Изпитанието на близнаците

Рицарят на Черната роза

Лорд Сот седеше върху полуразрушения си, овъглен от пожарищата трон сред безлюдните руини на крепостта Даргард. Оранжевите му очи пламтяха в невидимите си орбити — единствен видим знак за присъствието на прокълнатия живот в черупката на почернялата ризница на соламнийски рицар.

Сот беше съвсем сам.

Неумрелият рицар бе освободил свитата си — някогашни рицари като самия него, които му бяха останали лоялни в истинския живот и поради това бяха наказани да му служат и в смъртта. Беше отпратил и баншитата, жените-елфи, изиграли решаваща роля в падението му приживе и обречени да прекарват дните си в негова служба. В продължение на стотици години след ужасната нощ на собствената си смърт лорд Сот се грижеше тези злощастни жени да преживяват отново и отново събитията от нея. Всяка нощ, седнал на разрушения си трон, той ги принуждаваше да пеят песента, разказваща историята на общия им срам.

Песента му причиняваше горчива болка, но лорд Сот я приветстваше. Болката беше десет пъти повече за предпочитане пред празнотата, която проникваше в самата тъкан на нечестивия му живот в смъртта. Ала тази нощ никой не пееше. Вместо това лордът слушаше собствената си история, сякаш нашепвана от смразяващия вятър, който свиреше в корнизите на разрушената крепост:

"Някога, много отдавна, аз бях лорд, рицар от Соламния. Имах всичко — бях красавец, очарователен, храбър и женен за богата, макар и не красива съпруга. Рицарите, които предвождах, ми бяха посветили живота си. Да, мъжете ми завиждаха, завиждаха на мен — лорд Сот от твърдината Даргард.

През пролетта преди Катаклизма, напуснах крепостта Даргард и се отправих към Палантас, последван от свитата си. Съветът на Рицарите се събираше и присъствието ми бе наложително. Малко ме интересуваше Съветът тогава — предстояха отегчителни разисквания на дреболии без всякакво значение. Хубавото на това събиране беше пиенето, другарството, разказите за битки и приключения. Заради това отивах.

Яздехме бавно и без да бързаме, като се наслаждавахме на дните, изпълнени с песни, шеги и закачки. Нощем отсядахме в някоя странноприемница или спяхме направо под звездите. Времето беше прекрасно, пролетта настъпваше с пълна сила. Слънцето ни огряваше, а вечерният бриз освежаваше и радваше душите ни. В онази пролет бях вече тридесет и две годишен. Животът ми беше съвършен. Не помня някога да съм бил по-щастлив.

Ала една нощ — проклета да е сребърната луна, която я огряваше — лагерувахме сред пустошта. Лекият ни сън бе нарушен от внезапен вик, който се разнесе в спусналия се мрак. Беше вик на жена, последван от викове и на други жени, които се надигнаха, примесени с грубите крясъци на великани.

Тутакси грабнахме оръжията и се хвърлихме в битка. Победата се оказа лесна — беше най-обикновена разбойническа банда. Повечето побягнаха още щом ни видяха, ала водачът им — дали защото беше твърде смел, или защото не желаеше да бъде лишен от плячката си, отказа да отстъпи. Лично аз не можех да го виня. Беше заловил красива млада девица от расата на елфите. Красотата ѝ сияеше неудържимо на лунната светлина, а страхът придаваше на чертите ѝ още по-голяма прелест. Реших да го предизвикам на двубой. Бихме се и победителят бях аз. А наградата — ах, тази сладко-горчива награда — бе да отнеса на ръце примрялата девица обратно при нейните другарки.

Сякаш все още виждам прекрасните ѝ златни коси, пламнали на лунната светлина. Все така виждам очите ѝ, когато тя дойде на себе си и ме погледна. Дори след толкова време съвсем ясно си спомням любовта, която видях в тези очи, любовта, която изгря в онзи миг на неочаквано щастие. Тя също видя в погледа ми възхитата, която колкото и да се опитвах, не можех да скрия. Всички мисли за съпруга, чест и замък тутакси ме напуснаха под напора на красотата, която съзрях в лицето ѝ.

И ето, тя изрази своята благодарност. Колко свенливи бяха думите ѝ! Отведох я обратно при жените-елфи — група свещенослужителки, пилигрими, пътуващи към Палантас и Истар. Тепърва ѝ предстоеше да бъде посветена. Пътуването целеше да я направи Преподобна дъщеря на Паладин. След като се запознахме и разменихме любезности, аз и моите рицари се върнахме в нашия лагер. Опитах се да поспя, ала все още чувствах в ръцете си онова живо, младо тяло. Никога дотогава не бях изпитвал подобна изпепеляваща страст към която и да било жена.

Когато все пак успях да затворя очи, потънах в сладки, мъчителни видения. А щом се събудих, първата ми мисъл бе, че раздялата с нея ще е като нож, забит в сърцето ми. Станах рано и се върнах в лагера на елфите. Скалъпих някаква история за скитащи банди от гоблини из целия път до Палантас и сполучих да убедя жените, че се нуждаят от моята защита. Хората ми нямаха нищо против новите ни, тъй приятни спътнички, така че продължихме пътя си заедно с тях. Ала това не успокои трескавия огън в душата ми. Вместо това само го разпали. Ден след ден я гледах как язди недалече от мен и все пак недостатъчно близо. Нощ след нощ си лягах, обзет от ярки видения и неспокойни мисли.

Желаех я, желаех я повече от всичко, което можех да имам на този свят. И все пак аз бях рицар, бях дал тържествено, скрепено с клетва обещание да спазвам Кодекса на Честта, да остана верен на съпругата, която вече имах и да водя хората си по пътя на благородството. Дълго се борих със себе си и най-сетне ми се стори, че съм надмогнал тъмните желания. Утре, казах си, ще ги оставим. Мисълта за това ме успокои и ми позволи да възвърна самообладанието си.

И наистина щях да го сторя. Ала проклета да е отредената ми съдба, отидох на лов в гората и там, далече от лагера ни, я срещнах. Другарките ѝ я бяха изпратили да събира билки.

Беше съвсем сама. Аз бях съвсем сам. Придружителите ни бяха далече. Любовта, която бях съзрял в очите ѝ, все още грееше с неотслабнала сила. Беше развързала косите си и те се спускаха като златен водопад в краката ѝ. В същия миг благородството и решимостта ми се изпариха, изгубени в пламъка на копнежа, който ме изпълваше. Бедното създание се остави да бъде прелъстено така лесно. Една целувка, а сетне друга. Привлякох я до себе си върху младата трева, замилвах я, спрях протестите ѝ с уста и... след като я направих своя... обсипах сълзите ѝ с още хиляди целувки и сладки обещания.

Същата нощ тя се върна при мен, в палатката ми. Блаженството ми бе пълно. Дадох ѝ още обещания. И, естествено, я уверих, че ще се оженя за нея. Какво друго можех да кажа? В началото дори не възнамерявах да спазя дадената дума. И как бих могъл? Имах съпруга, богата съпруга. Нуждаех се от парите ѝ. Разходите ми бяха огромни. Ала една нощ, когато отново държах любимата си в ръце, почувствах, че никога няма да намеря сили да се откажа от нея. Разпоредих се жена ми да бъде отстранена завинаги...

Продължихме пътуването си. По това време жените-елфи вече бяха започнали да подозират нещо, което бе напълно в реда на нещата. Трудно ни бе да крием в тайна усмивките, които си отправяхме през деня и да пропускаме всеки удобен случай да бъдем заедно.

Когато достигнахме Палантас, трябваше по необходимост да се разделим. Жените отседнаха в един от по-представителните домове, които Царят-жрец използваше при идванията си в града. От своя страна аз и мъжете се насочихме към квартирите си. Бях уверен, че тя ще намери начин да се срещне с мен, тъй като аз едва ли щях да успея. Първата нощ отмина, без да се случи нищо. Нямах никакъв повод за тревога. Ала отминаха втора и трета, а от нея все още нямаше никаква вест.

И ето, че на вратата ми най-сетне се почука. Но не беше тя. Беше главата на соламнийските рицари, придружен от представителите на рицарските ордени, които съставляваха братството. Още щом ги зърнах, разбрах какво може да се е случило. Тя беше разбрала истината и ме бе предала.

Оказа се, че не е станало така. Бяха ме предали нейните другарки. Любовницата ми се бе разболяла. Когато започнали да я лекуват, открили, че носи моето дете. Не беше споделила с никой, дори и с мен. Чак тогава ѝ разказали, че вече съм женен и което е по-лошото, мълвата вече се разнасяше в Палантас по същото време, по което бяха дошли слуховете, че жена ми "мистериозно" е изчезнала.

Арестуваха ме. Представлението включваше влачене из улиците на града, за да бъда допълнително унижен. Станах обект на присмех, а плебеите се надпреварваха да ме наричат със срамни имена. Не можеха да се наситят на гледката на рицар, който е паднал до тяхното равнище. Заклех се, че някой ден ще се завърна и ще стоваря отмъщението си върху тях и проклетия им изискан град. Ала клетвите ми изглеждаха безполезни. Осъдиха ме набързо. Присъдата беше смърт — бях предал високата чест да нося рицарското звание. Отнеха ми земите и името. Трябваше да ме екзекутират, като прережат гърлото ми със собствения ми меч. Приех смъртта. Дори я желаех, убеден, че моята любима ме е изоставила завинаги.

Ала в нощта, преди да се състои екзекуцията, верните ми хора ме освободиха. И тя бе заедно с тях. Разказа ми всичко. Разказа ми, че носи моето дете.

Жените-елфи ѝ бяха дали опрощение, макар че вече беше немислимо някога да бъде ръкоположена за Преподобна дъщеря на Паладин. Все пак нищо не ѝ пречеше да продължи да живее сред собствения си народ. Срамът ѝ обаче щеше да я следва до края на дните ѝ. Не бе могла да преживее мисълта, че ще ме напусне, без дори да се сбогува. Поне със сигурност ме обичаше. Знаех, че приказките, достигнали до нея я тревожеха.

Измислих някаква лъжа за жена си, в която тя на драго сърце повярва. Успокоена, любимата ми се съгласи да избяга заедно с мен. Сега вече знам, че тъкмо поради тази своя малка надежда бе решила да се срещнем. Съпроводени от личната ми свита, ние побягнахме обратно към крепостта Даргард.

Пътуването не бе от най-лесните. По целия път бяхме преследвани от другите рицари, но в края на краищата се добрахме до дома и се залостихме зад вратите на замъка. Позицията се защитаваше лесно — крепостта се издигаше високо сред оголените скали. Разполагахме с огромни количества провизии и щяхме да изкараме бързо приближаващата зима, без да изпитаме големи затруднения.

На пръв поглед трябваше да съм доволен от себе си, от живота и от новата си съпруга. Брачната церемония беше истински фарс, но се състоя. Ала вината ме измъчваше. А още повече ме измъчваше загубата на честта ми. Разбрах, че съм избягал от един затвор, само. за да попадна в друг — свой собствен, създаден по мой избор. Смъртта ми бе убягнала, но ме очакваше живот, изпълнен с мъчителни угризения на съвестта. Започнах да се държа мрачно и необщително. Избухливият ми нрав бе всеизвестен, ала сега вече бях станал нетърпим. Скоро прислугата ми ме напусна, след като наредих да бичуват двама или трима от тях. Хората ми започнаха да ме отбягват. А после, през онази съдбовна нощ, я ударих — ударих нея, единственото живо същество на този свят, което бе в състояние да ми даде някаква, макар и недостатъчна утеха.

Когато погледнах в разплаканите ѝ очи, най-сетне видях в какво чудовище съм се превърнал. Взех я в прегръдките си, умолявах я за прошка. Прекрасната ѝ коса ме обгръщаше. Усещах как нероденото ми дете рита в утробата ѝ. Коленичихме и отправихме молитва към Паладин. Не исках от бога да възстанови честта ми. Молех единствено синът или дъщеря ми никога да не разбира за срама, който бях изпитал.

И Паладин отвърна на молитвите ни. Разказа ми за Царя-жрец и арогантните планове на този човек спрямо боговете. Разказа ми, че целият свят ще почувства последствията от гнева на боговете, освен — тъй както бе постъпил преди мен Хума — ако един човек не пожелаеше да се жертва, за да спаси невинните.

Светлината на Паладин огряваше всичко наоколо ми. Измъчената ми душа бе изпълнена с мир. В този момент цената си струваше, стига това да значеше, че детето ми ще отрасне с достойнство, а светът ще бъде спасен. Препуснах към Истар, твърдо решен да осуетя плановете на жреца, с пълното съзнание, че Паладин е на моя страна.

Ала редом с мен при това пътуване яздеше и друг — Царицата на Мрака. Така подклаждаше тя войните, за да държи душите на избраниците си в робство за свое лично удоволствие. Какво използва, за да ме надвие? Същите онези жени-елфи — свещенослужителките на бога, по чието поръчение бях предприел пътуването си.

Тези жени отдавна бяха забравили името на Паладин. Подобно на жреца и те бяха обвити във воалите на собствената си измамна доброта. Изпълнен с доверие, аз им разказах какво възнамерявам да направя. Страхът им бе голям. Не можеха да повярват, че боговете ще накажат целия свят. В съзнанието им се задаваха дни, в които единствено добрите (естествено, добри за тях бяха само елфите) щяха да живеят по лицето на Крин.

Трябваше да ме спрат с цената на всичко и сполучиха.

Царицата е мъдра. Тя познава добре тъмните кътчета в сърцето на всеки. Щях да прегазя всичко, застанало на пътя ми, дори и армия. Ала нежните думи на онези жени се вляха като отрова в кръвта ми. Колко умно от страна на тяхната другарка, че се бе отървала така лесно от мен, казаха те. Ето, че сега разполагаше с моя замък и моето богатство, без да се стеснява от неудобството да бъде съпруга на човек. А можех ли въобще да бъда сигурен, че детето е мое? Били я виждали в компанията на един от по-младите ми придружители. Къде ли е ходила, когато е напуснала палатката ми през нощта?

В думите им имаше единствено истина. Нищо насочено пряко срещу нея. Ала въпросите им загризаха немилостиво душата ми със съмнения. Започнах да си спомням думи, случки, погледи. Бях сигурен, че са ме предали. И щях да ги заловя на местопрестъплението! Щях да убия него и да накарам нея да страда!

Обърнах гръб на Истар.

Когато най-после се добрах до дома, съборих портите на замъка. Изпълнена с тревога, жена ми дойде да ме посрещне, понесла невръстния ни син на ръце. В очите ѝ се забелязваше отчаяние, което взех за вина. Проклех я, проклех нея и детето ѝ. В този момент огнената планина се стовари върху Ансалон.

Звездите изпопадаха. Земята се разтресе и зейна, разделена на две. Един полилей, светещ със стотици свещи, се стовари от тавана. Жена ми изчезна в миг, погълната от огнената вълна. Знаеше, че участта ѝ е да умре, ала в последния миг протегна към мен детето си, за да го спася от пламъците. Поколебах се, след което, изпълнен с гняв от ревност, с натежало от обида и ярост сърце, ѝ обърнах гръб.

С последния си дъх, моята красива жена призова гнева на боговете над мен: "Ще те застигне смърт от огън. Ще умреш заедно с мен и своя син. Ала ще живееш — завинаги в мрак. Ще живееш един живот след друг заради всеки, който в този миг погубен е заради твоето безразсъдство!" Така загина тя.

Пламъците се разпространяваха бързо. Опитахме какво ли не, но нищо не можеше да ги потуши. Скоро замъкът ми бе обхванат от исполински пожар. Дори камъните горяха. Хората ми се опитаха да избягат. Ала още пред очите ми избухнаха и изгоряха до един като живи факли. Накрая на върха на планината не остана никой, никой освен мен. Стоях в главната зала на крепостта, заобиколен от всички страни от огнени стени, които все още не ме докосваха. Не след дълго те започнаха да ме приближават...

Умрях бавно, в непоносими мъки. А когато смъртта най-после ме намери, не ми бе съдено да усетя спокойствието на отвъдното. Затворих очи, само за да ги отворя отново и да се изправя пред свят, изпълнен с празнота, голо отчаяние и вечна агония. Нощ след нощ, безброй години, седя тук на този трон и слушам жените-елфи да пеят историята на моя живот.

Всичко това свърши с идването ти, Китиара...

Когато Мрачната Царица ме призова на помощ във войната, която водеше, ѝ отвърнах, че ще се подчиня на онзи Драконов повелител, който пръв има куража да прекара една нощ в крепостта Даргард. Яви се само един — ти, красива моя. Ти, Китиара. Възхищавах ти се заради смелостта, уменията и безмилостната ти решимост. В теб виждам себе си. Виждам в какво можех да се превърна.

Помогнах ти да избиеш другите драконови повелители, когато напускахме Нерака в бъркотията, последвала поражението на Царицата. Помогнах ти да се добереш до Санкшън и още веднъж да установиш властта си над целия континент. Помогнах ти и щом реши да провалиш плановете на твоя брат Рейстлин. Не, не бях изненадан, че той все пак те надхитри. От всички смъртни, които някога съм срещал, Рейстлин е единственият, от когото се страхувам.

Признавам, че дори се забавлявах с многобройните ти любовни похождения, Китиара. Ние, мъртвите, не можем да изпитваме похот. Похотта е страст на плътта, а в тези вледенени крайници отдавна вече няма кръв. Наблюдавах те как обръщаш отвътре-навън този слабак Танис Полуелф и се наслаждавах на това всяка секунда.

Ала сега, Китиара, какво е станало с теб? Господарката се е превърнала в робиня. И в замяна на какво — на един елф! О, виждам как пламват очите ти, когато споменаваш името му. Виждам как треперят пръстите ти, щом получиш писмо от него. Губиш време в бленуване, а трябва да кроиш планове за война. Дори генералите ти вече не могат да привлекат вниманието ти.

Не, ние мъртвите, не можем да изпитваме похот. Но можем да изпитваме омраза, завист, ревност и чувство за притежание.

Бих могъл да убия Даламар. Мрачният елф е вещ в изкуството си, но не ми е равен. Неговият учител? Рейстлин? Е, това вече е друга история.

Царице в мрачната си Бездна — пази се от този магьосник, пази се от Рейстлин! В негово лице ще срещнеш най-голямото си предизвикателство, а всички знаем, че накрая ще ти се наложи да се изправиш срещу му и то съвсем сама. Не мога да ти бъда от полза, не и в твоето измерение, но поне бих могъл да направя каквото мога.

Да, Даламар, бих могъл да те убия. Ала зная какво е да умреш и смъртта за мен е край, какъвто ти не заслужаваш. Вярно — агонията е невероятна, но скоро отминава. Но колко по-голяма болка има само в това да се рееш в света на живите, да долавяш мириса на кръвта им, топлината на меката плът и да знаеш, че никога, никога повече не ще бъдеш като тях. Съвсем скоро ще разбереш за какво говоря, мрачни елфе...

Колкото до теб, Китиара, знай, че по-скоро бих изтърпял болката да живея още един век като досега, отколкото отново да те видя в прегръдките на който и да е смъртен!..."

Немъртвият рицар размишляваше и кроеше планове. Умът му се извиваше и преобръщаше като бодливите клони на черните рози, които постепенно превземаха всяко свободно кътче в замъка. Скелетоподобните войни крачеха по бойниците, както обикновено — близо до мястото, където техният господар бе намерил смъртта си. Жените-елфи кършеха безплътните си ръце и оплакваха съдбата си с горчива печал.

Сот не чуваше и не забелязваше нищо. Просто седеше на почернелия си трон, втренчен сляпо в голямо, потъмняло петно върху каменния под — петно, което от години се опитваше да изличи с всичките си магически сили, и което независимо от желанието му си оставаше на мястото. Петното имаше формата на жена...

И ето, че невидимите устни най-сетне се разтегнаха в усмивка, а пламтящите оранжеви очи пламнаха още по-ярко в безкрайната нощ.

"Ти, Китиара, ще бъдеш моя завинаги..."

Глава 1

Каретата изтрополи шумно и най-сетне спря. Конете изпръхтяха и затанцуваха във впряга, удряйки копита в гладкия паваж, сякаш нетърпеливи да приключат с пътуването и отново да се завърнат в удобните конюшни.

Една глава се промуши през прозореца на каретата.

- Добро утро, сър. Добре дошли в Палантас. Моля, заявете името си и работата, по която идвате.

Думите бяха произнесени с жизнерадостен, официален тон и идваха от устата на жизнерадостен, официален млад мъж, който навярно съвсем скоро бе застъпил на пост. Той присви очи, за да нагоди зрението си към сумрака във вътрешността на каретата. Слънцето на късната пролет грееше почти толкова жизнерадостно, колкото и младият мъж, може би защото и то, както и той, току-що бе поело всекидневните си задължения.

- Името ми е Танис Полуелф — отвърна мъжът във вътрешността на каретата. — Тук съм по покана на Преподобния Елистан. Разполагам и с писмо, с което да го докажа. Ако изчакате само минутка, ще...

- Лорд Танис! — Лицето в рамката на прозореца стана почти толкова червено, колкото и нелепата, богато декорирана униформа, с която бе облечен притежателят му. — Моля да ми простите, сър. Аз... аз не ви разпознах... макар че нищичко не виждам... но щях, ако...

- Проклятие, младежо — отвърна раздразнено Танис. — Не се извинявай за това, че вършиш задълженията си. Ето писмото...

- Няма, сър, искам да кажа, слушам, сър. Да се извинявам... Така де. Ужасно съжалявам. Писмото? Наистина не е необходимо, сър.

Стражът заекна още веднъж, отдаде чест, удари си главата в горния ръб на прозореца, раздра дантеления ръкав на униформата си на вратата, още веднъж отдаде чест и най-накрая се олюля обратно към поста си с вид на човек, който току-що е излязъл невредим от сбиване с цяла банда хобгоблини.

Танис се усмихна печално и се облегна назад, точно когато каретата отново потегли и премина през портите на Стария град. Стражата беше негова идея. Всъщност му бе струвало огромни усилия да убеди лорд Амотус от Палантас, че градските порти не само трябва да бъдат затваряни, но и добре охранявани.

- Но хората могат да се обидят. Да се почувстват нежелани — запротестира отпаднало Амотус. — Пък и в края на краищата, войната свърши.

Танис отново въздъхна. Кога щяха да се научат? Никога, предположи мрачно, загледан през прозореца към града, който повече от всеки друг по лицето на континента Ансалон, въплъщаваше самодоволството, обхванало света след края на Войната на Копието. Всъщност през тази пролет май се навършваха две години оттогава.

Последното изтръгна още една въздишка от Танис. Проклятие! Напълно беше забравил! Денят на Края на войната! Кога беше? След две, три седмици? Отново щеше да му се наложи да влиза в онзи глупав костюм — церемониалната броня на соламнийски рицар, да носи натруфените елфически дрехи и да се кичи с джуджешки джунджурии. Очакваха го банкети и такива количества храна, от които нямаше да може да заспи до среднощ. Щеше да има скучни речи и... Лорана...

Танис зяпна. Разбира се! Много добре е знаела какво го чака! Как е възможно изобщо да си помисли, че е могла да забрави? Току-що се бяха завърнали у дома в Солантас и бяха изминали едва няколко седмици след погребението на Солостаран в Квалинести. Единственото пътуване на Танис през това време бе свързано с неуспешния му опит да открие лейди Кризания. Точно тогава за Лорана бе пристигнало писмо, съдържащо изречение, издържано в типичния излят почерк на елфите:

"Спешно се Нуждаем от Присъствието Ви в Силванести!"

— Ще се върна след четири седмици, скъпи — каза тя и го целуна нежно.

И все пак в очите ѝ, в тези прекрасни очи, имаше стаен смях!

Беше го оставила съвсем сам! Беше го оставила да се оправя съвсем сам с проклетите церемониални глупости! А сега се разхождаше из родните земи на елфите, които, макар и все още да се бореха с последствията от кошмара на Лорак, бяха сто пъти за предпочитане пред дори една вечер, прекарана в компанията на лорд Амотус...

Внезапно обаче си даде сметка какво точно прави. В съзнанието му изникна образът на Силванести с грозните му, измъчени дървета, от които капе кръв, с разкривените, изтерзани лица на отдавна мъртвите войни-елфи, вглеждащи се към него от сенките на миналото. После се появи и образът на една от вечерите при лорд Амотус. Сравнението беше немислимо...

Без да иска Танис избухна в смях. И все пак би избрал мъртвите войни още в този миг!

Колкото до Лорана, е, не можеше да я вини. Ако за него тържествата в Палантас бяха изпитание, то какво оставаше за нея? Лорана беше любимка на тези хора, Златният им генерал, онази, която бе спасила прекрасния им град от опустошението на войната. Нямаше нещо, което не биха направили за нея, освен може би да ѝ оставят поне мъничко свободно време. След последния Ден на Края на войната Танис бе отнесъл жена си на ръце обратно до дома.

Представи си я такава, каквато навярно беше сега в Силванести. Сигурно работеше неуморно, за да засадят отново всички унищожени цветя, помагаше да успокоят сънищата на измъчените дървета и съвсем бавно отново да ги възвърнат към живота. Без съмнение бяха заедно с Алхана Звездния бриз, вече нейна роднина по непряка линия, която също бе извикана в Силванести — но без новия си съпруг, Портиос. Бракът им, поне до този момент, си оставаше лишен от сгряващата топлинка на любовта и Танис се чудеше дали Алхана не бе избрала пътуването до Силванести в търсене на временен пристан, където да отдъхне от натрупаното напрежение. Денят на Края на войната без съмнение беше труден и за нея. Мислите му се зареяха към Стурм Сияйното острие, рицаря, когото Алхана обичаше с цялото си сърце, но който за нещастие спеше вечния си сън в Кулата на Върховния свещенослужител. Последното сякаш по команда отприщи спомените... спомени за толкова много приятели... и врагове.

Сякаш призована от тези мисли, някаква тъмна сянка се стрелна над каретата. Танис надникна през прозореца. В дъното на дългата, запустяла улица съгледа неестествена кръпка чернота — Дъбравата Шойкан, гората-пазител на Кулата, чийто Господар беше Рейстлин.

Дори от толкова далечно разстояние, Танис успяваше да долови смразяващия хлад, който вееше от дърветата и заледяваше не само сърцето, но и душата. Погледът му се зарея към Кулата, издигаща се над красивите постройки на Палантас като черен, железен клин, забит в бялата гръд на града.

Най-сетне мислите му се насочиха към писмото, което го бе довело чак дотук и което понастоящем държеше в ръцете си. Той сведе глава и очите му отново пробягаха по думите:

Танис Полуелф,

Наложително е да се срещнете с нас. Всяко забавяне може да се окаже фатално. Храмът на Паладин, след смяна на Стражата, издигане 12, Четвъртоден, Година 356.

Това беше всичко. Нямаше подпис. Знаеше само, че днес е Четвъртоден. Беше получил посланието само два дни по-рано и това го принуди да пътува денем и нощем, за да стигне в Палантас навреме. Със сигурност езикът и почеркът в писмото бяха елфически. Не беше кой знае колко необичайно. Елистан разполагаше с много свещенослужители-елфи, но защо не го беше подписал лично? Ако изобщо го изпращаше той. И все пак кой друг би могъл с такава лекота да отправи покана за среща в самия Храм на Паладин?

Той вдигна рамене. Вече неведнъж опитваше да си отговори на тези въпроси, но така и не бе стигнал до напълно задоволително обяснение на мистерията. Напъха писмото обратно в кесията си. Погледът му се зарея умислено към Кулата на Върховното чародейство.

- Обзалагам, че отново си в дъното на всичко това, стари приятелю — измърмори и се намръщи от безпокойство при мисълта за странното изчезване на лейди Кризания.

Каретата отново изтрополи и спря, изтръгвайки Танис от мрачната му угриженост. Погледна през прозореца и веднага зърна Храма, но търпеливо си наложи да изчака идването на лакея, който да му отвори вратата. Усмихна се. Почти можеше да види срещу себе си подигравателното изражение на Лорана — насмешливо, предизвикателно, подтикващо го да се осмели да посегне към дръжката на вратата. Бяха изминали месеци преди окончателно да успее да го откаже от стремителния му навик да отваря вратата със замах, събаряйки лакея, забравил за всичко — кочияш, карета и коне — унесен в текущите си задължения.

Постепенно обърнаха всичко на шега, която само двамата разбираха. Харесваше му да вижда как очите ѝ се превръщат в тесни цепнатини, когато ръката му несъзнателно посяга към дръжката, изкушена да я натисне. Това само му напомни колко много му липсваше сега Лорана. А и къде беше този проклетник, лакеят, в края на краищата? В името на боговете, сега беше съвсем сам, можеше поне веднъж да постъпи както му се харесва...

Вратата се отвори рязко. Лакеят се побави, докато нагласи стъпалото.

- Няма нужда — отсече раздразнено Танис.

Той пренебрегна отчаяните протести на прислужника и скочи на земята. Пое си дълбоко въздух, без да обръща внимание на ядното мърморене на лакея, който се оттегли с изражение на наранено достойнство. Най-после беше свободен — извън тясното, задушаващо пространство на каретата.

Огледа се съвсем бавно, за да позволи на прекрасното усещане за мир и благополучие, излъчващо се от Храма на Паладин, да проникне в душата му и да прогони от нея последните влажни мъгли на пътуването. Мястото не се охраняваше от гора. Вместо това пътникът бе подмамван от обширни, тучни ливади, покрити с трева, по-мека и от най-меката коприна, които му внушаваха, че една разходка с нищо не може да му навреди, караха го да се отпусне, да си почине. Във въздуха се носеше сладкият парфюм от градините с ярки цветя, които радваха окото с поразяващото си многообразие. Тук-там се виждаха внимателно подкастрени групи от дървета, предлагащи малки сенчести оазиси, където човек да се скрие от ярките лъчи на слънцето. Фонтани изхвърляха във въздуха чиста, прохладна вода. По алеите се разхождаха свещенослужители, облечени в бели мантии, свели глави в размисъл или увлечени в сериозни дискусии.

А в самия център на всичко това, в ярките лъчи на утринното слънце се издигаше Храмът на Паладин. Сградата бе построена от бял мрамор, ала това бе единственото разточителство, което архитектите си бяха позволили. По фасадата му нямаше никаква украса, но общото впечатление твърде добре се вплиташе в тихото, ненатрапливо спокойствие, което цареше наоколо.

Имаше порти, но не и стражи. Всички бяха добре дошли и немалко се възползваха от поканата. Мястото беше рай за скърбящите, уморените и нещастните. Когато Танис тръгна през добре поддържаната морава, очите му срещнаха погледите на не един и двама, седящи или лежащи на тревата. В израженията им се забелязваха смиреност и блаженство, които съвсем ясно личаха през следите от неизбежните житейски грижи и умора.

Беше направил едва няколко крачки, когато — с въздишка — си спомни за каретата. Обърна се и тъкмо се канеше да извика на кочияша да го изчака, когато от сенките на една трепетликова горичка в самия край на градините на Храма изникна нечия фигура:

— Танис Полуелф?

Щом силуетът на непознатия най-сетне изплува в светлината, Танис стреснато се отдръпна. Човекът носеше черна мантия. От колана му висяха неизброими кесии и други магически приспособления, по ръкавите и качулката му бяха избродирани сребърни руни. Рейстлин, беше първата мисъл на Танис, тъй като само допреди секунди умът му бе зает именно с архимагьосника.

Ала не беше Рейстлин. Танис успокоено въздъхна. Този магьосник беше поне с глава и половина по-висок от Рейстлин. Тялото му бе изправено и добре сложено, дори мускулесто и пристъпваше много по-енергично от него. Освен това, даде си сметка той, гласът му притежаваше дълбока и твърда интонация и нямаше нищо общо с несигурния шепот на архимагьосника.

И ако цялата ситуация вече не бе достатъчно сложна, Танис би си помислил, че мъжът говори с елфическа акцент.

- Аз съм — отвърна най-сетне той.

Въпреки че не успяваше да види скритото в сенките на черната качулка лице на непознатия, нещо му подсказа, че отговорът му предизвика усмивка.

- Стори ми се познат. Често съм слушал да те описват. Можеш да освободиш каретата. Няма да ти бъде необходима. Ще прекараш много дни, вероятно седмици в Палантас.

Непознатият наистина говореше елфически! От региона на Силванести! За момент Танис се почувства толкова объркан, че остана занемял. Кочияшът се покашля нерешително. Пътуването се оказа продължително, а в Палантас имаше не една и две доста добри таверни, за чието пиво се носеха легенди из цял Ансалон...

Ала Танис не възнамеряваше да освобождава екипажа си само заради думите на някакъв си черноризец. Вече се канеше да го разпита както трябва, когато непознатият магьосник извади ръцете си от ръкавите на мантията и му направи кратък предупредителен жест с едната, докато с другата подканящо му махна да се приближи:

— Моля те — произнесе отново на елфически. — Защо не повървим заедно? Тръгнал съм в същата посока, в която и ти. Елистан ни очаква.

"Ни очаква?" Умът на Танис се поколеба объркано. Откога Елистан беше започнал да кани в Храма на Паладин разни магьосници от ордена на Черните мантии с толкова лека ръка? И откога черноризците съвсем доброволно пристъпваха по свещените земи около храма!

Е, единственият начин да узнае това очевидно бе да последва странния елф и да запази въпросите си за по-късно, когато останеха насаме. Танис още по-объркано даде инструкции на кочияша и двамата с магьосника проследиха заминаването на каретата. Едва тогава той се обърна към новия си спътник:

- Сър, струва ми се, че имате известно предимство пред мен — каза, като с мъка изговаряше думите на наречието на Силванести. Езикът бе далеч по-чист, в сравнение с онзи в Квалинести, с който бе отраснал и владееше.

Непознатият се поклони и отметна качулката си, за да могат лъчите на слънцето да огреят чертите му.

- Казвам се Даламар — отвърна и отново прибра ръце в ръкавите си. Малцина по лицето на Крин биха се ръкували доброволно с черноризец.

- Мрачен елф! — възкликна изумено Танис без да мисли. Той се изчерви. — Съжалявам — каза в настъпилото неловко мълчание. — Просто никога не бях срещал...

- Някой от моя вид? — довърши с лекота Даламар. Студените му, красиви и безизразни черти се разместиха в съвсем слаба усмивка. — Да, навярно е така. Ние, "прогонените от светлината", както ни наричат, не рискуваме чести пътешествия из огряваните от слънцето измерения. — Усмивката му се разшири и стана по-топла. Внезапно Танис си даде сметка, че съзира нещо като копнеж в очите му, зареяни към трепетликите, сред които магьосникът бе изчаквал пристигането му. — И все пак дори ние понякога страдаме от носталгия.

Танис също се загледа към трепетликите — дърветата, които елфите ценяха повече от всички други и пооблекче-но се усмихна. Самият той също знаеше какво е да се окажеш на мрачен кръстопът. Често му се бе налагало да избира в ситуации, в които бездната буквално зееше под краката му. Така че можеше да разбере поне това.

- Часът на уговорената среща наближава — каза той. — Доколкото разбирам, ти също си въвлечен по някакъв начин във всичко това. Може би е най-добре да тръгваме...

- Разбира се. — Даламар сякаш дойде на себе си.

Той последва Танис през зелената морава без всякакво колебание. При едно от редките си обръщания Танис с изненада установи, че деликатното лице на мрачния елф е болезнено изкривено.

- Какво има? — Той спря. — Зле ли ти е? Ако мога да помогна...

Даламар се усмихна измъчено:

- Не, Полуелф. Не можеш да ми помогнеш. Нито пък ми е зле. Представи си как би изглеждал ти, ако се наложеше да навлезеш в Дъбравата Шойкан, която пази моето убежище.

Танис кимна разбиращо и несъзнателно хвърли един поглед към извисяващата се в далечината Кула. Внезапно го порази странна мисъл. Погледна към ливадите и Храма, след което отново върна очи върху Кулата. Сега, когато ги виждаше заедно, му се струваха наистина необичайна гледка, сякаш се сблъскваше за пръв път с нея. Със сигурност в този момент намираше двете постройки за далеч по-завършени и цели, отколкото когато му се налагаше да ги оценява поотделно. Впечатлението бе мигновено и повърхностно. Секунда по-късно вече се бе изплъзнало от ума му, оставяйки след себе си единствено очевидния въпрос, който изскочи от устата му:

- Значи живееш там? С Рей... с него? — Колкото и да се опитваше, Танис знаеше, че не би могъл да изрече името на архимагьосника, така че просто предпочиташе да го избягва.

- Той е мой шалафи — отговори напрегнато Даламар.

- Значи си негов послушник. — Танис бе разпознал елфическата дума за учител. Той се намръщи. — Но тогава какво правиш тук? Той ли те изпрати?

"Ако е така — помисли си несъзнателно, — ще напусна това място още сега, дори и да ми се наложи да ходя пеша чак до Солантас."

- Не — отвърна мрачният елф с лице, по което вече почти не се забелязваше цвят. — Но ще говорим именно за него. — Даламар вдигна качулката си. — Сега ще те помоля да побързаме. Елистан ме снабди с амулет, който да ме предпазва по време на това изпитание. И все пак не искам да удължавам агонията си.

Елистан да дава амулети на черноризци? И то послушници на Рейстлин? Вече напълно озадачен, Танис кимна и ускори крачка.

- Танис, приятелю!

Елистан, свещенослужител на Паладин и глава на църквата на континента Ансалон, протегна ръка към Полуелфа. Танис топло пое десницата му, като се опитваше да не забелязва колко отслабнало и неуверено бе ръкостискането на свещеника. С огромно усилие на волята си наложи чувствата да не се изпишат по лицето му от шока, който изпита при вида на жалката, изсушена, слабичка фигура на приятеля му. Елистан почиваше в леглото си, заобиколен от куп възглавници.

- Елистан — започна съчувствено Танис.

Единият от свещенослужителите в бели мантии, които наглеждаха водача си, недоволно вдигна глава и го погледна сърдито.

- Тоест, Преподобни — поправи се неуверено Танис. — Изглеждаш добре.

- А ти, Танис Полуелф, си се превърнал в долен лъжец — отбеляза Елистан, докато с усмивка се вглеждаше в болезненото изражение на приятеля си. Той потупа загорелите от слънцето пръсти на Танис. — И престани с това "Преподобни". Да, Гарад, знам, че е единственото правилно обръщение, но този човек ме познава от времето, когато все още бях роб в мините на Пакс Таркас. А сега, изчезвайте всички — даде той знак на пърхащите около него свещенослужители. — Донесете на гостите ни най-доброто от онова, с което разполагаме.

Погледът му се насочи към мрачния елф, който още с влизането бе рухнал в най-близкото кресло близо до огъня.

- Даламар — рече внимателно, — пътуването дотук едва ли е било от най-лесните за теб. Задължен съм ти. Поне в моите покои, вярвам, ще откриеш кратка почивка. Какво да бъде?

- Вино — успя да произнесе през посивелите си устни мрачният елф. Танис забеляза, че вкопчените му в дръжките на креслото ръце леко потрепват.

- Донесете вино и храна за гостите ни — каза Елистан след излизащите свещенослужители, немалко от които хвърляха по някой неодобрителен поглед на черноризеца. — Веднага щом пристигне Астинус, го придружете до покоите ми и се погрижете никой да не ни безпокои.

- Астинус? — възкликна Танис. — Астинус, Летописецът?

- Да, Полуелф — усмихна се още веднъж Елистан. — Умирането си има и хубави страни. "Един след друг те идват да ме видят, онези, които тъй и не видях." Нали така се казва в поемата на стареца? Хайде стига, Полуелф. Въздухът е така чист. Да, знам, че умирам. Знам го от доста време. Седмиците ми са преброени. Хайде, Танис. И преди си виждал хората да умират. Какво разправяше, че ти е казала Господарката на Гората в Смрачената дъбрава? "Не оплакваме смъртта на тези, що изпълнили са своята съдба." Животът ми изпълни предназначението си, Танис. Дори повече, отколкото очаквах. — Елистан се загледа през прозореца към ширналите се зелени ливади, към дъхавите градини и, някъде отвъд тях, към мрачната Кула на Върховното чародейство. — Беше ми дадено да донеса на света надежда, Полуелф — продължи тихо. — Надежда и изцеление. Какво би могъл да иска повече човек като мен? Отивам си със знанието, че църквата е пуснала дълбоки корени, както и преди. Сега имаме свещенослужители сред всички раси. Да, дори и сред кендерите. — Елистан се усмихна и прокара пръсти през косата си. — Ех, какво време беше само, Танис! Какво изпитание за вярата! Все още ни е трудно да установим с голяма доза точност кое липсва и кое си е на мястото. Но кендерите са добри по душа и сърце. И винаги когато започна да губя търпение, си спомням за Физбан-Паладин, както ни се разкри самият той — и специалната му любов към твоя малък приятел Тасълхоф.

При споменаването на името на кендера, лицето на Танис за миг потъмня. Както му се стори, Даламар също вдигна за кратко глава от мястото, от където се взираше невиждащо в танцуващите пламъци. Ала Елистан сякаш не го забеляза.

- Изпитвам съжаление единствено задето не можах да оставя някой, който да ме замести достойно. — Той поклати глава. — Гарад е добър човек. Твърде добър. В негово лице виждам зачатъците на следващия Главен свещенослужител. Но все още не разбира напълно необходимостта от поддържането на баланс, без който този свят е немислим. Прав ли съм, Даламар?

За изненада на Танис, мрачният елф кимна. Той отново бе отметнал качулката си и отпиваше с мъка от червеното вино, което свещенослужителите му донесоха. Ръцете му вече не трепереха и цветът постепенно се завръщаше по лицето му.

- Мъдър си, Елистан — отвърна магът тихо. — Иска ми се и други да бяха толкова просветлени, колкото си ти.

- Може би това не е мъдрост, а най-обикновена способност да виждаш нещата под различен ъгъл. — Елистан се обърна към Танис: — А ти, приятелю? Забеляза ли и наслади ли се на гледката на идване? — Той посочи отслабнало прозореца, през който Кулата се виждаше съвсем ясно.

- Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — започна да увърта полуелфът, който винаги се усещаше натясно, когато се налагаше да споделя чувствата си.

- Напротив — възрази Елистан с тон, в който се долавяше нещо от старите му решителност и твърдост. — Погледна първо Храма, а после и Кулата и веднага ти направи впечатление колко правилно е избрано местонахождението им, колко добре е, че се намират тъй близо. Е, разбира се, имаше и такива, които още от самото начало възразяваха срещу тази гледка, особено Гарад и естествено — лейди Кризания...

При споменаването на името на свещенослужителката, Даламар се задави, закашля се и побърза да остави настрана чашата с вино. Танис се изправи и несъзнателно започна да крачи из стаята, както правеше винаги, когато бе нервен, додето не забеляза, че това може би притеснява умиращия и седна отново на мястото си:

- Има ли някакви вести от нея? — попита тихо.

- Съжалявам, Танис — каза внимателно Елистан. — Нямах намерение да те опечалявам. Наистина смятам, че трябва най-сетне да престанеш да се самообвиняваш. Онова, което стори тя, бе резултат на лично нейно решение. Иначе не бих се съгласил. Не би могъл да направиш нищо. Нито да я спреш, нито да я предпазиш от собствената ѝ съдба, каквато и да е тя. Не, не сме получавали вести от нея.

- Точно обратното — намеси се Даламар със студен и безизразен глас, който моментално привлече вниманието на двамата мъже. — Това е една от причините, поради които ви събрах заедно.

- Ти си ни събрал заедно! — повтори Танис и отново се изправи. — Мислех, че Елистан ни е извикал. Да не би твоят шалафи да стои Зад всичко това? Той ли е отговорен за изчезването на тази жена? — Той пристъпи към мрачния елф. Лицето му бе пламнало под червеникавата брада. Даламар също стана. Очите му горяха със странен, заплашителен блясък, а едната му ръка почти недоловимо се прокрадна към кесиите, окачени на колана. — Защото, в името на всички богове, ако ѝ е направил нещо, кълна се, че лично ще му извия тънкия врат...

- Астинус от Палантас — обяви един от свещенослужителите на вратата.

Историкът вече се възправяше в рамката ѝ. Лишеното му от възраст лице не изразяваше абсолютно нищо, додето сивите му очи оглеждаха внимателно стаята и сякаш си взимаха бележка за всичко и всеки с внимание, което по-късно вероятно щеше да му се отплати, когато опише случилото се в своята книга. Погледът му премина през пламналото, разгневено лице на Танис, през гордото, предизвикателно изражение на елфа и уморените, но търпеливи черти на умиращия свещенослужител.

- Нека отгатна — произнесе невъзмутимо Астинус, след като влезе и се настани в едно кресло. Той сложи огромната книга върху масата пред себе си, отвори я на една празна страница, извади паче перо от дървената кутия, която носеше, изучи върха му и вдигна очи: — Мастило, приятелю — обърна се към един стреснат свещенослужител, който, след като въпросителният му поглед изтръгна кимване от Елистан, напусна забързано помещението. — Нека отгатна. Тъкмо говорехте за Рейстлин Маджере.

- Вярно е — обади се Даламар. — Аз ви събрах. Мрачният елф отново бе заел мястото си пред огъня.

Танис се върна при Елистан, без да престава да се мръщи недоволно. Гарад се върна с мастило за Астинус и попита дали ще имат нужда от нещо друго. След като получи отрицателен отговор и като не пропусна да отбележи строго, че е в интерес на всички присъстващи Елистан да може да се върне към почивката си възможно най-скоро, той ги остави сами.

- Аз ви събрах — повтори Даламар, загледан към огъня. Сетне погледна право в Танис: — Ти дойде с цената на едно леко неудобство. Аз обаче съм тук, въпреки знанието за изпитанието, на което ще подложа вярата си, тъпчейки свещената ви земя. Но е от изключителна важност да говоря с всички ви, с всички заедно. Знаех, че Елистан не може да ме посети. Бях сигурен, че Танис не би пожелал да ме посети. Така че нямах друг избор, освен...

- Продължавай нататък — прекъсна го Астинус с дълбокия си хладен глас. — Докато седим тук, светът край нас върви по неизброимите си пътеки. Вече си ни събрал. Нека чуем причината.

Даламар замълча за миг, отправил поглед към играта на танцуващите пламъци. Когато отново заговори, сякаш не смееше да вдигне очи:

- Най-лошите ни страхове се оправдаха — каза тихо. — Той е успял.

Глава 2

Върни се у дома...

Гласът се рееше на границата на спомените му. Някой беше коленичил над езерото на ума му и пускаше думи в спокойната чиста вода. Концентричните кръгове на осъзнаването го накараха да се поколебае... и го изтръгнаха от мирния, заслужен сън.

- Върни се у дома... Синко, върни се у дома. Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на майка си. Тя се усмихна и отметна един кичур от челото му.

- Бедният ми син — измърмори, а тъмните ѝ очи бяха преизпълнени с печал, жалост и любов. — Какво са ти сторили? Наблюдавах. Наблюдавах толкова дълго. И плачех. Да, синко, дори мъртвите могат да плачат. Това е единствената ни утеха. Но сега всичко е зад нас. Сега си с мен. Можеш да си починеш...

Рейстлин с мъка се надигна. Погледна собственото си тяло и за свой ужас установи, че е потънал в кръв. И все пак не чувстваше никаква болка, сякаш не беше ранен.

Откри, че му е трудно да си поеме дъх и се забори за глътка въздух.

- Ето, нека ти помогна — каза майка му.

Тя започна да развързва копринения шнур около кръста му, шнур, върху който носеше окачени всичките си кесии, безбройните безценни магически съставки. Рейстлин светкавично и почти инстинктивно отблъсна ръката ѝ. Сега вече успяваше да си поема дъх. Огледа се.

- Какво се случи? Къде съм?

Беше объркан. В съзнанието му изникваха спомени от собственото му детство. Спомени от детството на две деца! Неговото... и на някой друг. Погледна майка си и му се стори, че лицето ѝ е на някой, когото познава и все пак никога не е виждал.

- Какво се случи? — повтори малко по-раздразнено, като отблъсна спомените, които заплашваха да удавят в себе си и последните му крехки остатъци от здрав разум.

- Ти умря, синко — обясни внимателно майка му. — И сега си тук, заедно с мен.

- Умрял съм? — не можа да повярва Рейстлин.

Той панически зарови из спомените си. Знаеше, че е бил съвсем близо до смъртта... Но къде се беше провалил? Сложи ръка на челото си и почувства... плът, кост, топлина... И най-сетне си спомни...

Порталът!

- Не! — извика гневно и се втренчи в майка си. — Невъзможно.

- Изгуби контрол, синко — тя отново протегна ръка, за да го докосне. Той се отдръпна. Със съвсем лека усмивка, усмивката, която така добре помнеше, майка му прибра ръката в скута си: — Полето се измести и освободената сила те разкъса на части. Имаше ужасна експлозия, която изравни със земята всичко. Магическата крепост Заман рухна. — Гласът ѝ потрепери. — Не можех да гледам повече как страдаш.

- Спомням си — прошепна Рейстлин и се заклати, уловил глава в ръцете си. — Спомням си болката... но...

Спомняше си и друго — ярко избухнала многоцветна светлина, усещането за изпълващи душата му екзалтация и екстаз, спомняше си как драконовите глави отвориха усти и нададоха яростни писъци, докато той обгръщаше Кризания с ръце.

Рейстлин се изправи и се озърна. Намираше се на съвсем равно място — приличаше на пустиня. В далечината се виждаха планини. Изглеждаха му познати и... разбира се! Кралството на джуджетата. Той се обърна. Ето ги и руините на крепостта, приличащи на череп, зинал, за да погълне цялата земя в завинаги ухилената си паст. Значи все още се намираше в Равнините на Дергот. Пейзажът му беше познат. Но независимо от това, в него имаше нещо различно. Всичко изглеждаше окъпано в червено, сякаш виждаше околните предмети през нечии чужди, окървавени очи.

Вече бе имал случай да разгледа Черепа още по време на Войната на Копието. Но нямаше спомен да се е хилел по толкова скверен начин. Планините също изглеждаха някак изсечени и твърде добре очертани на фона на небето. Небето! Рейстлин шумно си пое дъх. Беше празно! Огледа се бързо и в четирите посоки. Не, не се виждаше слънце и все пак не беше нощ. По небето нямаше нито луни, нито звезди; а и беше в такъв странен цвят — матоворозово, като отражение на залеза.

Той сведе очи към жената, коленичила на земята пред него.

Усмихна се с плътно стиснати устни.

- Не — каза той и този път гласът му бе твърд и изпълнен с увереност. — Не, не съм умрял! Успял съм. — Той обгърна всичко край тях с ръка. — Ето го доказателството. Това място ми е познато. Кендерът ми го описа. Той каза, че прилича на всичко, което някога е виждал. Точно тук прекрачих през Портала, а сега се намирам в Бездната.

Рейстлин се наведе, улови жената за лакътя и я изправи насила.

- Създание от мрака! Къде е Кризания? Кажи, който или каквото и да си! Кажи ми, или в името на боговете ще те...

- Рейстлин! Престани, боли ме!

Магьосникът стреснато се вгледа в нея. Но това беше Кризания! А той държеше лакътя ѝ! Разтърсен понечи да я освободи, ала само секунда му бе достатъчна, за да дойде отново на себе си. Тя опита да се отскубне, но той не ѝ позволи и вместо това я дръпна към себе си:

- Кризания? — попита невярващо, докато я изучаваше внимателно.

Тя вдигна объркано очи.

- Да? — заекна. — Какво има, Рейстлин? Говореше странни неща.

Хватката на архимагьосника се затегна. Жената извика. Да, болката в очите ѝ беше истинска, както и страхът.

Рейстлин се усмихна, въздъхна и я притисна до себе си. Усещаше топлината, аромата на тялото ѝ, ударите на сърцето си...

- О, Рейстлин! — тя се сгуши в него. — Толкова бях изплашена. Какво ужасно място. Чувствах се така самотна.

Той зарови пръсти в черните ѝ къдрици. Мекотата и ароматът на тялото ѝ го омайваха и започваха да го изпълват с желание. Тя се притисна още по-плътно към него и изви глава назад. Устните ѝ бяха меки, жадни. Тръпнеща в ръцете му. Рейстлин се вгледа в нея...

...и срещна очи от огън.

Значи най-сетне дойде, магьоснико!

Жаркият смях опърли съзнанието му, а гъвкавото тяло в ръцете му се загърчи... И вече държеше една от шиите на петглавия дракон... от разтворените зъбати челюсти над него капеше отрова... наоколо му бушуваше огнен ураган... миризмата на сяра го задавяше. Главата се стрелна надолу...

Едновременно отчаяно и яростно, Рейстлин призова цялото си изкуство. И все пак, докато думите на защитното заклинание се оформяха в съзнанието му, продължаваше да изпитва съмнение. Може би магията нямаше да проработи!

"Слаб съм, пътуването през Портала е изстискало всичките ми сили."

Страхът прониза душата му като добре наточено острие. Думите на напева се изплъзнаха от ума му, а паниката го овладя. Царицата! Тя беше виновна за всичко! Аст такар ист... Не! Не беше така. Чу смеха ѝ, победоносния ѝ смях...

Яркобялата светлина почти го ослепи. А сетне падаше, падаше, падаше безкрайно, въртеше се в спирала все надолу, от тъмнината на мрака към деня.

Рейстлин отвори очи и се вгледа в лицето на Кризания.

Беше нейното лице, но не и лицето, което си спомняше. Сега то бе старо, умиращо дори в този момент. В ръката си жената държеше платинения медальон на Паладин. Лъчистата му бяла светлина блестеше ярко в зловещото розово сияние, което ги обгръщаше.

Магьосникът затвори очи и се помъчи да извика спомена за лицето ѝ такова, каквото беше в миналото — деликатно, изпълнено с живот, любов и страст. Гласът ѝ достигна до него. Беше хладен и твърд:

- Едва не те изгубих.

Той посегна, без да отваря очи, и се вкопчи сляпо в нея.

- Как изглеждам? Кажи ми! Променил съм се, нали?

- Изглеждаш точно по същия начин, по който изглеждаше и когато за пръв път те срещнах във Великата библиотека — отвърна тя все така твърдо, но някак напрегнато.

"Да — помисли си Рейстлин, — съвсем същият. Което значи, че съм се върнал в настоящето."

Почувства как старата слабост се завръща. Горящата болка в гърдите, давещото усещане в дробовете, сякаш някой бе изплел вътре паяжина. Не беше необходимо да се оглежда, за да си припомни позлатената кожа, бялата коса, очите със зеници във формата на пясъчни часовници...

- Рейстлин! — сега в гласа на Кризания се долавяше истински ужас. — Какво има? Рейстлин? Къде сме? Какво става?

- Успях — изръмжа той и отвори очи, за да се вгледа в повяхналото ѝ лице. — Успях. Намираме се в Бездната.

Тя разшири очи. Устните ѝ се разтвориха. По лицето ѝ премина страх, примесен с радост. Магьосникът се усмихна горчиво.

- Но магията ми си е отишла. Кризания го погледна стреснато.

- Не разбирам...

Рейстлин се изви в агония и изкрещя:

- С магията ми е свършено! Сега съм слаб, безпомощен. Тук, в нейните владения! — Внезапно осъзнал, че Царицата вероятно го слуша и наблюдава и вероятно се наслаждава на победата си, магьосникът замръзна. Писъкът му заглъхна в кървавата пяна, избила по устните му. Той се озърна несигурно. — Но не, все още не си ме победила — прошепна.

Протегна ръка към лежащия недалеч жезъл на Магиус. Облегна се тежко на него и с мъка се изправи на крака. Кризания нежно обви ръка около раменете му, за да го подкрепи.

- Не — измърмори той, втренчен в безкрайните Равнини и празното розово небе. — Знам къде се криеш! Чувствам го! Ти си в Дома на Боговете! Познавам тези земи. И зная как да се придвижвам, кендерът успя да ми каже и това в безумните си бълнувания. Земята тук е отражение на онази в реалния свят. Ще те намеря, независимо колко дълго и опасно ще бъде пътуването... Да! — Той се огледа полудяло. — Чувствам как ме изучаваш, четеш мислите ми, предвиждаш всяка моя дума или действие. Мислиш си, че ще бъде лесно да ме победиш! Но долавям и объркването ти. С мен има някой, чието съзнание е недостъпно за теб! Тя ме защитава и закриля, нали, Кризания?

- Да, Рейстлин — отвърна тихо жената, без да го изпуска от прегръдката си.

Рейстлин направи крачка. Сетне още една и още една, като се подпираше на Кризания и жезъла си. Всяка стъпка изискваше невероятно усилие, всеки дъх му се струваше непоносим. А светът около него изглеждаше празен, лишен от съдържание.

Вътре в него положението не бе по-различно. Същата празнота и отсъствие на магия.

Рейстлин се олюля. Кризания го улови и му помогна отново да стъпи здраво на крака. Сълзите се стичаха по бузите ѝ.

Чуваше смях...

"Може би е време да се откажа! — помисли си с мрачно отчаяние. — Уморен съм, толкова уморен. Какво съм аз без магията си? Нищо. Нищо друго освен едно слабо и окаяно дете..."

Глава 3

В продължение на няколко секунди след изявлението на Даламар в стаята се възцари мълчание. Сетне тишината бе нарушена от скърцането на пачето перо. Астинус записваше думите на мрачния елф.

- Дано Паладин се смили над нас — измърмори Елистан. — Тя с него ли е?

- Разбира се — отсече раздразнено Даламар, като по този начин разкри нервността, която и всичките му умения в Изкуството не можеха да предотвратят. — Как иначе е успял той, според теб? Механизмът на Портала не разрешава друг достъп освен чрез обединените способности на магьосник от Ордена на черните мантии с познания, каквито той има, и тези на свещенослужител на Паладин, чиято вяра може да се сравнява единствено с нейната.

Танис объркано местеше поглед ту към единия, тук към другия.

- Вижте — каза ядосано той. — Не разбирам. Какво става тук? За кого говорите? За Рейстлин? Има ли това нещо общо с Кризания? Ами с Карамон? Той също е изчезнал. Заедно с Тас! Аз...

- Обуздай нетърпението на човешката страна от природата си, Полуелф — обади се Астинус, все така изписвайки дългите, отсечени, черни редове. — А ти, мрачни елфе, започни с началото вместо със средата.

- Или с края, какъвто според мен е случаят — додаде ниско Елистан.

Като допря едва-едва до устните си чашата с вино, Даламар, без да откъсва очи от огъня, им предаде странната история, която Танис до този момент познаваше само откъслечно. За някои неща можеше да се досети и сам, други го изумиха, но повечето от чутото го ужаси.

- Лейди Кризания е била очарована от Рейстлин. В интерес на истината би следвало да отбележим, че той също е бил привлечен от нея. Но кой всъщност може да твърди за него каквото и да било със сигурност? Дори ледената вода е твърде гореща, за да протича във вените му. Кой знае от колко дълго време е лелеел мечти и е чертал налудничави планове? Но накрая всичко замислено се е осъществило. Трябвало е да предприеме само едно пътешествие обратно във времето, за да се сдобие с онова, което все още не му достигало — познанията на най-великия магьосник, живял някога — Фистандантилус... Заложил капан на лейди Кризания, за да я увлече заедно със себе си, както и своя брат-близнак...

- Карамон? — попита учудено Танис. Даламар сякаш не му обърна внимание:

- Но се случило нещо непредвидено. Един Драконов повелител, природената сестра на шалафи, Китиара...

Внезапно в главата на Танис нахлу кръв, която за миг замъгли зрението и слуха му. Почувства как лицето му се налива и пламва. Кожата му бе толкова гореща, че вероятно пареше.

Китиара!

Сякаш стоеше пред него. Тъмните ѝ очи проблясваха, тъмната къдрава коса се стелеше край лицето, устните ѝ бяха леко раздалечени и изкривени в онази така чаровна усмивка, от която всички се възхищаваха, светлината се отразяваше в ризницата ѝ...

Гледаше към него от гърба на синия си дракон, заобиколена от верните си слуги, властна, могъща, силна и безмилостна...

Лежеше в ръцете му... разнежена, любяща, с усмивка на устните...

Макар да не го виждаше, Танис долови изпълнения със симпатия, но и с жалост поглед на Елистан. Сви се от втренчения, всезнаещ взор на Астинус. Изгубен в собствената си бездънна вина, в собствените си срам и нещастие, Танис така и не забеляза, че Даламар очевидно също изпитва затруднения да контролира изражението на лицето си, което беше по-скоро бледо, отколкото зачервено. И дори не чу как гласът на мрачния елф потрепери при споменаването на името ѝ.

Само миг по-късно Танис отново възвърна самообладанието си и пак бе в състояние да слуша. Ала болката, онази болка, която отдавна смяташе за забравена, се появи отново и натежа в сърцето му. Животът му с Лорана беше щастлив. Обичаше я всеотдайно и нежно дори повече, отколкото смяташе, че е възможно за един мъж. Досега вярваше, че е постигнал мир със себе си. Животът му беше съвършен. Ала ето, че с изненада установи присъствието на мрака някъде там, дълбоко в душата си. Мрак, който отдавна смяташе за забравен.

- По заповед на Китиара, неумрелият рицар лорд Сот запратил заклинание срещу лейди Кризания, чиято цел била да я убие. Но тук се намесил Паладин. Той спасил душата ѝ и ѝ позволил да намери убежище при него, изоставяйки безполезната черупка на тялото. На този етап мислех, че шалафи е на страната на губещите. Но не беше така. Той превърна предателството на сестра си в свое преимущество. Неговият брат Карамон, следван от кендера Тасълхоф, отнесе тялото на лейди Кризания в Кулата на Върховното чародейство в Уейрит с надеждата, че маговете ще успеят да я изцерят. Както Рейстлин много добре знаеше, последното не бе във възможностите им. Единственото, което можеха да сторят, бе да я изпратят обратно във времето в период, когато е живял единственият наистина способен Цар-жрец, на чиито молитви Паладин е откликвал с готовност. Само той е можел да върне душата на Кризания обратно в тялото ѝ. А това, естествено, беше в пълно съгласие с плановете на Рейстлин. — Даламар сви юмрук. — Предупредих ги! Но проклетите магове не ми повярваха! Глупци! Казах им, че играят точно според неговите очаквания.

- Ти си им казал? — Танис вече се чувстваше достатъчно уверен, за да си позволи да зададе този въпрос. — Значи си предал собствения си шалафи? — Той изсумтя невярващо.

- Опасността беше несъмнена, Полуелф — очите на мрачния елф бяха озарени от някаква вътрешна светлина, която ги караше да приличат на горящи въглени. — Съветът на магьосниците ме беше изпратил да следя всяко действие на Рейстлин. Аз съм техен шпионин. Да, естествено, че си изненадан. Но те се страхуват от него. Всички Ордени се страхуват от него. Особено Черния, защото много добре знаем каква ще бъде съдбата ни, ако той придобие могъществото, за което бленува.

Пред очите на Танис мрачният елф съвсем бавно разтвори мантията на гърдите си. Върху тъмната гладка кожа се виждаха пет грозни сълзящи рани.

- Това е отпечатък от ръката му — обясни безизразно Даламар. — Наградата за предателството ми.

Полуелфът почти можеше да види как Рейстлин полага тънките си златни пръсти върху гърдите на своя послушник — без съчувствие, дори без да влага някаква заплаха, жестокост, без каквато и да е проява на човещина — виждаше как тези пръсти прогарят ужасните си дупки в плътта на жертвата. Танис разтърси глава, усетил как започва да му се гади, потърси с очи стола и се отпусна тежко върху него, забил поглед в пода.

- Но те не ме послушаха — продължи Даламар. — Вместо това предпочетоха да се уловят за сламката. Точно както предвиди Рейстлин, най-големите им надежди се градяха върху не по-малкия им страх. Решиха да изпратят лейди Кризания обратно във времето под предлог, че Царя-жрец ще я излекува. Тъкмо това казаха на Карамон, понеже знаеха, че иначе никога не би заминал. Но в действителност целта им беше тя да умре, както бяха умрели всички свещенослужители точно преди Катаклизма. Другата им стаена надежда беше, че след като Карамон разбере истината за своя близнак — това, че в действителност Рейстлин е не друг, а Фистандантилус — той ще бъде принуден да убие собствения си брат.

- Карамон? — Танис се изсмя с горчивина и се намръщи мрачно: — Но как е възможно? Този човек е болен! Единственото, с което може да се справи Карамон сега, е бутилка джуджешка ракия! Рейстлин вече го е унищожил. Защо вместо това не...

Уловил раздразнения поглед на Астинус, полуелфът бързо си затвори устата. Умът му трескаво се опитваше да разплете кълбото от напиращи мисли. Нещо не беше както трябва, нямаше никакъв смисъл! Той се обърна към Елистан. Свещенослужителят навярно вече знаеше доста от казаното. По лицето му не се забелязваше нито шок, нито учудване, даже след като бе чул, че маговете са изпратили Кризания обратно във времето, за да я убият. Чертите му изразяваха единствено дълбока тъга. Даламар продължаваше:

- Но кендерът Тасълхоф Кракундел се намеси и по една чиста случайност разруши баланса в заклинанието на Пар-Салиан. Така той също замина заедно с Карамон. Въвеждането на непредвидим елемент в уравнението на времето създаде несигурност, което позволи потокът му да измени нормалното си русло. Можем само да предполагаме какво се е случило в Истар. Онова, което знаем със сигурност е, че Кризания не е умряла, Карамон не е убил брат си. А Рейстлин е успял да придобие познанията на Фистандантилус. По-късно той е отвел Кризания и Карамон заедно със себе си напред във времето в период, в който в нейно лице е можел да притежава единствения истински свещенослужител в целия свят. Отправил се към един от миговете в историята, когато Царицата на Мрака е била особено уязвима и не е можела да му се противопостави... Както и Фистандантилус, Рейстлин повел Войната на джуджетата и по този начин си осигурил достъп до Портала, който по това време се намирал в магическата крепост Заман. И ако историята можеше да се повтори, той би изгубил живота си пред този Портал, защото тъкмо така Фистандантилус намерил края си.

- Разчитахме на това — измърмори тихо Елистан и ръцете му несигурно придърпаха завивките. — Пар-Салиан твърдеше, че няма начин Рейстлин да промени историята...

- Проклетият кендер! — изсумтя Даламар. — Пар-Салиан е трябвало да вземе предвид, че това нещастно създание ще направи точно това, което се очаква от него: да се хвърли напред при първата възможност за каквото и да е приключение! Трябваше да послуша съвета ни и да удуши малкия негодник...

- А какво се е случило с Тасълхоф и Карамон — настоя студено Танис. — Не ме интересува какво е станало с Рейстлин или, и моля Елистан да ми прости, лейди Кризания. Тя беше заслепена от собствената си доброта. Съжалявам за нея, но тя просто отказваше да си отвори очите за истината. Интересуват ме само приятелите, които имам. Какво е станало с тях?

- Не знаем. — Даламар вдигна рамене: — Но ако бях на твое място, Полуелф, нямаше да се надявам да ги срещна в този живот особено много... Шалафи едва ли е виждал голяма полза от тях.

- Тогава вече чух онова, което исках да зная — изправи се Танис. В гласа му се долавяха напрегната мъка и едва сдържана ярост. — Дори и това да е последното, което ми е съдено да сторя, ще открия Пар-Салиан и ще...

- Сядай, Полуелф — каза Даламар. Дори не бе повишил тон, но очите му проблеснаха заплашително, което накара Танис автоматично да посегне към меча си, само за да си спомни, че тъй като идваше на посещение в Храма на Паладин, бе решил да не взима оръжието със себе си.

Още по-раздразнено и гневно, като не смееше да заговори, понеже едва се удържаше, той се поклони първо на Елистан, а сетне и на Астинус и тръгна към вратата.

- Ще се заинтересуваш какво се е случило с Рейстлин, Танис Полуелф — спря го тихият глас на мрачния елф, — понеже това касае и теб. Касае всички ни. Истината ли казвам, Преподобни?

- Така е, Танис — потвърди Елистан. — Разбирам чувствата, които изпитваш, но сега трябва поне за миг да ги забравиш!

Астинус не проговори. Единственият признак, че се намира в помещението, беше бързото дращене на перото по пергамента. Танис стисна юмруци. Сетне изруга ожесточено, карайки дори Летописеца да вдигне учудено поглед, и се обърна към Даламар:

- Много добре. Какво толкова може да е сторил Рейстлин, че да навреди с нещо повече на онези около себе си?

- Още в началото казах, че най-лошите ни страхове са се оправдали — отвърна мрачният елф, вперил косите си елфически очи в очите на Танис.

- Да? — отсече настоятелно Полуелфа, все така без да помръдне.

Даламар замълча драматично. Астинус отново вдигна поглед, извивайки вежди във вежливо раздразнение.

- Рейстлин е влязъл в Бездната. Той и лейди Кризания ще предизвикат Мрачната Царица.

Танис се втренчи невярващо в него. Сетне избухна в смях:

- Е — рече и сви рамене, — изглежда няма за какво толкова да се тревожа. Магьосникът е подпечатал собствената си гибел.

Ала смехът му бързо стихна в настъпилата тишина. Даламар го изгледа с цинична развеселеност, сякаш не бе и очаквал друга реакция от един получовек. Астинус изсумтя и продължи да пише. Крехките рамене на Елистан се отпуснаха. Той затвори очи и се отпусна във възглавниците.

Танис обходи с очи присъстващите:

- Не вярвам да смятате това за сериозна заплаха! — избухна той. — В името на боговете, изправял съм се срещу Царицата на Мрака! Почувствах силата и величието ѝ, а дори не беше навлязла напълно в нашето измерение. — Той потръпна несъзнателно. — Дори не мога да си представя какво ли би било да я срещнеш на нейна територия... там, където...

- Не си само ти, Танис — обади се уморено Елистан. — Аз също съм имал нещастието да се срещна с Царицата. — Очите му се отвориха изтощено. — Учудва ли те това? И аз, както всички, съм имал своите изпитания и изкушения.

- Тя е идвала при мен само веднъж — каза Даламар с пребледнял вид и страх в очите. Той облиза устни. — И това беше, за да ми донесе тези новини.

Астинус не проговори, но беше престанал да пише. Дори лицето на една скала можеше да бъде по-изразително от това на историка.

Танис поклати изумено глава:

- Срещал си Царицата, Елистан? И признаваш могъществото ѝ? И все пак вярваш, че един крехък и вечно болен магьосник и някаква стара мома могат да ѝ навредят с каквото и да било?

Очите на свещенослужителя проблеснаха, а устните му се превърнаха в права черта. Полуелфа разбра, че е отишъл твърде далеч. Той се изчерви и се почеса по брадата, понечи да поднесе извиненията си, но изведнъж нещо го накара да затвори упорито уста. Той се върна при кресло то, хвърли се в него и измърмори:

— Просто не виждам смисъла. Е добре, как, в името на Бездната, ще го спрем? — Сега вече лицето му наистина пламна, след като само секунда по-късно бе осъзнал какво е казал. — Съжалявам. Нямах предвид това. Всичко сякаш се обръща срещу онова, което мисля. Но проклет да съм, ако разбирам нещо! Какво се очаква от нас: да спрем Рейстлин или да се радваме за него?

- Не можеш да го спреш — прекъсна го хладно Даламар, точно когато Елистан сякаш се канеше да отговори. — Това не можем да направим дори ние, маговете. Плановете ни са в ход от седмици, още откакто научихме новината за заплахата. Виждаш ли, Полуелфе, онова, което каза, поне отчасти, е съвсем вярно. Рейстлин, като всички нас, знае, че не може да надвие Царицата на Мрака в собственото ѝ измерение. Ето защо той възнамерява да я увлече след себе си и да я накара да се появи в нашия свят.

Танис се почувства така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. За момент не успя да си поеме дъх.

- Това е лудост — произнесе най-сетне, вкопчил ръце в дръжките на креслото. Кокалчетата на пръстите му бавно, но сигурно побеляваха от усилието. — Едва успяхме да я победим в Нерака! А той смята да ѝ позволи да се върне обратно?

- Освен ако някой не му попречи — продължи мрачният елф. — Което е мое задължение, както вече казах.

- Какво се очаква от нас? — попита настоятелно Танис, като се наведе напред. — Защо ни събра тук? За да се навъртаме наоколо и да гледаме? Аз...

- Търпение, Танис — намеси се Елистан. — Сега си нервен и уплашен. Всички изпитваме подобни чувства.

"С изключение на онзи историк със сърце от гранит ей там" — помисли си горчиво Танис.

- Нищо няма да се реши с прибързани действия и думи. — Елистан погледна Даламар и добави по-меко: — Струва ми се, все още не сме чули лошата новина?

- Да, Преподобни — отвърна мрачният елф и Танис изненадано забеляза намек за емоция в скосените му очи. — До мен достигнаха сведения, че Драконовата повелителка Китиара... — Даламар овладя потрепването в гласа си, покашля се и продължи малко по-уверено — ...планира изключително добре организирано нападение срещу Палантас.

Танис потъна отчаяно в креслото си. Първата му мисъл беше цинична и подигравателна — казах ви, лорд Амотус. Казах ти, Портиос. Казах ви съвсем същото, на всички вас, които искахте да пропълзите обратно в топлите си легла и да се престорите, че войната никога не се е случвала. Втората му мисъл бе далеч по-трезва. Спомените напираха — град Тарсис, обхванат от пламъци, драконовите армии превземат Утеха, болката, страданията... смъртта.

Елистан говореше, но Танис не можеше да се насили да го слуша. Той се облегна назад и затвори очи в опит да обмисли добре чутото. Спомняше си, че Даламар говореше нещо за Китиара, но какво точно? Рееше се на границата на съзнанието му. По същото време той също бе мислил за Кит. Не беше внимавал. Думите бяха смътни... Внезапно той се изправи в креслото:

- Чакайте! Ти каза, че Китиара е бясна на Рейстлин. Каза, че тя е поне толкова изплашена, колкото и ние от завръщането на Царицата. Ето защо е заповядала на Сот да убие Кризания. Ако е така, защо тогава иска да нападне Палантас? Изобщо няма смисъл! Силата ѝ в Санкшън расте с всеки изминал ден. Злите дракони се стичат натам, а според докладите драконидите, които бяха разпръснати след края на войната, също се събират под нейно командване. Но Санкшън е много далече от Палантас. Между нас и нея лежат земите на соламнийските рицари. Добрите дракони ще се надигнат и ще се изправят срещу злите, ако решат, че отново искат да превземат небето. Защо? Защо би рискувала всичко придобито досега? И за какво?

- Мисля, че познаваш повелителката Китиара, нали Полуелф? — прекъсна го Даламар.

Танис се закашля от неудобство и измърмори нещо неразбираемо.

- Не разбрах? — каза отново мрачният елф.

- Да! Да, познавам я и какво? — отсече рязко Танис. Съгледал погледа на Елистан, той се сви в креслото, чувствайки как кожата му пламва.

- Прав си — продължи с непотрепващ тон Даламар, макар сега в очите му да се забелязваше лека развеселеност. — Когато Китиара разбра за плана на Рейстлин, тя се изплаши. Не за него, разбира се, а заради опасенията си, че той ще направи така, че Царицата все пак да излее гнева си върху нея. Но — мрачният елф сви рамене, — това беше по времето, когато Китиара вярваше, че Рейстлин трябва да изгуби. Сега изглежда вярва, че той има някакъв шанс. А Кит винаги полага усилия да бъде на страната на печелившия. В плановете ѝ влиза да превземе Палантас и да се приготви да приветства магьосника, когато премине обратно през Портала. И ще му предложи мощта на армията си. Ако е достатъчно могъщ — а по това време той без съмнение ще бъде — съвсем лесно би успял да спечели предаността на драконите и да лиши Царицата от още един верен съюзник.

- Кит? — натърти подигравателно Танис. Даламар се подсмихна едва-едва:

- О, да, Полуелфе, познавам Китиара от главата до петите не по-зле от теб.

Ала сарказмът в гласа му отмря, още преди да се е зародил и несъзнателно се превърна в горчивина. Тънките пръсти на мрачния елф се свиха. Танис кимна с внезапно породило се разбиране. Странно, но изпитваше някаква симпатия към младия си събеседник.

- Значи и теб е предала — измърмори той. — Врекла ти се е във вярност. Казала ти е, че ще бъде до теб винаги, когато имаш нужда от нея. И че, когато Рейстлин се върне, ще те подкрепи в борбата срещу него.

Даламар се изправи. Черната мантия прошумоля около глезените му.

- Никога не съм ѝ се доверявал напълно — произнесе той студено, ала се загледа към огъня, очевидно за да скрие изражението на лицето си от погледите им. — Съвсем ясно съзнавах на какво е способна. И в крайна сметка не бях изненадан.

Ала за Танис не остана скрито, че ръката, с която мрачният елф се подпираше върху полицата над камината, побелява от напрежение.

- Кой ти каза всичко това? — попита Астинус. Полуелфът го изгледа стреснато. Почти бе забравил за присъствието на историка. — Не вярвам Мрачната Царица да си даде такъв труд, на нея така или иначе ѝ е безразлично.

- Не, не — за момент Даламар изглеждаше объркан. Мислите му очевидно бяха много, много далеч оттук. Той въздъхна и отново се обърна към тях: — Каза ми го лорд Сот, неумрелият рицар.

- Сот? — Танис усети, че за миг е изгубил връзка с реалността.

Умът му отчаяно се забори да възвърне трезвата си преценка. Магове шпионираха магове. Свещенослужители на светлината се съюзяваха с магьосници на мрака. Тъмнината се доверяваше на светлината и се обръщаше срещу тъмнината. Светлината се превръщаше в мрак...

- Но Сот се е врекъл във вярност на Китиара! — произнесе той объркано. — Защо би я предал?

Мрачният елф го погледна право в очите. В продължение на миг, не по-дълъг от един удар на сърцето, помежду им се появи връзка, породена от взаимното разбиране, нещастието, мъките и страстта. И ето, че Танис изведнъж разбра, а душата му се сви като попарена от ужас.

- Той иска тя да умре — отвърна Даламар.

Глава 4

Малкото момче крачеше по улиците на Утеха. Момчето не беше голям красавец и го знаеше по същия начин, по който знаеше още много други неща за себе си, а това не е съвсем обичайно за децата. И все пак — налагаше му се да прекарва доста време сам със себе си, което произлизаше тъкмо от факта, че не беше красавец и знаеше твърде много.

Днес обаче не беше сам. С него бе и неговият брат-близнак, Карамон., Рейстлин се намръщи, тътрейки крака през селската улица, гледайки как облаците прах се издигат и кълбят около него. Може и да не беше сам, но в известен смисъл си бе точно така. С Карамон винаги се чувстваше по-самотен, отколкото когато брат му го нямаше. От всички страни се дочуваха поздрави към неговия симпатичен близнак. Никой не обръщаше внимание на Рейстлин. Всички канеха брат му да се присъедини към игрите им, а него пренебрегваха. Момичетата винаги гледаха Карамон с крайчеца на очите си по онзи специален начин, който владеят до съвършенство. Колкото до Рейстлин — те май не проявяваха голям интерес към него.

- Хей, Карамон, искаш ли да играем на Краля на Замъка? — извика някой.

- Искаш ли, Рейст? — попита с грейнало лице брат му.

Силен и атлетичен, Карамон обожаваше грубата, напрегната игра. Ала Рейстлин знаеше, че ако се съгласи и също се включи, не след дълго ще се почувства отслабнал и замаян. Знаеше освен това и че другите момчета дълго ще спорят кой от отборите трябва да го вземе за себе си.

- Не, но ти отивай.

Лицето на Карамон се отпусна омърлушено. Той помълча, а сетне сви рамене:

- Няма нищо, Рейст. Предпочитам да остана с теб. Рейстлин почувства как в гърлото му засяда буца, а стомахът му се надига.

- Не, Карамон — повтори съвсем тихо. — Всичко е наред. Хайде, отивай да играеш.

- Не изглеждаш добре, Рейст — настоя брат му. — Наистина, не е болка за умиране. Хайде, защо не ми покажеш новия номер, който си научил? Онзи с монетите...

- Не смей да се отнасяш така с мен! — чу собствения си вик Рейстлин. — Не си ми необходим! Престани да се мотаеш около мен! Хайде! Отивай да играеш с тези глупаци! И бездруго си приличате! Притрябвали сте ми!

Думите му подействаха на Карамон като удар с камшик. Рейстлин се почувства така, сякаш току-що е ритнал кученце. Чувството за вина само засили яда му. Той се извърна.

- Добре, Рейст, щом настояваш — измърмори брат му. Рейстлин хвърли един последен поглед през рамо и видя как Карамон се затича, за да се присъедини към останалите. Въздъхна и като се стараеше да не обръща внимание на виковете и смеховете, с които децата посрещнаха идването на брат му, се насочи към едно по-сенчесто място, седна и извади една книга със заклинания. Започна да чете. Скоро обаянието на магията го откъсна от стелещия се прах и смеховете, и обидата в очите на неговия близнак. Отведе го в страна, където той управляваше съдбата си, където той контролираше реалността...

Внезапно книгата се изплъзна от ръцете му и падна на земята. Рейстлин стреснато вдигна очи. Над него се възправяха две момчета. Едното стискаше в ръцете си пръчка. Момчето ръгна книгата с нея. После вдигна пръчката и ръгна Рейстлин в гърдите.

"Вие сте бръмбари — помисли си той, загледан мълчаливо в тях. — Насекоми. Не значите нищо за мен. Дори по-малко от нищо."

Без да обръща внимание на болката в гърдите, без да обръща внимание на насекомоподобния живот пред себе си, той посегна, за да вдигне книгата. Момчето стъпи върху пръстите му.

Стреснат от неочакваната грубост, ала вече по-скоро разгневен, отколкото изплашен, Рейстлин се изправи. Ръцете му бяха всичко, с което разполагаше на този свят. С тяхна помощ смесваше магическите си съставки, с тях изписваше във въздуха тайнствените символи на своето Изкуство.

— Махайте се — каза с безизразен тон.

Произнесе думите по толкова особен начин и ги погледна така странно, че в първия миг момчетата отстъпиха озадачено. Ала тълпата вече започваше да се събира. Другите деца изоставяха игрите си и идваха, за да видят какво ще се случи. Осъзнало, че сега на карта е поставено личното му достойнство, момчето с пръчката отказа да се предаде пред някакъв си кльощав, хленчещ, сополив книжен червей.

- И к'во ще ми направиш? — присмя му се то. — Ще ме превърнеш в жаба?

Разнесоха се подхилвания. Думите на заклинанието вече се оформяха в ума му. Не беше никак приятно заклинание, беше от онзи вид, за който се предполагаше, че все още не бива да научава — нападателно, опасно заклинание, което използваш само в случай на сериозна заплаха. Учителят му щеше да побеснее. Рейстлин се усмихна с тънките си безкръвни устни. При вида на тази смразяваща усмивка и стаения триумф в очите му, другото момче понечи да отстъпи.

- Хайде — подбутна то спътника си.

Ала момчето с пръчката не желаеше нещата да се разминат просто така. Зад тях, сред останалите деца, се мяркаше и разгневеното лице на Карамон.

Рейстлин започна да произнася думите... и замръзна. Не! Нещо не беше както трябва! Беше ги забравил! Магията нямаше да проработи! Вместо думи от устата му излизаха безсмислици. Нищо не се случи! Момчетата се изсмяха с жестоки изражения. Онова с пръчката я вдигна и я стовари през стомаха му, карайки го да се превие на две и да падне на земята, без да може да си поеме въздух.

Стоеше опрян на ръце и крака и отчаяно се опитваше да диша. Някой го изрита. Усети как пръчката се стовари още веднъж, този път през гърба му, и се пречупи на две. Втори ритник. Сега вече се търкаляше задавено в прахта и неистово се стараеше да прикрие глава със слабите си ръце. Ударите заваляха като градушка.

- Карамон! — извика. — Карамон, помогни ми!

Ала в разнеслия се отговор имаше единствено сурово обвинение:

- Не се нуждаеш от мен, спомняш ли си?

В главата му разтърсващо се заби хвърлен камък. И знаеше, макар да не го бе видял, че камъкът е хвърлен от Карамон. Губеше съзнание. Нечии ръце го влачеха през прашния път, влачеха го право към огромната, изпълнена с празнота и смразяващ студ яма. Щяха да го хвърлят през ръба, а падането щеше да продължи безкрайно, мракът щеше да продължи безкрайно и щеше да бъде студено и никога нямаше да достигне дъното, понеже едва ли имаше такова...

Кризания се озърна. Къде се намираше? И къде беше Рейстлин? Само допреди няколко секунди магьосникът бе с нея и се подпираше отслабнал на рамото ѝ. Сетне, съвсем внезапно, той беше изчезнал, а тя се оказа съвсем сама на улица в някакво странно селище.

Или не беше чак толкова странно? Имаше неясен спомен, че вече е идвала тук, или поне е посещавала място, което твърде много наподобяваше това. Заобикаляха я високи валенови дървета. Къщите бяха построени сред клоните им. В едно от дърветата имаше странноприемница. Забеляза някаква табела.

Утеха.

Колко необичайно, зачуди се тя, като се оглеждаше. Наистина беше Утеха. Неотдавна бе идвала тук, когато заедно с Танис Полуелф търсеха Карамон. Ала тази Утеха беше различна. Всичко изглеждаше обагрено в червено и леко размазано. Несъзнателно посегна към очите си и ги разтърка, за да вижда по-ясно.

— Рейстлин! — извика. Не последва отговор. Минувачите не я поглеждаха, сякаш нито я виждаха, нито пък я чуваха. — Рейстлин! — извика отново, започнала да се поддава на паниката.

Какво беше станало с него? Къде беше изчезнал? Дали Царицата на Мрака...

До нея долетя глъчка от развълнувани викове. Детски викове, над които се извисяваше тънък, умолителен писък за помощ.

Кризания се обърна и откри с очи тълпата от деца, събрани около нечия сгърчена на земята фигура. Издигаха се юмруци, ритаха крака. Забеляза как във въздуха се появява пръчка, която тежко се спуска надолу. И отново тънкият писък. Тя ужасено се огледа, ала минувачите продължаваха да се държат така, сякаш не се случваше нищо необичайно.

Вдигна бялата си мантия и се затича към децата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече ѝ се струваше, че сгърчената фигура в краката им също принадлежи на дете! Опитваха се да го убият, осъзна тя изтръпнала. Разблъска децата и улови едно. Дръпна го силно. От допира ѝ момчето се обърна и я погледна право в очите. Кризания отскочи ужасено назад.

Лицето му бе мъртвешки бледо. Приличаше на лице на скелет. Кожата бе опъната изсушена върху изхвръкналите скули, устните бяха почти виолетови на цвят. Момчето оголи почернелите си, разкапващи се зъби към нея. Ръката му замахна. Дългите му нокти прорязаха плътта на жената и запратиха из цялото ѝ тяло разкъсваща, почти парализираща болка. Тя извика и го пусна. Момчето се ухили с извратено удоволствие и отново се обърна, за да продължи да измъчва жертвата си.

Загледана в кървящите бразди по ръката си, замаяна от водопада от болка, Кризания отново чу изпълнения с ужас болка на детето на земята.

— Паладин, помогни ми — отправи молитва тя. — Дай ми сили.

Решително улови едно от демоничните деца и го блъсна встрани. После улови друго. Когато най-сетне се добра до падналото момче, закри окървавеното му, отпуснато тяло със собственото си, без да престава отчаяно да се опитва да отблъсне озверелите му нападатели.

Ноктите отново започнаха да се забиват в кожата ѝ. Отровата им тутакси се вля в нея и превърна всяка секунда от съществуването ѝ в неистова болка. Скоро тя откри, че веднага щом някое от децата забие нокти в нея, на свой ред само се отдръпва със сгърчено лице. Най-сетне тълпата отстъпи съвсем, оставяйки я — окървавена и замаяна — заедно с почти изгубилата съзнание жертва.

Кризания съвсем внимателно обърна по гръб момчето в краката си. Отметна кестенявата коса от лицето му. Ръцете ѝ започнаха да треперят. Нямаше как да сбърка тези деликатни черти, крехките кости, издължената брадичка.

- Рейстлин! — прошепна и взе малката му ръка. Момчето отвори очи...

Облеченият в черна мантия мъж се изправи в седнало положение.

Кризания не можеше да откъсне поглед от него. Магьосникът се огледа.

- Какво става тук? — попита разтреперано тя, усещайки как ефектът от разпространяващата се отрова започва да се усилва.

Рейстлин кимна сякаш на себе си:

- По този начин ме измъчва — произнесе тихо. — Така се бори срещу мен, нанася ми удари там, където знае, че съм най-уязвим. — Златните, подобни на пясъчни часовници очи се обърнаха към нея, тънките му устни се разтегнаха в усмивка: — Ти ме защити. И я победи. — Той я привлече към себе си. Кризания се сгуши в топлината на черната мантия. — Почини си. Скоро болката ще отмине и ще можем да продължим.

Все така разтреперана, жената положи ръка върху гърдите му. Дъхът на магьосника излитаще хрипливо от дробовете му. Кризания почувства как потъва в сладкото едва доловимо ухание на розови листа и смърт...

Глава 5

- Значи ето какво излезе от гръмките му думи и обещания — каза тихо Китиара.

- Нима очакваше друго? — попита лорд Сот. Думите му бяха придружени със свиване на раменете на древната броня и звучаха по-скоро равнодушно и реторично. Ала в тях все пак имаше нещо, което накара Китиара да го прониже с остър поглед.

Забелязала, че той я наблюдава с някак странно блестящи оранжеви очи, тя се изчерви. Внезапно осъзнала, че му позволява да види по лицето ѝ много повече емоция, отколкото ѝ се искаше да разкрива, Китиара се изчерви още повече. Обърна му рязко гръб.

Пресече декорираната с необикновена смесица от снаряжение, парфюмирани копринени чаршафи и дебели кожи стая и закопча с разтреперана ръка нощницата на гърдите си. От гледна точка на благоприличието жестът ѝ едва ли бе от голямо значение и тя го знаеше, но все пак се зачуди кое ли я беше накарало да го стори. Със сигурност до този момент благоприличието я бе занимавало възможно най-малко, особено в присъствието на създание, превърнало се в купчинка прах преди повече от триста години. Внезапно обаче почувства неудобство от пламтящите оранжеви очи, реещи се в дълбините на несъществуващото лице. Беше усетила собствената си голата и беззащитност.

- Не, разбира се, че не — отвърна студено.

- В края на краищата, той е мрачен елф — продължи със същия полуотегчен тон Сот. — И не крие от никого, че се страхува от брат ти дори повече от смъртта. Така че няма нищо чудно във факта, че изведнъж е решил да се бие на страната на Рейстлин вместо на тази на шепа треперещи от ужас магове.

- Но той можеше да постигне толкова много! — каза Китиара, като полагаше усилия да наподоби тона на неумрелия рицар. Тя се наметна с хвърлената напряко на леглото кожена наметка и сгуши рамене. — Обещаха му водачеството на Черния орден. А по-късно със сигурност щяха да му предложат мястото на Пар-Салиан. Щеше да се превърне в неоспорим владетел на Конклава и магията по цял Крин!

"А и те очакваха други, не по-малко сладки награди, мрачни ми елфе — добави мислено тя и си наля чаша червено вино. — Веднъж щом побърканият ми брат загубеше битката, никой нямаше да може да те спре. Ами нашите общи планове? Ти щеше да владееш с помощта на жезъла, а аз — с помощта на меча. Щяхме да поставим рицарите на колене! Щяхме да прогоним елфите от собствените им земи — твоите родни земи! Щеше да се завърнеш в пълния си блясък, а аз щях да бъда до теб!"

Чашата се изплъзна от пръстите ѝ. Опита се да я задържи, ала движението се оказа твърде бързо, а захватът — твърде силен. Крехкото стъкло се разтроши между пръстите ѝ и се заби дълбоко в плътта ѝ. Кръвта се смеси с покапалото по килима вино.

Тялото на Китиара беше покрито с бойни белези от битки, безбройни като любовниците, които бе имала. Винаги досега понасяше раните без да трепне, в повечето случаи — дори без да издаде и стон. Но сега очите ѝ се изпълниха със сълзи. Болката ѝ се стори непоносима.

Недалеч от нея се намираше една паница с вода за миене. Потопи ръката си в студената течност и прехапа устни, за да не изкрещи. Водата моментално почервеня.

- Повикай някой от свещенослужителите! — озъби се на лорд Сот, който продължаваше да се взира нетрепващо в нея с огнения си реещ се поглед.

Неумрелият рицар отиде при вратата и даде нареждания на прислужника, който изчезна нанякъде. Като проклинаше с премрежен от сълзите поглед, Китиара грабна една кърпа и я уви около ръката си. Когато свещенослужителят най-сетне се появи, препъвайки се в полите на собствената си черна мантия, кърпата се беше просмукала с кръв, а лицето на Китиара бе пребледняло като пергамент.

Медальонът на Петглавия дракон се удари в пръстите ѝ, когато свещенослужителят се наведе над нея, мърморейки изцеряваща молитва към Царицата на Мрака. Скоро разкъсаната кожа се затвори и кървенето спря.

- Раните не бяха дълбоки. Едва ли ще има сериозни последици — успокои я свещенослужителят.

- Толкова по-добре за теб! — отсече раздразнено Китиара, макар да продължаваше да се бори с неочаквано обзелата я слабост. — С тази ръка държа меча!

- Кълна ви се, господарке, ще държите меча си с обичайното умение и лекота — увери я той. — Ще има ли нещо дру...

- Не! Вън!

- Господарке — поклони се свещенослужителят, — сър рицарю — и напусна стаята.

В този момент Кит нямаше желание да среща погледа на неумрелия рицар и затова остана загледана със смръщени вежди към пърхащата мантия на свещенослужителя.

- Глупаци! Мразя да ми се мотаят наоколо. Добре че от време на време от тях има поне някаква полза. — Ръката ѝ, макар да изглеждаше съвършено здрава, продължаваше да пулсира от болка. "Въобразявам си", помисли си с горчивина. — Е, как тогава предлагаш да постъпя с... с мрачния елф? — Но още преди Сот да успее да отговори, Китиара отново беше на крака и крещеше на прислужника:

- Разчисти тук. И ми донеси друга чаша. — Тя удари през лицето снишения от страх мъж. — Този път гледай да е от златните бокали. Знаеш колко ненавиждам тези чупливи елфически глупости! Разкарай ги от очите ми! Изхвърли ги до една!

- Да ги изхвърля! — рискува с възражение слугата. — Но, господарке, те струват цяло състояние. Получихме ги от Кулата на Върховното чародейство. Личен подарък от...

- Казах, отърви се от тях!

Китиара грабна подноса от близката маса и започна да запраща една по една чашите към отсрещната стена. Слугата се приведе още повече, за да избегне летящите над главата му чаши, додето те с трясък се разбиваха в камъните. Когато счупи и последната, Китиара отиде в ъгъла и се отпусна в едно кресло, след което се загледа невиждащо пред себе си, без да помръдва и да говори.

Прислужникът забързано почисти разтрошеното стъкло, изля паницата с окървавена вода и почти избяга през вратата. Когато отново се върна с виното, Китиара сякаш не бе помръднала. Нито пък лорд Сот. Неумрелият рицар стоеше в средата на стаята, а очите му грееха наситено в смрачаващата се нощ.

- Да запаля ли свещите, господарке? — попита слугата, като остави бутилката с вино и златния бокал.

- Вън — отвърна през стиснати устни Китиара. Прислужникът се поклони дълбоко и напусна, без да забрави да затвори вратата.

Неумрелият рицар прекоси помещението с недоловими стъпки. Приближи изпадналата в скован унес Китиара и положи ръка на рамото ѝ. Пронизващият студ от допира на невидимите му пръсти я накара да премигне болезнено, но не и да се отдръпне.

- Е — каза отново и огледа стаята, огрявана единствено от пламтящите очи на Сот, — зададох ти въпрос. Какво трябва да направим, за да спрем Даламар и брат ми в цялата тази лудост? Какво трябва да сторим, преди Царицата на Мрака да ни е унищожила?

- Ще атакуваме Палантас — отговори лордът.

- Смятам, че е напълно по силите ни! — измърмори замислено Китиара, като се потупа по бедрото с дръжката на камата си.

- Гениално, господарке — съгласи се началникът на частите под нейно командване. В гласа му ясно се долавяше непресторено възхищение.

Началникът — човек към четиридесетте — беше постигнал поста си Генерал на Драконовата армия със зъби, нокти и нечувани престъпления. Тъй като беше прегърбен, грозноват и обезобразен от белег, който минаваше през цялото му лице, генералът никога не се бе радвал на облагите, огрявали доста от капитаните на Китиара в миналото. Все пак той не губеше надежда. Началникът ѝ хвърли крадлив поглед и развълнувано установи, че по лицето ѝ — необичайно студено и сурово през последните няколко дни — се бе разляло удоволствие от изказания комплимент. Дори благоволи да му отправи слаба усмивка — кривата усмивка, която така добре умееше да използва единствено тя. Сърцето на генерала заби по-бързо.

- Радвам се, че не си изгубила усета си — обади се лорд Сот и думите му отекнаха в помещението с картите.

Началникът потрепери. Вероятно трябваше отдавна да е свикнал с присъствието на неумрелия рицар. Царицата знаеше, че бе водил не една и две битки редом с него и противните му скелети-бойци. Ала независимо от всичко, смразяващото усещане, което се носеше около лорда, твърде много напомняше за черното наметало, обгръщащо опушената му и окървавена броня.

"Как изобщо го понася? — зачуди се началникът. — Разправят, че се мотае дори в спалнята ѝ!"

Последната мисъл накара пулсът му отново да възвърне нормалния си ритъм. Може би, в края на краищата, робините не бяха чак толкова лоша практика. Най-малкото, когато беше сам с тях в тъмното, човек наистина беше сам с тях в тъмното!

- Разбира се, че не съм изгубила усета си! — отвърна толкова ожесточено Китиара, че началникът без да иска се огледа с безпокойство и напрегнато започна да съчинява на ум някакво извинение, за да се махне оттук.

За щастие, с всички тези приготовления за война, целият Санкшън приличаше на разбунен кошер и извинения се намираха под път и над път.

- Ако повече не се нуждаете от мен, господарке — каза той и се поклони, — налага се да проверя как вървят нещата в оръжейните. Има много за довършване и твърде малко време, за да успеем в срок.

- Да, разбира се — измърмори отсъстващо Китиара, загледана в огромната карта, изрисувана върху плочките под краката им.

Началникът се обърна и тръгна към вратата. Широкият му меч подрънкваше в бронята при всяка негова стъпка. Почти беше излязъл, когато гласът ѝ го накара да спре:

- Командире? Той я погледна.

- Господарке?

Китиара понечи да каже нещо, спря, прехапа устни и продължи:

- Аз... Чудех се дали би имал нещо против да се присъединиш към мен на вечеря? — Тя сви рамене. — Естествено, хрумва ми твърде късно, предполагам, че вече имаш планове?

Началникът се поколеба объркано. Усети как дланите му се изпотяват.

- Всъщност, господарке, наистина имах ангажимент, но лесно мога да го отменя и...

- Не — отвърна Китиара. По лицето ѝ премина нещо като облекчение. — Не, не е необходимо. Може би някоя друга вечер. Свободен си.

Все така объркано, той се обърна и отново тръгна. Докато го правеше, от подозрителния му поглед не убягна, че пламтящите оранжеви очи го фиксират пронизващо.

Е, сега всичко, което му оставаше, бе да си осигури вечеря с някой, помисли си той, докато забързано крачеше надолу по коридора. Лесна работа. Щеше да накара да повикат едно от момичетата-робини — всъщност личната му любимка...

- Трябва да си починеш. Една вечер, изпълнена с удоволствия ще свърши работа — обади се неумрелият рицар, когато стъпките на началника заглъхнаха навън.

- Времето ни е твърде малко, а има прекалено много за вършене — отговори Китиара, преструвайки се, че разглежда картата в краката си.

Намираше се над град, отбелязан с името "Санкшън", с лице на северозапад, където в далечния край на помещението се намираше Палантас, сгушен на сигурно място в прегръдката на планините.

Сот проследи погледа ѝ и се насочи нататък. Спря пред единствения проход в планините, място, наречено "Кула на Върховния свещенослужител":

- Разбира се, рицарите ще се опитат да те спрат именно тук — каза той. — Точно където успяха да те спрат първия път.

Китиара се усмихна широко, разтърси къдравата си коса и последва лорда. В походката ѝ се долавяше предишната увереност на победител:

- Каква гледка ще бъде само, а? Всички рицари, застанали в спретната редица. — Внезапно от месеци насам се почувства добре и започна да се смее. — Знаеш ли, само изненаданите им изражения, когато разберат какво сме им подготвили, ще ми бъдат достатъчни, за да се примиря с цялата кампания.

Намираше се точно върху Кулата на Върховния свещенослужител. Завъртя замислено пета върху нея и направи няколко крачки, за да се озове при крайната им цел.

- Най-сетне — промърмори. — Префинената госпожица Палантас ще усети как острието се опира в нежната ѝ кожа. — Обърна се към Сот с още по-широка усмивка: — Мисля, че все пак ще вечерям с началника. Погрижи се да го уведомят.

Неумрелият рицар се поклони в знак на мълчаливо съгласие. Оранжевите му очи запламтяха развеселено.

- Имаме да обсъждаме много военни въпроси — изсмя се отново Китиара, като разкопчаваше каишките на бронята си. — Въпроси за незащитени флангове, пробиви в стени, внезапни атаки и навлизане в дълбочина...

- Успокой се, Танис — подхвърли добронамерено лорд Гунтар. — Прекалено много се вълнуваш.

Танис Полуелф измърмори нещо.

- Какво? — обърна се Гунтар, държейки халба, пълна с най-доброто му пиво (от бурето в тъмния ъгъл, точно до стълбите за мазето). Той подаде халбата на Танис.

- Казах, дяволски си прав, че съм развълнуван! — отсечено отвърна полуелфът, макар да не бе казал това, но пък и не можеше да си позволи да повтори съвсем същите думи пред водача на всички соламнийски рицари.

Лорд Гунтар ут Уистън поглади дългите си мустаци — символ на рицарството, но и доста модни напоследък — и прикри с тях усмивката си. Разбира се, много добре беше чул онова, което Танис каза. Гунтар поклати глава. Защо направо не се бяха обърнали към военните? Сега, освен с подготовката за някакъв си дребен въоръжен конфликт с несъмнено незаслужаващи голямо внимание противникови сили, му се налагаше да се занимава и с послушници на черни магьосници, бели мантии, изнервени герои и даже с някакъв библиотекар! Гунтар въздъхна и този път подръпна мустаците си намръщено. Липсваше им само някой кендер и картинката щеше да бъде наистина живописна.

- Танис, приятелю, седни. Стопли се на огъня. Пътувал си дълго и макар да е късна пролет, все още е студено. Мисля, че в подобни случаи моряците говорят за някакви преобладаващи ветрове или други такава безсмислици. Имаше ли проблеми по пътя? Да ти кажа, лично аз предпочитам грифоните пред драконите...

- Лорд Гунтар — заяви напрегнато Танис Полуелф, оставайки прав. — Не прелетях целия този път до Санкрист, за да си говорим за преобладаващите ветрове или за да обсъждаме достойнствата на грифоните пред тези на драконите! Намираме се в опасност! Не само Палантас, но и целият свят! Ако Рейстлин успее... — той сви юмрук. Внезапно сякаш бе изгубил способността си да говори.

Гунтар напълни собствената си халба от каната, която Уилс — старият му семеен прислужник, беше донесъл от избата, и се приближи до Полуелфа. Сложи ръка на рамото на Танис и го накара да се обърне към него:

- Стурм Сияйното острие винаги е казвал само добри думи за теб. Ти и Лорана бяхте най-близките му приятели.

Танис наведе глава. Дори и сега, две години след смъртта на Стурм, не можеше да не си спомни за загубата на приятеля си без внезапен прилив на тъга.

- Бих изпитвал уважение към теб само заради неговите думи, защото смятах Стурм за нещо като свой син — продължи открито Гунтар. — Но и бездруго ти се възхищавам, Танис. Храбростта ти в битките е неоспорима, а доблестта и благородството ти струват поне колкото тези на един рицар. — Полуелфът поклати раздразнено глава при всички тези приказки за доблест и благородство, ала Гунтар сякаш не забеляза: — Всичките ти заслуги след края на войната бяха вече несъмнени. Двамата с Лорана помирихте цели нации, които бяха изгубили себе си в дрязги, продължили с векове. Портиос е подписал новата спогодба, а съвсем скоро, веднага щом джуджетата от Торбардин изберат новия си крал, те също ще я подпишат.

- Благодаря ти, лорд Гунтар — произнесе Танис, стискайки халбата с недокоснатото си пиво, загледан в пламъците на огъня. — Благодаря за похвалата. Иска ми се да имам чувството, че я заслужавам. Но предпочитам вече да науча накъде води тази следа от захарни бучки...

- Виждам, че човешката страна в теб не е за подценяване — призна Гунтар с едва забележима усмивка. — Много добре, Танис. Да оставим настрана елфическата куртоазия и да пристъпим направо към въпроса. Смятам, че преживяното в недалечното минало те е направило твърде подозрителен. Елистан също страда от тази нерядка болест. Да си говорим съвсем честно, приятелю. Ти не си войн. Никога не си бил обучаван за такъв. Озова се в разгара на тази война по чиста случайност. Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. Ела...

Танис остави пълната халба на полицата над камината и позволи на Гунтар да го поведе за ръката. Двамата прекосиха стаята, изпълнена с предпочитаните от повечето рицари солидни, обикновени на вид, но удобни мебели. Това беше военната стая на лорда. Стените бяха претрупани с мечове и щитове, окачени редом със знамената на трите рицарски ордена — на Розата, на Меча и на Короната. Виждаха се и безбройните трофеи от водените през годините битки. На най-почетното място, заемащо почти цялата дължина на стената, бе окачено едно драконово копие — първото драконово копие, изковано от Теръс Айрънфелд. Около него имаше различни използвани от гоблини оръжия, назъбено острие на драконид, огромен двуостър меч на великан и пречупения меч, принадлежал на злочестия рицар Дерек Краунгард.

Колекцията беше впечатляваща и свидетелстваше за доблестен живот, преминал в служба на Рицарството. Гунтар я подмина, без дори да погледне към нея и се насочи към единия ъгъл, където имаше голяма маса. Под масата, в прецизно изработени отделения, бяха подредени множество навити карти. Всяко отделение бе обозначено. Известно време Гунтар изучава надписите, после посегна, измъкна една карта и я разгъна върху масата. Даде знак на Танис да се приближи. Полуелфът се почеса по брадата и се подчини, като се стараеше да изглежда заинтересуван.

Рицарят потри доволно ръце. Сега беше в стихията си:

- Всичко е въпрос на придвижване и снабдяване на войските, Танис. Чисто и просто. Ето, тук се намира армията на Драконовата повелителка, набутана в теснините при Санкшън. Признавам, че тя наистина разполага с голяма сила — всички тези дракониди, гоблини и хора, които нямат търпение отново да се впуснат във война. Също така признавам, че съгледвачите ни докладваха за някакво оживление в Санкшън. Повелителката е намислила нещо. Но да атакуват Палантас! В името на Бездната, Танис, погледни само територията, която ще ѝ се наложи да покрие! И по-голямата част от тези земи е контролирана от рицарите! А дори и да разполага с живия ресурс, за да си позволи да пробие линиите ни, погледни само докъде ще се проточат снабдителните ѝ връзки! Не ми се вярва да хвърли повече от половината си армия, само за да осигури безопасността на собствените си провизии. Така или иначе ще можем да я отрежем на повече от едно място...

Гунтар пак подръпна мустаците си:

- Танис, ако изобщо има някой Драконов повелител, когото наистина уважавам, то това е Китиара. Тя е безмилостна и амбициозна, но и достатъчно умна, за да не си позволява зле премерени рискове. През последните две години изчакваше и събираше армия на място, което знае, че не бихме посмели да атакуваме. Постигна твърде много, за да го хвърли просто така и без никакви реални шансове за успех.

- Ами ако не това е нейният план? — измърмори Полуелф.

- Какъв друг план би могла да има? — попита търпеливо Гунтар.

- Не знам — отсече Танис. — Казваш, че я уважаваш, но уважаваш ли я достатъчно? Страхуваш ли се от нея? Познавам я, сигурен съм, че има нещо повече наум... — Той внезапно притихна и се загледа намръщено към картата.

Гунтар запази мълчание. И до него бяха достигнали странните слухове, засягащи Танис Полуелф и тази Китиара. Естествено, не им беше повярвал, но така или иначе нямаше желание да се впуска в подробно разпитване, за да открие доколко е свързан приятелят му с тази жена.

- Не ми вярваш, нали? — каза след няколко секунди Танис. — Не вярваш на нищо от онова, което ти казвам?

Гунтар се размърда неспокойно. Той приглади дългите си сиви мустаци, приведе се над масата и започна да навива картата. Правеше го изключително внимателно.

- Синко, знаеш колко те уважавам...

- Вече сме водили този разговор.

Рицарят не обърна внимание на прекъсването:

- И знаеш, че уважавам Елистан повече от всеки друг на този свят. Но когато двамата започнете да ми разправяте приказки, чути не от друг, а от черноризец — при това мрачен елф — приказки за това как този магьосник Рейстлин бил решил да влезе в Бездната и да предизвика самата Мрачна Царица! Е, много съжалявам, но отдавна вече не съм на възрастта, в която вярвах толкова лесно на всички врели-некипели. Виждал съм много странни неща през живота си. Но вашето звучи по-лошо и от детска историйка за приспиване!

- Така разправяха и за драконите — измърмори Танис, изчервявайки се под брадата си. За момент полуелфът остана замислен, с наведена глава, след което втренчи проницателен поглед в Гунтар: — Милорд, наблюдавах Рейстлин докато израстваше. Пътувал съм с него, бил съм се и срещу, и заедно с него. Знам на какво е способен този човек! — Той улови рицаря за лакътя. — Ако не желаеш да се вслушаш в съвета ми, то поне послушай Елистан. Нуждаем се от теб! Нуждаем се и от рицарите. Наложително е да укрепите по-добре Кулата на Върховния свещенослужител. Разполагаме с малко време. По думите на Даламар, времето е без значение в измерението на Царицата. Възможно е Рейстлин да води сражения с нея в продължение на месеци и дори години, но за нас те ще са като няколко дни. Даламар вярва, че завръщането на неговия учител е неминуемо. Лично аз му вярвам. Вярва му и Елистан. Защо, лорд Гунтар? Защото Даламар е изплашен. А след като той е изплашен, сме изплашени и ние...

... Шпионите ти твърдят, че са забелязали необичайно оживление в Санкшън. Нима това не е достатъчно доказателство! Повярвай ми, Китиара е решила да се притече на помощ на брат си. Знае, че Рейстлин ще се погрижи тя да се превърне във владетел на света, ако той пожъне успех. А повелителката е достатъчно решителна, за да заложи всичко на предоставилия ѝ се шанс! Умолявам те, ако не искаш да се вслушаш в думите ми, то поне ела в Палантас и говори лично с Елистан!

Лорд Гунтар се втренчи внимателно в мъжа пред себе си. Водачът на рицарите се бе издигнал до поста, който заемаше поради простата причина, че беше справедлив и почтен човек. Освен това доста добре умееше да отсъжда характера на хората, с които си имаше вземане-даване. От дълго време, още откакто го бе срещнал, той се възхищаваше на Танис. Но никога досега не бе успявал да се приближи достатъчно до него. Имаше нещо около Полуелфа — невидима въздушна преграда от резервираност, която позволяваше на малцина да я преминат.

Загледан в него, Гунтар изведнъж се почувства много по-близък с Танис. В леко издължените очи се забелязваше мъдрост, мъдрост, която не се придобиваше лесно, която биваше заслужена само чрез вътрешна болка и неописуемо страдание. Виждаше се и страхът на човек, чийто кураж е дотолкова естествен, че той на драго сърце признава страховете си. Пред себе си лорд Гунтар виждаше водач. Не просто човек, който размахва меча си и повежда атаката на бойното поле, а водач, който знае цената на думите и умее да извлече от хората си най-доброто, а често и онова, за което дори те не са подозирали, че съществува.

Най-сетне рицарят почувства, че разбира нещо, което никога досега не бе успявал да схване в цялост. Сега вече знаеше защо Стурм Сияйното острие, чието родословие можеше да се проследи неопетнено поколения назад във времето, бе избрал да следва това копеле Полуелф, който — ако се вярваше на мълвата — освен всичко друго се беше родил и в резултат на брутално изнасилване. Сега вече знаеше защо Лорана, елфическа принцеса и една от най-силните и красиви жени, които някога бе срещал, е рискувала всичко — дори живота си — заради любовта си към този човек.

— Много добре, Танис. — Строгото лице на лорд Гунтар се отпусна, а хладният вежлив тон на гласа му придоби малко по-топли нотки. — Ще дойда в Палантас заедно с теб. Ще мобилизирам Рицарството и ще наредя да затегнат охраната при Кулата на Върховния свещенослужител. Признавам, че сведенията на съгледвачите ни са обезпокоителни. Няма да навреди, ако рицарите се поразмърдат малко. Пък и отдавна не сме провеждали някоя и друга по-сносна военна подготовка.

Веднъж взел това решение, лордът на секундата се хвърли да преобръща цялото си домакинство с главата надолу, да крещи на личния си прислужник Уилс и да издава заповеди да изнесат снаряжението му, да наточат меча му и да подготвят грифона му за пътуването. Скоро навсякъде около тях се мотаеше заета прислуга, а не след дълго се появи и неговата загрижена лейди, настоявайки Гунтар да вземе със себе си поръбената си с кожи наметка, макар наистина съвсем скоро да настъпваха Празненствата за началото на пролетта.

Останал напълно забравен сред цялата бъркотия, Танис се върна при огнището, взе халбата си с пиво и се настани в едно кресло, за да му се наслади. Но така и не успя да го опита. Загледан в танцуващите пламъци, той за пореден път виждаше очарователната, лукава усмивка и тъмните къдрави коси...

Глава 6

Колко дълго бе продължило пътуването им през обагрената в червено, размътена земя на Бездната, Кризания не можеше да каже. Времето беше изгубило какъвто и да било смисъл или практическо значение. Понякога ѝ се струваше, че са дошли едва преди няколко секунди, а друг път, че крачат през странния, вечно движещ се терен от цели години. Неприятното действие на отровата беше отминало, ала се чувстваше слаба, пресъхнала. Раните от одраскване по ръката ѝ не искаха да заздравеят. Всеки ден ги превързваше с пресни бинтове, ала до настъпването на нощта те вече се бяха просмукали с кръв.

Изпитваше непрестанен глад, ала това не беше гладът, който те измъчва, когато чувстваш, че животът ти зависи от храната. Приличаше по-скоро на влудяващото желание да усетиш вкуса на пресни ягоди, топъл хляб или дори мириса на приятна подправка. Не усещаше и жажда и все пак неспирно копнееше за чиста течаща вода, за бълбукащо вино или за острия, пикантен аромат на тарбиански чай. Ала сред тези земи водата, на която се натъкваха, имаше червеникав цвят и миришеше на кръв.

Те обаче напредваха, независимо от всичко. Поне така твърдеше Рейстлин. Но най-странното беше, че колкото повече отслабваше Кризания, толкова по-силен ставаше магьосникът. Сега понякога двамата си разменяха ролите и той ѝ помагаше да ходи. И пак благодарение на него продължаваха неуморно напред, прекосяваха град след град и се приближаваха, както твърдеше той, все повече до Дома на боговете. Огледалните образи на селищата, през които минаваха, вече се сливаха пред очите ѝ — Ке-шу, Ксак Тсарот. Подминаха и Новото море на Бездната — ужасно пътешествие. Когато сведе очи към водата му, Кризания съгледа под повърхността лицата на всички издавени по време на Катаклизма, вторачени в нея.

Не след дълго пристигнаха на място, за което Рейстлин твърдеше, че се нарича Санкшън. Кризания се почувства особено отпаднала, а магьосникът го обясни с факта, че тук е средището на последователите на Мрачната Царица. Храмовете ѝ бяха построени дълбоко под планините, известни като Господарите на Смъртта. Пак тук, според думите му, по време на войната посредством ужасяващи ритуали бяха сполучили да превърнат неизлюпените деца на добрите дракони в противните, печално известни дракониди.

Оттук нататък по време на пътуването не им се случи нищо особено — независимо дали беше продължило до безкрай или само колкото едно мигване на окото. Никой не поглеждаше повторно към черната мантия на Рейстлин, а самата Кризания сякаш дори не забелязваха. Със същия успех можеше да бъде и невидима. Прекосиха Санкшън с лекота, докато магьосникът пристъпяше все по-уверено. Сега вече съобщи на Кризания, че са съвсем близо. Домът на боговете беше разположен някъде на север, в планините Калкист.

Нямаше абсолютно никаква представа как Рейстлин изобщо успява да се ориентира сред този свръхестествен пейзаж. Нямаше нищо, което да им послужи за отправна точка — нито слънце, нито луни, нито звезди. Никога не настъпваше истинска нощ и никога не идваше истински ден, светлината неизменно си оставаше все същото печално червеникаво зарево, струящо от всичко край тях. Кризания разсъждаваше вяло върху този факт и влачеше нозе редом с архимагьосника, когато съвсем неочаквано Рейстлин спря. Почувствала как той рязко си поема дъх и замръзва сковано, жената вдигна разтревожено глава.

По пътя към тях крачеше мъж на средна възраст, облечен в бялата мантия на учител-наставник...

- Повтаряйте думите след мен и не забравяйте да ги произнасяте с правилната интонация.

Той изрече заклинанието съвсем бавно. Класът го повтори също толкова бавно. Всички с изключение на един.

- Рейстлин! Класът мълчеше.

- Учителю? — Рейстлин дори не си даде труда да прикрие подигравателния тон в гласа си.

- Не забелязах устните ти да се движат.

- Може би защото не се движеха, Учителю.

Ако някой друг от класа, съставен от млади кандидат-магьосници, си бе позволил да отбележи нещо подобно, може би учениците щяха да се изкикотят. Ала всички до един знаеха, че Рейстлин изпитва не по-малко презрение и към тях, така че се вторачиха мрачно в него, а мнозина се размърдаха неспокойно по местата си.

- Знаеш заклинанието, нали чирако?

- Разбира се, че го знам — отсече Рейстлин. — Научих го, когато станах на шест! А кога го научихте вие? Вчера?

Учителят се намръщи. Лицето му се наля с кръв:

- Този път отиде твърде далече, чирако! Позволяваш си да ме обиждаш твърде често!

Класната стая помръкна пред очите на Рейстлин и сякаш се разтопи. Остана единствено учителят, чиито дрехи изведнъж от бели станаха черни! Глуповатото му, затлъстяло лице се трансформира в лице на лукав и отмъстителен човек. Около врата му се появи провесен медальон с инкрустиран халцедон.

- Фистандантилус! — възкликна Рейстлин.

- Още. веднъж се срещаме, чирако. Но къде е сега магията ти? — присмя му се чародеят. Възлестите му пръсти уловиха медальона и го издигнаха напред.

Рейстлин почувства как го обзема паника. Къде беше магията му? Изчезнала! Ръцете му затрепериха. Думите на защитното заклинание се претърколиха в съзнанието му, само за да се изплъзнат, преди да успее да ги улови и използва. Между дланите на Фистандантилус вече се оформяше кълбо от пламък. Страхът го задави.

"Жезълът! — помисли си той в същия момент. — Жезълът на Магиус! Магията му със сигурност е останала непокътната!"

Издигна го пред себе си и отправи молитвени думи за закрила. Вместо това усети как жезълът започва да се извива и гърчи в ръцете му.

- Не! — извика разгневено. — Подчини ми се!

Жезълът се уви около ръката му и вече не беше жезъл, а огромна змия. Лъскавите ѝ зъби потънаха дълбоко в плътта му.

Рейстлин изпищя, падна на колене и отчаяно се опита да отблъсне впилата се в него змия. Ала увлечен в борба с единия си враг, бе забравил за другия. Чу как паякоподобните магически думи се изливат в монотонен напев и вдигна ужасено очи. Фистандантилус беше изчезнал. На мястото му се възправяше един мрачен елф. Мрачният елф, срещу когото Рейстлин се бе сражавал в последната битка на Изпитанието. Неочаквано и той се преобрази в Даламар, който тъкмо захвърляше огнената топка срещу него, а огнената топка се превърна в меч, забит дълбоко в плътта му от ръката на голобрадо джудже.

Около Рейстлин избухнаха пламъци, хладната стомана го прониза, а в кожата му се впиха остри зъби. Вече потъваше в чернотата, когато го окъпа бяла светлина, а той откри, че се намира сред сладката сигурност на бяла мантия, притиснат до нечия мека, топла гръд...

Това го накара да се усмихне. Знаеше, че тялото до него потръпва и издава тихи, изпълнени с болка викове, защото оръжията удряха нея, не него.

Глава 7

- Лорд Гунтар! — произнесе Амотус, лорд на Палантас, като се изправяше на крака. — Какво неочаквано удоволствие. Както и ти, Танис Полуелф. Без съмнение сте тук, за да планираме заедно празненствата за Края на войната. Толкова се радвам. Веднъж да започнем по-рано. Аз, искам да кажа, комитетът и аз се надяваме...

- Достатъчно с тези глупости — прекъсна го решително лорд Гунтар, докато крачеше из залата за аудиенции на Амотус и оглеждаше критично всичко около себе си. Очевидно вече пресмяташе наум какво е необходимо, за да укрепят мястото. — Тук сме, за да обсъдим защитата на града.

Лорд Амотус премигна недоумяващо срещу рицаря, който тъкмо се навеждаше през прозореца и си мърмореше нещо. Рицарят се обърна и каза рязко:

- Твърде много стъкло.

Последното обърка още повече градоначалника и го накара да смотолеви някакво извинение и да замлъкне безпомощно в средата на залата.

- Нападат ли ни? — реши се да попита, след още няколко мъчителни секунди, додето Гунтар продължаваше невъзмутимо разузнавателната си обиколка.

Рицарят хвърли на Танис остър поглед. Полуелфът въздъхна и учтиво напомни на лорд Амотус за предупреждението на мрачния елф Даламар и вероятността Драконовата повелителка Китиара да планира атака срещу Палантас, за да помогне на своя брат Рейстлин, Господар на Кулата на Върховното чародейство в борбата му срещу Царицата на Мрака.

- О, да! — лицето на лорд Амотус най-сетне се проясни. Той махна небрежно с ръка, сякаш пропъждаше досадна муха: — Но смятам, че едва ли има защо да се тревожите за Палантас, лорд Гунтар. Кулата на Върховния свещенослужител...

-...е пълна с мои хора. Вече удвоих силите, с които разполагаме там. Разбира се, точно на това място ще ни връхлети ядрото на атаката. До Палантас няма друг път освен по море от север, а ние контролираме морето. Не, нападението ще ни връхлети по суша. И все пак, Амотус, ако нещата се объркат, искам градът да бъде добре укрепен и готов за най-лошото. А сега...

Гунтар вече бе обзет от мисления галоп на подготовката и напълно пренебрегвайки вялите възражения на Амотус, че първо трябва да обсъди новината с генералите, потопи градоначалника в приказки за провизии, запаси от оръжие и бдителност. Най-сетне Амотус се предаде, седна обратно на мястото си и опита да си придаде вид на любезна заинтересованост, докато всъщност вече мислеше за съвсем друго. И без това цялата работа му се струваше пълна глупост. Никога досега Палантас не бе засяган пряко от която и да е битка. А и всяка армия преди всичко трябваше да премине през Кулата на Върховния свещенослужител. Последното — дори и по време на току-що отминалата война — така и не се бе случвало. Никой не беше способен да го постигне.

Танис, който внимателно наблюдаваше градоначалника и много добре си даваше сметка какво преминава през ума му в този момент, се усмихна мрачно. Тъкмо започваше да се чуди как да се извини и да си намери по-приятно занимание, когато откъм голямата, богато орнаментирана позлатена врата долетя тихо почукване. С вид на човек, който току-що е чул тръбния звук на собственото си спасение, Амотус скочи на крака, ала преди още който и да било от тях да бе успял да каже и дума, вратата се отвори и в рамката ѝ се появи фигурата на възстар прислужник.

Чарлз бе служил в кралския дом на Палантас в продължение на повече от половин век. Отдавна вече бе станало ясно, че никой не може без него и той го знаеше много добре. Всъщност знаеше всичко — от това какъв точно е броят на бутилките вино в избата, през важната информация как точно да разположиш на масата гостуващите представители на елфическата раса, до кога за последен път е проветрявано спалното бельо на господарите. Независимо, че по лицето му неизменно бе изписан израз на достойнство и уважение, все пак в очите му имаше и нещо, което навяваше на мисълта, че очаква след смъртта му кралският дом да се срути около ушите на неговия господар.

- Съжалявам, че ви безпокоя, милорд — започна Чарлз.

- Няма нищо! — извика Амотус, засиял от щастие. — Съвсем нищичко, наистина. Моля...

- Но пристигна спешно известие за лорд Танис Полуелф — продължи невъзмутимо Чарлз. В тона му се усеща ше съвсем лек намек на неодобрение към прекъсването на градоначалника.

- О — лорд Амотус изглеждаше изключително разочарован. Погледът му отново се изпразни. — Танис Полуелф?

- Да, милорд — отвърна Чарлз.

- И нищо за мен? — предположи градоначалникът, виждайки как спасението му галопира и вече изчезва към хоризонта.

- Не, милорд. Амотус въздъхна:

- Много добре. Благодаря ти, Чарлз. Танис, предполагам, че ще бъде най-добре да...

Танис не се нуждаеше от подкана. Отдавна бе прекосил половината зала:

- Какво има? Да не би нещо от Лорана...

- Моля милорда да ме последва — предложи прислужникът, като му даде знак и го поведе навън.

Мълчаливото предупреждение в очите на Чарлз навреме му напомни да се обърне и да се поклони на лорд Амотус и Гунтар. Рицарят се усмихна и махна с ръка. Градоначалникът не успя да се въздържи и хвърли един изпълнен със завист поглед след него, след което потъна безрадостно в креслото си и закима утвърдително, додето му обясняваха какво оборудване ще им бъде необходимо, за да подготвят казаните с врящ катран.

Чарлз внимателно и бавно затвори вратата зад гърба на Танис.

- Какво има? — попита го полуелфът, докато го следваше надолу по коридора. — Вестоносецът нищо друго ли не каза?

- Каза, милорд — лицето на прислужника изглеждаше поомекнало и опечалено. — Беше ми наредено да не го разкривам, освен ако е напълно невъзможно да ви извиня пред господаря. Преподобният Елистан умира. Смятат, че едва ли ще доживее до сутринта.

В отслабващата светлина на деня ливадите пред Храма изглеждаха спокойни и умиротворени. Слънцето залязваше, ала лъчите му не пронизваха, а изпълваха небето с прекрасната си перлена омая. Танис очакваше да се сблъска с разтревожени тълпи от хора, висящи пред вратите в очакване на последните новини и тичащи насам-натам свещенослужители, ала с изненада установи, че наоколо цареше пълно спокойствие и ред. Както обикновено, по ливадата отпред си почиваха отделни групи хора, из алеите крачеха служители в бели мантии и разговаряха тихо помежду си. Имаше и отделни самотници, отдадени на медитация.

Може би вестоносецът се беше объркал, помисли си той. Ала съвсем скоро, докато забързано прекосяваше коприненозелената морава, му се наложи да се размине с млада свещенослужителка. Когато жената го погледна, Танис стреснато отбеляза, че очите ѝ са зачервени и подути от плач. Независимо от всичко обаче, тя му се усмихна и като изтри сълзите си, отмина нататък.

Най-после Танис си даде сметка, че нито лорд Амотус, градоначалникът на Палантас, нито пък Гунтар знаеха нещо по въпроса. Усмихна се с внезапно разбиране. Елистан умираше така, както бе живял — с неизменното си, ненатрапващо се достойнство.

На входа на Храма го посрещна един млад послушник:

— Добре дошъл, Танис Полуелф — произнесе тихо той. — Очакват те. Влез.

Усети как в гърлото му засяда буца. Във вътрешността следите от надвисналата скръб бяха очебийни. Един елф свиреше на арфата си тиха и сладка мелодия, а свещенослужителите стояха, мълчаливо свели глави, споделящи взаимната си утеха в тежкия час на изпитание. Танис почувства как в собствените му очи също се появяват сълзи.

- Благодарни сме, че успя да дойдеш навреме — продължи послушникът, докато го водеше към вътрешността на Храма. — Страхувахме се, че нещо може да ти попречи. Разпратихме тъжната вест до всички, които сметнахме, че ще са достатъчно разумни да я запазят за себе си. Волята на Елистан е, ако е възможно, да му бъде позволено да си отиде необезпокояван от никой.

Танис кимна отсечено, доволен, че брадата скрива сълзите му. Не че се срамуваше от тях. Елфите почитаха живота повече от всичко, смятаха го за един от най-съкровените дарове на боговете, но не криеха чувствата си, както правеха хората. И все пак се страхуваше, че може да разстрои Елистан с мъката си. Много добре съзнаваше, че единственото съжаление, което Преподобният може да изпита на прага на смъртта, би било за мъката, която е причинил на онези, които са го обичали.

Двамата прекосиха вътрешната зала, където в смирено очакване стояха Гарад и други преподобни синове и дъщери на Паладин. Зад гърбовете им се виждаше затворена врата. При появата им очите на всички се отправиха към вратата и за Танис не остана никакво съмнение какво има зад нея.

Гарад се приближи, за да го посрещне:

- Радваме се, че успя да дойдеш — каза със сърдечен тон възрастният елф. Произношението му бе от Силванести, осъзна Танис, и навярно беше от първите, посветени отново в религията, която толкова отдавна бяха забравили. — Страхувахме се, че нещо може да ти попречи.

- Сигурно е било неочаквано — промърмори Танис, изчервен заради факта, че е забравил да остави меча си.

Ножницата му се полюшваше и подрънкваше, смущавайки смирената тишина на това място.

- Да, в нощта след като си тръгна здравето му се влоши — въздъхна Гарад. — Не знам какво сте си казали в спалнята му, но ударът беше силен. Болките му бяха непоносими. Не можехме да сторим нищо, за да ги облекчим. Най-накрая Даламар, послушникът на онзи вещер — свещенослужителят не можа да подтисне смръщването си, — дойде в Храма. И му донесе отвара, която, според думите му, можела да помогне. Така и не успяхме да научим как изобщо е разбрал какво става. Странни неща се случват в онова място — той хвърли поглед през прозореца към Кулата: мрачна сянка, предизвикателно отхвърляща ярките слънчеви лъчи.

- И ти го пусна? — попита удивено Танис.

- Готвех се да му откажа — поклати мрачно глава Гарад. — Но Елистан лично нареди да го въведем. И трябва да призная, че отварата свърши работа. Болката напусна нашия учител и сега му е позволено да заспи вечния си сън в мир.

- А Даламар?

- Вътре е. Не говори и не помръдва, откакто е дошъл. Стои съвсем тихо в един ъгъл. Да... Присъствието му очевидно успокоява Елистан, така че му разрешихме да остане.

"Иска ми се да видя как би го принудил да си тръгне" — помисли си Танис, но реши да не изрича на глас това. Вратата се отвори. Присъстващите разтревожено вдигнаха глави, но беше само послушникът, който съвсем внимателно бе почукал на вратата и в момента разговаряше едва чуто с някой зад нея. Той се обърна и даде знак на Полуелфа.

Танис влезе в малката, простичко мебелирана спалня, като се стараеше да не вдига много шум по примера на тихо движещите се свещенослужители, чиито подплатени чехли почти не издаваха звук. За съжаление мечът му тракаше, ботушите трополяха тежко, а закопчалките на кожената му ризница не спираха да дрънчат. Беше убеден, че не само в собствените си уши звучи като армия връхлитащи джуджета. С пламнало от притеснение лице се опита да замаже нещата като запристъпва на пръсти. В същия момент Елистан обърна немощно глава на възглавницата си и започна да се смее:

- Приятелю, човек може да си помисли, че идваш да ме ограбиш — отбеляза той, вдигайки слабо ръка към Танис.

Полуелфът опита да отвърне на усмивката му. Веднага щом вратата зад него се затвори приглушено, беше отбелязал мрачното присъствие на нечия смълчана фигура в един от ъглите. Постара се да не ѝ обръща внимание. Коленичи до леглото на мъжа, когото беше помогнал да спасят от мините в Пакс Таркас, мъжът, чието ненатрапливо внимание бе изиграло толкова съществена роля в собствения му живот и в живота на Лорана. После улови ръката на умиращия и я стисна силно.

- Само ако можех да се преборя с този враг вместо теб, Елистан — рече, стискайки съсухрената бяла ръка.

- Не враг, Танис, не враг, а стар приятел идва за мен. — Свещеникът внимателно се освободи и го потупа по лакътя. — Сега не го разбираш, но един ден ще разбереш, повярвай ми. Но не те извиках тук, за да те натоварвам с излишни грижи. Имам задача за теб, приятелю. — Той даде знак на един послушник да се приближи. Младежът донесе неголяма дървена кутия и я остави в скута му, след което се оттегли и отново зае мястото си при вратата.

Мрачната фигура не беше помръднала. Елистан вдигна капака на кутията и извади от нея парче бял пергамент. После взе ръката на Танис, сложи пергамента в дланта му и затвори пръстите на Полуелфа върху него.

- Дай това на Кризания — произнесе отслабнало. — Ако оцелее след всичко, тя ще бъде следващият глава на църквата. — Забелязал колебливото и дори неодобрително изражение, което се появи на лицето на Танис, той се усмихна: — Никой не знае по-добре от мен какво ти се наложи да преживееш, приятелю. Едва не те изгубихме. Ала все пак успя да преодолееш нощта и да посрещнеш светлината на деня, доби сили от знанието, което ти беше разкрито. Надявам се същото да се случи и с Кризания. Вярата ѝ е крепка, но както сам отбеляза, ѝ липсва топлина, състрадание и човещина. Ще трябва да изпита на собствения си гръб уроците, които ни преподаде Главният свещенослужител. Налага се да изпита болка, Танис, жестока болка, за да разбере що е съчувствие към неволите на ближния. Но освен всичко друго, приятелю мой, тя трябва да се научи да обича.

Елистан затвори очи. Чертите на лицето му изразяваха страдание и дълбока печал.

- Ако имах властта, щях да ѝ помогна да избегне тази участ. Знаех много добре какъв ще бъде пътят, по който е поела. Но кой съм аз, за да поставям под въпрос пътищата на боговете? И все пак — отвори очи той и Танис забеляза в тях гневни проблясъци, — бих могъл да поспоря с тях.

За гърба си полуелфът чу стъпките на послушника. Елистан кимна.

- Да, знам. Страхуват се, че посещенията лесно ме изморяват. Така е, но скоро така или иначе ще намеря покой. — Свещенослужителят затвори очи и се усмихна. — Да, ще си почина. Старият ми приятел идва, за да повърви с мен и за да ми покаже пътя.

Танис се изправи и хвърли въпросителен поглед към послушника, който поклати глава.

- Не знаем за кого говори — измърмори младежът. — Постоянно го споменава. Предполагахме, че може би това си ти...

Гласът на Елистан се издигна откъм постелята:

- Сбогом, Танис Полуелф. Предай на Лорана, че я обичам. Гарад и останалите — той кимна към вратата — знаят за разпорежданията ми относно моя наследник. Вече им е известно, че реших да ти поверя грижата за това. Ще ти помогнат с каквото могат. Сбогом, нека Паладин те надари с много щастие.

Танис не можеше да говори. Той посегна, притисна ръката на свещеника, опита се да каже нещо, но така и не успя. Обърна се рязко, мина покрай мрачната, смълчана фигура в ъгъла и напусна стаята, задавен от напиращите сълзи.

Гарад го съпроводи до входа на Храма и на раздяла каза:

- Знам с какво те е натоварил Елистан и, повярвай ми, надявам се с пялото си сърце, желанието му да се окаже изпълнимо. Доколкото разбрах, лейди Кризания е предприела поклонение, което може да се окаже изключително опасно?

- Да — това беше всичко, което Танис можеше да си позволи да отвърне.

Гарад въздъхна.

- Нека Паладин бди над нея. Ще се молим. Тя е силна жена. Ако църквата иска да се разраства, ще се нуждаем от тъкмо такива млади и решителни хора. Ако се нуждаеш от нещо, знай, че сме готови да ти помогнем с всичко, което е във възможностите ни.

Полуелфът измърмори учтива благодарност. Гарад се поклони и побърза да се отправи обратно, за да бъде близо до умиращия си учител. Преди да пристъпи навън, Танис за миг наведе глава, колкото да си възвърне самообладанието. Неочаквано от мислите му го изтръгна спор, който очевидно се водеше в близост до вратата.

- Съжалявам, сър, но не мога да ви позволя да влезете — казваше някакъв млад послушник.

- Казвам ти, тук съм, за да се срещна с Елистан — обади се нечий раздразнен глас.

Танис затвори очи и се облегна на стената. Познаваше този глас. Спомените го заляха с такава сила, че за момент имаше чувството, че не може нито да се движи, нито да говори.

- Може би ако ми кажете името си — отстояваше твърдо позицията си послушникът, — бих могъл да известя за вас и...

- Казвам се... името ми е... — Гласът се поколеба. Звучеше озадачено. После промърмори: — Вчера си го спомнях...

Танис чу звук като от дървен жезъл, потропващ нервно върху стъпалата на Храма. Гласът изведнъж стана писклив:

- Млади човече, пред теб стои изключително важна личност. И не съм свикнал да се отнасят толкова безочливо с мен. А сега се махай от пътя ми, преди да ме принудиш да направя нещо, за което после ще съжалявам. Е, поне някой от нас със сигурност ще съжалява.

- Ужасно ми е неприятно, сър — повтори послушникът, чието търпение очевидно вече беше към края си, — но без да знам името ви не мога да позволя да...

Разнесе се шум от краткотрайно боричкане, последвано от тишина, след което Танис долови злокобния звук от разгръщане на страници. Усмихнат през сълзи, полуелфът надникна от вратата и видя застаналия на стълбите стар вълшебник. Носеше мантия в миши цвят, а безформената му шапка изглеждаше така, сякаш бе готова да предприеме бягство от главата му при първата удала ѝ се възможност. Като цяло видът му бе отчайващо опърпан. Беше облегнал съвсем обикновения си дървен жезъл на стената на Храма и, без да обръща внимание на зачервения и негодуващ послушник, тъкмо ровеше из страниците на книгата си със заклинания, мърморейки:

- Огнени кълба... огнени кълба. Къде изчезна тази проклета магия?...

Танис внимателно положи ръка върху рамото на послушника:

- Наистина е важна личност — произнесе тихо. — Можеш да го пуснеш. Поемам пълна отговорност за него.

- Важна личност? — послушникът го изгледа подозрително.

При звука от гласа на Танис вълшебникът вдигна глава и се втренчи в тях.

- А? Важна личност? Къде? — Най-сетне забелязал Танис, той подскочи стреснато. — А, там. Приятно ми е, сър.

Понечи да подаде ръка, оплете се в собствената си мантия и изпусна книгата в краката си. Наведе се, за да я вдигне, но събори жезъла, който се изтърколи с тракане надолу по стълбите. В цялото объркване шапката му най-сетне се устреми към свободата, така че се наложи и послушникът да се включи в спасителната операция. Двамата с Танис с дружни усилия започнаха да помагат на вълшебника отново да добие предишната си цялост.

- Ох, пръстите ми! Проклятие! Къде съм? Глупава тояга! Изгубих си шапката!

В крайна сметка вълшебникът отново възвърна по-голямата част от предишното си достойнство. Пъхна решително книгата в пояса и си нахлупи шапката (след като се опита да направи същото, но в обратен ред). За нещастие шапката му моментално се смъкна надолу и почти закри очите му.

- Богове, ослепях! — възкликна той и заразмахва ръце пред себе си.

Скоро и този проблем беше разрешен. Послушникът — като погледна Танис още по-подозрително отпреди — килна шапката назад върху побелелите коси. Старият вълшебник се втренчи раздразнено в него и чак тогава се обърна към Полуелфа:

- Важна личност? Разбира се... струва ми се. Не сме ли се срещали и преди?

- Да, наистина — отвърна Танис. — Но важната личност си ти, Физбан, теб имах предвид.

- Аз? — възрастният вълшебник за миг се обърка съвсем. Сетне изхъмка многозначително към послушника: — И как иначе. Нали ти казах! Дай път, дай път! — нареди му важно той.

Когато най-сетне премина през вратата на Храма, той се обърна и измери Танис изпод периферията на опърпаната шапка. Постави ръка на рамото му и замълча. Сега обърканият израз на лицето му беше изчезнал напълно. Вгледа се внимателно в него.

— Никога не си бил изправен пред по-мрачен час, Танис — каза сериозно старият вълшебник. — Има надежда, но любовта трябва да възтържествува.

След тези думи той закрета нататък, за да се окаже почти незабавно зад вратата на някакъв килер. Притеклите се на помощ двама прислужници успяха отново да го извадят от досадното затруднение.

- Кой е той? — попита озадачено младият послушник, загледан след възрастния вълшебник.

- Приятел на Елистан — измърмори Танис. — Много, много стар приятел.

Докато напускаше Храма, той отново чу гласа на Физбан:

- Шапката ми!

Глава 8

- Кризания...

Не последва отговор, само тихо стенание.

- Шшш. Всичко е наред. Ранена си, но враговете ни си отидоха. Изпий това. Ще успокои болката ти.

Магьосникът смеси някакви билки в купа с вдигаща пара вода и като помогна на Кризания да се изправи в леглото от окървавени листа, я повдигна към устните ѝ. След като отпи няколко глътки, лицето ѝ се отпусна, а очите ѝ се отвориха.

- Да — промърмори тя. — Така е по-добре.

- А сега, Преподобна дъще — продължи спокойно Рейстлин, — трябва да се помолиш на Паладин да те изцери. Налага се да продължим.

- Н-не знам, Рейстлин. Толкова съм уморена, а Паладин... Паладин е така далеч!

- Да се моли на Паладин? — обади се нечий суров глас. — И това го казваш ти, един черноризец!

Рейстлин раздразнено вдигна поглед. Очите му се разшириха от учудване:

- Стурм! — извика той.

Ала младият рицар не го чу. Той се взираше изумено в Кризания, докато раните по тялото ѝ се затваряха, макар и не напълно излекувани.

- Вещери! — възкликна той и измъкна меча си. — Вещери!

- Не, сър рицар — вдигна отпаднало глава Кризания. — Не, не сме такива. Аз съм свещенослужителка на Паладин! Погледни, не виждаш ли медальона на врата ми?

- Лъжеш! — каза напрегнато Стурм. — Вече няма свещенослужители! Изчезнали са по време на Катаклизма. А дори и да беше такава, какво правиш в компанията на това зло, родено от мрака?

- Стурм! Това съм аз, Рейстлин! — Архимагьосникът се изправи развълнувано. — Погледни ме! Не ме ли позна?

Младият рицар насочи върха на меча си право към гърлото му:

- Не зная по какъв извратен начин си сполучил да се сдобиеш с името ми, черноризецо, но ако го повториш още веднъж, ще превърна живота ти в ад. В Утеха не се церемоним с вещерите.

- Оставяме се в ръцете ти. Знам, че си добродетелен рицар, положил клетва, която те обвързва със законите на честта и добрия тон. Ето защо те моля да отсъдиш както ти повелява чувството за справедливост — каза Кризания, докато бавно се изправяше на крака, подпомагана от Рейстлин.

Суровото лице на младия рицар посмекчи изражението си. Той се поклони и върна меча в ножницата му като предварително хвърли на магьосника още един предупредителен поглед.

— Така е — каза той. — Обвързан съм с определени закони, които изискват от мен да се отнеса с вас справедливо.

Още докато говореше, леглото от листа се превърна в дървен под, дърветата край тях — в скамейки, небето — в таван, а пътят, който следваха — в пътека между редове от насядали мъже и жени. "Намираме се в съдебна зала" — помисли си внезапно замаяният от промяната Рейстлин. Обви ръка около раменете на Кризания и я отведе да седне зад една неголяма маса в центъра на помещението. Точно пред тях се издигаше подиум. Магьосникът погледна зад гърба си, за да огледа и останалата част от залата и установи, че всички места бяха заети от хора, които ги наблюдаваха с интерес, очевидно готови за предстоящото забавление.

Изведнъж си даде сметка, че познава мнозина от тях. Виждаше Отик, собственика на странноприемницата "Последен дом", зает в похапване от чиния с пикантни картофи. Виждаше и Тика — червеникавите ѝ къдрици подскачаха, докато сочеше Кризания и през смях разправяше нещо на околните. И Китиара! Облегната на рамката на вратата, с ръка на дръжката на меча си, както обикновено заобиколена от обожатели, тя погледна към него и неочаквано му намигна.

Рейстлин трескаво се озърна. В един от ъглите седеше и баща му — беден дървосекач, по чието лице сякаш се бяха отпечатали вечните грижи и тревоги. Недалече от него се виждаше и Лорана, а хладната ѝ елфическа красота сияеше като ярка звезда, увиснала в безлунно небе.

В същия момент Кризания извика:

- Елистан!

Тя се изправи и протегна ръка към него, ала свещенослужителят просто я огледа студено и поклати глава.

- Станете! — отекна нечий глас.

Разнесе се шум от тътрене на крака и скърцане на пейки. Всички в Залата се изправиха. В същия миг влезе съдията и присъстващите се умълчаха почтително. Облечен в сивата мантия на Гилиан, Богът на Неутралитета, съдията зае мястото си зад подиума и се обърна към обвиняемите.

- Танис! — извика Рейстлин и пристъпи напред. Брадатият Полуелф се намръщи при тази непростима проява на невъзпитание. Почти в същия миг приставът — старо мърморещо джудже — направи крачка напред и ръгна Рейстлин в ребрата с дръжката на бойната си брадва:

- Сядай си на мястото. И не говори, освен ако не те питат!

- Флинт? — Магьосникът улови джуджето за ръката. — Не ме ли позна?

- И не докосвай пристава! — изрева гневно джуджето, като отърси ръката си. — Ха! — измърмори, докато се връщаше обратно на мястото си до съдията. — Никакво уважение! Ще си помислиш, че съм тук, за да забавлявам който ми падне...

- Благодаря ти, Флинт — прекъсна го Танис, загледан мрачно към Рейстлин и Кризания. — А сега, кой обвинява тези двамата?

- Аз — каза рицарят, пременен в най-бляскавата си броня, и се изправи.

- Много добре, Стурм Блестящо Острие — каза съдията. — Ще ти предоставим възможност да изложиш тезата си. Има ли назначена защита?

Рейстлин вече се канеше да стане и да отговори, когато някой го прекъсна:

- Аз! Тук, Танис... ъъ, Ваша чест! Аз, ей тук! Чакай малко. Н-нещо съм се закачил...

През Съдебната зала премина вълна от смях, докато всички се обръщаха да погледнат към натоварения с книги кендер, който тъкмо се бореше да мине през вратата. Китиара се усмихна широко, улови кендера за плитката и безцеремонно го засили навътре. Човечето се изтърколи на пода, навсякъде се разлетяха книги, а тълпата зарева от възторг. Когато кендерът най-после се изправи, той се отупа с достойнство, скокна през книгите и най-сетне се добра до подножието на подиума.

- Аз, Тасълхоф Кракундел! — каза, обърна се и протегна мъничка ръка към Рейстлин.. Архимагьосникът се втренчи невярващо в него, без да успее да отвори уста. Тас сви рамене, погледна ръката си, въздъхна и се обърна към съдията. — Здравейте, името ми е Тасълхоф Кра...

- Я сядай! — кресна джуджето. — Никой не се здрависва със съдията, кратуна такава!

- Гледай ти — възмути се кендерът. — Защо пък не? Само се опитвах да бъда любезен, нещо, което вие джуджетата, явно не умеете. Аз съм...

- Млък! — извика Флинт и удари пода с дръжката на брадвата си.

Тас врътна опашката на косата си и очевидно примирено се върна да седне до Рейстлин. Преди да го стори обаче, не пропусна да имитира намусеното изражение на джуджето срещу публиката, която се запревива от смях, карайки Флинт да побеснее още повече. Този път се намеси съдията:

- Тишина — нареди неумолимо той и тълпата отново се смълча.

Тас се тръсна в стола до Рейстлин. Магьосникът тутакси усети леко докосване. Той се втренчи мрачно надолу към кендера и поднесе дланта си напред:

- Върни мия! — заповяда.

- Кое? А, това-а? Твое ли е? Сигурно си го изпуснал? — рече невинно Тас, докато му връщаше една от кесиите с магически съставки. — Намерих го на пода...

Рейстлин я грабна от кендера и с гневно изражение я закачи обратно на шнура около кръста си.

- Поне едно благодаря можеше да кажеш — произнесе с остър шепот Тас, ала моментално се присви под строгия поглед на съдията.

- Какви са обвиненията срещу тези двамата? — попита Танис.

Стурм Блестящото острие пристъпи към подиума. Разнесоха се разпокъсани аплодисменти. Очевидно в града харесваха младия рицар с цялата му доблест и мрачна, но изпълнена с достойнство осанка.

- Ваша чест, открих ги в пустошта. Черноризият спомена името на Паладин — откъм тълпата се чу гневно мърморене. — Със собствените си очи видях как даде на жената някаква зловонна течност. Когато за пръв път се натъкнах на тях, тя беше зле ранена. Мантията ѝ беше подгизнала от кръв, а лицето ѝ бе обгоряло и покрито с белези. Но след като отпи от вещерската отрова, изведнъж оздравя!

- Не! — извика Кризания, като се изправи несигурно на крака. — Не е вярно. Отварата, която Рейстлин ми даде, просто облекчи болката. Молитвите ме излекуваха! Аз съм свещенослужител на Паладин...

- Простете ни, Ваша чест — кресна кендерът и също скочи на крака. — Клиентката ми не искаше да каже, че е свещенослужител на Паладин. Правела се е на мим. Точно така. Това искаше да каже. — Тас захихика. — Просто са се забавлявали, за да разнообразят досадното пътуване. Постоянно играят на тази игра. Ха, ха. — Той се обърна към Кризания, намръщи се и прошепна толкова високо, че всички в залата го чуха: — Какво си мислиш, че правиш? Как изобщо очакваш да те отърва, ако през цялото време тръбиш какво се е случило в действителност! Направо ме убиваш!

- Тишина! — ревна джуджето.

Кендерът се врътна на пети:

- Ти също започваш да ми омръзваш, Флинт! — извика той. — И престани да тропаш с тази брадва по пода, ако не искаш да ти я увия около врата.

Залата се заля от смях. Дори съдията си позволи да се усмихне по-широко, отколкото позволяваше положението му.

Кризания седна обратно до Рейстлин с побледняло лице.

- Що за цирк е това? — промърмори тя ужасено.

- Нямам представа. Но възнамерявам да му сложа край — магьосникът се изправи решително.

- Замълчете всички. — Тихият му глас моментално накара присъстващите да си затворят устата и да се втренчат стреснато в него. — Тази жена е преподобна дъщеря на Паладин! А аз съм магьосник от ордена на Черните мантии и владея Изкуството до съвършенство...

- О, защо тогава не ни покажеш някоя магия! — извика кендерът и скочи на крака. — Превърни ме в патица...

- Я сядай! — нареди му Флинт.

- Запали брадата на джуджето — присмя се Тасълхоф. Предложението му бе последвано от бурни аплодисменти и безброй шеги.

- Да, покажи ни магията си, чародеецо — надвика шума в Залата Танис.

Чуха се шъткания и гневно мърморене.

- Да, чародеецо, покажи ни магията си. Покажи ни магията си, хайде, какво чакаш?

Над всичко се издигна и гласът на Китиара, силен и звънтящ:

- Направи някоя магия, ако можеш, хилаво нищожество такова!

Рейстлин почувства как езикът му се вдървява. Кризания го наблюдаваше с надежда и страх в очите. Ръцете му започнаха да треперят. Посегна към подпрения до него жезъл на Магиус, но се поколеба, припомнил си в какво се беше превърнал той, когато за последно се опита да го използва.

Той се поизправи и огледа презрително изпълнените с очакване хора край себе си:

- Ха! Не съм длъжен да доказвам каквото и да било на измет като вас...

- Според мен е доста добра идея — измърмори Тас, като го подръпна за черната мантия.

- Виждате ли! — извика Стурм. — Вещерът не може нищо! Настоявам за справедлива присъда!

- Присъда! Присъда! — заповтаря в един глас тълпата. — Изгорете ги! Изгорете телата им! Спасете душите им!

- Е, чародеецо? — попита сурово Танис. — Можеш ли да докажеш, че си онзи, за когото се представяш?

Думите на заклинанието се изплъзваха от контрола му. Почувства как Кризания го стиска силно. Шумът беше оглушителен. Не можеше да мисли! Искаше да остане сам, далеч от разтегнатите в усмивка усти и изпълнените с ужас, умоляващи го очи.

- Аз... — заекна той и наведе глава.

- Изгорете ги.

Нечии груби ръце уловиха Рейстлин. Залата изчезна. Опита да се противопостави, но беше безполезно. Мъжът, който го държеше, беше огромен и силен с лице, изгубило всякакво съчувствие, сериозно и концентрирано.

- Карамон! Братко! — извика Рейстлин и се изви в ръцете на едрия мъж, за да го погледне в очите.

Ала Карамон не му обръщаше внимание. Влачеше го нагоре по някакъв хълм. Точно пред тях, на върха на хълма, в земята бяха побити два високи, дървени стълба. В основата на всеки стълб хората от градчето — неговите приятели и съседи — радостно трупаха на купчини цели наръчи със сухи дърва и подпалки.

- Къде е Кризания? — попита своя брат-близнак с надеждата, че жената е успяла да избяга и скоро ще се върне, за да го спаси.

Сетне някъде встрани от него се мярна бяла мантия. Елистан я привързваше към съседния стълб. Кризания се бореше, ала бе твърде отслабнала от страданията си. Най-сетне тя се предаде. Заплака от страх и отчаяние и се отпусна съвсем, докато завързваха ръцете и краката ѝ.

Тъмните ѝ коси се стелеха около гладките, голи рамене. Раните ѝ отново се бяха отворили и кръвта капеше по бялата тъкан на мантията. Стори му се, че чува молитвата ѝ към Паладин, ала дори и да се бе помолила, думите ѝ бяха погълнати във воя на озверялата тълпа. Вярата ѝ отслабваше заедно с приближаването на неизбежния край.

- Това чака и теб, чародеецо! — извика полуелфът.

- Не! — забори се Рейстлин, ала Карамон не му позволяваше да се движи.

Танис се наведе и зарови факлата, която държеше, в напоените с масло съчки. Огънят се разгоря бързо. Скоро пламъците се разпространиха нагоре и погълнаха бялата мантия на Кризания. Магьосникът чу как жената изкрещя задавено сред крясъците на хората и рева на горящата клада. Тя вдигна глава, търсейки очите му. В погледа ѝ имаше болка и ужас, но и нещо друго. Любов, любов към него, която нажежи сърцето му по-силно от всеки създаден от човека огън.

- Искате магия? Ще я получите!

Още преди да е успял да осъзнае докрай онова, което правеше, той изблъска Карамон настрани и напълно свободен, издигна ръце към небесата.

От пръстите му пропълзяха мълнии и се забиха в облаците, надвиснали от окървавеното небе. Облаците на свой ред отвърнаха с мълния, която порази земята точно пред краката му.

— Царице моя! — Думите му се превърнаха в горчив, надменен смях.

Чувстваше как екстазът на магията протича в самото сърце на душата му. Най-сетне беше осъзнал безумието на постъпката си. Но и големият си шанс.

Бе успял да се поддаде на собствената си измама! Тас му беше дал ключът към загадката още в Заман, а той дори не си направи труда да го разбере. "Помислех ли си за нещо — казваше кендерът, — то се появяваше! Исках ли да отида някъде, просто трябваше да си помисля за мястото и или то идваше при мен, или аз отивах при него, не съм сигурен. Приличаше на всички градове, в които някога съм бил, и все пак на нито един от тях."

Да, кендерът го беше предупредил. "Предполагах, че Бездната е отражение на реалния свят — осъзна Рейстлин. — И се стараех да пътувам през нея. Но не е. Бездната е просто отражение на собствения ми разум! Досега съм пътувал в собственото си съзнание!... Царицата е в Дома на боговете, защото очаквах да бъде там. А Домът на боговете е толкова далеч или толкова близо, колкото реша, че трябва да бъде! Магията ми не действа на това място, защото се съмнявах в себе си, а не защото Царицата ми е пречила. Едва не се погубих сам! Но сега зная какво трябва да направя, Царице! Сега вече нищо не ми пречи да постигна своя триумф! Понеже Домът на Боговете е само на крачка от мен, а недалече от него ме очаква и Порталът..." — Рейстлин!

Гласът беше слаб, уморен и изпълнен с предсмъртна агония. Магьосникът обърна глава. Тълпата беше изчезнала, тъй като така и не я бе имало. Всичко бе просто самозаблуда. Градчето, околните земи, целият континент, всичко, което до този момент си бе въобразявал, вече го нямаше. Намираше се в средата на безкрайна, набраздена от морски вълни празнота. Не можеше да каже къде свършва небето и къде започва земята под краката му — и двете бяха изчезнали като понятия, за да се слеят в еднообразно, зловещо розово. Хоризонтът приличаше на тънък, едва забележим прорез от остър нож.

Само едно нещо не бе изчезнало напълно — дървеният стълб. Заобиколен от овъглената клада, той се издигаше направо от розовото нищо, очертан на фона на празното небе. В подножието му лежеше нечия фигура. Може би фигурата някога бе носила бели дрехи, но сега те бяха почернели. Носеше се силна миризма на обгоряла плът.

Рейстлин се приближи. Коленичи във все още топлата пепел и обърна тялото с лице към себе си.

- Кризания — каза тихо.

- Рейстлин? — Кожата по лицето ѝ се бе свлякла. Очите ѝ гледаха невиждащо. Тя протегна към него ръка, която вече не приличаше на ръка. — Рейстлин? — изстена жената. Най-сетне ръцете им се срещнаха и тя се вкопчи в него. — Не виждам! — изхленчи Кризания. — Толкова е тъмно. Ти ли си?

- Да — отвърна магьосникът.

- Рейстлин, провалих се...

- Не, Кризания, не се провали — произнесе Рейстлин с хладен и безизразен глас. — Опази ме добре. Магията ми е непокътната. Сега съм по-силен отвсякога, по-силен от всеки живот, който съм живял досега. Готов съм да продължа напред и да победя Мрачната царица.

Напуканите, покрити с мехури устни се разделиха в измъчена усмивка. Отслабналата ѝ ръка го стисна съвсем леко:

- Значи все пак молитвите ми свършиха работа. — Кризания се закашля и цялото ѝ тяло се сгърчи от невероятната болка. Когато най-сетне успя да си поеме дъх, тя прошепна нещо. Магьосникът се наведе, за да я чуе по-добре. — Умирам, Рейстлин. Не мога да издържа повече. Скоро Паладин ще ме прибере при себе си. Остани с мен, Рейстлин, остани с мен, докато умра...

Той се втренчи в останките на жената пред себе си. Без да изпуска ръката ѝ, внезапно осъзна, че я вижда такава, каквато я бе видял в онази гора близо до Киргот, когато едва не се бе поддал на страстта — бялата ѝ кожа, копринената ѝ коса, блестящите ѝ очи. Спомняше си любовта в същите тези очи, прегръдките ѝ... спомняше си целувките, с които бе обсипал гладката кожа...

После започна да опожарява тези спомени един по един, наблюдавайки как постепенно се превръщат в пепел и магическият вятър отвява дима в нищото.

Той се отскубна от отчаяно търсещата ѝ ръка.

- Рейстлин! — извика ужасено Кризания, докато се опитваше да го напипа в празния въздух.

- Ти ми служи добре, Преподобна дъще — произнесе спокойно магьосникът. В тона му се усещаше хладината на сребърната кама, която държеше привързана около китката си. — Но времето ме притиска. Дори и в този момент пред Портала в Палантас се събират онези, които ще се опитат да ми попречат. Трябва да предизвикам Царицата и да довърша нейните съюзници. А когато победя, ще се върна при Портала и ще прекрача през него, преди някой да е успял да ме спре.

- Рейстлин, не ме изоставяй! Моля те, не ме оставяй сама в мрака!

Магьосникът се подпря на жезъла на Магиус, чийто връх сега грееше с ясна, чиста светлина и се изправи:

- Сбогом, Преподобна дъще — каза с тих, съскащ шепот. — Повече не се нуждая от теб.

Кризания чу как мантията на магьосника прошумоля, докато той се отдалечаваше от нея. Жезълът на Магиус почукваше ритмично по земята. През задавящия, остър мирис на пушек и обгоряла плът, още веднъж долови лекия аромат на розови листа...

А сетне настъпи тишина. Знаеше, че той си бе отишъл.

Беше съвсем сама и животът изтичаше през вените ѝ подобно на всички илюзии, с които се бе самозалъгвала до този момент.

"Следващият път, когато видите истината, Кризания, ще бъдете заслепена от мрака... от вечния мрак."

Така беше казал елфическият свещенослужител Лоралон при падането на Истар. Искаше ѝ се да заплаче, ала огънят отдавна бе пресушил сълзите ѝ.

- Сега виждам — прошепна в тъмнината. — Виждам толкова ясно! Колко съм се заблуждавала! Не означавам нищо за него... нищо освен фигурка върху дъската на играта, която играе. Но не той е виновен. Виновна съм аз! Защото както той използва мен, така и аз го използвах... за да повярвам в несъществуващото! — Тя простена. — Използвах го, за да утвърдя собствената си гордост и собствената си амбиция! И мракът в душата ми само затвърди мрака, в който живее той! Сега е погубен и аз бях тази, която го доведе дотук. Защото, ако успее да победи Мрачната Царица; ще трябва да заеме мястото ѝ!

Загледана към небесата, които не можеше да види, Кризания нададе изпълнен с агония вик. После прошепна тихо:

- Обичам те, Рейстлин! Така и не успях да ти го кажа. Така и не успях да го призная пред самата себе си. — Поклати глава, изгубена в болката, която пресушаваше душата ѝ дори повече, отколкото я бяха пресушили пламъците. — Но дори и да ти бях казала, какво щеше да промени това?

Болката започна да отшумява. Чувстваше как постепенно я напуска заедно с последните проблясъци на съзнание.

"Добре — помисли си уморено. — Умирам. Нека смъртта дойде бързо, за да сложи край на мъченията ми."

Тя си пое дъх.

- Паладин, прости ми — прошепна. Пое дъх още веднъж:

- Рейстлин...

И още веднъж, съвсем слабо:

-...прости...

Песента на Кризания

Вода от прахта и прах от вода. Неясни земи се оформят от цвят и лъчи. Гасне взор, ала ето, протягаш ръка

в молитва, отправена с ясни очи.

Бял безкрай, океан, немислима страна,

континент безначален сред вечната шир

и вълни от звезди, от пламтящи слънца:

богове, единени в невидим ефир.

Прах от вода, вода от прахта.

Мантия бяла, побираща целия свят.

Вяра във спомен и кълн в благодатна земя,

в бъдещи дни и градини, отрупани с цвят.

Извор от сълзи избликнали,

радост в труда и храна за тъги.

Вечно започващи песни, проникнати

с горести, скърби и тихи мечти.

Глава 9

Танис стоеше пред Храма и размишляваше над думите на стария магьосник. Изведнъж той изсумтя. Любовта трябва да възтържествува!

Изтри напиращите сълзи и горчиво поклати глава. Този път магията на Физбан нямаше да свърши работа. На любовта не се полагаше дори второстепенна роля в тази пиеса. Твърде отдавна Рейстлин се бе подиграл с обичта на брат си и го бе превърнал в затъпяло от пиянство нищожество, от което се носеше единствено дъх на отпусната плът и силна джуджешка ракия. А и дори камъкът имаше по-голяма способност да обича в сравнение с направената от мрамор преподобна Кризания. Колкото до Китиара... Съмняваше се дали Китиара изобщо някога е обичала когото и да било.

Танис се намръщи. Въобще не бе възнамерявал да мисли за нея, не и този път. Ала опитът да отблъсне нежеланите спомени обратно в бездната на миналото, сякаш само усили светлината, която падаше върху тях. Улови се, че пак мисли за времето, когато се бяха срещнали за пръв път сред пустошта недалече от Утеха. Още веднъж си припомни как, открил, че една млада жена се бие за живота си срещу банда гоблини, Танис без колебание се бе хвърлил в нейна защита, само за да предизвика гнева ѝ, задето бе развалил цялото удоволствие от играта!

Това го бе очаровало. До този момент го интересуваше единствено младата, деликатна Лорана. Ала това бяха детински чувства, продиктувани от факта, че са израснали заедно, след като баща ѝ бе склонил да вземе незаконородения син на умрялата при раждането майка на Танис. Всъщност решението му да напусне родните земи на елфите и да тръгне по света заедно със стария Флинт, джуджето ковач, се дължеше отчасти и на факта, че бащата на Лорана никога не би одобрил напълно момичешкото увлечение на дъщеря си.

До този момент Танис не бе срещал жена, която да може да се мери с Китиара — решителна, смела, прекрасна, чувствена... Още при първата им среща тя не бе скрила, че е привлечена от Полуелфа. А игривата битка помежду им бе прераснала в изпълнена със страст нощ сред меките завивки на постелята ѝ. По-късно двамата често прекарваха времето си заедно, пътувайки сами или в компанията на приятелите си — Стурм Блестящото острие, Карамон и неговия болнав близнак Рейстлин.

Доловил собствената си въздишка, Танис още един път разтърси гневно глава. Не! Сграбчи гневно мъчителните спомени и ги запрати обратно в мрака, след което решително затръшна и заключи вратата след тях. Просто ѝ послужи като поредната играчка, това беше всичко. След като се позабавлява с него, го изостави при първата удала ѝ се възможност — възможността, която чакаше — да се сдобие с истинска власт. Беше го захвърлила без дори да се замисли. Ала дори докато заключваше вратата на собствените си спомени, Танис продължаваше да чува гласа ѝ. Думите, които бе произнесла в нощта на падането на Царицата на Мрака, когато бе помогнала на него и на Лорана да избягат:

- Сбогом, Полуелфе. Помни, че правя всичко това в името на любовта си към теб!

Недалече от него, като въплъщение на собствената му сянка, се появи нечия мрачна фигура. Танис стреснато се втренчи в нея, ужасен, че може би неволно е успял да извика наяве образа на най-тъмните страхове на подсъзнанието си. Откъм фигурата обаче долетяха думи и това го накара да осъзнае, че до него е застанал човек от плът и кръв. Въздъхна с облекчение. Надяваше се, че мрачният елф не е забелязал разсеяността по лицето му. Всъщност повече се тревожеше, че Даламар може да се е досетил за мислите, които го вълнуваха. Танис прочисти гърлото си и погледна облечения в черно магьосник.

- ... Мъртъв ли е Елистан? — произнесе студено Даламар. — Не, още не. Обаче долових присъствието на едного, към когото не изпитвам особени симпатии. Услугите ми вече не бяха от първостепенно значение, така че реших да си тръгна.

Танис спря насред моравата и се обърна към мрачния елф. Даламар не бе вдигнал качулката си, но чертите му се виждаха съвсем ясно в мекия здрач.

- Защо го правиш? — попита настоятелно Полуелфа. Магьосникът също спря. На устните му се появи едва доловима усмивка: — Кое?

- Идваш тук. Облекчаваш болката на Елистан — махна с ръка Танис. — Стори ми се, че последния път дори стъпването по тази земя те караше да изпитваш неописуеми мъки. — Лицето му изведнъж стана мрачно: — Трудно ми е да повярвам, че един ученик на Рейстлин изпитва загриженост за когото и да било!

- Така е — отвърна спокойно Даламар. — Ученикът на Рейстлин не дава и пукната пара за стареца. Ала ученикът си има достойнство. И е научен да плаща дълговете си. Това съвпада ли с мнението ти за шалафи? .

- Да — съгласи се ядно Танис, — но...

- Просто му отдадох дължимото, това е всичко — сви рамене Даламар. Когато отново тръгнаха по моравата, полуелфът забеляза как по лицето на спътника му се изписва болка. Мрачният магьосник очевидно искаше да напусне това място колкото е възможно по-бързо. Танис откри, че с мъка поддържа бързия му ход. — Виждаш ли — продължи Даламар, — случи се така, че веднъж Елистан дойде в Кулата на Върховното чародейство, за да помогне на шалафи.

- На Рейстлин? — от изумление Танис се закова на място.

Спътникът му не го направи, така че той се принуди да тръгне отново, за да не изостане.

- Да — рече Даламар с такъв тон, сякаш не го беше грижа дали Танис го слуша или не. — Никой не го знаеше, дори Рейстлин. Преди около година шалафи се разболя много тежко. Бях съвсем сам и бях изплашен, не знаех нищо за характера на заболяването му. В отчаянието си накарах да повикат Елистан. И той се отзова...

- Той... той е... излекувал Рейстлин? — попита удивено Танис.

- Не — поклати глава Даламар. Дългата му черна коса се разсипа по раменете му. — Страданията, на които е подложен Рейстлин, са отвъд уменията на който и да е лечител. Малка жертва в замяна на изкуството, което владее. Ала Елистан успя да облекчи тези страдания и да му даде кратка почивка. Така че, както виждаш, не правя нищо повече, освен да се отплатя за сторената услуга.

- Нима... нима те е грижа за Рейстлин само толкова? — попита колебливо Танис.

- Какви са тези приказки за това дали ме е грижа, или не, Полуелфе? — отсече раздразнено Даламар. Почти бяха напуснали района на моравата. Вечерните сенки пълзяха по зелената трева като дълги пръсти, успокояващи, нежни, готови да склопят очите на уморените. — Също като Рейстлин, за мен има значение само едно: Изкуството и могъществото, което то дава. Ето заради какво изоставих народа си, родните земи, наследството, което ми се падаше по право. Ето заради какво пристъпих в царството на мрака. Рейстлин е мой шалафи, мой учител, мой господар. И да, той е могъщ, най-могъщият, който някога се е раждал. Когато изявих доброволно желанието си пред Съвета да се превърна в негов шпионин, много добре знаех, че рискувам всичко, че мога да загубя живота си. Ала колко нищожна беше тази възможност пред шанса да изучавам Изкуството под ръководството на толкова надарен магьосник! Как изобщо можех да си позволя да го пропусна? Дори и в този момент, само като се замисля какво трябва да му причиня, само като си представя цялото познание, което би било изгубено, ако той умре, почти ми се иска...

— Почти ти се иска какво? — настоя остро Танис, почувствал внезапен страх. — Почти ти се иска да му позволиш да прекрачи Портала? Наистина ли смяташ, че можеш да го спреш, когато времето за това настъпи, Даламар? Способен ли си на това?

Вече крачеха извън района на Храма. Над земята се спускаше мекото одеяло на вечерния мрак. Нощта беше топла и изпълнена с уханието на възродения живот. Тук-там сред трепетликите се обаждаше по някоя сънлива птичка. По градските прозорци вече грееха свещи, които хората поставяха, за да покажат на своите любими пътя към дома. Солинари искреше над хоризонта и човек би си помислил, че боговете също са запалили свещ, за да разпръснат тъмнината. Очите на Танис несъзнателно се насочиха към единствената кръпка от непрогледен мрак в уханната вечер. Кулата на Върховното чародейство се възправяше заплашителна и отблъскваща. По прозорците ѝ не се виждаха запалени светлинки. За миг си позволи да се зачуди кой или какво очакваше младия магьосник в тази непрогледна чернота.

- Нека ти разкажа едно-друго за Порталите, Полуелфе — отговори най-сетне Даламар. — Ще ти разправя всичко така, както ми го е разказвал шалафи. — Той проследи погледа на Танис и очите му се зареяха към най-високата стая в Кулата. Когато отново заговори, гласът му звучеше съвсем глухо: — В един ъгъл на лабораторията горе има врата, врата без ключалка. Обграждат я пет металически драконови глави. Ако се вгледаш в тази врата, няма да видиш абсолютно нищо — нищо освен празнота. Драконовите глави са студени и неподвижни. Това е Порталът. Има още един Портал. Той се намира в Кулата на Върховното чародейство в Уейрит. Имало е и трети. Доколкото ми е известно, той се е намирал в Истар, но е бил унищожен по време на Катаклизма. Този тук по начало е пребивавал в Заман, за да бъде защитен от посегателствата на контролираната от Царя-жрец тълпа. Когато Фистандантилус изравнил Заман със земята, Порталът се върнал в Палантас. Тези три врати са създадени преди много, много време от магьосници, жадуващи за по-бърза връзка помежду си, ала този път ги отвел твърде далеч — отвел ги в други измерения.

- Бездната — промърмори Танис.

— Да. Когато магьосниците осъзнали на каква ужасна опасност са изложили света с творението си, вече било твърде късно. Защото, ако някой от нашето измерение прекрачел през Портала и след това се завърнел, Царицата щяла да разполага с така желаната от нея възможност да напусне Бездната. Така че с помощта на свещенослужителите на Паладин магьосниците се постарали да преградят пътя към Бездната за вечни времена. Но в действителност само си въобразявали, че са успели. Според плановете им, единствено човек, по-зъл от всеки друг родил се на този свят и всецяло отдал душата си на мрака, можел да се надява, че изобщо ще се добере до познанието, необходимо му, за да отвори ужасната врата. Но това не било достатъчно. Трябвало да се появи и друг, но за разлика от първия изпълнен с доброта и чистота, който да изпитва абсолютно доверие в онзи, комуто никой не можел да има вяра. Неговата задача била да задържи вратата отворена.

- Рейстлин и Кризания. Даламар се усмихна цинично:

- В безкрайната си мъдрост съсухрените стари магьосници и свещенослужители така и не предвидили, че любовта може да детронира самоуверените им планове. Така че, Полуелфе, сигурно разбираш защо, когато Рейстлин опита да се върне от Бездната, аз ще трябва да бъда там, за да го спра. Без всякакво съмнение, Царицата ще го следва плътно по петите.

Обясненията на мрачния елф не успяваха да успокоят безпокойството, което изпитваше Танис. Очевидно Даламар разбираше напълно пред каква опасност са изправени и гледаше на задачата си с увереност и спокойствие...

Ала все пак...

— Можеш ли обаче ти да го спреш? — повтори въпроса си Танис и, без да иска, погледна към гърдите на магьосника, където бе съзрял петте ужасни рани от пръстите на Рейстлин.

Забелязал погледа му, Даламар посегна към гърдите си. Очите му изведнъж потъмняха и загледаха някъде в далечината.

- Познавам добре собствените си слабости, Полуелфе — произнесе тихо. Сетне се усмихна и вдигна рамене: — Ще бъда напълно откровен с теб. Ако, когато най-после се появи, шалафи е на върха на силите си, то тогава — не, няма да мога да го спра. Никой не би могъл. Само че Рейстлин ще бъде слаб. По това време той вече ще е изразходвал голяма част от себе си в борбата със слугите на Царицата. Ще бъде ранен. И единствената му надежда ще бъде да я увлече подире си, за да се разправи с нея в нашето измерение. Тук той ще успее да се възстанови бързо и тя ще бъде по-слабата от двама им. Така че ето как в крайна сметка бих могъл да ти отговоря утвърдително: да, понеже той ще бъде ранен, аз ще го спра. Точно така, ще го спра.

Танис продължаваше да го наблюдава със съмнение. Усмивката на Даламар се изкриви още повече.

- Нали разбираш, Полуелфе — каза студено. — Беше ми предложено достатъчно, за да си позволя това усилие.

С тези думи той се поклони, промърмори няколко думи и се стопи в сгъстяващия се мрак.

Ала само секунди по-късно до Танис долетя тихият му глас, понесен от нощния вятър:

"За последен път виждаш слънцето, Полуелфе. Рейстлин и Мрачната Царица са се срещнали. Такхизис вече призовава съюзниците си. Битката започва. Зората няма да настъпи."

Глава 10

Е, Рейстлин, значи се срещаме отново.

- Царице моя.

Покланяш ли ми се, чародеецо?

- За последен път ти отдавам почит. И аз ти се покланям, Рейстлин.

- Отдавате ми твърде голямо значение, Ваше Величество.

Дори напротив. Наблюдавах c върховно удоволствие играта, която водиш. Ти отговаряше достойно на всеки мой ход. И неведнъж залагаше на карта всичко, само за да удържиш временна победа. Признавам, че известно време това наистина ме забавляваше. Ала сега е време да сложим край, съпернико. На дъската остана една-единствена твоя фигура — самият ти. Подредила съм срещу теб най-доброто, с което разполагам. Но само защото ми достави толкова голяма наслада, Рейстлин, ще ти направя още една, последна услуга.

Върни се при твоята свещенослужителка. Сега тя лежи съвсем сама и умира, измъчвана от такава телесна и душевна болка, каквато само аз мога да и причиня. Върни се при нея, коленичи до крехките и останки. Вземи я в ръце и я притисни до себе си. Плащът на смъртта ще обгърне и двама ви. Чак тогава, когато те покрие изцяло, ще отплуваш в мрака и ще намериш вечен покой.

- Царице... Поклащаш глава.

- Такхизис, Велика Царице, наистина съм благодарен за великодушното предложение. Но съм повел тази битка, тази игра, както я наричаш, за да победя. И съм решен да я доведа докрай.

Горчив ще бъде този край. Дадох ти възможността, спечелена от уменията и смелостта ти. Нима отхвърляш този шанс с толкова лека ръка?

- Нейно Величество е твърде благосклонна. С нищо не съм заслужил подобно внимание...

Ето, че сега ми се подиграваш! Усмихвай се, докато все още можеш, магьоснико. Защото когато се подхлъзнеш, когато паднеш, когато направиш онази дребна, но погрешна стъпка — тогава ще сложа ръка върху теб. Ноктите ми ще потънат в плътта ти и всичко, за което ще можеш да мислиш в този момент, ще бъде да се молиш за по-лека смърт. Смърт, която няма да настъпи. Дните тук са дълги като еони, Рейстлин Маджере. Всеки ден ще идвам да те посещавам в твоя затвор — собствения ти разсъдък. Съдбата ти е ясна. Дори и в тази своя участ, пак ще продължаваш да ми носиш радост. Ще измъчвам и ума, и тялото ти. А в края на всеки ден болката ще бъде така непоносима, че ще ти се струва, че смъртта е на път да те прибере. Но на следващия ден отново ще се връщаш към живот. Ще лежиш, без да можеш да затвориш очи и ще очакваш разтреперано настъпването на новия си живот. А на сутринта първото, което ще виждаш, ще бъде моето лице.

Какво? Пребледнял си, чародеецо? Крехкото ти тяло трепери. Ръцете ти не знаят покой. Очите ти са разширени от страх. Поклони ми се. Моли за опрощение!

- Царице...

Какво? Още ли не си паднал на колене?

- Царице... сега е твой ред.

Глава 11

— Проклети облаци! Ще има буря. Иска ми се да става, каквото има да става и да се свършва по-бързо — измърмори лорд Гунтар.

"Преобладаващи ветрове" — помисли си саркастично Танис, но външно остана невъзмутим. Така и не бе споменал за думите на Даламар. Знаеше, че лордът така или иначе няма да повярва на нищо от казаното. Но макар и външно спокоен, Танис изпитваше нервност и беше нащрек. Не беше лесно, особено редом със самодоволния рицар. Част от тревогите му навярно се пораждаха и от това странно небе. Точно според предсказанията на Даламар на следващата утрин изгревът не бе настъпил. Вместо това над тях се кълбяха виолетови облаци, сякаш опръскани със зелено, раздирани от зловещи многоцветни мълнии, които караха небесата да изглеждат като вътрешността на необозрим врящ казан. Нямаше вятър. Не валеше. Денят настъпваше сгорещен и потискащ. Рицарите обхождаха бойниците на Кулата на Върховния свещенослужител, облечени в тежките си брони и бършеха потта от челата си, проклинайки жегата и пролетните бури.

Само до преди два часа Танис все още се намираше в Палантас и се въртеше неспокойно в копринените чаршафи в стаята за гости на лорд Амотус, без да може да се отърве от спомена за последните загадъчни думи на Даламар. Беше прекарал по този начин по-голямата част от изминалата нощ. Мислейки за Даламар. И за Елистан.

Около среднощ мълвата най-после се бе разнесла. Свещенослужителят на Паладин бе преминал от този в един по-светъл и по-чист свят, в друга форма на съществуване. Беше умрял мирно и тихо, склонил глава в ръцете на един замаян от старост, но добродушен магьосник, който си бе отишъл така, както и се бе появил — мистериозен и невидян от никого.

Изгубен в мислите си за думите на мрачния елф, опечален от смъртта на Елистан и ужасен от спомените за стотиците мъртъвци, които беше виждал през живота си, Танис най-сетне успя да заспи, само за да бъде събуден от спешно пристигналия пратеник.

Съобщението беше кратко и ясно.

Присъствието ви при нас е наложително. Кулата на Върховния свещенослужител — лорд Гунтар ут Уистън.

Танис напръска лицето си с вода, отблъсна опитите на един от прислужниците на лорд Амотус да го напъха в собствената му кожена ризница и излезе със залитане от Двореца, след като твърдо, но категорично бе отказал на предложението на Чарлз да му приготви закуска. Отвън вече го очакваше млад бронзов дракон, който се представи с две имена: Огнедъх, което беше обикновеното и Кирза — тайното му драконово име.

— Познавах двама твои приятели, Танис Полуелф — каза младият дракон, докато силните му криле вече ги носеха над стените на сънения град. Имах честта да участвам в битката при планините Вингард. Тогава на гърба ми летяха джуджето Флинт Наковалнята и кендерът Тасълхоф Кракундел.

- Флинт е мъртъв — произнесе тежко Танис, като разтъркваше подпухналите си очи. Беше виждал твърде много смърт.

- Така чух и аз — отвърна с уважение драконът. — Наистина съжалявам за загубата. И все пак съдбата му отреди богат на действие живот. За такъв герой смъртта идва като последна и най-голяма чест.

"Е, да — помисли си уморено Танис. — Ами Тасълхоф? Щастливият, добронамерен и добродушен кендер, който не искаше нищо друго освен поредното приключение и торба, пълна със скъпоценности. Ако наистина е вярно — ако Рейстлин го е убил, както намекваше Даламар, — каква чест може да има тогава в смъртта? И Карамон, бедният пияница Карамон — нима смъртта от ръката на собствения му брат-близнак е дошла като последна и най-голяма чест или като нож в гърба, сложил край на нещастията му?"

С натежало сърце Танис заспа на гърба на летящия дракон и се събуди едва когато Кирза нададе писък, кацайки във вътрешния двор на Кулата на Върховния свещенослужител. Тук полуелфът се огледа мрачно и установи, че гледката по никакъв начин не успява да повдигне духа му. Пътуването бе преминало под знака на смъртта. Ето, че и сега мястото му напомняше с нова сила за нея. Тук бе погребан Стурм — поредната последна и най-голяма чест.

Лошото му настроение се запази, дори когато го въведоха в покоите на лорд Гунтар, намиращи се в една от високите кули на укреплението. Оттук се откриваше прекрасна гледка към околността. Загледан през прозореца, наблюдавайки облаците със зловещи предчувствия, Танис едва-едва си даде сметка, че лордът най-после се е появил и му говори нещо.

- Моля за извинение, милорд — каза полуелфът и се обърна към него.

- Тарбиански чай? — повтори рицарят и му подаде чаша с горещата горчива напитка.

- Да, благодаря — прие Танис и с удоволствие отпи от чая. Топлината мигом се разпростря в тялото му и го накара напълно да забрави, че междувременно е изгорил езика си.

Лорд Гунтар застана до него, също отпи от чая и се загледа към бурята навън с такова равнодушие, че Танис внезапно изпита неистовото желание да го улови за мустаците и да го изхвърли през прозореца.

"Защо си ме повикал?" — искаше да попита гневно полуелфът, ала знаеше, че рицарят ще настоява преди всичко да спазят древния ритуал на взаимна учтивост, преди да пристъпят към най-главното.

- Чу ли за Елистан? — попита най-накрая Танис. Гунтар кимна.

- Да. Новината дойде рано тази сутрин. Рицарите ще изпълнят прощална церемония тук, в Кулата... ако имаме тази възможност...

Танис едва не се задави с чая си и забързано преглътна. Само едно можеше да попречи на рицарите да изпълнят прощална церемония в чест на свещенослужител на техния бог Паладин — войната.

- Възможност? Имате ли някакви вести? От Санкшън? Шпионите ви...

- Шпионите ни са били избити — прекъсна го с равен тон лорд Гунтар.

Танис отмести очи от прозореца:

- Какво? Но как...

- Обезобразените им тела бяха донесени при крепостта Солантас от ято черни дракони. Хвърлиха ги в двора миналата вечер. После се зададе тази странна буря. Между другото, облаците са чудесно прикритие за драконите и... — Рицарят замълча и намръщено се вгледа навън.

- Драконите и какво? — настоя Танис. Отговорът започваше да се оформя в съзнанието му. Горещият чай се разля по разтрепераната му ръка. Остави чашата на перваза на прозореца.

Гунтар поглади мустаците си още по-намръщено:

- До нас достигнаха странни вести. Първо от Солантас, а после и от Вингард.

- Какви вести? Видели ли са нещо? Какво?

- Не са видели. Но по-обезпокоително е било онова, което са чули. Необикновени звуци, разнасящи се от облаците... може би дори от над облаците.

В спомените си Танис отново се върна към разказите на Речен вятър за Обсадата при Каламан.

- Дракони?

Гунтар поклати глава.

- Гласове, смях, отварящи се и захлопващи се врати. Трополене, скърцане...

- Знаех си! — свитият юмрук на Танис се стовари върху перваза. — Бях сигурен, че Китиара крои нещо! Разбира се! Това трябва да е! — Той се втренчи мрачно във врящия облачен похлупак. — Летяща цитадела!

Гунтар въздъхна тежко, без да помръдне:

- Казах ти, че уважавам дълбоко Драконовата повелителка, Танис. Но очевидно все пак съм я подценил. С един замах е разрешила всичките си проблеми по прехвърлянето на войска и провизии. Сега вече не са ѝ необходими безопасни пътища за каруците с продоволствия. Просто е взела всичко, което ѝ трябва със себе си. Кулата на Върховния свещенослужител не предвижда нападение по въздух. Нямам никаква идея колко време бихме издържали срещу такава атака. При Каламан драконидите скачаха от небето и използваха крилете си, за да се реят из улиците и да сеят смърт сред нас. Междувременно черноризците ни обсипваха с огнени кълба, а и да не забравяме, че Китиара разполага със злите дракони... Не че имам някакви съмнения, че рицарите биха се огънали срещу някаква си летяща цитадела, разбира се — добави намръщено лордът. — Но битката ще се окаже малко по-трудна, отколкото първоначално ми се искаше да призная. В Каламан се справихме с проблема, като изчакахме по-голямата част от войските им да се приземят. Чак след това използвахме добрите дракони, които отнесоха на раменете си войници, за да завземем изпразнената цитадела. Естествено, основните ни части ще останат в крепостта и ще посрещнат драконидите. Разполагам с около стотина мъже, готови да възседнат бронзовите си дракони и да предприемат контранападение.

"Вижда ми се разумно" — беше принуден да признае пред себе си Танис. Думите на Гунтар съвпадаха с онова, което му беше разказвал и Речен вятър. Ала Танис знаеше, че Каламан така и не бе успял да задържи за по-продължително време Цитаделата. Те просто я бяха отблъснали. От своя страна войските на Китиара бяха изоставили битката за Каламан, за да се оттеглят. По-късно летящата крепост се бе върнала в Санкшън, където Драконовата повелителка явно отново я бе възстановила.

И ето, че отново се възползваше от услугите ѝ.

Вече се канеше да го напомни на лорд-рицаря, когато Гунтар го прекъсна:

— Очакваме Цитаделата да ни атакува всеки момент — заяви той, загледан съвсем спокойно през прозореца. — Всъщност...

Танис го улови за лакътя.

- Там! — посочи той.

Гунтар кимна. После се обърна към един от адютантите си при вратата и му нареди:

- Дайте тревога!

Тръбите засвириха, барабаните забиха. Рицарите по бойниците се разтичаха и със сурови лица започнаха да заемат местата си.

- Практически изкарахме нощта под тревога — добави Гунтар, макар да нямаше нужда от това.

Рицарите се държаха толкова дисциплинирано, че дори когато летящата крепост внезапно проби облачния покров и се заспуска бързо към тях, никой не издаде даже звук. Командирите на отделения обхождаха редиците и издаваха кратки, тихи команди. Тръбите изсвириха още веднъж,, но по-предизвикателно. От време на време до Танис долиташе дрънкане на снаряжение, когато някой от войните се размърдаше изнервено на мястото си. После някъде високо над главите им се чу плясък на криле, щом няколко ята бронзови дракони, водени от Кирза се вдигнаха във въздуха и напуснаха крехката сигурност на Кулата.

- Благодарен съм, задето те оставих да ме убедиш да укрепим това място, Танис — обади се лордът, без в гласа му да проличи и най-малък намек за тревога. Но дори и така успях да свикам само онези рицари, които можеха да откликнат на момента на призива ми. Все пак разполагаме с поне две хиляди бойци. Имаме достатъчно провизии. Да — повтори отново той, — можем да задържим Кулата. Дори и срещу летяща цитадела. Няма никакво съмнение, че ще се справим. Китиара едва ли разчита на повече от хиляда войници в онова нещо там...

Танис кисело си даде сметка, че му се искаше Гунтар да престане да се държи толкова уверено. Най-вече понеже започваше да звучи така, сякаш се опитва да убеди сам себе си. Докато наблюдаваше приближаващата цитадела, някакъв вътрешен глас неспирно крещеше в него, не го оставяше на мира, увещаваше го, че нещо не е наред.

Ала въпреки това не можеше да помръдне. Не можеше да мисли. В този момент летящата крепост се виждаше изцяло, напълно излязла от неопределената заплашителност на облаците. Сега Цитаделата беше погълнала вниманието му дотам, че всичко останало някак бе изгубило значение. Припомни си първия път, когато я видя при Каламан. Тогава потресът от невероятната гледка просто го бе приковал. Гледка, която едновременно беше ужасяваща и завладяваща. Точно както тогава, и сега можеше единствено да стои и да наблюдава.

Работили в мрачните недра на храмовете в Санкшън, под наставничеството на лорд Ариакас — военачалникът на драконовата армия, чийто зъл гений едва ли не бе донесъл победата на Мрачната Царица — черноризите магьосници и мрачните свещенослужители бяха успели по чудодеен начин да изтръгнат от самата земна гръд цял замък и да го отправят на пътешествие в небето. По време на войната летящата цитадела бе атакувала не един и два града. В последните дни на сраженията един от тези градове се бе оказал и Каламан. Атаката едва не го беше премазала, макар да бе укрепен и подготвен за ожесточен отпор.

Плаваща върху облаци от мрачна магия, огрявана от ослепителните многоцветни мълнии, летящата цитадела надвисваше все по-ниско над главите им. Танис вече виждаше съвсем ясно осветените прозорци на трите ѝ кули, чуваше отчетливо звуци, които на земята може би щяха да са нещо напълно нормално, ала долитащи от небето, звучаха по-скоро зловещо и заплашително — звуци от издадени заповеди и дрънчене на оръжие. Струваше му се, че чува дори безкрайните напеви на магьосниците, готови да запратят срещу Кулата рой унищожителни заклинания. Злите дракони кръжаха около Цитаделата в мързеливи бавни кръгове. Най-сетне успя да различи и порутения вътрешен двор от едната ѝ страна, където стените се бяха сринали в момента, когато пялото укрепление бе изтръгнато от основите си.

Танис се взираше във всичко това с безпомощно очарование, а вътрешните гласове продължаваха да не му дават мира. Две хиляди рицари! Събрани в последния момент и напълно неподготвени! Само няколко ята дракони. Кулата на Върховния свещенослужител със сигурност щеше да издържи, ала цената без съмнение щеше да бъде висока. Все пак таеше надежда поне в това, че се налага да издържат едва няколко дни. За това време Рейстлин щеше да бъде победен, а Китиара и сама би осъзнала колко безсмислено би било да продължава атаката срещу Палантас. А и можеха да разчитат на подкрепления от още рицари и добри дракони. Дали пък в края на краищата шансът не беше на тяхна страна? Дали нямаше да успеят да приключат с Китиара веднъж завинаги?

Тя беше причината нелесното примирие между един Драконов повелител и свободния народ на Ансалон да бъде нарушено. Тя бе напуснала спокойния си пристан в Санкшън и пак тя си бе позволила лукса да излезе на открито. В това се криеше отдавна чаканата възможност. Можеха да я победят, а защо не и да я пленят, ако ставаше дума. Танис почувства как нещо стяга гърлото му. Дали Китиара би позволила да я хванат жива просто така? Не. Разбира се, че не. Ръката му обхвана здраво дръжката на меча. Той щеше да бъде там, когато рицарите най-после предприемеха нещо, за да превземат Цитаделата. Може би дори той би могъл да я убеди да се предаде. Щеше да се погрижи към нея да се отнесат справедливо, като към достоен противник...

Виждаше я толкова ясно във въображението си дори в този момент! Заела отбранителна позиция, обкръжена от врагове, готова да продаде живота си възможно най-скъпо. А после щеше да обърне глава, щеше да го забележи. Вероятно нейните искрящи, твърди като стомана очи щяха да се смекчат, вероятно тя би отпуснала меча, за да протегне ръка към него...

Но как изобщо можеше да си въобразява подобно нещо? Танис разтърси глава. Сънуваше наяве като някой покрусен от любовни копнежи хлапак. Независимо от всичко обаче, щеше да има грижата, когато моментът настъпи той да бъде заедно с рицарите...

Дочул глъч някъде долу сред бойниците, Танис забързано сведе очи, макар да не беше необходимо. Знаеше какво се случва — драконов страх. Беше по-ефективен от която и да е стрела, от което и да копие, страхът, породен от злите дракони, чиито синьо-черни крила вече съвсем ясно се различаваха на фона на облаците, надвиснали над застиналите в очакване бойници. Ветераните от Войната на Копието все още успяваха да му устоят, стиснали мрачно оръжията си, борещи се с неизказания ужас, който в този момент заливаше сърцата и душите им. По-младите обаче, онези, които до този момент не се бяха сблъсквали с дракони в истинско сражение, затваряха очи и се присвиваха от страх, а някои дори се посрамваха, надавайки викове от ужас с лица, извърнати пред връхлитащата страховита гледка.

Забелязал неколцина от тези покосени от ужас войни, Танис несъзнателно започна да скърца със зъби. Той също безпогрешно бе разпознал преминалия край него страх, от който му се повдигаше. Стомахът му се свиваше на топка, а в устата си усещаше горчилка. Хвърли един поглед на лорд Гунтар и по вкамененото му изражение безпогрешно разпозна същите признаци на призляването.

Танис вдигна очи и потърси формацията на бронзовите дракони и техните ездачи, които в този момент очакваха знак за атака. Нямаше да нападнат, освен ако не ги предизвикаха, такова беше съглашението между тях и злите дракони, сключено в самия край на отминалата война. Забеляза как Кирза гордо отметна глава и нададе писък, окъпан в блясъка на поредната ослепителна мълния. Поне от поведението на дракона не оставаше никакво съмнение, че битката съвсем скоро ще започне.

Ала все пак вътрешните гласове не му даваха мира. Беше твърде просто, всичко изглеждаше прекалено лесно. Китиара неминуемо замисляше нещо.

Цитаделата се приближаваше все повече. "Прилича на колония от зловредни насекоми", помисли си мрачно. Драконидите буквално я покриваха от горе до долу! Висяха навсякъде, късите им криле бяха разперени, катереха се по стените и основите, люлееха се по бойниците и шпиловете на трите кули. Грозните им гущероподобни лица надничаха от врати и прозорци. Над Кулата на Върховния свещенослужител владееше злокобна тишина. Беше толкова тихо (с изключение на редките хлипове на някой и друг рицар, надмогнат от атавистичния ужас), че от Цитаделата над тях ясно долитаха звуците от пърхане на крила и, над всичко друго, слабите отгласи от напевите — преплетените гласове на магьосници и свещенослужители, с чиято помощ укреплението успяваше да се задържи във въздуха.

Все по-близо. Рицарите вече се готвеха да издигнат оръжия. Прозвучаха тихи заповеди, мечовете започнаха да се изплъзват от ножниците, издигнаха се върхове на копия, стрелците запънаха лъковете си, кофите за вода отдавна стояха напълнени и готови да гасят пожари, отделенията, строени във вътрешния двор сякаш нямаха търпение да пресрещнат онези от драконидите, които щяха да се изсипят над Кулата.

Над тях Кирза вече събираше драконите си в бойна формация и ги разпределяше в групи по двама и трима, за да могат да се спуснат върху враговете си като бронзови мълнии.

- Долу се нуждаят от мен — каза Гунтар. Той взе шлема си и придружен от група офицери и адютанти, напусна покоите си с твърда стъпка, за да заеме мястото си в наблюдателния пост.

Танис не помръдна. Дори не отговори на закъснялата покана от страна на рицаря да се присъедини към свитата му. Гласовете в главата му най-после се бяха слели в един-единствен — силен и настоятелен. Той затвори очи и обърна гръб на прозореца. Концентрира се и се помъчи да блокира и без друго отслабващия драконов страх, изхвърли заплашителната сянка на Цитаделата от съзнанието си и се заслуша смълчано в този вътрешен глас.

И най-сетне успя да го чуе съвсем ясно:

- В името на боговете! — прошепна. — Колко глупави, колко слепи сме били всички ние! Влязохме право в капана!

Внезапно планът на Китиара се възправи пред него в цялата си кристална чистота. Със същия успех Драконовата повелителка можеше да стои пред него и да му обяснява всичко в подробности. Чувствайки как сърцето му се свива от тревога, той отвори очи и се хвърли към прозореца. Юмрукът му се стовари върху каменния му ръб. Чашата с чай полетя и се разби на пода. В този момент обаче нито кръвта от наранената му ръка, нито разлятият чай можеха да привлекат вниманието му. Загледан към страховитото облачно небе, той просто стоеше и наблюдаваше нарастващия масив на Цитаделата.

Вече се бе приближила на един хвърлей с лък.

Сетне беше на разстояние, достатъчно за да бъде достигната със запратено копие.

Непрестанните мълнии го заслепяваха, но виждаше съвсем ясно подробности по облеклото на драконидите, ухилените лица на хората-наемници и блестящите люспи на кръжащите наоколо дракони.

Миг по-късно Цитаделата бе отминала.

Във въздуха не беше полетяла нито една стрела, нито едно заклинание не бе запратено срещу им. Кирза и бронзовите му дракони продължаваха да се въртят в кръг, измервайки яростно злите си събратя, без да могат да ги нападнат, обвързани от положената клетва никога да не нападат непредизвикани. Рицарите извиваха вратове, за да проследят с очи как ужасяващото творение прелита над тях. При отминаването си Цитаделата докосна най-високите шпилове на Кулата, а във вътрешния двор заваляха натрошени камъни и хоросан.

Ругаейки под нос, Танис се втурна към вратата и едва не се сблъска с лорд Гунтар, който тъкмо се задаваше с объркано изражение.

- Нищо не разбирам — обясняваше рицарят на адютантите си. — Защо не ни атакува? Какво е намислила?

- Тръгнала е директно към града! — улови го за раменете Танис и го разтърси. — Всичко, което каза Даламар, е вярно! Планът на Китиара е да нападне Палантас! Не иска да си губи времето с нас, а и вече не ѝ се налага! Вместо да влиза в сражение, просто ще ни прескочи!

Гунтар присви очи през тесните процепи на шлема си:

- Това е лудост — каза студено. Той изсумтя. Сетне раздразнено смъкна шлема. — В името на всички богове, Полуелф, що за военна стратегия следва тази жена? Та нали по този начин ще остави тила на армията си напълно открит! Дори и да успее да превземе Палантас, как изобщо смята да го задържи? Ще се окаже притисната между нас и стените на града. Не! Длъжна е да ни довърши, за да може да продължи напред! В противен случай е в ръцете ни. Няма избор!

Гунтар се обърна към адютантите си:

- Най-вероятно е просто маневра. Подгответе защитата така, че да посрещнем атака от противоположната страна...

- Чуйте ме! — извика разярено Танис. — Това не е преструвка. Тя отива в Палантас!. И по времето, по което ти и рицарите ти успеете да се доберете до града, брат ѝ ще е прекрачил през Портала. А тя ще му го поднесе на тепсия!

- Глупости — изръмжа рицарят. — Не може да превземе Палантас толкова бързо. Добрите дракони ще се надигнат срещу нея... Проклет да съм, Танис, даже палантийците да не са истински войни, само броят им е достатъчен, за да я възпре поне на първо време! — Той отново изсумтя. — Рицарите могат да потеглят веднага. Ще бъдем там за не повече от четири дни.

- Забравяш нещо — отсече Танис и твърдо, но учтиво си проправи път покрай Гунтар. Обърна се на пети и поясни: — Всички ние забравихме за най-важното, елементът, който изравнява силите — лорд Сот.

Глава 12

Кирза се отблъсна с яките си задни крака, разпери криле и величествено се заиздига във въздуха над Кулата на Върховния свещенослужител. Скоро мощните му махове позволиха на неговия ездач да задмине бавно прелитащата над планините цитадела.

"И все пак — помисли си мрачно Танис — се движат достатъчно бързо, за да пристигнат в Палантас още утре сутринта."

— Не прекалено близо — предупреди той Кирза.

Над тях, в широка мързелива спирала, кръжеше един черен дракон, просто за да ги държи под око. Други черни дракони се забелязваха в далечината, а в момента, в който се издигнаха на нивото на Цитаделата, Танис вече можеше да забележи и сините, които пък се придържаха близо до сивите кулички на летящото укрепление. Направи му впечатление един от особено едрите екземпляри и не след дълго разпозна в него личния дракон на Китиара — Ские.

"Но къде е Кит?" — питаше се Танис, докато без особен успех се опитваше да надникне през отрупаните с дракониди прозорци, откъдето се чуваха груби подвиквания, сочеха го и му се подиграваха. Внезапно със страх си даде сметка, че ако в този момент тя гледаше насам, вероятно щеше да го разпознае и бързо вдигна качулката си. По устните му заигра печална усмивка. Той почеса брадата си. От това разстояние Кит щеше да види просто един самотен ездач на гърба на дракон, може би най-обикновен вестоносец на рицарите.

Съвсем ясно си представяше картината във вътрешността на Цитаделата.

- Можем да го свалим с един изстрел, господарке Китиара — казваше някой от военачалниците ѝ.

Добре познатият смях сякаш отекна в ушите на Танис:

- Не, оставете го да отнесе новината в Палантас, нека знаят какво ги чака. Дайте им време да се поизпотят.

Време да се поизпотят. Танис избърса запотеното си лице. Дори и сред ледения въздух над планините, ризата под кожената му ризница беше овлажняла и лепнеше по гърба му. Потрепери от внезапен хлад и се уви по-добре в наметалото си. Всички мускули го боляха, беше свикнал да се вози в карети, а не по гърбовете на дракони. За момент си позволи да си припомни с копнеж усещането за едно такова пътуване. Сетне усмивката му се разшири и той кимна тъжно. Разтърси глава, за да се разсъни (защо ли липсата на сън само след една нощ му се отразяваше така зле?) и се насили да откъсне мисли от дребните неудобства и да се изправи пред невъзможния проблем, който стоеше пред всички тях.

Кирза полагаше усилия да стои настрана от черния дракон, който продължаваше да кръжи над тях. Най-сетне бронзовият дракон увеличи скоростта, а черният, явно изпратен просто да се увери, че няма да предприемат не — Щ що глупаво, постепенно изостана назад. Цитаделата продължаваше невъзмутимо пътя си, докато не се превърна в мъничка точка, увиснала над планински върхове, които при нормални условия можеха да спрат цели армии.

Танис се опита да мисли рационално, да очертае план, ала съвсем скоро всичко в главата му се превърна в такава невъобразима каша, че се почувства като панаирджийска мишка, уловена във въртящо се колело. Колкото по-бързо бягаш, толкова по-безсмислено ти се струва всичко. Поне лорд Гунтар не бе оставил генералите на лорд Амотус на мира (титлата генерал в Палантас беше почетна, даваше се за изключителни заслуги към града и нямаше нищо общо с действителен военен опит), додето най-после не бяха склонили да мобилизират градското опълчение. За нещастие, както всичко друго, и мобилизацията бе сметната просто като повод за поредния всенароден празник.

Гунтар и рицарите се бяха навъртали наоколо и с полуусмивчици се смушкваха всеки път, когато някой цивилен се препънеше в собствения си щит по време на ученията. Като капак на всичко лорд Амотус бе дръпнал една двучасова реч, а опълченците — горди от личния си героизъм — се бяха натряскали до козирката. В крайна сметка всички се почувстваха радостни, задето им се случваха толкова интересни неща и работата заплашваше да се обърне на карнавал.

Само като си представеше всички тези закръглени съдържатели на таверни, запотените търговци, пъргавите шивачи и ковачите с огромни месести пестници — тичащи наоколо, спъващи се един в друг, следващи заповеди, които никой не е издавал и отказващи да се подчинят на онези, които трябваше да следват, на Танис просто му се искаше да се провали вдън земя от безсилие. Ето срещу какво, помисли си навъсено той, щяха да се изправят неумрелият рицар и армията му от скелети-войни пред портите на Палантас още на идната утрин.

- Къде е лорд Амотус? — попита заповедно Танис, докато се промъкваше покрай големите врати на двореца, преди още да са се отворили напълно и едва не прекатури един невнимателен часови, който изненадващо му се изпречи на пътя.

- С-спи, сър — започна часовият. — Рано сутрин е и...

- Изпратете да го събудят. Кой командва рицарите? Очите на часовия се бяха разширили от ужас. Той запелтечи.

- Проклетнико! — избухна Танис. — Кой е рицарят с най-висок чин тук?

- Ще да е сър Маркам, сър, Рицар на Розата — чу се спокойният глас на Чарлз, който тъкмо изникваше от една от страничните галерии. — Да изпратя ли да го...

- Да! — извика Танис, ала забелязал, че всички в огромното дворцово преддверие го гледат така, сякаш виждаха пред себе си стопроцентов луд и след като си даде сметка, че паниката в никой случай не е желателна тъкмо в момент като този, полуелфът прокара ръка през лицето си, пое дълбоко дъх и се постара да отговори с по-разумен тон:

- Да — повтори по-тихо. — Изпратете да повикат сър Маркам, както и магьосника Даламар.

Последното успя да слиса дори невъзмутимия Чарлз. Известно време той обмисля нареждането, след което с измъчено изражение се подготви да даде отпор.

- Ужасно съжалявам, милорд, но по никакъв начин не мога да изпратя съобщение до... до Кулата на Върховното чародейство. Никое живо същество не може да пристъпи в проклетисаната дъбрава, нито дори кендер!

- Проклятие! — изфуча Танис. — Трябва да говоря с него! — В ума му се запреплитаха различни идеи. — Нали държите като затворници гоблини? Поне един ще успее да прекоси Дъбравата. Обещайте му свобода, пари, половината кралство, Амотус на тепсия, каквото и да е. Само го накарайте да влезе в тази дяволска...

- Не е необходимо, Полуелфе — обади се някой с равен глас. Точно пред тях от нищото се материализира облечена в черно фигура, стряскайки Танис, изкарвайки акъла на часовия и принуждавайки дори Чарлз да повдигне вежди.

- Наистина си могъщ — призна полуелфът и пристъпи към магьосника. Чарлз вече издаваше нареждания към най-близките слуги да събудят лорд Амотус и да открият сър Маркам. — Трябва да поговорим насаме. Последвай ме.

Даламар се усмихна равнодушно и тръгна след него.

- Бих искал да приема комплимента ти, Полуелфе, но не умея да чета мисли, просто ми известиха за ненадейната ти поява над града. Лесно е да забележиш, дори отдалеч, бронзов дракон, който каца във вътрешния двор на палата, особено от толкова удобна наблюдателница, каквато е лабораторията на върха на Кулата. Аз също исках да поговорим. Така че, ето ме и мен.

Влязоха в една празна стая и Танис затвори вратата.

- Бързо, преди другите да са дошли. Знаеш ли каква опасност ни грози?

- Знаех го още снощи. Изпратих ти вест, но вече беше тръгнал за насам. — Устните на Даламар се разтегнаха в още по-широка усмивка. — Шпионите ми имат леки криле.

- Ако изобщо ги използват — измърмори Танис. Той потърка брада с въздишка, сетне вдигна глава и се вгледа настойчиво в магьосника. Даламар не помръдваше, сключил ръце в широките дипли на черните си ръкави — спокоен и невъзмутим. Определено изглеждаше като някой, комуто можеше да се довериш в момент, в който се изискват трезв разсъдък и непоклатима решимост. За съжаление точно сега не беше напълно ясно на чия страна е всъщност мрачният елф. Съмнението оставаше.

Танис притисна ръка към челото си. Колко объркано беше всичко! Колко по-лесни му изглеждаха решенията в старите дни — богове, наистина започваше да се оплаква като нечий дядо! — когато доброто и злото все още бяха различни едно от друго и всеки знаеше за какво или срещу кого трябва да се бори. Ето, че сега се оказваше в положение на съюз със злото срещу злото. Как беше възможно? "Злото се обръща срещу себе си", това бе прочел Елистан от Дисковете на Мишакал. Осъзнал, че губи излишно време, Танис разтърси глава. Налагаше се да се довери на Даламар. Или поне на амбициите му.

- Има ли някакъв начин лорд Сот да бъде спрян? Мрачният елф кимна съвсем бавно:

- Съобразяваш бързо, Полуелфе. Значи също си на мнение, че неумрелият рицар ще участва в атаката срещу Палантас?

- Очевидно е, нали? — отсече Танис. — Поне такъв, според мен, е планът на Кит. Тъкмо той ще изравни шансовете.

Даламар вдигна рамене.

- В отговор на основния ти въпрос, не, няма никакъв начин. Не и в този момент, просто изключено.

- А ти? Можеш ли да го спреш ти?

- Не смея да напускам поста си при Портала. Сега съм тук, понеже Рейстлин все още е далече от него. Ала с всеки дъх, който поемаме, той се приближава все повече... Може би това е последната ми възможност да остана по-продължително време далече от Кулата. Дойдох, за да те предупредя. Разполагаме с малко време.

- Значи той печели! — втренчи се недоверчиво в него Танис.

- Винаги си го подценявал — отвърна подигравателно Даламар. — Вече ти казах, че сега той е силен, че е могъщ, без съмнение най-могъщият магьосник, който някога се е раждал. Разбира се, че печели! Но на каква цена... на каква висока цена.

Танис се намръщи. Не му харесваше нотката на гордост, която се промъкваше в гласа на мрачния елф, когато заговаряше за Рейстлин. Определено в такива моменти не звучеше като ученик, готов щом назрее момента да погуби своя шалафи.

- Но да се върнем към лорд Сот — продължи Даламар, прочел по лицето му повече, отколкото на Танис му се искаше. — Когато за пръв път осъзнах, че той ще се възползва от шанса да въздаде отмъщение над града и неговите жители — които мрази до дъното на прокълнатата си душа, ако може да се вярва на древните сказания — се свързах с Кулата на Върховното чародейство в гората Уейрит...

- Естествено! — възкликна от облекчение Танис. — Пар-Салиан. Съветът. Те могат...

- Съобщението ми остана без отговор — добави мрачният елф, игнорирайки прекъсването. — Там се случва нещо необичайно. Не ми е известно какво. Вестоносецът ми открил пътя преграден и твърде заплашителен, доколкото — длъжен съм да го спомена — може да бъде който и да е път за някой, чиято природа не намира трудност в обикновените прегради.

- Но...

- Е — Даламар сви облечените си в черно рамене, — разбира се, ще продължа да опитвам. Но е ясно, че тъй или иначе не можем да разчитаме на тях, а те са единствените достатъчно подготвени магьосници, способни да спрат неумрял рицар.

- Свещенослужителите на Паладин...

- ... са все още зелени във вярата си. В дните на Хума, или поне така разправят, са съществували свещенослужители, които само с една свята дума са можели да възпрат неумрял рицар, но... дори и да е било така... на Крин не е останал никой, обладаващ такова могъщество.

Танис се замисли.

- Целта на Кит е Кулата на Върховното чародейство, за да се срещне с брат си и да му помогне, нали така?

- Както и да се опита да спре мен — произнесе с напрегнат глас и побледняло лице мрачният елф.

- Може ли Китиара да прекоси Дъбравата Шойкан?

Даламар отново сви рамене, ала от вниманието на Танис не убягна, че самоувереността му изведнъж се е пропукала и вече изглеждаше насилена:

- Дъбравата е под контрола ми. Сигурен съм, че ще успее да отблъсне всяко създание, било то живо или мъртво. — Той се усмихна, ала този път в усмивката му нямаше радост. Между впрочем твоят гоблин щеше да срещне сериозни затруднения. Но Китиара разполага с амулета, даден ѝ от Рейстлин. Ако все още го пази, ако има куража да го използва, и ако лорд Сот е с нея, може и да успее. Веднъж преминала обаче, ще ѝ се наложи да се изправи срещу Пазителите, които са не по-малко опасни от Дъбравата. Все пак ще си позволя да ти напомня, че това остава изключително моя грижа и няма нищо общо с твоята задача...

- Твърде много зависи от теб! — отсече решително Танис. — Дай амулет и на мен! Пусни ме в Кулата! Мога да се справя с нея.

— О, да — отвърна развеселено магьосникът, — зная колко добре се справи с нея в миналото. Послушай ме, Полуелфе, и без друго в града ще има достатъчно работа за теб. А и забравяш истинските мотиви на Сот в цялата тази работа. Той иска Китиара мъртва. Иска я за себе си. Това поне зная със сигурност, защото ми го каза лично той. Но за да успее, трябва да я заблуди напълно. Ако постигне целта си и я получи, и ако отмъсти на Палантас, това би му било повече от достатъчно. Рейстлин не го интересува ни най-малко.

Внезапно смразен до дъното на душата си, Танис не успя да отвърне каквото и да било. Наистина, напълно бе забравил за главната цел на Сот. Той потрепери. Китиара бе извършила много зли дела. Стурм бе умрял от върха на копието ѝ, както и още толкова други — загубили живота си по нейна заповед, хиляди изстрадали или страдащи. Но заслужаваше ли тя подобна участ? Вечен живот, изпълнен със студенина и мъчения, обвързана завинаги в нечестиво подобие на брак с това създание на Бездната?

Внезапно пред очите му сякаш се спусна завеса, побрала в себе си безкрайна тъмнина. Усети замайване, слабост, почувства, че стои на ръба на зейнала пропаст и започва да пада...

Долови, че потъва в нечии меки, черни одежди и едни силни ръце го улавят и понасят.

А после нямаше нищо.

Хладният гладък ръб на чашата се докосна до устните на Танис, брендито с парене се разля през гърлото му. Езикът му изтръпна. Надигна неуверено глава и съзря кръжащия наоколо Чарлз.

- Яздили сте отдалеч, без да се подкрепите, така каза мрачният елф. — Някъде зад Чарлз се олюляваше бледното разтревожено лице на лорд Амотус. Беше облечен в официална бяла роба и приличаше на призрак.

- Да — измърмори Танис, отблъсна чашата и опита да се надигне. Стаята мигновено се разлюля под краката му и в крайна сметка реши, че е по-добре да остане седнал. — Прав си. Може би наистина трябваше да хапна нещо. — Потърси магьосника с поглед. — Къде е Даламар? Лицето на Чарлз стана сериозно:

- Кой ли може да каже, милорд! Отлетя обратно в мрачната си бърлога, поне така мисля. Спомена, че вече няма работа с вас. С ваше позволение, милорд, ще се погрижа готвачът да ви приготви закуска.

Прислужникът се поклони и оттегли. На вратата се побави, само колкото да даде път на влизащия сър Маркам.

- Закусихте ли, сър Маркам? — попита колебливо лорд Амотус, без да е сигурен какво става, но решително развълнуван от факта, че един мрачен елф-черноризец може просто така да се появява и да изчезва в дома му. — Не? Значи ставаме трима. Как предпочитате яйцата?

- Може би точно сега не му е времето да обсъждаме някакви си яйца, милорд — отвърна рицарят, като гледаше Танис с едва загатната усмивка. Веждите на Полуелфа се бяха сключили предупредително, а изтощеният му вид подсказваше,че новините никак не са добри.

Амотус въздъхна и Танис видя, че лордът просто се е опитвал да отдалечи поне с няколко минути неизбежното.

- Тази сутрин пристигнах от Кулата на Върховния свещенослужител... — започна полуелфът.

— А — прекъсна го сър Маркам, докато небрежно се настаняваше в едно кресло и си наливаше чаша бренди. — Получих известие от лорд Гунтар, че тази сутрин очакват сблъсък с врага. Как върви битката?

Маркам беше заможен млад благородник, красавец, добродушен, безгрижен и — както се говореше — не обичаше да си слага на сърцето дребните житейски неприятности. По време на Войната на Копието се бе сражавал под водачеството на Лорана. Поради заслугите му го бяха наградили със званието Рицар на Розата. Ала Танис много добре си спомняше разказите на жена си, според която храбростта на младежа беше нечувана — едва ли не норма на лично поведение — но и твърде непостоянна. ("Винаги имах чувството — казваше замислено тя, — че влиза в битката, просто защото по това време няма нищо друго интересно за правене.")

Припомняйки си оценката ѝ за младия рицар и докато обмисляше думите му, произнесени с бодър, почти лекомислен тон, Танис се намръщи:

- Нямаше битка — изрече рязко. По лицето на лорда се изписа почти комично изражение на надежда и облекчение. При вида му Танис понечи да се разсмее, ала тъй като се опасяваше, че смехът му ще прозвучи по-скоро истерично, успя да се овладее навреме. Той отново се обърна към сър Маркам, който бе повдигнал едната си вежда.

- Нямало е битка? Значи врагът не се е появил...

- О, появи се — поясни с горчивина Танис, — появи се и си отиде. Просто така. — Той махна с ръка във въздуха. — Пуф.

- Пуф? — Амотус беше пребледнял. — Не разбирам.

- Летяща цитадела!

- В името на Бездната! — Сър Маркам подсвирна тихо от учудване. — Летяща цитадела. — Рицарят потъна в размисъл. Ръката му отсъстващо приглади елегантните дрехи за езда, с които бе облечен. — Не са атакували Кулата на Върховния свещенослужител. Решили са да минат направо над планините. Това означава...

- Че ще хвърлят всичко, с което разполагат, над Палантас — довърши Танис.

- Но аз наистина не разбирам! — Лорд Амотус продължаваше да гледа объркано ту единия, ту другия. — Рицарите не са ги спрели?

- Би било невъзможно, милорд — отвърна сър Маркам и сви рамене: — Единственият начин да атакуваш летяща цитадела и да се надяваш на успех е с помощта на ято дракони.

- А според условията на договора по капитулацията, добрите дракони се задължават да не нападат първи, освен ако не са заплашени. При Кулата разполагахме само с едно ято от бронзовите. Иска се много повече от това — сребърни и златни — за да се спре такава цитадела — потвърди уморено Танис.

Рицарят се облегна удобно в креслото и се замисли. После подхвърли:

- Разбира се, в района разполагаме с известен брой сребърни дракони, които ще се надигнат незабавно, щом забележат злите си събратя. Но наистина не са много. Може би ще се появят и други, ако...

- Цитаделата не е най-голямата заплаха — рече Полуелф. Той затвори очи и се опита да накара стаята да престане да се върти. Какво беше това? Навярно просто остаряваше. Твърде стар беше за такива игри.

- Не е ли? — Лорд Амотус изглеждаше така, сякаш е на път да се разплаче от новия удар, ала тъй като беше благородник, положи всички усилия да запази поне привидно спокойствие.

- Без всякакво съмнение заедно с Драконовата повелителка Китиара ще се появи и лорд Сот.

- Неумрял рицар! — промърмори с лека усмивка сър Маркам. Амотус пребледня толкова силно, че Чарлз, който тъкмо влизаше, понесъл подноса със закуската, забързано го остави и отиде при господаря си.

- Благодаря, Чарлз — произнесе със скован, неестествен глас лордът. — Може би мъничко бренди.

- Повечко бренди, според мен, би било по-уместно — заяви развеселено рицарят и пресуши чашата си на един дъх. — Какво пък, нищо не пречи да пийнем добре, особено при тези обстоятелства. Не виждам голяма полза в трезвите мисли. Не и срещу неумрял рицар и демоничните му легиони... — довърши с внезапно заглъхнал глас.

- Най-добре господата да хапнат поне малко — намеси се твърдо Чарлз, след като се беше погрижил за Амотус. Глътката бренди отново бе върнала цвета по лицето на господаря му. Мирисът на храна най-сетне накара Танис да осъзнае, че от известно време изпитва глад, така че не възрази, когато прислужникът се засуети авторитетно и се разпореди да бъде внесена неголяма маса, на която сервираха яденето.

- К-какво ще правим сега? — заекна лорд Амотус, като разстели с автоматичен жест салфетката върху коленете си. — И преди съм чувал за този неумрял рицар. Моят пра-пра-прадядо е бил един от благородниците, свидетелствали на процеса срещу Сот. А и тъкмо този Сот е участвал в отвличането на Лорана, нали, Танис?

Лицето на Полуелфа потъмня. Той не отговори. Амотус вдигна умолително ръце:

- Но какво толкова може да стори срещу цял град? Въпросът му отново остана без отговор. Не беше и необходимо, ако се съдеше по мрачното изнурено изражение на Танис и горчивата усмивка на младия рицар, който в този момент методично дупчеше с ножа си дантелената покривка на масата. В тази безмълвна картина лордът съзря своя отговор.

Той се изправи. Закуската му остана недокосната, салфетката се изплъзна от скута му и падна незабелязана на пода. Амотус прекоси пищно обзаведената стая и се изправи пред един висок прозорец от изкусно изработено цветно стъкло. Голямото овално пано в центъра му обхващаше в рамката си красивия Палантас. Небето над града бе мрачно и затулено от мрачните кълбящи се облаци. Ала дори то не можеше да накърни хубостта на този град.

Лордът остана загледан в него, положил ръка върху сатенената завеса. Беше пазарен ден. Хората минаваха покрай двореца на път за тържището, разговаряха помежду си за зловещото небе или гълчаха непослушните си деца.

- Знам какво си мислиш, Танис — произнесе най-сетне с необичайно спокоен глас. — Мислиш за Тарсис и Утеха, и Силванести, и Каламан. Мислиш за приятеля, който изгуби в Кулата на Върховния свещенослужител. За всички онези, които изгубиха живота си в отминалата война, докато ние в Палантас останахме незасегнати от всичко, което се случи.

Полуелфа продължаваше да се храни мълчаливо.

- А и вие, сър Маркам — въздъхна Амотус. — Онзи ден чух вас и вашите рицари да ни се присмивате. Чух как коментирахте, че палантийците възнамеряват да вземат със себе си торби с пари и по време на битката да замерят с монети враговете си и да крещят "Махайте се! Махайте се!"

- Срещу лорд Сот това би било същото, както и ако размахват мечове — сви рамене и се изсмя сардонично Маркам, след което протегна чашата си към Чарлз, за да получи още бренди.

Амотус отпусна глава на паното на прозореца.

- Дори не можехме да си представим, че все някой ден войната ще почука и на нашата врата! През всички Епохи Палантас си е оставал град на мира, град на красотата и светлината. Боговете ни пощадиха, дори по време на Катаклизма. А сега, когато над света се е възцарил мир, ни връхлита това\ — Той се обърна. Бледото му лице изглеждаше изнурено и измъчено. — Защо? Не мога да разбера?

Танис отмести чинията си. Облегна се назад и се протегна, за да успокои изтръпналите си мускули.

"Наистина остарявам — помисли си. — Остарявам и се отпускам. Нуждая се от сън. Изпускам едно хранене и започвам да припадам. Липсват ми отминалите дни, приятелите, които никога повече няма да имам. И ми е дошло до гуша да гледам как в някаква глупава, ненормална война умират и умират хора!"

Той изпусна една дълбока въздишка, потърка зачервените си очи, постави лакти на масата и отпусна глава в ръцете си.

- Говорите за мир. Какъв мир? — попита той. — Държим се като деца, чиито баща и майка са се карали дни наред, а сега къщата най-сетне е тиха и спокойна. Усмихваме се широко, опитваме се да бъдем весели, изяждаме си всичко на вечеря и ходим на пръсти, само и само да не предизвикаме нов скандал. И наричаме това мир! — Танис се изсмя с горчивина. — Стъпете накриво, милорд, и Портиос заедно с всичките си елфи ще ви накара да съжалявате, че сте се родили. Почешете се не където трябва и джуджетата без колебание отново ще преградят пътя през планините.

Той хвърли поглед към лорда и видя как главата на Амотус се свежда, как деликатната му ръка избърсва очите, а раменете му се отпускат уморено. Гневът на Танис изведнъж изчезна. На кого изобщо се сърдеше? На съдбата? На боговете?

Той се изправи и приближи до прозореца, за да погледне мирния, красив и обречен град.

- Не разполагам с отговор, който да ви задоволи, милорд — произнесе тихо. — Ако имах такъв, вероятно щеше да върви с мой личен Храм и тълпа от последователи и свещенослужители. Всичко, което знам е, че не можем да се откажем. Налага се да продължим борбата.

- Още едно бренди, Чарлз — каза сър Маркам и протегна празната си чаша към прислужника. — Тост, господа. — Той вдигна чашата. — Да пием за нещото, наречено борба... Римува се със зла съдба.

Глава 13

а вратата се почука съвсем тихо. Танис стреснато се откъсна от работата си:

- Да, какво има? — каза високо. Вратата се отвори.

- Аз съм Чарлз, милорд. Помолихте да ви повикам при смяната на стражата.

Полуелфът погледна към прозореца. Беше го разтворил, за да позволи на чистия въздух да навлезе в стаята, ала пролетната нощ се бе оказала топла, влажна и безветрена. Небето бе тъмно, с изключение на редките зловещо розови мълнии, прескачащи от облак на облак. Най-сетне успя да осъзнае какво става и чу звуците от ударите на стражевата камбана, гласовете на новопристигналите часови и отмерените крачки на отдалечаващите се войници, които току-що бяха отстъпили поста си.

Вероятно вече мислеха за почивка, ала почивката им щеше да бъде кратка.

- Благодаря ти, Чарлз — каза той. — Би ли влязъл за момент?

- Разбира се, милорд.

Прислужникът пристъпи вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Танис се вгледа задълго в пергамента върху писалището си. Стисна устни и добави още два реда с твърд елфически почерк. Попи написаното и се зае да препрочете вече готовото писмо, ала очите му неусетно се замъглиха и безцелно започнаха да се реят над редовете от ръкописни букви. Най-сетне се отказа, въздъхна и го нави. Отпусна се назад, без да го изпуска от ръка.

- Добре ли сте, сър? — обади се прислужникът.

- Чарлз — започна Танис, като несъзнателно въртеше пръстена от стомана и злато на единия от пръстите си. Гласът му замря.

- Милорд? — напомни му за присъствието си прислужникът.

- Това е писмо до жена ми, Чарлз — продължи тихо полуелфът, без да го поглежда. — Тя е в Силванести. Погрижи се да бъде изпратено още тази нощ, преди...

- Разбирам, сър — произнесе сериозно Чарлз, пристъпи и взе писмото.

Танис се изчерви виновно:

- Знам, че сега не му е времето и че има далече по-важни документи, които не търпят отлагане, но все пак...

- Разполагам тъкмо с нужния човек, милорд. Всъщност той е елф от Силванести. Лоялен е, но за да бъдем честни, ще е особено доволен да напусне града под някакъв достоен претекст.

- Благодаря ти, Чарлз. — Полуелфът въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Ако с мен се случи нещо, бих искал тя да научи...

- Естествено, милорд. Напълно разбираемо е. Не се тревожете повече. Печатът ви, между впрочем?

- О, да. — Танис свали пръстена и го притисна върху горещия восък, който Чарлз изсипа върху пергамента, за да може да се отпечата личният му знак: листо от трепетлика.

- Лорд Гунтар пристигна току-що, милорд. В момента провежда съвет с лорд Маркам.

- Лорд Гунтар! — Внезапно челото на Танис се проясни. — Отлично. Аз поканен ли...

- Помолиха ме да ви предам, че искат да се срещнат с вас, стига да ви е удобно, милорд — кимна невъзмутимо Чарлз.

- О, удобно е — заяви Танис и се изправи. — Предполагам, все още няма никаква следа от цита...

- Все още никаква, милорд. Ще откриете двамата господа в лятната утринна стая — понастоящем официално обявена за щаб.

- Благодаря ти, Чарлз — кимна Танис, удивен, че най-сетне е успял да завърши поне едно изречение.

- Ще има ли нещо друго, сър?

- Не. Знам...

- Много добре, милорд.

Чарлз се поклони с писмото в ръка и задържа вратата, колкото Танис да излезе навън, след което я заключи. Изчака, за да се увери, че Полуелфа няма някакви други последни нареждания, поклони се отново и се отдалечи. Без да може да откъсне мислите си от писмото, Танис остана сам, благодарен на сенките в слабо осветения коридор. Сетне пое дълбоко дъх и закрачи твърдо в търсене на лятната утринна стая — понастоящем официално обявена за щаб.

Задържа ръка върху дръжката на вратата и вече се канеше да влезе, когато долови някакво раздвижване в края на периферното си зрение. Обърна глава, точно когато от въздуха се материализира нечия изтъкана от мрак фигура.

- Даламар? — каза изненадано Танис. Изостави затворената врата на щаба и тръгна по коридора към мрачния елф. — Мислех, че...

- Танис. Тъкмо теб търсех.

- Някакви новини?

- Не и такива, които биха ти харесали — сви рамене магьосникът. — Не мога да остана дълго. Съдбата ни виси на косъм. Но ти донесох това. — Той порови в черна кадифена кесия, окачена на кръста му и подаде на полуелфа една сребърна гривна.

Танис разгледа любопитно гривната. Беше широка горе-долу колкото дланта му, изработена от чисто сребро. Ако се съдеше по широчината и тежестта ѝ, можеше да предположи, че е предназначена за носене на китката. Беше леко потъмняла и инкрустирана с черни камъни, чиито полирани страни отразяваха трепкащата светлина на факлите в коридора. И определено идваше от Кулата на Върховното чародейство.

Той я повдигна предпазливо.

- Да не би да е... — поколеба се, без да е сигурен дали наистина иска да знае.

- Магическа? Да — отвърна Даламар.

- На Рейстлин? — намръщи се Танис.

- Не — мрачният елф се усмихна язвително. — Шалафи не се нуждае от магически дрънкулки като тази. Гривната е част от колекцията, с която разполагам в Кулата. И е доста стара, със сигурност датира поне от времето на Хума.

- За какво служи? — все така намръщен, полуелфът я изучи подозрително.

- Защитава онзи, който я носи, от магическо влияние. Танис вдигна глава.

- Като това на лорд Сот?

- Чието и да е. Но, да, ще защити притежателя си и от могъщите думи на неумрелия рицар: "мъртъв", "поразен", "сляп". Ще го предпази и от ефекта на страха, който струи от него, както и от заклинанията му за огън и лед..

Полуелфът се втренчи внимателно в Даламар.

- Това е наистина безценен дар! С негова помощ имаме шанс.

- Онзи, който я носи, би следвало да ми благодари когато или ако се върне жив! — Магьосникът скри ръце в ръкавите си. — Дори и без свръхестествените си способности, лорд Сот е опасен противник, без да споменаваме онези, които го следват — обвързаните с клетва дори в смъртта си. Да, Полуелфе, най-добре ми благодари след като се завърнеш.

- Аз? — Танис помисли, че не е чул добре. — Но аз... не съм държал меч от близо две години! — Внезапно почувства, че го обзема лошо предчувствие. — Защо аз?

Усмивката на Даламар стана още по-широка. Косите му очи заблестяха от нескривано удоволствие.

- Дай я на някой от рицарите, полуелфе. Позволи му да я подържи. Тогава ще разбереш. Не забравяй: гривната идва от място, изпълнено с мрак. И безпогрешно разпознава своите.

- Чакай! — Забелязал, че магьосникът се кани да изчезне, Танис забързано го улови за облечената в черно ръка. — Една секунда. Каза, че имаш новини...

- Които не са твоя грижа.

- Какво знаеш? Кажи ми.

Веждите на Даламар се сключиха раздразнено при това ново забавяне. Полуелфът усети как ръката на младия мъж се напрегна. Уплашен е, даде си сметка изведнъж. Магьосникът се страхуваше. Ала още докато мисълта преминаваше като светкавица през съзнанието му, той видя как Даламар бързо успя да се овладее. Красивите черти на лицето му изгубиха остротата си и застинаха безизразно.

- Свещенослужителката лейди Кризания е била ранена смъртоносно. Независимо от това тя е успяла да предпази Рейстлин. Излязъл е от ситуацията невредим и е продължил пътя си в търсене на Царицата. Така твърди Нейно Мрачно Величество.

Танис усети стягане в гърлото.

- Ами Кризания? — попита одрезгавяло. — Нима просто я е оставил да умре?

- Разбира се — магьосникът изглеждаше леко озадачен от този въпрос. — Едва ли вече може да извлече някаква полза от нея.

Полуелфът сведе очи към гривната в ръката си и за момент едва не се поддаде на изкушението да я стовари върху оголените зъби на Даламар. Даде си сметка, че точно сега не може да си позволи лукса на гнева. Каква подлудяваща, извратена ситуация! Без всякаква връзка се сети за Елистан, който бе отишъл в Кулата, за да успокои болките на архимагьосника...

Танис се завъртя на пети и ядосано се отдалечи. Без да изпуска гривната.

- Магията се задейства, когато я сложиш. — Гласът на мрачния елф сякаш проби мъглата от ярост, която изпълваше главата му. Можеше да се закълне, че чу как Даламар се засмя.

- Какво има, Танис? — попита лорд Гунтар, когато полуелфът влезе в щаба. — Драги приятелю, пребледнял си като мъртвец.

- Нищо. Просто... просто до мен достигнаха особено неприятни новини. Всичко е наред. — Той си пое дълбоко въздух и огледа бързо рицарите. — Вие също не изглеждате по-добре.

- Още един тост? — Сър Маркам вдигна чашата си с бренди.

Гунтар му хвърли неодобрителен поглед, който младият лорд игнорира, докато небрежно изливаше съдържанието ѝ в гърлото си.

- Цитаделата е била забелязана над планините. Ще бъде тук на зазоряване.

Танис кимна:

- Очаквах го. — Той уморено потърка брадата си. Потърси бутилката бренди с очи, но поклати глава. Не, най-вероятно просто щеше да го приспи.

- Какво е това? — попита Гунтар и посегна към гривната в ръката му. — Нещо като елфически амулет за късмет?

- Не бих докосвал... — започна Танис.

- Проклятие! — изрева Гунтар и бързо отдръпна пръсти. Гривната падна на пода и се изтърколи по ръчно изработения плюшен килим. Рицарят улови ръката си с изкривено от болка лице.

Танис се наведе и вдигна гривната. Гунтар го наблюдаваше с недоверие. Сър Маркам се опитваше да сподави смеха си.

- Магьосникът Даламар я е осигурил специално за нас. От Кулата на Върховното чародейство е — обясни Полуелфът, без да обръща внимание на намръщеното изражение на Гунтар. — Може да защити онзи, който я носи от магически влияния — единственото, което ще ни даде шанс да се приближим до Сот.

- Шанс на кого? — поинтересува се Гунтар. Той се втренчи в ръката си. Пръстите му бяха изгорени. — Сърцето ми едва не спря! Кой, в името на Бездната, въобще може да носи нещо подобно?

- Аз поне със сигурност мога — отговори Танис. Идва от място, изпълнено с мрак. И безпогрешно разпознава своите. — Навярно проблемът е в клетвата, която си положил пред Паладин — измърмори, чувствайки как лицето му пламва.

- Зарови я! — изръмжа лордът. — Не се нуждаем от помощта на черноризците!

- Струва ми се, че няма да е зле да се възползваме от всяка помощ, която ни е под ръка, милорд — отсече Танис. — Освен това ще ви напомня, че колкото и странно да звучи, сега всички сме на една и съща страна! Е, сър Маркам, можем ли вече да обсъдим плановете Ви за защита на града?

Полуелфът пусна гривната в една кесия на пояса си, като се стараеше да избягва гневния поглед на лорд Гунтар и се обърна към младия благородник, който, макар и изненадан от внезапния въпрос, бързо дойде на себе си и благосклонно му се притече на помощ с подробен доклад на положението.

Соламнийските рицари бяха на път от Кулата на Върховния свещенослужител. Щяха да изминат поне няколко дни, преди да достигнат Палантас. Рицарят бе проводил вестоносец при добрите дракони, но бе слабо вероятно дори те да успеят да дойдат навреме.

Самият град вече беше под тревога. В кратка и пестелива реч лорд Амотус бе уведомил съгражданите си какво ги очаква. Паниката така и не се беше разразила, факт, на който Гунтар не можеше да повярва докрай. Е, неколцина по-богати люде бяха направили опит да подкупят един-двама корабни капитани и да напуснат Палантас, ала капитаните до един бяха отказали да излязат в открито море, най-вече под зловещото впечатление от заплашително надвисналите облаци по небето. Портите към Стария град бяха отворени. Онези, които все пак желаеха да напуснат и да се спасят сред пустошта, разбира се, не можеха да бъдат спрени. Малцина се бяха възползвали от тази възможност. В Палантас най-малкото можеха да се надяват на градските стени и закрилата на рицарите.

Лично Танис смяташе, че ако градските жители знаеха пред какви ужаси ще бъдат изправени, не след дълго броят на пожелалите спасение извън стените щеше да бъде доста по-голям. Отделно от това, жените вече бяха забравили за пищните си дрехи и пълнеха всеки наличен съд с вода, за да могат да гасят възникнали пожари. Онези, които живееха в Новия град (незащитен от стени), бяха евакуирани в Стария, чиито укрепления бяха подсилени дотолкова, доколкото позволяваше малкото време, с което разполагаха. Децата бяха настанени във винарски изби и скривалища, обикновено използвани по време на буря. Търговците отваряха импровизирани сергии, където продаваха на ниски цени всичко необходимо, за да могат гражданите да изкарат поне на първо време една по-продължителна обсада. Ковачите изработваха оръжия и пещите горяха до късна доба, за да могат да бъдат поправяни и онези мечове, копия и щитове, с които вече разполагаха.

Загледан към града, Танис забеляза, че в много от домовете горяха светлинки — хората вече се готвеха за настъпващата утрин. Утрин, за каквато, поне ако се съдеше по опита, който имаше, едва ли някой можеше да бъде напълно подготвен.

Той въздъхна и, без да може да се отърве от мисълта за писмото си до Лорана, взе горчивото решение. Знаеше, че ще предизвика доста спорове, но все от някъде трябваше да се започне. Обърна се рязко и прекъсна Маркам:

- Какъв според теб би бил планът им за атака? — попита той лорд Гунтар.

- Съвсем простичък — рицарят поглади мустаците си. — Ще постъпят така, както постъпиха и при Каламан. Ще приближат Цитаделата колкото е възможно повече. Предишният път това не беше чак толкова близо. Но — той сви рамене — за съжаление драконите, които имаме, дори не се доближават по брой до техните. Веднъж щом Цитаделата прехвърли стените, драконидите ще се спуснат и ще се опитат да превземат града отвътре. Злите дракони ще нападнат...

- А лорд Сот ще нахлуе през вратите на града — довърши Танис.

- Поне рицарите ще пристигнат навреме, за да му попречат да се погаври с труповете ни — обади се сър Маркам, като отново пресуши чашата си.

- Главната цел на Китиара — продължи да размишлява на глас Полуелфът — ще бъде Кулата на Върховното чародейство. Даламар твърди, че никое живо същество не може да прекоси Дъбравата Шойкан. Може би това ще я принуди да изчака Сот, за да се възползва от помощта му при преминаването.

- Ако изобщо Кулата е истинската ѝ цел — заяви Гунтар, като наблегна на думата ако. Очевидно продължаваше да не хваща вяра на приказката за Рейстлин. — Личното ми предположение е, че ще използва битката като прикритие, за да може да прелети над стените с дракона си и да кацне възможно най-близо до Кулата. Защо пък да не разположим постови около Дъбравата, за да се опитаме да я затрудним...

- Едва ли ще успеят да се приближат достатъчно — намеси се сър Маркам и като се замисли, добави едно "милорд". — Дъбравата и без друго упражнява потискащото си въздействие на мили наоколо.

- Пък и ще се нуждаем от рицарите, за да се разправим с легионите на Сот — отбеляза Танис. Той въздъхна. — Имам план... ако ми позволите, ще го изложа.

- Но разбира се, Полуелфе.

- Поне дотук сме съгласни, че Цитаделата ще ни атакува от горе, а лорд Сот ще нахлуе през вратите, за да отвлече вниманието ни и да даде възможност на Кит да се добере до Кулата. Нали така? Гунтар кимна.

- Тогава да качим рицарите, с които разполагаме, на бронзови дракони. Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да взема Огнедъх. Тъй като гривната ми дава най-подходяща защита срещу Сот, с него ще се заема аз. Останалите ще се концентрират върху онези, които следват неумрелия рицар. И без друго имам лични сметки за уреждане със Сот — добави той, забелязал, че Гунтар се кани да поклати глава в знак на несъгласие.

- Абсолютно съм против. Наистина се справи добре при последната война, но не си обучен за реални бойни действия! Да се изправиш срещу един соламнийски рицар...

- Че и на това отгоре неумрял! — подхвърли с невъздържан кикот сър Маркам.

Мустаците на Гунтар затрепериха от гняв, но независимо от всичко той успя да се сдържи и продължи с равен глас:

- ... добре обучен рицар, а Сот е точно такъв, няма да ти остави никакъв шанс, със или без гривната.

- Дори и без нея — посочи младият рицар и отпи от чашата си, — умението да си служиш с меч не е от значение, милорд. Приятелче, което може да те посочи с пръст и да каже "мъртъв" винаги има предимство.

- Признавам — намеси се решително в оформящия се спор Танис, — признавам, че обучението ми е формално и има своите недостатъци, но годините, които съм прекарал носейки меч, надхвърлят твоите поне с две към едно. Елфическата ми кръв...

- Да върви в Бездната елфическата ти кръв — измърмори Гунтар и се втренчи вече наистина предупредително в сър Маркам, който отново пренебрегна старшинството му и посегна към бутилката.

- В Бездната — повтори полуелфът. — Да, дори и там, дори и това да означава, че ще злоупотребя с положението си, милорд — последното бе произнесено с равен и тих глас.

Лицето на Гунтар почервеня.

- Проклет да съм, не вярвах, че ще стигнеш дотам! Танис се усмихна.

- Кодексът не може да ти помогне в този случай. Достойно или не, аз съм Рицар на Розата и възрастта ми — малко повече от сто години, милорд — ми дава право да вземам подобни решения с предимство.

Сър Маркам си умираше от смях.

- О, в името на боговете, Гунтар, дай му разрешението си да умре. Каква разлика би имало?

- Той е пиян — промърмори лордът, като хвърли един унищожителен поглед на младия рицар.

- Той е млад — поправи го Танис. — Милорд?

Очите на Гунтар пробляснаха гневно. На устните му вече напираха остри и укорителни думи. Но така и не ги произнесе. Знаеше — и никой не можеше да го знае по-добре от него, — че онзи, който се изправи срещу Сот, със сигурност би срещнал смъртта си. Независимо колко магически гривни окачеше по себе си. Отначало смяташе, че Танис просто е твърде наивен или безразсъдно смел, за да си дава ясна сметка за реалната опасност. Ала в този момент, докато се взираше в тъмните очи на Полуелфа, осъзна, че за пореден път го е подценил.

Като прикри напиращите думи с покашляне, лорд Гунтар посочи сър Маркам:

- Виж дали ще можеш да го изправиш на крака, Полуелфе. След това, предполагам, ще бъде най-добре да се подготвиш и ти. Междувременно ще наредя на рицарите да заемат позиции.

- Благодаря, милорд — измърмори Танис.

- Нека боговете бъдат с теб — добави Гунтар с тих, задавен глас. Стисна ръката на Танис, обърна се и излезе от стаята.

Полуелфът насочи вниманието си към сър Маркам, който се взираше умислено в празната бутилка от бренди. По устните на младия рицар играеше крива усмивка.

"Не е толкова пиян, колкото се опитва да изглежда — реши той. — Или колкото би му се искало да бъде."

Той му обърна гръб и се приближи до прозореца. Загледа се навън и зачака настъпването на зората.