Изпитанието на близнаците

Завръщането

Пазачът на портата пред Стария град безделничеше в къщичката си. До него долитаха гласовете и на другите пазачи отвън, които тъкмо разговаряха за нещо с оживени, напрегнати гласове и общо взето се опитваха взаимно да си вдъхнат кураж. Сигурно бяха поне двайсетина, помисли кисело старият пазач. Нощната стража бе удвоена, а онези, които имаха почивка, бяха решили да останат, вместо да се разотидат по домовете си. Над себе си, някъде по бойниците на стените, можеше да чуе и бавните, твърди крачки на соламнийските рицари. От още по-високо долиташе плясъкът на криле и редките писъци на драконите, разговарящи на тайния си драконов език. Бяха от бронзовите, които лорд Гунтар бе довел със себе си от Кулата на Върховния свещенослужител и задачата им беше да охраняват въздуха така, както хората държаха под око пътищата, водещи към града.

Навсякъде край себе си пазачът чуваше звуци — звуците на неминуемата гибел.

Такива бяха мислите му, макар думи като "неминуема" и "гибел" да не бяха точно част от речника му. И все пак знанието беше там и не оставяше никакво съмнение за онова, което им предстоеше. Пазачът бе стар наемник и бе прекарвал в къщичката не една и две нощи като тази. Някога и той бе обсъждал точно по същия начин големите дела, които щеше да извърши на сутринта. Ала по време на първата си битка бе толкова изплашен, че и до ден-днешен не можеше да си припомни каквото и да е за нея.

Все пак след първата битка бяха дошли и други. Човек свиква лесно. Страхът се превръща в част от теб, точно както и мечът ти. Ето, че и мислите за предстоящата битка не бяха по-различни. Утринта щеше да настъпи, а ако се окажеха късметлии — щеше да я последва и нощта.

Внезапното дрънчене на оръжие и последвалата го суматоха изтръгнаха пазача от философските му размисли. Като ръмжеше недоволно, ала вече почувствал старото вълнение, такова, каквото го помнеше, той подаде глава от къщичката.

- Чух нещо! — задъхваше се един от по-младите часови, полузадушен от внезапен прилив на страх. — Там... там вън! Прозвуча като дрънчене на броня, приличаше на цяла армия!

Другите пазачи се взираха в тъмнината. Даже соламнийските рицари бяха прекратили обхода си и внимателно наблюдаваха широкия път, който водеше от Новия към Стария град. Забързано запалиха още факли освен онези, които вече горяха по стените. Светлината им се разпръсна в широк кръг и все пак не стигаше по-далече от двайсетина стъпки във все така заплашителния мрак, който ги обгръщаше. Вместо това тъмнината сякаш се сгъсти още повече. Старият пазач вече също чуваше звука, но не се изплаши. Беше ветеран и много добре знаеше, че нощта и страхът могат да превърнат един човек в цял полк.

Той излезе с поклащане от къщичката, размаха ръце и извика ядосано:

- Обратно по постовете.

По-младите измърмориха недоволно, ала отново заеха позиции, без да свалят оръжие. Пазачът постави ръка на дръжката на меча си, възправи се непоклатимо в средата на улицата и зачака.

Не след дълго от тъмнината изплува не цяла дивизия от дракониди, а само един човек (който така или иначе бе толкова едър, че можеше да се брои и за двама), придружен от нещо, което със сигурност беше кендер.

Спътниците спряха и замигаха срещу светлината на факлите. Старият пазач ги измери с поглед. Мъжът беше без наметало. Вместо това пазачът съвсем ясно виждаше как светлината се отразява по лъскавата повърхност на ризница, която навярно бе имала и по-добри дни, но сега беше оцапана със сива кал и дори почерняла на места, сякаш притежателят ѝ се бе подпалил. Кендерът също беше оцапан от горе до долу със същата кал, макар да си личеше, че е направил поне някакъв опит да почисти кре-щящосините си гамаши. Мъжът накуцваше. Като цяло и двамата изглеждаха така, като че наскоро бяха преживели тежко сражение.

"Необичайно — помисли си пазачът. — Къде ли е имало битка? Все още нищо не сме чули."

- Както и да ги погледнеш, странни птици — измърмори под нос, отбелязал, че ръката на едрия мъж също почива с привичен жест на дръжката на меча, докато той се оглеждаше и очевидно преценяваше положението. Кендерът зяпаше наоколо с обичайното за всички кендери любопитство. Пазачът бе леко изненадан, когато забеляза в ръцете му една голяма книга с тежка кожена подвързия, но верен на дълга си, пристъпи пред новодошлите и каза на висок глас:

- Накъде сте тръгнали? Каква работа имате тук?

- Аз съм Тасълхоф Кракундел — заяви кендерът, след като успя да се пребори с книгата и освободи едната си ръка. Той я протегна към пазача. — А това е моят приятел Карамон. Ние сме от Уте...

- Работата ни зависи от това къде се намираме — обади се меко мъжът, когото бяха нарекли Карамон. Изражението му обаче бе толкова сериозно, че пазачът предпочете да помисли за секунда, преди отново да попита:

- Искате да кажете, че не знаете къде сте? — В гласа му се долавяше известно подозрение.

- Не сме от тази част на страната — отговори с равен тон мъжът. — Изгубихме картата си. После забелязахме светлините на града и решихме да се насочим насам.

"Да, а пък аз съм лорд Амотус" — помисли си пазачът,-но каза:

- Това е Палантас.

Мъжът се озърна назад към пътя, по който бяха дошли, след което отново огледа пазача, стигащ почти до рамото му:

- Значи това зад нас трябва да е Новият град. Къде са всички? Обходихме надлъж и шир улиците и не видяхме никого.

- Под тревога сме — поклати глава пазачът. — Навън няма никой. Предполагам, че засега е най-добре да знаете само това. А сега ми кажете каква работа имате тъдява? И как така не знаете нищичко? Досега слуховете трябва да са плъзнали през половината страна.

Едрият мъж прокара ръка през небръснатата си буза и се усмихна тъжно.

- Бутилка джуджешка ракия може доста да замъгли преценката. Не мислиш ли, капитане?

- Тъй е, не ще и дума — съгласи се пазачът. Но освен това беше сигурно, че този човек гледаше остро и живо и че в очите му имаше твърда решимост, която не се срещаше често в очите на обикновените хора. Загледан към него, пазачът още веднъж поклати глава. И преди беше виждал такива очи — очите на човек, който отива право към смъртта си и го знае, но е постигнал мир и с боговете, и със себе си по този въпрос.

- Ще ни пуснете ли? — попита едрият войн. — По всичко изглежда, че не бихте отказали помощта на двамина добри бойци?

- Да, можем да използваме човек с твоя ръст — отвърна пазачът. Той се намръщи към кендера. — Но ми се струва, че е най-добре него да оставим навън. Не чини повече от примамка за лешояди.

- Какво? Аз също съм боец! — запротестира кендерът, изпълнен с достойнство. — Дори веднъж спасих живота на Карамон! — Лицето му грейна: — Искате ли да ви разкажа? Историята си я бива. Бяхме в една магическа крепост. Рейстлин ме беше отвел там, след като уби моя прия... Добре де, няма значение. Както и да е, там се мотаеха онези мрачни джуджета и нападаха Карамон, а той се подхлъзна и...

- Отворете портата! — извика пазачът.

- Хайде, Тас — каза едрият мъж.

- Ама тъкмо стигнах до най-интересната част!

- О, между другото — обърна се мъжът, като сръчно запуши бъбривата уста на кендера. — Можете ли да ми кажете коя дата сме?

- Третоден, Пети месец, 356-та — отговори пазачът. — А и сигурно ще искате някой свещенослужител да ви погледне крака.

- Свещенослужители — промърмори едрият мъж. — Правилно, бях забравил. Сега има свещенослужители. Благодаря — каза високо, докато двамата с кендера минаваха през портите.

Пазачът чу как малкото човече започна да дърдори отново, веднага щом успя да се освободи от тежката ръка на мъжа:

- Фиу! Наистина трябва да се поизмиеш, Карамон. Аз... пу! Проклета кал, напълни ми устата!... Докъде бях стигнал? О, да, ама наистина трябваше да ми позволиш да довърша! Тъкмо бях стигнал до онази част, когато се подхлъзна на кръвта и...

Пазачът замислено гледаше след двамата спътници.

- Тук има нещо — измърмори, докато големите крила на вратите се затваряха. — И се обзалагам, че дори един кендер не може да си го е измислил.

Глава 1

- Какво пише, Карамон? — Тас се изправи на пръсти и опита да надникне през рамото на едрия мъж.

- Шшш! — прошепна раздразнено Карамон. — Чета. — Той разтърси ръката си. — Пусни ме.

До този момент войнът бе разлиствал забързано Хрониките на Астинус. Сега обаче внимателно се взираше в една от страниците.

Тас въздъхна тежко — в края на краищата той бе носил книгата по целия път насам! — опря гръб в стената и се огледа наоколо. Бяха спрели под един висок метален триножник, на чийто връх гореше огън. Имаше ги навсякъде из нощните улици на Палантас. Без съмнение скоро щеше да се зазори. Буреносните облаци закриваха първите слънчеви лъчи, но градът вече тънеше в унили сиви полутонове. Откъм залива нахлуваше мразовита мъгла.

Макар по повечето прозорци да грееха светлинки, по улиците не се виждаха хора. Очевидно спазваха нареждането да си стоят у дома, освен ако не им бъде наредено друго или не са част от градското опълчение. Тук-там обаче се забелязваха лица на жени, които бързо надникваха навън. В очите им имаше мълчалив страх и стаено очакване. От време на време покрай двамата приятели минаваше по някой мъж, упътен към поста си при портите. В същия момент се отвори една врата недалеч от тях и на улицата пристъпи човек с ръждив меч в ръка. Последва го хлипаща жена. Човекът се наведе и я целуна нежно, след което целуна и бебето в ръцете ѝ. Чак тогава се обърна рязко и закрачи надолу по улицата. Когато човекът ги подмина, Тас забеляза, че по бузите му се стичат сълзи.

- О, не! — измърмори Карамон.

- Какво? Какво? — извика развълнувано кендерът и заподскача в желанието си да хвърли един поглед на страницата, от която четеше приятелят му.

- Слушай: "На сутринта на Третоден летящата цитадела се появила във въздуха над Палантас, придружена от цели ята сини и черни дракони. Ала заедно с появата ѝ пред портите на Стария град се възправило създание, при вида на което не един и двама ветерани почувствали как кръвта се смразява в жилите им, а куражът ги напуска.

Защото създанието било родено от самия мрак. Лорд Сот, Рицар на Черната роза, яхнал кошмар от очи, копита и пламък. Лордът препуснал срещу портите на града, без да срещне съпротива. Пазачите просто побягнали. "Лорде на Палантас — извикал неумрелият рицар с глас, който идвал от царството на самата смърт, — предай града си на господарката Китиара. Дай ѝ ключовете за Кулата на Върховното чародейство, провъзгласи я за ваш управник и тя ще ви позволи да живеете така, както живяхте досега — в мир и благоденствие, а градът ви ще бъде пощаден от разруха.

Лорд Амотус се появил на стените и погледнал към неумрелия рицар. Мнозина край него не можели повече да гледат, тъй ужасени били от леещия се наоколо страх. Ала лордът — макар и блед като смъртник — се възправял високо, а думите му вдъхнали кураж на онези, що го били изгубили:

- Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената си свобода.

- Тогава откупете я на цената на живота си! — извикал лорд Сот.

Сякаш от самия въздух се появили тринайсетте му скелети-войни, яхнали коне с горящи очи и копита от пламък. Скелетите се строили зад рицаря, а зад тях на колесници от човешки кости, теглени от двукраки крилати дракони се появили баншите — духовете на жените елфи, осъдени от боговете да служат на лорда за вечни времена дори и в отвъдното. В ръцете си стискали мечове от лед, а да чуеш ридаещия им писък означавало сигурна смърт.

Лорд Сот вдигнал ръка, видима единствено благодарение на желязната ръкавица и посочил градските порти, които преграждали пътя му. От устата му излязла една-единствена дума, която вледенила душите на защитниците по бойниците. Желязото по портата мигом побеляло от скреж, сетне се превърнало в лед, а след още една дума на Сот ледът се пръснал на хиляди парченца.

Ръката на рицаря се отпуснала. Той смушкал коня и препуснал през рухналата порта, следван от слугите си.

Зад портата го очаквал не друг, а Танис Полуелф, Герой на копието, възседнал бронзовия дракон Огнедъх (чието драконово име било Кирза). Лордът не губил време, а веднага запратил срещу врага си могъщата магическа дума "Умри!", ала Полуелфът, бидейки защитен от сребърната гривна, която носел, устоял на заклинанието. Това бил и краят му. Макар гривната да го защитила първия път, повече не можела да му помогне..."

- Не можела да му помогне! — извика Тас, прекъсвайки четенето на Карамон. — Но какво означава това?

- Шш! — предупреди го Карамон и продължи: — " ...не можела да му помогне. И така, след като бронзовият дракон, тъй като нямал магическа защита, рухнал по заповед на Сот, Танис Полуелф бил принуден да продължи сам битката с неумрелия рицар. Лорд Сот също продължил спешен, в съответствие с Бойните закони на Соламнийския рицарски орден, които все още го задължавали, макар твърде отдавна да бил надживял необходимостта да ги спазва. Танис Полуелф се сражавал храбро, ала в никакъв случай не можел да се мери с ужасяващия лорд. Скоро той паднал смъртоносно ранен в гърдите..."

- Не! — възкликна Тас. — Не! Не можем да оставим Танис да умре! — Той улови Карамон за лакътя: — Да тръгваме! Все още има време! Ще го намерим и ще го предупредим...

- Не мога, Тас — отвърна тихо Карамон. — Трябва да отида в Кулата. Усещам присъствието на Рейстлин, чувствам, че все повече се приближава. Нямам време, Тас.

- Какво искаш да кажеш? Не можем да оставим Танис да умре! — прошепна кендерът, втренчен в него с разширени очи.

- Така е — каза сериозно Карамон. — Ще се наложи да го спасиш сам.

Мисълта за това накара Тас да затаи ужасено дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му бе станал писклив:

- Аз? Но, Карамон, аз не съм войн! Е, вярно, казах на пазача, че съм, но...

- Тасълхоф Кракундел — заяви сурово едрият мъж. — Предполагам, че е възможно боговете да са наредили нещата така, просто за да те позабавляват. Възможно, но и твърде съмнително, мен ако питаш. Ние сме част от този свят и често се налага да поемаме отговорностите, които той ни налага. Сега го разбирам съвсем ясно. Да, съвсем ясно. — Той въздъхна и за момент лицето му прие толкова сериозно и печално изражение, че Тас усети как нещо стяга гърлото му.

- Зная, че съм част от света, Карамон — произнесе нещастно кендерът. — И с радост бих поел отговорностите, които ми се падат по право и с които мога да се справя. Но... просто се чувствам една твърде нисичка част, ако разбираш какво искам да кажа. А лорд Сот е такава висока и грозна част, че...

Изсвири тръба, последва я втора. Тас и Карамон замълчаха едновременно, додето острият звук най-сетне отмря.

- Това е, нали? — попита тихо кендерът.

- Да — отговори приятелят му. — Най-добре да побързаш.

Карамон затвори книгата и я мушна в една стара раница, с която Тас се бе "сдобил" по време на обиколката им из Новия град. Естествено, кендерът се беше сдобил и с нови кесии, плюс разни други интересни дреболии, за които войнът дори не подозираше. Сетне Карамон протегна ръка и я положи върху главата на Тас. Приглади назад нелепо стърчащата му опашка:

- Сбогом, Тас. И благодаря.

- Но, Карамон! — Кендерът се втренчи в него. Внезапно се бе почувствал невероятно самотен и объркан. — К-къде отиваш ти?

Приятелят му се загледа към Кулата на Върховното чародейство. Приличаше на черна празнина, отсъствие сред надвисналите буреносни облаци. На върха на Кулата, там, където се намираше лабораторията — и където трябваше да е Порталът — горяха ярки светлини.

Тас проследи погледа му. Втренчи се в скупчените край Кулата облаци и зловещите мълнии, които проблясваха край нея, сякаш боговете си играеха с голяма, тромава буболечка. Припомни си последния път, когато бе имал вземане-даване с Дъбравата Шойкан...

- О, Карамон! — извика и улови ръката на едрия войн. — Карамон, недей... чакай...

- Сбогом, Тас — повтори твърдо Карамон и отскубна кендера от ръката си. — Трябва. Знаеш какво ще се случи, ако не го направя; Ти също знаеш какво да правиш. А сега побързай. Цитаделата вероятно вече е над портите.

. — Но, Карамон... — изплака приятелят му.

- Тас, налага се да го направиш! — изкрещя гневно войнът. Гласът му отекна надолу из празната улица. — Нима ще оставиш Танис да умре, без да се опиташ да му помогнеш?

Кендерът се сви като попарен. Никога досега не беше виждал Карамон ядосан, поне не и на него. И никога до този момент, през всички приключения, които бяха имали заедно, Карамон не си бе позволявал да му крещи.

- Не — каза примирено. — Просто... Не съм сигурен какво мога да сторя...

- Ще измислиш нещо — измърмори Карамон и се намръщи. — Винаги успяваш. — Той се обърна и решително започна да се отдалечава. Тас се взираше неутешимо след него.

- С-сбогом, Карамон — извика кендерът след приятеля си. — Н-няма да те разочаровам.

Войнът се извърна. Когато проговори, тонът му бе странен, сякаш не можеше да си поеме дъх:

- Няма, Тас, каквото и да стане.

Карамон помаха и закрачи надолу по улицата.

В далечината се виждаха сенките на Дъбравата Шойкан, сенки, които ничия светлина не можеше да разпръсне, сенки, сред които се спотайваха Пазителите на Кулата.

Тас остана загледан след приятеля си в продължение на няколко минути, додето не го изгуби сред тъмнината. Всъщност толкова много се надяваше, че Карамон ще се обърне и ще извика: "Чакай, Тас! Ще дойда с теб, за да спасим Танис!"

Ала едрият войн не бе сторил нищо такова.

- Той остави тази работа на мен — въздъхна кендерът. — И ми изкрещя!

Тас изсумтя тихичко и най-свой ред тръгна с тежки стъпки в противоположната посока към градската порта. Нямаше абсолютно никаква идея как може да спаси Танис от ръката на неумрял рицар, а и като се замислеше, никак не можеше да проумее как е възможно Карамон да му повери толкова отговорна задача.

- И все пак спасих живота на Карамон — измърмори. — Може би ще осъзнае, че...

Внезапно кендерът се закова като вкаменен в средата на улицата.

- Ами че Карамон се отърва от мен! — възнегодува той. — Тасълхоф Кракундел, наистина имаш кратуна вместо глава! Та той се отърва от мен! Отива там, за да умре\ Това, че ме изпрати да спасявам Танис, беше само извинение! — Огледа се безутешно и в двете посоки на улицата. — А сега какво? — произнесе съвсем тихо.

Направи крачка след Карамон. В този момент обаче тръбите отново се обадиха, този път още по-настойчиво. Над острия звук се извисяваше нечий глас, който даваше гръмогласни нареждания — гласът на Танис.

- Само че, ако последвам Карамон, Танис ще умре! — Тас спря. Обърна се и направи една крачка по посока на гласа. Отново се закова и завъртя опашката около пръста си в напрегната нерешителност. Никога до този момент не се бе чувствал толкова раздвоен.

- И двамата имат нужда от мен! — изплака в агония. — Как бих могъл да избирам?

И после:

- Знам как! — Мъничкото му лице се проясни. — Точно така!

Въздъхна от облекчение, завъртя се на пети и продължи към портата, този път на бегом.

- Ще спася Танис — каза задъхано, свивайки за по-напряко по една странична уличка, — а после просто ще се върна и ще помогна на Карамон. Танис дори може да ми е от полза.

Докато тичаше през глава, без да обръща внимание на разбягващите се в паника котки и кучета по пътя си, Тас се намръщи раздразнено:

- Чудя се колко ли ще станат героите, които съм спасявал досега? — промърмори и подсмръкна печално. — Честно казано, вече започна да ми идва да гуша от всички тях.

Летящата цитадела се появи в небето над Палантас точно по времето, когато тръбите свиреха за смяна на стражата. Високите, ронещи се заострени върхове на кулите ѝ, извисените каменни стени, осветените прозорци, претъпкани с кряскащи дракониди — всичко това изведнъж се превърна в неоспорим факт, докато Цитаделата се спускаше, понесена върху пелена от кълбящи се магически облаци.

И все пак, летящата крепост бе посрещната главно с една дума — или с няколко различни, които общо взето значеха едно и също:

- О! — възкликна Тас и едва не изръкопляска от внезапно обзелото го страхопочитание. — Не е ли прекрасна! Бях забравил какво великолепно и славно нещо са летящите цитадели! Бих дал всичко, каквото и да е, за да се повозя на някоя. — Изведнъж той въздъхна и разтърси глава: — Не сега, Кракундел — произнесе твърдо с интонацията на Флинт. — Имаш работа за вършене. Да видим — той се огледа, — ето я и портата. Там е Цитаделата. А онзи там е лорд Амотус... Хм, хм, изглежда наистина ужасно! Виждал съм мъртъвци с по-весело изражение на лицето. Но къде е... Аха!

По улицата се появи мрачна процесия, идваща право към кендера — група соламнийски рицари, водещи конете си за юздите. Не говореха. Всеки от мъжете изглеждаше необичайно сериозен и напрегнат, всеки от тях знаеше, че най-вероятно крачи към собствената си смърт. Водеше ги човек, чието брадато лице бе в пълен контраст с гладко избръснатите мустакати рицари наоколо му. И, независимо че човекът също носеше ризницата на Рицар на Розата, си личеше, че явно не е навикнал да го прави често.

- Танис винаги е мразел плетените ризници — каза си Тас, докато наблюдаваше приближаването на приятеля си. — А ето го сега, пременен като соламнийски рицар. Чудя се какво ли би измислил Стурм по негов адрес, ако можеше да го види! Как ми се иска Стурм да беше сега тук! — Долната устна на кендера затрепери. По носа му се търкулна една сълза, преди да е успял да я спре. — Как ми се иска който и да е храбър и умен приятел да беше сега тук!

Когато рицарите стигнаха до Портата, Танис се обърна и съвсем тихо издаде няколко команди. Над главите им се разнесе скърцащият звук от размахани драконови криле. Тас потърси с очи и видя кръжащия Кирза, повел формация от бронзови дракони. Цитаделата беше съвсем близо, спускаше се все повече и повече.

- Стурм го няма. Карамон го няма. Няма никой, Кракундел — измърмори кендерът и решително прокара ръка през лицето си. — Още веднъж ти се пада да разчиташ само на себе си. А сега, какво се очаква от мен?

През ума му запрелитаха невероятни планове, като се започнеше от това, да заплаши Танис с оръжие ("Не се шегувам, Танис, вдигни ръцете си високо във въздуха!") и се стигнеше до доста несигурния подход да го зашемети с точен удар по темето ("Ъъм, хей, Танис, защо не си свалиш шлема само за секунда?"). Макар да бе отчаян ход, не изключи дори идеята да каже истината ("Нали разбираш, Танис, двамата с Карамон се върнахме назад във времето, после отидохме напред във времето, Карамон взе онази книга от Астинус, точно когато светът се канеше да свърши, а пък в една от главите към края се разказва как умираш и..."). Внезапно Тас видя как приятелят му вдига ръка. Проблесна сребро...

- Ами да — кимна кендерът и почувства как от плещите му сякаш се смъкна цяла планина. — Ще направя онова, в което винаги съм бил най-добър...

- Без значение какво се случва, оставете лорд Сот на мен — заяви Танис, докато оглеждаше мрачно наобиколилите го рицари. — Закълнете се в Кода на Честта, че ще изпълните заповедта ми!

- Танис, милорд — подхвана сър Маркам.

- Не, няма да споря с теб. Нямате никакъв шанс срещу него, не и без магическа защита. Всеки от вас ще допринесе поне с нещо в битката срещу слугите му. А сега, или се закълнете в Кода на честта, или ще ви заповядам да напуснете полесражението. Закълнете се!

От другата страна на затворената порта се разнесе дълбок глас, призоваващ палантийците да се предадат. Рицарите се спогледаха, почувствали внезапния леден полъх в душите си от този нечовешки звук. Настъпи секунда мълчание, нарушавана единствено от скърцането на крила над главите им, докато огромните създания — бронзови, сребърни, сини и черни дракони — летяха и се измерваха гибелно един друг в очакване на знак за атака. Драконът на Танис, Кирза, кръжеше съвсем близо, готов да се спусне и да го вземе по дадена команда.

Ето, че се дочу и гласът на лорд Амотус — разтреперан и напрегнат, ала изпълнен с решимост, който отговори на неумрелия рицар:

- Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената ни свобода.

- Заклевам се — каза тихо сър Маркам — в Кода на честта.

- Заклевам се — прозвуча нестройният отговор на останалите рицари.

- Благодарен съм ви — кимна Танис, като огледа всеки един от младите мъже с натежало' сърце. Знаеше, че вероятно много от тях нямаше да доживеят края на битката. Знаеше, че и той... Разтърси гневно глава. Трябваше само да произнесе името на дракона си. Вече се канеше да го направи, когато откъм задните редици на рицарите се разнесе глъчка.

- Ох! Веднага се махай от крака ми, голямо, непохватно...

Изцвили кон. Танис чу как някой от рицарите изруга, а после отново същия писклив гласец, който отговаряше невинно:

- Не съм виновен аз. Конят ти стъпи върху мен! Флинт беше напълно прав за тези глупави животни...

Другите коне, нервни от приближаващата битка и държани изкъсо от напрегнатите си ездачи, бяха наострили уши и пръхтяха с разширени ноздри. Един от тях затанцува извън строя, принуждавайки рицаря да увисне за юздите.

- Я се стегнете! — извика строго Танис. — Какво става там...

- Ако обичате. Разкарай се. Какво? Тази кама е ваша? Моите уважения, сигурно сте я изпуснали...

Отвъд портата се разнесе гласът на неумрелия рицар:

- Тогава откупете я на цената на живота си! А откъм редиците пред него се разнесе друг:

- Танис, това съм аз, Тасълхоф!

Сърцето на Полуелфа се вледени. В този момент му бе трудно да прецени чий от двата гласа го е смразил повече.

Ала нямаше време да се чуди. Той погледна през рамо и видя как портите се превърнаха в лед, който се разсипа на хиляди парченца...

- Танис! — нещо се бе закачило за ръката му. — О, Танис! — Тас го разтърси. — Танис! Трябва бързо да дойдеш с мен, за да спасим Карамон! Тръгнал е към Дъбравата Шойкан!

"Карамон? Карамон е мъртъв! — беше първата мисъл на Полуелфа. — Но тогава и кендерът е мъртъв. Какво става тук? Нима съм се побъркал от страх?"

Някой извика предупредително. Танис замаяно се огледа и забеляза, че лицата на рицарите са мъртвешки бледи. Значи лорд Сот влизаше през портите.

- На конете! — изкрещя подивяло, докато се опитваше да отърси упорито вкопчилия се в него кендер. — Тас! Не му е сега времето... Махни се от пътя ми, проклет да си!

- Карамон ще умре! — изплака кендерът. — Трябва да го спасиш, Танис!

- Карамон... та той е... вече мъртъв! — изръмжа Полуелф.

Кирза се стовари близо до него и нададе бойния си писък. Добрите и лошите дракони мигом се хвърлиха един срещу друг с оголени нокти. Битката се разрази безмилостно и светкавично. Въздухът бе изпълнен с мълнии и остър мирис на смърт. Откъм летящата цитадела засвириха рогове. Драконидите ликуващо закрещяха и започнаха да падат безредно от прозорците, разтваряйки кожените си криле, за да убият скоростта си.

Лорд Сот препускаше като лавина от ужас и смърт, безплътна и отблъскваща.

Колкото и да опитваше, Танис не успяваше да се отърси от кендера. Най-накрая, като изруга под нос, той улови ритащия Тас през кръста и го вдигна. Гневът буквално го задавяше. Запрати го към една странична уличка.

- Не мърдай оттам! — изрева побесняло.

- Танис! — извика умолително приятелят му. — Не бива да ходиш там! Ще умреш, заклевам се във всичко най-свято, че ще намериш смъртта си!

Полуелфът му хвърли един последен, изпълнен с ярост поглед и се втурна напред.

- Огнедъх! — извиси глас той. Драконът се отблъсна с мощните си крака и се приземи върху паважа непосредствено до него.

- Танис! — изпищя кендерът. — Не можеш да се изправиш срещу лорд Сот без гривната!

Глава 2

Гривната! Танис сведе очи към китката си. Гривната беше изчезнала! Полуелфът моментално се извърна и се хвърли към кендера. Ала беше твърде късно. Тасълхоф търти да бяга надолу по улицата, сякаш от това зависеше животът му. (Което, след като прецени през рамо изражението по лицето на приятеля си, не беше много далече от истината.)

— Танис! — извика сър Маркам.

Полуелфът се обърна. Лорд Сот се възправяше върху кошмарния си кон сред рухналите порти на град Палантас. Пламтящите му очи срещнаха тези на Танис и застинаха непомръдващо. Дори от толкова далече усети как страхът обгърна душата му като надгробен покров от мълчалив ужас.

Какво можеше да стори? Гривната вече не беше в него. Без нея нямаше никакъв шанс. Абсолютно никакъв!

"Слава на боговете! — помисли си в същата секунда той. — Слава на боговете, че не съм рицар и не съм обвързан със свещено задължение да се изправя срещу злото или да изгубя живота си с чест!"

- Бягайте! — заповяда през изтръпналите си устни. — Не можете да направите нищо! Помнете клетвата, която дадохте! Отстъпвайте! Запазете живота си за битката срещу живите...

В същия момент точно пред него се приземи един драконид. Гущероподобното му лице бе изкривено от неутолима жажда за кръв. В последната секунда си припомни, че противните същества не бива да се пронизват. В смъртта си драконидите се превръщаха в камък, сключвайки в себе си оръжието на нападателя. Вместо това Танис го удари през лицето с дръжката на меча, ритна го в стомаха и скочи през него, когато врагът му се търколи на земята.

Зад себе си чуваше ужасено цвилене на коне и тропот на копита. Можеше само да се надява, че рицарите са се подчинили на сетната му заповед, но точно сега нямаше време да се уверява лично. Все още имаха някакъв шанс. Ако успееше да настигне Тас и му отнеме гривната...

- Кендерът! — нареди на дракона и посочи към бързоногата фигурка, която се отдалечаваше надолу по улицата.

Кирза схвана на секундата и мигом се устреми с разперени нокти, помитайки камък и тухли по пътя си.

Танис се затича подире му, без да се оглежда — нямаше смисъл. По агонизиращите писъци и викове, които вече се разнасяха, можеше да си представи съвсем ясно какво става.

Утринта настъпваше колебливо, а смъртта крачеше из улиците на Палантас. Предвождана от лорд Сот, призрачната армия нахлу през рухналите порти, помитайки всичко, което стоеше на пътя ѝ.

Когато Танис най-сетне се добра до дракона, Кирза вече държеше Тас в зъбите си. Уловил кендера за дъното на сините панталони, той го разтърсваше като освирепяло куче. Кесиите на малкото човече се разтвориха, а във въздуха наоколо полетя цяла колекция от украшения, лъжици, пръстени за салфетки, както и доста добре запазено парче сирене, което се изтърколи на паважа. Сребърната гривна не се виждаше никъде.

- Къде е, Тас? — настоя гневно Полуелф, като се протегна и сам разтърси приятеля си.

- Н-никога... н-н-ня-ма... д-дая-я нн-намер-р-р-иш — отвърна кендерът през тракащите си зъби.

- Остави го долу — нареди Танис на дракона. — Наблюдавай улицата."

Летящата цитадела беше спряла пред стените на града, докато магьосниците и мрачните ѝ свещенослужители се отбраняваха срещу атаките на сребърните и бронзовите дракони. Беше изключително трудно да се различи каквото и да е сред проблясващите мълнии и нарастващия дим, ала Полуелфът бе сигурен, че е видял как от бойниците на Цитаделата се откъсва един син дракон. Китиара, помисли си той. Сега и бездруго нямаше време да се тревожи за нея.

Кирза пусна Тас така, че да падне върху главата си, разпери криле и се обърна към южната част на града, където нападателите вече се групираха и настъпваха срещу защитниците на града, които храбро се изправяха срещу тях.

Танис се приближи и се втренчи обвинително в дребничкия крадец. Кендерът се изправи и отвърна предизвикателно на погледа му.

- Тасълхоф — започна Полуелф с глас, в който трепереше едва сдържан гняв, — този път стигна твърде далече. Лудориите ти могат да костват живота на стотици невинни хора. Дай ми гривната и знай, че от този момент нататък с приятелството ни е свършено!

Очакваше някаква опашата лъжа, хленчещо извинение. Вместо това Танис изненадано видя как кендерът се изпъна твърдо и с побледняло лице. Устните му трепереха, ала в поведението му се долавяше някакво тихо достойнство.

- Мъчно е за обясняване, Танис, а и нямаме време. Битката ти с лорд Сот едва ли щеше да има някакво значение. — Той го погледна сериозно. — Повярвай ми, говоря самата истина. Никакво значение. Всички хора, които сега ще умрат, и бездруго щяха да умрат, но по-лошото е, че и ти щеше да умреш, а още по-неприятното е, че целият свят щеше да пострада. Само че ти не умря, така че може би все още имаме мъничък шанс. А сега — заяви твърдо Тас, като приглаждаше дрехите си и подреждаше кесиите си отново по местата им, — трябва да спасим Карамон.

Танис гледаше кендера неподвижно. После уморено посегна към главата си и свали сгорещения стоманен шлем. Нямаше никаква представа какво става тук.

- Е, добре, Тас — каза изтощено. — Разкажи ми за Карамон. Значи е жив? Къде е сега?

Лицето на кендера се изкриви от тревога.

- Точно там е работата, Танис. Може би вече не е жив. Или поне няма да бъде още дълго. Ще се опита да влезе в Дъбравата Шойкан!

- В Дъбравата! — Полуелфът го изгледа ужасено. — Невъзможно!

- Зная. — Тас нервно подръпна вързаната си на опашка коса. — Но той беше твърдо решен да се добере до Кулата на Върховното чародейство, за да спре Рейстлин...

- Разбирам — промърмори Танис и запрати шлема си надолу по улицата. — Или поне започвам да разбирам. Да тръгваме. В коя посока е?

Лицето на Тас се оживи:

- Наистина? Значи ми вярваш? О, Танис! Толкова се радвам! Нямаш никаква представа каква огромна отговорност е постоянно да наглеждаш Карамон. Оттук! — извика той и посочи нетърпеливо.

- Има ли още нещо, което бих могъл да сторя за теб, Полуелфе? — обади се Кирза, като размаха криле и погледна с желание към ехтящото сражение.

- Не, освен ако не можеш да ни преведеш през Дъбравата.

Кирза поклати глава:

- Много съжалявам, Полуелфе. Дори драконите не могат да пристъпят в тази прокълната гора. Желая ти всичко най-добро, но те съветвам да не очакваш да намериш приятеля си жив.

Драконът подскочи във въздуха с разперени криле и бавно отлетя по посока на битката. Танис кимна мрачно и пое надолу по улицата с бърза крачка, следван от подтичващия кендер.

- Може би Карамон не е успял да навлезе твърде навътре — предположи обнадеждено Тас. — Поне аз не можах последния път, когато идвахме с Флинт. А кендерите не се плашат лесно! Кендерите не се страхуват от нищо!

- Твърдиш, че се опитва да спре Рейстлин? Тас заклати утвърдително глава.

- Ще навлезе — заяви печално Танис.

Дори фактът, че успя да се приближи до Дъбравата Шойкан бе коствал несравнимо усилие на Карамон. Нервите му бяха обтегнати до крайност. Без съмнение обаче, бе приближил повече от всяко друго живо същество, някога дръзвало да се отправи към Дъбравата, без да разполага с амулет или някакво друго средство за защита. Ето, че сега стоеше пред тези мрачни, смълчани дървета, трепереше, потеше се и се опитваше да направи още една крачка напред.

- Смъртта ми лежи някъде там — промърмори сам на себе си и облиза напуканите си устни. — Но каква е разликата? И преди съм се изправял пред смъртта, и то не един, а стотици пъти!

Ръката му легна твърдо върху дръжката на меча. Единият му крак започна да се премества.

- Не, няма да умра! — изкрещя срещу гората. — Не мога да умра. Твърде много зависи от мен. И няма да ме спрат някакви си... някакви си дървета!

Той премести и другия си крак.

- Пристъпвал съм и в по-мрачни места — продължаваше да говори предизвикателно. — Пристъпвал съм в Гората Уейрит. Стъпвах по земята на Крин, когато всичко край мен загиваше. Виждал съм края на света. Не — каза твърдо, — тази гора не е пречка, с която да не мога да се справя.

С това Карамон направи още една крачка и навлезе в Дъбравата Шойкан.

Моментално го обгърна безкраен мрак. Чувстваше се по същия начин, както и когато бе ослепял от заклинанието на Кризания в Кулата. Само дето този път беше съвсем сам. Паниката обхвана сърцето му. В мрака имаше живот! Ужасен, нечестив живот, който не бе живот, а по-скоро оживяла смърт... Карамон почувства как губи опора под краката си. Стовари се на колене, хлипащ, разтреперан от ужас.

- Ти си наш! — шепнеха тихи, съскащи гласове. — Твоята кръв, твоята плът, твоят живот! Наш! Наш! Ела, ела по-близо. Отдай ни сладката си кръв, топлата си плът. Ние сме студени, по-студени, отколкото можеш да си представиш. Приближи се. По-близо.

Ужасът беше непоносим и просто го заливаше. Сега беше моментът да се обърне и да избяга...

- Не — каза задъхано в съскащата тъмнина. — Трябва да спра Рейстлин... Трябва... да... продължа...

За пръв път в своето съществуване Карамон се вгледа дълбоко в себе си и откри някъде там несломимата воля, която бе помогнала на неговия брат-близнак да надмогне слабостта и болката и дори смъртта по пътя към така желаната цел. Едрият войн запълзя на ръце и крака през прахта.

Усилието му заслужаваше уважение, но не го отведе далече. Втренчен в тъмнината, парализиран от страх, той видя как от земята се подаде една безплътна ръка и се протегна към него. Пръстите ѝ, хладни и гладки като мрамор, се сключиха около китката му и започнаха да го дърпат надолу. Отчаяно се засъпротивлява, ала отнякъде изникнаха и други ръце, чиито нокти се впиха безмилостно в кожата му. Усети как нещо го засмуква. Съскащите гласове шептяха в ушите му, до кожата му се допираха устни от кост. Студът изгаряше сърцето му...

- Провалих се...

- Карамон — чу се един разтревожен глас. Войнът се размърда.

- Карамон? — И после: — Танис, той се връща!

- Слава на боговете!

Карамон отвори очи. Огледа се и се втренчи в брадатото лице на Полуелфа, който го наблюдаваше с облекчение, примесено с объркване, удивление и възхита.

- Танис! — Едрият войн се изправи в седнало положение, все така оглупял от преживения ужас, посегна и прегърна приятеля си, хлипайки от благодарност.

- Приятелю! — произнесе Полуелфът, ала не успя да каже нищо повече, сам задавен от напиращите сълзи.

- Добре ли си, Карамон? — питаше Тас, докато се суетеше около него.

Войнът пое дълбоко дъх.

- Да — каза и скри лице в ръцете си. — Да, предполагам.

- Това беше най-храбрата постъпка, която съм виждал да извършва човек — заяви сериозно Танис и се втренчи изпитателно в приятеля си. — Най-храбрата... но и най-глупавата.

Лицето на Карамон пламна.

- Да — каза той. — Е, нали ме познаваш.

- Поне така смятах. — Танис потърка брадата си. Очите му бързо огледаха великолепното телосложение на едрия войн, загорялата кожа, изражението му на твърда, непоколебима решителност. — Проклет да съм, Карамон! Само преди месец припадаше мъртвопиян в краката ми! Шкембето ти се влачеше по пода! А сега...

- Преживях години — обясни приятелят му, като се изправяше на крака с помощта на кендера. — Това е всичко, което мога да ти кажа. Но какво се случи? Как успях да изляза от това ужасно място? — Той се озърна към дърветата-сенки в дъното на улицата и неудържимо потрепери от зловещия спомен.

- Аз те открих — каза Танис, като също се изправяше. — Те... Тези неща те теглеха надолу. Съвсем малко оставаше да намериш вечния си, но доста неспокоен сън, приятелю.

- Как успя да влезеш?

- С помощта на това — отвърна усмихнато Танис и му показа една сребърна гривна.

- Позволила ти е да пристъпиш в Дъбравата? Тогава можем да...

- Не, Карамон — поклати глава Танис, като прибра гривната обратно в пояса си и хвърли поглед към Тас, който ги наблюдаваше с изключително невинно изражение. — Магията ѝ едва успя да ме доведе до ръба на това нечестиво място. Имам чувството, че силата ѝ е намаляла...

Нетърпението на Карамон поувехна.

- Опитах и магическото устройство — отрони той към кендера. — То също не проработи. Не че очаквах да стане нещо. В края на краищата, не успя да ни преведе през Гората Уейрит. Но трябваше да опитам. Дори... дори не успях да го трансформирам! Едва не се разпадна на съставните си части, така че предпочетох да го оставя на мира. — Замълча за миг, сетне, с глас, в който ясно се долавяше напиращото отчаяние, избухна отново: — Трябва да. се добера до Кулата, Танис! — Ръцете му се свиха в юмруци. — Не мога да ти обясня защо, но те уверявам, че видяхме бъдещето. Трябва да прекрача през Портала и да спра Рейстлин. Аз съм единственият, който може да промени нещо!

Полуелфът стреснато положи ръка върху рамото му, за да го накара да се успокои.

- Същото ми разказа и Тас... поне в общи линии. Но Даламар вече е в Кулата, Карамон... и... как, в името на всички богове, смяташ да влезеш в Портала?

- Не можеш да разбереш — отговори приятелят му с толкова сериозно изражение, че Танис премигна изненадано, — а и нямаме време за обяснения. Налага се да ми повярваш. Трябва да вляза в тази Кула!

- Прав си — съгласи се Полуелфът, след като известно време се взира озадачено в него. — Не те разбирам. Но ще ти помогна, стига да мога и стига изобщо да е постижимо.

Карамон въздъхна тежко. Главата му се отпусна между раменете.

- Благодаря ти, приятелю — каза простичко. — Твърде дълго вървях сам по този път. Ако не беше Тас...

Той погледна кендера, ала малкото човече не го слушаше. Погледът му бе насочен с живо внимание към летящата цитадела, все така надвиснала над градските стени. Битката продължаваше, както във въздуха около нея, така и на земята долу, ако можеше да се съди по гъстите стълбове дим, които се издигаха от южните части на града, виковете и писъците, трясъка на оръжие и тропота на коне.

- Бас държа, че с нещо такова човек лесно ще стигне до Кулата — заяви Тас с неотслабващ интерес. — Бум! Право над Дъбравата. Пък и по природа магията ѝ е зла, както на гората, а и е доста големичка — Цитаделата, не Дъбравата. Сигурно се иска доста магия, за да я спреш и...

- Тас!

Кендерът се обърна, за да установи, че двамата приятели просто стоят и го наблюдават втрещено.

- Какво! — извика разтревожено кендерът. — Не бях аз! Вината не е моя...

- Само ако можехме да се качим там горе — промърмори Полуелфът и обърна очи към Цитаделата.

- Магическото устройство! — възкликна развълнувано Карамон. Ръката му порови из вътрешния джоб на ризата, която носеше под бронята си. — То, то ще ни отведе там!

- Къде? — внезапно Тас почувства, че нещо е на път да се случи. — Ще ни отведе... — той проследи погледа на Танис — там? Там! На летящата цитадела! Ама това е страхотно! Готов съм. Да тръгваме! — Кендерът нетърпеливо загледа магическото устройство в ръцете на едрия войн. — Само че това чудо действа само с двама души. Как ще вземем Танис?

Карамон прочисти гърлото си от неудобство. В очите на Тас проблясна разбиране.

- О, не! — извика той. — Не!

- Съжалявам, Тас — промърмори приятелят му, докато пръстите му сръчно трансформираха с нищо неотличимия медальон в прекрасен, богато инкрустиран скиптър. — Но така или иначе ще си имаме достатъчно главоболия, докато влезем вътре. Битката няма да е лека...

- Трябва да ме вземеш със себе си, Карамон! — извика кендерът. — Идеята беше моя! Мога да се бия. — Той порови в пояса си и измъкна малкия нож. — Спасих ти живота! Спасих живота и на Танис!

Видял, че Карамон е взел окончателно решение и не смята да го обсъждат повече, Тас насочи вниманието си към Полуелфа и се хвърли умолително към него:

- Вземете ме с вас! Може пък устройството да проработи и за тримата. Или по-скоро за двама души и един кендер. Аз съм мъничък. Сигурно дори няма да ме забележи. Моля те!

- Не, Тас — отсече твърдо Танис. Той се освободи от ръцете на кендера и отиде при Карамон. После вдигна пръст и го прониза с предупредителен поглед, който не оставяше никакво съмнение. — И този път говоря сериозно!

Тас остана загледан в тях с толкова безутешно изражение, че сърцето на Карамон трепна от лошо предчувствие.

- Слушай — каза той и коленичи до полуобезумелия от мъка кендер. — Видя какво ни чака, ако се провалим! Нуждая се от Танис. Нуждая се от силата на меча му, от опита му. Разбираш това, нали?

Тас опита да се усмихне, ала вместо това долната му устна затрепери.

- Да, Карамон, разбирам. Съжалявам.

- А и идеята наистина е твоя — успокои го сериозно войнът и се изправи.

Макар последната мисъл да поуспокои кендера, в никакъв случай не можеше да се каже същото за Полуелфа.

- По някакъв начин — промърмори той — тъкмо това ме тревожи най-много. — А и лицето на Тас не вещаеше нищо добро. — Обещай ми — каза възможно най-строго, докато Карамон се връщаше и заемаше мястото си до него, — че ще си намериш някое безопасно местенце и ще стоиш там, вместо да се забъркваш в още неприятности! Обещаваш ли?

Лицето на Тас бе образец за вътрешно раздвоение... той прехапа устни, веждите му се сключиха и той тръсна опашка. Сетне изведнъж разшири очи. Усмихна се:

— Разбира се, че обещавам, Танис — произнесе толкова невинно, че полуелфът изпъшка.

Ала точно в този момент не можеше да направи нищо повече. Карамон вече произнасяше магическия напев и манипулираше устройството. Последното, което видя Танис, преди да се стопи в магическата мъгла на заклинанието, беше един щастлив кендер, който се почесваше и им махаше за довиждане.

Глава 3

- Огнедъх! — каза си Тас, веднага щом приятелите му изчезнаха.

Кендерът се обърна и затича по улицата към южната част на града, където битката очевидно беше най-ожесточена.

- Именно — промърмори си той. — Драконите без съмнение са точно там.

Чак тогава се сети, че в плана му има един съвсем малък недостатък.

- Триста опашати джуджета! — каза ядно, като спря и се загледа към небето, където драконите се зъбеха и си нанасяха удари с нокти, хапеха се и яростно издишваха пламъци един срещу друг. — Как да го намеря в тази блъсканица?

Той си пое раздразнено дъх и почти незабавно се задави и закашля. Огледа се и установи, че въздухът наоколо очевидно е доста задимен, а небето, преди сиво в зората под облачната покривка, сега грееше в зловещи отблясъци.

Палантас гореше.

- В никакъв случай не е безопасно местенце този град — измърмори. — Танис каза точно това: намери си безопасно местенце. А най-безопасното място, за което се сещам сега, е да бъда с Карамон и Танис вместо в този подпален, плячкосван и разграбван град. Пък и сигурно вече са успели да се забъркат в някоя голяма неприятност, която чака само мен. — Той се умисли дълбоко. — Сетих се! — каза внезапно. — Ще се помоля на Физбан! Няколко пъти свърши работа... е, добре де, мисля, че свърши работа. Така или иначе, няма да навреди.

Забелязал приближаването на двама дракониди, Тас се шмугна в една странична уличка, скри се зад голяма купчина смет и вдигна очи към небето:

- Физбан — каза сериозно. — Стана тя каквато стана! Ако този път не се измъкнем здрави и читави, най-добре да хвърлим парите в кладенеца, да нарамим пилетата и да си потърсим друг дом, както обичаше да казва майка ми. И макар че не съм особено сигурен какво имаше предвид, ми звучи доста добре. Трябва да бъда с Танис и Карамон. Знаеш, че няма да се справят без мен. Но за да успея, се нуждая от дракон. Нали? Не искам много. А можех да го направя. Като например, да прескочим глупостите с драконите и да ме качиш направо горе. Но подхождам скромно. Само един дракон. Това е.

Той зачака. Нищо не се случваше.

Въздъхна още по-раздразнено, хвърли едно око към небето и се опита да бъде търпелив. Нищичко. Кендерът изпухтя.

- Добре, от мен да мине, ще върна съдържанието на една кесия, а защо не и на две, само ми помогни да полетя малко с Цитаделата. Точно така, това е истината. Поне част от нея. А и не можеш да отречеш, че винаги ти намирах шапката...

Ала въпреки великодушния жест, драконът така и не се появяваше.

Най-накрая Тас се отказа. Драконидите вече бяха отминали, така че се изправи иззад купчината боклук и отново се върна на улицата.

- Е — промърмори, — предполагам, че си бил доста зает, Физбан, а и...

В същия момент земята избяга изпод краката му, във въздуха полетяха натрошени камънаци, тухли и чакъл и се разнесе грохот, който едва не го оглуши, след което... настъпи тишина.

Кендерът се изправи, отърси полепналата мръсотия от гамашите си и се взря през стелещата се прах. За момент си помисли, че върху него се е стоварила още някоя сграда, както в Тарсис, ала секунда по-късно вече знаеше, че случаят съвсем не е такъв.

В средата на улицата лежеше един бронзов дракон. Беше паднал по гръб, покрит с кръв, крилата му бяха разперени върху няколко съседни къщи, а опашката очевидно бе успяла да събори няколко други. Очите му бяха затворени, по хълбоците му се виждаха дълбоки изгаряния и определено не дишаше.

— Това — каза раздразнено Тас, загледан към създанието, — не беше точно същото като онова, което имах предвид!

В същия момент обаче драконът се раздвижи. Едното му око се отвори и замаяно се фокусира върху кендера в опит да го разпознае.

- Огнедъх! — възкликна Тасълхоф и се изкатери по един от огромните му крака, за да го погледне в окото. — Точно теб търсех! Зле ли... зле ли си ранен?

Младият дракон явно тъкмо се канеше да отвърне нещо, когато неочаквано над тях прелетя тъмна сянка. Очите на Кирза мигом се разтвориха широко, той изръмжа тихо и немощно се опита да вдигне глава. Усилието се оказа твърде голямо. Кендерът огледа небето над тях и забеляза един черен дракон, който тъкмо се канеше да се спусне надолу и да довърши жертвата си.

- А, не! — измърмори Тас. — Това си е моят бронзов дракон! Физбан го прати за мен. Да видим... Как ли се побеждава в такава битка?

Историите за Хума веднага му дойдоха на ум, ала и бездруго не бяха от полза, тъй като не разполагаше нито с драконово копие, нито дори с най-обикновен меч. Той измъкна малкия си кинжал, огледа го с надежда, после поклати разколебано глава и го върна обратно в пояса си. Е, налагаше се да даде най-доброто от себе си.

- Огнедъх — нареди на дракона, докато се катереше по широкия, покрит с люспи корем на създанието. — Стой тихо и мирувай, става ли? Да, знам за всички тези глупости как искаш да умреш с чест, докато се сражаваш с врага. Навремето имах приятел, който беше соламнийски рицар. Но точно сега не можем да си позволим лукса да умираме с чест. Имам други двама приятели, които в момента са живи и здрави, но съвсем скоро може и да не бъдат, освен ако не ми помогнеш да стигна до тях навреме. Пък и вече ти спасих веднъж живота тази сутрин и макар още да не го знаеш от първа ръка, твърдя, че си ми задължен.

Тас така и не разбра дали Кирза го беше чул или просто изгуби съзнание, но така или иначе нямаше време за губене. Изправи се върху корема му и порови из кесиите си, за да открие нещо, което би му било от полза. Извади сребърната гривна на Танис.

- Кой би помислил, че се отнася към нея толкова небрежно — измърмори, докато я слагаше на китката си. — Сигурно я е изпуснал, когато се занимаваше с Карамон. Добре че я намерих и прибрах на безопасно място. А сега... — Той протегна ръка и посочи черния дракон, който се рееше над тях с отворена паст, готов да изплюе смъртоносна доза киселина върху жертвата си.

- Виж, драги! — извика срещу му. — Този драконов труп е мой! Аз си го намерих пръв. Е... хубаво де, той ме намери, но какво значение има? Едва не ме размаза по паважа. Така че марш оттук и не разваляй въздуха с ужасния си дъх!

Черният дракон озадачено размаха криле на едно място, втренчен към него. Беше женски дракон и често бе отстъпвал плячката си на дракониди и дори на гоблини, но никога — поне доколкото си спомняше със сигурност — не бе имал вземане-даване с кендер. Битката не бе пощадила дракона. Чувстваше се леко замаян от загубата на кръв и от един особено болезнен удар по носа, ала все пак нещо му подсказа, че работата не е чиста. Не успяваше дори да си спомни да е срещал зъл кендер. Не можеше да не признае, разбира се, че винаги има първи път. А и този все пак носеше гривна, без съмнение заредена със силна черна магия, чиято мощ ефективно блокираше всичките му заклинания.

- Знаеш ли колко се изкарва от драконови зъби в Санкшън в последно време? — Извика кендерът. — Без да споменаваме ноктите. Познавам магьосник, който дава по трийсет монети само за единия!

Черният дракон се намръщи. Разговорът бе доста глупав. Освен това го болеше носа и беше ядосан. Тръсна гневно глава, решен да довърши досадното създание заедно с плячката, която му се падаше по право, отвори уста и вече се канеше да избълва смъртоносно количество киселина върху тях, когато... внезапно бе поразен в гръб от друг бронзов дракон. Черният нададе яростен писък, забрави за плячката и със зъби и нокти се забори за живота си, докато бавно набираше височина, следван от бронзовия.

Тас въздъхна дълбоко и седна върху корема на Кирза.

- Вече си мислех, че от нас ще остане само петно — измърмори той. Свали сребърната гривна и я напъха обратно в кесията. Усети как драконът под него се размърда и започна да диша по-равномерно. Кендерът се плъзна по люспестия хълбок и тупна на земята.

- Огнедъх, толкова... лошо ли си ранен? — И как изобщо човек можеше да излекува цял дракон? — Ако искаш, мога да отида и да потърся свещенослужител, макар да е доста вероятно повечето да са твърде заети с цялата тази битка и тъй нататък...

- Не, малки човеко — изрече с дълбок глас Кирза, — няма да бъде необходимо. — Драконът отвори очи, разтърси огромната си глава и изви врат, за да се огледа. — Ти ми спаси живота — каза леко объркано след секунда.

- Два пъти — поправи го развеселено Тас. — Първият беше тази сутрин, когато се появи лорд Сот. Моят приятел Карамон — не го познаваш, — има една такава книга, която казва какво ще се случи в бъдещето, или по-скоро какво няма да се случи, след като вече го променихме. Както и да е, двамата с Танис щяхте да се изправите срещу лорда и щяхте да изгубите живота си, но не се получи, понеже откраднах гривната и не стана нищо. Искам да кажа, не умряхте.

- Без съмнение. — Кирза се претърколи на една страна и протегна едното си огромно кожено крило в задимения въздух. Изучи го внимателно. Беше продупчено и окървавено, но не и разкъсано. Той изучи и другото си крило по подобен начин, докато Тас го наблюдаваше очаровано.

- Мисля, че много би ми се искало да бъда дракон — въздъхна кендерът.

- Естествено. — Кирза бавно извъртя бронзовото си тяло така, че да успее да стъпи здраво върху ноктестите си лапи, като първо внимателно измъкна опашка изпод една рухнала стена. — Ние сме избраници на боговете. Продължителността на живота ни е толкова голяма, че в сравнение с нея тази на елфите прилича на запалена и догаряща свещ. Колкото до хората и кендерите, за нас вие сте просто падащи звезди. Дъхът ни е смъртоносен, а магията — толкова могъща, че само най-великите измежду магьосниците могат да ѝ се противопоставят.

- Да, да — каза Тас, като се опитваше да овладее нетърпението си. — Сигурен ли си, че всичко по теб работи?

Кирза на свой ред потисна една усмивчица.

- Да, Тасълхоф Кракундел — отвърна мрачно той и разкърши криле, — всичко... ъъм... по мен работи, както се изрази. — Той разтърси глава. — Чувствам се малко изморен, но това е всичко. И така, след като спаси живота ми...

- Два пъти.

- Два пъти — поправи се послушно драконът, — съм длъжен да ти се отплатя. Какво мога да направя за теб?

- Отведи ме на летящата цитадела! — каза Тас, готов да се покатери на гърба на дракона. Внезапно усети как полита във въздуха, увиснал на яката на ризата си в една от огромните лапи на Кирза. — О, много благодаря. Макар че можех да се справя и сам...

С известно закъснение установи, че не се намира върху гърба на дракона. Вместо това откри, че се е оказал очи в очи с него.

- Предупреждавам те, че това би било изключително опасно, ако не и фатално, за теб — предупреди го строго бронзовият дракон. — Нека те отведа при соламнийските рицари в Кулата на Върховния свещенослужител...

- Вече съм бил там! — запротестира Тас. — Трябва да стигна до Цитаделата! Нали разбираш, ъъ, сещаш ли се — Танис Полуелф! Нали го познаваш? Сега той е там горе и... ъъм... ме остави тук, за да събера едни страшно важни, ъм, сведения за него — довърши през глава. — Е, вече разполагам с тях и трябва да му ги отнеса.

- По-добре ги предай на мен — предложи Кирза. — Ще се погрижа да ги получи.

- Н-не, не, това... хм, хм... няма да свърши работа — заекна кендерът, докато мислеше усилено. — Работата е там... че... са на тайния език на кендерите! И... не могат да бъдат преведени на... ъъ... не могат да бъдат преведени на Общ. Ти нали... не говориш кендерски, Огнедъх?

"Разбира се, че говоря" — канеше се да отговори драконът, ала се втренчи в изпълнените с надежди очи на Тас и изсумтя:

- Разбира се, че не! — подметна презрително. Съвсем бавно и внимателно той вдигна малкото човече и го сложи на гърба си, точно между крилете. — Щом такова е желанието ти, ще те отведа при Танис Полуелф. Дръж се здраво за гривата ми. За съжаление не съм оседлан, тъй като не предвиждахме такъв тип битка.

- Добре, Огнедъх — извика ликуващо Тас, нагласи предвидливо кесиите си и се залови за бронзовата грива на дракона с мънички ръце. Внезапно му хрумна нещо друго: — Ей, Огнедъх — рече той. — Нали няма да правиш разни рисковани маневри там горе, като например да се преобръщаш през глава или да се гмуркаш право към земята? Защото, макар наистина да звучи страшно забавно, не съм завързан за теб и може да падна...

- Не — отвърна усмихнато Кирза. — Ще те отведа до Цитаделата възможно най-бързо, за да мога да се върна към битката, преди да е станало твърде късно.

- Готов, когато кажеш! — изкрещя развълнувано кендерът и смушка дракона с пети.

Драконът подскочи във въздуха. Скоро улови подходящо възходящо течение и започна да се издига в небето над Палантас.

Пътуването не се оказа никак приятно. Когато погледна надолу, Тас затаи дъх. Почти целият Нов град беше обхванат в пламъци. Тъй като бе оставен незащитен, драконидите просто помитаха, грабеха и палеха всичко по пътя си. Междувременно добрите дракони успяваха да удържат положението срещу лошите и поне засега да опазват Стария град от посегателствата им, а защитниците по стените даваха всичко от себе си срещу драконидите. За съжаление, водената от лорд Сот атака им бе струвала скъпо. От мястото си кендерът съвсем ясно успяваше да различи пръснатите тела на коне и рицари — фигурки, повалени от ръката на зло и отмъстително дете. Дори и в този момент армията на лорда си проправяше път като нагорещен нож в масло. Скелетите-войни колеха наред, а протяжните писъци на баншитата се издигаха над виковете на ранените и умиращите.

Тас преглътна измъчено.

- Хм, хм — прошепна той. — Дали пък това не е по моя вина? В края на краищата, няма как да знам. Карамон така и не прочете какво става нататък! Все пак ми се струваше, че... Не — отговори си сам най-сетне, — ако не бях спасил Танис, тогава Карамон щеше да умре в Дъбравата. Сторих каквото трябваше да бъде сторено. Всичко е толкова объркано, че повече няма да мисля за него.

За да се откъсне от тези проблеми — а и за да не гледа към ужасните неща, които се случваха на земята — Тас се озърна към задименото небе. Внезапно вниманието му бе привлечено от огромен син дракон, който се издигаше от една улица непосредствено до Дъбравата Шойкан.

- Драконът на Китиара! — измърмори той, разпознал, великолепния, смъртоносен Ские. Драконът обаче беше без ездач, а Китиара не се виждаше никъде.

- Огнедъх! — извика предупредително кендерът, като се извърна към синия дракон, който ги беше видял и променяше посоката си, за да ги настигне.

- Вече го забелязах — отвърна с равен тон Кирза и също хвърли един поглед към Ские. — Не се тревожи, почти стигнахме. Ще оставя първо теб и чак тогава ще се погрижа за неприятеля.

Вече наистина бяха съвсем близо до Цитаделата. При вида ѝ всички мисли за Китиара и синия дракон напълно изчезнаха от ума му. От това разстояние летящото укрепление беше дори още по-красиво, отколкото гледано от земята. Съвсем ясно се забелязваха огромните скални парчета, които висяха от основите — следствие от разрушителното въздействие на магията, която бе изтръгнала Цитаделата от земната гръд.

Магическите облаци вряха и кипяха около основите, поддържайки укреплението във въздуха. Между трите малки кули прескачаха ослепителни разноцветни мълнии. Сега дори успяваше да различи огромните пукнатини, плъзнали като змии по каменните стени — друг резултат от невероятното усилие, приложено, за да се издигне Цитаделата във въздуха. От прозорците по кулите и вдигнатите решетки на входовете струеше ярка светлина, но освен това Тас не успяваше да различи други признаци на живот. Нямаше никакви съмнения обаче, че във вътрешността направо гъмжи от какви ли не странни същества!

- Къде би искал да те оставя? — попита Кирза. В гласа му се долавяше леко нетърпелива нотка.

- Където и да е, много благодаря — отвърна учтиво Тас, разбирайки, че драконът не може да отлага повече завръщането си към сражението.

- Струва ми се, че главният вход не е особено препоръчителен — обади се след секунда драконът и рязко промени посоката. Спусна се остро и закръжи около Цитаделата. — Ще те оставя отзад.

Тас се канеше да поблагодари, ала стомахът му внезапно реши да пропадне, докато сърцето му буквално се качи в гърлото, така че реши за момента да запази благоразумно мълчание. Междувременно огромните криле на Кирза заудряха мощно във въздуха, драконът протегна лапи и кацна леко в запустелия вътрешен двор. Нямаше време за любезности. Като се бореше едновременно да задържи съдържанието на стомаха си и да не падне на глава, докато се изхлузваше от гърба му, кендерът най-сетне скочи на твърда почва (е, в известен смисъл твърда) и се шмугна бързо в сенките.

Вече започваше да идва на себе си. — Сбогом, Огнедъх! — извика и помаха с мъничката си ръка. — Благодаря! Желая ти успех!

Дори и да го беше чул, бронзовият дракон не отговори. Кирза вече се издигаше, набирайки все по-голяма скорост. Непосредствено по петите му се стрелна и Ские. Червените очи на синия дракон грееха с невероятна омраза. Тас вдигна леко рамене, въздъхна и реши, че поне за момента не може да направи каквото да било за Огнедъх. Най-добре беше да не се тревожи повече и да остави драконите да водят битката, както намерят за добре. Той се обърна и огледа мястото, където беше попаднал.

Намираше се в задната част на укреплението в едната половина на вътрешен двор. Другата половина очевидно бе останала на земята, след като бяха изтръгнали Цитаделата от нея. Забеляза, че стои обезпокоително близо до ръба и забързано се приближи към стените. Движеше се съвсем тихо и се придържаше главно към сенките по силата на навика, с който — иска или не — се ражда всеки кендер.

Спря и се огледа. Имаше голяма врата, но беше затворена и добре укрепена с железни решетки. И макар наистина да имаше изключително интересна ключалка, кендерът с въздишка бе принуден да се съгласи, че по всяка вероятност зад нея също така има и изключително интересен на вид пазач. Най-добре щеше да бъде, ако пропълзеше през някой прозорец, а такъв действително имаше, беше ярко осветен и се намираше точно над него.

Доста над него.

- Хиляди разярени гоблини! — измърмори той.

Прозорецът се намираше на поне шест стъпки над земята. Тас се озърна, откри голямо парче отчупена скала и пристъпи към действие. След няколко минути отчаяно пъхтене, бутане и местене насам-натам, успя да го разположи така, че да се покачи и да достигне прозореца. После внимателно надникна през него.

На пода лежаха две вкаменени тела на дракониди. Главите им бяха премазани. Недалече от първите двама лежеше и друг мъртъв драконид, чиято глава бе напълно отделена от тялото. Освен труповете в помещението нямаше нищо друго. Тас се повдигна на пръсти, промуши Глава през прозореца и се ослуша. Сякаш от много далече долитаха звуци от дрънчене на метал и дрезгави викове, последвани от невероятен рев.

- Карамон! — каза кендерът. Той се промъкна без особена мъка през прозореца. Преди да скочи на пода, се увери още веднъж, че Цитаделата все така не помръдва и доволно тупна върху каменните плочи вътре. Заслуша се. Същият рев, примесен с гласа на ругаещия Танис. — Колко мило — кимна със задоволство и тръгна към шума от битката. — Решили са да ме изчакат.

Влезе в един коридор с прави голи стени и спря, само колкото да се постегне. Звукът от трясъка на оръжие се разнасяше някъде над него. Надникна в друг осветен с факли коридор, който водеше тъкмо в тази посока. Реши да действа предпазливо и преди да влезе в него, измъкна малкия си кинжал. Не срещна никого. Коридорът беше съвсем празен, както и тясното стълбище за нагоре.

— Хмм — измърмори той. — Определено тук е далеч по-безопасно в сравнение с града под нас. Само да не забравя да го спомена пред Танис. А като заговорихме за Танис, къде ли може да са те с Карамон в този момент?

След като се изкачва право нагоре в продължение на близо десетина минути, кендерът спря и се огледа в едва-едва разпръсваната от факлите тъмнина. Сега вече със сигурност можеше да каже, че се катери по тясно стълбище, заключено между външната и вътрешната стена на някоя от кулите. Все още чуваше шума от битката, но сега виковете долитаха от по-близо, сякаш Танис и Карамон се намираха от другата страна на стената. Обаче не виждаше начин да се добере до тях. Изнервено — и с уморени от изкачването крака — той спря и се замиели.

"Мога да се върна обратно и да опитам по друг път — каза си той, — но мога и да продължа. Обратно, въпреки че ще бъде далеч по-леко за изморените ми крачета, но на каква цена? Сигурно гъмжи от дракониди. От друга страна, все някъде тук трябва да има врата, иначе защо са тези стълби?"

След като се поздрави за проявената логика, кендерът реши да продължи нагоре, макар звуците от битката вече да звучаха под него. Точно когато вече си мислеше, че архитектът на проклетото стълбище е бил някое пияно джудже с извратено чувство за хумор, най-сетне откри своята врата.

- Аха, ключалка! — рече, потривайки ръце. Отдавна не му се бе отдавал случай да се позанимае с някоя и вече започваше да се тревожи, че е започнал да губи форма. След като изучи ключалката предпазливо и с око на професионалист, той внимателно постави ръка върху дръжката. За негово огромно разочарование, вратата се отвори съвсем леко.

- Е, както и да е — каза с въздишка. — И бездруго не си нося инструментите.

Бутна вратата още малко и надникна през нея. Точно пред него се виждаше единствено дървен парапет. Кендерът отвори вратата напълно и още по-предпазливо пристъпи по тясна дървена площадка, която вървеше по протежение на вътрешните стени на кулата.

Тук звукът от битката вече беше съвсем ясен. Тас забързано изтича напред и увисна през парапета. Шумът от разбито дърво, трясък на мечове, викове и глухи удари идваше от...

- Здрасти, Танис. Здрасти, Карамон! — извика весело. — Хей, я кажете, разбрахте ли вече как се управлява това чудо?

Глава 4

Приклещени на друг балкон, няколко етажа по-долу от този, на който се намираше кендера, Танис и Карамон се биеха за живота си. Намираха се на противоположната страна на кулата. Нещо като малка армия от дракониди и гоблини се тълпеше на стълбите, водещи нагоре към балкона.

Двамата войни се бяха барикадирали зад огромна дървена пейка, която бяха довлекли напряко на стълбите. Точно зад тях имаше врата и по всичко изглеждаше, че приятелите са направили опит да отстъпят към нея, но са били принудени да се обърнат и да се защитават, преди да я достигнат.

Ръцете на Карамон бяха опръскани със зелена кръв до лактите. Огромният войн размахваше голяма греда, която бе откъртил от балкона и размазваше главите на нападателите си с нея, докато мечът на Танис изглеждаше доста нащърбен и в окаяно състояние. Полуелф кървеше на няколко места — ризницата му бе прерязана, а нагръдникът му бе изкривен от нечий мощен удар.

Поне доколкото Тас можеше да прецени, нещата бяха стигнали до патова ситуация. Драконидите не можеха да се приближат достатъчно, за да се изкатерят по пейката или да я отместят от пътя си, ала същевременно Карамон и Танис нямаше как да напуснат позицията, без моментално да се окажат напълно прегазени от побеснелите противници.

- Танис! Карамон! — извика кендерът. — Тук горе! Мъжете изумено се заозъртаха при звука от гласа на Тас. Сетне Карамон го забеляза и посочи към него:

- Тасълхоф! — отекна мощният му бумтящ глас в затвореното пространство на кулата. — Тас! Вратата зад нас! Заключена е! Не можем да се измъкнем!

- Идвам ей сегичка — извика весело кендерът и се покатери през парапета, за да скочи в разгара на битката.

- Не! — изрева Танис. — Отключи я от другата страна! От другата страна! — повтори почти истерично.

- О — разочарова се Тас. — Разбира се, няма проблем.

Той скочи обратно на балкона и вече се канеше да хукне обратно надолу, когато вниманието му беше привлечено от факта, че драконидите изведнъж прекратиха атаката и обърнаха очи надолу по стълбите. Разнесоха се резки заповеди. Драконидите се заблъскаха в едната и другата посока със зъбати усмивки. Тъкмо когато Тас отново се подаде през парапета, Танис и Карамон също надникнаха иззад пейката, озадачени от внезапното затишие.

По стълбите се изкачваше драконид в черна мантия, украсена със странни руни. В ноктестата си ръка стискаше жезъл, изработен във формата на атакуваща змия.

Магьосник от ордена на Бозак! Тас усети как стомахът му извършва почти същия лупинг, както и когато се бе приземил във вътрешния двор на Цитаделата. Драконидите делово прибираха мечове в ножниците, очевидно решили, че битката е приключена. Магьосникът щеше да разреши проблема бързо и лесно.

Тас забеляза, че ръката на Танис посяга към пояса му... и се появява празна. Лицето на Полуелфа видимо побледня. Ръката му потърси на друго място в пояса. Той огледа обезумяло пода край себе си.

- Бас държа — каза си Тас, — че сребърната гривна точно сега ще му свърши чудесна работа. Може би дори търси точно нея. Предполагам, просто още не е разбрал, че я е загубил. — Кендерът порови в кесията си и измъкна гривната: — Ето я, Танис! Не се тревожи. Беше я изпуснал, но я намерих! — извика, като я размаха във въздуха.

Полуелфът погледна намръщено нагоре. Веждите му мигом се сключиха толкова заплашително, че Тас побърза да хвърли гривната право към него. Почака малко, за да види дали Танис няма да му благодари (не го направи), след което въздъхна.

- Идвам след минутка! — извика. Обърна се и се втурна през вратата.

- Определено не е особено признателен — измърмори недоволно, докато бързаше обратно по пътя. — Няма и следа от стария, готов за забавления Танис. Вече започвам да мисля, че никак не му понася да бъде герой.

В същия момент зад него, макар и приглушена от стената, се чу поредица от дрезгаво изпети заклинания, последвани от няколко експлозии. Драконидите закряскаха разочаровано.

- Гривната ще ги държи на разстояние поне за известно време — измърмори Тас. — Но не задълго. И откъде, в името на всички богове, се стига до другата част на кулата? Навярно просто трябва да се спусна обратно до долу и да потърся друг път.

Най-сетне достигна приземното ниво, мина тичешком покрай помещението, през което бе влязъл в Цитаделата и продължи нататък, докато не се озова в началото на коридор, започващ под прав ъгъл на този, в който се намираше. Можеше само да се надява, че ще го отведе до онази част от кулата, където бяха заключени Танис и Карамон.

Разнесе се нова експлозия, но този път потрепери цялата кула. Тас увеличи скоростта. Остър завой надясно. Кендерът заобиколи покрай ъгъла и...

Бум! Блъсна се в нещо дундесто и нисичко, което се прекатури на пода с приглушено "уф".

На свой ред ударът накара Тас да се преметне през глава. Полежа известно време, без да може да се отърве от натрапчивото усещане — ако се съдеше по миризмата, — че се е срещнал с гнила купчина боклук. Донякъде замаян, той успя да се изправи на крака, измъкна ножа си и се приготви за защита срещу ниското, тъмно създание, което лежеше в краката му.

Създанието сложи ръка на челото си и каза "Оох" с измъчен глас. Сетне се огледа несигурно и забеляза застаналия над него Тас. Кендерът се намръщи решително. Светлината от факлите се отразяваше от острието на ножа му. "Оох" се превърна в "ААААААААА". Вонящото създание изпъшка и припадна.

— Блатно джудже! — рече кендерът и прикри носа си с отвращение. Прибра ножа и понечи да отмине. После спря. — Хм — каза замислено, — все пак може да се окаже добра идея. — Той се наведе, сграбчи джуджето за кирливите дрехи и го разтърси: — . Ей, събуди се!

Блатното джудже отвори очи и си пое разтреперано дъх. Виждайки пред себе си строгите черти на приклекналия кендер, джуджето пребледня силно, стисна очи и опита да се престори на припаднало.

Тас отново го разтърси като вързоп.

Джуджето отвори само едното си око. Кендерът продължаваше да го гледа. Сега му оставаше само едно — да се престори на умряло. Джуджетата (особено блатните) постигат това, като задържат дъха си и се изпружват като дъска.

- Хайде де — започваше да се ядосва Тас, без да престава да го разтърсва. — Нуждая се от теб.

- Ти се маха — заяви блатното джудже с дълбок, гробовен глас. — Аз мъртъв.

- Още не — увери го кендерът възможно най-заплашително. — Но не е изключено, освен ако не ми помогнеш! — Той вдигна ножа.

Джуджето преглътна шумно и бързо се изправи, търкайки глава объркано. Очите му се спряха върху Тас. То обви ръце около него:

- Ти излекувал! Аз обратно от мъртъв! Ти велик, могъщ, свещеник!- Не, не съм! — отсече кендерът, докато се опитваше да прикрие стреснатото си изражение. — А сега ме пусни. Не, оплел си се в кесията ми. Не натам...

След няколко секунди най-после успя да свали от себе си блатното джудже. Изправи го решително на крака и се втренчи строго в него:

- Опитвам се да стигна до другата страна на кулата. Това ли е пътят?

Джуджето се озърна преценяващо ту в едната, ту в другата посока, след което се обърна към Тас:

- Това път — каза и посочи в посоката, която бе следвал.

- Чудесно! — кендерът се накани отново да се втурне.

- Каква кула? — попита блатното джудже и се почеса по главата.

Тас се закова. Върна се при джуджето. Показа му ножа си с многозначително изражение.

- Аз тръгва с велик свещеник — разбърза се услужливо джуджето. — Аз води.

- Нелоша идея наистина — кимна Тас.

Грабна мърлявата ръка на мъника и го повлече след себе си. Скоро стигнаха до друго стълбище, водещо нагоре. Звуците от битката вече се разнасяха далеч по-силно. Джуджето се опули.

Опита да измъкне деликатно ръката си.

- Аз вече бил мъртъв веднъж — извика, след като не успя, но без да се предава. — Ако веднъж мъртъв, тебе слагат в кутия и изхвърлят на боклук. Мен това не харесва.

Макар теорията да си я биваше, Тас нямаше време за това. Без да изпуска джуджето, той го засили пред себе си и продължи да се изкачва нагоре. Битката се чуваше все по-ясно. Най-сетне се озоваха пред някаква врата. Стълбището свършваше пред нея, а от другата страна долитаха удари, стенания и ругатните на Танис. Тас опита дръжката. И от тази страна беше заключено. Кендерът се усмихна и отново потърка ръце.

- Естествено. Добре изработена врата — рече, докато я изучаваше. После се наведе и погледна през ключалката. — Тук съм! — извика.

- Отваряй... — приглушени звуци — ... веднага! — изрева гласът на Карамон.

- Правя всичко по силите си! — кресна в отговор раздразненият кендер. — Нали разбираш, нямам инструменти. Е, просто ще импровизирам. Ти! Върни се тук! — успя да улови блатното джудже, тъкмо когато то вече се канеше да спринтира обратно по стълбите. Отново му показа ножа и го размаха заплашително. Джуджето се свлече в бездиханна купчинка.

- Аз стои! — изквича откъм пода.

Тас насочи вниманието си към ключалката. Вмъкна вътре върха на ножа и съвсем внимателно започна да го върти наляво и надясно. Почти беше успял да превърти механизма, когато нещо се блъсна във вратата, а ножът изхвърча от ключалката.

- Никак не ми помагате!. — извика. После въздъхна отчаяно и отново се зае да наглася върха на оръжието.

Блатното джудже припълзя по-близичко:

- Мен предполага ти не чак толкова велик свещеник.

- Какво имаш предвид? — измърмори Тас, докато се опитваше да се концентрира..

- Нож не отваря врата — просветли го презрително джуджето. — А ключ.

- Мислиш ли, че не го знам? — отвърна изнервено кендерът. — Но нямам... Я ми дай това!

Тас гневно грабна ключа от ръката на блатното джудже. Пъхна го в ключалката, завъртя, вслуша се в прищракването и отвори със замах. Танис се претърколи върху него, плътно следван от Карамон. Едрият войн затръшна вратата, точно преди едно острие на драконид да се стрелне към гърлото му. После опря гръб на нея и се втренчи в Тас, като дишаше тежко.

- Заключи я — едва успя да издума.

Кендерът бързо превъртя ключа в първоначалното му положение. Иззад вратата се разнасяха викове, още удари и звуци от разцепващо се дърво.

- Ще ги задържи поне известно време — кимна Танис.

- Но не достатъчно — отвърна мрачно едрият войн. — Особено с онзи магьосник. Да тръгваме.

- Накъде? — попита безпомощно Танис, бършейки потта от челото си. Кървеше от една рана на ръката и няколко по-малки порязвания, но иначе изглеждаше добре. Карамон също бе покрит с кръв, но главно зелена, така че Тас заключи, че не е негова. — Все още не знаем откъде се управлява полета на Цитаделата!

- Обзалагам се, че той знае — кендерът посочи блатното джудже. — Ето защо го взех със себе си — добави с известна гордост в гласа.

Разнесе се чудовищен пукот. Вратата се разтърси.

- Нека поне се махнем оттук — измърмори Танис. — Как се казваш? — попита той джуджето, докато забързано слизаха надолу.

- Раунс — изгледа го подозрително мъникът.

- Много добре, Раунс — заяви Танис, като спря на една по-сенчеста площадка, за да си поеме дъх. — Покажи ни стаята, където се намира устройството за летене на тази цитадела.

- Столът на Въздушния капитан — добави Карамон, втренчил непреклонен поглед в блатното джудже. — Така чухме да я нарича един от гоблините.

- Това тайна! — отсече сериозно Раунс. — Аз не каже. Аз дал обещание!

Карамон изръмжа така страховито, че джуджето побледня като платно изпод пластовете мръсотия по лицето си. Тас се изплаши, че Раунс може да припадне отново и побърза да застане пред него.

- Ха! Обзалагам се, че дори не е чувал за такава стая — каза пренебрежително и смигна на едрия войн.

- Аз знае! — настоя надменно джуджето. — А ти опитваш мен измами каже. Аз не хване глупави измами.

Тас облегна гръб на стената и въздъхна. Карамон отново изръмжа, ала Раунс, макар да примигна болезнено, продължаваше да го наблюдава храбро и предизвикателно.

- Скръсти ръце, но не издаде тайна! — заяви блатното джудже и сложи ръце на невероятно омазнените гърди.

Някъде горе се чу страховит трясък и възбудени подвиквания на дракониди.

- Ъм, Раунс? — измърмори Танис и с доверен вид приклекна до джуджето. — Какво точно не бива да ни издаваш?

Раунс му хвърли лукав поглед.

- Аз не бива издава, че Стол на Въздушен капитан намира на върха на средна кула. Това аз не бива издава! — намръщи се упорито той и издигна мъничко, свито юмруче: — И ти мен не може накара!

Когато достигнаха началото на коридора, който не водеше към Стола на Въздушния капитан (според самия Раунс, който по целия път ги бе водил, казвайки "Това не врата, която води до стълбище, което води до тайно място"), пристъпиха внимателно, след като по взаимно споразумение решиха, че наоколо е станало прекалено тихо. Оказаха се прави. На половината път надолу по коридора се отвори една врата и към тях се втурнаха поне двайсет дракониди, следвани от нечестивия магьосник.

- Стойте зад мен! — нареди Танис и измъкна меча си. — Все още имам гривната... — Спомняйки си, че Тас през цялото време е бил с него, добави: — Струва ми се — и бързо погледна към ръката си. Гривната беше там.

- Танис — каза Карамон, който също извади меча си и бавно започна да отстъпва. Драконидите очакваха заповеди от магьосника и за момент се бяха поколебали. — Нямаме време! Знам го! Просто го чувствам! Трябва да стигна Кулата на Върховното чародейство! Някой трябва да се качи там горе и да подкара това чудо!

- Сам човек не може да задържи всички наведнъж! — възрази Полуелфът. — Така че май в крайна сметка оставаме без Въздушен капитан... — думите замръзнаха на устните му. Той се втренчи недоверчиво в Карамон: — Не говориш сериозно.

- Нямаме избор — отвърна едрият войн. Във въздуха вече се носеше грозният напев на поредното заклинание. Той погледна Тасълхоф.

- Не — започна Танис. — Абсолютно съм против...

- Няма друг начин! — настоя Карамон. Полуелфът въздъхна и поклати глава.

Кендерът ги наблюдаваше неразбиращо. Той мигна няколко пъти. И изведнъж разбра.

- О, Карамон! — Той събра възхитено ръце и едва успя да не се прободе с кинжала. — О, Танис! Но това е чудесно! Ще ви накарам да се гордеете с мен! Ще ви отведа до Кулата! Няма да съжалявате, обещавам. Раунс, нуждая се от помощта ти.

Той спипа джуджето за ръката и вихрено го повлече към едно спираловидно стълбище, което Раунс продължаваше да сочи и упорито настояваше:

- Това стълбище няма отведе теб до тайно място!

Създаден лично от лорд Ариакас, бивш главнокомандващ на войските на Мрачната Царица по време на Войната на Копието, Столът на Въздушния капитан отдавна бе признат за едно от най-невероятните постижения в историята на изобретенията, колкото и извратена да бе логиката на неговия създател.

Столът беше разположен в помещение, специално построено за него на самия връх на Цитаделата. Първо капитанът трябваше да изкачи неголямо спираловидно стълбище, водещо до желязна стълба, стигаща до люк в тавана. След като преодолееше люка, капитанът се озоваваше в малка кръгла стая, лишена от каквито и да е прозорци. В нейния център се издигаше подиум. А на подиума, на около три стъпки един от друг, бяха инсталирани два пиедестала.

При вида им Тас — влачейки Раунс заедно със себе си — едва не изхълца от удивление. Изработени от сребро, високи около четири стъпки всеки, пиедесталите бяха най-красивото нещо, което някога бе виждал. По повърхността им бяха гравирани причудливи форми и свещени магически символи. Всяка отделна линия бе изработена изключително прецизно и запълнена със злато, което проблясваше тайнствено под светлината на факлите в коридора, по който идваха. А върху всеки от пиедесталите бе поставена по една голяма сфера, направена от блестящ черен кристал.

- Ти не качва на подиум — предупреди го строго джуджето.

- Раунс — каза кендерът, докато се качваше на подиума, който бе висок почти три стъпки. — Знаеш ли как мога да накарам това нещо да проработи?

- Не — отговори джуджето и скръсти ръце на гърдите си. Втренчи се предизвикателно в Тас. — Мен никога не бил много тук. Мен никога изпълнявал поръчки на голям шеф магьосник. Мен никога не пускали в тази стая и не казвали върши едно или друго. Мен никога не наблюдавал голям шеф магьосник управлявал да лети много, много пъти.

- Голям шеф магьосник? — намръщи се Тас. Той се озърна крадешком към сенките в малкото помещение. — Но къде е той?

- Той не там долу — обясни изключително упорито джуджето. — Той не подготвя се направи твои приятели на хиляди мънички парченца.

- А, този голям шеф магьосник — каза с облекчение кендерът. После се замисли. — Но... ако той не е тук... кой тогава кара Цитаделата да лети?

- Ние не лети — завъртя очи Раунс. — Ние стои на едно място. Глупав свещеник, това ти.

- Разбирам — промърмори още по-замислено Тас. — Когато Цитаделата стои на място, голям шеф магьосник може да ходи насам-натам и да върши големи шефски работи. — Той се огледа внимателно. — Хм, хм — произнесе високо, като изучаваше подиума. — И какво, казваш, не бива да правя?

- Аз никога не каже. Ти не бива стъпваш на два черни кръга върху платформа.

- Разбирам — съгласи се Тас, докато стъпваше върху двата черни кръга, изобразени на подиума между пиедесталите. Изглеждаха направени от същия тъмен кристал, както и кълбата. Откъм коридора се чу поредната експлозия и викове на ядосани дракониди. Очевидно гривната на Танис продължаваше да ги защитава срещу заклинанията на магьосника.

- А сега — продължи Раунс — не бива поглеждаш към кръг в таван над глава.

Тас вдигна очи и възкликна в страхопочитание. Точно над него се бе появил кръг горе-долу с големината на платформата, който започваше да сияе със зловеща синьо-бяла светлина.

- Много добре — заяви кендерът развълнувано. — Какво още не бива да правя?

- Ти не слага ръце върху черни кристални топки и не казва на топки в коя посока движим — отвърна Раунс и заподсмърча. — Ха. Ти никога не сетиш сам за голяма магия като тази!

- Танис — извика Тас към дупката в пода, — в коя посока се намира Кулата на Върховното чародейство?

В продължение на няколко секунди се чуваше само дрънкане на оръжие и от време на време по някой писък. Сетне сякаш от по-близо, докато двамата с Карамон постепенно отстъпваха нагоре по коридора, се разнесе гласът на Полуелфа:

- Северозапад! Почти право на северозапад!

- Точно! — Кендерът се разположи здраво с двата си крака върху черните кръгове, пое разтреперано дъх, протегна ръце, за да ги сложи върху кристалните кълба...

- Хиляда и една бездни! — продума смутено и се втренчи нагоре. — Прекалено съм нисък!

Погледна Раунс и му посочи устройството:

- Предполагам, не е задължително и двете ти ръце да бъдат върху кълбата по едно и също време?

Имаше неприятното усещане, че вече знае отговора. Въпросът така или иначе бе хвърлил Раунс в такова объркване, че джуджето успяваше само да го зяпа безпомощно и да се опитва да затвори уста.

Тас го изгледа заплашително, просто защото трябваше да излее яда си върху нещо, след което реши да пробва да достигне кълбата със скок. Успя, ала веднага щом краката му напуснаха черните кристални кръгове, синьо-бялата светлина помръкна.

- А сега какво? — изстена отчаяно. — Карамон или Танис биха могли да се справят без проблеми, но от звуците, които долитат отдолу, може да се заключи, че поне още известно време ще бъдат заети. Как да постъпя? Аз... Раунс! — каза внезапно. — Ела тук!

Очите на джуджето се присвиха подозрително.

- Мен не позволено — заяви и полекичка започна да отстъпва от подиума.

- Чакай! Раунс! Не си отивай! — извика Тас. — Виж, трябва да ми помогнеш! Можем да подкараме това чудо заедно!

- Мен! — задъха се джуджето. Той се облещи. — Мен, лети като голям шеф магьосник?

- Да, Раунс, просто ела тук горе, качи се на раменете ми и...

Лицето на джуджето изразяваше космическо удивление.

- Мен — възкликна още веднъж то, този път в състояние, близко до екстаз, — лети като голям шеф магьосник!

- Да, Раунс, точно така — кимна търпеливо кендерът. — А сега, би ли побързал, преди голям шеф магьосник да дойде и да ни спипа?

- Аз побърза — отговори решително джуджето, изпълзя върху подиума, а оттам и върху раменете на Тас. — Аз побърза, да, винаги искал полети...

- Ето, държа те за глезените. А сега, ох! Пусни ми косата! Дърпаш я! Няма да те изпусна. Не, не, изправи се. Изправи се, Раунс. Изправи се изключително бавничко. Всичко е наред. Нали виждаш, държа те за глезените. Няма да те пусна. Не! Не! Опитай се да запазиш рав...

Кендерът и блатното джудже рухнаха в обща купчина.

- Тас! — долетя предупредителният вик на Карамон по стълбата.

- Само минутка! Почти успях! — извика кендерът, докато изправяше Раунс на крака и здравата го разтърсваше: — А сега, пази равновесие! Пази равновесие!

- Пази равновесие, пази равновесие — замърмори джуджето през тракащите си зъби.

Тас пак зае мястото си върху двата черни кръга, а Раунс на свой ред отново се покачи върху раменете му. След няколко напрегнати секунди на помахване с ръце и несигурно олюляване, джуджето успя да се изправи. Тас изпусна една въздишка. Раунс протегна мръсни пръстчета и след няколко неуспешни опита, най-после внимателно се залови за черните кристални сфери.

В същия момент от греещия в синкаво кръг над тях бликна завеса от ярка светлина и оформи искряща стена около двамата. По тавана се появиха червени и виолетови рунически знаци.

Сетне, със спиращо дъха отместване, Цитаделата започна да се движи.

Долу по стълбите олюляването запрати драконидите и магьосника на пода. Танис се блъсна с гръб в една стена, а Карамон се стовари върху него.

Магьосникът изкрещя гневна ругатня и мъчително се заизправя на крака. Като стъпваше направо през собствените си, натъркаляни по земята хора и без да обръща внимание на Карамон и Танис, драконидът се втурна нагоре по стълбата, водеща към Стаята на Въздушния капитан.

- Спри го! — изръмжа Карамон и се отблъсна от стената по същото време, когато Цитаделата се наклони на една страна подобно на потъващ кораб.

- Ще опитам — отвърна хрипливо Танис, тъй като едрият войн бе успял да му изкара въздуха. — Но ми се струва, че магията на гривната е почти изразходвана.

Той се хвърли след магьосника. В същия миг Цитаделата реши да се килне в противоположната посока. Скокът му пропусна целта си и той се търколи на пода. Магьосникът жадуваше единствено да спре крадците, задигнали летящата му крепост и продължаваше да пълзи залитащо нагоре по стълбите. Танис извади камата си и я запрати към гърба му, ала оръжието срещна невидима защитна бариера и издрънча безобидно на земята.

Магьосникът вече достигаше основата на спираловидното стълбище, водещо към Стаята, останалите дракониди тъкмо се изправяха на крака и идваха на себе си, а Танис почти докосваше с ръка черната мантия, когато Цитаделата подскочи право нагоре. Магьосникът се стовари върху Танис, драконидите полетяха като топчета из въздуха, а Карамон успя да скочи върху магьосника.

Внезапното спираловидно движение на Цитаделата наруши концентрацията на драконида и го накара да изпусне от контрол защитното заклинание. Той се забори със зъби и нокти, ала едрият войн го изтегли от Танис и заби меча си дълбоко в гърдите му, точно когато създанието започваше да крещи поредното заклинание.

Тялото на магьосника моментално се разля във формата на вонлива жълта локва, а тясното пространство на коридора се изпълни с отровен, задушлив пушек.

- Пази се! — извика кашляйки, Танис и залитна към един прозорец. Наведе се през него и пое дълбоко въздух. Чак тогава изхълца от учудване: — Тас! Движим се в грешна посока. Казах ти северозапад!

Отгоре долетя тъничкият гласец на кендера:

- Мисли за северозапад, Раунс! Северозапад.

- Раунс? — не повярва на ушите си Полуелфът, като продължаваше да кашля и изгледа въпросително Карамон.

- Как мен мисли за две посоки едновременно? — попита някой раздразнено. — Ти иска отиде север или ти иска отиде запад? Решава най-после!

- Северозапад! — кресна Тас. — Това е една пос... О, няма значение. Виж, Раунс, ти мисли за север, а аз ще мисля за запад. Все трябва да стане нещо.

Карамон затвори отчаяно очи и опря гръб в стената.

- Танис — каза той, — може би ще бъде по-добре ти да...

- Няма време — отвърна мрачно полуелфът с меч в ръка. — Идват.

Ала драконидите, объркани от смъртта на своя водач и напълно неспособни да схванат какво се случва с тяхната цитадела, се споглеждаха несигурно един друг. Мнозина се взираха в двамата приятели с подозрение. В същия момент Цитаделата отново промени посоката си и пое на северозапад, като същевременно пропадна с поне двайсет стъпки.

Драконидите се обърнаха като по даден знак и — с не малко бъхтене, спъване и сподавени крясъци — изчезнаха обратно по пътя, откъдето бяха дошли.

- Най-после се движим в правилната посока — оповести Танис, взирайки се през прозореца. Карамон също се приближи, тъкмо навреме, за да види как Кулата на Върховното чародейство започва да постепенно да се уголемява.

- Добре! Да видим сега какво става там горе — измърмори едрият войн и се заизкачва по стълбите.

- Не, чакай — спря го Танис. — Тас очевидно не може да вижда. Налага се да го направляваме. Пък и онези дракониди могат да се върнат всеки момент.

- Може би си прав — сви рамене Карамон, като погледна несигурно към Стаята.

- Ще стигнем до няколко минути — каза полуелфът и се подпря уморено на перваза на прозореца. — Но май имаме достатъчно време, за да ми разкажеш какво става тук.

- Трудно е за вярване — каза тихо Танис, загледан през прозореца. — Дори и онова за Рейстлин.

- Знам — отвърна печално едрият войн. — Самият аз не исках да повярвам в продължение на дълги години. Но когато го видях да стои пред Портала, когато чух какво смята да причини на Кризания, най-после осъзнах, че злото окончателно е разяло душата му.

- Прав си, че трябва да бъде спрян. — Полуелфът го улови за ръката. — Но значи ли това, че ти трябва да влезеш в Бездната? Даламар е в Кулата. В момента го очаква пред Портала. Без съмнение двамата ще успеете да го спрете. Не е необходимо да се нагърбваш лично...

- Не, Танис — поклати глава Карамон. — Не забравяй... По някакъв начин Даламар се е провалил. Нещо му е попречило. — Карамон свали раницата си и измъкна Хрониките.

- А може би ще успеем да стигнем дотам, за да се намесим навреме — предположи Полуелфът, чувствайки колко е странно да говориш за бъдеще, което вече се е случило.

Карамон обърна на страницата, която беше отбелязал, огледа бързо написаното и рязко си пое дъх.

- Какво има? — попита Танис и се наведе, за да погледне. Карамон бързо затвори книгата.

- Да, нещо му се случва, това е сигурно — измърмори едрият войн. Избягваше очите на приятеля си. — Китиара го убива.

Глава 5

Даламар седеше съвсем сам в лабораторията на върха на Кулата на Върховното чародейство. Пазителите — и живите, и мъртвите — стояха мълчаливо по местата си... в очакване.

От мястото си мрачният елф виждаше горящия Палантас. Оттук му се бе удало да наблюдава съвсем ясно постепенното напредване на битката. Беше видял нахлуването на лорд Сот, провала на рицарите и въздушната атака на драконидите. През цялото време битката между драконите в небесата не секваше. Кръвта на създанията валеше като дъжд над улиците на града.

Малко преди пушекът от сражението окончателно да затули гледката, Даламар бе забелязал, че Цитаделата се насочва към него, макар да се движеше бавно, понякога неуверено, а веднъж дори сякаш промени решението си и понечи да се отправи в обратната посока към планините. Мрачният елф озадачено проследи движението ѝ, като през цялото време се чудеше какво ли можеше да значи това. Нима Китиара смяташе да се добере до Кулата по този начин?

За момент почувства как страхът сграбчва сърцето му в ноктестите си лапи. Можеше ли Цитаделата да прелети над Дъбравата Шойкан? Да, осъзна изведнъж, разбира се, че да! Той сви ръце в юмруци. Но защо не бе предвидил тази възможност? Отново се загледа през прозореца, проклинайки дима, който все така не му позволяваше да види ясно случващото се. Пред очите му Цитаделата отново промени посоката и се залута из небето, като пияница, който търси къде да се просне, за да поспи.

Продължаваше да се носи към Кулата, но със скоростта на охлюв. Какво ставаше тук? Възможно ли беше онзи, който я управлява, да е ранен? Втренчи се изпитателно към съоръжението, като се опитваше да прецени по-добре. Секунда по-късно покрай прозореца мина плътен черен облак и напълно закри гледката. Мирисът на горящ катран и кълчища беше непоносим. Складовете, даде си сметка той. Тъкмо се канеше да се извърне от прозореца с проклятие на уста, когато погледът му бе привлечен от една обхваната от огъня постройка — Храмът на Паладин. Дори и през дима заревото бе впечатляващо. Можеше съвсем ясно да си представи как навярно в този миг свещенослужителите с бели мантии изтребват враговете си, същевременно отправяйки горестни молитви към Паладин.

Даламар се усмихна мрачно и поклати глава, докато бързо подминаваше огромната каменна маса, отрупана с бутилки, чаши и различни стъкленици. Беше разчистил набързо по-голямата част от бъркотията, за да направи място за книгите и свитъците със заклинания и магическите си предмети. Хвърли поглед към тях може би за стотен път, за да се увери, че всичко е готово за решителния миг и продължи нататък, покрай подвързаните в нощносиньо книги на Фистандантилус, следвани от рафтовете с томовете на Рейстлин — с черни подвързии. Когато стигна до вратата на лабораторията, Даламар я отвори и произнесе една-единствена дума в тъмнината навън.

Почти незабавно в мрака загоряха две очи. Призрачното тяло на създанието се мержелееше пред него, сякаш брулено от немилостиви магически ветрове.

- Искам да разположиш Пазители и на върха на Кулата — нареди му мрачният елф.

- Къде по-точно, послушнико? Даламар помисли малко.

- Вратата, която започва от Пътеката на Смъртника. Точно така, да застанат там.

Очите се затвориха съвсем бавно в знак на съгласие, след което изчезнаха. Даламар се върна в лабораторията, като не забрави да затвори вратата след себе си. Поколеба се. Би могъл съвсем лесно да заложи защитни заклинания и при вратата, заклинания, които никой да не успее да преодолее. Рейстлин често използваше подобна практика, когато се занимаваше с някоя особено трудна магия и не желаеше да бъде прекъсван, още повече, че едно такова вмешателство нерядко водеше до фатални последици. Едно погрешно поемане на дъх в неподходящ момент стигаше да се срути цялата Кула. Даламар продължаваше да се колебае, положил деликатни пръсти върху вратата. Думите бяха на езика му.

Внезапно реши да се въздържи. Можеше да му потрябва помощ. Налагаше се, ако искаше Пазителите да влязат свободно, което не би могло да стане, ако сам няма възможност да отмени заклинанието. Отново прекоси помещението и се настани в удобното кресло, което бе донесъл от личните си покои в желанието си да облекчи поне донякъде изтощителното бдение.

"Ако сам не мога да отменя заклинанието" Той потъна в мекия плюш на възглавничките и се замисли за смъртта, замисли се за идеята да умре. Очите му се насочиха към Портала. Изглеждаше както обикновено — петте драконови глави, всяка в различен цвят, загледани към вътрешността му с широко разтворени усти в безмълвен вик на подчинение към своята Царица на Мрака. Както обикновено... Главите бяха замръзнали, а празнотата на Портала не помръдваше — неизменна и спокойна. Или не беше така? Даламар премигна. Може би само си въобразяваше, но му се бе сторило, че очите на драконите бяха започнали да греят със съвсем слаб отблясък.

Размърда се неспокойно. Дланите му се изпотиха и той ги избърса в черната мантия. Смърт, умиране. Дали щеше да се стигне чак дотам? Пръстите му несъзнателно пробягаха по избродираните сребърни руни върху мантията — руни, които можеха да блокират или да намалят въздействието на определени зловредни заклинания. Огледа ръцете си. На едната блестеше красив целебен пръстен с инкрустиран зелен камък — могъщ магически предмет. За съжаление можеше да бъде използван еднократно.

Даламар още веднъж преповтори наум уроците на Рейстлин за това как да определиш дали дадена рана е смъртоносна и се нуждае от незабавно лечение или силата на целебния пръстен би следвало да бъде съхранена за по-късно.

Потрепери. Почти чуваше гласа на своя шалафи, додето с безизразен глас разискваше различните степени на болката. Сякаш отново долавяше допира на студените пръсти, докато с прецизни движения проследяваха части от анатомията му и безмилостно посочваха жизненоважните точки. Ръката му посегна към гърдите, където магьосникът го бе докоснал, прогаряйки завинаги пет гнойни, смърдящи дупки в плътта му. Но най-добре си спомняше очите на Рейстлин — огледални, златни, плоски, смъртоносни.

Даламар се сви още по-навътре в креслото.

"Обгръща ме и ме защитава могъща магия — каза си той. — Имам умения и, макар уменията ми да не струват толкова колкото неговите, шалафи ще се появи през Портала на границата на силите си, ранен, слаб, готов да умре! Ще го унищожа лесно! — Даламар стисна ръце една в друга. — Но защо тогава буквално се задавям от страх?" — настоятелно попита сам себе си.

И тогава прозвуча звън на сребърна камбанка. Мрачният елф стреснато скочи на крака. Внезапно страхът от въображаемото се бе въплътил в нещо реално и заплашително. Ала заедно с този страх от осезаемото, тялото на Даламар се напрегна, кръвта потече във вените му равномерно, а сенките в ума му се разбягаха. Ето, че отново владееше себе си.

Сребърната камбанка означаваше появата на натрапник. Някой бе преодолял непреодолимата бариера на Дъбравата и стоеше пред входната врата. При обичайни обстоятелства мрачният елф би напуснал лабораторията на секундата, за да се изправи лице в лице с непознатия. Но сега не смееше да изостави дори за миг Портала. Той хвърли към него един поглед през рамо и кимна бавно. Не, не си го беше въобразил, очите на драконите наистина грееха. Дори му се стори, че празнотата отвъд тях за момент се размърда, сякаш по повърхността ѝ бе преминала лека вълна.

Не, не смееше да излезе. Налагаше се да довери сигурността си на Пазителите. Приближи до вратата и се вслуша с наведена глава. Стори му се, че долавя слаби звуци, долитащи някъде отдолу — приглушен вик, звън на стомана. А сетне нищо друго освен тишина. Почака още малко, като сдържаше гласа си, но не чуваше нищо повече от ударите на собственото си сърце.

Нищо.

Даламар въздъхна. Пазителите се бяха справили. Напусна мястото си при вратата и приближи до прозореца, за да надникне, ала не успя да различи нищо. Димът беше гъст като сутрешна мъгла. До него долетя отдалечен грохот, но най-вероятно беше просто експлозия. Откри, че все пак се пита кой ли е бил там долу. Може би някой драконид, жаден за още смърт, за още плячка? Нищо чудно някой от тях да бе успял да премина през...

Не че имаше значение, помисли си студено. Когато приключеше тук, щеше да отиде и да разбере сам...

- Даламар!

При звука от този глас сърцето му прескочи едновременно от страх и надежда.

- Предпазливост, предпазливост, друже мой — прошепна сам на себе си. — Тя предаде брат си. Предаде теб. Не ѝ се доверявай.

И все пак, докато бавно прекосяваше лабораторията и се насочваше към вратата, ръцете му трепереха.

- Даламар! — прозвуча отново задавеният ѝ от ужас и болка глас. Разнесе се глух тропот, а сетне и звукът от нечие тяло, което се плъзгаше надолу по вратата. — Даламар — извика отслабнало тя.

Ръцете му бяха върху бравата. Зад гърба му очите на драконите вече грееха в червено, бяло, синьо, зелено, черно...

- Даламар — произнесе съвсем тихо Китиара. — Дойдох... да ти... помогна.

Магьосникът отвори вратата съвсем бавно.

Китиара лежеше на пода в краката му. При вида ѝ елфът шумно си пое дъх. Дори някога да бе носила ризница, сега тя бе разкъсана от нечии нечовешки ръце. Виждаше съвсем ясно следите от нокти по кожата ѝ. Плътно прилепналите черни дрехи също бяха раздрани и висяха на парцали, разкривайки здравата, загоряла кожа и заоблената гръд. От една рана на крака ѝ се стичаше кръв, кожените ѝ ботуши бяха превърнати в дрипи. Ала независимо от всичко Китиара гледаше към него с ясни очи, очи, в които нямаше страх. В едната си ръка все още стискаше среднощния скъпоценен камък, даден ѝ от Рейстлин, за да прекоси Дъбравата необезпокоявана.

- Бях силна, но едва не изгубих живота си — прошепна, а устните ѝ се раздалечиха в лукавата усмивка, която мигом накара кръвта да забучи в ушите му. Тя протегна ръка. — Дойдох за теб. Помогни ми да се изправя.

Мрачният елф се наведе и внимателно вдигна Драконовата повелителка. Тя залитна към него. Усещаше как тялото ѝ трепери и поклати глава при мисълта за отровата, която се бе вляла в кръвта ѝ. Обви ръка около нея и почти я внесе в лабораторията.

Изведнъж Китиара натежа, а очите ѝ се обърнаха.

- О, Даламар — промърмори тихо и сякаш изгуби съзнание.

Той я прегърна, главата ѝ легна на гърдите му и тя въздъхна облекчено.

Усещаше аромата на косите ѝ — странна смесица от парфюм и стомана. Тялото ѝ потръпваше. Прегърна я по-силно. Жената отвори очи и ги вдигна към него:

- Вече се чувствам по-добре — прошепна. Ръцете ѝ се спуснаха...

Беше твърде късно. Видя как кафявите очи заблестяха. Твърде късно забеляза как изкривената усмивка се превърна в гримаса. Твърде късно усети как едната ѝ ръка помръдна отсечено, а бързата болка от ножа го прониза и като че ли изпълни цялата вселена...

- Е, успяхме — извика Карамон, докато се взираше през ръба на порутения вътрешен двор към върховете на дърветата.

- Да, поне дотук — измърмори Танис. Дори и от тази височина усещаше студената омраза и жажда за кръв да се надига към тях, да протяга ледени пръсти в опит да ги повлече след себе си. Полуелфът потрепери и насочи поглед към тъмните форми на Кулата. — Ако успеем да се приближим достатъчно — извика към Карамон, за да надмогне шума от брулещия вятър, — можем да скочим на парапета около върха.

- Пътеката на Смъртника — отвърна мрачно едрият войн.

- Какво?

- Пътеката на Смъртника! — приближи се Карамон, като внимаваше къде стъпва и се взираше напрегнато към разлюления океан от върхове на дървета под тях. — Там е стоял злият маг, когато проклел Кулата. Поне така твърдеше Рейстлин. Оттам е скочил.

- Радостно местенце — измърмори под нос Танис. Навлязоха сред по-гъсто стелещ се дим. Полуелфът опита да не мисли твърде много за онова, което се случваше в този момент из града. Вече беше забелязал пожара при Храма на Паладин. — Нали знаеш — хвана той Карамон за рамото, — че е твърде вероятно Тасълхоф като нищо да забие Цитаделата право в Кулата?

- Щом стигнахме толкова далече — отговори тихо едрият войн, — боговете трябва да са с нас.

Танис мигна, зачуден дали е чул правилно.

- Хич не ми звучиш като стария добродушен Карамон — рече ухилено.

- Този Карамон отдавна го няма, Танис — отвърна равнодушно приятелят му, без да изпуска Кулата от очи.

Усмивката на Полуелфа се смекчи и той въздъхна:

- Наистина съжалявам — беше всичко, което успя да измисли и несръчно го потупа по рамото.

Карамон вдигна поглед. Очите му бяха съвсем ясни.

- Не, Танис — поклати глава той. — Още когато ме изпращаше обратно във времето, Пар-Салиан ме предупреди, че се връщам, за да спася една душа. Ни повече, ни по-малко. — Едрият войн се усмихна тъжно. — Тогава си помислих, че говори за душата на Рейстлин. Но сега виждам, че не е така. Имал е предвид моята. — Лицето му придоби напрегнато изражение. — Хайде — каза внезапно, за да смени темата, — достатъчно близо сме. Да опитаме да скочим.

През парцаливите облаци от пушек вече се забелязваше и балконът, който обграждаше най-високата част на Кулата. Танис почувства как при тази гледка стомахът му се свива. Въпреки че беше абсолютно невъзможно, Кулата сякаш се накланяше под тях, докато двамата не помръдваха. До този момент му бе изглеждала огромна, ала изведнъж му се струваше, че се опитва да скочи върху къщичка от пясък от върха на валеново дърво.

За да влоши още повече нещата, Цитаделата продължаваше да се приближава. Кървавочервените върхове на минаретата затанцуваха пред очите му, когато цялото летящо укрепление се затресе нагоре, надолу, наляво и надясно.

- Скачай! — извика Карамон и полетя надолу. Точно пред Танис се завъртя внезапна вихрушка от дим и едва не го ослепи. В същия миг отнякъде изникна огромна черна колона и се втурна право към него. Въпросът беше дали да остане и да бъде премазан или да скочи. Избра второто. Докато летеше, чу как над него се разнесе протяжен скърцащ звук и грохот. Падаше в нищото, димът се усукваше около него, след което разполагаше едва с част от секундата, за да Се подготви за сблъсъка с внезапно изникналия изпод краката му балкон.

Приземи се разтърсващо, като почти си отхапа езика при силния сблъсък. За момент остана вцепенен и без да успее да си поеме въздух. Дойде на себе си тъкмо навреме, за да се свие на топка и да прикрие главата си, когато заваля истински порой от натрошени камъни.

Миг по-късно беше на крака и крещеше:

- Север! На север!

Съвсем слабо, но отчетливо, откъм върха на Цитаделата се чу тихичък гласец:

- Север! Север! Север! Трябва да се насочим на север! Стържещият грохот понамаля. Танис предпазливо вдигна глава. Цитаделата най-сетне бе поела по новия си курс и в момента се носеше с тромаво поклащане право към двореца на лорд Амотус.

- Добре ли си? — попита Карамон, докато му помагаше да се изправи.

- Да — отвърна разтреперано полуелфът. Избърса кръвта от устата си. — Но си. прехапах езика. Ужасно боли!

- Единственият път за надолу е оттук — поведе го едрият войн.

Известно време следваха извивката на Пътеката на Смъртника, след което се озоваха пред арка, вградена в каменната стена на Кулата. Неголямата дървена врата беше заключена.

- Нищо чудно да има пазачи — предупреди Танис, забелязал, че Карамон се готви да разбие вратата с рамо.

- Да — съгласи се приятелят му и се затича. Блъсна се във вратата с цялата си тежест така, че дървото изстена и полетяха трески. Железните пречки обаче я удържаха. Той потърка рамо и се отдалечи, без да я изпуска от очи. После отново се засили. Този път вратата поддаде с оглушителен трясък и влетя навътре заедно с него.

Танис се хвърли вътре и полудяло зашари с очи, докато откри Карамон на земята сред разпръснатите дървени парчета. Канеше се да му подаде ръка, за да се изправи, когато замръзна втренчено.

- В името на Бездната! — изхълца задавено. Карамон сръчно скочи на крака.

- Да — каза предпазливо. — И преди съм си имал работа с тези. — Точно пред тях се рееха два чифта безплътни очи, греещи със собствена, зловеща светлина. — Не им позволявай да те докосват — произнесе бързо. — Изсмукват живота направо от костите.

Очите заплуваха по-близо. Едрият войн бързо пристъпи пред Танис:

- Аз съм Карамон Маджере, брат на Фистандантилус — каза тихо. — Познавате ме. Виждали сте ме и преди, във времена, които отдавна са отминали.

" Очите се поколебаха. Танис усещаше почти физически изпитателните им погледи. Вдигна ръка съвсем бавно. Светлината от очите на Пазителите се отрази в сребърната гривна на китката му.

- Аз съм приятел на вашия господар Даламар — заяви, като се опитваше да овладее потрепването в гласа си. — Той ми даде тази гривна. — Изведнъж почувства как нещо хладно се докосва до ръката му. Възкликна ужасено, когато болката сякаш го прониза до самото сърце. Сетне залитна и може би щеше да падне, ако Карамон не го бе уловил.

- Гривната! Взеха ми я! — извика Полуелфът през стиснати зъби.

- Даламар! — изкрещя гръмовно едрият войн. Викът му отекна в сводестите тавани. — Даламар! Аз съм, Карамон! Братът на Рейстлин! Трябва да се добера до Портала! Мога да го спра! Кажи на Пазителите да се оттеглят, Даламар!

- Може би сме закъснели — прошепна Танис, втренчен в бледните очи, които на свой ред не ги изпускаха от поглед. — Може би Кит е дошла първа. Навярно вече е мъртъв...

- В такъв случай... с нас е свършено — отрони Карамон.

Глава 6

— Проклета да си, Китиара! — изхъхри от болка Даламар. Той залитна назад и притисна с ръка хълбока си, чувствайки как собствената му топла кръв изтича през пръстите му.

По устните на жената-войн не се забелязваше и най-малък намек за триумфираща усмивка. На мястото ѝ по-скоро се бе появила уплаха от факта, че ударът не е свършил работа.

"Защо?" — запита се вбесено тя. По съвсем същия начин беше отнемала живота на не един и двама мъже! Защо трябваше да пропусне точно сега? Пусна ножа на земята, изтегли меча си и замахна.

Острието изсвистя, ала сякаш се блъсна в твърда стена. Лумнаха искри, а магическото поле, което Даламар междувременно бе призовал около себе си, запрати парализираща болка в ръката ѝ. Пръстите ѝ изпуснаха дръжката на оръжието. Китиара изумено улови лакътя си и рухна на колене.

Сега вече мрачният елф имаше шанс да дойде на себе си. Защитното заклинание, което бе призовал, идваше от чистия рефлекс, от годините усилени тренировки. Дори не му се бе наложило да мисли специално за нещо такова. Ала сега вече виждаше съвсем ясно жената пред себе си. Забеляза, че Китиара протяга лявата си ръка към меча, докато трескаво раздвижваше дясната, за да възвърне чувствителността ѝ.

Битката тепърва предстоеше.

Китиара скочи на крака. В очите ѝ гореше неутолимата жажда за кръв, почти похотливата лудост, която я изпълваше всеки път, когато влизаше в двубой. Даламар и преди беше виждал този поглед — но в очите на Рейстлин, отдаден на екстаза на собствената си магия. Мрачният елф преглътна задавящото усещане в гърлото си, за да прогони болката и страха и започна да се концентрира над поредното заклинание.

— Не ме карай да те убивам, Кит — предупреди я, макар само да се опитваше да спечели време, чувствайки как силите му нарастват с всяка изминала секунда. Трябваше да запази поне малко за решаващото сражение! Едва ли щеше да му е от голяма полза, ако спреше Драконовата повелителка на цената на изгубена битка с Рейстлин.

Първата му мисъл бе да повика Пазителите. Отхвърли я почти веднага. Вече бе успяла да мине покрай тях, вероятно с помощта на среднощния камък. Той заотстъпва гърбом и мина съвсем близо покрай писалището от камък, където бяха подредени магическите му предмети. С ъгълчето на окото забеляза проблясък на злато — магическа пръчка. Ако искаше да я използва срещу Кит, се налагаше да освободи защитното заклинание за частица от секундата. По очите ѝ разбра, че тя също го знае. Очакваше именно това от него, пестеше сили и търпеливо го наблюдаваше.

- Излъгали са те, Китиара — произнесе тихо с надеждата, че ще отвлече вниманието ѝ.

- Излъгана от теб! — озъби се тя. После вдигна един разклонен сребърен свещник и го запрати към него. Свещникът отскочи безобидно от защитното поле и падна в краката му. От килима се издигна струйка дим, но огънят изгасна съвсем скоро, удавен в потеклия восък от свещите.

- Не, от лорд Сот — каза Даламар.

- Ха! — присмя му се тя и хвърли една стъклена чаша срещу полето. Стъклените парченца се пръснаха шумно. Последва ги друг свещник. Китиара се беше сражавала и с други магьосници. Знаеше къде е слабото им място. Нещата, които хвърляше, нямаха за цел да го наранят, а само да го отслабят, да го принудят да изразходва голяма част от силата си, само за да поддържа полето.

- Защо мислиш откриваш Палантас подготвен? — продължи Даламар, без да престава да се промъква край каменната маса. — Нима го очакваше? Сот ми разкри плановете ви! Разказа ми, че ще атакуваш града и ще се опиташ да помогнеш на брат си! "Когато Рейстлин прекрачи през Портала, увлякъл Мрачната Царица след себе си, Китиара ще е там и ще го посрещне като любяща сестра!"

Жената-войн замръзна на място. Острието на меча ѝ се спусна съвсем леко надолу.

- Сот ти е казал това?

- Да — отвърна мрачният елф, долавяйки с облекчение объркването и колебанието ѝ. Болката донейде започваше да отшумява. Позволи си един бърз поглед към раната. Мантията успяваше да спре по-голямата част от кръвта, а и вече не кървеше чак толкова силно.

- Защо? — вдигна подигравателно вежди Китиара. — Защо би ме предал в ръцете на един мрачен елф?

- Защото те желае, скъпа моя — отговори простичко Даламар. — Желае те по единствения начин, по който би могъл да те има...

Китиара почувства как ужасът внезапно я пронизва до дъното на душата. Много добре си спомняше онази особена нотка в глухия глас на неумрелия рицар. Спомняше си и че именно той я беше посъветвал да атакува Палантас. Гневът започна да я обзема съвсем бавно. Тя потрепери конвулсивно.

"Раните ми са отровени" — осъзна с горчивина, като погледна към дългите белези по ръцете и краката си, спомняйки си още веднъж за създанията, които ѝ ги бяха причинили. Отрова. Лорд Сот. Не можеше да мисли. Вдигна замъглен взор, само за да забележи, че Даламар се усмихва.

Ядосано му обърна гръб, за да скрие обзелите я чувства.

Мрачният елф не откъсваше очи от нея. Приближи още малко до масата, още малко до магическата пръчка, от която се нуждаеше.

Раменете на Китиара се отпуснаха. Тя оброни глава. Държеше отпуснато меча с дясната ръка и придържаше острието с лявата, преструвайки се на тежко ранена. През цялото време чувстваше как силата ѝ се възвръща.

"Нека си мисли, че е спечелил. Ще го чуя в същия миг, в който ме нападне. При първата магическа дума, която измърмори, ще го посека на две!"

Ръката ѝ стисна по-здраво дръжката на меча.

Вслушваше се напрегнато. Не долавяше нищо освен шумоленето на черната мантия и болезнения начин, по който мрачният елф сдържаше дъха си. Дали всичко това за лорд Сот беше вярно? Ако да, нима имаше някакво значение? Китиара намираше мисълта по-скоро за забавна. Мъжете бяха вършили и по-големи глупости, за да се домогнат до нея. Все още имаше свободата си. Щеше да се разправи със Сот по-късно. Но онова, което Даламар беше казал за Рейстлин, я бе заинтригувало повече. Дали наистина имаше шанс да... победи?

И щеше ли да увлече Мрачната Царица в това измерение? Мисълта я привличаше, но едновременно с това и плашеше.

"Някога ти бях от полза, нали, Царице? — каза си тя. — Някога, когато беше просто една незначителна сянка от тази страна на стъклото. А сега? Сега, когато си силна, какво ще бъде мястото ми в твоя свят? Незначително! Защото ме мразиш и се боиш от мен така, както и аз от теб... А колкото до моя сополив брат — ето че има кой да го посрещне. Даламар! Даламар, който принадлежи на своя шалафи телом и духом. Онзи, който вместо да го спре, по-скоро ще му помогне да се завърне! Не, скъпи мой любовнико. Нямам ти доверие! Не смея да ти се доверя."

Даламар забеляза, че Китиара потрепери. Раните по тялото ѝ бяха започнали да посиняват. Без съмнение, започваше да губи сили. Съвсем ясно беше видял как лицето ѝ пребледня, когато спомена името на лорда. Очите ѝ се бяха разширили от внезапен страх. Естествено, разбираше, че е била предадена. Не че имаше някакво значение, не и сега. Не можеше да ѝ има доверие. Не смееше да ѝ се довери...

Ръката на мрачния елф се стрелна назад. Улови магическата пръчка, докато едновременно с това изричаше поредица от заклинателни думи, които трябваше да разтворят защитното поле. В същия миг Китиара се извърна като вихрушка. Беше хванала меча и с двете ръце, за да замахне с всички сили. Ударът със сигурност би обезглавил Даламар, ако точно тогава магьосникът не се бе обърнал, за да използва магическата пръчка срещу нея.

Острието се заби дълбоко през задната част на дясното му рамо и раздроби раменната лопатка, като едва не му отсече ръката. Той изпусна пръчката и изкрещя от болка, ала вече беше успял да освободи магическия разряд. Мълнията на заклинанието прескочи във въздуха помежду им и се стовари право в гърдите на жената. Китиара се сгърчи и отлетя назад. Тялото ѝ се стовари и търколи на пода.

Даламар се приведе над масата, изгубен в невероятен фонтан от болка. Кръвта бликаше на ритмични тласъци от ръката му. За момент остана вгледан в тази кръв — оглупял, без да може да осъзнае напълно смисъла на онова, което вижда, след което уроците по анатомия на Рейстлин постепенно се завърнаха в съзнанието му с пълна сила. Кръвта изтичаше от сърцето му. Щеше да умре до няколко минути. Целебният пръстен беше на пръста на дясната му ръка, наранената ръка. Протегна лявата, докосна го отслабнало и произнесе простичката дума, която трябваше да активира магията му. Сетне изгуби съзнание, а тялото му се свлече на пода и остана да лежи сред локва от собствената си кръв.

— Даламар! — повика го някой.

Мрачният елф се размърда сънливо. Болката моментално се стрелна през тялото му. Той изстена и отчаяно се забори, за да се върне обратно в безопасното убежище на тъмнината. Спомените му започнаха да се възвръщат, а заедно със спомените дойде и страхът.

Страхът най-сетне го накара да дойде на себе си. Опита да се изправи, ала болката отново сгърчи всяко налично нервно окончание в тялото му и едва не го запрати отново в несвяст. Чуваше как счупените кости се търкат една в друга. Дясната му ръка висеше отпусната и безжизнена. Пръстенът беше предотвратил кръвоизлива. Щеше да живее, ала дали това не беше само отсрочка до решаващата среща с шалафи?

- Даламар! — извика отново гласът. — Аз съм, Карамон!

Магьосникът изхлипа от облекчение. Вдигна глава — движение, което сега изискваше върховно усилие — и погледна към Портала. Драконовите очи грееха още по-силно, а блясъкът сякаш се бе разпространил и по шиите им. Празнотата в центъра на прохода определено се движеше. Усещаше как край него вее горещ вятър, но не успя да определи дали не е от обзелата го треска.

До ушите му достигна шумолене откъм един сенчест ъгъл от другата страна на стаята. Страхът отново го връхлетя, по-силен от всякога. Не! Невъзможно беше да е оцеляла! Като скърцаше със зъби от болка, той обърна глава натам. Облеченото ѝ в броня тяло отразяваше блясъка на драконовите очи. Лежеше неподвижно. Долавяше и мирис на обгоряла плът. Ала този звук...

Даламар уморено затвори очи. Мракът се кълбеше в ума му, заплашвайки да го повлече след себе си. Не, все още не биваше да си почива! Пребори се с болката и отново изплува, зачуден защо ли Карамон не идва. Отново чу виковете му. Какво имаше? Изведнъж всичко му стана ясно — Пазителите! Разбира се, че никога нямаше да му позволят да премине!

- Пазители, чуйте думите ми и се подчинете — започна Даламар, концентрирайки мисли и енергия в едно. Сетне промърмори заклинанията, които щяха да позволят на Карамон да премине през ужасяващите защитници на Кулата и да влезе в лабораторията.

Зад него драконовите глави грееха все по-отчетливо, докато в същото време пред него, в сенчестия ъгъл, нечия ръка посегна към пропития си с кръв пояс и със силата на изтляващия живот се сключи около дръжката на една кама. .

- Карамон — произнесе тихо Танис, втренчен в очите, които на свой ред го наблюдаваха неотклонно, — да се махаме оттук. Да се качим обратно по стълбите. Може би има друг път...

- Няма друг път. И не мърдам оттук — отговори упорито приятелят му.

- В името на всички богове, Карамон! Не можеш да се биеш срещу тях!

- Даламар! — извика отново и още по-отчаяно едрият войн. — Даламар, аз...

Очите изчезнаха толкова неочаквано, сякаш някой ги беше издухал.

- Няма ги! — възкликна Карамон и тръгна напред. Танис го спря.

- Това е номер...

- Не. — Приятелят му го повлече напред. — Можеш да доловиш присъствието им, дори и да не ги виждаш. Вече не долавям нищо, а ти?

- Не, но долавям друго! — измърмори Полуелф.

- Само че не тях. И каквото и да е онова, което долавяш, то не се отнася до нас — каза войнът, втурвайки се решително надолу по витото стълбище. В края му ги очакваше друга врата, този път отворена. Тук Карамон спря и внимателно надникна през нея, за да огледа вътрешността на главната част от Кулата.

Беше тъмно, толкова тъмно, че човек имаше чувството, че светлината още не е била създадена, когато е било строено това място. Факлите отдавна бяха изтлели. Нямаше дори прозорци, които да позволят на задимените лъчи на деня отвън да навлязат в Кулата. Внезапно Танис си представи, че пристъпва сред тази тъмнина и изчезва завинаги, че бива засмукан в лакомото зло, въплътено във всеки камък наоколо. Усети как тялото на Карамон се напрегна и едрият войн започна да диша учестено.

- Карамон, какво има?

- Нищо. Просто стоим на ръба на доста дълбока пропаст. Центърът на Кулата е кух. Покрай стената върви стълба. Стаите започват от нея. Ако си спомням правилно, в момента се намирам на тясна площадка. Лабораторията е на два етажа под нас. — Гласът му заглъхна. — Трябва да продължим! Губим време! — Той улови ръката на Танис и продължи малко по-спокойно: — Хайде. Придържай се към стената. Стълбите ще ни отведат право до лабораторията...

- Една погрешна стъпка в тази проклета тъмнина и вече няма да има никакво значение какво замисля брат ти! — обади се приятелят му.

Ала знаеше, че думите му ще останат нечути. Макар да не виждаше нищо в задушаващия безкраен мрак, все пак успя да забележи, че лицето на Карамон е непреклонно изопнато. Чу как едрият войн направи една несигурна крачка напред, като се опитваше да не се отделя от стената. Танис въздъхна и се приготви да го последва...

Ала изведнъж очите отново се рееха пред тях и ги наблюдаваха немигащо.

Полуелфът посегна за меча си — глупав и напълно безполезен жест. Очите останаха на мястото си. Сетне един глас проговори:

- Елате. Оттук.

Една ръка им даде знак.

- Нищо не се вижда! — изруга раздразнено Танис.

В призрачната ръка засия неестествена светлина. Полуелф потръпна. Все пак предпочиташе тъмнината. Но не каза нищо, тъй като Карамон вече се спускаше надолу по витата стълба, взимайки по две стъпала наведнъж. В края им очите, ръката и светлината спряха. Пред тях имаше отворена врата, водеща към стая. От вътрешността на стаята струеше светлина, която отчасти огряваше стълбището вън. Карамон се втурна през вратата, следван от Танис, който забързано я затръшна след себе си, за да попречи на ужасяващите очи да влязат заедно с тях.

Когато се обърна и огледа, най-сетне успя да си даде сметка къде се намираха — лабораторията на Рейстлин. Остана подпрян на вратата и сковано проследи как Карамон се затича напред и бързо коленичи до нечия свита в локва от кръв фигура. Даламар, даде си сметка, разпознал черните одежди. Ала не можеше да стори нищо, не можеше да реагира.

Злото зад вратата отвън почти го задушаваше — прашно, заплашително, старо цели векове. Ала злото тук вътре беше дори още по-непоносимо, беше живо, дишаше, пулсираше. Мразовитият му полъх вееше от подвързаните в нощносиньо томове по лавиците, противната му топлина извираше от по-новите, черни книги със заклинания, чиито корици бяха отбелязани с руна, изобразяваща златен пясъчен часовник. Ужасено огледа стъклениците по масата и забеляза, че от тях го наблюдават измъчени човешки очи. Откри, че едва диша от тежкия мирис на билки, пръст, плесен и рози, а отнякъде се носеше дори тежката воня на опърлена човешка плът.

И ето, че погледът му най-сетне спря върху сиянието, идващо от единия ъгъл на лабораторията. Светлината бе красива и все пак му напомняше съвсем живо за срещата му с Мрачната Царица. Вторачи се в тази светлина почти хипнотизирано. Изглеждаше съставена от всеки цвят, който някога бе виждал и все пак от един-единствен. Докато се взираше към нея, неспособен да помръдне, очарован, прикован от страх, забеляза, че светлината се разпадна и оформи в подобие на пет драконови глави.

Проход! Петте глави излизаха от златна платформа и оформяха с шиите си овална врата. Всяка от главите гледаше навътре с уста, отворена в замръзнал вик. Танис се втренчи в празнотата отвъд овала. Там нямаше нищо, ала нищото сякаш имаше свойството да се движи. Беше едновременно празно и надарено с живот. Инстинктивно разбра накъде води този проход и това знание го смрази до мозъка на костите.

- Порталът — обясни Карамон, забелязал бледното лице и втренчения му поглед. — Ела, имам нужда от помощ.

- Нима ще влезеш там? — прошепна с подивял поглед Танис, изумен от спокойствието на приятеля си. Той прекоси стаята и застана до него. — Карамон, не ставай глупав!

- Нямам избор — отвърна едрият войн с все същото странно изражение на тиха решимост. Полуелфът понечи да заспори, ала Карамон му обърна гръб и отново насочи вниманието си към ранения мрачен елф.

- Видях какво ни очаква в противен случай! — беше всичко, което се задоволи да каже.

Танис преглътна напиращите думи и също коленичи до Даламар. Магьосникът беше успял да се примъкне в седнало положение така, че да бъде с лице към Портала. Отново беше изпаднал в безсъзнание, ала при звука от гласовете им дойде на себе си.

- Карамон! — изрече тихо и протегна ръка към него. — Ти трябва да спреш...

- Знам, Даламар — отвърна войнът. — Знам какво трябва да направя. Но се нуждая от помощта ти! Кажи ми...

Очите на магьосника потрепнаха и се затвориха. Кожата му придоби пепеляв оттенък. Танис сложи ръка на шията му, за да провери дали има пулс. Пръстите му още не го бяха докоснали, когато се разнесе звънтящ звук. Нещо отблъсна ръката му, удряйки се в бронята и отскочи встрани, като издрънча на пода. Полуелф бързо сведе очи и видя там една окървавена кама.

Стреснато се завъртя на пети с измъкнат меч.

- Китиара — прошепна едва чуто Даламар и кимна уморено.

Танис се втренчи към сенките в ъгъла и успя да разпознае очертанията на някакво тяло.

- Разбира се — промърмори Карамон. — Ето как го е убила. — Той вдигна камата. — Само че този път ти се оказа на пътя на оръжието ѝ.

Танис не го чуваше. Плъзна меча в ножницата си и пресече помещението, без да обръща внимание на натрошеното стъкло и свещниците, пръснати по пътя до нея.

Китиара лежеше по корем с буза, опряна на окървавения под. Тъмните коси закриваха очите ѝ. Очевидно хвърлянето на камата я бе изтощило окончателно. Докато я приближаваше, имаше чувството, че всичките му емоции са се сплели на топка, оформяйки неразбираема каша от желания и омраза. Беше сигурен, че е мъртва.

Ала неукротимата воля, която бе превела единия брат през мрака, а другия през светлината, все още гореше в Китиара.

Тя чу стъпките... на врага си...

Ръката ѝ неуверено потърси дръжката на меча. Вдигна глава и отправи към него очи, в които разсъдъкът бързо изтляваше.

- Танис? — попита объркано. Но къде се намираше? Корабното гробище? Бяха ли заедно тогава? Разбира се! Той се беше върнал за нея! Усмихнато протегна ръка към него.

Танис затаи дъх. Стомахът му се сви на топка. На гърдите ѝ зееше голяма почерняла дупка. Плътта беше изгоряла напълно, отдолу надничаха белите кости. Гледката беше ужасна. Полуелфът отмести поглед, завладян от внезапни спомени.

- Танис! — повика го тя с неясен глас. — Ела при мен. Сърцето му се изпълни с жалост. Той коленичи до нея и я взе в ръцете си. Тя се вгледа в лицето му... и видя там собствената си смърт. Страхът я овладя. Помъчи се да се изправи.

Ала усилието ѝ дойде в повече. Тя отново се отпусна.

- Ранена... съм — прошепна гневно. — Зле... ли е? — Китиара вдигна ръка и се опита да опипа раната.

Танис свали наметалото си и го уви около изстрадалото ѝ тяло.

- Почивай, Кит — каза внимателно. — Всичко ще бъде наред.

- Проклет лъжец! — извика тя със стиснати юмруци. В този момент, макар дори да не го подозираше, по някакъв начин му напомняше за умиращия Елистан. — Той ме уби! Този подъл елф! — Китиара се усмихна едва доловимо. Усмивката ѝ беше мъртвешка. Танис потрепери. — Но аз се погрижих за него! Вече не може да помогне на Рейстлин. Мрачната Царица ще ги погуби, ще погуби всички!

Тя изстена и се загърчи в агония, вкопчена в Танис. Той я улови по-здраво. Когато пристъпът най-сетне отмина, тя отново повдигна очи:

- Винаги си бил слаб — прошепна с глас, в който се долавяше едновременно презрение и горчив гняв. — Двамата с теб можехме да имаме света.

- Аз имам света, Китиара — отговори спокойно Танис, докато се бореше с погнусата и съжалението в душата си.

Тя поклати ядосано глава и сякаш се канеше да каже още нещо, когато очите ѝ изведнъж се разшириха и се втренчиха непомръдващо към нещо в далечния край на лабораторията.

- Не! — извика във внезапен ужас, какъвто нито мъченията, нито страданието можеха да изтръгнат от нея. — Не! — повтори задавено и подлудено и се сгуши в закрилящите я ръце. — Не му позволявай да ме отведе! Не, Танис! Дръж го далеч от мен! Винаги съм те обичала, Полуелфе. Винаги... съм... те обичала...

Гласът ѝ отслабна до неразбираем шепот. Той вдигна разтревожено очи. Вратата беше празна. Нямаше никой. Може би имаше предвид Даламар?

- Кой е там, Китиара? Не разбирам...

Ала тя не го чуваше. Ушите ѝ завинаги бяха заглъхнали за словата на смъртните. Единственият глас, който чуваше сега, беше онзи, който щеше да чува във вечността.

Танис почувства как тялото в ръцете му се отпусна напълно. Приглади къдравите ѝ коси назад и потърси по лицето ѝ поне мъничък признак, че смъртта е донесла мир на душата ѝ. Ала то изразяваше единствено ужас — кафявите очи се взираха изплашено, а очарователната крива усмивка се бе превърнала в гримаса.

Той погледна Карамон. Едрият войн поклати глава с пребледняло и мрачно лице. Танис съвсем бавно положи Китиара обратно на пода. Понечи да се наведе и да целуне студеното чело, ала откри, че не би могъл да го стори. Смъртта бе оставила неумолимия си отпечатък върху лицето на жената-войн.

Той я покри с наметалото и за момент постоя край трупа ѝ, заобиколен от сгъстяващия се мрак. Сетне долови стъпките на Карамон и почувства ръката му на рамото си.

- Танис...

- Всичко е наред — отвърна рязко Полуелфът и се изправи. Ала в ума му продължаваше да отеква предсмъртният ѝ вик:

"Не му позволявай да ме отведе!"

Глава 7

- Радвам се, че сме заедно, Танис — каза Карамон. Той стоеше пред Портала и се взираше внимателно в него, без да изпуска и най-малкото потрепване на празнотата отвъд. Наблизо беше и Даламар. Бяха го настанили сред възглавниците на собственото му кресло. Ръката му бе превързана грубо, а лицето му бе изкривено от мъчителна болка. Танис кръстосваше неуморно лабораторията. Драконовите глави блестяха толкова силно, че беше трудно да гледаш директно към тях.

- Карамон — започна той, — умолявам те... Приятелят му го погледна с непроменено изражение — спокойно и мрачно.

Танис примирено сведе глава. Как можеше да спори с човек, чиято непоколебимост бе по-твърда от гранит? Той въздъхна:

- Е, добре. Но как точно възнамеряваш да влезеш? — попита след секунда.

Карамон се усмихна. Много добре знаеше какво се канеше да каже приятелят му и изпитваше благодарност задето така и не се бе осмелил да го произнесе.

Танис посочи Портала:

- От онова, което ми разказа по-рано, излиза, че Рейстлин е трябвало да се обучава с години, за да се превърне във Фистандантилус и да оплете лейди Кризания в плановете си. Но дори и тогава, едва е успял! — Той отмести очи към Даламар. — А ти, мрачни елфе, можеш ли да прекрачиш през Портала?

Магьосникът поклати глава.

- Не. Наистина се иска голямо могъщество, за да прекрачиш този праг. Нямам такава власт и може би никога не ще я притежавам. Но не се тревожи, Полуелфе, не си губим времето. Сигурен съм, че Карамон нямаше да се захваща с това, ако няма нещо предвид. — Сега той насочи вниманието си към едрия войн. — Защото в противен случай всички сме обречени.

- Когато Рейстлин влезе в битка с Мрачната Царица и нейните слуги — каза безизразно Карамон, — ще трябва да се концентрира изцяло върху тях и да изключи всичко друго от вниманието си. Прав ли съм?

- Съвсем вярно. — Магьосникът потрепери и се загърна по-добре със свободната си ръка. — Един погрешен дъх, едно мигване или неправилна стъпка са достатъчни, за да го разкъсат на хиляди парчета и да го погълнат в бездънните си стомаси.

Карамон кимна.

"Как е възможно да се държи толкова уверено? — запита се объркано Танис. И в отговор чу един вътрешен глас: — Това е увереността на човек, който разбира и приема съдбата си."

- В книгата на Астинус — продължи едрият войн — пише, че Рейстлин също е знаел за състоянието, в което трябва да се намира по време на битката. Ето защо, за да си осигури път за бягство, той отворил Портала предварително. По този начин завръщането му в нашия свят било гарантирано...

- Освен това... без всякакво съмнение... знаел, че когато стане време да се върне, ще бъде твърде слаб, за да може да го отвори сам — промърмори Даламар. — Да, напълно си прав. Ще го отвори. Ще го отвори съвсем скоро. А когато го стори, всеки достатъчно храбър и силен, за да знае какво върши, ще може да прекрачи границата.

Мрачният елф затвори очи и прехапа устни, за да не извика. Беше отказал отварата, която му предложиха срещу болката.

- Ако се провалиш — бе отвърнал на настоятелните молби на Карамон, — аз оставам единствената ни надежда.

"Единствената ни надежда — помисли си Танис — е един мрачен елф. Това е лудост! Не може да се случва."

Той се приведе над каменната маса и обхвана главата си с ръце. В името на всички богове, колко беше уморен! Цялото тяло го болеше, раните му пулсираха и пареха. Малко преди това бе свалил плетената ризница — струваше му се тежка като надгробна плоча. Ала, макар тялото му да изнемогваше, душата му се чувстваше дори по-зле.

В съзнанието му, подобно на Пазители, прехвърчаха несвързани спомени и се опитваха да го достигнат със студените си ръце. Карамон си открадва храна от чинията на Флинт, докато джуджето му е обърнало гръб, Рейстлин призовава красиви видения за удоволствие на децата от Корабното гробище, Китиара, която се смее и го прегръща, шепнейки нежни думи в ухото му... Сърцето му се свиваше. Болката бе толкова силна, че несъзнателно започна да плаче. Не! Имаше някаква грешка! Не биваше всичко да свършва по този начин!

Пред замъглените му очи заплува някаква книга — книгата на Карамон, поставена върху каменната маса, последният том от историята на Астинус. Или просто това бе един от начините, по които всичко трябваше да свърши? Изведнъж осъзна, че Карамон го наблюдава загрижено. Гневно избърса очи и се изправи с въздишка.

Ала духовете на мъртвите останаха край него, рееха се на границата на възприятията, съвсем близо... съвсем близо до изтерзаното тяло в ъгъла, лежащо под собственото му наметало.

Човек, Полуелф и елф наблюдаваха Портала в мълчание. Водният часовник върху полицата над камината продължаваше да отмерва времето. Капките падаха една след друга, ритмично като биещо сърце. Напрежението в лабораторията се беше натегнало дотолкова, че сякаш всеки момент щеше да се огъне и пречупи, да се развихри из стаята в безумна ярост. Даламар мърмореше нещо на елфически. Танис го изгледа остро, боейки се, че магьосникът е изпаднал в делириум. Лицето на мрачния елф беше бледо. Очите му бяха хлътнали дълбоко в ямите си, обкръжени от болезнени пурпурни кръгове. Но не помръдваха. Даламар просто се взираше във въртеливите движения на празнотата отвъд драконовите глави.

Дори спокойствието на Карамон сякаш бе на път да се разчупи. Огромните му юмруци се свиваха и разпускаха нервно, потта се стичаше по челото му. Войнът затрепери неудържимо. Мускулите на ръцете му играеха спазматично.

И ето, че Танис най-сетне долови как край него пропълзя някакво странно усещане. Въздухът беше неподвижен, може би прекалено неподвижен. Звуците на битката в града — звуци, които дотогава бяха долитали до него, без дори да си дава сметка, че са там — сега изведнъж престанаха. Дори в самата Кулата шумовете изчезнаха напълно. Думите, които Даламар си мърмореше, замряха на устните му.

Тишината ги покри плътно, както тъмнината в коридора отвън, както злото, витаещо на това място. Капките във водния часовник се спускаха тежко и звукът отекваше толкова отчетливо, че Танис усещаше как с всеки техен удар костите му сякаш се разтърсват. Очите на магьосника се отвориха широко. Той сграбчи черната си мантия с побелелите си пръсти.

Танис Полуелф приближи до Карамон, за да открие, че едрият войн също е посегнал към него.

Двамата заговориха едновременно:

- Карамон...

- Танис...

Войнът отчаяно улови ръката му.

- Ще се погрижиш за Тика, нали?

- Карамон, не мога да ти позволя да отидеш съвсем сам — не го оставяше приятелят му. — Ще дойда с...

- Не, Танис — отвърна твърдо едрият мъж. — Ако се проваля, Даламар ще се нуждае от помощта ти. Предай на Тика... опитай се да ѝ обясниш, че... Кажи ѝ, че я обичам много, толкова много, че... — Гласът му стихна. Не можеше да продължи. Танис го стисна за ръката още по-здраво.

- Зная, Карамон, ще ѝ предам — каза, спомняйки си за писмото, което сам беше написал.

Приятелят му кимна и разтърси глава, за да скрие сълзите си, след което пое дълбоко дъх:

- Кажи довиждане и на Тас. Т-така и не успя да ме разбере. Поне не напълно. — Той опита да се усмихне. — Естествено, първо ще трябва да го измъкнеш от онази летяща цитадела.

- Мисля, че ще разбере, Карамон — отвърна меко Танис. Драконите нададоха тих писък, съвсем слаб, сякаш идваше от много далече.

Едрият войн се напрегна.

Писъкът се усили, приближи, нарасна. Порталът засия многоцветно. Всяка от драконовите глави блестеше непоносимо.

- Подготви се — предупреди го с несигурен глас Даламар.

- Сбогом, Танис — стисна ръката му за последно Карамон.

- Сбогом, приятелю. Полуелфът отпусна ръка и отстъпи. Празнотата се разпадна. Порталът се отвори. Танис се вгледа в него. Знаеше, че гледа право натам, защото така или иначе не можеше да извърне очи. По-късно обаче, не успяваше да си спомни какво точно е видял. Години по-късно продължаваше да го сънува, ала разбираше за тези сънища, понеже винаги се събуждаше облян в пот. Образът винаги му убягваше, винаги оставаше някъде встрани от съзнаваното, никога не можеше да го улови, да си го представи истински. Тогава лежеше в продължение на часове и се взираше в тъмнината на нощта — разтреперан, ужасен.

Но това щеше да дойде по-късно. Всичко, което знаеше сега бе, че трябваше да спре Карамон! Но не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Стоеше вцепенено и наблюдаваше как приятелят му се обръща за последен път и веднага след това изкачва златната платформа.

Драконите нададоха предупредителен писък, изпълнен с триумф и омраза...

Избликна ослепителна, въртелива, помитаща вълна от многоцветна светлина.

А сетне настъпи мрак.

Карамон беше изчезнал.

- Нека Паладин бъде с теб — прошепна Танис, само за да чуе как като някакво дисхармонично ехо се разнася и гласът на Даламар:

- Нека Такхизис, Царицата, бъде с теб.

- Виждам го — каза след няколко безкрайни мига мрачният елф.

Взираше се внимателно в Портала. После се надигна наполовина, за да погледне по-добре. От устата му се отрони болезнено възклицание. В цялото объркване беше забравил за раната си. Той изруга и потъна обратно в креслото с обляно в пот чело.

Танис прекрати неуморното си кръстосване на стаята и застана до Даламар.

- Там — посочи магьосникът през стиснати зъби.

С голяма неохота — все още не беше забравил за неприятния ефект от първия път, когато бе надникнал в Портала, Полуелфът отново насочи очи към него. В началото не можа да различи нищо повече освен празен, опустошен пейзаж, простиращ се под необятно, пламнало небе. Ала сетне разпозна нечия броня, по която играеше червеникава светлина. Видя малка фигура, застанала недалече от Портала. Фигурата държеше меч; беше обърнала лице някъде встрани и чакаше...

- Как ще го затвори? — попита той, като се опитваше да говори спокойно, макар мъката да разкъсваше сърцето му.

- Не би могъл — отвърна Даламар.

Танис го изгледа недоумяващо и разтревожено.

- Но какво тогава ще спре Царицата?

- Тя не може да използва Портала, освен ако някой не е минал през него преди нея, Полуелфе — отвърна някак раздразнено магьосникът. — В противен случай отдавна щеше да го е сторила. В момента Рейстлин го държи отворен. Ако успее да се върне, тя ще го последва. Смъртта му ще предотврати тази катастрофа.

- Значи Карамон трябва да го убие... собствения си брат?

-Да.

- И той също трябва да умре — промърмори Танис.

- Моли се да стане така! — Даламар облиза напуканите си устни. Болката замъгляваше преценката му, имаше чувството, че всеки момент може да повърне. — Той също не бива да се връща. И макар смъртта от ръцете на Царицата да е твърде бавна и твърде неприятна, повярвай ми, Полуелфе, тя е за предпочитане пред живота в нейна власт.

- Той го е знаел...

- Да, знаеше го. Но светът ще бъде пощаден — отвърна цинично мрачният елф. Той се облегна измъчено в креслото. Здравата му ръка ритмично поглаждаше богато избродираните ръбове на черната мантия.

- Не, не светът, а една душа — започна Танис, когато чу как вратата на лабораторията зад гърба му проскърца.

Даламар се извърна мигновено. Очите му проблеснаха опасно и той посегна към свитъка, който държеше в пояса си.

- Никой не може да влезе — обясни тихо на Танис. — Пазителите...

- Не могат да спрат него — прекъсна го Полуелфът, втренчен към вратата. В очите му за миг се бе появил съвсем същият страх, който бе замръзнал в тези на мъртвата Китиара.

Даламар се усмихна мрачно и отново се настани по-удобно в креслото. Не беше необходимо да се оглежда. Смразяващият полъх на смъртта нахлуваше в стаята като нечиста мъгла.

- Влезте, лорд Сот — каза високо той. — Очаквахме ви.

Глава 8

арамон бе полузаслепен от блясъка, който се промъкна дори през затворените му клепачи. След това тъмнината го обгърна, а когато отвори очи, за момент паниката го връхлетя почти по същия начин, по който се бе почувствал и когато бе ослепял в Кулата на Върховното чародейство.

Постепенно обаче, мракът се вдигна, а очите му започнаха да се нагаждат към зловещата светлина на околността. Всичко наоколо бе обляно в розово, сякаш слънцето току-що е залязло, както го бе описал Тасълхоф. И точно според думите на кендера, земята изглеждаше безкрайна, празна и просната под съвсем същото празно и безкрайно небе. Всъщност и небето, и земята бяха в еднакъв цвят, накъдето и да погледнеше.

С изключение на една посока. Карамон обърна глава към Портала, който вече се намираше зад него. В него се съдържаха единствените цветове сред тази пуста земя. Изглеждаше далечен и незначителен, сякаш отдръпнат в пространството, макар да знаеше със сигурност, че надали се беше отдалечил прекалено много. Приличаше на картина в рамка, окачена на стената. И въпреки че ясно виждаше през него Даламар и Танис, двамата не помръдваха. Съвсем лесно можеха да бъдат взети за част от картината, уловени в мига, принудени да прекарат останалата част от вечността, заключени във въображението на неизвестния си художник.

Обърна им гръб, внезапно зачуден дали пък и те не можеха да го видят така, както той виждаше тях и измъкна меча си. Пристъпи по странната, движеща се земя и зачака своя брат-близнак.

Нямаше никакво съмнение, че в една битка между него и Рейстлин най-вероятно щеше да изгуби живота си. Дори отслабен, брат му си оставаше ненадминат магьосник. А и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че Рейстлин никога — стига да зависеше от него самия — не би позволил нещата да стигнат дотам, че да се открие напълно. Винаги щеше да има по някое неизречено заклинание. Най-малкото, още пазеше сребърната кама.

"Дори и да умра, целта ми ще бъде изпълнена — помисли си равнодушно. — Силен съм и съм в отлично здраве. Трябва ми само един удар, само едно втъкване на меча в крехкото тяло."

Поне това можеше да постигне, преди магията на брат му да го попари, както бе попарила някога, много отдавна в Кулата на Върховното чародейство неговото фалшиво копие...

Сълзите се стичаха по лицето му. Опита се да ги преглътне и да отвлече мислите си към нещо друго освен страха... и тъгата.

Лейди Кризания.

Бедната жена. Карамон въздъхна. За нейно добро се надяваше да е намерила смъртта си бързо... без да разбере...

Карамон премигна стреснато и се втренчи надалеч пред себе си. Но какво ставаше? Там, където допреди миг нямаше нищо освен розов, пламтящ хоризонт, сега определено се виждаше нещо. Открояваше се черно и изглеждаше плоско, сякаш изрязано от хартия, припомни си отново думите на Тас. Струваше му се, че го разпознава — дървен стълб. Подобен на... подобен на онези, които в старите дни използваха, за да изгарят вещици!

Спомените го заляха неудържимо. Струваше му се, че отново вижда Рейстлин, привързан към един от тези стълбове, куповете дърва, натрупани около брат му, който се бореше, за да се освободи и крещеше предизвикателно срещу онези, които сам бе опитал да спаси, изобличавайки шарлатанина-свещенослужител. Вместо това бяха обвинили него за вещер.

— Двамата със Стурм пристигнахме тъкмо навреме — промърмори Карамон.

Само бляскавият меч на рицаря бе достатъчен, за да накара суеверната тълпа от селяни да отстъпи безредно.

Вгледа се по-внимателно в стълба — който сякаш по свое собствено желание се бе приближил още малко — и забеляза, че в основата му лежи нечие тяло. Дали не беше Рейстлин? Стълбът се приближаваше все повече. Или може би той крачеше към него? Карамон отново обърна глава. Порталът стоеше на мястото си и се беше отдалечил, но той не го бе изгубил от поглед.

Разтревожен, изплашен, че може да бъде отнесен, той отчаяно положи усилие да спре и усети как това моментално му се удаде. Сетне отново чу гласа на кендера: Всичко, което трябваше да направя, за да отида някъде, бе да си помисля за това място. Ако пожелаех нещо, само трябваше да си го представя. Но бъди внимателен. Бездната често нарочно се подиграва с онова, което искаш да видиш.

Карамон отново се взря в стълба, представи си, че е при него и в същия момент вече стоеше там. Пак се извърна. Порталът висеше между небето и земята като миниатюрна картина. Удовлетворен от мисълта, че може да се върне при него, когато пожелае, Карамон забърза към легналото тяло.

Отначало му се стори, че то е облечено в черна мантия и сърцето му се сви. Ала сега осъзна, че тялото изглежда черно, просто защото силуетът му се очертаваше твърде ясно на фона на пламтящата земя. Дрехите бяха бели. Тогава разбра.

Разбира се, нали току-що си беше помислил за нея...

- Кризания — каза той.

Жената отвори очи и обърна глава по посока на гласа му и все пак очите ѝ не се фокусираха в него. Взираха се някъде встрани. Осъзна, че е сляпа.

- Рейстлин? — прошепна тя и в гласа ѝ имаше такъв копнеж, че в този миг би дал всичко, дори живота си, за да потвърди тази надежда.

Поклати глава и коленичи до нея. Взе ръката и в своята.

- Карамон е, лейди Кризания.

Пръстите ѝ потрепнаха, а слепите очи отново потърсиха посоката на гласа му. Кризания премигна объркано.

- Карамон? Къде сме?

- Аз също прекрачих през Портала, Кризания — каза той.

Тя въздъхна и затвори очи.

- Значи си тук, в Бездната, заедно с нас... — Да.

- Бях глупава, Карамон — изрече Кризания. — Но си плащам за своето безразсъдство... иска ми се да знаех... Нараних ли... някой... друг... освен себе си? А него? — Последната дума бе произнесена почти безгласно.

- Лейди... — Едрият войн не знаеше какво да отговори.

Ала Кризания му направи знак да замълчи. Беше доловила тъгата в гласа му. Тя затвори очи. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Притисна ръката му към устните си.

- Да. Разбирам! — прошепна. — Заради това си дошъл. Съжалявам, Карамон! Толкова съжалявам!

Хлиповете ѝ станаха неудържими. Той я притисна по-близо до себе си и нежно започна да я люлее като дете. Най-после бе осъзнал, че тя умира. Чувстваше как животът полека я напуска. Ала така и не можеше да си представи какво е преживяла и какви страдания е понесла.

- Няма за какво да съжалявате, Милейди — произнесе, като галеше гъстите черни коси, спускащи се през смъртно пребледнялото лице. — Обичахте го. Ако това е вашето безразсъдство, значи то е и мое и съм платил за него с радост.

- Само ако беше истина! — простена тя. — Ала дотук ме доведе не друго, а моята гордост, моите амбиции!

- Дали наистина е така, Кризания? — попита съвсем прямо той. — Ако е вярно, защо Паладин откликна на молитвите ти и отвори Портала, а Царя-жрец остана излъган в надеждите си? Защо да ти дава всичко това, ако не е прозрял какво има в сърцето ти?

- Паладин извърна лице от мен! — изплака тя. Намери опипом медальона на шията си и опита да го скъса. Ала бе твърде слаба. Пръстите ѝ обхванаха метала и замръзнаха неподвижно. В същия миг по лицето ѝ се изписа умиротворено изражение. — Не — изрече, сякаш сама на себе си. — Той е тук. Държи ме в ръцете си. Виждам го толкова ясно...

Карамон се изправи заедно с нея. Главата ѝ се отпусна на рамото му и тя въздъхна уморено.

- Връщаме се при Портала — каза ѝ той.

Кризания не отговори, но се усмихна. Дали го беше чула или се вслушваше в нечий друг глас?

Едрият войн се обърна с лице към Портала. Проходът искреше в далечината като окъпано в многоцветна светлина украшение. Сетне просто си помисли, че се намира близо до него и в същата секунда беше там.

Внезапно въздухът край тях като че се раздели на две. От небето се спусна мълния, каквато никога дотогава не бе виждал. Хиляди пращящи разклонения се забиха в земята и само за миг го обградиха в затвор, чиито решетки означаваха смърт. Не можеше да помръдне. Ужасът го бе парализирал напълно. Дори след като мълнията бе изчезнала, продължи да се вслушва в очакване на гръмотевица, която да го оглуши завинаги.

Ала последва само тишина, тишина и, някъде много далеч, един агонизиращ, пронизителен писък.

Очите на Кризания се отвориха.

- Рейстлин — каза тя. Ръката ѝ се вкопчи още по-силно в медальона.

- Да — отвърна Карамон.

По бузите ѝ се стичаха сълзи. Отново затвори очи и се сгуши в едрия войн. Той продължи напред, вече по-бавно, ала в ума му се бе зародила една обезпокоителна, тревожна идея. Лейди Кризания със сигурност умираше. Пулсът ѝ бе съвсем слаб — туптеше в шията ѝ като на малко птиче. Но все още не беше мъртва. Може би, ако успееше да я пренесе през Портала, щеше да оживее.

Но възможно ли беше да я пренесе, без самият той да се връща?

Карамон я улови по-добре и пристъпи още по-близо до Портала. Или по-скоро той се приближи към него, хвърли се хищно срещу му, уголеми се до естествените си размери, а драконовите глави се взираха към тях с искрящите си очи, разтворили паст, за да ги погълнат.

Все още можеше да вижда какво става от другата страна. Виждаше Танис и Даламар — единият прав, а другият седнал, неподвижни, замръзнали във времето. Щяха ли да му помогнат? Можеха ли да вземат Кризания?

- Танис! — извика той. — Даламар!

Ала дори и да го чуваха, никой от тях не реагира.

Съвсем внимателно остави лейди Кризания върху олюляващата се земя пред Портала. Знаеше, че е безнадеждно. Знаеше го още от самото начало. Би могъл да я отведе обратно и вероятно тя би оживяла. Ала това означаваше, че Рейстлин също щеше да се завърне, да увлече след себе си Царицата и да изправи света пред поредната, този път гибелна катастрофа.

Той също се отпусна върху странната земя. Взе ръката на Кризания. В известен смисъл се радваше, че тя е тук с него. Така поне нямаше да бъде толкова самотен. Допирът до ръцете ѝ го успокояваше... Само ако имаше някакъв начин да я спаси...

- Какво смяташ да правиш с Рейстлин, Карамон? — попита след малко Кризания.

- Ще му попреча да напусне Бездната — отговори безизразно той.

Тя кимна с разбиране, без да изпуска ръката му, втренчила слепите си очи в него.

- Той ще те убие, нали?

- Да — отговори твърдо Карамон. — Но не и преди сам да падне.

Лицето на Кризания се изкриви от болезнени спазми. Тя се размърда:

- Ще те чакам — каза задавено и с отслабващ глас. — Ще те чакам. Когато всичко свърши, ти ще бъдеш моят водач. Ти ще ме отведеш при Паладин. Ти ще ме изведеш от тъмнината.

Тя затвори очи. Главата ѝ се отпусна бавно, сякаш потъваше в мека възглавница. Ала все така стискаше ръката на Карамон, а гръдта ѝ се надигаше и спадаше равномерно. Той провери пулса ѝ. Все още бе жива.

Беше готов да обрече себе си на смърт, беше готов да обрече и брат си на смърт. Беше толкова просто!

Но... имаше ли право да си играе с нейния живот?...

Може би все още имаше време... Може би щеше да успее да я пренесе през Портала и да се върне...

Изпълнен с надежда, Карамон се изправи и понечи да вдигне Кризания. Чак тогава долови някакво движение с периферното си зрение.

Обърна се и видя Рейстлин.

Глава 9

- Влезте, Рицарю на Черната роза — повтори поканата си Даламар.

Пламтящите очи се взираха в Танис, който несъзнателно посегна към дръжката на меча си. В същия миг нечии тънки пръсти докоснаха ръката му, карайки го да подскочи стреснато.

- Не се намесвай, Полуелфе — предупреди го меко мрачният елф. — Ние не го интересуваме. Тук е само заради едно.

Очите от потрепващ пламък се отместиха от него. Светлината на свещите се отразяваше в древната, старомодна, орнаментирана броня, която дори опушена, все още носеше следи от кръвта на лорда — отдавна превърната в прах — и слабите очертания на Розата, символът на Соламнийския рицарски орден. Без да издават звук, подкованите ботуши на Сот прекосиха стаята. Оранжевите очи потърсиха и откриха онова, което ги интересуваше в ъгъла — свитото на топка тяло под наметалото на Танис.

"Не му позволявай да ме отведе! — чу още веднъж гласа на Китиара. — Винаги съм те обичала, Полуелфе!"

Лордът спря пред тялото и коленичи редом с него. Ала нещо му пречеше да го докосне, сякаш някаква невидима сила все още не му позволяваше да упражни законното си право. Отново се изправи, обърна се. Оранжевите очи горяха в празния мрак на шлема му.

- Освободи я, Танис Полуелф — разнесе се глухият му глас. — Любовта ти я обвързва към това измерение. Предай ми я.

Танис стисна меча по-здраво и направи крачка напред.

- Той ще те убие, Полуелфе — предупреди го Даламар. — Ще те погуби, без да се поколебае. Дай му я. В края на краищата, струва ми се, той единствен от нас винаги я е разбирал напълно.

Оранжевите очи запламтяха още по-силно:

- Разбирал? По-скоро възхищавал! Като мен, тя бе обречена да владее, да покорява! Но беше по-силна от мен. Можеше да отхвърля любовта, когато тя заплашваше да я окове завинаги. Ако не беше лошият късмет, може би сега щеше да владее над цял Ансалон!

Глухият глас отекваше в лабораторията. Танис удивено си даде сметка колко страст и омраза бяха вложени в последните думи на рицаря.

- Но не стана нищо подобно! — Облеченият в плетена ръкавица юмрук на лорда се сви унищожително. — Прикована в Санкшън като заключен в клетка звяр, изгубена в планове за война, която никога не би могла да спечели. Куражът и решимостта започваха да я напускат. Дори позволи на чувствата ѝ към един мрачен елф да я обвържат и да я превърнат в робиня! По-добре беше да умре в битка, отколкото да позволи на живота си да догори като най-обикновена свещ!

- Не! — промърмори Танис. — Не...

Пръстите на Даламар се сключиха около китката на ръката, с която държеше меча.

- Тя никога не те е обичала, Танис — произнесе студено магьосникът. — Използваше те така, както използваше всички, дори него — той погледна към лорд Сот. Танис се канеше да отговори, ала Даламар го прекъсна: — Използва те до самия си край, Полуелфе. Дори и в този момент протяга ръце към теб от Отвъдното и се надява да я спасиш.

Танис се поколеба. В ума му все още гореше отпечатъкът на изпълненото ѝ с ужас лице. Образът бе обгърнат от пламъци, пламъците изригнаха хищно...

И замъглиха зрението му. Втренчи се през тях и съзря замък, някога горд и благороден, а сега почернял и порутен, обхванат в пожара на тези пламъци. Видя прекрасна млада елфическа жена с дете в обятията си, която също бе погълната от огъня. Видя умиращи войни. И сред тези пламъци се разнесе гласът на Сот:

- Ти имаш своя живот, Полуелфе. Не една и две причини могат да те задържат тук. Има и такива, които в този момент зависят или ще зависят от теб. Знам го, защото всичко, което ти имаш, някога беше и мое. Но го отхвърлих, избирайки да живея в мрак, вместо в светлина. Нима ще отхвърлиш всичко заради някой, отдавна избрал да следва пътищата на нощта?

"Аз имам света" — чу собствените си думи Танис. Виждаше усмихнатото лице на Лорана.

Той затвори очи. Лицето на Лорана. Красиво, мъдро, обично. Косите ѝ разпръскваха светлина, елфическите ѝ очи блестяха в неземна чистота. Светлината ставаше все по-ярка. Кристално ясна и ослепителна, потапяща го в забрава... Вече дори не можеше да си припомни как изглежда лицето на жената под собственото му наметало.

Съвсем бавно Танис отдръпна ръка от меча си.

Лорд Сот му обърна гръб. Той коленичи и вдигна потъналото в кръв тяло в невидимите си ръце. Изрече магическа дума. Пред очите на Полуелфа внезапно се появи видение на мрачна бездна, която зейна под краката на рицаря. През лабораторията повя смразяващ вятър, чиято сила го накара да извърне очи от гледката.

Когато отново се осмели да се взре натам, потъналият в сенки ъгъл беше празен.

- Няма ги. — Ръката на Даламар най-после пусна китката му. — Както и Карамон.

- Карамон е изчезнал? — Танис се обърна несигурно, замаян от внезапната ледена пот, която го бе обляла и се вгледа в Портала. Пламтящият пейзаж беше съвсем празен.

Някъде от много далеч сякаш още веднъж отекна: "Нима ще отхвърлиш всичко заради някой, отдавна избрал да следва пътищата на нощта?"

Песента на лорд Сот

Гробовна светлина струи над гнили съчки и листа и с леки стъпки, без да сетиш, нощта се влива във кръвта.

Как тихо е до теб, любов, когато гарванът лети, щом чезне взор пред сетен миг, щом гаснат чувства и мечти.

Как силно твоето сърце тупти във свитите гърди. Как трескави реки текат през китките умиращи.

И жарка кожата ти е — от сол по-чиста, сладък сън. Луна червена твоя дъх оплита във кристален звън.

Глава 10

Пред него беше Порталът.

Зад него — Царицата, болката и страданието...

Пред него беше победата.

Като се подпираше изнурено на жезъла на Магиус, тъй изтощен, че едва успяваше да се задържи изправен, Рейстлин мъчително се опитваше да задържи образа на прохода в съзнанието си. Струваше му се, че е изминал хиляди мили, докато се добере до него. Ето, че сега беше близо, вече виждаше искрящите, красиви цветове, цветовете на живота — зелено като тревата, синьо като небето, бяло като облаците, черно като нощта, червено като кръвта...

Кръв. Вгледа се в ръцете си. Бяха покрити с кръв, собствената му кръв. Раните му бяха твърде многобройни, за да се опитва да ги преброи. Беше понесъл удари от боздуган, промушвания с меч, обгаряния от мълнии, бяха го нападали мрачни свещенослужители, зли чародеи, легиони от вампири и демони — всички онези, които служеха на Нейно Мрачно Величество. Черната мантия се вееше около тялото му, превърната в дрипи. Всеки дъх му причиняваше непоносима агония. Отдавна беше престанал да повръща кръв. И макар да кашляше толкова зле, че понякога не можеше да стои на крака, в него вече не бе останало нищо...

И все пак, въпреки всичко, той бе оцелял.

Възторгът пулсираше във вените му. Беше оцелял, беше успял. Беше оживял... на косъм. Но беше оживял. Яростта на Царицата тръпнеше зад гърба му. Чувстваше как земята и небето се сгърчват от гнева ѝ. Беше я победил и вече нямаше никой, който да го предизвика като равен. Никой освен него.

Порталът блещукаше с милионите си цветове в оформените му като пясъчни часовници очи. Приближаваше. Зад него ядът на Царицата само я правеше още по-невнимателна. Вече не можеше да го спре. Беше на път да избяга от Бездната. Над главата му премина смразяваща сянка. Рейстлин вдигна очи. Небето бе затъмнено от гигантски пръсти, завършващи със заострени кървави нокти.

Магьосникът се усмихна, без да спира да крачи. Беше просто сянка, нищо повече. Ръката ѝ не можеше да го достигне, оставаше ѝ само желанието. Беше отишъл твърде далеч. Царицата бе изостанала, разчитайки, че слугите ѝ ще свършат черната работа вместо нея. Пръстите ѝ щяха да уловят единствено полите на парцаливата мантия в момента, в който прекрачва през прага на Портала и това щеше да бъде фаталната ѝ грешка. Щеше да я увлече след себе си, щеше да я изтегли от Бездната.

А сетне, на негова територия, в неговото измерение, кой щеше да бъде по-силен?

Рейстлин се закашля, ала дори през разкъсващата болка се усмихна — не, ухили се — с тънки, окървавени устни. Нямаше никакво съмнение. Абсолютно никакво.

Притисна гърдите си и забърза напред, подпирайки се на жезъла, измервайки всяка стъпка, всеки дъх, който поемаше с вещината на стар скъперник, треперещ над медно петаче. Битката щеше да бъде славна. Беше негов ред да призове легиони, които да го защитят. Самите богове щяха да го подкрепят, вбесени от вмешателството на Царицата в нормалния ход на пространството и времето. Луните щяха да изпопадат, планетите щяха да изменят орбитите си, звездите — вечния си път. Природните стихии — вятър, въздух, вода, огън — щяха да се преклонят пред волята му.

Порталът се възправяше пред него. Драконовите глави крещяха в безсилен гняв, осъзнали, че не могат да направят нищо, за да го спрат.

Само още една глътка въздух, един непоносим удар на сърцето, поредната стъпка...

Той вдигна закачулената си глава и се закова.

Нечия фигура, която дотогава не бе съзрял, фигура, замъглена от болката, и кръвта, и сенките на смъртта, се възправяше пред него, точно пред Портала, стиснала меч в ръката си. За момент Рейстлин се втренчи в тази фигура в пълно недоумение. Почти веднага през изтерзаното му тяло премина радостна тръпка.

- Карамон!

Той протегна към него разтреперана ръка. Нямаше представа що за чудо е това. Ала неговият брат-близнак беше тук, както винаги, когато се нуждаеше от него, готов да влезе в сражение, за да го защити.

- Карамон! — задъхваше се Рейстлин. — Помогни ми, братко.

Изтощението го надмогваше, болката се превръщаше в закон на самото му съществуване. Губеше сили бързо, вече не успяваше да се концентрира. Магията вече не протичаше през тялото му като живак, движеше се лениво, втвърдяваше се като съсирената кръв по раните му.

- Карамон, помогни ми, не мога да ходя...

Ала Карамон не помръдваше. Просто стоеше на мястото си с меч в ръка и с очи, изпълнени със смесица от любов и тъга, и дълбока, изгаряща печал. Печал, която мигом проряза кървавата мъгла и се заби в оголената, изпразнена душа на Рейстлин. И тогава той разбра. Разбра защо бе дошъл неговият близнак.

- Застанал си на пътя ми, братко — произнесе студено магьосникът.

- Знам.

- Щом не желаеш да ми помогнеш, отстъпи! — Гласът на Рейстлин беше дрезгав от ярост.

-Не.

- Глупако! Тогава ще умреш! — Последното бе произнесено шепнешком, меко и смъртоносно.

Карамон си пое дълбоко дъх.

- Да — отвърна твърдо, — но този път ще умреш и ти.

Небето над тях се смрачи. Сенките се скупчиха наоколо, сякаш някой полека изсмукваше светлината. Колкото повече намаляваше тя, толкова повече захладняваше и все пак зад гърба си Рейстлин чувстваше как нечие пламтящо присъствие се разраства с всяка изминала секунда. Гневът на Царицата.

Страхът накара вътрешностите му да се сгърчат, стомахът му се сви на топка. Магическите заклинания избликнаха към устата му с вкуса на собствената му кръв. Понечи да ги запрати срещу брат си ала вместо това се закашля и падна на колене. Думите не бяха изгубени, магията все още му се подчиняваше. След малко щеше да гледа как неговият близнак избухва в пламъци така, както го бе видял да гори някога в Кулата на Върховното чародейство. Само ако можеше да си поеме въздух...

Конвулсиите утихнаха. Заклинанието кипеше отровно в ума му. Той вдигна очи с лице, изкривено в гротескна маска, издигна ръце...

Карамон стоеше на мястото си с меч в ръка. Чертите му изразяваха съжаление.

Съжаление! Погледът на брат му се заби в Рейстлин със силата на хиляди мечове. Да, неговият близнак щеше да умре, но не и с това изражение на лицето!

Магьосникът се подпря на жезъла и стана. Вдигна ръка и отметна качулката, за да може Карамон да види по-добре себе си — собствената си гибел — в студените златни очи.

- Значи изпитваш съжаление към мен, Карамон? — просъска той. — Заекващ, безмозъчен кретен такъв! Ти, който си неспособен да разбереш могъществото, което достигнах, болката, която надмогнах, победите ми? Осмеляваш се да съжаляваш мен? Преди да те убия — а аз ще те убия, братко, — искам да разбереш с пълна сила, да придобиеш познанието, че смятам да се завърна в света и да стана негов бог!

- Зная, Рейстлин — отговори спокойно Карамон. Жалостта не изчезваше от очите му, просто се беше задълбочила. — Ето защо те съжалявам. Защото видях бъдещето. Знам какво ти предстои.

Рейстлин се втренчи в брат си, заподозрял някаква измама. Над тях червеното небе продължаваше да потъмнява, ала гигантската протегната ръка бе застинала. Усещаше как Царицата се колебае. Беше доловила присъствието на Карамон. Магьосникът съвсем ясно долавяше объркването и страха ѝ. Беглото съмнение, че образът на Карамон може да е поредното, призовано от ада създание, бързо изчезна. Рейстлин пристъпи към брат си.

- Видял си бъдещето? Как?

- Когато ти премина през Портала, магическото поле повлия на устройството и запрати мен и Тас напред във времето.

Очите на Рейстлин сякаш искаха да го погълнат.

- И? Какво ще се случи?

- Ти ще победиш — каза простичко Карамон. — Ще надвиеш не само Царицата на Мрака, но и всички останали богове. Съзвездието ти ще свети съвсем само в небето... поне за известно време.

- За известно време? — магьосникът присви очи. — Кажи ми! Какво ще стане? Кой ме заплашва? Кой ще ме свали от власт?

- Самият ти — отвърна едрият войн с натежал от печал глас. — Ще владеещ над един мъртъв свят, Рейстлин. Свят от сива кал, димящи руини и подути трупове. Съвсем сам сред небесата. Ще се опиташ да създаваш, но вече няма да има върху какво да се опреш, така че просто ще изсмучеш живота от звездите, додето най-сетне те не избухнат и не умрат. Така няма да остане нищо — нито край теб, нито в теб.

- Не! — изръмжа Рейстлин. — Лъжеш! Проклет да си! Лъжеш!

Той захвърли жезъла на Магиус и се втурна с изкривени пръсти към брат си. Карамон стреснато насочи меча си към него, ала оръжието падна на земята по знак на магьосника. Той инстинктивно улови търсещите ръце на Рейстлин.

"Може да ги пречупи без усилие — помисли си озъбено магьосникът. — Но не, няма да го стори. Твърде е слаб. Колебае се. Изгубен е. А аз ще узная истината!"

Рейстлин протегна окървавената си длан и я притисна към челото на брат си. Така спомените му щяха да станат негови.

И най-сетне разбра.

Видя костите на земята, овъглените дънери на дърветата, сивата кал и пепел, напуканите камъни, дима, гниещите тела, ликуващата смърт...

Видя се изгубен сред студената празнота, която го притискаше, смазваше го. Гризеше го и се силеше да го погълне. Усещаше как се извива сам около себе си, търсейки храна за тялото и ума — капка кръв, мъничко болка. Ала там нямаше нищо. Никога вече нямаше да има каквото и да било. А той щеше да продължи да се гърчи, да се извива все по-навътре и да открива единствено нищо... нищо... нищо.

Главата на Рейстлин клюмна, ръката му се свлече от челото на Карамон и се сви в непоносимостта на болката. Знаеше, че видяното е истина, знаеше го с всяка частица от тялото си. Понеже празнотата вече беше там, вътре в него от толкова дълго време. Да, не го беше изсмукала — още не. Ала почти можеше да види собствената си душа — изплашена, самотна, пропълзяла в единия ъгъл на безкрайното нищо.

Магьосникът нададе вик и изблъска брат си от пътя си. Огледа се. Сенките се сгъстяваха. Царицата на мрака вече не изпитваше колебание. Вече събираше силите си.

Наведе глава, опитвайки се да мисли, да концентрира остатъците от гнева си, да разпали пламъка на магията си... Ала дори в това откри постепенна смърт. Ужасен до мозъка на костите си, се опита да побегне. Беше твърде слаб. Направи само крачка и рухна на ръце и колене. Страхът го разтърсваше. Подири помощ, протегна пръсти в напразен опит да я открие...

До него достигна някакъв звук, стенание, хлипове. Ръката му напипа бели дрехи, почувства нечия топла плът!

- Бупу! — прошепна Рейстлин. — Изплака задавено и пропълзя напред.

Тялото на блатното джудже лежеше пред него. Лицето ѝ изглеждаше изсушено, сякаш бе гладувала до смърт, очите ѝ бяха разширени от уплаха. Тя се отдръпна от него.

- Бупу! — извика магьосникът и отчаяно се забори да не я изпусне. — Бупу, не ме ли помниш? Веднъж ми даде една книга. Една книга и един смарагд. — Той затърси из кесиите си и измъкна блестящия зелен камък. — Ето, Бупу. Виж, красиво камъче. Вземи го, пази го! То ще те пази!

Джуджето посегна към смарагда, ала в същия момент пръстите ѝ замръзнаха в смъртта.

- Не! — изкрещя Рейстлин. Почувства ръката на Карамон върху рамото си.

- Остави я на мира! — нареди му дрезгаво едрият войн, като го улови здраво и го отхвърли назад. — Нима вече не ѝ причини достатъчно злини?

Той издигна меча си. Яркият отблясък по острието прониза очите на магьосника. Чак сега успя да види истински, че тялото пред него не принадлежи на Бупу, а на Кризания. Кожата ѝ беше потъмняла и покрита с мехури. Очите ѝ се взираха невиждащо.

Празен... празен. Нищо ли нямаше в него? Да... Все пак имаше нещо. Не беше много, но все пак беше нещо. Душата му беше протегнала ръка. А сам той се протегна и докосна изранената кожа на Кризания.

- Все още не е мъртва — каза той.

- Още не — съгласи се твърдо Карамон. — Остави я на мира! Позволи ѝ поне да умре в мир!

- Ще оцелее, ако я пренесеш през Портала.

- Да, така е — кимна с горчивина брат му. — Както и ти, нали, Рейстлин? Аз ще я отведа, а ти ще ни последваш...

- Пренеси я.

- Не! — поклати глава едрият войн. Сълзите блестяха в очите му. Лицето му бе пребледняло и изкривено от вътрешна болка. Той пристъпи към брат си с издигнат меч.

Рейстлин вдигна ръка. Карамон откри, че не може да помръдне. Мечът замръзна в горещия, едва помръдващ въздух.

- Пренеси я и вземи това със себе си. Магьосникът се наведе и вдигна жезъла на Магиус.

Светлината в кристала на върха му блестеше чисто и силно в настъпващия мрак, разпръсквайки магическото си сияние над тримата. Рейстлин го подаде на брат си. Карамон се поколеба намръщено.

- Вземи го! — отсече магьосникът, усещайки как силите го напускат. Той се закашля. — Вземи го — прошепна, като се бореше за глътка въздух. — Отведи и нея и себе си през Портала. Използвай жезъла, за да затвориш прохода след вас.

Едрият войн го изгледа неразбиращо. Сетне присви очи.

- Не, не се опитвам да те измамя — озъби му се Рейстлин. — Преди съм те лъгал, но не и този път. Опитай. Убеди се сам. Виж, освободих те от задържащото заклинание. Изтощен съм докрай. Ако откриеш, че те лъжа, можеш да ме посечеш. Няма да успея да те спра.

Ръката, с която Карамон държеше меча, беше свободна. Вече можеше да я раздвижи. Без да откъсва очи от брат си, протегна колебливо другата си ръка. Пръстите му докоснаха жезъла и той трепна, очаквайки кристалът на върха да помръкне и да ги потопи в надвисналата, смразяваща тъмнина.

Ала светлината в него не намаля. Пръстите на Карамон се сключиха около жезъла, над тези на Рейстлин. Сиянието огряваше ярко разкъсаната окървавена мантия и опръсканата с кал броня.

Магьосникът пусна жезъла. Изправи се съвсем бавно на крака, като внимаваше да не падне, но го направи сам, без ничия помощ. Жезълът, останал в ръката на Карамон, продължаваше да свети.

- Побързай — произнесе с хладен тон Рейстлин. — Ще попреча на Царицата да ви последва. Ала силите ми са на привършване.

Войнът го изгледа, сетне обърна очи към жезъла, който грееше неотслабващо. Най-накрая, като си пое дълбоко дъх, той прибра меча обратно в ножницата.

- Какво ще стане... с теб? — попита одрезгавяло и коленичи, за да вземе Кризания на ръце.

Ще измъчвам и ума, и тялото ти. А в края на всеки ден болката ще бъде така непоносима, че ще ти се струва, че смъртта е на път да те прибере. Но на следващия ден отново ще се връщаш към живот. Ще лежиш, без да можеш да затвориш очи и ще очакваш разтреперано настъпването на новия си живот. А на сутринта първото, което ще виждаш, ще бъде моето лице.

Думите се извиваха в съзнанието на Рейстлин като змии. Можеше да се закълне, че чу как зад него се разнесе нечий злостен, циничен смях.

- Тръгвай, Карамон — каза тихо. — Тя идва. Главата на Кризания почиваше върху широката гръд на брат му. Тъмните коси закриваха бледото ѝ лице, а едната ѝ ръка все още стискаше медальона на Паладин. Рейстлин се взря в това лице и видя как ужасните последици от въздействието на огъня постепенно изчезват, оставяйки след себе си чиста, недокосната кожа и черти, смекчени от вътрешен мир и покой. Магьосникът отмести очи към брат си. Нищо не се беше променило. Все същото глупаво изражение на объркване и наранено достойнство.

- Безумецо! Защо се интересуваш какво ще стане с мен? — озъби му се той. — Махай се!

Изражението на Карамон се промени. Или може би не. Може би беше изглеждал по този начин през цялото време. Силите на Рейстлин бързо намаляваха, зрението му се замъгли. Ала за миг му се стори, че съзира в очите на брат си разбиране...

- Сбогом... братко мой — изрече тихо Карамон. Като придържаше Кризания и жезъла на Магиус, той се обърна и закрачи към Портала. Светлината от жезъла оформяше около него сребрист кръг, който огряваше земята като лъчите на Солинари, искрящи по неподвижната повърхност на езерото Кристалмир. После сребърните лъчи докоснаха драконовите глави и ги обляха в светлината си, карайки ги да замръзнат и замлъкнат.

Карамон пристъпи през Портала. Рейстлин го наблюдаваше безмълвно. Усети как за момент до него достига неясен глъч от цветове, шепот и топлина, които погалиха хлътналите му бузи.

Зад него подигравателният смях се превърна в грубо, заплашително съскане. Чуваше пълзенето на нечие огромно люспесто тяло, проскърцването на разперени криле и сухожилия. Зад него пет драконови глави нашепваха за ужас и мъчения.

Рейстлин не помръдваше. Взираше се в Портала. Видя как Танис се втурна, за да помогне на Карамон и да вземе Кризания в ръцете си. Сълзите вече не му позволяваха да вижда много. Как само искаше да бъде там! Да стисне ръката на Танис! Да прегърне Кризания... Направи крачка напред.

Забеляза, че Карамон се обръща към него с жезъла в ръка.

Брат му се втренчи в Портала и в собствения си близнак. Видя как очите на едрия войн се разшириха от страх.

Не беше необходимо да се обръща, за да разбере към какво гледа Карамон в този миг. Такхизис пълзеше зад гърба му. Усещаше отвратителното тяло на влечуго да се извива край него и да се отърква в парцаливата черна мантия. Знаеше, че Царицата е редом с жертвата си, ала чувстваше, че мислите ѝ са далеч от него. Беше забелязала пътя навън широко отворен...

- Затвори го! — изкрещя той.

Внезапен огнен полъх буквално изсуши кожата му. Нечии нокти го пронизаха през гърба. Той се олюля и падна на колене. Ала не откъсваше очи от Портала. В този момент видя как лицето на Карамон се изкриви от мъка и брат му направи стъпка напред, напред към него!

- Затвори го, безумецо! — изпищя магьосникът със стиснати юмруци. — Остави ме на мира! Вече не се нуждая от теб! Не се нуждая от теб!

И ето, че светлината изчезна. Порталът се затвори, а мракът побесняло го обля. Ноктите прорязаха плътта му, зъбите разкъсаха мускулите и костите му. Кръвта бликна от гърдите му, ала смъртта нямаше да дойде толкова лесно.

Той закрещя и щеше да крещи, да крещи до самия края на вечността...

Нещо го докосна... ръка... Той се вкопчи в нея. Разнесе се глас:

- Рейстлин, събуди се! Това е само сън. Не се страхувай. Няма да им позволя да те наранят! Ето, гледай... Сега ще те накарам да се усмихнеш.

Пръстеновидното тяло на дракона се уви около него, отнемайки и последната му глътка въздух. Лъщящите черни зъби поглъщаха хищно вътрешните му органи, изсмукваха сърцето... Разкъсваха тялото, но търсеха душата му...

Нечия силна ръка го обгърна. Ръката се издигна и засия в сребриста светлина, оформяйки детски картини в нощта, а гласът прошепна едва чуто:

— Виж, Рейст, зайчета...

Усмихна се. Вече не се страхуваше. Карамон беше тук.

Болката отшумяваше. Кошмарът бе прогонен. Някъде от много далече се разнесе вик на горчиво разочарование и гняв. Вече беше без значение. Вече нищо не беше от значение. Сега просто се чувстваше уморен. Толкова уморен...

Рейстлин положи глава върху ръката на брат си, затвори очи и позволи на мрака да го отнесе в лишен от видения, безкраен сън.

Глава 11

Капките от водния часовник се спускаха една след друга в неуморима поредица, отекваща в потъналата в тишина лаборатория. Танис се взираше в Портала с уморени от напрежението очи. Вече имаше чувството, че водата е започнала да капе върху обтегнатите му нерви.

Потърка очи, въздъхна от умора и се приближи до прозореца, за да надникне навън. С удивление установи, че бе едва късен следобед. След всичко, което бяха преживели, не би се изненадал, ако пролетта е дошла и си е отишла, ако лятото е изкласило и посърнало и настъпва есента.

Гъстият дим вече не се кълбеше покрай прозореца. Пожарищата, доунищожили онова, което ги бе подхранвало, изтляваха едно по едно. Отправи взор към небето. Драконите не се виждаха никъде — и добрите, и лошите. Заслуша се. Откъм града под тях не долиташе нито звук. Вместо това се бе спуснала мъгла, която висеше неподвижно докъдето поглед стигаше, тъмнееща там, където навлизаше сред сенките на Дъбравата Шойкан.

Битката беше приключила, осъзна вцепенено той. Краят бе настъпил, а те бяха удържали победа. Победа. Изпразнена от смисъл, измъчена победа.

Изведнъж му направи впечатление някакво синьо потрепване. Загледа се над града и възкликна.

Летящата цитадела бе изплувала сякаш от нищото. Беше изпаднала направо от облаците и в този момент се накланяше весело ту в едната, ту в другата посока, като междувременно по загадъчен начин се бе сдобила с яркосин флаг, който плющеше гордо на вятъра. Танис се взря по-внимателно. Струваше му се, че разпознава не само флага, но и изящното минаре, от което се вееше. Самото минаре се клатушкаше като пияно върху една от кулите на летящата цитадела.

Без да иска се усмихна. Флагът, и минарето, някога бяха принадлежали към дворцовия комплекс на лорд Амотус.

Танис се облегна на прозореца и продължи да наблюдава Цитаделата, която вече си имаше и един бронзов дракон като почетен ескорт. Усети как вцепенението, мъката и страхът постепенно го напускат, а тялото му отново намира покой. Без значение какво се случваше по света или из измеренията отвъд него, някои неща никога нямаше да се променят — и кендерите бяха едно от тях.

Цитаделата се плъзна някак прекалено бързо над залива, понесе се над него като вихрушка, след което съвсем неочаквано и стряскащо се преобърна и увисна наопаки.

— Какви ги върши Тас? — измърмори Полуелфът.

Съвсем скоро му стана ясно. Летящата цитадела започна бързо да подскача като солница нагоре-надолу. От прозорците и вратите ѝ се изсипаха черни фигурки с кожени крила. Колкото повече подскачаше укреплението, толкова повече фигурки изпадаха от нея. Танис се ухили. Тас бе намерил начин да се разправи с враговете в нея! Чак когато вече не се виждаха падащи дракониди — до един цопнали във водите на залива, Цитаделата отново се обърна нагоре с главата и продължи по пътя си... и само няколко минути по-късно, както си подскачаше насам-натам с развят син флаг, изведнъж се спусна право надолу и се заби във вълните на океана!

Танис затаи дъх. Почти веднага укреплението отново изригна от вълните и подобно на син делфин направи огромен скок във въздуха. Докато от всеки възможен прозорец и врата се изсипваха тонове вода, тя се стрелна нагоре и изчезна сред облаците.

Като клатеше усмихнато глава, Танис се обърна към Даламар тъкмо навреме, за да забележи как мрачният елф сочи към Портала.

- Ето го. Карамон се връща.

Полуелфът бързо прекоси помещението и застана пред Портала.

Да, войнът се виждаше съвсем ясно — мъничка фигурка, облечена в сияйна броня. Този път обаче, като че ли носеше някого в ръцете си.

- Рейстлин? — попита объркано Танис.

- Лейди Кризания — отговори магьосникът.

- Може би е още жива!

- За нея би било по-добре, ако не е — изрече студено Даламар. Гласът му бе изпълнен с горчивина, но тонът му остана твърд. — По-добре за всички ни! Сега Карамон е изправен пред труден избор.

- Какво искаш да кажеш?

- Неминуемо ще му хрумне, че би могъл да я спаси, ако я пренесе през Портала. Което ще ни постави в положение да се надяваме на милостта или на брат му, или на Царицата. Или на милостта и на двамата.

Танис се умълча, без да откъсва очи от почти неподвижната картина. Карамон идваше все по-близо. Сега вече нямаше никакво съмнение, че тялото с бели дрехи в ръцете му е Кризания.

- Познаваш ли го достатъчно добре? — попита остро мрачният елф. — Какво решение ще вземе, според теб? За последно го видях в ролята на пиян глупак, но очевидно опитът го е накарал да помъдрее.

- Не зная — отговори разтревожено Танис, като говореше повече на себе си, отколкото на Даламар. — Карамон, когото познавах някога, беше половин човек. Другата половина принадлежеше на неговия близнак. Сега е различен. Нещо го е променило. — Той потърка брадата си. — Бедният. Не зная...

- Е, изглежда изборът му е бил предопределен — каза Даламар с тон, в който се смесваха едновременно облекчението и напиращият страх.

Танис отново насочи вниманието си към Портала, точно навреме, за да стане свидетел на последната среща между двамата близнаци.

Никога след това той не изпусна и дума за тази среща. И макар картините, които видя и думите, които чу да бяха неизличимо отпечатани в паметта му, имаше чувството, че просто няма право да говори за това. Само мисълта, че би могъл да разтръби какво точно е станало, му се струваше светотатствена, сякаш по някакъв начин би отнел ужаса и страховитата красота на случилото се. Често обаче, когато се чувстваше потиснат и нещастен, си припомняше жертвата, която бе сторила една изгубена душа. Тогава затваряше очи и безмълвно отправяше благодарност към боговете за своята благословия.

Карамон прекрачи през Портала, понесъл в ръцете си лейди Кризания. Танис се втурна да му помогне. Пое жената в прегръдките си и се взря удивено в жезъла, който, макар и в притежание на едрия войн, продължаваше да сияе силно и непомръкващо.

- Пази я добре, Танис — каза Карамон. — Трябва да затворя Портала.

- Побързай! — чу се острото възклицание на Даламар. Мрачният елф се взираше ужасено към гледката отвъд прохода. — Затвори го!

Танис сведе очи към Кризания и осъзна, че свещенослужителката е на прага на смъртта. Дъхът излизаше от устните ѝ накъсано, кожата ѝ бе посивяла, а устните ѝ по-синяваха. За момента не можеше да стори за нея нищо друго, освен да я отведе на безопасно разстояние от петте драконови глави.

Безопасност! Озърна се към сенчестия ъгъл, където бе лежала една друга умираща жена. Беше достатъчно далече от Портала. Там щеше да бъде в безопасност — ако сега изобщо можеше да съществува подобно място, помисли си тъжно. Положи я изключително внимателно и като се увери, че е разположена възможно най-удобно, бързо се върна обратно при прохода към Бездната.

Сетне се закова като хипнотизиран от гледката, която се разкри пред очите му.

Вътрешността на Портала бе изпълнена със сянка, от която струеше безименен ужас. Металните драконови глави надаваха безмълвен триумфален писък. Истинските драконови глави отвъд Портала се извиваха над тялото на своята жертва. Архимагьосникът бе попаднал в лапите на изчадието.

- Не! Рейстлин! — Лицето на Карамон се бе изкривило от вътрешно раздвоение. Той пристъпи към Портала.

- Спри! — изкрещя панически Даламар. — Спри го, Полуелфе! Ако се наложи, убий го, но затвори Портала!

Една женска ръка се протегна към прохода. Пред очите им ръката се превърна в драконова лапа с окървавени остри нокти. Приближаваше все повече. Мрачната Царица възнамеряваше да запази Портала отворен и още веднъж да нахлуе в реалността на света.

- Карамон! — извика Танис и се хвърли напред. Но какво можеше да стори? Не бе достатъчно силен, за да надвие огромния войн.

"Той ще се опита да го спаси — помисли си ужасено. — Няма да остави брат си да умре..."

"Не — каза един глас в съзнанието му. — Няма да го стори... И тъкмо в това се крие спасението на света."

Карамон се закова, възпрян от гледката на връхлитащата окървавена ръка. Беше съвсем близо, а непосредствено зад нея се задаваха и едни смеещи се, триумфиращи, злобни очи. Съвсем бавно, като се бореше със струящата омраза, войнът издигна жезъла на Магиус.

Нищо не се случи!

Драконовите глави от овала на прохода нададоха ликуващи писъци във възхвала на завръщането на своята Царица.

Сетне от нищото, точно до Карамон, се появи една мрачна фигура. Облечен в черната си мантия с коси, спускащи се свободно по раменете му, Рейстлин протегна златиста ръка и улови жезъла близо до ръката на своя брат.

Жезълът засия с чиста сребриста светлина.

Многоцветната светлина в Портала се завъртя и завихри в усилието да надмогне новото предизвикателство, ала сребристата светлина озари всичко край себе си, подобно на вечерница, пламнала в сумрачното небе.

Порталът се затвори.

Драконовите глави замлъкнаха толкова рязко, че внезапната тишина изведнъж зазвънтя в ушите на всички. В овала на Портала не съществуваше нищо — нито движение, нито неподвижност. Нито мрак, нито светлина. Абсолютно нищо.

Карамон се възправяше пред него сам, стиснал жезъла на Магиус в ръка. Сиянието от кристала на върха му продължи да огрява лабораторията още известно време.

После светлината му потрепна.

И изтля.

Стаята се изпълни с тъмнина. Успокоителна, почти нежна след заслепяващия блясък преди малко.

А в тъмнината се разнесе нечий шепот:

— Сбогом, братко.

Глава 12

Астинус от Палантас седеше в кабинета си във Великата библиотека и записваше събитията със заострените, черни букви, с които бе регистрирал историята на Крин още от първия ден от сътворението на света, и с които щеше да я записва до момента, когато голямата книга бъдеше затворена завинаги. Астинус пишеше, без да обръща внимание на хаоса, царящ край него или по-скоро — може би такова бе собственото му излъчване — като човек, който принуждава хаоса да не му обръща внимание.

Бяха изминали само два дни от времето, което Астинус бе нарекъл в своите Хроники с името "Изпитанието на близнаците" (но което всички наричаха още "Битката за Палантас"). Градът бе в развалини. Бяха оцелели само две сгради. Едната от тях бе Кулата на Върховното чародейство, а другата — Великата библиотека, но дори Библиотеката носеше неприятните последици от сраженията край нея.

Фактът, че въобще стоеше на мястото си се дължеше до голяма степен на героизма на Естетите. Водени от закръгления Бертрем, чиято храброст, или поне така се твърдеше, бе разпалена от гледката на драконид, посмял да докосне една от светите книги, Естетите бяха атакували врага с такъв устрем и толкова диво безразсъдство, стигащо до себеотрицание, че малко гущероподобни бяха успели да запазят живота си.

Ала както и всички останали в Палантас, дори Естетите бяха платили висока цена за своята победа. Мнозина от ордена бяха загинали по време на битката. Пепелта им заслужено бе разпръсната сред книгите, които така самоотвержено бяха защитили. Неустрашимият Бертрем не бе умрял. Само леко ранен, той има честта да види името си, изписано сред тези на Героите на Палантас. Животът не можеше да му предложи никоя друга по-висока награда. Рядко след това се случваше Бертрем да мине покрай рафта с тази книга и тайничко да не я отвори, за да се порадва на Онази Страница, на която името му грееше в светлината на славата.

Красивият Палантас вече не беше нищо повече от спомен и няколко думи в историята на Астинус. Няколко купчини почернял камънак бележеха мястото на бившия палат. Претъпканите складове с техните бъчви с вино и пиво, с балите им памук, житото, сандъците с чудеса от всички краища на Крин, бяха превърнати в сгурия. Скелетите на опожарени кораби плаваха безпризорни в задръстеното от пепел пристанище. Търговците неутешимо ровеха из руините на магазините си в търсене на нещо, което би могло да бъде спасено. Цели семейства се взираха неразбиращо в рухналите си домове, притискаха се едни в други, ала независимо от това не забравяха да поблагодарят на боговете, че все пак са живи и здрави.

Защото имаше и такива, които бяха изгубили живота си. Соламнийските рицари в рамките на града бяха избити почти до крак в битката срещу лорд Сот и мъртвешките му легиони. Един от първите паднали бе неотразимият сър Маркам. Верен на клетвата, дадена на Танис, рицарят не се бе изправил директно срещу неумрелия рицар, но вместо това бе събрал хората си, за да ги поведе на последна битка срещу неговите скелети-войни. Макар и потънал в собствената си кръв, не бе престанал да се бие с ожесточение, повеждайки в поредна контраатака изтощените мъже, додето най-сетне сам бе паднал от коня, покосен от смъртта.

Ала благодарение на рицарите, много палантийци бяха запазили живота си, изложен на ледените остриета на неумрелите създания, които — така твърдеше мълвата — бяха изчезнали мистериозно, веднага щом техният водач се бе появил сред тях, понесъл нечие изтерзано мъртво тяло.

Труповете на соламнийските рицари, оплакани като герои, бяха отнесени от техните другари в Кулата на Върховния свещенослужител и положени с почести в гробницата на Стурм Блестящото острие, Герой на Копието.

Любопитното беше, че когато отвориха гробницата, която стоеше запечатана още от Битката за Кулата на Върховния свещенослужител, рицарите откриха с изумление тялото на Стурм цяло и непокътнато от времето. Години след това се разказваше, че за странното чудо е отговорна елфическата скъпоценност, положена на гърдите му. И наистина — всички, които през онзи ден бяха влезли в гробницата, за да отдадат последна почит на обичните си и бяха погледнали сияйното украшение, бяха почувствали как на мястото на горчилката и мъката се настанява благословено умиротворение.

Не само рицарите получиха своята последна почит. Много редови граждани на Палантас също бяха изгубили живота си. Мъже, защитавали град и семейство, жени, бранили дома и децата си. Жителите на Палантас изгориха мъртъвците си в съответствие с древния обичай и разпръснаха прахта им в морето, за да се смеси тя с прахта на обичания от тях град.

Астинус записваше всичко така, както се случваше. Беше продължил да пише — разправяха със страхопочитание Естетите — даже когато Бертрем собственоръчно бе стоварил тоягата си върху главата на един любопитен драконид, дръзнал да наруши покоя в кабинета на историка. Продължи да пише, дори когато постепенно осъзна — през тропота, блъскането и влаченето — че Бертрем му запречва светлината.

Историкът вдигна глава и се намръщи.

Бертрем, макар да не бе трепнал пред лицето на врага, побледня като мъртвец и моментално се отдръпна, за да позволи на слънчевите лъчи отново да огреят страницата.

Астинус пак поде работата си.

- Е? — произнесе той.

- Карамон Маджере и... ъмм... един кендер са тук, за да ви видят, господарю. — Дори да му се бе наложило да извести, че е дошъл някой демон от Бездната, едва ли в гласа на Бертрем би могъл да се долови по-голям ужас от този, с който бе произнесъл думата "кендер".

- Кажи им да влязат — отвърна Астинус.

- И на двамата ли, господарю? — паникьоса се Естетът. Астинус вдигна навъсено лице.

- Драконидът не е увредил слуха ти, нали, Бертрем? Не си получил някой, например, удар по главата?

- Н-не, господарю — заекна Естетът и заотстъпва с пламнало лице към вратата, без да престава да се препъва в полите на робата си.

- Карамон Маджере и... и Тасъл-д-дел К-кракун-хоф — извести след минутка изнервеният Бертрем.

- Тасълхоф Кракундел — представи се кендерът, като протегна мъничка ръчичка към Астинус, който се здрависа гробовно с него. — А вие сте Астинус от Палантас — продължи Тас, докато вързаната му на опашка коса подскачаше от вълнение. — Срещали сме се и преди, но не си спомняте, понеже още не се е случило. Пък и сега като се замисля, едва ли пак ще се случи, нали, Карамон?

- Да — отговори едрият войн.

Астинус обърна очите си към него и го изучи внимателно.

- Не приличаш на брат си — каза студено. — Но Рейстлин мина през твърде много изпитания, които го белязаха умствено и физически... И все пак в погледа ти има нещо...

Историкът се намръщи озадачено. Не разбираше, а нямаше нищо по лицето на Крин, което той да не разбира в детайли. Постепенно започваше да се ядосва.

Астинус рядко се ядосваше. Само раздразнението му бе напълно достатъчно, за да причини вълна от ужас сред редиците на Естетите. Но сега беше ядосан. Сивеещите вежди се затресоха, устните му се превърнаха в плътна черта, а в очите му се появи такъв блясък, че кендерът нервно се озърна и скорострелно си зададе въпроса дали не бе оставил нещо в коридора отвън, което трябваше да си вземе... веднага!

- Какво става тук? — Историкът стовари ръка върху книгата пред себе си, карайки перото да подскочи, мастилото да се разлее, а Бертрем — който очакваше заповедите му в коридора — да хукне накъдето му видят очите, доколкото му позволяваха шляпащите сандали.

- Има някаква загадка около теб, Карамон Маджере, а аз не мога да понасям загадките! Знам всичко, което се случва по лицето на Крин! Познавам мислите на всяко живо същество! Чета желанията, които имат, направо от сърцата им! И все пак не мога да надникна в твоите очи!

- Тас вече ти каза — изрече невъзмутимо едрият войн.

Той порови из раницата си и измъкна от нея една голяма книга с кожена подвързия, която постави върху писалището пред историка.

- Една от моите е! — погледна бегло към книгата Астинус. Веждите му се сключиха още по-ядно. Когато отново заговори, гласът му се извисяваше дотогава, додето най-после не започна буквално да крещи: — Откъде сте я взели? Никоя от книгите ми не напуска това място без мое разрешение! Бертрем...

- Погледни датата.

Астинус се втренчи изнервено в едрия войн, след което отмести очи към книгата. Изучи датата върху подвързията, готвейки се да изкрещи отново на Бертрем. Вместо това викът просто замря в гърлото му. Той отново прочете написаното. Отпусна се изумено в креслото, гледайки ту Карамон, ту книгата.

- Значи ето какво виждам в очите ти. Виждам бъдещето!

- Бъдещето, което е тази книга — кимна войнът и посочи големия том с мрачна сериозност.

- Бяхме там! — избъбри Тас. — Историята си я бива. Нали разбирате, върнахме се в Утеха, само дето не приличаше въобще на Утеха. Всъщност ми се стори, че сме попаднали на някоя луна, понеже когато активирахме устройството, наистина си мислех за луна и...

- Тихо, Тас — произнесе меко Карамон. Той се изправи, улови кендера за рамото и тръгна към вратата.

Малко преди да го извлекат през нея, Тас извика:

- Довиждане — и помаха. — Беше ми приятно да се видим отново, ъъъ, преди, ъъм, след... Е, каквото и да е там.

Астинус вече не ги слушаше. Така денят, в който Карамон Маджере му донесе книгата от бъдещето, се превърна в единствения ден от съществуването на Крин, в който историята остана незаписана. С изключение на една-единствена отметка:

Днес, след смяната на стражата, издигане 14, Карамон Маджере ми донесе Хроники на Крин, том 2000. Том, написан от мен, който никога няма да напиша.

За палантийците погребението на Елистан символизираше едва ли не погребението на техния възлюблен град. Проведоха церемонията на разсъмване, точно според молбата на самия Елистан и на нея присъстваха всички — млади, стари, богати, бедни. Онези от ранените, които можеха да бъдат местени, лежаха на сламениците си върху почернялата, обгоряла земя пред останките от някога красивия Храм.

Сред тях беше и Даламар. Никой не бе възразил, когато, подпомогнат от Танис и Карамон, мрачният елф зае мястото си сред една унищожена трепетликова горичка. Слуховете твърдяха, че младият черноризец се е борил срещу Черната лейди — както наричаха Китиара — и я е победил, което на свой ред беше довело до унищожението на нейната армия.

Елистан бе пожелал да бъде погребан в своя Храм, ала сега това не беше възможно. Храмът се бе превърнал в безформена купчина от рухнали мраморни блокове. Лорд Амотус веднага бе предложил собствената си семейна гробница, но Кризания не беше склонила. Самата тя ясно си спомняше, че Елистан е намерил свободата си в мините на Пакс Таркас, така че вече в качеството си на глава на Църквата постанови останките му да бъдат положени под Храма в една от подземните пещери, която дотогава бяха използвали за склад.

И макар мнозина да бяха шокирани от подобно решение, никой не оспори нареждането ѝ. Пещерите бяха почистени и осветени, внесоха мраморен постамент, издялан от останките на Храма и от този момент нататък, дори в идущите още по-величави дни на Църквата, всички свещеници намираха покой именно на това място, мястото, което щеше да стане известно като най-свято по цялото лице на Крин.

Хората се настаняваха мълчаливо по опърлената морава. Птиците, които не знаеха за съществуването на смъртта или войната, или мъката, но знаеха единствено, че слънцето изгрява, пълнеха въздуха с песните си. Слънчевите лъчи тъкмо позлатяваха върховете на планините, а нощта бягаше, изпълвайки сърцата на опечалените с надежда и утеха.

Само един човек стана да говори във възхвала на покойника и всички се съгласиха, че именно тя беше най-подходяща за случая. Не само понеже сега заемаше мястото му — както самият той бе пожелал, — но и защото за палантийците именно тя въплъщаваше тяхната загуба и тяхната болка.

Казваха, че през същата утрин била станала от леглото за пръв път, откакто Танис Полуелф я бе донесъл на ръце от Кулата на Върховното чародейство, за да я положи на стълбите на Великата библиотека, където свещенослужителите се грижеха за ранените и умиращите. Самата тя също бе гледала смъртта в очите. Ала вярата ѝ и молитвите на свещенослужителите я бяха върнали към живота. Така и не бяха успели обаче, да възстановят зрението ѝ.

Тази сутрин Кризания стоеше пред всички тях с очи, взрени в слънцето, което никога повече нямаше да види. Лъчите му играеха по черните ѝ коси, обграждащи лице, одухотворено от израза на дълбоко, търпеливо състрадание и вяра.

— Стоя в мрака — каза тя. Гласът ѝ се издигаше чист сред песните на чучулигите — и чувствам топлината на светлината с кожата си и зная, че лицето ми е обърнато към слънцето. Сега вече мога да гледам в него, понеже очите ми завинаги са забулени от тъмнината. Но ако вие, които виждате, гледате прекалено дълго в слънцето, ще изгубите зрението си, както ще изгубят зрението си и онези, които са принудени да живеят прекалено дълго в мрак... На това ни учеше Елистан, че смъртните не са създадени, за да живеят само под слънцето, или само в сянката, но и в двете. И двете страни на живота имат своите рискове, своите възможности да допуснете грешка или да бъдете възнаградени. Ние преминахме през нашите изпитания. Изпитанията на кръвта, мрака и огъня... — Тук гласът ѝ потрепери и тя замълча. По-близко застаналите видяха по бузите ѝ сълзи. Но когато отново продължи, гласът ѝ бе силен, макар сълзите ѝ да блестяха в слънчевата светлина. — Преминахме през нашите изпитания така, както и Хума през своите — с големи загуби и големи жертви, но оцеляхме, за да стигнем до познанието, че душите ни са пречистени и че може би ще заблестят по-ярко от всички останали звезди... Защото, въпреки че някои от нас могат да изберат да вървят по пътеката на нощта и да имат черната луна за свой наставник, докато други на свой ред биха се обърнали към пътеките на деня, пътят остава един и същ — тежък, осеян с камъните на неуспеха и страданията. Тъкмо този път може да стане по-лек от едно докосване с ръка, от една приятелска дума. Способността да обичаме е дадена на всички ни — най-големият дар на боговете за всички раси... Красивият ни град изчезна в пламъците — продължи тя по-меко. — Изгубихме онези, които обичахме и ето, че сега животът ни се струва твърде тежък. Ала стига само да протегнете ръка, за да докоснете ръката на някой, който също е протегнал своята... Заедно... ще откриете силата и надеждата, която ви е необходима, за да продължите напред.

След церемонията, след като свещенослужителите пренесоха тялото на Елистан до неговия последен пристан, Карамон и Тас потърсиха лейди Кризания. Откриха я сред другите свещеници, положила ръка върху рамото на младата жена, която беше нейн водач.

- Двама души искат да говорят с вас, Преподобна дъще — каза младата свещенослужителка.

Лейди Кризания се обърна и протегна ръка:

- Нека ги докосна.

- Аз съм Карамон — започна непохватно едрият войн. — И...

- Аз — обади се кротичко кендерът.

- Дошли сте да се сбогувате — усмихна се Кризания.

- Да. Заминаваме още днес — каза Карамон и улови ръката ѝ.

- Направо в Утеха ли се връщате?

- Не... не веднага — отвърна тихо войнът. — Ще придружим Танис до Солантас. Когато... се почувствам отново на себе си, ще използвам магическото устройство и ще се върна в Утеха.

Пръстите на Кризания уловиха неговите малко по-здраво. Тя го накара да се приближи до нея.

- Рейстлин намери покой, Карамон — изрече внимателно. — А ти?

- Да, милейди — потвърди войнът с твърд и решителен глас. — Най-после намерих мир. — Той въздъхна. — Просто трябва да поговоря с Танис и да сложа в ред мислите си, да пренаредя живота си. Пък и — добави с пламнало лице и полуусмивка — най-малкото трябва да се науча как се строи къща! По времето, когато започнах нашата, бях мъртвопиян и нямах никаква идея с какво съм се захванал.

Той се втренчи в нея. Жената почувства изпитателния му поглед и се усмихна. Бледата ѝ кожа се обагри едва доловимо в розово. Забелязал тази усмивка и сълзите, които се стичаха край нея, Карамон на свой ред я придърпа към себе си.

- Прости ми. Иска ми се да ти бях спестил всичко това...

- Не, Карамон — отвърна меко тя. — Сега вече виждам. Виждам така ясно, както ми обеща Лоралон. — Тя целуна ръката му и я притисна до бузата си. — Сбогом, Карамон. Нека Паладин бъде с теб.

Тасълхоф подсмърчаше.

- Сбогом, Криза... Искам да кажа Пре-преподобна дъще — каза с изтъняло гласче, внезапно почувствал се сам-самичък и съвсем нисък. — С-съжалявам за кашите, които забърках...

Ала лейди Кризания го прекъсна. Тя се обърна към него и приглади назад непокорния кичур на главата му:

- Повечето от нас ходят и в светлина, и в сянка, Тасълхоф. Но има и малцина избрани, които крачат по този свят, носейки светлината вътре в себе си. И тази светлина озарява едновременно деня и нощта.

- Наистина ли? Сигурно страшно се изморяват, обзалагам се, че никак не е лесно да влачиш толкова много светлина със себе си? Да не е факла? Едва ли е свещ. Восъкът ще се разтече навсякъде и ще им напълни обувките и... хм... мислиш ли, че бих могъл да срещна някой такъв? — попита с внезапно пробуден интерес кендерът.

- Ти си такъв — отговори лейди Кризания. — И не ми се вярва, че ще ти се наложи някога да се тревожиш за восъка в обувките си. Сбогом, Тасълхоф Кракундел. Знам, че не е необходимо да се моля за теб на Паладин, понеже съм сигурна, че вече си един от най-близките му приятели...

- Е — попита внезапно Карамон, докато двамата с кендера си проправяха път през тълпата, — реши ли вече какво ще правиш оттук нататък? Разполагаш с летящата цитадела, лорд Амотус ти я подари. Можеш да отидеш навсякъде из Крин, дори на някоя луна, стига да искаш.

- О, това ли — кимна Тасълхоф, който все още изглеждаше наполовина изпълнен с благоговение от разговора си с лейди Кризания. За момент сякаш не можеше да разбере за какво говори Карамон. — Вече не разполагам с Цитаделата. Оказа се страшно голяма и скучна, щом се поогледах из нея. И не може да те отведе на луна. Опитах. Знаеше ли — каза изведнъж, като го погледна с широко разтворени очи, — че ако се издигнеш страшно високо, носът ти започва да кърви? Освен това е много студено и неприятно. Пък и луните май са доста по-далече, отколкото си представях. Е, виж, ако имах магическо устройство... — Той стрелна едрия войн с ъгълчето на окото си.

- Не — заяви строго Карамон. — Твърдо не. Връщам устройството право при Пар-Салиан.

- Аз бих могъл да му го занеса — предложи услужливо кендерът. — Така ще мога да му обясня защо Гнимш го преработи и как развалих заклинанието и... Не? — Той потисна една въздишка. — Така си и знаех. Е, както и да е. Реших да поостана с теб и Танис, стига да ме искате, какво ще кажеш? — Тасълхоф му отправи изпълнен с копнеж поглед.

Отговорът на Карамон се изрази в бурна прегръдка, която едва не премаза кендера, но със сигурност изпочупи няколко интересни предмета с неизвестна стойност из кесиите му.

- Между другото — сети се едрият войн. — Какво все пак направи с летящата цитадела?

- О — махна безгрижно с ръка Тас. — Дадох я на Раунс.

- На блатното джудже! — Карамон се закова на място ужасен.

- И бездруго не може да я подкара, не и сам! — успокои го кендерът. — Въпреки че — добави след секунда дълбок размисъл — предполагам, ще успее, ако обучи още няколко блатни джуджета. За това не се бях сетил.

Карамон простена.

- Къде е?

- Приземих му я на едно хубаво местенце. Наистина хубаво. Най-приятната част от някакъв град, над който прелетяхме. Беше се привързал. Към Цитаделата, не към града. Е, сигурно се беше привързал и към града, като се замислиш. Както и да е, беше толкова услужлив и всичко останало, така че го попитах дали я иска, а той каза да и решихме да я бухнем на едно празно местенце... Предизвикахме голяма блъсканица, само това мога да кажа — продължи развеселено. — Един човек дотича от онзи ама наистина голям замък на хълма наблизо и започна да крещи, че това било негова собственост и какво право сме били имали да стоварваме цяла цитадела отгоре и да събираме зяпачи. Споменах му, че определено не заемаме всичката му собственост и това, колко добре би било да сподели имуществото си с другите и че трябва да ме изслуша поне за минута. После Раунс подметна, че смята да доведе целия клан Бърп, за да заживеят щастливо в Цитаделата, а човекът май припадна и май го отнесоха нанякъде и съвсем скоро целият град беше там. Беше страшно забавно, но после ми доскуча. За щастие Огнедъх реши да ни придружи, така че се върнах с него.

- Но защо досега не си споменал това?! — втренчи се в него Карамон, като с усилие на волята се опитваше да изглежда възможно най-строго.

- Аз... ами май просто бях забравил — смутолеви кендерът. — Доста ми мина през главата тия дни, нали разбираш.

- Знам, Тас — рече войнът. — Но се тревожа за теб. Онзи ден те видях да говориш с един кендер. Можеш да си отидеш у дома. Нали веднъж каза, че смяташ да се връщаш в Кендерия?

Лицето на Тас стана необичайно сериозно. Той улови приятеля си за ръка и се притисна в него, като го гледаше настойчиво в очите:

- Не, Карамон — произнесе тихо. — Не е същото. Вече... вече май не мога да разговарям както трябва с другите кендери. — Той разтърси глава. Опашката му се разклати. — Опитах се да им разкажа за Физбан и шапката му, за Флинт и онова дърво и... и за Рейстлин и бедничкия Гнимш... — Тас преглътна и измъкна една кърпичка, за да изтрие очите си. — Но май не ме разбраха. Просто... ами... просто не ги интересува. Трудно е... да си загрижен за някого... нали, Карамон? Понякога боли.

- Да, Тас — отвърна тихо войнът. Бяха навлезли в някаква сенчеста горичка. Танис ги очакваше под една висока красива трепетлика, чиито пролетни листа искряха златисто в утринната светлина. — Понякога боли дори повече. Но е по-добре, отколкото да не чувстваш нищо.

Танис ги посрещна и прегърна двамата през раменете.

- Готови ли сме? — попита ги.

- Готови сме — отговори Карамон.

- Добре. Конете са ей там. Реших да пояздим. Можех да наема карета, но... за да бъда напълно честен с вас... мразя ги тия щуротии. Като затвор са. Лорана също не ги харесва, но никога няма да си признае. Пък и тази година всичко така хубаво се е раззеленило. Предлагам да не бързаме много и да се насладим на пътуването.

— Живееш в Солантас, а, Танис? — попита Тас, когато се метнаха на конете и препуснаха надолу по почернялата улица. Онези, които напускаха погребението и се връщаха, за да съберат остатъците от живота си, чуваха как гласът на кендера отеква из улиците дълго след като тримата бяха изчезнали от погледа им. — Веднъж бях в Солантас. Имат ужасно добър затвор там. Един от най-хубавите, които съм посещавал. Естествено, попаднах там по погрешка. Пълно неразбиране на ситуацията. Можеш ли да си представиш? Някакъв сребърен чайник изведнъж се търкулнал и се озовал в една от кесиите ми...

Даламар изкачваше стръмните, вити стъпала, водещи към лабораторията на върха на Кулата на Върховното чародейство. Изкачваше се пеша, вместо да се придвижва по магически начин, понеже същата нощ го очакваше дълго пътуване. И макар свещенослужителите на Елистан да го бяха изцерили, все още бе твърде слаб, за да се натоварва излишно.

По-късно, когато изгрееше черната луна, щеше да се пренесе през етера до Кулата на Върховното чародейство в Уейрит, за да присъства на събирането на Съвета на Магьосниците — една от най-важните им сбирки през тази епоха. Пар-Салиан бе взел решение да отстъпи от поста си като Глава на Съвета. Трябваше да бъде избран негов наследник. По всяка вероятност това щеше да е Джустариус от ордена на Червените мантии. Даламар не го намираше за грешно. Знаеше, че е твърде рано да се домогва до такава власт. Тепърва имаше да се учи. Разполагаше с време. Да, разполагаше с достатъчно време. И все пак съществуваше някакво всеобщо усещане, че новият архимагьосник трябва да бъде избран измежду Черните мантии. Той се усмихна. Нямаше никакво съмнение кой щеше да получи високата чест.

Вече бе направил необходимите приготовления за отпътуването. Пазителите бяха получили точни инструкции: никой — жив или мъртъв — не биваше да бъде допускан до Кулата в негово отсъствие. Не че имаше някаква вероятност това да се случи. Дъбравата Шойкан запазваше своят мрачна бдителност, недокосната от пожарищата, върлували из останалата част на Палантас. Ала ужасяващата самота, в която Кулата бе прекарвала дните си толкова дълго време, съвсем скоро щеше да приключи.

По заповед на Даламар няколко стаи вече бяха почистени и подготвени за обитаване. В плановете му влизаше да доведе заедно със себе си неколцина млади послушници от собствения си орден — този на Черните мантии, както и един или двама от този на Червените, стига да откриеше подходящите хора. Налагаше се да помисли отсега как да предаде познанието, което имаше, уменията, които бе придобил. Пък и — нямаше как да не го признае поне пред себе си — не му се стоеше съвсем сам.

Ала първо трябваше да се погрижи за нещо.

Преди да влезе в лабораторията, той постоя на прага. Не беше идвал тук от онзи съдбоносен ден, когато Карамон го бе изнесъл на ръце. Ето, че сега беше нощ. Помещението бе потънало в мрак. По дадена дума свещите пламнаха една по една, обливайки стаята в меката си светлина. Ала сенките останаха, скупчени из ъглите, потрепващи като живи същества.

Даламар взе със себе си един висок свещник и направи кратка обиколка из лабораторията, като подбираше определени предмети — свитъци, магическа пръчка, няколко пръстена. Всичко това той изпрати долу в собствения си кабинет с поредната магическа дума.

Подмина смрачения ъгъл, където бе умряла Китиара. Кръвта ѝ беше образувала петно на пода. Мястото излъчваше непоносим хлад, така че не се бави много край него. Подмина и отрупаната със стъкленици маса, откъдето продължаваха умолително да го наблюдават няколко очи. Още една дума и очите се затвориха, този път завинаги.

Най-сетне спря и пред Портала. Петте обърнати към празнотата драконови глави продължаваха да крещят безмълвно своя хвалебствен химн за Мрачната Царица. Единствената светлина, която се излъчваше от притъмнелите, лишени от живот метални глави, бе отразената от свещника в ръцете му. Той се вгледа в Портала и дълго не откъсна очи от него. После протегна ръка и издърпа един позлатен копринен шнур, висящ от тавана, за да спусне дебелата пурпурна завеса от кадифе, която го скри.

Когато се обърна, откри че срещу му се намират лавиците с книги в дъното на лабораторията. Светлината от свещите играеше по редиците томове в нощносини подвързии, украсени със сребърни рунически знаци. Дори оттук усещаше смразяващия полъх, който вееше от тях.

Книгите със заклинания на Фистандантилус — вече негови.

А там, където свършваше нощносинята редица, започваше друга — томове, подвързани в черно, със сребърни декорации. Всяка от тези книги, отбеляза той, като се приближи и прокара ръка през тях, сякаш излъчваше своя собствена вътрешна топлина, която ги правеше странно живи при допир.

Книгите със заклинания на Рейстлин — също негови.

Даламар ги огледа внимателно. Всяка съдържаше своите собствени чудеса, своите загадки, всяка една побираше невероятна мощ. Той мина покрай цялата редица. Щом стигна до последния том — близо до вратата — отпрати свещника обратно на мястото му върху каменната маса. Сетне, положил ръка на дръжката на вратата, се обърна и се загледа към един последен предмет.

В един от тъмните ъгли, подпрян на стената, стоеше жезълът на Магиус. За момент сдържа дъха си. Струваше му се, че за една съвсем малка част от секундата кристалът на върха му е засиял със своя собствена светлина някъде много дълбоко в сърцевината си — същият кристал, който сякаш завинаги бе изстинал, мрачен и студен, от онзи ден насам. Въздъхна облекчено. Беше само отражение от свещите. Една последна дума и светлината им изчезна, а лабораторията отново се потопи в океан от тъмнина.

Вгледа се още по-внимателно в ъгъла, където стоеше жезълът. Беше напълно изгубен в мрака, не се виждаше никакъв знак, никакъв проблясък.

Той си пое дълбоко дъх, сетне го изпусна с въздишка и излезе от лабораторията. Затвори вратата след себе си. Извади една дървена кутия, орнаментирана с могъща поредица от рунически знаци, взе сребърния ключ от нея и го вкара в сребърната, изкусно вградена ключалка на вратата. Ключалката беше съвсем нова и със сигурност не можеше да е изработена от никой майстор на Крин. Даламар прошепна няколко заклинания и превъртя ключа. Чу се изщракване. Отекна и друг, малко по-остър звук: смъртоносният капан беше зареден.

Магьосникът се извърна и призова един от Пазителите. Безплътните очи се появиха и заплуваха във въздуха пред него.

— Вземи този ключ — каза мрачният елф. — И го пази до края на вечността. Не смей да го даваш на никого, дори на мен. От този момент нататък задачата ти е да пазиш тази врата. Никой не бива да влиза тук. И нека смъртта бъде бърза за онзи, който опита.

Очите на Пазителя се затвориха в мълчаливо съгласие. Когато малко по-надолу по стълбите Даламар се обърна, той ги видя — отново оцъклени — да стоят в рамката на вратата, втренчили студения си взор в безкрайната нощ.

Магьосникът кимна удовлетворено и продължи по своя път.

У дома

Туп, туп, туп.

Тика Уейлан Маджере се изправи в леглото.

Като се опитваше да се вслуша по-добре през ударите на собственото си сърце, тя зачака, за да разпознае звука, който бе нарушил дълбокия ѝ сън.

Нищо.

Нима го бе сънувала? Отхвърли от лицето си няколко червени къдрици и се загледа сънливо през прозореца. Беше ранна утрин. Слънцето още не бе изгряло, ала нощните сенки крадливо се оттегляха, оставяйки небето чисто и синьо, готово да посрещне зората. Птичките вече се бяха събудили и подхващаха обичайното си чуруликане или весело си подвикваха една на друга. Ала едва ли някой в Утеха все още имаше намерение да се размърда. Дори нощният пазач по това време обикновено се поддаваше на нощната пролетна омая и блажено похъркваше, отпуснал глава на гърдите си.

"Трябва да е било сън — помисли си потиснато Тика. — Чудя се дали някога отново ще свикна да спя съвсем сама? И най-дребният шум ме кара да подскачам."

Тя отново се сгуши в завивките и опита да поспи поне още малко. Затвори здраво очи и си представи, че Карамон е с нея. Тя лежеше до него, притисната до широката му гръд, вслушана в дишането му, в ударите на сърцето му, на топло, на сигурно... Ръката му нежно обгръщаше раменете ѝ, докато мърмореше нещо в съня си.

— Просто лош сън, Тика... на сутринта няма да си спомняш нищо...

Туп, туп, туптуптуп.

Тика разтвори широко очи. Значи не беше сънувала! Звукът — каквото и да го предизвикваше — идваше някъде отгоре! В клоните на валена имаше някой... или нещо!

Тя отхвърли завивките и се изправи безшумно с лекотата, която ѝ бе станала присъща по време на преживелиците по време на войната. Грабна халата от леглото, успя да се пребори с него (обърквайки ръкавите в обзелата я нервност) и се прокрадна вън от спалнята.

Туп, туп, туп.

Стисна зъби. В новата къща имаше някой. В къщата, която Карамон бе започнал да строи горе в клоните на валеновото дърво. Какво ли търсеха там? Крадяха инструментите му...

Почти ѝ се прииска да избухне в смях, ала вместо това едва не изплака. Инструментите на Карамон — чукът с разклатена дръжка, която се вадеше при всеки опит да забиеш и най-малкия пирон, трионът с толкова много липсващи зъби, че приличаше на усмивка на блатно джудже, рендето, което не можеше да подравни и парче масло. И все пак за нея всичко това беше безценно. И ги беше оставила точно там, където ги бе оставил той.

Туп, туп, туп.

Промъкна се във всекидневната на малката къщичка и вече поставяше ръка на бравата на входната врата, когато нещо я накара да спре.

— Оръжие — измърмори. Огледа се и грабна първото, което ѝ попадна пред очите — тежкия железен тиган. Вдигна го високо над главата си, отвори вратата и съвсем тихо пристъпи навън.

Първите слънчеви лъчи тъкмо започваха да огряват заснежените върхове на планините, очертавайки линията им на фона на безоблачното синьо небе. По тревата, като мънички скъпоценни камъни, блестяха капки роса. Утринният въздух бе чист и прохладен. Младите яркозелени листа на валеновите дървета шумоляха и сякаш се смееха под лъчите на слънцето. Утринта бе така свежа, че настъпващият ден съвсем спокойно можеше да бъде и първият ден, в който боговете бяха погледнали надолу към творението си и се бяха усмихнали със задоволство.

Ала точно в този момент Тика не мислеше нито за боговете, нито за красивите утрини, нито дори за росата, която галеше босите ѝ нозе. Тя скри тигана зад гърба си и започна да изкачва стъпалата, водещи към новата къща, кацнала сред яките клони на валеновото дърво. Когато стигна до първата площадка, спря и надникна предпазливо през ръба.

Аха! Наистина имаше някой! Различаваше го едва-едва, но в единия ъгъл действително бе приклекнал някой. Тика изкачи последните стъпала и, без да вдига какъвто и да е шум, премина по дървения под, стиснала дръжката на тигана до посиняване.

Тъкмо се промъкваше зад гърба на натрапника, когато ѝ се стори, че чува нечий приглушен кикот.

Поколеба се, ала отново тръгна решително. Просто си въобразяваше, помисля тя, докато заставаше зад загърнатата в наметало фигура. Вече я виждаше съвсем ясно. Беше мъж, човек, и ако се съдеше по големите му ръце и мускулести рамене, беше от най-огромните мъже, които Тика някога бе срещала през живота си! Беше застанал на колене, широките му плещи бяха точно пред нея и тъкмо вдигаше ръка.

Държеше чука на Карамон!

Как смееха да докосват нещата му! Е, едър или не — всички изглеждаха еднакво, проснати в безсъзнание на пода.

Тика замахна с тигана...

- Карамон! Внимавай! — извика остро някой. Едрият мъж скочи на крака и се обърна.

Тиганът издрънча на пода. Последваха го чукът и цяла шепа пирони.

Тика изхлипа с благодарност и се хвърли в прегръдките на своя съпруг.

- Не е ли страхотно, Тика? Бас държа, че се изненада, нали? Нали? И, я кажи, наистина ли щеше да фраснеш Карамон по главата, ако не бях извикал? Сигурно щеше да стане страшно интересно, макар че на Карамон нямаше да му е много хубаво. Ей, спомняш ли си, когато удари онзи драконид по главата с тиган, същия дето се канеше да се разправи с Гилтанас? Тика?... Карамон?

Тас се загледа към двамата си приятели. Не казваха и дума. Не чуваха нищо от онова, което им говореше. Просто стояха, вкопчени в прегръдката си. Кендерът усети как в очите му се появява твърде подозрителна влага.

- Е — рече след секунда, като преглътна и се ухили, — ще отида да ви почакам долу във всекидневната.

Той се спусна по стълбата и пристъпи в малката къщичка, сгушена под закрилата на валеновото дърво. Веднъж щом се озова на спокойствие, Тас извади кърпичката си, издуха си носа и радостно се зае да изследва покъщнината.

- Както изглежда — измърмори си той, докато се наслаждаваше на някаква чисто новичка кутия за сладки с дотам отсъстващо изражение, че несъзнателно я натика в една от кесиите си (заедно със сладките), твърдо убеден, че в действителност я оставя на мястото ѝ на рафта, — Тика и Карамон ще поостанат там горе доста дълго, може би дори през цялата сутрин. Защо пък да не използвам това време, за да си подредя нещата?

Той се разположи с кръстосани крака на пода и с блажено изражение изсипа съдържанието на всичките си кесии върху едно малко килимче. Хапна малко сладки и гордо огледа цял сноп нови карти, които бе получил от Танис. Започна да ги разглежда една по една и да проследява с пръст пътищата, по които бе изживял толкова много приключения.

- Пътуването си го биваше — рече след малко, — но определено няма нищо по-хубаво от това да се върнеш у дома. Май ще остана заедно с Карамон и Тика. Ще бъдем семейство. Карамон каза, че ще ми отдели една стая в новата къща и... Я гледай, какво ли е това? — Той изучи картата по-отблизо. — Мерилон? Никога не бях чувал за град на име Мерилон. Чудя се как ли изглежда... — Не! — прекъсна се сам. — Стигат ти толкова приключения, Кракундел. И бездруго едва ще успееш да разправиш на Флинт всичко, което ти се случи досега. Време ти е да се установиш и да заемеш някой уважаван пост в обществото. Може дори да се кандидатираш за Главен шериф.

Той нави картата (зает с привлекателната идея да стане Главен шериф) и я върна обратно в калъфа (хвърляйки ѝ последен, изпълнен с копнеж поглед). Въздъхна и насочи вниманието си към другите съкровища.

- Бяло перо от пиле, смарагд, мъртъв плъх... уф... откъде изобщо ми е попаднал? Пръстен, обработен така, че да прилича на бръшлянови листа, мъничък златен дракон... странно, определено не си спомням да съм го пъхал в кесията си. Парче счупен син кристал, зъб от дракон, бели розови листенца, детско плюшено зайче, доста захабено и... о, виж ти. Ето ги и плановете на Гнимш за механичния повдигач и... това пък какво е? Книга! "Фокусничеството — начинът да изумяваме и забавляваме!" Колко интересно! Сигурен съм, че все ще ми влезе в работа и, о, не — Тас се намръщи раздразнено. — Пак тази сребърна гривна на Танис. Как изобщо може да се справя сам, без постоянно да му ходя по петите и да събирам нещата, които изпуска? Изключително безгрижна личност. Изненадан съм, че Лорана успява да се примири толкова лесно. Той изучи вътрешността на една от кесиите.

- Е, това май е всичко — въздъхна. — Определено беше интересно. Тоест през по-голямата част си беше направо прекрасно. Срещнах няколко дракона. Летях с цитадела. Превърнах се в мишка. Счупих драконова сфера. И двамата с Паладин станахме близки приятели.

- Имаше и тежки времена, разбира се — произнесе тихо след кратък размисъл. — Но вече не ми се струват толкова тъжни. Просто ме карат да се чувствам малко странно ей тук. — Той сложи ръка върху сърцето си. — Трябва да призная, че приключенията страшно ще ми липсват. Но не остана никой, с когото да тръгнем да пътешестваме. Сега всички са се установили. Животът им е лек и приятен. — Кендерът изучи съдържанието на последната кесия. — Май наистина ми е време и на мен да се установя някъде, а и Главен шериф не звучи никак зле...

- Чакай малко... Какво е това? На самото дъно е... — Той измъкна един съвсем малък предмет, почти изгубен в ъгъла на кесията. Вдигна го пред очите си и шумно си пое дъх. — Как ли го е изгубил Карамон? А беше толкова внимателен с него. Какво пък, напоследък му се насъбра доста. Просто ще отида да му го върна. Сигурно страшно се е разтревожил. В края на краищата, какво ли ще каже Пар-Салиан, ако...

Той потъна в съзерцание на съвсем обикновения медальон в ръката си и така и не забеляза, че другата му ръка — очевидно действайки на своя глава, след като той се беше отказал от приключенията — се шмугна зад гърба му и опипом намери калъфа с картите.

- Как се казваше онзи град? Мерилон?

Без съмнение последното бе казано от ръката му. Естествено, след като Тас се бе отказал от приключенията.

Калъфът с картите изчезна в една от торбите, заедно с останалите съкровища на кендера. Ръката му действаше бързо и улисано.

Когато всичко отново бе прибрано, ръката бързо започна да окача кесиите и торбите обратно на раменете му, на колана, както и да ги пъха в джобовете на чисто новите му яркосини гамаши.

После съвсем невинно започна да трансформира съвсем незначителния на вид, с нищо неотличим медальон в наистина красив — изцяло покрит с бляскави скъпоценности скиптър, който изглеждаше наистина магически.

- Щом свършиш — произнесе нравоучително на ръката си кендерът, — ще се качим горе и ще го върнем на Карамон...

- Къде е Тас? — промърмори Тика, сгушена в, ръцете на едрия войн.

Карамон вдигна глава, целуна червеникавите ѝ къдрици и я прегърна още по-силно.

- Не зная. Мисля, че слезе долу в къщата.

- Осъзнаваш ли — попита Тика, катр се намести по-удобно в прегръдките му, — че няма да ни остане нито една лъжица?

Карамон се усмихна. Повдигна брадичката ѝ и я целуна.

Час по-късно двамата кръстосваха пода на недовършената къща, а Карамон развълнувано обясняваше подобренията, които бе замислил:

- Детската стая ще бъде тук — каза той. — Точно до нашата спалня. А тук ще бъде стаята на по-големите деца. Не, чакай малко, по-добре да бъдат две стаи. Една за момичетата и една за момчетата. — Карамон се престори, че не забелязва пламналото лице на Тика. — Кухнята, стаята на Тас, стаята за гости... нали Танис и Лорана ще ни посещават... и... — Гласът му заглъхна.

Беше стигнал до единственото завършено помещение от новата къща — стаята, над чиято врата бе окачена табелка с издялан магьоснически знак.

Тика го погледна. Засмяното ѝ лице внезапно бе станало сериозно и бледо.

Карамон се протегна и съвсем бавно откачи табелката. Загледа се мълчаливо в нея и остана така в продължение на няколко минути. После се усмихна и я подаде на Тика:

- Би ли пазила това вместо мен, скъпа? — попита тихо.

Тя се втренчи учудено в едрия войн, докато треперещите ѝ пръсти бързо преминаваха по мистичния знак в дървото.

- Ще ми разкажеш ли какво се случи, Карамон? — попита.

- Някой ден — отвърна войнът, като я привлече отново в прегръдките си. — Някой ден — повтори. Сетне я целуна и двамата се загледаха към града, който тъкмо се събуждаше за новия ден.

През полюшващите се валенови листа се виждаше. фронтонът на покрива на Странноприемницата. Чуваха се и гласове, сънливи, смеещи се или подхващащи поредната караница. Долавяше се мирисът на сутрешните огньове, чийто дим изпълваше зелената долина с леката си омара.

Държеше я в прегръдките си и чувстваше как любовта ѝ го обгръща, как собствената му любов към нея блести ярко и чисто като светлината на Солинари... или като светлината от кристала на върха на един магически жезъл...

Карамон въздъхна дълбоко и със задоволство.

- И бездруго няма значение — промърмори той. — Сега съм у дома.

Венчална песен (реприза)

Но аз и ти през жарки дни, през мрака на земята, напук на всичко на света, получило живот от небесата, дъхът ти топъл в този миг, домът, във който сме един до друг и всичко, станало по-важно от клетвата между съпруга и съпруг.