Конан наемника

Втора глава Кралицата на снеговете

Конан вървеше на север. Точно сега дворецът на крал Одок не изглеждаше най-доброто място, където да изтъргува уменията си на боец, но това не го тревожеше. Би могъл да опита и при крал Тотила. Работодателите много не се различаваха. Вече бяха изминали три дни, откакто беше напуснал факторията на Дооз. Подпирайки се на копието си, той вървеше по виещия се през смълчаната гора път. Предната нощ беше паднал дълбок сняг и Конан се чувстваше щастлив, че приятелят му бе настоял да вземе дебела наметка, блуза за под туниката и вълнени панталони. Доскорошното му пребиваване в меките земи на юг бе понамалило вродените му съпротивителни сили към студа. В кимерийския му род щяха да поклатят състрадателно глави, ако го видеха така дебело облечен в такова топло време.

По тези ниски хълмове боровете бяха гъсти. Горската тишина се нарушаваше съвсем рядко единствено от зловещия вой на вълците, но това не го тревожеше. Зимата току-що беше започнала и вълците не бяха толкова изгладнели, та да нападнат човек; във всеки случай въоръжен боец, силен като него, нямаше основание да се страхува.

Конан вървеше доволен и дори щастлив. Северните страни бяха негов дом и макар съблазнителният юг да беше привлекателен, тези студени земи му допадаха повече. Той знаеше, че напролет ще пощурее от скука и копнеж за топлите южни земи, но сега беше готов за зимен бой в тази северна пустош. Все пак му потрябваха няколко минути, за да разбере, че звънът на оръжия, който му се счува, не е само в неговата глава, а е истински.

Конан се усмихна и се затича натам, откъдето идваха тези звуци. Песента на удрящи се оръжия беше любимата музика на неговия живот. Дори отдалеч можеше да различи звука на желязната сабя, захапваща бронзова ризница, пеещия крясък на железния връх на копието, плъзгащо се по шлема, глухото тракане на стоманените оръжия в дървен щит. Виковете бяха силни и продължителни. Той разбра, че се бие малка група — или голяма, която вече привършва боя. Доколкото познаваше северняците обаче, в тази група нямаше непохватни хора.

Изкачи се на едно възвишение и видя под него тясна долина, през която се виеше път. По средата на пътя облечени в бронз бойци се биеха жестоко. Конан разгледа внимателно биещите се, за да разбере дали си заслужава да се присъедини към едната или към другата страна.

Докато се спускаше от хълма, започна да различава подробности. Биещите се мъже се бяха скупчили около двама души — мъж със сива брада и жена. Нападателите бяха по-многобройни, но на външен вид приличаха на защитниците. „Затова в цивилизованите армии се използуват стандартни униформи и ливреи“ — помисли си Конан.

Вече се готвеше да седне и да се порадва на зрелището, когато погледът му се спря върху един от нападателите. Конан позна шлема с гарваново украшение на човека, който си бе позволил да се отнесе към него като към стока за продан, и това го накара да вземе решение.

Конан се спусна по склона с такъв страхотен кимерийски боен вик, че биещите се спряха да крещят. Някои от атакуващите се обърнаха да го видят, а един дори тръгна към него с високо вдигнат щит. Без да спира, Конан хвърли копието си. Човекът вдигна щита, за да го спре, но желязното острие мина през дървото, прониза го под брадичката, разцепи я на две и излезе цяла педя от врата му.

Боецът с гарвановото украшение на шлема също съгледа Конан и извика:

— Чужденецо! Предупредих те да не напускаш имението на търговеца, глупако! Сега ела да посрещнеш смъртта си.

— Поднеси ми я лично, мерзавецо — извика Конан и се усмихна. — Аз съм Конан от Кимерия и мога да победя когото и да било от вас!

Човекът е гарвановото украшение трябваше да отговори на това дръзко предизвикателство или да стане за посмешище в очите на другарите си.

— Аз съм Аджилулф от Тунгия и не се страхувам от никого.

И нападащите, и защитаващите се, изглежда, намериха в това добра възможност да си отдъхнат от боя и свалиха оръжия, за да наблюдават рядкото представление.

Конан усети студените сиви очи на жената върху себе си, вдигна сабя за поздрав и после насочи цялото си внимание към мъжа пред себе си. Аджилулф пристъпи напред по начин, който показваше, че умее да си служи със сабя и щит: с присвити колене и изправен гръб, с щит, готов да слезе надолу, за да предпази краката, или да се вдигне, за да прикрие главата. Ръката, стиснала сабята, беше вдигната високо и извита така, че острието лежеше наклонено над гърба му. Само с едно леко движение би могъл да удари е всичка сила главата, бедрата или краката под щита на своя противник.

Конан предпочиташе да се бие по свой начин. Той се хвърли напред, наведе се ниско и вдигна щита си почти хоризонтално. Сабята му беше ниско и доста назад. Противникът му не можеше да види нищо освен щита и очите на Конан над ръба му.

Аджилулф удари пръв, насочвайки се към шлема на Конан, но кимериецът вдигна леко щита и в същото време замахна със сабята си към крака на противника. Боецът с гарвановото украшение на шлема спусна надолу щита си, за да посрещне удара. Двете саби изтракаха върху щитовете. Аджилулф се наведе силно напред и се опита да удари над щита откритото за момент рамо, но Конан отстъпи и нанесе силен страничен удар към хълбока на своя противник. Аджилулф премести навреме щита си и отново никой от ударите не можа да достигне целта. Двамата отскочиха едновременно назад, а наблюдаващите бойци шумно поздравиха отличната размяна на удари.

Получили вече известна представа за класата на противника, двамата мъже внимателно обикаляха в кръг. Пот капеше изпод ръба на шлема на Аджилулф, но той беше многословен както винаги.

— Не е толкова лесно да победиш най-добрия меч на тунгианците, а, кимериецо?

Конан се усмихна зад набузниците на шлема си и внезапно атакува. Зрителите видяха само вихрушка от метал, а после ударът на кимериеца разцепи здравия щит като пергамент и счупи ръката под него.

Следващият удар попадна между крилата на гарвана, разцепи шлема на две, след него черепа и челюстите, и спря в горния край на ризницата. Конан трябваше да дръпне с всичка сила, за да освободи сабята си от ужасните останки, които допреди малко бяха Аджилулф, първият меч на тунгианците.

Конан изтръска започналите да замръзват кръв и мозък от сабята си и погледна към нападателите.

— Някой друг да желае да си поиграем на размяна на удари със саби? Ето ме пред вас, кучета, елате!

Тунгианците бяха потресени от неочакваната смърт на своя герой, но не бяха страхливци. Освен това бяха и много. Със силен рев те се втурнаха към него. Завладени от новата си цел обаче — Конан го очакваше, — те направиха грешка и се обърнаха с гръб към първоначалните си жертви, които ги атакуваха отзад и още преди нападателите да разберат, какво става, настъпи обрат.

Обратът обаче съвсем не означаваше лека битка, особено за Конан. Той беше заобиколен от врагове и единствено неговите доспехи и учудващата му бързина го спасиха. Когато някой боец го нападнеше, Конан бързо се навеждаше и избягваше удара, скачаше над сабите или приклякваше, след това удряше. В негова полза работеше и липсата на координация сред противниците му, както и желанието на всеки от тях да убие лично този опасен чужденец.

После атакуващите намаляха, тъй като повечето бяха заклани от защитаващата се — сега атакуваща — група. Накрая Конан се намери изправен само срещу един човек: жълтобрад боец с къса туника от лос. Няколко удара със сабята бяха достатъчни да разцепят щита му и Конан свърши с него с бърз внезапен удар в гърлото — най-милостивата смърт при бой.

Звънтенето на оръжията престана. Конан се огледа и видя много мъртви тела в чудати вдървени пози. Червеното на земята беше повече от бялото, оцелелите минаваха от човек на човек — да превържат своите и да доубият чуждите.

Конан заби сабята си в земята, остави щита, развърза подбрадника на шлема си и го свали. Гъстата му черна коса се разстла върху раменете. От сваления шлем се вдигаше пара. Боят в доспехи винаги е горещ.

Жената се приближи към него, последвана от сивобрадия мъж, спря и огледа Конан отгоре-додолу.

— Аз съм Елкуина, кралица на Камбрез. — Сивите й очи бяха ледени. — Как попадна тук?

Такава надменна жена Конан отдавна не беше срещал, но си даде сметка, че не е време да се държи дръзко.

— Търсех къде мога да наема сабята си — обясни той и леко се поклони. — Чух дрънчене на оръжия и дойдох да видя какво става. Преди няколко дни срещнах този човек, Аджилулф, и той ме обиди. Затова реших да му дам урок по добри обноски.

— И го стори. Сега вече няма да е толкова приказлив.

— Защо те нападнаха тези разбойници, кралице? — Конан измъкна сабята си от земята и започна грижливо да я чисти.

— Да не се смяташ равен на мен, та да трябва да задоволявам любопитството ти? Аз ще наема сабята ти, чужденецо. Но не се нуждая от съветите ти. Намери си кон и се присъедини към моята охрана. — Тя му обърна гръб и се отдалечи. Сивобрадият, изглежда, се готвеше да каже нещо, после размисли и я последва.

Силно смутен, Конан привърши с огледа на оръжията си и отиде да потърси някое здраво копие. Бойците сега бяха в гората, опитваха се да хванат разпръснатите си коне. Очевидно тези хора не умееха да се бият на коне и затова ги бяха оставили. При толкова много убити имаше достатъчно свободни коне. Конан се качи на един и умислен се присъедини към охраната. Може би в края на краищата трябваше да отиде да потърси крал Тотила.

Докато яздеха — сенките им се удължаваха от следобедното слънце, — Конан се запозна с бойците от малката охрана и като опитен войник се постара да запомни имената им.

Подобно на всички, които вече беше срещал тук, те говореха някакъв вариант на езика, обичаен за по-голямата част от Севера, не много различен от онзи, който се говореше в Асгард и Ванахайм и от жителите на Аквилония. Повечето бяха светли и синеоки, косите им бяха от руси до тъмнокафяви. Никой не беше с истински черна коса като неговата. Всички мъже, които бяха достатъчно възрастни, имаха дълги бради, макар че някои бяха с частично обръснати лица, за да се виждат по-добре белезите им от рани. Те, изглежда, не обичаха боядисването или татуирането. По юздите на неколцина висяха скалпове.

Един русокос мъж с украшение на глиган също като неговото изравни коня си с него.

— Беше чудесен бой, кимериецо. Ще се радвам да бъдеш между нас. Аз съм Зигеър. — Мъжът му подаде кълколещ мях. — Заповядай, пийни бира. Малко е изветряла, но ще трябва да се задоволим с нея, докато се върнем в двореца.

Конан опъна една голяма глътка. Бирата наистина беше изветряла, но беше добра. Той върна меха на Зигеър.

— Благодаря, приятелю. Кажи ми, твоята кралица винаги ли се държи така с онези, които й служат?

Зигеър се усмихна мрачно.

— Такава е. Тя беше единствено дете на стария крал и от малка е надменна. Иначе е добра кралица и няма да допусне хората й да попаднат под властта на някой лош крал. — Конан разбра, че под лош мъжът има предвид вожд на друго племе. — Но ти не се безпокой. Служи й добре и се бий както се би днес, и тя ще се отнася към теб добре и ще те награди според заслугите ти. Кралицата ни е щедра и великодушна.

— Е, това вече е нещо — промърмори Конан. — Защо ви нападнаха хората на Одок? Ако ще се бия срещу тях, би трябвало да зная причината.

— Искаха да пленят Елкуина — отговори Зигеър. Както и повечето северняци той рядко използуваше титли. — Одок я иска за жена. Говори се, че убил последната си жена, за да може да се ожени за Елкуина. Според мнозина това е умно, но според мен е варварство.

— Според вашите обичаи кралят само една жена ли може да има? — попита Конан.

— Такъв е законът. Незаконни съпруги и любовници може да има толкова, колкото смята, че може да обслужва. Много крале, тръгнали по този път, са свършвали без нищо.

— Що за крал е този Тотила, за когото чувам да се говори? — запита Конан, обръщайки разговора към желаната от него насока. — Той не ухажва ли Елкуина?

— Да, Тотила и неговият пръв магьосник биха желали да я спечелят, но тя съвсем основателно презира тази торманска свиня.

На Конан не му хареса споменаването на магьосника. През изпълнения си с опасни пътешествия живот се бе срещал с много магьосници. Все пак Зигеър не беше намекнал с нищо, че заклинанията на магьосника го тревожат особено.

— А кой е сивобрадият? — запита Конан и посочи с брадичка стареца, яздещ редом с Елкуина.

— Това е нашият магьосник, Рерин. Много мъдър старец. Защитава ни от заклинанията на Илма, който помага с магиите си на Тотила.

— А Одок няма ли магьосник? — заинтересува се Конан, страхувайки се от най-лошото.

— Не съм чул да има. Магьосниците са рядкост, а Тотила е по-богат от Одок.

— Кой магьосник е по-силен? — Конан знаеше, че винаги е добре да си наясно с относително силните страни на приятели и врагове.

— Не мога да кажа — призна Зигеър. — Струва ми се, че всеки път, когато единият опита някое заклинание, другият използува друго и по този начин взаимно се неутрализират. Това много ми допада.

— Наистина — съгласи се чистосърдечно кимериецът, изхождайки от собствения си опит. — Когато разни магьосници и други от този род започнат да се бъркат в работите на честните бойци, винаги настъпва беда, която оръжието не може да оправи. — Конан много мразеше проблеми, които не могат да се разрешат с оръжие.

Когато пристигнаха пред двореца на Елкуина, вече се свечеряваше. Дворецът беше разположен на върха на странно неправилна могила, издигаща се над околните полета. Стена от гигантски камъни заобикаляше върха на могилата, а върху нея бяха набити заострени колове. Масивната порта се отвори, за да влязат, и веднага подир тях отново се затвори.

Влязоха в огромен двор, осеян с малки постройки: ковачници, конюшни, различни навеси. Виждаше се и много добитък. В центъра се издигаше кралският дворец: дълга ниска постройка със стръмен покрив, покрит с торф. На покрива пасяха кози, а от високите комини се издигаше пушек. Един крал от Юга би се усмихнал, ако чуеше, че една такава сграда се нарича царски дворец, но за северняците това беше именно дворец — това беше мястото, където бойците живееха и пируваха заедно със своя крал. Те не биха го уважавали, ако не го виждат или го виждат рядко.

Стените миришеха на прясно одялано дърво и Конан разбра, че тези хора живеят тук отскоро. Той последва Зигеър до конюшнята, построена до каменната стена, и остави коня си на грижите на две-три момчета. Когато излязоха, разгледа стената. Дори на оскъдната светлина можа да види, че е старинна, изградена от огромни камъни и цялата обрасла с лишеи.

— Кой я е построил? — попита той.

— Великаните от древността — отговори някак смутено Зигеър. — Не ми харесва. Хайде да отидем да вечеряме и да намерим свястна бира.

Докато вървяха към двореца, Конан видя, че сваляха телата от конете. Чуваше се приглушен плач, но жените на Севера не оплакват мъртвите си с неестествени пронизителни плачове, като жените на Юга. „Добре че е началото на зимата и ще могат да изкопаят гробове — помисли си Конан — Съвсем скоро земята ще замръзне и ще трябва да държат труповете под навеси, докато се запролети.“

Вътре дворецът беше украсен повече, отколкото можеше да се предположи отвън. Макар да беше нов, върху гредите вече бяха изрязани фантастични изображения — различни плетеници, дела на герои и какви ли не странни зверове, оцветени с ярки растителни багрила. По стените бяха накачени рога на елени и лосове, а също така и завеси — и за украса, и за топлина. Подът беше покрит с плоски камъни и застлан с тръстика. В огромното огнище в центъра пукаха и пръскаха искри големи дънери. Над пламъците се въртяха шишове с месо.

Устата на Конан се напълни със слюнки, а очите — със сълзи от пушека. На дълги пейки покрай масите, направени от дъски, поставени върху дървени магарета, вече бяха насядали бойците, всички без оръжия и доспехи. Зигеър показа на Конан мястото му за спане — на стената над него имаше куки за закачане на шлема и колана със сабята, щита и ризницата, за да му бъдат подръка в случай на неочаквано нападение. Той подпря копието си на една стойка до мястото за спане, оправи нещата си и седна на пейката. Всеки мъж седеше срещу мястото, където спеше, така че нямаше никакви спорове кой къде да седне. Освен това, ако ги нападнеха дори в разгара на пируването, всеки боец можеше бързо да се въоръжи. Тези хора отделяха голямо внимание на опасността от враждебни действия.

Щом Конан седна, една девойка постави пред него голяма дървена чаша бира с висока яка от пяна. Той я пресуши на един дъх, удари чашата по дъската и тя почти мигновено беше напълнена. После донесоха чинии с големи късове пушено месо и за известно време престанаха всякакви приказки, тъй като изгладнелите бойци си наваксваха за времето, когато бе трябвало да се задоволяват само с походни дажби.

Когато поутолиха глада си, мъжете започнаха да се хвалят с постигнатите успехи през днешната битка. Всеки разказваше за собствените си подвизи и хвалеше онова, което беше видял от боя на другите. Всички оценяваха високо приноса на Конан за изхода на битката, макар че никой не стигна чак дотам, та да признае, че ако Конан не беше дошъл навреме, всички можеха да загинат.

Конан на свой ред стана и похвали домакините, сега другари по оръжие. Той обясни някои тънкости в победата си над покойния Аджилулф, които слушателите следяха внимателно с интереса на професионалисти, които имат пред себе си майстор. Никога необременяван от прекалена скромност, Конан не омаловажи своята победа и завърши с похвали за новия си работодател и новите си другари, обявявайки желанието си да се бие срещу техните врагове. Когато Конан седна на мястото си, избухна взрив от аплодисменти, последван от многобройни наздравици.

Накрая стана Елкуина и според обичая на Севера обсипа бойците с похвали и им раздаде подаръци. Думите, с които похвали Конан, според него, бяха доста сдържани, като се имаше предвид приносът му за победата, но пък не можеше да осъди щедростта й в материалните награди. Неговият подарък беше гривна с много корал и гранати. В южните страни теглото само на златото по нея представляваше заплатата на опитен боец за цяла година. Конан нахлузи гривната на мускулестата си дясна ръка и учтиво благодари на Елкуина. Тя, изглежда, не обърна никакво внимание на думите му.

После, докато гасяха факлите, Елкуина обяви, че обредите за убитите ще се извършат на следния ден при залез слънце, и всички се приготвиха за сън. Елкуина изчезна зад завесата, опъната в края на залата, а магьосникът отиде в малката си, струпана от камъни колиба, където извършваше магьосническите си задължения. Всички останали легнаха да спят на сламата, увити в наметалата си.

На Конан още не му се спеше. Той взе една половница, пълна с ароматна греяна бира, и излезе навън, без да разбира причината за тревогите си. Дворът беше тих, тъй като всички вече си бяха легнали, а домашните птици бяха накацали под навесите. Само едно куче се въртеше наоколо, несъмнено водено от надеждата да получи някое закъсняло подаяние от пиршеството.

Кимериецът съгледа светлина, идваща от стената над портата, пресече двора и намери стълба, направена от разцепени трупи, която водеше към дървена платформа, простираща се от вътрешната страна на стената. Над портата имаше само един часови, застанал до запален мангал. На светлината от огъня кимериецът позна един от другарите си от битката през деня.

— Привет, Хагбард — поздрави Конан. — Студена нощ, а?

Хагбард придърпа полите на покривалото си.

— По-студена от обикновено, Конан.

Наистина беше застудяло, откакто Конан беше влязъл в залата. Той подаде половницата на Хагбард и мъжът пи с благодарност от топлата бира.

— Ледените великани тази година са се отправили рано на юг — отбеляза кимериецът.

Хагбард върна половницата.

— Благодаря, приятелю. Да, това предвещава лоша зима. Ако утре стане още по-студено, не ще можем да погребем мъртвите си.

— Не ги ли изгаряте?

— Никога. Боецът се погребва с оръжията си, занаятчията със своите инструменти, жената с хурката и вретеното си. Такъв е обичаят. Дори децата се погребват с играчките си, а робите със сечивата си. Ако не можем да ги погребем утре, ще трябва да построим дом на покойници без покрив и да ги държим там до размразяването на почвата.

Конан огледа мрачния, дори тайнствен терен отвъд защитната стена. Широко открито поле, почти малка равнина, странно контрастиращо с гористите хълмове, типични за тази страна. На сияйната светлина на кръглоликата луна Конан можа да види, че сред равнината се издигат няколко стръмни хълма, все пак по-ниски от онзи, на който беше крепостта. Няколко от тях бяха увенчани с подобни каменни стени. В равнинната част имаше изправени камъни, наредени в прави линии или в кръгове. Някои приличаха на порти — два изправени камъка с една голяма каменна плоча, поставена хоризонтално върху тях.

— Откога живеете тук? — попита Конан и докосна един от трупите на оградата. По ръката му остана лепкав сок.

— Едва от средата на лятото. На старото място живяхме десет години, но нивите се изтощиха. Дивечът също намаля, рибата в потоците стана малко и решихме, че е време да се преместим.

Повечето северни народи в най-добрия случай бяха полуномади. В стари времена цели нации си бяха вземали нещата и се бяха преселвали просто заради самата промяна, в резултат на което често бяха избухвали големи войни. Най-честата причина обаче бе изтощаването на земята, обитавана твърде дълго от хора, чието земеделие бе примитивно и ниско продуктивно.

Хагбард поклати глава.

— И защо ли Елкуина избра това място! По-добре да си бяхме останали сред хълмовете и горите.

— Мога да разбера защо не ти харесва тук — сподели Конан и отпи от бързо изстиващата бира. — Мястото е неестествено с всичките тези могили и камъни, наредени в кръгове. Защо Елкуина е решила да се заселите тук?

— Тя смята, че зад тези издигнати от великани стени ще можем по-добре да се защитаваме. Не искам това да се схване като нелоялност към кралицата — продължи мъжът, — но Елкуина не притежава лидерските качества на баща си, Хилдрик. Той знаеше, че най-добрият начин да се справи с враговете е да ги убива, а не да се крие зад каменни стени.

— Що за място е това? — запита Конан и посочи към тайнствената равнина.

— Преди много време — започна Хагбард, — дори преди моят дядо да е бил роден, на това място са живели великани. Това е била тяхна крепост. Много поколения те водили война с боговете, без никоя от страните да може да победи. След това великаните наели джуджетата да им построят една голяма стена, която да опасва цялата равнина. Платата, поискана от майстора-строител, била дъщерята на краля на великаните. Стената била построена и вдигнали сватбата. Но… — дъхът на Хагбард се превръщаше в пара от студа — … през нощта на венчавката невестата убила младоженеца. Пък и защо да не го убие — джудже за съпруг на мома великанка. И джуджетата съборили стената, а боговете нападнали и изклали великаните, които били пияни от сватбата. От това нявгашно клане са останали единствено тези руини, но според мен духовете на избитите великани и сега продължават да бродят наоколо.

Конан придърпа наметалото си. Греяната бира се беше свършила и той вече чувстваше последиците от храната и пиенето тази вечер.

— Е, бродят, не бродят, нали са мъртви — заключи Конан. — Лека нощ, приятелю. Мисля, че е време да си потърся леглото в сламата.

— Лека нощ, Конан. Би ли събудил смяната ми? Казва се Осуин и тази вечер спи до вратата.

Конан увери Хагбард, че няма да заспи, докато не събуди Осуин, и слезе по стълбите в двора. Докато го пресичаше, забеляза светлина и се зачуди кой ли стои буден толкова късно. След това видя, че светлината идва от каменната колиба, където живееше магьосникът. Като промърмори проклятие към всички, занимаващи се с магия, Конан влезе в залата и разбуди хъркащия Осуин.

Стъпвайки внимателно между спящите тела, Конан отиде до все още светещото огнище и за радост намери полупълна кана бира, още топла от въглените. Запита се дали изборът му да се присъедини към групата на Елкуина е правилен. Сред тези голи каменни руини витаеше дух на обреченост. Конан обаче беше приел нейното злато и нейната храна, и нейния покрив, така че беше длъжен да остане, каквото и да се случи. От друга страна, нямаше навик да се безпокои за бъдещето. Намери мястото си, легна на сламата, уви се в наметалото и скоро заспа дълбоко както всички.