Мъртвите — да, те ще се върнат
обратно при старите си земи
някой ден, някой ден…
Смъртта…
Давид вдигна глава от бюрото и се загледа в окачената на стената снимка на пластмасовата скулптура на Дуейн Хенсон2 „Дамата от супермаркета“.
Въпросната дама представлява пълна жена с розова блуза и синя пола, която бута препълнена пазарна количка пред себе си. Косата ѝ е навита на ролки, а от устата ѝ стърчи цигара. Подпетените ѝ обувки едва скриват подутите ѝ до пръсване крака. Погледът ѝ е празен. Кожата на ръцете ѝ над лактите на места лилавее. Може би съпругът ѝ я бие.
Количката ѝ обаче е препълнена. Догоре.
Консерви, кутии, пластмасови опаковки. Храна. Полуфабрикати, готови да бъдат пъхнати в микровълновата печка. Тялото ѝ е като лоена топка, натъпкана в обвивката от кожа, притисната на свой ред от тясната блуза и още по-тясната пола. Погледът ѝ е празен, устните ѝ стискат здраво цигарата и на места разкриват зъбите ѝ. Ръцете ѝ са вкопчени в дръжката на количката.
А количката е препълнена. До горе.
Давид си пое дълбоко въздух през носа. Стори му се, че може да усети евтиния ѝ парфюм, примесен с миризмата на супермаркет и пот.
Смъртта…
Винаги, когато вдъхновението му го напускаше, когато усещаше колебание, поглеждаше към тази снимка. Тя бе живото олицетворение на Смъртта, на нещата, срещу които хората трябва да се борят. Всички съвременни тенденции, които приближаваха обществото към нея, представляваха въплъщение на злото. Всички, които го отдалечаваха… — на доброто.
В този миг Магнус отвори вратата на стаята си и излезе отвътре с карта „Покемон“ в ръка. Зад него се чуваше възмутеният глас на жабата Бол3: „Не, така не може. Чуваш ли?“
Магнус показа картата на баща си.
— Татко, какво е Черният Голдък, око или вода?
— Вода. Хайде да оставим това за…
— Но там пише, че той може да атакува с очи.
— Да, но… Магнус. Не сега. Ще дойда при теб, когато съм готов с това, става ли?
Магнус видя разтворения пред Давид вестник.
— Кажи ми какво могат да правят.
— Моля те, Магнус. Остави ме да работя. После ще си играем.
— Продават… шведска… водка с порно. Какво е водка?
Давид затвори вестника и хвана Магнус за раменете. Той се задърпа и се опита отново да надникне във вестника.
— Магнус, сериозно ти говоря. Ако не ме оставиш да си свърша работата си сега, няма да имам време за теб по-късно. Отиди си в стаята и затвори вратата. След малко ще дойда.
— Защо трябва да работиш постоянно?
Давид въздъхна.
— Ех, само ако знаеше колко по-малко работя в сравнение с другите родители. Моля те, остави ме на мира още малко.
— Да, да, добре.
Магнус се измъкна от хватката му, върна се обратно в стаята си и тресна вратата след себе си. Давид обиколи веднъж стаята, избърса потта от мишниците си с хавлия и отново седна зад бюрото. Прозорецът, който гледаше към брега на остров Кунгсхолмен, бе широко отворен, но навън цареше пълно безветрие. По тялото на Давид се стичаше пот, макар че бе гол от кръста нагоре.
Отново разгърна вестника. Все щеше да му хрумне нещо смешно.
Продават шведска водка с порно.
Две представителки на Партията на центъра бяха решили да изразят недоволството си, като излеят водка върху брой на списание „Пентхаус“. Текстът под снимката гласеше: „Разстроени.“ Давид се загледа в лицата им. Стори му се, че излъчваха по-скоро гняв. Сякаш искаха да унищожат фотографа с поглед. Алкохолът се стичаше по голото тяло на момичето на корицата на „Пентхаус“.
Цялата ситуация бе толкова гротескна, че човек дори не можеше да я осмее. Давид плъзна поглед по корицата в опит да открие за какво да се хване.
Фотограф: Путе Меркерт.
Това му трябваше.
Путе. Меркерт. Давид се облегна назад, впери поглед в тавана и се замисли. След няколко минути бе готов с текста и започна да го пише на ръка. Отново погледна жените. Обвинителните им погледи сега бяха насочени към него.
„Значи ще се подиграваш с гражданската ни позиция — казваха те. — А ти самият с какво се занимаваш?“
— Да, да — отвърна Давид на вестника. — Аз поне си знам, че съм клоун, за разлика от вас.
Продължи да пише въпреки нарастващото главоболие, което отдаде на гузната си съвест. След двайсет минути бе готов с първия вариант на текста. Биваше го горе-долу. С малко обработка щеше направо да стане забавен. Хвърли бърз поглед на дамата от супермаркета, но и тя не му помогна. Може би бе започнал да върви по стъпките ѝ, може би дори седеше в количката ѝ.
Бе четири и половина. След още четири часа и половина щеше да застане на сцената. Коремът му се сви при тази мисъл.
Изпи чаша кафе, изпуши една цигара и отиде при Магнус. Отдели му половин час, през който си говореха за „Покемон“, помогна му да сортира картите и да преведе текста им.
— Татко — попита Магнус. — Какво всъщност работиш?
— Е как, нали знаеш какво. Дори бе веднъж на представлението на „Нора Брюн“4. Разказвам разни истории и карам хората да се смеят и… Да, за това ми плащат.
— А те защо се смеят?
Давид погледна сериозното личице на осемгодишния си син и се разсмя. След това погали Магнус по главата и му отговори:
— Не знам. Наистина не знам. А сега е време за чаша кафе.
— Ех. Никога не спираш с това кафе.
Давид стана от пода, покрит с карти „Покемон“. Спря на прага и се обърна към сина си, който се опитваше да прочете на глас текста на една от тях.
— Мисля си — започна Давид, — че хората се смеят, защото искат. Нали плащат, за да посетят представлението и да се посмеят, затова и го правят.
Магнус поклати глава.
— Не разбирам.
— Е — рече му Давид, — и аз не разбирам.
Ева се прибра от работа в пет и половина и Давид я посрещна в коридора.
— Здравей, мили — поздрави го тя. — Как сте?
— Смъртта, смъртта и пак смъртта — отвърна ѝ Давид и се хвана за корема. После я целуна. Горната ѝ устна бе солена от пот. — А ти?
— Ами, малко ме боли глава. Иначе съм добре. Успя ли да напишеш нещо?
— Май да… — Давид махна леко с ръка към масата. — Но не е кой знае колко добро.
Ева кимна.
— Разбира се. Ще ми го прочетеш ли?
— Ако искаш.
Ева влезе в стаята на Магнус, а Давид отиде в тоалетната и поседя известно време на тоалетната чиния, загледан в белите рибки по завесата на душ-кабината. Искаше му се да прочете текста си на Ева, не, трябваше да го прочете на Ева. Беше забавен, но той се срамуваше от него. Страхуваше се, че Ева ще направи някакъв коментар за… идеята му. Или по-скоро за липсата на такава.
Пусна водата в тоалетната и наплиска лицето си на мивката.
„Аз съм комик. Комик.“
Да. Така си беше.
Приготви лека вечеря — омлет с гъби, докато Магнус и Ева подреждаха играта „Монополи“ в дневната. От мишниците на Давид се стичаха реки от пот, докато стоеше пред печката и запържваше гъбите.
„Това време е ненормално.“
Пред очите му пробяга образът на огромна оранжерия. Да. Представи си Земята като оранжерия. Представи си как извънземните са посадили семето на живота ни тук преди няколко милиона години и сега ще дойдат да приберат реколтата.
Давид разпредели омлета по чиниите и след това извика, че вечерята е сервирана. Образът бе доста добър, но дали щеше да разсмее хората? Не. Може би ако се спреше на някой известен човек, например Стафан Хеймершон5, и го набележеше за предводител на извънземните… Така значи, ето го главния виновник за парниковия ефект…
— За какво си се замислил?
— Нищо особено. Стафан Хеймершон е виновен за горещината.
— Добре…
Ева изчакваше. Давид сви рамене.
— Ами това е. В общи линии.
— Мамо. — Магнус бе извадил всички парченца домат от салатата си. — Робин ми каза, че ако стане още по-топло, динозаврите ще се върнат на земята. Вярно ли е?
Болката в главите им се усили по време на играта, което ги караше да реагират с ненужно раздразнение при всяка загуба на пари. След половин час направиха кратка пауза, за да може Магнус да изгледа „Булибумпа“6, а Ева да направи кафе в кухнята. Давид остана да седи на дивана и да се прозява. Приспа му се, както всеки път, когато се изнервеше. Прииска му се веднага да си легне.
Магнус се сгуши до него и двамата се загледаха в някакъв документален филм за цирка. Когато кафето бе готово, Давид стана от дивана въпреки протестите на Магнус. Ева стоеше пред печката и въртеше едно от копчетата ѝ.
— Странно — рече тя. — Не мога да я изключа.
Червената лампичка, която сигнализираше, че печката работи, продължаваше упорито да свети. Давид завъртя няколко от останалите копчета, но без резултат. Котлонът с къркорещата кафеварка бе нажежен до червено. В този момент нямаха сили да се борят и с него и го оставиха да работи. Давид прочете текста си, докато пиеха кафето си с много захар и пушеха. Ева го намери за много забавен.
— Как мислиш, дали мога да го изиграя?
— Абсолютно.
— Не смяташ, че е…
— Какъв?
— Ами арогантен. Те са напълно прави.
— Е и?
— Ами нищо. Благодаря.
Бяха женени от десет години, но не минаваше и ден, през който Давид да не погледне Ева и да не си каже: „Ех, какъв съм късметлия.“ Вярно, имаха и трудни периоди, цели седмици, лишени от всякаква радост, но дори и тогава под натежалата мъка проблясваше малка табелка с надпис „Страхотен късметлия“. Нищо, че в този миг не можеше да я види. Тя отново щеше да изскочи отнякъде.
Ева работеше като редактор и илюстратор на научнопопулярна литература за деца в малката издателска къща „Хипогриф“. Дори самата тя бе написала и илюстрирала две книги за Брюно, бобърът философ, който обича да строи. Вярно, че те не пожънаха голям успех, но Ева веднъж бе подхвърлила със съответната гримаса: „На богаташите май им допадат. Имам предвид архитектите. За децата им обаче не съм сигурна.“ Давид смяташе, че книжките бяха далеч по-забавни от неговите монолози.
— Мамо! Татко! Не мога да го спра.
Магнус бе застанал пред телевизора и размахваше дистанционното. Давид натисна копчето за изключване, но екранът продължи да свети. Също като печката. Сега поне можеше да дръпне щепсела от контакта. Така и направи, точно докато представяха емисията новини по националната телевизия. За миг му се стори, че се бори с магнит — контактът буквално се опитваше да придърпа щепсела обратно. Чу се пукот и по пръстите му сякаш пробягаха мравки, след това настъпи тишина.
Давид вдигна щепсела и рече:
— Видяхте ли? Май даде на късо… Сигурно всички бушони са изгърмели.
Той включи лампата на тавана. Тя светна и не угасна повече.
Магнус скочи на дивана.
— Хайде! Да продължим!
Оставиха Магнус да спечели. Докато той броеше парите си, Давид извади сценичното си облекло и хвана вестника. Когато се върна в кухнята, видя, че Ева се опитва да изтегли печката напред.
— Не — опита се да я спре Давид. — Не го прави.
Тя прищипа пръста си и изруга.
— По дяволите… Не можем да я оставим така. Ще ходя у татко. По дяволите…
Ева дръпна рязко печката, но тя бе заклещена между шкафовете.
— Слушай сега — намеси се Давид. — Колко пъти си я забравяла включена, преди да си легнем, и не е имало неприятни инциденти?
— Да, да, знам. Но това не е като да излезем и да я оставим без надзор… — Ева ритна вратата на фурната. — Не сме чистили отзад от сума ти години. Проклета печка. По дяволите, главата ми ще се пръсне.
— Ева, това ли ти се иска в този момент? Да чистиш зад печката?
Тя отпусна ръце, поклати глава и се изсмя.
— Не, просто ѝ се ядосах. Ще я зарежа така.
Като в последна отчаяна атака Ева дръпна с все сила печката още веднъж, но без резултат. После вдигна ръце и се отказа. Магнус дойде при тях в кухнята, стиснал пачката с пари в ръце.
— Деветдесет и седем хиляди и четиристотин. — Той затвори очи. — Много ме боли глава. Ужасно е.
На раздяла всички си взеха по един алведон7 с чаша вода, чукнаха се и преглътнаха.
Магнус щеше да остане да спи при майката на Давид, а Ева възнамеряваше да се отбие при баща си в Йерфела, но щеше да се върне вкъщи по-късно същата нощ. Двамата с Давид гушнаха Магнус и размениха по няколко целувки с него.
— Да не прекалиш с „Картун Нетуърк“, докато си при баба ти — заръча Давид.
— Ами — отвърна му Магнус. — Вече не го гледам.
— Чудесно — рече Ева. — Значи…
— Сега гледам „Дисни Ченъл“. Той е много по-хубав.
Давид и Ева се целунаха още веднъж, а очите им проблеснаха при мисълта за предстоящата им нощ съвсем сами вкъщи. След това Ева хвана Магнус за ръката, махнаха на Давид за последен път и потеглиха. Давид постоя още малко на тротоара, загледан след тях.
„Няма да ги видя повече…“
Отново усети познатия до болка страх. Бог бе проявил прекалена добрина към него, незаслужена. Бе му дал повече, отколкото трябва. И сега щеше да му вземе всичко. Когато Ева и Магнус се скриха зад ъгъла, го облада силно желание да изтича след тях, да ги спре и да им каже: „Хайде елате, да се прибираме. Ще изгледаме «Шрек», ще поиграем на «Монополи»… Нека не се разделяме.“
Този път обаче страхът бе много по-силен от обикновено. Успя все пак да го потисне, обърна се и тръгна към улица „Санкт Ериксгатан“, като през цялото време си повтаряше новия скеч в опит да го запамети по-добре.
Как се пръква подобна снимка? Двете жени са разстроени и какво решават да направят? Да влязат в първия магазин за алкохол, да купят няколко бутилки, а след това и купчина порносписания. После застават на тротоара и започват да леят алкохол, и то в продължение на цели два часа, докато накрая фотографът на „Афтонбладет“8 Путе Меркерт СЛУЧАЙНО ги забелязва и взема че ги снима.
— Здравейте! — поздравява ги той. — Какво правите?
— Ами как какво. Изливаме алкохол върху порносписанието — отвръщат му те.
„Аха — помисля си фотографът. — Ето това е новина.“
Не. Не фотографът. Путе Меркерт. През цялото време.
„Аха — помисля си Путе Меркерт. — Ето това е новина.“
На средата на моста Давид забеляза нещо странно и се спря.
Наскоро бе прочел във вестниците, че в Стокхолм са се завъдили милиони плъхове. Досега не бе видял нито един, но ето че на моста „Санкт Ерик“ сега се мъдреха цели три. Един голям и два по-малки. Гонеха се в кръг по тротоара, съскаха и оголваха зъби, а един от по-малките дори ухапа големия по гърба. Давид отстъпи и вдигна поглед от земята. От другата страна на плъховете стоеше възрастен мъж и наблюдаваше борбата им със зяпнала от почуда уста.
Двата малки плъха бяха с големината на новородени котенца, а големият — на минизаек. Плешивите им опашки пляскаха по тротоара. Големият плъх изпищя, когато и вторият му противник заби зъби в гърба му, а козината му се оцвети в червено от стичащата се кръв.
„Да не би тези малките да са му… деца?“
Давид се хвана с ръка за устата и изведнъж усети, че му призлява. Големият плъх се хвърляше отчаяно наляво-надясно, опитвайки да се освободи от малките. Давид никога преди не бе чувал плъхове да пищят, дори не мислеше, че е възможно. Но този плъх издаваше ужасен звук, като писъка на умираща птица.
Няколко човека се бяха спрели и на другия тротоар. Всички следяха боя на плъховете. За миг му заприличаха на публиката на някакво състезание. Фехтовка на плъхове. Искаше да се махне оттук, но нямаше как. По моста минаваше неспирен поток от коли, а и не можеше да откъсне поглед от плъховете. Трябваше да види края. Изведнъж големият плъх застина, а опашката му заприлича на устремена стрела. Малките се извърнаха и започнаха да дерат корема му с нокти. Главите им отскачаха нагоре-надолу, докато го ръфаха. Големият плъх пролази напред, докато стигна края на моста, мина под парапета заедно с товара на гърба си и падна надолу.
Давид успя да зърне удара с черната вода. Бученето на минаващите автомобили заглуши плясъка. Уличните лампи осветиха за миг фонтана от капки, след това всичко свърши.
Хората продължиха по пътя си, увлечени в нови разговори.
— Никога не съм виждал подобно нещо. От жегата ще да е… татко ми разказа как веднъж… го боляла глава…
Давид разтри слепоочията си и премина на отсрещния тротоар. Минувачите го поглеждаха в очите и му се усмихваха сконфузено, сякаш току-що бяха сторили нещо напълно забранено. Когато възрастният мъж мина покрай него, Давид го спря и попита: „Извинете за въпроса, но и вас ли ви боли глава?“
— Да — отвърна му мъжът и притисна юмрук към челото си. — Ужасно.
— Мда. Просто се чудех.
Мъжът посочи към сивия асфалт, покрит с пръски кръв, и каза: „Може би и тях ги е боляло. Може би заради това… — той замлъкна и се взря в Давид. — Вас са ви показвали по телевизията, нали?“
— Да. — Давид погледна часовника си. Девет без пет. — Простете, трябва да…
После продължи напред. Въздухът бе изпълнен с приглушено чувство на паника. Непрекъснато лаеха кучета, а хората вървяха с много бързи крачки, сякаш се опитваха да избягат от неизвестното. Давид се спусна надолу по улица „Уденгатан“, извади мобилния си телефон и набра номера на Ева. Вдигна му точно преди да стигне до метрото.
— Здравей — рече Давид. — Къде си?
— Тъкмо сядах в колата. А ти? И при майка ти беше като у нас. Опита се да спре телевизора, когато пристигнахме, но не можа.
— Е, поне Магнус ще е щастлив. Ами ти? Не знам… Налага ли се да ходиш до баща си?
— Защо?
— Ами… още ли те боли глава?
— Да, но това не ми пречи да шофирам. Не се притеснявай.
— Не, просто имам някакво лошо предчувствие. Ти нямаш ли?
— Не. Не бих казала.
Някакъв мъж стоеше в телефонната кабина на кръстовището на „Уденгатан“ и „Свеавеген“ и натискаше бутона за прекъсване на връзката. Давид точно се канеше да разкаже на Ева за плъховете, когато връзката прекъсна.
— Ало? Ало?
Той се спря, отново набра номера, но не успя да се свърже. Чуваше единствено пукане. Мъжът в будката тресна слушалката, изруга и излезе на улицата. Давид се опита да изключи телефона си, за да набере отново, но дисплеят му отказваше да угасне. Капка пот се откъсна от челото му и падна върху бутоните. Телефонът бе необичайно топъл, сякаш батерията бе нагрята до червено. Давид продължи да натиска бутона за изключване, но нищо не се получи. Дисплеят все така светеше, а иконата за нивото на заряда на батерията се запълни с още една чертичка. Часовникът показваше девет и пет. Давид се затича към „Нора Брюн“.
Още отдалеч чу, че представлението в ресторанта е започнало. Гласът на Бени Лундин ехтеше на улицата. Отново разказваше шегата за различните хигиенни навици на мъжете и жените. Давид се намръщи. За негова радост никой от публиката не се разсмя. В залата настъпи кратка тишина, след което Бени продължи със следващия си коронен номер — за автоматите за кондоми, които решават да стачкуват точно когато човек най-много се нуждае от тях. Давид се спря във вестибюла и замижа.
От залата буквално струеше светлина. Лампите, които обикновено бяха загасени, за да не заглушават осветлението на сцената, горяха с пълна сила. Всички посетители, и край масите, и край бара, имаха измъчен вид и бяха забили поглед в пода или в чиниите.
— Приемате ли Америкън Експрес?
Ето я кулминацията. Хората обикновено се заливаха от смях, когато Бени им разказваше за злощастния си опит да купи кондоми от югославската мафия. Този път обаче никой не се разсмя. Всички бяха съвсем посърнали.
— Затвори си устата, по дяволите! — извика един подпийнал мъж откъм бара и се хвана за главата.
Давид го разбираше напълно. Звукът на микрофона бе максимално усилен и отекваше в стените. Беше си живо мъчение, като се има предвид, че главите на всички се пръскаха от болка.
Бени се изсмя нервно.
— Да не би да са те пуснали в градски отпуск от дом за умствено изостанали?
Тъй като и този път никой не се разсмя, Бени постави микрофона обратно на статива и рече: „Благодаря. Бяхте фантастични.“ След това слезе от сцената и тръгна към кухнята. В следващия миг микрофонът проряза натежалия от напрежение въздух с ужасен писък.
Посетителите се хванаха за главите, а някои дори закрещяха в синхрон с ехтящата в залата микрофония. Давид стисна зъби, изтича при микрофона и се опита да го откачи от кабела. По кожата му пробяга лек ток, но кабелът не помръдна. Само след няколко секунди му се стори, че воят на микрофона буквално се врязва в мозъка му. Не издържа и запуши ушите си с ръце.
Обърна се и понечи да тръгне към кухнята, но попадна в тълпата от посетители, които бяха наскачали от масите и се опитваха да стигнат до изхода. Една жена, която очевидно не изпитваше никакво уважение към недвижимото имущество на ресторанта, избута Давид настрани, нави кабела на микрофона няколко пъти около ръката си и го дръпна с все сила. Успя единствено да събори статива. Пищенето продължи.
Давид погледна към пулта на дисководещия, където Лео натискаше всички възможни копчета без резултат. Точно щеше да му извика да дръпне щепсела, когато някой го бутна на ниската сцена. Остана да лежи там със запушени уши и видя как жената завъртя микрофона над главата си и го удари в каменния под.
Настъпи тишина. Хората спряха и се огледаха. Отвсякъде се чуха въздишки на облекчение. Давид се поизправи и видя как Лео маха с ръце. В следващия миг прокара показалеца си по гърлото. Давид кимна, прокашля се и рече високо:
— Моля за внимание.
Всички се обърнаха към него.
— За съжаление ни се налага да прекъснем днешното представление заради техническа повреда.
Отнякъде долетя смях. Подигравателен смях.
— Благодарим от сърце на главния ни спонсор „Ватенфал“9. Заповядайте отново!
Репликата му бе посрещната с отделни освирквания. Давид махна с ръце, сякаш се опитваше да каже: „Простете, но не аз съм виновен за всичко това, по дяволите.“ Публиката обаче вече бе загубила интерес към него. Всички вървяха към изхода. Ресторантът се изпразни само за няколко минути.
В кухнята Лео го посрещна сърдит.
— За какво ти бе да споменаваш „Ватенфал“? — попита той.
— Ами шегичка — отвърна Давид.
— Ясно. Много смешно.
Давид точно отвори уста да направи коментар за отговорността на капитана на потъващия кораб, все пак Лео бе шеф на ресторанта и следващия път, когато електрическата мрежа полудееше, бе негов ред да замаже положението, но реши да си премълчи. От една страна, не можеше да си позволи да се скара с Лео, а от друга — имаше по-големи проблеми.
Влезе в главния офис и набра номера на Ева от стационарния телефон. Този път успя да се свърже, но само с гласовата ѝ поща. Остави ѝ съобщение да му се обади в ресторанта при първа възможност.
Комиците взеха няколко бири и седнаха да ги изпият в кухнята на фона на бученето на аспираторите. Готвачите ги бяха пуснали, за да прогонят жегата от котлоните, които не можеха да изключат. А сега и те отказваха да спрат. Едва се чуваха един друг, но поне беше хладно.
Повечето си тръгнаха, но Давид реши да остане за в случай, че Ева му се обади. По радиото съобщиха, че проблемите с електрическата мрежа са засегнали само стокхолмския регион и че на места напрежението във волтове на метър се доближава до това на падащ гръм. Давид целият настръхна. Може би от страх или пък заради витаещото във въздуха статично електричество.
Когато усети вибрациите по бедрото си, първо реши, че и те се дължат на напрежението в атмосферата, но след това осъзна, че мобилният му телефон звъни. Изписаният на дисплея номер не му бе познат.
— Ало, говорите с Давид.
— Давид Зетерберг?
— Да?
Нещо в интонацията на мъжа накара стомахът му да се свие от притеснение. Изправи се и излезе в коридора, който водеше към ложата, за да чува по-добре.
— Казвам се Йоран Далман и работя като лекар в болница „Дъндерид“.
Когато мъжът приключи, тялото на Давид се скова от студ, а краката му омекнаха. Гърбът му се плъзна надолу по стената и той рухна върху циментовия под. Взря се втренчено в телефона в ръката си, след което го хвърли надалеч, сякаш бе отровен. Слушалката се плъзна по пода и се удари в крака на Лео. Той вдигна поглед.
— Давид! Какво се е случило?
Давид нямаше ясен спомен от последвалия половин час. Светът сякаш бе застинал, загубил всякакъв смисъл. Лео се придвижваше трудно напред сред върволицата от коли, които следваха най-основните правила за движение. Нито един електронен апарат не работеше. Давид се бе свил на седалката до шофьорското място и гледаше с невиждащи очи мигащите в жълто светофари.
Посъвзе се едва когато влязоха във фоайето на болницата и дори успя да отхвърли предложението на Лео да го придружи до горе. Не си спомняше думите на приятеля си, нито пътя до отделението. Изведнъж просто се озова там и времето отново потече бавно напред.
Да, всъщност имаше само един спомен. Докато вървеше по коридора към стаята на Ева, забеляза как лампите над всички врати светят, а алармата на пациентите не спира да вие. Това бе най-логичното продължение на подобна невиждана катастрофа.
Ева се бе блъснала в един лос и бе починала, преди Давид да успее да дойде в болницата. Лекарят го бе осведомил още по телефона, че няма никаква надежда, но че сърцето ѝ все още бие. Само че вече не биеше. Бе спряло в 22,36. В единайсет без двайсет и четири сърцето на Ева бе спряло да изтласква кръв в тялото ѝ.
Един-единствен мускул в тялото на едно-единствено човешко същество. Прашинка на фона на безвремието. А с него си отива целият свят. Давид стоеше до леглото ѝ с отпуснати ръце. Болката в главата му го изгаряше.
Ето тук лежеше цялото му бъдеще, всички прекрасни мигове, които очакваше да му донесе животът. Тук лежаха последните дванайсет години от миналото му. Сега всичко изчезна, а времето се сви до изпълненото с непоносима болка настояще.
Давид падна на колене до Ева и хвана ръката ѝ.
— Ева — прошепна той. — Не може да ме изоставиш. Как ще живея така. Та аз те обичам. Не разбираш ли? Не мога без теб. Събуди се. Няма да се справя без теб, с нищо няма да се справя. Толкова много те обичам, че не мога да повярвам, че това се случва.
Давид не спря да повтаря дългия си монолог. Колкото повече пъти изричаше тези думи, толкова по-истински му се струваха, докато накрая повярва, че те наистина ще помогнат. Да. Колкото повече си повтаряше, че бе невъзможно Ева да е мъртва, толкова по-абсурдна му изглеждаше цялата ситуация. Дори успя да си внуши, че това безкрайно повторение ще сътвори някакво чудо, но в този миг вратата се отвори.
Някаква жена го заговори:
— Как сте?
— Добре, добре — рече Давид. — Вървете си.
После допря все по-студената ръка на Ева до челото си и в следващия миг чу шумоленето на мантата на сестрата, която приклекна до него. Усети ръката ѝ върху гърба си.
— Мога ли да направя нещо за вас?
Давид извърна бавно лице към сестрата и отстъпи назад, без да изпуска ръката на Ева. Тази жена бе живо олицетворение на Смъртта. Скулите ѝ бяха изпъкнали, а в широко отворените ѝ очи се четеше отчаяние.
— Коя сте вие?
— Казвам се Мариане — почти нечуто изрече сестрата.
Двамата с Давид втренчиха очи един в друг за няколко мига. Той стисна още по-здраво ръката на Ева, сякаш за да я защити от гостенката, която бе дошла да я прибере. Но медицинската сестра не помръдна от мястото си. Вместо това изхлипа и рече: „Простете ми…“. После стисна здраво очи и се хвана с ръце за главата.
Давид разбра всичко. Очевидно не само той усещаше тази пулсираща болка в главата си. Медицинската сестра се изправи бавно, препъна се леко и излезе от стаята. За миг действителността се прокрадна през стената на илюзията му и Давид отново чу какофонията от сигнали, аларми и сирени в болницата и извън нея. Целият свят се бе вдигнал на бунт.
— Върни се при нас — прошепна той. — Помисли за Магнус. Как да му го кажа? Нали не си забравила, че навършва девет след седмица. Поръча си торта от палачинки. Как да я приготвя, Ева? Нали ти щеше да я направиш, нали купи малини и всичко необходимо. Още са във фризера вкъщи. Как ще намеря сили да се прибера, да го отворя и да видя малините, които ти купи за тортата от палачинки. Как ще намеря сили да ги извадя и…
Давид закрещя. От гърлото му се откъсна един-единствен вой, който секна едва когато дробовете му останаха без въздух. После допря устни до кокалчетата ѝ и прошепна:
— Това е краят. С теб си отидох и аз. Няма ме вече. Всичко се сгромоляса.
Болката в главата му така се усили, че вече не можеше да я игнорира. Пред очите му пробяга лъч на надежда. Всеки момент щеше да умре. Да. Тук и сега. Нещо изпука, сякаш мозъкът му се разцепи под силата на растящата болка и точно успя да си помисли: „Умирам. Сега. Благодаря“, когато всичко свърши. Изчезна. Алармите и сирените заглъхнаха. Светлината в стаята загуби яркостта си. Изведнъж чу собственото си запъхтяно дишане. Ръката на Ева, мокра от потта му, се свлече надолу по челото му. Болката я нямаше. Давид разсеяно прокара ръката на жена си напред-назад по челото си, одраска кожата си с венчалната ѝ халка. Искаше да върне болката в главата си. След като тя изчезна, тази в гърдите му стана непосилна.
Давид заби поглед в пода. Затова не видя бялата ларва, която падна от тавана, приземи се върху жълтото болнично одеяло на Ева и продължи надолу.
— Любима моя — прошепна той и прегърна ръката ѝ. — Та нали никога нямаше да се разделим, забрави ли?
В този миг ръката ѝ потрепна и стисна неговата.
Давид нито извика, нито помръдна. Просто продължи да гледа втренчено ръката ѝ и отново я стисна. Тя му отвърна със същото. Той буквално зяпна от удивление и облиза устните си с език. Не, не изпитваше щастие, по-скоро бе объркан, сякаш току-що се бе събудил от някакъв кошмар. Опита се да се изправи и да я погледне, но краката му не го държаха.
Бяха я почистили и превързали, доколкото състоянието ѝ позволяваше, но въпреки това половината ѝ лице бе превърнато в голяма рана. Лосът явно бе успял да извърне глава или дори да атакува колата в последен отчаян опит да се спаси. Рогата му бяха пробили първи стъклото и се бяха впили в лицето ѝ, преди тежкото му тяло да я размаже.
— Ева! Чуваш ли ме?
Тя не реагира. Давид се хвана с ръце за лицето. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
„Явно бе някакъв… спазъм. Не може да е жива. Вижте я само.“
Въпреки че дясната половина на лицето ѝ бе покрита с огромна превръзка, то му се стори някак… малко. Виждаше се, че голяма част от костите, кожата и месото ги няма. Бяха му казали, че състоянието ѝ е критично, но едва сега започна да си дава сметка колко сериозни са нараняванията ѝ.
— Ева? Аз съм.
Този път не можеше и дума да става за спазъм. Ръката ѝ потръпна и се удари в крака му. В следващия миг тя се изправи, напълно неочаквано. Давид отстъпи инстинктивно назад. Одеялото се плъзна надолу от тялото ѝ. Чу се някакво звънтене. Не, изобщо не бе осъзнал колко сериозни са раните ѝ.
Гърдите ѝ бяха голи, а дрехите — нарязани на парцали. В дясната част на гръдния ѝ кош се мъдреше зейнала дупка, заобиколена от парчета кожа и съсирена кръв. Оттам се чуваше звънтенето. В първия миг Давид не можа да познае своята Ева в това чудовище и му се прииска да избяга оттам. Но краката му не го слушаха. След малко се опомни и отново застана до леглото ѝ.
Сега разбра какво звънтеше и подрънкваше. Скоби. Целият ѝ гръден кош бе изпълнен с метални скоби, впити в разкъсаните кръвоносни съдове. Именно те се удряха една в друга при всяко нейно движение. Той преглътна и промълви: „Ева?“
Тя обърна глава към него и отвори единственото си око.
Тогава Давид отново изкрещя.
Малер мина бавно по площада с мокра от пот риза. В ръка носеше найлонова торбичка, пълна с храна за дъщеря му. На около десет сантиметра пред краката му се поклащаха светлосиви гълъби.
Той самият също приличаше на голям сив гълъб. Протритото му сако бе от петнайсет години, купи го, когато понапълня и старите дрехи му умаляха. Същото можеше да се каже и за панталоните му. От косата му бе останал само един венец покрай ушите, а от силното слънце голямото плешиво петно на главата му се бе зачервило и обсипало с лунички. Като го гледаше, човек се сещаше за гълъбите, които търсят остатъци от картофено пюре по хартиените чинийки от хотдог, и лесно можеше да реши, че Малер носи празни бутилки в торбичката си и рови из кофите за боклук.
Това не беше вярно, но той винаги оставяше такова впечатление у хората. Впечатление на пропаднал.
Когато мина по сенчестия тротоар край „Оленс“10 на път към улица „Онгерманнагатан“, Малер пъхна пръстите на свободната си ръка под двойната си брадичка и издърпа огърлицата си. Беше му подарък от Елиас. Шейсет и седем разноцветни мъниста, нанизани на корда и увити завинаги около врата му.
Докато вървеше надолу по улицата, Малер отброи мънистата едно по едно с палец, сякаш държеше броеница.
Наложи се да спре и да си поеме дъх, след като изкачи стълбите до апартамента на дъщеря си. После отключи вратата. Вътре цареше полумрак, бе топло и задушно.
— Здравей, миличко. Аз съм.
Не последва отговор. Както всеки път, и сега го изпълни злокобно предчувствие.
Но Ана бе там, жива. Лежеше, свита в леглото на Елиас, върху чаршафа с мечето Бамсе, подарък от Малер, и гледаше втренчено към стената. Малер остави торбичката на пода, прескочи прашните елементи от конструктор „Лего“, приближи се до леглото и внимателно седна в самия му край, при таблата.
— Как си, мила?
Ана си пое дълбоко въздух през носа. Гласът ѝ прозвуча слабо.
— Татко… Мога да усетя аромата му. Чаршафът все още ухае като него. Ароматът му не е изчезнал.
На Малер му се прииска да легне до нея, да я прегърне и като истински баща да прогони всичкото зло. Но не посмя. Леглото нямаше да издържи тежестта му. Затова остана седнал на мястото си и се загледа в елементите от конструктора, с които никой не си бе играл вече два месеца.
Когато Малер търсеше апартамент за Ана, в същия вход се продаваше още едно жилище, само че на първия етаж. Впоследствие се отказа от него от страх, че лесно можеха да го оберат.
— Ела да хапнеш.
Малер извади две порции говеждо и готова картофена салата, наряза един домат на парчета и ги подреди в края на чиниите. Ана не му отговори.
Щорите в кухнята бяха спуснати, но слънчевите лъчи успяваха да се промушат през процепите им, да изрисуват огнени фигури по кухненската маса и да осветят вихрушката от прашинки във въздуха. Трябваше да изчисти, но нямаше сили.
Преди два месеца масата бе отрупана с най-различни предмети: плодове, писма, играчки, цветя, откъснати по време на последната разходка, някои от рисунките на Елиас от детската градина. Мъниста от житейската броеница.
Сега там имаше само две чинии с готова храна. Палещ въздух и миризма на прах. И яркочервени домати. Какво жалко подобие на вечеря.
Малер се върна в стаята на Елиас и се спря на прага.
— Ана… Трябва да хапнеш поне малко. Хайде. Всичко е готово.
Ана поклати глава и каза, без дори да го погледне: „Ще вечерям по-късно. Благодаря.“
— Не може ли да станеш поне за малко?
Тъй като тя не му отговори, Малер се върна обратно в кухнята и седна на масата.
Започна да се храни механично. Имаше чувството, че звукът от дъвченето му отеква между стените на тихата стая. Накрая изяде и парченцата домат. Едно по едно.
На парапета на балкона бе кацнала калинка.
Ана бе заета със събирането на багажа. Канеха се да отпътуват за лятната къща на Малер в Руслаген за няколко седмици.
— Мамо, виж, калинка.
Ана влезе във всекидневната точно в мига, когато качилият се на балконската маса Елиас се наведе напред в опит да хване литналата калинка. Единият крак на масата се счупи. Ана не успя да го спаси.
Под балкона имаше паркинг. С черен асфалт.
— Ето, миличко.
Малер ѝ подаде една средно голяма хапка с вилицата. Тя седна в леглото, взе прибора за хранене и го пъхна в устата си. Малер ѝ даде чинията.
Лицето на Ана бе подпухнало и зачервено от плач, а сред кафявата ѝ коса се мяркаха сиви кичури. Тя хапна четири залъка и му върна чинията.
— Благодаря. Много беше вкусно.
Малер остави чинията върху бюрото на Елиас и отпусна ръце в скута си.
— Излизала ли си днес?
— Бях при него.
Малер кимна. Не знаеше какво да каже. Когато се изправи, главата му се удари в окачената над леглото Акка с Ниле Холгерсон на гърба11. Дървената гъска плесна няколко пъти с криле и раздвижи въздуха над лицето на Ана. След това отново замря.
Когато се прибра в апартамента си в другия край на вътрешния двор, Малер съблече мокрите си от пот дрехи, взе душ, облече халата си и изпи един алведон, за да облекчи болката в главата си. Седна пред компютъра и влезе в страницата на Ройтерс. През следващия един час успя да открие и преведе три вестникарски бележки.
Ново японско изобретение тълкува кучешки лай. Успешно разделени сиамски близнаци. Мъж от Любек построил къща от консерви. Тъй като Малер не разполагаше със снимка на японското изобретение, реши да допълни статията с фотоса на един лабрадор. След това я изпрати на вестника.
После прочете електронното писмо от един от старите си източници в полицията, който се чудеше как я кара. Не се бяха чували отдавна. Написа му, че се чувства ужасно, че внукът му е починал преди два месеца и че всеки ден през ума му минават мисли за самоубийство. Изтри отговора, без да го изпрати.
Издължените сенки по пода подсказваха, че минава седем. Малер стана от стола и разтри слепоочията си. Отиде до кухнята, извади една бира от хладилника, изпи половината на крак и се върна в дневната. Спря се до дивана.
На пода под облегалката му стоеше Крепостта.
Елиас я получи за шестия си рожден ден преди четири месеца. Голямата крепост на „Лего“. Бяха я построили заедно. Елиас си играеше с нея следобед, непрекъснато разместваше фигурките на рицари, измисляше истории и не спираше да я променя. Сега вече Крепостта нямаше да се променя.
Всеки път, когато я видеше, сърцето му се свиваше, всеки път си мислеше, че трябва да я изхвърли или поне да я разглоби, но нямаше сили да го стори. Вероятно щеше да я остави да стои там, докато е жив. Както и огърлицата от „перли“, с която щяха да го погребат.
„Елиас, Елиас…“
В душата му отново зейна пропаст. Усети усилващата се паника, тежестта в гърдите. Бързо се върна при компютъра, влезе в един от платените си порнографски сайтове и прекара вътре цял час, без да усети каквото и да било в слабините си. Всичко там му бе безразлично, противно.
Малко след девет излезе от сайта и изключи компютъра. Екранът не угасна. Нямаше сили да се бори с него. Все още усещаше силната болка в главата си в областта зад очите. Не можеше да си намери място от нея. Обиколи апартамента няколко пъти, изпи още една бира и накрая падна на колене пред Крепостта.
Фигурката на един от рицарите се бе надвесила над парапета на кулата, като че ли се опитваше да извика нещо на напиращите пред портите врагове.
— Внимавайте, щот’ ша излея буретата с помия връз главите ви! — бе извикал Малер с дрезгав глас, а Елиас едва не се бе напишкал от смях.
— Още! Още!
Малер бе изредил всички отвратителни неща, които един рицар може да излее върху някого. Включително прокиснато мляко.
Малер хвана фигурката и я заразглежда. Рицарят носеше сребрист шлем, който наполовина скриваше сериозното му лице. Малкият меч в ръката му още блестеше. Не като тези на останалите фигурки на Елиас у тях, които се бяха олющили. Малер остана загледан в блестящия сребрист меч, а две черни мисли пронизаха душата му.
„Този меч ще си остане завинаги блестящ.“
„Никога повече няма да си играя.“
Върна рицаря на мястото му и се взря в стената.
„Никога повече няма да си играя.“
В миговете на печал по изгубения си внук Малер изброяваше всички неща, които бе загубил завинаги: разходките в гората, детските площадки, сока с кифличка в някоя сладкарница, парка „Скансен“ и така нататък, и така нататък. Но зад всичко това се криеше една-единствена проста истина: никога повече нямаше да може да си играе, нито с „Лего“, нито с каквото и да било друго. С Елиас си отиде единственото му другарче и цялото му желание за игра.
Затова не можеше да пише, затова не се възбуждаше от порнографските снимки, затова минутите течаха толкова бавно. Вече не можеше да фантазира. Не му хрумваха нови идеи. Някои биха сметнали подобно състояние за същинска благословия — да живееш в настоящето, да се задоволяваш с това, което виждаш пред очите си, да не се опитваш да променяш света. Всъщност така и трябваше да бъде, но не беше.
Малер прокара пръст по белега от операционния разрез на гърдите си.
„Животът е какъвто си го направиш.“
Бе загубил безвъзвратно умението да живее. Чувстваше се като затворник в собственото си затлъстяло тяло, с което се влачеше безрадостно напред през времето. След това внезапно прозрение му се прииска да счупи нещо. Свитата му в юмрук ръка трепереше над Крепостта, но Малер успя да запази самообладание, изправи се, излезе на балкона, хвана парапета и го разклати.
Някакво куче тичаше в кръг долу на двора и лаеше. На Малер му се прищя да е на негово място.
When in trouble, when in doubt
Run in circles, scream and shout.12
Малер се наведе над парапета и си представи как пада на земята и се пръсва на парчета като презряла диня. Може би дори кучето щеше да дойде да си хапне от него. Тази мисъл силно го изкуши. Да приключи дните си като храна за кучета. Въпросният пес обаче едва ли щеше да го забележи, очевидно бе изпаднал в пълна истерия. Някой сигурно щеше да го застреля всеки момент.
Малер притисна ръце от двете страни на главата си. Тя със сигурност скоро щеше да се пръсне, ако болката не затихнеше.
Малко след десет и половина Малер осъзна, че въпреки всичко все още не му се мре.
Синдромът Адамс-Стоукс13, от който страдаше, се бе проявил за първи път преди осем години, докато вземаше интервю от рибар, изтеглил труп с мрежата си. Когато слязоха от лодката на твърда земя, светлината пред очите му изведнъж се смали до една-единствена точица, а когато се опомни отново, осъзна, че лежи върху купчина рибарски мрежи. Ако рибарят не бе запознат с техниката на сърдечния масаж, всички проблеми на Малер вече щяха да са история.
По-късно един лекар констатира, че Малер страда от исхемия на миокарда и се нуждае от пейсмейкър, който да контролира ритъма на сърцето му. Всичко това се случи в един толкова тежък момент от живота му, че Малер дори се замисли дали да не се остави в ръцете на смъртта, но накрая реши да се подложи на операцията.
По-късно се появи Елиас и Малер за първи път от толкова много години дори се почувства благодарен, че е дарен със сърце. Пейсмейкърът туптеше неуморно и така му позволяваше да се вживее в ролята на дядо, без да се замисля.
Ала сега…
По челото му изби пот и Малер се хвана за сърцето. То биеше поне два пъти по-бързо от обикновено. Очевидно някак си бе успяло да пренебрегне стабилното пулсиране на пейсмейкъра и сега препускаше напред на своя глава.
Малер притисна пръсти до китката си, заби поглед в будилника и започна да отмерва секундите. Пулсът му бе 120. Но не беше напълно сигурен, че го е изчислил вярно. Дори стрелките на часовника сякаш се движеха по-бързо от обикновено.
„Спокойно… спокойно… ще премине…“ Знаеше, че подобни сърдечни пристъпи не са опасни, поне докато не придобиеха екстремна сила. Най-големият враг на пациентите бяха притесненията и страхът. Малер се опита да успокои дишането си, но сърцето му препускаше все по-бързо и по-бързо.
Изведнъж му хрумна нещо и той постави пръсти над пейсмейкъра си, малката метална кутийка, която поддържаше живота му. Не можеше да разбере дали и той туптеше по-бързо от обикновено, но подозираше, че е така — точно като часовника.
Сви се като бебе на дивана. Главата му щеше да се пръсне от болка, сърцето му биеше като лудо и за най-голямо свое учудване осъзна, че не иска да умре. Не. Не и заради някаква машина, която караше сърцето му да блъска до пръсване. Малер се изправи и примижа към светлината на компютърния монитор. Дори и тя бе някак по-силна, а иконите блестяха в размазано бяло.
„Какво да правя?“
Нищо. Не биваше да затормозява сърцето си още повече. Отново легна и притисна животворния си мускул. Сърцето му вече биеше толкова силно, че отделните удари преливаха един в друг като смъртоносен хор от барабани, все по-бързо и по-бързо. Малер затвори очи и зачака кресчендото.
Точно когато си мислеше, че барабанът ще се пръсне и светлината пред очите му ще угасне завинаги, всичко свърши.
Сърцето му се успокои и заби с обичайния си бавен ритъм. Малер остана да лежи неподвижно със затворени очи, после си пое дълбоко въздух и опипа лицето си, сякаш за да се увери, че все още е жив. Лицето му си беше на мястото, макар и мокро от пот. Топлите капки напираха навън от гънките на корема му и го гъделичкаха. Кучето в двора бе спряло да лае.
„Какво беше това?“
Часовникът отново започна да измерва секундите в обичайния си такт, а светът потъна в тишина. Едва сега, когато всичко притихна, Малер осъзна на каква какофония от крясъци и звуци бе станал свидетел преди малко. Облиза солените си устни, присви се и се втренчи в часовника.
„Какво са секундите и минутите… В един миг се раждаме, а в следващия вече ни няма.“
Остана да лежи така около двайсет минути, преди телефонът да зазвъни. Плъзна се на пода и пропълзя до бюрото. Не че краката му не го държаха, просто усещаше, че така е по-добре. Подпря се на стола и вдигна слушалката.
— Малер на телефона.
— Здравей. Луде е. От „Дъндерид“.
— Ааа… Здравей.
— Имам нещо за теб.
Луде бе един от многобройните му информатори от времето, когато Малер все още работеше във вестника. Той бе пазач в болница „Дъндерид“ и понякога чуваше и виждаше неща, за които „бе в интерес на обществеността“ да излязат наяве, както той самият обичаше да се изразява.
— Вече не работя, обади се на Бенке… Бенгт Янсон, той е редактор за нощната смяна на… — каза Малер.
— Слушай сега. Мъртъвците са започнали да се събуждат.
— Какво?
— Мъртъвците. Труповете. В моргата. Оживели са.
— Глупости.
— Сериозно ти говоря. Патолозите ми се обадиха току-що. В истерия са, трябва им помощ.
Малер усети как ръката му автоматично се плъзга по бюрото към тефтерчето, но се спря и поклати глава.
— Луде, успокой се. Осъзнаваш ли какво ми казваш?
— Да, много добре осъзнавам. Но не те лъжа. Наоколо гъмжи от народ, а в подземието цари пълен хаос. Оживели са. Всички до един.
Малер всъщност долови някакви разтревожени гласове в другия край на линията, но не можа да различи думите им. Нещо се случваше…
— Луде. Хайде да започнем отначало.
Луде въздъхна. Някой извика в далечината: „Проверете в спешното“, а когато Луде отново заговори, устните му бяха буквално допрени до микрофона и гласът му звучеше почти еротично.
— Всичко започна с лудницата покрай електрическия ток. Всички апарати бяха включени, но напълно неконтролируеми. Нали знаеш? За тока?
— Да… да, знам.
— Добре тогава. Значи преди пет минути касапите от подземието се обадиха на регистратурата и помолиха да им пратят няколко пазачи, защото няколко мъртъвци се опитвали да… избягат. Разбираш ли? Пазачите паднаха от смях, голям майтап, но все пак решиха да слязат. И така. След няколко минути те самите се обадиха и заявиха, че се нуждаят от подкрепление, защото всички трупове възкръснали. Още по-голям майтап. Още няколко слязоха долу, като мислеха, че там се вихри някакъв купон. Окей. След това обаче се обади и един лекар и повтори същото… Затова и хирурзите от спешното се запътиха натам.
— Ама — рече Малер, — колко трупа имате там?
— Не знам. Около стотина. Най-малко. Ще дойдеш или не?
Малер погледна часовника. Единайсет и двайсет и пет.
— Да. Да, ще дойда.
— Страхотно. Ще вземеш ли…
— Да, да.
Малер се облече и взе диктофона, телефона и цифровия си фотоапарат, които така и не върна на вестника. Приготви и две хиляди крони за Луде, за всеки случай, и се затича надолу по стълбите, доколкото му стигаше кураж.
Сърцето му все още не го бе изоставило, когато се пъхна в своя форд фиеста. После завъртя ключа и пое на изток. Когато излезе от колелото на булевард „Блакеберг“, Малер се обади на Бенке и го осведоми, че е получил информация за „Дъндерид“ и макар вече да не работи за вестника, е решил да я провери. Бенке го приветства с добре дошъл.
Пътищата бяха съвсем пусти и след като подмина площад „Исландсторет“, Малер полетя със 120 километра в час. Квартал Вестеурт буквално профуча край колата му, а когато приближи моста „Транеберсбрун“, изведнъж си даде сметка какво се случва с него. За първи път от месец насам се чувстваше жив. Почти щастлив.
— Миличко, време е да го спреш. — Елви посочи с пръст към екрана на телевизора. — Това виене направо ме побърква.
Флора кимна, без да сваля очи от екрана, и рече:
— Добре, само да си довърша играта.
Елви остави книгата на Гримберг14 настрана — и без това не можеше да се концентрира заради ужасното главоболие — и се загледа в Джил Валантайн15, която се бе запътила към защитната си стая. Флора ѝ бе обяснила смисъла на телевизионната игра и Елви горе-долу бе схванала за какво става въпрос.
Само две неща все още ѝ бяха напълно неясни: как изобщо хората успяваха да създадат подобни светове на един компютър и как на Флора ѝ се удава да контролира всичко. Пръстите ѝ бягаха по клавишите, а по екрана текстове, карти и описания се сменяха с такава скорост, че Елви изобщо не можеше да разбере какво се случва.
Джил се движеше по един тъмен коридор с вдигнат пистолет, цялото ѝ тяло бе нащрек. Флора бе стиснала здраво устни, а силно гримираните ѝ очи бяха придобили елипсовидна форма. Елви погледна тънките ѝ бели ръце, покрити със следи от стари, вече заздравели рани. Главата ѝ с червената стърчаща коса изглеждаше огромна на фона на крехкото ѝ тяло. Преди се боядисваше в черно, но от година насам бе решила да запази естествения си цвят.
— Добре ли върви?
— Хм. Взех нещо, което ми трябваше. Трябва само да…
Картата се показа за миг, но после отново изчезна. В мрака се отвори врата и Джил се озова на някаква площадка. Флора облиза устни и я насочи към стълбите.
Маргарета, която бе майка на Флора и дъщеря на Елви, сигурно щеше да реагира остро на избора на игра и да им обясни колко лошо се отразява и на двете им, макар и по различни причини.
Телевизионната игра бе попаднала у Елви преди три месеца в резултат на нещо като компромис. След като в продължение на шест месеца Флора беше като залепена за играта и прекарваше пред екрана по три, четири, пет часа на ден, родителите ѝ поставиха ултиматум във вид на избор — да продаде конзолата или да я занесе у баба си, ако тя, разбира се, се съгласи.
Както и стана. Елви обожаваше внучката си, а и тя нея. Флора ѝ идваше на гости два-три пъти седмично, за да поиграе, най-много по два часа. Пиеха чай, говореха, играеха на карти, а понякога Флора дори оставаше да преспи.
— Ооо… По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Елви вдигна поглед. Флора седеше присвита и напрегната.
Иззад един от ъглите се дотътри някакво зомби и Джил вдигна пистолета си, дори успя да изстреля един куршум, преди то да ѝ се нахвърли. Джойстикът в ръката ѝ изпука, когато Флора се опита да измъкне героинята си, но екранът се изпъстри с кръв и не след дълго тялото на Джил се строполи в краката на зомбито.
Мъртва сте.
— Идиот! — Флора се удари по челото. — Ай, ай, защо не се сетих да го изгоря. Ай.
Елви се наведе леко напред във фотьойла.
— Това… краят ли е?
— Не. Сега вече знам къде се крие тази твар.
— Аха.
Според училищния психолог Флора проявяваше симптоми на саморазрушително поведение. Елви не знаеше дали тази диагноза е по-безвредна или по-страшна от нейната собствена — хистерия. Да страдаш от хистерия през петдесетте години, белязани от икономическия и социалния разцвет на шведската държава и окончателната победа на разума, беше огромен проблем. И Елви, като Флора, се самонараняваше по ръцете и краката, преследвана от вътрешна болка и социален натиск. В онези дни подобни проблеми оставаха дълбоко скрити. Никой нямаше право да бъде нещастен.
Още от самото начало Елви усещаше силна привързаност към сериозното малко момиченце с богата фантазия и сякаш знаеше, че го очаква труден път. Дълбоката им чувствителност, която бе сякаш проклятие, бе прескочила едно поколение. Може би в знак на протест срещу шантавата си майка Маргарета избра да следва право и постепенно се превърна в елегантен и изключително успешен юрист. По-късно се омъжи за Йоран, също студент по право, досущ като нея самата.
— И теб ли те боли глава? — попита Елви, когато се наведе напред, за да изключи играта, и видя как Флора разтрива челото си.
— Да… — Флора натисна копчето. — Не. Не мога да я спра.
— Ами пробвай с телевизора.
Но и той отказваше да се изключи. Играта се включи сама и започна да разиграва различни сцени. Джил уцели две зомбита с електрошоковия си пистолет и застреля още едно в коридора. Изстрелите отекваха в главата на Елви и лицето ѝ се изкриви в гримаса. Не можеха да намалят и звука.
Когато Флора се опита да дръпне щепсела от контакта, той изпука, а тя се хвърли назад с писък. Елви стана от фотьойла.
— Какво стана, миличка?
Флора се втренчи в ръката си.
— Удари ме ток. Не много силен, но… — тя разтърси ръка в опит да я охлади и посочи към екрана, където Джил изпържи още двама от живите мъртви и се изсмя. — Не като при тях.
Елви протегна ръка към нея и ѝ помогна да се изправи.
— Да отидем в кухнята.
Туре отговаряше за всички електрически уреди и машини. След като се разболя от алцхаймер, Елви бе принудена да вика електротехник, когато някой от бушоните изгореше. Никой не се бе постарал да я научи как да разрешава сама такива проблеми, защото смятаха, че няма да се справи. Електротехникът обаче ѝ показа как да постъпва в подобни случаи. Но този стачкуващ телевизор надхвърляше познанията ѝ. Щеше да изчака до утре.
Поиграха на карти в кухнята, но и на двете им бе трудно да се съсредоточат. Не стига че ги боляха главите, а и усещаха някакво напрежение във въздуха. В десет и петнайсет Елви събра картите и се обърна към внучката си:
— Флора? Усещаш ли…
— Да.
— Какво е това?
— Не знам.
И двете забиха очи в плота на масата и се опитаха да прояснят съзнанието си. Елви познаваше само още неколцина освен Флора, които притежаваха същата дарба. За Флора Елви бе единственият човек освен нея самата. Момичето бе изпитало същинско облекчение, когато двете с баба ѝ заговориха за това преди няколко години. Имаше още един луд със същите способности, със същото Обоняние.
В някое друго общество, през някоя друга епоха, вероятно двете с баба ѝ щяха да са шамани. Или пък щяха да ги изгорят на клада. Но в Швеция през двайсети век им се втълпяваше, че страдат от хистерия и саморазрушително поведение. Свръхчувствителност.
Никак не им бе лесно да обяснят какво усещаха, сякаш с обонянието си долавяха специфични следи от миризми. Подобно на лисицата, която знае, че дивият заек се крие някъде в мрака, а мирисът на страха му издава, че и той е надушил лисицата, двете жени долавяха следите във въздуха около различни места и хора.
Заговориха за това миналото лято, докато вървяха по крайбрежната алея „Нор Меларстранд“. Точно преди да стигнат до кметството и двете изведнъж се отдалечиха от кея и поеха към велосипедната алея. Елви се спря и попита:
— Ти ли ни поведе насам?
— Да.
— Защо?
— Защото… — Флора вдигна рамене и заби поглед в земята, сякаш се срамуваше. — Просто имах лошо чувство.
— Знаеш ли… — Елви я хвана за брадичката и повдигна главата ѝ. — И аз изпитах същото.
В този миг Флора впи изпитателен поглед в очите ѝ.
— Наистина ли?
— Да — отвърна ѝ Елви. — Нещо се е случило там. Нещо лошо. Мисля, че… някой се е удавил.
— Да — продължи Флора. — Искал е да скочи от лодката…
— И си е ударил главата в ръба на кея — довърши изречението Елви.
— Да.
Дори не провериха дали беше така. Просто не се съмняваха в това. През остатъка от следобеда си споделиха различни истории. И при двете дарбата се бе проявила за първи път в началото на пубертета, а източникът на най-големите страдания и на Флора, и на Елви беше един и същ — познаваха хората твърде добре. Дарбата на Флора ѝ разкриваше за миг истинската същност на всички около нея, затова не можеше да търпи лъжи.
— Миличка — рекла ѝ бе Елви, — всички лъжат, малко или повече. Иначе обществото ни отдавна да се е сринало. Всички ние лъжем по малко. Това дори е известна проява на грижа за другите. Истината всъщност съдържа голяма доза егоизъм.
— Знам, бабо. Наистина. Но е толкова… отвратително. Сякаш вонят… Разбираш ли?
— Да — въздъхна Елви. — Разбирам.
— На теб поне не ти се налага да си сред тях. Срещаш се единствено с дядо и жените от църквата. Ала в училище има поне хиляда души и всички, или поне почти всички, се чувстват зле. Повечето дори не го осъзнават, но аз го усещам и ме боли. Боли ме. През цялото време. Когато някой от учителите ме повика, за да си поговорим сериозно и да ми разясни какъв ми е проблемът, ми се иска да повърна. Докато го слушам, мога да надуша цялата му злост и гадост. Страх и отегчение. Дори от мен самата го е страх и животът му е пълен провал, а е тръгнал да ми дава съвети как да се държа.
— Флора — рече Елви. — Знам, че това не е кой знае каква утеха, но ще свикнеш. Дори като седиш в някоя дворна тоалетна известно време, спираш да усещаш миризмата.
Флора се изсмя на думите на баба си, а тя продължи:
— А що се отнася до жените от църквата, трябва да ти призная, че понякога ми се иска да имам щипка за пране под ръка.
— Щипка за пране?
— За да си запуша носа. Дядо ти пък… Предпочитам да го оставим за някой друг път. Само едно трябва да знаеш, няма как да прогониш миризмите. Трябва да си наясно. Ако си като мен, никога няма да откриеш подходящата щипка. Просто трябва да свикнеш. Знам, че е истински ад. Но ако искаш да живееш, трябва да се научиш да търпиш.
Хубавото на разговора им бе, че след него Флора спря да се самонаранява. А и започна да посещава Елви по-често. Дори през седмицата понякога се качваше на автобуса до Тебю Шуркбю и се връщаше направо в училище на следващата сутрин. Предложи на баба си и да ѝ помага с грижите за дядо ѝ, но нямаше какво толкова да направи. Елви я остави да го храни с каша, когато поискаше, само за да се чувства съпричастна.
На няколко пъти Елви се опита внимателно да подеме темата за Бог, но Флора бе атеист. Флора пък ѝ пусна на няколко пъти „Мерилин Менсън“ — със същия отчайващ резултат. Приятелството им си имаше определени граници. За сметка на това обаче Елви нямаше проблем с филмите на ужасите, макар и в умерени количества.
Когато се върнаха в дневната, телевизорът гърмеше още по-силно. Флора отново се опита да го изключи, но не успя.
Бе получила телевизионната игра от Елви за петнайсетия си рожден ден. Това породи разгорещени спорове с Маргарета, която настояваше, че телевизионните игри водят до отчуждаването на младежта от околния свят. Елви бе напълно съгласна с нея и именно затова купи играта на внучката си. Тя самата беше на петнайсет, когато започна да пие. За да се изключи, за да притъпи сетивата си. Така погледнато, телевизионната игра беше много по-добър избор.
— Нека се поразходим — предложи Елви.
Телевизорът не се чуваше в градината, но въздухът бе напълно неподвижен и нажежен до червено. Всички еднофамилни къщи наоколо светеха, кучетата лаеха, а над главите им сякаш бе надвиснала огромна заплаха.
Тръгнаха към ябълковото дърво, което бе на годините на къщата. Контурите на стотици зелени зародиши се очертаваха на фона на тъмната му корона, а изсъхналите клони, натрупали се през последните години на болестта на Туре, протягаха ръце към небето.
— Ще взема пушката, ще се кача на втория етаж и ще застрелям кучетата.
— Каза ли нещо? — попита Елви.
— Не.
Елви погледна към небето. Звездите приличаха на глави на топлийки, забити в безкрайната далечна синева. Изведнъж си представи как се откъсват от него, превръщат се в истински топлийки и се забиват в мозъка ѝ, причинявайки ѝ невероятна болка.
— Като желязна девица — рече Флора.
Елви я погледна. Внучката ѝ също стоеше, загледана в небето.
— Флора — рече Елви, — стори ми се, че току-що каза нещо за някаква пушка и… кучета?
Флора вдигна вежди и се разсмя.
— Да? — учуди се тя. — Може би за това как ще продължа с играта. Как…?
Те се спогледаха. Това беше нещо ново. Болката в главата им се засили, иглите сякаш се забиха още по-надълбоко в мозъка им и изведнъж усетиха силен вихър.
Наоколо не потрепваше нито лист, нито стрък трева, но и двете с Елви едва не паднаха на земята под напора на могъщата сила, която премина като вълна през градината. Само след секунда всичко приключи.
— Каза… прокл… с… ѝ… и… тез… ст… кла… рм… кссс…
Подобно на радиоприемник, който изведнъж улавя стотици нови честоти, главите им се напълниха с гласове. Бяха само откъслечни, недовършени срички, но двете жени ясно долавяха, че са изречени от хора, обзети от паника. Преминаха през тях и изчезнаха. Краката на Елви омекнаха, тя се строполи на колене в тревата и прошепна:
— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни; както…
— Бабо?
— Както и ние прощаваме на нашите длъжници и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия…
— Бабо!
Гласът на Флора трепереше. Елви с усилие се изтръгна от молитвата си и се озърна. Флора седеше на тревата с широко отворени очи и я гледаше втренчено. В този миг я прониза толкова силна болка в главата, че се уплаши да не би да е получила удар. След това прошепна тихо:
— Да?
— Какво беше това?
Елви направи гримаса. Всичко я болеше. Изпитваше болка, когато помръднеше глава, изпитваше болка, когато отвореше уста. Опита се да формулира някакъв отговор мислено, но не успя… В следващия миг ужасът отмина. Тя затвори очи и си отдъхна. Болката изчезна, светът около тях отново стана обикновен. По лицето на Флора също се изписа облекчение.
Елви си пое дълбоко въздух. Да. Край. Всичко свърши. После протегна ръка и хвана Флора.
— Толкова се радвам — рече тя. — Че беше тук, с мен. Че не се наложи да преживея това сама.
Флора разтърка очи.
— Какво всъщност се случи?
— Не знаеш ли?
— Да. Не.
Елви кимна. Разбира се. Беше въпрос на вяра.
— Бяха духовете — рече тя. — Душите на мъртвите. Върнали са се.
Та тя му беше съпруга, как бе възможно да се страхува от нея? Давид направи крачка напред към леглото. Заради окото. Единственото ѝ око. Как само изглеждаше.
Никой не би могъл да опише човешкото око. Всички компютърни симулации са само бледи копия, картините и снимките пък представят просто един замръзнал миг, ала живото око, то не може да бъде описано или изобразено. Всеки обаче разбира незабавно, когато животът от него изчезне.
Нейното око беше мъртво. Покрито с микроскопично тънка сива ципа. Студено като камък. Нея я нямаше, нямаше я тук. Давид се наведе напред и прошепна:
— … Ева?
Наложи му се да се хване за металната рамка на леглото, за да не побегне назад, когато тя впери поглед в него — „Всъщност има някои болести, които променят очите така“ — и отвори уста, но от устните ѝ не се отрони никакъв звук. Само едно сухо цъкане. Давид изтича до мивката, напълни една пластмасова чаша с вода и ѝ я подаде. Ева обърна лице към чашата, но не понечи да я поеме.
— Ето, любима — рече Давид. — Малко вода.
Ръката ѝ полетя във въздуха и изби чашата. Водата опръска лицето ѝ, а самата чаша падна на корема ѝ. Тя я погледна, хвана я и я смачка.
Давид се втренчи в дупката в гърдите ѝ, в металните скоби, които се полюшваха там като коледна украса от ада, и най-накрая успя да се съвземе от вцепенението си. Натисна копчето до леглото ѝ и тъй като никой не се появи през следващите пет секунди, изтича навън в коридора и закрещя:
— Хей! Помощ!
Една сестра излезе от някаква стая малко по-надолу в коридора и тръгна с бързи крачки към него. Давид ѝ извика още отдалеч:
— Събуди се, жива е… Не знам какво…
Сестрата го погледна неразбиращо, след което се шмугна покрай него в стаята и се спря до прага. Ева седеше на леглото и си играеше сковано с парчетата от чашата. Сестрата се хвана с ръка за устата, обърна се към Давид, поклати глава и рече:
— Това… това…
Давид я хвана за раменете.
— Какво? Какво има?
Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви:
— Това… е невъзможно…
— Ами направете нещо по въпроса!
Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза:
— Ще се обадя на някого…
След това изчезна вътре.
Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли.
„Това е чудо… Окото… Магнус.“
Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите ѝ тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята.
Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката ѝ. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите ѝ.
— Ева, тук съм.
Главата ѝ се извърна към него. Той се загледа в гладката ѝ буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан.
— Всичко ще се оправи… всичко ще се оправи…
Ръката ѝ полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите ѝ се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна.
— Аз съм, Давид.
Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: „… аави…“.
Очите му се напълниха със сълзи. Кимна ѝ с глава.
— Точно така. Давид. Тук съм.
Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите ѝ проби кожата му.
— Даави… ту… тууук…
— Да, да. Тук съм. При теб.
Давид измъкна ръката си от хватката ѝ и ѝ подаде другата си ръка, но така, че да го хване за пръстите. Видя, че по нея се стича кръв. Избърса я в чаршафа и седна на края на леглото.
— Ева?
— Еева…
— Да. Знаеш ли кой съм аз?
Последва тишина. Ева отпусна леко хватката около пръстите му. После му отвърна:
— Ааа… съъъм… дави… д.
„Има напредък. Трябва да продължа. Мисля, че ме разбира.“
Той кимна, после потупа гърдите си като Тарзан и рече:
— Аз — Давид. Ти — Ева.
— Тиии… Ева.
В този миг ги прекъснаха. Една лекарка нахлу в стаята, но спря на място като закована, когато видя Ева. Дори и на нея ѝ се прииска за миг да опише случващото се като невъзможно, но навикът ѝ я измъкна от ситуацията — тя извади една слушалка от джоба си и без да погледне към Давид, тръгна право към леглото.
Давид се отмести назад, за да ѝ направи място, и забеляза, че медицинската сестра стои на прага на вратата с още една сестра. Очевидно бе дошла единствено за да погледа малко сеир.
Лекарката долепи слушалката към здравата страна на гръдния кош на Ева и се заслуша. След това я премести и отново се заслуша. Ръката на Ева отново полетя и хвана слушалката.
— Ева? — извика Давид. — Не!
Но беше късно. Тя я дръпна силно, а лекарката изпищя, когато главата ѝ се понесе напред, преди слушалката да падне от ушите ѝ. Лицето на Давид се изкриви в болезнена гримаса.
— Ева, не бива… да правиш така.
Изведнъж го обзе ужасно чувство. Държеше се като неин покровител, защитник пред властите, сякаш се страхуваше, че ще я накажат заради проява на лошо поведение.
Лекарката изхлипа и се хвана за ушите. След това обаче се взе в ръце като всеки истински професионалист и на лицето ѝ отново се изписа спокойно изражение. Обърна се към сестрата.
— Обади се на Ласе от неврологията — нареди ѝ тя. — Или на Йоран.
Сестрата пристъпи напред в стаята и попита:
— Или?
— Ако Ласе го няма — рече раздразнено лекарката, — помоли Йоран да дойде.
Сестрата кимна, прошепна тихо нещо на колежката си и двете изчезнаха навън.
Ева издърпа металната част на слушалката от гумената тръбичка и я хвърли на земята. Тъй като лекарката, която не откъсваше поглед от Ева, не се наведе да я вдигне, Давид реши да го стори вместо нея. Когато я постави в ръката ѝ, му се стори, че тя за първи път забеляза присъствието му.
— Как е тя? — попита Давид.
Лекарката го погледна със зяпнала уста, сякаш въпросът му бе толкова глупав, че дори не си струваше да му отговаря.
— Сърцето ѝ не бие — отвърна лекарката. — Не чух. Удари.
Стомахът на Давид се сви.
— Но не трябва ли… — продължи той. — Няма ли да се опитате да го накарате да… забие?
Лекарката гледаше как Ева подръпва гумената тръбичка на слушалката.
— Очевидно няма нужда.
Доста им се наложи да почакат Ласе. Когато най-накрая пристигна, възкръсването на Ева вече далеч не бе някаква сензация.
Малер остави колата на най-близкия до болницата паркинг и слезе с мъка от нея. Фиестата не бе предназначена за хора като него, които бяха сто и деветдесет сантиметра на ръст и тежаха около сто и четирийсет килограма. Първо трябваше да извади краката си, а след това и тялото. Изправи се до колата и се опита да се разхлади, като развее ризата си. Под мишниците му вече се бяха образували тъмни петна.
Болницата стоеше пред него, огромна и спокойна. Напълно притихнала. Чуваше се единствено мекото бръмчене на климатика, нейният собствен респиратор, чрез който сякаш искаше да каже:
— Жива съм, макар и да не ви изглежда така.
Метна чантата си през рамо и тръгна към входа. Погледна часовника. Дванайсет без петнайсет.
Плиткото езерце при въртящите се врати отразяваше нощното небе и приличаше досущ на звездна карта. Луде стоеше до него и пушеше. Когато видя Малер, вдигна ръка да го поздрави и хвърли фаса си във водата.
— Здравей, Густав. Как си?
— Как да съм. Потен.
Луде бе на около четирийсет, но изглеждаше по-млад. Имаше определено болнав вид. Ако не беше синята риза с табелката с името му, вероятно щяха да го вземат за пациент. Устните му бяха тънки, а кожата бледа и неестествено опъната, сякаш бе претърпял пластична операция. Очите му издаваха нервност.
Влязоха през страничната врата, защото въртящата бе заключена през нощта. Луде се оглеждаше през цялото време, но притеснението му беше излишно. Болницата изглеждаше съвършено пуста.
Когато излязоха от фоайето и тръгнаха по коридорите, Луде се отпусна и попита:
— Взе ли…?
Малер пъхна ръка в джоба на панталона си, но се спря.
— Луде, извинявай, но всичко това изглежда малко…
Луде също спря и го погледна обидено.
— Досега да съм те подвеждал? А? Да съм те викал някога напразно?
— Не.
— Сигурно си мислиш за случката с Бьорн Борг16. Да, да. Но не можеш да отречеш, че онзи човек много приличаше на него. Добре де. Но това… Задръж си парите тогава, проклет сърдитко.
Луде тръгна бързо напред по коридора, така че на Малер му бе трудно да го следва. Качиха се мълчаливо в един асансьор и слязоха надолу. После тръгнаха по дълъг коридор с лек наклон нагоре, който завърши с метална врата. Луде прокара картата си през четеца и демонстративно закри бутоните с ръка, преди да въведе кода си. Ключалката изщрака.
Малер извади кърпичка и си избърса челото. Тук, долу, беше по-студено, но ходенето го изпоти. Облегна се на боядисаната в зелено бетонна стена, която бе приятно хладна.
Луде отвори металната врата. Иззад стените се долавяха далечни викове и удари на метал. През първото му и последно досега посещение тук, в моргата, бе тихо… като в гроб. Луде го погледна самодоволно. Малер кимна и му подаде смачканите банкноти, а Луде на свой ред омекна и го подкани с ръка да влезе през вратата.
— Моля. Новината ти те очаква там. — После хвърли бърз поглед надолу по коридора. — Останалите минават от другаде, така че може да си спокоен.
Малер пъхна кърпичката в джоба си и нагласи чантата си.
— Ти няма ли да дойдеш?
Луде изсумтя.
— Знаеш ли колко работа ме чака? — Посочи му към ъгъла. — След това само трябва да слезеш един етаж надолу с асансьора.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Малер изпита неприятно чувство. Тръгна напред към вратата на асансьора, но се поколеба, преди да натисне копчето, за да го извика. На стари години взе да става страхлив. Отдолу все още долитаха викове и дрънчене. Малер стоеше неподвижно и се опитваше да успокои сърцето си.
Не се притесняваше, че ще види как мъртвите се разхождат наоколо, безпокоеше го фактът, че нямаше право да е тук. Когато беше по-млад, не даваше и пет пари за това. „Истината трябва да излезе наяве.“ Така щеше да си каже и да се впусне с главата напред в битката.
Но сега…
„Кой сте вие, какво правите тук?“
Беше загубил тренинг и нямаше да може да отреагира с нужния авторитет в подобна ситуация. Въпреки това натисна копчето.
„Трябва да видя за какво става въпрос.“
Асансьорът се заизкачва с бръмчене нагоре, а Малер прехапа устна и се отдръпна от вратата. Умираше от страх. Бе гледал твърде много филми. Асансьори, които се изкачват нагоре и някой… нещо… се спотайва в тях. Асансьорът дойде и Малер успя да види през тесния прозорец във вратата, че е празен. Качи се в него и натисна копчето за втория подземен етаж.
Когато асансьорът потегли надолу, Малер се опита да прогони всички мисли от съзнанието си и да се концентрира. Да се превърне във фотоапарат, чийто филми се превръщат в думи.
„Асансьорът потегля с трясък. Иззад дебелите бетонни стени долитат крясъци. Мога да видя моргата през прозореца на вратата. Пред мен се изправя…“
Нищо.
Само част от коридор и стена. Малер блъсна вратата на асансьора.
Лъхна го студ. Температурата в този коридор бе с няколко градуса по-ниска от тази в останалата част на болницата. Потта по тялото му се превърна в крехка ледена обвивка. Побиха го тръпки. Вратата на асансьора се затвори зад гърба му.
Вдясно от него имаше хладилна стая с отворена врата, а на пода пред нея седяха две жени и се прегръщаха със сведени глави.
„Какво правят?“
Дрънченето на стомана от залата за аутопсии вляво накара едната от тях да вдигне глава. Оказа се млада медицинска сестра. По лицето ѝ се четеше паника.
Притискаше до себе си една много възрастна жена — бялата ѝ коса обгръщаше главата ѝ като облак, тялото ѝ бе съвсем слабо и крехко, а кокалестите ѝ крака не спираха да се мятат по пода, търсейки опора, на която да стъпят. Беше гола, като се изключи белият чаршаф, който висеше от врата ѝ и скриваше половината ѝ тяло. Нечия майка и баба, може би дори прабаба.
Под жълтата кожа лицето ѝ беше съвсем изпито, а очите… очите… Приличаха на два прозореца към Нищото. Бяха прозрачно сини, покрити с някаква бяла слузеста ципа, подобна на желе, и съвършено празни.
Изпод хлътналите ѝ навътре устни, от беззъбата ѝ уста се носеше един-единствен жалостен тон:
— Ъщи… ъщи…
Изведнъж Малер осъзна какво искаше тя. Каквото и всички останали.
Искаше да се прибере вкъщи.
Медицинската сестра зърна Малер и се обърна към него с умолителен поглед.
— Можете ли да ме смените? — После посочи с глава старицата и тъй като Малер не ѝ отговори, продължи: — Замръзвам…
Малер се наведе и докосна крака на старицата. Той бе леденостуден и вкочанен, сякаш бе докоснал току-що изваден от фризера портокал. Усетила допира му, старицата започна да се жалва още по-силно:
— ЪЪЪЪЪЪЪЩЩЩИИИИИ!
Малер обаче се изправи с въздишка въпреки виковете на сестрата:
— Помогнете ми! Моля ви!
Не можеше. Не и сега. Трябваше да види какво става.
Тръгна засрамен към залата за аутопсии — като фотографите, които снимат умиращи от глад, за да се върнат след това по хотелските си стаи и да приглушат гузната си съвест с алкохол.
— Снимките… фотоапарата…
Отвори чантата си, докато вървеше към голямата осветена зала. Целият коридор бе покрит с бели чаршафи.
Впоследствие му бе трудно да възпроизведе сцената, която се откри пред очите му. Всъщност би ѝ подхождало много повече да бъде изиграна в полумрак, като битка между живите и мъртвите в някоя пещера, със светлинните ефекти на Гоя.
Всичко тук обаче бе чисто, квадратно и осветено. Големите луминесцентни тръби изливаха светлинен дъжд върху масите от неръждаема стомана и хората в стаята.
Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше гола кожа. Почти всички мъртъвци бяха успели да се освободят от дрехите си и чаршафите лежаха захвърлени по пода и масите за аутопсии. Като диво парти с римски тоги, което бе завършило с оргия.
В стаята имаше около трийсетина души. Живи и мъртви. Лекари, медицински сестри и съдебни лекари с бели, зелени и сини престилки, които се опитваха да задържат голите тела на едно място. Всички те бяха стари или много стари. По торсовете на повечето от тях имаше големи белези от извършената аутопсия, които се простираха от корема им до врата.
Мъртвите не бяха агресивни. По-скоро целеустремени — искаха да се махнат. Нарязани от бръчки лица, болезнено непропорционални тела. Стариците мърдаха кокалестите си пръсти, а старците замахваха с юмрук към празния въздух. Телата им се дърпаха, но отново ги хващаха и успяваха да ги задържат на място.
А алармата, о, алармата.
Залата ехтеше от непрестанно виене, сякаш бяха захвърлили тук цял футболен отбор от новородени, за да изразят ужаса и учудването си от новия свят. От света, в който се бяха върнали.
Лекарите и медицинските сестри се опитваха да ги успокоят.
— Спокойно, всичко е наред.
Но в очите им се четеше безумие. Някои вече се бяха предали. Една сестра се бе свила в ъгъла със скрито в ръце лице и цялото ѝ тяло трепереше. Някакъв лекар пък стоеше до мивката и спокойно и методично миеше ръцете си, сякаш се намираше вкъщи, в собствената си баня. А когато приключи, дори извади гребенче от джоба на престилката си и започна да се реши.
„Къде са всички?“
Защо нямаше… повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002?
Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си.
Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери.
Лекарят, който го изпусна, се развика: „Хванете го!“ — и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си.
Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато.
Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства… страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: „Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!“
Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга.
Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си.
„Махнете го от мен!“
Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече:
— Един по един!
След това блъсна мъжа към стената.
Включи се още някаква аларма. Мелодията ѝ се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: „Мили Боже, какво е това…“ Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си.
Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви.
— Какво ще правите с тях? — попита Малер. — Къде ще ги заведете?
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита лекарят сопнато. — Какво правите тук?
— Казвам се Густав Малер и съм…
Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика:
— Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат!
След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: „Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!“
Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито.
Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето ѝ се изкриви в грозна гримаса.
— Проклет да сте — извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е.
„Алармата, алармата.“
Разнесе се мелодията от „Малка нощна музика“ и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон.
Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора.
— Малер на телефона.
— Бенке е. Каква е ситуацията при теб?
Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели.
— Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили.
Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно:
— Очевидно се случва… и на други места. Из цял Стокхолм.
— Събудили са се и другаде?
— Да.
Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му.
— Ами гробищата?
— Моля?
— Гробищата. Погребаните.
Бенке прошепна:
— Мили боже… — И добави: — Не знам… не знам… не сме получили…
След това замлъкна.
— Густав?
— Да?
— Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си…
Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда:
— … Това е лудост, как е възможно… тук, в Швеция…
Малер го прекъсна.
— Бенке, трябва да тръгвам.
В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита:
— Правиш снимки, нали?
— Да, да.
Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло.
„Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата «Рокста», Елиас…“
Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: „Да, да, жив съм, жив съм!“, го видя и извика:
— Ей, вие! Какво правите!
Малер му махна с ръка.
„Нямам време за това.“
После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите.
До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал.
Пред входа имаше няколко паркирани полицейски коли и Малер прошепна:
— Полиция? Какво ще направят те? Ще ги арестуват?
Потта буквално се стичаше от него, когато стигна до колата си. Дръжката от страната на шофьора бе развалена и трябваше да притисне вратата с тяло, за да я отключи. Изведнъж дръжката се отскубна от пръстите му, а земята сякаш се завъртя на деветдесет градуса и го удари по раменете и темето.
Озова се на асфалта, до колата си, с лице, обърнато към звездите. От ускореното му, запъхтяно дишане коремът му ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу. В далечината проехтяха сирени. Същинска музика за ушите на всеки вестникар. Нищо необичайно. Но той нямаше сили да продължи.
Звездите му намигаха, дишането му се успокои.
Загледа се в някаква точка отвъд небесните тела и прошепна:
— Къде си, мило мое момче? Там? Или… тук!
След няколко минути силите му се върнаха. Успя да се изправи, седна в колата, запали я и напусна болничния паркинг. Тръгна в посока към „Рокста“. Ръцете му трепереха от изтощение. Или очакване.
Елви постла на Флора в стаята на Туре. Упоритата болнична миризма на антисептици от три седмици насам бе примесена с аромата на сапун и почистващи препарати. От Туре обаче нямаше и следа. Още на следващия ден след смъртта му Елви изхвърли матрака, възглавниците и всичкото спално бельо и купи нови.
Когато след това Флора я посети, Елви се учуди, че младото момиче няма нищо против да спи в същата стая, където дядо ѝ бе починал съвсем наскоро, особено като се има предвид нейната чувствителност. Но Флора просто ѝ бе отвърнала: „Познавах го. Не ме плаши.“ С това въпросът беше изчерпан.
Флора влезе при нея и седна на ръба на леглото. Елви се вгледа в тениската ѝ с бандата „Мерилин Менсън“, която ѝ стигаше до коленете, и попита:
— Имаш ли други дрехи за вдругиден?
Флора се усмихна.
— Да. Дори и аз спазвам правилата за благоприличие.
Елви поотупа възглавниците.
— Не че ми пречи, но…
— Жените — допълни Флора.
— Да. Жените. — Елви сви очи. — Всъщност смятам, че…
Флора сложи ръка върху нейната и я прекъсна:
— Бабо, както ти казах, дори аз смятам, че човек трябва да е прилично облечен на погребение. — После се намръщи. — Но на сватба, за сметка на това…
Елви се разсмя.
— Един ден самата ти ще застанеш пред олтара — рече тя и добави: — Може би. Или пък не.
Флора ѝ отвърна:
— Едва ли някога ще ми се случи подобно нещо.
След това се хвърли назад върху леглото с разперени ръце. Загледа се втренчено в тавана и започна да разтваря и свива длани, сякаш се опитваше да улови някакви невидими падащи топки. Когато стигна до десет, изведнъж попита:
— Какво се случва с нас, след като умрем? Какво се случва с нас, след като умрем?
Елви не бе сигурна, че въпросът е насочен към нея, но въпреки това ѝ отговори:
— Отиваме някъде.
— Къде е това някъде? На небето?
Елви седна на леглото до Флора и прокара ръка по безупречно гладкия чаршаф в опит да заглади някакви невидими гънки.
— Не знам — отвърна ѝ тя. — Небето е само понятие, с което сме назовали неизвестното и непознатото. Просто отиваме… някъде.
Флора мълчаливо улови още няколко топки, а после изведнъж се изправи, присламчи се още по-близо до Елви и я попита:
— Какво се случи преди малко в градината?
Елви поседя мълчаливо известно време. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ прозвуча някак тихо и несигурно.
— Знам, че не споделяш вярата ми — започна тя. — Затова нека опитаме по друг начин. Да забравим за Бог и Библията и всичко останало и да си поговорим за душата. Човешката душа. Вярваш ли в нея?
— Ами — отвърна Флора, — според мен умираме, превръщаме се в пепел и това е.
Елви кимна.
— Да, ясно. Аз обаче споделям друга философия. Всеки човек е дарен с живот. Докато е тук, той трупа мисли, опит, обич, а когато навърши осемдесет, тялото му започва да отслабва, въпреки че умът продължава да е в разцвета си. Човекът си остава непроменен вътрешно, пълен с живот и мисли. Тялото му обаче се износва и залинява, а човекът отвътре крещи до последната секунда: „Не, не, не…“ — и в следващия миг всичко свършва.
— Да — съгласи се Флора. — Така е.
Елви се развълнува, хвана ръката на Флора, поднесе я към устните си и я целуна леко.
— Това според мен е пълен абсурд — рече тя. — Винаги съм смятала така. За мен… — Елви стана от леглото и замаха с ръце. — За мен няма съмнение, че човекът има душа. Трябва да е така. Не мога да повярвам, че истинската ни същност, че съзнанието ни, което е способно да обгърне една цяла вселена, е напълно зависимо от това… — Елви прокара ръце по тялото си. — От тази купчина кокали, за да съществува… Не, не, не. Отказвам да го приема!
— Бабо? Бабо?
Очите на Елви, които за миг се бяха зареяли в далечината, отново се впиха във внучката ѝ. Елви се върна на леглото и скръсти ръце.
— Прости ми — рече тя. — Но тази вечер получих последното доказателство, че съм права. — Тя погледна Флора и добави почти засрамено: — Поне си мисля, че е така.
След като каза довиждане на Флора и затвори вратата на стаята ѝ, Елви започна да обикаля напред-назад из къщата. Седна във фотьойла и взе книгата на Гримберг, но успя да прочете едва няколко изречения, преди отново да я остави.
Това бе нейна отдавнашна мечта и си бе обещала, че ще я превърне в реалност веднага щом Туре си отиде — да прочете „Невероятната съдба на шведския народ“, преди тя самата да напусне този свят. В началото книгата вървеше много бързо, дори вече бе прочела половината от том втори, но тази вечер не можеше да продължи. Не я свърташе на едно място.
Минаваше полунощ. Беше ѝ време да си ляга. Вярно, че напоследък нямаше нужда от кой знае колко сън, но все пак почти всяка вечер се събуждаше в четири сутринта и ѝ се налагаше да седи по два часа на тоалетната чиния, докато капка по капка изпразни пикочния си мехур.
„Туре, Туре, Туре…“
По-рано през деня се бе отбила в погребалното бюро с празничния му костюм, в който да го облекат след два дни. Дали лежеше в хладилната стая на църквата, готов да посрещне най-важния си ден? Дори я попитаха желае ли сама да го облече, но тя с лека ръка им преотстъпи тази чест. Нейният дълг бе изпълнен.
Преди десет години започна да му прави сандвичи. Преди седем — да го храни с тях. През последните три не можеше да погълне нищо друго, освен каша и крем, дори му слагаха системи, за да може да продължи… да живее. Ако изобщо съществуването му можеше да се нарече така.
Седеше в инвалидна количка, не можеше да говори, а вероятно и да мисли. Едва от време на време, при някоя нейна дума, погледът му се проясняваше само за да потъмнее отново след миг.
Елви му готвеше, сменяше памперсите му и катетъра, миеше го. Получаваше помощ единствено за да го сложи в леглото вечер и да го вдигне сутрин, за да прекара още един ден в инвалидната си количка, взрян в празното пространство пред себе си.
В радост и болка, докато смъртта ни раздели. Тя удържа на обещанието си, без любов и радост, но и без грам колебание, защото речената дума беше хвърлен камък.
Свали изкуствените си зъби в банята, изми ги старателно и ги постави в една чаша на поличката. Не можеше да разбере защо хората ги държат до леглата си, за да им напомнят всеки миг с гротескната си усмивка за изтичащото време. Очилата бяха друго нещо. Ако нещо се случеше, беше добре да можеш да разчиташ на добро зрение, ала зъбите? Като че ли можеше изведнъж да ѝ се наложи да сдъвче нещо.
Елви отиде в спалнята си, съблече се и си сложи нощницата. Сгъна внимателно дрехите си и ги подреди върху шкафа. Спря се за миг и се загледа в снимката до тях. Сватбената им фотография.
„Същински влюбени гълъбчета.“
Оригиналната снимка беше черно-бяла, но след това я бяха оцветили на ръка и все още не бе избеляла. Двамата с Туре бяха като извадени от илюстрация на книжка с приказки. Кралят и кралицата от така характерния завършек „и те живели щастливо до края на дните си“. Туре бе облечен във фрак, а тя самата носеше бяла рокля и държеше пъстър букет пред гърдите си. И двамата стояха взрени в бъдещето с небесносини, почти призрачни очи. (Туре дори не беше синеок, оцветителят бе сбъркал, но така и не намериха време да върнат снимката за корекция.)
Елви въздъхна и погали снимката с пръст.
— Така се случва понякога — рече тя, без да има предвид нещо конкретно.
Запали нощната лампа и се зачуди дали да не почете малко от Гримберг преди заспиване, но не успя да вземе решение — откъм входната врата се чу шум. Елви се заслуша. Звукът прозвуча отново. Напомняше на… дращене.
„Какво, за бога“?
Часовникът на нощното ѝ шкафче показваше дванайсет и двайсет. Дращенето се чу отново. Вероятно бе някое животно, може би куче, но какво правеше тук? Елви изчака още малко, но дращенето продължи. Никой не оставяше кучето си да се разхожда свободно наоколо. През зимата понякога се случваше някоя сърна да се изгуби в квартала им, но никога не се приближаваха толкова близо до къщите.
Елви облече халата си, отиде до входната врата и се заслуша. Не можеше да е напълно сигурна, но едва ли нечаканият гост беше котка. От една страна, дращенето бе твърде силно, а от друга — идваше откъм горната част на вратата. Елви се облегна на рамката и прошепна високо:
— Кой е?
Звукът изчезна. Вместо това се чу леко виене.
„Сигурно е някой пострадал.“
Елви отвори вратата, без да се замисля повече.
Носеше празничния си костюм, само дето хич не му стоеше добре. През последните години от болестта си бе свалил около двайсет килограма и сега габардиненото сако буквално висеше от увисналите рамене на застаналия на площадката пред вратата мъж. Елви отстъпи няколко крачки назад, блъсна се в шкафчето за обувки, изгуби равновесие, но успя да се хване за закачалката за дрехи и отново се изправи.
Туре стоеше неподвижно и гледаше към краката си. Елви също погледна натам. Ходилата му бяха боси, съвсем пребледнели, с дълги нокти.
„Претупали са си работата. Не са му изрязали ноктите.“
Не я беше страх от съпруга ѝ, отишъл си от този свят три години след рубинената им сватба, съпругът, който сега стоеше възкръснал пред нея. Не. По-скоро беше учудена и усещаше някакво безсилие. Затова пристъпи към него и го попита:
— Какво правиш тук?
Туре не ѝ отговори. Но вдигна глава. Очите му си бяха на мястото — мъртви. Елви бе свикнала — в продължение на три години бе усещала празния му поглед върху себе си. Само че сега той беше още по-безжизнен и някак застинал.
„Това не е Туре, а кукла.“
Куклата направи няколко крачки напред и влезе в къщата. Елви не успя да събере сили, за да я спре. Не че я беше страх, но просто не знаеше как да постъпи.
Това наистина беше Туре, нямаше съмнение по този въпрос, но как бе възможно? Тя лично усети как пулсът му замира, лично постави огледалце пред устата му, за да провери дали диша. С ушите си чу как персоналът на „Бърза помощ“ го обяви за мъртъв, дори имаше и смъртен акт.
„Възкресението на плътта…“
Туре я избута настрани и продължи напред. До ноздрите ѝ достигна смразяващият мирис на болница, на спирт, на втвърдител и на нещо по-сладко, по-плодово. Елви се съвзе набързо, хвана го за рамото и му прошепна:
— Какво правиш?
Туре не ѝ обърна внимание, вместо това продължи напред, неловко, сякаш всяка крачка изискваше неимоверни усилия. Вървеше към втората спалня. Неговата стая.
Едва сега Елви осъзна, че го вижда да ходи за първи път от седем години насам. Вярно, придвижваше се сковано, сякаш му трябваше време да свикне с новото си тяло, но вървеше. Право към стаята, където спеше Флора.
Елви свърна след него, хвана го за раменете изотзад и му прошепна ядно:
— Флора спи! Остави я!
Туре се спря. Можеше да усети леденото му тяло дори през плата на дрехите. Постояха така в продължение на няколко секунди, след което пред очите на Елви пробяга един спомен: за дните, когато Туре се прибираше пиян вкъщи през детството на Маргарета. Дъщеря им спеше в леглото си, а Елви стоеше на пост в коридора, за да попречи на съпруга си да влезе в стаята на дъщеря им и да засипе с любовни думи ужасеното до смърт дете.
— Спи! Остави я!
Често успяваше, но невинаги.
Туре се обърна. Елви се опита да го погледне в очите и да го смрази на място, както успяваше да го прави преди четирийсет години. Да го накара да спре, да се вслуша. Но сега беше като да се опиташ да забиеш пирон в топка за боулинг. Не можеше да проникне в очите му и това я изпълни със страх, за първи път.
Въпреки хлътналите му страни и устни и изгубените двайсет килограма Туре все още бе далеч по-силен от нея. А в очите му нямаше и следа от емоция, никакъв признак, че дори я е разпознал. Елви не издържа, отмести очи и се предаде.
Туре се обърна и продължи напред към стаята. Елви се опита да го хване отново, но раменете му се изплъзнаха от хватката ѝ. В този миг вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Флора.
— Бабо, какво…
Тогава забеляза Туре. От устните ѝ се откъсна сподавен вик и тя се хвърли настрани в опит да избяга от студената му решимост. Туре, изглежда, дори не я видя и влезе в стаята в мига, в който Флора се препъна във фотьойла, падна на пода и запълзя към балконската врата. Седна там с широко отворени очи и закрещя като полудяла.
Елви се затича към нея, прегърна я и започна да я гали по косата и бузите.
— Тихо… тихо… Няма нищо страшно… тихо.
Флора замлъкна. Елви усети как скулите и мускулите около устата ѝ се напрегнаха. Тялото ѝ затрепери и тя се облегна на баба си. Не можеше да откъсне поглед от спалнята, където Туре се приближи до бюрото си, сякаш току-що се бе прибрал от работа и имаше да довърши нещо преди лягане.
Виждаха как движи ръце и чуваха шумоленето на листовете хартия. Останаха дълго прегърнати на пода, напълно вцепенени, накрая Флора се откъсна от прегръдките на Елви и се поизправи.
Елви ѝ прошепна:
— Как си, миличка? — съвсем тихо, за да не я чуе Туре.
Флора отвори и затвори уста и започна да сочи несигурно към холната маса и спалнята. Елви погледна натам и разбра какво искаше да ѝ покаже внучката ѝ. На холната маса лежеше кутията на телевизионната игра на Флора „Заразно зло“. Флора промълви нещо и Елви се наведе напред.
— Какво каза?
Флора шептеше съвсем тихо, едва доловимо, въпреки това Елви успя да чуе думите ѝ:
— Това е… нелепо.
Елви кимна. Да. Наистина беше нелепо. Всичко невъзможно е нелепо. Думите са почти синоними. Колкото и да го увърташе обаче, случващото се беше факт. Елви се изправи. Флора я хвана за халата.
— Шт — прошепна Елви. — Само ще проверя какво прави.
Тя се промъкна към спалнята. Защо си шепнеха, защо вървеше с котешки стъпки, ако всичко беше толкова нелепо и невъзможно? Защото невъзможното е част от действителността, скрито в най-тъмните ѝ кътчета. Само едно погрешно движение е достатъчно, за да го разбута, за да го накара да изригне. Човек никога не може да знае. Затова трябва да се отнася към него с внимание и уважение.
Елви се опря на рамката на вратата, но оттам можеше да види единствено гърба на Туре и лакътя му. Пристъпи в стаята и с бавни стъпки тръгна плътно покрай стената, за да може да го проследи от друг ъгъл.
„Да не би да търси нещо?“
Като призраците, които се връщат на земята в опит да поправят греховете си. Плодовият мирис се бе засилил. Елви допря връхчетата на пръстите си до стената, сякаш за да задържи усещането си за реалност.
Белите вкочанени ръце на Туре шареха по бюрото, по листовете с ксерокопията на църковните псалми, които щяха да пеят на погребението, по хартията за писма, докато достигнаха до броя на вестник „Експресен“, който Флора бе донесла. Мъжът вдигна един от листовете към очите си, а главата му започна да се върти наляво и надясно, сякаш четеше…
„Само ден, само преходен миг.“
След малко остави листа и взе друг със същото съдържание и го прочете внимателно.
— Туре?
Елви потръпна, когато чу собствения си глас. Не че имаше намерение да каже нещо, просто думите сами се изтръгнаха от устните ѝ. Но Туре не реагира. Елви се поуспокои. Всъщност не искаше той да се обърне или…
„Боже опази.“
Дори да каже нещо.
Елви изпълзя от стаята, без да се отлепя от стената, затвори внимателно вратата след себе си и се заслуша. Шумоленето на хартия заглъхна. Придърпа фотьойла до вратата, намести облегалната му под дръжката и напъха няколко книги между тях, така че да не може да се отвори отвътре.
Флора не бе помръднала от мястото си. Елви не можеше да проумее, че Туре се е завърнал, дори не можеше да го осмисли, но се притесняваше за Флора. Това бе твърде голям шок за чувствителната ѝ внучка.
Елви седна до нея и с облекчение чу как Флора я попита:
— Какво прави той?
Значи не бе изпаднала в пълно вцепенение, щом задаваше въпроси. А Елви от своя страна разполагаше с отговора.
— Мисля, че се преструва на жив — рече тя.
Флора кимна леко, сякаш точно това и бе очаквала да чуе. Елви не знаеше как да постъпи. Флора трябваше да се махне от къщата, но как би могла. Автобусите вече не се движеха, а Маргарета и Йоран бяха в Лондон.
Така или иначе, не можеше да се обади на дъщеря си. Въпреки че според обществените стандарти Маргарета бе далеч по-нормална от Флора и Елви, бурните истерични пристъпи не ѝ бяха чужди. Маргарета щеше да дойде и да влоши още повече нещата. През цялото време щеше да крещи с писклив глас и при най-малкото объркване щеше да започне да дере лицето си с нокти.
„Проклет Туре.“
Да. Докато Елви се мъчеше да намери изход от проблемната ситуация, яростта ѝ към Туре растеше, все пак той бе виновникът в случая. Нима не стори достатъчно за него? Нима не направи всичко по силите си?
„Почакай малко.“
Хрумна ѝ една мисъл, която дори я разсмя, напук на всичко. Това, разбира се, приличаше по-скоро на религиозна демагогия, но все пак пред олтара си бяха казали: „В радост и болка, докато смъртта ни раздели!“ Елви погледна към затворената врата на спалнята. Смъртта ги беше разделила. Туре бе мъртъв. Следователно не носеше отговорност за него. Не се бе заклела пред свещеника, който ги венча преди четирийсет години, да продължи да се грижи за съпруга си и след смъртта му.
Флора издаде някакъв звук. Елви попита:
— Извинявай, какво каза?
Флора я погледна право в очите и промълви:
— Ъъъъъъ.
Елви изпита сковаващ ужас. Ето че се случи. Не защити внучката си и всичко се обърка. Протегна ръце към лицето на Флора и я погали. После ѝ рече:
— Прости ми, прости ми. Веднага ще извикам такси. Става ли така? Ще извикам такси и ще се махнем от тук. Става ли?
Флора поклати бавно глава, хвана я за ръцете и повтори:
— Ъъъъъ — този път обаче с лека усмивка.
Елви разбра. От гърлото ѝ се отрони внезапен бурен, почти лаещ смях на облекчение. Флора се шегуваше. Правеше същите звуци като зомбитата от играта.
— О, Флора, така ме изплаши. Реших, че…
— Извинявай, бабо. — Флора се огледа наоколо, този път с истинските си очи. От празния мъртъв поглед нямаше и следа. — Какво ще правим?
— Не знам, Флора.
Момичето свъси вежди.
— Нека обмислим всичко — рече тя. — Първо на първо, има ли вероятност да не е бил мъртъв? Да е изпаднал в нещо като кома и сега да се е върнал?
Елви поклати глава.
— Не. Освен ако всички не са решили по някаква странна причина да ме изиграят. Видях го вчера, когато отидох да занеса костюма и… Флора, какво има?
— Нищо, просто се опитвам… да си обясня какво се случва.
Елви се удиви. Момичето говореше напълно спокойно и изброяваше на пръсти различните възможности. Сякаш минутите на шок и отрицание бяха останали завинаги в миналото. На тяхно място се проявяваха онези ѝ качества, които иначе се опитваше да потисне — същите, които притежаваше майка ѝ като юрист.
— Второ на второ — Флора вдигна показалеца си, — ако наистина е бил мъртъв, какво тогава го е накарало да се събуди? Да не би да е свързано със случката в градината?
— Мда… Може и така да е.
— И трето на трето…
Елви чак сега разбра в какво състояние се намираше внучката ѝ. Промяната не бе единствено към по-добро, както ѝ се стори в началото. Логичните ѝ аргументи издаваха, че Флора се отнася към случващото се като към телевизионна игра, не като към невъзможно събитие, а по-скоро като към поредица от проблеми, които следва да бъдат разрешени.
„Е — помисли си Елви, — това е по-добрият вариант.“
— Трето на трето: дали само ние двете можем да го видим, или наистина се случва, разбираш, нали?
Елви си спомни за студа, който усети, когато докосна с ръце заоблените рамене на Туре.
— Мисля, че се случва наистина и че е… Най-добре да извикаме линейка.
Флора се изправи.
— Може ли аз?
— Не мислиш ли, че е по-добре, ако аз…
— Да, но не може ли аз?
Флора дори сключи ръце пред себе си като за молитва и Елви вдигна рамене. Не можеше да разбере този ентусиазъм у внучката си, но предпочиташе да не я напуска скоро. Флора отиде да се обади на „Бърза помощ“, а Елви остана да седи на пода, потънала в размисъл.
„Това трябва да има някакъв смисъл. Всичко това… си има причина.“
23,10-23,20. Мъртвите се събуждат във всички морги в град Стокхолм и околностите му.
23,18. На улицата пред дома за стари хора „Слънчев лъч“ е забелязан чисто гол старец, който не реагира на повикване. Полицията пристига на мястото, за да го върне в дома му.
23,20. Млад мъж е прегазен от микробус на неколкостотин метра от „Съдебна медицина“ в Сулна. Когато полицията пристига на мястото, мъжът вече си е тръгнал. Шофьорът на микробуса е в състояние на шок и твърди, че прегазеният младеж е имал огромна рана на корема. Той е бил изхвърлен на около десет метра напред при сблъсъка, което е причинило пръсването на корема му. Въпреки това мъжът се изправя и си тръгва.
23,24. „Бърза помощ“ получава първото обаждане — от някаква възрастна дама, която внезапно бива посетена от починалата две седмици по-рано нейна сестра, с която са живели заедно през последните пет години.
23,25. Персоналът на болница „Дъндерид“ пръв започва да звъни на старческите домове и църквите, които разполагат със собствени хладилни камери за трупове, и ги информира за положението.
23,25-23,45. Постъпват над двайсет сведения на очевидци за лутащи се из улиците старци.
23,26. Нилс Лундстрьом, пенсиониран фотограф, прави снимка, която ще украси първата страница на вестник „Експресен“ на следващия ден. В гробището на църквата в Тебю, откъм моргата, се задават седем старци в погребални ризи и се насочват към изхода. Фотографът успява да ги запечата, докато вървят между надгробните плочи.
23,30-23,50. От радиочестотите на полицейските коли, изпратени да приберат заблудените старци, става ясно, че те са починали през последните няколко седмици. Полицията информира Министерството на социалните грижи.
23,30. В „Бърза помощ“ постъпват куп обаждания на шокирани, на моменти дори изпаднали в пълна истерия хора, които споделят как мъртвите им роднини са възкръснали. Линейки, терапевти и свещеници биват набързо изпратени по адресите на засегнатите.
23,40. Инфекциозното отделение на „Дъндерид“ е превърнато във временен сборен пункт. Повикан е допълнителен персонал.
23,50. От „Дъндерид“ съобщават, че два от труповете им не са възкръснали. След справка в картоните им става ясно, че единият е на човек, починал преди десет седмици, а вторият — на човек, починал преди дванайсет. И двата трупа са били обработени с формалин няколко пъти в очакване на организацията на погребенията.
Постъпват още доклади за подобни случаи. Изглежда, са се събудили само хората, които са починали през последните два месеца.
23,55. След извършена проверка във всички налични бази данни за починали, но все още непогребани лица през последните два месеца в района на град Стокхолм и околностите му, става ясно, че броят на възкръсналите е точно 1042 души.
23,57. Взето е решение всички възможности да бъдат проверени. На гробището „Скугешюркгорден“ е изпратена група специалисти, въоръжена с различни градински инструменти и подслушващи устройства, които да проверят гробовете и евентуално да ги отворят.
23,59. Отворени са множество отделения за спешна психиатрична помощ, които да приемат роднините на починалите, изпаднали в шок при вида им.