Кармила

Бяха изминали едва десет месеца, откакто видях генерала за последен път, но това време беше достатъчно, за да го промени външно и го състари. Той беше станал по-слаб, нещо като помрачение и безпокойство бе изместило сърдечността, характерна за изражението на лицето му. Неговите тъмносини очи, винаги проницателни, сега блестяха с по-голяма твърдост под рунтавите сиви вежди. Това не беше промяна, каквато само скръбта причинява, изглежда, че и по-силни страсти бяха допринесли за нея.

Продължихме пътуването си и скоро генералът започна да говори с обичайната си войнишка прямота за загубата на скъпия и близък човек. Споменавайки смъртта на своята обичана племенница, момиче, възпитано под негова опека, той избухна в тон на силно огорчение и ярост. Нападаше «пъклените дела», на които тя бе станала жертва и изрази с повече отчаяние, отколкото набожност, почудата си, че Небето трябва да допуска такова чудовищно снизхождение към похотта и злонамереността на ада.

Баща ми, който веднага разбра, че се бе случило нещо съвсем обикновено, го помоли, ако не е много мъчително, да повтори обстоятелствата, които според него оправдаваха силните думи, с които той се изразяваше.

— Ще ти разкажа всичко с удоволствие — каза генералът, — но ти няма да ми повярваш!

— Защо да не ти повярвам? — запита той.

— Защото — отговори раздразнено — ти не вярваш на нищо освен на онова, което съвпада с твоите собствени предразсъдъци и илюзии. Спомням си за времето, когато бях като теб, но научих и много други неща.

— Опитай! — каза баща ми. — Не съм такъв догматик, какъвто предполагаш! Освен това, аз знам много добре, че ти по правило изискваш доказателство за това, в което вярваш и аз съм силно склонен да уважавам твоите умозаключения.

— Прав си в предположението, че не са ме заставили лесно да повярвам в непостижимото, в необяснимото, защото каквото аз преживях е наистина чудо. Бях накаран от необикновените доказателства да приема онова, което бе напълно противоположно на всички мои теории. Бях станал наистина жертва на противоестествен заговор.

Независимо, че даваше вид на доверие в проницателността на генерала, аз видях как при тези думи, баща ми погледна към него, както ми се стори със забележимо подозрение за душевното му здраве. Генералът не видя това. Той се вглеждаше мрачно и любопитно в горските поляни и пътеки, които се разкриваха пред нас.

— Отивате към развалините на Карнщайн? — каза той. — Да, това е едно щастливо съвпадение. Знаете ли, че щях да ви помоля да ме заведете там, за да ги разгледам внимателно. Имам специален обект за проучване. Там има един разрушен параклис, нали, с множество гробове на онази изчезнала фамилия?

— Да, има крайно интересни! — каза баща ми. — Надявам се, че не мислиш да предявиш претенции към титлата и именията?

Баща ми изрече това развеселено, но генералът не отвърна на смеха, дори и на усмивката, която куртоазията изисква при шега на приятел. Напротив, той изглеждаше мрачен и дори свиреп, размишлявайки върху тема, която явно пробуждаше в него гняв и уплаха.

— Нещо съвсем различно! — каза той рязко. — Искам да изровя някои от тези славни хора! Надявам се, с Божия благословия, да извърша благочестиво светотатство тук. То ще избави земята ни от някои чудовища и ще даде възможност на честните хора да спят в леглата си, без да бъдат внезапно нападани от убийци. Имам да ти разказвам странни неща, скъпи приятелю, такива, каквито аз самият бих пренебрегнал като невероятни до преди няколко месеца.

Баща ми го погледна отново, но този път не с поглед на подозрение, а с поглед на силно разбиране и тревога.

— Родът Карнщайн — каза той — е отдавна изчезнал — най-малко преди сто години. Любимата ми жена по майчина линия, произлизаше от фамилията Карнщайн. Но името и титлата бяха отдавна престанали да съществуват. Замъкът е една развалина, а самото село е запустяло. От петдесет години там не се е виждал да пуши комин, не остана нито един покрив.

— Съвсем вярно. Чух твърде много за това откакто те видях за последен път, твърде много неща, които ще те учудят. Но е по-добре да разкажа всичко по реда, по който това се случи — каза генералът. — Ти видя моята племенница, мога да я нарека мое дете. Друго създание не би могло да бъде по-красиво и само преди три месеца — така разцъфнало!

— Да, бедната! Когато я видях за последен път, тя наистина беше много хубава — каза баща ми. — Аз бях натъжен и потресен повече, отколкото мога да ти опиша, скъпи мой приятелю! Зная какъв удар е било това за теб!

Баща ми хвана ръката на генерала и те си размениха едно сърдечно ръкостискане. В очите на стария войн се появиха сълзи. Той не се опита да ги прикрие, а каза:

— Ние сме много стари приятели, знаех, че би ме разбрал, защото съм бездетен. Тя се бе превърнала в обект на любещо внимание за мен и се отплати за грижите ми със силна привързаност, която радваше дома ми и направи живота ми щастлив. Всичко това свърши! Годините, които ми остават да живея на тази земя, може да не са много, но с Божията милост се надявам да извърша една услуга на човечеството преди да умра и да бъда полезен за отмъщението на Небето над извергите, които убиха моето бедно дете в разцвета на нейните надежди и красота!

— Току-що каза, че възнамеряваш да разкажеш всичко така, както се е случило — каза баща ми. — Умолявам те да го направиш! Уверявам те, че не само любопитството ми внушава това!

Ние вече бяхме стигнали до мястото, при което пътят за Друнщал, по който генералът беше дошъл, се отделя от пътя за Карнщайн.

— Колко има още до развалините? — запита генералът, гледайки тревожно напред.

— Около половин левга — отговори баща ми. — Умолявам те, нека чуем историята, която ти бе толкова добър да обещаеш.