14 август Къде си, любими?

Пред Ниновия гроб пристигнах тук.

Но где ли е Пирам? Не чувам звук?17

Уилям Шекспир, „Сън в лятна нощ“

Гробище „Рокста“, 00,12

Улица „Енгбюплан“, площад „Исландсторьет“, квартал Блакеберг…

Ръцете на Малер бяха толкова потни, че се хлъзнаха по кормилото, когато излезе от почти футуристичното колело на Блакеберг и свърна надясно преди табелата на „Крематориум и гробище «Рокста»“.

Мобилният му телефон зазвъня. Намали, извади го от чантата си и погледна номера. Търсеха го от редакцията. Бенке вероятно се интересуваше от снимките и текста на статията. Но Малер нямаше време. Пъхна обратно телефона в чантата и го остави да звъни, сви в малкия паркинг и изключи мотора. Отвори вратата, по навик дръпна чантата си, излезе от колата…

И спря на място.

Застана до колата и се облегна на вратата.

Тук нямаше никой.

Между високите тухлени стени цареше пълна тишина. Жълтата лятна луна посипваше с мека светлина квадратния крематориум. Нищо не помръдваше.

Какво всъщност очакваше? Да стоят тук и да дърпат решетките…

Да. Нещо подобно.

Тръгна към портата и надникна вътре. Огромната площадка пред параклиса, където самият той бе стоял само преди месец, потен под черния си костюм и с разбито на милион парчета сърце, лежеше съвсем пуста в прегръдката на нощта. Луната тъчеше светлинен килим върху камъните и караше кварцовите им частици да проблясват.

Малер погледна към гробищния парк. Няколко слаби пламъка осветяваха короните на елите отдолу. Вероятно от свещи, оставени от някой опечален. Побутна вратите. Бяха заключени. Вдигна поглед към острите шипове на върха им. Нямаше как да прескочи.

Гробищата обаче вече му бяха познати, лесно щеше да влезе вътре. Не можеше дори да разбере защо изобщо ги заключват. Тръгна покрай оградата, която премина в стръмен тревист склон, покрит с изкуствено напоявани безсмъртничета, свежи и красиви напук на изгорялата растителност наоколо.

„Лесно?“

Понякога мозъкът му забравяше, че вече не пребивава в тяло на трийсетгодишен. Преди щеше да му е лесно. Сега — не.

Огледа се наоколо. Няколко прозореца в триетажната сграда на улица „Силвершмедсгренд“ проблясваха в синьо, оцветени от телевизионните екрани. Навън нямаше жива душа. Малер облиза устни и погледна към върха на склона.

Бе около три метра висок с наклон от около четирийсет и пет градуса.

Малер се наведе напред, хвана се за няколко туфи трева и започна да се изкачва. Отслабените корени поддадоха и той се видя принуден да забие върховете на обувките си в земята, за да не полети назад. Лежеше с лице в тревата. Запълзя нагоре дециметър след дециметър като някакъв сънливец, но коремът му пречеше и го препъваше. Изведнъж прихна в смях, но бързо се успокои, защото движенията на корема му заплашваха да нарушат и без това крехкото му равновесие.

„На какво ли приличам в момента?“

Когато стигна до върха, спря да си отдъхне и огледа гробището. В подножието на склона надгробните камъни и кръстове стояха наредени в спретнати редици и се извисяваха като паметници над лунните си сенки.

Повечето от погребаните тук бяха кремирани, но Ана отказа да го стори с Елиас. Малер се ужасяваше от мисълта за малкото му телце, заровено в студената земя, но Ана намираше утеха в нея. Тя не искаше да се отдели от него и смяташе това за най-доброто решение.

В началото Малер отказваше да приеме довода ѝ и мислеше, че след време ще съжалява, но се оказа, че греши. Ана ходеше на гроба на сина си всеки ден и се чувстваше много по-добре само при мисълта, че той наистина е там. Не като пепел, а като цяло човече, с ръчички, крачета, главица. Малер все още не се бе примирил със смъртта на внука си и посещаваше гроба му с нежелание.

„Червеите. Разлагането.“

Да. Сега трябваше да действа. Без да се замисля повече, той се спусна надолу от другата страна на склона.

Ако… ако наистина се е събудил… как ли ще изглежда Елиас сега?

Малер бе присъствал на безброй местопрестъпления през живота си. Бе виждал как цели трупове или само части от тях биват изваждани от земята в найлонови торби, как телата на починали биват изнасяни от апартамента им след две седмици в компанията на домашното куче, как вадят удавници от шахти и рибарски мрежи. Подобни гледки в никакъв случай не можеха да бъдат наречени красиви.

Измъчваше го споменът за малкия бял ковчег на Елиас, за сбогуването им — един час преди погребалната церемония. Същата сутрин Малер бе отишъл да му купи последния конструктор „Лего“. Двамата с Ана стояха да отворения ковчег и го гледаха. Елиас бе облечен в любимата си пижама на пингвини, а в ръката си държеше плюшеното си мече, но всичко бе толкова ужасно ненужно.

Ана се приближи до ковчега му с думите:

— Събуди се, Елиас. Хайде, миличък. Стига вече. — После го погали по бузата. — Събуди се, миличко. Вече е сутрин, трябва да ходиш на градина…

Малер прегърна дъщеря си, но не намери думи да я успокои, защото в сърцето си изпитваше същото отчаяние. Когато постави до телцето му конструктора от серията за Хари Потър, за който внукът му толкова отдавна си мечтаеше, дори си помисли, че това ще го накара да се събуди, да се изправи здрав и читав и да сложи край на целия този кошмар.

Малер тръгна с внимателни стъпки по алеята между гробовете, сякаш се страхуваше да не притесни покойниците. Елиас лежеше погребан доста по-навътре и докато вървеше натам, Малер премина покрай един сравнително пресен гроб:

ДАГНИ БУМАН
14 СЕПТЕМВРИ 1918 — 20 МАЙ 2002

Малер спря и се ослуша. Пълна тишина. Продължи напред.

Вече можеше да види надгробната плоча на Елиас, най-навътре в реда от дясната му страна. Белият лилиум, оставен от Ана във вазата, проблясваше под лунните лъчи. Как бе възможно човек да се чувства така самотен сред толкова много погребани хора.

Ръцете на Мале трепереха, а устата му бе пресъхнала, когато падна на колене до гроба. Четириъгълните туфи трева, засадени върху разораната пръст, все още изглеждаха като кръпки на фона на околната растителност.

ЕЛИАС МАЛЕР
19 АПРИЛ 1996 — 25 ЮНИ 2002
Винаги ще те носим в сърцата си.

Нищо не се чуваше. Нищо не се виждаше. Всичко си бе както преди. Нямаше разровена пръст, нямаше…

Как изобщо му хрумна подобна мисъл…

Нямаше протегнати изпод земята ръце.

Малер легна в цял ръст на тревата и обхвана с ръце гроба на внука си. Притисна ухо към земята. Това бе пълна лудост, но въпреки това се заслуша и запуши другото си ухо с ръка.

Тогава го чу.

Драскането.

Прехапа устни до кръв, притисна ухо още по-силно към земята и усети как тревата поддаде под тежестта му.

Да, отвътре действително се чуваше драскане.

Елиас се движеше, опитваше се да излезе навън.

Малер потрепери и скочи на крака. Застана в края на гроба и обгърна тялото си с ръце, сякаш за да му попречи да се пръсне. Съзнанието му бе напълно празно. Макар че дойде тук именно с тази мисъл, до последния момент не можеше да допусне, че ще се окаже прав. Нямаше никакъв план за действие, никакви инструменти, никаква възможност да…

— Елиас!

Отново падна на колене, изтръгна туфите с трева и започна да рие пръстта с ръце. Копаеше като полудял, счупи ноктите си, а очите и устата му се напълниха с пръст. От време на време допираше ухо до земята и чуваше драскането все по-отчетливо.

Пръстта бе суха и рохка, все още свободна от корени. Капките пот, които се стичаха по челото на Малер, я напоиха за първи път от седмици насам. Ровеше бързо, но гробът се оказа по-дълбок, отколкото очакваше. След двайсет минути бе стигнал на такава дълбочина, че ръцете му висяха във въздуха, а капакът на ковчега все още не се виждаше.

Дълго време работи наведен през ръба, а кръвта пулсираше като луда в главата му. Притъмня му. Видя се принуден да направи кратка почивка, за да не припадне.

Силна болка преряза гърба му, когато се хвърли назад и падна върху меката разровена пръст. Драскането се чуваше още по-силно в прясната дупка. Дори му се стори, че долавя някакъв тънък писък, и затаи дъх. Писъкът заглъхна. Отново си пое въздух и писъкът се върна. Изсумтя, а от носа му изскочиха сополи, примесени с пръст. Явно трахеята му хриптеше. Нека си хрипти.

Суха пръст.

„Благодаря ти, Боже, че е суха.“

Значи тялото е мумифицирано, а не разложено.

Остана да лежи доста дълго така и прогони страшните мисли. Устата му беше съвсем пресъхнала, а езикът — прилепнал към небцето. Това бе невъзможно. А ето, че се случваше. Как да постъпи? Или се предаваш и си затваряш очите. Или го приемаш и продължаваш напред.

Малер се изправи. Или по-точно — опита се да се изправи. Но гърбът му отказа да го слуша. Затова остана да лежи на земята, като бръмбар, който маха с крачета и се опитва да раздвижи скованите си стави. Но не успя. Вместо това се търкулна по корем и пролази до отвора в земята.

Извика:

— Елиас!

Не последва отговор. Само драскане.

Колко още му оставаше до ковчега? Нямаше никаква представа, а и едва ли щеше да успее да изрови още пръст без лопата. Пръстите му обгърнаха мънистената огърлица и той сведе глава, сякаш за да помоли за прошка. После погледна надолу към дупката и промълви:

— Не мога. Прости ми, миличко. Не мога. Твърде си на дълбоко. Трябва да доведа някого, трябва да…

Все още чуваше дращенето. Разплака се тихо.

— Стига, миличко. Дядо идва. Само трябва… да намеря някого…

Отново дращене.

Малер стисна зъби, за да пресуши сълзите и заглуши болката в гърба, и с усилие се изправи на колене. След това се обърна, хлипайки, и се спусна долу в дупката.

— Идвам, миличко, идвам.

Едва се побра вътре. Стените ѝ докосваха корема му. Малер игнорира болката в гърба си, наведе се напред под дъжд от пръст и продължи да рови.

След няколко минути пръстите му докоснаха гладкия капак на ковчега.

„Ако поддаде…“

Звуците отвътре заглъхнаха, докато Малер разчистваше белия капак, който блестеше на лунната светлина. С единия си крак бе стъпил от страната на главата, а с другия — откъм краката. В следващия миг обаче се опита да заеме по-удобна позиция и без да иска, стъпи по средата на ковчега, който изпука. Малер отскочи ужасен встрани.

Подгизналата му от пот риза бе залепнала за тялото и го стягаше. Всеки път щом се наведеше надолу, усещаше огромна тежест в главата и му се струваше, че ей сега ще експлодира като прегрял бойлер.

Дупката стигаше до ребрата му. Малер отпусна запъхтян глава на тревата и съвсем му причерня. Затвори очи и чу как червената кръв пулсира в тялото му.

„Как може да е толкова трудно.“

Когато започна да копае, знаеше, че ще трябва да положи нечовешки усилия, за да достигне до ковчега, но после просто щеше да го издърпа, да го отвори и… отново да види внука си.

Пръстта обаче бе рохка единствено над капака. Успя да я разрови без проблем, но едва ли щеше да му е толкова лесно да извади ковчега. Все пак никой не копаеше гроб с идеята, че по-късно ще се наложи да го отварят.

Малер пъхна ръце под главата си и си почина още малко. Над гробището повя лек ветрец, развя листата на трепетликите и охлади парещото му чело. Докато си почиваше, обгърнат от тишина, изведнъж с ужас си каза, че сигурно си въобразява. Желанието му да зърне внучето си отново бе толкова силно, че вероятно му се бе причуло. Или пък беше някое животно, например…

Плъх.

Затвори очи. Вятърът отново погали челото му. Беше напълно изтощен, усещаше как претоварените мускули на ръцете и гърба му се сгърчват. Не мислеше, че ще успее сам да излезе от дупката.

„Е, какво сега.“

Бръчките по челото му изчезнаха, а в душата му настъпи странен покой. Пред очите му пробягаха светли картини. Вървеше през поле от тръстика. Зелените млади стръкове галеха тялото му, преди да паднат пречупени под стъпките му. През завесата от листата им зърна голи тела — играеше на гоненица с някакви жени, като в същински индийски мюзикъл.

И той самият бе гол, а тръстиката го докосваше и драскаше кожата му. Цялото му тяло пареше и кървеше, но той продължаваше напред, замаян и възбуден от нежната болка и копнежа по мистичните тела. Тук ръка, там бюст, а после и литнал кичур кафява коса. Малер протягаше ръце, но успяваше да хване само тръстиковите стъбла.

Изпод краката му долиташе пращене, после смехът на жените заглуши шумоленето на тръстиката и в следващия миг той се превърна в бик, в тромаво животно, водено от плътта, което си пробива път напред през крехката тръстика, за да задоволи страстта си…

Отвори очи и се заслуша.

Драскането се бе върнало.

Но този път не просто го чуваше, а го усещаше. Дървеният капак под краката му вибрираше под напора на ноктите. Малер вдигна глава и погледна към ковчега.

— Кррр.

От внука му го делеше половин сантиметър.

— Елиас?

Не последва отговор.



Малер успя да се измъкне бавно от дупката.

В близката гора откри дълъг дебел клон, който занесе до гроба. Когато видя купа изровена пръст около зейналата дупка, не можа да повярва на очите се. Откъде бе намерил сили?

Пъхна клона между края на ковчега и плътната стена от пръст и го натисна. Ковчегът се повдигна леко на една страна. Малер имаше чувство, че езикът в устата му се е подул, когато чу как нещо вътре се плъзва и променя положението си.

„Как ли изглежда, как ли изглежда…“

Имаше и още нещо. Някакво шумолене. Сякаш ковчегът бе пълен с малки камъчета.

Накрая успя да го повдигне толкова много, че легна по корем, хвана го с две ръце за дръжките при главата и го измъкна от дупката.

Никак не тежеше. Никак.

Постоя така с малкия ковчег пред краката си. По него нямаше никакви следи от загниване, изглеждаше като в деня на погребението. Но Малер знаеше, че мъртвото тяло се променя отвътре.

Поглади лице. Изпитваше страх.

Бе чувал фантастични истории за трупове, особено на деца, които се оказват напълно запазени дори няколко десетилетия след погребението. Просто приличаха на заспали. Но това бяха приказки, легенди за светци или просто чудеса. Трябваше да е подготвен за най-лошото.

Ковчегът подскочи леко, сякаш някой го удари отвътре. Отново се чу шумолене и Малер за първи път усети силно желание да избяга оттам. Болницата за душевно болни бе съвсем наблизо. Там трябваше да отиде, с вик на уста, запушил уши с ръце. Но…

„Легото.“

Замъкът все още бе в апартамента му. Малките човечета не бяха помръднали от местата си след последната им игра заедно. Малер си спомни как Елиас ги повдигаше с ръчички и си играеше с мечовете им.

— Имало ли е и дракони по време на рицарите, дядо?

Наведе се над ковчега.

Капакът му бе захванат само с два метални болта, един откъм краката и един откъм главата. Пое си дълбоко въздух и ги разви. Затаи дъх.



„Това не е Елиас.“

Пристъпи назад веднага щом съзря положеното в меката обшивка тяло. То принадлежеше на някакво джудже. На древно джудже, погребано на мястото на Елиас.

Усети силен мирис на престояло синьо сирене и едва се удържа да не повърне.

„Това не е Елиас.“

Лунната светлина бе напълно достатъчна, за да види как се беше променило тялото му. Малките ръце, които пляскаха във въздуха, бяха напълно сухи и черни, а лицето… лицето… Малер затвори очи и ги скри в ръце. Заплака.

Осъзна колко силно бе вярвал в невъзможното — че Елиас ще е абсолютно непроменен, като жив. Всичко случващо се сега бе напълно невъзможно, защо и тялото на внука му да не бе останало непокътнато?

Реалността обаче се оказа различна.

Малер сви устни, прехапа ги и свали ръце от очите си. По време на работата си като журналист се бе нагледал на толкова ужаси, че владееше до съвършенство изкуството да изключва съзнанието си и да запазва равновесие. Така стори и сега, когато се приближи до ковчега и вдигна Елиас.

Усети меката копринена пижама на пингвини под ръцете си. Кожата под нея бе твърда и груба. Коремът на детето бе подут от насъбрали се газове, а миризмата на разлагащи се протеини беше ужасна.

Но Малер беше тук само телом. Той бе просто мъж, носещ дете на ръце. Едно много леко дете. Погледна за последен път в ковчега, за да провери дали не е забравил нещо. Оказа се, че е. Легото.

Ето откъде идваше шумоленето. Елиас бе успял да отвори кутията и пластмасовите парченца лежаха накуп в краката му, заедно с разкъсаната опаковка.

Малер спря и се опита да си представи какво се бе случило. Как Елиас лежи там…

Затвори очи. Прогони мисълта. Спря за миг, неуверен как да постъпи — дали да остави Елиас на земята и да напъха елементите от конструктора в джобовете си.

„Не, не, ще му купя нов конструктор, ще му купя целия магазин, ако трябва… аз…“

Тръгна към изхода с бавни крачки, дишаше учестено, едва успяваше да си поеме достатъчно въздух, за да засити кръвта си с кислород. Прошепна тихо на внука си:

— Елиас, Елиас… всичко ще се оправи. Прибираме се вкъщи… при замъка. Кошмарът свърши. Отиваме си… вкъщи…

Елиас се извърна бавно и сънено в ръцете му, а Малер си спомни за всички онези случаи, когато пренасяше крехкото му телце от колата или дивана в леглото. Със същата тази пижама.

Тялото му сега обаче не бе нито меко, нито топло, а твърдо, студено и грапаво като на влечуго. На половината път до изхода се осмели да погледне отново лицето му.

Кожата бе с цвят на портокал, силно опъната по щръкналите скули. От очите бяха останали само две цепки, като на малко азиатче. Ала устните и носът бяха черни и сбръчкани. Единственото, което напомняше за предишния Елиас, бе кафявата му къдрава коса, която се развяваше по високото чело.

Въпреки това имаха късмет.

Тялото на Елиас бе започнало да се мумифицира. Ако почвата бе малко по-влажна, вероятно вече щеше да се е разложил.

— Извадил си късмет, момчето ми. Лятото беше сухо. Ти, разбира се, няма как да го знаеш, но нямаше ден, който да не е… топъл и приятен. Като онази година, когато двамата с теб отидохме да ловим… пъстърва… Помниш ли? Когато ти стана мъчно за червейчетата и се наложи да сложим желирани бонбони на куките…

Малер не спря да говори през целия път до вратите. Все още бяха заключени. Как можа да забрави.

Свлече се напълно изтощен при стената до тях, с Елиас в ръце, не можеше да направи нито крачка повече. Вече не усещаше миризмата. Сякаш целият свят бе пропит с нея.

Държеше Елиас близо до гърдите си и гледаше в луната. Тя му намигаше приятелски с жълти очи, сякаш одобряваше постъпката му. Малер кимна, затвори очи и погали Елиас по косата.

По хубавата му коса.

Болница „Дъндерид“, 00,34

— Как се чувствате сега?

Някой натика микрофон пред устата му и Давид инстинктивно посегна да го хване.

— Как се… чувствам ли?

— Да, как се чувствате?

Не можеше да разбере как го откри репортерът от ТВ 4. След като го изгониха от стаята на Ева, отиде да седне в чакалнята, а журналистът се появи петнайсет минути по-късно и го попита дали може да му зададе няколко въпроса. Бе мъж на неговата възраст, а очите му проблясваха — дали от умора, или пък от грима, а може би от превъзбуда?

Давид изкриви устни в усмивка, която обикновено излизаше ужасно на снимки, и му отвърна:

— Добре. Очаквам с нетърпение четвъртфинала.

— Моля?

— Четвъртфинала.

Репортерът погледна към оператора и двамата се разбраха без думи — трябваше да заснемат кадъра отново. Репортерът промени гласа си, сякаш изричаше въпросната реплика за първи път.

— Давид, вие сте единственият човек, който е присъствал по време на самото събуждане на мъртвец. Какво се случи?

— Аха — рече Давид. — След първия свободен удар усетих как топката литва напред…

Репортерът сбърчи чело, прибра микрофона, махна на оператора и се наведе към Давид.

— Извинете, разбирам, че ви е тежко, но преживяното от вас е важно за обществото… Нали разбирате. Куп хора биха искали да чуят разказа ви.

— Вървете си.

Репортерът махна с ръка.

— Разбирам ви. Смятате, че съм някакъв паразит, който иска единствено да извлече полза от скръбта ви и да я използва за забавление на хората. Знам, че се чувствате така, но…

Давид погледна репортера право в очите и избоботи:

— Мисля, че всичко е заради играчите, които обикновено не се прибират за подобни мачове, но днес играят. Не че отборът е слаб без тях, не искам да кажа това… Но когато футболист като Мелбю покрива Златан, който е в страхотна форма, като днес…

Давид се хвана за главата, хвърли се на дивана и се сви на кълбо. Затвори очи и продължи:

— … В такива случаи е невъзможно да спечелим, ама какви ги говоря, невъзможно е да не спечелим. Аз, разбира се, го усетих още когато футболистите ни излязоха на терена…

Репортерът се изправи и даде знак на оператора да снима Давид, който лежеше свит на кълбо в празната стая.

— … Казах на Кимпа18, че са ни в кърпа вързани, а той само кимна и аз си спомних как удари с глава топката към мен, а аз я подадох на Хенке…19

Телевизионният екип се дръпна назад и операторът избра приближен кадър. Получи се добър материал,

Давид млъкна в същия миг, когато ги чу да затварят вратата с въздишка, но не помръдна от мястото си. Никога вече нямаше да се почувства като истински човек. Явно това бе лицето на мрака. Жертвите на глад, на мъчения, на масови убийства. Ежедневието в другия край на света, за който щастливите хора си мислеха с въздишка и гузна съвест, но не можеха да проумеят. Мракът, с който понякога и той самият флиртуваше в текстовете си. Без да го познава наистина.

Репортерът все още обитаваше света на светлината и следователно нямаше смисъл да разговаря с него. Нямаше думи, с които да му обясни. Давид притисна очите си с ръце, толкова силно, че видя искри. Най-ужасното бе, че и Магнус все още живееше в светлината. Спеше в дома на баба си, без дори да подозира какво се случва. След няколко часа Давид щеше да е принуден да отиде при него и да го предаде на мрака.

„Ева, какво да правя?“

Ако можеше да ѝ зададе този единствен въпрос: как да каже на Магнус?

Но сега тя бе разпитвана от други. По други въпроси.

След като първата вълна на хаос в болницата отмина, лекарите проявиха невероятен интерес към факта, че Ева може да говори. Явно бе една от малцината. Може би защото бе починала малко преди отново да се пробуди, или нещо подобно.

Давид не се изненада особено, когато разбра за случващото се в моргата. Струваше му се също толкова противоестествено и невъзможно като всичко останало, но и логично. Целият свят потъна в мрак тази нощ, защо и мъртвите да не се събудят?

След почти цяла вечност се изправи, излезе в коридора, сви зад ъгъла и тръгна към стаята на Ева, но се спря. Пред затворената врата се бяха скупчили сума ти хора. Зърна камери и микрофони.

„Любима…“

Всеки път, когато видеше падаща звезда или играеше игра, по време на която трябваше да си пожелае нещо, винаги бе искал само едно: „Нека вечно да обичам Ева, нека любовта ми към нея никога да не угасне.“

Тя изпълваше цялата му вселена и правеше света по-добро място за живот. За хората в коридора бе просто предмет, новина, източник на информация. Сега тя беше в ръцете им. Ако се приближеше към стаята, щяха веднага да се нахвърлят и върху него.

Откри една чакалня малко по-надолу в коридора, седна там и се загледа в някакъв плакат на Хуан Миро, докато изобразените по него фигурки не се размърдаха. След това отиде при един лекар, който нищо не знаеше и не можа да му помогне. Каза му единствено, че всякакви посещения са немислими.

Върна се при Миро. Колкото повече се взираше във фигурите, толкова по-зли му се струваха. Затова отмести поглед към стената.

Град Тебю Шуркбю, 00,52

Когато Флора се върна след телефонното обаждане, за втори път тази нощ изглеждаше така, сякаш е видяла призрак. Приближи се до вратата на спалнята и се заслуша.

— Как мина? — попита Елви. — Повярваха ли ти?

— Да — рече Флора. — И още как.

— Ще изпратят ли линейка?

— Да, но… — Флора седна до Елви на дивана и започна да почуква с чаената лъжичка върху чашата. — … Май ще трябва да почакаме. В момента… имат много работа.

Елви хвана внимателно ръката ѝ, за да я накара да спре да си играе с лъжичката.

— Как така? Какво казаха?

Флора поклати глава и започна да прехвърля лъжичката между пръстите си.

— Случва се навсякъде. Стотици са се събудили. Може би към хиляда.

— Не.

— Да. Жената ми каза, че всички линейки са заети, да ги… прибират. И че не трябва да правим нищо… да не го докосваме и т.н.

— Защо?

— Защото можело да е заразно. Все още нищо не знаят.

— Как така заразно?

— Не знам, по дяволите. Така ми каза.

Елви се отпусна на дивана и се взря в кристалната ваза върху холната маса, която двамата с Туре получиха от Маргарета и Йоран за четирийсетата си годишнина. „Орефош“20. Вероятно струваше цяло състояние. Няколко изсъхнали рози, изпратени от опечалени, стърчаха от гърлото ѝ.

Усети как устните ѝ започват да треперят, първо в крайчетата, а после по цялата си дължина. След това под въздействието на някаква неустоима сила взеха да се извиват все по-нагоре и по-нагоре, докато не разцъфтяха в толкова широка усмивка, че дори бузите я заболяха.

— Бабо? Какво има?

На Елви ѝ се искаше да се разсмее. Не. Това не бе точната дума. Искаше ѝ се да скочи от дивана и да затанцува под звуците на собствения си смях. Ала Флора се дръпна назад, сякаш се опасяваше, че поведението на баба ѝ е поредният необясним феномен, а Елви вдигна механично дясната си ръка, за да скрие усмивката си. Устните ѝ продължиха да се извиват, но тя успя да им попречи със силата на волята си. Не трябваше да я плаши.

— Това е второто пришествие — рече тя с приглушена радост. — Не разбираш ли? Това е второто пришествие. На мъртвите. Няма друго обяснение.

Флора наклони глава настрани.

— Така ли?

Елви не намираше точните думи, с които да ѝ обясни. Щастието и трепетът ѝ бяха толкова големи, че езикът бе безсилен да ги изрази. Затова просто ѝ каза:

— Флора, не мога да говоря за това в момента. Не искам да го обсъждаме. Просто имам нужда да остана за малко сама.

— Как така? Защо?

— Имам нужда да остана сама. За малко. Може ли?

— Да, да, естествено.

Флора отиде до прозореца, застана пред него и се загледа в едва различимите корони на плодните дръвчета в градината. А може би искаше да наблюдава отражението на баба си в стъклото. Елви се посвети на вярата си сред пълна тишина. След малко Флора разклати металния вятърен чан на прозореца, отвори балконската врата и излезе на верандата. Шумът от стъпките ѝ се примеси със звъна на метала, но след няколко секунди в стаята отново настъпи тишина.

„Небесното царство. Накрая всички ще…“

Еуфория. Никоя друга дума не можеше да опише толкова добре бушуващата в гърдите на Елви емоция.

„Като през последната вечер преди дълго пътуване.

Човек е прибрал билет в джоба си и багажът му го чака готов.

Далечните земи са вече близки…“

Да. Точно така. Елви се опита да си представи далечната земя, към която скоро щеше да потегли заедно с всички останали. За нея нямаше туристически брошури. Всичко бе в ръцете на самата Елви, а тя не можеше да я види. Изплъзваше ѝ се, не се поддаваше на описание.

Ала Елви остана седнала на дивана, уверена, че скоро… съвсем скоро…

Изминаха няколко минути, през които сладката течност в бокала на радостта ѝ се примеси с горчивите капки на гузната ѝ съвест. Та нали Флора бе тук. Тук. И сега. Къде изчезна изведнъж? Елви се изправи, за да потърси внучката си, и забеляза фотьойла пред вратата на спалнята. Дори успя да се зачуди защо стои там, преди да си спомни, че Туре е затворен вътре. Седеше пред бюрото си и разгръщаше листове. Като приживе. Елви спря и в душата ѝ се промъкна черна мисъл.

„Ами ако това е всичко?“

Когато Флора се върна при нея след обаждането до „Бърза помощ“ и сподели какво е научила, Елви веднага си представи тихата армия на възкръсналите, стотици, хиляди. Представи си как вървят с достолепие из улиците като красиво послание за предстоящото чудо. Приближи се до вратата на спалнята. Чу как листовете хартия шумолят. Спомни си за израсналите нокти на краката му, за студената му кожа, за миризмата. Армията не беше от небесни ангели, а от тела от плът и кръв, плъзнали навсякъде, създаващи единствено проблеми.

„Неведоми са…“

Пътищата Господни. Нищо не знаем. Елви поклати глава и изрече на висок глас:

— Нищо не знаем.

Това ѝ стигаше. Вече можеше да излезе на верандата и да намери Флора.

Навън цареше непрогледен августовски мрак. Не се усещаше никакъв полъх, който да развее листата. Нощ така спокойна, че дори пламъкът на запалените свещи гори неподвижен. Когато очите ѝ привикнаха с тъмнината, Елви успя да зърне тъмните контури на тялото на Флора, която седеше облегната на ябълковото дърво. Елви слезе надолу по стълбата и отиде при нея.

— Тук ли седиш? — попита тя.

Флора не отговори на тъй или иначе риторичния въпрос, а вместо това каза:

— Размишлявам.

С тези думи се изправи, откъсна една недоузряла ябълка от дървото и започна да я прехвърля от ръка в ръка.

— За какво?

Ябълката полетя във въздуха, попадна за миг под лъчите на струящата от хола светлина и отново тупна в ръката на Флора.

— Как, по дяволите, ще постъпят? — попита Флора и се изсмя. — Вече нищо не е същото. Всичко се променя. Разбираш ли? Всичко, което са построили… Пуф! Няма го! Смъртта, животът. Всичко е с главата надолу.

— Не — намеси се Елви. — Не си права.

Босите крака на Флора затанцуваха по зеления килим. Изведнъж подхвърли ябълката нависоко. Елви я видя да изписва дъга над оградата, после я чу как тупна върху покрива на съседите и се търкулна надолу по керемидите.

— Не прави така — рече тя.

— Защо? Защо? — Флора разтвори ръце, сякаш искаше да обхване в прегръдката си нощта и целия свят. — Какво ще направят? Ще извикат жандармерията, ще ги арестуват? Ще се обадят на Буш и ще го помолят да изпрати няколко бомбардировача? Наистина… много ми се иска да видя как ще се справят с този проблем.

Флора откъсна още една ябълка и отново я хвърли, но в друга посока. Този път не уцели ничий покрив.

— Флора…

Елви се опита да хване ръката на внучката си, но тя я дръпна.

— Не разбирам — продължи Флора. — Вярваш, че това е Армагедон, нали? Не съм запозната с притчата, но се очаква мъртвите да се събудят, седемте печата да се счупят, с други думи, пълна програма. А след това настъпва краят, нали?

Въпреки огромното си нежелание да приеме думите, с които Флора изрази вярата ѝ, Елви ѝ отвърна с „да“.

— Добре. Е, аз не съм на същото мнение, но ако наистина вярваш в това, то какво значение има някаква ябълка, захвърлена по покрива на съседите?

— Трябва да проявяваш уважение, Флора. Моля те, успокой се.

Флора се разсмя с глас. После прегърна Елви и я залюля напред-назад, сякаш бе малко дете, което нищо не разбира. Елви бе достатъчно силна, за да го понесе. За да я остави да я полюлее.

— Бабо, бабо — прошепна Флора, — вярваш, че със света е свършено, а ми казваш да се успокоя.

Елви изсумтя. В това нямаше нищо смешно. Флора я пусна, пристъпи крачка назад и притисна длани една към друга, като за индийски поздрав.

— Както сама каза по-рано, не споделям вярата ти. Но в едно съм сигурна, това ще доведе до дяволска бъркотия. Да беше чула само операторката на „Бърза помощ“. Говореше така, сякаш зомбитата ѝ дишаха във врата. Ще настъпи истински хаос, всичко ще се промени и това ме радва.

Линейката се промъкна до къщата им тихо като крадец. Без сирени и дори без светлини. Плъзна се безшумно по алеята, предните врати се отвориха и двама души в светлосини ризи излязоха навън. Елви и Флора ги посрещнаха.

Наближаваше един и половина и мъжете имаха съвсем изтормозен вид. Вероятно ги бяха вдигнали от леглата, за да тръгнат да прибират мъртвите. Медикът, който слезе от страната на шофьора, кимна на Елви и посочи с пръст къщата.

— Там ли е?

— Да — отвърна му Елви. — Затворих го… в спалнята.

— Не сте единствената, повярвайте ми.

Сложиха си гумени ръкавици и продължиха нагоре по стълбите. Елви не знаеше какво да прави. Дали да ги последва вътре и да им помогне, или просто да не им се пречка?

Остана на улицата, пристъпвайки от крак на крак, когато задната врата на линейката се отвори и навън излезе още един мъж. Той изобщо не приличаше на медиците. Беше по-възрастен, по-пълен и носеше черна риза. Спря се за миг до линейката и огледа околността. На лицето му се изписа пълно задоволство. Може би бе седял затворен в колата твърде дълго.

Когато се обърна към къщата, Елви забеляза белия четириъгълник на яката на ризата му, затова изтри ръце в халата си и се приготви да го поздрави. Флора дори подсвирна с уста, но баба ѝ не ѝ обърна внимание. Това бе важно.

Мъжът тръгна към къщата с бързи крачки — бе удивително енергичен за теглото си — и ѝ подаде ръка.

— Добър вечер. Или по-скоро добро утро. Бернт Янсон.

Елви пое ръката му, топла и силна, поклони се леко и се представи:

— Елви Лундберг.

Бернт поздрави и Флора, преди да продължи:

— Работя като свещеник в болницата в Худинге, но тази вечер съм дежурен в линейката.

След тези думи на лицето му се изписа сериозно изражение.

— Как приемате случващото се?

— Ами — отвърна му Елви, — доста добре.

Бернт кимна, но не каза нищо. Остави Елви да продължи. Тъй като тя не го стори, той отново взе думата.

— Доста странна история, нали? Повечето хора намират случващото се за ужасно зловещо.

Елви нямаше какво да добави. Всъщност я интересуваше един-единствен въпрос и тя му го зададе:

— Как е възможно?

— Да — започна Бернт. — Всички това се питат, което си е напълно естествено. За жалост не мога да ви дам никакъв отговор.

— Но вие трябва да знаете!

Елви повиши глас, а Бернт поклати озадачено глава.

— Какво… искате да кажете?

Елви погледна Флора, очевидно забравила, че няма смисъл да очаква подкрепа по този въпрос точно от внучката си. Това я подразни още повече. Тропна с крак по тротоара и рече високо:

— Нима си позволявате да стоите пред мен в качеството си на свещеник от Шведската протестантска църква и да ми обяснявате, че не знаете какво се случва? Ако носите Библията си, ще ви покажа.

Бернт вдигна ръка пред себе си, за да се защити.

— Аха, ето какво имате предвид…

Флора ги остави и влезе в къщата. Елви дори не я забеляза.

— Да, точно това имам предвид. Едва ли смятате, че това е просто някакво чудо… като например сняг през юни. А? В последния ден мъртвите ще се изправят от гробовете си…

Бернт сключи ръце в опит да я успокои и рече:

— Е, може би е малко рано да говорим по… тези въпроси.

После огледа улицата, почеса се по врата и продължи:

— Но, разбира се, не изключвам възможността случващото се да има по-дълбок смисъл.

Елви не се предаде.

— Нима не го вярвате? — попита тя.

— Ами… — Бернт погледна към линейката, пристъпи малко по-близо към Елви и прошепна в ухото ѝ: — Да, да, вярвам го.

— Ами защо не го кажете тогава.

Бернт се върна на предишното си място. Изглеждаше доста по-спокоен, но продължи да шепне:

— Е, защото подобно изказване би разбунило доста духове в настоящия момент. Не затова съм изпратен тук. Доста хора биха се обидили, ако започна да им проповядвам вярата… в настоящата ситуация.

Елви го разбираше. Може и да намираше в поведението му лека проява на страхливост, но през тази нощ повечето хора едва ли искаха да чуят за края на света.

— Значи вярвате… — продължи Елви, — че Христос ще възкръсне от мъртвите. И във всичко останало. Вярвате, че ще се случи.

Този път Бернт не можа да се сдържи. На лицето му цъфна огромна радостна усмивка и той прошепна:

— Да, вярвам!

Елви се усмихна. Вече не беше сама.

Медиците излязоха на стълбата с Туре. Трудно им бе да скрият отвращението си. Когато се приближиха, Елви разбра защо. На ризата му, около гърдите, имаше голямо жълто петно, а от тялото му се носеше миризма на развалено. Бе започнал да се размразява.

— Аха, ясно — рече Бернт. — Това е…

— Туре — обясни му Елви.

— Добре. Туре.

Флора излезе след тях. Бе взела дрехите и чантата си от спалнята. Приближи се до Бернт и го огледа набързо от глава до пети. Бернт стори същото. Погледът му се спря за миг върху щампата на „Мерилин Менсън“, а Елви скръсти ръце на гърдите си и се опита да внуши на внучката си със силата на мисълта, че това не е подходящ момент за водене на спорове по теологични въпроси. Но Флора очевидно се интересуваше от чисто практичната страна на нещата.

— Какво правите с тях? — попита тя.

— За момента… ги водим в „Дъндерид“.

— А после? Какво ще правите после?

Туре вече бе вкаран в линейката и Елви се намеси:

— Флора, имат много работа…

Флора се обърна към Елви.

— Не ти ли е интересно? Не искаш ли да знаеш как ще постъпят с дядо?

— Ами… — Бернт се прокашля. — Това е напълно естествен въпрос. Работата е там, че не знаем. Но мога да ви уверя, че няма да им правим нищо.

— Какво имате предвид? — попита Флора.

— Помислих си, че… — Бернт свъси вежди. — Не съм сигурен за какво точно си мислиш, но предположих…

— Откъде сте толкова сигурен?

Бернт погледна Елви, сякаш искаше да ѝ каже: „Ех, тези младежи“, и Елви се съгласи с половин сърце. Един от медиците остана при Туре, а другият се приближи до тях.

— Готово.

Бернт направи някаква гримаса, а медикът се захили.

— Да тръгваме, а?

— Да — Бернт се обърна към Елви. — Искате ли да дойдете с нас?

Елви поклати глава и той продължи:

— Е, в такъв случай, ще се свържем с вас веднага… Веднага щом разберем нещо повече.

После стисна ръката на Елви, за да си вземе довиждане. Когато я подаде към Флора обаче, тя я пое и каза:

— Аз ще дойда.

— Не — възрази Бернт и погледна към Елви. — Едва ли е уместно.

— Само до града — рече Флора. — Да ме закарате. Вече попитах.

Бернт се обърна към медика и той му кимна. Отецът въздъхна и каза на Елви:

— Одобрявате ли?

— Нека постъпи, както реши — рече Елви.

— Добре тогава — отстъпи Бернт. — Това, така или иначе, не ме засяга.

Флора се приближи към баба си и я прегърна.

— Трябва да се срещна с един приятел.

Сега?

— Да. Ще се справиш ли сама?

— Естествено.

Елви остана до градинската порта, докато Флора не се качи в линейката заедно с Бернт. Махна им и отново се сети за миризмата. Вратите се затвориха. Линейката потегли бавно назад по алеята на отсрещната къща, обърна се и…

Пръстите на Елви внезапно се разтвориха, очите ѝ се уголемиха и някакво странно усещане прониза като стрела тялото ѝ: Туре. Залитна и се подпря на вратата. Туре бе там. Усещаше духа му в тялото си, същият дух, който гаснеше пред очите ѝ в спалнята му приживе. Сега я изпълваше цялата, а гласът му ехтеше в главата ѝ.

„Мамо, помогни ми! Притиснат съм… не искам да си тръгвам… искам да остана вкъщи, мамо…“

Линейката зави по алеята.

— Мамо… тя идва, тя…

Усети как духът на Туре напуска тялото ѝ, вече бе извън нея, като обвивка. Макар и гласът му да ехтеше в съзнанието ѝ, стократно по-силен от обикновено, тя успя да долови през него думите на Флора, значително по-слаби.

„Бабо… чуваш ли? С теб ли…“

Елви усети как физическото поле помежду им се разсея и постепенно възвърна контрол върху тялото си. Последното, което успя да препрати на внучката си, бе:

„Чувам…“

След това всичко приключи и тя отново бе себе си, просто Елви, подпряла се на градинската порта. Линейката засили ход, а възрастната жена успя да зърне някаква бяла фигура точно преди да склони глава заради кънтящото в ушите ѝ жужене като на рояк комари и палещата болка в главата, която усещаше като нажежени червени слънца под затворените си клепачи.

Въпреки всичко видя чудото.

Прегърна гредата на вратата, за да не се строполи върху асфалта. Някаква сила притискаше главата ѝ надолу, не можеше да отвори очи, за да погледне още веднъж. Не ѝ бе позволено.

Болката изчезна само след няколко секунди. Елви вдигна глава и впи очи в улицата, където линейката бе стояла само преди миг.

Жената я нямаше.

Но Елви я видя. С крайчеца на очите си, точно преди линейката да изчезне от полезрението ѝ, съзря висока слаба жена с тъмна коса, която изведнъж се появи зад колата и протегна ръка към нея. В следващия миг силната болка принуди Елви да отмести поглед.

Загледа се в продължението на улицата. Линейката тъкмо сви по пресечката, излизаща на главното шосе. Ала жената бе изчезнала.

„В линейката… ли е сега?“

Елви притисна чело с ръка и напрегна силата на мисълта си.

„Флора? Флора?“

Не последва отговор. Връзката между тях бе прекъсната.

Как изглеждаше жената в действителност? Как бе облечена? Не можеше да си спомни. Елви се опита да си представи лицето ѝ, тялото, което зърна само за част от секундата, но образът ѝ се изплъзваше. Сякаш се опитваше да извика някакъв спомен от ранното си детство, но съзираше само откъслечен детайл, единственият набил се на очи. Всичко останало бе като в мъгла.

Лицето, дрехите, всичко изчезна от съзнанието ѝ. Само в едно бе напълно сигурна — нещо стърчеше от пръстите на жената. Нещо, което проблясваше леко на фона на уличното осветление. Нещо тънко. Метално.

Елви се втурна в къщата, за да се опита да се свърже с Флора по обичайния начин. Позвъни на мобилния ѝ телефон.

— В момента няма връзка с този номер…

Гробище „Рокста“, 02,35

Малер се събуди от дрънкане на метал, после чу гласове.

За миг се почувства напълно объркан. Осъзна, че седи и държи нещо в ръце. Тялото го болеше. Къде се намираше и защо е тук?

След това си спомни.

Елиас все още лежеше върху коленете му, неподвижен. Луната се бе преместила и сега човек можеше да зърне лицето ѝ зад върховете на дърветата в гробището.

Колко време е минало? Час? Два?

Желязната порта се отвори със скърцане, а на площада пред параклиса плъзнаха няколко сенки. Светнаха фенери, а светлинните им снопове зашариха по камъните. Чуха се гласове.

— … все още е рано да се каже…

— Но какво смятате да правите, ако се окаже, че е така?

— Първо ще използваме апаратурата, за да добием представа за обхвата на явлението, а след това…

— Смятате ли да отворите гробовете?

Този глас се стори познат на Малер. Беше на Карл-Ерик Люнгхед, един от колегите му от вестника. Не чу отговора. Елиас продължаваше да лежи неподвижно в ръцете му, като мъртъв.

Можеха да го видят само ако насочеха фенерите към стената. Малер бе обкръжен от непрогледен мрак. Разтърси внимателно Елиас. Нищо не се случи. В гърдите му назря силен страх.

„Всичко е било напразно…“

Напипа твърдата суха ръка на Елиас, докосна дланта му с палец и показалец и я натисна. Ръката на внучето му се сви в юмрук около пръстите му. Петте фенера тръгнаха напред към вътрешността на гробищата, следвани от човешките силуети.

Тялото на Малер бе напълно схванато от дългото седене на едно място, а на мястото на гръбначния му стълб сякаш имаше нагорещен до червено железен прът. Защо не ги извика? Карл-Ерик щеше да му помогне, защо избра да замълчи?

„Защото…“

Защото така трябваше. Защото… те. Другите.

— Елиас, трябва… да те оставя на земята за малко.

Елиас не му отговори. Малер издърпа отчаяно пръстите си от ръката му и внимателно положи телцето му на алеята. После притисна гръб към стената, напрегна бедрените си мускули и така успя да се изправи на крака.

Запалените фенери танцуваха сред надгробните плочи като превъзбудени духове. Малер се опита да чуе дали не се задаваха още хора, но долови единствено далечните гласове на вече пристигналия екип. Както и тихата мелодия на „Малка нощна музика“ от телефона в колата си. Небето леко порозовя.

— Елиас?

Нямаше отговор. Малкото телце лежеше изпънато на камъните, като детски силует, изтъкан от сплъстен мрак.

„Дали ме чува? Дали ме вижда? Знае ли кой съм?“

Малер се наведе, пъхна ръце под коленете и врата на Елиас, изправи се и тръгна към колата.

— Хайде да се прибираме, миличко.



На паркинга вече имаше още три коли. Линейка, ауди с логото на вестника и волво със странен регистрационен номер. Жълти цифри на черен фон. Мина известно време, преди Малер да се досети, че явно става дума за кола на военните.

„Армията? Толкова ли е всеобхватно?“

Сега вече бе убеден, че е постъпил правилно, като не им се е обадил. Военните създаваха единствено проблеми.

Тялото на Елиас беше съвсем леко. Неестествено леко, като се има предвид… колко бе наедрял. Коремът му толкова беше пораснал, че най-долните копчета на пижамката му се бяха отворили под натиска му. Малер обаче знаеше, че там вътре има само газ, образуван при разлагането на чревната флора. А той е безтегловен.

Положи внимателно Елиас на задната седалка и излезе от паркинга. Свали всички прозорци на колата.

От апартамента му ги деляха само няколко километра. Малер не спря да говори с Елиас през целия път, без да получи отговор.



Сложи Елиас на дивана в тъмния хол, наведе се напред, целуна го по лицето и му каза:

— Сега се връщам, миличко. Само ще…

Извади три хапчета парацетамол от аптечката в кухнята и ги изгълта наведнъж с глътка вода.

„Така… така.“

Все още можеше да усети допира на челото на Елиас по устните си. Хладната, студена, мъртва кожа. Сякаш бе целунал камък.

Не посмя да запали лампите в хола. Елиас лежеше неподвижно на дивана. Копринената му пижама проблясваше леко на фона на първите слаби лъчи светлина. Малер хвана лицето си с ръце.

„Какво правя?“

Да, какво правеше наистина? Трябваше да гледа на Елиас като на сериозно болен. Как постъпват хората в подобни случаи? Водят децата обратно вкъщи? Не. Викат линейка и ги изпращат в болницата — моргата, — за да получат помощ.

Мисълта за моргата го притесняваше. Заради това, на което стана свидетел там. Заради мъртвите, заради това как бяха завързвани и как се бореха да се освободят. Не искаше Елиас да преживее същото. Но какво можеше да стори? Нямаше възможност да се грижи за него… да задоволи нуждите му.

„А дали в болницата ще го сторят?“

Болката в гърба му се притъпи, съзнанието му се проясни. Естествено, че трябваше да извика линейка. Това бе единственото решение.

„Момченцето ми, милото ми дете.“

Защо нещастието не се случи месец по-късно. Вчера или завчера. Ако Елиас не бе лежал в земята толкова дълго, смъртта щеше да пощади тялото му, нямаше да успее да го превърне в съсухреното влечугоподобно същество с почернели крайници. Колкото и силно да го обичаше, Малер не можеше да затвори очите си за истината — Елиас вече не приличаше на човешко дете, а на нещо страшно, което държат затворено зад стъкло.

— Миличко, сега ще повикам лекар. Ще ти помогнат.

Мобилният му телефон зазвъня.

На екрана се изписа телефонният номер на вестника. Този път реши да вдигне.

— Да…

Бенке го прекъсна с плачевен тон:

— Къде беше? Първо забърка тази каша, а след това изчезна яко дим.

Малер не можа да сдържи усмивката си.

— Бенке, не аз забърках тази каша. Вината със сигурност не е моя.

В другия край на линията настъпи тишина. Малер чуваше много гласове, но не можеше да ги разпознае.

— Густав — започна Бенке. — Елиас. Той…?

Малер имаше доверие на приятеля си, но решаващото в случая бе не доверието, а връзката с външния свят. Затова си пое дълбоко въздух и рече:

— Да. Тук е. При мен.

Шумът в слушалката утихна и Малер разбра, че Бенке се е преместил, за да не може никой да чуе разговора им.

— Зле ли е?

— Да.

Около Бенке цареше пълна тишина. Вероятно бе влязъл в някой празен кабинет.

— Густав, не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Просто искам да знам какво правят, за да съм сигурен, че постъпвам правилно.

— Събират ги и ги водят в „Дъндерид“. Започнали са да отварят гробове навсякъде. Военните им помагат. Осланят се на някаква разпоредба за действие при масови епидемии. Всъщност никой нищо не знае. Мисля, че… — Бенке замлъкна за миг. — Не знам, и аз имам внуци. Може би постъпваш правилно. Навсякъде цари… някаква паника.

— Знае ли някой на какво се дължи случващото се?

— Не. А и, Густав… Има още нещо.

— Бенке, не мога. Душата ми е разкъсана.

Бенке въздъхна. Малер знаеше колко му коства да запази спокойствие и да не му се разкрещи.

— Снимките у теб ли са? — попита той.

— Да, но…

— Добре — рече Бенке. — Това са единствените снимки от вътрешността на болницата, които не са засекретени. А ти си единственият журналист, който успя да влезе вътре, преди да затворят. Густав… Въпреки цялото ми уважение към теб и положението, в което си изпаднал — дори не ми се мисли как се чувстваш, — нека ти кажа, че ме чака цял вестник. И че в момента разговарям с най-добрия си журналист, който разполага с невероятен материал. Мисля, че отлично ме разбираш, нали?

— Бенке, разбери, че…

— Разбирам. Но моля те, моля те, моля те, Густав. Не можеш ли просто да нахвърлиш нещо… Каквото и да било? Да сглобиш снимките с кратък текст, без увъртане, в сегашно историческо време. Моля те! Ако не друго, поне ми прати снимките. Какво ще кажеш?

Ако Малер бе в състояние да се разсмее, със сигурност щеше да го стори. Сега обаче от гърдите му се изтръгна единствено стенание. През всичките им петнайсет години на съвместна работа Бенке нито веднъж не го бе молил за нещо. Думата „моля“ не съществуваше в речника му.

— Ще се опитам — отвърна му той.

Бенке сякаш това и чакаше.

— Ще задържа средните страници. Имаш четирийсет и пет минути.

— Боже, Бенке…

— Да. И благодаря, Густав. Наистина. Хващай се за работа сега.

С това разговорът им приключи. Малер хвърли поглед на Елиас, който не бе помръднал от мястото си. Приближи се до него и сложи пръст в дланта му. Детето сви юмруче. Искаше да седне до него и да заспи така, с пръст в ръчичката му.

„Четирийсет и пет минути.“

„Пълна лудост. Защо изобщо се съгласих?“

Защото нямаше избор — през целия си съзнателен живот бе работил като журналист и наистина разбираше Бенке. Разполагаше с материала на живота си, с най-важната новина в кариерата си. Нямаше как да я пропусне. Независимо от всичко.

Седна пред компютъра, а лентата на събитията от моргата се завъртя пред очите му. Пръстите му зашариха по клавишите.

„Асансьорът потегля тежко. През дебелата бетонна стена долитат писъци. Етажът на моргата се показва в прозорчето на вратата му…“



Репортаж втори

0,22. Министърът на труда и социалните грижи пристига в сградата на министерството. Под негово ръководство бива съставен временен ръководен екип от представители на няколко министерства, полицаи и лекари, специализирали в различни области.

Една от конферентните зали в министерството е превърната във временен щаб. Не след дълго я наричат „Мъртвата стая.“

00,25. Министър-председателят, който в момента се намира на официална визита в Кейптаун, е осведомен за събитията. Ситуацията е класирана като толкова извънредна, че планираната за следващия ден среща с Нелсън Мандела е отменена, а правителственият самолет се подготвя за излитане. Полетът отнема единайсет часа.

00,42. Първите доклади за пробуждане на погребани мъртъвци пристигат в „Мъртвата стая“. Всички изчисления са направени. Става дума за общо 980 души. Ръководството на полицията заявява, че няма достатъчно ресурси, за да извърши ексхумациите.

00,45. Натискът на пресата за коментар от „Мъртвата стая“ се усилва. Сред членовете на ръководния екип цари известна неяснота по отношение на точните термини, които да се използват при така създалата се ситуация. След кратко съвещание взимат решение отсега нататък да наричат възкръсналите мъртви „пробудени“.

00,50. Проблемът с ексхумацията е прехвърлен на военните. Тъй като Конституцията забранява съвместната работа на полицията и армията, в ръководния екип няма военни. Армията получава пълни правомощия да действа самостоятелно, като при извънредно положение.

1,00. От болница „Дъндерид“ съобщават, че в инфекциозното отделение вече са събрани 430 пробудени и че в момента освобождават още отделения, за да осигурят допълнителни места. Във всяка болница има оставени само по две линейки за спешни случаи. Останалите са изпратени да прибират пробудените. Болницата има нужда от допълнителни ресурси.

01,03. Присъстващите в „Мъртвата стая“ обсъждат дали да не помолят погребалните бюра да помогнат за прибирането на пробудените. Идеята е отхвърлена като неприемлива. Вместо това е взето решение всички свободни таксита да бъдат включени в извозването на пациенти от „Дъндерид“ до други болници.

10,05. Полковник Юхан Стенберг, избран да ръководи спасителната операция на военните, прави изявление за пресата, което по-късно достига и до знанието на „Мъртвата стая“. „За момента се отнасяме към труповете като към един чисто логистичен проблем.“ Един от пресаташетата на Министерството на труда и социалните грижи се наема да информира полковника за точните термини.

01,08. Двама медици от екипа на „Бърза помощ“ и един свещеник са заплашени с пушка, когато се опитват да приберат пробудена жена от Туресьо. На мястото е повикана полиция.

01,10. CNN е първата чуждестранна телевизионна станция, която излъчва репортаж за събитията в Стокхолм. Филмовият им материал създава погрешна представа у зрителите, тъй като показва единствено хаоса пред входа на „Дъндерид“ и представя живите пациенти, които преместват в други болници, като „живи мъртви“.

01,14. Натискът върху „Мъртвата стая“ от чуждестранните медии се засилва след излъчването на репортажа на CNN. На един от пресаташетата на Външно министерство е възложено да отговаря за телефонните контакти с останалия свят.

01,17. Първата военна дивизия е изпратена за извършване на ексхумации. В състава ѝ влизат сапьори и хора, участвали в мисиите на ООН при разравянето на масовите гробища в Босна. В очакване на сформирането на още подобни групи първата дивизия се отправя към гробище „Скугсшюркгорден“.

01,21. Мъжът от Туресьо, който отказва да предаде пробудената си жена на медиците, открива огън срещу полицията. Няма пострадали.

01,23. След консултация с юристи министърът на труда и социалните грижи решава да приложи към настоящата ситуация разпоредбите за епидемии, докато излязат първите медицински анализи. Полицията получава повече правомощия. Отправена е молба към „Съдебна медицина“ да ускори работата си.

01,24. Полицията в Туресьо получава позволение да използва сълзотворен газ, но решава да се въздържи, защото въоръженият е възрастен мъж и може да получи сериозни увреждания. Един парламентьор осъществява телефонна връзка с мъжа, докато се придвижва към мястото.

01,27. В първите медицински доклади се съобщава, че пробудените не използват нито респираторните си органи, нито органите на кръвообращението. Направените изследвания на клетъчно ниво обаче показват, че има данни за известна обмяна на веществата. „Случващото се е абсолютно невъзможно, но ние правим всичко по силите си“, каза специалистът по вътрешни болести, който ръководи изследванията.

01,30. В „Дъндерид“ са събрани вече 640 пробудени и ръководството се обръща с молба за помощ към останалите болници. Поради някаква непонятна причина между персонала избухват непрестанни конфликти, което създава допълнителни проблеми.

01,32. След оказания силен натиск от местните и чуждестранните медии от „Мъртвата стая“ решават да дадат пресконференция в сградата на парламента в шест часа сутринта.

01,33. Спешните центрове на поликлиниките и психиатричните отделения са препълнени от роднини на пробудените в различна степен на истерия. Екипът от психолози на полицията започва да работи с преуморените полицаи.

01,35. Търсенето на избягали пробудени приключва. В един от приютите на организацията с идеална цел „Стадсмишунен“ в Стокхолм е повикано подкрепление, след като пребиваващите там отказват да предадат на полицията един пробуден бездомник, починал преди две седмици.

01,40. Първият пробуден от гробището „Скугсшюркгорден“ е изваден от земята. Съобщава се, че мъжът е в „най-ужасното възможно състояние“, защото е изваден от падина с мокра пръст.

01,41. Парламентьорът пристига в Туресьо. Последните думи на въоръжения мъж са: „Отивам при нея“. След това се застрелва. Персоналът на „Бърза помощ“ прибира съпругата му, докато полицията прегражда мястото. Мъжът не дава признаци на пробуждане.

01,41. От „Скугсшюркгорден“ пристига молба за изпращане на подкрепление от хора „със здрави стомаси“. Ексхумираният мъж се опитва да избяга.

01,45. Положението в „Дъндерид“ започва да излиза от контрол. В болницата има 715 пробудени, а сред персонала, който се грижи за тях, продължават да се пораждат спорове и дори се стига до бой.

01,50. Без да се допитат до „Мъртвата стая“, инженерите от първата дивизия издигат временно заграждение в „Скугсшюркгорден“, където да прибират ексхумираните в очакване на превоз.

01,55. След разговор с персонала в „Дъндерид“ става ясно, че конфликтът им е възникнал, след като установили, че могат да четат мислите си.

02,30. Всички пробудени, които представляват важен източник на информация за разрешаването на загадката, са преместени в болница „Каролинска инститютет“ в квартал Сулна. Сред тях е и Ева Зетерберг, която може да говори, както и Рудолф Албин, който е починал пръв от всички пробудени.

02,56. Тумас Берггрен, професор по неврология, провежда първото си интервю с Ева Зетерберг.


Първи разговор

По-долу съм поместил извлечение от първия ми разговор с пациентката Ева Зетерберг. Нейният случай е изключително интересен, тъй като между прекратяването на жизнените ѝ функции и пробуждането ѝ е изминало съвсем малко време.

Говорът на пациентката все повече се подобрява.

Интервюто е проведено в „Съдебна медицина“ в Сулна на 14 август 2002 между 02,56 и 03,07 часа.

ТБ: Казвам се Тумас. А вие?

ЕЗ: Ева.

ТБ: Можете ли да ми кажете цялото си име?

ЕЗ: Не.

ТБ: Можете ли да ми кажете малкото си име?

ЕЗ: Не.

ТБ: Как се казвате?

ЕЗ: Ева.

ТБ: Малкото ви име е Ева.

ЕЗ: Малкото ми име е Ева.

ТБ: Можете ли да ми кажете малкото си име?

ЕЗ: Ева.

(Пауза)

ТБ: Знаете ли къде се намирате?

ЕЗ: Не.

ТБ: На какво ви прилича това?

ЕЗ: Какво е това?

ТБ: Това е мястото, където се намирате, Ева.

ЕЗ: Не.

ТБ. Къде е Ева?

ЕЗ: Ева не е тук.

ТБ: Вие сте Ева.

ЕЗ: Аз съм Ева.

ТБ: Къде се намирате?

(Пауза)

ЕЗ: Болница. С бял мъж. На име Тумас.

ТБ: Да. Къде е Ева?

ЕЗ: Ева не е тук.

(ТБ докосва ръката на ЕЗ.)

ТБ: Чия е тази ръка?

ЕЗ: Ръка. Ръката на Аз.

ТБ: Кой е Аз?

ЕЗ: Тумас.

(Пауза)

ТВ: Коя сте вие?

ЕЗ: Аз съм Ева.

(ТБ докосва ръката на ЕЗ.)

ТБ: Чия е тази ръка?

ЕЗ: Ръката на… Ева.

ТБ: Къде е Ева?

ЕЗ: Ева е тук. (Пауза) Не.

ТБ: Как изглежда мястото, където се намира Ева?

ЕЗ: Не.

(Пауза)

ТБ: Може ли да говоря с Ева?

ЕЗ: Не.

ТБ: Какво виждат очите ви?

ЕЗ: Стена. Стая. Мъж. На име Тумас.

ТБ: Какво виждат очите на Ева?

ЕЗ: Ева няма очи.

ТБ: Значи Ева няма очи?

ЕЗ: Ева не вижда.

(Пауза)

ТБ: Какво чува Ева?

ЕЗ: Ева не чува.

ТБ: Разбира ли Ева какво ѝ казвам?

(Пауза)

ЕЗ: Да.

ТБ: Може ли да говоря с Ева?

ЕЗ: Не.

ТБ: Защо не мога да говоря с Ева?

ЕЗ: Ева няма… уста. Ева уплашена.

(Пауза)

ТБ: От какво се е уплашила Ева?

(Пауза)

ТБ: Можете ли да ми кажете от какво се е уплашила Ева?

ЕЗ: Ева остава.

ТБ: Ева иска да остане, където е сега?

ЕЗ: Да.

ТБ: От какво се страхува Ева?

ЕЗ: Не.

(ЕЗ клати енергично глава.)

Район Хеден, 03,48

Когато се настани в нощния автобус за Тенста, Флора прослуша гласовата си поща и видя, че Елви е звъняла пет пъти. Затова веднага ѝ се обади.

— Здравей, аз съм…

Въздишката на облекчение от другия край на линията достигна със съскане до ухото на Флора.

— Детето ми, наред ли е всичко?

— Да. Защо?

— Ами, просто си помислих… Опитах се да ти се обадя.

— Накараха ме да изключа мобилния си телефон в линейката.

— Ама точно така. — Флора си представи как баба ѝ се удря леко с ръка по челото. — Разбира се, колко съм глупава.

Настъпи кратка тишина. Пред прозореца на автобуса пробягваха редици от тъмни жилищни сгради.

— Бабо? Чу го, нали?

— Да.

— Свещеникът не забеляза нищо. А и дядо не показа нищо външно. Просто си лежеше там.

Отново тишина. Флора извади уокмена от чантата си. Беше толкова стар модел, че трябваше да извади касетата, за да я пусне от другата страна. Превъртя целия Holy Wood21 и избра да слуша Antichrist Superstar22. След това зачака.

— Стори ми се, че видях нещо — рече Елви накрая.

— Какво?

Елви се поколеба две секунди, преди да отговори:

— Просто исках да знам как си. На автобус ли се возиш?

— Да.

Тъй като Флора не уточни нищо повече, Елви реши да не я разпитва. Взеха си довиждане, като си обещаха да се чуят отново на следващия ден. Флора се сгуши в ъгъла на седалката, пъхна слушалките в ушите си, натисна бутона play, опря глава на прозореца и затвори очи.

We hate love… we love hate… we hate love…23

След като автобусът я остави в центъра на квартал Тенста, трябваше да измине още един километър пеша. Тръгна по улица „Акаластиген“, която я доведе почти до целта. Остана ѝ само да прекоси полето на областта Нерва. Единствените пътища там обаче бяха оставените от багери и трактори следи отпреди десет години, които вече почти изцяло бяха прорасли с трева.

Стигна до едно леко възвишение и погледна надолу към район Хеден. Острите ръбове на сивите сгради изпъкваха на фона на розовеещото утринно небе. Това бе вторият път, когато идваше тук посред нощ. Първият бе тази пролет, но тогава сградите бяха потънали в непрогледен мрак. Можеше единствено да усети квартала като леко жужене в далечината.

Нямаше улично осветление, всички прозорци бяха тъмни. Нямаше прокарани електричество, вода или канализация. Така и не стигнаха до тук.

Докато Флора вървеше надолу по склона под звуците на Tourniquet, светлината на изгрева се изкачи нагоре по сградите и освети последните оцелели прозорци. Допреди няколко години местността бе оградена и поне на теория се водеше строителна площадка, но след като жителите ѝ за стотен път направиха нови отвори, властимащите се предадоха. По-голямата част от металната ограда получи друго предназначение, а последните останали тук останки се въргаляха, захвърлени в тревата.

Дори любителите на графити се предадоха горе-долу по същото време, така че долните части на фасадите представляваха пандемониум на бодливата тел и декоративното изкуство. Съдебният спор относно това кой носи отговорността за събарянето на постройките в Хеден продължаваше вече пета година, а никой не искаше да я поеме, преди съдът да излезе с решение. Хеден бе срам за столицата — провален жилищен проект, белязан от редица смътни обрати, който сега приютяваше прокудените. От време на време полицията се отбиваше тук, за да разчисти терена, но тъй като не разполагаха с достатъчно ресурси, за да се погрижат за всички, които откриеха, предпочитаха да си затварят очите.

Скоро тревата свърши и Флора стъпи на асфалтиран участък. От близката улична табела разбра, че се намира на улица „Екваторвеген“. Изрисуван на стената гол хилещ се дявол с расти вместо коса и огромен полов орган държеше табелата в ръка.

Флора изключи уокмена си точно между песните Tourniquet и Angel with scabbed wings. За да събере целия албум на касетата, се видя принудена да изтрие няколко парчета, но изборът не бе никак труден. Извади слушалките от ушите си и позволи на изтръпналите си тъпанчета да се насладят на тишината. Ядоса се сама на себе си, че е позволила на стомаха си да се свие на буца от страх…

„Проклета разглезена снобка.“

Все пак единствените звуци, които достигаха до ушите ѝ, идваха от хора. Никой не бе засадил дървета или храсти, затова нямаше птици и шумолене на листа. Единствено хора — гласове, викове. Флора с бързи крачки свърна по „Латитюдвеген“ и влезе в двора на Петер.

Под краката ѝ се чу прашене на счупено стъкло, чието ехо заподскача все по-силно между голите бетонни стени. Всички сгради наоколо бяха триетажни, а в градината помежду им се издигаше огромна постройка. Според Петер в нея трябвало да има помещения с перални машини, зали за събирания и банкети и стаи за разделно изхвърляне на боклука, които да обслужват целия квартал. Тук, разбира се, нямаше вода, с която да изпереш, нямаше боклуци, които да изхвърлиш, а и никой не искаше да се събира и празнува.

Флора прескочи внимателно множество найлонови торбички и разкъсани картони, но не можа да избегне стъклото. Някакъв човек, който досега стоеше облегнат на желязната врата на пералното помещение, се изправи и тръгна към нея. Флора продължи напред с още по-бързи крачки.

— Ей… момиче…

Мъжът застана пред нея на тясната улица. Флора бързо се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Мъжът, който бе с една глава по-висок от нея, говореше със силен фински акцент. От него се носеше странна миризма, която ѝ бе трудно да разпознае. Когато мъжът вдигна ръка и Флора видя бутилката, веднага се досети на какво мирише — денатуриран спирт. Подаде ѝ бутилката. Приличаше на шише за сок с парче хляб вместо запушалка.

— Ей, Пипи Дългото чорапче, искаш ли да си сръбнеш?

Флора поклати глава и отвърна:

— Не, благодаря.

Когато чу звънливия ѝ глас, мъжът се замисли. Наведе се напред и се вгледа в лицето ѝ. Флора стоеше напълно неподвижна.

— По дяволите… — рече той. — Та ти си… дете. Какво правиш тук?

— Дошла съм при един приятел.

— Аха.

Мъжът се олюля, замислен над думите ѝ. Постави внимателно бутилката на земята до себе си. Флора следеше всяко негово движение, готова да се втурне напред, ако се наложи. Непознатият разтвори ръце.

— Може ли да получа една прегръдка?

Флора не се помръдна. Вярно, че не изглеждаше лош, само опърпан, но злодеите се познаваха отдалеч единствено в детските филми. Най-долните копчета на ризата му бяха разкопчани или скъсани и се виждаше белият му корем. Главата му изглеждаше твърде малка на фона на подпухналото тяло и дори на тази слаба светлина си личеше, че носът и бузите му са покрити с множество спукани капиляри. Мъжът отпусна ръце.

— Имам дъщеря… имах дъщеря… жива е, но… Мисля, че е на твоите години. — Отново се замисли. — На тринайсет. Не съм я виждал от осем години. Кайса. Така се казва. — Посегна към джоба на панталоните си, но после махна с ръка, за да ѝ покаже, че всъщност е празен. — Имах една снимка, но…

Сви рамене, а на Флора ѝ се стори, че всеки миг ще се разплаче. Набързо го подмина, а той остана да стои на средата на улицата и да си говори тихо сам.

Прозорецът на Петер беше на нивото на земята — един от малкото здрави. Тъй като жилището му се помещаваше в подземието за съхранение на велосипеди, прозорецът бе снабден с армирано стъкло и се искаше доста сила, за да се счупи. Флора приклекна и почука.

В този миг чу как някой се приближава с провлачени стъпки зад гърба ѝ, обърна се и видя финландеца да се извисява над нея. Отново с разтворени ръце. Заприлича ѝ на герой от обложка на „Менсън“ — разпънат на кръст бройлер.

Непознатият издаде напред устни и промълви с детски глас:

— Може ли да получа една прегръдка?

Флора се изправи и се измести настрани, така че да не може да я достигне. Финландецът остана като закован на мястото си с отворени ръце и кучешки поглед. Флора примижа и наклони глава на една страна.

— Не осъзнаваш ли колко си противен?

Зад прозореца светна фенерче и тя чу гласа на Петер:

— Кой е там?

Отговори му, без да сваля очи от чужденеца:

— Аз съм.

Слезе надолу по ниската стълба до рампата за велосипеди и застана пред заключена желязна врата, на която имаше изрисуван със спрей летен пейзаж. Това бе една от малкото врати с ключалки тук, най-вече защото Петер я бе монтирал сам. Тя изщрака и вратата се отвори. Петер придържаше с едната си ръка тънкия спален чувал, който обгръщаше тялото му, а с другата държеше фенер.

— Влизай.

Флора погледна за последен път финландеца, който все още се олюляваше от крак на крак, разтворил ръце, за да обгърне нощта и спомените си. Когато Петер затвори вратата зад гърба им и фенерчето му освети стаята, Флора си даде сметка, че нищо не я отличаваше от останалите подобни помещения в други квартали. Покрай дългата стена стояха колелета, наредени в спретната редица, а една от късите стени бе отделена за мотора с плосък багажник на Петер. Той самият тръгна към другия край на стаята, която сам бе преградил, и отвори замаскираната с боя врата. Досега никога не го бяха гонили — полицаите не успяваха да открият скривалището му при бързия си оглед.

Зад стената имаше миниатюрно помещение от шест квадратни метра, където се побираше само дюшекът, който Петер намери в някакъв контейнер за боклук и докара дотук на мотопеда си, стол и маса с хранителни продукти, газов котлон и туба с вода. На пода до леглото му имаше голям касетофон, свързан към акумулатор за кола. Сякаш напук на трудностите и мизерията Петер дори се бе снабдил с електрическа четка за зъби и апарат за бръснене, задвижвани от батерии. Имаше и електронна игра „Геймбой“, будилник и мобилен телефон. Без да забравяме и фенера, разбира се. Флора обикновено му носеше батерии като подарък.

Петер пусна резето на вратата, пъхна се в леглото, откопча ципа на спалния чувал и го разтвори като одеяло. Флора свали пуловера и панталоните си, пъхна се при него и положи глава на рамото му.

— Петер…

— Да?

— Знаеш ли какво се случи? Тази нощ?

— Не.

Разказа му цялата история. От момента на събуждането си в дома на баба си до пътуването в линейката. Когато приключи, Петер промълви:

— Странно.

След това обгърна главата ѝ с ръка. Само след няколко секунди Флора позна по спокойното му дишане, че е заспал.

Изгревът вече къпеше в светлина единствения прозорец, а Флора толкова дълго се взира в него, че когато затвори очи, все още можеше да види светлосивия му правоъгълник.

Събуди се от някакво подрънкване в съседната стая и усети главата си натежала от недоспиване. Стана от леглото и погледна през шпионката. Някакъв твърде изискан за този район мъж от арабски произход се мъчеше да извади едно от колелетата. Флора не бе много сигурна, но ѝ се стори, че го познава — обикновено разнасяше с един колега голям рекламен плакат по улица „Дротнинггатан“.

Мъжът извади колелото си и заключи след себе си. Петер бе раздал ключове само на хората, които му плащаха наем. Срещу двайсет крони на месец можеха да държат велосипедите си в заключената и охранявана стая. Наемът, разбира се, не даваше никакви гаранции, че полицията няма да ги конфискува при следващата си атака.

Флора отново си легна, но не можа да заспи. Погледът ѝ се спираше ту на тавана, ту на огрятия от слънчева светлина прозорец, ту на пъпчивото лице на Петер върху възглавницата. След един час стана и сложи вода за чай на газовия котлон.

Шумоленето ѝ го събуди. Той се изправи, погледна към прозореца, вместо към часовника, за да определи колко е часът, прецени, че е твърде рано, и се отпусна обратно на дюшека.

След като пакетчетата с чай престояха достатъчно дълго във врялата вода, Флора разпредели течността в две чаши, сложи по две лъжички захар във всяка от тях и ги занесе до леглото. Отпиха по няколко глътки, след което Петер каза:

— Това, което ми разказа, когато дойде…

— Да?

— Вярно ли е?

— Да.

Момчето кимна, запрехвърля чашата от ръка в ръка и каза:

— Добре.

После стана, сложи си още една лъжичка захар и се върна обратно в леглото. От време на време му се налагаше да живее само на чай със захар.

— Мислиш, че това е добре? — попита Флора.

— Разбира се.

— Защо?

— Не знам. Има ли още чай?

— Не. Водата свърши.

— После ще донесем.

Петер стана, за да се изпишка. Ребрата му бяха съвсем изпъкнали, сякаш имаше много по-тънка кожа от останалите хора. Махна мокрия парцал от кофата, която ползваше вместо тоалетна, застана на колене и я наклони леко, за да не изцапа отстрани. Струйката затрополи леко по метала. Флора не можеше така. Когато идваше тук, обикновено ходеше по нужда в някоя от химическите тоалетни извън района. Въпреки че общината отказваше да признае съществуването на Хеден, преди няколко години поставиха тоалетни тук и дори ги изпразваха редовно. Най-вече защото установиха, че близката горичка мирише на фекалии и е пълна с използвана тоалетна хартия и изгорени от урина треви.

— Винаги е добре, когато полицията е заета с нещо — рече Петер. — А и е хубаво, когато се случват подобни неща. Дори трябва да е така.

— Но смяташ, че е странно, нали? — попита Флора.

— Смятам, че е странно, че се случва чак сега. Искаш ли да вземем вода?

Облякоха се и Петер извади мотора. Отне му половин година да реставрира и поправи металния скелет, който откри в гората, изоставен и разграбен. Само шасито и гумите бяха цели. Успя да открие достатъчно части, захвърлени на боклука или взети от други мотори, за да го приведе в движение. След което го напръска със сребрист спрей и написа с черни букви на резервоара „Сребърната стрела“. От всичко, което притежаваше, определено обичаше единствено него. Ако Петер бе Мумин24, то моторът бе неговата флейта.

Флора взе тубата за вода, седна на плоския багажник и потеглиха. Първо обиколиха района и взеха още три туби, оставени пред няколко входа. С това се изчерпваше целият бизнес на Петер — охраняваше колелета и снабдяваше жителите на Хеден с различни неща, включително вода. С припечелените около хиляда крони на месец пазаруваше храна в „Оверскотсбулагет“ и така успяваше да оцелее. Понякога търговците на пазара в „Ринкебю“25 му даваха по някой кашон с изостанали зеленчуци в края на работния ден.

Преминаха с друсане през полето, продължиха надолу по главния път за Акала и напълниха тубите на бензиностанция „Шел“. Наближаваше девет и първите страници на вестниците вече красяха рекламните табла.


МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ
2000 ШВЕДИ СЕ ВЪРНАХА ОТ ОТВЪДНОТО
ТАЗИ НОЩ

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ
ОГРОМЕН РЕПОРТАЖ СЪС СНИМКИ
ОТ НОЩТА НА УЖАСИТЕ

На първа страница на вестника, обещаващ богат снимков материал, имаше фотос на някакъв ръкопашен бой. Хора в бели дрехи се бореха с голи старци сред стоманени маси. Другият вестник пък бе поместил фотография, която напомняше афиш на филм на ужасите — няколко старци в бели чаршафи обикаляха между надгробните плочи.

— Погледни — рече Флора.

— Ей сега — отвърна ѝ Петер. — Ще ми помогнеш ли с тубите?

Натовариха заедно четирите двайсетлитрови туби, а Флора се огледа наоколо и остана силно разочарована. Всичко изглеждаше напълно нормално. Утринното слънце печеше лениво над главите на хората, които зареждаха колите си с бензин или се разхождаха по тротоарите. Влезе в бензиностанцията и купи и двата вестника. Продавачът прибра парите, без да промълви и дума. Когато отново излезе навън, видя как някакъв чичо бе клекнал до колата си и помпаше гумите.

„Сякаш нищо не се е…“

Петер запали мотора, Флора се качи на багажника му, за да придържа тубите, докато караха през неравното поле. По нищо не си личеше, че тази нощ светът се е преобърнал с главата надолу.

Бе гледала трилогията за зомбита на Ромеро26 и макар да не бе очаквала събитията от филмите да се случат в действителност, все пак си мислеше, че би трябвало да предизвикат далеч повече реакции от гръмките заглавия на вестниците. Петер нито я заразпитва, нито се притесни. Затова отиде при него. За да избяга от суетата. Но сега, докато седеше на подрусващия се багажник, прегърнала тубите, усети силно желание да се върне в града, в училището си и да се потопи в истеричната атмосфера, която вероятно цареше там.

„Ами ако това е всичко? Поредната новина, за която хората ще говорят около седмица и… край.“

Удари с юмрук по една от тубите и затвори очи, когато усети парещата болка на напиращите навън сълзи. После отново цапна тубата. Петер не я попита защо.

Улица „Индустригатан“, 07,41

— Как си, миличък? Да не си болен?

— Не, просто… не спах добре.

— Как мина шоуто?

— Нямаше шоу. Заради проблемите с тока. Мисля, че трябва да си тръгваме вече.

Давид протегна ръка към Магнус, който стоеше до баба си. Той му се усмихна широко и каза:

— Гледах телевизия до десет и половина! Нали, бабо?

— Да — потвърди тя и се усмихна виновно. — Не можахме да го спрем, а и така ме болеше глава…

— Мен също всъщност — прекъсна я Магнус. — Но продължих да гледам въпреки това. Даваха „Тарзан“.

Давид кимна механично. Имаше чувството, че главата му е пълна с огнена лава и ако остане още минута тук, ще се пръсне. Не бе мигнал цялата нощ, а едва в шест сутринта му съобщиха, че Ева е преместена в „Съдебна медицина“. След това безуспешно се опита да намери някого, с когото да поговори по въпроса, прибра се вкъщи, напръска лицето си със студена вода и прослуша телефонния секретар.

Нямаше съобщения от болницата. Бяха му звънели само журналисти и бащата на Ева, който се чудеше защо не е дошла. Давид нямаше сили да говори нито с него, нито с майка си. За щастие тя бе пропуснала събитията от изминалата нощ.

Когато Магнус го хвана за ръката, Давид го дръпна доста рязко. В този миг майка му сбърчи чело и попита:

— Наред ли е всичко с Ева?

— Да. Трябва да си тръгваме.

Взеха си довиждане, а Давид задърпа Магнус надолу по стълбите. Докато пътуваха към училище, Магнус му преразказа вчерашния епизод на „Тарзан“, а Давид кимаше, напълно глух за думите на сина си. Когато изминаха половината разстояние до училище, Давид побутна сина си към една пейка.

— Какво има? — попита го Магнус.

Давид положи ръце на коленете си и се втренчи в тротоара. Опита се да угаси огъня в главата си, да се успокои. Магнус се заигра с раницата си.

— Татко! Не си взех плод!

След това му показа празната раница като доказателство, а Давид му рече:

— Ще ти купим ябълка от „Пресбюрон“27.

Делничните им думи и нормалното поведение на Магнус го успокоиха. Лъч светлина разкъса обгърналия го мрак и той видя осемгодишния си син да разглежда задълбочено дъното на раницата си — може би все пак щеше да открие там някоя отдавна забравена ябълка? Утринното слънце осветяваше тънката коса на тила му.

„Никога няма да те оставя, момченцето ми. Каквото и да стане.“

Паниката изчезна, остана единствено дълбоката му скръб. Де да можеше и животът да е толкова безгрижен като тази красива утрин, огряна от лъчите на топлото слънце, които караха въздуха около короните на дърветата и бетонните стени да потрепва. А ето че сега, на път за училище, седеше на една пейка в парка със сина си, останал без ябълка за закуска. Той бе неговият баща, който можеше да влезе в магазина, да извади няколко крони от джоба си, да купи една голяма червена ябълка и да я даде на сина си с думите: „Я виж колко е хубава.“ След това да я пъхне в раницата му.

— Магнус… — започна Давид.

— Да? Предпочитам круша.

— Добре. Чуй сега…

Почти през цялата нощ в съзнанието му се въртеше мисълта за този миг. Какво да каже, как да постъпи. Ева бе тази, която знаеше как се постъпва най-добре в подобни ситуации. Тя обясни на Магнус какво да прави, ако по-големите момчета го тормозят, ако е уплашен или притеснен. Давид можеше да я подкрепя, да ѝ помага по време на разговора, но не знаеше как да започне. Кое бе най-правилно.

— Трябва да знаеш, че… Мама претърпя инцидент тази нощ и сега е в болница.

— Какъв инцидент?

— С колата. Блъснала е лос.

Магнус отвори широко очи.

— Умрял ли е?

— Да. Така мисля. Мама ще отсъства няколко дни… Докато я излекуват.

— Не може ли да я видя?

Давид усети огромна буца в гърлото си, но преди да се разплаче, хвана ръката на Магнус и му каза:

— Още не. Но скоро. Когато се оправи.

Повървяха мълчаливо. Когато наближиха училището, Магнус попита:

— Кога ще се оправи?

— Скоро. Нали искаше круша?

Давид влезе в „Пресбюрон“ и купи круша. Когато излезе навън, намери сина си взрян в рекламните табла на вестниците.

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ
2000 ШВЕДИ СЕ ВЪРНАХА ОТ ОТВЪДНОТО
ТАЗИ НОЩ

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ
ОГРОМЕН РЕПОРТАЖ СЪС СНИМКИ
ОТ НОЩТА НА УЖАСИТЕ

Посочи към тях и попита баща си:

— Вярно ли е?

Давид погледна набързо крещящите черни букви на жълт фон и отвърна:

— Не знам.

След това пъхна крушата в раницата. Магнус продължи да го разпитва през последния участък от пътя, а Давид продължи да го лъже.

Прегърнаха се при портата на училищния двор, а Давид постоя още известно време, загледан в гърба на Магнус, който влезе през високата порта с подскачащата голяма раница на рамене.

Долови отделни думи от разговора на двама други родители, които стояха наблизо.

— Като от филм на ужасите… зомбита… остава ни само да се надяваме, че ще успеят да приберат всички… представи си какво ще направят децата…

Децата им бяха в един клас с Магнус. Изведнъж го обхвана ярост. Искаше му се да им се нахвърли, да ги разтърси и да им изкрещи, че това не е никакъв филм, че Ева не е зомби, а просто се е събудила отново и скоро всичко ще се оправи.

Жената сякаш усети бликащата от него ярост, защото се обърна и го погледна. Хвана се с ръка за устата и очите ѝ се изпълниха с жал. Приближи се до Давид, потрепервайки нервно с ръка, и му каза:

— Съжалявам… Чух… Толкова ужасно…

Давид я погледна враждебно и попита:

— Какво имате предвид?

Очевидно жената не очакваше подобна реакция и вдигна ръце, сякаш за да се защити от гнева на Давид.

— Да — продължи тя. — Разбирам… Показаха го по новините тази сутрин…

Изминаха няколко секунди, преди Давид да осъзнае за какво става дума. Напълно бе забравил разговора с репортера. Струваше му се напълно безсмислен и не смяташе, че ще стане достояние на външния свят. Сега и мъжът се приближи.

— Бихме ли могли да сторим нещо? — попита той.

Давид поклати глава и си тръгна. Отново се спря пред Стойката с вестниците пред „Пресбюрон“.

„Магнус…“

Ако някои от родителите бяха споделили с децата си видяното по сутрешните новини, то дали Магнус нямаше да разбере истината от тях? Можеше ли хората да проявят такава глупост? Дали не трябваше да вземе Магнус?

Нямаше сили да мисли. Вместо това влезе в магазина и купи и двата вестника, седна на една пейка и се зачете. Когато приключи, реши да отиде право в „Съдебна медицина“ и да провери какво точно става там.

Беше му трудно да се концентрира върху текста. В съзнанието му се въртяха единствено думите от разговора на родителите.

„Филм на ужасите… зомбита…“

Не гледаше филми на ужасите, но знаеше, че зомбитата са опасни. Че хората трябва да се пазят от тях. Разтри очи и се съсредоточи върху снимките и текста.

Асансьорът потегля тежко. През дебелата бетонна стена долитат писъци. Етажът на моргата се показва в прозорчето на вратата му…

Стегнатият и издържан като цяло текст завършваше с един вид призив, който извади Давид от вцепенението му. Журналистът — Давид изведнъж забеляза, че името му е Густав Малер — си бе позволил своеволието да даде израз на собственото си мнение.

… въпреки всичко следва да се попитаме: Не трябва ли роднините да решат какво да се направи? Може ли властите да бъдат оставени сами да определят необходимите мерки, когато всичко всъщност е въпрос на обич? Според мен това би било неправилно и мисля, че много от вас ще се съгласят с мен.

Давид свали вестника.

„Да — помисли си той. — Накрая всичко е въпрос на обич.“ После пъхна вестника в джоба си, за кураж, спря едно такси и пое към Сулна, към мястото, където държаха Ева затворена.

Квартал Велингбю, 08,00

Малер мислеше, че е спал само няколко минути, когато будилникът иззвъня, но осъзна, че е прекарал последните няколко часа в сън, седнал във фотьойла. Имаше чувството, че тялото му се е сляло с него и не може да го освободи. Елиас лежеше на дивана с глава до него. Малер протегна ръка и пъхна пръст в дланта на Елиас, който го стисна в отговор.

Спомни си, че през нощта бе написал статия за вестника и се изплаши. Дали не е споменал Елиас? Имаше бегъл спомен за това, но не знаеше как точно го е направил. Съчиняването на въпросния материал му отне точно четирийсет и пет минути на вдъхновение и цигарен дим. След това седна на фотьойла и заспа.

Стига за това. Имаше да мисли за още куп неща. Успя да се измъкне от фотьойла, излезе на балкона, запали цигара и се облегна на парапета. Каква прекрасна утрин. Хладна и лазурносиня. Лекият полъх на вятъра разпали цигарата му и го погали по гърдите. Цялото му тяло лепнеше от засъхналата пот, а ризата му бе мазна и твърда. Димът, който дробовете му поглъщаха, имаше вкус на мараня.

Погледна през двора, към прозореца на Ана.

„Трябва да ѝ разкажа.“

В десет часа щеше да отиде на гроба и да види, че е отворен. Искаше да ѝ спести този шок, но се страхуваше — не знаеше как ще реагира. След гибелта на Елиас само една тънка ципа я делеше от пагубния мрак. Ами ако тя се пръснеше сега? Имаше само една успокоителна подробност. Не искаше да го кремират. Искаше да може да си представя личицето му, кожата и тялото му, заровени в земята. Искаше да усеща присъствието му. Може би затова все още се държеше. Може би.

Малер загаси цигарата и си пое дълбоко въздух, толкова дълбоко, че трахеята му просвири. После влезе отново вътре.

Едва сега, след краткия миг навън на чист въздух, усети лошата миризма в стаята. На застоял цигарен дим, примесен с прах и силен мирис на…

„Как се казваше…“

Хаварти. Узряло сирене. Човек усещаше миризмата му по пръстите и в носа си часове наред, след като е отворил опаковката. Докато стоеше неподвижно в стаята и се опитваше да диша през носа, миризмата му се стори още по-силна и натрапчива. Коремът на Елиас приличаше на надут балон, още едно от копчетата на пижамата му се бе откопчало през нощта и сега тя се държеше само на най-горното, при врата.

„Не бива да го вижда така.“

Напълни ваната до половината с вода, занесе Елиас до банята и го съблече. Скоро щеше да свикне. Нямаше да има повече изненади.

Кожата на Елиас бе тъмнозелена, с цвят на маслини. Стори му се изтъняла — всички вени прозираха ясно под нея. По целия му корем имаше малки мехурчета с вода като при варицела. Само да можеше да изтегли газовете от подутия му корем. Тогава Елиас щеше да заприлича на нормално дете, човек дори можеше да реши, че е… пострадал при пожар или нещо подобно.

Лицето на Елиас не трепна, докато дядо му го събличаше. Малер не знаеше дали вижда нещо. Очичките му приличаха на две малки топчета засъхнала смола под затворените клепачи.

Постави го внимателно във ваната. Елиас не се съпротивляваше. Когато водата обгърна тялото му, от устните му се откъсна въздишка с дъх на застояло. Малер напълни чашата за четките за зъби с вода и я доближи до черните устни. Елиас не помръдна, затова Малер изсипа малко от течността в устата му, но тя веднага изтече навън.

Спомни си нещо. Нещо за Хаити — от какво имат нужда мъртвите, когато се събудят.

Едва успя да се удържи да не изтича до етажерката и да провери. Не смееше да остави Елиас сам във ваната. Внимателно изми цялото му тяло с гъба. Най-страшни му се сториха пръстите на ръцете и краката и пенисът му, които бяха синьо-черни, като гангренясали, и напълно безжизнени.

Накрая изми и косата на Елиас. Докато бавно втриваше шампоана в корените на косата му, затвори очи и за миг си представи, че внукът му е жив. Усещането бе същото като преди. Но когато отвори очи, за да я измие, видя, че по пръстите му имаше останали косми.

„Не, не…“

Изми косата с помощта на едно канче, но не посмя да я изсуши от страх, че ще окапе още повече. Водата във ваната беше кафява. Малер извади запушалката и изплакна тялото на Елиас с хладка вода от душа.

„Коремът… този корем…“

Сложи ръка отгоре и натисна леко. Тъй като нищо не се случи, реши да натисне по-силно. Коремът поддаде. Чу се пръцкащ звук. Натисна още по-силно. Пръцкането продължи, все едно някой бавно изпускаше въздуха от надут балон. От ануса на детето изтече светлокафява течност, която веднага се насочи към сифона на ваната. В банята се разнесе такава миризма, че Малер се видя принуден да се извърти наполовина, да вдигне капака на тоалетната и да повърне.

„Добре… всичко ще се оправи…“

И наистина. Когато се обърна, констатира, че Елиас изглежда по-добре. Тялото му вече не приличаше на това на гладуващо дете, ала кожата…

Малер изплакна Елиас още веднъж, извади го от ваната, уви го в бяла хавлия, занесе го на леглото си, донесе тубичка с мехлем за кожа и го втри във всеки сантиметър от вкочаненото му тяло. За негова радост само след минута кожата отново бе суха. Значи мехлемът попиваше. Продължи да маже тялото му, докато тубата се изпразни.

Стисна леко ръката на Елиас между палеца и показалеца — кожата бе малко по-мека отпреди. Напомняше по-скоро на гума. Но все така суха. Трябваше да купи още мехлем.

Почувства облекчение. Това бе първото, което успя да стори за Елиас — да омекоти кожата му.

„Хаити…“

Нямаше нужда да чете. Спомняше си.

Отиде в кухнята и напълни една чаша до половината с вода, изсипа вътре чаена лъжичка сол и бърка водата, докато солта не се разтвори. Отпи. Твърде солено. Напълни чашата догоре, разбърка и отново отпи. Изля половината и я смени с прясна вода. Да. Вече имаше вкус на морска вода.

Поколеба се за миг, преди да влезе в спалнята с чашата в ръка. На тежко болните даваха глюкоза, захарен разтвор. Можеше да се опре единствено на митологията.

„Поне не може да му… навреди. Нали?“

Пламъчето на живота на Елиас гореше съвсем, съвсем слабо. Имаше чувството, че не му трябва много, за да угасне напълно. Но все пак ставаше дума за глътка солена вода…?

Остана да седи на края на леглото със стъклената чаша в ръка.

Хаити е единственото място в света, където вярата в зомбита е широко разпространена. А когато мъртвите се завърнат в света на живите, имат нужда от морска вода. Все пак всеки мит съдържаше частица истина, иначе нямаше как да просъществува толкова дълго. Така че…

Пъхна ръка зад вратлето на Елиас и по нея се стекоха капки от мократа коса на детето. Повдигна го до седнало положение, наведе го леко напред и изсипа няколко глътки в устата му. Гръклянът на Елиас подскочи сковано нагоре. А после се отпусна надолу. Преглътна.

Малер веднага остави чашата на масата и пое Елиас в ръцете си. Едва се въздържа да не го стисне силно в мечешка прегръдка, но се страхуваше да не нарани крехкото му тяло.

Можеш, миличко. Можеш!

Елиас не се помръдна. Тялото му все още бе вцепенено като преди, но все пак извърши някакво действие. Пи вода.

Може би голяма част от щастието на Малер се дължеше не толкова на признаците на живот у Елиас, а на това, че успя да стори нещо за внука си. Не му се налагаше да стои като вкаменен страничен наблюдател. Можеше да намаже кожата му с крем, можеше да му даде да пие. Вероятно имаше още много неща, които да направи, но бъдещето щеше да покаже. Сега…

Развълнуван от успеха, Малер отново хвана чашата и я доближи до устата на Елиас. Този път обаче изля течността твърде бързо и тя изтече обратно от устата на момчето. Гръклянът му не помръдна.

— Почакай… почакай…

Малер изтича в кухнята, извади от аптечката спринцовка, която бе получил със сиропа алведон, когато Елиас веднъж имаше температура. Напълни я със солена вода от чашата и бавно избута десет милилитра между устните на Елиас. Той преглътна. Малер продължи, докато не изпразни спринцовката. След десет минути Елиас бе изпил цялата чаша и Малер отново положи мократа му главичка на възглавниците.

Не бе настъпила някаква осезаема външна промяна, но самият факт, че Елиас прояви воля или поне чисто инстинктивно прие нещо от външния свят…

Малер го зави и легна до него.

Все още миришеше, но водата бе отмила най-страшното. Освен това миризмата бе примесена с аромата на сапун и шампоан. Малер положи глава на възглавницата и замижа, опита се да си представи внучето си такова, каквото бе преди, но не можа. С тези изпъкнали скули, хлътнал нос и устни мекият му профил бе напълно променен.

„Не е мъртъв. Тук е. Всичко ще е наред…“

Малер заспа.



Часовникът на нощното шкафче показваше десет и половина, когато мобилният му телефон звънна и го събуди. Първата му мисъл беше: „Ана!“

Все още не бе говорил с нея, може би вече е била на гробищата. Хвърли бърз поглед към Елиас, който лежеше както го бе оставил, и грабна телефона си.

— Да, Малер на телефона.

— Аз съм, Ана.

По дяволите! Какъв е идиот само! Как можа да заспи? Ана говореше съвсем приглушено, гласът ѝ трепереше. Значи е ходила на гробищата. Малер спусна крака на земята и седна в леглото.

— Здравей… Как си?

— Татко, Елиас го няма.

Малер си пое въздух, за да ѝ разкаже, но Ана го изпревари.

— Двама мъже дойдоха преди малко и ме заразпитваха дали… Татко… тази нощ… много мъртъвци са се събудили из целия град.

— Какви бяха тези мъже?

— Татко, не чуваш ли какво ти говоря! Слушай! — Гласът ѝ бе напълно истеричен, сякаш всеки момент щеше да му се развика. — Мъртвите са се събудили, а Елиас… Казаха, че гробът му…

— Ана, Ана, успокой се. Тук е.

Малер погледна към главата на Елиас, както лежеше върху възглавниците, и го погали по челото с ръка.

— Тук е. При мен. — В другия край на линията настъпи тишина. — Ана?

— Жив… ли е? Елиас? Това ли искаш да ми кажеш…?

— Да. Или…

В телефонната слушалка се чу пукот.

— Ана? Ана?

Чу я как отваря и затваря вратата в далечината.

„По дяволите…“

Изправи се сънено. Ана щеше да дойде всеки миг. Трябваше…

Какво трябваше?

„Трябва да го подготвя.“

Щорите в спалнята бяха спуснати, но въпреки това човек веднага забелязваше настъпилата у Елиас промяна. Малер набързо извади едно одеяло от гардероба и го метна през корниза на пердетата. Светлината се прокрадна отстрани, но въпреки това стаята бе значително по-мрачна.

„Дали да не запаля свещ? Не, съвсем ще заприлича на панихида.“

— Елиас? Елиас?

Не последва отговор. С треперещи ръце Малер напълни спринцовката с последните капки вода от чашата и я допря до устните на Елиас. Може би просто му се привидя, заради мрака, но му се стори, че Елиас не просто преглътна течността, а дори разтвори леко устни, за да поеме спринцовката.

Нямаше време да се замисля повече за това, защото чу как входната врата на сградата се отвори и излезе в коридора, за да посрещне Ана. След десет секунди, през които през съзнанието му прелетяха куп мисли, на вратата се позвъни. Малер си пое дълбоко въздух и отвори.

Ана бе само по тениска и бикини. Без обувки.

— Къде е той, къде е?

Вмъкна се в апартамента покрай баща си, но той успя да я хване и задържи.

— Ана, чуй… Ана.

Тялото ѝ се заизвива в ръцете му.

Тя извика:

— Елиас!

Опита се да се освободи. Малер извика колкото му глас държи:

— АНА! МЪРТЪВ Е!

Ана спря да се бори и го погледна объркана. Клепачите и устните ѝ трепереха.

— Мъртъв? Но… но… ти каза… те казаха…

— Ще ме изслушаш ли за секунда?

Ана изведнъж се отпусна, вероятно щеше да се строполи на пода, ако Малер не бе успял да я хване и да я сложи да седне на стола до телефона. Главата ѝ се въртеше отляво надясно и обратно като под действието на някаква невидима сила. Малер застана пред нея и блокира пътя към спалнята. После се наведе напред и хвана ръката ѝ в своята.

— Ана. Чуй сега. Елиас е жив… но всъщност е мъртъв.

Ана поклати глава и притисна ръце към слепоочията си.

— Не разбирам, не разбирам какво искаш да ми кажеш…

Малер пое главата ѝ с ръце и почти насила я накара да го погледне в очите.

— Лежал е в земята цял месец. Променен е. Изглежда… ужасно.

— Но как е възможно… трябва да е…

— Ана, нищо не знам. Никой нищо не знае. Не говори. Не се движи. Елиас е и не е жив. И е много променен. Прилича на… мъртвец. Сигурно има някакъв начин да му помогнем, но…

— Искам да го видя.

Малер кимна.

— Знам, че искаш, но трябва да си готова… Опитай се да се подготвиш…

„За какво? Как може човек да очаква подобно нещо?“

Малер пристъпи назад. Ана остана на стола.

— Къде е той?

— В спалнята.

Ана стисна устни и се наведе леко напред, за да може да види вратата на спалнята. Вече беше далеч по-спокойна. Дори му се стори по-скоро уплашена. Посочи с ръка натам и попита:

— Наранен ли е?

Очите ѝ погледнаха умолително Малер. Той поклати глава.

— Не, но тялото му е… сухо. Черно…

Ана стисна ръце в скута си.

— Ти ли…

— Да.

Кимна му и рече тихо:

— Те ме попитаха.

После се изправи и тръгна към спалнята. Малер я последва, буквално по петите. Опита се да си спомни какво имаше в аптечката. Дали щеше да се намери някое успокоително, в случай че Ана… Не. Нямаше успокоителни. Можеше да се осланя единствено на думите и двете си ръце. Дано това да беше достатъчно.



Ана не загуби самообладание. Не се разкрещя. Приближи се бавно до леглото, погледна към детето, което лежеше там, и седна до него. След като го съзерцава мълчаливо в продължение на около минута, се обърна към баща си и го помоли:

— Би ли излязъл за малко от стаята?

Малер пристъпи назад и затвори вратата след себе си. Остана отвън и се заслуша. След няколко секунди отвътре долетя някакъв звук, като зов на ранено животно. Протяжно, монотонно виене. Малер впи зъби в стиснатия си юмрук, но не отвори вратата.

Ана излезе навън след около пет минути. Очите ѝ бяха зачервени, но изглеждаше спокойна. Малер обаче се притесни. Не бе очаквал подобна реакция. Ана седна на дивана, а баща ѝ я последва, настани се до нея и я хвана за ръката.

— Как си?

Ана погледна към тъмния екран на телевизора. Погледът ѝ бе напълно безизразен.

— Това не е Елиас.

Малер не ѝ отговори. Усети как бодящата в областта на сърцето му болка постепенно плъзна нагоре към рамото, а после и по ръката му. Облегна се назад и се опита да успокои пулса си. Лицето му се изкриви в грозна гримаса — имаше чувството, че някаква палеща ръка е стиснала силно сърцето му за миг, преди да го пусне отново. То заби с нормалното си темпо. Ана не забеляза нищо. Вместо това му каза:

— Елиас го няма вече.

Малер изпъхтя.

— Ана… аз…

Ана кимна, сякаш за да затвърди още повече думите си, и добави:

— Елиас е мъртъв.

— Ана, сигурен съм, че…

— Не ме разбра. Знам, че това е тялото на Елиас, но самият него вече го няма.

Малер не знаеше какво да каже. Бодящата болка изчезна, остави тялото му да се наслади на спокойствието след поредната битка. Малер затвори очи и я попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Да се грижа за него, разбира се. Но за мен Елиас вече го няма. Носим го жив единствено в спомените си. И трябва да остане единствено там. Никъде другаде.

Малер кимна и се съгласи.

— Добре.

Всъщност не вложи никакъв смисъл в думите си.

Квартал Сулна, 08,45

Таксиметровият шофьор прекара цялата нощ в превоз на пациенти от „Дъндерид“ и сега не можеше да спре да обяснява колко са глупави хората. Страхуваха се от мъртвите като от призраци и привидения, а забравяха за същинския проблем. Бактериите.

Какво се случва, ако пуснеш труп на куче в кладенец? След три дни водата е толкова отровена, че човек рискува да умре, ако пие от нея. Или да вземем за пример гражданската война в Руанда — десетки хиляди загубиха живота си, да, но не това е най-голямата трагедия, а водата. Телата на убитите бяха захвърлени в реките и още толкова бяха умрели заради недостига на питейна вода или защото бяха консумирали наличната.

Бактериите, които мъртвите носеха със себе си. Ето къде се криеше истинската опасност.

Давид забеляза, че шофьорът държи картонена кутия с носни кърпички на таблото под брояча. Не знаеше дали в думите на мъжа има истина, но самият факт, че го вярваше…

Спря да го слуша, когато започна да му разказва за спорите от Марс, открити по падналата преди четири години комета. Очевидно страдаше от фикс идеи, а Давид нямаше никакво желание да чуе продължението на монолога му за тайните резултати от извършените изследвания.

„Дали смятат да ѝ направят аутопсия? А може би вече са го сторили?“

Когато влязоха в района на болница „Каролинска инститютет“, шофьорът го помоли за точен адрес, а Давид му отвърна:

— Съдебна медицина.

Мъжът го погледна.

— Там ли работите?

— Не.

— Още по-добре.

— Защо?

Шофьорът поклати глава и му съобщи с потаен глас:

— Само едно ще ви кажа… Част от персонала там са напълно побъркани.

Когато Давид слезе от колата пред безличната тухлена сграда, шофьорът го погледна за последен път и му пожела успех, след което потегли напред.

Давид отиде на регистратурата и обясни защо е дошъл. Жената, която очевидно нямаше ни най-малка представа за какво става въпрос, позвъни до няколко различни инстанции, докато открие точния човек, и помоли Давид да седне и да изчака.

В чакалнята имаше само няколко гумирани стола. Обстановката го изпълни с ужас и точно реши да излезе да чака на паркинга, когато стъклените врати към отделението се отвориха и отвътре излезе някакъв човек.

Давид осъзна, че е очаквал да види огромен мъж с опръскана с кръв престилка. Но към него вървеше жена. Бе на около петдесет години с посребрена къса коса и сини очи, скрити зад чифт огромни очила. По бялата ѝ престилка не се виждаше нито капка кръв. Подаде му ръка.

— Здравейте. Казвам се Елизабет Симонсон.

Давид пое ръката ѝ. Тя бе силна, но суха.

— Давид. Аз… Ева Зетерберг е моя съпруга.

— Разбирам. Моля приемете моите…

— Тук ли е?

— Да.

Въпреки че бе решен да стигне докрай, Давид се изнерви от изпитателния поглед, който жената впи в тялото му, сякаш се опитваше да открие дори и най-малкото доказателство за някакво престъпление. Скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да се защити от нея.

— Бих искал да я видя.

— Съжалявам. Знам как се чувствате, но това е невъзможно.

— Защо?

— Защото в момента я… изследваме.

Давид се намръщи. Отлично чу кратката пауза преди думата „изследваме“. Нямаше да остави нещата така. Сви юмруци и продължи:

— Нямате право да постъпвате така!

Жената наклони леко глава на една страна.

— Какво имате предвид?

Давид посочи с ръка към вратата, през която току-що бе излязла и която водеше към залите за аутопсия.

— Не можете да извършите аутопсия на някого, който все още е жив, по дяволите!

Жената премига няколко пъти с очи, а последващата ѝ реакция напълно стъписа Давид. Тя избухна в смях. Мрежа от трапчинки проряза за миг малкото ѝ лице, но после бързо изчезнаха. Жената махна с ръка и добави:

— Извинете ме.

След това побутна очилата си назад и продължи:

— Разбирам, че сте… но няма смисъл да се притеснявате.

— Така ли? Какво правите тогава?

— Нали ви казах. Изследваме я.

— Но защо тук?

— Защото… Нека вземем мен за пример. Аз съм токсиколог, тоест специалността ми е да откривам чужди вещества в мъртви тела. Изследваме я, водени от предположението, че… в тялото ѝ се е появило нещо, което не трябва да е там. Точно както постъпваме при убийство.

— Но обикновено… тук разрязвате хората.

Жената сбърчи нос при това описание на работното ѝ място, но кимна и продължи:

— Да, така е. Налага ни се. Но в този случай… тук имаме достъп до уникално оборудване. Което можем да използваме и без… да разрязваме хората.

Давид седна на един от гумираните столове и склони глава в ръцете си. Чужди вещества… нещо в тялото ѝ. Не разбираше какво търсят, но в едно бе напълно сигурен.

— Искам да я видя.

— Ако това ще ви успокои — продължи жената с поомекнал глас, — то всички пробудили се са поставени в изолация. Докато не разберем повече. Не сте само вие.

Устните на Давид се разтвориха в зловеща усмивка.

— Заради бактериите, нали?

— Не само, но и заради тях.

— Ами ако ви кажа, че не давам пет пари за бактериите? Ако ви кажа, че искам да видя съпругата си въпреки тях?

— Няма да промените нищо. А сега ви моля да ме извините. Разбирам, че…

— Не мисля, че разбирате каквото и да било.

Давид стана от стола и тръгна към вратата. Преди да излезе навън, се обърна и каза:

— Може и да греша, но не мисля, че имате право да постъпвате така. Възнамерявам… възнамерявам да направя нещо по въпроса.

Жената не му отговори. Просто го погледна с изпълнен със съчувствие поглед зад големите като очи на сова стъкла и така го вбеси още повече. Вратата се удари глухо в стопа за врата под тласъка на ръката му и той излезе на паркинга.

Загрузка...