Изгубените години

25

Часове наред следвахме Несекващата река, като се катерехме по гладките камъни и си проправяхме път през клонака. Накрая тя изви на юг и стигнахме до източния край на Друма. През оредяващите клони проблясваше ярката нишка, която ни доведе дотук, а зад нея различавах потъналите в сенки Покварени земи. Вече нямах съмнение, че блещукащият воден път, който зърнах от дюната през първия си ден във Финкайра, е била именно Несекващата река.

Надолу по течението различих няколко канари, заоблени като яйца. Издигаха се и на двата бряга, във водата също имаше една. Там сякаш бе по-широко и плитко и ми се стори, че ще можем да пресечем. Отсреща се издигаха няколко реда дървета, засадени като овощна градина, макар и изключително запусната.

Зад мен изпукаха съчки. Бързо се обърнах, но видях само Шим, който се бореше с папратите. Те се виеха около набитите му прасци като зелени ръце, той подскачаше и се гърчеше, а широката му жълта риза се развяваше. С косматите си крака и огромния си нос приличаше по-скоро на кукла, но четинестата му кафява коса, все още омазана с мед, кал и клечки, и искрящите розови очи подсказваха, че е живо същество… и че е бесен.

— Лудост — измърмори той, когато най-сетне се отскубна от папратите. — Това лудост!

— Ако искаш, върни се — предложих аз и той сбърчи облия си нос.

— Знам те какво мисли! Иска аз не идва! — Той изпъна гръб и главата му с мъка надхвърли коляното ми. — Е, аз идва. Идва нея спаси!

— Няма да е лесно.

Малкият великан скръсти ръце и ми се намръщи.

Отново обърнах втория си взор към земите отвъд реката и забелязах, че всичко, дори дърветата в овощната градина, е някак по-бледо от Друма. Финкайра някак бе оживила зрението ми, но щом прекосяхме реката, цветовете щяха да избледнеят. Вече бях свикнал с ярките багри на гората и дори се надявах, че вторият ми взор се е подобрил, но току-що бях прозрял истината. Беше си все същият, слаб и измъчен като пейзажа пред нас, а равнините оттатък бяха все така червеникаво-кафяви. Всичко на изток, с изключение на черните хребети в далечината, носеше, както бе казала Риа, цвета на засъхнала кръв.

Вдишах дълбоко ароматния горски въздух и за последен път се вслушах в непрестанния шепот на дърветата. Тепърва започвах да усещам разнообразието и сложността на езика им, понякога недоловим, друг път оглушително ясен. Запитах се какво ли ми казват — само да можех да ги разбера… Обещах си, че върна ли се някога тук, ще науча повече за тази гора и ще пазя тайните й.

Над главата ми трепна елова клонка и изпълни въздуха със смолист аромат. Посегнах нагоре и смачках няколко иглички между палеца и показалеца си със смътната надежда, че така ръката ми винаги ще мирише на гора. Импулсивно стиснах един от дебелите клони, сякаш се ръкувах с някого и дръпнах, колкото да го разклатя.

Ненадейно той се откърти и аз се изтърколих в тръстиките право върху Шим.

— Ти глупакостен глупак! — сопна ми се дребосъкът, успя да стане, замахна към ръката ми, не улучи и отново падна в папратите. — Какво правиш? — викна той от преплетените зелени стъбла. — Почти ме смачкал!

— Извинявай — отвърнах аз, стараейки се да остана сериозен. — Клонът се счупи.

Иззад планиноподобния нос ме стрелнаха две розови очи.

— Шим за малко да се счупи!

— Казах, че съжалявам.

— Ще съжали и повече! — изръмжа той и отново се надигна, после сви юмруче, готов за нов удар.

Едва тогава обърнах внимание на клона в ръката си. За моя огромна изненада той започна да се бели, а разклоненията му се отчупиха в скута ми, посипвайки го с иглички. Кората се лющеше на къдрави гирлянди и падаше, сякаш под острието на невидим нож.

Зърнал чудото, Шим свали юмрук. Удивление изпълни лицето му. Клонът в ръката ми вече не беше клон, а права тояга, дебела и възлеста отгоре и изтъняваща надолу. Повдигнах я и видях, че е с цяла глава по-висока от мен. Завъртях я, плъзнах пръсти по гладкото дърво и внезапно разбрах.

Подпрях се на нея и се надигнах от папратите. Обърнах се към уханната ела и си припомних несръчния опит да си намеря тояга, когато за пръв път стъпих в тази гора. Сведох глава пред дървото в знак на благодарност. Вече имах тояга — скъпоценно късче от Друма, което щеше да ме придружи отвъд границите й.

— Ти нали няма ме удари с тая пръчка? — овчедушно се обади Шим и аз го изгледах строго.

— Не ми посягай и няма да те ударя.

Малката фигурка застина.

— Не искал теб нарани.

Повдигнах вежда, но замълчах, стиснах тоягата и закрачих към облите канари надолу по течението. Шим ме последва и пак се оплете в храстите, без да спира да пъшка, макар и по-тихо от преди.

След малко стигнахме. Реката се разширяваше значително, а дъното й бе осеяно с бели камъни. Макар и бърза, водата изглеждаше доста плитка, точно както се надявах. И на двата бряга калта в основата на канарите бе набраздена от следи от тежки ботуши.

— Таласъми — рече Шим.

— Сигурен съм, че Несекващата река добре ги е подредила.

Шим вдигна глава.

— Аз мрази пресича реки. Съвсем, напълно, абсолютно.

Подпрях се на тоягата и сграбчих възлестия й връх.

— Не е нужно да я пресичаш. Сам си решаваш.

— Ти докъде ще отиде?

— Дотам, където е Риа! Таласъмите мислят, че в торбата е Галатор и сигурно са тръгнали към замъка на Стангмар. Не знам дали ще ги настигнем, преди да стигнат, но трябва да опитаме. Това е единствената надежда и за нас, и за Риа.

Вторият ми взор обходи сенчестите хълмове в далечината. Над тях се издигна стена от облаци, по-черна и от най-буреносното небе, което някога бях виждал, и хълмовете на изток потънаха в пълен мрак. Сетих се как Риа описа местоположението на Замъка под Покрова. „Върху най-мрачния от Мрачните хълмове, където нощта никога не свършва.“ В такава тъма нямаше да имам нито очи, нито надежда.

Шим преглътна.

— Добре. Аз идва. Може би не до самия замък, но идва.

— Сигурен ли си? Там едва ли ще има много мед.

Той ми отговори, като нагази в реката и с мъка измина няколко крачки, но когато наближи потопената канара, се препъна. Ненадейно хлътна в много по-дълбоки води и се развика, размахвайки малките си ръце. Притекох му се на помощ точно преди да потъне, вдигнах го на раменете си и тръгнах през реката.

— Благодаря ти — изпръхтя Шим, отръска се и целия ме накваси. — Тази вода безкрайностно мокра.

Внимателно пристъпих напред, подпрян на тоягата си.

— Ще ти бъда много задължен, ако не докосваш носа ми.

— Ама трябва за нещо да се държи!

— Дръж се за своя нос тогава! — възкликнах аз, твърдо убеден, че идването му е било грешка.

— Добре — отвърна той, толкова носово, че бях сигурен, че е последвал съвета ми.

С всяка стъпка усещах как нещо сякаш дърпа кожените ми ботуши и се опитва да ме върне в гората. Не беше течението, по-скоро стотици невидими ръце се опитваха да ми попречат да напусна Друма. Дали бяха във водата или в мен самия не знам, но с наближаването на отсрещния бряг краката ми натежаваха все повече.

Заля ме мрачно предчувствие, а в ума ми изплува картина, която не идваше от втория ми взор. Десетки странни, зловещи светлинки се носеха към мен. Обаждаха се скритите ми сили, щях да получа видение за бъдещето!

— Не! — извиках аз и тръснах глава толкова силно, че Шим ме сграбчи за косата, за да не падне.

Образът изчезна, силите ми се укротиха. Предчувствието обаче остана, още по-силно от преди.

Щом стъпих на източния бряг, Шим се смъкна от раменете ми, но чак след като ме перна през ухото.

— Ох! Това пък защо?

— Задето ме карал да държа нос през цялото време!

Хрумна ми да го хвърля в реката, но устоях, а при вида на овошките гневът ми бързо се стопи. Рехави и изтерзани, дърветата бяха по-крехки дори от най-старите в Друма. Тези най-далеч от реката изглеждаха направо болни, като призраци. Бяхме пристигнали в Покварените земи.

Приближих едно от по-коравите дървета, чиито клони висяха над реката, пресегнах се и откъснах малък съсухрен плод. Удиви ме дебелата му сбръчкана ципа и ръждивокафявият му цвят. Подуших го и подозренията ми се потвърдиха — това беше ябълка. Най-жалката ябълка, която бях виждал.

Подхвърлих я на Шим.

— За вечеря.

Малкият великан я хвана, несигурно я приближи до устните си и накрая отхапа. Киселото му изражение беше ужасно изразително.

— Пфуй! Искаш мен отрови!

— Не — ухилих се аз. — Не очаквах да си отхапеш.

— Значи искал мен измами!

— Това не мога да отрека.

Шим сложи ръце на кръста си.

— Искам момиче бъде тук!

— Аз също — мрачно кимнах аз.

Тогава зърнах шест фигури зад дърветата в далечината — задаваха се от източните равнини и вървяха право към градината. Воини-таласъми! Мечовете, нагръдниците и заострените им шлемове просветваха на следобедното слънце. Скриха се зад едно възвишение и макар че вече не ги виждах, гласовете им наближаваха.

Шим, който също ги беше видял, се вцепени.

— Какво ще сега правим?

— Ще се скрием някъде.

Къде? От мястото, където стояхме, не виждах и една скала, зад която да се потулим. Попарената растителност не можеше да ни скрие, а хълмът се спускаше до брега полегат и гладък, без нито едно дере.

Таласъмите наближиха възвишението, гласовете се усилиха, а тропането на ботушите им стана направо оглушително. Сърцето ми бясно заби и аз отчаяно се огледах, търсейки скривалище.

— Ей, вие! — прошепна някой. — Насам!

Обърнах се, а измежду коренищата в далечния край на овощната градина изникна глава. С Шим се втурнахме натам и открихме прясно изкопана канавка, която още не беше свързана с реката. В нея стоеше загорял на слънцето мъж с широки плещи, силна челюст и кестенява, посипана с пръст коса. Беше гол до кръста, носеше широки панталони от кафяво платно и държеше лопата тъй уверено, както войник би държал меча си. Махна ни с нея и прошепна:

— Влизайте, младежи. Бързо!

Послушахме го без колебание. Метнах тоягата настрани и се хвърлих в канавката. Шим скочи след мен и точно тогава таласъмите навлязоха сред овошките. Мъжът бързо ни покри с шума, като ни остави само по една дупчица, през която да дишаме.

— Ти там! — провикна се един от таласъмите. През покривалото от пръст гласът му ми се стори по-висок, но не по-малко дрезгав от този на главатаря, загинал в Друма.

— Да!? — обади се копачът, уж раздразнен, че прекъсват работата му.

— Търсим един опасен затворник. Тази сутрин избяга.

— От кого? — попита мъжът.

— От пазачите си, малоумнико! Не, от бившите си пазачи. Загубиха затворника, а после и главите си — изхили се таласъмът. — Някой да е пресичал реката? Отговаряй, човече!

Работникът дълго мисли, преди да отговори. Зачудих се дали накрая няма да ни издаде.

— Ами — обяви накрая той, — всъщност видях някого.

Под пръстта стомахът ми се сви на топка.

— Кого?

— Един… младеж.

На устните ми изби пот, сърцето ми лудо заблъска.

— Къде и кога? — излая таласъмът.

Мъжът отново замлъкна. Замислих се дали да хукна с надеждата да надбягам войниците.

— Преди няколко часа — отвърна работникът. — Тръгна по течението, към океана.

— Дано си прав — проскърца таласъмът.

— Прав съм, но закъснявам. Трябва да изкопая канавката преди залез-слънце.

— Ха! На тази градина ще й трябва много повече от канавка, за да оцелее.

Включи се втори глас, по-дълбок от първия.

— Дали да не отсечем няколко дървета, за да облекчим бремето на тоя нещастник?

Целият отряд избухна в смях.

— Не — обяви първият таласъм. — Ако искаме да хванем затворника преди мръкване, нямаме време за губене.

— Какво стана с онази глупачка? — попита трети таласъм, докато групичката се отдалечаваше. Надигнах глава, но закъснях и не чух отговора. Долових само думите „на краля“ и „по-добре мъртва“.

Изтръсках пръстта от туниката си и докато пресипналите гласове заглъхваха, заглушени от ромона на реката, изпълзях от канавката.

— Благодаря ви. Много ви благодаря — рекох.

Непознатият заби лопатата в рохкавата почва и ми подаде мускулестата си ръка.

— Казвам се Хон, приятелю. Може да съм прост копач, но знам кой ми харесва и кой не. Всеки враг на ония превтасали попови лъжички е мой приятел.

Поех дланта му, която почти погълна моята.

— Казвам се Емрис — представих се аз и подритнах купчината пръст до себе си. — Храбрият ми спътник е Шим.

Шим се показа, изплю малко пръст и ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Сега трябва да тръгваме — продължих аз. — Дълъг път ни чака.

— А накъде сте се запътили?

Поех си дълбоко дъх.

— Към кралския дворец.

— Замъкът под Покрова ли, момче?

— Да.

Хон поклати невярващо глава и ушите му се показаха изпод кафявата коса — леко триъгълни, със заострени връхчета.

— Замъкът под Покрова — промълви. — Там са Седемте мъдри сечива, изковани преди векове. Помня времето, когато принадлежаха на хората като мен. Сега са на краля! Плугът, който оре сам. Мотиката, която сама се грижи за семената. Трионът, който отрязва само толкова дърво, колкото е нужно… — той се спря. — Защо ви е да ходите там?

— За да открием един приятел.

Той ме изгледа така, сякаш бях луд.

— Знаеш ли къде е замъкът? — попитах аз.

Той вдигна лопатата и посочи към Мрачните хълмове.

— Натам. Друго не мога да ти кажа, момче, но те съветвам да промениш плановете си.

— Не мога.

Той се навъси и ме огледа внимателно.

— Не те познавам, Емрис, но ти желая целия късмет, останал във Финкайра.

Хон посегна към ризата си, захвърлена до канавката, извади нащърбена кама с тясно острие, завъртя я и ми я подаде.

— Вземи. Ще ти трябва повече, отколкото на мен.

26

Крачех през тундрата към Мрачните хълмове, които се диплеха насреща ми като вкаменени вълни. Торбичката ми с билки бе натежала от камата на Хон. На всяка крачка ронливата пръст хрущеше под подметките ми, а тоягата ми тракаше върху сухата коричка, сковала земята. От време на време рамото ми опираше във възлестия връх и долавях слаб аромат на ела.

Шим все така нареждаше, че сме побъркани и подтичваше, за да не изостава, но не смятах да забавя ход заради него. Нямахме време за губене. Отново и отново си спомнях думите на таласъмите „по-добре мъртва.“

Въпреки острата трева, обраслите с папрат полета и горичките с мършави дървета, оцелели незнайно как, в равнината преобладаваха тъмносиви и кафяви тонове, посипани с ръжда. Често хвърлях поглед през рамо към бледнеещите зелени хълмове на Друма и се опитвах да си припомня тучните й поляни и синкавите й гори. Слънцето потъваше зад гърбовете ни, а сенките ни се удължаваха и сгъстяваха.

В далечината зърнах няколко тъмни обрулени дървета. Щом наближихме, разбрах истината — онова, което ми бе заприличало на стволове и клони, се оказа скелети на къщи и обори. Останки от село, наглед колкото Каир Ведуид.

Нямаше нито хора, нито животни. Къщите бяха опожарени, каменните стени — срутени. От едната страна на поръсения с пепел път се валяше бебешко креватче. Не бяха останали хора, които да разкажат какво се е случило тук.

Продължихме към Мрачните хълмове. Макар да напрягах и слуха, и втория си взор, от таласъмите нямаше и следа, но това не беше повод да приспя бдителността си. След час щеше да се смрачи, залезът вече обагряше облаците. Не можех и не исках да си представя какви създания се спотайват тук по тъмно.

Междувременно Шим изоставаше все повече. Постоянно спираше, за да си почине, а аз го подканях да продължи. Силите му се топяха, а зрението ми отслабваше. С неохота заключих, че ще трябва да намерим подслон, преди да дойде нощта. Къде обаче? Обезлюдената равнина не предлагаше много възможности.

Продължихме пътя си през дългите полегати склонове и падини, а с удължаването на сенките ни растяха и страховете ми. До ушите ни достигна странен вой, наполовина вълчи, наполовина от вятъра. Въпреки молбите ми Шим изоставаше все повече.

Изкачих едно възвишение и зърнах под себе си село. По улиците горяха факли, а през прозорците на ниските, изградени от глинени тухли къщи се виждаха камини. Устата ми се напълни със слюнка, когато сред миризмата на дим долових и аромата на печено зърно.

Шим приближи и двамата се спогледахме. С радостен вик той хукна към портите на селото и аз го последвах — непохватен, но изпълнен с надежда.

На земята до портите седеше мъж, който скочи на крака, щом ни зърна. Беше висок и мършав, с проста туника, копие в ръка и обрасло с гъста черна брада лице. Най-забележителни обаче бяха необичайно големите му тъмни очи. Дори в гаснещия ден те зловещо сияеха и не можех да се отърся от усещането, че ги озарява не интелект, а страх. Приличаха на очите на отчаяно животно, замръзнало на самия ръб на смъртта.

Събрал смелост, мъжът насочи копието към гърдите ми. Не продума, но изражението му беше мрачно.

— Идваме с мир — обявих аз. — Тези земи са ни непознати и търсим само подслон за през нощта.

Очите на мъжа се облещиха още повече, но той не каза нищо, само замахна с копието, закачи тоягата ми и почти улучи ръката ми.

— Ние гладни — простена Шим. — Гладни и уморени.

Мълчаливецът отново замахна. Едва тогава забелязах табелата, увиснала на портата зад него. Издълбани в стара дъска, думите на нея гласяха „Добре дошли в Каир Нейтан, градът на бардовете“. Отдолу пишеше „Тук песен винаги“, ала останалото не се четеше, защото табелата бе повредена. Не бях сигурен в това, но ми се стори, че някой я е изчегъртал.

Оттатък портата видях жена, висока и смугла като мъжа пред нас, която бързаше към дома си през градския площад. Преди да се вмъкне вътре, тя направи знак на две деца — около петгодишни, с дълги до раменете черни коси. Те бързо я последваха и вратата шумно се затръшна. Видя ми се странно, че чувам стъпките, но не и гласовете им. И жената, и децата мълчаха, точно като мъжа с копието.

Тогава осъзнах, че цялото село тъне в мълчание. Не се чуваше нито плач на бебета, нито смях. Никой не се пазареше за цените на зърното, не се чудеше кой е донесъл въшките или кога отново ще вали. Не долавях нищо, нито гняв, нито радост, нито скръб. И нито един глас.

Мъжът отново замахна с копието и почти докосна туниката ми. Бавно заотстъпвах, без да откъсвам поглед от зловещите му очи. Намръщих се и рекох:

— Каквото и да се случило тук… съжалявам.

Острието отново подскочи към мен.

— Ела, Шим. Тук не сме добре дошли.

Малкият великан изскимтя, но тръгна след мен. Продължихме с тежка стъпка през тундрата, безмълвна като Града на бардовете. След време оставихме проблясващите факли далеч зад гърба си, но гнетящата тишина не ни напусна.

Зад нас върху Друма се разстилаше пелена от наситен пурпур, а пред нас нощта бързо се сгъстяваше. С нежелание реших, че няма надежда да намерим подслон насред тази гола равнина. Знаех обаче, че трябва да продължа да търся — до момента, в който вече не виждам тоягата си. В противен случай, подобно на незнайните създания, които виеха в далечината, с Шим трябваше да нощуваме под открито небе.

В този миг пред нас изникна силует. Приличаше на скала, а върху нея седеше някой. Приближих се и с изненада открих, че е момиче. Изглеждаше с няколко години по-малка от Риа, голите й стъпала подритваха канарата, а очите й следяха лилавите и сини ивици, обагрили небето. Приближаването ни изглежда ни най-малко не я изплаши.

— Здравей — поздрави тя и отметна кафявите си къдрици, които стигаха почти до кръста й. На лицето й изгря игрива усмивка, а аз предпазливо се доближих.

— Здравей.

— Искаш ли заедно да погледаме залеза?

— Благодаря ти, но не — отвърнах аз и се втренчих в очите й. Бяха ярки и жизнени, тъй различни от тези на мъжа в градчето. — Не трябва ли да се връщаш у дома си? Става късно.

— О, не — изчурулика тя. — Обичам да гледам залеза оттук.

Пристъпих по-близо.

— Къде е домът ти?

Момичето срамежливо се усмихна.

— Ще ти кажа, ако ми кажеш накъде си тръгнал.

Дали заради приветливостта й, дали защото малко ми напомняше на Риа, малката жизнерадостна непозната ми допадна. Исках да поприказвам с нея, пък макар и за миг. Дълбоко в сърцето си можех да се престоря, че отново говоря с Риа, а ако селото й бе някъде наблизо, може би все пак щяхме да намерим подслон за през нощта.

— Накъде си тръгнал? — повтори тя, а аз се усмихнах.

— О, накъдето ме поведе сянката ми.

Тя пак се изкиска.

— Сянката ти скоро ще изчезне.

— Твоята също. Трябва да се прибираш вече.

— Не се тревожи. Селото ми е от другата страна на онзи хребет.

Докато говорехме, Шим се примъкна до скалата, където седеше момичето, навярно привлечен от онова, което привличаше мен. Тя обаче сякаш не го забеляза. Кой знае защо той внезапно спря и бавно отстъпи. Не обърнах внимание на това и попитах:

— Мислиш ли, че тази вечер може да пренощуваме в твоето село?

Тя отметна глава и се разсмя сърдечно.

— Разбира се!

Олекна ми — все пак открихме подслон.

Шим подръпна крайчето на туниката ми. Наведох се, а малкият великан прошепна:

— Аз не сигурен, но в ръцете й има нещо странно.

— Какво?

— Ръцете й.

Погледнах ръцете на момичето и в първия момент не забелязах нищо. И все пак… в тях наистина имаше нещо странно, макар че не можех да определя какво. Внезапно разбрах.

„Пръстите й. Между тях има ципи.“

Птицата алеа! Припомних си предупреждението на Риа. Духовете-двойници се превръщаха в каквото пожелаят, но винаги имаха някакъв недостатък. Посегнах към камата на Хон, но беше късно, момичето вече се превръщаше във влечуго. Очите й от кафяви станаха червени, кожата й се превърна в люспи, а устата й — в безмилостни челюсти. Злото същество се метна към мен, а воалът от ненужна кожа прошумоля и се свлече на земята.

Извадих камата и замахнах точно преди чудовището да ме събори по гръб. Шим изпищя. Затъркаляхме се по земята — кълбо от остри зъби, опашка, крака и ръце. Ноктите на звяра се впиха в дясната ми ръка. Внезапно битката приключи толкова бързо, колкото беше започнала. Оплетените ни тела застинаха на земята.

— Емрис? — попита Шим. — Ти мъртъв?

Бавно се размърдах. Измъкнах се от обятията на влечугото, чието гърло бях прерязал с камата. От раната по люспестия корем се лееше воняща кръв. Немощно пристъпих към скалата и се подпрях на нея, стиснал ранената си ръка.

Шим ме изгледа с възхищение.

— Ти ни спасил.

Поклатих глава.

— Спаси ни късметът… и един наблюдателен малък великан.

27

Слабата светлина бързо избледня. Настанихме се до едно поточе на около сто разкрача от останките на духа-двойник. Погълнати от мислите си, не си продумахме. Докато Шим зорко се взираше в разядените брегове, за да се увери, че там не се спотайват още смъртоносни създания, аз забърках смес от билки. Миришеха на мащерка, на букови корени… и на Брануен. Внимателно наложих раната си. Брануен несъмнено щеше да се справи далеч по-добре. Опитах се да изтананикам един от успокояващите й напеви, но си спомних само няколко тона.

Знаех, че спускащият се мрак напълно ще ни лиши от втория ми взор. Оставих тоягата, стиснах камата и опрях гръб в един изгнил пън. Претеглих тясното острие, убило духа и се зачудих дали Хон я е използвал в работата си. Може би я носеше, за да се защитава? Така или иначе, вече два пъти бе спасил живота ми.

Над главата ми изгряха няколко бледи звезди. Опитах се да потърся някои от съзвездията на Риа, описани не от звездите, а от пространствата между тях. Сетих се за дървото шомора, натежало от плод, за писанията по стените на Арбаса, за кристалната пещера. Всичко ми се струваше тъй далечно.

За съжаление звездите бяха тъй малко и толкова нарядко, че не открих никакви съзвездия. После осъзнах, че макар небето да тъмнее, те не стават по-ярки. Сякаш бяха забулени, но не от облаци — не и обикновени. Нещо ги спираше, пречеше им да светят.

Тогава подуших слаба миризма на дим, сякаш наблизо гореше огън. Надигнах се, опитах се да го открия, но не виждах никакви пламъци. Най-странното беше, че мястото, където лежахме, сякаш грееше с приглушена светлина. Не идваше от мъждукащите звезди, а от другаде. Какво друго можеше да ни огрява? Объркан, аз присвих очи… и внезапно разбрах. Светликът идеше не отгоре, а отдолу. От прогнилия пън!

Изтърколих се по-далеч от него и предпазливо го разгледах. На повърхността му проблясваше пръстен от светлина, сякаш в дървото бе изрязана врата и тя грееше иззад нея.

— Шим, виж.

Спътникът ми се приближи и рязко си пое дъх.

— Сега аз сигурен, че спрели на лошо място.

— Знам, но в тази светлина има нещо хубаво.

Шим се навъси.

— Отначало и момиче-змия хубаво.

Изведнъж вратата се отвори и от нея се подаде рошава мъжка глава с високо чело и тъмни наблюдателни очи, които внимателно огледаха първо мен, а после и Шим.

— Добре — рече непознатият с нисък, но звучен глас. — Можете да влезете. Обаче нямам време за истории!

Той се скри обратно под пъна, а Шим и аз се спогледахме недоумяващо. Истории ли? Какво искаше да каже?

Накрая аз заявих:

— Слизам. Идвай или остани, както решиш.

— Аз остава! — решително отвърна Шим. — Най-добре и ти да забрави тази глупостност и да остане тук.

— Ако няма да спим на открито, рискът си струва.

Сякаш за да подчертае думите ми, далечният вой отекна отново.

— Ами ако и тоз мъж стане на змия? И ти заклещен с него в дупката?

Не отвърнах и надзърнах през вратата към тесния тунел. Бе добре осветен и това улесняваше втория ми взор, но засега различавах само грубо издяланите стъпала. Предупреждението на Шим ме разколеба, но воят се усили. Стиснах здраво камата, тръгнах надолу и забелязах, че дървените стъпала са много износени, по тях сякаш бяха слезли безброй ръце и крака. Надявах се, че след това са се изкачили обратно.

Слизах стъпало по стъпало, а тунелът се изпълваше с миризма на мухъл и кожа. Развълнувах се, защото я помнех от другаде — от църквата „Свети Петър“ в Каир Мирдин. Колкото по-ниско слизах, толкова по-силна ставаше. Миризма на книги.

Щом стигнах до дъното, зяпнах от изумление. Обграждаха ме стотици томове, наредени по земята и край стените на тази подземна стая, от единия й край до другия, от пода до тавана. Всякакви книги! Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици, ако можех да съдя по символите и йероглифите по обложките им. Някои бяха подвързани с кожа, други — толкова опърпани, че изобщо нямаха корици. Някои бяха написани на папируси от Нил, други — на пергамент от земята, която гърците наричаха Анатолия, а римляните — Мала Азия. На пипане пергаментът напомняше на обработена овча кожа.

По натежалите рафтове край стените имаше още книги. Между тези, натрупани по пода, се виеше тясна пътечка от единия край на стаята до другия, а под тежката дървена маса се гушеха още. Върху нея също, редом с празни листа и пособия за писане. Дори застланото с овча кожа легло в ъгъла бе покрито с книги.

От другата страна на леглото се издигаше не много голям, но напълно приличен шкаф с рафтове, натежали от плодове, зърно, хляб и сирене. От едната му страна видях две ниски столчета, а от другата — камина, в която играеха пламъци, достатъчно ярки, за да осветяват и стаята, и тунела, по който дойдох. До огъня стоеше железен котел, а до него бяха натрупани мръсни купички, може би с надеждата, че с течение на времето сами ще се измият.

Седнал до стената на стол с висока облегалка, дългокосият мъж четеше. Посребрените чорлави вежди стърчаха над очите му като шипкови храсти. Носеше дълга бяла туника с висока яка, която почти докосваше брадичката му и в началото явно не забеляза, че съм влязъл.

Пъхнах камата обратно в торбичката си, но той не помръдна. Стана ми неловко и се прокашлях. Старецът все така не вдигаше поглед.

— Благодаря ви, че ме поканихте вътре.

Той се поразмърда.

— Няма защо. Сега би ли залостил входната врата? Става течение, пък и нощем навън бродят всякакви зверове. Катинарът е ето там — насочи ме той и замлъкна, зърнал нещо. — Кажи на малкия си приятел, че не е длъжен да идва при нас. Изобщо да не се притеснява, жалко само, че няма да опита пресния ми детелинов мед.

В тунела отекна трясък и след секунди Шим застана до мен.

— Аз си променил решението — овчедушно заяви той.

Мъжът затвори книгата и я остави на рафта зад стола си.

— След ден, изпълнен с добри четива, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Не можах да сдържа широката си усмивка.

— Никога не съм виждал толкова много книги накуп.

Той кимна.

— Те ми помагат. Да живея, да работя. И да намирам смисъл във всеки сън, всяко листо, всяка капка роса.

Пребледнях. Брануен не казваше ли същото?

— Ще ми се само да имах повече време да им се радвам — продължи мъжът. — Както сигурно знаеш, в наши дни си имаме други грижи.

— Таласъми и тям подобни, нали?

— Да, но най-малко ми се нравят тям подобните — мрачно поклати глава старецът и взе друга книга. — Точно затова сега почти нямам време за любимите си книги. Вместо това се опитвам да намеря решение, тъй че историята на Финкайра да не свърши без време.

Кимнах.

— Покварата расте.

Без да вдига глава от книгата, той отговори:

— И още как! Софокъл — познаваш ли древногръцките драматурзи? — го е казал изключително точно. В „Едип цар“, доколкото помня. „Ръжда изяжда пъпките.“ Точно това става по нашите земи. Ръжда изяжда пъпките. Изяжда всичко.

Той извади нова книга и я постави върху първата, която още лежеше в скута му.

— И все пак не бива да губим надежда. Отговорът може би се крие в някой забравен том. Струва си да се погледне, с книга да се седне — издекламира той и смутено вдигна глава. — Ще прощаваш за стихчето, понякога просто сами ми се изплъзват. И да искам да престана, не мога. Както казвах, оттук мъдри съвети са взети. Но стига толкова — прокашля се той и махна с ръка към долапа. — Гладни ли сте? Хапнете си, медът е вляво, до сливите. Има и най-различни видове хляб, двойно опечен, както в Слантос на север.

— Не съм чувал за Слантос — признах аз.

— Не съм изненадан — сви рамене старецът и продължи да разлиства книгата. — Повечето от северните предели не са нито изследвани, нито картографирани. Да не говорим за Изгубените земи! Там може да има хора, необикновени хора, които никой никога не е посещавал.

Той се наведе над книгата, обмисляйки някакъв абзац.

— Бихте ли ми казали имената си?

— Наричат ме Емрис.

Мъжът вдигна глава и ми хвърли странен поглед.

— Наричат те? Казваш го тъй, сякаш това не е истинското ти име.

Прехапах устни.

— А спътникът ти?

Дребосъкът вече се беше заврял в долапа и нагъваше хляб, намазан с пресен детелинов мед.

— Това е Шим.

— А аз съм Каирпре, скромен поет. Прости ми, твърде съм зает, за да бъда гостоприемен домакин, но винаги с радост посрещам гости.

Той затвори книгата, без да сваля поглед от мен.

— Особено гост като теб, който толкова ми напомня на мой скъп приятел.

Със страх в сърцето попитах:

— Какъв приятел?

— Бях добър приятел… с майка ти.

Думите му се стовариха върху ми като наковални.

— Май… майка ми?

Каирпре стана, премести книгите от скута си на стола, пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Ела. Имаме много да си говорим.

28

Каирпре ме отведе до двете столчета при шкафа, премести подвързаните с кожа книги, които лежаха върху тях и двамата седнахме. Шим вече се беше разположил на най-ниския рафт, заобиколен с обилна вечеря, и изглеждаше много доволен.

Известно време поетът ме наблюдава мълчаливо.

— Променил си се, откакто те видях за последно. И още как! Отначало не те познах, но вероятно ти би могъл да кажеш същото за мен. Минаха пет-шест години, все пак.

Не можех да удържа вълнението си.

— Значи си ме виждал преди? И мен, и майка ми?

Очите му потъмняха.

— Не помниш ли?

— Не помня нищо от детството си! Всичко е мрак, до деня, когато морето ни изхвърли на брега — обясних аз и сграбчих белия му ръкав. — Ти обаче можеш да ми помогнеш! Да отговориш на въпросите ми! Разкажи ми всичко, първо за майка ми. Коя е тя? Къде е? Защо каза, че е била твой приятел?

Каирпре се облегна назад и обхвана коляното си с ръце.

— Май все пак ще ти разкажа една история — обобщи той, помълча и започна. — Настъпи ден, в който една жена, човешка жена, пристигна на бреговете на този остров. Идеше от келтските земи, от място на име Гуинет.

Прониза ме болезнено съмнение. Нима през цялото време бях грешил за Брануен? Разколебан, попитах:

— Как се казваше?

— Елън.

Въздъхнах облекчено.

— Елън не приличаше на нас, жителите на Финкайра. Кожата й бе много светла, по-скоро розова, отколкото румена. Ушите й бяха различни, по-скоро заоблени, отколкото триъгълни. Беше много красива, но най-прелестни бяха очите й. Сияеха с цвят, невиждан на този остров. Чисто, ярко синьо, недокоснато от сиво или кафяво. Очи като сапфири. Затова я нарекоха Сапфирооката Елън.

Внезапно ме побиха тръпки.

— Дойде — продължи той, — защото се беше влюбила в мъж от Финкайра. От този свят, а не от нейния. Скоро след пристигането си откри и друга любов. Към книгите! Обожаваше ги, книги от най-различни земи, на всякакви езици. Запознахме се, когато дойде да прибере една, бях я взел на заем. Малко закъснявах с връщането, има-няма с десетина години. След това често се отбиваше, за да чете и да си приказваме. И винаги сядаше на твоя стол! Най-много обаче я интересуваше целителското изкуство и историята му през вековете. Имаше дарба да лекува.

Отново потреперих, а Каирпре се усмихна, явно спомнил си нещо.

— Струва ми се обаче, че най-много обичаше гръцките легенди.

— Това истина ли е? — рязко попитах аз. — Заклеваш ли се, че е истина?

— Истина е.

— Тя ми каза толкова малко. Дори името й не знаех! Наричаше се само Брануен.

Каирпре се обърна към един рафт с книги.

— Име от легенда. Колко привично! Боли ме само да узная, че е избрала такава трагична история.

— „Да не бях се раждала, но уви“ — изрецитирах аз.

— Значи знаеш легендата?

— Знам я — кимнах аз и долната ми устна потрепери, — но не познавах нея. Никак. Толкова рядко говореше за себе си, че отказвах…

В гърлото ми заседна буца и аз тихо заридах. Поетът ме наблюдаваше със съчувствието на човек, който изпитва същото, но не се опита да ме утеши. Остави ме да пролея сълзите, които имах нужда да пролея.

Накрая довърших с дрезгав глас:

— Отказвах да я наричам… „майко“.

Известно време Каирпре не продума, а накрая ми зададе простичък въпрос:

— Обичаше ли те?

Бавно кимнах.

— Да

— Грижеше ли се за теб, когато имаше нужда от помощ?

— Да.

— Тогава си я познавал. До дъното на душата й.

Обърсах бузи с туниката си.

— Може би, но не го чувствам така. Можеш ли да ми кажеш нещо… за баща ми?

Погледът на Каирпре внезапно стана далечен.

— Баща ти беше забележителен младеж. Силен, своенравен, страстен. Готов да се бори до кръв, винаги пръв. Не, ритъмът не му подхожда, ще опитам пак. Жив! Нащрек! Неукротим човек. Така е по-добре. На най-древния ни език името му значи Катерача, защото като момче обожаваше да се катери по дърветата. Понякога стигаше чак до върха на някоя огромна ела и оставаше там само за да изпита беса на някоя буря.

Разсмях се — бях разбрал повече, отколкото поетът можеше да предположи.

— Струва ми се обаче, че детството му не е било щастливо. Майка му Олуен бе дъщеря на морето, едно от онези създания, които човеците наричат „русалки“, макар че тук предпочитаме „морски хора“. Затова и той като теб носеше морските дълбини в костите си. Дългото й пътуване обаче започна твърде скоро.

— Чувал съм за това Дълго пътуване.

Каирпре въздъхна.

— Дълго е, да. И нелеко, според „Във възхвала на Дагда“. Освен ако се окажеш един от малцината, отнесени в Отвъдното в мига на смъртта си. Това обаче се случва рядко, много рядко.

— Говореше за баща ми.

— А, да… баща ти. След смъртта на Олуен бил отгледан от своя баща, финкайрец на име Туата, син на Финвара. Туата бил велик магьосник, човек с огромна власт. Разправят, че дори великият Дагда понякога му гостувал, за да обсъждат велики дела. Но уви, той почти нямал време за нуждите на сина си и напълно спрял да се интересува от него, когато разбрал, че момчето не притежава магьосническа дарба. „Силите“, както ги наричал Туата. Тогава баща ти бил горе-долу на твоите години.

Преглътнах с усилие, защото знаех, че тези сили не са дарба, а проклятие. Спомних си пророчеството на дядо ми с думите, с които ми го бе предала Брануен… Елън. Моята майка. Че един ден ще роди син, чиито сили ще бъдат дори по-големи от неговите. „Чиято магия ще извира от най-дълбокия източник.“ Какво безумие! Туата може да е бил велик магьосник, но се беше заблудил напълно.

— Само че животът на баща ти се променил, когато срещнал Елън. На Земята, той често пътувал дотам. Влюбили се дълбоко и макар че това рядко се прави, а още по-рядко — с успех, този мъж и тази жена от различни светове се венчали. Елън дошла да живее във Финкайра и любовта й вляла нови сили в сърцето на баща ти, успокоила горящия му взор. Любовта дълбока се простира чак оттатък. Известно време били много щастливи, но се боя, че това не продължило дълго.

Стиснал ръба на стола, на който бе седяла и майка ми, аз се приведох напред.

— Какво станало?

Сериозното лице на Каирпре стана още по-сериозно.

— Баща ти… — започна той и спря, за да прочисти гласа си. — Баща ти бе част от обкръжението на крал Стангмар. Когато злият дух Рита Гаур, който отдавна крои планове за Финкайра, започнал го да мами с обещания, баща ти също присъствал. И постепенно, също като останалите приближени на Стангмар, бил покварен. Като краля и като цяла Финкайра.

— Нима баща ми не се е опитал да устои на Рита Гаур? Да му попречи?

— Ако се е опитал, значи не е успял — въздъхна поетът. — Трябва да разбереш, че Рита Гаур заблуди много хора. Баща ти е само един от тях.

Почувствах се по-тежък от скала.

— Значи баща ми е помогнал Покварата да обхване Финкайра.

— Това е вярно, но всички носим част от вината.

— Какво искаш да кажеш?

Споменът явно бе толкова болезнен, че Каирпре потръпна.

— Виждаш ли, всичко стана постепенно. Толкова постепенно, че разбрахме едва когато беше твърде късно. Никой освен Стангмар не е наясно как е започнало всичко. Останалите знаем само, че Рита Гаур му предложил защита в момент на нужда. Отказът на краля щял да изложи и него, и Финкайра на някаква опасност. Рита Гаур трябва да го е планирал много внимателно, защото за Стангмар било почти невъзможно да не приеме помощта му. И той я приел.

Каирпре подложи пръст на малък кафяв молец, кацнал на яката му и внимателно го премести върху купчина книги.

— Това решение повлякло след себе си лавина от трагедии. Рита Гаур убедил Стангмар, че враговете му съзаклятничат, за да го свалят от трона и кралят встъпил в съмнителен съюз с воините-таласъми и духовете-двойници, които веднага изпълзели от тъмните си дупки. Плъзнал слух, че най-древните обитатели на Финкайра, великаните, са станали опасни — не само за краля, но и за обикновените хора. Малцина се опълчили, когато той наредил да ги изтребят. Великаните открай време ни се струваха тъй… различни. Онези от нас, които възразиха, бяха принудени да млъкнат — или с подигравки, или със сила. После Стангмар се вслуша в предупрежденията на Рита Гаур и реши да се отърве от всичките си неприятели и да събере Съкровищата на Финкайра, за да не попаднат във вражески ръце.

— Никой ли не се опита да му попречи?

— Някои храбреци се опитаха, но закъсняха, а и бяха твърде малобройни. Стангмар смаза всяка съпротива и щом заподозреше измяна, опожаряваше цели селища… макар че дори огънят е за предпочитане пред онова, което стори с Каир Нейтан.

— За Градът на бардовете ли говориш? — подскочих аз.

— Значи си чул? О, каква загуба за нашия свят, а и за всички останали! От незапомнени времена Каир Нейтан е извор на музика и песни, дом на най-вдъхновените ни разказвачи, майка на поколения бардове! Там е роден Лаон Куция, там Пуил написала първата си поема „Съдина за илюзии“! Още дълго мога да изброявам. Тук винаги песен лети, а истории отварят незнайни врати.

Кимнах и рекох:

— Думите на табелата.

— Да. Навремето бяха верни, но сега са просто подигравка. Знам, защото самият аз ги съчиних — въздъхна старецът. — Каир Нейтан бе и моят роден дом.

— Какво се е случило там?

Каирпре тъжно се вгледа в лицето ми.

— От всички Съкровища, откраднати от Стангмар — мечът Душегубец, който сразява самата душа, Цъфтящата арфа, която призовава пролетта, Котелът на смъртта, в който секва всеки живот — бардовете най-често възпяваха Повелителя на бляновете. Рог, който може да превърне всяко видение в реалност. От векове го използваме пестеливо и мъдро, но с помощта на Рита Гаур Стангмар наказа с него жителите на Каир Нейтан, които бяха предложили убежище на хора, дръзнали да му се противопоставят. Съживи най-кошмарния сън за всеки бард и го причини на целия град.

Спомних си налудничавия поглед на мъжа с копието и почти със страх попитах:

— Какъв сън?

Очите на поета се насълзиха.

— В който никой мъж, жена или дете никога повече няма да пише, да продума или да запее. В който перото и мастилницата на душите им, техните гласове, замлъкват навеки.

Гласът му премина в шепот, но той продължи.

— Дотогава не бе останал никой, който да възрази, когато Рита Гаур убеди Стангмар да събори собствения си дворец, най-величествения и все пак уютен дом, който всеки крал или кралица може да си пожелае, и дори кралската библиотека, хилядократно по-богата от моята. И защо? Защото замъкът не бил достатъчно добре защитен!

Рита Гаур, несъмнено като „жест на добра воля“, му построи нов, пропит от злата му сила. Така се появи Замъкът под Покрова, който непрестанно се върти върху основите си и разпръсква Покрова от мрак, който скрива небето ни и Покварата, която души земята ни.

Той замлъкна и потърка брадичка.

— Вардят го воини от личната армия на Рита Гаур, немъртвите гулианти. Животът им, ако можем да го наречем живот, защото това са мъртъвци, върнати от Отвъдното, никога няма да угасне, не и от ръката на смъртен. Поддържа го движението на Замъка под Покрова! Докато той се върти, ще съществуват и те и ще вършат злини, по-тъмни дори от черния Покров.

Риа толкова ми липсваше, че изпитвах физическа болка. Ако не я бяха убили, тя сигурно се намираше в самите недра на този замък! Животът й зависеше от милостта на гулиантите и на самия Стангмар. Какво щеше да стане, когато той си дадеше сметка, че Риа нито иска, нито може да му помогне да се сдобие с Галатор, последното Съкровище? При самата мисъл ме побиха тръпки, а съветът на Великата Блуса — да унищожим Замъка под Покрова, за да свалим Стангмар — ме отчая напълно. Със същия успех можех да поискам да ми пораснат криле!

— Сега сигурно разбираш — добави Каирпре, — че Стангмар всъщност е пленник на Рита Гаур. Докато това е така, негови затворници сме и всички ние.

— Дагда защо не се е намесил? Сражава се с Рита Гаур и другаде, нали?

— Така е. В Отвъдното, както и тук, но за разлика от Рита Гаур, той вярва, че за да спечели, трябва да уважава свободната воля на хората. Дагда ни позволява да направим своя избор, за добро или за зло. Така че за да бъде спасена Финкайра, трябва да я спасят жителите й.

29

Каирпре се пресегна зад Шим, който бе успял да омаже с мед както себе си, така и полицата, на която лежеше. Дългокосият старец си откъсна комат тъмен едрозърнест хляб, разкъса го на две и ми подаде едното парче.

— Вземи, преди малкият ти приятел да изяде всичко.

Шим не ни обърна внимание и продължи да се тъпче.

Усмихнах се с половин уста и отхапах от хрупкавия хляб. Беше твърд като дърво, но поомекна от дъвченето и за моя изненада бързо се превърна в течност с аромат наджоджен. Щом преглътнах, се почувствах сит и поизправих гръб. Дори обичайната болка между плешките ми намаля. Отхапах отново.

— Виждам, че хлябът-амброзия ти се услажда — рече Каирпре с пълна уста. — Несъмнено той е едно от най-чудните постижения на Слантос. И все пак разправят, че никой освен местните жители не е вкусвал най-вкусните им хлябове, чиито рецепти те пазели с цената на живота си.

Погледът ми пробяга по стените и пода на претъпканата библиотека. Сякаш се намирах в товарното отделение на кораб, пълен единствено с книги. Спомних си замечтания поглед на Брануен, когато ми разказваше за подобна стая — тази, без съмнение. Въпреки че Покварата се разпростираше, сигурно й е било трудно да напусне и нея, и Финкайра завинаги.

Отново погледнах Каирпре.

— Бран… Искам да кажа, майка ми, сигурно много е обичала да седи сред твоите книги.

— Точно така. Искаше да изчете ученията на Финкайра, на друидите, на келтите, на евреите, на християните и гърците. Казваше, че ми е ученичка, но по-скоро беше обратното. Научих толкова много от нея!

Каирпре хвърли поглед към купчината в основата на стълбата. На светлината на огнището блесна корицата на най-горната книга — позлатен портрет на фигура в огнена колесница.

— Спомням си веднъж — замислено каза той, — когато цяла нощ разговаряхме за вълшебните места, където създания от тленна плът живеят рамо до рамо с безсмъртните духове. Където времето тече и в права линия, и в кръг, където съкровеното и историческото време съществуват заедно. Тя ги наричаше „местата помежду“.

— Като връх Олимп.

— Или като Финкайра — кимна поетът.

— Заради опасността ли си замина тя? Или е имало и нещо повече?

Той ме изгледа странно.

— Подозрението ти е правилно. Имаше и нещо повече.

— Какво?

— Ти, моето момче.

— Не разбирам — навъсих се аз.

— Нека ти обясня. Чувал ли си за гръцкия остров Делос?

— Родината на Аполон. Какво общо има това с мен?

— Това е още едно място помежду, съкровено и историческо едновременно. Затова гърците забранявали на жените да раждат на Делос. Не искали никой смъртен да твърди, че е роден в земи, принадлежали първо на боговете, и убивали или прогонвали всеки глупец, който отказвал да се подчини.

— Все още не разбирам какво общо има това с мен.

Тогава Шим се оригна мощно, твърде мощно за човече с такива размери. Малкият великан обаче сякаш не се усети, очевидно забравил и за мен, и за Каирпре. Само се потупа по корема и отново се съсредоточи върху меда.

Каирпре развеселено вдигна рунтавите си вежди, но сянката отново се спусна върху лицето му.

— Също както в Делос, във Финкайра не бива да се раждат деца с човешка кръв. Финкайра не принадлежи нито на Земята, нито на Отвъдния свят, макар че е мост помежду им. Понякога от двете страни идват посетители и остават с години, но не могат да нарекат Финкайра свой дом.

Приведох се към него.

— Тръгнах да търся дома си, така че помогни ми да разбера следното: ако майка ми е трябвало да напусне Финкайра, за да ме роди, къде е отишла? Знаеш ли къде съм роден?

— Зная — отвърна поетът с мрачен тон. — Не там, където трябва.

Дъхът ми секна.

— Казваш, че съм роден във Финкайра, въпреки че имам човешка кръв?

Лицето му ми каза всичко.

— Значи ли това, че съм в опасност?

— По-голяма, отколкото предполагаш.

— Как е станало? Нали каза, че е забранено?

— Мога да ти обясня какво, но не и защо — отвърна Каирпре и се почеса по темето. — Ето как стана. Родителите ти познаваха древния закон и знаеха, че Елън трябва да отплава другаде, за да роди. Знаеха още и че на тръгване от Финкайра никой не може да бъде сигурен, че някога ще се завърне. Както знаеш, пътят дотук не е обикновен. Понякога портите са отворени, друг път — не. Мнозина, напуснали острова с отчаяната надежда да се върнат, откриват само късче мъгла. Други посрещат смъртта си в бурното море. Знае се само, че не пътуваме с никого рамо до рамо.

Той поклати глава.

— Майка ти и баща ти много се обичаха и не искаха да се разделят. Ако Туата не бе заповядал на баща ти да остане, вярвам, че щеше да отплава с нея. Освен това подозирам, че Елън е усещала назряващата опасност и не е искала да го остави. Затова се забави… твърде много. Когато най-накрая склони да отплава, вече беше в деветия месец.

По гърдите ми се разля топлина и аз сведох очи. Под туниката ми Галатор слабо светеше, чертаейки кръг от зелена светлина около сърцето ми. Бързо го прикрих с надеждата Каирпре да не го забележи и да прекъсне разказа си.

— Скоро след като корабът отплава, ужасна буря разбърка вълните. След Одисей малцина мореплаватели са оцелявали в такава стихия. Обруленият кораб почти потъна и се върна на брега. Същата нощ, скрита сред отломките, майка ти роди.

Той млъкна и се замисли.

— Нарече момчето Емрис, келтско име от родните й земи.

— Значи това е истинското ми име?

— Не непременно! Истинското ти име може да не е онова, което ти е дала майка ти.

Кимнах с разбиране.

— „Емрис“ винаги ми е звучало чуждо, но как да открия истинското?

Хлътналите очи ме изгледаха внимателно.

— Животът ще го открие вместо теб.

— Не те разбирам.

— Ако имаш късмет, с времето ще разбереш.

— Истинското ми име е тайна, но поне вече знам, че мястото ми е във Финкайра.

Каирпре поклати посивялата си глава.

— Хем е така, хем не е.

— Но нали съм роден тук!

— Родината невинаги е там, където ти е мястото.

Ядосах се и извадих Галатор изпод туниката си. Скъпоценният камък в центъра му сияеше слабо, но улови отблясъците от огъня и бясно се разгоря.

— Тя ми даде този медальон! Той не доказва ли, че мястото ми е тук?

Под рошавите вежди очите на Каирпре се изпълниха с тъга.

— Мястото на Галатор е тук, да. За теб не зная.

— Трябва ли да унищожа замъка, краля и армията му, преди да ми кажеш дали мястото ми е тук? — разгневено попитах аз.

— Може би един ден ще ти кажа — спокойно отвърна поетът. — Ако ти ми кажеш същото.

Ако не думите, изражението му ме поуспокои. Пъхнах амулета обратно под туниката си и, усетил познатата болка между плешките, се протегнах, за да я разсея.

Каирпре ме наблюдаваше с разбиране.

— Значи и ти усещаш болката. Е, в това със сигурност си син на Финкайра.

— Болката в раменете ли? Тя какво значение има?

— Има огромно значение — отвърна той. Забеляза объркването ми, облегна се, сплете пръсти върху коляното си и отново заразказва: — Много, много отдавна жителите на Финкайра ходели по земята, също както сега, но умеели и нещо друго. Умеели да летят.

Очите ми се разшириха.

— Между плешките си имали прекрасни бели криле, поне така твърди легендата. Можели да летят с орлите и да се носят сред облаците. Бели крила, безкрайни небеса. Можели да се издигат високо над Финкайра и дори над земите отвъд.

За миг почти усетих повея от крилете на смелия ястреб, устремен надолу, преди да кацне на рамото ми. Беля толкова обичаше да лети! Липсваше ми, почти колкото Риа.

Усмихнах се тъжно на Каирпре.

— Значи сънародниците ми са имали и дяволски уши, и ангелски криле.

Каирпре се развесели.

— Поетично казано, да.

— Какво станало с крилете им?

— Изгубили ги, но не знам как. Тази история не е оцеляла, макар че с радост бих разменил за нея половината си библиотека. Каквото и да се е случило, било е толкова отдавна, че повечето от нас изобщо не са чували, че предците им са можели да летят. А ако са го чували, смятат, че не е вярно.

Внимателно наблюдавах поета.

— Ти обаче вярваш.

— Да.

— Познавам още някого, който би повярвал. Моята приятелка Риа. Тя много би искала да полети — рекох аз и прехапах устни. — Първо обаче трябва да я спася. Ако още е жива.

— Какво й се е случило?

— Отвлякоха я таласъми! Измами ги, за да отведат нея вместо мен, макар че всъщност искаха Галатор. Сигурно вече са я отвели в Замъка под Покрова.

Каирпре се намръщи и наведе глава. Под този ъгъл приличаше на строга статуя с лице от камък, а не от плът. Накрая проговори, а звучният му глас изпълни цялата стая.

— Чувал ли си пророчеството за танца на великаните?

Опитах се да си припомня точните думи.

— „Едва щом в залата затропат великани, стените…“

— До една.

— „Стените до една на пух и прах ще станат.“ Само че нямам никакъв шанс да го унищожа! Мога само да се надявам да спася приятелката си.

— А ако за това трябва да унищожиш Замъка под Покрова?

— Тогава всичко е загубено.

— Несъмнено си прав. Ако унищожиш замъка, ще отървеш Финкайра от Рита Гаур, а нито той, нито Стангмар ще го допуснат! Това би било невъзможно дори за воин като Херкулес, даже ако е въоръжен с могъщо оръжие.

Хрумна ми нещо.

— Може би Галатор е ключът! Нали е последното Съкровище, което търси Стангмар?

Каирпре поклати глава и дългата му грива се развя около раменете.

— Знаем много малко за Галатор.

— Можеш ли поне да ми кажеш какви сили притежава?

— Не. Освен че според древните текстове са „непознаваеми“.

— Изобщо не ми помагаш.

— За съжаление си прав.

Тъжното лице на Каирпре се озари от мимолетна усмивка.

— Мога обаче да ти споделя моята теория за Галатор.

— Говори!

— Вярвам, че силите му, каквито и да са те, отвръщат на любов.

— На любов?

— Да — отвърна поетът и затършува сред книгите. — Не се изненадвай толкова! Историите за силата на любовта са тъй многобройни. Вярвам например, че любовта кара Галатор да свети. Помниш ли за какво говорехме, когато засия под туниката ти?

Поколебах се.

— За… за майка ми?

— Да, за Сапфирооката Елън. Жената, която толкова те обичаше, че се отказа от всичко в живота си, за да спаси твоя. Ако искаш да знаеш цялата истина, запомни, че затова майка ти напусна Финкайра.

Дълго не намерих думи. Накрая, изпълнен със съжаление, рекох:

— Какво магаре съм бил! Така и не я нарекох „майко“, пренебрегвах болката й заради своята. Да можех да й кажа колко съжалявам!

Каирпре сведе поглед.

— Докато си тук, няма да получиш тази възможност. Когато замина, тя се закле, че никога няма да се върне.

— Не е трябвало да ми дава Галатор. Не зная нито как действа, нито на какво е способен.

— Казах ти каква е моята теория.

— Твоята теория е лудост! Твърдиш, че любовта го кара да свети, нали? Е, нека ти кажа, че откакто съм във Финкайра, това се е случвало само още веднъж. В присъствието на кръвожаден паяк!

Каирпре застина.

— Великата Елуса ли?

— Да.

Той почти се усмихна.

— Но това потвърждава теорията ми! Не се подвеждай по ужасяващия й вид. Любовта на Великата Елуса е голяма колкото апетита й.

Свих рамене.

— Дори да си прав, каква полза от това? Няма да ми помогне да спася Риа.

— Решен ли си да я последваш?

— Да.

Той свъси вежди.

— Знаеш ли колко нищожни са шансовете ти?

— Имам някаква представа.

— Не, нямаш!

Каирпре се изправи и закрачи напред-назад по тясната пътека между книгите. Без да иска, бутна един огромен том, изрисуван със злато и той се стовари на пода сред облак прах. Старецът се наведе се да го вдигне и докато тъпчеше откъснатите страници обратно между дебелите корици, погледна към мен.

— Напомняш ми на Прометей, тъй уверен, че може да задигне божествения огън.

— Не съм толкова уверен. Знам само, че трябва да опитам, освен това Прометей в края на краищата успява, нали?

— Да! — възкликна поетът. — И плаща за това с вечни изтезания, прикован на скала, където орел разкъсва черния му дроб отново и отново.

— Докато не го спасява Херкулес.

Каирпре се изчерви.

— Явно твърде добре съм научил майка ти! Прав си, накрая Прометей намира свободата си, но грешиш, ако и за миг допускаш, че ще имаш същия късмет! Във владенията на Стангмар покажеш ли се, вече си в опасност! Разбери ме, ако отидеш в Замъка под Покрова, всички саможертви на майка ти ще са били напразни.

Скръстих ръце. Определено не се чувствах смел, но решението ми беше твърдо.

— Трябва да се опитам да спася Риа.

Крачките му замряха.

— Упорит си колкото майка си!

— Май ми направи комплимент.

Той поклати глава, победен.

— Добре тогава. Пренебрегваш предупрежденията ми. Дъхът избледнява, смъртта приближава. Е, нека поне ти дам съвет, който би могъл да ти помогне.

Изправих се.

— Какъв съвет?

— По-вероятно е само да ускори гибелта ти.

— Моля те, говори.

— В цяла Финкайра има само едно създание, което може да ти помогне да проникнеш в замъка, макар че се съмнявам дори тя да може да те спаси оттам нататък. Силите й са древни, много древни и извират от същия източник, дал началото на великанската раса. Затова Стангмар се страхува да я нападне и дори самият Рита Гаур предпочита да не я закача.

Каирпре се доближи, газейки през морето от книги.

— Дали ще реши да ти помогне, не зная. Никой не знае, защото привичките й са колкото тайнствени, толкова и непредсказуеми. Не е нито добра, нито зла, нито приятел, нито враг. Тя просто е. Легендите я наричат Домну, което значи Тъмна орис. Истинското й име, ако някога е било известно, е изгубено във времето.

Той хвърли поглед към Шим, който спеше дълбоко на полицата, пъхнал ръка в един празен буркан.

— Работата е там, че с малкия ти приятел може да нямате удоволствието да я видите. Влизането в бърлогата й е изключително опасно — обясни той и добави под нос: — Макар и не колкото излизането.

Аз леко потреперих.

— За да я намерите, трябва да тръгнете преди изгрев. Зората вече едва-едва мъждука сред нарастващия мрак, но си остава най-добрият ви водач. Малко по на север от изгрева ще видите дълбок проход между двата най-високи хребета.

— Към него ли да тръгнем?

Каирпре кимна утвърдително.

— И гледай да не го пропуснете. Подминете ли го от север, ще се озовете насред най-големия военен лагер на Стангмар.

Поех си дълбоко дъх.

— Няма такава опасност.

— Подминете ли го от юг, ще попаднете в още по-голяма беда, защото там е Призрачното тресавище.

— И такава опасност няма.

В този миг Шим изхърка с такава сила, че книгите сякаш подскочиха стреснати на рафтовете си, а с тях — и ние.

Поетът се начумери, но продължи:

— Няма да е лесно да минете през прохода, вардят го воини-таласъми. Не зная колко са, но дори един би ви докарал сериозни неприятности. Можете само да се надявате, че в последно време не очакват оттам да минават пътници и не са особено бдителни. Може да успеете да се промъкнете край тях.

— А след това?

— Продължавате право надолу по оттатъшния склон. Внимавайте да не се отклоните, преди да сте стигнали до един стръмен каньон. Някога там се носеха десетки орли, но сега е по-мрачен и от беззвездна нощ. Завийте на юг и следвайте каньона до ръба на Призрачното тресавище. Стигнете ли дотам, ще откриете бърлогата на Домну, но не преди да срещнете други създания, странни почти колкото нея.

Отново седнах с разтреперани колене.

— Как изглежда бърлогата?

— Нямам представа. Онези, които се отправиха натам, така и не се върнаха, за да я опишат. Мога само да ти кажа, че според легендите Домну обожава игрите и облозите… и мрази да губи.

Каирпре се наведе, премести купчина книги и покри оголеното място с една овча кожа. После тъжно рече:

— Ако не си се отказал от хрумването си, по-добре си почини. Скоро ще се разсъмне.

Той замислено разгледа лицето ми.

— От белезите по страните ти и погледа в очите ти разбирам, че не за пръв път показваш смелост. Може би съм те подценил. Може би притежаваш скритите сили на предците си, и не само тях.

Пренебрежително махнах с ръка.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че не съм достоен за предците си! Нямам вълшебни сили, не и такива, които мога да използвам. Имам само неувряла глава на раменете и Галатор на шията.

Старецът замислено потърка брадичката си.

— Времето ще покаже, но ето какво ще ти река — когато влезе в дома ми, търсех решението в някой забравен том. Сега се чудя дали не се крие в някой забравен човек.

Уморено се изтегнах на овчата кожа. Известно време останах буден и наблюдавах танца на огъня по стените от книги, по папирусовите свитъци и купищата ръкописи. Каирпре седеше на стола с високата облегалка, погълнат от четивото си.

„Ето къде майка ми е научила преданията, които ми разказваше.“ У мен се надигна желание да остана дълго в тази стая, да отпътувам натам, където ме отведат безбройните страници. Навярно някой ден щях да го сторя, но знаех, че първо трябва да отида другаде. И да тръгна преди изгрев слънце.

30

Шим объркано сбърчи крушовидния си нос.

— Защо се казва Домино? Това много странностно.

— Домну — поправих го аз и се надигнах от овчата кожа. — Казах ти всичко, което зная, а то не е много.

Каирпре спреше дълбоко в стола си с три отворени книги в скута. Дългата сива коса се сипеше по лицето му като водопад.

— Време е да тръгваме.

Погледът на Шим се насочи към долапа, чийто рафтове лъщяха от разсипан мед.

— Аз не иска тръгва оттук.

— Не е нужно да идваш. Ще те разбера, ако поискаш да останеш.

Розовите му очи светнаха.

— Наистина, честно, не лъжеш?

— Да. Сигурен съм, че Каирпре ще се грижи добре за теб, въпреки че не му е останала много храна.

Малкият великан примлясна. Вдигна очи към дървената стълба и свъси чело.

— Но ти отива?

— Отивам. Веднага.

Няколко секунди изучавах малкото личице. Шим не беше толкова лош спътник, колкото очаквах. Взех една от дланите му в своята.

— Където и да отидеш, дано там има много мед.

Шим се намръщи.

— Аз не иска тръгва.

— Знам. Сбогом.

Пристъпих към стълбата и стиснах едно от износените й стъпала.

Шим дотича и подръпна туниката ми.

— Но и не иска остане.

— Най-добре е да останеш.

— Не ме ли искаш?

— Ще бъде опасно за теб.

Шим презрително изсумтя.

— Ти нямало каже това, ако аз бил истински великан, голям и силен. Тогава ти щял моли да дойда.

Усмихнах се тъжно.

— И така да е, пак те харесвам такъв, какъвто си.

Дребосъкът изкриви лице.

— А аз не! Аз още иска бъде голям. Колкото най-високостното дърво!

— Знаеш ли, веднъж Риа ми се ядоса и ми каза „Просто бъди себе си“. От време на време се замислям за това. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, но тя имаше право.

— Ами! Не и ако не харесва себе-то, което си.

— Слушай, Шим. Разбирам те добре, повярвай ми. Просто се опитай да се почувстваш добре в кожата си.

Спрях се, изненадан, че точно аз изричам такива думи. Хвърлих последен поглед към претъпканите с книги рафтове и се заизкачвах нагоре.

Докато се провирах през вратата в пъна, огледах източния хоризонт. Докъдето поглед стига се ширеше ронлива, червеникавокафява пръст, осеяна с мършави дръвчета и шипкови храсти. Нямаше птици, които да посрещнат изгрева, но контурите на Мрачните хълмове вече светлееха, макар самите те да бяха черни като въглен. На север от мъждивата светлина различих две остри възвишения, разделени от тясна пролука. Проходът.

Застанал до пъна, аз се съсредоточих върху скалите и се опитах да запаметя разположението им. Не исках да пропусна точното място, а не можех да бъда сигурен, че ще продължи да се вижда през целия ден.

Видях тоягата си на земята и се наведох да я взема. Възлестият й връх бе студен и хлъзгав от поръсилата го роса. Внезапно забелязах върху него няколко дълбоки отпечатъка, очевидно от остри зъби. Нямаше как да разбера какъв звяр ги оставил, но знаех, че не бяха там, когато предишната нощ се спуснах в тунела на Каирпре.

Посегнах да затворя вратата, когато оттам се показа кръглият нос на Шим. Постепенно през отвора се измъкна и малкото му телце.

— Аз идва.

— Сигурен ли си? — попитах аз и му показах тоягата. — Не знам какво я е дъвкало нощес, но може би още е наблизо.

Шим преглътна, но не каза нищо. Размахах ръка към слабо осветения хоризонт.

— За да намерим Домну, трябва да минем през онази пролука в Мрачните хълмове. Нямаме право на грешка, от едната страна ни чака армия от таласъми, от другата — Призрачното мочурище.

Малкият великан наби крачета в земята.

— Ти няма мен остави.

— Добре тогава, ела.

Прескочих поточето до пъна и поех към прохода, а Шим заприпка след мен.

До края на сутринта — ако тези сумрачни часове можеха да се нарекат сутрин — вървяхме през откритата тундра, а земята хрущеше под краката ни. Не следвахме нито пътища, нито пътеки, макар да прекосихме няколко, празни като опожареното селце.

Разговорите ни бяха редки като растителността и почти толкова унили — и двамата знаехме, че някой от съюзниците на Стангмар лесно може да ни забележи. Дори когато бръкна в джоба на ризата си и ми предложи парче хляб-амброзия от долапа на Каирпре, Шим не продума. Кимнах с благодарност и продължихме напред.

Склонът, водещ към Мрачните хълмове, постепенно ставаше все по-стръмен, а аз се стараех да не губя ориентация. Проходът вече не се очертаваше на фона на бледата светлина, която трябваше да мине за залез, но все пак успявах да го различа. Вместо като пътепоказател, все по-ясно го възприемах като предвестник на беди. Ами ако минехме през прохода и някак се доберяхме до Замъка под Покрова само за да открием, че Риа не е там? Или още по-лошо — че е там, но е мъртва?

От време на време се натъквахме на оскъдни доказателства, че наоколо са живели хора. Тук стара къща, там порутена кошара, безжизнени като всичко наоколо. Гниеха като кости на плаж. Ако все още имаше хора, те с нищо не се издаваха. И някак се прехранваха без дървета, градини или каквато и да е друга зеленина.

Внезапно долових мътно зелено петно отпред. Помислих, че слабото зрение ми играе номера и се взрях по-внимателно. Цветът изглеждаше истински и ярко изпъкваше сред плъзналото навсякъде ръждивокафяво и сиво. Щом наближих, стана по-наситен. Долових и очертанията на засадени в спретнати редове дървета с натежали от плод клони.

— Овощна градина! Не е за вярване!

Шим потърка носа си.

— Вижда ми се опасно.

— Виж там — вдигнах ръка аз и посочих една четвъртита форма зад дърветата. — В онзи процеп в хълма има колиба.

— Аз мисли по-добре стоим надалеч. Съвсем, напълно, абсолютно.

Дали защото дърветата ми напомниха за дните в Друма, или защото колибата ми напомни за жената, за която вече знаех, че е моя майка, реших да се оставя на любопитството си и сведох поглед към Шим.

— Ако искаш, изчакай ме тук. Аз ще се доближа.

Шим ме изпроводи с поглед, като ругаеше под нос.

След няколко секунди ме догони и аз спрях.

— Замириса ти на мед ли?

— По-скоро на таласъми — изсумтя той и нервно се озърна през рамо. — И да не са тук, не са далече.

— Сигурно е така. Няма да се застояваме, обещавам. Само колкото да видим кой живее тук.

Щом наближихме, различих груба каменна стена. И тя, и колибата бяха от сив камък, осеян с ръждивочервени лишеи. От дупките и срутванията си личеше, че отдавна не са били поправяни. Изронената стена обгръщаше дърветата, а те — колибата, покривайки клоните, стените и покрива й с водопад от клони. Под тях забелязах няколко зелени лехи, обсипани с разноцветни цветчета.

Приклекнах, Шим също и двамата запълзяхме напред. Край нас се понесе свеж аромат на мокри листа и току-що разцъфтели пъпки. Дадох си сметка колко отдавна бях усетил уханието на живот за последен път. И осъзнах, че това не са просто овошки. Беше градина.

Точно тогава от колибата излязоха две фигури, сиви като каменната стена и тръгнаха към най-близката леха с несигурни стъпки. Движеха се в странен ритъм — щом единият гръб се изправеше, другият се превиваше, щом едната глава се надигнеше, другата се скриваше. И макар че в движенията им нямаше синхрон, ми се сториха неразривно свързани.

Когато се приближиха, видях, че са стари, много стари. По раменете им се сипеха прошарени коси, а кафявите им роби без ръкави висяха протрити и избледнели. Ако гърбовете им не бяха тъй превити, положително щяха да бъдат много високи. Само ръцете им, кафяви и мускулести, изглеждаха по-млади от собствениците си.

Щом стигна до първата леха — зеленчукова, доколкото виждах — двойката се раздели. Жената, чиито високи скули ми напомниха за майка ми, се наведе за торба със семена и започна да сади, а мъжът, чиито дълги мустаци се вееха като знамена край брадичката му, взе една кошница и закуцука към дърво, отрупано със спираловидните плодове, които бях опитал под вълшебната шомора. Внезапно той рязко спря и бавно се обърна към мястото, където се спотайвахме. След малко проговори с нисък, хриплив глас, без да сваля поглед от нас:

— Гарлата, имаме гости.

Старицата вдигна очи. Лицето й се сгърчи от тревога, но тя отвърна спокойно, с дрезгав от старост глас:

— Нека се покажат тогава, няма от какво да се боят.

— Аз съм Т‘еилеан — обяви мъжът. — Ако идвате с мир, добре сте дошли.

Бавно подадохме глави, а аз се изправих и опрях тоягата си в земята. Дланта ми докосна дървото там, където нощес го бяха дъвкали зловещите зъби и за миг ме обля хлад. Междувременно Шим застана до мен и изправи рамене, макар че над стената се виждаха единствено очите и щръкналата му коса.

— Идваме с мир.

— А как се казвате?

Поколебах се.

— Наши имена тайна, тях никой не знае — заяви Шим и, за по-сигурно, добави: — Даже ние.

Т‘еилеан се усмихна с крайчеца на устните си.

— Разбирам предпазливостта ти, малки пътнико, но както каза и съпругата ми, при нас няма от какво да се боите. Ние сме най-обикновени градинари и нищо повече.

Прескочих стената, като се стараех да не смачкам крехките жълти зеленчуци, които растяха от другата й страна. Подадох ръка на Шим, но той я отблъсна и сам се изкатери по камъните.

Т‘еилеан отново стана сериозен.

— Сега е опасно да пътувате из Финкайра. Вие сте или много смели, или безразсъдни.

Кимнах.

— Времето ще покаже. А вие? Щом е опасно да пътуваме дотук, животът на това място сигурно е още по-опасен.

— Съвсем вярно — отвърна Т‘еилеан и повика Гарлата при себе си, — но къде да отидем? С жена ми живеем тук заедно от шейсет и осем години. Корените ни са дълбоки колкото тези на дърветата — той посочи към простичкия им дом и добави: — И съкровища не притежаваме.

— Не и такива, които да могат да бъдат откраднати — уточни Гарлата и хвана мъжа си под ръка. — Съкровищата ни са по-големи от всеки сандък, по-скъпоценни от всякакви бижута.

Теилеан кимна.

— Права си, мила моя — той се наведе към мен и се усмихна пакостливо. — Винаги е права, дори когато греши.

Гарлата го изрита силно по пищяла.

— Ауу! — извика той и заразтрива удареното място. — За шейсет и осем години как пък не се научи на обноски!

— За шейсет и осем години съм се научила да те чета като отворена книга — заяви Гарлата и го погледна в очите. После бавно се усмихна. — И все пак онова, което виждам, още ми харесва.

Тъмните очи на стареца проблеснаха.

— Хайде сега, ами гостите? Желаете ли да поседнете? Да хапнете?

Поклатих глава.

— Боя се, че нямаме време да седим — отвърнах аз и посочих спираловидните плодове на най-близкия клон. — Макар че бих приел един от тези. И преди съм ял от тях и бяха чудесни.

Т'еилеан посегна нагоре и едрата му сбръчкана длан откъсна един плод с изненадваща ловкост. Докато ми го подаваше, той рече:

— С удоволствие ще ти го дам, но съм сигурен, че досега не си ял ларкон.

Объркан, аз поклатих глава.

— Тези плодове не растат никъде другаде във Финкайра — обясни градинарят със сериозен глас. — Преди години, дълго преди да се родиш, възвишенията край Несекващата река бяха осеяни с такива дървета, но те не оцеляха след Покварата, връхлетяла останалите ни земи. Това е последното.

Отхапах и слънчевият вкус отново избухна в устата ми.

— Този плод расте и на още едно място, там го опитах.

— Къде? — в един глас попитаха Т'еилеан и Гарлата.

— В Друма, на дървото шомора.

— Шомора? — удивено повтори Гарлата. — Наистина ли си бил при най-рядкото от всички дървета?

— Да. Една приятелка ме заведе.

Теилеан приглади рехавата си брада.

— Ако това е вярно, значи имаш изключителна приятелка.

Лицето ми се стегна.

— Така е.

Лек бриз раздвижи клона над мен и зелените листа прошумоляха. Заслушах се за миг. Чувствах се като човек, който от дни не е пил вода и най-сетне дочува ромоленето на поток. Ненадейно Шим протегна ръка и дръпна плода от ръката ми. Преди да възразя, той лакомо си отхапа — два пъти.

Изпепелих го с поглед.

— Не знаеш ли как се пита?

— Мммпфффф — изломоти малкият великан с пълна уста.

Очите на Гарлата развеселено блеснаха. Тя се обърна към съпруга си и рече:

— Изглежда не само на мен ми липсват обноски.

— Права си — отвърна той, изкуцука встрани и добави също толкова развеселено: — Както винаги.

Гарлата се засмя, хвана клона със силната си ръка, откъсна втори плод и ми го подаде.

— Ето. Започни отначало.

— Изключително сте щедра, особено ако това е последното такова дърво на изток от Друма — благодарих аз, подуших тръпчивия ларкон, отхапах и отново се насладих на познатия слънчев вкус.

— Как така градината ви тъй добре устоява на Покварата? — попитах аз. — Това е чудо.

Двамата се спогледаха и изражението на Т‘еилеан стана сурово.

— Едно време всички земи наоколо бяха такива, но ужасният ни крал промени това.

— Гледката ни късаше сърцата — рече Гарлата, а гласът й изневери.

— Покровът на Стангмар скрива слънцето — продължи старецът. — Все повече, с всеки изминал месец. Мракът нараства заедно със силата на Замъка под Покрова. Междувременно кралската армия сее смърт навсякъде, унищожава цели села. Хората избягаха в планините далеч на запад или напуснаха Финкайра. От тази страна на реката едно време растеше огромна гора, забележителна като Друма. Няма я вече. Дърветата, които не бяха отсечени или опожарени, заспаха завинаги и никога вече няма да продумат. В тези равнини дори почвата, която не е подгизнала от кръв, доби нейния цвят. А Цъфтящата арфа, която би могла да събуди земята за нов живот, ни бе отнета.

Той сведе поглед към загрубелите си ръце.

— Държал съм я само веднъж, като момче, но след всичките тези години още не мога да забравя докосването на струните й, вълнението от мелодията й. Загубихме толкова много! — изкриви лице той и посочи пукнатината в хълма зад колибата. — Виж някога веселия ни извор! Тече едва-едва. Пресъхна земята, пресъхнаха и водите, които я хранеха. Половината ми ден минава в носене на вода.

Гарлата хвана ръката му.

— Аз пък по цял ден обикалям сухата прерия, за да търся семена, които все още мога да съживя.

Шим смутено й предложи остатъка от плода, който ядеше.

— Аз съжалява за вас.

Гарлата го потупа по главата.

— Задръж го и не ни съжалявай. Ние сме по-щастливи от повечето хора.

— Така е, така е — съгласи се съпругът й. — Толкова дълго живяхме заедно, отгледахме няколко дървета. Какво друго да си пожелае човек? — усмихна се той и я погледна. — Имаме само още едно желание, да умрем заедно.

— Като Баукис и Филемон — рекох.

— Кои?

— Баукис и Филемон. Герои от една гръцка легенда, която отдавна научих от… майка ми. Искали само да умрат заедно и накрая боговете ги превърнали в дървета, чиито разлистени клони се прегръщали навеки.

— Колко красиво — въздъхна Гарлата и погледна съпруга си.

Геилеан не продума, макар че ме огледа внимателно.

— Така и не ми казахте — продължих аз, — как оцелява градината ви в тези ужасни времена.

Т‘еилеан пусна дланта на Гарлата и разтвори жилестите си ръце към зеленината, корените и цветчетата наоколо.

— Просто я обичаме. Нищо повече.

Кимнах и си представих колко великолепно е било това място преди да го нагази Покварата. Ако тази градина бе едва малка част от някогашното му изобилие, пейзажът сигурно е бил прелестен като самата Друма, пък макар и не толкова див и тайнствен. Място, където бих се чувствал жив. И свободен. И може би дори у дома си.

Гарлата разтревожено ни наблюдаваше.

— Сигурни ли сте, че не можете да останете за малко?

— Не, не можем.

— Тогава трябва много да внимавате — предупреди ни Геилеан. — Таласъмите са навсякъде, вчера по залез-слънце, докато се връщах с водата, видях двамина. Влачеха някакво безпомощно момиче.

Сърцето ми спря.

— Момиче ли? Как изглеждаше?

Беловласият мъж явно се измъчваше.

— Не можех да се доближа, щяха да ме видят, но докато ги наблюдавах, ми се прииска да ги нападна.

— Радвам се, че не си го направил — каза жена му, а Геилеан вдигна пръст към мен.

— Момичето беше на твоята възраст, с дълга къдрава кестенява коса и носеше дреха, направена сякаш от преплетени лози.

Шим и аз ахнахме.

— Риа — прошепнах едва-едва. — Накъде отиваха?

— Няма съмнение — унило отвърна старецът, — вървяха на изток. И щом са оставили момичето живо, значи Стангмар иска сам да се разправи с него.

Гарлата простена.

— Само като си помисля — младо момиче в онзи ужасен замък!

Опипах камата през плата на торбичката си.

— Трябва веднага да тръгваме.

Т‘еилеан взе ръката ми и я стисна с неочаквана сила.

— Не знам кой си, младежо, нито накъде си тръгнал. Но подозирам, че също като семената ни у теб има много повече, отколкото издава видът ти.

Гарлата отново докосна главата на Шим.

— Мисля, че същото важи и за това човече.

Не отвърнах, макар че се зачудих дали биха казали същите мили думи, ако ни познаваха по-добре. Въпреки това докато прескачах стената, ми се прииска някой ден да ги видя отново. Обърнах се да им помахам, те също ми помахаха и продължиха работата си.

Усетих, че Галатор се е затоплил на гърдите ми. Надникнах под туниката си, видях, че сърцето му слабо сияе… и разбрах, че теорията на Каирпре е самата истина.

31

Няколко часа вървяхме към прохода, а тоягата ми ритмично почукваше по сухата пръст и мъртвите треви. От Мрачните хълмове духаше студен вятър, острите му пориви жилеха като плесници. Шим се стараеше да не изостава, но няколко пъти трябваше да му помагам да се отскубне от бодлив храст или да прехвърли стръмен склон.

Колкото повече се изкачвахме, толкова по-яростен ставаше вятърът. Скоро така свирепо ни блъскаше, че ръката, с която държах тоягата, вместо да пулсира от болка, започна да изтръпва и скоро стана безчувствена като дърво. В лицата ни се забиваха късчета лед и аз вдигнах свободната си ръка, за да защитя бузите и незрящите си очи.

Късчетата се превърнаха в игли, после в остри чирепи, а накрая в ками. В този момент Шим, който не се беше оплаквал, откакто напуснахме градината, започна жално да скимти. Аз обаче го чувах само в затишията между поривите, които ставаха все по-чести и свирепи.

Все още беше достатъчно светло и вторият взор ми помагаше, но ледената вихрушка и вдигнатата от вятъра пръст ме объркаха. Ненадейно се препънах в някаква плоска издатина, паднах с вик на земята и изтървах тоягата си. Допълзях разтреперан до издатината, за да ме скрие поне малко от бурята, а Шим се уви в гънките на туниката ми. Останахме там няколко минути, които ни се сториха безкрайни като седмици, а зъбите ни тракаха от студ.

Постепенно бурята утихна. Виещият вятър ни връхлетя още няколко пъти и най-сетне отстъпи. Въздухът не ни се стори по-топъл, но телата ни лека-полека се съживиха. Раздвижих ръцете си и усетих иглички в дланите и пръстите си, а Шим колебливо подаде глава от туниката ми — рошавата му коса бе пълна с ледени висулки.

Веднага разбрах, че издатината, която отчасти ни бе предпазила, е просто огромен пън. Всъщност бяха хиляди, хълмовете бяха осеяни с тях. Делеше ги само обширна мрежа от ерозирали дерета. Макар и заскрежени, пъновете не искряха. Просто си стояха там, безжизнени като погребални могили.

Значи… това бе останало от огромния лес, за който ни каза Т‘еилеан. „Кралската армия сее смърт навсякъде“. Думите на стареца се вдигнаха като призраци от гниещите пънове, от кървавочервената пръст и от оголелите хълмове.

С Шим се спогледахме и без да продумаме, се изправихме върху замръзналата земя. Вдигнах тоягата си и отчупих парче лед от върха й. Намерих отново пролуката, прекрачих крехките останки от един клон и тръгнах нагоре по хлъзгавото възвишение. Шим ме последва, мърморейки под нос.

С напредването на деня продължихме да се изкачваме по хълмове, осеяни с безброй пънове и пресъхнали потоци, а небето все повече се смрачаваше. Скоро проходът изчезна, погълнат от непрогледната тъмнина. Можех да разчитам само на спомените си за разположението на двете остри скали, макар че и те избледняваха.

Бавно набирахме височина. Въпреки сумрака, сред пъновете и мъртвите клони успях да забележа няколко мършави дървета. Силуетите им приличаха на сгърчени от болка хора. Познах едното по кората — беше бук. Доближих се, опрях длан на ствола и издадох шумолящите звуци, на които ме бе научила Риа в Друма.

Букът не отвърна.

Опитах отново, но този път си представих пълното с живот и дихание присъствие на здраво дърво. Могъщите му корени, впити в почвата, протегнатите към небето клони, гърлената песен, която плъзва по ствола и оживява всеки лист.

Може би само си въобразявах, ала ми се стори, че долавям съвсем леко потрепване сред най-високите клони. Дори да бях прав, дървото бързо застина отново.

Отказах се и пак провлачих крака нагоре. По петите ми пъхтеше Шим. Докато изкачвахме склона, земята ставаше все по-камениста, а светлината избледняваше. Небето почерня, а пъновете и скалите край нас се сляха със сенките.

Вторият ми взор бързо ме оставяше, но аз продължавах упорито да се вглеждам и внимателно да се вслушвам. Знаех, че и най-беглото движение може да се окаже предупреждение за атака — единственото, на което можех да разчитам. Опитвах се да не се препъна в някой камък или клон и стъпвах все по-неуверено.

Отпред различих едва видима пролука между две тъмни скали, посегнали към мастиленото небе. Дали не беше проходът? Приближих се възможно най-тихо. Внезапно спрях, застинах като някое от кривите дървета и се вслушах.

Шим изпълзя до мен.

— Ти чува това?

— Не съм сигурен — прошепнах аз. — Стори ми се, че долавям нещо пред нас.

Изминаха няколко минути. Чувах само дишането ни и блъскането на собственото си сърце.

Накрая леко побутнах Шим по лакътя.

— Да вървим — прошепнах аз, — но по-тихо. Таласъмите са наблизо.

— Оооо — простена Шим. — Аз уплашен. Съвсем, напълно, аб…

— Тихо!

От сенките долетя дрезгав вик, затрополиха крака. Пламнаха факли и разпръснаха тъмнината.

— Таласъми!

Хукнахме към скалистия хребет. Под краката ни пукаха клони, тръни деряха прасците ни. Точно зад нас чувах тежкия дъх на таласъмите, дрънченето на броните им и съскането на факлите.

С Шим се носехме по скалите, като се опитвахме да не се спъваме, а мракът ни притискаше от всички страни. Нито знаехме, нито ни вълнуваше накъде бягаме. Усещахме само, че таласъмите ни настигат.

В отчаян опит да ги заблудя свих рязко встрани. Шим ме следваше плътно и двамата пресякохме хребета. Гледката пред нас смрази кръвта ни. На фона на мрачното небе чак до хоризонта се простираха още по-мрачни хълмове. Най-лошото беше, че долината под нас бе непрогледно черна, осеяна със стотици дребни светлинки. Знаехме, че таласъмите са по петите ни, и въпреки това се поколебахме за миг.

Между главата ми и върха на тоягата профуча копие и падна на земята след хор от дрезгави проклятия, но ние вече се носехме надолу по склона. Препънах се в някаква скала и се преметнах през глава. Шим изчака да се изправя и да грабна тоягата, после двамата нахлухме в тъмната долина.

Мракът ни заля като вълна, а мократа земя омекна под краката ни. Застоялият въздух вонеше. Не след дълго джапахме през поле от бълбукаща тиня, покрито от огромна локва вода.

Внезапно спрях и Шим се блъсна в гърба ми.

— Ти защо спира? — раздразнено попита той.

— Слушай.

— Аз не чува нищо, освен туптене на ожулен мой нос.

— Именно. Таласъмите спряха някъде зад нас.

— Ти прав — кимна малкият великан и неспокойно подуши въздуха. — Мисли ли, че ги е страх дойдат тук?

В кожените ми ботуши се просмука нещо студено.

— Може би това е… Призрачното тресавище.

Вместо отговор в далечината изникна трептяща светлинка и застина в мрака, сякаш за да ни разгледа. Появи се втора, после трета. Скоро из въздуха се носеха поне двадесетина и бавно се приближаваха.

Шим стисна ръката ми.

Надигна се смрад на гниеща риба. Задавих се, белите ми дробове се разбунтуваха, но с наближаването на светлинните тя се засилваше. Разнесе се тъничък, нестроен вой — древно погребално песнопение, пропито със скръб и нестихваща болка. Потръпнах — то сякаш извираше от земята, от светлинките и от вонящия въздух. Идваше и от едната страна, и от другата. От всички посоки наведнъж.

Шим ужасено изписка, пусна ръката ми и побягна по-далеч от скупчените светлинки.

— Чакай! — креснах аз и се хвърлих след него, но след няколко крачки кракът ми се заплете в нещо. Стоварих се по лице в лигава локва, изправих се, измъкнах тоягата си и изтръсках тинята от ръцете си. Воняха на плесен и разложение.

Зловещите светлинки отново се събраха и закръжиха около мен. Воят се засили, заля ме миризма на смърт.

— Шим!

Отговор не последва.

— Шим!

Тогава се чу писък.

Светлините настъпваха и се взираха в мен като десетки очи. Ето как щеше да завърши моето приключение! По-добре да се бях удавил край бреговете на Гуинет, отколкото да загина така, окаян и сам. От пропадналото търсене обаче ме болеше по-малко, отколкото от загубата на Риа. Също като храбрия мерлин, тя бе дала живота си за мен. Аз не заслужавах подобно приятелство, а тя не заслужаваше да умре. Бе толкова жизнена, тъй пълна с мъдрост, която изобщо не разбирах. При мисълта, че съм я загубил, сърцето ми сякаш избухна в пламъци.

Внезапно осъзнах, че Галатор се е разгорял на гърдите ми. Отскубнах го от шията си и го вдигнах високо. Сърцевината му излъчваше искряща зелена светлина и отблъскваше мрака достатъчно надалеч, за да виждам ръката си чак до рамото.

Зловещите светлинки се разколебаха и спряха, воят секна, свеж повей докосна въздуха, а сиянието на Галатор се разрасна. След няколко мига зелената светлина озаряваше цялото ми тяло, както и тоягата.

— Шим! Къде си?

— Тук! — целият подгизнал, той се запрепъва към мен. От гърдите, краката, ръцете и половината му лице се стичаше черна тиня.

Светлинките затрептяха и бавно отстъпиха пред нарастващото сияние, а накрая се скриха в мрака. Воят започна отново, но премина в гневно мърморене.

Окуражен от това отстъпление, продължих напред. На всяка цена щях да пресека тресавището.

С едната ръка държах Галатор над главата си, а с другата стисках тоягата. Накарах Шим да се хване здраво за туниката ми и двамата закрачихме през мочурливите локви. Калта беше лепкава и мека и засмукваше ботушите ми. Внезапно стъпих в плитък ров, стоварих се с плясък във водата и почти изпуснах медальона. Жълтите очи веднага се приближиха, шепотът се усили.

Щом си възвърнах равновесието, заплашителните светлинки пак се дръпнаха. Забавих се, докато измъкна тоягата си от лакомата кал, но накрая тя я пусна с шумно мляскане. С усилие продължихме напред, но си личеше, че Шим няма да издържи дълго. Правеше всичко възможно да не изостава, но водата му стигаше до кръста и газенето бързо го изморяваше.

Собствените ми крака натежаваха все повече, както и ръката, стиснала Галатор. Въпреки това помогнах на малкия великан да се покатери на рамото ми — онова, на което кацаше Беля. Новият ми товар обаче бе много по-тежък от ястреба.

Всяка крачка ме мъчеше, всеки дъх ме изгаряше. Губех сили, сякаш самото тресавище ги изсмукваше. Рамото ме болеше, тинята по краката на Шим капеше върху лицето ми и изгаряше езика ми с прогнилия си вкус.

Чувствах се все по-слаб, а светлинките все по-смели. Шепотът отново се засили, в ушите ми като че ли виеше глутница вълци. Тресавището сякаш бе безкрайно, далеч отвъд предела на гаснещите ми сили.

Силите ми! Дали да ги използвам? Толкова се нуждаех от тях… и толкова ме плашеха! В ума ми отново лумнаха пламъци. Съскаха към лицето ми, изгаряха плътта ми, изпиваха очите ми.

Внезапно се препънах и паднах на колене, като за малко да изпусна и тоягата, и Галатор. Шим изхлипа и се вкопчи във врата ми. Светлинките се скупчиха около нас, за да видят дали отново ще стана.

Напрегнах се с всички сили и се измъкнах от калта.

Опитах се да вдигна Галатор, но той стигна едва до гърдите ми. След още една измъчена крачка пак се препънах, а амулетът се удари в нещо твърдо, вероятно камък. Шим изкрещя, а шепотът почти ме оглуши.

Тогава всичко замлъкна.

32

— Ти жив?

— Не съм сигурен — отвърнах аз. Седнах и изчаках да се разсее пелената пред втория ми взор. От едната ми страна седеше Шим, а от другата лежеше тоягата ми, покрита с воняща кал.

Личицето на спътника ми се сгърчи от тревога и той ме дръпна за туниката.

— Къде сме?

Огледах се и видях най-странната стая, в която някога съм бил. Обграждаха ни полирани каменни стени, под и таван, без нито един прозорец или пролука. Въпреки това синкава светлина озаряваше цялото помещение — бледа и трептяща като свещ, точно преди да угасне. Свещ обаче нямаше.

Потреперих, но не от студ. Не бях сигурен защо, но въздухът тегнеше от зловещи предзнаменования. Сякаш с Шим всеки момент щяхме да се превърнем в нечия вечеря.

Малкият великан се примъкна по-близо до мен.

— Това място страшностно. Като тъмница.

— Съгласен съм.

Ненадейно той посочи към единия ъгъл.

— Кокали!

Подскочих стреснато и разгледах потъналата в сенки купчина до нас. Кости, наистина. Оглозгани до бяло.

Различих ребра, крака и немалко черепи. Човешки черепи. Преглътнах с мъка и се зачудих дали скоро и нашите останки ще легнат сред тях.

Забелязах и други купчини, макар и не от кости. Едната, висока почти колкото тоягата ми, беше от тънки сиви каменни плочки. Другата — от полирани дървени топки с различни размери, гравирани с причудливи символи. Някои бяха по-малки от нокът, други — по-големи от глава и явно бяха подредени внимателно, с определена цел. Забелязах куп пръчки, вързани на снопове и подредени по брой и размер. В далечния край на стаята имаше странни бели кубове с черни точки по стените и макари с черна и бяла вълна, странни морски раковини и метални купи, пълни с камъчета и семена с най-различни форми.

На пода беше постлан дебел килим на червени и черни квадрати. На много от тях стояха дървени фигури, които стигаха до кръста ми. Имаше атакуващи дракони, галопиращи коне, виещи вълци, воюващи таласъми, крале и кралици и други, които не можах да разпозная. В Каир Ведуид бях чувал за игра, наречена „шах“, но тя се играеше на дъска, не на килим. Пък и сред фигурите не би трябвало да има дракони, нито пък таласъми.

На каменната стена срещу нас гъста плетеница от сини знаци трепкаше на бледата светлина. Цялата повърхност беше покрита с колонки от диагонални и вълнообразни линии, точки и завъртулки. Имаше хиляди квадрати, триъгълници и мрежи от кръстосани линии, както и кръгове, разделени на части, като нарязана погача. Виждах и руни, букви, числа и други символи, ситно изписани където има място — над, под и между останалите знаци.

— Жалко — изръмжа дълбок глас зад нас.

Бързо се обърнахме, а през открехнатата врата надникна бледа плешива глава. Вратата бавно се отвори и разкри тяло, обло като главата, облечено в роба, която приличаше на брезентов чувал с джобове. Създанието носеше огърлица от грубо оформени камъни и беше босо. Застинах, очаквайки поредния дух-двойник… или нещо още по-лошо.

Плешивата глава се наведе към нас, а около триъгълните й уши се накъдри паяжина от бръчици. От средата на челото й като рог стърчеше голяма съсухрена брадавица. В нас за миг се взряха немигащи очи, по-черни и от моите. След това се отвори уста, пълна с криви зъби.

— Много жалко.

Посегнах към тоягата и скочих на крака, което не беше много лесно, защото Шим висеше на коляното ми.

— Кой си ти?

— Едва ли ще доживеят утрешния ден — промърмори странното създание, докато влизаше. — Много жалко.

Гласът ми трепереше, но повторих въпроса си.

— Кой си ти?

Черните очи, на вид ужасно стари, внимателно ме огледаха.

— Труден въпрос, рожбо.

Нещо в думата „рожбо“ ме накара да изтръпна.

— Коя съм аз ли? — продължи създанието, докато бавно обикаляше около нас като лешояд край мърша. — Трудно е да се каже, дори за мен. Днес съм една, утре съм друга.

Сбръчканото лице се приведе към моето и се озъби в разкривена усмивка.

— А ти кой си?

Въздъхнах.

— Истината е, че не съм много сигурен.

— Е, рожбо, поне си честен — отвърна тя и продължи да обикаля около нас, а босите й крака шляпаха по камъните. — Може пък да ти кажа кой си, но те предупреждавам, че доста ще се разочароваш. Ти, например, си твърде кльощав, за да ми предложиш повече от хапка-две, дори ако добавим приятелчето ти.

Шим се вкопчи още по-силно в крака ми.

— Освен туй, рожбо, ми се виждаш твърде слаб, за да си ми от полза в облога. А толкова мразя да губя.

По гръбнака ми премина леден нокът.

— Знам коя си. Ти си Домну.

— Умничък си, рожбо — кимна вещицата, спря да обикаля и поглади плешивата си глава. Явно размишляваше. — Това обаче няма да стигне, за да спечеля облога.

— Какъв облог, за какво говориш?

— О, нищо важно. Просто се обзаложих, че ще оживееш до утре — обясни тя и сви рамене. — Днес, утре, какво значение има кога ще умреш? Не биваше да залагам на теб, но не можах да устоя.

Потреперих, спомнил си думите на Каирпре за това създание, чието име означаваше „Тъмна орис“. „Не е нито добра, нито зла, нито приятел, нито враг. Тя просто е.“

— С кого си се обзаложила?

Домну зашляпа към отсрещната стена, обсипана със странни, трепкащи на светлината знаци. Наплюнчи левия си показалец, той веднага посиня и като го използваше като четка, тя се протегна колкото можеше и прекара вълнообразна линия през един от кръговете.

— Време е да почна на нова стена — изсумтя тя, погледна към нас и добави: — Записвам резултата, рожби. Не обичам да губя, но трябва да си записвам. И по всичко личи, че този облог ще го загубя.

— Искаш да кажеш — намеси се Шим, — че ние умре?

Домну пак сви рамене.

— Точно тъй ми изглежда.

— С кого си се обзаложила? — повторих аз.

— Не го познаваш, макар че той хич не те харесва.

— Кой?

Тя се почеса по врата.

— Глупецът Рита Гаур, разбира се.

— Рита Гаур? Онзи, който воюва с Дагда?

Домну изсумтя нехайно.

— Сигурно още воюват. За последно ги нагледах преди няколко хиляди години, но нямам представа кой печели и кой губи, рожбо. Сигурно си записват някъде.

— Това не е игра! Сериозно е!

Домну се скова.

— Игрите са нещо сериозно, рожбо. Като самия живот, който също е игра.

— Ти не разбираш — поклатих глава аз и пристъпих към нея с увисналия на крака ми Шим. — Те воюват за цяла Финкайра. И за Земята. И за земите отвъд!

— Да, да — каза вещицата и се прозя. — Този облог се точи от години.

— Не! Това е много повече от облог.

Тя изумено се вторачи в мен.

— Повече? Нищо не е повече от облога, той е шанс в най-чистата му форма! Правиш избор, залагаш и каквото стане — стане. Нагоре, надолу, живот, смърт. Все едно, стига накрая да прибереш печалбата си.

Отново поклатих глава.

— Има значение. Това кой от двамата ще победи определя…

— Вероятностите при следващия им облог. Да, знам.

Домну прекоси стаята и стъпи на червено-черния килим. Наведе се към един червен дракон и равнодушно го погъделичка под люспестата брадичка. Заради светлината не бях сигурен какво виждам, но ми се стори, че главата му леко помръдна, а от ноздрите му излязоха тънки струйки дим.

— Игричката им не ме интересува — заключи тя и почеса дракона по ухото. — Едва смогвам да следя моите.

Шим се притисна още по-силно към мен.

— Аз уплашен! Много, много, много уплашен!

— Не виждам защо — отвърна Домну и криво се ухили. — Умирането не е чак толкова лошо. След първия път.

Тя сложи крак върху гърба на дракона, посегна към черния цар и грубо го сграбчи за врата. Може и да греша, но когато го вдигна от килима, ми се стори, че чувам слаб измъчен писък. Без да изпуска царя, тя лъсна короната му с чувалоподобната си роба.

— Предлагам да поиграем на нещо, преди да ви отпратя, рожби. Ще ни отвлече за малко, вас от предстоящата смърт, а мен — от предстоящата загуба. Пръчки ли предпочитате, или зарове?

— Имаме нужда от помощта ти — примолих се аз.

Тя шумно тресна черния цар обратно на мястото му, с клатушкане зашляпа към купчината пръчки и взе един малък сноп.

— Мисля, че днес три е по-добре от тринайсет, а вие? В костите си усещам, че днес печелят малките числа. Кости! Искате ли да хвърляме кости?

— Моля те! Трябва да стигнем до Замъка под Покрова.

— Замъка под Покрова ли? — учуди се тя, издърпа една пръчка и плю върху нея. — Че защо ви е да ходите там?

— Добър въпрос — промърмори Шим, без да пуска прасеца ми.

— Освен това — продължи Домну, докато разглеждаше пръчката, — ако ви изпратя там, положително ще умрете и аз със сигурност ще загубя.

— Няма ли да ни помогнеш, моля те!

— Боя се, че няма, рожбо.

Тя завъртя пръчката, а аз се намръщих.

— Щом няма да ни помогнеш, защо не ни върнеш обратно в Призрачното тресавище, за да умрем там?

Щим ме погледна изумено.

— Може и тъй да сторя, рожбо. Все пак обещах на Рита Гаур да не ви държа в безопасност тук цял ден. Нали разбирате, такива са правилата на облога, а аз никога не ги нарушавам — обясни Домну и сниши глас. — Пък и ако го направя, той ще се усети.

Тя пъхна пръчката при останалите и върна цялата връзка обратно в купчината.

— Защо бързаш толкова? — попита ме тя. — Още имаме време да поиграем.

— Нямаме време! — извиках аз. — Няма ли начин да те убедим?

— Единственият въпрос — продължи тя, оглеждайки стаята, — е коя игра да изберем. Разбира се! Шах! Макар че ти едва ли знаеш правилата, млад си още. Няма значение, ела насам и ще те понауча. Доведи и оня храбрец, дето е увиснал на крака ти.

Домну се върна на килима и обходи с поглед фигурите.

— Май са твърде големи.

Съсредоточена, тя положи длан върху короната на червената царица, промълви нещо и започна бавно да я натиска надолу. За мое огромно удивление, царицата и останалите фигури постепенно се смалиха до половината от предишния си размер. Сега най-големите бяха високи колкото Шим.

Домну гордо махна с ръка към тях.

— Тази игра е едно от по-добрите ми изобретения, навсякъде се харесва. Дори хората я възприеха, въпреки че никак не умеят да се съсредоточават. Неприятно ми е само как са опростили правилата. Единственият недостатък на играта е, че трябват двама души, а никак не ми е лесно да си намеря подходящ партньор.

Тя вдигна тънките си вежди и към челото й плъзнаха вълни от бръчки.

— Особено когато толкова рядко имам гости. Между другото, повечето влизат през предния вход, вас какво ви прихвана, че минахте през задния? Ако не бяхте почукали на стъпалото, можеше да не ви открия.

— Не съм чукал.

— Разбира се, че почука! Макар че при тая олелия отвън едва те чух.

— Ама аз не съм чукал!

— Рожбо, бързо забравяш! Почука с нещо твърдо, може би с главата си. Или с онуй неугледно медальонче на врата ти.

Внезапно спомнил си за Галатор, аз здраво го стиснах. Той вече не светеше. Бързо го пъхнах под туниката си.

— Можех да ви оставя отвън, но толкова отдавна не съм имала компания за игра! Има-няма два века! След като ви прибрах, се сетих, че сигурно сте онези, срещу които заложи Рита Гаур. Каза, че няма да оцелеете и ден, ако стигнете дотук.

Тя замислено присви старите си очи.

— Жалко, че не ви видях, преди да приема облога.

Домну обиколи килима, като внимателно оглеждаше всяка от фигурите. Заради мъждукащата светлина сякаш цялата стая трептеше, но ми се стори, че щом ги доближеше, те се разтреперваха. Когато мина край един благороден на вид черен жребец, той сякаш леко раздвижи задните си крака. Домну веднага се завъртя.

— Да не смяташ да ме сриташ, а? — очите й гневно проблеснаха и тя бавно прокара пръст по гривата му. — Не вярвам, едва ли си толкова невъзпитан. Сигурно тежестта ти е малко. Да, точно това ще да е.

Жребецът сякаш приглушено изцвили, а резбованите му мускули се напрегнаха.

Домну се наведе над него и лекичко духна. Като че от нищото върху гърба на коня изникна груб черен камък, голям почти наполовина колкото него. Жребецът сякаш се преви, но не сведе глава.

— Готово, така е много по-добре — кимна Домну и се обърна с лице към мен. — А сега е време да поиграем на шах — обяви тя, а гласът й звучеше не толкова подканящо, колкото заплашително. — Преди да ви върна при вашите, как да ги наречем, приятели отвън. Ти местиш пръв.

33

Сърцето ми лудо заби. Не смеех да пристъпя на килима до Домну.

— Ела, рожбо, нямам цял ден — подсмихна се тя и показа неравните си зъби. — Нито пък ти.

— Не отивай при нея — паникьосано ми прошепна Шим.

— Чакам — изръмжа тя.

По челото ми изби пот. Какво да правя? Може би щях някак да спечеля помощта й, ако й угодя. Още щом мисълта се оформи в главата ми, осъзнах, че това е невъзможно. Домну никога не би ни изпратила в замъка, защото смяташе, че там със сигурност ще загубим живота си, а тя — своя облог. Наложи се мрачно да призная, че вероятно е права.

Въпреки това пристъпих към килима, влачейки скимтящия Шим. Нямах представа какво ще правя, нито с играта на шах, нито за да спася Риа. Знаех само, че сме стигнали твърде далеч и сме преодолели твърде много опасности, за да се откажа, преди да съм опитал всичко.

Щом стигнах до килима, Домну посочи черния кон с тежкия камък на гърба.

— Ти си на ход — заяви тя.

— Ама — запелтечих, — аз не знам правилата.

— Обзалагам се, че това не те е спирало преди.

Не знаех какво има предвид и опитах отново.

— Няма ли да ми ги обясниш?

— Играя така, че може сам да си ги измисляш. Поне докато нарушиш някое от моите.

— Не… не зная откъде да започна.

— В шаха, за разлика от живота, можеш да избереш как да започнеш.

— Ами ако допусна грешка?

— А — рече тя и сбърчи чело. — В това двете игри много си приличат. Така или иначе, изборът ти ще бъде решаващ.

Поех си дълбоко дъх и пристъпих сред червено-черните квадрати. Колебливо оставих тоягата, с мъка повдигнах черния жребец и го пренесох чак до другия край на килима, точно срещу червения цар.

— Хммм — замисли се Домну. — Рискован ход избра, рожбо — тя замлъкна и ме изгледа с любопитство. — Макар че едва ли е по-рискован от това да нахлуеш в Замъка под Покрова без армия.

Тя избута червения цар и го скри зад двойка таласъми.

— Сигурно имаш някаква причина.

— Имам. Причината е…

— Срамота е, че толкова бързаш да загинеш. Тъкмо започваш да се учиш да играеш! Обикновено с удоволствие бих ти помогнала да умреш по-бързо, но облогът си е облог.

— А ако аз се обзаложа с теб?

Домну почеса плешивата си глава.

— На какво?

— Ами… — заекнах аз, а умът ми препускаше. — Ако ме отнесеш до замъка…

— Ако отнесе нас — поправи ме Шим. Целият се тресеше, но пусна крака ми и застана до мен. — Ние отива заедно. Аз все така побъркан.

Кимнах и пак се обърнах към Домну.

— Ако ни отнесеш до замъка, ще се обзаложа с теб, че… че пак ще преживеем днешния ден. Въпреки Стангмар и всичките му таласъми и гулианти. Ти би могла да заложиш, че няма да успеем.

Домну замислено подръпна едното си ухо.

— Вдигаш залога, значи?

— Точно така.

— Ами ако не оцелеете?

— Е, тогава ще загубиш облога с Рита Гаур, но ще спечелиш този с мен. Така накрая резултатът ти ще е същият, докато ако не се обзаложим, само ще загубиш.

Тя се намръщи.

— Изключено. За пълен новак ли ме вземаш, момче? Ако те пратя в замъка, ще получиш нещо от мен, при това ценно. И да загубиш, имаш него. А какво получавам аз? Нищо.

Увесих нос.

— Но аз нямам какво да заложа!

— Толкова по-зле. Пак си на ход.

— Чакай — спрях я аз и извадих камата на Хон. — Мога да ти дам това.

Домну пак се намръщи и махна с ръка.

— Оръжие? Че за какво ми е то?

— Ами това? — попитах аз и свалих торбичката на Бра-нуен. — Тези билки са лековити.

Домну изсъска.

— Това пък за какво ми е?!

Вдигнах тоягата, но тя ме спря, преди да й я предложа.

— И това не ми трябва.

Добре знаех, че единственото ми ценно притежание е Галатор. Подозирах, че и Домну го знае, но… ако се разделях с него, с мисията ми беше свършено.

— Ето — каза Шим и посегна да свали торбестата си риза. — Може вземеш това. От майка ми е, когато аз бил — спомни си той и тъжно въздъхна. — Жалко, че така и не ми умаляла.

Домну изкриви лице.

— Задръж си я — каза тя и черните й очи се впиха в мен. — Ако нямаш какво повече да предложиш, няма какво повече да говорим. Освен за шаха, разбира се.

Главата ми се въртеше. Не знаех почти нищо за силите на Галатор, но те явно бяха необикновени. „Непознаваеми“, по думите на Каирпре. Не можех да се разделя с последното Съкровище! Вече бе спасило живота ни веднъж и като нищо можеше отново да го стори. А и ако Стангмар толкова го искаше, можех да го използвам, за да се пазаря за живота на Риа. Нямаше как да съм сигурен, че още е жива, но без Галатор нямах никакъв шанс да я спася. Освен това медальонът бе подарък от собствената ми майка, беше ми го дала, за да го пазя. Ако се откажех от него, сякаш се отказвах от част от нейната любов.

И все пак… ако не го предложех на Домну, тя не би ми помогнала. Без нейната помощ никога нямаше да стигна до замъка и пак не бих могъл да помогна на Риа. Но пък каква полза да проникна там без Галатор?

— Ти си на ход — повтори тя и ме побутна нетърпеливо. — Хайде.

— Добре, аз съм на ход — повторих аз и бавно свалих Галатор от врата си. — Познаваш го, нали?

Домну се прозя.

— Виждала съм го няколко пъти през вековете. Какво за него?

— Значи знаеш колко е ценен.

Вещицата остана равнодушна.

— Дочух това-онова.

Шим ме подръпна за туниката.

— Недей! Това глупостно!

Пренебрегнах го и заявих:

— Аз залагам… Галатор. Ако ни отнесеш до замъка на Стангмар, ще… — думите ме задавиха. — Ще ти го дам.

Черните й очи се разшириха.

— Не! — извика Шим. — Той ни трябва!

Пристъпих към нея.

— Но ако аз или Шим се върнем живи при теб, независимо кога, трябва да го върнеш.

Стиснах кожената връв на амулета и й го подадох. Скъпоценният камък хвърляше матови отблясъци на неспокойната светлина.

— Това са условията ми.

Домну изкудкудяка, сякаш се канеше да погълне нещо вкусно.

— А ако се върнете, в което се съмнявам, рожбо… вярваш ли, че ще ви го върна?

— Не! — отсече Шим.

Изгледах я сериозно.

— Каза, че никога не нарушаваш правилата.

— Това е вярно — кимна тя и небрежно добави: — С едно-две изключения, разбира се. — Ръката й внезапно се стрелна към медальона и ми го отне. — Разбрахме се.

Сърцето ми се сви. Галатор го нямаше.

Домну погледна медальона, а зеленият камък се отрази в очите й. Пусна го в един от торбестите си джобове и се усмихна като човек, който току-що е спечелил огромен залог. Аз пък не можех да се отърся от усещането, че съм се отказал от последната си и най-голяма надежда.

— През цялото време това си искала — отроних горчиво.

— Май че е тъй, рожбо.

— Защо просто не ми го взе? Защо така проточи всичко?

Домну сякаш се обиди.

— Аз?! Да взема нещо, което не ми принадлежи? Никога! — сопна се тя и потупа джоба, в който беше амулетът. — Освен това Галатор трябва да бъде даден доброволно. Ако бъде откраднат, силите му са безполезни. Никой ли не ти го е казвал?

Поклатих отрицателно глава.

— Жалко — обобщи тя и отново се прозя широко. — Много жалко.

— Време е да изпълниш своята част от сделката — мрачно казах аз. — Как ще ни отведеш до замъка?

— Ще възразиш ли, ако поотложим? — попита тя. — В момента съм малко уморена.

— Да поотложим?!

— Да — пак се прозя тя. — До утре по някое време.

— Не! Ти обеща!

— Това е нечестностно!

Тя ни огледа внимателно.

— Е, добре. Сигурно може да стане и днес. Не ви е срам, да не позволите на една бедна старица да си почине! — плешивата й глава се надипли замислено. — Остава да измисля как да го направим.

Тя потупа облото си теме, а черните й очи се стрелкаха из стаята.

— А, сетих се. Криле! Ще ти трябват криле. Най-добре онези, с които си свикнал.

Сърцето ми прескочи, запитах се дали говори за легендарните криле, за които ми разказа Каирпре. Нима Домну щеше да ми върне онова, което жителите на Финкайра бяха изгубили толкова отдавна? Разкърших рамене в очакване, а тя зашляпа към входа. Отвори тежката врата, посегна в мрака и извади малка желязна клетка. В нея имаше ястреб. Мерлин.

— Беля!

Втурнах се към клетката, а птичката щастливо свиреше, пърхаше и чаткаше с нокти по решетките.

— Пусни го — замолих се аз, докато галех топлите перца.

— Внимавай — предупреди Домну. — Много е непослушен. Истински боец, малко телце, голям дух. Ако си науми, ще те разкъса на парченца.

— Не и мен.

Тя сви рамене.

— Щом настояваш.

Домну почука с пръст по клетката и тя изчезна мигновено. Беля започна да пада, но се усети точно преди да се удари в пода. Плесна два пъти с криле, отново изсвири и кацна на тоягата ми, а след това подскочи на лявото ми рамо. Отърка вратле в ухото ми, обърна се към Домну и гневно раздра въздуха с острите си нокти.

— Как го откри? — попитах аз.

Тя се почеса по брадавицата.

— Той ме откри, а как — не знам. Когато дойде, беше… да кажем, доста изнемощял. Сякаш някой се беше опитал да го направи на кайма. Цяло чудо е, че изобщо можеше да лети, окаяникът. Пооправих го, надявах се да го науча да играе на зарове, но този неблагодарен дивак категорично отказа.

Щом чу това, Беля рязко изсвири и отново раздра въздуха.

— Да, да, пъхнах го в клетка против волята му. За негово добро беше.

Беля отново й се накара.

— И за моя безопасност! Когато му казах, че нямам намерение да търся приятеля му, той ми се нахвърли. Опита се да ме нападне! Можех още тогава да го превърна в плужек, но реших да го оставя, ако си оправи обноските. Във всеки случай, сега ще ни бъде полезен.

Объркани, двамата с Беля наклонихме едновременно глави.

— Трябва да те предупредя — продължи Домну, — че мога да ти помогна да стигнеш до замъка, но не и в него. Ще трябва сам да влезеш. Както и да излезеш.

Тя надникна в джоба, където бе пъхнала Галатор.

— Повече няма да се видим, тъй че нека ти благодаря, че ми го даде.

Въздъхнах, но познатата тежест на рамото ми облекчи тъгата и аз вдигнах ръка към птицата.

— А аз ти благодаря, че ми го върна.

Домну се плъзна към нас и под зоркия поглед на Беля постави едната си ръка върху главата ми, а другата — върху темето на Шим. После замърмори със същия съсредоточен вид, както когато смали шахматните фигури.

Веднага усетих, че с мен става същото. Въпреки писъците на Шим дочух как Домну дава някакви наставления на Беля. Внезапно забелязах, че ястребът вече не е на рамото ми. Вместо това аз бях на неговото и летях високо над Мрачните хълмове.

34

Носех се в мрака, прегърнал Беля през врата. По наклона на гърба му личеше, че постепенно набираме височина. С едната ръка държах тоягата си, мъничка почти колкото мен. Запитах се къде е Шим — надявах се поне да е в безопасност.

Духаше студен вятър, толкова силен, че незрящите ми очи се замъглиха и по бузите ми потекоха сълзи. С всеки порив перата по врата на мерлина трепкаха и се търкаха в лицето и ръцете ми. Бях голям почти колкото главата на ястреба и осъзнах, че те далеч не са меки и пухкави, както ми се струваше преди. Всяко от тях беше гъвкаво като жилава клонка и кораво като кост.

Постепенно движенията на тялото под мен станаха и мои. С всеки замах на крилете вдишвах, с всяко спускане издишвах. Преди всяко движение мускулите по раменете и гърба на мерлина първо се стягаха, а после мощно го запращаха нагоре.

Вслушвах се с всичка сила, за да доловя каквото мога в мрака. Крилете на птицата бяха изненадващо безшумни — чувах само тихо свистене и лекото припукване на раменните стави.

За пръв път в живота си вкусих свободата на полета. Мракът наоколо само засилваше чувството, че се издигаме без предел и граници, а вятърът в лицето ми донесе полъх от несравнимото усещане, което жителите на Финкайра бяха познали и загубили. Усещане, което помнех не с ума, а с костите си.

Вятърът смени посоката си и внезапно дочух слабо хленчене. Идваше от ноктите на ястреба, който явно носеше и друг пътник, както иначе би понесъл полска мишка, уловена за вечеря. Знаех също, че мъничкият Шим е по-ужасен и от мишката.

Опитах се да напрегна втория си взор до самия му предел, че и повече, за да преборя сгъстяващия се мрак, но усещах ограниченията на зрението си по-ясно от предимствата му. Покровът над замъка на Стангмар се стелеше над Мрачните хълмове, като скриваше и тях, и нас. Навлизахме в земите, където, както бе казала Риа, „нощта никога не свършва“.

С усилие долових контурите на надигащите се възвишения под нас. По тях не растяха дървета, по склоновете им не течаха реки. В един момент ми се стори, че земята се спуска в дълбок, но тесен каньон и сякаш дочух глух зов на орел. На север гъстото зарево от множество скупчени факли се смесваше с дрезгавите крясъци на таласъми. На юг пък проблясваха зловещи светлинки, които смразяваха кръвта ми повече и от вятъра.

По склоновете на каньона забелязах няколко къщи, навярно някогашно селище. У мен се надигна странен копнеж. Дали като малък не съм живял в подобно село? Ако някак можех да видя тези земи на светло, дали биха ми върнали част от спомените? Къщите обаче бяха мрачни и безмълвни като миналото ми. В тях не горяха огнища, не се чуваха гласове.

Съмнявах се, че тук още работят хора като Хон, както с векове бяха правили предците им преди възкачването на Стангмар на престола и началото на несекващия мрак. Още по-малко вероятно беше да е оцелял някой градинар. Домът на Т‘еилеан и Гарлата поне тънеше в сумрак, а тук властваше вечно затъмнение.

Мракът се сгъсти и ни притисна като тежко одеяло. През вените, които пулсираха на врата на Беля, долових забързания ритъм на сърцето му. В този момент ударите на крилете му станаха малко по-колебливи, сякаш тъмнината пречеше на полета му тъй, както пречеше на зрението ми.

Мерлинът се понесе успоредно на земята. Крилете му все по-често увисваха, като ту не довършваха размаха си, ту изцяло го пропускаха. Той нестабилно се люшкаше сред студените пориви на вятъра, като накланяше глава наляво и надясно. Струваше ми се объркан, сякаш се опитваше да види невидимото и с мъка следваше правилния курс.

Сграбчих пернатия си жребец. Ако на Беля му беше толкова трудно да вижда, как можеше да ни отведе до въртящия се замък? Може би затова Домну ни предупреди, че ще ни е по-трудно да влезем в него, отколкото да го доближим.

Страхът ме зашлеви през лицето и разбрах, че единствената ни надежда сега е вторият ми взор. Аз, слепият, трябваше някак да виждам вместо ястреба! Зрението ми винаги отслабваше заедно със светлината, но този път не можех да позволя това. Може би вторият взор все пак нямаше нужда от светлина. Може би можех да виждам въпреки тъмнината. Призовах цялата си енергия. Трябваше да се опитам да прозра в мрака.

Изминаха няколко минути, но не долавях нищо по-различно. Какво друго очаквах? Никога преди не съм можел да виждам в тъмното, дори когато очите ми бяха здрави. Защо реших, че сега нещо ще се промени?

Въпреки това продължих да се опитвам да погледна с вътрешното си око. Да надникна отвъд сивотата и сенките, да изпълня със смисъл късовете мрак, както правеше Риа с пространствата между звездите.

Полетът на Беля стана още по-несигурен и хаотичен. Крилата му натежаваха, а жестокият вятър ни подмяташе насам-натам. Птицата се поколеба, смени посоката и пак се поколеба.

Толкова постепенно, че в началото самият аз не си дадох сметка за това, започнах да различавам мимолетни силуети в тъмнината. Извивката на някакъв хребет. Вдлъбнатина, която някога може би е била езеро. Лъкатушен път. Назъбена линия, навярно каменна стена.

Изведнъж открих нещо странно в далечината. Смътен, пулсиращ проблясък на върха на един хребет. Сякаш стоеше, но и се движеше, светъл и тъмен едновременно. Дори не бях сигурен, че наистина съществува. Зарових здраво пръсти в перата на Беля и обърнах главата му натам. Отначало птицата се противеше, но накрая промени ъгъла на крилете си, а после и посоката на полета.

След време долових някаква огромна сграда. Издигаше се на хълма като черен призрак. Стори ми се, че виждам причудливи обръчи светлина по стените му и островърхи издатини на върха му. Бърлогата на Домну ми се стори зловеща, но тази сграда беше сто пъти по-страшна. Въпреки това се притиснах към врата на Беля и го насочих към нея. Той вече не само приемаше напътствията ми, но и изглеждаше обнадежден и размахваше крила с нови сили.

Вторият ми взор достигаше все по-надалеч. Вече виждах плоския, осеян с камъни хълм, върху който се издигаше странната сграда. И макар че различавах земите наоколо й все по-ясно, очертанията й си оставаха някак размазани. Щом наближихме, се разнесе глух тътен от камъни, които стържат един върху друг.

Осъзнах, че сградата бавно се върти върху основите си. Бяхме открили Замъка под Покрова. Прехапах съсредоточено устни и накарах ястреба да опише кръг над него. Смътните очертания мигновено се проясниха. Островърхите издатини се оказаха кули, а обръчите светлина — факли, надничащи от въртящите се прозорци и сводове. От време на време в осветените помещения виждах войници със същите заострени шлемове като тези на воините-таласъми.

Взрях се в един от по-ниските прозорци, където изглежда нямаше охрана и накарах Беля да се спусне. Полетяхме право натам, а бойниците, кулите и сводовете започнаха вихрено да се приближават. Изведнъж осъзнах, че летим твърде бавно и се снишаваме твърде бързо. Щяхме да се блъснем в стената! В ума ми проблесна ужасяващият сън, който ме споходи в морето.

Задърпах с всички сили и накарах ястреба да се издигне. Шим пищеше, заклещен в ноктите му. Профучахме през бойниците, на сантиметри от камъните. Още секунда, и щяхме да се размажем в тях.

Върнах си самообладанието и накарах Беля да опише втори кръг. Този път се опитвах по-точно да сравня нашата скорост с тази на замъка, но се поколебах. Истината беше, че нямах нито очи, нито истинско зрение. Смеех ли да опитам отново, разчитайки само на втория си взор?

Поех си дълбоко въздух и накарах ястреба пак да се спусне. Стрелнахме се към същия отворен прозорец, а вятърът злобно ме хапеше и пищеше в ушите ми.

Прозорецът зина насреща ни, а стомахът ми се сви на топка. И най-малкото отклонение щеше да ни запрати в стената. Скоростта ни се увеличаваше, вече нямаше връщане назад.

В момента, в който нахлухме в замъка, пред очите ми се изпречи каменна колона. Наклоних се силно на една страна и, поведен от инерцията ми, Беля зави наляво. Разминахме се с колоната, пързулнахме се по пода и се блъснахме в някаква стена…. в самите недра на Замъка под Покрова.

35

Първото, което забелязах, щом дойдох на себе си, беше колко се е смалил Беля. Храбрият ястреб стоеше на гърдите ми и ме побутваше ту с едното си крило, ту с другото. Внезапно осъзнах истината — не той се беше смалил, а аз си бях върнал предишните размери.

Щом видя, че съм буден, мерлинът скокна на каменния под и тихичко изсвири, сякаш от облекчение.

От далечния край на мрачната гола стая, изпод мъждукащ факел в поставка от черно желязо се разнесе не по-малко облекчена въздишка. Шим се надигна, погледна Беля, изтупа се от рошавата глава до косматите палци на краката, примигна и пак се изтупа. После се обърна към мен, а под носа му разцъфна широка усмивка.

— Аз се радва пак да е голям и висок.

Повдигнах вежда, но сдържах усмивката си.

— Да, и двамата сме отново големи. Домну сигурно е направила така, че магията да се развали, щом влезем в замъка.

Шим се навъси.

— Колко любезностно от нейна страна.

— Благодарен съм й за стореното — отвърнах аз и посегнах да погаля свитите криле на ястреба. — И не само за него.

Беля решително изчурулика, жълтите му ириси грейнаха на светлината на факлата и той се зае да остри ноктите си в каменния под. Явно искаше да ме увери, че отново е готов за бой.

Дързостта му обаче ме ободри само за миг. Огледах внушителните грубо издялани камъни, които ни заобикаляха. Стените, подът и таванът не можеха да се похвалят нито с украса, нито с майсторска обработка. Замъкът под Покрова бе строен не с любов, а със страх. Ако в изграждането му бе вложена някаква любов, това бе просто любовта към студените камъни и яките укрепления. Освен ако тази стая беше изключение, в него нямаше никаква красота, но по всяка вероятност щеше да надживее дори Мрачните хълмове. Сигурен бях, че мен ще надживее със сигурност.

Едва тогава ме порази непрестанния грохот, който се надигаше и спадаше непрестанно, като морски вълни. Изправих се, но загубих равновесие заради вибриращия под и постоянното движение, което ме теглеше към стените. Наведох се да взема тоягата си, но дори с нейна помощ ми трябваха няколко мига, за да стъпя стабилно на краката си.

Обърнах се към Шим.

— Щях да се чувствам много по-добре, ако Галатор бе още у мен.

— Виж! — отвърна той, застанал на пръсти до прозореца. — Колко е тъмностно навън! И под все се движи и тресе. Не ми харесва това място.

— На мен също.

— Аз го е страх. Много, много, много го е страх.

— И мен също — кимнах аз. — Само че това, че съм с приятели, ми дава кураж.

Очичките на малкия великан светнаха.

— Кураж — тихо промълви той. — Аз му дава кураж.

— Ела.

Предпазливо се промъкнах до вратата. Водеше към тъмен коридор, осветен само от един факел в далечния край.

— Трябва да се опитаме да открием Риа! Ако е жива, сигурно е долу в тъмницата.

Шим изду гърди.

— Такова ужасностно място! Аз ще се бие с всеки, който я наранил!

— Нищо подобно — възразих аз. — Замъкът се охранява от воини-таласъми и гулианти.

— Ооо — веднага оклюма той. — Ние не бива се бие с тях. — Точно така. Трябва да ги надхитрим, ако можем, а не да се сражаваме.

Беля кацна на рамото ми и потеглихме. Прокрадвахме се по слабо осветения коридор и се стараехме да не вдигаме шум. За щастие грохотът на замъка заглушаваше всичко, освен слабото почукване на тоягата ми по пода. Реших, че стига да не ни открият, пазачите на замъка едва ли ще очакват натрапници. От друга страна ясно си спомнях, че си бях помислил същото за таласъмите при Призрачното тресавище.

Щом стигнахме до съскащия факел, грубо натикан в една ниша между камъните, коридорът рязко сви вдясно. Надникнах и видях врати и от двете му страни. Навън гледаше един-единствен тесен прозорец. Доближихме се и аз изтръпнах — през него струеше мрак, точно така, както би струяла светлина, ако не беше Покровът.

Внимателно пъхнах ръка в един от сноповете тъмнина. Студ гризна пръстите ми и ми се стори, че кожата ми сякаш е състарена, полужива.

Разтреперан, аз отдръпнах ръка и продължих напред. Босият Шим щъпукаше беззвучно до мен, а ноктите на Беля здраво стискаха рамото ми. Един коридор водеше към друг, една немощна факла — към следващата. Всички стаи на пътя ни бяха празни, с изключение на гърчещите се сенки, хвърляни от пламъците. Можех само да си представя колко празни помещения имаше в този огромен замък, но колкото и да се лутахме, не открихме стълбище.

Предпазливи като мишки, ние се прокрадвахме из лабиринта от коридори, първо наляво, после надясно, пак надясно и пак наляво. Започнах да се чудя дали не се въртим в кръг и дали някога ще открием път надолу. Тъкмо когато наближавахме поредната врата, Беля изпърха до шията ми. Дочух дрезгави гласове, потънали в просташки разговор. Таласъми. Няколко, доколкото можех да преценя.

Зачакахме до вратата, не знаейки как да преминем, без да ни видят. Беля нервно крачеше напред-назад по рамото ми. Тогава ми хрумна нещо. Потупах мерлина по човката и посочих към вратата. Той сякаш мигновено съобрази и безшумно се понесе към пода. Като се придържаше към сенките до стените, той се шмугна в стаята. Двамата с Шим притеснено се спогледахме.

След няколко секунди един от таласъмите изкрещя, очевидно от болка.

— Намушка ме, идиот такъв!

— Не съм! — ревна друг, надвиквайки трясъка от нещо метално.

— Лъжец!

Нещо тупна тежко на пода, изсвистя меч.

— Ще ти покажа аз кой е лъжец!

Избухна кавга. Задрънчаха мечове, заблъскаха юмруци, изригнаха ругатни. В суматохата Шим и аз се промъкнахме край вратата. Спряхме, за да изчакаме Беля, който кацна обратно на рамото ми, и изтичахме надолу по коридора. След поредния завой се озовахме пред стълбище.

Едва осветени от факела на площадката, каменните стълби се виеха надолу в почти непрогледен мрак. Тръгнах пръв, а Беля застана плътно до лицето ми — и двамата нащрек в случай, че нещо се спотайва в сенките долу. Шим ситнеше зад мен и нервно мърмореше под нос.

Усуквайки се в спирала, стълбите ни отведоха до втора площадка. Светлината на факлата й придаваше злокобен вид, а по стените пълзяха сенки. Надолу грохотът се засили, както и миризмата на застояло. Слизахме от етаж на етаж, колкото по-ниски, толкова по-тъмни. Накрая стълбите свършиха пред висок каменен свод. Зад него чернееше мрачно подземие, което вонеше на разложение.

— Тъмницата — прошепнах аз, надвивайки постоянното бучене.

Шим не отвърна, но очите му се разшириха неимоверно. На входа на тъмницата ни посрещна протяжен стон, пропит с неподправена агония. Гласът ми се стори почти човешки, но не съвсем. Разнесе се отново, по-силно от преди. Шим замръзна на мястото си и аз тръгнах напред без него, като опипвах най-сенчестите кътчета с върха на тоягата си.

Минах под свода и надникнах в тъмницата. Вляво, под една от малкото факли в тази огромна зала, видях каменна пейка. На нея лежеше мъж и по дишането му личеше, че спи. Макар на колана му да висяха меч и кама, той не носеше броня, като се изключи тесният нагръдник над кожената му риза и островърхият му шлем.

Най-странно обаче беше лицето му — бледо като пергамент, като маска без изражение. Не знаех защо, но изглеждаше живо… и все пак неживо.

Внезапно мъжът започна да стене и да вие, а ехото понесе вика му из подземието. Осъзнах, че сигурно сънува, че отново преживява някаква ужасна болка. Изкушавах се да го събудя, за да му спестя терзанията, но не смеех да рискувам. Обърнах се да предупредя Шим и ахнах. Него го нямаше.

Бързо изтичах до стълбите и го повиках по име, достатъчно силно, за да ме чуе през грохота, но не достатъчно, за да събудя спящия войник. Трескаво се огледах, ала от него нямаше и следа. Отново го повиках — отговор не последва.

Как би могъл да изчезне? Къде би могъл да отиде? Може би най-сетне страхът го бе завладял напълно. Вероятно се криеше някъде и се тресеше от страх, но сега нямах време да го търся.

Върнах се обратно и докато Беля стискаше неспокойно рамото ми, внимателно се промъкнах край спящия пазач. Постепенно навлизах все по-навътре в тъмницата. Под висящите от стените вериги тъмнееше засъхнала кръв. Подминавах килия след килия, някои с широко отворени тежки врати, други — здраво заключени. Стигнех ли до затворена врата, надничах през тесния й процеп, но виждах само кости и гниеща плът. Риа, тъй енергична и жадна за живот, в този гнусен затвор! Не можех да си го представя, но се надявах да е вярно — добре знаех каква е алтернативата.

От деня, когато морето ме върна във Финкайра, бях научил съвсем малко за миналото си. За истинското си име знаех още по-малко, но тези недовършени задачи ме теглеха далеч по-слабо от желанието да намеря Риа. Готов бях да оставя всичките си въпроси без отговори, навярно завинаги, само да стигнех навреме но нея.

В една килия открих череп, смазан под тежка скала. В друга два скелета, единият на възрастен човек, а другият — на бебе, се бяха прегърнали навеки. Третата беше напълно празна, а в ъгъла й тъмнееше куп листа.

Продължавах унило напред, но всяка крачка все повече ме отчайваше. Затова ли бях дошъл чак дотук? За стари кости и куп листа?

Замръзнах на място. Куп листа.

Изтичах обратно до последната килия и отново надникнах през процепа, а сърцето ми бясно блъскаше. Тихичко издадох онзи звук, с който Риа разговаряше с буковете. Листата се размърдаха.

— Риа! — развълнувано прошепнах аз.

— Емрис?

Тя скочи на крака и се втурна към вратата. Премяната й от лози бе парцалива и мръсна, но тя беше жива.

— О, Емрис — невярващо изрече момичето. — Ти ли си наистина, или си призрак?

Вместо отговор подадох показалец през решетките, а тя плахо уви своя около него, както бе правила преди.

— Ти си.

— Аз съм.

— Отвори ми!

— Първо трябва да намеря ключа.

Риа се омърлуши.

— Пазача до входа, у него е — каза тя и боязливо стисна пръста ми. — Само че той…

— Спи дълбокостно — довърши друг глас.

Завъртях се и видях Шим, вдигнал глава към мен. Личицето му грееше от гордост. Малкият великан протегна ръка, а в дланта й лежеше голям ключ от ковано желязо. Зяпнах го, изумен.

— От пазача ли го открадна?

Шим се изчерви, а крушовидният нос порозовя почти колкото очите му.

— Спи дълбокостно, затуй не беше трудно.

Кацнал на рамото ми, Беля възхитено изсвири, а аз се ухилих. Осъзнах, че Шим може би не е толкова малък, колкото изглежда.

Ключът издрънча в ключалката и вратата се отвори. После се появи Риа — изпита и измъчена, ала облекчена. Прегърна мен, Беля и накрая Шим, чийто нос порозовя още повече.

Тя се обърна към мен и попита:

— Как ще се измъкнем оттук?

— Още не съм го измислил.

— Е, да започваме да мислим тогава.

— Ще ми се Галатор все още да беше у мен.

Риа зяпна.

— Изгуби ли го?

— Аз… размених го. За да стигна дотук.

Очите й грееха дори в тъмницата. Тя отново хвана показалеца ми със своя.

— Все още имаш нас.

Тръгнахме заедно към входа, а Беля запърха с криле и ме погали по врата. Дори без Галатор на шията, сърцето ми се стопли… но само малко. Докато минавахме край килията със смазания череп, казах на Риа:

— Трудно беше да влезем, но още по-трудно ще излезем. Живи, искам да кажа.

— Знам — кимна тя и изправи гръб, напета като букова фиданка. — Можем само да се надяваме, че Арбаса е била права.

Беля, който тъкмо бе започнал да се разхожда напред-назад по рамото ми, спря и наклони глава, сякаш слушаше.

— Че ще се видим пак в Отвъдния свят ли?

Риа кимна несигурно.

— Да. След Дългото пътуване.

Намръщих се, убеден, че загинем ли днес, няма да има повече пътешествия — нито дълги, нито къси.

Шим подръпна туниката ми.

— Хайде тръгва! Преди хъркащият пазач да…

Точно тогава пазачът изникна от сенките. Скрито зад шлема, смъртнобледото му лице не изразяваше нищо. Той бавно извади меча от ножницата си… и се хвърли към мен.

36

— Пази се! — извика Риа.

Вдигнах тоягата пред себе си и отклоних удара с чепатия й връх. Във въздуха се посипаха тресчици, а аз извадих камата. Войникът пък дръпна меча си, готов да замахне отново.

Наострил нокти, Беля с писък полетя право в лицето му. Раздра едната му буза, но гулиантът дори не извика от болка и мощно посегна към разгневената птица. Използвах възможността и забих камата си дълбоко в гърдите му, точно под нагръдника.

Отстъпих назад, очаквайки да се строполи, а Беля се върна обратно на рамото ми.

За мое огромно удивление пазачът остана на мястото си, вперил безизразен поглед в дръжката на камата. Пусна меча си и я хвана с две ръце, дръпна рязко и я хвърли настрани. От раната не изтече и капка кръв.

Преди той да успее да си вземе меча, Риа ме сграбчи за ръката.

— Да бягаме! — извика тя. — Това е гулиант! Не може да умре!

Хвърлихме се към вратата на тъмницата и хукнахме нагоре по стълбите, а немъртвият воин ни подгони. Риа водеше, в краката й се виеха разплетени лози, а двамата с Шим я следвахме неотлъчно.

Тичахме с всичка сила по витото стълбище, но бяхме толкова ужасени, че често се препъвахме в стръмните стъпала. Подминахме осветена от пращяща факла площадка, после следващата, после следващата. С височината стъпалата ставаха все по-тесни. Силните крака на Риа я изведоха далеч пред мен, а Шим значително изостана. Запъхтян, аз се обърнах назад. Гулиантът бе само на няколко крачки от него.

Беля видя, че малкият великан е в опасност, плесна ме с крило по врата и полетя към него. Гневният му писък огласи подземието и той отново заби нокти в лицето на преследвача.

Гулиантът изостана с няколко стъпала, опитвайки се да отблъсне птицата. Заедно с тях се сражаваха и сенките им, танцувайки по слабо осветените каменни стени. Поколебах се. Да последвам ли Риа, или да се притека на помощ на Беля?

От върха на стълбището се разнесе писък.

— Риа!

Полетях нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Спиралата все повече се стесняваше, съсредоточавайки се в една-единствена точка. С усилие взех последния завой и се озовах на площадка, много по-голяма и по-добре осветена от ниските. В миг замръзнах на място.

Пред мен се простираше огромна зала. По стените й грееха факли и блестящи предмети, а таванът се губеше далеч над мен. Вниманието ми обаче бе приковано към центъра на залата. Риа беше заловена от един воин-таласъм! Облизвайки сивозелените си устни, той бе стиснал китките й зад гърба й. Една от едрите му длани покриваше устата й, за да не извика отново.

— Добре дошъл в нашия замък — прогърмя мощен глас.

Обърнах се и видях висок широкоплещест мъж със сурово като дялан камък лице, седнал на червен трон, който блещукаше със зловеща светлина. Гневната линия на устата му беше като изсечена, но макар и суров, той бе мрачно красив. Под златната диадема святкаха проницателни черни очи, а над лицето и тялото му се кривяха странни сенки, чийто източник не можех да открия.

Край трона на Стангмар стояха петима или шестима гулианти с лица на трупове. Видях и двама мъже, които явно бяха от Финкайра. Черните им като въглен коси стигаха чак до наметнатите им с червени мантии рамене. Единият беше висок и слаб като огромно насекомо, а другият приличаше на дебел дънер.

Спомних си думите на Каирпре и се вгледах в лицата им — може би някой от тях бе собственият ми баща? Макар че копнеех да го срещна, сега тази възможност ме ужасяваше. За човек, който би служил на крал като Стангмар, в сърцето ми имаше само презрение.

„Просто искам да го опозная“, бях казал на Брануен в последния ни разговор. „По-добре не“, отвърна ми тя. Уви, ако беше изпаднал до положението на тези нещастници, вече разбирах защо.

Риа ме видя и яростно се замята, за да се освободи. Воинът-таласъм само изхриптя подигравателно и я хвана по-здраво.

— Подозирахме, че в крайна сметка ще стигнеш дотук — обяви Стангмар, все така намръщен. — Особено с приятелката ти за примамка.

Сепнах се и се зачудих защо пък ще го е грижа къде съм. Тогава осъзнах, че сигурно още вярва, че нося Галатор, последното Съкровище, което търсеше толкова отдавна. Не бях сигурен как бих могъл да използвам тази грешка, но реших да опитам.

Риа отново се опита да се освободи, но без успех. Докато се извиваше в премяната си от листа, усетих едва забележим полъх на свежест — спомен от гората, която бяхме напуснали.

Направих крачка към трона, като поставих тоягата пред себе си, за да запазя равновесие върху бавно въртящия се под.

— Пусни я. Нищо лошо не ти е сторила.

Очите на краля горяха, а странните сенки танцуваха по чертите му.

— Би сторила много, ако можеше. Ти също.

При тези думи мъжете от Финкайра кимнаха в знак на съгласие, а гулиантите едновременно хванаха дръжките на мечовете си.

По-високият мъж ме погледна с изпънато от тревога лице, наведе се към краля и понечи да му прошепне нещо, но Стангмар му направи знак да млъкне.

Тогава по стълбите зад мен се изкачи гулиантът, който пазеше тъмницата. Лицето му беше цялото раздрано, но не кървеше. Стиснал крачетата на Беля в едната си ръка, той го държеше с главата надолу и мерлинът можеше само да размахва бясно криле и да свири гневно.

— Още един приятел, значи?

Обгърнатото в сенки лице на Стангмар потъмня още повече и той се обърна към двама гулианти.

— Проверете има ли други.

Те незабавно се стрелнаха покрай мен и слязоха по стълбите. Тогава си спомних, че не зная къде е Шим. Можех само да се надявам, че малкият ми спътник си е намерил безопасно скривалище.

Трескаво се обърнах към Риа, която почти се задушаваше в ръцете на таласъма, а после към Беля, увиснал безпомощно в хватката на гулианта.

— Освободи ги! — креснах аз на краля. — Освободи ги или ще съжаляваш!

Стангмар се навъси още повече.

— Не ни е привично да ни нареждат някакви си момченца! Особено когато заплашват кралската ни особа.

Въпреки че въртящият се замък постоянно се клатушкаше, аз изправих рамене и се постарах да не загубя равновесие. Кралят се наведе напред и за миг сенките се отдръпнаха от лице с квадратна челюст и блестящи, изразителни очи. Той ми се стори още по-красив, макар и не по-малко скован от преди.

— И все пак храбростта ти ни впечатлява. Затова ще бъдем милостиви.

Сенките изникнаха отново и неистово заподскачаха върху лицето, гърдите и златната му диадема.

— Знаем какво правим! — изръмжа той, неясно на кого и с царствен жест махна на таласъма, хванал Риа. — Пусни я, заповядваме ти. Но я наблюдавай внимателно.

Воинът направи гримаса, но се подчини и грубо блъсна Риа на каменния под пред трона. Все още увиснал с главата надолу, Беля писна възмутено, но не можа да стори нищо повече.

— Ами ястребът? — твърдо попитах аз.

Стангмар се облегна назад.

— Ястребът остава там, където е. Не вярваме нито на него, нито на теб! Освен това така ще си по-склонен да ни съдействаш.

Гърбът ми се скова.

— Никога няма да ти съдействам.

— Нито пък аз — обяви Риа и тръсна кафявите си къдрици.

Беля изпищя, за да изясни позицията си.

За пръв път навъсеното лице на Стангмар сякаш леко просветна.

— О, ще съдействате. Всъщност вече го направихте! Донесохте ни нещо, което отдавна търсим. Донесохте последното Съкровище.

Изтръпнах, но не продумах.

Докато сенките трепкаха по лицето му, кралят разпери ръце към предметите, окачени по стените.

— В тази зала сме събрали най-различни вълшебни неща. На стената зад престола ни е Душегубеца, двуострият меч. С черното острие посича душата, а с бялото лекува всяка рана. Ето там е прочутата Цъфтяща арфа. Онзи сребърен рог е Повелителя на бляновете. До него виждате плуга, който оре сам. Отсега нататък нито тези Съкровища, нито другите ще застрашават нашата власт.

Той посочи железния котел до отсрещната стена и лицето му стана сурово.

— У нас е дори Котела на смъртта.

При тези думи двамата мъже с червени мантии многозначително се спогледаха. По-високият поклати мрачно глава.

— И все пак най-силно желаем Съкровището, което не виси на тези стени — избумтя Стангмар, а гласът му изпълни залата, заглушавайки дори равномерния тътен на въртящия се замък. — Онова, което си ни донесъл.

Знаех, че той скоро ще разбере, че Галатор вече не е у мен. Неизбежната смърт ми даде смелост и аз изправих рамене.

— Никога не бих донесъл нещо, което да ти помогне.

За миг ми се стори, че мрачният крал ме наблюдава.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм! Наистина носех Галатор, но той вече не е у мен. Никога няма да се сдобиеш с него.

Стангмар студено ме изгледа с потънало в сенки лице.

— Не Галатор ни трябва.

Примигнах.

— Нали каза, че търсиш последното Съкровище?

— Така е. Но последното Съкровище не е някакво си украшение — отвърна кралят и вкопчи ръце в престола. — Последното съкровище е моят син.

Облада ме ужас.

— Твоят… син?

Стангмар кимна, но лицето му не изразяваше радост.

— Теб търсех. Защото ти си моят син.

37

По чертите на краля пълзяха сенки, а големите му ръце стискаха трона.

— А сега — продължи той, — трябва да изпълним обещанието, което дадохме, преди да избягаш с майка си.

— Обещание ли? — попитах аз, все още смаян от разкритието на Стангмар. — Какво обещание?

— Не помниш ли?

Погледнах навъсено мъжа, който бе мой баща.

— Нищо не помня.

— Какъв късмет — каза кралят и се намръщи още повече. Сенките по лицето му бавно плъзнаха по двете му ръце, но сякаш се разколебаха. Той сви юмруци, посочи ме и заповяда: — Хвърлете го в Котела.

Гулиантите се обърнаха към мен в съвършен синхрон. Единият все още държеше Беля и мерлинът запляска с криле, за да се освободи. Яростните му крясъци ехтяха из огромната зала, заглушавайки дори грохота на въртящия се замък.

— Не! — извика Риа и скочи на крака. Бърза като пепелянка, тя се хвърли върху Стангмар и сключи ръце около врата му. Преди пазачите да успеят да му се притекат на помощ, той сам я откъсна от себе си, запрати я обратно на пода и тя падна в краката на воина-таласъм.

Обгърнат в сенки от главата до петите, разгневеният крал се изправи, като триеше драскотините по врата си и излая:

— Убий първо нея! После ще се разправим с момчето.

— С удоволствие — изхриптя таласъмът, тесните му очи блеснаха и той посегна към оръжието си.

Сърцето ми неистово заблъска, бузите ми пламнаха. В мен закипя същата бясна ярост, която бях изпитал към Динатий. Трябваше да спра това! Трябваше да използвам силите си!

Буйни пламъци обгърнаха ума ми. Усетих вонята на опърлена плът, моята плът, чух собствените си писъци. Боях се от силите си не по-малко, отколкото от Котела на смъртта.

Дивашки ухилен, таласъмът бавно вдигна меча си и острието блесна на светлината факлите. В същия момент Риа се обърна и ме погледна със скръбни очи.

Ново чувство, по-силно дори от яростта и страха, изпълни сърцето ми. Обичах Риа. Обичах духа й, нейната жизненост. „Ти си сбор от всичко у себе си“, бе ми казала веднъж. Спомних си и думите на Великата Блуса в кристалната й пещера: „Последното съкровище притежава голяма сила, по-могъща, отколкото допускаш.“ Силите ми принадлежаха. За да се боя от тях, но и за да ги използвам.

Мощните рамене на таласъма се напрегнаха, готови за удар. Беля отново изписка и се опита да се отскубне от хватката на гулианта.

А обещанието ми? Отново чух гласа на Риа: „Ако някой те е дарил с вълшебни сили, то е, за да ги използваш.“ Присъедини се и майка ми, чиито сапфирени очи пронизваха душата ми: „Бог иска само да използваш силите си за добро, с мъдрост и любов.“

С любов. Не с гняв. Това беше ключът. Онази любов, която караше Галатор да засияе и която ме изпълваше сега.

„Ти си на ход!“ заповяда ми гласът на Домну. „И в шаха, и в живота изборът ти ще реши всичко.“

Точно когато мечът на воина-таласъм надвисна над шията на Риа, аз съсредоточих цялото си внимание върху Душегубеца, който висеше на стената зад престола. Пламъците отново лумнаха в ума ми, но устоях и ги надвих. Не чувах нищо, освен злорадото сумтене на палача. Не виждах нищо, освен меча и желязната кука, която го крепеше.

„Лети, Душегубецо. Лети!“

Куката се пръсна. Мечът се откъсна от стената и полетя към таласъма. Чул свистенето, той се обърна. Миг по-късно отсечената му глава се изтърколи на пода.

Риа изпищя, когато тежкият труп се строполи върху нея. Стангмар гневно изрева, а лицето му почерня от воала от сенки. Двамата му съветници изкрещяха и страхливо отстъпиха. Само гулиантите не помръдваха и мълчаливо наблюдаваха с безстрастни лица.

В суматохата пуснах тоягата си и вдигнах високо ръце. Душегубеца полетя към мен и аз стиснах сребърната му дръжка с двете си ръце.

Щом видяха това, гулиантите изтеглиха собствените си оръжия и се спуснаха към мен като един, но гръмовният глас на краля ги спря:

— Спрете! — изрева той, а от начумерените му устни се отрони ниско ръмжене. — Този дуел е наш. Никой да не се меси.

Сенките плъзнаха по тялото му, сякаш раздразнени, и той се поколеба за миг. После тръсна рязко глава и властно заяви на събеседник, който само той виждаше:

— Казахме, че дуелът е наш! Не ни трябва помощ.

Той скочи от трона и бързо грабна меча на мъртвия воин-таласъм. Замахна, за да изпита тежестта и баланса му, без да ме изпуска от заплашителния си поглед. Едва тогава забелязах, че сенките отново са се отдръпнали от лицето му. Най-странното беше, че все още се виеха около червения трон. Обзе ме чувството, че ме наблюдават.

— Е — подигра ме кралят, — владееш силите, така ли? Също както дядо си — той пристъпи към мен. — Силите му обаче не можаха да го спасят от смъртта. И теб те чака същото.

Едва успях да вдигна Душегубеца, за да блокирам първия удар на Стангмар. Мечовете ни се срещнаха и ехото звънна сред каменните сводове. От силата на удара му оръжието ми се разтресе чак до дръжката, почти го изтървах. Осъзнах, че Стангмар има тройно предимство — сила, умения и по-добро зрение.

Въпреки това отвръщах на атаките му, доколкото ми позволяваха силите. Макар че губех равновесие заради вибрациите на въртящия се под, аз постоянно нападах. Размахвах меча, като парирах или избягвах ударите му. Щом мечовете ни се сблъскаха, хвърчаха искри.

Може би Стангмар бе станал по-предпазлив заради моята свирепост, може би Душегубеца вливаше сили в ръката ми, а може би кралят просто си играеше с мен. Каквато и да беше причината, докато кръстосвахме из украсената със съкровища зала, ми се струваше, че не му се давам.

Изведнъж той ме притисна с всичка сила. Мощен удар изби Душегубеца от ръцете ми и мечът издрънча на каменния под. Кралят опря острието си в гърлото ми.

— Сега ще изпълним обещанието си — каза той и посочи ужасяващия котел до стената. — Върви.

Все още запъхтян, аз не помръднах.

— Кой те накара да обещаеш да ме убиеш?

— Върви.

— И защо това обещание значи толкова много за теб, след като си нарушил всички обещания, дадени на собствения ти народ?

— Върви!

Скръстих ръце.

— Обещал си на Рита Гаур, нали?

Стангмар силно се намръщи, а зад него сенките над трона затанцуваха още по-лудешки.

— Да. И те съветваме да говориш с повече уважение за нашия добър приятел. Сега върви!

Погледнах умолително мъжа, чиито очи и коса толкова приличаха на моите.

— Не виждаш ли какво е сторил с теб? С кралството ти? Иска да отровиш земите си, да почерниш небето, да посееш ужас у народа си. И дори… да убиеш собствения си син!

При тези ми думи тайнствените сенки закипяха, а лицето на Стангмар почервеня.

— Нищо не разбираш от тези неща. Нищичко! — повтори той и притисна върха на меча си към гърлото ми.

Преглътнах с мъка.

— Рита Гаур не ти е приятел. Той е твой господар, а ти — негов роб.

Очите му пламнаха и той ме бутна към котела.

— Елън, твоята съпруга, моята майка… какво би казала тя?

Гневът на Стангмар преля.

— Ще ти спестим котела и ще те посечем с ей този меч!

Той вдигна острието, за да ме обезглави, а аз зърнах подходяща възможност и се съсредоточих върху Душегубеца, който лежеше точно зад него.

„При мен, Душегубецо. При мен!“

Ала закъснях. Мечът едва започваше да се изправя, когато мрачният крал зае поза за фаталния удар. Опорният му крак обаче попадна върху острия ръб на Душегубеца — черния ръб, който поразяваше самата душа. Той проби кожения му ботуш и одра петата му.

Стангмар изкрещя от болка и се свлече на пода, а сенките сякаш подлудяха и целият трон се разтресе. Гулиантите понечиха да се притекат на помощ на краля, но той ги спря с решителен жест. После бавно вдигна глава и се взря в мен. С всяка секунда лицето му омекваше все повече — челюстта му се отпусна, очите му се разшириха… само линията на устата му не се промени.

— Ти каза истината — заяви той, макар че му беше трудно да говори. — Ние, тоест аз… проклета да е тая кралска реч! Аз съм… само един роб.

Тронът мощно се разклати, а Стангмар се извърна към беснеещите сенки.

— Знаеш, че е така! — извика той. — Аз съм марионетка в ръцете ти, жалка кукла на конци! Главата ми е тъй пълна със заплахите и заблудите ти, че постоянно се върти, също като този проклет замък!

При тези думи от сенките се надигна съскащ звук, който смрази кръвта ми. Те спряха да се мятат, смалиха се и сякаш се съсириха в неясна форма от още по-непрогледен мрак.

Кралят се помъчи да стане, но раната бе парализирала тялото му от кръста надолу и той падна. После пак се обърна към мен.

— Трябва да разбереш. Никога не сме искали… не съм искал Финкайра да стигне дотук! Когато дадох първото си обещание, нямах представа колко мъка ще причиня!

— Защо? — попитах аз. — Защо си обещал каквото и да било на Рита Гаур?

Челото на Стангмар потъмня.

— Сторих го… за да спася Елън.

— Елън? Майка ми?

Спомних си последните й думи за моя баща. „Ако някога го срещнеш, помни: той не е такъв, какъвто изглежда.“

— Да. Сапфирооката Елън.

Той си пое дълбоко дъх и бавно издиша, подпрян на лакти върху каменния под.

— Когато те роди на брега на Финкайра, тя наруши една от най-древните повели на духовете — че никой с човешка кръв не бива да се ражда тук. Иначе хората биха имали рождени права върху свят, който не им принадлежи! Наказанието за това тежко престъпление винаги е било сурово и недвусмислено. Детето трябва да бъде низвергнато от Финкайра завинаги, а родителят-човек да бъде хвърлен в Котела на смъртта.

Той пак се опита да се изправи, но без успех. Гулиантите, все по-обезпокоени, отново тръгнаха към него. Онзи, който държеше Беля, се присъедини към останалите, с мерлина в едната си ръка и меч в другата.

— Спрете! — заповяда Стангмар. — Не желая жалката ви помощ!

Гулиантите се подчиниха, ала продължиха внимателно да ни наблюдават, без да изпускат мечовете си. Междувременно сенките на трона продължаваха да се свиват и уплътняват и все повече потъмняваха, като сърцето на назряваща буря.

Стангмар поклати глава.

— Не знаех какво да сторя. Как да осъдя на смърт моята прекрасна Елън? Та тя ме караше да се чувствам по-висок от дърветата, по които се катерех като дете! Но бях и крал, онзи, който трябва да налага законите! Тогава Рита Гаур ми се яви за пръв път. Предложи ми помощта си в замяна на моята. Искаше и аз да му съдействам.

— Как?

Стангмар отклони поглед.

— Рита Гаур каза, че му се явил сън, според който най-голямата опасност, която го грози, ще дойде от дете — наполовина човек, наполовина от Финкайра. Знаеше за теб и вярваше, че докато си жив, ще бъдеш заплаха за него.

Цял се разтреперих и без помощта на вибриращия под.

— И ти се съгласи да убиеш мен вместо нея?

— Нямах избор, не разбираш ли? Рита Гаур обеща да закриля и Елън, и цяла Финкайра от гнева на духовете, задето не сме спазили закона.

— И ти му обеща да ме хвърлиш в Котела!

— Да. Малко преди да навършиш седмата си година. От раждането ти дотогава бях успял да скрия обещанието си от Елън. Казах й само, че духовете са склонили да оставят нея жива, а теб — във Финкайра. Толкова й олекна, че сърце не ми даде да й кажа цялата истина. Вярваше ми изцяло.

Гласът му бе замечтан, някак далечен.

— През тези седем години съюзът с Рита Гаур ставаше все по-здрав. И необходим. Той ми разкри плана на великаните да превземат Финкайра. Помогна ми да прочистя земите ни от опасни врагове. Дари ме със замък, където да съм в пълна безопасност. Той… — започна Стангмар, но гласът му стихна, раменете му се превиха. — Той ме направи свой роб.

Трогнат от терзанията му, довърших разказа вместо него.

— И когато Елън разбрала, че е била пощадена само за да умра аз, тя избягала от Финкайра и ме взела със себе си.

Стангмар ме погледна, отчаян и омерзен.

— Така че накрая загубих и двама ви.

— И още толкова много — добави Риа, застанала до трупа на обезглавения таласъм.

Кимнах и се обърнах към гулиантите. По някаква причина те бяха наобиколили трона и го скриваха с телата си. Въпреки близостта им Беля продължаваше яростно да пляска с криле. Гулиантът, който го държеше, сякаш не забелязваше, че мерлинът почти се е освободил.

— Това е самата истина — призна Стангмар. — Рита Гаур ме убеди, че ако синът ми получовек бъде убит, властта ми ще бъде пълна. Имал е предвид само, че ще съм го отървал от заплахата, която представляваш. Изпълнявах неговата воля. Кой тогава управлява тук?

В този миг гулиантите се отдръпнаха от червения трон като двете половини на завеса. На престола се гърчеше кълбо от непроницаем мрак, по-черно дори от самия Покров. То нададе пронизителен съскащ писък, последван от леден повей, който ме смрази до мозъка на костите.

— Рита Гаур! — изрева Стангмар и отчаяно се опита да стане.

Кълбото от мрак скочи от трона, прелетя покрай Риа и се приземи на пода до Душегубеца. Преди да успея да си поема дъх, то се уви около сребърната дръжка, вдигна меча като мрачна ръка, изтъкана от зло и замахна към Стангмар, като сряза лицето му от ухото до брадичката. По челюстта му шурна кръв, кралят изрева от болка и се изтърколи на една страна.

Внезапно баща ми вцепени. Ужасът по лицето му премина в ярост, той присви очи, намръщи се отново и тъй стисна юмруци, че те побеляха. Не повярвах на очите си, когато грабна другия меч и скочи на крака. Застана до мен, напет, горд и силен въпреки окървавеното си лице.

— Помогни ни! — извиках аз.

Ала вместо да замахне към кълбото, понесло Душегубеца, той насочи меча си право към мен.

— Ти си глупак, момче! Не можеш да ни надвиеш толкова лесно.

Направих крачка назад.

— Но нали каза…

— Не казахме нищо важно — обяви той и махна с ръка към пулсиращия мрак. — Нашият приятел ни излекува! Поряза ни с острието, което лекува всяка рана, изцели скимтящата ни душа и така ни върна трезвата мисъл. Отново знаем кои са враговете ни и сега вече ще те убием!

Риа понечи да нападне краля, но двама гулианти й препречиха пътя. Тя се опита да мине покрай тях, но не успя.

Стангмар замахна да ме посече, но Рита Гаур отново пронизително изсъска. Кралят се спря, бавно свали оръжието си и наведе засрамено глава.

— Няма да те провалим отново — възрази той. — Бяхме измамени! Заблудени! Позволи ни сега да изпълним обещанието си към теб!

Единственият отговор на Рита Гаур бе гневно, оглушително съскане. Пред покорния поглед на Стангмар кълбото от мрак вдигна меча си и се подготви лично да сложи край на живота ми.

Точно тогава залата се огласи от друг пронизителен крясък. Беля най-сетне се беше освободил от хватката на гулианта и докато той напразно се опитваше да го прониже с меча си, мерлинът се издигна към тавана. Спря в най-високата му точка, писъкът му огласи залата, а ехото отскочи от четирите й стени. Беля се наклони рязко във въздуха и за част от секундата застина над главите ни. Накрая това малко, но страховито създание, чийто живот още от първата ни среща бе низ от подвизи, извърши най-смелия от тях.

В момента, в който мечът изсвистя към мен, Беля плесна мощно с криле и по-бързо от стрела се стрелна право в сърцевината на черното кълбо. Изненадан, Рита Гаур изпусна Душегубеца, който изхвърча, дрънчейки по камъните. Докато студените мрачни пипала се стягаха около Беля, той дереше, кълвеше и яростно ги блъскаше с криле. Накрая кълбото и мерлинът се затъркаляха по пода, като пищяха и съскаха.

Отчаяно затърсих начин да помогна на Беля. Но как? Можех да опитам с Душегубеца, но ястребът и Рита Гаур така се бяха оплели, че не можех да ударя единия, без да нараня и другия. Можех да използвам силите си за друг, по-различен удар… ала и това нямаше да помогне, пак по същата причина. Сърцето ми се късаше, но можех само да гледам.

Беля се биеше непримиримо, но ледената прегръдка и силата на Рита Гаур се оказаха твърде много за него. Бавно и неумолимо мракът поглъщаше моя мерлин, изяждаше го късче по късче. Първо единия крак. После едното крило. Половината опашка. Само след няколко секунди щеше да покрие и главата му.

— О, Беля! — хлипаше Риа, обградена от гулиантите.

С последен пронизителен писък ястребът вдигна глава колкото може по-високо и заби човката си в самия център на черното кълбо. Изведнъж около вкопчените един в друг врагове засия тънка нишка от светлина. Разнесе се странно, оглушително всмукване, сякаш се бе пробила бариера между два свята. И черната маса, и погълнатият от нея мерлин бързо се смалиха, докато накрая от тях остана само точица мрак. Тя увисна за малко във въздуха, а после изчезна.

Беля го нямаше вече. Макар че бе повлякъл със себе си и Рита Гаур, аз бях сигурен, че някой ден злият дух ще се върне, а моят приятел — не. Когато се наведох да вдигна едничкото перо, останало в краката ми, от незрящите ми очи рукнаха сълзи.

Бавно завъртях кафявото перце между палеца и показалеца си. Беше от крилата на Беля, същите, които неотдавна ме бяха издигнали в небето. Също като мен, те никога повече нямаше да полетят отново. С нежно движение пъхнах перцето в торбичката си.

Изведнъж в гърдите ми опря върхът на меч. Вдигнах глава и съзрях Стангмар, свирепо намръщен, с окървавена шия и лице.

— Сега ще изпълним обещанието си — обяви той, — и то така, както трябва. Когато се върне, нашият приятел вече няма да се съмнява кому принадлежи верността ни.

— Не — умоляваше го Риа. — Недейте! Сега можете да бъдете истински крал, не виждате ли?

— Не прахосвай дъха си за такива лъжи — подигравателно изсумтя Стангмар и се обърна към гулиантите. — Пазачи! Хвърлете го в Котела!

38

Онези гулианти, които не пазеха Риа, веднага стегнаха обръч около мен. Вдигнали мечове, те ме поведоха към Котела на смъртта с безизразни лица.

Дори не опитах да се съпротивлявам. Дали от загубата на Беля, или от въртенето на пода, краката ми не ме държаха и се олюлявах. Дори вълшебните ми сили да бяха в състояние да ми помогнат, вече нямах волята да опитам. Мислех само за празното място на рамото си.

Риа се опита да хукне след мен, но войниците я спряха.

Стангмар мрачно наблюдаваше. Стоеше скован като статуя, очите му горяха, а ръката му стискаше дръжката на меча. Засъхналата кръв на лицето му носеше цвета на Покварените земи на неговото кралство.

Крачка по крачка наближавахме Котела, който сякаш растеше, мрачен и тъмен като самата смърт. За миг ми хрумна да се хвърля вътре доброволно с надеждата, че ще успея да унищожа и него, и себе си… но нямаше да получа дори това нищожно удовлетворение. Гулиантите ме пазеха тъй зорко, че със сигурност щяха да ме съсекат, преди да успея да се отскубна.

Обърнах се тъжно към Риа и проврях свития си показалец през една пролука между двама от войниците. Макар че очите й бяха насълзени, тя отвърна на жеста и пръстите ни сякаш се събраха за последен път.

Гулиантите спряха точно пред Котела. Макар че стигаше едва до кръста ми, той бе раззинал широка черна паст, в която лесно можеше да се побере зрял мъж или жена. В тази паст имаше само чернота, дори по-плътна и дълбока от Покрова. Гулиантите ме избутаха почти до ръба на Котела и се обърнаха към Стангмар, очаквайки заповедите му.

— Недейте, моля ви! — отново се замоли Риа.

Стангмар не й обърна внимание. Надигна глас над грохота на въртящия се замък и нареди:

— В Котела!

В този миг от сенките до стълбището се стрелна дребничък силует. С един-единствен кратък поглед първо към Риа, а после към мен Шим профуча през залата, шляпайки по камъните с босите си крака. Преди гулиантите да съобразят какво става, той се покачи на ръба на Котела, поколеба се за част от секундата и се хвърли в него.

Оглушителен гръм разтърси залата и разклати замъка чак до основи. Макар че въртенето не спря, от силата на експлозията основите хаотично се разлюляха. Аз, Риа и неколцина гулианти се изтърколихме на пода. Факлите изпопадаха от стените и засъскаха по камъните. Цъфтящата арфа увисна само на една струна.

Докато експлозията отекваше от стените и огласяше Мрачните хълмове, аз станах на крака. Котела на смъртта се валяше разполовен на земята, а в центъра му лежеше тялото на малкия великан.

— Шим! — извиках аз, приведох се над него и отново заплаках. Имах сили само да му прошепна: — Все искаше да си голям. Да си истински великан. Такъв си, приятелю. Истински великан.

— Каква е тази измяна? — изрева Стангмар и бясно размаха меча си към гулиантите. — Казахме ви да намерите всички натрапници!

Той грабна меча на единия от войниците и го заби право в корема му. Гулиантът потрепери, но не гъкна. После бавно изтегли меча и се обърна към Стангмар, сякаш нищо не се беше случило.

Все още стоях на колене край строшения Котел. Кралят тръгна към мен с изопнато лице и вдигна меча си. Когато вдигнах очи към него, над тях падна кичур черна коса, досущ като неговата, и той се поколеба за миг.

— Проклет да си, момче! Лицето ти и раната от онова прокълнато острие пробудиха чувства у нас! Чувства, които мислехме за забравени и които искаме да забравим отново! Сега задачата ни е дваж по-мъчителна. Макар че трябва да го сторим, болката ще е още по-голяма.

Внезапно Стангмар зяпна от удивление. Залитна и отстъпи уплашено назад.

Насред останките от Котела ставаше нещо странно. Косата на Шим се движеше, сякаш в залата бе задухал лек ветрец. Първо бавно, после все по-бързо носът му порасна. После ушите и останалата част от главата, врата и раменете му. Ръцете му също се започнаха да растат, последвани от гръдния кош, краката, прасците и стъпалата. Заедно с тях се уголемиха и дрехите му.

Накрая стана най-голямото чудо. Шим отвори очи. Навярно най-изумен от всички, той заопипва тялото си с огромните си ръце.

— Аз става голям! Аз става голям!

Главата на Шим вече напираше към тавана, когато Стангмар най-после се опомни.

— Това е великан! — кресна той на гулиантите. — Убийте го, преди да смаже всички ни!

Гулиантът, който беше най-близо, се хвърли напред и пронима лявото коляно на Шим.

— Аууу! — ревна той и се вкопчи в удареното място. — ужили ме пчела!

Инстинктивно доскоро мъничкият великан се сви на топка, но това го превърна в по-лесна мишена. Гулиантите го наобиколиха и започнаха да го ръчкат и мушкат като ято разгневени оси. Междувременно тялото му продължаваше да расте, и то без никакви признаци, че някога ще престане. Не след дълго раменете и гърбът му опряха в тавана, който започна да се огъва. Посипаха се камъни, над нас зейна дупка.

Една от кулите на бойниците падна и се разби в носа на Шим. Вместо да се свие още повече, за да се предпази, той стори друго. Разяри се.

— Аз е ядосан! — прогърмя той и проби едната стена с юмрук, голям почти колкото кралския престол.

Видимо уплашен, Стангмар заотстъпва. Гулиантите взеха пример от него и също се оттеглиха. Двамата съветници в червени роби, дотогава сгушени зад трона, отчаяно се хвърлиха към стълбището, като се препъваха един в друг.

Изтичах при Риа, като спрях само за да взема Душегубеца, който лежеше до стената. Сгушихме се в един ъгъл, в който поне засега бяхме защитени от срутващата се зидария.

За пръв път в живота на Шим се случи нещо, което напълно прилягаше на великан — той видя как нападателите бягат от него. Блясъкът в огромните му розови очи ми подсказа, че това изживяване май му харесваше.

— Аз по-голям от вас! — изрева той. — Многостно по-голям!

Шим, чиито стъпала вече бяха по-едри от канари, се изправи. Протегна се с цялата си дължина и събори още едно парче от тавана. По огромното му лице се разля отмъстителна усмивка и той започна да тъпче гулиантите. При всяка стъпка замъкът се разлюляваше, а на места подът започна да пропада.

Немъртвите воини обаче оцеляваха дори след тези опустошителни удари. Просто се изправяха, отръскваха се и продължаваха да кълцат стъпалата му с мечовете си. Очите на Шим бясно горяха и той ги тъпчеше с още по-голяма ярост. Колкото повече се щураха под краката му, толкова повече тежест влагаше.

Седнал в ъгъла до Риа, аз искрено се надявах, че Шим няма да се премести в нашия край. Край него таванът се разпадаше, той явно беше бесен — и доволен.

Тогава долових странен ритъм, който идваше далеч отвъд замъка. Чувах го въпреки грохота от срутващи се камъни и тропащи крака, първо отдалеч, после по-отблизо. Той постепенно се усилваше и внезапно осъзнах, че това са гласове — най-дълбоките, които бях чувал някога, слети в прост напев, състоящи се от три изключително ниски тона. В него имаше нещо различно, нещо познато, което породи у мен чувство, което не можех да определя.

Тогава през една дупка в тавана надникна огромно лице, грубо като скала и обрасло с рошава червена брада. Последва го второ, с къдрава сива коса и пълни устни. После трето, с абаносовочерна кожа, дълга плитка и обици, направени от колелата на колесница. Всяко от тях кимна за поздрав на Шим, но не пристъпи отвъд стените на замъка.

— Великаните — удивено изрече Риа. — Дойдоха!

Така беше — надигнали се от скривалищата си из цяла Финкайра, великаните бяха дошли. В отговор на някакъв дългоочакван зов, може би експлозията, изригнала от Котела на смъртта, те се бяха надигнали от тъмните каньони, отдалечените гори и непознати хребети, сред които се криеха. Понесли огромни пламтящи факли, те пристигаха от всички посоки. Някои бяха облечени в мрежи, натежали от камъни, които им позволяваха да останат незабелязани сред канарите. Други криеха клони и дори цели дървета в буйните си гриви. Трети, твърде глупави или твърде горди, за да се дегизират, носеха жилетки, шапки и наметки, разноцветни като плодните дървета в Друма.

Великаните бързо се подредиха в кръг около замъка. Следвайки примера на Шим, те започнаха да тропат заедно по земята със силата на земетресение, извисили гласове в ритмичен напев на най-древния език, този на първия народ на Финкайра:

Изведнъж се сетих, че съм чувал тези думи от майка си, но кога? Когато живеехме в Гуинет? Преди това? Дали не ги бях слушал като бебе? Не можех да кажа със сигурност.

Някак си усетих, може би благодарение на този смътен спомен, че значението на този напев има нещо общо с вечната връзка между народа на великаните и Финкайра. С вярата, че докато съществува едното, ще съществува и другото. „Дравиа, дравиа, Финкайра. Пребъди, пребъди, Финкайра.“

Великаните танцуваха ли, танцуваха на светлината на огромните си факли, а замъкът се разпадаше. Камъните зад мен и Риа още се държаха, но другаде стените се срутваха, а с тях отслабваше и заклинанието. Въртенето се забави, грохотът заглъхна. След едно последно мощно пристъргване, замъкът мъчително спря. Колоните и сводовете се сринаха и изпълниха въздуха с прах и отломки.

В този миг гулиантите, чиято сила извираше от самия замък, извикаха в един глас, по-скоро от изненада, отколкото от болка и се строполиха на земята. Гледах проснатите сред камъните тела и си мислех, че на лицата им най-сетне изплува някаква емоция… която напомняше на благодарност.

Тогава Шим се изкатери по една полусрутена стена и се присъедини към останалите великани. Докато слушах тропота от тежките им стъпала навсякъде из замъка, си спомних други древни слова. Думи, които предсказваха този Танц на великаните:

Крепост мрачна се върти тъдява,

там малкото ще порасне, ще започне краят.

Едва щом в залата затропат великани,

стените до една на пух и прах ще станат.

Осъзнах, че Шим е бил спасен от една по-древна магия. По-древна от Замъка под Покрова и от Котела на смъртта, а може би дори от самите великани. Защото макар че храбрата му саможертва унищожи Котела, стъпките му по пода на залата бяха сложили началото на танца, който щеше да унищожи замъка напълно. „Малкото ще порасне, ще започне краят.“ Великата Блуса бе казала на Шим, че „да си голям е много повече от това да имаш едри кости“. И сега, благодарение на огромния си подвиг, той се издигаше далеч над бойниците на загиващия замък.

39

Стената зад нас простена. Обърнах се към Риа, чиято опърпана лозова премяна все още ухаеше на гора.

— Трябва да вървим! Преди целият замък да се срине!

Тя изтръска няколко камъчета от косата си.

— Стълбището е препречено. Да се опитаме ли да се спуснем някак?

— Ще отнеме твърде много време — отвърнах аз и скочих на крака. — Знам по-добър начин.

Събрах ръце пред устата си и надвиках олелията.

— ШИМ!

Докато по стената плъзваше поредната пукнатина, през дупката в тавана надникна лице. Би ми било далеч по-познато, ако беше много, много по-малко.

— Аз вече голям! — гордо изтътна Шим.

— Желанието ти се изпълни! „Да бъде голям, колкото най-високостното дърво“ — повторих аз и му махнах да се наведе. — Пъхни ръка през дупката, трябва да се махнем оттук.

Шим изсумтя, послуша ме и опря огромната си длан на пода до нас, толкова близо до една пропаст, че за да се изкатерим, трябваше да минем един по един по тесния проход. Риа реши да опита първа.

Докато внимателно заобикаляше пропастта, аз претеглих Душегубеца в ръка. Макар че сребърната му дръжка бе изстинала в хватката на Рита Гаур, двете остриета искряха с блясък, който напомняше на лунна светлина, танцуваща по неспокойната повърхност на морето.

Изведнъж се сетих за Съкровищата на Финкайра. И тях трябваше да спася! Не знаех колко време ни остава, преди замъкът да се срути напълно, но трябваше да го използвам, за да спася Съкровищата, които все още не бяха унищожени сред развалините.

— Хайде! — подкани ме Риа, стиснала палеца на Шим.

— Първо ти — отвърнах. — После изпрати Шим да ме вземе.

Докато тя тревожно ме наблюдаваше, събрах ръце пред устата си и се провикнах:

— Добре, Шим. Вдигай!

Риа полетя към тавана, а аз поставих Душегубеца на най-безопасната на вид каменна плоча, която ми попадна пред очите. След това затършувах из останките на огромната зала. Пълзях между прекатурени колони и трупове на гулианти, избягвах падащи камъни и прескачах лъкатушещи пукнатини, като се движех възможно най-бързо и внимателно. През цялото време над грохота и стоновете на почти унищожения замък ехтеше тропотът от Танца на великаните.

Бързо открих Цъфтящата арфата — повечето й струни бяха непокътнати. После се натъкнах на сияйно оранжево кълбо, навярно Огнената сфера. Бързо ги пренесох при Душегубеца и се върнах за още. До преобърнатия червен трон открих тоягата си, която поне за мен бе истинско съкровище. В далечния край на залата открих Повелителя на бляновете, полупогребан сред развалините, както и мотиката, за която Хон ми беше казал, че сама се грижи за семената.

В крайна сметка открих шест от Седемте мъдри сечива. След мотиката се натъкнах на плуга, който оре сам, макар че тежестта му се оказа почти непосилна за мен. После намерих чук, лопата и кофа, за чиито сили можех само да гадая. Накрая попаднах и на триона, за който знаех от Хон, че реже само толкова дърво, колкото е нужно. Макар че част от дръжката му беше счупена, той беше напълно използваем.

Тъкмо го бях оставил при другите, когато лицето на Шим пак надникна през дупката.

— Ти трябва идва! — прогърмя той. — Замък всеки момент падне!

Кимнах, макар че ми се щеше да открия и последното мъдро сечиво. Не знаех как изглежда, от което задачата ми ставаше още по-трудна. Въпреки това, докато пълнех шепата на Шим със Съкровища, не преставах да се оглеждам.

— Ти готов ли вече? — нетърпеливо изрева той.

— Почти — отвърнах аз и метнах тоягата си в дланта му. — Още само минутка, докато се покатеря и аз.

— Бързостно! Може нямаш минутка!

Прав беше — още преди да довърши, камъните под краката ми рязко се раздвижиха. Закатерих се по пръстите му и хвърлих последен поглед на залата.

В този момент в сенките до една смазана колона зърнах нещо, което ме накара да изтръпна. Не беше липсващото Мъдро сечиво, а ръка, която опипваше безпомощно наоколо. Ръката на Стангмар.

— Хайде, хайде! — умоляваше ме Шим. — Аз вижда, таван скоро падне!

Поколебах се само за миг. Къс от тавана над мен наистина пропадна, но аз се втурнах обратно сред развалините. Всичко наоколо се предаваше все по-бързо на разрухата, а тропотът и напевите на великаните отвън се усилваха.

Достигнах Стангмар и се приведох над него. Той лежеше по лице на пода, златната диадема все още блестеше на челото му. Огромна каменна плоча бе затиснала кръста и едната му ръка. Другата, свита в юмрук, вече не шаваше. Само полуотворените му очи издаваха, че е жив.

— Ти? — дрезгаво простена той. — Дойде, за да гледаш как умираме ли? Или мислиш сам да ни убиеш?

Отговорих, като се пресегнах и сграбчих ръбовете на плочата. Опитах се да я повдигна с всички сили и макар че краката ми трепереха, а дробовете ми заплашваха да се пръснат, камъкът дори не помръдна.

Щом осъзна какво правя, кралят ме изгледа с презрение.

— Значи ще ни спасиш сега, за да ни убиеш по-късно?

— Ще те спася сега, за да живееш по-късно — заявих аз, макар че подът започваше да се накланя.

— Ха! И очакваш да ти повярваме?

Съсредоточих се и отново напрегнах мускули, като призовах всичките си сили. По челото ми плъзна пот и опари незрящите ми очи. Накрая плочата леко помръдна, но това не стигаше, за да освободя Стангмар.

Преди да успея да опитам отново, подът пропадна. Двамата се изтърколихме в мрака, а край нас се надигна предсмъртният рев на Замъка под Покрова.

Изведнъж нещо спря падането ни и със Стангмар се претърколихме един връз друг. Отначало не разбрах върху какво сме паднали, макар че усещах, че е много по-меко от камък. Тогава факлите на великаните отново грейнаха, аз огледах руините под нас и чух познат глас. Веднага разбрах какво се е случило.

— Аз ви хванал! — тържествуващо извика Шим. — Хубавостно е, че имам две ръце!

— Да — отвърнах и седнах в шепата му. — Хубавостно е. Великанът се намръщи.

— Злият крал е с теб — обяви той и гневно изрева: — Аз ще го изяде!

Ужас обля лицето на Стангмар.

— Чакай! — извиках аз. — Нека да го пленим, а не да го убиваме.

Кралят ме зяпна удивено.

Шим отново изръмжа и недоволно сбърчи огромния си нос.

— Ама той лош! Съвсем, напълно, абсолютно лош!

— Може и така да е — отвърнах аз, — но освен това ми е баща — обърнах се и се взрях в тъмните очи на мъжа до себе си. — Едно време, много отдавна, обожавал да се катери по дърветата. Понякога само за да усети беса на някоя буря.

Погледът на Стангмар едва забележимо омекна, сякаш думите ми го прободоха по-дълбоко от острието на Душегубеца. Той се извърна.

Шим ни остави върху купчина суха трева на склона на хълма, където доскоро застрашително се издигаше Замъкът под Покрова. После се отдръпна, а земята се разтресе под краката му. Седна и опря гръб в хълма, протегна се и шумно се прозя. Знаех, че скоро ще захърка още по-шумно.

Наблизо стоеше Риа и аз оставих измъчения Стангмар, за да отида при нея. Тя бе вперила взор на запад, отвъд руините на замъка, към бледозелената ивица на далечния хоризонт. Дочу стъпките ми и се обърна, а широко отворените й очи сякаш танцуваха.

— Ти си в безопасност!

— Като повечето Съкровища — кимнах аз и тя се усмихна за пръв път от много време насам. — Риа! Аз ли греша, или става по-светло?

— Не грешиш! Покровът си отива, като замъка и гулиантите.

Посочих към великаните. И танцът, и напевите им бяха утихнали и те си тръгваха, един по един или на групи.

— Къде отиват?

— По домовете си.

— По домовете си — повторих аз.

Двамата огледахме останките от замъка. Макар че Танцът на великаните бе разрушил повечето от тях, забелязах няколко огромни камъка, непокътнати и подредени във величествен кръг. Някои бяха изправени, други — леко наклонени, а трети крепяха тежки напречни канари. Може би великаните ги бяха наредили така, а може би просто не ги бяха съборили. Не знаех.

Докато първите слънчеви лъчи огряваха Мрачните хълмове, аз мълчаливо наблюдавах внушителния кръг. Хрумна ми, че този каменен пръстен ще се издига като вечно доказателство, че и най-здравите стени не могат завинаги да препречат пътя на онова, което е истинско. Истинският взор. Истинското приятелство. Истинската вяра.

Изведнъж осъзнах, че помня детството си на това място. На същия този хълм! „Едва щом в залата затропат великани, стените до една на пух и прах ще станат.“ Разбрах, че пророчеството не се отнася само за каменните стени. Моите собствени вътрешни прегради, които ме бяха откъснали от миналото ми в деня, когато се озовах на брега на Гуинет, бяха започнали да се рушат заедно със стените на замъка.

Спомените ми се върнаха — първо на леки проблясъци, а после като прииждащи вълни. Майка ми, седнала пред уютен огън и увита в шала си, която ми разказва легендата за Херкулес. Баща ми, тъй силен и уверен, възседнал черен жребец на име Ион. Първият път, когато вкусих ларкон, спираловидния плод. Първият път, когато плувах в Несекващата река. И последните тъжни минути, преди да избягаме, за да спасим живота си — как се молех морето да ни избави някак от смъртта!

Накрая от дълбините на детството ми изплуваха думите на напев, наречен „Ледра“. Напев, който майка ми пееше много отдавна, така, както великаните го пееха днес.

— Риа — промълвих аз. — Още не съм открил истинския си дом и не съм сигурен, че някога ще го намеря. За пръв път обаче мисля, че знам къде да търся.

Тя повдигна вежда.

— Къде?

Махнах с ръка към каменния кръг, който блестеше на назряващите слънчеви лъчи.

— През цялото време го търсих тъй, сякаш мога да го открия на някоя карта. Току-що си спомних един дом, който някога познавах. Тук, точно на това място! И въпреки това чувствам, че ако истинският ми дом съществува, той не е на карта, а някъде в мен самия.

— Там, където са спомените ни за Беля — добави тя с глас, пълен с тъжен копнеж.

Бръкнах в торбата си, извадих перото и нежно го погладих с пръст.

— Имам някаква представа какво може да му се е случило, когато изчезна. Не мога да й повярвам напълно, но не мога и да я пренебрегна.

Риа огледа перото.

— И аз си мисля същото. И смятам, че и Арбаса би се съгласила.

— Ако е вярно и храбростта му е отворила портал към Отвъдния свят, двамата с Рита Гаур са минали заедно през него.

Тя се усмихна.

— Рита Гаур едва ли е имал такива планове! Това обаче ни даде възможността, от която се нуждаехме. И ако е вярно, Беля все още е някъде там и лети ли, лети.

— Рита Гаур също е там и беснее ли, беснее.

Тя кимна и лицето й стана сериозно.

— И все пак този ястреб ще ми липсва.

Пуснах перото, то бавно се завъртя във въздуха и падна в другата ми ръка.

— И на мен.

Риа подритна крехката трева в краката си.

— Виж какво още сме изгубили! Земята е тъй съсухрена, че не знам дали някога ще се съживи отново.

— Вече съм намислил нещо за това — леко се ухилих аз.

— Така ли?

— Цъфтящата арфа ще ни помогне, като повика пролетта.

— Разбира се! Как не се сетих!

— Мисля да мина с нея през всеки хълм, поляна и пресъхнал поток. Както и през една градина долу в равнината, където живеят двама мои приятели.

Сиво-сините очи на Риа светнаха.

— Дори се надявах… — започнах аз.

— Какво?

— Да дойдеш с мен. Може да ми помогнеш да съживим дърветата.

Тя звънливо се разсмя.

— Не знам дали ще дойда, но едно е ясно. Може да не си открил истинския си дом, но мисля, че откри неколцина приятели.

— Бих казал, че си права.

Няколко секунди тя остана на мястото си, вперила поглед в мен.

— И още нещо. Струва ми се, че откри истинското си име.

— Така ли?

— Да. Напомняш ми на ястреба, който стоеше на рамото ти. Можеш да бъдеш и свиреп, и нежен. Започнеш ли нещо, влагаш всичко от себе си и никога не се отказваш. Виждаш надалеч, но не с очите си. Знаеш кога да използваш силите си. И… можеш да летиш.

Тя хвърли поглед към каменния кръг, който блестеше като огромна огърлица.

— Истинското ти име трябва да бъде Мерлин.

— Не говориш сериозно.

— Напротив.

Мерлин. Всъщност, много ми харесваше. Не достатъчно, за да го приема, разбира се, макар че знаех, че имената понякога сами се лепват за притежателя си. Мерлин. Най-малкото необичайно име… и толкова многозначително заради радостта и мъката, които ме караше да изпитвам.

— Добре. Ще го изпробвам… но само за известно време.