Косачи

18. Къщата с водопада

В далечната източна част на Средмерика, близо до границата с Изтомерика, имаше къща, под която течеше река, изливаща се от основите ѝ във водопад.

— Проектирана е от прочут архитект от Епохата на смъртните — обясни косач Кюри на Цитра, когато я поведе по моста към входната врата. — Мястото беше безнадеждно западнало — както сигурно си представяш, дом като този не би могъл да се съхрани без постоянна грижа. Беше в ужасно състояние и никой не се стараеше да го запази. Единствено присъствието на Косач би осигурило нужните дарения, за да се възстанови. Сега мястото е възвърнало предишния си блясък.

Косач Кюри отвори вратата и остави Цитра да влезе преди нея.

— Добре дошла в Къщата с водопада — приветства я.

Основният етаж представляваше огромно отворено пространство с под от полиран камък, дървени мебели, голяма камина и прозорци. Много прозорци. Водопадът беше точно под просторната тераса. Звукът от реката, течаща под къщата, и от водопада създаваше постоянен, но успокояващ фонов шум.

— Никога досега не съм била в къща със собствено име — каза Цитра и се огледа наоколо, като се стараеше да не показва колко е впечатлена. — Все пак не е ли малко прекалено? Особено за Косач. Не е ли редно да водите по-прост живот?

Цитра съзнаваше, че е възможно да разгневи Косача с коментара си, но не я беше грижа. Присъствието ѝ тук означаваше, че Косач Фарадей е умрял за нищо. Прекрасният дом не представляваше утеха.

Косач Кюри не отговори ядосано. Просто сподели:

— Не живея тук заради разкоша, а защото моето присъствие е единственият начин да опазя мястото.

Обстановката изглеждаше точно като в двайсети век, когато е била построена сградата. Единствените признаци на модернизация бяха няколко компютърни интерфейса, поставени дискретно в ъглите. Дори кухнята беше препратка към отминали времена.

— Ела, ще ти покажа стаята ти.

Двете се качиха по стълбище, чиято лява страна беше облицована с ивици от гранитни плочи, а от другата страна им опонираха още и още етажерки с книги. На втория етаж беше разположена спалнята на Косача. На третия се намираше по-малка спалня и кабинет. Спалнята беше простичко обзаведена и като останалата част от къщата имаше големи прозорци с рамки от полиран кедър, които заемаха две цели стени. Гледката към гората накара Цитра да се почувства като в къщичка на дърво. Хареса ѝ. И ненавиждаше този факт.

— Знаете, че не искам да бъда тук — заяви Цитра.

— Най-сетне си откровена — отвърна Косач Кюри с лека усмивка.

— Освен това — добави Цитра — знам, че не ме харесвате… защо тогава ме взехте?

Косачът я погледна със сивите си непроницаеми очи.

— Дали те харесвам, или не, е без значение — натърти. — Имам си своите причини.

После остави Цитра сама в стаята ѝ, като не каза друго освен довиждане.

Цитра не си спомняше как е заспала. Дори не се беше замислила колко е изтощена. Спомняше си единствено как легна върху завивката и се загледа в дърветата, слушаше реката долу и се чудеше дали звукът от успокоителен ще започне да ѝ се струва непоносим. После отвори очи напълно неориентирана и докато примигваше, зърна Косач Кюри, подпряна на рамката на вратата до ключа на лампата. Навън беше тъмно. Не просто се бе смрачило — тъмнината изглеждаше непрогледна като в космоса. Все още чуваше реката, но нямаше и помен от дърветата.

— Забрави ли за вечерята? — попита Косач Кюри.

Цитра се изправи, без да обръща внимание на замайването от внезапното ставане.

— Можехте да ме събудите.

Косач Кюри я погледна самодоволно.

— Тъкмо това направих.

Цитра тръгна надолу към кухнята, но Косачът я остави да върви напред, а тя не можеше да си спомни добре пътя. Къщата беше огромна. Няколко пъти зави в погрешна посока, а Косачът не я поправи. Просто чакаше Цитра сама да намери правилната посока.

Каква ли храна очакваше тази жена, зачуди се Цитра. Дали щеше да приема безмълвно всичко, което Цитра приготвя, както правеше косач Фарадей? При мисълта за него я връхлетя скръб, последвана от гняв, но тя не знаеше към кого да го насочи, затова просто го остави да се изпари.

Цитра стигна до основния етаж, готова да изследва съдържанието на килера и хладилника, но за своя изненада, откри масата в трапезарията сервирана за двама, а димящите чинии също бяха поднесени.

— Прияде ми се заешка яхния — каза Косачът. — Мисля, че ще ти хареса.

— Дори не знам какво е това.

— По-добре да не знаеш — отговори Косач Кюри, седна и покани с жест Цитра да направи същото. Цитра не беше особено склонна, все още си мислеше, че вероятно е трик.

Косач Кюри потопи лъжицата в гъстата яхния, но се спря, тъй като Цитра продължаваше да стои права.

— Официална покана ли чакаш?

На Цитра ѝ беше трудно да прецени дали е подразнена, или развеселена.

— Аз съм стажант. Защо ще готвите за мен?

— Не съм. Сготвих за себе си. Просто случайно чух къркоренето на стомаха ти.

Най-накрая Цитра седна и вкуси яхнията. Наситена с аромати. Малко диви, но хубави. Сладостта на медено глазираните моркови балансираше дивеча.

— Животът на Косач може да бъде твърде тягостен, ако не си позволяваме греховното удоволствие да имаме хоби. Моето е готвенето.

— Вкусно е — призна Цитра. След това добави: — Благодаря ви.

Хранеха се почти в пълно мълчание. Цитра се чувстваше странно да стои просто така на масата, затова стана и напълни отново с вода чашата на Косача. Косач Фарадей нямаше никакви хобита… или поне не ги беше споделил с Цитра и Роуан.

Мисълта за Роуан я накара да трепне, докато сипваше водата, и неволно поля масата.

— Съжалявам, Косач Кюри — тя грабна салфетката си и попи разлятото, преди да потече.

— Трябва да имаш по-стабилна ръка, ако ще ставаш Косач.

Цитра отново не можеше да прецени думите ѝ като сериозни или саркастични. По-трудно ѝ беше да усети тази жена дори отколкото Фарадей, а проницателността поначало не беше най-силната ѝ черта. Разбира се, не се беше замисляла за това, преди да прекара малко време с Роуан, който, по своя си ненатрапчив маниер, беше същински цар на наблюдението. Цитра трябваше да си припомни, че притежава други качества. Бързина и решителност по време на действие. Координация. Тези умения щяха да са от полза, когато тя…

Не можа да довърши мисълта си… не си позволи да го направи. Територията, към която я водеше, все още беше твърде непоносима.

На сутринта Косач Кюри приготви палачинки с боровинки, а после тръгнаха за Прибирането.

Докато Косач Фарадей винаги преглеждаше бележките си за избрания субект и използваше обществен транспорт, Косач Кюри притежаваше старомодна спортна кола, чието шофиране изискваше специфични умения, особено по криволичещия планински път.

— Това порше е подарък от дилър на антични автомобили — обясни ѝ Косач Кюри.

— Поискал е имунитет? — попита Цитра, предположила, че такъв е бил мотивът му.

— Напротив. Тъкмо бях прибрала баща му, така че вече имаше имунитет.

— Почакайте — възкликна Цитра. — Прибрали сте баща му, а той ви е подарил кола?

— Да.

— Значи е мразел баща си?

— Не. Напротив, много обичаше баща си.

— Пропускам ли нещо?

Пътят пред тях се изравни, Косач Кюри превключи скоростите и натисна газта.

— Той оцени утехата, която му дадох след Прибирането — обясни тя на Цитра. — Истинската утеха може да е ценна като златото.

Цитра все така не разбираше — успя доста по-късно същата вечер.

Отидоха в град на стотици километри разстояние и пристигнаха по обед.

— Някои Косачи предпочитат големите градове, аз предпочитам малките селища — сподели Косач Кюри. — Градчета, в които не е имало Прибиране поне от година.

— Кого ще прибираме? — попита Цитра, докато търсеха място за паркиране. Един от недостатъците да пътуваш с кола.

— Ще узнаеш, щом му дойде времето.

Паркираха на главната улица, а сред това тръгнаха — не, разходиха се — надолу по улицата, по която имаше хора, без да бъде претоварена. Бавната крачка на Косач Кюри изнерви необяснимо Цитра. След това момичето се замисли, че когато придружаваше Косач Фарадей за Прибирането, той винаги беше съсредоточен в дестинацията — тя не представляваше място, а конкретен човек. Субектът. Душата, предвидена за Прибирането. Колкото и ужасно да беше, някак внушаваше у Цитра чувство за сигурност. Краят на техните усилия винаги бе осезаем. Но в подхода на Косач Кюри нищо не подсказваше за преднамереност.

— Научи се на наблюдателност — заръча Кюри на Цитра.

— Щом ви е нужна наблюдателност, трябваше да изберете Роуан.

Косач Кюри пренебрегна забележката.

— Вглеждай се в лицата на хората, в погледите им, в движенията им.

— Какво точно търся?

— Усещането, че са били тук твърде дълго. Усещане, че са готови да… приключат, без значение дали го съзнават, или не.

— Мислех, че не ни е позволено да дискриминираме според възрастта.

— Въпросът не е във възрастта, а в застоя. Някои хора стават пасивни още преди първото си подмладяване. При други може да отнеме стотици години.

Цитра огледа минувачите наоколо — всички се опитваха да избегнат погледа им, да се махнат далеч от Косача и стажанта му, колкото е възможно по-бързо, и се стараеха да не го правят твърде очевидно. Двойка, излизаща от кафене, бизнесмен, който говореше по телефона, жена, която понечваше да мине на забранен светофар, но се отказа, вероятно от страх да не се превърне в субект на Прибирането заради неправилно пресичане.

— Не виждам нищо у никого — призна Цитра, подразнена както от задачата си, така и от своята неспособност да я изпълни.

Група хора излязоха от офис сграда — може би най-високата в градчето, някъде около десететажна. Косач Кюри се прицели в един мъж. Погледът ѝ беше почти хищен, докато двете с Цитра го преследваха от разстояние.

— Виждаш ли как свлича раменете си, сякаш носи невидим товар?

— Не.

— Не долавяш ли как ходи… сякаш не е така целеустремен като останалите около себе си?

— Не.

— Забелязваш ли колко износени са обувките му, сякаш вече не го интересува?

— Може просто да има лош ден — предположи Цитра.

— Да, може — съгласи се Косач Кюри. — Но аз предпочитам да вярвам в другото.

Те скъсиха дистанцията с мъжа, който дори и не подозираше, че е преследван.

— Остава само да го погледна в очите — обясни Косачът. — За да бъда напълно сигурна.

Косач Кюри го докосна по рамото, той се обърна и погледите им се срещнаха, но само за миг. Тогава той простена…

… защото острието на Косач Кюри вече беше проникнало в гръдния кош, чак до сърцето. Косач Кюри беше толкова бърза, че Цитра дори не можа да я зърне. Даже не видя как вади оръжието си.

Косачът не реагира по никакъв начин на ужасената изненада на мъжа, не му каза нищичко. Само издърпа острието и мъжът падна. Беше мъртъв, преди да се стовари на тротоара. Хората около тях ахкаха и бързаха да се отдалечат, но не чак толкова, че да не проследят какво ще се случи после. Смъртта беше непозната за повечето от тях. Тя трябваше да съществува в свой собствен сапунен мехур, стига да можеха да стоят отстрани и да надничат в него.

Косачът избърса острието във велурена кърпа в същото бледолилаво като робата си и в този момент Цитра изгуби контрол.

— Дори не го предупредихте! — избърбори тя. — Как можахте да го направите? Дори не го познавате! Не му позволихте да се подготви!

Гневът, който бликна от Косач Кюри, беше толкова мощен, че човек почти можеше да види облака му около нея, и Цитра разбра, че е допуснала огромна грешка.

— НА ЗЕМЯТА! — кресна Косачът с такава сила, че ехото отекна между тухлените сгради на улицата.

Цитра мигновено падна на колене.

— ПО ЛИЦЕ НА ТРОТОАРА! ВЕДНАГА!

Цитра се подчини, а страхът беше погълнал яда ѝ. Просна се на земята и опря дясната си буза в паважа, който пареше под обедното слънце. В полезрението ѝ беше само мъртвият мъж, на около трийсет сантиметра разстояние, с празни очи, които въпреки всичко се взираха в нея. Как беше възможно мъртвите да се взират?

— ОСМЕЛЯВАШ СЕ ДА СИ МИСЛИШ, ЧЕ МОЖЕШ ДА МЕ УЧИШ КАК ДА СИ ВЪРША РАБОТАТА?

Светът помежду им сякаш беше застинал.

— ЩЕ СЕ ИЗВИНИШ ЗА НАГЛОСТТА СИ И ЩЕ БЪДЕШ НАКАЗАНА.

— Съжалявам, Косач Кюри — споменаването на името на Косач Кюри предизвика мърморене сред хората наоколо. Тя беше истинска легенда.

— УБЕДИ МЕ!

— Наистина ужасно съжалявам, Косач Кюри — произнесе Цитра по-силно, буквално го изкрещя в лицето на мъртвия мъж. — Никога повече няма да проявя неуважение към вас.

— Изправи се.

Косачът вече не излъчваше онзи разтърсващ гняв. Цитра стана, ядосана на слабостта в краката си, треперещи под нея, и на невъздържаността на очите си, от които сълзите се лееха неспирно — копнееше да можеха да се изпарят, преди Косач Кюри или някой от хората наоколо да ги видят.

Подновилата славата си, Гранд дамата на смъртта си тръгна, а Цитра я последва — смирена, неспособна да ходи, изпълнена с желание да грабне ножа на Косача и да го забие в гърба ѝ… а след това и ядосана на самата себе си, че иска подобно нещо.

Качиха се в колата и потеглиха. Чак след като бяха изминали цяла пресечка, Косач Кюри заговори на Цитра:

— И така, твоя задача ще бъде да идентифицираш мъжа, да откриеш членовете на семейството му и да ги поканиш в Къщата с водопада, за да им гарантирам имунитет. — В тона ѝ не се долавяше и следа от предишния гняв.

— К… какво? — Сякаш сцената на улицата никога не се беше състояла. Цитра изобщо не го очакваше — чувстваше се леко замаяна, като че ли в колата не беше останал никакъв въздух.

— Разполагам с четиридесет и осем часа да им осигуря имунитет. Бих искала да ги събера в дома си довечера.

— Но… но там… когато ми наредихте да легна на земята…

— Да?

— Бяхте толкова ядосана…

Косач Кюри въздъхна.

— Налага се да поддържам този имидж, мила — обясни тя. — Ти прояви незачитане към мен на обществено място и нямах друг избор, освен публично да те порицая. В бъдеще ще трябва да премълчаваш мнението си до момента, в който сме насаме.

— Значи не сте ядосана?

Косачът помисли над въпроса.

— Подразнена съм — отговори. — От друга страна, трябваше да те предупредя какво възнамерявам да направя. Реакцията ти беше… оправдана. Също и последствията, които предизвиках.

Макар и при подобен финал след цялата емоционална въртележка Цитра трябваше да признае, че Косачът има право. Имаше определен модел на поведение, който един стажант трябваше да спазва на публично място. Друг Косач вероятно би наложил далеч по-лошо наказание.

Направиха обратен завой и Косач Кюри остави Цитра на улица, съседна на онази, където се състоя Прибирането. Имаше час да открие семейството и да предаде поканата.

— А ако живее сам, задачата и на двете ни днес ще е лесна — допълни Косачът.

Цитра се зачуди дали беше възможно Прибирането да бъде лесно.

Името на мъжа беше Бартън Брийн. Беше преминавал през подмладяване много пъти, имаше повече от двайсет деца, част от които бяха на повече от век. Настоящото му семейство се състоеше от последната му жена и трите му най-малки деца. Тъкмо те щяха да получат имунитет срещу Прибирането за период от една година.

— Ами ако не дойдат? — попита Цитра на път към дома.

— Винаги идват — увери я Косачът.

И се оказа права.

Пристигнаха малко след осем часа вечерта, мрачни и силно шокирани. Косач Кюри им нареди да коленичат пред входната врата и да целунат пръстена ѝ, за да получат имунитета си. След това тя и Цитра им поднесоха вечеря, приготвена от самия Косач. Утешителна храна: печено, зелен фасул и картофено пюре с чесън. Семейството очевидно нямаше апетит, но все пак яде по задължение.

— Разкажете ми за съпруга си — помоли Косач Кюри искрено и с нежен глас.

В началото на жената не ѝ се говореше, но съвсем скоро не можеше да спре да разказва истории от живота на съпруга си. Не след дълго и децата се присъединиха със спомените си. Човекът бързо се превърна от анонимен субект от улицата в човек, чийто живот вече липсваше и на Цитра, макар да не го беше познавала.

А Косач Кюри слушаше, наистина слушаше, сякаш беше твърдо решена да запамети всичко, което ѝ кажат. Очите ѝ се насълзиха неведнъж лице в лице със скръбта на семейството.

Тогава Косачът направи нещо наистина странно. Извади от робата си ножа, отнел живота на мъжа, и го остави на масата.

— Можете да отнемете живота ми, ако искате — каза тя на жената.

Жената я гледаше втренчено, в недоумение.

— Така е редно — продължи Косачът. — Отнех живота на съпруга ви, лиших децата ви от баща и трябва да ме презирате.

Жената погледна към Цитра, вероятно очакваше, че поне тя има представа за какво става дума, но девойката само сви рамене, не по-малко изненадана от предложението.

— Но… нападението над Косач се наказва с Прибиране.

— Не и ако имате позволението на Косача. Освен това вече получихте имунитет. Уверявам ви, че няма да има ответни действия.

Ножът лежеше на масата помежду им и Цитра изведнъж се почувства като минувачите по време на Прибирането: застинал свидетел на немислимо събитие.

Косач Кюри топло се усмихна на жената.

— Всичко е наред. Ако ме прободете, стажантката ми ще ме заведе до най-близкия възстановителен център и само за ден-два ще бъда като нова.

Жената изгледа изпитателно ножа, децата изгледаха изпитателно майка си. Най-накрая жената заговори:

— Не, няма да бъде нужно.

Косач Кюри прибра оръжието.

— Добре, в такъв случай да преминем към десерта.

И семейството погълна шоколадовата торта със същата страст, с която беше подходило и към останалата част от храната, сякаш близък приятел е получил повишение.

След като си отидоха, Косач Кюри помогна на Цитра за съдовете.

— Когато ти станеш Косач — заговори на Цитра, — сигурна съм, че няма да правиш нещата по моя начин. Няма да ги правиш и по начина на Косач Фарадей. Ще намериш свой път. Той може да не ти донесе изкупление, може дори да не ти донесе мир, но ще ти помогне да не презираш себе си.

Тогава Цитра зададе въпрос, който беше питала и преди, но този път предположи, че има шанс да получи отговор.

— Защо ме взехте, Ваша чест?

Косачът миеше съдовете, а Цитра ги подсушаваше, когато Кюри каза нещо невероятно странно.

— Някога чувала ли си за спорт, наречен бой на петли?

Цитра поклати глава.

— Отдавна, в Епохата на смъртните, мизерници вземали два петела, пускали ги на малка арена и ги оставяли да се бият до смърт и същевременно залагали на изхода от двубоя.

— Законно ли е било?

— Не, но хората все пак го правели. Животът преди Бурята е бил изпълнен с какви ли не зверства. Не са ти казали, но Косач Годар е предложил да вземе и теб, и Роуан.

— Предложил е да вземе и двама ни?

— Да. А аз знаех, че го е направил само за да може всеки ден да ви противопоставя един срещу друг за собствено забавление, точно като при бой с петли. Ето защо предложих да поема обучението ти и по този начин да спестя и на двама ви участие в кървавата арена на Годар.

Цитра кимна с разбиране. Реши да си премълчи, че кървавата арена всъщност не им беше спестена. Все още им предстоеше смъртоносна битка. Нищо не можеше да промени този факт.

Тя се опита да си представи какво би било, ако Косач Кюри не се беше кандидатирала. Мисълта, че са можели да останат заедно, се бореше с тази в чии ръце щеше да попадне тогава. Дори не искаше да си представя как се справя Роуан при Годар.

Тъй като вечерта беше преминала под знака на отговорите, Цитра се осмели да зададе въпроса, който по-рано на улицата беше отправила тъй неуместно, преди тялото на мъжа дори да е изстинало.

— Защо пристъпихте към Прибирането без никакво предупреждение? Не заслужаваше ли той да се осъзнае какво се случва поне за миг, преди да го пронижете?

Този път Косач Кюри не се засегна от въпроса.

— Всеки Косач си има свой метод. Този е моят. В Епохата на смъртните смъртта често е идвала без предупреждение. Наша задача е да симулираме акт на природата, затова избрах да пресъздам точно това лице на смъртта. Винаги извършвам Прибирането мигновено и публично, за да не забравят хората какво правим и защо се налага да го правим.

— А какво се е случило с Косача, убил президента? С героя, който е бил подведен под съдебна отговорност и въпросът е бил нерешим дори и за Бурята. Мислех, че Гранд дамата на смъртта винаги извършва Прибирането с по-възвишена цел.

Лицето на Косач Кюри като че ли помръкна. Призрак, напомнящ дълбока тъга, която Цитра не можеше да разгадае.

— Не си мислила правилно.

19. Ужасна постъпка

Цитра не знаеше кое я накара да спомене въпроса, зададен ѝ на конклава. Вероятно неочакваната близост, която изпита към Косач Кюри, след като я видя как нахрани скърбящото семейство и изслуша — действително изслуша — историите за мъжа, субект на Прибирането.

Същата вечер Косач Кюри дойде в стаята на Цитра с чисти чаршафи. Оправиха заедно леглото и щом приключиха, Цитра каза:

— На конклава ме обвинихте, че лъжа.

— Защото това направи — отговори Косач Кюри.

— Как разбрахте?

Косач Кюри не се усмихна, но не я и осъди.

— Когато си живял близо двеста години, някои неща са очевидни.

Тя подаде на Цитра възглавница и тя я пъхна в калъфката.

— Не бутнах онова момиче по стълбите — призна Цитра.

— Подозирах.

Цитра стисна възглавницата. Ако беше живо същество, щеше да го задуши.

— Не я бутнах по стълбите — повтори Цитра. — Бутнах я пред фучащ камион.

Цитра седна и извърна глава от Косач Кюри. Не можеше да погледне жената в лицето, след като ѝ беше признала най-мрачната тайна от детството си. Щом Гранд дамата на смъртта те вижда като чудовище, може наистина да си такова.

— Колко ужасна постъпка — рече Косачът, но без да звучи шокирана. — Това уби ли я?

— На мига — призна Цитра. — Разбира се, върна се на училище три дни по-късно, но възстановяването не променя стореното от мен… а най-лошото беше, че никой не узна. Хората си мислеха, че се е спънала, а всички деца се смяха… защото знаете колко е смешно, когато някой претърпи смъртоносен инцидент. Само дето не беше инцидент, а никой не разбра. Никой не видя, че го направих аз. А щом тя се върна, се оказа, че също е в неведение.

Цитра се насили да погледне към Гранд дамата на смъртта, която седеше на стол в другия край на стаята и се взираше в нея с пронизващите си сиви очи.

— Попитахте ме коя е най-лошата ми постъпка — продължи Цитра. — Е, сега вече знаете.

Косач Кюри не заговори веднага. Просто седеше, а времето минаваше.

— Е — обади се най-сетне Косач Кюри. — Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Ронда Флауърс тъкмо беше преполовила следобедната си закуска и някой звънна на входната врата. Не си помисли нищо особено, преди миг по-късно да види майка си, застанала на прага на кухнята, с изражение на истинска болка, което подсказваше, че се е случила голяма беда.

— Те… те искат да видят теб — обяви майка ѝ.

Ронда засмука фидето, което висеше от устата ѝ, и се изправи.

— Кои са те?

Майка ѝ не отговори. Вместо това обви ръце около Ронда, стисна я в силна прегръдка и взе да хлипа. В този момент, през рамото на майка си, тя ги съзря.

Момиче, приблизително на нейната възраст, и жена в лилав тоалет — кройката определено беше на роба на Косач.

— Бъди смела… — прошепна отчаяно майката в ухото на Ронда.

Но смелостта отстъпваше пред ужаса. Просто нямаше достатъчно време да събере сили да се бори със страха. Единственото, което Ронда почувства, беше как стомахът ѝ се свива на топка и изпадна в унес, сякаш наблюдаваше сцена от нечий чужд живот. Тя остави майка си и пое към вратата, където чакаха двете фигури.

— Искали сте да видите мен?

Косачът — жена с лъскава сива коса и пронизващ поглед, се усмихна. Ронда никога не беше предполагала, че Косачите се усмихват. В редките случаи, в които беше виждала такива, те изглеждаха твърде мрачни.

— Не аз, а стажантката ми — обясни жената и посочи момичето. Но Ронда не можеше да отмести поглед от Косача.

— Стажантката ви ще извърши Прибирането?

— Не сме дошли за Прибирането — увери я момичето.

Чак когато чу това, ужасът на Ронда взе връх. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса, тъй като след силния шок я обзе облекчение.

— Можехте да го кажете на майка ми. — Тя се обърна и извика на майка си. — Всичко е наред, не са дошли за Прибирането. — След това излезе и затвори вратата след себе си с пълното съзнание, че ако не го стори, майка ѝ ще настоява да разбере какъв е поводът. Ронда беше чувала за пътуващи Косачи, които се появяват пред прага на хората и молят за подслон през нощта и нещо за хапване. Понякога искаха информация от хората по причини, за които може само да се гадае. Но защо все пак искаха да говорят точно с нея?

— Сигурно не ме помниш — поде момичето. — Преди години учехме в едно и също училище, преди да се преместиш тук.

Ронда огледа лицето на момичето и се опита да изрови поне някакъв спомен, помъчи се да се сети за име.

— Синди някоя, нали?

— Цитра. Цитра Теранова.

— О, точно така.

И тогава настъпи неловък момент. Сякаш не беше достатъчно неловко да стоиш на верандата с Косач и негов стажант.

— Е… какво мога да направя за вас… Ваша чест и Ваша чест? — Ронда не беше сигурна дали стажантите се ползват със същото обръщение. Все пак нямаше да сгреши, ако покаже уважение, било то и прекалено. Сега, след като разполагаше с малко време да огледа добре лицето и да го свърже с име, Ронда наистина си припомни Цитра. Спомни си също, че не се харесваха особено.

— Е, ето каква е работата — заговори Цитра. — Спомняш ли си деня, в който падна пред онзи камион?

Ронда неволно вдигна рамене.

— Мога ли изобщо да го забравя? След като се върнах от възстановителния център, всички ме наричаха Ронда Фаталната катастрофа с месеци.

Прегазването от камион вероятно остана най-лошото преживяване в живота ѝ. Беше безжизнена в продължение на цели три дни, а на всичкото отгоре пропусна танцовия си рецитал. Останалите момичета я увериха, че са се справили чудесно без нея, което още повече влоши положението. Единственото хубаво в цялата история беше храната във възстановителния център в деня, в който се върна в съзнание. Предложиха ѝ най-добрия домашен сладолед, толкова вкусен, че веднъж дори се размаза, за да вкуси отново от него. И разбира се, стана така, че родителите ѝ я изпратиха в по-евтин възстановителен център с гадна храна.

— Значи си била там, когато се случи?

— Всъщност, ето каква е работата — каза Цитра за втори път, сякаш имаше нервен тик. — В качеството си на стажант Косач, трябва да поправя… ами, някои лоши решения от миналото си. И така… искам да ти дам шанс да направиш същото и на мен. — Тя прочисти гърлото си. — Искам да ме бутнеш пред някой камион.

При тези думи Ронда ахна. Не го направи нарочно, просто не се сдържа.

— Сериозно? Искаш да те бутна пред движещ се камион?

— Да.

— Точно сега?

— Да.

— И твоят Косач няма нищо против?

Косачът кимна.

— Напълно подкрепям Цитра.

Ронда се замисли над предложението. Смяташе, че е способна да го направи. Колко пъти в живота ѝ се беше случвало да копнее да се отърве от някого, макар и временно? Едва миналата година беше буквално на косъм от „случайно“ поразяване с електричество на лабораторния си партньор в часовете по естествени науки само защото беше невероятен кретен. Но в крайна сметка реши, че той просто ще прекара няколко дни във ваканция, а тя ще трябва да довърши задачата им сама. Конкретната ситуация беше различна. Предоставяше ѝ се безвъзмездна възможност за отмъщение. Въпросът бе колко ѝ се искаше това отмъщение?

— Чуйте, истинско изкушение е — отвърна Ронда. — Но имам домашни и урок по танци по-късно.

— Значи… не искаш да го направиш?

— Не че не искам. Просто днес съм заета. Може ли да те бутна под кола някой друг път?

Цитра се поколеба.

— Добре…

— А може би ще е по-добре, ако някой ден ме заведете на обяд.

— Добре.

— Следващия път обаче предупредете някак за какво сте дошли, за да не побъркате майка ми. — После каза довиждане, влезе вътре и затвори вратата.

— Колко странно… — промърмори Ронда.

— Каква беше тази история? — попита майка ѝ.

Тъй като не искаше да навлиза в подробности, Ронда отговори:

— Нищо важно — с което ядоса майка си, точно както възнамеряваше.

След това се върна в кухнята и откри, че фидето ѝ е изстинало. Страхотно!

Цитра се почувства едновременно облекчена и унизена. С години беше таила тайното престъпление. Враждата ѝ с Ронда беше жалка, каквито са повечето детски разпри. Коренеше се в начина, по който Ронда говореше за танците, сякаш е най-талантливата балерина в света. Цитра посещаваше същите часове в онова време на магично детство, когато всяко момиченце си въобразява, че е грациозно и сладко.

Ронда беше водачката на глутницата и се опитваше да освободи Цитра от тази илюзия с гримаси и звучни въздишки при всяко нейно погрешно движение.

Постъпката ѝ не беше преднамерена. Беше престъпление, подбудено от възможността, и в крайна сметка хвърли върху Цитра сянка, за която не си беше давала сметка, докато не видя момичето днес.

А Ронда изобщо не я беше грижа. Сякаш беше нещо отдавна отминало. Сега Цитра се почувства глупаво заради цялата история.

— Разбираш, че в Епохата на смъртните всичко това би се приело напълно различно. — Косач Кюри не се извърна нито веднъж към нея, докато ѝ говореше — не отместваше очи от пътя, докато шофираше. Цитра все още свикваше с този странен навик. Колко странно — да ти се налага да гледаш пътя си, за да можеш да го изминеш.

— Ако бяхме в Епохата на смъртните, нямаше да го направя — отговори Цитра уверено, — защото щях да бъда наясно, че тя няма да се върне. Да я бутна, щеше да е по-страшно от Прибирането.

— Имали са дума за това. Убийство.

Цитра се изкиска на архаичната дума.

— Колко смешно. Като ято гарвани.

— Сигурна съм, че тогава изобщо не е било смешно. — Кюри предприе бърза маневра, за да избегне катеричка на пътя. След това по изключение хвърли поглед към Цитра, щом пътят отново се изравни. — Значи присъдата, която си избрала за себе си, е да бъдеш Косач до края на дните си и да отнемаш човешки живот като наказание за една-едничка постъпка в детството ти.

— Не съм я избирала.

— Не си ли?

Цитра отвори уста да отговори, но после се спря. Ами ако Косач Кюри беше права? Ами ако дълбоко в себе си Цитра беше приела стажа при Косач Фарадей, за да се самонакаже за престъпление, за което единствено тя се тревожеше? Ако я бяха хванали или си беше признала, наказанието щеше да бъде кратко отстраняване от училище, най-много глоба за родителите ѝ и строго мъмрене. Дори можеше да се окаже и в неин плюс — съучениците ѝ щяха да внимават как се държат с нея.

— Разликата между теб и повечето хора, Цитра, е, че друг нямаше дори да се замисли за случката след съживяването на момичето. Щяха просто да забравят. Косач Фарадей е видял нещо у теб, когато те е избрал, вероятно твоята съвест. — Сетне добави: — Точно това ми подсказа, че лъжеш на конклава.

— Всъщност съм изненадана, че Бурята не видя как я бутам — призна Цитра. След това Косачът изрече нещо, което отключи верижна реакция в съзнанието на Цитра и промени всичко.

— Сигурна съм, че не е останало незабелязано — отговори тя. — Нищо не остава скрито от Бурята с камерите, поставени навсякъде. Но също така тя преценява за кои действия е нужна намеса и за кои — не.

Нищо не остава скрито за Бурята.

Съществуваха записи на всяко човешко действие още щом станеше факт, но за разлика от Епохата на смъртните, сега нямаше посегателства върху тази информация. Преди Бурята да стане съзнателна, когато е била позната под името „Облака“, престъпниците — дори обществените организации — са откривали незаконни начини за достъп до личната информация на хората и са я използвали. Всеки ученик знае, че злоупотребата с данни едва не довела до краха на цивилизацията, преди тези правомощия да бъдат възложени на Бурята. От този момент нататък не беше извършена нито една злоупотреба. Хората го чакаха с нетърпение. Бяха прехвърлили всичко в ръцете на машина без душа. Но очевидно тази машина имаше далеч по-чиста душа от който и да е човек.

Тя наблюдаваше света през милиони очи, слушаше през милиони уши. Решаваше дали да реагира, или не на безброй случки.

А това означаваш, че някъде в паметта ѝ се крие и запис на последните действия на Косач Фарадей в деня, в който животът му бе приключил.

Цитра осъзнаваше, че вероятно е безсмислено да се опитва да ги проследи, но ако кончината на Фарадей не беше акт на Себеприбиране? Ами ако е бил бутнат, както тя беше бутнала Ронда преди години? Но подобен акт не би могъл да се сравни с детинската ѝ постъпка. Би бил жесток и преднамерен. Ами ако смъртта на Фарадей беше — ако използваше думата, на която я беше научила Косач Кюри — убийство?

20. Почетен гост

Ще умра.

Роуан беше започнал да си повтаря това като мантра с надеждата, че ще го преглътне по-лесно. И все пак, като че ли не му ставаше по-лесно да го приеме. Макар да се намираха под ръководството на други Косачи, указът, постановен на конклава, продължаваше да е в сила. Той щеше да елиминира Цитра в края на стажа им или тя щеше да елиминира него. На Косачите щеше да им се стори твърде сладникаво и драматично да го отменят само защото вече не са стажанти на Косач Фарадей. Роуан знаеше, че няма да е по силите му да елиминира Цитра. Единственият начин да избегне тази възможност беше да се провали в съревнованието — да се представя толкова зле до финалния конклав, че да нямат друг избор, освен да дадат косаческата титла на Цитра. Тогава първата ѝ задача — въпрос на чест, щеше да бъде Прибирането на Роуан. Той вярваше, че ще се постарае да бъде бърза и милостива. Ключът беше да не допусне провалите му да изглеждат очевидни. Трябваше да дава вид, че прави всичко по силите си. Никой не биваше да прозре истинския му план. Беше готов за задачата си.

Ще умра.

Преди онзи съдбовен ден в кабинета на директора с Коул Уитлок Роуан дори не познаваше човек, който е умирал. Прибирането беше нещо, за който някой разказва на друг. Роднина на познат на познатия. През последните четири месеца обаче беше станал свидетел на десетки случаи на Прибиране.

Ще умра.

Още осем месеца. Щеше да преживее седемнайсетия си рожден ден и дотам. Въпреки че сам беше направил избора си, мисълта, че ще бъде просто поредната бройка в статистиката на Косачите, го вбесяваше. Животът му беше преминал напразно. Като дете беше маруля. Прякорът му се струваше забавен — почетно звание — а сега се превръщаше в повод за присъда. Животът му течеше безсмислено, а сега щеше да приключи. Изобщо не биваше да приема поканата на Косач Фарадей да става стажант. Трябваше да продължи да води незначителното си съществуване… защото вероятно, но не много сигурно, след време щеше да получи шанс да постигне нещо забележително.

— Не си казал и дума, откакто се качи в колата.

— Ще говоря, когато имам нещо за казване.

Возеше се с Косач Волта в идеално поддържан личен ролс-ройс от Епохата на смъртните, а жълтото облекло на Косача силно се открояваше на фона на тъмния интериор на купето. Не караше Косач Волта — имаше шофьор. Пътуваха през квартал, в който къщите ставаха огромни, а земите — обширни, докато домовете напълно не се изгубиха зад портал, опасан с обрасла с бръшлян масивна ограда.

Волта, един от учениците на Годар, носеше жълта роба, украсена със златисти цитрини. Очевидно беше младши Косач, от стажа му бяха минали само няколко години и навярно бе малко над двайсетгодишен… в епоха, когато броенето на нечии години е било съществено. Чертите и тенът на лицето му бяха подчертано африкански, от което жълтото изпъкваше още по-ярко.

— Е, има ли причина да избереш роба в цвят на пикня?

Волта се разсмя.

— Струва ми се, че ще се впишеш доста добре. Косач Годар обича приближените му да притежават също толкова остър език, колкото и върховете на оръжията му.

— Защо го следваш?

Искреният въпрос сякаш го смути повече от шегата с урината. Волта застана в леко отбранителна позиция.

— Косач Годар е човек с размах и фантазия. Той вижда бъдещето ни. Повече ми се иска да бъда част от бъдещето на Форума на Косачите, отколкото от миналото му.

Роуан отново се извърна към прозореца. Денят беше слънчев, но стъклата на колата приглушаваха светлината, сякаш бяха попаднали в частично затъмнение.

— Елиминирате хора, стотици наведнъж. За такова бъдеще ли говориш?

— Имаме същата квота като останалите Косачи — гласеше отговорът на Волта.

Роуан се обърна към Волта, но той сега се притесняваше от зрителния контакт.

— Кой те обучи?

— Косач Неру.

Роуан си спомняше, че Косач Фарадей като че ли поприказва с Косач Неру на конклава. Изглежда, бяха в добри отношения.

— Как приема той дружбата ти с Годар?

— За теб той е Почитаемият Косач Годар — тросна се Волта с известно възмущение. — А и изобщо не ме е грижа как го приема Косач Неру. Косачите от старата школа имат доста закостенели разбирания. Твърде съсредоточени са в това да търсят мъдростта в Промяната.

Говореше за „Промяната“ като за нещо материално. Нещо, чиято тежест би могла да даде сила на човек само ако я избута.

Спряха пред двойна врата от ковано желязо, която бавно се отвори, за да влязат.

— Пристигнахме — обяви Волта.

Близо четиристотинметровата алея завършваше в сграда, приличаща на дворец. Бяха посрещнати от прислужник, който ги поведе към входа.

Роуан беше връхлетян от силна танцова музика. Навсякъде имаше хора, които се държаха, сякаш е настъпила новогодишната вечер. Цялото имение се тресеше от постоянния ритъм. Присъстващите се смееха, пиеха и избухваха в още по-силен смях. Някои от гостите бяха Косачи — очевидно не само сподвижници на Годар, а и други. Виждаха се и посредствени знаменитости. Останалите бяха просто красиви хора, които се изявяваха като професионални гости за парти. Несъмнено приятелят му Тайгър копнееше да стане такъв. Много хлапета го казваха, но той наистина го мислеше.

Прислужникът ги отведе отзад до огромен басейн, който би подхождал повече на курорт, отколкото на дом. Имаше водопади, воден бар и още щастливи гости, които си бъбреха весело. Косач Годар се намираше в бунгало в дъното на градината, чиято фасада бе отворена към празненството пред него. Беше обграден от други подлизурковци. Носеше отличителната си синя роба, но щом приближи, Роуан забеляза, че е по-ефирна от онази, с която беше облечен на конклава. Робата му за почивка. Роуан се зачуди дали в гардероба си няма и бански костюм, обшит с диаманти.

— Роуан Дамиш! — възкликна Годар, щом приближиха. Поръча на сервитьор, минаващ край тях, да донесе чаша шампанско на Роуан. Младежът не си взе, но Косач Волта грабна една и я натика в ръката му, а после изчезна в тълпата и го остави да се оправя сам.

— Моля, вкуси удоволствието — настоя Годар. — Предлагам само „Дом Периньон“.

Роуан отпи глътка и се зачуди дали стажът му може да пострада заради употреба на алкохол. После си спомни, че правилата вече не се отнасят за него. Отпи още една глътка.

— Организирах тази малка вакханалия в твоя чест — обяви Косачът и посочи с ръка партито.

— Как така в моя чест?

— Така. Това е твоето парти. Харесва ли ти?

Сюрреалистичната показност беше по-опияняваща дори от шампанското, но дали му се нравеше? По-скоро се чувстваше странно, а още по-необичайно беше, че тъкмо той е почетният гост.

— Не знам. Никога досега не съм имал свое парти — призна му Роуан. Беше истина — родителите на Роуан бяха видели толкова рождени дни, че бяха престанали да ги празнуват още преди той да се роди. Чувстваше се истински късметлия, ако изобщо се сетеха да му дадат подарък.

— Е, в такъв случай — каза Косач Годар — нека това празненство е първото от много.

Роуан трябваше да си припомни, че човекът с идеална усмивка, от който се лееше харизма, вместо пот, беше същият, който манипулира ситуацията така, че двамата с Цитра да бъдат поставени в смъртоносно съревнование. Все пак беше трудно да не се впечатлиш от стила му. Колкото и безвкусен да беше целият този спектакъл, определено предизвикваше приток на адреналин. Косачът потупа мястото до себе си като покана към Роуан да седне и момчето се настани от дясната му страна.

— Не гласи ли осмата заповед, че Косачът не може да притежава друго освен робата, пръстена и дневника си?

— Вярно е — съгласи се жизнерадостно Косач Годар. — И аз не притежавам нищо от това. Храната е дарена от щедри благодетели, гостите са тук по своя воля, а изисканото имение ми е благосклонно предоставено дотогава, докогато пожелая да пръскам чар в него.

При споменаването на имението мъжът, който чистеше басейна, вдигна поглед за миг, но после веднага се върна към работата си.

— Трябва отново да прочетеш заповедите — продължи Косач Годар. — Ще видиш, че в тях не се споменава нищо, което да изисква от Косачите да загърбят удобствата, заради които си струва да се живее. Мрачните интерпретации на Косачите от старата школа са реликва от други времена.

Роуан не задълба в темата. Смиреното и сериозно поведение на Косач Фарадей в стила на „старата школа“ бе оформило отношението му към нея. Ако Косач Годар се опиташе да го съблазни с типичния за рок звездите блясък в замяна на отнемането на живот, той щеше да откаже. Но Фарадей беше мъртъв, а Роуан се беше озовал тук, сред непознати, които сякаш бяха на негова страна.

— Щом това е моето парти, не е ли редно да има хора, които познавам?

— Косачът е приятел на света. Разтвори ръце и го прегърни. — Изглежда, Косач Годар имаше отговор за всичко. — Животът ти ще се промени, Роуан Дамиш — допълни той и посочи с ръка басейна, празнуващите, прислужниците и доставчиците на храна, които се стараеха нищо да не липсва край басейна. — Всъщност вече се е променил.

Сред гостите на партито имаше момиче, което силно се открояваше в обстановката. Беше малка — девет, най-много десетгодишна, и като че ли изобщо не забелязваше партито наоколо, докато си играеше в плитката част на басейна.

— Май някой от гостите ви е довел и детето си на партито — отбеляза Роуан.

— Това — обясни Годар — е Есме и ще бъде разумно от твоя страна да се отнасяш добре с нея. Тя е най-важният човек, когото ще срещнеш днес.

— Как така?

— Това пълничко момиченце е ключът към бъдещето. По-добре се моли да те хареса.

Роуан щеше да продължи да мисли върху загадъчните отговори на Годар, но погледът му беше привлечен от приближаваща красива девойка по бански, който стоеше почти като нарисуван върху тялото ѝ. Твърде късно осъзна, че я е зяпнал. Тя се усмихна, а той се изчерви и се извърна встрани.

— Ариадне, ще бъдеш ли така любезна да направиш масаж на стажанта ми?

— Да, Ваша чест — отговори момичето.

— Ъъъ… може би по-късно — измънка Роуан.

— Глупости — възрази Косачът. — Трябва да се отпуснеш, а Ариадне има вълшебни ръце и владее добре шведска техника. Тялото ти ще ти бъде благодарно.

Тя хвана ръката на Роуан, като унищожи и последната му капчица съпротива. Роуан се изправи и я остави да го поведе.

— Ако нашият младеж остане удовлетворен от усилията ти — извика Годар след тях, — ще ти позволя да целунеш пръстена ми.

Ариадне го заведе до тентата за масажи, а Роуан си помисли: След осем месеца ще умра. В такъв случай би могъл да си позволи да се поглези дотогава.

21. Жигосан

Партито продължи и на другия ден. Фестивал на разхищението във всяко отношение. Роуан се присъедини към празненството, но го направи по-скоро по задължение. Той беше център на вниманието, звездата на момента. В басейна красиви хора се присламчваха към него, на бюфета всички се отместваха, за да бъде пръв на опашката. Беше странно и въпреки това опияняващо. Не можеше да отрече, че част от него се наслаждаваше на сюрреалистичното празнично внимание. Марулята се беше издигнала до почетен гост.

Чак когато останалите Косачи се ръкуваха с него и му пожелаха успех в смъртоносното съревнование срещу Цитра, той си припомни какъв всъщност беше залогът.

На няколко пъти подремва за кратко в бунгалото, но постоянно се будеше от музиката, нечий бурен смях или фойерверки. А после, късно следобед на втория ден, след като Косач Годар се беше уморил, едва прошепна и мълвата мигновено се разнесе. За по-малко от час гостите си бяха отишли, а прислужниците започнаха да разчистват сред настъпилата злокобна тишина. Бяха останали само обитателите на имението: Косач Годар, тримата му младши Косачи, прислужниците и малката Есме, която надничаше през прозореца на спалнята си към Роуан като призрак, а той седеше в бунгалото в неведение какво предстои.

Косач Волта приближи към него, а жълтата му роба шумолеше на бриза.

— Какво правиш още тук? — попита.

— Няма къде другаде да бъда — отговори Роуан.

— Ела, време е да започнеш обучението си.

В мазето на основната къща имаше винарска изба. Стотици, вероятно хиляди бутилки вино бяха подредени в тухлени ниши. Осветяваха ги само няколко крушки, които хвърляха дълги сенки към нишите и ги караха да изглеждат като неотворени портали към ада.

Косач Волта поведе Роуан към централното помещение в избата, където чакаха Годар и останалите Косачи. Косач Ранд извади нещо от зелената си роба. Приличаше на смесица от пистолет и фенер.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя.

— Уред за настройка — отговори ѝ Роуан. Преди няколко години му бяха правили пренастройване на нанитите, след като учителите му решиха, че лошото му настроение е напът да премине в депресия. Това се случи преди пет или шест години. Пренастройването беше безболезнено, а ефектът — почти неусетен. Роуан не беше почувствал голяма промяна, но всички бяха съгласни, че е започнал да се усмихва повече.

— Разтвори ръце и крака — нареди Косач Ранд. Роуан се подчини, а Косач Ранд премина с уреда по цялото му тяло като с вълшебна пръчица. Роуан почувства леко гъделичкане в крайниците си, но то бързо отмина. Тя отстъпи назад, а Косач Годар излезе напред.

— Чувал ли си някога израза „да бъдеш моделиран“? — попита Косач Годар. — Или да бъдеш „въведен“?

Роуан поклати глава — забеляза, че останалите Косачи са се разположили така, че той да се намира в центъра на кръга, който образуваха.

— Е, сега иде разбереш какво означава.

Останалите Косачи свалиха тежките си роби. Останали само по туники и шорти, те заеха нападателни пози. В израженията им се четеше напрегната решителност и може би дори радостно нетърпение. Роуан осъзна какво ще се случи едва миг преди да започне.

Косач Комски, най-едрият от всички, пристъпи напред и без предупреждение стовари юмрук в бузата на Роуан с такава сила, че той се превъртя, загуби равновесие и падна на мръсния под.

Роуан изпита шока от удара, а също и острата болка, и зачака познатото затопляне от болкоуспокояващите опиати, освободени от нанитите в кръвоносната му система. Но облекчение не настъпи. Вместо това болката се усили.

Беше ужасно.

Непоносимо.

Роуан никога не беше усещал такова нещо — дори не подозираше, че подобна болка съществува.

— Какво направихте? — проплака той. — Какво ми направихте?

— Изключихме нанитите ти — отговори спокойно Косач Волта. — За да понесеш това, което някога са понасяли прадедите ни.

— Има една много стара поговорка — каза му Косач Годар. — Без болка не постигаш целта си. — Той стисна дружески Роуан по рамото. — А аз ти пожелавам да постигаш много.

След това се отдръпна, даде сигнал на останалите и те започнаха да налагат Роуан.

Възстановяването без помощта на лечебните нанити беше бавен, неприятен процес и положението изглеждаше все по-зле, преди да настъпи подобрение. През първия ден на Роуан му се искаше да умре. На втория вярваше, че ще се случи. Главата му пулсираше, мислите му блуждаеха. Изпадаше в безсъзнание и се свестяваше почти без да усети. Затрудняваше се да диша и знаеше, че има няколко счупени ребра. Макар Косач Чомски да беше наместил болезнено рамото му веднага след побоя, все още примираше при всеки удар на сърцето.

Косач Волта го посещаваше по няколко пъти на ден. Седеше край Роуан, подаваше му супа с лъжица и почистваше кръвта от подпухналите му устни. Около него сияеше ореол, но Роуан знаеше, че е просто оптична илюзия от травмите. Нямаше да се изненада, ако се окажеше, че има отлепване на ретината.

— Пари — оплака се той, щом солената супа се разля по устните му.

— Хайде, хайде — отговори Волта с искрено състрадание. — Все пак ще престане и ще свикнеш.

— Как бих могъл да свикна с нещо подобно? — попита Роуан, ужасѐн от факта колко неясни и слети звучат думите му, сякаш говореше през отвора, през който китовете пръскаха водни фонтани.

Волта му поднесе още една лъжица супа.

— След шест месеца ще ми кажеш, че съм бил прав.

Той благодари на Волта, че отделя време да го посети, за разлика от всички останали.

— Можеш да ме наричаш Алесандро — каза Волта.

— Това ли е истинското ти име? — попита Роуан.

— Не, кретен такъв, това е първото име на Волта.

Роуан предположи, че и останалите във Форума на Косачите не бяха по-наясно.

— Благодаря ти, Алесандро.

Вечерта на втория ден момичето — онова, за което Годар беше обяснил, че е много важно, — дойде в стаята му в един от проблясъците му на съзнание. Как ѝ беше името? Ейми? Еми? О, да… Есме.

— Онова, което ти причиниха, е отвратително — промълви тя със сълзи в очите. — Но ще се оправиш.

Разбира се, че ще се оправи. Нямаше друг избор. В Епохата на смъртните човек или е оживявал, или е умирал. Сега имаше само един вариант.

— Защо си тук?

— Да видя как си — отвърна тя.

— Не… имам предвид тук, на това място?

Тя се поколеба, преди да отговори. След това отмести поглед встрани.

— Косач Годар и приятелите му дойдоха в търговски център близо до дома ми. Всички присъстващи в закусвалнята, с изключение на мен, станаха жертва на Прибирането. После той ми каза да тръгна с него. И аз го направих.

Думите ѝ не обясняваха нищо, но бяха единствената информация, което тя предостави — вероятно само това знаеше. Доколкото Роуан бе видял, момичето не извършваше конкретна дейност в имението. Все пак Годар беше заповядал всеки, който си позволеше да влезе в конфликт с нея, да бъде жестоко наказван. Не биваше да я безпокоят по никакъв начин, а на нея ѝ бе позволено да ходи навсякъде из имота. Есме представляваше най-голямата загадка, която Роуан беше срещнал до момента в света на Годар.

— Според мен ти ще си по-добър Косач от останалите — каза му тя, но не обясни защо мисли така. Вероятно беше просто усещане, което не можеше да е по-далеч от истината.

— Аз няма да стана Косач — отговори ѝ той. Тя беше първият човек, пред когото си го призна.

— Ще станеш, стига да го поискаш — възрази тя. — А аз мисля, че ще поискаш.

Косач Годар не стъпи в стаята на Роуан преди третия ден.

— Как си? — попита. На Роуан му се искаше да се изплюе в лицето му, но знаеше, че така няма да му причини болка, а вероятно само ще предизвика следващ побой.

— Според вас как се чувствам? — отговори Роуан.

Косачът седна на ръба на леглото и огледа лицето му.

— Ела да се видиш — рече, а после му помогна да стане от леглото. Роуан се завлече до гардероб с орнаменти и огледало, в което можеше да се види в цял ръст.

Роуан едва се позна. Лицето му беше толкова отекло, че приличаше на тиква. Виолетови синини по цялата му кожа се преливаха във всички възможни нюанси.

— Тук започва животът ти — заяви Годар. — Това, което виждаш, е умиращото момче. След това ще се появи мъжът.

— Пълни глупости — изтърси Роуан, без изобщо да го е грижа за последствията от думите му.

Годар дори не мигна.

— Навярно… но не можеш да отречеш, че е повратна точка в битието ти, а всяко повратна точка трябва да е белязана от събитие, такова, което неизменно остава жигосано в теб.

Значи сега беше жигосан. И все пак подозираше, че това е само началото на една голяма инициация.

— Светът копнее да бъде като нас — заяви Годар на Роуан. — Да взема и прави каквото пожелае без наказание, нито отплата. Биха откраднали робите ни от гърба ни, стига да можеха. Дадена ти е възможност да станеш по-велик от кралска особа, а тя си струва този малък ритуал, в който те включих.

Годар поседя известно време, като се взираше в лицето на Роуан. После извади уреда за настройване от робата си.

— Вдигни ръце и разтвори крака — нареди той.

Роуан пое дъх колкото може по-дълбоко и изпълни каквото му беше поръчано. Годар обходи тялото му. Роуан почувства гъделичкане в крайниците си, но щом то премина, не усети затоплящия ефект на опиатите, нито притъпяване на болката.

— Продължава да ме боли — оплака се Роуан.

— Разбира се, че продължава. Не съм активирал обезболяващите, а само лечебните нанити. До сутринта ще си като нов и ще бъдеш готов за обучението си. Но от този момент нататък ще усещаш всяка болка в тялото си в пълна степен.

— Защо? — осмели се да попита Роуан. — Кой човек със здрав разум би искал да изпитва подобна болка?

— Надценяват здравия разум — отсече Годар. — Бих предпочел съзнанието ми да е по-ясно, отколкото да се радвам на здрав разум.

22. Знакът на двузъбеца

Дните на Цитра бяха запълнени с обучението и Прибирането.

Всеки ден Цитра придружаваше Косач Кюри до градове, избрани на абсолютно случаен принцип. Тя наблюдаваше как Косачът броди из улици, търговски центрове и паркове, как заприличва на лъвица, търсеща уязвима плячка. Цитра се научи да различава признаците на „застой“, както ги наричаше Косач Кюри — макар Цитра да не беше убедена колкото нея в готовността на преносителите им да станат субект на Прибирането. Цитра се чудеше колко от нейните собствени дни са били изпълнени с умора от живота, преди да стане стажант на смъртта. Ако Косач Кюри се беше натъкнала на Цитра в някой от онези моменти, дали щеше да я избере за Прибирането?

Веднъж минаваха край начално училище тъкмо когато децата се разотиваха, и Цитра я обзе неприятното чувство, че Кюри може да прибере някого от учениците.

— Никога не избирам деца за Прибирането — увери я Косачът. — Никога не съм виждала деца, които ми се струват инертни, но дори и да видя, не бих го направила. Мъмрили са ме за това на конклава, но така и не предприеха дисциплинарни действия срещу мен.

Косач Фарадей не се съобразяваше с подобно правило. Той строго се придържаше към статистиката от Епохата на смъртните. Броят на смъртните случаи сред малолетните е бил по-малък, но все пак са умирали. През времето, което бяха прекарали заедно, Цитра узна само за едно такова Прибиране. Фарадей не покани Роуан, нито пък нея, а по време на вечеря избухна в неконтролируем плач, за който после се извини. Цитра си даде обет, в случай че бъде ръкоположена, да следва политиката на Косач Кюри, дори да ѝ навлечеше неприятности със Съвета за подбор.

Почти всяка вечер тя и Косачът приготвяха вечеря за скърбящи семейства. Повечето от тях си тръгваха с повдигнат дух. Някои оставаха неутешими, обидени, изпълнени с омраза, но те бяха малцинство. Такива бяха животът и смъртта за Цитра в дните преди Конклава на жътвата. Не можеше да престане да мисли за Роуан, чудеше се как ли се справя. Копнееше да го срещне, но в същото време се ужасяваше от тази перспектива, тъй като знаеше, че след няколко кратки месеца ще го види за последен път, без значение какъв ще е изходът.

Цитра се придържаше към крехката надежда, че ако успее да докаже как Косач Фарадей е бил погубен от друг Косач, случаят можеше да послужи като прът в неуморните колела на Форума на Косачите. Прът, който щеше да освободи Цитра от задължението да прибере Роуан или той да прибере нея.

Повечето от претърпелите загуба, на които Цитра трябваше да съобщи за нея, бяха едни и същи: съпрузи, съпруги, деца, родители. В началото тя негодуваше, че Косач Кюри я поставяше на предна позиция пред тези съсипани хора, но скоро сама разбра защо. Не беше, за да го спести на себе си, а за да може Цитра да го изпита и да се научи как да показва състрадание пред лицето на трагедията. Действаше ѝ емоционално изтощително, но и я възнаграждаваше. Подготвяше я за ролята на Косач.

Само веднъж преживяването ѝ, последвало Прибирането, беше различно. Първата част от работата ѝ беше да открие семейството на прибрания. Ставаше дума за жена, която май нямаше близки роднини — само един брат, с когото не поддържаха отношения. Странен феномен във времена, през които фамилиите, заедно с далечните роднини, представляваха плетеница от поне шест поколения, ако не и повече. Въпреки това тази жена имаше само един брат. Цитра откри адреса, отиде там, но не му обърна особено внимание. Не осъзна къде се намира до момента, в който не стигна до мястото.

Това не беше дом, не и в традиционния смисъл — беше манастир, ограден със зид кирпичен комплекс в стила на историческите мисии. За разлика от онези антични постройки обаче, символът на върха на основната камбанария не беше кръст, а два пресечени камертона. Двузъбец. Символът на тоналните култове.

Това беше манастир на тоналистите.

Цитра потрепери така, както потръпват хората при вида на нещо чуждо, мрачно, загадъчно.

— Стой далеч от тези лунатици — беше ѝ казал веднъж баща ѝ. — Хората залитат натам и никой повече не ги вижда. — Което беше същинска небивалица. Никой не изчезваше в тези дни и в тази епоха. Бурята знаеше точно къде се намира всеки един човек през цялото време. Разбира се, не биваше да го споделя.

При други обстоятелства Цитра вероятно щеше да послуша съвета на татко си. И все пак задачата ѝ беше да съобщи за тежката загуба, а тя беше по-важна от всичко.

Момичето влезе в комплекса през портал с арка. Вратата не беше заключена. Озова се в градина, пълна с бели цветя с наситен аромат. Гардении. Тоналният култ беше свързан с аромати и звуци. Не се отдаваше голямо значение на зрението. В действителност по-крайните групи на тоналистите сами се ослепяваха, което Бурята неохотно допускаше, като възпираше лечебните нанити да върнат зрението им. Беше ужасно и все пак представляваше един от малкото изрази на религиозна свобода в свят, оставил боговете си да почиват в мир.

Цитра пое по каменната пътека през градината към църквата, върху която стоеше знакът на камертона, и влезе през тежка дъбова врата в параклис с пейки, подредени в редици. Беше тъмно, при все че от всяка страна имаше прозорци с витражи. Не датираха от Епохата на смъртните, а бяха изработени от тоналистите. Изобразяваха най-различни странни сцени: мъж без риза, помъкнал гигантски камертон на превития си гръб; каменен разлом, от който излизат мълнии; тълпа, бягаща от противно, подобно на червей създание, извито в двойна спирала и излизащо от земята.

Цитра не хареса тези изображения и нямаше представа в какво вярват пребиваващите тук хора — знаеше единствено, че е смехотворно. Нелепо. Всички бяха наясно, че тази така наречена религия е безумна смесица от убеждения от Епохата на смъртните, съчетани в безвкусна мозайка. И въпреки това съществуваха хора, които бяха привлечени от странната идеологическа плетеница.

Свещеник, монах или както и да наричаха пастора в техния култ, обикаляше край олтара, припяваше монотонно и гасеше свещи една по една.

— Извинете — заговори Цитра. Гласът ѝ прозвуча много по-силно, отколкото възнамеряваше. Дължеше се на акустиката в параклиса.

Мъжът не се стресна от нея. Угаси още една свещ, после остави сребърното пособие за гасене на свещи и тръгна към момичето с накуцване. Цитра се зачуди дали е пострадал, или религиозната свобода беше допуснала да запази травмата, причинила куцукането. По бръчките по лицето му съдеше, че отдавна е пропуснал момента да се подложи на подмладяване.

— Аз съм Борегард, помощник на енорийския свещеник. За изкупление ли сте дошли?

— Не — отговори тя и му показа гривната си, маркирана с печата на Косачите. — Трябва да говоря с Робърт Фъргюсън.

— Брат Фъргюсън се оттегли за следобедна почивка. Не бива да го безпокоя.

— Важно е — настоя тя.

Свещеникът въздъхна.

— Ами добре. Това, което се задава, не може да се избегне. — След това закуцука и остави Цитра сама.

Тя се огледа наоколо, проучи странната обстановка. При олтара пред нея имаше гранитно басейнче, пълно с вода, но водата беше мътна и зловонна. Точно зад него се виждаше символът на църквата: два стоманени пресечени камертона, подобни на тези на покрива отвън. Двузъбецът беше висок близо два метра и стоеше върху основа от обсидиан. До него, на отделна малка платформа върху кадифена черна възглавничка, се мъдреше гумено чукче. Именно символът привлече вниманието ѝ. Огромният камертон беше цилиндричен, сребрист, лъскав и хладен на допир.

— Искаш да го докоснеш, нали? Давай… не е забранено.

Цитра подскочи и се смъмри наум, задето беше допуснала да я сварят неподготвена.

— Аз съм брат Фъргюсън — представи се мъжът, докато се приближаваше — Искала си да ме видиш.

— Аз съм стажант на Почитаемата Косач Мария Кюри — каза му Цитра.

— Чувал съм за нея.

— Мисията ми е да ви предам скръбна вест.

— Хайде.

— Боя се, че днес, в един и петнайсет часа на обяд, Косач Кюри избра за Прибирането сестра ви Мариса Фъргюсън. Много съжалявам за загубата ви.

Мъжът не изглеждаше разстроен, нито шокиран, а просто примирен.

— Това ли е всичко?

— Това ли е всичко? Не ме ли чухте? Току-що ви съобщих, че днес сестра ви стана субект на Прибирането.

Мъжът въздъхна.

— Това, което се задава, не може да се избегне.

Дори до момента да не беше изпитвала неприязън към тоналистите, вече определено го правеше.

— Така ли? — попита тя. — С това ли се изчерпва свещеният девиз на хората ви?

— Не е девиз, а простата истина, с която живеем.

— Да, както кажете. Ще трябва да поемете ангажимента с тялото на сестра ви, тъй като тъкмо това се задава и не можете да избегнете и него.

— Но ако аз не се появя, нима Бурята няма да организира погребение?

— Изобщо ли не ви е грижа?

Мъжът помълча за миг, преди да отговори.

— Смъртта, причинена от Косач, не е естествена смърт. Ние, тоналистите, не я признаваме.

Цитра прочисти гърлото си, прехапа езика си, за да не му избълва всичко, което си мислеше, и се постара да се държи професионално.

— Има още нещо. Въпреки че не сте живеели заедно, по документи вие сте единственият ѝ близък. Това ви осигурява едногодишен имунитет срещу Прибирането.

— Не искам имунитет — заяви той.

— Защо ли не съм изненадана? — За първи път ѝ се случваше някой да откаже имунитет. Дори най-съсипаните целуваха пръстена.

— Свърши работата си. Вече може да си вървиш — отсече брат Фъргюсън.

Цитра не можеше повече да крие раздразнението си. Не можеше да се разкрещи на човека. Не можеше да използва хватките от Бокатор, да го ритне във врата или да го повали с превъртане на рамото. Затова направи единственото, което ѝ бе по силите. Взе чукчето и изрази целия гняв, който беше събрала в себе си, с един-единствен удар по двузъбия камертон.

Двузъбецът изкънтя така силно, че го почувства в зъбите и костите си. Звукът не беше глух като от камбана. Тонът беше плътен и наситен. Шокът прогони яростта ѝ. Потуши я. Мускулите ѝ се отпуснаха, престана да стиска челюст. Тонът продължаваше да кънти в съзнанието ѝ, в стомаха и гръбнака. Звуча много по-дълго, отколкото би трябвало, а след това бавно започна да заглъхва. Никога не беше изпитвала толкова дразнещо и същевременно успокояващо преживяване. Успя да промълви единствено:

— Какво беше това?

— Фа диез — отвърна брат Фъргюсън. — Макар между братята да съществува нестихващ спор дали не е ла бемол.

Двузъбецът продължаваше тихо да звучи. Цитра виждаше как вибрира, от което очертанията му изглеждаха размазани. Тя го докосна и той мигновено замлъкна.

— Ако имаш въпроси — заговори брат Фъргюсън, — ще отговоря, стига да мога.

На Цитра ѝ се искаше да отрече, че може да има въпроси, но изведнъж осъзна, че е точно така.

— В какво вярвате, хора?

— Вярваме в много неща.

— Кажете ми едно.

— Вярваме, че пламъците не са създадени да горят вечно.

Цитра погледна свещите край олтара.

— Затова ли свещеникът гасеше свещите?

— Част от нашия ритуал е, да.

— Значи се прекланяте пред тъмнината.

— Не — отговори той. — Това е често срещана заблуда. Хората злословят по наш адрес. Прекланяме се пред дължината на вълната и вибрациите, които надхвърлят границите на човешкото зрение. Вярваме във Великата вибрация, че тя ще ни освободи от застоя.

Застоят.

Това беше думата, която Косач Кюри беше използвала, за да обясни кои хора избира за Прибирането. Брат Фъргюсън се усмихна.

— Всъщност нещо кънти и у теб, нали?

Тя се извърна встрани, защото не искаше да среща настоятелния му поглед, и се загледа в каменното басейнче. Посочи към него.

— Каква е тази мръсна вода?

— Това е първична тиня! Гъмжи от микроби! Навремето в Епохата на смъртните малко количество от този басейн е можело да затрие цели народи. Наричали са го „болест“.

— Знам как са го наричали.

Той потопи пръст в лигавата вода и я разпръсна наоколо.

— Дребна шарка, полиомиелит, ебола, антракс… всички са тук, но за нас вече са безопасни. Не бихме могли да се разболеем, дори и да искаме. — Той извади пръста си от мазната тиня и го облиза. — Бих могъл да изпия цялата тази вода и няма да изпитам дори стомашно неразположение. Уви, вече не можем да превърнем водата в червей.

Цитра си тръгна, без да каже и дума повече и без да поглежда назад, но до края на деня не можа да се отърве от вонята на мръсната вода, полепнала по ноздрите ѝ.

23. Виртуалната заешка дупка

Съседната стая до тази на Цитра беше кабинетът. И той, досущ като останалите помещения в къщата, имаше прозорци на няколко стени и като всичко останало в живота на Косач Кюри се поддържаше в безупречен ред. Там се съхраняваше компютърният интерфейс, който Цитра използваше за обучението си, тъй като, за разлика от Фарадей, Косач Кюри не отричаше дигиталните технологии, щом ставаше въпрос за учение. Като стажант Цитра имаше достъп до бази данни и информация, с които повечето хора не разполагаха. Наричаше се „задният мозък“ — цялата необработена информация в паметта на Бурята, която не беше организирана за човешките възприятия.

Преди да започне стажът ѝ, когато правеше стандартни проучвания за нещо, Бурята неизменно се намесваше с реплики от сорта на: Виждам, че търсиш подарък. Може ли да попитам за кого? Може би ще ти помогна да намериш нещо подходящо. Понякога Цитра оставяше Бурята да ѝ съдейства, а друг път се наслаждаваше на самостоятелното търсене. Но откакто стана стажант, Бурята онемя, сякаш не беше нищо повече от данните, които пазеше.

— Ще свикнеш — беше ѝ казал Косач Фарадей навремето. — Косачите не могат да разговарят с Бурята и тя също не говори с нас. Не след дълго ще започнеш да оценяваш тишината и факта, че разчиташ само на себе си вследствие на отсъствието ѝ.

Сега повече от всякога би се зарадвала на насоките на изкуствения интелект на Бурята, докато ровеше из папките с информация, тъй като световната система на обществените камери сякаш бе създадена така, че да пречи на усилията ѝ. Опитите ѝ да проследи движенията на Косач Фарадей в деня на смъртта му се оказаха по-непосилни, отколкото предполагаше. Видеозаписите в задния мозък не бяха подредени по камери, нито дори по местоположение. Изглежда, Бурята ги свързваше по общи характеристики. Моменти на идентична натовареност на трафика в съвсем различни части на света бяха свързани. Записи, показващи хора с еднаква походка, бяха свързани. Определени асоциации водеха към гледки на невероятни залези, всичките уловени от улични камери. Цитра осъзнаваше, че дигиталната памет на Бурята притежава структурата на биологичен мозък. Всеки момент от някой запис беше свързан със стотици други по различни критерии, което означаваше, че всяка връзка, която Цитра решаваше да проследи, я отвеждаше в заешка дупка от виртуални неврони. Все едно да се опитваш да прочетеш нечие съзнание, като направиш дисекция на мозъчната кора. Беше влудяващо.

Цитра знаеше, че Форумът на Косачите е създал свои собствени алгоритми за търсене на неоткриваеми данни в задния мозък, но момичето не можеше да попита Косач Кюри за тях, без да събуди подозрения. Жената вече беше доказала, че прозира всяка лъжа, към която бе прибягвала Цитра, така че щеше да е по-добре да не опитва да лъже. Търсенето започна като проект, скоро се превърна в предизвикателство, а вече и в обсесия. Цитра тайно посвещаваше по час-два всеки ден в опити да проследи последните стъпки на Косач Фарадей, но безуспешно.

Тя се чудеше дали в мълчанието си Бурята не я следи. Олеле, опитваш се да ровичкаш в съзнанието ми, би отбелязала с виртуално намигане. Истинска палавница.

И тогава, след много седмици, Цитра получи прозрение. Ако всичко, запазено от Бурята, беше складирано в задния мозък, то не само обществените записи бяха там, а също и личните. Нямаше достъп до тези на други хора, но всичко, качено от самата нея, щеше да е достъпно. Това означаваше, че можеше да започне търсенето с информация за себе си…

— Няма действителен закон, който ми забранява да посетя семейството си, докато съм стажант.

Една вечер Цитра повдигна въпроса по време на хранене без предупреждение или връзка с разговора. Идеята ѝ беше да отвлече вниманието на Косач Кюри. Разбра, че се получи, тъй като до отговора ѝ мина доста време. Кюри сръбна цели два пъти от супата си, преди да продума.

— Такава е стандартната ни практика… и е доста разумна, ако питаш мен.

— Жестока е.

— Ти не присъства ли вече на сватба в семейството?

Цитра се зачуди откъде Косач Кюри знае за това, но нямаше намерение да допусне да излезе от релси.

— След няколко месеца може би ще умра. Мисля, че преди това имам право да видя семейството си няколко пъти.

Косач Кюри загреба още няколко лъжици от супата си, преди да каже:

— Ще го обмисля.

В крайна сметка се съгласи, а Цитра беше убедена, че ще стане така — все пак Косач Кюри беше справедлива жена. Всъщност Цитра не беше излъгала — наистина искаше да види семейството си. Ето как Косачът не можа да разчете непочтени намерения в изражението на Цитра, просто защото нямаше такива. Разбира се, срещата със семейството ѝ беше само една от причините Цитра да се прибере у дома.

Когато Цитра и Косач Кюри поеха по старата ѝ улица, всичко изглеждаше непроменено и в същото време напълно различно. Изпълни я леко усещане за копнеж, макар и сама да не можеше да посочи за какво копнее. Знаеше само, че върви по своята улица, но се чувстваше така, сякаш се намираше в непозната страна, където всички говорят на непознат за нея език. Качиха се с асансьора до етажа на Цитра със закръглена жена и още по-закръглено кученце, изпаднали в пълен ужас. Е, жената, не кучето. Кучето изобщо не се развълнува. Госпожа Йелтнър, така се казваше. Преди Цитра да напусне дома си, госпожа Йелтнър беше постигнала идеално липидно ниво. Очевидно процедурата се бунтуваше срещу обилното хапване и тя беше натрупала повечко тлъстинки на определени места.

— Здравейте, госпожо Йелтнър — поздрави я Цитра с чувство за вина, задето допринася за зле прикрития ужас.

— Р-радвам се да те видя — отвърна тя. Очевидно не помнеше името на Цитра. — Не беше ли извършено Прибиране на вашия етаж по-рано тази година? Не знаех, че е позволено да се избира същата сграда толкова скоро.

— Позволено е — отговори Цитра. — Но днес не сме дошли за Прибирането.

— Въпреки това — намеси се Косач Кюри — всичко е възможно.

Щом асансьорът спря на етажа ѝ, госпожа Йелтнър буквално се спъна в кучето си в бързината си да се махне.

Беше неделя, така че родителите на Цитра и брат ѝ бяха у дома и чакаха. Посещението не беше изненада, но физиономията на баща ѝ беше стъписана, щом отвори вратата.

— Здрасти, тате — каза Цитра.

Той я прегърна, и то топло, но все пак не съвсем непринудено.

— Липсваше ни, миличка — рече майка ѝ и също я прегърна. Бен запази дистанция и остана втренчен в Косача.

— Очаквахме Косач Фарадей — обясни баща ѝ на облечената във виолетово жена.

— Дълга история — намеси се Цитра. — Сега имам нов ментор.

А Бен избърбори:

— Вие сте Косач Кюри!

— Бен — скастри го майка им. — Не бъди груб.

— Но това сте вие, нали така? Виждал съм снимки. Вие сте прочута.

Косачът се усмихна скромно.

— По-точно скандална.

Госпожа Теранова посочи към дневната.

— Заповядайте, моля.

Но Косач Кюри не прекрачи прага.

— Имам работа другаде — заяви тя. — Ще се върна за Цитра привечер.

После кимна на родителите ѝ, намигна на Бен и си тръгна. В мига, в който затвори вратата, близките на Цитра си отдъхнаха, сякаш бяха задържали дъха си.

— Не мога да повярвам, че те обучава Косач Кюри. Гранд бабата на смъртта.

— Гранд дама, не гранд баба.

— Дори не знаех, че все още е сред нас. Не трябва ли Косачите да приберат сами себе си в определен момент?

— Не трябва да правим нищо — отвърна Цитра, донякъде изненадана колко малко знаят родителите ѝ за порядките във Форума на Косачите. — Косачите прибягват до Самоприбиране само ако го пожелаят. — Или ако бъдат убити, помисли си Цитра.

Стаята ѝ си беше същата, каквато я остави, но с една идея по-чиста.

— Значи, ако не бъдеш ръкоположена, можеш да се върнеш у дома, сякаш никога не си си тръгвала? — попита майка ѝ.

Цитра си премълча, че няма вариант да се върне у дома. Ако спечелеше мястото на Косач, вероятно щеше да живее с други младши Косачи, а ако не бъдеше ръкоположена, нямаше да живее изобщо. Не беше нужно родителите ѝ да го научават.

— Това е твоят ден — усмихна се баща ѝ. — Какво искаш да правим?

Цитра бръкна в чекмедже на бюрото си и извади камерата си.

— Да идем на разходка.

Разговорите им бяха доста еднообразни и макар да ѝ беше приятно да е със семейството си, бариерата между тях така и не падна напълно. Имаше толкова много неща, за които ѝ се искаше да поговори с тях, но те не разбираха. Нямаха и най-малка представа. Не можеше да обсъжда с майка си тънкостите в изкуството на елиминиране. Не можеше да сподели с баща си състраданието, което изпитва човек, докато гледа животът да напуска очите на друг. Брат ѝ беше единственият, с когото приказваше малко по-свободно.

— Сънувах, че идваш в училище и посочваш всички загубеняци за Прибирането — разказа ѝ той.

— Наистина ли? — изненада се Цитра. — Какъв цвят беше робата ми?

Той се поколеба.

— Тюркоазена, струва ми се.

— Значи точно този цвят ще избера.

Бен засия.

— Как ще те наричаме, след като те ръкоположат? — попита баща ѝ, сякаш щеше да се случи със сигурност.

Цитра дори не се беше замисляла по въпроса. Не беше чувала някой да се обръща към Косач по друг начин, освен с името на историческия му патрон или с Ваша чест. Дали членовете на семейството трябваше да се придържат към същото правило?

— Вие сте мое семейство, можете да ме наричате както поискате — заяви тя с надежда да е права.

Разходиха се из града. Въпреки че не им каза, минаха край малката къща, в която беше живяла с Роуан и Косач Фарадей. Подминаха най-близката влакова гара до къщата. И навсякъде без изключение Цитра правеше семейна снимка — всеки път от ъгъл, съвсем сходен до този на най-близката улична камера.

Денят беше безкрайно изтощителен. На Цитра ѝ се искаше да остане още, но въпреки това част от нея нямаше търпение Косач Кюри да дойде да я вземе. Реши да не изпитва вина. Имаше по-сериозни грижи. „Вината е недодялана братовчедка на разкаянието“, беше ѝ казал Косач Фарадей.

Косач Кюри не зададе никакви въпроси за посещението на път към дома, а и Цитра нямаше намерение да споделя. Все пак зададе един въпрос на Косача.

— Някой обръща ли се към вас със собственото ви име?

— Други Косачи, такива, с които поддържам приятелски отношения, ме наричат Мария.

— Като Мария Кюри?

— Патронът ми от историята е била велика жена. Тя е измислила термина „радиоактивност“ и е била първата жена — носител на Нобелова награда по времето, когато все още са били връчвани.

— Ами истинското ви име? Рожденото?

Косач Кюри не отговори веднага. Най-накрая каза:

— Няма никой в живота ми, който да ме познава под това име.

— Дори и семейството ви? Би трябвало все още да са наоколо — все пак имат имунитет срещу Прибирането, докато вие сте жива.

Тя въздъхна.

— Не поддържам връзка със семейството си от над сто години.

Цитра се зачуди дали така ще се случи и с нея. Дали Косачите до един губят всички, които са познавали — всичко, което са били, преди да бъдат избрани?

— Сюзън — разкри накрая Косач Кюри. — Когато бях малко момиченце, ме наричаха Сюзън. Сузи. Сю.

— Приятно ми е да се запознаем, Сюзън.

За Цитра беше невъзможно да си представи Косач Кюри като малко момиче.

Щом се прибраха у дома, Цитра качи снимките си в Бурята, без да се тревожи, че Косачът ще забележи, тъй като в постъпката ѝ нямаше нищо необичайно или подозрително — всички качваха снимките си. Щеше да е подозрително, ако не го правеше.

По-късно същата вечер, когато Цитра беше сигурна, че Косач Кюри е заспала, тя се върна в кабинета, влезе в мрежата и откри снимките — не беше трудно, понеже бяха маркирани. След това се разрови в задния мозък и потърси връзките, които Бурята беше осъществила към снимките ѝ. Стигна до онази на семейството си, както и до тези на други семейства, които по някакъв начин напомняха за нейното. Очакваше го. Но имаше и линкове към видеозаписи от уличните камери на съответните места. Точно това търсеше.

Щом създаде свой алгоритъм, за да сортира ненужните записи от уличните камери, тя получи пълен набор. Разбира се, все още ѝ се пречкаха милиони случайно попаднали неподредени файлове, но поне бяха от уличните камери в квартала на Косач Фарадей.

Тя качи снимка на стария си ментор, за да провери дали ще може да отдели записи, в които се вижда той, но както предполагаше, нищо не излезе. Политиката на Бурята да не се ангажира по никакъв начин с Косачите означаваше, че образите им изобщо не се отбелязваха. Все пак беше успяла да стесни търсенето сред милиони записи вместо милиарди. При всички положения, усилията ѝ да проследи действията на Косач Фарадей в деня на смъртта му се равняваха на издирването на игла в купи сено насред поле, разстилащо се до хоризонта. Въпреки това Цитра беше решена да открие онова, което търсеше, без значение колко време щеше да ѝ отнеме.

24. Срам за това кои сме и какви сме

Вцепенен. Роуан започваше да се чувства все по-вцепенен. Може и да беше ползотворно за претовареното му съзнание, но със сигурност не се отразяваше добре на душата му.

— Никога не губи своята човечност — беше му казал Косач Фарадей. — В противен случай ще се превърнеш в обикновена машина за елиминиране.

Беше използвал думата „елиминиране“ вместо „Прибиране“. Тогава Роуан не се беше замислил особено, но сега добре го разбираше. Преставаше да бъде Прибиране в мига, в който човек спреше да извършва акта със съчувствие.

И все пак цялата тази сивота не беше най-лошото. Вцепенението представляваше просто чистилище в сиво. Не, имаше нещо далеч по-ужасно. Тъмнина, маскирана като просветление. Беше кралскосиньо, обсипано с диаманти, които блестяха като звезди.

— Не, не, не! — караше му се Годар, докато гледаше как Роуан се упражнява със самурайски меч върху натъпкани с памук парцалени кукли. — Нищо ли не научи?

Роуан беше бесен, но го прикриваше — броеше до десет наум, преди да извърне лице към Косача, който приближаваше през обширната предна морава на имението, вече обсипана с останки от парцалените чучела.

— Къде сбърках този път, Ваша чест? — За Роуан обръщението „Ваша чест“ беше станало равносилно на ругатня и той го изричаше точно по този начин. — Буквално обезглавих петима от тях, изкормих трима и прерязах аортите на останалите. Дори някой да беше оцелял, досега щеше да е умрял. Направих каквото поискахте.

— Това е проблемът — заяви Косачът. — Въпросът не е какво искам аз, а какво искаш ти. Къде е страстта ти? Нападаш като робот!

Роуан въздъхна и прибра оръжието си в ножницата. Предстоеше му лекция, по-скоро реч, тъй като Косач Годар не обичаше нищо друго с повече страст от произнасянето на реч, макар само пред един човек.

— Човешките същества са хищници по природа — подхвана той. — Тази природа е изтрита от нас от пречистващата мощ на цивилизацията, но никога не е била изкоренена докрай. Прегърни я, Роуан. Засучи от трансформиращата ѝ гръд. Може да си мислиш, че уменията за Прибирането се придобиват, но не е вярно. Тръпката от лова и радостта от елиминирането тлеят във всеки от нас. Извади ги на повърхността и ще станеш Косач, от какъвто този свят има нужда.

На Роуан му се искаше да презре всяка дума, но имаше нещо в усъвършенстването на дадено умение, без значение какво, което му носеше удовлетворение. Истински ненавистен му беше фактът, че не се противеше.

Прислужниците подмениха куклите с нови. Чучела с твърде кратък живот. След това Годар му взе самурайския меч и му подаде страховит ловен нож за по-близък контакт със смъртта.

— Ето ти истинско бойно острие, каквото използват тексаските Косачи. Извлечи голямо удоволствие от допира с него, Роуан — заръча му Косач Годар, — или няма да станеш нищо повече от машина за елиминиране.

Всеки ден беше същият като предишния: сутрешно бягане с Косач Ранд, вдигане на тежести с Косач Чомски и закуска с прецизно пресметнати хранителни стойности, приготвена от професионален готвач. Следваше урок по овладяване на изкуството на елиминирането, воден от самия Годар. Хладни оръжия, стрели, пистолети или собственото му тяло, влязло в ролята на оръжие на смъртта. В никакъв случай отрови, освен ако не са на върха на някое острие.

— Прибирането се изпълнява, не се провежда — обясни му Косач Годар. — Това е целенасочено действие. Да се поддадеш на пасивност и да оставиш отровата да свърши работата ти, е срам за това кои сме и какви сме.

Убежденията на Годар бяха категорични и макар Роуан често да не беше съгласен с него, не влизаше в спор, нито изразяваше мнението си. По този начин гласът на Годар заглушаваше собствения му дух. Влияеше на преценката на собственото му съзнание. Роуан не знаеше защо му се случва, но Годар вече беше част от него, тъкмо там, в неговата глава, и вземаше решения за всичко, което Роуан правеше.

Следобедите бяха ангажирани с трениране на ума заедно с Косач Волта. Упражнения за памет и игри за засилване на когнитивната точност. Най-малка част от деня на Роуан, точно преди вечеря, беше посветена на заучаване от книги, но Роуан откри, че умствените тренировки са му помогнали и запомня информацията, без да се налага да я повтаря.

— Все пак ще овладееш историята, биохимията и токсините, за да впечатлиш конклава — каза Годар на Роуан и махна отвратено с ръка. — Винаги съм го намирал за безсмислено, но се налага, за да се впечатлят академиците във Форума на Косачите, както и прагматиците.

— Вие такива ли сте? — попита Роуан. — Прагматици?

Отговори му Волта.

— Косач Годар е визионер. Това го поставя на по-високо ниво от всички останали Косачи в Средмерика. Може би дори в целия свят.

Годар не възрази.

Имаше и празненства. Връхлитаха имението изневиделица. Всичко останало спираше. Нарушаваше се дори ритъмът в обучението на Роуан. Младежът нямаше представа кой ги организира, откъде се вземат всички онези благодетели, които пристигаха с храна, достатъчна да засити цяла армия, и на кого хрумваха декадентските прояви от всякакво естество.

Роуан не знаеше дали не си въобразява, но сякаш все повече Косачи и знаменитости прииждаха на партитата на Годар, откакто бе пристигнал в имението му.

За три месеца промяната във физиката на Роуан беше очевидна и той прекарваше повече време, отколкото би искал някой друг да узнае, пред високото огледало в спалнята си. Разликата личеше навсякъде — плочки по корема, развити гръдни мускули. Издутите му бицепси като че живееха свой живот и Косач Ранд честичко го шляпваше похотливо по задника със заплахи за плътски домогвания, веднъж щом навърши пълнолетие.

Най-сетне свикна с воденето на дневник — правеше го старателно, но всичко беше измама. Никога не споделяше какво наистина чувства, тъй като добре съзнаваше, че „личният“ му дневник изобщо не е личен и Косач Годар чете всяка дума. Ето защо пишеше само онова, които знаеше, че Годар иска да прочете.

Въпреки че Роуан не забрави за тайния си обет да отстъпи мястото на Косач на Цитра, имаше моменти, в които умишлено го потискаше в съзнанието си и си позволяваше да си представя какво би било, ако го ръкоположеха за Косач. Дали щеше да е като Косач Фарадей, или щеше да приеме учението на Годар? Колкото и упорито да се опитваше да го отрече, Роуан намираше логика в подхода на Годар. Та кое същество на този свят можеше да презира собственото си съществуване и да се срамува от средствата си за оцеляване?

Станахме неестествени в момента, в който победихме смъртта, казваше Косач Фарадей. Но не можеше ли промяната да послужи като повод да потърсим каквато и да е проява на природата у себе си? Ако Роуан се беше научил да извършва Прибирането с наслада, наистина ли бе допуснал чак такава грешка?

Той запази разсъжденията си в тайна, но Косач Волта умееше да чете ако не всяка негова мисъл, то поне общото му настроение.

— Знам, че първоначално беше взет за стажант заради съвсем различни качества от тези, на които се възхищава Косач Годар — сподели му Волта. — Той смята състраданието и снизхождението за слабости. Но ти притежаваш и други силни страни, които започват да се пробуждат. Все пак ще бъдеш Косач от новия ред!

Сред всички младши Косачи на Годар Волта беше истински достоен за възхищение и Роуан чувстваше най-силна връзка с него. Представяше си, че могат да бъдат приятели, щом станат равни.

— Спомняш ли си болката след побоя? — попита Волта един следобед по време на тренировка на паметта.

— Как бих могъл някога да я забравя?

— Има три причини за нея — поде Косачът. — Първата е да те свърже с прадедите ти, да съживи болката и страха от страданието, тъй като тъкмо те са довели до създаване на цивилизация и напредък на човечеството, благодарение на който то е надмогнало собствената си смърт. Втората е изпълняването на ритуал — нещо, което болезнено липсва в нашия пасивен свят. И все пак третата причина вероятно е най-важна: изпитването на причинената болка ни дава възможност да почувстваме радостта, че сме хора.

На Роуан думите му звучаха празни и банални, но в това отношение Волта не беше като Годар. Не му бе присъщо да проповядва безсмислени възвишени идеи.

— Изпитвал съм доста от радостите на живота и без да бъда смазван от бой — отговори му Роуан.

Волта кимна.

— Донякъде си прав, но те са едва сянка на онова, което могат да бъдат. Без заплахата от страдание не можем да изпитаме истинска радост. Най-доброто, което получаваме, е лишено от удоволствие.

Роуан не отговори, защото му се стори, че е самата истина. Беше водил приятен живот. Най-сериозната му грижа беше, че е маргинализиран. Но не се ли чувстваше всеки маргинализиран? Живееха в свят, в който нищо и никой не беше важен. Оцеляването беше гарантирано. Имаше храна в изобилие, а удобствата бяха даденост. Бурята прозираше нуждите на всеки. Когато нищо не ти е нужно, какъв може да бъде животът ти, ако не приятен?

— В крайна сметка ще разбереш — увери го Косач Волта. — Сега, след като обезболяващите ти нанити са на нулеви стойности, е неизбежно.

Есме си оставаше загадка. Понякога слизаше да яде с тях, понякога — не. От време на време Роуан я виждаше да чете в различни части на имението: книги от Епохата на смъртните, очевидно колекционирани от предишния собственик, преди да предаде всичко на Косач Годар. Момичето винаги криеше от него какво чете, сякаш се срамуваше.

— След като станеш Косач, ще останеш ли? — попита го тя.

— Може би — отвърна той. — А може би не. Може и да не стана Косач. Така че вероятно няма да бъда никъде.

Тя пренебрегна последната част от отговора му.

— Трябва да останеш — натърти тя.

Фактът, че деветгодишно момиченце си пада по него, беше усложнение, от каквото Роуан нямаше нужда. Тя като че ли получаваше всичко, което поискаше. Означаваше ли това, че щеше да получи и него, ако пожелаеше?

— Името ми е Есмералда, но всички ме наричат Есме — сподели тя една сутрин, когато го последва в стаята за вдигане на тежести. Роуан обикновено се държеше мило с малки деца, но след като му беше заръчано да се отнася така с нея, откри, че няма желание да го прави.

— Знам, Косач Годар ми каза. Наистина не е редно да стоиш тук, уредите могат да бъдат опасни.

— И ти не бива да бъдеш тук, след като Косач Чомски го няма да те наглежда — отбеляза Есме и седна на лежанката за коремни преси без изгледи да си тръгне. — Ако искаш, може да поиграем на някаква игра или да правим друго, когато приключиш с тренировката си.

— Не играя игри.

— Дори на карти?

— Дори на карти.

— Трябва да е отегчително да бъдеш себе си.

— Е, вече не е никак отегчително.

— Ще те науча да играеш карти утре след вечеря — обяви тя. И тъй като Есме получаваше всичко, което поискаше, Роуан се яви в уговорения час без значение дали имаше желание да бъде там, или не.

— Трябва да се стараем Есме да е доволна — напомни му Косач Волта след играта на карти между нея и Роуан.

— Защо? — попиша Роуан. — Годар не го е грижа дори за онези, които носят роба, защо му пука за Есме?

— Просто се дръж прилично с нея.

— Държа се прилично с всички — изтъкна Роуан. — В случай, че не си забелязал, аз съм доста порядъчен човек.

Волта се засмя.

— Опитай се да издържиш колкото можеш по-дълго — посъветва го той, сякаш щеше да е доста трудна задача.

И тогава Косач Годар предизвика нов обрат в строго подредения живот на Роуан. Случи се без предупреждение — като всичко, което му поднасяше Косач Годар, — насред тренировка по изкуството на елиминиране. Днес Роуан се упражняваше с две хладни оръжия — по един кинжал във всяка ръка. Беше му трудно — дясната му ръка беше силната и не показваше особена сръчност с лявата. Годар обожаваше да затруднява Роуан по време на тренировките и винаги го мъмреше строго, ако не постигнеше нивото на съвършенство, което си беше представял. И все пак самият Роуан остана изненадан от себе си. Ставаше все по-добър с остриетата и дори започна да получава някакво подобие на признание от страна на Годар.

— Прилично — отбелязваше Косачът. Или: — Не беше напълно трагично. — Истинска похвала от негова страна.

Напук на себе си, Роуан изпитваше удовлетворение от всяка форма на одобрение, която Годар демонстрираше. Освен това трябваше да признае, че смъртоносно пронизващите оръжия му харесваха. Възприемаше въртенето им като всеки друг спорт. Умения в името на самите умения, а накрая и чувство за постижение, след като се справеше добре.

В този конкретен ден нещата претърпяха жесток обрат. Беше очевидно от мига, в който стъпи на моравата, че нещо ще се случи, тъй като чучелата не бяха поставени. Вместо това на тревата имаше повече от десетима души. В началото Роуан не се усети. Трябваше да почувства разликата, тъй като всички младши Косачи бяха там, за да наблюдават тренировката му. Обикновено присъстваше само Годар.

— Какво става тук? — попита Роуан. — Не мога да тренирам с толкова хора на пътя ми. Кажете им да се махнат.

Косач Ранд му се изсмя.

— Чаровно недосетлив си.

— Тук, изглежда, ще е забавно — обади се Косач Чомски, скръсти ръце пред гърдите си и зачака.

В този момент Роуан разбра. Хората на моравата не бяха пръснати случайно, а разположени на равни разстояния един от друг. Чакаха него. Днес нямаше да има чучела. Този път тренировката му щеше да бъде съвсем истинска. Изкуството на елиминиране щеше да е истинско изкуство на елиминиране.

— Не — заяви Роуан и поклати глава. — Не, не мога да го направя!

— О, ще го направиш — отговори спокойно Годар.

— Но… аз още не съм ръкоположен, не мога да извършвам Прибирането.

— Няма да е Прибирането — успокои го Волта и сложи ръка на рамото му. — Линейки дронове чакат в готовност. Щом приключиш с тях, ще бъдат откарани в най-близкия възстановителен център и само след ден-два ще са като нови.

— Но… но… — Роуан не можеше да намери съществен аргумент и възкликна само: — Не е редно!

— Чуй ме сега — заговори Косач Годар и пристъпи напред. — На моравата има тринайсет души. Всеки един от тях присъства по свой избор и на всеки един се плаща добре за службата му. Всички са напълно наясно защо са тук, знаят каква е задачата им и са повече от щастливи да я изпълнят, а аз очаквам същото и от теб. Затова си свърши работата.

Роуан извади оръжията си и ги погледна. Тези остриета днес нямаше да се забиват в памук, а в плът.

— Сърца и югуларни вени — нареди му косач Годар. — Унищожи субектите скоростно. Ще ти засечем време.

На Роуан му се искаше да възрази, да настоява, че не може да го направи, но колкото и силно да го подсказваше сърцето му, толкова по-ясна беше истината в съзнанието му.

Да, можеше.

Точно с тази цел тренираше. Нужно беше единствено да изключи съзнанието си. Знаеше, че е способен да го извърши, и мисълта го ужасяваше.

— Трябва да покосиш дванайсет от тях — инструктира го Косач Годар — и да оставиш последния жив.

— Защо да оставям последния?

— Защото аз ти казвам.

— Хайде, нямаме цял ден — изръмжа Чомски.

Волта изпепели Чомски с поглед, а след това заговори на Роуан доста по-търпеливо:

— Като скачане в басейн със студена вода е. Очакванията са далеч по-ужасни от действителността. Скочи, а аз ти обещавам, че всичко ще бъде наред.

Роуан можеше да си тръгне.

Можеше да пусне оръжията и да влезе в къщата. Можеше да докаже, че се е провалил тук и сега, и вероятно нямаше да му се налага да понася повече. Но Волта вярваше в него. Също и Годар, макар че никога нямаше да го признае гласно — защо иначе Косачът би го подложил на подобно изпитание, ако не вярваше, че Роуан ще се справи?

Младежът пое дълбоко дъх, стисна здраво оръжията с две ръце и със силен, войнствен вик заглуши тревожните сигнали в душата си и се хвърли в атака.

Имаше мъже, а също и жени. Субектите изглеждаха на различна възраст и се отличаваха с разнообразни етнически черти и телосложение — от мускулести, през пълнички, до съвсем затлъстели. Роуан викаше, крещеше и пъшкаше при всяко замахване, удар или завъртане. Беше обучен добре. Остриетата пронизваха със съвършена прецизност. Щом започна, осъзна, че не може да спре. Поваляше тяло и преминаваше към друго, а после към трето. Те не се отбраняваха, не бягаха ужасени — просто стояха и понасяха всичко. Не се различаваха особено от чучелата. Роуан беше покрит с кръв. Щипеше му на очите, миризмата изпълваше ноздрите му. Накрая стигна и до последната фигура. Беше момиче на неговата възраст, а лицето му изразяваше смирение, граничещо с печал. Той искаше да сложи край на тази печал. Искаше да довърши онова, което беше започнал, но волята му надделя над ловния инстинкт. Наложи си да престане да замахва с ножовете.

— Направи го — прошепна тя. — Направи го, или няма да ми платят.

Но той пусна ножовете на земята. Дванайсет мъртви, един оставен жив. Обърна се към Косачите, а те започнаха да го аплодират.

— Браво! — Косач Годар изглеждаше по-доволен, отколкото Роуан някога го беше виждал. — Много добре!

Линейките дронове започнаха да се спускат отгоре, събираха жертвите и ги откарваха в най-близките възстановителни центрове. А Роуан усети, че се усмихва. Беше освободил нещо у себе си. Не знаеше дали е добро, или лошо. И въпреки че част от него копнееше да падне на колене в тревата и да повърне закуската си, друга го караше да вие към луната като вълк.

25. Пълномощник на смъртта

На инженера му харесваше да вярва, че работата му в лабораториите за магнитни двигатели е полезна, макар да изглеждаше безсмислена. Магнитните влакове вече се движеха възможно най-ефикасно. Приложенията за личните транспортни средства имаха нужда само от малки настройки. Вече нямаше „нови и подобрени“, а просто различни — нови стилове и рекламиране на променената визия, при все че основната технология си оставаше съвсем същата.

На теория имаше поле за нови изяви, което трябваше да бъде проучено. Защо иначе Бурята щеше да им възложи работата?

Имаше ръководители на проекта, които знаеха повече за крайната цел на задачата им, но никой не разполагаше с пълната информация. Все пак се изказваха предположения. Отдавна се вярваше, че ще е необходима комбинацията от соларен вятър и магнитно задвижване за успешно пътуване в Космоса. Перспективите бяха изместени на заден план преди много години, но това не означаваше, че щяха завинаги да останат там.

Навремето бяха провеждани мисии за колонизиране на Марс, проучване на луните на Юпитер и дори опити за достигане на по-далечни звезди, но всички те завършиха с пълен и катастрофален провал. Корабите избухваха. Колонизаторите измряха, а далеч в Космоса смъртта означаваше смърт, също така безвъзвратна като Прибирането. Идеята за окончателна гибел без контролираната намеса на Косач беше твърде трудна за понасяне в свят, постигнал безсмъртие. Бурният обществен отзвук сложи край на проучването на космоса. Земята беше единственият ни дом и щеше да си остане така.

Точно затова, предполагаше инженерът, Бурята напредваше толкова бавно и внимателно с този проект — за да не привлича общественото внимание. В никакъв случай не можеше да се говори за непочтеност, тъй като Бурята не беше способна на подобно нещо. Просто проявяваше дискретност. Мъдра дискретност.

Вероятно един ден Бурята щеше да обяви, че докато вниманието на всички е било насочено другаде, човечеството е установило надеждно присъствие отвъд границите на планетата Земя. Инженерът очакваше с нетърпение този момент и наистина смяташе, че ще доживее да го види. Нямаше причина да вярва, че няма да се случи.

До деня, в който група Косачи не нахлуха в изследователската му лаборатория.

Роуан се събуди от замеряне с хавлиена кърпа в лицето.

— Ставай, спяща красавице — каза Косач Волта. — Вземи душ и се облечи, днес е денят.

— Какъв ден е днес? — попита Роуан, твърде изтощен дори да се надигне в седнало положение.

— Денят на Прибирането! — обяви Волта.

— Искаш да кажеш, че Прибирането наистина е част от заниманията ви? Мислех, че само празнувате и харчите парите на хората.

— Просто стани, умнико.

Щом спря душа, Роуан чу тракането на хеликоптерна перка, излезе на моравата и видя, че машината вече ги чака там. Роуан не се изненада от факта, че е боядисана в кралскосиньо и украсена с блестящи звезди. Всичко, свързано с Косач Годар, напомняше за егото му.

Останалите трима Косачи вече бяха отпред и се подготвяха за елиминиране. Робите им бяха издути, очевидно в гънките бяха напъхани всякакъв вид оръжия. Чомски запали кичест храст с огнехвъргачка.

— Сериозно? — учуди се Роуан. — Огнехвъргачка?

Чомски сви рамене.

— Не е противозаконно. А и какво ти влиза на теб в работата?

Годар излезе забързан от имението.

— Какво чакате? Да вървим! — Като че ли останалите не чакаха тъкмо него.

Моментът беше наситен с адреналин и припряност и те тръгнаха към хеликоптера, кацнал в готовност за тях. На Роуан му се видяха като супергерои — до мига, в който се сети за целта на мисията им и този образ не се разби на парченца.

— Колко души ще приберете днес? — попита той Косач Волта, но Волта само поклати глава и посочи ухото си. Перката на хеликоптер беше твърде шумна, а робите на Косачите се вееха като знамена, докато вървяха през моравата.

Роуан направи известни изчисления. Квотата на Косачите беше Прибирането на пет души седмично, а доколкото му беше известно, тези четиримата не бяха отнели и един живот през трите месеца, откакто Роуан беше там. Това означаваше, че могат да приберат двеста и петдесет души днес и да не надвишат квотата си. Нямаше да има нищо общо с Прибирането — щеше да се разрази същинска сеч.

Роуан се поколеба, изостана зад останалите. Волта забеляза.

— ИМА ЛИ ПРОБЛЕМ? — опита се да надвика той оглушителния шум от перката.

Но дори Роуан да бъдеше чут, нямаше шанс да бъде разбран. Такъв беше подходът на Годар и учениците му. Така действаха. Беше обичайно за тях. Можеше ли да стане обичайно и за него? Замисли се за последната си тренировка. Онази с живите мишени. Чувството, което го беше обзело, след като покоси всички с изключение на един, отвращението, борещо се с първичното усещане за победа. Почувства същото и сега, докато стоеше пред вратата на хеликоптера. С всяка следваща стъпка в света на Годар ставаше все по-трудно да се оттегли.

Сега и четиримата Косачи гледаха към него. Бяха готови за мисията си и единственото, което ги спираше, беше Роуан.

Аз не съм един от тях, повтаряше си той. Аз няма да елиминирам. Ще бъда просто наблюдател.

Насили се да се качи в хеликоптера, затвори вратата и започнаха да се издигат в небето.

— Никога не си се возил в такава машина, нали? — попита Волта, изтълкувал погрешно колебанието му.

— Не, никога.

— Само така пътуваме — заяви Косач Ранд.

— Ние сме ангели на смъртта — намеси се Косач Годар. — Единствената възможност е да се спуснем от небето.

Поеха на юг, над Фулкръм Сити, а след това към предградията. През цялото време Роуан тайничко се надяваше да се разбият… но после осъзна колко безполезно ще бъде. Дори да се случеше, всички щяха да бъдат съживени, преди уикендът да е приключил.

На хеликоптерната площадка към главната сграда на летището се приземи един. Беше неочаквано и необявено кацане, а подобни никога не се случваха. Бурята пилотираше абсолютно всички въздухоплавателни средства и макар това да не беше хеликоптер от системата, някой на борда винаги предупреждаваше за приземяването и искаше информация дали има възможност да бъде осъществено.

Тази машина се спусна от небето право върху покрива.

Най-близко разположеният служител на реда тръгна от позицията си на шестия етаж и излезе в мига, в който Косачите слизаха от хеликоптера. Бяха четирима — в синьо, зелено, жълто и оранжево — и момче с гривна на стажант.

Служителят на реда стоеше със зяпнала уста, не знаеше какво да направи. Помисли си дали да не съобщи в главния офис, но реши, че това може да стане причина за Прибирането му.

Към него се приближи жена Косач, облечена в зелено, с черна като на вещица коса и паназиатски черти и му се ухили.

— Чук-чук — каза тя.

Мъжът беше твърде вцепенен, за да отговори.

— Казах чук-чук.

— К-кой е там? — избърбори накрая той.

Тя бръкна в робата си и извади най-страховития нож, който някога беше виждал, но Косачът в синьо хвана ръката ѝ, преди да е успяла да го използва.

— Не си губи времето с него, Айн — нареди ѝ той.

Косачът в зелено прибра ножа си и сви рамене.

— Явно ти няма да си част от приготвянето на пунш. — След това профуча покрай него и заедно с останалите поеха надолу по стълбите към вътрешността на сградата.

Той срещна погледа на стажанта, който вървеше няколко крачки след другите.

— Как трябва да постъпя? — обърна се той към момчето.

— Бягай — отговори му то. — И не поглеждай назад.

И пазачът направи тъкмо това. Насочи се към стълбището в другия край, спусна се чак до долу, измъкна се през евакуационния изход и не спря да тича, докато не стигна достатъчно далеч, че да не чува писъците.

— Започваме от шестия етаж и продължаваме до последния — заяви Годар на останалите. Излязоха от стълбищната площадка и се озоваха срещу жена, която чакаше асансьора. Тя ахна и застина на място.

— Бау — каза Косач Чомски, жената потрепна и изпусна папките, които държеше. Роуан знаеше, че всеки от Косачите може да я унищожи само за миг. Вероятно и тя го съзнаваше, тъй като се подготви.

— Каква степен на достъп имаш? — попита я Годар.

— Първо ниво — отговори тя.

— Това добре ли е?

Тя кимна и му подаде баджа си.

— Благодаря — рече той. — Ще бъдеш пощадена.

После тръгна към заключена врата и плъзна картата пред нея.

Роуан се почувства замаян и осъзна, че всеки момент може да припадне.

— Аз ще изчакам тук — избърбори той. — И бездруго не мога да извършвам Прибирането. Ще изчакам тук.

— В никакъв случай — отсече Чомски. — Идваш с нас.

— Но… но каква ще е ползата? Само ще ви се пречкам.

Тогава Косач Ранд ритна стъклото на противопожарната аларма, извади оттам брадва и му я подаде.

— Ето — заяви. — Ще чупиш разни неща.

— Защо?

Тя му намигна.

— Защото можеш.

Служителите в зала 601, която заемаше цялата северна част от етажа, бяха абсолютно неподготвени. Косач Годар и хората му застанаха в центъра.

— Внимание! — обяви той възможно най-театрално. — Чуйте ме всички. Днес сте избрани за Прибирането. Пристъпете напред и посрещнете участта си.

Мърморене, ахкане и шокирани възгласи. Никой не излезе напред. Никой никога не го правеше. Годар кимна към Чомски, Волта и Ранд и те тръгнаха през лабиринта от разделени работни места, без да оставят жива душа след себе си.

— Аз съм вашият край! — обясняваше Годар. — Аз съм възмездието. Вашият портал към живот отвъд този!

Остриета, куршуми и огън. Офисът избухна в пламъци. Задействаха се аларми, пръскачки бълваха ледена вода от тавана. Мишените бяха обградени от стихии и смъртоносните погледи на четирима обучени ловци. Никой нямаше шанс.

— Аз съм последната ви дума! Вашата омега! Носителят на вашия мир и покой. Прегърнете ме!

Никой не го прегърна. Повечето хора се гърчеха и молеха за милост, но нямаше милост в бързината, с която бяха погубвани.

— Вчера вие бяхте богове. Днес вече сте смъртни. Гибелта ви е моят дар към вас. Приемете го с чест и достойнство.

Косачите бяха така улисани, че никой не забеляза как Роуан се измъкна и отиде до зала 602, където затропа по стъклената врата, за да привлече вниманието на някого и да го предупреди какво се задава.

— Тръгвай по задното стълбище — нареди той на мъжа. — Вземи със себе си колкото можеш повече хора. Не задавай въпроси… просто върви!

Дори мъжът да изпитваше някакви съмнения, те бяха прогонени от звуците на отчаяние и мъка, долитащи от другата страна на коридора.

Няколко минути по-късно, след като Годар, Волта и Чомски бяха приключили със зала 601, прекосиха коридора и влетяха в 602. За късмет на Роуан, го завариха да размахва брадвата и да троши компютри, бюра и всичко по пътя си, точно както му беше наредено.

Косачите се движеха по-бързо от огъня, по-бързо от потока работещи, които се опитваха да избягат. Волта и Чомски блокираха две от трите стълбища. Ранд се придвижи до главния вход, застана там като Голиат и започна да поваля повечето хора, които се опитваха да избягат през предните врати. Годар не спираше с ритуалните си тиради, докато вървеше през паникьосаната тълпа и размахваше оръжия, както му падне, а Роуан вилнееше с брадвата върху всичко по пътя си и тайно насочваше когото успееше към неохраняваното стълбище.

Всичко приключи за по-малко от петнайсет минути. Сградата потъна в пламъци, хеликоптерът вече кръжеше над нея, а Косачите поеха към главния вход като четирима ездачи от постмортален апокалипсис.

Роуан вървеше най-отзад, влачеше брадвата по мраморния под, а накрая я пусна със силно дрънчене.

Озоваха се пред повече от десет пожарни коли и линейки дронове, а зад тях — тълпа оцелели. Някои се разбягаха, щом видяха Косачите да излизат, но имаше и мнозина, които останаха, тъй като възхищението им надделя над ужаса.

— Виждаш ли — обърна се Годар към Роуан. — Пожарникарите не могат да се намесват в действията на Косачи. Ще оставят цялата сграда да изгори до основи. Що се отнася до оцелелите, осигурихме си чудесна публика.

След това пристъпи напред и се обърна към онези, които не бяха побягнали:

— Прибирането приключи — обяви той. — Всички оцелели ще получат имунитет. Излезте напред. — Той протегна ръка, онази с пръстена. Останалите Косачи последваха примера му и направиха същото.

В началото никой не посмя да излезе — вероятно се бояха, че може да е номер. Но след малко един изцапан с пепел работник се престраши и беше последван от втори и трети, докато накрая цялото множество не се втурна към тях. Първите няколко коленичиха и целунаха пръстените на Косачите. Щом останалите видяха, че всичко е истинско, се втурнаха напред и обградиха Косачите.

— Спокойно — извика Волта. — Един по един!

Същата тази тълпа, която се беше устремила към бягство, изведнъж се буташе към животоспасяващите пръстени. Сякаш всички забравиха за мъртвите си колеги.

Щом хората около тях се скупчиха и развълнуваха прекалено, Годар отдръпна ръката си, извади пръстена и го подаде на Роуан.

— Дойде ми до гуша — каза му. — Вземи го. Сподели обожанието.

— Но… не мога. Не съм ръкоположен.

— Може да го използваш, ако ти дам позволение като пълномощник — увери го Годар. — А точно сега имаш моето позволение.

Роуан го сложи, но пръстенът му беше широк и той го премести на средния си пръст, където не беше така хлабав. После вдигна ръка, както бяха направили останалите Косачи.

Хората не ги интересуваше на кой пръст е пръстенът, нито пък на чия ръка. Буквално се катереха един върху друг, за да го целунат и да благодарят за справедливостта, любовта и милостта му, наричаха го Ваша чест и дори не забелязваха, че не е Косач.

— Добре дошъл в живота като господ — приветства го Косач Волта. Междувременно сградата зад тях изгаряше до основи.

26. Различен от останалите

Същата вечер празнуваха, въпреки че Роуан нямаше никакъв апетит, колкото и да се насилваше. Годар яде достатъчно за всички. Беше превъзбуден от лова през деня, като вампир, изсмукващ живота от жертвите си. Беше по-чаровен и по-ведър от всякога, говореше неща, които разсмиваха цялата компания.

Колко е лесно, мислеше си Роуан, да те завладее. Да бъдеш привлечен от елитния му клуб също като останалите.

Очевидно Чомски и Ранд бяха замесени от същото тесто като Годар. Не показваха дори намек за гузна съвест. За разлика от Годар обаче, не страдаха от грандомания. За тях Прибирането беше спорт, правеха го заради удоволствието и както Косач Ранд съвсем правилно обобщи, защото могат. Бяха повече от доволни, че са свободни да размахват оръжия, докато Годар се вживяваше в ролята на Ангел на смъртта. Роуан не можеше да прецени дали Косачът наистина си вярва, или всичко е театър. Поддържане на интереса към шоуто.

Косач Волта беше различен. Да, вилня из офисите и участва наравно с останалите в Прибирането, но беше по-мълчалив по време на полета, когато се връщаха с божествената си машина. А сега, на вечеря, почти не докосна храната в чинията си. Постоянно ходеше да си мие ръцете. Може би си мислеше, че никой няма да забележи, но Роуан обърна внимание. Също и Есме.

— Косач Волта винаги е докачлив след Прибирането — наведе се Есме и подшушна на Роуан. — Не го зяпай, за да не метне нещо по теб.

По средата на вечерята Годар поиска финална бройка.

— Прибрахме двеста шейсет и три — отговори му Ранд. — Малко превишихме квотата си. Другия път ще трябва да се ограничим.

Годар удари отвратен с юмрук по масата.

— Проклетите квоти са истинско наказание! Ако не бяха те, всеки ден можеше да бъде като днешния. — След това Годар се обърна към Косач Волта и попита как върви задачата му. Работа на Волта беше да организира срещи с близките на починалите, за да могат да получат полагащия им се имунитет.

— Цял ден обикалях семействата — отговори Волта. — Утре рано сутринта ще чакат на опашка при портала.

— Трябва да ги пуснем вътре — отвърна Годар със самодоволна усмивка. — Може да погледат тренировката на Роуан на моравата.

— Мразя скърбящите — обади се Ранд, бодна парче месо и го пренесе в чинията си. — Устната им хигиена винаги е отвратителна — пръстенът ми вони поне час след даването на имунитет.

Неспособен да понесе повече, Роуан се извини.

— Обещах на Есме да поиграем на карти след вечеря, а става късно.

В думите му нямаше и капчица истина, но той погледна Есме и тя кимна, доволна да бъде част от конспирацията.

— Но така ще пропуснете крем брюлето — възрази Годар.

— Ще има повече за нас — обади се Чомски, грабна от ребърцата и ги загриза.

Роуан и Есме се оттеглиха в стаята за игри и се впуснаха джин руми, милостиво необезпокоявани от приказки за Прибирането, квоти и целуване на пръстени. Роуан беше благодарен, че кралят на самоубийствата3 държи монопола върху нещастието в тази стая.

— Трябва да извикаме и останалите при нас — предложи Есме. — Тогава ще можем да играем и с купите и спатиите. Не става само с двама играчи.

— Не ми се играят карти с Косачи — сряза я Роуан безизразно.

— Не говорех за тях, глупчо, имам предвид прислугата. — Тя прибра деветката му в секундата, в която я пусна, като че ли не беше забелязал как ги събира. Победата ѝ днес беше награда, задето му помогна да избяга от трапезарията.

— Понякога играя карти със синовете на мъжа, който поддържа басейна — сподели му тя. — Но те не ме харесват особено, като се има предвид, че преди къщата е била тяхна. Сега се бутат в обща стая в крилото за прислугата. — А после добави. — Знаеш ли, че спиш в една от техните стаи? Затова и теб не харесват много.

— Сигурен съм, че не харесват никого от нас.

— Може би е така.

Вероятно се дължеше на факта, че Есме още бе мъничка, но сякаш се намираше в пълно неведение защо на Роуан му е толкова тежко. Вероятно знаеше и друго, освен да задава въпроси и да коментира какво е видяла. Приемаше положението си такова, каквото е, и никога не казваше лоша дума за благодетеля си — или по-скоро за похитителя си, тъй като Есме очевидно беше затворник на Годар, при все че може би не го възприемаше така. Клетката ѝ беше златна, но все пак си оставаше клетка. Така или иначе, неведението беше нейната благословия и Роуан реши да не разбива илюзията ѝ, че е свободна.

Роуан изтегли асо, което му трябваше за ръката, но въпреки това го пусна.

— Годар някога говори ли с теб? — попита той Есме.

— Разбира се, че говори с мен — отвърна тя. — Постоянно ме пита как съм и дали има нещо, от което се нуждая. Ако има, прави всичко възможно да го получа. Ето, миналата седмица поисках…

— Не, не питам за такъв разговор — прекъсна я Роуан. — Имам предвид истински разговор. Някога споменавал ли е защо си толкова важна за него?

Есме не отговори. Вместо това свали картите си. Деветки и тройки.

— Руми — обяви тя. — Ти губиш.

Роуан събра картите.

— Косач Годар трябва да е имал основателна причина, за да те остави жива и да ти осигури имунитет. Изобщо ли не си любопитна каква е тя?

Есме сви рамене и продължи да стиска устни. Чак след като Роуан раздаде отново картите, тя каза:

— Всъщност Косач Годар не ми е давал имунитет. Може да ме избере за Прибирането винаги, когато поиска, но не прибягва към това. — Сетне се усмихна. — Което ме прави още по-специална, не мислиш ли?

Изиграха четири игри. Едната Есме спечели съвсем честно, в две Роуан я остави да го победи и отбеляза точка в последната, за да не е толкова очевидно, че ѝ се е дал в предишните. Докато приключат, останалите се бяха навечеряли и се заемаха с обичайните си късни занимания. Роуан се опита да избегне всички и да се отправи директно към стаята си, но по пътя чу нещо, което го накара да спре. От спалнята на Косач Волта се чуваше приглушено хлипане. Ослуша се пред вратата, за да се увери, че не си въобразява, а после превъртя топката. Вратата не беше заключена. Бутна я леко и надникна вътре.

Косач Волта седеше на леглото, скрил лице в дланите си. Тялото му се тресеше от ридания, които той безуспешно се опитваше да потисне. Мина известно време, преди да вдигне глава и да види Роуан.

Скръбта на Волта мигновено прерасна в гняв.

— Кой ти позволи да влизаш тук, по дяволите? Махай се! — Хвана най-близкия предмет — стъклено преспапие — и го хвърли по Роуан, точно както Есме беше предвидила. Би причинило доста сериозна травма на главата му, но Роуан се наведе и ударът попадна във вратата, където остави сериозна вдлъбнатина в дървото, вместо в черепа на младежа. Роуан можеше да си иде. Вероятно би било най-разумният ход, но подобно поведение не беше силата му. Негов специалитет беше да си пъха носа там, където не му е работа.

Влезе в стаята и затвори вратата след себе си, готов да избегне следващия летящ предмет.

— Трябва да бъдеш по-тих, след като не искаш никой да те чуе — заяви на Волта той.

— Само да споменеш пред някого, и ще направя живота ти истински ад.

Роуан се разсмя, тъй като заплахата предполагаше, че животът му все още не е такъв.

— Смешно ли ти се струва? Ще ти покажа кое е смешно.

— Извинявай. Нямах намерение да се смея. Но не се смеех на теб, ако това си помислил.

След като Волта вече не го замеряше с разни неща, Роуан взе един стол и седна достатъчно далеч, че да осигури на Косача пространство.

— Днес беше тежко — каза Роуан. — Не те виня.

— Какво знаеш изобщо? — процеди Волта.

— Знам, че ти не си като другите — отговори Роуан. — Наистина не си.

Тогава Волта вдигна към него зачервените си от сълзи очи, които вече не се опитваше да прикрие.

— Искаш да кажеш, че нещо не ми е наред — Волта отново сведе поглед и стисна юмруци, но Роуан дори не помръдна, тъй като не очакваше да бъде набит. Подозираше, че Волта би използвал юмруците срещу себе си, стига да можеше.

— Косач Годар е бъдещето — повтори за сетен път Волта. — Не искам да бъда част от миналото. Разбираш ли?

— Но днес се почувства отвратително, нали? Дори повече от мен, защото не беше наблюдател, а част от случващото се.

— И ти скоро ще бъдеш част.

— Може би не — отговори Роуан.

— О, ще бъдеш. В мига, в който се сдобиеш с пръстена и елиминираш малката си приятелка, ще разбереш, че няма връщане назад.

Роуан преглътна — опита се да не върне оскъдната порция, която беше изял на вечеря. Лицето на Цитра изникна в съзнанието му, но той го прогони. Не можеше да си позволи да мисли за нея сега.

Роуан знаеше, че е поел риск с Волта. Единственият вариант беше да доведе всичко до благоприятен край.

— Ти само се преструваш, че харесваш Прибирането — продължи той. — Но го мразиш повече от всичко друго. Твоят ментор е бил Косач Неру, а той е истински представител на старата школа, което означава, че те е избрал заради факта, че си съвестен. Не искаш да отнемаш живот… и определено не искаш да отнемаш десетки наведнъж.

Волта скочи — движеше се по-бързо отколкото човек можеше да предположи, че е възможно. Сграбчи Роуан и го блъсна в стената така, че младежът усети тежко липсата на обезболяващите нанити.

— Никога няма да повтаряш това пред никого, чу ли? Стигнах твърде далеч, че да си позволя да рискувам позицията си. Няма да допусна да ме изнудва сополив стажант.

— Това ли си мислиш, че правя? Че те изнудвам?

— Не си играй с мен! — изръмжа Волта. — Знам защо си тук.

Роуан се почувства искрено разочарован.

— Мислех, че ме познаваш.

Миг по-късно Волта започна да се отпуска.

— Никой не познава никого, не е ли така? — промълви.

— Обещавам, че няма да кажа на никого. И не искам нищо от теб.

Най-сетне Волта свали гарда.

— Съжалявам. Когато си заобиколен от толкова много кроежи, започваш да си мислиш, че всички играят така. — Отново седна на леглото. — Вярвам ти, защото знам, че си по-добър. Всъщност го знам от момента, в който Годар те взе. Вижда у теб предизвикателство. Защото ако успее да накара някой от стажантите на Фарадей да приеме неговия начин на мислене, значи може да убеди всекиго друг.

В този момент на Роуан му се стори, че Волта не е много по-възрастен от него самия. Винаги беше излъчвал увереност, която го караше да изглежда по-улегнал, но сега уязвимостта му разкри истината. Беше на не повече от двайсет. Това означаваше, че е Косач най-много от две години. Роуан нямаше представа каква е причината да премине от учението на старата школа към свитата на Годар, но можеше да си представи. Виждаше как някой младши Косач може да бъде привлечен от блясъка и харизмата на Годар. Все пак Годар предлагаше на учениците си всичко, което може да пожелае човешкото сърце, в замяна на пълното незачитане на собствената си съвест. В професия, в която съвестта е по-скоро слабост, кой би искал да има такава?

Роуан седна и дръпна стола си достатъчно близо до Волта, че да си говорят шепнешком.

— Ще ти кажа какво си мисля — започна Роуан. — Годар не е Косач. Той е убиец. — За пръв път се осмеляваше да го изрече на глас. — Много е написано за убийците от Епохата на смъртните, чудовища като Джак Изкормвача или Чарлз Мейсън, или пък Сайбър Сали. Единствената разлика между тях и Годар е, че хората позволяват на Годар да му се размине. Смъртните са знаели колко погрешно е това, но някак сме допуснали да забравим.

— Да, но дори да е истина — отговори Волта, — какво бихме могли да направим? Бъдещето настъпва, без значение дали го искаме, или не. Ранд, Чомски и още десетки други извратени нещастници, които копнеят да се доберат до кръга от приближени на Годар, ще доминират това бъдеще. Убеден съм, че Косачите основатели се обръщат в гробовете си. Проблемът е, че те са в гробове и няма да се върнат. — Волта пое дълбоко дъх и избърса бликналите наново сълзи. — За твое добро, Роуан, надявам се да заобичаш убиването толкова, колкото Годар. Това ще направи живота ти много по-лесен. Много по-удовлетворяващ.

Роуан прие тази перспектива много болезнено. Преди месец би отрекъл, че е възможно да се превърне в подобно чудовище, но вече не беше толкова сигурен. Напрежението, което заплашваше да го пречупи, се усилваше с всеки изминал ден. Продължаваше да го крепи надеждата, че щом Волта не е преминал към тъмната страна, вероятно имаше шанс и за него.

27. Конклав на жътвата

Тайното разследване на Цитра разкри някои изненади, които тя нямаше търпение да сподели с Роуан, щом най-сетне го видеше на Конклава на жътвата. Със сигурност не можеше да ги обсъди с Косач Кюри. Двете бяха изградили доверие помежду си и ако Косачът разбереше, че Цитра тайно е използвала правомощията ѝ в мрежата, щеше да го приеме като сериозно потъпкване на това доверие.

Животът на Цитра беше поел в съвършено различна посока от този на Роуан. Тя не беше част от шумни и пищни празненства, нито тренираше срещу живи субекти. Помагаше в кроткото готвене на ястия за съкрушени семейства и провеждаше спаринги по Бокатор с партньор с черен колан. Правеше тинктури и изучаваше практическата употреба на смъртоносни отрови от личната аптечка и градината с токсични билки на Косач Кюри. Изучи прочутите дела на най-добрите и най-лошите Косачи в историята.

Откри, че в миналото причините някой Косач да е лош, са били мързел, пристрастност или липса на проницателност. Имало е такива, които са избрали твърде много от съседите си за Прибирането, тъй като не им се е искало да ходят далеч. Други, въпреки неколкократни дисциплинарни наказания, са продължавали да прибират хора със специфични етнически черти. Що се отнася до грешната преценка, и в тази насока имаше достатъчно много примери. Един от тях беше Косач Сартър, който решил, че е добра идея винаги да извършва Прибирането по време на родео и така напълно унищожил този спорт, тъй като никой не искал да присъства, от страх да не бъде елиминиран.

Разбира се, лошите Косачи не се срещаха само в миналото. Само че сега вместо „лоши“ ги наричаха „новатори“ и „напредничави“.

Като новаторските кървави бани, които устройваха Косач Годар и смъртоносната му свита.

Масовото Прибиране в Лабораторията за магнитни двигатели се разчу като голяма новина, макар да не беше официално оповестено. Имаше и значителен брой лични видеозаписи, качени в Бурята, които показваха как Годар и хората му раздават имунитет като хляб за бедняците. Роуан беше в самия център на събитието. Цитра не знаеше как да го приеме.

— Светът има талант да награждава лошите прояви със слава — коментира Косач Кюри след качването на част от записите. След това стана някак меланхолична. — Наясно съм с недостатъците на това да си популярен Косач — призна тя, макар на Цитра вече да ѝ беше известно. — В началото бях вироглава и глупава. Мислех си, че като избирам правилните хора за Прибирането, ще мога да направя света по-добър. С цялата си арогантност вярвах, че виждам ясно цялостната картина, която убягва на другите. Но разбира се, и аз бях ограничена като всички останали. Когато избрах за Прибирането президента и целия му кабинет, разтърсих света, но в действителност светът беше разтърсен и без мен. Наричаха ме госпожица Сеч, а с времето се превърнах в Гранд дамата на смъртта. Посветих повече от сто години на опити да постигна анонимност, но дори и най-малките деца ме познават. Родителите ме използват като Торбалан, за да накарат отрочетата си да се държат прилично. Бъди добър или Гранд дамата ще дойде за теб. — Косач Кюри тъжно поклати глава. — В повечето случаи славата е мимолетна, но когато си Косач, постъпките ти са увековечени. Послушай съвета ми, Цитра, и поддържай неутралитет.

— Може и да сте Косач знаменитост — отбеляза Цитра, — но дори и в най-спорните си решения не можете да се сравнявате с Годар.

— Не, за щастие, не мога — съгласи се Косач Кюри. — Никога не съм възприемала живота като спорт. Разбираш ли, някои хора търсят известност, за да променят света, а други — за да го завладеят. Годар е от втория вид. — Следващите ѝ думи осигуриха на Цитра много безсънни нощи. — Вече не мога да имам доверие на твоя приятел Роуан. Годар има способността да разяжда като киселина, плисната в очите. Най-доброто, което би могла да направиш, щом настъпи време за Зимния конклав, е да спечелиш пръстена и бързо да подложиш момчето на Прибиране, преди киселината да е стигнала още по-дълбоко.

Цитра беше благодарна, че до Зимния конклав остават месеци. Сега трябваше да се тревожи за Конклава на жътвата. Първоначално очакваше с нетърпение да дойде септември, но с приближаването му започваше да се ужасява. Не я тревожеше изпитът. Чувстваше се подготвена за каквито и да е предизвикателства, на които можеха да подложат стажантите. Плашеше се от срещата с Роуан, тъй като нямаше представа как са му се отразили всичките месеци, прекарани с Годар. Спечели този пръстен и бързо го подложи на Прибирането, беше я посъветвала Косач Кюри. Е, точно сега Цитра нямаше да се тревожи за бъдещето. Разполагаше с четири месеца, преди да ѝ се наложи да вземе подобно решение. Но часовникът постоянно тиктакаше. Приближаваше ги неумолимо към тяхната смърт.

Конклавът на жътвата се състоя в ясен, но бурен септемврийски ден. Бурята беше ограничила броя на зрителите на предишния конклав, но този път пред сградата на Капитолия във Фулкръм Сити се беше събрало огромно множество. Имаше още повече служители на реда, които да контролира напиращата тълпа. Някои Косачи — предимно представители на старата школа — пристигнаха пеша, предпочели кратка разходка от хотелите си, вместо бляскава поява. Други се бяха спрели на впечатляващи коли, за да подчертаят статута си на знаменитости. Новинарските екипи насочваха камерите си, но се стремяха да пазят дистанция. Все пак не беше червен килим. Никакви въпроси, никакви интервюта, нито твърде любопитно надничане. Косачите махаха срещу камерите, изправяха рамене, за да изглеждат високи, и се завъртаха в най-подходящата поза.

Косач Годар и свитата му се появиха в лимузина — кралскосиня с огромни диаманти, в случай че възникнеха съмнения кой е вътре. Щом Годар и антуражът му се появиха, от публиката се разнесоха възклицания, сякаш присъствието им беше равносилно на шоу с фойерверки.

— Ето го!

— Това е той!

— Толкова е красив!

— Така страшен!

— Има чудесна прическа!

Годар се спря да погледне към публиката и да помаха с ръка с кралски маниер. След това се загледа в случайно момиче сред тълпата, погледна го в очите, посочи го и продължи нагоре по стълбите, без да каже нищо.

— Толкова е странен!

— Колко е загадъчен само!

— Така чаровен!

Що се отнася до момичето, то остана впечатлено, ужасено и объркано от моментното внимание и тъкмо това беше целта.

Всички бяха толкова съсредоточени в Годар и пъстрия му антураж, че почти никой не забеляза Роуан, който се качваше последен по стълбите към входа.

Групата на Годар не беше единствената, чиято основна цел беше да прави шоу. Косач Киркегор беше преметнал лък на рамото си. Не че възнамеряваше да го използва днес, просто беше част от спектакъла. Въпреки това можеше да се прицели във всеки от зрителите и да го повали. Тази мисъл предизвикваше още по-голямо вълнение след тълпата. Досега никой не беше ставал субект на Прибирането на стълбите пред Капитолия преди началото на конклав, но това не значеше, че не е възможно да се случи.

Въпреки че повечето Косачи се насочваха към главния път, Косач Кюри и Цитра минаха по странична уличка, за да избегнат вниманието на хората възможно най-дълго. Косачът величествено се промъкна през множеството, но хората най-близо до нея започнаха да надават възгласи, щом я разпознаха. Протягаха ръка да докоснат гладката ѝ роба в цвят на лавандула. Тя, разбира се, го понесе достойно, но един мъж буквално сграбчи плата и на нея ѝ се наложи да плесне ръката му.

— Внимателно — предупреди го тя и го погледна в очите. — Не приемам добре посегателства срещу себе си.

— Извинявам се, Ваша чест — каза мъжът. След това се протегна към дланта ѝ с намерение да докосне пръстена, но тя я дръпна.

— Дори не си го помисляй.

Цитра се мушна пред Косач Кюри, за да ѝ направи път.

— Може би трябваше да вземем лимузина — рече Цитра. — Поне нямаше да ни се налага да се борим, за да си проправим път.

— Винаги ми се е виждало прекалено показно — отвърна Кюри.

Щом се измъкнаха от тълпата, внезапен порив на вятъра връхлетя широкото стълбище на Капитолия и развя дългата сребриста коса на Косач Кюри като булчински воал, придавайки ѝ почти мистичен вид.

— Знаех си, че трябва да я сплета днес — съжали тя.

Двете с Цитра поеха нагоре по белите мраморни стълби, а някой извика от лявата им страна:

— Обичаме ви!

Косач Кюри спря и се обърна, но не можа да определи кой се беше провикнал, затова заговори към всички:

— Защо? — попита тя настоятелно, но никой не се осмели да отговори под хладнокръвния ѝ взор. — Бих могла да сложа край на съществуването ви във всеки един момент. Защо ме обичате?

Отново никой не отговори, но разменените реплики привлякоха вниманието на един оператор, който се приближи твърде много с камерата си. Косач Кюри замахна към нея с такава сила, че цялото тяло на човека се усука и той едва не я изпусна.

— Пазете приличие — нареди Косачът.

— Да, Ваша чест. Съжалявам, Ваша чест.

Кюри продължи нагоре по стълбите с Цитра след себе си.

— Трудно ми е да си представя, че някога съм се наслаждавала на това внимание. Сега бих го избегнала напълно, стига да можех.

— Не изглеждахте толкова напрегната на последния конклав — отбеляза Цитра.

— Тогава нямах стажант, на когото предстои да бъде изпитан. Вместо това аз изпитвах стажантите на останалите Косачи.

Изпит, на който Цитра зрелищно се беше провалила. Въпреки това не ѝ се искаше да повдига темата.

— Знаете ли какъв ще бъде днешният тест? — попита Цитра, щом стигнаха най-горното стъпало и влязоха в преддверието.

— Не… но знам, че ще го проведе Косач Сервантес, а той е почитател на физическата активност. Предполагам, че ще трябва да се бориш с вятърни мелници.

Както и предния път, Косачите се поздравяваха един друг в голямата ротонда и чакаха вратите на залата за събрания да бъдат отворени. В центъра на ротондата бяха сервирани закуски, включително и пирамида от датски кифлички. Подреждането ѝ вероятно бе отнело часове, а за срутването ѝ беше нужна само секунда, след като, без да се замислят, косачите посегнаха директно към долните и пренебрегнаха разположените по-високо сладкиши. Персоналът се втурна да събира кифличките, преди да са се търкулнали по пода. Цялата сцена се стори доста забавна на Косач Кюри и тя отбеляза:

— Твърде наивно от страна на готвача да си мисли, че Косачите биха се съобразявали с нещо.

Цитра зърна младши Косач Гудол — момичето, ръкоположено на предишния конклав. Робата ѝ беше дело на Клод де Глаз, един от най-предпочитаните модни дизайнери в света. Това беше монументална грешка, тъй като съвременните дизайнери обичаха да шокират и изненадват хората. Робата на оранжеви и сини райета на Косач Гудол я караше да изглежда по-скоро като клоун, отколкото като Косач.

Цитра не можа да пренебрегне факта, че Годар и младшите му Косачи се радваха на още по-голямо внимание, отколкото на Пролетния конклав. Макар немалко Косачи да се извърнаха хладно от тях, доста повече бяха онези, които копнееха да се смесят с групата.

— Все повече Косачи споделят възгледите на Годар — сподели тихо Косач Кюри на Цитра. — Промъкват се в пролуките като змии. Инфилтрират се в нашите среди. Задушават най-добрите сред нас като плевели.

Цитра се замисли за Фарадей — порядъчен Косач, категорично задушен от плевелите.

— Убийците набират мощ — заяви Косач Кюри. — Ако успеят, този свят го очакват твърде мрачни дни. Остава възможността почитаемите Косачи да им се противопоставят категорично. Очаквам с нетърпение деня, в който и ти ще се включиш в тази битка.

— Благодаря, Ваша чест. — За Цитра не беше проблем да се бори на страната на доброто, ако станеше Косач. Последствията, до които избирането ѝ щеше да доведе, бяха това, което не можеше да понесе и приеме.

Косач Кюри отиде да поздрави няколко представители на старата школа, които се придържаха към истинските идеали на основателите. В този момент Цитра най-сетне съзря Роуан. Той не кръжеше край фалшивия блясък на Годар. Вместо това се беше превърнал в отделен малък център на внимание. Беше заобиколен от други стажанти и дори от няколко младши Косачи. Говореха си, смееха се и Цитра се почувства леко обидена, че Роуан не я потърси.

В действителност Роуан се беше опитал да я открие, но докато Цитра влезе в ротондата, той се озова обграден от неочаквани почитатели. Някои му завиждаха за позицията при Годар, други изпитваха любопитство, а имаше и такива, които копнееха да се докоснат до изгряващата звезда. Печеленето на политически позиции започваше отрано във Форума на Косачите.

— Ти беше в офис сградата, нали? — попита един от новите стажанти — шпат, на когото вероятно му беше първият конклав. — Видях те на записите!

— Не просто беше там — намеси се друг шпат. — Той носеше проклетия пръстен на Годар и раздаваше имунитет!

— Еха! Това позволено ли е?

Роуан сви рамене.

— Годар каза, че е, а и аз не съм искал пръстена. Той сам ми го даде.

Един от младшите Косачи въздъхна с копнеж.

— Човече, наистина трябва да те харесва, за да ти позволи нещо подобно.

Мисълта, че Годар може да го харесва, силно обезпокои Роуан, тъй като той презираше абсолютно всичко, което Годар харесваше.

— Е, и какъв е той?

— Различен… от всеки, когото познавам.

— Ще ми се да бях негов стажант — подхвърли друг шпат, а после направи гримаса, сякаш бе вкусил миризливо сирене. — Мен ме взе Косач Мао.

Роуан знаеше, че Косач Мао също обича да прави шоу и се наслаждава на имиджа си на знаменитост сред обществото. Беше изключително независим и не се причисляваше нито към старата школа, нито към новата. Роуан нямаше представа дали Мао гласува според собствената си съвест, или за този, който дава най-много. Фарадей щеше да знае. Твърде много неща липсваха на стажанта на Фарадей. Едно от тях беше вътрешната информация.

— Годар и младшите му Косачи буквално завладяха стълбището на Капитолия при пристигането си — отбеляза стажантка, която Роуан си спомняше от предишния конклав — онази, запозната с отровите. — Изглеждаха толкова добре.

— Вече реши ли какъв цвят ще избереш? А какви скъпоценни камъни ще има на робата ти? — попита друго момиче и внезапно увисна на ръката му като ластар от лоза. Роуан не можеше да прецени кое ще е по-странно — да се измъкне от хватката ѝ, или тъкмо обратното.

— Невидим — отговори Роуан. — Ще се появя на парадното стълбище чисто гол.

— Е, все пак ще има драгоценности на показ — подхвърли един от младшите Косачи и всички останали се разсмяха.

В този момент Цитра си проправи път към него и Роуан се почувства така, сякаш е спипан да върши пакост.

— Здрасти, Цитра — каза той, но прозвуча прекалено насилено и му се прииска да можеше да си върне думите назад и да измисли нещо различно. Измъкна се от хватката на момичето лоза, но закъсня, тъй като Цитра ги беше видяла.

— Изглежда, си намерил много нови приятели — изтъкна Цитра.

— Всъщност не е точно така — отговори той, но в този момент осъзна, че е обидил всички. — Имам предвид, че всички сме приятели, нали така? Все пак сме в една лодка.

— В една лодка — повтори напълно безизразно Цитра, но погледът ѝ беше остър като кинжалите в оръжейното помещение на Фарадей. — Радвам се да те видя, Роуан. — А после си тръгна.

— Нека си върви — изсумтя момичето лоза. — И без това след последния годишен конклав ще бъде история, нали така?

Роуан не се извини, преди да ги изостави.

Бързо догони Цитра, което му подсказа, че и тя не полагаше особено старание да избяга от него. Беше добър знак. Той внимателно хвана ръката ѝ и тя се извърна към него.

— Хей — промълви младежът. — Съжалявам за преди малко.

— Не, разбирам — отвърна Цитра. — Сега си голяма работа. Трябва да се насладиш.

— Не е така. Да не би да си мислиш, че съм искал да ме обсадят? Стига, добре ме познаваш.

Цитра се поколеба.

— Минаха четири месеца — рече тя. — Човек може да се промени за четири месеца.

Беше напълно права. Но някои неща не се бяха променили. Роуан знаеше какво иска да чуе тя, но щеше да бъде поредният танц. Друг вид позиране. Затова ѝ каза истината.

— Радвам се да те видя, Цитра — започна. — Но е също и болезнено. Дори много и не знам какво да направя по въпроса.

Видя, че истински я трогна, защото очите и започнаха да се пълнят със сълзи, които бликнаха, преди да е успяла да продума.

— Знам. Ужасно е, че трябва да бъде така.

— Чуй какво ще ти кажа — отговори Роуан. — Нека дори да не мислим за Зимния конклав. Нека бъдем тук и сега и да оставим бъдещето настрана.

Цитра кимна.

— Съгласна. — След това пое дълбоко дъх. — Хайде да се разходим. Искам да ти покажа нещо.

Тръгнаха към външния край на ротондата, отвъд арките, под които Косачи договаряха различни дела и съюзи.

Цитра извади телефона си и проектира серия от холограми в дланта си, като я сви така, че никой освен Роуан да не види.

— Измъкнах това от задния мозък на Бурята.

— Как успя?

— Няма значение как. Важното е, че го направих… а също и какво открих.

Холограмите бяха на Косач Фарадей по улиците край дома му.

— Тези са от последния ден — уточни Цитра. — Успях да проследя поне част от стъпките му тогава.

— Но защо?

— Просто гледай. — Холограмата показваше как влиза в нечий дом. — Това е къщата на жената, с която ни запозна на пазара. Прекарал е няколко часа там. След това е отишъл в това кафене. — Цитра пусна друг запис, който показваше как Фарадей влиза в ресторант. — Мисля, че е възможно да се е срещнал с някого там, но не знам с кого.

— Добре — намеси се Роуан. — Значи се е сбогувал с различни хора. Засега ми се струва логично някой да го направи, ако прекарва последния си ден на земята.

Цитра отново превключи. Следващият видеозапис показваше как Косачът се качва по стълбите на железопътната гара.

— Заснет пет минути, преди да умре — обясни тя. — Знаем, че се е случило на тази гара, но познай какво. Камерата на конкретния перон е била повредена, предполагаемо от неприемливите. Била е извън строя през целия ден, затова няма видеозапис, който показва какво точно се е случило там!

Влак потегля от гарата и миг по-късно пристига друг, в обратна посока. Точно той беше убил Фарадей. Въпреки че Роуан не можеше да го види, направи гримаса, все едно го бе зърнал.

— Мислиш, че някой го е елиминирал и се е погрижил да изглежда като Самоприбиране? — Роуан се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и заговори тихо: — Ако това е единственото ти доказателство, то е доста слабо.

— Знам. Затова продължавам да търся. — Цитра превъртя записа и отново пусна сцената, на която се виждаше как Фарадей отива към гарата.

— Имало е петима свидетели. Нямаше как да ги проследя, без да използвам данни на Форума на Косачите, а ако го бях направила, щяха да разберат, че търся нещо. Но единствената логика е, че и тези свидетели са слезли по същите стълби, нали? Оттам са слезли общо осемнайсет души по времето, когато е умрял Фарадей. Част от тях вероятно са се качили на първия влак. — Тя посочи влака, който напускаше гарата. — Но не всички. От тези осемнайсет души успях да идентифицирам близо половината. И трима от тях са получили имунитет още същия ден.

Разкритието беше достатъчно да остави Роуан без дъх и да замае главата му.

— Били са подкупени, за да свидетелстваш, че е приложил Самоприбиране?

— Ако беше обикновен гражданин, който е видял как един Косач прибира друг, и ти предложат имунитет, за да си държиш устата затворена, как би постъпил?

На Роуан му се искаше да повярва, че би потърсил справедливост, но се замисли за времето, преди да стане стажант на Косач, когато идеята да бъде такъв го плашеше до смърт.

— Щях да целуна пръстена и да си държа устата затворена.

В другия край на ротондата вратите към залата за събрания се отвориха и Косачите започнаха да се стичат вътре.

— Кой мислиш, че го е извършил? — попита Роуан.

— Кой има най-голяма полза Фарадей да излезе извън картинката?

Не беше нужно да го изричат гласно. И двамата знаеха отговора. Роуан осъзнаваше, че Годар е способен на немислими дела, но дали би убил друг Косач?

Поклати глава, не искаше да повярва.

— Това не е единственото обяснение! — настояваше той. — Възможно е изобщо да не е бил Косач. Може да е близък роднина на някого, когото е прибрал. Някой, който е искал отмъщение. Всеки би могъл да му вземе пръстена, да го бутне пред влака и да използва пръстена, за да даде имунитет на свидетелите. В такъв случай би им се наложило да си замълчат, иначе биха ги взели за съучастници!

Цитра отвори уста, за да го опровергае, но я затвори отново. Беше възможно. Дори пръстенът на Фарадей да бе замразил пръста на убиеца, можеше да си го представи.

— Не се бях замислила за това — призна тя.

— Ами тоналистите? Почитателите на тоналния култ мразят Косачите.

Ротондата започна бързо да се изпразва. Двамата се оттеглиха от нишата и тръгнаха към вратите на залата.

— Не разполагаш с достатъчно факти, за да обвиниш някого — предупреди я Роуан. — Засега ще се наложи да го забравиш.

— Да го забравя? Не говориш сериозно.

— Казах засега! Щом те ръкоположат, ще получиш пълен достъп до информацията на Форума на Косачите и ще можеш да докажеш какво точно се е случило.

Цитра застина на място.

— Какво имаш предвид с „щом ме ръкоположат“? По същата логика може да си ти. Или пропускам нещо?

Роуан стисна устни, ядосан на себе си, че допусна намеренията му да се изплъзнат.

Ритуалите на конклава бяха същите, както и предния път. Изброяването на имената. Измиването на ръцете, отдаването на почит и мъмренето. И този път имаше анонимно обвинение към Косач Годар, само че за твърде волно раздаване на имунитет.

— Кой повдига това обвинение? — настоя Годар. — Нека обвинителят се изправи, за да го видим!

Разбира се, никой не реагира, което даде възможност на Годар да затвърди позициите си.

— Ще призная, че има основание за това обвинение — заяви Годар. — Аз съм щедър човек и вероятно съм раздавал имунитет доста свободно. Нямам извинение, нито пък оправдание. Оставям се на милостта на Свещеното острие, нека той определи наказанието ми.

Свещеното острие Ксенократ махна пренебрежително с ръка.

— Да, да, просто седни Годар. Наказанието ти ще бъде да помълчиш цели пет минути.

Репликата предизвика бурен смях. Годар се поклони на Свещеното острие и зае мястото си. Макар някои Косачи, включително Косач Кюри, да се опитаха да възразят с аргумента, че в исторически план Косачи, които са прекалявали с властта си да осигуряват имунитет, са ограничили семействата на избраните за Прибирането, никой не ги чу. Ксенократ отхвърли всички възражения в интерес на пестене на време за насрочените процедури.

— Изумително — обърна се тихо Косач Кюри към Цитра. — Годар става недосегаем. Всичко може да му се размине. Ще ми се някой да беше успял да предвиди бъдещето и да го прибере още като дете. Така щеше да е най-добре.

Цитра отбягваше Роуан по време на обедната почивка от страх, че ако отново ги видят заедно, ще събудят още по-големи подозрения. Остана да обядва с Косач Кюри и беше представена на неколцина от най-великите живи Косачи: Косач Меир, която навремето е била делегат в Женева; Косач Мандела, който беше начело на Бижутерийната комисия; Косач Хидейоши, единственият, известен с прилагането на хипноза като метод за Прибирането.

Цитра се постара да не се главозамайва. Срещата с тях почти ѝ вдъхна надежда, че старата школа би могла да постигне триумф над индивиди като Годар. Не спираше да поглежда към Роуан, който отново не можеше да се отърве от почитатели, без значение колко се стараеше.

— Лош знак е — отбеляза Косач Хидейоши, — когато младите ни надежди гравитират така открито около врага.

— Роуан не е враг — избърбори Цитра, но Косач Кюри сложи ръка на рамото ѝ, за да я накара да замълчи.

— Той представлява врага — каза Кюри. — Така поне изглежда пред останалите стажанти.

Косач Мандела въздъхна.

— Не би трябвало да има врагове във Форума на Косачите. Редно е всички да сме на една и съща страна. Страната на човечността.

Сред представителите на старата школа беше широко признато, че времената са размирни, но освен повдигането на обвинения, които неизменно бяха отхвърляни, никой не предприемаше нищо.

Следобед Цитра се почувства ужасно тревожна заради разгорещените спорове, свързани с производството на оръжия. Обсъждаше се дали Косачите трябва да носят пръстена си на дясната ръка или на лявата, дали да им бъде позволено да използват комерсиални стоки като спортни обувки и зърнени закуски. Всичко това беше ужасно незначително за Цитра. Защо подобни теми да са важни, след като актът на Прибирането бавно се приравняваше към убийството от Епохата на смъртните?

Най-накрая настъпи моментът за изпитване на стажантите. Както и предния път, кандидатите за Форума на Косачите излязоха първи, след като бяха изпитани предната вечер. От четиримата, преминали финалните тестове, само двама бяха ръкоположени. Другите двама трябваше да изтърпят страданието да минат позорно по пътеката, преди да излязат от залата и да се върнат към предишния си живот. Цитра почувства вина заради удоволствието, което изпита, щом момичето, залепило се за Роуан, беше изгонено.

След като новите Косачи получиха пръстените си и им бяха дадени новите имена, останалите стажанти бяха извикани отпред.

— Днешният тест — обяви Косач Сервантес — ще бъде състезание по бойното изкуство Бокатор. Кандидатите ще бъдат разпределени по двойки и представянето им ще бъде оценено.

Донесоха мек тепих, който беше разгънат в полукръглото пространство точно пред подиума. Цитра пое дълбоко дъх. Биваше я в това. Бокатор представляваше баланс между сила, издръжливост и концентрация, а тя беше постигнала златната среда. Тогава забиха острието право в сърцето на нейната увереност.

— Цитра Теранова ще се бие срещу Роуан Дамиш.

Откъм публиката долетя мърморене. Цитра осъзна, че жребият не беше случаен. Бяха изправени един срещу друг съвсем умишлено, за да бъдат съперници. И как иначе? Погледът ѝ срещна този на Роуан, но очите му не издаваха нищо.

Първо минаха другите двойки. Участниците дадоха всичко от себе си, но Бокатор беше тежка дисциплина и често не се удаваше на стажантите. Някои победи бяха бързо постигнати, други — доста оспорвани. Тогава дойде ред на мача между Цитра и Роуан.

Изражението на Роуан все още не беше нито ожесточено, нито пък излъчваше съжаление или тъга от факта, че са изправени един срещу друг.

— Добре, нека го направим — каза само това и тогава двамата започнаха да се обикалят един друг.

Роуан знаеше, че днес е първият му истински тест, но не и единственият, който му бяха подготвили. Задачата му беше да изглежда убедителен, но въпреки това да изгуби мача. Годар, Ксенократ, Сервантес и всички присъстващи на конклава трябваше да повярват, че прави всичко по силите си, но усилията му не са достатъчни.

Започнаха с ритуално ритмично обикаляне в кръг. След това изпълниха ритуалните пози. Роуан се долепи до Цитра, маркира ритник, но пропусна с около един пръст разстояние. Изгуби равновесие и падна на коляно. Много добро начало. Рязко се обърна, изправи се, но преди още да е застанал стабилно, тя замахна към него. Роуан помисли, че ще го повали с лакът, но вместо това тя го сграбчи и го повлече напред, сякаш възнамеряваше да го блъсне. Този ход му помогна да възвърне равновесието си — изглеждаше така, сякаш е претърпяла провал и не се е справила. Роуан се отдръпна и я погледна в очите. Хилеше се срещу него, съвсем умишлено не отместваше поглед. Дразненето се славеше като елемент от Бокатор, но в случая беше много повече. Роуан можеше да изтълкува поведението ѝ, все едно Цитра говореше на глас.

Няма да изгубиш този мач, казваха очите ѝ. Бий се ожесточено — предизвиквам те, защото колкото и да се стараеш да се провалиш, ще намеря начин да те саботирам.

Ядосан, Роуан отново я атакува с отворена длан в рамото, точно пет пръста под идеалното ниво, но тя се измести. Дланта му осъществи контакт, Цитра понесе силата на удара му и падна.

Бъди проклета, Цитра. Бъди проклета!

Можеше да го победи във всичко. Дори в загубата.

От мига, в който Роуан замахна за първия си ритник, Цитра знаеше какво е намислил и се вбеси. Как смееше да си въобразява, че трябва да се бие зле, за да ѝ даде да победи в мача? Нима беше станал толкова арогантен под ръководството на Годар, та да повярва, че битката няма да бъде честна? Разбира се, беше тренирал, но и тя също. Какво като беше станал по-силен? Това означаваше, че е и по-едър и движенията му са се забавили. Честната битка беше единственият начин да опазят съзнанието си чисто. Не осъзнаваше ли Роуан, че като жертва себе си, вреди и на нея? По-скоро би се подложила на Самоприбиране като първи акт на Косач, отколкото да приеме саможертвата му.

Роуан я изгледа кръвнишки, но само предизвика смеха ѝ.

— Толкова ли умееш?

Той избра нисък ритник, достатъчно бавен, че тя да е подготвена, и не вложи голяма сила в атаката. Цитра трябваше само да се снижи и ритникът щеше да остане без цел. Тя обаче измести центъра на тежестта си и ударът я повали. Строполи се на тепиха, но се изправи толкова бързо, сякаш го бе направила нарочно. След това подходи към Роуан с рамото напред и усука крака си около неговия, приложи сила, но не достатъчно, че коляното му да поддаде. Той я сграбчи, превъртя се и двамата дружно се стовариха на тепиха, като Цитра запази доминантна позиция върху него. Беше го контрирала така, че го принуждаваше да я преобърне и да заеме нейното място. Той се опита да я изтласка, но разположението на ръцете ѝ направи задачата му невъзможна.

— Какво има, Роуан — прошепна тя. — Не знаеш какво да правиш, когато си върху момиче?

Той най-сетне се отмести и тя се изправи. Отново застанаха един срещу друг и започнаха да се дебнат в бойния танц, а Сервантес ги обикаляше в обратна посока като сателит, който изобщо не долавяше какво се случва между тях.

Роуан знаеше, че мачът почти е приключил. Той щеше да победи, а победата му означаваше загуба. Със сигурност не е бил с всичкия си, за да си мисли, че Цитра ще допусне той умишлено да изгуби мача. Всеки от тях беше силно загрижен за другия. Това беше проблемът. Цитра никога нямаше да приеме пръстена на Косач, докато чувствата ѝ към него стояха на пътя към получаването му.

Изведнъж Роуан измисли нова стратегия.

В оставащите десет секунди от мача Цитра трябваше само да продължава с танца. Роуан беше очевидният победител. Само още десет секунди отбранително обикаляне и Сервантес щеше да надуе свирката.

Но ето че Роуан направи нещо, което Цитра изобщо не очакваше. Хвърли се към нея със скоростта на светлината. Не беше никак непохватен, нито пък се преструваше на неумел, използваше безупречно заучени движения. Само за миг ѝ приложи хватка, стисна здраво врата ѝ — достатъчно силно, че обезболяващите ѝ нанити да се задействат. После се наведе плътно към нея и изръмжа:

— Попадна право в капана ми. Сега ще си получиш заслуженото. — И преметна тялото ѝ във въздуха, извъртайки главата ѝ на другата страна. Вратът ѝ се счупи със звучно и ужасяващо пукане и мракът завладя Цитра, сякаш земята се беше сринала върху нея.

Роуан пусна Цитра на земята, а публиката нададе дружно възклицание. Сервантес наду свирката си ожесточено.

— Фал! Фал! — развика се той, точно както се беше надявал Роуан. — Дисквалификация!

Множеството Косачи зажужа. Някои бяха ядосани на Сервантес, а други хулеха Роуан за постъпката му. Роуан издържа стоически, не допусна емоциите си да проличат. Насили се да погледне надолу към тялото на Цитра. Главата ѝ на практика беше извърната в обратна посока. Очите ѝ бяха отворени, но невиждащи. Не можеше да е по-мъртва. Младежът прехапа езика си, докато не прокърви.

Вратите на залата се отвориха със замах и пазачите се втурнаха към мъртвото момиче в средата.

Свещеното острие се обърна към Роуан:

— Върни се при своя Косач — процеди и дори не се опита да прикрие отвращението си. — Сигурен съм, че ще те накаже подобаващо.

— Да, Ваша Светлост.

Дисквалификация. Никой от тях не си даваше сметка, че Роуан е блестящ победител.

Той гледаше как пазачите я отнасят, отпусната като чувал с картофи, навън, където несъмнено линейка дрон вече чакаше да я откара в най-близкия възстановителен център.

Ще се оправиш, Цитра. Ще се върнеш при Косач Кюри за нула време… но няма да забравиш какво се случи днес. Надявам се никога да не ми простиш.

28. Водород, горящ в сърцето на Слънцето

Цитра Теранова, прозвуча глас едновременно властен и нежен. Цитра Теранова, чуваш ли ме?

Кой е? Има ли някой?

Интересно, каза гласът. Много интересно…

Да си мъртъв беше голяма досада. Не ще и дума.

След като отново беше обявена за жива, Цитра отвори очи срещу непознато, но излъчващо професионализъм и доброжелателност лице на медицинската сестра във възстановителния център, която проверяваше жизнените ѝ показатели. Опита се да се извърне към нея, но вратът ѝ все още беше в шина.

— Добре дошла обратно, мила — приветства я медицинската сестра.

Стаята се завърташе всеки път, щом помръднеше очи. Освен болкоуспокояващите нанити навярно бяха влели в тялото ѝ какви ли не обезболяващи и съживяващи химически вещества и микроботи.

— Колко дълго? — прошепна дрезгаво Цитра.

— Само два дни — отвърна весело сестрата. — Проста операция на гръбнака. Нищо, с което да не можем да се справим.

Два дни бяха откраднати от живота ѝ — не ги беше изживяла.

— Семейството ми?

— Съжалявам, мила, но проблемът засяга единствено Косачи. Не са уведомени! — сестрата потупа ръката ѝ. — Ще можеш да им разкажеш всичко, щом се видите. Сега е най-добре да си почиваш. Ще останеш тук още ден и след това ще си като нова. — После предложи на Цитра най-великолепния сладолед, който някога беше вкусвала.

Същата вечер дойде Косач Кюри и я осветли за всичко, което беше пропуснала. Роуан беше дисквалифициран и строго смъмрен за липсата на спортсменство.

— Да не би да ми казвате, че съм победила заради дисквалификацията му?

— За беда, не — отговори Косач Кюри. — Той очевидно клонеше към победа. И двамата бяхте обявени за губещи. Наистина трябва да поработим по уменията ти в бойните изкуства, Цитра.

— Е, просто чудесно — ядоса се Цитра, но поради съвсем различни причини от тези, които предполагаше Косач Кюри. — Значи и двамата с Роуан постигнахме кръгла нула в два от конклавите.

Косач Кюри въздъхна.

— Третият път ще имаш късмет — увери я тя. — Сега трябва да мислим колко добре ще се справиш на Зимния конклав. Освен това вярвам, че ще блеснеш на последния тест.

Цитра затвори очи и си припомни изражението на Роуан при последната хватка. Излъчваше студенина. Пресметливост. В този миг съзря страна от личността му, която не беше виждала дотогава. Сякаш очакваше с нетърпение онова, което възнамеряваше да ѝ причини. Дори щеше да изпита удоволствие. Чувстваше се толкова объркана. Дали беше планирал този ход от самото начало? Дали искрено не е подозирал, че ще бъде дисквалифициран, или е предвидил последствията?

— Как се държа Роуан след случилото се? — попита Цитра Косач Кюри. — Изглеждаше ли шокиран от стореното? Наведе ли се до мен? Помогна ли да ме отнесат до линейката дрон?

Косач Кюри замълча за момент, преди да отговори. Най-накрая каза:

— Той просто стоеше там, Цитра. Лицето му беше като от камък. Гледаше предизвикателно и не показа и капчица разкаяние, също като своя Косач.

Цитра се опита да се извърне, но въпреки че бяха свалили шината, вратът ѝ все още беше твърде скован, за да мръдне.

— Той вече не е човекът, когото познаваш — изрече Косач Кюри бавно, за да може момичето да го проумее.

— Не — съгласи се Цитра. — Не е. — И все пак нямаше абсолютно никаква представа какъв беше сега.

Роуан си мислеше, че щом се върнат в имението, ще понесе поредния брутален побой. Не можеше да е по-далеч от истината.

Косач Годар преливаше от гордост и бърбореше весело. Повика иконома и му заповяда да донесе шампанско и чаши още във фоайето, за да вдигнат тост за дързостта на Роуан.

— За това беше нужен по-голям кураж, отколкото предполагах, че притежаваш, момче — заяви Годар.

— Да, точно така — присъедини се Косач Ранд. — Можеш да дойдеш в стаята ми и да ми счупиш врата по всяко време.

— Той не просто ѝ счупи врата, а буквално прекърши гръбнака ѝ, без дори да трепне! Всички го чуха. Сигурен съм, че успя да събуди дори Косачите от последния ред!

— Класика! — заяви Косач Чомски и гаврътна чашата си, без да дочака тоста.

— Направи могъща заявка — похвали го Годар. — Напомни на всички, че си мой стажант, че не бива да си играят игрички с теб! — после утихна за миг. Дори леко се разнежи. — Знам, че имаше чувства към момичето, и все пак направи каквото трябваше, та дори повече.

— Но ме дисквалифицираха — напомни им Роуан.

— Официално, да — съгласи се Годар, — но спечели възхищението на изтъкнати Косачи.

— А също и врагове сред останалите — отбеляза Волта.

— Нищо повече от рисунка в пясъка — отвърна Годар. — Трябва да си силен мъж, за да го сториш. Мъж, за когото с радост бих вдигнал тост.

Роуан надигна поглед и видя Есме да ги наблюдава, седнала на най-горното стъпало на главното стълбище. Зачуди се дали момичето знае какво е направил и мисълта, че е възможно, го накара да се засрами.

— За Роуан! — обяви Косач Годар и вдигна високо чашата си. — За смелото скършване на вратове и трошенето на гръбнаци.

На Роуан му се наложи да преглътне най-горчивото си питие.

— А сега — заяви Годар, — вярвам, че е време за парти.

Партито след Конклава на жътвата отбеляза рекорд и никой не остана недокоснат от енергията, бликаща от Годар. Още преди гостите да започнат да пристигат и първият от петимата диджеи да пусне музиката, Косачът разпери широко ръце в декорираната дневна на имението и заяви, без да се обръща конкретно към никого:

— Аз принадлежа на своя елемент, а моят елемент е водород, горящ в сърцето на Слънцето!

Изказването беше толкова безумно, че накара дори Роуан да се разсмее.

— Големи глупости ръси — прошепна в ухото му Косач Ранд. — Не може да не го харесаш.

Стаите, терасите и пространството край басейна започнаха да се пълнят с празнуващи и Роуан постепенно се измъкваше от унинието, в което беше изпаднал след ужасното стълкновение с Цитра.

— Проверих заради теб — довери му Косач Волта. — Цитра отново е в съзнание и ще остане още един ден във възстановителния център. Ще се прибере у дома при Косач Кюри съвсем оздравяла, без наранявания и травми. Е, травмата си я биваше, но нали тъкмо това беше целта ти?

Роуан не му отговори. Зачуди се дали някой друг беше прозрял причината за постъпката му. Надяваше се, че не.

Тогава Волта стана сериозен въпреки веселбата, развихрила се наоколо.

— Не губи възможността да станеш Косач заради нея, Роуан — предупреди го той. — Поне не нарочно. Ако тя те победи в честен двубой, е едно, но да се подложиш на острието ѝ заради пощурелите си хормони, е пълна глупост.

Може би Волта имаше право. Вероятно трябваше да даде всичко от себе си в последния им изпит и ако старанието му доведеше до по-голям успех от този на Цитра, да вземе пръстена на Косач. Може би тогава първото му и единствено дело щеше да бъде да упражни Самоприбирането. Така нямаше да му се налага да го причинява на Цитра. Фактът, че разполагаше с някакъв изход, успокояваше Роуан, макар това да беше възможно най-тежкият сценарий.

Богатите и прочутите пристигаха с хеликоптери и лимузини, а една от странните и запомнящи се появи беше с реактивна раница. Годар се постара да запознае всеки с Роуан, сякаш той беше трофей, с който си струваше човек да се фука.

— Вижте това момче — повтаряше Годар на изтъкнатите си гости. — Той ще стигне далеч.

Роуан никога не се беше чувствал тъй силно ценен и уважаван. Трудно беше да мразиш човек, който те третира като месо, вместо като недорасла маруля.

— Ето така трябва да се прекарва животът — заяви Годар, щом се настаниха в луксозното бунгало с отворена фасада, през която наблюдаваха празненството. — Да се изпита всичко, което може да се изпита, и да се наслаждаваш на компанията на другите.

— Макар на част от тях да им е платено да бъдат тук?

Годар погледна към претъпканото пространство край басейна, което щеше да е далеч по-просторно и доста по-красиво без присъствието на наетите гости.

— Във всяка продукция има пълнеж — обясни Косачът на Роуан. — За запълване на празнините и обогатяване на сценария. Нали не искаме всички да са знаменитости? Те не правят друго, освен да се карат!

В басейна беше поставена мрежа и десетки се събраха за игра на волейбол.

— Огледай се, Роуан — заговори Годар, истински удовлетворен. — Изпитвал ли си някога по-голямо удоволствие? Хората ни обичат не заради метода, по който извършваме Прибирането, а заради начина, по който живеем. Трябва да прегърнем ролята си на нови кралски особи.

Роуан не се възприемаше като кралска особа, но точно днес му се искаше да се включи в играта. Ето защо се приближи към басейна и скочи в него, обяви се за капитан на единия отбор и се присъедини към любимците на Годар.

Проблемът в партитата на Косач Годар беше, че е ужасно трудно да не се забавляваш, без значение колко се стараеш. На фона на всички приятни емоции лесно се забравяше какъв безцеремонен касапин е Годар в действителност.

Но дали беше и убиец на Косачи?

Цитра не беше обвинила Годар директно и все пак стана ясно, че той е главният заподозрян. Разследването ѝ беше обезпокоително, но в същото време, колкото и да търсеше, откакто беше при Годар, Роуан не беше открил нито едно доказателство за нарушаване на някой от законите на Косачите. Менторът му можеше и да интерпретира правилата по-свободно, но реално не ги беше престъпил.

— Старата школа ме презира, тъй като живея и извършвам Прибирането с жар, каквато очевидно ѝ липсва — каза Годар на Роуан. — Те са ято огорчени хора, които си забиват ножове в гърбовете и ми завиждат, че съм открил тайната на съвършения Косач.

Е, съвършенството беше спорен въпрос. Роуан със сигурност не би нарекъл Годар съвършен Косач и все пак в репертоара му от злоупотреби нямаше такава, която да подскаже, че може да е елиминирал Фарадей.

На третия ден от този като че безкраен гуляй се появиха двама неочаквани гости — или поне неочаквани за Роуан. Първият беше Свещеното острие Ксенократ.

— Какво прави той тук? — обърна се Роуан към Косач Чомски, щом видя Свещеното острие да излиза от басейна.

— Не питай мен — отговори той. — Не съм го поканил аз.

Беше странно Свещеното острие да се появи на парти, организирано от Косач, будещ толкова противоречиви емоции. Изглежда, се чувстваше на мястото си тук. Демонстрираше самочувствие и се опитваше да не се набива на очи, но за някой толкова масивен и облечен в златисто бе доста трудно да остане незабелязан. Открояваше се като гигантски балон с горещ въздух на празна поляна.

Вторият гост обаче причини на Роуан много по-силен шок. Съблече се по бански веднага щом се озова на платформата край басейна. Беше не кой да е, а самият Тайгър Салазар, приятелят на Роуан, когото той не беше виждал от деня, в който му показа оръжейното помещение на Косач Фарадей.

Роуан го заобиколи отдалеч и го дръпна зад грижливо подкастрен жив плет.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Здрасти Роуан! — отвърна Тайгър и изви неизменната си широка усмивка. — И аз се радвам да те видя! Човече, изглеждаш много напомпан! Какво са ти инжектирали?

— Нищо, всичко е истинско… а ти не отговори на въпроса ми. Защо си дошъл? Знаеш ли какви неприятности можеш да си навлечеш, ако някой научи, че си се промъкнал? Това не е като нахълтване на училищните танци!

— Успокой се! Не съм се промъквал. Записах се в Гости без граници. Вече съм лицензиран парти гост!

Тайгър често беше заявявал, че целта на живота му е да бъде парти гост, но Роуан никога не го беше приемал сериозно.

— Тайгър, идеята е ужасна, по-лоша от другите ти лоши идеи. — После прошепна: — На професионалните парти гости понякога им се налага… да правят неща, за които не са готови. Знам го, случвало се е пред очите ми.

— Приятел, познаваш ме, готов съм на всичко, което животът ми поднесе.

— И родителите ти са съгласни?

Тайгър сведе поглед и изведнъж престана да бъде толкова наперен.

— Родителите ми се отказаха от мен.

— Какво? Майтапиш ли се?

Тайгър сви рамене.

— Прекалих с размазването. Дойде им много. Сега съм под опеката на Бурята.

— Съжалявам, Тайгър.

— Хей, недей. Може и да не вярваш, но Бурята е по-добър родител, отколкото баща ми някога е бил. Сега получавам добри съвети, а някой, когото наистина го е грижа, ме пита как е минал денят ми.

Както всичко друго, свързано с Бурята, качествата ѝ на родител бяха безспорни. И все пак — сигурно беше тежко да си отхвърлен от собствените си родители.

— При всички положения — отбеляза Роуан, — имам чувството, че не Бурята те е посъветвала да станеш професионален парти гост.

— Не… но не може и да ме спре. Изборът си е мой. Освен това заплащането е доста добро. — Младежът се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, а после прошепна: — Но знаеш ли за кое плащат още по-добре?

Роуан почти се боеше да попита:

— Кое?

— Носи се мълва, че тренираш с живи субекти. За това се предлага много! Мислиш ли, че би могъл да ходатайстваш за мен? Имам предвид, че постоянно умирам. Бих могъл поне да изкарам пари, докато го правя!

Роуан се втренчи невярващо в Тайгър.

— Ти да не си се побъркал? Знаеш ли изобщо какви ги плещиш? Майчице, на какво изобщо разчиташ?

— Само на собствените си нанити, човече. Само на собствените си нанити.

Косач Волта се чувстваше късметлия, задето е част от кръга приближени на Косач Годар. През по-голямата част от времето. Най-малкият от тримата младши Косачи приемаше себе си като балансираща сила. Чомски беше безмозъчният здравеняк, а Ранд — агресивната, дива природна стихия сред тях. Волта беше чувствителният, виждаше повече, отколкото допускаше някой да забележи. Той пръв зърна Ксенократ след пристигането му, както и неуспешните му опити да избегне срещи. Накрая все пак се ръкува с редица други гостуващи Косачи — някои от доста отдалечени региони като Паназия и Евроскандия. Ксенократ ги поздравяваше с такава неохота, че Волта разбра: Свещеното острие не беше тук изцяло по своя воля.

Волта се настани близо до Годар, за да се постарае да разплете ситуацията.

Щом Годар видя Ксенократ, се изправи — задължителен знак на почит.

— Ваша Светлост, каква чест е да присъствате на скромното ми събиране.

— Не е толкова скромно — отговори Ксенократ.

— Волта! — подвикна Годар. — Донеси ни два стола до басейна, за да можем да бъдем по-близо до действието.

Въпреки че подобни задачи обикновено се възлагаха на прислугата, Волта не възрази, понеже му се предоставяше прекрасна възможност да ги подслушва. Той постави два стола на каменната веранда край дълбоката част на басейна.

— По-близо — настоя Годар. Волта премести столовете толкова близо до ръба, че ако някой решеше да използва трамплина, щеше да ги изпръска. — Остани наоколо — тихо заръча той на Волта, който и бездруго възнамеряваше да направи точно това.

— Нещо за хапване, Ваша Светлост? — попита Волта и посочи отрупаната маса съвсем близо до тях.

— Не, благодаря — отвърна Ксенократ. Подобно изказване от човек с репутация на чревоугодник беше твърде показателно. — Нужно ли е да се срещаме тук? — попита Ксенократ. — Не предпочиташ ли да идем в някоя тиха стая?

— Днес нито една от стаите ми не е тиха — отвърна Годар.

— Да, но тукашният Форум е доста публичен.

— Глупости, това не е Форум, а по-скоро палатът на Нерон.

Волта избухна в искрен, но приглушен смях. Ако днес трябваше да играе роля, щеше сам да я избере.

— Е, да се надяваме, че няма да се превърне в Колизея — отбеляза Ксенократ с известна горчивина.

Въпреки това Годар се изкикоти.

— Повярвай ми, бих се почувствал повече от щастлив да хвърля няколко тоналисти на лъвовете.

Един от празнуващите — от наетите гости — изпълни перфектно тройно салто с превъртане от трамплина, а пръските оставиха мокра следа по тежката роба на Свещеното острие.

— Не мислиш ли, че в някакъв момент показният начин на живот ще те догони? — попита Ксенократ.

— Не може да ме догони, ако продължавам да се движа — отвърна Годар и се ухили самодоволно. — Почти приключих с мястото. Вече търся истински имот долу на юг.

— Нямам това предвид и ти го знаеш.

— За какво е цялото напрежение, Ваша Светлост? — попита Годар. — Поканих те тук, за да видиш с очите си ползите от партитата ми за Форума на Косачите. Всички наоколо са в толкова добри отношения! И ти трябва да направиш един пищен прием в дома си.

— Забравяш, че живея в колиба.

Годар присви очи — не го изгледа злобно, но беше близо.

— Да, колиба, разположена на върха на най-високата сграда във Фулкръм Сити. Аз поне не съм лицемер, Ксенократ. Не разигравам скромност.

Тогава Свещеното острие изрече нещо, което смути Волта, макар че, погледнато в ретроспекция, изобщо не трябваше да представлява изненада за него.

— Най-голямата ми грешка — заяви Ксенократ — беше, че преди всички онези години избрах тъкмо теб за мой ученик.

— Да се надяваме, че е така — отвърна Годар. — Не ми се иска да вярвам, че тепърва ти предстои да допуснеш най-голямата си грешка в този живот. — Беше заплаха, без формално да е заплаха. Годар беше особено добър в това.

— Е, кажи — продължи Годар. — Дали късметът ще се усмихне и на моя стажант, така, както се усмихна на твоя?

Сега Волта наостри уши, зачуди се за какъв ли късмет точно говори Годар.

Ксенократ пое дълбоко въздух, а после издиша.

— Късметът ще се усмихне. Момичето ще престане да бъде проблем до седмица. Сигурен съм. — Друг скачач ги изплиска. Ксенократ вдигна ръце да се предпази, но Годар дори не потрепна.

Ще престане да бъде проблем. Това можеше да означава какво ли не. Волта се огледа и откри Роуан. На пръв поглед водеше разгорещена дискусия с някакво момче, гост на партито. Цитра, която „престава да бъде проблем“, щеше да е най-добрият вариант за него, поне според Волта.

— Приключихме ли вече? Мога ли да си вървя?

— Само момент — възрази Годар, а сетне се обърна към плитката част на басейна. — Есме! Есме, ела тук, искам да те запозная с един човек.

Ужасът, който се изписа върху лицето на Свещеното острие, беше смразяващ. Ситуацията ставаше все по-интересна с всяка минута.

— Моля те, Годар, не.

— Какъв е проблемът? — попита Годар.

Есме дотича при тях, пръскайки вода по ръба на басейна.

— Да, Косач Годар?

Той я придърпа към себе си и тя се настани в скута му, извърната към мъжа в златисто.

— Есме, знаеш ли кой е това?

— Косач?

— Не просто Косач. Това е Ксенократ, Свещеното острие на Средмерика. Той е господин Голяма клечка.

— Здрасти — каза тя.

Ксенократ само кимна, но не погледна момичето в очите. Неудобството му от срещата нажежаваше обстановката. Волта се зачуди дали Годар е намислил нещо, или просто е жесток.

— Струва ми се, че сме се виждали — продължи Есме. — Много, много отдавна.

Ксенократ не отговори.

— Изтъкнатият ни гост изглежда доста скован — заяви Годар. — Не си ли съгласна, че трябва да се присъедини към партито, Есме?

Есме сви рамене.

— Трябва да се позабавлява като останалите — отвърна тя.

— По-мъдри думи не съм чувал — отвърна Годар. След това протегна ръка към Волта зад гърба на Есме и щракна с пръсти.

Волта пое въздух звучно и бавно. Знаеше какво иска от него Годар. Но Волта нямаше желание да се включи. Сега съжаляваше, че изобщо беше взел участие в това.

— Може би трябва да покажете малко чупки на дансинга, Ваша Светлост — настоя Годар. — Така моите гости ще могат да се посмеят на вас, както вие накарахте целия Форум на Косачите да се смее на мен на конклава. Да не си мислите, че съм забравил?

Годар продължаваше да протяга ръка към Волта, а пръстите му шаваха нетърпеливо, така че Волта нямаше друг избор, освен да му даде онова, за което настояваше. Младият Косач бръкна в един от многото тайни джобове на жълтата си роба, извади малък кинжал и го постави в ръката на Годар.

Годар сви пръсти около него и особено внимателно, без да буди никакво подозрение, приближи върха на кинжала на два сантиметра от врата на Есме.

Момичето не го видя. Изобщо не разбра за съществуването му. Но Ксенократ — да. Той застина с разширени очи и леко отворена уста.

— Знам! — заговори ведро Годар. — Защо не идеш да поплуваш?

— Моля — проплака Ксенократ. — Това не е необходимо.

— О, но аз настоявам.

— Не мисля, че му се плува — обади се Есме.

— Но на моите партита всички плуват!

— Не го прави — молеше се Свещеното острие.

В отговор Годар още повече приближи острието до врата на нищо неподозиращата Есме. Сега дори Волта изпадна в паника. Никой никога не беше подлаган на Прибирането на празненствата на Годар, но винаги имаше първи път. Волта знаеше, че битката е въпрос на воля, и единственото, което го спря да се хвърли напред и да изтръгне кинжала от ръцете на Годар, беше фактът, че знаеше кой ще мигне пръв.

— Проклет да си, Годар! — процеди Ксенократ. След това стана и се хвърли във водата, както беше със златната роба и всичко останало.

Роуан не чу нищо от случилото се между Ксенократ и Годар, но видя как Свещеното острие се хвърли в дълбоката част на басейна и направи бомба, чийто плясък привлече вниманието на всички.

Ксенократ потъна и не изплува отново на повърхността.

— Остана на дъното! — Възкликна някой. — Заради всичко това злато е!

Роуан не изпитваше особена привързаност към Свещеното острие, но не му се искаше да го види как се дави. Не беше паднал — беше скочил и ако се удавеше, омотан в собствената си златна роба, щеше да се приеме като Самоприбиране. Роуан се гмурна в басейна, а Тайгър последва примера му. Достигнаха дъното, където последният дъх на Ксенократ се издигаше във вид на мехурчета. Роуан сграбчи тежката многослойна роба и я изхлузи през главата на човека, а двамата с Тайгър го издърпаха на повърхността. Ксенократ пое въздух, закашля се и изплю вода. Публиката ги аплодира.

Сега той не изглеждаше като Свещеното острие — приличаше по-скоро на дебел мъж в мокро златисто бельо.

— Изглежда, съм изгубил равновесие — избърбори той, като се опита да замаже положението и да даде ново тълкувание на случката. Може би другите повярваха, но Роуан го бе видял да се хвърля. Нямаше как да го сбърка със случайно падане. Защо би направил нещо подобно, по дяволите?

— Почакайте — каза Ксенократ и погледна дясната си ръка. — Пръстенът ми!

— Аз ще го взема! — предложи Тайгър, който се беше превърнал в звездата на парти гостите и се гмурна да го извади.

В това време се появи Чомски и двамата с Волта се наведоха през ръба на басейна, за да помогнат на Ксенократ да се измъкне от водата. Нямаше начин сцената да е по-унизителна за мъжа. Напомняше на претъпкана рибарска мрежа, изхвърлена на палубата на някой траулер.

Годар загърна Свещеното острие с голяма хавлия с нетипично глуповато изражение.

— Наистина искрено се извинявам — заяви Годар. — Изобщо не предполагах, че има опасност да се удавиш. Би било голяма беда за всички.

В този момент Роуан прозря защо в действителност Ксенократ се беше хвърлил в басейна:

Защото Годар му беше наредил да го направи.

А това означаваше, че Годар държи Свещеното острие много по-здраво, отколкото някой би предположил. Но как?

— Може ли вече да си вървя? — попита Есме.

— Разбира се, че може — отвърна Годар и я целуна по челото. После Есме се отдалечи, за да потърси приятелчета за игра сред децата на звездите.

Тайгър се появи с пръстена. Ксенократ го дръпна от ръцете му, без да губи време за благодарности, и го мушна на пръста си.

— Опитах се да измъкна и робата, но е твърде тежка — обясни Тайгър.

— Ще извикам хора с водолазна екипировка, за да се помъчат да спасят съкровището — пошегува се Годар. — Въпреки че могат да предявят претенции над собствеността.

— Приключи ли? — обади се Ксенократ. — Защото искам да си вървя.

— Разбира се, Ваша Светлост.

Тогава Свещеното острие на Средмерика си тръгна от платформата край басейна, а от него капеше вода, докато вървеше към сградата, изгубил цялото достойнство, с което беше дошъл.

— Проклятие, трябваше да целуна пръстена, когато имах тази възможност — оплака се Тайгър. — Държах имунитета в ръцете си и го изпуснах.

Щом Ксенократ си отиде, Годар се провикна към множеството:

— Всеки, който качи в мрежата снимки на Ксенократ по бельо, незабавно ще се превърне в субект на Прибирането!

И всички се разсмяха… след това спряха, тъй като осъзнаха, че изобщо не се шегува.

Партито приключи, Годар се сбогува с най-важните си гости, а Роуан наблюдаваше всичко внимателно.

— Е, нали ще се видим на следващото парти? — попита Тайгър и го извади от концентрацията му. — Може тогава да ми възложат задачата по-рано и да прекарам повече време тук, не само последния ден.

Фактът, че мозъкът на Тайгър е плитък колкото фонтана отвън, подразни Роуан. Странно, но повърхностната натура на приятеля му никога преди не го беше притеснявала. Вероятно защото и Роуан не бе много по-различен. Вярно, не беше търсач на силни емоции като Тайгър, но по свой начин и Роуан се беше плъзгал по повърхността на живота си. Кой би предположил, че ледът е така заплашително тънък? Сега беше затънал прекалено дълбоко, че Тайгър да може да го осмисли.

— Разбира се, Тайгър. До другия път.

Тайгър си тръгна с останалите професионални парти гости, с които наглед споделяше много повече общи черти, отколкото с Роуан. Роуан се зачуди дали изобщо съществува някой от стария му живот, с когото би могъл да общува.

Косач Годар мина покрай него, докато момчето стоеше до входа.

— Ако се упражняваш да бъдеш неокласическа статуя, ще трябва да ти издигна пиедестал — докачи го. — Разбира се, и без теб вече си имаме достатъчно статуи.

— Съжалявам, Ваша чест, просто се бях замислил.

— Ако прекалиш, може да стане опасно.

— Просто се чудех защо Свещеното острие скочи в басейна така внезапно.

— Падна случайно. Сам го каза.

— Не, аз го видях — настоя Роуан. — Скочи.

— Е, откъде да зная тогава? Ще трябва да попиташ него. Ала не мисля, че припомнянето на подобна смущаваща ситуация би ти направило голяма услуга. — После смени темата. — Видя ми се прекалено дружелюбен към едно от парти момчетата. Трябва ли да ти поканя повече такива другия път?

— Не, нищо подобно — отговори Роуан и се изчерви въпреки старанието да не го допуска. — Той е просто приятел от дома.

— Разбирам. И ти си го поканил?

Роуан поклати глава.

— Записал се е, без да подозирам. Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да е тук.

— Защо не? — учуди се Годар. — Твоите приятели са и мои приятели.

Роуан не отговори. Никога не можеше да прецени дали Годар се шегува, или го подиграва.

Мълчанието на Роуан само предизвика смеха на Годар.

— Разведри се, момче! Това беше парти, не инквизиция. — Косачът плесна Роуан по рамото и се отдалечи. Сякаш смяташе, че Роуан ще остави нещата така. Но той не го направи.

— Говори се, че Косач Фарадей е бил убит от друг Косач.

Годар се закова на място и бавно се извърна назад.

— Така ли се говори?

Роуан пое дълбоко дъх и сви рамене, опита се да се престори, че не е нещо важно. Да даде заден ход. Но беше прекалено късно.

— Нищо повече от слух.

— И ти мислиш, че може някак да съм замесен в това?

— Така ли е?

Косач Годар се приближи и като че успя да проникне през фасадата, която Роуан поддържаше — озова се в мрачното и студено място, което стажантът обитаваше сега.

— В какво ме обвиняваш, момче?

— В нищо, Ваша чест. Беше само въпрос. Просто приказки. — Опита се да отвърне на погледа на Годар, да проникне в неговите хладни кътчета, но откри, че той е непрозрачен и непроницаем.

— Смятай, че сме поприказвали — заяви Годар със саркастична лековатост. — Огледай се наоколо, Роуан. Можеш ли да помислиш дори за миг, че бих жертвал всичко това, като наруша седмата заповед, за да отърва света от изветрял Косач от старата школа? Фарадей избра да упражни Самоприбирането, тъй като дълбоко в себе си е бил наясно, че ще е най-значимото нещо, което е правил от над сто години насам. Времето на неговия вид е приключило и той го е знаел. И в случай, че малката ти приятелка подготвя някоя подлост, по-добре да помисли внимателно, преди да ме обвинява. Мога да избера цялото ѝ семейство за Прибирането в мига, в който имунитетът им изтече.

— Подобна постъпка би била сметната за жестокост, Ваша чест — заяви Роуан любезно. — Биха могли да ви обвинят в нарушаване на втората заповед.

За миг изглеждаше, сякаш Годар е готов да унищожи Роуан на място, но пламъците в очите му бяха погълнати от онези непроницаеми дълбини.

— Не спираш да се грижиш за мен, нали така?

— Старая се, Ваша чест.

Годар постоя втренчен в него още съвсем малко, а след това каза:

— Утре ще тренираш с пистолети по движещи се мишени. Ще умъртвиш всички субекти, с изключение на един, само с един изстрел, или аз лично, без да пестя жестокост, ще извърша Прибирането на приятеля ти от партито.

— Какво?

— Да не би да не бях достатъчно ясен?

— Не, Ваша чест. Аз… разбрах.

— И следващия път, когато отправяш обвинение, по-добре бъди сигурен, че е истина, а не просто обида.

Годар продължи гневно по пътя си, а робата му се вееше зад него като пелерина. Преди да се е отдалечил прекалено, все пак допълни:

— Разбира се, ако бях убил Косач Фарадей, нямаше да постъпя толкова глупаво, че да го призная пред теб.

— Той просто си играе с теб.

Същата вечер Косач Волта остана с Роуан при билярдната маса в стаята за игри.

— Все пак мисля, че успя да го обидиш. Елиминиране на друг Косач? Подобно нещо не се случва.

— Аз мисля, че може и да се е случило. — Роуан стреля, но изобщо не успя да уцели топките. Умът му беше другаде. Дори не му беше по силите да си спомни дали играе с малките, или с големите.

— Аз мисля, че е възможно и Цитра да си играе с теб. Замислял ли си се? — Волта направи ход, но вкара и малка, и голяма топка, което не помогна на Роуан да разбере към кои трябва да се стреми той. — Погледни се само… съвсем си се вкиснал. Тя ти бърника в мозъка, а ти дори не го виждаш!

— Тя не е такава! — отсече Роуан, прицели се към една от големите топки и я вкара в джоба. Очевидно беше направил правилен избор, тъй като Волта му позволи да продължи да играе.

— Хората се променят — упорстваше Волта. — Особено по време на стаж. Да си стажант на Косач, е повод за огромни промени. Защо, мислиш, се отказваме от имената си и никога повече не ги използваме? Защото, докато бъдем ръкоположени, сме се превърнали в напълно различни хора. В професионалисти в Прибирането, вместо хлапета със сладки дупета. Тя те мачка като дъвка.

— Аз ѝ прекърших врата — припомни Роуан. — Предполагам, че сме изравнили резултата.

— Не те устройва равен резултат. Трябва да идеш на Зимния конклав и да имаш явна преднина… или поне да се чувстваш така.

Есме надникна само колкото да обяви:

— Аз ще играя с победителя — и след това отново изчезна.

— Най-добрата причина да загуби човек — изръмжа Волта.

— Трябва да я вземам на сутрешните си кросове — подхвърли Роуан. — Ще е добра тренировка за нея. Може да влезе във форма.

— Така е — отговори Волта — но при нея килограмите са заложени. Генетично е.

— Откъде знаеш…

В този момент на Роуан му просветна. Беше му пред очите, а той не бе успял да го види.

— Не! Шегуваш се!

Волта поклати глава.

— Нямам представа за какво говориш.

— Ксенократ?

— Това е твое предположение — настоя Волта.

— Ако се разчуе, че Свещеното острие има незаконна дъщеря, това ще го унищожи. Би било сериозно нарушение.

— Знаеш ли кое би било още по-лошо? — допълни Волта. — Ако въпросната дъщеря, за която никой не знае, стане субект на Прибирането.

Десетки мисли преминаха през ума на Роуан на фона на новата перспектива. Сега всичко изглеждаше логично. Начинът, по който Есме се хранеше, отношението към нея… какво беше казал Годар? Че тя е най-важният човек, който някой може да срещне? Ключът към бъдещето?

— Но тя няма да стане субект на Прибирането — възрази Роуан. — Не и докато Ксенократ прави каквото Годар му каже. Като да скочи в дълбоката част на басейна.

Волта бавно кимна.

— Наред с други неща.

Роуан стреля и по грешка уцели осма топка, което сложи край на играта.

— Печеля — обяви Волта. — Проклятие. Сега ще трябва да играя с Есме.

29. Наричали са го затвор

Косач Кюри не беше извършвала Прибирането след конклава. Всичките ѝ грижи бяха насочени към Цитра.

— Позволено ми е да намаля малко темпото — каза ѝ Косачът. — Имам достатъчно време да наваксам.

Вечеряха на първия ден след завръщането в Къщата с водопада и Цитра най-сетне повдигна въпроса, който я тормозеше.

— Трябва да ви призная нещо — заговори Цитра пет минути, след като бяха започнали да се хранят.

Косач Кюри сдъвка и преглътна хапката си, преди да реагира.

— Какво е признанието?

— Няма да ви хареса.

— Слушам.

Цитра направи всичко по силите си да устои на хладния сив поглед на жената.

— Занимавам се с нещо от известно време. Нещо, за което не знаете.

Устните на Косача се извиха в уморена усмивка.

— Наистина ли мислиш, че е възможно да се занимаваш с нещо и аз да не знам?

— Разследвах убийството на Косач Фарадей.

Косач Кюри изпусна с трясък вилицата в чинията си.

— Какво си правила?

Цитра разказа на Косач Кюри всичко. Как беше ровила в задния мозък, как старателно беше възстановила стъпките на Фарадей през последния му ден. Също и как беше открила двама от петимата свидетели, получили имунитет, което, ако не доказваше категорично, то предполагаше, че актът е бил извършен от Косач.

Косач Кюри изслуша внимателно всичко, а щом Цитра приключи, наведе глава и се подготви за най-лошото.

— Готова съм за дисциплинарни действия — отсече Цитра.

— Дисциплинарни действия — повтори Косач Кюри отвратено, но омерзението не беше насочено към Цитра. — Би трябвало да накажа себе си, задето съм била така непростимо сляпа за онова, което вършиш.

Цитра изпусна дъха, който беше задържала през последните двайсет секунди.

— Каза ли на някой друг? — попита Косач Кюри.

Цитра се поколеба, но след това осъзна, че няма смисъл да крие.

— Казах на Роуан.

— Боях се, че ще отговориш така. Кажи ми, Цитра, какво направи той, след като му го сподели? Ще ти кажа какво — счупи ти врата! Струва ми се, че тази постъпка красноречиво изразява позицията му. Можеш да се обзаложиш, че Косач Годар вече знае всичко за теорията ти.

Цитра дори не искаше да помисля дали е истина.

— Това, което трябва да направим сега, е да проследим онези свидетели и да опитаме да накараме някой да се разприказва. — Остави на мен — прекъсна я Косач Кюри. — Вече си направила повече от достатъчно. Сега трябва да освободиш съзнанието си от проблема и да се съсредоточиш върху учението и тренировките си.

— Но ако наистина се окаже, че има скандал във Форума на Косачите…

— … тогава най-добрата възможност ще е сама да спечелиш позиция на Косач и да се бориш отвътре.

Цитра въздъхна. Косач Кюри беше по-упорита дори и от Цитра и щом си наумеше нещо, нямаше какво да я разколебае.

— Да, Ваша чест.

Цитра отиде в стаята си, но не можа да се отърси от силното усещане, че Косач Кюри премълчава нещо.

На следващия ден дойдоха за Цитра. Косач Кюри беше излязла на пазар, а Цитра правеше това, което се очакваше от нея. Упражняваше бойно изкуство с ножове с различни размери и тегло, като се опитваше да запази баланс и грация.

Чу блъскане по вратата, което я накара да изпусне по-голямото острие, и едва не прободе крака си. Връхлетя я като истинско дежа вю, тъй като тропането беше досущ като онова в нощта след смъртта на Косач Фарадей. Напористо, силно и безотказно.

Тя остави по-тежкото оръжие на пода, но скри малкото в джоба, пришит към панталона ѝ. Каквото и да се случеше, нямаше да отвори невъоръжена.

Дръпна вратата и се озова пред двама офицери на Гвардията на Острието, също както се беше случило и в онази ужасна вечер, и сърцето ѝ се сви.

— Цитра Теранова? — заговори единият офицер.

— Да?

— Боя се, че ще трябва да дойдете с нас.

— Защо? Какво се е случило?

Но те не ѝ отговориха, а този път с тях нямаше никой, който да обясни. В този момент ѝ се стори, че нещата може да не са такива, каквито изглеждат. Как можеше да е сигурна, че тези изобщо са служители на Гвардията на Острието? Униформите можеха да са фалшиви.

— Покажете ми значките си! — настоя тя. — Искам да видя значките ви.

Или изобщо не притежаваха такива, или не искаха да си правят труда да ги вадят, но единият я сграбчи.

— Може би не чухте добре. Казах, че трябва да дойдете с нас.

Цитра се измъкна от хватката му, извъртя се, за кратък миг се замисли дали да извади ножа от тайния джоб, но вместо това му нанесе жесток ритник в шията и го повали. Тя се сви, подготви се да атакува другия, но закъсня с част от секундата. Мъжът замахна с някакво пособие и го стовари върху нея. Собственото ѝ тяло изведнъж се превърна в неин враг, тя се свлече и удари главата си достатъчно силно, че да изгуби съзнание.

Когато се свести, беше в кола, заключена на задната седалка със съсипващо главоболие, което нанитите ѝ се бореха да потушат. Опита се да опипа лицето си, но установи, че ръцете ѝ са вързани. Китките ѝ бяха захванати с метални скоби с къса верига помежду им. Някакъв ужасен артефакт от Епохата на смъртните.

Тя заблъска по преградата между предните и задните седалки. Най-сетне единият пазач се извърна към нея и я погледна преспокойно.

— Искаш още един заряд? — заплаши я той. — С удоволствие бих ти го осигурил. А след извършеното от теб бих увеличил волтажа до червено.

— Какво е извършеното от мен? Нищо не съм направила! В какво ме обвинявате?

— В древно престъпление, наречено убийство — отвърна той. — Убийството на Почитаемия Косач Майкъл Фарадей.

Никой не ѝ прочете правата. Никой не ѝ предложи защитник. Подобни закони и правила бяха присъщи за съвсем друга епоха. Епоха, в която престъпленията са били факти от живота, и цели институции са били ангажирани с опита да накажат престъпниците. В свят без престъпления не съществуваше съвременен прецедент за справяне с нещо подобно. Всеки толкова сложен и странен казус бе оставен за решаване от Бурята… но този проблем засягаше Косач, а това означаваше, че Бурята не можеше да се намесва. Съдбата на Цитра беше изцяло в ръцете на Свещеното острие Ксенократ.

Заведоха я в дома му — колибата насред идеално поддържана морава, която се простираше върху покрива на сто и деветнайсет етажна сграда.

Тя седна на дървен стол. Капаните на ръцете ѝ бяха прекалено стегнати, а нанитите ѝ губеха битката с болката.

Ксенократ се изправи пред нея, закривайки светлината. Този път не беше нито любезен, нито се опитваше да я успокои.

— Не мисля, че разбирате колко сериозно е обвинението срещу вас, госпожице Теранова.

— Знам колко е сериозно. Знам също, че е напълно нелепо.

Свещеното острие не отговори. Тя размърда ръце в лъскавото нещо, стегнало ръцете ѝ. Що за свят би измислил подобно пособие? Що за свят би имал нужда от него?

Тогава от сянката се появи още един Косач с роба в землистокафяво и горскозелено. Косач Мандела.

— Най-сетне един разумен човек! — възкликна Цитра. — Косач Мандела, моля ви, помогнете ми! Моля ви, кажете им, че не съм виновна!

Косач Мандела поклати глава.

— Нищо подобно няма да сторя, Цитра — обяви той скръбно.

— Поговорете с Косач Кюри! Тя знае, че не съм го извършила аз!

— Ситуацията е твърде деликатна, че да въвличаме Косач Кюри на този етап — заяви Ксенократ. — Ще бъде уведомена, щом определим вината ти.

— Почакайте… искате да кажете, че тя не знае къде съм?

— Знае, че сме те задържали — отвърна Ксенократ. — Засега ще ѝ спестим подробностите.

Косач Мандела седна на стол срещу нея.

— Знаем, че си се ровила в задния мозък и си се опитала да изтриеш записи от действията на Косач Фарадей в деня на смъртта му, за да навредиш на собственото ни вътрешно разследване.

— Нищо подобно не съм правила! — но колкото повече отричаше, толкова по-виновна изглеждаше.

— Все пак това не е най-уличаващото доказателство — заяви Косач Мандела. След това погледна към Ксенократ. — Може ли да ѝ покажа?

Ксенократ кимна, а Мандела извади от робата си лист хартия и го пъхна в закопчаните с белезници ръце на Цитра. Тя започна да чете, без да има и най-малка представа какво може да е. Оказа се копие от записки в дневник. Цитра разпозна почерка. Несъмнено беше на Косач Фарадей. А докато четеше, сърцето ѝ се сви до дълбини, които не подозираше, че съществуват на този или който и да е друг свят.

Очите на Цитра се насълзиха от мъка и чувство за предателство.

— Защо? Защо би написал нещо подобно? — започваше да се съмнява в собствения си разум.

— Има само една причина, Цитра — каза Косач Мандела.

— Нашето разследване потвърди, че свидетелите са били подкупени да излъжат какво се е случило всъщност. След това идентичността им е била подправена, така че не можем да ги открием.

— Подкупени! — извика Цитра, улови се за последната си надежда. — Да! Били са подкупени с имунитет! Това доказва, че не може да съм го извършила аз! Може да го е направил единствено друг Косач!

— Проследихме източника на имунитет — продължи Косач Мандела. — Който е убил Косач Фарадей, му е нанесъл и финална обида. След смъртта му убиецът е обезвредил защитата на пръстена му и е гарантирал имунитет на свидетелите.

— Къде е пръстенът, Цитра — настоя Ксенократ.

Тя вече не можеше да го погледне в лицето.

— Нямам представа.

— Имам само един въпрос към теб, Цитра — заяви Косач Мандела. — Защо го направи? Да не би да презираш методите му? Или си свързана с тоналния култ?

Цитра продължаваше да гледа надолу към копието от записките от дневник.

— Нито едното от двете.

Косач Мандела поклати глава и се изправи.

— През всичките ми години като Косач никога не съм виждал подобно нещо — каза той. — Ти посрамваш всички ни. — След това я остави сама с Ксенократ.

Свещеното острие запази мълчание известно време. Цитра не вдигна поглед към него.

— Изучих практика от Епохата на смъртните — информира я той. — Тя включва набор от процедури, разработени за откриване на истината. Струва ми се, че се произнася „из-тезание“. Изисква изключването на нанитите ти и упражняване на високо ниво на физически страдания, докато най-сетне признаеш истината за онова, което си сторила.

Цитра не продума. Все още не можеше да осмисли случващото се. Не знаеше дали някога ще успее.

— Моля те, не ме разбирай погрешно — продължи Ксенократ. — Нямам намерение да те подлагам на из-тезание. Това е просто краен вариант. — След това извади друг лист хартия и го остави на бюрото си. — Ако подпишеш тези признания, можем да избегнем други неприятни моменти от Епохата на смъртните.

— Защо да подписвам каквото и да е? Вече бях изправена на съд и… каква беше думата? Бях осъдена.

— Признанията ще премахнат всички съмнения. Всички ние ще спим доста по-спокойно, ако заличиш колебанията си. — Сега вече Ксенократ се усмихна съчувствено.

— Какво ще се случи, ако подпиша?

— Е, Косач Фарадей ти е осигурил имунитет поне до Зимния конклав. Имунитетът не може да бъде отменен дори и в случаи като този. Ето защо ще бъдеш поставена в изолация дотогава.

— В какво?

— Наричали са го затвор. Все още има няколко изоставени подобни съоръжения, но все ще се намери място за единствения ни затворник. Щом дойде време за Зимния конклав и приятелят ти Роуан бъде ръкоположен, както е предвидено, той ще извърши Прибирането. Предвид всичко, което вече ни е известно, съм сигурен, че няма да има резерви да го извърши.

Цитра погледна скръбно листа пред себе си.

— Не мога да го подпиша — рече тя.

— О, да, разбира се, ще ти трябва писалка. — Той потърси из многобройните джобове на златните си одежди, докато не откри една. Постави я пред нея, а междувременно през съзнанието на Цитра преминаха повече от пет начина, по които би могла да го повали и да го остави мъртъв или поне обездвижен. Но какъв смисъл щеше да има? В съседната стая присъстваха служители от Гвардията на Острието, а през прозореца виждаше още от тях на предната веранда.

Ксенократ внимателно постави писалката близо до нея, а след това извика Мандела като свидетел на подписа ѝ. Щом вратата на бунгалото се отвори, Цитра осъзна, че има само един изход от тази ситуация. Можеше да направи само едно. Може би нямаше да ѝ осигури друго, освен време, но точно сега то беше най-ценният ѝ ресурс на този свят.

Престори се, че посяга към писалката, но вместо това замахна с две ръце в другата посока и ги стовари върху шкембето на Ксенократ.

Свещеното острие се преви и изпъшка, а тя скочи от стола си и се хвърли с рамо към Мандела, който падна по гръб през предната врата. Цитра коленичи над него и на мига се оказа обградена от цял куп пазачи. Сега ѝ бяха нужни всичките ѝ умения. Ръцете ѝ бяха в белезници, но в Бокатор се използваха повече лакти и крака, отколкото длани. Не беше нужно да осакатява служителите на реда, а само да ги обезоръжи и да ги накара да изгубят равновесие. Един хукна към нея с електрошокова палка, но момичето я изрита от ръката му. Друг имаше палка, ала ударът му беше неточен, тъй като Цитра се наведе и използва момента на замаха му, за да го удари в гърба. Двама други не си губеха времето с оръжия — нападнаха я, разперили ръце, атакуваха я като по учебник. Тя легна на моравата, опъна крака и ги покоси като карфици. След това побягна.

— Няма къде да избягаш, Цитра! — провикна се Ксенократ.

Но грешеше.

Концентрира цялата си сила и скорост в краката си и хукна през моравата на покрива. Нямаше предпазен парапет, тъй като Ксенократ не искаше нищо да пречи на гледката му.

Цитра приближи ръба и вместо да забави темпото, ускори крачка, докато тревата под краката ѝ не изчезна и под нея не останаха само сто и деветнайсет етажа въздух. Вдигна вързаните си с белезници ръце над главата, лицето ѝ се изкриви заради вятъра и неприятното усещане от свободното падане, изпъна крака и се предаде на гравитацията. Призова цялата си решителност, преди животът ѝ да приключи за втори път тази седмица, сега несъмнено с най-доброто размазване в историята.

Беше неочаквано и неприятно, но не променяше нищо. Ксенократ дори не отиде до ръба. Само щеше да си изгуби времето.

— У това момиче има жар — призна Мандела. — Наистина ли мислиш, че работи за тоналния култ?

— Съмнявам се, че някога ще узнаем мотивите ѝ — отговори му Ксенократ. — Но като я премахнем, със сигурност ще помогнем на Форума на Косачите да се излекува.

— Бедната Мария вероятно не е на себе си — предположи Мандела. — Да живее с момичето месеци наред, без дори да предполага…

— Е, Косач Кюри е силна жена — изтъкна Ксенократ. — Ще го преодолее.

Той беше изпратил пазачите си долу във фоайето. Налагаше се да се образува кордон около зоната с останките на Цитра Теранова, преди неприятната ѝ личност да бъде изстъргана от тротоара и закарана в някой възстановителен център. Щеше да бъде далеч по-чисто, ако можеше просто да си остане мъртва. Проклети правила за имунитет! Е, когато отново я обявяха за жива, щеше да се озове в килия без възможност за бягство и по-важното — без контакт с никого, който би могъл да се заеме със случая ѝ или с петиция за освобождаването ѝ.

Ксенократ се качи в експресния асансьор, тъй като нямаше доверие, че охраната му ще се справи със ситуацията долу.

— Ще ме придружиш ли, Нелсън?

— Ще остана тук — отвърна Мандела. — Нямам желание да виждам бедното момиче в това окаяно състояние.

Ксенократ реши, че случаят ще се разреши чрез просто остъргване и товарене, а освен това линейката дрон вече беше кацнала на улицата, готова да отнесе каквото беше останало от Цитра Теранова. Но нещо не беше наред. Не неговите пазачи охраняваха останките ѝ — вместо тях имаше поне десетима мъже и жени, всички в костюми с цвят на облак, подредени в кръг край нея. Агенти на Облака! Те не обръщаха внимание на заплахите на офицерите на Гвардията на Острието, които настояваха да ги пуснат.

— Какво става тук? — попита настоятелно Ксенократ.

— Проклетите Агенти на Облака! — обясни един от пазачите му. — Вече бяха пристигнали, когато слязохме. Не ни допускат до тялото.

Ксенократ избута охранителите си и се обърна към жена, която очевидно беше главният агент на Облака.

— Вижте сега! Аз съм Свещеното острие Ксенократ. Това тук е работа за Косачите, а аз съм тъкмо такъв, така че вие и останалите агенти на Облака нямате причина да сте тук. Да, законът повелява, че тя трябва да бъде съживена, но ние ще я транспортираме до възстановителен център. Бурята няма абсолютно никаква юрисдикция.

— Точно обратното — отвърна жената. — Всички съживявания се провеждат под покровителството на Бурята, а ние сме тук, за да се уверим, че властта ѝ не е иззета.

За миг Ксенократ изгуби ума и дума, но се окопити:

— Момичето не е обикновена гражданка. Тя е стажант Косач.

— Била е стажант Косач — поправи го жената. — В момента представлява доста жалка купчина останки, които Бурята трябва да поправи. Убедена съм, че щом бъде обявена за жива, отново ще бъде поставена под вашата юрисдикция.

Екип по съживяването излезе от линейката дрон и започна да подготвя тялото за транспортиране.

— Това е непростимо — разгневи се Свещеното острие. — Не можете да си позволявате подобни неща! Настоявам да разговарям с началника ви.

— Боя се, че отговарям директно пред Бурята. Отнася се за всички ни. И тъй като Форума на Косачите и Бурята не поддържат контакт, няма с кого друг да разговаряте. Не е редно дори и аз да общувам с вас.

— Ще ви избера за Прибирането! — закани се Ксенократ. — Ще ви избера всички до един, на мига!

Жената не се притесни.

— Това е ваше право — каза тя. — Все пак съм убедена, че ще се приеме като проява на пристрастност и жестокост. Нарушаване на втория закон на Форума на Косачите от страна на Свещеното острие на региона със сигурност би предизвикало недоумение пред Световния съвет на Косачите на следващия глобален конклав.

След като нямаше какво повече да направи, Ксенократ освободи с викове първичния си гняв право в лицето на жената, докато нанитите му, отговарящи за емоциите, не предизвикаха успокоение. Но той не искаше да се успокоява. Искаше само да крещи ли, крещи.