Извънземна връзка

Първа глава

Аз си прибрах нещата и подкарах колата надолу по хълма, към пистата и трибуните.

Бях видял, че Хелър влезе във влекача „Питърбилт“, значи нямаше опасност да ме забележи.

Киселата и отвратена тълпа полека се разпръсваше. Бавно карах в гъмжилото. Надявах се, че ще мога да открия Дж. Уолтър Медисън.

Зад гърба на Хелър Медисън бе измислил Гениалното хлапе и цялата шумотевица и препирни около състезанието. След впечатляващия провал на Хелър и с тази жадна за кръв човешка маса исках да науча какво възнамеряваше Медисън за близкото бъдеще.

Охраната вече не стоеше при портала. Въобще не им пукаше кой влиза и кой излиза.

Минах през тунела и се озовах пред покритите с боклуци трибуни. Около една от ложите имаше скупчени хора. Разпознах един от застаналите най-близо до мен. Беше репортерът, когото срещах в офиса на Медисън на „Мес Стрийт“ 42.

Тръгнах нагоре по стъпалата към него. Макар той да бе вдигнал над ушите си яката на коженото палто, а аз бях нахлупил качулката на анорака, познахме се.

Попитах го:

— Медисън ли започна тези буйни безредици?

— Не. Аз го направих, осенен от вдъхновението на момента. Дж. Чуруликащия е в някакво особено състояние. Двайсетина минути преди началото на състезанието се вцепени от шок и припадна. Наложи се да го носим до пункта за бърза помощ. Едва свари да се върне на трибуните, за да види края на всичко.

Надникнах през групичката от „Мес Стрийт“ 42 и видях Медисън, седнал на сгъваем стол. В този студ имаше торбичка с лед на челото! Посивялото му лице изглеждаше ужасно.

Отидох при него и го попитах учудено:

— Да не би да се чувствате така, защото Хелър загуби?

Той тръсна глава.

— О, не. Победа или загуба — това нямаше значение. Щеше да ни даде първите страници само за един ден, после пак трябваше да се напънем за още нещо.

Нищичко не разбирах.

— Добре де, щом победата или загубата е нямала значение, от какво сте толкова съсипан?

Той направи безплодно усилие да нагласи по-удобно торбичката с леда. И се поддаде на чувствата си.

— Никога не се доверявайте на клиените си! Винаги ви прецакват!

— Може би е най-добре да ми кажете какво според вас се е объркало — озадачено помолих аз.

Той се разплака. И заговори със задавен глас:

— Въобще не се очакваше той да участва! Трябваше да го отвлекат тъкмо преди състезанието! И поне две седмици щяхме да имаме първите страници!

Той заудря с юмруци по коленете си.

— Всичко щеше да бъде толкова съвършено! След две седмици щеше да се окаже зад Желязната завеса, пленник на жадните за горива руснаци!

От гърлото му се изтръгна вопъл на безмерно отчаяние.

— Това щеше да предизвика Третата световна война! Той щеше да се ОБЕЗСМЪРТИ!

След като се погърчи и поудря по краката си, той изрече:

— Просто не можеш да разчиташ на клиентите си! О, БОЖИЧКО! СЕГА КАКВО ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА СИ ВЪРНА ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ?

Аз тихо се отдалечих.

Втора глава

В неделното утро хотелът „Бентли Делукс“ ме люлееше в своята нежна и любяща, пък макар и скъпичка прегръдка. През тези дни беше единствената, която имах.

Но към десет часа мързелът ми започна да отстъпва пред смътно безпокойство. Хрумна ми, че беше напълно възможно Хелър да се опомни след това поражение. В живота проявяваше коварна свръхактивност. Един от типовете темперамент, които не ми вдъхват никаква симпатия.

Обадих се да ми донесат за закуска ягодов сладкиш (внос от Аржентина според менюто) и не след дълго го поглъщах, загърнат в халата си. Въглехидратната фурна на организма ми се нуждаше от нова порция гориво след сътресенията и усилията предишния ден.

Почти лениво разгърнах петте килограма на неделния вестник. Не знам какво очаквах да видя. Но не бих могъл и да предположа онова, което съзрях в действителност.

Нищо!

В целия вестник нито дума за състезанието!

Нито ЕДНА дума!

Забързано включих телевизора. Прескачах от канал на канал. Аха, тъкмо започваше програмата „Спортът през седмицата“. Няколко репортажа. После бързо сменящи се кадри от състезанието без никакъв редакторски коментар, без въобще да споменават Гениалното хлапе! Само катастрофите!

О, това вече беше зле. Медисън беше прав. Загуби мястото си на първата страница. И то не след ден-два, а незабавно!

Тогава си спомних честотата на местната радиостанция, която слушах в събота — в Лонг Айлънд, казваше се УААА. Включих я. Имах късмет. Тъкмо започваха новините.

Явно това беше една сънлива и заснежена неделя в Лонг Айлънд. Имаше само две интересни за мен съобщения — и двете от местно значение.

Неколцина бойскаути намерили на Джоунс Бийч изгорял микробус с десет трупа в него. От полицията съобщили, че поради степента на изгарянията телата не могат да бъдат разпознати. Били пострадали заради пробив в ауспуха. Вероятно отивали да вземат от брега пратка пренесени през океана наркотици. А Томи Джоунс получил награда за най-умело придвижване в снега.

В следващата новина се говореше за още една находка. Госпожа Сара Джейн Гуч, очарователната съпруга на Губи Гуч, отивала тази сутрин към супермаркета на Кренстън и се препънала в скрито в пряспата тяло. Тогава повикала полицията, която открила още един труп на около двеста метра по-нататък. Заслугата била на полицейския сержант Флаб, който забелязал каращи се над тялото помияри, а на това пък му обърнала внимание по телефона госпожа Ема Грос, очарователната съпруга на Бил Грос. Полицията стигнала до заключение, че единият мъж застрелял другия с пушка и после се самоубил със стилета, който още стърчал от гърба му. Така броят на престъпниците в околността намалял с още двама, а това била сгряваща сърцето новина в такъв студен ден.

Ако говорим за района на Сприйпорт, състезанието май никога не беше и започвало!

И всичко ставаше особено безмълвно, когато опреше до Гениалното хлапе. Разтревожих се. Какво ли щеше да стане сега? Нима Хелър щеше да се измъкне безнаказано и да поеме по пътя към славата?

Помислих, че е най-добре да проверя с какво се занимава гореспоменатият Хелър.

През цялото време в моя наблюдателен екран имаше заредени касети, за да записвам действията му и като си ги пуснах, научих с какво се е занимавал тази сутрин.

Беше отишъл в своя офис! В неделя? Лош признак. Страховито усърдие!

Първото, което направи, бе да изрови Изи от онова стайче, което използваше вместо спалня.

— Преди време ти дадох едно устройство — каза Хелър. — Искам да го погледна.

Отиде в офиса си, включи отоплението и постоя малко до прозореца, зареял поглед към заснежения Манхатън. Като че вниманието му привличаха най-вече петната сажди, които вече загрозяваха снега. Явно чакаше в офиса му да се постопли, защото след малко свали от себе си скиорска маска и анорак с бяла кожена качулка.

Изи влезе с устройството в ръце. Беше онзи немодифициран въглероден преобразовател, който Хелър донесе от Волтар, съвсем същият като в безнадеждно повредения „Кадилак“.

Хелър извади някакви инструменти и с много бързи движения скоро пръсна частите на устройството върху парче плат на бюрото. В мен се надигна слаба тревога.

Той започна да преглежда частите една по една, вдигаше всяка съвсем близо до очите си. И внезапно замръзна. Държеше малко метално парче, дълго около три сантиметра.

— Драскотина! — изрече той.

И аз я виждах на екрана, уголемена от зрението на Хелър. Най-обикновена тънка драскотина като буквата V, прорязана от нашия саботьор, за да спъне усилията на Хелър.

— Виж! — каза той на Изи и му подаде детайла.

Но Изи не можа нищо да види, както и да го въртеше пред очилата си с рогови рамки. Хелър извади отнякъде огромна лупа и му показа.

— Това е причината електрическият поток да преминава неправилно в съседния детайл! — възкликна Хелър. — И да се нажежи до червено от прегряване! Това бяха евтини комплекти за училищни упражнения. Трябваше да бъда по-внимателен.

Изи го зяпаше с празен поглед.

— Комплекти за училищни упражнения ли?

— Не, не — побърза да каже Хелър, явно осъзнал, че е на косъм от нарушение на Кодекса. — Ще работят чудесно. Нужно е само леко да го преправя, за да съм сигурен в правилните електрически стойности в тази част, и ще работи вечно. Я ми дай чертежите.

Изи ги донесе и Хелър направи промените. Стори ми се доста ободрен. Тъпият му идиот, дори не подозираше, че именно далновидността на Ломбар Хист му струваше провала в онова състезание!

— Изи — подхвана той, — какво правиш, когато загубиш едно състезание?

— Първо, не се захващаш с друго — заяви Изи.

— Не, не, наистина искам да знам.

— Заминаваш за Южна Америка — каза Изи. — За онова място по Амазонка с грамадните мравки-войници. Мир и покой! Никакви хора! Там дори репортерите ги изяждат. Продължил съм резервацията за билета ти. Мога само за секунди да ти осигуря място в полет на „Пан Америкън“!

Той започна да си подсвирква от ентусиазъм.

— Не, не — отказа Хелър. — Просто ще поправя това нещо, ще си намеря друга кола и пак ще ги предизвикам!

— О, не! — проплака Изи.

И аз простенах „О, не!“. Не бих могъл да понеса отново такова напрежение, за нищо на света! Това си беше ИСТИНСКА критична ситуация!

Посегнах към телефона и установих, че съм сграбчил наблюдателния екран. Оставих го и се опитах да се обадя по моя „Колт Булдог“. Търчах насам-натам, трясках врати, мъчех се да облека някакви дрехи.

Утанч, моята скъпа турска любима, подаде сънената си главица от вратата на спалнята.

— Какво става тук, Султан?

Не я бях виждал от няколко дни. Но сега нямах време.

— Светът скоро ще се сгромоляса отгоре ми!

— О, така ли? — каза тя, затвори вратата, заключи я отвътре и явно се върна в леглото.

Но не и аз, да ви кажа! Знаех кога дългът ме зове. Че той направо ми крещеше!

Трета глава

Най-сетне открих изритания под леглото телефон.

Успях да намеря телефонния номер на Медисън. Накарах телефонистката на хотела да го набере, защото аз все не улучвах бутоните.

Обади се глас на възрастна, много угрижена жена. Майка му!

— Трябва незабавно да говоря с Дж. Уолтър! — ревнах й аз.

— Ох, божичко! — изпъшка тя. — Боя се, че това е невъзможно. Той е на легло. Трима лекари се изредиха тук и му предписаха пълна почивка. Дори и аз не бива да се доближавам до него.

Наистина, долавях в слушалката тихи заглушени писъци.

Прекъснах връзката.

Бери! Трябва да се обадя на Бери!

Ама че бъркотия! Неговия номер го нямаше в указателите. А от „Октопус Ойл“ отказаха да ми го съобщят.

Аха, сетих се! Онази нощ, когато той се прибра в дома си с полицейската кола! Знаех къде живее!

Не ми пукаше, че е неделя, мистър Бери щеше да има посетител!

Все още разполагах с наетата кола, защото фирмата, от която я взех, не работеше в неделя.

Напъхах се в някакви топли дрехи, поисках да ми докарат микробуса пред хотела и скоро вече се промъквах из града.

Улиците представляваха безлюдни тунели с натрупани бели стени от двете им страни, а от преспите едва се подаваха коли. Добре са поработили снегорините! Някои от местните шофьори нямаше да си видят автомобилите чак до пролетта!

Скоро вече стоях пред пощенската кутия на къщата. На нея пишеше „Дестуйвесент Деплайстър Бери“.

Позвъних. Той веднага ми отвори.

Само след минута ме вкара в коридор на горния етаж, минахме през следващата врата.

— В критично положение сме — казах отчаяно.

Отговорът му беше странен.

— Ох, чудесно — прошепна.

Заговорнически ме повика с пръст в хола. Стискаше в ръка лист от неделен вестник, беше бос.

От една стая по-навътре се изливаше словесен поток, разни неща от рода на „Когато се омъжих за тебе, очаквах да…“, „Колко пъти моето семейство ме предупреждаваше…“, „Ето това заслужавам, като се омъжих за долнопробен…“. Голяма бъркотия.

Бери прошепна:

— Кажи ми го пак, ама да е силно!

— ПОЛОЖЕНИЕТО Е КРИТИЧНО! — креснах му аз и наистина го мислех.

— О, НЕБЕСА! — гръмогласно ми отвърна той. — КРИЗА В НЕДЕЛЯ!

Сграбчи обувките си и пъхна краката си в тях. Навлече палто. Нахлузи на главата си своята малка шапка на типичен нюйоркчанин. Докопа някакво бизнесменско куфарче, втурна се в една странична стая и го напълни с бели мишлета. Затвори куфарчето.

После нахълта в стаята, откъдето се чуваше гласът на жена му, и каза нещо, че присъствието му в офиса било наложително.

Изхвръкна оттам. Облак от възглавнички, шишенца с парфюм и несесери литна след него. Измъкнахме се в коридора.

— Да благодарим на Бога — каза той. — Инксуич, никога досега през живота си не съм бил толкова доволен да видя някого. Ще запомня тази приятелска услуга! Толкова рядко ми се случва!

Докато говореше, той ме изтикваше напред. Излязохме и се качихме в топлата кола.

Подадох му шишето с четвърт ябълкова ракия, която си бях взел за състезанието.

— Ще имате нужда от това.

И му разказах как Медисън замислял да отвлече Уистър, да го прати в Русия, да обвини комунистите и да предизвика Трета световна война.

Бери кимна. Въобще не докосна ракията.

— Е, нали ти казах, Инксуич. И беглият контакт с Медисън ти идва до гуша. Много хора смятат, че майка му трябва да бъде подведена под отговорност за опит за умишлено изтребление на човечеството. Но да си кажем честно, Инксуич — всъщност той не е по-печен от който и да е друг репортер или специалист по връзките с обществеността. Само че е малко по-бърз.

— Не се ли тревожите?

— Уф, Инксуич, дали ще е заради пресата или заради нечия хрема, рано или късно нещо ще ни въвлече в Трета световна война. А ти какво очакваше? Поне го накарахме да свърши малко работа.

— Точно това ни е проблемът — казах му. — Той нищо не върши. За него се грижат трима лекари, лежи си в леглото и пищи. И напълно го разбирам. След провала на неговия план не може да измисли как да пробута още големи заглавия по първите страници. В днешните вестници няма нищо.

— В неделните ли? Те всички се печатат в събота. Били са в камионите за разпространение още преди онова състезание да е започнало. Е, признавам, че имаш право. Вероятно вече няма да успее да обезсмърти Уистър като причинител на Третата световна война. И е твърде невероятно на Чуруликащото Куку да му хрумне още една такава блестяща идея. Сигурно ще трябва да се скъса от напъни, за да се върне на първите страници. Обаче аз искам да ти благодаря, че ме измъкна навън.

— Искате да кажете заради жена ви ли?

— О, не, не и не. Кметът! Трябваше да вечеряме с него.

— Толкова ли е зле?

— Не, не, Инксуич. Нищо не разбираш. Кметът е най-обикновен тлъст простак. Но жена му! Някога се подвизавала из шоубизнеса и оттогава все не може да прости на целия свят, че са й попречили да направи кариера в Холивуд. Моята е нищо в сравнение с жената на кмета. Би трябвало да арестуват гласа й за нападение и побой с цел убийство! Няма да забравя дружеската ти услуга. Макар че, Инксуич, услужливостта е ужасен недостатък и ти си длъжен да се пазиш от него. Но да вървим, губим време.

— И с друга криза ли трябва да се справяте?

— Да, така е. Днес исках да отида в зоопарка на Бронкс и въобще не можех да си представя как да стане, преди ти да дойдеш. Роксентър им прави дарения и в неделя те специално отварят за мен терариума, за да храня с живи мишлета най-прелестните влечуги, които би могъл да видиш. Искаш ли да ме придружиш?

Отказах разтреперан.

— Добре тогава, остави ме до някоя станция на метрото и аз ще си вървя по пътя. И се пази от добротата, Инксуич. Този недостатък може да бъде и фатален. Може дори да развърже ръцете на Медисъновците в този свят.

След зловещата прощална реплика припряно подкарах колата и го оставих пред станцията на метрото.

Гледах го как слиза по стъпалата с куфарчето, пълно догоре с живи мишлета.

Рядко ми се е случвало да чувствам такава несигурност за бъдещето си.

Четвърта глава

Късно вечерта, около десет часа, аз се уплаших, че Медисън може и да не е умрял, затова отново се обадих на майка му.

Тя направо ме зашемети!

— Да е умрял ли? О не, не е умрял. Едва ли някога съм го виждала по-преливащ от енергия. Мистър Смит, вие ли сте?

Успях да измънкам, че съм аз.

— Изскочи оттук още преди няколко часа. Каза, че знаел колко се нуждаете от ободряване и утешение, и затова веднага да му звъннете на „Мес Стрийт“ 42.

Звъннах. Казах:

— Обажда се Смит. Искам да говоря с мистър Медисън.

Отговори ми жизнерадостен мъжки глас:

— Смит ли? А, да, мистър Смит, собственикът на „Във вонята е новината“. Чуйте, Смит, имаме такава бомба за вас!…

— Не, не — прекъснах го. — Не съм издател. Кажете на мистър Медисън, че се обажда онзи Смит.

Мъжът, който и да беше, остави слушалката. Бясно тракане на телекси и лаещи гласове насилваха ушите ми. Ей, ама в този офис кипеше живот! Но нали Медисън умираше!

Ето го и неговия глас:

— О, вие ли сте, мистър Смит! Благодаря, че се обадихте. Знаех, че ще се безпокоите.

— Мислех, че умирате или вече сте мъртъв!

— Кавички — „Медицинско чудо“, затварям кавичките. „Мускулни инжекции морфин, последвани от силни дози бензедрин и венозни вливания черно мастило, спасяват живота на Медисън.“ Инксуич, не бива да се вкопчваме в носталгията по розовите мечти на вчерашния ден. Сега е времето да укрепим душите човешки. Защото в подобни моменти усърдието е поставено на изпитание. Ние сме господарите на съдбините и аз благодаря на Бога за това, че ме е дарил с неукротима воля…

— Чакайте малко — възмутих се аз. — Ами сега какво ще правите?

— Смит, ще трябва да се примирим с изпуснатата възможност да направим журналистическия удар на века. Да оставим отрепките да разправят лъжите си и да им обърнем гръб. Не бива да гледаме назад, а сурово да обърнем лице към бъдещето. Вдъхновението и геният щяха да тържествуват, ако не беше този ненадежден клиент. Но няма значение. Сега ще се придържам към стандартната стратегия спрямо пресата и макар че ще бъде трудно и продължително, накрая ще се видим начело на триумфалното шествие, увенчани с лаврови венци, не се съмнявайте.

— Какво — настоях с все по-силен страх — ще ПРАВИТЕ?

— Смит, изпълнили сме първото условие на връзките с обществеността — Доверието. Загубихме второто — Известността. ИЗПАДНАХМЕ от първа страница! Но не се страхувайте, Смит, ще се върнем там! Защото имаме третото условие — Конфликта. Когато вървях в ледената нощ, решен да върша добро, то ме озари като мълния. КОНФЛИКТЪТ! Можем да съградим наново своята кампания върху непоклатимата основа на Конфликта и да продължаваме безкрай. Ще успеем! А сега трябва да ме извините, защото ми съобщиха, че на другата линия ме чака издателят на „Лос Анджилиски Мръсотии“.

Щрак! Изчезна.

Седях и зяпах телефона. Той не ми каза абсолютно нищо. Боях се, че не разбирам загадъчния свят на връзките с обществеността. Оставих слушалката върху апарата.

Звънна незабавно. Гласът на Медисън:

— Вижте утрешните първи страници!

Щрак. Пак ми избяга.

Не е нужно да казвам, че на другата сутрин с треперещи ръце разгърнах вестника.

Ето ги. Огромни заглавия.

Изскочих на бегом навън и взех още вестници. Във всички се съобщаваше горе-долу същото. Не ставаше ясно за какво е всичко това.

И по телевизията, и по радиото разнасяха същата история. Явно се превръщаше в национална сензация, защото интервюираха хора от състезателния бизнес и по Западното крайбрежие.

Така беше през целия ден.

С наближаването на вечерта се сетих за наблюдателния екран. Как понасяше Хелър случилото се?

По цялото бюро пред него се виждаха пръснати вестници. Питаше Изи:

— В името на бластерните оръдия, какво означава всичко това?

Изи отговори:

— Това означава билет за Южна Америка. Вижте, тук имам книга за онези гигантски мравки. Значително по-малко смъртоносни са от пресата. Мравките само унищожават всичко, което се изпречи на пътя им.

— Но — прекъсна го Хелър — останките от „Кадилака“ са прибрани в гаража на Майк Мутационе. Обадих му се. Никой не е и припарвал наблизо! А отгоре на всичкото колата е така обгоряла, че няма да видят нищо освен стопен метал. И дори един-единствен човек не ми се е обаждал. Не съм отказвал никакви интервюта за пресата!

Започна да си изрязва вестникарските писания, като от време на време избутваше настрани самолетния билет, който Изи упорито пъхаше под носа му.

През целия ден телефонът на Медисън даваше заето или той не можеше да говори с мен. Но шумът в офиса всеки път ми напомняше ураган в разгара си.

Настъпи утрото на вторника.

И отново първа страница!

Имаше го във всички вестници, по радиото и телевизията.

Добре, казах си. Това е краят на всичко, разбира се, краят и на Хелър!

Но настъпи утрото на срядата.

Пак първа страница!

Имаше го във всички вестници, по радиото и телевизията. Ах, че хубаво, казах си. Медисън хитроумно и окончателно съсипва всички възможности за още едно състезание. Това е то.

Така че в четвъртък бях доста отпуснат, когато разгърнах сутрешния вестник.

Пак първа страница! Със снимки!

Снимки на тълпите, размахващи лозунги „Смърт на Гениалното хлапе!“, на полицията, стреляща с гумени куршуми и гранати сълзотворен газ. Надникнах през прозореца. Пето авеню ми се стори по-безгрижно отвсякога.

Следобедните издания излязоха с нови грамадни заглавия.

И още снимки.

Помислих, че на този Медисън наистина му сече пипето. Направо гений. Но вече си изпука патроните. Ще мине на втора страница.

Петък.

Поредната първа страница!

И така нататък.

Обаче каква снимка! Гениалното хлапе, със стърчащите зъби и всичко останало, надничащо иззад щората на втория етаж с много уплашен поглед.

Зачудих се дали Хелър наистина е избягал. Прегледах касетите със записите. Занимаваше се с обичайните неща. В един момент влезе в своя офис, поумува над вестниците и се зае с уроците си.

В събота бях уверен, че Медисън се е изчерпал докрай.

Но не! Първа страница!

Снимки на експлодираща къща. Вгледах се много внимателно. Не можеше да е същата къща, от която надничаше Гениалното хлапе. Повече ми приличаше на заводска сграда. Трудно ми беше да преценя през всичките тези пламъци и летящи отломки.

Излязох да се поразходя и видях, че предишните рекламни табла на Медисън за Гениалното хлапе до едно са покрити с обидни драсканици по адрес на Хлапето.

Естествено, в неделя не можеше да се очаква пълен с новини ден.

Можеше! За кой ли път първа страница!

Олеле, втора история на първа страница! Медисън бълваше като водопад!

С малки изменения историйката се мъдреше във всички неделни вестници. Но имаше и още много. На цяла страница в „Илюстрирана гнус“ имаше реклама за предстоящото разобличение. Както и реклама на две страници за бензина на „Октопус“ — „Питието на Промишлеността и на Народа!“

В името на всички Богове, той беше пробил дори в неделните вестници! Почувствах искрено задоволство. Бери ненапразно вярваше в Медисън!

Припряно слязох долу да си взема последния брой на „Илюстрирана гнус“ и какво имаше вътре! Пълно разобличение! Според водещия материал на броя самото Гениално хлапе се опитало да спечели наградата! Изпратил неподписан отговор, който просто гласял „Бензин «Октопус»“!

Сега вече се разсмях от душа. Да, в края на краищата този Медисън беше неудържим гений.

Включих се към Хелър. Беше навън за своя курс „Удоволствие от природата 101“ с преподавател мистър Удлайс. Наоколо имаше само сняг и класът ми се стори доста премръзнал. Удлайс беше някакъв младок почти без брадичка. С ледокопач в ръце се опитваше да пробие дупка в замръзнало езерце някъде из Сентръл Парк, като изнасяше и лекция за привичките на шараните. Не напредваше особено с дупката в леда. Застанал с ръце в джобовете, Хелър най-сетне довърши работата вместо него само с няколко умело нанесени удара на бейзболните си шпайкове. Подаде отделилото се ледено парче на едно от момичетата и студентите започнаха да го използват за пързаляне по корем. Мистър Удлайс продължи лекцията си, слушаше го единствено Хелър. Не ми се стори враждебно настроен към Хелър. Е, това щеше да се промени следващия семестър, щом мис Симънс се върнеше на работа.

Хелър се държеше като леко потиснат човек. Разравяше омацания от сажди сняг с върховете на обувките си. Това ме правеше щастлив.

В понеделник обаче бях принуден да размишлявам на чия страна все пак е този Медисън.

Пак имаше своята първа страница. Но с нов обрат.

Но когато пристигнаха вестниците от вторник, Медисън беше загубил своята първа страница. Беше се свлякъл на трета. А бележката беше съвсем кратка.

Аха, добре. Можех да си отдъхна. Медисън си свърши работата. Обадих се в неговия офис. Не беше там. Обадих се в дома на майка му.

— Мистър Смит ли е? О, съжалявам. Не мога да го извикам на телефона. През цялата сутрин беше ужасно пренапрегнат и не се чувстваше особено добре…

Медисън й отне слушалката.

— Мистър Смит? — Гласът му звучеше твърде потиснато. — Моля за извинение, мистър Смит. Загубих мястото на първа страница. Усещах го и с костите си снощи. — Каза встрани от слушалката: — Мамо, моля те, затегни по-здраво торбичката с леда, ще падне. — После: — Мистър Смит, моля ви да не ме лишавате от доверието си. За тези неща е необходимо време. Сбъркал съм някъде. Обещавам да оправдая всяка надежда, която сте вложили в работата ми. Наистина. А сега трябва да затварям. Току-що влезе моят психиатър.

Той наистина говореше като смазан човек. Но аз не бях!

Проверих Хелър. Беше в библиотеката на университета „Емпайър“. Четеше съчинението на Хаклуйт „Главните морски и сухоземни пътешествия и открития на английския народ (1589 г. сл. Хр.)“.

Вниманието му се задържа на глава, в която се описваше как един кораб спрял до брега на Северна Америка и местните жители го връхлетели и насекли екипажа на парчета в сковаващия студ. После Хелър зарея поглед в пространството.

Наблизо един помощник-библиотекар събираше някакви книги. Каза му:

— Струвате ми се малко объркан. Мога ли да ви помогна с нещо?

Хелър отвърна:

— Не, не вярвам, че някой би могъл. Допуснал съм някаква грешка. Но да ме убият, не мога да разбера в какво сгреших.

— Ами тогава си запишете час при психиатъра на студентите — весело го посъветва помощник-библиотекарят.

— Това, че съм объркан, не е причина да правя две грешки наведнъж — каза Хелър и пак се захвана да чете Хаклуйт.

Олеле, колко ми беше радостно! Животът ми се струваше песен.

Благословен да е Бери. Благословен да е Медисън. Хелър спря като пред стена!

Пета глава

Според психолозите маниакалните състояния рядко са продължителни. Така стана и с моето.

Не минаха и две минути, откакто прекратих наблюдението, и някой почука на вратата. Помислих, че е пиколото с покупки на Утанч, и отворих, без нищо да подозирам.

Рат и Търб!

Припряно ги дръпнах в хола, огледах коридора и в двете посоки, прибрах се и заключих.

Мустаците на Рат вече наваксваха загубеното. Сигурно му ги бяха обръснали, за да излекуват строшените му челюсти. По лицето му личаха белези от теловете. Очите му бяха много хлътнали.

Търб се беше простил с повечето натрупани тлъстини, а и със способността да движи един-два пръста на ръцете си.

— Май отдавна беше време! — нахвърлих се като гръмотевична буря върху тях. — Размотавате се, а заплатите ви си текат! Да бяхте се засрамили. Върти ми се из главата идеята да ви лиша от парите за цяла година!

Ето така трябва да постъпвате с подобни отрепки.

Седнах и си налях кафе от сребърната каничка, гледах ги пренебрежително през парата. Стояха по средата на стаята в овехтели тънки дрехи, разтреперани от студа навън, дори леко посинели. Изглежда бяха загубили палтата си.

— Нюйоркският офис е отворен и работи — каза Рат. — Направили са график за промяната на самоличността на всички престъпници, както вие заповядахте.

— Това не е причина да идвате тук и да ми досаждате.

— О, не бихме се осмелили — подхвана Търб, — обаче Фахт Бей каза по телефона, че било доста спешно, затова се наложи да дойдем.

Изпуснах въздишката на измъчен от подчинените си ръководител.

— И какво — попитах ги — е толкова спешно, че да прекъсвате изключително важната работа, с която съм зает? И трябва да добавя — без никаква помощ от някои хора, които са длъжни да ми съдействат.

Рат обясни:

— Ами както излиза, онзи не поискал да чака.

— И кой е онзи? — подканих го да уточни граматиката си.

Все се налага да държите тези отрепки изпънати като струни.

— Гунсалмо Силва — изтърси Търб.

Усетих как косата ми щръква. Бях поръчал на Силва да убие директора на ЦРУ. Не беше възможно Силва да е още жив. Трябваше да е удобно мъртъв след опита си да осъществи тази неосъществима задача.

— Явно — продължи Търб — е пристигнал преди няколко дни в Афийон. Фахт Бей се опитал да разбере какво иска онзи и сам да оправи нещата. Но Силва му се троснал, че си имал свой бизнес с вас, и преди два дни си тръгнал. Купил билет до Ню Йорк!

Е, Ню Йорк е големичък град. Силва не би могъл да научи адреса ми дори с Божия помощ. А и човек не бива да се показва нервен пред подчинените си.

— Е, какво друго ново имате?

Търб незабавно ми връчи купчина заповеди за подпечатване!

Аз уморено взех личната си карта и започнах да удрям печати. Но този път бях нащрек. Там имаше две заповеди — едната за изплащане на разходите по болничното им лечение и друга за разходи по купуване на палта и нови дрехи. Захвърлих ги настрани. После размислих и за да бъде внушението по-силно, взех заповедите и ги накъсах на дребни парчета.

— Чакайте готови за повикване — нареждах, докато ги избутвах в коридора. — И никакво размотаване повече!

Тряснах вратата след тях.

Известно време крачех из спалнята и хола. След това реших, че ще изляза да се поразходя. Облякох най-топлите си дрехи и опакован до носа, отворих вратата към коридора.

ГУНСАЛМО СИЛВА!

В мигове на върховно стъписване намиращото се най-отгоре в съзнанието има навика да изплува.

— Как ме намери? — задъхано прошепнах аз.

Той ме избута, за да влезе. Смъкна палтото от камилска вълна от набитото си мускулесто тяло и го метна на дивана. Остави шапката си (руски „астрахан“) върху палтото. Настани се, установи, че кафето е още топло в каничката, и си наля пълна чаша.

— Влизай и затваряй вратата — нареди. — Става течение.

Подчиних се. Влязох в спалнята и съблякох палтото си. Проверих дали е у мен моят „Колт Булдог“, но не ми се вярваше да посегна към него, защото ръцете ми трепереха.

Върнах се в хола и седнах, за да прикрия какво правеха коленете ми в момента.

— Отговорът на първия ти скапаняшки въпрос — започна той — е лесен. Май наистина имам сили да правя чудеса. Онази Утанч като че залива с лавина от пощенски картички своите момчета-слуги там, в Афийон, а те се хвалят на половин Турция.

Извади една от джоба си. Доста оръфана беше. Изобразяваше хотела, имаше Х на един от прозорците. На картичката беше написано „С Х е отбелязана моята стая“. И още — „Лично“.

— Наложи се да поизкълча ръката на онова „бибипнато“ момченце, но се сдобих с картичка. Сега да минем на следващия ти въпрос. — Той подмина факта, че аз не го бях задал. — Къде ми са стоте хилядарки?

Посъбрах ума в главата си.

— Откъде да знам, че си свършил работата? — попитах го. — В края на краищата, ако затриеш директора на ЦРУ, ще гръмне в новините.

— Исусе Христе — промърмори той, — ама ти не четеш ли вестници?

Огледа се. В ъгъла стърчеше купчина броеве от последните две седмици — още не бях изрязал каквото ми трябваше за досието на Хелър. Силва отиде до купчината. И наистина, показа ми историята:

Порови още малко.

— А за това какво ще кажеш?

Бутна ми вестника под носа.

— Не могат ей тъй да се изтъпанят и да кажат, че е бил пречукан — обясни Силва. — Ще бъде лош пример за онези „бибипци“ руснаците. Обаче това как ти се струва?

Хвърли на дивана портфейла и документите на директора на ЦРУ. По тях имаше петна от кръв!

— Невероятно! — възкликнах, за да печеля време.

— Ами да, и аз същото си казвам. Нали разбираш, имам ги аз тия невероятни сили. Не знам откъде, по дяволите, ми дойдоха.

Аз знаех. Когато го отведоха на Волтар, подложили са го на хипнообучение в Апарата. Пред мен стоеше убиец на убийците, от най-смъртоносните!

Мъчех се да измисля още нещо, за да протакам.

— Трудно ми е да проумея как си пречукал толкова добре охраняван човек — казах му.

— Е да, доста време ми трябваше. Първо ги накарах да ме наемат като убиец. Знаеха какви съм ги вършил, онова там със Свети Джо и останалото, затова ме взеха. И се наложи да очистя за тях двамина руснаци и един диктатор в Централна Америка. Затова се забавих.

Наля си още една чаша кафе.

— Но не се бавих прекалено. Знаеш ли, тия идейки как да свърша работата ей така просто ми изскачат в главата и съм готов. Цяла загадка. Като ангелски гласове. Ама наистина си е хубаво.

Той пусна две бучки захар в кафето си.

— Да очистя директора на ЦРУ обаче беше лесна работа. Хич не ми трябваха ангелски гласове. След трите удара ми имаха такова доверие, че аз даже се возех в колата му. Научих му навиците, така да се каже. Така де, маскирах се като жена му, спипах го в един бардак в Джорджтаун и го гръмнах. Сега я издирват. Аз си изпипах работата добре, съвсем чисто и затова няма да я открият. Продадох тялото й на онази „бибипска“ университетска болница. А и припечелих още малко парици. Та като се разприказвахме за пари, къде са ми стоте хилядарки?

Задавих се.

— Слушай сега — успях да изхриптя, — в Щатите нямаш никаква полза от турските лири. Ще се обадя да видя какъв е обменният курс и ще ти платя в долари.

— Лири ли! — излая той. — И какво по дяволите бих правил с десет милиона лири! Искам си стоте хиляди зелени щатски мангизи, мой човек. Айде, снасяй ги.

— Нали точно за това ти говоря — бързо казах аз. — Ще се обадя да ги донесат направо тук.

— Така е по-добре.

Влязох в моята спалня. Имах около сто и тридесет хиляди под дюшека, но вече измислих добър план. Звъннах на нашия нюйоркски офис.

— Искам Рат — наредих.

Дадоха слушалката на Търб.

— Съжалявам, но Рат излезе да потърси за нас някаква бърлога. Сам съм.

— Тогава идвай сам! — отсякох. — Искам те тук на минутата. И то при вратата на спалнята ми, никъде другаде!

Тряснах слушалката.

Върнах се в хола. Силва си седеше най-спокойно.

— А бе, няма да ми повярваш, но скоро ще се оттегля, да го „бибип“ — съобщи ми той.

— Добре — отвърнах. — Нямам повече задачи за тебе.

— О, и да имаше, не ще поема работата. Сега съм направо художник. Нали разбираш, помагат ми тия „бибипски“ тайнствени сили. А има и едно пиленце, дето никой не ще да се захване с него. Все предлагат и предлагат, ама няма кандидати. Един милион „бибипнати“ зелени парици. А няма кандидати. Е, какво мислиш?

— Чудесно — казах му. — Трябва да е доста опасен.

— А, опасен е и още как! — Той щракна с пръсти. — Но аз съм си художник. Ще се заема. Разправят, че очистил тринайсет професионалисти. Само че за него тринайсет ще да е нещастното число. Той ще бъде четиринайсетият! Цял скапан милион.

Поседя щастливо замислен. После махна с ръка и изтърси:

— Ще си карам царски по разни засукани местенца като ей това и ще си намеря готина мадама като твоята, направо кеф! А бе, като се разприказвахме за живота, къде се затри твоето куриерче с мангизите?

Той чакаше, а аз се обливах в пот. Страшно се блазнех от идеята да го направя на решето с моя „Колт Булдог“, обаче от такива куршуми пръска много кръв, щях да съсипя дивана. А и той можеше да ме изпревари.

Най-после някой почука на вратата на спалнята. Затворих вратата към хола. Търб стоеше в коридора, посинял от студ.

— Чуй ме добре — зашепнах напрегнато. — Тук има един мъж — Силва, ще си тръгне след няколко минути. Ще носи сто хиляди долара. Проследи го, убий го и върни парите. И ми ги донеси направо тук, без да липсва и един цент дори.

— Дойдох без оръжие. Загубихме си пистолетите. Не може ли да почакам Рат? Нали заедно работим…

— Ти си без оръжие!

О, как се вбесих само! Но стоте хиляди са си сто хиляди. Бутнах в ръцете му „Булдога“. Помислих малко. Измъкнах моя специален нож от калъфа зад врата си и му го дадох. Пак помислих, върнах се в стаята и взех две волтариански тежки ударни гранати — най-обикновени, избухват петнадесет секунди след хвърлянето и не оставят уличаващи парчета.

— И да не чувам никакви оправдания! — казах. — Наблюдавай вратата от дъното на коридора и когато той излезе, тръгни след него, после го пръсни на някое безопасно място. Светна ли ти в тиквата?

Каза, че му е светнало.

Влязох в спалнята и изрових стоте хиляди изпод дюшека. Доста ме болеше да се разделям с тях, ако ще и замалко.

Отидох в хола.

— Куриерът трябваше да ги преброи — извиних се. — Ето ги.

Той взе парите, преброи ги и ги натъпка по джобовете си. Тлъсти пачки. Когато излизаше, изпратих го с думите:

— Късмет с оттеглянето от бизнеса.

Усмихна ми се зло и си отиде.

Шеста глава

На зазоряване някой лудо задумка по вратата на спалнята.

Аха, Търб с моите парички!

Завлякох се замаяно до вратата и я отворих.

Не беше Търб. Беше Рат!

Стоеше пред мен, трепереше и се тресеше, покрит с падащия отвън сняг, посинял от студ… и от още нещо.

Влезе, затвори вратата и се облегна на нея. После каза:

— Той е мъртъв.

— Добре, това е чудесна новина. Сега ми дай парите.

Гледаше ме, без да разбира. Стори ми се съсипан, като че краката му се гънеха и сякаш всеки миг щеше да се свлече.

— Стига си ме бавил — казах. — Много добре знаеш, че изпратих Търб да проследи Силва и да ми върне парите.

Той наистина се свлече на пода, седна с гръб до вратата и наведе глава. Бих могъл да се закълна, че плачеше.

— Хайде, хайде — подканих го. — Никакво протакане. Твърде рано е, за да ми въртиш разни номера. Просто ми дай парите и да не си посмял да оставиш нещо за себе си!

— Той е мъртъв — прошепна Рат. — Изтезаван до смърт.

— Добре де. Значи Търб малко се е позабавлявал. Но това не означава, че вие двамата, „бибипци“ такива, можете да задържите парите.

Той успя да изрече насред риданията:

— Ама точно Търб е мъртъв!

Тъкмо си отварях устата. Но стиснах устни. ГУНСАЛМО СИЛВА ОЩЕ БЕШЕ ЖИВ!

Бързо заключих вратата и сложих веригата. И припряно извадих друг пистолет от чекмеджето на бюрото си — „Смит & Уесън 44 Магнум“. Уверих се, че холът е празен и заключен. Промъкнах се на терасата. Никакъв Силва. Засега.

Върнах се при Рат и го сграбчих отпред за ризата.

— По-добре ми разкажи как вие двамата се оплескахте, да те „бибип“!

Беше толкова посинял и втресен от шока, че мина много време, докато измънка нещо.

— Никога нямаше да го открия — накрая проговори той. — Но и двамата имаме устройства, с които да се намираме. Снощи той не се прибра. Казаха, че дошъл при вас тук. Проследих къде е по устройството, зашито в панталона му. Беше до входа за мазето на една изоставена къща.

Той се запъна.

— При него имаше ли нещо друго?

— Стъпалата му бяха наполовина изгорени. Счупил си е всичките зъби от стискане. Винаги сме работили заедно. Ако е следял Силва, онзи сигурно се е престорил, че влиза в къщата, заобиколил е и го е издебнал отзад.

— При него ли бяха моите сто хиляди долара? — настоявах аз.

От такива отрепки не можете да чуете нищо смислено.

— Нямаше нищо. Нито оръжие, нито пари — нищо.

— Той каза ли ти нещо?

Рат пак се разрева, нещо като сухо, давещо хълцане.

— Сигурно на Търб му е било твърде студено, за да се бие.

Що за начин да проси пари за палто! Вярвайте ми, изритах Рат навън, и то незабавно.

Стигна до асансьора, подпря се на стената, стоеше с наведена глава, треперещ и хълцащ. Тряснах вратата. Имах по-важни неща, за които да мисля.

Дали Търб се е раздрънкал?

Твърде вероятно.

Най-добре да си стоя вътре, добре заключен. И най-добре да не се разделям с този револвер денем и нощем.

Какво друго да очакваш от тези двамата, освен всичко да провалят!

Внезапно си спомних, че Силва се представил за жената на директора на ЦРУ, похитил я и прехвърлил вината за убийството върху нея. Утанч!

Събрах достатъчно смелост да прекося хола. Заудрях по вратата на нейната стая. Мина много време, докато ми отвори.

— Не излизай навън. Заключвай се. И не пускай никого да влиза!

— Защо? — в паника попита тя.

— Силва. Нали помниш Силва? Онзи, когото преди нае за телохранител. Той е очистил директора на ЦРУ, а сега може би дебне и мен.

— Наистина ли го е направил? — промълви Утанч, а очите й блеснаха. — Сигурен ли си?

Налагаше се да бъда по-убедителен. Всичко си беше на дивана, бутнато зад една възглавница — документите на директора на ЦРУ. Измъкнах ги и ги пъхнах под носа й, както бяха изцапани с кръв.

Устата й се отвори от изумление, тя не отделяше поглед от доказателството. Накрая попита:

— Ти ли му плати да направи това?

— И се опитах да си върна парите. Сега може да ме причаква зад всеки ъгъл. Не излизай!

Психолозите ни казват, че убийствата и кръвта имат странно влияние над жените. Смъртта ги стимулира сексуално.

Изведнъж тя ме награби и ме целуна!

После трескаво затича из стаята, дръпна всички пердета и вътре настана непрогледен мрак.

Хвърли ме на леглото и скочи върху мен!

Този ден не излязохме навън.

Устата й гореше като огън!

Седма глава

След два дни такова усамотение — и то твърде задоволително за мен — аз се чувствах особено наперен.

Нищо особено не се случи и никой странен човек не ни доближи, затова стигнах до заключението, че Търб не е проговорил.

Реших, че е възможно да се измъкна навън, ако бъда по-предпазлив. Освен това от двете денонощия непрекъснато в леглото с Утанч започвах да усещам слабост. На закуска установих, че са ми необходими немалко усилия, за да вдигна лъжичката със сладолед.

Пък и тя стана от масата, отиде в стаята си и заключи вратата. Сетне се появи, напълно облечена за излизане — палто от норка, ботуши, обточени с кожа от норка, шапка от норка, вече опъваше на пръстите си и ръкавиците от норка.

В гласа й се долавяше само намек за раздразнителност.

— Тъкмо си преглеждах дрехите и открих, че просто няма какво да облека. Най-после престана да вали сняг, а в „Тифани“ има разпродажба.

— Ама те продават бижутерия — напомних й.

— Знам. Чао-чао.

— Почакай! Внимавай с парите!

Със сурово изражение на лицето си тя рязко отвори портмонето от кожа на норка и ми го показа. Претъпкано с пари! Какъв мениджмънт! Обърна ми гръб с намерение да излезе.

— Почакай! — повиках я. — Има още нещо.

Немощно се затътрих до бюрото и взех един „Ремингтън Дабъл Деринджър“ с украсена с бисери дръжка. Малко оръжие, тежеше някакви си триста и трийсет грама. Проверих дали е зареден с късите патрони 41-ви калибър.

— По-добре вземи това.

Тя уплашено се дръпна.

— О, Божичко, не! Изпитвам абсолютен ужас от оръжия! Току-виж, случайно гръмна себе си!

Е да, нали си беше малка дивачка от пустинята, твърде притеснителна, за да застреля когото и да било!

Към един часа на обяд, след още малко сън, събрах достатъчно сили да се облека и също да изляза навън. Подтикваше ме състоянието на моите финанси. Под дюшека останаха не повече от 38 000 долара.

Надничах зад ъглите и стисках в джоба на палтото си моя „Смит & Уесън 44 Магнум“, така успях да се добера по заснежените улици до Роксентър Плаца. Време беше да изтегля възнаграждението си като „шпеонин“ на фамилията.

Скоро стигнах там, накъдето се бях запътил:

Там седеше ново момиче. Е, поне приблизително можеше да я нарече човек така. Имаше мъжка прическа, мъжки костюм и тънък, стиснат процеп вместо уста.

— Къде — започнах неуверено, — е мис… мис…

— Мис Гребол вчера си направи двайсет и петте годинки и се пенсионира, ще живее във вилата си в Монте Карло. Аз съм мис Пинч. А ти кой си, дяволите те взели?

— Инксуич — казах й, поглаждайки документите си на федерален агент.

Тя прелисти тлъстия списък на служителите.

— Тук те няма записан, приятелче.

— Ами просто включете компютъра — услужливо й подсказах аз.

Тя затрака по клавиатурата. Екранът остана празен.

— Разкарай се — посъветва ме тя.

— Чакайте. Нали знаете какво означава празният екран?

— Означава, че викам ченгетата. Но днес съм в добро настроение. Махай ми се от главата, преди да съм дръпнала спусъка на рязаната пушка под гишето. Умирам си от любопитство да видя какви дупки прави.

Естествено, че си тръгнах. Отидох при директора, отговарящ за персонала.

— Мис Пинч ли? А, тя е нова — каза ми той. — С новите все неприятности си имаме.

И той излезе за следобедната си почивка.

Понесох се към офиса на Бери.

Заключено.

И си отидох вкъщи.

Поне Силва не ме гръмна.

До някое време си поиграх мислено с идеята да ограбя банка. Струваше ми се твърде лесно, а несъмнено трябваше нещо да се направи за моето топящо се богатство. Много ми беше мъчно за онези сто хиляди.

Помислих, че Рат сигурно знае доста за банковите обири. Обадих се в нюйоркския ни офис.

— Рат ли? — попита секретарката. — От два дни е в болницата „Мемориъл“ с пневмония.

Пак почивки! О, Богове, как да работя с такива отрепки около себе си?

Денят обаче завърши весело. В едно комедийно шоу по телевизията се появи фалшивото Гениално хлапе с щръкналите зъби и останалите смехории!

Наричаше се „Безсънна нощ“ и го водеше Дони Фартсън младши. От десетилетия шоуто се излъчваше в най-гледаното време и синът бе наследил баща си.

Двойникът седеше в студиото и се хвалеше неспирно какъв страхотен студент бил, колко бил умен и как бил отличник на курса си. Осенен от гениално хрумване, той изобретил новото гориво в университетските лаборатории, а сега напуснал скривалището си, за да каже всичко, а пък „Октопус Ойл“ действала срещу него. После изпълни кратък танц, като размахваше знаменце на своя колеж.

Тогава интервюиращият го попита:

— Щом сте първенец на курса, може би ще ми отговорите на следната загадка. Защо на Ню Йорк му викат „Голямата ябълка“?

Гениалното хлапе се ухили още по-страшно, за да си покаже огромните зъби, и отвърна:

— Защото целият е червясал!

Публиката се заливаше от смях, а Хлапето се поклони два-три пъти.

В този миг ме прободе някаква тревога. Та те въобще не хвърляха развалени яйца по него! Да, смееха му се. Но накрая публиката дори ми се стори дружелюбно настроена! Не исках нещата да се изплъзнат от контрол. Не исках хората да си мислят, че той е блестящ студент. Обадих се на „Мес Стрийт“ 42. Непрекъснато даваше заето.

Все пак се надявах Медисън да се справи.

Завлякох се до леглото да възстановявам енергията си.

Осма глава

Прав бях, че не си наруших спокойствието!

Още на следващата сутрин Медисън си върна своята първа страница!

Имаше още. Във всеки вестник, по радиото и телевизията. Завладя ме страхопочитание.

Не бях запознат досега с този вид предумишлено убийство. Ставаше още по-смъртоносно, защото наемният убиец изглеждаше толкова добронамерен и всичко си оставаше в рамките на закона! При това можете да направите същото с всекиго!

Опитах да се обадя на Медисън, за да го поздравя, но телефоните му все даваха заето.

Както и да е, той добре напредваше, затова ми стана любопитно каква ли е реакцията на Хелър. Под плановете му избухна такава мина, че сигурно е побеснял. Седнах да наблюдавам.

Изглежда не го интересуваше за колко време ще стигне до своя офис. Денят беше хапещо студен и безветрен и всяка инсталация в града, използваща въглища и петрол, добавяше към въздуха толкова дим и сажди, че на човек очите му се насълзяваха. Вместо просто да отбележи този факт, Хелър се шляеше и мереше мръсотията с уред за определяне плътността на атмосферата — ей така, на улицата използваше волтарианско устройство! Щеше да е нарушение на Кодекса, само че проклетите жители на Ню Йорк никога нищо не забелязват.

Най-сетне се качи на своя етаж в „Емпайър Стейт Билдинг“ и по пътя към разкошния си кабинет забеляза, че вратата на „Мултинешънъл“ е зейнала широко. Това беше килерчето, където спеше Изи.

Хелър влезе.

И се закова на място.

Точно пред него върху гигантския екран на бизнескомпютъра на Изи беше изписано послание.

Зелените електронни букви гласяха:

Хелър изтърва онова, което носеше. Втурна се към площадката пред асансьорите, обслужващи неговия етаж, и светкавично натисна бутоните на всички — и за нагоре, и за надолу.

Спираха един след друг.

Той припряно питаше всеки служител:

— Виждал ли сте мистър Епщайн? Дребосъка с големия нос и големите очила?

Улучи при третия.

— Качи се горе преди около пет минути — обясни младежът. — Там разбра, че по този път не може да стигне до наблюдателната площадка, и ме накара да го сваля чак до партера.

— Забрави за тези пътници — нареди му Хелър. — Това е въпрос на живот и смърт. Спусни ме веднага най-долу!

Операторът се подчини.

— Мистър Джет — каза той, — той ми се видя страшно объркан.

Хелър устремно се понесе навън, заобиколи сградата и нахълта в експресния асансьор откъм 34-та улица. Озова се на 80-и етаж след по-малко от минута. Прехвърли се в асансьора за 86-и етаж. Вътре светеше надпис:

Никой друг не се качваше на 86-и.

Той отиде до снекбара и щанда за сувенири. Никой освен продавачите.

Препусна към наблюдателната площадка. Затича край високата ограда, която я заобикаля и пречи на самоубийците. Гледаше надолу. Зави ми се свят.

Тогава видя ръка. Сграбчила крака на един непоклатимо закрепен за пода стол, доста далече от ръба.

Хелър надникна над облегалката на стола. Изи беше там. Притискаше се към пода и здраво се държеше за стола. На цели шест метра от ръба!

— Изи! — извика Хелър. — Я ставай!

— Не. Така ми прилошава от високото, че не мога и да ходя. Качих се горе, за да скоча, но сега не съм в състояние да се пусна от стола!

— Какво се е случило? — попита Хелър.

— Всички тези отвратителни журналистически писания ме подтикнаха — изплака Изи. — А студентската история тази сутрин ме довърши. Това беше последната капка! Пречупи ми гръбнака! Вече не мога да нося отговорност за вас!

— О, стига де, това продължава отдавна. Сигурно има и нещо друго.

Изи заплака.

— Не заслужавам даже да ми се карате. А би трябвало да го направите. Толкова изнервен и смутен бях от всички историйки, че започнах да правя грешки в бизнеса.

Хелър приклекна до него и го прихвана с ръка, сякаш го пазеше да не се хлъзне надолу. От това Изи се разрида още по-силно.

— Не бива да се държите добре с мен! Заради мен сме съсипани. — Той се задави и с мъка си пое дъх. После се разприказва забързано: — Предстои да ни поискат цяло състояние за данък върху печалбата. Имаше една стара, много стара фирма, толкова затънала в дългове, че никой не искаше и да я доближи. Дори правителството и синдикатите я оставиха на мира още преди години. Това е „Крайстър Мотър Корпорейшън“. Не можах да устоя на изкушението. Тя щеше да ни осигури задлъжнялост за незнайно колко години напред!

Хелър го хвана и с другата ръка, като че Изи би могъл да се плъзне шест метра по съвсем равна повърхност.

— Добре де, Изи, това не ми звучи като проява на некомпетентност.

— Не беше — потвърди Изи. После изквича: — Но веднага направих най-глупавото нещо на света! Уволних съвета на директорите и назначих майка си начело, така фирмата започна да печели пари! За пръв път от 1968-ма насам!

— Но това е добра новина! — отбеляза Хелър.

— О, не е! — викна Изи. — Данъчната служба незабавно издаде нареждане със задна дата и съчини някакви данъци за нас, пресрочени и обременени с глоби и лихви още от 1967-ма! Наложиха запор на всичките ни банкови сметки, дори на корпорациите, които нямаха пряка връзка с това! Съсипани сме!

— Колко съсипани? — осведоми се Хелър.

— Нуждаем се от над милион и половина, за да освободим банковите си сметки. Не можем нито да плащаме на служителите, нито да си покрием наемите. Липсват ни дори пари да започнем отново арбитражните операции с валутните курсове. Хвърлете ме през оградата! Ще се оправите по-добре без мен. Ще си затворя очите.

Хелър се затрудни малко, докато освободи пръстите му от крака на стола. Изи здраво стисна клепачи. Хелър го вдигна.

— Ох, благодаря, благодаря — мърмореше Изи.

Явно мислеше, че Хелър смяташе да го хвърли над високата ограда.

Но той го отнесе при щанда за сувенири и снекбара, натисна бутона за повикване на един от асансьорите. Изи предпазливо отвори очи и като видя, че вече не е на площадката, пак се разрида.

Хелър го откара додолу, после отново нагоре до техния етаж. Мина по коридора до офиса и пусна Изи в едно кресло.

Отиде при своя сейф и извади оттам черния боклукчийски чувал. Започна да изпразва портфейли и да трупа пачки в скута на Изи.

Купчината растеше. Повечето банкноти бяха по хиляда долара. Изи ги преглеждаше и проверяваше на светлината.

Внезапно се зае да ги брои с майсторските движения на банков касиер.

— Сто и една хиляди двеста и пет! — заяви той.

— При това освободени от данъци — подчерта Хелър. — Сега ще можеш ли пак да започнеш арбитражните операции?

— О, да! Как успяхте да го направите?

— И ще можеш да даваш заплати и да покриваш наемите?

— О, да! Британската лира се срина в Сингапур и се котира високо в Ню Йорк. Но…

— Има едно условие. Обещай ми повече да не припарваш до наблюдателната площадка.

— Няма, няма. От този вятър ме болят синусите!

— Още нещо — каза Хелър. — Вече на два пъти ти спасих живота, затова си двойно отговорен за мен.

— О, не! — нададе вой Изи. — Не с всички тези ругатни в пресата!

Хелър посегна към парите.

— ОБЕЩАВАМ ДА БЪДА ДВОЙНО ОТГОВОРЕН ЗА ВАС! — кресна Изи.

И побягна към стаята с телексите, вероятно искаше да се измъкне, преди Хелър да е измислил и друго.

Е, разсъждавах аз, задържаха се в бизнеса. Но дължаха милион и половина, а Данъчната служба знаеше как да им намери цаката, защото задачата й беше да опази Роксентър богат, а останалите — бедни, особено пък потенциалните му конкуренти. Нима не бях дочул как през 1905 година прадядото на Роксентър бил човекът, който финансирал, побутвал и натискал Конгреса да внесе изменения в Конституцията и да приеме закон за данъка върху печалбата? И когато това станало през 1911 година, фамилното състояние било така организирано, че единствено то оцеляло, а конкурентите били пометени като от буря. Лукави хора са тези Роксентърови, няма значение, че сегашният потомък е побъркан. А Данъчната служба все още работеше за тях. Изи не би могъл и да се надява, че отнякъде ще се сдобие с милион и половина! Половин — как да е. Но милион и половина — никога! Не и само с арбитражни операции, не и при всичките им разходи. Дори Изи не би се справил.

Това беше голямо облекчение за мен. Защото „Крайстър Мотър Корпорейшън“ би могла да се превърне в конкурент на интересите на Роксентър. Изи можеше да хвърля прах в очите на Хелър. Само че мен не би успял да заблуди. Очевидно бе купил старата, разнебитена, почти престанала да действа „Крайстър“, за да произвежда и монтира карбураторите на Хелър! Още една налудничава мечта на Изи отиде на вятъра.

Но най-силно ме интересуваше ставащото в масмедиите. И Роксентър отнасяше по някой удар.

А Хелър? Той наистина и представа си нямаше какво става с него и кой му го причинява. Докато спасяваше Изи на наблюдателната площадка, ръцете му се изцапаха и сега стоеше и се вглеждаше отблизо в тях. Той просто не разбираше колко важни неща ставаха наоколо!

Девета глава

Около десет без четвърт Хелър преживя поредното сътресение. Слушаше записи на италиански език, които може би взимаше от езиковата школа в другия край на коридора, и тъкмо отново се учеше как да произнася правилно имената на многобройните италиански светии, когато Бум-бум нахълта при него.

— Веднага, на момента, Бейб заповяда да те заведа при нея. Хайде, тръгваме!

Хелър промълви:

— Санта Маргерита!

— Молитвите няма да ти помогнат. Като я слушах, май беше кипнала. Направо „бибипски“ бясна. Тръгвай.

Хелър облече бяло кожухче, стегна колана и нахлупи на главата си бяла кожена шапка с наушници. Последва Бум-бум и в движение си сложи дълги бели ръкавици.

Слязоха с асансьора и завиха към входа откъм 34-а улица, защото отпред имаше голяма пиаца на таксита. Хелър минаваше оттам, когато искаше да вземе такси. Понечи да махне на някое.

— По дяволите, не — засече го Бум-бум и посочи старата оранжева кола. — Аз ще те закарам!

— Няма ли да нарушиш условията на пускането ти под гаранция? — попита Хелър, но влезе в колата.

Бум-бум на две колела се вряза в движението по отсрещното платно и таксито полетя като ракета на запад. Изблъскваше другите коли от пътя си, явно не му пречеше и да говори през това време. Викна към задната седалка:

— Бейб днес не е в Джърси. Фамилията наскоро получи „Параходство Пюнърд“ чрез сливане с нашата „Лувърбак Лайн“. И Бейб изхвърли техните лордове и сърове и разните му там бивши капитани от Кралския флот, всичките ония, дето направо потопиха „Пюнърд“. Тя винаги лично назначава големите шефове. Затова днес е тук, целия ден ще наема нови хора.

— Каза ли какво иска? — попита Хелър.

— Не. Само да те заведа при нея. Адска работа, та тя трябваше да е щастлива като птичка днес. Фамилията държи юздите на синдикатите и с това последно сливане вече контролира всички океански превозвачи в Америка. Няма дори едно щатско пристанище, което тя да не може да затапи толкова бързо, че и рибите да се шашнат. Кой би си помислил, че ще успее да превърне малкия флот за контрабанда на пиячка в нещо такова, обаче тя го направи. Ето какво постига организираната престъпност въпреки всички пречки. Сега федералните тузове не смеят и да гъкнат срещу нас, защото можем да парализираме цяла Америка. Даже Фаустино не смее да възразява, че днес тя е минала от тази страна на реката. И тя сега наема някои от най-големите имена в корабоплаването, като че си купува пакетче вафли. Обаче щастлива ли е? Не!

— Защо мислиш така? — настояваше Хелър.

— Защото замалко да пръсне по телефона „бибипнатото“ ми ухо, ето защо. Но откакто оня „бибипец“ Гунсалмо Силва затри Джими Тавилотврат — Канавката, тя не е същият човек. Затова си налягай парцалките, Джет. И да си страхотно вежлив. Казвай й „госпожо“, даже да не ти е говорила.

Стигнаха до Дванадесето авеню и се качиха на магистралата „Уест Сайд“, издигната на второ ниво над другите улици, след малко Бум-бум накара таксито да се гмурне надолу по едно от отклоненията.

Бяха на старото пътническо пристанище, отдавна опустяло заради монопола на самолетите в пътническите превози. Бледият надпис „Пюнърд Лайн“ беше закрит от ярък нов транспарант „СЪБЕСЕДВАНИЯ С КАНДИТАТИ ЗА РЪКОВОДНИ ДЛЪЖНОСТИ, ЗАЛА 205“.

При такова стълпотворение на товарни камиони, лимузини и цели рояци хора с вид на опитни мореплаватели Бум-бум се поизпоти, докато стигне до терминала.

Постройката беше огромна и малко приличаше на склад в напреднал етап на разруха. Бум-бум бутна някакви знаци за забранено паркиране и спря таксито в подножието на стълба.

Двама мъже се появиха като от въздуха от двете страни на колата. Изглеждаха груби здравеняци, с вдигнати яки на палтата и ниско нахлупени шапки. И двамата пъхнаха през прозорците на таксито дулата на едрокалибрени пушки — едната насочена към Хелър, другата към Бум-бум.

— К’во искате, бе? — каза единият. — Ох, да те вземат мътните, Бум-бум.

— Че и с Хлапето — обади се другият и се дръпна от прозореца. — Стига сте ни стряскали, бе. Поне дай сигнал с фаровете. Не знаеш ли, че нашата капа е тук?

— Всичко е нормално — викна първият нагоре към мецанина. — Дойдоха Бум-бум и Хлапето.

Тримата мъже горе прибраха насочените към колата автомати.

Хелър и Бум-бум затупуркаха по раздрънканите стъпала и тръгнаха по нещо като балкон, минаващ край сградата над гъмжащите долу тълпи и автомобили. Хората се нареждаха на три опашки и минаваха край три бюра. Половин дузина мъже в черни палта и нахлупени шапки ги разпитваха набързо. На бюрата имаше надписи съответно ДИРЕКТОРИ, КОРАБНИ ОФИЦЕРИ и АДМИНИСТРАТОРИ. Наоколо се разхождаха немалко униформени полицаи, които насочваха пристигащите. Много оживено място.

Бум-Бум и Хелър стигнаха до онази част от мецанина, която беше над и точно зад бюрата. Беше остъклена.

Вътре седеше Бейб Корлеоне. Беше облякла дълго до глезените палто от сребърна лисица, цилиндричната й шапка беше от същата кожа. Носеше бели копринени ботушки и бели копринени ръкавици. Настанена в голямо кресло, тя изглеждаше съсредоточена и величествена. Наоколо стояха четирима телохранители и трима чиновници. Пред нея имаше стена от екрани и компютри, сложени достатъчно ниско, за да вижда над тях кой минава през бюрата. По тонколоните до нея се чуваха разговорите долу.

Не погледна към новодошлите. Посочи място на няколко фута от себе си.

— Застани точно там, Джером Терънс Уистър — нарече го тя с неговото земно име.

Прозвуча зловещо.

На екраните се виждаха молби за назначаване, от някаква база данни изскачаха досиета на същите хора и техни снимки в едър план.

Стана ми интересно, когато забелязах, че на бюрата долу има само по един екран и всички показваха едно и също — дясната ръка на Бейб Корлеоне!

Тя преглеждаше за секунди молбата, хвърляше по един поглед на лицето на кандидата, после четеше от екрана, където чиновникът извикваше истинското досие на поредния човек. Накрая или обръщаше палеца си нагоре — тогава на кандидата даваха синя лентичка с надпис „Нает“, или го обръщаше надолу, а тогава човекът получаваше червена лентичка с надпис „Лош късмет“.

Един от чиновниците до нея се занимаваше с голямо табло, на което веднага отбелязваше всяка попълнена длъжност.

Набирането на персонал напредваше с изумителна бързина.

С любопитство отбелязах, че някои от хората, които тя вземаше, имаха криминални досиета.

Опашките се движеха напред. Палецът й ту се вдигаше, ту сочеше надолу. Внезапно дланта й замръзна водоравно. Тя се взря в екрана.

На бюрото за кандидат-администратори лежеше молбата на ДЖ. П. ФЛАГРАНТ!

Да, ето го, застанал доста омърлушено — човекът, който отговаряше за връзките с обществеността при Роксентър, уволнен, след като открихме Медисън и му възложихме задачата.

Кандидатстваше за ръководител на рекламния отдел в „Пюнърд Лайн“. В графата „Предишна месторабота“ беше написал само „ФФБО“. Но в досието му от базата данни беше записано „Ръководител на счетоводен отдел при Роксентър в «И. Г. Барбен»“.

Бейб изсъска нещо в микрофона, което стигна до минислушалката в ухото на човека зад бюрото, и след миг на мецанина вече се чуваше разговорът.

— Изхвърлиха ме — разказваше Флагрант. — Ще бъда откровен с вас. Мразех работата си. Мразех интересите на Роксентър. Ако ме вземете, добре ще постъпите. Мога да ви помогна дори да смачкате Фаустино! Ще се закълна в каквото искате!

Ръката на Бейб помръдна. Сочеше настрани!

Двама мъже с черни палта веднага сграчиха Флагрант за ръцете. Изкараха го през една от вратите на склада. Блъсна ги зимният вятър откъм Хъдзън.

Поведоха го направо към края на пристана и го хвърлиха във водата! По средата на зимата те го хвърлиха във водата!

— Traditore! — сякаш се изплю Бейб. — Мразя предателите!

Когато произнесе думата traditore, което на италиански означава „предател“, прозвуча като удар на куршум.

Бейб заби пръст в един от чиновниците. Той взе мкирофон и го включи. С добре поставен глас изрече:

— Господа, мога ли замалко да привлека вашето внимание?

Отекнал кухо от металните високоговорители надлъж и нашир по грамадния склад, звукът сякаш се стовари върху хилядите, които се тълпяха наоколо или стояха на опашките.

— Много сме ви благодарни, че в този мразовит ден дойдохте да търсите работа в отново възкръсналата „Пюнърд Лайн“. Най-високо ценим верността. Току-що хвърленият в реката господин преди време е работил за хора, противопоставящи се на сегашните собственици на фирмата. Ако има и други подобни, могат да си спестят неприятното гмуркане, като тихо си отидат, но веднага.

Трима мъже се отделиха на различни места.

Хванаха ги на секундата.

Мъже с черни палта и ниско нахлупени шапки ги понесоха въпреки съпротивата им към ръба и с шумни плясъци ги метнаха в ледената вода.

Четвърти човек изведнъж се втурна от опашката и доброволно се метна от пристана!

Чиновникът с микрофона продължи:

— Сега, след като се отървахме от тези мръсни „бибипци“, процедурата по наемането на служители може да продължи. Господа, благодаря ви за лоялната подкрепа на новото ръководство.

Чу се слаб приветствен вик.

Опашките пак се размърдаха напред.

Хелър зарея поглед към водата.

Рибарска лодка прибираше Флагрант и останалите. Хелър пак премести погледа си към Бейб.

Китката й се умори. Тя спря движението на хората с обърната надолу длан. После протегна ръка, някой притича и сложи в нея чаша червено вино.

Обърна се към Хелър, лицето й беше студено като зимната река. Впи в него сивите си очи.

От гласа й лъхаше мраз:

— Ти загуби онова състезание — Помълча за по-голямо впечатление. — Все ти повтарям, Джером, че не бива да губиш. Това е лош навик, Джером. Това е навик, който не заслужава никаква снизходителност! Зная, че проявих небрежност. Зная, че не винаги съм била добра майка за тебе. Но това въобще не променя положението, Джером.

— Много съжалявам, мисис Корлеоне.

— А и вестниците разпространяват лоши неща за тебе, Джером.

— Съжалявам, мисис Корлеоне. Не знам откъде идва всичко това. Аз…

— Джером, вестниците са нещо много гадно. Не бива да гуляеш с репортери. Това ще унищожи доброто ти име. Трябва да си особено внимателен с кои хора поддържаш връзки. Не бива да общуваш с престъпни типове като репортерите. Разбра ли ме, Джером?

— Да, мисис Корлеоне. Много съжалявам…

— Престани да ме прекъсваш и не се опитвай да отклоняваш разговора. Нямаш дори едничко извинение, което заслужава внимание! Ти беше много, много лошо момче, Джером. Първо губиш едно съвсем лесно състезание. После се появяваш из цялата преса. И не само погубваш цялото си бъдеще — гласът й се засили, стана по-остър, — ами и жената на кмета тази сутрин ме държа половин час на телефона, за да ми дрънка какви ли не ужасии! Само за тебе и за отрицателното отношение на пресата към тебе!

Тя яростно захвърли чашата червено вино. Пръсна се и плисна като кръв.

От гласа й стаята затрепера!

— ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ! СПРИ ТЕЗИ „БИБИПСКИ“ ВРАЖДЕБНИ СТАТИИ!

Тя се извърна към своите екрани.

Бум-бум изглежда забеляза признак, който не говореше нищо на Хелър.

— По-добре тръгвай с мен — прошепна в ухото му. — Ако останеш още, тя непременно ще се разгневи.

Махнаха се оттам и се върнаха при таксито. Бум-бум сгази още две забрани за паркиране и измъкна колата от пристана.

Хелър седеше отзад, опрял брадичка в гърдите си. Накрая заговори през разделящото кабината стъкло:

— Не мога нищо да направя с лошата си слава. Но мога да опитам нещо друго. Бум-бум, какво най-много харесва Бейб?

— Бейб ли? Що за щур въпрос! Като всички останали жени много си пада по бижутерия.

— Сигурен ли си? — попита Хелър.

— Абсолютно. Два-три диаманта и те вече мъркат.

— Добре. Откарай ме до „Тифани“.

Прекосиха града и след малко Хелър стоеше пред щанда и разговаряше с любезен продавач. Хелър прегледа какво ли не, табличка след табличка скъпоценности върху черно кадифе. Нищо не му хареса. В един момент щракна с пръсти, осенен от вдъхновение.

— Изработвате ли бижутерия по проекти на клиенти? Искам нещо по-разнежващо.

— Разбира се — отговори продавачът. — Последвайте ме.

Остави Хелър в отдела по дизайн с един тип, който приличаше на художник. Онзи мислеше, че ще трябва да помага в рисунките. Но Хелър сграбчи парче кадастрон и няколко цвята фулмастери и се увлече да твори.

Що за дяволски измислици? Той изобразяваше Суверенния Герб на своята родина — провинция Аталанта на планетата Манко! Две кръстосани бластерни оръдия, стрелящи в зелено на фона на бяло небе, в кръг от червен пламък. Случайно бях видял как нарисува това под думите „Принц Кавкалсия“ на влекача, с който долетяхме до Земята. По-разнежващо ли? С кръстосани бластерни оръдия? Какво си беше наумил?

На въпросите му дизайнерът отговори така:

— Да, можем да го изработим като тиара. Разбира се, гербът ще бъде отпред, прикрепен с полукоронет. Полето ще направим от диаманти, оръдията от оникс, бластерните изстрели, както вие ги наричате, ще бъдат от изумруди, а огненият кръг от рубини. Всичко това върху бяло злато, разбира се, за да няма дисонанс.

— Колко? — попита Хелър.

Повикаха още хора и след доста изчисления му съобщиха, че могат да изпълнят поръчката срещу 65 000 долара.

Хелър порови из джобовете си. У себе си имаше само 12 000 долара.

— В момента разполагам само с това.

— За аванс е достатъчно — увериха го. — Можете да доплатите остатъка, когато изпълним поръчката.

— И кога ще стане това?

— Наближават коледните празници. Вече сме претоварени. Няколко седмици… добре ли е?

Той им даде дванадесетте хиляди. Но успях да съзра някаква потиснатост в него. До този момент не бях осъзнал, че и Хелър е разорен. Каза им да направят най-доброто, на което са способни, и си тръгна.

Аз ликувах. Изи щеше да му изсмуче наличните. Никога нямаше да разполага с парите, за да получи тиарата!

Прегръщах се сам. Медисън беше най-истинската скъпоценност!

Пресата вече оказваше натиск. Не само убиваше жестоко представата за Хелър, но вече го лишаваше от подкрепата на неговите приятели. Струваше си да поразсъждавам за това. Бях привърженик на преките удари с нож и пистолет, но вече ми се отваряха очите за възможностите, криещи се в медиите! Каква чудесна болка причиняваха! Човек можеше да съсипва живота на другите като едното нищо!

О, дори не се досещах какво ми предстои да видя тепърва!