Кармила

Проследихме кортежа с очи докато той постепенно се изгуби от погледа ни в обгърнатата от мъгла гора. Звукът от копита и колела замря в тихия нощен въздух.

Не бе останало нищо, което да ни увери, че приключението не е било една моментна илюзия, освен младата дама, която точно в този момент отвори очи. Аз не бях в състояние да я видя, защото лицето й бе извърнато от мен, но тя повдигна глава, очевидно за да се огледа и аз чух един много тих, жаловит глас:

— Къде е мама?

Нашата добра госпожа Перодон отговори нежно и добави няколко утешителни думи. След това я чух да пита:

— Къде съм? Какво е това място? — После като на себе си тя каза: — Не виждам каретата и майка, къде е тя?

Госпожата отговори на тези въпроси дотолкова, доколкото ги бе разбрала. Постепенно младата дама си припомни как се бе случило премеждието и бе доволна да чуе, че никой в каретата или прислугата извън нея не се е наранил. Когато научи, че майка й я бе оставила тук до своето завръщане след три месеца, тя заплака.

Щях да прибавя моите утешения към тези на госпожа Перодон, когато госпожица дьо Лафонтен постави ръката си върху моята казвайки:

— Не се приближавай! Засега е достатъчно един човек да води разговор с нея. Едно съвсем малко вълнение би я сломило окончателно.

«Веднага щом момичето се почувствува добре в леглото — помислих аз, — ще изтичам до стаята й горе и ще я видя.»

Междувременно баща ми беше изпратил един прислужник на кон да повика лекаря, който живееше на около две левги разстояние от нас. А в замъка една спалня се приготвяше за приемането на младата дама. Сега вече непознатата се изправи и подпирайки се на ръката на госпожа Перодон, премина бавно през подвижния мост и портата на замъка.

Прислужниците в хола чакаха, за да я приемат и тя бе отведена към стаята й. Салона, в който обикновено стояхме и служеше за наша гостна, беше просторен, с четири прозореца и гледаше към рова, подвижния мост и към горския пейзаж, който току-що описах.

Помещението беше облицовано в резбовано дърво от дъб, с огромни шкафове, а столовете тапицирани с алено кадифе от Утрехт. Стените бяха покрити с гоблени, обградени от огромни златни рамки, фигурите по тях бяха в естествена големина, облечени в стари и много интересни костюми, а представените сюжети ловни — лов с ястреби и соколи, и най-вече празнични. Не бе толкова недостижимо човек да се чувствува изключително удобно. Тук ние пиехме чай и баща ми с неговите патриотични наклонности настояваше тази национална напитка да присъства редовно на масата, наред с нашето кафе и какао.

Тази нощ ние отново седнахме там и при запалени свещи обсъждахме приключението от вечерта. Госпожа Перодон и госпожица дьо Лафонтен присъстваха в нашата компания. Младата непозната, едва легнала в леглото си, бе потънала в дълбок сън и тези дами я бяха оставили на грижите на една прислужница.

— Как намирате нашата гостенка? — попитах аз веднага щом госпожата влезе. — Разкажете ми всичко за нея!

— Харесвам я изключително много! — отговори госпожата. — Тя е, според мен, най-красивото създание, което някога съм виждала. На твоите години е и е толкова нежна и хубава!

— Тя е невероятно красива — намеси се госпожицата, която бе надникнала за миг в стаята на непознатата.

— И какъв сладък глас! — добави госпожа Перодон.

— Забелязахте ли една жена в каретата, която не излезе от нея след като тя бе изправена отново? — запита дьо Лафонтен. — Тя само гледаше от прозореца.

— Не, не сме я видели.

Тогава госпожица дьо Лафонтен описа една отвратителна черна жена, с нещо като цветен тюрбан на главата, която гледала през цялото време от прозореца на каретата, поклащайки глава и хилейки се подигравателно към дамите. Била с блестящи очи и огромни бели очни ябълки, а зъбите й били стиснати като при силна ярост.

— Забелязахте ли злите погледи на глутницата от слуги? — попита госпожата.

— Да! — каза баща ми, който току-що бе влязъл. — Грозни, презрени хора! Такива още не бях виждал през живота си. Надявам се, че няма да успеят да оберат бедната дама в гората. Те са умни негодници, въпреки всичко, организират се само за минута.

— Смея да кажа, че са изтощени от твърде дългото пътуване — каза госпожата. — Освен че изглеждаха зле, техните лица бяха странно слаби, тъмни и мрачни! Много съм любопитна, признавам, но се осмелявам да кажа, че младата дама ще ни разкаже всичко за това утре, ако се е възстановила достатъчно.

— Не мисля че ще може! — каза баща ми със загадъчна усмивка и леко кимване с глава, сякаш знаеше повече за това, отколкото искаше да ни каже.

Това ме направи още по-заинтригувана за онова, което се бе случило между него и дамата в черно кадифе по време на краткия, но сериозен разговор непосредствено преди нейното заминаване. Бяхме едва останали сами, когато го измолих да ми каже. Той не се нуждаеше от много настояване.

— Няма особена причина, за да не ти кажа. Тя изрази нежелание да ни безпокои с грижи за дъщеря си, казвайки, че тя имала крехко здраве, била нервна, но с напълно здрав разум.

— Колко странно е да се каже всичко това — намесих се аз. — Толкова ненужно е.

— Във всеки случай то БЕШЕ казано — засмя се той, — и тъй като желаеш да узнаеш всичко, а то е наистина съвсем малко, аз ще ти кажа. Тя ми каза: «Правя дълго пътуване от ЖИЗНЕНА важност.» Наблегна на думите «бързо и тайно». Каза още: «Ще се върна за детето си след три месеца. Междувременно, тя няма да говори за това кои сме, от къде идваме и за къде пътуваме». Това е всичко, което тя каза. Говореше на много чист френски. Когато изрече думата «тайно», тя спря да говори за няколко секунди, гледайки сурово, с очи приковани в моите. Струва ми се, че тя добре доказва това. Ти видя колко бързо си замина. Надявам се, че не съм сторил нещо съвсем глупаво като приютих младата дама.

Аз, от моя страна, бях очарована. Копнеех да видя момичето и да говоря с него. Само очаквах кога доктора ще ми даде разрешение. Вие, които живеете в градовете, не можете да имате представа какво велико събитие е запознанството с нов приятел в такава пустош, каквато ни заобикаляше.

Докторът пристигна чак към един часа, но аз вече не можех да отида в леглото си и да заспя, така както не можех да настигна каретата, с която облечена в черно кадифе, загадъчната дама бе отпътувала. Когато лекарят слезе в гостната, съобщи много обнадеждаващи неща за своята пациентка. Тя вече бе поизправена в леглото, пулса й съвсем ритмичен, очевидно се чувстваше много добре. Без никакво нараняване по тялото, слабия нервен шок бе отминал съвсем безболезнено. Нямаше нищо лошо в това да я видя, ако и двете го желаехме. След лекарското разрешение, аз изпратих да я попитат дали би ми позволила да я посетя в стаята й за няколко минути. Прислужникът се завърна веднага, за да каже, че тя не желаела нищо повече от това. Можете да бъдете сигурни, че аз незабавно се възползувах от тази възможност.

Нашата посетителка лежеше в една от най-хубавите стаи в замъка. Тя беше дори малко внушителна. Срещу леглото имаше потъмнял гоблен, представляващ Клеопатра с аспиди върху гърдите. Върху другите стени бяха изобразени още тържествени класически сцени, макар малко избелели. Но в декорациите на стаята имаше достатъчно богати и разнообразни цветове, както и позлатени дърворезби. Всичко това компенсираше напълно сивотата на стария гоблен. Върху нощната масичка имаше свещи. Гостенката седеше. Хубавата й стройна фигура беше обвита в мекия копринен халат с бродирани цветя и подплата от дебело плътно сукно, който майката бе хвърлила в краката й когато още тя лежеше на земята.

Кое бе това, което ме накара да онемея и да отстъпя няколко крачки назад от леглото, тъкмо когато бях стигнала до него и започвах моето малко приветствие? Ще ви кажа. Видях същото лице, което ме беше посетило през онази нощ на моето детство, лице, останало силно запечатано в паметта ми. Лице, за което аз дълги години толкова често размишлявах с ужас и никой не подозираше за какво точно мислех. То бе хубаво, дори красиво, и както когато за първи път го видях, имаше същото меланхолично изражение.

Сега лицето почти моментално проблесна в странна неподвижна усмивка на признателност. Последва цяла минута мълчание и тогава тя проговори. Аз не можех.

— Колко е чудно! — възкликна тя. — Преди дванадесет години аз видях лицето ти в един сън и оттогава той постоянно ме преследва.

— Наистина е чудно! — повторих аз, превъзмогвайки с усилие ужаса, който за известно време ме бе накарал да онемея. — Преди дванадесет години, при съновидение или в действителност и аз със сигурност те видях! Не бих могла да забравя твоето лице. Оттогава то остана пред очите ми. — Изрекох смутено и аз.

Усмивката й бе станала по-топла и ласкава. Всичко, което намирах за странно в нея, бе изчезнало и усмивката, и нейните покрити с трапчинки бузи вече бяха очарователно хубави и разбираеми. Почувствувах се успокоена и продължих с гостоприемен тон да я увещавам да остане, да й казвам какво голямо удоволствие е доставило нейното случайно пристигане на всички нас и особено какво голямо щастие е то за мен. Хванах ръката й докато говорех. Бях малко стеснителна, каквито са самотните хора, но положението ме направи разговорлива, дори смела. Тя притисна ръката ми и постави своята върху нея, очите й блеснаха и поглеждайки набързо към лицето ми, усмихна се отново и се изчерви. Тя отговори на моята гостоприемна покана много сърдечно. Аз седнах до нея все още смаяна и тя добави:

— Трябва да ти разкажа за моето видение и твоето присъствие в него. Толкова е странно, че и двете сме се видели в такъв ясен сън, както сега аз виждам теб и ти мен, и когато разбира се, и двете сме били само деца. Аз бях дете на около шест години, когато се събудих от един объркан и неясен сън. Намерих се в стая, различна от моята, грубо и несръчно облицована в някакво тъмно дърво с шкафове, високи легла и пейки в нея. Мисля, че всичките легла бяха празни и в самата стая нямаше никой друг освен мен. След като се огледах малко, наслаждавайки се на един железен свещник с две разклонения и който със сигурност ще разпозная сега, пропълзях под едно от леглата, за да достигна до прозореца. Но когато излязох изпод леглото, чух някой да плаче.

Погледнах нагоре, както бях още на колене и видях ТЕБ! Съвсем сигурно — теб! Така, както те виждам сега: млада дама, със златиста коса, огромни сини очи и устни, твоите устни, така както си тук сега. Твоята хубост ме плени. Покатерих се на леглото и те прегърнах. Струва ми се, че и двете заспахме. Бях разбудена от един вик! Ти пищеше изправена в леглото. Бях изплашена и се спуснах на пода. И както ми се стори тогава, загубих за малко съзнание. Когато дойдох на себе си, бях отново у дома, в моята стая.

Оттогава не мога да забравя лицето ти. Не бих могла да бъде заблудена от подобна прилика. Ти си дамата, която тогава видях!

Сега бе мой ред да разкажа за подобното мое видение. Аз го направих при нескритото учудване на моята нова позната.

— Не зная коя би трябвало повече да се страхува от другата — каза тя, усмихвайки се отново. — Ако ти не беше толкова хубава, мисля, че щях много да се страхувам от теб. Но тъй като си такава, каквато си, а и двете сме толкова млади, единствено чувствувам само, че съм се запознала с теб преди дванадесет години и почти имам право да ти бъда близка. Във всеки случай изглежда, че ние сме предопределени от ранното си детство да бъдем приятелки. Чудя се дали ти се чувстваш така странно привлечена от мен, както аз от теб? Никога не съм имала приятелка, дали ще намеря такава сега? — Тя въздъхна и нейните нежни тъмни очи ме погледнаха изгарящо.

Истина е, че сега се чувствувах твърде необичайно при красивата непозната. Аз се усетих, както тя каза, «привлечена от нея», но имаше и нещо като отблъскване. В това неясно, двойствено чувство, надделя усета за привличане. Тя ме интригуваше и ме спечели, беше толкова красива и толкова неописуемо обаятелна! Забелязах как нещо като вялост и изтощение я обземат и побързах да й пожелая «лека нощ».

— Докторът мисли — добавих аз, — че ти трябва да имаш прислужница, която да дежури при теб тази нощ. Една от нашите те очаква. Ще ти бъде много полезна, а и е много тиха и кротка женица.

— Колко мило от твоя страна, но не бих могла да спя, не бих могла с друг в стаята. Не ще искам никаква помощ и да ти доверя ли моята слабост, че съм преследвана от мисълта за крадци. Нашата къща беше обрана веднъж и двама прислужници бяха убити. Затова винаги заключвам вратата си. Това стана навик. Ти си толкова мила и знам, че ще ми простиш. Виждам, че в ключалката има ключ.

Тя ме притисна в нежните си обятия за момент и прошепна в ухото ми:

— Лека нощ, скъпа! Много е трудно да се разделя с теб, но лека нощ! Утре, но не рано, ще те видя отново. — После се отпусна с въздишка върху възглавницата и нейните хубави очи ме проследиха с нежен и меланхоличен поглед. Прошепна отново: — Лека нощ, скъпа приятелко!

Младите хора харесват и дори обичат импулсивно. Бях поласкана от очевидната, въпреки че още незаслужена привързаност, която тя ми показваше. Аз харесвах доверието, с което веднага ме прие. Тя беше убедена, че ние трябва да бъдем много добри приятелки.

Следващият ден дойде и ние отново се срещнахме. Бях очарована от моята събеседница в много отношения. Неприятното припомняне за лицето, присъствало в моя отдавнашен сън бе изгубило от ефекта на първото неочаквано разпознаване. Тя призна, че изживяла подобен шок като ме видяла и точно същата лека антипатия се била смесила с моето възхищение към нея.

При това ние вече се надсмивахме заедно на нашите моментни ужаси.