Комар

ГЛАВА 5

Екатерин огледа тревожно Тиен, докато се събличаха за лягане. Смръщеното му лице и напрегнатото тяло й подсказаха, че колкото по-скоро му предложи секс, толкова по-добре. Напрежението у него я плашеше, както винаги. Вече беше късно да се опита да го намали. Колкото повече изчакваше, толкова по-трудно щеше да стигне до него и толкова по-напрегнат щеше да става той, докато накрая не избухнеше в някоя гневна експлозия от тихи, режещи думи.

Сексът, помисли си тъжно тя, трябва да е романтичен, страстен, всепоглъщащ. А не изискващото най-силен самоконтрол и дисциплина действие в нейния мъничък свят. Тиен държеше на отклик от нейна страна и полагаше усилия да го получи. Не като други мъже, за които беше чувала — мъже, които си доставяли удоволствието, после се обръщали на другата страна и моментално заспивали. Понякога й се искаше и той да прави така. Дразнеше се — от себе си, от нея? — ако тя не успееше да се включи пълноценно. Неспособна да излъже чрез тялото си, тя се бе научила да се самозаличава и така да отблокира непонятните нервни пътища, които позволяваха на плътта да потопи съзнанието. С времето еротичните фантазии, необходими за да блокира самосъзнанието си, ставаха все по-ярки и по-грозни. Беше ли това просто неизбежен страничен ефект от познанието за възможната грозота на човешките взаимоотношения, или бе окончателна поквара на духа?

„Мразя го това.“

Тиен закачи ризата си и й хвърли една крива усмивка. Очите му обаче си оставаха напрегнати, както през цялата вечер.

— Бих искал да ми направиш една услуга за утре.

Каквото и да е, стига да отложи момента.

— Разбира се. Каква?

— Изведи ги тия ревизори някъде и гледай да се позабавляват. На мен вече ми омръзнаха. Тази тяхна ваканцийка на повърхността разстрои напълно дейността на отдела ми. Вчера цял ден им подготвяхме днешното представление и бас държа, че цялата седмица ще отиде по дяволите. Да идат да ръчкат някой друг за разнообразие, докато дойде време да се връщат горе.

— Къде да ги заведа, какво да им покажа?

— Каквото решиш.

— Вече разведох вуйчо из купола.

— Показа ли му университетското градче? Може да му хареса. Вуйчо ти се интересува от какво ли не, а на ворското джудже едва ли му пука къде ще отиде. Стига в програмата да е включено достатъчно вино.

— Нямам ни най-малка представа какво обича да прави лорд Воркосиган.

— Ами попитай го. Предложи нещо. Заведи го, и аз не знам къде… заведи го по магазините.

— По магазините? — неуверено попита тя.

— Или някъде другаде. — Той пристъпи към нея с все същата напрегната усмивка, плъзна ръка зад гърба й. Привлече я към себе си и я целуна леко по устните. Тя отвърна на целувката, като се постара да не проличи, че го прави по задължение. Усещаше напрежението в тялото му, в ръцете му, обтегнатата му до скъсване непринуденост. А, да, ред беше на вечерното й задължение — да обезвреди неексплодиралия Тиен. Трудна задача, както винаги. Насочи вниманието си към отработените ритуали, към ключовите думи и жестове, които водеха към отработената интимност.

Разсъблечена и в леглото, тя затвори очи, докато той я галеше, отчасти за да се съсредоточи върху усещането, отчасти за да се скрие от погледа му, в който започваше да се чете възбуда и доволство. Нямаше ли някаква странна митична птица или някакво друго животно на Земята, което си въобразявало, че ако то не може да те види, значи и ти не можеш? И заравяло главата си в пясъка, колкото и странно да звучи.

Отвори очи, когато Тиен се пресегна през нея и намали светлината на нощната лампа. Алчният му поглед я накара да се чувства не обичана и красива, а грозна и засрамена. Можеха ли да те изнасилят само с поглед? Как може да се любиш с някого и в същото време да чувстваш всеки момент на интимност като нахлуване в личното ти пространство и като посегателство върху достойнството ти? „Не ме гледай, Тиен!“ Абсурд. Наистина имаше нещо сбъркано в нея. Той се отпусна до нея и тя побърза да разтвори устни, отстъпвайки пред жадната му уста. Не винаги се бе вглеждала в себе си по този начин. В началото беше различно. Или само тя се бе променила?

Беше неин ред да седне в леглото и да му върне милувките. Това беше по-лесната част — той заравяше лице във възглавницата и млъкваше за известно време, докато ръцете й шареха по тялото му, проследявайки мускулите и жилите. И търсейки скришом симптоми. Тази нощ тремора го нямаше. Може би треперенето от предната вечер бе фалшива тревога, просто резултат от глада и умората, както твърдеше той.

Тя, разбира се, знаеше кога бе настъпила промяната в нея — преди четири или пет назначения. По онова време Тиен беше решил, по причини, които и досега й бяха непонятни, че Екатерин му изневерява — с кого също така не бе разбрала, защото двете имена, които най-накрая бе назовал като заподозрени, бяха повече от абсурдни. Дори не бе подозирала, че подобни съмнения са обсебили мислите му, докато не го бе хванала, че я следи, че я наблюдава постоянно, че се появява по никое време и на необичайни места, когато би трябвало да е на работа — а дали това нямаше нещо общо с грозния начин, по който бе свършило онова назначение? Най-накрая го бе принудила да изрече обвиненията си на глас. И се почувства ужасена, дълбоко наранена и уплашена. Можеше ли да се определи като преследване, ако извършителят е собственият ти съпруг? Не й бе стигнал куражът да попита кого трябва да попита. Единственият й източник на увереност бе фактът, че никога не бе оставала насаме с друг мъж на някое по-уединено място. Ворското й възпитание й бе направило поне тази услуга. Тогава той я бе обвинил, че спи с приятелките си.

Това окончателно бе прекършило нещо в нея — желанието да се стреми към одобрението му. Как можеш да апелираш към здравия разум на човек, който вярва в нещо, не защото е вярно, а защото самият той е идиот? Колкото и да протестираше ужасено, да отричаше с възмущение или да се опитваше да докаже обратното, полза никаква, защото проблемът не бе в обвиняемия, а в обвинителя. Тогава започна да вярва, че той живее в различна вселена, вселена с различни природни закони и с друго минало. И населена с хора твърде различни от тези, които тя познаваше под същите имена. Гадни двойници до един.

Въпреки всичко само по себе си обвинението се бе оказало достатъчно, за да охлади приятелствата й, да открадне невинната им сладост и да я замени с неканена предпазливост. При следващото преместване времето и разстоянието постепенно сложиха край на социалните й контакти. А при по-следващото тя вече окончателно преустанови опитите си да завързва нови приятелства.

И до днес не знаеше дали той не бе приел породения й от отвращение отказ да се защити като негласно признание на вината й. Колкото и да бе странно, след взрива от обвинения нещата бяха утихнали — той не бе повдигнал повече въпроса, нито тя се бе унижила да го постави отново. Дали я смяташе за невинна, или смяташе себе си за непоносимо благороден, щом й е простил за несъществуващи провинения?

„Защо е толкова невъзможен?“

Не желаеше прозрението, но то се появи въпреки неохотата й. „Защото го е страх, че ще те загуби.“ И в пристъп на паника той се мяташе слепешката, убивайки любовта й и създавайки едно самоизпълняващо се предсказание. Изглежда, беше точно така. „Не е като да можеш да се престориш, че страховете му нямат своето основание.“ Любовта отдавна бе изчезнала за нея. Напоследък караше на строга диета от лоялност.

„Аз съм вор. Дала съм обет да се грижа за него в болест и здраве. Той е болен. Няма да престъпя клетвата си само защото е станало трудно да я спазвам. Точно в това е смисълът на всяка клетва, в края на краищата. Има неща, които, веднъж разбити, никога не могат да се поправят. Обети. Доверие…“

Не беше сигурна до каква степен болестта му е в основата на странното му поведение. След като приключеха с галактическото лечение, може би щеше да се подобри и емоционалното му състояние, наред с другото. Или поне тя щеше да знае доколко причината е била в дистрофията на Ворзон и доколко в… в самия Тиен.

Смениха си местата. Опитните му ръце се спуснаха бавно по гърба й, стремейки се да я отпуснат и да предизвикат отклик. Това я наведе на една още по-злочеста мисъл. Възможно ли бе Тиен, съзнателно или несъзнателно, да отлага лечението си, защото на някакво неясно равнище осъзнава, че болестта му, че неговата уязвимост, е едно от малкото неща, които все още я обвързват към него? „Аз ли съм виновна за това отлагане?“ Заболя я главата.

Тиен измърмори недоволно. Екатерин не успяваше да се отпусне — явно нямаше да стане така. Решително насочи мислите си към една отработена еротична фантазия — некрасива, но затова пък обикновено вършеше работа. Беше ли това някаква извратена форма на фригидност — това граничещо с автохипнозата нещо, което й се налагаше да прави, за да стигне до сексуално освобождение, въпреки съвсем осезаемото присъствие на Тиен? Как да направиш разлика между това да не харесваш секса по принцип и това да не харесваш единствения човек, с когото си правил секс?

И в същото време Екатерин отчаяно копнееше за докосване, за обикновена обич, неопетнена от униженията на еротиката. В последното Тиен беше много добър — галеше я дълго, дори прекомерно дълго, макар понякога да въздъхваше отегчено — нещо, за което Екатерин не можеше да го вини. Докосването, приятните усещания и котешкото спокойствие най-накрая отпуснаха тялото й, а после и душата й, въпреки всичко. С часове можеше да поглъща това — отвори едното си око да погледне часовника. По-добре да не става алчна. Колко противоречиво от страна на Тиен — от една страна, да иска от нея сексуално представление, а от друга — да я обвинява в изневяра. Какво искаше от нея — да се топи, или да замръзва? „Което и да избереш, все ще е грешно.“ Не, и това не помагаше. Бавеше се прекалено много с култивирането на възбудата си. Обратно на работа. Отново се опита да задвижи фантазията си. Тиен може и да имаше права над тялото й, но съзнанието й си беше само нейно — единствената част от нея, където той не можеше да нахлуе.

По-нататък всичко мина по план, задачата бе изпълнена и така нататък. Тиен я целуна, след като приключиха.

— Ето, беше по-добре — промърмори той. — Напоследък се справяме по-добре, нали?

Тя измърмори в отговор обичайните уверения. Сценарият беше лесен и стандартен. Би предпочела честното мълчание. Престори се, че е задрямала от следактовата умора, докато хъркането му не я увери, че е заспал. После отиде в банята да се наплаче.

Глупав, неразумен плач. Заглуши хлиповете си в един пешкир от страх, че той, Ники или някой от гостите може да я чуе и да дойде да провери какво става. „Мразя го. Мразя се. Мразя го задето ме кара да се мразя…“

От всичко най-силно ненавиждаше в себе си онзи осакатяващ копнеж за физическа обич, който се възраждаше като плевел в сърцето й, без значение колко пъти се бе опитвала да го изкорени. Тази нужда, тази зависимост, тази любов към докосването трябваше първа да бъде пречупена. Тя я беше предала по-жестоко от всичко друго. Ако успееше да убие нуждата си от обич, тогава и всички останали пранги, които я държаха вързана — чувството за чест, за дълг и най-вече всички форми на страх — щяха да паднат по реда си. „Доста мистично — помисли си тя. — Ако успея да убия всички тези неща у себе си, ще мога да се освободя и от него.“

„Ще бъда ходещ мъртвец, но ще съм свободна.“

Приключи с плача, изми си лицето и взе три болкоуспокояващи. Сега вече щеше да може да заспи. Но когато се вмъкна в спалнята, завари Тиен буден, очите му просвяткваха в сенките. Чу шепота на босите й крака по килима и запали лампата. Екатерин се опита да си спомни дали безсънието фигурираше в списъка с ранните симптоми на болестта му. Тиен повдигна завивките, за да се мушне до него.

— Какво прави там толкова време? Наслаждаваше се на миговете далеч от мен ли?

Не беше сигурна дали очаква от нея да се засмее, в случай че думите му бяха шега, или да отрече възмутено. Вместо това, заобикаляйки проблема, тя каза:

— О, Тиен, за малко да забравя. Днес следобед се обадиха от банката ти. Много странно. Нещо, че се изисквал и моят подпис, както и длановият ми отпечатък, за да закрият пенсионната ти сметка. Казах им, че сигурно е станала някаква грешка, но че ще говоря с теб и ще им се обадя.

Той замръзна, както бе посегнал към нея.

— Нямат работа да ти се обаждат за това!

— Не знам. Казаха, че щели да забавят закриването й, докато не се свържа с тях.

— Да го забавят?! Тъпа кучка! — Дясната му ръка се сви разгневено в юмрук.

Обидата преобърна стомаха й. Всичките тези усилия да го успокои, а ето че отново бе на ръба…

— Тиен, какво не е наред? Какво става? — тревожно попита тя. Молеше се да не удари с юмрук стената. Шумът — щеше ли да чуе вуйчо й или онзи Воркосиган, и как щеше да обясни…

— Не… не. Извинявай. — Той потри челото си и Екатерин тайничко въздъхна от облекчение. — Забравих, че според законите на Комар се изисква и твоят подпис. На Бараяр никога не съм имал проблем да изтегля авоарите от пенсионната си сметка, когато напусках работа, поне работа, която предлага пенсионни осигуровки. Тук, на Комар, изглежда, изискват подпис и от ползвателя в случай на смърт. Няма нищо. Обади им се утре сутринта и уреди нещата.

— Няма да напускаш работа, нали? — Гърдите й се стегнаха в пристъп на паника. „Господи, не, не и поредното преместване, толкова скоро…“

— Няма. Успокой се. — Той се усмихна с половин уста.

— О. Добре. — Екатерин се поколеба. — Тиен… имаш ли някакви пари по старите ти сметки на Бараяр?

— Не, винаги ги теглех накрая. Защо те да ми използват парите, когато можем да ги използваме ние? Неведнъж са ни помагали да свържем двата края между назначения, не помниш ли? — Той се усмихна горчиво. — При дадените обстоятелства трябва да признаеш, че идеята да спестявам за стари години едва ли може да се нарече умна. А и ти държеше на онази ваканция на Южния континент, нали?

— Струва ми се, тогава каза, че парите били от премия при напускането.

— Така си и беше, в известен смисъл.

Значи… ако с Тиен се случеше нещо лошо, тя и Николай щяха да останат без нищо. „Ако скоро не започне лечение, нещо лошо определено ще му се случи.“

— Да, но… — Мисълта я удари като юмрук в стомаха. Възможно ли бе? — Да не ги теглиш за… ще започнем галактическото лечение, нали? Ти, аз и Николай? О, Тиен, толкова се радвам! Най-после. Разбира се. Трябваше да се сетя. — Значи за това му трябваха парите, да, най-после! Тя се обърна към него и го прегърна. Но щяха ли да стигнат? Ако бяха по-малко от едногодишните вноски… — Ще стигнат ли?

— Не знам. Проверявам.

— Спестила съм малко от домакинския си бюджет, може да използваме и тях — предложи тя. — Ако това ще ни помогне да тръгнем по-скоро.

Той облиза устните си и замълча за момент.

— Не знам. Не ми се иска ти да…

— Точно за това ги спестявах. Знам, че не аз съм ги спечелила, но успях да ги спестя — това може да бъде моят принос.

— Колко имаш?

— Почти четири хиляди имперски марки! — Екатерин се усмихна, горда от пестеливостта си.

— О! — Изглеждаше така, сякаш пресмята нещо наум. — Да, това определено ще помогне.

Целуна я по челото и тя се почувства още по-облекчена. Сетне попита:

— Въобще не се бях сетила, че можем да използваме пенсионните ти осигуровки за медицинското ни начинание. Не знаех, че е възможно. Кога можем да тръгнем?

— Това е… следващото нещо, което трябва да проуча. Щях да го направя тази седмица, но ми попречи тежката епидемия от имперски ревизори в отдела ми.

Тя се усмихна в знак, че оценява остроумието му. Преди често я разсмиваше. Би го разбрала, ако с възрастта бе загубил вкуса си към шегите, но напоследък черният му хумор по-скоро й бе досаден, отколкото да я разсмива. Цинизмите вече не й изглеждаха толкова впечатляващо дръзки, колкото когато беше на двайсет. Навярно и на него му бе станало по-леко на сърцето от това решение.

„Наистина ли мислиш, че ще направи каквото казва? Или ще излезеш глупачка?“ Отново. Не… ако подозрението беше най-тежката възможна обида, то доверието винаги беше на място, дори и да не е заслужено. Временно успокоена от новото му обещание, тя се сгуши в извивката на тялото му и като никога тежката му ръка, преметната през гърба й, й се стори повече като утеха, отколкото като капан. Може би този път най-после щяха да пристъпят към живота си като разумни хора.

— По магазините? — повтори като ехо след нея лорд Воркосиган, докато закусваха. Беше станал последен — вуйчо Вортис вече беше седнал пред комтаблото в кабинета на Тиен, самият Тиен беше излязъл за работа, а Ники беше отишъл на училище. Устата на Воркосиган не трепна, но бръчиците от смях край очите му се врязаха по-дълбоко. — Това е предложение, което синът на майка ми рядко получава… боя се, че не се нуждая от… не, чакайте, наистина имам нужда от нещо, като стана дума. Сватбен подарък.

— Кой ще се жени? — попита Екатерин, доволна, че предложението й е прието, най-вече защото нямаше друго, с което да го замени. Приготви се да бъде в помощ.

— Грегор и Лайза.

В първия момент тя не се сети, че става въпрос за императора и неговата комарска годеница. Неочакваният годеж бе обявен по време на Зимния празник, а сватбата щеше да бъде по време на Летния.

— О!… Не знам дали ще откриете нещо подходящо в Серифоза — може би в Равноденствие имат такива магазини… О, Боже!

— Ще трябва да измисля нещо, защото съм поканен за секундант и свидетел на Грегор на сватбения им кръг. Може би ще успея да открия нещо, което да напомня на Лайза за дома. Макар че е възможно идеята да не е толкова добра — не съм сигурен. Току-виж й домъчняло за дома по време на медения месец. Какво ще кажете?

— Може да потърсим… — В определени райони на купола имаше скъпи магазини, в които досега не се бе осмелявала да влезе. Това можеше да бъде поводът да събере кураж.

— Дъв и Делия също, като говорим за това. Да, определено съм изоставил светските си задължения.

— Кои?

— Делия Куделка ми е приятелка от детинство. Ще се жени за комодор Дъв Галени, който е новият шеф на Комарския отдел в Службата за сигурност. Може още да не сте чували за него, но скоро и това ще стане. Той е комарец.

— Роден е тук, но родителите му са бараярци, така ли?

— Не, семейството му е от комарската съпротива. Съблазнихме го да работи за Империята. Стигнахме до единодушното мнение, че са го изкушили лъскавите ботуши.

Изглеждаше толкова потресаващо сериозен, че нямаше начин да не се шегува. Или не? Тя се усмихна неуверено.

В този момент вуйчо й се вмъкна в кухнята и измърмори:

— Да се намира още кафе?

— Разбира се. — Тя му наля. — Как върви?

— Разнообразно, разнообразно. — Той отпи и й отправи благодарна усмивка.

— Да разбирам ли, че сутрешният куриер вече е идвал? — реторично попита Воркосиган. — Снощната реколта как е? Нещо като за мен?

— За щастие, не, ако под това разбираш още части от трупове. Прибрали са доста оборудване от най-различно естество.

— То отразява ли се на предпочитаните ти засега сценарии?

— Не, но продължавам да се надявам. Не ми харесва как се оформя векторният анализ.

Очите на Воркосиган блеснаха.

— Така ли? Защо?

— Хм. Да вземем точка A във времето — миг преди сблъсъка. Корабът е цял-целеничък и се движи по курса, огледалото си клечи спокойно в орбита. Да вземем още една точка — B, известно време след сблъсъка. Отломки с всякаква маса са се пръснали във всички посоки при всякакви скорости. Според добрата стара класическа физика B трябва да е равно на A плюс X, като X е каквито там сили — или маси — са се притурили по време на сблъсъка. Знаем достатъчно за A, а колкото повече прибираме от B, толкова повече стесняваме възможните граници на X. Все още ни липсват някои от контролните системи, но момчетата горе досега са прибрали повечето от първоначалната маса на системата кораб плюс огледало. От частичните изчисления, направени досега, излиза, че X е… много голям и има много странна форма.

— В зависимост кога и как са се взривили двигателите, експлозията може да е била отговорна за един доста силен ритник — каза Воркосиган.

— Озадачаващи са не толкова величините на неизвестните засега сили, колкото посоката им. Отломките от каквото и да било, което е изритано в условия на свободно падане, обикновено се движат по права линия, като се отчетат местните гравитации, разбира се.

— А парчетата от товарния кораб не се движат по права линия, така ли? — Веждите на Воркосиган подскочиха. — Имаш ли някаква идея каква е била външната сила?

Вортис сви устни.

— Имам нещо наум, но ще трябва да го обмисля внимателно. Да си поиграя с цифрите и визуалните проекции. Мисля, че мозъкът ми е започнал да остарява.

— Каква е… каква е формата на тази сила, която я прави толкова странна? — попита Екатерин, дълбоко заинтригувана от разговора.

Вуйчо Вортис остави чашата си и събра шепите си.

— Нещо такова… Обикновено в космическото пространство масата създава гравитационен кладенец, тунел, ако предпочиташ. А това прилича повече на корито.

— Движещо се от товарния кораб към огледалото? — попита Екатерин, като се мъчеше да си го представи.

— Не — каза вуйчо Вортис. — Движещо се от онази близка точка за скок към огледалото. Или обратното.

— И товарният кораб е попаднал на пътя на коритото? — попита Воркосиган. За момент изглеждаше също толкова смаян, колкото се чувстваше Екатерин.

Вуйчо Вортис не изглеждаше много по-добре.

— Не бих го заявил официално, това поне е сигурно.

— Гравитационна сила? — попита Воркосиган. — Или може би… гравитационна имплодираща пика?

— Е — неангажиращо каза чичо Вортис. — Със сигурност не прилича на никоя от силовите диаграми на имплодиращи пики, които съм виждал. Такаа… — Взе кафето си и понечи да се върне при комтаблото.

— Решихме да поизлезем — каза Екатерин. — Искаш ли пак да се поразходим из Серифоза? Да купиш подарък за професорката?

— Бих искал, но мисля, че днес е мой ред да си напиша домашното — каза вуйчо й. — Вие вървете и приятно прекарване. Макар че ако видиш нещо, което според теб ще се хареса на вуйна ти, ще ти бъда изключително признателен, ако го купиш, а след това аз ще ти върна парите.

— Добре… — Да излезе сама с Воркосиган? Бе сметнала, че вуйчо й ще бъде с тях като един вид алиби. Все пак, ако се придържаха към обществените места, това би трябвало да успокои евентуалните съмнения от страна на Тиен. Не че Тиен възприемаше Воркосиган като някаква заплаха, колкото и да беше странно. — Не се налага да ходиш отново в отдела на Тиен, нали? — О, Боже, защо й трябваше да го пита — ами ако кажеше „да“?

— Даже и вчерашните им доклади не съм прегледал още. — Вуйчо й въздъхна. — Може би ти ще се нагърбиш с тях, Майлс?…

— Да, ще им хвърля един поглед. — Очите му се вдигнаха към тревожното лице на Екатерин. — По-късно. Като се върнем.

Екатерин поведе лорд Воркосиган през парка пред блока им към най-близката станция на въздушния градски транспорт. Краката му може и да бяха къси, но стъпваше бързо и Екатерин откри, че не се налага да забавя крачка. Всъщност точно обратното. Особената вдървеност, която възпрепятстваше свободните му движения, изглежда, се появяваше и изчезваше в определени периоди на деня. Очите му също шареха бързо, докато оглеждаше внимателно пейзажа. Веднъж дори се обърна и направи няколко крачки назад, за да огледа нещо, което бе привлякло вниманието му.

— Искате ли да отидем някъде по-специално? — попита тя.

— Не знам много за Серифоза. Оставям се изцяло във вашите ръце, мадам, като мой местен гид. Последното ми голямо пазаруване бе с цел артилерийско и техническо снабдяване.

Тя се засмя.

— Това е нещо много различно.

— Не толкова, колкото би си помислил човек. За наистина скъпите неща ти пращат инженери по продажбите, които пътуват през половината галактика, за да те обслужат. Точно както леля ми Ворпатрил си купува дрехите, които, в нейния случай, също са от наистина скъпите неща. Модистите й изпращат своите любими чираци. Самият аз на стари години започнах да се привързвам към чираците.

Старите му години не бяха повече от трийсет, реши тя. Новоизсечени трийсет, също като нейните — като нова дреха, с която още не си свикнал.

— И майка ви, графинята, ли пазарува така? — Как се бе справила с мутациите му неговата майка? Доста добре, ако се съдеше по резултата.

— Майка просто си купува онова, което леля Ворпатрил й каже да си купи. Винаги съм смятал, че би се чувствала по-щастлива в старите си работни дрехи на бетански астрономически наблюдател.

Известната графиня Корделия Воркосиган беше галактически изгнаник от най-галактическия възможен вид — бетанка от колонията Бета. Прогресивната, бъкаща от високи технологии и блестяща колония Бета, или корумпираната, опасна и зловеща колония Бета, според различните политически гледни точки. Нищо чудно, че от лорд Воркосиган се носеше лек дъх на галактичност — той буквално беше наполовина галактичен.

— Били ли сте някога на колонията Бета? Наистина ли всичко е толкова светско, колкото казват?

— Да. И не.

Стигнаха до спирката и тя го поведе към четвъртата кола в редицата, отчасти защото беше празна и отчасти, за да си осигури няколко допълнителни секунди преди да избере посоката. Без да се замисля, лорд Воркосиган натисна превключвателя, за да затвори и запечата прозрачния купол, след като се настаниха на предните седалки. Или държеше на усамотението си, или още не беше запознат с кампанията „Сподели пътуването“, която в момента се вихреше в купол „Серифоза“. Което и от двете да беше вярно, Екатерин остана доволна, че поне този път няма да се свира между непознати комарци.

От векове Комар се славеше като галактически търговски кръстопът, а от няколко десетилетия и като чаршия на бараярската империя. Дори и един сравнително малък купол като „Серифоза“ предлагаше изобилие от стоки, които не отстъпваха на тези във Ворбар Султана. Екатерин сви устни, после пъхна кредитната си перфокарта в контролното табло на колата и зададе космодрумния квартал като цел на пътуването. След миг се гмурнаха рязко в тръбата и колата влезе в режим на ускорение. Ускоряваха бавно, което не беше добър знак.

— Виждала съм няколко пъти майка ви по холовидеото — подхвана тя малко по-късно. — Седнала до баща ви на разни светски събития. Най-вече преди няколко години, когато той все още беше регент. Странно ли е… кара ли ви да възприемате по по-различен начин родителите си, като ги гледате по холовидеото?

— Не — каза той. — Кара ме да възприемам по по-различен начин холовидеото.

Колата се плъзна в тесен мрак, разсейван само от страничните светещи ленти на маркировката, които се стрелкаха пред погледа, сетне внезапно изскочи на светло, поемайки в дъга към следващия запечатан комплекс. На половината път нагоре по дъгата скоростта падна още повече — в тръбата пред тях се виждаха други коли, които пълзяха броня до броня като наниз от перли.

— Ох, точно от това се страхувах. Изглежда, попаднахме в задръстване.

Воркосиган проточи врат.

— Катастрофа?

— Не, просто системата е претоварена. В някои часове на деня и по някои маршрути се случва да чакаш по двайсет до четирийсет минути. Води се гореща политическа дискусия относно финансирането на системата. Една от групите настоява да се намали безопасната дистанция между колите и да се увеличи скоростта. Друга иска да се построят повече маршрути. Трета настоява да се ограничи достъпът.

В очите му заискри смях.

— А, да, разбирам. И от колко години спорят, без да стигнат до решение?

— Поне от пет, доколкото знам.

— Не е ли чудесно нещо местната демокрация — промърмори той. — И като си помислиш, че според комарците сме им направили услуга като върнахме управлението на обществения сектор под техен контрол.

— Надявам се да нямате нищо против височините — неуверено каза тя, когато колата простена и спря почти напълно в най-високата точка от арката. През прозрачните стени на купола и тръбата пред погледите им се разстилаше леко изкривеният образ на половината Серифоза с хаотичния си кърпеж от конструкции. Две коли пред тях мъж и жена се възползваха от възможността да се отдадат на доста смели ласки. Екатерин съсредоточено избягваше да поглежда към тях. — Или… против тесни затворени пространства.

Той се усмихна с лека горчивина.

— Стига температурата в тесните затворени пространства да е над тази на замръзването, ще го преживея.

Това намек за криосмъртта му ли беше? Не смееше да попита. Опита се да измисли как да върне разговора към майка му и оттам — към това как се е справила тя с неговите мутации.

— Астрономически наблюдения? Мислех, че майка ви е служила в Бетанските експедиционни сили по време на Ескобарската война.

— Преди войната единайсет години е работила в тяхното Наблюдение.

— Административна работа или… Не е участвала в проучване на неизследвани проходи, нали? Искам да кажа, всички космически изследователи са малко странни, но проучвателите се смятат за най-луди сред лудите.

— И с пълно основание. — Той погледна навън, когато колата с лек тласък тръгна отново. — Познавам няколко. Признавам, че никога не съм мислил за служителите от правителственото Наблюдение като за хора от същия сой като свободните предприемачи. Независимите скачат на сляпо, рискувайки живота си, с надеждата за главозамайващо богатство. Тези от Наблюдението… скачат на сляпо, рискувайки живота си, за заплата, облаги и пенсия. Хм. — Облегна се с объркано изражение. — Била е капитан на кораб преди войната. Може и да не е била толкова неподготвена за живота си на Бараяр, колкото смятах досега. Чудя се и дали не се е уморила да катери стената. Ще трябва да я попитам.

— Да катери стената?

— Извинявайте, лична метафора. Когато си рискувал прекалено често, започваш да гледаш на света по различен начин. От адреналина се отвиква трудно. Винаги съм смятал, че моят, хм, предишен вкус към подобни изживявания идва от бараярската ми половинка. Но докосването до смъртта има свойството да те кара да преоцениш приоритетите си. Поемането на толкова много риск и за толкова дълго… или ще свършиш дяволски сигурен кой си и какво искаш, или ще, и аз не знам, ще претръпнеш.

— А майка ви?

— Е, тя със сигурност не е претръпнала.

Екатерин стана още по-смела.

— А вие?

— Хм. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Знаете ли, когато им се удаде случай да ме сгащят в ъгъла, повечето хора се опитват да изцедят от мен нещо за баща ми.

— О. — Тя почервеня от смущение и потъна в седалката си. — Извинете. Беше неучтиво от моя страна.

— Ни най-малко. — И наистина, той не изглеждаше раздразнен, а в позата му — облегнат назад и вперил очи в нея — се четеше откритост и покана. — Ни най-малко.

Окуражена от думите му, тя реши да рискува отново. Кога пак щеше да има подобна възможност, в края на краищата?

— Може би… случилото се с вас е било друг вид стена за нея.

— Да, предполагам е съвсем нормално да видите нещата от нейна гледна точка.

— Какво… точно се е случило?

— С мен? — довърши вместо нея Воркосиган. Не се скова, както в онзи деликатен момент на трапезата първата вечер, а я погледна замислено, някак сериозно и толкова внимателно, че тя за малко да се уплаши. — Вие какво знаете?

— Не много. Чувала съм, че синът на регента се е родил инвалид. Регентът е известен с това, че държи личният му живот да си остане личен. — Всъщност беше чувала, че наследникът му е мутант и го държат далеч от хорските очи.

— Само толкова? — Той изглеждаше почти засегнат — че не е по-известен? Или позорно известен?

— Рядко съм имала допир с тези социални среди — побърза да обясни тя. — Или с които и да било други всъщност. Баща ми беше незначителен провинциален бюрократ. Боя се, че голяма част от бараярските провинциални вор са много повече провинциалисти, отколкото вор.

Усмивката му стана по-широка.

— Вярно. Трябваше да познавате дядо ми. Или… по-добре не, може би. Така. Хм. Няма много за казване, поне на този късен етап. Изпратен срещу баща ми убиец успял да обгази и двамата ми родители с един излязъл от употреба отровен боен газ, наречен солтоксин.

— По време на Претендентството?

— Точно преди него всъщност. Майка ми е била бременна в петия месец с мен. Оттам ми е и това наследство. — Главата му потрепна от нервния тик и той махна с ръка към тялото си — жест, с който едновременно охарактеризираше себе си и предизвикваше събеседника. — Увредата всъщност е тератогенна, а не генетична. — Той й хвърли странен, кос поглед. — Преди много държах хората да го знаят.

— Преди? Вече не, така ли? — Колко умно от негова страна — не беше губил време с признанието си. Беше почти разочарована. Вярно ли беше, че само тялото, а не и хромозомите му са увредени?

— Вече… мисля, че вече не ме интересува дали ме мислят за мутант. Ако мога да направя така, че наистина да няма значение, може би ще има по-малко значение за следващия мутант, който дойде след мен. Един вид услуга, която не ми коства никакво допълнително усилие.

Костваше му нещо, очевидно. Тя си помисли за Николай, на прага на юношеството, което беше тежък период и за нормалните деца.

— Другите караха ли ви да съзнавате какъв сте? Докато растяхте?

— До известна степен бях защитен от ранга и положението на баща си, разбира се.

Тя не пропусна това „до известна степен“. „До известна степен“ не беше същото като „напълно“. Понякога, „до известна стенен“ беше същото като „никак“.

— Преместих няколко планини, за да им се натреса в Имперската военна служба. След, ъъ, няколко фалстарта най-накрая си намерих местенце в Имперската служба за сигурност, в нередовните части. В ИмпСи се интересуват повече от резултатите, отколкото от външния вид, а аз се оказах добър в резултатите. Само дето — малка грешка в изчисленията — всичките ми постижения, заради които се надявах да бъда оценен по достойнство, потънаха в секретните файлове на ИмпСи. Така че ме изритаха сред тринайсет години служба, пенсиониран по болест капитан, когото никой не познава, почти толкова анонимен, колкото и когато започнах. — Тук той наистина въздъхна.

— Имперските ревизори не са анонимни!

— Не, само са дискретни. — Усмивката му грейна отново. — Така че все още има известна надежда.

Защо я караше да иска да се засмее? Тя потисна зараждащия се смях.

— Искате ли да сте известен?

Очите му се присвиха, сякаш се вглеждаше в себе си.

— Сигурно бих казал нещо подобно, някога. Сега мисля… че просто съм искал да постигна нещо със собствени сили. Не се заблуждавайте, на мен ми харесва да съм син на баща си. Той е велик човек. Във всяко отношение. И за мен е привилегия, че го познавам. Но въпреки това си имам една тайна фантазия, в която, поне веднъж, някъде и по някакъв повод представят Арал Воркосиган като бащата на Майлс Нейсмит Воркосиган.

Сега тя наистина се разсмя, макар че моментално заглуши смеха си с ръка върху устата. Но той като че ли не се обиди, защото очите му се присвиха засмяно.

— Доста забавно звучи, нали?

— Не… не, не е това — побърза да отрече тя. — Просто ме се стори някакъв вид… високомерие.

— О, то е всички видове високомерие накуп. — Само дето той никак не изглеждаше обезсърчен от тази перспектива, а само зает с планирането й.

Замисленият му поглед се спря върху нея, той се изкашля и започна:

— Докато работих на комтаблото ви вчера сутринта… — Колата премина в режим на обратно ускорение и го прекъсна. Дребният мъж проточи врат, докато спираха плавно на станцията, и измърмори: — По дяволите!

— Нещо не е наред ли? — загрижено попита Екатерин.

— Не, не. — Той натисна бутона, за да вдигне купола. — Е, да видим какво има да ни предложи този космодрумен квартал…

На лорд Воркосиган, изглежда, му харесваше разходката им из организирания хаос на космодрумния квартал, макар че маршрутът, който избра, със сигурност не беше от стандартните — предпочете да обикалят без определена посока из онова, което Екатерин определяше като нетърговската част на квартала, където хора и машини товареха и разтоварваха совалките и където се намираха общежитията и любимите кръчми на по-малко заможните астронавти. Районът беше пълен със странни хора, с всякакви цветове и размери, облечени в странни дрехи, а откъслеците от разговори на напълно непознати езици дразнеха слуха й. Погледите, които мятаха към двамата бараярци, не убягваха на Воркосиган, но не личеше да им обръща голямо внимание.

Освен това тя откри, че сред галактическите стоки, с които бяха претъпкани малките магазинчета, него определено го привлича ужасното. За няколко минути той, изглежда, сериозно обмисляше покупката на нещо, за което продавачът твърдеше, че било оригинална репродукционна лампа от двайсети век, произведена в заводите на някой си Джаксън: представляваше запечатан стъклен съд с две несмесващи се течности, които бавно се издигаха и спадаха според конвекционните потоци.

— Много приличат на червени кръвни телца, плаващи в плазма — отсъди Воркосиган, който явно не можеше да откъсне очи от осветените отдолу мехурчета.

— Но за сватбен подарък? — възкликна тя, наполовина развеселена, наполовина ужасена. — Що за пожелание биха разчели в това нещо?

— Грегор би се разсмял — отвърна той. — Рядко получава подаръци, който да го разсмеят. Но вие сте права, подходящият сватбен подарък трябва да е… подходящ. За обществена и политическа употреба, а не за лична. — Въздъхна със съжаление и върна лампата на продавача. Миг по-късно обаче промени решението си, плати я и поръча да му я доставят. — Ще му купя друг подарък за сватбата. Този ще му е за рождения ден.

След това се остави на Екатерин да го заведе в по-изисканата част на квартала, където имаше магазини с добре изложени и добре осветени бижута, произведения на изкуството и антики, както и дискретни модни ателиета от онези, помисли си тя, които биха изпратили своите талантливи ученици при леля му. Той, изглежда, ги намираше за далеч не толкова интересни, колкото галактическите вехтории няколко улици и нива по-нататък, и оживлението в очите му постепенно помръкваше, докато погледът му не попадна върху един необичаен експонат във витрината на малко бижутерийно магазинче.

Миниатюрни модели на планети, големи колкото нокътя на палеца й, обикаляха на черен фон в гравитомехур. Няколко от малките сфери бяха изложени при различни мащаби на увеличение — оказа се, че представляват съвършено картографирани повторения на истинските светове, чак до най-малките подробности. Не само реки, планини и морета, а градове, пътища и язовири бяха изобразени в реалистични цветове. Освен това линията, разделяща осветената от неосветената им част, пълзеше по миниатюрните им пейзажи в реално време, съобразено с планетарния цикъл на всяка от тях, и градовете искряха върху неосветените им половинки като живи бижута. Можеха да се използват за висящи обици или да се окачват на верижки вместо медальон. Включени бяха повечето планети от възлената връзка, включително колонията Бета и Земята, която се предлагаше и във вариант с луната си, обикаляща около нея на длан разстояние, макар да не беше съвсем ясно как тази двойка може да се окачи като бижу на нечие тяло. Цените, към които Воркосиган дори не погледна, бяха възмутителни.

— Много са хубави — одобрително промърмори той, разглеждайки малкия Бараяр. — Чудя се как ли ги правят?

— Приличат повече на играчки, отколкото на бижута, но трябва да призная, че наистина са поразяващи.

— О, да, типични технически играчки — първата година само в скъпите магазини, втората — навсякъде, на третата — никъде, и така до антикварния им ренесанс. И все пак… забавно ще е да се направи един императорски комплект — Бараяр, Комар и Сергияр. Не познавам жени с по три уши… две обици и медальон, може би, макар че тогава би възникнал социополитическият проблем кой свят къде да бъде окачен.

— Може и трите да се сложат на колие.

— Вярно, или… мисля, че на майка ми един Сергияр определено ще й хареса. Или колонията Бета… не, току-виж я налегнала носталгия. Сергияр, да, точно на място. А да не забравяме и Зимния празник, и рождените дни… да видим — майка, Лайза, Делия, леля Алис, сестрите на Делия, Дру — може би трябва да поръчам дузина комплекти, така че да имам няколко в резерва.

— Хм — обади се Екатерин, обмисляйки този изблик на ефективност — всички тези жени познават ли се? — Имаше ли любовна връзка с някои от тях? Едва ли би споменал любовниците си наред с майка си и леля си. Или може би беше в етапа на ухажването? Но… на всички?

— Ами да.

— Наистина ли смятате, че ще е подходящо да им направите еднакви подаръци?

— Не е ли редно? — неуверено попита той. — Но… те всички ме познават…

Най-накрая Воркосиган се въздържа от неразумни постъпки и купи само два комплекта обици, всеки с по един Бараяр и един Комар, за булките на двете сватби. Добави и един Сергияр на хубава верижка за майка си. В последния момент се втурна назад за още един Бараяр, макар да не уточни за коя жена от дългичкия му списък е предназначен. Мъничките планетки бяха опаковани и увити в луксозна хартия.

Леко замаяна от пъстрия комарски базар, Екатерин го заведе в един от любимите си паркове. Намираше се в края на космодрумния квартал и се простираше около едно от най-големите и най-недокоснати от човешка ръка езера на Серифоза. Екатерин си напомни да спрат за по едно кафе и нещо сладко след като обиколят езерото по пътечките.

Поспряха до парапета при една не особено стръмна скала, откъдето се откриваше гледка към ширналото се отдолу езеро и към някои от най-високите кули на куполния град. Осакатеното слънчево огледало се виждаше цялото над тях, светлината му проникваше през прозрачния купол и изтръгваше мътни искри от вълничките по повърхността на езерото. Весели гласове долитаха откъм другия бряг, където семейства с малки деца се забавляваха върху изкуствено-естествен плаж.

— Много е хубаво тук — каза Екатерин, — но поддръжката е безумно скъпа. Градското лесовъдство изисква постоянни грижи. Всичко е създадено от човека — горите, скалите, бурените, всичко.

— Свят в кутия — промърмори Воркосиган и впери поглед отвъд отразяващото светлината езеро. — Само сглобете и е готово за ползване.

— Някои серифозци считат парковата си система за инвестиция в бъдещето, нещо като екология на влог — продължи тя, — но други, изглежда, дори не съзнават, че има разлика между малките им паркове и истинските гори. Понякога се чудя дали един ден, когато атмосферата стане годна за дишане, праправнуците на днешните комарци няма да са развили такъв страх от откритите пространства, че въобще няма да смеят да си подадат носа извън куполите.

— Много бетанци разсъждават по същия начин. Когато бях там за последен път… — Думите му бяха прекъснати от внезапен трясък. Екатерин се огледа уплашено, докато не разбра, че шумът идва от един магнитен строителен кран, изпуснал товара си някъде зад тях, отвъд дърветата. Но Воркосиган подскочи и се завъртя като котка. Хвърли пакетчето, което държеше в дясната си ръка, с лявата бутна Екатерин зад себе си и извади зашеметител — Екатерин дори не подозираше, че носи оръжие. В следващия миг разбра откъде е дошъл трясъкът, пое си дълбоко дъх, изчерви се и се изкашля.

— Извинявайте — каза той и срещна ококорения й поглед. — Изглежда се престарах. — И двамата огледаха купола над главите си — беше непокътнат. — Зашеметителят и без това е доста безполезно оръжие срещу неща, които издават подобен трясък. — Той го напъха в джоба си.

— Изпуснахте си планетите — каза тя и се огледа за бялото пакетче. Не се виждаше никъде.

Той се наведе над парапета.

— По дяволите!

Екатерин проследи погледа му. Пакетчето беше на метър надолу по скалата в колонките на бодлив храст, свел вейките си към водата.

— Може би ще успея да го стигна… — Той се прехвърли през парапета, покрай знака, който предупреждаваше: ВНИМАНИЕ. НЕ НАПУСКАЙТЕ ПЪТЕКАТА, и се просна по корем над ръба, преди тя да успее да извика: „Костюмът ви!“ — подозираше, че Воркосиган едва ли е човек, който по принцип сам си пере дрехите. Но късите му ръце не достигаха целта си. Екатерин си представи грозната картинка как повереният й имперски ревизор цопва надолу с главата в езерото. Дали щяха да я обвинят в държавна измяна? Скалата не беше повече от четири метра висока. Колко ли бе дълбока водата обаче?

— Моите ръце са по-дълги — предложи услугите си тя и го последва през парапета.

Временно възпрепятстван, той излази обратно и седна.

— Може да вземем пръчка. Или още по-добре, чираче с пръчка. — И погледна колебливо комуникатора на китката си.

— Според мен — престорено сериозно заяви тя — да се вика ИмпСи за такова нещо е като да убиеш мравка с ядрена бомба. — Легна по корем и се протегна напред. — Мисля, че аз ще мога… — Нейните пръсти също не стигаха до пакетчето, макар и със съвсем малко. Изтегли се с няколко сантиметра напред, протегна се…

Проядената от корени почва пропадна под тежестта й и тя започна да се плъзга по стръмния наклон. Изпищя и се опита да изпълзи назад и това окончателно изрони опората й. Успя да се обърне… и изведнъж Майлс я стисна за китката като менгеме и тя увисна по най-идиотския начин над езерото. След миг той улови другата й ръка. Екатерин вдигна поглед и видя лицето му точно над себе си. Той лежеше по корем на скалата, сграбчил я за китките, зъбите му бяха стиснати и оголени, сивите му очи мятаха пламъци.

— Пусни ме, идиот такъв! — извика тя.

На лицето му се четеше някаква странна, дива екзалтация.

— Не — промълви той, — този път не.

И в следващия миг започна да се плъзга неумолимо след нея през ръба. Обаче не пусна китките й. Екзалтираното му изражение внезапно се стопи, сменено от ужаса на предчувствието. През следващите две секунди законите на физиката взеха превес над героичните намерения — пръст, камъни, трева и те двамата цопнаха в студената вода повече или по-малко едновременно.

Водата, както се оказа, беше дълбока малко повече от метър. Дъното беше покрито с мека тиня. Екатерин се изправи някак на крака, едната й обувка бе изчезнала бог знае къде. Плюеше, махаше косата от очите си и се оглеждаше обезумяла за Воркосиган. Лорд Воркосиган. Водата й стигаше до кръста, така че не би трябвало да покрива главата му — не се виждаха и крака да стърчат над повърхността — можеше ли да плува?

Той изскочи досами нея, започна да плюе кална вода и да я бърше от лицето си. Красивият му костюм беше съсипан, а на едното му ухо се бе закачило дълго водорасло. Той го метна настрани, погледна я, понечи да й протегне ръка, после спря.

— О! — прошепна Екатерин. — Гадост!

Последва кратка замислена пауза, преди лорд Воркосиган да заговори.

— Мадам Ворсоасон, хрумвало ли ви е някога, че може би сте малко по-възпитана от необходимото?

Тя не можа да се сдържи и се засмя с глас. Той й се ухили, после се заоглежда, докато не забеляза пакетчето си, което сега се полюшваше присмехулно над главите им.

— Ха. Сега поне гравитацията е на наша страна. — Гмурна се, извади няколко камъка и започна да ги мята по бодливия храст. Пакетчето най-после падна и той го улови с една ръка, преди да е цопнало във водата. Отново се ухили и галантно й подаде ръка, сякаш отиваха на дипломатически прием.

— Мадам, бихте ли прецапали до брега с мен?

Хуморът му беше неустоим и преди да се усети, тя вече бе положила длан върху ръкава му.

— Удоволствието е изцяло мое, милорд.

Отказа се да опипва скришом с крак за загубената си обувка. Отправиха се бавно към най-близкия нисък участък на брега с най-идиотското чувство за достойнство, което Екатерин бе изпитвала през живота си. Стиснал пакетчето между зъбите си, той се изкатери преди нея, хвана се за тънкото стъбло на едно привело се над водата дръвче и й помогна да изгази през калта с изражението на кавалер, който помага на дамата си да слезе от лимузината. За нейно облекчение, изглежда, никой от другата страна на езерото не бе забелязал малкото им представление. Биха ли ги спасили от арест имперските правомощия на Воркосиган, задето плуват в зона, забранена за плуване?

— Не се ли сърдите заради този инцидент? — плахо попита тя, когато се върнаха на пътеката. Все още не можеше да повярва на късмета си с неговата определено странна реакция. Някакъв човек, бягащ за здраве, мина покрай тях, изгледа ги учудено, обърна се и заподскача на място, но Воркосиган усмихнато му махна да продължава напред.

Той пъхна пакетчето под мишницата си.

— Мадам Ворсоасон, едно мога да ви кажа. Иглените гранати са инцидент. Това беше само едно забавно временно неудобство. — След това обаче усмивката му се стопи, лицето му замръзна и той рязко си пое дъх и добави забързано: — Редно е да спомена, че в последно време, макар и рядко, страдам от пристъпи. Губя съзнание и получавам конвулсии. Траят около пет минути, после отшумяват и се свестявам, нищо страшно. Ако се случи, не изпадайте в паника.

— Да не би сега да… — Тя изпадна в паника.

— Изведнъж се почувствах малко странно — призна той.

Наблизо имаше пейка.

— Елате, седнете тук… — Тя го поведе. Той се отпусна тежко, преви се и скри лице в шепи. Започваше да трепери от студената вода, просмукала дрехите му, както и самата Екатерин всъщност, но при него тръпките бяха продължителни и идваха издълбоко, спускайки се по цялата дължина на малкото му тяло. Това началото на пристъп ли беше? Тя го гледаше ужасена.

След няколко минути накъсаното му дишане се успокои, той разтърка челото си и вдигна очи. Беше изключително блед, почти посивял. Насилената усмивка, която й отправи, беше толкова очевидно фалшива, че Екатерин би предпочела да й се беше намръщил.

— Извинявайте. От доста отдавна не бях правил нещо такова, поне не в будно състояние. Извинявайте.

— Това пристъп ли беше?

— Не, не. Фалшива тревога. Всъщност беше, как да го кажа, военна ретроспекция. Необичайно жива. Извинявайте, обикновено не… обикновено не правя такива неща, наистина. — Речта му беше накъсана и колеблива, нещо съвсем неприсъщо за него, и определено не я успокои.

— Да потърся ли помощ? — Поне в едно беше сигурна — че трябва да го заведе някъде на топло, при това колкото е възможно по-скоро. Приличаше на човек, изпаднал в шок.

— Ха. Не. Твърде късно е. Не, наистина не. Няколко минути и ще се съвзема. Просто трябва да помисля малко. — Той я погледна малко странно. — Просто бях зашеметен от едно прозрение, за което дължа благодарност на вас.

Тя сви юмруци в скута си и рязко каза:

— Или престанете да говорите безсмислици, или не говорете въобще!

Той вирна брадичка и усмивката му стана малко по-истинска.

— Да, заслужавате обяснение. Стига да искате да го чуете. Предупреждавам ви, не е приятно.

Вече беше толкова уплашена и вбесена, че с удоволствие би изтръгнала насила въпросното обяснение от потайното му малко гърло. Вместо това прибягна до пародията на официалност, която така достойно ги бе измъкнала от езерото.

— Ако обичате, милорд!

— А, да, добре. Дагула IV. Не знам дали сте чували нещо за това…

— Малко.

— Евакуация под вражески обстрел. Невероятен хаос. Совалките излитаха, натъпкани с хора. Подробностите не са важни, с изключение на една. Имаше една жена, сержант Беатрис. По-висока от вас. Имахме проблем с шлюзовата рампа на совалката — не искаше да се прибере. Не можехме да затворим шлюза и да се издигнем над атмосферата, без да я откачим и изхвърлим. Вече бяхме във въздуха, не знам на каква височина — облачната покривка беше много дебела. Успяхме да откачим повредената рампа, но Беатрис падна. Хвърлих се да я хвана. Дори докоснах ръката й, но не успях.

— Тя… загина ли?

— О, да. — В този момент усмивката му стана особено странна. — Вече се бяхме издигнали много високо. Но, разбирате ли… има нещо, което аз не разбирах допреди пет минути. Пет, дори шест години живях с този образ в главата си. Не през цялото време, разбира се, само когато нещо ми напомнеше за случилото се. Ако само се бях хвърлил малко по-бързо, ако я бях хванал малко по-здраво, ако не я бях изпуснал, може би щях да я издърпам. Всичко в забавен кадър и на автоматично безкрайно повторение. През всичките тези години дори веднъж не си представих какво наистина щеше да се случи, ако я бях хванал. Та тя беше почти два пъти по-тежка от мен.

— Щеше да ви повлече със себе си — каза Екатерин. Въпреки простичките му думи образите бяха ярки и непосредствени. Тя разтърка синините по китките си. „Защото ти нямаше да я пуснеш.“

Той за пръв път забеляза следите.

— О! Съжалявам.

— Няма нищо. — Осъзнала какво прави, тя престана да ги разтрива. Което не помогна, защото той взе ръката й и нежно разтърка синините, сякаш можеше да ги изтрие.

— Мисля, че има несъответствие между моята представа за тялото ми и действителното положение на нещата. — каза той.

— В главата си се мислите за висок метър и осемдесет?

— Явно подсъзнанието ми смята така.

— Това… осъзнаване на истината… накара ли ви да се чувствате по-добре?

— Не, не бих казал. Просто… различен. Непознат.

Ръцете и на двамата бяха лед студени. Тя се изправи, за да избяга от интригуващото докосване.

— Трябва да се изсушим и да се стоплим, или и двамата ще… ще настинем. — „Ще станеш на кокал“ казваше навремето баба й. Екатерин хвърли безполезната си обувка в първото кошче, покрай което минаха.

На път към спирката близо до обществения плаж Екатерин се отби в едно магазинче, купи комплект пъстри хавлиени кърпи и след като се качиха в колата, нагласи терморегулатора на максимум.

— Ето — каза тя и бутна няколко пешкира в ръцете на лорд Воркосиган, когато колата потегли. — Съблечете поне тази прогизнала туника и се изсушете малко.

— Правилно. — Туника, копринена риза и топло бельо се озоваха на пода с мокро плющене и той заразтрива енергично косата и тялото си. Кожата му беше осеяна с лилаво-синкави петна, бели и розови белези се точеха в ярък контраст с потъмнелия фон. Белези връз белези връз белези, повечето съвсем тънки и хирургически прецизни, в пресичащи се пластове все по-назад и по-назад във времето, все по-тънки и бледи — по ръцете му, по пръстите, по врата и нагоре под косата, надолу по ребрата и покрай гръбнака. Имаше и един — най-розов и скорошен — истински хаос от пресичащи се криви линии в средата на гърдите.

Тя го зяпаше с удивление, а после видя, че той я гледа, и вместо извинение каза:

— Май не се шегувахте за иглената граната.

Той се пипна по гърдите.

— Не. Но повечето белези са от стари операции, заради крехките кости, които ми останаха в наследство от солтоксина. На практика всяка кост в тялото ми бе подменена със синтетична, не наведнъж, разбира се. На съвсем малки порции, но едва ли би било практично от медицинска гледна точка, ако просто ме бяха свалили от скелета ми, бяха ме изтръскали като стар костюм и после ме бяха закачили на друг.

— Господи!

— Колкото и да е иронично, цялата тази грозна картинка е илюстрация на успешните ремонти. Нараняването, което наистина ме извади от военна служба, дори не се вижда. — Той почука с пръст по челото си и се уви с две от кърпите като с шал. Те бяха на огромни жълти маргаритки. Вече не трепереше толкова, а кожата му бе загубила част от синкавия си оттенък, макар все още да беше на петна. — Не исках да ви плаша, там, на пейката.

Тя премисли думите му.

— Трябваше да ми кажете по-рано. — Ами да, какво ако беше получил внезапно пристъп, докато обикаляха града сутринта? Какво щеше да прави тя? Екатерин се намръщи и той се размърда неспокойно.

— Права сте, разбира се. Хм… съвсем права. Не е честно да пазиш някои тайни от… от хората, с които си в един отбор. — Той отклони поглед, после пак я погледна, усмихна се напрегнато и каза: — Исках да ви го кажа, но не ми стигна кураж. Докато работех на комтаблото ви вчера сутринта, случайно попаднах на файла ви за дистрофията на Ворзон.

Въздухът сякаш замръзна във внезапно парализираните й гърди.

— Аз не… как може случайно да… — Възможно ли беше да го е оставила отворен последния път? Не!

— Мога да ви покажа как става — предложи той. — Основното обучение в ИмпСи е наистина доста основно. Мисля, че за десетина минути ще схванете как става номерът.

Думите изскочиха преди да е имала време да спре и да помисли:

— Нарочно сте го отворили!

— Ами да. — Усмивката му беше фалшива и смутена. — Бях любопитен. Бях решил да си почина от гледките на трупове в докладите за аутопсиите. Вашите, хм, градини са прекрасни, между другото.

Тя го гледаше и не можеше да повярва на ушите си. Миш-маш от емоции се завихри в гърдите й — оскверняване, гняв, страх… и облекчение? „Не си имал право.“

— Да, нямах право — съгласи се той, наблюдавайки лицето й, по което, изглежда, се четеше всичко. Тя се опита да изтрие чувствата от изражението си. — Моля ви да приемете извиненията ми. Единственото ми оправдание е, че след обучението в ИмпСи остават някои лоши навици. — Пое си дълбоко дъх. — Какво мога да направя за вас, мадам Ворсоасон? Ако има нещо, за което искате да ме попитате… аз съм на вашите услуги. — Малкият мъж се поклони леко — абсурдно архаичен жест — седнал увит в кърпите като някой сбръчкан стар граф от периода на Изолацията, наконтен в официалните си одежди.

— Нищо не можете да направите за мен — сухо заяви Екатерин. Чак сега осъзна, че е стиснала юмруци и се е свила. Изправи гръб с усилие на волята. Боже, как ли щеше да реагира Тиен, ако разбереше, че е издала, макар и неволно, неговата ужасна — е, той се държеше така, сякаш е ужасна — тайна? Точно сега, когато, изглежда, бе на ръба най-после да погледне проблема в очите и да предприеме някакви реални действия?

— Моля да ме извините, мадам Ворсоасон, но, боя се, че все още не съм съвсем наясно в какво положение се намирате. Проблемът очевидно е много личен, щом дори вуйчо ви не знае, а аз бих се заклел, че не знае…

— Не му казвайте!

— Не и без вашето позволение, уверявам ви. Но… ако сте болна или очаквате да се разболеете, могат да се направят много неща. — Той се поколеба. — Съдържанието на файла ми подсказва, че вие вече сте наясно с това. Някой помага ли ви?

Помощ. Каква идея само. Имаше чувството, че може да се разтопи и да изтече през пода на колата само при мисълта за това. Отдръпна се като опарена от ужасното изкушение.

— Не съм болна. Не се нуждаем от съдействие. — Вирна предизвикателно брадичка и добави с най-смразяващия тон, който можеше да изстиска от себе си: — Много непочтено от ваша страна да четете личните ми файлове, лорд Воркосиган.

— Да — простичко се съгласи той. — Непочтеност, която не бих утежнил нито като прикривам излъганото доверие, нито като си спестя помощта, която мога да предложа.

Колко точно помощ можеше да предложи имперски ревизор Воркосиган… Не, това не биваше да се превръща в тема за размисъл. Би било твърде болезнено. Тя със закъснение осъзна, че да обяви себе си за здрава, е равносилно да назове Тиен като носител на болестта. Колата се плъзна и спря на тяхната спирка, временно спасявайки я от объркването.

— Това определено не е ваша работа.

— В такъв случай ви умолявам да се обърнете към вуйчо си. Сигурен съм, че той би искал да помогне.

Тя поклати глава и рязко натисна механизма за вдигане на купола.

Тръгнаха в неловко и студено мълчание към дома й, и мъчителен контраст, осъзна Екатерин, с предишната им непринуденост. Воркосиган също не изглеждаше щастлив.

Вортис ги посрещна на вратата на апартамента, още по риза и с инфодиск в ръка.

— А! Връщате се по-рано, отколкото очаквах, добре. Вече щях да те търся по комуникатора. — Млъкна, като видя, че са мокри и окаляни, но после вдигна рамене и продължи: — Дойде втори куриер. Донесе нещо за теб.

— Втори куриер? Трябва да е нещо важно. Най-сетне пробив в разследването? — Воркосиган измъкна ръка изпод хавлиите и взе диска.

— Не знам какво да мисля. Открили са още един труп.

— Броят на изчезналите и на намерените трупове съвпадаше. Част от тяло, да — женска ръка може би?

Вортис поклати глава.

— Труп. Почти непокътнат. На мъж. В момента работят по идентификацията му. — Той се намръщи. — Изглежда, имаме един в излишък.