Извънземна връзка

Първа глава

Въпреки загрижеността на таксиметровия шофьор чувствах се прекрасно. Прекосих поляната пред вилата с пружинираща стъпка, озъбен както винаги за пред прислугата.

Сметнах, че е под достойнството ми да заповядам пренасянето на кашоните, и оставих това на шофьора. На свой ред той строи Карагьоз и още неколцина от мъжете, подредиха се като при гасене на пожар и твърде скоро спалнята ми заприлича повече на склад, отколкото на жилище. Поне щях да посрещна финансовата си гибел, облечен според последните прищевки на модата.

Преди да си тръгне, таксиметровият шофьор поспря до мен във вътрешния двор.

— Това ще ви стигне, докато траят студовете. И не забравяйте да се обличате по-топло. Но щом наближи пролетта, тези дрехи ще бъдат прекалено топли, затова още сега ще подгоня „Магазин Гийси“ да започне работа по пролетния ви гардероб.

Имах предчувствие, че щом наближи пролетта, аз отдавна ще съм изстинал труп в гробищата, където заравят хората, убити от отделите за неизправни длъжници в кредитните компании. Но го оставих да си мечтае. Той все пак се грижеше за мен, макар и според собствените си разбирания.

— И увивайте врата си с онези вълнени шалчета — напомни ми той. — Гледайте да не си мокрите краката.

Отиде си.

Звукът от затварянето на външната врата сякаш послужи като сигнал да се отвори вратата към стаята на Утанч. Стоях и размишлявах как да вляза в спалнята си. Чух как някой ахна. Обърнах се.

Утанч. Гледаше шапката от каракул. Взираше се в палтото от меча кожа. После се втренчи в лицето ми, което поне частично се виждаше зад гънките на яката.

— Ох! — каза тя с нещо, което определих като облекчение. — Това си бил ти!

— Току-що се връщам от болницата — обясних.

— О, там ли си бил? А защо си позволяваш да идваш тук и да плашиш хората до смърт? Отначало си помислих, че си комисар или някаква друга важна клечка.

Нещо в тона й ме жегна.

— Утанч — казах й, — трябва да си поговорим с тебе за кредитните карти.

— Ха! — възкликна тя. — Ето че пак побесняваш за най-малката дреболия!

Беше красива, застанала на вратата в бяла сатенена роба, обшита с перли, купена от „Сакс“ на Пето авеню. Наистина я обичах. Но освен всичко друго тя постави и лявото, и дясното ми стъпало над ръба на Гроба за неизправни длъжници.

— Утанч, би ли могла да върнеш или да продадеш част от бижутата, които си купи? Дълбоко съм затънал във финансови неприятности.

Не знам какво очаквах. Трясъка на хлопната врата може би. Но тя стоеше и ме гледаше напрегнато. После пъхна пръст в устата си и се замисли.

Продължих:

— Утанч, ти си ми много скъпа. Но ако сметнеш за подходящо и ми позволиш да анулирам твоите кредитни карти и да върна някои от по-скъпите покупки, може и да оправя някак този батак.

— О, господарю, толкова съжалявам, че се наложи да науча — купил ме е човек с твърде ограничени средства! Но аз съм си виновна.

Настроението ми започна да се оправя. Значи все пак не й беше безразлично положението ми!

Тя каза:

— Преди да изляза на търг, трябваше да проверя котировката ти при „Дън и Брадстрийт“. Не направих това от нехайство.

Беше трогателно. Разбира се, едно диво момиче от пустинята няма много начини да провери нечия кредитоспособност.

— Не ми се вярва — продължи тя, почуквайки замислено с нокът по зъбите си — капиталистическите закони да позволяват на една робиня да продаде обеднелия си господар. Не, тези закони са прекалено гнили. — Намръщи се симпатично и започна да усуква кичур от своята гарновочерна коса. — Но непременно има нещо, което бихме могли да предприемем.

Пак ме споходи вдъхновението. Внезапно осъзнах, че цялото й недоволство от мен се корени в сексуална незадоволеност. След всеки сеанс тя все ми се струваше нещастна. Фройд не би могъл да греши. Тя просто беше незадоволена! Обаче сега!… Сега, след великолепната работа на Прахд…

— Утанч, защо не дойдеш в моята стая довечера? Имам чудесна изненада за тебе!

— Изненада ли? — повтори тя с подозрение в гласа.

— Голяма — уверих я. — И много хубава.

— Хъммм — проточи тя. — Господарю, ако дойда в твоята стая довечера — само това и нищо друго, — ще ми позволиш ли да задържа всичките си покупки и кредитните си карти?

Обмислях нещата много бързо. У мен нямаше и следа от съмнение, че щом научи какво имам вече, от главата й ще се изпарят всякакви мисли за бижута и кредитни карти. Фройд не би могъл да греши. Сексът е основа и на най-нищожния подтик на човека, всъщност е основата на всичко. Ако успеех да я примамя в стаята си само за час, после тя щеше да бъде предоволна да остане с мен до края на живота си, та дори и да тънем в мизерия.

Заложих всичките си чипове на Фройд.

— Утанч, само ако дойдеш в стаята ми довечера и легнеш при мен за пет минути, можеш да задържиш бижутата и кредитните карти.

Тя кимна.

— В девет. Ще дойда.

Тя затвори вратата на стаята си.

Аз изиграх няколко танцови стъпки.

Реших проблема!

Далеч преди да изтекат петте минути, всякакви бижута и кредитни карти щяха да изхвърчат от тази хубава главица. След това щях просто да върна причините за теглото ми на „Тифани“ и да късам, да късам коварните кредитни карти на нищожни парченца. А докато правя това, тя дори ще се смее весело! Чудесна е психологията, превъзходна е! Благословен да е Фройд!

Втора глава

Отведнъж ме обзе въодушевена жизненост. Трябваше да напъхам някъде дрехите си и да подредя стаята, затова реших да не губя време.

Проблем — нямах достатъчно място за складиране. Трябваше да махна нещо. В един от тайните ми килери почти цялото пространство блеше заето от хипношлемове в големи кутии. Запечатах ги, за да приличат на нови и с няколко отбрани заплахи накарах Карагьоз да ги нареди в комбито „Шевролет“ и да ги закара при Прахд, за да бъдат оставени на съхранение в новите складове. Но и така мястото едва ми стигна, тъпчех плътно всичко, струпвах кашон върху кашон, накрая все пак успях.

Нов проблем — беше едва четири следобед. Пет часа, които да убия някак!

Хелър. Рат каза, че включил Предавател 831. По-добре да проверя.

Влязох в тайната стая и избутах настрани сандъците и фалшивите златни кюлчета, разхвърляни на пода. Включих стенното електрическо отопление, за да следвам напътствията на таксиметровия шофьор. Извадих приемника и екрана от багажа си, сложих ги на предишната ниска масичка и ги включих.

Победа!

Ето го неговия офис в „Емпайър Стейт Билдинг“.

Но не ми стана много ясно какво правеше. Виждах пода под какви ли не ъгли.

Накрая неговият глас:

— Аха, открих я.

Измъкна каучукова топка от тъмното под бюрото си, изправи се на стола и я сложи върху лист хартия.

Котаракът скочи върху бюрото, отиде на около метър от топката и се настани.

Хелър я бутна към котарака. А той с ловко движение на лапата му я върна. Напред-назад, напред-назад.

Беше някак жалко. Настина му подложихме динена кора. Нямаше какво друго да прави, освен да играе с котката си!

Напълно неочаквано животинчето удари страхотно топката, която отскочи от бюрото, но този път Хелър я хвана.

— Котак, внимавай с тази твоя сила. Недей да се фукаш толкова. Някой ще си втълпи, че си извънземен, и ще те пипнат за нарушение на Кодекса. Ето, върви да я погониш малко!

Хелър хвърли топката към отсрещния край на стаята. Котаракът скочи след нея като куршум.

Но миг преди тя да се удари в стената, вратата се отвори.

Котаракът заряза отскочилата топка и се закова пред вратата.

— Не можа да ме улучиш — каза Бум-бум.

Котаракът видя кой е влязъл и промълви:

— Йоу?

Бум-бум прекоси стаята.

— Трябва да научиш котарака как да се цели по-точно.

А животното го следваше, вперило очи в чантата, която той носеше.

— Не, няма сладолед — осведоми го Бум-бум.

Тръшна чантата на бюрото.

— Джет, ето ти снимките, които си правил. В тази бутилка е веществото, човекът разправя, че щяло да измие емулсията от тях.

— Нещо разпитваха ли те?

— А, не, по дяволите. Казах им, че влиза в обучението по G-2, а те казаха, че винаги с удоволствие помагат да студентите да си правят домашното.

Котаракът реши сам да се увери, че в торбата нямаше сладолед. Съвсем очевидно беше, че не се доверяваше на Бум-бум.

— Джет — подхвана Бум-бум, — докато чаках да ми намерят това вещество, измислих чудничък план. Все нещо трябва да се направи. Бъз ме е да припаря до фамилията. Не мога да си зарежа работата или пак ще ме пъхнат в Синг Синг. Но аз всичко измислих.

Хелър му махна да седне. Котаракът също се приготви да слуша.

— Ей така ще стане — започна Бум-бум. — Разучих номерата на колите на всички издатели в тая страна. Значи просто пъхам по една бомбичка във всяка и БУУМ! — те са в чистилището, а на нас ни е широко около врата.

Хелър каза:

— Така май доста работа ще падне.

— Добре де, а за това какво ще кажеш? Залагам бомби под сградите на телевизионните мрежи — Ен Би Си, Си Би Ес и Ей Би Си. Онова, фалшивото Гениално хлапе, все ще отиде в някоя и ТРЯС — той отлита в Чистилището, а на нас пак ни е широко около врата.

— Да, но тогава репортерите ще връхлетят върху мен.

— Джет, започвам да подозирам, че нямаш душа на разрушител.

Изпръхтях. Като боен инженер Хелър вероятно бе взривил повече сгради и крепости, отколкото Бум-бум дори си представя, че може да има. Но с изумление чух отговора на Хелър:

— Свалям шапка пред специалиста. Нещо не ми се вярва обаче това да са правилно подбраните мишени.

Замръзнах. Явно Хелър говореше за МЕН! Нима все пак е надушил нещо? После се сетих, че вероятно има предвид Медисън. Естествено по-добре да е Медисън, отколкото аз. Останал без дъх, чаках Хелър да продължи. Но той нищо повече не каза и ми хрумна, че просто не знае. Успокоих се.

Бум-бум стана.

— Тогава — изрече той — ми остава последният изход.

— Който е?… — подкани го Хелър.

— Да пийна малко шотландско — отвърна Бум-бум. — Хайде, котарак. Няма да липсваш на твоя шеф, ако ми правиш компания около час, а пък аз мразя да пия сам.

Той излезе, а котаракът заприпка след него.

Хелър веднага се улиса в работа. Отвори един от справочниците по G-2 — по установяване на самоличността. Изсипа фотографиите от плика на бюрото. Стори ми се, че снимките до една бяха на самия Хелър, но на различна възраст. Извади от бюрото тасче, сипа в него малко вода и другата течност. После отиде да вземе от сейфа цяла пачка документи за самоличност. Ей, че това бяха паспортите, картите за социална осигуровка и шофьорските книжки, които прибра от гангстерите и от Силва! Пръсна ги по бюрото. О, Богове, чак сега разбрах колко много са!

Десет от гаража. Двамата снайперисти, които наех — Бум-бум сигурно им е претършувал джобовете. Един от градското летище. И пет изработени в ЦРУ, които взе от Силва.

Имаше обаче случаи, когато не прибираше документите — тримата в „Грейшъс Палмс“, другите двама на летището и, разбира се, собствения паспорт на Силва.

Пресметнах набързо. Хелър беше затрил деветнадесет от хората на Фаустино. И те знаеха това — нищо чудно, че толкова се страхуваха от него. Той изби осем хулигани в парка „Ван Кортланд“. Смачка, но не уби Торпедо Фиакола и двамата турски борци. И вдигна във въздуха десет агенти на Данъчната служба, стига да насилите въображението си и наречете агентите на Данъчната човешки същества.

Четиридесет души!

Всички искаха да му пуснат кръв и винаги ставаше при самозащита. Но какво ще е, ако си наумеше да тръгне на лов за хора!

Та той беше опасен!

О, задължително беше да съм абсолютно, непоклатимо сигурен, че няма да стане неудържим! И най-добре самият аз да бъда невероятно предпазлив! Понякога забравях, че си имам работа с най-добрия боен инженер на Волтарианския флот. Ето това ми беше проблемът с него. Той приспиваше вниманието с обноските си на джентълмен-офицер, с преструвките си за почтеност и дори набожност.

Ала какво ли значение има! Роксентър си знаеше работата. Бери също. И хвала на Боговете, Медисън беше експерт в боравенето с оръжие, по-могъщо от всичко, което можех да си представя — връзките с обществеността.

И ние го спряхме. Ние направо го заковахме.

А сега той си губеше времето с тези паспорти и шофьорски книжки. Пускаше своя снимка, на която изглеждаше по-възрастен, в тасчето с течността. Тънката емулсия започваше да се отделя от хартиената основа. После с малки щипци поемаше емулсията и я нагласяше върху истинската снимка в паспорта. С помощта на някаква влажна топка притискаше новата емулсия, така че тя повтаряше очертанията на сухия релефен печат.

След някое време вече разполагаше с осемнадесет паспорта. Сега му оставаше само да променя цвета на косата си и да нарисува още няколко бръчки по лицето си, за да отговаря на съответната възраст, и можеше да използва всеки паспорт!

После се зае да подправя шофьорските книжки. Тук беше по-сложно, защото и цветните снимки бяха по-малки. В някои случаи му се налагаше да вади цялата шофьорска книжка от вакуумирания калъф. Махаше емулсията от снимките и вместо нея слагаше своята. Накрая пусна всички книжки през преносима машинка за вакуумиране, която бе поставил наблизо.

Осемнадесет комплекта документи. Но каква ли полза можеше да им от тях? Все имена като Чекино, Серпенте, Лачо, Рапиторе… Имена на гангстери. Непременно бяха широко известни и въведени в полицейските компютри. А и вече всеки би трябвало да е научил, че Ингано Джон Скроконе, главният счетоводител на Фаустино, е мъртвец. Само петте паспорта от ЦРУ биха могли да му свършат някаква работа и бях готов да се обзаложа, че проследяването им ще разкрие — това са фалшиви самоличности за прикритие. И то на агент, който вече беше труп — Гунсалмо Силва.

Тогава се разсмях. Разбрах за какво бяха всички негови усилия. Заради колежа и приятелите си беше принуден да се придържа към името Уистър. Но Медисън го натика в миша дупка, накара го да търси прикритие. Хелър дори не можеше да се регистрира в някой мотел, без служителят на рецепцията да го помисли за Гениалното хлапе! Ние наистина го докарахме до пълна съсипия!

О, колко добре се почувствах! Хелър трябваше да се спасява с бягство. Живееше в едно стайче до своя офис. Вреоятно дори и него щеше да загуби съвсем скоро. Несъмнено страдаше от липса на пари. Лиши се от подкрепата на Бейб и нейната фамилия. Може би не след дълго щеше да се лиши и от Изи.

Прекрасно видение! Хелър разорен, скитащ по Ню Йорк. И всичко започна с блестящите замисли на Ломбар. Те бяха подхванати от блестящите замисли на Роксентър. И с Медисън в ролята на секача, дървото на Хелър бе подрязано из корен.

Не му оставаше друго, освен да се моли!

Ще види той какво означава да правиш добрини на една планета!

Планетите и техните жители съществуват, за да бъдат издоени от властващия елит. Човек трябва да осъзнае това до дъното на душата си, иначе прави разни глупости — например стреми се да помага на хората.

Боговете са създали отрепките, за да станат жертви на превъзхождащите ги хора, такива като Хист и Роксентър. А онзи, който не мислеше така, нямаше да бъде споменат от историята дори с най-дребен шрифт.

Прегръщах сам себе си, ликувайки.

И накрая метнах едно одеяло върху екрана.

Имах да върша по-важни неща от това да наблюдавам последните гърчове на някакъв си „бибипски“, тъп Имперски офицер с глупашки мании, че може да помогне на този свят.

Трета глава

В девет вечерта се протягах на леглото в моята стая, предвкусващ и сияещ. Всички светлини бяха угасени, както тя винаги предпочиташе. Но имаше една огромна разлика — бях свалил от себе си всички дрехи, само се наметнах с чаршаф, както се опакова подарък.

О, каква изненада я очакваше! Ау! Разбира се, превръщах това във велико събитие, но нали такива бляскави моменти не се случват често в живота.

Чух лек шум до вратата. После някой опипа леглото и то потрепери.

След миг вече усещах тежестта и топлината на тялото й до себе си. Разтресох се от възбуда.

— Скъпа — прошепнах.

Протегнах ръка да я опипам. Както винаги, беше напълно облечена.

Тя леко се дръпна.

— Е, каква е изненадата? — попита.

Напипах ръката й. Придърпах я под чаршафа. Накарах пръстите й да ме докоснат по гърдите, после ги бутнах надолу.

— Чувстваш ли това? — прошепнах, леко задавен от страстта. — Виж какво имам за тебе.

Пръстите й го докоснаха.

— Какво става, ПО ДЯВОЛИТЕ?

А, знаех си, че ще бъде изненадана!

Пръстите й се дръпнаха. После пак посегнаха и обгърнаха члена ми.

— Ей! — възкликна тя. — Що за номер ми правиш? Изкуствен ли е? Мамиш ме, а? Ами я да видим тогава!

Пръстите й зашариха навсякъде, опипваха наоколо. Ноктите й се оказаха доста остри. Тя се опитваше да намери връзките, с които е прикачен.

— Не, не! — бързо казах аз. — Истински е!

— Ще видим тази работа! — мрачно отвърна тя.

Стисна здраво и дръпна мощно!

— ОООУУУ! — писнах аз.

— О, Аллах милостиви, НАИСТИНА е истински!

Аха, знаех си как ще се учуди!

Тя опипваше отгоре, за да проучи диаметъра и обсега на проникване.

Дръпна се и изведнъж се надигна да седне.

— Ей, „бибип“ такъв! — изсъска. — Коварен, скапан „бибип“! — Зле насочен юмрук ме прасна по челюстта. — Първо ти е толкова „бибипски“ малък, че не може и да го намериш! По-малък, отколкото на момченцата! А сега ти е толкова „бибипски“ голям, че никой никъде не може да го пъхне!

Нима чувах тиктакане? Да! Светещият циферблат на секундомер. Тя май се взираше в него. За да е сигурна, че са минали петте минути!

— Утанч, моля те. Сигурен съм, че нещо ще измислим. Утанч, направих това само заради тебе. Моля те да размислиш. Моля те, дай ми ръката си. Не е толкова зле. Само малко по-голям от нормалното! Утанч, има си и други предимства…

От секундомера се чу „цък“.

— Пет минути — заяви тя. — Искам да потвърдиш, че съм прекарала пет минути в твоето легло.

Бутна циферблата до лицето ми — светеше в зелено. Правилно, бе прекарала при мен пет минути.

— Моля те, Утанч — разхленчих се. — Дори нямаш представа…

— Я ме чуй бе, „бибипец“. Писна ми от тъпите ти номера! Само до КРАЙНОСТИ знаеш да стигаш. В един миг не можеш да задоволиш и бълха, а в следващия си способен да разпориш и камила! Сега се връщам в стаята си и да не си посмял да ми досаждаш, докато не станеш ПО-НОРМАЛЕН!

Тя стана от леглото. Вратата хлопна. Отиде си.

Лежах като смазан. От цялото предвкусване се бях възбудил така, че щях да се пръсна. Внезапният обрат на събитията ме завари неподготвен. Сърцето ми биеше тежко от неизразходвана страст, а мозъкът ми не искаше да се опомни от стъписването.

Опитвах се да лежа неподвижно с надеждата, че така ще се поуспокоя. Вместо това ме нападнаха нервни тикове.

Не можех да лежа. Станах.

Помислих дали пък не страда от угризения, може би дори плаче, също незадоволена, затова реших да се разсея с приемника, свързан към „ухото“ в нейната стая, отдавна поставено там от мен. Включих го.

Сега се чуваше по-добре. Може да е бил преместен на по-подходящо място, когато хората от кредитните компании изнасяха килимите от къщата.

Чувах шум от течаща вода. После някакво дрънчене. Накрая и гласа на Утанч:

— Събудете се, мои малки съкровища. Не си струва да проспивате живота си.

Двете момченца замърмориха „Какво има?“ и „Ъ?“. После „Ох, че е хубаво“.

Звън на стъкло. Нима им поднасяше вечерната чаша мляко?

Зазвуча турска музика. Вероятно запис. Дива. Първобитна. Ритмично потропване с крак. Шумолене на вихрено развяващи се дрехи. Ритмични удари на саби една в друга. Тялото ми също започна да се отзовава на ритъма, макар и да не виждах самия танц.

Гласовете на двете момченца звучаха все по-силно от вълнение.

Внезапна промяна. Звучни, диви акорди на „джура иризва“. И гласът на Утанч запя:

Дрънчене от струните на изтърваната „джура иризва“.

Леки писъци от изненада.

Шумолене от разхвърляно легло.

И викове на удоволствие!

Не можех да издържам повече. Изключих приемника. Страстта ми достигна точката на избухване. Проснах се на леглото.

Ръцете ми бяха празни. Измъчвах се. Никога досега не се бях мъчил така. Болезнено. Ужасно!

Лежах така дълги часове.

И постепенно разбирах, че никакво изтезание не може да се сравни с незадоволеното желание! При това цялото събрано на много чувствително място!

Четвърта глава

Следващата сутрин беше особено мразовита. А моето електрическо отопление се оказа с изгорял бушон. Навлякох синия ски-екип. Топлех ръцете си с чаша кафе и наново обмислях всичко много старателно. Стигнах до подсказано от отчаянието решение.

Щях да изневеря на Утанч.

Обадих се на таксиметровия шофьор и когато той пристигна, поисках да ме откара с колата малко по-надалече по пътя. Имаше отклонение, водещо към останките на вила, опожарена преди векове. Там на едно място можехме да спрем под кедрово дърво и пак да следим кой минава по пътя.

Той изключи двигателя. Вятърът въздишаше печално в клоните на кедъра. Шофьорът се завъртя на седалката, бутна към тила си овчата шапка и зачака да чуе какво ще му кажа. Очевидно бе забелязал безпокойството ми.

— Трябва да предприема нещо спрямо Утанч — рекох.

Той обмисли това. Запали евтина цигара „Хисар“.

— Нищо не можем да получим при препродажба — каза ми. — Пазарът е пренаситен. Отвъд границата нещата са тръгнали още по-зле. Стотици хиляди момичета избягаха насам. При опасността да бъдат изнасилени от руснаците трябвало да избират — зараза или бягство. И избрали второто. Не бих могъл да ги виня. Пипал ли сте някога брадата на някой от онези Ивановци? А виждал ли сте му въшките? Че и бълхи завъждат. Не, офицер Грис, все едно, че ни е залепнала за ръцете.

— Нямам намерение да вдигам врява — обясних му. — Но като погледнах нещата по-напред, мисля, че няма да се разберем с нея.

— Е, в тези покупки никога не се знае какво точно получавате — отбеляза той.

— Длъжен си нещо да измислиш — казах му.

В края на краищата той единствен май беше загрижен какво ставаше с мен. А криминалните от Модон са изключително изобретателни.

Кедърът въздъхна. Водени от селянин върху магаре, край нас минаха три камили, натоварени с опиум. Отиваха към Селскостопанския учебен център. Селянинът ни изгледа с любопитство.

Деплор, същият Ахмед, изчака те да се скрият от погледите ни. После внезапно и решително изхвърли цигарата си.

— Офицер Грис, никога не съм искал да ви поставям натясно. Приемам присърце вашите нужди. Затова ще ви кажа какво е най-добре да направим. Та, значи, най-добре ми дайте някакви пари и аз ще ви доведа жени.

— Никакви робини повече! — припряно го прекъснах аз.

— Разбира се. Лоша услуга ви направих с тази. А вие няма да искате и проститутки. Имах предвид жени, които се нуждаят от пари за зестрата си. Тези пари им трябват, за да се омъжат. Можете да имате така жена за една нощ. Че и добре изглеждат. Най-различни. Всяка нощ — нова жена. Ще пусна мълвата. Пък и са доста горещи в леглото.

О, това ми звучеше толкова хубаво!

Той продължи:

— Вижте, за да правим всичко както си му е редът, нужна ви е голяма кола. Жените страшно си падат по големите неща, включително и големите коли. Помните ли онази бронирана лимузина, за която ви говорих? В която някога се возил онзи генерал? Когото гръмнали? Все още можем да я купим от Истанбул.

Изведнъж се сетих за сериозна пречка.

— Чакай. Не можеш да платиш на такава жена с кредитна карта. И без това се опитвам да се отърва от тях.

— От жените ли? — учудено попита той.

— Не. От кредитните карти. Мразя ги.

— Е, няма никаква нужда да използвате кредитни карти. Просто ще плащате в налични. Така че ако ми дадете малко пари…

— Разорен съм до шушка. Нямам пукнат грош.

Беше време да му призная. Нали ми беше приятел!

Стори ми се, че шофьорът побърза да запали двигателя. Остави ме на пътя до вилата. Дори не се сбогува.

Зяпах след него.

Да го „бибип“!

Прекалено явно беше, че са ми нужни пари, за да ми потръгне и в живота. Както винаги съм знаел — животът без пари е по-лош от смъртта.

Закуцуках към стаята си, за да страдам.

Да го „бибип“ и Прахд!

Реших, че малко физическо натоварване може би ще отвлече ума ми от размисли за моето тежко положение. Затоплих тайната си канцелария, съблякох се и започнах да почиствам оръжия, да отделям за хвърляне стари дрехи, а по-късно следобед се заех да раздигам хаоса от фалшиви златни кюлчета и сандъци за тях.

Почти привърших разтребването, когато забелязах, че един от сандъците беше паднал върху пакети непрегледана поща.

Лениво, без да мисля за нищо, взех някои от писмата. Бяха препратени чрез Отдел 451 на Волтар и стигнали дотук с последните рейсове на товарните кораби. Ординарецът на Фахт ги бе пъхнал през процепа във вратата откъм тунела.

Обичайната досада. Уведомление, че съм изключен от Клуба на възпитаниците на Академията за неплатен членски внос. Сметка от нелегален търговец на оръжие от Флистен, при това отпреди години, а аз не възнамерявах в близко време да върша работа на Флистен. Реклама за новите офицерски фуражки, „които остават невредими и при най-силни удари, нанесени от подчинените ви войници“. Обява за най-новите записи на „все по-любимата звезда на «Домашен екран» Хайти Хелър“, няколко песнички — хитове от нейното ново музикално шоу — „всяка вечер в претъпкана зала: «Храбрият принц Кавкалсия»“. Предупреждение да си направя труда и да прочета последната обща заповед за Апарата относно правилното попълване и подреждане на формулярите, след което незабавно да попълня приложения формуляр. Нов вид спрейче, „което напълно и задълго отстранява смрадта на войниците“. Специално предложение само за офицери от Апарата, забавен подарък за техните приятели — взривяващи се ботуши. Електронна примамка за птички с десетки различни сигнали за повикване на опредлени видове женски пойни птички през размножителния период.

Това пък какво е?

Две лични пощенски картички? Каквито се пращат на приятели, затова ги пускат без плик и всеки може да ги прочете. Че кой ли ми е писал? Аз нямах приятели.

Погледнах подписа и челюстта ми увисна. Вдовицата Тайл.

Ето текста на първата картичка:

О, Богове! Открита, минала през канцеларията, през очите на всеки! Че човек можеха да го разжалват, ако напълни корема на някоя и не се ожени за нея! Законът беше изцяло на тяхна страна.

Но втората картичка беше още по-страшна!

Да я „бибип“!

Опитваше се да ме забърка в лоша каша! В най-ранна младост се заклех никога, никога, ама НИКОГА да не се женя! Кой ли пък би искал кухненски прибори да свистят край главата му? Кому бяха нужни всички убийства, случващи се, когато извлечеш някой свой побратим-офицер от леглото на жена си?

И, проклет да бъде, Прахд каза, че преди да замине от Волтар, е удостоверил и регистрирал нейната бременност!

Да „бибип“, „бибип“ и пак „бибип“ този Прахд! Колко хубаво, че официално е мъртъв. Иначе веднага бих го застрелял, да ми се махне от очите!

Колкото и да бях закъсал за жени, това в никакъв случай не се отнасяше за вдовицата Тайл! Тя изтребваше съпрузите си при най-дребния повод. Но за да бъда откровен, не това беше истинската причина.

Просто никога, за нищо на света не бих й простил страстта към Хелър. Само каква наглост — аз съм при нея, а тя автоматично получава „бибипи“ само като помисли за онзи „бибипец“ Хелър! При това го бе зърнала само веднъж за не повече от минута. Дори не поговори с него!

О, вдовицата Тайл не беше жена за мен! Колкото и да ми се искаше, не се мъчех ЧАК ТОЛКОВА!

Нека мечтае за Хелър, колкото си пожелае. Бях в безопасност на повече от двадесет и две светлинни години!

Но това поне поохлади разгорялата се в мен жарава. Вече почти не ме болеше на онова място. По дяволите и тя, по дяволите и Хелър!

Тогава си припомних как накарах Хелър да напусне „Грейшъс Палмс“. Да го лиша от онези жени беше едно твърде изискано наказание. Като се пресметне всичко, контрата оставаше у него. Засмях се.

Помислих, че сега му е времето да махна одеялото от екрана и да се наслаждавам на премеждията му.

Пета глава

Той стоеше в парк и рееше поглед над Ийст Ривър. Зимният вятър вдигаше малки пенести вълнички, над тях ниско прелитаха чайки.

Той се обърна, очите му за миг се спряха на Статуята на Мира, после се плъзнаха към Еспланадата, където плющяха флаговете на множество държави.

Хелър беше пред Обединените нации!

Ледената тръпка на предчувствие ме прониза като мразовития вятър, брулещ Хелър. Каква ли работа имаше там?

Внимателно оглеждаше широката пътека пред сградата на Общото събрание, често извиваше глава към 46-а улица. Познавах добре района — той чакаше някой от града да дойде пред Обединените нации.

Една групичка привлече вниманието му. Всички увити и закачулени в кожи. Вероятно не очакваше да го забележат, затова излезе по-напред.

Групичката спря. Някой посочи отдалече към Хелър. Всички се извърнаха.

И се затичаха към него. Викаха от радост.

— Хубаво момче!

— Ох, миличкият!

Те тичаха към него, а той тичаше насреща.

Срещнаха се в радостна блъсканица.

Всички се опитваха да го хванат за ръцете и да го разцелуват по бузите.

Жени от „Грейшъс Палмс“! Разпознах Марджи, Минет и високата жълтокожа.

— Ох, хубаво момче! Толкова сме самотни без тебе! — извика една.

— Толкова ни липсваш! — проплака друга.

— Сякаш минал век! — изчурулика Минет.

Богове, какви хубавици бяха тези жени! Всички със светнали очи и зачервени бузи. С какво право този тип разполагаше с такива прелестни създания? Та той дори не бе преспал с никоя от тях!

— Мислехме, че няма да дойдеш — каза жълтокожата.

— И да пропусна ден като този? — възкликна Хелър.

— Не можех да си представя, че ще постъпиш така — обади се Марджи. — Нали идеята е твоя.

— Не, не — отрече Хелър. — Вантаджо го измисли. Той ни е политическият експерт. А вие, момичета, свършихте цялата работа.

Минет каза:

— О, как работили! Ние нощ след нощ агитирали, пак агитирали, нагоре-надолу. Всички момичета набили в глави на делегати — ако не приемат резолюция, ние тях зарязва! И никакъв кеф за тях повече.

— Мисля, че тези делегати в ООН схванаха какво се иска от тях — обясни Марджи. — Всеки делегат, който не гласува с гръмко „да“, попада под строги санкции в „Грейшъс Палмс“.

— Ама наистина се напъвахме — додаде жълтокожата. — А когато са легнали, трудно отказват!

— О, мисля, че ще приемат резолюцията — успокои ги Хелър.

Стоях като зашеметен. Бях дочул една-две да казват на седналия една вечер във фоайето на „Грейшъс Палмс“ Хелър, че „работят по въпроса“ с клиентите от Обединените нации. Но не можах да хвана нишката на мошеничеството, забърквано в тъмните стаи на тези проститутки. Нима е било заради тази резолюция?

— По-добре да влезем — предложи Хелър. — Наближава времето за окончателното гласуване.

В щастлива тълпа нахлуха в сградата на Общото събрание и отидоха до бюрото за информация във фоайето. Униформеното момиче вдигна неодобрителен поглед — блъскаха се и се кикотеха.

— Имате специални покани за нас — съобщи жълтокожата. — Делегатът от Майсабонго обеща да ги уреди.

— Ах, да — каза чиновничката. — Пет пропуска за галерията на гостите.

— Шест — натърти жълтокожата.

Чиновничката отвори плика. Преброи пет пропуска.

— Аз ще седна в скут на хубаво момче — обеща Минет.

— Не, аз ще седна в скута му — решително заяви Марджи.

Жълтокожата се пресегна през чиновничката към кутиите с пропуските. Взе един.

— Никой няма да седи в скута му — уведоми ги тя.

— Не можете да правите това! — възмути се чиновничката. — От нас се иска да ги даваме на дошлите първи. Но това е специална сесия и очакваме съпругата на президента на Съединените щати, а също цяла делегация от Лигата за освобождение на жените…

— Който дойде пръв, обслужваме първо него — прекъсна я жълтокожата. — Точно по тази система работим и ние.

Чиновничката рязко посегна към откраднатия пропуск.

— Не може!

— Може — спря я жълтокожата. — Те ще гласуват нашата резолюция! Но ако толкова ви се свиди, защо не се обадите на председателя на Общото събрание, кажете му, че пречите на Бьолах да влезе!

Приближи се служител от охраната.

— Трябва да ви уведомя, че не бива да вдигате излишен шум във фоайето и че ако ще присъствате на сесията на Общото събрание, не бива нито да викате, нито да ръкопляскате в галерията за гости. Но може би е най-уместно да върнете пропуските и да…

— Кажете това на вашата чиновничка — посъветва го жълтокожата. — И се дръжте любезно, ако искате да останете на тази работа. Ето ти пропуска, хубаво момче. Да влизаме ли вече?

Чудех се защо човекът от охраната изведнъж реши да ги съпроводи до входа за галерията, но забелязах, че Бьолах го е хванала точно над лакътя. Да го „бибип“ този Хелър! Научи тези курви как да се разправят с мъжете. Предател!

Влязоха в галерията за гости, настаниха се на първия ред и момичетата свалиха кожените си палта. Бяха хубаво облечени в сатен и брокат. Започнаха да си оправят грима.

Общото събрание заседаваше в огромна зала, галеща душата с изяществото си.

Засега долу се мяркаха малцина от делегатите. От време на време пристигаше още някой. С чувство за собствената си значимост те заемаха местата зад табелите с имената на своите страни. Но какво беше това? Не един и двама поглеждаха свенливо към момичетата и правеха леки движения с ръце, които трябваше да представляват максимално прикрити приветствия.

Настана голямя суетня и блъсканица. Галерията изведнъж се напълни с агенти. Влезе съпругата на президента на Съединените щати, но делегатите я пренебрегнаха.

Отново суетня. Някакви същества от женски пол, провесили през гърдите си емблемите на Лигата за освобождение на жените. И те бяха пренебрегнати.

Що за резолюция беше тази? У мен се надигна уплаха, че точно когато смятах Хелър за повален и безпомощен, той е успял да си възвърне част от влиянието. Твърде лоша новина за мен.

Най-сетне залата като че се напълни докрай. Галериите за гости бяха претъпкани. Всичко беше готово за началото.

Хелър и момичетата сложиха на главите си слушалките, оставени пред всяко кресло. Там имаше указател. С надписи — „английски“, „френски“, „испански“, „руски“, „китайски“. Седналата до Хелър Минет имаше проблем с нагласянето на слушалките върху прическата си. Хелър й помогна, после избра „френски“ за нейните слушалки. За себе си избра „английски“. Изви глава към остъклените кабини на преводачите от двете страни на емблемата на ООН. Навсякъде щъкаха телевизионни екипи, дърдоренето им се чуваше дори при мен. Явно и масмедиите смятаха събитието за изключително важно.

Но що за дяволска резолюция беше това? Да бъде бомбардирана базата на Волтар? Да се обяви Солтан Грис за международен престъпник? Разтревожих се.

Председателят на Общото събрание излезе и зае мястото си на трибуната в средата на овалната зала. Откри заседанието.

— Събрали сме се днес — започна той — за окончателното гласуване на Резолюция 678-546-452 на ООН. Моля ви да изкажете последните си съображения или възражения, ако имате такива.

Холандия взе думата.

— Според нас тази резолюция ще разтърси света.

Дебелият холандец стрелна с поглед галерията и скрито намигна.

Индия заметна робата около себе си и каза:

— Смятаме, че трябва да бъде приета, защото в Пакистан има безредици.

САЩ потърка лицето си, типично за кариерист от Държавния департамент, и обяви:

— Нашето становище, към които бихме искали да привлечем вниманието на медиите, е, че отдавна е време да склоним глави пред източника на неподправената наслада.

И той склони глава, но успя и да се усмихне на момичетата в галерията.

Обединеното Кралство поглади своя спретнат офицерски мустак и заяви:

— Нейно Величество ще бъде твърде недоволна, ако не приемем резолюцията.

Прокашля се два пъти с вперен в галерията поглед.

Майсабонго взе думата.

— Не можем повече да проявяваме пренебрежение. Внасям предложението проектът да бъде прочетен още веднъж и подложен на гласуване.

Бразилия веднага се обади:

— Подкрепям предложението!

На трибуната застана мъж с внушителен свитък в ръцете си. Залата сякаш остана без дъх. Със звучен глас той зачете:

Сред напрежението в залата пред затихналата галерия делегатите гласуваха един по един.

С течение на времето хората в претъпканата галерия се навеждаха все по-напред на местата си.

И ето, председателят на Общото събрание обяви:

— Сто и четиридесет държави-членки гласуват „за“! Двадесет и шест се въздържат! Съответно обявявам документа за ПРИЕТ!

ХАОС!

Въпреки свещеното правило да не се крещи от галерията врявата беше оглушителна!

И най-шумна от всички беше съпругата на президента на Съединените щати!

Проститутките не се задоволиха само с весели врясъци. Строиха се в редичка и започнаха да пращат въздушни целувки на делегатите!

А делегатите им отвръщаха със същото!

Величествената зала потъна в безредие!

Чукчето на председателя напразно тряскаше по трибуната.

Напразно и хората от охраната обикаляха по редовете и шъткаха.

В един момент Хелър вече забързано помагаше на момичетата да облекат кожените си палта.

Изнизаха се от сградата сред радостното гъмжило.

Петте проститутки се събраха в кръг, принудиха Хелър да застане в средата и затанцуваха около него, точно пред Статуята на Мира!

Останали без дъх, накрая спряха. Събраха се накуп.

Бьолах каза:

— Трябва да се връщаме, за да кажем на приятелките, че победихме!

Хелър я поправи:

— Почти победихме. Трябва да мине и през Съвета за сигурност, за да се превърне в световен закон.

— Ела с нас — примоли се Марджи, вкопчена в Хелър.

Той поклати глава.

— Не мога. И чуйте ме добре, всички. Забранявам ви да казвате на когото и да било в „Грейшъс Палмс“, че сте ме видели. Не искам никоя от вас да пострада.

— Дори не даваш един малък шепот? — помоли Минет.

— Нито един — отряза Хелър. — Не искам да ви изхвърлят на улицата само защото се срещате с мен. Обещайте ми.

— Ох, хубаво момче — въздъхна Бьолах. — В такъв славен момент! Ти им липсваш, хубаво момче. Когато говорим за тебе, момичетата реват!

— И вие ми липсвате — рече Хелър. — Но сега вървете да кажете великата новина. Ако това мине и през Съвета за сигурност, светът ще ви бъде задължен. Вие сами направихте всичко.

Нацелуваха го по бузите. Не искаха да пуснат ръцете му. Но най-после забързано тръгнаха надолу по Еспланадата.

Хелър ги гледаше, докато се скриха зад ъгъла. Чак тогава бавно се извърна към реката.

До него крачеше тромаво една чайка.

— Е, чайко — заговори й той, — ако имаме късмет, Съветът за сигурност също ще приеме резолюцията, тогава и ти ще бъдеш в безопасност. А мис Симънс ще трябва да проумее, че съм на нейна страна.

Разтресох се чак до подметките на обувките си. Да, ако беше вярно, че ще я приемат, мис Симънс не само щеше да бъде на негова страна, ами и в краката му! Тя дори щеше да му ПОМОГНЕ да се сдобие с дипломата си! Но макар и самата загуба на ценен съюзник да беше неприятна, не от това се смръзна душата ми.

А от суровата, страшна сила на този мъж! Той злоупотреби с жени, за да пробута резолюция през Общото събрание на ООН! Можеше да използва жените за каквото му хрумне! Впечатлението, което остави у вдовицата Тайл, доказваше напълно това.

О, не смазах аз както трябва този Хелър! Той все си оставаше невероятно опасен. Дори не бих се опитал да схвана какво намираха в него жените — ала бяха като глина в ръцете му!

Ами че така скоро щеше да установи монопол върху всички жени на планетата! Не оставяше нито една за другите!

Да, сега разбирах, че се налага да предприема още нещо. Но с какви възможности разполагах? Крачех из канцеларията. Какво бих могъл да направя?

Бръмна сигнал. Нетърпеливо взех апаратчето на вътрешната комуникационна мрежа.

Фахт Бей.

— Само се обаждам да ви напомня, че товарният кораб „Бликсо“ по график ще кацне тази нощ. Капитан Болц винаги иска да ви види, макар че не мога да разбера защо. Така че не побягвайте нанякъде, та да е трудно да ви намерим.

Той прекъсна връзката.

Прекрасно чувство на облекчение ме обля с топла вълна. „Бликсо“! Разбира се! С блестяща предвидливост аз вече бях решил проблема, с който се сблъсквах едва сега!

С мъничко късмет щях да видя графиня Крек качена на този кораб. А тя щеше да заколи Хелър, дори само за поглед към друга жена! Щеше да го накара да тъпче на място, точно както стана на Волтар!

Засмях се от трескаво задоволство.

Всичко беше оправено!

Умен съм си. Преподавателите ми в Апарата бяха непоклатимо прави. Умен съм!

Шеста глава

Започнах да обмислям как точно ще посрещна новодошлите и как ще убедя графиня Крек да се остави да й имплантираме следящи устройства като онези в Хелър.

Щеше да бъде много рисковано. Най-искрено ви казвам истината — всеки досег с графиня Крек по степента на риска се равняваше на разходка по външния корпус на космически кораб по време на полет! И то без осигурително въже!

Най-грижливо подготвих плановете си и след като се убедих, че нищо не съм пропуснал, заех се с подготовката.

На първо място самият аз трябва да изглеждам внушително. Това щеше да придаде необходимия авторитет на казаното от мен.

Скрита в тайната ми канцелария, униформата ми се беше намачкала до безобразие. Поизтърках я в мивката и я изсуших пред електрическото отопление. Изведнъж се сетих, че знакът за моя ранг отдавна се затри някъде. Нямах и знак за предишния си Ранг Х, но и без това не можех да се излагам с такова доброволно понижение.

Повървях замислен. Излязох във вътрешния двор и се огледах. Беше следобед и, разбира се, колата на Утанч не беше тук. Постъргах с нокът на вратата на нейната стая. Никакъв отговор. Късметлия съм! Момченцата бяха излезли с нея, както често ставаше напоследък.

След като отворих с шперц, влязох в стаята. Стори ми се същата като преди, но с два махагонови гардероба в повече. Те също се оказаха заключени, но това не беше препятствие за мен. В единия от тях издърпах някакви малки чекмеджета. Точно каквото подозирах. Бижута. Богове, тя честичко беше навестявала „Тифани“!

Изумруденият медальон, който я бих видял веднъж да носи, си беше на мястото. Всъщност не беше знак за ранг, но с точно какъвто камък ми беше нужен и достатъчно пищен.

Не исках да се застоявам, за да не рискувам. Не намерих „ухото“, което преди пъхнах под един килим, твърде миниатюрно беше. Измъкнах се.

Дотук добре.

В своята стая окачих на колана си зашеметяващ пистолет, пъхнах и два бластера по джобовете си. Окачих специалния нож от Отдела на ножовете зад врата си. Провесих контролната звезда за екипажа от антиманко на верижка. И вече подготвен, тръгнах по тунела към хангара. Просто не беше уместно да се движа сред тези хора невъоръжен.

Наоколо не се мяркаше никой.

Отдавна не бях идвал насам. Двата кораба-оръдия си бяха на местата. Влекачът събираше прах, изправен на опашката си. Тук-там още по някой кораб и камари товари.

Мярнах движение в един ъгъл. Вгледах се напрегнато. Що за чудат кораб! Нещо като купол, заприлича ми на камбана. Там беше антиманкото капитан Стаб в работни дрехи. Видя ме. Тръгнах към него.

— Значи дойдохте да разгледате малкия красавец — каза той. — Най-великото пиратско возило, измислено някога!

Това беше линейният скачач, който Стаб сглобяваше. Никак не беше малък! Накачени по стълби, другите антиманко проверяваха абсорбо-покритието на корпуса с различни лъчи, за да установят има ли радарно отражение.

— Всичко е готово — уведоми ме Стаб. — Още преди две седмици, но тия тук все ми разправяха, че сте зает. Кога ще отскочим да изтърбушим някоя банка?

Твърде смътно си представях осъществяването на подобен план. Но вече виждах заглавията по първите страници, както Медисън би ги изрецитирал — БАНКА ПОЛИТА ВЪВ ВЪЗДУХА. ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ ПРОВЕЖДАТ РАЗСЛЕДВАНЕ.

Ала на него казах:

— Скоро, скоро! Подушвам велики събития.

Както и да е, не бях дошъл да си приказваме за глупости.

— Радвам се да го чуя — рече Стаб. — Тъкмо вече си мислех, като не идвахте да видите как върви работата, че вече се отметнахте от пиратството и се примъкнахте при Имперските офицери.

— А, него също ще го докопаме — уверих го аз.

Тръгнах към канцелариите. Намерих каквото търсех. Стаичка близо до тунела към главния изход. Нямаше да се бутам в „Бликсо“. Щяха да ми ги доведат тук. Така постъпвате, когато имате власт. Накарах стражите да поразместят това-онова и да сложат бюро и стол, където ги исках. Щяха да влизат при мен. Щях да ги оставя прави. Така ще разберат кой контролира положението. Дори изтръгнах от стражите обещание, че тази вечер ще ми отдават чест. Те свиха рамене. Казах им, че на другия ден ще получат специален отпуск, и те се съгласиха.

Сцената беше наредена. Върнах се в стаята си и се обадих на таксиметровия шофьор кога да чака в готовност при казармите до изхода.

Обадих се и в болницата. След предпазливо зададени въпроси научих, че Рат ще е готов да пътува следващия ден. Казах на Прахд да бъде на мое разположение в девет вечерта и да е готов за операция, без да му асистира друг. По тази незащитена линия той не можеше да ми противоречи.

Фахт Бей не можеше да възразява, защото това бяха редовни разходи по изпълнението на мисията. Намерих го по вътрешната комуникация на базата и му казах, че искам два отделни самолетни билета до Ню Йорк и обичайните джобни пари.

— Ще ми бъде нужен американски паспорт — продължих. — За жена. Възраст — около двадесет. Донесете снимката в гардеробната, когато жената тръгва. Всичко да е готово за утрешния самолет. Някакъв проблем?

— Не. Тъкмо от „И. Г. Барбен“ пратиха няколко празни документа за наркокуриери, но ще трябва да им съобщя името и рождената дата, за да попълнят досието. Така че какво име да впиша?

Реших да бъда леко саркастичен.

— Хевънли Джой7 Кракъл. От Слийпи Холоу, щат Ню Йорк.

— Вие заминавате ли? — с прекомерна надежда попита той.

— Не. Това е напълно в рамките на служебните задължения — отсякох аз. — Така че гледайте да не се оплескате. Не забравяйте да сложите стари имиграционни печати в паспорта. Ще оставя подпечатаната от мен заповед при фотографа.

— Мога да включа и самолетен билет за вас — подкани ме той.

Прекъснах връзката.

Облякох униформата, окачих на врата си нещото, което трябваше да мине за знак на ранга ми. Сгънах мечото палто и шапката от каракул, за да ги взема със себе си. Пъхнах някои справочни текстове в предния джоб на туниката. Събрах пълен аудио-видео комплект за следене, запечатах го и го прибрах.

Всъщност нервите ме друсаха. Крек или само мисълта за нея ми действаха така. Твърде жив беше споменът за алените й токчета, с които смачка на пихтия онзи жълтия. А срещу такъв гигант аз не бих се изправил дори с бластери по джобовете си, дори за пари. От тази мисъл не ми ставаше по-леко. Развали ми апетита за вечеря.

Заклех се пред себе си, че без никакво бавене ще я махна от моя район, за да поеме работата си по забавянето на Хелър.

Ужасно се зарадвах, като чух гонговете в тунела. „Бликсо“ трябваше да кацне. Сграбчих палтото и шапката и тръгнах към подготвената стаичка.

Седма глава

Настаних се господарски зад бюрото и стражите доведоха първия, когото избрах за разговор — Одур.

Изненадах се. Малкото педалче явно бе поприказвало с Ту-ту. Бе се държало добре. Дори не беше оковано във вериги.

В зеленикавата светлина на малката канцелария неговото хубавичко, напудрено личице изглеждаше твърде странно. Но той се държеше с подобаващо уважение. И с подобаваща уплаха.

— Имам съвсем малко документи за вас, офицер Грис — каза той. — В отдела настъпи голяма бъркотия. Боуч не идва, а и още двама май са изчезнали. Сега има нов главен чиновник, само че той нищо не разбира.

Аха! Ту-ту е успял! Старият ми враг Боуч беше мъртъв. Заедно с фалшификаторите. Каква чудесна новина!

— Затова нося само тези няколко празни бланки да ги подпечатате, ако им потрябват спешно.

Носеше ги, само няколко килограма хартия. Взех ги. Извадих картата си и започнах веднага и на място да ги подпечатвам. Отне ми някакви си двайсетина минути вместо, да речем, половин следобед. Колко по-леко щеше да върви работата, щом Боуч вече беше пъхнат в незнаен гроб. По-рано да бях помислил за това!

Бутнах му купчинката.

— А сега, Олеле — назовах го с неговия прякор, — какви други новини ми носиш?

— Ами — започна той — според това, което чувам, когато не знаят, че ги подслушвам, Ломбар Хист напредва великолепно в пристрастяването на членовете на Великия съвет към наркотиците. Всички дворцови лекари са привлечени на негова страна и говорят колко са нужни дрогите. Доста от населението също ги употребява. Сега е само въпрос на време. Има една-единствена дребна засечка.

Наострих уши.

— Явно тук, на Блито-3, имате някакъв мъж, някакъв Флотски офицер. С някаква мисия. Явно праща доклади до капитан Тарс Роук, а Великият съвет има доверие и на Роук, и на този офицер. Ломбар получава копия от докладите и се оказало, че са написани с някакъв променящ се всеки месец код, и той знае, че не може да ги фалшифицира.

А, това е добре. Никой не може да измами Ломбар.

— Божичко, ама Ломбар как мрази този офицер! Направо получава гърчове. Та тъкмо преди да се кача в „Бликсо“, привикаха ме в канцеларията на Ломбар. Много е страховит.

Ами така си е, с неговото придърпване за реверите и с неговото „жило“.

— И ми каза, че открил куриерската ви линия от Волтар дотук и обратно. Като си помисля, май има шпиони на всеки кораб. И ми даде съобщение за вас.

Хо, хо! Съобщение от самия Шеф!

— Каза, че с удоволствие ще помогне, като изпрати курвата и доктор Кроуб, както сте поискал. Според мен би направил всичко, за да прецака този офицер тук. Ами тя курва ли е, офицер Грис? Толкова е мила. Говорих си с нея, докато пътувахме. Знаете ли, научи ме как правилно да си слагам вратовръзката.

— Продължавай със съобщението! — подканих този слабоумен.

— Ами докъде стигнах? О, да. И той каза, че много разчитали на вас. Ако този омразен офицер разбуни тази планета и особено ако с нещо се пречка на върхушката тук, нещата можели много да загрубеят.

Стараеше се да възстанови в паметта си остатъка от съобщението, лицето му се кривеше и мръщеше от усилията.

— Чакай малко — спрях го. — Щом си говорил с тази жена, докато пътувахте, какво си й казал?

Той незабавно изпадна в шок.

— Нищо. Нищичко, офицер Грис. Тя май се опита да измъкне сведения от мен, но аз й казах, че съм обикновен куриер и нищо не знам. Само пренасям документи. След това тя не ми обръщаше внимание. Почти през цялото време си стоеше в каютата. Мисля, че учеше някакъв език, защото чувах как работи машината.

— Сигурен ли си?

— О, божичко, да, офицер Грис. Ломбар Хист каза, че ще ме пречука, ако кажа на някой друг, освен на вас. Но почакайте, това не е цялото съобщение. Ломбар каза, че напълно разчита на вас да забавите този офицер при изпълнението на неговата мисия. Опиумът, „шпората“ и хероинът все така трябва да бъдат доставяни. И на нито една организация на Роксентър да не се пречи по никакъв начин. Ломбар е сигурен, че снабдителната линия ще бъде прекъсната, ако „И. Г. Барбен“ рухне. Но каза да ви предам, че имал добри новини за вас. Вече бил задействан план — не каза какъв, но бил сигурен, че след някое време ще може да ви каже „Давай!“ и съвсем спокойно ще убиете онзи мъж.

Ех, как се зарадвах да чуя това!

Но в главата ми изплува тревожна мисъл. Крек е говорила с този.

— Тя сложи ли шлем на главата ти?

— Жената ли? Не. Малко преди да излетим от Волтар, стражи от Апарата претърсиха целия кораб. Конфискуваха ни почти целия багаж. Взеха й всичко, освен едни дрехи, езикова машина и касети за нея. Та откъде да има шлем? А тя коя е?

— Гаджето на човека, за когото носиш съобщение да бъде убит — обясних му.

Не можах да устоя на изкушението.

А Олеле припадна в същия миг!

Бутнах картичките на „вълшебната поща“ в джоба му, за да поживее майка му до следващата куриерска задача.

Накарах стражите да го извлекат заедно с документите, заповядах да го заключат в затворническа килия до отлитането на „Бликсо“.

По даден от мен сигнал доведоха Кроуб. Добричкият учен доктор беше истинско плашило. Винаги мръсен, видът му никак не се бе подобрил след шест седмици в каютата на космическия кораб.

— Ти ли си „бибипецът“, по чиято заповед ме домъкнаха тук? — сопна се той.

— Е, излязохте от Спитеос — отвърнах. — Сега се намирате на прекрасна планета с хуманоиди, които нищо не подозират за целологията, нито за бебетата с пипала.

— Конфискуваха всичко, което носех! — викна той. — Нямам дори един електрически нож!

— Имаме предостатъчно електрически ножове и над пет милиарда човека, които никога не са виждали мъж с две глави, където би трябвало да са краката му.

Това възбуди любопитството му, както и очаквах. Сянка на подозрение се мярна в мислите ми.

— Получихте ли заповед да научите език? И научихте ли го?

— Ами да. Само че езиците са пълна загуба на време. Че кой ще иска да говори с хората, като може да им прави разни интересни неща?

— Кажете ми „Добро утро“ на английски.

— Топро утру.

О, Богове.

— Попитайте ме как съм на английски.

— Ти си идно куше по име Джорш.

Да го „бибип“! Тъп „бибипец“. Мързелувал е по време на цялото пътуване! Не можех дори да го пусна извън този хангар.

— Доктор Кроуб — заявих му, — ще ви затворя в една стая и ще ви държа там, докато овладеете до съвършенство един от планетните езици.

— Какво?

— Каквото чухте. И ако толкова ви се иска да поизлезете, да разгледате местността и да започнете плодотворна работа, ще си вземете езиковата машина, която са ви дали, и ще си забиете носа в нея. А когато сте в състояние да разговаряте с местните жители, ще ви намеря интересна работа, но не и преди това.

Някак не получих в отговор бурната радост, която очаквах. Той просто стоеше срещу мен и ядно ме дълбаеше с поглед.

Вероятно смяташе Земята за първобитно и варварско място, без дори следа от култура. Но това не е вярно. Тук са създали психологията и психиатрията — великолепни, изумителни постижения.

Обикновено носех със себе си два-три евтини учебника, за да се консултирам с тях, ако попадна на по-заплетен проблем. Бръкнах в джоба на туниката си и ги извадих. Заглавието на единия гласеше „Неистовата психология“. Другият беше „С психиатрията чак до дъното“. Те непременно щяха да му докажат ползата от изучаването на английския език. Подадох му ги.

— Прочетете ги — посъветвах го — и ще видите колко ценен език е този!

Взе ги. Започна да ги прелиства. Видя рисунка на мозък и очите му грейнаха.

Повиках с жест капитана на стражата и му казах да пъхнат Кроуб в някоя от по-хубавите килии, но да не го пускат, преди да заповядам.

Когато му дойдеше времето, щях да го насъскам срещу Хелър. Нали самият Хелър поиска целолог! Усмихнах се.

Дотук успешно се справих със задачите си. Един от стражите дори веднъж ми отдаде чест.

Поисках от капитана да доведат жената от кораба.

Осма глава

С бдителност, приспана през месеците, докато не я бях виждал, бях забравил напълно как ми влияеше присъствието на графиня Крек. Когато застане пред тебе, не можеш да пропуснеш този факт.

Носеше куртка на космонавт с вдигната яка. На краката й видях космонавтски ботуши. Златистата й коса беше сплетена като корона около главата.

Изгледа ме с пронизващите си сивосини очи и попита:

— Добре ли е Джетеро?

Бързо си подредих мислите. Всичко висеше на косъм.

— О, да! — успях да измънкам.

— Нищо ли не му е попречило? — продължаваше разпита си тя.

Сега беше моят шанс. Можех да спечеля само ако изиграя ролята си без грешка. Притиснах с ръка стомаха си.

— Не! — припряно отговорих аз. — Май не се чувствам добре. Трябва да съм изял нещо развалено на обяд.

Аха! Точно попадение! Тя се усмихна едва-едва. Мислеше, че хипнотичните й внушения още ми действат, „бибипката“ проклета! Остави на пода малката чанта, която носеше.

Сега да проуча какво е станало с фалшификатите. Посочих чантата.

— Както виждам, нямате много багаж. Чух, че са претърсили кораба.

Тя въздъхна.

— Да. Снелц качи големия ми куфар в кораба, но те го взеха. И цялата суматоха беше заради някакви си учебни пособия. Сигурно са се усетили, че липсват, и ми изчетоха дълго конско колко незаконно било да разкриваш, че си от друга цивилизация. Твърде неразумни хора. Аз нали не съм от военните! Но не това ми е проблемът. Отнеха ми всички хубави дрехи, които Джетеро ми подари. И нямам нищо свястно за срещата с него. Не бива да ме вижда такава! Но ти ще ми помогнеш да си намеря дрехи, нали така, Солтан?

— Разбира се — отвърнах. А вниманието ми беше приковано във фалшифицираните императорски заповеди, които й дадох. — Нещо друго ценно имаше ли в онзи куфар?

— Не.

— Говоря за императорските документи… нали знаеш…

— О, не се тревожи, Солтан. На сигурно място са.

Ясно. Сигурно ги носи под дрехите. Ще се заема с това по време на операцията.

— Не сте казала на никого за тях, нали?

— Естествено, че не съм — укорително произнесе тя, — нали ти обещах. Дори на Джетеро не споменах за бъдещото му назначение при Императора, нито за обещанието да ме амнистират. Нали не мислиш, че бих нарушила дадената дума?

— Разбира се — успокоих я. Вече чувствах, че овладявам положението. — Но хайде, вие горите от нетърпение да отидете при Джет. Ще ви подготвим бързо. Елате с мен.

Взех кутията със следящите устройства, върху която нямаше никакви обозначения, също шапката и палтото си и й махнах да ме последва.

Тя взе малката си чанта и тръгнахме по тунела.

Отбихме се в гардеробната. Фотографът вече ни чакаше. Връчих му подпечатаната заповед за паспорта, билетите и джобните пари, а той ми ги предаде.

Графиня Крек тръгна покрай редиците окачени дрехи. Но фотографът привлече вниманието й, помоли я да застане пред бяла стена.

Тя не подозираше какво предстои, защото камерата в ръцете му не приличаше на никой познат за нея вид. Но когато той вдигна апарата пред лицето си, тя изведнъж се сети.

— О, не! Само не снимка! — викна тя. — Толкова зле изглеждам!

Твърде късно. Той вече беше щракнал. Втурна се навън.

Докопах една рокля. Синя на големи бели цветя.

— Това пък какво е? — попита тя с лек ужас в гласа.

— Местно облекло — отвърнах. — Трябва да приличате на тукашна жителка. Припомнете си Космическия кодекс, който са ви прочели.

Тя изумено разглеждаше роклята.

— Нима искаш да ми кажеш, че хората тук нищо не разбират от облекла?

Прикрих ликуването си, колкото можах. Посочих й кабинката за преобличане.

— По-бързо, по-бързо. Хората чакат. Хелър е на половин ден полет оттук и трябва да поемате натам.

Тя с нежелание влезе в кабинката и смъкна куртката от раменете си.

Намерих опърпана женска пелерина с качулка. Цветът беше кафяв, на петна. Намерих и воал. Но не открих обувки или чорапи. Тя нали носеше космонавтски ботуши. Нека си ги носи.

Излезе, облечена в роклята. Беше висока един и седемдесет и пет, а роклята беше шита за по-дребна жена. Мнението й за дрехата беше недвусмислено изписано на лицето й.

Връчих й пелерината.

— Наметнете се с това.

Тя намери две-три мънички дупки. И ме изгледа прекалено замислено. Нервирах се.

— Колкото по-скоро се облечете, толкова по-скоро ще отпътувате.

Наметна се. Дадох й воала. Тя не знаеше какво да прави с него, затова й показах.

— Всички жени се забулват — обясних. — Религиозен обичай.

— Ти сигурен ли си, че попаднах на планетата, която ми е нужна? — тросна се тя, но сложи и воала.

Пъхнах се в мечото палто, нахлупих шапката, взех кутията със следящите устройства, дрехите, които тя свали, заедно с нейната чанта и след още малко препирни я изведох навън, за да се качим в таксито.

Сега вече стъпвах на хлъзгава пътека. Вдигнах преградата, за да не ни чуе шофьорът.

— Трябва много да внимавате в този свят — обяснявах аз. — Те са абсолютно побъркани на тема установяване на самоличността. И ако имате някакви белези по тялото, веднага ви прибират. Затова всички подобни неща трябва да бъдат премахнати.

Таксито се движеше през непрогледно черна нощ, но усещах как очите й ме приковават към седалката.

— О, я стига, Солтан — недоверчиво каза тя.

Включих осветлението.

— Не, погледнете само. Ами този белег върху опаката страна на ръката? Страшно издайнически е.

— Но това е само мъничък белег от нокът на лепъртидж. Едва се забелязва.

— Погледнете си китката! Електрически белезници, нали?

— Ох, Солтан. Нужно е много въображение, за да ги видиш.

— Добре — съгласих се. — Ами този грозен белег над дясната ви вежда?

— За тази драскотина ли говориш? — Тя опипа белега. — Нали веждата я скрива.

— Е, само защото сте свикнала с него. — Сега беше моментът за повечко лукавство. — Нима мислите, че Хелър би искал до края на живота си да вижда този огромен дефект на кожата ви?

Тя се замисли. И каза:

— Разбирам какво имаш предвид, Солтан, обаче няма да ме приспивате с газ.

— Чуйте ме, графиньо. Мой дълг е да ви опазя. Хелър ще ми отреже главата, ако ви пусна да бродите навън само за да ви спипат поради изпъкващи телесни белези.

Сигурно говорех убедително… вероятно защото беше самата истина, че Хелър би ме убил с бавни мъчения, ако позволя нещо да й се случи. Тя се замисли още по-дълбоко.

Настъпи времето да премина направо към Стратегически план А.

— Не ви виня за предпазливостта. Този свят като всеки друг е препълнен с хищници. Но аз съм роб на своя дълг. Ще ви кажа какво можем да направим. По една случайност тук разполагам с хипношлемове. Ще ви позволя първо да обработите мен и целолога под хипноза, после ще ви дам регистратор, който да е вързан за ръката ви по време на операцията.

Така добре ли е?

Хареса й, точно както очаквах. И през воала се виждаше блясъкът в тези сивосини очи.

— Съгласна съм — каза тя.

Едва не се прегърнах от злорадство! Пак успях! Номерът мина! Трябваше да извърна лицето си от нея, за да не види как се боря с напиращото въодушевление. Надхитрих страховитата графиня Крек. И то безнаказано!

Девета глава

Наближаваше девет вечерта и около болницата не се мяркаха много хора.

Поведох графиня Крек през фоайето и я вкарах в един от кабинетите.

Доктор Прахд Битълстифендър чакаше да се появим и веднага дойде.

Тя се настани на стол. Явно не харесваше воала и го махна от лицето си. Отметна качулката.

Младият доктор Прахд влезе в кабинета с походка на разглобена машина.

Застина.

Зяпна.

Обърнах се към графинята на волтариански:

— Това е вашият лекар. Той е един от най-компетентните целолози, възпитани някога от волтарианската наука. Докторе, това е мис Х. Току-що пристигна с „Бликсо“ и както обикновено, задължително ще й бъдат премахнати отличителните белези.

Но тъпото шимпанзе Прахд въобще не схвана намека. Само стоеше и я зяпаше с отворена уста!

Ала аз действах безупречно. Казах й:

— Сега ще отидем до склада за хипношлемовете. Моля да ни извините.

Сритах го да се опомни от вцепенението, изведох го в коридора и затворих вратата. С нейната чанта и кутията с устройствата в ръце го накарах да отидем в усамотението на личния му кабинет.

Изръмжах му:

— От какво, по дяволите, се стъписа толкова?

— От онази дама — промълви той с широко отворени очи.

— Онази „дама“ — казах му кисело — е сред най-издирваните престъпници!

— КАКВО? Тази хубава жена? Не мога да повярвам. Та тя е сред най-великите красавици на Волтар! Виждал съм само една, която може да се мери с нея. И това беше Хайти Хелър, звездата на „Домашен екран“!

Бутнах го в креслото и се надвесих над него.

— Слушай ме внимателно — излаях. — Онази жена, от която главата ти излетя в околоземна орбита, вече е осъдена на смърт и няма никакви права. Лично аз знам, че е убила четирима. И трима от тях за най-невинни закачки. Затова си избий от мозъчето всякакви романтични идеи за „дамата“! Изпратена е тук за друго. За да убива.

Гледаше ме ококорено, сламената му коса стърчеше във всички посоки. Възползвах се от преимуществото си.

— Трябва да я прецакаме, за да опазим себе си — продължих. — Ти наистина ще й махнеш белезите. Но освен това ще имплантираш тези аудио-видео устройства за проследяване в черепа й, както направи с Хелър. Точно над дясното й око има белег, който ще ни свърши чудесна работа. Затова веднага ще я упоиш с газ и да се залавяме за работа. Тя не бива да научи за устройствата.

— Но ако надуши, ще ни убие! — промълви той.

— Именно! — отсякох. — Аз обаче и това съм измислил как да стане. Тя се смята за голяма хипнотизаторка. Ще й предложа да сложи и на двама ни хипношлемове…

— КАКВО?

— По-кротко, де — спрях го аз. — Разбърниках шлема, така че да не работи. Ти само ще се преструваш, че си хипнотизиран. Аз също. И ще сложим на ръката й регистратор. Тогава тя съвсем безропотно ще понесе операцията. Само се опитвам да те опазя, това е всичко. Сега бягай до склада и донеси два от хипношлемовете, които ти изпратих, ще се видим в кабинета при нея.

Той взе кутията с двете устройства и я пусна в джоба си. Излезе.

Аз припряно отворих нейната чанта. Прерових я най-старателно. Само няколко тоалетни принадлежности и малко грим. Останалото място заемаха езиковата машина и няколко текста на земни езици. Грижливо опипах подплатата. Нищо.

В куртката и гащеризона, които бях донесъл, също нямаше нищо. Когато на времето й дадох „документите“, тя отначало ги скри на тялото си. И би трябвало сега да са точно там. Не можех да си представя дори страж от Апарата да я претърси на голо — нали ще го убие! А ако ги бяха намерили, щяха да ги сверят с архивите в Дворцовия град, да научат, че са фалшиви, и сега тя щеше да бъде една отдавна екзекутирана графиня Крек, вместо да се намира на Земята.

Но и моята шия все още беше на дръвника. Даже след смъртта на Боуч и фалшификаторите графиня Крек можеше да ме натопи. Е, добре. След малко отново ще бъдат в ръцете ми, защото тя ще лежи упоена с газ. Дори бих могъл да ги сменя с други хартии. Да, това се казваше замисъл. Приготвих пакета с хартиите.

Някъде трясна врата и разбрах, че Прахд се е върнал. Забързано тръгнах към кабинета и стигнах точно когато той влизаше. Очите на графиня Крек светнаха.

Прахд носеше два кашона и когато ги остави на бюрото, тя незабавно стана и го избута встрани. Разбира се, много внимателно бях възстановил оригиналните печати на опаковката — в Апарата сме майстори на тези работи — и двата кашона изглеждаха така, сякаш никой не ги е докосвал от деня, когато са били затворени.

Тя отвори единия. Приличаше ми на човек, който сега ще разреже тортата за рождения си ден.

— Охо! — възкликна. — Новички и лъскави, последен модел! Вижте ги само! Може да се включва микрофон, има и къде да се пускат касети. О, прекрасни са! И какви приятни цветове.

Тя с опитна ръка зареди енергиен пакет и провери индикатора. Включи микрофона.

— Кой ще е пръв?

Не бях съвсем сигурен дали няма да размаха и някой нож. Бутнах Прахд към стола. Той нервно настани дългурестото си тяло на самия му край.

— Вие ли сте собственикът на тази болница? — светски го попита тя.

— Не, не — Прахд ме посочи. — Той е. Тоест той е шефът тук. Ако имате някакви оплаквания…

— Още нямам — графиня Крек му се усмихна мило.

Нагласи шлема върху сламената му коса. Обърна се към мен.

— Солтан, би ли почакал в коридора?

В едната ръка държеше микрофона, с другата се канеше на включи шлема.

Излязох. Но притиснах ухо към затворената врата.

— Заспи, заспи, сладко ти заспи — произнесе тя. — Чувате ли ме?

Приглушено „да“.

— Ще направите операция. Ще я направите възможно най-професионално. Няма да причинявате никакви физически изменения или дефекти. С други думи — няма да си играете с моите крайници или жлези. Ясно ли е?

Приглушено „да“.

— В операцията ще се ограничите с премахването на няколко белега и драскотини и ще се постараете да задравеят бързо, без да остават следи и без да ви хрумват хитри идеи. Нали така?

— Да.

— Сега следващото — ако вие или Солтан, или който и да е друг мъж започне да ме опипва или направи опит за сексуален контакт с мен, докато съм упоена, ще използвате електрическия нож срещу тях или срещу себе си. Разбрахте ли ме?

— Да.

— И няма да говорите нито на мен, нито на другиго, докато съм упоена. Разбрахте ли?

— Да.

— Ако нарушите някое от тези правила, ще се почувствате така, сякаш атомни бомби избухват върху главата ви. Нали така?

— Да.

— Сега ще забравите какво ви казах и когато се събудите, ще сте убеден, че само съм ви разпитвала за вашия професионален опит. Договорихме ли се?

— Да.

Щракане. Тя изключи шлема. След минута Прахд излезе неуверено от стаята. Наблюдавах го много внимателно. Исках да се уверя, че шлемът не работи, когато вграденият в мен прекъсвач е на по-близо от две мили от него.

Прахд триеше потта от лицето си.

— Божичко — прошепна той. — Атомни бомби! Сега разбрах онова, което ми казахте за нея!

Затътри се по коридора към операционната.

Всичко беше наред. Ако е бил под хипноза, нямаше да помни нищо! Значи беше безопасно за мен.

— Солтан — повика ме мил глас.

Влязох с вид на послушно момченце. Прикривах усмивката си. Тя нахлупи шлема на главата ми. Включи го. През прозрачната пластмаса виждах, че проверяваше индикатора.

Отстъпи и вдигна микрофона към устата си.

— Заспи, заспи, сладко ти заспи. Чуваш ли ме, Солтан?

— Да — казах сънливо.

— Преди време ти казах, че щом помислиш да навредиш на Джетеро Хелър, ще ти се гади и така нататък. Солтан, сега ми кажи, това още ли важи за тебе?

— О, да — излъгах аз.

— И не ти е хрумвало да го нараниш или да му правиш мръсни номера?

— О, не — излъгах аз.

— Добре. Това продължава да важи. Но към него се добавя още нещо — ако решиш да ми сториш зло, ще почувстваш същото. Разбра ли?

— Да.

О, Богове, колко хубаво беше, че шлемът на главата ми не работеше!

— Сега ме слушай внимателно. С всичко, което е по силите ти, ще ми помогнеш да стигна до Джетеро. Ще ми позволиш да отида където поискам в болницата, близките сгради или базата. Ще ме оставиш да взема, каквото пожелая. Разбра ли?

— Да.

— Освен това — продължаваше тя — ще ми позволиш да задържа взетото независимо какво е то. Ще ми позволиш да замина с тези неща. И сам ще измислиш разумна причина да ми позволиш. Ясно ли ти е?

— Да.

— Добре. Сега ще забравиш какво съм ти казала. Когато се събудиш, ще мислиш, че съм те разпитвала за операцията. Нали така?

— Да — отговорих.

Тя протегна ръка, изключи шлема и го вдигна от главата ми.

— Солтан, събуди се.

Потиснах желанието да се ухиля. Казах й:

— Сега вече знаете всичко за тази операция, може ли да отидем в операционната зала?

Ох, умен съм си, няма съмнение! Ами ако не бях инсталирал двойката прекъсвачи в шлемовете и в черепа си? Всички тогавашни мъчения ми се отплатиха щедро. Въобще не можеха да се сравнят с някогашните болки в стомаха!

Десета глава

Прахд я изпрати в малко помещение до операционната, нещо като баня и съблекалня. Връчи й пакет — еднократни операционни роба и шапка на фирмата „Занко“. Посочи й процеп във вратата.

— Моля ви да пуснете дрехите си през процепа, включително ботушите. После се изкъпете и облечете това. Сетне влезте в операционната през другата врата.

Тя кимна. Стори ми се странно весела. Разбира се, радваше се на възможността да застане под душ след шестте седмици, прекарани в кораба. А и нали скоро щеше да се види с Хелър? Все пак една щастлива графиня Крек беше нещо твърде подозрително.

Прахд и аз влязохме в самата операционна зала. Проблясваха светлинки, клокочеха колби, въобще всичко беше много делово.

— Веднага щом се унесе, трябва да я претърся на голо.

— КАКВО?

— Искам да съм сигурен, че не е скрила по себе си оръжия — излъгах го. — Ще си сваля обувките. Ще се движа съвсем тихо.

— Не е нужно да влизате. Има еднопосочен прозорец за наблюдение, ей на онази стена. Оттук прилича на малко огледало.

— Не ми върши работа — казах му. — Мога да ходя безшумно. Трябва да съм сигурен.

— Добре, но направете това, преди да съм започнал операцията. Не искам всичките ви бацили в тази зала. После ще дезинфекцирам.

Преглътнах обидата. Извадих малък регистратор от джоба си.

— Кажи й, че може да сложи това на ръката си и да го пусне.

— Офицер Грис, според мен тя наистина ще ни убие и двамата, ако си позволим някакви волности. Така че ви предупреждавам — ще държа електрически нож.

— Ей, ама ти нали не си хипнотизиран?

— Не съм. Но ако тя се събуди и разбере, че сме я опипвали, а вашият труп не лежи на пода, ще се сети, че шлемът не е работил.

Да, така си беше. Но не ми хареса начина, по който го каза.

Тя влезе, облечена в робата с открит гръб.

— Този сапун изпуска най-гнусната воня, която съм помирисвала. Що за отвратителна смрад!

— Свръхмощно антибактериално вещество — обясни Прахд. — Що се отнася до смрадта, офицер Грис ей сега ще излезе. А що се отнася до сапуна, ще сложа от най-ароматния в стаята, където ще се възстановявате от операцията, за да се изкъпете, когато се събудите. Бива ли? Добре. Сега ви моля да седнете на операционната маса…

Излязох. Отидох до прозореца. Не чувах какво си приказваха. Тя беше на масата, но се опитваше да разбере как да борави с регистратора, и аз се сетих, че не е запозната с такива прибори. Най-сетне провери как работи и го върза на ръката си.

Вдигна красивите си крака върху масата, изпъна се. Прахд смъкна над главата й купола с упойващ и обезболяващ газ. Провери пулса и дишането й. Тя беше в безсъзнание.

Той свали робата от нея и ми махна.

Върнах се към вратата. Изух си ботушите. Влязох и по-тихо от котка се плъзнах към масата.

Богове, ама каква прекрасна жена! Нито един древногръцки скулптор не е имал такъв модел!

Прахд стоеше до нея с електрически нож в ръка. Сетих се за какво бях влязъл.

Отпред нямаше нищо залепено за тялото й. И нищо около кръста й, доколкото можех да видя. Значи са залепени на гърба. Приближих се, за да я обърна. Спрях. И с Прахд до мен, и без него се боях да я пипна. Внезапно направих откритието, че ужасът може да бъде къде-къде по-мощно чувство от сексуалната възбуда. Отстъпих.

С мъка преглътнах и с леко трепереща ръка подканих Прахд да я повдигне.

Той го направи съвсем леко. Погледнах под нея отдясно. Заобиколих масата. Нищо. По тялото й нямаше нищо!

Излязох на пръсти и незнайно защо си мислех, че за момента съм отървал кожата.

Отидох да потърся в съблекалнята. Нищо. Опипах дрехите, които беше съблякла. Нищо. Проверих за скривалища в подметките на ботушите. Най-обикновени черни космонавтски ботуши.

„БИБИП“!

Тя беше много хитра жена. Не само обучаваше хора, които да играят на сцената, ами и самата тя владееше всевъзможни трикове. Налагаше се да я следя неотлъчно. Ако не си върнех онези фалшификати, щяха да ми махнат главата. Стреснах се от страшната мисъл, че Боуч може да се е раздрънкал, преди да умре. Или е оставил нещо написано. Да, нямах избор — трябваше да си ги върна. Отсега нататък паролата беше — винаги нащрек.

Единадесета глава

Върнах се при еднопосочния прозорец, за да следя как напредва операцията.

Тя лежеше в кротка голота, без да усеща какво става с нея.

Прахд си вършеше работата с бързи и ловки движения. Незнайно защо направи какви ли не измервания с какви ли не прибори и сонди, записваше всичко в таблица. Отвори грамаден том и свери нещо. Зърнах страницата — отгоре беше написано „Манко“. Е, прав беше. Тя произхождаше от Манко.

Обърна се към мен и ми даде знак да изляза в коридора. Срещнахме се там. Той ми показа книгата.

— Дамата принадлежи към аристокрацията на Аталанта.

Кисело си отбелязах на ум, че тя пак стана „дамата“.

— Да — потвърдих.

— Това обяснява всичко.

— Кое? — раздразнено попитах аз.

— Съвършенството. Тя е продукт на десетки хиляди години подбор. Аристократите са сключвали брак само с най-умните и красивите извън своя кръг. Вие разбирате ли, че нейната…

О, Богове, спестете ми речите на специалист, оседлал любимата си тема като буен кон!

— Ти ще я правиш ли тази операция или не?

— Само исках да знаете, че се бъркате в живота на аристокрацията. Нали разбирате, че за това дават смъртна присъда?

— Казах ти вече! — застърга гласът ми. — Официално тя не съществува! Ако я заколиш, никой с нищо няма да те накаже.

Той се върна в операционната. А аз се върнах до прозореца. Прахд се наведе и отблизо огледа глезените й. После огледа и китките. Изви глава към мен и кимна. Най-после се убеди.

Знаех какво е видял. Когато държат някого седмици наред окован в електрически белезници на ръцете и краката, те оставят бледи белези от изгаряне. А нея сигурно са държали в окови с месеци — след ареста, при прехвърлянето й на Волтар и по време на процеса, преди Апаратът да я прибере. Значи и тя имаше белезите.

Прахд се залови на работа. Забърка своите „клетъчни супи“. Обработи белега над веждата и след малко стерилизира двете следящи устройства, после ги имплантира. Покри ги с костна и тъканна паста, освети мястото с катализатор на заздравяването.

Зае се с белезите на глезените и китките. Някак не ми харесваше маниерът му на работа. Вършеше всичко с плавните движения на художник, накланяше глава и оглеждаше резултата. Тъп „бибипец“!

Насочи нови светлини към глезените и китките, после затършува за още белези и петна по кожата. Откри някакви отдавнашни следи от одиране по ребрата отдясно, под гърдата — вероятно от ноктите на някой див звяр, който е дресирала. Погрижи се за тях. Намери малки белези от изгаряния по лявото й бедро. За тези знаех от какво са — „жилото“ на Ломбар. Оправи ги. После огледа навсякъде голото й тяло с някакъв уред. Не намери други задравели рани.

Превърза обработените места и аз си въобразих, че това е всичко.

Но не! Взе комплект малки инструменти и се зае с върховете на пръстите й. Не можех да схвана с какво се занимаваше. Най-сетне проумях. Той й правеше маникюр!

И то като истински майстор. След това мина откъм стъпалата й, за да направи и педикюр! Също както трябва.

Помислих, че сега вече трябва да привършва. Но не! Измъкна друг комплект инструменти. Отвори устата й и представете си само, започна да чисти и излъсква зъбите й!

Няма спасение от идиотите! И без да прави усмивката й ослепително ярка, беше си достатъчно смъртоносна!

Все пак и това мина, той освободи челюстите й и отстъпи назад. Огледа дългото голо тяло. Загрижено издърпа още една лампа на гъвкава рамка, включи я и прокара светлинния конус от главата до петите на графинята. Застана да се порадва на резултата. След това направи същото още веднъж. Внимателно я обърна и подложи гърба й на същата процедура.

Искаше тя да има загар!

Е, признавам, че след две-три години в занданите на Спитеос и шест седмици в космически кораб човек може да изглежда твърде блед. Но той си беше наумил нещо друго, защото се съветваше с големите таблици в онази книга. Взе поредния прибор. Очевидно проверяваше цвета на кожата й. Хората от Аталанта са бели, но с лек кафяв оттенък. Докарваше цвета й до пълно съответствие!

Остана доволен. Провери и цвета на косата. Златистият блясък беше какъвто трябва.

Свърши! Хвала на Боговете! Ама че моткало!

Покри я с чаршаф, вдигна я и я понесе към коридора. Веднага го пресрещнах.

Прахд я занесе в единична стая. Сложи я на леглото. Зави я. Увери се, че регистраторът не притиска ръката й. Нагласи главата й по-удобно на възглавницата.

Излезе и затвори вратата. Погледна ме и аз съзрях в очите му мечтателен унес.

— Знаете ли — каза ми той, — тя е самото съвършенство. Всеки, който посегне на такова великолепно същество, наистина трябва да усети атомни бомби върху главата си.

Прахд заключи вратата и пусна ключа в джоба си.

— Лягам да спя — уведоми ме той. — Съветвам ви да се приберете вкъщи.

Махна се. Кипях от яд! Изпадах в ярост от мисълта колко слепи бяха хората за истинската Крек. Ето, току-що прибави още един съюзник към тълпите поддръжници!

Да, ама нямах никакво намерение да се прибирам вкъщи! Тя би могла да се измъкне от тази стая и да ме нападне! Дори да взриви базата!

Взех стол с права облегалка и го поставих пред вратата. Събрах космонавтската куртка, гащеризон и ботуши, струпах ги накуп до стола. Подпрях космонавтските ботуши на вратата. Наклоних стола към стената и стъпих върху ботушите, та дори да ги докосне някой, кракът ми да мръдне, за да се стресна от падането на стола, ако случайно се унеса. Свалих предпазителя на зашеметяващия пистолет и стиснах дръжката.

Погледнах заключената врата и за пръв път, откакто графинята пристигна, започнах да се подсмивам.

Колкото и да беше хитра, аз изпързалях графиня Крек. Най-после надделях над нея. Бях неуязвим за нейните хипношлемове, а тя пък вече имаше имплантирани следящи устройства, за да знам всяка нейна стъпка.

През това време Хелър бързо затъваше. И ако гневът на Бейб му се е сторил тежичък, значи още нищо не знаеше. Най-хубавото тепърва предстоеше.

Ухилих се и скръстих ръце. Грис, похвалих се сам, ти ги стисна за гушите. Да пратиш Крек при Хелър и неговите курви е все едно да подхвърлиш наковалня на някой удавник.

А когато Хист ми даде разрешението си, най-хуманно ще сложа край на мъките на Хелър, ще си прибера фалшификатите, дори ако трябва да изтръгна истината за скривалището с изтезания от Крек (каква прелестна идея!). Нея ще продам на черния пазар в Истанбул, ще си оправя отношенията с Утанч, а после само ще седя и ще смуча пари от многобройните си начинания.

Наспи се добре, графиньо Крек!

Утрешният ден ми принадлежи.