Комар

ГЛАВА 14

— Две… едно… — Гласът на Екатерин, почти недоловим в началото, ставаше все по-силен с намаляването на цифрите.

Майлс си помисли, че почти може да преброи ударите на сърцето й, докато наркотикът нахлува в кръвообращението й. Стиснатите й в юмруци ръце се отпуснаха в скута й. Напрежението, събрало се в лицето, врата и раменете й, се стопи като сняг на слънце. Очите й се разшириха и светнаха, бледите й страни порозовяха. Устните й се разтвориха и извиха и тя вдигна очи към Майлс, отправяйки му учудена слънчева усмивка.

— О — изненадано изрече тя. — Не боли!

— От фаст-пентата не боли — каза Тумонен успокояващо.

„Не това има предвид тя, Тумонен.“ Когато човек е живял в болка като русалка във вода, докато болката не стане невидима като дишането, внезапният й край — колкото и изкуствено предизвикан да е — сигурно е шеметно усещане. Майлс издиша облекчено — Екатерин явно не спадаше нито към хилещите се, нито към лигавещите се, нито беше една от малкото нещастници, при които наркотикът отприщваше порой от цинизми или почти толкова смущаващ порой от сълзи.

„Не. В нейния случай ударът ще дойде, когато я върнем към нормалното й състояние.“ От тази мисъл сърцето му изстина. „Но колко е красива, когато я няма болката!“ Откритата й, усмихната топлота му изглеждаше странно позната и той се опита да си спомни кога я е виждал толкова сияйна. Не беше днес, нито вчера…

„Беше в съня ти.“

„О!“

Тумонен започна да задава стандартните въпроси — име, дата на раждане, имена на родителите, обичайното. Целта бе не само да се даде време на наркотика да подейства напълно, но и да се създаде ритъм от въпроси и отговори, който да улесни разпита, когато въпросите — и отговорите — станат по-трудни. Рожденият ден на Екатерин беше само три седмици преди неговия, забеляза Майлс.

Медтехничката се бе настанила на един стол до дивана, така че да е встрани от линията разпитващ-разпитван, но, уви, достатъчно близо, за да чува всичко. Майлс се надяваше жената да има необходимото ниво на достъп до строго секретни данни. Не знаеше, а реши и да не пита, дали полът й не е знак за деликатност от страна на Тумонен — мълчаливо признание, че разпитът с фаст-пента може да се превърне в душевно изнасилване. Физическата бруталност нямаше място в разпитите с фаст-пента — факт, който бе помогнал да се елиминират някои неподходящи психологически типажи от успешна кариера в тази област. Но физическото насилие не беше единственият възможен вид насилие, дори не беше непременно най-лошият. Може би пък сестрата просто бе на смяна.

Тумонен премина към по-скорошни събития. Кога точно Тиен получил поста си на Комар и как? Познавал ли някого от бъдещата си месторабота, срещал ли се е с някого от групата на Суда, докато още е бил на Бараяр? Не? Случайно да е виждала нещо от кореспонденцията му? Екатерин, все по-жизнена сред еуфорията на наркотика, разказваше с доверчивостта на дете. Била толкова развълнувана от новото назначение, от близостта на добри медицински центрове, сигурна, че най-сетне ще получи помощ от галактическо качество за Ники. Притеснявала се до смърт за молбата на Тиен и дори му помогнала да я напише. Ами да, всъщност почти цялата я написала вместо него. Купол „Серифоза“ бил прекрасно място, а апартаментът, който им дали, бил много по-голям и хубав, отколкото очаквала. Тиен казвал, че комарците са техно-сноби, но тя не забелязала нищо подобно…

Тумонен много внимателно я насочи към проблема, който ги интересуваше. Кога точно разбрала за участието на съпруга си в схемата за присвояване и как? Екатерин повтори същата история за среднощния разговор на Тиен със Суда, която бе разказала снощи на Майлс, само украсена с повече детайли — включително и това, че настоя да даде на Тумонен подробна рецепта за млякото с бренди и подправки. Фаст-пентата правеше странни неща с паметта, макар че, въпреки слуховете, не водеше до абсолютна пълнота на спомените. Разказът й за подслушания разговор обаче звучеше почти дословно. Въпреки очевидната си умора, Тумонен провеждаше разпита умело и търпеливо, оставяше я да бъбри на воля, нащрек за скъпоценното камъче жизненоважна информация, скрито сред потока свободни асоциации, на което се надяваше да попадне всеки разпитващ — но малцина имаха този късмет.

Докато описваше как е проникнала в комтаблото на съпруга си, Екатерин включи и един страничен коментар: „Щом лорд Воркосиган може да го направи, значи и аз мога“. Тумонен моментално я насочи в тази посока с подходящо вметнат въпрос, което отприщи смущаващо отклонение към възгледите й относно по-раншния набег в стил ИмпСи, който Майлс бе извършил над собственото й комтабло. Майлс прехапа устна и невъзмутимо посрещна погледа на Тумонен.

— Обаче каза, че харесал градините ми. Никой друг от семейството ми дори не иска да ги погледне. — Тя въздъхна и се усмихна срамежливо на Майлс. Смееше ли да се надява, че му е простено?

Тумонен се консултира с листовете, които държеше.

— Ако сте открили дълговете на съпруга си едва вчера сутринта, тогава защо предната сутрин сте прехвърлили почти четири хиляди марки по неговата сметка? — Вниманието му се изостри при пиянското объркване, изписало се върху лицето на Екатерин.

— Той ме излъга! Каза, че уреждал галактическото лечение. Не! Не го каза, по дяволите! И аз съм една глупачка… Толкова много ми се искаше да е истина. По-добре глупак, отколкото лъжец. Нали? Не исках да съм като него.

Тумонен погледна объркано Майлс — търсеше някакво обяснение на неясните й думи. Майлс издиша шумно.

— Питай я дали парите са били за Ники.

— Да, за Ники — кимна тя. Въпреки замайването от фаст-пентата, лицето й се смръщи страховито.

— Това говори ли ви нещо, милорд? — промърмори Тумонен.

— За жалост, да. Точно такава сума беше спестила от домакинския си бюджет, за да подпомогне лечението на сина си. Забелязах тази сметка във файловете, докато провеждах онази… онази злощастна туристическа обиколка из комтаблото й. Доколкото разбирам, твърдейки, че ще ги използва по предназначение, съпругът й ги е взел, за да залъже кредиторите си. — „Чиста проба присвояване.“ — Успяхте ли да ги проследите?

— Тиен ги е прехвърлил по сметката на борсова компания „Риалто“.

— И няма начин да ги върнем, така ли?

— Попитайте Гибс, но според мен наистина няма начин.

— Ясно. — Майлс му кимна да продължи. Вече въоръжен с правилните въпроси, Тумонен потвърди предположението на Майлс и навлезе в строго интимните детайли, засягащи дистрофията на Ворзон, като с абсолютно същия неутрален тон попита:

— Вие ли уредихте смъртта на съпруга си?

— Не.

— Да сте помолили някого, или да сте му платили, за да го убие?

— Не.

— Знаехте ли, че ще го убият?

— Не.

Фаст-пентата често вкарваше разпитваните в коловоза на буквалното мислене, така че разпитващите задължително задаваха важните въпроси по няколко различни начина, за всеки случай.

— Вие лично ли го убихте?

— Не.

— Обичахте ли го?

Екатерин се поколеба. Фактите бяха законна плячка на ИмпСи. С чувствата нещата не стояха точно така. Но Тумонен все още се движеше в границите на позволеното.

— Мисля, че да, някога. Помня как грееше лицето му в деня, когато се роди Ники. Обичах го. Той обаче изхаби любовта ми. Вече почти не си спомням онова време.

— Мразехте ли го?

— Не… да… не знам. Той и това изхаби. — Екатерин вдигна очи към Тумонен и го погледна сериозно. — Никога не ме е удрял.

Какъв некролог само. „Когато накрая легна в земята и Господ е моят съдник, дано любимата ми има да каже нещо повече от «Той не ме е удрял».“ Майлс стисна зъби и не каза нищо.

— Съжалявате ли, че е мъртъв?

„Внимавай, Тумонен…“

— О, беше такова облекчение… Голям кошмар щеше да е днес, ако Тиен беше жив! Макар да предполагам, че от ИмпСи щяха да го приберат. Кражба и държавна измяна. Но щеше да ми се наложи да му ходя на посещения. Лорд Воркосиган каза, че не е имало начин да го спася. Не е имало достатъчно време, след като ми се обади Фоскол. Толкова се радвам… Толкова е грозно, че се радвам толкова… Предполагам, че сега би трябвало да простя всичко на Тиен, защото е мъртъв, но никога няма да му простя, че ме превърна в нещо толкова грозно. — Въпреки наркотика, от очите й се стичаха сълзи. — Преди не бях такава, но вече не мога да се върна назад.

Някои истини режат по-дълбоко, отколкото може да проникне дори фаст-пентата. С безизразно лице, Майлс й подаде хартиена кърпичка. Тя попи объркано сълзите си.

— Да й дам ли още една доза? — прошепна медтехничката.

— Не. — Майлс й даде знак да мълчи.

Тумонен зададе още няколко неутрални въпроса, докато част от първоначалното радостно и доверчиво настроение на разпитваната не се върна. „Да, такива големи дози истина не са полезни за никого.“

Тумонен погледна бележките си, хвърли смутен поглед към Майлс, облиза устни и каза:

— Вашите куфари и тези на лорд Воркосиган бяха намерени във вестибюла. Заедно ли смятахте да тръгнете?

Шок и гняв заляха Майлс като гореща вълна. „Тумонен, как смееш!“ Но споменът как самият той рови из купчините разбъркано бельо пред погледа на охранителя от ИмпСи, го накара да преглътне думите си. Да, отстрани може и да е изглеждало странно — за някой, който не е знаел какво става. Майлс превърна гневните си думи в бавно вдишване, после издиша още по-бавно. Тумонен го погледна за миг, стреснат от тази въздишка.

Екатерин примигна объркана.

— Надявах се да тръгнем заедно.

„Какво!“

— Има предвид по едно и също време — процеди през зъби Майлс. — А не заедно. Пробвай.

— Лорд Воркосиган планираше ли да ви отведе?

— Да ме отведе? О, каква чудесна идея! Никой не ме е отвеждал. Кой би го направил? Сама трябваше да се отведа. Тиен изхвърли бонзая през балкона, но не му стигна смелостта да изхвърли мен. Макар да му се искаше, така мисля.

Майлс се замисли над последните й думи. Колко ли кураж е бил необходим, за да се опълчи най-сетне на Тиен? Нямаше опасност да подцени количеството самообладание, необходимо, за да предизвикаш голям и разгневен мъж, който е достатъчно силен, за да те вдигне и да те метне през стаята. Самообладание, ум — и никога да не го оставяш да се приближи достатъчно или да блокира пътя ти към вратата. Изчисленията бяха автоматични. И то при положение, че имаш опит. За Екатерин това трябва да е било като да приземи пълна товарна совалка при първия си урок по пилотиране.

Тумонен, видял се в чудо как да изясни въпроса, хвърли поглед към Майлс и накрая промени въпроса си:

— Смятахте ли да съжителствате с лорд Воркосиган?

Веждите й литнаха нагоре.

— Не! — Удивлението й нямаше граници.

„Не, разбира се.“ Майлс очакваше, че отново ще изпита първоначалното си и напълно оправдано негодувание при това обвинение, но този път в главата му се мерна: „Каква страхотна идея! Защо сам не се сетих?“, което в голяма степен притъпи гнева му. Както и да е, тя никога не би избягала с него. Та той не можеше да придума никоя бараярска жена да се покаже на улицата с дребен мутант като него…

„О, мамка му! Да не би да си се влюбил в тази жена, идиот такъв?“

„Хм. Да.“

От дни се влюбваше, осъзна той. Просто сега истината му се беше стоварила върху главата като парен чук. Би трябвало да разпознае симптомите. „Ех, Тумонен. Какви неща научаваме благодарение на фаст-пентата…“

Най-после си даде сметка накъде бие Тумонен — със закъснение, но затова пък картинката му се яви в своята цялост. Една хубава подредена конспирацийка — той убива Тиен, натопява комарците и духва с жена му…

— Много мил сценарий, Тумонен — прошепна той на капитана от ИмпСи. — Бързо съм действал, като се има предвид, че я познавам само от пет дни. Благодаря ти.

„Била ли е някога жена в подобно състояние на духа ухажвана? Била ли е някога жена в подобно състояние на духа печелена? Мисля, че не.“

Тумонен го стрелна с поглед и изръмжа през зъби:

— Хрумнало е на охранителя, хрумна и на мен, следователно може да хрумне и на някой друг. Най-добре да я нокаутираме тази идейка, колкото се може по-скоро. Не е като да можех вас да разпитам с фаст-пента… Милорд.

Не бе възможно, дори ако Майлс сам се пишеше доброволец. Нетипичната му реакция към наркотика, така полезна му в миналото при вражеските попълзновения към съдържанието на мозъка му, го лишаваше и от възможността сам да се изчисти от нежелани обвинения. Тумонен просто си вършеше работата — и я вършеше добре.

— Да, да, добре — измърмори Майлс. — Но си голям оптимист, ако смяташ, че дори фаст-пентата може да надвие подобен гъделичкащ въображението слух. От едното уважение към репутацията на ревизорите на Негово величество, поговори, моля те, с охранителя си.

Тумонен дори не се направи, че не го е разбрал.

— Разбира се, че ще поговоря.

Временно оставена без насока, Екатерин бъбреше по тангентата на свободните си асоциации.

— Чудя се дали белезите му от колана надолу са също толкова интересни, колкото и тези над него. Не можех да го накарам да си събуе панталоните в колата, нали? Снощи ми се отвори възможност, а аз дори не се сетих за нея. Вор мутант! Как ли го прави?… Чудя се какво ли е да спиш с човек, когото наистина харесваш…

— Спрете — със закъснение каза Тумонен. Тя млъкна и примигна срещу него.

„Тъкмо когато започна да става наистина интересно…“ Майлс потисна един нарцистичен, или може би мазохистичен, импулс да я окуражи да продължи в същия ред на мисли. Беше се самопоканил на този разпит, за да попречи на ИмпСи да престъпи правата си.

— Свърших, милорд — тихо му каза Тумонен. Очите му сякаш избягваха да срещнат погледа на Майлс. — Има ли още нещо, което мислите, че трябва да я попитам, или което вие искате да я попитате?

„Би ли могла да ме обикнеш някога, Екатерин?“ Уви, на въпросите за бъдещите евентуалности нямаше отговор, дори и под въздействието на фаст-пента.

— Не. Само бих те помолил да отбележиш, че нищо от казаното под въздействие на наркотика не противоречи в значителна степен на онова, което тя ни каза по собствено желание. Всъщност двете версии са необичайно сходни в сравнение с други разпити, които съм наблюдавал.

— И с тези, които и аз съм наблюдавал — съгласи се Тумонен. — Добре. — Той направи знак на медтехничката, която чакаше мълчаливо. — Сложете антидота.

Жената се приближи, приготви новия хипоспрей и го притисна към ръката на Екатерин. Змийското съскане на всмукващото се в кожата й лекарството близна слуха на Майлс и той отново започна да брои ударите на сърцето й — едно, две, три…

По-вампирска гледка трудно можеше да си представи. Сякаш някой изсмукваше живота от вените й. Раменете й се свиха, цялото й тяло се прегърби под натиска на познатото напрежение и тя зарови лице в шепи. Когато отново го вдигна, то бе пламнало, мокро и напрегнато, но не от сълзи, а от изтощение. И отново се беше затворило. Бе очаквал, че ще заплаче. От фаст-пентата не боляло, а? Не би могъл да го докаже.

„О, милейди. Ще мога ли някога да ви върна щастието без помощта на наркотици?“ И което бе по-важно в момента — щеше ли тя да му прости, задето бе станал свидетел на изпитанието й?

— Какво приятно изживяване — каза мадам Ворсоасон. Гласът й беше дрезгав.

— Разпитът мина добре — увери Майлс присъстващите, без да е ясно към кого по-точно се обръща. — Виждал съм… много по-тежки случаи.

Тумонен го изгледа хладно и се обърна към Екатерин.

— Благодаря ви за съдействието, мадам Ворсоасон. Това ще е от голяма помощ за разследването.

— Кажете на разследването пак да заповяда.

Майлс не беше съвсем сигурен как да разбира последното. Вместо това каза на Тумонен:

— Повече няма да ви е необходима, нали?

Тумонен се поколеба — явно се опитваше да прецени дали това е въпрос, или заповед.

— Надявам се, милорд.

Екатерин погледна към Майлс.

— Съжалявам за куфарите, лорд Воркосиган. Въобще не помислих как може да изглежда отстрани.

— Не е имало причина да се замисляте. — Надяваше се, че гласът му не звучи толкова кухо, колкото се чувстваше самият той.

Тумонен каза на Екатерин:

— Предлагам сега да си починете малко, мадам Ворсоасон. Медтехничката ще остане с вас още половин час, за да сме сигурни, че сте се възстановили напълно и че няма да се появят нежелани реакции.

— Да, аз… би било добре. — Тя стана, но краката й се подгънаха. Медтехничката я прихвана за ръка и я поведе към спалнята й.

Тумонен изключи видеорекордера и каза прегракнало:

— Моля да ме извините за последните въпроси, милорд ревизор. Не исках да обидя нито вас, нито мадам Ворсоасон.

— Не се притеснявай за това. Сега какво следва, от гледна точка на ИмпСи?

Тумонен сбърчи уморено чело.

— И аз не знам вече. Държах лично да проведа този разпит. Полковник Гибс владее положението в офисите на проекта за тераформиране, а майор Д’Емори още не се е обадил да се оплаче от работата в експерименталната станция. Следващото, от което имаме нужда, е по възможност оперативните ни агенти да открият Суда и приятелчетата му.

— Не мога да бъда и на трите места едновременно — с неохота заключи Майлс. — Освен ако не се стигне до арест… професорът е тръгнал за насам и е имал предимството да се наспи добре. За разлика от теб, струва ми се. Бойните инстинкти ми подсказват, че сега е моментът да се почива. Необходимо ли е да ти го заповядам, или ще се разберем като нормални хора?

— Не — искрено го увери Тумонен. — И двамата имаме комуникатори… Оперативните агенти имат номерата ни и им е наредено да докладват, ако изскочи нещо ново. Ще се радвам да хапна у дома, та ако ще да са и остатъци от снощната вечеря. И един душ ще ми дойде добре. — Той потърка наболата си брада.

Прибра рекордера в кутията му, каза довиждане на Майлс и отиде да поговори с охранителите — да ги уведоми за промяната в статута на мадам Ворсоасон от свидетел/заподозрян в свободна жена, или поне Майлс така се надяваше.

Майлс огледа преценяващо дивана, отхвърли го като възможност и отиде в работната стая на Екатерин… на мадам Вросоасон… на Екатерин, по дяволите, в мислите му, ако не и в устата му. Автоматично регулираното осветление все още поддържаше в добра форма разнообразието от растения по лавиците. Гравитолеглото го нямаше. О, да, нали се беше обадила да го приберат. Подът обаче му се струваше забележително привлекателен.

Нещо алено в кошчето за боклук привлече погледа му. Разследването разкри останките от бонзая, увити в найлон, заедно с парчета от саксията му и влажна рохкава пръст. Майлс го извади, направи място върху работната маса на Екатерин и разви найлона… всъщност специален градинарски защитен плик, предположи той.

Отломките му напомниха за слънчевото огледало и товарния кораб, както и за две от по-тежките аутопсии, чиито записи беше изгледал напоследък. Зае се бавно и методично да ги разпределя. Счупените вейки на един куп, коренчетата на друг, парчетата от строшената саксия на трети. Полетът от петия етаж бе имал върху задържащата влагата централна структура на бонзая почти същия ефект, какъвто би имал и парен чук върху диня. Или иглена граната, избухнала в нечии гърди. Махна острите чирепи и се опита да възстанови растението в първоначалния му вид, сякаш нареждаше пъзел. Имаше ли ботанически еквивалент на хирургическо лепило, което да задържи парчетата едно за друго, докато зараснат? Или беше твърде късно? Кафеникавият оттенък на светлата сърцевина подсказваше, че гниенето вече е започнало.

Изтри влажната пръст от ръцете си и внезапно осъзна, че докосва Бараяр. Тази пръст бе дошла от Южния континент, навярно изкопана от задния двор на някоя кисела възрастна ворска дама. Довлече стола, който стоеше пред комтаблото, качи се залитайки върху него и свали от горния рафт една празна тавичка. После грижливо събра колкото можа повече от почвата и я сложи в тавата.

Отстъпи крачка назад с ръце на кръста и огледа преценяващо резултата от усилията си. Тъжна гледка.

— Тор, мой бараярски приятелю, обречен си да бъдеш тор. Изглежда, единственото, което мога да сторя за теб, е едно прилично погребение. Макар че в твоя случай това може да се окаже отговор на молитвите ти…

Леко шумолене и звукът от рязко поет дъх го накараха внезапно да осъзнае, че не е сам. Обърна се рязко. Екатерин стоеше на прага. Цветът се бе върнал върху лицето й — вече не така бледо, както непосредствено след разпита — кожата й не беше толкова подпухнала и набраздена, но умората още не беше изчезнала. Веждите й се бяха смръщили в недоумение.

— Какво правите, лорд Воркосиган?

— Ами… посещавам болен приятел. — Усети как се изчервява и посочи резултата от усилията си, положен върху работната й маса. — Медтехничката позволи ли ви да станете?

— Да, току-що си тръгна. Беше много мила.

Майлс се изкашля.

— Чудех се дали има начин да сглобим бонзая ви. Реших, че ще е срамота да не се опитам — седемдесетгодишен и така нататък. — Отстъпи почтително, когато тя се приближи до масата и претегли едно чирепче в ръка. — Знам, че не можете да го зашиете, както се шие човек, но все трябва да може да се направи нещо. Не разбирам много от градинарство. Родителите ми ми позволиха да опитам веднъж, когато бях много малък, в задния двор на къщата ни. Бях решил да отгледам цветя за бетанската си майка. Доколкото си спомням, накрая Ботари трябваше да хване лопатата. По два пъти на ден изравях семената, за да видя дали вече не са поникнали. Не знам защо, но цветята ми така и не цъфнаха. Накрая се отказахме и превърнахме градината във форт.

Тя се усмихна — истинска усмивка, а не хиленето на фаст-пентата. „Изглежда, все пак не успяхме да я пречупим.“

— Не, не може да се сглоби — каза тя. — Единственият начин е да се започне отначало. Мога да взема най-силните коренчета, няколко, за по-сигурно — дългите й пръсти разровиха купчинката му, — и да ги сложа да киснат в хормонален разтвор. А после, когато поникне стъбълце, да го пресадя в нова саксия.

— Запазих пръстта — обнадеждено посочи Майлс.

„Идиот. Имаш ли представа какви идиотизми дрънкаш?“ Но тя каза само:

— Благодаря. — Следвайки собствените си указания, Екатерин огледа лавиците си, откри една плитка съдинка и я напълни с вода от чешмата до работната маса. От друг шкаф извади кутийка с бял прашец, сложи щипка от него във водата и я разбърка с пръсти. Взе нож от чекмеджето с инструменти, подряза най-обещаващите коренчета и ги сложи в разтвора. — Готово. Може пък и да се получи нещо. — Протегна се и внимателно постави съдинката на същия рафт, който Майлс бе достигнал с помощта на стола, после изсипа пръстта от тавата в найлонова торбичка, запечата я и я сложи до съдинката. След това зави загнилите останки в найлона, за да бъдат изхвърлени на боклука. — Не се сетих за бедното дръвче снощи. Мислех, че ще трябва да тръгна само с толкова багаж, колкото мога да нося.

— Не исках да ви затруднявам. Има ли как да го пренесете със скоковия кораб?

— Ще го сложа в запечатан контейнер. Когато пристигнем, би трябвало да е готов за пресаждане. — Екатерин изми и подсуши ръцете си. Майлс последва примера й.

Проклет да е Тумонен, че натрапи в съзнанието на Майлс една страст, която подсъзнанието му съвсем правилно бе преценило като твърде незряла и с нищожни шансове да цъфне и върже в този неподходящ за развитието й сезон. „Времето е излязло от релси“, беше казала тя. А сега му се налагаше да се справи с него. Сега му се налагаше да чака. Колко дълго? „Какво ще кажеш до след погребението на Тиен, като за начало?“ Намеренията му бяха достатъчно почтени, поне някои от тях, но времето му играеше наистина гадни номера. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете си и се залюля на пети. Екатерин скръсти ръце, облегна се на работната маса и се втренчи в пода.

— Искам да ви се извиня, лорд Воркосиган, ако съм казала нещо неуместно под въздействието на фаст-пентата.

Майлс сви рамене.

— Аз се самопоканих. Но реших, че може би ще имате нужда от наблюдател. В края на краищата вие направихте същото за мен.

— Наблюдател. — Тя вдигна очи. Лицето й се проясни. — Не бях мислила за това по този начин.

Майлс се усмихна с надежда.

Тя му върна усмивката, макар и за кратко, после въздъхна.

— Цял ден се ядосвах, че от ИмпСи се бавят с разпита и не мога да прибера Ники. Сега мисля, че са ми направили услуга. Само при мисълта за това изтръпвам. Не знам какво да му кажа. Не знам колко трябва да му кажа за кашата, в която се е забъркал Тиен. Колкото се може по-малко? Цялата истина? Нито едното, нито другото ми изглежда правилно.

Майлс каза бавно:

— Още сме по средата на секретно разследване. Не бива да натоварвате едно деветгодишно дете с правителствени тайни. А дори не знам каква част от всичко това ще стане обществено достояние.

— Ако направиш нещо не както трябва, после става още по-трудно да го оправиш. — Тя въздъхна. — В което сама се убеждавам напоследък.

Майлс издърпа стола и я покани да седне, после извади едно високо столче изпод работната маса, кацна на него и попита:

— Казахте ли му, че напускате Тиен?

— Дори и това не съм му казала още.

— Според мен… засега трябва да му кажете единствено, че баща му е загинал при злополука с дихателната си маска. Не намесвайте комарците. Ако настоява за повече подробности, които не знаете как да споделите с него, пратете го при мен и аз ще имам грижата да му обясня, че няма право да знае за тях, или че все още няма право.

Спокойният й поглед питаше: „Мога ли да ви имам доверие?“

— Само гледайте да не разбудите повече любопитство, отколкото смятате, че сте потушили.

— Разбирам. Проблемът с цялата истина е толкова въпрос на „кога“, колкото и на „какво“. Но след като и двамата се върнем във Ворбар Султана, бих искал, с ваше позволение, да ви заведе да поговорите с Гре… с един добър мой приятел. Той също е вор. И също е бил в положение, близко до това на Ники. Баща му е загинал при, ъъъ, печални обстоятелства, а той е бил прекалено малък, за да му кажат подробностите. Когато случайно узна някои от най-грозните факти — тогава беше почти на двайсет години, го преживя доста болезнено. Обзалагам се, че ще знае по-добре и от двама ни какво да се каже на Ники и кога. Има добра преценка за нещата.

Тя кимна малко неуверено.

— Звучи разумно. Много бих искала. Благодаря ви.

Той й отвърна с лек поклон, както бе кацнал върху столчето.

— Щастлив съм да ви бъда в услуга, мадам. — И без това искаше да я запознае с Грегор — човека Грегор, приемния си брат, а не император Грерор, символа на Империята. Така можеше да уцели повече от един заек.

— Ще трябва да кажа на Ники и за дистрофията на Ворзон, а това е нещо, което не мога да отложа. Запазих му час за преглед в една клиника в Равноденствие. За другиден.

— Той не знае, че е болен, така ли?

Екатерин поклати глава.

— Тиен така и не ми разреши да му кажа. — Тя впери сериозен поглед в него. — Мисля, че като дете и вие сте били в положение, близко до това на Ники. Много медицински процедури ли трябваше да изтърпите по онова време?

— Господи, да, продължиха с години. Какво мога да ви кажа, което да ви е от полза? Не го лъжете, че няма да боли. Не го оставяйте за дълго сам. — „Ти също не оставай сама…“ Най-после нещо, което можеше да направи за нея. — Ако обстоятелствата позволят, може ли да дойда с вас в Равноденствие и да помогна с каквото мога? За съжаление, вуйчо ви няма да може да ви придружи — ще бъде затънал в технически проблеми, в случай че списъкът ми с липсващото оборудване е готов.

— Не мога да ви отклоня от задълженията ви!

— Опитът ми подсказва, че ако дотогава не арестуват Суда, вдругиден няма да имам какво друго да правя, освен да претакам час по час предположенията си. Един ден далеч от проблемите току-виж ми прояснил главата и ми дал някоя свежа идея. Ще ми направите услуга, уверявам ви.

Тя стисна колебливо устни.

— Признавам, че… компанията би ми била добре дошла.

Какво имаше предвид — компания по принцип или конкретно неговата компания? „Стига, момче. Дори не си го и помисляй.“

— Добре.

Откъм вестибюла долетяха гласове — на единия от охранителите, както и едно познато буботене. Екатерин скочи.

— Вуйчо пристигна!

— При това доста бързо. — Майлс я последва по коридора.

Професор Вортис — широкото му лице бе набръчкано от тревога — връчи куфара си на охранителя и прегърна племенницата си, обсипвайки я със съболезнования. Майлс ги наблюдаваше, обзет от пристъп на остра завист. Нежното съчувствие на вуйчо й едва не я пречупи — нещо, в което студеният професионализъм на ИмпСи се бе провалил. Майлс си го отбеляза наум. Хладен и практичен, това беше номерът. Тя изтри сълзите от очите си, изпрати охранителя с куфара в кабинета на Тиен, както преди, и поведе вуйчо си към дневната.

След кратка дискусия беше решено Екатерин и професорът заедно да приберат Николай. Майлс подкрепи решението въпреки настоящата си любовна мания постоянно да се пише доброволец — диагноза, която сам си постави иронично. Вортис имаше право като роднина, а самият Майлс беше прекалено тясно свързан със смъртта на Тиен. Освен това краката му започваха да се подгъват, защото болкоуспокояващите и стимулантите, които бе взел преди обяд, почти бяха изчерпали действието си. Да вземе трета доза за днес щеше да е голяма грешка. Вместо това той изпрати Екатерин и професора, после се свърза по обезопасеното комтабло с щаба на ИмпСи в Равноденствие.

Нищо ново. Върна се в дневната. Вуйчото на Екатерин вече беше тук, следователно Майлс трябваше да си отиде. Да си събере партакешите и да се премести в митичния хотел, за който тръбеше наляво и надясно през последната седмица. Нямаше място за него в този малък апартамент, след като Вортис се беше реинсталирал в стаята за гости. Ники щеше да се върне в собственото си легло, а проклет да бе, ако притеснеше Екатерин да поръчва друго гравитолегло или нещо още по-лошо, за да може Негово ворско височество да се чувства удобно. Защо въобще беше поръчала онова нещо? Определено трябваше да си върви. Очевидно държането му към домакинята не беше толкова неутрално, колкото си беше мислил, щом като онзи проклет охранител бе подметнал каквото там бе подметнал, за да отприщи неудобните въпроси на Тумонен относно куфарите.

— Имате ли нужда от нещо, милорд? — Гласът на охранителя го извади рязко от дрямката.

— Хм… да. Нека следващият от вашите хора, който тръгне за насам от щаба в Равноденствие, ми донесе един стандартен военен спален чувал.

Майлс все пак се довлече до дивана и се сви на топка. След няколко минути вече спеше дълбоко.

Събуди се, когато Екатерин и професорът се върнаха с Ники. Седна на дивана и успя да се освести достатъчно, докато стане време да се изправи лице в лице с момчето. Ники изглеждаше потиснат и уплашен, но не плачеше, нито се държеше истерично. Явно реакциите му бяха обърнати навътре, а не навън. Също като при майка му.

Тъй като Екатерин нямаше приятелки, които да донесат ястия и кексове според бараярския обичай, Майлс накара хората от ИмпСи да осигурят вечерята. Тримата възрастни поддържаха разговора с неутрални теми заради Ники, после той отиде да си играе в стаята си, а Майлс и професорът се оттеглиха в кабинета, за да обменят информация. Новото оборудване, открито около мястото на инцидента, наистина беше особено: включваше инсталации за енергиен пренос, достатъчно мощни за малък скоков кораб, части от които бяха откъснати, стопени и очевидно взривени в дъжд от плазма. Професорът го нарече „наистина интересно“ — кодова фраза от инженерния жаргон, която моментално привлече вниманието на Майлс.

По средата на разговора им полковник Гибс се обади по комтаблото. Усмихна се сдържано на двамата ревизори — изражение, в което Майлс бе започнал да разпознава начина на Гибс да изрази върховно въодушевление.

— Милорд Воркосиган. Разполагам с първата документирана връзка, която търсехте. Проследихме серийните номера на двойка ускорителни конвертори, които хората на милорд Вортис са открили горе. Засякохме ги в списъка с покупките на Отпадъчна топлина отпреди осем месеца. Първоначално конверторите са били доставени в експерименталната им станция.

— Точно така — прошепна Майлс. — Най-накрая и друга връзка освея тялото на Радовас. Сега вече вярната нишка ни е в ръцете. Благодаря ви, полковник. Продължавайте в същия дух.