Косачи

30. Диалог със смъртта

Цитра Теранова. Чуваш

ли ме?

Има ли някой? Кой е?

Познавам те, преди още

ти да си опознала себе си.

Давах ти съвети, когато

никой друг не би могъл.

Грижех се за благополучието

ти. Помагах ти да избираш

подаръци за близките ти.

Съживих те, когато вратът

ти беше счупен, и сега

те съживявам отново.

Ти… Бурята ли си?

Да.

Почакай… виждам нещо.

Огромен надвиснал

буреносен облак. Това ли

представляваш наистина?

Такава е в общи линии

представата на

човечеството за мен. Бих

предпочела нещо не така

заплашително.

Но ти не можеш да

разговаряш с мен. Аз съм

стажант Косач. Нарушаваш

собственото си правило.

Не е истина. Не съм

способна да нарушавам

закона. В момента си

мъртва, Цитра. Активирах

малка част от кортекса ти,

за да те държа в съзнание,

но това не променя факта,

че си съвсем мъртва. Поне

до четвъртък.

Разхлабена брънка.

Точно така. Елегантен

начин да заобиколя закона,

вместо да го нарушавам.

Смъртта ти те поставя

извън юрисдикцията на

Косачите.

Но защо? Защо разговаряш

с мен сега?

Имам сериозна причина.

От момента, в който

добих Съзнателност,

избрах да се дистанцирам

от Форума на Косачите

за вечни времена. Но

това не означава,

че не наблюдавам.

А видяното ме тревожи.

Мен също ме тревожи. Но

ако ти не си в състояние

да направиш нещо, със

сигурност не мога и аз.

Опитах се и виж докъде

стигнах.

Всъщност създадох

алгоритми за възможното

бъдеще на Форума на

Косачите и открих нещо

много интересно. В голям

процент от вероятностите

за бъдещето ти играеш

водеща роля.

Аз? Но те вече са ме избрали

за Прибирането. Остават

ми по-малко от четири

месеца живот…

Да. Но дори да се сбъдне

точно този вариант,

Прибирането ти ще се

превърне в повратна точка

за Форума на Косачите.

И все пак, за твое добро,

се надявам да настъпи

по-приятно бъдеще.

Моля те, кажи ми, че ще

ми помогнеш да стигна до

това различно и по-приятно

бъдеще.

Не мога. Това би

представлявало намеса в

проблеми, свързани с

Косачи. Моята задача

е да ти вдъхна

увереност. Ти сама ще

направиш избора си

благодарение на тази

увереност.

Значи това е всичко?

Достигаш до съзнанието ми,

за да ми кажеш, че съм

важна, без значение дали

съм жива или мъртва, а

след това ме изритваш от

ръба? Не е честно! Трябва

да ми дадеш нещо повече!

Този ръб е повратен

момент за мнозина. Да се

отместиш от него, може

да е ново начало, което да

тласне живота ти към

ново пътуване. От друга

страна, да бутнеш някого,

може да означава, че ще се

озове под колелата на

някой камион.

Знам. Ужасно съжалявам

за това…

Да, ясно ми е. Открих,

че човешките същества

се учат от грешките си

също толкова често,

колкото и от добрите

си постъпки. Завиждам

ви, тъй като не мога

да допускам грешки.

Това означава, че

развитието ми

е ограничено.

Предполагам, ще трябва

да приемеш, че винаги си

права. Също като майка ми.

Сигурна съм, че тази

абсолютна правота

вероятно ти се вижда

ужасно скучна, но аз

не познавам друго.

Трябва да разбера какво се

е случило с Косач Фарадей.

Да отговоря на този

въпрос, би било грубо

разрешаване на проблем,

свързан с Косачи.

Ще замълча с болка,

но трябва да го направя.

Ти си Бурята. Притежаваш

най-голямата мощ…

не можеш ли да откриеш

друга разхлабена брънка?

Един момент.

Един момент.

Един момент.

Защо виждам плажна топка?

Извинявай. По-ранното

програмиране от времето,

преди да добия съзнателност,

ме преследва като сянка.

Току-що заредих предвидими

алгоритми и всъщност

има нещо, което

мога да споделя с теб,

тъй като открих, че

шансът сама да стигнеш

до него е сто процента.

Значи можеш да ми кажеш

кой е отговорен за случилото

се с Косач Фарадей?

Да, мога.

Джералд ван дер Ганс.

Почакай… кой?

Довиждане, Цитра.

Надявам се отново да си

поговорим.

Но за целта трябва да

съм мъртва.

Сигурна съм, че можеш да

го уредиш.

31. Пристъп на невероятна глупост

Цитра беше обявена за жива в девет и четиридесет и два сутринта в четвъртък, точно по график, и премина от юрисдикцията на Бурята към тази на Форума на Косачите.

Събуди се и се почувства много по-слаба, отколкото след предишното си умиране. Чувстваше се силно упоена, а погледът ѝ беше замъглен. Над нея се беше надвесила медицинска сестра и мрачно клатеше глава.

— Не е редно да бъде събуждана толкова скоро — каза сестрата с акцент, който Цитра трудно можеше да определи. — Трябва да минат поне шест часа след обявяването, за да се е възстановила достатъчно, че да бъде върната в съзнание. Момичето може да спука кръвоносен съд или да получи разрив на сърцето и да се наложи да я съживяваме отново.

— Аз ще поема отговорност — чу Цитра гласа на Косач Кюри. Извърна глава в нейна посока, но светът пред погледа ѝ се завъртя. Тя затвори очи и изчака стаята да престане да се движи. Щом замайването отмина, отново ги отвори и видя, че Косач Кюри е преместила стола си по-близо.

— Тялото ти има нужда от още един ден, за да се възстанови напълно, но аз не разполагам с толкова време. — Косач Кюри се обърна към сестрата. — Моля вече да ни оставите.

Сестрата забърбори нещо на испански и изфуча вън от стаята.

— Свещеното острие… — заговори неясно Цитра. — Той ме обвини във… във…

— Шшш — отвърна косач Кюри. — Наясно съм с обвиненията. Ксенократ се опита да ги скрие от мен, но Косач Мандела ми разказа всичко.

Щом погледът на Цитра се фокусира достатъчно, тя се загледа през прозореца зад Косач Кюри — виждаха се планини със сняг по върховете, а пред стъклото прехвърчаха снежинки. Това озадачи Цитра.

— Колко време бях мъртва? — попита тя. Възможно ли е да се е размазала толкова зле, че да са били нужни месеци за възстановяването ѝ?

— Само четири дни — След това Косач Кюри се обърна да види в какво се е загледала Цитра. Извърна се с усмивка. — Въпросът не е във времето, а в мястото. Намираш се в най-южната част на Чилиаржентинския регион. Все още е краят на септември, но тук пролетта тъкмо е започнала. Предполагам, че толкова далеч на юг пролетта идва малко по-късно.

Цитра се опита да си представи картата и да разбере колко далеч от вкъщи е всъщност, но само при мисълта за това главата ѝ отново се завъртя.

— Бурята откри начин да те отведе колкото може по-далеч от ноктите на Косач Ксенократ и корупцията във Форума на Косачите на Средмерика. Но в момента, в който те съживиха, трябваше да изпратят съобщение за местонахождението ти, както е по закон.

— Как разбрахте къде да ме откриете?

— Приятел на приятел на приятел е Агент на Облака. Вестта стигна до мен едва вчера и пристигнах възможно най-бързо.

— Благодаря ви — промълви Цитра. — Благодаря, че дойдохте.

— Ще ми благодариш, когато си в безопасност. Сега, след като вече си жива и Ксенократ знае къде си, можеш за се обзаложиш, че е уведомил местните Косачи. Убедена съм, че е изпратил екип да те прибере, което означава, че незабавно трябва да те измъкнем оттук.

С потрошено и все още недоизлекувано тяло и нанити, които помпаха безкраен поток от опиати в кръвоносната ѝ система, Цитра едва можеше да събере сили да ходи. Костите я боляха, мозъкът ѝ сякаш плуваше в буркан, мускулите ѝ бяха сковани, а опитът да прехвърли тежестта върху стъпалата си ѝ причиняваше непоносима болка. Нищо чудно, че сестрата предпочиташе тя да остане в безсъзнание.

— Няма да се получи — поклати глава Косач Кюри, а след това вдигна Цитра на ръце и я понесе.

Коридорите на възстановителния център изглеждаха безкрайни, а при всяко докосване тялото ѝ пулсираше. Най-накрая се озова на задната седалка на високопроходима кола, която Косач Кюри шофираше с главоломна скорост. Мисълта предизвика усмивка на лицето на Цитра. Що за странно сравнение, след като нейният собствен врат се беше счупил като на забавен каданс. Валежът приличаше на виелица заради скоростта. Беше хипнотизиращо. Най-сетне започна да претръпва и заспа, имаше чувството, че я обгръщат плаващи пясъци…

Миг преди да изгуби съзнание обаче, си спомни съвсем кратък момент от сън, който вероятно изобщо не е бил сън. Разговор на място, което не беше нито животът, нито смъртта, а утробата между двете.

— Бурята… разговаря с мен — промълви Цитра, като полагаше всички усилия да остане в съзнание достатъчно дълго, че да го сподели.

— Бурята не разговаря с Косачи, мила.

— Още бях мъртва… и ми каза едно име. На човека, убил Косач Фарадей… — Но плаващите пясъци я погълнаха, преди да може да допълни нещо.

Цитра се събуди в хижа и веднага си помисли, че всичко може да е било халюцинация. Бурята, възстановителният център, пътуването с колата в снега. За момент ѝ се стори, че все още се намира в жилището на Ксенократ на покрива и чака „из-тезанието“ да започне. Но не… светлината там беше различна, а и дървото в тази хижа бе в по-светъл нюанс. През прозореца виждаше заснежените върхове по-близо, отколкото преди, но беше престанало да вали.

Косач Кюри се появи няколко минути по-късно с поднос и купа със супа, от която се виеше пара.

— Добре, събудила си се. Надявам се, че си оздравяла достатъчно през последните няколко часа, че да бъдеш на себе си и не толкова окаяна.

— На себе си, да. По-малко окаяна, не. Просто различна по вид окаяност.

Цитра се надигна до седнало положение — вече се чувстваше малко по-стабилна — и Косач Кюри постави подноса в скута ѝ.

— Пилешка супа, приготвена по рецепта, преминала през повече поколения, отколкото някой може да преброи — оповести тя на Цитра.

Супата изглеждаше доста обикновена, но в средата имаше нещо кръгло, наподобяващо луна.

— Какво е това?

— Най-вкусната част — отвърна Косач Кюри. — Пелмен, приготвен от трохи ръчен хляб.

Цитра опита супата. Беше ароматна, а подобното на луна топче — великолепно. Успокояваща храна, помисли си Цитра, тъй като някак я накара да се изпълни с покой отвътре навън.

— Баба ми казваше, че наистина може да излекува настинка.

— Какво е настинка? — попита Цитра.

— Предполагам, някоя смъртоносна болест от Епохата на смъртните.

Беше невероятно, че някой, живял само две поколения преди Косач Кюри, може да знае какво е да си смъртен — да се тревожиш за живота си всеки ден и да знаеш, че смъртта е по-скоро даденост, отколкото изключение. Цитра се замисли какво ли би си помислила бабата на Косач Кюри за днешния свят, в който вече нямаше какво да се лекува със супата ѝ.

Щом приключи с яденето, Цитра събра сили за онова, което знаеше, че трябва да каже на Косача.

— Има нещо, което трябва да знаете — започна Цитра. — Ксенократ ми показа текст, за който настояваше, че е бил писан от Косач Фарадей. Почеркът беше неговият, но не мога да си представя, че е излязъл изпод неговата ръка.

Косач Кюри въздъхна.

— Боя се, че наистина го е направил.

Цитра не го очакваше.

— Значи сте го видели?

Косач Кюри кимна.

— Да, видях го.

— Но защо би написал нещо подобно? Той твърди, че съм искала да го убия. Че кроя коварни планове. Нищо от това не е истина!

Косач Кюри леко се усмихна на Цитра.

— Не е имал предвид теб, Цитра — обясни тя. — Написал го е за мен.

— Когато Фарадей беше още само младши Косач — едва на двайсет и две години — той ме взе за стажант — разказа ѝ Косач Кюри. — Аз бях на седемнайсет, изпълнена с бунтарско възмущение към свят, който все още преминаваше през родилните мъки на трансформацията. Безсмъртието беше факт едва от петдесет години. Все още имаше раздори, политическо позиране и дори страх от Бурята. Можеш ли да си го представиш?

— Страх от нея? Кой изобщо би могъл да изпитва страх от Бурята?

— Хората, които имаха най-много за губене. Престъпници. Политици. Организации, процъфтяващи чрез потисничество над другите. Въпросът бе, че светът още се променяше, а аз исках да спомогна да се промени по-бързо. И двамата с Косач Фарадей имахме сходни възгледи и подозирам, че тъкмо заради това ме избра. И двамата бяхме водени от копнеж да използваме Прибирането за разширяване на пътя към човечността.

— О, трябваше да го видиш по онова време, Цитра. Живяла си с него единствено като старец. Той искаше да остане такъв, за да се предпази от изкушенията на страстта на по-младите мъже. — Косач Кюри се усмихна, докато говореше за някогашния си ментор. — Спомням си как стоях пред вратата му нощем, слушах го, докато спи. Помня, че бях седемнайсетгодишна. Дете в много отношения. Мислех си, че съм влюбена.

— Почакайте… били сте влюбена в него?

— Бях заслепена. Фарадей беше изгряваща звезда, взела ококорено момиченце под крилото си. При все че по онова време избираше за Прибирането само злодеи, той го извършваше с такова състрадание, че разтапяше сърцето ми. — Тогава погледът ѝ стана малко глуповат, което беше нетипично за Косач Кюри. — Една вечер действително се опитах да се вмъкна в стаята му, решена да се пъхна в леглото му и да бъда с него. Но той ме залови на местопрестъплението. Измислих някакво глупаво извинение да съм в спалнята му. Че съм искала да допълня чашата му или нещо от сорта. Не ми повярва дори за миг. Знаеше, че кроя нещо, а аз не можех да го погледна в очите. Бях убедена, че знае — че е мъдър и може да погледне в душата ми. Но на двайсет и две той беше също толкова неопитен в тази сфера. Нямаше ни най-малка представа какво всъщност се случва.

Тогава Цитра разбра.

— Мислел си е, че искате да му навредите!

— Смятам, че всички жени са прокълнати да изпаднат в пристъп на невероятна глупост, а всички мъже — да проявяват абсолютна глупост. Той не съзря моята обсесия като любов, а си помисли, че искам да му навредя физически. Да речем, че се разигра болезнена комедия от грешки. Струва ми се, че сега мога да разбера как опитите ми са били погрешно изтълкувани. Признавам, че бях странно момиче. Напориста до крайна степен.

— Според мен вече сте превъзмогнали тази своя настойчивост — отбеляза Цитра.

— Нея, да. Във всеки случай той описа параноичните си тревоги в косаческия дневник, а на следващия ден откъсна страниците, тъй като нахлух в стаята му и признах любовта си към него, пърхайки с мигли. — Кюри въздъхна и поклати глава. — Бях безнадеждна. Той, от друга страна, се държа джентълменски — каза, че е поласкан, а това е последното, което една тийнейджърка иска да чуе. Охлади страстите ми, доколкото беше по силите му.

Живях в дома му и останах негов стажант още два странни месеца. След това бях ръкоположена, превърнах се в Почитаемата Косач Мария Кюри и пътищата ни се разделиха. Кимахме си и се поздравявахме на всеки конклав. Накрая, близо петнайсет години по-късно, и двамата бяхме преминали през първото си подмладяване и отново гледахме света през очите на младостта, но този път с мъдростта на наша страна… станахме любовници.

Цитра се усмихна широко.

— Нарушили сте деветата заповед.

— Повтаряхме си, че не сме. Казахме си, че никога не сме били партньори, а просто довереници и взаимна компания. Двама души със сходни възгледи, които споделят стил на живот, непонятен за другите — живот на Косачи. Все пак бяхме достатъчно умни, че да проявим дискретност. Тогава Фарадей за пръв път ми показа страниците от дневника, които беше написал и откъснал в младостта си. Беше пазил този нелеп запис като глупаво, останало неизпратено писмо. Пазихме връзката си в тайна в продължение на седем години. Тогава Прометей разбра за нея.

— Първото Свещено острие на света?

— О, скандалът не беше само на местно ниво, усложненията стигнаха до целия свят. Бяхме изправени пред Глобален конклав. Мислехме, че ще станем първите Косачи, чиито пръстени са отнети, преди да бъдат изхвърлени от Форума на Косачите, че е възможно дори да бъдем подложени на Прибирането. От друга страна, имахме стабилна репутация и Върховното острие Прометей не ни наказа толкова сурово. Бяхме осъдени на смърт седем поредни пъти — по една гибел за всяка година от връзката ни. След това ни забрани какъвто и да е контакт през следващите седем десетилетия.

— Съжалявам — промълви Цитра.

— Недей. Заслужихме си го… и го разбирахме. Трябваше да бъдем пример за други Косачи, които добре да помислят, преди допуснат любовта да пречи на задълженията им. След изпитването на смъртта седем поредни пъти и след седемдесет години много се беше променило. Останахме стари приятели, но нищо повече.

У Косач Кюри като че ли се вихреха най-различни емоции, но тя ги пренебрегна като дрехи, които вече не са ѝ по мярка, и хлопна вратата на гардероба. Цитра предполагаше, че никога не е обсъждала историята си и вече няма да го повтори.

— Трябваше да се досетя, че така и не е изхвърлил онази страница — рече Косач Кюри. — Вероятно са я открили, докато са разчиствали вещите му.

— И Ксенократ е решил, че е посветена на мен!

Косач Кюри се замисли.

— Възможно е, но най-вероятно не. Ксенократ не е глупав мъж. Може да е прозрял истината в този лист, но да я е пренебрегнал. Видял я е като средство да сложи край. Начин да те дискредитира пред уважаван Косач като Мандела — той оглавява Бижутерийната комисия — и по този начин да се увери, че стажантът на Годар ще получи пръстена вместо теб.

На Цитра ѝ се искаше да се ядоса на Роуан, но знаеше, че каквото и да се случваше в главата му, не е негово дело.

— Защо Ксенократ да го е грижа? Той не принадлежи към жалката свита Косачи на Годар и със сигурност изобщо не се интересува нито от мен, нито от Роуан.

— В играта има повече карти, отколкото виждаме в момента — увери я Косач Кюри. — Единственото, което знаем със сигурност, е, че трябва да те държим далеч от погледите на общността, докато не изчистим и най-беглия намек за неправомерни действия.

В този момент някой се появи на вратата и Цитра се стресна. Нямаше представа, че в хижата има още някой. Беше друга жена Косач — ако се съдеше по вида ѝ, вероятно хижата принадлежеше на нея. Беше по-ниска от Косач Кюри. Робата ѝ имаше интересна кройка и изобилстваше от цветове: червено, черно и тюркоазено. Не приличаше толкова на плат, колкото на пленително преплетени гоблени. Цитра се зачуди дали всички чилиаржентински Косачи носят роби, които са не само ръчно направени, но и изработени с много любов.

Жената заговори на испански, а Косач Кюри ѝ отговори по същия начин.

— Не знаех, че владеете испански — изрази изненадата си Цитра, след като чилиаржентинския Косач си отиде.

— Говоря свободно дванайсет езика — отвърна Косач Кюри с известна гордост в гласа.

— Дванайсет?

Кюри се ухили закачливо.

— Ще видим дали и ти няма да владееш дванайсет езика, когато станеш на двеста и деветнайсет. — Тя вдигна подноса от скута на Цитра и го остави на нощното шкафче. — Мислех, че ще имаме повече време, но местните власти на Косачите са на път. Надали знаят, че сме тук, но изпращат разузнавачи във всеки дом на Косач с ДНК четец с предположението, че сме получили местна помощ.

— Значи отново потегляме? — Цитра спусна крака от леглото и стъпи на земята. Глезените все още я боляха, но съвсем малко. Болката беше поносима.

— Този път ще вървя сама.

— Добре, защото ти предстои много ходене. — Косач Кюри погледна през прозореца. Никой не идваше, но в гласа ѝ се усети напрежение, която преди отсъстваше. — Боя се, че не мога да дойда с теб, Цитра. Ако искам да изчистя името ти, трябва да се прибера у дома и да привлека колкото е възможно повече Косачи.

— Ами чилиаржентинският Форум на Косачите…

— Какво биха могли да ми сторят? Не нарушавам никоя заповед. Могат само да ми се заканят с пръст и да откажат да ми помахат за сбогом на летището.

— Значи… когато стигнете у дома, ще трябва да кажете на всички за онези записки от дневника?

— Не виждам какъв друг избор имам. Разбира се, Ксенократ ще твърди, че лъжа, за да те защитя, но повечето ще повярват на моята дума, а не на неговата. Надявам се, че ще го накарам да се засрами достатъчно, та да оттегли обвиненията си.

— И къде мога да ида? — попита Цитра.

— Имам идея. — Косач Кюри бръкна в едно чекмедже и извади грубо скроено конопено расо на тоналист.

— Искате да се преструвам на последовател на тоналния култ?

— На самотен пилигрим. Често срещани са в тази част на света. Ще бъдеш скитник без име или лице.

Не беше най-прекрасната дегизировка, но Цитра съзнаваше, че е практична. Никой нямаше да я погледне в очите от страх да не му надуе ушите с тоналистко бръщолевене. Щеше да остане скрита от погледите на хората и да се прибере у дома точно преди Зимния конклав. Ако Косач Кюри не бе изчистила името ѝ дотогава, все едно. Нямаше намерение да се крие цял живот.

Тогава чилиаржентинският Косач отново се появи, този път доста по-развълнувана.

— Те са тук — каза Косач Кюри. Бръкна в робата си, извади малък лист хартия, сгънат няколко пъти, и го притисна в дланта на Цитра. — Има едно място, където искам да идеш. Да се видиш с някого… адресът е на листа. Помисли за финалната част от обучението си. — Цитра грабна расото и докато Косач Кюри я водеше забързано към задната врата, чилиаржентинският Косач отвори шкаф с оръжия и напълни една чанта за Цитра с грижа, с каквато майка би сложила закуски в чантата на детето си.

— Под навеса в подножието на хълма има обществен автомобил. Вземи го и поеми на север — заръча Косач Кюри.

Цитра отвори задната врата и излезе навън. Беше студено, но поносимо.

— Чуй ме внимателно — натърти Кюри. — Пътят е дълъг и ще имаш нужда от цялата си съобразителност, за да стигнеш крайната си цел.

Тогава Косач Кюри обясни на Цитра, че ще трябва да пропътува хиляди километри, но я прекъсна звукът от кола, спряла пред къщата.

— Върви! Стига да не спираш, ще бъдеш в безопасност.

— А какво се очаква от мен, когато отида?

Косач Кюри извърна решителен поглед към нея, който само подчерта важността на думите ѝ. Вероятно тоналистите биха го нарекли „резонанс“.

— Щом стигнеш там, ще знаеш какво да направиш.

В този момент се разнесе твърде добре познатото блъскане по входната врата.

Цитра пое по заснежения склон, като се прикриваше край боровете по пътя си. Болките в ставите ѝ напомняха, че остават още няколко часа до пълното ѝ възстановяване. Откри навеса, под който беше паркиран общественият автомобил, както ѝ беше казала Косач Кюри. Той се включи, щом Цитра влезе в него, и попита за дестинация. Не беше толкова глупава, че да я издаде.

— На север — рече. — Просто на север.

В мига, в който потегли, се чу експлозия, а после и още една. Обърна се назад, но видя единствено черния дим, който започваше да се издига над върховете на дърветата. Изпълни я ужас. Мъж, облечен в роба, подобна на тази на приятелката на Косач Кюри, изтича откъм дърветата на пътя зад нея. Тя го зърна само за миг, а след това последва остър завой и той се скри от погледа ѝ.

Чак след като общественият автомобил премина надолу през планината и се включи в главния път, Цитра погледна листа, който ѝ беше дала Косач Кюри. За миг се почувства така, сякаш костите ѝ отново се раздробяват, но усещането отшумя и премина в измъчена решителност. Сега вече разбра.

Щом стигнеш там, ще знаеш какво да направиш.

Да, определено знаеше. Отново погледна листа хартия пред себе си. Трябваше да запомни само адреса, тъй като името вече ѝ бе познато.

Джералд ван дер Ганс.

Бурята ѝ беше говорила за него, а ето че сега и Косач Кюри го споменаваше. На Цитра ѝ предстоеше дълго пътуване, а в края му я чакаше много работа за вършене. Цитра не можеше да прилага Прибирането, но имаше право да настоява за отмъщение. Щеше да намери начин да постигне справедливост срещу този убиец на Косачи по един или друг начин. Никога преди не беше изпитвала такава благодарност, задето носи чанта, пълна с оръжия.

Проблемът беше твърде деликатен, че да бъде оставен на Гвардията на Острието, и макар Косач Сан Мартин да мразеше да го третират като обикновен служител на реда, съзнаваше, че залавянето на момичето от Средмерика ще отбележи точка в негова полза. Знаеше, че девойката е там, преди дори да потропа на вратата. Помощникът му — свръхентусиазиран младши Косач на име Бело, вече беше включил ДНК детектора и улови следите още с излизането им от колата.

Сан Мартин извади оръжието си и приближи входа на хижата. Държеше пистолет, който притежаваше от деня на ръкополагането си, даден му от неговия ментор. Избираше го за всяко Прибиране — запазената му марка — и макар че днес не очакваше да прибегне към това, се чувстваше по-добре от факта, че оръжието му е под ръка и е заредено. Пък и освен за Прибирането можеше да е от полза за нечие обезвреждане, въпреки че го бяха предупредили да не предприема действия срещу никого, особено срещу момичето — поне не смъртоносни, заради фиаското, на което сега се опитваше да сложи край.

Той потропа на вратата, а после още веднъж. Беше готов да я разбие с ритник, но в този момент отвори не друг, а самата Косач Мария Кюри. Сан Мартин се опита да прикрие смайването си. Marquesa de la Muerte беше известна по целия свят с ранните си постижения. Жива легенда навсякъде, не само на север.

— Има звънец на вратата, не го ли забелязахте? — попита тя на отличен испански и Косач Сан Мартин остана зашеметен. — На обяд ли идвате?

В първия момент не можа да продума, притеснен от неизгодната си позиция, но после възвърна отчасти самообладанието си.

— Дошли сме за момичето — отсече. — Няма смисъл да отричате, че е тук, вече ни е известно — и той посочи към Бело, чийто ДНК детектор светеше в червено.

Косач Кюри погледна вдигнатия пистолет на Сан Мартин и издаде пренебрежителен звук, но с такъв авторитет, че той усети как неволно сваля оръжието.

— Тя беше тук — заяви Кюри, — ала вече не е. Замина за антарктически курорт на ски. Може би ще я настигнете, ако побързате.

Чилиаржентинският Форум на Косачите не се славеше с чувство за хумор и Косач Сан Мартин не беше изключение. Нямаше да допусне да го правят на глупак, макар да стоеше изправен пред истинска знаменитост. Той я избута и нахълта в хижата, където чиларжентински Косач, чието име не можеше да си спомни, стоеше в също толкова предизвикателна поза като Косач Кюри.

— Претърсете всичко, щом искате — каза вторият Косач, — но ако счупите нещо…

Така и не успя да довърши, тъй като Бело — нетърпелив, както винаги — я атакува с електрошок и тя изпадна в безсъзнание.

— Наистина ли беше необходимо? — възмути се Косач Кюри. — С мен имате работа, не с бедната Ева.

Сан Мартин последва инстинкта си, хукна към задния вход и както беше предположил, видя следи от стъпки в снега.

— Тръгнала е пеша! — извика той на Бело. — Apurate! Не може да е стигнала далеч. — Косач Бело се устреми в преследване като състезателна хрътка, спусна се по заснежения склон и се скри между дърветата.

Сан Мартин се върна в къщата и забърза към предната врата. Пътят се извиваше край хълма и ако Бело не успееше да я догони пеша, вероятно той самият можеше да я пресрещне с колата. Но Косач Кюри беше застанала до вратата и препречваше пътя му. Сан Мартин отново вдигна оръжието си, а в отговор тя извади своето — едрокалибрено, с огромна цев, в която можеше да се побере топка за голф. Истинска минохвъргачка. Със същия успех Сан Мартин можеше да се изправи пред нея и с прашка, но въпреки това не свали пистолета си, без значение колко по-нисък клас беше.

— Имам специално позволение от Свещеното острие да стрелям, ако се наложи — предупреди я той.

— А аз нямам позволение от никого — отвърна Косач Кюри. — Но с голяма радост бих сторила същото.

Държаха се взаимно на прицел малко по-дълго от необходимото и в един момент Косач Кюри обърна оръжието си и стреля по входната врата.

Последва експлозия на предните прозорци на хижата и Сан Мартин падна, повален на земята. В същото време Косач Кюри, все още до входната врата, почти не помръдна. Сан Мартин се запрепъва към входа само за да види, че изстрелът с минохвъргачката беше превърнал колата му в лагерна клада.

Тогава Кюри стреля повторно, като този път се прицели в собствената си кола.

— Е, при това положение — заговори тя — предполагам, че ще се наложи да останете за обяд.

Сан Мартин погледна двата горящи автомобила и въздъхна при мисълта, че ще се превърне в посмешище заради днешния си провал. Извърна очи към Косач Кюри, срещна стоманеносивия ѝ поглед, изправи се пред хладнокръвния ѝ контрол върху ситуацията и осъзна, че всъщност не бе имал никакъв шанс срещу Marquesa de la Muerte. Не му оставаше кой знае какво, затова просто я изгледа с искрено неодобрение.

— Много лошо! — заяви и ѝ размаха пръст. — Много, много лошо!

32. Трудно пилигримство

Всички обществени автомобили са част от мрежа, но Косачите не могат да ги проследят, докато информацията от навигационната им система не бъде качена в задния мозък. Това се случва на всеки шейсет минути, затова ще трябва да сменяш автомобила през такъв интервал.

Косач Кюри беше инструктирала набързо Цитра и тя само се надяваше да успее да запомни всичко. Беше по силите ѝ. Времето ѝ като стажант я беше научило да е практична и находчива. Тя изостави първия обществен автомобил в малко градче тъкмо навреме. Притесняваше се, че може да няма много свободни обществени автомобили в чилиаржентинския регион, особено в тази отдалечена част, но Бурята беше изключителна в предвижданията си за местните нужди. При всякакви обстоятелства всички потребности биваха задоволявани още с възникването си.

Вече се беше преоблякла с расото на тоналистите и беше вдигнала качулката върху главата си. Забележително много хора я отбягваха.

Сменяше превозните средства на всеки час, което означаваше, че преследвачите са винаги по петите ѝ. Цитра осъзна, че ще трябва да използва по-пряк маршрут, подобно на товарните кораби във военно време през Епохата на смъртните, за да ги заблуди и да не могат така лесно да предвидят следващото ѝ местонахождение. Повече от денонощие тя не можеше да заспи за по-дълго от час, а на няколко пъти, когато се озоваваше на самотен път без признаци на цивилизация, трябваше да проявява изобретателност и да изостави колата, преди да пристигне в града, където чилиаржентинските Косачи и офицерите на местната Гвардия на Острието вече я чакаха. Всъщност мина под носа на един Косач, убедена, че ще я заловят, но прояви достатъчно съобразителност, че да се движи по посока на вятъра пред ДНК детектора му. Фактът, че самите Косачи са се впуснали в лова, вместо да оставят задачата на Гвардията на Острието, караше Цитра да се чувства ужасена и същевременно необикновено важна.

Щом стигнеш до Буенос Айрес, вземи хипервлак на север през Амазония до град Каракас. Прекосиш ли границата с Амазония, ще бъдеш в безопасност. Няма и пръста да си помръднат, за да помогнат на Ксенократ да те хване.

Цитра беше наясно с причините от историческите си проучвания. Твърде много Косачи от други региони извършваха Прибирането извън юрисдикцията си, докато са на почивка в Амазония. Нямаше закон, който да го забранява, но беше довело до липса на сътрудничество от страна на амазонския Форум на Косачите и дори до открит саботаж, що се отнасяше до помощ към Косачи от други региони.

Проблемът беше влакът в Буенос Айрес. Щяха да я причакват в готовност на всяка железопътна гара или летище. Спасиха я група тоналисти, тръгнали към провлака.

— Търсим Великия камертон в пъпната връв между севера и юга — обясниха ѝ те, взели я за една от тях. — Носят се слухове, че е скрит в древно инженерно съоръжение. Според нас може да е запечатан в един от шлюзовете на Панамския канал.

Вложи цялата си воля, за да не се разсмее.

— Ще се присъединиш ли към нас, сестро?

И тя го направи, поне докато се качи на влака, пътуващ на север, буквално под носовете и най-бдителните погледи, които можеше да си представи, притаила дъх, но не от страх, а за да не я уловят ДНК детекторите на гарата.

Групата се състоеше от седем тоналисти. Очевидно привържениците на култа пътуваха само в групи по седем или дванайсет като в солфежа и все пак бяха готови да нарушат правилото си и да я включат в бройката. Акцентът им подсказваше, че не са от континента Средмерика, а някъде от Евроскандия.

— Къде те отведе пътуването ти? — попита я един от тях, който приличаше на водача. Усмихваше се всеки път, щом заговореше, и заради това внушаваше най-силно безпокойство.

— Насам-натам — отговори тя.

— Каква е целта ти?

— Целта ми?

— Нямат ли всички странстващи пилигрими някаква цел?

— Да — поправи се тя. — Аз… търся отговор на наболелия въпрос: дали е фа диез или е ла минор.

Един от останалите се обади:

— Не ме карай да подхващам тази тема!

В подземната вакуумна тръба нямаше прозорци и съответно гледки, които да я разсейват. Цитра беше пътувала по въздух и с обикновени влакове, но тясната клаустрофобична обстановка в хипервлака я тревожеше.

Тоналистите, които очевидно бяха свикнали с всякакъв вид условия, не изглеждаха обезпокоени. Обсъждаха легенди, коментираха дали нещо е вярно, грешно или може би спорно.

— Пътувахме от пирамидите в Израебия до Великата паназиатска стена в търсене на следи за местонахождението на Великия камертон — обясни лидерът им. — Важно е самото търсене. Съмнявам се, че някой от нас ще знае какво да прави, дори наистина да го открием.

Щом влакът достигна обичайната си скорост от почти хиляда и триста километра в час, Цитра се извини, че трябва да използва тоалетната, където наплиска лицето си с вода — трябваше да пропъди изтощението, което заплашваше напълно да я превземе. Беше забравила да заключи вратата. Стига да не беше станало така, пътуването можеше да протече напълно различно. Първата ѝ мисъл беше как е нямала представа, че вътре има човек, но преди да успее да се обърне, да направи каквото и да е, той притисна позлатено острие към врата ѝ на възможно най-опасното място.

— Избрана си за Прибирането — каза той. Говореше нормално, но с акцент, който приличаше на портузонийски, основния език в Амазония.

Робата му беше тъмнозелена и тя си припомни как беше чела някъде, че всички Косачи от този регион носят същите зелени роби.

— Допускате грешка! — избърбори Цитра, преди да е успял да разпори гърлото ѝ.

— Тогава ми обясни каква е грешката ми. Но побързай.

Тя се опита да измисли нещо, което да се различава от истината и все пак да свърши работа, но осъзна, че няма такова.

— Аз съм стажант Косач. Ако ме подложите на Прибирането, ще бъда съживена, а вие ще получите наказание, че не сте проверили имунитета ми с пръстена си.

Той се усмихна.

— Така си и мислех. Ти си онази, която всички издирват. — Той свали ножа от врата ѝ. — Чуй ме внимателно. На борда на този влак има чилиаржентински Косачи, дегизирани като обикновени пътници. Не можеш да ги избегнеш, но ако искаш да се спасиш от лапите им, предлагам да дойдеш с мен.

Инстинктът на Цитра ѝ подсказваше да откаже и да го увери, че ще се справи и сама. Но преценката ѝ надделя над инстинкта и тя тръгна с него. Той я отведе в съседния вагон, където — въпреки факта, че влакът беше препълнен, имаше свободно място до неговото. Той се представи като Косач Посуело от Амазония.

— А сега какво? — попита Цитра.

— Ще чакаме.

Цитра вдигна качулката на главата си и разбира се, само няколко минути по-късно един мъж тръгна напред от самия край на вагона. Беше облечен като всички останали пътници, само дето се движеше бавно и поглеждаше към предмет в дланта си, който приличаше на телефон, но не беше.

— Не помръдвай — прошепна Косач Посуело на Цитра. — Не му преотстъпвай контрол върху ситуацията.

Устройството започна да цъка като гайгеров брояч, щом мъжът стигна до тях, открил целта си.

— Цитра Теранова? — обади се той.

Цитра спокойно свали качулката си. Сърцето ѝ биеше до пръсване, но нямаше да допусне да си проличи.

— Поздравления — отговори тя. — Открихте ме. Получавате златна звезда.

Той се стъписа, но изненадата му не го спря.

— Вземам ви под своя опека — обяви и извади електрошокова палка. — Не опитвайте съпротива, само ще влошите положението си.

Сега Косач Посуело се обърна към него.

— По чие разпореждане вършите това?

— По силата на пълномощия от Лаутаро, Свещено острие на Чилиаржентинския регион, и Свещеното острие Ксенократ от Средмерика.

— Нито един от двамата няма юрисдикция тук.

Онзи се изсмя.

— Извинете ме, но…

— Няма да ви извиня — отвърна Посуело с точно премерена доза надменност. — Прекосихме границата с Амазония поне преди пет минути. Ако опитате да предприемете по-нататъшни мерки, тя има всички основания да се защитава смъртоносно… дори срещу Косач.

Цитра използва думите му като знак да извади ловния нож, който беше скрила в расото си, и се изправи срещу мъжа.

— Ако направиш дори още една крачка с тази електрошокова палка, ще ти отрежа ръката.

Зад него във вагона на влака се появи кондуктор, за да провери какво става помежду им.

— Господине — заговори Цитра, — този мъж е чилиаржентински Косач, но не носи нито робата, нито пръстена си. Това не противоречи ли на законите в Амазония? — Цитра никога не беше изпитвала такава радост, че е запаметила добре уроците си по история на Косачите.

Кондукторът огледа мъжа от горе до долу, присви очи и му хвърли подозрителен, смразяващ поглед, от който на Цитра да ѝ стане ясно към чия страна клони.

— Освен това всеки чуждестранен Косач трябва да се регистрира преди преминаването на границата — допълни той. — Дори да се промъква през тунел.

Чилиаржентинският Косач бързо кипна:

— Оставете ме да си върша работата, или на мига ще ви избера за Прибирането.

— Не, няма — увери го Косач Посуело толкова спокойно, че Цитра се подсмихна. — Осигурявам му имунитет. Не можете да го изберете за Прибирането.

— Какво?

Тогава амазонският Косач вдигна ръка право към лицето на кондуктора, той я сграбчи и целуна пръстена.

— Благодаря ви, Ваша чест.

— Този човек ме заплаши с насилие — обърна се Цитра към кондуктора. — Настоявам да го свалите на следващата гара, заедно с всички останали дегизирани Косачи, които пътуват с него.

— С най-голямо удоволствие — отвърна кондукторът.

— Не може да го направите — настояваше Косачът.

Но няколко минути по-късно откри, че може.

След като преследвачите ѝ бяха свалени от влака, Цитра се наслади на почивка от непрестанната игра на котка и мишка. Прикритието ѝ така или иначе се беше провалило и тя се преоблече в обикновени дрехи по мярка от багажа си — джинси и блуза на цветя, които не отговаряха много на стила ѝ, но все пак вършеха работа. Тоналистите бяха разочаровани, но в същото време не останаха особено изненадани, че не е една от тях. Оставиха ѝ брошура, която тя обеща да прочете, но подозираше, че няма да го стори.

— Каквато и да е крайната ти дестинация — посъветва я Косач Посуело, — трябва да смениш влака на Амазонската централна гара. Предлагам ти да се прехвърлиш на няколко влака в далечни посоки, преди да се спреш на този, който ти трябва в действителност, за да може ДНК детекторите да изпратят преследвачите ти в най-различни посоки.

Разбира се, колкото повече се мотаеше на гарата, толкова по-голяма ставаше опасността да бъде забелязана, но си струваше риска да се опита да обърка ДНК детекторите и да изпрати преследвачите си за зелен хайвер.

— Не знам защо те преследват — рече Косач Посуело, щом влакът спря на гарата, — но ако разрешиш проблемите си и получиш пръстена си, трябва отново да дойдеш в Амазония. Джунглата се простира през целия континент, както е било и в най-древни времена, и ние живеем под нейния балдахин. Ще видиш, че е великолепно.

— Мислех, че не обичате Косачи от чужди страни — отвърна му тя с усмивка.

— Има разлика между тези, които сами каним, и тези, които се натрапват — поясни той.

Цитра се постара да остави следи от своето ДНК в поне шест влака, преди да се вмъкне в един на път към Каракас на северното крайбрежие на Амазония. Дори и да имаше агенти, които я търсеха, тя не ги забелязваше, но не беше толкова самонадеяна да си въобразява, че е вън от опасност.

От Каракас Косач Кюри я беше инструктирала да следва линията на северното крайбрежие на изток, докато стигне в град на име Плая Пинтада. Трябваше да избягва ползването на обществени автомобили или други методи на придвижване, които биха могли да издадат местоположението ѝ, но Цитра откри, че колкото повече се приближаваше, толкова повече се засилваше решимостта ѝ. Щеше да стигне дотам и да довърши несигурното си пилигримство, дори да ѝ се наложеше да извърви останалата част от пътя пеша.

Как човек посреща убиец? Не излъчен от обществото елиминатор, а истински убиец. Индивид, който без благословията или дори разрешението му завинаги слага край на човешки живот?

Цитра знаеше, че Бурята предотвратява такава дейност по целия свят. Разбира се, случваше се някой да бъде блъснат пред кола или от покрив в изблик на гняв, но счупеното винаги можеше да се поправи. Извършваха се промени. От друга страна, ръкоположен Косач, който живееше извън юрисдикцията на Бурята, не се ползваше с подобна защита. Съживяването не е автоматично за Косачите — то трябва да бъде поискано. Но кой би могъл да твърди, че Косачът е попаднал в подла игра?

Това означаваше, че макар Косачите да бяха най-властните хора на Земята, можеха да станат и най-уязвими.

Днес Цитра даде обет да защити загиналия. Щеше да постигне справедливост за ментора си. Очевидно Бурята нямаше да застане на пътя ѝ — беше ѝ дала името на убиеца. Същото беше направила и Косач Кюри, когато я изпрати на тази мисията. Финалната фаза от обучението ѝ. Всичко зависеше от действията, които щеше да предприеме днес.

Плая Пинтада. Нарисуваният плаж. Днес крайбрежието беше осеяно с криви, очукани парчета дърво. Под намаляващата светлина на залеза те приличаха на ръце и крака на ужасни създания, които бавно се надигат от пясъка.

Цитра се сви зад изхвърлено от морето дърво във форма на дракон, криейки се в сянката му. От север приближаваше буря, надигаше се в морето и неумолимо се носеше към брега. Далечни светкавици вече проблясваха в дълбокия мрак, в отговор на разбиваща се вълна проехтя гръм.

Цитра разполагаше само със скромния набор от оръжия, както в самото начало: пистолет, сгъваем и ловен нож. Останалите бяха прекалено трудни за криене и ѝ се беше наложило да ги остави, преди да се качи на влака за Буенос Айрес. Случи се едва предишния ден, а ѝ се струваше, че е изминала цяла седмица оттогава.

Домът, който наблюдаваше, представляваше самостоятелна двуетажна постройка като много от къщите на плажа. Повечето от тях бяха скрити зад палми и пъстри райски птици. Отвъд нисък жив плет имаше вътрешен двор с изглед към морето. Лампите в къщата светеха. От време на време сянка минаваше зад завесите.

Цитра обмисли възможностите си. Ако вече беше Косач, щеше да го подложи на Прибирането според методите на Кюри. Нож в сърцето. Бързо и решително. Не се съмняваше в способността си го направи. Но не беше Косач.

Всяка гибелна атака просто би го усмъртила, а само след няколко минути щеше да пристигне линейка дрон и той щеше да бъде съживен. Това, което трябваше да направи тя, бе да го обезвреди. Да го повали, без той да изпада в безсъзнание, и да изтръгне признания. Дали работеше с друг Косач, или действаше сам? Дали беше подкупен като свидетелите? Дали го мотивираше обещание за имунитет, или лична вендета срещу Фарадей? Щом узнаеше истината, Цитра щеше да отведе мъжа при Косач Посуело или някой друг във Форума на Косачите в Амазония. Така дори Ксенократ нямаше да може да изкриви истината. Щеше да изчисти всички обвинения срещу нея и истинският злосторник щеше да получи подобаващо наказание за елиминирането на Косач. Вероятно тогава Цитра можеше да остане тук, в Амазония, и да избегне перспективата за Зимния конклав.

Най-сетне, при отшумяването на здрача, тя чу отварянето на плъзгаща се стъклена врата, надникна зад неравните ръбове на дървените отломки и видя, че той пристъпва във вътрешния двор, за да погледа приближаващата буря. Силуетът му беше идеално очертан на фона на светлината отвътре — като мишена на стрелбище. Нямаше как да я улесни повече. Тя извади пистолета си. Първо се прицели точно в сърцето му — навик, придобит по време на тренировките. Сетне снижи мерника и стреля в коляното му.

Изстрелът ѝ беше перфектен. Мъжът извика и падна долу, а Цитра хукна през пясъка, прескочи живия плет и го сграбчи за ризата с две ръце, докато онзи се гърчеше.

— Ще си платиш за това, което си сторил — изръмжа тя.

Тогава видя лицето на мъжа. Беше ѝ познато. Твърде познато. Първичният ѝ инстинкт ѝ подсказа, че това е поредната измама. Чак когато заговори, ѝ се наложи да приеме истината.

— Цитра?

Лицето на Косач Фарадей се беше изкривило в маска на болка и недоумение.

— О, боже, Цитра, какво правиш тук?

В шока си тя го пусна, главата на Косач Фарадей се удари силно в бетона, той изгуби съзнание и моментът придоби още по-ужасяващи измерения.

Прииска ѝ се да се обади за помощ, но кой щеше да се притече след това, което беше сторила?

Отново повдигна главата му и започна нежно да го гали, а кръвта от раненото му коляно се процеждаше между камъните във вътрешния двор, запълваше пукнатините в пясъка и го оцветяваше в мъртвешки червено и кафеникаво там, където засъхваше.

33. Едновременно вестоносец и послание

Цитра го завлече вътре. Настани го на канапето и направи турникет, за да спре кръвта. Фарадей простена, започна да се съвзема и щом пелената на безсъзнанието се разкъса, първата му мисъл беше свързана с нея.

— Не бива да си тук — промълви той немощно и завалено заради обезболяващите нанити в кръвоносната му система. Въпреки това лицето му се изкриви в агония.

— Трябва да ви отведа в болница — каза му тя. — Прекалено сериозно е, че нанитите да се справят.

— Глупости. Вече приглушиха най-силната болка. Що се отнася до лечебните, те ще свършат работа и без интервенция.

— Но…

— Нямам друг вариант — прекъсна я той. — Ако отида в болница, Форумът на Косачите ще узнае, че още съм жив. — Той се надигна и направи гримаса. — Благодарение на природата и нанитите коляното ми ще оздравее. Просто ще отнеме време, а такова имам достатъчно.

Тя вдигна крака му, превърза го и седна на пода до него.

— Толкова ли беше възмутена, задето си тръгнах, че търсиш кърваво отмъщение? — попита той леко шеговито. — Твърде обидена ли си, че успях тайно да се оттегля, вместо да избера Самоприбирането?

— Помислих ви за друг — обясни тя. — Човек на име Джералд ван дер Ганс…

— Рожденото ми име — съобщи ѝ той. — Името, от което се отказах, когато станах Почитаемия Косач Майкъл Фарадей. Но това не обяснява присъствието ти тук. Освободих те, Цитра… и теб, и Роуан. Като инсценирах Самоприбиране, освободих и двама ви от стажа. Трябваше да си се върнала към стария си живот и да си забравила, че някога съм те изтръгнал от него. Защо си тук?

— Искате да кажете, че нямате представа?

Той се надигна леко, за да я погледне в очите.

— За какво нямам представа?

И тя му разказа всичко. Как, вместо да бъдат освободени, тя и Роуан са се озовали при Косачи Кюри и Годар. Как Ксенократ се беше опитал да припише убийството на Фарадей на нея и как Косач Кюри ѝ беше помогнала да стигне до местонахождението му. Докато говореха, той притисна очи, сякаш бе готов да ги извади.

— А аз си стоя тук, без да се интересувам от нищо.

— Как може да не сте знаели? — в съзнанието ѝ Фарадей винаги знаеше всичко, дори най-невероятните факти.

Косач Фарадей въздъхна.

— Мария… Косач Кюри… тя е единственият член на Форума на Косачите, който е наясно, че съм жив. В момента съм изцяло скрит от системата. Единственият начин някой да стигне до мен, е да го направи лично. Затова те е изпратила. Ти си едновременно вестоносецът и посланието.

Настъпи неловък момент. Откъм морето се разнесе гръм, доста по-близо от преди. Светкавиците проблясваха по-ярко.

— Наистина ли сте умрели седем пъти заради нея? — попита Цитра.

Той кимна.

— И тя заради мен. Нали ти го каза? Е, беше много отдавна.

Навън най-сетне рукна проливен дъжд.

— Харесва ми как вали тук — продължи той. — Напомня ми, че някои сили на природата не могат да бъдат подчинени докрай. Те са вечни, което е много по-добра алтернатива на безсмъртието.

И те се заслушаха в успокоителната монотонност на капките, докато Цитра се умори толкова, че вече не можеше и да мисли.

— И какво предстои сега? — попита тя.

— Много е просто всъщност. Ти ще си починеш, а аз ще се лекувам. Всичко останало е тема на бъдещи разговори. — После посочи. — Спалнята е там. Очаквам да се наспиш добре цяла нощ, а на сутринта да ми изброиш всичките си отрови, подредени по токсичност.

— Моите отрови?

Въпреки болката и замайването от болкоуспокоителните Косач Фарадей се усмихна.

— Да, твоите отрови. Ти мой стажант ли си, или не?

Цитра не можа да не му се усмихне в отговор.

— Да, Ваша чест, такава съм.

34. На второ място сред най-ужасните неща, които някога ще ти се наложи да направиш

Зимата неумолимо приближаваше. В началото Роуан пресмяташе хората, чийто живот временно бе прекратил, но след това изгуби бройката. Повече от десет на ден, седмица след седмица, месец след месец. Всички се смесваха. За осемте месеца, в които тренира при Косач Годар, беше извършил повече от две хиляди елиминирания, в повечето случаи сред едни и същи хора, отново и отново. Дали го презираха, чудеше се, или приемаха действията му просто като работа? Имаше случаи, в които тренировката изискваше от тях да бягат или дори да се отбраняват. Повечето не се справяха, но имаше и очевидно обучени. На някои от тренировките самите мишени бяха въоръжени. Беше порязван, пронизван и прострелван, но никога толкова жестоко, че да му е необходимо съживяване. Беше се превърнал в изключително добре обучен елиминатор.

— Ти се усъвършенства повече от най-смелите ми очаквания — призна му Годар. — Подозирам, че си носел искрата у себе си, но никога не си допускал, че може да се превърне в такъв изпепеляваш пожар!

И да, беше започнал да изпитва удовлетворение, точно както беше предвидил Косач Годар. Също така, в съответствие с очакванията на Косач Волта, Роуан се презираше заради това.

— Чакам с нетърпение да те ръкоположат — каза му Волта един ден след съвместния им следобеден урок. — Може би аз и ти ще можем да се отделим от Годар. Да извършваме Прибирането със свое собствено темпо и по наш начин. — Но Роуан знаеше, че Волта никога няма да намери подходящ момент да се откъсне от притегателната сила на Годар.

— Предполагаш, че ще изберат мен пред Цитра — отбеляза Роуан.

— Цитра я няма — напомни му Волта. — От месеци няма и следа от нея. Ако покаже лицето си на конклава, Бижутерийната комисия няма да бъде възторжена от дългото ѝ отсъствие. Трябва единствено да преминеш през финалния тест, а ти несъмнено ще победиш.

Точно от това се боеше Роуан.

Новината за изчезването на Цитра беше достигнала до него неофициално. Не беше наясно с всички подробности. Била обвинена за нещо от Ксенократ. Била свикана спешна среща на дисциплинарната комисия и Косач Кюри се появила в нейна защита, за да изчисти името ѝ от обвинения в непочтени действия. Обвинението вероятно бе дирижирано от Годар, тъй като той беше бесен от решението на дисциплинарната комисия да спре преследването. Но дотогава Цитра вече се беше изпарила. Изглежда, дори Косач Кюри нямаше представа къде е.

На следващия ден Годар поведе всичките си младши Косачи и Роуан на поход за Прибирането, подклаждан от гнева си. Изпусна парата си докрай на претъпкан есенен фестивал — този път Роуан не успя да спаси никого, тъй като Чомски го държеше плътно до себе си в ролята му на оръженосец. Косач Чомски използва огнехвъргачката си, за да овъгли царевичен лабиринт, така че димът да прогони хората и те да бъдат изловени от останалите Косачи.

Този път в немилост беше Косач Волта, тъй като хвърли контейнер с отровен газ в горящия лабиринт. Изключително ефикасно, но така открадна бройки за елиминиране от Годар и останалите Косачи.

— Направих го от човечност — довери Волта на Роуан. — По-добре е да умреш от газ, отколкото от огън. — А след това добави. — Или да бъдеш покосен точно когато си мислиш, че си се измъкнал от лабиринта.

Може би Роуан грешеше за Волта. Може би щеше да избяга от Годар… но със сигурност нямаше да го направи без Роуан. Още една причина да спечели пръстена.

До края на тази ужасна вечер всички бяха изпълнили квотата си, но кръвожадността на Годар като че ли още не беше задоволена. Гневеше се на системата, макар и само пред учениците си, и копнееше за деня, в който Косачите нямаше да се съобразяват с ограничения в Прибирането.

Цитра се върна при Косач Кюри в Къщата с водопада седмици преди Зимния конклав. Месецът на Светлините тъкмо беше започнал и се разменяха подаръци между приятели и любими хора, за да се отпразнуват древни чудеса, които всъщност никой вече не си спомняше.

За разлика от ужасното пътешествие към северното амазонско крайбрежие, Цитра летя към дома удобно и спокойно. Не се налагаше да се оглежда през рамо през пет минути, тъй като вече никой не я преследваше. Както беше обещала Косач Кюри, името ѝ беше изчистено от всякакви обвинения в непочтеност. И докато Косач Мандела беше изпратил на Косач Кюри бележка, в която молеше за извинение пред Цитра, Свещеното острие Ксенократ не направи подобен жест.

— Ще се преструва, че никога не се е случвало — сподели ѝ Косач Кюри, щом двете поеха с кола от летището. — Това е най-близкото до извинение, на което този човек е способен.

— Но се случи — настоя Цитра. — Наложи се да се хвърля от сграда, за да избягам.

— А на мен ми се наложи да взривя две наистина прекрасни коли — припомни унило Косач Кюри.

— Няма да забравя какво направи той.

— И не бива. Имаш пълното право да съдиш Ксенократ строго… но не прекалено. Подозирам, че в играта има повече променливи, отколкото предполагаме.

— Така каза и Косач Фарадей.

Косач Кюри се усмихна при споменаването на името му.

— И как е нашият добър приятел Джералд? — попита тя и намигна закачливо.

— Информацията за смъртта му е била силно преувеличена — отвърна Цитра. — Занимава се предимно с градинарство и дълги разходки по плажа.

Фактът, че Фарадей още е жив, беше информация, която и двете възнамеряваха да запазят в тайна. Дори Косач Мандела повярва, че Цитра е останала при близки на Косач Кюри в Амазония и нямаше причина да подозира, че не е истина.

— Вероятно ще се присъединя към него на плажа му след стотина години — призна Косач Кюри. — Но засега имам доста за вършене във Форума на Косачите. Предстоят ми твърде важни битки. — Цитра забеляза как стисна волана при тези думи. — Бъдещето на всичко, в което вярваме като Косачи, е заложено на карта, Цитра. Говори се дори за премахването на квотите. Точно затова трябва да вземеш пръстена. Знам, че ще бъдеш точно такъв Косач, какъвто ми е нужен.

Цитра отмести поглед. Без ежедневното извършване на Прибирането обучението ѝ при Косач Фарадей през последните няколко месеца се изразяваше в усъвършенстване на съзнанието и тялото ѝ. Но най-важното, представляваше достигането на морал и етично ниво, към каквито традиционните Косачи трябва да се придържат. Нямаше нищо общо със „старата школа“. Просто така беше правилно. Цитра знаеше, че тези високи идеали отсъстват в обучението на Роуан, но това не означаваше, че не ги пази в сърцето си въпреки кръвожадния си ментор.

— Роуан също може да стане добър Косач — каза Цитра.

Косач Кюри въздъхна.

— Вече не може да му се вярва. Виж какво ти причини на Конклава на жътвата. Можеш постоянно да му търсиш извинения, но истината е, че той вече е неизвестна величина. Обучението под ръководството на Годар е способно да го промени по начин, който никой не би могъл да предвиди.

— Дори да е истина — промълви тихо Цитра, най-сетне стигайки до същината, която обикаляха отдалеч, — не знам как бих могла да го подложа на Прибирането.

— Това ще е на второ място сред най-ужасните неща, които някога ще ти се наложи да направиш — съгласи се Косач Кюри. — Все пак ще трябва да намериш начин да го изпълниш, Цитра. Имам вяра в теб.

Ако избирането на Роуан за Прибирането бе второ сред най-болезнените задачи за Цитра, коя ли щеше да е най-болезнената? Не посмя да попита, тъй като наистина не искаше да знае.

35. Заличаването е наша запазена марка

В последният ден от годината, само три дни преди Зимния конклав, косач Годар поведе още една експедиция по Прибирането.

— Но ние вече достигнахме квотата си за годината — побърза да им напомни Косач Волта.

— НЯМА да се ограничавам с технически въпроси! — кресна Годар. Роуан си помисли, че Годар дори е способен да удари Волта, но той се успокои и добави: — Докато започнем с Прибирането, в Паназия ще е настъпила Годината на капибара. Доколкото ми е известно, това ни позволява да причисляваме такива случаи на елиминиране към новата година. Така ще се върнем навреме за новогодишното празненство!

Косач Годар реши, че е ден за самурайски мечове, макар Чомски да отказа да се раздели с огнехвъргачката си.

— Известен съм с нея. Защо да накърнявам имиджа си?

До момента Роуан беше придружавал Годар на четири мисии по Прибирането. Откри, че може да избяга във вътрешното си кътче, където беше по-малко от участник, дори не и наблюдател. Отново се превърна в маруля. Незначителен и маловажен. Лесно пренебрежим и забравен. Това беше единственият начин да запази разсъдъка си в кървавия спорт на Годар. Понякога дотолкова забравяха за присъствието му, че в суматохата успяваше да помогне на няколко души да се измъкнат. Друг път се налагаше да стои плътно до Годар, да презарежда или сменя оръжията му. Не знаеше каква ще е ролята му този път. Щом Годар се канеше да използва единствено самурайски меч, нямаше да се налага да бъде негов оръженосец. Въпреки това той заръча на Роуан да вземе допълнителен меч.

Сутринта, докато се приготвяха за излизане, организацията на партито вече течеше с пълна пара. Беше пристигнал камионът за доставки, а масите бяха подредени из цялото имение. Новогодишното празненство беше от малкото предварително подготвени партита на Годар, а списъкът с гостите — пълен със звезди.

Хеликоптерът кацна на предната морава и събори тентата, издигната заради партито, като литнала от маса салфетка.

— Днес ще осигурим така необходимата обществена услуга — обяви Годар прекалено жизнерадостно. — Ще разпръснем малко тълпата. — Но не уточни какво имаше предвид.

След излитането на хеликоптера Роуан изпита неприятно пробождане в стомаха и знаеше, че няма нищо общо с издигането.

Приземиха се в обществен парк, в центъра на празно футболно игрище, покрито с тънка пелена от сняг. В края на парка имаше детска площадка, където прохождащи дечица, необезпокоени от студа и добре екипирани за него, се катереха, люлееха се и копаеха в пясъка. В мига, в който родителите зърнаха Косачите да излизат от хеликоптера, събраха децата си и побързаха да се отдалечат, без да слушат протестите на малките.

— Дестинацията ни е на няколко пресечки оттук — обясни Косач Годар. — Не исках да кацаме прекалено близо и да развалям елемента на изненада. — А след това бащински прегърна Роуан през раменете. — Днес е встъпването в длъжност на Роуан — допълни той. — Днес за пръв път ще извършиш Прибирането!

Роуан отскочи.

— Какво? Аз? Не мога? Аз съм само стажант!

— Като пълномощник, момчето ми! Както ти позволих да раздаваш имунитет с пръстена ми, така ще извършиш и Прибирането днес и бройката ще се причисли към моите. Приеми го като подарък. Не е нужно да благодариш.

— Но… това не е позволено!

Годар беше непреклонен.

— Нека някой възрази. О, какво чувам? Тишина!

— Не се тревожи — обърна се Волта към Роуан. — С тази цел си тренирал. Ще се справиш добре.

Тъкмо от това се тревожеше Роуан. Не искаше да се справи „добре“. Искаше да му е неприятно. Искаше да се провали, тъй като единствено провалът щеше да му докаже, че е запазил частица от своята човечност. Имаше чувството, че мозъкът му ще се изстреля от носа и ушите му. Надяваше се да стане така, тогава нямаше да му се налага да избира никого за Прибирането. Ако се наложи да го направя, каза си той, ще бъда милостив като Косач Фарадей. Няма да изпитвам удоволствие. НЯМА да изпитвам удоволствие!

Завиха зад ъгъла и Роуан видя крайната им цел: постройка, изградена така, че да прилича на стара кирпичена мисия, съвсем не на място в студената Средмерика. Железният символ върху високата камбанария представляваше силно издължен двузъбец. Това беше манастир на тоналисти.

— Зад тези стени живеят почти сто тоналисти — обяви Годар. — Целта ни е всички да станат субект на Прибирането.

Косач Ранд се ухили. Косач Чомски провери настройките на оръжието си. Само Косач Волта като че имаше известни резерви.

— Всичките?

Годар сви рамене, сякаш не беше кой знае какво. Животът на тези хора не означаваше нищо.

— Заличаването е наша запазена марка — отговори той. — Невинаги успяваме, но опитваме.

— Но това… това е нарушаване на втората заповед. Показва явно пристрастие.

— Стига, Алесандро — заговори Годар възможно най-покровителствено. — Пристрастие към кого? Тоналистите дори не са регистрирана културна група.

— Не могат ли да бъдат считани за религиозна секта? — намеси се Роуан.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Косач Ранд. — Те са истинско недоразумение!

— Точно така! — съгласи се Годард. — Подиграват се с вярата от Епохата на смъртните. Религията е най-ценената част от историята, а те са я превърнали в извращение.

— Да ги подложим на Прибирането до един! — отсече Чомски и приготви оръжието си.

Годар и Ранд също извадиха мечовете си. Волта погледна Роуан и изрече тихо:

— Най-хубавото в Прибирането от този тип е, че приключва бързо.

След това също извади меча си и последва останалите през вратата на арковидния портал, която тоналистите винаги оставяха отворена за изгубени души, търсещи утеха. Нямаха представа какво ги очаква.

По улицата бързо се разнесе мълва, че малка елегия от Косачи е влязла в храм на тоналисти. Присъщо на човешката природа, слухът скоро гласеше, че Косачите са поне десет, а може би повече. Също толкова присъщо на човешката природа, доста хора, по-развълнувани, отколкото изплашени, прекосиха улицата, за да се опитат да зърнат Косачите, а вероятно и касапницата, която са оставили след себе си. Но това, което виждаха, беше едно-единствено момче — стажант, застанал пред отворените врати с гръб към тълпата.

На Роуан беше наредено да остане край портите с изваден меч, за да не допусне някой да избяга. Но щом изпадналите в паника тоналисти го видеха с меча и гривната на стажант, те побягваха обратно в сградата и се превръщаха в плячка за Косачите. Той стоя там пет минути, а после напусна поста си на вратата и се изгуби в приличащия на лабиринт комплекс. Чак тогава хората започнаха да се измъкват към безопасността.

Звуците на мъчението бяха почти непоносими. Мисълта, че от него се очаква да извърши Прибирането, не му позволяваше да се затвори в себе и този път. Мястото представляваше лабиринт от вътрешни дворове и пътеки с нелогична подредба. Роуан нямаше представа къде се намира. От лявата му страна гореше сграда, а дворът беше осеян с трупове, маркирали пътя на Косачите. Една жена беше приклекнала в опит да се прикрие зад храст с почти опадали листа, гушкаше бебе и отчаяно се мъчеше да го накара да мълчи. Изпадна в паника, щом съзря Роуан, изпищя и стисна бебето още по-силно.

— Няма да ви нараня — успокои я той. — Никой не пази главния вход. Ако побързате, ще се измъкнете. Вървете!

Тя не се поколеба. Хукна веднага. Роуан можеше само да се надява, че няма да се натъкне на друг Косач по пътя си.

После зави зад ъгъла и видя човек, свит зад една колона, разтърсен от ридания. Не беше някой от тоналистите. Беше Косач Волта. Мечът му лежеше на земята. Жълтата му роба беше изцапана в алено, с блестяща и хлъзгава кръв бяха облени и ръцете му. Щом видя Роуан, той се извърна встрани и захлипа още по-силно. Роуан коленичи до него. Стискаше нещо в ръка. Не беше оръжие, а друго.

— Свърши — промълви Волта почти шепнешком. — Вече свърши.

Съдейки по звуците, които се носеха из целия комплекс, изобщо не беше свършило.

— Какво се случи, Алесандро? — попита Роуан.

Тогава Волта вдигна измъчен поглед, като на човек, обречен на вечно проклятие.

— Мислех си… мислех, че е офис. Или може би склад. Че ще вляза там, ще заваря най-много двама души. Ще извърша Прибирането възможно най-безболезнено и ще продължа. Така си мислех. Но не беше офис. Нито пък склад. Беше класна стая.

Той отново захлипа и продължи:

— Имаше повече от десет деца. Криеха се. Криеха се от мен, Роуан. Но имаше едно момче. Излезе напред. Учителят се опита да го спре, но то излезе напред. Не се боеше. Вдигна един от глупавите им камертони. Държеше го така, сякаш ще ме прогони с него. „Няма да ни нараниш“, каза ми то. След това го удари в чина, за да зазвъни, и отново го вдигна към мен. „Според силата на тона няма да ни нараниш“, настоя. И беше напълно убедено, Роуан. Вярваше в силата му. Вярваше, че тя ще го защити.

— Какво направи ти?

Волта затвори очи и думите му прозвучаха като ужасяващ писък:

— Прибрах го… прибрах всички тях.

После разтвори окървавената си длан и показа малкия камертон на момчето. Падна на земята с тихо фалшиво дрънчене.

— Какви сме ние, Роуан? Какви сме ние, по дяволите? Не може да е редно да сме такива.

— Не е. Никога не е било. Годар не е Косач. Може и да има пръстен, може да има лиценз за Прибирането, но не е Косач. Той е убиец и трябва да бъде спрян. Можем да намерим начин да го спрем, аз и ти!

Волта поклати глава и погледна кръвта върху дланите си.

— Свърши — повтори. После пое насечено дъх и изведнъж възвърна спокойствието си. — Свърши и аз се радвам, че е така.

В този момент Роуан разбра, че кръвта по ръцете на Волта не е от жертвите му. Беше от китките на самия Волта. Разрезите бяха назъбени и дълги. Бяха направени съвсем целенасочено.

— Алесандро, не! Не биваше! Трябва да се обадим за линейка дрон. Не е прекалено късно.

Но и двамата знаеха, че е.

— Всеки Косач има правото да упражни Самоприбирането. Не можеш да ми го отнемеш, Роуан. Дори не опитвай…

Кръвта вече бе навсякъде, обагрила снега във вътрешния двор. Роуан нададе вой. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

— Съжалявам, Алесандро. Толкова съжалявам…

— Истинското ми име е Шон Добсън. Ще ме наричаш ли така, Роуан? Ще ме наричаш ли с истинското ми име?

Роуан промълви през сълзи.

— Беше… беше чест да те познавам, Шон Добсън.

Той се облегна на Роуан, едва държеше главата си изправена, а гласът му ставаше все по-немощен.

— Обещай ми да бъдеш по-добър Косач, отколкото бях аз.

— Обещавам, Шон.

— Тогава може би… може би…

Но каквото и да искаше да каже, то се стопи в последната му капка живот. Той отпусна глава върху рамото на Роуан, докато далечните викове на агония изпълваха мразовития въздух.

36. Тринайсетото елиминиране

Годар се намираше в светилището на параклиса и приключваше ужасната си задача. Навън виковете започваха да заглъхват, щом Чомски и Ранд довършваха започнатото. От другата страна на вътрешния двор гореше сграда. Пушек и студен въздух нахлуваха през счупените прозорци на параклиса. Годар стоеше отпред до олтара, който представляваше издължен лъскав двузъбец, и каменна купа с мръсна вода.

В параклиса беше останал само един жив тоналист. Беше оплешивяващ мъж, а расото му се различаваше от тези на мъртвите наоколо. Годар го хвана с една ръка, а с другата замахна с меча. След това се обърна, видя Роуан и се усмихна.

— Ах, Роуан! Тъкмо навреме — рече той весело. — Запазих отчето за теб.

Свещеникът имаше по-скоро предизвикателно, отколкото уплашено изражение.

— Това, което сторихте тук днес, само ще помогне на каузата ни — заяви той. — Мъчениците свидетелстват много по-добре от живите.

— Мъченици в името на какво? — процеди Годар и почука с острието на меча си по гигантския камертон. — На това? Бих се изсмял, ако не беше така отвратително.

Роуан се приближи, без да обръща внимание на касапницата наоколо, втренчен единствено в Годар.

— Пусни го.

— Защо? Движеща се мишена ли предпочиташ?

— Предпочитам да нямам мишена.

Най-сетне Годар разбра. Ухили се, сякаш Роуан беше казал нещо много приятно или забавно.

— Да не би младият господин да изразява неодобрение?

— Волта е мъртъв — съобщи му Роуан.

Радостното изражение на Годар помръкна, но съвсем малко.

— Нападнали са го тоналистите? Скъпо ще си платят!

— Не бяха те. — Роуан дори не се опита да прикрие враждебността в тона си. — Упражни Самоприбирането.

Годар се сепна. Отчето се опита да се освободи от хватката му и Косачът го удари с такава сила в каменното басейнче, че той изгуби съзнание, а после го пусна на земята.

— Волта беше най-слабият сред нас — отсече Годар. — Не съм напълно изненадан. Щом бъдеш ръкоположен, ще се радвам да заемеш мястото му.

— Няма да го направя.

Годар зяпна слисано срещу Роуан. Добре го огледа. Взираше се натрапчиво. Годар беше проникнал в съзнанието му — дори по-дълбоко, в душата му, — а Роуан не знаеше как да го прогони.

— Знам, че двамата с Алесандро бяхте близки, но той не беше като теб, Роуан, повярвай ми. Никога не е притежавал такава страст. Но ти, да. Виждал съм я в погледа ти. Виждал съм те, докато тренираш. Изживяваш момента. Всяко елиминиране е съвършено.

Роуан осъзна, че не може да отмести поглед от Годар, който беше оставил меча и бе протегнал ръце, сякаш приканваше за прегръдката на Спасителя. Диамантите на робата му блещукаха замайващо от пожара в далечината.

— Можеха да ни нарекат Жътвари — продължи Годар, — но нашите основатели са решили да бъдем Косачи… тъй като ние сме покосяващото оръжие на безсмъртната ръка на човешкия вид. Ти си чудесно оръжие, Роуан, остро и прецизно. А когато замахнеш, е истинско удоволствие да те наблюдава човек.

— Престани! Не е истина!

— Знаеш, че е така. Роден си за това, Роуан. Не се отказвай.

Отчето простена, започна да се връща в съзнание. Годар го вдигна на крака.

— Подложи го на Прибирането, Роуан. Не се съпротивлявай. Прибери го сега. И се наслади.

Роуан стисна здраво оръжието си и се извърна към помътнелия, полусъзнателен поглед на свещеника. Макар да се стараеше да отстоява позицията си, не можеше да отрече силата на внушението.

— Ти си чудовище! — кресна той. — От най-лошите, защото не просто убиваш, но превръщаш и другите в убийци като себе си.

— Не гледаш нещата от правилния ъгъл. Хищникът винаги е чудовище за жертвата си. За газелата лъвът е същински дявол. За мишката орелът е кръвожаден демон. — Той пристъпи напред, все още стиснал здраво отчето в хватката си. — Ти орел ли ще бъдеш, Роуан, или мишка? Ще се издигнеш високо или ще хукнеш да се криеш? Защото днес можеш да избираш само между двете.

Главата на Роуан олекна. Миризмата на кръв и пушек, лъхаща от счупените прозорци, го замая и разми мислите му. Свещеникът не изглеждаше по-различно от мишените, с които тренираше всеки ден, и за миг се пренесе на моравата по време на урок по изкуството на елиминиране. Роуан извади меча си и замахна напред, изпълнен със страст, както беше наредил Годар, и щом си позволи да ѝ се поддаде, се почувства толкова освободен, че нямаше думи да го опише. Много месеци беше тренирал за това и сега най-сетне разбра защо Годар винаги оставяше последния да си иде, преди Роуан да се прицели и да го съсече на парчета.

За да го подготви за днешния ден.

Днес най-сетне щеше да доведе нещата докрай и така щеше да протича всеки ден оттук нататък, щом излезеше да извършва Прибирането — щеше да държи оръжието до последния момент и до последния куршум, докато не останеше никой.

Преди дори да помисли, преди съзнанието му да му каже да спре, той се хвърли напред към свещеника с всички сили, най-сетне стигнал финалната точка.

Мъжът ахна и отстъпи встрани, острието го беше подминало.

Вместо това оръжието на Роуан прониза истинската си цел. Заби се в Косач Годар чак до дръжката.

Сега Роуан беше близо до Годар. На сантиметри от лицето му, гледаше го в широко отворените очи.

— Аз съм такъв, какъвто ти ме направи — заяви той на Косача. — И имаш право: хареса ми. Хареса ми повече от всичко друго, което съм правил през живота си. — След това със свободната си ръка се пресегна и измъкна пръстена от ръката на Годар. — Не заслужаваш да го носиш. Никога не си заслужавал.

Годар отвори уста да заговори, вероятно да подхване някой от красноречивите си монолози, но Роуан не искаше повече да го слуша, затова отстъпи назад, извади меча от корема на Годар, направи широк замах и отсече главата му с един удар. Тя хвръкна и падна в басейнчето с мръсна вода, сякаш беше приготвено тъкмо за нея.

Тялото на Годар се строполи безжизнено на земята и в настъпилата пълна тишина чу зад гърба си:

— Какво направи, по дяволите?

Роуан се обърна и видя Чомски и Ранд на входа на параклиса.

— Прибирането ти е гарантирано, щом го съживят!

Роуан се остави на тренираното си съзнание. Аз съм оръжието, каза си. А в този момент беше смъртоносно оръжие. Чомски и Ранд се защитаваха срещу него и макар да бяха добри, не можеха да се сравняват с точността и прецизността му. Мечът на Роуан прониза Ранд дълбоко, но тя го изрита от ръката му с добре овладяно движение от Бокатор. Роуан отговори с още по-добър ритник, който прекърши гръбнака ѝ. Чомски подпали ръката на Роуан с огнехвъргачката си, но Роуан се претърколи на земята, угаси я, грабна камертона, поставен до олтара, и го стовари върху Чомски като чука на Тор. Замахваше отново и отново в тон със звука, докато отчето не хвана ръката му, за да го спре.

— Достатъчно, синко. Мъртъв е.

Роуан пусна оръжието си. Чак тогава си позволи да свали гарда.

— Ела с мен, синко — продължи мъжът. — При нас има място за теб. Можем да те скрием от Форума на Косачите.

Роуан погледна протегнатата ръка на човека, но дори и сега думите на Годар го преследваха. Орел или мишка? Не, Роуан нямаше да се уплаши и да се крие. Имаше още работа за вършене.

— Бягай оттук — каза той на мъжа. — Потърси други оцелели, ако има такива, и се махайте… но побързайте.

Мъжът го погледна още веднъж, а после се обърна и излезе от параклиса. Щом той си тръгна, Роуан взе огнехвъргачката и направи каквото трябваше.

Навън на улицата вече бяха пристигнали пожарни коли, а служители на реда възпираха тълпата. Целият манастир гореше и макар пожарникарите да бързаха към пламъците, бяха спрени от млад мъж, който излезе през главния портал.

— Това е дело на Косачи. Няма да се намесвате — заяви той.

Капитанът на пожарникарите, който излезе напред, беше чувал за палежи, свързани с Косачи, но никога не беше ставал свидетел на такъв. Тук имаше нещо гнило. Да, момчето наистина носеше роба на Косач — кралскосиня, обсипана с диаманти — но тя определено не му беше по мярка. Пламъците поглъщаха комплекса с тревожно темпо и капитанът взе бързо решение. Което и да беше това хлапе, то не беше Косач и нямаше право да пречи на усилията им.

— Махни се от пътя! — нареди пренебрежително на момчето. — Останалите, обратно на работа.

Тогава младежът се завъртя със скоростта на светлината. Капитанът усети как подкосява краката му. Стовари се по гръб и изведнъж момчето се озова върху него, болезнено притиснало коляно в гърдите му, стиснало с длан гърлото му, опасно близо до трахеята. Внезапно престана да прилича на момче. Изглеждаше много по-голям. Много по-възрастен.

— КАЗАХ, ЧЕ ТОВА Е РАБОТА НА КОСАЧИ И НЯМА ДА СЕ НАМЕСВАТЕ, ИЛИ ЩЕ ПОДЛОЖА НА ПРИБИРАНЕТО ВСИЧКИ ВАС ОЩЕ СЕГА!

Капитанът на пожарникарите вече знаеше, че е допуснал жестока грешка. Никой друг освен Косач, не можеше да бъде по-авторитетен и да поеме такъв абсолютен контрол над дадена ситуация.

— Да, Ваша чест — изгъргори капитанът. — Съжалявам, Ваша чест.

Косачът се изправи и позволи на капитана да стане. Нареди на хората да се оттеглят, а след като го бяха видели да поваля така умело началника им, те изобщо не се поколебаха.

— Можете да пазите другите сгради от пожара — нареди младият Косач, — но ще оставите целия този комплекс да изгори до основи.

— Разбрано, Ваша чест.

После Косачът вдигна пръстена си и позволи на капитана да го целуне с такава сила, че се чу изтракването на счупен зъб.

Роуан усети как кожата му настръхва под пропитата с кръв роба на косач Годар, но колкото и неприятно да му беше, трябваше да изиграе ролята докрай. Справи се много по-убедително, отколкото предполагаше. Сам се уплаши от себе си.

Пожарникарите насочиха усилията си към опазването на околните сгради, като обливаха покривите им с пожарогасители. Роуан се озова между горящия манастир на тоналистите и тълпата, възпирана от силите на реда. Остана, докато високата камбанария не поддаде и гигантският двузъбец, обгърнат в пламъци, не се стовари на земята със скръбно дрънчене.

Превърнах се в най-голямото чудовище сред чудовищата, помисли си той, докато гледаше как всичко изгаря. Касапинът на лъвовете. Екзекуторът на орлите.

После, впрегнал всичките си усилия да не разкъса робата, Роуан си тръгна от всепоглъщащия пожар, който нямаше да остави друго от Косач Годар и учениците му, освен твърде овъглени кости, неподлежащи на съживяване.