен мъж.

— Да, ако допуснем достойно за съжаление неведение от негова страна, Крил. Но не е, ако си затваря очите пред това, което върши галеното му кученце от негово име. Засега, дезертирали части или не, във владението се вихри зло.

Крил поклати глава.

— Все пак говорите за заговор. Милорд, ако сте прав и моментът за всичко това е избран преднамерено, нямаше ли тогава истинската цел да е самото бракосъчетание?

— Не смеят — отвърна Джаен. — Още не — не и докато все още убиват в името на Майка Тъма. Бракът на Андарист? Дори Хун Раал не би рискувал да си навлече личния гняв на Аномандър и Силхас.

„Още не?“ Стъписан, Крил си пое дълбоко дъх.

— Ще върна вашите дванайсет в цитаделата, сър, и ще се подготвим за обсада.

— Кажи ми, не предпочиташ ли да я видиш как ще вземе ръцете му в брачен съюз?

Крил се намръщи и вдигна рамене.

— Не, сър.

Джаен кимна рязко.

— Точно така. Знам, че си храбър, Крил Дурав. Хайде, върви.

— Добре, сър. Бих искал да разменя дума с дъщеря ви…

— Не. Остави я. Трябва да продължим.

Крил преглътна възражението си и усети как нещо се прекърши в душата му. Джаен беше прав. Каквото и да ѝ кажеше, щеше да я уплаши или още по-лошо — можеше да се изкуси да ѝ внуши страх за собствената му съдба с това, което го очакваше в цитаделата. Не можеше да е толкова егоистичен, колкото и блазнещо да беше да уязви съвестта ѝ. „Дете би могло да направи това, съвсем неволно и безгрижно. Или по-лошо — с удоволствието, че наранява.“

Без да си кажат нищо повече, двамата се върнаха при другите.

Крил отиде при коня си и се метна на седлото. Изгледа дванайсетте Домашни мечове, които бяха яздили с лорд Джаен. Погледите им бяха преценяващи, хладни почти. Сякаш цялото доскорошно приятелство вече го нямаше, заменено с нов офицер с неизвестни способности и недоказани качества. Тежестта на бъдещата преценка изведнъж натежа на раменете му. Все пак издържа погледите им спокойно, признавайки правото им да очакват, и нареди сдържано:

— Колона по двама и дръжте оръжията в готовност. Десният фланг оглежда гората.

Сержантът на отряда, Агалас, жена с кисело лице и мрачен поглед, просто се извърна на седлото си и двама Домашни мечове обърнаха конете и подкараха по пътя.

Крил погледна към лорд Джаен, но той беше събрал около себе си останалите осем войници. Това, което им каза, явно предизвика вълнение сред тях и някои реагираха с поглед към другарите си. Крил разбра. „Ние може да отиваме на битка, но вие трябва да защитите една млада жена и да служите на лорда. Дългът не винаги се носи с лекота.“

Докато минаваше покрай каретата, му се стори, че чува виковете на Енесдия, приглушени от дървото и завеската, и видя как Ефала потръпна и го погледна с паника. Крил само поклати глава и продължи.

Галдан седеше в задната уличка с гръб към стената на кръчмата, кралството му бе проснато пред очите му, поданиците му бяха ровещите в сметта плъхове. Всички крале, реши той, трябва да имат само една ръка, с която да сграбчват.

Кошмарите най-сетне си бяха отишли, но въздухът все още вонеше на кръв. Той вдигна единствената си ръка и се загледа в тръпките ѝ. А може би не виждаше нищо повече от трепета на очите си. Хаосът можеше да направи света ярък, но ослепително и болезнено ярък. Чувстваше се празен отвътре, кожата му беше като коруба, загърнала кухини и обагрена в червено тъмнина. Ако можеше да извърти очите си и да погледне навътре, щеше да види пещерата на черепа си и плъхове в сметта, и трон, на който седеше изсъхналата черупка на досегашния му живот.

В селото имаше войници, с униформа, която Галдан познаваше твърде добре. Бяха изпили всичкото вино и повече не можеше да се намери, никъде. Когато Галдан бе докретал до кръчмата, за да изпроси своя дял, му се бяха изсмели, а след това го набиха — но не особено настървено. Докато лежеше в пръстта, всичко вътре в него беше избило навън като пот. Беше започнало с мръсна жалка мазнина, избила на капки по зачервената плът, а после жлъчка, последвана от кръв и след това граниво месо, загнили органи, парчета кост и бучки мозък. Всичко беше излязло навън, докато вече нямаше нищо, което да излезе. Чуваше стона на вятъра вътре в себе си, по кухата дължина на ръката си, завихрен в отпуснатите му крака, плъзнал нагоре през врата към главата му.

Стонът беше песента на отсъствието.

Легион войници бе нахлул в селото и всички бяха уплашени. Нямаше никаква причина в Ейбара Делак да дойдат войници, а и бяха твърде много. Толкова много, че бяха изпили всичкото вино.

Мърморене изпълни главата му. Зазвуча някъде далече в дълбините на черепа му и се мъчеше настойчиво да стигне до него. Искаше да се обърне. Искаше да избяга от този глас, но от мястото, където седеше, можеше да види всички граници на кралството си и във владението си нямаше къде да се скрие.

Изпратили я бяха на североизток. Толкова знаеше. Пратена при Консорта или така поне твърдеше мълвата, макар никой да не знаеше със сигурност, но владението на лорд Драконъс наистина беше натам.

Войниците — какво искаха те?

Вече можеше да чуе гласа, по-висок, но все още неясен. И все пак, колкото и непонятен да беше, тембърът на страх в него беше неоспорим. Опитваше се да го предупреди, крещеше безсилен и безпомощен — и той трябваше да предприеме нещо.

Видя как краката му се надигнаха под него, видя как се избутаха от земята и се размърдаха, за да се укрепят. Уличката се разлюля, щом се изправи, а след това се подпря тежко на стената на кръчмата. Поданиците му замръзнаха за миг, кривнали питащо нослетата си към него, а после отново се върнаха към пиршеството си.

— Кралят — изпъшка той — винаги е свободен в щедростта си.

„Една ръка, само едната. Къде е другата? Тя я взе… не, не я взе. Но може да я върне. Това може.

Има опасност. Някой пищи, в главата ми. Има опасност. Тя е в опасност.

Легионът се е пробудил. Легионът се е надигнал.

Лорд Драконъс. Тя е в опасност.“

Щеше да остави кралството си за малко. Владението щеше да процъфтява без него. Богатство и безкраен пир. Време беше да тръгне да потърси още вино.

Залитна от пресечката и излезе на улицата. Спря и се присви, щом ярката слънчева светлина го връхлетя. Малко хора се мяркаха, а и тези, които видя, се движеха бързо, уплашено, с боязънта на подгонена сган. Войници бяха напълнили кръчмата и хубавата гостилница надолу по улицата. Заели бяха къщите, изоставени след войната. Общинското пасище беше пълно с коне и въздухът вонеше от лайната им. Дим се вдигаше от безразборните огньове при селското сметище в стария храм на Отреклите се — онзи, който се беше срутил преди години, когато манастирът изгоря — в западния край, където някога бе имало горичка стари дървета. Дървото от онази горичка сега крепеше тавана на хубавата гостилница.

Чу смях откъм предните стъпала на кръчмата.

Подкупът на старата дама не беше успял. Нямаше повече вино. Сделката беше приключила. Галдан беше приключил с нея. Така ставаше, щом се опразнят някои неща.

Не искаше да си има работа с коне. „Но ние знаехме това.“ Трябваше да върви пеш. Трябваше да я намери. Трябваше да я спаси. „Вижте едноръкия крал. Отиваме да намерим нашата кралица. Едната ръка, която посягаше за богатство, сега посяга за любов.“

Галдан знаеше, че плъховете щяха да го благословят, ако можеха.

Вренек стоеше на високия хълм с изглед към Ейбара Делак. Мама му беше казала за войниците и това му напомни за последния път, когато беше видял въоръжен мъж, онзи, който беше дошъл за майката на Орфантал. Но онзи мъж беше Домашен меч, на служба на лорд. Войниците бяха друго. Служеха на някой друг, на нещо огромно и може би дори безлико. Но мама му беше казала, че тези, които са отседнали в селото сега, са тук, за да предизвикат неприятности.

Лейди Нерис Друкорлат беше буквално сама в голямата къща. Беше започнала да изпитва омраза към Вренек само като го види и предната нощ го беше набила с тояга. Не беше сигурен какво е направил, за да го заслужи, но тя беше казала ужасни неща за него, неща, които даже не бяха верни. Макар че можеше и да са, а той просто все още не го знаеше.

След като и последният кон си бе отишъл, Вренек нямаше никаква работа. Вече беше събрал последната изсъхнала тор от пасищата, за да я струпа за огрев, но хич нямаше да стигне да се изкара зимата. Щом войниците си отидеха, беше му казала тя, мързелуването му щяло да свърши и трябвало да слиза и да събира в полето, но трябвало да го прави нощем, за да не види никой. „Дом Друкорлас няма да бъде беден в очите им. Разбра ли ме, безмозъчен тъпак? Мила Бездна, пощади ме! Погледни тези тъпи очи! Орфантал имаше повече ум в един пръст от теб. Ще събираш в полето нощем.“ Той кимна, за да покаже, че е разбрал, благодарен, че все още е от домашния персонал, въпреки че тя никога не го пускаше в къщата.

Но войниците все още не се бяха махнали и това го оставяше без никаква работа, а това го плашеше. Тя можеше да види колко мързелив е станал и да забрави казаното. Трябваше да стигне някак до полето. Макар че може би вече бе късно. Торта дори нямаше да е изсъхнала, докато дойдеха дъждовете и снеговете, а нямаха никаква сушина, където да я събере, освен една дървена барака, пълна с тръни за сушене и парчета дървесна кора.

Още не беше ял днес. Огледа високите треви. Държеше жилава пръчка. Почнал беше да лови скокливи мишки и ако хванеше някоя, щеше да накладе огън от съчки и трева, да я опърли и най-сетне да сложи нещо в свития си от глад стомах.

Далечно движение привлече погледа му и той вдигна глава и видя няколко войници — идваха от селото по пътя нагоре към крепостта. Яздеха в бавен тръс, без строй. Видя как една жена разхлаби меча в ножницата на кръста си. Другите се разсмяха и завикаха.

Господарката не обичаше гости. Нямаше с какво да ги нахрани.

Ако побързаше, можеше да стигне навреме и поне да я предупреди. Без да пуска пръчката, Вренек затича. Беше тромав и непохватен през целия си живот, не като Орфантал, който тичаше като див заек под сянката на бухал или ястреб. Коленете му понякога се чукаха едно в друго, докато тичаше, и беше болезнено, а работните обуща, които му бяха дали, му бяха много големи и стъпалата му се изхлъзваха в тях.

Гърдите го заболяха и вече усещаше колко се е зачервил от усилието, но продължи да тича, веднъж се спъна в някакъв камък в тревата. Осъзна, че няма да успее да стигне навреме. Конете вече бяха изкачили възвишението.

Тя можеше и да се скрие. Да се престори, че я няма, да прати Джиния навън да им каже, че господарката е заминала или че може би не е добре, и те щяха да си отидат. Щеше да им каже да минат друг ден, може би след седмица. Тъй че нямаше смисъл да тича. Джиния беше умна, а освен това той я обичаше, макар тя да го дразнеше непрекъснато, че е муден и глупав, докато тя не беше, а и беше по-голяма освен това.

Нощем под завивката си се подмокряше, докато мислеше за Джиния. Като пишкане, но не беше пишкане, и му се искаше тя да не го дразни, и му се искаше също така да го пуснат вътре в къщата, за да види повече от нея, а и тя нямаше винаги да се оплаква, че миришел на конски лайна. Ако го пуснеха в къщата, тя можеше един ден да го обикне и като пораснеше още малко, като станеше колкото нея, можеше да се оженят и да имат деца, и едно от тях щеше да нарече Орфантал. Ако беше момче, разбира се.

Стигна до оградата на пасището и се провря през нея. Видя прахта от конете пред къщата, макар да идваше от задната страна на сградата. Бяха пристигнали и бяха слезли от конете, и се чу още смях, а после вик, но викът не звучеше добре.

След това чу как Джиния изпищя.

Отново затича и стигна до ъгъла на къщата. Гледката пред очите му беше нелепа. Вратата зееше. Малко встрани от стъпалата трима от войниците стояха около Джиния и един я беше хванал за раменете и я държеше вдигната така, че само върховете на кожените ѝ чехли докосваха земята. Друг войник, жена, беше вдигнала с ръка ризата на момичето. Трети войник, мъж, разкопчаваше оръжейния си колан и си смъкваше панталоните.

Другите войници трябваше да са вътре в къщата, защото оттам се чуваха викове и трополене. Господарката изрева дрезгаво, но ѝ отвърна груб смях.

Вренек затича към Джиния, вдигнал пръчката.

Някой го блъсна и го събори. Останал без дъх, Вренек падна на гръб. Видя над себе си друг войник — жената, която беше разхлабила меча си. Хилеше се.

— Вижте! Още един проклет Отрекъл се — личи му по лайната на лицето.

Вренек се превъртя на хълбок, мъчеше се да си поеме дъх. Видя как Джиния го погледна, но очите ѝ бяха безизразни. Жената, която бе вдигнала туниката ѝ, не я пускаше, но с другата си ръка беше хванала члена на приятеля си и я движеше бързо нагоре-надолу. Третият войник беше стиснал гърдите на Джиния. Вренек погледна очите на любимата си и не видя нищо, нищо живо в тях.

Въздухът най-после отново изпълни дробовете му и той се надигна на четири крака.

— Майка Тъма не ти ли стига? — попита жената и пристъпи към него. Изрита го отдолу в корема толкова силно, че го надигна от земята. Дробовете му отново останаха без въздух и той рухна и се сви на кълбо в прахта.

Лейди Друкорлат вече крещеше и Вренек видя как един от войниците се появи на прага, повлякъл старицата за врата. Запокити я над стъпалата и тя падна тежко на камъните. Нещо се счупи, кост сигурно, и господарката изпищя от болка.

— Много е стара за шибане тая — заяви войникът, щом слезе от стъпалата зад Нерис. — И къщата е шибано празна, макар че Прил още оглежда. Никакви други слуги също. Жалка работа.

Жената, която стоеше до Вренек, не беше помръднала. Стиснала беше юмруци и като че ли гледаше какво правят на Джиния. Дишаше учестено и лицето ѝ беше почервеняло. Вонеше на вино.

Очите на Джиния бяха затворени и главата ѝ се люшкаше, и ако не беше войникът, който я държеше, щеше да е паднала. Вренек беше сигурен, че е мъртва. Когато жената издърпа ръката си изпод ризата ѝ, тя беше почервеняла от кръв. Мъжът, когото беше стискала, беше излял пишкането, което не беше пишкане, и сега се отдръпна назад, а жената му се изсмя.

Тази над Вренек заговори, гласът ѝ беше силен и властен.

— Оправете го това, бързо. Ако капитанът види или чуе, ще ни избеси до един.

Мъжът от стъпалата рече:

— Само един начин има да се оправи, сержант.

— Ами почвайте — отвърна тя. — Тук може да не идва никой, както казваха, но тия слуги все имат семейства някъде. Трябва да изчистим така, че да не оставим никакви следи.

По земята имаше кръв, лейди Нерис се беше превъртяла на хълбок и стенеше.

— Добре, само че как?

Сержантът въздъхна.

— Ама ти наистина нямаш мозък, а, Терла? Вкарваме телата в къщата и я изгаряме до основи. Видели сме дима, но не сме стигнали навреме да спасим някой. Трагична злополука. Фараб, уби ли момичето?

Жената с окървавената до лакътя ръка сви рамене.

— Сигурно. Все едно, няма да се оправи.

— Внесете я в къщата тогава.

Сержантът погледна Вренек отгоре. Той се опита да я спре с поглед, но тя не му позволи. Извади меча си и го насочи към него. Вренек се опита да се свие на кълбо, но тя все пак го прободе.

Прободе го в лявото рамо, сряза мускула, докато острието не изстърга в костта, а оттам се хлъзна в гърдите му. Заподскача по ребрата му, а след това под корема и се заби в бедрото му.

Когато жената измъкна оръжието, болката изригна.

Свести се от кашлицата. Всяко изкашляне беше агония. Кръв имаше навсякъде. Лявата му ръка беше безчувствена, затисната на пода от тежестта на собственото му тяло. Когато я издърпа, потече още кръв, след което започна да се цеди на капки през черните петна засъхнала кръв. Стаята беше пълна с дим. Беше в къщата. Огледа се — очите му сълзяха — и видя пламъци навсякъде. Джиния лежеше до него неподвижна и ужасно пребледняла. Той посегна и я пипна. Кожата ѝ беше хладна, но имаше живот в нея.

Беше тромав, но не беше слаб. Преди време често вдигаше Орфантал с една ръка, въртеше го и момчето пищеше от удоволствие. Джиния обаче беше по-тежка, а го беше обзела слабост, която не проумяваше, но успя да намести отпуснатото ѝ тяло на раненото си рамо. Когато се надигна задъхан под тежестта ѝ, димът го заслепи. Но му се стори, че видя изход по главния коридор. Олюля се натам.

Горещината беше ужасна и пламъците пареха, но нямаше да си позволи да трепне, защото щеше да я изпусне, тъй че изтърпя изгарящите им езици, които пърлеха косата му и го караха почти да закрещи.

Отдясно, в другия край: дим, но без пламъци. Тръгна натам.

Увиснала на пантите врата. Залитна през прага и се озова в стая — стаята на Сандалат, позна я по капаците на прозореца. Не бяха останали никакви мебели, дори гоблените по стените ги нямаше. Леглото беше натрошено за подпалки. Нищо нямаше за горене. Вренек продължи към прозореца.

Всичко започваше да се намества в ума му. Бяха ги качили на горния етаж. Бяха подпалили всичко, което можеше да гори на долния. Не беше видял тялото на господарката, но знаеше, че е тук някъде. Знаеше също, че няма надежда да го намери. Не можеше да е герой в този ден. Можеше само да спаси Джиния, девицата, която обичаше.

Сложи я под прозореца, вдигна резетата и бутна капаците. Погледна навън и надолу. Орфантал веднъж беше скочил от този етаж, от един склад над кухнята, и се беше приземил като котка върху кухненската смет. Беше си оцапал дрехите и Вренек го биха с камшик затова, че му е позволил.

Сега, докато подът изгаряше стъпалата му — направо през кожата на изтърканите работни обуща, — се наведе навън и огледа долу. Имаше струпана тор за сушене, защото този прозорец вече не се отваряше, а стената беше откъм слънцето и това пазеше всичко сухо. Обърна се, надигна с една ръка Джиния и избута отпуснатото ѝ тяло над перваза, с краката напред. Изтърва я и тя падна, преди да е готов. Погледна долу и видя, че е паднала в торта. Не можеше да разбере дали си е счупила нещо, не и с цялата тази кръв, полепнала по краката ѝ.

Измъкна се навън и скочи. Излетя малко по-далече и падна на края на купа. Ударът беше толкова силен, че го отхвърли напред и промушеното му бедро поддаде. Заболя го почти колкото от изгарянията.

Надигна се, изкуцука до Джиния и я издърпа от торта. Видя, че клепачите ѝ трепнаха, а след това отново застинаха, но дишаше и това беше добре — означаваше, че всичко е наред.

Този път се оказа по-трудно да я вдигне, тъй като и двете рамене го боляха ужасно, но все пак успя. Тръгна залитайки към развалините на изгорялата конюшня. Горещината лъхаше в гърба му, докато се тътреше по каменната настилка. Пъхна се през една пролука в каменната основа на стената. Тук въздухът беше по-хладен и без дим. Положи Джиния на земята, седна до нея и отпусна гръб на стената.

Загледа се в хубавото ѝ лице. Погледът ѝ беше блуждаещ, когато бе уморена, но сега не можеше да го види — очите ѝ бяха затворени. Дори когато го беше виждал, му се струваше малко превзет, но това я правеше още по-хубава. Проблемът беше да измисли какво да прави сега. Хората в селото щяха да видят пушека и да разберат, че цитаделата гори. Но нямаше да предприемат нищо. Не бяха достатъчно. Единствените, които можеше да се притеснят, бяха мама и куцият чичо на Джиния.

Тъй че щеше да ги изчака.

А щом се оправеше, щеше да си направи копие, както му беше показал Орфантал — той пък откъде го беше научил? Намираш си прът от здраво дърво, нагряваш го и го изправяш, и пак го нагряваш, за да се втвърди дървото, особено при върха. Като си направеше копието, щеше да тръгне и да подгони сержанта, онази, дето го беше промушила, а после тримата, които бяха наранили Джиния, а после и ония в къщата, дето бяха убили лейди Нерис. Щеше да ги намери, защото имаше три имена. Терла, Фараб и Прил.

Загледа ожулените си колене. И червените отоци от изгарянията, и космите по тялото, които вече бяха побелели и се разпадаха на прах, щом потъркаше кожата си, и петната кръв, по които вече бръмчаха мухи. Виждаше болката вътре в главата си и тя цялата беше червена, но реши да стои настрани от нея.

„Тя ме нарече Отрекъл се, но никога нищо не съм отричал. Никога нищо не са ми искали дори, тъй че не бих могъл и да отрека, нали? Виждал съм манастира веднъж, онзи оттатък реката, и приличаше на крепост, или на място, където пращат престъпници. Уплаши ме.“

Искал беше да е герой. Да спаси някого. Да спаси лейди Нерис, точно както щеше да е направил Орфантал. Нищо никога не ставаше както трябва в живота му.

„Не трябваше да ме промуши. Болеше повече и от боя с пръчката.

Един ден аз ще я промуша и да видим дали ще ѝ хареса.“

Чу тънкия глас на мама да вие името му в безпомощна скръб и изрева, за да я привика. А когато най-сетне я видя и тя го видя и забърза към него, започна да крещи и не можеше да спре.

Учител Сагандер се подпря на патерицата. Подплънката с нищо не облекчаваше болката в рамото му, но оцелелият му крак болеше още повече. Представа си беше нямал, че може да има толкова болка в едно остаряло тяло и че всяко жегване и спазъм носят още и още. Все едно виждаше всичко отвътре, под кожата си — черно като катран, омърсено от болката и омразата, които сякаш се бяха вкопчили в свирепа прегръдка като любовници, жадни да се погълнат един друг. Но това изтезание не стигаше. Още чувстваше крака, който вече го нямаше, чувстваше гнева му, несекващата му настойчивост. Обсебваше го, нахлула през усещанията за жесток студ и разкъсваща топлина, влудяващ сърбеж и дълбока изтръпналост.

Стоеше подпрян на патерицата в тесния коридор и се мъчеше да чуе какво говорят при входната врата. От прозореца на малката си килия беше видял войници от легиона. Във външния свят ставаха неща, крачеха с нечути стъпки по земната твърд, а изолацията, която си бе наложил заради оздравяването, вече го стягаше толкова силно, че отприщваше вой в ума му.

Онзи вик го разбиваше. В Ейбара Делак имаше войници от легиона. Десетина или повече бяха препуснали до манастира. Видял беше монаси да се снаряжават и сега при портата като че ли имаше сблъсък.

А той стоеше тук, толкова слаб, че едва ли можеше дори да изкрета навън.

Момчето имаше да отговаря за много неща. По-добре да се беше удавило под леда преди години. А колкото до трите дъщери, беше видял достатъчно, за да знае, че баща им би трябвало да им е прерязал гърлата още при раждането им. Домът Дракони беше прокълнат от собствената си кръв, от собствените си тайни истории, които лордът пазеше толкова добре. Но учителят се беше добрал до някои истини. Не беше губил всичкото това време тук в манастира.

Беше отдъхнал достатъчно. Болката все едно нямаше да се махне.

Сагандер закрета по коридора. Вратите на килиите от двете страни зееха отворени, доказателство за припряност. Вътре се мяркаха скромни вещи, нищо ценно и интересно.

Култът беше прероден. Това поне знаеше. Кладенецът в двора беше прелял. Фонтанът в градината течеше червен от няколко дни. Това беше изнервящо. В Карканас сигурно цареше бъркотия. Самата Цитадела бе построена около древен храм на речния бог. Сагандер изпитваше определено задоволство, когато помислеше за всичко това. Когато човек погледнеше такива неща от разстояние, ясно можеше да се види, че Майка Тъма и нейният култ са само парвенюта и цялото перчене и демонстрации на сила крият нищета в сърцевината си. Нарастващото му презрение към Майка Тъма беше ново, но той намираше удоволствие в подхранването му.

Задъхан, стигна края на коридора, където той се разширяваше в пресечка под висок сводест таван. Отляво минаваше колонадата на нефа, водеща към залата за събрания, а отвъд нея бе Камерата на Бденията и след това предните врати. Само преди година щеше да е преминал това разстояние за няколко десетки удара на сърцето. Сега изглеждаше невъзможно.

Не видя никого наоколо — никой, когото да може да повика за помощ — макар че напоследък бяха все по-малко склонни да му я дават. Сърцата им се втвърдяваха към него, както знаеше, че ще стане. Съчувствието отстъпваше на жалостта, а жалостта даваше път на презрението и отвращението. Щеше да се наложи скоро да напусне. Като нищо можеше да решат да спрат да го хранят или да го къпят, или да го разнасят насам-натам. Хората са еднакви навсякъде, все едно колко високопарни клетви изричат. Помощ се дава само с надеждата, че ще бъде изплатена. Очаквания за награда дебнат зад всеки акт на алтруизъм. Но той нямаше какво да им предложи. Нищо освен повече нужда, повече слабост, повече окаяност.

Виждаха тялото му и мислеха, че умът му е осакатен. И бяха глупави да мислят така.

Смяташе да използва това, за да свали дома на Драконите, а след това съперниците си учени в богатите им домове и препълнени лекционни зали. А след това, ако можеше, и самата Майка Тъма.

„Да, всичко се е променило. Има ценност в несъвършенството, място за скрита сила и воля. Прекършените намират лукавство в изповедта си. Ранените оголват раните си и добре се хранят от чуждата жалост. Виж тази куцаща походка. Последвай ме надолу към смъртта.“

Стигна до входната врата и спря. Червени петна изпълниха главата му на пулсиращи вълни. Беше плувнал в пот и миризмата му беше зловонна. Оцелелият му крак трепереше. „Никой, който да ме пренесе. Ще платят за това.“ Започна да се бори с резето. Нищо не беше лесно вече. Трябваше да му дадат слуга.

„Пропаднал съм през леда.“

Тази мисъл го накара да се намръщи. Най-сетне успя да отвори вратата.

На ярката светлина отъпканата бяла пръст на двора бе ослепителна и го накара да потръпне. Изчака очите му да се приспособят, но като че ли не можеше да успокои дъха си.

На трийсет крачки срещу него беше главната порта. Имаше един малък прозорец с решетки на височината на главата и господарката стоеше до него с въоръжени монаси от двете ѝ страни. Повечето братя се бяха подредили по дървените пътеки близо до върха на защитната стена. На зъберите на покривите на ъгловите стени арбалетите чакаха със заредени стрели, държаха ги в готовност бдителни екипи. Суровата войнственост на гледката го стъписа.

Видя един брат, който стоеше наблизо. Младият мъж затягаше ремъците на предпазителя на лявата си ръка. Сагандер залитна към него.

— Във война ли сме, братко?

Мъжът вдигна глава.

— Учителю. Доста сте повървели, за да стигнете чак тук. Поздравявам ви.

Сагандер скри презрителната си усмивка.

— Следващия път очаквай и лехите да прекопая. — Усмивката, която получи в отговор, беше дразнеща. — Не отговори на въпроса ми, братко.

— Вярата ни е подложена на изпитание — отвърна младият мъж и сви рамене.

— С кого преговаря господарката?

— С офицер от ротата на легиона, мисля.

— Легионът на Урусандер — да, знам това. Но коя рота? Кой командва? Някоя от разформированите части ли е, или отклонил се гарнизон?

Мъжът отново сви рамене.

— Ако ме извините, сър, трябва да се качим на стената. — Избърза почти на бегом.

Сагандер вдигна ръка и избърса потта от челото си. От слънцето и горещината му ставаше зле.

Прозорчето на вратата се затръшна, той погледна натам и видя, че господарката се обърна рязко и закрачи към манастира. „Идва право към мен. Можеше да остана на вратата, в сянката.“ Докато се приближаваше, видя гняв на тъмното ѝ лице и потръпна.

Преди да успее да проговори, тя рече:

— Скрий се някъде, учителю. Може да стане напечено. — А след това го подмина, изкачи стъпалата и се скри вътре.

Сагандер я изгледа ядосано. Чувстваше се като глупак. Беше помислил, че идва да говори с него, но истината беше, че просто се бе оказал на пътя ѝ. „Поредното унижение. Едно от многото. Тези неща се трупат.“ Пренебрегна заповедта ѝ и закрета през двора към портата.

Конски копита изтътнаха от другата страна, но звукът бързо заглъхна. Пратеничеството се връщаше в Ейбара Делак. Той изруга тихо, а след това премисли. „Не. По-добре е така.“

Само един монах бе останал при портата. Изгледа Сагандер с любопитство и каза:

— Нищо повече няма за гледане, сър.

— Аз напускам.

— Сър?

— Всички бяхте изключително щедри към мен. Моля предайте признателността ми на господарката и на всички ваши братя. Но нямам желание да бъда заклещен в обсада. Това не е моя битка, а съм нужен в Карканас.

— Виждам, че не сте взели никакви вещи, сър…

— Пратете ми ги при първа възможност. Безопасно ли е извън портата? Нали няма никакъв риск да я отвориш?

— Няма, сър. Отидоха си. Но ми се струва, че може би трябва да говоря първо с господарката.

— Току-що говорих с нея, братко — не видя ли? Тя ми даде разрешението си. Разбери, вървенето до селото ще е достатъчно тежко за мен. Ще ми се да тръгна веднага, докато все още имам сила, защото ужасно се изморявам, щом се стъмни.

— Тогава сбогом и лек път, сър. Съжалявам, че не можем да ви откараме с кола.

— И аз, братко. Но не настоявате ли всички да се упражнявам колкото се може повече?

— Но вие най-често отказвахте, сър. Не знам дали сте готов.

— Всички винаги трябва да сме готови за всичко, братко.

Монахът вдигна резето и отвори портата.

С усмивка на лицето, въпреки болките, Сагандер изкуцука навън колкото може по-бързо. Боеше се, че всеки момент ще чуе вик от двора и след това ръце ще го задърпат назад. Но чу само как вратата се затръшна зад него и след това изстъргването на тежкото резе.

„Колко лесно било. Господарке, децата ти са глупци.“

Щом слугите на Майка Тъма бяха толкова жадни да проливат кръвта на Отрекли се, тяхна работа. Можеха да проливат колкото искат тук, докато кръвта не потечеше на реки по този коварен каменист път. Но речният бог беше стар, ужасяващо стар. Имаше сила, която щеше да разбере гняв и мъст. „Чел съм достатъчно, за да знам. Старите култове са култове на кръв. Процъфтяват от нея. Хранят се с дивачество и насилие. Речният бог ще държи десет хиляди подпухнали трупа на гръдта си и ще копнее за още.

Майко Тъма, нанеси първите си удари. Избий братята и сестрите. Убий господарката тук, само това заслужава тя. Но последният удар на тази война няма да е твоят.

Речен бог, ще ти поднеса кръвта, за която жадуваш. Това обещавам.“

Щеше да намери командира на тази рота. Тялото му може да беше сакато, но умът му не беше.

Имаше скрити пътища до манастира и той ги знаеше всички.

Кръвна сделка, в името на мъстта. Речният бог разбираше. Речният бог благославяше измяната му.

Всяка стъпка беше мъчение. Командирът щеше да го нахрани, да му предложи вино. Да му намери удобен стол и легло, и една-две жени — защо не? Той щеше да заслужи тези награди. „Религиозна война, когато онова, от което сме се бояли, се оказва нещо различно, нещо по-объркано. А получаваме това. Просто линиите са очертани рязко и взаимното избиване е единственият изход.“

Представи си себе си в края, как излиза от пушеците и пепелта, на път като този, без нищо освен овъглени кости останали по дирята му. Съперниците му мъртви, мненията им безсмислени, преценките им — похабен дъх. Драконъс — Консорт на труп. Аратан — изкормен, червата му увити около дръжката на копие. Раскан — толкова грижовен и мил, когато изливаше гореща кръв в гърлото му — е, той щеше да се удави в същото. Колкото до Пограничните мечове… Виле и Галак не бяха лоши, макар да бяха скъперници в състраданието си. В замяна щеше да ги пощади за малко, когато дойдеше тяхното време.

Триумфите напред, в края на този каменист път, грееха със светлината на скиптър, вдигнати високо като факел в тъмното. „Пламъци затвориха устата на крака ми — онзи ужасен пън, — затъкнаха я завинаги, запушиха воя вътре в мен. Ще го изригна по друг начин.

В светлината на скиптъра, това се заклевам.“

Долу се трупаха конници, излизащи от селото. Май нямаше да му се наложи да върви чак дотам в края на краищата.

Видяха ездач на пътя напред. Конят вървеше ходом, а ездачът се беше отпуснал в седлото като задрямал. Двамата съгледвачи спряха и се извърнаха към Крил и отряда му Домашни мечове.

Сержант Агалас до Крил изсумтя и каза:

— Без униформа е.

— Ще го разпитаме.

Съгледвачите ги изчакаха и подкараха с тях.

Щом се приближиха в тръс, мъжът вдигна глава, сякаш събуден от конския тропот. Лицето му беше отекло като от жесток побой. Едното око беше кървясало. Пръст беше зацапала дрехите му, както и почернели петна засъхнала кръв.

Агалас махна с ръка и отрядът се строи в колона зад нея и Крил. Двамата продължиха напред и спряха пред непознатия.

— Изглеждате доста пострадал — каза Крил.

Мъжът сви рамене и каза:

— Оцелях.

— Видяхте ли войници на легиона по този път? — попита Агалас.

— Кой легион? На Урусандер или на Хуст?

Крил примига.

— Хуст ли? Не, на Урусандер.

Мъжът поклати глава.

— Никого не видях, а яздя от цял ден.

— Яздите накъде? — попита Агалас.

— Към Карканас. Мислех да се наема някъде. Бил съм охрана на кервани, мога пак да се хвана. Неспокойно е из страната напоследък.

Агалас като че ли се подразни от този отговор.

— Откъде идвате?

— От Райвън. Мислех да пробвам при Пограничните мечове, но те май не взимат вече, откакто дойде мирът.

— Дълъг път е дотам — отбеляза Крил.

Мъжът кимна.

— Да, знам. Разбира се — добави, — ако имаше войници наоколо, неприятностите на пътя щяха да са по-малко.

Крил се обърна към сержанта.

— Да вървим. — На непознатия каза: — Пред вас има въоръжена процесия. Ако препуснете малко по-бързо, ще сте в пълна безопасност с тях, сър.

— Благодаря ви — отвърна мъжът. — Добро предложение.

Агалас махна на Домашните мечове да потеглят и всички подминаха непознатия.

— Не ни помогна много — каза Крил, щом продължиха по пътя.

— Съжалявам, сър — отвърна Агалас, — но не му вярвам.

— В смисъл?

— Искам да кажа, сър, че не беше съвсем наред. Не знам.

— Мога да си го представя като пазач на керван.

— Но конят му беше хубав, добре гледан и хранен, и такъмите бяха чисти.

Крил помисли.

— Всеки човек на дълъг път би се грижил добре за коня си и такъмите.

— Колкото до това, сър, не носеше много багаж. Не знам, само казвам.

— Чудя се кой го е набил така. Беше въоръжен все пак.

Тя го изгледа и дръпна рязко юздите. Домашните мечове я подминаха и спряха объркани. Крил също спря коня си се извърна към сержанта.

— Какво има?

— Мечът му, сър. Беше легионерски.

Той се намръщи.

— Едва ли е изненадващо — легионерските мечове трябва да са наводнили пазарските сергии след разформироването.

— Така би могъл да си помисли човек, сър, но не. Може да сте чули друго, но твърдя, че не са. Войниците задържаха снаряжението си.

— Вярвам ти. Просто предположих. — Погледна назад по пътя, но непознатият вече не се виждаше. — Значи бивш легионер. Може би пътува да се събере с отряда си дезертьори…

— Сър, тази сутрин бяхме с лорда. Видяхме Отреклите се, онова село, онази касапница.

— Тогава какъв е той според теб? — попита Крил. — Съгледвач? Ако е така, идва от грешната посока и не отива накъдето трябва.

— Не знам, сър. Не знам какво да мисля, но чувствам, че нещо не е както трябва.

Той се вгледа в грубоватото ѝ лице и безизразните ѝ очи. И да беше притеснена, нямаше да го разбере от вида ѝ.

— Сержант, ела да поговорим насаме.

Препуснаха пред колоната и спряха.

— Сър?

— Не знам какво да правя — призна Крил. — Лорд Джаен ни заповяда да се върнем в дома Инис. Страхува се за домакинството си. Ако онзи самотен ездач е съгледвач, то изменниците трябва да са някъде напред, а това би означавало, че вече са ударили имението — стига изобщо да са го замисляли. Но не виждам прах напред, а не сме достатъчно близо, за да видим пушек, ако са нападнали къщата на лорда.

Тя не отвърна нищо. Само го гледаше, отпуснала ръце на рога на седлото.

— Но не биха нападнали брачна процесия — каза Крил.

— Трябва да държим пътя под око, сър. Да огледаме следите напред. Самотен ездач или много ездачи? Тръгнали накъде? Проблемът, сър, е, че има пътеки през гората, някои минават успоредно на пътя.

— Това ли е предложението ти, сержант?

— Можем да стигнем до дома Инис преди свечеряване, сър.

— Не биха нападнали брачна процесия — повтори Крил. — Отрекли се… е, вие видяхте доказателството за това. — Все пак се поколеба. Лорд Джаен го беше повишил, възложил му беше това командване и заповедите бяха изрични: „Връщате се в дома Инис. Вдигаш целия гарнизон Домашни мечове. Подготвяш се за нападение.“ — Бездната да ме вземе, един самотен ездач на пътя и нищо вече не е ясно!

— Казах ви, че нещо в него не е наред, сър. И не е. Изобщо.

— Пребивали са го преди дни…

— По-скоро преди седмица, сър, дори две. Не е подуване, просто спадащи отоци.

Крил се ядоса на себе си заради нерешителността си. Лорд Джаен разполагаше само с осем Домашни меча.

— Не знам какво да правя — повтори той.

Тя се намръщи.

— Сър, вие имате заповедите си. Лорд Джаен отива на събиране на благородници.

— И никой не би посмял да нападне брачна процесия.

— Освен ако не са си загубили ума. Тъй че всичко се свежда до онзи ездач.

— Дали да не се върнем да го разпитаме?

— Ако ми разрешите, сър, аз и двама от Домашните мечове ще направим точно това. Ако се наложи, ще задам въпросите си с върха на ножа. Защо пътува на юг? Това е ключът към всичко. Нелогично е.

— Вземи двама с най-бързите коне и не губете време — каза Крил. — Ние ще продължим, а вие ни догонвате — или пращаш единия и взимаш със себе си другия до лорд Джаен, ако… е, ако се наложи. Не, чакай. Вземи четирима, не двама.

— Да, сър. Вярвам, че няма да ни отнеме много време.

— Ако е невинен, съчувствам му — каза Крил.

— Ако е невинен, бягането му от лошия късмет няма да свърши скоро — отвърна Агалас.

Сержантът взе четирима бойци и препуснаха назад в галоп. Крил огледа осмината останали. Беше му оставила ефрейтор Рийс, кръглолик ветеран с язвително чувство за хумор, но днес май не му беше много до смях.

— Ефрейтор Рийс, ще яздиш до мен.

— Да пратя ли съгледвачи напред, сър?

— Да. Но вече ще яздим без почивка.

— Разбрано, сър — отвърна Рийс. — Не се тревожете за сержанта, сър — ще накара оня кучи син да проговори.

— Надявам се.

— Агалас е била и от другия край на тоягата, сър.

— Нима?

Рийс кимна и се намръщи свирепо.

— Напих се една нощ и я сгащих. Казах ѝ цялата си биография, сър. Но тя оцеля. И е с ума си, общо взето.

Крил го изгледа.

— Вече е ден на кръв, ефрейтор. Наистина не мисля, че ще спечелиш много смях с подобни коментари.

— Не мислех за смях, сър.

Крил го пренебрегна.

Продължиха в галоп.

След изгорелите колиби и мъртъвците, и войниците, на които се беше натъкнал, всичко беше тръгнало накриво за Кадаспала. Мулето му стъпи в една ровина и си счупи крака. Той се катурна от гърба му, падна непохватно върху кутията с бои, а след това получи здрав ритник от ревящото и мятащо се муле в левия крак, поради което едва можеше да върви.

Помисли дали да не се върне при войниците, но те сигурно вече бяха продължили по пътя си и бяха далече. Притеснението му се усили, щом осъзна, че е изгубил представа кой ден е — че може би е закъснял да придружи процесията от дома Инис. Щом баща му и сестра му пристигнеха в новото имение на Андарист, щеше да има два дни подготовка преди церемонията. Макар и окуцял и натоварен с вещите си, се надяваше да стигне при тях преди церемонията. Беше най-доброто, на което можеше да се надява.

Прерязването на гърлото на мулето се беше оказало мръсно и жестоко. Беше го оставило плувнал в кръв и отвратен.

Имаше чувството, че е прихванал проклятие от бивака на Отреклите се и че кръвта вече го следва навсякъде, диря от вина, прогизнала от смърт. Мъртвото лице на детето се върна в ума му, вече не призрачно, вече не рисувано във въздуха от пръстите на едната ръка, а плътно и изпълнено с обвинение. Онова дете го бе направило съпричастен в отнемането на живот, тайст и звяр, дивото в питомното и питомното в грохналото, и всичко беше опетнено, всичко беше съсипано.

Куцаше в следобеда, ремъците жулеха раменете му, насекомите го хапеха — но поради всичко, което носеше, не можеше да ги изтупа или разпъди, принуден беше да търпи яростта им.

Изкуството проваляше реалността. Всеки път се проваляше в същината на опита. Една творба можеше да постигне само най-смътните намеци за онова, което бе истинско и непосредствено: сетивните неудобства, пристъпите на неуравновесеност, миризмата на усилието и смута на разстроения ум. Мачкаше грубо непосредствените истини и опипваше слепешком през всички лъжи, които човек си казваше във всеки отминаващ миг, всеки отрязък от вечността.

Вече разбираше, че не съществува никакво начало на каквото и да е, и никакъв край също така. Че миговете чезнат напред в безкраен низ, а после пропадат назад в усилваща се мъгла. Че цветовете избледняват в мига, в който наблюдаващите очи губят усет. Или стават ярки и плътни, щом умът бъде поразен от безсмислието на нещата. Вече виждаше, в края на ожулените си и нахапани ръце, една длан, която извайваше творение, и другата, която го заличаваше. И чрез тази двойствена мярка съществуваше той и онова, което беше сега, а щом тези длани застинеха, неподвижни във вечността, всичко, в което се бе заявил и изявил, щеше да изчезне.

В невъзвратимото му отсъствие те можеха да обикалят из коридорите между рисунките му. Можеха да обикалят като неща от плът и топлина, кръв и кост, мисъл и немисъл, докато от двете страни се редят прозорци и плоски светове, и смалени животи, което в целостта си бе всичко постигнато от Кадаспала, и с остър нокът можеха да чоплят в тези фалшиви светове и зад тях да не намират нищо освен хоросан и камък.

„Винаги съм бил лъжец. Не мога да избегна това, което съм — и това е първата лъжа, тази, която изрекох на себе си преди много време. Други я приеха, благодарение на дарбата ми, и с това приемане ми позволиха да живея лъжата. Мило от тяхна страна, и такова облекчение — че ги изиграх, — и ако презрението ми дебне сега сенките им, където и да тръгна след тях, е, не е изненада.

Дайте ми лъжата и ще я приема.

А след това ще ви я върна. В ярки неземни светове — онзи божествен език, изричан от богохулни езици — и ще копнея за обожанието в очите ви. С това се подхранвам все пак. Дайте ми каквото ми трябва, за да поддържам лъжите живи. Да поддържам себе си жив.“

Пазеше искрените си мисли в себе си и за себе си. Така не рискуваше нищо, защото ако художниците бяха първо и преди всичко лъжци, веднага след това бяха страхливци.

Един ден щеше да нарисува красотата. Щеше да улови същината ѝ и щом я уловеше, в апогея на своя талант, можеше да легне на гръб, да затвори очи и да се зарее в смъртта. Щеше да е свършил и приключил със света. Светът нямаше да има какво повече да му даде.

Но засега щеше да рисува в кръв.

Пътеката го изведе до оплетени тръни и стари пънове, а отвъд тях беше издигнатият крайречен път.

„Оставям дивото зад себе си, с всичките му заплахи за груба истина и безсмислена смърт. Влизам в цивилизацията, с огладените ѝ камъни и безжизнено дърво, с изпечената ѝ от слънцето глина и оживените ѝ улици, изпълнени с крадливи мигове, които дръзко наричаме хора.“ Ако имаше свободна ръка, пръстите му щяха да се събудят, за да нарисуват сцената в целия ѝ безсмислен блясък и така да направят нещата отново, все по старите и лъжовни начини.

„Ако цветовете са богове, тогава друг бог чака в смъртта на всички цветове. В черни линии и откоси удавена светлина. Моята ръка и моето око са създатели на цели светове, творци на нови богове. Вижте художника като сътворител, вижте световете, които разгръща, изписва, очертава и заличава, свят след свят.“

Бавно се изкатери на пътя, изохка, обърна се наляво — на юг — и тръгна.

Към една венчавка, където красотата се поднасяше в дар срещу единственото обещание да бъде опетнена, да бъде принизена от досадните потребности и скуката на ден след ден, нощ след нощ, от блудкавата и безцветна рутина, която спаружва плътта, убива блясъка в очите, прави погледа по-мътен и колеблив… не, никога нямаше да нарисува красотата. Вече беше твърде късно.

Но гледката терзаеше ума му. Цветчетата по пътеката, сълзи от цвят, вече повехнали и стъпкани, ярките очи на двамата, вече обвързани в едно, и сладострастната завист на зрителите. Красотата на Енесдия беше преходна, денят ѝ на съвършенство почти си бе отишъл, беше почти в миналото. Шепи смачкани цветчета, хвърлени в реката, понесени от теченията и изчезнали. Клонки, надвиснали над водата, натежали сякаш от скръб. Цветовете воднисти и приглушени, сякаш видени през студени сълзи. Небе празно от живот. „Сватбата на Андарист и Енесдия.“

Ако можеше — ако смееше, — щеше да я открадне. Да я заключи в кула като някой полудял влюбен в окаяна поема, обсебен от извратена представа за собственост. Само неговите ръце знаеха истината за нея и брат или не, щеше да ѝ покаже всяка една от тези истини, в наслади, които никога не си беше представяла — о, той знаеше колко престъпни са тези мисли, но мислите живееха добре във владенията на запретеното — беше го виждал в очите на всяка жертва, която рисуваше. Можеше да отиграе непокорството си пред табутата тук, в ума си, докато крачеше по пътя, и да си представи докосването на пръстите си, докато рисуваха кожа и плът, докато рисуваха стон и екстаз, сластен гърч и въздишка. Пред таланта му всичко щеше да се предаде. Всичко.

Имало беше ездачи на пътя. Виждаше следи от копита, водещи и в двете посоки. Но въздухът бе някак мъртъв, празен, изцеден от напрежение. Тук-там, в бледи резки под следите на ездачите, виждаше двойната диря, оставена от впряг.

Значи наистина беше зад процесията, но въпреки цялото движение, което издаваха следите от копита, Кадаспала вървеше сам и не се виждаше никой друг.

„Сватбата на Андарист и Енесдия.“ Нарисувана с ярост. „Сватбата на Андарист и Енесдия.“ Изтрита от гняв. Имаше силата и за двете, тук, в ръцете си. Такива мисли живееха добре в това запретено владение.

„Вижте, художникът е бог.“

Пребит, ожулен и нахапан, куцаше по пътя под бремето на бои и четки.

Миризмата на дим се понесе във вятъра, миризма на умиращи цветове.

Щом Домашните мечове се скриха от погледа му, Нарад пришпори коня си. Пот се стичаше под ризата му, но се чувстваше смразен. Беше видял подозрението в коравия поглед на онази жена. Ефрейтор Бурса го беше пратил на пътя, докато отрядът напредваше по успоредна пътека в гората. Трябваше да знаят колко има напред и Нарад имаше добра новина за тях. Пълна дузина Домашни мечове и офицер яздеха обратно към дома Инис.

Нервите му бяха съсипани. Това не беше каквото искаше. Чул беше, че и други отряди са се раздвижили и че в Куралд Галайн вършее смърт. Беше надскочило Отреклите се, онези окаяни бедняци в мръсните им колиби. Нещата излизаха извън контрол. Легионът на Урусандер беше спасил владението. Бяха герои. Но с тях се бяха отнесли зле. Негодуваха.

Помисли за Харал, онзи стар ветеран. Помисли за празнотата в очите на онзи кучи син, докато разбиваше лицето му… а другите гледаха, като онзи тъпанар, Грип, сякаш юмруците бяха подходящият аргумент, сякаш жестокостта бе съвсем на място пред мъже и жени, и деца. А онзи благороден изтърсак, с Грип над рамото му като сърдита врана — откъде накъде онова момче да е по-добро от всеки друг? Какво го правеше по-ценно от Нарад или от някой от онези мъртви Отрекли се?

Светът беше пълен с лъжи. „И някои хора непрекъснато ни повтарят, че имаме нужда от тях, всичко в името на мира. Но мирът, който получихме, беше отрова. Поддържа се само за да храни малцината — онези, които командват, онези, които забогатяват на наш гръб, от нашата пот. И те ни пробутват добродетелта на покорството, да държим главите си наведени и да не взимаме каквото искаме — каквото те имат, а ние нямаме. Казват, че се били трудили за това, но не са. Ние се трудехме, дори когато не правехме нищо — с това, че стояхме в сенките, в задните улички, в малките мръсни стаички, с това, че ринехме лайната, които тръскаха върху нас, докато те подминаваха с извърнати отвратено носове.

Нищо не е както трябва. Тъй че може би нещата трябва да се преобърнат. Може би всичките тези лъжи просто трябва да се разкъсат. И може би жестокостта е това, което прави всички ни равни.“

Все още сънуваше как убива Харал. И Грип, и онова момче.

„Всяко лице е грозно. Дори съвършените.“

Чу коне зад себе си. Обърна се и видя онази жена, с още четирима с нея. Преследваха го. Ужас сгърчи гърдите му и запулсира в пропуканите кости на черепа му като юмруци, блъскащи отвътре навън. Той пришпори коня и се наведе над врата му. Конят се втурна напред — и той вече знаеше, че препуска на живот и смърт.

„Тя е поредният Харал. Бездната да ме пощади — видях го в нея. Видях в нея онова, което имаше той. Онези очи. Не мога да понеса повече бой. Не мога.“

Усети как се изпусна и с всяко друсане в седлото чаталът му мляскаше все по-силно.

Не беше честно. Той просто се опитваше да се измъкне, да оцелее. Вместо това имаше чувството, че се плъзга все надолу и надолу и колкото и да дращеше и да забиваше нокти, продължаваше да се хлъзга. Гледката пред него се тресеше и люшкаше с всеки трясък на копитата по камъните. Сякаш светът се разпадаше.

Но конят му беше отпочинал и изпреварваше преследвачите. Щом се скриеше от погледа им, можеше да завие към гората, да се гмурне в нея и да препусне по някоя пътека. Щеше да им се изплъзне. Погледна през рамо.

Тъкмо в този момент двайсетина от отряда на Бурса изскочиха от дърветата и удариха петимата Домашни мечове като юмрук. Западаха животни с пронизителни писъци. Западаха човешки тела — изхвърчаха от седлата и рухваха на пътя.

Един от Домашните мечове се опита да обърне и да избяга, но Бурса го посече във врата. Ударът изхвърли боеца напред така, че той се катурна от седлото и издърпа оръжието от ръката на ефрейтора.

Нарад дръпна юздите и обърна коня. Петимата Домашни мечове бяха паднали, и два от конете им също. Войниците вече бяха слезли да се уверят, че няма живи. Мушкаха с мечовете си телата, тайсти и животни, и като че ли нямаше никаква разлика — действията бяха съвсем еднакви, методични и окончателни.

Той подкара към тях. Беше се оцапал и го беше срам от това, но облекчението, че вижда другарите си, надви срама.

Бурса слезе от коня си да си прибере меча, после се обърна към Нарад.

— Замайваща диря си оставил, Нарад.

Другите се разсмяха, но за негова изненада смехът им не беше жесток.

— Ето я там реката, войник — добави Бурса и посочи. — Иди се измий.

— Да, сър. Мисълта за още един бой…

— Знам. На твое място щях да направя същото. Всички знаем как е. Знаем и че щяха да те изтезават, за да измъкнат отговори.

Нарад кимна, смъкна се от коня и клекна. Гащите му лепнаха. Заслиза към реката. Зад него войниците извличаха труповете навътре в гората. Други връзваха въжета за мъртвите коне. Въпреки всичките им усилия само сляп глупак нямаше да види, че тук е станало нещо ужасно.

Водата беше дълбока, брегът се спускаше рязко. Той смъкна ботушите и панталона, хвана се за един клон, влезе в леденостудената вода и остави на течението да отмие мръсотията — не можеше да се пусне или да рискува да се държи само с една ръка. Не знаеше да плува.

Бурса спря на брега до него.

— Пратихме един да те държи под око.

— Не знаех — изпъшка Нарад. Стискаше клона и усещаше как краката му вече изтръпват от студ.

— Обичайна практика — отвърна Бурса. — Никой не се оставя сам, дори да изглежда така. Ти вече си войник от легиона, Нарад. Посветен в поток от лайна и пикня. — Засмя се.

Нарад поклати глава и се измъкна от реката. Погледна белите си тънки крака. Изглеждаха съвсем чисти. Тръгна към оцапаните си панталони.

— Зарежи ги — каза Бурса. — Имам резервни. Ще ти ги дам. И колан също.

— Благодаря, сър. Ще ви се отплатя.

— Не ме обиждай, Нарад. Такъв дълг нищо не значи в легиона. Кой знае, може един ден ти да предложиш същото на някой друг. Така става.

— Да, сър. Благодаря.

— Хайде да тръгваме. Сватба ни чака.

Нарад тръгна след него. Като го видяха гол, мъжете се разсмяха, а жените се закикотиха.

— Водата беше много студена — обясни Нарад.

Следобедната светлина гаснеше. С отекло стъпало и с подуто бедро — подутината вече стигаше до коляното, Кадаспала отби от пътя и заслиза по склона. Беше капнал и не можеше да продължи. Беше видял разнебитен навес в края на гората. Щеше да свърши работа за тази нощ.

Щом стигна, спря и го огледа.

Древната нужда от подслон беше по принцип проста, помисли си, преди да се устреми към такива усложнения, че да стане нелепа. Но нищо сложно или нелепо нямаше в тази скромна постройка. Не би могла да го опази от дъжда, но той знаеше, че дъжд няма да има, не и тази нощ. Освен това основната полза от този навес за оцеляването беше да утеши ума.

С малък огън, мигащ пред него, с дима, който да го лъха с топлина и да държи насекомите настрани, щеше да спи като крал, макар и прегладнял и капнал от умора крал. Когато пристигнеше в къщата на Андарист, щеше да прилича на просяк, на окаян дрипльо. Щеше ли някой изобщо да го познае? Представи си как някой познат Домашен меч ще го спипа за врата и ще го отведе зад някоя постройка, за да му даде урок по благоприличие.

Видя в ума си отвращението на баща си и стъписването на сестра си. Заложник Крил щеше да се засмее и да го прегърне. Всичко това обаче щеше да е утре. Връщане в цивилизацията за скитащия творец, лудия художник, глупака с неговите четки.

Но дори тази сцена, така нежно изваяна в ума му, беше само илюзия. Тайсти убиваха тайсти. „Днес праведната кауза е религията. Боговете са нащрек все пак. Искат да умреш в тяхно име. Защо? За да докажеш верността си, разбира се. Ами тяхната вярност? Твоят бог благословил ли е теб и живота ти? Отзовал ли се е на всяка твоя молитва? Доказал ли е своето всемогъщество?

Къде е за теб тази вярност на бога? Не е достатъчно верен, за да пощади живота ти, който отдаваш в негово име. Не е достатъчно верен, за да те преведе през трагедия и скръб, загуба и злочестина. Не е достатъчно верен, за да спаси онези, които обича. Нито децата, които трябва да умрат в доказателство за същата вярност.

Днес е важна религията. Утре ще е нещо друго. Номерът е в това да спечелиш.“

— Горката Енесдия — промълви той, щом седна под навеса. — Лоша сватба. В лошо време.

„Смачкани цветчета по черните течения.“

Веднъж беше помолил да нарисува портрет на лорд Аномандър. Това само по себе си беше почти безпрецедентно: него го молеха, не молеше той. Но онзи единствен път беше помолил, защото беше видял нещо в младия благородник. Нещо различно. Знаеше, че няма да намери отговор на тази загадка, без да се посвети ден след ден на усилието да проникне под външността на Аномандър от дома Пурейк, да я нареже късче по късче с всеки замах на четката си, чак до костта и след това през кокала. Никой, дори знатен, не би трябвало да притежава онова, което притежаваше Аномандър — онази древна почти увереност и очи, които виждаха през хиляда години в един миг.

В друга плът щеше да го види като лудост. Като тирания или като преситения, циничен поглед на историк, или и двете, след като със сигурност всеки историк беше тиран в сърцето си, толкова тежко бяха снаряжени с оръжията на факти и истини. А ако тиранията не вирее в заблуда и самозаблуда, то тя изобщо не вирее никъде. Щеше да познае първия честен историк, когото видеше — прекършения и плачещия, отишлия много далече отвъд всякакви думи и дори от срещнати погледи. Но онези, които познаваше, бяха предимно самодоволни с претенцията си за знание и на дъска или платно образите им бяха плоски като на всеки друг.

Но никакъв цинизъм не видя в лорд Аномандър. Беше видял мъничко привилегированост, а представите за сила и слабост се сливаха объркани, и Кадаспала се беше зачудил дали през целия си живот по някакъв начин не е преобръщал значението на всяка от тях. Мъж, който можеше да предложи слабост в силата, беше човек в мир с властта.

Все пак Кадаспала се беше терзал, когато мислеше за Аномандър, от страхове и неназовани, безлики опасности. Ако лордът не беше отказал на молбата му, сега щеше да знае истината, от повърхността до самите корени, и всички загадки щяха да са си отишли, разкрити и изложени на дъска или платно, и нищо нямаше да е толкова тъмно, колкото беше.

„Не ме обсебвай, Аномандър. Не тази нощ, нощта преди брат ти да вземе ръката ѝ и да ми я отнеме. Не тази нощ, моля те, когато проклинам усилващия се мрак и майката, която умря, за да роди съвършена красота. Умря и сломи съпруга си, умря и сломи своя син. Не тази нощ, когато всичко свършва и не започва нищо ново.

Андарист: да бъде ръката, която създава. Силхас ръката, която чака да унищожи. Аномандър, който притежава и двамата, но стои, както би стоял някой беззащитен и все пак неуязвим. Вие тримата! Война идва и идва сега. Как ще отговорите?

Аномандър, къде е твоята слабост и как може всъщност тя да бъде твоята сила? Покажи ми това, а аз в замяна обещавам да не обсебвам теб, както ти сега обсебваш мен. Но провалиш ли се в това, което иде, заклевам се никога да не оставя душата ти в мир.“

Ако имаше нещо, което не можеше да отрече, то беше, че колкото и да бъдеше омърсена и съсипана, Енесдия поне щеше да е в безопасност. С Андарист и нежния му нрав. В безопасност, но не и съхранена. Призля му от тази мисъл.

Легна. Беше твърде уморен да пали огън, твърде изтощен за лъжливи утехи. Затвори очи и се опита да заспи.

Имаше един хълм с изглед над дома Инис. На него някога се бе издигала наблюдателна кула, но някакъв древен сблъсък, изгубен във фамилната история, я бе опожарил, а след това беше напълно разградена, докато не бяха останали само камъните на основата. Земята около каменния кръг и запълнената с отломки яма беше почти гола, покрита с напукани от огъня камъни и натрошени грънци. Една пътека водеше по югоизточната страна на хълма надолу към пътя.

От билото Крил огледа имението. Светлината вече гаснеше. Реката възвиваше от пътя, обикаляше този хълм и течеше като черна змия зад къщата и дворовете ѝ. Всичко изглеждаше мирно.

До него ефрейтор Рийс също оглеждаше терена. След малко слезе от коня и се наведе.

— Лейтенант, точно както казахте на пътя. Качили са се тук, десетина. Да направят каквото и ние сега.

Крил продължаваше да оглежда имението. Пилона без знаме на него. Предния двор и конюшнята, с отворени врати. От комините на трапезарията се вдигаше дим. Няколко души се движеха из двора, а двамата стражи при портите ги наблюдаваха.

— Разузнавали са — каза Рийс. — Лордът беше прав да се страхува за дома си.

— Не мисля — отвърна Крил.

— Сър?

— Дошли са тук, огледали са имението. Видели са, че охраната е слаба. Видели са, че лорда го няма и че впрягът е заминал.

— Идеален момент за нападение.

— Но не са го нападнали, нали? Защо?

— Загуба на кураж?

Крил поклати глава. Страхът се стягаше като студен юмрук в гърдите му.

— Имението не е било целта им, ефрейтор. Не са нападнали, защото кортежът вече е бил заминал.

— Сър, не биха направили това. Едно е да направиш прочистване на Отрекли се, но това, което намеквате — срещу благородник, срещу Велик дом — не биха могли да оправдаят това в името на Майка Тъма.

— Онези знатни, които приютяват Отрекли се в земите си — каза Крил. — Лордът спомена за това.

— Но, сър, говорим за невястата на лорд Андарист.

Крил го погледна объркано.

Рийс — беше смъкнал шлема си — прокара ръка през рехавата си коса.

— Съжалявам, сър. Просто… имам приятели в легиона. Добри приятели. Мъже и жени, с които съм се бил рамо до рамо. Това, което казвате… никой от хората, които познавам, никога не би се съгласил с вас. Това, което описвате, е престъпление. Грубо убийство. Лорд Урусандер ще е първият, който ще излови и обеси убийците.

— Дезертьори — каза Крил. — Разбойници дори. Или може би вината ще се хвърли върху Отреклите се. Стига да се оставят подходящите знаци. Може да намесят и Драконъс. Измамата е оръжието им и всяко убийство и хаос просто ще набие в ума на всеки необходимостта от повече ред — необходимостта легионът да се върне.

— Не биха направили това — прошепна Рийс.

— Трябва да ударят бързо — продължи Крил, — преди идващите от Карканас да стигнат до сватбения лагер. Не разбираш ли, Рийс? Удряш, предизвикваш гняв — не, сляпа ярост! — и кой е виновен за развихрянето на тази гражданска война? — Хвана юздите. — Хайде. Препускаме до имението и там отиваме при кастелана.

— А вие, сър?

— Аз ще сменя коня. Ще взема два. Ще яздя през нощта — сержант Агалас трябваше вече да ни е настигнала. Нещо се е случило с тях. Ако нападателите изчакат до разсъмване, би трябвало да стигна до лорд Джаен навреме…

— Сър, не мислите ли, че може да имат наблюдатели на пътя?

— Ако мина от другата страна на реката… има брод, нали?

— Знам един, сър, но брегът е висок — никой не смее да мине през него.

— Точно затова няма да има наблюдатели.

— Сър, не бива да тръгвате сам.

— Ефрейтор, може лорд Джаен да се окаже прав, а аз да греша. Вие трябва да се приготвите. Обясни всичко на кастелан Деларан.

— Слушам, сър.

Обърнаха уморените си коне и поеха надолу по склона.

Когато Нарад слезе с другите в отряда на Бурса, нощното небе беше светло и звездният въртоп грееше ярко. На една поляна ги чакаше друга част войници от легиона, макар никой да не носеше униформа. Към тях закрачи офицер, за да ги посрещне.

Беше висока жена, с хубава фигура, но се движеше отпуснато и Нарад се зачуди дали не е пияна. Но когато заговори, думите ѝ бяха резки и точни.

— Ефрейтор Бурса, каква новина ми носиш?

— Само малки неприятности, сър. Оправихме ги пътьом. Но можем да сме сигурни, че никакви подкрепления от север няма да стигнат до тях навреме. Капитан Скара Бандарис отговори ли на ездача, когото пратих?

— Аз задържах ездача ви.

— Сър?

— Твърде голям риск, ефрейтор. Прецених, че ще е по-благоразумно никой войник от легиона да не ходи до Карканас. Разбирам, че искате потвърждение на дадените ви заповеди. Че сте обезпокоен от събитията, но можете да разчитате на думата на Инфайен Менанд, че всичко, което правим тук, е необходимо. Тези първи актове, всяко от които — само малко пускане на кръв, целят да предотвратят повече кръвопролитие по-късно.

— Да, сър.

— Сега махнете всякакво легионерско облекло. Ей там има резервни дрехи за вас.

Нарад предположи, че Инфайен Менанд трябва да е тази жена, макар да не можеше да е сигурен. Но когато Бурса се обърна към тях, видя притеснението му.

— Е, чухте лейтенанта — каза Бурса. — Отивайте при дрехите, и по-бързо. Щом се преоблечете, легнете да поспите. Ще тръгнем пеш, много преди разсъмване. Студена вечеря тази нощ. Хайде, всички.

Нарад тръгна с другите към купа дрехи. Когато зарови из тях, напипа лепкави петна от кръв.

— Боклуци на Отрекли се — измърмори жената до него. — В случай, че някой от нас го посекат.

— Оставят ни по пътя?

— Такъв е животът, Вафт4.

Нарад не хареса много дадения му прякор, но благоразумно си замълча, за да не стане по-зле. „Просто още една лъжа.“

Жената го изгледа.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Радвам се. — Вдигна една опърпана блуза от купчината и я тръсна. — Четири години ходих гладна, след като ни разпуснаха. Четири знатни момчета ме спипаха веднъж на един селски път по-зле облечена и от това. Казаха, че воня, и едва не ме удавиха, докато ме окъпят в реката. Смяха се и ме опипваха, и ме оставиха да лежа гола в калта. Живота си рискувах да ги спася, за да ми направят това? Не беше редно и сега ще си платят.

Нарад се вторачи в нея. Други се бяха спрели да слушат, но той подозираше, че вече са чували историята. Сигурно си имаха свои. Обидите можеха да обвързват по-силно от кръв. „А моето лице го съсипа ветеран от легиона, тъй че вървете в Бездната всички.“ Огледа ризата, която беше измъкнал, и я пусна.

— Всъщност не ми трябва нищо от тук, след като не нося никаква униформа.

Тя се изсмя.

— Късметлия. Иди да поспиш, Вафт. Убийствата почват на разсъмване.

Бяха вдигнали лагер на поляната пред новата голяма къща на Андарист — затихнала и празна, но готова. В тъмното, с подредените в защитен кръг Домашни мечове, на Енесдия поне бе разрешено да слезе от каретата. Беше загърната в дебел халат с качулка и тежестта му я натискаше надолу.

Беше късно и баща ѝ стоеше сам край огъня, вперил очи в огромното здание на Великия дом. Тя пристъпи до него. Чувстваше се странно празна, почти уплашена от онова, което предстоеше в следващите дни.

— Чака те чудесен дом — каза лорд Джаен и хвана ръката ѝ.

Тя усети топлината на дланта му и намери сила в нея, но също тъй и болезнена тъга. Щеше да го остави и всичко между тях щеше да се промени. Изведнъж Енесдия закопня за живота, останал назад. Прииска ѝ се отново да носи грубите дрехи на детството си и да тича засмяна с Крил в разгорещена гонитба, с петната от мекия плод, който бе хвърлила по него, по предницата на новата му риза. Прииска ѝ се да усети зноя на слънцето от ранните дни, когато то не мигваше зад облак, а въздухът миришеше на свобода, за която изобщо не си беше давала сметка тогава и която никога нямаше да познае повече.

— Съжалявам, че го отпратих — каза баща ѝ.

Беше ѝ казал за страховете си за дома му, но според нея бяха неоснователни. Бяха благородници и един удар по тях щеше да се приеме — от Андарист и от Аномандър, и Силхас — за акт на война. Легионът нямаше да дръзне да направи това, защото щяха да рискуват да изгубят всякакво благоразположение в кралството, започвайки със самата Майка Тъма. Всъщност тя вярваше, че баща ѝ е неискрен с нея, та дори да го правеше за нейно добро.

— Може би е по-добре така — промълви тя, за да потисне с думите болката, която изпитваше, това окаяно чувство на изоставеност — когато най-много бе имала нужда от Крил. — Той не е щастлив. От седмици, може би от месеци дори.

— Е. Разбираемо е — отвърна той.

— Не е — възрази тя.

— Скъпа дъще…

— Защо не може да е щастлив за мен? Ако беше обратното, аз щях да съм щастлива за него!

— Нима? Наистина?

— Разбира се. Любовта е толкова скъп дар, как не бих могла?

Баща ѝ замълча.

След малко тя се намръщи, премислила мълчанието му.

— Просто е егоистично. Той ми е като брат, а никой брат нямаше да е нещастен заради мен.

— Никой брат, вярно. Но пък Крил не ти е брат, Енесдия.

— Знам. Но не това е същественото.

— Боя се, че е това.

— Не съм глупава, татко. Знам за какво намекваш, но не е вярно. Крил не може да ме обича така — познава ме твърде добре.

Джаен се покашля. Не, не беше кашляне. Смях беше.

Реакцията му трябваше да я ядоса, но не можа.

— Мислиш, че не разбирам суетността си? Лекомислието си?

— Дъще, ако разбираш тези неща, значи си всичко друго, но не и лекомислена.

Тя махна пренебрежително и попита:

— Кой е най-незначителният от братята Пурейк? Кой от тях е лишен от амбиция? Кой пръв се усмихва без никакъв повод?

— Усмихва се, защото е влюбен, дъще.

— Преди мен, искам да кажа. Когато го видях за първи път, се усмихваше.

— Любовта му е към самия живот, Енесдия. Това е неговият дар към света и никога не бих го оценил като по-малоценен от тези, които предлагат братята му.

— О, не това имах предвид. Не. Все едно. Твърде късно е, а съм уморена и изнервена. Но никога няма да простя на Крил, че не е тук.

— Нечестно е. Аз бях този, който го отпрати.

— Съмнявам се, че е възразявал много.

— Напротив.

— Но все пак замина.

— Да, защото не би могъл да ми се опълчи. Но мисля, че вече разбирам. Всичко това. Ти го наказваш и искаше той да го разбере. Тъй че според теб, Енесдия, Крил трябва да те е наранил по някакъв начин. Но единственият начин, за който мога да се сетя, ме води към място, където не би трябвало да бъда — не и сега, само на няколко дни от сватбата ти.

Въпреки тежкия халат я побиха студени тръпки.

— Не казвай това — прошепна тя.

— Обичаш ли Андарист?

— Разбира се! Как не бих могла?

— Енесдия. — Той се обърна към нея и я хвана за раменете. — Не би могло да е по-невярно, ако кажех, че не оценявам дара, който притежава Андарист, със самата си същност. Ценя го над повечето други качества у мъж или жена. Защото е толкова рядък.

— Майка имаше ли го? Този дар?

Той примига, а след това поклати глава.

— Не. Но се радвам за това, защото иначе загубата ѝ щеше да е непоносима за мен. Енесдия, кажи ми истината тук и сега. Ако не го обичаш достатъчно, бракът ти с него ще унищожи неговия дар. Може да отнеме десетилетия или столетия, но ти ще го унищожиш. Защото не го обичаш достатъчно.

— Татко…

— Когато някой обича всички неща на света, когато някой притежава този дар на радостта, той не е бронята срещу скръбта, която би могла да си мислиш, че е. Такъв човек стои на ръба на тъгата — няма друг начин, защото да обичаш като него означава да виждаш ясно. Ясно. Андарист се усмихва с разбирането, че тази тъга го дебне, стъпка по стъпка, миг след миг. Ако го нараниш — с хиляда малки рани на пренебрежение или безразличие, — докато залитне и отслабне, скръбта ще го намери и ще го прониже в сърцето.

— Наистина го обичам — отвърна тя. — Повече от достатъчно, повече, отколкото има нужда който и да е мъж. Заклевам се в това.

— Ще се върнем у дома на разсъмване, дъще, и ще понесем всичко, което предстои.

— Ако направим това, татко, ще го нараня, когато е най-уязвим. Ако направим това, унищожавам дара му и живота му.

Той я погледа мълчаливо и тя видя в очите му, че е разбрал истината в думите ѝ. Че вече е много късно.

— Крил постъпи достойно, Енесдия.

— Знам — отвърна тя. — Но съжалявам, че го направи! — Последните думи се задавиха в сълзи и тя отпусна глава на гърдите му.

Баща ѝ я прегърна силно.

— Трябваше да действам — промълви той хрипливо, почти съкрушен. — Трябваше да кажа нещо…

Но тя поклати глава.

— Не, аз съм глупавата. Винаги съм била глупавата — показвах му го достатъчно често.

Тогава заплака и нямаше какво повече да си кажат.

Никакъв разум нямаше в света, реши тя по-късно, докато лежеше безсънна под кожените завивки в каретата. Никакъв разум. Беше отстъпил на лекомислените същества като нея, плъзгащи се през живота в сияен ореол на жалко самооблъщение, където всеки неясен коментар беше обида, а всяка обида лична, и жлъч и злоба вирееха като паразити, в шепот и прикрити погледи. „Това е моят свят, където всичко близо до мен е по-голямо, отколкото всъщност е. Но истината е, че не знам друг начин да живея.“

Никога нямаше да позволи Андарист да се усъмни в нея, никога нямаше да му даде повод да се почувства уязвен. Само във въображението си щеше да е свободна за изневяра и да сънува в прегръдките си един син на Дурав и лицето на млад мъж, който я познаваше твърде добре.

Нарад сънуваше жени. Красиви жени, които се извръщаха от него с отвращение. Бяха се струпали от всички страни и всяко отдръпване го жегваше. Мъчеше се да скрие лицето си, но ръцете му сякаш не бяха негови и бяха сякаш безпомощни в усилието да намерят онова, което искаха да скрият.

Не му беше дадено много по рождение. Не помнеше нито веднъж да се е радвал на възхитения поглед на жена. Нямаше смисъл да слага в сметката всички курви, след като на тях им се плащаше, за да изглеждат доволни. А и те не задържаха погледа си за дълго. Желанието беше нещо, което никое око не можеше да симулира, и липсата му бе съвсем достатъчна, за да обезсили и най-храбрия мъж.

Когато се събуди, примига и зяпна през неподвижните клони и листа, които сякаш бяха накъсали нощното небе. Никога нямаше да бъде желан — дори малката надежда, която беше таил в похабените години преди боя, вече бе мъртва.

Дори боговете не предлагаха честност — не и без да се сключи сделка преди това. В очите му имаше сълзи и замъгляваха гледката. „Сделка? Нищо нямам, което да отстъпя.“ Ако сега боговете го гледаха отгоре, погледът им беше равнодушен и безчувствен. Дори жалостта изискваше една душа да падне на колене, а това нямаше да отстъпи за толкова жалка награда. „Достатъчно жалост получавам тук, между смъртните.

Красивите жени извръщат поглед, гледат покрай мен. Очите им се плъзгат настрани и винаги е било така, много преди лицето ми да беше обезобразено. Те искат само огледално отражение, друго съвършено лице, заслужаващо възхищението, единственото богатство, което те разбират.

Зад това обезобразено лице чака един честен мъж, мъж способен на любов. Иска само онова, което мнозина други имат. Нещо красиво, в което да се вкопчи.

Моля за него, но боговете не отвръщат. Никаква светлина или топлина не грее в равнодушните им очи. Мигат студени. Поглеждат встрани, намират нещо друго, нещо по-интересно, по-оригинално.“

Не съществуваха грозни богове. Първият им израз на сила беше в собственото им преображение, в красиви за съзерцание форми. Ако имаше силата, щеше да направи същото. Щеше да вземе тази глина в собствените си ръце и да я извае до съвършенство.

Но такива дарове не бяха за него.

Чу тихи гласове, а след това към него се приближи фигура. Пресегна се и го сръга.

— Ставай, Вафт, време е. Закуска, после оръжията и бронята.

Беше жената, която му бе говорила толкова язвително предната нощ. Той извърна глава и огледа тъмната ѝ фигура. Искаше му се да е и красива, и сляпа, дори пръстите ѝ да са безчувствени и изтръпнали. Искаше му се да може да легне до нея и да я убеди, а после да се хлъзне в нея и след това да изпита покой.

— Буден ли си?

— Да.

— Добре.

Тя продължи към следващата спяща фигура и той разбра, че не е отгатнала мислите му.

Толкова по-добре. До гуша му беше дошло от присмеха им.

Скоро след това над сто въоръжени мъже и жени тръгнаха през леса. Нарад беше сред тях, на няколко стъпки зад ефрейтор Бурса. Беше извадил меча си, но ръката, която го държеше, бе студена. Трепереше под дрехите си, но кожата му бе хлъзгава от пот, а в ума му цареше смут.

Виждаше живота си разгърнат зад него: всичките пъти, когато бе наранявал хора с думи, надсмивайки се над всичките им претенции. Когато беше гледал с презрение на всеки жест на доброта или предполагаема искреност. Сега му се струваше, че е водил война през целия си живот. Нищо не беше достатъчно истинско, за да повярва в него. Нищо не беше достатъчно добро, за да се бие за него, освен парчето негодна земя, на което стоеше, и рехавите граници на презрението му.

А сега се бе озовал в компанията на убийци, просто още една смътна фигура, прокрадваща се между смълчани стволове. Някъде напред спяха невинни хора. Стига изобщо да съществуваше невинност, а за това бе имал цял живот на съмнение, което глождеше краищата на опърпаната му вяра. Все едно. Утрото им щеше да бъде разбито, връхлетяно от внезапно насилие и жестокост.

Не го искаше и все пак нещо в него жадуваше за онова, което предстоеше. Най-грозната част от самия него — външното, издърпано навътре и станало още по-низко, още по-отвратително. Сред всичките войници наоколо единствен той носеше физическата истина за онова, което се криеше във всеки един от тях.

Имаха своите списъци от обиди, своите негодувания — също както той своите.

Движеха се през гората, а тя притегляше мрака надолу и ги загръщаше с него. Имаше различни видове чистота, различни видове болка, но в тъмното всяка разлика се губеше и всичко ставаше същото. Не беше по-грозен в тъмното от който и да е тук, и те не бяха по-красиви или благородни от него.

„Всички сме еднакви.

Всяка кауза е праведна само когато е твоя лична, когато чувствата значат нещо. Но понякога, сред някои хора, чувствата не значат нищичко.“

Това беше дарът на войника, предположи той.

В този момент се олюля, падна на колене и закуската се върна в гърлото му, плисна навън върху черната пръст. Гърчовете продължиха, докато вътре не остана нищо. Клюмнал глава, с провиснала от устата слуз и жлъчка, усети как другите го подминават. Чу тихия им смях.

Ръка в метална ръкавица го стисна за рамото, жената, която го беше събудила, се наведе и каза:

— Развалено месо, Вафт. И аз са мъча да не повърна. Стани, стой до мен, почти стигнахме.

Той се надигна, учуден от поканата ѝ. Бурса ли я беше накарал? За страхливец ли го мислеха, за човек, когото трябва да държат под око? Избърса с ръкав устата си, изплю горчилката и тръгна, а жената закрачи до него.

— Ще го направим жестоко, Вафт.

Той кимна — жест, който тя дори не можа да види.

— Колкото може по-ужасно. Не можеш да му позволиш да стигне до теб. Трябва да го потиснеш всичкото, разбираш ли? Правиш, но не мислиш, това е веруюто на войника. Ако изобщо мислиш за нещо, мисли за мира, който ще дойде след това, година-две по-късно. Мисли за новите порядки в Куралд Галайн, благородниците стъпкани и слаби, истинските хора — като теб и мен — живеят добре и живеят уважавани.

„Живеят уважавани. В името на Бездната, жено, смяташ ли, че това ще замени самоуважението? Няма. Лъжеш се. Всички се лъжем.“

— С мен ли си, Вафт?

— Да.

Напред по пътя просветна, дърветата оредяха, пънове изникнаха от стъпканите треви. Очите му откроиха тъмните очертания на карета и редица коне, вързани за въже, изпънато между две знамена, мъждукане на гаснещ огън.

И човешки фигури в края на поляната — неподвижни и зяпнали сякаш право в Нарад.

Внезапно отекнаха викове, желязо изсъска в ръба на ножница и…

— Напред! — изрева жената до него.

И изскочиха на сечището, в откритите дворове на Великия дом на Андарист.

Лорд Джаен беше останал напълно облечен през нощта, като в бдение. Обикалял беше да проверява Домашните мечове и да говори тихо с постовете. Андарист и свитата му бяха поне на ден път оттук, а гостите щяха да го последват на следващия ден. Крачките му отмерваха нощта в бавна спирала, която най-сетне го върна отново до гаснещия огън.

Сърцето го болеше за дъщеря му, за слепотата на младостта. Всяка мисъл за заложник Крил го съкрушаваше: изпитваше страх за младия мъж, комуто навярно щеше да се наложи да защити дома Инис от атака; болка заради раните, които дъщеря му му беше нанесла.

Не съжалението беше същинското проклятие. Беше позволил на старостта да го обсеби, сякаш старческата досада бе сетният дар към него самия — блажената прегръдка на равнодушието под маската на мъдрост. Отегчение чакаше всяка нехайна душа, все едно колко стара, все едно с какъв ранг и титла. Знаеше, че го очакват още столетия, но това беше истина, пред която не можеше да се изправи, без да потръпне от страх. Същинското проклятие, онова, което изпълваше душата до пръсване, беше умората. Не на плътта, макар че и това играеше своята роля, а на духа. Започнал бе да разпознава в себе си някакво окаяно нетърпение: злочестието на човек, който очаква и иска да умре.

Загуба и разбити сърца можеха да се понесат от младия, със силна воля и със здрав дух. Не притежаваше ни една от тези черти, тъй че стоеше в очакване скоро да отдаде единствената си дъщеря, скоро да предаде в ръцете ѝ всички обещания на младостта и ни едно от неизречените съжаления, както подобаваше за гаснещ баща. „Оставам назад и съм доволен от това. Толкова доволен, колкото може да бъде всеки стар глупак. Навярно ще се отдам на пиене. Някоя мръсна отрова на безпаметност, за да потъвам ден и нощ в забрава.

Ненужен повече… Защо усещането за такива неща трябва да е толкова жестоко?“

Загледа се в изстиващия огън и тлеещите въглени, съхранили старите си форми на съчки и клони. Всяко гаснещо огнище беше дом за крехки призраци и светлината на жаравата бе само споменът за живот. Това и нищо…

Внезапно движение го накара да се обърне. Един Домашен меч извика — и Джаен видя как стражите му извадиха оръжия, видя как се стегнаха в плътна редица. А от гората изригнаха тъмни сенки — блесна оголено желязо…

Изумен и невярващ, лорд Джаен издърпа меча си. Втурна се към каретата и заудря с дръжката по вратата.

— Вън! Веднага! Вън!

Слугинята, Ефала, изпълзя изпод впряга, замаяна от съня. Джаен я сграбчи за ръката и я вдигна. Разтърси я.

— Чуй ме — вземи дъщеря ми — бягайте към къщата. Разбра ли ме? Към къщата! — Блъсна я силно към каретата и се обърна рязко.

Домашните му мечове отстъпваха в плътна редица около каретата, откъм страната срещу гората.

Чу как се люшна и отвори вратата зад него. Чу уплашения вик на дъщеря си, докато Ефала я дърпаше навън.

— Отстъпваме! — извика Джаен на Домашните мечове. — Назад към къщата. Назад!

Стражите му оформиха извита линия и заотстъпваха бързо. Джаен погледна през рамо и видя, че двете жени тичат към къщата.

Нападателите връхлитаха. Бяха твърде много.

— Задръжте ги! — заповяда той.

Първата редица на врага стигна до Домашните мечове. Задрънчаха оръжия, засякоха мечове. Двама от стражите му паднаха под напиращата вълна. Другите продължаваха да се бият, сечаха отчаяно по забиващите към тях мечове. Още един падна с разбит череп.

Останалите продължаваха да отстъпват. Лорд Джаен заотстъпва с тях, безпомощно заклещен между бойците си и двете жени, които се мъчеха да стигнат до къщата. Още миг колебание, а след това Джаен изруга, обърна се и затича след дъщеря си и слугинята. Щеше да задържи вратата, ако можеше, макар да знаеше, че това ще е безсмислено.

Андарист не беше построил крепост. Величествен дом и нищо повече. Вратата нямаше да издържи.

Жените се добраха до вратата. Ефала я дръпна и бутна Енесдия вътре.

„Преди съпруга ѝ — не един до друг — зла поличба, обречен брак…“

Мисълта го прониза със спазъма на нелепо чувство за вина.

Нападателите се приближаваха. „Стражите ми са мъртви. Още дванайсет и пак щеше да е същото… О, Крил…“

Стигна до зейналата врата и видя ужасените лица на дъщеря си и слугинята. Погледна Ефала и кимна.

Тя затръшна вратата и Енесдия изпищя.

Джаен се обърна на прага и вдигна меча си.

Изгуби единия кон. Погледа го безпомощно за миг как се понесе надолу по течението с вдигната глава и изпънат врат, а после се вкопчи в гривата на оцелелия и успя да се добере до отсрещния бряг и да излезе на пътя.

Щеше да подходи към къщата от юг. Пътят пред него беше пуст, зората все още едва се прокрадваше в небето.

Чу викове в далечината, а след това — трясък на мечове.

Скоро видя през дърветата новите плочи на покрива на къщата на Андарист, отби от пътя и пришпори коня по откритата ивица, а след това през храстите и в сянката на дърветата. Щом подкара към задната страна на къщата, видя пред себе си разпръснати от двете страни и тичащи фигури. Разбра, че Джаен се е оттеглил в къщата — това бе единственият му избор, защото нападателите бяха десетки.

Очите му се спряха на един затворен с капаци прозорец на долния етаж, вляво от задната врата, и той пришпори коня право към него.

Някой извика — бяха го видели, но нямаше значение. Беше почти стигнал.

Измъкна ботушите си от стремената и се изправи на седлото. В последния миг, когато конят зави, за да не се блъсне в стената, Крил се хвърли напред, с едното рамо надолу и прикрил лицето си с ръце.

Удари капаците и дървото се пръсна.

Треските полетяха след него, докато падаше на пода. Хлъзна се по каменните плочи, скочи, извади меча и се втурна към предната част на къщата. Чу тежки удари по входната врата и трясък на цепещо се дърво. Стаите профучаваха невидими от двете му страни.

Входната врата рухна разбита и Енесдия изпищя.

Крил се хвърли в преддверието… и я видя. Ефала беше извадила кама и стоеше пред господарката си. Изсвистя меч, плоското на оръжието удари ръката на слугинята и изпращяха счупени кости. Друго острие прониза гърдите ѝ, надигна я от пода…

Крил се хвърли напред, пред Енесдия. Дори не видя лицата на нападателите. Мечът му изсвистя, разпра гърлото на мъжа, който беше убил Ефала, изтръгна се и се заби в корема на втория нападател.

— Бягай назад! — извика през рамо. — На коня! Бягай!

— Крил!

Още нападатели нахлуха в коридора.

Някъде вдясно от него, в друга стая, бяха пробили през прозореца.

— Бягай! — изкрещя той отново и се хвърли пред тримата нападатели.

Беше Дурав. Кръвта бе огън в жилите му. Разцепи лицето на един, посече капачката на коляното на друг. Меч се вряза дълбоко в дясното му бедро. Той се олюля и се изтръгна от оръжието. Силата се изля от ранения крак. Крил изруга и залитна. Още връхлетяха към него, жадни да го достигнат. Блокира забиване и усети как мечът му се хлъзна по нечия ръка. А после нещо го удари в слепоочието и светът побеля. Докато падаше напред, два юмрука го посрещнаха в гърдите и го изправиха отново. Погледна и видя двата меча, които го бяха пронизали.

Още едно острие изсвистя и се вряза в шията му.

Видя се как пада в коридора, почти на ръка разстояние от прага, видя и съсеченото тяло на лорд Джаен, видя нахлуващите тежки ботуши. Някой стъпи на ръката му и му счупи пръстите, но Крил чу само звука. Нямаше болка.

Имаше само усилваща се празнота, черна като реката. Зачака да го поеме.

Не се наложи да чака дълго.

Бяха хванали благородничката в една от задните стаи, докато се опитваше да скочи навън през прозореца, и я бяха довлекли в главната зала. Тогава започна насилието.

Когато избутаха Нарад напред — с неокървавения и увиснал в ръката му меч, — жената, която бе тичала с него, се изсмя и рече:

— Този да я довърши! Красавица е, Вафт, и цялата е твоя!

Под грубите подкани на десетина зяпачи го избутаха към камъка на огнището, на който я бяха проснали. Дрехите ѝ бяха разкъсани. На камъка под нея имаше кръв. Устните ѝ бяха разцепени от целувки и хапания, а гладката ѝ доскоро плът беше на синини от длани и пръсти. Той се взря в оцъклените ѝ очи.

Тя срещна погледа му, без да мигне, и не се извърна.

Жената зад Нарад смъкна панталоните му, после го хвана в ръка, за да го възбуди. Изсмя се, подуши го по врата и го натисна да легне върху благородничката.

Той усети как се плъзга в кръв и разкъсана плът.

След като го намести, жената се отдръпна със смях.

Тялото на благородничката беше топло под неговото и въпреки всички отоци — възхитително меко. Пресегна се, за да я притисне до себе си — под воя на другите — и зашепна в ухото ѝ: молеше я за прошка.

Много по-късно му казаха, че е издишала сетния си дъх, докато била под него, и Нарад чак тогава осъзна, че в онази сутрин, върху камъка на домашното огнище, красотата е умряла в ръцете му.

Кадаспала се събуди стъписан. В ума му бе останало ехото от някакъв писък — ужасен сън, който дори не можеше да си спомни. Потърка лицето си, погледна се в смътната утринна светлина и видя, че отеклото му бедро се е подуло — беше два пъти по-дебело от другото. Простена и отново се отпусна на гръб.

Но смътните писъци не заглъхнаха. Изобщо не заглъхнаха.

„Не. О, не, не, не, не…“

Заряза кутиите с бои и четки, успя някак да се изправи и закуцука през вълни от заслепяваща болка към пътя. Опита се да затича, а кракът му се повлече под него и дъхът заизлиза накъсан от гърлото му.

Слънцето се изкатери през дърветата. Кадаспала куцаше по пътя и се чудеше що за лудост го е обзела. Не беше възможно да е чул нещо истинско. Разстоянието беше много голямо — бягал беше вечно по този път. Левги, десетки левги — но не, въздухът все още беше студен от отминалата нощ. Мъгла бе надвиснала над реката като дим.

Едва можеше да върви, още по-малко — да тича.

Когато пред очите му изникна къщата на Андарист, Кадаспала спря. Видя каретата, но конете ги нямаше. Нямаше никакво движение — нито един Домашен меч или слуга.

Закуцука отново напред.

Трупове по земята. Домашните мечове на баща му и други. Виждаше лица, които беше познавал през целия си живот, всички — плоски като най-тънък пласт боя, очите им бледи и празни под клепачите. И навсякъде — зловещите багри на зейнали рани. Когато вдигна ръце към лицето си, усети само изтръпналост, сякаш дори сетивата се бяха отдръпнали.

Пръстите му мушкаха във въздуха.

Входната врата на къщата беше изкъртена.

От Кадаспала излизаше звук. Нечовешки вик, вик от нещо, което пропадаше в яма, в бездна, пропадане в безкрайни дълбини. Викът го обкръжи, поздрави празното утро и безчувствената му светлина, а кръвта по земята правеше сенки под неподвижните тела. Видя отворената врата на каретата и още тела зад нея — още Домашни мечове, още непознати в мръсни дрипи, още зяпнали очи, както винаги зяпат мъртвите очи.

На стъпалата на къщата лежеше мъж, загърнат във фино вълнено наметало, синьо като нощ. Сивата коса бе полепнала от черна засъхнала кръв. Пръстите на Кадаспала заиграха трескаво — резки удари на невидимата четка — и през цялото това време викът продължи, като на погубена душа, душа, пропадаща вечно в бездната.

Прекрачи тялото на баща си, а след това и на Крил Дурав. И видя застиналото, оцапано с кръв тяло на Ефала.

А после застана пред камъка на огнището.

Това не беше тя. Това… нещо. „Не тя. Никога тя. Не знам коя е това. Това не е…“

Лицето беше съвсем сбъркано. Бледите страни, подутите и разкъсани устни. Никога не беше виждал тази жена. Беше зяпнала в тавана. Неволно пристъпи към нея, за да улови този празен поглед. Чу собствения си вой. Наведе се още по-близо, загледан в играта на собствената си сянка, хлъзнала се над лицето ѝ. Най-сетне погледна в очите ѝ.

Пръстите му се свиха като нокти на хищна птица. Пронизителният звук изпълни залата, забушува неистово, остана заклещен в ъглите, изтръгна се и се понесе нагоре към тавана. Набираше сила и се извисяваше, все по-нагоре. Звук, вкусил кръв, звук, надушил ужаса. Той залитна назад и се свлече на колене.

„Енесдия.

Не ме гледай така. Недей…“

Пръстите му се вдигнаха, очите му се взираха в озлочестеното тяло, проснато върху камъка на огнището, и невидимите четки пронизаха.

Очите му. Дълбоко.

Болката беше стъписваща, главата му се отметна, но художникът не можеше да пусне — четките се забиваха все по-дълбоко, прогизнали от червена боя. Викът вече беше писък сред хор от гласове и изригваше от устата му несекващ. Усети как пръстите му се вкопчиха в очите, усети как стискат здраво.

А след това ги изтръгна.

И тъмнината поднесе съвършения си благослов, а той потръпна като в екстаз.

Викът в черепа му затихна и остана само един, самотен и треперещ глас.

„Това е единственият въпрос, който терзае всеки художник, въпросът, на който никога не можем да отговорим. Как рисува човек любовта?“

Четките бяха свършили работата си. Всички богове на цветовете бяха мъртви. Кадаспала седеше отпуснат, стиснал очите си в ръце.

15

— Първи сине, вземи меча в ръцете си.

Келарас стоеше до вратата и не откъсваше очи от великолепното оръжие, което Хуст Хенаралд беше развил. Като че ли разделяше масата, на която лежеше, готово сякаш всеки миг да разцепи света на две. Лорд Аномандър, със загърнатото му в сянка лице, не посегна към меча.

Келарас виждаше командира си — мъжа, когото винаги беше познавал — през черния катран на кожата му. Дългата коса, някога черна, сега беше сребриста, с оттенъка на лъскаво желязо, ала способна да улови в нишките си всеки цвят. Блясъкът на светлината на фенера беше златисточервен и вълнист като вода. Аномандър бавно се наведе напред. Сенките отвътре бяха сини, на самия ръб на мастиленочерното, и начинът, по който падаше косата му, напомняше на Келарас за дъжд или сълзи. Все още се мъчеше да проумее това преобразяване.

Хенаралд заговори отново. Лицето му бе изсечено като от камък, а блясъкът в очите му можеше да е страх.

— Първи сине, недоволен ли си? Мечът е безмълвен, езикът му е откъснат от корена. Ако вие за теб, само ти можеш да го чуеш.

— Чувам го — прошепна Аномандър.

Хенаралд кимна.

— Оръжието очаква само благословията на Майка Тъма.

— Ти няма да видиш нищо — каза Силхас, подпрян на стената срещу Келарас.

Хенаралд поклати глава.

— Тогава ще чуя тази благословия, сър. Или ще я вкуся. Или ще я докосна, като роза, стапяща се на острието, и ще усетя топлина в отдръпването на светлината. Главата ми ще се изпълни с мириса на святото.

— Ще излезеш с кожата на тъмната нощ — каза Силхас.

Лорд Хуст потръпна.

Аномандър се изправи, все още без да е посегнал за оръжието. Обърна се към Андарист.

— Е, братко, какво мислиш за този меч?

Андарист седеше в края на масата като окован. Нуждата му да се махне от града, да поеме по пътя, който щеше да го отведе до жената, която обичаше, бе като пот на тялото му и излъчваше нетърпение, което сякаш пращеше около него. Очите му пробягаха към меча, а след това се вдигнаха към лицето на брат му.

— Аз вярвам в имена, Аномандър. Силата се разгръща на езика. Една дума забива нокти в ума и държи здраво. Но лорд Хуст ни казва, че този меч е без глас. Все пак, братко, твърдиш, че чуваш воя му. Бих искал да знам: с какво име се назовава този меч?

Аномандър поклати глава.

— Никакво. Чувам само обещание за чистота.

— В своята воля той настоява за най-чистата ръка — каза Хенаралд. — Да извадиш оръжие означава да обявиш край на несигурността. Този меч не търпи съмнение във владелеца си. Той е, благородни господа, меч за Първия син на Тъмата. Ако той го откаже, видял слабост или дефект, или усетил зло намерение в ясната му песен, тогава ще го строша и ще разхвърлям парчетата по света. Никой друг няма да владее този меч. Разберете това за този меч: в ръцете на крал той прави тиранин. В ръцете на тиранин прави проклятие. В ръцете на прекършения прекършва всичко, което докосне.

Думите увиснаха в залата като ехо, което не искаше да замре.

Хуст Хенаралд стоеше изправен високо пред Аномандър — привидение от сажди, остри ръбове, белези и петниста кожа — и Келарас си спомни за първата си среща с лорда, когато сякаш желязо се криеше под плътта и кръвта на Хенаралд; когато сякаш го държаха на място извити железни пръти, все още греещи от пещта. При все това Келарас видя страх в очите на стария ковач.

Силхас Руин проговори в натежалата тишина.

— Лорд Хуст, какво сте направили?

— Има едно тайно място — отвърна Хенаралд. — Познато на мен. Познато на някои азатанаи. Има една ковачница, която е първата ковачница. Зноят ѝ е първият зной. Огънят ѝ е първият огън, роден във времето преди Бягащите псета, във времето на Ересал, които отдавна са изчезнали в степите на юг, където джунглите пълзят до незнайни морета. Няма смърт в тези пламъци. Често са тлеели, но никога не са умирали. В тази ковачница бе направено това оръжие. Един ден, знаех — знам — ще бъда отново дете. — Обърна се и впи твърдия си поглед в Келарас. — Не го ли казах, сър?

Келарас кимна.

— Да, милорд, но признавам, не разбрах тогава. Не разбирам и сега.

Хенаралд извърна поглед и сякаш се смали, като поразен от болка от признанието на Келарас — от невежеството и глупостта му. Махна пренебрежително.

— Детето знае прости неща — промълви той почти шепнешком. — Прости чувства, всяко едно от тях — силно, всяко едно — страстно. Всяко едно — искрено в дръзката си увереност, колкото и да е жестоко.

„Лудостта на желязото е. Това оръжие е изковано от луд.“

— Чистота — продължи Хенаралд, изрече думата като вопъл. — Ние не сме готови за нея. Може би никога няма да бъдем. Лорд Аномандър, моля да бъдете сигурен в отговора си на това: чиста ли е Майка Тъма в мрака, който е изпрела около себе си? Мракът чист ли е? Умират ли съмненията там, където са посети? Вечно излинели за светлина, без почва, която да поеме корените им? Кажете ми, ще бъде ли благословията ѝ като на дете?

Аномандър бавно поклати глава.

— Лорд Хуст, не мога да отговоря на тези въпроси. Трябва да ги зададете на нея.

— Не сте ли нейният Първи син?

Свитите рамене на Аномандър издадоха безсилие.

— Какво знаят децата за своите родители?

При тези думи Андарист се сепна — толкова, че столът му изскърца. А след това стана.

— Братя, трябва да се приготвя. Бездруго закъсняхме. Бих искал да стигна до нея във втория ѝ ден на чакане, слънцето да грее високо и всяка сянка да се е отдръпнала. Аномандър, или вземи меча, или го откажи. Бъди прост като дете, точно както каза лорд Хуст, и реши.

— Всяко дете иска, първо и преди всичко — отвърна Аномандър и чак сега Келарас проумя съмнението на господаря си. — Но не всяко искане трябва да се задоволи.

— Давам ви меча — заяви Хенаралд. — Поръчката бе приета, както Келарас ми е свидетел. Сега ви я нося. Всички сме добре наточени на обещания, Първи сине, нали?

— Тогава не бих притъпил ефикасността ви, лорд Хуст. — Аномандър се пресегна и ръката му стисна увитата с кожа дръжка на оръжието.

Силхас плесна Андарист по рамото.

— Видя ли? Свършихме, както бе обещано, о, младоженецо нетърпеливи, тъй че можеш да тръгнеш. Но аз ще трябва да те догоня. Капитан Скара Бандарис е помолил да се види с мен за двайсетина мелеза в двора на пазача.

Аномандър отдръпна ръката си от меча.

— Лорд Хуст, сега ще ви отведа при Майка Тъма и в Мрака тя ще благослови това оръжие.

— Ще ви намеря при портата — каза му Андарист.

Брат му кимна.

— Празек и Датенар ви чакат долу. Бих искал Келарас да е с мен.

— А аз Галар Барас, който ни чака отвън — каза Хенаралд.

Андарист последва Силхас извън залата.

След загадъчната среща между жената азатанаи и Майка Тъма дните и нощите бяха напрегнати. Наносите, оставени от придошлата река, все още зацапваха основите на градските здания, досущ като мръсна длан на древен бог. Десетина граждани се бяха удавили, затворени в мазета или понесени от отдръпващите се течения. Всички рибари, кръстосващи по Дорсан Рил, си бяха заминали — нито една лодка не бе останала в Карканас и разправяха, че горите вече гъмжали от Отрекли се, тръгнали в поход — накъде, никой не знаеше.

В цитаделата цареше объркване и раздор. За висшата жрица Синтара, с избледняла от всякакво здраве и живот кожа, говореха, че била избягала да подири убежище незнайно къде.

Келарас почти нищо не разбираше от всичко това. Имаше чувството, че светът се тресе, подмята ги насам-натам и опората под краката му е несигурна, все едно самите природни закони са станали вече неблагонадеждни. Жречеството беше в хаос. Вярата се превръщаше в бойно поле и мълвата разнасяше приказки за пролята в горите кръв, Отрекли се, избити в колибите им. А през това време, доколкото Келарас можеше да прецени, господарят му не бе направил нищо. „Подготвя сватбата на брат си, както би направил баща, ако бащата все още бе жив. Чака новия си меч, който сякаш не е склонен да държи, още по-малко да използва.

Празек и Датенар се напиват всяка нощ, взимат курви и жрици в леглата си и ако очите им са измъчени — уловени в миг на размисъл, — то тъкмо там се таи ужасната причина и никъде другаде.“

Сега Келарас вървеше със своя господар, с Хенаралд и Галар Барас зад тях, а коридорите изглеждаха влажни и мухлясали, гоблените по стените миришеха на плесен, камъкът под краката му беше хлъзгав. Все едно тресавище се беше надигнало, за да погълне Карканас — водна обсада срещу пръстта и всяка стена подровена под уж твърдата повърхност.

Слуховете, кръжащи около легиона на Урусандер, бяха, според капитана, най-обезпокоителните от всички. Цели части бяха напуснали гарнизоните си и разформировани отряди бродеха в земите наоколо. Хун Раал беше напуснал Карканас през нощта и местонахождението му беше неизвестно.

„Когато верите хванат нож, всеки бог трябва да обърне гръб.“

Никога не се беше замислял много за Отреклите се. Бяха хора от горите, реките и обрулените голи хълмове. Кожата им беше с цвета на земята, на която клечаха, очите им бяха с мътния цвят на потоци и блата. Бяха плашливи и необразовани, затънали в суеверия и загадъчни тайни ритуали. Не можеше да си представи, че са способни на заговора да се внедрят, който им се приписваше сега.

Приближаваха се към Залата на Нощта. Въздухът в коридора бе странно студен и вмирисан на глина.

— Наистина е обременена — каза Хенаралд зад тях.

Аномандър вдигна ръка и спря. Обърна се към лорд Хуст.

— Това е безразличие, сър.

— Никаква почит, отдадена на камък и път? Дори когато водят към нейната особа?

— Никаква от нея — отвърна Първият син, загледан в Хенаралд и увитото оръжие в ръцете му.

— А храмовете ѝ?

— Жреците и жриците ги познават добре, сър, и чрез нощни стонове и буйства ги освещават със своето рвение. Ще трябва да ги попитате пряко за степента на техния успех.

— Първи сине, тогава, изглежда, сме изпаднали в смут.

— Милорд, къде е местонахождението на легиона Хуст?

Хенаралд примига, изненадан от въпроса на Аномандър.

— На полето на юг, Първи сине.

— Кога за последен път получихте вест от тях?

— Командирът потегли от Ковачница Хуст преди няколко дни. — Обърна се към Галар Барас. — Ти не присъстваше ли на заминаването ѝ, Галар?

Младият мъж изведнъж се смути, но кимна.

— Да, милорд. Торас Редоун пътува към легиона, но без да бърза. Тогава все още не се беше задала никаква неприятност на хоризонта.

Погледът на Аномандър се задържа за миг върху Галар Барас. След това той се обърна и тръгна отново.

Келарас побърза да го настигне и чу как Хенаралд заговори на Галар Барас зад тях.

— Когато приключим тук, лейтенант, ще препуснеш бързо до легион Хуст.

— Слушам, сър. А каква вест да им отнеса?

— Вест? Животът в града да не би да ти е изпил ума? Вслушай се добре в думите ми, щом си решил да не слушаш Първия син. Изправени сме пред гражданска война, лейтенант. Майка Тъма призовава легион Хуст. Кажи на командир Торас Редоун следното: везните са се наклонили и Урусандер стъпва слепешком, но всяка негова стъпка е тежка. Тежестта на Хуст би трябвало да го разколебае и може би да му даде миг за размисъл и преоценка.

— Не е Урусандер — заяви Аномандър, без да се обръща.

— Простете, Първи сине, но само мъжът, който добре познава бойния си кон, отпуска юздите му — изсумтя Хенаралд.

— Ако Хун Раал е боен кон, лорд Хуст — отвърна Аномандър, — тогава се молете ботушите на Урусандер да стоят здраво на стремената, защото наистина язди слепешком.

Стигнаха до вратите и Аномандър отново спря.

— Лорд Хуст, така е, както каза моят брат Силхас. Силата ѝ е такава, че няма да напуснете залата същият човек, който ще влезе.

Хенаралд сви рамене, но това не прикри съвсем безпокойството му.

— Кожата ми твърде дълго е наточвана на желязо и възраст, сър, за да ме накарате да съжаля за няколко нови петна.

— Изобщо не говорех за петна, сър.

Старецът вдигна рязко глава, сякаш оскърбен.

— Трябва ли да се боя от вярата на прага ѝ, Първи сине?

— Тук — повече от всякъде, лорд Хуст.

— По-добре изобщо да не бях приемал — изхриптя отчаяно Хенаралд, но очите му блеснаха, щом се спряха на меча в ръцете му. — Виждате ли как държа това, все едно е дете? Без да помисля дори, издавам страха на един баща, а вие смеете да оспорвате вярата ми? Обезсилен съм като мъж и твърде късно е да оспоря това раждане, тъй че трябва да направя всяка следваща стъпка като осъдена душа. Галар Барас, ще понесеш ли тежестта на един старец на този праг?

— Не, сър, но ще понеса силата на волята на моя лорд и няма да се огъна лесно.

Хенаралд въздъхна.

— Както бъдещето носи миналото, тъй синът носи бащата. Дали ще пресече това бреме меч като този, питам се?

Аномандър изглеждаше потресен от тези думи. Но замълча, обърна се и посегна към бравата.

Когато Силхас Руин, дошъл иззад капитана, сложи ръка на гърба на Скара Бандарис, той трепна и бързо отстъпи встрани. Като видя кой е зад него, се отпусна и се усмихна.

— А, приятелю, прощавай. Тези кутрета ръмжат и се дърлят цяла сутрин и нервите ми са изопнати. Още по-лошо, трябва отново да се уча на дворцови маниери, защото твърде дълго бях сред войници и грубият им нрав е полепнал по мен като пътна прах. Така че ме намираш не във форма.

Силхас кимна към двора.

— Виждам добре причината за плашливостта ти, Скара, и вече се боя, че бълхите са те налазили, тъй че изобщо съжалявам, че те доближих.

Скара се засмя.

— Още не, Силхас, още не. Но разбираш защо копнея час по-скоро да приключа с тия смрадливи подопечни. Още по-лошото е, че никой тук в Цитаделата не иска да вземе каишките.

— И затова ме молиш настойчиво за съпричастие по въпроса. Разбирам отчаянието ти.

— Никоя преценка не би могла напълно да измери отчаянието ми, Силхас. Кажи ми, подозираше ли изобщо, че джелеките ще отстъпят на настояването ни с тези заложници?

— Някой самодоволен посредник го е помислил за хитър отговор, несъмнено — разсъди Силхас и погледна накриво мръсните ръмжащи хлапета в двора. — Бих се обзаложил, че сега се вози на тежко натоварен фургон из хълмовете.

Скара изсумтя и отвърна:

— Такава измяна заслужава преследване с кучета и да се моли на колене заради наглите си предложения, та дано проявя милост.

— Писарите ще довършат нас рано или късно, Скара, с числа в колона и изрядни списъци на съдби, и в този ден ние с тебе ще бягаме с вой по петите ни и няма да има ни едно цивилизовано място, където да скрием горките си души.

Скара кимна съгласен.

— И ще паднем под тъмни небеса, един до друг.

— Само заради приятелството приемам с охота такъв край.

— И аз, приятелю. Но наречи се, ако можеш, моето спасение тук, и ще изпитвам вечна благодарност.

— Внимавай, Скара. Вечността има зъби. — Скръсти ръце и се подпря на един от стълбовете на колонадата около двора. — Но имам едно сладко решение за теб, в което чувам ехото на стари лудории и жестоки шеги от времето ни в походи и нощите ни пред битка. — Усмихна се, като видя как очите на приятеля му блеснаха с разбиране, а после кимна и продължи: — Казват, че фамилното му имение е голямо и просторно, диво по краищата, както подобава на отдалеченото му положение, а предвид предстоящия му брак с твърде красива и твърде млада жена, какво пък, мисля, че скъпият Кагамандра Тюлас ще е въодушевен от предизвикателството да опитоми тези пъклени хлапета.

Скара Бандарис се усмихна.

— След като си няма свои, защо не? Какъв по-добър подарък можем да му поднесем, за да отпразнува брака си! С радост се прекланям пред твоя гений, Силхас. Какво пък, тепърва ще съживим стареца!

— Е, да се надяваме, че новата му невяста ще свърши тази работа.

— А аз тук дълго размишлявах какъв дар да поднеса на стария ни приятел за сватбения ден — каза Скара. — Помислил бях за канапе, удобно за дремките му, от които несъмнено ще има нужда много в първата любовна седмица или две.

Силхас се засмя.

— Щедър си, че броиш седмици, а не дни, приятелю.

— Като негов приятел, бих ли могъл да съм по-малко щедър?

— Не по-малко, несъмнено. Вече съжалявам, че се отказа от канапето.

— Нямаше да оцелее при двайсет кутрета, дъвчещи краката му, а не бих могъл да му поднеса дар, който толкова лесно ще се съсипе. Ужасно би било да го натъжа и да го накарам да се чувства виновен. Би могъл да започне старателно да ме отбягва, а това не би ме зарадвало.

Силхас кимна.

— Наистина ни липсва ведрият му нрав, Скара.

— Като стана дума за ведрост — каза Скара и го изгледа, — виждам, че кожата ти още се съпротивлява на милувката на Майка Тъма.

— Нямам отговор на това, приятелю. Коленичих редом с братята ми, тъй че ѝ дадох обета си за вярна служба.

— И не те гложди съмнение?

Силхас сви рамене и извърна поглед.

Най-сетне Скара наруши мълчанието.

— Казаха ми, че Кагамандра сега язди към Карканас.

— И аз го чух. Заедно с Шаренас.

— Бас, че не се е възползвал от чаровете ѝ, Силхас?

— Ако ви трябва монета, достатъчно е само да помолите, сър. Хитрувате и с това излагате на риск приятелството ни.

— Тогава оттеглям баса си веднага.

— Кажи ми… — Силхас кимна към заложниците джелеки. — Виждал ли си ги вече да се превъплъщават?

— Да, и очите ми засмъдяват от мръсната пара. Ще са страховити зверове в зрелостта си и не си въобразявай, че не са умни…

— Не бих, след като виждам как ни поглеждат още сега.

— Мислиш ли, че Кагамандра може да ги опитоми?

Силхас кимна.

— Да. Но колкото и забавно да е за нас да разсъждаваме за изражението на Тюлас при получаването, признавам, че мислих доста над твоята дилема и вярвам, че само Кагамандра би могъл да накара тези хрътки да вървят по петите му. Всъщност дори би изпитал огромна гордост от това.

— Дано тогава да се върне при нас оживен и чудото да стане двойно.

— Наистина ще е дар, подобаващ за този жест — отвърна Силхас и се отдръпна от колоната. — Е, трябва да се върна при братята ми. А ти, Скара?

— След като вече имаме решение тук, мога да оставя войниците си да надзирават кутретата до пристигането на Кагамандра. След като напиша ценното си послание до него, ще препусна на север при бойците от частта ми, които оставих в леса. Оттам ще се върнем в гарнизона си.

Силхас го изгледа и попита:

— Чул ли си, че другите части са се раздвижили?

Скара се намръщи.

— Дори спорих с Хун Раал, преди да тръгне оттук. Силхас, казвам ти: не искам да имам нищо общо с това. Разбирам, че това преследване на Отреклите се е само повод да се вдигне легионът на Урусандер. Каузата е недостойна.

— Не Отреклите се са търсената кауза, Скара.

— Много добре знам това, приятелю. И няма да излъжа, като ти кажа, че тук са в ход основателни недоволства. Но такива неща не могат да се решават с меч и вярвам, че лорд Урусандер е съгласен с мен.

— Бъди много внимателен тогава — каза Силхас и отново потупа приятеля си по гърба. — Боя се, че Урусандер е като слепец, воден по непозната пътека, а този, който го води, има зла амбиция в сърцето си.

— Няма да последват Хун Раал — заяви Скара.

— Не и съзнателно, да.

Капитанът го изгледа въпросително, после присви очи.

— По-добре да напиша онова писмо. Може би ще се срещнем на северния път извън портите.

— Бих се радвал, приятелю.

Точно тогава две от кутретата се счепкаха — блеснаха зъби и се разхвърча козина.

Лейди Хиш Тула седеше в кабинета на резиденцията си в Карканас и размишляваше над писмото, което държеше. Мислите ѝ се върнаха към деня, в който за последен път беше видяла тримата братя, и към притеснението, когато се беше натрапила в скръбта им при гробницата на баща им. Дъжд беше валял този ден и тя бе намерила подслон под едно дърво, докато облаците отминат. Спомни си лицето на Аномандър, с втвърдените му черти в сравнение с онова, което бе познавала, докато споделяше леглото му. Младостта беше гъвкава, кожата гладка и ъглите смекчени, както се полагаше за спомен от по-щастливи времена. Но в онзи ден, с дъжда, който капеше по останалото без защита лице, ѝ се беше сторил по-стар от нея.

Не беше самолюбива. Собственото ѝ отражение винаги предизвикваше в нея странно суеверие и беше склонна да избягва мигове, в които би могла да улови образа си в огледало или размътено над замислени води: като призрачна сянка на някоя досущ като нея изглеждаше образът, заживял свой успореден живот, в който невидимите тайни се разкриваха и всички въображаеми сцени се сбъдваха. Страхът ѝ беше да не би да открие в себе си недостойна завист заради онзи друг живот. Най-смущаващото от всичко според нея бе да срещне погледа на онази загадъчна жена и да види в онези състаряващи се, измъчени очи личното си множество загуби.

Писмото затрепери в ръцете ѝ. Мъже като Аномандър заслужаваха да остават непроменими или поне така беше вярвала винаги и искаше да се придържа към тази вяра, сякаш тя можеше да опази миналото, което бяха споделили. Слухът за преобразяването му под влиянието на загадъчната сила на Майка Тъма я плашеше. Нямаше ли достатъчно тъмнина вътре в тялото? Но всъщност само споменът не се променяше, от времето преди войните, и макар той да я измъчваше в последно време, беше достатъчно благоразумна, за да не вини никого освен себе си.

Как щеше да го види този път? Какво можеше да каже в отговор на тази лична покана от един стар любовник да бъде до него на сватбата на брат му? Лицето му се беше втвърдило, опълчвайки се дори на мекото обещание на дъжда. А сега щеше да се яви пред нея като затворен в себе си човек, настръхнал и отчужден.

Боеше се, че жестът му е израз на съжаление, и се срамуваше от слабостта си пред него.

Слугите долу бяха улисани в чистенето на тиня и смет от потопа. Писмото, което държеше, беше отпреди няколко дни и все още не бе отговорила, а това само по себе си беше неучтиво и никакви наводнения не можеха да бъдат оправдание за мълчанието ѝ. Но може би той вече бе забравил за предложението си. В Цитаделата беше имало вълнения. Като Първи син, той вероятно се чувстваше затруднен от обстоятелствата дотолкова, че вниманието му да бъде отвлечено дори от сватбата на брат му. Всъщност не беше невъзможно да си представи, че ще закъснее за сватбеното тържество и ще потърси само прошка в очите на Андарист. Една жена под ръка с Аномандър в такъв момент обещаваше само неудобство и почти нищо друго.

Насроченото време наближаваше. Тя имаше да свърши още много неща тук в къщата. Всички складове в мазетата бяха съсипани и наводнените помещения се бяха превърнали в блато от подпухнали гниещи храни и малки космати телца на мишки, които се бяха удавили или затънали в тинята. Нещо повече, в деня на потопа старата баба на личната ѝ слугиня беше умряла, може би от паника пред нахлуващите тъмни води в спалнята ѝ, тъй че във въздуха в стаите долу витаеше скръб, а опечалената слугиня заслужаваше утешение.

Но вместо да се заеме с всичко това, ето, че седеше в кабинета си, облечена не както подобава за господарка на къщата, нито в изящно женствения тоалет, подходящ за присъствие на сватбено тържество. Беше облечена като за война. Бронята ѝ беше чиста, щавената кожа — гъвкава и лъсната до блясък. Всички бронзови нитове бяха на мястото си и всеки блестеше като излъскан скъпоценен камък. Всяка катарама и тока беше в изрядно състояние. Оръжието на кръста ѝ беше великолепен иралтански меч отпреди четири столетия, тачен заради честната му служба. Лежеше в ножница от лъскаво черно дърво, обковано със сребро, с ефес също от сребро, излъскан от вътрешната страна от непрекъснатия допир до прасеца ѝ.

На гърба на близкия стол я чакаше наметалото ѝ, тъмносиньо с висока яка в кремав цвят. Ръкавиците на писалището пред нея бяха нови, с железни шини, които преминаваха в пластини при китките. Маншетите оставаха твърди, но слуги бяха обработили пръстите и дланите, за да са гъвкави.

Долу на двора един коняр държеше юздите на бойния ѝ кон в очакване да се появи.

В това можеше да има обида и тя отново си представи коравото лице на Аномандър и гневното на Андарист зад него. Въздъхна, остави поканата на писалището, стана и тръгна към наметалото си. Заметна го на раменете си, затегна токата на гърлото си, а след това взе ръкавиците и закрачи към съседната стая.

Старецът, който стоеше пред нея, имаше болен крак, но беше отказал предложения му стол. Момчето зад него спеше дълбоко на един диван, все още в дрипите си и покрито с мръсотия като втора кожа. Тя погледа детето още за миг, преди погледът ѝ да се спре на Грип Галас.

— Понякога съм се чудила какво е станало с теб — заговори тя. — Аномандър отвръща на лоялността с лоялност, а твоята беше безукорна. Справяше се добре, когато трябваше с господаря ти да останем насаме, докато бяхме заедно. Дори отвличаше вниманието на баща му, когато се наложеше.

Погледът в очите на Грип се смекчи сякаш от спомена, но старият мъж бързо се овладя.

— Милейди, господарят ми намери други приложения за мен, във войните и след това.

— Господарят ти е изложил живота ти на риск, Грип, след като това, което наистина заслужаваше, беше спокойна пенсия в хубава селска къща.

Старецът се намръщи.

— Описвате гробница, милейди.

Момчето не се беше размърдало при разговора им. Тя го огледа отново.

— Казваш, че носи писмо?

— Да, милейди.

— Знаеш ли съдържанието му?

— Крайно сдържан е за него.

— Сигурна съм, но спи като умрял.

Грип сякаш посърна.

— Загубихме коня в реката. Едва не се удавихме и двамата. Милейди, той не знае, но писмото, което носи в тенекиената си тръба, вече е нечетливо. Мастилото се е размило и зацапало и нищо не може да се направи. Но печатът на пергамента е оцелял и със сигурност е от вашето имение.

— Сукул, несъмнено — разсъди Хиш Тула. — От рода на Корлас ли е?

— Така трябва да разбираме, милейди.

— И е за Цитаделата?

— За Децата на Нощ, милейди.

— Всичките деца са пораснали.

Грип не отвърна на това.

Погледите им се засичаха от време на време и Хиш бе доловила странна свенливост в очите на Грип. Зачуди се над това.

— Милейди, момчето настоя първо да намерим вас.

— Така разбрах и аз.

— Докато аз щях да предпочета да отидем направо при господаря ми.

— Но отстъпи.

— Той е знатен, милейди, а задължението ми беше да го опазя по пътя. Храбрец е и не се оплаква от трудностите. Но плаче за умрелите коне.

Тя се усмихна.

— Както едно дете на Нимандър направи веднъж, преди много време. С твоя кон, доколкото помня. Счупен преден крак, нали?

— Скок, който онова дете изобщо не трябваше да опитва, да, милейди.

— С цената на живота на коня ти.

Грип извърна поглед и вдигна рамене.

— Казва се Орфантал.

— Неприятно име — отвърна тя. След това отново улови странното изражение на сбръчканото лице на Грип и се намръщи. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Милейди?

— Никога не съм била толкова гневлива, че да те карам да се притесняваш. Кажи каквото ти е на ума.

Той сведе очи.

— Простете, милейди, но е хубаво, че ви виждам отново.

Нещо стегна гърлото ѝ и тя почти посегна да го погали по лицето, да покаже, че обичта му не е нежелана, а всъщност е взаимна, но нещо я задържа. Вместо това каза:

— Този твой крак всеки момент ще рухне. Настоявам да повикаме лекар.

— Заздравява, милейди.

— Ти си един упорит старец.

— Времето ни е кратко, ако ще се срещаме с тях.

— Виждаш ме, че съм готова, нали? Е, добре, хайде да занесем тази неприятна новина на господаря ти и да понесем доколкото можем гнева на Андарист за войнственото ни натрапничество. Момчето ще поспи тук междувременно.

Грип кимна.

— Беше лош късмет, сигурен съм, а не опит за покушение. Момчето в края на краищата не е от голяма стойност за никого.

— Освен мъртво на пътя — отвърна тя. — Нежеланото дете като доказателство за нежелан раздор в кралството. Ще ми се да имахме друго име за него. Хайде, ще пояздим до портата на Цитаделата.

Галар Барас не виждаше нищо, но усещаше, че Хенаралд все още стои до него. Тъмнината в Залата на Нощта беше убийствено студена и същевременно странно сгъстена, почти задушаваща. Взрян напред в мрака, чу как лорд Хуст рязко си пое дъх.

Миг след това прозвуча тих женски глас, толкова близо, че Галар почти усети дъха му на лицето си.

— Възлюбен Първи сине, каква е ползата на благослова ми в това?

Аномандър отговори, но Галар не успя да долови откъде идват думите или къде стои той.

— Майко, щом ние сме само твои чеда, то и нуждите ни остават прости.

— Но не и лесни за удовлетворяване — отвърна тя.

— Не е ли чистотата добродетел?

— За добродетел ли ще говориш сега, Първи сине? Подът под стъпките ти е твърд и би трябвало да се осланяш на това.

— Докато се препъна, Майко.

— И мислиш, че този меч ще облекчи съмненията ти? Или благословията ми ще ти послужи в това?

— Като острие, хлъзгащо се в ножница, Майко, бих искал да имам и двете.

Майка Тъма помълча за миг, след което отрони:

— Лорд Хуст, а вашите мисли за добродетелта?

— Знам за добродетели — отвърна Хенаралд, — но се боя, че мислите ми за тях не са по-добри от хрътки, хапещи петите им, за да получат само ритник в отплата.

— Но упорити остават… тези мисли?

Сумтенето, с което отвърна Хенаралд, можеше да е одобрителен смях, но Галар не беше сигурен.

— Майко Тъма, позволявам си да допусна, тук и сега, че най-прекрасните добродетели са тези, що разцъфват невидими.

— Моят Първи син, уви, крачи не през градина, а по твърд камък.

— Ботушите му кънтят в очакване, Майко Тъма.

— Точно така.

Галар чу разочарованото съскане на Аномандър.

— Ако сте открили нови сили, Майко, то моля да знам за тях. Ако не във форма, то в ухание. В това ваше владение, толкова подобно на пустота, жадуваща да бъде запълнена, всички ние очакваме осъществяването на нашата вяра.

— Не мога да не отстъпя пред желанията ти, Първи сине. Колкото повече разбирам този дар на Тъмнината, толкова повече проумявам, че отказът му е необходим. Рискът, вече съм убедена, е да не бъде оковано онова, което не трябва да бъде оковано, и да не бъде закрепено на място онова, което трябва да е свободно да странства. В края на краищата в мярата на всяка цивилизация странстването трябва един ден да свърши. А свърши ли то, свършва и едно непроменливо бъдеще.

— Ако нищо не се променя, Майко, тогава надеждата трябва да умре.

— Лорд Хуст, бихте ли нарекли мира добродетел?

Галар усети как старецът до него помръдна неловко и подозираше, че мечът е натежал в ръцете му.

— Моят мир е мир на умората, Майко Тъма.

— Отговор на старец — промърмори тя без присмех или упрек.

— Аз съм старец — отвърна Хенаралд.

— Следва ли да смятаме умората за добродетел тогава?

— О, простете ми, Майко, този старчески отговор. Умората не е добродетел. Умората е провал.

— Дори ако печели мир?

— Това е въпрос за младите — рече Хенаралд и тонът му прозвуча язвително.

— Един ден, Хуст Хенаралд, ти отново ще бъдеш дете.

— Тогава ме запитайте отново, Майко Тъма. И дойде ли това време, ще ви дам простите отговори, които търсите, така, както са видени от един прост свят, от един живот, живян простичко, така, както само дете може да живее, където един въпрос може да се зарее още преди да е заглъхнало ехото на изричането му. Попитайте детето и то сигурно ще ви благослови в името на невежествения мир.

— Първи сине — каза Майка Тъма, — в Куралд Галайн има война.

— Дайте ми разрешение да взема меча, Майко.

— В мое име? Не.

— Защо не?

— Защото, скъпи сине, аз съм цената. Какво се стремиш да защитиш? Моята неприкосновеност? Аз владея притъпените ѝ граници. Моята добродетел? Този кон е избягал и дори кучетата са престанали да вият. Моята святост? Познах живот на кръв и плът, и не толкова отдавна, че да го забравя. Все едно, признавам, че не разбирам самото понятие святост. Къде се намира святото, освен у всеки един от нас, и кой може да го намери у когото и да е друг, след като не могат да го намерят в себе си? Тщеславие е да гледаш навън, да търсиш другаде и да мечтаеш за по-добри светове извън този. Вечно на ръка разстояние, докосваш го с върховете на пръстите си, и как се протягате всички вие, и как копнеете всички! Аз съм цената, Първи сине. Пресегни се към мен.

— Няма ли да благословите този меч тогава?

— Скъпи Аномандър, оръжието е благословено в сътворяването му. Очаква те в треперещите ръце на лорд Хуст, за когото тази умора не е нито мир, нито добродетел. Крайно неспокойно дете е този меч.

— Майко — рече Аномандър. — Къде е заминал Драконъс?

— Иска да ми поднесе дар — отвърна тя.

— Изглежда, само това прави.

— Негодувание ли чувам, Първи сине? Внимавай. Драконъс не е твой син и следователно не подобава да е твоята цел в тези неща. Макар да няма обща кръв помежду ви, той все пак е мой и изцяло мой. Както и ти.

— Прекалявате — изхриптя гласът на Аномандър. — По титла ви наричам тъй, както искате от мен, но не сте ми майка.

— Тогава измий тъмнината от кожата си, Аномандър Пурейк.

Студеният ѝ тон прониза Галар Барас. Чу как болезнено изохка Хенаралд. Галар се приближи към него, усети допир и посегна да поеме меча от отмалелите ръце на господаря си. Щом оръжието се отпусна с цялата си тежест на дланите му, Галар изпъшка — все едно държеше наковалня.

Хенаралд се смъкна на колене до него и затрепери неудържимо.

Аномандър заговори:

— Лишена от святост, изгубена за добродетелта и в неведение за всичко, що е свято. Що за кауза си ти?

— Ако искаш да ме потърсиш, вгледай се навътре.

— Може би това удовлетворява жреците, Майко, и теб, да гледаш как трепкат перата им по хартията и пергамента в жалко подобие на полета на твоите фантазии. Но аз съм воин и ти ме назначи за твой защитник. Дай ми нещо, което да защитавам. Не ми казвай кои са враговете ми, защото вече ги знам добре. Не ме съветвай за стратегии, защото това е моята градина и е поддържана добре. Не допирай устни до никое знаме, което вдигам, защото цялата чест е във воина до мен и моят оброк е към него или нея. Дай ми кауза, за която да се боря, Майко, и да умра, ако потрябва. За вяра ли ще воюваме? Или ще се сражаваме в името на справедливостта, или срещу неправдата? Меч, който поразява демоните на несправедливостта? Кампания, която да спаси безпомощните, или просто техните души? За храна на масата ли се бия? За сух подслон и топло легло? За блясъка на свободата в очите на едно дете? Назови цената си, ако трябва, но дай ми кауза.

В залата се възцари тишина.

Галар се сепна, чул тихата ругатня на Аномандър — близо до него — и усети как ръце подхванаха меча, а след това го издърпаха от ръцете му, лек като тръстика.

Стъпки на ботуши прокънтяха зад него, вратата изведнъж се отвори и бледа светлина се разля по каменния под около краката му. Обърна се и видя Келарас, чиято кожа бе попила дъха на нощта, да залита след господаря си, докато Аномандър излизаше от залата.

Галар се наведе и помогна на Хенаралд да се изправи.

Старият мъж изглеждаше почти в безсъзнание. Бе затворил очи, главата му се люшкаше, а слюнката, увиснала от устата му, бе замръзнала на висулка.

— Какво? — прошепна лорд Хуст. — Какво стана?

„Не знам.“

— Свърши се, милорд.

— Свърши се?

— Мечът е благословен, милорд.

— Сигурен ли си?

Галар помогна на Хенаралд да прекрачи прага, а после се пресегна и затвори вратата. Огледа се и видя, че Аномандър и Келарас вече са се отдалечили по коридора.

— Всичко е наред — увери той лорд Хуст.

— Детето… детето…

— Той го има, милорд. В ръцете му е. Има меча.

— Отведи ме вкъщи, Галар.

— Да, милорд.

Старецът, комуто помагаше, не беше старецът, когото бе довел в Залата на Нощта. И в това свое осъзнаване Галар нито за миг не помисли за абаносовия цвят на кожата на Хенаралд.

Една уморена от живота душа копнееше за жалък край. Райз Херат се заизкачва към кулата, убежището му, от което единственото бягство бе надолу и чиято височина смаляваше цели животи до петънца, пълзящи по далечни улици като насекоми в цепнатините между каменни плочи. По-рано този ден беше вървял по тези улици, скитал се беше из зацапания Карканас и неговите неспокойни тълпи. Вглеждал се беше в стотици лица, наблюдавал беше хора, криещи се от поглед или присвити до приятели и близки, като в същото време гледаха с подозрение всеки непознат, дръзнал да извърне поглед към тях. Видял беше самодоволно богатство, носено като скъпи наметала на неуязвимост, и беше видял в тези лица упоритото криене на неща, които не можеше да се скрият. Видял беше уличната бедност, фигури като клюмнали и опърпани знамена на лош късмет и провал, макар за всички други този лош късмет сам по себе си да беше провал. Видял беше проблясъци на завист и злоба в премрежени погледи. Чул беше смях толкова силен, че да привлече вниманието на другите, и бе разпознал в него неувереното перчене — онази детинска нужда за внимание като корен на тръстика, нуждаещ се от вода — но никаква увереност не израстваше права и дръзка от такива неща и очите винаги го издаваха с безсмисления гняв и готовото предизвикателство.

А онези редки жестове на разпознаване и доброта — те приличаха на останки от някой по-добър век. Модерният образ беше безразличието и самовглъбеността и всяко лице носеше маска на невъзмутимост и циничен песимизъм.

Райз беше историк, който не записваше нищо, защото историята не беше в минали векове, не в позлатени или патинирани векове. Не беше връщане към минало или неопровержимо възпоминание. Не беше редове, надраскани по пергамент, или истини, попили дълбоко в хартията. Не беше нещо мъртво, към което да посегнеш назад, да събереш трохите, които окото ще улови, и да изметеш всичко друго от масата. Историята не беше игра на състоятелност спрямо несъстоятелност или на строго преподреждане на убеждения, скроени и прекроявани. Нито беше аргумент, нито обяснение, и никога оправдание. Райз не пишеше нищо, защото за него историята беше настоящето и всяка подробност носеше собствената си история, пуснала корени в древността. Не беше нищо повече от непоколебимо признание на неутолимия глад на живота за всеки миг, като изригване на настоящето, отпращащо вълни в миналото и в бъдещето.

Ето защо не виждаше нищо, което не беше виждал преди и нямаше да вижда отново, докато го отнесеше смъртта, като спусне най-сетне капаците за отегчения му взор над злобната пъстра гмеж.

Отвори капака на шахтата и се изкачи на напечения покрив. Дори самотата беше илюзия. С шума на уличната врява, с гъмжащия живот в призрачните обиталища на паметта, вътрешният му глас ломотеше несвързано и несекващо и можеше да го измъчва дори в съня. Не му беше трудно да си представи Цитаделата долу като продължение на онзи хаос, с жреците, дебнещи вярата като ловци на плъхове, с лъжците, сеещи своите семена под смъртно бледата светлина на свещи във всичките стаички, толкова тесни за техните амбиции, и със събирачите на слухове, които ги вадеха от плитчините като от мрежи, хвърлени във въздуха.

Ако историята не беше нищо друго освен живеещото в настоящето, то тъкмо нейното безредие обричаше играчите на това главоломно пропадане в безпътицата. Всяко обещание на бъдещето се оказваше недостижимо. Нито едно не се превръщаше в нещо плътно и реално. И никой не градеше мостове, по които да се мине.

Загледа се в реката, лъкатушеща през Карканас, и я видя като метафора на настоящето — едва ли оригинална идея, разбира се — освен че в неговите очи беше неизмеримо пълна, с плуващите и давещите се, с труповете и с онези, които едва се удържаха на повърхността, всички завихрени във въртопите на непредсказуеми течения. Мостовете, достигащи бъдещето, където цареше справедливост, надежда и благодатен живот, тъй топло загърнат в хармония, се издигаха високо, отвъд досега на всички смъртни, и той можеше да чуе риданията, докато потокът носеше човешката гмеж под тези мостове, през и извън хладните им сенки, които сами по себе си бяха илюзорни като обещания.

Тези сенки не можеше да се преминат. Тези сенки не предлагаха опора за ръката, нито здрава твърд за стъпалото. Всъщност не бяха нищо повече от вечен спор между светлина и мрак.

Можеше да се хвърли от тази кула. Можеше да стъписа невинните непознати долу на двора или на улицата, или дори на моста, водещ към Цитаделата. Или можеше да изчезне в дълбините на Дорсан Рил. Краят на един живот отпраща вълни през тези, които остават. Може да са огромни или нищожни, но в схемата на тази живееща история повечето остават едва забелязани.

„Всички ние сме паузи в историята, мигновено поемане на дъх в устрема, а когато си отидем, тези дихания се вливат в хора на вятъра.

Но кой слуша вятъра?“

Историците, реши той, бяха също толкова глухи, колкото всички други.

Една уморена от живота душа копнееше за жалък край. Но същата тази душа в своя край копнееше за всичко, което беше минало, и така оставаше заклещена в настояще, изпълнено със съжаления. „От всички падания, обещани ми от този покрив, ще взема реката. Винаги и всякога реката.

И може би, един ден, ще вървя в сенките.“

Загледа се към димната мъгла над гората отвъд града, към вдигащите се към небето мръсни стълбове, разкривени като помитани от вятъра дървеса. Този вятър охлаждаше всяка сълза, потекла от очите му, а след това с хиляда дихания пресушаваше всяка от тях.

Мисълта му отново се върна към разговора, от който току-що бе избягал, далече долу в една осветена от свещи зала. Като свидетел беше само странична добавка, обичайното за всички историци. Прокълнат да наблюдава и отново прокълнат да разсъждава над смисъла на всичко наблюдавано. Такава позиция внушаваше чувството за превъзходство и досадна вътрешна непогрешимост на хладно отчуждение. Но той съзнаваше, че това е горчивата самозаблуда на един уплашен глупак: да си въобрази, че не може да бъде принуден да кърви или да плаче, или дори загуби живота си, когато течението забушува от ярост.

Имаше хиляди решения и всяко от тях бе на ръка разстояние, но волята беше обърнала гръб и никакво насърчение или заплаха нямаше да я върне.

— Загубили сме една трета от нашите братя и сестри — бе заявил Седорпул на влизане в залата и свещите бяха склонили пламъчетата си с появата му — не в предвестие за думите му, със сигурност.

Висшата жрица Емрал Ланеар стоеше съкрушена. Лицето ѝ бе изпито, очите — хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове. Силата на титлата и високият ѝ сан бяха пометени заедно с вярата ѝ и всеки жрец и жрица, изгубени в полза на Синтара, явно я поразяваха като лична измяна.

— Каузата ѝ не е тази на Отреклите се — каза след това Седорпул и малките очи на кръглото му лице я погледнаха мрачно. — Можем да сме сигурни в това, висша жрице.

Райз Херат все още не можеше да проумее физическото преобразяване сред децата на Майка Тъма в Цитаделата, това раждане на андии, което продължаваше да се разпростира като петно между избраните ѝ. Нощта вече не заслепяваше, нито скриваше нещо от погледа. „И все пак продължаваме да вървим пипнешком.“ Винаги беше вярвал, че е господар на собственото си тяло, освен онези прищевки на болест или рана, които могат да засегнат човек във всеки момент. Не беше усетил докосването на Майка Тъма, но това, че го бе направила свой, не можеше да се отрече. Никакъв избор не бе имало по въпроса. „Но вече знам, че това е грешно. Някои хора избягаха от благословията ѝ.“

След като Емрал Ланеар не отвърна нищо на думите на Седорпул, жрецът се покашля и продължи.

— Висша жрице, значи ли това вече война на три вери? Нищо не знаем за намеренията на Синтара. Тя, изглежда, се поставя единствено в опозиция, но това само по себе си е скромна кауза.

— И вероятно краткотрайна — добави Ендест Силан.

Очите на Емрал пробягаха равнодушно към псалта и се извърнаха отново.

Седорпул погледна питащо Райз Херат.

— Историко, имате ли мнение по въпроса?

„Мнение? Какво значение има моето мнение?“

— Синтара потърси убежище в легиона на Урусандер. Но се чудя каква е ползата за тях. Не обърква ли това каузата им?

Седорпул изсумтя.

— Не е ли достатъчно объркана? Избиването на нещастни бедняци, за да се предизвика враждебността на благородниците, не би могло да бъде по-необосновано. — Отново се обърна към Емрал. — Висша жрице, казват, че нападат Отрекли се в името на Майка Тъма. Тя трябва да отхвърли това, нали?

При тези думи Емрал сякаш потръпна. Придърпа с разтреперана ръка стол от голямата маса в средата на стаята и седна, уморена сякаш от собственото си мълчание. Най-сетне проговори:

— Вярата в упованието във вярата… Чудя се… — вдигна очи към историка — дали това не е всичко, което имаме. Всичко, което винаги сме имали.

— Ние ли измисляме боговете си? — попита я Райз. — С тази — несъмнено. Но както всички можем да видим, у всеки друг и в огледалата, вярата ни е белязана и така тя доказва своята сила.

— Но нейна ли е? — запита Емрал.

Седорпул пристъпи напред и коленичи пред нея. Хвана лявата ѝ ръка и я стисна.

— Висша жрице, съмнението е нашата слабост, както и тяхното оръжие. Трябва да намерим решимост.

— Нямам никаква — отвърна тя.

— Тогава трябва да я създадем със собствените си ръце! Ние вече сме Децата на Нощта. Неведома река разделя тайстите и падаме от едната или от другата страна. Разсечени сме на две, висша жрице, и трябва да извлечем смисъл от това.

Тя го изгледа със зачервени очи.

— Да извлечем смисъл? Не виждам никакъв смисъл извън самото разделение, това разкъсване между мастило и неопетнен пергамент. Погледнете историка тук и ще видите истината за това, и опустошението, което тя обещава. Как бихте искали да отвърна за нашите загуби? С огън и жесток фанатизъм? Погледнете добре Майка Тъма и вижте пътя, който тя е избрала.

— Той е неведом за нас — отсече Седорпул.

— Речният бог отстъпи светите места — отвърна тя. — Родилните води са се отдръпнали. Няма война на воли между тях. Синтара не беше прогонена. Тя просто избяга. Майка Тъма търси мир и в негово име не би се опълчила на никого.

Седорпул пусна ръката ѝ и се изправи. Отстъпи крачка назад, после втора, докато не го спря гобленът, покриващ стената. Затрудни се, преди да проговори:

— Без опълчване може да има само поражение. Толкова лесно ли ще бъдем победени, висша жрице?

След като Емрал не отговори, Райз каза:

— Внимавайте с лесната победа.

Емрал го изгледа рязко.

— Галан. Къде е той, историко?

Райз сви рамене.

— Превърнал се е в призрак и върви невидим. Във времена като тези никой поет не е нужен и всъщност сигурно ще е сред първите, които ще бъдат набучени на кола за радост на грачещите врани.

— Думите не ни печелят нищо — каза Седорпул. — А сега Аномандър напуска града, с него и братята му. Легионът Хуст е на левги на юг. Стражите са се свили в Блещукаща съдба. Благородниците не се раздвижват, сякаш всички те са над бедствието и раздора. На кой праг всъщност стоят те и коя стъпка, направена от врага, ще е недопустимата? — Вече не гледаше умолително към Емрал Ланеар, докато говореше, и Райз разбра, че жрецът я е изоставил, че е видял във Висшата жрица слабост, която все още не е готов да приеме. Вместо нея гледаше с гняв историка, докато редеше тирадата си: — Това ли е проклятието ни? Че живеем във време на безразличие? Мислите ли, че вълците ще се сдържат, след като виждат пред себе си само слабост?

— Вълците са верни на природата си — рече в отговор Райз. — А безразличието поразява всеки век и всяко време, жрецо. Съдбата ни е да бъдем тласнати към действие, когато вече е много късно, и едва тогава с усърдие да се поправим. И се бием по челото, и осъждаме това безразличие, което никога не е нашето собствено, или гръмко заявяваме невежеството си, което винаги е лъжа. И стариците влачат метли по улиците, и гробовете се копаят в равни редове, а ние важничим пред лицето на собствената си уязвимост.

Погледът на Седорпул се втвърди.

— Вече ни съветваш да се предадем ли? Историко, подиграваш се с цената на уроците от миналото и това те прави негоден в очите на всички.

— Уроците от миналото заслужават подигравка, жрецо, точно защото никога не се научават. Ако смятате този възглед за негоден, значи не го разбирате.

Кръглото лице на Седорпул потъмня от гняв.

— Ние бърборим и бърборим — докато горките обитатели в провинцията падат под меч и копие! Най-сетне разбирам какво сме ние — ние, които се крием в тази зала. Ти знаеш за нас, историко, трябва да знаеш! Ние сме безполезните. Работата ни е да се терзаем и стенем, да закриваме очите си с треперещи ръце и да оплакваме загубата на всичко, което сме ценили някога, а когато най-сетне не остане никой друг, ще ни смачкат като охлюви под маршируващите си пети!

— Ако вълците наистина са се развихрили между нас, значи отдавна сме се предали — отвърна Райз. — Но вие ме укорявате за подигравката ми към уроците, в които не сме се вслушали. Бдителността е изтощителна необходимост, ако човек държи да защити каквото цени. Губим, като отстъпваме по малко, тук и там, подхлъзване, смушкване. Врагът е неуморен в тази атака и вярно оценява тези малки стъпки. Печелят в хиляда малки победи и знаят много преди нас кога ще застанат над труповете ни.

— Тогава се качи на кулата си — изръмжа Седорпул — и скочи от нея. По-добре да не видиш останките от безполезната ни кончина.

— Последният акт на историка, жрецо, е да преживее историята. Това е най-храбрият акт от всички, защото го изправя непоколебим пред разбирането, че всичката история е лична и че всяка външна истина за света е само отражение на нашите вътрешни истини — истините, които оформят нашите поведения, нашите решения, нашите страхове, нашите цели и нашите апетити. Тези вътрешни истини вдигат паметници и наводняват канали. Те издигат високо величави дела със същата готовност, с която пълнят гробове. Обвиниш ли един апетит, обвиняваш всички наши апетити. Всички плуваме в една и съща река.

— В която дори вълците ще се удавят — промълви Емрал.

— „Разрухата корони не щади и туй аз заявявам на господарите на всичките коптори и палати.“

— Пак Галан! — изръмжа Седорпул и се обърна рязко към Ендест Силан. — Хайде да си ходим. Като споменици са, ще си лежат по рафтовете, докато пламъците нахлуят в стаята.

Но младият псалт се поколеба.

— Господарю — каза той на Седорпул, — не дойдохме ли тук да говорим за Драконъс?

— Не виждам смисъл — отвърна жрецът. — Той е само още един споменик. На самата Майка Тъма.

Емрал Ланеар се изправи, най-сетне готова да се опълчи на обвинителя си.

— Да се присъединиш към сестра Синтара ли отиваш, Седорпул?

— Отивам да търся мир. Виждам в теб трагедията в това да се стои на място.

Излезе. Ендест се поклони на Висшата жрица, но се задържа.

Емрал въздъхна и махна с ръка.

— Върви и го пази.

Щом той се измъкна навън, по-съкрушен от всякога, тя се обърна към Райз.

— Нищо ценно не каза, историко.

— Дъще на Нощта, от другото останах без глас.

Емрал се загледа в гоблена, на който се беше облегнал Седорпул.

— Тя е млада — промълви Висшата жрица. — На здравето и лустрото на красотата се гледа като на праведна добродетел и с това Синтара триумфира. Над мен със сигурност. И над Майка Тъма, чийто мрак скрива всяка добродетел и всеки порок и с това ги слива в един облик… който не издава нищо.

— Може би това е намерението ѝ — изтъкна Райз.

Тя хвърли поглед към него и отново се извърна към гоблена.

— Твърдиш, че не си написал нищо, историко.

— В по-младите си дни, висша жрице, писах много. Има огньове, които горят ярко, и от това младежките очи греят като факли. Всяка купчина дърва, колкото и голяма да е, един ден ще свърши и ще остави само спомени за топлина.

Тя поклати глава.

— Не виждам край на горивото.

— При липса на искра то гние.

— Не разбирам този образ, Райз.

Той се приближи до нея и огледа гоблена.

— Алегория на сътворението, една от ранните. Първите герои тайст, които убили богиня дракон, изпили кръвта ѝ и с това станали като богове. Толкова жестоко било господството им и толкова студена силата им, че азатанаите се вдигнали като един, за да ги отхвърлят. Казват, че всеки раздор издава малко драконова кръв и че загубата на чистотата ни владее ръката на всички наши злини през всички векове оттогава. — Сви рамене, загледан в избелялата сцена. — Дракон с много глави според този неизвестен тъкач.

— Винаги азатанаите, като сянка на нашата съвест. Разказът ти е смътен, историко.

— Десетки митове са се борели за превъзходство някога, докато не оцелял само един. Уви, победителят не е този. Ние търсим причините за това, което сме и как си представяме себе си. И всяка причина се стреми да се превърне в оправдание, а всяко оправдание — в праведна кауза. С това един народ изгражда идентичност и се вкопчва в нея. Но всичко това е измислица, висша жрице, която прави от глината плът, от пръчките кости и от пламъците — мисъл. Никоя алтернатива не ни устройва.

— А ти коя алтернатива би приел?

Той сви рамене.

— Че сме безсмислени. Нашият живот, нашата същност, нашето минало и най вече нашето съществуване в настоящето. Този момент, следващия и по-следващия: всеки един ние откриваме с почуда и почти неверие.

— Това ли е твоето заключение, Райз Херат? Че сме безсмислени?

— Старая се да не мисля за смисъл, Дъще на Нощта. Само отмервам живота в степени на безпомощност и в наблюдаването на това намираме, в цялост, целта на историята.

Тя се разплака и го отпрати. Той не възрази. Нищо приятно нямаше в това да наблюдава същата безпомощност, за която бе говорил.

Сега стоеше на кулата, а от портата долу дойде скърцането на тежките врати и на моста излязоха двама Синове на Тъмата и тяхната свита. Чиста беше черната кожа на Аномандър и чисто — среброто на дългата му грива, и докато гаснеше дневната светлина, на Райз му се стори, че чу, във вятъра, онова раздиране на светлина — там, в грохота на конските копита, — а пред него, по улицата, едва различи фигури, разпръсващи се от пътя им.

Псето, раздърпано валмо от кал и тръни, се беше заплело в някакви корени, клони и отломки точно под източния бряг на реката. Беше се отпуснало от умора и се мъчеше да задържи глава над водата, докато течението го дърпаше за краката.

Без да обръща внимание на убийствено студената вода и като газеше срещу напора на течението — каменното дъно под подровения бряг се изместваше с всяка стъпка, — Гризин Фарл се приближи.

Кучето извърна глава към него и той видя как големите му уши клепнаха сякаш от срам. Щом стигна до него, азатанаят надигна пътната си торба и я хвърли на брега, а после се пресегна и нежно измъкна окаяното същество от капана.

— Повечето храброст, мъничък мой — заговори той, след като издърпа кучето от водата и го намести на здравия си мускулест врат, — е белязана от сила по-малка, отколкото сме си въобразявали, и от надежда по-безпределна, отколкото сме очаквали. — Хвана се за корените горе и дръпна, за да провери дали ще издържат тежестта. — Един ден, приятелю, ще бъда помолен да покажа героите на света и знаеш ли къде ще заведа питащия? — Корените издържаха и той се измъкна от дърпащото течение. Кучето, все още вкопчено в раменете му, го облиза отстрани по лицето и Гризин кимна. — Напълно прав си. В гробище. И там, пред всеки надгробен паметник, ще стоим и ще гледаме герой. Какво мислиш за това?

Изкатери се на брега, а след това се смъкна на ръце и колене — преминаването се бе оказало по-изтощително, отколкото си беше мислил, — а кучето се хлъзна от раменете му. Заобиколи го, застана пред него и тръсна водата от козината си.

— Ай, мръсно същество! Не видя ли колко се мъчих да опазя косата си суха? Тази грива ѝ трябва само да види вода и гора, за да се оплете на възли. Зверски дъжд!

Леко кривогледите очи го изгледаха и кучето кривна глава, сякаш да прецени избухването му, и реши, че изобщо не е заплашителен.

Азатанаят се намръщи.

— Крайно изгладнял екземпляр си, приятелю. Бас държа, че споделяш всяка храна, колкото и нечестно да са споделени дажбите. Е, отдъхнахме ли си достатъчно? Виждам, пътят ти е на юг и те зове. А, и на север те зове, казваш? Но ни едното, ни другото няма да видим с гърбовете си, нали? Не, с очи и воля нека стесним света пред нас.

Взе торбата си, надигна се с пъшкане и когато тръгна, кучето тръгна до него.

— Провидението добре ме разбира — заговори Гризин — и знае колко по̀ ми е добре с мъдро мълчалива компания. Липсата на удоволствието да чувам собствения си глас е изтезание, каквото не бих пожелал и на най-лошия си враг — стига да имах врагове и най-лош сред тях, който и да е той. Но помисли си за страха, който такъв враг би изпитал, щом чуе, че се приближавам! Истинска мъст съм аз за него или нея… но не, нея хайде да заобиколим, че да не си представим лице за този въображаем враг и гърне, запокитено от съвсем не нежна, но не по-малко отмъстителна ръка. Тъй че него, този враг, дето се свива от страх пред нас. Виждаш ли и един кокал на милост у мен, приятелю? Който би си направил труда да отмъкнеш и заровиш? Не, разбира се. Сърцето ми е студено. Очите ми са лед. Самата ми мисъл е неподатлива като здрав камък.

Кучето изтича десетина крачки напред. Гризин въздъхна.

— И от мишка мога да направя враг, изглежда. Да говориш е все едно да боравиш с оръжие и с него да пердашиш приятел и враг, да правиш приятеля враг, искам да кажа, а като няма жертва, какво пък, просто си го размахвам свирепо във въздуха, толкова дръзко, че да засрамя и бог. Куче, я ми кажи, да имаш вино?

Кучето май щеше да припка пред него по този път, както прави животно, познаващо добре господаря си. Миризмата на пушек се носеше във вечерния въздух и Гризин беше виждал сивите стълбове над гората през повечето си пътуване през деня. Не му допадаше смисълът на такива подробности, тъй като му напомняха за всички места, които бе защитил в миналото. Непознати бяха стъпвали нехайно във всяка градина, за която се беше грижил, и това бе тъжно признание отвсякъде.

— Защото ценят само каквото е тяхно и ламтят за всичко, което е мое, и ако се срещнем, може би ще трябва да измислим икономиката или кражбата, или и двете. Куче!

Кучето спря и погледна назад към него, е щръкнали уши и кривнало очи.

— Заради обърканото ти зрение, приятел, наричам те Провидение. Твърде дълго ли е това име за хилава твар като теб? Все едно. Извратеното ми допада, освен ако не е твърде извратено, а се знае, че на това джафкам с горчив смях. Можеш и ти, ако държиш. Но те наричам не за да те наричам с разни имена, а за да ти кажа, че съм уморен и гладен, а в торбата ми има риба — две всъщност, и виждам някои билки, които примамват очите ми. Накратко, тъй като виждам, че тръпнеш от нетърпение, ще си направим бивак на някоя удобна полянка или сечище в гората отляво. Тъй че: отваряй си очите за удобно кътче за спане.

Кучето затича отново, а Гризин се усмихна и го последва.

Скоро след това псето свърна към дърветата и се скри от погледа му.

Азатанаят сви рамене — не очакваше, че ще се върне. Беше благодарен обаче за краткото приятелство и реши, че добре е нарекъл животното заради тази краткост.

То обаче изведнъж се появи отново и поклати опашка.

Гризин спря на пътя и изгледа кучето с присвити очи.

— Възможно ли е да си отгатнал желанието ми? Стойката ти е крайно изчаквателна, а не се доближаваш повече. Много добре, покажи ми място за спане и покажи ми, всъщност, че това е най-малкото, което може да направи Провидение.

Животното се обърна и затича навътре в леса.

Недалече от пътя имаше поляна с висока мека трева, освен в центъра, където почернели камъни обграждаха лагерен огън.

Гризин спря до огнището и смъкна торбата си.

— Променяш хода на този нощен разговор, приятелю — каза на кучето, което вече бе легнало до камъните. — Вече предвкусвах удоволствието от това, че няма да бъда разбран и така ще съм свободен да се извися до плашеща искреност и тъжно признание. Но сега се боя, че бълхите ще разнесат разказа, тъй че трябва да съм предпазлив. А повече се боя, че не ми отстъпваш по ум и ще загубя играта, о, Провидение. Сега отдъхни тук, докато аз събера дърва, билки и прочее. Ще пируваме тази нощ, а после ще почовъркаме зъбите си с рибешки кости и ще направим свеж дъха си с клонки хвойна. Какво ще кажеш?

Но кучето вече спеше и краката му потръпваха — беше заплувало през сънищата.

Грип Галас се качи малко непохватно на коня си. Хиш Тула го погледна в очите и той кимна и подкара пред нея. Наведоха се под тежкия трегерен камък на портата. Подобни порти се редяха от двете страни на лъкатушещата улица, по която препуснаха, и пред много от тях стояха стражи със спуснати забрала на шлемовете.

Реката можеше да е отстъпила, но теченията на страха се бяха задържали. Хиш Тула се зачуди колко ли от тези стражи, покрай които минаваха, са някогашни войници от легиона на Урусандер. Въпроси за вярност витаеха по всяка улица, дори и тук, където зад високите стени обитаваха благородниците. Този проблем за недоволствата дразнеше Хиш, след като изглеждаха толкова несъществени. Ако в признание за службата им на кралството тези войници сега искаха пари и земя, то проблемът с компенсирането можеше лесно да бъде решен. Преговори и достойно посредничество можеха да заменят войнствеността. Ала не беше толкова просто. Доколкото можеше да прецени, войниците копнееха за нещо повече, на което парите и земята бяха само материалните проявления.

Може би не беше нищо повече от гледането в очите, всяко положение изравнено все едно, че рожденото право е несъществено. Похвална идея, но тя знаеше, че е неосъществима. Едно кралство само от знатни бързо щеше да рухне. Без слуги, без работници занаятчии — грънчари, тъкачи, дърводелци и готвачи — цивилизацията не можеше да функционира. Но дори това не беше част от новия свят, който си представяха разформированите войници. Това, което търсеха те, беше само за тях и това, което търсеха, бе издигане на професията им до ниво на обществена важност, равно на нивото на благородниците.

И тъкмо това я безпокоеше. Войниците вече притежаваха средствата и уменията да наложат насилие или да размахат заплахата от него. Отстъпването и затрупването им с богатство и земя можеше само да натори градините на алчност и амбиция, а те бяха отровни плодове, нещо, което всеки благородник добре разбираше.

Рангът и привилегиите налагаха отговорности. Несъмнено, защитата на владението също беше голяма отговорност. „Но защита срещу кого? След като всички врагове извън границите са подчинени, кой остава на тяхно място освен тези в границите ни? Една армия е юмрук, стегнат за удар, но това стискане на пръсти и съсредоточаване на страст не може да се удържи вечно. Направено е за удар и трябва да удари.“

Горките Отрекли се в горите и хълмовете вече измираха, но това бяха най-низшите от вярващите. Колко време оставаше, докато легионът удари манастирите и започне да пали храмове? И кой не можеше да види това само в най-користната му светлина? Никой не беше в безопасност в границите на Куралд Галайн, от самата армия, създадена за да ги защитава.

Помисли за благородниците като противовес на легиона на Урусандер. „Но ние сме горчив пример общо взето. Дърлим се помежду си, дращим за най-високо издигане над съседите ни и храчим отрова по онези, които стоят до Майка Тъма, сякаш въпросите за справедливост и благоприличие не се смразяват на езиците ни!“ Не, бъркотията беше ужасна и в много отношения благородниците трябваше да винят единствено себе си. Ако войник рискуваше живота си, то трябваше да е в защита на достойни неща: семейство, мирен живот и край на раздора. Но ако през такива добродетели бе прокопан ров, в който толкова много бяха оставени да се боричкат за жалките остатъци от най-облагодетелстваните от тази войнишка саможертва, то не беше чудно, че наранените длани сърбят.

Минаваха през благородническия квартал, с неговите чисти каменни настилки и пищни порти, с каретите от черно дърво и с охранени коне, със забързаните слуги, изгърбени под тежестта на вещи, които не бяха техни и на които нямаше да се радват. А богатите крачеха в сумрака — по-малко от обичайното, — пазени от личната си стража и както винаги самодоволно безразлични към света извън тях. Минавала беше през по-бедните квартали на града. Виждала беше развалата и болестта, витаещи в атмосфера на занемареност. Но подобна храброст беше рядка сред сродниците ѝ.

Щеше да е лесно да се винят обитателите за мръсотията, в която живееха, и да се погледне на тази смет като на симптом на морална слабост и духовна нищета. Като на доказателство всъщност за кръвното неравенство и за възникването на привилегията на рожденото право. При конете породата си личеше и ако крантите се мъчеха пред скърцащи фургони и носеха следи от бича по хълбоците си, а бойните коне познаваха само разкаляни от кръв полета и горните тераси на града предлагаха сухи и равни каменни плочи под добре подрязаните им и подковани с желязо копита, то със сигурност това бележеше естествен ред на нещата, нали?

Беше започнала да се съмнява. Твърде удобни бяха тези изводи. Твърде самообслужващи твърденията. Твърде нечовешки присъдите. Рововете ставаха все по-дълбоки, а погледите над тази пропаст се втвърдяваха. Привилегированите имаха право да се боят в днешно време също както обезправените имаха право на негодуванието си.

Но легионът на Урусандер не стоеше никъде между тази разделителна линия. Стояха отделени, искаха само за себе си и сега се събираха в редиците си с оръжия в ръка, за да вземат онова, което бедните нямаха, а богатите не бяха заслужили.

Щеше да е първата, която да се надсмее над идеята за упорития труд сред класата ѝ. Задачите по организацията бяха лишени от стойност без организираните. Без работници, подкарани като стадо с наведени очи и следващия ден не по-различен от този ден, и този живот — не по-различен от следващия. Знаеше, че се е родила със своето богатство и земя, и знаеше, че това наследство е изкривило усета ѝ за света и за хората — особено онези в копторите, които се свиваха в смет от страх, грях и развала. Знаеше и беше безпомощна пред това.

Приближиха се към моста и видяха пред себе си голяма група благородници, и Хиш успя да зърне сред тях Аномандър — сребърната коса, кожата, дадена му от Майката.

Грип Галас подкара до нея и рече:

— Милейди, толкова съм неподходящ за тази компания, колкото и разказът, който нося на господаря си.

— Няма значение, сър.

Но той все пак се поколеба.

Хиш Тула се намръщи.

— Грип Галас, от колко време служиш на своя лорд?

— Откакто съм се родил, милейди.

— И как преценяваш думите, които му носиш?

— Като нежелано бреме в този ден, милейди. Те отиват на празненство.

— Мислиш ли, че твоят господар не знае за насилието в околността? Тази вечер той язди през дим и пепелища.

— Милейди, Отреклите се са отвличане. Легионът просто прочиства полето в подготовка. Те възнамеряват да вкарат Урусандер в Залата на Нощта. Замислят втори трон, милейди.

Тя го изгледа, смразена от откровеността на твърдението му.

След малко Грип продължи:

— Не знам доколко е в течение господарят ми за тази ситуация. Нито знам дали донесението ми ще помрачи удоволствието от деня на брат му. Всички познаваме малко радостни спомени и не бих искал да обременя този.

— Винаги ли трябва да са малко, Грип Галас? — Въпросът бе зададен меко и все пак сякаш го удари като плесница през лицето.

Той се извърна, присвил очи, и Хиш Тула усети пропастта, зейнала между него и нея, пропаст, която бе признал, отстъпвайки на настояването на детето Орфантал да заведе момчето първо при нея. Този човек беше стоял в сянката на знатните: слуга, телохранител, животът му подчинен и зависим от същата привилегия, която се беше заклел да защитава. По тази мярка на взаимната необходимост се определяше цялата цивилизация. Сделката беше жестока, напълно нечестна, и от тази мисъл ѝ призля.

— Милейди, има достатъчно поводи за притеснение и без да мислим твърде много — каза Грип. — Прекаленото мислене само ражда проблеми. Една птица свива гнездо, снася яйцата си и пази пиленцата си, и никакво мислене няма в това.

— Ние птици ли сме, Грип?

— Не. Гнездото все не е достатъчно голямо или хубаво, а пиленцата ни разочароват непрекъснато. Дървото не дава достатъчно закрила и дните са твърде къси или твърде дълги. Храната все не стига или е много застояла, а жена ти изглежда все по-грозна всяка сутрин.

Тя го погледна стъписана, а след това избухна в смях.

Реакцията ѝ го стресна и след малко той поклати глава.

— Не очаквам господарят ми да мисли вместо мен, милейди. Всеки от нас трябва да го прави за себе си и това е единствената сделка, заслужаваща уважение.

— И все пак ти получаваш заповеди от него и правиш каквото ти нареди.

Той сви рамене.

— Повечето хора не обичат да мислят прекалено. По-лесно е така. Но съм напълно доволен от сделката, която съм сключил.

— Тогава той ще иска да чуе какво мислиш, Грип Галас.

— Знам, милейди. Просто съжалявам за това, което ще загуби, като му кажа.

— Би ли предпочел да не му кажеш нищо? Да изчакаш за след брачното празненство?

— Да — призна Грип. — Но ще приема това, което трябва, и няма да се оплача, нито ще виня някого.

— Значи наистина си доволен от сделката си.

— Да.

— Напомняш ми за моя кастелан.

— Рансепт ли, милейди? Мъдър мъж.

— Мъдър?

— Никога не мисли прекалено много.

Тя въздъхна и погледна отново свитата.

— Иска ми се да си бях в имението и да се карам сега на кастелана си заради жестокостта му към любимото му куче. Съжалявам, че не мога просто да се скрия и да не обсъждам нищо по-важно от тенията на окаяното животинче.

— Щяхме да скърбим за отсъствието ви, милейди, и да завиждаме на кастелана, че ви гледа.

— Ще ме прелъстяваш ли сега, Грип Галас?

Той повдигна вежди и се изчерви.

— Милейди, простете ми! Винаги съм почтителен в комплиментите си.

— Боя се, че не вярвам на мъже, които правят подобни твърдения.

— И така наранявате себе си.

Тя замълча, вгледа се в очите му и за първи път видя нежността в тях, искрената обич и болката, която явно изпитваше за нея. Всичко това само усили тъгата ѝ.

— Съдбата ми е да губя мъже, на които държа, Грип Галас.

Очите му леко се разшириха, а после той наведе смутено глава и ръцете му се засуетиха с юздите.

— Пази се в това, което предстои — каза му тя.

От свитата се разнесе вик и конниците и впряговете подкараха по моста.

Грип присви очи към процесията и вдиша дълбоко.

— Време е, милейди. Благодаря ви за чистите дрехи. Разбира се, ще ви се отплатя.

Тя си спомни зацапаните с кръв дрипи, които носеше в нощта, когато се появи на вратата ѝ, и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Не ти ги продадох, Грип. Нито ти ги заех.

Той я погледна, кимна неловко и подкара към свитата.

Хиш Тула смуши бойния си кон след него. Щом се приближеше, щеше да свърне настрани и да се опита да се включи най-отзад към процесията. С малко късмет Аномандър нямаше да забележи идването ѝ и така щеше да му спести неудобството.

Но още на моста той видя и двамата и свитата спря толкова внезапно, колкото беше тръгнала, след жеста на Аномандър. Обърна се към брат си Силхас. Заговориха, но тя и Галас, вече спрели, бяха много далече, за да чуят какво си казват. Малко след това Аномандър вече яздеше назад, а всички останали бяха вперили погледи в тях.

Лорд Аномандър спря коня си и слезе от седлото. Закрачи и застана пред Хиш Тула.

— Сестро на Нощта — заговори той. — Благословията на нашата Майка ви приляга добре.

— С липсата на светли тонове възрастта ми става загадка, искате да кажете.

Отговорът ѝ го накара да замълчи и той се намръщи.

„И така наранявате себе си.“ Избягна погледа му и съжали, че го е разколебала.

Грип Галас заговори:

— Простете, господарю…

Но Аномандър вдигна ръка и без да откъсва очи от Хиш, каза:

— Виждам, че имаш да ми кажеш сериозни неща, Грип, и няма да ги пренебрегна. Моля те, след малко.

— Разбира се, господарю.

Грип плесна с юздите и подкара към челото на колоната, а Хиш се загледа след него изоставена.

— Няма ли да слезете, лейди Хиш?

Сепната, тя го направи и застана до главата на коня, с юздите в ръка.

— Не се отзовахте на поканата ми, милейди. Признавам, че изпитвам срам за дързостта си. Толкова отдавна беше все пак, и годините са ни отдалечили. Но все още се чувствам като дете в очите ви.

— Никога не си бил това — отвърна тя. — И срамът е мой. Ето ме, отстъпих пред жеста ви на съжаление.

Той се взря в нея смутен.

— Говорих с Грип Галас — продължи тя. — Той е безцеремонно откровен в поведението си, но започнах да харесвам искреността му.

— Грип е най-малко безцеремонният мъж, когото познавам.

— Значи съм изиграна.

— Не, ни най-малко. Ако е принуден да крие чувствата си, лейди Хиш, той се обърква. В това, че е дошъл при вас преди мен, има история, предполагам. Последното, което знам за него, е, че пътуваше от дома Корлас да охранява един млад заложник. Не му е присъщо да пренебрегва такива отговорности.

— Разбира се — отвърна тя и се засрами от малко резкия си тон. — Детето е под моя закрила засега и да, има история, но е редно Грип да я разкаже.

— Добре.

— Не вярвам в непреодолими раздели, лорд Аномандър.

Той като че ли се отпусна.

— Ако си въобразявате, че гледа на вас като баща, грешите.

— Разбирам — отвърна тя — и вече всякаква опора под мен е несигурна.

— Между другото — продължи Аномандър, — склонен съм да вярвам във великодушието на Грип Галас и че няма да изгори от ревност, ако види ръката ви на моята на сватбата на брат ми.

— Ще има ли място и за него като свидетел на церемонията?

— Винаги.

Тя кимна.

— В такъв случай, милорд, тук съм, за да приема ръката ви.

Отвърна ѝ с усмивка.

— И снаряжена за война при това. Не мислех, че съм толкова застрашителен.

И вместо да я изчака да се приближи, пристъпи напред, погледна я в очите и заяви:

— Лейди, красотата ви ме оставя без дъх, както винаги, и отново изпитвам възхита от привилегията да ѝ се насладя, сега и след всички тези години. — Поднесе ѝ ръката си. — Ще ме удостоите ли с честта да приемете поканата ми?

Тя кимна.

Китката му беше твърда като желязо, сякаш можеше да понесе не само тежестта на цяло кралство, но и всяко нейно съжаление.

Когато Аномандър слезе пред Хиш Тула, Силхас Руин махна на Келарас да се приближи. Капитанът остави Датенар и Празек и подкара към белокожия воин.

Силхас се усмихваше.

— За една красива жена господарят ти дори младоженец ще накара да чака.

— Имаше покана, сър — отвърна Келарас.

— Не мислехме, че тя ще приеме, иначе аз щях да се опитам същото и да се окажа съперник на брат си. Бихме могли да стигнем до бой. Да кръстосаме мечове дори. Десетки мъртви, имения в пламъци, самото небе да кипне от огън и мълнии. Всичко заради една жена.

— Хиляда поети биха благословили драмата и трагедията — каза Келарас.

— Ще отсяват прахта и пепелищата — отвърна Силхас и кимна — за всичките съкровища, които могат само да си въобразят, и с фалшив екстаз ще привличат ридаещи скърбящи за своя публика, и всяка сълза ще превръщат в най-драгоценна перла. По този начин, капитане, поетите се кичат със световната скръб. — Сви рамене. — Но твърде много поети вече са присъствали на пира на двама братя, воюващи заради жена. Лесно е да дебелееш от глупостта.

Келарас поклати глава.

— Дори поетите трябва да ядат, сър.

— А глупостта е най-опасното вино, винаги подръка със сладките си обещания, без мисъл за утрешното главоболие. Уви, не само поетите присъстват на пира на нашето безумие.

— Вярно, сър, но те дъвчат по-дълго.

Силхас се засмя. А после, когато Аномандър пристъпи напред, за да поеме ръката на Хиш Тула, изсумтя и рече:

— Какво мислиш за оная стара жила, дето чака в готовност?

— Присъствието му ме безпокои — призна Келарас. — Грип Галас имаше други задачи и се боя, че присъствието му тук означава провал.

— Дано не си прав — измърмори Силхас.

Келарас вдигна глава и огледа замислено небето на север.

— Боя се за именията по края на гората, сър. Толкова много пожари и никакъв огън от много дни. Знае се, че блатата поглъщат пламъците, но не ги убиват. Ако вятърът ги разнесе…

— Речният бог се бори с онези пламъци, капитане. Ще се провали само когато умрат последните Отрекли се в гората.

Келарас го погледна.

— Домашните мечове само чакат заповедта, сър.

Силхас го погледна твърдо.

— Ще рискуваш ли живота си в защита на неверници, капитане?

— Ако така ми се заповяда, сър.

— А ако Майка Тъма смята Отреклите се за свой враг?

— Не ги смята.

— Така е. Но все пак питам.

Келарас се поколеба.

— Сър, за това не мога да говоря от името на никой друг. Но няма да последвам никое божество, което поиска да убивам.

— Защо?

— Защото знаем, че убийството е грешно.

— Толкова ли е просто, капитане? Няма ли изключения? Не чертаем ли кръгове в пясъка и не твърдим ли, че всичко извън тях е по-долно от нас, и с това разграничаване не се ли оправдаваме от престъплението в убийство?

— Софистика, сър.

— И все пак, като воин, капитане, ти си извършвал убийства в името на нашия народ и в името на своя господар.

— Да, но отнемайки живот не изпълнявам повелята на нито един бог. Престъплението е мое и не го прехвърлям на други рамене. Ако го правех — ако всички го правехме, — тогава никой бог нямаше да понесе бремето на тези престъпления. Но нещо повече: ние нямаме това право.

— Легионът на Урусандер не е съгласен с теб, капитане.

— С меч съм готов да споря, сър.

Лорд Аномандър и лейди Хиш Тула вече бяха на конете си и Келарас видя, че Грип Галас се присъедини към тях. След малко процесията отново тръгна. Капитанът се зачуди дали Андарист, затворен в предната карета, се е ядосал от забавянето и дали е потърсил обяснение от слугата си. След това очите му се спряха на меча на кръста на господаря му, в лакираната ножница от черно дърво. Оръжие, благословено от богиня, изковано, за да отнема живот. „Но тя отказа да му каже чий живот. Кой ще умре в нейно име?“

Но мечът беше неназован и щеше да остане безименен до края на церемонията на Андарист. Нямаше да има никакви поличби поне засега. Ако съвършенството беше възможно, Аномандър щеше да го потърси за своя брат и Енесдия. Или да умре.

— Андарист е най-добрият от нас — каза Силхас.

Келарас го разбра. Силхас говореше за братята си, сякаш мислите му бяха тръгнали по пътека успоредна на тази на капитана.

— За него — продължи белокожият андий — ние ще донесем мир на владението. От всичко, което следва, капитане, би могъл да измериш целостта на една братска любов. Като теб, Келарас, Аномандър няма да убива в нейно име.

„Добре е, че мечът няма глас.“

Щом излязоха от Карканас и поеха по северния път, капитан Скара Бандарис пристигна с отряда си. Слънцето се бе снишило и нощта обещаваше да е топла.

Много преди имението да изникне пред очите им, кучето започна да се присвива боязливо и да хвърля погледи към Гризин Фарл, сякаш се съмняваше в избраната посока. При този знак стъпките на азатаная се забавиха и той продължи напред колебливо.

Нямаше думи, с които да облекчи усилващото се безпокойство на кучето, след като не можеше да намери такива и за себе си. Титлата Закрилник не беше почетна, а и той не я беше избрал по своя воля. Нещата, от които закриляше, не можеше да понесе никой, но той щеше да е първият, който да се изправи на пътя им, първият, който да устои на бурята им, и първият, който да пусне кръв. Знаеше, че малцина го разбират, дори между азатанаите. А сред джагътите лордът на Хейт беше единственият, който бе обърнал гръб, отбягвайки погледа му.

Кучето спря при отклоняваща се от пътя пътека, където храстите бяха разчистени и камъните струпани на купчини от двете страни. Гризин Фарл отпусна ръка на главата му и каза:

— Съжалявам, но това е мой път. Всяко мое желание е самонадеяност и там, където пътят свършва, отново започва. Провидение, прости ми.

Тръгна по пътеката. Утринният въздух миришеше на кръв и разлагаща се плът, но все още недоразложила се, сравнително прясна. От ден-два, не повече. Кучето вървеше до него.

Щом излезе на поляната, Гризин Фарл видя каретата с отворената врата и проснати тела на тревата. Над едно от тях бе приклекнала лисица, замръзнала от страх при появата на кучето. След миг хукна към дърветата. Кучето не издаде никакво желание да я подгони, а само се притисна в крака на Гризин.

Той тръгна покрай труповете, като спираше да ги огледа. Погледът му обходи пътеките от утъпкана трева и местата, където се беше разляла кръв. Мухи бръмчаха и врани политаха с грак.

Входът на имението беше почернял от засъхнала кръв и на прага лежеше нечие тяло. Гризин Фарл продължи напред, към отворената врата и мрачното жертвоприношение пред нея.

Знатен тайст, ако се съдеше по богатите му одежди, мъж със сива коса. Врани бяха накълвали едната му буза, за да стигнат до езика. Беше паднал от поне шест рани, а нападателите, които беше убил, лежаха от двете страни на стъпалата, петима, издърпани от приятелите им и след това зарязани.

Гризин изкачи стъпалата и мина покрай още трупове. В главната зала видя тялото на жена, слугиня, а на камъка на домашното огнище млада жена, лежеше по гръб. Кръвта около нея не оставяше съмнение какво я е сполетяло. Той се приближи и видя, че лежи на азатанайски камък за огнище, видя и онова, което кръвта беше скрила: тя носеше традиционната рокля на бъдеща невяста.

Чу шум отдясно и се обърна. На пода в единия ъгъл на стаята се беше свила някаква фигура. Краката бяха придърпани под брадичката, но едната страна на лицето беше притисната в каменната стена със зацапана длан до нея, почернелите пръсти разтворени и залепнали за камъка. Сенките скриваха всички други подробности.

Гризин се приближи. Млад мъж, облечен нито като нападателите, нито като онези, които бяха бранили тази къща. По лицето му имаше кора от засъхнала кръв, зацапала с черно цялата му буза и запълнила с тъмнина кухината на окото му. Не носеше шлем и косата му беше дълга, провиснала на мръсни кичури над челото. С всяка стъпка на азатаная мъжът потръпваше и се издърпваше все по-навътре в ъгъла, и главата му стържеше по камъните.

— Не ти мисля зло, приятелю — каза Гризин Фарл. — Сами сме тук и искам да ти помогна.

Главата се извърна към него и Гризин видя какво е сполетяло очите на мъжа.

Погледът му се смъкна към ръцете, а после отново се вдигна към раздраното, обезобразено лице.

— О — въздъхна Гризин. — Това не е решение.

Викът, който се изтръгна от мъжа, бе на ранено животно. Без да обръща внимание на юмруците, които го заблъскаха, Гризин го взе в ръцете си и го притисна силно, докато крясъците замряха, а тялото спря да се бори и бавно се отпусна в прегръдката му.

След малко кучето дойде и легна до тях.

Бяха пътували през нощта. Закусиха на седлата и продължиха, щом слънцето се закатери по небето. Когато се извиси, процесията стигна последната отсечка на пътя преди отбивката.

Аномандър, Хиш Тула и Силхас бяха в челото и яздеха един до друг. Зад тях бе Грип, а до него беше капитан Келарас. Не можеше да се разбере колко много още са се присъединили към процесията: благородници и техните слуги и стражи, готвачи с техните фургони със съдове и провизии, носачи на палатки и музиканти, поети и художници, и всевъзможни чираци. Грип беше видял стария приятел на Силхас от войните, капитан Скара Бандарис, който бе поел ариергарда с отряда си. По традиция никой не бе проговорил от заранта и тази строга тържественост ги съпътстваше сякаш да опази дневната светлина и топлина, за да не разбие покоя нечий глас.

Грип мислеше най-вече за жената, която яздеше пред него, а когато гузната съвест изтласкаше тези мисли, мислеше за момчето, Орфантал. Имаше достижими и недостижими съдби. Един благоразумен човек знаеше разликата, а той искаше да е благоразумен човек. Това мълчание му беше добре дошло след сякаш безкрайните въпроси, които господарят му бе задавал, търсейки всяка подробност от спомените му за нападението, бягството, преследването и последвалото спасение. Лорд Аномандър никога не разкриваше чувствата си, нито позволяваше тяхната крайност или дълбочина да стегнат гърлото му или да размажат думите, които изричаше. Тъй че Грип нямаше представа за реакцията на господаря му на разказаното. Накрая той само му благодари, че е спасил заложника, и това насочи мислите на Грип към момчето.

Орфантал трябваше да е в тази процесия, да язди сега дръгливия си кон и нищо да не знае за смърт или убийство, за страх или за нощи с плач в студа. Повече от късмет, отколкото от нещо друго, съдбата му бе достижима за Грип. Но имаше толкова много неща, които трябваше да подреди в името на онова момче, и той щеше да го направи.

Стигнаха отбивката.

Чак сега Грип забеляза лешоядните птици, кръжащи над крайната им цел. Изпълни го хладен страх, внезапен като потоп. Без да чака заповед или да обясни, той пришпори коня си и профуча покрай изненаданата тройка в челото на колоната. След миг господарят му и неговият брат вече го следваха.

Грип видя напред каретата… но никакви палатки, никакъв павилион, никакви празнични знамена и хора, които да ги чакат.

Но по моравата лежаха тела и надвитото отстъпление беше белязано с мъртви Домашни мечове чак до къщата, а там, на стъпалата…

Някой зад него извика, но той не позна гласа.

Светът беше станал невъзможно рязък и в същото време се тресеше, блъскан сякаш от непрестанни удари… и те ехтяха в гърдите му, и всеки удар беше побеснял юмрук в клетката на ребрата. Раната на гърба му закърви отново. Ако едно сърце можеше да има сълзи, със сигурност щяха да са червени.

Препусна към къщата и скочи от коня още преди той да спре в паника на сплъстената от кръв трева. Изкуцука покрай тялото на лорд Джаен и през входа. Кръвта бе оплискала стените, гъста като кал и по плочите на пода. Залитна в стаята, докато очите му се бореха да надвият сумрака, жестокото гмуркане от светлина в мрак. Един последен паднал Домашен меч… не, това бе заложникът на Инис, Крил Дурав, гърдите му в рани от меч, единият крак полепнал от кръв, едната ръка счупена, докато сякаш се бе протягала навътре към къщата. Лицето му бе почти неузнаваемо, подпухнало и сбръчкано като на старец. Грип го подмина.

— Спрете, моля ви — глухо прокънтя глас от сенките на главната зала.

Грип посегна за меча си.

— Държа близък на падналите — продължи гласът. — Ужасно ранен. Сега спи или е в несвяст — не смея да съдя за мярата между двете.

Зад Грип изтропаха ботуши.

— Късно дойдох — каза гласът, — но не толкова късно като вас, приятелю.

Грип осъзна, че е паднал на колене. Раненият му крак заплашваше да поддаде напълно и той го разтри. Чу собствения си дъх, твърде накъсан, твърде сух, яхнал скръбта и борещ се с ужаса.

От сенките на един ъгъл притича псе — там, където Грип вече успя да различи две свити фигури. Полупримрялото от глад същество спря пред него, а после клекна и изпъна уши назад. Грип се намръщи. Познаваше това куче.

— Рибс — чу той собствения си глас. — Липсваше ми в Крепостта. Ти и Рансепт.

От ъгъла се чу шумолене и след малко пред очите му изникна фигура, изпънала ръце и опипваща във въздуха.

— Кой идва?! — изкрещя глас. Викът отекна в залата и Грип потръпна. Едва ли въпрос можеше да прозвучи по-умолително; едва ли нечия нужда можеше да прозвучи толкова безнадеждно. Но никой не се отзова.

Зад Грип стоеше Аномандър — присъствие, което той усети, без да види, но и без да се усъмни. Господарят му проговори:

— Кадаспала…

Слепият мъж залитна към Аномандър и едва сега Грип видя камата в ръката на Кадаспала.

Надигна се бързо, хвана го за китката и я изви.

Стегнат в ръцете му, Кадаспала вдигна глава и пълните с кръв кухини сякаш се впиха безпогрешно в Аномандър. Устата се отвори и се затвори, и се отвори отново, като рана. Червени зъби лъснаха в грозна усмивка.

— Аномандър? Очаквах те. Всички. Имаме въпрос, видиш ли. Само един, и всички го задаваме — всички ние тук. Аномандър, къде беше?

Някой започна да вие при камъка на огнището — хриплив, дрезгав вой, който изригваше и изригваше.

Кадаспала започна да се бори и посегна за ножа си на пода. Грип го издърпа назад и го хвърли на каменните плочи. Притисна с коляно гърдите му и се наведе над него.

— Още едно такова движение и ще ви посека. Разбирате ли ме, сър?

Но устата на Кадаспала беше зейнала, сякаш не можеше да диша. Грип отдръпна коляното си. Устата остана зейнала и ужасните кухини закървиха отново. Изведнъж Грип осъзна какво вижда. „Той плаче. Без звук, без сълзи, плаче.“

В сумрака изникна друга фигура. Огромна, тъмна. Грип вдигна очи към нея и изхриптя:

— Кой си ти? В сенките? Излез напред!

— Гризин Фарл — отвърна непознатият и се приближи. Макар в рижата му брада да лъщяха сълзи, се усмихна. — Знаят ме като Закрилника.

Грип зяпна онемял великана. После, потресен от усмивката му, се обърна към своя господар.

Аномандър стоеше извърнал глава и впил очи в проснатия на пода Андарист. Беше съвършено неподвижен, изваян сякаш от оникс. Воят на брат му продължаваше нестихващ.

Силхас също дойде и спря на няколко крачки от камъка на огнището. Взря се в тялото на Енесдия и Андарист. Зад него дойдоха други. Всички мълчаха.

Плачът на Кадаспала под Грип продължаваше — безмълвен и ужасяващ. Пръстите на дясната му ръка драскаха по пода малки фигури, а тялото му трепереше като в треска.

Аномандър извади меча от ножницата на кръста си и Андарист вдигна глава и воят му секна внезапно — ехото обаче се задържа неописуемо дълго.

Аномандър тръгна с колебливи крачки към Андарист, като пиян, и спря до камъка на домашното огнище. Преди да успее да проговори, Андарист тръсна глава и заяви:

— Аз ще му дам име.

Аномандър се вцепени от студения глас на брат си. Силхас се намеси:

— Андарист, оръжието не е твое…

— Раната е моя и аз ще му дам име!

Под Грип Кадаспала изграчи задавено и извърна глава, за да чуе по-добре думите между тримата братя.

— А ако аз нарека бъдещето си, Андарист — каза Аномандър, — ще се усъмниш ли в мен? Ще ми се опълчиш ли?

— Не сега — прошепна Силхас на Андарист. — Не днес, моля те.

— Къде бяхте? — изхлипа Кадаспала. — Слепи в тъмното… предупредих ви всички, но вие не ме чухте! Предупредих ви! Вижте сега какво направи тя!

Андарист се наведе над Енесдия, взе я в ръцете си с нежност, която прониза сърцето на Грип, и задържа главата ѝ до гърдите си. Направи всичко това, без да откъсва очи от Аномандър.

— Аз ще му дам име.

— Мечът е изваден, братко, както можеш да видиш. Мъстта е пробудена в мен и така ще бъде назовано това оръжие. Мъст.

Но Андарист поклати глава, докато галеше с ръка косата на Енесдия.

— Гневът те заслепява, Аномандър. Вкопчил си се в мъстта и вярваш, че тя е чиста. Спомни си думите на Хенаралд!

— Пътят е верен — заяви Аномандър.

— Не — каза Андарист и сълзи блеснаха по страните му. — Мъстта заблуждава. Когато виждаш, че пътят ѝ е тесен, той всъщност е широк. Когато я видиш широка, пътеката ѝ е по-тънка от нишка. Назовеш ли меча си Мъст, братко, той винаги ще жадува за грешната кръв. По дирята на този меч виждам смъртта на хиляди невинни. — Замълча и се огледа, но очите му сякаш не виждаха нищо. — Кой е виновен за това? Убийците, дошли в този дом? Онези, които са им го заповядали? Страстта на самата битка? Или жестокостта на баща към детето му преди десет години? Открадната храна, мъртва майка? Стара рана? Въображаема? Мъстта, Аномандър, е убиецът на праведността.

— Не ми е нужно да стигам до трагедията на едно детство, за да знам кой се превърна в мой враг този ден, братко.

— Тогава всички ще се провалим — каза Андарист. — Мъстта не е чиста. Горчив е вкусът на наградата ѝ. Тя е жажда, която не може да се засити. Позволи ми да дам име на меча ти, Аномандър. Моля те…

— Братко…

— Позволи ми да го назова!

— Направи го тогава — каза Аномандър.

— Скръб.

Думата увисна самотна в залата, сред поетите и отдадени дихания, пареща като дим.

— Андарист…

— Вземи това име от мен, Аномандър. Моля те, вземи го.

— То няма сила. Няма воля. Скръб? По желязо то е ръжда. В огън то е пепел. В живот то е смърт. Братко, нищо няма да взема от тази дума.

Андарист го погледна с тъжни очи.

— Ще вземеш моята скръб, Аномандър, или никога повече няма да те погледна, нито да те нарека свой брат, нито да призная твоята кръв като моя.

Аномандър прибра меча в ножницата.

— Тогава ще чуваш само разказите за правосъдието, което ще раздавам в твое име, и за мъстта, която ще нанасям — в това се заклевам тук, над мъртвото тяло на твоята възлюбена и над студената плът на баща ѝ.

Андарист наведе глава, сякаш брат му току-що бе изчезнал пред очите му, и Грип Галас разбра, че няма повече да я вдигне — не и докато Аномандър не напусне.

Силхас пристъпи от прага и когато Аномандър понечи да го подмине, се пресегна и го спря.

— Не прави това! — извика му. — Вземи скръбта му, Аномандър! Над своя меч, вземи я!

— И с това да притъпя всеки ръб ли, Силхас? Не мисля.

— Ще го оставиш да я носи сам?

— Аз съм мъртъв в очите му — каза хладно Аномандър. — Нека скърби и за двама ни.

Кадаспала се изсмя тихо и изхриптя:

— Вече го имам! Портрета му. Имам го, най-сетне, имам го. Портрета му, портрета му, и го имам, на кожата. На кожата. Имам го. Почакайте и ще видите. — И устата под празните кухини се изкриви от радост, и пръстите на ръката му зарисуваха във въздуха.

А до камъка на домашното огнище Андарист заплака, а после думите се изляха от него, неудържими и изпълнени с отчаяние.

— Никой ли няма да сподели моята скръб? Никой ли няма да скърби с мен?

— Ще го върна — каза Силхас.

Но Андарист поклати глава.

— Сляп съм за него, Силхас. Избери сега.

— Ще го върна!

— Върви тогава — прошепна Андарист.

Силхас бързо излезе от залата.

Кадаспала избута Грип с крака и се освободи. Надигна се, залитна, пръстите му посякоха във въздуха.

— Чуйте ги! — изкрещя. — Кой вижда тук? Не те! Само аз! Кадаспала, който няма очи, само той вижда!

— Кадаспала — извика Андарист. — Държа сестра ти в ръцете си. Ела тук.

— Плачи сам — отвърна мъжът с глас, лишен от всякакво съчувствие. — Тя не беше за теб. Ти проправи този път за нея, ти, с жалките си думи за любов и обожание, и тя го извървя — до смъртта си! Погледни ме, о, забравен Син на Тъмата, защото аз съм твое дете, твоята уродлива издънка. В тези дупки виж бъдещето си, ако смееш!

— Стига — изръмжа Грип на глупака. — Умът ти е съкрушен и сега само беснееш.

Кадаспала се извърна с лице към него, ухилен.

— Не аз въздавам мъст, нали? Тичай при господаря си, пълзящо псе. Още кръв има да се пролива!

Грип замахна и ударът му просна художника на пода. Пристъпи отново към него.

— Спри!

Той се извърна, погледна Хиш Тула и отстъпи.

— Простете, милейди. Повлякоха ме по разяден ръб. Реже навсякъде.

Кадаспала лежеше на пода. Смееше се и ломотеше тихо.

Хиш Тула застана пред Андарист.

— Виждаш ли сълзите ми? — попита го. Коленичи и отпусна ръка на лицето му. — Не си сам в скръбта, Андарист.

А после взе последния брат в прегръдката си.