Комар

ГЛАВА 1

Последните сребристи лъчи на истинското слънце на Комар се скриха от погледа зад ниските хълмове на западния хоризонт. Влачейки се подире му в небесния свод, отразеният огън на слънчевото огледало пламтеше в ярък контраст с потъмняващата, преливаща във виолетово синевина. Когато за пръв път зърна шестоъгълната конструкция откъм повърхността на Комар, Екатерин веднага я оприличи на гигантски орнамент от Зимния празник, закачен в небето като снежинка, направена от звезди, блага и внушаваща утеха. Сега стоеше на балкона с изглед към централния градски парк на купол „Серифоза“, вперила изучаващ поглед в несиметричните пръски светлина. Снежинката искреше измамно на фона на прекалено тъмното небе — три от шестте й диска не светеха въобще, а централният седми изглеждаше опушен и мътен.

Беше чела, че древните земяни смятали промените в обичайното движение по небето — комети, нови, падащи звезди — за предсказващи бедствия поличби, било природни или политически. Сблъсъкът отпреди две седмици между един превозващ руда товарен кораб за вътрешносистемни полети и слънчевото огледало, което допълваше получаваната от Комар слънчевата енергия, определено и съвсем буквално си беше бедствие, най-вече за половин дузината комарци от поддържащия екип на огледалната станция, които бяха загинали при катастрофата. А оттогава целият механизъм сякаш работеше на забавен каданс, макар засега това да не се беше отразило видимо на херметично запечатаните куполи, които приютяваха населението на планетата. В парка група работници монтираха допълнително осветление върху високи трегери. Явно аварийните мерки от подобен характер в произвеждащите храна оранжерии вървяха към приключване, щом бяха отделили работна ръка и оборудване за декоративна задача като тази. Не, напомни си тя, в купола нито един представител на растителния свят не изпълняваше единствено декоративна функция. Всяко растение имаше своя мъничък дял в биологичното равновесие, което поддържаше живота тук. Куполните паркове щяха да оцелеят под топлите грижи на своя партньор в симбиозата — човека.

Извън куполите, в крехките плантации, които се опитваха да биотрансформират цял един свят, положението беше съвсем различно. Бяха й известни данните — редовна тема за разговор по време на вечеря от две седмици насам — за загубите в проценти на слънчева енергия в зоната на екватора. За дните, натегнали от зимни мъгли — в което не би имало нищо лошо, ако не се отнасяше за цялата повърхност на планетата, и които се точеха еднообразно… докога? Кога щяха да приключат ремонтните работи? Кога щяха да започнат, по-точно? За саботаж, ако беше саботаж, щетите бяха необясними. За полусаботаж — два пъти по-необясними. „Ще опитат ли пак?“ Ако въобще съществуваха те, ако се касаеше за ужасяваща злонамереност, а не за ужасяващ инцидент.

Тя въздъхна, обърна гръб на гледката и включи прожектора, който бе инсталирала, за да помогне на собствената си балконска градинка. Някои от бараярските растения, които отглеждаше, бяха особено докачливи на тема светлина, така че тя провери силата й с прибора и премести две саксии с еленова стъпка по-близо до прожектора, после нагласи таймерите. Обикаляше кутиите, проверяваше температурата и влагата на пръстта с чувствителните си опитни пръсти и поливаше по малко, където преценеше за необходимо. Замисли се дали да не внесе стария си скелит-бонзай вътре, за да му осигури по-контролирани условия, но тук, на Комар, всъщност нямаше „вън“ в нормалния смисъл на думата. Почти година, откакто не беше усещала вятър в косите си. Потръпна от странно усещане за съпричастие с трансплантираната екология отвън, жадна за светлина и топлина, задушаваща се в една отровна атмосфера… „Глупачка. Престани. Имаме късмет, че сме тук.“

— Екатерин! — стресна я приглушеният вик на съпруга й, долетял някъде от вътрешността на жилищната кула.

Тя подаде глава през вратата.

— На балкона съм.

— Слез долу!

Екатерин прибра градинарските си инструменти в кутията, затвори капака, запечата прозрачните врати след себе си и забърза през стаята, по коридора и надолу по спиралното стълбище. Тиен стоеше нетърпеливо до двойната врата, през която се излизаше от апартамента им в коридора на сградата. Държеше комуникатор.

— Току-що се обади вуйчо ти. Кацнал е на космодрума. Ще ида да го прибера.

— Само да взема Николай и ще дойдем с теб.

— Не си прави труда — ще ме чака при шлюза на станция „Запад“. Каза да те предупредя, че води гост. Още един ревизор — каза го така, сякаш му е нещо като помощник. Но каза и да не се притесняваш, щели да хапнат каквото имало. Изглежда, мисли, че ще ги нахраним в кухнята или нещо такова. Боже! Двама имперски ревизори! Защо въобще ти трябваше да го каниш?

Тя го погледна объркана.

— Може ли вуйчо Вортис да дойде на Комар и да не ни гостува? А и едва ли можеш да твърдиш, че собственият ти отдел не е засегнат от разследването му. Естествено, че ще иска да го види. Мислех, че го харесваш.

Той се плесна по бедрото.

— Когато си беше старият смахнат професор — да. Ексцентричният вуйчо Вортис от Ворския технологичен. Но това негово имперско назначение беше като гръм от ясно небе за целия род. Един Господ знае срещу какви услуги го е получил.

„Това ли е единствената ти представа за начина, по който се издигат хората?“ Но не го каза на глас, а измърмори:

— От всички политически назначения постът на имперски ревизор е последният, който може да се спечели по този начин.

— Наивната ми Кат. — Тиен се усмихна и я прегърна. — Никой не получава нещо срещу нищо във Ворбар Султана. Освен навярно помощникът на вуйчо ти, за когото подразбрах, че е тясно свързан със самия Воркосиган. Той явно е получил назначението си като награда за това, че диша. Невероятно млад за поста, ако е същият, за когото чух, че положил клетва на Зимния празник. Лека категория, доколкото разбрах, макар вуйчо ти да каза само, че бил чувствителен на тема ръст и че не трябвало да го споменаваме. Поне ще има нещо в цялата тази простотия, което да разпръсне скуката.

Той прибра комуникатора в джоба на туниката си. Ръката му едва забележимо трепереше. Екатерин го сграбчи за китката и я обърна нагоре. Треморът се засили. Тя вдигна потъмнелите си от тревога очи и го погледна въпросително.

— Не, по дяволите! — Тиен дръпна ръката си. — Не започва. Просто съм малко напрегнат. И уморен. И гладен, така че виж да приготвиш нещо свястно за ядене, докато се върнем. Вуйчо ти може и да има пролетарски вкусове, но не вярвам те да се споделят и от онова ворбарсултанско лордче. — Пъхна ръце в джобовете на панталона си и отклони поглед от отчаяното й лице.

— Сега си по-стар, отколкото беше брат ти тогава.

— Началото варира, не помниш ли? Скоро ще отидем. Обещавам.

— Тиен… иска ми се да се откажеш от този план за галактическо лечение. На Комар има медицински центрове, които са почти толкова добри, колкото… колкото на колонията Бета или другаде. Когато спечели поста си тук, мислех, че ще го направиш. Зарежи секретността, просто открито потърси помощ. Или дискретно, щом настояваш. Но не чакай повече!

— Не са достатъчно дискретни. Кариерата ми най-после потръгна, най-после започна да се отплаща за усилията ми. Не горя от желание точно сега публично да ме заклеймят като мутант.

„Щом за мен няма значение, защо се тревожиш какво ще си помислят другите?“

— Затова ли не искаш да се видиш с вуйчо Вортис? Тиен, от всичките ми роднини — а и от твоите — най-малко него би го интересувало дали заболяването ти е генетично, или не. Него го е грижа за теб. И за Николай.

— Всичко е наред — настоя той. — Да не си посмяла да ме издадеш пред вуйчо ти, когато съм толкова близо до истинския успех. Всичко е наред. Ще видиш.

— Само… само не избирай онзи изход, който избра брат ти. Обещай ми! — Злополуката със скутер, която не беше съвсем злополука, повела след себе си всичките тези години на хронично, неподвластно на медицината, кошмарно чакане и вглеждане…

— Нямам такова намерение. Всичко е планирано. Ще приключа с тазгодишното си назначение, после ще си организираме една дълга галактическа ваканция — ти, аз и Николай. Всичко ще се оправи и никой няма да разбере. Стига ти да не си загубиш ума и да не се паникьосаш в последния момент! — Стисна я за ръката, усмихна се насила и излезе.

„Почакай и ще оправя всичко. Имай ми доверие. Така каза и последния път. И преди това, и по-преди това… Кой е предаденият? Тиен, времето ти изтича, не разбираш ли?“

Тръгна към кухнята, като внасяше наум промени в планираната семейна вечеря, така че да включи и един ворски лорд от имперската столица. Бяло вино? Ограниченият й опит с този вид хора и нашепваше, че ако успееш да ги напиеш порядъчно, е без значение какво ще им дадеш да ядат. Сложи още една от безценните си, донесени от дома бутилки да се изстудява. Не… нека бъдат още две.

Добави още един прибор на масата на балкона пред кухнята, който обикновено използваха за трапезария. Ех, да можеше да наеме сервитьор за вечерта. Но хората сервитьори на Комар бяха прекалено скъпи. А и тя държеше да осигури на вуйчо Вортис малко домашен уют. Дори умерените официални репортери от видеоновините тормозеха всеки, свързан с разследването. Пристигането не на един, а на двама имперски ревизори в комарска орбита не беше успокоило трескавите спекулации, а само ги бе пренасочило. Когато за пръв път беше говорила с него малко след влизането им в орбита — по канал за далечна свръзка с дълги паузи след всяка реплика, което проваляше всеки опит за нормален разговор — обикновено търпеливият вуйчо Вортис изглеждаше видимо раздразнен; оплакваше се от брифингите, в които трябвало да участва. Беше намекнал, че не би имал нищо против да се измъкне за малко от тях. Тъй като годините му като преподавател със сигурност го бяха калили срещу глупави въпроси, Екатерин се чудеше дали раздразнението му не се дължи на факта, че не е в състояние да отговори на журналистическите въпроси.

Но най-вече, трябваше да го признае, просто бе искала да улови отново стария привкус на едно по-щастливо минало, заради самата себе си. Беше живяла с вуйчо си и вуйна си две години след смъртта на майка си и бе учила в Имперския университет под ненатрапчивия им надзор. Животът с професора и професорката й изглеждаше някак не толкова скован, колкото в консервативния ворски дом на баща й в граничното градче на Южния континент, където се бе родила. Навярно защото се бяха отнасяли към нея като към порасналата Екатерин, каквато се бе стремила да бъде, а не като към детето, каквото беше тогава. Беше ги чувствала, с известна доза вина, по-близки от баща си. За кратко всяко бъдеще й бе изглеждало постижимо.

Сетне бе избрала Етиен Ворсоасон, или той я беше избрал… „По онова време този факт те правеше щастлива.“ Беше казала „да“ на брачното споразумение, изработено от бащиния й Баба, при това от все сърце. „Ти не знаеше. Тиен не знаеше. Дистрофия на Ворзон. Никой не е виновен.“

Доветгодишният Николай влезе в кухнята с гръм и трясък.

— Гладен съм, мамо. Може ли да си взема торта?

Тя успя навреме да пресече пътя на бързите пръстчета, устремили се към глазурата.

— Можеш да изпиеш чаша плодов сок.

— Ооо… — Но все пак прие заместителя, лукаво поднесен в една от хубавите винени чаши, подредени в очакване. Изгълта го на един дъх, като подрипваше от крак на крак. Превъзбуден ли бе, или се беше заразил от нервността на родителите си? „Престани да приписваш на детето собствените си чувства“ — каза си тя. Последните два часа Николай бе човъркал съсредоточено моделите си в детската — крайно време беше да се поразкърши.

— Помниш ли дядо Вортис? — попита го тя. — Ходихме му на гости преди три години.

— Помня го. — Детето доизпи последните капки сок. — Заведе ме да разгледам лабораторията му. Мислех, че ще е пълно с епруветки и разни бълбукащи неща, но имаше само големи машини и бетон. Миришеше странно, някак прашно и остро.

— Заради заварките и озона, точно така — каза Екатерин, впечатлена от ясните му спомени. И спаси чашата. — Дай ръка. Искам да видя колко още има да пораснеш. Кученцата с големи лапи стават големи кучета, нали знаеш. — Той протегна ръка към нейната и дланите им се долепиха. Пръстите му бяха само с два сантиметра по-къси от нейните. — Леле мале!

Той й се ухили самодоволно, после се загледа в краката си и размърда пръсти. Палецът на десния му крак се подаваше от дупка в новия му чорап.

Светлата му детска коса потъмняваше, току-виж станала кестенява като нейната. Стигаше й до гърдите, макар да можеше да се закълне, че само преди петнайсетина минути й е бил до кръста. Очите му бяха кафяви като на татко му. Омацаната му ръчичка — къде бе намерил толкова мръсотия под купола? — беше също толкова стабилна, колкото ясни и невинни бяха очите му. „Няма тремор.“

Ранните симптоми на дистрофията на Ворзон бяха измамни — бяха същите като на куп други болести — и можеха да се появят по всяко време, от пубертета до зрялата възраст. „Но не днес и не Николай.“

„Още не.“

Откъм антрето се чу шум и ниски мъжки гласове. Николай се стрелна пред нея. Когато го настигна, той вече се гушеше в прегръдките на набит белокос мъж, който сякаш изпълваше цялото помещение.

— Ох! — Вуйчо й май се канеше да завърти Николай във въздуха, но се спря навреме. — Пораснал си, Ники!

Не се беше променил, въпреки внушаващата си страхопочитание нова титла — същият величествен нос и големи уши, същата измачкана, провиснала туника и твърде широки панталони, които винаги изглеждаха така, сякаш е спал с тях, същият дълбок смях. Остави внук си на облицования с плочи под, някак успя да прегърне племенницата си, която му отвърна крепко, после се наведе и затърси нещо в пътната си чанта.

— Тук май имаше нещичко за теб, Ники… — Николай подскачаше възбудено, а Екатерин се оттегли временно, чакайки реда си.

Тиен се промъкна странично през входната врата, помъкнал багажа. Едва тогава тя забеляза мъжа, който стоеше леко встрани, усмихваше се и наблюдаваше тази мила семейна сцена.

Екатерин преглътна някак потреса си. Едва ли беше по-висок от деветгодишния Николай, но определено не беше дете. Главата му беше голяма и се крепеше върху къс врат, гърбът — леко превит. Останалата част от него изглеждаше слаба, но солидна. Беше облечен с туника и панталон в светлосиво, под отворената туника се виждаше хубава бяла риза, а на краката си имаше ниски излъскани ботуши. По дрехите му нямаше и помен от псевдовоенната декорация, която ворският елит предпочиташе обикновено, но съвършенството на изработката — дрехите сто на сто бяха ушити по поръчка, за да паснат на това странно тяло — говореше за цена, която Екатерин не смееше дори да си представи.

Не можа да определи със сигурност възрастта му — не много по-голям от нея, може би? В тъмната му коса нямаше бели косми, но бръчки от смях край очите и бръчки от болка покрай устата браздяха зимно-бледата му кожа. Той остави пътната си чанта на пода и се обърна към Николай, който бе обсебил окончателно дядо си, но, като се изключеше известна скованост в движенията, по нищо друго не личеше да е инвалид. Не беше човек, който се слива с тълпата, но в поведението му се долавяше определена ненатрапчивост. Дали не се чувстваше неудобно сред непознати? Последното внезапно й напомни за задълженията й на ворска дъщеря и тя пристъпи към него.

— Добре дошли в дома ми… — Ох, Тиен не бе споменал как му е името! — Милорд ревизор.

Той протегна ръка и пое нейната в едно съвсем обикновено, делово ръкостискане.

— Майлс Воркосиган. — Ръката му беше суха и топла, по-малка от нейната, но определено мъжка. С чисти нокти. — А вие, мадам?

— О! Екатерин Ворсоасон.

За нейно облекчение, той пусна ръката й, без да я целуне. Тя хвърли поглед към темето му, което й стигаше до ключицата, осъзна, че ще му се наложи да говори на деколтето й, и отстъпи крачка назад. Той вдигна очи към нея със същата лека усмивка.

Николай вече влачеше голямата чанта на дядо си Вортис към стаята за гости и гордо се перчеше със силата си. Тиен последва старшия си гост, както си му беше редът. Екатерин премисли набързо ситуацията. Със сигурност не би могла да настани този член на семейство Воркосиган в стаята на Николай — детското легло щеше да му бъде смущаващо по мярка. Какво тогава — да покани един имперски ревизор да спи на кушетката в хола? Едва ли. Направи му знак да я последва по отсрещния коридор към кабинета й, който по съвместителство приютяваше и оранжерията й. Едната му страна беше изцяло заета от работен тезгях и претоварели стелажи. Осветителни тела се катереха в боен ред по краищата, подхранвайки крехки разсади в буйно разнообразие от земно зелено и бараярско червеникавокафяво. Пред широкия прозорец имаше достатъчно празно пространство.

— Жилището ни е малко — извини се тя. — Боя се, че тук дори бараярските администратори трябва да се съобразяват с предписанията. Ще ви поръчам едно гравитолегло, сигурна съм, че ще го доставят преди да сме приключили с вечерята. Но поне стаята е самостоятелна. Вуйчо хърка ужасно… Банята е малко вдясно по коридора.

— Много е хубаво тук — увери я той, пристъпи към прозореца и се загледа в парка. Светлините на заобикалящите го сгради блещукаха топло в сияйния здрач на полутъмното огледало.

— Знам, че не е на каквото сте свикнали.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Веднъж спах месец и половина на голата земя. Заедно с десет хиляди изключително мръсни марилаканци, много от които хъркаха. Уверявам ви, всичко е наред.

Тя също се усмихна, без да е сигурна как да разбира шегата му, ако въобще беше шега. Остави го да си подреди нещата както намери за добре и побърза да се обади на компанията за вещи под наем и да сложи масата за вечеря.

Въпреки добрите й намерения да направи вечерята малко по-официална, в крайна сметка всички се събраха в кухнята, където дребният ревизор отново не оправда очакванията й, като й позволи да му налее само половин чаша вино.

— Денят ми започна със седем часа в компресионен костюм. Току-виж съм заспал с лице в чинията още преди десерта. — Сивите му очи проблеснаха.

Тя ги подбра всичките към масата на балкона и им поднесе леко лютивата яхния на основата на ват-протеин, която вуйчо й много хареса, както всъщност бе предполагала. След като поднесе хляба и виното, най-после й се отвори възможност да размени няколко думи с вуйчо си.

— Как върви разследването? Колко време можеш да останеш?

— Боя се, че не сме напреднали кой знае колко. Основното си го чула по новините — отговори той. — Можем да останем долу само докато екипът, разследващ вероятната причина за инцидента, приключи със събирането на отломките. Все още ни липсват някои от основните парчетии. Шлепът на товарния кораб е бил натоварен до дупка и масата му е била огромна. Когато двигателите са избухнали, парчета с всякакъв размер са се разлетели във всички възможни посоки и с най-различни скорости. Отчаяно се нуждаем от всяка част от контролните му системи, която успеем да открием. Би трябвало да приберат повечето в рамките на следващите три дни. Ако имаме късмет.

— Е, било ли е умишлен саботаж, или не? — попита Тиен.

Вуйчо Вортис сви рамене.

— Пилотът е мъртъв, така че ще е много трудно да се докаже. Може да е било самоубийствена акция. Досега екипите не са открили и следа от военни или химически експлозиви.

— Експлозивите биха били излишни — промърмори Воркосиган.

— Въртящият се около оста си товарен кораб се е врязал в огледалото под най-лошия възможен ъгъл, с ръба напред — продължи Вортис. — Половината от разрушенията са причинени от парчета от самото огледало. При инерцията, която е поело от разнопосочните сблъсъци, то просто се е раздрало на парчета.

— Ако резултатите са били планирани предварително, значи си имаме работа с наистина забележителни изчисления — сухо заяви Воркосиган. — Това е едно от нещата, които ме навеждат на мисълта, че е било инцидент и нищо повече.

Екатерин наблюдаваше съпруга си, който пък скришом наблюдаваше малкия ревизор, и прочете в очите му мълчаливата, неуравновесена присъда: „Мутант!“ Как щеше да възприеме Тиен този човек, който открито и явно, без желание да се извинява на околните за съществуването си, без стеснителност дори, носеше такава дамга за ненормалност?

— Разбирам защо император Грегор е изпратил професора, най-големия авторитет в Империята по анализ на грешките и така нататък — каза Тиен. — Каква е, хм, вашата роля във всичко това, лорд ревизор Воркосиган?

Усмивката на Воркосиган се изкриви.

— Имам известен опит с космическите инсталации. — Облегна се на стола, вирна брадичка и смекчи странния проблясък на ирония върху лицето си. — Всъщност, що се отнася до разследването на вероятната причина, аз съм само един обикновен наблюдател, възползвал се от възможността да попътува. Това е първият наистина интересен проблем, откакто преди три месеца положих ревизорската си клетва. Исках да видя как се прави. Като се има предвид предстоящата му сватба с комарка, Грегор живо се интересува от евентуалните политически последици на този инцидент. Моментът би бил крайно неподходящ за едно сериозно влошаване на бараярско-комарските отношения. Но без значение дали е саботаж, или злополука, повредата на огледалото ще се отрази пряко върху проекта за тераформиране. Доколкото разбирам, положението във вашия сектор е типично за цялата планета, нали?

— Така е. Утре ще направим една обиколка — обеща Тиен. — Комарските ми асистенти в момента ви подготвят пълен технически доклад, с всички цифри. Но за най-важната цифра все още можем само да гадаем. За колко време ще бъде поправено огледалото?

— Срокът отчасти зависи от това колко пари е склонна да похарчи Империята. И точно тук нещата опират пряко до политиката — Воркосиган се намръщи. — Части от самия Бараяр са все още в процес на тераформиране, а планетата Сергияр привлича имигранти и от двата свята с невиждани темпове, кораб след кораб, така че някои членове на правителството открито се чудят защо харчим толкова много имперски средства за незначителен свят като Комар.

Екатерин не можа да прецени по премерения му тон дали е съгласен с тези членове на правителството, или не. Каза притеснено:

— Тераформирането на Комар е започнало три века преди ние да го завладеем. Едва ли можем да спрем сега.

— Значи да хвърляме пари в едно обречено капиталовложение? — Воркосиган вдигна рамене, въздържайки се да отговори на собствения си въпрос. — Ситуацията може да се разглежда и от друга гледна точка, чисто военна. Като се ограничи населението в рамките на куполите, Комар става по-уязвим във военно отношение. Защо да предоставяме на гражданите на един победен свят допълнителна територия, в която да се оттеглят и да прегрупират силите си? Този ред на мисли почива върху интересната предпоставка, че след още триста години, когато тераформирането най-сетне ще е завършило, населенията на Комар и на Бараяр все още няма да са се слели в едно. Ако стане обратното обаче, куполите ще са наши и ние със сигурност не бихме искали те да са уязвими във военно отношение, нали?

Той замълча, колкото за хапка хляб, лъжица яхния и глътка вино, после продължи:

— Тъй като асимилацията е официалната политика на Грегор, с която той лично се е ангажирал от висотата на поста си… въпросът за мотивацията на един саботаж се превръща в, хм, сложен въпрос. Възможно ли е саботьорите да са бараярски изолационисти? Комарски екстремисти? С цел да прехвърлят отговорността върху първите? Доколко средният обитаващ купол комарец е емоционално привързан към една идея, чийто резултат никой от живите днес не ще доживее да види, и дали няма да предпочетат да спестят тези пари за нещо обозримо? Дали е било саботаж, или злополука няма никакво значение от инженерна гледна точка, но е изключително важно от политическа. — Двамата с вуйчо й Вортис се спогледаха кисело.

— Така че аз наблюдавам, слушам и чакам — завърши Воркосиган. После се обърна към Тиен. — А на вас как ви се струва Комар, администратор Ворсоасон?

Тиен се ухили и сви рамене.

— Всичко му е наред, с изключение на комарците. Прекалено докачливи са за моя вкус.

Веждите на Воркосиган подскочиха.

— Нямат ли чувство за хумор?

Екатерин присви очи при суховатата острота, промъкнала се в бавния му, спокоен говор, но Тиен явно не я бе усетил, защото само изсумтя пренебрежително:

— Половината са алчни, а на останалите им е крив целият свят. А да измамиш бараярец се счита за патриотичен дълг.

Воркосиган вдигна празната си винена чаша към Екатерин.

— А вие какво мислите, мадам Ворсоасон?

Тя му наля, преди той да е успял да я спре, като същевременно обмисляше внимателно отговора си. Ако вуйчо й бе техническият експерт в това ревизорско дуо, това означаваше ли, че Воркосиган е… политическият? Кой всъщност бе старшият член на екипа? Беше ли усетил Тиен поне едно от тънките загатвания в думите на дребния лорд?

— Не сме имали много възможности да завържем приятелства с комарци. Николай ходи в бараярско училище. А аз не ходя на работа в истинския смисъл на думата.

— На една ворска дама рядко й се налага да работи — усмихна се Тиен.

— На един ворски лорд също — добави Воркосиган много тихо. — И все пак ето ни тук…

— Това зависи от способността на човек да си избере подходящи родители — каза Тиен малко раздразнено. — Извинете любопитството ми. Роднина ли сте на бившия регент?

— Той ми е баща — обезкуражаващо кратко отвърна Воркосиган. Не се усмихна.

— Значи вие сте самият лорд Воркосиган, наследникът на графа?

— Така излиза.

Тонът на Воркосиган ставаше все по-изнервящо сдържан. Екатерин изтърси, без да се замисля:

— Детството ви трябва да е било изключително трудно.

— Е, той се справи — измърмори Воркосиган.

— Исках да кажа за вас!

— Аа. — Леката му усмивка се върна, после угасна отново.

Разговорът беше тръгнал в ужасяващо погрешна посока, но Екатерин не смееше да отвори уста и да се опита да го върне в правилното русло. Вместо нея се обади Тиен, но само дозабърка кашата:

— Баща ви, великият адмирал, примири ли се с факта, че вие не можете да направите военна кариера?

— Дядо ми, великият генерал, държеше на това повече от него.

— Самият аз служих десет години, обичайното. В администрацията, голяма скука. Не сте загубили много, повярвайте ми. — Тиен махна с ръка, любезно и едновременно с това пренебрежително. — Но в днешно време не всеки вор трябва непременно да бъде войник, нали, професор Вортис? Вие сте живият пример за това.

— Доколкото знам, капитан Воркосиган е служил, хм, тринайсет години, нали така беше, Майлс? В Имперската служба за сигурност. Галактически операции. Беше ли ти скучно там?

Усмивката на Воркосиган, отправена към професора, беше искрена — поне за секунда.

— Не беше достатъчно скучна. — Вирна брадичка, явно някакъв обичаен нервен тик. За пръв път Екатерин забеляза тънките светли белези от двете страни на късия му врат.

Тя стана и отиде в кухнята, за да поднесе десерта и да даде време на попарения разговор да се съвземе. Когато отново влезе при тях, нещата се бяха поуспокоили, или поне Николай бе престанал да се държи неестествено добре, тоест тихо, и бе сключил договор с дядо си Вортис да му обърне внимание след вечеря, тоест да поиграят на последната му любима игра. Това поддържаше разговора, докато служителите от компанията за вещи под наем не позвъниха на входната врата с гравитолеглото и великият инженер не излезе, начело на цялата мъжка част, за да надзирава инсталирането му. Екатерин с облекчение се зае с рутинната задача да раздига масата.

Тиен с върна с новината, че всичко е наред и че ворският лорд е настанен успешно.

— Тиен, ти наблюдава ли внимателно този човек? — попита Екатерин. — Мутант, вор-мутант, а се държи така, сякаш няма и помен от нещо необичайно. Щом той може… — Тя остави изречението незавършено, надявайки се, че Тиен сам ще стигне до „значи и ти ще можеш“.

Той се намръщи.

— Не започвай отново. Очевидно е, че, според Воркосиган, за него правилата не важат. Той е син на Арал Воркосиган, за Бога! На практика е доведен брат на императора. Нищо чудно, че е получил това хубавичко имперско назначение.

— Аз не мисля така, Тиен. Ти слушаше ли го въобще? — „Всички тези подводни течения…“ — Според мен… според мен той е машата на императора и е изпратен тук да прецени състоянието на целия проект за тераформиране. Умен е… и навярно опасен.

Тиен поклати глава.

— Баща му беше умен и опасен. Той е просто привилегирован. Проклет глупак със синя кръв. Не се тревожи за него. Вуйчо ти скоро ще го отведе оттук.

— Не за него се тревожа.

Лицето на Тиен потъмня.

— Взе да ми писва от всичко това! Оспорваш всяко нещо, което кажа, буквално обиждаш интелигентността ми пред своя свръхблагороден роднина…

— Не е вярно! — Или беше? Опита се да прецени всяка от репликите си по време на вечерята. Какво толкова беше казала, че да го ядоса?

— Само защото си племенницата на великия ревизор, не значи, че и ти си нещо, момичето ми! Това е нелоялност, да, нелоялност!

— Не… не е. Извинявай…

Но той вече излизаше от кухнята. Студеното мълчание щеше да се настани помежду им и тази вечер. Тя едва не изтича след него да го моли за прошка. Тиен беше под голямо напрежение в работата си и моментът не бе подходящ да настоява за решение на медицинската му дилема… Но изведнъж се почувства прекалено уморена, за да опитва отново. Прибра и последната чиния и излезе на балкона с преполовената бутилка вино и пълната си чаша. Изключи цветния прожектор за растенията и седна под слабата отразена светлина на запечатания комарски град. Осакатената снежинка на слънчевото огледало почти се бе сляла със западния хоризонт, пъплейки след истинското слънце към нощта, настъпваща с въртенето на планетата.

Нечий силует се раздвижи мълчаливо в кухнята и я стресна. Беше лордът-мутант — бе свалил елегантната си сива туника, а явно и ботушите си. Подаде глава през незатворената врата и каза:

— Хубава вечер.

— Да, лорд Воркосиган. Излязох да погледам как залязва огледалото. Искате ли още вино? Ей сега ще ви донеса чаша…

— Не, не ставайте, мадам Ворсоасон. Аз ще си взема.

Бледата му усмивка й намигна откъм сенките. От кухнята долетя тракане на стъкло, после той излезе на балкона. Като добра домакиня, тя напълни догоре чашата му, а Воркосиган застана до парапета и вдигна очи към небето, по-скоро към онази част от него, която се виждаше между трегерите на купола.

— Това е най-хубавата гледка оттук — каза тя. — Западната. — Светлината на огледалото се усилваше от атмосферата близо до хоризонта, но обичайните вечерни цветни ефекти от сблъсъка с леките облаци бяха помрачени от повредата. — Залезът на огледалото обикновено е много по-красив, отколкото сега. — Отпи от виното си, хладно и сладко върху небцето й, и най-сетне започна да усеща мозъка си набъбнал. Хубаво усещане. Успокояващо.

— Разбирам — съгласи се той, все още загледан нагоре. Отпи голяма глътка. Това означаваше ли, че се е отказал да бяга от съня с помощта на алкохола, и вместо това се стреми към него посредством същия метод?

— Хоризонтът тук е толкова претъпкан в сравнение с този у дома. Боя се, че тези запечатани куполи събуждат клаустрофобията ми.

— А къде е домът за вас? — Той се обърна да я погледне.

— Южният континент. Вандевил.

— Значи сте израснали с тераформирането.

— Комарците биха казали, че това не е било никакво тераформиране, а само обработка на почвата. — Той се засмя заедно с нея на престорено сериозната й интерпретация на комарския техноснобизъм. Екатерин продължи: — Прави са, разбира се. Не е като да сме започнали от нулата, с половинхилядолетен план за коренна промяна в атмосферата на цяла една планета. Единствената трудност, с която сме се сблъскали в периода на Изолацията, е, че сме се опитали да го направим практически без никаква технология. И все пак… обичах откритите пространства у дома. Липсва ми откритото от хоризонт до хоризонт небе.

— Това важи за всеки град, с или без купол. Значи сте селско момиче?

— Отчасти. Макар че Ворбар Султана ми хареса, когато учех в университета. Там има друг вид хоризонти.

— Ботаника ли сте учили? Забелязах библиотечката в кабинета ви. Забележителна е.

— Не. Просто ми е хоби.

— Така ли? А аз реших, че е страст. Или професия.

— Не. По онова време не знаех какво искам.

— А сега знаете ли?

Тя се засмя неуверено. Не отговори, така че той просто се усмихна и тръгна покрай парапета, разглеждайки градинката й. Спря пред бонзая, който клечеше в саксията си като някакъв яркочервен чуждопланетен Буда, вдигнал вейки в поза на смирена молитва.

— Не мога да се въздържа да не попитам — замислено каза той, — какво е това нещо?

— Бонзай.

— Наистина? Това е… не знаех, че може да се направи със скелит. Обикновено са високи по пет метра. И с много грозен кафеникав цвят.

— Една от сестрите на баба ми обичаше градинарството. Често й помагах като малка. Беше истински пионер — от стария вид, твърда като стомана — и вор до мозъка на костите си. Дошла на Южния континент веднага след Сетаганданската война. Оцеляла след серия от съпрузи… след… ами, всичко. Наследих го от нея. Той е единственото растение, което донесох на Комар от Бараяр. На повече от седемдесет години е.

— Невероятно!

— Истинско дърво си е, с всички жизнени функции.

— И… ха!… ниско.

За момент тя се уплаши, че може да го е засегнала несъзнателно, но явно не беше. Той свърши с инспекцията и се върна при парапета и виното си. Отново се загледа към западния хоризонт и залязващото огледало, веждите му се свъсиха.

Притежаваше излъчване, което, поради факта, че сам не обръщаше внимание на физическите си особености, предизвикваше наблюдателя да го направи, и то на глас. Но малкият лорд бе разполагал с целия си живот, за да се нагоди към състоянието си. Не като ужасната изненада, която Тиен бе открил сред документите на покойния си брат и която тайните изследвания впоследствие бяха потвърдили за самия него и за Николай. „Можеш да си направиш изследвания анонимно“ — беше спорила тя. „Но не мога да се лекувам анонимно“ — й бе възразил той.

Откакто бяха дошли на Комар, Екатерин беше на крачка да въстане срещу обичая, закона и заповедите на своя господар и съпруг и самоволно да заведе неговия син и наследник на лекар. Знаеха ли комарските лекари, че една ворска майка не е законен настойник на собствения си син? Навярно би могла да се престори, че генетичният дефект е наследен от нея, а не от Тиен. Но генетиците, колкото и малко да си разбираха от работата, със сигурност щяха да открият истината.

След малко тя каза, без връзка с предишния им разговор:

— Лоялността на всеки ворски мъж трябва да е насочена първо към неговия император, но тази на ворската жена трябва да принадлежи най-напред на съпруга й.

— Исторически и от законова гледна точка е така. — Гласът му прозвуча развеселено — или изумено? — и той отново се обърна към нея. — Това не винаги е било в нейна вреда. Когато екзекутирали съпруга й за измяна, съдът приемал, че съпругата само е изпълнявала заповедите му и така се измъквала безнаказано. Всъщност чудя се дали чисто прагматичната причина зад всичко това не е, че един слабонаселен свят не би могъл да се лиши от утробата й.

— Не ви ли е хрумвало, че в това има някаква извратена асиметрия?

— Но така е било по-лесно за нея. Повечето жени обикновено имат само по един съпруг наведнъж, докато мъжете често имат голям избор от императори и тогава накъде трябва да насочи човек лоялността си? Лошият избор може да се окаже пагубен. Макар че, когато дядо ми генерал Пьотър и армията му изоставили лудия император Юри и подкрепили император Ецар, това се оказало пагубно за Юри. И добро за Бараяр, между другото.

Тя отпи отново. От мястото, където седеше, силуетът му се очертаваше ясно на фона на потъмняващия купол, потънал в сенки, загадъчен.

— Значи вашата страст е политиката, така ли?

— Господи, не! Не бих казал.

— Историята?

— Само от време на време. — Той се поколеба. — Преди беше армията.

— Преди?

— Преди — твърдо повтори той.

— А сега?

Беше негов ред да не отговори. Сведе поглед към чашата си и разклати остатъка от виното. Най-сетне каза:

— Според бараярската политическа теория всичко е взаимосвързано. Обикновените поданици са верни на своя граф, графовете са верни на императора, а за императора се предполага, че е верен на цялата империя, на тялото на империята под формата на всичките й, ъъъ, тела. Тук става малко прекалено абстрактно за моя вкус. Как може да е отговорен пред всички, без да е отговорен пред всеки поотделно? И ето че се връщаме на първото квадратче. — Той пресуши чашата си. — Как да си бъдем верни един на друг?

„Аз вече не знам…“

Настана мълчание. Двамата гледаха как последните лъчи на огледалото се скриват зад хълмовете. За още минута-две бледо сияние увенчаваше залеза му в небето.

— Така. Боя се, че ме хвана здраво. — На нея не й изглеждаше чак толкова пиян, но той завъртя чашата между дланите си и се отблъсна от парапета. — Лека нощ, мадам Ворсоасон.

— Лека нощ, лорд Воркосиган. Приятни сънища.

Той внесе чашата си в кухнята и изчезна в тъмния апартамент.