Конан наемника

Четиринадесета глава Среща на крале

Тотила се изпъна на седлото, обърна се напред и погледна дългата колона бойци, виеща се по горския път. Бяха в добро настроение, защото онези стършели на коне не ги бяха нападали от вчера. Той предполагаше, че докато не стигнат до крепостта на Елкуина, няма да ги видят. Това беше тактика на отслабване, от която камбрийците се бяха отказали, щом торманците успяха да намерят начин да се защитят. Откъде се бяха научили да се бият така? Тотила подозираше, че зад това стои новият наемник на Елкуина. Колкото повече неща научаваше за този човек, толкова повече желаеше да премери сили с него.

Илма яздеше до своя крал.

— Моите птици ми съобщиха, че камбрийците са се скрили в крепостта на Елкуина като овце в кошара.

Тотила се обърна към него и го изгледа недоброжелателно.

— От твоите проклети птици досега не видяхме голяма полза.

Илма вдигна рамене, прикривайки вътрешните си съмнения.

— Щастлива случайност. Кой би очаквал от един толкова слаб магьосник като Рерин да прояви такова въображение? Във всеки случай те ми донесоха една вест, която ще бъде много интересна за теб.

— Говори! — заповяда нетърпеливо Тотила.

— На около миля оттук този път се слива с един друг, който идва от юг. По този път се придвижват крал Одок и неговите тунгианци. Ще стигнем до това място по едно и също време с тях.

Тотила погали брадата си и се усмихна.

— Одок, а? Крайно време е да си поговоря с тази тунгианска свиня.

— В този момент един съюз с него може би…

— Ти си гледай магиите — прекъсна го Тотила грубо. — Остави държавническите дела на мен. — Продължиха да яздят мълчаливо.

Когато слънцето се издигна високо, кралят на торманците огледа безоблачното небе.

— Къде са твоите свраки, магьоснико? Днес не съм ги виждал.

— Аз… ги изпратих по работа, господарю. Много е важна, отнася се до военна хитрост, която много ще ти помогне да завладееш крепостта на Елкуина. — Той не смееше да признае поредния си провал. Кралят трябваше да го смята така силен, както винаги. Илма благодари на своите тъмни богове, че беше подготвил новата си магия преди да загуби помощничките си.

— Има ли това нещо общо с шумовете, които са се чували от лагера ти нощес? — попита кралят. — Хората ми се оплакаха тази сутрин. Казаха, че били разбудени от адски шумове, сякаш се биели гигантски змии, глигани и орли.

— На простите хора — каза Илма високомерно — не им е работа да се бъркат в моите магьоснически дела, колкото и шумни да са те.

Торманците стигнаха първи до мястото, където се събираха двата пътя. Тотила заповяда на бойците да се разположат край пътя и да почиват, като ги предупреди, че скоро ще имат посетители, така че да държат оръжията си готови. Не мина и час и тунгианците се зададоха по южния път. Отдалеч личеше, че са уморени.

Когато Одок съгледа насядалата на земята армия, дъхът му спря. Засада от камбрийците? Но тези хора не правеха нищо да се скрият. После видя едрия мъж с наметало от многоцветна човешка коса и шлем с украшение на орел и ядосано изруга. Беше се надявал останалите без водач камбрийци да станат лесна плячка, но Тотила с всичките си бойци разваляше плановете му и той не можеше да направи нищо друго, освен да си даде вид, че е доволен да продължат заедно.

— Изглежда, ние не сме единствените, решили да проведат зимна атака срещу камбрийците — рече Одок. Успя да го каже спокойно, макар че изпод шлема му се стичаха капки пот. Хората му свъсиха вежди, ръцете им стиснаха по-здраво оръжията.

Когато тунгианците се приближиха, Тотила излезе напред. Хората му останаха на земята. Това донякъде успокои Одок, но той се почувства стар и слаб, когато огромният крал на торманците дойде при него и почти смачка ръката му с мощното си ръкостискане.

— Привет, кралю Одок! Толкова рядко те виждам! — Той обгърна с ръка Одок и разкърши рамене, та и двете армии да видят колко е по-висок, по-млад и по-богато облечен от тунгианския крал.

— И аз те поздравлявам, Тотила — отвърна Одок, грижливо пропускайки титлата крал. — Прав ли съм да смятам, че и двамата сме тръгнали към една и съща цел?

— Възможно е. Хайде да отидем настрана и да обсъдим този въпрос насаме, както подобава на двама крале.

На Одок не му се искаше да се отдалечава от кралските си телохранители, но не се реши да покаже, че се страхува от Тотила.

— Останете тук — каза им той, давайки си вид, че е спокоен. — С този главатар трябва да се посъветваме по някои важни въпроси.

Двамата мъже отидоха настрана до едно малко хълмче.

— Моят магьосник ми съобщи — започна Тотила, — че Елкуина вече се е завърнала след тайнственото си изчезване.

— Радвам се да го чуя — каза Одок изненадано. — Сега мога да я попитам защо закъсня толкова с отговора на молбата ми.

— И аз имах намерение да й задам същия въпрос. Но може би освен това ти желаеш да научиш на послушание своенравния си племенник?

Одок се ядоса, но се постара да не го показва. Този човек компенсираше липсата на кралска кръв със съветите на проклетия Илма. Защо хипербореецът не беше дошъл при истински крал като Одок?

— Наистина момчето ми създаде много неприятности. В името на скъпия ми брат го отгледах като собствен син, но този неблагодарник има безразсъдството да подготви заговор срещу мен. — Одок успя да се усмихне. — Радвай се, че не си женен и нямаш наследник.

— Възнамерявам в скоро време да оправя това положение. В края на краищата срамота е да се остави една кралица като Елкуина неомъжена, когато и трите кралства са без наследник. Сега, ако двамата с теб се скараме и се стигне до бой, кой ще спечели? Единствено камбрийците, защото който и от двама ни да победи, ще бъде много слаб, за да предприеме поход срещу тях тази година.

— Един съюз срещу камбрийците има смисъл — каза Одок и кимна одобрително, сякаш се бе надявал, че Тотила ще предложи точно това. — Остава въпросът за нашите сходни цели. Този съюз няма да ни е от полза, ако се спречкаме за Елкуина и за нейните земи и народа й.

— Тези въпроси могат лесно да се уредят — рече Тотила сговорчиво. — И това трябва да стане преди да продължим по-нататък. За земите и народа лесно ще се споразумеем. Просто ще ги разделим наполовина, на север и на юг по река Гернах, която минава близко до центъра на Камбрез. Северната част на мен, южната на теб.

Одок се замисли за момент.

— За мен това е приемливо. Но как ще решим въпроса с Елкуина? Всеки от нас се нуждае от жена, а не виждам начин да я разделим, така както сторихме това със земите й.

— Както подразбирам — каза Тотила ехидно, — ти преследваш две цели: искаш да вземеш Елкуина, но искаш също да се отървеш от Леовигилд. Сигурен съм, че на твоите хора няма да им хареса, ако го убиеш със собствената си ръка.

— Разбира се, мога да убия това паленце — промърмори Одок. — Но ти си прав, че ще бъде неразумно. Сигурно ще се намерят хора, които да ме нарекат убиец на престолонаследник, макар че аз просто ще трябва да се защитя.

— Аз мога да го убия безнаказано — каза Тотила; без да споменава, че според него младият мъж вече е мъртъв. — Предлагам ти живота на Леовигилд срещу Елкуина. Не смяташ ли това за справедливо? В края на краищата ще взема само половината от нейната зестра.

Одок поглади брадата си, давайки си вид, че размишлява задълбочено.

— Аз все пак се нуждая от наследник, нали ме разбираш.

Неочаквано Тотила изгуби търпение.

— За какво ти е тази глава, човече! Мисли! Има много благородни дами с дъщери за женене, които ще бъдат щастливи да имат крал за зет. Или пък намери някое селянче и го обяви за син на твоя отдавна изгубен брат. Това не е като да се грижиш за него, докато възмъжее. С такъв ход можеш да си спечелиш още петнайсет, че и повече години спокойно царуване.

— Говориш умно, приятелю — каза Одок доста изплашен. — Нека се споразумеем така: ще обединим силите си срещу камбрийците. Когато боят свърши, ако си убил Леовигилд, ти ще вземеш Елкуина и северната половина от кралството й. Аз ще имам южната половина. После ще се разделим като приятели и ще се отправим по домовете си.

Тотила подаде ръка и Одок я стисна. Никой от двамата нямаше ни най-малко намерение да спазва това споразумение, когато то престане да отговаря на собствените му интереси. Прегърнати през рамене двамата крале се върнаха усмихнати при хората си.

— Одок наистина ли е толкова голям глупак? — попита Илма недоверчиво.

Кралят и магьосникът седяха в малка шатра от намаслени кожи на половин ден път от крепостта на Елкуина. Беше нощ и мъжете почиваха, събирайки сили за следващия ден. Илма беше наклал малък огън без дим между тях и докато се съвещаваха, пламъците хвърляха зловещи сенки върху лицата им.

— Да, той е глупак, но не чак толкова голям, за да вярва в споразумението. Той е просто изплашен стар човек, чиито най-добри дни отдавна са минали. Одок иска да запази кралския си трон през малкото оставащи му години и не знае от кого да се страхува повече — от Леовигилд или от мен. Не харесва съюза, който му наложих, но няма друг избор.

— Ще му разрешиш ли да се прибере мирно у дома след свършване на битката? — попита Илма.

— Зависи как ще изглеждат нещата тогава. Ако неговите хора са понесли много загуби, а ние малко, ще го убия. Ако ние сме сериозно отслабени, може би ще трябва да изчакаме още една или две години. Несъмнено трябва да завладеем земите му, но защо трябва да изчерпвам всичките си сили в една втора битка, ако нещата могат да бъдат уредени по-лесно? В края на краищата аз имам големи планове и премахването на моите северни съперници е само малка част от тях. Когато тръгна да покорявам Юга, не искам да бъда слаб.

— Както винаги си прав, господарю — поласка го Илма. — Но няма ли нещата да се опростят, ако Одок бъде убит в предстоящата битка?

Тотила се замисли.

— Може би. Но ако бъде убит от камбрийците. Ако го убия аз, хората му няма да тръгнат с мен.

— Да предположим, че го убие Леовигилд?

— Какво? — Тотила беше озадачен. — Леовигилд? Че аз почти го съсякох на две. Досега сигурно е умрял от раните, които му нанесох.

— Тунгианците не знаят това. Аз мога да направя фантом и да му придам външност като на младия Леовигилд. Тунгианците ще видят как Леовигилд убива Одок, после ти ще можеш да се справиш с фантома, който ще умре като умира всеки истински човек.

Тотила се усмихна доволно.

— Можеш ли наистина да направиш това? Тогава тунгианците ще счетат за чест възможността да ме подкрепят, тъй като аз ще съм отмъстил за убития им крал.

— Точно така — съгласи се Илма.

Тотила доволно се удари по коляното.

— Тогава така ще постъпим! Никога не съм убивал един и същи човек два пъти. Интересно.

Одок и неговите военачалници седяха около огъня и навъсено гледаха в пламъците. Бяха очаквали с нетърпение боя с камбрийците, но появата на торманците бе охладила бойната им страст. Един високопоставен боец с много сиви кичури в кафявата си брада се обърна към краля:

— Ние дойдохме, за да вземем земите на Елкуина, но няма да можем да го направим, ако и Тотила е тук. Според мен най-добре да се върнем у дома и да изчакаме по-добро време.

Чу се тих шепот на одобрение, но един друг боец възрази:

— Не! Ще дадем ли основание да се говори, че тунгианците тръгнали до пътя на войната, но се върнали с подвити опашки като бити кучета, без да нанесат дори един удар? Не мога да понеса такъв позор!

Мнозина изреваха, че са съгласни с него.

— И така ще кажат всички истински мъже! — извика Одок, който желаеше преди всичко да не се връща и да не дава възможност на хората си да прекарат останалата част от зимата в размисли върху пълния неуспех, до който ги е довел техният крал. — Ако тази година вземем само половината от земите на Елкуина, какво от това? Останалата част ще можем да вземем следващата година. Сега просто камбрийците и торманците са ни прекалено много, за да ги победим наведнъж. Идната година нещата могат да бъдат различни. Най-напред можем да превземем останалата част от земята на камбрийците, след това да се обърнем на запад и да завладеем кралството на Тотила. Но засега трябва да приемем този съюз. След като спечелим тази битка, той с нищо няма да ни обвързва.

Този път повечето от мъжете изразиха одобрение. Въпреки всичките си недостатъци този план поне щеше да им даде възможност да се бият и да се завърнат у дома с чест. Никой от тях не желаеше да се върне при жените и старците без кръв по копието си.

Одок се усмихна на хората си, прикривайки облекчението си. Единственото, което искаше сега, беше малко земя, възстановяване на славата си на военачалник и трупа на Леовигилд. Всичките тези неща можеше да има през утрешния ден.

— Ето ги — извика Конан.

Стоеше до Елкуина. Всички годни да се бият камбрийци се бяха накачили на платформата от вътрешната страна на стената. На равни разстояния покрай стената имаше натрупани груби, набързо направени копия и купища камъни с големина от юмрук до човешка глава. Този вид отбранително оръжие беше чужд за камбрийците, но Конан настояваше, че това е единственият им шанс пред лицето на числено превъзхождащия ги враг. Те вече знаеха, че на думите му по тези въпроси може да се вярва.

— Много са — каза Елкуина, опитвайки се в гласа й да не прозвучи тревога.

Краят на гората отвъд равнината на гигантските камъни беше почернял от бойци; слънцето хвърляше бронзови отблясъци по шлемовете и ризниците им. Мъжете почти не се виждаха зад широките си, кръгли щитове. Бяха се построили на две отделни групи, почти еднакви по големина.

— Може да са се съюзили — каза Зигеър и се усмихна, — но си личи, че не се обичат.

Откъм равнината долетяха удари на брадви.

— Подготвят се — каза Конан. — Сега правят стълби, за да се качат на стената.

— Ще успеят ли? — попита Елкуина.

— След време ще успеят — отговори Конан. — Това укрепление е в равнина, без ров, само с ограда от колове. Една опитна армия може да го превземе съвсем лесно. Но тъй като тези мъже вероятно никога не са нападали стена, освен да крадат пилета от съседските дворове, ще се забавят един-два дни.

— Това време ще бъде ли достатъчно? — попита тя.

— Ако всичко върви добре. Отсреща в равнината има много бойци, но от тях единствено двама души са опасни: Илма и Тотила. Аз трябва да се преборя с Тотила. Рерин каза, че може да се справи с Илма.

— Моля се на Имир да е така. — Тя придърпа коженото наметало по-плътно до тялото си, но не поради студа.

Един час по-късно неприятелската армия беше при стената. Конан заповяда всички освен бойците да се оттеглят от нея. Тъй като врагът нямаше обсадни машини, непосредствената опасност от някое копие, прехвърлено през стената, беше малка. Според Конан всеки, който не умее да хвърля копие, заслужаваше да бъде набучен на шиш.

— Бъдете готови — извика Конан. — Не започвайте да хвърляте копия, докато не сте сигурни, че ще улучите. Няма защо да бързате. Те ще станат лесна цел, когато дойдат до основите на стената.

Около него останаха само бойците. Всички горяха от нетърпение да започнат боя. В южните армии половината от работата на Конан би била да накара мъжете да се бият. Тук трябваше зорко да следи бойците да не отворят портата и, според обичая, да се впуснат в ръкопашен бой.

Съюзниците настъпиха с крясъци. Някои носеха дълги стълби. От начина, по който ги държаха, Конан разбра, че тези хора никога не са щурмували стена. Скоро обаче щяха да се научат, така както се бяха научили да се бият срещу конници. Конан огледа нестройните редици на враговете. Не видя много дълги копия, като онова, което бе използувал срещу преследвача, и това го поуспокои. При такава ниска стена с дълги копия те биха могли да изтикат защитниците от стената и най-безстрашните да се покатерят върху нея, после и останалите… и със защитата на стената, а следователно и с обсадата, щеше да бъде свършено.

Когато нападателите стигнаха до основите, върху тях се посипаха копия и камъни. Те вдигнаха над главите си щитовете и завикаха на защитниците да слязат долу и да се бият като мъже. Отговорът беше нов дъжд от оръжия. Стълбите бавно започнаха да се издигат. Отначало защитниците ги изблъскаха, но усилията на нападателите станаха по-решителни и скоро няколко по-смели мъже предприеха опит да се покатерят на стената.

Конан видя над стената да се подава щит, последван от шлем, украсен с птица. Първият му удар отметна щита, вторият разсече шлема. Мъжът падна, събаряйки от стълбата и боеца зад себе си, но случайно или нарочно носачите на стълбата бяха постъпили както трябва и бяха закрепили върха значително под ръба на стената, така че защитниците трябваше да се наведат напред, за да достигнат стълбата и да я бутнат. Дъжд от копия накара Конан да се дръпне назад.

Друг мъж се изкачи до върха на стълбата без щит, размахвайки с две ръце брадва. Въртеше тежкото оръжие с такава бързина, че Конан трябваше да държи щита между себе си и свистящото острие. Кимериецът изчака брадвата да се забави за миг, за да може да замахне, после пристъпи напред, заби шипа на щита си в лицето на човека и веднага след това посече дясната му страна. Под бронзовата ризница изхрущяха ребра и нападателят падна с писък. Конан грабна едно копие и пъхна дръжката под края на стълбата, използувайки ръба на стената като опорна точка на лост, натисна с всичка сила и избута стълбата назад, въпреки че по нея се изкачваха трима души.

По същия начин отблъснаха и другите стълби. Отдолу мъжете хвърляха камъни и копия, но доста безуспешно. Някои от защитниците с подигравки хващаха камъните още във въздуха и ги запокитваха надолу.

Прозвуча тръба.

Конан погледна към тръбача и видя трима души, застанали на върха на ниска могила. Единият беше нисък, пълен, със сива брада. Другият носеше кожи и рога от северен елен. Третият привлече вниманието на Конан. Залязващото слънце се отразяваше с многоцветни лъчи от великолепния му шлем. На широките му рамене висеше дълго шарено наметало. Одок, Илма и Тотила. Конан, който вече бе срещал магьосника, изведнъж разбра, че Одок изобщо не е нисък, а просто изглежда така, застанал до великанския крал на торманците. Значи това беше човекът, с когото трябваше да се бие.

Очевидно Тотила беше надул рога. Нападателите започнаха да се отдръпват, крещейки възмутено срещу такъв нечовешки начин на воюване. Защитниците на върха на стената викаха възторжено и отправяха подигравки към оттеглящия се враг.

— Бихме ги! Бягат като пребити кучета! — крещеше Зигеър.

— Запази радостта си за утре вечер — предупреди го Конан. — Този път ги спряхме. Следващия път те ще знаят по-добре как да ни атакуват. При третото нападение няма да можем да ги спрем, освен ако някакви нови обстоятелства не ни дойдат на помощ.

— Ти си адски мрачен, кимериецо — каза Зигеър.

— Аз ще бъда най-щастливият от всички след като спечелим битката — отвърна Конан.

— Тотила идва! — извика някой от защитниците.

Едрият крал вървеше през равнината с големи крачки. Одок ситнеше до него. Илма не се виждаше никъде. Конан против волята си се усмихна с възхищение. Тотила може и да нямаше благородническо потекло, но беше толкова царствен, колкото всеки монарх, когото Конан беше виждал да прави преглед на армията си, облечен в пурпур и злато. Тотила смело дойде до стената, пренебрегвайки опасността да бъде улучен с камък или копие. Одок, който не желаеше да се опозори пред хората си, застана до него.

— Кралице Елкуина! — извика Тотила.

— Тя няма нужда от хора като теб — отвърна Зигеър и плю през стената.

Тотила не обърна никакво внимание на боеца, сякаш той изобщо не съществуваше.

— Кралице Елкуина, искам да си поговорим! — Тотила стоеше на мястото си спокойно, сякаш беше готов да чака до края на живота си. Чу се шумолене на поли — Елкуина се качваше на стената.

— Господарке! — извика смаян Зигеър. — Не се унижавай да говориш с тази измет. Сега ние имаме надмощие.

Другите шумно го подкрепиха.

— Изслушай онова, което иска да ти каже, Елкуина — посъветва я Конан. — То може да няма никаква връзка с отношенията между вас, но може да ни каже много нещо за състоянието на нещата долу. — Той кимна към струпаната вражеска армия. Сега, след прекратяването на атаката, мъжете отново се бяха разделили на две групи.

— Ах, моя скъпа Елкуина — извика Тотила. — Колко добре, че дойде. Недоразуменията между нашите народи много ме огорчават, както огорчават и моя побратим, краля на тунгианците Одок. А тези въпроси могат лесно да бъдат уредени. В миналото ти не намери за нужно да отговориш на моята молба за ръката ти. Сега те моля да преразгледаш мнението си. В края на краищата, след като се оженим, ти ще бъдеш кралица не само на камбрийците, но и на торманците.

— И какво ще получи от това твоят побратим крал? — попита гордо Елкуина.

— Къде е скъпият ми племенник Леовигилд? — попита Одок. — Изгубих го, откакто прибързано и необмислено избяга от моята крепост. Защо не е на стената с теб? Или се крие изплашен от справедливия гняв на чичо си?

— Какво те кара да мислиш, че твоят племенник е тук, тунгианска бъчво с говежда лой?

При тези думи хората на Елкуина се засмяха гръмогласно, а торманците съвсем малко по-тихо. Дори някои от тунгианците с труд удържаха усмивките си. Другите гледаха засрамено не заради това, че техният крал е обиден, а защото се бе представил толкова лошо. Конан не пропусна нищо от тези неща.

— Заминавайте си, и двамата! — заповяда Елкуина. — Аз няма да се омъжа нито за свиня, нито за бандит.

Тотила се обърна и тръгна назад с достойнство; всяко полюляване на наметалото му напомняше колко много бойци и вождове е убил. Одок припкаше подир него, а камбрийците му се присмиваха.

Елкуина застана близко до Конан и заговори така, че единствено той да може да чува.

— Много жалко, че Тотила е такъв звяр. Той ще се отнася към хората ми като към роби. Иначе с или без аристократичен произход, бих се омъжила за него.

Конан се усмихна.

— Нали веднъж каза, че една кралица е длъжна да избира съпруга си по политически съображения. Да, той е истински мъж; това му признавам.

— Сега ти го видя отблизо. Все още ли мислиш, че ще можеш да го победиш?

Конан я погледна обидено.

— Казах, че е истински мъж, но аз съм по-добър от него.

— Що за бой е това? — мърмореше Одок. — Да се катерим по стени като хлапета! — Той плю в огъня от отвращение. — Защо не излязат да се бият с нас?

— Защото сме два пъти повече от тях — отвърна някой от неговите хора не без основание.

— Нима това е оправдание за истинските мъже? — изръмжа Одок. — Особено съм разочарован от моя племенник. Във вените му тече същата кръв, каквато тече и в моите. Човек би очаквал да прояви по-голяма смелост. Може би някакъв роб се е промъкнал в леглото на брат ми, докато той е крадял добитък, и е заченал това момче. Леовигилд позори кралския ни род.

— Аз говорих с някои от хората на Тотила — каза колебливо един млад боец. — Някои от тях твърдят, че познават Леовигилд по външен вид и са го видели да ръководи засадите с коне срещу торманците.

— Наистина ли? — възкликна Одок. — Тогава защо не го виждаме днес? Да не би да се страхува да се срещне с чичо си?

— Те ми казаха — продължи младият боец, — че се е бил с Тотила и кралят го е повалил. Предполагам, че е ранен лошо.

Това озадачи Одок. Нима беше приел вече изпълнено условие? Наистина ли Тотила е толкова хитър, че да играе в тази игра с фигура, която вече е взел? Тази мисъл го разгневи, защото не искаше неговите хора да мислят, че е бил измамен.

— Тотила трябва да е заклал някой друг млад глупак. Моят племенник никога не би имал куража да излезе на двубой с такъв великан.

Малко преди огънят да догори, Тотила дойде лично да види своя съюзник, пристъпи горделиво в кървавата светлина и застана до Одок.

— Привет, Одок. Днес не постигнахме голям успех, но започнахме късно. Утре още преди залез слънце крепостта на Елкуина ще бъде в наши ръце.

— И Елкуина ще бъде твоя — измърмори Одок.

— Така се уговорихме — отвърна Тотила. — Ти, разбира се, ще имаш…

— Зная какво се уговорихме — прекъсна го нервно Одок. — Ела, седни при мен и пийни малко бира.

Двамата крале седяха и си подаваха рога с бира, разговаряйки за маловажни неща. Всъщност се преструваха на съюзници и дори приятели за пред струпаните тунгианци. Разговорът им беше прекъснат от една висока, стройна фигура, която излезе от околните сенки.

— Здравей, чичо.

Дъхът на Одок секна, лицето му поруменя.

— Леовигилд! Ти се осмеляваш! Ти… ти…

Одок се помъчи да стане и безуспешно посегна към дръжката на сабята си. Тотила беше зад него. Тунгианците стояха онемели от неочакваната гледка. Никой не помръдваше.

Усмихвайки се дружелюбно, младият мъж заби копието си дълбоко в корема на краля. Одок невярващо погледна стърчащото от корема му копие и отвори уста да изпищи, но от нея излезе само струя тъмна кръв. Одок падна настрана и умря.

С викове тунгианците наскачаха, но Тотила беше по-бърз — той светкавично измъкна сабята си и стовари тежкото острие върху черепа на убиеца на Одок. Стоящите наблизо тунгианци бяха опръскани с кръв, мозък и зъби. Те се пулеха стъписани от изненада пред двата трупа на земята — трупа на своя крал и трупа на неговия наследник. Тотила така беше разбил черепа на младежа, че чертите на лицето бяха неузнаваеми.

— Момчето сигурно е полудяло, за да стори такова ужасно нещо. Е… — Тотила обгърна с поглед бойците, — изглежда, че и вашият крал, и неговият наследник са мъртви. Ще изгорим телата им при изгрев слънце с всичките почести, които се полагат на един крал и един благородник. Но вие — вие искате ли да продължите този бой до края под мое предводителство? — Той съзнателно избегна засега да използува думата крал.

— Ние сме се клели пред Одок — отвърна един старейшина, — не пред теб.

— Тази ваша клетва ви задължаваше да отмъстите за неговата смърт, нали? — отбеляза иронично Тотила. — Но не го сторихте. Не дължите ли нещо на отмъстителя, който посече убиеца на вашия крал?

Тунгианците наведоха засрамени глави. Събитията се развиваха с невероятна бързина. Най-лесно беше да постъпят според обичая.

— Да, наистина дължим — каза същият старейшина.

— Тогава последвайте ме, докато свършим тази война. След това можем да седнем и да обсъдим бъдещето на вашия народ. — Тотила почисти кръвта, костите и косата, полепнали по сабята му, пъхна я в ножницата, обърна се и тръгна към хората си. Наметалото от човешка коса се развяваше подир него.

— Това означава ли, че сега торманецът е наш крал? — попита някой.

— Трябва да обсъдим този въпрос — отвърна старейшината, загледан в двата едри трупа на земята. — Какво е накарало момчето да стори това? Ако беше изчакал, Одок нямаше да живее много дълго. Тогава щяхме да го извикаме да се върне и да ни стане крал. Ние всички обичахме Леовигилд.

— Може би — каза един боец, облечен в кожа от лос, — е бил обхванат от срам и гняв от този съюз с торманците. Това може да го е лишило от разум.

— Не можем да знаем какво точно е станало — каза старейшината, — но сме изправени пред сериозен проблем: Одок и Леовигилд бяха последните от кралския род. Сега нямаме крал. А утре Тотила ще плени Елкуина.

За известно време всички мълчаха. Но човекът непосредствено отвъд осветеното от огъня място беше чул достатъчно. Конан, облечен в черните вълчи кожи и с лице почернено със сажди, пропълзя назад през оскъдните храсти на равнината към крепостта на Елкуина ловко като пикт. Когато се отдалечи достатъчно от враговете, кимериецът стана, пробяга до основата на стената, където беше спуснато въже, и бързо като катерица се изтегли горе. Много от камбрийците спяха по местата си върху защитната стена, за да не ги изненада врагът в тъмнината.

Конан отиде направо при Рерин. Старият магьосник правеше някакво заклинание пред огъня, но когато Конан влезе, вдигна глава.

— Прав си — съобщи Конан. — Тази нощ Илма направи своя ход.

— Знаех го! Рано вечерта усетих магиите му.

Конан накратко описа събитията, които беше видял, и приказките, които беше чул във вражеския лагер.

— Чудех се само как ще го направи — каза Рерин замислено. — Щеше да бъде трудно да се извърши в бой. Тотила е разцепил главата на фалшивия Леовигилд, защото той скоро щеше да престане да прилича на истинския. И така, тунгианците сега нямат крал.

— Не — поправи го Конан. — Имат крал, само че не знаят за него.

Двамата мъже се засмяха.