Кармила

— Състоянието на моето възлюблено дете — продължи той — започна бързо да се влошава. Лекарят, който я прегледа не можа да изкаже и най-малко мнение за заболяването й. Той видя тревогата ми и предложи консултация. Повиках един по-опитен лекар от Грац.

Изминаха няколко дни преди той да пристигне. Беше добър, набожен и учен човек. След като видяха моята възпитаница заедно, лекарите се оттеглиха в библиотеката, за да се съвещават и обсъдят. Аз, от съседната стая, където очаквах тяхното заключение, чух как гласовете на двамата господа се повишиха в нещо по-остро от една строго философска дискусия. Почуках на вратата и влязох. Сварих старият лекар от Грац да поддържа теорията си. Неговият съперник я оспорваше с нескрита подигравателност, придружена с избухвания в смях.

Тази непристойна проява утихна и свадата приключи при моето влизане.

— Господине — каза първият мой лекар, — моя учен събрат изглежда мисли, че вие искате заклинател, а не доктор.

— Извинете ме — каза старият лекар от Грац с недоволство, — аз ще изкажа моето собствено мнение за случая по мой начин някой друг път. Съжалявам, че не мога да бъда от полза, господин генерал, с моето умение и наука. Преди да замина ще си позволя само да ви предложа нещо.

Той изглеждаше замислен, седна на масата и започна да пише. Дълбоко разочарован, аз се поклоних и когато се обърнах, другият доктор посочи през рамото си към своя колега и с едно помръдване на раменете многозначително докосна челото си.

Тази консултация тогава ме остави точно където бях. Разходих се в парка, но не можех да се разсея. Докторът от Грац, след десет или петнадесет минути, ме застигна. Той се извини, че ме е проследил, но каза, че не можел да се оттегли със спокойна съвест, без да каже още няколко думи. Той ми каза, че не би могъл да сбърка, нито една нормална болест не проявявала такива симптоми и че смъртта била вече много близо. Оставали, вероятно, още ден или два живот. Ако фаталният пристъп бил веднага спрян, с много грижи и умение нейните сили можело вероятно да се възвърнат. Но сега всичко било достигнало границите на безвъзвратното. Още един пристъп щял да загаси и последната искрица живот. Аз го попитах какво е естеството на пристъпа.

— Отразил съм всичко в тази бележка, която оставям във ваши ръце, при ясното условие да извикате най-близкото духовно лице и да отворите писмото в негово присъствие. Ако свещеника не дойде, тогава наистина можете да го прочетете — каза докторът.

Той ме попита, преди да се оттегли, дали бих желал да видя един човек напълно запознат с тези неща. Това щяло да ме интересува най-много след като прочета писмото му и сериозно настоя да го поканя. След това си замина.

Свещеникът отсъстваше и аз сам прочетох писмото. В друго време или при друг случай, то би могло да ме накара да се разсмея. Но към какво ли не знахарство не прибягват хората като последен шанс, когато всички обичайни средства не са помогнали и живота на любимо същество е на косъм? Нищо не би могло да бъде по-абсурдно от писмото на учения мъж. То бе достатъчно чудовищно, за да го изпратя в лудница. Той казваше, че пациента страда от посещения на вампир! Убожданията, които племенницата ми описа, че усетила близо до гърлото си, били, както твърдеше той, от ухапването на онези два дълги, остри и тънки зъба, които всеизвестно е са характерни за вампирите. Не би могло да има съмнения, добавяше той, че добре изразеното присъствие на малкия морав белег, е доказателство за ухапване от демона, както и всеки описан от болната симптом, съвпадал точно с онези, които били отразени при всички случаи на подобни посещения.

Тъй като бях изцяло скептичен към съществуването на подобни чудесии като вампирите, свръхестествената теория на добрия доктор, представляваше по мое мнение само още един пример за познание и начетеност, по особен начин свързан с някаква халюцинация. Бях толкова нещастен и вместо да не правя нищо, аз въпреки това действувах съгласно инструкциите от писмото.

Притаих се в тъмната гардеробна, свързана със стаята на клетата ми племенница, гореше свещ и наблюдавах от там, докато тя дълбоко заспа. Стоях до вратата, взирах се през малкия процеп с оставена върху масата до мен сабя, както изискваше указанието.

Малко след един часа видях огромно черно тяло много трудно определимо, което пълзеше, както ми се стори в подножието на леглото и бързо се насочваше към гърлото на бедното момиче. Там прерасна в огромна, пулсираща маса.

За няколко мига стоях като вкаменен. Съвзех се и веднага скочих напред със сабята в ръка. Черното създание внезапно се сви към леглото, плъзна се под него и застана на пода на около ярд от кревата. Прикова в мен поглед на притаена жестокост и ужас и аз видях Миларка. Без да се замислям за нищо, моментално нанесох удар със сабята си, но видях Миларка да стои до вратата невредима. Ужасен, аз се приближих и замахнах отново. Тя изчезна! Сабята ми се разлетя на парчета от удара с вратата. Не мога да ви опиша всичко, което се случи през онази ужасна нощ. Цялата къща беше на крак и в суматоха. Призракът Миларка бе изчезнал. Но нейната жертва бързо гаснеше и преди да се пукне зората умря.

Старият генерал беше възбуден. Ние не говорехме. Баща ми се отдалечи малко и започна да чете надписите на надгробните плочи и в тази своя заетост, той премина през вратата на един страничен параклис, за да продължи с търсенето си. Генералът се облегна на стената, избърса очите си и тежко въздъхна. Аз бях облекчена чувайки гласовете на Кармила и госпожата, които в този момент се приближаваха. Гласовете обаче замряха.

В тази пустош, току-що бях изслушала една толкова странна история, свързана с именит и титулуван мъртвец, чиито паметници се разрушаваха наоколо сред прах и бръшлян. Всеки епизод от разказа напомняше ужасно моя собствен загадъчен случай. В това свърталище на духове, затъмнено от диворастящите храсти, които се издигаха гъсти и високи от всички страни на безмълвните му стени, започна да ме обзема страх и сърцето ми замря като помислих, че приятелите ми няма да навлязат и обезпокоят това тъжно и зловещо място.

Старият генерал се опираше с ръка на един разбит паметник, а очите му бяха приковани в земята. Под един тесен сводест вход, украсен с онези демонични гротески, в които проличава циничното и страшно въображение на старите готически майстори, аз с радост видях красивото лице и фигура на Кармила, влизаща в мрачния параклис.

Тъкмо щях да стана и заговоря, кимайки успокоена в отговор на нейната очарователна усмивка, когато с рев старият човек до мен грабна секирата на дърваря и се втурна напред. Виждайки го, лицето й придоби чертите на уплашен звяр. Това бе моментна и страшна трансформация и тя направи несигурна крачка назад. Преди да мога да извикам, той я удари с всичка сила, но тя се изплъзна от удара и незасегната, сграбчи със своите малки пръсти китката му. Той се бори, за да освободи ръката си, но пръстите му се разтвориха, секирата падна на земята и момичето изчезна. Генералът политна към стената. Сивата му коса беше настръхнала, по лицето му блестяха капчици пот сякаш щеше да умре всеки момент.

Ужасната сцена трая само миг. Първото нещо, което си спомням след нея е, че госпожата стоеше пред мен и нетърпеливо повтаряше все един и същи въпрос: «Къде е госпожица Кармила?» Накрая отговорих, че не знам, не мога да кажа, но е отишла нататък и посочих вратата, през която госпожата току-що беше влязла. Тя погледна смаяно:

— Но аз стоях там, в коридора, още когато госпожица Кармила влезе и не се е върнала! — Тя започна да вика Кармила през всяка врата, коридор и през прозорците, но отговор нямаше.

— Тя се нарича Кармила? — попита генералът още възбуден.

— Кармила, да! — отговорих аз.

— Но — каза той, — това е Миларка! Същото лице, което много отдавна се наричаше Миркала — графиня Карнщайн. Замини от това прокълнато място, мое клето дете, колкото може по-бързо! Отиди в къщата на свещеника и стой там докато дойдем! Заминавай! Дано не видиш Кармила повече, тук няма да я намериш!