Камъкът на раздялата

11. Костите на земята

Често казваха, че от всички земи на Остен Ард най-дълбоките тайни са в Хернистир. Не че самата земя бе скрита, като митичните Планини на троловете, потънали зад ледената ограда на Бялата пустош, или обвития с предателски тресавища Вран. Тайните, които криеше Хернистир, бяха в сърцата на жителите му и под слънчевите му поляни, дълбоко в недрата на земята.

От всички смъртни хора, хернистирците някога най-добре бяха познавали и най-много бяха харесвали ситите. Бяха научили много от тях — въпреки че сега тези неща се споменаваха само в старите балади. Освен това бяха търгували със ситите, бяха донасяли в злачната си родина неща, каквито не можеха да наподобят дори най-добрите ковачи и занаятчии в империята Набан. Като отплата, хернистирците предлагаха на безсмъртните си съюзници плодовете на земята — тъмнозелен малахит, иленит и светъл опал, сапфир, киновар и меко лъскаво злато — изкопани с безкраен труд от хилядите тунели на планините Грианспог.

Ситите вече ги нямаше, бяха изчезнали, доколкото повечето хора знаеха или се интересуваха. Някои хернистирци обаче знаеха по-добре. Бяха минали векове, откакто Приказният народ бе избягал от Асу’а, напускайки последния от Деветте града, достъпен за смъртните. Повечето смъртни вече напълно бяха забравили ситите или пък ги виждаха само през изкривяващия воал на старите приказки. Но между хернистирците, открит, но все пак потаен народ, все още имаше неколцина, които се вглеждаха в тъмните дупки, пробождащи Грианспог, и си спомняха.

Еолаир не обичаше особено пещерите. Детството му бе минало в полята и ливадите на Западен Хернистир, при сливането на реките Инискрих и Куимне. Като граф на Над Мулах, той бе управлявал тази територия; по-късно, в служба на крал Лут-уб-Литин, бе пътувал до големите градове и дворове на Остен Ард, като носеше желанията на Хернистир под звездите на безброй лампи и небесата на всеки народ.

И така, въпреки че смелостта му не бе оспорвана от никого и въпреки че клетвата му към крал Лут означаваше, че ще последва дъщеря му Мейгуин и до огньовете на вечната смърт, ако потрябва, той не бе особено доволен да се окаже заедно с народа си дълбоко в недрата на могъщата Грианспог.

— Багба да ме ухапе! — изруга Еолаир. Капка горяща смола бе паднала на ръкава му и бе изгорила ръката му през тънкия плат, преди той да успее да я загаси. Факлата съскаше и нямаше да издържи още дълго. Той се замисли дали да не запали другата, но това щеше да означава, че е време да се връща, а още не искаше. Прецени за кратко рисковете да се окаже загубен без светлина в непознат тунел дълбоко под земята и отново изруга тихичко. Ако не беше бързал като идиот, можеше и да се сети да си вземе огнивото. Еолаир не обичаше да прави такива грешки. Твърде много такива грешки — и късметът ти все някога свършва.

Отново насочи вниманието си към разклонението на тунела, взираше се в пода с напразната надежда да види нещо, което да му помогне да реши в коя посока да тръгне. Не видя нищо, изсумтя ядосано и извика:

— Мейгуин! — Гласът му се претърколи в тъмнината и отекна в тунелите. — Милейди, къде си?

Ехото заглъхна. Еолаир стоеше с гаснещата факла в ръка и се чудеше какво да прави.

Болезнено явно бе, че Мейгуин намира пътя си в този подземен лабиринт много по-добре от него, така че вероятно загрижеността му бе излишна. Явно нямаше никакви опасни зверове толкова дълбоко под земята — иначе щяха да са се показали досега. Остатъците от жителите на Хернисадарк бяха прекарали вече две седмици в дълбините на планината — строяха нов дом за бездомен народ в костите на земята. Но освен зверовете имаше други неща, от които да се страхуват тук, и Еолаир не можеше да отхвърли опасността с лека ръка. Странни същества се разхождаха из планината и много хора бяха изчезвали дълго преди армията на Скали от Калдскрайк да дойде по заповед на крал Елиас, за да усмири бунтовните хернистирци.

Други, по-обикновени опасности също можеше да ги причакват: Мейгуин можеше да се подхлъзне и да си счупи крак или пък да падне в някое подземно езеро или река. Или можеше да надцени собственото си познание на тунелите и да се лута, изгубена и без светлина, докато не умре от глад.

Той не можеше да направи нищо, освен да продължи. Щеше да повърви още малко, а после да се върне, преди факлата му да е догоряла. А когато тъмнината го обгърнеше, щеше да вика, за да го чуят в пещерите, които в момента приютяваха по-голямата част от хернистирския народ в изгнание.

Еолаир запали втората факла от тлеещия остатък на първата и отбеляза с главнята стената при разклонението с руната на Над Мулах. После, след миг колебание, избра по-широкото разклонение и пое напред.

Този тунел, както и онзи, от който току-що бе излязъл, някога трябваше да е бил част от мините, прекосявали Грианспог. Беше изсечен дълбоко в твърдата скала и Еолаир се замисли за невъобразимата работа, хвърлена за построяването му. Подпорните греди бяха дебели като дънери! Еолаир не можеше да не се възхити на прецизната и героична работа на изчезналите строители — предшественици и на него, и на Мейгуин — прокопали пътища през самото сърце на света, за да извадят безброй скъпоценности на дневна светлина.

Древният тунел слизаше надолу. Подскачащата светлина на факлата осветяваше странни бледи знаци, издраскани върху стените. Тунелите отдавна бяха изоставени, но в тях все още се усещаше някакъв очаквателен дъх, все едно чакаха някакво завръщане. Стъпките на Еолаир по камъка отекваха силно като ударите на сърцето на някой бог, така че графът на Над Мулах не можеше да не си помисли за Куам Черния, господаря на земните недра. Богът на земята изглеждаше много истински и много жив тук, в тъмнината, която слънцето не бе докосвало от началото на Времето.

Еолаир спря, за да огледа по-внимателно изсечените в камъка знаци, и изведнъж осъзна, че много от фигурките, надраскани по стените, са груби рисунки на хрътки. Кимна, разбрал всичко. Старият Краобан веднъж му бе казал, че древните рудари наричали Куам Черния Земното куче и му оставяли пожертвования в тунелите, за да ги предпазва от срутвания и лош въздух. Тези рисунки бяха изображения на Куам, заобиколени от руните на имената на миньорите — знаци, които се молеха за благосклонността на бога. Други дарове молеха за помощта на слугите на Куам, дълбоко ровещите дуори, свръхестествени същества, които дарявали щастливите копачи с богати рудни жили.

Еолаир отново изписа инициалите си под една кръглоока хрътка със загасналата факла.

„Господарю Куам — помисли си той, — ако все още наглеждаш тези тунели, изведи Мейгуин и народа ни в безопасност. Вече губим и последната надежда“.

Мейгуин. Точно за нея се тревожеше. Нямаше ли Мейгуин чувство за отговорност? Баща й и брат й бяха мъртви. Инахуен, жената на стария крал, бе малко по-голяма от Мейгуин и много по-малко способна. Наследството на Лут бе в ръцете на принцесата — а какво правеше тя с него?

Еолаир не бе възразявал много срещу идеята да се преместят по-надълбоко в кухините: лятото не бе донесло отсрочка срещу студа или срещу армиите на Скали, а склоновете на планините Грианспог не бяха мястото, на което можеше да се издържи обсадата нито на студа, нито на Скали. Оцелелите от войната хернистирци бяха пръснати из най-далечните краища на дивите земи на Хернистир и Фростмарч, Ледената граница, но една голяма част бе с останките на кралското семейство. Това наистина бе мястото, където кралството щеше да издържи или да се провали: бе време да си направят по-постоянен и защитим дом.

Обаче онова, което наистина тревожеше Еолаир, бе, че Мейгуин бе погълната от дълбините на земята, от местенето дори още по-дълбоко в сърцето на планината. Дни наред след като преместването на лагерите бе свършило, Мейгуин изчезваше по някакви незнайни задачи. Обикаляше неизследвани пещери часове наред и се връщаше по времето за лягане мръсна и с поглед, толкова разсеян, че приличаше на луда. Старият Краобан и другите я молеха да не ходи, но Мейгуин само студено казваше, че нямали право да се съмняват в дъщерята на Лут. Ако била необходима, за да поведе народа в защита на новия им дом или за да се грижи за ранените, или да взима важни решения, щяла да е с тях. Останалото й време си било нейно собствено. Щяла да го използва както намерела за добре.

Загрижен за безопасността й, Еолаир също я бе попитал къде ходи и й бе предложил да не слиза в дълбините без него или някой друг придружител. Мейгуин равнодушно и безсмислено му отговори само за някаква „помощ от боговете“ и за „тунелите, които водят в дните на Мирния народ“ — само това, сякаш искаше да каже, че малоумни идиоти като графа на Над Мулах не трябва да се занимават с неща, които не разбират.

Еолаи си помисли, че тя полудява, и се уплаши и за нея, и за народа й… а и за себе си. Графът бе наблюдавал дългото й плъзгане. Смъртната рана на Лут и предателското убийство на брат й Гуитин бе наранило нещо в нея, но раната бе на място, до което Еолаир не можеше да достигне, и всичките му усилия като че ли само влошаваха нещата. Той не знаеше защо опитите му да й помогне в мъката й я наскърбяват, но разбираше, че дъщерята на краля се страхува от съжалението повече, отколкото от смъртта.

Неспособен да намали болката й, нито собствената си скръб при гледката на нейното страдание, той би могъл поне да я пази жива. Но как можеше да направи дори и това, когато кралската дъщеря не искаше да бъде спасена?

Днес бе най-лошото досега. Мейгуин бе станала преди първите проблясъци на зората и бе пропълзяла през цепнатината в тавана на пещерата. Бе взела факли, въжета и кой знае какво още и бе изчезнала в тунелите. Не се върна до края на следобеда. След вечеря Еолаир — самият той уморен от целодневното патрулиране в горите Сиркоил — бе тръгнал да я търси. Ако не я намереше скоро, щеше да се върне и да организира група за издирване.

Почти час Еолаир вървя по извиващите се тунели надолу, като отбелязваше пътя си по стените и наблюдаваше как факлата му се смалява. Бе преминал точката, до която можеше да се залъгва, че ще успее да измине целия път обратно със светлина. Не му се искаше да се откаже, но ако изчакаше още малко, щеше да има двама загубени в катакомбите, а каква печалба щеше да донесе това на когото и да било?

Най-после спря на място, където пътят се разширяваше в грубо изсечена стая, а черни входове на тунели водеха в още три посоки. Изруга, като осъзна, че е дошло време да спре да се заблуждава. Мейгуин можеше да е навсякъде; можеше дори да я е подминал. Щеше да се върне и да му се подиграват, че принцесата се е завърнала жива и здрава преди цял час. Еолаир се усмихна тъжно и пак върза черната си коса на опашка — бе се развързала. Шегите нямаше да са толкова лоши. По-добре да изстрада малко унижение, отколкото…

Тънък глас прошепна в каменната стая — следа от мелодия, бледа като стар спомен.

Сърцето на Еолаир затупка като лудо. Той отиде в центъра на стаята, вдигна ръце пред устата си и викна:

— Мейгуин! Къде си? Мейгуин!

Стените прогърмяха от ехото. Когато заглъхнаха, той се ослуша внимателно, но не чу отговор.

— Мейгуин, аз съм, Еолаир! — каза той високо. Отново изчака хорът от крещящи гласове да замлъкне. Този път тишината бе разчупена от още една слаба нишка на песента:

Той завъртя глава и реши, че пеенето, изглежда, е най-силно от левия отвор. Надникна в него и ахна от изненада, когато почти се препъна в чернотата. Отблъсна се от стената, за да възстанови равновесието си, а после се наведе да вдигне факлата, която бе изпуснал, но още докато посягаше надолу, пламъкът изсъска и угасна. Ръката му напипа вода. Пред очите му танцуваше последното нещо, което бе видял — груб образ, нарисуван върху черно нищо. Той стоеше на върха на грубо стълбище, което се спускаше надолу по стръмен тунел — безброй стъпала, които като че ли водеха до центъра на земята.

Чернота. Хванат в пълна тъмнина. Еолаир почувства началото на спазъм от страх и го потисна. Беше чул гласа на Мейгуин, в това бе почти сигурен. Разбира се, че беше нейният глас! Кой друг би пял стари хернистирски песни в дълбините на съзиданието!

Тих, детски страх от нещо, което може да се крие в тъмното и да привиква жертвите си с познати гласове, се събуждаше в него. В името на стадото на Багба, що за мъж бе той?

Докосна стените от двете си страни. Бяха влажни. Стъпалото под него, когато коленичи, за да го изследва с пръсти, се оказа вдлъбнато в средата; водата се бе събрала там. На нормално разстояние под него имаше още едно стъпало. Изпробващият му крак намери още едно, на същото разстояние под второто.

— Мейгуин? — обади се той отново; но никой не пееше.

Като пристъпваше надолу внимателно и държеше ръцете си разперени, така че да може да се хване за стените, Еолаир заслиза по грубо издяланото стълбище. Последният проблясък на светлина и картината, която той бе нарисувал, вече бяха изчезнали от очите му. Той се вгледа, но можа да види само тъмнината. Шумът от капещата от стените вода бе единственият друг звук освен стъпките на тътрещите му се крака.

След множество внимателно преодолени стъпала и време, което можеше да бъде и часове, стълбището свърши. Колкото и да протягаше крака си напред, земята оставаше равна. Еолаир направи няколко внимателни крачки и пак се наруга, задето не си бе донесъл огнивото. Но кой би могъл да предположи, че краткото търсене на заблудената принцеса ще се превърне в битка за живот? И къде бе онзи, който бе пял, независимо дали бе Мейгуин, или някой по-малко приятелски настроен обитател на пещерите?

Тунелът изглеждаше равен. Еолаир вървеше бавно, като следваше завоите с една ръка, която местеше по стената, а другата бе вдигнал напред да проверява чернотата. След като измина неколкостотин крачки, тунелът отново зави. С огромна радост откри, че тук всъщност може да види нещо: бледо сияние в дъното на коридора на десетина крачки напред.

Когато зави пак, го обля силна светлина — извираше от един отвор в стената на тунела. Самият каменен коридор продължаваше напред и извиваше надясно и той не можеше да види нищо по-нататък, но и не го интересуваше какво има там — дупката в стената привличаше цялото му внимание. С опасения, които немалко ускоряваха тупкането на сърцето му, той коленичи да погледне през отвора, а после скочи от изненада толкова рязко, че удари главата си в камъка. Миг по-късно провря краката си през отвора, плъзна се в дупката и бавно се изправи.

Намираше се в широка кухина, чийто набразден таван, обсипан с висящи шипове от камък, като че ли се поклащаше на светлината на две примигващи маслени лампи. В дъното на кухината имаше огромна врата, два пъти по-висока от човешки ръст, направо в самата скала. Вратата се свързваше с каменния трегер толкова точно, като че ли бе израсла там; огромните й панти бяха закрепени направо в стената на пещерата. И там, облегната на вратата, седнала в цял куп въжета и разни други неща, седеше…

— Мейгуин! — изкрещя той и затича напред, като се препъваше по неравния под. Главата на принцесата бе отпусната неподвижно върху коленете й. — Мейгуин!

Тя вдигна глава и нещо в очите й го накара да спре.

— Принцесо…

— Спях. — Тя бавно разтърси глава и прокара пръсти през червеникавокафявата си коса. — Спях и сънувах… — Мейгуин спря и се вгледа в него. Лицето й бе почти черно от мръсотия; очите й блестяха тайнствено. — Кой… — започна тя, после отново поклати глава. — Еолаир! Сънувах най-странния сън… ти ме викаше…

Той пристъпи напред и седна до нея. Не изглеждаше да е ранена. Еолаир бързо прекара ръцете си през косата й да опипа главата й за цицини от падане.

— Какво правиш? — попита тя някак отнесено. — И какво правиш тук?

Той се отдръпна, така че да може да я погледна в очите.

— Трябва аз да ти задам този въпрос. Какво правиш тук? Народът ти се поболя от тревога, принцесо.

Тя се усмихна лениво.

— Знаех си, че ще го намеря. Знаех си.

— За какво говориш? — ядосано попита Еолаир. — Хайде, трябва да се връщаме. Благодаря на боговете, че имаш лампи, иначе щяхме да си останем в този капан завинаги!

— Да не искаш да кажеш, че не си донесъл факла? Глупавичкият ми Еолаир! Аз съм си взела много неща, тъй като пътят до горните пещери е много дълъг. — Тя посочи разхвърляния си багаж. — Имам и хляб. Гладен ли си?

Еолаир я изгледа объркано. Това ли ставаше, когато някой полудееше? Принцесата изглеждаше доста щастлива тук, в тази дупка дълбоко под земята. Какво й се бе случило?

— Пак ще те попитам — каза той толкова спокойно, колкото можа. — Какво правиш тук?

Мейгуин се изсмя:

— Изследвам. Поне отначало. Това е единствената ни надежда, нали разбираш. Да отиваме по-дълбоко, искам да кажа. Трябва постоянно да продължаваме да отиваме все по-надълбоко или враговете ще ни намерят.

Еолаир раздразнено пое дъх.

— Ние вече направихме това, което пожела, принцесо. Хората се пренесоха в пещерите, както им заповяда. Сега се чудят къде е отишла кралската дъщеря.

— Но освен това знаех, че ще намеря това — каза тя, все едно Еолаир не бе проговарял. Гласът й се снижи до шепот и тя се огледа, като че ли се страхуваше от подслушвачи. — Боговете не са ни изоставили, тъй като ми проговориха в сънищата. Не са ни изоставили. Не са ни изоставили и старите ни съюзници ситите, понеже точно това е, от което имаме нужда, нали, Еолаир? Съюзници! — Тя посочи огромната врата зад гърба им. Очите й бяха странно ярки. — Мислих за това, докато главата ми не почна да се цепи, и знам, че съм права! Хернистир има нужда от помощ в този ужасен час… а какви по-добри съюзници от ситите, които са се били рамо до рамо с нас и преди?! Всички мислят, че Мирният народ е изчезнал от земята. Но той не е! Сигурна съм, че просто е отишъл по-надълбоко.

— Това е повече, отколкото мога да понеса — каза Еолаир и хвана ръката й. — Това е лудост, Мейгуин, и сърцето ми се къса да те гледам такава. Хайде. Да се връщаме.

Мейгуин се отдръпна, очите й заблестяха от гняв.

— Ти си този, който говори лудости, графе! Да се връщаме?! Мъчих се повече часове, отколкото бих могла да преброя, докато прережа резето. Трябваше да поспя малко, когато свърших, но го срязах! Всичко е готово и аз ще мина през тази врата! Не ми говори за връщане!

Еолаир вдигна поглед и видя, че принцесата казва истината. Резето, дебело като мъжка китка, бе прерязано през средата. Чук и нащърбено длето лежаха наблизо.

— Каква е тази врата? — попита той със съмнение. — Част от старите мини, нали?

— Казах ти — студено отвърна тя. — Това е вратата към миналото… вратата, която води към Мирния народ. Към ситите. Погледна го и железният й поглед като че ли омекна и се разтопи. Още една емоция си проби път към повърхността и изкара объркване и желание на лицето й. Графът на Над Мулах изпита дълбок, безпомощен прилив на мъка. Тя продължи, вече умоляващо: — О, Еолаир, не виждаш ли? Може да сме на сигурно място! Ела, помогни ми! Моля те, Еолаир, знам, че мислиш, че съм глупачка, кон в женски образ, но нали обичаше баща ми! Моля те, помогни ми да отворим вратата!

Еолаир не можеше да срещне погледа й. Обърна се към огромната врата. В очите му напираха сълзи. Злочестото момиче! Какво можеше да я е измъчило толкова? Смъртта на баща й и на брат й? Загубата на кралството? Трагедии, наистина — но други, които бяха изстрадали същото, не изпадаха в такива достойни за съжаление състояния. Ситите някога със сигурност бяха съществували — истински като камъните и дъжда. Но пет дълги века бяха изминали, откакто дори и слухове за Добрия народ бяха стигали до Хернистир. А и идеята, че боговете водят Мейгуин до тези отдавна изчезнали сити… дори и Еолаир, с неговото уважение към неизвестното, можеше да види, че тук явно говори лудостта от загубите й.

Той забърса лицето си с ръкав. Каменната рамка на вратата бе покрита със странни, внимателно гравирани рисунки на лица и фигури, почти изтрити от капещата вода. Вярно бе, че изработката притежаваше фина изтънченост, на пръв поглед много по-добра от най-добрите произведения на хернистирските миньори. Какво можеше да е това място? Някакъв древен храм от най-ранните дни? Да не би тук да се бяха провеждали странни ритуали за Куам Черния, далеч от простичките олтари на другите богове, които бележеха лицето на земята отгоре?

Еолаир си пое дъх и се зачуди дали не взема глупаво решение.

— Не искам да слушам как все повече се злепоставяш неоснователно, принцесо, и не искам да те нося назад насила. Ако ти помогна да отвориш вратата — бавно каза той; не смееше да погледне болезнената надежда, изписана на лицето й, — ще се върнеш ли с мен след това?

— О, да, както кажеш! — Нетърпението й я правеше да прилича на дете. — Ще ти позволя ти да решиш, понеже знам, че когато видиш земята, в която все още живеят ситите, няма да искаш да бързаме да се връщаме в някаква си саждива пещера. Да!

— Добре тогава. Имам думата ти, Мейгуин. — Той се изправи, хвана дръжката на вратата и я дръпна рязко. Тя изобщо не помръдна.

— Еолаир — тихо се обади Мейгуин.

Той дръпна отново, по-силно, жилите на врата му се опънаха — но вратата не поддаде.

— Граф Еолаир — отново каза Мейгуин.

Той дръпна още веднъж — безполезно, после се обърна.

— Какво?

Тя посочи вратата с пръст, нокътят й беше счупен.

— Прерязах резето, но парчетата все още са там. Не трябва ли да ги махнем?

— Това няма никакво значение… — започна той, но после се вгледа по-отблизо. Едно парче от срязаното резе бе заклинило вратата и й пречеше да се отвори. Еолаир подсвирна, избута парчетата и те паднаха с дрънчене на влажния под.

Този път, когато дръпна, пантите изскърцаха протестиращо. Мейгуин стана и също хвана дръжката — ръцете й бяха до тези на графа. Пантите запротестираха по-силно. Докато дърпаше, Еолаир се вгледа в мускулите й. Мейгуин бе силна — всъщност никога не се бе държала като безпомощна девойка. Освен около него, когато често бе забелязвал как острият й език изведнъж се затъпява.

Еолаир си пое въздух и се напрегна, и не можа да не усети миризмата на Мейгуин. Потна и покрита с мръсотия, принцесата не миришеше като парфюмирана госпожица от двора на Набан — в нея имаше нещо сурово, топло и живо, което въобще не бе неприятно. Еолаир поклати глава при тези помисли и учетвори усилията си, загледан в решителното лице на Мейгуин. Скърцането се издигна до писък и вратата започна да се отваря със стържене — сантиметър, още няколко, после тридесетина, като протестираше шумно през цялото време. Когато се отвори цял лакът тъмнина, двамата спряха, за да си поемат дъх.

Мейгуин се наведе и вдигна едната лампа, после се вмъкна в отвора. Еолаир я гледаше с отворена уста.

— Принцесо! — извика той без дъх и след това се промъкна след нея. — Почакай! Въздухът може да е отровен! — Още докато говореше, осъзна, че въздухът си е наред, макар и малко застоял. — Чакай… — започна той, но млъкна, когато се оказа зад рамото на Мейгуин. Лампата й хвърляше светлина навсякъде.

— Казах ти! — Гласът й бе изпълнен със задоволство и благоговение. — Ето това е мястото, където живеят приятелите ни!

— Бриниох Небесни! — зашеметено ахна Еолаир.

Огромен град лежеше пред тях в дъното на широк каньон — те стояха на ръба. Безбройните сгради изглеждаха като изсечени направо от сърцето на планината, като че ли целият град бе един-единствен неописуем гигантски жив камък. Всеки прозорец и всяка врата бяха изрязани в твърдата скала, всяка кула бе древен камък, колоните се извисяваха към тавана на пещерата високо над главите им. Но освен размера си, градът изглеждаше и изненадващо близък, като че ли всъщност бе само миниатюра, направена да заблуди окото. От мястото, на което стояха — на горните стъпала на широко стълбище, което се извиваше надолу, изглеждаше, че могат просто да се протегнат и да докоснат куполите на покривите.

— Градът на Мирния народ… — щастливо каза Мейгуин.

Ако това бе град на ситите, помисли си Еолаир, безсмъртните му обитатели сигурно бяха решили, че ще е по-добре да прекарат годините на старостта си на слънчева светлина, понеже внимателно издяланият каменен град бе празен — или поне така изглеждаше. Потресен от откритието на такова тайнствено място, графът разбра, че се надява то наистина да е толкова напуснато, колкото изглежда.

Малката килия бе студена. Херцог Исгримнур изсумтя нещастно и потри ръце.

Майката Църква щеше да направи по-добре, ако вземеше някои от тези проклети пожертвования и ги използваше, за да затопли най-големия си дом, помисли си той. Гоблените и златните свещници бяха красиви, но как може човек да им се възхищава, когато замръзва до смърт?

Предната вечер бе останал дълго в общата стая — седеше тихичко пред огромното огнище и слушаше разказите на другите пътуващи монаси — повечето бяха дошли в Санселан Ейдонитис по някаква работа с лекторската институция. Когато го питаха приятелски за нещо, Исгримнур им отговаряше кратко и сухо: знаеше, че тук — сред други от същата професия, така да се каже — опасността да разкрият маскарада му е най-голяма.

Сега, докато седеше и слушаше камбаната на Клавес да бие за утринна молитва, изпита силното желание да отиде пак в общата стая. Рискът от разкриване бе голям, но как иначе би могъл да разбере новините, които търсеше тъй спешно?

„Ох, защо този проклет Стреаве не може да говори открито? Защо трябваше да ме прекарва през целия Ансис Пелипе, само за да ми каже, че Мириамел е в Санселан Ейдонитис? Откъде може да знае това? И защо му трябва да казва на мен — нали знаеше само, че търся двама монаси, един стар и един млад?“

Исгримнур се замисли над възможността Стреаве да е знаел кой е той или по-лошо, че графът го е изпратил нарочно по погрешна следа и че Мириамел всъщност изобщо не е близо до замъка на лектора. Но ако бе така, тогава защо трябваше господарят на Пердруин да говори с него лично? Седяха — графът и преоблеченият като монах Исгримнур — и пиеха вино в приемната на графа. Дали Стреаве знаеше кой е той? И какво можеше да спечели, като го изпрати в Санселан Ейдонитис?

От опитите да проумее играта на граф Стреаве го заболя глава. Какъв избор имаше той така или иначе, освен да вземе думата на графа за чиста монета? Беше в задънена улица, обикаляше най-големия град на Пердруин и търсеше принцесата и монаха Кадрах без никакъв успех. Така че ето го сега, един просещ монах, който се възползва от милосърдието на Майката Църква и се надява да разбере дали Стреаве е бил прав.

Потропа с крака. Подметките на ботушите му се бяха изтъркали и студът на усойния каменен под се промъкваше право в стъпалата му. Беше глупаво да се крие в тази килия — това нямаше да му помогне в търсенето. Трябваше да излезе и да се смеси с тълпите в Санселан. Освен това, когато останеше сам твърде дълго, лицата на Гутрун и децата му се появяваха пред очите му и го изпълваха с отчаяние и безпомощен гняв. Той си спомни радостта, когато Изорн се бе завърнал от плен, издуващата го гордост, веселието от победата над страха. Щеше ли да доживее още едно такова събиране с тях? Дано Бог му дадеше тази възможност. Това бе най-съкровената му мечта, но толкова крехка, че, подобно на паяжина, ненужното й безпокоене можеше да я съсипе.

Във всеки случай само надеждата не бе подходяща диета за един рицар — дори и стар като херцога, чиито най-добри дни бяха отминали. Пък имаше и задължения. Сега, когато Наглимунд бе паднал и народът на Исгримнур бе разпръснат един Бог знае къде, единственото задължение, което му оставаше, бе към Мириамел и към принц Джосуа, който го бе пратил да я намери. Да, той наистина беше благодарен, че му е останало нещо, което да прави.

Исгримнур излезе в коридора и потърка брадичката си. Слава на Усирис, наболата му брада не бе твърде видима. Не бе успял да се насили да се обръсне тази сутрин. Купата с вода бе почти замръзнала, а дори и след няколко седмици пътуване като монах, той все още не се бе примирил с прекарването на остър бръснач по лицето си всеки ден. Бе носил брада още от първата си година като мъж. Сега тъгуваше по нея по същия начин, както би тъгувал по липсваща ръка или крак.

Докато се чудеше накъде да тръгне, за да стигне в общата стая — и нейния пламтящ огън, — една ръка легна върху рамото му. Стреснат, херцогът се обърна и видя трима свещеници. Онзи, който го бе докоснал — старец със заешка устна, — се усмихна и попита:

— Не те ли видях в стаята снощи, братко? — Говореше Западния език внимателно, със силен набански акцент. — Току-що си дошъл от север, нали? Ела и се присъедини към нас за сутрешното ястие. Гладен ли си?

Исгримнур сви рамене и кимна. Старецът го потупа по ръката.

— Добре. Аз съм брат Септис. Това са Ровалис и Нейлин, още двама от моя орден. — Той посочи двамата по-млади монаси. — Ще се присъединиш към нас, нали?

— Благодаря. — Исгримнур се усмихна несигурно, като се чудеше дали няма някакъв монашески етикет, който е известен само на посветените. После добави. — Бог да те благослови.

— И теб — отвърна Септис, хвана голямата ръка на Исгримнур с тънките си пръсти и го поведе по коридора. Другите двама монаси изостанаха малко, като си говореха тихо.

— Видя ли вече Параклиса на Елисия? — попита старецът.

Исгримнур поклати глава.

— Пристигнах късно снощи.

— Красив е. Красив. Нашето абатство е до езерото Мирме, на изток, но аз гледам да идвам тук веднъж годишно. Винаги довеждам по някой от младите с мен, за да им покажа великолепието, което Бог е построил за нас тук.

Исгримнур набожно сведе глава. Продължиха да вървят в мълчание още малко, с все повече други монаси и свещеници, които се събираха от страничните коридори в главния и се смесваха в едно като пасажи сиви риби, дърпани от речното течение, към столовата.

Пред широките врати на залата масовата миграция се забави. Когато Исгримнур и спътниците му се присъединиха към бутащата се тълпа, Септис го попита нещо. Исгримнур не можа да го чуе в глъчката, така че старецът се изправи на пръсти и проговори в ухото му — всъщност почти извика:

— Казах, как са нещата на север? Чухме ужасни разкази. Глад, вълци, смъртоносни виелици.

Исгримнур кимна и се намръщи.

— Нещата са много зле. — Докато говореше, ги избутаха през вратата като запушалка от гърлото на бутилка и се оказаха в столовата. Шумът от разговорите изглеждаше достатъчно силен, за да разтресе гредите по тавана.

— Мислех си, че е нормално да се яде в тишина! — извика Исгримнур. Младите последователи на Септис, също като херцога, зяпаха с широко отворени очи десетките маси, които се простираха от единния до другия край на широката зала. Имаше над десет редици и всяка маса във всяка редица бе запълнена с приведените гърбове на хора в раса; бръснатите им глави бяха като безброй розови петна, като ноктите на някое сторъко страшилище. Всеки като че ли говореше на висок глас със съседите си, а някои размахваха лъжиците си, за да привлекат внимание. Шумът бе огромен като океана, който заобикаляше Набан.

Септис се засмя — смехът бе погълнат от гълчавата — и отново се изправи на пръсти.

— Тихо е у дома, в нашето абатство, и в много други… както без съмнение е и във вашите римърсгардски манастири, нали? Но тук, в Санселан Ейдонитис, са тези, които вършат Божията работа: те трябва да говорят и да слушат, също като търговци.

— Пазарят се за цената на душите? — горчиво подметна Исгримнур, но старецът не го чу.

— Ако предпочиташ тишината — извика Септис, — трябва да отидеш долу в архивите. Свещениците там са мълчаливи като в гробница и всеки шепот прозвучава като гръм. Ела! Ще си вземем хляб и супа ето оттам, при онази врата, а после ще ми разкажеш повече за онова, което става на север, нали?

Исгримнур се опитваше да не зяпа как яде старецът, но му бе трудно. Поради заешката си устна Септис непрекъснато се покапваше със супа и съвсем скоро по предницата на расото му течеше цяло поточе.

— Съжалявам — най-после каза старецът, докато предъвкваше един залък хляб; изглежда, нямаше и много зъби. — Не те попитах за името ти. Как ти казват?

— Избеорн — отвърна херцогът. Това бе бащиното му име и бе доста разпространено.

— А, Избеорн. Е, аз съм Септис… но това вече ти го казах, нали? Разкажи ни повече какво става на север. Това е другата причина да идвам в Набан — за новини, които не получаваме в езерните земи.

Исгримнур му разказа нещо от онова, което се бе случило на север от Ледената граница, за убийствените бури и за лошите времена. Като потисна горчивината си, разказа и за узурпацията на Елвритшала от Скали от Калдскрайк и за разрушенията и убийствата, които бяха последвали.

— Ние чухме, че херцог Исгримнур е предал Върховния крал — каза Септис, докато обираше последните капки супа от купата си със залък хляб. — Пътници ни казаха, че Елиас е разбрал, че херцогът се е сдружил с брат му Джосуа, за да превземат трона.

— Това е лъжа! — ядно каза Исгримнур и удари с ръката си по масата така, че купата на младия Нейлин почти се преобърна. Всички се обърнаха към тях.

Септис повдигна вежди.

— Прости ни, тъй като ние само разказваме слуховете, които сме дочули. Може би сме докоснали болезнена тема. Исгримнур да не е бил покровител на ордена ви?

— Херцог Исгримнур е честен човек — отвърна херцогът, като се проклинаше, че е позволил на нрава си да се прояви. — Не обичам да чувам как го хулят.

— Разбира се. — Септис говореше успокоително и достатъчно високо, за да се чува над врявата. — Но ние сме чували и други разкази за Севера, някои от тях много стряскащи, нали? Ровалис, разкажи му какво ти каза онзи пътешественик.

Младият Ровалис понечи да заговори, но избухна в кашлица, защото се задави с някаква трошичка. Нейлин, другият дякон, го тупа по гърба, докато не си пое отново дъх, а после продължи да го тупа, вероятно малко превъзбуден от това, че е за пръв път в Набан.

— Един човек, когото срещнахме при идването си тук — почна Ровалис, когато Нейлин спря, — той е някъде от Еркинланд… — Младият монах не говореше Западния език толкова добре, колкото Септис, и му се налагаше да спира и да мисли, преди да подбере думите си. — Та той каза, че след като Елиас не могъл да превземе замъка на Джосуа с обсада, повикал бели демони от земята и с магия те избили всички в крепостта. Закле се, че е така, че сам го бил видял.

Септис, който попиваше предницата на расото си, докато Ровалис говореше, се наведе напред.

— Също като мен, Избеорн, и ти знаеш колко изпълнени със суеверия могат да са хората, нали? Ако само този човек бе разказал историята, щях да го нарека луд и да свърша с това. Но мнозина говорят тихичко за това тук, в Санселан, много са хората, които казват, че Елиас е имал вземане-даване с демони и зли духове. — Той докосна ръката на Исгримнур с кривите си пръсти и херцогът едва успя да се пребори с желанието да се отдръпне. — Трябва да си чул за обсадата, въпреки че казваш, че си напуснал Севера, преди тя да свърши. Каква е истината зад тези разкази?

Исгримнур се вгледа в стария монах. Чудеше се дали във въпроса му има нещо повече, отколкото личи на пръв поглед. Най-после въздъхна. Това бе просто един мил старец със заешка устна, нищо повече. Бяха плашещи времена — защо Септис да не се опита да се сдобие с малко информация от някой, който е дошъл от развъдника на слуховете? Така че най-после той отвърна:

— Чул съм не много повече от вас, но мога да ви кажа, че предстоят лоши неща… неща, за които божите хора не биха искали да знаят, но прокълнат да съм, ако това ги кара да изчезнат. — Веждите на Септис се повдигнаха отново заради езика на Исгримнур, но той не го прекъсна. Исгримнур, увлечен от темата, продължи: — Оформят се страни, може да се каже, и тези, които изглеждат по-хубави, всъщност са по-лоши. Не мога да кажа нищо повече от това. Не вярвайте на всичко, което чуете, но недейте и да бързате да викате: „Суеверие“… — Той спря, осъзнал, че навлиза в опасна територия. Не можеше да каже много повече, без да привлече вниманието като източник на слуховете, които без съмнение прелитаха през Санселан Ейдонитис. Не можеше да си позволи да бъде обект на внимание, докато не научеше дали принцеса Мириамел наистина е тук.

Обаче късчетата, които вече бе изплюл, като че ли задоволяваха Септис. Старецът се облегна назад — все още драскаше разсеяно по изсъхващото петно от супа на гърдите си.

— Ех — въздъхна той. Гласът му се понесе над разговорите по масата. — Уви, вече чухме достатъчно страховити разкази, за да приемем онова, което казваш, сериозно, нали? Много сериозно. — Той махна на по-близкия дякон да му помогне да стане. — Благодаря ти, че сподели яденето ни, Избеорн. Бог да те пази. Надявам се, че ще можем да поговорим още в общата стая довечера. Колко дълго ще останеш?

— Още не знам. Благодаря и на теб.

Старецът и двамата му спътници изчезнаха в тълпата и оставиха Исгримнур да подрежда мислите си. Миг по-късно херцогът се отказа от това и стана от масата.

„Не мога дори мислите си да чуя тук“. Той поклати глава и тръгна към вратата през навалицата. Якото му телосложение спомогна за скоростния му напредък и той бързо стигна главния коридор. „Вече излях душата си, но не съм ни крачка по-близо до намирането на горката Мириамел — горчиво си помисли той. — И как бих могъл да разбера местонахождението й, така или иначе? Просто да попитам някого дали дъщерята на Елиас не е някъде наоколо? А, и освен това да кажа, че е предрешена като момче. Това е дори още по-лошо… Може би просто да поразпитам и да разбера дали някакви млади монаси не са се мяркали в Санселан Ейдонитис напоследък“.

Изсумтя горчиво, докато наблюдаваше реката привикнали към порядките в замъка фигури да тече покрай него.

„Елисия, Божия майко, иска ми се Еолаир да бе с мен. Този проклет хернистирец обича такива идиотщини. С безупречните си маниери би я издирил достатъчно бързо. Какво правя аз тук?“

Херцогът на Елвритшала потърка с пръсти неестествено гладката си брадичка. После, като изненада и самия себе си, започна да се смее на собствената си безнадеждна глупост.

Минаващите свещеници заобикаляха нервно монаха с голямото шкембе, който явно бе изпаднал в някакъв религиозен пристъп. Исгримнур крещя и се смя гръмогласно, докато по червените му бузи не потекоха сълзи.

Буреносно време се стелеше над блатото като одеяло, влажно и задушаващо горещо. Тиамак направо усещаше копнеещия глад на бурята: от бодливия й дъх направо настръхваше. Би дал всичко бурята да се разрази и да падне малко хладен дъжд! Мисълта за дъждовни капки, които се разплискват по лицето му и плющят по листата на мангровите дървета, приличаше на сън за най-добрата магия.

Тиамак въздъхна, измъкна пръта от водата и го постави напречно на малката си лодка. Протегна се, като безуспешно се опитваше да отпусне мускулите на гърба си. Пътуваше вече три дни и бе изстрадал две почти безсънни нощи, изпълнени с тревога за това, което трябва да направи. Ако отидеше в Кванитупул и останеше там, щеше ли да е предал съплеменниците си? Можеха ли въобще да разберат дълга му към сухоземците… или поне към няколко сухоземци?

Разбира се, че нямаше да разберат. Тиамак се намръщи и посегна към меха с вода. Разбълбука една глътка в устата си, преди да я преглътне. Винаги го бяха мислили за странен. Ако не отидеше в Набан, за да защитава каузата на народа си пред херцог Бенигарис, просто щеше да се превърне в предател. Това щеше да е краят на всичко — поне според старейшините на Селска горичка.

Той свали кърпата от главата си и я натопи във водата, после отново си я върза. Благословено хладна вода покапа по лицето и врата му. Ярките дългоопашати птици, които бяха накацали по клоните над главата му, спряха да писукат за миг, защото над блатото се разнесе глух тътен. Сърцето на Тиамак подскочи.

„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък, нека бурята да дойде скоро!“

Носът на лодката бе започнал да се извива към средата на течението. Той погледна брега — или по-скоро това, което щеше да е брегът, ако това бе сухоземска река. Тук, във Вран, това бе просто плетеница от скупчени мангрови дървета, чиито корени задържаха точно толкова пясък, колкото дървесната колония да расте и процъфтява. Тиамак изпръхтя отчаяно и потопи пръта във водата, за да изправи лодката и да я прекара през дебел слой лилии, които се хващаха за преминаващия корпус като пръстите на давещи се плувци. Оставаха още няколко дни до Кванитупул, и при това само ако бурята, за която се молеше, не доведеше силни ветрове по пътя му, ветрове, които можеха да изкореняват дървета и да направят от тази част на Вран непроходима плетеница от корени, стволове и счупени клони.

„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък — допълни молитвата си той, — нека разхлаждащата буря дойде скоро, но да е лека!“

На сърцето му бе неизразимо тежко. Как би могъл да избере между две толкова ужасни възможности? Можеше да отиде чак до Кванитупул, преди да реши дали да остане там, за да изпълни желанието на Моргенес, или да продължи към Набан, както бяха наредили Могахиб и останалите. Опита се да се успокои с тази мисъл, но се зачуди дали такъв начин на мислене не означава просто да позволи на раната да загнои, когато вместо това трябва просто да стисне зъби и да я почисти, за да може лечението да започне?

Помисли за майка си, която бе прекарала по-голямата част от живота си на колене, като се грижеше за огъня, стриваше зърно с хромела, работеше всеки ден от тъмнината преди зазоряване до вечерта, когато наставаше време да пропълзи в хамака си. Той не уважаваше много селските старейшини, но сега изведнъж се уплаши, че духът на майка му може да го наблюдава. Тя никога не би могла да разбере защо синът й обръща гръб на народа си заради чужденци. Тя щеше да иска той да отиде в Набан. Служи първо на народа си, а след това се грижи за собствената си чест, точно това щеше да каже майка му.

Мисълта за нея изведнъж изясни нещата. На първо място той бе жител на Вран: нищо не можеше да промени този факт. Трябваше да отиде в Набан. Моргенес, този любезен старец, щеше да разбере причините му. След това, след като изпълнеше задълженията си към собствения си народ, щеше да се върне в Кванитупул, както бяха пожелали сухоземните му приятели.

Решението свали част от товара от плещите на Тиамак. Той реши, че може и да спре скоро и да хване нещо за обедното си ястие. Посегна покрай борда и провери въдицата си. Беше лека и когато я извади, забеляза с отвращение, че стръвта отново е изядена. Каквото и да бе похапнало за негова сметка, не бе почакало, за да изрази благодарността си. Поне кукичката все още си беше на мястото. Металните кукички бяха ужасно скъпи — за тази бе платил с цял ден работа като преводач на пазара в Кванитупул. Следващия месец на пазара бе открил пергамента с името на Нисес и за него също бе платил с целодневната си надница. Две скъпи покупки, но пък кукичката бе много по-малка от онези, които той издялкваше от кости и които обикновено се чупеха при първия улов. Пергаментът на Нисес — той потупа покровителствено чантата от омазнена кожа, която лежеше в краката му, — ако беше прав за произхода му, бе безценно съкровище. Нелоша работа за два дни труд на пазара.

Прибра влакното, като го нави внимателно, а след това приближи лодката до брега от мангрови дървета. Греба бавно, докато мангровите корени се смениха за кратко с влажна почва, отрупана с развяващи се тръстики. Като докара лодката толкова близо до края на водата, колкото можа, той извади ножа от колана си и изрови от мократа пръст няколко личинки от плюмух. Уви ги в кърпата си, като си остави само една, за да я закачи на кукичката. После пусна кордата във водата, за да се влачи зад лодката. Докато отново гребеше към средата на течението, в далечината се разнесе гръм. Изглеждаше по-далеч от предишния път. Той тъжно поклати глава. Бурята не бързаше.

В късния следобед излезе изпод надвисналия гъсталак на мангровите дървета на слънчева светлина. Тук бе доста по-дълбоко. Цяло море тръстики се простираше към хоризонта, почти неподвижни в тягостната жега, пресечени от блестящите следи на други ръкави. Небето бе посивяло от заплашителни облаци, но слънцето зад тях грееше ярко. Един ибис се издигна, белите му крила приплясваха бавно, после отново кацна в тръстиките. На юг, след мили тресавища и блатни гори, се виждаше тъмната линия на планините Наскаду. На запад, невидимо отвъд безкрайна прерия от папур и мангрови дръвчета, лежеше морето.

Тиамак гребеше разсеяно, застигнат за миг от мисълта за една поправка, която смяташе да направи в най-доброто си произведение, последната редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“. Беше му хрумнало, че самата форма на папура може да има нещо общо с приложението му като брачен еликсир сред мъжете от Ливадните тритинги. Тъкмо измисляше думите, с които да го каже в една бележка под линия, която деликатно да спомене наличието на тази връзка, без да изглежда твърде остроумна, когато изведнъж усети някакво трептене зад гърба си. Стреснат, той се обърна и видя, че влакното на въдицата е здраво обтегнато и трепти като дръпната струна на лютня.

За миг бе убеден, че се е закачило за някой камък — дръпването бе толкова силно, че бе предало част от напрежението си на кърмата, — но когато се наведе през борда, видя нещо сребърносиво, което се издигна за миг към повърхността, изви се, после отново се гмурна в леко солената вода. Риба! Дълга колкото ръката му! Той възкликна доволно и задърпа влакното. Сребристото нещо като че ли подскочи към него. За част от секундата една бледа лъскава перка се появи над водата, после изчезна под лодката, като опъна влакното до скъсване. Тиамак подръпна и то поддаде малко, но не много. Силна риба. Внезапен образ на късащо се влакно и двудневното му ядене, което отплува, изпълни сърцето на Тиамак с болезнен ужас и той отпусна влакното. Щеше да остави рибата да се умори сама, а след това можеше да я изтегли, когато реши. Междувременно щеше да се оглежда за сухо място, където да може да запали огън. Можеше да увие рибата в листа от миног, а със сигурност щяха да се намерят и няколко листа бързобурен наоколо… В мислите си вече почти ядеше. Жегата, капризната гръмотевична буря, предателството му към Моргенес (както той все още си го представяше) и всичко останало избледняха в топлото сияние на мечтаното ястие. Той отново подръпна влакното, доволен от силната, стабилна съпротива. Не беше ял прясна риба от седмици!

Някакъв плясък наруши бляна му. Тиамак се обърна и видя дъга от вълнички да се разпростира от бреговата ивица, на два хвърлея камък. Имаше и нещо друго: миг по-късно той различи редица ниски височинки, като миниатюрни островчета, които се движеха бързо към лодката.

Крокодил! Сърцето му подскочи. Прекрасната му вечеря! Той дръпна силно влакното, но рибата все още бе под лодката и се съпротивляваше яростно; кордата изгори ръцете му, докато той безуспешно се бореше с рибата. Крокодилът бе голямо тъмно петно точно под повърхността, движенията на мощната му опашка вълнуваха спокойната вода. Ръбестият му гръб се появи за миг, после изчезна — звярът се гмурваше към неговата риба!

Нямаше време за мислене, никакво време. Вечерята му, рибарската му кукичка, влакното му, всичко щеше да бъде загубено, ако изчакаше дори още само миг. Тиамак почувства черна ярост да се събужда в празния му стомах и пръстен от болка да се стяга около слепоочията му. Майка му, ако бе доживяла да го види в този момент, едва ли би познала срамежливия си несръчен син. А ако бе видяла онова, което направи след това, щеше да се строполи до статуетката на Тази, която роди човечеството в задната част на семейната колиба и да изгуби съзнание.

Тиамак уви влакното, завързано за дръжката на ножа му, около китката си и се хвърли през борда. Ръмжеше от яд и отчаяние и едва успя да си поеме дъх и да затвори уста преди мътната зелена вода да се затвори над главата му.

Размаха ръце и отвори очи. Слънчевата светлина се процеждаше през водата и тинята като през облаци. Той погледна нагоре към тъмния правоъгълник — дъното на лодката му, и видя там лъскавата риба. Въпреки бясната, разтуптяваща сърцето паника, изпита задоволство от размера й. Дори и баща му Тугумак би трябвало да признае, че това е прекрасен улов!

Докато гребеше нагоре и посягаше към улова си, блещукащата риба се стрелна покрай дъното на лодката и се плъзна от другата й страна. Влакното се обтегна плътно по дървения корпус. Тиамак бързо посегна да го хване, но то вече се бе долепило до лодката и пръстите му не можеха да го напипат. Той изсумтя и изпрати нагоре няколко танцуващи мехурчета. Бързо! Трябваше да бърза! Крокодилът щеше да стигне до лодката всеки миг!

Сърцето му блъскаше в ушите му във водната тишина. Драскащите му пръсти не можеха да хванат влакното. Рибата бе невидима и недосегаема, като че ли опърничаво решена да не страда сама, а паниката правеше Тиамак несръчен. Най-после той се отказа, отблъсна се от дъното на лодката и зарита, за да се издигне. Рибата бе загубена. Трябваше да спасява себе си.

Твърде късно!

Един тъмен силует се плъзна покрай него и се насочи нагоре, преминавайки през сянката на лодката му. Крокодилът не беше най-големият, който бе виждал, но определено бе най-големият, под който се бе намирал някога. Белият му корем мина над него, опашката също се източи и го удари с дирята си.

Въздухът натискаше дробовете му, изгаряше ги, искаше да се освободи и да изпълни мътната вода с мехурчета. Той ритна и се извъртя; очите му сякаш щяха да изскочат от главата му; видя крокодила, подобен на тъпа стрела, да се носи към него. Челюстите на влечугото се разтвориха. Имаше проблясък на засенчена с червено тъмнина и безкрайност от зъби. Тиамак се изви и замахна, като наблюдаваше отвратително бавното движение на ножа във водата. Влечугото забърса ребрата му, раздра ги с бодливата си кожа, докато той се опитваше да се отдръпне от пътя му. Ножът се заби в страната на крокодила, провлече се по бронираната кожа за миг, после се отплесна. Малък кафяво-черен облак последва крокодила, когато той отплува, за да заобиколи лодката още веднъж.

Тиамак имаше чувството, че дробовете му са се издули до невероятни размери — напираха под ребрата му; пред очите му заплуваха черни петна. Защо бе толкова глупав? Нали не искаше да умре по този начин — и удавен, и изяден!

Докато се мъчеше да изплува на повърхността, усети острите зъби да обхващат крака му; в следващата секунда крокодилът го повлече надолу. Той изпусна ножа, заразмахва ръце и зарита с другия си крак, но крокодилът все така го дърпаше към тъмнината на речното дъно. Мехурчета изригнаха от устата му. Лицата на старейшините от племето му — Могахиб, Роахог Грънчаря и другите — се появяваха едно подир друго, пред замъгления му поглед; израженията им бяха изпълнени с примирено отвращение от идиотизма му.

Влакното, вързано за ножа, все още бе увито около китката му и докато потъваше в речната тъмнина, той се мъчеше да го изтегли. Накрая ръцете му стиснаха дръжката, той събра цялата си сила, сви се към дърпащия го звяр и напипа плочестите челюсти, които стискаха крака му. Хвана се с една ръка за тях — усети извитите зъби под пръстите си, опря острието на ножа в кожестото око и натисна. Главата се дръпна рязко под ръцете му, крокодилът потрепери и стисна още по-силно. Мълния от пареща болка блесна нагоре по крака и право в сърцето му. Още едно ято ценни мехурчета изскочи от устата му. Той натика острието колкото можа по-навътре, мислите му бяха неясна черна вихрушка от лица и безсмислени думи. Докато въртеше дръжката в дива агония, крокодилът отпусна челюстите си. Тиамак дръпна горната с отчаяна сила, избута я точно толкова, че да измъкне крака си, преди тя отново да щракне. Кръв замъгляваше водата. Тиамак въобще не усещаше нищо под коляното си, а над него — нищо, освен пламтящата болка на пръсващите се дробове. Някъде под него крокодилът завързваше смъртни възли на дъното на реката, като плуваше във все по-тесни кръгове. Тиамак се опита да заплува нагоре към спомена за слънце, дори и след като усети как искрата в него угасва.

Премина през много тъмнини, докато най-после излезе в светлината.

Дневната звезда бе на сивото небе; папурите стояха безветрени и тихи покрай ръба на водата. Той пое жадно глътка горещ блатен въздух, която струваше цял един живот, и отвори цялото си тяло за него; въздухът нахлу в дробовете му като река, която разбива бентовете си и залива изсушената долина под тях. Светлина от всички цветове заблестя пред очите му и той се почувства така, сякаш е открил някаква върховна тайна. Миг по-късно, когато видя лодката си да се полюлява в развълнуваната вода — съвсем близо, — чувството за прозрение се изпари и той усети как ненормалната, омаломощаваща чернота се изкачва по гръбнака му към главата. Заплува към лодката; тялото му беше странно безчувствено, като че ли не бе само една глава, която се носи по течението. Хвана се за лодката — дишаше дълбоко, за да събере сили. Само волята му го прехвърли в нея — той издра брадичката си до кръв в борда, но това изобщо не го интересуваше. Чернотата най-после го заля. Тиамак спря да се бори и потъна в нея.

Събуди се под небе, червено като кръв. Горещ вятър помиташе блатата. Пламтящото небе като че ли се намираше и в главата му — тя цялата беше нажежена като глинено гърне, току-що извадено от пещта. С пръсти, непослушни и безчувствени като парчета дърво, Тиамак измъкна от торбата си на дъното на лодката чистата си набедрена превръзка и стегна здраво крака си. Не искаше да мисли за кървящите резки, прорязали го от коляното до петата. Докато се бореше със забравата, която се протягаше към него, разсеяно се замисли дали някога ще може да ходи отново, а после се примъкна до ръба на лодката и задърпа влакното на въдицата си, все още изпънато в зелените дълбини. Въпреки изневеряващите си сили успя да прехвърли сребристата риба през борда и тя заподскача до него. Очите й бяха отворени, устата също, все едно се опитваше да зададе въпрос на Смъртта.

Тиамак легна по гръб и се вгледа във виолетовото небе. Отгоре се чуваха отекващи трясъци и грохот. Рояци дъждовни капки затанцуваха по трескавата му кожа. Тиамак се усмихна и потъна в тъмнината.

Исгримнур стана от пейката, отиде до огнището и обърна гръб към пламъците. След малко щеше да отиде да си легне, така че искаше да събере всичката топлина, която успееше, преди да се наложи да се върне в онази килия, проклета да е, в която задникът му замръзваше.

Заслуша се в приглушените разговори, които изпълваха общата стая, възхитен от разнообразието на езици и диалекти. Санселан Ейдонитис бе като един малък отделен свят дори повече, отколкото Хейхолт, но колкото и разнообразни да бяха разговорите вечерта, той не бе и на сантиметър по-близо до разрешаването на който и да било от проблемите си.

Бе обикалял безкрайните коридори цяла сутрин и цял следобед, като държеше очите си отворени за подозрителна двойка монаси или нещо друго, което можеше да облекчи затруднението му. Търсенето му беше безрезултатно, но пък му напомни за размера и силата на Майката Църква. Бе се разстроил дотолкова от неспособността си да разбере дали Мириамел е тук, или не, че когато следобедът привършваше, вече съвсем бе напуснал Санселан Ейдонитис.

Вечеря в една странноприемница малко по-надолу по Санселанския хълм, а след това тихо влезе в Залата на фонтаните — нещо, което не бе правил от много години. Двамата с Гутрун бяха посетили фонтаните малко преди женитбата си, когато бяха дошли до Набан на традиционното за семейството на Исгримнур сватбено поклонение. Блещукащата игра на водата и неспирната й музика го изпълниха с някаква приятна меланхолия. Въпреки че копнежът и тревогите по жена му бяха огромни, за пръв път от седмици той успя да помисли за нея, без сърцето му да се свие от болка. Тя сигурно беше в безопасност — а и Изорн също. Просто трябваше да го повярва, тъй като какво друго би могъл да направи? Останалата част от семейството, другият му син и двете му дъщери, бяха в способните ръце на стария тан Тонруд в Скоги. Понякога, когато всичко беше несигурно, човек просто трябваше да повярва в добрината на Бога.

След разходката Исгримнур се бе върнал в Санселан — умът му бе успокоен и готов отново да се заеме със задачата. Другарите му от сутрешното хранене бяха дошли за малко, но си бяха тръгнали рано — старият Септис обясни, че спазвали „провинциалните си часове“. Херцогът бе седял и слушал цяла вечер, но без полза.

Много от клюките, колкото и да бяха прикрити зад внимателни думи, се отнасяха за това дали лектор Ранесин ще потвърди наследяването на херцогския престол на Набан от Бенигарис. Не че нещо, което лектор Ранесин можеше да каже, щеше да повдигне задните части на Бенигарис от трона, но родът Бенидривайн и Майката Църква отдавна бяха достигнали деликатно равновесие по въпроса за управлението на Набан.

Имаше много тревоги, че лекторът може да направи нещо необмислено, като да изобличи Бенигарис въз основа на слуховете, че е предал баща си или че не го е защитавал както трябва по време на битката при Наглимунд, но повечето от набанските свещеници — отраслите в Санселан — бързаха да уверят чуждите си събратя, че Ранесин е честен и дипломатичен. Лекторът, обещаваха те, със сигурност ще направи каквото е правилно.

Херцог Исгримнур размаха полите на расото си, като се надяваше да вкара малко топъл въздух под дрехата. Ако честта и дипломацията на лектора можеха да решат проблемите на всички…

„Разбира се! Точно това е! Проклети да са непросветените ми очи, че не го видяха по-рано! — Исгримнур се удари с широката си длан по бедрото и се подсмихна доволно. — Ще говоря с лектора. Каквото и да мисли той, тайната ми ще е на сигурно място при него. И тази на Мириамел също. Ако някой има властта да я намери тук, без да вдига много шум, това е Негово светейшество“.

Херцогът се почувства много по-добре след това решение. Обърна се, потърка ръце пред огъня, после тръгна по полирания дървен под на общата стая.

Малка тълпа на една от вратите привлече вниманието му. Неколцина монаси стояха до вратата; още няколко бяха на балкона навън на студа. Исгримнур се приближи нехайно, скрил ръце в широките си ръкави, погледна над рамото на най-задния монах и попита:

— Какво става?

В двора долу имаше двайсетина души на коне. Не изглеждаше да става нещо необичайно: всички бяха спокойни. Пешаците очевидно бяха пазачите на Санселан — посрещаха новопристигналите.

— Пристига съветникът на Върховния крал — отвърна монахът пред него. — Приратес. Бил е тук навремето… в Санселан Ейдонитис, искам да кажа. Казват, че бил умен.

Исгримнур стисна зъби, за да не ахне от гняв и изненада. Усети горещия дъх на яростта в гърдите си и се изправи на пръсти, за да види по-добре какво става. И видя малката лъскава глава на свещеника над алената пелерина, която изглеждаше оранжева на светлината от факлите при портата. Зачуди се как би могъл да се доближи достатъчно, за да наръга с ножа си този предател. Божичко, щеше да е чудесно!

„Но каква полза от това, глупако, освен относителното добро да премахнеш Приратес от лицето на земята? Няма да намеря Мириамел и никога няма да успея да се измъкна, за да я търся, ако го убия. А ако Приратес не умре — защото сигурно има някакъв магически щит“.

Не, това нямаше да свърши работа. Но ако можеше да отиде да се види с лектора, щеше поне малко да му отвори очите за тоя мръсник, червения свещеник, и за коварните съвети, които дава на Върховния крал. Но какво правеше Приратес тук?

Исгримнур тръгна към стаята си. В главата му плуваха мисли за всевъзможни телесни повреди.

Приратес вдигна поглед към балкона на общата зала, все едно бе чул някой да го вика. Очите му бяха съсредоточени, голата му глава светеше като отровна гъба в сенките на двора. Монасите на балкона не можаха да видят усмивката, която разкриви сухото лице на свещеника, поради разстоянието и тъмнината, но усетиха внезапния полъх на студен вятър, който помете Санселан Ейдонитис и изду плащовете на пазачите. Всички бързо се вмъкнаха вътре, затвориха вратата и забързаха да се стоплят до огъня.

12. Птичи полет

След като се сбогуваха с народа на Бинабик, Саймън и спътниците му тръгнаха на югоизток през покрайнините на Троловите планини. Придържаха се към предпланините като уплашено дете, което не иска да нагази в по-дълбока вода. Надясно от тях бялата празнота на Пустошта се простираше в далечината.

В средата на сивия следобед, докато превеждаха конете си по тясна пътечка, която несигурно преминаваше през един от потоците, които се вливаха в Езерото на Синята кал, над тях прелетя ято жерави — кряскаха, сякаш искаха да разцепят небето. Покръжиха над главите на ездачите, после завиха и отлетяха на юг.

— Има цели три месеца до времето, когато би трябвало да направят това пътешествие — тъжно каза Бинабик. — Не е хубаво, изобщо не е хубаво. Пролетта и лятото избягаха като разбита армия.

— Не изглежда много по-студено, отколкото когато пътувахме към Урмшайм — каза Саймън и подръпна юздите на Намиращата дома.

— Тогава беше късна пролет — изръмжа Слудиг, докато подкарваше коня си по хлъзгавите камъни. — Сега е средата на лятото.

Саймън се замисли за миг и каза:

— Всъщност, да.

Спряха от другата страна на потока, за да хапнат от провизиите, които им беше дал народът на Бинабик. Слънцето бе сиво и далечно. Саймън се зачуди къде ли ще е, когато дойде следващото лято — ако дойдеше следващо лято.

— Може ли Кралят на бурите да направи вечна зима? — попита той.

Бинабик сви рамене.

— Не зная. Но много добре успя да направи зима от тези два месеца, ювен и тиягар. Нека не мислим за това, Саймън. Задачата ни няма да стане по-лесна, ако се тревожим за такива неща. Господарят на бурите или ще възтържествува, или няма. Това е положението.

Саймън се покатери несръчно на седлото си и завидя на тренираната грация на Слудиг.

— Не говоря да го спираме — отвърна той сприхаво. — Просто се чудех какво ли ще направи.

— Не зная — пак каза Бинабик и въздъхна. — Ако знаех, нямаше да се проклинам, че съм бил лош ученик на добрия си господар. — Той млъкна и подсвирна на Куантака.

Късно следобед спряха, докато все още оставаше някаква дневна светлина, за да могат да съберат дърва за огън и Слудиг известно време да обучава Саймън.

Римърсгардецът намери един дълъг клон под снега, счупи го на две и уви парчетата с парцали, за да са по-удобни за хващане.

— Не може ли да използваме истински мечове? — попита Саймън. — Няма да се бия с тоягата срещу враговете, нали?

Слудиг повдигна скептично вежда.

— И какво? Предпочиташ да се хлъзгаш и да се пързаляш по мократа земя, докато се биеш с трениран фехтовач с истинско оръжие? Или може би ще използваш онзи черен меч, който дори не можеш да повдигнеш? — Той посочи Трън с брадичка. — Знам, че пътуването ни е студено и страшно, Саймън, но наистина ли толкова бързаш да умреш?

Саймън го изгледа накриво.

— Не съм чак толкова непохватен. Ти сам ми го каза. А и Хейстън ме научи на доста неща.

— За две седмици? — Погледът на Слудиг се развесели. — Ти си смел, Саймън, а и късметлия освен това, а това качество не бива да бъде пропускано. Но аз се опитвам да те направя по-добър боец. Следващият противник, срещу който се биеш, може да не е глупав великан, а опитен боец. Вземи сега новия си меч и ме удари.

Той изрита клона към Саймън и вдигна своя. Саймън стисна тоягата и бавно започна да обикаля в кръг. Римърът бе прав — заснежената земя бе опасна. Преди да успее дори да замахне към учителя си, се подхлъзна и тежко падна по задник. Изсумтя и се начумери.

— Не се срамувай — каза Слудиг, направи крачка напред и опря края на тоягата си в гърдите му. — Когато паднеш — а на всички им се случва да се спънат и да паднат в битка — се погрижи да задържиш меча си нагоре. В противен случай едва ли ще доживееш да продължиш боя.

Саймън изръмжа, избута тоягата на римърсгардеца настрани, надигна се на колене, изправи се и продължи ракоподобното си кръжене.

— Защо правиш това? — попита Слудиг. — Защо не замахнеш към мен?

— Защото си по-бърз.

— Добре. Прав си. — Още преди да е свършил да говори, Слудиг замахна с тоягата си напред и ловко удари Саймън под ребрата. — Но трябва да си устойчив по всяко време. Хванах те, когато краката ти бяха кръстосани. — Той посегна за още един удар, но този път Саймън успя да се отмести и да отвърне със свой собствен замах, който Слудиг отклони към земята.

— Ето така се учи, войнико Саймън! — обади се Бинабик. Той стоеше до току-що запаления огън, чешеше Куантака по врата и наблюдаваше „сражението“. Трудно беше да се каже дали заради чесането, или заради ядящия бой Саймън, но вълчицата като че ли се забавляваше много: езикът й висеше от ухилената уста и опашката й се размахваше от удоволствие.

Саймън и римърът тренираха около час. Саймън не можа да нанесе нито един удар, но понесе доста. Когато най-сетне седна да си почине на един камък до огнището, бе повече от доволен да отпие глътка кангканг от меха на Бинабик. Искаше да отпие и още една, а би отпил и трета, но Бинабик си го прибра.

— Какъв приятел ще съм, ако ти позволя да се напиеш, Саймън? — твърдо каза тролът.

— Пия, защото ребрата ме болят.

— Ти си млад и ще ти мине бързо. Аз, посвоему, съм отговорен за теб.

Саймън направи физиономия, но не възрази. Хубаво бе някой да се грижи за него — макар да не бе съвсем съгласен с формата, която приемаха тези грижи.

Още два дни езда в студа — както и още две вечери от това, за което Саймън започна да мисли като за „напляскване на слугата“, — не направиха много, за да подобрят мнението на Саймън за света. Често по време на обучението, паднал на подгизналата земя, той усещаше поредната част на тялото си да тупти и да се подува болезнено и си мислеше да каже на Слудиг, че вече не му е интересно, но споменът за бледото лице на увития в плат Хейстън го караше пак да се изправя. Хейстън бе искал Саймън да научи тези неща, да може да се защитава, а и да помага при защитата на други. Никога не бе успял да обясни точно как се чувства — еркинландецът не бе човек, склонен към безцелни приказки, — но често бе казвал, че не е правилно силните да нагрубяват слабите.

Саймън се замисли за Фенгболд. Той бе повел отряд бойци и бе изгорил цял район в собственото си графство, беше убивал с лека ръка, защото гилдията на тъкачите не се бе подчинила на волята му. На Саймън чак му се повдигаше от спомена за това, как се бе възхищавал от Фенгболд и от красивата му броня. Зверове, това бе правилното име за графа на Фолшайър и подобните му… а също и за Приратес, въпреки че червеният свещеник бе по-коварен и по-опасен звяр. Саймън усещаше, че Приратес не толкова се наслаждава на способността си да смачка онези, които му противоречат, както правеха граф Фенгболд и други като него — свещеникът по-скоро използваше силата си с някаква безогледна грубост, като не обръщаше внимание на препятствията към незнайните си цели. Но при всички случаи поведението му си беше все същото зверство.

Мислите за плешивия свещеник бяха достатъчни, за да изправят Саймън на крака и да го накарат да замахне гневно. Слудиг се отдръпваше внимателно, присвиваше съсредоточено очи и успяваше да обуздае гнева на Саймън по такъв начин, че да го принуди отново да се съсредоточи върху урока. Мислите за Приратес напомняха на Саймън защо трябва да се научи да се бие — не че уменията му с меча можеха да са от полза срещу алхимика, но можеше да му помогнат да преживее достатъчно дълго, за да се добере до Приратес. Свещеникът трябваше да отговаря за много престъпления, но смъртта на доктор Моргенес и прокуждането на Саймън от собствения му дом бяха достатъчни причини да държат лицето на Приратес пред очите му дори и докато кръстосваше тояги със Слудиг в снеговете на Бялата пустош.

Малко след зазоряване на четвъртия ден, откакто бяха тръгнали от Езерото на Синята кал, Саймън се събуди треперещ под крехкия подслон от натрупани клони, в който бяха прекарали нощта. Куантака, която бе лежала върху краката му, бе отишла да се присъедини към Бинабик и загубата на топлината от тялото й бе достатъчна, за да изкара Саймън навън на кристалната сутрешна светлина. Зъбите му тракаха, докато изтърсваше боровите иглички от косата си.

Слудиг не се виждаше никъде, но Бинабик седеше на един заснежен камък до останките от снощния огън и се взираше в източното небе. Саймън се обърна да проследи погледа му, но не видя нищо, освен бледото слънце, което припълзяваше нагоре покрай върховете на Планините на троловете.

Куантака, която лежеше в краката на трола, повдигна за миг рунтавата си глава, когато Саймън се приближи по хрускащия сняг, после отново я отпусна върху лапите си.

— Бинабик? Как си? — попита Саймън.

Тролът като че ли не го чу, но после бавно се обърна и на лицето му се изписа лека усмивка.

— Добро утро и на теб, приятелю Саймън. Добре съм.

— Просто… къде зяпаше?

— Погледни. — Бинабик подаде късия си пръст от ръкава си и посочи на изток.

Саймън се обърна, погледна пак и закри очите си с ръка.

— Нищо не виждам.

— Вгледай се по-внимателно. Погледни към последния връх, вдясно. Ето там. — Той посочи един леден склон, все още в дълбока сянка.

Саймън се вгледа, без да казва нищо, тъй като не искаше да признае неуспеха си. Миг преди да се откаже, най-после видя нещо: тъмни линии, които минаваха под стъкленото лице на планината — приличаха на шлифован скъпоценен камък. Той присви очи в опит да различи детайлите.

— Да не би да имаш предвид онези сенки? — Бинабик кимна, на лицето му се бе изписало прехласнато изражение. Саймън настоя: — Какво са те?

— Нещо повече от сенки — тихичко отвърна Бинабик. — Това, което виждаш, са кулите на загубения Тумет’ай.

— Кули вътре в планината? И какво е „Тумет’ай“?

Бинабик се намръщи подигравателно.

— Саймън. Чувал си това име няколко пъти. Що за ученик си е взел доктор Моргенес? Спомняш ли си, когато си говорих с Джирики за Уа’киза Тумет’ай ней-Р’и’анис?

— Мисля, че да — неспокойно каза Саймън. — Какво е това?

— Песента за падането на града Тумет’ай, единия от великите Девет града на ситите. Тази песен разказва приказката за напускането на Тумет’ай. Сенките, които виждаш, са кулите му, хванати в лед от много хиляди години.

— Наистина ли? — Саймън се зазяпа в тъмните размазани отвесни линии, които минаваха като петна под млечния лед. Опита се да си ги представи като кули, но не успя. — Защо са го изоставили?

Бинабик прокара ръка по козината на гърба на Куантака.

— Има много причини, Саймън. Ако искаш, може да ти разкажа част от историята по-късно, докато яздим. Това ще е от помощ за минаване на времето.

— Най-напред, защо са си построили града на ледена планина? — попита Саймън. — Това изглежда глупаво.

Бинабик раздразнено вдигна поглед.

— Саймън, говориш на човек, израсъл в планините, както без съмнение можеш да си спомниш. Част от възмъжаването, поне според мен, е да се замисляш над думите си преди да си отвориш устата.

— Извинявай. — Саймън се опита да прикрие закачливата си усмивка. — Не бях мислил, че на троловете всъщност им харесва да живеят там, където са.

— Саймън — строго каза Бинабик, — мисля, че ще е добре, ако отидеш да доведеш конете.

— И така, Бинабик — най-после каза Саймън, — кои са Деветте града?

Яздеха вече час — най-после се бяха отклонили от подножието на планината и бяха тръгнали през огромното бяло море на Пустошта, следвайки линията на онова, което Бинабик нарече Стария път към Тумет’ай — широка издигната пътека, някога свързвала обвития от лед град с братята му на юг. Сега вече тя почти не личеше — виждаха се само големите камъни от двете й страни, с които се отбелязваше разстоянието, и тук-там парчета настилка под покривката от сняг.

Саймън не питаше, защото много искаше да научи нещо повече за историята — главата му вече бе толкова пълна със странни имена и места, че едва ли можеше да побере и една мисъл повече, — но в безинтересната местност, безкрайното снежно поле, нашарено тук-таме с редки дървета, му беше скучно.

Бинабик, който яздеше малко напред, прошепна нещо на Куантака и като изпускаше кълба пара, вълчицата спря и изчака Саймън да я настигне. Кобилата му забави ход и подскочи настрани, но Саймън я потупа по врата и й зашепна окуражаващо. След няколко крачки, по време на които въртеше глава, кобилата продължи напред без нищо повече от случайно нервно изпръхтяване от време на време. От своя страна, вълчицата въобще не й обърна внимание — навела ниско глава, тя душеше снега.

— Добре, Намираща дома, добре. — Саймън прокара ръка по врата и раменете й и усети огромните мускули да се движат под пръстите му. Той й бе дал име и сега тя му се подчиняваше! Изпълни го тиха радост. Сега тя беше неговият кон.

Бинабик се усмихна на гордото му изражение и каза:

— Показваш й уважение. Това е добре. Твърде често се случва хората да мислят, че тези, които им служат, го правят, понеже са по-низши или по-слаби. — Той се засмя. — Тези, които го вярват, трябва да яздят животно като Куантака, което може да ги изяде, ако реши. Тогава ще се научат на смирение. — Той почеса Куантака между раменете. Вълчицата поспря, за да се наслади на вниманието, после отново тръгна през снега.

Слудиг, който яздеше пред тях, се обърна и подметна:

— Ха! Ще станеш и ездач освен боец! Вижте го само нашия приятел Снежния кичур — най-смелия кухненски прислужник на света!

Саймън се нацупи и усети как кожата около белега му се опъва.

— Не ме наричай така.

Слудиг се засмя:

— И какво му е лошото на името? Саймън Снежния кичур! Много хубаво име, честно спечелено.

— Ако ти е неприятно, приятелю Саймън — любезно каза Бинабик, — ще те наричаме по друг начин. Но Слудиг е прав: името ти бе спечелено с чест и ти бе дадено от Джирики, представител на най-висшия род на ситите. Ситите виждат по-ясно от смъртните… поне за някои неща. Както и всеки друг от даровете им, едно име, дадено от тях, не бива да се отхвърля с лека ръка. Спомняш ли си, когато вдигна Бялата стрела над реката?

Саймън си спомняше, и то много добре. Тогава бе паднал в бурната река и въпреки всички странни приключения, през които бе преминал от този ден, той оставаше като черно петно в паметта му. Разбира се, точно глупавата му гордост го бе пратила в ледените дълбини. Бе се опитал да покаже на Мириамел колко леко се отнася дори и към даровете на ситите. Повдигаше му се само от мисълта за глупостта му. Ама че магаре беше! Как би могъл изобщо да се надява, че Мириамел може да се заинтересува от него?

— Спомням си — бе всичко, което каза, но радостта от мига си бе отишла. Всеки можеше да язди кон, дори и идиотите. Защо трябваше да пораства толкова в собствените си очи — само защото бе накарал една вече закалена в битки кобила да не се дърпа? Продължи горчиво: — Щеше да ми разказваш за Деветте града, Бинабик.

Тролът повдигна вежда, като чу отчаяния му глас, но не продължи по темата, а спря Куантака и каза:

— Обърнете се и погледнете назад.

Римърсгардецът изсумтя недоволно, но също се обърна.

Слънцето се бе освободило от прегръдката на планината. Косите му лъчи сега горяха покрай лицето на най-източния връх, обливаха с огън заледените му страни и хвърляха дълбоки сенки в процепите. Вледенените кули, които на зазоряване бяха само тъмни сенки, сега като че ли грееха с топла червеникава светлина, като кръв, която се стича през студените артерии на планината.

— Вижте го добре — каза Бинабик. — Може никой от нас да не види повече тази гледка. Тумет’ай е бил място под най-висша магия, както и всички останали Велики градове на ситите. Подобни на тях никога няма да се появят под светлината отново. — Тролът си пое дълбоко дъх, а след това внезапно и изненадващо запя високо:

Гласът му се понесе през безветрената сутрин и изчезна без отговор.

— Това е началото на песента за падането на Тумет’ай — тържествено каза Бинабик. — Много стара песен, при това такава, от която знам само няколко стиха. Този, който изпях, означава следното:

Тролът поклати глава и продължи:

— Много ми е трудно да превеждам езика на ситите — особено на език, различен от родния ми. Ще ми простите, надявам се. — Той се усмихна горчиво. — Във всеки случай, повечето песни на ситите имат в основата си мисли за загуба и отдавнашни спомени, така че как би могъл човек с моите малко години да накара думите им да запеят?

Саймън се вглеждаше в почти невидимите кули — чезнещи линии в сковалия ги лед.

— Къде са отишли ситите, които са живели там? — попита той. Скръбните думи от песента на Бинабик отекваха в мислите му. „Ти падна в тъмните сенки“. Чувстваше как тези сенки се стягат около сърцето му, стискат го като ледени пръсти. „Ти падна в тъмните сенки“. Лицето му туптеше там, където го бе белязала кръвта на дракона.

— Там където отиват ситите. Надалеч. На неизвестни места. Те умират или преминават в сянката, или живеят и се превръщат в нещо по-малко от това, което са били. — Тролът млъкна, очите му бяха сведени: мъчеше се да намери точните думи. — Те са донесли много красиви неща на този свят, Саймън, и са се възхищавали на онова, което е било красиво. Много пъти е казвано, че светът е по-малко хубав поради тяхното изчезване. Нямам необходимите знания да кажа дали е така. — Той зарови ръце в дебелия кожух на Куантака и я подкара напред. — Исках да запомниш това място, Саймън… но недей да тъгуваш. По света все още има много красота.

Слудиг направи знака на Дървото пред гърдите си.

— Не мога да кажа, че споделям любовта ти към тези магически места, троле. — Плесна с юздите и подкара коня си напред. — Усирис е дошъл да ни освободи от безверието. Не е случайност, че езическите демони, които заплашват света ни, са братовчеди на тези сити, за които скърбиш.

Саймън се ядоса и почти викна:

— Това е глупаво, Слудиг. А какво ще кажеш за Джирики? Той също ли е демон?

Римърът се обърна към него, в русата му брада просветна крива усмивка.

— Не, младежо. Но не е и магически другар в игрите и защитник, какъвто, изглежда, мислиш, че е. Джирики е по-стар и по-умен, отколкото ние тримата можем да си представим. Бог е знаел какво прави, когато е дал на хората да прогонят ситите от тази земя. Джирики беше добър с нас, но неговият народ и нашият никога не могат да живеят заедно. Твърде сме различни.

Саймън преглътна гневния си отговор и се загледа в заснежената пътека пред тях. Понякога изобщо не можеше да понася Слудиг.

Продължиха да яздят в мълчание. Чуваше се само дишането им и драскането на конските копита. Пръв проговори Бинабик:

— Имал си късмет, който е много рядък, Саймън.

— Да ме преследват демони ли имаш предвид? — изръмжа Саймън. — Или да видя как убиват приятелите ми?

— Моля те! — Тролът вдигна малката си ръка да го спре. — Нямам предвид този вид късмет. Пътят ни дотук наистина беше ужасен. Исках да кажа само, че си видял три от деветте Велики града. Малцина, ако въобще има такива смъртни, са имали този късмет.

— Кои три града?

— Тумет’ай, от който видя всичко, което е останало да се вижда сега, когато ледът го е погребал. — Тролът почна да брои на пръсти. — Да’ай Чикица, в гората Алдхеорте, където за жалост бях ранен. И самия Асу’а, чиито кости са основите на Хейхолт, където си роден.

— Ситите са построили Кулата на Зеления ангел там и тя все още стои — отвърна Саймън и си я спомни как сочеше небето като бял пръст. — Непрекъснато се катерех по нея… — Той се замисли. — А онзи другият град… онзи, който се казва Енки… Енки…

— Енки-е-Шао’сейе?

— Да. Енки-е-Шао’сейе бил ли е един от Великите градове?

— Да. Ще видим и неговите руини някой ден, ако има такива, тъй като те са близо до мястото, където ще намерим Камъка на раздялата. — Той се наведе, когато Куантака прескочи една бабуна.

— Вече съм го виждал. Джирики ми го показа в огледалото. Беше красив… целият в зелено и златно. Той го нарече Летния град.

Бинабик се усмихна.

— Тогава значи си видял четири, Саймън. Малцина дори от най-мъдрите могат да се похвалят с толкова, дори и след цял дълъг живот.

Саймън се замисли. Кой би могъл да предположи, че уроците по история на Моргенес ще се окажат толкова важни? Старите градове и разкази сега бяха част от самия му живот. Изглеждаше странно как бъдещето като че ли бе неразделно свързано с миналото, така че и двете се превъртаха през настоящето, като огромно колело…

Колелото. Сянката на колелото…

Образ от един сън се издигна пред него — огромен черен кръг, който неумолимо се търкаля надолу; огромно колело, което прегазва всичко по пътя си. По някакъв начин, точно в този момент, миналото влизаше насилствено и хвърляше дълга сянка върху онова, което можеше да бъде…

Нещо бе там, в ума му, но точно отвъд досега му, нещо тайнствено, което можеше да почувства, но не и да разпознае. Беше нещо от сънищата му, нещо за Миналото и за Бъдещето…

— Мисля, че трябва да знам повече, Бинабик — каза накрая той, — но има твърде много неща за научаване. Никога не ще успея да ги запомня всичките. Кои бяха другите градове? — Той се разсея за миг поради някакво помръдване в небето пред тях: пръснати черни точки, като листа, носени от вятъра. Присви очи и видя, че са ято птици.

— Хубаво е да се знае за миналото, Саймън. Но определянето на това, което е важно, отделя мъдрите от останалите. Все пак, макар и да предполагам, че имената на Деветте града няма да са ти от полза, добре е да ги знаеш. Някога имената им са били известни на всяко дете още от бебешката му люлка.

— Асу’а, Да’ай Чикица, Енки-е-Шао’сейе и Тумет’ай вече ги знаеш — продължи той. — Джина Т’сенеи лежи потопен под южните морета. Руините на Кементари са някъде на остров Уоринстен, родното място на вашия крал Престър Джон, но никой, мисля си, не ги е виждал от много години. Също толкова отдавна невиждани са Мезуту’а и Хикехикайо, и двата загубени под северозападните планини на Остен Ард. Последният, Накига… всъщност ти си виждал и него… или поне почти си го виждал…

— Какво искаш да кажеш?

— Накига е бил градът, който норните построили много отдавна в сянката на Стормспайк, преди да се оттеглят в самата огромна ледена планина. По Пътя на сънищата с Гелое и мен ти го видя, но без съмнение си пропуснал руините му заради гигантските размери на планината. Така, посвоему, си посещавал и Накига.

Саймън потрепери, като си спомни видението на безкрайните ледени коридори в Стормспайк, на призрачно белите лица и горящите очи, които блестяха в дълбините на планината.

— Не бих искал да го видя пак. Той присви очи и погледна към небето. Птиците кръжаха мързеливо над тях. Той ги посочи и попита: — Това гарвани ли са? От доста време летят точно над главите ни.

Тролът погледна нагоре и каза:

— Гарвани, да, и при това големи. — Усмихна се злокобно. — Може би чакат да умрем и така да им помогнем в търсенето на препитание. Жалко е да ги разочароваме, нали?

— Може би могат да познаят, че умирам от глад… и че няма да издържа още много — изръмжа Саймън.

Бинабик кимна и каза сериозно:

— Колко съм небрежен! Разбира се, Саймън, наистина е вярно, че не си ял нищо от закуска насам, а… Камъните на Чъку! Горкият ти! Та това беше преди цял час! Да, сигурно бързо се приближаваш към ужасния момент на гладната смърт. — Той започна да рови в раницата си. — Е, може би ще успея да намеря някоя сушена риба.

— Благодаря — отвърна Саймън. Все пак някаква храна бе по-добре от никаква.

Докато Бинабик ровеше в раницата, Саймън още веднъж вдигна поглед към небето. Роякът черни птици все така кръжеше над тях, подхвърлян от вятъра под навъсените облаци като скъсан парцал.

Гарванът бе кацнал на перваза — накокошинен, понеже беше наистина студено. Другите от ятото — дебели и мързеливи покрай останките от бесилките, гракаха дрезгаво по клоните под прозореца. Никакви други звуци не се издигаха над тихия запуснат двор.

Дори докато чистеше лъскавите си пера, гарванът държеше по едно яркожълто око отворено — и когато бокалът полетя към него като камък от прашка, имаше предостатъчно време да подскочи от перваза с остър крясък и да разпери крила, за да се присъедини към събратята си на голите клони на дървото. Тънка струйка пара се издигна от разляното под перваза питие.

— Мразя очите им — каза крал Елиас и посегна за нов бокал, но го използва по начина, за който бе направен. Обърса устните си и продължи: — Мразя проклетите им жълти очи. Мисля, че ме дебнат.

— Дебнат ли, ваше величество? — предпазливо попита Гутулф. Не му се искаше да докара Елиас до някое от внезапните му вбесявания. — Защо пък ще ви дебнат птиците?

Върховният крал се взря в него със зелените си очи, а после на бледото му лице се появи усмивка.

— О, Гутулф, толкова си невинен, толкова чист! — Той се изсмя дрезгаво. — Ела, придърпай този стол по-близо. Добре е отново да си поговоря с някой честен човек.

Графът на Утаниат седна — по-малко от един лакът разделяше столчето му от жълтеещия Престол от драконова кост. Стараеше се да не поглежда меча в черна ножница, който висеше на кръста на Върховния крал.

— Не знам какво имаш предвид под „невинен“, Елиас — отвърна той, като вътрешно проклинаше напрежението, което чуваше в собствения си глас. — Бог знае, че през живота си и двамата сме се трудили усърдно в селенията на греха. Обаче, ако имаш предвид невинен за каквото и да било предателство към теб, моя крал и приятел, тогава приемам това определение с радост. — Надяваше се да изглежда по-сигурен, отколкото се чувстваше. Напоследък самата дума „предателство“ караше сърцето му да подскача. Гниещите на бесилките трупове бяха само една от причините.

Елиас като че ли въобще не забелязваше опасенията му.

— Не, приятелю, не. Казах го съвсем любезно. — Той отново отпи от бокала. — Напоследък хората, на които мога да се доверя, са съвсем малко. Имам хиляди врагове. — Кралят млъкна и се загледа неизвестно накъде, от което лицето му придоби отсъстващо изражение, което само подчерта бледостта, умората и напрежението му. Най-после той продължи: — Приратес отиде в Набан, както знаеш. Може да говориш свободно.

Гутулф усети внезапна искра на надежда.

— Да не би да подозираш Приратес в измама, господарю?

Искрата бе угасена бързо.

— Не, Гутулф, разбрал си ме погрешно. Исках да кажа, че зная колко неудобно се чувстваш, когато той е тук. Това не е изненадващо: някога аз също намирах компанията му за притеснителна. Но сега съм различен човек. Различен! — Кралят се изсмя странно, после извиси гласа си до вик: — Хенгфиск! Бързо, дявол те взел!

Новият виночерпец на краля се появи от съседната стая с плискаща се кана в розовите си ръце. Гутулф го наблюдаваше свъсен. Не само бе убеден, че този брат Хенгфиск с изпъкналите очи е шпионин на Приратес, но в него имаше и друго сериозно объркано нещо. Лицето му изглеждаше завинаги спряло в идиотска усмивка, като че ли отвътре го изгаряше някаква превъзходна шега, която не можеше да сподели. Графът на Утаниат веднъж се бе опитал да поговори с него в коридора, но Хенгфиск само го бе изгледал, без да каже нищо, а усмивката му бе широка като на идиот. Ако бе някой друг слуга, а не кралският виночерпец, Гутулф щеше да го удари за такова безочие, но пък не знаеше от какво може да се обиди Елиас напоследък. Да не говорим, че малоумният монах беше отвратителен — кожата му бе възпалена и все едно се белеше на люспи. Гутулф всъщност не би се осмелил да го докосне.

Хенгфиск наля тъмната течност в бокала на краля. Няколко пушещи капки се разплискаха върху ръцете му, но той дори не потрепна и миг по-късно се измъкна, все със същата идиотска усмивка. Гутулф потрепери. Лудост! Дотук ли бе стигнало кралството?

Очите на Елиас бяха вперени в нещо зад прозореца.

— Приратес наистина има… тайни — бавно каза той най-после, като че ли внимателно обмисляше всяка дума.

Графът слушаше внимателно. Кралят продължи:

— Но от мен няма никакви… независимо дали го осъзнава, или не. Едно нещо, което си мисли, че не зная, е, че брат ми Джосуа е оцелял след падането на Наглимунд. — Той вдигна ръка, за да спре изненаданото възклицание на Гутулф. — И още една тайна, която не е тайна: той смята да се справи с теб.

— С мен? — възкликна Гутулф. — Приратес смята да ме убие? — Гневът, който се надигна в него, изведнъж се покри с коричка от внезапен страх.

Кралят се усмихна — устните му се дръпнаха над зъбите като на куче.

— Не знам дали има намерение да те убие, но със сигурност иска да се махнеш от пътя му. Мисли, че ти вярвам твърде много и че той заслужава цялото ми внимание. — И се изсмя — смях като кучешки лай.

— Но… но, Елиас… — Гутулф бе стъписан. — Какво ще направиш?

— Аз ли? — Погледът на краля бе изнервящо спокоен. — Нищо няма да правя. Ти също.

— Какво!?

Елиас се облегна назад и за миг лицето му изчезна в сянката под огромния драконов череп.

— Може да се защитаваш, разбира се — весело каза той. — Това, което исках да кажа, е, че не мога да ти позволя да убиеш Приратес… дори и да предположим, че би могъл, в което не съм много убеден. Честно казано, приятелю, в момента той е по-важен за мен от теб.

Думите на краля изглеждаха толкова пълни с лудост, че за миг Гутулф бе сигурен, че сънува. Но секундите отминаваха и след като студената зала не се промени, той се насили да проговори:

— Не разбирам.

— А и не трябва. Не още. — Елиас се наведе напред; очите му блестяха като лампи, горящи зад тънко зелено стъкло. — Но някой ден ще разбереш, Гутулф. Надявам се да доживееш да разбереш всичко. В този момент обаче не мога да ти позволя да се бъркаш в делата на Приратес, така че ако имаш чувството, че трябва да си тръгнеш от замъка, ще те разбера. Ти си единственият приятел, който ми е останал. Животът ти е важен за мен.

Графът на Утаниат искаше да се изсмее, но чувството за ненормална реалност не искаше да го напусне:

— Но не толкова важен, колкото Приратес?

Ръката на краля се стрелна като нападаща змия и сграбчи ръкава на Гутулф.

— Не бъди глупак! Приратес не е нищо! Има значение онова, което ми помага да правя. Казах ти, че идва велико време! Но първо всичко ще се… промени.

Гутулф се вгледа в трескавото лице на краля и усети нещо в себе си да умира. Каза сериозно:

— Почувствах някои от промените, Елиас. Видях други.

Старият му приятел отвърна на погледа му, а после се усмихна странно.

— А. Имаш предвид замъка. Да, някои от промените стават точно тук. Но ти все още не разбираш.

Гутулф се бореше да сдържи гнева си.

— Помогни ми да разбера тогава. Кажи ми какво правите!

Кралят поклати глава.

— Не би могъл да го разбереш… не сега, не и по този начин. — Той отново се облегна назад, лицето му още веднъж се плъзна в сенките и огромната зъбата глава сякаш стана неговата. Последва тягостна тишина. Гутулф се вслушваше в безрадостното грачене на гарваните в двора.

— Ела до мен, приятелю — каза най-после Елиас, бавно и студено. И издърпа дългия двуръчен меч от ножницата. Металът блестеше в черно и гърчещо се сиво като пъстрия корем на някакво древно влечуго. Гарваните внезапно замълчаха. Кралят повтори. — Ела.

Графът на Утаниат не можеше да откъсне очи от меча. В залата сякаш притъмня; самият меч като че ли грееше без светлина, правеше дори въздуха тежък като камък.

— Ще ме убиеш ли, Елиас? — Гутулф изрече всяка дума с усилие. — Ще спестиш ли неприятностите на Приратес?

— Докосни меча, Гутулф — каза Елиас. Очите му като че ли блестяха все по-ярко в полумрака. — Ела и докосни меча. Тогава ще разбереш.

— Не — каза отпаднало Гутулф, докато ужасено наблюдаваше как ръката му се движи напред, все едно по своя собствена воля. — Не искам да докосвам това прокълнато нещо… — Ръката му се поклащаше над страховитото блещукащо острие.

— Прокълнато нещо? — изсмя се Елиас; гласът му звучеше някак отдалеч. Той се наведе и хвана ръката на приятеля си, нежен като любовник. — Не разбра ли вече? Знаеш ли как се казва?

Гутулф видя как пръстите му бавно се допират до меча. Убийствен студ пропълзя по ръката му, безброй ледени иглички прободоха плътта му. А след студа идваше огнена чернота. Гласът на Елиас проехтя някъде от далечината:

— Джингизу е името му… — каза кралят. — Името му е Печал…

И по средата на ужасяващата мъгла, която обвиваше сърцето му, през одеялото от скреж, което го покри, а после влезе в очите, ушите и устата му, Гутулф усети ужасяващата победна песен на меча. Тя трептеше през него, тихичко отначало, но постоянно се засилваше — ужасна, мощна музика, която погълна всичко, тъмно победна мелодия, която погълна цялата песен на душата му. Печал пееше в него, печал, която го изпълваше. Той чу Печал да вика с неговия глас, като че ли той се бе превърнал в меча или пък мечът някак си се бе превърнал в него. Печал беше жив и търсеше нещо. Гутулф също търсеше, погълнат от странната мелодия. Двамата с меча бяха едно цяло.

Печал търсеше братята си.

И ги откри.

Две блестящи остриета — точно отвъд досега му. Гутулф жадуваше да е с тях, да присъедини гордата си мелодия към тяхната, така че заедно да създадат още по-велика музика. Копнееше — безкръвно и безтоплинно желание, като пукната камбана, която се напъва да бие, като магнит, който болезнено желае истинския север. Те бяха три еднакви, той и другите два меча, три песни, подобни на които не бе чувал никой — но всеки бе непълен без другарите си. Той се протегна към братята си, за да ги докосне, но те бяха твърде далеч. Колкото и да се напъваше, Гутулф не можеше да ги докара по-близо, нито можеше да се присъедини към тях.

Най-после крехкото равновесие се разпадна и той полетя надолу в безкрайното небитие: падаше, падаше, падаше…

Бавно той отново дойде на себе си — Гутулф, човек, роден от жена, — но все още пропадаше през тъмнина. Беше ужасен.

Времето се забърза. Той почувства как червеите ядат плътта му, почувства как се разлага дълбоко под земята, раздробен на безброй парчета, които искаха да пищят, но нямаха глас да го сторят; в същия миг, като вятър, полетя със смях покрай звездите към безкрайните места между живота и смъртта. За миг дори и самата врата на Тайната се отвори и на входа стоеше и го викаше една тъмна сянка…

Дълго след като Елиас бе прибрал меча, Гутулф все още лежеше и се задушаваше на стъпалата пред Престола от драконова кост; очите му горяха от сълзи, пръстите му се присвиваха безпомощно.

— Сега разбра ли? — попита кралят доволно, все едно току-що бе дал на приятеля си да опита глътка от някое особено хубаво вино. — Разбираш ли защо не бива да се проваля?

Графът на Утаниат бавно се изправи. Дрехите му бяха мръсни. Той обърна безмълвно гръб на господаря си и се запрепъва по пода на тронната зала, без да погледне назад.

— Виждаш ли? — извика Елиас след него.

Три гарвана кацнаха на перваза. Един до друг. Жълтите им очи блестяха.

— Гутулф? — Елиас вече не викаше, но все пак гласът му се разнесе през тихата стая като биене на камбана. — Върни се, приятелю.

— Бинабик! — извика Саймън. — Какво правят тези птици?!

Тролът погледна накъде сочи Саймън. Гарваните кръжаха бясно в небето над главите им.

— Нещо ги е подплашило. — Бинабик сви рамене. — Не разбирам много от нравите на птиците…

— Не, те търсят нещо! — развълнувано каза Саймън. — Търсят нещо! Сигурен съм! Само ги погледни!

— Но кръжат над нас.

Гарваните грачеха, гласовете им прорязваха неподвижния въздух като ножове.

Слудиг дръпна юздите на коня си и се взря нагоре, присвил очи.

— Ако това не е някаква дяволска работа, значи не съм ейдонит. Гарванът е бил птица на Стария Едноок, някога в тъмните дни… — Той посочи с пръст. — Вижте там! Виждате ли птицата, която преследват?

Саймън я видя: по-малка сива птичка, която прелиташе между черните, хвърляше се ту насам, ту нататък, но не можеше да избяга на по-големите птици. Птичето бе уморено и им се изплъзваше все по-трудно.

— Това е врабче! — извика Саймън. — Като врабчетата на Моргенес! Те ще го убият!

Още докато говореше, връхлитащите гарвани като че ли усетиха, че плячката им доближава границата на възможностите си. Грачещите гласове се извисиха, като че ли в триумф. После, точно когато изглеждаше, че ловът е свършил, врабчето намери пролука, изплъзна се от черния кръг и запърха към няколко високи ели. Гарваните с крясък се спуснаха да го преследват.

— Не мисля, че е случайност, че тази птичка е тук — каза Бинабик и разви тояжката си, за да извади стрели. — Нито че гарваните толкова дълго летяха точно над нас. — После сграбчи врата на Куантака и извика: — Чок, Куантака! Умму чок!

Вълчицата хукна напред и изпод широките й лапи се разхвърча сняг. Слудиг пришпори коня си и той скочи след нея. Саймън изруга и дръпна юздите на Намиращата дома, но тя така или иначе бе решила да последва коня на Слудиг. Младежът се хвана здраво за гривата й и се затръска по неравния сняг, който хвърчеше в очите му.

Гарваните се виеха над горичката като рояк черни пчели. Бинабик изчезна сред гъстите стволове. Слудиг го последва, навел копието си. За секунда Саймън се замисли как римърсгардецът ще убива птици с копие, след това редицата дървета се издигна и пред него. Той дръпна юздите и забави кобилата. Наведе глава под един нисък клон, но не бе достатъчно бърз и купчина сняг падна във врата му.

Бинабик стоеше до Куантака в средата на горичката. Кухата пръчка бе вдигната до устата му. Бузите на трола се издуха; миг по-късно една голяма черна птица падна през клоните и запляска на бялата земя, преди да умре.

— Ето там! — каза Бинабик и посочи. Слудиг бутна нагоре копието си и заблъска с върха му клоните. Куантака скимтеше развълнувано.

Едно черно крило прелетя покрай лицето на Саймън. Гарванът се удари в тила на Слудиг и задраска безсилно по шлема му. Още един се спусна отгоре, грачеше и се въртеше около ръцете на римърсгардеца, докато той размахваше копието.

„Защо не нося шлем?“ — помисли си Саймън отвратено и вдигна ръка да предпази очите си.

Малката горичка кънтеше от гневния грак на птиците. Куантака бе качила предните си лапи върху ствола на едно дърво и тръскаше глава, все едно вече бе уловила някоя.

Нещо малко тупна от клоните и Бинабик клекна в краката на римърсгардеца и го вдигна.

— Хванах го! — извика той. — Да излезем на открито! Соса, Куантака! — Той яхна вълчицата, скри ръката си под дрехата си и се наведе, за да избегне атаката на един гарван. Дръжката на копието на Слудиг изсвистя над главата му и размаза птицата като боздуган; разпръсна се облак от тъмни пера. Миг по-късно вълчицата изнесе Бинабик извън горичката. Саймън и Слудиг бързо го последваха.

От горичката се носеше ядосано грачене, но извън нея всичко беше тихо. Саймън се обърна и погледна назад. Злобни жълти очи се вглеждаха в тях от най-високите клони — но гарваните не ги последваха.

— Спаси ли птичката?

— Нека се отдалечим малко и ще видим — отвърна Бинабик.

Когато спряха, тролът извади ръката си изпод кожената си дреха и я отвори бавно, като че не беше сигурен какво може да има в шепата му. Птичката бе мъртва, или поне почти. Лежеше на една страна, без да помръдва, цялата покрита с кръв. На единия й крак имаше остатък от пергамент.

— Мислех си, че ще стане така — каза Бинабик и погледна към горичката. Гарвани бяха накацали като прегърбени инквизитори на най-близкото дърво. — Боя се, че закъсняхме.

После разви пергамента. Той беше кълван и разкъсван — и бе останала само част.

— Само фрагмент — тъжно каза Бинабик.

Саймън се вгледа в дребните руни, нашарили изпокъсаната лентичка.

— Можем да се върнем в горичката и да потърсим останалото — каза той, макар изобщо да не му се връщаше под дърветата.

Тролът поклати глава.

— Сигурен съм, че останалото вече е в гърлото на някой гарван… както щеше да е и това парче, и врабчето, ако бяхме закъснели още. — Той присви очи и се вгледа в късчето пергамент. — Малко думи мога да разчета, но няма съмнение, че писмото е било предназначено за нас. Виждате ли? — Той посочи една дребна завъртулка. — Кръгът и перото на Лигата. Било е изпратено от Носител на свитъка.

— Кой? — попита Саймън.

— Търпение, приятелю Саймън. Може би останалата част от съобщението ще ни каже. — Той разгъна лентичката и продължи: — Мога да прочета само две места. Ето тук пише: „…те за лъжливи пратеници“ и тук: „Бързайте. Бурята се разпр…“ След това е знакът на Лигата.

— Лъжливи пратеници! — възкликна Саймън ужасен. — Това сънувах в къщата на Гелое. Доктор Моргенес ми каза да се пазя от фалшив вестител. — Той се опита да отпъди спомена за съня. В него докторът бе овъглен труп.

— „Внимавайте за лъжливи пратеници“ най-вероятно това е било написано — каза Бинабик и кимна. — „Бързайте. Бурята се разпр…“ Разпространява, предполагам.

Огромният страх, който Саймън бе потискал няколко дни, се върна.

— Лъжливи пратеници — повтори той безпомощно. — Какво може да означава това? Кой го е писал, Бинабик?

Тролът поклати глава, прибра парченцето пергамент, после коленичи и издълба плитка дупка в снега.

— Бил е Носител на свитъка, а сега не са останали мнозина. Може да е Джарнауга, ако е още жив. Или Диниван в Набан. — Той положи малката сива птичка в дупката и нежно я затрупа.

— Диниван? — попита Саймън.

— Помощникът на лектор Ранесин, главата на твоята Майка Църква — отвърна Бинабик. — Много добър човек.

Слудиг, който бе стоял мълчаливо, изведнъж попита учудено:

— Лекторът е част от вашия невернически кръг? С тролове и други такива?

Бинабик се усмихна.

— Не лекторът. Отец Диниван, помощникът му. И не е „невернически кръг“, Слудиг, а група хора, които искат да запазят важните знания… точно за такива времена като сегашните. — Той се намръщи. — Чудя се кой друг би могъл да ни изпрати това съобщение… или да ми го изпрати, по-скоро, тъй като най-вероятно уменията на господаря ми са привлекли птицата тук, при мен. Ако не е един от двамата, които споменах, тогава не мога да кажа нищо, тъй като Моргенес и господарят ми Укикук са мъртви. Няма други Носители на свитъка, за които знам, освен ако не са били избрани нови.

— Може ли да е Гелое? — попита Саймън.

Бинабик се замисли за миг, после поклати глава.

— Тя е една от най-мъдрите от мъдрите, но никога не е била истински Носител на свитъка, а и се съмнявам, че би използвала руната на Лигата вместо своята. — Той яхна Куантака. — Ще мислим за значението на това предупреждение, докато яздим. Има много пратеници, които са ни довели дотук, и без съмнение ще срещнем много други в предстоящите дни и седмици. Кои са лъжливи? Това е загадка с огромна трудност.

— Вижте, гарваните отлитат! — извика Слудиг. Саймън и Бинабик се обърнаха и видяха как птиците се издигат над дърветата като дим в сивото небе. Отлитаха на северозапад и грачеха презрително.

— Свършиха работата, за която са били изпратени — каза Бинабик. — Сега се връщат в Стормспайк, не мислите ли?

Студеният страх на Саймън стана леден.

— Искаш да кажеш… че Кралят на бурите ги е изпратил след нас?

— Не се съмнявам, че е трябвало да не позволят това съобщение да стигне до очите ни — каза Бинабик и се наведе, за да вдигне тояжката си от земята.

Саймън пак погледна отлитащите гарвани. Почти очакваше да види огромна тъмна сянка на северния хоризонт, горящ червен поглед върху безлика черна глава.

— Тези облаци на хоризонта са нещо много тъмни — каза Саймън. — Много по-тъмни отпреди.

— Момчето е право. — Слудиг се намръщи. — Задава се много гадна буря.

Бинабик въздъхна. Кръглото му лице бе сериозно.

— Последната част от съобщението всички я разбираме. Бурята се разпростира, и то не само по един начин. Предстои ни дълго пътуване през земя, в която няма никакви укрития. Ще трябва да се движим толкова бързо, колкото можем.

Куантака тръгна първа. Саймън и Слудиг пришпориха конете си. Подтикван от нещо, което не разбираше, Саймън още веднъж погледна назад, въпреки че знаеше какво ще види.

Гарваните, вече само черни точки във вятъра, изчезваха в тъмните облаци на надвисналата буря.

13. Кланът на Жребеца

След близо месец в огромната стара гора принцът и хората му най-после излязоха в равнините. Степите се проснаха пред тях, покрити с утринна мъгла, която забулваше сивия хоризонт.

Отец Странгиард ускори крачка, за да настигне Гелое, която крачеше бързо през мократа трева.

— Валада Гелое… — задъхано каза Странгиард. — Книгата, която е написал Моргенес, е просто прекрасна. Прекрасна! Валада Гелое, чели ли сте този пасаж? — Той се опита да го намери, препъна се в една туфа и насмалко не падна. — Мисля, че тук има нещо важно. Ах, колко глупаво от моя страна, колко необмислено… има много важни неща. Наистина възхитителна книга!

Гелое постави ръка на рамото на Лелет и детето спря, вперило поглед в мъглата.

— Странгиард, ще паднеш и ще се удариш — рязко каза Гелое. После го погледна очаквателно. — И?

— О, Боже! — каза архиварят и подръпна превръзката на окото си, при което загуби страницата, която бе намерил. — Не исках да ви спирам. Мога да чета и пак да ви настигам.

— Повтарям: ще паднеш и ще се удариш. Чети.

Преди Странгиард пак да намери страницата, останалите ги настигнаха.

— Слава на Бога — извика Изорн. — Излязохме от прокълнатата гора и сме на открита земя! — Двамата с Деорнот внимателно пуснаха носилката, на която лежеше Сангфугол, доволни да си починат поне за миг. Под грижите на магьосницата арфистът се оправяше бързо от онова, което би трябвало да е фатално замърсяване на кръвта, но все още не можеше да ходи дълго.

— Славете Бога колкото искате — предупреди Гелое, — но съвсем скоро може да съжаляваме, че не можем да се крием сред дърветата.

Останалата част от групата докуцука до тях. Принц Джосуа помагаше на Таусър, който ходеше замаян и мълчалив; очите на стареца гледаха нагоре, все едно се взираше в някакъв далечен рай, скрит зад забуленото от мъгла небе. Воршева и херцогиня Гутрун вървяха малко след тях.

— Минаха много години, откакто съм виждал Тритингите, дори и тази по-питомна част — каза Джосуа. — Почти бях забравил красотата им. — Той затвори очи и се замисли, после отново ги отвори и се взря в неясния хоризонт. — Не приличат на никоя друга земя по целия Остен Ард… някои ги наричат Масата на Бога.

— Ако това наистина е масата на Бога — каза Сангфугол със слаба усмивка, — тогава, принце, Той ни използва вместо зарове. Ейдон да ме спаси, аз съм роден да пея за Джак Мандуоуд и разбойниците му, а не да подражавам на скитанията им из горите. — Той се измъкна с пъшкане от носилката. — Трябва да се махна от този друсащ уред за мъчения и да седна… на тревата ми е по-добре. Страхувам се от болния си крак повече, отколкото от мокрото.

— Ама че благодарност — каза Изорн с усмивка. — Май трябва да ти покажа какво означава истинско мъчение, арфисте.

— Тук ще направим почивка — каза Джосуа. — Никой да не се отдалечава, а ако отивате на повече от хвърлей камък, вземете някого със себе си.

— Е, значи излязохме от гората. Да можеше да го види Айнскалдир — въздъхна Деорнот и се замисли за гроба на римърсгардеца на една от тихите полянки на Шисае’рон: проста могила, отбелязана само с шлема му и Дървото на Странгиард. Дори и лечителските умения на Гелое не успяха да го спасят от ужасните рани, които бе получил, докато предвождаше бягството им от норните. Сега буйният Айнскалдир щеше да лежи завинаги на място с безвременно спокойствие. Деорнот поклати глава. — Корав мъж беше той, благословен да е. Така и не се предаде… но не мисля, че вярваше, че ще успеем да се измъкнем.

— Нямаше да успеем, ако не беше той — каза Изорн. — Той е още една отметка в списъка.

— Списък ли?

— Списъкът на това, което трябва да върнем на враговете си — на Скали, на Елиас и на всички останали. — Широкото лице на Изорн бе сурово. — Ние сме в кръвна вражда. Някой ден ще си платят за всичко, което направиха. И когато това стане, Айнскалдир ще гледа от небето. И ще се смее.

Деорнот не можа да се сети какво да каже. Ако Айнскалдир можеше да гледа битки от небето, наистина щеше да се смее. Въпреки цялата набожност на Айнскалдир, изглеждаше срамно, че е пропуснал старите безбожни дни на Римърсгард и че ще му се наложи вместо това да прекара вечността в по-тихата обстановка на ейдонитския рай.

Воршева тихо каза нещо на херцогиня Гутрун и тръгна надолу по влажната ливада. Движеше се като насън, очите й сякаш не бяха спрени на нищо, следата й криволичеше в тревата.

— Воршева! — извика Джосуа, гласът му бе по-остър от обикновено. — Не ходи сама! Мъглата е много гъста, ще се изгубиш.

— Ще трябва да отиде много далеч, за да не можем да я чуем, принц Джосуа — каза херцогиня Гутрун и подхвана Таусър по-здраво за лакътя.

— Може и така да е, но бих предпочел да не се препъваме през мъглата и да крещим. Току-виж някой ни чул. Със сигурност не си забравила толкова бързо преследвачите ни от Наглимунд.

Гутрун поклати глава — признаваше правотата му. Воршева, която явно не чуваше разговора им, вече бе само бледа фигура, която се плъзгаше през мъглата като призрак.

— Проклетата й дързост — въздъхна Джосуа, загледан след нея.

— Аз ще отида с нея. — Гелое се обърна към Гутрун. — Наглеждай детето, моля те. — Тя побутна Лелет към херцогинята и тръгна след бързо изчезващата Воршева.

Джосуа я гледаше как се отдалечава, а после се засмя нещастно и каза на Деорнот:

— Ако това е начинът, по който управлявам кралство от деветдесет души, брат ми може спокойно да си седи на Престола от драконова кост.

„Дори и кралицата му? — зачуди се Деорнот, но не го каза. Гледаше как тъмната фигура на Гелое настига призрака, който бе Воршева. — Ако имаш горда и своеволна жена, е по-добре да не съдиш за успеха си по подчинението й“.

— Моля те, господарю — каза той вместо това, — не говори лошо за себе си. Ти си гладен, уморен и ти е студено. Позволи ми да запаля огън.

— Не, Деорнот, няма да останем тук толкова дълго. — Джосуа потърка отрязаната си ръка, все едно го болеше, и погледна гората и тъмните сенки край нея. — Трябва да отидем по-далеч, преди да може да направим нещо повече от кратко спиране за почивка. Ще спрем някъде, където да е открито от всички страни. Тогава поне, въпреки че ще се виждаме отдалече, и ние ще виждаме надалече.

— Какво щастие! — изръмжа Сангфугол, както си седеше на земята. — Все едно сме излезли на разходка.

— Разходките по пътя през ада обаче не са много весели — каза Джосуа и тръгна през поляната, за да остане сам с мислите си.

— Тогава защо не му кажеш? — В гласа на Гелое имаше гняв, но бухалски жълтите й очи излъчваха съвсем малко чувства. — В името на клона и клонката, Воршева, ти не си момиченце, ти си жена. Защо продължаваш така?

Очите на Воршева бяха пълни със сълзи.

— Не знам. Не мога да го разбера.

Гелое поклати глава.

— Аз пък не мога да разбера никого от вас. Прекарала съм малко от живота си с хора и то точно заради тази смешна несигурност — „искам това, не искам онова…“ Животните са по-разумни. Те правят онова, което трябва да направят, и не се терзаят за онова, което не може да се промени. — Магьосницата сложи мазолестата си ръка на рамото на Воршева. — Защо се тревожиш за неща, които нямат значение? Принц Джосуа очевидно е загрижен за теб. Защо не му кажеш истината?

Младата жена въздъхна:

— Той ме мисли за глупава номадка. Това го кара да е студен с мен. Ако му кажа, само ще стане по-зле… Съжалявам. — Тя ядосано избърса лицето си със скъсания си ръкав. — Разстроих се, защото отново видях Фелувелт — така моят народ нарича мястото край гората. То ми навя много спомени и се натъжих…

— Валада Гелое? — обади се отец Странгиард, безплътен в мъглата, но доста близо. — Къде сте? Валада Гелое?

Архиварят се появи — висок силует, изплувал от сивата непрозрачност.

— Просто исках да… — Той спря и се вгледа в разплаканата Воршева. — О! О, ужасно съжалявам. Колко невъзпитано от моя страна! Веднага ще си тръгна. — И се обърна, за да се оттегли в мъглата.

— Не си отивай! — тихо каза Воршева. — Не си тръгвай, отче. Разходи се с нас.

Странгиард я погледна, после погледна Гелое.

— Не искам да се намесвам, лейди. Просто си мислех за нещо, което намерих в книгата на Моргенес.

Приличаше на изплашен кълвач — превръзката на окото му се бе изкривила, а тънкият му червеникав бретон се бе слепил от влагата. Пак понечи да си тръгне, но магьосницата вдигна ръка и го спря.

— Разходи се с нас, Странгиард, както предлага Воршева. Вероятно ще мога да ти помогна. — Свещеникът я погледна нервно. — Ела. Ще се върнем при останалите, докато си говорим.

Странгиард запрелиства книгата на Моргенес и каза притеснено:

— Май изгубих мястото. Помислих, че може да е важно — беше нещо за магиите… за Изкуството, така го нарича Моргенес. Изумен съм от нещата, които е знаел, наистина изумен… Никога не бих си и помислил… — На лицето му се появи победоносна усмивка и той присви очи. — Ето го! Чудесно борави с думите…

Изминаха още няколко крачки в мълчание.

— Ще четеш ли? — попита Гелое най-после.

— О! Разбира се. — Странгиард се изкашля и започна:

— „В действителност предметите, полезни на Изкуството, като че ли попадат в две основни категории — такива, чиято стойност е затворена в самите тях, и такива, чиято стойност е затворена в произхода им. В противоречие с общото вярване, една билка, набрана в гробище, не е полезна по принцип, защото е дошла от такова място, а по-скоро поради самата билка. Тъй като гробището може да е единственото място, където може да се намери тази билка, връзката се образува и след това е почти невъзможно да бъде разтрогната.

Другата категория полезни предмети обикновено са «направени» и техните качества се дължат на оформянето им. Ситите, които отдавна притежават тайни на изработката, непознати на смъртните, са направили много неща, чието изработване само по себе си е представлявало упражняване на Изкуството — въпреки че ситите не биха го нарекли точно така. И така, ползата от тези предмети е в изработката им. Прочутите стрели на Виндаомейо са такъв пример: издялани са от обикновено дърво и са с пера на обикновени птици, и все пак всяка от тях е талисман с огромна стойност.

Други предмети взимат силата си от материала на изработката им. Великите мечове, за които се споменава в загубената книга на Нисес, са пример за това. Като че ли всички те извличат качествата си от материалите си, въпреки че изработката на всеки един е била огромна задача. Минияр, мечът на крал Фингил, е бил направен от железния кил на кораба му, желязо, което римърсгардските пирати донесли в Остен Ард от изгубения запад. Трън, последно меч на най-благородния рицар на сър Джон, сър Камарис, е бил изкован от блестящите метали на паднала звезда — както и желязото на Минияр, нещо чуждо за Остен Ард. И Печал, мечът, с който според Нисес Инелуки посякъл собствения си баща, е направен от ситско магическо дърво и желязо, два елемента, за които дълго се е мислело, че са противоположни и несъвместими. Следователно тези предмети извличат силата си предимно, изглежда, от неземния произход на съставките си. Обаче легендите твърдят, че могъщи магии за създаване също са били оплетени при изковаването и на трите меча, така че силата на Великите мечове може да идва и от съдържанието, и от направата им.

Ти-туно, ловният рог, направен в легендарния Мезуту’а от зъба на дракона Хидохебхи, е още един явен пример за това как силата на един предмет може да идва и от изработката, и от материалите…“

Странгиард спря да чете и поясни:

— По-нататък продължава да говори за различни неща. Като цяло е много увлекателно, разбира се — какъв учен е бил този човек, — но си помислих, че частта за мечовете може да е интересна.

Гелое бавно кимна.

— Така е. Чудех се за тези три меча, които са се превърнали в обект на нашите надежди. Моргенес като че ли изказва добри твърдения по отношение на причината за стойността им. Вероятно те наистина ще са ни от полза срещу Инелуки. Хубаво е, че си намерил това, Странгиард.

Розовите бузи на свещеника станаха направо тъмночервени.

— Много мило! Много си мила.

Гелое наведе глава.

— Чувам другите. Успокои ли се вече, Воршева?

— Не съм чак толкова глупава, за колкото ме мислиш — тихичко отвърна младата жена.

Магьосницата се засмя:

— Не мисля, че точно ти си глупачка. Мисля, че повечето хора са глупави… а броя и себе си при това, тъй като ето ме с вас без покрив, да обикалям равнините като бездомна телица. Понякога явната глупост е единственият отговор на сериозните проблеми.

— Хммм — объркано каза Странгиард. — Хммм.

Продължиха през покритата с мъгла равнина на юг към река Имстрека, която се виеше през Високите тритинги. Лагеруваха на открито, трепереха от дъжда и вятъра, скупчени около малкия огън. Гелое свари супа от корените, които бе събрала. Супата засищаше и затопляше стомаха, но на Деорнот му се искаше нещо по-апетитно.

— Позволи ми утре да отида по-напред, господарю — примоли се той на Джосуа. Всички освен Гелое се бяха увили в наметалата си и бяха легнали да спят, сгушени един до друг като котенца. Магьосницата бе отишла някъде. — Може да ударя някой заек, а и трябва да е пълно с яребици, дори и през това студено лято. Не сме яли месо от дни!

Джосуа се усмихна студено.

— Иска ми се да можех да кажа да, верни ми приятелю, но имам нужда от силните ти ръце и острия ти ум. Тези хора едва ли биха могли да изминат и една крачка… имам предвид, които все още могат да ходят. Да хапнем заек наистина ще е чудесно, но трябва да те задържа тук. Освен това валада Гелое ми каза, че човек може да живее години, без да вкуси месо.

Деорнот направи гримаса и изсумтя:

— Но кой би искал?

Изгледа принца внимателно. И без това слабият Джосуа бе отслабнал още повече — костите му направо се брояха под кожата му. Малкото тлъстини, които бе натрупал, си бяха отишли отдавна и с високото си чело и светлите си очи принцът приличаше на древен отшелник, съсредоточен върху безкрайното, докато ежедневният свят се върти безсмислено около него.

Огънят съскаше по влажните дърва.

— Тогава друг въпрос, господарю — каза Деорнот. — Толкова ли сме сигурни в този Камък на раздялата, че трябва да влачим тези болни, ранени хора през Тритингите, за да го търсим? Не казвам нищо лошо за Гелое, която очевидно е добросърдечна, но да отидем толкова далеч? Краят на Еркинланд е само на няколко левги на запад. Сигурно ще успеем да намерим някое вярно сърце в един от градовете на долината Хасу… дори и ако те са твърде уплашени от брат ти краля, за да ни подслонят, мисля си, че бихме могли да намерим храна и пиене, и по-топли дрехи за ранените.

Джосуа въздъхна и потърка очите си.

— Вероятно, Деорнот, вероятно. Повярвай ми, тази мисъл е минавала и през моята глава. — Той протегна дългите си крака и побутна въглените с тока на ботуша си. — Но не можем да рискуваме, а и нямаме време за това. Всеки час, през който ходим на открито, означава повече време за някой от патрулите на Елиас да ни намери или нещо по-лошо — да ни свари незащитени. Не, единственото място, на което като че ли можем да отидем, е Камъкът на раздялата на Гелое, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. Еркинланд е загубен за нас… поне засега. А вероятно завинаги.

Принцът поклати глава и се замисли. Деорнот въздъхна и разбута огъня.

Сутринта на третия ден стигнаха до брега на Имстрека. Широката река блестеше под сивото небе — неясна лента от сребро, която минаваше като сън през тъмните влажни ливади. Гласът на водата бе приглушен като блясъка й — тих шепот, подобен на далечен разговор.

Зарадваха се, че могат да си починат на брега, радваха се и на първата течаща вода, която виждаха, откакто бяха излезли от Алдхеорте. Гутрун и Воршева казаха, че ще отидат малко настрани да се изкъпят, и Джосуа ги спря, обезпокоен за безопасността им, но когато Гелое предложи да отиде с тях, неохотно даде съгласието си, почти сигурен, че магьосницата може да се справи с всяка опасност.

— Ех, все едно никога не съм заминавала — каза Воршева, докато клатеше краката си във водата. Бяха избрали един песъчлив бряг, където няколко брези ги закриваха от погледите на останалите. Гласът й бе безгрижен, но лицето й я издаде. — Същото е, както когато бях малка. — Тя се намръщи, защото водата дразнеше многобройните драскотини по краката й. — Но е студено!

Херцогиня Гутрун — бе разхлабила деколтето на дрехата си и беше нагазила във водата, така че тя да плакне подпухналите й глезени — плисна две шепи на врата си и се засмя:

— Не е чак толкова лошо. Река Гратуваск, която тече покрай дома ни в Елвритшала — виж, тя наистина е студена! Всяка пролет девойките отиват да се изкъпят… и аз ходех, когато бях млада — тя се изправи и се огледа, — а мъжете остават вкъщи цяла сутрин под заплаха от бой, така че девойките да могат да се изкъпят в Гратуваск. А е студено! Реката идва от снеговете на северните планини! Не знаеш какво е пищене, ако не си чула как пищят стотина момичета, когато се гмуркат в ледената река през някоя аврелска сутрин! — Тя пак се засмя. — Има една приказка, за един младеж, който решил да види девойките в Гратуваск… много хубава приказка, може би си я чувала… — Тя спря и попита: — Воршева? Лошо ли ти е?

Воршева се бе превила, лицето й беше бяло като платно.

— Просто малко ме заболя — каза тя и се изправи. — Ще мине. Вече ми мина. Та каква е приказката?

Гутрун я погледна подозрително, но преди да успее да каже нещо, се чу гласът на Гелое — тя седеше на брега близо до тях и решеше Лелет с гребен от гръбнака на риба.

— Приказката ще почака. — Гласът й бе рязък. — Вижте, не сме сами.

Воршева и херцогинята се обърнаха и погледнаха накъде сочи Гелое. На шест-седемстотин метра на юг видяха един ездач на билото на един хълм. Бе твърде далеч, за да видят лицето му, но нямаше съмнение, че гледа към тях. Всички се взряха в него, дори и Лелет със странно разширените си очи. След няколко мига тишина, в която като че ли дори сърцата им не биеха, ездачът обърна коня си и се скри зад хълма.

— Колко… колко страшно — каза херцогинята; придържаше деколтето си с мократа си ръка. — Кой беше този? Някой от ужасните норни ли?

— Не знам — каза Гелое прегракнало. — Но трябва да кажем на другите, в случай че Джосуа не го е видял. Сега трябва да се интересуваме от всички непознати, независимо дали са приятели, или врагове.

Воршева потрепери. Лицето й бе все така бледо.

— Няма приятелски настроени непознати в тези равнини.

Новините им убедиха Джосуа, че не могат да протакат повече, така че тръгнаха отново на изток покрай Имстрека и покрай вече далечната гора, само тънка тъмна лента на мъгливия северен хоризонт.

Не видяха никого през целия следобед.

— Това е плодородна земя — каза Деорнот, когато спряха да пренощуват. — Не е ли странно, че не видяхме никого освен онзи самотен ездач?

— Един ездач е съвсем достатъчен. — Джосуа бе съвсем сериозен.

— Народът ми никога не е харесвал тези места, толкова близо до Старата гора — каза Воршева и потрепери. — Под дърветата има духове на умрели.

Джосуа въздъхна и каза:

— Това са неща, на които бих се изсмял преди година. Сега съм ги виждал, видях дори още по-лоши неща. Бог да ни пази! Що за свят стана това?

Гелое вдигна поглед — правеше легло от трева за малката Лелет.

— Светът винаги си е бил този, принц Джосуа. Просто в тези смутни времена нещата се виждат по-ясно. Светлините на градовете размиват много сенки, които иначе се виждат под лунната светлина.

Деорнот се събуди в дълбините на нощта; сърцето му биеше бързо. Бе сънувал кошмар. Крал Елиас се бе превърнал в нещо дълго, с остри нокти и червени очи, и висеше на гърба на принц Джосуа. Джосуа не можеше да го види и като че ли дори не знаеше, че брат му е там. В съня си Деорнот се опита да му каже, но Джосуа не го слушаше, а само се усмихваше, докато вървеше по улиците на Ерчестър с ужасното нещо, което седеше на гърба му като уродливо бебе. Всеки път, когато Джосуа се наведеше, за да потупа главичката на дете или да даде монета на просяк, Елиас се пресягаше, за да развали стореното добро; когато Джосуа отминеше, грабваше обратно монетата или одраскваше лицето на детето с мръсните си нокти. Скоро след Джосуа тръгна ядосана тълпа, която настояваше за наказанието му, но принцът вървеше напред нехайно, без да знае, дори и когато Деорнот пищеше и сочеше злото, което яздеше върху раменете му.

Вече буден в тъмната равнина, Деорнот разтърси глава, за да се отърве от стегналата сърцето му тревога. Лицето на Елиас от съня му, старо и злобно, не искаше да напусне ума му. Той седна и се огледа. Целият лагер спеше, освен валада Гелое, която седеше — може би дремеше или размишляваше над последните въглени на гаснещия огън.

Той легна пак и се опита да заспи, но не можа — от страх, че сънят ще се върне. Най-после, отвратен от собственото си малодушие, се изправи и тихичко изтръска плаща си, след това отиде до огъня и седна близо до Гелое.

Магьосницата не вдигна поглед при приближаването му. Лицето й бе осветено от червенината на огъня, очите й се взираха, без да мигат, във въглените, все едно нищо друго не съществуваше. Устните й се движеха, но не излизаше никакъв звук; Деорнот усети някакъв студ да се изкачва по врата му. Какво правеше тя? Трябваше ли да я събуди?

Устата на Гелое продължи да помръдва. Гласът й се издигна до шепот:

— Амерасу, къде си? Духът ти е блед… и аз съм слаба…

Ръката на Деорнот спря на сантиметър от ръкава на магьосницата.

— Ако споделиш някога, нека да е сега… — изсъска гласът на Гелое, подобно на вятър. — О, моля те… — Една сълза, прорязана от червено, се търкулна по обветрената й буза.

Отчаяният й шепот върна Деорнот в импровизираното му легло. Той не заспа още доста време — лежеше и се вглеждаше в синьо-белите звезди.

Събуди се още веднъж преди зори — този път го събуди Джосуа. Принцът разтърси ръката му, а после повдигна чуканчето на дясната си ръка към устните си, за да му направи знак да мълчи. Рицарят вдигна поглед и видя петно тъмнина на запад, по-тъмно дори и от нощта — приближаваше се покрай реката. Приглушеният шум от конски тропот достигна до тях по тревата. Сърцето на Деорнот подскочи. Той опипа земята за ножницата си, но дръжката на меча под пръстите му го успокои само малко. Джосуа запълзя да буди останалите.

— Къде е магьосницата? — настоятелно прошепна Деорнот, но принцът се бе отдалечил прекалено много и не го чу, така че рицарят припълзя до мястото, където лежеше Странгиард. Старецът спеше леко и се събуди за миг.

— Не мърдай — прошепна Деорнот. — Идват ездачи.

— Кои? — попита Странгиард. Деорнот поклати глава.

Ездачите, все още не много повече от сенки, се разделиха безшумно на няколко групи, за да заобиколят лагера отдалеч. Деорнот неволно се възхити на тихата им езда, макар и да проклинаше липсата на лъкове и стрели в групата. Глупост: да се биеш с мечове срещу конници — ако въобще бяха хора. Бяха поне двайсетина, въпреки че всяко преброяване бе съмнително в тази полусветлина.

Деорнот се изправи; няколко сенки около него направиха същото. Джосуа извади Найдел от ножницата — рязкото триене на метал в кожа изглеждаше силно като вик. Непознатите дръпнаха юздите на конете си и за миг отново настъпи пълна тишина. Никой минаващ и на един хвърлей камък не би заподозрял присъствието и на един човек, камо ли на две готови за битка сили.

Един глас разцепи тишината:

— Нарушители! Вие вървите по земята на клана Меердон! Свалете оръжията си.

Кремък се удари в стомана и миг след това една факла разцъфтя зад най-близките фигури и хвърли дълги сенки върху лагера. Ездачи с наметала и качулки бяха заобиколили групата на Джосуа с кръг от копия.

— Свалете оръжията си! — проговори отново гласът. — Вие сте пленници на граничните пазачи. Ще ви убием, ако се съпротивлявате. — Още няколко факли пламнаха и нощта изведнъж се изпълни с въоръжени сенки.

— Милостиви Ейдон! — обади се херцогиня Гутрун. — Скъпа Елисия, а сега какво?

Една голяма сянка се приближи до нея — Изорн, който искаше да успокои майка си.

— Не мърдайте! — излая безтелесният глас. Миг по-късно един от ездачите се приближи с коня си, а върхът на копието му се наведе и отрази блясъка на светлината от факлите. Ездачът продължи: — Чувам жени. Не правете нищо глупаво и ще ги пожалим. Не сме зверове.

— Ами останалите? — попита Джосуа, като пристъпи напред в светлината. — Имаме ранени и болни. Какво ще правите с нас?

Ездачът се наведе, за да се взре в Джосуа, и за миг успяха да го видят. Имаше грубо лице, рошава, сплетена на плитки брада и нашарени от белези страни. Напрежението на Деорнот малко отслабна. Непознатите поне бяха смъртни.

Ездачът се изплю в тъмната трева и каза:

— Вие сте пленници. Не задавате въпроси. Пограничният тан ще реши. — Той се обърна към другарите си. — Ожберн! Кунрет! Заобиколете ги в кръг и да тръгват! — И завъртя коня си, за да гледа как Джосуа, Деорнот и останалите се изправят в кръга светлина под заплахата от копия.

— Вашият пограничен тан ще е недоволен, ако се отнасяте зле с нас — каза Джосуа.

Главатарят се изсмя:

— Ще е по-недоволен от мен, ако не стигнете до фургоните до изгрев-слънце. — Той се обърна към един от другите ездачи. — Всички готови ли са?

— Всички, Хотвиг. Шестима мъже, две жени, едно дете. Само един не може да ходи. — Той посочи Сангфугол с тъпото на копието си.

— Сложете го на кон. Трябва да бързаме.

Още докато ги побутваха, за да се подредят, Деорнот се премести по-близо до Джосуа и прошепна на принца:

— Можеше да е по-зле. Можеше да ни хванат норните вместо тритингите.

Принцът не отговори. Деорнот докосна ръката му и усети мускулите напрегнати като дъги на бъчва под пръстите си.

— Какво не е наред, принц Джосуа? Да не би тритингите да са се присъединили към Елиас? Господарю?

Един от ездачите ги погледна и устата му се изкриви в смешна беззъба усмивка:

— Тихо, живеещи в камъни. Пестете дъха си за ходенето.

Джосуа обърна напрегнатото си лице към Деорнот.

— Не го ли чу? — прошепна принцът. — Не го ли чу?

Деорнот се разтревожи.

— Какво?

— Шестима мъже, две жени и дете — изсъска Джосуа и се огледа. — Две жени! Къде е Воршева?

Ездачът го удари с тъпото на копието си по рамото и принцът млъкна. Запрепъваха се между ездачите. Зората започна да тлее на изток.

Рейчъл Драконката лежеше на твърдото си легло в полутъмните помещения на прислугата и си представяше, че може да чуе скърцането на бесилките дори и над виещия вятър, който пищеше през бойниците. Още девет тела, между тях и на иконома Хелфсин, се клатеха над портата Нарулах тази вечер — танцуваха безпомощно под свирепата музика на вятъра.

Някъде наблизо някой плачеше.

— Сара? Ти ли си това? — изсъска Рейчъл. — Сара?

Виенето на вихъра за миг стихна.

— Д-да, госпожо — дойде глухият отговор.

— Благословена Риап, защо ревеш? Ще събудиш останалите! — Освен Сара и Рейчъл имаше само още три жени, които спяха в частта на камериерките, но всичките пет легла бяха сбутани заедно, за да се събира топлината в огромната студена стая.

Сара като че ли се опита да се успокои, но когато отговори, гласът й все още бе разтърсван от хълцания:

— Аз… страх ме е, го-госпожо Рейчъл.

— От какво, глупаво момиче, от вятъра ли? — Рейчъл седна и се уви с тънкото одеяло. — Не си ли чувала вятър? — В светлината от факли, която минаваше под вратата, видя разкривеното от страх бледо лице на Сара.

— Просто… баба ми казваше… — Камериерката се изкашля с храчка. — Баба ми казваше, че нощи като тази… са онези, през които се разхождат духовете на умрелите. Че може… може да чуеш гласовете им във в-вятъра.

Рейчъл бе благодарна на тъмнината, която прикри собственото й притеснено потреперване. Ако някога щеше да има такава нощ, тази изглеждаше най-вероятния избор. Вятърът бушуваше като ранено животно още от залез, ридаеше между комините на Хейхолт и драскаше по вратите и прозорците с упорити, многобройни пръсти.

Тя се постара гласът й да е твърд и каза:

— Мъртвите не се разхождат в моя замък, глупаво момиче. Сега заспивай, преди да си внушила кошмари и на другите. — Рейчъл легна, като се помъчи да намери такова положение, което да облекчи схванатия й гръб. После добави: — Заспивай, Сара. Вятърът не може да ти направи нищо, а утре ще има предостатъчно работа дори само да съберем всичко, които вятърът е съборил и разхвърлил.

— Съжалявам. — След няколко минути подсмърчане Сара утихна. Рейчъл се взираше нагоре в тъмнината и се вслушваше в неспокойните гласове на нощта.

Може и да беше спала — трудно бе да се определи, когато всичко бе потопено в тъмнина — но знаеше, че от известно време чува някакъв звук през песента на вятъра. Някакво тихичко, потайно драскане, сух звук като от ноктите на птици по плочките на покрив.

На вратата имаше нещо.

Може и да бе спала, но сега изведнъж се събуди. Завъртя глава настрани и видя някаква сянка да се плъзга през ивицата светлина под вратата. Драскането стана по-силно, а с него дойде и звук — някой плачеше.

— Сара? — прошепна Рейчъл; мислеше, че звукът е събудил камериерката, но не получи отговор. Докато слушаше с разширени очи в тъмното, разбра, че странният тих звук идва от коридора — издаваше го онова, което стоеше пред заключената врата.

— Моля ви — прошепна някой, — моля…

Кръвта туптеше в главата й. Рейчъл седна в леглото и тихо стъпи с босите си крака на студения каменен под. Сънуваше ли? Струваше й се, че е съвсем будна, но гласът звучеше като гласа на момче, като…

Драскането стана нетърпеливо, после като че ли уплашено — каквото и да беше, помисли си тя, сигурно беше уплашено, за да драска така… Блуждаещ дух, бездомна твар, която се разхожда самотно и неутешимо в тази бушуваща нощ и търси отдавна загубеното си легло?

Отиде до вратата, тиха като сняг. Сърцето й се задъхваше. Вятърът в бойниците замря. Тя бе самичка в тъмното с дишането на заспалите камериерки и с жалостивото драскане на онова, което стоеше от другата страна на вратата.

— Моля ви — отново каза гласът отпаднало. — Страх ме е…

Тя направи знака на Дървото пред гърдите си, после хвана резето и го дръпна. Отвори вратата бавно: дори и след като бе взела решение, се страхуваше от това, което щеше да види.

Единствената факла в дъното на коридора очертаваше бледа фигура със сплъстена коса и тънки като на плашило крайници. Лицето, което се обърна към нея, с уплашени очи, на които се виждаше бялото, бе черно, все едно изгорено.

— Помогнете ми — каза непознатият и залитна в ръцете й.

— Саймън! — извика Рейчъл и противно на всякакъв разум сърцето й преля от радост. Той се бе върнал при нея — през огъня и през смъртта…

— Са… Саймън ли? — каза момчето; клепачите му се затваряха от умора и болка. — Саймън е мъртъв. Той… той умря… в огъня. Приратес го уби…

И се отпусна в ръцете й. Тя го издърпа през вратата, пусна го на пода, а после решително бутна резето на мястото му и тръгна да вземе свещ. Вятърът крещеше подигравателно; ако и други гласове крещяха в него, Рейчъл не разпозна нито един.

— Това е Джеръмайъс, момчето на свещаря — учудено каза Сара, когато Рейчъл изми засъхналата кръв от лицето му. Тъмните кръгове около очите на Джеръмайъс и драскотините по бузите му го правеха да изглежда почти като старец.

— Но той беше набитичък — каза Рейчъл. Умът й вреше от думите на момчето, но нещата трябваше да се правят едно по едно. Какво щяха да си помислят тези безполезни момичета, ако тя си позволеше да загуби самообладание? — Какво се е случило с него? Кльощав е като клечка.

Всички камериерки се бяха насъбрали около момчето, увити в одеялата си над нощниците. Джейл, не толкова здрава, колкото бе някога, което се дължеше на вечното й усърдие, се вгледа в младежа.

— Нали казаха, че е избягал? — намръщено каза тя. — Защо се е върнал?

— Стига си дрънкала глупости — каза Рейчъл, докато се опитваше да смъкне ризата на Джеръмайъс през главата му, без да го събуди. — Ако е избягал, как би се вмъкнал обратно в Хейхолт посред нощ? Да не е летял?

— Тогава ни кажи къде е бил — каза едно от другите момичета. Личеше си колко е смаяна Рейчъл от влизането на Джеръмайъс — дори от това, че тази почти наглост остана без забележка от нейна страна.

— Помогнете ми да го обърнем — каза тя, след като успя да му смъкне ризата. — Ще го сложим да спи в… О! Елисия, Божия майко! — Тя млъкна удивено. Сара избухна в сълзи.

Гърбът на младежа бе нашарен с дълбоки кървави резки.

— Га… гади ми се! — промърмори Джейл и се обърна.

— Стига с тия глупости де! — викна Рейчъл, възвърнала си присъствието на духа. — Наплискай си лицето с вода и после ми донеси легена. Само този мокър плат няма да ни свърши работа. И вземи чаршафа от леглото, в което спеше Хепсибах, и го накъсай за превръзки. В името на болката на Риап, всичко ли трябва да върша сама?

Чаршафът не стигна, така че накъсаха и друг. Краката на Джеръмайъс също бяха бичувани.

Джеръмайъс се събуди точно преди разсъмване. Отначало очите му оглеждаха стаята, без да виждат нищо, но след известно време той като че ли се свести. Сара, през чието грозничко лице прозираше мъка и състрадание, като че ли бе от стъкло, му даде да пийне вода.

— Къде съм? — попита той.

— В помещенията на прислугата, момче — рязко каза Рейчъл, — както би трябвало да знаеш. Казвай сега какви бели си направил?

Той я погледна изтощено и промълви:

— Ти си Рейчъл Драконката. — Въпреки умората и уплахата си, както и ранния час, камериерките едва сдържаха усмивките си. Рейчъл, странно, като че ли изобщо не се разсърди.

— Да, аз съм — съгласи се тя. — А сега кажи къде беше, момче. Чухме, че си бил избягал.

— Ти си помисли, че съм Саймън — учудено каза Джеръмайъс и огледа стаята. — Той ми беше приятел… но сега е мъртъв… или не е? Аз мъртъв ли съм?

— Не си мъртъв. Какво ти се е случило? — Рейчъл се наведе да махне разчорлената коса от очите му. Ръката й се забави за миг на бузата му. — Сега си в безопасност. Разкажи ни.

Той изглеждаше така, сякаш пак щеше да заспи, но след малко отново отвори очи. Когато проговори, гласът му бе много по-ясен:

— Наистина се опитах да избягам. Когато войниците на краля набиха господаря ми Джакоб и го изритаха през портата. Опитах се да избягам същата нощ, но пазачите ме хванаха. Дадоха ме на Инч.

Рейчъл се намръщи.

— Това животно!

Очите На Джеръмайъс се разшириха.

— Той е по-лош от животно! Той е дявол. Каза, че ще му бъда ратай долу при пещите… в ковачниците. Мисли си, че е крал там долу… — Лицето на момчето се разкриви и то избухна в сълзи. — Той казва, че… че вече е доктор Инч. Наби ме и… и ме… ох, срам ме е да го кажа…

Рейчъл се наведе и избърса бузите му с кърпата си. Момичетата направиха знака на Дървото.

Хълцането на Джеръмайъс стихна.

— По-лошо е от всичко… там долу.

— Ти каза нещо, момче — остро каза Рейчъл. — Нещо за съветника на краля. И за Саймън. Кажи го пак.

Момчето широко отвори пълните си със сълзи очи.

— Приратес ги е убил. Саймън и Моргенес. Отишъл с войници. Моргенес се бил с него, но стаята изгоряла и Саймън и докторът…

— А ти откъде знаеш? — малко грубо попита тя. — Не си бил там.

— Приратес го каза! Той идва долу при Инч. Понякога просто си приказват, както когато разбрах за убийството на Моргенес. Друг път помага на Инч… д-да измъчва хора — Джеръмайъс се задъха. — Понякога… понякога взима някои от нас… взима ги, когато си тръгва. И те не се в-връщат. — Той с мъка си пое дъх. — А има и… други неща. Други неща там долу. Ужасни неща. О, Боже, моля ви, не ме връщайте там. — Той стисна китката на Рейчъл. — Моля ви, скрийте ме!

Рейчъл се мъчеше да не покаже колко е ужасена. Постара се да потисне мислите си за Саймън и това ново разкритие — трябваше да ги обмисли насаме. Но усети в нея да се надига студена омраза — омраза, каквато не бе изпитвала никога.

— Няма да им позволим да те хванат — каза тя. Недвусмисленият й тон изясни, че всяко оспорване на волята й ще донесе огромен риск на оспорващия. — Ще… ще… — Спря объркана. Какво щяха да направят? Не можеха дълго да крият момчето тук, в слугинските помещения, особено ако беше избягало от кралските леярни под Хейхолт.

— Какви „други неща“ имаше там? — попита Джейл. Кафявите й кравешки очи бяха ококорени.

— Стига вече — остро каза Рейчъл, но Джеръмайъс вече отговаряше.

— Н-не знам. Има… сенки, които се движат. Сенки без хора. И неща, дето ги виждаш… а после ги няма. И гласове… — Той потрепери и очите му се взряха отвъд пламъка на свещта към тъмнината в ъгъла. — Гласове, които плачат, и пеят, и… и… — Очите му отново се напълниха със сълзи.

— Казах: стига — сурово изсумтя Рейчъл, недоволна от себе си, задето бе позволила на момчето да говори толкова дълго. Подчинените й се заспоглеждаха, нервни като изплашени овце.

„Елисия! — помисли си тя. — Само това ми трябва — последните ми момичета да се махнат от страх“.

— Стига вече приказки — каза тя високо. — Момчето трябва да си почива. Толкова е уморено и бито, че дрънка глупости. Оставете го да поспи.

Джеръмайъс поклати слабо глава.

— Казвам истината. Не им позволявайте да ме хванат!

— Няма — каза Рейчъл. — Заспивай. Ако не можем да те скрием, ще измислим някакъв начин да те изведем от Хейхолт. Можеш да отидеш при роднини, стига да имаш роднини. Ще те пазим от този дявол Инч, обещавам ти.

— … и от Приратес. — Джеръмайъс вече се унасяше. — Той… говори… на Гласовете…

След миг момчето вече спеше. Малко от страха му като че ли се отцеди от изпитото му от глад лице. Рейчъл го гледаше и усети, че сърцето й се е втвърдило като камък. Този дявол Приратес! Този убиец! Що за чума бе донесъл той в дома им, що за лошотия в любимия й Хейхолт?

И какво бе направил с нейния Саймън?

Обърна се и погледна строго камериерките, които я зяпаха ококорени, и изръмжа:

— Лягайте да поспите, колкото можете. Малко забавления не означават, че подовете няма да имат нужда от търкане, когато изгрее слънцето.

Камериерките легнаха. Рейчъл духна свещта и също легна — със студените си мисли. Вятърът все още търсеше начин да влезе.

Утринното слънце се издигна над сиво одеяло от облаци и донесе разсеяна светлина над хълмистите равнини на Високите тритинги, но не можа да изпари влагата от безкрайните левги трева и пирен. Деорнот бе мокър до бедрата и уморен.

Тритингите не спряха да похапнат — ядоха сушено месо и плодове, докато яздеха. На затворниците не предложиха никаква храна и им позволиха да спрат само за кратка почивка, по време на която Деорнот и Джосуа тихо разпитаха останалите от групата знаят ли къде е Воршева. Никой не я бе виждал. Гелое обаче каза, че я събудила при първите звуци на приближаващите се ездачи.

— Тя е родена в тази земя — каза магьосницата на принца. — Не бих се тревожила за нея. — Лицето й обаче говореше друго.

Хотвиг и мъжете му вдигнаха групата на Джосуа след твърде кратка почивка и походът започна отново. От северозапад се надигна вятър — отначало лек, после постепенно се усили и панделките на седлата на тритингите заплющяха като турнирни знамена. Високата трева се преви ниско. Пленниците вървяха през нея и трепереха в мокрите си дрехи.

Скоро видяха, че равнината е населена — малки стада говеда пасяха по ниските хълмове, наблюдавани от самотни конници. Когато слънцето се вдигна към зенита, стадата, покрай които минаваха, започнаха да стават все по-големи и бяха все по-близо едно до друго, докато най-накрая не се оказа, че вървят покрай един от притоците на Имстрека през едно-единствено огромно стадо, което като че ли се простираше до хоризонта. Беше предимно от обикновени говеда, макар че космати бизони и бикове с дълги извити рога също пасяха между тях и вдигаха глави, за да погледнат минаващите затворници със светлите си очи, без да спират да дъвчат.

— Явно е, че този народ не следва съвета на Гелое за ядене на зеленчуци — каза Деорнот. — Тук има достатъчно месо, за да се нахрани цял Остен Ард. — Той погледна принца с надежда, но усмивката на Джосуа бе уморена.

— Много от тях са болни — каза Гутрун. По време на честите отсъствия на мъжа си тя управляваше домакинството на херцога в Елвритшала с твърда ръка и с пълно право се смяташе за познавачка на добитъка. — Вижте, и телетата са малко за такова голямо стадо.

Един от ездачите, който ги слушаше, изпръхтя отвратено, все едно да покаже презрението си към мненията на затворниците, но друг кимна и каза:

— Лоша година е. Много крави умират, докато се телят. Други ядат, но не дебелеят. — Брадата на тритинга се развя от вятъра и той повтори: — Лоша година.

Тук-там по средата на огромното стадо имаше кръгове от фургони и всеки кръг бе заобиколен с ограда от набързо забити колове. Фургоните до един бяха дървени, с големи колела, но иначе доста се различаваха един от друг. Някои бяха високи колкото двама или дори трима мъже — къщи на колела с дървен покрив и закрити прозорци. Други бяха малко повече от походно легло с обвит в плат покрив — платът се гънеше и плющеше от острия вятър. Деца си играеха около оградените фургони или се стрелкаха покрай стоящите спокойно говеда. В някои заграждения пасяха коне, при това не само товарни — много бяха с тънки крака и буйни гриви и дори и от разстояние в стъпките им се виждаше нещо леко и твърдо като закалена стомана.

— Ех, Боже, ако имахме няколко животни като тези! — замислено каза Деорнот. — Но нямаме нищо, с което да търгуваме. Ужасно се уморих да ходя пеша.

Джосуа го изгледа с горчива усмивка.

— Ще сме щастливи, ако си тръгнем оттук живи, Деорнот, а ти се надяваш на боен жребец? По-скоро ми се иска твоят оптимизъм, отколкото техните коне.

Докато пленниците продължаваха на юг, разпръснатите лагери от фургони започнаха да се събират наедно, сбутани като гъби след есенен дъжд. Други групи ездачи се придвижваха между поселищата; придружителите на Джосуа си подвикваха с някои от тях. Скоро фургоните бяха толкова близо един до друг, че пленниците като че ли минаваха през град без пътища.

Най-после стигнаха до висока ограда, на чиито прътове подрънкваха украшения от светъл метал и полирано дърво. Повечето ездачи изчезнаха нанякъде, но водачът Хотвиг и още шест-седем мъже преведоха групата на принца през една люлееща се порта. Зад нея имаше няколко оградени места. В едно от тях пръхтяха двадесетина хубави коня, в друго преживяха пет-шест дебели лъскави юници. В едно заграждение стоеше сам огромен жребец, в чиято космата грива бяха вплетени червени и златни лентички. Огромният кон душеше земята, докато затворниците преминаваха, и не вдигна поглед — той бе монарх, който бе свикнал повече да го гледат, отколкото той да гледа. Мъжете, които водеха групата на Джосуа, почтително закриха очите си с ръце, докато минаваха покрай него.

— Това е клановото им животно — каза Гелое неясно на кого.

Стигнаха до огромен фургон с широки колела с дебели спици. На покрива се вееше флаг, върху който бе изобразен златен кон. Пред фургона имаше двама души — едър мъж и младо момиче. Момичето сплиташе дългата брада на мъжа в две дебели плитки, които висяха на гърдите му. Въпреки възрастта на мъжа — изглеждаше като да е прекарал шестдесет лета по равнините — черната му коса едва бе започнала да се прошарва, а тялото му бе яко и мускулесто. Държеше в скута си с огромните си ръце с много пръстени и гривни бокал.

Ездачите спряха и слязоха от конете. Хотвиг мина напред и застана пред едрия мъж.

— Хванахме нарушители. Вървяха по Фелувелт без твое позволение, погранични тане: шестима мъже, две жени и едно дете.

Пограничният тан изгледа затворниците и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби.

— Принц Джосуа Безръки — каза той без ни най-малка следа от изненада, — сега, когато каменната ти къща е разрушена, да не си дошъл да живееш под небето, както правят мъжете? — Той пресуши бокала на една дълга глътка, а после го даде на момичето и го отпрати.

— Фиколмий — отвърна Джосуа, неприятно изненадан, — значи сега ти си пограничен тан?

— Когато дойде Изборът, от всички вождове само Блемунт се изправи срещу мен. Счупих му главата като яйце. — Фиколмий се изсмя и погали новосплетената си брада, а после спря и наведе чело като оплетен в мрежа бик. — Къде е дъщеря ми?

— Ако онова момиче е било твое, ти току-що я отпрати.

Фиколмий стисна юмруци от гняв, но после отново се изсмя:

— Глупави номера, Джосуа. Знаеш кого имам предвид. Къде е Воршева?

— Ще ти кажа истината: не знам къде е.

Пограничният тан го погледна несигурно, после каза:

— Е, вече не си толкова високо в света днес, живеещи в камъни. Сега си нарушител в Свободните тритинги, както и крадец на дъщери. Може би ще изглеждаш по-добре, ако ти отрежем и другата ръка. Ще си помисля за това. — Той вдигна косматата си лапа и махна небрежно на Хотвиг. — Сложи ги в едно от пасищата за бикове, докато реша кои да посека и кои да оставя.

— Милостивият Ейдон да ни пази — промърмори отец Странгиард.

Пограничният тан се подсмихна и махна една духната от вятъра къдрица от очите си.

— И дай на тези градски плъхове едно-две одеяла и храна, Хотвиг. Иначе нощният въздух може да ги убие и да опропасти забавлението ми.

Докато ги отвеждаха пред върховете на копия, Фиколмий се обърна и извика на момичето да му донесе още вино.

14. Корона от огън

Саймън знаеше, че това е сън, още докато го сънуваше. Започна по съвсем нормален начин: той лежеше в огромния плевник на Хейхолт, скрит в гъделичкащото сено, и гледаше Шем Коняря и дворцовия ковач Рубен Мечока. Рубен — яките му ръце лъщяха от пот — изчукваше една нажежена до червено подкова.

Изведнъж сънят придоби странна насока. Гласовете на Рубен и на Шем започнаха да се променят и скоро вече изобщо не приличаха на техните. Саймън вече можеше да чува разговора превъзходно — чукът на ковача удряше червеното желязо съвсем тихо.

— Но нали направих всичко, което наредихте — каза Шем с особен, стържещ глас. — Доведох ви крал Елиас.

— Прекалено много мислиш — отвърна Рубен. Гласът му не приличаше на нищо, което Саймън бе чувал: студен и далечен като вятър във висок планински проход. — Ти не знаеш нищо за онова, което искаме… което Той иска. — Освен гласа имаше още нещо, което не бе наред с ковача: от него се излъчваше някаква неправилност, нещо като черно и бездънно езеро, скрито под кора от тънък лед. Как можеше Рубен да изглежда толкова зъл дори и в съня… любезният, винаги спокоен Рубен?

Изпитото лице на Шем се усмихна радостно, но думите му звучаха принудено:

— Това не ме интересува. Ще направя всичко, което Той пожелае. Искам в замяна съвсем малко.

— Ти искаш много повече, отколкото би поискал всеки друг смъртен — отговори Рубен. — Не само се осмеляваш да повикаш Червената ръка, но и имаш нахалството да искаш услуги. — Бе студен и незаинтересован като земята в гробище. — Ти дори не знаеш какво искаш. Ти си дете, свещенико, и посягаш към лъскави неща, понеже ти изглеждат красиви. Може да се порежеш на нещо остро и кръвта ти да изтече.

— Не ме интересува. — Шем говореше с упорството на малоумен. — Не ме интересува. Научете ме на Думите на промяната. Тъмния ми го дължи… Задължен ми е…

Рубен отметна глава и се разсмя. Около главата му сякаш проблесна корона от пламъци. Смехът му бе ужасяващ. Той си пое дъх и каза:

— Задължен? Нашият господар? На теб? — Отново се изсмя и изведнъж кожата му започна да се издува на мехури. Малки колелца дим се издигаха във въздуха, докато плътта му изгаряше и се белеше; под нея мърдаше ядро от пламък — пулсираше с червеникава светлина, подобно на въглен под напора на вятъра. — Ти ще доживееш да видиш крайната му победа. Това е по-голяма награда, отколкото могат да очакват повечето смъртни!

— Моля ви! — Още докато Рубен припламваше, Шем бе започнал да се свива, докато не стана малък и сив като обгорен пергамент. Мъничката му ръка помаха и се разпадна. Гласът му бе странно тих, изпълнен с някаква лукавост. — Няма да искам нищо повече… няма да проговоря за Тъмния отново. Простете на смъртния глупак. Научете ме на Думите!

Там, където бе стоял Рубен, блестеше жив пламък.

— Добре, свещенико. Вероятно има съвсем малък риск да ти се даде тази опасна, но последна играчка. Господарят на всичко ще си върне този свят достатъчно скоро… няма нищо, което можеш да развалиш и което той да не може да възстанови. Добре. Ще те науча на Думите, но болката ще е огромна. Никоя Промяна не е без цена. — Неземният глас отново забълбука от смях. — Ще пищиш…

— Не ме интересува! — каза Шем; пепелявата му фигура вече се отдалечаваше в тъмнината, както и потъналата в сенки ковачница, а най-после и самият плевник. — Не ме интересува! Трябва да знам… — Накрая дори и блестящото нещо, което допреди малко бе Рубен, се превърна в малка светла точка в чернотата… в звезда…

Саймън се събуди без дъх, все едно се давеше. Сърцето гърмеше в гърдите му. Над главата му наистина имаше самотна звезда, която надзърташе през дупката в убежището им като синьо-бяло око. Той се сепна.

Бинабик повдигна глава от рунтавия врат на Куантака — тролът се будеше бързо — и попита:

— Какво има, Саймън? Да не сънува кошмар?

Саймън поклати глава. Приливът на страх се оттегляше, но той бе сигурен, че това не е само нощна фантазия. Струваше му се, че наблизо наистина се е провеждал разговор, който спящият му ум бе вплел в тъканта на съня му — обикновено нещо, което бе изпитвал много пъти. Онова, което бе странно и плашещо, бе, че наблизо нямаше други: Слудиг хъркаше, а Бинабик явно току-що се бе събудил.

— Няма нищо.

Саймън се опитваше да говори спокойно. Пропълзя до края на заслона, като се стараеше да не охка от одраскванията от вечерната тренировка, подаде глава и се огледа. Звездата, която бе видял, имаше многобройна компания — нощното небе бе осеяно с малки бели светлинки. Облаците бяха отнесени от острия вятър, нощта бе ясна и студена, а ненарушаваната монотонност на Бялата пустош се простираше на всички страни. Нямаше никаква друга живинка, която да се вижда под луната от слонова кост.

„Значи е било само сън, сън за това как Шем може да говори с грачещия глас на Приратес и как Рубен Мечока може да говори с гробовния глас на нещо от извън Божата жива земя…“

— Саймън? — сънено попита Бинабик. — Да не си…

Той бе уплашен, но ако щеше да се нарича мъж, не можеше да отива да плаче на нечие рамо всеки път, когато сънуваше лош сън.

— Няма нищо — Саймън разтреперан пропълзя обратно при наметалото си. — Добре съм.

„Но изглеждаше толкова истинско. — Клонките на крехкия им подслон проскърцваха, побутвани от вятъра. — Толкова истинско. Като че ли говореха в главата ми…“

След като прочетоха съобщението, донесено от врабчето, те яздеха от зори до мрак всеки ден и се опитваха да изпреварят идващата буря. Тренировките на Саймън със Слудиг вече се провеждаха на светлината на огъня, така че едва ли имаше и миг от деня, който той да прекарва сам, откакто се събудеше, докато не се строполеше изтощен да поспи. Дните бяха като парад на еднаквостта: безкрайните изгърбени бели полета, тъмните плетеници на закърнелите дървета, затъпяващото упорство на вятъра. Саймън бе благодарен, че брадата му се сгъстява — без нея, както често си мислеше, безмилостният вятър щеше да изтърка лицето му чак до костите.

Изглеждаше, че вятърът вече е изтрил лицето на земята и е оставил само малко, което да е забележимо или отличимо. Ако не беше удебеляващата се линия на гората на хоризонта, той щеше да предположи, че всяка сутрин ги заварва на същото студено, пусто място от началото на пътя им. Като мислеше мрачно за собственото си топло легло в Хейхолт, реши, че дори и ако самият Крал на бурите ще се мести в замъка, а поданиците му ще са многобройни като снежинки, все пак би могъл да живее щастливо в помещенията на прислугата. Отчаяно искаше дом. Бе близо до момента, в който щеше да се съгласи на легло и в ада, стига дяволът да му предложеше възглавница.

Дните се изнизваха, а бурята продължаваше да расте зад тях — черен стълб, който се издигаше предупредително на северозападното небе. Големи облачни ръце бяха сграбчили небесната твърд като клоните на дърво, което се простира в небето. Между тях проблясваха светкавици.

— Не се движи много бързо — каза Саймън един ден, докато ядяха оскъдния си обяд. В гласа му се усещаше повече нервност, отколкото му се искаше.

Бинабик кимна.

— Расте, но се разпространява бавно. Това е нещо, за което трябва да сме благодарни. — Изражението му бе необикновено обезсърчено. — Колкото по-бавно се движи, толкова по-дълго няма да ни застигне… тъй като, мисля си, че когато дойде, ще докара тъмнина, която няма да премине, както става с обикновените бури.

— Какво искаш да кажеш? — Сега нервността се усещаше ясно.

— Това не е буря само със сняг и дъжд — бавно каза Бинабик. — Мисля, че точното й предназначение е да носи страх там, където отива. Издига се от Стормспайк. Изглежда като нещо, което е пълно с ненормалност. — Той вдигна извинително ръце. — Разширява се, но както каза ти, не твърде бързо.

— Не знам много за тези неща — намеси се Слудиг, — но трябва да си призная, че се радвам, че скоро ще се махнем от Пустошта. Не бих искал каквато и да било буря да ме застигне на открито, а тази изглежда наистина гадна. — Той се обърна на юг, присви очи и добави: — Още два дни, докато стигнем Алдхеорте. Това ще е поне някакво прикритие.

Бинабик въздъхна.

— Надявам се да си прав, но се страхувам, че от тази буря не можем да се скрием… или че прикритието трябва да е нещо различно от горски дървета или покриви.

— Да не би да говориш за мечовете? — тихо попита Саймън.

Канукът сви рамене.

— Вероятно. Ако намерим и трите, зимата сигурно ще може да бъде държана на едно копие разстояние… или дори отблъсната. Но трябва да отидем там, където ни казва Гелое. Иначе значи само да се тревожим за неща, които не можем да променим, а това е глупаво. — Той успя да се усмихне. — Когато зъбите ти липсват, както казваме ние, кануките, научи се да харесваш каша.

Следващата сутрин, седмата им сред Пустошта, донесе лошо време. Въпреки че бурята на север бе все още само мастилено петно, което обезобразяваше далечния хоризонт, над главите им се бяха събрали стоманеносиви облаци, чиито ръбове се разпръсваха на саждиви парцали от надигащия се вятър. До обяд, когато слънцето се бе скрило изцяло зад мрачния покров, започна да прелита сняг.

— Това е ужасно! — извика Саймън; очите му бяха присвити срещу жилещата суграшица. Въпреки дебелите му кожени ръкавици пръстите му вече измръзваха. — Нищо не виждам! Не трябва ли да спрем и да си направим заслон?

Бинабик — само една малка, покрита със сняг сянка върху гърба на Куантака, — се обърна и извика:

— Ако продължим още малко, ще стигнем до кръстопътя!

— Кръстопът!? — изрева Слудиг. — На това диво място?!

— Яздете по-близо до мен и ще ви обясня.

Саймън и римърсгардецът смушиха конете си и се приближиха до вълчицата. Бинабик вдигна ръка пред устата си, но въпреки това бученето на вятъра заплашваше да отнесе думите му.

— Недалеч оттук, мисля си, Старият път към Тумет’ай среща Белия път, който върви покрай северния край на гората. На кръстопътя може да има подслон, или поне дърветата трябва да са по-нагъсто там, по-близо до гората. Да продължим да яздим още малко. Дори да няма нищо, ще направим лагера там.

— Стига само да спрем преди да се стъмни, троле — изрева Слудиг. — Ти си хитър, но твоята хитрост може да не стигне, за да си направим приличен лагер по тъмно в тази вихрушка. След като преживях цялата тази лудост, не ми се иска да умра в снега като загубена крава!

Саймън не каза нищо — запази силите си, за да може по-пълно да се наслади на нещастието си. Ейдон, ама че студ! Никога ли нямаше да има край снегът?

Продължиха да яздят в бледия леден следобед. Кобилата на Саймън напредваше бавно — затъваше до глезените в новия сняг. Саймън приведе глава до гривата й в опит да се предпази от вятъра. Светът изглеждаше безформен и бял като нощви, пълни с тесто; и съвсем малко по-обитаем.

Слънцето беше почти невидимо, но избледняването на и без това малкото светлина подсказваше, че следобедът си отива бързо. Бинабик обаче не изглеждаше склонен да спрат. Докато подминаваха още няколко разкривени вечнозелени дървета, Саймън не издържа и ядосано извика:

— Замръзвам, Бинабик! А и се стъмва! Ето, отминахме и тези дървета, а все още яздим. Е, почти нощ е! В името на окървавеното дърво на Бога, няма да продължа по-нататък!

— Саймън… — започна Бинабик, като се опитваше да докара успокоителни нотки, макар да крещеше с цяло гърло.

— Има нещо на пътя! — дрезгаво се провикна Слудиг. — Ваер! Нещо пред нас! Един трол!

Бинабик присви очи и викна възмутено:

— Не може да бъде! Нито един канук не е толкова глупав, че да тръгне сам в такова време!

Саймън се взря във въртящата се сива виелица пред тях.

— Не виждам нищо.

— Аз също. — Бинабик изтръска снега от качулката си.

— Видях нещо. Може да съм заслепен от снега, но не съм луд.

— Най-вероятно животно — каза тролът. — Или, ако ни е изневерил късметът, някой разузнавач на копачите. Може би е време да направим подслон и да запалим огън, както каза ти, Саймън. Точно пред нас има дървета, които като че ли ще ни предложат подслон. Ето там, до хълмчето.

Избраха най-закътаното място, което успяха да намерят. Докато Саймън и Слудиг преплитаха клони между стволовете на дърветата, за да спират вятъра, Бинабик с помощта на своя жълт огнен прах запали малък огън от влажни съчки и сложи вода за бульон. Времето бе толкова лошо и студено, че след като изпиха бульона, и тримата се увиха в плащовете си и легнаха. Трепереха. Вятърът виеше прекалено силно, за да могат да говорят, без да крещят. Въпреки близостта на приятелите си, Саймън бе сам с нерадостните си мисли.

Събуди се от парещия дъх на Куантака върху лицето си. Вълчицата скимтеше и го буташе с голямата си глава; вече почти го бе обърнала на другата страна. Той седна и замига срещу слабите лъчи на утринното слънце, които минаваха през клоните. Дърветата бяха затрупани от сняг — същинска стена, която задържаше вятъра, така че димът от огъня се издигаше почти право нагоре.

— Добро утро, приятелю Саймън. Преживяхме бурята.

Саймън бутна главата на Куантака. Вълчицата изръмжа недоволно и се дръпна. Муцуната й бе изцапана с кръв.

— Неспокойна е цяла сутрин — засмя се Бинабик. — Обаче мисля, че замръзналите катерици, птици и други подобни, изпопадали от дърветата, я нахраниха добре.

— Къде е Слудиг?

— При конете. — Бинабик разбърка огъня. — Убедих го да ги заведе надолу по склона на открито, така че да не стъпят в закуската ми или на главата ти. — Той вдигна една купичка. — Това е последният бульон. Тъй като сушеното ни месо почти свърши, ти предлагам да му се насладиш. Яденетата може и да са редки, ако трябва да разчитаме на собствения си лов.

Саймън разтърка лицето си с шепа сняг, потрепери и попита:

— Но няма ли скоро да стигнем до гората?

Бинабик пак му предложи купичката.

— Точно така. Но ще пътуваме покрай, а не през нея. Това е път, който е по-заобиколен, но отнема по-малко време, тъй като няма да вървим през храсталаците. А и през това мразовито лято животните и птиците, които не спят в леговищата и гнездата си, ще са твърде малко. Така че, ако не вземеш скоро тази супа от ръцете ми, ще я изпия сам. Не ми е много по-интересно да умра от глад, отколкото на теб, а съм доста по-разумен.

— Извинявай. Благодаря. — Саймън се приведе над купата и преди да отпие, вдиша с наслада вдигащата се пара.

— Може да изчистиш купичката със сняг, когато свършиш — подсмихна се тролът. — Една хубава купичка е нещо луксозно в толкова опасно пътуване като нашето.

Саймън се засмя:

— Говориш като Рейчъл Драконката.

— Не съм срещал драконка, която да се казва Рейчъл — каза Бинабик и се изправи да отръска снега от панталоните си, — но ако се е грижела за теб, трябва да е имала огромно търпение и да е много мила.

Саймън пак се разсмя.

Късно сутринта стигнаха до кръстопътя. Пресичането на двата пътя бе отбелязано само от тънък каменен пръст, забит в замръзналата земя. Сиво-зелени лишеи, явно неподвластни на студа, се притискаха с всички сили към него.

— Старият път към Тумет’ай минава през гората. — Бинабик посочи едва различимия южен път, който се извиваше през няколко ели. — Понеже си мисля, че вече не го използват и сигурно е доста обрасъл, по-добре да поемем по Белия път. Вероятно ще минем покрай запуснати жилища, където може да намерим провизии.

Белият път наистина се оказа малко по-използван от онзи, който водеше към древния Тумет’ай. Видяха следи от скорошно човешко преминаване: ръждясал наплат на колело, закачен на един клон край пътя, без съмнение оставен от някой каруцар; заострена пръчка, вероятно използвана като кол за палатка, на едно заветливо място; кръг от обгорели камъни, наполовина засипан от сняг.

— Кой живее тук? — попита Саймън. — Защо въобще има път?

— Някога е имало няколко малки поселища на изток от манастира на свети Скенди — отвърна Слудиг. — Нали си спомняш, онова погребано от снега селце, покрай което минахме на път за Драконовата планина. Имало е дори градчета… Совебек, Гринсаби и някои други, ако си спомням правилно. Преди около век хората са минавали по този път около Великата гора, когато са идвали на север от Тритингите, така че сигурно е имало и странноприемници.

— Преди век — включи се Бинабик — през тази част от света се е пътувало много. Ние, кануките — някои от нас, искам да кажа — сме пътували далеч на юг през лятото, понякога до границите на страните на равнинците. Освен това самите сити са стигали навсякъде по време на пътуванията си. Но напоследък, в тези тъжни дни, в тази земя не се чуват гласове.

— Сега наистина изглежда празна — каза Саймън. — Изглежда, че никой не би могъл вече да живее тук.

Дърветата постепенно започнаха да стават по-гъсти — на места растяха толкова близо до пътя, че изглеждаше като да са навлезли вече в Алдхеорте. Най-после стигнаха до друг побит камък, който се бе килнал безнадеждно край пътя. Не се виждаше никакъв кръстопът или друга забележителност. Слудиг слезе от коня, за да огледа камъка отблизо.

— Има руни, но са се оронили от времето. — Той обели малко от замръзналия по камъка мъх. — Според мен пише, че Гринсаби е близо. — Вдигна поглед и се усмихна. — Място с покрив, а може би два, дори и ако няма нищо друго. Това ще е приятна промяна. — Римърсгардецът яхна коня си доста по-енергично, отколкото бе слязъл от него. Саймън се зарадва. Дори и запуснат град щеше да е много за предпочитане пред Пустошта, в която нямаше никакви удобства.

Спомни си песента на Бинабик: „Ти падна в тъмните сенки…“ Прободе го самота. Вероятно въпреки всичко градът нямаше да е напуснат. Може би щеше да има странноприемница — с огън и храна…

Докато Саймън копнееше за удобствата на цивилизацията, слънцето изчезна зад гората. Вятърът се усили и ранният северен полумрак се спусна над тях.

В небето все още имаше светлина, но заснеженият терен се бе оцветил в синьо и сиво, поглъщайки сянката като парцал, потопен в мастило. Саймън и спътниците му почти бяха готови да спрат, за да направят лагера си, и обсъждаха това на висок глас, надвиквайки монотонния вятър, когато видяха първите сгради на Гринсаби.

Като че ли за да разочароват дори и най-скромните надежди на Слудиг, изоставените къщурки бяха пропаднали под тежестта на снега. Дворовете и градините също бяха отдавна запуснати и затрупани от дълбоки до колене преспи. Саймън бе виждал толкова много изоставени градове по време на пребиваването си на север, че му бе трудно да повярва, че Ледената граница и Пустошта някога са били населени, че хората са живели живота си тук, точно както го правеха и в зелените поля на Еркинланд. Домъчня му за дома, за познатите места и познатото време. Нима зимата вече бе пропълзяла над цялата земя?

Продължиха да яздят. Скоро запуснатите къщи на Гринсаби започнаха да се появяват по-начесто от двете страни на пътя, който Бинабик бе нарекъл Белия път. Някои все още носеха следи от някогашните си обитатели — ръждясала брадва с изгнила дръжка бе забита в дръвник пред покрита със сняг предна врата; метла стърчеше от преспите край пътя като знаме или като опашката на замръзнало животно — но иначе жилищата бяха празни и студени като черепи.

— Къде ще спрем? — обади се Слудиг. — Мисля, че все пак може и да не намерим покрив.

— Може и да не успеем, затова нека търсим хубави стени — отвърна Бинабик. И тъкмо щеше да каже още нещо, когато Саймън го бутна по ръката.

— Виж! Наистина е трол! Слудиг беше прав! — Саймън посочи една малка фигура, която стоеше неподвижна край пътя на петдесетина крачки от тях. Единствено плащът й се вееше на вятъра под последните лъчи слънчева светлина, намерили пролука през облаците и върховете на дърветата.

— Гледай ти! — каза Бинабик сърдито. Очите му внимателно оглеждаха непознатия. — Това не е трол. — Непознатият край пътя бе много дребен и носеше късо наметало с качулка. Гола синкава кожа се показваше там, където крачолите не успяваха да достигнат горния край на ботушите.

— Прав си. Това е дете. — Саймън пришпори Намиращата дома напред и двамата му спътници го последваха. — Сигурно е измръзнало до смърт!

Детето вдигна очи. По тъмните му вежди и мигли имаше сняг. То се вгледа в тримата приближаващи, после се обърна и побягна.

— Спри! — извика Саймън. — Няма да ти направим нищо лошо!

— Халад, кунде! — изкрещя Слудиг. Детето спря, обърна се и ги изгледа предпазливо. Слудиг спря коня си, бавно слезе от седлото и все така бавно се приближи. — Вие сомен маровен, кунде — каза той и протегна ръка. Момчето го изгледа подозрително, но не побягна. Беше на не повече от седем или осем години и бе съвсем изкльощавяло, ако се съдеше по частите от него, които се виждаха. Шепите му бяха пълни с жълъди.

— Студено ми е — каза момчето на Западния език.

Слудиг изглеждаше изненадан, но се усмихна и кимна.

— Ела тогава, момче. — Внимателно взе жълъдите и ги изсипа в джоба на плаща си, а после вдигна непротивящото се дете в силните си ръце. — Не се бой. Ще ти помогнем. — Римърсгардецът сложи тъмнокосото момче на седлото пред себе си и уви плаща си около него, така че главата му като че ли израстваше от корема му. После изръмжа: — Вече можем ли да спрем за лагер, троле?

— Разбира се. След мъничко.

Бинабик забърза напред с Куантака. Момчето гледаше вълчицата с широко отворени, но не и изплашени очи. Саймън и Слудиг пришпориха конете си след Бинабик. Снегът вече завяваше следите на момчето край пътя.

Докато яздеха през празния град, Слудиг извади меха си с кангканг и даде на момчето да отпие. То се закашля, но не изглеждаше изненадано от вкуса на горчивата канукска напитка. Саймън реши, че може да е по-голямо, отколкото изглежда — в движенията му имаше сръчност, която не бе присъща на малко дете. Може би изглеждаше малко заради големите си очи и слабичкото си тяло.

— Как се казваш, момче? — най-после попита Слудиг.

Момчето го погледна спокойно и отвърна:

— Врен. — Думата бе изречена със странен акцент. Момчето посегна към меха, но Слудиг поклати глава и го прибра в дисагите.

— Врен ли? — объркано попита Саймън. — Що за име е това?

— Това е име на хирка и си мисля, че и момчето е хирка — отвърна Бинабик.

— Погледни черната коса — каза Слудиг. — А и цвета на кожата му. Той е хирка или аз не съм никакъв римърсгардец. Но какво прави сам в снега?

Саймън знаеше, че хирките са свободен народ, за който се говореше, че е добър с конете и умел в игрите, на които другите хора губят парите си. Бе виждал много хирки на големия пазар в Ерчестър.

— Хирките тук ли живеят? В Бялата пустош?

Слудиг се намръщи.

— Не съм чувал за такива… но напоследък видях много неща, на които никога нямаше да повярвам в Елвритшала. Мислех, че живеят предимно в градовете и в равнините заедно с тритингите.

Бинабик протегна малката си ръка нагоре и потупа момчето по рамото.

— И мен така са ме учили, макар че има някои, които живеят отвъд Пустошта, в степите на изток.

След като пояздиха още малко, Слудиг отново слезе от коня си, за да потърси следи от обитаване. Върна се, като клатеше глава, и отиде при Врен. Кафявите очи на детето се вглеждаха немигащо в него. Римърсгардецът попита:

— Къде живееш?

— При Скоди — отговори то.

— Близо ли е? — попита Бинабик. Момчето само сви рамене. — Къде са родителите ти? — Жестът се повтори.

Тролът се обърна към спътниците си.

— Вероятно Скоди е името на майка му. Или на някой фермер. Освен това е възможно да се е отлъчил от някой керван… въпреки че тези пътища, сигурен съм, не се използват често дори и в най-добрите времена. Как би могъл да оцелее дълго в страховити зимни дни като тези? — Той сви рамене в жест, който странно приличаше на жеста на детето.

— С нас ли ще го вземем? — попита Саймън. Слудиг изсумтя сърдито, но не каза нищо. Саймън се обърна гневно към римърсгардеца. — Не можем да го оставим да умре тук!

Бинабик размаха успокояващо пръст.

— Не, не се страхувай, че ще го оставим. Според мен обаче трябва да има още хора, които живеят тук.

— Тролът е прав — каза Слудиг. — Тук трябва да има хора. Както и да е, идеята да вземем дете с нас е глупава.

— Някои казваха така и за Саймън — тихичко отвърна Бинабик. — Но съм съгласен с първото ти твърдение. Нека намерим дома му.

— Той може да язди с мен — каза Саймън. Римърсгардецът направи кисела физиономия, но му подаде детето и Саймън го уви в наметалото си, както бе направил и Слудиг.

— Спи, Врен — прошепна той. Вятърът виеше между разрушените къщи. — Сега си с приятели. Ще те заведем вкъщи.

Момчето отвърна на погледа му сериозно като маловажен свещеник на публична церемония. После измъкна малката си ръка изпод наметалото и потупа Намиращата дома по гърба. Докато крехкото телце на момчето се облягаше на гърдите му, Саймън хвана юздите с една ръка, за да може с другата да го прегърне през кръста. Почувства се много стар и много отговорен.

„Дали някога ще бъда баща? — зачуди се той, докато продължаваха да напредват през сгъстяващия се мрак. — Ще имам ли синове? — Замисли се. — Дъщери?“

Сякаш всички, които познаваше, бяха загубили бащите си — Бинабик в лавина, принц Джосуа от старост. Джеръмайъс, чиракът на свещаря, бе изгубил баща си от гръдна треска; бащата на принцеса Мириамел също можеше да е мъртъв. Той се замисли за собствения си баща, който се бе удавил преди той да бъде роден. Дали бащите бяха като котките и кучетата? Да правят деца и да си тръгват?

— Слудиг! — извика той. — Имаш ли баща?

Римърсгардецът се обърна. Лицето му бе смръщено.

— Какво искаш да кажеш, момче?

— Искам да кажа, жив ли е?

— Доколкото знам, да — изсумтя римърсгардецът. — Обаче изобщо не ми пука. И в Ада да отиде тоя стар дявол, пак няма да ми пука. — И пак се обърна към покрития със сняг път.

„Аз няма да съм такъв баща — реши Саймън и притисна детето по-близо до гърдите си. Врен се размърда неспокойно под наметалото му. — Ще остана със сина си. Ще си имаме дом и няма да си тръгна“.

Но коя щеше да е майката? Поредица объркващи образи, произволни като снежинки, преминаха пред очите му: Мириамел, високо на балкона си в кулата на Хейхолт, камериерката Хепсибах, противно старата Рейчъл и лейди Воршева с разлютените очи. А и къде щеше да е домът му? Той огледа огромната белота на Пустошта и сянката на Алдхеорте. Как би могъл някой да се надява да остане на едно място в този луд свят? Да обещаеш подобно нещо на дете означаваше да го излъжеш. Дом? Той щеше да е късметлия, ако намереше място, на което да се скрие от вятъра за една нощ.

Нещастният му смях накара Врен да затрепери и Саймън придърпа наметалото по-плътно около двамата.

Наближиха източния край на Гринсаби, но все още не бяха видели жива душа. Нито пък някъде имаше признаци на скорошно пребиваване. Бяха разпитали Врен обстойно, но не бяха успели да измъкнат от него друга информация, освен името „Скоди“.

— Скоди баща ти ли е? — попита Саймън.

— Това е женско име — каза Слудиг. — Римърсгардско.

Саймън отново се пробва:

— Скоди майка ти ли е?

Момчето поклати глава и каза:

— Живея при Скоди. — Въпреки акцента думите му звучаха толкова правилно, че Саймън отново се зачуди дали не е по-голямо, отколкото предполагаха.

Пред тях все още имаше къщи, кацнали между ниските хълмове на Белия път, но те се появяваха все по-рядко и по-рядко. Вечерта бе запълнила празнините между дърветата с мастилени сенки. Бяха яздили твърде дълго — а и твърде много след времето за ядене, според сметките на Саймън. Тъмнината вече обезсмисляше търсенето. Бинабик тъкмо палеше един смолист боров клон, който да им служи като факла, когато Саймън видя проблясък на светлина в гората и извика:

— Вижте там! Мисля, че е огън! — Далечните покрити с бяло дървета като че ли светеха в червено.

— Скоди! Скоди! — възкликна момчето и се задърпа така, че Саймън трябваше да го стисне. — Много ще се зарадва!

Спряха и загледаха примигващата светлина.

— Отиваме внимателно — каза Слудиг, стиснал канукското си копие. — Това е адски странно място за живеене. Не можем да сме сигурни, че обитателите му ще са приятелски настроени.

Саймън внезапно изстина. Ех, ако на Трън можеше да се разчита достатъчно, за да го носи на кръста си! Попипа ножа си и се успокои.

— Аз ще яздя напред — каза Бинабик. — Аз съм по-дребен и Куантака е по-тиха. Ще отидем да хвърлим един поглед. — Той промълви някаква дума и вълчицата се плъзна през дългите сенки покрай пътя. Опашката й се развяваше като облаче дим.

Минаха няколко минути. Саймън и Слудиг яздеха по снежния пух бавно, без да говорят. Саймън се вглеждаше в топлата светлина, която трептеше по върховете на дърветата. Бе изпаднал в нещо като дрямка и се стресна при внезапното появяване на трола. Куантака се хилеше зъбато, езикът й висеше от устата.

— Това е старо абатство според мен — каза Бинабик; лицето му бе почти скрито под качулката. — Има голям огън в двора и няколко души около него — всъщност май са деца. Не видях никакви коне, нито някакъв признак за засада.

Продължиха тихо към билото на един нисък хълм. Пред тях, по средата на оградена с дървета поляна, гореше огънят, заобиколен от дребни подскачащи силуети. Зад тях се издигаха оцветените в червено стени на абатството. Бе стара сграда, пострадала от времето — покривът бе пропаднал на няколко места и дупките зееха към звездите като усти. Много от околните дървета като че ли бяха прокарали клоните си направо през тесните прозорци, все едно се опитваха да избягат от студа.

Врен се измъкна изпод ръката на Саймън, скочи от седлото и се претърколи в снега. Изправи се, отръска се като куче и отпердаши надолу към огъня. Щом го видяха, няколко от малките фигури нададоха радостни викове. Врен спря за малко при тях, като възбудено размахваше ръце, след това бутна вратата на абатството и изчезна.

Когато мина известно време и никой не излезе от абатството, Саймън погледна въпросително Бинабик и Слудиг.

— Това определено прилича да е домът му — каза Бинабик.

— Трябва ли да продължим пътя си? — попита Саймън. Надяваше се да кажат не. Слудиг го изгледа, а после изръмжа ядосано:

— Ще е глупаво да пропуснем възможността за една вечер на топло. А и сме готови да направим лагер. Но нито дума за това какви сме или какво правим. Ако някой попита, ние сме войници, избягали от гарнизона в Скоги.

Бинабик се усмихна.

— Одобрявам логиката ти, макар и да се съмнявам, че могат да ме объркат с римърсгардски войник. Хайде да отидем да видим дома на Врен.

Слязоха в тръс към долчинката. Малките фигурки, пет или шест, бяха подновили играта си, но щом ги видяха, спряха и ги загледаха. Бяха деца, облечени в парцали, както бе предположил Бинабик.

Всички очи се взираха в тях и ги изучаваха подробно. Децата бяха на възраст от три-четири години до възрастта на Врен или малко по-големи. Също така, изглежда, не бяха само от една народност. Имаше едно момиченце със същата черна коса и тъмни очи като Врен, но две-три други бяха толкова светли, че не можеше да са нищо друго освен римърсгардци. Всички гледаха внимателно и очите им бяха ококорени, никое от децата не проговори, докато Саймън и приятелите му слизаха от конете.

— Здравейте — каза Саймън. Най-близкото момче го гледаше навъсено, лицето му бе обляно от светлината на огъня. — Майка ви тук ли е?

Момчето продължи да го зяпа.

— Детето, което доведохме, влезе вътре — каза Слудиг. — Без съмнение вътре са големите. — Той замислено полюшна копието си и всички деца проследиха движението му войнствено. Римърсгардецът отиде до вратата на абатството, подпря копието на оронения хоросан на стената, облещи се срещу децата и каза:

— Никой да не пипа това. Разбрано? Гяал ес, кюнден! — Потупа меча си в ножницата, а след това вдигна юмрук и потропа на вратата. Саймън погледна към Трън, който бе просто увит в кожи пакет върху един от товарните коне, и се зачуди дали не трябва да го вземе, но реши, че това ще привлече повече внимание, отколкото е желателно. И все пак това го тормозеше. Толкова много жертви, за да се сдобият с черния меч, само за да го оставят увит на седлото като стара метла.

— Бинабик — тихичко каза той и посочи увития меч. — Мислиш ли, че…

Тролът поклати глава.

— Няма нужда от тревога, сигурен съм. Във всеки случай, дори и ако тези деца го откраднат, ще им е много трудно да го отнесат надалеч, нали?

Тежката врата бавно се отвори и малкият Врен застана на входа.

— Влезте. Скоди казва да влезете.

Бинабик слезе от Куантака. Вълчицата подуши въздуха, а после тръгна в посоката, от която бяха дошли. Децата я наблюдаваха захласнато.

— Оставете я да ловува — каза Бинабик. — Не й харесва да влиза в човешки къщи. Ела, Саймън, предложиха ни гостоприемство. — Той мина покрай Слудиг и последва Врен вътре.

Огън, голям почти колкото онзи в двора, бумтеше и пукаше в камината и хвърляше трептящи сенки по покритата с паяжини мазилка. Първото впечатление на Саймън от стаята бе, че тя изглежда като бърлогата на някакво животно. Огромни купчини дрехи, сено и какво ли още не бяха натрупани безразборно.

— Добре дошли, странници — чу се глас. — Аз съм Скоди. Имате ли някаква храна? Децата са много гладни.

Жената седеше на стол близо до огъня, а няколко деца, по-малки от онези в двора, се катереха по скута й или седяха в краката й. Първата мисъл на Саймън бе, че самата тя също е дете — макар и доста голямо, — но след един бърз поглед видя, че е на неговата възраст или дори малко по-голяма. Бяло-руса коса, безцветна като паяжина, обрамчваше кръглото й лице, което можеше и да е доста красиво въпреки няколкото петна, ако не бе толкова дебела. Бледите й сини очи се вглеждаха лакомо в новодошлите.

Слудиг я погледна подозрително; изглежда, му беше неудобно от близостта с нея.

— Храна ли? Имаме малко, господарке… — той се замисли, — но може да си я поделим.

Тя леко помаха с дебелата си розова ръка и почти избута едно спящо детенце на около годинка.

— Не е важно. Ние винаги се оправяме някак. Седнете и ми разкажете новини от света. — Тя се намръщи и сви червените си устни. — Може да има малко бира някъде. Вие, мъжете, обичате бира, нали? Врен, иди да намериш бира. И къде са жълъдите, за които те изпратих?

— О! — каза Слудиг смутено и извади жълъдите на Врен от джоба на плаща си.

— Добре — каза Скоди. — А сега бира.

— Да, Скоди. — Врен тръгна по една пътечка между десетките столчета и изчезна в сенките.

— Как стана така, че живеете тук? — попита Бинабик. — Мястото изглежда много изолирано.

Веждите на Скоди, която го бе гледала някак лакомо, се вдигнаха от изненада.

— Мислех си, че си дете! — В гласа й звучеше разочарование. — Но ти си малък мъж.

— Канук, милейди. — Бинабик се поклони. — Това, което вашият народ нарича „тролове“.

— Трол! — Тя плесна ръце от възбуда. Този път едно от децата наистина се плъзна от скута й и падна сред одеялата, навити в краката й. Не се събуди, но едно друго детенце бързо се изкатери да заеме мястото му. — Толкова прекрасно! Никога не сме имали трол тук! — Тя се обърна и извика в тъмнината: — Врен! Къде е бирата за тези мъже?

— Откъде са дошли всички тези деца? — попита учудено Саймън. — Всичките ли са твои?

На лицето на момичето се изписа нещо като оправдание.

— Да. Вече са. Родителите им не ги искаха, затова ги прибрах.

— Ами… — Саймън бе озадачен. — Ами, това е много мило от твоя страна. Но как ги храниш? Каза, че са гладни.

— Да, наистина е мило — каза Скоди, вече се усмихваше. — Мило е от моя страна, но така бях научена. Господ Усирис казва да обичаме децата.

— Да — промърмори Слудиг. — Така е.

Врен се върна в осветения от огъня кръг. Носеше делва бира и няколко нащърбени купички. Купчината се клатеше опасно, но с малко усилия той успя да подреди всичко и да налее бира и за тримата пътници. Вятърът бе задухал по-силно и пламъците в скарата се разгоряха.

— Много хубав огън — каза Слудиг, докато забърсваше пяната от мустаците си. — Сигурно е било трудно да намерите сухи дърва след вчерашната буря.

— О, Врен ми нацепи още през пролетта. — Тя потупа момчето по главата с пълната си ръка. — Той също коли и готви. Врен ми е доброто момче.

— Няма ли някой тук, който да е по-голям? — попита Бинабик. — Не искам да съм непочтителен, но изглеждаш млада, за да отглеждаш сама тези деца.

Скоди го изгледа внимателно, после отговори:

— Казах ви. Майките и бащите им са си отишли. Тук няма никой, освен нас. Но ние се справяме много добре, нали, Врен?

— Да, Скоди. — Клепачите на момчето натежаваха. То се притисна към крака й, като се грееше на топлината на огъня.

— И така — каза тя най-после, — вие казахте, че имате храна. Защо не я донесете, а после можем да си я поделим. Ще намерим нещо за ядене и тук. Събуди се, Врен, мързеливец такъв! — Тя го перна леко по ухото. — Събуди се! Време е да правиш вечеря!

— Не го буди — каза Саймън, като съжали малкото чернокосо момче. — Ние ще се погрижим за яденето.

— Глупости — отвърна Скоди и разтърси лекичко протестиращия Врен. — Той обича да прави вечеря. Вие отидете и донесете каквото имате. Ще останете за през нощта, нали? Значи трябва да оставите конете си в конюшнята. Тя е някъде навън. Врен, ставай, мързеливецо! Къде е конюшнята?

Гората стигаше съвсем близо зад абатството. Поръсените със сняг стари дървета се поклащаха печално. Саймън и спътниците му заведоха конете в конюшнята, дадоха им сено и нахвърляха сняг в коритото, за да се разтопи. Конюшнята бе занемарена — в поставките имаше почернели факли и по стените зееха дупки — и не можеше да се познае кога за последно е била използвана.

— Ще внесем ли всичките си неща вътре? — попита Саймън.

— Така мисля — отговори Бинабик. — Не вярвам децата да откраднат нещо, което не е храна, но е по-добре да сме си сигурни.

Миризмата на мокри коне бе силна. Саймън потърка твърдите ребра на Намиращата дома и попита:

— Не мислите ли, че е малко странно тук да не живее никой друг, освен деца?

Слудиг се засмя.

— Младата жена е по-голяма от теб… и при това е истинска жена. Момичетата на нейната възраст често имат собствени деца.

Саймън се изчерви, но преди да му отвърне рязко, се намеси Бинабик:

— Мисля, че Саймън говори смислено. Има неясни неща на това място. Няма да навреди, ако зададем повече въпроси на домакинята ни.

Саймън уви Трън в плаща си, преди да го внесе в абатството. Променливият меч в този миг бе доста лек. Освен това като че ли туптеше леко, въпреки че Саймън знаеше, че това може да са само измръзналите му, треперещи ръце. Когато малкият Врен отново ги въведе вътре, Саймън постави Трън близо до огъня, където щяха да спят, и струпа дисагите отгоре му, все едно да затисне някой спящ звяр, който може да се събуди и да се развилнее.

Вечерята бе причудлива смесица от необикновена храна и странни разговори. Покрай остатъците от сушени плодове и месо, предоставени от тримата пътници, Скоди и младите й подопечни извадиха купи с горчиви жълъди и кисели дребни плодове. В паяжинясалия килер на абатството Врен намери мухлясало сирене, което все пак ставаше за ядене, както и още няколко буркана с миризлива римърска бира. С това успяха да направят ястие, което да стигне, макар и не напълно, за цялата компания — децата бяха над дузина.

По време на яденето Бинабик не намери много време да задава въпроси. Тези от подопечните на Скоди, които бяха достатъчно големи, за да излизат навън, се редуваха да разказват фантастични истории за най-различни приключения, които били преживели през деня, разкази така преувеличени, че очевидно бяха неверни. Едно момиче разказа как полетяло до върха на огромен бор, за да си открадне перо от вълшебна сойка. Друго дете, едно от по-големите момчета, се закле, че намерило сандък със злато на човекоядци в някаква пещера в гората. Когато дойде неговият ред, Врен спокойно информира слушателите си, че докато събирал жълъди, бил нападнат от леден демон с пламтящи сини очи и че Саймън и двамата му спътници го спасили от ноктите на ужасното същество, като го кълцали с мечовете си, докато не го направили на парченца.

Скоди държеше поред всяко от по-малките деца в скута си, докато ядеше, и изслушваше всеки разказ с изражение на завистлив интерес. Награждаваше онези, чиито приказки харесваше най-много, като даваше на разказвача допълнителна хапка храна, която бе приемана с нетърпение. Всъщност, реши Саймън, наградата вероятно бе главната причина за невероятния характер на разказите.

Имаше нещо в лицето на Скоди, което Саймън намираше за пленително. Въпреки огромните й размери, в момичешките й черти имаше някаква деликатност, а в очите и усмивката й — някаква ведрина, които го пронизваха. В определени моменти, когато тя се смееше, останала без дъх, на някоя от измислиците на децата или се обръщаше така, че светлината от огъня си играеше блещукайки в ленената й коса, тя изглеждаше доста красива; в други, когато алчно вземаше шепа плодове от някое от по-малките деца и ги натъпкваше в широката си уста или когато заплененото й слушане на разказваните приказки за миг наподобяваше просто идиотия, бе отблъскваща.

На няколко пъти тя хвана Саймън да я зяпа. Погледите, които му връщаше, малко го плашеха, дори и когато го караха да се изчервява. Скоди, въпреки цялата си маса, имаше израз, който би бил съвсем на място при някой изтощен от глад просяк.

— И така — каза тя, когато Врен свърши невероятната си приказка, — вие сте били дори още по-смели, отколкото си мислех. — Тя се усмихна широко на Саймън. — Ще спим добре тази нощ, след като сте под нашия покрив. Нали не мислите, че леденият демон на Врен има братя?

— Мисля, че не е вероятно — каза Бинабик с любезна усмивка. — Не трябва да се страхувате от никакъв подобен демон, докато сме тук, във вашия дом. Като отплата, ние сме много благодарни за покрива и огнището, което ни топли.

— О, не! — възкликна Скоди. — Аз съм ви благодарна. Нямаме много гости. Врен, помогни да разчистим място, на което да спят мъжете. Врен, чуваш ли ме?

Врен се взираше втренчено в Саймън; в очите му имаше неразгадаемо изражение.

— Като споменахте гости, милейди — започна Бинабик, — това ме подсети за един въпрос, който исках да ви задам. Как стана така, че вие и тези деца сте дошли на такова усамотено място?…

— Дойдоха бурите. Другите избягаха. Ние нямаше къде да отидем. — Кратките й изречения лошо прикриваха обидата й. — Никой не искаше… нито децата, нито Скоди. — След като темата бе приключена, гласът й отново се стопли. — А сега е време малките да спят. Елате, всички, помогнете ми да стана. — Неколцина от поверениците й притичаха да съдействат за повдигането на огромното й тяло от стола. Докато бавно се придвижваше към вратата в задната част на стаята, а две спящи деца се държаха за нея като прилепчета, тя добави:

— Врен ще ви помогне да се настаните. Донеси свещта, когато идваш, Врен. — И изчезна в сенките.

Саймън се събуди от неспокойния си сън в дълбините на нощта, изпълнен с объркана паника от беззвездната тъмнина, оцветена в леко червено, и освен това от едва доловима нишка звук, която се виеше около приглушената песен на вятъра. Трябваха му няколко мига да се сети, че спят до камината на старото абатство, на топло до тлеещите въглени и скрити от стихиите от покрива и рушащите се стени. Звукът бе самотният вой на Куантака — носеше се някъде отдалеч. Страхът на Саймън понамаля, но не изчезна.

„Дали бе сън онова, което видях миналата нощ? Шем и Рубен и гласовете? Наистина ли бе само представа, или бе толкова истинско, колкото изглеждаше… колкото звучеше?“

Още от нощта на бягството му от Хейхолт той не се чувстваше господар на собствената си съдба. През същата онази Каменна нощ, когато бе почувствал по някакъв начин отблъскващите мисли на Приратес и без да иска, бе споделил ритуала, при който Елиас получи като ужасен подарък меча Печал, Саймън се бе зачудил дали е господар дори и на собствения си ум. Сънищата му бяха станали много по-ярки от обикновените нощни разходки. Сънят в къщата на Гелое, в който смъртнобледият Моргенес го бе предупредил за лъжливия пратеник, и повтарящите се посещения на огромното, прегазващо всичко колело или на дървото, което беше кула, бяло сред звездите — всички те изглеждаха твърде настоятелни, твърде мощни, за да са просто неспокойни сънища. И сега, в сънищата си от предната нощ, той бе чул Приратес да си говори с някакво неземно същество толкова ясно, като че ли ги подслушваше през ключалката. Това въобще не приличаше на сънищата му от преди последната ужасна година.

Когато Бинабик и Гелое го бяха отвели на Пътя на сънищата, видението му много приличаше на тези, другите — също като сънуването, но с огромна и неописуема сила. Може би някак си, заради Приратес или нещо друго, в него се бе отворила някаква врата, която понякога водеше към този път. Това приличаше на лудост, но с какво не бе така в това налудничаво време? Сънищата сигурно бяха важни — когато се събудеше, той имаше чувството, че нещо безкрайно важно му се изплъзва, — но за свой ужас, нямаше никаква представа какво може да означават.

Скръбният вой на Куантака прозвуча отново в бурята. Саймън се зачуди защо тролът не става, за да я прибере — но Бинабик и Слудиг хъркаха спокойно. Реши да стане и да я пусне да влезе — виеше толкова самотно и нещастно, а навън бе толкова студено, — но откри, че тежка умора сковава крайниците му; просто не можеше да се надигне. Опита пак, но без резултат. Крайниците му бяха непослушни и твърди, все едно издялани от дърво.

Изведнъж ужасно му се доспа. Той се опита да се пребори със сънливостта, но тя го дърпаше неумолимо надолу; воят на Куантака затихна и той се хлъзна като че ли по дълъг склон, надолу към забравата…

Когато се събуди, последните въглени бяха догорели и абатството бе потопено в пълна тъмнина. Една студена ръка докосваше лицето му. Той се задъха от ужас, но въздухът едва-едва влезе в дробовете му. Тялото му бе тежко като камък; нямаше сили да помръдне.

— Красив — прошепна Скоди: една малко по-тъмна сянка, която повече се чувстваше, отколкото се виждаше, висока и широка над него. Тя погали бузата му. — Тъкмо ти е порасла и брада. Красив си. Ще те запазя.

Саймън безпомощно се опита да се отмести.

— И те не те искат, нали? — каза Скоди, все едно говореше на бебе. — Мога да го почувствам. Скоди знае. Отхвърлен, да. Мога да го чуя в главата ти. Но не това е причината да накарам Врен да ви доведе.

Тя клекна до него в тъмното, после седна — все едно палатка, която се откъсва от коловете си.

— Скоди знае какво имате. Чух го да пее в ушите ми, видях го в сънищата си. Лейди Сребърна маска го иска. Лорд Червени очи също. Те искат меча, черния меч, и когато им го дам, ще са мили с мен. Те ще заобичат Скоди и ще й дадат подаръци. — Тя го хвана за косата с дебелите си пръсти и дръпна рязко. Щракването на болката изглеждаше някак далечно. Миг по-късно, като че ли за извинение, Скоди внимателно прекара ръката си по косата и лицето му.

— Красив — продължи тя. — Приятел за мен… приятел на моята възраст. Точно това чаках. Ще ти взема сънищата, които те тревожат. Ще ти взема всичките сънища. Мога да го направя, нали знаеш? — Тя снижи шептящия си глас още повече и Саймън чак сега осъзна, че тежкото дишане на двамата му приятели е спряло. Зачуди се дали не лежат тихо в тъмнината и не изчакват момента да го спасят. Ако бе така, той се молеше да действат по-скоро. Сърцето му беше безсилно, също като натежалите му крайници, но страхът туптеше през тялото му като ускорен пулс и го болеше. — Изгониха ме — промърмори Скоди. — Собственото ми семейство и съседи. Казаха, че съм била вещица. Казаха, че съм правела проклятия на хората. Изгониха ме. — Тя заподсмърча отблъскващо и когато пак проговори, думите й бяха смесени със сълзи. — Аз им го вър… върнах. Татко беше пиян и спеше и аз наръгах майка с неговия нож и после го тикнах в ръката му. Той се самоуби. — Смехът й бе горчив, но без съжаление. — Винаги съм можела да виждам неща, които другите не могат, да измислям неща, които те не искат. После, когато дойде дълбоката зима и не щя да си тръгне, започнах да мога да правя разни неща. Сега вече мога да правя неща, които никой друг не може! — Гласът й се издигна победоносно. — Ставам все по-силна. По-силна и по-силна. Когато дам на лейди Сребърна маска и лорд Червени очи меча, който търсят, пеещия черен меч, който видях в сънищата си, ще стана като тях. И тогава ние с децата ще накараме всички да съжаляват.

Тя разсеяно плъзна студената си ръка по челото на Саймън и надолу под ризата му и почна да гали голите му гърди така, все едно галеше куче. Вятърът бе спрял и в ужасяващата тишина той изведнъж разбра, че приятелите му не са до него. В тъмната стая нямаше никой друг освен него и Скоди.

— Но ще запазя теб — каза тя. — Ще те запазя за себе си.

15. Сред Божиите стени

Отец Диниван се вглеждаше в купичката си, все едно там можеше да има някакво полезно съобщение, изписано с парченца маслина и трошички хляб. Свещите горяха яростно по цялата дължина на масата. Гласът на Приратес бе силен и остър като меден гонг.

— … така че виждате, ваше светейшество, че всичко, което иска крал Елиас, е да приемете един факт: че душите на хората може да са на Майката Църква, но тя няма право да се меси във властта над телата им от страна на изконния им владетел. — Плешивият свещеник се ухили самодоволно. Сърцето на Диниван трепна, когато видя лекторът да се усмихва глупаво в отговор. Ранесин не можеше да не знае, че Елиас всъщност обявява, че Божият пастир на земята има по-малко власт от всеки земен крал. Защо седеше така и не казваше нищо?

Лекторът бавно кимна, погледна през масата към Приратес, а след това за кратко и към херцог Бенигарис, новия господар на Набан, който малко нервно избърса мазнината от брадичката си с брокатения си ръкав. Пирът в навечерието на Хлафманса обикновено бе само религиозен и церемониален празник. Въпреки че Диниван знаеше, че Бенигарис е обречено създание на господаря на Приратес, Елиас, в този миг херцогът като че ли искаше повече церемониалност и по-малко стълкновения.

— Върховният крал и пратеникът му Приратес желаят само най-доброто на Майката Църква, ваше светейшество — пресипнало каза Бенигарис: не можа да издържи погледа на Ранесин, като че ли бе видял убийството на баща си, за което се приказваше, изобразено там. — Трябва да чуем онова, което казва Приратес. — И той отново се обърна към чинията си, където намери по-другарска компания.

— Ние обмисляме всичко, което иска да каже Приратес — спокойно отвърна лекторът. На масата отново се възцари тишина. Дебелият Велигис и другите уредници, които присъстваха, се върнаха към чиниите си, очевидно доволни, че стълкновението, от което толкова са се страхували, се е разминало.

Диниван сведе очи към остатъците от вечерята си. Младият свещеник, който висеше над рамото му, отново напълни чашата му с вода (тази вечер бе добре да избягва виното) и посегна да вземе купата му, но Диниван го спря с помахване. Беше по-добре да има нещо, върху което да се съсредоточи, дори и само за да избягва да гледа отровния като змия Приратес, който не се и опитваше да прикрие невъобразимото си удоволствие от това да обезпокои църковната йерархия.

Докато разсеяно отбутваше трошичките хляб с ножа си, Диниван се замисли колко неразделно са свързани великото и ежедневното. Този ултиматум от крал Елиас и отговорът на лектора можеше някой ден да станат случка с незабравимо значение, като онзи ден преди много години, когато лектор Ларексис Трети бе обявил лорд Сулис за еретик и вероотстъпник и го бе изпратил в изгнание. Но дори и тогава сигурно бе имало свещеници, които са почесвали носовете си или са гледали в тавана, или пък тихичко са се оплаквали от болящите си стави, докато са седели в самия център на историята — точно както сега самият той ровичкаше остатъците от вечерята си, а херцог Бенигарис се оригваше и отпускаше колана си. Хората винаги щяха да са такива — смесица от маймуна и ангел, и животинската им природа щеше да се дразни на ограниченията на цивилизацията дори и когато се стремяха към Небето или отиваха в Ада. Беше забавно, наистина… поне трябваше да бъде.

Докато уредник Велигис се опитваше да започне по-спокоен разговор за по време на вечеря, Диниван изведнъж почувства някакво странно трептене под пръстите си — масата се друсаше леко под ръцете му. Земетресение, бе първата му мисъл, но след това маслинените костилки в купата му започнаха бавно да се събират и да образуват руни пред смаяните му очи. Той изненадано вдигна поглед, но никой друг край масата не забелязваше нищо нередно. Велигис продължаваше да бърбори, пълното му лице блестеше от пот; останалите го наблюдаваха, като любезно се преструваха на заинтересовани.

Пъплейки като насекоми, остатъците в купата на Диниван се събраха и образуваха три подигравателни думи: „ПРАСЕ НА СВИТЪКА“. Отвратен, той вдигна поглед и срещна черните като на акула очи на Приратес. Алхимикът имаше вид на човек, който страшно се забавлява. Един от пръстите му се размахваше над покривката, все едно рисуваше в нематериалния въздух. После, докато Диниван гледаше, Приратес изведнъж размаха всичките си пръсти. Трохите и маслинените костилки в купичката на Диниван внезапно се пръснаха — каквито и сили да ги бяха свързвали, вече ги нямаше.

Ръката на Диниван се вдигна автоматично към верижката, скрита под расото му, и усмивката на Приратес се разшири почти като на весело дете. Диниван усети как обичайният му оптимизъм се топи пред наглата самоувереност на червения свещеник. Изведнъж той осъзна колко тънка и чуплива тръстика е собственият му живот.

— Те не са, предполагам, истински опасни — бърбореше Велигис, — но това наистина е ужасяващ удар по достойнството на Майката Църква, как тези варвари се самозапалват, ужасяващ удар е — все едно карат Църквата да се осмели да ги спре! Това е нещо като заразна лудост и може би я носи лош вятър. Вече не излизам без кърпа пред носа и устата си…

— Но вероятно Огнените танцьори не са луди — тихо каза Приратес. — Може би сънищата им са по-… реални, отколкото ви се иска да повярвате.

— Това е… това е… — запелтечи Велигис, но Приратес не му обърна внимание: гнусно празните му очи все още бяха вперени в Диниван.

„Той вече не се страхува от никакви зверства — помисли Диниван. Осъзнаването на това бе като тежък товар. — Нищо не го задържа повече. Ужасното му любопитство се е превърнало в безогледен и неутолим глад“.

Това ли бе моментът, когато светът бе започнал да полудява? Когато Диниван и неговите другари Носители на свитъка бяха въвели Приратес в тайните си съвещания? Бяха отворили сърцата и ценните си архиви за младия свещеник, понеже уважаваха остротата на ума му, и дълго не видяха загнилото в центъра му.

А когато то не можеше вече да бъде сбъркано, го бяха прогонили… но като че ли прекалено късно. Много, много късно. Сега червената звезда на Приратес се изкачваше и сияеше все по-ярко, а тази на Диниван помръкваше.

Имаше ли още нещо, което би могъл да направи? Бе изпратил съобщения до двамата Пазители на свитъка, които все още бяха живи, Джарнауга и чирака на Укикук, въпреки че не бе получавал новини и от двамата от доста време. Освен това бе изпратил препоръки и инструкции и на други с добра вяра, като горската жена Гелое и малкия Тиамак в блатистия Вран. Бе довел принцеса Мириамел в безопасност до Санселан Ейдонитис и я бе накарал да разкаже историята си на лектора. Бе се погрижил за всички дървета така, както би пожелал Моргенес — всичко, което можеше да стори сега, бе да чака и да види какъв плод ще се роди…

Диниван отклони очи от тревожещия го поглед на Приратес и огледа цялата зала, като се опитваше да отбележи детайлите. Ако това щеше да бъде знаменита вечер, за добро или за зло, можеше все пак да се опита да запомни всичко, което успее. Може би някога в бъдеще — някое по-светло бъдеще от тези, които можеше да си представи в момента — той щеше да е старец, който стои над рамото на някой младеж и го поправя: „Не, това въобще не беше така! Аз бях там…“ Усмихна се и за миг забрави грижите си. Ех, че радостна мисъл — да преживее грижите на тези тъмни дни, да няма по-голяма отговорност от тази да дразни някой беден писач, който се мъчи да завърши възложената му работа!

Радостта изчезна внезапно, когато забеляза познато лице под сводестата врата, която водеше към кухните. Какво правеше Кадрах там? Бе в Санселан Ейдонитис от седмица и не можеше да има работа, която да го доведе близо до частните помещения на лектора, така че можеше само да шпионира гостите, които бяха на вечерята. Дали бе само любопитство, или Кадрах… Падреик… не изпитваше повика на някаква стара вярност? На противоречива вярност?

Още докато тези мисли проблясваха през главата на Диниван, монахът се плъзна назад в сянката и изчезна от поглед. Миг по-късно оттам мина един слуга с широк поднос, което безусловно показа, че Кадрах си е тръгнал.

Като че ли в контраст с объркването на Диниван лекторът внезапно се изправи от високия си стол начело на масата. Винаги любезното лице на Ранесин сега бе навъсено; сенките, хвърляни от ярката светлина на свещите, го караха да изглежда престарял и прегърбен от грижи.

Той махна на бърборещия Велигис да млъкне и бавно започна да говори; белокосата му глава изглеждаше далечна като покрита със сняг планина.

— Ние помислихме. Светът, за който говориш, Приратес, има някакъв определен смисъл. Неговата логика има тежест. Чували сме подобни неща от херцог Бенигарис и от честия му спътник Аспитис.

— Граф Аспитис — внезапно се намеси Бенигарис; широкото му лице бе зачервено от виното. — Граф. Крал Елиас го направи граф по мое желание. Като знак за приятелството му към Набан.

Фините черти на Ранесин се изкривиха от зле прикрито отвращение.

— Знаем, че си близък с Върховния крал, Бенигарис. Знаем и че ти управляваш Набан. Но сега си на нашата маса, в Божия дом — на моята маса — и ние ти заповядваме да мълчиш, докато най-висшият свещеник на Майката Църква свърши да говори.

Диниван се смая от ядосания тон на лектора — Ранесин обикновено бе най-милият човек на света, — но тази неочаквана сила го окуражи. Мустаците на Бенигарис потрепериха ядосано, но той посегна към чашата си с непохватността на засрамено дете.

Сините очи на Ранесин сега се бяха спрели върху Приратес. Лекторът продължи с величавия тон, който използваше много рядко, но който звучеше съвсем естествено:

— Както вече казахме, светът, който ти, Елиас и Бенигарис проповядвате, има някакъв определен смисъл. Това е свят, в който алхимици и монарси решават съдбата не само на телесните форми на хората, но и на душите им, и където поданиците на краля подстрекават заблудените души да се изгарят за славата на фалшиви идоли, ако това подхожда на целите им. Един свят, където несигурността на невидимия Бог е заменена със сигурността на един черен горящ дух, който живее на тази земя, в сърцето на планина от лед.

При тези думи безкосмените вежди на Приратес подскочиха. Диниван изпита миг на студена наслада. Добре. Значи този човек все още можеше да бъде изненадан.

— Чуйте ме! — Гласът на Ранесин придоби сила, така че за момент изглеждаше като че ли не само стаята се е смълчала, но и целият свят с нея, все едно в този миг осветената от свещи маса бе на върха на Съзиданието. — Този свят — вашият свят, светът, който вие ни проповядвате с вашите лукави думи — не е светът на Майката Църква. Отдавна знаем за един тъмен ангел, който обикаля земята и чиято студена ръка се протяга, за да безпокои всички сърца в Остен Ард… но нашият бич е самият Архидявол, неумолимият враг на Божията светлина. Независимо дали вашият съюзник наистина е нашият Враг от безброй хилядолетия, или просто още един злостен поданик на тъмнината, Майката Църква винаги се е изправяла срещу подобните му… и винаги ще го прави.

Всички в стаята като че ли задържаха дъха си един безкраен миг.

— Ти не знаеш какво говориш, старче. — Гласът на Приратес приличаше на съскане. — Станал си немощен и умът ти изневерява…

Изненадващо, нито един от присъстващите не надигна глас в знак на протест или несъгласие. Всички се взираха в лектора с разширени очи. Ранесин се наведе напред над масата и спокойно посрещна ядния поглед на свещеника. Светлината като че ли помръкна и почти изчезна в цялата банкетна зала, като остави осветени само двамата, единия в алено, другия в бяло, а сенките им се проточваха, проточваха…

— Лъжи, омраза и скъперничество — меко каза лекторът. — Те са ни познати, вековни врагове. Няма значение под чий флаг крачат. — Той се изправи: слаба, бледа фигура, и вдигна ръка. Диниван отново почувства яростната, неконтролируема любов, която го бе накарала да приведе гърба си в преклонение пред тайната на божественото предназначение на Човека, да отдаде живота си в служба на този скромен и чудесен човек, както и на Църквата, която живееше в неговото тяло.

Със студена отмереност Ранесин нарисува знака на Дървото във въздуха пред себе си. Масата като че ли потрепери под ръката на Диниван; този път обаче той не можеше да повярва, че това е работа на алхимика.

— Ти отвори врати, които трябваше да останат затворени за вечни времена, Приратес — заяви лекторът. — Поради своята гордост и глупост вие с Върховния крал сте довели едно огромно зло в света, който вече и без това стенеше под тежък товар на страдание. Нашата Църква — моята Църква — ще се бори с вас за всяка душа, докато не дойде самият Ден на Отсъждането. Обявявам те за отлъчен, а с теб и крал Елиас, и освен това прогонвам от лоното на Майката Църква всички, които ви последват в тъмнина и заблуда. — Ръката му замахна надолу веднъж, втори път. — Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран! Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран!

Никаква гръмотевица или рог от висините не прозвуча след гръмовните думи на лектора — само далечните удари на камбаната на Клавес, която отмерваше часа. Приратес бавно се изправи, лицето му беше бледо като восък, устата му се бе изкривила в трепереща гримаса.

— Ти направи ужасна грешка — проскърца гласът му. — Ти си само един глупав старец и твоята велика Майка Църква е само детска играчка, направена от пергамент и лепило. — Той трепереше от гняв. — И много скоро ще й хвърлим факла. Воят, когато се подпали, ще е ужасен. Ти направи грешка.

Той се обърна и излезе решително от залата: токовете на ботушите му удряха в пода, одеждите му се развяваха като пламък. Диниван си помисли, че в отекващите стъпки на свещеника чува някаква ужасна прокоба за гибел, за огромен и последен пожар, който ще овъгли страниците на историята.

Мириамел пришиваше едно дървено копче на пелерината си. Някой потропа. Стресната, тя се смъкна от диванчето и пристъпи към вратата. Голите й крака замръзваха по студения под.

— Кой е?

— Отворете, прин… Отвори, Малахиас. Моля, отвори вратата.

Тя дръпна резето. В слабо осветения коридор стоеше Кадрах, потното му лице лъщеше. Той нахълта в стаята и затвори вратата с лакът толкова рязко, че Мириамел почувства полъха, когато тя мина покрай носа й.

— Да не си луд? — попита тя. — Не можеш да нахълтваш така!

— Моля ви, принцесо…

— Излизай! Веднага!

— Милейди… — Изненадващо Кадрах падна на колене. Обикновено червендалестото му лице бе пребледняло. — Трябва да избягаме от Санселан Ейдонитис. Тази вечер.

— Ти си полудял! — Тонът й бе хладен. — За какво говориш? Да не си откраднал нещо? Не знам дали трябва да те защитавам повече и съвсем определено няма да бягам от…

Той я прекъсна:

— Не. Нищо не съм направил… или поне нищо лошо тази вечер. Опасността не е толкова за мен, колкото за вас. Но тази опасност е много голяма. Трябва да бягаме!

Няколко мига Мириамел не можа да измисли какво да каже. Кадрах наистина изглеждаше много изплашен — рязка промяна от обикновеното му невъзмутимо изражение.

— Моля ви, милейди — продължи той. — Знам, че не съм бил верен спътник, но съм направил и малко добро освен това. Моля ви, повярвайте ми този път. Вие сте в ужасна опасност!

— Опасност от какво?

— Приратес е тук.

Тя почувства да я залива вълна на облекчение. Първите думи на Кадрах все пак я бяха уплашили.

— Идиот. Знам това. Говорих с лектора вчера. Знам всичко за Приратес.

Монахът се изправи. Челюстта му бе решително стисната.

— Това е едно от най-глупавите неща, които сте казвали някога, принцесо. Знаете много малко за него и трябва да сте благодарна за това. Благодарна! — Той хвана ръката й.

— Спри! Как смееш! — Тя се опита да го зашлеви, но Кадрах се наведе настрани, без да я пуска. Бе изненадващо силен.

— В името на костите на свети Муирфат! Не бъди такава глупачка, Мириамел! — Той се наведе към нея и се втренчи в очите й. Не миришеше на вино. После изръмжа: — Ако трябва да се държа с теб като с дете, ще го направя! — Избута я назад, докато тя не седна на диванчето, и застана над нея, ядосан, но и изплашен. — Лекторът обяви Приратес и баща ти за отлъчени. Знаеш ли какво значи това?

— Да! — каза тя; гласът й почти се бе превърнал в крясък. — Радвам се!

— Но Приратес не се радва и ще се случи нещо лошо. Ще се случи много скоро. Не трябва да си тук, когато стане.

— Лошо? Какво искаш да кажеш? Приратес е сам в Санселан. Дойде само с половин дузина от пазачите на баща ми. Какво би могъл да направи?

— И ти казваш, че знаеш всичко за него! — Кадрах поклати глава от отвращение, а после започна да хвърля дрехите и малкото багаж на Мириамел в пътната й чанта. — Аз поне не искам да видя докъде ще стигне.

Смаяна, тя го наблюдава известно време. Кой беше този човек, който изглеждаше като Кадрах, но викаше и заповядваше, и я сграбчваше за ръката като някой престъпник?

— Няма да отида никъде, преди да съм поговорила с отец Диниван — най-после промълви тя. Малко от остротата бе изчезнала от гласа й.

— Чудесно — отвърна Кадрах. — Както искаш. Само се приготви за тръгване. Сигурен съм, че Диниван ще се съгласи с мен… ако въобще го намерим.

Тя с неохота се наведе да му помогне и попита:

— Само ми кажи следното: заклеваш ли се, че сме в опасност? И че не е заради нещо, което си направил ти?

Той спря. За първи път, откакто бе влязъл в стаята, странната му полуусмивка се появи пак — но изкриви лицето му в маска на отвратителна мъка.

— Всички сме правили неща, за които съжаляваме, Мириамел. Аз съм правил грешки, които са карали Бог да плаче на огромния си трон. — Той поклати глава, ядосан, че губи време в приказки. — Но тази опасност е истинска и много близка, а ние двамата не можем да направим нищо, за да я намалим. Следователно трябва да бягаме. Страхливците винаги оцеляват.

Като видя лицето му, на Мириамел изведнъж й се отщя да знае какво е направил Кадрах, та се мрази толкова много. Потрепери и седна да се обуе.

Санселан Ейдонитис изглеждаше странно пуст, дори и за късния вечерен час. Монасите се бяха събрали на групички в общите стаи, седяха и клюкарстваха тихо; само неколцина крачеха по коридорите със запалени свещи по някакви задачи. Освен тях коридорите бяха празни. Факлите горяха на пресекулки, като че ли обезпокоявани от неспирен вятър.

Мириамел и Кадрах вървяха по една рядко посещавана галерия на горните етажи, над стаите, в които отсядаха посещаващите административното и церемониално сърце на Божия дом духовници. Изведнъж монахът придърпа Мириамел към нишата на един прозорец.

— Остави свещта на пода и ела да погледнеш — тихичко каза той. Тя закрепи свещта в процепа между две плочки и се наведе напред. Студеният въздух я удари по лицето като шамар.

— Какво да гледам?

— Ето там, под нас. Виждаш ли онези мъже с факлите? — Той посочи през тесния прозорец. Мириамел се наведе и видя двайсетина мъже с брони и пелерини в двора. Носеха копия.

— Да — отговори тя бавно. Войниците не правеха нищо особено — топлеха ръцете си на огньове сред двора. — И какво?

— Те са от личната охрана на херцог Бенигарис — сериозно каза Кадрах. — Някой очаква проблеми тази нощ и ги очаква тук.

— Но нали на войниците не им се разрешава да носят оръжия в Санселан Ейдонитис! — Върховете на копията отразяваха светлината от огньовете като огнени езици.

— Но нали самият херцог Бенигарис гостува тук тази вечер, тъй като присъства на банкета на лектора.

— Защо не си е отишъл в Санселан Махистревис? — Тя отстъпи от прозореца и от студения вятър. — Не е много далеч.

— Отличен въпрос — отвърна Кадрах и на полускритото му в сянка лице заигра горчива усмивка. — Защо ли наистина?

Херцог Исгримнур изпробва острия ръб на Квалнир с палеца си, кимна доволно и прибра бруса и буркана с мазнина в чантата си. Имаше нещо много успокояващо в това да си точи меча. Жалко, че трябваше да го остави тук. Той въздъхна и отново го уви в парцали, а след това го набута под сламеника си.

„Няма да стане да отида да видя лектора, като нося меч — помисли си той, без значение колко по-спокоен ме кара да се чувствам. Съмнявам се, че пазачите му ще го приемат любезно“.

Не че щеше да се види направо с лектора. Много невероятно беше да пуснат някакъв странен монах в стаята за сън на Пастира на Майката Църква, но покоите на Диниван бяха наблизо, а секретарят на лектора нямаше пазачи. Освен това Диниван познаваше Исгримнур и имаше високо мнение за него. Когато свещеникът разбереше кой в действителност е среднощният му посетител, щеше да го изслуша внимателно.

И все пак Исгримнур почувства как стомахът му се свива, както правеше винаги преди битка. Това беше и причината да извади меча си — Квалнир бе изваждан от ножницата само два пъти, откакто бе напуснал Наглимунд, и със сигурност не бе служил по начин, който можеше да изтъпи кованото му от дуори острие, но точенето му поне го разсейваше, когато чакането ставаше трудно. Имаше нещо във въздуха тази вечер, някакво гнусно очакване, което напомняше на Исгримнур за брега на Клоду преди Битката на Езерните земи.

Дори и крал Джон, какъвто кръвожаден ястреб си бе, се беше чувствал нервен през онази нощ, като знаеше, че десет хиляди тритинги чакат някъде в тъмнината зад постовите огньове и като знаеше още, че равнинците не са последователи на порядъчните сутрешни времена за започване на битките или други подобни конвенции на цивилизованото военно дело.

Престър Джон бе дошъл при огъня през онази нощ при младия си римърсгардски приятел (Исгримнур тогава още не бе наследил херцогството на баща си) за бокал вино и разговор. Докато си говореха, кралят бе точил прочутия си Блестящ гвоздей. Прекараха нощта заедно: малко нервно отначало, с много паузи да слушат за необикновени шумове, а после с увеличаващо се спокойствие — зората вече се приближаваше и ставаше все по-ясно, че тритингите не планират нощна атака.

Джон разказваше на Исгримнур истории за младостта си на Уоринстен (който описа като остров на изостанали и преследвани от суеверия дръвници) и за ранните си пътувания из Остен Ард. Исгримнур бе очарован от тези неочаквани подробности за младите години на краля — Престър Джон бе вече почти на петдесет и за младия римърсгардец все едно бе крал от началото на времето. Но когато го попита за легендарната му битка с червения червей Шуракай, Джон отпъди въпроса като досадна муха. Не бе съгласен и да обсъжда как е получил Блестящ гвоздей — каза, че тези приказки били разказвани твърде много и били станали досадни.

Сега, четиридесет години по-късно, в монашеската килия в Санселан Ейдонитис, Исгримнур си спомни за това и се усмихна. Нервното точене на Блестящ гвоздей бе най-близкото до нето подобно на страх — или поне притеснение от битка, което бе виждал у Джон.

Херцогът се намръщи. Сега, когато добрият старец вече две години лежеше в гроба, той самият се мотаеше без настроение — а имаше задачи за вършене, за доброто на кралството на Джон.

„Ако Бог пожелае, Диниван ще е моят глашатай. Той е умен мъж. Ще привлече лектор Ранесин на моя страна и заедно ще проследим Мириамел“.

Дръпна качулката ниско над челото си и отвори вратата, за да влезе светлина от коридора. После се върна да загаси свещта. Нямаше да е хубаво, ако се обърнеше върху сламеника му и запалеше всичко.

Кадрах ставаше все по-неспокоен. Чакаха в кабинета на Диниван от доста време: високо над тях камбаната на Клавес току-що бе отмерила единадесетия час.

— Той не идва, принцесо, а не знам къде са личните му стаи. Трябва да тръгваме.

Мириамел надзърташе в огромната зала за аудиенции на лектора през завесата в задната част на секретарския кабинет. Осветени само от една факла, изрисуваните фигури по високия таван като че ли плуваха в кална вода.

— Доколкото познавам Диниван, стаите му са близо до мястото, на което работи — каза тя. Разтревоженият тон на монаха я накара отново да почувства, че го превъзхожда малко. — Той ще се върне тук — нали е оставил всичките свещи да горят. Защо си толкова разтревожен?

Кадрах вдигна поглед от документите на Диниван, които изучаваше.

— Бях на банкета тази вечер. Видях лицето на Приратес. Той е човек, който не е свикнал да се разочарова.

— Откъде знаеш? И какво си правил на банкета?

— Правех, каквото беше необходимо. Държах си очите отворени.

Мириамел пусна завесата да се плъзне обратно на мястото си.

— Ти си пълен със скрити таланти, нали? Откъде се научи да отваряш врати без ключ, както направи с тази стая?

Кадрах я изгледа като ужилен.

— Вие казахте, че искате да го видите, господарке. Вие настояхте да дойдем тук. Помислих си, че е по-добре да влезем вътре, отколкото да стоим в коридора и да чакаме да дойдат пазачите на лектора или пък някой от другите свещеници, който може да поиска да узнае какво правим в тази част на Санселан Ейдонитис.

— Взломаджия, шпионин, похитител — необичайни таланти за един монах.

— Може да ми се подигравате, ако искате, принцесо. — Той като че ли почти се засрами. — Не живея живота, който бих си избрал, или по-скоро, предполагам, изборите ми не са били добри. Но спестете ми гадните си забележки, докато не сме в безопасност някъде далеч.

Тя потъна в стола на Диниван, потърка студените си ръце и се взря в монаха с най-спокойния си поглед.

— Откъде си, Кадрах?

Той поклати глава.

— Не искам да говоря за такива неща. Все повече се съмнявам, че Диниван ще дойде. Трябва да тръгваме.

— Не. И ако не спреш да го повтаряш, ще изпищя. Тогава ще видим как пазачите на лектора ще преглътнат това, нали?

Кадрах надзърна в коридора, а после бързо отново затвори вратата. Въпреки студа подстриганата му коса висеше на потни кичури.

— Господарке, моля ви, умолявам ви, в името на собствения ви живот и безопасност, нека да тръгваме. Наближава полунощ и опасността се увеличава с всеки миг. Просто… ми повярвайте! — Сега вече изглеждаше наистина отчаян. — Не можем да чакаме повече…

— Грешиш. — Мириамел се наслаждаваше на предимството, което бе спечелила. Вдигна обутите си в ботуши крака на отрупаното с документи писалище на Диниван. — Мога да чакам и цяла нощ, ако трябва. — Опита се отново да погледне строго Кадрах, но той крачеше зад гърба й, извън полезрението й. — А и няма да тръгнем да бягаме посред нощ като идиоти, без да сме говорили с Диниван. Вярвам на него много повече, отколкото на теб.

— Както и би трябвало, предполагам — въздъхна Кадрах. После нарисува знака на Дървото във въздуха, вдигна една от тежките книги на Диниван и я стовари върху главата на принцесата. Тя падна безчувствена на килима. Като се проклинаше, Кадрах се наведе да я вдигне, но спря, защото чу гласове в коридора.

— Наистина трябва да си тръгваш — сънено каза лекторът. Седеше в широкото си легло, а в скута му лежеше отворено копие на „Ен семблис Ейдонитис“. — Ще почета малко. Наистина и ти би трябвало да си починеш, Диниван. Днес бе много напрегнат ден за всички.

Секретарят му, който изучаваше боядисаните квадратчета на стената, се обърна.

— Добре, но недейте да четете дълго, ваше светейшество.

— Няма. Очите ми се уморяват много бързо на светлина от свещи.

Диниван се взря за миг в стареца, а после импулсивно клекна, хвана дясната ръка на лектора и целуна иленитовия му пръстен.

— Благословен да сте, ваше светейшество.

Ранесин го погледна с разтревожена привързаност.

— Наистина май си се преуморил, скъпи приятелю. Държането ти е доста необикновено.

Диниван се изправи.

— Вие току-що отлъчихте Върховния крал, ваше светейшество. Това ни осигурява един наистина доста необикновен ден, нали?

Лекторът махна с ръка.

— Не че това ще направи нещо. Кралят и Приратес ще направят това, което пожелаят. Хората ще чакат да видят какво ще се случи. Елиас не е първият крал, който изпитва неодобрението на Майката Църква.

— Тогава защо да го правим? Защо да се изправяме срещу него?

Ранесин лукаво се вгледа в очите му.

— Ти говориш, като че ли това отлъчване не беше собствената ти най-лелеяна надежда. Ти от всички хора знаеш защо, Диниван: трябва да проговаряме, когато злото се покаже, независимо дали има надежда, или не. — Той затвори книгата. — Всъщност съм твърде уморен дори за да чета. Кажи ми истината Диниван. Има ли много надежда?

Свещеникът го погледна изненадано.

— Защо питате мен, ваше светейшество?

— Отново си наивен, сине мой. Зная, че има много неща, с които не тревожиш уморения старец. Също така знам, че има добри причини за дискретността ти. Но кажи ми, от собственото ти знание… има ли надежда?

— Винаги има надежда, ваше светейшество. Вие сте ме научили на това.

— А. — Усмивката на Ранесин бе странно доволна. Той се отпусна сред възглавниците.

Диниван се обърна към младия дякон, който дремеше до леглото на лектора:

— Внимавай да пуснеш резето, след като си тръгна. — Младежът се сепна и кимна. — И не пускай никого в покоите на господаря тази нощ.

— Няма, отче, няма.

— Добре. — Диниван пристъпи към тежката врата. — Лека нощ, ваше светейшество. Бог да е с вас.

— И с теб — отвърна Ранесин. Диниван тръгна към коридора и дяконът стана да залости вратата.

Коридорът бе съвсем слабо осветен. Диниван се озърна нетърпеливо и видя четиримата пазачи на лектора — стояха нащрек покрай потъналата в сенки стена, с мечове на кръста и с копия в покритите с броня ръце. Той въздъхна успокоен и тръгна към тях. Може би трябваше да накара още две двойки да се присъединят към тези. Нямаше да е сигурен за безопасността на лектора, докато Приратес не си тръгнеше за Хейхолт и предателят Бенигарис не си отидеше в херцогския замък.

Потърка очи. Наистина бе много изморен, изцеден и оставен да съхне. Щеше само да спре да си вземе няколко неща от кабинета, а след това да си легне. Сутрешната служба бе само след няколко часа…

— Капитане — каза той на онзи, който носеше бялата кокарда, — мисля, че ще е по-добре, ако повикате… повикате… — Спря и се взря напрегнато в очите на пазача. Те блещукаха като върхове на карфици в дълбините на шлема му, но бяха спрели на някаква точка отвъд Диниван, както и очите на другарите му. Всички пазачи бяха неподвижни като статуи. Той докосна ръката на капитана — бе неподвижна като камък. — Капитане? В името на Усирис Ейдон, какво се е случило?

— Те не те виждат, нито те чуват.

Много познат дрезгав глас. Диниван се извъртя и видя проблясък на червено в дъното на коридора.

— Дяволе! Какво си направил!?

— Те спят — изсмя се Приратес. — На сутринта няма да си спомнят нищо. Как злодеите са се промъкнали покрай тях, за да убият лектора, ще остане загадка. Може би ще бъде определено от някои — например Огнените танцьори — като някакъв вид… черно чудо.

Отровен страх пропълзя към сърцето на Диниван.

— Няма да нараниш лектора!

— И кой ще ме спре? Ти ли? — Смехът на Приратес стана презрителен. — Можеш да опитваш каквото искаш, нищожество. Крещи, ако искаш — никой няма да чуе нищо от това, което става в този коридор, докато не си тръгна.

— Тогава аз самият ще те спра. — Диниван бръкна под одеждата си и извади Дървото, което висеше около врата му.

— О, Диниван, сгрешил си призванието си. — Алхимикът пристъпи напред, плешивата му глава лъсна на светлината от факлите. — Вместо като секретар на лектора, е трябвало да си потърсиш работа като собствения глупак на Господа. Не можеш да ме спреш. Нямаш представа за мъдростта, която съм открил, нито за силите, които владея.

Диниван не помръдна. Приратес идваше към него, токовете на ботушите му тракаха в коридора.

— Ако да продадеш безсмъртната си душа евтино е мъдрост, тогава се радвам, че нямам и капка от нея. — Страхът му растеше, но той се опита да запази гласа си спокоен.

Усмивката на Приратес, много наподобяваща озъбването на влечуго, се разшири.

— Това е грешката ви — на теб и на всички плахи глупци, които се наричат Носители на свитъка. Лигата на свитъка, ха! Клюкарско общество за хленчещи и увъртащи хора, които искат да минат за учени. А ти, Диниван, си най-лошият от всичките. Ти си продал собствената си душа за суеверия и успокоения. Вместо да отвориш очите си за тайните на безкрайността, ти си се скрил сред целувачите на пръстени и разни други подлизурковци.

Гняв изпълни Диниван и за миг прогони ужаса.

— Стой! — извика той и вдигна Дървото напред. То като че ли заблестя, все едно тлееше. — Няма да продължиш повече напред, слуга на зли господари, освен ако не ме убиеш преди това.

Очите на Приратес се разшириха от подигравателно удивление.

— Аа. Значи малкият свещеник имал зъби! Добре тогава, ще играем играта по твоите правила… и ще ти покажа малко от собствените ми зъби. — Той вдигна ръце над главата си. Алените му одежди се издуха, все едно през коридора премина порив на буен вятър. Факлите примигнаха в поставките си, а после изгаснаха.

— И запомни едно… — изсъска Приратес в тъмнината. — Сега аз командвам Думите на промяната! Не съм ничий слуга!

Дървото в ръката на Диниван проблесна по-ярко, но Приратес остана потопен в сянка. Гласът на алхимика се издигна — той запя на език, самите звуци на който караха ушите на Диниван да го болят и увиваха лента от агония около врата му.

— В името на Единия Бог… — извика Диниван, но песента на Приратес се издигаше победоносно и като че ли откъсваше думите на молитвата от гърлото му още преди да ги е изговорил. Диниван се задави. — В името на… — Гласът му секна. В сенките пред него песента на Приратес се бе превърнала в ръмжаща и задъхана пародия на реч, а самият алхимик претърпяваше някаква агонизираща трансформация.

Там, където бе стоял Приратес, сега се поклащаше една извиваща се, безформена сянка, която се гърчеше в усукани кръгове — те ставаха все по-големи и по-големи; дори и звездната светлина изчезна и коридорът потъна в непрогледна тъмнина. Дробовете на алхимика пухтяха като ковашко духало. Умъртвяващ древен студ изпълни коридора с невиждана слана.

Диниван се хвърли напред с гневен крясък, макар и обзет от ужас — опита се да удари невидимото нещо със свещеното Дърво, но вместо това се оказа хванат като кукла от някакъв силен, но все пак страховито безтелесен израстък. Двамата се бореха, невидими в замръзващата тъмнина. Диниван се задъха: усети нещо да си пробива път през ужасените му мисли, драскаше в главата му с пламтящи пръсти и се опитваше да отвори същността на ума му като буркан със сладко. Той се съпротивляваше с цялата си сила, бореше се да задържи образа на Ейдон в примигващите си мисли; стори му се, че чува нещото, което го държеше, да охка от болка.

Сянката като че ли ставаше все по-материална. Хватката й се стегна в чудовищен, чупещ кости юмрук от желе и олово. Кисел студен дъх подухна покрай брадичката му като целувката на кошмар.

— В името на Бог… и на Свитъка… — изстена Диниван. Животинските звуци и ужасното тежко дишане започнаха да избледняват. Ангели от болезнена, изгаряща светлина изпълниха главата му — танцуваха, за да посрещнат тъмнината, и заглушаваха гласа му с мълчаливата си песен.

Кадрах извлече отпуснатото тяло на Мириамел в коридора, като мълвеше панически молби и клетви към най-различни светци, богове и демони. Единствената светлина бе бледото синьо на звездите, което се процеждаше през прозорците високо над главата му, но бе трудно да не се види сгърченият на пода свещеник. Също толкова невъзможно му бе да не обърне внимание на виковете и писъците, които идваха от стаята на лектора в дъното на коридора — дебелата дървена врата лежеше нацепена на трески по целия под.

Писъците спряха — свършиха с протяжен отчаян вопъл, който се стопи до клокочещ съсък. Кадрах потрепери от ужас, наведе се, вдигна принцесата и я преметна през рамо, после несръчно приклекна, за да вдигне и багажа им. Изправи се и се заклатушка към другия край на коридора.

Зад ъгъла коридорът се разширяваше, но и там факлите бяха угасени. Той като че ли видя тъмните фигури на бронирани мъже, които стояха на стража, но те бяха неподвижни като статуи. Спокойни стъпки на обути в ботуши крака отекнаха в сводестата зала зад него. Кадрах забърза напред, като проклинаше хлъзгавите плочки.

Коридорът завиваше още един път и излизаше в огромното преддверие. Докато притичваше под свода, Кадрах ненадейно се блъсна в нещо непоклатимо като стена от адамант, въпреки че не се виждаше нищо, освен въздух. Зашеметен, той залитна и се строполи. Мириамел се плъзна от рамото му на твърдия под.

Звукът от приближаващи стъпки се усили. Кадрах посегна напред в пристъп на паника, но срещна неестествена стена, нещо невидимо, но и неподдаващо. По-прозрачно от кристал, то показваше ясно всеки детайл на осветената от факли зала от другата страна.

— А, моля те, не му позволявай да я хваща — промърмори монахът, като драскаше с отчаяни пръсти, търсейки някакъв процеп в невидимата бариера. — Моля те!

Търсенето му бе напразно. В стената нямаше никаква пролука.

Кадрах коленичи пред вратата, главата му бавно се наведе към гърдите. Приближаващите се стъпки ставаха все по-силни. Неподвижният монах приличаше на осъден на смърт, който чака пред дръвника на палача. Изведнъж той вдигна глава и изсъска:

— Чакай! Мисли, идиот такъв, мисли! — Разтърси глава и си пое дълбоко дъх, вдигна ръка с дланта напред към преградата и изрече само една тиха дума. Полъх на студен въздух мина покрай него и разлюля гоблените във входната зала. Бариерата вече я нямаше.

Той повлече Мириамел и я придърпа в една от арките в голямата зала. Двамата се скриха точно когато облеченият в червено Приратес се появи на вратата, където бе стояла невидимата преграда. Глухи разтревожени викове започваха да се чуват откъм коридорите.

Червеният свещеник спря, като че ли изненадан от изчезването на бариерата си. Въпреки това се обърна и направи някакъв жест в посоката, от която бе дошъл, все едно да забърше каквито следи от работата му можеше да са останали.

Гласът му изгърмя и отекна по коридорите във всички посоки:

— Убийство! — извика той. — Убийци в Божия дом! — Докато ехото замираше, се усмихна за миг и тръгна към стаите, в които бе отседнал като гост на лектора.

После, пронизан сякаш от някаква мисъл, спря внезапно под свода и се обърна, за да огледа залата. Вдигна ръка още веднъж, пръстите му се засгъваха един по един. Една от факлите изпусна искри, а после изплю език от пламък, който подскочи до редицата гоблени на стената. Древните тъкани пламнаха, огънят заблиза нагоре към огромните колони по тавана и се разпростря светкавично от стена на стена. В коридора от другата страна разцъфтяваха още огньове.

Алхимикът се ухили.

— Човек трябва да отдава на поличбите това, което заслужават — каза той на някой, който не бе там, а след това си тръгна. Подсмиваше се. Объркани и изплашени гласове вече изпълваха безкрайните коридори на Санселан Ейдонитис.

Херцог Исгримнур се поздрави, задето бе взел свещ. Коридорът бе черен като катран. Къде бяха стражите? Защо не бяха запалени факлите?

Какъвто и да бе проблемът, Санселан се събуждаше. Той чу някой да вика, че имало убийство, и сърцето му затупа бързо; викът бе последван от други, по-отдалечени. Няколко мига херцогът обмисляше дали да не се върне в малката си стаичка, но реши, че объркването може и да е добре дошло. Каквато и да бе истинската причина за тревогата (а той се съмняваше, че наистина е убийство), тя можеше да означава, че ще успее да намери секретаря на лектора без досадните въпроси на пазачите.

Свещта хвърляше високата сянка на Исгримнур по стените на огромната входна зала. Докато разтревожените викове се приближаваха, той се чудеше накъде ще е най-добре да тръгне. Избра коридора, който изглеждаше най-вероятен.

Малко след втория му завой се озова в широка галерия. Една облечена в расо фигура лежеше просната на пода под невъзмутимите погледи на неколцина въоръжени пазачи.

„Да не би да са статуи? — зачуди се той. — Но, проклет да съм, статуите не изглеждат така. Ето, онзи се е навел, като че е прошепвал нещо на другия. — Той се вгледа в невиждащите очи, които блестяха под шлемовете, и настръхна. — Ейдон да ни предпази! Черна магия!“

За свое отчаяние позна човека на пода в мига, в който го обърна. Лицето на Диниван беше синкаво. Тънки струйки кръв бяха протекли от ушите му и бяха засъхнали на бузите му като червени сълзи. Тялото му като че ли бе торба с начупени клонки.

— Елисия, Божия майко, какво е станало? — простена херцогът.

Очите на Диниван трепнаха и се отвориха и Исгримнур така се стресна, че почти изпусна главата на свещеника на плочките. Блуждаещият поглед на Диниван се спря върху него. Можеше и да е от свещта, която трепереше в ръката на Исгримнур, но очите на свещеника като че ли горяха със странна искра. Какъвто и да бе случаят, Исгримнур разбра, че това не е искра, която ще пламти дълго.

— Лекторът… — издиша Диниван. Исгримнур се наведе по-близо. — Погрижи… се… за… лектора.

— Диниван, това съм аз, херцог Исгримнур. Дойдох да търся Мириамел.

— Лекторът — упорито повтори свещеникът с окървавените си устни. Исгримнур се поизправи.

— Добре. — Огледа се безпомощно за нещо, което да подложи под главата на свещеника, но не можа да намери нищо. Пусна Диниван, стана и тръгна по коридора. Не можеше да има съмнение за това коя стая е на лектора — вратата бе на парчета и дори мраморът около нея бе изгорен и натрошен. Имаше още по-малко съмнение за съдбата на лектор Ранесин. Исгримнур хвърли един поглед на разрушената стая, а после се обърна и бързо избяга в коридора. Кръв бе размазана по стените като от огромна четка. Обезобразените трупове на водача на Майката Църква и на младия му прислужник вече изобщо не приличаха на човешки — не им бе спестено нито едно унижение. Дори и старото войнишко сърце на Исгримнур трепна при гледката на толкова много кръв.

Херцогът се върна при Диниван. Около него пращяха пламъци, но той реши да не им обръща внимание поне за малко. Времето за мислене за бягство още не бе дошло. Исгримнур хвана студената ръка на Диниван и каза:

— Лекторът е мъртъв. Можеш ли да ми помогнеш да намеря принцеса Мириамел?

Свещеникът дишаше накъсано. Светлината в очите му потъмняваше.

— Тя е… тук — бавно каза той. — Под името… Малахиас. Питай отговорника за стаите… — Той се мъчеше да си поеме дъх. — Заведи я… в… Кванитупул… в „Бокалът на Пелипа“. Тиамак е… там.

Очите на Исгримнур се напълниха със сълзи. Този човек вече трябваше да е мъртъв. Нямаше какво да го държи жив, освен волята му.

— Ще я намеря — каза той. — С мен ще е в безопасност.

Диниван изведнъж като че ли го позна.

— Кажи на Джосуа — изпъшка той, — че се страхувам от… лъжливи пратеници.

— Какво значи това? — попита Исгримнур, но Диниван не отговори. Другата му ръка пълзеше по гърдите му като умиращ паяк и подръпваше безпомощно яката на расото му. Исгримнур внимателно вдигна свещеното Дърво на Диниван и го положи на гърдите му, но свещеникът поклати леко глава — все така се мъчеше да бръкне под расото си. Исгримнур го разкопча и извади златен медальон — свитък и перо — на верижка. Тя се скъса, когато я дръпна, и се нагъна по врата на Диниван като малка лъскава змия.

— Дай го… на Тиамак — изстърга гласът на Диниван. Исгримнур едва го чуваше през шума от приближаващи гласове и пукота на пламъците. Пъхна медальона в джоба на монашеското си расо, а след това вдигна поглед, стреснат от внезапно движение наблизо. Един от неподвижните пазачи, осветен от пулсиращото огнено зарево, се поклащаше. Миг по-късно той падна с трясък, а шлемът му се търкулна по плочките. Падналият войник изстена.

Когато Исгримнур отново погледна Диниван, светлината бе избягала от очите му.

16. Лишените от дом

Тъмнината в абатството бе пълна, а тишината се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на Саймън. После Скоди проговори отново; гласът й вече не бе шептящо сладък:

— Стани.

Като че ли някаква сила го дръпна, някакъв натиск, който бе нежен като паяжина, но здрав като желязо. Мускулите му се опънаха против волята му. Той се възпротиви. Допреди малко се бе борил да се изправи, а сега вече се напрягаше да лежи неподвижно.

— Защо се бориш срещу мен? — кисело попита Скоди. Ледената й ръка се плъзна по гърдите му и продължи надолу по настръхналата кожа на корема му. Той потрепери, контролът над крайниците му се изплъзна и волята на момичето се стегна около него като юмрук. Мощно, но неусетно дръпване го изправи на крака. Той се залюля в тъмнината, неспособен да запази равновесие. Скоди затананика монотонно. — Ще им дадем меча, черния меч… ах, ще получим толкова хубави подаръци…

— Къде… са… приятелите ми? — изкряка Саймън.

— Тихо, глупчо. Излез на двора.

Той се запрепъва безпомощно през тъмната стая, блъскаше глезените си в невидими препятствия и се клатушкаше като несръчно управлявана кукла.

— Ето — каза Скоди. Предната врата на абатството се отвори на скърцащите си панти и стаята се изпълни със злобна червеникава светлина. Тя се изправи на прага, почти бялата й коса трептеше от вихрещия се вятър. — Ела, Саймън. Ех, каква нощ! Дива нощ.

Големият огън в двора гореше дори още по-ярко, отколкото когато бяха пристигнали — огнен фар, който стигаше чак до покрива и изпращаше червено успокоение към напуканите стени на абатството. И малките, и големите деца на Скоди заедно го подхранваха с какво ли не: счупени столове и парчета разбита покъщнина, както и с дърва от заобикалящата ги гора, които горяха с безкрайно съскане и вдигаха пара. Всъщност децата като че ли ревностно хвърляха вътре всичко, което можеха да намерят, без да ги е грижа доколко е подходящо — камъни и животински кости, счупени глинени съдове и парченца цветно стъкло от изпочупените витражи на абатството. Когато пламъците избумтяваха и подскачаха от надигащия се вятър, очите на децата отразяваха светлината и блестяха като жълтите очи на лисици.

Саймън излезе олюлявайки се на двора; Скоди го следваше. Пронизителен вой раздра нощта — окаян и самотен звук. Бавно като костенурка на слънце, Саймън извъртя глава към зеленоокия звяр, приклекнал на върха на хълма. Усети прилив на надежда, когато вълчицата вдигна муцуна и проплака отново.

— Куантака! — извика той; името се отрони някак странно от вдървената му челюст и отпуснатите му устни. Вълчицата не се приближи, а зави отново — толкова ясен вик на страх и тревога, все едно бе изговорен на човешки език.

— Гадно животно — каза Скоди с отвращение. — Детеядец, който вика по луната. Няма да се приближиш до къщата на Скоди. Няма да развалиш магията ми. — Тя се вгледа остро в зелените очи и воят на Куантака се превърна в скимтене от болка. Миг по-късно вълчицата се обърна и изчезна от възвишението. Саймън изруга наум и отново се опита да се освободи, но все още бе безпомощен като котенце, хванато за врата. Като че ли само главата му си бе негова и всяко движение бе болезнено трудно. Той се огледа бавно, търсеше Бинабик и Слудиг — и изведнъж спря.

Приятелите му лежаха безпомощно на замръзналата земя до изронения хоросан на предната стена на абатството. Сълзите на Саймън замръзнаха в боцкащ лед на брадичката му. Внезапно някой дръпна главата му пак напред и той направи още една неохотна стъпка към огъня.

— Стой — каза Скоди. Широката й бяла нощница изплющя на вятъра. Краката й бяха голи. — Не те искам твърде близо. Може да се изгориш и това ще те развали. Стой тук. — Тя посочи с пълната си ръка на две крачки встрани и като че ли бе продължение на ръката й, Саймън усети, че пристъпва бавно през размекващата се кал натам.

— Врен! — извика Скоди. Като че ли бе обхваната от маниакално добро настроение. — Къде е въжето? Къде си и ти?

Тъмнокосото момче се появи на вратата на абатството.

— Тук съм, Скоди.

— Завържи красивите му китки.

Врен забърза напред, като се плъзгаше по заледената земя. Хвана отпуснатите ръце на Саймън и ги дръпна зад гърба му, после сръчно ги уви с въже.

— Защо, Врен? — изхърка Саймън. — Ние бяхме добри с теб.

Момчето хирка не му обърна внимание и здраво затегна възлите. Когато свърши, постави малките си ръце на плещите на Саймън и го побутна към мястото, на което присвити лежаха Бинабик и Слудиг.

Ръцете им бяха вързани зад гърба, също като ръцете на Саймън. Очите на Бинабик се извърнаха, за да срещнат тези на Саймън, бялото им проблесна в обсипания с огнени сенки двор. Слудиг дишаше, но бе в безсъзнание; на русата му брада бе замръзнала струйка слюнка.

— Приятелю Саймън — изпъшка Бинабик: изговаряше всяка дума с усилие. Дребосъкът си пое дъх, сякаш искаше да каже още нещо, но вместо това млъкна отново.

В двора отсреща Скоди се бе навела и рисуваше кръг в топящия се сняг — ръсеше червеникав прах от шепата си. Когато свърши, започна да дълбае руни в калната земя. Беше изплезила език като прилежно дете. Врен стоеше малко встрани от Скоди и въртеше глава от нея към Саймън и обратно; на лицето му не се четяха други емоции, освен някаква животинска бдителност.

Свършили да подхранват огъня, децата се бяха скупчили до стената на абатството. Едно от най-малките момиченца седеше на земята по тъничка риза и хълцаше тихичко; едно по-голямо момче го потупваше механично по главата по начин, който като че ли трябваше да го успокои. Всички наблюдаваха движенията на Скоди с удивено внимание. Вятърът бе раздухал огъня до вълниста колона, която оцветяваше сериозните им малки личица в яркочервено.

— А сега, къде е Хонса? — извика Скоди и притисна нощницата си по-близо до тялото си. — Хонса!?

— Аз ще я доведа, Скоди — каза Врен, плъзна се в сенките при ъгъла на абатството и изчезна. След секунди се върна с едно чернокосо момиче хирка, година или две по-голямо от него. Между тях се люлееше тежка кошница — удряше се и подскачаше по неравната земя, докато не я оставиха на земята пред подутите крака на Скоди. След това изтичаха при групата гледащи деца. Врен се намести пред тях, измъкна нож от колана си и нервно започна да разплита въжето, което му бе останало. Саймън усещаше напрежението на момчето през целия двор. Зачуди се мудно каква ли може да е причината за него.

Скоди бръкна в кошницата и извади един череп — долната му челюст висеше на няколко парчета изсъхнала плът, така че безокото лице като че ли бе зяпнало от изненада. Саймън чак сега забеляза, че в препълнената кошница има много черепи. Изведнъж разбра какво се е случило с родителите на всички тези деца. Безчувственото му тяло започна да трепери конвулсивно, но той усещаше това само едва-едва, все едно се случваше на някой друг, и то много далече. Тъмноокият Врен ръчкаше края на въжето с блестящия си нож, чертите му бяха замръзнали в някаква разсеяна навъсеност. Със свито сърце Саймън си спомни как Скоди бе казала, че освен другите си задължения Врен още коли и готви вместо нея.

Скоди вдигна черепа пред себе си. Странно хубавото й лице бе съсредоточено — като на учен, който разучава таблица с формули от висшата математика. Тя се поклащаше от една страна на друга, като лодка при силен вятър, а нощницата й плющеше. Започна да пее с високия си, детски глас:

Песента на Скоди продължаваше още и още, въртеше се като черен водовъртеж в обрасло с водорасли езеро. Саймън усети, че потъва заедно с нея, дърпан от настойчивия й ритъм. Пламъците, студените звезди и блестящите очи на децата се размазаха в линии от светлина, а сърцето му се завъртя надолу в тъмнината. Умът му не можеше да усети никаква връзка с окованото му тяло, нито с действията на хората около него. Някакъв блед съсък, някакъв идиотски шум изпълни мислите му. Размазани фигури се придвижваха през заснежения двор, маловажни като мравки.

Една от фигурите взе нещо обло и светло и го метна в огъня, после хвърли и шепа прах. Облак ален дим изригна в небето и забули всичко. Когато се разсея, огънят продължаваше да гори пак толкова ярко, колкото и преди, но някаква по-тежка тъмнина като че ли се бе настанила над двора. Червената светлина, която обливаше сградите, бе станала по-убита, стара като залеза на умиращ свят. Вятърът бе утихнал и някакъв по-дълбок студ пролази по земите на абатството. Въпреки че тялото му вече не беше изцяло негово, Саймън все пак усети силния мраз, който проникваше направо в костите му.

— Ела, лейди Сребърна маска! — извика най-голямата от фигурите. — Говори с мен, лорд Червени очи! Искам да търгувам с вас! Имам едно красиво нещо, което ще ви хареса!

Вятърът все така не духаше, но огънят започна да се люшка, разрастваше се и трепереше като някакво огромно животно, което се бори в чувал. Студът се засили. Звездите избледняха. Сенчеста уста и две празни черни петна за очи се оформиха в пламъците.

— Имам подарък за вас! — ликуващо извика голямата фигура. Саймън, оставил се на течението, си спомни, че се казва Скоди. Някои от децата плачеха.

Лицето в огъня се разкриви. Нисък ръмжащ рев се разля от прозяващата се черна уста — бавен и дълбок като скърцането на корените на планина. Дори и да имаше някакви думи в този рев, те бяха неразличими. Миг по-късно чертите започнаха да трептят и да избледняват.

— Остани! Защо си тръгваш? — извика Скоди, огледа се бясно и запляска с големите си ръце; въодушевлението й се бе изпарило. — Мечът! — изписка тя към децата. — Спрете да плачете, глупави говеда такива! Къде е мечът? Врен!

— Вътре е, Скоди — отвърна момчето. Държеше едно от по-малките деца в скута си. Въпреки замаяността си (или може би точно заради нея) Саймън забеляза, че кльощавите ръце на Врен са голи под парцаливото палто.

— Донеси го, глупак такъв! — извика Скоди. Подскачаше като танцуващо от ярост морско чудовище. Лицето й бе едва различимо сред пламъците. — Донеси го!

Врен бързо се изправи. Детето се плъзна на земята от скута му и присъедини риданията си към общата какофония. Врен изтича в къщата, а Скоди отново се обърна към издигащите се пламъци.

— Върни се, върни се — убеждаваше тя изчезващото лице, — имам подарък за вас, господари!

Хватката на Скоди като че ли се поотпусна и Саймън почувства, че се плъзва обратно в тялото си — любопитно чувство, като да навлечеш плащ от леко гъделичкащи пера.

Врен се появи на вратата, бледото му лице бе сериозно.

— Много е тежък — обади се той. — Хонса, Ендий, и вие, другите, елате! Елате да ми помогнете! — Няколко от децата тръгнаха през снега към абатството като редичка гъсенца; поглеждаха през рамо към ръмжащия огън и жестикулиращата Скоди.

Скоди се обърна — кръглите й бузи бяха почервенели, розовите й устни трепереха.

— Врен! Донеси ми меча, мързеливец такъв! Бързо!

— Тежък е, Скоди, тежък е като камък! — викна той.

Скоди внезапно обърна лудите си очи към Саймън.

— Това е твоят меч, нали? — Лицето бе изчезнало от пламъците, но звездите, бледи като топки лед, все още блещукаха едва-едва в нощното небе; огънят все още танцуваше, недокоснат от вятър. — Ти знаеш как да го вдигнеш, нали? — Погледът й бе почти непоносим.

Саймън не каза нищо — с всички сили се бореше да не се раздрънка като пияница, да не разпилее пред тези неустоими очи всяка мисъл, която бе имал някога.

— Трябва да им го дам! — изсъска тя. — Те го търсят, знам! Сънищата ми казаха, че е така. Те ще ме направят… сила! — Тя започна да се смее с момичешки смях, който го уплаши толкова, колкото и всичко, което се бе случило досега. — О, красиви Саймън, каква дива нощ! Отиди и ми донеси твоя черен меч. — Тя се обърна и извика към празния вход. — Врен! Ела му развържи ръцете!

Врен изскочи на двора. Озърташе се злобно.

— Не! — изкрещя той. — Той е лош! Той ще избяга! Ще ти направи нещо лошо!

Лицето на Скоди застина в неприятна маска.

— Прави каквото ти казвам, Врен. Развържи го.

Момчето тръгна към тях с големи крачки, вдървено от гняв, в очите му имаше сълзи. Грубо дръпна ръцете на Саймън зад гърба му и заби острието на ножа между вървите. Дишаше тежко, докато ги прерязваше. Щом свърши, се обърна и се втурна към абатството.

Саймън се изправи и бавно разтри китките си. Помисли си дали просто да не избяга. Скоди му бе обърнала гръб и тананикаше умолително на огъня. Той хвърли поглед към Бинабик и Слудиг. Римърсгардецът все още лежеше, без да помръдва, но тролът се мъчеше да се освободи.

— Вземи… вземи меча и бягай, приятелю Саймън! — прошепна Бинабик. — Ние ще избягаме… някак си…

Гласът на Скоди преряза тъмнината:

— Мечът! — Саймън усети, че безпомощно се извръща от приятеля си, лишен от всяка възможност за съпротива. Тръгна към абатството, все едно побутван от невидима ръка.

Вътре децата все още безуспешно дърпаха Трън. Когато Саймън влезе, Врен го изгледа навъсено, но се отдръпна от пътя му. Саймън коленичи пред меча и разви кожите, в които беше загънат. Ръцете му бяха странно нечувствителни.

Светлината от огъня, която се плискаше през вратата, оцвети черното острие на Трън с лента от блестящо червено. Мечът се разтресе под пръстите му по начин, който не бе усещал досега — потреперване почти като от глад или очакване. За първи път Саймън почувства Трън като нещо отвратително чуждо, но не можеше да го пусне, както не можеше и да избяга. Повдигна го. Мечът не беше болезнено тежък, както бе понякога, но все пак имаше някаква странна тежест — все едно го изваждаше от тинята на дъното на някое езеро.

Усети, че го дърпат към вратата. Някак си, въпреки че не го виждаше, Скоди все пак можеше да го мести като сламена кукла. Той се остави да бъде извлечен навън, на осветения в червено двор.

— Ела тук, Саймън — каза тя и разпери ръце като любеща майка. — Ела застани в кръга с мен.

— Той има меч! — изпищя Врен от вратата. — Ще те убие!

Скоди се изсмя презрително:

— Няма. Скоди е силна. Освен това той е новата ми играчка. Той ме харесва, нали? — Тя протегна ръката си към Саймън. Трън като че ли се бе издул, пълен с някакъв ужасен, муден живот. — Не стъпвай върху кръга — каза тя закачливо, все едно играеха някаква игра, сграбчи Саймън за ръката и го придърпа към себе си, като му помогна да повдигне натежалия си крак над кръга от червеникав прах. — Сега те ще могат да видят меча! — Тя сияеше, доволна от успеха си. Едната й топла розова ръка сграбчи неговата върху дръжката на Трън, а другата се уви около врата му и го придърпа към меките й гърди и отпуснатия корем. Горещината от огъня го разтапяше като восък; тялото на Скоди до неговото бе като задушаващ трескав сън. Той бе с половин глава по-висок от нея, но нямаше сила да й противостои, все едно беше бебе. Що за вещица бе това момиче?

Скоди започна да крещи пронизително и чертите на лицето отново започнаха да се появяват в огъня. През сълзите, които горещината изкарваше от очите му, Саймън видя черната уста да се отваря и затваря. Студено ужасяващо присъствие се спусна над тях — търсещо, търсещо, душещо за тях с хищническо търпение.

Гласът изръмжа. Този път Саймън можа да чуе реч, непознати думи, от които чак го заболяха зъбите.

Скоди зяпна и викна възбудено:

— Това е един от най-висшите слуги на лорд Червени очи, точно както се надявах! Погледнете, господине, погледнете! Подаръкът, който искате! — Тя накара Саймън да вдигне Трън, а после се вгледа нетърпеливо в сенчестия силует, който се движеше в пламъците. Силуетът проговори отново и въодушевената й усмивка помръкна. — То не ме разбира — прошепна тя под ухото на Саймън с непринудената интимност на любовница. — Не може да намери правилния път. Страхувах се от това. Само моята магия не е достатъчно силна. Трябва да направя нещо, което не исках да правя! — Тя се обърна и викна: — Врен! Трябва ни кръв! Вземи купичката и донеси малко от кръвта на високия.

Саймън се опита да извика, но не можа. Горещината в кръга развяваше чудесните коси на Скоди като струйки блед дим. Очите й изглеждаха плоски и нечовешки като глинени чирепи.

— Кръв, Врен!

Момчето се изправи над Слудиг: в едната си ръка държеше пръстена купа, в другата — ножа: острието изглеждаше огромно в малките пръсти на Врен. Момчето се обърна, за да погледне Скоди, без да обръща внимание на Бинабик, който се гърчеше до Слудиг.

— Точно така, големия! — извика Скоди. — Искам да запазя малкия! Побързай, Врен, глупава катеричке, трябва ми кръв за огъня! Пратеникът ще си отиде!

Врен вдигна ножа.

— И я донеси внимателно! — извика Скоди. — Не разливай и капка в кръга. Знаеш как се нарояват малките, когато се произнасят магии, знаеш колко са гладни.

Момчето хирка изведнъж се извъртя и закрачи към Скоди и Саймън. Лицето му бе разкривено от гняв и страх.

— Не! — изкрещя той. За миг Саймън изпита прилив на надежда, тъй като си помисли, че момчето иска да нападне Скоди. — Не! — изписка отново Врен: размахваше ножа и от очите му бликнаха сълзи. — Защо ги пазиш? Защо пазиш него!? — Той мушна с ножа към Саймън. — Той е твърде стар, Скоди! Той е лош! Не е като мен!

— Какво правиш, Врен? — Скоди присви очи от тревога, когато момчето подскочи към кръга. Острието се издигна и блесна в червено. Саймън се опита да се дръпне, но бе хванат в ръка от камък.

— Не може да харесваш него! — кресна Врен. Саймън изпъшка и успя да се отмести точно толкова, колкото острието, насочено към ребрата му, да го пропусне и вместо това да пореже гърба му. Прониза го студена сребриста болка. Нещо в огъня измуча като бик, а след това тъмнината се спусна над Саймън и закри бледите звезди.

Еолаир я бе оставил сама, докато се върне през огромната врата и донесе друга лампа.

Докато чакаше завръщането на графа на Над Мулах, Мейгуин се взираше щастливо надолу към огромния каменен град. Огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Ето го града на ситите, отдавнашните съюзници на Хернистир. Тя го бе намерила! От известно време Мейгуин бе започнала да се мисли за толкова луда, за колкото я мислеха Еолаир и останалите, но ето, беше го открила.

Градът се бе появил като някакво разбъркване в сънищата й — тревожни сънища, тъмни и хаотични, изпълнени със страдащите лица на обичните й мъртъвци. След това започнаха да се промъкват други образи. Тези нови сънища й показваха красив град, накъдрен от знамена, град на цветя и запленяваща музика, скрит от войната и кръвопролитията. Но тези видения, които се появяваха в последните, изплъзващи се мигове на съня, въпреки че бяха за предпочитане пред кошмарите, не й бяха помогнали да се успокои. Дори напротив — поради богатството си и непознатите си чудеса, те бяха събудили у Мейгуин страх за собствения й ум. Скоро при блуждаенията си из тунелите на Грианспог тя бе започнала да чува и шепот в дълбините на земята — пеещи гласове, различни от всичко, което бе чувала.

Идеята за древния град растеше и процъфтяваше, докато не стана много по-важна от всичко, което се случваше на местата, достъпни за слънчевата светлина. Слънчевата светлина носеше зло: дневната звезда бе като фар за катастрофите, лампа, която враговете на Хернистир можеха да използват, за да издирят и унищожат народа й. Сигурността лежеше единствено в дълбините — долу, в корените на земята, където героите и боговете от старите дни все още бяха живи, където жестоката зима не можеше да стигне.

Сега, докато стоеше над този фантастичен каменен град — нейния град, — из нея се разля огромно задоволство. За първи път, откакто баща й крал Лут бе отишъл да се бие със Скали Остроносия, тя почувства покой. Наистина, пръснатите в скалистия каньон под нея каменни кули и куполи не приличаха много на просторния летен град от сънищата й, но като че ли нямаше съмнение, че този град е изработен от нечовешки ръце, и при това бе разположен на място, където нито един хернистирец не бе стъпвал от времена извън представите й. Ако това не бе леговището на неумиращите сити, тогава какво беше? Разбира се, че бе техният град; това бе толкова очевидно, че предизвикваше смях.

— Мейгуин? — извика Еолаир, докато се промъкваше през полуотворената врата. — Къде си? — Тревогата в гласа му я накара да се усмихне, но тя скри усмивката си.

— Тук съм, графе, разбира се. Където ми каза да стоя.

Той застана до рамото й и се вгледа надолу.

— Богове на всичко неодушевено — каза Еолаир и поклати глава. — Наистина е прекрасно.

Усмивката на Мейгуин се върна.

— Какво друго можеш да очакваш от такова място? Хайде да слезем и да намерим онези, които живеят тук. Народът ни е в голяма нужда, както знаеш.

Еолаир внимателно се вгледа в нея.

— Принцесо, дълбоко се съмнявам, че някой живее тук. Виждаш ли нещо да се движи? А и никакви светлини не горят, освен нашите.

— Какво те кара да мислиш, че Мирният народ не може да вижда в тъмното? — попита тя, като се смееше на глупостта на мъжете по принцип и на умните мъже като графа в частност. Сърцето й биеше толкова бързо, че смехът за малко да й се изплъзне. Безопасност! Това бе мисъл, от която дъхът й спираше. Как изобщо можеше някой да им направи нещо лошо в скута на най-старите защитници на Хернистир?

— Добре — бавно каза Еолаир. — Ще слезем малко надолу, ако на тези стълби може да се вярва. Но народът ти се тревожи за теб — той направи гримаса, — а и за мен ще се тревожат скоро. Трябва да се върнем бързо. Винаги можем да дойдем пак по-късно, с повече хора.

Тя махна с ръка, за да покаже колко малко я интересуват такива проблеми. Щяха да се върнат тук с целия й народ, разбира се. Това бе мястото, където щяха да живеят завинаги, далече от Скали, Ели-ас и останалите жадни за кръв луди по земята.

Еолаир я хвана за лакътя и я поведе надолу с почти достойно за смях внимание. Самата тя изпитваше желание да заскача по грубо изсечените стъпала. Какво би могло да ги нарани тук?

Спускаха се като две малки звезди, които падат в огромна бездна, пламъците на лампите им се отразяваха в бледите каменни покриви под тях. Стъпките им отекваха в огромната пещера, стигаха до невидимия таван, повтаряха се в безброй кънтежи и се връщаха при тях като поток от потракващи звуци, подобен на плясъка на кадифените крила на милион прилепи.

Въпреки цялата си красота градът все пак изглеждаше някак незавършен и кух като скелет. Свързаните му една с друга сгради бяха облицовани с блед камък в хиляди цветове, като се започне от бялото на първия сняг, мине се през безкрайни, едва доловими отсенки на пясъчното и перленото и се стигне до саждивосивото. Кръглите прозорци гледаха като невиждащи очи. Полираните каменни улици блестяха като следи на блуждаещи червеи.

Бяха преполовили пътя надолу по стълбите, когато Еолаир внезапно спря и притисна ръката на Мейгуин към страната си. На светлината от лампите лицето му изглеждаше почти прозрачно; изведнъж тя си помисли, че може да вижда всичко, което става в ума му.

— Стигнахме достатъчно далеч — каза той. — Народът ти ще ни търси.

— Моят народ? — попита тя и се отдръпна. — Не са ли те и твой народ? Или си много над някакво племе от раболепни пещерняци, графе?

— Нямах това предвид, Мейгуин, и ти много добре го знаеш — остро отвърна той.

„Това в очите ти прилича на болка, Еолаир — помисли си тя. — Толкова ли те боли да бъдеш свързан с една луда? Как можех да съм толкова глупава, че да те обичам, след като не можех да се надявам на нещо повече от учтиво снизхождение в отплата?“

На глас тя каза:

— Ти си свободен да отидеш навсякъде, където искаш, графе. Ти се съмняваше в мен. Сега вероятно се страхуваш, че може да ти се наложи да се срещнеш лице в лице с онези, чието съществуване отричаше. Аз обаче слизам в града.

Фините черти на Еолаир се сбърчиха от недоволство. Бе изцапал със сажди от лампата брадичката си и Мейгуин се зачуди на какво ли прилича самата тя. Дългите, завладяващи часове на търсене и лутане и после борбата с резето, което заключваше огромната врата, витаеха из мислите й като лошо запомнен сън. От колко ли време беше тук долу, в дълбините? Вгледа се в покритите си с мръсотия ръце с нарастващо чувство на ужас — сигурно наистина приличаше на луда, — но после прогони тази мисъл с отвращение. Какво значение имаха тези неща в час като сегашния?

— Не мога да те оставя да се загубиш тук — най-после каза Еолаир.

— Тогава ела с мен или ме принуди да се върна с теб до лагера, благородни графе. — Изведнъж тя не хареса начина, по който говореше, но думите вече бяха казани и тя нямаше да ги върне назад.

Еолаир не се ядоса, както бе очаквала; вместо това по лицето му пропълзя уморено смирение. Болката, която бе видяла по-рано, не си отиде, а като че ли потъна по-дълбоко.

— Ти ми обеща, Мейгуин. Преди да отворя вратата, каза, че ще се подчиниш на решението ми. Не мислех, че престъпваш клетвите си. Баща ти никога не го правеше.

Ужилена, Мейгуин се отдръпна.

— Не ми натяквай за баща ми!

Еолаир поклати глава.

— Все пак, милейди, вие ми обещахте.

Мейгуин се вгледа в него. Нещо във внимателното му, умно лице я прикова и тя не побягна надолу по стълбите, както бе възнамерявала. Един вътрешен глас се надсмиваше над глупостта й, но тя погледна Еолаир право в очите.

— Ти си само отчасти прав, графе — бавно каза Мейгуин. — Не можа да отвориш вратата сам, ако си спомняш. Трябваше да ти помогна.

Той се вгледа в нея внимателно.

— И какво?

— Предлагам компромис. Зная, че ме мислиш за вироглава, или дори нещо по-лошо, но аз все още искам приятелството ти, Еолаир. Винаги си бил предан на рода на баща ми.

— Сделка, Мейгуин? — попита безизразно той.

— Ако позволиш да слезем по стълбите — само докато стъпим на плочките на града, — ще се обърна и ще се върна с теб… ако го поискаш. Обещавам.

На устните на Еолаир се появи уморена усмивка.

— Обещаваш, така ли?

— Заклевам се в Стадото на Багба. — Тя допря мръсната си ръка до гърдите си.

— По-добре се закълни в Черния Куам, тук долу. — Той се намръщи раздразнено. Панделката на дългата му опашка бе паднала някъде и сега черната му коса се бе пръснала по раменете. — Е, добре. Не ми харесва мисълта да те нося нагоре по тези стълби против волята ти.

— Не би и могъл — отвърна Мейгуин доволно. — Твърде съм силна. Хайде, да вървим по-бързо. Сам каза, че хората ни ни чакат.

Тръгнаха надолу в мълчание. Мейгуин се наслаждаваше на сигурността на сенките и скалите, а Еолаир бе потънал в неизказаните си мисли. Гледаха в краката си — страхуваха се от погрешна стъпка въпреки огромната ширина на стълбището. Стълбите бяха надупчени и прорязани от пукнатини, все едно земята се бе помръднала в неспокойния си сън, но изработката на камъка бе красива и фина. Светлината разкриваше сложни фризове, които се виеха по стъпалата и по стената над стълбището, деликатни като листа на млади папрати или като перца на колибри. Мейгуин не можа да не се обърне към Еолаир с усмивка на задоволство.

— Виждаш ли!? — Тя вдигна лампата си към стената. — Как може това да е работа на обикновени смъртни?

— Виждам — навъсено отвърна Еолаир. — Но такава стена няма от другата страна на стълбището. — Той посочи към пропастта. Въпреки разстоянието, което вече бяха изминали, тя все още бе достатъчно дълбока, та ако паднат, да се пребият. — Моля те, недей да се захласваш толкова по резбите, за да не се катурнеш през ръба.

Мейгуин направи реверанс.

— Ще бъда внимателна, графе.

Еолаир се намръщи, може би на лекомислието й, но само кимна.

Долната част на огромното стълбище се разпростираше по дъното на каньона като ветрило. Блясъкът на лампите им като че ли намаляваше надалеч от надвисналата пещерна стена — светлината не бе достатъчно силна да разпръсне поразително дълбоката тъмнина. Сградите, които бяха изглеждали изящни като играчки от височината, сега се издигаха над тях — фантастични редици от сенчести куполи и спираловидни кули, които изтъняваха нагоре в тъмнината като невъзможни сталагмити. Мостове от камък се протягаха от стените на пещерата до кулите, омотани около тях като панделки. Тъй като целият град сякаш бе овързан в паяжина от камък, приличаше повече на нещо дишащо и живо, отколкото на издялан от безжизнена скала — но определено беше празен.

— Ситите отдавна ги няма, ако изобщо някога са живели тук. — Еолаир бе сериозен, но на Мейгуин й се стори, че долавя задоволство в тона му. — Време е да се връщаме.

Мейгуин го погледна отвратено. Този мъж въобще ли не беше любопитен?

— Тогава какво е това? — попита тя и посочи един блед отблясък близо до центъра на сенчестия град. — Ако не е светлина от лампа, значи съм римърка.

Графът се вгледа.

— Наистина прилича на лампа — предпазливо каза той, — но може и да е нещо друго. Светлина, която прониква отгоре.

— Определено е доста след залез-слънце над земята. — Тя докосна ръката му. — Ела, Еолаир, моля те! Не бъди такъв старец! Как можеш да си тръгнеш от такова място, без да разбереш?

Графът на Над Мулах се намръщи, но тя можеше да види и други чувства, които се бореха под повърхността. Искаше му се да разбере, това беше очевидно. Точно тази прозрачност бе спечелила сърцето й. Как можеше Еолаир да е посланик във всички дворове на Остен Ард и все пак понякога да е толкова неприкрито ясен, съвсем като дете?

— Моля те — каза тя.

Той провери маслото в лампите и отговори чак тогава:

— Добре. Но само за да успокоим ума ти. Не се съмнявам, че си намерила място, което е принадлежало на ситите или на хора от древността, които са имали умения, които ние сме изгубили, но те отдавна са изчезнали. Не могат да ни спасят от съдбата ни.

— Както кажеш, графе. Дай да бързаме!

И го задърпа напред, към града.

Въпреки уверените й думи, каменните улици наистина изглеждаха отдавна запуснати. Прах скърцаше под краката им и се завихряше унило. След известно време ентусиазмът на Мейгуин започна да намалява, а мислите й ставаха меланхолични, когато светлината от лампите потапяше високите кули и огромните площади в гротескен покой. Нещо пак й напомни за кости, сякаш се лутаха в излъскания от времето гръден кош на някакъв невъзможен звяр. Докато крачеше по криволичещите улици през изоставения град, тя започна да се чувства като погълната. Абсолютността на тези дълбини, самото разстояние между нея и слънцето бяха потискащи.

Подминаха неизброими празни дупки в резбованите каменни фасади — дупки, чиито обли ръбове някога са били точно запълвани от врати. Мейгуин си представи очи, които се вглеждат в нея от тъмните входове — не зложелателни, а тъжни очи, очи, които се взират в нарушителите с повече съжаление, отколкото гняв.

Заобиколена от тези горди руини, дъщерята на Лут се натъжи за всичко, в което народът й не се беше превърнал, за всичко, което никога не можеше да стане. Въпреки че по целия свят имаше огрени от слънцето поля, в които да избягат, хернистирските племена бяха позволили да ги натикат в пещери в планината. Дори и боговете им ги бяха напуснали. Тези сити поне бяха оставили паметника си от прекрасно изработен камък. А народът на Мейгуин строеше от дърво и дори и костите на воините на Хернистир, които сега се белееха край Инискрих, с годините щяха да изчезнат. Скоро съвсем нищо нямаше да остане от народа й.

Освен ако някой не ги спасеше. Но определено никой освен ситите не можеше да го стори… а къде бяха отишли те? Беше ли прав Еолаир? Наистина ли бяха мъртви? Беше сигурна, че са отишли дълбоко под земята… но може би бяха продължили към някое друго място?

Хвърли поглед към Еолаир. Графът вървеше безмълвно до нея и се вглеждаше в прекрасните кули, като фермер от покрайнините на Сиркоил при първото си посещение в Хернисадарк. Докато гледаше тънконосото му лице и разчорлената му черна коса, тя изведнъж усети как любовта й към него се надига от мястото, където си мислеше, че я е затворила — една безпомощна любов, болезнена и неоспорима като скръбта. Паметта на Мейгуин отлетя почти двадесет години назад до първия ден, в който го бе видяла.

Тя бе още момиче, но вече висока като голяма жена — припомни си го с отвращение. Стоеше зад трона на баща си в огромната зала на Тайг, когато новият граф на Над Мулах пристигна за ритуалната си клетва за вярност. Еолаир бе толкова млад в онзи ден — с блестящи очи и крехък като лисиче, нервен, но почти зашеметен от гордост. Изглеждал млад? Та той е бил млад: едва двадесет и две годишен, изпълнен с потиснатия смях на нетърпеливата младост. Бе уловил погледа на Мейгуин, докато тя надзърташе любопитно иззад високия гръб на трона на Лут. Тя се бе изчервила като малина. Тогава Еолаир се бе усмихнал и бе показал малките си остри бели зъби — и тя се бе почувствала така, сякаш внимателно бе отхапал част от сърцето й.

За него това не бе означавало нищо, разбира се. Мейгуин знаеше това. По онова време тя все още бе малко момиче, но вече бе осъдена да се превърне в недодяланата неомъжена дъщеря на краля — жена, която се занимава с прасета, коне и птици със счупени крила и която събаря чаши и чинии от масите, понеже все забравя, че трябва да ходи, да седи и да се държи деликатно, както подобава на една дама. Не, той не бе имал предвид нищо повече от изнервена усмивка към едно ококорено девойче, но с тази непреднамерена усмивка завинаги я бе уловил в мрежа, която тя не можеше да скъса…

Сепна се, когато видя, че са стигнали пред широка тумбеста кула, изрисувана със сложни каменни лиани и почти прозрачни каменни цветя. Широкият вход зееше тъмно като беззъба уста. Еолаир подозрително се вгледа в него, преди да пристъпи, за да погледне вътре.

Вътрешността на кулата изглеждаше странно просторна, въпреки тъмните сенки. Задръстено от каменни отломки стълбище се извиваше нагоре покрай една от стените, а на отсрещната имаше друго, което се спускаше надолу. Блед проблясък — съвсем слабо сияние — като че ли осветяваше въздуха там.

Мейгуин си пое дълбоко дъх. Учудващо, но не се страхуваше, че се намира на такова странно място.

— Връщаме се, когато кажеш.

— Това стълбище е прекалено опасно — отвърна Еолаир. — Трябва вече да се връщаме. — Той се поколеба, разкъсван между любопитството и отговорността: отдолу наистина идваше някаква светлина. Мейгуин се взираше в нея, но не казваше нищо. Графът въздъхна. — Е, добре, ще слезем, но само малко.

Заслизаха и скоро се озоваха в широка галерия с нисък таван. Стените и таванът бяха изрисувани със заплетени лози, треви и цветя — растителност, която би могла да вирее само много по-високо, под слънцето и небето. Преплетените растения се виеха по стените в истински гоблен от камък и нито една част от стената не изглеждаше да е издялана точно по същия начин като някоя друга. Огромните барелефи бяха съставени от най-различни видове скала, от почти безкрайно разнообразие от отсенки и структури, но не бяха мозайка от плочки, както бе моделиран подът — като че ли самият камък бе израснал в невероятни красиви фигури, като жив плет, подкастрян от градинарите, за да наподоби животно или птица.

— В името на боговете на Земята и Небето! — възкликна тя.

— Трябва да се връщаме, Мейгуин. — В гласа на Еолаир нямаше кой знае колко убеденост. Тук, в дълбините, времето като че ли се бе забавило почти до спиране.

Продължиха да вървят, като мълчаливо разглеждаха фантастичните фигури. Най-после светлината на лампите се смеси с разсеяната светлина от дъното на тунела. Мейгуин и графът излязоха в огромна пещера.

Стояха над огромна празна купа от камък.

Арената, широка три хвърлея, бе заобиколена отвсякъде с пейки от блед изронен кремък, като че ли изоставената купа е била място за преклонение. Мъглива бяла светлина блестеше в центъра на купата, като болнаво слънце.

— Куам и Бриниох! — тихичко изруга Еолаир. В гласа му се долавяше нетърпелива нотка. — Какво е това?

Огромен кристал стоеше на олтар от матов гранит по средата на арената и трептеше като надгробна свещ. Беше млечнобял, с гладки стени и остри ръбове, като на назъбено парче кварц. Странната му нежна светлина бавно стана по-ярка, после намаля, после отново стана по-ярка, така че пейките, които бяха най-близо, като че ли се появяваха и изчезваха с всяко просветване.

Приближиха се към странния кристал. Студеният въздух определено бе станал по-топъл. Дъхът на Мейгуин секна. Двамата с Еолаир стояха и се взираха в снежния блясък, гледаха как едва забележимите цветове се гонят в дълбините на камъка — оранжево, кораловочервено и бледолилаво се меняха като живак.

— Красиво е — най-после каза тя.

— Да.

Стояха онемели. Най-после, с очевидно нежелание, графът на Над Мулах каза:

— Но тук няма нищо друго. Нищо.

Преди Мейгуин да успее да проговори, белият камък изведнъж пламна — сияние, което се разширяваше и усилваше като при раждането на звезда: ослепяващият блясък изпълни пещерата. Мейгуин се мъчеше да се ориентира в това море от ужасяваща яркост. Лицето на Еолаир се бе размило, чертите му бяха почти неразличими. Неосветената му страна бе изчезнала в пълна тъмнина и той приличаше на половин човек.

— Какво става?! — изкрещя тя. — Камъкът ли изгаря?!

— Мейгуин! — Еолаир я сграбчи и се опита да я издърпа надалеч от блясъка. — Ранена ли си?

— Деца на Руян!

Мейгуин залитна и без да иска, се строполи в здравата прегръдка на Еолаир. Камъкът бе проговорил с гласа на жена — глас, който ги заобикаляше така, все едно безброй усти говореха отвсякъде.

— Защо не ми отговаряте!? Вече три пъти ви викам. Вече нямам сила! Няма да мога да се опитам пак!

Думите бяха изговорени на език, който Мейгуин никога не бе чувала, но въпреки това значението им някак си бе толкова ясно, все едно бяха изговорени на собствения й хернистирски, и толкова мощно, все едно гласът на жената бе в главата й. Това ли бе лудостта, от която се бе страхувала? Но и Еолаир също бе запушил ушите си с ръце, чул същия неестествен глас.

— Народе на Руян! Умолявам ви, забравете старата ни вражда, греховете, които сме извършили! Сега по-лош враг заплашва и двата ни народа!

Гласът като че ли говореше с огромно усилие. В него имаше умора и мъка, но също така и нещо с огромна мощ — сила, от която Мейгуин настръхна. Тя вдигна ръце пред лицето си и присви очи към центъра на блясъка, но не успя да види нищо. Светлината, която струеше към нея, сякаш я буташе като силен вятър. Можеше ли някой да стои насред това изумително сияние? Или самият камък бе проговорил по някакъв начин? Дожаля й за онова, което говореше толкова отчаяно, та дори да беше самият камък.

— Коя си ти?! — извика Мейгуин. — Защо си в камъка!? Не викай толкова силно!

— Какво? Някой най-после дойде? Слава на Градината! — Неочаквана надежда проблесна в гласа и за миг измести умората. — О, древни братя, черно зло заплашва осиновената ни земя! Моля за отговори на въпросите си… отговори, които могат да спасят всички ни!

— Мейгуин!

Тя чак сега забеляза, че Еолаир здраво я е прегърнал през кръста.

— Няма да ми направи нищо лошо! — каза му тя, пристъпи по-близо до камъка, макар и хваната в силните му ръце, и изкрещя: — Какви въпроси? Ние сме хернистирци. Аз съм дъщерята на крал Лут-уб-Литин! Коя си ти? В камъка ли си? Тук в града ли си?

Светлината в камъка помръкна и започна да примигва. След кратка пауза гласът прозвуча пак, вече по-глухо:

— Вие ли сте, Тинукеда’я? Чувам ви съвсем слабо — каза жената. — Твърде е късно! Избледнявате. Ако все още можете да ме чувате и бихте помогнали срещу общия ни враг, елате при нас в Джао е-Ти-нукай’и. Все някой от вас трябва да знае къде е. — Гласът стана още по-тих и накрая се превърна в едва доловим шепот, който гъделичкаше ушите на Мейгуин. Камъкът отново се бе върнал към колебливото си проблясване. — Мнозина търсят трите Велики меча. Чуйте ме! Това може да е спасението на всички ни, или пък гибелта ни. — Светлината потрепна. — Това е всичко, което можа да ми каже Горичката на Годишния танц, всичко, което листата пожелаха да изпеят… — В глъхнещия глас се надигна отчаяние. — Провалих се. Станала съм твърде слаба. Първата баба се провали… Виждам само тъмнина занапред…

Тихите думи спряха. Говорещият камък потъмня до петно бледа светлина.

— Не можах да й помогна, Еолаир — каза Мейгуин отпаднало. — Нищо не направихме. А тя беше толкова тъжна!

Еолаир внимателно я освободи от прегръдката си.

— Не разбираме достатъчно, за да помогнем на когото и да било, Мейгуин. На нас самите ни трябва помощ.

Мейгуин потисна ядните си сълзи. Нима той не бе почувствал добрината на жената, нейната мъка? Мейгуин се чувстваше така, все едно бе наблюдавала как една прекрасна птица се мъчи в примка точно отвъд досега й.

Обърна се към Еолаир и изненадано се вгледа в някакви движещи се в тъмнината зад него искри. Примигна, но те не изчезнаха. Върволица бледи светлинки се придвижваше към тях по пътечките на тъмната арена.

Еолаир също се обърна и изруга:

— Щитът на Мураг! Знаех си, че съм прав да нямам вяра на това място! — Той стисна дръжката на меча си. — Зад мен, Мейгуин!

— Да се крия от онези, които ще ни спасят? — Тя се стрелна покрай ръката му. Подскачащите светлинки се приближаваха. — Това са ситите! Най-после! — Светлините, розови и бели, потрепнаха като светулки. — Мирни народе! Старите ви съюзници имат нужда от вас!

Думите, които дойдоха шепнешком от сенките, не излизаха от гърлото на смъртен. Мейгуин бе изпълнена с дива възбуда — вече бе сигурна, че сънищата й са говорили истината. Гласът говореше древен хернистирски, който не се бе разнасял под слънчевата светлина от векове. Странно, но в думите се усещаше и примес от страх:

— Нашите съюзници отколе са кости и прах, както и по-голямата част от народа ни. Що за същества сте вие, та не се страхувате от Къса?

Говорещият и другарите му бавно навлязоха в кръга светлина. Мейгуин, която си бе мислила, че е готова за всичко, се почувства така, сякаш земята се разтресе под краката й, и стисна ръката на Еолаир. Графът на Над Мулах изръмжа от изненада.

Очите на съществата изглеждаха много странно — големи и кръгли, без бяло. Четиримата новодошли примигваха срещу лампите, досущ като изплашени същества от горската нощ. Бяха високи колкото хора, но болезнено крехки; в дългите си паякоподобни пръсти стискаха светещи пръчки от някакъв скъпоценен камък. Красива светла коса висеше около костеливите им лица; чертите им бяха деликатни, но носеха груби мръсни дрехи от кожа с кръпки по коленете и лактите.

Мечът на Еолаир изскочи от ножницата със стържещ звук и блесна в розово под светлината на кристалните пръчки.

— Назад! Какви сте вие?

Най-близкото същество отстъпи крачка, после се изправи гордо. На финото му лице се изписа нервна изненада.

— Но тъкмо вий сте нарушителите тук. И сте наистина деца на Херн, тъй както предположихме. Да — смъртни. — Той се обърна и каза нещо на другарите се на език, подобен на шепота на песен. Те кимнаха сериозно, след което всичките четири чифта очи отново се обърнаха към Мейгуин и Еолаир. — О, да, обсъдихме това и най ще да е подходящо вий първи имената си да назовете.

Учудена как се бе извъртял сънят й, Мейгуин се подпря на ръката на Еолаир и каза;

— Ние… ние сме… Аз съм Мейгуин, дъщерята на крал Лут. Това е Еолаир, граф на Над Мулах.

Главите на странните същества се заклатиха върху тънките им вратове; те пак почнаха да си говорят и Мейгуин и графът се спогледаха невярващо, а после рязко се обърнаха, понеже онзи, който бе говорил с тях, като че ли се прокашля.

— Говорите, изглежда, честно. Та питам ви — наистина ли благородници сте сред вида си? И обещавате, че няма да ни нараните? За жалост много от отдавна не сме се срещали с деца на Херн и крайно сме незапознати с вашите дела. И стреснахме се, чули, че проговорихте на Къса.

Еолаир преглътна и попита:

— Кои сте вие? И какво е това място?

Един дълъг миг водачът се вглежда в него: пламъкът от лампата се отразяваше в очите му.

— Юис-фидри се наричам. А спътниците ми са Шо-венна и Имай-ан. И Юис-хадра, съпругата ми благоверна. — Съществата навеждаха глави, когато казваше имената им. — А този град Мезуту’а нарича се.

Мейгуин бе възхитена от Юис-фидри и спътниците му, но някакво натрапчиво съмнение глождеше съзнанието й. Тези същества наистина бяха странни, но не бяха това, което бе очаквала…

— Вие не може да сте сити — каза тя. — Къде са те? Вие техни слуги ли сте?

Непознатите я погледнаха с тревога, после отстъпиха няколко крачки и отново заговориха помежду си. След малко Юис-фидри се обърна към Мейгуин и Еолаир и каза малко по-остро:

— Да, някога ний служихме на други, ала това отмина преди ери. Нима са ви изпратили да ни намерите? Не, ние няма да се върнем. — Въпреки войнствения му тон в клатещата се глава и огромните му скръбни очи имаше нещо ужасно покъртително. — Какво ви каза Късът?

Еолаир объркано поклати глава и каза:

— Простете ни, ако сме груби, но ние никога не сме виждали такива като вас. Не сме изпратени да ви търсим. Дори не знаехме, че съществувате.

— Късът? Камъка ли имате предвид? — попита Мейгуин. — Каза много неща. Ще се опитам да си ги спомня. Но кои сте вие, щом не сте сити?

Юис-фидри не отговори, а бавно вдигна кристала си и протегна тънката си ръка. Розовата светлина на пръчката освети със студената си светлина лицето на Мейгуин.

— Доколкото можем да съдим по вида ти, народът на Херн не се е променил чак толкова много, откакто ние, Тинукеда’я от планините, сме го виждали за последен път — каза той. — Как става така, че вече сме забравени… толкова много поколения от смъртни ли са дошли и са си отишли? Нали минаха само няколко завъртания на земята, откакто северните ви съплеменници, онези брадатите, ни познаваха? — Изражението му стана умислено. — Северняците ни наричаха двернинги и ни носеха подаръци, за да им изработваме разни неща.

Еолаир пристъпи напред и възкликна:

— Вие сте онези, които нашите предшественици са наричали домайни, нали? Но ние си мислехме, че домайните са само легенда или че поне отдавна са измрели. Вие сте… дуори?

Юис-фидри се смръщи.

— Легенда? Вие сте потомците на Херн, нали? Кой според вас научи вашите предци да прокопават мини в тези планини в отдавна миналите дни? Да, ние бяхме. А колкото до имена, какво ли значат имената? Дуори за някои смъртни, двернинги или домайни за други… — Той помаха с дългите си пръсти бавно, тъжно. — Това са само думи. Ние сме Тинукеда’я. Дошли сме от Градината и никога не ще се върнем там.

Еолаир прибра меча си в ножницата с такъв звън, че проехтя в цялата пещера.

— Ти търсеше Мирния народ, принцесо! И намери нещо също толкова странно, ако не и повече! Град в сърцето на планината! Дуорите, излезли от най-старите ни легенди! Да не би светът долу да е станал толкова луд, колкото и светът горе?

Мейгуин бе не по-малко удивена от Еолаир, но нямаше какво да каже. Гледаше дуорите и пак скърбеше — черният облак, който се бе повдигнал за малко, като че ли отново бе забулил ума й.

— Но вие не сте ситите — най-после каза тя отпаднало. — Тях ги няма. Няма да ни помогнат.

Спътниците на Юис-фидри се приближиха и образуваха полукръг около двамата човеци. Изглеждаха готови да побегнат.

— Ако сте дошли да търсите Зида’я — онези, които наричате сити — каза Юис-фидри, — това ни притеснява, тъй като ние дойдохме тук, за да се скрием от тях. — Той бавно кимна. — Много отдавна отказахме да се покоряваме на волята им и на високомерната им несправедливост и затова избягахме. Мислехме, че са ни забравили, но те не са. Сега, когато сме уморени и малцина, те искат да ни хванат пак. — В очите на Юис-фидри се разпали блед огън. — Дори ни викат през Къса, Свидетеля, който мълча толкова години. Примамват ни и ни подлъгват да се върнем.

— Вие се криете от ситите? — объркано попита Еолаир. — Но защо?

— Някога ние им служехме, дете на Херн. Избягахме. Сега те искат да ни примамят да се върнем. Говорят за мечове, за да ни привлекат… тъй като знаят, че такива изработки винаги са били нашата наслада, а Великите мечове са едни от най-висшите ни творения. Питат ни за смъртни, които никога не сме срещали, нито пък сме чували за тях… а и какво общо бихме могли да имаме със смъртните сега? Вие сте първите, които виждаме от много време.

Графът на Над Мулах очакваше Юис-фидри да продължи, но когато стана ясно, че няма да го направи, попита:

— Смъртни? Като нас? Имената на кои смъртни са ви казали?

— Онази жена от Зида’я — Първата баба, както се нарича — говори няколко пъти за… — той се допита за кратко до другарите си — за Джосуа Без ръце.

— Без ръце?! Богове на земята и потоците, да не би да имате предвид Джосуа Безръкия?! — Еолаир бе смаян. — О, небеса, това е лудост! — Той седна тежко на една от изронените пейки.

Мейгуин се отпусна до него. Вече бе толкова изтощена и разочарована, че не й бе останала сила да се изненадва — но когато най-после отклони поглед от любезните широко отворени очи на дуорите, за да погледне към Еолаир, лицето на графа бе лице на човек, ударен от мълния в собствения си дом.

Саймън се пробуди след полет през черни пространства и крещящи ветрове. Воят продължи, но когато тъмнината се разсея, пред очите му разцъфтя червена светлина.

— Врен, глупак такъв! — пищеше някой. — В кръга има кръв!

Саймън се опита да си поеме дъх и усети нещо да го натиска надолу, така че трябваше да се бори за въздух. За миг се зачуди дали не е затрупан. Или имаше пожар? Около него танцуваше червена светлина. Да не би Хейхолт да се бе подпалил?

Видя огромна фигура, облечена в плющящо бяло, висока колкото дърветата — не, издигаше се високо в небето. Отне му дълги мигове да осъзнае, че лежи на ледената земя, че Скоди стои над него и крещи на някого. Колко дълги?…

Врен се гърчеше на земята на няколко лакътя от него: стискаше се сам за гърлото — очите му бяха изцъклени, — риташе диво и петите му блъскаха по замръзналата кал. Куантака виеше скръбно отнякъде.

— Ти си лош! — крещеше Скоди. Лицето й бе станало розово-лилаво от ярост. — Лош Врен! Разля кръв! Сега ще се нароят! Лош! — Тя си пое дълбоко дъх и изгъргори: — Наказание! — Момчето притрепери като смачкана змия.

Едно тъмно лице наблюдаваше всичко това от пламъците зад Скоди и устата му се кривеше от смях. След миг бездънните черни очи се спряха върху Саймън. Внезапното им докосване бе като леден език, притиснат към лицето му. Той отвори уста да изпищи, но някаква огромна тежест го натискаше по гърба.

„Малка мушице — прошепна един глас в главата му, тежък и тъмен като кал. Глас, който го спохождаше в много сънища, глас с червени очи и горяща тъмнина. — Срещаме те на най-странни места… а и имаш този меч освен това. Трябва да кажем на господаря за теб. Ще му е много интересно. — Последва пауза; нещото в огъня като че ли стана по-голямо, очите му бяха студени черни дупки в сърцето на ада. То измърка: — Погледни се де, човешко дете, тече ти кръв…“

Саймън измъкна треперещата си ръка изпод тялото си — зачуди се защо ли му изглежда странно, че тя трябва да се подчинява на волята му. Пусна дръжката на Трън и видя, че треперещите му пръсти наистина са покрити с хлъзгава червена кръв.

— Наказан си! — пищеше Скоди, детският й глас бе прегракнал. — Всичките ще ви накажа! Трябваше да дадем подаръци на Лорд и Лейди!

Вълчицата зави отново, този път по-близо.

Врен лежеше по очи в калта в краката на Скоди. Земята изведнъж като че ли се изду и скри отпуснатото безжизнено момче от погледа на Саймън. След миг се появи още една издутина и потрепери — полуразтопената земя се разцепи с хрущящ, всмукващ звук. Една тънка черна ръка с дълги нокти се измъкна от пръстта и посегна към бледите звезди с пръсти, разтворени като венчелистчета на черно цвете. Още една изникна до нея, последвана от глава с бледи очи, съвсем малко по-голяма от ябълка. Букенът се усмихна и лъснаха зъби, подобни на игли. От двете страни на съсухреното лице мърдаха провиснали черни бакенбарди.

Саймън потрепери. Още няколко подутини се издуха като мехури по земята, после още и още. След миг копачите се заизмъкваха от пръстта като червеи от пукнал се труп.

— Букени! — панически изкряска Скоди. — Букени! Врен, малък глупако, казах ти да не разливаш кръв в магическия кръг! — Тя размаха дебелите си ръце към копачите, които налитаха върху пищящите деца като плъхове. После посочи неподвижното дете и изпищя. — Аз го наказах! Махайте се! — Обърна се към огъня. — Кажете им да се махнат, господарю! Кажете им да се махнат!

Огънят потрепери като от леден вятър, но лицето само наблюдаваше.

— Помощ! Саймън! — Гласът на Бинабик бе прегракнал от страх. — Помогни ни! Развържи ни!

Саймън успя да се превърти и да сгъне колене. Гърбът го болеше, все едно го е ритнал кон. Въздухът пред очите му бе пълен с блестящи снежинки.

— Бинабик! — изстена той. Десетки писукащи черни фигури се отделиха от глутницата, нападнала децата, и се спуснаха към стената на абатството, където лежаха Слудиг и тролът.

— Спрете! Заповядвам ви — спрете! — Скоди бе затиснала ушите си с ръце, като че ли за да се защити от жалостивите писъци на децата. Един малък крак, блед като гъба, се появи за миг от гмежта копачи, после изчезна. — Спрете!

Земята изведнъж изригна навсякъде около нея и бучки лепкава кал опръскаха нощницата й. Десетки паякоподобни ръце се увиха около пълните й глезени, цял рояк копачи се закатериха по краката й, все едно бяха дървета. Нощницата й се изду — те вече се катереха под нея — и накрая тънкият плат се разцепи като претъпкана чанта и се видяха безброй очи, треперещи мършави крака и ноктести ръце, които покриваха отпуснатата й плът. Скоди зина да изкрещи — и една гъвкава като змия ръка се пъхна в устата й чак до рамото. Очите на момичето се изцъклиха.

Саймън най-после успя да се надигне — и в същия миг една сива сянка профуча край него, хвърли се в гъмжащата писукаща купчина, която допреди секунди бе Скоди, и я събори на земята. Мяучещите писукания на копачите се превърнаха в писъци на страх — Куантака чупеше вратове и трошеше черепи, подхвърляше малките телца във въздуха с ликуващо увлечение. Миг по-късно вече бе разпердушинила копачите, нападнали Скоди, и продължи към онези, които бяха връхлетели Бинабик и Слудиг.

Огънят се бе разгорял до огромна височина. Безформеното нещо в него се изсмя. Саймън усети как ужасяващото му веселие го изтощава, как изсмуква живота от него.

„Това е забавно, малка мушице, нали? Защо не дойдеш по-близо да гледаме заедно?“

Саймън се помъчи да не обръща внимание на привличането на гласа, на настойчивата сила на думите му. С последни сили се изправи и се заклатушка надалеч от огъня и от нещото, което се спотайваше в него. Използваше Трън като патерица, въпреки че дръжката се плъзгаше предателски под мократа му от кръв ръка. Раната в гърба му бе само студена болка, далечна, но все пак пареща.

Нещото, което бе повикала Скоди, продължаваше да му се подиграва, гласът му ехтеше в главата му, играеше си с него като жестоко дете с хванато насекомо.

„Малка мушице, къде отиваш? Ела тук. Господарят ще иска да се срещне с теб…“

Борбата да продължи напред бе ужасяваща — животът сякаш изтичаше от него като пясък. Писъците на копачите и радостното ръмжене на Куантака бяха само глухо бучене в ушите му.

В продължение на един безкраен миг той дори не забеляза ноктите, които се впиваха в крака му; когато най-после погледна надолу в лъскавите очи на копача, като че ли видя през прозорец някакъв друг свят, ужасно място, съвсем различно от неговия свят. Чак когато драскащите нокти започнаха да разкъсват крачола му и да се забиват в крака му, това подобно на сън състояние изчезна. С ужасен крясък той размаза сбръчканото лице с юмрук. Още копачи се катереха по краката му. Той ги изрита и запъшка от отвращение, но те изглеждаха безбройни като термити.

Трън отново потрепери в ръцете му. Без да се замисля, Саймън го вдигна и заби черното острие в купчината подскачащи същества. Усети как мечът бръмчи, все едно пее тихичко. Станал съвсем лек, Трън прерязваше глави и ръце като тревни стръкове; потоци тъмна кръв потекоха по острието. Всеки замах изпращаше огнена болка през гърба на Саймън, но в същото време той усещаше лудешка бодрост във вените си. Дълго след като всички копачи около него бяха съсечени или избягали, той продължаваше да кълца трупчетата им.

„Хей, ама ти си буйна мушица, а? Ела при нас. — Гласът сякаш бъркаше в главата му като в отворена рана и той се сгърчи от отвращение. — Днес е велика нощ, дива нощ“.

— Саймън! — Приглушеният вик на Бинабик най-после проби през безумието и омразата. — Саймън! Развържи ни!

„Знаеш, че ще спечелим, малка мушице. Точно в този миг, далеч на юг, един от вашите най-големи съюзници пада… отчайва се… умира…“

Саймън закуцука към трола. Куантака, чиято муцуна бе омацана с кръв чак до ушите, държеше на разстояние цяла подскачаща, пискаща тълпа букени. Младежът пак вдигна Трън и започна да си прорязва път през тях, съсичаше ги с десетки, докато най-накрая те не се разбягаха. Гласът в главата му бърбореше почти безмълвно. Окъпаният от огън двор потрепери пред очите му.

Той се наведе да пререже въжетата на трола, но му се догади и почти падна на земята. Бинабик затърка въжето в Трън и се освободи. Разтърка китките си, после се обърна към Слудиг, опита да развърже възела и като не успя, се обърна към Саймън.

— Подай меча да разрежем това… — започна тролът и изведнъж се опули. — Камъните на Чъку! Саймън, целият ти гръб е в кръв!

„Кръвта ще отвори входа, човешко дете. Ела при нас!“

Саймън се опита да отговори на Бинабик, но не можа. Вместо това несръчно бутна Трън напред и изцапа с кръв гърба на Слудиг. Римърсгардецът, който вече се свестяваше, изстена.

— Докато спеше, го удариха по главата с камък — сърдито каза Бинабик. — Понеже е много едър сигурно. Мен само ме завързаха. — Той сряза вървите на Слудиг с Трън и те паднаха на заснежената земя. После пак се обърна към Саймън. — Трябва да стигнем до конете. Имаш ли достатъчно сила?

Саймън кимна. Главата му бе твърде тежка за врата, а бученето в мислите му отстъпваше място на плашеща празнина. За втори път тази нощ той почувства, че вътрешното му аз се отделя от ограничаващата го обвивка, но този път се страхуваше, че няма да има връщане назад. Насили се да остане прав, докато Бинабик помагаше на замаяния римърсгардец да се надигне.

„Господарят чака в Залата с кладенеца…“

— Всичко, което можем да направим, е да побегнем към конюшните — изкрещя Бинабик, за да надвика заплашителното ръмжене на вълчицата. Тя бе прогонила копачите на няколко метра. — Куантака ще ни води, но не трябва да се бавим, нито да се колебаем.

Саймън се олюля и изпъшка:

— Вземи багажа от абатството.

Дребосъкът го изгледа невярващо.

— Стига глупости!

— Не. — Саймън отпаднало поклати глава. — Няма да тръгна… без… Бялата стрела. Тя… те… няма да им я дам. — Той се взря във вълнуващата се купчина копачи, събрали се на мястото, където бе стояла Скоди, и тръгна към вратата.

„Ще застанеш пред Дишащата арфа, ще чуеш сладкия й глас…“

— Саймън… — започна Бинабик, после бързо направи с ръка знака на кануките за предпазване от луди и изръмжа: — Та ти едва можеш да стоиш прав. Ей сега ще отида.

И преди Саймън да успее да отговори, тролът вече бе изчезнал в тъмното абатство. Върна се след секунди, като влачеше седлата.

— Слудиг ще ги носи — каза Бинабик, като изгледа неспокойно чакащите копачи. — Твърде е замаян, за да се бие, така че ще ни е товарният овен.

„Ела при нас!“

Докато тролът товареше объркания римърсгардец със седлата, Саймън се вгледа в кръга бели очи около тях. Чакащите копачи цъкаха и мърмореха тихичко. Много носеха парцаливи дрехи. Някои стискаха груби ножове с назъбени остриета. Копачите също го гледаха и се поклащаха, подобно на редици черни макове.

— Готов ли си, Саймън? — прошепна Бинабик. Младежът кимна и вдигна Трън пред себе си. Мечът, допреди малко лек като клонка, сега изведнъж бе станал тежък като камък. Всичко, което можеше да направи, бе да го държи пред себе си.

— Нихут, Куантака! — извика тролът и вълчицата се озъби и скочи напред. Копачите пискаха от страх, докато тя изораваше бразда през тях. Саймън я последва, като с мъка размахваше Трън от една страна на друга, отново и отново.

„Ела. Има безкрайни студени зали под Накига. Онези без светлина пеят и чакат да те поздравят. Ела при нас!“

Времето като че ли се уви около себе си. Светът се сви до тунел от червена светлина и бели очи. Туптежът на болката в гърба му бе ритмичен като биенето на сърцето му. Той се препъваше напред. Заля го гълчава от гласове, непрекъсната като бученето на море, гласове едновременно отвътре и отвън. Той замахна с меча, усети как се забива в нещо, после го отърси и замахна отново. Ръце се протягаха към него, хващаха го и раздираха кожата му.

Тунелът се стесни до черно, после отново се отвори за няколко мига. Слудиг му говореше нещо, но твърде тихо, за да може да го разбере, и му помагаше да яхне Намиращата дома, и набутваше Трън в халките на седлото. Бяха заобиколени от каменни стени, но когато Саймън заби пети в ребрата на кобилата, стените изведнъж изчезнаха и той се озова под насеченото от дървета нощно небе и звездите заблещукаха над главата му.

„Времето дойде, човешко дете. Вратата е отворена от кръв! Ела, присъедини се към нас и празненствата ни!“

— Не! — чу Саймън собствения си глас; крещеше. — Оставете ме на мира!

И пришпори кобилата. Бинабик и Слудиг викаха след него, но думите им се загубиха сред гълчавата в главата му.

„Вратата е отворена! Ела при нас!“

Звездите му говореха, казваха му да заспи; казваха му, че когато се събуди, ще е много далеч от… очи в огъня… от… Скоди… от… сграбчващи пръсти… от… щеше да е много далеч от…

„Вратата е отворена! Ела при нас!“

Той яздеше бясно през заснежената гора, като се мъчеше да надбяга отвратителния глас. Клонки драскаха лицето му. Звездите се вглеждаха студено надолу през дърветата. Времето минаваше, може би минаха часове, но той все още яздеше диво напред. Намиращата дома като че ли чувстваше лудостта му. Копитата й разхвърляха облаци сняг. Саймън бе сам, приятелите му бяха далеч назад, но нещото от огъня все още говореше ликуващо в мислите му.

„Ела, човешко дете! Ела, обгорени от дракона! Това е дива нощ! Очакваме те под ледената планина…“

Думите в главата му бяха като рояк побеснели пчели. Той се гърчеше на седлото, удряше се, пляскаше ушите и лицето си, за да прогони гласа. И точно когато замахваше за хиляден път, нещо внезапно се издигна пред него — тъмнина, по-дълбока от нощта. За частица от секундата сърцето му се сви… но това бе само дърво. Дърво!

Устремното му бягство бе твърде лудешки бързо, за да избегне дървото. То го удари като гигантска ръка, изхвърли го от седлото и той започна да пропада в нищото. Звездите избледняха.

Падна черна нощ и покри всичко.

17. Облог почти без стойност

Свечеряваше се. Изчистеното от вятъра небе се простираше над пасищата като лилаво чергило. Заблещукаха първите звезди. Деорнот, увит с дебело одеяло, за да се предпази от студа, се вглеждаше в бледите точки светлина и се чудеше дали Бог най-накрая не им е обърнал гръб.

Хората на Джосуа се бяха скупчили на едно пасище, оградено с висок плет. Въпреки привидната чупливост — на много места имаше дупки, толкова широки, че Деорнот можеше да провре цялата си ръка чак до рамото — плетът беше здрав като каменна стена.

Погледът на Деорнот се спря върху Гелое. Магьосницата държеше Лелет в скута си и пееше тихичко на ухото й; и двете се взираха в потъмняващото небе.

— Да избягаме от норните и копачите, за да се озовем тук! — Деорнот не можа да скрие огорчението си. — Гелое, ти знаеш заклинания и магии. Не можеш ли някак си да омагьосаш тия тритинги… да ги приспиш или да се превърнеш в беснеещ звяр и да ги нападнеш?

— Деорнот — предупредително каза Джосуа, но горската жена нямаше нужда от защита.

— Ти разбираш съвсем малко, сър Деорнот, от начина, по който работи Изкуството — остро отвърна Гелое. — Първо, онова, което наричаш „магия“, си има своята цена. Ако можеше лесно да бъде използвано, за да се победят десетки въоръжени мъже, армиите на принцовете щяха да са пълни с наемни магьосници. Второ, още не са ни направили нищо. Аз не съм някакъв си Приратес: не си хабя силата за кукленски представления за отегчените и любопитните. Имам по-лош враг, с който ще трябва да се боря, много по-опасен от всички в този лагер.

Като че ли даването на толкова дълъг отговор я изтощи — и наистина, Гелое рядко приказваше толкова много — и тя замълча и отново обърна погледа си към небесния свод.

Ядосан на себе си, Деорнот отхвърли одеялото и се изправи. Дотам ли бе стигнал? Що за рицар бе, че да гълчи една стара жена, задето не го е спасила от опасност? Тръпка на гняв и на отвращение премина през него; той безпомощно стискаше и отпускаше юмруци. Какво можеше да направи? Колко сила бе останала на който и да било от групичката им, за да направи каквото и да било?

Изорн успокояваше майка си. Невероятният кураж на херцогиня Гутрун бе издържал на много ужаси, но тя като че ли бе стигнала края на възможностите си. Сангфугол бе ранен. Таусър практически се бе предал на лудостта — лежеше свит на земята, очите му бяха взрени безумно в празнотата, а сбръчканите му устни трепереха, докато отец Странгиард се опитваше да му даде да пийне вода. Деорнот почувства как още една вълна на отчаяние се надига и се разбива в него. Тръгна бавно към окаляната греда, на която седеше принц Джосуа, подпрял брадичка на ръката си.

Гривната, която бе държала принца в затвора на Елиас, все още беше на тънката му китка. Финото лице на Джосуа бе в дълбока сянка, но бялото на очите му просветна, докато гледаше как Деорнот се тръшва до него. Доста време двамата не проговориха. Мучене на добитък, викове и тропот на конници се чуваха отвсякъде — тритингите прибираха стадата си за през нощта.

Най-накрая принцът се обади:

— Е, приятелю? Казах ти, че това в най-добрия случай е лоша игра, нали?

— Направихме всичко, което можехме, ваше височество. Никой не би могъл да направи повече от вас.

— Някой вече е. — Джосуа като че ли си възвърна сухия хумор за момент. — Седи си на престола от кости в Хейхолт, яде и пие пред бучащ огън, а ние седим и чакаме в кланицата.

— Той е направил лоша сделка, принце. И ще съжалява за избора си.

— Но ние, страхувам се, няма да сме живи, когато дойде разплатата. Почти най-много съжалявам за теб, Деорнот. Ти беше най-верният от всички рицари. Ако бе намерил по-добър господар, на който да си верен…

— Моля ви, ваше височество! — В сегашното му настроение Деорнот наистина го болеше от такива думи. — Няма никой друг, на когото бих предпочел да служа тук на земята. Колкото до Небесното царство…

Джосуа го изгледа, но не отговори. Няколко ездачи минаха покрай оградата и коловете се затресоха, докато конете прогърмяваха до тях.

— Ние сме далеч от това царство, Деорнот, но в същото време сме само на няколко вдишвания от него. — Лицето на принца вече бе скрито от тъмнината. — Но смъртта не ме плаши. Всъщност именно надеждите, които съм разбил, теглят душата ми надолу.

— Джосуа — започна Деорнот, но ръката на принца, положена върху неговата, го накара да млъкне.

— Не казвай нищо. Това е чистата истина. Аз съм пътеводна звезда за бедите още от времето, когато съм поел първия си дъх. Майка ми е починала, докато ме е раждала, най-добрият приятел на баща ми, Камарис, умря малко след това. Жената на брат ми умря под моите грижи. Единственото й дете избяга от опеката ми, за да изстрада само Ейдон знае каква съдба. Наглимунд, крепост, построена да издържи дългогодишна обсада, падна под моето управление за седмици и безброй невинни загинаха ужасно.

— Не мога да слушам това, принце. Нима ще поемеш всички предателства на света на гърба си? Ти направи всичко, което можа!

— Наистина ли? — сериозно попита Джосуа, като че ли дискутираше някакъв теологичен въпрос. — Не знам. Ако нещата са предопределени, тогава вероятно съм просто една жалка нишка в гоблена на Бога. Но някои казват, че човек си избира всичко, дори и лошото.

— Глупости.

— Вероятно. Но няма съмнение, че злокобна звезда е висяла над всичко, което съм предприемал. Ха! Как трябва да са се смели и ангелите, и дяволите, когато се заклех, че ще седна на Престола от драконова кост! Аз, с моята жалка армия от свещеници, фокусници и жени! — Принцът се изсмя горчиво.

Гневът на Деорнот се надигна отново, но този път причината беше господарят му. Почти му секна дъхът. Никога не бе предполагал, че може да се чувства така.

— Принце — каза той през стиснати зъби, — не се прави на глупак. Свещеници, шутове и жени! Цяла армия рицари не би могла да направи повече, отколкото твоите жени и шутове… и определено не би могла да бъде по-смела! — Треперещ от гняв, той се изправи и закрачи решително през калта. Струваше му се, че звездите се клатят в небето.

Една ръка падна на рамото му и го завъртя с изненадваща сила. Джосуа стоеше сковано и държеше Деорнот на една ръка разстояние. Протегна глава напред като хищна птица, която се готви да връхлети. Гласът му бе напрегнат.

— И какво съм ти направил, Деорнот, че ми говориш по този начин?

Във всеки друг момент Деорнот би паднал на колене, засрамен от собствената си липса на уважение. Сега успокои треперещите си мускули, пое си дъх и отговори:

— Мога да те обичам, Джосуа, и все пак да мразя това, което казваш.

Принцът се вгледа в него; изражението му бе неразгадаемо във вечерната тъмнина.

— Казах лоши неща за спътниците ни. Това не беше правилно. Но не казах нищо лошо за теб, сър Деорнот…

— Елисия, Божия майко! Джосуа! — Деорнот почти хълцаше. — Не ми пука за мен! А колкото до останалите, това бе само невнимателна забележка, която изпусна от умора. Знам, че тя не означава нищо. Не, точно ти си жертвата на най-жестокото си отношение! Това е причината да си глупак!

— Какво? — Джосуа се напрегна.

Деорнот вдигна ръце във въздуха, изпълнен с онази шеметна лудост, която се изпитва на Средата на лятото, когато всички носят маски и говорят само истината. Но тук, на пасището, нямаше маски.

— Ти си по-страшен враг на себе си, отколкото Елиас въобще би могъл да стане! — извика той, без да се интересува от това кой може да го чуе. — Твоите обвинения, твоята вина, твоите пропуснати задължения! Ако Усирис Ейдон можеше да се върне в Набан днес и отново да го закачат на Дървото, ти щеше да намериш начин да обвиниш себе си за това! Няма значение кой изрича клеветите, аз повече няма да слушам как очернят един прекрасен човек!

Джосуа го изгледа зашеметено. Ужасната тишина бе нарушена от изскърцването на дървената врата. Неколцина мъже с копия нахлуха през нея, предвождани от Хотвиг, който ги бе пленил на брега на Имстрека.

— Джосуа? Ела! — викна той.

— Какво искаш? — тихо попита принцът.

— Пограничният тан те вика. Веднага. — Двама от мъжете на Хотвиг се приближиха и заплашително наведоха копията си. Деорнот се опита да улови погледа на Джосуа, но принцът се обърна и бавно тръгна между двамата тритинги. Хотвиг дръпна високата врата зад тях и тя се затвори. Дървеното резе изтрака.

— Нали не мислиш, че… че ще го убият, Деорнот? — попита Странгиард. — Няма да убият принца, нали?

Деорнот седна на калната земя. По бузите му се стичаха сълзи.

Фургонът на Фиколмий миришеше на мас, пушек и кожа. Пограничният тан вдигна поглед от говеждата си пържола, кимна на Хотвиг да излезе, а после върна вниманието си върху яденето, като остави Джосуа да стои и да чака. Не бяха сами. Мъжът, който стоеше до Фиколмий, бе с половин глава по-висок от Джосуа и съвсем малко по-малко мускулест от самия широкоплещест пограничен тан. Лицето му бе гладко обръснато, ако се изключеха дългите мустаци, и бе покрито с белези, твърде равномерни, за да са случайни. Той отвърна на погледа на принца с неприкрито презрение. Едната му ръка, дотолкова окичена с гривни, че чак дрънчеше, погали дръжката на дългия му извит меч.

Джосуа задържа присвитите си очи върху мъжа за миг, след което небрежно позволи на погледа си да се плъзне настрани, по десетките сбруи и седла, които висяха по стените и тавана на фургона; стотиците им сребърни катарами блещукаха на светлината от огъня.

— Разкрил си някои от достойнствата на удобството, Фиколмий — каза Джосуа, след като погледна и килимите и бродираните възглавници по пода. Пограничният тан вдигна поглед, после се изплю в огнището.

— Пфу! Аз спя под звездите, както съм правил винаги. Само че ми трябва място, което е безопасно от подслушващи уши. — Той захапа пържолата и задъвка яростно. — Аз не съм някакъв живеещ сред камъни мекушавец, който носи черупка като охлюв. — Едно парче кост изтрака в огнището.

— Мина доста време, откакто и аз съм спал зад стени или в легло, Фиколмий. Това се вижда. Нима ме доведе тук, за да ме наричаш мекушавец? Ако е така, давай да свършваме и ме пусни при хората ми. Или си ме довел, за да ме убиеш? Този тип до теб наистина прилича на палач.

Фиколмий хвърли оглозганата кост в огъня и се ухили; очите му бяха червени като на глиган.

— Не го познаваш, нали? Той обаче те познава. Нали така, Утварт?

— Познавам го. — Гласът на мъжа бе дълбок.

Пограничният тан се приведе напред и се взря напрегнато в принца.

— В името на Четирикракия — изсмя се той, — принц Джосуа има повече бели коси от стария Фиколмий! Животът във вашите каменни къщи бързо ви състарява.

Джосуа се усмихна.

— Имах трудна пролет.

— Имал си! Имал си! — Фиколмий явно се забавляваше. Вдигна един бокал и отпи.

— Какво искаш от мен, Фиколмий?

— Не съм аз този, който иска нещо, Джосуа, въпреки греха ти срещу мен. Утварт иска. — Той кимна към страховития мъж до себе си. — Та говорехме за възрастта. Утварт е само с няколко години по-малък от теб, но не носи брада като мъж. Защо, Утварт?

Утварт се размърда, попипа меча си и изсумтя:

— Нямам жена.

Джосуа погледна единия, после другия, но не каза нищо.

— Ти си умен човек, принц Джосуа — бавно каза Фиколмий и отпи още една глътка. — Виждаш проблема. Булката на Утварт бе открадната. Той се закле да не се жени, докато онзи, който я открадна, не падне мъртъв.

— Мъртъв — обади се Утварт като ехо.

Джосуа се намръщи.

— Не съм откраднал ничия булка. Воршева дойде, след като си тръгнах от лагера ви. Настоя да дойде с мен.

Фиколмий тресна бокала на масата и капки тъмна бира се пръснаха в огнището, което изсъска, все едно бе уплашено.

— Проклет да си! Да не би баща ти да не е имал синове? Кой истински мъж се прикрива зад жена или й позволява да прави каквото си иска? Брачната й цена бе определена! Всичко беше подготвено!

— Воршева не беше съгласна.

Пограничният тан се надигна от столчето си и се взря в Джосуа така, все едно принцът бе отровна змия. Мускулестите му ръце потрепериха.

— Вие, живеещите сред камъни, сте вредни. Някой ден свободните тритинги ще ви изтикат в морето и ще изгорят загниващите ви градове с пречистващ огън.

Джосуа издържа погледа му и отвърна:

— Тритингите са опитвали това и преди. Точно така се срещнахме с теб. Да не би да си забравил за нашия съюз — съюз срещу собствения ти народ?

Фиколмий отново се изплю — този път не се погрижи да се прицели в огнището:

— Това бе възможност да увелича силата си. И успях. Днес аз съм неоспоримият господар на Високите тритинги. — Той се вгледа в Джосуа, като че ли го предизвикваше да му възрази. — Освен това то беше съюз с баща ти. За живеещ сред камъни, той беше могъщ човек. Ти си само бледа негова сянка.

Лицето на Джосуа беше безизразно.

— Стига приказки — каза той. — Убий ме, ако искаш, но не ме отегчавай.

Фиколмий скочи, удари Джосуа с юмрук и принцът се строполи на колене.

— Стига горделиви приказки, червей такъв! Ще те убия със собствените си ръце! — Пограничният тан се изправи над Джосуа, широкият му гръден кош се издуваше и спадаше. — Къде е дъщеря ми!?

— Не зная.

Фиколмий сграбчи скъсаната риза на Джосуа и го изправи. Утварт се полюшваше, очите му бяха замечтани.

— И не те интересува, нали? В името на Тревния гръмовержец, мечтаех си да те размажа… мечтаех си! Кажи ми за моята Воршева, крадецо на деца. Поне ожени ли се за нея?

На слепоочието на Джосуа изби кръв. Той погледна Фиколмий в очите и отговори:

— Не искахме да се женим…

Още един удар разтресе главата му и от носа му потече кръв. Пограничният тан изсъска:

— Как си се смял на стария Фиколмий, докато си седял в каменната си къща, а? Открадна дъщеря му и я направи своя курва, и не се наложи да платиш и един кон за нея! Смя се, нали? — Той зашлеви принца с всичка сила и се пръснаха кървави капки. — Мислеше си, че можеш да ми вземеш най-ценното и да избягаш? — Пограничният тан го удари пак, но този път по-леко, с някаква дивашка привързаност. — Умен си, Безръки. Умен. Но и аз не съм тъпак.

— Воршева… не… е… курва.

Фиколмий го блъсна към вратата на фургона. Принцът не направи опит да се защити, въпреки че Фиколмий го удари още два пъти.

— Ти ми открадна дъщерята! — озъби се Фиколмий. Лицето му бе толкова близо до лицето на Джосуа, че сплетената му брада се допираше до окървавената риза на принца. — Каква ще я наречеш, а? Как се държа с нея?

Опръсканото с кръв лице на Джосуа досега бе изпълнено с ужасяващо спокойствие. Но сега като че ли се пречупи, като че ли се обля в мъка.

— Държах се… лошо… — Той наведе глава.

Утварт пристъпи напред и извади меча си от богато избродираната ножница. Върхът му тропна в една от гредите на тавана.

— Позволи ми да го убия. Бавно.

Фиколмий вдигна поглед, очите му се присвиха гневно. Пот капеше от лицето му. Той пак погледна Джосуа и вдигна юмрука си над главата на принца.

— Позволи ми — повтори Утварт.

Пограничният тан удари три пъти по стената и изръмжа:

— Хотвиг!

Вратата на фургона се отвори и влезе Хотвиг — буташе пред себе си Воршева.

— Чу всичко! — изгъргори Фиколмий. — Предаде клана си и мен… за това нищожество! — Той бутна Джосуа и принцът се блъсна в стената и падна на пода.

Воршева се разплака и се наведе към принца, но Хотвиг я дръпна назад. Джосуа бавно вдигна глава и я погледна. Лицето му вече започваше да се подува от боя.

— Ти си жива — каза само той.

Тя се опита да се освободи от ръцете на Хотвиг, но той я стисна по-силно, без да обръща внимание на ноктите, които драскаха ръката му, и дръпна главата си назад, когато тя се опита да му издере очите.

— Граничните пазачи я хванали на външното пасище — изръмжа Фиколмий и я шляпна леко, ядосан от съпротивата й. — Стой мирна, безверна кучко! Трябваше да те удавя в Умстрежа още когато се роди. Ти си по-лоша от майка си, а тя беше най-злата крава, която съм познавал. Защо си хабиш сълзите по това лайно? — Той подритна Джосуа.

Вглъбеността на принца се бе завърнала. Той изгледа пограничния тан безстрастно и после се обърна към Воршева:

— Радвам се, че си добре.

— Добре ли!? — Воршева се изсмя пискливо. — Обичам мъж, който не ме иска. Мъжът, който ме иска, ще ме използва като кобила за разплод и ще ме бие, ако непрекъснато не коленича пред него! — Тя пак се задърпа от хватката на Хотвиг и се обърна към Утварт, който бе свел меча си към земята. — О, помня те, Утварт! Защо избягах, ако не за да се махна от теб, ти, изнасилвач на деца… и на овце, когато не можеш да си намериш дете! Ти, който обичаш белезите си повече, отколкото би могъл да обичаш жена. По-скоро бих умряла, отколкото да ти стана жена!

Суроволикият Утварт не каза нищо, но Фиколмий изпуфтя с мрачно веселие:

— В името на Четирикракия, почти бях забравил назъбения нож, дето го имаш вместо език, дъще. Може би Джосуа се радва на ударите с юмруци като промяна, а? А колкото до това, което предпочиташ, ако искаш, се убий в момента, в който брачната езда привърши. Аз само си искам брачната цена и честта на клана на Жребеца да бъде възстановена.

— Има по-добри начини за това от съсичането на безпомощни пленници — каза един нов глас.

Всички се обърнаха — дори и Джосуа, въпреки че от рязкото движения явно го заболя. Гелое стоеше на вратата, опряла ръце в горния праг, наметалото й плющеше от вятъра.

— Избягали са! — негодуващо извика Фиколмий. — Не мърдай, жено! Хотвиг, яхвай коня и върни другите. Ще ви одера живи за това!

Гелое пристъпи във фургона. С приглушена ругатня Хотвиг се промуши покрай нея и излезе в тъмнината. Магьосницата спокойно затвори вратата и каза:

— Ще намери останалите все още затворени. Само аз мога да идвам и да си отивам, когато пожелая.

Утварт вдигна широкия си меч и го опря в гърлото й. Жълтите очи на Гелое се взряха в неговите и високият тритинг отстъпи крачка и вдигна меча така, все едно го заплашваха.

Фиколмий я изгледа объркано и с едва прикрит гняв попита:

— Каква работа имаш тук?

Освободена от хватката на Хотвиг, Воршева бе паднала на колене и бършеше лицето на Джосуа с парцаливото си наметало.

— Казах, че идвам и си отивам, когато пожелая — каза Гелое. — Сега реших да съм тук.

— Ти си в моя фургон, старице. — Пограничният тан избърса потта от челото си с косматата си ръка.

— Ти искаше да ме задържиш като затворничка, Фиколмий. Това бе глупаво. Все пак дойдох да ти дам съвет с надеждата, че имаш повече ум, отколкото показа днес.

Той като че ли едва се сдържаше да не скочи срещу нея. Гелое кимна и се усмихна тъжно.

— Чувал си за мен.

— Чувал съм за една дяволска жена с твоето име, една, която се спотайва в гората и краде душите на хората — изръмжа Фиколмий. Утварт стоеше зад него; беше стиснал устни, но очите му шареха, като че ли искаше да се убеди къде са вратите и прозорците.

— Чувал си много погрешни слухове, сигурна съм, но зад тях има и малко истина, колкото и изкривена да е станала. Тази истина е в това, че ставам опасен враг, Фиколмий. — Тя бавно примигна, както мига совата, когато види нещо малко и безпомощно. — Опасен враг.

Пограничният тан подръпна брадата си.

— Не се страхувам от теб, жено, но и не се закачам с демони без нужда. Ти не си ми полезна. Отиди си и няма да те безпокоя, но не се меси в това, което не те засяга.

— Глупав коняр! — Гелое махна с ръка и наметалото й изплющя като черно крило. Вратата зад нея се отвори с трясък. Вятър нахлу, загаси всички лампи и хвърли фургона в почти пълна тъмнина — остави само огъня да грее в алено като врата към ада. — Казах ти — извика Гелое, — отивам там, където пожелая! — Вратата се люшна и се затвори, въпреки че магьосницата не бе помръднала. Вятъра вече го нямаше. Гелое се наведе напред и очите й отразиха неспокойните пламъци. — Това, което се случва на тези хора, ме засяга… а засяга и теб, макар че ти си твърде глупав, за да го разбереш. Нашият враг е и твой враг, Фиколмий. Когато дойде, той ще премине през полята ти като степен огън.

— Ха! — Пограничният тан се подсмихна, но нервната нотка в гласа му не изчезна. — Не ми дрънкай глупости. Знам всичко за вашия враг крал Елиас. Той не е повече мъж от Джосуа. Тритингите не се страхуват от него.

Преди Гелое да успее да отговори, вратата се отвори и влезе Хотвиг. Изгледа магьосницата с неприкрито смайване и докладва на главатаря си:

— Затворниците са си на мястото. Нито един от пазачите не е видял тази жена да излиза. Портата е залостена, а в оградата няма дупки.

— Зная — изръмжа Фиколмий, изгледа Гелое и бавно се усмихна. — Ела тук — заповяда той на Хотвиг и прошепна нещо в ухото му.

— Слушам — отвърна Хотвиг и хвърли нервен поглед към Гелое, преди пак да излезе.

— И така — каза Фиколмий и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби. — Ти мислиш, че трябва да освободя това куче, за да избяга. — Той срита Джосуа, без да обръща внимание на омразата в погледа на дъщеря си, и попита весело: — И какво ще стане, ако не го направя?

Гелое присви очи.

— Както ти казах, погранични тане — ставам опасен враг.

Фиколмий прихна:

— И какво ще ми направиш, след като казах на хората си да убият останалите затворници, ако не отида лично при тях до следващата смяна на караула, за да наредя друго? — Той се потупа доволно по корема. — Не се съмнявам, че имаш заклинания и магии, които могат да ме довършат, но сега оръжията ни са на гърлото на другия, нали така? — Утварт изръмжа, като че ли възбуден от образа.

— Ох, дано светът да бъде предпазен от такива като теб — отвратено каза Гелое. — Надявах се да те убедя да ни помогнеш, което щеше да бъде за твое собствено добро, както и за наше. — Тя поклати глава. — Сега, както казваш, ножовете ни са извадени. Кой знае дали може да се приберат без много смърт…

— Не се страхувам от заплахите ти — изръмжа Фиколмий.

Гелое се взря в него, а после погледна Джосуа, който все още седеше на пода и наблюдаваше всичко, което се случваше, със странно спокойствие. Накрая обърна погледа си към Утварт. Високият мъж се навъси, явно притеснен.

— Мисля, че все още има една услуга, която мога да ти направя, Фиколмий — каза тя.

— Нямам нужда от…

— Тишина! — извика Гелое. Пограничният тан млъкна, юмруците му се свиха и кървясалите му очи се изцъклиха. — Ти си на път да нарушиш собствените си закони, законите на Високите тритинги. Ще ти помогна да избегнеш това.

— Що за лудости говориш, дяволска жено? — побеснял викна той. — Аз съм господарят на клановете!

— Съветите на клановете не уважават като пограничен тан никой мъж, който е нарушил законите им — отвърна тя. — Зная това. Зная много неща.

Фиколмий замахна и блъсна от масичката един бокал, който издрънча в стената.

— Кой закон? Кажи ми кой закон или ще те удуша, та ако ще да ме изгориш на пепел!

— Законите за брачната цена и за сгодяването. — Гелое посочи Джосуа. — Ти искаш да убиеш този мъж, но той е сгоден за нея. Ако някой друг — тя посочи навъсения Утварт — иска да я вземе, трябва да се бие за нея. Не е ли вярно това, тане?

Фиколмий се ухили — огромна гранясала усмивка, която се разпростря по лицето му като петно.

— Ти сама се надхитри, натрапнице. Те не са сгодени. Джосуа призна това със собствената си уста. Не бих нарушил закон, ако го убия. Утварт е готов да плати брачната цена.

Гелое напрегнато се взря в него.

— Прав си, не са и Джосуа не я е искал от теб. Това е истина. Но нима си забравил собствените си обичаи, Фиколмий от клана на Жребеца? Има и други видове годеж.

— Нито един, освен бащинството… — почна той и млъкна, челото му се набръчка от внезапна мисъл. — Дете?

Гелое не каза нищо.

Воршева не вдигна поглед. Лицето й бе скрито от косата й, но ръката й, която бе милвала разкървавената буза на принца, замръзна като уплашен от змия заек.

— Вярно е — каза тя най-после.

Лицето на Джосуа бе сложна загадка от емоции, още по-трудна за разгадаване поради сложната мрежа от охлузвания и рани.

— Ти… Откога знаеш?… Нищо не си ми казала…

— Знам от точно преди да падне Наглимунд — отвърна Воршева. — Страхувах се да ти кажа.

Сълзите прокарваха нови следи по прашните й бузи. Джосуа докосна за миг ръката й, после погледна Гелое. Магьосницата отвърна твърдо на погледа му; като че ли някаква мисъл премина между тях.

— В името на Четирикракия — изръмжа изуменият Фиколмий. — Годеж с дете, така ли? Ако въобще е негово, искам да кажа.

— Разбира се, че е негово! — извика гневно Воршева. — Не може да е на никой друг.

Утварт пристъпи напред, шпорите му подръннаха. Острието на меча му удари дъските на пода и потъна цял пръст в дървото.

— Предизвикателство, в такъв случай — каза той. — Бием се до смърт. — Погледна Гелое малко предпазливо и добави: — Воршева, дъщерята на пограничния тан, ще е печалбата. — И издърпа меча си. — Предизвиквам те на двубой.

Очите на Джосуа блеснаха. От подутата му от бой уста излезе само:

— Бог чува.

Деорнот се взираше невярващо в подутото лице на принца.

— На сутринта ли!? — извика той високо и един от пазачите се намръщи. Тритингите, увити в дебели вълнени наметала, за да се предпазят от студа, не изглеждаха доволни от задачата си да пазят пленниците на ветровитото пасище. — Защо просто направо не те убият?

— Това е шанс — каза Джосуа и се закашля.

— Какъв шанс? — горчиво попита Деорнот. — Че еднорък мъж, пребит почти до смърт, ще успее да стане на сутринта и да надвие един гигант? Милостиви Ейдон, ако можех да пипна тази змия Фиколмий за гърлото…

Единственият отговор на Джосуа бе да изплюе кръв в калта.

— Принцът е прав — намеси се Гелое. — Всяко нещо е по-добре от нищо.

Магьосницата се бе върнала, за да се грижи за принца. Пазачите пъргаво бяха отстъпили, за да я пропуснат: слухът за силата й се бе разпространил в целия лагер. Дъщерята на Фиколмий не бе дошла с нея — Воршева бе заключена във фургона на баща си и все още плачеше от мъка и яд.

— Но ти си имала предимство — каза Деорнот на магьосницата. — Защо не удари? Защо му позволяваш да ни държи в плен?

Жълтите очи на Гелое проблеснаха на светлината от факлите.

— Нямах никакво предимство. Казах ти вече, сър Деорнот, че не мога да се бия с магия. Избягах от тази ограда, вярно е, но освен това всичко бе само блъф. А сега, ако можеш малко да замълчиш относно нещата, които не знаеш, ще използвам истинските си умения както трябва. — Тя насочи вниманието си към принца.

„И все пак как избяга?“ — не можа да не се зачуди Деорнот. В един миг се бе разхождала в сенките в другия край на пасището, а в следващия я нямаше.

Той поклати глава. Беше безполезно да се чуди, а и самият той напоследък бе съвсем безполезен. Докосна ръката на Джосуа и каза:

— Ако мога да помогна с нещо, принце, само кажи. — После погледна магьосницата. — Извинявам се за необмислените си думи, валада Гелое.

Тя изръмжа, че го е разбрала. Деорнот се изправи и се отдалечи.

Останалите седяха до другия огън — тритингите не бяха съвсем безмилостни и им бяха дали храсти и клонки. Не бяха безмилостни, помисли си Деорнот, но не бяха и глупави: това гориво можеше да им даде малко топлина, но не можеше да се използва като оръжие. Мисълта за оръжия го накара да се замисли. Той седна между Сангфугол и отец Странгиард и въздъхна:

— Лошо. Как може да се държат така с принц Джосуа?

Странгиард разпери ръце.

— Те са неуки варвари. Майко Елисия, знам, че всички хора са равни в очите на Бог, но това наистина е зверство! Искам да кажа, че дори и незнанието не е извинение за такова… — Той изсумтя раздразнено и спря.

Сангфугол се поизправи и се намръщи от болката в крака. Всеки, който го познаваше, щеше да бъде изумен: арфистът, който винаги се грижеше за външността си и се обличаше толкова придирчиво, че почти бе смешен, сега бе парцалив, мръсен и изподран като скитник.

— А ако Джосуа умре? — тихо попита той. — Той ми е господар и го обичам, но… Какво ще стане с нас?

— Ако имаме късмет, ще сме само малко по-добре от роби — отвърна Деорнот; слушаше собствените си думи така, сякаш ги изричаха нечии чужди устни. Чувстваше се празен. Как бяха стигнали дотук? Допреди година светът бе нещо обикновено като хляба. — А ако нямаме… — продължи той, но не завърши мисълта си: нямаше нужда от това.

— За жените ще е по-але — прошепна Сангфугол и погледна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Тези мъже са безбожни зверове. Видяхте ли белезите, които си правят сами?

— Изорн — изведнъж се обади Деорнот. — Ела тук, ако обичаш.

Синът на херцог Исгримнур заобиколи огъня и седна до тях.

— Мисля — каза Деорнот, — че трябва да се подготвим да направим нещо, когато накарат Джосуа да се бие.

Странгиард го погледна разтревожено.

— Но ние сме толкова малко… половин дузина сред хиляди.

Изорн кимна, а на лицето му се появи крива усмивка.

— Поне можем да изберем начина, по който да умрем. Няма да им позволя да хванат майка ми. — Усмивката изчезна. — В името на Усирис, заклевам се, че първо ще я убия.

Сангфугол се огледа и прошепна:

— Но ние нямаме оръжия! Вие луди ли сте? Може и да оживеем, ако не правим нищо, но ако създаваме неприятности, със сигурност ще ни убият.

Деорнот поклати глава.

— Не, арфисте. Ако не се бием, няма да сме никакви мъже, независимо дали ще ни убият, или не. Ще сме по-нищожни и от кучета, които поне хапят мечката, която ги убива. — Погледът му премина от лице на лице и после той продължи: — Сангфугол, трябва да направим план. Защо не ни изпееш някоя песен, да не би някой от тези воловари да се зачуди защо сме се събрали и за какво си говорим.

— Песен ли? Какво имаш предвид?

— Песен. Някоя дълга, скучна песен за изгодите от тихото примирение. Ако свършиш и още говорим, започни отначало.

Арфистът бе обезпокоен.

— Но аз не знам такива песни!

— Тогава си измисли някоя, нали си пойна птичка — изсмя се Изорн. — И без това твърде дълго бяхме без музика. Ако ще умрем утре, нека си поживеем тази вечер.

— Ако нямате нищо против, включете в плановете си и това — каза Сангфугол, — че бих предпочел да не умирам. — Той седна поизправено и започна да си тананика, като си търсеше думи. Най-после каза: — Ужасно ме е страх.

— Нас също — отвърна Деорнот. — Пей.

Фиколмий надуто влезе в пасището съвсем малко след като зората бе докоснала сивото небе. Пограничният тан на Високите тритинги носеше дебел бродиран вълнен плащ и грубо изработен златен жребец на верижка около врата си. Като че ли бе в сърдечно настроение.

— И така, разплатата идва — изсмя се той и се изплю на земята. Китките му бяха натежали от метални гривни. — Чувстваш ли се във форма, Джосуа Безръки?

— Чувствал съм се и по-добре — отвърна Джосуа. — Носиш ли меча ми?

Фиколмий махна и Хотвиг пристъпи напред с Найдел, подаде го на принца и загледа как той закопчава колана на кръста си — справи се умело въпреки липсващата си китка. После Джосуа извади Найдел да го огледа. Хотвиг отстъпи почтително.

— Трябва ми брус — каза Джосуа. — Острието е тъпо.

Пограничният тан се подсмихна и измъкна брус от широкия си пояс.

— Наточи го, живеещи сред камъни, наточи го. Искаме само най-добрите зрелища, каквито получавате и на вашите градски турнири. Но това няма да е съвсем същото като вашите игрички в замъците, нали?

Джосуа сви рамене и отвърна само:

— И на мен никога не са ми харесвали кой знае колко.

Очите на Фиколмий се присвиха.

— Наистина изглеждаш доста добре след урока, който ти дадох снощи. Да не би тази вещица да те е омагьосала? Това няма да е честно.

Джосуа отново сви рамене, за да покаже колко го е грижа за представите на Фиколмий за чест, но Гелое пристъпи напред и заяви:

— Не е имало никакви заклинания и никакви магии.

Фиколмий я изгледа невярващо, след това отново се обърна към Джосуа.

— Добре. Хората ми ще те доведат, когато си готов. Радвам се да видя, че си се пооправил. Това ще направи боя по-добър. — Пограничният тан излезе наперено от ограждението, последван от тримата си телохранители.

Деорнот изруга тихо. Знаеше какви усилия струва на принца да се преструва на толкова безгрижен. Двамата с Изорн бяха помогнали на Джосуа да се изправи — дори и след лечебната настойка, която му даде Гелое, на Джосуа все още му бе трудно даже да се облече сам. Всички бяха гладували, а към това се прибавяше и побоят на Фиколмий, така че Деорнот се съмняваше, че принцът ще може дори да стои прав, камо ли да се бие.

— Ваше височество, наистина ли няма друг начин? — попита отец Странгиард. — Зная, че тритингите са варвари, но Бог не мрази нито едно от своите създания. Той е поставил искрата на милостта във всеки звяр. Може би…

— Не тритингите искат това — отвърна Джосуа на едноокия свещеник, — а Фиколмий. Той носи в себе си стара омраза към мен и рода ми, такава омраза, която дори и той не би признал докрай.

— Но нали кланът на Жребеца се е бил на страната на баща ти във Войната на тритингите — каза Изорн. — Защо ще те мрази?

— Защото точно с помощта на баща ми той стана военен тан на Високите тритинги. Не може да си прости факта, че точно живеещите сред камъни, както ни нарича, му дадоха властта, която собственият му народ не искаше да му даде. После дъщеря му избяга от него и аз я взех при мен, а той загуби коне за една брачна цена. За пограничния тан това е ужасно безчестие. Не, няма такива думи, независимо дали са свещенически, или не, които могат да накарат Фиколмий да забрави.

Джосуа погледна за последно Найдел, после го мушна в ножницата, огледа хората си и каза:

— Горе главите. — Очите на принца изглеждаха странно ясни, а самият той — дори весел. — Смъртта не е враг. Бог е подготвил място за всички нас, сигурен съм в това. — Той тръгна към вратата, пазачите на Фиколмий я отвориха, наведоха копията си и го изведоха във фургонния град. Спътниците на принца го последваха.

Хладен ветрец духаше над полята като невидима ръка, която надипляше ливадите и звънтеше във въженцата на палатките. Ниските хълмове бяха на петна от пасящия добитък. Десетките мръсни деца, които тичаха между фургоните, зарязаха игрите си и последваха Джосуа и ескорта му.

Деорнот се вглеждаше в лицата на децата и на родителите им, които също идваха да се присъединят към набъбващата колона. Там, където мислеше, че ще срещне омраза или жажда за кръв, виждаше само нетърпеливо очакване — същото нетърпение, което бе виждал и като дете по лицата на братята и сестрите си, когато стражите на Върховния крал или пък някой шарен фургон на амбулантен търговец минаваха покрай имението им. Тези хора просто искаха малко разнообразие. Жалко само, че някой трябваше да умре — най-вероятно принцът, — за да го получат.

Златисти панделки плющяха навсякъде, като че ли бе голям празник. Пограничният тан седеше на столче пред вратата на фургона си. Още няколко окичени с бижута тритинги — други водачи на кланове, предположи Деорнот — седяха на земята до него. Няколко жени на различна възраст стояха малко по-отзад; една от тях бе Воршева. Дъщерята на пограничния тан вече не носеше парцалите, останали от дворцовата й рокля. Бяха я облекли в традиционен кланов костюм — вълнена рокля с качулка, тежък колан, обсипан с цветни камъчета, и лента през челото, която се завързваше зад качулката. За разлика от другите жени, чиито ленти бяха с тъмни цветове, Воршева носеше бяла панделка — което без съмнение означаваше булка за продан.

Докато Джосуа и спътниците му преминаваха през портата, принцът и Воршева се спогледаха. Джосуа направи знака на Дървото върху гърдите си, а после целуна ръката си и ги докосна. Воршева се извърна, може би за да прикрие сълзите си.

Фиколмий се изправи и заговори на тълпата, ту на Западния език, ту на диалекта на тритингите. Деорнот се промуши през копиеносците, които пазеха Джосуа, и застана до него.

— Ваше височество — тихо каза той, като постави ръка на рамото му. Принцът се сепна, все едно го бяха събудили от сън.

— А? Ти ли си?

— Исках да помоля за прошка, принце, преди… преди… каквото и да стане. Ти си най-добрият господар, който би могъл да си пожелае човек. Нямах право да ти говоря така вчера.

Джосуа се усмихна тъжно.

— Имаш, разбира се. Само ми се иска да имах повече време да помисля за нещата, които ми каза. Наистина напоследък бях прекалено самовглъбен. Ти просто ми го посочи като приятел.

Деорнот падна на колене, хвана ръката на Джосуа и я целуна.

— Бог да те благослови, Джосуа. Благословен да си. И не свършвай твърде бързо с този дивак.

Принцът го изгледа замислено.

— Може да ми се наложи. Страхувам се, че нямам сили да чакам дълго. Ако въобще видя някакъв шанс, трябва да се възползвам от него.

Деорнот се опита да каже още нещо, но в гърлото му се бе събрала буца. Той стисна ръката на Джосуа и се отдалечи.

Утварт се изправи до Фиколмий и тълпата зарева и заръкопляска. Противникът на Джосуа съблече кожената си жилетка. Мускулестите му гърди бяха намазани с мас и лъщяха. Деорнот се намръщи: Утварт щеше да е хлъзгав, а мазнината щеше да му пази топло.

Извитият гол меч на тритинга бе затъкнат в широкия му пояс, дългата му коса бе вързана на темето му. Утварт носеше по една гривна на ръцете си, на ушите му се полюшваха няколко обици. Беше боядисал белезите си с червена и черна боя и приличаше на демон.

Той издърпа меча от пояса си и го вдигна над главата си. Тълпата пак зарева.

— Ела, Безръки — прогърмя гласът му. — Утварт те чака.

Отец Странгиард се молеше на глас. Джосуа пристъпи напред. Деорнот осъзна, че вместо да го успокоят и да го ободрят, молитвите на свещеника дращят по нервите му до такава степен, че трябва да се махне — и след мигновено замисляне той се премести до оградата, точно до един от пазачите. Вдигна поглед, видя, че Изорн го гледа, и помръдна брадичка почти незабележимо. Изорн също се премести до оградата, така че да е на няколко метра от Деорнот. Джосуа бе оставил плаща си на херцогиня Гутрун и тя го прегръщаше като дете. До нея стоеше Лелет, мръсното й юмруче стискаше парцаливата пола на херцогинята. Гелое бе малко по-встрани, жълтите й очи бяха скрити под качулката.

Докато Деорнот изучаваше групата, едни други очи срещнаха неговите и се плъзнаха настрани, като че ли се страхуваха да не установят твърде дълъг контакт. Сангфугол започна да пее тихичко.

— И така, сине на Престър Джон, ти заставаш пред свободния народ на тритингите малко по-малко велик, отколкото бе някога. — Фиколмий се усмихна. В тълпата се чуха смехове.

— Само откъм притежанията си — спокойно отвърна Джосуа. — Всъщност бих искал да ти предложа един облог, Фиколмий… само между нас, между теб и мен.

Пограничният тан се изсмя изненадано.

— Смели думи, Джосуа, горди думи, идващи от човек, който знае, че скоро ще умре. — Фиколмий го изгледа. — Що за облог ми предлагаш?

Принцът потупа ножницата си.

— Предлагам да заложа на меча си и на лявата си ръка.

— Ха, понеже е единствената ти — подсмихна се Фиколмий. Тълпата се изсмя гръмогласно.

— Може и да е така. Ако Утварт ме победи, той получава Воршева, а ти получаваш брачната й цена, нали така?

— Тринадесет коня — самодоволно отвърна пограничният тан. — И какво от това?

— Много просто. Воршева вече е моя. Ако оцелея, аз не печеля нищо. — Очите му срещнаха очите на Воршева, после се върнаха на баща й и го изгледаха студено.

— Печелиш живота си! — изсумтя Фиколмий. — Във всички случаи, глупаво е да говорим. Ти няма да оживееш.

Утварт, който чакаше нетърпеливо, се ухили злобно.

— Точно затова искам да сключа облог с теб. С теб, Фиколмий. Облог между мъже. — Чуха се смехове и Фиколмий се огледа ядосано, докато не престанаха.

— Продължавай.

— Това ще е един облог почти без стойност, Фиколмий, от вида, на който смелите хора се съгласяват без колебание в градовете на моя народ. Ако аз спечеля, ти ще ми дадеш същата цена, която искаш от Утварт. — Джосуа се усмихна. — Ще си избера тринадесет от твоите коне.

В дрезгавия глас на Фиколмий вече се долавяше гняв:

— Защо въобще трябва да се обзалагам с теб? Един облог е облог само ако и двете страни рискуват по нещо. Какво въобще имаш ти? — Изражението му стана лукаво. — И дори и да имаш, мога просто да го взема от хората ти, след като умреш. Какво?

— Чест.

Фиколмий като че ли се стресна. В тълпата се надигна ропот.

— В името на Четирикракия, какво означава това?! Малко ме е грижа за твоята мекосърдечна чест на живеещ сред камъни.

— Ясно — каза Джосуа с подигравателна усмивка. — Ами за твоята собствена?

Принцът се обърна и изгледа тритингите, заобиколили огромната поляна. Някои се бяха качили на оградата, за да виждат по-добре.

— Свободни мъже и жени от Високите тритинги! — викна високо Джосуа. — Вие сте дошли да видите как ме убиват. — Думите му бяха посрещнати с ревове и смях. Буца кал полетя към Джосуа, но не го улучи. — Предложих на пограничния ви тан облог. Заклевам се, че Ейдон, богът на живеещите сред камъни, ще ме спаси… и че ще победя Утварт.

Още смях. Фиколмий се изправи и тръгна към Джосуа, може би за да го накара да млъкне, но след като огледа викащата тълпа, като че ли промени мнението си, кръстоса ръце пред широките си гърди и се навъси.

— Какво залагаш ти, слабако? — извика един як мъж от тълпата.

— Всичко, което ми е останало: честта си и честта на народа ми. — Джосуа изтегли Найдел от ножницата и го вдигна високо. Ръкавът на ризата му падна надолу; ръждясалата окова на Елиас, която все още носеше около лявата си китка, отрази бледата сутрешна светлина като лента от кръв. — Аз съм синът на Престър Джон, Върховния крал, който всички вие си спомняте добре. Фиколмий го познаваше най-добре от всички вас. — Тълпата замърмори, а пограничният тан изръмжа недоволно.

— Ето и моя облог — извика Джосуа. — Ако падна от ръката на Утварт, заклевам се, че това ще докаже, че нашият бог Усирис Ейдон е слаб и че Фиколмий говори истината, когато казва, че е по-силен от живеещите сред камъни. Ще се уверите, че Жребецът на вашия пограничен тан е по-могъщ от Дракона и Дървото на рода на Джон, най-великия род във всички градски земи на Остен Ард.

Надигна се хор от викащи гласове. Джосуа спокойно гледаше тълпата.

— А какво залага Фиколмий? — най-после извика някой. Утварт се пулеше срещу Джосуа, явно ядосан, че е останал на заден план, но също толкова явно несигурен дали облогът на Джосуа не би могъл някак си да увеличи собствената му слава, когато съсече този сакат градски жител.

— Толкова коне, колкото е брачната цена на Воршева. И това аз и хората ми да си тръгнем свободно. Не е много, като се сравни с честта на един принц на Еркинланд.

— Принц без дом! — викна някой, но цял хор други гласове го заглуши: викаха на Фиколмий да приеме облога, крещяха, че ще е глупак, ако позволи на този живеещ сред камъни да го засенчи. Пограничният тан, с лице, разкривено от зле прикрита ярост, остави подканванията на тълпата да го облеят като дъжд. Изглеждаше почти готов да стисне Джосуа за врата и да го удуши.

— Добре. Приемам! — викна най-после той. Всички заръкопляскаха. — В името на Тревния гръмовержец, чухте ме. Облогът е сключен. Моите коне срещу неговите празни думи. А сега нека свършим по-бързо с тази глупост. — Удоволствието на пограничния тан като че ли се бе изпарило. Той се наведе напред и заговори тихо, така че само Джосуа да може да го чуе: — Когато умреш, ще убия жените и децата ти със собствените си ръце. Бавно. Никой не може да ме направи за смях пред клановете ми и да открадне полагащите ми се коне. — Фиколмий се обърна и закрачи към стола си, все така намръщен.

Джосуа разкопча колана за меча си и го пусна на земята. Утварт пристъпи напред — мускулестите му ръце лъщяха — и вдигна тежкото си оръжие.

— Стига си говорил, дребосъко — изръмжа тритингът. — Говориш твърде много.

И без предупреждение скочи напред. Мечът му изсвистя в огромна дъга. Найдел се стрелна нагоре и отклони удара с глух звън, но преди Джосуа да успее да нанесе удар, Утварт се извъртя и пак замахна мощно с две ръце. Джосуа отново успя да избегне атаката, но този път извитият меч издрънча силно в меча на принца и почти го изби от ръката му. Джосуа залитна и отстъпи няколко крачки по калната трева. Утварт се ухили жестоко и започна да обикаля в кръг. Джосуа се въртеше, за да е с лявото рамо към него. Утварт финтира и се хвърли напред. Джосуа се дръпна, подхлъзна се и падна на едно коляно. Успя да отбие удара на Утварт, но в последния миг тритингът извъртя меча си, перна го по ръката и отскочи.

Принцът се изправи. Утварт се озъби и продължи да обикаля. Червена струйка бликаше от ръката на Джосуа и той я забърса в панталоните си.

Деорнот си мислеше, че разбира странната работа с облога — Джосуа се надяваше да ядоса Фиколмий и Утварт с надеждата, че това ще доведе до някакъв вид грешка, — но планът на принца съвсем очевидно не бе успял. Пограничният тан наистина беше ядосан, но Джосуа не се биеше с Фиколмий, а Утварт не изглеждаше толкова вбесен, колкото принцът вероятно се бе надявал. Напротив, тритингът се изявяваше като изкусен боец. Вместо да разчита сляпо на превъзходството си в сила и дължина на ръцете, той изморяваше Джосуа с тежки удари, а после отскачаше преди принцът да успее да отвърне.

Деорнот наблюдаваше обречената битка със свито сърце. Беше глупаво да се надява на благоприятен изход. Джосуа бе добър фехтовач, но дори и в най-добрите си времена би имал трудности с противник като Утварт. А днес принцът бе ранен и изтощен, слаб като дете. Бе само въпрос на време…

Деорнот се обърна към Изорн. Младият римърсгардец сериозно поклати глава — той също разбираше, че Джосуа се бори със себе си, че отлага неизбежното колкото се може по-дълго. Изорн повдигна веждите си въпросително. Сега ли?

Тихите молитви на отец Странгиард бяха в контраст с виковете на тълпата. Пазачите зяпаха прехласнато битката. Деорнот вдигна съвсем леко ръка. „Чакай…“

Кръвта на Джосуа изтичаше от още една рана освен тази на лявата китка — от посичане в крака. Принцът забърса потта от челото си и остави широка алена следа по лицето си, като че ли се опитваше да наподоби боядисаните белези на Утварт, залитна, приведе се несръчно под поредната атака, а после се напрегна и се хвърли напред. Ударът му завърши в нищото — изобщо не стигна намазания с мас корем на Утварт. Тритингът, който до този момент бе мълчал, се изсмя и замахна отново. Джосуа блокира и атакува. Очите на Утварт се разшириха. Заотекваха удари на стомана в стомана. Тълпата крещеше. Тънкият Найдел и дългият меч на Утварт се въртяха в сложен танц от сребърна светлина, като изпълняваха сами акомпанимента към него.

Тритингът се хилеше озъбено. Лицето на Джосуа бе пепеляво, устните му бяха свити, а очите му блестяха с някакъв последен резерв от сили. Още два мощни замаха на тритинга бяха отблъснати с дрънчене, а в следващия миг едно бързо мушване на Джосуа нарисува яркочервена линия през ребрата на Утварт. Неколцина от зрителите се провикнаха и изръкопляскаха на това свидетелство, че боят още не е свършил, но Утварт присви очи от гняв и нападна пак — сипеше удари като ковач, който бие по наковалня. Джосуа можеше само да се отдръпва, като се мъчеше да държи Найдел пред себе си — тънката лента от стомана бе единственият му щит. Слабият му опит за контраатака бе безгрижно отблъснат, а после едно от подобните на удари със сопа замахвания на Утварт разби защитата на принца и кривият меч го удари по главата. Джосуа залитна и падна на колене; по ухото му се стичаше кръв. Той вдигна Найдел, за да се предпази от нов удар, но очите му бяха мътни и мечът трепереше като върбова клонка.

Виковете на множеството се издигнаха до вой. Фиколмий бе скочил — брадата му се вееше на вятъра — и размахваше юмрук като гневен бог, който вика небесния гръм. Утварт се приближи към Джосуа бавно, все още изненадващо внимателен, като че ли очакваше някакъв номер на живеещите сред камъни, но принцът явно бе победен — мъчеше се да се изправи, опрял чукана на дясната си ръка в калта.

Изведнъж се чу изненадан женски писък, незабавно последван от мъжки вик от болка. Деорнот бе хванал един от пазачите изотзад, стиснал гърлото му с лакът. С другата си ръка опираше острието на копието на пазача в корема му.

— Кажи на хората си да се дръпнат, господарю на конете, или тези хора ще умрат. — Деорнот мушна пленника си в корема с острието на копието. Мъжът само изръмжа, въпреки че на ризата му изби кръв.

Фиколмий пристъпи към младия рицар червен от негодувание; сплетената му брада трепереше.

— Вие луди ли сте? В името на Четирикракия, ще ви размажа всичките!

— Тогава хората от твоя клан също ще умрат. Не обичаме да убиваме хладнокръвно, но няма да стоим и да гледаме как убиват принца ни, след като ти го преби дотолкова, че да не може да се бие.

Тълпата замърмори, но Фиколмий, кипящ от гняв, не обърна внимание на това. Вдигна окичената си с гривни ръка, за да даде знак на войниците си да нападнат, но един глас проряза въздуха:

— Не! — Джосуа се бе изправил и се олюляваше. — Пуснете ги, Деорнот.

Рицарят го изгледа изненадано.

— Но, ваше височество…

— Пуснете ги. — Той спря, за да си поеме дъх. — Аз ще водя собствената си битка. Ако ме обичате, пуснете ги. — Джосуа изтри кръвта от очите си и примигна.

Деорнот се обърна към Изорн и Сангфугол, които заплашваха още двама пазачи с отнетите от тях копия и гледаха удивено.

— Пуснете ги — каза той. — Принцът заповядва да ги пуснем.

Изорн и Сангфугол отпуснаха копията си и тритингите се отдръпнаха извън обсега им, като мърмореха ядосано. Изорн не им обърна внимание, но арфистът трепереше като ранена птица. Гелое, която досега не бе помръднала, впери жълтите си очи в Джосуа.

— Хайде, Утварт — задъхано каза принцът; усмивката му бе горчив бял прорез в кървава маска. — Не се помайвай. Още не сме свършили.

Фиколмий, който стоеше с отворена уста, понечи да каже нещо, но така и не успя.

Утварт скочи напред и замахна. Мигът почивка не бе възвърнал силите на принца и той залитна назад, като едва успя да отклони извитото острие. Вторият удар поряза гърдите на Джосуа, а при третия Утварт го удари с плоското на острието по лакътя и изби Найдел от ръката му. Принцът се спусна да го вземе, но докато пръстите му вече стискаха кървавата дръжка, се подхлъзна и се просна на мократа трева.

Видял предимството си, Утварт се втурна напред. Джосуа успя да повдигне меча си и да отклони удара, но докато се изправяше, Утварт успя да го стисне с мускулестата си ръка и започна да го дърпа към извития си меч. Джосуа все така блокираше меча му, но огромният тритинг бавно извиваше ръката му и извитото острие се приближаваше все повече към врата на Джосуа. Принцът беше стиснал зъби, ръката му трепереше от напрежение. За миг огромното му усилие спря наточения като бръснач меч. Двамата противници стояха вкопчени един в друг гърди до гърди. Щом усети, че принцът отмалява, Утварт го стисна още по-силно, усмихна се и го дръпна към себе си почти ритуално бавно. Въпреки агонизиращата игра на мускулите на принца дългото острие на извития меч продължи неумолимо нагоре, докато не се притисна почти любовно до врата на Джосуа.

Тълпата млъкна. Някъде високо в небето се чу самотният призив на жерав, след това отново се възцари тишина.

— А сега — ликуващо викна тритингът — ще те убия.

Джосуа внезапно спря да се съпротивлява и се хвърли напред в прегръдката на врага си, като наклони глава. Извитото острие се плъзна по врата му и го поряза дълбоко, но в този незначителен миг свобода принцът заби коляното си в слабините на Утварт.

Утварт изстена от болка и изненада, а Джосуа уви крака си около прасеца му и го блъсна. Утварт не можа да запази равновесие и се строполи назад. Джосуа падна с него — мечът на тритинга изсвистя покрай рамото му и отплесна Найдел. Миг по-късно принцът прониза тритинга под брадичката — острието потъна цяла педя под челюстта и влезе в черепа.

Джосуа се измъкна от спазмичното стискане на Утварт и с мъка се изправи. Целият бе в алена кръв. Постоя така един миг — краката му трепереха, ръцете му висяха отпуснати — вгледан в тялото на земята пред себе си.

— Може да съм дребосък — каза накрая, — но… ти… говориш твърде много.

В следващия миг очите му се подбелиха и той се строполи върху безжизнения тритинг и кръвта им се смеси. Много дълго никой не помръдна и не проговори. А след това започнаха виковете.