Четвърта глава Битката с мъртъвците

На сутринта Конан се събуди, защото вратата се отвори и нахлу студен вятър. Почти замръзналият часови влезе, затвори, изтича до огнището и протегна посинелите си ръце над топлата пепел, останала от предната вечер. Конан стана, напълно разсънен както винаги, когато не беше си легнал мъртвопиян. Другите в залата започнаха да се надигат мързеливо, пъшкаха и се почесваха. В такава студена сутрин ставането наистина беше трудна работа.

Конан отиде до огнището, учуден, че един кален северняк може така да измръзне само за няколко часа, прекарани на пост през нощта.

— Добро утро, Регин — поздрави той. — Много ли е студено навън?

През тракащите си зъби човекът успя да отвърне:

— Иди да провериш!

Конан отиде до вратата, отвори я и извика:

— О, всемогъщи Кром! — И бързо затвори. Валеше сняг, а вятърът беше леден, по-студен и от най-студените зими по северните земи, които си спомняше. От далечината долиташе пукотът на замръзналите дървета.

Едно увито в кожи тяло застана до него. Елкуина.

— Отвори вратата! — заповяда властно кралицата и Конан се подчини.

Тя излезе навън. Конан се зачуди как ли стои на режещия вятър, без да прояви и най-малък признак, че й е студено.

Кралицата се обърна към хората си и извика:

— Ставайте, мързеливци! Трябва да се погрижим за добитъка, ако не искаме да замръзне. Запалете огньове и окачете всички резервни платнища по стените! — Тя махна с ръка на домоуправителя и той дотича, вдигайки вълнените си панталони. — Аслауф, вкарай колкото можеш добитък в оборите и сложи много сено. Не можем да си позволим да изгубим нито един кон, нито една крава. Прибери и птиците в оборите или навесите. Ако трябва, ще вкараме всички животни, за които няма място в оборите, при нас, докато времето се оправи. По-добре да изтърпим миризмата и мърсотията, отколкото да прекараме една гладна зима.

— Да, господарке — отговори домоуправителят и бързо изскочи навън, последван от момчетата и робите, които се грижеха за добитъка.

Елкуина се обърна към Конан и го повика с ръка.

— Ела, чужденецо, да видим как е старецът.

В първия миг Конан не разбра кого има предвид; после си спомни за стария магьосник, Рерин.

— Един момент — отвърна Конан, спусна се към залата и след миг се върна, закопчавайки пояса със сабята си.

— Защо ти е това? — попита тя.

— Нали нае сабята ми, господарке — отговори той със самодоволна усмивка. — Без нея не струвам нищо за теб.

Елкуина тръгна към малката колиба до каменната стена. Конан се възхити на това как косата й, сплетена в дебела колкото ръка плитка, се полюшваше при целеустремената й походка. Формите на тялото й бяха пълна загадка под дебелата мантия и кожената роба, но походката й беше лека и грациозна.

— Старецът беше буден до късно нощес — сподели кимериецът.

— Откъде знаеш?

— Когато всички си легнаха, излязох и поговорих малко с часовия при портата. Когато се връщах, в прозореца му видях светлина.

— Той бодърства, за да работи за мен — каза тя. — За разлика от бойците, които се бият много рядко, но непрекъснато се тъпчат с моята храна и пият моята бира, и се хвалят с подвизите си.

Конан мрачно се усмихна. На тази жена трудно можеше да се угоди. Той похлопа на вратата на колибата и тя почти веднага се отвори. Старият магьосник явно изобщо не беше спал, но изглеждаше здрав и бодър.

Той кимна на Конан и се обърна към Елкуина.

— Влез. Имам неприятни новини.

Елкуина влезе и Конан я последва. Тя се обърна към него.

— Почакай навън, чужденецо. Никой не те е поканил да влезеш.

— Проклет да съм, ако остана на студа, докато вие с магьосника се греете на огъня. Аз съм боец, не съм слуга. — Той скръсти ръце и се подпря на касата на вратата. Елкуина се изчерви и понечи да направи някаква язвителна забележка, но магьосникът я докосна по рамото.

— Нека да остане, Елкуина. Мисля, че този чужденец може да ни бъде от голяма полза в изпитанията, които ни очакват.

— Добре — бързо се съгласи кралицата, влезе и не обърна повече никакво внимание на Конан. — Според теб какво означава тази неочаквана атака на ледените великани? Това е неестествено.

— Наистина е неестествено, господарке. Сигурен съм, че това е работа на нашия враг, Илма.

— Кой е Илма? — попита Конан. Името му звучеше хиперборейско. Никога не бе обичал да си има вземане-даване с хиперборейците.

Кралицата се обърна към него, свъсила застрашително вежди, но Рерин отново я успокои с жест.

— Магьосник, младежо. Прави черни магии за торманския крал Тотила. Миналата нощ, когато напуснах залата след пиршеството, надуших във въздуха магия. Огледах небето, но не можах да открия неговите свраки-помощнички. Тогава разбрах, че магията му е в самия въздух около нас. Веднага дойдох тук и цяла нощ се мъчих да открия естеството на тази магия.

— И какво откри? — попита Елкуина.

Конан се разтревожи. Не обичаше магиите. Колибата на този старец беше пълна с неща, които го смущаваха. По гредите на тавана бяха окачени китки сушени билки. Наоколо лежаха в безпорядък малки препарирани животни, които не живееха по тези места, инструменти от бронз и стъкло, чиято изработка не познаваше.

— Илма е разбудил ледените великани, господарке. Вече си се уверила в това. Освен това подготвя някаква гадост, която засега не мога да разбера.

— Да не би да възнамерява да ни отслаби като направи да измръзнат животните ни и да осакатее народът ни?

— Не виждам как може да стане това — отвърна старецът. — Този жесток студ ще засегне не само нас, но и хората на Тотила. Страхувам се, че подготвя нещо много по-лошо от студа.

Елкуина стана и се обърна да излиза.

— Отивам да огледам крепостта, Рерин. Трябва да бъдем готови, ако ни сполети друго нещастие. Искам тази нощ ти да бъдеш в двореца заедно с другите. Докато стават такива неща, не искам никой от хората ми да спи извън стените на двореца.

— Но, Елкуина, ако искам да ти служа както трябва…

— Тази нощ ще прекараш вътре — каза тя с тон, недопускащ никакви възражения, и старецът покорно се поклони.

Последвана от Конан, кралицата излезе навън на режещия вятър и започна да дава нареждания. Кимериецът неохотно призна пред себе си, че тя командва като професионален командир. Докато другите се занимаваха с добитъка и пренасяха фураж, Елкуина заповяда на Конан да възседне коня и да замине заедно с още трима души, по един от всеки отред, да огледат внимателно отдалечените укрепени селища и чифлици, както и малките селища в горските сечища, на които тя беше кралица. Трябваше да отидат колкото може по-далеч, но да се върнат преди мръкване.

Яздиха продължително в студа по заснежени хълмове и през тъмни гори. Тук-там видяха замръзнали малки горски животни, заварени на открито през нощта.

— Не ми харесва това — каза Зигеър, когато по пладне спряха, за да дадат на конете възможност малко да отдъхнат. — Горските животни би трябвало да предугадят идването на големия студ, макар нашите притъпени сетива да не могат да го усетят. Много пъти съм виждал студ нетипичен за сезона, но никога такъв, който да изненада дивите животни.

Конан кимна, но не каза нищо.

Когато се върнаха, слънцето вече се спускаше зад западните хълмове. Докато слизаха вдървено от конете, Елкуина излезе да изслуша рапорта им.

— Повечето фермери и селяни понасят доста добре студа, господарке — докладва Зигеър. — Само в три от отдалечените укрепени селища съобщиха за измръзнали животни. Може би едно от десет е умряло от студ.

Кралицата изслуша тези думи с тъжно изражение.

— Можеше да е и много по-лошо. От битката с хората на Одок и студа изгубих повече от сто души. Отслабени сме, но тази нощ хората ще бъдат подготвени…

Когато Елкуина спомена за боя от предния ден, Конан погледна под стрехата на площадката покрай стената. Там лежаха увити в одеяла тела, полузасипани със сняг.

— Не ги ли погребаха днес? — попита той.

Елкуина проследи погледа му.

— Мъжете се опитаха да изкопаят гробове, но земята е замръзнала надълбоко. Ако през следващите дни не настъпи размразяване, тази зима няма да можем да ги погребем. Утре специално за тях отвъд стената ще построим дом на покойниците. Без съмнение в него ще има и други мъртви, загинали от студа. — Елкуина беше тъжна, но твърда. Смъртта и липсата на състрадание бяха обичайни за Севера и всеки владетел трябваше да може да приема и двете. Тя се обърна към Конан: — Вашата група беше последната, която чакахме да се прибере. Затворете портата и се погрижете за конете си, после елате при нас в залата.

Тази вечер имаше храна, но не пиршество. Докато не се изяснеше дали студът е каприз на природата, или предвестник на ужасна зима, се налагаше да минат на по-скромни дажби. На огъня нямаше пушено месо и всички трябваше да се задоволят с хляб, сирене и топла каша, а бирата беше ограничена до три половници на човек.

Залата беше много по-пълна, отколкото предната нощ. На пейките, на които по-напред бяха допускани само свободни бойци и техните жени, сега седяха и роби и деца. В края на залата, където щяха да бъдат настанени робите, поради критичните обстоятелства бяха вкарани и няколко коня и говеда, но никой не се оплакваше от шума или миризмата, тъй като животните отделяха повече топлина дори и от голямото огнище.

Поради ужасния студ тази нощ нямаше да има часови. Вместо това младежите щяха да се качват до отворите за пушека в двата края на двореца да оглеждат двора. Във всеки случай изглеждаше ненужно да поставят часови, тъй като врагът едва ли щеше да избере такава нощ за нападение. Елкуина обаче искаше да не се отслабва бдителността независимо от студеното време.

Конан знаеше, че две-три бири не могат да утолят жаждата му и предложи на един боец да изпитат силата на ръцете си срещу неговата половница. Победи го с лекота и изпи наградата. Скоро след това друг боец предложи същото на него и по този начин Конан спечели още шест половници, докато накрая ръката му се умори и той загуби от един снажен червенобрад роб с ръце като дънери. Конан участва и в импровизирани борби, при които мъжете се търкаляха в сламата, разгонвайки прасенца и пиленца — сега те споделяха уюта на залата с хората, на които съвсем скоро щяха да послужат за храна.

Докато допиваше последната си половница, Конан наблюдаваше с възхищение как един стар боец изрязва орнаменти върху един подпорен стълб. Най-напред скицира рисунъка върху дървото с овъглена пръчка от огъня. Беше сложна плетеница от змии и лози. После изсече грубо ескиза с върха на малката си брадвичка, работейки с грубото оръжие с деликатността на хирург. Довършителната работа извърши с ножа, който използуваше за хранене, за бой и за какво ли още не. Когато дърворезбата беше завършена, Конан прокара пръст по нея, но не можа да напипа никакви грапавини или следи от ножа. Само за една зимна вечер старецът беше изработил дърворезба, за която на един заморанец би му трябвала цяла седмица и стая, пълна със специални инструменти.

В отговор на похвалите на Конан старецът кимна леко и каза:

— Ако намеря бои, утре ще я боядисам.

През цялата вечер Елкуина изглеждаше потисната, но решителна. Тя беше направила всичко необходимо за изкарване на една тежка зима. Конан се опита да я развесели, но Елкуина нямаше настроение.

— Дръж ръката, с която въртиш сабята, и пъргавината си готови, кимериецо. Съвсем скоро може да ти дотрябват.

— Тази ми ръка е винаги готова — увери я Конан. — И е на твоите услуги. От какъв враг се страхуваш?

— Моли се никога да нямаш кралски тревоги, кимериецо. Със свършената през лятото работа ще мога да опазя народа си дори през дълга и сурова зима. Другите крале обаче може да не са толкова предвидливи. Ако това лошо време се задържи, народите им ще изгладнеят и те ще започнат да търсят къде има храна и фураж, за да нападнат.

Конан кимна.

— Да, права си. Царуването не е само водене на битки и седене на трона със златна чаша с вино в ръка.

Не след много Елкуина нареди да бъдат поставени наблюдатели и факлите бяха изгасени. Огънят беше затрупан за през нощта, хора и животни легнаха да спят. Елкуина се прибра в своя кът зад завесите и скоро залата се разлюля от хърканията на многобройните си обитатели.

Конан трепна и се събуди от вика на момчето до отвора за пушека.

— Навън има някой! — В гласа му се долавяше страх.

Конан се измъкна от леглото в сламата и грабна от куката прибраната в ножницата сабя. Някой блъскаше силно на вратата.

— Не отваряйте — извика той. Хората се размърдаха, запъшкаха, задаваха въпроси в тъмнината.

— Разпалете огъня! — извика Конан. Проправи си път, изритвайки прасетата и кокошките, и се изкачи по грубата стълба при момчето. — Откъде дойдоха? — попита Конан и се наведе да види.

— Трябва да са се прехвърлили през стената — отговори момчето. — Наблюдавах портата, оттам никой не е влязъл.

Конан видя долу дузина мъже, хванали един голям дънер, да блъскат вратата. Главите и раменете им бяха неестествено покрити със сняг.

— Толкова малко? — чудеше се Конан.

— Портата! — извика момчето. Конан погледна към портата. Двама от натрапниците се мъчеха да я отлостят.

Конан се обърна към залата и викна:

— Излизам. Бойците да се въоръжат и веднага да ме последват, но да излязат през дупките за пушека. Вратата да остане залостена. Робите да я подпрат с пейки и всичко, каквото намерят. — Той пак погледна към двора, където нападателите се опитваха да разбият вратата.

— Нали няма да слезеш там? — каза момчето умолително.

— Рано или късно — отговори Конан философски — един мъж трябва да направи нещо, с което да заслужи хляба си. — Той се промуши навън, задържа се за един миг за стряхата и скочи. Държеше сабята далеч от тялото си, за да не се препъне и да падне върху нея, но се приземи леко, поемайки удара с присвити колене. Тъй като не носеше щит, хвана дръжката на сабята с две ръце и извика към нападателите:

— Какво търсите тук в такава нощ, разбойници! Кой ви изпрати?

Един от нападателите се обърна към него и кръвта на Конан се смрази. Очите на човека бяха обърнати нагоре, така че се виждаше само бялото. Движенията му бяха вдървени и при всяко помръдване тялото му пукаше. Дрехите му бяха разкъсани, а под тях зееха рани, покрити със съсирена кръв.

— О, всемогъщи Кром! — възкликна Конан. — Това са мъртъвци!

Мъртвецът тръгна към Конан с бързи и сигурни, макар и малко вдървени стъпки. Другите продължиха монотонно да блъскат.

Конан признаваше само един начин за справяне с врагове, били те жили или мъртви. Когато мъртвецът го нападна с протегнати напред ръце, завършващи с пръсти, изкривени като нокти на хищна птица, Конан го посече с всичка сили в хълбока. Все едно че удари дърво. Сабята издрънча и отчупи замръзнала плът и кост, и вътрешности, посипвайки Конан с кристали замръзнала кръв. Съществото като че ли нищо не усети. Лапите му се сключиха около врата на Конан и започнаха да го душат.

Конан пусна дръжката на сабята и сграбчи китката на мъртвеца с отчаянието на удавник. Ледените пръсти натискаха неумолимо, спирайки дъха му. Конан беше принуден да падне на колене и все повече губеше сили. Лицето на безсмъртното същество оставаше безизразно; дънерът продължаваше да блъска по вратата. С последно отчаяно извиване Конан пречупи двете ледени ръце в китките. После, напрягайки всички сили, хвана палците и ги счупи, след това откъсна ледените ръце от шията си. Мъртвецът продължи да го бие по главата с чуканите на ръцете. Вратата вече поддаваше.

Конан улови дръжката, изтегли сабята от замръзналия труп и заудря отчаяно ледената плът, докато главата отхвръкна в снега. Следващият удар отсече едната ръка от рамото. Острието се изтъпи от това необичайно сечене на лед.

— Изпратили са срещу нас мъртъвци! — изрева той. — Вземете брадви и дървени чукове! Сабите не вършат работа!

Видя, че до него стои боец, вторачил се в едно от тези същества.

— Хралф! — извика боецът. — Това е приятелят ми Хралф! Заклаха го при засадата онзи ден!

— Някакъв магьосник е вдигнал мъртъвците, които не можахме да погребем — каза Конан. — Трябва да ги убием отново, иначе те ще избият нас!

И удари със сабята си един от блъскащите с дънера по вратата точно в момента, в който тя беше избита. Сега вече бяха излезли още бойци. Носеха факли, за да могат да се бият на светло. Конан видя един млад боец повален на земята: трупът бе стиснал с ледени пръсти шията му и гризеше лицето му.

Когато вратата се разби, в залата настъпи паника: жените и децата пищяха, добитъкът неистово ревеше, сякаш знаеше, че става нещо неестествено. Сега по няколко бойци удряха с брадви и с тояги по всеки замръзнал труп, бавно разбиваха и сечаха съществата на кристални парченца.

— Портата! — изкрещя някой. Конан се обърна и видя, че портата се люлее отворена.

— Иди да затвориш портата! — чу той и гласа на Елкуина. Беше застанала до него с изпълнени с необуздана ярост очи, косата й изпускаше пара в студения вятър.

— Прибирай се вътре — изръмжа той. — Ние ще се справим с тези същества.

Без да чака да види как ще реагира Елкуина, Конан се спусна към портата. Макар и мъртви, тези същества, изглежда, трябваше да бъдат убити отново. Той се спря като видя през портата да нахлува тълпа мъртъвци. В ужасна тишина нахълтваха същества без ръце или други части от тялото, всичките с рани, очните им ябълки бяха изпълнени с лед, лед и сняг бе полепнал по брадите им и запълнил зейналите им усти.

— Хората на Одок! — изкрещя Конан. — Убитите, които оставихме в снега след битката.

Той пусна сабята, вдигна един голям камък, паднал от старинната стена, напрегна мускулестите си ръце и го хвърли върху най-близкия мъртвец. Замръзналият труп падна с хрущене и остана да лежи потръпвайки под тежкия камък. Конан се огледа за друг камък и видя роба, който беше залепил ръката му на масата, да разбива един мъртвец с голям дървен чук.

Навсякъде наоколо мъжете се сражаваха с импровизирани оръжия, а Конан произнасяше мълчаливо благодарности, че бяха взели оръжията и броните на мъртвите врагове, преди да напуснат полесражението. Чу зад себе си писък, обърна се и видя Елкуина, обхваната от ужас, да се гърчи в ръцете на един от ледените мъртъвци.

Съществото я вдигна на рамо и с нечовешка сила и бързина се спусна към вратата, докато неговите другари продължаваха да се бият, вече безуспешно, срещу живите. Един обезумял от страх бик, изкъртил вратата на обора си, заби рога в един мъртвец, отметна глава и го запрати чак на покрива. Две момчета заливаха друг мъртвец с лой от тигана и се опитваха да го запалят с факла.

— Браво момчета — извика Конан, докато минаваше покрай тях.

Изскочи пред портата и видя мъртвеца да тича през полето с плячката си на рамо, насочвайки се към гората на запад. Конан се спусна подир него изненадан, че нещо с лед вместо кръв може да тича толкова бързо. Докато го преследваше, дъхът му оставяше подир него поток от пара, черната му буйна дълга коса се развяваше. Несвикнал човек сигурно би се подхлъзнал в снега и би се препънал на бледата лунна светлина, но Конан беше израснал в толкова коварни планини, че за него това беше като равно сухо поле по пладне.

До един кръг от блестящи на лунната светлина камъни съществото, изглежда, усети, че Конан го настига, спря, обърна се и в този момент Конан сграбчи Елкуина. Успя да я измъкне от хватката на съществото, но половината от робата й остана в ръцете на мъртвеца. Конан бързо сложи кралицата на земята и се завъртя, за да посрещне мъртвеца, който се беше опитал да я отвлече. В сравнение с него другите мъртъвци му се сториха съвсем нормални — на този главата беше разцепена на две части, между които се подаваше съсирен, замръзнал мозък. Очните ябълки висяха замръзнали над бузите, изскочили от орбитите при удара, който го беше убил.

— Аджилулф! — промълви беззвучно Конан.

Съществото нападна. Конан беше без оръжие и не виждаше наоколо камък достатъчно малък, за да може да го вдигне, и в същото време достатъчно голям, за да смаже мъртвеца. Ръка с нокти на хищник се протегна към него. Конан хвана ледената китка и се помъчи да извие ръката и да я счупи. Другата ръка на демона се уви около гърба му и той се опита да я отмахне. Твърдата замръзнала плът правеше здравата хватка невъзможна. „Добре поне — помисли си Конан, — че разцепените челюсти не могат да хапят.“

Въртяха се и залитаха, и всеки се опитваше да приложи мъртва хватка. Трупът се бореше като жив човек. Силата му беше неестествена. Той принуди Конан да отстъпи назад, а после го блъсна в един камък. От очите на кимериеца изскочиха искри, но ударът го наведе на една спасителна идея. Ако нямаше достатъчно голям камък, който да хвърли върху това същество, може би ще може да направи обратното.

Борейки се, двете тела политнаха към огромна каменна плоча, катурнала се преди много векове. Конан се отблъсна с една ръка от нея и отстъпи, после мигновено освободи другата си ръка и сграбчи крака на съществото. С усилие, от което сухожилията му изпукаха, го вдигна над главата си и го удари в плочата. Чу се пукот и съществото остана един миг неподвижно. После се размърда.

Конан отново го вдигна и го захвърли върху камъка с нечленоразделен вик. Този път пукането беше много по-силно. И въпреки това съществото се движеше. За трети път, напрягайки мускули със свръхчовешки усилия, кимериецът го издигна над главата си. Беше като чувал с камъни и само относително запазената му кожа държеше раздробените части да не се разсипят.

— Умри завинаги и дано Кром те прокълне! — извика Конан и тресна човешкия чувал в каменната плоча.

Този път мъртвецът остана неподвижен. Дори лекар трудно би познал, че това някога е било човек.

— Е, Аджилулф — каза Конан, поемайки си дъх, — ти не успя да ме заколиш, когато беше жив. Нима се надяваше, че ще имаш по-голям шанс като мъртъв?

— Ти го уби два пъти — чу той гласа на Елкуина. — Трябва ли и да го обиждаш?

Конан се обърна и я видя да стои разтреперана до един от изправените камъни.

— От всички господари, при които съм служил — отвърна той, — на теб най-трудно може да се угоди. Ранена ли си?

— Боли ме цялото тяло, но мисля, че нямам сериозни наранявания. — Тя сложи ръце върху разпокъсаната си роба, която разкриваше много повече от едрите й гърди и закръглените бедра, отколкото би желала. Въпреки това Елкуина стоеше гордо изправена и очевидно не обръщаше внимание на студа. — Свестих се в момента, в който настигна съществото. Видях целия двубой. Мисля, че постъпих добре, като те наех.

— Вече бях започнал да мисля, че няма да доживея да чуя това от устата ти — призна Конан.

— Твоята работа още не е свършила, войнико. Усещам, че това е началният сблъсък на нова война.

— Хайде, Елкуина — подкани я Конан, — нека се върнем в крепостта и да видим какви щети сме понесли. Победихме тези същества, но има опасност да замръзнем.

— Прав си — съгласи се Елкуина и залитна леко. Раздраните дрехи се открехнаха и разкриха бяла, трепереща плът. Конан я прихвана със силната си ръка през раменете. Елкуина не възрази.

Докато пресичаха осветената от луната равнина, видяха светлина в крепостта. Но нямаше никакви пожари. За тази нощ поне щяха да имат покрив над главите си.

— Мислехме, че сме ви изгубили — посрещна ги Рерин. — Бяхме толкова заети, та чак след като довършихме всички тези същества, забелязахме, че ви няма. — Старецът бъбреше нервно, но и с облекчение. — После ви търсихме, но не можахме да ви намерим. Едно момче каза, че видяло едно от тези същества да изскача през портата с жена на рамо, а ти, кимериецо, си хукнал подире му. Вече се канехме да пратим хора да ви търсят.

— Всички ли избихте? — попита Елкуина.

— Да. Доста време и усилия ни трябваха, но всички са мъртви. Отново.

— Има още един навън, в големия кръг от камъни. Чужденецът го уби с голи ръце. — Чу се одобрителен шепот. — Изпратете хора да го довлекат — продължи Елкуина. — Направете голяма клада зад стената. Трябва да изгорим всички мъртъвци. Колко души изгубихме тази нощ?

— Двама, господарке — каза Зигеър. — И трима роби. Ако кимериецът не се беше намесил, жертвите щяха да са много по-големи.

— Да — съгласи се разсеяно тя, — той се би добре. Струпайте много дърва. Искам всички мъртъвци да се превърнат в пепел, а пепелта да се разпръсне.

— Затопля се — отбеляза Конан. Беше се появил ветрец, който по всяко друго време би изглеждал студен, но подир последните два дни му се струваше топъл.

— Така е — съгласи се Елкуина и се обърна към своя магьосник. — Как си обясняваш това, Рерин?

— Вече е ясно, че всичко е дело на Илма. Той ни прати големия студ да скове земята и да не можем да погребем мъртвите си, та да ги използува срещу нас: както да ни нападнат, така и да пуснат хората на Одок, или, по-скоро, мъртъвците, които някога са били хора, да влязат.

— Хайде да направим едно посещение на крал Тотила — предложи Конан. — Много бих искал да убия този Илма.

— Най-напред трябва да оправим всичко тук — каза Елкуина. — Чак след като поправим портата и се отървем от мъртъвците, ще можем да обсъждаме бъдещите си действия. А сега всички на работа.

До сутринта се трудиха да турят всичко в ред. Докато жените оправяха вътре, бойците и робите отидоха в гората да насекат дърва за клада — не можеха да отделят от дървата, натрупани за зимата, но борът, макар и суров, гореше добре. С двойки волове и коне те довлякоха десетки дънери до крепостта, струпаха ги край стената и ги заляха с мазнина.

Телата на загиналите в последната битка бяха натрупани върху кладата заедно с тези на убитите по-рано, приятели и врагове. Слънцето вече беше високо на изток, когато запалиха огъня.

Хвърлиха в него и оръжията на убитите.

— Виж — каза Рерин, когато пламъците се издигнаха към ясното небе, и посочи със сбърчения си пръст право нагоре. Високо над тях кръжаха две свраки.

Загрузка...