Комар

ГЛАВА 20

Майлс едва се сдържаше да не залепи лице до шлюзовото прозорче на куриерския кораб, докато чакаше херметичните печати на тръбата от скоковата станция да си легнат в гнездата. Когато вратата най-сетне със съскане се отвори, той се хвърли през нея с едно-единствено движение и ядосано огледа шлюзовия коридор. Комитетът по посрещането му, строил се при частния шлюз — офицерът от ИмпСи с най-висок чин на станцията и някакъв човек в синьо-оранжевата униформа на гражданската охрана — застанаха мирно след кратък пристъп на изненада. Изненада, позната му до болка — трябваше да сведат очи надолу и още надолу, докато най-после срещнат погледа му.

— Лорд ревизор Воркосиган — поздрави го Воржие, притесненият офицер от ИмпСи. — Това е групов командир Хусави, шеф на Сигурността в станцията.

— Капитан Воржие. Командир Хусави. Някакво ново развитие през последните — погледна часовника си — петнайсет минути? — Почти три часа бяха минали, откакто първото съобщение на Воржие бе превърнало пътуването му от комарска орбита в този отвратителен кошмар на трудно потискана паника. Никога куриерски кораб на ИмпСи не му се беше струвал толкова бавен и тъй като ничии ругатни по адрес на екипажа, пък било то и ревизорски, не можеха да променят законите на физиката, Майлс бе принуден да кипи мълчаливо.

— Моите хора, прикривани от хората на командир Хусави, почти са се придвижили в позиция за нападение — увери го Воржие. — Смятаме, че ще успеем да прикачим аварийна херметична тръба към външната врата на шлюза, в който се намират ворските жени, преди комарците да изтеглят въздуха. Веднага щом спасим заложниците, тежковъоръженият ни отряд може да влезе в дока на „Южен транспорт“. Оттам нататък е въпрос на минути.

— Как ли пък не — сопна се Майлс. — Няколко инженери са разполагали с няколко часа, за да се приготвят за вас. Тези комарци може и да са отчаяни, но в никакъв случай не са глупави, гарантирам ви. Щом аз мога да се сетя за реагиращ на натиск експлозив в шлюза, значи и те могат.

Господи, какъв набор от представи родиха думите на Воржие — тръбата напасната накриво или прекалено късно към външната обвивка на станцията; телата на Екатерин и професорката издухани в открития космос, защото някой облечен в скафандър умник от ИмпСи е сбъркал нещо — Майлс почти чуваше смутеното му, басово „Опа“ по аудиовръзката. Слава Богу, че Воржие не беше споделил тези подробности по-рано, когато Майлс щеше да разполага с часове, за да размишлява над тях, заседнал на борда на куриерския кораб.

— Ворските дами не могат да бъдат жертвани. Мадам доктор Вортис е със слабо сърце, както ме уведоми съпругът й лорд ревизор Вортис. А мадам Ворсоасон… просто не може да бъде жертвана. А още по-малко можем да жертваме комарците. Трябват ни живи, за да ги разпитаме. Съжалявам, капитане, но планът ви не ми допада.

Воржие застина.

— Милорд ревизор. Оценявам загрижеността ви, но вярвам, че военната операция е най-бързият и ефективен начин да се справим с положението. Гражданските власти ще направят най-добре, ако не ни се пречкат в краката и оставят професионалистите да си свършат работата.

Досега от колодата на ИмпСи му се бяха паднали двама души подред с изключителна компетентност — Тумонен и Гибс. Защо, о, защо хубавите неща не идваха по три? Нали това се очаква от тях, дяволите ги взели!

— Това е моя операция, капитане, и аз ще отговарям лично пред императора за всяка подробност. Последните десет години бях галактически оперативен агент на ИмпСи и съм си имал работа с повече скапани ситуации от всеки друг в личния състав на Саймън Илян, и много добре знам точно колко може да се издъни една професионална операция. — Потропа с пръсти по гърдите си. — Така че слезте от ворския си кон и ме информирайте както трябва.

Воржие определено изглеждаше стъписан. Хусави полагаше забележителни усилия да скрие усмивката си, което беше предостатъчно за Майлс да прецени как са стояли нещата тук. Все пак трябваше да се признае на Воржие, че се съвзе почти мигновено.

— Милорд ревизор — каза той, — моля, последвайте ме в оперативния център. Ще ви запозная с подробностите и вие сам ще прецените.

„Така е по-добре.“ Тръгнаха по коридора, почти достатъчно бързо за вкуса на Майлс.

— Има ли някаква промяна или увеличение в разхода на енергия в района на „Южен транспорт“?

— Не още — отговори Хусави. — Както наредихте, моите инженери намалиха подаваната енергия до ниво, колкото да работят животоподдържащите системи. Не знам колко енергия могат да изцедят комарците от товарния кораб за вътрешни полети, който е пристанал на дока. Суда каза, че ако се опитаме да превземем или преместим кораба, те ще отворят шлюза, в който са ворските дами, така че изчакваме. Сензорите ни за далечно наблюдение засега не отчитат нищо необичайно.

— Добре. — Озадачаващо, но добре. Майлс не можеше да си представи защо комарците още не са включили устройството си за колапс на възлени проходи в последен отчаян опит да постигнат лелеяната си цел. Дали Суда не бе открил принципния му дефект? Може би още не бе напълно готово и дори в момента комарците работеха усилено над последните поправки? Във всеки случай, активираха ли го, всички щяха да загазят здраво, защото професорът и Рива бяха стигнали до заключението — придружено с доста обезпокоително махане на ръце, — че съществува петдесет процента вероятност за обратен гравитационен удар от възления проход в мига, в който устройството бъде изключено, който ще разкъса станцията на парчета. Когато Майлс ги попита каква е техническата разлика между „шанс петдесет на петдесет“ и „не знаем“, те не можаха да му дадат категоричен отговор. На по-нататъшното теоретично прецизиране бе сложен внезапен край с пристигането на новината за патовата ситуация на станцията. В момента професорът беше на път към точката за скок, само на няколко часа след Майлс.

Завиха зад поредния ъгъл и се качиха в един асансьор. Майлс попита:

— Докъде стигнахте с евакуацията на станцията?

— Отпратихме всички пристигащи кораби, които можеха да бъдат отклонени — отвърна Хусави. — Няколко трябваше да влязат в док, за да презаредят с гориво, иначе нямаше да могат да стигнат до никоя от другите станции. — Изчака да слязат от асансьора в друг коридор и продължи: — Успяхме да евакуираме повечето от транзитните пътници и около петстотин души от нашия персонал, чиято работа не е пряко свързана с функционирането на станцията.

— Какво им казахте?

— Че има бомбена заплаха.

— Чудесно. — „И до голяма степен вярно.“

— Повечето ни съдействат. Други не.

— Хм.

— Но има сериозен проблем с транспортирането. Наблизо няма достатъчно кораби, които да евакуират всички за по-малко от десет часа.

— Ако разходът на енергия в дока на „Южен транспорт“ скочи рязко, ще трябва да качите хората на совалки и да ги прехвърлите на военната станция. — Макар Майлс изобщо да не беше сигурен, че гравитационният феномен — в случай че се състои — няма да засмуче и да повреди или унищожи и военната станция заедно с гражданската. — Оттам ще трябва да помогнат.

— Двамата с капитан Воржие обсъдихме този въпрос с военния командир, милорд. На него не му се понрави идеята за внезапен наплив от, хм, случайно подбрани и непроверени хора на станцията му.

Майлс можеше да се обзаложи, че не му се е понравила.

— Ще говоря с него — каза той и въздъхна.

„Оперативният център“ на Воржие се оказа местният офис на ИмпСи. Централната комуникационна зала наистина имаше далечна прилика с тактическата зала на военен кораб, трябваше да признае Майлс. Воржие извика холовидео изображение на участъка, където се намираха доковете и шлюзовете на „Южен транспорт“. Това изображение се отличаваше с доста по-подробни технически детайли от онова, което Майлс беше изучавал през последния час. Воржие се разпростря надълго и нашироко върху плана за разположение на хората си, за времето и тактиката на нападението. Не беше лош план, като за нападение. На млади години и по време на тайни операции Майлс бе измислял също толкова гениални и идиотски неща при също толкова кратко предизвестие. Добре де… по-идиотски, жално си призна той. „Някой ден, Майлс — му беше казал веднъж шефът му от ИмпСи Саймън Илян, — се надявам да доживееш да имаш дузина подчинени същите като теб.“ Досега Майлс не беше осъзнавал, че от страна на Илян това си е било чиста проба проклятие.

Рекламната пледоария на Воржие лека-полека заглъхна в съзнанието на Майлс, заменена от повтарящия се до безкрайност запис на съобщението, оставено от Екатерин, което Воржие бе съобразил да му препрати по теснолъчевата връзка. За последните три часа беше успял да запамети всеки нюанс на гласа й. „Намирам се в контролната кабина на един от товарните докове… те всеки момент ще отворят вратата…“ Не беше казала нищо за устройството. Освен ако не бе смятала да го направи след онези част с „Кажете на лорд Воркосиган… кажете на ИмпСи…“, която беше така грубо прекъсната от лапата на Суда, стоварила се върху контролния панел на комтаблото. Колкото и да мъчеха компютъра, в размазания фон не можеше да се различи нищо освен вътрешността на контролната кабина — и математика Капел, сграбчил гаечен ключ, който, изглежда, беше готов да използва за нещо по-различно от притягането на болтове. Явно се бе въздържал все пак — от ИмпСи бяха получили видеоизображения посредством осигурителния канал при шлюза на товарния док, на които се виждаше как комарците завличат двете жени в шлюза. После Суда беше прекъснал захранването на сигнала. Тези краткотрайни образи също горяха като жигосани в мозъка на Майлс.

— Добре, капитан Воржие — прекъсна го Майлс. — Имайте готовност да приложите плана си като последен изход.

— Да бъде приложен при какви обстоятелства, милорд ревизор?

„Само през трупа ми“ — помисли, но не го каза Майлс. Току-виж Воржие не разбрал, че не се шегува.

— Преди да почнем да взривяваме стени, ще се опитам да се споразумея със Суда и приятелчетата му.

— Те са комарски терористи. Луди — не можете да преговаряте с тях!

Покойният барон Риовал беше луд. Покойният Сер Гален също беше луд, без съмнение. А и на покойния генерал Метцов не всички дъски му бяха на мястото, като си помисли човек. Майлс трябваше да признае, че във всичките онези преговори се бе долавяла определена негативна отсянки.

— Не ми липсва опит в това отношение, Воржие. Но не мисля, че доктор Суда е луд. Дори не е типичният луд учен. Просто е един дълбоко разстроен инженер. Даже може да се окаже, че тези комарци са най-разумните революционери, които съм срещал досега.

Остана така за момент, взирайки се невиждащо в шареното зловещо тактическо изображение на Воржие, докато възможностите за евакуация на станцията се бореха в главата му с догадки относно психическото здраве на комарците. Самоизмама, политическа страст, личностни характеристики, преценка… образи на Екатерининия ужас и отчаяние се въртяха като калейдоскоп в главата му. Щом от такова просторно място като комарските куполи я хващаше клаустрофобията… „Престани!“ Съзнателно извика представата за дебел стъклен параван, който се спуска между него и личния му водовъртеж от тревоги. Щом властта му тук беше абсолютна, такова беше и задължението му да разсъждава трезво.

— Всеки час се измерва със спечелен живот. Ще играем за време. Свържете ме с командира на военната станция — нареди Майлс. — След това ще видим дали Суда ще отговори по комтаблото си.

Съзнателно голото помещение, в което седеше Майлс, можеше да се намира както на съседната военна станция, така и на кораб, отстоящ на няколко хиляди километра от мястото на събитието, макар че в действителност се намираше на неколкостотин метра от доковете на „Южен транспорт“. Местоположението на Суда, когато лицето му най-после се появи над видеоплочата, не беше толкова анонимно — седеше в същата контролна кабина със стъклени стени, откъдето Екатерин бе вдигнала тревога. Майлс се чудеше кои ли техници наблюдават коридорите за движение от страна на ИмпСи и чий ли нервен пръст стои в готовност до контролното табло на външната врата на служебния шлюз. Бяха ли го настроили да реагира при смърт на контролиращия?

Лицето на Суда беше изпито от неприкрита умора — нямаше и следа от изпечения лъжец. Лена Фоскол седеше напрегнато вдясно от него с вид на развлечена утопистка. Мадам Радовас също беше там — лицето й наполовина в сянка зад Суда, а Капел стоеше встрани, почти извън обсега на видеопредавателя. Добре. Кворум от комарски акционери с право на глас, ако правилно разчиташе знаците. Поне дотолкова признаваха властта му на имперски ревизор.

— Добър вечер, доктор Суда — започна Майлс.

— Вие сте тук? — Суда вдигна вежди, забелязал липсата на забавяне при трансмисията.

— Ами да, за разлика от администратор Ворсоасон, аз успях да се измъкна жив от оковите си в експерименталната станция. Все още не знам дали оцеляването ми е влизало в плановете ви, или не.

— Той не е умрял наистина, нали? — прекъсна го Фоскол.

— О, напротив. — Майлс съзнателно сниши глас. — А аз трябваше да го гледам как умира, точно според сценария ви. До самия отвратителен край. Беше невероятно грозна смърт.

Тя зяпна, а Суда каза:

— Всичко това е без значение в момента. От вас искаме да чуем само едно — че сте ни приготвили скоков кораб, който да ни транспортира до най-близкия неутрален космос, Пол, или Ескобар. След като пристигнем там, ще освободим ворските дами. В противен случай ще прекъсна връзката.

— Първо имам за вас малко безплатна информация — каза Майлс. — Боя се, че не е от типа, който сте очаквали.

Ръката на Суда застина над клавиатурата.

— Продължете.

— Боя се, че вашето устройство за колапс на възлени проходи вече не се брои за тайно оръжие. Иззехме файла със спецификациите му от „Дизайн Болън“. Професор Вортис покани доктор Рива от университета в Равноденствие като консултант. Предполагам сте запознати с репутацията й?

Суда кимна предпазливо. Капел ококори очи. Мадам Радовас се взираше уморено пред себе си. Фоскол изглеждаше изпълнена с подозрения.

— И така, след като съпоставихме вашите спецификации с данните от инцидента със слънчевото огледало и с физиката на Рива — с нея имаше и един математик, Юел, ако името ви говори нещо — най-добрият специалист по анализ на грешките и най-добрият експерт по петизмерна физика в Империята, стигна се до заключението, че вие всъщност не сте успели да изобретите устройство за колапс на възлени проходи. Изобретили сте възлен бумеранг. Рива твърди, че когато петизмерните вълни са увеличили резонанса на възления проход над фазовите му граници, проходът, вместо да колабира, е върнал енергията обратно в триизмерното пространство под формата на гравитационен импулс. Именно той е разрушил слънчевото огледало и товарния кораб, както и — моля да ме извините, мадам Радовас — е причинил смъртта на доктор Радовас и Мари Трогир. Преди няколко часа екипът по вероятната причина най-после откри тялото й, приклещено в някакви отломки, които прибрали още миналата седмица.

Капел даде израз на скръбта си само с една лека въздишка, но очите му проблеснаха от събираща се влага. „Отбележи — помисли си Майлс. — Още тогава си помислих, че твърде много протестира.“ Никой не изглеждаше изненадан, затова пък унинието беше всеобщо.

— Така че, ако успеете да активирате онова ваше нещо, на практика ще унищожите тази станция заедно с петте хиляди души на борда й, както и самите себе си. А утре сутринта Бараяр все още ще си е на мястото. — Майлс остави гласа си да спадне почти до шепот. — Всичко е било напразно. Повече от напразно.

— Лъже! — яростно извика Фоскол. — Лъже!

Суда изсумтя някак странно, прекара пръсти през косата си и поклати глава. После, за огромна изненада на Майлс, се засмя.

Капел се втренчи в колегата си.

— Наистина ли вярваш, че затова стана така? Че това обяснява случилото се?

— Това би обяснило — започна Суда. — Би обяснило… о, Господи. — Гласът му заглъхна. — Мислех, че е било заради товарния кораб — каза той най-накрая. — Че се е намесил някак.

— Също така е редно да спомена — вметна Майлс, все още следейки с тревога странната реакция на Суда, — че ИмпСи арестува всички служители на Отпадъчна топлина, които оставихте в клона на „Южен транспорт“ в Равноденствие, както и семействата им. А да не забравяме и всичките ви други роднини и приятели — невинни хора, които не са знаели нищо за делата ви. Играта със заложници е кофти игра, тъжна и грозна игра, която е много по-лесно да започнеш, отколкото да приключиш. В най-лошите й варианти накрая никоя от страните не владее положението, нито получава исканото. А хората, които губят най-много, обикновено дори не участват в нея.

— Бараярски заплахи. — Фоскол вирна брадичка. — Мислите ли, че няма да удържим позицията си?

— Сигурен съм, че можете, но защо? Не останаха много награди в тази провалена игра. Най-голямата вече я няма — не можете да откъснете Бараяр. Не можете да запазите тайната си, нито да защитите хората, които оставихте на Комар. Кажи-речи единственото, което все още можете да направите, е да убиете още невинни хора. Великите цели може и да оправдават големите жертви, да, но във вашия случай възможните печалби намаляват с всяка изминала минута. — „Да, точно така. Не усилвай натиска, а смалявай стената.“

— Не минахме през всичко това — изхриптя Капел и изтри очи с опакото на ръцете си, — за да предадем накрая оръжието на века право в ръцете на Бараяр.

— То вече е в наши ръце. Като оръжие, изглежда, има някои фундаментални дефекти, засега. Но според Рива има данни, че от прохода е изтекла повече енергия, отколкото сте вкарали в него. Това навежда на мисълта, че е възможно в бъдеще да го използваме за мирни, икономически цели, след като феноменът бъде проучен основно.

— Наистина ли? — каза Суда. — Тя защо мисли така? С какви цифри разполага?

— Суда! — възкликна Фоскол. Мадам Радовас примигна, а Суда се сви.

— От друга страна — продължи Майлс, — докато по-нататъшните изследвания не докажат, че колапсът на възлени проходи наистина е невъзможен, никой от вас няма да ходи никъде, най-малко пък при други планетарни правителства. Едно от онези гадни военни решения, нали се сещате? И се боя, че го взех лично. — „Ворските дами не могат да бъдат жертвани“, беше казал на Воржие. Тогава ли лъжеше, или сега? Е, ако самият той не можеше да си отговори на въпроса, може пък и комарците да не успееха.

— Всички вас ви чака бараярски затвор и това е въпрос, който не подлежи на обсъждане — продължи той. — Неприятната част на това да си вор, която много хора, включително и някои вори, не отчитат, е, че животът ни подлежи на пожертване. Каквито и заплахи, мъчения или бавна смърт да приложите спрямо двете бараярски жени, това няма да промени съдбата ви.

Беше ли това правилната тактика? Образите им над видеоплочата бяха смалени, малко призрачни и трудни за разчитане. Какво ли не би дал, за да води този разговор лице в лице. Половината от несъзнателните улики — езикът на тялото, недоловимите нюанси в изражението и гласа — се губеха при излъчването и не стигаха до инстинктите му. Но да им се предостави лично, увеличавайки колекцията им от заложници, щеше само да затвърди разколебаната им решимост. Споменът за една женска ръка, изплъзваща се от пръстите му и потъваща с писък в мъглата, просветна в съзнанието му. Ръцете му се свиха безпомощно в скута. „Никога пак, така каза. Не могат да бъда жертвани, така каза.“ Изпиваше с поглед лицата на комарците, търсейки недоловими промени в изражението — отражения на искреност, лъжи, вяра, подозрение, доверие.

— Затворът си има и своите преимущества — убедително продължи той. — Някои затвори са удобно обзаведени и, за разлика от гроба, от затвора все пак може да се излезе. Самият аз съм склонен — в замяна на мирната ви капитулация и съдействие — лично да гарантирам живота ви. Не свободата ви, забележете — това ще трябва да почака. Но времето си тече, нови кризисни ситуации изтикват старите в забвение, хората променят решенията си. Живите, във всеки случай. Пък и винаги има амнистии — по повод това или онова обществено събитие. По случай раждането на императорски наследник например. Съмнявам се, че на някой от вас ще му се наложи да прекара и десет години в затвора.

— Страхотна оферта — горчиво изрече Фоскол.

Майлс вдигна вежди.

— Затова пък е честна. Шансът ви за амнистия е много по-голям от този на Тиен Ворсоасон. Жената, пилотирала онзи товарен кораб, няма да се радва на посещения от децата си. Прегледах доклада от аутопсията й, споменах ли го вече? От всички аутопсии. Ако имам някакви морални скрупули, те идват именно оттам — че лишавам семействата на мъртвите служители от станцията за поддръжка на огледалото от законното им право да търсят справедливост за убитите си. Редно е да се заведе гражданско дело за непредумишлено убийство.

Дори Фоскол отклони поглед при тези думи. „Добре. Продължавай.“ Колкото повече време печелеше, толкова по-добре, а и те, изглежда, следяха аргументите му. Докато успяваше да държи Суда достатъчно заинтригуван, за да не прекъсне връзката, можеше да смята, че е постигнал някаква извратена форма на напредък.

— Непрекъснато говорите за тиранията на Бараяр, но някак не ми се вярва, че сте получили гласовете на всички комарски акционери преди да се опитате да затворите — или да заграбите — бъдещето им. А дори да можехте да го направите, не мисля, че бихте посмели. Преди двайсет, дори преди петнайсет години, навярно бихте могли да разчитате на мнозинство. Но преди десет години вече би било късно. Дали днешните ви сънародници наистина биха искали да загубят своя най-близък пазар и всичките си търговски връзки с него? Да загубят всичките си роднини, които са се преместили да живеят на Бараяр, или своите наполовина бараярски внуци? Вашите търговски флотилии неведнъж са имали случай да се убедят, че бараярските военни ескорти са дяволски полезни. Кои са истинските тирани тук — бараярците, които, макар и слепешката, макар и с цената на грешки, се опитват да включат Комар в своето бъдеще, или комарският интелектуален елит, който цели да изключи от него всички освен самия себе си? — Пое си дълбоко дъх, за да охлади неочаквания гняв, който се бе надигнал в стомаха му при собствените му думи. Съзнаваше, че се движи по ръба с тези хора. „Внимавай, внимавай.“ — Така че ни остава само едно — да се опитаме да спасим живота на колкото се може повече хора от това крушение.

След кратко мълчание мадам Радовас попита:

— Как ще гарантирате живота ни? — Това бяха първите й дума, макар да бе следила разговора с напрегнато внимание.

— По моя заповед, в качеството си на имперски ревизор. Единствено император Грегор може да я отмени.

— И… защо император Грегор да не я отмени? — скептично попита Капел.

— Всичко това никак няма да му хареса — искрено отговори Майлс, „А аз ще трябва да му докладвам по случая, Господ да ми е на помощ.“ — Но… ако заложа думата си, не мисля, че ще я прекрачи. — Поколеба се. — В противен случай ще трябва да си подам оставката.

Фоскол изсумтя.

— Колко успокоително — да знаем, че след като умрем, вие ще си подадете оставката. Какъв край само!

Суда наблюдаваше Майлс… наблюдаваше окастрения му образ, напомни си Майлс. Не само на него му липсваше езикът на тялото. Инженерът мълчеше и обмисляше… какво?

— Вашата дума? — Капел изкриви лице в отвратена гримаса. — Знаете ли какво означава за нас думата на един Воркосиган?

— Да — спокойно отговори Майлс. — А вие знаете ли какво означава тя за мен?

Мадам Радовас наклони глава и тихият й поглед стана, ако въобще беше възможно, още по-фокусиран.

Майлс се наведе напред към излъчвателя на видеоплочата.

— Моята дума е единственото, което стои между вас и амбициозните герои от ИмпСи, които чакат да нахлуят през стените наоколо ви. Не им трябва да използват коридорите, нали се сещате. Моята дума е моята ревизорска клетва, която в този момент ме задължава да се справя с нещо, което намирам за по-ужасяващо, отколкото можете да си представите. Имам само едно име, върху което да се закълна. И то няма да важи пред Грегор, ако не важи пред вас. Но ако има едно нещо, което научих от сърцераздирателния опит на баща ми от Равноденствие, то е никога да не залагам думата си върху неща, над които нямам контрол. Ако се предадете мирно и тихо, ще мога да контролирам развитието на нещата оттам нататък. Ако се наложи ИмпСи да ви задържи със сила, всичко ше зависи от шанса, хаоса и рефлексите на няколко превъзбудени млади мъже с пушки в ръце, чиито глави са пълни с рицарски фантазии как озаптяват луди комарски терористи.

— Ние не сме терористи — разгорещено възрази Фоскол.

— Не сте ли? Мен определено успяхте да ме подложите на тормоз — студено каза Майлс.

Тя стисна устни, но Суда не изглеждаше толкова сигурен.

— Ако насъскате ИмпСи, последствията ще тежат на вашата съвест — каза Капел.

— Почти вярно наблюдение — съгласи се Майлс. — Ако насъскам ИмпСи, отговорността за последствията ще е моя. Касае се за онази дяволска разлика между това да отговаряш за нещо и това да контролираш нещо. Аз отговарям, но контролът е ваш. Сигурно можете да си представите колко вълнуващо е това за мен.

Суда изсумтя. Едното ъгълче на устата на Майлс се кривна в несъзнателен отклик. „Даа, Суда знае за какво говоря.“

Фоскол се наведе напред.

— Всичко това е само димна завеса. Капитан Воржие каза, че са изпратили за скоков кораб. Къде е той?

— Воржие е излъгал, за да спечели време, което е било негов дълг в случая. Няма да има скоков кораб. — Мамка му, това беше то. Сега имаше само два начина, по които можеха да се развият нещата. „И преди имаше само два начина.“

— Държим двама заложници. Трябва ли да изритаме единия в космоса, за да докажем, че не се шегуваме?

— Изобщо не смятам, че се шегувате. Коя ще трябва да гледа — вуйната или племенницата? — тихо попита Майлс. — Твърдите, че не сте луди терористи, и аз ви вярвам. Не сте. Все още. Освен това не сте убийци. Всъщност приемам, че всичките трупове, които оставихте след себе си, са били жертви на злополука. Досега. Но освен това знам, че с практиката става все по-лесно да прекрачиш тази граница. Моля забележете, че до момента сте стигнали толкова далеч, колкото ви е възможно, без да се превръщате в образ и подобие на врага, срещу когото се борите.

Остави последните думи да увиснат във въздуха за няколко секунди, като един вид ударение.

— Воркосиган е прав, струва ми се — неочаквано каза Суда. — Стигнахме до края на възможностите си за избор. Или до началото на качествено различни възможности. Възможности, под които аз не съм се подписал.

— Трябва да бъдем единни, иначе няма смисъл — настойчиво каза Фоскол. — Ако трябва да изритаме някоя в космоса, аз гласувам за онази фурия Ворсоасон.

— Би ли го направила със собствените си ръце? — бавно попита Суда. — Защото аз не бих.

— Дори след онова, което ни направи тя?

„Какво, за Бога, ви е направила нежната Екатерин?“ Майлс се помъчи да удържи изражението си безизразно, доколкото му беше по силите. Суда се поколеба.

— Изглежда, че в крайна сметка не е имало никакво значение.

Капел и мадам Радовас заговориха едновременно, но Суда вдигна ръка да замълчат. Издиша бавно като човек, измъчван от силни болки.

— Не. Нека продължим така, както започнахме. Изборът ни е прост. Да спрем сега — безусловна капитулация — или да рискуваме, разчитайки, че Воркосиган блъфира. За никого от вас не е тайна, че според мен моментът да минем в нелегалност, изчаквайки втора възможност, беше преди да напуснем Комар.

— Съжалявам, че гласувах против теб последния път — каза Капел.

Суда сви рамене.

— Вече няма значение. Ами… ако ще приключваме, сега му е времето.

„Не, не е“ — обезумял си помисли Майлс. Твърде внезапно беше. Искаше да си приказват дружески поне десетина часа. Искаше да ги подмами към капитулация, а не да ги пришпори към самоубийство. Или убийство. Ако му вярваха за дефекта на устройството си, а изглежда, наистина му бяха повярвали, скоро трябваше да се сетят, че могат да държат като заложник цялата станция, стига да нямат нищо против саможертвения аспект на подобна ситуация. Е, ако сами не се сетеха, той беше далеч от мисълта да ги подсеща сам. Облегна се назад във въртящия се стол и задъвка кожичката на палеца си: наблюдаваше и слушаше.

— Няма смисъл да се изчаква, каквото и да решим — продължи Суда. — Рискът нараства с всяка минута. Лена?

— Никаква капитулация — твърдо каза Фоскол. — Продължаваме. — И не толкова твърдо: — Някак си.

— Капел?

Математикът се колеба дълго.

— Не мога да понеса мисълта, че Мари загина напразно. Гласувам да продължим.

— Аз… — Голямата квадратна ръка на Суда удари леко по комтаблото. — Гласувам да спрем. След като изгубихме преимуществото на изненадата, цялата работа стана безсмислена. Единственият въпрос е какво ще ни струва да се примирим с това. — Обърна се към мадам Радовас.

— О, мой ред ли е? Не исках да гласувам последна.

— При всички случаи твоят глас ще е решаващ — каза Суда.

Мадам Радовас замълча и се взря през стъклената стена на контролната кабина — към шлюза от другата страна на дока? Майлс не можа да се сдържи и също погледна натам. Тя внезапно се обърна, улови погледа му и Майлс потрепна.

„Сега вече я оплеска, момче. Животът на Екатерин и клетвата на душата ти зависят от гласуването на банда комарски акционери. Как позволи да се случи? Това не влизаше в плановете…“ Очите му се спряха, после отново се отместиха от кодовия сигнал върху комтаблото му, който щеше да даде картбланш на Воржие и войниците му.

Погледът на мадам Радовас се върна към прозореца и тя каза, без да се обръща конкретно към никого:

— Преди безопасността ни неизменно зависеше от секретността. Сега дори да се доберем до Пол, до Ескобар или дори по-далеч, ИмпСи винаги ще бъде по петите ни. Никога няма да се почувстваме достатъчно сигурни, за да освободим заложниците. В изгнание или не, ще бъдем затворници до края на живота си. Уморих се да бъда затворник, било на надеждата, било на страха.

— Ти не беше затворник! — извика Фоскол. — Беше една от нас. Или поне така си мислех.

Мадам Радовас я погледна.

— Поддържах съпруга си. Ако не го бях правила… може би още щеше да е жив. Уморена съм, Лена.

— Може би трябва да си починеш преди да решиш — неуверено каза Фоскол.

Погледът, който получи от мадам Радовас в отговор на тази си реплика, я накара да сведе очи.

Мадам Радовас се обърна към Суда.

— Вярваш ли му, че устройството не работи?

Бръчките по челото на Суда се врязаха дълбоко.

— Да. Боя се, че да. В противен случай щях да гласувам различно.

— Бедният Барто. — Тя погледна към Майлс. Гледа го дълго, с някакво отнесено удивление.

Окуражен от очевидно трезвата й преценка, той я попита заинтригувано:

— Защо вашият глас е решаващ?

— Всичко това беше идея на съпруга ми, първоначално. Тази мания ръководи живота ми вече седем години. Неговият пакет от акции с право на глас винаги се е смятал за най-голям.

Колко типично по комарски. Значи Суда е бил втори по ранг и е бил принуден да заеме мястото на покойния… сега всичко това изглеждаше толкова незначително. Може би ще го нарекат на него. Ефектът Радовас. Нищо чудно.

— Значи и двамата сме един вид наследници.

— Наистина. — Вдовицата намери сили да се усмихне. — Знаете ли, никога няма да забравя лицето ви, когато онзи глупак Ворсоасон ви каза, че във формулярите му нямало място за имперска заповед. Едва не се изсмях на глас, въпреки всичко.

Майлс се усмихна за миг. Не смееше да диша. Мадам Радовас поклати невярващо глава, но не, помисли си той, във връзка с обещанията му.

— Е, лорд Воркосиган… ще приема думата ви. Пък ще видим колко струва тя. — Огледа изпитателно лицата на тримата си колеги, но когато проговори, проговори на него: — Гласувам да спрем сега.

Майлс чакаше напрегнато за признаци на несъгласие, протест, вътрешен бунт. Капел удари с юмрук по стъклената стена, която завибрира, обърна се настрани, по лицето му се гонеха силни чувства. Фоскол зарови своето в шепи. След това се възцари мълчание.

— Ами, това е то — каза Суда, изтощен до безчувственост. Майлс се запита дали новината за принципния дефект на устройството не е пречупила волята му повече от всеки аргумент. — Предаваме се, разчитайки на думата ви, че ще запазите живота ни, Лорд ревизор Воркосиган. — Той стисна силно очи, после ги отвори пак. — Сега какво?

— Поредица от разумни и бавни ходове. Първо внимателно ще лиша ИмпСи от представата за героично нападение. Те здравата си го бяха навили на пръста. След това вие ще информирате останалите от групата си. После ще обезвредите каквито там капани сте заложили и ще съберете всичкото си оръжие накуп някъде по-далеч от вас. Ще отключите вратите. После ще седнете мирно и тихо на пода на дока с ръце зад главите. В този момент аз ще пусна момчетата вътре. — И добави сериозно: — Моля ви да избягвате всякакви резки движения и неща от този сорт.

— Така да бъде. — Суда изключи комтаблото и комарците изчезнаха с примигване. Майлс потръпна, внезапно загубил ориентация, отново останал сам в малката херметически затворена стая. Имаше чувството, че крещящият човек зад стъкления параван в главата му е извадил хидравличен таран.

Отвори канал за свръзка по комтаблото и нареди медицински екип да придружи офицерите от ИмпСи и Сигурността на станцията, за да извършат ареста. Трябваше да бъдат въоръжени само и единствено със зашеметители. Последната заповед повтори два пъти, за всеки случай. Имаше чувството, че е седял на въртящия се стол векове. Когато се опита да стане, краката му се подгънаха. После хукна като луд.

Единствената отстъпка на Майлс пред тревогата на Воржие относно личната сигурност на имперския ревизор бе да мине по рампата, спускаща се към дока на „Южен транспорт“, след, а не преди осигурителния отряд. Десетината комарци, насядали на пода, се обърнаха към влизащите бараярци. След Майлс влезе техническият отряд, който се разпръсна из помещението, търсейки замаскирани капани, а след тях и медицинският екип заедно с пале на въздушна възглавница.

Първото нещо, което привлече погледа на Майлс след инвентара от живи мишени, беше преобърнатата рама в средата на дока, кацнала върху купчина обезобразени останки. Ако съдеше по диаграмите, които беше разглеждал на Комар, това трябва да беше петото устройство на Суда. На сърцето му олекна при тази необяснима, но твърде приятна гледка.

Обиколи го от всички страни и стигна до Суда, когото тъкмо претърсваха за оръжие преди да го арестуват.

— Боже, Боже! Вашият унищожител на възлени проходи, изглежда, е претърпял злополука. Но това няма да ви помогне. Разполагаме с всичките му спецификации.

Капел и един мъж, в когото Майлс позна инженера, избягал от „Дизайн Болън“, го гледаха злобно. Фоскол се мъчеше да се приближи достатъчно, за да чува разменените реплики, едва удържана от жената офицер, която бе извършила ареста й.

— Не бяхме ние — отрони Суда. — Тя беше.

И посочи с пръст към обслужващия шлюз. През дръжката на херметичната вътрешна врата беше прекаран метален лост, чиито краища бяха заварени съответно към вратата и стената.

Майлс се ококори и устните му се разтвориха в бездиханно очакване.

— Тя?

— Фурията от ада. Или от Бараяр, което е почти същото. Мадам Ворсоасон.

— Забележително. — Източникът на някои странно закривени реакции от страна на комарците по време на скорошните преговори най-после започна да му се изяснява. — Хм… как?

И тримата комарци се опитаха да отговорят едновременно с един миш-маш от прехвърляне на вината, който съдържаше множество фрази от рода на: „ако мадам Радовас не я беше пуснала; ако не беше оставил Радовас да я пусне; откъде можех да зная?; старата дама изглеждаше много зле, наистина изглеждаше зле; ако не беше оставил дистанционното под носа й; ако не беше излязъл от проклетата контролна кабина; ако беше действал по-бързо; ако беше изтичал към рамата и беше прекъснал захранването; ами ти защо не се сети за това, а?“, от което Майлс постепенно състави най-прекрасната фантазна мозайка за целия този дяволски ден. За цялата година. За доста дълго време всъщност.

„Влюбен съм. Влюбен съм. Преди само си мислех, че съм влюбен. Сега наистина съм влюбен. Трябва, трябва, трябва да имам тази жена! Моя, моя, моя. Лейди Екатерин Найл Ворвейн Ворсоасон Воркосиган, да!“ Не беше оставила нищо за ИмпСи и за всички имперски ревизори, освен да сметат боклука. Искаше му се да се затъркаля по пода и да крещи от радост, което би било крайно недипломатично от негова страна, предвид обстоятелствата. Успя да запази физиономията си неутрална и дори строга. Някак не му се вярваше, че комарците ще оценят изяществото на цялата ситуация.

— Когато я набутахме в шлюза, го заварих — мрачно каза Суда. — Нямаше да допусна да ни прецака за трети път.

— За трети път? — повтори Майлс. — Щом това е бил вторият, кой е бил първият?

— Когато онзи идиот Арози я доведе тук, тя едва не провали всичко, като задейства алармената сигнализация.

Майлс погледна аларменото табло на близката стена.

— И какво стана?

— Стана това, че на главите ни се изсипа неочакван порой от контрольори по безопасността. Мислех, че никога няма да се отърва от тях.

— Аа. Разбирам. — „Колко интересно. Воржие въобще не спомена за това. По-късно.“ — Искате да кажете, че пет часа сме правили и невъзможното, за да евакуираме станцията за едното нищо?

Суда се усмихна горчиво.

— Съчувствие ли търсиш от мен, бараярецо?

— Ха. Няма значение.

Повечето затворници бяха подкарани в строй към изхода на дока. Майлс даде знак да задържат Суда.

— Дойде моментът на истината, Суда. Минирахте ли това нещо?

— Към външната врата е прикрепен взривател с детектор за движение. Ако я отворите от тази страна, не би трябвало да се задейства.

С железен самоконтрол Майлс наблюдаваше как един техник от ИмпСи стопява заварките на металния лост. Глед няколко секунди лостът падна с дрънчене на пода. Майлс се забави още миг. Стомахът му се гърчеше в лапите на страха.

— Какво чакате? — заинтригувано попита Суда.

— Просто размишлявам доколко дълбока е политическата ви изобретателност. Да предположим, че това е нагласено да се задейства и в последния миг да ни лиши от наградата ни.

— Сега? Защо? Всичко свърши — каза Суда.

— Отмъщение. Манипулация. Може би разчитате да ме докарате до кръвожаден бяс и да предизвикате повторение на Клането в Равноденствие, макар и в по-малък мащаб. Може да се превърне в истински пропаганден удар. Дали си заслужава да жертвате живота си за това е нещо, което само вие бихте могли да прецените, разбира се. При подходяща реклама инцидентът може да предизвика ново комарско въстание.

— Наистина имате извратен начин на мислене, лорд Воркосиган — каза Суда и поклати глава. — Това на възпитанието ви ли се дължи, или на гените?

— Да. — Майлс въздъхна, махна на войниците и Суда бе изведен след колегите си.

Получил от имперския ревизор знак да продължи, техникът набра необходимия код върху контролното табло. Вътрешната врата изскърца и заседна по средата. Майлс я натисна с ботуша си и тя с трясък се отвори докрай.

Екатерин стоеше права между вътрешната врата и професорката. Възрастната жена седеше на пода, наметнала жилетката на племенницата си върху собственото си болеро. Върху лицето на Екатерин се виждаше червена следа от удар, косата й бе разчорлена, юмруците й бяха стиснати — въобще изглеждаше напълно обезумяла и направо великолепна според личното мнение на Майлс. Той се усмихна широко, протегна и двете си ръце и пристъпи напред.

Тя му метна яден поглед.

— Крайно време беше! — Мушна се покрай него и измърмори ненавистно: — Мъже!

След кратко залитане Майлс успя да прегрупира протегнатите си ръце в изискан поклон по посока на професорката.

— Професор Вортис. Добре ли сте?

— Здрасти, Майлс. — Тя примигна срещу него. Лицето й беше посивяло и имаше вид на жестоко премръзнал човек. — Била съм и по-добре, но смятам, че ще оцелея.

— Носим едно пале специално за вас. Тези здрави младежи ще ви помогнат да се настаните.

— О, благодаря ти, скъпи.

Майлс отстъпи назад и махна на медтехниците. Професорката, изглежда, остана съвсем доволна, когато я метнаха на палето и я завиха с топли одеяла. Повърхностният преглед и краткият спор завършиха с половин доза стимулант — но не интравенозно, — после палето се издигна над пода.

— Професорът ще пристигне всеки момент — увери я Майлс. — Всъщност най-вероятно ще бъде тук още преди да са прегледали и двете ви в лечебницата. Ще се погрижа да дойде право при вас.

— Толкова се радвам. — Професорката му даде знак да се приближи и когато се наведе над нея, го хвана за ухото и го целуна звучно по бузата. — Екатерин беше страхотна! — прошепна тя.

— Знам — отрони той и бръчиците край очите му се вдълбаха. Тя му се усмихна.

После се дръпна от палето и се приближи до Екатерин с надеждата, че примерът на вуйна й може да я вдъхнови — не би имал нищо против някой малък знак на благодарност…

— Май не бяхте изненадана да ме видите — промърмори той. Палето потегли под ръководството на един от медиците и двамата с Екатерин го последваха. Техниците от ИмпСи любезно ги изчакаха да напуснат помещението преди да влязат в шлюза и да обезвредят бомбата.

Екатерин прибра кичур коса зад ухото си — ръката й едва забележимо трепереше. Ръкавът й се плъзна, разкривайки още червени следи, и Майлс се навъси.

— Знаех, че трябва да са нашите — простичко обясни тя. — Иначе щеше да се задейства другата врата.

— Вярно. — Беше имала три часа, за да размишлява над тази възможност. — Бързият ми куриерски кораб беше бавен.

Завиха по следващия коридор, потънали в умислено мълчание. Наистина, приятно би било да се хвърли в ръцете му и да зарони сълзи на облекчение върху — е, не чак върху рамото му, но поне върху върха на главата му — пред цялата тълпа от ИмпСи, но трябваше да признае, че този й стил на поведение го възхищаваше дори повече. „Та какво е това нещо, което те прихваща при мисълта за високи жени и несподелена любов?“ Братовчед му Иван със сигурност би намерил какво да каже — нещо язвително, със сигурност. Майлс изпъшка наум при тази перспектива. Но с Иван и с другите рискове, заплашващи ухажването му, щеше да се оправя по-късно.

— Знаете ли, че спасихте живота на около пет хиляди души? — попита я той.

Тъмните й вежди се свъсиха.

— Какво?

— Устройството е било дефектно. Ако комарците бяха успели да го задействат, гравитационният откат откъм възления проход щеше да разруши станцията по подобие на слънчевото огледало и оцелелите едва ли щяха да са повече. А направо ме побиват тръпки при мисълта за материалните щети. Като си помисля как се оплакваше Илян от потрошеното оборудване, когато бях само обикновен агент по секретни операции…

— Искате да кажете… че въобще не е работело? Че съм направила всичко това за едното нищо? — Екатерин се закова на място и раменете й увиснаха.

— Как така за нищо? Познавам имперски генерали, които са се пенсионирали, без да могат да се похвалят и с половината от това. Според мен, медал трябва да ви дадат. Само дето цялата тази история накрая ще я потулят с параф „строго секретно“, всъщност ще им се наложи да измислят цяло ново ниво на секретност, в което да я вместят. А после да засекретят секретността.

Екатерин издаде устни, не особено весело.

— И какво ще правя с нещо толкова безполезно като медал?

Майлс си помисли иронично за съдържанието на едно конкретно чекмедже в замъка Воркосиган.

— Може да си го сложите в рамка. Или да го използвате за преспапие. Да го бършете редовно от прах.

— Точно каквото винаги съм искала. Още боклуци.

Той й се ухили и тя най-после отвърна на усмивката му, пое си дълбоко дъх и отново продължи напред, а Майлс тръгна до нея. Беше застанала лице в лице с врага, беше се държала достойно и бе стояла три часа на прага на смъртта — и след всичко това все още беше на крака и се зъбеше. Прекалено възпитана, ха! „О, да, татко, тази определено я искам.“

Майлс спря пред вратата на лечебницата. Професорката изчезна вътре, съпровождана от медтехниците като високопоставена дама в паланкин. Екатерин спря заедно с него.

— Трябва да ви оставя за малко и да нагледам затворниците. Хората от станцията ще се погрижат за вас.

Челото й се смръщи.

— Затворниците? О, да. Как всъщност се отървахте от комарците?

Майлс се усмихна сурово.

— Със силата на убеждението.

Тя погледна надолу към него и едното ъгълче на хубавата й уста се кривна нагоре. Долната й устна беше сцепена — прииска му се да я излекува с целувка. „Не още. Подбирай моментите, момче. И още нещо.“

— Сигурно сте много убедителен.

— Надявам се да е така. — Пое си дълбоко дъх. — Блъфирах и успях да ги убедя, че няма да ги оставя да се измъкнат, независимо какво ще сторят на вас и на професорката. Само дето не блъфирах. Не бихме могли да ги оставим да се измъкнат. — Готово. Предателството бе изповядано. Празните му ръце се стегнаха в юмруци.

Тя го гледаше невярващо. Сърцето му се сви.

— Естествено, че не!

— Какво?!

— Не знаете ли какво искаха да сторят на Бараяр? — настойчиво попита тя. — Нещо ужасно. Злокобно, а те дори не можеха да го видят. Дори се опитаха да ме убедят, че колапсът на прохода нямало да навреди на никого! Тъпанари смотани!

— И аз точно това си помислих.

— Е, вие не бихте ли рискували своя живот, за да ги спрете?

— Да, но не рискувах своя живот… рискувах вашия.

— Аз съм вор — простичко каза тя.

Усмивката и сърцето му се върнаха към живот, зашеметени от пристъп на радостно оживление.

— Истински вор, милейди — прошепна той.

Една медтехничка се приближи и разтревожено каза:

— Мадам Ворсоасон? — Майлс се предаде пред настоятелните й жестове, отдаде чест на Екатерин и се обърна. Когато зави по първия коридор, вече си тананикаше. Доста фалшиво.