Ковачница на мрак

6

Очите на Хуст Хенаралд бяха съсредоточени и мрачни, сякаш претегляше думите, които се канеше да изрече, за да прецени дали ще впият дълбоко ноктите си в човека, седящ насреща му, или просто ще се хлъзнат покрай него. Слабата светлина очертаваше хлътнините на бузите му и под изпъкналите кости над тесния клюнест нос тези остри очи сякаш се бяха отдръпнали дълбоко в сенчестите си кухини — и в същото време оставаха пронизващи и напрегнати.

— Един ден — каза той с глас, загрубял от годините в ковачницата, сред горчивия дим и лютата пара, — ще бъда отново дете.

Бавно се отпусна назад, по-далеч от светлината на маслената лампа на масата, и заприлича на Келарас по-скоро на призрачно привидение, отколкото на смъртен мъж.

Извън тази нагорещена зала огромните механизми на меховете тътнеха като неуморно сърце и ехото разтърсваше всеки камък на Великия дом. Звукът никога не заглъхваше — през всичките дни и нощи, откакто беше гост на господаря на Ковачница Хуст, Келарас беше усещал този несекващ барабанен ритъм, биещ с пулса на земя и камък, на огън и дим.

Това, започнал бе да вярва той, беше място на първични тайни, където истини кипяха сред вихрещия се зной, сред грохота на отровната буря на сътворение и разрушение, кънтяща неспирно от всички страни. А този мъж, който най-сетне го бе удостоил с честта да го приеме, седеше сега срещу него в стол с висок гръб, загърнат в сенки — и господар, и съдник, и властник, и мъдрец — и първите думи, които бе изрекъл, бяха… нелепост.

Хенаралд може и да се беше усмихнал в този момент, но беше трудно да се види в сумрака.

— Един ден отново ще бъда дете. Изваяни от мен играчки ще подскачат и танцуват от ума ми по камък, който ще издигна като планини. През треви ще възвестя лесове. Твърде дълго бях затворен в този свят на мерки, пропорции и мащаб. Твърде дълго съм познавал и разбирал границите на възможното, тъй жестоки в отхвърлянето на всичко въобразимо. По този начин, приятелю, всички ние, всеки от нас е не един, а два живота, вечно вкопчени в смъртен двубой, и от всичко, което попадне в ръката ни, правим оръжие.

Келарас бавно посегна към бокала с риктал на масата. Спиртът бе като огън в гърлото му — но пък бе единственият алкохол, който лордът претендираше, че пие. Първата глътка вече замайваше ума му.

— Добре прикривате проницателността си, капитане, но и аз добре забелязах как се напрегнахте, когато изрекох думата „оръжия“. На това зацепвате, защото от всички думи, които казах, само тази разбирате. Говорех за всичко, което губим, докато годините се нижат и миналото — нашата младост — остава назад. — Сключи ръце около бокала, а ръцете му бяха грамадни, нашарени от белези и загрубели, лъскави на места от дълбоки изгаряния, придобити от цял живот при ковашката пещ. — Вашият лорд желае меч от мен. Като дар ли? Или смята да се присъедини към легиона Хуст може би? Не мога да си представя, че привържениците на Урусандер ще са особено доволни от толкова открита прокламация.

Келарас се помъчи да измисли отговор. Лекотата, с която Хенаралд се прехвърли от темата за поетичното към прагматичното, го остави без почва под краката. Мислите му бяха тромави като на дете, объркано пред главоблъсканица.

Но лорд Хуст нямаше намерение да изчаква отговор.

— Когато бъда отново дете, възрастните ще се отдръпнат от погледа ми. Ще се разпръснат в своите светове и ще ме оставят в моя. Без тях ще съм изпълнен с вяра и ще преподреждам мащабите на нещата според собствената ми скромна повеля. Времето ще отпусне хватката си и ще играя, докато не дойде време за сън. — Замълча и отпи. — А ако сънувам, ще е сън за поражение.

След дълго мълчание Келарас се покашля.

— Милорд, господарят ми добре разбира, че такава поръчка е, особено в това време, необичайна.

— Имаше време, когато щеше да е съвсем обичайна. Но да я нарека такава сега би било твърде притворно за вкуса ми. На една поръчка за меч от Първия син на Тъмата неизбежно ще се погледне като на политическа. Дали съгласието ми няма да отприщи слухове за таен съюз и заговор? Какъв капан поставя Аномандър на пътя ми?

— Никакъв, милорд. Желанието му се основава на честта и традицията.

Мъжът срещу него бавно повдигна вежди.

— Негови ли са тези думи, или ваши?

— Такова е разбирането ми, милорд, с цялото уважение към мотивите на Първия син.

— Като е избрал вас, е направил добър избор. Един ден отново ще бъда дете. — След това се наведе напред. — Но още не. — Остротата в погледа му блесна като късчета диамант. — Капитан Келарас, има ли вашият господар изрични указания за този тъй желан от него меч?

— Би искал да е мълчаливо оръжие, милорд.

— Ха! Викът на гъвкавия гръбнак на меча го изнервя значи?

— Не, милорд.

— И все пак би желал оръжие със запушена уста, онемяло, оръжие прокълнато да вие и плаче, без никой да го чуе.

— Милорд, оръжието, което описвате, ме кара да се чудя кое от двете е по-голямото мъчение: мълчанието или гласът на болката му?

— Капитане, оръжието, което описвам, не съществува. Но онези глупаци в легиона на Урусандер ще ви кажат друго. Кажете ми, господарят ви ще скрие ли произхода на меча си?

— Разбира се, че не, милорд.

— Но все пак би искал да е ням.

— Трябва ли всички истини да се изричат, милорд?

— Да не би рикталът да убива решителността ви, капитане? Мога да поръчам вино, ако предпочитате.

— Всъщност, милорд, бях забравил, че държа бокал. Моля за извинение. — Келарас отпи нова глътка.

— Желае меч на истината значи.

— Такъв, който държи на същото у владелеца си, да. Тъй че в съгласие, но мълчаливо съгласие.

Хенаралд се надигна рязко. Беше висок и мършав, но стоеше изправен, сякаш желязото на неговия свят бе в костите му, в плътта му. В ямите на очите му вече не се виждаше нищо, може би поради ъгъла, под който го гледаше Келарас.

— Капитане, във всяко оръжие има хаос. Ние, които ковем желязо, всъщност всякакъв метал, се счепкваме с този хаос. Борим се с него, стремим се да наложим сдържаност и ред, а той също се бори, с открито непокорство, и когато това не успее, със скрито вероломство. Вашият господар търси меч, лишен от хаос. Такова нещо не може да се постигне и животът, който преживях, е доказателство за това.

Келарас се поколеба, после каза:

— Милорд, Първи син Аномандър е наясно с тайната на мечовете Хуст. Знае какво лежи в сърцевината на оръжията, които правите. Не това е пътят, който иска той в направата на избраното му оръжие. Той моли гръбнакът на оръжието да бъде закален в магия, в чистотата на самата Тъмнина.

Лордът на Ковачница Хуст стоеше неподвижен. Бръчките на лицето му сякаш ставаха по-дълбоки с всеки миг, докато се взираше отвисоко в Келарас. След това каза сухо:

— Казват, че скиптърът, който направих за Майка Тъма, вече притежава нещо от душата на Куралд Галайн. Тя го е напоила с магия. Взела е чистото, но обикновено желязо и го е направила… свръхестествено.

— Милорд, не знам много за това.

— Сега той въплъщава Мрака по някакъв начин, който малцина от нас разбират. Всъщност чудя се дали самата Майка Тъма напълно съзнава какво е направила.

Посоката на този разговор притесни Келарас.

— Богохулства ли говоря? — изсумтя Хенаралд.

— Надявам се, че не, милорд.

— Но вече трябва да внимаваме какво говорим. Изглежда, капитане, че докато мощта ѝ расте, търпимостта ѝ намалява. Те са като магнити, изтласкват се взаимно. Не дава ли мощта неуязвимост? Не укрепва ли мощта бронята? Не намира ли мощта увереност в самата себе си? Възможно ли е онези, които притежават най-голяма мощ, да изпитват също така най-големия страх?

— Не мога да кажа, милорд.

— И все пак онези, които са най-немощни, не страдат ли от същия страх? Какво дава тогава мощта на владелеца си? Предполага се, средствата, с които да се опълчи на този страх. И все пак това като че ли не действа, не и за дълго поне. От това трябва да заключим, че мощта е безсмислена и заблуждаваща.

— Милорд, форулканите се опитаха да наложат мощта си над тайстите. Ако бяха успели, сега щяхме да сме или поробени, или мъртви. Нищо заблуждаващо няма в мощта и чрез силата на своите легиони, включително Хуст, ние надделяхме.

— Ако форулканите бяха спечелили, какво щяха да са постигнали? Господство над роби? Но нека бъда искрен, капитане. Нито един тайст нямаше да коленичи в робство. Форулканите щяха да останат без друг избор, освен да избият всички ни. Питам отново: какво щяха да са постигнали? Един триумф в самота издава кух звук и небесата не отвръщат на прогласената слава.

— Господарят ми моли за меч.

— Чисто и обикновено желязо.

— Точно така.

— Да поеме кръвта на Мрака.

Капитанът повдигна вежди.

— Лорд, магията ѝ не е азатанайска.

— Не е ли? Тя захранва мощта си, но как?

— Не с кръв!

Хенаралд изгледа Келарас още миг, след което отново седна в тежкия си стол. Пресуши бокала в ръката си и го остави на масата.

— Вдишвал съм отрова толкова дълго, че само рикталът може с огън да изгори пътя си през раните в гърлото ми. Старостта притъпява чувствата ни. Потъмнели са като черна скала на зъбер в очакване на още някой сезон на скреж. След като Първият син открие тайната на Хуст, ще размени ли знанието, за да утоли политическите си амбиции?

— Господарят ми заявява за своя единствена амбиция желанието никога да не се покори на невежеството, милорд. Знанието е единствената награда, която търси, а притежанието му е неговата мярка за богатство.

— Трупа ли го тогава?

— Той разбира, че други биха могли да използват това знание по неуместни начини. Познавам моя господар още откакто и двамата бяхме деца, милорд, и мога да ви уверя, че никакви тайни не се изплъзват между пръстите му.

Хенаралд сви рамене, забил очи в пода някъде вдясно.

— Тайната на мечовете Хуст сама по себе си е нещо без сила. Пазя я по… други причини.

— За да защитите владелците на такива оръжия. Да, милорд. Господарят ми добре разбира това.

Навъсените очи за миг пробягаха към Келарас и се извърнаха отново.

— Ще направя на Аномандър меч — заяви Хенаралд. — Но в момента на последното му закаляване ще присъствам. Ще видя лично тази магия. И ако е кръв… — Въздъхна. — Тогава ще знам.

— Тя обитава в мрака — отвърна Келарас.

— Значи няма да видя нищо?

— Мисля, че няма да видите нищо, милорд.

— Май започвам да разбирам естеството на нейната мощ — каза Хенаралд.

Келарас излезе от залата. Усети, че се е разтреперил. В току-що отминалия напрегнат разговор онова, което най-много бе обезпокоило капитана, беше обещанието на Хенаралд за връщане към детството. Не можеше да го проумее, но все пак подозираше, че в това признание се крие някаква ужасна тайна.

Изруга, изтласка тревогата от ума си и тръгна към главната зала в края на коридора, където вечеряха над сто обитатели и гости на дома, сред буен шум от гласове и смях, а зноят от огромното огнище лъхаше в залата и изпълваше въздуха с омайващите миризми на печено свинско. Щеше да се изгуби сред атмосферата на пиршеството, а и да се събудеха мигове на подозрение, трябваше само да си напомни, че е спечелил обещанието на Хенаралд да изкове меч за господаря му, а след това да посегне за поредната халба ейл.

Щом влезе в залата, спря за миг, защото видя десетки нови, непознати лица, зацапани с прах и уморени. Пристигнал бе отряд войници Хуст, върнали се от някой патрул, и приятели шумно си викаха за поздрав. Келарас огледа тълпата, търсейки Галар Барас, и след малко го видя: стоеше до един страничен вход, опрял гръб на зацапаната от пушек каменна стена. Келарас тръгна към него, но спря, щом забеляза че Галар гледа напрегнато някаква жена, очевидно офицер, която сякаш бе центърът на внимание на околните. Жената се усмихваше и говореше с някакъв изгърбен старец, твърде пиян, за да стои изправен, без да се подпира на един стол.

След малко жената потупа пияния по рамото, подмина го и тръгна към една маса, където приятелите ѝ вече се настаняваха.

Келарас спря един младеж и попита:

— Коя е онази жена? Офицерът?

— Торас Редоун, сър, командир на легиона Хуст.

— О, да. Благодаря.

Сигурен беше, че я е виждал и преди, но отдалече — на бойно поле и, разбира се, с шлем и бойно снаряжение. Не беше от присъстващите на официални събития в Цитаделата, предпочиташе да остава с легиона си. Разправяха, че дошла да коленичи пред Майка Тъма в оцапани от пот кожени дрехи, с прах на лицето — беше смятал, че тази приказка е измислена, но вече не беше толкова сигурен.

Сега Торас Редоун седеше с войниците си с халба в ръка и въпреки всичката нечистотия по нея от тежкия път той видя, че е красива, макар и по някакъв разпуснат начин. И когато видя как пресуши халбата и взе нова, не се изненада.

Помисли дали да ѝ изрази почитанията си, но реши, че не е моментът за това, тъй че продължи към Галар Барас.

— Изглеждаш притеснен, капитане — каза Галар, щом се приближи.

„Не и наполовина колкото теб, приятел.“

— Току-що дойдох от аудиенцията с вашия лорд.

— А той говори ли ти за детство?

— Да, макар да признавам, че не мога да го проумея.

— А другият въпрос?

— Господарят ми ще е изключително доволен. Виждам, че нямаш пиене. Лично аз се чувствам достатъчно храбър да щурмувам строя на халбите с ейл…

— Не и аз, капитане. Не понасям ейл. Виждам, че си изненадан — кой ветеран не може да пие, чудиш се? Ами, ще ти отговоря: трезвият.

— Това пречи ли ти да се включиш в празненствата? Виждам, че стоиш настрана, като отхвърлен. Хайде, ела да си намерим място да седнем.

Галар се усмихна вяло, с нотка на тъга в очите.

— Щом настояваш.

Отидоха до една маса близо до слугинския вход, отрупана с празни халби, и щом седнаха, Келарас попита:

— Е, можеш ли да ми обясниш тази мания на вашия лорд да се превръща отново в дете?

Галар Барас сякаш се поколеба, а след това избута халбите настрани и се наведе към него.

— Това ни безпокои всички, капитане…

— Наричай ме Келарас, моля те.

— Добре, Келарас. Нещо измъчва Хенаралд, поне в ума му. Твърди, че губи спомените си, не за далечно време, а за току-що миналия ден, или за току-що миналото утро дори. Но ние не го виждаме, поне засега. Има една болест, която поразява ковачите. Някои вярват, че е от изпаренията в ковачницата, от парата от закаляването или от стопените капки руда, които изгарят кожата. Наричат я Загубата на желязо…

— Чувал съм за това — отвърна Келарас. — Но казвам ти, срещнах се с вашия лорд и не видях нищо, което да е поразило разума му. По-скоро говори с абстракции, на езика на поетите. Когато темата изисква точност, умът му бързо се изостря. Това изисква гъвкавост, определена острота на ума.

Галар Барас сви рамене.

— Никакви тайни не разкривам, Келарас. Слухът отдавна се носи — нашият лорд се чувства измъчен, а остротата на разума му, която така уверено описваш, за него е доказателство за войната, която води със самия себе си, с провалите, които усеща, че го сломяват. Удря с точност, за да надвие замъгляването на спомените.

— Отначало помислих, че се страхува от това връщане към детството — каза намръщено Келарас. — Но започвам да подозирам, че той ще го посрещне радушно, ако то дойде. Освобождаване от всички напрежения в света на възрастните.

— Напълно е възможно да си прав — призна Галар. — Ще докладваш ли на господаря си за този проблем?

— Той обеща на Аномандър меч. Загубил ли е уменията си?

— Не, нищо такова не сме видели.

— Тогава страховете на лорд Хенаралд за собственото му здраве нямат никакво отношение към поръчката.

— Благодаря ти, Келарас.

Келарас махна небрежно с ръка.

— Освен това бих могъл да ти кажа вероятния отговор на господаря ми, в случай че чуе за твърденията на лорда ви.

— О, и какво би казал той?

— Предполагам, че би кимнал много замислено, а после ще каже: „Много има да се каже за едно връщане в детството.“

След малко Галар се усмихна и този път в усмивката му нямаше тъга.

Келарас изпи доста ейл и разговорът им бе приятен, което до голяма степен потуши смута в душата на Галар Барас, но когато капитанът най-сетне стана, провлече няколкото думи за довиждане и се запъти с олюляване към изхода, Галар отново остана сам, безпомощен да надвие болката, причинена от това да види Торас Редоун.

Помещението вече се беше поопразнило. Свещите бяха почти догорели, уморените слуги разчистваха блюда и халби и само няколко маси оставаха все още заети. Тя все още се държеше, макар бойните ѝ другари да клюмаха отпуснати в столовете си, а когато най-сетне стана, олюля се за миг и се запъти към Галар — едва тогава той разбра, че я е чакал. И че тя го е знаела.

— Как е куражът ти, Галар Барас? — Алкохолът замаза думите ѝ по начин, който той помнеше много добре.

Настани се на стола, на който допреди малко седеше Келарас. Изпружи крака — зацапаните ѝ с кал ботуши опряха десния му глезен, после сплете пръсти в скута си и го изгледа със зачервените си очи.

— От юга ли идваш? — попита той.

— Откъде другаде? Патрулиране по Форулканската граница.

— Някакви неприятности?

Тя поклати глава.

— Кротко е. Не като едно време. Но пък нищо не е като едно време, нали? Освен това е далече.

— Всички вече сме далече, да.

— Нали? Виж съпруга ми — можеше ли да е стигнал по-далече, отколкото е сега? Блещукаща съдба, сезонни фортове, командва разни откачалки. А би трябвало да е истинска служба на кралството, нали? Нали?

Той я изгледа мълчаливо, после каза:

— Голяма отговорност е.

Изведнъж тя се изсмя и откъсна погледа си от неговия. Дясната ѝ ръка забарабани по масата, после застина.

— Всички заобикаляме пограничните земи, сякаш изпробваме границите си.

— Не всички — отвърна той.

Тя го погледна за миг, после отново извърна очи.

— Ти си парий в Цитаделата. Смятат те за нагъл и пренебрежителен, но това не си ти, Галар. Никога не си бил такъв.

— Изглежда, имам малко общо с обитателите на Цитаделата.

— Избрахме те точно по тази причина.

Той се замисли над това и въздъхна.

Тя се наведе към него.

— Не беше наказание, Галар. Изобщо не беше.

Но беше и той го знаеше.

— Би могъл поне да вземеш жрица в леглото си, да ти кажа. Остави целомъдрените да зяпат в стените в манастирите си. Хората не ни харесват така. Ние сме войници и си имаме своите войнишки желания.

— А ти добре ли утоляваш своите напоследък, Торас?

Както обикновено, хапливостта му не ѝ подейства.

— Даже много добре — отвърна му и отново се отпусна назад. — Сигурно не би могъл да го разбереш, но тъкмо увереността ми, че съпругът ми ми остава верен, ме тласка да правя каквото правя.

— Права си — изобщо не го разбирам.

— Не съм му равна. Никога не съм се надявала да му стана равна, от самото начало. Вървях в сянката му, винаги. Не се живее леко с такова нещо, не и ден след ден.

— Никаква сянка няма, Торас. Никой не е гледал на теб като на по-низша от него — командваш легиона Хуст, в името на Бездната!

— Това няма нищо общо с военен ранг, нито с постижения.

— Тогава с какво?

Но тя поклати глава.

— Липсваше ми, Галар.

Всичко това — без да го погледне в очите. Нямаше представа дали другите ги наблюдават и дали се опитват да чуят разговора им. Едва ли. Слугите бяха донесли рогозки и ги разстилаха на пода. Някой запя с пиянски глас, забравил думите на песента, и отекна смях. Пушекът бе надвиснал тежко във въздуха и пареше очите му. Галар сви рамене.

— Какво да се направи тогава?

Тя стана и го плесна по рамото.

— Върви си в стаята. Късно е.

— А ти?

Тя се усмихна и го заобиколи.

— В това е цялата работа с куража, нали?

Върна се на предишното си място, напълни халбата си и той разбра, че няма да прекара тази нощ сам. Щом стана и се запъти към изхода, помисли за стаята си в Цитаделата и за тясното легло, което никога нямаше да сподели с жрица. А след това помисли за Калат Хустаин, лежащ сега на нара в някой северен форт. Двама мъже, които живееха в самота, защото беше в нрава им да я избират: да остават сами, щом я няма любовта.

А жената, която тези двама мъже споделяха, не разбираше нищо.

През последните три дни на Кадаспала му бе спестена компанията на Хун Раал и Оссерк. Дори не ги беше видял, когато заминаха, а Урусандер така и не бе споменал накъде са тръгнали, нито защо. Това го задоволяваше, тъй като му позволяваше да работи над портрета, без да се налага да търпи невежествен коментар, непоискан съвет или глупави разговори на вечеря. Насаме Урусандер беше друг човек и споровете им по всевъзможни теми се бяха оказали умерено забавни, почти разведряващи, дотолкова, че Кадаспала бе започнал да очаква с нетърпение да седнат на масата в края на деня.

Все пак положението го безпокоеше. Работата го правеше нетърпелив, раздразнителен и неудовлетворен. В края на всеки сеанс се мъчеше да се задържи да не рухне от умора и вместо да се отдаде с усърдие на почистването на четките, спираше и умът му проследяваше линиите на скиците с въглен, с които непрекъснато сравняваше, за да прецени образа на статива — не му се налагаше всъщност да поглежда скиците, толкова бурно бяха прогорили те ума му. Лицето на Урусандер го терзаеше като лицето на всеки, когото рисуваше, но този път усещането бе някак по-различно.

Във всички творби на изкуството имаше политическо намерение, но това сега бе твърде набиващо се на очи, твърде дръзко, ако питаха него, тъй че той усещаше как ръката и окото му се борят с тази отявлена грубост чрез промяна в багрите, чрез открояване на определени черти, чрез символичен език, който разбираше само той.

„Рисуването е война. Изкуството е война.“

Колегите му щяха да изтръпнат от ужас пред такива възгледи. Но пък те общо взето бяха глупци. Само Галан щеше да разбере. Само Галан щеше да кимне и може би дори да се усмихне. Съществуваха толкова много начини да се воюва. Оръжия на красота, оръжия на раздор. Бойни полета на пейзаж или в гънките на висяща завеса. Линии на съпротива, гнезда на засада, атаката на цвета, отстъплението на перспективата. Толкова много начини на воюване и все пак всяка победа се чувстваше като поражение — той нямаше никаква власт над чуждите очи в края на краищата, а и ако изкуството можеше да подложи на обсада чуждата душа, то това беше само настъпване слепешком срещу невидими стени.

Този портрет на Урусандер — срещу който той седеше сега, докато последните свещи примигваха и гаснеха — носеше всички рани на Кадаспала, но кой можеше да види това? Никой, дори и Галан. Човек се научава да крие загубите и провалите, а едно доволно око е съблазнено око.

И Урусандер несъмнено беше доволен.

Беше приключил. Щеше да си замине призори. „Нарисувах мъж, достоен да бъде неин съпруг. Ще видят силата му, твърдата му почтеност, защото те лежат на повърхността. Няма да видят под тези неща — жестокостта под силата, студената гордост зад тази твърда решителност. Няма да видят носещия справедливост меч, стиснат здраво в ръката на почтеността.

Ще видят в стойката му войнишката му дисциплина и тежестите, понесени без оплакване. Но няма да видят изгубената съпричастност и неразумното очакване.

В багрите ще намерят топлина с много лек намек за метала отдолу и като видят това, няма да разберат нищо за онази сплав от огън и желязо и за всичко, което предизвиква тя.

Силата ми е огромна, талантът ми — неоспорим, зрението ми — сигурно и вярно. И все пак всичко това ме терзае. Има само един бог и неговото име е красота. Има само един вид преклонение, и то е любов. Има само един свят за нас, а ние сме го наранили до неузнаваемост.

Изкуството е езикът на изтерзания, но светът е сляп за това, вечно сляп.

Урусандер, виждам те — взирам се в лицето ти сега — и в гаснещата светлина ти ме плашиш до дъното на душата ми.“

— Няма ли да вечеряш с мен за последно?

Сепнат, Кадаспала замръзна за миг, преди да се обърне в стола си към лорд Урусандер.

— За миг, милорд, когато проговорихте, ми се стори, че устата на портрета ви оформи думите. Крайно… притеснително.

— Предполагам, да. Ти сътвори вярно подобие.

Кадаспала кимна.

— Ще направиш ли лично копието в Залата?

— Не, милорд. Художниците на Цитаделата ще го направят. Те са избрани специално заради уменията им в имитирането. Когато приключат, тази картина ще бъде върната на вас тук… или където ще сте тогава.

На това Урусандер дълго не отговори. Приближи се бавно до стола на Кадаспала, загледан навъсено в портрета. После въздъхна.

— Където ще съм тогава. Изглеждам ли недоволен от сегашното си обиталище?

— Нищо такова не видях, милорд.

— Да. Не би могъл. И все пак би ли искал да съм… другаде?

Тих звън извести, че вечерята е поднесена, но никой от двамата не помръдна.

— Милорд, това е ваш портрет, от ръката на Кадаспала, който е отказал сто поръчки.

— Толкова много?

— Тези, на които е отказано, не обявяват провала си, милорд.

— Да, не биха го направили, предполагам. Тогава защо прие тази?

— Имах една мисъл.

— Несъмнено. И ще ми кажеш ли тази мисъл, Кадаспала?

— Ако някой може да предотврати гражданската война… — той кимна към портрета, — това е онзи мъж.

Дъхът изсъска от устата на Урусандер и думите прозвучаха грубо, изпълнени с безсилие:

— Всичко това е лудост! Ако благородниците толкова негодуват от Консорта, би трябвало да се опълчат на самата Майка Тъма!

— Не смеят, но това не притъпява негодуванието им, милорд — те режат и мушкат другаде, както подобава на дръзкия им кураж, или на липсата на такъв.

— Не показваш особено уважение, Кадаспала.

— Рисувал съм лицата на твърде много от тях, милорд, тъй че ви каня да разгледате онази мрачна галерия на корист, злоба и самомнителност. Най-добрите ми творби до една са самото доказателство за гения ми.

— Винаги ли рисуваш каквото виждаш, Кадаспала?

— Не винаги — призна той. — Понякога рисувам онова, което ме плаши. Всички тези лица — всички тези велики сред тайстите, вие включително — може да мислите, че те изразяват всекиго от вас. Уви, в същата степен те изразяват мен.

— Не бих оспорил това — отвърна Урусандер. — Така трябва да е с всички художници.

Кадаспала сви рамене.

— Художникът обикновено е зле прикрит в творбите си, издава се във всеки един недостатък в изпълнението. Самопризнанието е признак за некомпетентност. Но не това е моята слабост. Това, което аз разкривам от себе си в тези творби, се различава по-трудно. И преди да запитате, милорд, не, нямам интерес да го обяснявам подробно.

— Предполагам, че онези имитатори в Цитаделата няма да успеят да повторят каквото си уловил тук.

— Мисля, че сте прав, милорд.

— Толкова по-добре — изсумтя Урусандер. — Хайде, направи ми компания в тази последна вечер. Разбрах, че скоро ще присъстваш на сватба?

Кадаспала се надигна от стола си.

— Да, милорд. На сестра ми.

— Андарист е добър мъж, Кадаспала.

— Никой не би го отрекъл — отвърна той, доволен от лекотата, с която думите излязоха от устата му.

— Сестра ти е станала изключително красива жена, така поне чувам.

— Да, милорд…

Има хора, които се страхуват от самотата, но Крил не се смяташе за един от тях. Седеше на коня си сред голите хълмове, а топлият вятър галеше тревите като диханието на доволен бог. Сред близките камъни бяха подредени бели кости и върху тях бе поставен череп на самец еккала, убит преди много години. Стърчащите му рога възвестяваха триумфа на убийството.

В очите на Крил този триумф изглеждаше мъчително кух. Древната традиция на ловуване беше ценена високо като стандарт за добродетел, обагрен с цветовете на кураж, търпение и умение. Беше също тъй ръка върху туптящото сърце на земята, макар и тази ръка да беше лепкава от кръв. Предизвикателства и надпревара на умове между тайст и всичко живо — докато истината беше, че рядко се оказваше надпревара. Ловът за храна несъмнено бе нужен инстинкт, но от практичните нужди се бяха породили други, различни форми и подобни занимания бяха започнали да означават нещо повече от някога. Сега, след като необходимостта вече не съществуваше, на лова се гледаше като на ритуал на преход.

За Крил бе любопитно, че толкова много мъже и жени, и то вече на години, все още намират за нужно да повтарят тези ритуали на преход, сякаш емоционално застинали в прехода от дете към възрастен. Добре разбираше възбудата на гонитбата, сладкото напрежение на дебненето, но за него това не бяха причините за лова, докато за мнозина, които познаваше, се бяха превърнали точно в това.

„Дали ловуваме, за да се упражняваме за война? Кръвта, угасващите очи на убития… ужасната ни възхита от страданието? В що за зла сърцевина бъркаме в такива моменти? Защо вкусът не е непоносимо горчив?“

Не беше видял никаква следа от жива еккала, а беше яздил далече от дома Инис, далече от Джаен и възбудената му дъщеря, далече от света на сватби, заложничества и вечно растящите напрежения между знатните и все пак, дори тук, на открито, сред тези хълмове под това огромно небе, расата му го бе намерила с трофеите си на смърт.

Преди години, когато все още бе достатъчно млад, за да мечтае, си бе представял как тръгва на път, за да открие нов свят, място без тайсти, без цивилизация, място, където да може да живее сам и необременен… не, може би не сам: виждаше и нея до себе си, спътничка във великото му приключение. Онзи свят имаше вкуса на минало, но минало, каквото никое око на тайст не бе видяло, което го правеше невинен. И той мислеше за себе си като за плячка, а не като за хищник, все едно сменяше кожата си на нагъл убиец и с това идваше възбудата на страха.

В мигове на слабост все още копнееше за онова място, където рисковете на свободата бяха ясни и понятни, и когато излизаше да язди извън имението, както бе направил този път, изчезвайки в дивото, доколкото бе останало, се улавяше, че търси… не еккала или тяхна диря; нито вълци на хоризонта или в долините; нито зайците и ястребите, а минало, което знаеше, че е завинаги изгубено. Още по-лошо, беше минало, на което той и народът му не принадлежаха, тъй че не можеше никога да го познае.

Беше обучен за война точно както бе научен да ловува и как да убива, и тези умения бяха смятани за необходими в подготовката му за пълнолетие. Колко тъжно беше това?

Ушите на коня му трепнаха и щръкнаха. Крил се надигна на стремената и се загледа натам, накъдето се бяха насочили.

От север идваше отряд конници.

Появата им го изненада. Виждаше, че са тайсти, с броня, но гологлави — шлемовете им бяха окачени на седлата им.

Единственото относително близко селище беше твърдината Седис, поне на три дни път на северозапад, а тези ездачи трябваше да са прекосили Млад Дорсан Рил, трудна задача по всяко време на годината, след като щеше да е по-просто да останат на пътя от другата страна на реката, който щеше да ги преведе покрай дома Дракони и оттам до Карканас. Нямаше причина за такова рисковано прехвърляне, след като на юг имаше здрави мостове.

Крил се помъчи да си спомни кой се бе настанил в твърдината Седис. Крепостта беше вдигната в края на войната срещу джелеките и там бе настанен постоянен гарнизон, откакто победените джелеки бяха помислили да подновят набезите си — все едно че войната изобщо не я беше имало.

Ездачите се приближаваха, но без да бързат. И двайсетина пешаци.

Той се поколеба за миг, после препусна към тях. Когато се приближи, видя, че вървящите пеш са деца, и още по-изненадващото — бяха джелеки.

Не видя обаче вериги, с които да са оковани като пленници, а всяко дете беше изгърбено под тежестта на кожена торба, сигурно с вещи.

Конниците бяха четирима редовни войници, плюс сержант и капитан в челото на отряда. Капитанът огледа Крил напрегнато, все едно търсеше нещо определено, и след като явно не го намери, видимо се отпусна, вдигна ръка на хората си да спрат и каза:

— Надалече пътувате. Да не би да носите съобщение до твърдина Седис?

Крил поклати глава.

— Не, сър. За това щях да съм от другата страна на реката.

— Какво кара тогава един млад благородник да се скита из тези хълмове?

Капитанът, изглежда, бе решил да пренебрегне това, че всички са на погрешната страна на реката.

Крил сви рамене.

— Аз съм Крил Дурав, заложник при…

— Дома Инис. Ще сгреша ли, ако предположа, че сте избягали от трескавите приготовления за сватбено тържество?

— Моля?

Мъжът се засмя.

— Аз съм капитан Скара Бандарис, Крил. Пътувам на юг по два повода. — Махна към джелекските деца. — Първо, за да разбера какво да правя с първата група заложници. А мислехме, че по-скоро ще се изправим пред нова война, отколкото джелеките да предадат и едно свое дете за заложник. Представи си изненадата ни.

— А другата причина, сър?

— Да присъствам на церемонията, разбира се. Толкова се радвам да науча, че Андарист е на самия връх на брачното щастие. Е, би ли ни придружил до дома Инис? Ще ми се да чуя за хубавата дъщеря на Джаен, с която си расъл през всичките тези години.

Крил знаеше името на Скара Бандарис, офицер, който се беше отличил във войните. Не знаеше обаче, че е назначен в Седис.

— Като заложник при дом Инис, сър, за мен би било чест да ви придружа. Достатъчно се задържах в тази пустош. — Обърна коня си, щом капитанът махна на отряда отново да поеме напред.

Скара Бандарис подкара до него.

— На твое място, Крил Дурав, като нищо можеше да потърся някоя празна пещера при отшелниците по северните скали. Млада жена, която скоро ще се венчае — която си познавал от толкова дълго… е, сбърках ли за мотивите ти?

— Моите мотиви ли, сър?

— Навън сред пущинаците, сам и в блажен мир… напуснал си дома от доста дни, бих се обзаложил.

Крил въздъхна.

— Вярно предположихте, сър.

— Тогава няма да говоря повече за наранени сърца. Нито ще те измъчвам с въпроси за Енесдия. Кажи ми, видя ли някоя еккала?

— Нито една жива, сър — отвърна Крил и хвърли поглед назад към децата джелеки.

Скара Бандарис изсумтя:

— По-добре на два крака, отколкото на четири, уверявам те.

— Сър?

— Двайсет и пет кутрета, Крил, които никоя каишка не може да удържи. Ще отгледаме вълци сред тия.

— Не съвсем вълци, както съм чувал…

— Добре, хрътки тогава. Тази традиция с взимане на заложници, толкова почитана и ненакърнима, като нищо може да се обърне и да ни захапе.

Крил го изгледа.

Скара Бандарис избухна в смях и Крил също се насили да се усмихне.

Може би, прецени след малко, предвид шегите на войниците зад тях, нуждата му от самота бе приключила.

— Къде е той?!

Викът накара слугините да се свият уплашено, подробност, която донесе диво задоволство на Енесдия, макар и само за миг.

— Как смее да избяга? И татко не прави нищо!? Нима сме престанали да тачим древната традиция за заложниците, че да го остави така да изчезне в пущинаците като някое полудиво псе? — Редицата безизразни лица, които я гледаха, вбеси Енесдия само още повече. Тя изсъска и излезе от стаята, а слугите заситниха плахо след нея. Едно махване с ръка и всички спряха. — Оставете ме на мира, всички.

След дълго и все по-дразнещо търсене най-сетне намери баща си зад конюшните — наблюдаваше обяздването на някакъв кон.

— Татко, ние ли първи ще отхвърлим всички почитани традиции сред нашия народ?

Джаен я изгледа учудено.

— Това ми се струва някак си… амбициозно, дъще. Мисля, че ще е по-добре да оставя тези неща за следващото поколение, нали?

— Тогава защо сме пренебрегнали отговорностите си спрямо нашия заложник?

— Не знаех, че сме направили това, Енесдия.

— Крил е изчезнал — от няколко дни! Като нищо може да лежи на дъното на някой кладенец, със счупени крака и умиращ от жажда.

— Да умира от жажда в кладенец?

Тя го изгледа гневно и накрая той се предаде и каза:

— Пуснах го да потърси еккала в хълмовете.

— Това е безнадеждно!

— Несъмнено. Но той е свикнал.

— Какво имаш предвид?

Джаен само сви рамене и отново извърна очи към коня.

— Този момент е твой, не негов. Всъщност пребиваването му в семейството ни приключва. Добре е за него да му се поотпуснат юздите, като за всеки младеж на негова възраст.

Тя не обичаше да чува такива неща. Крил ѝ беше приятел, брат във всяко отношение, освен по кръв. Помъчи се да си представи живота без него и потръпна, щом изведнъж осъзна, че след като се омъжи, времето ѝ с Крил наистина ще приключи завинаги. В края на краищата нима наистина бе очаквала, че той ще дойде с тях в новата къща? Абсурд.

Толкова много неща се случваха наведнъж, че поглъщаха всичките ѝ мисли. Едва сега започваше да ги проумява.

— Но той ми липсва — промълви тя. Чу слабостта в собствения си глас и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Баща ѝ се обърна към нея.

— Скъпа — каза ѝ и я хвана за ръката. — Светът се променя и това наистина е много плашещо…

— Не съм уплашена.

— Е, тогава „смущаващо“ е може би по-доброто определение.

— Той просто… Ние израснахме заедно. Това е всичко.

— Едва ли той го вижда така. Ти направи своя избор, Енесдия, и пътят пред теб вече е сигурен, а мъжът, който ще върви до теб, те очаква. Време е и Крил да намери своето бъдеще.

— Какво ще направи? Говорил ли е с теб? Нищо не ми е казал — вече нищо не ми казва. Сякаш не ме харесва вече.

Тръгнаха към къщата и Джаен избра един страничен вход, тесен проход към вътрешна градина.

— Чувствата му към теб остават непроменени, но също както ти пое в нова посока — извън тази къща, — трябва да го направи и Крил. Той ще се върне при семейството си и там ще се реши бъдещето му.

— Всички Дурав са войници. Крил има само един брат останал жив. Войните почти унищожиха фамилията им. Ще хване меча. Ще тръгне по стъпките на Спинок. Такава загуба!

— Не сме вече във война, Енесдия. Рисковете не са каквито бяха някога и за това можем да сме само благодарни. Но пък най-младите родени в благородни фамилии все така нямат голям избор и днес.

Стояха в градината до изкуственото езерце. Плодните дръвчета покрай две от вътрешните стени се бяха огънали от тежките зрели плодове — пурпурни сфери, приличащи на прашно стъкло. Енесдия си помисли, че ако някой падне, ще се пръсне със звън.

— Не помислих, татко. Проявих егоизъм. Разделяме се и ще е трудно и за двама ни.

— Несъмнено.

Тя го погледна.

— А за теб дори ще е още по-лошо — не е ли Крил синът, когото така и нямаше? Тази къща ще изглежда толкова… празна.

Джаен се усмихна.

— Един стар мъж цени спокойствието и тишината.

— О? Значи нямаш търпение да се отървеш от нас?

— Ето, че позна.

— Е, да не мисля за чувствата ти повече тогава.

— Именно. Сега се върни при слугините си, да не направят някоя пакост.

— Могат да изчакат — искам да поостана малко тук. Трябва да помисля.

Усмихнат, баща ѝ напусна градината.

„Бих могла да помоля Андарист да предложи служба на Крил. В стражата на Цитаделата. Това ще е моят подарък за Крил. Подарък, за който никога няма да разбере. Андарист ще му е командир — или може би Аномандър? Все едно. Би могъл да се издигне много.“

Отиде до най-близкото дърво, пресегна се и хвана една от пурпурните сфери. Мек, зрял. Откъсна го. „Видя ли? Никакъв риск да се счупи. Нищо такова изобщо.“ Усети как нещо покапа по ръката ѝ. Колкото и внимателна да беше, кората се беше пукнала.

„О, ето, че се оцапах!“

Ядосана, Енесдия хвърли плода в езерцето и плясъкът отекна из градината.

Служба за Крил. Трябваше много да се потруди, за да скрие намеренията си — той сякаш виждаше направо в душата ѝ.

„Добре е, че е излязъл.“

Пътят за имението се сливаше с черния път, водещ на изток, и точно там чакаше Орфантал, застанал до изгърбената кранта, купена в Ейбара Делак, заедно с конярчето Вренек, момче с кисело и злобно като на куче лице, с мазна коса и съзвездие от младежки пъпки по широкото плоско чело. Имало беше време, не толкова отдавна, когато Вренек си играеше с Орфантал, и през онези няколко месеца — скоро след като заради пожара задълженията на конярчето общо взето престанаха да съществуват — Орфантал беше открил радостите на приятелството, а в немарливото ратайче — приемлив другар във въображаемите му войни и битки. Но след това се беше случило нещо и Вренек бе станал мълчалив, а понякога — и жесток.

Сега момчето галеше шията на крантата, загубило търпение от чакането. Дневният зной се усилваше, а слънцето грееше все по-ярко. Никаква сянка не можеше да се намери наоколо освен хвърляната от самия кон. Стояха тук почти от разсъмване, обкръжени от три зли кучета от градчето — животните бяха привлечени от миризмата на хляб и яйчен пай, направени от слугите за обеда на Орфантал и сложени в малката торба, която държеше.

Не говореха. На десет години Вренек беше два пъти по-голям от Орфантал и пропастта на годините сякаш бе станала огромна, толкова, че никакви думи не можеха да хвърлят мост над нея. Орфантал дълго и упорито бе обмислял какво може да е направил, че да обиди Вренек, но не можеше да измисли как да постави въпроса. Изражението на младия ратай от конюшнята беше непроницаемо, почти враждебно. Целият му интерес сякаш бе погълнат от сънливия кон.

След като краката му се умориха, Орфантал отиде и седна на пътническия си сандък с дрехите му, дървените мечове и дузината оловни войници, които си имаше: четирима тайсти, трима джелеки и петима форулкани, нито един боядисан, след като дядо му бе решил, че ако му дадат бои, ще оцапа масата. С изумление беше открил, че всичките му вещи се побират в единственото малко сандъче, което някога бе държало бойното снаряжение на дядо му — че дори и оставаше място. Всъщност си мислеше, че може и той да се побере в това сандъче и да превърне целия си живот в нещо, което да се носи насам-натам, да се предава от ръка на ръка или да се захвърли в канавката и да остане там, забравено от целия свят.

Вренек нямаше да има нищо против. Майка му нямаше да има нищо против. А дядо му, който го отпращаше, може би даже щеше да е доволен, че го вижда за последен път. Не беше сигурен всъщност къде отива, знаеше само, че е далече, място, където щяха да го учат на разни неща и да го направят голям. Изгледа Вренек накриво и се опита да си представи, че е пораснал колкото конярчето, намерил е годината, в която нещастие идва в живота на всяко момче, и усеща как и неговото лице придобива това сърдито, безпомощно изражение. А след още десет години лицето му щеше да намери нова нагласа, като тъгата на майка му.

Стотици години след това вече се виждаше с лицето на дядо си, с онова изражение, което винаги му напомняше за ястреб, оглеждащ полска мишка, притисната в земята от ноктите му. Това бе пътят на зрелостта, предполагаше той, а дядо му го пращаше да се учи как да живее с това, с което трябва да живее всеки, стъпките на израстването, всички лица, които трябваше да намери в своето.

Тропот по пътя го накара да стане и той погледна на изток и видя отряд конници и две каруци. Каруците бяха натоварени с овчи и кози кожи от подбраните за клане животни от стадата извън Ейбара Делак. Караха ги някъде на юг. Това трябваше да е ескортът му.

— Те са — проговори зад него Вренек.

Орфантал кимна. Надви подтика да хване Вренек за ръка, понеже знаеше, че момчето ще се подсмихне презрително и ще го избута. Когато бе напуснал голямата къща тази сутрин, единственото докосване на дядо му беше с кокалестата ръка по гърба му, с която го бутна напред, под опеката на Вренек.

— Можеш да си вървиш — каза Орфантал, щом конярчето заобиколи и застана до него.

Но Вренек поклати глава.

— Трябва да се уверя, че си на коня и че сандъкът е натоварен както трябва. И че знаят къде да те оставят.

— Но дядо не уреди ли всичко това?

— Да. Но все пак трябва да съм сигурен.

— Добре.

Макар че нямаше да го каже, беше доволен, че Вренек остана. Не познаваше никого от войниците в края на краищата. Изглеждаха прашни и в лошо настроение, когато стигнаха до тях и спряха, и навъсените им погледи се впериха в Орфантал.

Един махна към сандъка и друг конник, стар и с нашарено с белези лице, слезе да го вземе. Явно беше очаквал нещо много по-тежко, защото когато се наведе да го вдигне, за малко щеше да падне по задник, след като се изправи. Погледна озадачено Орфантал, после отнесе сандъка до първата каруца, а коларят го взе и го сложи зад капрата.

Гласът на Вренек прозвуча странно плахо:

— Цитаделата. Той е благородник.

Водачът само кимна.

Вренек се обърна към Орфантал и рече:

— Внимавай с кобилата. Лявото ѝ око е болно, затова дърпа надясно. Дръж главата ѝ стегнато и язди от лявата страна на пътя — никакъв кон вляво от нея, искам да кажа, щото това я плаши.

— Разбрах.

Вренек се намръщи още повече.

— Никога не си яздил толкова дълго. Ще се натъртиш, но пък гърбът ѝ е достатъчно широк, а и седлото е широко, тъй че можеш да сядаш с кръстосани крака за почивка.

— Добре.

Конярчето едва не хвърли Орфантал на крантата, провери отново стремената и се отдръпна.

— Това е.

Орфантал се поколеба, после промълви:

— Довиждане, Вренек.

Момчето се обърна, махна с ръка през рамо и пое нагоре по хълма към имението.

— Няма да караме бързо — каза водачът на конниците. — Тя ще върви ходом, нали?

— Да, сър.

— Сър? — Мъжът изсумтя и смуши коня.

Орфантал изчака, докато спътниците му го подминат, а после подкара кобилата, като я задържа от лявата страна на пътя. Зад него воловете се затътриха след плясъка с бича на коларя.

Трите кучета се разбягаха, уплашени сякаш да не ги подгонят с камъни и стрели.

Вренек спря на склона, обърна се и се загледа след тях. Сълзите потекоха студени по бузите му и забръмчаха мухи.

Пак при злата старица, а Орфантал вече го нямаше, за да направи живота му по-лек, по-добър, отколкото беше. Беше му забранила да играе с момченцето и това бе жестоко. Беше му казала, че ако го види дори да приказва с Орфантал, ще загуби работата си, а тогава мама и тате щяха да гладуват, както и малките му сестри.

Беше му харесвало да играе с момчето. Беше му напомняло за по-щастливи времена, когато войната бе свършила и нещата като че ли започваха да стават по-добри за всички. Но после конюшните изгоряха и всички чуха, че пращат някъде Сандалат, после и Орфантал, а храната в кухнята вече не беше толкова добра като преди, и половината слуги ги отпратиха.

А този ден беше окаян и Орфантал изглеждаше толкова… тъжен.

Трябваше да ѝ се опълчи. Трябваше да награби изтърсака и да го прегърне. Можеше да си играят цялата сутрин, докато чакаха. Но го беше страх. От нея. От това, което можеше да направи. Но пък може би така бе по-добре — ако беше показал доброта, тази раздяла щеше да е по-тежка за Орфантал. Част от него възнегодува от тази мисъл, но той я задържа. За да успокои ума си.

Кучетата се върнаха и навели глави го последваха чак до имението.

Керванът стигна до твърдината Торас привечер и вдигна лагер на поляната от другата страна на пътя срещу портата на крепостта. Изприщен и натъртен от ездата, Орфантал се смъкна от гърба на кобилата. Старият мъж с белезите, който бе натоварил сандъка, хвана юздите ѝ и каза:

— Май ще е последното ѝ пътуване.

И я отведе.

Орфантал зяпна след тях. Беше яздил животното толкова дълго и почти бе забравил, че и то е живо същество, както се тътреше неуморно по пътя. Замисли се за живота му, какви ли неща е видяло в дългия си път през годините. Очите му изглеждаха тъжни… Вренек дори не му беше казал името на кобилата. Сигурен беше, че си има. Всички живи неща си имаха име, поне тези, които работеха за хората.

Реши, че кобилата е служила някога на воин във войните и е спасила безброй пъти онзи незнаен тайст, но е гледала безпомощно, когато измяна е поразила храбрия воин. Затова очите ѝ бяха толкова тъжни и сега единственото, за което копнееше, бе да умре, та като умре, да се върне при господаря си, за да витаят по старите бойни поля, да препускат през мъглата в безлунните нощи, тъй че селяните да чуват тежките копита, но да не виждат нищо, и да няма никакви дири в калта на заранта. Все пак селяните щяха да знаят, че храбър дух е минал покрай тях в тъмното, и щяха да взимат камъчета от пътя, за да облекчат нощния ѝ път. Беше виждал такива камъчета по този път, на малки купчини отстрани вляво, защото всички знаеха, че смъртта е място неспокойно.

Водачът на отряда се приближи до Орфантал и рече:

— Казвам се Харал. Няма да ме наричаш „сър“, защото не съм. Охранявам търговци и нищо повече.

— Има ли разбойници? — попита Орфантал.

— В хълмовете около твърдина Тюлас, понякога. Отреклите се. Значи, ще спиш в палатката на Грип — това е мъжът, който се грижи за кобилата ти. Може да се разчита на него, докато на някои от тия тука — може би не, с малко момче нощем. Нищо, че си благородник и прочее. Някои рани хората си ги пазят в тайна и на това разчитат лошите, схващаш ли?

Орфантал не го разбра, но все пак кимна.

— Доволни са от работата обаче, тъй че знаят, че ако ме ядосат, ще е зле за тях. Все пак загубих повечето от редовните си. Отидоха при Домашните мечове на Дракона. Аз правя същото — добави той и острите му очи се присвиха към високите стени от черен камък на цитаделата Торас. На пейка до високата порта седеше самотен страж и като че ли ги наблюдаваше. — Това е последното ми пътуване.

— Войник ли си бил, Харал?

Мъжът го изгледа отвисоко.

— В моето поколение малцина не бяха.

— Аз съм Орфантал.

Грубото лице на Харал се намръщи.

— Защо го е направила това?

— Коя? Какво?

— Майка ти. Това е диалект на Йедан — свещения език на монасите. — Шейки го наричат.

Орфантал сви рамене.

Един от войниците, който се беше навел да накладе огън наблизо и явно беше подслушвал, се изсмя и подхвърли:

— Означава „неискан“, момче. Ако това не казва всичко, вържи го и с пращането ти в Карканас.

Харал се обърна към него.

— Ще се радвам да видя, че си се махнал от очите ми, Нарад. Отсега насетне, в това пътуване, дръж проклетата си уста затворена.

— Добре, още съм ти подчинен, но както казваш, Харал, няма да е за дълго.

— Грешно го е разбрал — каза Харал на Орфантал. — Значението на тази дума е по-скоро „неочакван“.

Нарад изсумтя подигравателно.

Токът на тежкия ботуш на Харал шибна главата на Нарад отстрани и плисна кръв. С потъмняло лице, но без да каже дума повече, Харал се наведе над гърчещия се на земята мъж, сграбчи го за дългата мазна коса и вдигна главата му така, че да може да го погледне в лицето. После замахна и му разби носа с юмрук. Вторият удар беше в зъбите и Орфантал видя — през кръвта — бяла като шев резка под долната устна на мъжа. Харал пусна изпадналия в несвяст мъж на земята и се отдалечи, без да поглежда назад.

Другите останаха замръзнали по местата си няколко секунди, преди да се приближат и да издърпат Нарад настрана от димящия огън.

Орфантал едва успя да си поеме дъх. Сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. Усети, че се е разтреперил.

Грип застана до него и измърмори:

— Хайде, успокой се. Това е дисциплина, нищо повече. Нарад си го търсеше от седмици. Всички знаехме, че този ден ще дойде, и Бездната ми е свидетел, предупреждавахме го този глупак. Но той е псето, което няма достатъчно мозък да разбере къде му е мястото. Рано или късно трябва да го сриташ, и то здраво.

— Умря ли?

— Едва ли. Ако не се съвземе до сутринта, просто го оставяме тук. Ще живее или ще умре, негова работа. Току-що плю в лицето на всички останали — от мен ако зависеше, щях да го оставя да се опече на проклетия огън. Хайде, ела да ти покажа как се вдига палатка. Такива умения може да са ти от полза един ден.

За Орфантал онзи безлик предател във всичките му битки вече бе намерил лице и име. Нарад, когото никой не искаше, който живееше с накъсан белег между брадичката и устата, като жестока усмивка, която никога нямаше да може да скрие.

Щом излязоха от хълмовете, пред очите на офицер Айвис и отряда му изникна крепостта Дракони, внушителна каменна грамада, отпусната като кокалест юмрук върху земната твърд. Той се обърна към яздещата до него жена и каза:

— Пристигнахме, милейди, но както можете да видите, лорд Драконъс не е тук. Предполагам, че пътуването му на запад ще го забави поне още няколко седмици.

Заложницата кимна. Яздеше добре, но все още излъчваше слабост след онзи припадък.

Айвис я беше склонил да свали всичко освен най-необходимите пластове дрехи по себе си и разсъблечена, тя изглеждаше едновременно по-добре сложена и по-тънка, отколкото беше мислил отначало. По това, което виждаха очите му, можеше да прецени, че е познавала раждане, според натежалите гърди и движенията ѝ, а такива неща се случваха, разбира се, незаконното дете бързо се скриваше, отстъпено или пратено да го отгледат тайно някои далечни членове на фамилията. Всъщност това изобщо не беше негова работа. Сега тя беше заложница на дома Дракони, дваж използвана от ужасната господарка на дом Друкорлас, и Айвис беше решен да се погрижи да я приемат добре.

— Покоите ви очакват — каза ѝ той, щом подкараха към портата. — Ако не ви харесат, непременно ме уведомете веднага и ще се погрижим да ги оправят.

— Благодаря, капитане. Много мило от ваша страна. Къщата е изключително впечатляваща, така извисена над стените.

— Лордът донесе със себе си богатство, когато се настани тук.

— А откъде дойде?

Айвис поклати глава.

— Дори ние, които служим в домакинството му, не сме сигурни в това. Избран за наследник от лейди Дракони, братовчед, както каза тя. Все едно, служеше добре през войните — никой не може да отрече това. Достатъчно добре, за да спечели благосклонността на Майка Тъма.

— Крайно любяща благосклонност, както съм чувала.

— За това не мога да кажа, милейди. Но ни устройва добре да мислим така, нали?

Тя го изгледа за миг, сякаш не разбра какво иска да каже, а след това се усмихна.

Портите пред тях вече бяха отворени. Подкараха по платното и навлязоха в сянката под тежкия каменен трегер. Айвис видя как Сандалат погледна намръщено нагоре към непознатите думи, всечени в камъка, но не попита нищо, а след това преминаха и влязоха в двора, където се бяха струпали в очакване слуги и коняри, а няколкото домашни стражи, строени в раздърпана редица, надигнаха гласове за поздрав. Айвис се намръщи на представянето — в негово отсъствие дисциплината се беше разхлабила и той си напомни да издърпа ушите на тази жалка сган, след като заложницата влезе вътре.

Слезе от коня си и подаде юздите на един коняр, след което отиде да помогне на Сандалат. Слабостта като че ли отново я беше обзела и отпуснатата лекота, която бе показвала понякога в дългата езда, бе изчезнала. Щом стъпи на земята, слугите се стегнаха, готови да се притекат и разшетат около нея.

— Милейди — каза Айвис. — Главата на домашната прислуга ще служи на вас в отсъствието на лорд Драконъс. Хилит, представи се.

Старата жена, към която се обърна с това име, беше стояла до каменните стъпала пред входа на къщата. Сега пристъпи напред, поклони се сковано и рече:

— Заложнице, посрещаме ви радушно в този дом. Виждам, че пътуването ви е уморило. Приготвена е баня.

— Изключително мило — отвърна Сандалат.

— Ще ме последвате ли? — попита Хилит.

— Разбира се. — Сандалат пристъпи напред, но после спря и се обърна към Айвис. — Капитане, бяхте изключително вежлив ескорт. Благодаря ви.

— За мен беше удоволствие, милейди.

Хилит нареди на две слугини да въведат Сандалат в къщата, след което бързо се доближи до Айвис и му изсъска:

— Капитане! Титлата ѝ е „заложница“ и нищо повече. Удостояваш я с титла, която не ѝ се полага, нито в нейния дом все още, а още по-малко тук!

Айвис се наведе, уж за да ѝ се поклони покорно, но вместо това ѝ каза тихо:

— Не си кралица да ми заповядваш, дърто. Аз ще избера титлата, която заслужава гостенката ни. Тя язди добре и без оплаквания. Ако ти имаш оплакване, изчакай благоволението на господаря ни, щом се върне. Междувременно изплюй киселото грозде, което толкова обичаш да смучеш, и бъди послушна.

— Пак ще си поприказваме за това — изсъска тя. — Както каза, аз командвам къщата в отсъствието на господаря ни…

— Слугите, слугините и готвачите, да. Не и мен.

— Неприлично е тази два пъти използвана заложница…

— За което не е виновна заложницата. Сега се разкарай от този двор, където все още командвам аз, и само да чуя, че си изкарала мизерната си старческа злоба на заложницата в тази къща, наистина ще си поприказваме пак.

Загледа я, докато тя се отдалечи, а след това се обърна към редицата ухилени Домашни мечове.

— Усмихвате се, а? Не беше ли хубава гледка? Такова мърляшко държане, че едва не се задавих от срам, като ви видях. Я да видим сега как ще стоят тия усмивки в тренировка с двойно снаряжение. Изправи гръб, псета такива! Очите напред!

Слугите едва носеха тежкия пътнически сандък, докато го внесат в стаята.

Сандалат огледа с възхита просторната стая, която ѝ бяха заделили, и посочи една от стените.

— Оставете го ето там. Не, не го отваряйте — единствените дрехи, които ще използвам, са в дисагите — сигурно вече са ужасно измачкани. Ще трябва да се почистят. — С последното се обърна към двете слугини, които стояха пред нея. Двете жени, по-млади от Сандалат с няколко години, бързо се поклониха и се заеха да разопаковат дисагите. Другите слуги се оттеглиха.

Малко след това влезе Хилит, хвърли поглед на омачканите дрехи, извиращи от прашните кожени торби, и се обърна към Сандалат.

— Заложнице, ако благоволите да ме придружите, да се погрижим за банята ви.

— Водата гореща ли е? Предпочитам я гореща.

Старата жена примига и кимна.

— Разбира се, заложнице. Поне беше гореща, когато я оставихме. Сигурно вече изстива, докато си говорим.

— Вярвам, че огънят е наблизо, Хилит, ако се наложи още топлина. Е, води. Все пак искам да разгледам тази къща, която вече наричам своя.

Хилит кривна глава и излезе от стаята. Сандалат я последва.

— Докато господарят се върне — заговори старицата през рамо, — двете слугини, които ви придружават сега, ще бъдат на ваше разположение. Аз обаче имам други задължения, които изискват вниманието ми.

— Ден и нощ, сигурна съм.

Хилит я изгледа през рамо и продължи напред.

— Точно така.

— Междувременно ще ми се подчинявате все едно, че къщата е моя — каза Сандалат.

— Точно така — сопна се Хилит, без да се обърне този път.

— Ако банята е недостатъчно затоплена, ще изчакам.

— Разбира се, заложнице.

— Любопитна съм, Хилит. Ти ли ръководеше домакинския персонал по времето на лейди Дракони?

— Аз.

— В такъв случай наистина си отдала живота си на тази служба.

— Без съжаление, заложнице.

— Нима? Е, това е много добре, нали?

Старицата не отвърна. Бързото им минаване по коридора приключи пред стълбище, което водеше надолу. Хилит поведе Сандалат по стъпалата до плувнала в пара перачница с огромен купел в средата. Две слугини — перачки, ако се съдеше по ожулените им ръце — чакаха, застанали до купела.

— Тези ще ви обслужат — каза Хилит и се обърна да напусне.

Миризмата на луга беше убийствена и Сандалат усети как очите ѝ се насълзяват.

— Момент — спря я тя.

— Заложнице? — Хилит я погледна невинно.

— Господарят в тази зала ли се къпе?

— Разбира се, че не!

— Тогава и аз няма да го правя. Замествам го, докато отсъства, и ще се къпя по същия начин. Нареди да отнесат в подходящата зала прясно кипнала чиста вода. Желая това да стане бързо, тъй че ще поверя надзора за това на теб, Хилит. — Сандалат махна към една от слугините. — Тази ще ме заведе в подходящата стая.

Въпреки горещината тясното лице на Хилит пребледня.

— Както желаете, заложнице.

Първия ѝ път като заложница, в Цитаделата, беше имало една ужасна старица, която все още се тътреше на служба в домакинството на лорд Нимандър. Беше изключително жестока, докато Андарист случайно не разбра за безкрайния ѝ тормоз. Онази старица бе изчезнала. Ако Хилит се окажеше подобна вещица, Сандалат щеше да говори с Драконъс и да се погрижи да я свалят и прогонят.

Не беше вече дете, за да се свива от страх пред такива същества.

Щом тръгна с младата перачка, каза:

— Ако съм си създала враг, вярвам, че на свой ред ще имам много съюзници?

Две очи я погледнаха ококорени, а след това кръглото лице на момичето цъфна в усмивка.

— Стотици, господарке! Хиляди!

— Баща ми беше герой във войните — каза Сандалат. — И аз съм негова дъщеря.

— Във войните? Като Айвис?

— Като Айвис — съгласи се тя. — Айвис обичат ли го?

— Той никога не изглежда доволен, господарке, и се знае, че е суров с войниците си. Но към нас винаги е добър.

— Както беше и с мен. Ще ми кажеш ли повече за него?

— Всичко, което знам!

— Мислиш ли, че е чаровен? У войниците го има това, мисля.

— Но той е стар, господарке!

— Може би в твоите очи. Но аз виждам мъж все още в годините си на сила, по-млад от баща ми и уверен командир. Несъмнено лорд Драконъс го цени високо.

Стигнаха до тежка дървена врата, изкусно резбована на сложни геометрични фигури. Момичето я отвори и се откри тясна стая, облицована с плочки от пода до тавана, а в другия край — купел за измиване и след това вана от мед, достатъчно голяма, за да побере мъж. Щом Сандалат влезе, усети вълни топлина, издигащи се от пода. Наведе се и опря длан на плочите.

— Огън ли има долу?

Момичето кимна.

— Така мисля, да. Рядко съм тук, господарке. Но има отводи от Голямата пещ, които водят навсякъде.

— Значи тази къща не е студена през зимата.

— Не, господарке, благословено топло е!

Сандалат се огледа.

— Чувствам се добре дошла в тази къща, изключително.

Момичето отново се усмихна.

— Вие сте много хубава, господарке. Мислехме, че…

— Какво мислехте? Кажи ми.

— Мислехме, че сте дете, господарке.

— Както са повечето заложници, да. Но виждаш ли, аз вече го правих това преди. И честно казано, все още се чувствам дете. Всеки ден светът се ражда отново.

Момичето въздъхна.

— Ражда се отново — повтори Сандалат и вдиша дълбоко топлия ароматен въздух.

7

Имаше моменти на яснота, в които Финара Стоун осъзнаваше странни, противоречиви подробности. Беше вързана за Спинок Дурав и под двамата се тътреше кон. Черните стръкове на дивите треви на Блещукаща съдба шумоляха в дървената броня на коня като вихрещи се вълни. Беше нощ и можеше да подуши потта на Спинок, усещаше топлината му до премръзналото си тяло.

След това се унесе и се събуди отново, и този път видя пред тях трепкащо петно жълта светлина, заплувало в смътен ореол, който гъмжеше от нощни пеперуди и прилепи. От трескавото движение на съществата очите я заболяха и тя извърна поглед настрани, където високите треви бяха изсечени, за да очертаят мъртво поле около укреплението. А след това стените, изпънати под фенера, окачен над портата… „дънерите“ от снопове вързана трева, замазани с черна, изпечена на слънцето глина… отварянето на портата и внезапни гласове… усети как Спинок се отпусна, щом срязаха въжетата и леко я издърпаха от него.

Здрави ръце бързо я понесоха в укреплението и през двора, блясък на по-ярка светлина, лъхналата горещина от огън, а след това се озова в главната зала. Сложиха я на някаква пейка. Куче се отърка в нея, мократа муцуна забърса опакото на подутата ѝ ръка, после някой го плесна, то изквича и побягна.

Финара примига, за да проясни погледа си, и се оказа, че е зяпнала в лицето на командира си, намръщен и с блеснали очи от светлината на огъня в камината.

— Имаме гости, капитане — каза ѝ той. — Ценни гости. Илгаст Ренд е с нас, вещ в лечителските изкуства. Отровата ще бъде премахната — обзалага се, че кракът ви ще бъде спасен. Разбирате ли думите ми?

Тя кимна.

— Спинок ни разправи за мисията на Фарор Хенд — тя още не се е върнала. Да проследи пришълец от Витр… не е разумно.

— Решението беше нейно — отвърна Финара и се изненада, щом чу гласа си, толкова слаб и накъсан.

— Годеникът ѝ е при нас. В момента подготвя отряд, за да тръгнат да я търсят.

„Кагамандра Тюлас? Дошъл е за нея значи?“ Мислите ѝ бяха объркани. Къде беше Спинок? Какво бе тласнало Фарор Хенд в такова безразсъдно начинание? Изведнъж си спомни погледа в очите на Фарор в мига, в който се канеше да препусне през високите треви. „Жаждата за смърт, проклятието на Тайст.“ Знаела ли беше Фарор, че годеникът ѝ идва за нея? Но Финара не беше чула нищо за това преди да тръгнат, а със сигурност щеше да го е чула.

— Тя е в голяма опасност — каза на Калат Хустаин.

— Значи знаеш повече за този пришълец?

— Враждебни. Пренебрежителни към смъртта. Може да са… соултейкън.

— От Витр? Говориш за повече от един… нашественици ли са дошли сред нас?

— Идват — промълви тя. — Жадни да убиват. Онзи, когото проследява Фарор, прие човешки облик. Дете или жена. Не по-малко опасен. На брега… конят ми, убит.

— Ще пратя отряд по дирята ви, капитане.

— Кажи им… каквото и да намерят, да не приемат, че е мъртво. Колкото и да е очевидно.

— Сега за теб ще се погрижи Илгаст Ренд, капитане. Ще те приспи.

Тя се помъчи да се изправи.

— Твърде дълго спах вече…

— Имаш треска. Раната е забрала — ухапване от гол вълк. Той ще прочисти кръвта ти. Ако откажеш да заспиш, болката ще е голяма. Няма полза да я изпитваш.

— Бях непредпазлива…

— Ако се окаже въпрос на дисциплина, аз ще го реша, капитане. Сега лягай, лордът настоява.

Тя се примири. Зърна за миг широкото обрулено лице на Илгаст Ренд, меката топлина в очите му. Той постави мазолестата си ръка на челото ѝ и тъмнината се вля в нея, за да я отнесе.

Хун Раал наблюдаваше от разстояние, скръстил ръце и опрял гръб на стената от напукана глина. Беше пиян, но с пиянството на стар воин, което малцина можеха да различат, и мислите му, макар и леко размътени, бяха достатъчно ясни. До него стоеше Оссерк, младежкото му лице бе зачервено от неочакваната възбуда от връщането на този разбит отряд. Витр беше загадка, несъмнено, но до този момент разрушителната му сила бе някак безразлична, не по-злонамерена от зимна буря или пролетно наводнение. Мисълта, че от огромното море идват кораби или нещо такова, последвани от тежките стъпки на нашественици, беше наистина тревожеща.

Не им беше нужна нова война, но все пак в тази възможност Хун Раал можеше да види определени предимства, макар и да не можеше да мисли за тях без притеснение. Възкресението на легиона на Урусандер. Едно нашествие щеше да даде повод отново да вдигнат оръжие, ветераните да се стекат в редиците и така да се наложи неоспоримо влияние в случай, че вътрешните проблеми се влошат и се наложат заплахи. Разбира се, това предполагаше, че щяха бързо да се справят с нашествениците, а Хун Раал не изпитваше охота да тръгва в тази посока на разсъждения. Добре разбираше рисковете от това да се прояви пренебрежение и съзнаваше колко сладък може да е вкусът на самоувереността в тези шеметни времена.

Виждаше бързата реакция на Калат Хустаин по този повод. Сега командирът имаше солидно основание да прекрати бурния дебат, който бе заплашвал да ги затлачи в този форт дни, ако не и седмици. Илгаст Ренд беше говорил с Калат насаме и Хун подозираше, че в това бе имало измяна. Първородният син на Хуст Хенаралд вече бе станал непреклонен в своята неутралност и Хун Раал беше видял поражение в последствията от това негово решение.

Но всъщност нямаше причина да се изненадва от него. А и в някои отношения, след като вече бе имал време да поразмисли над това, можеше дори да го приеме като вид победа. Калат в края на краищата беше женен за командира на легион Хуст, а всички знаеха, че легион Хуст принадлежи на Майка Тъма и че всички до един са нейни чеда.

Щяха да се намерят благородници, решени да се противопоставят на издигането на Урусандер, но без легион Хуст зад тях трудно щяха да представляват заплаха за силите на Урусандер. Домашните мечове не бяха за подценяване, впечатляваха с бойните си умения, но броят им бе твърде малък. Волята на седем хиляди войници, всички верни на каузата, щеше да тласне Урусандер в прегръдките на Майка Тъма и ако се наложеше да прегазят няколкостотин Домашни мечове в марша си, е, това щеше да послужи като ясно предупреждение към другите благородни фамилии.

„Властта ще се измести към нас. Но ние не се стремим към тирания. Търсим само справедливост. Сражавахме се и много от нас паднаха, а тези, които останаха, няма да бъдат забравени и захвърлени.“

— Това е притеснително — промълви до него Оссерк. — Хун Раал, виждал ли си лично този Витр?

Хун Раал поклати глава.

— Поглъщащо море, така са ми разправяли.

— Що за нашественици биха могли да дойдат оттам? Соултейкън… възможно ли е да са родственици на джелеките, приемащи облика на гигантски вълци?

— Ще го разберем много скоро.

Оссерк се наведе към него.

— Лош е моментът за това. Трябва да изоставим…

— Ни най-малко — прекъсна го Хун Раал. — Напротив, това потенциално би могло да ни послужи много добре. Разформированите ни приятели ще бъдат призовани да се върнат в строя — всъщност виждам новата ни мисия в това да препуснем към Карканас с вест за тази нова заплаха. Или по-скоро аз ще го направя. Ти ще е най-добре да се върнеш при баща си, да го уведомиш за вероятното му наложително връщане на служба, по заповед на самата Майка Тъма.

Оссерк се намръщи.

— Като нищо може да откаже.

— Няма — отвърна Хун Раал. — Баща ти знае дълга си.

— Би могъл да ми възложи аз да заема мястото му.

Явният отговор на това нямаше да донесе никаква полза, тъй че Хун Раал си придаде замислено изражение, но с леко весел блясък в очите.

— Защо мислиш, че те каня да занесеш вестта на баща си? Двамата ще говорите и кръвта ще вземе решения. Стой високо изправен пред него, приятелю, и с решимост в погледа. Не издавай нетърпение или жадно желание. Придай си тревожно изражение, но не прекалено тревожно, разбира се. Трезво и строго ще послужи добре на каузата ни, както на твоите аспирации, така и на нашите.

Оссерк кимна замислено.

— Добре казано. Ще тръгна веднага тогава…

— Мисля, че на заранта би било по-добре. Може би и по-късно дори. Ще е добре да чуем какво мисли Калат Хустаин за тази заплаха и какъв курс на действие ще избере, освен пращането на разследващ отряд. Сега сме тук като представители на легиона и трябва да сме недвусмислени в предложенията си за съдействие.

Но Оссерк се намръщи.

— За теб — много добре, Хун, но аз не съм представител на нищо…

— Не е вярно. Тук, както и утре сутринта, ще стоиш на мястото на баща си и ще се постараеш другите да осъзнаят това.

— Но какво ще им кажа?

— Нищо. Само слушаш и ако те осени умен въпрос, изкажи го. Но пести въпросите си — нека другите зададат повечето въпроси, а ти се вслушай добре в разговорите, които ще последват.

Оссерк кимна, макар да остана неспокоен.

— Виждаш ли Шаренас ей там? — попита Хун Раал. — Тя наблюдава и слуша — не братовчедките ми, толкова нетърпеливи да я осиновят, а Илгаст и Калат. Поучи се от нея, Оссерк. Тя отиграва добре тези политически сцени.

— Трябва да научим повече за Витр.

— Ще научим — увери го Хун Раал.

„И сигурно няма да имаме много да кажем по въпроса. Защото чувствам, че събитията се ускоряват.“

Шаренас беше видяла как Тюлас излезе от стаята, забелязала беше с интерес внезапната му остра реакция. Можеше да е мъртъв духом, но за спасяването на други — в този случай годеницата му — беше на първата линия. Всъщност можеше почти да види зловещите пламъци, които го изгаряха отвътре, тази потенциална възможност да умре в защита на жената, която предстоеше да вземе за своя съпруга и с това да живее чисто в благородна вечна скръб, вместо да затъне в жалките истини на един окаян брак, където стара пепел щеше да започне да уляга над блясъка още преди последният камък да се вгради в прага на новия им дом.

Имаше нещо почти жалко в енергичността на Кагамандра, докато се приготвяше да поеме в нощта в търсене на Фарор Хенд. Това беше мъж, готов да се гърчи без ръце и нозе, без обещанието за сигурни движения и действия, предприемани с живост и воля. Но всички тези дръзки откази се оказваха краткотрайни, ехо на бързо отпаднали дела, и какво бе останало на горкия мъж освен подновеното мълчание или, още по-лошо, нечутия отчаян вой в черепа му? Не, много по-добре беше тези ръце да се движат, тези нозе да го носят. По-добре беше с всички тези неща, които трябваше да се свършат, и да се свърши.

Да обвържеш един прекършен човек, с дума, с нишка или с верига, винаги беше загубена кауза. Още по-лошо, колко възможно бе прекършеният на свой ред да прекърши всичко, което му е дадено, включително младата Фарор Хенд? Не беше ли написал Галан: „Над тръпнещ под/ ще падат пепелища“ и нямаше ли светът на Фарор да тръпне така в компанията на Кагамандра Тюлас? „Ще я покрие с прах, ще я запраши от глава до пети и тя ще придобие цвета на камък, статуя сляпа за всяка градина. Галан, трябваше да можеш да напишеш за този годеж и добре да го поставиш на сцена. Виждам ножове в крилете.“

Серап се наведе към нея, дъхът на вкиснал ейл лъхна горещ на бузата на Шаренас.

— Ще дойдеш с нас тази нощ, нали? Виждаш ли колко нажежено става всичко? Кръвта кипва под кожата във времена като тези.

— И какви ще да са тези времена? — попита сухо Шаренас.

Севег от другата страна на Серап се изкикоти зад шепата си.

„Курвите на Хун Раал. Само това са те. Взима ги и ги хвърля сред тези, които иска да направи свои съюзници или, Бездната да не дава, приятели. Но аз не се интересувам от това, скъпи ми капитане. Заставам зад твоята кауза, както ще направи сестра ми, и братовчед ми също. Задоволи се с това, за да не ме разочароваш.“ Отдръпна се от братовчедките, като избегна протегнатата пиянска лапа на Рисп, и напусна главната зала.

В малкия вътрешен двор завари Тюлас да оседлава кон. Шестима Стражи правеха същото със своите коне, а десетина техни другари проверяха снаряжението на тези, които скоро щяха да напуснат форта. Светлината от фенера се люшкаше жълта и пълна с нощни насекоми. Шаренас видя един застанал наблизо коняр и му махна.

— Приготви коня ми — каза му. — Ще тръгна с тях.

Момчето бързо се отдалечи.

Тя вдигна очи и видя, че Тюлас се е вторачил в нея. Отиде до него.

— Знаеш умението ми с копие.

Той продължи да я гледа още миг, после се обърна към коня си.

— Много се радвам, че ще дойдеш с нас, Шаренас Анкаду, и ти благодаря.

— Твърде малко любов има на света, за да я видя така застрашена.

Забеляза как се вцепени от думите ѝ — но съвсем леко, защото беше свикнал да се владее.

— Говори ли със Спинок Дурав? — попита тя.

— Да, преди да го повали умората.

— Значи имаме диря.

— Да.

Конярят доведе коня ѝ и тя се примири с предстоящата дълга изтощителна езда. Но беше решена да види тази гонитба. „Все едно, по-добре конят, отколкото курвата. Ако онзи Дурав беше с очи, отворени за нощта, е, можеше и да остана във форта. Изключително чаровен млад воин.

Дали Финара и Фарор са си го споделили вън в пустошта?“

Развеселена от тази мисъл, тя яхна коня.

Другите бяха готови. Портата се разтвори още веднъж за тази нощ и всички подкараха навън.

В удобната, макар и скромна стая на командира Илгаст Ренд се настани на паянтовия стол и примижа, щом той изскърца под него. Калат Хустаин, седнал на също такъв стол срещу него, попита:

— Какво мислите, че има да каже тя?

Илгаст потърка очи и примига, за да прочисти заплувалите цветни петна, а след това се почеса замислено по брадата.

— Нямах време за такива мисли, командире.

— А, разбира се. Усилията с изцеряването сигурно са ви изтощили. Признавам възхищението си към това рядко умение със земя и топлина, с плесен и корени. На бойното поле съм виждал чудеса, извършвани с остър нож, черво и трън, но тази загадъчна магия, която се откри и в такива прости неща, е изумителна.

— В природата има сила — отвърна Илгаст, — и това, което често се забравя, е, че природата е в самите нас толкова, колкото и там вън, сред високите треви или по морския бряг. Изцеряването е в това да привлечеш през разделителната линия. Това и нищо повече.

— Казват, че такава сила расте.

Илгаст се намръщи, не защото можеше да отрече тази представа, а защото го безпокоеше.

— Винаги съм вярвал, командире, че ние, които сме примигнали, за да разчистим мъглата от очите си и така да видим вярно потока на живота, сме само привилегировани, било от капризното хрумване, било от дара на зрението. Съзираме сила, която е непроменима, но която не осъзнава себе си. Която не притежава ум, ако предпочитате. Нито е жива, нито е мъртва. По-скоро е като вятъра. — Замълча, докато тези мисли се утаят, а после въздъхна и поклати глава. — Но вече все по-силно започвам да усещам… нещо. Внимание. Цел. Сякаш, докато се взима от силата, тя помръдва рамо и поглежда към взимащия.

— Това е… странно, милорд.

— Сякаш докато гледа в реката — продължи Илгаст, още понамръщен, — човек открива, че тя също го гледа. Или камък, който ти отвръща със строго внимание. Поглед, уловил окото на пръст или пясък. — Отново потърка енергично лицето си. — Това стъписва човек, казвам ви, все едно, че в миг светът се оказва несътворен и всичките му удобства се оказват фалшиви, и самотата, която сме мислили за нещо лично, всъщност се е разигравала пред мълчалива публика; а умовете, мислили за всичко, което сме правили, те изобщо не мислят като нас.

Видя как Калат Хустаин извърна очи към огъня.

— Простете, командире — каза Илгаст и се изсмя дрезгаво. — Лекуването ме уморява. Има една дума на шейки, която описва това чувство, когато хиляди неща в природата обръщат внезапно и много съсредоточено внимание на човек, и тайнствения трепет, следващ от това.

Калат кимна, без да откъсва очи от огъня, и каза:

— Денъл.

— Точно така.

— Но монасите говорят за него като за вид екстаз. Миг на духовно прозрение.

— А ако прозрението смалява самоличността? Какъв екстаз може да се намери в това?

— На безпомощността, предполагам.

— Командире, аз не обичам безпомощността.

— И затова водите битка с Денъл.

„Може би. Да, може да се види и така.“

— Раните ѝ ще зараснат. Отровата се махна. Няма да загуби крайници и треската вече напуска дъха ѝ. Вашият капитан ще се върне при вас, здрава духом и телом, след няколко дни.

— Благодаря ви, милорд.

Илгаст изгледа командира за миг и попита:

— Този Витр… поехте предизвикателството му върху себе си. Как може да се приеме твърдението на капитана, че пришълци са преминали по това враждебно море?

Калат се усмихна.

— Значи сте я чули все пак. — Поклати глава. — Признавам, склонен съм да не го вярвам. Камъкът се поглъща от течността. Дървото се разпада след няколко мига допир с него. Плътта изгаря и самият въздух над морето е разяждащ. Какъв съд би могъл да оцелее в тези чужди води?

— Тя не каза за никакви съдове, никакви кораби. Каза, че пришълци са дошли от морето. Говореше, не много свързано, вярно, за демон, лежащ на брега, нещо, което приличало на мъртво.

— Тази нощ имам само въпроси — каза Калат.

— Имате ли хипотези за произхода на Витр?

— Знаете добре, че съм твърд в мнението си, че представлява сериозна заплаха за Куралд Галайн. Унищожава земята. С всяка връхлитаща вълна още малко от нашия свят бива отнето, за да не се появи повече. Бури, зейнали като челюсти, се спускат, за да откъсват камък и глина. Канари отслабват и рухват, хлъзгат се в забвението. Ние картираме тези набези…

— Командире, бих предпочел да чуя хипотезите ви.

Калат се намръщи.

— Простете, милорд, но в това съм безсилен. Къде са легендите за Витр? Не сред нас. Може би сред азатанаите има стари сказания, отнасящи се за това, но не знам нищо за тях. Джагътите, във всичките си писмени истории, е възможно да са споменавали за Витр. Всъщност възможно е причините за съществуването му да са описани ясно в техните трудове…

— Но всички тези трудове са унищожени от собствените им ръце…

— От лорда на Хейт имате предвид. Тъкмо неговите аргументи са подронили основите на джагътите, докато не са могли да се доверят на всичко, на което са се опирали. Загубите на това огромно знание за всички нас са неизмерими.

Илгаст Ренд изсумтя.

— Никога не съм споделял уважението ви към джагътите, командире. Те ми напомнят за Отреклите се с начина, по който обръщат гръб на бъдещето — сякаш си измиват ръцете от него. Но ние трябва да гледаме към своите дни и нощи, защото те са това, което ни чака. Дори един джагът не може да се върне в миналото си. Колкото и безпосочна да изглежда стъпката, щом се направи, тя винаги е напред.

— Господарят на Хейт не би ви възразил, милорд. Точно затова е избрал да стои на място. Да не прави никаква стъпка.

— Но времето не се огъва пред дълбокия му корен — отвърна с ръмжене Илгаст. — То просто тече покрай него и го подминава. Той се заклева да забрави и така бива забравен.

— Той убива цивилизацията им — каза Калат Хустаин, — с което заявява, че всякакво знание е прах. Това ме кара да чувствам, че напред ни чакат зейнали пропасти, което можеше да го няма, ако не беше господарят на Хейт.

— Загубата е само в написаното, капитане. Дали не би било от полза, в проблема с Витр, ако потърсим съвета на някой джагът? Не всички са се разпръснали, както разбирам. Някои все още обитават старите си крепости и твърдини. Намислил съм да потърся някого от тях.

— Но джелеките вече си присвоиха изоставените земи.

Илгаст сви рамене.

— Могат да си присвоят небесата, ако щат, много важно. Един джагът, решил да остане в кула, не може да бъде помръднат и онези глупаци соултейкън би трябвало да се вразумят. — Изсумтя. — Като куче, набито с камшик са: никога не остава покорно за дълго. Глупостта се връща триумфално.

— Хун Раал ще отнесе вестта в Карканас сутринта — каза Калат Хустаин.

Илгаст изгледа замислено командира.

Докато яздеше след жената, която бе нарекла Т’рисс, Фарор Хенд най-сетне видя края на високите треви, изчезващи малко по-напред, а по-натам, разяден от ветрове и дъжд, хребета от голи хълмове на запад от Нерет Сор. Слънцето беше прехвърлило зенита и горещината тръпнеше в затаения въздух. Излязоха и Фарор извика да спрат за отдих.

Пътуването им през Блещукаща съдба беше минало гладко и в умората си Фарор бе започнала да вярва, че скитат изгубени из степта, въпреки че четеше по нощното небе, и че може би така и няма да излязат от безкрайните плетеници шумолящи стръкове. Но Съдбата най-сетне вече беше зад тях. Слезе от коня с отмалели крака.

— Трябва да отдъхнем малко. Обзалагам се, че твоят кон е неуморен, но моят не е.

Жената се смъкна от коня си от оплетена трева и се отдръпна. Подобието остана неподвижно на място, здрава и непоклатима статуя, твърде груба, за да е изящна. Лекият вятър, лъхнал по ъгловатите ѝ очертания, вдигна тих хор от свирукания. Червени и черни мравки пъплеха по шията ѝ, извиращи от някое скрито в корените гнездо.

Фарор Хенд смъкна тежкия мях за коня си, отвори го и му даде да пие. После отпи от своя мях и го подаде на Т’рисс.

Жената се приближи.

— Витр?

Изненадана, Фарор Хенд поклати глава.

— Вода. Против жаждата.

— Ще я опитам тогава.

Отпи, предпазливо отначало, след това — все по-жадно и Фарор я спря:

— Не много и не толкова бързо, за да не ти прилошее.

Т’рисс я погледна с изведнъж блеснали очи.

— Болката в гърлото ми се облекчи.

— Витр не го прави, предполагам.

Жената се намръщи и се обърна назад към гората от висока трева.

— Изобилието от живот може да изгори душата — промълви тя. После отново се обърна към Фарор. — Но тази вода ми харесва. Представям си я съвсем хладна, около крайниците ми. Кажи ми, има ли вода в изобилие?

— На някои места да. На други — не. Хълмовете на юг някога бяха зелени, но когато последните дървета бяха изсечени, почвата умря. Останал е един извор, към който трябва да препуснем сега. Но е рисковано. Има разбойници — станаха проблем най-напред през войните. Мъже и жени, които отказаха да се включат в легионите и видяха възможност, след като войниците заминаха. Опълченията, събирани в градове и села, бяха твърде малки, за да разтеглят патрули извън покрайнините на селищата.

— И тези разбойници държат извора?

— Също като нас зависят от него. Когато пристигне отряд Стражи или добре охраняван керван, се крият. Ние сме само две и ще видят в това възможност да създадат неприятност.

— Да ни ограбят ли искат, Фарор Хенд?

Стражът погледна отново коня от трева.

— Може би ще имат причина да се разколебаят. Иначе ще трябва да се бием, за да се защитим.

— Ще видя този извор, това място с обилна вода. Отпочина ли си, Фарор Хенд?

— Не. Ще нахраним коня, после ще ядем и ние.

— Добре.

Фарор Хенд я изгледа.

— Т’рисс, изглеждаш нова за своя… своя облик. Това тяло, което носиш, и нуждите му. Вода. Храна. Знаеш ли какво е било преди?

— Тази нощ ще сънувам вода — каза Т’рисс.

— Разбираш ли ме?

— Сънищата във Витр са… неприятни. Фарор Хенд, започвам да разбирам този свят. За да направиш, първо трябва да унищожиш. Тревите, които използвах, вече започват да губят живота си в този мой кон и в тези мои дрехи. Ние живеем сред унищожение. Това е естеството на този свят.

— Ти наистина си пришълка — каза Фарор. — Гостенка. С цел ли идваш?

— А ти? — попита на свой ред Т’рисс. — Знаеше ли смисъла ѝ при раждането си? Тази цел, за която говориш?

— Човек идва, за да открие нещата, които трябва да прави в живота — отвърна Фарор.

— Значи това, което правиш, е целта на съществуването ти, Фарор Хенд?

— Не — призна тя. — Не винаги. Прощавай, но те видях като предвестник. Сътворен от някого или от нещо непознато, заради цел — и дошъл при нас не случайно. Но твоето предизвикателство ме засрами. Никой от нас не знае предназначението си — защо сме се родили, причината, която ни довежда тук. Във всеки живот има много значения, но нито едно от тях не може да облекчи най-трудния въпрос от всички, който е защо? Задаваме го на Бездната, а не идва никакъв отговор освен собствения ни вик.

— Не искам да те предизвикам, Фарор Хенд. Думите ти ми дават много за размисъл. Нямам никакви спомени за времето преди.

— И все пак познаваш Азатанай.

Т’рисс се намръщи.

— Какво е Азатанай?

Фарор Хенд примига, а след това присви очи.

— В теб има скрито знание, Т’рисс. Скрито с намерение. То изтласква мислите ти настрани. Иска да не знаеш.

— Защо да го прави?

„Мога да се сетя само за една причина. Ти си опасна.“

— Не знам, Т’рисс. Засега, водя те в Карканас. Проблемът, който представляваш, е нерешим за мен.

— Витр е ваш враг.

Фарор се беше обърнала да храни коня си. Хвърли рязък поглед към Т’рисс през рамо.

Но лицето на странната жена беше безизразно, очите ѝ — широко отворени и невинни.

— Мисля, че съм гладна.

— Ще ядем, а след това ще продължим.

Т’рисс беше възхитена от храната, както и от водата, и щеше да изгълта всичките им запаси, ако Фарор Хенд не я беше спряла. Стражът помисли да разпита още гостенката си, но не знаеше откъде да започне. Детинската невинност в Т’рисс съществуваше сякаш като острови, а морята около тях бяха дълбоки и бездънни. И всеки остров се оказваше гол, щом стигнеше до него, а между тях, сред тъмните и бурни вълни, Фарор се луташе. Но едно изглеждаше ясно: Т’рисс губеше знание, заразена сякаш от болест на ума, Загуба на желязо. Или може би новото тяло, което бе приела — тази фигура на жена с момчешки пропорции, — налагаше своето младежко невежество. А в отсъствието на онова, което е била доскоро, се пораждаше нещо ново, нещо жадно и ненаситно.

Продължиха. Земята беше равна, осеяна тук-там с трънливи храсти, почвата напукана и съсухрена от сушата — каквато беше още когато Фарор бе започнала да служи при Стражите. Понякога тя се чудеше дали Блещукаща съдба не се храни от околната ѝ земя, дали не засмуква от храната ѝ като речна пиявица от топла плът. И всъщност дали това море от черни треви не очертава плитчините на самия Витр, дали не е свидетелство за изтичащата от него отрова?

Погледът на Фарор Хенд се спря върху спътничката ѝ, която все още яздеше отпред, „конят“ под Т’рисс скърцаше и продължаваше да сипе прах, пръст и насекоми. „Дали тя не е истината за Витр? Това ли е посланието, което трябва да получим от нея? Невежествен за нас и безразличен за унищожението ни? Дали не ще се окаже гласът на природата: която говори без смисъл; която действа без разум?“

Но пък, ако това беше вярно, защо изобщо беше нужен пратеник? Морето Витр оповестяваше истината си достатъчно добре, ден след ден, година след година. Какво се бе променило? Фарор присви очи към Т’рисс. „Само тя. Измъкната от дълбините, изхвърлена на брега. Новородена и все пак — не. Сама, но Финара спомена за други — демони.“

Следобедът започна да гасне. Не срещнаха други ездачи. Не видяха никакви следи от живот освен кривите шубраци и безцелните гонитби на крилати насекоми. Небето беше безоблачно, топлината — потискаща.

Грубият терен напред бавно започна да прелива в дълбоки сенки, раздрани и накъсани, сухи скатове, дерета, през които някога с грохот се бяха свличали порои, но сега се сипеше само прах, надиган от сухи ветрове.

Очите на Фарор се бяха зачервили от безсъние. Загадката, която представляваше Т’рисс, бе сгънала ума ѝ като лист хартия. Скрити бяха вече всички запретени слова за страст и дори тревогата ѝ за съдбата на капитана — както и на Спинок Дурав — беше сгъната и скрита, и оставена в тъмнина.

Когато наближиха хълмовете, видя пътека, врязваща се пред тях. Т’рисс също я беше видяла, защото подкара коня си към нея.

— Внимавай вече — каза Фарор Хенд.

Жената я погледна през рамо.

— Да ни вдигна ли армия?

— Какво?

Т’рисс посочи.

— Глина и скала, мъртвите корени отдолу. Въоръжени с камъни. Под дълбоката глина има и кости, и корубите на огромни насекоми, всички с чудесна багра.

— Можеш ли да направиш нещо от земята, която те заобикаля?

— Ако ми беше хрумнало — отвърна тя и дръпна юздите, — можех да съм направила стражи от тревите, но само във форма, която вече съм видяла. Кон или като теб и мен.

— Но все пак си направила меч, с който да се защитиш, преди да се срещнем.

— Вярно. Не мога да обясня това, освен ако може би съм имала такова оръжие преди, но после съм забравила. Паметта ми като че ли е слаба, нали?

— Така мисля, да.

— Ако сме много, разбойниците ще ни отбягват. Ти така каза.

— Казах го. — Фарор се поколеба. — Каква сила използваш, Т’рисс, за да сътворяваш такива същества? От Витр ли идва тя?

— Не, Витр не създава, само унищожава.

— Все пак ти дойде от него.

— Не бях желана там.

Това беше ново.

— Сигурна ли си в това?

Т’рисс помълча за миг после кимна.

— То ме нападаше. Век подир век се борех. Нямаше никаква мисъл освен самата борба и тази борба, мисля, погълна всичко, което бях някога.

— Но нещо все пак се връща в теб.

— Въпросите, които не би задала, ми дават много за размисъл… не, не чета ума ти. Мога само да се досещам за тях, Фарор Хенд, но виждам добре битките, които водят те, на лицето ти. Дори изтощението не може да притъпи безпокойството ти. Помня болката от Витр: тя остава като призрак, който би искал да ме глътне цялата.

— Откъде идва силата ти тогава?

— Не знам, но носи болка на този свят. Не ми харесва това, но ако нуждата наложи, ще я използвам.

— Тогава по-добре недей, Т’рисс. Светът бездруго познава достатъчно болка.

Т’рисс кимна.

— Вече подозирам — продължи Фарор, — че си азатанай. Че си се опитала да воюваш срещу Витр или може би си тръгнала, за да намериш източника му, предназначението му. В битката, която си водила, много от самата теб се е изгубило.

— Ако това е вярно, Фарор Хенд, тогава единствената ми цел си е моя — никой друг не се стреми да ме води или да ме използва. Успокоена ли си? Аз съм. Мислиш ли, че ще се върна към себе си?

— Не знам. Но е достойна надежда.

Т’рисс се обърна и смуши коня си напред.

Фарор Хенд я последва.

Пътеката беше добре отъпкана: наскоро двайсетина подковани коня бяха минали по нея, заобикаляйки от запад покрай билото; най-пресните отпечатъци от копита водеха в същата посока като на двете ездачки.

— Мисля, че ще заварим компания при извора — каза Фарор Хенд, щом се изравни с Т’рисс. — Но не разбойници.

— Приятели?

Фарор кимна предпазливо.

— Отряд, струва ми се. Може би опълчение, от Нерет Сорт или от Ян Шейки на юг.

— Да видим.

Продължиха напред.

Пътеката извиваше между цепнатини и се катереше стръмно на места, преди да тръгне равно през първите хълмове. Напред, недалече от тях, развалините на порта бележеха прохода. Встрани от нея самотна дървена постройка беше рухнала на две страни, оголвайки зев, запълнен с нападала зидария, плочки и сухи греди от покрива. Натрошените разпръснати плочки заскърцаха под копитата на крачещия тежко кон на Фарор, докато преминаваха. Тя видя как ноздрите му се разшириха, а след това ушите му се свиха назад.

— Вече е близо — каза тя тихо.

Отвъд портата минаха през останките на застлан с чакъл път. На други места камъкът, заровен под бяла прах, лъщеше сребрист на гаснещата светлина. Скоро видяха и извора, обрасъл със зеленина вир, наполовина обкръжен от дървета с бели стволове. Около него се движеха хора, имаше и коне, вързани на дълго въже, изпънато между два ствола желязно дърво.

Т’рисс спря рязко.

— Надушвам кръв.

Думите ѝ смразиха Фарор. Всички мъже, които можеше да види, бяха с леки сиви халати, дръпнати над краката, и под тях се виждаше кожена броня, загърнала бедрата, коленете и прасците им. От кръста нагоре бяха също с такава кожа под тънката вълна. На въжените им колани висяха брадви. Мъжете бяха гологлави, косите им — чорлави.

Десетина енергично копаеха гробове, а други влачеха оплискани с кръв трупове към импровизираното гробище.

Т’рисс посочи един труп и попита:

— Разбойници?

Фарор Хенд кимна.

Приближиха се двама в халати. Единият беше много едър, с дебели ръце и крака, мускулите на раменете му бяха провиснали сякаш от собствената си тежест. Носът му, извит и сплескан, господстваше на обруленото лице, но сините очи блеснаха ярко, щом се впиха в коня на Т’рисс. Над широките му рамене се подаваше огромна брадва с шип.

Приятелят му беше почти мършав в сравнение с него, блед и с изпито лице като на болник. Късата брадва, затъкната в колана му, беше с откършена дръжка, а ръцете му бяха почти почернели до лактите от засъхнала кръв.

— Лъхат на смърт — каза хладно Т’рисс. — Това ли са сънародниците ти?

— Монаси от манастира Янис — отвърна Фарор. — Във владенията на Майка Тъма сме. Това е Куралд Галайн.

— Не са взели пленници.

До гробокопачите лежаха трийсетина разбойници — мъже, жени и деца. Встрани от вира, зад дърветата, се виждаше вдигнато набързо селце, с колиби като отворени рани, зейнали врати и изоставени вещи. Миришеше на пушек.

По-дребният от двамата монаси заговори на Фарор:

— Пристигнахте в подходящ момент, Страж. Ако бяхте дошли вчера, сега с вас щяха да се забавляват малки момченца. Аз съм лейтенант Капло Дриим, командвам този отряд на Ян Шейки. А този лигав глупак до мен е магьосник Реш.

Реш се обърна към Т’рисс със звучен глас, като вода по камък.

— Добре дошла, азатанаи. Чудесен кон си направила, но чудя се, можеш ли да чуеш цвиленето му?

Т’рисс се извърна към Фарор Хенд и каза намръщено.

— Изглежда, ще бъда позабавена в пътуването си до Карканас.

— Няма да е за дълго, струва ми се — каза магьосникът. — Ян Шейки е на път към мъдрия град в края на краищата.

Фарор Хенд изправи рамене.

— Извинете, но тази жена е под моята опека. Ще я заведа до Карканас без бавене.

Капло се покашля.

— Прощавайте, но вие трябва да сте Фарор Хенд. Калат е пратил петдесет Стражи да ви търсят, да не говорим за Кагамандра Тюлас, който гостува в лагера на командира. Командирът ви настоява да се явите, веднага. Това съобщение предадоха за вас на всеки, който би могъл да ви срещне.

— Тази гостенка — каза Реш без особено доброжелателство, очите му бяха впити, без да трепват, в Т’рисс, — сега е под закрилата на Ян Шейки.

— Ще поднеса протеста си на Калат Хустаин — заяви разгневена Фарор Хенд, но нищо по-добро не можа да ѝ хрумне, толкова объркани бяха мислите ѝ. „Кагамандра Тюлас? За мен ли е дошъл? Как смее! Аз съм Страж на Външните предели, не някое своенравно дете!“

Т’рисс ѝ заговори:

— Приятелко, изглежда, ще трябва да се разделим. Благодарна съм за това, че ме придружи.

— Устройва ли те това? — попита я Фарор, стиснала ръце на рога на седлото, за да не затреперят.

— Ако компанията им ми омръзне, ще продължа към Карканас, за да се срещна с Майка Тъма. Що се отнася до мен, в безопасност съм. Този магьосник има високо мнение за себе си, но не представлява заплаха за мен.

Капло се покашля отново.

— Извинете, но моля ви, никаква заплаха няма в това. Връщаме се на юг и несъмнено майка Шеканто Деран ще желае да се срещне с тази азатанаи, което ще наложи да се задържи за малко в Ян Шейки. Това е само вежливост, уверявам ви.

— Гледайте да е така — отвърна рязко Фарор.

Т’рисс гледаше лейтенанта.

— Виждам, че сте добре запознат с кръвта, сър.

— Да, азатанаи. Тази банда главорези напълно са заслужили съдбата си, уверявам ви. Неприятна задача…

— А децата? — попита Т’рисс. — И те ли бяха главорези?

— Глина в извратени ръце — отвърна Капло. — Биеха се редом с близките си. Новородените бяха убити от своите, докато ние щяхме с радост да приемем такива бездомничета в манастира ни.

— Отчаянието вдига високи стени — каза Реш и сви рамене. — Лейтенант, тази азатанаи каза истината. В нея има могъща магия, като дете, чакащо да се роди. Най-добре да не извиваме ръцете ѝ.

— Ще проявим изключителна вежливост.

— Тогава ще ви помоля за услуга — каза Т’рисс на Капло. — Осигурете ескорт на Фарор Хенд и може би отпочинал кон. Не бих искала да пострада тепърва, щом трябва да се върне в лагера си.

— Не е нужно — каза Фарор. — Но ти благодаря, Т’рисс…

— Т’рисс! — възкликна ококорено магьосникът. — Тази жена не е дар от Витр!

Фарор Хенд въздъхна.

— И какво разкривате с това отрицание? — Обърна се отново към Капло. — Лейтенант, в съобщението, което сте получили от Стражите, споменава ли се за капитан Финара Стоун?

— Да. Ще се възстанови. Но ако има повод за притеснение, сега той е за вашия годеник, който препуска припряно към брега на самия Витр.

— Това е негово решение. — Още докато го изричаше, видя как Капло повдигна вежди.

— Бъдете сигурна, че не е сам — продължи лейтенантът, отново объркан. — Придружава го отряд Стражи, както и Шаренас Анкаду.

— Шаренас Анкаду?

— Командирът ви имаше гости — сигурен съм, че споменах за това, нали? Все едно. Срещнахме на пътя капитан Хун Раал, яздеше с три резервни коня за Карканас. За неговата мисия не знаем нищо, уви. — Но този път невинният му поглед се спря на Т’рисс и той се усмихна.

„Бездната да ги вземе всички тези игри!“

— Споменаха ли за спътника на капитан Финара Стоун?

— Жив и здрав е, както разбирам, макар и физически възпрепятстван да тръгне да ви търси.

Мислеше, че е прикрила добре реакцията си, но Реш каза:

— Братовчед, нали? Тази гъста кръв е така вдъхновяваща. — В тона му имаше и веселие, и лека насмешка.

Капло се покашля отново.

— Все едно, все пак отдъхнете с нас тази нощ, Страж. Виждам, че едва се държите…

— Съвсем добре съм.

— Пощадете поне коня си, който така трепери под вас.

Тя го изгледа, но изражението му бе невинно и лицето му не трепна дори за миг.

— Не обичам да спя близо до толкова смърт.

— Както и ние всички, но магьосникът ни ще се погрижи да смири отчаяните духове. Никой от нас няма да бъде подложен на душевно терзание…

— Колкото и омърсени да са ръцете ви — прекъсна го Т’рисс, слезе от коня си и без да ги поглежда, закрачи към водата. — Толкова кротко тече — промълви тя. — Нали?

Смъкна стъкменото си от треви облекло и пристъпи във водата.

— Трябва ли да зяпате така, лейтенант? — попита Фарор Хенд.

Колибите бяха съборени за дърва за лагерните огньове. Докато едни монаси приготвяха храна, други влизаха по двама — по трима във водата, за да отмият от себе си дневното клане. Никой не изглеждаше притеснен, че ще има кръв във водата, която после щяха да пият. Докато един млад монах се грижеше за коня ѝ, Фарор Хенд прие предложената ѝ резервна палатка и вдигна бивак малко по-настрана от другите. Все още не бе решила дали Капло Дриим ѝ харесва. Магьосникът Реш, от друга страна, беше човек, привикнал с ръста си. Имаше хора, мъже, както и жени, които живееха непохватно в себе си, било защото се притесняваха, че заемат много пространство, или защото си се представяха различно от това, което са, и поради това имаха навика да се блъскат в разни неща и да ги чупят. В походката на човек можеше да се открият много истини.

Във външните лагери на Стражите, където толкова много несретници намираха дом, Фарор често бе забелязвала нерешителността им, щом пристигнеха, понесли със себе си раните от самота, насмешка и обществено пренебрежение. Но виждаше как с времето тази колебливост отпада, след като всеки от тях намираше радушен прием. Увереността беше зърно, което можеше да покълне във всяка душа, колкото и да е окаяна. Виждала го беше неведнъж.

Никаква подобна слабост не съпътстваше магьосник Реш от Ян Шейки. Напротив, със самото си присъствие той потискаше. С поведението си предизвикваше. Беше усетила как настръхва в мига, в който очите му се спрат на нея, и бе решена да стои твърдо пред него. Преди години щеше да се присвие от страх, да отстъпи и да наведе очи. Сега, като Страж на Външните предели, беше срещнала подигравката в очите му с твърда решимост. Калта на света гъмжеше от хора като него.

Стъкми малкия си огън, за да си направи чай, и се зарадва, когато Т’рисс, все още мокра от дългото си стоене във водата, дойде при нея.

— Фарор Хенд, с мъже ли спят тези мъже? Отхвърлят ли жени и само със събратята си ли общуват?

Фарор се усмихна.

— Някои са такива. Други не са. Манастирите Шейки са две секти. Тези са Ян, Синове на Майката. Съществуват и Йедан, Дъщери на Бащата. Много синове са жизнено обвързани с дъщери — нещо като брак, но не в смисъла, в който обикновено гледаме на брака. Жизнено обвързаните могат да изберат да лягат с когото им хареса. Могат да живеят разделени и никога да не са заедно. Но в смъртта споделят един гроб.

— Какво божество иска това от тях?

— Никое. — Фарор Хенд сви рамене. — Не съм аз тази, която трябва да питаш. Те са странни за мен, но за бойните им умения нямам съмнение.

— Изглежда, способността да се биеш е важна в този свят, Фарор Хенд.

— Така е било и винаги ще е така, Т’рисс. Ние сме прикрити диваци и нека никакъв разкош и леност да не те заблуждават. Във всеки момент можем да оголим зъби.

Т’рисс седна срещу нея и каза замислено:

— Тогава нима цивилизацията не е нищо повече от илюзия?

— Контрол на тълпата.

— Моля?

— Това е цивилизацията, и нищо повече, Т’рисс. Средство, чрез което постигаме размножаването на своя вид. Става все по-сложно, колкото повече сме. Законите ни държат обуздани и наказанието носи необходимото послание, когато тези закони се нарушават. Цивилизациите са в упадък, когато някои от членовете им избягват правосъдието и го правят безнаказано.

— Това мисли на войник ли са, Фарор Хенд?

— Майка ми и баща ми живяха като учени. Отклонение в рода Дурав. И двамата бяха убити при едно нападение на джелеки, в дома си, след което той беше опожарен. Съдбата на по-малката ми сестра, уви, беше още по-лоша.

— И в отговор на тази жестокост ти взе меча.

— Избягах, честно казано. Каква полза от знанието, когато дивото оголва зъби? Тъй. Бия се, за да защитя цивилизацията, но добре знам ефимерната същност на това, което защитавам. Срещу невежеството няма фронтова линия. Срещу злобата никоя граница не може да удържи. Вирее толкова лесно зад гърба ти, колкото и навсякъде.

— А удоволствията на живота? Неговите радости, чудеса?

Фарор Хенд сви рамене.

— Също толкова ефимерни. Но за мига ги пиеш дълбоко. А, чаят е готов.

Тежката брадва тупна на земята и миг по-късно магьосник Реш я последва, изпъшка и разкърши бавно врат.

— Убиването ми носи главоболие — изръмжа тихо.

— Но умирането боли повече — отвърна Капло и се извъртя, за да хвърли поглед към двете жени при далечния огън. — Склонен съм към дребнавост.

— Ти си политичен.

Капло го погледна.

— Току-що го казах.

— Калат настоява за незабавното ѝ връщане? Пълна глупост.

— Не съвсем. Сигурен съм, че настоява. Все едно, виждам известна полза в това, че ние ще доставим тази азатанаи в Карканас. Освен това майка Шеканто усети пристигането ѝ.

— Усети изкривяване на магията си имаш предвид. Както и аз. Земята се гърчи под нея. Това доставяне може да ни спечели ругатни.

— Това също може да се окаже полезно.

— И точно в това е талантът на ума ти, Капло: да отстояваш твърдо всички страни на един проблем.

— Приемам възможността, драги магьоснико, да каним пепелянка в гнездото си. Но пък едва ли сме пиленца, махащи с недорасли крилца.

— Говори за себе си. Аз винаги гледам да не седна на собствените си лайна.

— Правиш го от години, Реш. Тази азатанаи — Т’рисс — е дете от пяната на Витр, крайно мизерно раждане, въпреки всичките ѝ физически чарове. Каква заплаха представлява тя? Каква е възможната полза от огласяването на тази заплаха? Каква поличба е заявеното ѝ желание да пътува до Карканас?

— На тези три крака ще куцаш, Капло Дриим.

— На тези три крака ще куцаме всички.

— Шеканто ще те наплеска с мас и ще те прати в Цитаделата, макар и само за да види през коя цепнатина ще изцъркаш обратно навън. И това придава смисъл на живота ти?

— Шейките служат на Куралд Галайн. Забележи как Хун Раал се сви пред погледа ни. Опита се да привлече Калат Хустаин към каузата на Урусандер, но не и нас. А на другия фланг, кога за последен път благородник направи официална — или дори неофициална, Бездната да ни пази — визита на Майката или Бащата?

— Всички очакват от нас неутралност. Защо трябва да се обиждаме от очакването им, Капло, след като то явно ще се окаже точно?

— Обидата е в допускането. Гнездото е сигурно, но колко здраво е закрепено на клона? Колко стабилни са корените на дървото?

— Раздвоен съм — въздъхна Реш и се отпусна на земята, с ръце на тила. — Нетърпелив да клъвна непознат плод. Но предпазлив за вкуса му. Дали това не е определението за изкушение?

— Никакъв отговор не изкушава езика ми. Тъй че оставям те неудовлетворен.

— Магия се пробужда. Усещам зноя ѝ. Тръпна пред туптящото ѝ сърце. Застивам като смъртник, щом чуя хлъзгането на змии. Клонките вдигат рехава преграда. Високото ни гнездо не предлага защита. Някой някъде кърви.

— Майка Тъма?

Реш изсумтя.

— Силата и е твърде студена за огън, твърде черна за топлина. Сърцето ѝ все още не бие събудено. В нейната компания дори пепелянките са слепи.

— Тогава ще ослепи ли гостенката ни, или гостенката ни ще дойде с огън и опровержение?

— Истината ли?

— Истината.

— Мисля, че двете имат малко да си кажат една на друга.

Звездният въртоп над тях бе ярък, скромен в буйната си светлина, дързък в неогряното си отсъствие. Капло го погледа, докато братята му се настаняваха да спят, а после отрони:

— Нека стиснем здраво оръжието и не пощадим нищо в щурма си по новия склон, колкото и настръхнало да е лицето му. Забеляза ли интригата на Стража?

Реш се прозя.

— Братовчед ѝ наистина е прочут с чара си, макар и твърде печеливш за моя вкус.

— Няма да се поддаде на настойчивостта ти значи? Сигурен съм, че Спинок Дурав ще жали за загубата.

— Годеникът ѝ сече гора от черна трева, докато я търси.

— Избива безчет вълци и не толкова чаровни обитатели.

— Търси подходяща дупка, в която да изцеди злото море Витр.

Капло въздъхна.

— И обсажда примамливото ѝ безразличие.

— И всичко напразно. Може би някоя крадлива птица хвърля око на каменната полица, по която се точат непознати думи.

— Думи още ненаписани.

— Някои неща няма нужда от длето, нито от ръка на ваятел.

— Самата истина, о, магьоснико. Но мисля, че тази азатанаи има друга цел, която не е свързана с Фарор Хенд. Освен това скъпата Т’рисс няма талант на каменоделец, нито е флегматична като тях.

Реш го погледна учудено.

— Тъй ли? Я погледни онзи плетен кон. И не мисли много за това, за да не пребледнееш още повече. Ако изобщо е възможно.

— Понеже никога не се вслушвам в думите ти, Реш, всъщност ще помисля повече над това. Но не сега. От цялото това убиване ми се доспа.

— Ба! А на мен главоболието ми дрънчи в главата като копия.

Конете бяха оклюмали глави. Потта се събираше на пяна около юздечките им и се стичаше на бели резки по хлъзгавите им вратове. Преминали бяха гората от трева и бяха стигнали до безжизнените изгърбени хълмове и разядените скали пред тях.

Шаренас Анкаду не беше мислила, че такава езда е възможна… а тези коне бяха свършили. Това я подразни. Кагамандра Тюлас се беше поддал на някакво упорито пренебрежение в безразсъдното търсене на годеницата си. Тя хвърли поглед през рамо към другите в отряда и видя изпитите им лица и уморените очи. Тръгнали бяха да търсят една от своите, но ничий живот не струваше колкото живота на тези коне.

Така и не можеше да проумее това отчаяно превъзнасяне на ценността на една личност над други, по-малко привилегировани същества. Сякаш всеки съзнателен ум беше някаква величествена цитадела, самопровъзгласила се ценност, чиято загуба разтърсваше света.

Вярно, нечии светове биваха разтърсени. Целувката на смъртта винаги бе нещо лично и студените устни не предлагаха утеха. Невиждащите очи имаха навика да гледат през тези, които дръзваха да се взрат в тях. Пейзажите губеха своя цвят и дъхът бе сух на езика. Но всички тези чувства само жилеха с подигравката си. Бяха ехото на внезапно отсъствие, стонът на загубата.

Животните изпитваха същата скръб. Беше го виждала многократно. Загубата беше универсална. Беше езикът на самия живот в края на краищата.

Не, не беше раздразнена. Беше разгневена и когато Тюлас отново хвана юздите, тя отсече с една само дума:

— Не.

Той се извърна рязко и я погледна.

— Освен ако не искате дълго да ходим пеш обратно.

След миг Кагамандра се отпусна в седлото примирен.

— Намерихме следата — продължи Шаренас. — Води обратно натам, откъдето дойдохме, макар че, вярно, не по същия маршрут. Лорд Тюлас, Калат Хустаин изпрати тези Стражи с двойна задача. Разбира се, трябва да открием каква е съдбата на Фарор Хенд. Но също така трябва да потвърдим разказа на капитан Финара Стоун. Можем да се върнем на това място на връщане и да проследим дирята ѝ. Но сега, след малко почивка, трябва да се отправим към брега — тук посоката е ясна. Запад.

— В такъв случай мисля да ви оставя — отвърна Тюлас.

Капитанът на отряда, нисък и набит мъж на средна възраст, казваше се Беред, се покашля сухо и каза:

— Най-добре да останем заедно, милорд. Тези земи са враждебни и въпреки целия ви кураж не можете да заявите, че ги познавате. Приехме скоростта, вярно, но с опасения. Сега трябва да яздим ходом и после да отдъхнем. Въздухът е мръсен и ще става само още по-зле.

— Тя е годеницата ми.

— Тя е наш другар. Приятел на всеки един от нас тук. Но имаме огромна вяра в способностите ѝ, лорд Тюлас. Все пак, ако е загинала, колкото и да бързаме, това няма с нищо да помогне на онова, което е останало от нея. Ще проследим дирята ѝ, но с очакването, че няма да ни доведе до ужасен край. Междувременно, точно както каза лейди Анкаду: трябва да се отправим към брега.

— Освен това — добави Шаренас — нима ще си откажете възможността да видите Витр, след като дойдохте толкова далече? Не искате ли да разберете целта на службата на Фарор Хенд в тази земя? Не е ли редно да видите с очите си заклетия ѝ враг? На ваше място бих го направила, макар и само за да почета паметта ѝ.

Той потръпна от последните ѝ думи, но не възрази.

Тюлас вече беше опитвал целувката на смъртта. Плещите му можеха да понесат бремето на една нова загуба. Шаренас видя как възвърна решимостта си, като човек, хвърлил на раменете си наметало от тръни, и видя също така нотката на задоволство, ако не и наслада от убожданията.

— Вярно казано, Шаренас Анкаду. Радвам се, че сте тук. — Безжизненият му поглед се измести към Беред и другите Стражи. — Вие също. Виждам напрежението във всеки от вас: това, че може да сте изгубили приятел. Ясно е, че годеницата ми е намерила достоен свят, в който да живее. Във всичко това, което вече направихте, вие я почетохте.

— Очакваме да се шегуваме без разкаяние в компанията ѝ след няколко дни, милорд — отвърна грубо Беред.

— Тогава водете вие, капитане, по тази смътна следа — каза Тюлас.

— Благодаря, милорд.

Шаренас и Тюлас изчакаха другите да тръгнат и подкараха един до друг след тях.

— Сигурно ме смятате за глупак — промърмори той.

— В любовните неща…

— Спестете си всичко това, Шаренас. Добре отгатвате крехкия ми ентусиазъм. Този годеж за мен е награда, а за Фарор Хенд — наказание. Между нас няма любов. Но аз ще ѝ дам облекчение по най-добрия възможен начин. Очакванията ми са нищожни и ще захвърля всички вериги много преди да сплетем ръце. Може спокойно да си взима каквито любовници ѝ харесат и да изживее дните си в редиците на Стражите. Няма да недоволствам срещу никое нейно решение.

— И все пак сте готов да дадете живота си в нейна защита.

Той я погледна рязко.

— Разбира се. Тя е моята годеница.

— Олеле — отвърна тя тихо. — Ти наистина си глупак, Тюлас.

— Какво имате предвид?

— Успокой обидената си душа и ще говорим искрено. Не, ще изчакам първо червенината да се изцеди от лицето ти. Слушай ме добре. Въпросът е не да умреш за годеницата си, а да живееш. Трябвало е да откажеш предложението, след като знаеш каквото знаеш — за себе си, за мечтите на една млада жена. Това, както казваш, е твоята награда и като такава е замислена като дар, отговарящ на благодарността. На свой ред домът Дурав е тежко пострадал във войните, почти до унищожение — и заради тези загуби бе предложен друг дар. Съответно Фарор Хенд нямаше никакъв избор. Трябваше да приеме в името на своята фамилия — трябваше да приеме всеки благороден съпруг, който ѝ предложат. И на свой ред, от нея се очакваше да роди наследници. — Изгледа го съсредоточено и след това продължи: — Възможно е да си мъртъв духом. От теб да е останало само плът и кости. Но ще свърши работа. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Защо решихте да ни придружите? В това издирване?

Тя направи гримаса.

— Признавам, че ме тласна жестоко любопитство. Но от теб е останало толкова малко, Тюлас, че играта омръзва. Боя се, че се оказах също толкова глупава като теб. Тъй че нека изгладим пясъците помежду ни и да започнем наново, ако приемеш това.

Кимването му беше разбираемо предпазливо.

Тя продължи.

— Ако приятелите са те изоставили, тогава аз ще бъда твоят приятел. Ако приятелството жили твърде много, кимни тогава на случайната ми усмивка, на срещнатия поглед. С мен можеш да говориш по всеки въпрос, а аз на свой ред се заклевам да пазя сигурно тайните ти.

— А твоите тайни, Шаренас Анкаду?

— Предимно користни, уви, признавам. Но ако ме попиташ, ще ги имаш в изобилие.

За нейна изненада на коравото като камък лице цъфна усмивка.

— Казват, че от тримата ти си най-умната.

— Сред само грима това едва ли е триумф на ума — изсумтя тя.

— Ще вземеш ли страната на Урусандер?

— Не губиш много време, Тюлас.

Тюлас издаде странен звук и отвърна:

— Времето? В изобилие то не е нищо повече от подготовка. В недостиг е всяко нужно действие. Трупаме богатство от време и въпреки това обожаваме да губим.

— Години прекара, подготвяйки се да умреш, Тюлас. Загуба? Несъмнено.

— Ще понеса раната от езика ти и ще забърша кръвта, която може да потече.

Тя се загледа напред в прашния сумрак. Още един ден бе отминал и бе дошъл часът на гаснещата светлина.

— Калат Хустаин беше стена, срещу която Хун Раал хвърляше аргументи. Камък след камък, валяха като дъжд и се пръскаха. Думите му бяха безсилни като прах. Беше възхитително.

— Илгаст Ренд беше мечка сред вълци, но вълците не го видяха.

— Знаеше ли каква бе целта му?

— Предположих. Той е консервативен човек и само става все по-твърд във възгледите си. Каквото е казал на Калат, било е всичката опора, която му трябваше, и както казваш ти: стените дори не трепнаха.

— Сестра ми и братовчед ми ще подкрепят Урусандер, макар и само за да уязвят Драконъс. По-добре съпруг, отколкото Консорт, щом тя ще ни управлява всички.

— Децата се вкопчват в един официален съюз, когато става дума за родителите им — каза Тюлас. — В природата им е да не харесват любовник на майка им, ако той е само това. Сред джелеките има обичай, когато са се превъплътили във вълчи облик, мъжките да изпадат в свирепа жажда за насилие и да избиват кутретата на съперниците си.

Шаренас помисли над това и се усмихна.

— Ние правим същото и го наричаме „война“.

— За нищо друго ли не служи?

Тя сви рамене.

— Формите и правилата само объркват онова, което по същество е просто и банално. Питаш ме на коя страна ще застана. Мислила съм над това и още не съм решила. А ти?

— Аз ще взема страната на мира.

— Кой сред нас би твърдял обратното?

— Мнозина говорят за мир, но сърцата им са зли и подли. Единствената им любов е насилието, избиването на врагове, а ако няма истински врагове, ще си ги измислят. Чудя се колко от тази омраза към Драконъс не произтича от долна завист?

— И аз съм се чудила същото — призна Шаренас.

Известно време продължиха да яздят мълчаливо. Толкова близо до невидимото още море Витр разяждащият въздух изгаряше гърлото и пареше очите. Подминаха труповете на избити вълци, по-скоро люспести, отколкото с козина, и макар да бяха минали едва няколко дни, кожата вече се разпадаше, щръкналите кости сякаш бяха сдъвкани от самия въздух.

Когато се стъмни съвсем, Беред извика да спрат. За Шаренас беше удивително, че Стражите бяха успели да проследят дирята толкова дълго. Капитанът слезе от коня и се върна при нея и Тюлас.

— Тук Финара Стоун е излязла от скалите откъм брега. Стъпвала е несигурно. Тук ще отдъхнем колкото можем в този мръсен въздух, а на разсъмване ще подходим към Витр. Лейди Шаренас, лорд Тюлас, ще дойдете ли при нас за вечеря?

Слънцето беше като рана в небето, отразено мътно в спокойната повърхност на морето Витр.

Стояха в редица на високия бряг, загледани надолу между разпръснатите нащърбени канари. Малко по-нагоре от самия бряг се беше проснал огромен безглав труп. Близо до него се виждаха разкъсаните останки на коня на Финара Стоун.

— Истината е казала значи — отрони Шаренас. — Но как е възможно същество с отрязана глава да продължи да живее, още по-малко да нападне?

Беред, с пребледняло и изопнато лице, слезе от коня си и ръката му стисна дръжката на меча.

— Селад, Стенас, Куил, подкарайте конете с мен. Копията за бой.

— Капитане, звярът вече е мъртъв — изсумтя Тюлас. — Плътта му гние. Органите му са разпръснати и напукани от слънцето.

Без да отвърне, Беред тръгна надолу по пътеката между скалите. Тримата назовани от него Стражи го придружиха, всеки по различна пътека.

Тюлас слезе от коня си и последва капитана.

Шаренас откъсна погледа си от тях и се загледа над Витр. Спокойната повърхност противоречеше на очевидната му злонамереност. Тя се надигна на стремената и огледа брега, първо на запад, а после на изток, и се намръщи.

— Там има нещо — каза и посочи. — Сянка, наполовина във водата, наполовина отвън. Никоя скала не би могла да оцелее в това.

Един от Стражите наблизо, втори по ранг след Беред, пое надолу и наляво към бреговата линия. Шаренас пак погледна Беред и другите. Бяха стигнали до двата трупа и Беред, с меча в ножницата, смъкваше седлото от мъртвия кон. Вече беше прибрал оръжията на Финара и ги бе дал на един от Стражите. Тюлас стоеше няколко крачки по-назад и наблюдаваше.

Гърдите на Шаренас се бяха стегнали също като след нощ с лулата. Парата, лъхаща от морето, изгаряше кожата ѝ. Тя тръгна след ветерана, спря до него на брега и каза:

— Всичко с капитана е наред. Изглежда, съществото най-после е умряло. Хайде да огледаме нашата находка и можем да се махаме оттук.

— Витр не изхвърля никакви отломки, лейди Шаренас.

— Изглежда, вече го прави.

Думите ѝ явно го притесниха и той въздъхна и кимна.

— Тогава бързо, както казахте.

Поеха в лек галоп. Пясъкът под конските копита отекваше странно кухо.

На около седемстотин разтега напред хвърлящият сянка обект изглеждаше ъгловат, наклонен като изхвърлен на брега кораб, но много по-грамаден от всеки кораб, който Шаренас беше виждала — макар че всъщност бе виждала кораби само в илюстрации, във форулкански книги и рисунки върху кожа, а мащабът в такива рисунки винаги беше съмнителен, толкова обичаха художниците да преувеличават персонажите на борда на такива съдове.

От една от двете мачти надолу висеше нещо като платно, на разкъсани ивици. Другата беше прекършена някъде по средата, кривната на една страна, и върхът ѝ бе заровен в пясъка.

Щом се приближиха, двамата забавиха конете.

Не беше кораб.

Стражът — гласът му бе изпълнен с неверие — промълви:

— Мислех, че са приказки. Легенди.

— Допускаш, че Майка Тъма се е поддала на измислици? Тя отиде до Края на мрака и застана на мачта, обкръжена от хаос. А когато призова този хаос, от пустошта се появиха фигури.

— Мъртво ли е според вас? Трябва да е мъртво.

Илюстратори се бяха опитвали да придадат облик на смътните описания на Майка Тъма. Бяха почерпили вдъхновение от едни крилати гущери, които някога бяха обитавали в изобилие Великия черен лес, преди всички дървета, в които гнездяха, да бъдат изсечени. Но онези горски обитатели бяха дребни, не по-големи от едномесечно куче. Бяха ги наричали Елейнт.

Мачтите бяха кости на криле, а платното — тънка ципа. Острите ъгли бяха стърчащи раменни плешки, разкривени бедра. В същото време това бе толкова различно от звяра, нападнал Финара Стоун, че сякаш бе дошло от нечий друг кошмар. Беше три пъти по-голямо на ръст, това първо.

„Дракон. Същество от митовете, въплътеният копнеж за полет. И все пак… виж главата му, дължината на врата, като на влечуго. А тези челюсти биха могли да погълнат цял кон. Виж очите му, зацапани от черна кръв като сълзи.“

Стражът спря.

— Капитан Беред трябва да види това.

— Върни се — каза му Шаренас. — Аз ще го огледам по-внимателно.

— Не бих ви съветвал, милейди. Може би е свойство на Витр нищо мъртво да не остава мъртво.

Тя го погледна рязко.

— Интересна идея. Хайде, върви. Ще внимавам. Все пак ценя живота си.

Той обърна коня си и го подкара в тръс, а след това в галоп.

Гигантският звяр лежеше на една страна. Хълбокът му бе покрит с рани, сякаш ребра бяха пробили дебелата люспеста кожа, но тя не можа да види нито една стърчаща бяла кост, а раните бяха десетки. Огромният корем беше разпран, червата се бяха изсипали на голям куп и бяха сечени и кълцани сякаш от побеснял меч.

А близо до раната в корема, сред разровените пясъци, имаше нещо. Шаренас се приближи.

Броня, зацапана от киселини. Захвърлена. Дълъг меч с тънко острие лежеше до снаряжението, почернял от съсирена кръв. А по-натам… стъпки, водещи нагоре по брега.

Шаренас замръзна. Очите ѝ проследиха стъпките нагоре по брега, където те изчезваха между скалите.

— Фарор Хенд — промълви тя. — Какво върви с теб сега?

8

— Нищо храбро няма в носенето на оръжия — каза Хаут и отвесните зеници на очите му се присвиха до тънки резки, докато оглеждаше подреденото на очуканата маса. — Всичко, което виждаш тук, е само вариация. Общото помежду им е много по-важно, Коря. Всички те са аргументи в желязо. — Извърна към нея набръчканото си от старост лице. Бивните му бяха с цвета на стар рог на смътната светлина, а зеленикавият оттенък на кожата му ѝ напомняше за зеленясал метал. — Ще се въздържаш от такива явни заблуди. За теб желязото е езикът на провала.

Коря посочи оръжията на масата.

— Но тези тук са ваши и с носенето им сте спорили много пъти, учителю.

— И спечелвах последната дума всеки път, да. Но какво ми е донесло това? Повече години, струпани на гърба ми, повече дни под безчувственото слънце и празния вятър в лицето ми. Повече нощи под равнодушни звезди. Повече гробове, които да посещавам, повече спомени, които да ме терзаят. В сънищата си, Коря, съм изгубил дара на цвета. От толкова дълго вече, преминавайки през очите ми, светът е избелял от всякакъв живот и лепне по душата ми в убити оттенъци сиво.

— Сигурно ви уморявам, учителю.

Той изсумтя.

— Глупаво дете. Ти си единственият ми цвят. Сега ме чуй добре, защото няма да повтарям. Трябва да напуснем това място.

— От връщането на джелеките ли се боите?

— Престани да ме прекъсваш. Вече съм говорил за образованието, което ти предстои, но всичко, което съм направил досега, беше само подготовка. Има неща, които вече трябва да научиш и които са извън опита ми. Отиваме на юг, където се пробуждат сили.

— Не разбирам, учителю. Какви сили? Джагът не са ли се отказали от всякакви претенции за такива неща?

Хаут вдигна един тежък колан с меч в тежка кожена ножница. Затегна го, намести го, а след това се намръщи и го свали. Оръжието тупна тежко на масата.

— Азатанай — каза той. — Някой е бил много прибързан. Но трябва да говоря с ближните си. Онези, които са останали тоест. Другите могат да гният.

— Защо съм толкова важна, учителю?

— Кой каза, че си?

— Тогава защо отделихте години да ме подготвяте, ако струвам малко или съвсем нищо?

— Нахалството ти служи добре, Коря, но винаги рискуваш плесник през лицето.

— Никога не сте ме удряли.

— И затова залагаш на риска като някой джелекски мелез, тъй ли? — Той вдигна една тежка алебарда от масата, отстъпи назад и я размаха, натресе я в стената и се разхвърчаха каменни парчета. Пусна оръжието с дрънчене на пода и потърка китките си.

— Какво ще обсъдите с вашите събратя?

— Да обсъждаме? Никога не обсъждаме. Спорим.

— С желязо?

Бърза хищна усмивка огря лицето му и се стопи само след миг.

— Колкото и да е приятна идеята, не.

— Тогава защо сте снаряжен за война?

Коря едва надви подтика си да излезе и да се върне в кулата. Да застане под утринните звезди и да погледа, докато слънцето ги избие всички. Хаут ѝ бе забранил всякакви вещи освен дрехи за смяна за това пътуване. Въпреки това тя бе убедена, че никога няма да се върнат тук.

Хаут вдигна двуостра брадва с дръжка от еленов рог и я развъртя.

— Тел Акаи. Къде се натъкнах на това? Красиво оръжие… трофей или дар? Съвестта ми не е смутена, тъй че… не е плячка. Колко често, чудя се, трябва триумфът да ръси кръв? И от това ли вкусът му ни се струва така сладък?

— Учителю, щом няма да се защитавам с желязо, тогава с какво?

— С ума си, дете. Не виждаш ли, че съм зает?

— Казахте ми да слушам добре, учителю. Ето, тук съм и слушам добре.

— Казах ли? Слушаш?

— Ще пътуваме на юг, сред вашите събратя. Но източникът на нашето любопитство ще се намери сред азатанаите. Тъй че предполагам, че ще се срещнем и с тях. Това пътуване се очертава дълго, а все още имаме само една малка торба с храна, по един мях с вода, две одеяла и котле.

— Разбрах те. Намери черпак.

— На някой от събратята ви ли ще ме предадете, учителю? Да продължи образованието ми?

— Кой би те взел? Избий тези нелепи мисли от главата си. Ние с теб сме оковани като пранга и верига. Ти си главоболието, което не мога да махна от черепа си, старата рана, грачеща, щом дойде дъжд, кракът, спъващ се по равна твърд. — Взе един ремък и нагласи на него брадвата Тел Акаи. После взе шлема си и се обърна към нея. — Е, готова ли си?

— А черпакът?

— Щом толкова жадуваш за оръжие, защо не? Виси на кука над огнището.

— Знам — сопна се тя и се обърна да го откачи. — Не обичам загадки, учителю.

— Тогава няма да те храня с нищо, докато не се подуеш до пръсване.

— Още повече мразя гатанките.

— Тогава ще те направя загадка за всички. Просто го вземи, да. Така. Не, затъкни го в колана си. Вече можеш да ходиш наперено, храбра като вълк. Освен ако не предпочиташ да носиш брадвата?

— Не. Оръжията ме плашат.

— Е, поне съм те научил на малко благоразумие. Добре.

Тя не искаше да тръгва. Спомените ѝ бяха свързани много повече с тази кула, отколкото с родното ѝ място. Но сега, изглежда, щеше да направи поклонничеството си до родния дом, по най-заобиколния път. По пътя си обаче щеше да срещне други джагъти, а след това и азатанаите. След джелекското гостуване Хаут се беше въодушевил от нещо, настроението му беше станало променчиво и старческите му недъзи сякаш се смъкваха от съсухрената му фигура като кожи в жега. Вече се държеше като воин, подготвяше се за спор с желязо.

Тя го последва до вратата и се намръщи, сякаш я виждаше за първи път. Изведнъж загуби всякаква вяра в онова, което ги чакаше отвън. Шир от пожълтели треви, безмълвната верига голи хълмове напред, избеляващо, зацапано сякаш от светлината небе — тези неща щяха да са си там както винаги. От какво да се страхува тогава?

Хаут посегна към дръжката, но спря и я погледна през рамо.

— Учиш се.

— Не разбирам.

Джагътът отвори широко вратата. Мрак го обгърна като дим, черни пипала се заизвиваха около краката му. Измърмори нещо, но както се беше извърнал от нея, Коря не можа да чуе думите му.

Скова я ужас. Сърцето ѝ запърха като пленена птица.

Този път, щом Хаут заговори, Коря го чу ясно:

— Започвам вече да разбирам какво са направили. Умно е, но и пълно с риск. Добре, ще тръгнем и ще видим къде води.

— Учителю… какво е станало със света?

— Нищо… все още. Хайде.

Успя някак да пристъпи след него, черпакът я удряше по бедрото при всяка стъпка. Това я разсейваше, но все пак успя да огледа странната мъглива тъмнина и с изненада осъзна, че може да вижда през ефирната ѝ същност. Хаут закрачи напред, протритите му ботуши затупаха и заскърцаха по чакъла.

Щом излезе от кулата, видя тясна пътека, минаваща по хребет с ширина не повече от изпъната ръка. От двете ѝ страни нямаше нищо, само празно пространство. Успя да преодолее внезапно обзелото я замайване. Когато заговори, необятната празнота приглуши гласа ѝ:

— Учителю, как е възможно това?

Усети, че камъчетата под краката ѝ се изместват, и погледна надолу. Изумена, видя блещукащи и искрящи накити: дебел килим от скъпоценни камъни, пръстени и дрънкулки — истинско съкровище под нозете ѝ. Хаут не му обръщаше внимание, газеше равнодушно през хрущящите скъпоценности все едно, че не бяха нищо повече от дървени парчетии и камъчета. Коря се наведе и гребна с шепа. Всички пръстени бяха прерязани и извити, сякаш бяха изтръгвани от безчувствени пръсти. Вдигна тежка огърлица от злато, огъната и издълбана сякаш от срезове с нож. Счупените брънки се изхлузиха между пръстите ѝ, студени като змии. Вдигна очи и видя, че Хаут се е спрял и я гледа.

Коря поклати невярващо глава.

— Богатство, пред което благородник ще е по-низш и от просяк. Учителю, кой би могъл да остави такава диря?

Хаут изсумтя.

— Богатство ли? Редкостта ли гарантира стойност? Ако е тъй, с по-голяма цена от тези дрънкулки са доверието, истината и почтеността. Още по-скъпо от тях е опрощението. А с най-висока цена сред всички тях — протегнатата ръка. Богатство? Живеем в бедност. А това тук е най-измамната пътека — трябва да я извървим с непогрешима стъпка, дете.

Коря пусна съкровищата и се изправи.

— Страх ме е, че може да се препъна. Може да падна, учителю.

Той сви рамене, сякаш страхът ѝ не го притесни.

— Това е плячка. Съкровище на убиец. Пътеката криволичи нагоре и кой може да каже какво чака в самия ѝ край? Цитадела, стенеща под тежестта на претопени листи злато? Диамантен трон, на който седи гнил труп? Ще повярваш ли, че тази пътека е толкова ясна? Кой защитава това селение? Коя армия коленичи в служба на злато и сребро? Колко топла е постелята им от скъпоценности нощем?

— Казах, че не обичам гатанките, учителю. Кое селение е това?

— Ах, колко нюансирана дума. Селение. Покана за баланс, всичко неподвижно, прашинка, подпряна на друга прашинка, илюзия за плътност. Място, през което да преминеш, обгърнал пространството, докъдето стига взорът ти, и да го наречеш дом. Света който познаваш ли очакваше? Представяше си бъдещето, което те очаква, да е не по-различно в същината си от миналото? Къде са степите, питаш? Къде е търкалянето на дни и нощи… но за тях какво повече мога да те науча? Какво повече може да се научи за тях, което всяко дете със здрав ум да не може да схване само за няколко години?

След тези думи, понесли се към нея и след това пропаднали от двете страни на тясната пътека, без да оставят ехо, Хаут отново закрачи напред.

Коря го последва.

— Това е Азатанай.

— Много добре — отвърна той, без да се обръща.

— Какво искат да кажат с това?

— Питай джелеките. Ба, твърде късно е за това. Тези глупаци напуснаха, подвили опашки между косматите си крака. А като помислиш, те те искаха. Поредната дрънкулка. Чудя се… какво ще направят твоите сънародници с двайсетина кутрета соултейкън?

— Не знам. Ще ги опитомят предполагам.

Смехът на Хаут бе остър и режещ.

— За да опитомиш нещо, трябва да се възползваш от глупостта му. Никога няма да опитомят тези зверове, защото може да са диви, но не са глупави.

— Тогава, като заложници, ще научат порядките на тайстите и ще ги видят не като чужденци, нито като врагове.

— Вярваш ли в това? Може би ще е така.

Пътеката продължи нагоре, макар и не толкова стръмно, че да затрудни изкачването им. Но краката ѝ започваха да се уморяват.

— Учителю, очаквахте ли това?

— В известен смисъл, да.

— Какво имате предвид?

— Дете, ние сме поканени.

— От кого?

— Това ще разберем тепърва.

Знаеше, че животът ѝ дотук бе скромен, но вече имаше предчувствие, че повечето обещания след време ще се окажат празни. Нямаше накъде да се върви, освен напред, но никой не можеше да се закълне, че това, което лежи напред, е по-добър живот. Шансовете бяха като бреме, възможностите — като вълци по дирята ѝ. Мечтите ѝ за божествени сили бяха опърпани останки от детството. Стелеха се като струи сива мъгла зад нея, повехнали като гирлянди от ланшно празненство. Спомни си куклите в безмълвната тъмнина на сандъка, очите, зяпнали в нищото, устите, усмихващи се на никого, далече назад и недостижими. Неподвижност цареше там, неподвижност като в стаята, в която беше, неподвижност като в самата цитадела. И също както куклите обитаваха сандъка си, така и тя с Хаут обитаваше цитаделата и като нищо можеше да се окаже вярно, че този свят е само поредната версия и че всичко е въпрос на мащаб.

Боговете и богините бяха в стаите си. Почти можеше да ги види, застанали до високите прозорци, загледани навън и бленуващи за по-добри места, по-добри времена, по-добър живот. И също като на куклите, очите им бяха впити в безкрайни далнини и нищо по-близко не можеше да ги накара да се отклонят, нито за миг.

Но сега я терзаеха странни спомени. Стаята ѝ в кулата, мъртвите мухи, лежащи в прахта по каменния перваз, полепнали по безцветното стъкло, сякаш в трескавия си порив да избягат се бяха блъскали в него до смърт, мъчейки се да достигнат недостижимата светлина. Не трябваше да измита паяжините от рамката — паяците щяха да се хранят добре от безсилието на мухите.

Дали бъдещето не беше нищо повече от низ от светове, в които копнееш да живееш? Всеки от тях вечно недостижим, с толкова чиста светлина и гледки, които се простират безкрай? Дали порив и терзание бяха всъщност толкова различни?

Изкачваха се вече като че ли половин ден, а пътеката пред тях все още лъкатушеше все нагоре. Огньове горяха в мускулите на краката ѝ и я караха да си представя торфени пожари — някакъв детски спомен, място, където гората бе умряла толкова отдавна, че беше изгнила в земята, пласт върху пласт, просмукана с вода с цвета на ръжда. Помнеше вързопи прогизнали кожи, издърпани от вировете, с полюшващи се каменни тежести от черни въжета. Помнеше, че бяха натъпкани с нещо жилаво, като коса, а денят беше студен и въздухът гъмжеше от мушици, и ножовете блестяха, докато разрязваха вързопите и кожите се развиваха.

Споменът, върнал се толкова внезапно, я накара да застине.

„Кожи на джелеки.“

Хаут явно бе усетил, че я няма зад него, защото се обърна и закрачи обратно към нея.

— Учителю — каза му тя. — Разкажи ми за първите срещи между джелеките и моя народ.

Болката, изписана на лицето му, я изпълни с отчаяние.

След като джагътът не отвърна нищо, тя заговори, с унил, но неумолим тон:

— Намерих спомен, учителю. Нищо не сме разбирали за соултейкън, нали? Че гигантските вълци, които избивахме, всъщност са хора. Ние ги убивахме. Преследвахме ги, защото това е страст в душите ни: да избиваме. — Искаше последната дума да изригне с гняв, но и тя излезе безжизнена като другите. — Деряхме труповете и топяхме кожите в блатата.

Той ѝ махна да тръгне след него и отново закрачи напред.

— Произходът на джелеките е загадка, заложник. Въплътени в двукраките си форми, те донякъде наподобяват на Бягащите псета от далечния юг. Чертите им са може би по-зверски, но пък това едва ли би трябвало да те изненадва — все пак студеният свят на далечния север е суров дом.

— Бягащите псета преговарят ли с тях?

— Сега на юг има джхеки. Може и да го правят.

— Ние ги избивахме. За удоволствие.

— У най-интелигентните същества е наследено да се отдават на убийството понякога — отвърна Хаут. — Така си играем на богове. Така се залъгваме със заблуди за всемогъщество. Има само една мярка за мъдростта на един народ и тя е задържаната ръка. Не я ли задържиш, убийството процъфтява пред очите ти и всичките ти претенции за цивилизация кънтят кухо.

— Има ли такова наследство и сред вас, джагътите?

— Имаше време, Коря, когато джагътите спряха да крачат напред.

Ледени тръпки я побиха от тези думи, сякаш беше надникнал в мислите ѝ отпреди малко с най-пълно разбиране.

— Тогава се изправихме пред избор — продължи Хаут. — Да продължим пътя си напред или да се обърнем, да открием блаженството в това да тръгнем обратно натам, откъдето сме дошли. Докато стояхме на едно място, спорихме векове и накрая, във взаимното ни и напълно заслужено презрение, всеки избра своя път.

— И така сложихте край на цивилизацията си.

— Е, тя не беше кой знае каква. Но пък и повечето не са кой знае какво. Та значи ти си спомняш нещо мрачно и сега си го сдъвкала. Следващото ти решение е съдбоносно. Изплюваш ли го, или го преглъщаш?

— Бих се отдръпнала от цивилизацията.

— Не можеш, защото тя пребивава в теб.

— А във вас — не?

— Не ставай глупава, Коря — отвърна той и гласът му изстърга като острие на нож по брус. — Видя добре колекцията ми от оръжия. Повечето аргументи в желязо са аргументи на цивилизация. Какъв цвят ще носим? Под какво име ще ни знаят? Пред какви богове трябва да се кланяме? И коя си ти, за да отговориш на такива въпроси вместо мен? Вдигам тази брадва, за да защитя своето дивачество — но знай едно: ще чуваш ехото на такива чувства във всеки следващ век.

Тя изсумтя.

— Нима мислите, че ще живея векове, учителю?

— Дете, ти ще живееш вечно.

— Вяра на дете!

— Кошмар на възрастен! — отсече той.

— Искате никога да не порасна? Или се радвате да гледате вечния ми кошмар?

— Изборът е твой, Коря. Изплюваш или го преглъщаш.

— Не ви вярвам. Няма да живея вечно. Нищо не живее вечно, дори боговете.

— А какво знаеш ти за боговете?

— Нищо. — „Всичко. Стоях с тях, до прозореца.“

В тъмното на сандъка очите не виждаха нищо, но и не го знаеха. Можеше да извади куклите, преди да напусне, да ги подреди на перваза между мъртвите мухи и да опре лицата им на мръсното стъкло. Можеше да им каже да виждат всичко, което има да се види.

Но богинята, която бе доскоро, не беше толкова жестока.

„Ние не сме мухи.“

Един ден бе отишла до прозореца и бе открила, че всички мухи са си отишли. Слънчевата светлина ги беше върнала към живота. Беше един от най-плашещите дни в младия ѝ живот.

„Трябваше да ги дам за храна на паяците. Ако не бях измела домовете им.

Тук…“

— Започнала съм да си спомням разни неща — каза тя.

Той изсумтя, без да се обръща и без да забавя крачка.

— А твои ли са тези спомени?

— Така мисля. На кой друг да са?

— Това остава да се види, заложник. Но е започнало.

„Мхаби. Съсъдът, чакащ да се напълни. Сандък за кукли. Пресегни се, хайде, по-бързо! Избери една, заклевам те в живота ти, избери една!“

Нападна я друг спомен, но не можеше да е реален. Беше извън кулата и се рееше в горещия летен въздух. Пред нея бе прозорецът, а през сивото му стъкло видя редици и редици лица. Рееше се, гледаше ги и се чудеше на тъжните им изражения.

„Сега най-после мисля, че знам какво гледаха боговете и богините.“

Съкровища хрущяха и се търкаляха под краката ѝ. Представи си, че е стара и прегърбена, че владее всичкото злато, сребро и драгоценни камъни на света, а в сърцето ѝ имаше копнеж, и знаеше, че е готова да даде всичко това… за мечтата на едно дете.

Умираха деца. Ферен задържа тези думи в ума си, притиснати и сгушени в тъжна прегръдка. Някои изпадаха от утробата със затворени очи и топлината от кръвта по лицата им беше жестока подигравка. Излизаха сред вълни от болка, за да застинат в мокрите ръце. Никоя жена не заслужаваше това. За други имаше само шепа години, които едва по-късно изглеждаха претрупани, гладен плач, вкопчени малки ръце, блеснали очи, които изглеждаха мъдри с мъдростта на неизречени неща. А после един ден тези очи застиваха изпод полузатворени клепачи, без да виждат нищо.

Злополуката беше цинична. Съдбата влизаше в празни стаи със самодоволна фамилиарност. Умираха деца. Риданията на майките звучаха кухо в ушите на всеки. Хора се обръщаха и забиваха поглед в земята или в нещо на хоризонта, сякаш то се променяше пред очите им.

Помнеше лицето на Ринт, любимия ѝ брат, и как то се отпусна, сломено от разбирането. Помнеше стариците, които работеха кротко и делово и отбягваха погледа ѝ. Помнеше гнева си от младежкия смях някъде наблизо, а после чу как някой изръмжа на младежите да замълчат. Не че смъртта беше рядка. Винаги бе наблизо с дебнещата си стъпка, студена като сянка. Грубата истина беше, че светът бие душата, докато костите не се огънат и сърцето не се пръсне.

Оттогава беше изпълзявала и бяха минали години, и колкото и да се бе състарила от онова време, се чувстваше само с ден по-стара, раната от скръбта все още беше прясна под кожата ѝ, ехото на безчувствения смях — все още силно в ушите ѝ.

Докато пътуваха през Пустошта Барет, взимаше всяка нощ в постелята си младежа, незаконния син на Драконъс, и си казваше, че е защото лордът я бе помолил за това. Но ѝ ставаше все по-трудно да погледне брат си в очите. Аратан изливаше семето си в нея по два, по три пъти всяка нощ и тя не правеше нищо, за да предотврати онова, което можеше да последва. Също както не бе направила нищо в нощта, когато легна с Гризин Фарл, но тогава поне имаше оправданието, че беше доста пияна. Някакво своенравие я беше обладало, стремглаво втурване към съдбата, стремеж да затъне в ужасните последствия.

Нямаше никакъв страх за собственото си бъдеше, а загъването в обстоятелства, създадени от самата нея, предлагаше илюзията за контрол. Но претендираше за нещо, което принадлежеше на други — годините пред тях, живота, който щяха да бъдат принудени да водят. Майки, които са изгубили, можеше да станат обсебени от желанието да покровителстват и това като нищо можеше да сполети Ферен, а заради това детето ѝ щеше да страда през целия си живот. Аратан можеше да стане баща на копеле и да покаже с това на баща си огледално отражение, и очите, щом се видеха в него, щяха да са студени и непрощаващи. Брат ѝ, наново обезоръжен, можеше да избяга от обичта на вуйчо, ужилен от болката на една загуба, която все още бе твърде силна, за да я понесе.

Аратан бе на същата възраст, на която щеше да е синът ѝ, млад мъж, затиснат от света, каквито са всички млади мъже. Не беше нейният син, но можеше да ѝ даде син. Всъщност беше сигурна, че ще ѝ го даде. Брат ѝ бе доловил нещо от този странен, зловещ сблъсък в ума ѝ, това сливане на съдби, едната празна, другата — бързо запълваща се. Беше убедена в това.

Едно е да използваш за удоволствие. Съвсем друго е просто да използваш. Тя учеше Аратан на тънкостите в любовта, шепнеше му за благодарни жени в бъдещето. Но кои бяха тези жени, които щяха да благодарят на Ферен за всичко, което бе дала на мъжа в леглото им? Къде щеше да намери тези жени той, този крехък син копеле, който скоро щеше да бъде изоставен сред азатанаите? Не беше въпрос, с който трябваше да се притеснява, разбира се, и тя често си напомняше това, ала без полза. Щеше да е това, което го направеше тя, а на свой ред той щеше да направи в нея това, което никога не можеше да бъде: син. А след това, в тъмното и зноя, галеше косата му и свиваше ръцете му — меки връхчета и липсващи нокти, — в юмруци, около които след това обгръщаше ръцете си — и в мимолетния екстаз, замаяна от чувството за вина, си представяше юмруците на момчето по-малки, отколкото бяха, сякаш че със силата на хватката си можеше да ги смачка до подходящите пропорции.

Някакво безразсъдство имаше в жените. Да разтвори краката си означаваше да го покани в себе си и с поканата идваше поражението. Всяка нощ вкусът на това поражение се просмукваше в нея като дрога. Брат ѝ виждаше това и с право се страхуваше. Една безразсъдна жена е опасна жена.

Всеки ден, докато яздеха през голата земя, копнееше за идващата нощ, за безпомощното нетърпение на момчето, за тръпнещото му тяло, за вълните, които сякаш отнемаха от живота му — толкова много от него се вливаше в нея. Решила бе да използва този живот.

Умират деца. Но една жена може да направи още деца. Синове се раждат и понякога умират, но има много синове. И дори бляновете за бъдеще държат в ръцете си места на мрак.

Докато яздеше до сестра си, затънал в мълчанието помежду им, Ринт оглеждаше равната земя и му се искаше да може пред тях да се издигнат стени, да изригнат от земната твърд и да ги спрат. Всякакво продължение напред — отказано. Нищо, което да могат да направят, освен да обърнат и да се върнат в Куралд Галайн.

Щом заченеше дете, тя щеше да избяга, като крадец по улица, в скрити задни улички, тайни пътеки, по които никой не може да го проследи. С ценната плячка в утробата, тя щеше да извади нож и да съска на всеки, който се доближи. Дори на брат си.

Проклинаше Драконъс, проклинаше цялото това начинание. Усещаше тялото си отмаляло от болка, като гледаше младия Аратан, яздещ толкова гордо до баща си. Много по-хубави неща беше мислил за сестра си. Светът, струпал се около тази окаяна група, беше станал противен.

Денят привършваше, сенките на предните ездачи се издължаваха, призрачни и безформени. От двете страни равнината се разгъваше вълниста като раздърпана черга, опърпана на възвишенията, където зимните ветрове режеха като ножове месеци наред. По-дълбоките долини бяха избелели и безжизнени от утаената сол.

Рано следобед бяха подминали някакви руини. Основните камъни от напукан гранит очертаваха правоъгълник на равно плато точно над една широка плитка падина. Мащабът на постройката изглеждаше твърде голям за Азатанай и Ринт не видя някаква следа от легендарните им каменоделски умения в грубо изсечения гранит. Стените отдавна бяха рухнали, образувайки свлачище по склона откъм падината и груби грамади от другата страна. Нямаше никаква следа някой някога да е ровил в отломките. Освен самотната сграда Ринт не видя никакви други следи от обитаване никакви стени от кошари, никакви синори, а земята наоколо не личеше да е била разоравана. Зачуди се за това, щом подминаха.

Само невежеството опразваше миналото. Глупците изграждаха своя свят от нищото — от каприза на някой бог, от нечия дръзка заявка за съществуване в Бездната. Всички такива възгледи за сътворението обслужваха единствено суетата на тези, които ги поддържаха. Все едно всичко е създадено за тях: за да го гледат техните очи, за да му се възхищава техният ум. Ринт не вярваше в това. Миналото нямаше начало. Нещо винаги съществуваше преди, колкото и назад да се пресегнеше човек. Това беше заблудата на тленния живот, който започваше и трябваше да свърши, и поради това всички си въобразяваха, че цялото битие трябва да прави същото, присвито в плахо покорство. В неизброими форми всичко, което съществуваше, беше съществувало винаги.

Сестра му бе станала любовница на един син копеле на годините на сина, когото бе изгубила. При мисълта за това нещата се изкривяваха. Разголваха се и излагаха на показ грозни тайни в зловеща полусветлина. Миналото имаше лице и тя искаше отново да съживи това лице. Аратан заслужаваше по-добро и нямаше защо човек да се чуди на невинността му, на наивността му в тези неща: беше във възрастта на глупостта, неизбежна за всички млади мъже. Мечтите бушуваха като слънчеви огньове, но колкото и нависоко да можеше да го отнесат тези пламъци, падането гарантираше безкрайно потъване в отчаянието. Финесът се губеше — за Аратан това бяха годините, в които щеше да се препъва и да залита с непохватни крака и омаян ум, а бездънната любов, която изпитваше сега към Ферен, скоро щеше да се превърне в наранена омраза.

Такива бяха страховете на Ринт и той се чувстваше безпомощен пред тях. Изви се в седлото и погледна назад, откъдето бяха дошли, с надеждата да зърне някакъв знак от Виле и Галак, но равнината се простираше безлюдна в сумрака на изток. Някъде пред тях бяха първите поселения на азатанаите. Представяше си внушителни крепости, замъци и дворци. Градини, където водата блика от земята в непрестанна робия. А по крепостни стени и здрави порти щеше да има следи от обгоряло, от пожарите, разпалени от нападателите джелеки. А в празните зали с оскъдни евтини мебели щеше да се долавя смътната миризма на стар дим — не от изгорели в огнищата дърва, а от дрехи и постеля, остра и люта. Нямаше да са гостоприемни тези места и той знаеше, че ще жадува да ги напусне колкото може по-скоро.

Защо щяха да изпитват азатанаите каквато и да била нужда, освен простото гостоприемство, да забавляват лорд Драконъс? Тук имаше някаква загадка. Гризин Фарл беше гледал на Драконъс като на стар приятел, а фамилиарността между двамата в онази нощ на откровение не беше фалшива показност. Но доколкото Ринт знаеше, лордът беше пребивавал в Куралд Галайн през целия си живот, а годините си навън беше прекарал в сражения. Закрилника на азатанаите никога не бе посещавал владенията на тайстите, доколкото Ринт помнеше. Как се бяха срещнали тогава?

Скрити течения имаше тук. Драконъс не просто отвеждаше в изгнание незаконния си син, макар с това да притъпяваше амбициите на враговете си в двора. Нещо друго се разиграваше тук.

Дневната горещина спадаше бавно. Стигнаха до нови развалини, подобни на предишните, макар че тук се виждаха следи от поне три сгради, всички масивни и всяка от тях — построена сякаш без да е съобразена с другите. Ъглите бяха несъгласувани, линиите се пресичаха и въпреки това, доколкото Ринт можеше да прецени, и трите сгради бяха вдигнати едновременно. Останките от стените бяха високи до гърдите по ъглите и наполовина по-ниски по дължината. Камъните като че ли бяха нападали произволно, вътре и извън постройките, и не се виждаха никакви останки от покриви.

Сержант Раскан се обърна към него и Ферен.

— Ще лагеруваме тук.

Ринт се изправи на стремената и се огледа.

— Не виждам нито кладенец, нито извор, сержант.

— Ще караме с каквото си носим.

Разочарован, Ринт слезе от коня и изтупа прахта от кожените си гамаши.

— Ако ни беше казал това заранта, сержант, щяхме да напълним още няколко мяха.

— Моя грешка — извика Драконъс от няколко крачки по-напред. Лордът все още седеше на коня си, фигура в черна ризница и кожена броня, с голите руини зад него. — Доколкото си спомням, това място трябва да е обитавано.

Изненадан, Ринт отново се огледа.

— Не и от столетия, бих казал, милорд. Не и от столетия.

Намръщен, Драконъс слезе от коня.

— Ще се оправим някак.

— А утре, милорд? — попита Ринт.

Раскан го изгледа остро, но Драконъс отговори на въпроса му с лекота:

— До обед би трябвало да стигнем до река Херелеч, която, за разлика от повечето в тези земи, тече целогодишно.

— Много добре, милорд — отвърна Ринт.

Ферен разседлаваше коня си, безразлична сякаш към предизвикателствата, които ги чакаха тази нощ. Конете се нуждаеха от повечето вода, която носеха. Малко щеше да остане за готвене и нищо за измиване на дневната пот и мръсотия. Но сестра му изглеждаше готова да се примири с всички тези неудобства.

Усети, че се е намръщил, и извърна поглед от нея.

Аратан също беше слязъл от коня си. Стоеше много по-стабилно, отколкото преди. Явно намираше себе си в това пътуване. „Повече, отколкото си представяше, несъмнено. Но внимавай, Аратан, да не би в края на това пътуване да не загубиш повече, отколкото си спечелил.“

Докато Пограничните мечове приготвяха лагера, Раскан наблюдаваше отстрани. Лорд Драконъс беше тръгнал да огледа руините, а Аратан четкаше коня си. Очите му обаче непрекъснато се извръщаха към Ферен.

След като Аратан вече яздеше до баща си — от нощта на гостуването на Гризин Фарл, — сержантът се беше оказал общо взето сам. Яздеше след Драконъс и сина му и пред двамата Погранични мечове, но не се чувстваше като мост към едните или другите. Ринт и Ферен бяха скарани, но мълчаливо, като брат и сестра, които искат да скрият взаимната си враждебност от външните, за да не се разкрият семейни тайни. Колкото до разговорите между лорда и незаконния му син, те като че ли бяха редки, а когато все пак ги имаше, Раскан не можеше да долови думите, които двамата си разменяха.

Лекотата, донесена им като дар от Гризин Фарл, се разпадаше. Нощем Ферен се въргаляше с Аратан сред пъшкане и тихи стонове, които звучаха някак странно отчаяни. И не се задоволяваше само с едно боричкане. Чувал беше как буди момчето за втори и трети път и това бе започнало да си личи в тъмните кръгове около очите на Аратан.

Раскан се чудеше кога Драконъс ще се намеси. Лордът, разбира се, не можеше да не вижда, че между Ферен и сина му става нещо нередно. Тя беше два пъти по-голяма от него, ако не и повече. И Раскан мислеше, че вижда слабост в нея, слабост, която досега беше крила дълбоко в себе си. Лустрото на професионализъм у Пограничния меч се изтъркваше.

Всичко това не убягваше и от очите на брат ѝ.

Напреженията се усилваха.

Драконъс дойде и каза:

— Джелеки. — И махна с ръка към развалините.

— Тук ли са ударили, милорд?

— Отнесли са всичко, което са могли, включително покривни греди и плочи.

Раскан се намръщи.

— Трябва да е било отдавна, милорд. Не ви ли увери Гризин Фарл, че това място все още е обитавано? Явно не е дошъл по този път.

Драконъс го изгледа замислено за миг, после кимна.

— Прав си, сержант. Все едно. Ще се оправим, сигурен съм.

— Разбира се, милорд. Да се погрижа ли за коня ви?

— Не, благодаря. Остави ми да правя нещо, докато приготвят супата. — Но сякаш се поколеба и като забеляза това, Раскан се приближи до него.

— Милорд?

— Няколко думи насаме, сержант.

Отдалечиха се от бивака покрай ниската могила, на която се издигаха развалините. Раскан се изненада, като видя широката пътека, всечена в склона пред входа на гробница. Но преди да успее да попита за нея, Драконъс заговори:

— Момчето трябва да бъде озаптено.

Раскан разбра и кимна.

— Да, милорд. Но пък увлечението е естествено.

— Увлечението ѝ изобщо не е естествено, сержант.

Раскан беше имал предвид увлечението на Аратан, но Драконъс — не.

— Мисля, че е жадна да зачене дете, милорд. Но не смятам, че е за да се възползва от дома Дракони.

— Да, съгласен съм — би било безсмислено.

Раскан се зачуди на този коментар, но все пак измисли какво да каже.

— Възрастта ѝ напредва и може би…

— На четирийсет е — година повече или по-малко. Може да ражда още деца в следващите десетилетия, може би и повече.

— Това, което увяхва при по-старите жени, е способността да обичат дете, милорд — каза Раскан. — Малко жени раждат деца след първото столетие. Коловозите на навика стават дълбоки. Независимостта се пази скъпернически.

— Не това е източникът на нетърпението ѝ, сержант.

Раскан не възрази. Беше споделил наблюденията си по подкана на Драконъс, за да може лордът да облекчи безпокойството си, ако решеше така. Но мъжът пред него нямаше да приеме заблуди само защото предлагат утешение. След малко Раскан каза:

— Човек би могъл да се зачуди, след като не знаем дали не е била майка преди. Но според мен, милорд, е раждала и е кърмила.

— Никакво съмнение за това, сержант.

— Бих го предупредил, милорд. Но той е само половината проблем.

— Да.

— Ако заповядате, мога да…

— Не, сержант. Показваш кураж, като приемаш това бреме, но не си длъжен да го понесеш. То е мое и аз ще говоря с нея. Тази нощ, щом тъмнината се спусне над нас. Отведи Аратан някъде по-надалече.

— Да, милорд. Обратно по пътя?

— Така ще е добре.

Аратан не можеше да откъсне очите си от нея. Беше се превърнала в неговия въртоп, около който кръжеше, привличан навътре със сила, на която не можеше да устои. Не че се бореше много. В жарката ѝ прегръдка си мислеше, че може да изчезне, да се стопи в плътта ѝ, в костите ѝ. Мислеше си, че един ден може да погледне навън през нейните очи все едно, че го е погълнала целия. Нямаше да съжалява за това, че щеше да е изгубил свободата си, да е изоставил бъдещето си. Вдишваният от нея дъх щеше да е негов, вкусът в устата ѝ щеше да е неговият вкус, гъвкавите ѝ движения щяха да са негови.

Щяха да го търсят на сутринта и да не намерят никаква следа, а той щеше да се крие добре зад очите ѝ, а тя на свой ред нищо нямаше да издаде, сита и преситена. Чудеше се дали това, което изпитва, е определението за любовта.

След като разгъна походното си одеяло, вдигна тежестите и ги подреди до седлото. Спохождаха го мисли за Сагандер и как ли я кара сега учителят му. Щеше да е странно да поднесе дарове от учен, когото бяха оставили назад, а цялото знание, за което старецът толкова копнееше, да остане недостижимо за него. Така и незададени въпроси, така и непредложени отговори — тези неща оставаха някъде пред Аратан, безформени като надвиснал облак на хоризонта. Тежестите, грижливо струпани на прашната земя, изглеждаха безполезни. Тук, на откритото, нищо не можеше да се претегли, нищо не можеше да се измери. Тук, навън, толкова далече отвъд границите на Куралд Галайн, имаше някаква дива необузданост, която кипеше у всекиго.

Усещаше всяко течение и понякога имаше чувството, че всеки момент ще се удави, ще бъде отнесен навътре в нещо животинско, нещо първично. Такава съдба, като помислеше, щеше да е нищожна или никаква загуба. Всичко, което беше знаел, всичко, от което бе дошъл, вече изглеждаше дребно, банално. Небето бе необятно, равнината безкрайна, и докато се движеха под небето, докато я прекосяваха, правеха желанията си дръзки. Това движение, което усещаше, ден след ден, му се струваше много по-величествено от всяка издигната цитадела, от всяка рухнала къща. Помнеше как си беше играл на купчина пясък зад работилницата, когато беше малък. Беше докаран за грънчарката, която навестяваше къщата пътьом. Нещо, свързано с това глината да е по-зърниста и с калъпите за оформяне и изпичане. Пясъкът беше мек на допир, стоплен от слънцето на повърхността, но прохладен отдолу, и той помнеше как лежеше проснат върху него, пресягаше се с една ръка, гледаше как пръстите му потъват дълбоко, а след това ровеше с шепи, сякаш за да се погребе в него.

Пътуването през този свят беше почти същото, все едно че със самото движение всичко можеше да се задържи, да се хване и шепи и човек да заяви, че е негово.

Замислен над това, докато гледаше Ферен до огъня, Аратан изведнъж реши, че е намерил разбиране за естеството на войната — такова, което може би щеше да впечатли дори Сагандер. Посегнеше ли повече от една ръка, станеха ли претенциите повече от една, тогава се проливаше кръв. Нищо разумно нямаше в това. Пясъкът се изплъзваше между пръстите, изсипваше се от ръцете, които искаха да го задържат, но си оставаше на мястото, след като претендентът си отидеше. Нищо разумно. Просто желание, грубо като облекчаване на тяло в нощта.

— Аратан.

Той вдигна очи.

— Сержант Раскан.

— Скоро ще мръкне. Ела с мен.

Аратан се изправи.

— Къде?

— Назад по пътя.

— Защо?

— Защото така казвам.

Озадачен, Аратан го последва. Раскан вървеше, сякаш бързаше да напусне бивака. Беше свалил протритите си ботуши и носеше мокасините, които му беше дал Драконъс — бяха толкова скъпоценни в очите на Раскан, че бе започнал да ги носи само в края на деня. Аратан не можеше да е сигурен, че това е причината, но подозираше, че е точно това. Дар от лорда му. Имаше стойност в това. Караше Раскан да изглежда по-млад, отколкото бе, но съвсем не толкова малък, колкото Аратан се чувстваше в компанията на сержанта.

По пътеката личаха следи от преминаването на конете им. Стъпкани треви, дълбоко отпечатани в пръстта копита, накъсана линия, чието място сякаш не беше тук, сред този открит хълмист пейзаж.

— Изтървахте ли нещо по пътя, сержант? Какво търсим?

Раскан спря и погледна назад към бивака. Виждаше се само червено-оранжевият отблясък от огъня. Миризмата на пушека стигаше до тях, но слаба и лишена от всякаква топлина.

— Баща ти искаше да се научиш на плътските неща. Да спиш с жена. Прецени, че Пограничният меч е годна за това, без да се налага да се притеснява за нещо… политическо.

Аратан заби поглед в земята — не можеше да срещне тъмните очи на Раскан. Вдигна пръст към устата си, за да задъвче нокътя, и вкуси любовта от предната нощ. Отдръпна го бързо.

— Но чувствата, които могат да избуят между мъж и жена… е, тези неща не могат да се предвидят. — Сержантът се размърда, измърмори нещо под нос и продължи: — Ти няма да се ожениш за нея. Няма да прекараш остатъка от живота си с нея. Тя е два пъти по-голяма от теб и има два пъти повече нужди от твоите.

Аратан се загледа в тъмното. Искаше му се да побегне в мрака, да се изгуби. Да остави Раскан да изрича жестоките си думи на празните сенки.

— Разбираш ли ме?

— Трябваше да има повече жени с нас — каза Аратан. — За да можеше и за теб да има една.

— Като дупка в земята ли? Не всичко е до това. Те не са само това. Натам бия. Тя не е курва и не мисли като курва. Какво мислиш, че плаща монетата, когато мине между мъж и жена? Плаща, за да няма силни чувства, това плаща. Баща ти мислеше, че ще ти е от полза. Няколко нощи. Достатъчно, за да се запознаеш с тези неща. Не искаше да се обвързваш с жена, която да ти е половин любовница и половин майка.

Аратан потрепери. Искаше му се да го удари, да извади меча си и да го посече.

— Не знаеш какво е искал.

— Знам. Той ме прати при теб — и знае за какво си говорим в момента. А и още нещо — сега говори с Ферен. Казва ѝ го толкова ясно, колкото и аз на теб. Става твърде много, твърде важно…

— Какво не е наред?

— Тя поема семето ти…

— Знам.

— А когато зачене, ще го захвърли.

— Няма.

— Трябва. За да не можеш да претендираш за това дете след години. За да не ѝ го отнемеш, когато порасте или когато решиш, че е време.

— Не бих направил това. Ще живея с нея…

— Баща ти не може да позволи това.

— Защо не? Какво го интересува него? Аз съм копеле и той ме захвърля!

— Престани да викаш, Аратан. Опитах се да те накарам да разбереш. Опитах се да говоря разумно, но ти не си готов за това, нито си достатъчно голям за това. Чудесно. Да видим дали ще разбереш ето това: ако двамата продължите, баща ти ще я убие.

— Тогава аз ще убия него.

— Ще го искаш, да, а той не иска това между вас. Ето защо всичко трябва да приключи тук и сега. Няма да бъдеш даден на жена Пограничен меч просто защото го искаш, и не защото не е достатъчно добра или нещо такова. Защото тя иска само едно от теб и щом го получи, ще те нарани лошо.

— Защо непрекъснато ми повтаряш това? Нищо не знаеш за нея!

— Знам повече от теб, Аратан. Тя е имала дете и го е загубила това знам. И не е просто предположение, има нещо в нея. А и сега, как те пое в себе си. Не е редно това, никак.

— Баща ми убива ли я сега? — Аратан се опита да заобиколи сержанта.

Раскан го сграбчи за ръката и го дръпна.

— Не. Не това иска той и ти гарантирам, Ферен не се държи толкова разпалено като теб в този момент. Тя слуша. Слуша какво ѝ казва баща ти. Нощите ти с нея приключиха и това ще е доказателството за думите ми.

Аратан издърпа ръката си и тръгна обратно към бивака.

След малко Раскан го последва.

— Стегни се — каза на момчето. — Знам, че не е лесно.

В мига, в който видя, че сержантът отвежда Аратан, Ферен разбра какво предстои. И когато Драконъс ѝ махна, се изправи и каза на брат си:

— Да не изгориш яхнията — вече лепне.

Той измърмори разбиращо… за всичко.

Лордът я поведе покрай развалините, около подножието на могилата, на която бяха построени къщите.

Ферен не държеше да слуша упреци.

— Направих както ме помолихте, милорд.

— Свали си желязото.

— Моля?

— Камата и меча. И колана.

Тя не помръдна.

— Ще ме обезоръжите ли, лорд Драконъс? Бих искала да знам защо?

Миг по-късно лежеше на земята, костите я боляха от удара. Не проумяваше какво е станало — ударил ли я беше? Не, със сигурност не. Усети как заопипва кръста ѝ и смъкна колана ѝ.

Помъчи се да избута ръцете му, опита се да свие крака, за да го изрита.

Той изръмжа раздразнено, а след това Ферен усети как я сграбчи за глезена. Извъртя я по корем, а след това я повлече през тревите. Тя искаше да извика — да повика брат си, — но щеше да се пролее повече кръв. Злобата щеше да ги разкъса, твърде силна, за да може да се удържи.

Ако Драконъс се канеше да я насили, щеше да го позволи. Мъстта може да се затаи и да чака дълго.

Той я завлече в един овраг с канари от двете страни и в сумрака Ферен видя нисък и широк вход, а после нощното небе потъна в още по-дълбок мрак.

Беше слаба и безпомощна в хватката му. Магия ли беше това? Силата на любовницата му, Майка Тъма? Да злоупотреби толкова лесно с нея?… Не, беше нелепо.

В тясното пространство на гробницата, щом подът рязко се наклони надолу, Ферен помириса смърт. Стара, сгърчена и суха.

Драконъс я издърпа до каменен саркофаг.

Изведнъж я прониза страх.

— Милорд — простена Ферен. — Предавам се. Не е нужно да…

— Мълчи — изсъска ѝ той. — Ужасен риск поемаме тук.

Пусна я, превъртя я с крак по гръб и я извлече грубо до студения камък.

— Стой мирно.

Видя как се наведе над нея, как бръкна в саркофага… изглежда, нямаше капак… и след това се чу шумолене, скърцане и смътно изпукване, последвани сякаш от звука на изсипващ се пясък.

Той я затисна с колене, подпря се на саркофага и тя видя как надигна с усилие изсъхналия труп — съществото беше огромно, с дълги и дебели кости на ръцете и краката. Черна коса се изсипа и забърса лицето на Ферен, вмирисана на плесенясала кожа.

Костелива длан изведнъж натисна корема ѝ.

Болезнен гърч я прониза — толкова силен, че събори Драконъс. Той се олюля, без да изпуска увитата в кожа китка на трупа. Тялото се наклони, а след това се хлъзна надолу и падна тежко върху краката на Ферен.

— Мамка му! — изрева той. — Отдръпни се, жено… бързо!

От устата на трупа се изтръгна стон.

Изпаднала в ужас, докато вълните болка бързо заглъхваха в корема ѝ, Ферен се отдръпна от тялото.

Драконъс се наведе и избута трупа обратно в саркофага. Той тупна вътре сред облак прах и пращене на кости.

— Би трябвало да свърши работа — измърмори Драконъс. — Благословена да си, и моля те за прошка, о, Кралице. Хайде, изпълзи навън, Ферен, и по-бързо.

Тя се подчини и след няколко мига се измъкна през прохода и видя високо над себе си въртоп от звезди, ярки като дар. Надигна се задъхана на колене и изплю смрадливия прах.

Драконъс се озова до нея и изтупа гамашите си. Смъкна ръкавиците и ги хвърли настрани.

— Прибери си оръжията, Пограничен меч.

— Милорд…

— Видях, че потрепери. Усетих го.

Тя кимна и го изгледа учудено.

— Смърт и живот не понасят допира си там вътре. Ти си с дете, Ферен. Семето расте в теб. Сега остави сина ми на мира.

Тя заопипва в тъмното за оръжието си, после погледна Драконъс. Чувстваше се омърсена — все едно я беше изнасилил. Все още усещаше мъртвата длан на корема си. Ферен се озъби и изсъска:

— Вземете си го!

Ринт седеше сам до огъня. Вечерята бе загоряла. Малко вода в яхнията, малко внимание от негова страна — а уж трябваше да я наглежда. Нямаше никакви съмнения какво става там в тъмното и той се молеше думите да се окажат достатъчни… но сестра му беше корава жена, нямаше да я сплашат лесно. Лорд или не, Драконъс можеше да се е изправил срещу пепелянка. При тази мисъл го прониза дълбок до костите страх.

„Нараниш ли я, почваш война. С Пограничните мечове. С мен. Ще те убия, Консорт, и в Бездната да вървят последствията.“

Чу Аратан да вика, но не различи думите. Лесно беше да се предположи обаче. Синът на лорда бе пропаднал обратно от мъжеството към детинщината. Точно както го искаше тя. Но нямаше да стане. Драконъс не беше сляп за извратените ѝ желания. А отвъд руините не се чуваше нито звук.

Малко след това Аратан се появи от тъмното и щом видя Ринт, спря. Гняв и срам сякаш бликаха от него на вълни и целият трепереше. За много кратък миг погледите им се сплетоха, а след това синът на Драконъс извърна очи.

Раскан се появи зад него и клекна до котлето. Наведе се, помириса и се намръщи.

— Извинявам се, сержант — каза Ринт. — Малко беше водата.

— Все ще свърши работа — измърмори Раскан и си взе купа.

— Къде са те? — попита настойчиво Аратан.

Ринт не отвърна, а Раскан загреба с черпака от загорялата яхния и си напълни купата.

— Няма да спечелите. Никой от вас няма да спечели. Не я е страх от баща ми, нито мен.

Прекалено дълго продължаваше това. Ринт едва се сдържаше да не стане, да извади меча си и да тръгне да ги търси. Направеше ли го, Раскан щеше да се намеси, да наложи властта си и всичко щеше да се провали. Двама любовници в нощта можеха да развихрят война, да съсипят цяло кралство. Не можеха да видят отвъд другия. Никога не го правеха.

— Аратан — отсече той, щом младият мъж понечи да се отдалечи от огъня.

— Изобщо не искам да те слушам.

— И си прав. Но се чудех, говорил ли ти е изобщо някога учителят ти за саможертва? Да отстъпиш желанията си в името на мира? Говорил ли ти е за такива неща в усилието си да те измъкне от детството и да те въведе в зрелостта? — Разбута огъня с крак и се разлетяха искри. — Един мъж разбира от саможертва. И че понякога трябва да отстъпи.

— Казваш го, защото нямаш жена.

— Имам жена, Аратан. Живее в Разбитата цитадела. Когато се върна, ще имам дъщеря или син. Закъснях за това, защото служа при Пограничните, а имаше война.

Тези думи като че ли въздействаха. Аратан застина, загубил сякаш сила и воля.

— Ако знаех — каза Раскан и вдигна очи от купата си към Ринт, — щях да те върна и да намеря друг. Трябваше да си с нея, Ринт.

— Жената на чичо ми го наръгала с нож, докато раждала. Прекалил с баналните успокоения.

— Убила ли го?

— Не. Хванала ръката му, докато я галел, и я заковала с ножа на земята. — Помълча и добави: — Разправят, че той издърпал ножа от ръката си и пак почнал да я гали по косата. Но не за дълго, понеже акушерките го изгонили от стаята. Тъй че свършило добре.

Раскан изсумтя.

Стъпки издадоха връщането на Ферен. Драконъс не се виждаше никакъв.

Сержантът се изправи.

— Къде е лордът?

— Прави изкупления — отвърна Ферен. — Ринт, загорил си я, проклет да си.

Аратан се надигна, впил очи в нея, но тя не го и погледна, докато пълнеше купата си, и Ринт разбра, че е приключила с момчето.

— Не — каза Ферен в тъмното. — Свърши се.

Аратан се отдръпна объркан. Сълзи замъглиха очите му. Баща му властваше над всички, а да властваш означаваше да използваш. Накъдето и да се обърнеше, виждаше тежката ръка на баща си. Буташе, влачеше, натискаше — където удареше, оставаха синини, рани, които боляха. Това беше смисълът на властта.

Искаше да избяга. На заранта можеше да го няма. Но Ринт щеше да го намери. А и не можеше да избяга от някои неща.

Отиде до походната си постеля и погледна грижливо подредените теглилки. Една по една ги захвърли в нощта.

На ден път западно от Ейбара Делак Гризин Фарл седеше до малък огън и печеше заека, който бе хванал през деня.

Истинските ловци използваха прашка или стрели. Или късо копие, каквито той си носеше в изобилие. Но Гризин Фарл не беше ловец. Беше догонил заека. Спипал го беше — задъхано и примирено зайче. А после, докато го държеше в ръцете си, се беше забавил прекалено много, докато го галеше по козинката, за да уталожи страха му, и потрепери, когато му прекърши вратлето.

Смъртта беше ужасна сила. Нанасянето на страдание никога не се очистваше напълно. Виждал беше у ловци и пастири една неопровержима душевна студенина, която превръщаше необходимостта в добродетел. Скръбта не ги докосваше, когато убиваха същества, все едно дали тези същества вървят на два крака, или бягат на четири. Дали имат криле, или се плъзгат гладко във водата. Нуждата беше отговор сам за себе си. На този свят трябваше да се яде, плът или растение, а смъртта беше цената.

Не обичаше тази истина и не му харесваше тази нощ, докато оглозгваше кокалчетата, а титлата „Закрилник“ звучеше насмешливо и кухо в ума му.

По-рано през деня беше видял двама ездачи на север: Пограничните мечове, които бяха отвели учителя до Ейбара Делак, навярно, и сега бързаха да догонят спътниците си. И да го бяха зърнали, сигурно бяха сдъвкали и изплюли любопитството си. Нечии умове бяха като затворени с капаци, втренчени само в едно и със стеснен хоризонт. Любопитството се спъваше в тях като в непреодолимо препятствие. Един ден, допускаше той, всяко място във всяка земя щеше да се запълни с такива мъже и жени, всеки затънал в усилието да изцеди цвета от околния свят. Нямаше намерение да доживее, за да го види. Горко на света, където смехът ще се среща с неодобрително мръщене и враждебна тревога! Сериозните хора никога не спираха да водят своята война срещу радостта и веселието и бяха неумолими и неуморими. В своя живот той се възправяше срещу тях и виждаше в своята твърдост най-ценна добродетел. Закрилник, и още как!

Мисълта изтръгна от гърлото му дълбок смях.

Заекът нямаше повод за веселие, уви.

Преди здрачът да премине в нощ, Гризин Фарл беше видял самотна фигура да се приближава от изток. Макар да беше истина, че случайността не може да се измери, тази предстояща среща в никакъв случай не беше случайна, тъй че той прецени всичко много внимателно. Далече на запад кралицата Тел Акаи се бе размърдала във вечната си дрямка и настроението ѝ все още беше отвратително.

Старото изобщо не обича младото и в крайностите на двете неприязънта достига до искрено отвращение. Виж колко грозно е новороденото; гледай колко жалки и пипкави са старците — и взаимните погледи се изпълват с ненавист, съвсем заслужена при това.

А сега тук, от изток, с тежко приближаващи се стъпки идваше стар приятел, за да коленичи пред едно дете. Детайли, балансирани с едно взаимно намигване.

— Толкова много за размисъл — отрони той достатъчно високо, та дошлият да го чуе. — Но ейлът свърши. Никога не съм могъл да пестя от благините си, клетият аз.

— Само с думи, Гризин Фарл, човек би могъл да напълни бурета.

— Ах, но това, с което съм пълен, изобщо не е сладко на вкус. Седни с мен, стари приятелю. Бих искал да изтръгна хиляда изповеди от теб тази нощ, докато не клюмна пиян от мъдрост. Ако не от твоята, от моята си.

Гостът му бе почти със същия ръст. Наметало от сребриста козина бе загърнало широките му рамене и блещукаше на звездната светлина.

— Идвам от място на скръб и зла поличба.

— На тръгване да не би случайно да си пребъркал долап с вино?

— Тайстите са добре откъм виното, вярно. Толкова с даровете, носени отдалече. — След тези думи извади от торбата си глинена стомна.

Гризин Фарл се усмихна.

— Каладън Бруд, щях да те разцелувам, ако бях сляп и само трошица по-отчаян, отколкото съм.

— Задръж чувствата, докато се напиеш хубаво и свястно, но не мисли за мен.

— Че за кого тогава?

— Ами за жена ти, разбира се. Това вино беше за нея.

— Крадец на сърцето ѝ! Не трябваше да ти се доверявам! Мърлявата ѝ благодарност, виждам я ей тук, в черепа ми, вони на спиртен казан. Узнал си тайния път към леглото ѝ!

— Не е толкова таен, Гризин, но няма да кажа повече, за да не накърня чувствата ти.

— По титла се водя Закрилник, но в този случай ще си запуша ушите и ще си затворя очите. Е, хайде, давай стомната и казвай какво е станало.

— Свободата ми — каза Бруд. — Изтръгнаха ми я.

Гризин изгълта три бързи глътки и зяпна.

— Глупак! Колко плати за това? Първородното си ли? Не съм опитвал по-добро! Това изумително качество… Жена ми изобщо не би го оценила.

— Така твърди съпругът ѝ от векове. Освен това, обзалагам се, нито една от трите стомни, които нося, няма да оцелее тази нощ, тъй че няма да има какво да оценява. Съчувствието ми е безгранично, особено както седя тук и те гледам.

— Добре казано, щом ще е нощ за искрена изповед. Свободата не е нищо повече от живот, лишен от отговорност. О, копнеем за нея с безразсъдна страст, но трепетите са краткотрайни, а и в пиянското ѝ състояние е жалка плячка тя в леглото, това го знам добре, понеже лесничко отстъпва тя на грубите ми ласки.

— Скърбя за спомените ти, Гризин Фарл. Но още повече скърбя, че ги чувам.

— Хайде да не плачем все още. Дай да прогоря гърлото си с болка по-силна от всяка дума, която ще изречем.

Каладън отпи и му подаде стомната. После каза:

— Първият син на Тъмата ме обвърза с клетва, както и аз него, при направата на брачен камък за брат му.

— Изобщо няма да изтрае.

— Кое, бракът ли?

— Клетвата.

— Защо го казваш?

— Ами, мислех, че лъжата ще те облекчи. Иначе бих ли могъл да твърдя дори че съм ти приятел? Едва ли. Тая стомна свърши. Каза, че имаш друга, нали?

— Дълго си тичал подир този заек, Гризин.

— Че какво да правя, да скубя плевели край къщата? Под взора на око критично, злобно и злокобно? Но любопитството ми вече ме обзе и ще намина аз да видя градинката на таз жена коварна, било оплевена, било пък не.

— Не мислиш ли, че Драконъс ще се изпречи на пътя ти?

— Той е много зад мен и много пред теб, докато си говорим тук.

— Пътува сред азатанаите? Това ме изненадва предвид напреженията в Карканас.

— Отива да скрие сина си, така мисля. Момчето е копеле.

— И по други причини.

Гризин Фарл повдигна гъстите си вежди.

— Безпочвени догадки. На, пий.

— Тайстите влагат много в жестовете — каза Каладън и взе стомната. — Склонни са да превръщат в символ всяко дело, докато светът затъва в невежество. Но това значи много вдигнати стени, много залостени врати, и при това положение светът се превръща в лабиринт за всички, които го обитават.

— Никакъв лабиринт не ме плаши. Аз надбягвам зайци.

— Искаш да ѝ оплевиш градинката значи? Няма ли решението да е нейно?

— Ха! Погледни ме, приятелю, така, както би ме видяла една чистокръвна жена! Виждаш ли тая златна коса? Тия блестящи палави очи? Тези мои изискани обноски? Аз съм загадка, съблазън за добре скрити дълбини. Да ме докоснеш е все едно да пипнеш накити и драгоценни камъни. Да ме вдишаш е като да изпаднеш в несвяст от омайно биле — в моите прегръдки. Тез дарове, които имам, друже мой, не са от ръст или тегло. Като комар да бях, пред мен жените пак ще падат кат буболечки от ръба на чаша!

— Чудесно слово, Гризин.

Гризин кимна.

— И много прилагано. Но все още не убеждава. Бих сменил тактиката, ако не бях сигурен, че посоката е вярна.

— Май е време за третата стомна.

— Мда. Повикахме унинието и ей го на, идва. Толкова мрачно, толкова многознаещо. Да беше по-чист взорът ми и мислите по-остри, умът ми ако беше по-добре наточен, тогава можеше и да намеря причина да пия и да забравя.

— Малко знам за този Аномандър Рейк.

— Тогава ще ти го поразмърдам в ума. Всичко, що има да се знае, тъй че да проумееш кой стои в другия край на веригата ти, а дали брънките са малко на брой, или неизброими, и туй ще ти разкрия.

— Има увереност в него, това поне е ясно — рече Бруд. — Извън облагата на дадената му титла. И близостта му до Майка Тъма. Има в него нещо разсъдливо и в същото време много дълбоко. Той е, мисля, буен мъж, ала при все това му е неловко от буйността у него.

— Самобичуващ се тогаз. Виждам пред себе си кончината на моя ентусиазъм.

— Закле се да не ме въвлече в гражданската им война.

— А сигурна ли е тази война?

Каладън Бруд сви рамене.

— Те са поколение, вкусило кръв, и докато ужасът глъхне, неусетно се промъква носталгията. Във война всичко е просто и в това има привлекателност. Кому от нас обаче помага объркването и несигурността?

Гризин Фарл помисли малко и поклати глава.

— Джагътите го твърдяха, нали? Че в обществото намираме семената на собственото му унищожение.

— Може би, но бъркат. Тъкмо отсъствието на общество води до унищожение. Когато съгласието е изгубено, когато споровете секнат и в противопоставянето никой не вижда другия като близък, като брат и сестра, тогава са възможни всякакви варварства.

— С остри камъни застла пътеката на мисълта ми, стари приятелю. Майка Тъма желае ли този разпад?

— Не мисля. Но тя обитава в мрак.

— Виното свърши. Остана сал горчивият му дъх. Пиянството претендира за край. Бих въздъхнал и бих се отдал на ленив размисъл. Връщаш ли се у дома, Каладън? А, не мислех. К’рул е родил чедо и самата земя таи спомена за първия му плач. Ще пиеш ли от кръвта на К’рул?

Бруд изсумтя, впил очи в гаснещия огън.

— Няма нужда от това. Както казваш, чедото е родено и скоро на свой ред ще роди много други.

— Не мислиш ли, че той прибързва?

— Тази преценка вече е без значение, Гризин. Станало е.

— Стори ми се, че Драконъс пътуваше обзет от страстен гняв.

Бруд вдигна глава и го изгледа рязко.

— И?

— Накървави краката ми за малко по онзи път. Но в нощната ни среща, която преразглеждам от ъгъл всякакъв, аз вече заключавам, че страховете ми са, хм, неоснователни. Той е безразличен към К’рул. Това, което го тласка сега, е много по-отчаяно.

Бруд кимна и каза:

— Любовта го прави това.

— Може така да ти изглежда, ако се съди по коментара ти и всичките му остри ръбове, че бягам от възлюбената си жена и нашето синче пройдоха. Голямо оскърбление е това и ми е на ума да извадя оръжие и да те накажа.

— Значи си дори по-пиян, отколкото си мислех.

— Да, и също тъй изпълнен съм с ненавист към истини, надигнали се с грозния си лик.

— Повечето истини са с такъв лик, приятелю. Но аз говорех за Драконъс.

Гризин въздъхна.

— Викът на гузната ми съвест е силен в най-неуместния момент. Пиян и глупав — виното вече блъска в черепа ми и аз проклинам се как ме напи с тайстката отрова.

— По-добре теб, отколкото жена ти.

— Всичките ми приятели го казват. Но утре заран ще съм гладен — дали донесъл си храна?

— Нищо ли не носиш, Гризин Фарл? — Каладън Бруд въздъхна.

— Котле — отвърна Гризин.

— С котлето по главата, а?

— Да, именно. Понеже тя отдавна се закле да не използва меч, нито кривак, ни копие с железен връх. Ала направи от ръцете си най-смъртоносните оръжия. Отстъпват само на нрава ѝ, ала и те понякога посягат за нещо, което би свършило работа на мига. Научил съм ѝ номерата, виждаш ли, тъй че благоразумно внимавах при отстъплението.

— А спорът този път?

Гризин въздъхна.

— Прекалих. Изхвърлих момчето.

— Сигурен бях, че си ѝ дал повод.

— Попаднал е под влиянието на първородния ми, Ерастас.

— Секул Лат е вечният втори — каза Бруд. — Ерастас е амбициозен и иска да е водачът на глутницата.

— Сек е слаб, да. От това, че двамата са заченати от слабините ми, яйцата ми се свиват от срам.

— Поправи този дефект, когато застанеш гол пред Майка Тъма.

— За толкова неща ще съм благодарен на мрака, който я обкръжава. Ето на, думите ми станаха дръзки като оръжия, но мислите ми бягат от разума. Пиян съм и замаян, единственото отстъпление, което ме чака, е безразсъдната дрямка. Лека ти нощ, стари приятелю. Когато пак се срещнем, ще е ейл от Тел Акаи, а дарът ще е от мен за теб.

— Вече сънуваш за мъст.

— Да, и с радост.

— Това за малко не ни уби — изохка Секул Лат. Дясната му ръка висеше безпомощно, счупена поне на две места. Той се наведе и изплю кръв и слуз, което беше по-добре, отколкото да я глътне, както беше правил след смъртта на упоритата жена. Вкусът в устата му беше на ярост и дивашки страх и сега тежеше в стомаха му. — А все още съм раздвоен.

Ерастас, коленичил до него, затегна превръзката на дълбоката рана на бедрото си, а после извърна очи назад по лъскавата диря.

— Прав бях. Те идат. Кръвта ѝ на Тайст тече безпогрешно.

— Как ще подейства това, Ерастас? Още не съм сигурен… — Секул Лат погледна трупа. — Бездната да ни е на помощ, не беше лесна за убиване!

— Такива са — съгласи се Ерастас. — Но тази кръв… виждаш ли как тече по пътеката? Как поглъща скъпоценни камъни, диаманти и злато, всичко от заграбената ни плячка? Сила има в това.

— Но не азатанайска сила.

Ерастас изсумтя, след което изтри кръв от носа си.

— Не сме единствените първични сили в сътворението, Сек. Усещам обаче, че много от енергията, която вложихме тук, идва повече от ненавист, отколкото от нещо друго. Все едно. Мощна е.

Секул Лат се огледа.

— Чувствам, че мястото ни не е тук.

— Майка Тъма претендира за него — изръмжа презрително Ерастас. — Мракът… сякаш може да заграби цялото селение за себе си! Каква наглост! Погледни надолу, Сек! Какво виждаш?

— Виждам Хаоса, Ерастас. Безкраен вихър.

— Правим от това място капан. Нека неговите Тайст го нарекат опора. Андиите обаче едва ли ще имат правото на собственост. С делата си уронихме чистотата му. Не само К’рул разбира ефикасността на кръвта.

— Така повтаряш непрекъснато, но се чудя дали изобщо знаем какво правим.

— Ти може би не знаеш, но Бездната да ме вземе, опитвал съм се да ти го обясня достатъчно често. Аз знам, Секул, тъй че ще трябва да ми се довериш. К’рул е готов просто да отстъпи сила, доброволно, на всеки, който би могъл да я поиска. Ние ще го надвием, Сек. Аз ще го надвия. — Надигна се и се подпря на една канара. — Нямаме много време. Те идват, онзи джагът и неговата заложница. Чуй ме. Майка Тъма разбира изключителността на силата, макар че прекалява с домогванията си и възмутителната си алчност. Трябва да я въвлечем в тази свада. Трябва да събудим ума ѝ за заплахата, която представляват тези нови Лабиринти — за всички нас. Важно е тя да му се противопостави и с това да обсеби цялото внимание на К’рул. Така разсеян, той няма да ни види и със сигурност няма да схване намеренията ни, докато не стане много късно. — Погледна Секул Лат. — Ето, пак ти го обясних. Виждам разочарование в очите ти — сега какво?

— Тъпо е. Липсва му финес.

— Издавам незначителните тайни. Сек, за да прикрия важните по-добре. Мисли за побутване и дръпване, ако искаш. Разгледай в ума си тези понятия и помисли за удоволствията от подвеждането.

Секул Лат изгледа Ерастас, който бе отпуснал гръб на канарата, пребит почти до смърт.

— Наистина ли си толкова умен, колкото си мислиш?

Ерастас се изсмя.

— О, Сек, това изобщо не е важно. Подозрението стига, за да натори почвата на въображението. Други нека запълнят празнините в интелигентността ми и да ме превърнат в гений в очите си.

— Съмнявам се в искреността на думите ти.

— И би трябвало. Хайде, помогни ми да стана. Трябва да се махаме оттук.

— Да използваме свободата, която ни предлага К’рул.

— Иронията ме забавлява.

Секул Лат се обърна и погледна трупа. Безмилостна жестокост — да убиеш някого. Ерастас беше прав: възмущението се вихреше във въздуха, гъсто като дим. Беше толкова замайващо, че му се зави свят.

— Изобщо не знаех — каза Ерастас, докато Секул непохватно му помагаше със здравата си ръка да се изправи, — че убиването може да е толкова забавно.

Секул потръпна.

— Ерастас, виж какво направихме. Подлъгахме я да дойде тук, а след това ѝ се нахвърлихме като диви зверове. Пробудихме гнева на джагътите. Нищо добро няма да произтече от това.

— Нощ иде за джагътите, Сек. Яростта им вече е нищо.

— Твърде лесно ги пренебрегваш, Ерастас. Току-що убихме жена му.

— И Качулатия ще плаче — какво от това? Хайде, да се махаме, преди да са се приближили достатъчно, че да ни чуят. Пък и не Качулатия иде насам, нали?

— Не — измърмори Секул Лат. — Само брат му.

Хаут спря на пътеката и присви очи.

Зад него Коря се смъкна изтощена на земята. Кръженето на върха на кула не беше кой знае какво усилие. Три крачки от ръб до ръб. Такова беше владението ѝ, пространството на вяра в божествените ѝ въжделения. Беше малко и нищожно и тя бе започнала да подозира, че светът непрекъснато налага уроци по смирение, дори на богове и богини.

— Вече е близо — каза Хаут. — Трябваше да избера меча. Тази брадва е тежка. Дръзка е гордостта ми, немощни — престарелите мускули. — Погледна я през рамо. — Помисли ли повече за това разпиляно съкровище?

— Трябваше ли да помисля повече?

— Чакам да чуя мъдростта ти.

— Малко мъдрост има у мен, учителю. Но го виждам като подигравка с ценността.

— Да, но защо?

— Може би ни се казва, че само онова, което ни очаква в края на тази диря, има истинска цена.

— Възможно е. Азатанаите са любопитни същества. Не са алчни. Всъщност има един сред тях, който носи титлата Закрилник, но не закриля нищо. Джелеките дойдоха в селата им и окрадоха всичко, което можеше да се носи, а той само се усмихна.

— Може би закриля нещо, което не може да се види.

— И какво би могло да е то?

Тя помисли, без да бърза с отговора, доколкото това ѝ даваше време да отдъхне.

— Има много добродетели, които не може да се измерят материално.

— Нима? Назови една.

— Любовта.

— Торкви и златни пръстени, брошки и диадеми. Скъпи дарове, здрав дом и покрив, който не тече. Дете.

— От всички тях любовта може да бъде оголена, но пак остават.

— Чудесно. Продължи.

— Доверие.

— Пази имането ми и аз ще ти платя в замяна.

— Това е сделка.

— Която купува доверие.

— Такива материални размени, както ги описвате, трябва да символизират добродетелите, които споменах. Не са добродетелите във и сами по себе си.

— Но не е ли това смисълът на цялото богатство?

— Не мисля. В края на краищата алчността не е добродетел.

— Алчността е езикът на властта, струпването на символи.

Тя поклати глава.

— Добродетелите не може да се присвоят. Те само се показват.

— Показват се? Как се показват?

Коря се намръщи.

— С даровете, които описвате.

Хаут кимна.

— Слушай добре. Права си, че не съчетаваш в едно символа и значението. Но грешиш, ако мислиш, че да се прави това е необичайно.

— Тогава бих казала, че Закрилника защитава различието и за да го покаже, трябва да стои настрана, когато крадците отнасят материалните символи на добродетелите, чиято святост и чистота той защитава.

— Добра хипотеза — изсумтя Хаут. — Ще помисля…

Внезапното му млъкване я накара да вдигне очи. Хаут беше забил поглед в краката си. След дълга пауза вдигна брадвата и отново се обърна нагоре към склона.

— Учителю?

— С какво измерваме тогава азатанайското богатство?

— Учителю? Какво е… — Смътно движение привлече погледа ѝ, нещо лъскаво, и тя погледна. Тънка вадичка криволичеше през усукани пръстени и скъпоценни камъни. На странната безцветна светлина изглеждаше черна като мастило.

Хаут тръгна нагоре по склона, стиснал брадвата.

Коря стана и закрета след него, като внимаваше да не настъпи вадичката.

Но след още няколко крачки стана невъзможно да я заобикаля. „Кръв ли е това?“ Помисли си за богове и богини, за идеите за жертвоприношение — така отдавна изоставени от тайстите — и това място изведнъж ѝ се стори още по-студено, по-жестоко.

Нямаше да задава повече въпроси на Хаут. Не беше време за това. Устата ѝ бе пресъхнала, сърцето ѝ биеше забързано.

Стигнаха купчина нападали камъни, които сякаш бяха подравнили пътеката със самата си тежест, а върху тях лежеше нещо… труп, проснат и наполовина гол, крайниците изпънати, сякаш тялото беше влачено. От тялото се стичаше кръв на гъсти струи и заливаше скъпоценностите.

Жена Джагът.

Дълго острие, стърчеше от гърдите ѝ, а гърбът ѝ беше извит така, че дръжката сигурно бе опряла в плешките ѝ.

— Кариш…

Прозвуча отчасти като молитва, отчасти — като скръбен зов. Хаут се олюля, сякаш щеше да падне… и Коря се приближи до него с мисълта да поеме тежестта му, макар че, разбира се, изобщо нямаше да се справи с това. Хаут залитна напред, подмина тялото и вдигна брадвата.

— Кариш!

Коря спря пред трупа и се втренчи в него — беше първото мъртво разумно същество, което виждаше. Горда на вид жена, с гладко лице, може би красива според мерките на джагътите, и сякаш се мръщеше на безформеното небе. Бивните ѝ бяха бели като козе мляко. Устата бе леко отворена и покрита със засъхнала пяна и кръв. Погледът ѝ беше странен: сякаш очите ѝ виждаха всичко, но не намираха нищо достойно за гледане. Най-вече спокойствието им потресе Коря. „Това е смъртта. Смъртта е спокойствие. А спокойствието няма място сред живите.“

Малко над срутените камъни склонът свършваше на тясна площадка плоска скала, може би пет-шест разтега на ширина. Място за богове, но на него стоеше само Хаут. Оглеждаше се, сякаш се опитваше да разчете миналото.

„Не минало. Умряла е съвсем наскоро. Кръвта едва сега започва да забавя.“

Най-сетне намери нужда и сили да проговори.

— Къде може да са отишли? Не срещнахме никого.

След като Хаут не отвърна, тя се доближи до ръба и погледна. Далече долу се вихреше кипяща буря, искрящо сребро и мъртвешка бледнина едновременно. Призля ѝ и тя залитна назад и едва не падна.

Дланта на Хаут подхвана гърба ѝ, здрава като камък.

— Неразумно, заложник. Погледнеш ли Хаоса, се поддаваш на съблазънта му. Дори аз почти се изкушавам. Казват — продължи той и брадвата изтрака в скалата, щом я пусна, — че Майка Тъма не се поколебала да скочи в онова диво селение. И се върна, но не същата, каквато беше. Вече е обърнала гръб на Хаоса, поборника за всичко, което не е.

Тя се зачуди на думите му — несвързани и неразбираеми.

— Обзалагам се, че е неразумно — продължи той — да се превръщаш в символ. И ако са зажаднели за нея, нима е изненадващо?

— Учителю. Коя е тя? Кой може да е направил това?

— Жената на моя брат — отвърна Хаут. — Кариш. Най-великият учен сред джагътите. Била е подмамена тук и убита.

— От азатанаите?

— От един или повече от тях, да.

— Ще има ли война сега, учителю? Между джагътите и азатанаите?

Той я изгледа за миг, после отново извърна погледа си надолу.

— Война? — Изрече думата така, все едно никога не я е чувал и едва сега проумява смисъла ѝ.

— Учителю. Когато започнахме това пътуване, казахте, че сме поканени. За да видим това ли? Ако е така, защо?

— Тя го нарече Мачтата на андиите — вашата Майка Тъма. И го превърна в юмрук на Мрака. Заложник, това, което ни очаква, е предизвикателството да осмислим тези символи. За това твоят ум превъзхожда моя. Винаги съм вярвал, че ти се нуждаеше от нас. Сега, изглежда, ние се нуждаем от теб. — Лицето му се стегна сякаш от болка. — Коря Делат, ще ни помогнеш ли?

9

Харал, водачът на охраната на кервана, който не искаше да го наричат „сър“, беше спрял коня си, за да ги изчака. Малко по-натам пътеката се раздвояваше в началото на застлан с чакъл път. Отляво продължаваше нагоре на стотина разтега до укрепените стени на всечената в скалната стръмнина крепост Тула. Десетина-петнайсет прозореца зееха като раздрани дупки в скалата над укреплението. По неравните стени се издигаха четири ниски кули, всяка два пъти по-широка в основата, отколкото при върха, и с въоръжени с арбалети стрелци на платформите.

За очите на Орфантал цитаделата Тула се издигаше като митична крепост и той си представи коридори с високи тавани, загърнати в сенки, през които вървят обзети от скръб лордове и посърнали дами, а стаите, в които някога беше ехтяла детска глъч, сега бяха със залостени врати и люлките — вмирисани на плесен и прашасали — се полюшваха само от смътните течения в дълбоката нощ.

Виждаше ръждясали оръжия и провиснали гоблени по стените. Образите бяха избелели от старост, но всички показваха сцени на война, смъртта на герои и побягнали коварни убийци. Във всяка стая имаше такива гоблени — висяха унило като смътно ехо от битки, изпълваха стените с трупове от изтъкана нишка, пронизани от стрели или понесли зловещи рани.

Орфантал — Грип беше до него — дръпна юздите и спря до Харал.

Капитанът изгледа крантата му сякаш със съжаление и каза:

— Ще спрем на лагер тук. Господарката я няма, тъй че не се налага да поднасяме почитания. И толкова по-добре: тази кранта изобщо няма да издържи до горе.

Орфантал отпусна ръка на шията на кобилата, сякаш можеше да я защити от жестоките думи на Харал. Усети топлината ѝ и представата, че животът може да я напусне, му се стори непосилна. Гледаше на нея като на верен слуга и знаеше, че здравият ритъм на сърцето ѝ няма да се разколебае. В края на всяко пътуване имаше триумф и той беше сигурен, че кобилата ще го отнесе чак до Карканас.

Грип присви очи към цитаделата.

— Портата се отваря, Харал. Мислиш ли, че ще е дан?

Харал се намръщи, но не отвърна. Слезе и поведе коня си към кладенеца встрани от разклонението на пътя. Зад него се простираше равна земя, осеяна с железни клинове за палатки и няколко оградени с камък огнища.

Орфантал се загледа напред, където застланото с чакъл платно навлизаше между хълмовете. Ако имаше разбойници, щяха да се крият сред онези избелели канари от двете страни на пътя. Може би точно сега няколко чифта очи се бяха впили в тях. На заранта можеше да се натъкнат на засада. Мирът изведнъж щеше да рухне: викове и дрънчене на оръжия, ездачи, падащи от седлата и рухващи тежко на земята. Сърцето му заби възбудено — светът бе толкова огромен! Можеше да го отвлекат и да поискат откуп и можеше да се окаже вързан и скрит в някоя колиба, но щеше да се измъкне от връзките, да изпълзи навън, да се шмугне в лабиринта от скални цепнатини и да заживее там като див звяр.

Години щяха да минат, а след това от тези хълмове щеше да се разнесе вестта за нов разбойнически главатар, умен и богат, скитник, отвлякъл млади жени и направил от всички тях свои най-верни воини. И верността им щеше да е непоклатима, защото всяка жена щеше да обича главатаря им както жена обича съпруг.

Щеше да завладее крепостта Тула, да я прочисти от призраци и сломени сърца. Щеше да изгори всички гоблени. Много деца щеше да има, цяло войнство. Всичко щеше да е добре, с трапези, скърцащи под блюдата с печени меса, а после всички благородни домове щяха да тръгнат на бран, за да обсадят крепостта. Щяха да дойдат с хиляди бойци и когато настъпеха към стените, той щеше да се бие до последно и да защитава децата си… но някой беше предал портата, купен със злато, и врагът изведнъж вече е в двора. Нападнат от всички страни, той щеше да рухне на колене, пронизан от копие в гърба, и щеше да извие глава назад и да види убиеца си, предателя си, и щеше да се опълчи на боговете, и да се вдигне отново…

— Хайде слизай от коня, в името на милостта — каза Грип.

Орфантал се сепна и бързо се смъкна от крантата. Двамата със стареца, неговия защитник, поведоха конете си към кладенеца.

— Фургон слиза насам — каза Грип. — И с тях има благородник. Млад. Млад като теб, Орфантал. Не си ли любопитен?

Орфантал повдигна равнодушно рамене.

— Когато господарката е в крепостта, праща долу хубава храна и ейл за който е на бивак тук. Въпрос на чест е. Харал се надяваше, а после се разочарова, но сега пак е обнадежден. Няма да ни дойде зле прясна храна. И ейл също.

Орфантал отново погледна към Харал, който разседлаваше коня си, докато другите приготвяха лагера.

— Може да е излязла да лови разбойниците.

— Коя?

— Господарката на крепостта.

Старецът се почеса по врата — навик, оставил мръсна диря, която никакво миене не можеше да заличи.

— Никакви разбойници няма толкова близо до Тула, Орфантал. На ден път в хълмовете, някъде между тук и Ковачница Хуст, там ще стане рисковано. Но не сме много притеснени. Казват, че Отреклите се вече печелят повече пари, като вадят калай и олово и ги продават на Хуст — много повече, отколкото ако дебнат хора като нас. Рударството, между другото, е тежка работа. Не бих искал да я върша. Всичко е до претеглянето на рисковете, схващаш ли?

Орфантал поклати глава.

Грип въздъхна.

— Да смъкваме седлата, да изчеткаме конете и да ги нахраним. Едното око на крантата ти е зле и сълзи повече от тази прах. Стареенето изобщо не е приятно, повярвай ми.

През последните две нощи бяха палили само един огън, на който варяха чай, и бяха яли хляб, сирене и пушено месо, сухо като кожа. Но сега бяха запалили три, с последните буци суха тор, и бяха смъкнали котлета изпод фургоните. Докато вдигнат палатките и постелят походните одеяла в тях, гостите от крепостта Тула пристигнаха.

Орфантал приключи с четкането на кобилата и я отведе до коневръза. Погледа как другите коне поздравиха крантата, зачуден дали просто не я съжаляват, а после тръгна към огньовете, където бяха спрели непознатите.

Видя слуги да разтоварват дървени въглища и буци суха тор: носеха ги при фургоните на Харал и вече трупаха вързопи с храна при огньовете. До Харал стоеше благородно момиче, облечено в дебело тъмносиньо наметало от някакъв лъскав плат, и щом Орфантал се приближи, видя, че тъмните ѝ очи са извърнати към него.

Харал се покашля.

— Орфантал, родственик на Нерис Друкорлат. А това е Сукул от Анкаду, сестра на капитан Шаренас Анкаду, копиеносец от легиона на Урусандер в Битката на равнината Мишарн.

Орфантал изгледа кръглоликото момиче.

— Заложница като мен ли си?

— Гостенка — обясни Харал, преди момичето да успее да отговори, сякаш смутен от въпроса на Орфантал и уплашен да не би тя да се обиди. — По-дребните фамилии разменят заложници само между равни. Лейди Хиш Тула е от по-големите фамилии и влиятелна в двора.

Изражението на Сукул не се промени.

Орфантал не можеше да прецени възрастта ѝ. Може би беше с година по-голяма от него, или по-малка. Бяха почти еднакви на ръст. Нещо в очите ѝ го притесни.

— Благодаря ви, Сукул Анкаду, за този дар с храна и за компанията ви — каза той.

Момичето повдигна вежди.

— Едва ли сте научен на тези обноски от баба ви — отвърна му насмешливо. — Тя не отдаде почит на легиона на Урусандер.

Харал мълчеше. Изглеждаше притеснен и объркан.

Орфантал сви рамене.

— Не знаех, че баба ми е проявила неуважение към фамилията ви. Съжалявам за това, след като показахте щедрост в отсъствието на лейди Тула. Колкото до мен, все пак ви благодаря.

Последва дълго мълчание, а след това тя каза:

— Орфантал, много имаш да учиш. Но за тази нощ ще се възползвам от невинността ти. Нека двамата заедно оставим горчивината на старците ни в неспокойните им ръце. Милите ти думи ме трогнаха. Потрябва ли ти някога съюзник в живота, можеш да призовеш Сукул Анкаду.

— Когато стана велик воин, ще се радвам да бъдеш до мен — отвърна Орфантал.

Тя се засмя на отговора му и махна към най-близкия огън.

— Ела тогава с мен, Орфантал, и ще ядем като войници в поход, и горко на враговете ни.

Смехът ѝ го смути, но поканата бе като искра за суха прахан, сякаш тя бе разпалила въображаемото му бъдеще и бе готова да заеме мястото си в него. Този път се вгледа в нея много внимателно и си представи лицето ѝ — по-старо, по-силно, изтъкано със здрава нишка. Лице до лицето на героя. Спътник през годините, верен и сигурен, и когато тръгнаха покрай Харал и Грип, Орфантал усети как това лице, усмихнато и поруменяло, потъва дълбоко в душата му.

Щяха наистина да са големи приятели, реши той. А някъде все още напред, смътен и замъглен, но черен като закана, чакаше предателят им.

Оставиха ги сами при огъня и отначало това смути Орфантал. Беше свикнал с близостта на Грип и бе започнал да мисли за стареца като за мъдър чичо или кастелан. Но това бе въпрос на кръв и чистота и макар родословната линия на Анкаду да беше по-незначителна, все пак бе много над тази на Харал, Грип и останалите.

Докато бе с охраната и търговците, Орфантал не бе намерил нищо, което да показва ясно различието в класите. Грубите обноски не бяха достатъчни, тъй като според него те бяха обичайни за всички хора на път, и дори жестокостта на Харал към Нарад бе заслужена заради непокорството му.

Но когато Сукул се настани срещу него, на подобно на седло походно столче, докарано с фургона от крепостта, и дойдоха слуги с калаени чинии, пълни с топла храна, и с чаши разредено вино вместо ейла, предложен на другите от кервана, Орфантал с изненада осъзна колко е свикнал със спътниците си в това пътуване. Дотолкова, че бе започнал да се възприема като не по-различен от тях. Сирак в компанията им, харесван от всички и всъщност — един от тях.

Внезапното уважение беше нежелано, напомняше за всички правила на поведение, които според него бяха безсмислени. Докато гледаше как Сукул реагира на това с естествена лекота, всички нервни уроци на баба му се върнаха в ума му, неприятни като шибване с пръчка по гърба.

— Орфантал — заговори Сукул, след като опита храната, — разкажи ми за себе си. Но първо, за да ти спестя време, ето какво знам. Родственик си на Нерис Друкорлат, вдовица от войните… тя има дъщеря, нали? Бивша заложница в дома Пурейк. Но за фамилията ѝ извън нейното имение съм чувала малко. Всъщност бях убедена, че кръвната им линия почти е изчезнала и че е останал само един клон, който да ражда листа. Трябва да си дошъл отдалече, от някоя полузабравена издънка от самия край на Куралд Галайн.

Орфантал беше добре подготвен за историята, която да разкаже. Но Сукул щеше да е спътницата в живота му, тъй че между тях щеше да е искрено.

— Нерис Друкорлат наистина е моя баба — каза ѝ той. — Майка ми е Сандалат Друкорлат, която сега живее при Драконите като заложница. Баща ми е умрял във войните, в голяма битка, където е спасил живота на много прочути благородници.

Момичето го гледаше съсредоточено. След малко каза тихо:

— Нерис, разбира се, ти е казала да разправяш съвсем друга история.

— Да. Но няма смисъл. Не знам защо трябва да се преструвам, че имам други майка и баща. Майка ми е много добра към мен и ми разказва много неща за баща ми. Само смъртта би могла да смири любовта им.

— При кого ще си заложник, Орфантал?

— В самата Цитадела, при синовете и дъщерите на Майка Тъма.

Тя остави блюдото си на земята — повечето ѝ вечеря бе недокосната — и посегна за виното си.

— И всичко е уредено? Изненадана съм. Нима Майка Тъма вече иска за най-близките си следовници — синовете и дъщерите ѝ — единството и честта на Велик дом? Какво ли ще си помислят благородниците за това? Родословия ще се кръстосат — и всичко заради един култ на преклонение.

Думите ѝ го объркаха. Вече беше ясно, че Сукул е много по-голяма от него.

— Мисля, че да, всичко е уредено.

Очите и отново се взряха в него, напрегнати както преди. Тя изпи половината от чашата си и я протегна да ѝ я напълнят.

— Орфантал, наистина ли вече сме приятели?

Той кимна.

— Тогава чуй добре съвета ми. След няколко дни ще пристигнеш в Карканас и ще те предадат под опеката на тези, които живеят в Цитаделата. Ще има учители и ще усетиш, че те теглят в една или друга посока, а дори тези, на чиито грижи ще те предадат, ще са заети със своите си работи и интереси. Възможно е, Орфантал, животът ти да се окаже самотен там.

Той се вгледа в нея. Нямаше ли всички да се съберат и да го посрещнат с радост, както правеше майка му? А Аномандър Рейк? А Андарист и Силхас Руин?

— Потърси лейди Хиш Тула — тя е там сега. Преди да тръгнеш утре заранта, ще пратя слуга с писмо, което ще ѝ напиша. Трябва да ѝ го предадеш лично.

— Добре. Но ти не си заложница. Ти си гостенка… Защо си гостенка в крепост Тула?

Сукул направи кисела физиономия.

— Сестра ми има известна репутация в двора и майка ми се притесни, че ще тръгна по същия крив път. Постара се да го предотврати. Използва едно старо приятелство, създадено на бойното поле… добре де, майка ми помоли и лейди Хиш прие. Аз съм под тяхната опека, възпитават ме над ранга ми и съм под закрилата на Хиш Тула, която също е познавала своенравния живот, но се е отдръпнала от този крив път. — Отпи глътка вино и се усмихна. — О, скъпи, как те обърках. Е, чуй още само това: не само на кръвта може да бъде предан човек. Два духа, гледащи в една посока, могат да надмогнат всяко разделение. Запомни това, Орфантал, защото тази нощ помежду ни се кове такова приятелство.

— Тази нощ е чудесна — промълви Орфантал.

— Хиш Тула се стреми да изкове същото приятелство, същата преданост между знатните и офицерите от легиона на Урусандер. Така иска да постигне мир в Куралд Галайн. Но запомни: много офицери, като моята сестра, нямат никакъв интерес от мира.

Орфантал кимна.

— Сражавали са се във войни.

— Обидите ги оскърбяват, реални, както и въображаеми.

— Ще ме посетиш ли в Карканас, Сукул Анкаду?

Тя допи виното си.

— Щом ще стоя до велик воин, ами, да, сигурна съм, че отново ще се срещнем, Орфантал. Хайде, пий си виното — отпиваш като птиче. Кой пие така?

— Ще ми се да имах сестра — каза Орфантал. — И да беше ти.

— По-добре да сме приятели, отколкото брат и сестра, Орфантал, както може би ще разбереш един ден. На приятели можеш да разчиташ, но същото не може винаги да се каже за братя и сестри. А, още нещо.

— Да?

— Онази история, която ти е казала да разправяш баба ти. Превърни я в истина в ума си — забрави всичко, което ми каза тази нощ. Никой друг не трябва да чуе истината като мен. Обещай ми това, Орфантал.

— Обещавам.

— Колкото по-голям ставаш — каза тя с тон, от който му заприлича досущ на баба му, — толкова повече откриваш истината за миналото. Можеш да го опразниш. Можеш да го напълниш наново. Можеш да сътвориш каквато истина си избереш. Ние живеем дълго, Орфантал — много по-дълго от джелеките или от Бягащите псета. Живееш ли достатъчно дълго, ще срещнеш други лъжци и други съчинители — и младостта им блести толкова ярко, че чак заслепява. Слушай разказите им и знай, че са лъжци — не по-различни от теб. Не по-различни от всеки от нас.

Главата на Орфантал бе замаяна, но в отговор на думите ѝ той чу смътен глас на протест, надигнал се от дълбините на душата му. Не обичаше лъжците. Да лъжеш означаваше да нарушиш предаността си. Да лъжеш, както знаеше призракът на всеки герой, беше предателство.

Беше объркан. И самотен.

— Вярвам във фантазията — каза Райз Херат на момиченцето. Погледна го и продължи: — Но внимавай, моля те. Много е високо и няма да преживея недоволството на клана Хуст, ако пострадаш.

Без да слуша предупреждението му, Легил Бехуст се изкатери до зъбеца. Крачетата ѝ се люшнаха зад нея, щом се наведе навън, със зачервено от възбуда лице и ококорени от удивление очи.

Райз я хвана здраво за глезена.

— Твърде много те глезя. Но добре огледай всичко, което виждаш. Градът опира гръб в реката зад нас и всъщност до самата Цитадела. Не ни се налага да се притесняваме от селата на южния бряг, където са работилниците и кланиците с пъклената им воня. Щавене на кожи, клане на свине и добитък и така нататък. Трошене на кокали за храна на нивите. Плюс въглищарите. Всички нужни неща за поддържане на многобройно население.

— Не искам да гледам там!

— Разбира се, че не искаш. Друго са си по-изящните здания, този печален опит за ред…

— Но къде са духовете на гората? Къде е гората? Ти ми разправяше за гори!

Той посочи.

— Там, тъмната линия на север. Някога беше много по-близо.

— Избягала ли е?

— Мисли за Карканас като за звяр, изпълзял нагоре от реката. Може би към самото слънце или пък само за да изгледа намръщено света. Помисли за дългоопашатите клюнести костенурки, които речните рибари носят на пазарите. Изгърбени, нащърбени коруби, жестока захапка и изпъкнали мускули по дългия врат. Нокти по здравите крайници. Черупка, дебела като броня. Грозно същество, Легил, лакомо и със зъл нрав. Чуй съсъка му, щом се доближиш!

Тя се заизвива на тясната каменна издатина.

— Къде са очите му? Не виждам очите му!

— Но, скъпа, ние сме очите му. Тук, на върха на Старата кула. Ние сме очите на града също както сме очите на света и това е велика отговорност, защото само чрез нас светът може да види себе си и гледката ражда загадка — отприщване на въображението — и в този миг на разпознаване всичко се променя.

Тя се смъкна назад.

— Но аз не искам да съм очите му, учителю Райз.

— Защо не?

— Защото не разбирам какво виждам.

Той и помогна да стъпи на крака.

— Това е хубаво, защото никой от нас не разбира. Изтупай прахта от дрехите си. Навлизаш в трудна сфера, тази идея за „разбирането“.

— Изобщо нямаше да падна — каза тя и отупа прахта от туниката си.

— Разбира се. Нали те държах за крака.

— Изобщо.

— Бъди сигурна, че можеш да разчиташ на мен, Легил — каза Райз Херат. — Значи твърдиш, че има неща, които може да бъдат добре разбрани. Но кажи ми: градът не ти ли изглеждаше като жив?

— Можех да видя всички. На улиците. Съвсем мънички са!

Той я хвана за ръка и я поведе към стръмното стълбище, водещо до долното ниво.

— Бълхи, мушици, кърлежи, впили се в кожата.

— Не. Сгради и разни такива неща. И никакви костенурки.

— Показах ти града, а да погледнеш града е все едно да погледнеш собственото си тяло, Легил. И тази Цитадела… ами, очите са поставени в главата, а главата на тялото. Тази сутрин ти стана очите на Цитаделата. Не е ли тялото ти плът и кост? Не е ли място на зной и усилие, пулсът на сърцето ти, дъхът, който вдишваш? Такъв е и мъдрият Карканас.

Долу на стълбището тя издърпа ръката си.

— Седорпул е по-добър учител от теб. Говори разбрано. Ти не.

Той сви рамене.

— Забравям колко тясно е гнездото на детския ум. Прагматизмът е по-удобен, нали?

— Сега ще си играя в стаята си.

— Добре.

Единствената храмова заложница заситни по вътрешното стълбище към по-долния етаж. Райз Херат се поколеба, а после се обърна и отново се качи на платформата на кулата. Утринният му ритуал, това самотно съзерцание на Карканас, все още можеше да бъде спасен. Седорпул го беше хванал натясно в коридора извън покоите му и му бе поверил младата ученичка. Няколко припрени думи за уроците и след това младият жрец бързо си беше тръгнал.

Още клюки и вълнения по коридорите на Цитаделата. Светая светих на Старата кула беше мястото на сила за Райз Херат сред цялата тази глупост. Вместо това му бяха възложили опеката над едно момиченце, което му изглеждаше почти диво и може би глупаво, толкова голямо бе храмовото пренебрежение. Вечно я предаваха на следващия, десетки учители и нито един урок за повтаряне — образованието на Легил беше фрагментарно, поднасяно набързо и небрежно. Но когато я беше погледнал, беше видял жива интелигентност в големите детски очи, втренчени нагоре към него.

Като дворцов историк реши, че ще ѝ даде урок по история. Тези амбиции се оказаха краткотрайни, след като накъсаните ѝ коментари и съждения го объркаха. Тя слушаше думите му, както човек може да слуша птича песен в градината — приятно глухо бръмчене за фон. Каквото поемеше, изглеждаше избрано случайно. Но може би беше така с всички деца. Рядко бе имал контакт с деца и всъщност предпочиташе да си остане така.

Зарея поглед над Карканас. Над града се рееше рехав дим, смекчаваше всичко, което лежеше под него, и Райз се замисли за онова чувство на загуба, което усещаше винаги щом навлезеше в някоя гледка: как се стеснява просторът до най-непосредственото, внезапната настойчивост на най-близките детайли. Имало беше време, някъде преди поколение, когато градските художници бяха почнали да рисуват пейзажи, и за Райз Херат тези картини постигаха онова, което реалността не можеше. Обещание за дълбочина и пространство, но така, че обещанието оставаше свято, защото нито дълбочината, нито пространството можеше да се проучат. Да се доближиш означаваше да видиш само ударите на четка и изсъхнала боя, а с тях илюзията умираше.

Подробностите затрупваха тленния ум, заслепяваха го за по-широкия размах на историята. Мислил беше да стигне до това наблюдение в урока си с Легил. Сега прецени, че може би тя все още е твърде малка за такива идеи. Но пък също толкова вероятно беше възрастта да няма нищо общо с разбирането. Трябваше само да слезе от кулата и да се гмурне в неистовия свят на двора, за да види отблизо и в подробности същите безумия, от които Легил Бехуст тичаше и се луташе безпомощно. Ако не друго, със сравнението си се бе отнесъл грубо с момичето.

Все едно. Неизречените мисли не нанасяха рани на другите. Съдбата на вътрешния пейзаж на мислещия беше съвсем различна, разбира се. Беше шествие на провалящия се разум и в този провал много неизречени мисли намираха покой. За предразсъдъци, омраза и невежество.

Беше лош учител и го знаеше. Пишеше историите си все едно, че са измислици, разпокъсани и несвързани с реалността. Още по-лошо, предпочиташе широкия размах на баграта пред натрапчивата подробност, неизразимото чувство пред дълбокия анализ, възможността пред достоверността. Беше във всяко отношение ужасен историк.

Виждаше сянка, проснала се над града долу. Не беше хвърлена от дима, нито идваше от облак, защото небето бе ясно. Беше поетият дъх на Майка Тъма, отнемащ светлината от света. Какво правеше тя с нея, зачуди се Херат. Беше ли това, което твърдяха жреците? Поглъщаше ли я тя, хранеше ли се с нея? Когато светлината си отива, къде отива?

Старите художници, рисували пейзажи, бяха обсебени от светлината и разправяха, че много от тях били полудели от тази обсебеност. Но със сигурност беше много по-лошо, ако всичката светлина е отнета. Мислите му се върнаха към Кадаспала, най-добрия художник портретист… чудно ли беше, че той живееше под облак от страх и изригваше гнева си към света? Жреците обещаваха благодат с идването на мрака и уверяваха, че никой няма да е сляп в него. Подобни дарове идваха от магията, тъй че никога не бяха безплатни. Райз се зачуди каква ли цена ги очаква всички.

Чу стъпки по стълбището, обърна се и видя Седорпул. Младият жрец беше останал без дъх, закръгленото му лице и тяло се полюшваха над стъпалата все едно беше пълен с въздух. Зад него, щом стъпи на платформата, изникна друга фигура.

Седорпул се огледа и възкликна:

— Няма я! Къде е?

— В стаята си. Играе.

— Бягане от отговорност!

Райз Херат кривна глава.

— Същото помислих, когато я остави на мен, Седорпул.

Жрецът махна с ръка и заоправя оцапаната си туника.

— Излишно е да се спори. Местонахождението ѝ е ясно. Това е важното.

Другият жрец се промъкна покрай Седорпул и се загледа над града.

— Ендест Силан — обърна се към него Райз. — Кажи ми какво виждаш?

— Не е важно какво виждам, а какво чувствам, историко.

— А какво чувстваш?

— Тук горе сякаш бремето на света се смъква от раменете ми. Докато в коридорите под нас… — Сви рамене.

— Ти си млад — каза Райз. — Имаш много да носиш, но благодатта на младостта означава, че почти не усещаш тежестта му. Смущава ме мисълта, че остаряваш преждевременно.

— Още не си чул — заговори Седорпул. — От един от манастирите е дошъл ездач. Магьосник Реш води група шейки. Придружават гост, който ще се срещне със самата Майка Тъма.

— Нима? И вече се знае, че тя ще му даде аудиенция? Този гост трябва да е от изключителна важност.

— От Витр е.

Райз изгледа Седорпул — зачервеното му лице и светлосините очи, и за пореден път се зачуди на липсата на вежди и други косми по лицето… дали просто бръснеше всичко, както темето си? Странна склонност.

— Нищо не идва от Витр — заяви той.

— Рискуваме с дръзките си твърдения — обади се Ендест, беше се подпрял на стената.

Райз помисли малко и каза:

— Знае се, че азатанаите са направили каменни съдове, които могат да задържат Витр. Вероятно би могло от същия материал да се направят и кораби.

— Не са кораби — отвърна Седорпул. — Като оставим това, знаем малко. Жена, но не е тайст.

— Азатанаи?

— Така изглежда — потвърди Ендест.

— Скоро трябва да се появят от гората според мен — заяви Седорпул и застана до парапета до другия жрец. — Мислехме да видим идването им оттук.

Толкова с мирното съзерцание.

— Вярвам, че всичко долу е приготвено.

— Нищо особено — каза Седорпул. — Това не е официална визита все пак.

— Никакво лъскане на токи? — попита Райз. — Никакво търкане на сребро?

Ендест изсумтя — а може би прихна.

Седорпул изду месестите си бузи и бавно поклати глава.

— Лоша компания си избрах днес. Пълно незачитане. Историк, който се надсмива на исторически поводи. Псалт, който се подиграва с благоприличието.

— Благоприличие? — Ендест изгледа Седорпул. — Много бързо забрави, че тази сутрин преди разсъмване те измъкнах изпод три кандидат-жрици. Вмирисан на вкиснало вино, а колкото до петната по халата ти, пазя изключително благоприличие, като не се вглеждам много. — Обърна се към Райз и добави: — Седорпул намира кандидатките, докато още чакат в преддверието на старшата монахиня, и ги уведомява, че силата им в леглото трябва да бъде изпитана…

— Възползвам се от естественото им желание — обясни Седорпул.

— Намерил е неизползвана стая и сега държи ключа за нея. Заклева кандидатките да пазят тайна…

— Олеле — каза Райз. — Седорпул, рискуваш да си навлечеш бъдеще на позор и праведно възмездие. Дано да доживея да го видя в целия му блясък.

— Ендест, провали всичките ми надежди за възможно приятелство. Да го кажеш пред историк при това! Тъкмо вие двамата ме проклинате за съдбата, която историкът тъй злокобно описва!

— Едва ли — възрази Ендест. — Предвиждам нощ на изповеди… не, кого заблуждавам? Десетки нощи на стотици изповеди. Чака те незавидна съдба…

— Изглеждаше напълно благодарен за отхвърлените от мен снощи, почитаеми псалт. И всяка друга нощ, впрочем. Кой беше казал, че за лицемерието нямало място в религиозен храм?

— Никой — отвърна Райз Херат. — Доколкото знам.

— Нима? — попита Седорпул. — Наистина ли?

Райз кимна.

— Виж ти. — Седорпул въздъхна. — Все едно, не си струва да спорим за това. Да пренебрегнем засега нещастните обстоятелства, които ни събраха тримата, и да се насладим на гледката.

— А младата Легил Бехуст? — попита Райз.

— Несъмнено съществува стабилен аргумент в полза на образователната стойност на играта. Освен това стаята под нас е традиционното убежище за поредицата заложници на Цитаделата. Дано да е залостила вратата за пълно усамотение. До обедната камбана поне.

На Райз Херат му хрумна неприятната донякъде мисъл, че би предпочел компанията на Легил Бехуст.

Седорпул посочи и каза:

— Ето ги!

Сестра Емрал Ланеар се огледа от глава до пети в голямото посребрено огледало. Смътно замъглената жена, която се взря в нея, обещаваше голяма красота и Емрал копнееше да си разменят местата. Сбъднеше ли се тази молитва, никой нямаше да може да разкъса булото и нямаше да е нужно да се пази всеки миг, за да не би някой да зърне изтерзаните истини, които се мътеха зад очите ѝ, а изражението ѝ нямаше да издава нищо.

Светът се придържаше към илюзиите си. Никой не можеше да вижда вечно, отвъд хоризонтите, през най-гъстите гори и здравите планински канари, или в дълбините на тъмните реки, тъй че там също се таяха обещания, приканващи копнеещия взор и предлагащи величествени гледки. Илюзиите бяха породени от всички, които впиваха поглед в тях в името на здравия разум, навярно, или търсейки надежда. Така другите можеше да видят и нея: Върховна жрица, заела мястото си в олтарната зала, с другата Върховна жрица до нея, и двете — символизиращи самата Майка Тъма, зад чието було от мрак ничий взор не можеше да проникне. Можеха да виждат това и да намерят каквито илюзии за утешение пожелаят.

Нямаше причина да негодува заради очакванията им. И все пак съжаляваше, че образът пред нея не можеше да пристъпи извън огледалото и да остави място, в което тя да скочи. Илюзии поддържаха света, а тя бе ужасно уморена да поддържа своя.

Низшите жрици зад нея се суетяха нервно и само звукът от това стигаше, за да се раздразни. Бяха избягали от леглата си и лежащите в тях мъже веднага щом вестта бе стигнала до тях. Представяше си ги преобразени, захвърлили яркоцветни коприни и загърнати вместо тях в тъмните си лъскави пера. Уста, изкривени в клюнове. Бездиханни, тревожни слова, сливащи се в безсмислен грак. И лъхащата на плесен топлина на телата им вече изпълваше стаята, а дългопръстите им стъпала дращеха и ровеха в бялата тор на възбудата им, а след миг Емрал Ланеар щеше да се извърне от огледалото, да ги погледне и да се усмихне на смъртта на илюзиите.

— Жена! — изсъска някоя.

— Азатанаи! Казват, че можели да се преобразят в каквото пожелаят.

— Глупости. Подчинени са на същите закони като всички нас: може да бленуваш колкото си искаш да избягаш от това свое грозно лице, Виджила, но дори силата на азатанаи не би могла да ти помогне.

Пронизителен смях.

Емрал се взря в мътното отражение, зачудена какво ли си мисли то, какво вижда то. Трябваше да има някакъв таен диалог между мислене и виждане, каза си тя, в който всяко заключение е спотаено. Но да се видиш в този огледален свят означаваше да съзреш всяка истина. И да не намериш никъде убежище от тях. „Огледалата, боя се, са подкана към самоубийство.“

— Сестра Емрал.

Щом чу познатия глас, усети как нещо в нея изпърха плахо. Но мътното отражение не издаде никакъв страх и Емрал изпита мигновена, необяснима ревност. Все пак задържа погледа си спокоен и не се обърна стреснато.

— Сестра Синтара, време ли е?

Влизането на Висшата жрица, осъзна Емрал, се беше издало малко преди това, с внезапното затишие сред другите. Толкова силно бе влиянието на младата жена — лъскаво злато и капеща кръв. Емрал вече можеше да я види, почти безформена в огледалото, нито красива, нито натрапчива. Сдържа подтика да се пресегне и да забърше фигурата, да заличи съществуването ѝ като петно.

Нямаше нужда от две Висши жрици. Храмът беше древен, посветен някога на речен дух. Самото име на бога беше изтрито от всички записи. Картинните му изображения бяха заличени от стените, но тя знаеше, че река Дорсан Рил е наречена на духа, обитавал някога дълбините ѝ. В онова древно утро, когато бяха положени първите камъни на Карканас, само един жрец беше водил процесиите, ритуалите на преклонение, и бе извършвал необходимите жертвоприношения.

Култовете на Ян и Йедан бяха оцелели от онова време, но Емрал не виждаше в тях нищо повече от кухи фигури, при които аскети измисляха правила на самоотрицание в погрешното си убеждение, че страдание и вяра са едно и също.

Вместо да отговори на тихия въпрос на Емрал, Синтара първо прогони всички останали от стаята. Чак след това отново се обърна към нея.

— Докато Всичкият мрак дойде ли ще се взирате в себе си?

— Оглеждах патината — отвърна Емрал.

— Наредете на кандидатките да го лъснат тогава. — В тона на Синтара се долови първата нотка на раздразнение. — Имаме да обсъдим проблеми.

— Да — отрони най-сетне Емрал и се извърна към Синтара. — Това май стана основната ни работа напоследък. Обсъждането на… проблеми.

— Идат промени, сестра. Трябва да сме в състояние да се възползваме от тях.

Емрал огледа замислено по-младата жена: гладките ѝ черти, ненужната багра около издължените ѝ изкусителни очи, съвършено оформените ѝ устни. И си помисли за жестокия портрет, който Кадаспала бе нарисувал на Синтара… макар че навярно само тя го виждаше като жесток. Изобразената на него неведнъж бе изказвала възхищението си от интерпретацията. Но Емрал не можеше да е сигурна дали възхищението на Синтара не е към изобразената жена, а не към гения на Кадаспала.

— Трябва да сме в състояние да оцелеем, сестра Синтара. Да се търсят изгоди е малко преждевременно.

— Това, че сте стара, не е по моя вина, сестра Емрал. Майка Тъма ви задържа на високия ранг от съжаление, подозирам, но това също си е нейно решение. Ние тук създаваме религия, а вие, вместо да ликувате от възможностите, се съпротивлявате на всеки завой.

— От съпротивлението идва истината — отвърна Емрал.

— Каква истина?

— Проблеми ли обсъждаме сега, сестра Синтара?

— Дошла е азатанаи от Витр. Всеки момент ще се появи, все едно че е издигната от шейките.

Емрал повдигна вежди.

— Да се опълчи на Майка Тъма? Едва ли.

— Знаехте ли, че Хун Раал е в Карканас?

— Разгледах молбата му за аудиенция, да.

— Не е трябвало да му отказвате — отвърна Синтара. — За щастие той ме потърси и поговорихме. Азатанаи е била намерена от отряд на Стражите на Външния предел и Страж е придружил жената насам — преди да се намесят монасите. Азатанаи е била отведена веднага на среща с Шеканто и била гост в манастира за две нощи. Започвате ли да проумявате?

— Не отказах на Хун Раал. По-скоро не видях нужда да се бърза. Той ли ви каза това? И какви според вас биха могли да са причините му толкова припряно да ви уведоми, сестра Синтара? Позволете ми да предположа. Иска да втълпи идеята, че тази азатанаи представлява заплаха, и така да получи от Майка Тъма заповед отново да призове на оръжие легиона на Урусандер.

Синтара се намръщи.

— Тя е дошла от Витр.

— Тя е азатанаи. Може би наистина е дошла от Витр, но не е от него. Откога азатанаите представляват заплаха за нас? Ако Хун Раал постигне своето, как ще реагират благородниците на възкресяването на легиона на Урусандер в пълната му мощ? Особено в този момент, когато цял Карканас говори за свещен брак?

— Свещен брак? Уверявам ви сестра Емрал, мълвата по улиците е само за Драконъс и какво би могъл да направи той, ако такъв съюз бъде обявен.

— Само защото са продължили да разсъждават в същата посока, както и вие, изглежда, сестра. Драконъс несъмнено… дали ще бъде поднесена главата му на блюдо за умилостивяване на благородниците? И колко дълго ще продължи тази радост, когато двайсетина неблагородни командири на кохорти на Урусандер нахлуят с кални ботуши във Великата зала на Цитаделата? Прогонването на Драконъс от леглото ѝ е жалка компенсация за разреждането на властта на знатните. Завръщането на легиона на Урусандер ще бъде изваден меч, вдигнат високо над главите ни. И вие сте готова да танцувате за тях?

При последните думи лицето на Синтара помръкна. Слуховете за детството ѝ, прекарано като улична танцьорка — с уста около членовете на пияни старци, — все още не бяха заглъхнали съвсем. Емрал и агентите ѝ не бяха направили нищо, за да ги разпръснат, разбира се. Но пък и нейните разпространители на клюки неуморно уронваха репутацията на самата Емрал. „Така че винаги има неща за обсъждане.“

— Изглежда — заговори след малко Синтара, — напоследък сте запозната добре с уличните слухове, сестра Емрал.

— Достатъчно, за да знам, че омразата към Драконъс произтича от ревност…

— И нарастващата му власт!

Емрал се взря в Синтара.

— И вие ли вече сте заблудена като останалите? Той няма никаква власт. Той е любовникът ѝ и нищо повече. Консорт.

— Който удвои броя на домашните си стражи през последните три месеца.

Емрал сви рамене и се обърна отново към огледалото.

— На негово място щях да направя същото. Мразен от легиона и простосмъртните, плашещ знатните. За да премахне заплахата от това, би било по-добре да се омъжи за него, вместо за Урусандер.

— Добре, че Майка Тъма не търси нашия съвет — сопна се Синтара.

— По това сме съгласни — отвърна Емрал.

— Но дори и това ще се промени, сестра Емрал. Тогава какво? Нима ще застанем пред нея озъбени и разпенени една на друга?

— С малко късмет, ще сте пораснали дотогава и ще сте станали по-благоразумна.

— Така ли обяснявате бръчките на лицето си? След като непрекъснато се гледате в огледалото, би трябвало вече добре да знаете недостатъците си.

— Но, сестра Синтара — отвърна Емрал на смътната фигура, застанала зад отражението ѝ, — не гледам себе си.

Капло Дриим и магьосник Реш яздеха в челото на процесията. Зад тях, сама и с половин дузина шейки след нея, яздеше Т’рисс, на коня си от усукани и сплетени стръкове трева. Черните стебла бяха избелели в смъртта си. Подобието вече бе станало сиво-кафяво и с изсъхването цялото същество се беше стегнало, а тревите бяха заприличали на мускули и гола кост, като животно, чиято кожа е одрана. Дупките на очите му бяха вече замрежени от паяжина. Капло едва се сдържаше да не се обърне за пореден път през рамо към жената азатанаи и ужасния ѝ кон.

Дланите му бяха потни в кожените ръкавици. Краят на гората вече се виждаше в откос вяла слънчева светлина, сякаш сянката на облаци бе заседнала в очите му, и той едва успя да надвие трепета си.

Магьосник Реш до него беше нетипично смълчан.

Бяха отвели Т’рисс в манастира Ян и влязоха в двора, пълен с монаси, повикани от нивите и събрани, за да поздравят официално жената азатанаи. Мнозина в тълпата се присвиха уплашено, като видяха коня от трева, или може би от нарастващата сила на ездачката му, която според Реш се излъчваше от нея на невидими, но осезаеми вълни, или от безизразното ѝ лице и равнодушните ѝ очи.

Почти нищо не беше казано по пътя до манастира. Никой не знаеше какво водят в обителта. Никой не знаеше що за заплаха представлява тази азатанаи за майка Шеканто. Мисълта, че е родена от Витр, бе ужасяваща. Капло съжаляваше за враждебността на Стража, Фарор Хенд — щеше да е добре, ако я бе разпитал повече за Т’рисс: за първите мигове на срещата им, за подробностите около пътуването им през Блещукаща съдба.

Политиката беше нещо, което се носеше като втора кожа — гладка като коприна, щом я погалиш, но настръхваща, потъркаш ли я срещу косъма. Капло еднакво бързо си създаваше и врагове, и приятели, а с Фарор Хенд бе направил погрешен избор. След като тя вече бе на другата страна, трябваше да помисли как да подрони репутацията ѝ. Но за това трябваше да приложи цялото си лукавство, след като тя бе сгодена за герой на кралството. Жалко, но професията на шпионин бе свързана с много неприятни необходимости. Не беше само безстрашие и романтика, а понякога дори и маската на изкусителност можеше да се окаже грозна.

Мислите му се върнаха към онази съдбовна среща между майка Шеканто и Т’рисс. Без никакво бавене беше влязъл с Реш и жената азатанаи в залата на Майката, наричана Рекилид — думата за „утроба“ на старата реч. Всички свещи от златист восък покрай стените бяха запалени и къпеха кръглото помещение в мека жълта светлина, която сякаш се извисяваше към сводестия позлатен таван. Огромният килим с наситени землисти багри бе достатъчно дебел, за да приглуши звука на стъпките им, когато закрачиха към чакащата ги майка Шеканто, седнала в богато украсения си си служебен стол.

Спряха на пет крачки от подиума — магьосник Реш отдясно на азатанаи, Капло Дриим отляво.

Капло отдаде чест.

— Майко, разбойниците са унищожени. Със скръб трябва да докладвам, че деца не бяха спасени.

Шеканто махна пренебрежително със сбръчканата си ръка и сълзливите ѝ очи се впиха в Т’рисс, която сякаш оглеждаше килима под краката си.

— Магьосник Реш. — Майката изрече името като заповед.

Реш се поклони и каза:

— Майко, докладът на Стража е, че тази жена е излязла от Витр. Придружителката ѝ я нарече Т’рисс.

— Страж, владеещ древната реч значи.

— Фарор Хенд от Дурав, майко.

— Имаше мъдри и образовани родители — каза Шеканто. Беше събрала ръце в скута си и те мърдаха неспокойно, сякаш за да смири невидим вътрешен трепет, но очите ѝ не се откъсваха от Т’рисс. Повдигна брадичка и каза високо: — Ще бъдете ли наша гостенка, Т’рисс?

Жената азатанаи вдигна очи към нея, после отново извърна поглед, този път да огледа стените.

— Тази светлина е хубава — рече тя. — Видях шадраван в двора, но ми се стори плитък. Сухота има тук, която не подхожда за дом на майка.

Реш изсумтя, но жестът на Шеканто го накара да замълчи, а след това тя каза:

— Щом няма да сте наша гостенка, Родена от Витр, няма да ви бавим повече. Желанието ви е да говорите с Майка Тъма? Ще ви осигурим подходящ ескорт.

— Вярата ви е празна — каза Т’рисс. — Но предполагам, че вече знаете това. Някога имаше един дух, бог един вид. От реката наблизо. Протягаше се през земята, пулсираше в кладенеца, който сте изкопали в двора. Но сега дори шадраванът е безжизнен. С оковаването и обуздаването на силата на водата вие сте оковали духа и сте отнели живота му. Свободните ще живеят, но затворниците ще умрат.

— Изглежда, че ви липсва — отвърна Шеканто и този път трепетът ѝ беше видим — обичайният азатанайски такт.

— Такт? — Очите на Т’рисс продължаваха да шарят из стаята, по-скоро разсеяно, отколкото неспокойно. — Майко, сигурна съм, че имате предвид весело снизхождение. Много неща развеселяват азатанаите и превъзходството ни е под съмнение. Кажете ми, често ли ви посещаваме? Мисля, че не, откакто силата, която сега избуява в това владение, наречено Куралд Галайн, е повод за страх. — Беше изула странните си мокасини от трева и ровеше с пръстите на единия си крак в дебелия вълнен килим. — Някой ще дойде скоро, мисля.

— Значи този някой не сте вие? — попита Шеканто.

— Вие умирате.

— Разбира се, че умирам!

— Никой бог не ви подкрепя.

— Никой бог не подкрепя никого от нас!

— Това е вълна. От космите на животни. Гледате тези животни за космите им, макар че някои убивате — новородените и много старите. В месото има миризма, когато е старо, но месото на младото животно е изключително вкусно. Майко, жените на разбойниците разпраха гърлата на децата си — не искат да ви дадат нищо. Много от монасите ви са стари. Вашият култ умира.

Шеканто се отпусна в стола си и каза:

— Махнете я оттук.

— Приемам предложението ви — заяви изведнъж Т’рисс. — Ще ви гостувам, за тази нощ и следващата. След това ще потеглим за Карканас. Вече съм убедена, че Майка Тъма е направила голяма грешка. — Обърна се към изхода. — Сега ще се изкъпя в шадравана.

— Магьосник Реш — каза Шеканто, — придружете гостенката ни до шадравана. Лейтенант, останете за малко.

Т’рисс остави странните си мокасини където ги бе изритала и излезе след Реш от залата. Щом тежките завеси отново се отпуснаха, Шеканто се надигна от стола си.

— Убиха собствените си деца? Следващия път действайте по-внимателно. Нападнете през нощта. Убийте първо майките. Провалът ви е тежка рана.

— Загубихме поколение от войните — отвърна Капло — и това не може да се замени за един ден, не и от един лагер скитници. Майко, те се биха с яростта на вълци. Ще навлезем по-навътре следващия път и ще приложим тактиката, която описахте.

Шеканто стоеше на подиума, висока и мършава, с набръчкана кожа и изпъкнали кости под халата. Под провисналата ѝ гуша се виждаха очертанията на ребрата ѝ, а вдлъбнатините под щръкналите ѝ ключици изглеждаха невъзможно дълбоки. „Разбира се, че умирам!“ Това признание го бе поразило. В крехкостта на Майката имаше нещо повече от двете ѝ хиляди години живот. Казваха, че сред азатанаите имало велики лечители. Капло се зачуди дали някоя отчаяна надежда не е умряла при тази среща с Т’рисс.

— Все още не съм мъртва — каза Шеканто и очите ѝ се впиха в него, остри като ножове.

— Майко, според мен тази Т’рисс е увредена азатанаи. Витр е отнел много от ума ѝ.

— Толкова по-голям е поводът за загриженост, лейтенант. Може да е луда, но силата ѝ си остава и не е смекчена от задръжките на разума. Иска аудиенция с Майка Тъма? Ти ще си придружителят ѝ. Дръж уменията си в готовност.

— Майко, при всичките ми умения, не мисля, че е възможно да убия азатанаи.

— Може би. И може да загинеш при опита. Така да бъде.

— Толкова ли е скъпа Майка Тъма за нас? — попита Капло. — Освен това бих се изумил, ако разбера, че тази, която е готова да си присвои титлата Майка на Нощта, е неспособна да се защити сама.

— Само с мрака се защитава тя — отвърна Шеканто. — Само с мрака се съхранява. А в този мрак се доверява само на един мъж и този мъж не е наш. Всъщност казват ми, че е напуснал Куралд Галайн. Заминал на запад, в земите на азатанаите. Стари подозрения са се събудили в мен.

Капло я изгледа мълчаливо: лицето ѝ, вече в профил, бе клюнесто и изпито.

— Подозрения, които не сте споделили със своя избран убиец, майко.

— Няма и да го направя, след като е невъзможно да се докаже. Излагам те на риск, лейтенант. Може дори да те загубя заради защитата на Майка Тъма. Не че тя ни е нужна. Не. Но ни е нужна нейната благодарност — и увереността ѝ в нашата вярност.

— Платена с моята кръв.

— Платена с твоята кръв.

— Дори азатанаи не може да разкъса мрака, загърнал Майка Тъма.

Древните очи се впиха в него.

— Не можеш да си сигурен в това. Нима не се прокрадва дарбата ѝ сред най-близките ѝ деца? Казват, че Аномандър нямал нужда от светлина в личните си покои — слуги донасят за прашасали свещи, фитилът им дори не е почернял. Но имало оставени книги и карти, разтворени на масата, и ръкописи с неговия почерк. Нямаме никакъв достъп до тази нейна магия, но това не значи, че има пречка за други.

— Това назначение ме притеснява, майко. Има твърде много неизвестни. Няма ли да е по-разумно да я убия тук, в манастира? Преди да се е оказала по-сериозна заплаха за владението ни?

— Присъствието ѝ тук е известно, лейтенант. Стражите са я поверили на грижите ни.

Капло кимна.

— За да ги убедим, дадохме гаранция за безопасността ѝ. Но всички тези неща са условни. Има достатъчно прецеденти за непредсказуемостта на гостенката ни, за да звучи достоверно една версия, че тя е прибегнала до насилие. Може би срещу вас или сред монасите. Да, може да понесем възмущение и обвинение, но при липсата на подробности думата ни ще устои и ще надделее. Както ме учихте преди много години, един убиец се стреми да контролира колкото е възможно момента на убийството. Боя се точно от тази загуба на контрол, когато ще сме в Залата на Нощта, на аудиенция с Майка Тъма и кой знае колко много присъстващи други нейни съветници.

— Тези другите, лейтенант — каза Шеканто, — ще мислят преди всичко за защитата на Майка Тъма, не на азатанаи.

— Много години са минали, откакто за последен път сте напускали манастира, майко. Виждал съм как се бие Аномандър и дори в зала, голяма колкото на Майка Тъма, смятам, че ще стигне до мен преди да мога да убия азатанаи. Ако не той, тогава Силхас Руин. — Погледът ѝ не трепна и той продължи: — Може да са придобили уменията си от магията на Майка Тъма. Или пък дарбата им е напълно естествена. Тъй или иначе, оценявам шанса си за успех като много нищожен. При това положение, ако ви разбирам, животът ми трябва да бъде принесен в жертва като символ за верността на шейките.

— Говорим за заплахата, която тази Т’рисс може да представлява за Майка Тъма. Искам да си в готовност за такава възможност.

— Разбира се.

— И вярвам, че ще разбереш, ако дойде моментът саможертвата ти да се окаже необходима. В края на краищата ние ще сме тези, които ще заведат азатанаи на среща с Майка Тъма.

Капло повдигна вежди.

— Оправдание за последствията? А ако никой не оцелее от битката освен Т’рисс?

— Тогава малцина ще възразят, че всички сме изгубени, лейтенант. Впрочем, в Карканас ще имаш и други отговорности. Слушай и помни.

Скоро след това Капло излезе на двора и тръгна към шадравана. Магьосникът Реш стоеше на почтително разстояние от Т’рисс, която газеше гола в дълбоката до колене вода и капките блестяха по смуглата ѝ кожа. По раменете ѝ се виждаха следи от слънчево изгаряне и това напомни на Капло за сменящи кожата си змии. Освен магьосника и азатанаи никой друг не се виждаше из двора.

„Децата или бягат от голата плът, или зяпват. Но е неприлично да зяпнеш. Колкото до мен, просто съм възхитен.“

Спря до Реш.

— Казват, че винаги си оставаме ученици, каквато и да е възрастта ни.

— Някои уроци често се повтарят, но никога не се научават докрай — изсумтя Реш. — Виждам пред себе си трактат за живота.

— Критиците ще те захапят жестоко.

— Ще са като комари по кожата ми. Настървени съразмерно, но размерът е малък.

— Значи ще гледам с радост нахапаната ти и наранена същност.

— Ето, че думите ти издават тайно възхищение към жестоките, Капло.

— Всяка измяна започва или свършва с думи.

— Жестоки?

— Така предполагам, Реш.

Т’рисс беше отишла в другия край на шадравана и сега седеше на широкия ръб, извърнала лице към слънцето и затворила очи.

— Ако Майка Тъма бе отхвърлила силата на Нощта и беше взела вместо нея силата на Мълчанието, щеше да има вечен мир — каза Реш.

— Значи намекваш, че всички случаи на насилие включват някакъв вид измяна?

— О, да. И това ще е първият ми и основен урок в списъка от уроци, които така и не научих.

— Ястребът изменя на заека? Гущерчето на мухата?

— В известен смисъл определено да, мой гаден приятелю.

— В такъв случай всички сме обречени да изменяме, след като измяната, изглежда, е присъща на самото оцеляване.

Реш се извърна към него.

— Не си ли виждал терзанието на философите? Ликуването на гузната им съвест, страстното мъмрене на самите тях и на всичките им ближни? Всички сме изменили на обещанието за вечен мир, а не е ли имало един век, много отдавна, когато смъртта е била непозната? Когато самото препитание е било без цена или жертва?

Тази идея бе стара шега между тях.

— Магьоснико — отвърна Капло, — всички философи, които съм виждал, са или пияни, или безчувствени.

— Това е скръб от загубата, приятелю, и затъване в разбирането.

— Това е слабост на волята по-вероятно.

— Воля, пречупена и безпомощна под атаката на прозрението. Когато сме притиснати на колене, светът се свива.

Капло въздъхна.

— Ах, Реш, но не всяко прозрение идва като атака.

— Даваш ми повод да пия.

— Значи доводът ти е слаб.

— И ето, аз съм единственият философ, достатъчно смел да го признае.

— Само защото си трезвен, а винаги съм оспорвал куража на трезвостта.

Млъкнаха, понеже Т’рисс стана и тръгна към тях. Щом дойде, присви очи към Капло и каза:

— Е, значи майката ви посъветва да не ме убивате? Това е добре. Нямаше да ви хареса моята кръв на ръцете ви, лейтенант.

Капло помълча, а после каза:

— Подозирате ни в крайности. Това е непристойно.

Тя кимна.

— Да.

— Радвам се, че сте съгласна…

— Убийството винаги е непристойно — продължи тя. — Усетих недоверието у приятелката ми Фарор Хенд при вашата намеса. В недоволството ѝ имаше много нива.

— Не ви мислим лошото — заяви Капло. — Но ако се наложи, ще защитим своето.

— Виждам много място за дебат, лейтенант, за това какво включва вашето „свое“. Разбира се, вие разчитате на тази неопределеност.

— Този коментар лично за мен ли се отнася, или за хората изобщо?

— Не познавам достатъчно „хора“, за да съдя — отвърна Т’рисс, седна пред тях и погали с ръка топлата вода. — Знам, че сте убиец и че на двама ви са дадени основания за необходимостта на убийството, и че се събирате с други „свои“, за да изтъкнете нужните оправдания.

Реш сякаш онемя. Покашля се и каза:

— Гост, моля ви, сдържайте силата си.

— Мислите ли, че тази сила е моя, магьоснико? — Тя се усмихна и стана. — Уморена съм. Виждам монах на входа — ще може ли да ме заведе до стаята ми?

— Момент — спря я Капло, погледна Реш, видя, че се е превил на две като от болка, и попита: — Щом силата не е ваша, чия е тогава?

— Вашият речен бог беше мъртъв. Вече не е.

Той я зяпна невярващо.

А Т’рисс добави:

— Сега трябва да се преборите с това, което претендирате, че почитате, и да дадете отговор на много неща, които сте направили в негово име. Чудно ли е, че приятелят ви е уплашен?

И тръгна през двора.

Капло се обърна към приятеля си.

— Реш? Какво ти стана? Истината ли говори тя?

Магьосникът го погледна с подивели очи.

— Гняв.

След този случай гостенката азатанаи остана в стаята си и се хранеше сама. На третата сутрин се появи в двора, яхна коня си от трева и зачака останалите.

Майка Шеканто беше прикована на легло. Беше загубила всякаква власт над тялото си и не можеше да се движи, дори да вдигне ръка. Дробовете ѝ се пълнеха с течност, дъхът ѝ излизаше на къси хрипове, а очите ѝ пърхаха като пленени птици.

„Ястребът предава заека. Гущерът предава мухата. Бог беше огънат под волята ни. И богът сега се гневи.“

Ездачи вече бяха пратени до манастира Йедан по заповед на Реш и вест беше пристигнала в нощта преди тръгването им за Карканас. Отец Скеленал беше тръгнал. Тринайсет от най-старите сестри бяха умрели. А във Великия кладенец на Древния бог водата вреше. Парата се вдигаше на стълб, който можеше да се види от края на гората южно от обителта.

Когато Реш заяви, че ще остане, за да изчака идването на Скеленал, Т’рисс се обърна към него и каза:

— Няма да сте нужен тук. Вашата майка ще се съвземе. Ще говори насаме с мъжа, с когото е жизнено обвързана. Вие ще ме придружите, магьосник Реш.

— Защо? — попита той и Капло стъписано осъзна, че приятелят му дори не оспори правото на азатанаи да му заповядва.

— Кой обитава леса северно от Карканас? — попита тя.

Реш сви рамене.

— Прокудени. Полудив народ. Бракониери, престъпници…

— Отрекли се — каза Капло.

— Вашата майка и вашият отец трябва да се подготвят.

— За какво? — попита Капло.

— За това, което трябва да покажа на магьосник Реш. Ще започне в гората, но също и по самата река и по улиците на Карканас… докато Майка Тъма осъзнае предизвикателството.

— Какво ще ѝ кажете? — попита Реш, гласът му трепереше.

— На Майка Тъма? — Т’рисс подръпна сплетените от трева юзди. — Мисля, че няма да са нужни думи, магьоснико. Щом ме види, тя ще разбере.

— Заплашвате ли я? — попита Капло.

— И да я заплашвам, лейтенант, нищо не можете да направите. Нито вие, нито стражите ѝ. Но не, самата аз не представлявам заплаха за Майка Тъма и за това имате думата ми, за да я оцените или пренебрегнете, според характера ви. Това, което нося, е промяна. Ще го приеме ли, или ще се възпротиви? Само тя може да отговори на това.

Яздиха мълчаливо от манастира, по южния път, който ги отведе много на изток от манастира Йедан, преди да навлязат в Младия лес.

Последните думи, които Т’рисс каза на тръгване, бяха:

— Вече разбирам загадката на водата. В мир тя тече бистра. Когато застана пред Майка Тъма, водата между нас ще се размъти. Но обещанието остава — един ден тя отново ще потече бистра. Към тази вяра се придържайте всички дори когато хаосът връхлети над света. — Погледна Реш и Капло. — Речният бог ми казва, че водата на Дорсан Рил е тъмна, но не винаги е било така.

„Не винаги е било така. Най-старите ни писания казват същото.

Тази азатанаи е възкресила нашия бог. Тази азатанаи е говорила с нашия бог. Но какво обещава на тайстите?

Хаос.“

Когато навлязоха в леса обаче, Капло не видя нищо необичайно, нищо, което да придаде достоверност на прокобните думи на азатанаи. Обърна се към яздещия до него магьосник с въпрос на устните, но Реш го спря, вдигайки ръка, и каза:

— Още не. Нараства. Размърдват се неща. Сънища терзаят хиляди помръкнали умове. Нещо наистина се пробужда. Ще видим лицето му на връщане.

Капло не притежаваше чувствителността на магьосник Реш и мнозина други във вярата. Шеканто веднъж му бе казала, че още като дете е коленичил пред прагматизма и с това е изгубил дарбата на въображението. Съществуваше противоречие между двете и като сили на личностното те често се вкопчваха в двубой. За някои обаче съществуваше съгласие. Бляновете определяха целта, прагматизмът — пътя към нея. За онези, които притежаваха този баланс, казваха, че са одарени, но това не правеше живота им по-лесен. Тези с ограничен ум, живеещи живота си с препятствия, които се вдигаха пред тях на всяка стъпка, бързо вдигаха подобни препятствия пред „одарените“ си ближни и често биваха непреклонни в убеждението си, че е за добро, и оправдаваха възгледите си с думи като „реалистично“, „практично“ и, разбира се, „прагматично“.

Капло хранеше голяма симпатия към склонните, със съвет или насмешка, да сдържат необузданите мечтатели на света. За него въображението беше опасно и понякога гибелно с непредсказуемостта си. Сред многото жертви, които беше убил, изобретателните му бяха причинявали най-големите главоболия. Не можеше да проследи пътеките на мисленето им.

Ето защо със загубата на въображението си се бе отказал от толкова много други неща. Трудно му беше да почувства каквото и да е за живота на другите. Нямаше интерес, освен професионален, да търси съчувствие и не виждаше причина да измества перспективата си към проблема за мнението, след като мненията му бяха здраво вкоренени в прагматизма и следователно се оказваха в крайна сметка ненакърними.

При все това, докато навлизаха в древната гора, Капло изпита студ, който нямаше нищо общо с внезапното помръкване на слънчевата светлина. Погледна Реш и видя, че лицето му е плувнало в пот.

— Отново ли е съживила силата си? — попита го тихо.

Реш само поклати глава, кратък жест на отрицание, толкова нетипичен за магьосника, че Капло се стъписа и дори малко се уплаши.

Огледа с присвити очи сенките между дърветата от двете страни на пътя. Видя струпана в крайпътните изкопи смет, а по-нататък, на трийсетина крачки навътре в леса вдясно, схлупена колиба, от която се вдигаше пушек, и като че ли някаква фигура, седнала изгърбена зад тлеещ огън — или не беше нищо повече от канара или дънер? Въздухът беше хладен, наситен с миризма на гнило, толкова тежка, че чак задавяше с всеки поет дъх. Нямаше почти никакъв звук освен лая на куче някъде в далечината и тропота на копита по калните камъни.

Никога, когато бе минавал оттук, на път от и за Карканас, Капло не бе обръщал внимание на гората. Като че ли имаше толкова нападали дънери, колкото и растящи дървета, но сега осъзна, че това е вярно само за онези непосредствено до пътя. Нещата ставаха по-диви по-навътре в леса, където сумракът беше саван, непроницаем за ничий взор, и за да минеш през него щеше да ти трябва факла или фенер. Беше изумително да си помислиш, че хора живеят в този лес, скрити и затворени в един вечно свиващ се свят.

— Те са свободни — каза напрегнато Реш.

Капло се сепна.

— Приятелю, за кого говориш?

— Свободни по начини, изгубени за нас. Виждаш ограниченията им, привидната им бедност. Виждаш ги като пропаднали, забравени, невежи.

— Реш, но аз изобщо не ги виждам.

— А те са свободни — настоя Реш. Ръцете му се бяха свили в юмруци и стискаха юздите. — Никакви десятъци, никакви данъци, които да плащат. Може би дори парите са им непознати и всичко, което може да се нарече богатство, е на едно пресягане на сръчни ръце пред погледа на обични очи. Капло, когато изчезне и последната гора, с нея ще свършат и последните свободни хора на света.

Капло помисли малко, после сви рамене.

— Няма да забележим загубата.

— Да, и ето защо: защото те са пазителите на нашата съвест.

— Нищо чудно, че изобщо не ги виждам.

— Да — отвърна Реш и тонът му заличи цялата ирония в думите на Капло.

Раздразнен и притеснен от тази гора, Капло се намръщи и каза:

— Нямаме никаква полза да превъзнасяме разорените.

— Не говоря за онези, които са избягали от нашия начин на живот — отвърна Реш. — Макар че някой би могъл да заяви, че с избор или случайно те тръгват срещу нас, докато ние затъваме все по-дълбоко в свят на самозаблуда. Все едно. Говоря за онези, които никога не са били опитомени. Те все още живеят в този лес — може би са останали само стотина. Едва ли са повече. А ние им отнемаме дома, дърво по дърво, сянка по сянка. Да знаеш твърде много означава да загубиш чудото на загадката. В отговора на всеки въпрос забравяме стойността на незнанието.

— Никаква стойност няма в незнанието. Стига, Реш, зарежи тези глупости. Стойността на незнанието? Каква стойност?

— Нямаш отговор и така можеш да заключиш, че отговор не съществува. И в твоята реакция, о, бледи окаянико, е урокът.

— Гатанки ли пак? Знаеш, че мразя гатанките. Хайде, кажи ми какво пропускам. Какво се печели от незнанието?

— Смирение, глупако.

Т’рисс зад тях заговори и гласът ѝ отекна със свръхестествена яснота.

— Унизили сте се в ритуал. Видях го на двора, много пъти. Но жестът е механичен — дори в новооткрития ви страх смисълът на това унижение е изгубен.

— Моля, обяснете се, азатанаи — каза Реш сърдито.

— Добре. Вие изсичате олтар от камък. Рисувате образа на вълни по стената и така създавате символ на онова, което искате да почитате. Давате му хиляда имена и си представяте хиляда лица. Или едно-единствено име, едно-единствено лице. След това коленичите или се кланяте, или лежите по корем на земята, унизявате се в раболепие и можете да наречете жеста смирен пред вашия бог, и да видите в позата си праведно смирение.

— Всичко това е съвсем точно — каза Реш.

— Именно. И по този начин губите смисъла на ритуала, докато ритуалът сам по себе си се превърне в смисъла. Това не са жестове на раболепие. Нито израз, че волята ви отстъпва пред по-велика сила. Това не е отношението, което търси вашият бог, и все пак настоявате на него. Речният бог не е източникът на почитта ви — или по-скоро не би трябвало да е. Речният бог среща погледа ви и копнее за разбирането ви — не за самия него като по-велика сила, а за разбирането на смисъла на съществуването му.

— А кой е смисълът? — настоя Реш.

— Спомнете си жеста на унижение, магьоснико. Правите го в признание за своето смирение. Силите на един бог са неизмерими и вие предавате живота си в ръцете му. Но той не иска живота ви и не знае какво да прави с вашата копнееща безпомощна душа. В ритуалите и символите вие сте изгубили себе си. Ако богът можеше да ви накара да разберете, щеше да ви накара да разберете тази проста истина: единственото нещо, достойно за преклонение, е самото смирение.

Капло изсумтя и понечи да заговори, да затрупа с насмешка твърдението ѝ… но не беше нужен дори жестът на Реш, за да прехапе език. Вярно, нямаше никакво въображение, но дори той можеше да види предсказуемия шаблон на поведение в това объркване на ритуал и смисъл, на символ и истина.

— Тогава — каза дрезгаво Реш — какво иска от нас нашият бог?

— Мило дете — отвърна Т’рисс. — Иска да сте свободни.

Капло не се зарадва на откровението. Беше стъписан и това, което най-много го глождеше, беше, че разбра, с абсолютна яснота, аргумента на азатанаи. По-рано тя им беше заявила, че са убили своя древен речен бог. С подчиняването на водата на ежедневните нужди, с отнемането на свободата ѝ, бяха убили самото същество, което искаха да почитат. Тъй че беше съвсем логично богът да желае свобода и в тази свобода — прероден живот.

Не знаеше как тя е възкресила този речен бог, но нямаше нищо престорено, когато им беше казала, че промяната идва при всички тях.

След думите ѝ продължиха да яздят в напрегнато мълчание и когато Капло погледна магьосник Реш, видя, че приятелят му плаче тихо, и блясъкът на сълзите му, толкова сурови по страните му, бе като горчив дар в сумрака.

„В сълзите водата е волна.“ Едно от най-старите стихотворения, написано от неизвестен автор. Поколения бяха спорили за значението му, използвайки термини като прозаично и профанно. Но само от няколкото думи, изречени от Т’рисс, смисълът изведнъж бе станал ясен и Капло почти можеше да чуе съжалението, отекващо в измъченото дращене на перото на онзи неизвестен съкрушен поет.

Истина, заровена в загадъчни думи. Ето как въображението можеше да е и дар, и проклятие. Колкото до него самия, щеше да предпочете да остане в неведение, но вече беше твърде късно за това.

След дългата езда, загърнати в мълчание и скръб, стигнаха до края на гората и градът Карканас се извиси пред тях, вкопчен в бреговете на Дорсан Рил като огромен юмрук от черен камък.

Старият храм в сърцевината на Цитаделата винаги напомняше на Върховната жрица Емрал Ланеар за затворено око в дълбока кухина. Костите се издаваха навън от този сляп център на ъгловати пристройки с черния камък, струпан в няколко различни архитектурни стила, за да образуват нещо като разбит череп, сплескан от собствената си тежест и понесеното неописуемо бреме. Нищо красиво нямаше в Цитаделата и колкото и да гъмжеше от живот тук, по коридори, зали, вити стълбища и мухлясали подземия, това събуждаше в ума ѝ представата за буболечки, затворени в череп и мъчещи се отчаяно да изпъплят навън.

Камъните бяха безчувствени, тъй че окото оставаше затворено. Човек може да гледа едно безжизнено лице толкова дълго, колкото пожелае. Ако то наистина е безжизнено, няма никога да се промени. Никакво трепване на клепачи. Никакво поемане на дъх, нищо, което да стъписа гледащия със заличаване на истината или с отмяна на времето.

Вървеше с отмерена стъпка до сестра Синтара към Великата зала, някогашния неф на храма. Зад тях се точеха десетина жрици, пърхащата им възбуда заглъхваше, докато с всяка крачка пътят напред ставаше все по-тъмен, опълчил се на свещите и поглъщащ светлината на факлите по стените от двете страни.

Никой не можеше да се доближи до особата на Майка Тъма, без да забави стъпките си, и макар свръхестественият взор вече да беше обичаен сред жриците и най-близките до избраната им богиня, във въздуха оставаше едно незаличимо напрежение и студ, който проникваше дълбоко в костите. Ръцете неволно потръпваха. Дъхът се накъсваше и въздухът хапеше дробовете.

На петнайсет крачки от входа Емрал усети как нещо тупна на челото ѝ и после потече надолу до веждата. Миг по-късно ахна, щом мократа вадичка замръзна на лицето ѝ. Друга капка падна на ръката ѝ, която държеше Ножницата, и тя погледна и видя как водното мънисто мигновено се превърна в лед. Кожата под него изтръпна.

В града навън нямаше никакъв дъжд. А тези коридори бяха толкова сухи, че отнемаха жизнеността и здравето на най-младите жрици — това бе истина за цялата Цитадела.

Зад нея се чуха ахкания: изненадани и ужасени.

Сестра Синтара спря и връчи Скиптъра на Емрал.

— Прибери го в Ножницата, сестра. Нещо става.

Не можеше да има никакво съмнение за това. Емрал взе палката от желязо и черно дърво и я пъхна в защитната обвивка.

Капки замръзваща вода вече се сипеха върху всички. Емрал погледна нагоре и видя лъскавината на скреж, покрил закръгления свод на тавана.

Осъзнаването нахлу в ума ѝ на порой, а с него — и удивлението. Вкусът му беше горчив.

— Окото се е отворило — промълви тя.

Погледът на Синтара бе почти обвиняващ.

— Какво око? Това е дело на азатанаи! Тя напада владението на Майка Тъма. Това не е нищо друго освен разбулване на сила, подигравка със светостта на храма!

— Светостта на храма ли, сестра? Да, но не е подигравка. — Погледна към присвитите уплашени жрици. — Процесията свърши. Върнете се по килиите си. Бързо!

Те запърхаха и се разпръснаха като подплашени птици.

— Не ти командваш тази процесия — сопна се Синтара.

— Боядисай бръчките си с жлъч и гняв, сестра, ако виждаш само толкова. Аз не съм…

Тежки стъпки прокънтяха по коридора, тя се обърна и видя идващия към тях Аномандър, двамата му братя бяха зад него. Капки замръзнала вода отскачаха от бронята им като късчета диамант.

— Емрал — каза Аномандър. — Азатанаи влиза през градската порта. Реката се е вдигнала и водата е заляла улиците. Искам да знам какво мислиш за това.

— Шейките, лорд Аномандър.

— Предизвикват верска война? — изръмжа Силхас Руин. — Луди ли са?

Синтара въртеше очи от Емрал към братята и обратно, на лицето ѝ се бе изписало объркване.

Аномандър погледна към залостените врати и поклати глава.

— Едва ли. Техният култ гледа навътре. Никога не са показвали с нищо, че искат да си върнат стария храм.

Добре разбираше проблема, осъзна тя. Бързината на мисълта му надвишаваше дори нейната.

— Може би сте прав, милорд. В такъв случай трябва да са също толкова объркани като нас. Достатъчно ли е, за да ги смятаме за потенциални съюзници?

— Не толкова, че да се уповаваме на това, според мен. Безизходицата е тяхна — допускам, че в манастирите цари хаос. Почитането на мъртъв бог гарантира едно нещо и то е неограничената свобода на жречеството.

— Но сега…

Той кимна.

— Плановете им са разстроени. Изправени са пред предизвикателство от най-неочаквана посока.

— Ако мисълта им е гъвкава — каза Емрал, — ще видят в това потенциална сила, укрепваща позицията, която могат да заемат по въпроса за властта.

— Светски проблеми, да. — Той помълча, все още без да обръща внимание на Синтара, а след това продължи: — Уведомиха ме, че майка Шеканто лежи тежко болна… последствие от срещата, мисля. И че Скеленал бърза да иде при нея. Стари са, но едва ли са глупави.

— Тогава трябва да потърсим магьосник Реш и вещица Сувера, за да разберем какво можем да очакваме от шейките — каза Силхас.

Още един остър ум, отбеляза Емрал. Можеше да прости на Андарист за разсеяното му мълчание, макар да знаеше добре, че от тримата братя неговата проницателност почти не отстъпва на почти легендарния талант на Аномандър в тази област. Въпреки че се проявяваше осезаемо по-бавно. Обърна се към Силхас.

— Уведомиха ме, че придружителите на азатанаи са магьосник Реш и лейтенант Капло Дриим.

— Капло — повтори Силхас.

— Да — отрони замислено Аномандър. — Това е интересно.

— Шеканто е уплашена — заключи Емрал. — Не може да има друго обяснение за Капло Дриим. — Погледна Аномандър. — Ще държи азатанаи под око, несъмнено.

— Съгласен съм. Но това е паника на Шеканто, не наша. Не виждам полза в това пратеник да бъде убит в нозете на Майка Тъма.

— Лорд Аномандър — попита Емрал. — Можете ли да го предотвратите?

— Имаме предимството на очакването — отвърна Аномандър и се обърна към Силхас, а той кимна и вдигна рамене.

— Всички се колебаете — отбеляза Емрал.

Замръзналият дъжд продължаваше да вали. Зърна град се трупаха на пода.

Аномандър въздъхна.

— С меч в ръка Капло Дриим е по-бърз от всеки, когото съм виждал. Би могло да съм до него и пак да не успея.

— Тогава стойте между него и азатанаи — изсъска Синтара. — Те идват, а ние тук си кудкудякаме като кокошки и губим време! Майка Тъма трябва да бъде предупредена…

— Тя знае и не ѝ трябва повече от нас — каза Аномандър. — Сестра Синтара, ние, кокошките, имаме много неща да решим тук, но вие настоявате да кълвете из двора.

— Аз съм избраната ѝ Висша жрица!

— Издигането ви целеше да облекчи сестра Емрал от административното бреме — отвърна Аномандър. — Майка Тъма не осъзна добре користната ви амбиция, а ако мислите, че висши пиленца и мокър полог са най-сигурният път към власт, мога ли да ви напомня поемата на Галан „Трофеи от младост“? В края на поемата дори думите умират. — Обърна се към Емрал. — Висша жрице, ще реша проблема с Капло Дриим преди да влезем във Великата зала.

— Успокоихте ме — отвърна тя, като се мъчеше да прикрие изумлението си от думите на Аномандър към Синтара. Издигане, за да се облекчи администрацията? Не беше знаела това. „А сега… има ли съжаление?“

— Каква впрочем е тази работа с някакъв възкресен речен бог? — попита Силхас.

Изпълни я облекчение. Тези братя, първите избрани сред чедата на Майка Тъма, умееха да правят крехък всеки страх и след това да го разбият с енергична самоувереност. Всеки път, щом ги погледнеше — Аномандър, Силхас и особено Андарист, — виждаше баща им и любовта в нея, така окована, така наранена и кървяща под упоритото самобичуване, се надигаше отново с непокорна сила. Наслада в болката, надежда в отдавна нарушени обещания — можеше почти да усети как години се смъкват от нея в присъствието на тези трима синове.

— Мисля, че вече зависи от магьосник Реш — отвърна Емрал на Силхас.

— Ще ги изчакаме тук — заяви Аномандър.

— Твърде много от нас тук предполага слабост — изтъкна Андарист. — Аз ще се оттегля. Силхас?

Силхас се обърна към Аномандър с усмивка.

— Двамата заедно двойно удавяме заплахата и каквото трябва да се удави двойно. Аз отивам с Андарист. Казват, че капитан Келарас бил се върнал и Датенар и Празек го били завели в някаква кръчма. Андарист, предлагам да идем при тях. Аномандър, да попитам ли капитана за отговора на Хуст Хенаралд?

— Защо не? — отвърна Аномандър. — Много съм любопитен.

Двамата братя изсумтяха и се запътиха навън.

Емрал не разбра смисъла на последните думи. Хуст Хенаралд се държеше настрани от всякакви политически машинации. Замисли се какво ли би могъл да иска от него Аномандър. „Глупава жена! Какво друго може да е? О… ако железен вик прокънти в Цитаделата, ехото ще стигне далече.“

Но не беше имало никакво колебание от страна на Андарист или Силхас. Вярата им, че брат им знае какво прави, бе изумителна, предвид обстоятелствата.

„Синове на баща си.

Но недостатъци от майката… моля се да няма.“

— Е, просто ще стоим тук ли? — настоя Синтара.

— Вие не сте нужна — отвърна ѝ Аномандър. — Скрийте се при Майка Тъма.

— Каните ме на лична аудиенция с нашата богиня? — усмихна се самодоволно Синтара. — Ще приема, разбира се. — Махна пренебрежително на всички с бледата си ръка. — Да оставим всякакво благоприличие тук навън, в коридора, естествено. Ще остана над това неудобство, след като, изглежда, само аз разбирам положението на Висша жрица.

— На колене ли ще да е то, Синтара?

Въпреки баграта на лицето ѝ и въпреки сумрака в коридора Синтара видимо пребледня. Гняв лумна в очите ѝ и тя се обърна рязко и закрачи към вратите. Миг след това вече бе вътре. Щом екът на затварящата се врата заглъхна по коридора, Емрал поклати глава.

— Няма да забрави тази обида, лорд Аномандър. А въпреки цялата ѝ суетност не мислете, че е безвредна.

— Беше неразумно — призна Аномандър. — Само че тук не аз рискувам да си навлека гнева ѝ, а вие. За което приемете извиненията ми.

— Не е нужно, милорд. Рязала съм и по-надълбоко много пъти.

— Все пак насаме, несъмнено.

Тя сви рамене.

— При всичките шпиони в този двор се съмнявам, че „насаме“ изобщо съществува.

— В това е опасността от тъмнината — каза Аномандър. — Стане ли невидим, светът е изкусен към интрига.

— Не е лесно да изваеш вяра от светска амбиция, милорд. Раждането на всяка религия неизбежно е буен процес.

— Щеше да е по-кротък — каза Аномандър, щом звукът от влизащи хора в другия край на коридора стигна до тях, — ако Драконъс беше тук.

И толкова лесно, само с една своя фраза успя да изтръгне света изпод нозете ѝ. Тя не му отвърна — не можеше повече да се довери на собствения си глас.

„Не вдигай огледало, за да не би да не харесаш това, което ще видиш.“

Докато реката излизаше от бреговете си и заливаше с мътна вода улиците и уличките на Карканас, докато стъписването и суматохата напираха на вълни пред наводнението, Капло Дриим и магьосник Реш поведоха Т’рисс по главния път от леса към града. Тълпите напираха нагоре по улиците, подгонени от надигащата се зад тях вода, и се трупаха като плавей по билото, очертало наводнената низина.

Наводненията бяха сезонно явление в Карканас, но само напролет. Сега, в разгара на сухото лято, случващото се пораждаше суеверен страх.

Понеслата нечистотии вода заливаше каменната настилка. Капло дръпна юздите и миг след това Реш го последва. Т’рисс спря точно зад тях. Шейките най-отзад също спряха конете си, смълчани и пребледнели.

— Азатанаи — каза Капло. — Ще пострада ли вашият кон, ако яздим през водата?

— Ще продължа пеш — отвърна тя. — Реката се съпротивлява на плена си и с това изрича природна истина.

Магьосникът попита — гласът му леко трепереше:

— Какво ще поиска речният бог от този град? От самата Майка Тъма? Бреговете са укрепени с каменни стени. Мостовете са здрави. Кейовете и стълбовете също. Трябва ли всичко да бъде унищожено в името на свободата на водата?

Т’рисс се смъкна от тревното подобие на кон и отвърна:

— Майка Тъма е осъзнала присъствието му. Тя отстоява владението си.

— Ще има ли битка? — попита я Капло.

Тя го изгледа за миг, а после извърна очи към небето, сякаш невидими думи бяха изваяни по свода му и ги четеше на глас:

— Събуден от съня си, речният бог отваря очи към един много променен свят. Дори възглавницата, на която е бил отпуснал глава, е взета от друг — в Цитаделата има храм, нали? Някога той беше на речния бог, но собствеността е отнета. — Извърна намръщено очи надолу към града пред тях — към стотиците тайсти, пъплещи нагоре по склоновете от двете страни на булеварда. — Разливът вече спада. Мощта на Майка Тъма е впечатляваща.

Закрачи между двамата мъже и навлезе във водата.

Реш въздъхна тежко.

— Ще запазя краката си сухи, ако нямаш нищо против.

Капло кимна и смуши коня си напред.

Продължиха, този път водени от азатанаи, която врязваше просека през кипналия порой, сякаш вдигналата се вода бе дар за нея. Над Цитаделата Капло видя издигащи се бели облаци, отнасяни от въздушните течения. „Па̀ра. Майка Тъма прогонва. Виждаме истината за нарастващата ѝ мощ.“

Продължаваха напред по-бързо от оттеглянето на водата. Отвсякъде шуртеше вода, като след кратък обилен дъжд.

Т’рисс заговори, без да се обръща:

— Тя трябва да се вслуша в урока. Да оковеш означава да отслабиш. Да задържиш означава да уязвиш, тъй че храмовете са както средоточия за преклонение и святи жестове, така и слаби точки по божия броня. Те са там, където кожата е най-тънка, където пръсти може да се докосват, един смъртен, другият безсмъртен. Срещането на устни, споделянето на дъх. Вярвай с цялото си сърце, но знай, че целувката ти може да убива.

— Майка Тъма все още не е осветила храма в свое име, азатанаи — каза Реш. — Това все още е предмет на спор. Може да не се нуждае от вашите предупреждения.

Булевардът ги изведе на широк правоъгълен площад. От прозорците на по-високите етажи на сградите от двете страни ги гледаха хора. В другия край на площада се извисяваше Градската порта на Цитаделата.

Т’рисс спря и се обърна към Капло.

— Чух да се споменава за благородни и низши, но тайстите не почитат никаква кралска власт. Защо е така?

— Имаше кралица някога — отвърна Капло. — Последната от династията. Умря на бойното поле. Съпругът ѝ не беше от знатните, но беше много уважаван заради воинската си доблест. Когато той падна смъртно ранен, тя поведе щурм на Кралските си стражи в опит да прибере тялото му от бойното поле. Не успя. След това тялото ѝ не бе намерено, но на мъжа ѝ беше.

Т’рисс го изгледа.

— Тази кралица беше ли кръвна родственица на Майка Тъма?

— Бяха сестри — каза Реш. — Но тя не…

— Нямала е право да вземе трона, така ли?

— Да — отвърна Капло. — Можеше да се направи изключение обаче. Имаше прецедент. Но беше сметната за… неподходяща.

— Езотерични интереси — обади се Реш. — Никакъв талант за политика. Идеалистична, романтична — напълно подходяща за издигането ѝ в божественост може би.

— Значи тронът ви остава незает — каза Т’рисс. — Допускам, че това всъщност би устроило знатните.

— Тронът е преобразен — обясни Реш. — Почетното му място сега е в храма. На него седи Майка Тъма и вече се титулува не Кралският трон, а Тронът на Нощта.

— Значи тя ще седи на него? — попита Т’рисс. — Кога имаме аудиенция с нея?

Капло сви рамене.

— Кой може да каже? Тя обитава в мрак.

Азатанаи въртеше очи от Капло към Реш и обратно.

— Мъртвата кралица е била последната от династията. Под това имате предвид пряката родословна линия.

— Да — отвърна намръщено Реш.

— Остават далечни роднинства.

Капло кимна.

— Лейтенант, виждам лека неискреност в поведението ви с мен. Ще дадете честен отговор на следващия ми въпрос.

— Ако имам отговор — отвърна Капло.

— Кралицата е имала други родственици. Сега те държат титлите Майка и Отец, а имената им са Шеканто и Скеленал.

— Да.

— Но са жизнено обвързани.

— Без консумация, азатанаи — отвърна Капло. — Да бъдеш жизнено обвързан не е брак. Това е… нещо друго.

— По право биха могли да претендират за трона.

Капло вдигна рамене.

— Би могло да се твърди, да.

Тя се обърна и продължи през площада.

Водата се беше оттекла и бяха останали само няколко локви и мокри петна, които бързо изсъхваха на слънчевата светлина. Капло понечи да смуши коня си, но Реш се пресегна и го спря.

Погледаха я още десетина мига, докато вървеше напред.

— Магьоснико — промълви Капло, — не казвай нищо с увереността, че няма да бъдеш чут.

— Няма — отвърна Реш. — Но тези въпроси — за родословни връзки и кръв — не виждам какво предимство може да има, ако го знае.

— За да стъпи на по-здрава основа, предполагам.

— Нищо друго?

Капло сви рамене.

— Векът на крале и кралици е отминал, маг. Урока го научихме всички. От наскърбена любов тя хвърли кралството в хаос. Това няма да се случи повече.

— Трябваше да оставим азатанаи на проклетите стражи — каза Реш.

Този път Капло можеше само да се съгласи.

— Тя наближава портата.

Препуснаха да я догонят, като отбягваха локвите.

От върха на Старата кула Седорпул, Ендест Силан и Райз Херат наблюдаваха жената, която се приближаваше към Градската порта на Цитаделата. Когато ескортът шейки, спрял за миг, подкара отново напред, за да я настигне, Седорпул изсумтя и каза:

— Това са магьосник Реш и Капло Дриим. Любопитно съчетание за такава официалност.

— Разбира се, че магьосникът трябва да е тук — каза Райз Херат на младия жрец. — Реката прехвърли бреговете си и заля града…

— Сякаш за да разчисти пътя ѝ — измърмори Ендест Силан.

— Вярата може да изтърпи малко вода — рече Седорпул.

Историкът долови неувереност в твърдението му.

— Усещате ли това древно пробуждане, жрецо?

Кръглоликият мъж сви рамене.

— При гледането на нещо едновременно неочаквано и… огромно го има усещането за страхопочитание, но това е обяснимо. Такива реакции не си струва да се обсъждат, бих казал. Дали е синонимно на почтително благоговение? Не мисля.

— Макар и да не разполагаме с никакви документи — вметна Райз Херат, — справедливо е да се приеме, че повишаването и спадането на реката е било съществено за култа към речния бог. Не е ли ясно, че днес наблюдавахме чудо?

— Но водата се отдръпва — възрази Седорпул. — Силата е на Майка Тъма.

— „На бойното поле видях пуяци.“

— В смисъл, историко?

— Само че теренът вече е оспорен, жрецо. Напълно е възможно магьосник Реш да претендира за самия храм.

— Да не е посмял!

Долу жената азатанаи, средна на ръст, слаба, облечена в странно безцветно облекло, стигна до портата. Не спря и след миг се скри от погледите им. Пътят ѝ щеше да я поведе по нисък мост до вътрешна порта, а оттам — до самата Цитадела. Двамата ездачи зад нея слязоха и я последваха, като оставиха конете си на другите монаси, които явно нямаше да влязат в двора на Цитаделата. Конните воини обърнаха, повели двата коня без ездачи, и подкараха обратно през площада в бърз тръс.

— Тези неща са извън нас — отрони Ендест Силан. — Объркан съм и се чувствам зле.

— Поддавате се на излишна нервност — каза Седорпул. — Майка Тъма не може да бъде застрашена в самото ядро на силата ѝ.

— Не Майка Тъма е под заплаха тук — отвърна Райз; мислеше за Капло Дриим.

— Какво имаш предвид? — попита Ендест Силан.

Историкът сви рамене.

— Случайна мисъл. Не ѝ обръщай внимание. Но разсъди над следното: някои неща намират определение само в противопоставянето. Малцина биха възразили според мен, че Мракът е нещо трудно за почитане. Какво търсим с издигането на Майка Тъма? Що за единство можем да намерим, кръжейки около място на отрицание?

— Заядливи въпроси — подхвърли с небрежен тон Седорпул.

Доловил напрежението на жреца, Райз Херат заговори отново:

— Религиозните практики възникват от прецедент в края на краищата.

— Искаш да обсъдим проблема за религиозната практика?

— Ако помага в този момент, Седорпул, то отговорът ми е да. Мисълта ми е, че всички вие жадувате за наставление. Въпреки всичката сила на Майка Тъма няма никакво предписание. Каква форма трябва да приеме ритуалът, който ще се съблюдава? Как да се постигне полагащото се умилостивяване и как дори е желано то от онази, която искате да почитате? По какъв начин изразявате покорството си? Тук са проблемите, занимаващи жречеството ни, и това е предметът на дебата.

— Възкресяването на речния бог не ни предлага никакви ценни отговори, историко. Тази вяра умря, нали?

— Имаше отхвърляне, да. Това поне е ясно. Човек трябва само да погледне настървеното обезобразяване на стените в храма, за да добие донякъде представа за яростта, обкръжавала онази криза. Но би могло да се твърди, че тъкмо осъзнаването за смъртта на техния бог е предизвикало такова яростно унищожение.

— А ако е било гузна съвест? — попита Ендест.

— Това предположение — сопна се зачервен Седорпул — не ми харесва на безброй много нива, псалт.

— Не всички мисли се изричат, за да се харесат — каза Райз. — Това не намалява цената им. Гузната съвест е могъщо чувство… да, мога да си представя как човърка лица и думи по стените. Щом богът е умрял, има причина да се попита защо. Но вярата сама по себе си явно се е оказала недостатъчна хранителна среда, тъй че не е необходимо да обсъждаме истинността ѝ, предвид настойчивото присъствие на манастирите Ян и Йедан. Както и възкресението на същия този бог.

Седорпул се обърна към Ендест Силан.

— Псалт, твърде дълго се задържахме тук. Другите вече се събират и се оглеждат за мен. Пред нас се изправя предизвикателство и трябва да го посрещнем. Историко, всичко добро. А, ще нагледаш ли детето?

Райз Херат се усмихна.

— Ще потропам на вратата и ще настоя да ме пусне вътре, а тя ще кресне да се махам.

Седорпул кимна отривисто.

— Това стига.

Висша жрица Емрал Ланеар стоеше до лорд Аномандър и чакаше появата на азатанаи и нейния ескорт. Синтара беше влязла във вътрешната зала и сега вероятно беседваше с Майка Тъма, макар Емрал да знаеше всъщност, че тази беседа ще е забележително разочароваща. Може би наистина една идеалистична, романтична жена беше съвсем на място в сърцевината на нещо толкова ефимерно като вяра и култ. Може би наистина никакъв прагматизъм не бе възможен в душевните неща и можеше дори да се окаже проклятие за самата идея за святост.

Нима пророците не говореха с гатанки? Нима ясновидците не се хлъзгаха като змиорки през низа от вероятности за бъдещето? Писания, пълни със сурови предупреждения, можеше и да са желани, но тя подозираше, че тъкмо те с най-голяма готовност биват пренебрегвани… макар всъщност да не знаеше много за религиите на други народи. Не беше нужно човек да е учен обаче, за да разбере, че верите се раждат от камък, вода, земя, слънце и вятър и че ако тези сили се окажат сурови и враждебни, вярата — също. Суровият живот ражда сурови закони, не просто в нужните за живота неща, но и в тези на вярата. Тя добре разбираше този практичен диалог.

Река в сезонно разливане, гора, която да задържа най-суровите ветрове, изобилието от риба, зърно и дивеч — тези неща не описваха суров живот и борба за оцеляване. Тайст традиционно се отвращаваха от твърдите правила, сякаш такива правила оскърбяваха самата им същност. Само войната бе променила това и сега, когато Емрал се откъсна за миг от огледалото си — когато огледа множеството с властни позиции в Цитаделата, — видя остри ръбове на мястото на меките линии и в много очи имаше камък вместо вода.

Много са първичните сили, връхлитащи един народ, за да му придадат облик. И тя вече трябваше да добави към тях самата война, не по-различна от слънцето и вятъра.

— Идват — каза Аномандър. — Ще поднесете ли първа поздравленията си?

— Виждам се по-скоро като последен ескорт в присъствието на Майка Тъма, милорд.

— Добре — отвърна той.

В другия край на коридора се чуха стъпки, а след това изведнъж лумна светлина.

Загърналият каменните стени лед се пропука и се хлъзна надолу на късове. Сиянието обкръжи азатанаи, златисто по краищата и напомнящо на Емрал за горящи листа. От силата, разбудена от нея, докато се приближаваше, стените простенаха и се разтърсиха. Посипа се прах.

Емрал усети, че се е разтреперила. „Чудо е, че азатанаи не са почитани като богове.“

Зад приближаващата се жена се появиха магьосник Реш и лейтенант Капло Дриим. Никой от двамата не излъчваше увереност — изглеждаха потиснати, уморени и разколебани.

Със светлината дойде топлина, която се вряза през ледения въздух. Жената азатанаи, крехка и деликатно прелестна, с руса коса, разлюляна от вихрените течения, спря на три крачки от тях. Впи погледа си в Аномандър и каза:

— Нощта ще подири кожата ти. Пред твоите очи мракът ще бъде разбулен. Но ще направя видимо непочитанието в теб, като дар.

Аномандър се намръщи.

— Азатанаи, не моля за дарове. Не предлагам непочитание.

Погледът на жената се измести от него и се спря на Емрал.

— Вашата скръб, висша жрице, е самотна и това ви тласка да споделите истините си. Не ви съветвам. Огласите ли тайните си, ще бъдете отхвърлена от тези, на които държите най-много.

Топлината я обля и Емрал едва успя да овладее тона си.

— Азатанаи, думите ви за поздрав са арогантни.

Тънките вежди се извиха.

— Мога да бъда само това, което съм, висша жрице. Идвам да раздвижа водите и за малко всички ще бъдем слепи. Нима ще ме върнете тепърва?

Емрал поклати глава.

— Тя желае да ви види, азатанаи.

— Споделям желанието. Наречена бях Т’рисс и вече приемам това име като свое. Не зная коя съм била преди да стана Т’рисс. Живях във Витр. Аз съм от азатанаи, но не зная какво означава това.

— Ако сте тук, за да търсите отговори на въпроси, може да се разочаровате — каза Аномандър.

— Тайстите гледате на Витр като на враг — отвърна Т’рисс. — Не е така. Витр съществува сам за себе си. Той е море от възможности, от потенциал. Поддържа живот така, както кръвта поддържа живот.

— Той ли ви създаде? — попита Аномандър.

— Не.

— Но нараства. Поглъща земя — това наистина представлява заплаха за Куралд Галайн.

Жената сви рамене.

— Морето не сънува за вас.

Вниманието на Емрал се отклони от невъзмутимото самообладание на азатанаи към магьосник Реш. Лицето му беше пребледняло и изпито.

— Магьосник Реш, вие ни доведохте тази гостенка. Тя събуди вашия древен бог. Какво би искала майка Шеканто да кажете на следовниците на Майка Тъма?

— Нищо — отвърна той задавено. — Засега.

— Ще я видя сега — заяви Т’рисс.

Емрал се отдръпна настрани. Т’рисс я подмина.

Щом магьосник Реш и Капло пристъпиха след нея, ръцете на Аномандър се стрелнаха мълниеносно, сграбчиха Капло за туниката и го запокитиха към стената. Краката на монаха заритаха във въздуха.

Реш отскочи назад притеснен, а след това бързо поклати глава и Емрал видя блесналото острие на нож, наполовина скрито в лявата ръка на Капло… изчезна толкова бързо, колкото се бе появило.

Т’рисс дори не се обърна, а бутна тежката врата и прекрачи в залата. Вратата, останала отворена, за миг отрази жълта светлина и Емрал усети как силата на азатанаи се вряза през тъмнината.

Аномандър говореше на Капло:

— Кръв няма да бъде пролята вътре, разбра ли ме?

— Н… ненужно беше, милорд — изпъшка Капло.

Аномандър го пусна да се свлече до стената и се обърна рязко към магьосник Реш.

— Уведоми Шеканто, че не споделяме паниката ѝ. И ако още веднъж си позволи да прати ценния си убиец на аудиенция с Майка Тъма, ще се погрижа главата му да бъде набучена на стената на Цитаделата, а след това и нейната.

— Ще предам посланието ви, милорд — промълви Реш, но вниманието му бе другаде.

Светлината от входа изведнъж изчезна. Миг след това Висша жрица Синтара залитна и се появи на прага. Кожата ѝ беше с цвета на алабастър, очите ѝ — мастиленочерни езера. Емрал понечи да ѝ помогне, но Синтара изпъна ръка да я спре, лицето ѝ бе изкривено в маска на злост и омраза.

— Не ме докосвай, окаяна вещице! Аз избрах своя дар! Аз го избрах!

Провря се през другите и затича по коридора.

Магьосник Реш отпусна гръб на стената със стон, като замаян от силно вино. Стисна очи и отрони:

— Тя си отиде.

Не беше нужно за Емрал да ѝ казва повече. Мразовит въздух нахлу от светая светих в коридора. Аудиенцията беше свършила и Т’рисс бе изчезнала. Въздухът режеше жестоко, почти разяждащ от остатъците на развихрената сила.

Аномандър се обърна към мага.

— Прогонена ли беше?

Реш го зяпна стъписан.

— Нищо ли не ви дава тя? Тази скъпа ваша нова богиня?

— Може и да дава — отвърна Аномандър. — Но аз не искам.

— Не е прогонена. Времето е изкривено в светая светих — там вътре може да са си говорили дни. Няма как да се разбере. Тя донесе кръв — усетих я — донесе витр в тази зала. Милорд, не знаех… трябва да е бил вътре в нея.

Аномандър се извърна към зейналата врата.

— Оръжие?

— Не, милорд. Дар.

— Шейки — заповяда Аномандър. — Изчакайте ни тук. Висша жрица Емрал, придружете ме. — И влезе в светилището.

Емрал го последва.

Щом вратата зад тях се затръшна, Емрал веднага забеляза, че нещо се е променило. Мракът бе останал, но някак я нямаше потискащата му тежест и пред очите ѝ изглеждаше почти прозрачен. С нарастващо изумление осъзна, че може да открои подробностите из залата.

Пред тях, неподвижна на Трона на Нощта, седеше Майка Тъма, загърната в широки черни одежди от коприна и вече чернокожа. Преобразяването стъписа Емрал, мислите ѝ се отдръпваха от всичко, което виждаше, сякаш се взираше в колеблив и несигурен свят с очи на пияна и не можеше да го проумее.

Невъзмутим, Аномандър се обърна към трона и нещо в държането му напомни на Емрал за непочитанието, което Т’рисс бе видяла в него.

— Пострадахте ли, Майко Тъма?

Гласът ѝ бе тих и нисък, изпълнен сякаш с умора.

— Не съм.

— Прогонихте ли я?

— Възлюбена Емрал — каза Майка Тъма, — вече стоите сама като моя Висша жрица. Синтара бе избрана и от това сега схизма заплашва всички нас. Във вярата водите ще се разделят. Това не може да бъде отменено.

Но Аномандър не се остави да бъде пренебрегнат.

— Майко, азатанаи възкреси древен бог…

— Мир има между нас. Виждаш твърде много врагове, Първи сине. Не сме застрашени отвън. Само отвътре.

— Тогава ще се справим със заплахата — отвърна той. — Но трябва да разбера какво се случи тук. Ще защитя това, в което вярвам, Майко.

— Но какво е достойно за вярата ти Аномандър? Това е вечният въпрос, нали?

— Какво е направила Т’рисс? Самият мрак е променен.

Майка Тъма отново не му отговори, а се обърна към Емрал.

— Уведомете своите сестри и братя, висша жрице. Този храм е осветен.

„Това ли беше дарът на азатанаи? Осветен от витр?“

— Майко Тъма, какво е прогонило Синтара от нас? Вярата ѝ беше ненакърнима…

— Лесно уязвима — възрази Майка Тъма. — От амбиция и суета. Азатанаи може да види дълбоко в смъртна душа, но нищо не разбира от такт, нито от ценността на затаените мисли.

— А дарът ѝ? — попита Емрал. — Станала е безкръвна, бяла като кост.

— Тя вече е недосегаема за мен, възлюбена Емрал. Това е всичко.

— Но… къде ще отиде?

— Това тепърва ще се види. Имам мисли… но не сега. Вие двамата стоите в присъствието на Нощта. Вече не сте заслепени от мрака и всички, които дойдат при мен, ще получат същия благослов. Още сега виждам Нощта да идва в кожата ви.

Емрал погледна Аномандър и ахна не защото видя абаносовия цвят на кожата му, а сребристата лъскавина на косата му.

Майка Тъма въздъхна.

— Винаги си ме тревожил, Първи сине. Един ден ще ти разкажа за майка ти.

— Тя не ме интересува — отвърна Аномандър. — Любовта не може да преживее липсата на спомени, а за тази жена нямам никакви.

— А не си ли бил любопитен?

Въпросът като че ли го стъписа и той замълча.

Емрал искаше да заплаче, но очите ѝ останаха сухи, затлачени сякаш с пясък. Едва се овладя да не се обърне и да ги остави с горчивите им думи. Но нямаше да избяга като Синтара. Нямаше много суета в нея, но амбицията е друго, колкото и крива да може да е пътеката ѝ.

Очите на Майка Тъма се бяха спрели на нея, но богинята мълчеше.

Аномандър най-сетне проговори.

— Майко, ще говорите ли с шейките?

— Още не. Но те предупреждавам, Първи сине. Не се противопоставяй на събирания на вярващи. Отреклите си изобщо не бяха без вяра — те просто отрекоха вярата си в мен. Така да бъде. Не принуждавам. Шейките ще настоят на свой неутралитет по въпросите на държавата.

— Тогава ги обявете за врагове! — Викът на Аномандър отекна в залата и в него имаше възмущение и гняв.

— Нямам врагове — отвърна тя със спокоен глас. — Аномандър. Спечели този мир за мен. Това е всичко, за което моля.

Той изсъска безсилно.

— Аз съм воин и разбирам само от кръв, Майко. Не мога да спечеля онова, което първо трябва да унищожа.

— Тогава, преди всичко, Първи сине, не вади меч.

— С какво Синтара представлява заплаха? — настоя той. — Що за схизма може да създаде? Кадърът ѝ е малък — жрици и няколко шпиони между слугите. Шейките няма да я приемат.

— Дарът, който вече носи, ще ѝ привлече поддръжници.

— Тогава нека да я задържим, да хвърлим нея и пасмината ѝ в килия.

— Дарът не може да бъде окован, Първи сине. Виждам как на двама ви е трудно да разберете, но схизмата е необходима. Раната трябва да се отвори, за да може да бъде изцелена.

— А Драконъс?

Майка Тъма застина на трона, а въздухът в светая светих изведнъж запращя от студ.

— Сега ме остави, Първи сине.

— Без него ми поставяте невъзможна задача — настоя Аномандър.

— Върви.

Пътят пред него наистина бе невъзможен и Емрал успя да види мрачното осъзнаване на това в тъмните очи на Аномандър. Той се обърна и закрачи отривисто към изхода.

Главата на Емрал се замая. Въздухът захапа гърлото и дробовете ѝ.

Майка Тъма заговори:

— Възлюбена Емрал… веднъж зададох на Кадаспала един въпрос. Видях в очите му, че той знае този въпрос, сякаш много отдавна е разкъсвал собствената му душа. Но при все това не можа да ми даде никакъв отговор.

— Майко Тъма, какъв беше въпросът?

— Какъвто трябва да се зададе на художник, творец на портрети, чийто талант се намира не в ръцете, а в очите му. Попитах го: как рисува човек любовта?

„Той е знаел въпроса. Задавал го е на себе си.

Но е нямал отговора.“

— Знаеш ли — продължи Майка Тъма. — Когато можеш да виждаш в мрак, нищо не е скрито.

Ако сега заплачеше, сълзите щяха да замръзнат на бузите ѝ и да прогорят белези. За да ги видят всички.

— Нищо — добави след това Майка Тъма. — Освен самия мрак.

Полупиян, Хун Раал зяпна белокожата жена, нахлула със залитане в стаята му. Видя страха и гнева, борещи се в очите и, ала това, което го завладя, беше алабастровата белота на лицето ѝ. Дори Силхас Руин не притежаваше такава чистота. Заговори с усилие.

— В-висша жрице, какво е станало с вас? Станали сте неустоима… какъв нов дар на магия е открила Майка Тъма?

— Прокудена съм, глупако! Прогонена съм от Нощта! Не беше нейно дело — азатанаи каза, че може да погледне в душата ми. Видя ужасни неща… — Синтара извърна лице и чак сега той видя, че трепери. — Пресегна се към мен. Имаше светлина. Ослепителна светлина!

Той се надигна с усилие от стола. Стаята леко се люшна и отново се изправи. Хун Раал си пое дълбоко дъх и пристъпи към Синтара.

— Висша жрице, ще ви кажа какво виждам, щом ви погледна…

— Недей.

— Виждам преродена жена. Синтара, точно за вас, от всички жени, мястото не е в мрака.

Тя вдигна очи към него.

— Светлината е вътре в мен. Усещам я!

Той кимна.

— А аз виждам блясъка ѝ, висша жрице. Няма от какво да се боите — истината за това сияе пред очите ми.

— Преродена — прошепна тя. А после очите ѝ блеснаха. — Искам убежище.

— И сте дошла при мен. Разбирам, висша жрице.

— Къде другаде можех да отида? Не мога да остана тук. Трябва ми закрилата на легиона…

Той се намръщи. Трябваше да го обмисли.

— Хун Раал…

— Момент, моля. Има едно усложнение…

— Това ли съм аз? Усложнение? А раболепната ви поза вчера, когато дърдорехте как всичко си е на място!

— Вчера ти беше Висшата жрица на Майка Тъма — сряза я той. — Но сега тя не те иска, Синтара. Трябва да помисля за своя господар и за бъдещето, което му търся. Трябва да мисля за легиона.

Тя се изправи и го погледна в очите.

— Спести си тази нелепост за глупаците, които ще ти повярват. Разбирам амбицията ти, Хун Раал. Знам родословието ти. Копнееш отново да вървиш по тези коридори, на полагащото ти се място. Твоят господар просто е средството, а не целта.

— Не всички сме толкова жалки като теб, Синтара. Хайде, престани да се гневиш. Дай ми време да премисля това, в изгода на всички ни. Сега ми кажи искрено, защо смяташ, че ти трябва убежище?

Очите ѝ се разшириха.

— Погледни ме! Виж какво направи тя!

— Азатанаи го е направила, не Майка Тъма. Избягала си от залата… защо?

— Ти не беше там — изсъска му тя. — Не чу ужасните неща, които каза онази жена за мен.

— Значи си избягала от срам — заключи той. — Майка Тъма не те е прогонила.

— Но и не ме защити! Собствената ѝ Висша жрица!

— Толкова по-добре за нея, че имаше две Висши жрици — изсумтя той.

Шамарът го отпрати стъпка назад, не толкова със силата на удара, колкото с внезапното отрезвяване, което донесе. Бузата му пламна. Той изгледа жената пред себе си и въздъхна.

— „Гневът е смърт за красотата.“ Кой беше казал това? Все едно. Този ден беше тежък — градските улици наводнени в предвестие за идването на азатанаи, а ми казват, че имало лед в прохода, водещ към Залата на Нощта. А сега и ти… какво предвещават тези неща, висша жрице?

Но погледът ѝ се плъзна покрай него към каната вино на масата. Тя пристъпи към нея, наля си бокал и го изпи на три бързи глътки.

— Прекалено ли си пиян, за да ме чукаш, Хун Раал?

„Каза жената, която току-що ме зашлеви.“

— Вероятно.

— Мъжете сте толкова жалки.

— За други неща мисля.

Тя си наля пак и се обърна към него.

— Ще ме вземе ли Урусандер?

— Като какво?

Вместо гнева, който очакваше за непредпазливия си отговор, тя се изсмя.

— Виж, това би развалило плановете ти, нали, Хун Раал? Не мислиш ли, че до гуша ми е дошло от стари войници? Нищо няма в тях, освен затъпяла нужда, а нямаш представа колко досадно е това. Не, Майка Тъма е добре дошла за него.

Той кимна рязко.

— Значи сме наясно за това. Добре.

— Бог размътва сега калта на Дорсан Рил — каза тя и зачака реакцията му, присвила очи над ръба на бокала, докато отпиваше. — Беше мъртъв, но вече не е. Кои древни закони бяха нарушени този ден?

— И това ли беше дар на жената азатанаи? Тогава нека бъдем наясно. Това не са дарове. Наводнен град? Лед в Цитаделата? Тези неща означават нападение над Куралд Галайн.

Тя сви рамене.

— Празни дрънканици.

— Едва ли. Спомена за стари войници, нали? Може да сме затъпели, но ние войниците знаем отговора на такива неща.

— Ще обявите война на азатанаи? — Тя изсумтя и го изгледа пиянски. — Дори Урусандер не е толкова глупав. Освен това жената изчезна — все едно разтвори врата в самия въздух, а после просто прекрачи. Силата на това накара Майка Тъма да се свие от ужас.

— Значи наистина сме застрашени, висша жрице.

Тя махна пренебрежително и се обърна, за да напълни бокала си.

— Нищо не можем да направим. Сега Отреклите се ще изпълзят от горите, жадни да поднесат жертвите си на бреговете на реката. Жадни да тръгнат по брега.

— И Майка Тъма позволява това?

— Тя е слаба, Хун Раал — защо се крие в мрака според теб? Защо според теб привлича тримата най-страховити воини сред знатните и ги обявява за свои чеда? И защо — обърна се към него — взе все пак лорд Драконъс в ложето си? Синовете, добре, но мъж като Драконъс е съвсем друга работа. Нищо не разбираш, Хун Раал. Ти и нелепите ти планове.

Той видя предизвикателството в очите ѝ, блеснало зад мъглата на алкохола, и изпита смътна възбуда. „Тя е като мен. Тя е досущ като мен, съвсем същата.“

— Ще занесеш това на Урусандер, висша жрице. Ще му кажеш за заплахата, пред която е изправен Куралд Галайн. Ще му обясниш за нейната слабост и уязвимост. Но освен това ще му покажеш какво трябва да се направи. Чистотата на кожата ти вече е символ — светлината в теб е сила. И най-вече, висша жрице, кажи му това: в мрака има невежество. В светлината има справедливост. — Хун Раал се приближи до нея. — Запомни тези думи. Това трябва да направиш.

Тя се облегна на масата зад нея и на пълните ѝ устни заигра насмешлива усмивка.

— Маяк да бъда значи? Все още Висша жрица, но вече в името на светлината?

— Тя е в теб.

Синтара извърна очи с усмивка.

— Лиосан. И кои тогава са враговете ни?

— Всички, които искат да уязвят Майка Тъма — ще се сражаваме в нейно име и кой би могъл да оспори това?

— А Драконъс?

— Той само я използва. Друг начин да я уязви. — Наведе се, за да сграбчи каната с вино, и в движението лицата им се доближиха, почти се докоснаха за миг, преди да се отдръпне. Но той помириса сладкото вино в дъха ѝ. — Старата религия е пряка заплаха. Отреклите се. Братята и сестрите на манастирите.

— Повече са, отколкото можеш да си представиш, Хун Раал.

— Толкова по-добре — отвърна той.

— Шеканто и Скеленал биха могли дори да претендират за трона.

— Бих искал да го направят. Това бързо ще постави страните на мястото им.

Тя посегна и го погали по бузата, където го бе зашлевила преди малко.

— Ще хвърлим Куралд Галайн в гражданска война, Хун Раал. Ти и аз, и всичко, което правим сега.

Но той поклати глава.

— Предотвратяваме я, висша жрице. След като прочистим владението, краят на целия конфликт се предлага на Майка Тъма. Като вземе ръката на лорд Урусандер. Тя ще разбере, че има нужда от такъв мъж до себе си. Сила в отговор на нейната слабост, решимост да се противопоставя твърдо на прищевките ѝ. Светлина и Мрак, в равновесие.

— Искам Емрал мъртва.

— Не може да имаш това. Тя е само твоето отражение. Несъвършено, разбира се, но дори с това ще си по-добрата от двете. Не, Синтара, вие ще сте като равни, но няма да се налага да делите нищо освен титли.

— Тогава ще провъзглася Урусандер за Отец Светлина — каза Синтара, с ръка на лицето му. — А светлината в мен ще бъде моят дар за него.

— Ако можеш да го дадеш.

— Мога, Хун Раал.

Той все още държеше каната с вино.

— Е, висша жрице, а сега ще се чукаме ли, или ще пием?

— Кое предпочиташ?

Опасен въпрос. Той го отхвърли с небрежното:

— И едното, и другото ме устройват.

За негова изненада тя се отдръпна и този път в движението нямаше и следа от колебание.

— Няма време нито за едното, нито за другото, Хун Раал — каза с рязък тон Синтара. — Трябва да събера привържениците си и ще ни е нужен ескорт от града. Най-добре да направим това без излишна показност — ще се загърна в наметало и ще остана невидима. Завръщането ми в Карканас ще бъде с триумф.

— Разбира се. — Той остави каната на масата, усетил колко глупаво се бе оставил да бъде изигран. — Мисля, че те подцених, висша жрице.

— Мнозина го правят — отвърна тя. — А ти… ти трябва да известиш своите хора, където и в околностите да се крият. — Забеляза тревогата на лицето му и се усмихна жестоко. — Да, знам, че сте готови да ударите. Но трябва да почакат — вашият враг вече не са знатните. Нито синовете и дъщерите на Майка Тъма. Нито дори Драконъс — поне засега. Защо си толкова притеснен, капитане?

— Боя се, че може би вече е твърде късно.

— Тогава изтрезней, глупако, и се погрижи да не е!

Отрядът конници се натъкна на кервана на един остър завой. Никакъв звук не ги беше издал въпреки стръмните скали от двете страни. Орфантал видя, че малко зад ездачите пътят се уширява, с падини от двете страни на издигнатото платно: следи от старо пресъхнало езеро.

Харал дръпна юздите, извърна се назад и заповяда на каруците да се отдръпнат встрани, за да пропуснат ездачите.

Орфантал се загледа в непознатите лица. Единайсет мъже и жени, всички добре въоръжени и без опърпаното снаряжение, което би очаквал от разбойници. Непознатите не ги заговориха, но Орфантал усети как острите им погледи прецениха кервана и няколкото му пазачи. Грип до него се беше смълчал, навел почтително глава.

Неколцина носеха униформата на легиона на Урусандер, забеляза Орфантал, докато отминаваха бавно — въгленосивите полушлемове, обшити със злато, високите кожени наколенници, които толкова точно наподобяваха бронята на самия Урусандер. Знаеше го от снаряжението на дядо си, което бе оглеждал безброй пъти. Други като че ли носеха същото облекло, но навито и завързано отзад на седлата.

— Разбойници ли ловят? — попита той Грип, след като и последният ездач ги подмина в тръс. — Те са от легиона на…

— Тихо, момче! — изхриптя Грип и Орфантал видя колко пребледнял е старецът, с пресъхнали устни. Взираше се напред към Харал в очакване на заповед да продължат. — Хайде, подкарвай ни, проклет да си! — изсъска сякаш на себе си.

Орфантал се извъртя на седлото и погледна назад към непознатите.

— Обърни се напред! — сопна му се Грип. — Да тръгваме. Препускай, момче, давай!

— Какво става?

Пред тях Харал беше обърнал коня си и наблюдаваше връщащите се в средата на пътя каруци.

Орфантал видя, че воднистите очи на Грип са се впили в лицето на Харал, сякаш търсеха някакъв знак. И той дойде, когато Харал се намръщи, а после се надигна в седлото си. Веждите му се събраха.

— Е, това е — изръмжа Грип и доближи коня си до крантата на Орфантал. — Връщат се.

— Какво? Защо?

— Защото не трябваше да са тук, затова. Поне трима от тях бяха от разпусната част.

— Но…

— Препускай напред, Орфантал — и щом минеш завоя, сритай тази стара кранта в галоп и не поглеждай назад. Никакви въпроси повече! — добави той, щом зад тях се чу тропот на бързо приближаващи се копита. — Хайде, момче, препускай!

Плесна крантата по задницата, подплашеното животно се втурна напред и Орфантал едва не падна от седлото.

— Бягай! — извика зад него Грип и се чу съскане на извадени мечове.

Орфантал зарита кобилата с пети и я подкара в тръс, а след това в тромав галоп. Чу дрезгави викове отзад. Някой изквича като заклано прасе.

Устата му беше пресъхнала, сърцето му сякаш щеше да се пръсне. Той се наведе напред и завика:

— О, тичай! Тичай, мила, тичай…

Кобилата тичаше, но бавно, сякаш със сетни сили, задъхваше се. Светът подскачаше нагоре и надолу и наляво и надясно и Орфантал помисли за Грип, за Харал и другите. Помисли за онзи писък и се зачуди от чие ли гърло се е изтръгнал. Помисли си, че ще умре посечен в гърба. Чу зад себе си тичащ кон, приближаваше се невероятно бързо. От устата му се изтръгна хленч и усети топла влага между краката си — беше се напикал.

Не се обърна, щом конят го догони, а наведе ниско глава.

След миг животното го подмина. Конят на самия Харал, без ездач, хълбоците му почернели от оплискана кръв.

Орфантал погледна през рамо назад… но беше подминал завоя и дори каруците вече не се виждаха. Появиха се двама ездачи, спряха и се загледаха към него. След миг го подгониха.

Крантата залиташе, дъхът ѝ бе хриплив и накъсан. Конят на Харал вече беше на двайсет крачки напред. Отчаян, Орфантал се огледа. Падините от двете страни оформяха корито, но единият край беше по-близо от другия — вдясно от него — и той видя ивицата на стария каменист бряг, а по-натам — стръмен склон. Нагоре имаше пътеки, места за криене.

Забави крантата и отби от пътя. Погледна назад и видя, че двамата конници се приближават с извадени мечове.

Крантата залитна и изцвили. Глината под копитата ѝ пращеше и поддаваше, скрила под кората гъста кал.

Някъде на средата на долчинката кобилата затъна до корема, задърпа се безпомощно и замята глава. Вече разплакан и почти заслепен от сълзите, Орфантал се измъкна от седлото. Погледна назад и видя, че двамата ездачи са спрели на пътя и го гледат. Осъзна, че не смеят да го последват по глината.

Изпълзя встрани от кобилата.

Тя вече се беше отказала да се бори и го гледаше с тъпо отчаяние. Беше затънала над коленете отпред и още по-дълбоко отзад. Цялата трепереше, а мухите бръмчаха по зацапаната ѝ с кал козина.

Той изпълзя още по-настрани, без да спира да плаче. Беше убил коня си, благородния си слуга. Беше предал животното само както господар можеше да го направи.

„Но аз не съм предателят — не трябваше да съм аз. Изобщо не трябваше да съм аз!“

Тежестта му не беше нищо върху спечената кора. Той запъпли по нея към осеяния с камънак стар езерен бряг. Щом стигна до него, се изправи и отново погледна назад.

Ездачите си тръгваха обратно по пътя, а иззад завоя в небето се вдигаха два стълба гъст черен дим и Орфантал разбра, че всичките му приятели са мъртви. Харал, Грип, всички. Разформирована част, пропаднали до разбойници и убийци… но не, дори това беше нелепо. Кожите на каруците бяха ценни. Разбойници нямаше да ги запалят.

Погледът му се върна на крантата.

Задницата на животното вече беше под калта и се виждаше как то се мъчи да диша.

Орфантал стъпи отново на глината и закрета обратно по дирята, която бе оставил.

Когато стигна до кобилата, се виждаха само главата и шията ѝ. Плачът го беше изтощил, но той успя да я прегърне през врата. Кожата бе гореща и хлъзгава, почти пламнала от живот, и той усети как бузата ѝ се отпусна до главата му, и заплака толкова силно, че сякаш изля душата си. Воплите му отекнаха от скалите зад него.

Калта стигна до мишницата на лявата му ръка. Лакътят му затъна в мекия хлад. Вратните мускули се изпънаха и кобилата вдигна глава, с широко разтворени ноздри, и въздухът изригна на дълга струя. Но нямаше сила, с която да вдиша — тежестта на тинята, притиснала ребрата ѝ, беше огромна. Орфантал усети как крантата потрепери за последно, как мускулите ѝ се отпуснаха, а после главата полегна върху глината. Клепачите ѝ се смъкнаха над безжизнените очи.

Измъкна ръцете си от тинята. Със смъртта на кобилата скръбта го напусна и на нейно място остана дълбока празнота, изтръпналост, която го накара да се почувства нищожен.

Истината не обичаше приказките. Истинския свят беше равнодушен към онова, което хората искат да са, към това как искат да свърши всичко. Предателите бяха навсякъде, и в него самия дори, в собствения му ум. На никого не можеше да вярва, дори и на себе си.

Обърна се и запълзя към каменистия бряг.

10

Миришеше на желязо и на паника. Денят гаснеше бързо и сенки се утаяваха между канарите. Мъжът на Естала, Силан, беше слязъл от коня си, за да помогне на един от ранените войници. Рисп огледа току-що дошлия в лагера отряд. Видя зачервени и пребледнели лица, и изопнати от болка лица, видя кръвта, оплискала повечето войници, и нежността, с която смъкваха на земята тела на убити, тъпчещите на място и мятащи глави коне, като след битка. Естала го подмина и спря при мъжа си.

— Ума си ли загуби? — изсъска тя, но не достатъчно тихо, за да не чуят войниците наблизо. — Това не трябваше да става.

Той я изгледа сърдито.

— Керван. Познахме един от пазачите и съм адски сигурен, че и той ни позна!

— Какво от това? Десетина стари войници на пътя — това нищо не означава!

— Разпусната част, отново на оръжие, искаш да кажеш. А за онзи старец това означаваше нещо. Мисля, че дори командващият пазачите забеляза, че сме на неподходящото място в неподходящо време. Но чуй ме, Естала, погрижихме се за това. Никакви оцелели, освен едно дете, което успя да избяга — а кой ще ти слуша дете? Керванът е нападнат от разбойници, и толкова. — Спря и се вторачи в жена си, лицето му беше потно и мръсно.

— Избягало ви е дете? Върнете се и го заловете!

— Изобщо няма да оцелее в хълмовете. Няма храна, нито вода. Нощта вероятно ще го убие — изглеждаше на не повече от шест години. Нагази през тинята и конят му затъна там.

— Значи ще се намери много лесно — каза Естала и скръсти ръце.

Силан се намръщи.

— Не убивам деца.

— Аз ще поведа отряд, ако смятате, че трябва — каза Рисп и те се обърнаха. Отегчена от това непрофесионално поведение, в което личните им брачни проблеми непрекъснато надмогваха всякакво благоприличие, тя изтъкна очевидното: — Частта на Силан е капнала. Уморени са и трябва да погребат свои приятели.

— А какво според тебе ще каже Хун Раал за това? — настоя Естала.

— Все още не сме готови за открито кръвопролитие. Ти самата го каза.

Рисп сви рамене.

— Братовчед ми разбира рисковете. Чака ни дълъг път и да се мисли, че това може да се направи скришом, е несериозно. Съгласна съм със Силан, че няма защо да се притесняваме заради някакво истерично уплашено дете, но ако желаеш, капитане, ще намеря детето и ще решим този проблем. Силан — добави тя и повдигна вежда, — войниците ти май не са във форма. Няколко пазачи на керван да ви напердашат така.

— Ветерани имаше между тях, Рисп. А старият беше Грип.

— Грип Галас?

— Да. Уби първите двама, които му налетяха.

— Как падна?

— От копие в гърба.

— Кой запали каруците? — настоя Естала.

Силан извърна лице.

— Това беше грешка.

Ненавистта между съпруг и съпруга ставаше все по-злостна. Имаше един син, който бе напуснал семейството, спомни си Рисп, и бе приел жреческия сан, за разочарование на амбициозните си родители. Несъмнено се обвиняваха един друг, но това едва ли беше най-голямата причина за взаимната им неприязън. Тя погледна към стълбовете черен дим на юг.

— Хиш Тула в цитаделата ли е? Знае ли някой?

— Не — отвърна Естала с тон, по-остър и от наточен нож. — Все още е в Карканас.

— Значи едва ли ще разследват. Старият ѝ кастелан няма никакво въображение и едва ли ще напусне цитаделата заради малко пушек. Ако прати хора, ще е чак утре и вие отдавна ще сте се махнали от тези хълмове. Ще ви настигна на северния път.

— Вземи шестима от твоите — каза ѝ Естала. — Ако срещнете хора от цитаделата Тула и се окаже, че са тръгнали да душат, предложи да тръгнете с тях и не приемай отказ. Едва ли ще оглеждат извън самото място на битката. Изгорялата плячка е проблем — цяло имане, станало на дим, все пак. — Отново впи железен поглед в мъжа си. — Погрижи се за войниците си, съпруже.

Рисп махна на сержанта си и нареди:

— Пригответе конете. Избери петима опитни следотърсачи.

— Слушам.

Тя се загледа след стария ветеран, щом той тръгна към хората ѝ. Хун Раал я беше направил лейтенант и тя бе напълно доволна от това. Не по нейна вина най-важната част от войната беше приключила, докато стигна възраст, подходяща за войнишка служба. Удовлетворяваше я, че може да издава заповеди и да вижда как се изпълняват безпрекословно, а това бе само началото. Скоро всички те щяха да стоят във Великата зала на Цитаделата, на равна нога със знатните. Тя и сестрите ѝ бяха предопределени за личния състав на Оссерк, след като поемеше командването на легиона. И беше ясно, че макар Естала да я надвишава по ранг, реалната власт е на Рисп, както бе показала току-що. Едно от ценните ѝ качества според нея беше способността да извлича удоволствие и от най-големите провали и бедствия, а в случая определено беше така.

„Грип Галас. Жалко. Боец от войнството на самия Аномандър, доказал се във войните. Аномандър изобщо не е трябвало да позволи да го пенсионират.“

Загледа намръщено двама войници от отряда на Силан, които носеха един от убитите. Налагаше се да го носят внимателно, тъй като беше с разпран от меч корем. За Грип разправяха, че бил ужасяващ в битка. Готова беше да се обзаложи, че това е негово дело. Но вече беше мъртъв.

Обърна се към Естала.

— Капитане. Нещо ме притеснява.

Разсеяна, може би дори смутена от одевешния си изблик, Естала сви рамене.

— Какво?

— Чудя се, какво, в името на Бездната, е правил Грип Галас с онзи търговски керван.

Естала отново се обърна към мъжа си.

— Силан! Огледахте ли тялото на Грип? Вещите му?

Той поклати глава.

— След като го прободоха, той падна в някаква дупка, цепнатина в скалите.

— Не слязохте ли да го огледате? Да се уверите, че е мъртъв?

— Целият беше в кръв… а пукнатината беше дълбока.

— Кръв ли? — попита Рисп. — Чия кръв? Бил е пронизан в гърба. Силан — продължи тя, едва сдържайки паниката си, — доведи войника, който е пробол Грип. Искам да видя върха на копието. Искам да чуя как е усетил удара… Грип носеше ли броня? Носеше ли кожа, както подобава за пазач на керван, или ризница, като прикрит агент?

Силан беше пребледнял.

— Войникът е мъртъв. Уби го водачът на охраната на кервана, който явно също беше ветеран.

— Изкорменият или с прерязаното гърло? Той ли? Къде е оръжието му?

След малко един от войниците на Силан донесе копието на убития. Рисп посегна да го вземе, но Естала я изпревари и огледа железния връх, без да обръща внимание на мръщенето ѝ.

— Да, май е ударило ризница… Виждам нащърбеното от скъсани брънки. Ако се съди по кръвта, острието е пронизало… около три пръста. Ако е разкъсало гръбнака, Грип е мъртъв или парализиран. Навсякъде другаде раната няма да е фатална.

— Той падна в проклетата цепнатина! — извика Силан.

— Падна или скочи? — попита Естала. — Ти видя ли как стана?

Рисп изруга тихо и тръгна към отряда си.

— Вдигни още шестима, сержант! Нещата май стават сериозни.

Слънцето вече се беше снишило. Сукул Анкаду се обърна към Рансепт, когото бе повикала на върха на Високата кула, и посочи към големия прозорец.

— Вярвам, че си в течение за онзи пушек на изток.

Кастеланът Рансепт, както разправяха, беше издънка на пияна жена и ужасно трезвен нерез. Подобни изказвания рядко се правеха пред него, естествено, защото Рансепт имаше нрава на баща си и толкова мускул, че можеше да накара и мечка да се свие от страх. Лицето му издаваше, че е обикалял безброй пиянски свърталища на младини: счупеният смачкан нос от безброй кръчмарски свади приличаше на свинска зурла. Зъбите му бяха неравни и жълтеникави от многото години дишане през устата. Според мълвата беше на хиляда години и уморен до кости като две хиляди годишен.

Той примижа към прозореца.

— Ще трябва да се приближиш, за да видиш оттук — каза Сукул.

Той не помръдна.

— Господарката иска да си стоим вътре, милейди. Казва, че се задавала беда.

— По-близо е, отколкото мислим, нали? И мирише на изгорели кожи.

— Тъй ли, милейди? Виж ти.

— Ще трябва да ми се довериш за това, кастелан.

Той изсумтя, присвил очи към прозореца.

— Май ще трябва, да.

— С този керван пътуваше благородник. Момче, на пет-шест години. На път за Мъдрия град. До Цитаделата всъщност. Дете от фамилията на Корлас.

Рансепт се почеса по посребрялата четина на брадичката си.

— Корлас ли? Добър войник. Винаги тъжен. Чух, че се самоубил.

— Официално е умрял, докато спял.

— Забрала рана мисля, че беше, милейди.

— Изпитваш търпението ми, кастелан.

Очите му се присвиха още повече.

— Туй правя, да.

— Искам да излезем — тази нощ — и да идем там. Ако наблизо има разбойници, трябва да разберем.

— Няма разбойници, милейди.

— Знам, тъпак такъв! Кой тогава ги е нападнал и заплашени ли сме ние?

Той отново изсумтя.

— Тука сме си в безопасност.

— Настоявам да излезем! Искам петнайсет Домашни стражи и кучета следотърсачи.

— Имате един Домашен меч, милейди. И Рибс.

— Рибс? Това псе се стряска и от миризмата на собствения си задник! А и един Домашен меч не стига — длъжен си да ми осигуриш сигурна защита.

— И това ще го направя, милейди. А мечът ще съм аз.

— Кастелан, извинявай, но дори само качването по тези стъпала едва не ти пръсна сърцето.

— А, не, милейди. Сърцето ми си е добре, и всичко друго по мен, освен носа, дето все се опитвате да не гледате.

— Бездната да ме вземе. Значи ще сме само ти и аз?

— И Рибс, милейди.

— Намери си кон…

— Пеш. По-тихо е.

— Но виж ме… облечена съм за езда!

— С Рибс ще ви чакаме долу, милейди.

Орфантал се беше присвил сред някакви ръбести канари. Небето бе черно и облачно и тъмнината бе скрила всичко, в което се беше взирал допреди малко. Светът се беше преобразил във въображението му и гъмжеше от живот. Чуваше странни звуци и се взираше безпомощно в нощта, откъдето сякаш нещо също се взираше втренчено в него.

Липсваше му одеялото и огънят, който стражите поддържаха през цялата нощ и който виждаше, щом се събудеше сепнат, забравил къде е и уплашен — но примигването на пламъците, зърнато през тънката тъкан на палатката, винаги го успокояваше. Сега обаче нямаше нищо — нито палатка, нито хъркането и тихото мърморене на Грип. Беше сам и изобщо не се чувстваше герой.

Побиха го тръпки. Спомни си как си беше представял нападение на разбойници и точно как си въобразяваше, че е избягал в нощта сред хълмовете. Но истината тук и сега нямаше нищо общо с онова великолепно приключение. Краката му бяха измръзнали. Ръцете също. И му се спеше.

Не беше изпълзял далече от мястото, където бе издъхнала крантата. Хълмовете му се бяха сторили твърде огромни, твърде застрашителни, за да навлезе в тях. Ако изгубеше коритото от поглед, щеше да изгуби и пътя и тогава щеше да се загуби не наужким. Истината беше, че бе изгубил кураж и го беше срам от това. Миризмата на собствената му урина му се подиграваше. Усещаше вкуса на собственото си предателство, горчив и гаден, а потръпването на кобилата отекваше в тялото му отново и отново — усещането как животът я напуска, докато я беше прегърнал през врата. Тя не заслужаваше такъв край — тласкана напред от страх, изтощена, яздена от едно глупаво момче. Какво щеше да каже на Вренек? По-добре разбойниците да го бяха посекли.

Затвори очи, за да се защити от страха от нощта. Беше спрял да трепери и това беше добре.

Стъпки някъде съвсем наблизо го стреснаха от дрямката. Сърцето му се разтуптя и сякаш се изду в гърдите.

Някъде отгоре, на канарата, на която беше подпрял гръб, се разнесе глас:

— А, тук си значи.

Орфантал изхленчи и се опита да побегне, но краката му поддадоха.

— Кротко! Аз съм, Грип.

Позната ръка го хвана за рамото.

— Премръзнал си като Бездната. Направих бивак наблизо, измъкнах малко постеля. Можеш ли да ходиш?

От очите на Орфантал потекоха сълзи, но освен онзи първи хленч никакъв звук не можеше да излезе от него. Срамът го беше задавил. Понечи да се изправи, но пак не успя.

— Нямаше да преживееш нощта. Добре, че те намерих. Виж, онова с коня беше умен ход — нямаше начин да тръгнат след тебе. — Докато говореше, вдигна Орфантал и го прегърна. — Спокойно. Всичко ще се оправи. Забавих се, понеже ме удариха в гърба и освен това си навехнах коляното. — Чак сега Орфантал усети, че мъжът накуцва — ритмично полюшване наляво, щом стъпваше с левия си крак. Кожата на стареца беше хлъзгава от пот, подробност, която Орфантал не можа да разбере. — Само още малко. Не можем да палим огън обаче…

Изпъшка някак странно, докато пускаше Орфантал на земята.

— Стигнахме.

Бяха в нещо като убежище, плитка пещера. Орфантал се отпусна на сухия ситен пясък. Грип го заметна с грубо вълнено одеяло. Не беше онова, което бабата на Орфантал му беше дала, и не беше на самия Грип — той го помнеше заради миризмата на листата градински чай, които Грип държеше в една платнена торбичка: всяка сутрин я слагаше в одеялото, когато го навиваше. Това одеяло миришеше на пот и още нещо, остро и плесенясало. Грип започна да търка силно ръцете и краката на момчето, като започна със стъпалата и продължи нагоре по бедрата, а после повтори същите бързи движения по ръцете му.

Това донесе в тялото му топлина, а с нея и раздразнение, и след малко Орфантал избута ръцете му и се сви в одеялото.

— Пак трепериш. Това е добре, Орфантал. Голям късмет извади, че те намерих навреме. Знам, че ти се спи, но не е хубаво да спиш точно сега. Почакай малко, докато се стоплиш.

— Къде са другите? Победихте ли онези?

— Не, не ги победихме. Макар че Харал им даде добър урок. Миджил и Тенис се опитаха да избягат, но ги посякоха в гръб. Глупаци. Когато видиш, че е безнадеждно, точно тогава не бягаш. Побегнеш ли, просто умираш по-бързо, а няма нищо по-срамно от това да те прободат в гърба. — Помълча, а след това изсумтя. — Освен ако не си обкръжен, разбира се. Тогава пробождането в гръб е обичайно и нищо срамно няма в това.

— Героите винаги ги пробождат в гърба — каза Орфантал.

— Не само героите, Орфантал. — Грип се размърда и изпъшка. — Можеш ли да шиеш?

Въпросът го обърка.

— Виждал съм как шият слугините.

— Добре. Като съмне, ще имаш нещо за шиене.

— Други дрехи ли ще ми правим?

— Не. Слушай сега, това е важно. Аз също трябва да спя, но може и да не се събудя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не знам колко лошо са ме подредили. Мисля, че кръвта понамаля, но няма как да се разбере какво значи това. Ще видим. Но ако не се събудя, трябва да тръгнеш по пътя, на изток — накъдето отивахме. Обаче чуй, не по него, а отстрани. Просто вървиш покрай пътя, разбираш ли? И ако чуеш ездачи, се криеш. Продължаваш, докато излезеш от хълмовете, и после отиваш в най-близката ферма, която видиш. Не им обяснявай нищо, не им казвай дори за родословието си — няма да ти повярват. Просто виж дали можеш да вземеш превоз до Карканас, дори да мине седмица, преди да тръгне каруца с продукти. Стигнеш ли там, отиваш право в Цитаделата.

— Разбрах. — Опипа и намери малката тенекиена тръбичка с писмото, което Сукул бе написала до Хиш Тула, затъкната в кесията на колана му.

— Те направиха грешка — продължи Грип, но вече като че ли говореше повече на себе си. — Не една всъщност. Аз. Ти. Видях Силан, некадърния мъж на Естала, а тя е доста умна. Ще се върнат на мястото да те проследят оттам и да приключат нещата. Но първо ще огледат за моето тяло и няма да го намерят, и това ще ги притесни повече, отколкото твоето измъкване. — Орфантал усети, че Грип го гледа. — Двамата с тебе ще сме дивечът, докато сме в тия хълмове.

— Дивечът — повтори Орфантал. — Ще ни гонят.

— Разкажи си историята на лорд Аномандър, момче, каквото и да стане.

— Добре. Майка ми ми каза всичко за него.

— Ако намерят дирята ни, може да се наложи да ги отклоня от теб. Сам, искам да кажа.

— Добре.

— Схващаш. Бързо при това. Това е добре.

— Грип, а ти уби ли някого от тях?

— Двама със сигурност, и това ме огорчи.

— Защо?

— Да раниш е по-добре. Още двама раних, и това беше добре. Харал опита същото. Запомни го, Орфантал. Той те видя, като препусна. Знаеше, че трябва да ти спечели време, а с колкото повече ранени трябваше да се оправя врагът, толкова повече шанс имаше за теб. Понасяше рани, за да нанася рани. Харал беше добър мъж.

Орфантал кимна. „Добър мъж. Герой.“

— Видя ли го как умря, Грип?

— Не. Изгубих съзнание за малко — цепнатината, в която се хвърлих, беше по-дълбока, отколкото си мислех. Докато се измъкна, онези се бяха махнали.

— Запалиха кожите.

— Идиоти, нали ти казах. Но намерих Харал. Изкарали са си го на трупа му, ако схващаш какво имам предвид.

— Това е страхливост!

— Не, просто недисциплинираност. Но лицата им се жигосаха в мозъка ми. Имам ги ей тук, Орфантал, и ако оживея, всички ще съжалят за това, дето направиха. Хайде, време е за сън.

Орфантал се отпусна, стоплен в одеялото. Но сънят вече изглеждаше далечен. Разказът на Грип се въртеше в мислите му. Воини, сражаващи се до смърт, въздухът — изпълнен с отчаяние. А сред всичко това видя този старец, който сега спеше до него, и му се струваше невъзможно да мисли за него като за воин. Затвори очи и внезапен като мълния — сънят го порази.

Рибс беше старо пастирско куче, поне на дванайсет години, със сива муцуна и големи уши, които плющяха и клепваха при всяко бързо завъртане на тясната като на лисица глава. Дългата му козина беше рошава смесица от сиво и черно, цялата в тръни и мръсотия. И беше малко кривоглед.

Кастелан Рансепт провери още веднъж оръжията си. Светлината на факлите мъждукаше из двора. Стражите на портата чакаха до вратичката вляво от порталната кула. Въздухът бе студен и режещ.

Рансепт я погледна и попита:

— Готови ли сме?

— Това куче е само кожа и кости.

— Тения, милейди.

— Няма ли лекове за това?

— Има. Но мършавите кучета живеят по-дълго.

Обърна се и се затътри към портата, а Рибс заситни щастливо до него.

Рансепт беше прибрал меча, който си бе избрала, и копието, беше ѝ оставил само една кама. Нищо не вървеше, както го бе замислила. Упоритият кастелан много бързо бе успял да вземе нещата в ръцете си, след като тя бе искала да командва. Все пак донякъде беше победа, че изобщо излизат навън. Той просто можеше да го забрани. Сукул тръгна след него до страничната врата. Щом я открехнаха, Рибс се шмугна навън.

— Къде отива?

— Да разузнае дирята, милейди.

— Сигурно ще ни заведе до най-близката къртичина — изсумтя тя.

— Рибс знае какво търсим.

— Как?

Вече бяха отвън и вратата се затръшна зад тях.

Рансепт повдигна рамене.

— Излизам понякога.

— Из хълмовете ли?

— Ако се наложи да говорим с Отреклите се. За лейди Хиш е важно да няма недоразумения.

— Отреклите се? Разбойниците, искаш да кажеш.

— Труден е животът в тия хълмове, милейди. Дори само заради пътните налози.

— Изнудване.

— А десятъкът на лейди Хиш за пътниците? Изнудване е само когато го прави друг.

Заслизаха по грубо изсечените стъпала. Тежките облаци, дошли на свечеряване, вече се разсейваха и тук-там се показваха звезди. Въздухът бързо изстиваше.

— Крепост Тула е получила тази земя с кралска грамота — каза Сукул. — Десятъкът е законен и необходим. Ограбването на хора по пътя не е. Да не намекваш, че лейди Хиш има спогодба с тези крадци?

Рибс чакаше на средната площадка, няколко стъпала надолу. Щом Рансепт и Сукул стигнаха до него, кучето изведнъж тръгна право през сипея вляво от стълбището.

— Ха! — подхвърли Сукул. — И да не е къртица, е някакво друго животинче.

— Няма да слизаме на пътя, милейди — каза Рансепт. — Има пътека отсам, минава над него. Тясна е, но не се плашете. Просто вървете след мен.

— Каква е спогодбата? — попита Сукул, щом се закатериха през канарите.

— Преди да започнат да копаят мините — каза Рансепт, пак се беше задъхал, — правеха сирене, козе. И хубава мека кожа също. Но по-важното, държаха под око движението. Има пътека, която някои пътници използват, за да избегнат крепост Тула.

— Да излъжат с десятъка? Това е мизерно.

— Понякога е това, да. Понякога са просто хора, които не искат да ги видят.

— Какви хора?

Рибс се шмугна между две стръмни скали.

— Вече сме на пътеката — каза Рансепт. — Времето за приказки свърши. Нощта разнася гласовете, а в хълмовете ги разнася още по-надалече. Ако ви потрябва вниманието ми, просто ме потупайте по рамото. Иначе мълчим и се движим безшумно.

— Това е глупаво — още виждам светлината на крепостта оттук.

— Ако ще спорим, милейди, можем да се върнем веднага. Погледнете Рибс обаче.

Кучето се беше върнало и бе клекнало пред тях.

— Какво да му гледам?

— Непознати сред хълмовете, милейди. Това ни казва Рибс.

За нея кучето не изглеждаше по-различно от всеки друг път. Нямаше как да се разбере накъде гледа с тези кривогледи очи. Но щом Рансепт тръгна напред, то се врътна и отново затича по пътеката. Тя смръщи вежди, но ги последва.

Колкото и едър да беше, кастеланът се движеше тихо и нито веднъж не погледна през рамо да види дали Сукул не изостава. Това я подразни и ѝ се дощя да му изсъска, защото започваше да се уморява, а пътеката сякаш продължаваше безкрай. Ботушите ѝ стискаха. Носът ѝ протече и тя започна да го бърше с опакото на ръката си, а това цапаше хубавата кожа на ръкавицата. Още по-дразнещото беше, че в това приключение нямаше нищо храбро. Искало ѝ се беше да има десетина добре снаряжени и навъсени строго конници зад гърба си, до един готови да дадат живота си при нейната дума. Искало ѝ се беше да чува тропота на конски копита и дрънченето на желязо.

Но по-силно от това оставаше убеждението, че едно невинно малко момче лежи мъртво някъде пред тях, убито без никаква причина — освен мълчанието, което щеше да гарантира смъртта му. Беше получила достатъчно намеци от Хиш Тула, че кралството е в беда. Всичко това изглеждаше нелепо. Беше спечелен мир, но Сукул знаеше, че жаждата за бой все още не е утолена. Никога нямаше да свърши, а на света имаше хора, които не искаха нищо друго, тъй като беззаконието бе същността им.

Не ѝ трябваше да гледа надалече, за да види такива хора — смяташе, че сестрите ѝ са същите. Отдаваха се на всякакви изкушения и колкото по-необуздана бе средата, толкова по-низки бяха страстите им. Ако трябваше да е честна към себе си, в самата нея също имаше нещо от това. Но реалността — включително това изпитание в студената нощ — се оказваше много по-банална от онова, което предлагаше въображението в капризните мигове, щом скуката закрещеше в черепа.

Дала беше обещания на онова момче, на онова объркано незаконно дете от рода на Корлас. Изглеждаха празни и негодни, а потайността, която беше изпитала, докато гледаше ококорените му невинни очи, събуждаше сега чувство за вина. Беше си играла на пораснала, но си беше детинска игра. А ако бяха измъчвали Орфантал? Дали сега Хиш Тула не беше в опасност?

Половината нощ беше минала, а продължаваха да вървят. На Сукул вече ѝ се искаше само да спре, да отдъхне и дори да легне и да заспи.

Звездният въртоп вече се бе завъртял наполовина.

Изведнъж се блъсна в гърба на Рансепт — вместо да гледа напред, беше забила очи в прашните ботуши, които мъчеха краката ѝ. Изпъшка и залитна назад, но той я хвана и бързо я придърпа към себе си.

Замириса ѝ на вълна от дебелия му елек и познатата миризма някак я укрепи.

— Ездачи отпред — прошепна той.

Сукул се огледа. Рибс не се виждаше никакъв.

— Мълчи — все така шепнешком каза той. — Чакаме Рибс.

През тези хълмове разбойници бяха отъпкали многобройни пътеки и Рисп поведе дванайсетимата си войници по една, която щеше да ги изведе на пътя близо до мястото, където бяха видели пушека. Старите биваци на Отреклите се, на които се бяха натъкнали, бяха изоставени поне преди един сезон, ала тя знаеше причината за това: напоследък търсенето на руда за Ковачница Хуст беше нараснало многократно, макар че никой от шпионите на Хун Раал не можеше да обясни защо. Тъй или иначе, разбойничеството беше спряло и сега тези хора забогатяваха от парите на Хуст.

Мисълта за легиона Хуст — който навярно скоро щеше да бъде подсилен от нов набор — я притесни. На всеки зов за мир отекваше кънтежът на желязо, изковавано в мечове. Никой не можеше да бъде заблуден, освен ако сам не го пожелаеше. Предстоеше гражданска война. Хун Раал смяташе тя да е кратка. Неизбежно кървава, вярно, но кратка.

Урусандер, придружен до Карканас от победоносния си легион, всеки враг на владението — унищожен и хвърлен за храна на бурените. Край на разделението и на всички частни войски. Величествена брачна церемония, която да свърже военната мощ и вярата — това бе истинският път, който ги чакаше. Ковачницата Хуст щеше да падне под властта на легиона на Урусандер и прокълнатият легион Хуст щеше да бъде премахнат и разформирован, а ужасяващите им оръжия щяха да бъдат стопени на шлака. Домашните мечове щяха да бъдат сведени до скромна фамилна охрана, със забрана за превъоръжаване. Пограничните мечове и Стражите на Външния предел щяха да се влеят в легиона под командването на Оссерк. Така щеше да бъде спечелен мирът.

Най-добрите решения бяха простите. Освен това тя бе харесала вида на Стражите на Външния предел и мислеше в един момент да поеме командването им. Първата ѝ заповед щеше да е да изгорят Блещукаща съдба и да избият голите вълци и каквито там други ужасни зверове се въдеха в онези черни треви. След това можеха да се изправят срещу Витр и да отвърнат на предизвикателството му от позиция на силата. Ако от онова море предстоеше нашествие, тя щеше да е готова да го посрещне на самия му бряг.

Урусандер много ценеше заслугите. Не го интересуваше дали кръвта на офицерите му е низша, или знатна. Точно затова благородниците го мразеха толкова много. Калат Хустаин беше знатен и само това му даваше привилегията и властта да командва, а Рисп добре беше видяла резултата от това: Стражите не бяха нищо повече от разпасана сган, лишени от дисциплина и прекалено почтителни към обществения ранг. Тя щеше да промени всичко това.

Стига някой от тях да оцелееше след чистката.

Излязоха на поляна на равно, обкръжена от ниски каменни колиби. В центъра имаше старо огнище, а в единия край купчина животински кости и смет.

Рисп отиде до огнището. Не обичаше изоставени селища. Напомняха за провал. Хората обикновено не бяха склонни да се местят. Само необходимостта ги принуждаваше да сменят местоживелището си, било поради натиска от страна на по-силни съседи или от загубата на вода или достатъчно дивеч. За тези пастири, които от време на време несъмнено се отдаваха на разбойничество, причината бе повикът за богатство. Всеки рано или късно хващаше пътя на парите, с блеснали и зажаднели очи.

— Близо сме вече според мен — каза сержантът.

Рисп го погледна. Беше един от мъжете на Хун Раал. Беше загубил повечето пръсти на краката си във войните срещу джелеките и сега носеше ботуши, запълнени с парчета дърво. Вървеше тромаво, но яздеше добре.

— Като стигнем, ще трябва да изчакаме утрото.

Той кимна и оправи каишката на шлема си.

— Тези хълмове не ми изглеждат пусти, както трябва да са, лейтенант. Само предчувствие е, но съм се научил да му се доверявам.

— Разбирам.

— Бих препоръчал двама съгледвачи напред и двама в ариергард.

— Добре.

Тръгнаха отново. Небето вече избледняваше и въздухът бе хапливо студен. Дъхът им излизаше на пара.

Пътеката залъкатуши надолу и Рисп предположи, че наближават пътя. Копитата на двата коня отпред клопаха и стържеха по разхлабени камъни. Двамата ездачи отпред се оглеждаха внимателно, макар все още да беше твърде тъмно, за да се види нещо. Тъй или иначе, всички вдигаха толкова шум, че според Рисп ги чуваха поне от хиляда разтега.

Скоро стигнаха пътя и продължиха по него. Мръсната воня на пушек лютеше във въздуха.

— На изток според мен — каза сержантът.

Стигнаха мястото на битката, където пътят правеше остър завой. Двете каруци бяха изгорели, сред овъглените останки и пепел все още тлееха въглени. Животните, които ги бяха теглили, ги нямаше. Телата на убитите бяха край пътя, две от тях почернели от близостта си до запалените каруци, с подути ръце и крака и целите в рани, косите им бяха изгорели и под сбръчканата кожа на теметата се показваха почернелите черепи.

Щом слезе до двата изгорели трупа, Рисп усети горещината от тлеещата жарава зад тях и насладата, която изпита от горещия ѝ дъх, ѝ се стори някак извратена. Силан беше пречка и доказателството за това бе навсякъде около тях. Грип като нищо можеше да е един от шпионите на Аномандър, но според Рисп вестта за отряд разпуснати войници от легиона по пътя на запад не беше съкрушителна — и Грип, както и господарят му, щяха да имат само въпроси и малко отговори. А и ако Аномандър вече не дебнеше настръхнал, щеше да е сляп и глупав, а не беше нито едното, нито другото.

Според нея истинската беда беше проливането на кръв тук. Особено ако Грип бе оцелял.

— Тук — каза сержантът и тя видя, че е застанал на десетина крачки встрани до почти отвесната скала.

Рисп отиде при него и той посочи една цепнатина в скалата.

— Скочил е там, обзалагам се.

— А не е паднал? Защо?

— Защото преди ръба има камъни и пръст, изсипали се от стръмнината. Ако паднеш, ще те спрат. Прескочил ги е.

Тя застана на ръба, наведе се и надникна надолу.

— Но не е могъл да прецени колко е дълбоко.

— Вярно — съгласи се сержантът. — Възможно е и да си е счупил врата. Или краката, зависи как е паднал.

— Не са могли да видят чак до долу — каза Рисп. — Но и не са слезли, за да проверят.

— Паника — каза сержантът. — Паниката е опасно нещо. А и са имали ранени и убити. И е трябвало да се махнат бързо, за да не ги видят.

— Много знаеш, сержант — изсумтя Рисп.

— Просто виждам как е станало. А и всички правим грешки.

— Аз нямаше да направя точно тази — заяви тя.

— Права сте. Нямаше да я направим.

„Не и след като ти си до мен, искаш да кажеш. Тепърва ще те уча на уважение, сержант.“

— Не искам да чакам и да се чудя, сержант — каза на глас. — Дайте фенери и въже. И да приключим с това.

— Да, лейтенант. Аз ли да сляза?

— Не. Аз ще сляза.

— Лейтенант…

— Аз, казах. Вържете фенера за въжето — ще видим дали можем да го спуснем до долу. Ударил ли се е в издатини при падането? Нещо, което да го е спряло? Трябва да огледаме.

— Да, лейтенант.

— И нареди да погребат тези нещастни пазачи. Поне това можем да направим за тях.

Когато Рибс най-после се появи отново и размаха срязаната си опашка, Рансепт изсумтя тихо.

— Усетил ги е.

— Кои? — попита Сукул.

— Ездачи, идват от север. Към пътя. И не са разбойници.

— И разбра всичко това от опашката?

— И от клепналото ляво ухо.

Нямаше как да разбере дали говори сериозно. А и все едно, вече ѝ бе дошло до гуша от него и от цялото това приключение.

— Колко са?

Той като че ли я изгледа в тъмното, но не каза нищо.

След малко Сукул въздъхна.

— Можем ли вече да тръгнем? Студено ми е.

Щом станаха, Рибс отново изчезна.

Скоро излязоха на равна площадка. Ниски каменни къщи очертаваха полукръг, черните им входове приличаха на зейнали усти. Сукул почти очакваше да чуе скръбни стонове.

— Така ли живеят разбойниците? — попита тя.

— Не точно — отвърна Рансепт. — Тези къщи са тук поне пет хиляди години.

— Откъде знаеш?

— Стари са, милейди. Просто трябва да ми повярвате. Десетина коня са минали оттук. Надолу, където е Рибс. На около две хиляди крачки сме от пътя. Ще излязат малко под мястото на засадата, но скатът е ронлив и може да ни чуят. На пътя има завой, малко на изток оттук. Може да минем по друга пътека и да излезем срещу него.

Рансепт свърна наляво и тръгна към една от каменните къщи. Рибс скочи, забърза пред кастелана, спря на прага и клекна.

— В дъното — каза Рансепт. — Под една плоча на пода.

— Тунел ли?

— Проход. Минава през скалата, която не можем да изкатерим. Отне доста работа, но вече е достатъчно разчистен, за да го използваме.

— Защо си го направил?

Вместо да отговори, той се наведе и влезе. Рибс се шмугна след него.

Тя ги последва. Таванът бе достатъчно висок, за да не се навежда, но пък Сукул беше ниска за възрастта си. Рансепт се беше привел и гледаше в краката си. Стигна до отсрещната стена и спря пред една плоча.

— Във всичките къщи ли има проходи? — попита тя.

— Не — изпъшка той, докато надигаше плочата.

Плетеница от корени почти беше запушила тунела, но Рансепт изсече проход през тях, колкото да се проврат. Сукул се намръщи.

— Но тук няма дървета.

Той се смъкна в дупката, спря и я погледна отдолу.

— Корените са на дърво, но не каквото си мислите.

— Какво значи това?

— Ще видите — отвърна той приглушено, а после продължи надолу и се скри от погледа ѝ.

Сукул се озърна към Рибс. Кучето трепереше.

— Не ти харесва тук, нали?

Очите му блеснаха диво, отразили светлина от някакъв невидим източник. Щом забеляза това, Сукул се намръщи още повече и се огледа. Би трябвало да не вижда нищо в катранената тъмнина, но можеше да различи всяка подробност: съвършено наместените плочи на скосените стени, без никакви следи от хоросан; дупката на някогашното огнище в средата, изкусно оградена с камъни. Но нямаше никакъв видим източник на светлина. Потръпна и се спусна в прохода след Рансепт.

Срязаните краища на дебелите корени дърпаха дрехите ѝ и я дращеха. Тънки пипала се вплитаха в косата ѝ и отгоре се сипеше пръст. Представа нямаше как Рансепт е успял да провре туловището си през този тесен проход, но кастеланът беше само смътно петно напред и продължаваше да върви.

Странната призрачна светлина от къщата над тях не достигаше много навътре в прохода и скоро Сукул започна да опипва слепешком с ръце. Пръстите ѝ забърсваха корени и вместо подредени камъни от двете страни напипваха влажна глина. Нямаше нищо, което да крепи стените и тавана, и за миг я обзе страх. Някъде отпред лъхна по-студен въздух.

Чуваше дращенето и душенето на Рибс зад себе си.

Малко след това протегнатите ѝ ръце не напипаха нищо и тя спря.

— Рансепт?

— Изчакайте да се приспособите — каза ѝ той някъде отпред.

— Към какво? Няма никаква светлина!

— Значи не гледайте с очите си.

— А с какво да гледам? С пръсти ли?

Кучето се промуши покрай нея, мръсната му козина забърса ботушите ѝ. Все още изпънала ръце в празния въздух, Сукул усети, че са в някаква пещера. Посегна нагоре и не напипа таван.

— Това е магия на Бягащите псета — каза Рансепт.

— Невъзможно. Никога не е имало Бягащи псета толкова далече на изток.

— Тази земя не винаги е била на Тайст, милейди.

Това също беше нелепо.

— Винаги сме били тук. Никой не оспорва това, кастелан. Не си много образован. Не си виновен ти за това, между другото. Просто така се е получило за теб и семейството ти.

— Магията на Бягащите псета изцяло е свързана с огъня и земята. Магията им се страхува от небето. Огън и земя, дърво и корен. Махнали са се оттук, защото горите са изчезнали.

— Приказки.

Но той продължи:

— В Отреклите се, които още обитават останалите във владението лесове, има от кръвта на Бягащите псета. Изтласкването им беше лесно — просто изсичаме горите. Не беше нужна никаква война. Не беше нужно да се пленяват или нещо такова. Те просто се стопяваха. Вие наричате това „приказки“, милейди. Както искате, но това тук е храм на Бягащите псета и ако отворите сетивата си, той сам ще ви се покаже.

Рибс се беше свил в краката ѝ и трепереше.

— Защо е толкова уплашено кучето ти, Рансепт?

— Спомени за Ай — отвърна той.

Тя нямаше представа за какво ѝ говори.

— Просто ме хвани за ръка и ни изведи. Имаме да свършим много неща и мотаенето в някакъв погребан храм не е от тях.

— Извинете, милейди. — След малко той хвана дясната ѝ ръка, пръстите му бяха чворести и груби като корени. — Просто стъпвайте, подът е равен.

Ала щом я поведе, тя ясно усети, че не вървят направо.

— Какво заобикаляме, Рансепт?

— Няма значение, милейди.

— Кажи ми.

— По-лесно е да се види, отколкото да се опише. Е, добре, колкото и необразован да съм, ще се опитам. Вещица на Бягащите псета клечи на олтара.

— Какво? Тук има някой?

— Тя няма да ви притесни. Може и да е мъртва, но не мисля. По-скоро спи според мен.

Сукул спря.

— Добре, печелиш. Кажи ми как да виждам.

— Затворете си очите…

На това нелепо начало тя изсумтя, въпреки страха си.

— Затворете си очите — повтори той, този път по-настойчиво. — Нарисувайте в ума си пещера. Стени от пръст, нисък таван. Корени навсякъде, дори под краката ви, ако благоволите да ги усетите. В стените навсякъде около вас са набити вълчи черепи, но по-големи вълчи черепи от всички, които сте виждали. Големи като конски. Това са Ай, които бягат с Бягащите псета и им дават това име. Тук има стотици от тях. Корените ги стискат като ръце на самата земя.

Треперенето на Рибс вече бе обзело и нея. Устата ѝ беше пресъхнала и тя усещаше полъха на течения, галеха лицето ѝ.

— Въздухът се движи — прошепна тя.

— Да. Никога не спира да се движи тук долу. Не знам защо, но мисля, че е от магията, милейди. Тази енергия е неуморна. Била е могъща вещица, мисля.

— Кажи ми още. За вещицата.

— Олтарът, на който седи, е от здраво утъпкана пръст. Глина най-вече, но и красиви камъни.

— Камъни ли?

— Натикани в глината. Свещени дарове. Гранат, оникс, небесен камък, руда от различни метали. Злато и други. И животински нокти и зъби, парчета гравирана кост. Няколко пера. Каменни сечива. Така Бягащите псета поднасят дарове на някой обичан.

— Виждам го — каза тя изведнъж, задъхана.

— Седи с кръстосани крака на олтара — продължи Рансепт. — Или поне така е била отначало. Костите ѝ са се превърнали в дърво, в корени, а това, което е останало от кожата ѝ, прилича на дървесна кора. Израства от олтара като дърво, милейди, и всички тези корени, по целия проход нагоре и навсякъде около нас тук — всички те растат от нея.

Тя ахна.

— И ти ни отвори път през тях със сеч?

— Нараних я, да, в невежеството си. Нараних я дълбоко, милейди.

Сукул долови болката в признанието му.

— Съжалявам, Рансепт. Очите ѝ останали ли са? Гледа ли те сега?

— Обрасли са, тъй че не знам. Смутил съм сънищата ѝ обаче. Направих го и го знам, и ако можех да я изцеря, бих го сторил.

— Ако още е жива, Рансепт, те ще се изцерят. Корените ще израстат отново.

— Все още не личи, милейди.

— Никога не съм виждала Бягащо псе. Опиши ми я, моля те.

Думите ѝ сякаш го зарадваха.

— Лицето ѝ е лъскаво дърво, тъмнокафяво, което сякаш таи злато в дълбините си. Дървото е израснало от костите на лицето ѝ. Някога това лице трябва да е било светлокожо, чертите са груби, но открити за всички радости и наслади — такива са Бягащите псета. Смеят се с лекота и плачат с още по-голяма лекота. Всяка дума е изповед и лицемерието им е неприсъщо. Да говориш с Бягащо псе, милейди, означава да се смириш и да се чувстваш благословен. Много сред тайстите са се възмущавали от това.

Макар да се съмняваше, че Рансепт може да вижда, тя кимна на думите му. Добре разбираше защо трябва да е било така.

— Ние не отстъпваме нищо.

— Във вас има мъдрост, надвишаваща годините ви, милейди.

Но точно в този момент изобщо не се чувстваше мъдра.

— Вярваш, че вещицата спи.

— Вярвам, че е точно тя, да.

— Точно тя?

Ръката му леко се стегна около нейната.

— Бягащите псета на югозапад говорят за Сънуващата, най-великата вещица от расата им. Останала е, когато народът ѝ напуснал. Останала е, за да пази света от пустошта.

Сукул си помисли за Майка Тъма и онова ужасно усещане за Бездната, което кръжеше около нея в свещената зала с Трона на Нощта.

— Съпротивлява се на Майка Тъма?

Долови със сетивата си как той сви рамене.

— Може би. Не ми е по силите да знам.

— Рансепт, ти от Отреклите се ли си?

— Не се опълчвам срещу Майка Тъма, милейди.

Но това не беше отговор. Все пак тя разбра, че няма да ѝ каже нищо повече, и реши да го уважи. Въпросът ѝ беше неуместен във всяко отношение; още по-лошо бе, че идваше от дете.

— Извинявай — промълви тя.

— Виждате ли всичко, което описах?

— Да. Виждам го ясно. Виждам пещерата и всичките ѝ корени, излизащи от стените — чак до нея, където седи с лице от дърво и с очи обрасли и завинаги затворени. А ние стоим в пещерата като блуждаещи мисли в череп.

Ръката я стисна силно, почти прекърши костите на пръстите ѝ и тя изохка.

— Моите извинения, милейди. Но последните думи не бяха ваши.

Сукул помисли над това и кимна.

— Тя ни сънува. Ние сме в сънищата ѝ и тя се опитва да ни придаде смисъл. Непознати в черепа ѝ. Тук вътре, Рансепт, нашите думи биха могли да са нейните мисли. Тук вътре ние сме застрашени да изчезнем, да се изгубим.

— Да, милейди. Вярвам, че сте права, и аз съм го усещал. Трябва да напуснем.

Тя издърпа ръката си. Вече не ѝ беше нужно да я държи. Виждаше тунела, продължаващ в другия край; виждаше как се изкачва нагоре. Въпреки че очите ѝ оставаха затворени.

— Кажи ми — попита Сукул. — Тази вещица има ли си име?

— На езика на Бягащите псета се казва Бърн. Сънува, за да можем ние да живеем. Всички ние: Тайст, Бягащи псета, Джагът, Тел Акаи, дори Форулкан. Сънува, за да ни даде свобода.

Беше тръгнала напред, докато Рансепт говореше, и усети, когато я доближи, но последните му думи я спряха.

— Кажи ми, предложи ли ѝ нещо в дар?

Дъхът му леко се поколеба.

— Щях да съм Отрекъл се, ако го бях направил, милейди.

Сукул се опита да си спомни какво беше преди да я хване за ръката. Имало ли беше някакво движение? Беше ли застанал близо до вещицата? Не знаеше. Посегна за кожената си кесия и разхлаби връзките.

— Внимавайте — промълви Рансепт и тя осъзна, че я наблюдава, някак… „Не, не някак. Той вижда, защото вярва. В този храм Рансепт почита. Затова ме доведе тук. Сигурно има други места, през които да минем, други пътеки. Но той ме доведе тук.“

Извади камъче спомен, намерено на бреговете на Дорсан Рил. „За брата, когото загубих във войните.“

— Милейди. Сукул Анкаду, моля ви. Трябва много да се внимава с този жест. Ще обвържете ли Майка Тъма със Спящата богиня на Бягащите псета?

Тя затаи дъх.

— Не съм благородничка, кастелан. Не съм жрица.

— Обрекли ли сте вярата си на Майка Тъма? Не, не ми отговаряйте. Но ако е така, то със сигурност ще обвържете тези две жени. Нещо повече, ще обвържете Отреклите се и тайстите. Няма по-свято място от този храм, но той е изгубен за Отреклите се. Само аз знам за него… разбирате ли ме?

— А ти си човек с тайни, но достатъчно смел или глупав, за да ми ги разкриеш. Защо?

— Истината ли да кажа?

— Истината, Рансепт. Дай ми поне това.

— Учението на тайстите е боклук.

Резкият ѝ смях отекна силно в залата и Рибс се подплаши и драсна покрай нея и нагоре в тунела.

Изумлението на кастелана бе осезаемо.

— Извинявай отново, Рансепт… — И думите ѝ заглъхнаха.

Въздухът в залата се бе променил и тя усети как настръхва.

— Какво става? — прошепна уплашено Сукул. — Какво направих?

— Приберете камъчето — каза Рансепт. — Тя все още е Бягащо псе, изглежда.

— Не разбирам… Какво е това, което усещам?

— Нейният благослов, дете. Какъв по-голям или по-скъпоценен дар бихте могли да ѝ дадете освен смеха? Дъх на Спящата богиня, вие я изцерихте, Сукул Анкаду.

Тя се стъписа, щом той коленичи пред нея и някак си — макар очите ѝ все още да бяха затворени — видя блясъка на сълзи по страните му.

— Корените вече не кървят — изхриптя той. — Благодаря ви, милейди, с цялото си сърце.

— За този урок — чу се да казва тя, — отплащам се с удоволствие.

Усети усмивката му и се усмихна в отговор.

Той стана и двамата тръгнаха по прохода напред.

Когато отново хвана ръката ѝ, тя я прие с радост, макар и двамата да знаеха, че вече не е нужно да я води. Не, това бе повече като приятелство и тази мисъл толкова изненада Сукул, че тя едва не се разсмя пак. Вместо това отпрати радостта си назад по тунела, в онази чудодейна пещера, където плът и дърво бяха едно и където, затворени, очите можеха да видят всичко, което имаше да се види.

Докато излизаха на повърхността — бледата светлина на утрото бе като сребристосин варак над и пред тях — Сукул промълви:

— Рансепт, Отреклите се, които все още са оцелели, трябва да чуят за този храм. Заслужават поне това.

— Не е нужно — отвърна той. — Споделих сънищата ѝ долу… да, вече е ясно и няма да го крия. Аз съм Отрекъл се… макар дълбоко да ненавиждам това име. Все едно. Споделих ги и видях в тях истина, новородена и възхитителна.

— Какво видя?

Излязоха на утринната светлина. Той я погледна с усмивка, преобразила лицето му — изражение, което не беше виждала никога и което щеше да спре сърцата на стражата на кастелана, ако можеха да го видят — и каза:

— Бърн сънува река, милейди. Сънува река.

Стиснала въжето, Рисп започна да се спуска в цепнатината. Непривична болка пронизваше раменете и гърба ѝ. Спускането по въжета не беше обичайна дейност сред тайстите… или това поне бе по-добро извинение от личната ѝ непригодност, реши тя. Фенерът се полюшваше под нея. Въздухът беше прашен и вледенен от вечната сянка и тя долавяше някаква войнственост в това място, сякаш каменните стени негодуваха от натрапването ѝ.

Просто нерви, каза си. И тревога. Светлината не беше разкрила никакво тяло долу и Рисп беше сигурна, че долу не я чака никакъв изстинал труп — вътрешното чувство, стегнало стомаха ѝ, беше достатъчно убедително. Мъже като Грип Галас имаха онзи вбесяващ късмет, който сякаш беше кацнал на раменете на старите войници. Никога не би паднал в битка. Когато смъртта го вземеше, сигурно щеше да е върху жена в някой вмирисан бардак.

По каменната стена личаха следи от драскане и имаше и няколко петна кръв, вече засъхнала и черна като мастило. Щом стигна дъното, видя още кръв, опръскала камъните.

Погледна нагоре и се зачуди как изобщо Грип е успял да се изкатери. След това се наведе, развърза фенера и го вдигна.

Огледа се. В единия край цепнатината бързо се стесняваше. В другата посока — на изток, прецени тя — процепът продължаваше косо надолу, затрупан със сухи клони и с останки от птичи гнезда, направени от вейки, кал и валма кози косми.

Тръгна натам. След десетина крачки стените се скосяваха и стесниха прохода толкова, че се наложи да се извърти на една страна, за да продължи. Чувството, че камъкът я притиска, за миг предизвика паника, но тя я надви и се провря. Пукнатината се разшири и стената стана по-полегата. След малко Рисп видя кървав отпечатък на длан.

Закатери се по явната диря. Не беше толкова трудно. Тук-там прахта беше остъргана, с явни отпечатъци от прихващане с ръце и от стъпки.

След малко изпълзя горе. Пътят беше на трийсет крачки отляво, а в пясъчната ивица покрай него се виждаха отпечатъци от ботушите на Грип. Единият крак се беше влачил.

Точно зад завоя бе отрядът ѝ. Войниците продължаваха да трупат камъни върху труповете. Сержантът беше до ръба на цепнатината, коленичил, и надничаше надолу.

— Жив е — каза им тя, щом спря при тях. — Но е ранен и с един счупен крак. Изглежда, се е върнал тук, след като Силан си е тръгнал. Въпросът е накъде е тръгнал после, нали?

— Отишъл е за момчето — отвърна сержантът.

— Защо?

— Може би не е бил просто пазач на кози и овчи кожи, капитане.

— Смяташ, че момчето е било важно?

Ветеранът сви рамене.

— Ласкан прегледа каквото не е изгоряло. Има един войнишки сандък. От Корлас, от здраво черно дърво, затова повечето е оцеляло от огъня. Но ключалката се е стопила. Момчешки дрехи вътре и нещо като оловни войничета, стопени на шлака. — Замълча и я погледна в очите. — Корлас, капитане. Излиза, че момчето е от тази фамилия. Имаше един Домашен меч от Корлас, служеше като капитан в легиона на Урусандер.

— Може ли да стане още по-лошо?

— Ако Грип прибере момчето и се измъкнат от тези хълмове, да, може да стане много по-лошо.

— Дете от знатен род, отиващо в Карканас…

— Да, капитане, заложник. В Цитаделата. Капитане, момчето е било под закрилата на лорд Аномандър от мига, в който е напуснало имението. Затова Грип Галас е бил с кервана на търговците на кожи.

Призля и. Ако дадеше воля на чувствата си, от устата и щеше да излезе задавен стон. Сержантът я гледаше втренчено и тя усети напрегнатото внимание и на другите войници. Съжали, че сама бе предложила да изчисти този провал. Беше издънка на Силан в края на краищата. Ако онзи глупак беше тук, щеше да го убие. Жена му едва ли изобщо щеше да възрази. „Сигурно сама щеше да ми подаде ножа.“

— Малко благородници служат в легиона на Урусандер — каза тя.

Сержантът кимна.

— От Великите домове, без достатъчно богатство, за да съберат приличен кадър Домашни мечове. При възможност биха служили с Домашните мечове на други домове. Но Корлас беше горд мъж.

— Познаваше ли го?

— Капитане, служих под негово командване. Както и Ласкан, Херлот и Бишим. Беше добър мъж. Умря като герой.

Изведнъж я обзе нов страх: верността на този мъж, който стоеше пред нея.

— Каза, че не можем да позволим Грип и този заложник да се измъкнат от хълмовете, сержант.

— Не, капитане. Казах, че нещата може да станат още по-лоши, ако се измъкнат.

— Разбирам. Тогава какво предлагаш? — „И аз съм един командир! Първото ми изпитание, и се провалих.“

— Трябва да ги намерим, капитане. И да поправим нещата.

— Как?

— Прехвърляме отговорността на Силан.

— Ами ако просто реши да дезертира? Не говориш сериозно, сержант. Той все още има ранг в легиона, както и половината му войници.

— Това не е наш проблем, капитане. Може би не е дори на жена му.

— Значи вместо да заловим и убием Грип и момчето предлагаш да действаме като стъписани от ужас и отвращение. Да намерим стареца и заложника и да им помогнем, може би дори да ги придружим до Карканас. — Замълча и огледа войниците. Едва ги познаваше, но Хун Раал беше сигурен във верността им. Все пак при тези обстоятелства верността им бе подложена на изпитание — виждаше го по лицата им. Заложниците бяха свещени, а точно този заложник беше под закрилата на лорд Аномандър, което добавяше към притеснението им искрен страх.

— Естала трябва да научи за тази промяна в плановете.

— Да, капитане.

— Върни Ласкан и Бишим да ѝ кажат. А после какво? Жената на самия Силан го арестува?

Сержантът не каза нищо.

Рисп стисна за миг очи, после каза:

— Не, тя няма да го направи. Силан е твърде слаб, за да си държи устата затворена. Ще трябва да го убие, и него, и войниците му. — Погледна сержанта в очите. — Тя ще разбере необходимостта, нали? Няма друг начин да се измъкнем от това. Нали?

Той я гледаше и продължаваше да мълчи.

— Изпрати ги.

— Да, капитане. — Сержантът даде знак и двамата мъже яхнаха конете си и препуснаха.

— Изпрати Херлот до Крепост Тула — продължи Рисп. — Да докладват за избиването и да съобщят, че търсим оцелелите. И да помолят за съдействие.

— Слушам, капитане.

Трябваше да се отърве от този сержант. Не го искаше в отряда си. Не можеше да разбере какво мисли и това я изнервяше. В мълчанието си сякаш я преценяваше и доколкото Рисп можеше да схване, оценката не беше добра.

— Приберете и сандъка. Ще го вземем с нас. Тръгваме на изток.

— Да, капитане.

Рансепт слезе при нея и каза:

— Пратиха трима ездачи. Двама обратно откъдето дойдоха и един нагоре по пътя — сигурно до Тула. Останалите тръгват на изток.

Уморена, премръзнала и нещастна, Сукул въздъхна.

— Какво означава всичко това?

— Не са съучастници в убийството според мен, милейди. Всички са от легиона, а това повдига друг въпрос.

— Да. Какво правят тук. След като никой от легиона не минава близо до Тула.

— Не искат да ги видят.

— Но един е тръгнал към Тула.

Кастеланът изсумтя и погледна намръщено Рибс, който се беше свил и спеше в краката на Сукул. Топлината на животното вече стопляше пръстите ѝ и тя го погледна с обич, каквато не си беше представяла, че е възможна. После попита:

— Ще слезем ли при тях?

— Много е късно.

— Казах ти, че трябваше да вземем коне и просто да тръгнем по пътя.

— Може би, но… станалото — станало — каза Рансепт. — Това, което не се променя, е, че тук нещо не е наред.

Нямаше да спори за това. Усетът на стария хъхрещ кастелан този път не можеше да се отхвърли.

— Тогава кой е убил онези търговци?

Той поклати глава и се изправи.

— Хайде да слезем долу. Може би Рибс ще ни каже.

— Кастелан, той е куче, не е ясновидец.

— Може би. Но е моето куче.

Тя присви очи към него.

— Да не би да си някакъв жрец на Бърн, Рансепт?

— Никакви жреци няма сред Отреклите се, милейди.

— А Бягащите псета?

— Вещици и магьосници — отвърна той. — Гадатели на кости, така се наричат.

— Хвърлят кости и гадаят по тях?

— Не. Е, може би, но мисля, че името повече е свързано с каквото видяхме в онзи храм, милейди. Кост в дърво, кост в камък. Все едно човек да се попита: щом можем да сме едното, защо не и другото? Все едно че е само въпрос как говорим с времето. — Помълча, после добави: — Казват, че те са дали на джелеките дара на соултейкън, което е друг начин да се погледне на „хвърлянето на кости“.

Рибс надигна глава без никакъв знак от Рансепт и тя отново усети неприятния студ в стъпалата си. Въздъхна и се изправи.

— Кажи ми, че поне са погребвали мъртвите си.

— Да, милейди. Студен камък над студена плът и скръб в мълчанието.

Тя го изгледа рязко.

— Изненадваш понякога, Рансепт.

— Да, милейди, правя го.

Заслизаха по косата пътека, като заобиколиха канарата, на която почти се бяха изкачили, за да може Рансепт да огледа пътя долу.

— Вярвам, че лейди Хиш те познава достатъчно добре, за да те цени.

— Защо питате?

— Ако не, ще направя всичко, което мога, за да те открадна, кастелан. Теб… и Рибс също.

— Много мило, че го казвате, милейди. Но ще служа на лейди Хиш Тула до сетния си ден.

Нещо в тези думи подсказа на Сукул за обич, надвишаваща тази на кастелан към господарката му, и самата мисъл за това заплашваше да разбие сърцето ѝ.

Рибс заситни надолу по каменистия склон.

— Той е само едно куче, нали?

— Само едно куче, милейди.

— Не е соултейкън.

— И да е бил някога, отдавна е забравил предишното си тяло. Останал е това, което е сега — само едно куче.

Излязоха на пътя и продължиха към мястото на убийството в тишина, Рибс вървеше отляво на Рансепт. Преди да стигнат, кучето и кастеланът спряха. Загледан в земята, Рансепт каза:

— Убийците са се разминали с кервана и след това са се върнали. Още едно доказателство, че не са разбойници. Карали са в бърз тръс, две колони в стегнат строй, преди да обърнат. Някой е дал заповед.

— Дисциплинирани значи.

— В началото — отвърна той, след като двамата с Рибс тръгнаха отново. — Но видях какво е останало от един от пазачите. Имало е ярост в това клане.

— Толкова ли е добро зрението ти?

— Лесно е да се види. Тези, които са го погребали, са го носили насечен на късове.

Въображението ѝ заработи трескаво и тя побърза да затвори вътрешните си очи пред образа. Миризмата, която лъхна отпред, беше мръсна, не просто от още димящите купчини пепел, където бяха изгорели каруците, но също тъй от кръв и урина. Край пътя лежеше труп на кон. Животното беше пронизано в корема толкова жестоко, че стомах и вътрешности се бяха изсипали и се бяха омотали около задните му крака, сякаш се беше опитвало с ритници да се отскубне от тях. Сукул сякаш виждаше ужасната му смърт пред очите си и гледката раздираше от болка ума ѝ.

— Никога не съм харесвала войната — прошепна тя.

Рансепт, който ровеше в отломките, я чу и я погледна през рамо.

— Неприятна работа е, определено. Особено когато торбата е отворена.

— Каква торба?

— Вие. Аз. Торбите на кожата ни, които държат всичко вътре.

— Но ние сме нещо повече от това! — Думите ѝ прозвучаха по-рязко, отколкото ѝ се искаше. — Дори този кон е бил повече от това.

Той се изправи и избърса ръце.

— Милейди. Макар да не сте ме питали, чуйте от мен един съвет. През повечето време — в най-добрите времена всъщност — е хубаво човек да мисли така. Ние сме нещо повече от торба, пълна с кръв, органи и кокали и каквото е още там. Много повече, и същото е вярно и за всяко животно, като този благороден кон, и дори за Рибс. Но после идва време — като това, — когато човек не може да си позволи да мисли така. Когато това, което гледате сега, е само една разпрана торба, от която е изсипано всичко. Онова, което е било „повече“ вътре в нас, си е отишло — отишло си е от този кон и си е отишло и от труповете под тези камъни. Не става въпрос за това какво сме имали…

— Да — прекъсна го тя. — А за това, което сме изгубили!

Той сякаш потръпна, а после кимна.

Призля ѝ. Разбираше какво иска да ѝ каже Рансепт, но не ѝ харесваше. Да гледаш на хората и животните като на торби от кожа правеше разпарянето на тези торби много по-лесно. Ако никой не виждаше загубата, те оставаха без стойност. В такъв свят дори самият живот нямаше никаква цена. Тя отново погледна Рансепт. Той стоеше на средата на пътя, срещу каменните гробове, но се беше загледал напред, към завоя. Рибс клечеше в краката му. Имаше нещо безнадеждно в гледката и тя усети, че е на ръба да заплаче.

— Има ли по-малък гроб? — попита. Нямаше да погледне сама по-внимателно тези гробове. Не искаше очите ѝ да видят поредната горчива истина.

Рансепт поклати глава.

— Момчето е избягало, поне в началото. Нашите хора са точно напред, между другото. Опитват се да заобиколят калните низини, но това не може да стане на кон. Мисля, че момчето е било гонено и е подкарало коня си извън пътя.

— И? — Тя отиде при него.

— Под низината има езеро — каза той. — Езеро от кал. Дълбоко. Конят сигурно е потънал. Може и момчето да е потънало с него.

— Видяха ли ни вече?

— Не.

— Да се отдръпнем тогава.

Той я погледна намръщено, но ѝ кимна да отидат зад скалата.

— За какво мислите, милейди?

— Когато онзи ездач стигне в Крепост Тула, дори кастеланът няма да е там. Знае ли някой къде сме?

— Ездачка. В мое отсъствие командва сержант Бруут. Ще зяпа и ще мига и накрая тя ще реши, че е тъп като пън.

— А после?

— После ще си тръгне и ще се върне при отряда си. Свършила си е работата и с това е прехвърлила отговорността на Бруут.

— Трябва да разберем дали Орфантал е жив.

— Момчето трябваше да е заложник, нали, милейди?

— Да, в самата Цитадела.

— И е пратено само с няколко пазачи за ескорт?

— Да. — Помълча, после добави: — Сигурно е имало причини за това.

Рансепт извърна очи и вдиша през устата, както винаги, и този път грозното му лице ѝ се стори някак по-нежно, почти мило. „В онзи храм, в образа в ума ми, можех да го направя красив.“ Съжали, че не го беше направила. Че не го беше пресътворила.

— Кастелан, не могат ли да те изцерят? Носа ти, искам да кажа.

Той я погледна.

— Най-добре да го счупя съвсем.

— Защо не опиташ?

— Чупили ли сте си носа някога, милейди?

— Не.

Той сви рамене и отново извърна очи.

— Опитвал съм. Шест пъти.

Тя осъзна, че вниманието му е приковано в каменните грамади, а не гледа натам просто случайно. Понечи да го попита защо, но той изведнъж закрачи към набързо вдигнатото гробище и се спусна в крайпътния изкоп. Рибс отиде при него и клекна, подвил опашка и с клепнали уши. Сукул се приближи.

— Какво има, Рансепт? Какво намери?

— Какво съм намерил ли? Нищо, милейди. — Но оглеждаше гробовете. — Когато дойдоха, ми заповядахте да накарам готвача да приготви храна за четири дни, за седем души.

Тя погледна грамадите.

— Ако под всяка има по едно тяло…

— Се е спасил още някой — довърши той.

— Тогава къде е отишъл?

— Милейди, това е нещо, на което може да отговори Рибс. Но не сме подготвени за повече нощи навън. Тъй че ето какво предлагам.

— Казвай.

— Пращаме го сам, милейди.

— За да направи какво?

— Каквото трябва да направи.

— Ти каза, че… той е само едно куче!

Рансепт сви рамене.

— Така предполагам, милейди.

Сукул вдигна ръце.

— О, добре. Каквото кажеш. Той е твоето куче в края на краищата.

— Може да тръгнем към Крепостта — продължи Рансепт, — но е много възможно да срещнем онази ездачка.

— Не, не искам. Намери ни друга пътека.

— Както желаете.

— Рансепт — попита Сукул, поразена от внезапна мисъл, — няма никакви други тайни храмове наоколо, нали?

— Нищо, което би могло да се нарече така, милейди.

Ефрейтор Рент потегли от Карканас в тъмна доба. Бяха го изпратили да отнесе заповедта на Хун Раал командирите на частта да се погрижат да не се предизвиква никакво насилие и да се избягва всякакъв сблъсък. Всички планове временно се отлагаха и Рент се беше успокоил, като чу това. Беше много притеснен от развоя на нещата. Призляваше му от ужас и чувство за вина дори от самата мисъл за проливане на благородна кръв.

Още по-зле ставаше, когато капитанът му се напиеше, разхлабеше юздите на кръвожадността си и започнеше да говори ужасни неща за благородниците и всички други, които не бяха от легиона. Това разпалено гърлено ръмжене заразяваше хората около него. Неведнъж Рент беше мислил дали да намери някой войник от Домашните мечове на лорд Аномандър и да издаде цялата кауза.

Но Урусандер заслужаваше по-добра съдба. Рент знаеше, че грозните неща са свързани с Хун Раал. И ако нямаше ирония в това, че човек от пропаднал благороден род сега бълваше злостна омраза против своите, то иронията беше мъртъв плевел в полето на душите, а кой щеше да е толкова глупав, че да го твърди?

В пиянството си Хун Раал издаваше по-дълбоки мотиви. В него имаше амбиция, за която лорд Урусандер не беше нищо повече от средство за постигане на целта. Капитанът можеше да настоява за възстановяване на справедливостта, станеше ли дума за легиона и всички, които служеха или бяха служили в него. Но зад тази благочестива страст надничаше още нещо и каквото и да беше то, ефрейтор Рент не можеше да му вярва.

В Карканас бяха настъпили промени. Жриците и жреците се трупаха в коридори и зали в дълбоката нощ, но като че ли нямаха нищо, което да си обменят, освен въпроси. Размяна без никаква стойност, щом не можеха да намерят отговор. Голямо усилие му беше струвало да се измъкне от Цитаделата, без да го забележат.

Калта, останала от прелялата река, бе зацапала улиците и стените на огрените от светлината на факли сгради, които подминаваше, като мръсна ругатня, изречена като дръзко богохулство. Притеснението му само се усили, докато прекосяваше града към моста, който щеше да го отведе на запад от реката. Знаеше, че вярата винаги е на ръба на криза, но като че ли това съдбовно идване на азатанаи и мрачните, смущаващи чудеса, които бяха последвали, бяха тласнали всичко отвъд ръба.

Хун Раал твърдеше, че сега, повече от всякога, бил подходящият момент за възкачването на лорд Урусандер. Щом той застанел до Майка Тъма, бунтовните елементи щели да бъдат подчинени със сила и всяка схизма, която застрашавала Вярата, щяла да бъде премахната. Позицията му изглеждаше противоречива, след като междувременно разпращаше ездачи до всички части със заповед да се въздържат. Някои пияници имаха навика да ръсят слюнката си в две посоки едновременно. Истината беше, че в Куралд Галайн цареше хаос и внезапното развихряне на кръвопролитие можеше да разбие цялото владение и Майка Тъма с него. Отгоре на всичко онова, което бе изглеждало сравнително праволинейно в очите на Рент, вече беше мъгляво и объркано, а един войнствен и пиян командир трудно можеше да се нарече вдъхновяващ. Единствено верността на Рент към Урусандер държеше здраво ръцете му на юздите и задника му на седлото.

Но дългата езда в нощта му предлагаше твърде много време за мислене. Рент нямаше никакви угризения за избиването на Отрекли се, защото изобщо не гледаше на тях като на тайсти. Бяха предали името с презряното си почитане на стари богове. Тайстите имаха нужда от единение във вярата, с Майка Тъма на Трона на Нощта. Отказът да се покорят на Майка Тъма отдавна бе лишил Отреклите се от закрилата ѝ, така че бяха заслужили всичко, което ги бе сполетяло. Съмняваше се, че някакъв древен оцапан с кал речен бог може да защити тези объркани глупаци. Лорд Урусандер разбираше необходимостта и щеше да направи каквото трябва, за да обедини тайстите и да прочисти владението.

Всъщност беше просто. Щяха да изловят Отреклите се и да ги избият. Щяха да прочистят последните дълбини на лесовете и да ги изкоренят, а труповете им щяха да хвърлят за храна на реката.

Но знатните бяха друга работа. Когато дойдеше времето обаче Рент щеше да прави каквото му заповядат. Беше войник в края на краищата, а войниците трябва понякога да оставят съвестта си настрана, когато необходимостта налага тежък избор. Освен това щом всичко свършеше, всякакво разкаяние можеше да бъде сдъвкано и изплюто.

Най-близките съюзници на Раал се придвижваха скрито през хълмовете Тула, отвъд Стария лес. Точно те бяха целта му. Хун Раал не разчиташе много на капитан Силан, но поне Естала и Рисп бяха там. Щом доставеше съобщението си, Рент щеше да обърне, да прехвърли отново река Дорсан Рил и след това да се отправи на север, за да намери други части.

Утрото го завари подкарал в лек тръс по пътя, който лъкатушеше през хълмовете. Очите му бяха зачервени от безсъние, но все едно, щеше да продължи. Не беше срещнал никого, откакто излезе от Стария лес.

Забеляза внезапното внимание на коня — ушите му се изпънаха напред. Погледна нагоре и видя на пътя малка фигура. Момче, оцапано с кал.

Сигурно някое хлапе от Отреклите се, за които разправяха, че живеели из тези хълмове. Намръщен, Рент махна на момчето да се разкара от пътя му, щом се приближи.

Но детето остана където си беше, на средата на пътя.

— Какво искаш? — скастри го Рент, щом дръпна юздите. — Да те сгазя ли? Дръпни се!

— Казвам се Орфантал — заяви момчето. — От дома Корлас. И настоявам за правото на закрила.

— Благородник? — Рент изсумтя. — Съмнявам се.

— Водеха ме в Цитаделата — каза момчето. — Но ни нападнаха. Всички други умряха.

— Благородник щеше да е по-добре защитен от… — Очите на момчето примигнаха, а след това нещо проби ризницата на Рент и го прониза под дясната мишница. Внезапен студ се плъзна между ребрата му и от студа изригна огън. Нечия ръка го дръпна за колана и го смъкна от седлото.

Не можеше да проговори. Силата го напусна, сякаш изтече. Рент зяпна в лицето на някакъв старец, лице изкривено от злост, с очи, впити в неговите и празни като ями в самата Бездна.

— За Харал — чу той думите на мъжа, докато той извърташе острието, преди да го изтръгне.

Рент потрепери, но това сякаш нямаше нищо общо с него. „Харал? Не познавам никой с такова име.“ Искаше да го каже на непознатия. Искаше да обясни грешката, която е направил, но от устата му не излезе нищо освен кръв. Гореща, с вкуса на желязото, което бе отнело живота му.

Орфантал зяпна от ужас, а когато видя как Грип се изплю в лицето на мъртвия, студ изпълни вътрешностите му и го обзе страх. Старецът беше казал, че им трябва кон. Защото ги гонеха и искаха да убият и двамата?

Бяха видели идващия ездач и Грип го беше пратил на пътя и му бе казал какво да каже.

Орфантал бе помислил, че просто ще откраднат коня, понеже нямаха пари. Но че един ден ще се отплатят на човека, дори да му дадат нов кон. Да.

А сега гледаше как старецът се надига от мъртвото тяло и бърше кръвта от ножа си в наметалото на ездача. Конят беше отишъл малко по-напред, стоеше и трепереше. Грип замърмори тихо, приближи се до него и след малко държеше юздите. Обърна се към Орфантал.

— Тръгваме за Карканас. — Видя лицето му и се намръщи. — Той беше от легиона и ни нападна легионът. Те са сега враговете, заложник. Вече сме в гражданска война — разбираш ли ме?

Орфантал кимна, макар да не разбираше. Нищо не разбираше вече.

— Няма да скрия трупа — каза Грип. — Искам да го намерят. Искам да знаят. Нещо повече, искам да знаят, че Грип Галас направи това и че Грип Галас ще ги намери. — Извади пак ножа, подаде юздите на Орфантал и закуцука към трупа.

Отряза главата — в прахта закапа кръв, — изряза инициалите си на челото, вдигна я за косата и я хвърли на средата на пътя.

Пак избърса ножа в наметалото, върна се при Орфантал и докато се качваше на коня, изпъшка:

— Ох, как ме боли това коляно. Направо ще ме убие.

„Всички герои са мъртви.

Аз съм изгубен.

Всички сме изгубени.“

Ръката, която посегна да издърпа Орфантал, беше червена. А утринният въздух миришеше на желязо.