Изпитанието на близнаците

Чукът на Боговете

Острият тръбен звук проряза есенния въздух като парче студена стомана, предвещаващо гибел и кръвопролития. Армията на джуджетата от Торбардин нахлу в Равнините на Дергот и се устреми към своя враг — собствените си роднини. Вековете на омраза и взаимно неразбиране между хълмистите джуджета и техните братовчеди от планините щяха да облеят в алено равнините през този ден. Победата вече не бе от значение — смисълът ѝ се беше изгубил, а и едва ли някой го търсеше. И двете страни преследваха отмъщение за дела, извършени от деди и прадеди, от мъртъвци, живели и умрели още преди векове. Убийство в името на отдавна забравена кауза — ето какво беше Войната между джуджетата.

Верен на дадената дума и Карас, героят на джуджетата, се биеше в името на своя Крал на Планината. Брадата му бе гладко избръсната заради срама, че трябва да вдига оръжие срещу собствения си род. И макар да се сражаваше в авангарда на армията, Карас ридаеше горчиво всеки път, когато под ударите му падаше поредната жертва. Някъде по това време джуджето най-сетне бе започнало да разбира, че думата победа по някакъв извратен начин е започнала да придобива смисъл на пълно самоунищожение. Пред очите му знамената и на двете страни падаха, потъпкани и забравени, изгубени сред кръвта и унищожителната червена вълна на лудостта и унищожението, поглъщаща армиите им. А когато осъзна, че независимо от това кой ще надделее, все пак победител няма да има, Карас захвърли своя Чук — чукът, изкован с помощта на Реоркс, богът на джуджетата — и напусна бойното поле.

В този момент мнозина извикаха "страхливец". Дори да ги бе чул обаче, той не им обърна внимание. В сърцето си джуджето знаеше много по-добре от всеки друг колко струва в действителност. Като избърса горчивите си сълзи и изми кръвта, полепнала по ръцете му, Карас потърси сред труповете на убитите двамата възлюблени синове на крал Дънкан, след което ги натовари на един кон и се отправи обратно към Торбардин.

Докато се отдалечаваше, зад гърба му продължаваха да се чуват дрезгавите викове на умиращите, крясъците, призоваващи към отмъщение и звънтенето на стоманата. Той не погледна назад. Имаше чувството, че така или иначе ще му се налага да чува този звук до края на дните си.

Героят на джуджетата тъкмо навлизаше сред първите хълмове на планините Каролис, когато до ушите му достигна зловещ тътен, който накара коня под него да заиграе нервно. Карас дръпна юздите и се опита да успокои животното. Огледа се объркано. Какво беше това? Не бе звукът на войната. Всъщност не можеше да се сети за нищо, което би могло да го предизвика.

Джуджето накара коня да се обърне и погледна назад. Идваше някъде оттам, от мястото, където дори в този миг народът му продължаваше да се избива в името на криворазбраната справедливост. Постепенно тътенът се усили, за да се превърне в притъпен грохот, който като че ли заплашваше да връхлети целия свят. Стори му се, че едва ли не може да види този странен звук, докато приближаваше към него все повече и повече. Карас потръпна и сведе глава, тъкмо когато заплашителният рев се изтърколи още по-близо и изпълни Равнините в ниското.

"Това е Реоркс — помисли си той мрачно и ужасено. — Това е гласът на неговия гняв. Обречени сме."

Най-сетне тътенът го връхлетя заедно с ударната вълна — ураганен порив от изгаряща топлина и зловоние, които почти го отнесоха от седлото. Обгърнаха го облаци от пясък, прах и пепел, които превърнаха деня в неестествена, смразяваща нощ. Дърветата наоколо му започнаха да се превиват от силата на вятъра, а конете зацвилиха ужасено и се опитаха да хукнат накъдето им видят очите. В този момент единствено силната воля на джуджето успяваше да удържи паникьосаните животни.

Заслепен от жилещите песъчинки, давещ се и кашлящ, Карас едва успя да покрие собствените си очи и уста, докато безуспешно се стараеше — доколкото беше възможно в неочаквано спусналия се мрак — да обърне конете така, че да ги предпази от извилата се вихрушка. Нямаше представа колко дълго е стоял изгубен по този начин в облака от прах, пепел и горещ вятър. Внезапно, почти толкова неочаквано, колкото се беше появил, облакът изчезна.

Дърветата престанаха да се огъват, пясъкът започна да се сляга, конете се успокоиха, а есенните ветрове бързо разпръснаха остатъците от тъмния облак и оставиха след него единствено тишина, която звучеше дори по-заплашително от тътена, който я бе предшествал.

Изпълнен с мрачни предчувствия, Карас продължи бързо по пътя си нагоре, в търсене на подходяща височина, откъдето да погледне към Равнината. Най-сетне я откри — самотна, издадена напред скала, достатъчно широка, за да може спокойно да пристъпи и да надникне надолу. Привърза конете за едно дърво, след което се върна на скалата и се взря невярващо пред себе си.

Сред Равнините на Дергот не се виждаше жива душа. Впрочем там нямаше абсолютно нищо освен почернели, спечени пясъци и напукани камъни.

Двете армии бяха изчезнали напълно. Експлозията бе отнесла всичко, включително и труповете. Дори Равнините изглеждаха по различен начин. Ужасеният поглед на Карас се премести към мястото, където трябваше да се издигат заострените върхове на магическата крепост Заман в цялото им великолепие. Крепостта също бе унищожена, но не напълно. Вместо това бе рухнала под собствената си тежест, така че сега — по странен и плашещ начин — руините ѝ напомняха за човешки череп, ухилен към оголената Равнина на Смъртта.

— Реорксе, Отче, Ковачо, прости ни — измърмори джуджето през замъглените си от сълзи очи.

Сетне главата му се сведе скръбно и героят на джуджетата се отдалечи, за да продължи по пътя си към Торбардин.

В паметта на джуджетата — и според доклада на самия Карас — унищожението на двете армии щеше да остане като акт на справедливо възмездие, връхлетяло ги по волята на Реоркс. Разгневеният бог бе захвърлил чука си, за да премаже онези, които се бяха осмелили да пристъпят повелите му.

Ала Хрониките на Астинус описват най-точно онова, което се бе случило през онзи ден в Равнините на Дергот:

Глава 1

- Опа — каза Тасълхоф Кракундел. Карамон се втренчи строго в кендера.

- Не съм виновен, Карамон, честно! — запротестира Тас.

Още докато произнасяше последното, той се огледа и вдигна очи към приятеля си. После отново се огледа. Долната му устна затрепери. Кендерът понечи за всеки случай да извади носната си кърпа, но си даде сметка, че нито тя, нито кесиите му са си на мястото. Тас въздъхна. В цялото това вълнение за момент бе забравил, че всичко остана в занданите на Торбардин.

А моментът наистина си го биваше. Само до преди няколко секунди двамата с Карамон стояха в магическата крепост Заман и активираха вълшебното устройство за пътуване във времето; в същия миг Рейстлин бе започнал да изтъкава собствената си магия и преди още да е разбрал напълно какво се случва, Тас се оказа в центъра на чудовищна буря — камъкът се пукаше, стените пееха, имаше чувството, че го теглят едновременно в шест посоки, а после — ПУФ — озоваха се тук.

Където и да беше това тук. А където и да бе, със сигурност не изглеждаше така, както трябваше да изглежда.

Намираха се на някаква планинска пътека недалече от огромен заоблен камък, потънали до глезените в хлъзгава, пепелявосива кал, която, доколкото можеше да твърди със сигурност, покриваше местността под тях напълно. Пръснати тук-там, като нащърбени зъби, от лепкавата маса на калта се подаваха различни по големина скали. Наоколо не се виждаха никакви признаци на живот, пък и едва ли нещо можеше да оцелее достатъчно дълго сред цялото това опустошение. Дърветата бяха изпопадали и на мястото им се издигаха исполински овъглени пънове. Докъдето стигаше погледът, се виждаше едно и също — съвършено, окончателно опустошение.

Небето също не предлагаше кой знае каква утеха. Точно над тях бе сиво и празно. На север обаче, придобиваше странен виолетов цвят, примесен с нездраво изглеждащи ярки облаци, изпъстрени със светлосини нишки. С изключение на далечния тътен на гръмотевиците, не се чуваше никакъв друг звук. И никакво движение... абсолютно никакво.

Карамон си пое дълбоко дъх и прокара ръка през лицето си. Горещината беше нетърпима и макар да стояха тук едва от няколко минути, по кожата му бе полепнал тънък слой съвсем фина сива пепел.

- Къде сме? — попита той безизразно.

- А-аз, ами май нямам никаква идея, Карамон — рече Тас. После добави: — А ти?

- Направих точно както ми каза — подчерта приятелят му. В гласа му се долавяше злокобно спокойствие. — Ти каза, че Гнимш казал, че трябвало само да си помислим за мястото, където искаме да отидем, за да се окажем тъкмо там. И съм сигурен, че поне аз мислех единствено за Утеха...

- Аз също! — извика кендерът. Забелязал, че Карамон се е втренчил обвинително в него, той заекна: — Или поне мислех за него през по-голямата част от времето...

- По-голямата? — последното бе произнесено толкова тихо, че околните камъни като нищо можеха да се напукат от студ и ужас.

- Ами — Тас преглътна. — Добре де, в-веднъж си помислих, и обърни внимание, че беше само за секундичка, за това колко... ъъъ... колко забавно и интересно и, ами, неповторимо би било да... ъъъ... посетим... ъъм... ммм...

- Ммм какво? — настоя Карамон.

- Някоя... ммммммм...

- Някоя...?

- Мммммм — смънка кендерът. Карамон шумно си пое дъх.

- Някоя луна! — произнесе бързо Тас.

- Луна? — повтори недоверчиво едрият войн. — Коя луна? — попита след миг и се огледа несигурно.

- О — кендерът сви рамене, — която и да е от трите. Предполагам, че едва ли има някакво значение. Сигурно са си лика-прилика, поне така ми се струва. С изключение на това, разбира се, че Солинари ще бъде покрита с искрящи сребърни скали, Лунитари с яркочервени, а последната, макар да не е много сигурно, понеже никога не съм я виждал, сигурно е изцяло черна...

При последните му думи Карамон издаде нисък нечленоразделен стон и Тас реши, че е време да си затваря устата. Решението му остана в сила цели три минути, през които приятелят му се оглеждаше безмълвно и сериозно. Както обикновено обаче, се изискваше много повече от обикновена решимост (например остър нож), за да накараш един кендер да си държи езика зад зъбите.

- Карамон — забърбори той най-после, — м-мислиш ли, мислиш ли, че наистина сме успели? Да отидем на някоя... мм... луна? Така де, искам да кажа, това място не ми прилича на никое, което досега съм посещавал. Не че тия камънаци са сребърни или червени, или дори черни. Повечето си имат цвят на най-обикновени скали, но...

- Не бих се изненадал — прекъсна го мрачно едрият войн. — В края на краищата, преди, пак благодарение на теб се озовахме в пристанищен град, който се намираше в самия център на пустинята...

- Ама аз и тогава не бях виновен! — възмути се Тас. — Дори Танис каза, че...

- И все пак — продължи Карамон, сякаш въобще не го слушаше, докато по лицето му се бореха различни чувства, най-силното от които можеше да се определи като объркване, — изглежда странно, но ми се струва някак познато.

- Напълно си прав — съгласи се кендерът, след като си даде труд да огледа покрития с пепел пейзаж. — Сега като го споменаваш, и на мен започна да ми напомня за нещо. Само дето — той потръпна — никога не съм бил на чак толкова ужасно място... като изключим Бездната, разбира се,-измърмори той под нос.

Покровът от надвиснали над хоризонта облаци се приближаваше все повече. Изви се горещ вятър, а в изпълнения с пепел въздух полетяха ситни дъждовни капчици. Тас тъкмо се канеше да подхвърли някакъв коментар за лигавия дъжд, когато светът около тях буквално експлодира.

Или поне такова бе първото му впечатление. Ярка, ослепителна светлина, пращящ звук, пукот, трясък и внезапен земетръс. Едва тогава Тасълхоф откри, че седи в сивата кал и глупаво е зяпнал гигантската дупка, която се бе отворила в една скала на не повече от стотина крачки от тях.

- Богове! — възкликна Карамон и изправи кендера на крака. — Добре ли си?

- М-мисля, че да — рече сащисано Тас. Пред очите им от надвисналите облаци към земята се протегна още една мълния и оглушително запрати във въздуха фонтан от пепел и разтрошени камъни. — Гледай ти! Определено си струваше да го видиш със собствените си очи. Не че имам желание да се повтори — добави бързо, изплашен, че навъсеното небе, което потъмняваше все повече с всяка изминала секунда, ще реши да го подложи отново на същото изпитание.

- Където и да сме, най-добре да си намерим някое по-закътано местенце — измърмори Карамон. — Поне си имаме пътека. Все нанякъде води, нали?

Кендерът печално проследи с очи калната пътека, водеща до точно толкова калната долина под тях, и почувства как го връхлита съвсем определеното чувство, че всяко друго Местенце едва ли щеше да бъде много различно от Тук, ала, забелязал мрачното предупреждение в погледа на Карамон, реши, че засега е най-добре да запази тези размисли за себе си.

Докато мъчително си проправяха път надолу, горещият вятър се усили. Светкавиците проблясваха около тях и се стоварваха върху почернелите дънери на дърветата, които избухваха в яркозелени и сини пламъци. Земята потръпваше от мощния тътен на гръмотевиците. А основната част от буреносните облаци дори още не ги беше приближила. Карамон го подкани да ускорят ход.

Докато се спускаха по пътеката, Тас откри, че постепенно навлизат в долина, която, според съвсем повърхностното му предположение, навярно някога бе представлявала наистина красиво място, особено през есента или напролет, когато дърветата са били покрити с пламтящи оранжеви и златни или игриво зелени листа.

Тук и там от земята се издигаха спираловидно струйки дим, само за да бъдат отнесени от буреносния вятър. Без съмнение това бе резултат от попадения на светкавици, даде си сметка той. По някакъв странен начин това също му напомняше за нещо. Подобно на Карамон и кендерът бе почти убеден, че вече е бил на това място.

Докато газеше през слузестата кал и се стараеше доколкото може да опази зелените си обувки и яркосините гамаши, Тас реши да опита стария трик В Случай, Че Си Се Изгубил. Той затвори очи, положи усилие да се успокои и нареди на съзнанието си да му покаже картината на пейзажа пред тях. Логиката зад това действие бе типична за кендерите и предполагаше, че все някой от семейството на Тас, независимо дали той или тя, най-вероятно е посещавал тези земи и споменът по някакъв начин се е прехвърлил на неговите или нейните потомци. И макар номерът така и да не беше доказан по безспорен научен път (все пак гномовете работеха усилено по въпроса и дори бяха назначили комисия, която да го разглежда), всеизвестен факт бе, поне до днес, че няма сведения дори един кендер някога да се е губил по лицето на Крин.

Във всеки случай Тас не изпитваше никакви съмнения. Застанал в дълбоката почти до коленете кал, той затвори очи и се опита да призове картината на онова, което го заобикаляше. Първото, което изникна във въображението му по-скоро го стресна — определено нито една от мисловните карти на неговите предшественици не беше чак дотам съвършена. Имаше дървета — гигантски дървета, на хоризонта се виждаха планини. Имаше и езеро...

Кендерът отвори очи и възкликна от учудване. Наистина имаше езеро! Досега просто не го бе забелязал, понеже беше в съвсем същия неопределено сив цвят, както и всичко наоколо. Но дали все още бе пълно с вода? Или в него нямаше нищо друго освен кал?

"Дали пък чичо Трапспрингър не е посещавал някоя от луните? — зачуди се Тас. — Ако е така, значи няма нищо чудно, че разпознавам мястото. Определено съм сигурен обаче, че все щеше да се е похвалил на някой... Може би наистина е щял да го направи, ако междувременно гоблините не го бяха изяли. И като заговорихме за храна, нещо ми напомня, че..."

- Карамон — изкрещя кендерът, за да надвика вятъра и трясъка на гръмотевиците. — Носиш ли вода? Аз не. Нито каквато и да е храна. Въобще не предположих, че ни трябва, нали се връщахме у дома и така нататък. Но...

Внезапно погледът на Тас се закова върху нещо, което мигом пропъди от ума му всички мисли за храна, вода и чичо Трапспрингър.

— О, Карамон! — Той се притисна към големия войн и посочи нагоре. — Виж. Мислиш ли, че това е слънцето?

- Какво друго би могло да е? — отсече сърдито Карамон и също вдигна очи към воднистия зеленикавожълт диск, който за момент се бе показал между облаците. — И не, не съм взел вода, така че би ли престанал поне за малко да ми го напомняш?

- Е, не е нужно да бъдеш толкова гру... — започна Тас и моментално си затвори устата, забелязал изражението на приятеля си.

И двамата бяха спрели със залитане и подхлъзване горе-долу в средата на пътеката по пътя надолу. Горещият вятър немилостиво развяваше опашката на кендера като знаме и преобръщаше наопаки наметалото на едрия войн. Карамон наблюдаваше втренчено езерото, същото, което малко преди това бе забелязал и неговият спътник. Лицето му бе пребледняло, а в очите му се мяркаше безпокойство. След секунда отново тръгна надолу с още по-мрачно изражение. Тас въздъхна и зацапа подире му. Беше взел решение.

— Карамон — каза той, — да се махаме оттук. Да си тръгваме. Дори и да е луна и чичо Трапспрингър да е бил тук преди гоблините да го изядат, определено не ми се вижда чак толкова интересно. Луната де, не да те изядат гоблини, което, като се замислиш, май също не е много забавно. Да ти кажа, тази луна е поне толкова скучна, колкото Бездната и със сигурност мирише не по-малко зле от нея, Там поне не бях толкова жаден... Не че сега съм жаден — добави забързано, като си припомни, че не биваше да говори на тази тема. — Само дето езикът ми е леко пресъхнал, ако ме разбираш, и ми е трудно да произнасям думите. Имаме си магическо устройство. — Той му показа инкрустирания със скъпоценни камъни скиптър, в случай, че за последния половин час Карамон бе забравил как изглежда. — И обещавам... Заклевам се най-тържествено... че ще мисля само за Утеха и то с всички сили, Карамон. Аз... Карамон?

— Тихо, Тас — обади се приятелят му. Бяха стигнали дъното на долината, където калта стигаше до глезените на Карамон, което означаваше, че е почти до коленете на кендера. Едрият войн отново беше започнал да накуцва, заради изкълченото си още в магическата крепост Заман коляно. Ала сега към загрижеността на лицето му се бе добавила мъчителна болка.

В очите му имаше и друго, нещо, което накара Тас да почувства как по гърба му пролазват ледени тръпки. Страх. Кендерът стреснато се огледа, зачуден какво ли е забелязал приятелят му. И тук, помисли си той, нещата не изглеждаха кой знае колко по-различно в сравнение с гледката горе — сиво, слузесто и ужасяващо. Нищо не се бе променило, освен че сега беше малко по-тъмно. Буреносните облаци отново бяха закрили зеленикавия диск на небето, по-скоро за негово облекчение. Гадното слънце му действаше изнервящо, пък и хвърляше наистина неприятна светлина над и без друго пустия сив пейзаж наоколо. Започваше да вали по-силно. Като се изключеше всичко това, просто не виждаше нищо чак толкова плашещо.

Кендерът положи огромни усилия да запази мълчание, ала думите сами си пробиха път и изскочиха победоносно от устата му:

- Какво има, Карамон? Нищичко не виждам. Коляното ли те боли? Аз...

- Млъкни, Тас! — заповяда му едрият войн с напрегнат глас.

Той се взираше край себе си с разширени очи, като несъзнателно свиваше и разпускаше юмруци.

Тасълхоф въздъхна и сложи ръка на устата си, решен да запази тишина, дори и това да го убие на място. Изминаха няколко секунди в мълчание. Внезапно той си даде сметка, че наоколо е ужасно тихо. Не се чуваше никакъв звук и ако не се брояха гръмотевиците, беше сигурен, че не долавя дори обичайните шумове, с които бе свикнал, когато вали — отцеждаща се от листата вода, шумоленето на вятъра в клоните, дъждовните песни на птиците и оплакванията им от измокрената перушина...

Нещо в него трепна напрегнато. Огледа по-внимателно пъновете на обгорените дървета. Дори в това състояние не можеше да не признае, че трябва да бяха най-големите дървета, които някога е виждал... с изключение на...

Тас преглътна. Листа, есенни цветове, димът от домашните огнища, издигащ се над долината, езерото — синьо и гладко като стъкло...

Той мигна няколко пъти, за да прочисти очите си от тънкия слой пепел и дъжд. Озърна се несигурно и обърна поглед нагоре по пътеката, обратно към огромния валчест камък... Втренчи се в езерото между овъглените пънове на дърветата. После отправи взор към назъбените планински била. Не, със сигурност чичо Трапспрингър не беше идвал тук.

— О, Карамон! — прошепна ужасено кендерът.

Глава 2

- Какво има? — Карамон се обърна и го погледна толкова странно, че Тас усети как страхът го потапя в невероятна паника.

- Н-нищо — заекна той. — Просто си въобразявам. Карамон — добави решително, — да тръгваме! Още сега. Можем да отидем където си поискаме! Можем да се върнем обратно във времето, където бяхме всички заедно, когато бяхме щастливи! Когато Флинт и Стурм още бяха живи, Рейстлин носеше червената мантия, а Тика...

- Млъквай, Тас — предупреди го войнът.

Думите му бяха подчертани от поредната гигантска мълния, която накара кендера да замижи.

Вятърът се усилваше и фучеше през пъновете на гигантските дървета, сякаш някой шумно си поемаше дъх през стиснати зъби. Топлият дъжд бе престанал. Облаците ги подминаваха и отново бяха позволили на бледното слънце да проблесне болнаво на сивото небе. На хоризонта обаче те продължаваха да се трупат, да набират злоба, да стават все по-тежки и черни. Многоцветните мълнии ги обагряха в хиляди светлини, придавайки им някаква студена, но смъртоносна красота.

Карамон продължи по калната пътека, като се мръщеше заради силната болка в ранения си крак. Тас не помръдна. Той проследи с очи пътя им и — макар сега всичко да изглеждаше толкова невероятно различно — знаеше, че ще ги отведе до един определен завой. А зад този завой имаше нещо, което не му позволяваше да последва Карамон. Просто стоеше и се взираше в гърба на приятеля си.

След няколко секунди войнът очевидно усети, че нещо не е както трябва и се огледа. После спря. Лицето му бе изкривено от болка и изтощение.

- Хайде, Тас! — подвикна раздразнено.

Тас завъртя вързаната си на опашка коса около пръста и поклати глава.

Карамон го изгледа заплашително. Кендерът най-сетне избухна:

- Това са валенови дървета, Карамон! Суровото изражение на едрия войн се смекчи:

- Зная, Тас — каза той уморено. — Това е Утеха.

- Не, не е! — извика кендерът. — Просто... просто е някакво място, където растат валенови дървета! Сигурно има много такива места, не може да няма...

- Както и много места, които си имат езерото Кристалмир и планините Каролис, или пък като онзи валчест камък ей там, където видяхме Флинт да си дялка нещо, и където един ето такъв път води до...

- Не можеш да бъдеш сигурен! — изкрещя ядосано Тас. — Невъзможно е! — Внезапно той се затича напред, или поне се опита, като газеше в дълбоката, лепкава кал колкото можеше по-бързо. Той се добра до Карамон, улови го за ръката и увисна на нея: — Да тръгваме! Да се махаме оттук! — Още веднъж му показа устройството за време. — Можем... можем да се върнем в Тарсис! Където драконите срутиха покрива над главата ми! Беше хубаво, страшно интересно. Спомняш ли си? — Гласът му се бе извисил до непоносим писък и отекваше между дънерите на мъртвите дървета.

Карамон се пресегна с мрачно изражение и издърпа устройството от ръката на кендера. Без да обръща внимание на протестите му, той започна да преобръща този и онзи скъпоценен камък, като постепенно превръщаше искрящия скиптър в съвсем безинтересно украшение, подобно на медальон. Накрая Тас се предаде и го загледа нещастно.

- Защо не искаш да тръгнем, Карамон? Това място е ужасно. Нямаме нито храна, нито вода, а и доколкото виждам, тук едва ли ще успеем да намерим каквото и да е за ядене. Плюс това е почти сигурно, че някоя от тези светкавици ей сега ще ни тресне, бурята се приближава и много добре знаеш, че това не е Утеха!...

- Не зная, Тас — каза тихо едрият войн. — Но искам да се убедя. Какво има? Не ти ли е любопитно? Откога кендерите започнаха да обръщат гръб на приключенията? — и той продължи по пътя си с накуцване.

- Любопитен съм като всеки кендер — измърмори Тас и като наведе глава, заситни след приятеля си. — Но едно е да си любопитен за някое място, където никога не си бил, и съвсем друго — да си любопитен за дома. Предполага се, че поне това не бива да ти е любопитно! Домът никога не се променя. Той винаги си е на едно и също място, все един и същ и очаква търпеливо да се завърнеш. У дома е там, където казваш: "Божичко, съвсем същото е, както го оставих!", а не "Божичко, тук прилича на сборище на милион побеснели дракони!" У дома не е място за приключения, Карамон!

Тас надникна, за да провери дали аргументите му са повлияли по някакъв начин на изражението на война. Дори и да бяха, не му личеше. По измъченото от болката лице на приятеля му се забелязваше сурова решимост, която по-скоро изненада и стресна кендера.

"Карамон се е променил — осъзна той изведнъж. — И не само защото вече няма нищо общо с джуджешката ракия. В него има нещо различно, много по-сериозен е и... ами, предполагам, че изглежда доста по-отговорен от преди. Има и нещо друго обаче. — Той се замисли. — Някаква гордост — реши накрая и откритието го накара да изпита огромно удивление. — Вътрешна гордост и непоколебимост..."

Това вече не беше онзи Карамон, който се предаваше лесно, помисли си кендерът с натежало сърце. Нито пък човекът, който се нуждаеше от верен приятел, който да го държи далече от неприятностите и таверните. Тас въздъхна безрадостно. Старият Карамон започваше да му липсва.

Вече наближаваха завоя. И двамата го бяха познали, макар да запазиха мълчание — войнът, понеже нямаше какво да каже, а Тас от чисто нежелание да признае, че вече е бил тук. Ала приятелите откриха, че несъзнателно са забавили крачка.

Някога пътниците, хвърляйки поглед иззад този завой, виждаха странноприемницата "Последен дом" и окъпаните ѝ в светлина прозорци. Долавяха аромата на пикантните картофи на Отик или чуваха песните и смеховете, които се носеха през вратата, която се отваряше, за да пропусне поредния посетител, независимо дали е пътник или местен. Точно преди завоя, сякаш по взаимна уговорка, Тас и Карамон спряха напълно.

Продължаваха да мълчат, но и двамата гледаха безутешно към обгорелите дънери на някогашните дървета, пепелта по земята и почернелите скали. В ушите им звънтеше тишина, която бе по-страховита дори от тътнещите гръмотевици. Защото и двамата знаеха, че досега най-малкото трябваше да са чули Утеха, дори и да не можеха да го видят. Звуците на града — ударите на ковашки чук, виковете на продавачите от пазара, амбулантните търговци и играещите деца, звуците на самата Странноприемница.

Само че нямаше нищо. Само тишина. И честите далечни гръмотевици.

Най-после Карамон въздъхна:

- Хайде — каза той и закуца нататък.

Тас го последва бавно. Обувките му бяха така натежали от калта, че имаше чувството, че е нахлузил подковани джуджешки ботуши. Ала те не бяха дори наполовина толкова тежки, колкото мъката в сърцето му. Кендерът си мърмореше отново и отново:

- Това не е Утеха, това не е Утеха, това не е Утеха — додето думите започнаха да се сливат и заприличаха на някое от заклинанията на Рейстлин.

Когато минаха завоя, той вдигна изплашено очи... ... и изпусна дълбока въздишка на облекчение.

- Какво ти казах, Карамон? — надвика той стенанията на вятъра. — Погледни, няма нищо! Съвсем нищичко! — Тас улови с малката си ръка огромната длан на война и направи опит да го дръпне назад. — Да тръгваме. Хрумна ми една идея. Можем да се върнем обратно във времето, когато Физбан направи онази златна щуротия в небето...

Ала Карамон вече се бе отърсил от кендера и с мрачно изражение се опитваше да продължи напред. Внезапно той спря и се загледа в земята:

- Тогава какво е това, Тас? — попита той напрегнато. Като дъвчеше нервно края на опашката си, Тасълхоф се приближи и застана до спътника си.

- Кое какво е? — попита упорито. Карамон посочи.

Кендерът подсмъркна:

- Добре де, виждам голямо разчистено място. Какво пък, може наистина тук да е имало нещо. Сега обаче го няма, така че защо да се тревожим? Аз... О, Карамон!

Раненото коляно на огромния войн внезапно се бе предало под тежестта му. Той се олюля и вече бе на път да падне, когато Тас го подкрепи. С помощта на кендера, Карамон се добра до овъгления дънер на едно необикновено голямо валеново дърво в самия край на оголеното парче кална земя. Той се подпря на него с измъчено и обляно в пот лице и разтърка коляното си.

- Как мога да ти помогна? — попита разтревожено Тасълхоф, като го стисна силно за лакътя. — Знам как! Ще ти направя бастун! Наоколо сигурно се търкалят много счупени клони. Ей сегичка ще потърся.

Приятелят му кимна безмълвно и уморено.

Кендерът хукна с желание, като оглеждаше с остър поглед сивата, слузеста почва, доволен най-вече от факта, че не му се налага да отговаря на въпроси за някакви си глупави оголени пространства. Не след дълго забеляза тъкмо това, което търсеше — края на отчупен клон, подаващ се от калта. Тас го улови здраво и дръпна. Ръцете му се изплъзнаха и той се прекатури назад. Изправи се и огледа опечалено полепналата мръсотия по сините си гамаши. Опитът му да я избърше само влоши положението. Въздъхна и мрачно се залови за клона. Този път усети, че поддава.

- Почти го изтеглих, Карамон — осведоми спътника си. — Ей сега...

Писъкът на вятъра бе заглушен от вик, който в никакъв случай не беше особено типичен за повечето кендери. Карамон вдигна загрижено очи, тъкмо навреме, за да види как краят на опашката на приятеля му изчезва през ръба на огромната яма, която изведнъж бе изникнала под краката му.

- Дръж се, Тас! — извика и се заклати с накуцване към дупката. — Идвам!

Не му се наложи да направи дори и няколко крачки. Тас вече се катереше обратно. Лицето на кендера изглеждаше необичайно пребледняло, устните му бяха побелели, а очите му гледаха диво.

- Не се приближавай, Карамон — прошепна и махна с малката си окаляна ръка. — Отдръпни се, моля те.

Ала беше твърде късно. Карамон се добра до ръба на ямата и погледна надолу. Тас изпълзя до него и започна да трепери и хленчи.

- Мъртви — изплака той. — Всички са мъртви. Кендерът скри лице в шепите си и несъзнателно започна да се олюлява напред-назад.

На дъното на каменистата дупка, под тънкия пласт нечистотия, бяха натрупани тела, купчини тела на мъже, жени и деца. Калта бе успяла да ги запази. Карамон трескаво осъзна, че едва ли не разпознава някои от тях. Мислите му се насочиха към последния масов гроб, пред който беше стоял — онзи в поразеното от чума селище, открито от Кризания. Сякаш като насън видя пред себе си разгневеното, изпълнено с горест лице на своя брат. Много добре си спомняше как Рейстлин бе призовал мълнии, които опожариха всичко, превръщайки селото в купчина пепел.

Като скърцаше със зъби, войнът се насили да се вгледа по-добре, да потърси с очи оплетените червеникави къдрици...

Извърна се разтърсен и облекчен. Внезапно нещо го накара да се озърне подивяло и да затича обратно към Странноприемницата.

- Тика! — изкрещя.

Тас вдигна ужасено глава и скочи.

- Карамон! — извика след него, след което се подхлъзна в калта и падна.

- Тика! — изкрещя още веднъж войнът, за да надвика далечния вой на вятъра и тътнежа на гръмотевиците. Без да обръща внимание на болката в коляното си, той се впусна надолу по голото пространство, покрай овъглените дънери, право към мястото, където трябваше да се намира Странноприемницата. Пътят към нея, помисли си Тас, макар да не го осъзнаваше ясно. Кендерът отново скочи на крака и се втурна след приятеля си, макар и твърде късно, тъй като Карамон вече бе набрал голяма преднина, черпейки сили от страха и болезнената надежда.

Съвсем скоро Тас го изгуби от очи някъде сред почернелите дънери, но все още го чуваше да вика името на Тика. Сега вече бе напълно сигурен накъде се е упътил огромният мъж. Кендерът забави крачка. Главата му се пръскаше от болка от горещината и от ужасното зловоние на това място, сърцето му се свиваше от спомена за току-що видяното на дъното на ямата. Повлече натежалите си от полепнала кал обувки нататък, без всякакво желание да стане свидетел на онова, което се намираше пред тях.

Както и очакваше, Карамон вече се бе добрал до друго оголено място, недалече от поредното овъглено валеново дърво. В ръката му имаше нещо и той се взираше в него с изражението на човек, който най-сетне е бил принуден да се признае за победен.

Омърлян от главата до петите и с натежало сърце, Тас го доближи и спря точно пред него.

- Какво? — попита с разтреперани устни и посочи предмета в ръката на приятеля си.

- Чук — отвърна задавено Карамон. — Моят чук.

Тас се вгледа в предмета по-внимателно. Е, добре, наистина беше чук. Или поне трябваше да е бил някога. Дървената дръжка бе изгоряла почти до три четвърти от предишната си дължина. Бяха останали само почернялото парче дърво и опушената метална част.

- От... откъде си толкова сигурен? — заекна Тас. Все още нещо го караше да се съпротивлява, все още не искаше да повярва.

- Сигурен съм — отвърна с горчивина спътникът му. — Виж. — Дръжката се клатеше. Той размърда металната глава. — Направих го когато... все още пиех. — Карамон избърса ъгълчето на окото си. — Калпава работа. Измъкваше се през по-голямата част от времето. Но — той преглътна — така или иначе не свърших кой знае колко с него.

Кракът му бе отслабнал допълнително от тичането и най-сетне поддаде. Този път дори не направи опит да се залови за нещо. Просто се отпусна в калта и остана там. Седеше в средата на оголеното пространство, на което някога се бе намирал домът му и притискаше унесено чука към гърдите си. Сетне безмълвно заплака.

Тас извърна глава. Скръбта на огромния войн бе твърде лична, твърде свята дори за неговите очи. Без да обръща внимание на собствените си стичащи се по лицето му сълзи, кендерът се огледа нямо. Никога през живота си не бе изпитвал такава безпомощност, самота и чувство на загуба. Какво се е случило тук? Как са се объркали нещата? Със сигурност трябваше да има поне някаква следа, все нещо водеше към отговора на тези въпроси.

- Ще огледам наоколо — измърмори към Карамон, който сякаш не го чу.

Тас въздъхна и се повлече нататък. Разбира се, вече знаеше къде са попаднали. Отдавна бе престанал да се съпротивлява срещу тази мисъл, беше безсмислено. Къщата на Карамон се намираше близо до центъра на градчето, недалече от Странноприемницата. Кендерът тръгна надолу по улицата, която някога минаваше покрай редици от къщи. Ала дори сега по нея да нямаше каквото и да е — нито къщи, нито улица, нито дори валеновите дървета, върху които хората строяха домовете си — знаеше съвсем точно къде се намира. Искаше му се да не е така. Тук-там от калта се подаваха отчупени клони. Гледката го накара да потрепери. Нямаше нищо друго. Нищо освен...

- Карамон! — извика Тасълхоф, доволен, че най-после е открил нещо, с което да отвлече мислите си, своите и на Карамон, колкото да го откъсне от дълбоката печал. — Карамон, мисля, че трябва да дойдеш да видиш нещо!

Огромният войн продължаваше да не му обръща внимание. Кендерът се поколеба, но реши все пак да се приближи и да огледа сам. Онова, което бе привлякло вниманието му се намираше в самия край на улицата и в началото на някогашния малък парк. Приличаше на каменен обелиск. Сигурен беше, че при последното му посещение в Утеха обелискът не е бил там. Изучи го внимателно.

Беше висок, грубо изсечен, но независимо от всичко бе преживял бури, огън и безмилостни дъждове. Повърхността му чернееше от огъня, ала докато го разглеждаше Тас установи, че разпознава поредица от букви, които, след като изчисти от наслоената кал, можеше дори да прочете.

Той потърка още веднъж обелиска и задълго остана вгледан в думите. После каза тихо:

- Карамон.

Странната нотка в гласа му прониза болезнено скръбната мъгла в душата на приятеля му. Войнът вдигна очи. Забелязал обелиска и необичайно сериозното изражение върху лицето на Тас, Карамон въздъхна и се изправи намръщено.

- Какво има? — попита, като се приближи.

Кендерът мълчеше. Поклати глава и безмълвно посочи.

Спътникът му заобиколи обелиска и се зачете тихо в грубо изсечените думи на недовършения надпис.

Тика Уейлан Маджере

Героиня на Копието Година на смъртта 358

Дървото на живота ти бе покосено рано. Страхувам се, че моята ръка държеше брадвата.

- С-съжалявам, Карамон — каза тихичко Тас и улови огромните пръсти на война.

Приятелят му наведе тежко глава. Той положи ръка върху мократа повърхност на обелиска, додето вятърът вееше немилостиво край тях. Върху камъка пръснаха няколко дъждовни капки.

- Умряла е сама. — Юмрукът му се стовари върху обелиска. Усети как плътта на пръстите му се наранява от острите ръбове. — Оставих я! Трябваше да бъда до нея! Проклет да съм, трябваше да бъда тук!

Раменете му се разтърсиха от ридания. Тас вдигна очи към буреносните облаци. Осъзнал, че отново са започнали да се движат и да ги доближават, той дръпна по-силно приятеля си.

- Не мисля, че си можел да го предотвратиш, дори и да дойдехме навреме, Карамон — започна той искрено.

Внезапно си затвори устата толкова бързо, че едва не си отхапа езика. Кендерът издърпа ръка от пръстите на Карамон — войнът дори не му обърна внимание — и коленичи в калта. Острите му очи бяха забелязали някакво проблясване на земята в болнавите лъчи на бледното слънце. Той разтреперано разрови калта.

- Богове — прошепна благоговейно, като се отпусна на пети. — Карамон, та ти си бил тук!

- Какво? — изръмжа войнът.

Тас посочи. Приятелят му бавно се обърна и погледна.

Там, в краката им, лежеше собственият му труп.

Глава 3

Или поне приличаше на трупа на Карамон. Тялото носеше бронята, с която се бе сдобил в Соламния и която бе използвал по време на Войната на джуджетата. Същата, в която бе облечен, когато двамата с Тас напуснаха Заман, която носеше дори в този момент...

Но освен това нямаше нищо, което без всякакво съмнение да ги наведе на мисълта, че трупът е именно неговият. За разлика от телата, открити от кендера, в този случай пластовете кал липсваха. Мъртвецът бе лежал в подножието на обелиска от твърде дълго време и прекалено на плитко и отдавна се беше разложил. Сега от него бе останал единствено скелетът на огромен мъж. В едната си ръка държеше длето, сякаш с последни усилия беше довършил двете страховити изречения в края на надписа.

Не се забелязваха следи от причината за смъртта.

— Какво става, Карамон? — попита разтреперано Тас. — Ако това си ти и вече си умрял, как е възможно в същото време да си жив и да гледаш собствения си труп? — Внезапно една мисъл го порази. — О, не! Ами ако в действителност не си тук! — Той заувива бясно върха на опашката около единия си пръст. — Защото, ако не си тук, значи само си те представям. Гледай ти! — преглътна шумно. — Никога не съм предполагал, че имам толкова живо въображение. Съвсем определено ми изглеждаш истински. — Той посегна с тресяща се ръка и докосна приятеля си. — Дори на пипане си истински и ако не възразяваш, даже понамирисваш! — Кендерът зачупи ръце от тревога. — Карамон, побърквам ли се? — извика ужасено. — Като някое от онези мрачни джуджета в Торбардин?

- Не, Тас — измърмори войнът. — Това е действителността. Това е жестоката действителност. — Втренчи се първо в трупа, а сетне и към обелиска, който вече започваше да се губи в изтляващата светлина на деня. — И вече започва да придобива някакъв смисъл. Само ако можех да... — Замълча, все така загледан в грубо изсечения камък. — Точно така! Тас, виж датата на надписа!

Кендерът въздъхна и вдигна очи.

- 358 — прочете глухо. Очите му се разшириха. — 358? — повтори. — Карамон, ами че когато напуснахме Утеха, годината беше 356!

- Отишли сме твърде далече, Тас — промърмори със страхопочитание войнът. — Появили сме се в собственото си бъдеще.

Кипналите черни облаци, струпани на хоризонта, като армия, готвеща се да нанесе последния си удар, се хвърлиха напред точно преди залез и милостиво затулиха последните остатъци от излинялото слънце.

Бурята беше невероятна. Връхлетя ги изведнъж. Горещият вятър повали Тас и отхвърли Карамон с гръб към обелиска. Дъждът се изсипа като из ведро. Капките се стрелкаха и жилеха подобно на разтопено олово. Последваха ги едри парчета градушка, която забарабани болезнено по главите и на двамата.

Далеч по-ужасяващи и от вятъра, и от дъжда обаче, бяха разноцветните мълнии, които прескачаха от облаците и се забиваха надълбоко в земната гръд. Овъглените дънери стенеха под напора им, а нерядко просто избухваха в блестящи огнени топки от разширяващи се пламъци, които навярно се виждаха от километри. Тътенът на гръмотевиците бе неспирен, разтърсваше земята и постепенно — бавно, но сигурно — притъпяваше сетивата.

Карамон и Тас отчаяно се свряха под едно рухнало валеново дърво и бързо изкопаха дупка в лепкавата кал, за да се защитят по-добре. Намерили това крехко убежище, двамата най-сетне отправиха невярващи погледи към чудовищната буря, която вършееше над и без друго вече умъртвената земя. По склоновете на планината пълзяха вълните на огромни пожари; съвсем ясно се долавяше мириса на горящо дърво. Светкавиците прорязваха небето в обезпокоителна близост и изпращаха във въздуха цели късове изтръгната земя. Гръмотевиците бяха оглушителни и разтърсващи.

Единственото положително нещо беше дъждовната вода. Карамон протегна навън обърнатия си наопаки шлем и го прибра обратно, пълен догоре с безценната течност. Почти веднага им стана ясно, че вкусът ѝ е невероятно противен. Тас си запуши носа и отпи, след което обяви, че не е по-различен от този на развалени яйца и никак не утолява жаждата.

И макар и двамата да замълчаха по въпроса, им беше ясно, че не разполагат с нищо, с което да запазят дори тази вода за по-късно. Още по-лошо беше, че нямаха и нищичко за ядене.

Все пак, след като най-сетне бе наясно къде и кога се намира (независимо, че все още не беше сигурен защо или как), Тасълхоф дори си позволи да се наслади на бурята през първия един час.

- Никога не съм виждал светкавици с такъв цвят — кресна той, за да надвика тътена, загледан в тях с повишен интерес. — Почти толкова хубаво е, колкото и представление на уличен фокусник!

Съвсем скоро обаче зрелището очевидно го отегчи.

- В края на краищата — извика, — дори гледката на изтръгнато от корените дърво губи част от очарованието си, след като си принуден да го видиш повече от десет пъти. Ако не възразяваш, Карамон — добави с широка прозявка, — мисля да подремна. Нали нямаш нищо против да поемеш първата стража?

Карамон тъкмо се канеше да поклати глава в отговор, когато поредният трясък го накара да подскочи уплашено. Някакво дърво на не повече от стотина крачки от тях се разхвърча сред облак от трески и синьозелени пламъци.

"Това можехме да сме ние — помисли си, загледан към димящите останки с потръпващ от острия мирис на изгоряло нос. — Или ще бъдем следващите!"

С невероятно усилие на волята се опита да потисне внезапното подлудяващо желание да побегне.

"Навън ни грози сигурна смърт. Поне в тази дупка сме под равнището на земята."

Още докато си го мислеше, една мълния изрови чудовищна яма в земята пред очите му. Той се усмихна с горчивина. Е, явно никъде не беше напълно сигурно. Просто щеше да им се наложи да се примирят и да оставят живота си в ръцете на боговете.

Той погледна Тас, като се готвеше да каже нещо успокоително, ала думите замряха в устата му. Въздъхна и поклати глава. Някои неща никога не се променяха — като например този кендер, който неизвестно защо винаги се оказваше заедно с тях. Свит на топчица, без да се интересува ни най-малко от ужасите, които вършееха наоколо му, Тасълхоф спеше непробудно.

Карамон пропълзя по-навътре в дупката, без да откъсва очи от кълбящите се, разкъсвани от мълнии облаци над тях. За да откъсне мислите си поне за малко от подлудяващия страх, се опита да поразсъждава над въпроса как точно се бяха озовали в тази ситуация. Затвори очи и в съзнанието му още веднъж се появи фигурата на Рейстлин, възправен пред смъртоносния Портал. Чуваше гласа на брат си, докато магьосникът напевно произнасяше призивите към петте драконови глави, за да получи разрешението им да пристъпи в Бездната. Виждаше и Кризания, свещенослужителката на Паладин, изгубена в молитва към своя бог, изгубена в екстаза на съприкосновението с вярата си, сляпа за всяко зло, включително и това на брат му.

Карамон потрепери, чувайки гласа на Рейстлин толкова ясно, сякаш магьосникът и в този момент се намираше до него:

Тя ще влезе в Бездната заедно с мен. Ще върви пред мен и ще води моите битки. Ще се опълчи срещу мрачни свещенослужители, мрачни магьосници и срещу духовете на мъртъвци, обречени да бродят вечно из прокълнати земи. Мога да прибавя и невероятните мъчения, които ѝ е подготвила Царицата. Всички тези неща ще я връхлетят, ще погълнат съзнанието ѝ и ще разкъсат душата и. Накрая, когато няма да може да понесе и грам повече страдание, ще се свлече в краката ми... окървавена, окаяна и на прага на смъртта...

С последни сили ръката и ще се вдигне към мен в търсене на утеха. Няма да поиска да я спася. Твърде силна е, за да го направи. Вместо това ще жертва живота си заради мен и ще го стори с готовност. Всичко, което би поискала, е да остана до нея докато умира...

Но аз ще отмина. Ще прекрача покрай нея, без да я погледна и без да кажа дума. Защо? Защото повече няма да се нуждая от помощта ѝ...

Едва след като чу тези думи, Карамон осъзна, че Рейстлин отдавна е преминал границата и вече не може да получи изкупление за греховете си. Чак тогава го бе изоставил.

"Нека върви — си беше помислил с горчивина. — Нека се изправи срещу Мрачната Царица. Нека сам стане бог. Вече е без значение. Не ме е грижа какво ще се случи с него. Най-сетне съм свободен, както и той. Свободни да следваме пътищата си."

Карамон активира устройството за време, произнасяйки думите, на които го бе научил Пар-Салиан. Камъните около тях запяха по същия начин, както и предишните два пъти, при които бе присъствал на освобождаването на заклинанието за пътуване във времето.

Ала сетне се случи нещо. Нещо различно. Сега, кога-то имаше време да обмисли добре последвалите събития, ясно си спомняше, че за миг се е зачудил какво се е объркало, без да е сигурен какво точно.

"Не че в действителност можех да направя нещо — помисли си със сподавен гняв. — Никога не съм разбирал магията. И никога не съм ѝ се доверявал особено много."

Още една светкавица успя да наруши концентрацията му и дори накара Тас да подскочи в съня си. Кендерът измърмори раздразнено, сгуши се на кълбо и отново заспа непробудно като малка мишчица, скрита на сигурно място в дупката си.

Карамон с въздишка отпъди мислите за мишки и бури и отново насочи спомените си обратно към онези последни мигове, когато бяха активирали магическото заклинание.

"Спомням си усещането, че нещо ме дърпа, сякаш някаква сила се опитваше да ме изтегли в една посока, докато друга правеше същото, но в противоположната. Дали пък това не е било дело на Рейстлин?"

Войнът отчаяно се стараеше да съживи спомените си. В съзнанието му се оформи мъгливият образ на неговия брат. Видя изкривеното от паника лице на вторачения в Портала Рейстлин. Беше ужасен. Видя и Кризания, все така в центъра на Портала. Ала свещенослужителката вече не отправяше молитва към своя бог. Тялото ѝ като че ли се разкъсваше от болка, а очите ѝ бяха изпълнени с невероятен страх.

Карамон потръпна и облиза устни. Все още усещаше горчивия вкус на дъждовната вода в устата си. Имаше чувството, че е дъвкал ръждясали пирони. Той плю, избърса уста и се облегна изнурено назад. Още една мълния го накара да подскочи сепнато. Но заедно с нея се бе появил и отговорът.

Брат му се беше провалил.

С Рейстлин се бе случило същото, сполетяло и Фистандантилус. Заклинанието се бе изплъзнало от контрола му. Магическото поле на устройството за време без всякакво съмнение се бе намесило в тъканта на напева. Това беше единственото по-вероятно обяснение...

Едрият мъж се намръщи. Но как? Рейстлин със сигурност трябваше да е предвидил възможността от подобно стечение на обстоятелствата. Защо не ги беше спрял? Защо просто не ги бе убил, за да им попречи да използват устройството, точно както бе убил приятеля на Тас, онзи гном?

Карамон тръсна глава, за да проясни мислите си и се залови още по-здраво за проблема по същия начин, по който се трудеше върху омразните задачи, с които го бе измъчвала майка му като дете. Магическото поле е било нарушено, това поне можеше да твърди със сигурност. И ги беше запратило, него и кендера, прекалено напред във времето, в собственото им бъдеще.

"Което, предполагам, означава, че всичко, което трябва да направя, е да задействам отново устройството, а то ще ни отведе обратно в настоящето, обратно при Тика и Утеха — такъв, какъвто го помня..."

Той отвори очи и се огледа. Дали обаче, щом се върнеха, нямаше да им се наложи да се изправят срещу същото това бъдеще?

Войнът потрепери. Вече бе подгизнал от проливния дъжд. Нощният хлад се спускаше, но не това го тревожеше сега. Знаеше какво означава да живееш с мисълта за онова, което те очаква в бъдещето. Знаеше какво е да си принуден да живееш без капка надежда. Как би могъл да се върне и да се изправи пред Тика и всичките им приятели, след като вече му бе известно каква участ ги очаква? Припомни си трупа в подножието на надгробния паметник. Как изобщо щеше да живее с мисълта за собствената си участ?

Защото трупът беше негов. Ясно си спомняше последния разговор с брат си. Тас бе променил хода на историята, така твърдеше Рейстлин. За разлика от хората, елфите и великаните, кендерите, джуджетата и гномовете са се появили по прищявка на съдбата, а не в резултат на нечий внимателен замисъл. Самото им присъствие нарушава гладкия ход на времето. Ето защо на кендерите е забранено да пътуват във времето. Склонността им да го разстройват е твърде силно изявена.

Ала Тас тръгна с тях поради чиста случайност. Просто бе скочил в магическото поле тъкмо в мига, в който владетелят на Кулата на Върховното чародейство, Пар-Салиан, изплиташе заклинание, което да изпрати Карамон и Кризания в миналото. Тас бе променил хода на историята. Следователно Рейстлин е знаел, че съдбата му не е строго обвързана с тази на Фистандантилус. Така е имал силата да промени резултата от собствените си действия. Там, където Фистандантилус се бе провалил, Рейстлин можеше да успее.

Раменете на Карамон увиснаха. Внезапно почувства гадене и светът пред него се завъртя. Какво можеше да означава пък това? Какво търсеше тук? Как беше възможно едновременно да бъде и мъртъв, и жив? И дали това изобщо беше неговият труп? След като Тас бе променил потока на времето, тялото можеше дори да не е негово. Ала най-важно от всичко беше какво се бе случило с Утеха?

— Дали не го е причинил Рейстлин? — измърмори едрият войн, просто за да чуе звука от собствения си глас сред оглушителния трясък на гръмотевиците и барабаненето на дъждовните капки. — Има ли нещо общо брат ми с всичко това? И дали се е случило, защото се е провалил или понеже...

Той затаи дъх. Тас се размърда в съня си, крачетата му за момент се изпънаха, готови да побегнат и кендерът изскимтя. Карамон го потупа успокоително с отсъстващ поглед.

— Кошмар — промълви, усещайки как тялото на приятеля му потръпва под ръката му. — Това е кошмар, Тас. Заспивай.

Тасълхоф се претърколи и се притисна по-близо до война, все така скрил очи в ръцете си. Карамон продължи да го потупва успокояващо.

Кошмар. Искаше му се всичко това наистина да е просто лош сън. В този момент отчаяно му се искаше да се събуди в собственото си легло, с пулсираща от поредната пиянска нощ глава. Би дал всичко да чуе как Тика хвърля чинии из кухнята и го ругае задето е мързелив пияница и безделник, докато в същото време приготвя любимата му закуска. Желаеше го повече от всичко — отново да се изгуби в опустошителното, вмирисано на алкохол съществуване, защото така нямаше да му се наложи да осъзнава какво има отвъд утрешния ден. Смъртта щеше да дойде неочаквано и милостиво...

"О, нека всичко е просто един сън!" — помоли се той, като наведе глава между коленете си и усети как по бузите му започват да се стичат първите горещи, горчиви сълзи.

Стоя така неопределено дълго време, без да осъзнава дори бурята и ужасяващата ѝ ярост, надмогнат от тежестта на внезапното осъзнаване. Тас въздъхна и потрепери, но продължи да спи съвсем тихо. Карамон не помръдваше. Не можеше да заспи. Не би могъл. За нищо на света. Отдавна вече крачеше в свой собствен сън наяве, кошмарен сън. Нуждаеше се само от още едно доказателство, за да потвърди онова, което вече знаеше с цялото си сърце.

Бурята постепенно отминаваше в южна посока. Можеше да го долови почти физически. Гръмотевиците се стоварваха над оголената земя и продължаваха по пътя си като стъпките на великан. Когато най-сетне всичко свърши, тишината зазвънтя в ушите му по-силно и от трясъка на чудовищните мълнии. Знаеше, че по това време небето трябва да се е изчистило, поне до връхлитането на следващата буря. Навярно щеше да успее да хвърли един поглед към луните и звездите...

Звездите...

Всичко, което трябваше да направи, бе да вдигне глава и да се вгледа в небето. Чак тогава щеше да бъде напълно сигурен.

Стоя неподвижен в продължение на дълги минути, като отчаяно полагаше усилия да усети аромата на пикантни картофи, да чуе смеха на Тика, да почувства туптящото главоболие на могъщия махмурлук вместо ужасната, тъпа болка в сърцето си.

Но болката оставаше. И нямаше нищо друго освен тишина, прихлупила унищожената и оголена земя край тях — мъртва след тътена на отдалечаващата се буря.

С въздишка, която бе едва доловима дори за самия него, Карамон вдигна глава и се взря в небесата.

Преглътна горчивината в устата си и почти се задави. Сълзите жилещо избликнаха от очите му, но той ядно мигна, за да види звездите по-ясно.

И ето, че наистина го видя — потвърждението на всичките си страхове, печата на собствената му участ.

В небето се бе появило ново съзвездие.

Пясъчен часовник...

- Какво означава това? — попита Тас, като търкаше сънливо очи, полуразбуден, загледан начумерено към небето.

- Означава, че Рейстлин е успял — отвърна Карамон. В гласа му се долавяше странна смесица от страх, тъга и гордост. — Означава, че е влязъл в Бездната, предизвикал е на двубой Царицата и... я е надвил!

- Не съм много сигурен в последното, Карамон — каза кендерът, докато изучаваше внимателно небето. Той посочи нагоре: — Това там е нейното съзвездие, но странното е, че не си е на мястото. Ето го и онова на Паладин. — Тас въздъхна. — Клетият Физбан. Чудя се дали е трябвало да се бие с Рейстлин. Не ми се вярва да му е харесало. Винаги съм имал чувството, че той разбира Рейстлин най-добре, може би дори повече от всички ни, взети заедно.

- Нищо не пречи битката все още да продължава — отговори замислено Карамон. — Може би това е причината за тези бури. — Замълча, вгледан в искрящите очертания на пясъчния часовник.

В спомените си още веднъж виждаше очите на магьосника такива, каквито бяха преди толкова много време — когато бе излязъл от ужасното изпитание в Кулата на Върховното чародейство. Зениците им имаха съвсем същата форма — на пясъчни часовници.

- Така ще гледаш към времето, додето всичко край теб се променя — бе казал Пар-Салиан на Рейстлин. — Да се надяваме, че така ще достигнеш до състраданието към хората около себе си.

Което, за съжаление, не се беше получило.

- Рейстлин е победил — произнесе с въздишка Карамон. — Сега е тъкмо това, което винаги е искал да бъде: бог. Но владенията му не са нищо повече от един мъртъв свят.

- Мъртъв свят? — повтори разтревожено Тас. — И-искаш да кажеш, че целият свят прилича на това? Всичко в Крин? Палантас, Хейвън, Квалинести. К-кендерия? Всичко?

- Огледай се — рече безрадостно приятелят му. — Как мислиш? Виждал ли си други живи същества освен нас, откакто сме дошли? — Той махна с ръка, която едва се виждаше в бледото сияние на Солинари, увиснала в разчистеното небе като оцъклено око. — Видя ли пожарите по склона на планината? Заревото още се забелязва на хоризонта — посочи на изток. — Задава се друга буря. Не, Тас. Никой не може да оцелее достатъчно дълго след всичко това. Не след дълго и ние ще загубим живота си. Или ще бъдем разкъсани, или...

- Или... или нещо друго... — довърши нещастно кендерът. — Аз... наистина не се чувствам много добре, Карамон. Или е от водата, или отново съм пипнал чума. — Тас сложи ръка на стомаха си с изкривено от болка лице. — Отвътре ми е страшно странно, сякаш съм глътнал змия.

- От водата е — кимна намръщено войнът. — И аз го усещам... Навярно в облаците има отрова.

- Да не искаш да кажеш, че просто ще си умрем тук, Карамон? — попита след минутка размисъл кендерът. — Защото ако е така и стига да не възразяваш, бих искал да отида и да умра по-близичко до Тика. Така... така ще имам чувството, че съм по-близо до дома. Поне докато не се добера до Флинт и неговото дърво. — Той въздъхна и отпусна глава върху силната ръка на Карамон. — Ама колко имам да му разказвам на Флинт, нали Карамон? Всички тези работи за Катаклизма, за огнената планина, как ти спасих живота и че Рейстлин е станал бог. Бас държа, че няма да повярва на последното. Може и ти да дойдеш, само колкото да му кажеш, че... ъъм... не преувеличавам чак толкова много.

- Умирането е лесно — каза тихо приятелят му, загледан с тъга към обелиска.

Лунитари полека се издигаше в небето. Кървавата ѝ светлина се смесваше нездраво със сребристото сияние на Солинари и хвърляше зловещия си покров над опустошените пепелища на околността. Мокрият каменен обелиск лъщеше, мокър от дъжда. Грубо издяланият надпис личеше съвсем отчетливо.

- Наистина е лесно да умреш — повтори Карамон повече на себе си, отколкото на Тас. — Лесно е просто да легнеш и да се оставиш да мрака да те обгърне. — Зъбите му изскърцаха и той се изправи с олюляване. — Странно — добави, като извади меча си и го заби в един клон на валеновото дърво, под което бяха потърсили убежище. — Веднъж Рейстлин ме попита съвсем същото: "Ще ме последваш ли в тъмнината?", това ме попита.

- Какво правиш? — попита с любопитство кендерът. Ала Карамон не му отговори. Продължаваше да кастри клона.

- Правиш си патерица! — извика внезапно кендерът и скочи разтревожено. — Карамон! Не може да си го мислиш! Това... Това е лудост! Спомням си кога Рейстлин ти зададе този въпрос, но си спомням и отговора ти, когато му отвърна с да! Той каза, че това би значело собствената ти смърт, Карамон! Колкото и да си силен, все пак ще те убие!

Войнът не му обръщаше внимание. Във въздуха хвърчаха мокри стърготини, докато упорито насичаше клона. От време на време хвърляше поглед зад себе си, за да държи под око бавно пълзящите над хоризонта облаци, които вече затуляха съзвездията и протягаха пръсти към двете луни.

- Карамон! — Тас го улови за ръката. — Дори и да отидеш... там — кендерът откри, че не може да се насили да произнесе името, — какво можеш да сториш?

- Нещо, което трябваше да направя много отдавна — отвърна решително приятелят му.

Глава 4

- Ще го последваш, нали? — извика Тас, като изпълзя бързо от дупката — действие, което много или малко го изведе почти на височината на погледа на Карамон. Приятелят му продължаваше да сече клона. — Това е лудост, просто лудост! Как смяташ да отидеш там? — Внезапно го връхлетя една мисъл. — И къде е това там всъщност? Дори не знаеш накъде си се упътил! И не знаеш къде е той!

- Мога да се добера дотам — отвърна хладно войнът и прибра меча обратно в ножницата. Улови клона с две ръце, налегна го с цялата си тежест и накрая успя да го откърши. — Дай ми ножа си — измърмори.

Кендерът му го връчи с въздишка. Тъкмо се канеше да поднови протестите си, когато войнът го прекъсна:

- Имам магическото устройство. Колкото до това къде е това там — Карамон спря да дялка вейките от клона и се вторачи в него, — сигурен съм, че ти знаеш отговора!

- Б-бездната? — заекна Тас.

Далечният тътен на гръмотевица накара и двамата да се озърнат угрижено, ала почти веднага войнът се залови отново за работа, а спътникът му поднови спора:

- Магическото устройство ни изведе оттам, Карамон, но те уверявам, че няма да те допусне, каквото и да правиш. И бездруго не искаш да попаднеш на подобно място — добави решително. — Защото там не е хубаво.

- Може и да не ме допусне — започна Карамон и му даде знак да го последва. — Да видим първо дали тази патерица ще ми свърши работа, преди да ни е връхлетяла още някоя буря. Ще отидем при гроба на... при обелиска.

Той отряза голямо парче от мокрото си кално наметало и го уви около единия край на клона, след което го подпъхна под мишница и пробно се отпусна с цялата си тежест върху него. Грубо одяланата патерица потъна пет-шест сантиметра в калта. Карамон я измъкна грубо и направи още една крачка. Клонът отново потъна, но поне успяваше да се придвижва, като щадеше ранения си крак. Тас също му помагаше и двамата се заклатиха тежко през мократа, тинеста земя.

"Къде отиваме?" — искаше да попита кендерът, но се страхуваше да чуе отговора. По изключение не му беше трудно да запази мълчание. За нещастие, Карамон сякаш чу мислите му:

- Може би устройството няма да ме отведе в Бездната — каза той, като дишаше тежко, — но познавам едного, който ще ми помогне. Устройството ще ни пренесе при него.

- Кой? — попита подозрително Тас.

- Пар-Салиан. Само той може да ни каже какво се е случило. И само той би успял да ме изпрати... където и да е това място, където трябва да отида.

- Пар-Салиан? — кендерът го погледна почти толкова разтревожено, колкото ако Карамон бе споменал за самата Царица на Мрака. — Това е дори още по-налудничаво! — подхвана той, ала изведнъж гаденето прерасна в нещо далеч по-лошо.

Приятелят му спря да го изчака. Лунната светлина огряваше бледното му измъчено лице.

Когато най-сетне спазмите престанаха и бе убеден, че едва ли има какво повече да повърне, Тас се почувства малко по-добре. Той кимна на Карамон. Беше прекалено уморен, за да каже каквото и да е. Сетне се повлече след него.

Скоро двамата се добраха до обелиска. Рухнаха изтощено в подножието му и опряха гърбове върху камъка, изморени дори от двайсетината крачки, които им бе коствало краткото пътешествие. Горещият вятър отново се надигаше, а тътнежите се приближаваха. Тас се усмихна на Карамон с позеленели устни и с изражение, в което се надяваше да има поне мъничко невинна молба:

- Ние при Пар-Салиан? — подхвърли небрежно, като избърса потното си лице с вързаната на опашка коса. — Тази идея никак, ама никак не е добра. Пък и пътят дотам няма да ти се отрази добре. Освен това нямаме нито вода, нито храна...

- Няма да ни се наложи да ходим. — Карамон извади медальона от джоба си и започна трансформацията, която щеше да го превърне в красив, богато инкрустиран със скъпоценни камъни скиптър.

Вторачен несигурно в движенията на ръцете му, Тас преглътна и заговори още по-бързо:

- Сигурен съм, че Пар-Салиан е... ъъъ... зает. Зает! Точно така! — Той го дари с още една мъртвешка усмивка. — Твърде зает, за да му е до нас точно в този момент. Кой знае колко много задължения са му се струпали с целия хаос наоколо. Какво ще кажеш просто да забравим за тази история и да отидем на някое място във времето, където сме се забавлявали, а? Например, когато Рейстлин направи онова заклинание на Бупу и тя се влюби в него до полуда? Беше страшно смешно! Отвратителното блатно джудже го следваше навсякъде.

Карамон не му отговори. Тас уви върха на опашката около пръста си.

- Мъртъв — произнесе внезапно и въздъхна опечалено. — Бедният Пар-Салиан, сигурно вече отдавна е мъртъв. В края на краищата — настоя бодро кендерът, — си беше достатъчно стар, когато за последно го видяхме през 356. И не ми се стори в много добро здраве, така да знаеш. Сигурно е преживял истински шок: Рейстлин става бог и такива работи. Сърцето му едва ли се е справило. Бам — тътнал се е отведнъж.

Кендерът надникна, за да види дали последното е произвело някакъв ефект върху изражението на приятеля му. По устните на едрия войн бе плъзнала едва забележима усмивка, но той запази мълчание, докато търпеливо обръщаше и завърташе отделните части на медальона. Острият отблясък на една мълния го накара да подскочи стреснато. Усмивката му изчезна и той се загледа към бурята.

- Бас държа, че Кулата дори не си е на мястото! — извика отчаяно Тас. — Ако онова, което твърдиш, е вярно и целият свят е... такъв — той направи широк жест с малката си ръка, точно когато зловонният дъжд отново започна да ръми, — значи Кулата е била първото нещо, което си е отишло! Ами да, ударена от гръмотевица! Фрас! По-висока е от всяко дърво, което си виждал, не го отричай...

- Кулата си е на мястото — настоя мрачно Карамон, довършвайки последните настройки на медальона.

Той го вдигна. Скъпоценните камъни уловиха лъчите на Солинари и за момент пламнаха неудържимо. Сетне облаците затулиха луната и сякаш я погълнаха. Мракът се спусна непрогледен и разкъсван единствено от гигантските, ярки и смъртоносно красиви мълнии.

Като скърцаше със зъби, Карамон грабна патерицата си и с мъка се изправи. Тас го последва съвсем бавно, без да откъсва нещастния си поглед от него.

- Виждаш ли, Тас, познавам Рейстлин поне толкова — продължи Карамон, без да обръща внимание на злочестото изражение на кендера. — Може би прозрях истинската му същност твърде късно, но сега съм абсолютно уверен. Той мразеше тази Кула. Точно както мразеше маговете и онова, което му причиниха. Но едновременно с това Рейстлин я обича. Защото е неразделна част от неговото Изкуство, Тас. А неговото Изкуство, неговата магия за него значат повече дори от самия живот. Не, Кулата си е на мястото.

Той вдигна високо устройството и подхвана напева:

- Твойто време си е твое, макар да си го изоставил... Само че го прекъснаха:

- О, Карамон — изхленчи Тас и се вкопчи в него. — Не ме карай да отивам при Пар-Салиан! Той ще ми направи ужасни неща! Сигурен съм! Може да ме превърне в... в прилеп! — Кендерът замълча. — И въпреки че, според мен, май би било интересно да си прилеп, едва ли ще свикна да спя с главата надолу. Пък и съм доста привързан към това да съм кендер, като се замисля и...

- За какво говориш? — вторачи се строго в него приятелят му и несъзнателно хвърли изпълнен с тревога поглед към буреносните облаци.

Дъждът се усилваше. Светкавиците се стоварваха все по-близо до тях.

- Пар-Салиан! — извика обезумяло Тас. — Аз... аз се намесих в заклинанието му за пътуване във времето! Направих нещо, което не биваше да правя! И открад... ъъъ... намерих магически пръстен, който някой беше оставил напълно безстопанствен, а пръстенът ме превърна в мишка! Без съмнение здравата се е подразнил! А после... счупих устройството за време, Карамон. Спомняш ли си? Е, добре де, не беше изцяло по моя вина, Рейстлин ме накара! Но човек с по-строго виждане по въпроса като нищо ще се хване за това, дето съм зарязал устройството без надзор... Сякаш някой ми беше казал, че не бива да го правя... Но тогава нямаше да се случи нищо лошо. А Пар-Салиан винаги си е бил доста строг, не мислиш ли? После, макар да накарах Гнимш да го поправи, той не го поправи точно така, както си беше в началото...

- Тасълхоф — рече уморено спътникът му. — Млъквай.

- Да, Карамон — заподсмърча примирено кендерът. Едрият войн се загледа към обезсърчената фигура на приятеля си в честите проблясвания на светкавиците и въздъхна:

- Виж, няма да позволя на Пар-Салиан да ти направи каквото и да било, обещавам. По-скоро първо мен ще трябва да превърне в прилеп.

- Наистина? — полюбопитства със слаба надежда Тас.

- Имаш думата ми — заяви твърдо Карамон, като не откъсваше очи от бурята. — Дай сега ръка и да се махаме оттук.

- Добре — рече с готовност кендерът и бързо стисна огромните пръсти на приятеля си.

-И, Тас...

- Да, Карамон?

- Този път... мисли за Кулата на Върховното чародейство в Уейрит! И никакви луни!

- Да, Карамон — отвърна с дълбока въздишка кендерът.

После се усмихна.

"Хм — каза си той. — Обзалагам се, че от Карамон ще излезе страшно голям и непохватен прилеп..."

Намираха се в края на гора.

- Не съм виновен, Карамон! — каза бързо Тас. — Мислех за Кулата със сърце и душа. Дори и за секундичка не съм се сещал за някаква си гора.

Карамон се бе втренчил изумено в дърветата. Все още бе нощ, но небето беше чисто, макар на хоризонта да се виждаха буреносни облаци. Лунитари приличаше на тлеещ червен въглен. Солинари тъкмо се канеше да се гмурне в бурята. Над тях се забелязваха очертанията на звездния пясъчен часовник.

- Е, поне не сме се изгубили във времето. Но къде, в името на боговете, сме всъщност? — измърмори раздразнено, като се подпираше на патерицата си. Погледът му отново се насочи към мрачните дървета. Дънерите им се виждаха съвсем ясно в ярката лунна светлина. Внезапно лицето му се проясни: — Всичко е наред, Тас — каза облекчено. — Не я ли позна? Това е гората Уейрит — магическата гора, която стои на стража около Кулата на Върховното чародейство!

- Сигурен ли си? — попита със съмнение Тас. — Определено не изглежда така, както си я спомням от последния път. Имаше само разни грозни, мъртви дървета, дето се мотаеха наоколо и ме зяпаха. Когато се опитах да вляза в гората, не ме пуснаха, а щом поисках да се върна назад пък, не ми позволиха да го направя и...

- Същата е — потвърди безизразно Карамон, докато с отмерени движения превръщаше скиптъра в съвсем невзрачен на вид медальон.

- Но какво се е случило с нея?

- Онова, което се е случило и на останалата част от света, Тас — отвърна приятелят му и прибра внимателно медальона в кожената му торбичка.

В мислите си кендерът вече се бе върнал обратно към времето, когато бе идвал тук. Магическата гора Уейрит беше странно и зловещо място, чиято единствена цел бе да пази Кулата от нежелани посетители. Едно беше сигурно — човек не откриваше гората, тя откриваше него. Когато това се случи за пръв път, двамата с Карамон си имаха проблеми с лорд Сот и смъртоносното му заклинание над лейди Кризания. Тас се беше събудил, а гората просто си стоеше там, където точно преди да заспи нямаше и помен от дървета!

Тогава тя му се бе сторила мъртва. Клоните на дърветата бяха оголени и разкривени, а от дънерите им вееше мразовит хлад и рядка мъгла. Във вътрешността на гората се мяркаха единствено мрачни, сенчести форми. В действителност обаче дърветата не бяха мъртви. И дори имаха обезпокоителния навик да преследват неканените посетители. Съвсем скоро Тас се убеди, че колкото и да се опитваше да излезе от гората, по някакъв свръхестествен начин все пак продължаваше да навлиза все по-дълбоко в нея.

Последното си беше достатъчно страшничко. Ала когато Карамон решително бе навлязъл в нея, Гората изведнъж се преобрази. Мъртвите дънери започнаха да растат и да се превръщат във валенови дървета! От мрачен и неприветлив пущинак, дъбравата изведнъж заприлича на красиво и зелено място, изпълнено с живот. А сред клоните ѝ пееха птички, сякаш ги подканяха да влязат.

Сега Гората се бе преобразила отново. Тас озадачено се втренчи в нея. Изглеждаше като съвкупност и от двете дъбрави, които познаваше, и все пак като нито една от тях. Дърветата сякаш бяха мъртви, клоните им криволичеха печално във всички посоки — вкочанени и оголени. Но още докато ги наблюдаваше, усети, че се движат по начин, който изключваше всякаква мисъл за отсъствие на живот! Дори му се струваше, че някак се протягат към тях. Алчно и заплашително...

Кендерът обърна гръб на призрачната гора Уейрит и внимателно изучи близката околност. Всичко изглеждаше по същия начин, по който стояха нещата и в Утеха. Нищо не бе останало непокосено — било то живо или мъртво. Ограждаха ги единствено изтърбушени, почернели дънери. Земята бе покрита с все същата слузеста, сива кал. Доколкото можеше да вярва на собствените си очи, наоколо нямаше нищо друго освен разруха и смърт...

- Карамон — извика внезапно Тас и посочи нещо. Едрият войн се извърна. До един от обгорелите дънери се бе свила нечия фигура.

- Там има някой! — изкрещя развълнувано кендерът. — Не сме само ние!... Ей! — кресна. — Здрасти там! Спите ли? Събудете се... — Той се озова с няколко скока до фигурата и я разтърси, само за да види как тялото се претърколи безчувствено и застина вдървено — О! — произнесе. Отстъпи. Спря. — О, Карамон — каза съвсем тихо. — Ами че това е Бупу!

Беше именно тя. Същото блатно джудже, към което преди време Рейстлин се бе отнесъл толкова приятелски. Сега обаче се взираше към звездното небе с изпразнени, невиждащи очи. Беше облечена в жалки, мръсни дрипи, тялото ѝ бе отслабнало, а по лицето ѝ личаха следи от невероятно изтощение. Около врата ѝ бе завързан кожен каиш. В другия край на каиша пък бе завързан отдавна вкочанен, мъртъв гущер. В едната си ръка Бупу стискаше мъртъв плъх, а в другата — изсъхнало пилешко краче. Очевидно, разбрала за приближаването на смъртта, бе извикала на помощ цялата магия, на която е била способна, помисли си тъжно Тас. Не ѝ беше помогнала особено.

- Умряла е неотдавна — промърмори Карамон, приближи се с накуцване и като се намръщи, коленичи близо до сгърченото телце. — Изглежда е гладувала до смърт. — Посегна с безкрайна нежност и затвори втренчените в безкрая очи. После поклати глава: — И бездруго е чудно как е оцеляла толкова дълго. Телата в Утеха изглеждаха мъртви от месеци.

- Може Рейстлин да я е пазил — обади се кендерът, преди още да е осъзнал какво изговаря устата му.

Карамон се намръщи.

- Ха! Просто съвпадение, нищо повече — каза той дрезгаво. — Знаеш ги какви са блатните джуджета, Тас. Живеят от всичко, което намерят. Предполагам, че са били последните живи същества. Бупу имаше достатъчно ум в главата си, за да живее малко повече от останалите. Но сред тази забравена от боговете земя дори едно блатно джудже не може да се опази твърде дълго. — Той вдигна рамене. — Помогни ми да се изправя.

- Какво... какво ще правим с нея, Карамон? — попита безрадостно кендерът. — Н-нали, нали няма просто да я оставим да лежи тук?

- Не можем да сторим нищо за нея — измърмори мрачно войнът. Видът на мъртвото джудже и близостта на магическата Гора му навяваха мъчителни и нежелани спомени. — На нейно място и ти не би желал да те заровят в тази кал. — Той потръпна и се огледа. Буреносните облаци вече ги връхлитаха; съвсем ясно различаваше бляскавите пръсти на мълниите, а до ушите му долиташе глухият тътен на гръмотевиците. — Пък и не разполагаме с много време, не и ако се съди по онази буря хей там.

Кендерът продължаваше да го гледа със скръбни очи.

- Вече няма кой да я притеснява, дори и в смъртта, Тас — отсече раздразнено спътникът му. Сетне, забелязал огорченото изражение на приятеля си, Карамон бавно свали собственото си наметало и внимателно покри с него съсухреното телце. — Най-добре да не се помайваме, а да вървим — предложи тихо.

- Сбогом, Бупу — рече нежно Тас. Потупа ръката, която все още стискаше мъртвия плъх и вече се канеше да издърпа края на наметалото над нея, когато забеляза, че червените лъчи на Лунитари се отразяват в някакъв предмет. Затаи дъх, уверен, че знае какво вижда. Съвсем предпазливо раздели вкочанените пръсти на джуджето. Мъртвият плъх се изтърколи на земята заедно с още нещо — смарагд.

Тас вдигна скъпоценния камък. В мислите си вече се бе върнал обратно към... къде бяха тогава? Ксак Тсарот?

Криеха се в един отходен канал в опит да избегнат сблъсъка с безмилостните дракониди. А Рейстлин се бореше с поредния пристъп на кашлицата...

Бупу се втренчи загрижено в него, сетне зарови с мъничката си ръчичка из чантата и я измъкна държейки нещо, което вдигна към светлината. Примижа и поклати глава с въздишка.

- Това не, което търсих — измърмори.

Тасълхоф, чиито очи безпогрешно бяха доловили внезапния наситен цветен проблясък, се приближи.

- Какво е това? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

Рейстлин също се взираше в предмета с разширени, искрящи очи.

Бупу сви рамене:

- Красиво камъче — отвърна без всякакъв интерес и продължи да рови из торбата.

- Смарагд! — изхриптя Рейстлин. Бупу вдигна очи.

- Ти харесваш? — попита.

- Много! — отвърна задъхано магьосникът.

- Ти взимаш — джуджето сложи скъпоценността в ръката му.

Сетне ликуващо измъкна онова, което бе търсила през цялото време. Тас се наведе, за да види новата чудесия и бързо отскочи с вик на отвращение. Беше мъртъв, много мъртъв гущер. Около вкочанената му опашка бе завързан силно захабен кожен каиш. Бупу подаде гущера на Рейстлин:

- Ти носиш около врат — рече тя. — Излекува кашляне.

- Значи Рейстлин все пак е бил тук — измърмори Тас. — Върнал ѝ го е, върнал ѝ е камъка! Но защо? За амулет... Като подарък?... — Кендерът поклати глава, въздъхна и се изправи. — Карамон... — започна, но забеляза, че огромният войн стои неподвижно и се взира в Гората. По лицето на приятеля му се забелязваха далечни отблясъци на мислите и спомените, които най-вероятно го измъчваха в този миг.

Тасълхоф пусна смарагда в един от джобовете си.

Магическата гора Уейрит изглеждаше не по-малко мъртва и запустяла от останалата част на околния пейзаж. Ала за Карамон тази гора носеше твърде много спомени. Той нервно оглеждаше странните дървета. Мокрите дънери и разложени клони сякаш лъщяха, окъпани в кръв под светлината на Лунитари.

- Когато за пръв път дойдох тук, бях изплашен — каза на себе си едрият войн с ръка върху дръжката на меча. — И никога не бих посмял да вляза в тази гора, ако не беше заради Рейстлин. Аз бях още по-ужасен втория път, когато донесохме лейди Кризания, за да се опитаме да ѝ помогнем. Дори и тогава кракът ми не би стъпил там за нищо на света, ако не бяха онези птици и сладките им примамливи песни. — Той се усмихна мрачно: — "Спокойна е гората. Спокойни са убежищата ѝ прекрасни, където нестареещи растем, с дървета винаги зелени", пееха те. Мислех, че ми обещават помощ. И че ще намеря отговорите на всички въпроси. Сега вече знам какво значеше тази песен. Смъртта е единственият дом, в който царува съвършенството, единственото място, където старостта и разрухата са само сън!

Загледан към гората, Карамон несъзнателно потръпна, въпреки тегнещата жега в нощния въздух.

- Ала сега съм изплашен повече от всеки друг път — измърмори. — Нещо не е както трябва. — През небето пропълзя огромна мълния, чийто неимоверен отблясък освети всичко като ден. Последва я басовият грохот на гръмотевицата и внезапният порив на дъжда по бузата му. — Поне все още е на мястото си. Колко ли е силна магията тук, за да устои на бурите? — Стомахът му се бунтуваше болезнено. Внезапното напомняне за жаждата, която изпитваше, го накара да оближе сухите си устни. — "Спокойна е гората" — повтори.

- Какво каза? — попита Тас и се приближи до него.

- Казах, че има много начини да умреш, но всички си приличат — сви рамене в отговор войнът.

- Знаеш ли, умирал съм три пъти — рече сериозно кендерът. — Първият път беше в Тарсис, където драконите събориха онази сграда върху мен. Вторият — в Нерака, когато едва не се отрових, а Рейстлин ме спаси. За последно боговете решиха да стоварят върху главата ми горяща планина. И в края на краищата — той се замисли за миг, — май си напълно прав. Всички видове смърт си приличат. Наистина, от отровата болеше, но поне стана бързо... от друга страна сградата...

- Хайде — Карамон се усмихна изтощено. — Запази поне някоя история за Флинт. — Той измъкна меча си. — Готов ли си?

- Готов съм — отвърна храбро Тас. — "Винаги пази най-доброто за накрая." Така казваше моят старец. Макар че — кендерът замълча. — Мисля, че имаше предвид доброто хапване, а не умирането. Може би все пак двете имат доста общо.

Тасълхоф измъкна собствения си малък нож и последва приятеля си в омагьосаната гора Уейрит.

Глава 5

Мракът ги погълна. Нито една от луните не можеше да проникне с лъчите си през гъстата нощ под сводовете на Уейритската гора. Дори отблясъците на гигантските магически мълнии не се промъкваха на това усойно място. И макар дори тук да се чуваше далечният тътен на гръмотевиците, звукът бе глух и сякаш изгубен завинаги, като далечно ехо на самия себе си. Зад гърба си Карамон чуваше трополенето на яростната градушка. В Гората бе съвсем сухо. Единствено дърветата, които се намираха в самия ѝ край биваха засегнати от дъжда и бурята.

- Е, това вече е утеха! — възкликна развеселено кендерът. — Сега, ако само отнякъде се появеше поне мъничко светлина...

Внезапно думите му се превърнаха в задавено гъргорене. Карамон долови остро тупване, звук от скърцащо дърво, а сетне и шум, сякаш влачеха нещо по земята.

- Тас? — повика разтревожено.

- Карамон! — изкрещя кендерът. — Дърво! Едно дърво ме хвана! Помощ, Карамон! Помощ!

- Това някаква шега ли е, Тас? — попита сурово войнът. — Понеже никак не е смешно...

- Не! — изписка приятелят му. — Спипа ме, казвам ти! Влачи ме нанякъде!

- Какво... Къде? — извика Карамон. — Нищо не виждам в тази проклета тъмнина! Тас?

- Тук! Тук! — крещеше подивяло Тас. — Увило се е около крака ми и се опитва да ме разкъса на две!

- Продължавай да говориш, Тас! — Карамон се придвижваше опипом в шумолящата чернота. — Мисля, че съм близо...

Внезапно един чудовищно дебел клон изплющя през гърдите му и го събори на земята. Останал без дъх, войнът мъчително завъртя глава в опит да разбере какво става, докато се опитваше да си поеме поне глътка въздух. Вдясно от него се чу ново скърцане. Отчаяно и почти слепешком нанесе няколко посичащи удара с меча в тази посока, след което с усилие се превъртя странично. В същия момент нещо тежко се стовари точно на мястото, където се намираше допреди миг. Изправи се с олюляване, ала почувства как друг клон го удря през кръста и го запраща по лице върху сухата, оголена горска почва.

Ударът бе засегнал бъбреците му и почти го накара да изгуби съзнание от болка. Положи отчаяно усилие да скочи на крака, ала коляното му поддаде, хвърляйки го сред нов фонтан от кървавочервена болка. Вече не чуваше виковете на Тас. Не чуваше нищо друго освен скърцането, шумоленето и яростния шепот на надвисналите от всички страни дървета. Карамон стреснато удвои усилия и се опита да изпълзи встрани, но усети как нещо се увива около глезена му. Мечът му се стовари върху жилав клон, запращайки във въздуха облак от трески, повечето от които се забиха в крака му, очевидно без това да причини твърде големи поражения на нападателя.

В масивните клони на дърветата имаше сила, събирана с векове. Магията им даваше цел и ги надаряваше с разум. Карамон се бе осмелил да навлезе в територия, която дърветата трябваше да защитават. Той беше натрапник и трябваше да бъде наказан. Знаеше, че смъртта им е неминуема.

Около бедрото му се уви още един филиз. Десетки клонки затичаха по ръцете му и го уловиха още по-здраво, така че да не може да мърда. Само след няколко секунди щеше да бъде разкъсан на части... Чу Тас да вика от болка...

С глас, събрал едновременно отчаянието и неистовата жажда за живот, Карамон изкрещя:

- Казвам се Карамон Маджере, брат на Рейстлин Маджере. Трябва да говоря с Пар-Салиан или с онзи, който е сега Господар на Кулата!

Последва миг на мълчание, миг на разстроено колебание. Усети как дърветата прекратиха атаката. Клонките отслабиха хватката си съвсем лекичко.

- Пар-Салиан, там ли си? Пар-Салиан, познаваш ме! Аз съм неговият близнак! И съм единственият ти шанс!

- Карамон? — долетя отнякъде един треперлив глас.

- Тихо, Тас! — изшътка му войнът.

Тишината бе поне толкова гъста, колкото и заобикалящата ги тъмнина. Ала сетне, съвсем бавно, почувства как клоните го освободиха и се отдръпнаха със скърцане и шумолене. Карамон си позволи за момент да отпусне глава върху ръката си. Чувстваше облекчение, но заедно с това го връхлетя нов пристъп на гадене.

- Тас, добре ли си? — обади се, когато поне на първо време дойде на себе си.

- Да, Карамон — чу гласа на кендера съвсем отблизо. Едрият войн протегна ръка и издърпа приятеля си за дрехите.

Макар да бе напълно уверен, че дърветата са ги оставили на мира, знаеше, че го наблюдават много внимателно и се вслушват във всяка негова дума. Съвсем бавно и внимателно Карамон прибра меча в ножницата.

- Страшно съм ти благодарен, дето се сети да кажеш на Пар-Салиан кой си — рече задъхано Тас. — Тъкмо си представях как се опитвам да обясня на Флинт, че съм бил убит от някакви си дървета. Не знам дали в Отвъдното е позволено да се хилиш, но съм сигурен, че щеше да падне по гръб от удоволствие...

- Шшт — каза уморено, но настоятелно спътникът му. Тас замълча, след което прошепна:

- Добре ли си?

- Да, нека само си поема дъх. Изгубих си патерицата. . — Тук е. Паднах върху нея. — Тас изпълзя нанякъде и се появи само секунда по-късно, влачейки след себе си грубата патерица. — Заповядай. — Той му помогна да се изправи.

- Карамон — рече кендерът, — колко мислиш ще ни отнеме, за да се доберем до Кулата? Преди малко повърнах и ми стана по-леко, но още се чувствам някак странно, пък и съм ужасно жаден.

- Не зная, Тас — въздъхна приятелят му. — Нищичко не виждам. Не съм сигурен нито къде сме, нито накъде е правилната посока. Или дали няма да налетим право върху някой или нещо...

Изведнъж шумоленето се поднови, сякаш бурята огъваше ожесточено клоните на дърветата. Двамата замръзнаха ужасено. Дърветата ги обграждаха! Стояха в пълната тъмнина, усещайки как клоните се приближават все повече и повече. Карамон почувства как в косата му се отъркват мъртви листа и му стори, че чува някои да шепне странни думи в ушите му. Разтрепераната му ръка се вдигна към дръжката на меча, макар да знаеше, че това едва ли вече има някакво значение. Сетне, когато нямаше накъде да мърдат, дърветата прекратиха шумоленето и шепненето и отново се възцари тишина.

Карамон протегна ръка. Вляво и вдясно от тях се издигаше плътна стена от дървесни стволове. Беше сигурен, че и зад него положението е съвсем същото. Опипа пространството пред тях. Празно.

— Не се отделяй от мен, Тас — нареди и, сякаш по някакво изключение, кендерът не възрази.

Двамата тръгнаха предпазливо през образувалата се просека.

В началото се придвижваха внимателно от страх, че могат да се препънат в паднал клон, да се оплетат в храсти или да се прекатурят в някоя дупка. Постепенно обаче им стана ясно, че почвата в гората е изчистена от всякакви препятствия и по нея няма друга растителност освен вездесъщите дървета. Нямаха никаква идея накъде вървят. Крачеха в пълен мрак, следвайки пътеката, която сякаш се отваряше, за да ги пропусне и почти веднага се сключваше зад гърба им. Всяко отклоняване от определения път ги изправяше пред непреодолима преграда от стволове, оплетени клонки и мъртви, шепнещи листа.

Горещината беше непоносима. Нямаше нито вятър, нито дъжд. Жаждата, която за известно време ги бе напуснала под напора на страха, отново се завърна. Карамон избърса потта от челото си и разсеяно се запита защо ли жегата тук е далече по-голяма от тази извън Гората. Като че самата Гора излъчваше топлина и можеше да се каже, че е далече по-жива, отколкото му се бе сторила последните два пъти. И поне сто пъти по-жизнена от останалата част от света. Сред шумоленето около тях успяваше да чуе — или поне така му се струваше — движение на животни или пляскането на птичи криле. Понякога дори улавяше мимолетния поглед на втренчени очи, греещи зловещо в тъмнината. Мисълта, че е заобиколен от живи същества в никакъв случай не го успокояваше. Чувстваше омразата и гнева им, макар съвсем ясно да осъзнаваше, че тези чувства не са насочени директно към тях, а по-скоро към самата Гора.

А после до ушите му достигна песента на птиците, същата която бе чул да пеят и последния път, когато му се наложи да навлезе в това зловещо място. Висока, сладостна и чиста, издигаща се над смъртта и мрака, и поражението, се лееше песента на чучулигата. Карамон спря и се вслуша през сълзи, усещайки как красивите думи изпълват сърцето му и успокояват болката:

На изток с новия светлик

порозовява утринта

и надарява всеки дъх

с копнеж и вяра в този миг.

А чучулигите летят, летят, разперили криле из слънчев дом към ярък ден, ведно със вятърната гръд.

Ала, сякаш за да му напомни къде се намира, се разнесе остър пукот, който разкъса нежната омая на песента и го накара да се свие от ужас. Край тях запърхаха черни крила, а душата му се изпълни със сенки.

От изток с немощен светлик по зрак зора сама зори, в напразен вопъл към деня отправя чучулига вик.

Но ето гарван със нощта донася западния мрак, злокобен грак из тъмнини покри смълчаните гнезда.

- Какво означава това, Карамон? — попита със страхопочитание Тас, когато двамата продължиха опипом пътя си през Гората, водени от разгневените дървета.

Отговорът на въпроса му дойде, ала не от Карамон, а от гласове, които бяха сладки, дълбоки и натъжени, изпълнени с древната мъдрост на совите:

Тъма увлича всичко във забрава и чезнат бледно цели векове, дъхът замира, нищо не остава в безкрайните, тъй празни часове. Стоят смълчани старите дървета, не духва вятър в сухите листа и в тиха скръб гората е обзета, омаяна в ръцете на нощта.

- Означава, че вече няма кой да контролира магията — произнесе тихо Карамон. — Който и да държи Гората в подчинение сега, е на път да рухне. — Той потръпна, — Чудя се какво ли ще открием в Кулата.

- Ако стигнем до нея — измърмори Тас. — Откъде можем да бъдем сигурни, че тези ужасни, стари дървета не са ни повели към ръба на някоя скала?

Едрият войн спря и се опита да си поеме въздух в нетърпимата жега. Грубият край на патерицата се забиваше болезнено в подмишницата му. Лишено от постоянния натиск на тежестта на тялото, коляното му бе започнало да се сковава. Целият му крак пламтеше в треска и се бе подул. Знаеше, че едва ли ще успее да изкара по този начин още дълго. Той също бе повръщал на няколко пъти.

След като организмът му се изчисти от отровата, вече се чувстваше по-добре, но жаждата оставаше и бе непоносима. А и както съвсем правилно бе посочил Тас, Карамон нямаше и най-малката идея накъде ги води Гората.

Той издигна глас и извика с одрезгавяло, сухо като хартия гърло:

- Пар-Салиан! Отговори ми или няма да направя нито крачка повече! Отговори ми!

Внезапно около тях се надигнаха глъч и шумолене. Дърветата недоволно се клатеха и разтърсваха клоните си, сякаш бе излязъл силен вятър, макар въздухът да не помръдваше. Гласовете на птиците се превърнаха в неудържима какофония от преплетени, застъпващи се, ужасни мелодии, които караха въображението да потръпва от страх и зловещи предчувствия.

Дори Тас усети как цялата му смелост изчезва и се промъкна тихичко до Карамон (в случай, че едрият мъж се нуждаеше от помощта му). Спътникът му обаче остана неподвижен, втренчен в бездънната нощ, без да обръща внимание на вълнението около себе си.

- Пар-Салиан! — извика още веднъж.

И ето, че отговорът дойде — приличаше на тънък, висок и пронизителен писък.

Карамон почувства как по кожата му полазиха тръпки. Писъкът бе прорязал като с нож мрака и натегналата горещина. Издигна се над странните песни на птиците и се удави в шумоленето на дърветата. Сякаш цялата печал и целият ужас на загиващия свят бяха вплетени и освободени като за последно в него.

- В името на всички богове — обади се разтреперано Тас и улови здраво огромните пръсти на приятеля си (в случай, че Карамон се е изплашил). — Какво става тук?

Спътникът му не отвърна нищо. Усещаше как спотаеният в Гората гняв нараства, вече придружен от непоносими страх и тъга. Сега дърветата сякаш ги подканяха с острите си клони да продължат напред, тълпяха се около тях, проявяваха заплашително нетърпение. Писъкът продължи почти толкова дълго, колкото човек би имал дъх, престана, като че човекът си поемаше въздух и отново се разнесе. Карамон чувстваше потта си като тънка, замръзнала коричка от лед.

Отново тръгнаха. Напредваха бавно. Положението се утежняваше още повече от факта, че дори не знаеха дали изобщо напредват. Не виждаха нито накъде вървят, нито дали вървят в правилната посока. Единственото указание, което получаваха, беше този ужасен, нечовешки писък и можеха само да се надяват, че той ги води към Кулата.

Всяка стъпка беше агония за Карамон, макар кендерът да полагаше всички усилия да му помага доколкото може. Съвсем скоро едрият войн изгуби всякаква представа за времето, потопен в непоносимата болка на раните си. Забрави къде е и дори защо бяха дошли тук. Знаеше единствено, че трябва да прави крачка след крачка и че душата му е обляна в мрак и безпаметност. Това беше единствената му разумна мисъл.

Просто вървеше...

... вървеше...

... и вървеше..

... стъпка след стъпка...

А през пялото време в ушите пищеше този ужасен, неумиращ, разцепващ тишината вик...

— Карамон!

Гласът проникна през пластовете умора и безчувственост, за да се забие в самата тъкан на мозъка му. Имаше чувството, че го е чувал от известно време, но не е успял да му обърне внимание на фона на писъка и черната вълна от непрогледен мрак, които го обгръщаха.

- Какво? — промърмори и чак сега осъзна, че нечии ръце го държат и разтърсват. Той вдигна глава и се огледа. — Какво? — повтори, опитвайки да възвърне усещането си за реалност. — Тас?

- Виж, Карамон! — Гласът на кендера окончателно го връхлетя.

Едрият войн разтърси глава, за да прогони последните остатъци от мъглата в съзнанието си. Отново притежаваше способността да вижда... светлина — лунна светлина! Мигна и се вторачи в онова, което го заобикаляше.

- Гората?

- Зад нас — прошепна Тас, сякаш дърветата можеха да го чуят и отново да решат да се приближат. — Поне ни отведе донякъде. Не съм сигурен къде точно. Огледай се. Познато ли ти е нещо?

Карамон положи болезнено усилие да изпълни нареждането. Сенките на Гората бяха отстъпили. Двамата се намираха в средата на голямо разчистено пространство. Страхуваше се, но си позволи още един по-продължителен поглед.

Точно пред краката му зееше огромна мрачна бездна.

Зад тях Гората все така бе застинала в очакване. Не беше необходимо да се обръща, за да я види, просто знаеше, че е там така, както знаеше, че никога повече няма да им бъде позволено отново да влязат в нея, поне не живи. Беше ги отвела до това място и ги бе оставила да се оправят сами. Но кое беше мястото? Дърветата бяха зад тях, но отпред нямаше абсолютно нищо — единствено обширна, тъмна празнота. Можеха да се намират и на ръба на някоя скала, както бе предположил малко по-рано Тас.

Буреносните облаци висяха над хоризонта, но — поне засега — изглежда не се приближаваха. Точно над тях виждаше звездите и луните. Лунитари гореше в обичайния си червен цвят, а сребристото на Солинари обливаше всичко в непоносим блясък. Ала сега, може би поради резкия контраст между мрака и светлината, се виждаше и Нуитари — черната луна, луната, която съзираха единствено очите на брат му. Около трите небесни тела яростно блещукаха хилядите звезди, сред които най-ясно се открояваше Пясъчният часовник.

Единствените звуци идваха от Гората. Пред тях ужасяващият писък все така се разнасяше безутешно и смразяващо.

Нямаха избор, помисли си уморено. Пътят назад бе немислим. Гората не би го позволила. А и какво, в края на краищата, беше смъртта пред тази болка, жаждата и тежестта в сърцето?

- Не мърдай, Тас — започна той, като се опитваше да се освободи от мъничките ръце на кендера и вече се готвеше да направи крачка напред в мрака. — Ще проверя какво има пред нас...

- Не! — извика Тас. — Никъде не те пускам без мен! — Ръцете му удвоиха силата, с която се бе заловил за него. — Да не би вече да си забравил всички неприятности, в които се забърка по време на войната с джуджетата? — добави, борейки се с досадната сухота в гърлото си. — А когато все пак се добрах до теб, трябваше пак да ти спасявам живота. — Тас сведе очи към тъмното море, което лежеше в краката им, стисна решително зъби и погледна едрия войн: — М-мисля, че в Отвъдното ще бъде ужасно скучно без теб, пък и просто мога да чуя как Флинт ще започне да мърмори: "Е, лишено от мозък същество такова, какви си ги надробил този път? Пак си изгубил от поглед онази огромна топка от мускули, а? Естествено. Сега, предполагам, на мен ще се падне честта да оставя хубавото си местенце под това дърво и да тръгна да търся този идиот. Какво пък, никога не е знаел как да излезе сух от водата..."

- Добре, Тас — прекъсна го с усмивка Карамон, в чието въображение внезапно се бе появила живата картина на старото, вечно недоволно джудже. — Прав си. Ако причиним нещо подобно на Флинт, никога няма да му омръзне да ми го натяква. А в Отвъдното това си е страшно дълго време.

- Пък и — продължи малко по-бодро кендерът, — защо им беше да ни доведат чак дотук, само за да ни бутнат в някаква си дупка?

- Наистина, не виждам смисъл — отсъди трезво приятелят му.

Той улови по-здраво патерицата си и направи крачка напред, плътно следван от Тас.

- Освен ако — добави Тас и преглътна, — Пар-Салиан все още не ми е ядосан...

Глава 6

Кулата на Върховното чародейство се възправяше пред тях — създадена от сенки, заобиколена от луните и звездите, сякаш родена от самата утроба на нощта. В продължение на векове Кулата се бе издигала като непоклатим бастион на магията, съкровищница за книгите и предметите на Изкуството, трупани с години из залите ѝ.

Тъкмо тук бяха дошли маговете, принудени от Царя-жрец да напуснат Кулата в Палантас, носейки със себе си безценни предмети, или поне онази част от тях, които бяха успели да спасят от разгневените тълпи. Мястото предлагаше спокойствие и закрила. Нищо не можеше да премине през магическата гора Уейрит. Тук младите послушници, кандидати за честта да се превърнат в пълноправни магьосници, биваха подлагани на Изпитанието, което по-скоро се превръщаше в тяхно наказание и сигурна смърт в случай на неуспех.

Тук бе дошъл и Рейстлин, за да предложи душата си на Фистандантилус. И тук Карамон бе принуден да наблюдава как брат му убива илюзорния образ на собствения си близнак.

Вече бяха идвали на това място двамата с Тас, за да донесат бездиханното тяло на лейди Кризания и пак тук бяха присъствали на Съвета на трите ордена — на Черните, Червените и Белите мантии. Тук научиха за амбициите на Рейстлин да предизвика самата Царица на Мрака, срещнаха неговия ученик и шпионин на Съвета — Даламар, а Карамон и лейди Кризания бяха изпратени обратно във времето от Пар-Салиан, за да се появят в Истар, точно преди огнената планина да се стовари върху града.

Тук, без да иска, Тасълхоф бе нарушил структурата на заклинанието на магьосника, след като скочи при Карамон в желанието си да го последва. А присъствието на кендера — забранявано от всички закони на магическото изкуство — бе позволило на времето да поеме по ново русло.

Ето че двамата с Карамон се завръщаха — за да открият какво?

Едрият войн се загледа към Кулата с натежало от предчувствия сърце. Усещаше как куражът бързо го напуска. Не можеше да влезе в нея, не и докато чуваше този жалостив, непрестанен, отекващ писък в ушите си. По-добре бе да се върне назад, дори това да означаваше да се изправи срещу Гората и нейните ужаси — там поне го очакваше бърза смърт. Пък и напълно бе забравил за портите. Изработени от злато и сребро, портите продължаваха да стоят на мястото си и да препречват пътя му към вътрешността. Фината им, подобна на паяжина плетеница, се очертаваше на фона на звездното небе. Изглеждаха толкова леки, че дори кендерът можеше да ги помести с едно докосване. И все пак магията ги правеше непоклатими. Дори сблъсъкът с армия от разярени великани едва ли би имал някакъв ефект върху тях.

Писъкът продължаваше, вече по-силен и по-близък. Всъщност се чуваше от толкова близо, че без съмнение можеше да се разнася от...

Карамон пристъпи със свъсени вежди. Портата вече се виждаше далече по-ясно.

Чак сега съзря откъде идваше звукът...

Портата дори не беше затворена. Едното от крилата стоеше на мястото си, удържано от магията, ала другото бе потрошено и сега се поклащаше напред-назад в горещия непрестанен вятър, увиснало само на едната си панта. Именно то издаваше непоносимия писък.

- Не е заключено — рече разочаровано Тас. Кендерът вече се бе готвил да пусне в действие ключарските си принадлежности.

- Не е — съгласи се Карамон, вторачен в скърцащата панта. — Сигурно това е гласът, който чухме: звука на ръждясал метал. — Предполагаше, че последното би трябвало да го успокои, но вместо това знаеше, че мистерията само се е задълбочила. — Ако Пар-Салиан не е там горе — очите му се насочиха преценяващо към мрачните форми на черната, очевидно празна Кула, — кой тогава ни позволи да прекосим Гората?

- Може би никой — рече с надежда Тас. — Ако няма никой, Карамон, защо просто не си тръгваме?

- Все някой трябва да има — измърмори приятелят му. — Тези дървета не пускат натрапниците да преминават просто така.

Тас въздъхна унило и наведе глава. Карамон виждаше бледото му изцапано лице в светлината на луните. Под очите на кендера се бяха появили тъмни сенки, а една сълза се стичаше по носа му.

Войнът го потупа по рамото.

- Още съвсем мъничко — рече нежно. — Ще издържиш ли поне още мъничко, Тас?

Кендерът бързо вдигна очи и преглътна предателските сълзи, след което се усмихна широко и бодро:

- Разбира се, Карамон. — И дори и фактът, че гърлото му беше пресъхнало от жажда, не можа да го възпре да добави: — Знаеш си ме. Винаги готов за приключение. Вътре сигурно има куп интересни магически дреболии, не мислиш ли? — Загледа съм към смълчаната Кула. — Кой би ги изпуснал. Без магически пръстени де. Стигат ми. Първият ме приземи право върху замъка на магьосник, където срещнах откачен демон, а вторият ме превърна в мишка и...

Доволен, че кендерът очевидно отново се чувства по-добре, Карамон го остави да бъбри и пристъпи към портата. Бутна настрани клатещото се крило. За негова изненада то просто се откърши — отслабената панта най-сетне поддаде. Портата се стовари върху сивия паваж с трясък, който накара и двамата несъзнателно да се свият. Ехото се отрази в гладките черни стени на Кулата и разпръсна застиналия въздух на горещата нощ на хиляди парченца.

- Е, сега поне знаят, че сме тук — сви рамене Тас. Ръката на Карамон несъзнателно бе легнала върху дръжката на меча, без да го вади от ножницата. Постепенно ехото заглъхна. Тишината се спусна още по-плътно. Не последва нищо. Не се появи който и да било. Никой не им извика.

Кендерът се обърна, за да помогне на приятеля си да закуца напред.

- Най-малкото няма да ни се налага повече да слушаме това протяжно скърцане — рече, докато прекрачваха повалената порта. — Трябва да призная, че вече започваше да ми лази по нервите. Определено не звучеше като скърцане на врата, ако разбираш какво искам да кажа. Звучеше по-скоро като... като...

- Като това — прошепна Карамон.

Писъкът процепи нощта, разпръсквайки изпълнената с лунни лъчи тъмнина, само че този път бе по-различен. Имаше думи — думи, които се чуваха, но не можеха да бъдат различени.

Войнът извърна неволно глава към портата, макар да знаеше какво ще види. Строшеното крило все така лежеше неподвижно на земята.

- Карамон — Тас преглътна. — Идва оттам... от... Кулата...

- Стига! — изкрещя Пар-Салиан. — Сложи край на мъките ми! Не мога повече!

А колко трябваше да понеса аз от теб, о, Най-велики измежду Белите мантии? — разнесе се един тих, подигравателен глас в съзнанието му. Магьосникът се загърчи в агония, ала гласът продължи настоятелно, неотстъпчиво, сякаш одираше кожата му с някакво извратено удоволствие: -Доведе ме тук и му остави в неговите ръце — в ръцете на Фистандантилус! Тогава просто стоеше и наблюдаваше как изстисква всичките ми жизнени сили, само за да остане в това измерение.

- Ти сам сключи тази сделка — изкрещя Пар-Салиан. Древният му глас отекна из празните зали и коридори на Кулата. — Имаше пълно право да му откажеш...

И какво? Да умра с достойнство? — гласът се изсмя. — Що за избор ми предлагаш? Аз исках да живея! Да израствам в изкуството си! И наистина го направих. А ти, в своята несправедливост, ме надари с тези подобни на пясъчни часовници очи — очи, с които да не виждам нищо друго край себе си освен смърт и разложение. Сега ти се огледай, Пар-Салиан! Какво виждаш? Само смърт... Смърт и разложение... Сега сме квит...

Пар-Салиан простена. Гласът продължи безмилостно, без всякакво съжаление:

Да, квит сме. А сега ще те превърна в прах. Но искам дори в последните си мъчителни мигове да станеш свидетел на моя триумф. В небето вече грее собственото ми съзвездие. Царицата линее. Съвсем скоро съзвездието и ще отслабне и ще изчезне завинаги. Последният ми противник, Паладин, вече ме очаква. Но той не е особено голямо предизвикателство — просто старец, прегърбен, сбръчкан и безполезен. Тъгата му само доказва близката му гибел. Защото той е слаб, Пар-Салиан, слаб и наранен и вече не може да бъде излекуван, подобно на Кризания, бедната му служителка, която намери смъртта си сред вечно изплъзващите се измерения на Бездната. Ще ти позволя да гледаш, додето го унищожавам. А когато битката приключи и Платиненият дракон залезе от небето, когато Солинари помръкне за вечни времена, когато станеш свидетел и признаеш могъществото на Черната луна и ми отдадеш почитта, която заслужавам като нов и единствен бог, тогава ще ти позволя да се оттеглиш, за да намериш утеха в смъртта!

Астинус от Палантас записваше думите му, така както бе записал и писъците на Пар-Салиан. С все същите отсечени, твърди, черни, удебелени букви той продължаваше да пише. Бавно, без да бърза. Седеше недалече от великия Портал в Кулата на Върховното чародейство и се взираше в сенчестите му дълбини, виждайки съвсем ясно черната фигура там — по-черна дори от всеобхватната тъмнина, която я придружаваше. В сърцето на чернотата се виждаха две пламтящи златни очи със зеници във формата на пясъчни часовници, които отвръщаха на погледа му или на този на облечения в бели дрехи магьосник недалече от него.

Защото Пар-Салиан бе затворник в собствената си Кула.

От кръста нагоре той бе жив човек — белите му дълги коси се вееха около раменете му, белите дрехи покриваха състареното и съсухрено тяло, а черните му очи се взираха към Портала. Гледките, на които го бяха принудили да стане свидетел, бяха ужасяващи и едва ли не го бяха накарали доброволно да изгуби разсъдъка си. Не можеше да стори друго, освен да се взира натам — от кръста нагоре Пар-Салиан бе жив човек. Но от кръста надолу магьосникът бе превърнат в мраморна колона. Прокълнат от самия Рейстлин, Пар-Салиан стоеше в най-високата зала на собствената си Кула и наблюдаваше в мъчителна и безкрайна агония края на света.

Близо до него седеше Астинус — Историкът на Света, Летописецът, и дописваше последната глава от кратката, бляскава история на Крин. Палантас, градът, в който Астинус бе живял и работил, където се бе издигала Великата библиотека, сега приличаше на купчина пепел и овъглени руини. Не му оставаше нищо друго, освен да дойде на последното непокътнато място в света и да запише последните ужасяващи мигове от мъчителната смърт на Крин. Когато всичко свършеше, щеше да затвори книгата и да я положи върху олтара на Гилиан, Бога на Неутралитета. И с това щеше да настъпи свършекът на всичко.

Астинус довърши изречението, което пишеше и доловил втренчения поглед на облечената в черна мантия фигура в Портала, вдигна глава и се вгледа в златните ѝ очи.

Тъй както беше пръв, Астинус — рече фигурата, — ще бъдеш и последен. Щом запишеш крайната ми победа, книгата ще бъде затворена, а аз ще властвам, без да има кой да ми се противопостави.

- Така е. Властта ти ще бъде безспорна. Защото ще властваш над един мъртъв свят. Свят, разрушен от собствената ти магия. Ще бъдеш сам. Сам. В безформената, вечна бездна на нищото. — отвърна с хладен тон историкът, без и за секунда да престава да пише. До него Пар-Салиан изстена злочесто и заскуба белите си коси.

Виждайки така, както виждаше всичко — сякаш без да му се налага да гледа — Астинус видя как фигурата в черно стисна юмруци:

Лъжа! Лъжеш, стари приятелю! Аз ще създавам! Нови светове, които ще бъдат само мои. Нови хора. Ще сътворя нови раси, за да бъда боготворен!

- Злото не може да твори — отбеляза безучастно историкът. — То може единствено да руши. Такава е съдбата му: да се обръща само срещу себе си и да се самоизяжда. Вече чувстваш как душата ти се съсухря. Погледни в лицето на Паладин, Рейстлин. Вгледай се в него тъй, както ти бе позволено да го видиш сред Равнините на Дергот, когато лежеше на смъртния си одър, повален от меча на джуджето, а лейди Кризания положи ръце върху теб, за да те излекува. Тогава също разпозна огорчението и тъгата, приятелю. И знаеш, както го знаеш и сега, че той бе огорчен не от себе си, а от теб...

... За нас ще бъде лесно отново да потънем в лишения си от сънища сън. Ала за теб, Рейстлин, не ще има почивка. Чака те единствено безкрайна нощ, безкрайно вслушване за звуци, които нивга не ще чуеш, безкрайно взиране в бездна, която не съдържа нито светлина, нито мрак. Устата ти ще произнася думи, които никой никога няма да разбере и ще кроиш планове — безплодни в самия си зародиш, додето се въртиш отново и отново сам около себе си. Най-сетне в лудостта и отчаянието си, ще сграбчиш опашката на собственото си съществуване и като обезумяла от глад змия, ще се погълнеш сам в усилието да нахраниш душата си...

...Но няма да откриеш нищо освен празнота. Ще бъдеш сам за вечни времена — мъничка точица, сред празнотата, алчен за всичко, в желанието си да утолиш безпределния си глад...

Порталът затрептя. Астинус бързо вдигна поглед от книгата, почувствал как волята зад златните очи внезапно се разколебава. Вторачен към дълбините им, отвъд огледалните им повърхности, историкът за миг — само за секунда — видя доказателството за присъствието на измъчената душа, която току-що бе описал. Измъчена, изплашена и самотна, уловена в собствения си капан, търсеща спасение. И за пръв път в живота си, Астинус усети как го обзема състрадание. Едната му ръка несъзнателно отбеляза мястото, до което бе стигнал в книгата, а другата се протегна към Портала. Той понечи да се изправи...

Ала ето, че се разнесе смях... горчив, зловещ и подигравателен — не към него, а насочен срещу онзи, който се смееше.

Облечената в черна мантия фигура в Портала бе изчезнала.

Историкът с въздишка зае отново мястото си почти в същия миг, в който в дълбините на Портала заискри магическа светлина. Отвърна ѝ пламтящо бяло зарево — започваше сетният сблъсък между Паладин и младия мъж, който бе имал дързостта да победи Царицата на Мрака и да заеме мястото ѝ.

Светлината се изля и извън Портала, почти заслепявайки историка и магьосника. Разнесе се тътен, а камъните, самите основи на Кулата потръпнаха от зловещия грохот. Изви се вятър, чийто вой напълно удави в себе си стенанията на Пар-Салиан.

Древният маг вдигна изнуреното си, белязано от мъчението лице и се загледа с ужасено изражение към прозорците:

- Това е краят — прошепна. Изкривените му пръсти безпомощно се свиваха и разпускаха. — Краят на всички неща.

- Да — отвърна Астинус и се намръщи, когато едно внезапно олюляване на Кулата го накара да допусне грешка в написаното. Той улови по-здраво книгата и продължи да отбелязва случващото се, без да откъсва взор от Портала, додето пред очите му се разиграваше последната битка за надмощие над света.

Само след няколко минути всичко бе свършило. Бялата светлина премигна кратко и красиво. Сетне отмря.

В сърцевината на Портала се възцари всеобхватен мрак.

Пар-Салиан зарида. Сълзите му капеха върху каменния под. От докосването им Кулата потръпваше като живо същество, сякаш най-после прозряла горчивата си участ.

Без да обръща внимание на падащите камъни и полюляването, Астинус безстрастно вписа финалните думи:

"И на Четвъртоден, месец Пети, в годината 358, светът намери своя край."

С дълбока въздишка историкът понечи да затвори книгата.

Нечия ръка се стовари през страниците:

- Не — рече един твърд глас. — Нищо още не е свършило.

Ръцете на Астинус трепнаха, една голяма капка мастило се откъсна от перото му и падна върху хартията, заличавайки последните думи.

- Карамон? Карамон Маджере! — извика нещастно Пар-Салиан и протегна немощно пръсти към него. — Значи теб чух в Гората!

- Съмняваше ли се? — изръмжа войнът.

Макар да бе шокиран и ужасен от жалката гледка, която представляваше в този момент сломеният магьосник, Карамон трудно можеше да се насили да изпита някакво съжаление към него. Загледан към превърнатия от кръста надолу в мрамор Пар-Салиан, той още веднъж си припомни много добре какво бе причинил този човек на собствения му близнак, както и онова, което бе изпитал сам, след като заедно с лейди Кризания ги бяха изпратили в Истар.

- Не, не се съмнявах! — магьосникът закърши ръце. — Съмнявах се в собствения си разсъдък! Не разбираш ли? Как е възможно да си тук? Как си оцелял след магическите битки, които унищожиха света?

- Не му се е наложило — обади се сурово Астинус. Историкът най-сетне бе възвърнал самообладанието си. Той остави книгата на пода до краката си и се изправи. Втренчи се недоволно в Карамон и обвинително го посочи с пръст. — Що за номер е това? Ти умря! Какъв е смисълът...

Без да каже дума, войнът издърпа Тасълхоф иззад себе си. Дълбоко впечатлен от сериозността на случая, кендерът се сви в него и впери изпълнен с молба поглед в Пар-Салиан:

- Искаш ли... искаш ли да им обясня всичко, Карамон? — попита тихичко и съвсем възпитано той. Тътенът почти заглушаваше думите му. — П-понеже наистина мисля, че трябва да кажа защо разстроих заклинанието за пътуване във времето, а после Рейстлин ми даде неправилни указания и устройството се развали, макар признавам, вината да беше отчасти моя, и как накрая свърших в Бездната, където срещнах бедния Гнимш. — Очите на Тас се изпълниха със сълзи. — И как Рейстлин го уби...

- Всичко това ми е известно — прекъсна го нетърпеливо Астинус. — Значи си се оказал тук благодарение на кендера. Разполагаме с малко време. Какво възнамеряваш да правиш сега, Карамон Маджере?

Огромният войн обърна очи към Пар-Салиан:

- Честно казано, не питая особено добри чувства към теб, чародеецо. Поне в това съм на едно мнение със своя брат. Може и да си имал причини за онова, което стори на мен и лейди Кризания. Ако е така — той вдигна ръка, за да попречи на магьосника да го прекъсне, — ако е така, тогава оставям на теб да живееш с мисълта за деянието си, защото за мен всичко е минало. Но сега знай, че имам възможността да изменям хода на времето. Същото ми каза и Рейстлин. Заради кендера можем да променим всичко, което се е случило...

... Разполагам с магическото устройство. И мога да се отправя към която и да е точка от времето. Кажи ми кога и какво се е случило, за да се окажем в центъра на това ужасно опустошение и аз ще се погрижа да го предотвратя, стига да мога.

Карамон отмести очи от Пар-Салиан и ги впери в Астинус. Историкът поклати глава:

- Не гледай мен, Карамон Маджере. Както и във всичко друго, аз съм неутрална страна. Не разчитай на помощта ми. Но мога да те предупредя, че дори и да се върнеш, най-вероятно няма да успееш да промениш каквото и да е. Камъче в пълноводна, бърза река, това е всичко, което може би ще се окажеш.

Войнът кимна.

- Дори и да е тъй, поне ще умра със съзнанието, че съм се опитал да изкупя провала си.

Астинус го изгледа проницателно.

- За какъв провал говориш, войнико? Като тръгна по дирите на своя близнак, ти рискува живота си. Даде най-доброто от себе си, положи огромни усилия да го убедиш, че пътя, който е поел, е пътят на мрака и ще го отведе единствено до собствената му гибел. — Историкът посочи Портала: — Чу ли разговора ми с него? Знаеш ли срещу какво е изправен сега?

Останал без думи, Карамон отново кимна. Лицето му бе пребледняло и измъчено.

- Тогава ми кажи — рече с хладен тон Астинус. Кулата потрепери. Вятърът засвири покрай стените, а една гигантска мълния превърна чезнещата, обгърнала света нощ, в ярък, ослепителен ден. Откритата зала на върха на Кулата се разтърси несигурно. И макар да бяха съвсем сами, Карамон си даде сметка, че чува нечии ридания. Съвсем бавно осъзна, че плачеше самата Кула. Той се огледа смутено.

- Имаш достатъчно време — каза историкът. Той се настани отново на стола си и взе книгата. Но не я затвори. — Може би не много, но все пак достатъчно. В какво, каза, си се провалил?

Войнът си пое разтреперано дъх. Сетне веждите му се сключиха. Намръщен и гневен, той се вторачи в Пар-Салиан:

- Измама, нали чародеецо? Нищо повече от измама, за да можете вие, магьосниците, да постигнете онова, което можех да сторя единствено аз: да отклоня Рейстлин от ужасните му амбиции? Но се провалихте. Изпратихте Кризания обратно във времето, за да се отървете от нея, защото ви плашеше. Но нейната воля и нейната любов се оказаха много по-силни, отколкото предполагахте. Тя оцеля и заслепена от любовта си, последва Рейстлин в Бездната. — Той го изгледа заплашително. — Не разбирам само целта на Паладин. Защо откликна на молитвите ѝ и им позволи да стигнат толкова далече...

- Не ти е съдено да разбираш пътеките на боговете, Карамон Маджере — прекъсна го студено Астинус. — Кой си ти, че да ги съдиш? Да, възможно е понякога и те да допускат грешки. Възможно е също нерядко да рискуват най-доброто, с което разполагат, за да постигнат нещо още по-добро.

- Нека бъде както казваш ти — продължи войнът с потъмняло и угрижено лице. — Маговете изпратиха Кризания назад във времето и по този начин връчиха на Рейстлин един от ключовете, от които се нуждаеше, за да проникне през Портала. И се провалиха. Боговете се провалиха. Провалих се и аз. — Карамон прокара разтреперана ръка през косата си. — Смятах, че ще успея да отвърна Рейстлин от смъртоносния път с помощта на голи думи. Трябваше хубаво да си помисля, преди да опитвам нещо подобно. — Карамон се изсмя с горчивина. — Кога ли думите ми въобще са имали някаква тежест за него? Стоеше, възправен пред Портала, готов да прекрачи в Бездната и ми обясняваше какво възнамерява да стори, а аз му го позволих. Беше лесно. Просто му обърнах гръб и си тръгнах.

- Ха! — изсумтя историкът. — Какво можеше да сториш? Тогава той беше силен, по-могъщ от всичко, което някой от нас може да си представи. Поддържаше магическото поле единствено с помощта на волята си. Не би могъл да го убиеш, дори и да искаше...

- Не — съгласи се Карамон. Погледът му се отмести от присъстващите в помещението и се зарея към бурята навън. Ветровете вееха все по-яростно. — Но можех да го последвам... в мрака... даже това да означаваше собствената ми смърт. И да му покажа, че съм готов да се жертвам в името на любовта така, както той се готвеше да пожертва всичко в името на магията и амбициите си. — Очите му се насочиха обратно към тях: — Тогава щеше да ме послуша. Ето защо ще се върна. Ще вляза в Бездната. — Войнът не обърна внимание на ужасения вик на Тасълхоф. — И там ще сторя онова, което трябва да бъде сторено.

- Което трябва да бъде сторено — повтори трескаво Пар-Салиан. — Дори не разбираш какво означават тези думи! Даламар...

Внезапно една огнена мълния експлодира в самия център на помещението и отхвърли всички към стените. Никой не успя да чуе или да види каквото и да било, когато и тътенът на гръмотевицата се стовари като огромен чук върху им. Сетне над всичко се извиси един измъчен вик.

Разтърсен от полузадушения, изпълнен с непоносима болка крясък, Карамон отвори очи и мигом съжали, че не е ослепял на секундата — толкова страховита бе гледката, която видя.

Пар-Салиан се бе превърнал от мраморна колона в колона от жив пламък! Магьосникът беше напълно безпомощен, уловен в мощното заклинание на Рейстлин. Не можеше да направи нищо друго, освен да пищи, додето пламъците неумолимо пълзяха нагоре по обездвиженото му тяло.

Полудял от ужас, Тасълхоф скри лице в шепите си и побягна със скимтене към един от ъглите. Астинус се изправи от пода, където го бе захвърлила експлозивната вълна и незабавно посегна към книгата в скута си. Започна да пише, ала ръката му спря неуверено, перото се изплъзна от пръстите му. Още веднъж той понечи да я затвори...

- Не! — извика Карамон. Той сложи ръце върху страниците.

Историкът го погледна и войнът усети как изстива под напора на тези бездушни, лишени от възраст очи. Ръцете му потрепериха, но останаха твърдо върху белия пергамент на облечения в кожа том. Агонизиращият магьосник нададе още един смазяващ кръвта крясък.

Астинус пусна отворената книга.

- Дръж — нареди Карамон и подхвърли безценния том на Тасълхоф.

Кендерът кимна вцепенено, притисна голямата почти колкото него книга към гърдите си и отново се сви в ъгъла. Огледа се ужасено, когато Карамон се хвърли през стаята право към умиращия магьосник.

- Не! — изкрещя Пар-Салиан. — Не се приближавай! Белите му, веещи се брада и коса вече пукаха, кожата му се покриваше с мехури и цвърчеше, а непоносимата тежка миризма на изгоряла плът се смесваше с тази на сярата.

- Кажи ми! — извика Карамон, като вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от топлината, застанал колкото е възможно по-близо до мага. — Кажи ми, Пар-Салиан! Какво трябва да направя? Как мога да предотвратя всичко това?

Очите на чародея се топяха. Устата му приличаше на зейнала дупка сред безформената почерняла маса на собственото му лице. Ала последните му думи поразиха война като още една светкавица и се запечатаха завинаги в паметта му:

- Трябва да попречиш на Рейстлин да напусне Бездната!