Изгубените години

1

Стоя сам под звездите.

Цялото небе избухва в пламъци, сякаш се ражда ново слънце. Хората пищят и бягат, ала аз стоя вцепенен, с дъх, застинал в гърдите ми. Тогава виждам дървото, по-тъмно от сянка на фона на горящото небе. Лумналите му клони се извиват като пепелянки и посягат към мен. Огнените пипала наближават. Опитвам се да избягам, ала краката ми са от камък. Лицето ми гори! Покривам очите си с ръце и крещя.

Лицето ми! Лицето ми гори!

Събудих се. Потта ми пареше в очите, а сламеникът драскаше лицето ми.

Примигнах, поех си дълбоко дъх и обърсах горещите си бузи с длани, които ми се сториха приятно хладни.

Протегнах се и отново усетих позната болка между плешките. Пак тя! Щеше ми се най-сетне да престане. Защо ме мъчеше цели пет години, след като морето ме изхвърли на брега? Раните по главата ми отдавна бяха заздравели, макар че още не помнех нищичко за живота си, преди да се събудя на скалите. Защо тази рана не зарастваше? Повдигнах рамене. Още нещо, което никога нямаше да узная.

Започнах да тъпча обратно падналата от леглото ми слама и под нея открих мравка, помъкнала тялото на червей, неколкократно по-голям от нея самата. Напуши ме смях, докато наблюдавах как се опитва да се изкатери по хълмчето от слама. Лесно можеше да го заобиколи, но не — някакъв незнаен подтик я караше да се катери и да пада, да се катери и да пада… и така няколко минути.

Накрая се смилих над дребосъка. Посегнах към едно от крачетата му, но се сетих, че може да го откъсна, особено ако мравката се съпротивлява. Вместо това повдигнах червея. Както и очаквах, тя остана впита в него и зарита бясно във въздуха.

Преместих я от другата страна на препятствието. За моя изненада, щом пуснах червея, същото стори и тя. Обърна се към мен и бясно размаха миниатюрните си антени. Не ме напускаше чувството, че ме гълчи.

— Извинявам се — прошепнах аз, широко ухилен.

Мравката ми се кара още няколко секунди, после пак захапа червея и повлече тежкия товар към дома си.

Усмивката ми се стопи. Къде е моят дом? Бих повлякъл сламеника си и дори цялата колиба, ако е нужно, стига да знаех накъде да тръгна.

Обърнах се към отворения прозорец над главата ми и зърнах пълната луна, която сияеше като гърне разтопено сребро. Светлината й се изливаше през прозореца и процепите в покрития със слама покрив, обагряйки стаята като боя от неземна палитра. За миг почти скри нищетата наоколо, като застла пръстения под с килим от сребро, наръси неугледните кални стени със злато, а заспала в ъгъла фигура дари с ангелски ореол.

Знаех, че това е илюзия, не по-истинска от съня ми. Подът бе от пръст, леглото — от слама, колибата — изплетена от клони, слепени с кал. Дори курникът на съседите бе издигнат по-грижливо! Знаех, защото понякога се криех там, когато крякането и съскането на гъските ми допадаше повече от виковете и брътвежите на хората. Освен това през февруари в курника беше по-топло, а през май — по-сухо. Аз може да не заслужавах повече от гъските, но никой не би се усъмнил, че Брануен заслужава.

Гледах я как спи. Дишането й почти не надигаше вълненото одеяло и човек би помислил, че е спокойно. За съжаление аз знаех истината. Макар и да я навестяваше насън, денем спокойствието й убягваше.

Тя се размърда и завъртя лице към моето. На лунна светлина беше още по-красива от обикновено. И челото, и бледите й страни излъчваха покой, както в редките случаи, когато спеше дълбоко. Или когато безмълвно се молеше, което се случваше все по-често.

Намръщих се. Ако само склонеше да говори, да ми каже какво знае! И да знаеше нещо за миналото ни, отказваше да го разкрие. Дали защото наистина не знаеше, или защото не искаше аз да науча — това никога не успявах да отгатна.

За петте години, откакто споделяхме колибата, за себе си ми бе разкрила дори по-малко. Ако не се броеше нежното й докосване и скръбта в очите й, аз почти не я познавах. Знаех само, че не ми е майка, въпреки че твърди обратното.

Откъде бях толкова сигурен ли? Сърцето ми го знаеше. Тя бе твърде резервирана, твърде потайна. Една майка — една истинска майка — не би крила толкова неща от собствения си син, нали? Ако ми трябваха още доказателства, стигаше ми да я погледна в лицето. Тъй прелестно… и толкова различно от моето. В очите й нямаше и помен от черно, а връхчетата на ушите й не бяха заострени. Не бях неин син, също както не бях брат на гъските.

Нито пък вярвах, че истинското й име е Брануен, а моето — Емрис, както се опитваше да ме убеди. Каквито и да са били имената ни преди морето да ни изплюе на скалите, някак си бях сигурен, че не са тези. Колкото и често да ме наричаше Емрис, не можех да се отърся от чувството, че истинското ми име е… друго. Само че нямах представа къде да търся истината, освен сред танцуващите сенки в сънищата ми.

Брануен, ако това бе истинското й име, ми позволяваше да зърна поне частица от истинското й „аз“ само когато ми разказваше приказки и легенди, особено тези на древните гърци. Те със сигурност й бяха любимите, както и на мен. Не знам дали си даваше сметка за това, но заговореше ли за великаните, боговете, чудовищата и приключенията в древногръцките митове, част от нея сякаш оживяваше.

Вярно, тя обичаше да говори и за друидите-лечители и за чудотвореца от Галилея, но разказите за гръцките богове и богини озаряваха сапфирените й очи с особена светлина. Понякога бях почти сигурен, че говори за място, което всъщност смята за истинско — място, където бродят странни създания, а божествата живеят сред хората. Това ми се струваше глупаво, но за нея очевидно не беше.

Внезапен проблясък прекрати размишленията ми. Беше просто лунната светлина, отразена от медальона на врата й, макар че тази вечер зеленият камък сияеше по-ярко от обикновено. Осъзнах, че никога не съм я виждал да го сваля дори за миг.

Нещо тупна в пръстта зад мен. Обърнах се — беше снопче сухи листа, тънки и сребристи, пристегнати с трева. Сигурно бяха паднали от напречната греда, която крепеше не само покрива, но и десетки билки, листа, цветове, корени, ядки, парчета кора и семена. Това бе само част от колекцията на Брануен — на перваза на прозореца, зад вратата и от масата до сламеника й висяха още много такива снопчета.

Заради тях цялата колиба ухаеше на мащерка, буков корен, синап и какво ли още не. Обожавах ги! Без да броим копъра, от който кихах. От любимата ми кедрова кора се чувствах висок колкото великан, венчелистчетата на лавандулата гъделичкаха петите ми, а водораслите извикваха неясни спомени.

С всички тези пособия и съставки Брануен забъркваше лековити прахчета и помади. На масата бяха наредени всякакви купи, ножове, хаванчета и чукала, цедки и други подобни. Често я наблюдавах как мачка листа, бърка прахове, прецежда сок от растения или налага нечия рана или брадавица с най-различни смеси. За лечителството й обаче знаех толкова малко, колкото за нея. Разрешаваше ми да гледам, но не разговаряше с мен, нито ми разказваше приказки. Просто работеше и напяваше монотонно.

Къде бе научила толкова много за лечителското изкуство? Къде бе открила легендите на толкова много далечни земи и епохи? Къде се бе натъкнала на ученията на мъжа от Галилея, който все по-често занимаваше мислите й? Не искаше да ми каже.

Мълчанието й не дразнеше само мен. Селяните често шепнеха зад гърба й, дивяха се на лечителските й способности, на неестествената й красота и на странните й напеви. Веднъж-дваж дори дочух думите „чародейство“ и „черна магия“, които явно не пречеха на хората да я посещават, когато имаха нужда да изцери някой цирей, да излекува нечия кашлица или да разсее кошмар.

Самата Брануен изглежда не се тревожеше от мълвите. Стига хората да си плащаха за помощта, тъй че да можем да преживяваме, приказките и подозренията им не я интересуваха. Наскоро се бе погрижила за разранената ръка на възрастен монах, подхлъзнал се на мокрия калдъръмен мост при мелницата. Докато го превързваше, Брануен изрече една християнска благословия, което му допадна. Когато обаче продължи с друидски напев, той я упрекна и я предупреди да не богохулства. Тя спокойно отвърна, че самият Исус е бил толкова отдаден на лечителството, че сигурно също е черпил от мъдростта на друидите и на други, които днес наричаме езичници. Тогава монахът ядно захвърли превръзката и си тръгна, но не преди да разкаже на половината село, че служела на дявола.

Отново погледнах медальона. Сякаш не отразяваше лунната светлина, а искреше със своя собствена. За пръв път забелязах, че кристалът в центъра е не просто зелен, какъвто изглеждаше отдалеч. Приближих се и открих под повърхността му лилави и сини жилки, а червеникавите точици край тях пулсираха като хиляди миниатюрни сърца. Приличаше почти на око.

„Галатор.“ Думата ненадейно изплува в ума ми. „Нарича се Галатор“

Тръснах объркано глава. Откъде се взе тази дума? Не помнех да съм я чувал. Сигурно я бях доловил сред врявата на селския площад, където се сблъскваха и смесваха най-различни езици и диалекти — келтски, саксонски, римски, галски и някои още по-необичайни. Или пък я знаех от някоя от приказките на Брануен, също осеяни с причудливи думи — гръцки, еврейски, друидски и други, още по-древни.

— Емрис!

Резкият й шепот така ме стресна, че подскочих. Погледнах в невъзможно сините очи на жената, която споделяше с мен колибата и храната си, но нищо друго.

— Будна си.

— Да. А ти ме гледаше странно.

— Не теб — отвърнах аз. — Медальона ти.

Преди да се усетя, добавих:

— Твоя Галатор.

Тя ахна. С рязко движение пъхна амулета под робата си и като се опитваше да звучи спокойно, рече:

— Не помня да съм ти казвала тази дума.

Ококорих се.

— Искаш да кажеш, че е истинска дума? Правилната дума?

Тя ме изгледа замислено, почти заговори, после се спря.

— Трябва да спиш, синко.

Както винаги, настръхнах, когато ме нарече така.

— Не мога да спя.

— Ами ако ти разкажа някоя легенда? Може да довърша онази за Аполон.

— Не. Не сега.

— А да ти сваря отвара?

— Не, благодаря ти — поклатих глава аз. — Онази, дето я свари за сина на плетача на покриви, го приспа за три дни и половина.

Усмивка докосна устните й.

— Бедният глупчо изпи тридневна доза наведнъж.

— И без друго почти се разсъмна.

Тя придърпа грубото си вълнено одеяло.

— Е, ако ти не искаш да спиш, аз искам.

— Не може ли преди това ми кажеш нещо повече за онази дума? Гал… как беше?

Тя сякаш не ме чу, загърна се с одеялото и с обичайното си наметало от тишина и отново затвори очи. След секунди вече спеше, но покоят бе отлетял от лицето й.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Не помръдна.

— Защо никога не ми помагаш? — изхлипах аз. — Имам нужда от помощта ти!

Тя пак не помръдна. Известно време я наблюдавах огорчено, после се изтърколих от сламеника и наплисках лице с вода от голямото ведро до вратата. Хвърлих още един поглед на Брануен и гневът ми отново се разгоря. Защо не ми отговори? Защо не искаше да ми помогне? Дори в онзи момент ме мъчеше вина, че така и не я бях нарекъл „майко“, макар да знаех колко ще се зарадва, но… Що за майка отказва помощ на сина си?

Дръпнах въжената дръжка, за да отворя вратата. Тя пристърга по пръстта и се отвори, а аз напуснах колибата.

2

Небето на запад тъмнееше — луната бе почти залязла. Сребристите лъчи светлина по плътните облаци над Каир Ведуид бледнееха до сиво, а в предутринната дрезгавина гърбавите покриви на колибите приличаха на потънали в сянка камъни. Нейде наблизо блееха агнета. Моите приятели гъските започнаха да се събуждат, а от папратта два пъти се обади кукувица. Изпод напоените с роса дъбове и ясени свежият аромат на синчец се смеси с мириса на сламени покриви.

Беше май, а призори през май дори едно мрачно селце може да изглежда прелестно. Издърпах един бодил от ръкава си, заслушан в пробуждащата се природа. Този месец ме вълнуваше както никой друг. Цветята вдигаха личица към слънцето, раждаха се агнета, избуяваше зеленина, а заедно с цветята разцъфваха и мечтите ми. Понякога през май преглъщах съмненията си и дръзвах да повярвам, че някой ден ще разбера кой съм и откъде съм дошъл, ако не от Брануен, то от някой друг.

През май всичко ми се струваше възможно. Само да можех да впрегна самото време! Да превърна всеки месец в май! Или да се връщам назад във времето, тъй че настъпеше ли краят на месеца, да го изживея отново.

Задъвках долната си устна. Нямаше значение кой месец е, никога нямаше да обикна това село, нито да го сметна за свой дом. Знаех, че този ранен час ще бъде най-хубавият за целия ден, преди слънчевите лъчи да разкрият опърпаните колиби и изплашените лица на обитателите им. Както повечето селища в тази хълмиста, покрита с гори част от острова, Каир Ведуид съществуваше само заради един стар римски път. Нашата част следваше брега на река Тиуи, която продължаваше на юг, чак до морето. Макар че едно време оттук минавали цели полкове римски войници, сега по пътя се шляеха най-вече вагабонти и пътуващи търговци. Коне теглеха баржи, натоварени със зърно, а хората търсеха път към църквата „Свети Петър“ в Каир Мирдин или — както самият аз отлично помнех — към морето.

В ковачницата под огромния дъб издрънча метален инструмент. Нагоре по пътя чух тропот на копита и звън от конска юзда. След час хората щяха да се струпат на площада под дървото, където се събираха трите главни пътя на селото, а въздухът щеше да натежи от пазарене, спорове, придумвания… и кражби, разбира се.

Бях прекарал пет години в това село и все още не го чувствах като свой дом. Защо ли? Навярно защото всичко, от местните имена до местните богове, се изменяше, и то бързо. Новодошлите саксонци вече наричаха И Уидва, чиито ледени хребети се извисяваха над всичко, Сноудън или Снежния хълм. Нашата част от острова, отдавна известна като Гуинет, вече минаваше за страна и също си имаше ново име — Уелс. „Страна“ обаче предполагаше единност, каквато всъщност не съществуваше. Само през нашето селце ежедневно преминаваха толкова много пътешественици и диалекти, че Уелс ми се струваше не толкова страна, колкото междинна спирка.

Тръгнах по пътеката към мелницата и видях как последните лунни лъчи докосват склоновете на И Уидва. Шепотът на събуждащото се село се сля с ромона на реката под каменния мост. Жаба изкряка някъде до мелницата — единствената сграда в цялото село, построена от истински тухли.

Без предупреждение у мен се надигна тих шепот. „Иде сова“

Обърнах се тъкмо навреме, за да зърна как една квадратна глава и чифт грамадни кафяви криле ме подминават бързо като повей и безшумно като смъртта. След две секунди совата се спусна в тревата зад мелницата, а ноктите й изстискаха живота от жертвата.

„Белка за вечеря.“ Ухилих се сам на себе си, доволен, че някак си съм усетил совата и съм познал невидимата й плячка. Как ли? Нямах представа. Просто го разбрах, това е. И ми се струваше, че всеки относително наблюдателен човек би разбрал.

Въпреки това се чудех все повече и повече. Понякога сякаш наистина бях с една крачка пред останалите. Тази дарба, ако можеше да се нарече така, се бе появила едва преди няколко седмици и все още изобщо не я разбирах. Нито пък я бях споменал на Брануен или на когото и да било. Може би бе просто поредица от щастливи съвпадения… но и да беше нещо повече, можех поне да се позабавлявам с нея. Или дори да си помогна, ако закъсам.

Само ден по-рано бях наблюдавал как момчетата от селото се гонят с въображаеми мечове. За миг закопнях да бъда един от тях, но предводителят на шайката, Динатий, внезапно ме забеляза и се метна върху мен, преди да успея да избягам. Той открай време не ми се нравеше, беше зъл, глупав и сприхав, но се стараех не го обиждам, не толкова от любезност, колкото защото бе много по-едър от мен, както и от всяко друго момче в селото. След смъртта на майка си бе станал чирак на ковача и тежката ръка на майстора често го наказваше, задето бяга от задълженията си. Динатий неизменно си го връщаше — на по-малките от него. Веднъж изгори ръката на едно момче, което се осмели да се усъмни в римското му потекло.

Спомних си всичко това, докато се мъчех да се отскубна от ръцете му. Вдигнах очи и забелязах чайка, политнала ниско над нас. Посочих я и извиках:

— Виж! Дар от небето!

Динатий обърна лице нагоре точно когато птицата пусна един особено смрадлив дар, който го уцели право в окото. Докато той ругаеше и се опитваше да се избърше, а другите момчета се смееха, аз избягах.

Усмихнах се — бях се измъкнал на косъм. За пръв път се запитах дали не притежавам сила, още по-ценна от способността да предвиждам събитията. Ами ако… ако можех да ги контролирам? Да карам нещата да се случват, но не с краката, ръцете или гласа си, а само с мислите си?

Колко вълнуващо! Навярно пак бленувах по майски. Ами ако не беше само мечта? Щях да опитам.

Спрях до каменния мост и приклекнах над едно свито цветче. Съсредоточих се изцяло върху него и изтласках всичко друго от съзнанието си. Мразовитият въздух, блеещите агнета, тракането от ковачницата — всичко изчезна.

Взрях се в лилавите венчелистчета, докоснати от светлината на прокрадващия се от изток изгрев. Натежали от роса миниатюрни косъмчета обрамчваха всяко венчелистче, а една кафява листна въшка пъплеше по яката от листа около цвета. Ароматът му бе свеж, но не сладък. Някак си знаех, че скритата сърцевина ще е с цвят на зрял кашкавал.

Най-сетне усетих, че съм готов и започнах да убеждавам цветето да се разтвори. „Покажи се“, заповядах му аз. „Разтвори цвета си.“

Чаках дълго, но нищо не се случи.

Отново се съсредоточих. „Отвори се. Разтвори цвета си.“

Отново нищо.

Понечих да се надигна… и якичката от листа потрепна. Съвсем бавно, сякаш докосната от недоловим бриз. Миг по-късно едно от венчелистчетата с цвят на лавандула боязливо разгърна нежното си връхче. Последва го съседното, после още едно и още едно — накрая цялото цвете посрещна зората с отворени обятия. От сърцевината му щръкнаха шест меки стръкчета, подобни на пипалца… с цвят на зрял кашкавал.

Жесток ритник се вряза в гърба ми. Груб смях изпълни въздуха и смаза мига тъй рязко, както тежък ботуш стъпка цветето пред очите ми.

3

Изстенах и с мъка се изправих на крака.

— Динатий, прасе такова!

Широкоплещесто момче се изсмя изпод щръкналата си кафява коса.

— Ти си тоя със заострените уши. Като на прасе! Или като на демон! Все едно — по-добре прасе, отколкото копеле.

Бузите ми пламнаха, но се сдържах. Вгледах се в очите му — бяха сиви като гъши гръб. Трябваше да надигна глава, защото беше много по-висок от мен. Нищо чудно — раменете на Динатий вече понасяха тежести, под които биха се олюлели мнозина мъже. Освен че кладеше огъня на ковача — сама по себе си тежка, жежка работа — той цепеше дърва и ги пренасяше, натискаше духалото и мъкнеше желязна руда с килограми. В замяна ковачът му осигуряваше храна, сламеник и бой по главата.

— Никакво копеле не съм.

Динатий бавно разтърка четината по лицето си.

— Къде се крие баща ти тогава? Да не е шопар? Или някой плъх, от ония, дето живеят при вас с майка ти?

— Нямаме плъхове у дома.

— Дом! Така ли й викаш на мръсната дупка, в която се вре майка ти, за да прави магии?

Стиснах юмруци. Подигравките му към мен ме уязвяваха достатъчно, но да говори за нея така просташки… Кръвта ми закипя, но ясно осъзнавах, че Динатий иска да се сбия с него. Знаех и как ще завърши подобна схватка. По-добре да не избухвам. Трудно ми беше да озаптя ръцете си и още по-трудно — езика.

— Роденият от въздух не бива да вини вятъра.

— Какво ще рече това, копеленце?

Нямам представа откъде се взеха следващите ми думи.

— Ще рече, че не бива да наричаш някого копеле, когато собственият ти баща е бил саксонски наемник, преминал една нощ през това село и оставил след себе си само теб и един празен винен мех.

Динатий отвори уста и я затвори без звук. Осъзнах, че съм изрекъл думи, от които винаги се е боял, но никога не е признавал за истина. Думи, които удряха по-жестоко от сопи.

Лицето му поморавя.

— Не е вярно! Баща ми е бил римски войник. Всички го знаят! — свирепо ме изгледа той. — Ще ти покажа аз кой е копеле.

Отстъпих, а Динатий тръгна към мен.

— Ти си едно нищо, копеле. Нищо! Нямаш баща. Нямаш дом. Нямаш име! Това твоето откъде го открадна, копеле? Нищо не си! И ще си нищо завинаги!

От думите му ме заболя, а и виждах гнева, който изпълваше очите му. Огледах се, за да потърся път за бягство. Не можех да го надбягам, не и без известна преднина, а днес над нас нямаше птици. Хрумна ми нещо. „Днес над нас няма птици.“

Също както предния ден, посочих нагоре и извиках:

— Виж! Дар от небето!

Динатий, който тъкмо се готвеше да скочи, този път не вдигна глава. Вместо това се сви, сякаш за да се предпази от удар. Точно на това се надявах. Обърнах се и се побягнах като подплашен заек през окъпания от дъжд двор на мелницата.

Той изрева от гняв и се понесе след мен.

— Върни се, страхливецо!

Стрелнах се през тревата, прескочих един строшен воденичен камък и няколко парчета дърво и пресякох моста. Кожените ми ботуши шумно шляпаха по влажните камъни. Докато се носех към отсрещния край, чувах стъпките на Динатий по-ясно и от собственото си тежко дишане. Свърнах рязко и поех по стария римски път край речния бряг. Отдясно се пенеха водите на Тиуи, а отляво, чак до И Уидва, се простираше гъста гора, прорязана само от вълчи и еленски пътеки.

Поне шейсет крачки тичах по каменния път, а той ме настигаше. Щом превалих едно малко възвишение, изоставих пътя и се хвърлих в гъстите храсти досами гората. Тръните деряха прасците и бедрата ми, но ужасът ме тласкаше все по-навътре. Най-сетне се измъкнах от гъсталака, прескочих един паднал клон, прелетях над някаква вадичка и задращих нагоре по една мъхната скала. Открих тънка животинска диря, която се виеше из гората като змия и я следвах, докато накрая се озовах във величествена дъбрава.

Спрях, колкото да чуя как Динатий с трясък си проправя път през клоните. Без да се замислям, приклекнах върху възглавницата от иглички и отскочих към най-ниските клони на един величествен бор. Катерех се нагоре като катерица, клон подир клон, докато се озовах на три човешки боя от земята.

В същия момент Динатий навлезе в гората и спря да се огледа. Бях се свил точно над него. Сърцето ми препускаше, дробовете ми горяха, краката ми кървяха. Стараех се да остана неподвижен и да дишам плитко и безшумно, въпреки че дробовете ми отчаяно се нуждаеха от повече въздух.

Динатий се взря наляво, после надясно в сумрака. Понечи да погледне нагоре, но в окото му попадна люспица кора и той изрева:

— Проклета да е тая гора!

Внезапно дочу леко шумолене някъде в далечината и се хвърли натам.

През следващите няколко часа останах на клона и наблюдавах как ленивите слънчеви лъчи осветяват боровите иглички, а вятърът бавно крачи сред дърветата. Най-сетне се убедих, че съм се изплъзнал и дръзнах да се размърдам. Само че не слязох, а тръгнах нагоре.

Докато търсех опора по клоните-стъпала, сърцето ми пак запрепуска, ала не от страх или от усилието. Туптеше в очакване. Нещо в това дърво, в този миг ме развълнува по начин, който не можех да обясня. С всеки покорен клон духът ми също се издигаше. Сякаш колкото по-високо се изкачвах, толкова по-надалеч виждах, толкова по-ясно чувах, толкова по-фини аромати долавях. Представях си как летя редом с малкия сокол, кръжащ над дърветата.

Изгледът под мен се разшири. Проследих лъкатушния път на реката, която се спускаше по хълмовете и продължаваше на север. Напомняше ми на гигантско влечуго, излязло от приказките на Брануен. Хълмовете пък се редяха вълнообразно, като гънки на древен мозък. Запитах се какви ли мисли е родил през изминалите епохи. Тази гора негов блян ли беше? Ами този ден?

От мъглите, кълбящи се около най-стръмните хълмове, се издигаше туловището на И Уидва и обгърнатият й в бяло сияен връх. Заоблените сенки на облаците пълзяха по билото й като следи от великански стъпала. Де да можех да зърна самите великани! Да видя танца им!

В небето на запад облаците се сгъстяваха, макар че все още виждах проблясъците на светлината по огряното от слънце море. Гледката ме изпълваше със смътен копнеж. Някак си знаех, че истинският ми дом, истинското ми име ме чакат… някъде там. В мен закипяха течения, бездънни като самия океан.

Посегнах към следващия клон, залових се за основата му и прехвърлих крак връз него. Няколко вейки се откъртиха и се понесоха към земята в спираловиден танц. Изпъшках, издърпах се с всички сили и успях да седна на клона.

Готов да си отпочина, се наместих там, където клонът се съединяваше със ствола и се облегнах назад. Ръцете ми лепнеха от смола и аз ги вдигнах към лицето си, за да вдъхна сладкия й аромат.

Ненадейно нещо докосна дясното ми ухо. Извърнах се — зад ствола се скри пухкава кафява опашка. Протегнах се, за да надзърна оттатък и дочух пронизително изсвирване. В следващия миг четири малки крачета изтопуркаха по гърдите ми и надолу по единия ми крак.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как катерицата скача от стъпалото ми към един от по-ниските клони. С широка усмивка наблюдавах как животинката се суети, бръщолеви и писука, а тя се носеше нагоре-надолу по ствола, размахваше опашка като рошаво знаменце и през цялото време гризеше шишарка с размерите на собствената си глава. Внезапно спря, сякаш току-що ме беше забелязала. Огледа ме набързо, пак изписука и скочи върху протегнатия клон на съседното дърво. Оттам забърза надолу по другия дънер и се скри. Запитах се дали съм й се сторил толкова смешен, колкото тя на мен.

Познатата тръпка отново ме подтикна да се катеря. Вятърът се усили, а с него и еликсирът от аромати, който извираше от дърветата. От обелените клони навсякъде около мен се лееше смола и ме потапяше в река от ухания.

Отново зърнах кръжащия сокол. Не можех да съм сигурен, но чувствах, че ме наблюдава. Само той знаеше защо.

Първият гръмотевичен грохот стигна до мен, когато се изкачих на най-високия клон, който можеше да ме издържи. Придружи го още по-силен рев — общият зов на хиляди зелени гиганти, превиващи се под напора на вятъра. Взрях се в морето от дървета, чиито корони се люлееха като заоблени вълни. Под общия грохот долавях различните им гласове — дълбоките въздишки на дъба и резкия шепот на глога, свистенето на бора и пукота на ясена. Игличките потракваха, листата трополяха, стволовете стенеха, хралупите свиреха. Всички тези гласове се сливаха във величествен хор, който пееше на език, доста сходен с моя собствен.

Вятърът се усили и борът, в чиито клони седях, се люшна напред и назад почти като човешко тяло, отначало почти доловимо, после все по-дивашки. Заедно с вятъра нарасна и страхът ми, че стволът може да се прекърши и да ме запрати на земята. С времето обаче увереността ми се възвърна. Изумен как е възможно дървото да е тъй гъвкаво и устойчиво едновременно, аз здраво се държах, докато то се мяташе и извиваше, изписвайки дъги и елипси из въздуха. С всяко грациозно движение сякаш губех усещането, че съм земно създание и все повече се чувствах като неразделна част от вятъра.

Плисна дъжд и сля шепота си с ромона на реката и песнопението на гората. Водата се сипеше по клоните като зелен водопад. По всеки ствол потекоха миниатюрни реки, които криволичеха между ливади от мъх и каньони от кора. През това време аз яздех вихъра. По-мокър от това не бих могъл да бъда. По-свободен — също.

Когато бурята най-после утихна, сякаш целият свят се прероди. По измитите от дъжда листа затанцуваха слънчеви лъчи. От всяка полянка се издигна мъглица. Цветовете бяха по-ярки, уханията — по-свежи. За пръв път в живота си осъзнах, че Земята винаги се ражда отново, че животът непрестанно се обновява. Че това е просто един обикновен следобед, но и първата сутрин от Сътворението.

4

Късният следобед вече удължаваше сенките и задълбочаваше нюансите на гората, когато усетих лека болка в стомаха, която бързо се усили. Бях гладен. Гладен като вълк.

Когато хвърлих последен поглед на пейзажа пред себе си, по хълмовете пъплеше златиста мрежа от светлина. Заслизах по боровите клони и когато стигнах до най-долния, който все още бе мокър от дъжда, аз сключих пръсти върху омекналата му кора и увиснах над земята. Осъзнах, че незнайно защо познатата болка между плешките не ме е тормозила, откакто се бях покатерил на дървото. Пуснах се и паднах върху мек килим от иглички.

Внимателно положих длан върху грапавия ствол. Почти усещах как соковете се движат през внушителната като колона снага, както кръвта — през собственото ми тяло. Потупах го нежно, за да му благодаря.

Погледът ми попадна върху пръстен от кафеникави гъби с чорлави глави, поръсени с иглички и сгушени в основата на бора. От разходките си с Брануен знаех, че са ядливи и вкусни и веднага им се нахвърлих. Бързо ги излапах до една, както и корена на едно растение с лилави листа, което растеше наблизо.

Открих еленовата пътечка и се върнах при поточето. Събрах длани и пийнах от ледената вода. По зъбите ми плъзна хлад, а езикът ми се събуди. С олекнали стъпки бодро закрачих по пътя, който водеше към селото.

Скоро прекосих моста — оттатък мелницата скупчените сламени покриви на Каир Ведуид приличаха на бали суха трева. В една от тях жената, която твърдеше, че ми е майка, навярно превързваше нечия рана или бъркаше отвари, потайна и безмълвна както винаги. За свое учудване открих, че тая надежда някой ден да обикна това място. Да се почувствам като у дома си.

Докато влизах в селото, дочух игривите подвиквания на другите момчета. Първият ми импулс беше да се втурна към някое от обичайните си скривалища. И все пак… Усетих прилив на увереност. Сега бе моментът да се присъединя към игрите им!

Поколебах се. Ами ако Динатий беше наблизо? Най-добре да държа ковачницата под око. А и кой знае, може би дори той щеше да стане по-сговорчив с времето.

Бавно се приближих. Под дъба, където се събираха трите главни пътя, фермери и търговци предлагаха стоките си. Вързани на близките стълбове, коне и магарета махаха с опашки, за да пропъдят мухите. До тях сериозен, почти печален бард забавляваше няколкото си слушатели с някаква балада. Внезапно една опашка го шибна през устата и докато престане да се дави и си върне самообладанието, той вече бе изгубил публиката си.

В далечния край на площада четири момчета се упражняваха да хвърлят камъни и клечки по купчина парцали, натрупана до ствола на дъба. Видях, че Динатий го няма и облекчено въздъхнах. Накрая се доближих достатъчно, за да подвикна на едното момче:

— Как е мерникът ти днес, Лъд?

Към мен се обърна набит русоляв хлапак. Кръглобузото му лице и малките очи му придаваха постоянно изненадан вид. В миналото не бе враждебно настроен към мен, но днес ми се стори предпазлив. Не знаех дали го тревожи Динатий, или присъствието ми.

Пристъпих по-близо.

— Не се тревожи, нито една птица няма да се изпусне върху главата ти.

Лъд ме погледна и се разсмя.

— Ама беше добър изстрел!

Усмихнах му се.

— Много добър.

Той ми подхвърли един малък камък.

— Защо не се пробваш?

— Сигурен ли си? — попита го едно от другите момчета. — На Динатий няма да му хареса.

Лъд сви рамене.

— Давай, Емрис. Да видим как хвърляш.

Докато претеглях в длан камъка, момчетата се спогледаха. Рязко го метнах към парцаления куп. Той излетя твърде високо и удари курника с гъските, които се разкрякаха и запляскаха с криле.

Измърморих:

— Слаба работа.

— Я по-добре се приближи — подигра ме едно от момчетата. — Направо застани под дървото.

Другите се разсмяха. Лъд махна с ръка, за да ги накара да млъкнат и ми подхвърли още един камък.

— Опитай пак. Трябват ти само малко упражнения.

Нещо в тона му ми върна увереността. Отново се прицелих, а те не ме изпускаха от очи. Този път поспрях за миг, за да преценя разстоянието и теглото на камъка. Без да изпускам от очи парцалите, замахнах и стрелях.

Камъкът попадна право в целта. Лъд доволно възкликна, а аз не можах да скрия гордата си усмивка.

Тогава забелязах нещо странно. Вместо да мине през парцалите и да удари ствола на дървото отзад, камъкът беше отскочил, сякаш в тях имаше нещо твърдо. Вгледах се и сърцето ми прескочи. Парцалите се размърдаха, разнесе се жаловито стенание.

— Това е човек! — невярващо извиках аз.

— Не е човек — поклати глава Лъд и нехайно махна с ръка. — Това е евреин.

— Гнусен евреин — додаде друг хлапак и сам замери купчината. Улучи и човекът пак простена.

— Ама… не може така! — понечих да продължа, но се спрях. И да имаше някакъв шанс да ме приемат в групата, рискувах напълно да го изгубя.

— Защо не? — Лъд се засили, за да хвърли една дебела пръчка. — Да не е минавал оттук. От Ада са се пръкнали, като демоните. Имат рога и опашки. Разнасят зарази и носят лош късмет.

Купчината изскимтя, а аз преглътнах с мъка.

— Не вярвам в такива безсмислици. Хайде да пуснем просяка и да се целим в нещо друго.

Лъд ме изгледа странно.

— По-добре не го защитавай. Хората може да се зачудят дали… — той замлъкна, за да си подбере думите. — Дали не си от техния вид.

— Всички сме от един вид! Евреинът е човек, също като теб и мен — казах аз, хвърлих поглед към просяка, който се опитваше да пролази по-далеч от нас, и изръмжах: — Оставете го на мира.

Лъд само се подсмихна и хвърли тежката пръчка.

Замахнах и извиках:

— Не! Не го удряй!

Пръчката рязко спря насред въздуха и падна на земята, сякаш се бе ударила в невидима стена. Момчетата се втрещиха. Челюстта ми увисна — бях не по-малко изумен от тях.

— Заклинание — прошепна едно от тях.

— Чародейство! — рече друго.

Облото лице на Лъд пребледня и той бавно отстъпи назад.

— Махни се, ти… ти…

— Дяволско изчадие! — довърши друг глас.

Извърнах се и се намерих лице в лице с Динатий. Туниката му бе скъсана и окаляна след дългото бродене из гората. Под злобната гримаса изглеждаше доволен, че най-сетне е притиснал жертвата си.

Изправих гръб и контрастът между ръстовете ни стана още по-очевиден.

— Нека да не бъдем врагове.

Той се изплю на бузата ми.

— Да не мислиш, че бих станал приятел на дяволско пале като теб?

Присвих очи и избърсах лицето си. Само така успях да удържа гнева си и да опитам отново. С разтреперан глас заявих:

— Не съм демон. Момче съм, също като теб.

— Знам аз какво си! — гласът на Динатий ме връхлетя като лавина. — Баща ти е бил демон, а майка ти се занимава с демонски работи! Ти си дете на дявола!

Изкрещях и се хвърлих отгоре му.

Динатий бързо отстъпи встрани, вдигна ме във въздуха и ме просна на земята. За по-сигурно ме изрита в ребрата и аз се затъркалях в пръстта.

Едва намерих сили да се надигна. Над мен се извисяваше Динатий, отметнал назад чорлавата си глава, и се смееше. Другите момчета му пригласяха и го насърчаваха.

— Какво ти стана, изчадие демонско? — подиграваше ме Динатий.

Болката беше ужасна, гневът ми — още повече. Притиснал с ръце удареното място, аз с мъка се надигнах на колене, а после се изправих. Изръмжах като ранено животно и отново се хвърлих напред, размахвайки ръце.

Миг по-късно се прострях по лице в тревата, останал без дъх. Усетих вкуса на кръв. Хрумна ми да се престоря на умрял с надеждата, че мъчителят ми ще изгуби интерес, но знаех, че това няма да стане.

Когато се насилих да се изправя отново, смехът на Динатий секна. С мъка се закрепих на треперещите си крака и надникнах в очите му. Онова, което открих в тях, ме свари неподготвен.

Под войнствеността му зърнах искрена изненада.

— Свети Исусе на кръста, ама че си упорит!

— Достатъчно, за да ти се опълча — отвърнах с пресипнал глас и свих юмруци.

В същия миг между нас застана женска фигура, изникнала сякаш от нищото. Момчетата, с изключение на Динатий, уплашено отстъпиха. Ахнах от изненада.

Беше Брануен.

Макар че по лицето му премина сянката на страха, той се изплю в краката й.

— Отмести се, дяволице!

Очите й блеснаха и тя го изгледа свирепо.

— Оставете ни.

— Върви при дявола! — отвърна той. — За там сте и двамата.

— Така ли било? Тогава най-добре вие бягайте — каза тя и вдигна заплашително ръце. — Или ще ви посипя с огън и жупел!

Динатий поклати глава.

— Ти ще гориш на кладата. Не аз!

— Аз не се боя от огъня, той не може да ме нарани!

Лъд нервно изгледа Брануен и дръпна Динатий за рамото.

— Ами ако казва истината? Да вървим!

— Не и преди да съм приключил с палето й.

Сините очи на Брануен проблеснаха.

— Вървете си веднага. Или ще изгорите!

Той отстъпи назад, а Брануен се наведе към него и изрече една-единствена заповедна дума:

— Веднага.

Момчета се обърнаха и побегнеха и щом видя това, Динатий изгуби увереността си. Вдигна и двете си ръце и направи знака против уроки.

— Веднага! — повтори Брануен.

Динатий я изгледа ядно, обърна се и си замина.

Хванах Брануен за лакътя и двамата бавно се прибрахме в колибата.

5

Изтегнат на сламеника, аз присвих болезнено очи, докато Брануен разтриваше насинените ми ребра. През дупките в покрива проникваха слънчеви лъчи и докосваха рамото и лявата й длан. Тя тревожно свъси вежди, а сините й очи ме наблюдаваха толкова съсредоточено, че сякаш заплашваха да прогорят кожата ми.

— Благодаря ти за помощта.

— Няма защо.

— Беше чудесна. Наистина! И се появи тъкмо навреме, от нищото! Като някое от твоите гръцки божества, Атина например.

Бръчиците по челото й се умножиха.

— По-скоро като Зевс, опасявам се.

Засмях се и веднага съжалих, защото ребрата ме заболяха.

— Посипа ги с гръм и мълнии.

— Вместо с мъдрост — мрачно въздъхна тя. — Постъпих като всяка друга майка, дори ако ти никога…

— Какво?

Тя поклати глава.

— Няма значение.

Стана, за да приготви някаква лапа, която миришеше на дим и кедър. Няколко минути слушах как реже и мачка нещо, а после се върна при мен. След това наложи лапата върху ребрата ми, покри я с няколко листа и внимателно ги притисна с две ръце. Постепенно в костите ми се вля топлина, сякаш мозъкът им се бе превърнал в течен пламък.

След известно време Брануен затвори очи и започна тих, бавен напев, който бях чувал и преди. Дотогава не бях успял да разбера дали песента лекуваше поверения й човек, или самата нея. Този път наблюдавах лицето й и нямах никакво съмнение — напевът бе за нея, не за мен.

Чувствах, че думите идват от свят, от който ме делят цели океани. Изчаках я да отвори очи и зададох въпроса, който винаги ме бе глождил, без да очаквам отговор.

— Какво значи това?

Брануен се взря в мен с очи, които сякаш проникваха в самата ми душа. Като внимателно подбираше думите си, тя отвърна:

— В песента се говори за едно вълшебно място, пълно с очарование и илюзии. За земя на име Финкайра.

— А думите накрая? Дравиа, дравиа Финкайра?

Гласът й стана по-тих и от шепот.

— Пребъди, пребъди, Финкайра — Брануен сведе очи. — Финкайра, земя на безброй чудеса, възпята от много трубадури, на много езици. Казват, че е отчасти в нашия свят и отчасти в света на духовете. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва. О, какви истории мога да ти разкажа! Цветовете там са по-ярки от изгрева, въздухът — по-уханен и от най-тучната градина. Там ще откриеш много загадъчни създания — дори, както мълви легендата, първите великани.

Извъртях се върху сламата, така че лицето ми да е по-близо до нейното.

— Говориш така, сякаш това място съществува.

Дланите й се стегнаха върху ребрата ми.

— Не повече от останалите, за които съм ти разказвала. Приказките може да не са истински като това мазило, сине, но все пак са истински! Достатъчно, за да ми помагат да живея. И да работя. И да намирам смисъл във всеки сън, всяко листо, всяка капка роса.

— Нима искаш да кажеш, че твоите приказки, онези за гръцките богове например, са истина?

— О, да — кимна Брануен и се замисли за миг. — За тях трябва вяра, не факти. Не разбираш ли? Те съществуват в съкровеното време, което се движи в кръг, а не в историческото, което тече по права линия. Ала са истински, сине. В някои отношения много по-истински от живота в това окаяно селце.

Намръщих се, объркан.

— Гръцкият Олимп обаче положително не е като нашата И Уидва.

Пръстите й се поотпуснаха.

— Не са толкова различни, колкото си мислиш. Връх Олимп съществува и наистина, и в легендите. И в историческото, и в съкровеното време. Така или иначе, Зевс, Атина и останалите са там. То е място „помежду“ — не изцяло в нашият свят, не изцяло в отвъдния, а между двата. Тъй както мъглата не е изцяло въздух и изцяло вода, а по малко и от двете. Друго такова място е Делос, гръцкият остров, където е роден и обитава Аполон.

— Да, в легендите, но не и наистина.

Тя ме изгледа странно.

— Сигурен ли си?

— Ами… не, май че не съм. Никога не съм ходил в Гърция, но сто пъти съм виждал И Уидва през онзи прозорец. Никакъв Аполон няма там! Нито в планината, нито в селото.

Тя отново ми хвърли странен поглед.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен! — сопнах се аз, сграбчих шепа слама и я хвърлих във въздуха. — Ето какво представлява това селце! Мръсна слама, напукани стени, гневни хора. И невежи! Половината са убедени, че наистина си магьосница.

Тя махна лапата и огледа охлузените ми ребра.

— И въпреки това идват, за да ги лекувам.

Брануен взе една дървена паница, пълна със зеленикавокафяв мехлем, който силно миришеше на презрели къпини, и започна бавно да го втрива с два пръста на лявата си ръка.

— Я ми кажи — заговори тя, без да сваля поглед от раната, — някога разхождал ли си се извън селото, далеч от глъчката? Случвало ли ти се е да усетиш присъствието на дух, на нещо незримо? До реката, например, или в гората?

В мислите си се върнах при огромния бор, люлеещ се в бурята. Почти долавях шепота на клоните, уханието на смолите, сякаш усещах грапавата кора под пръстите си.

— Ами, понякога в гората…

— Да?

— Струва ми се, че дърветата, особено най-старите, сякаш са живи. Сякаш не са растения, а хора. С лице, с дух.

Брануен кимна.

— Като дриадите и хамадриадите — тя ме изгледа печално и продължително. — Ще ми се да можех да ти почета за тях на езика на гърците. Те разказват толкова по-добре от мен! Ами книгите..? Емрис, виждала съм цяла стая, пълна с книги. Бяха толкова дебели, прашни и подканящи, че сядах с една в скута си и по цял ден само четях. Продължавах до тъмна доба, чак докато заспя, а насън понякога ме посещаваха дриадите или самият Аполон.

Тя спря, без да довърши.

— Никога ли не съм ти разказвала за Дагда?

Поклатих глава.

— Това какво общо има с Аполон?

— Имай търпение — отвърна тя, взе още малко мехлем и продължи работата си. — Келтите, които са живели в Гуинет достатъчно дълго, за да разбират съкровеното време, си имат свои аполоновци. Слушах за тях като дете, дълго преди да се науча да чета.

Аз подскочих.

— Ти имаш келтска кръв?! Мислех, че идваш от… откъдето и аз, отвъд морето.

Пръстите й се стегнаха.

— Така е, но преди да отида там, живеех тук, в Гуинет. Не в това село, а в Каир Мирдин, който тогава не беше толкова пренаселен. А сега ме остави да продължа.

Кимнах послушно, обнадежден от думите й. Не беше казала много, но за пръв път споменаваше детството си.

Тя продължи както заниманието, така и разказа си.

— Дагда е от онези аполоновци — един от най-могъщите келтски духове, богът на пълното познание.

— А как изглежда? В легендите, имам предвид.

Брануен обра остатъка от мехлема.

— А, това е добър въпрос. Много добър въпрос. По причина, известна само на него, Дагда никога не показва истинското си лице. Винаги изглежда различно, според случая.

— Как например?

— Веднъж влязъл в двубой със заклетия си враг, злия дух Рита Гаур и всеки от тях приел облика на могъщо животно. Рита Гаур се превърнал в глиган с ужасяващи бивни и очи с цвят на кръв — тя замлъкна, опитвайки се да си спомни останалото. — А, да, и белег, който се спускал по цялата дължина на единия му преден крак.

Вцепених се, а белегът на мястото, където бивната на глигана ме бе закачила преди пет години, започна да смъди. Оттогава насам същият този глиган често се бе явявал в сънищата ми, за да ме нападне отново.

— Дагда пък се превърнал…

— В огромен елен — довърших аз. — Бронзовокафяв, с бяла козина над копитата. Всеки от рогата му имал по седем върха, а очите му били дълбоки като простора между звездите.

Брануен изненадано кимна.

— Значи си чувал легендата?

— Не съм — признах аз.

— Тогава откъде знаеш?

Поех си дъх, после издишах бавно и продължително.

— Виждал съм тези очи.

Тя се вцепени.

— Така ли?

— Виждал съм елена. И глигана.

— Кога?

— В деня, когато ни изхвърли морето.

Очите й обходиха лицето ми.

— Имаше ли схватка?

— Да! Глиганът се опита да ни убие. Най-вече теб, предполагам, ако наистина е бил зъл дух.

— Защо мислиш така?

— Ами, защото ти си… ти! Освен това тогава бях просто мършаво момченце… — огледах тялото си и се поусмихнах. — Докато сега съм мършаво момче. Така или иначе, глиганът щеше да ни убие, но се появи еленът и го прогони — обобщих аз и докоснах белега под окото си. — Този белег ми е оттогава.

— Никога не си ми казвал.

Изгледах я косо.

— Ти премълчаваш много повече.

— Прав си — печално отвърна тя. — Споделяме чуждите истории, но не и своите. Аз съм виновна за това.

Не казах нищо.

— Сега обаче ще ти кажа нещо. Ако онзи глиган. Рита Гаур, бе имал възможност да убие само единия от нас, нямаше да избере мен, а теб.

— Какво? Това е безсмислица! Ти си тази, която има познания и лечителски сили…

— Твоите сили са неизмеримо по-големи! — погледът на Бренуен прикова моя. — Усещаш ли ги вече? Някога дядо ти ми каза, че неговите са се проявили през дванадесетата му година… — тя прехапа устни. — Нямах намерение да го споменавам.

— Само че го спомена! Кажи ми и останалото!

Тя мрачно поклати глава.

— Да не говорим за това.

— Моля те, моля те! Нещичко поне. Що за човек беше?

— Не мога.

Бузите ми пламнаха.

— Трябва! Явно трябва да знам за него, иначе нямаше да го споменеш!

Тя прокара ръка през русите си коси.

— Беше магьосник. Могъщ магьосник… но ще ти предам само онова, което ми каза, преди да се родиш. Рече, че сили като неговите често се проявяват през поколение. И че ще имам син, който…

— Който какво?

— Който ще е по-могъщ дори от него. Чиято магия ще извира от най-дълбокия източник, толкова дълбок, че ако я овладееш, може завинаги да промениш съдбините на света.

Зяпнах.

— Това не е вярно. Знаеш, че не е, погледни ме само!

— Гледам те — тихо рече тя. — И макар че не си такъв, какъвто те описа дядо ти, някой ден може и да станеш.

— Не — възразих аз. — Не искам. Искам си само паметта! Искам да зная кой съм всъщност!

— Ами ако това кой си е свързано с тези сили?

— Как би могло? — изсмях се аз. — Не съм магьосник.

Тя наклони глава.

— Един ден може да се изненадаш.

Ненадейно си припомних какво стана с пръчката на Лъд.

— Е… изненадах се вече. Отвън, преди да дойдеш. Случи се нещо странно, дори не съм сигурен, че беше мое дело… но не съм сигурен и че не беше.

Без да продума, тя извади скъсано парче плат и започна да превързва ребрата ми. Като че ли ме гледаше с уважение, може би дори лека уплаха, а ръцете й се движеха по-предпазливо, сякаш бях нагорещен. Каквото и да чувстваше тя, каквото и да долавях аз, истината беше, че то много ме смущаваше. В мига, в който я бях почувствал по-близка, тя се бе отдалечила още повече от мен.

Най-сетне Брануен продума отново:

— Каквото и да си сторил, било е заради силите ти. Използвай ги — твои са, дар отгоре, от най-великия от всички богове. На него се моля повече, отколкото на всички останали, той е дарил всеки от нас с онова, което има. Не зная какви са силите ти, сине. Зная само, че Бог не ти ги е дал, за да ги потискаш. Бог иска само да ги използваш за добро. Но първо трябва, както каза дядо ти, да ги овладееш. Това значи да се научиш да ги използваш мъдро и с любов.

— Но аз не съм ги искал!

— Нито пък аз. И магьосница не съм искала да ме наричат, но с всяка дарба идва и рискът другите да не я разберат.

— Ама не те ли е страх? Миналата година в Лен изгорили някаква жена, защото я набедили, че е магьосница.

Тя вдигна очи към стълбовете светлина, нахлуващи през дупките в покрива.

— Всемогъщият Бог знае, че не съм магьосница. Просто се старая да използвам дарбите си както мога.

— Опитваш се да слееш старата мъдрост с новата, а това плаши хората.

Сапфирените очи омекнаха.

— Виждаш повече, отколкото осъзнавах. Да, плаши ги. Почти всичко ги плаши в днешно време.

Тя внимателно завърза превръзката.

— Целият свят се променя, Емрис. Не съм виждала други подобни времена, дори… на другото място. Нашествия от оттатък морето. Наемници, чиято лоялност се мени от днес за утре. Християни, които воюват със старите вярвания. Стари вярвания, които воюват с християнските. Хората се страхуват, боят се до смърт. И всичко непознато се превръща в дяволска работа.

Надигнах се сковано.

— Понякога не ти ли се ще… — гласът ми заглъхна, насилих се да преглътна. — … да нямаш дарби? Да не си толкова различна? Никой да не те мисли за демон?

— Разбира се — отвърна тя и замислено прехапа устни, — но там се намесва вярата ми. Новата мъдрост е силна, много силна. Виж само какво стори за света Бригита и свети Коломб! Аз обаче познавам старата мъдрост достатъчно добре, за да съм наясно, че и тя е могъща. Надявам се старото и новото да могат да съществуват заедно, да се подсилват взаимно — нима искам много? Словото на Исус трогва душата ми, но не мога да забравя думите на останалите. На евреите, на гърците, на друидите. И на други, още по-древни от тях.

Докато говореше, аз мрачно я наблюдавах.

— Толкова много знаеш…. не като мен — рекох накрая.

— Грешиш. Зная малко, толкова малко — възрази тя и по лицето й плъзна болезнена сянка. — Например… защо никога не ми казваш „майко“.

Сякаш стрела се заби в сърцето ми.

— Защото…

— Да?

— Защото всъщност не вярвам, че си ми майка.

Тя рязко си пое дъх.

— А вярваш ли, че истинското ти име е Емрис?

— Не.

— А че моето е Брануен?

— Не.

Тя вдигна лице нагоре и дълго се взира в сламения покрив, покрит със сажди от безброй готварски огньове. Накрая ме погледна отново.

— За моето име си прав. Когато се озовахме тук, го взех от една стара легенда.

— Тази, която си ми разказвала ли? За Брануен, дъщерята на Лир?

Тя кимна.

— Помниш ли я? Значи не си забравил как Брануен идва от чужди земи, за да се омъжи в Ирландия. Животът й започва толкова красиво, с безброй надежди…

— А завършва тъй трагично — довърших аз. — Последните й думи са „Да не бях се раждала, но уви.“

Тя пое ръката ми в своята.

— Това е историята на моето име, не на твоето. На моя, не на твоя живот. Моля те, повярвай ми. Казваш се Емрис, а аз съм ти майка.

В гърлото ми се надигна ридание.

— Ако наистина си ми майка, не можеш ли да ми кажеш къде е домът ми? Истинският ми дом?

— Не, не мога! Спомените са твърде болезнени за мен и твърде опасни за теб.

— Как тогава очакваш да ти повярвам?

— Изслушай ме, моля те. Не ти казвам само защото те обичам! Неслучайно изгуби паметта си, това е благословия!

— Това е проклятие! — начумерих се аз.

Тя ме наблюдаваше със забулени от сълзи очи. Стори ми се, че ще продума, че най-сетне ще ми каже онова, което най-много исках да зная. Тогава ръката й стисна моята, но не от симпатия, а от страх.

6

Едра фигура изпълни вратата и затули светлината.

Скочих от сламеника и преобърнах дървената паница на Брануен.

— Динатий!

Той вдигна тежката си ръка и посочи към нас.

— Излизайте и двамата!

— Няма да излезем.

Брануен се изправи и застана до мен. Сивите очи на Динатий гневно проблеснаха и той извика през рамо:

— Първо нея!

Влезе в колибата, следван от две селски момчета. Лъд не беше с тях.

Сграбчих Динатий за лакътя, а той се отърси от мен, сякаш бях муха и ме просна по гръб на масата с билките и инструментите. Тя се срина под тежестта ми и лъжиците, ножовете, цедките и купичките се пръснаха по пръстения под. Течности и мазила опръскаха глинените стени, из въздуха се разлетяха листа и семена.

Щом видях, че Динатий посяга към Брануен, скочих на крака и се хвърлих към него. Той се извъртя и ме блъсна с такава сила, че полетях към стената. Ударът ме зашемети и за миг останах подпрян на нея.

Когато дойдох на себе си, осъзнах, че съм сам.

Отпървом не бях сигурен какво се е случило. Тогава чух викове отвън и с препъване се добрах до прага.

Брануен лежеше на двадесет-тридесет крачки от мен, насред пътеката. Ръцете и краката й бяха вързани, а устата — запушена с парче от роклята й, за да не вика. Погълнати от заниманията си, търговците и селяните на площада или още не я бяха забелязали, или не желаеха да се намесят.

— Вижте я — изсмя се едно кльощаво момче с мърляво лице. — Сега не е толкова страшна!

Момчето до него, все още с въже в ръцете, също се разсмя.

— Така й се пада на дяволицата!

Втурнах се да й помогна и ненадейно забелязах Динатий, който тъкмо се навеждаше над куп храсти, натрупани под широката корона на дъба, за да пъхне под тях пълна лопата живи въглени от ковачницата. Страхът заби юмрук в стомаха ми. „Огън. Той кладе огън“.

Сред шумата запрескачаха пламъци. Към клоните бързо се вдигна колона от дим, а Динатий се изправи с ръце на кръста, доволен от постигнатото. Силуетът му се очерта на фона на пламъците и самият той ми заприлича на демон.

— Тя казва, че не се бои от огъня! — обяви Динатий и другите момчета закимаха. — Казва, че няма да изгори!

— Да видим така ли е — обади се момчето с въже в ръцете.

— Пожар! — викна един от търговците, внезапно забелязал пламъците.

— Изгасете го! — изпищя една жена, подала глава от колибата си.

Преди някой да успее да се помръдне, двете момчета вече бяха сграбчили Брануен за краката и я теглеха към кладата, където чакаше Динатий. Изтичах от колибата, втренчен в него. У мен изригна бяс, по-силен от всичко, което бях изпитвал дотогава. Неконтролируем и всепомитащ, той нахлу в тялото ми като огромна вълна и отнесе всичко по пътя си, без да остави друго чувство или сетиво.

Щом ме видя. Динатий се ухили.

— Точно навреме, помиярче. Ще ви опечем и двамата.

Завладя ме едно-единствено желание: „Той трябва да гори. Да гори в Ада.“

В същия миг дървото потрепери и се пропука като ударено от мълния. Едрият хлапак се завъртя точно когато един от най-големите клони, навярно отслабен от огъня, се пречупи. Преди Динатий да успее да избяга, той се стовари отгоре му, като смаза ръцете му и го притисна под себе си. Пламъкът лумна нагоре като дъха на дузина дракони. Селяните и търговците се разбягаха. Клоните пламваха един след друг, а пращенето им почти заглушаваше писъците на затиснатото момче.

Изтичах до Брануен. Бяха я захвърлили само на няколко крачки от горящото дърво и огънят вече протягаше език към ръба на наметалото й. Бързо я издърпах по-далеч от жарките пламъци и развързах въжетата. Тя извади парчето плат от устата си и се втренчи в мен с благодарност и страх.

— Ти ли направи това?

— Така… така мисля. Беше някаква магия.

Сапфирените й очи се заковаха върху мен.

— Твоята магията. Твоята сила.

Преди да отвърна, от пъклените пламъци се изви нечовешки крясък. Повтаряше се отново и отново, изпълнен с кристалночиста агония. Този глас — безпомощен, човешки глас — смрази кръвта ми. Веднага осъзнах какво съм сторил… и какво трябва да направя сега.

— Не! — извика Брануен и ме сграбчи за туниката.

Само че беше късно — вече се бях хвърлил в беснеещия огън.

7

Гласове. Ангелски гласове.

Рязко седнах в леглото. Нима наистина чувах ангели? Мъртъв ли бях? Обгръщаше ме мрак, по-непрогледен от най-черната нощ, която можех да си спомня.

После усетих болката. Болката в лицето и дясната ми ръка показваше, че съм още жив. Изгаряща, разкъсваща болка, сякаш ме деряха жив.

Освен нея постепенно усетих някаква странна тежест на челото си. Внимателно посегнах към лицето си и осъзнах, че пръстите на дясната ми ръка са превързани, както и челото, бузите и очите ми. Бяха обвити в студен, влажен плат, който миришеше остро на билки. И най-лекото докосване ме пронизваше като кама.

Проскърца тежка врата. По просторен, застлан с камъни под наближиха стъпки, чието ехо отскачаше от висок таван. Стъпки, чийто ритъм познавах.

— Брануен?

— Да, сине — отвърна глас в мрака. — Буден си. Радвам се.

Докато тя нежно ме галеше по врата, си помислих, че звучи по-скоро отчаяна, отколкото зарадвана.

— Трябва да сменя превръзките ти. Боя се, че ще боли.

— Не! Не ме докосвай.

— Трябва, ако искаш да оздравееш.

— He.

— Емрис, трябва.

— Добре, но внимавай! Толкова ме боли!

— Зная, зная.

Постарах се да не мърдам, докато тя внимателно развиваше превръзките с пръсти, леки като крило на пеперуда. Преди това наръси лицето ми с нещо, което ухаеше на гора след дъжд и сякаш притъпяваше болката. Чувствах се по-добре и въпросите ми изригнаха като фонтан.

— Откога спя? Къде сме? Тези гласове чии са?

— Двамата с теб, прости ми, ако щипе, сме в църквата „Свети Петър“. Гостуваме на монахините, чуваш тяхното пеене.

— „Свети Петър“! Но това е в Каир Мирдин.

— Така е.

Усетих студено течение от някой отворен прозорец или врата и се загърнах по-плътно с вълненото одеяло.

— Но това е на няколко дни път, дори с кон.

— Така е.

— Но…

— Емрис, не мърдай, докато развържа това.

— Но…

— Стой мирно… точно така. Само още малко. Готово.

С превръзките изчезнаха и въпросите ми за пристигането ни тук. Нов въпрос ги измести до един… защото макар че очите ми не бяха покрити, аз не виждах нищо.

— Защо е толкова тъмно?

Брануен не отвърна.

— Не си взела свещ ли?

Отново не отвърна.

— Нощ ли е?

Тя все така не отвръщаше. Не се и наложи, защото вместо нея ми отговори кукувица, увлечена в песен.

Пръстите на непревързаната ми ръка трепереха, когато докоснах плътта около очите си. Напипах грапавите кори и разранената кожа под тях и едва не подскочих. Нямах вежди. Нито мигли. Пренебрегвайки болката, примигнах и прокарах пръсти по клепачите си, също покрити с корички и белези.

Знаех, че очите ми са широко отворени. Знаех, че не виждам нищо. Потреперих, защото разбрах и още нещо. Че съм сляп.

Изревах от мъка, чух отново гласа на кукувицата и рязко отметнах завивките. Краката ми трепереха, но пряко сили станах от сламеника и избутах ръката на Брануен, която посегна да ме спре. Запрепъвах се по камъните, следвайки звука.

Спънах се в нещо, паднах и си ударих рамото. Протегнах ръце, ала не напипах нищо, освен камъните под себе си. Бяха корави и студени като в гробница.

Виеше ми се свят. Усетих как Брануен ми помага да се изправя, чух задавените й ридания. Отново я отблъснах, тръгнах напред и ръцете ми се натъкнаха на стена. Гласът на кукувицата ме насочи наляво и пръстите на здравата ми ръка се впиха в перваза на прозореца. Сграбчих го и се присламчих по-наблизо. Хладният въздух щипна бузите ми. Чувах кукувицата толкова ясно, че ми се струваше, че ако протегна ръка, ще докосна крилете й. Стори ми се, че за пръв път от седмици наред ме облива утринна светлина, но колкото и да търсех слънцето, не го виждах.

Скрит. Целият свят е скрит.

Краката ми се подкосиха. Паднах на пода, подпрях глава на камъните… и заридах.

8

Последвалите седмици се превърнаха в месеци, а страданието ми изпълни залите и коридорите на „Свети Петър“. Монахините, трогнати от непоклатимата набожност на Брануен и от жестоките ми изгаряния, бяха отворили пред нея вратите на своето светилище. Трудно биха могли да изпитат друго, освен жалост към жена, която по цял ден се моли и се грижи за момчето си. Колкото до мен… мен най-често ме избягваха, което ме устройваше напълно.

Всеки ден носеше мрак — както за душата, така и за очите ми. Чувствах се като бебе, защото едва успявах с пълзене да обиколя студената каменна стая, която деляхме с Брануен. Пръстите ми добре изучиха четирите й ъгъла, неравната мазилка между камъните, самотния прозорец, където прекарвах цели часове, мъчейки се да прогледна… само че вместо да ми донесе светлина, прозорецът само ме изтезаваше с веселия кукувичи зов и далечното оживление на пазара в Каир Мирдин. От време на време ароматът на нечий казан или на цъфнало дърво се смесваше с мащерката и буковия корен на ниската масичка на Брануен. Аз обаче не можех да изляза и да потърся тези неща. Бях затворник в тъмницата на слепотата си.

Два или три пъти се осмелих да се разходя опипом отвъд тежката дървена врата, в лабиринта от стаи и коридори.

Открих, че като се вслушвам внимателно в ехото от стъпките си, мога да преценя колко е дълго или високо всяко помещение.

Един ден намерих стълбище, чиито каменни стъпала бяха тъй износени с годините, че приличаха на плитки паници. Като опипвах внимателно стената, аз слязох, отворих една врата и се озовах в уханен двор. Мокра трева докосна петите ми, в лицето ми повя топъл вятър. Изведнъж си спомних колко е хубаво да съм навън, на тревата, на слънце. После дочух песнопенията на сестрите от близкия метох. Закрачих по-бързо, нетърпелив да ги открия. Внезапно се блъснах право в една каменна колона… толкова силно, че паднах по гръб в плитък ров, пълен с вода. Докато се мъчех да стана, стъпих на камък, който поддаде, и се катурнах настрани. Лявата ми буза се удари в колоната. Охлузен и окървавен, със скъсани превръзки, лежах там и хлипах, докато ме откри Брануен.

След това не помръднах повече от сламеника си, убеден, че ще прекарам дните си като безпомощен товар на плещите й. Дори когато се опитвах да мисля за друго, умът ми сам се връщаше към деня, в който се погубих. Брануен, завързана до дървото, със запушена уста. Гневът, който преля в мен тъй бурно. Смехът на Динатий, който преминава в писъци. Бесните пламъци наоколо му. Смазаните му ръце и притиснатото под клона тяло. Собствените ми писъци, когато осъзнах, че лицето ми гори.

Не помнех пътуването до стените на Каир Мирдин, макар че пестеливото описание на Брануен ми разкри достатъчно. Почти виждах как кръглоликият Лъд ни наблюдава, докато преваляме хълма в каруцата на преминаващия търговец, смилил се над жената с очи като скъпоценни камъни и над обгорения й син. Почти чувствах клатушкането на каруцата, сякаш чувах скърцането на колелата и тропота на копита по пътя. Като че вкусвах овъглената си плът, а в главата ми кънтяха умопомрачените ми писъци през онези дълги дни и нощи.

Сега почти нищо не нарушаваше рутината на дните и нощите ми. Напевите на монахините. Шушнещите им стъпки, докато отиваха в метоха, в столовата или да медитират. Тихите молитви на Брануен, докато се стараеше да изцели кожата ми. Настойчивият зов на кукувицата, кацнала в шумолящо дърво, което не можех да назова.

И мрак. Винаги мрак.

Понякога, седнал в леглото, предпазливо прокарвах връхчетата на пръстите си по коричките на бузите и под очите си. Браздите по кожата ми ми се струваха изключително дълбоки, като по кората на борово дърво. Знаех, че въпреки уменията на Брануен, ще остана белязан завинаги. Дори ако по чудо възвърнех зрението си, белезите щяха да разкриват безразсъдството ми пред света. Знаех, че подобни мисли са празна суета и все пак не можех да ги пропъдя.

Веднъж осъзнах, че мечтая да ми порасне брада. Представях си я как се стеле, гъста като на някой стогодишен мъдрец. Каква брада само! Къдрава и бяла, за да скрива лицето ми като облак. Дори заподозрях, че някоя птичка като нищо ще се опита да свие гнездо в нея.

Подобни копнежи обаче никога не продължаваха дълго, а отчаянието ме душеше все по-често. Никога повече нямаше да се изкатеря по някое дърво. Никога повече нямаше да тичам през полето. Никога повече нямаше да зърна лицето на Брануен, освен в спомените си.

Храната ми си оставаше недокосната. При все че Брануен настояваше да ям повече, аз нямах желание за това. Една сутрин тя коленичи на камъните и безмълвно се зае с превръзките ми. Докато се опитваше да ги смени, аз се дръпнах от нея и поклатих глава.

— Ще ми се да ме беше оставила да умра.

— Не ти е било писано.

— Откъде знаеш? — сопнах се аз. — И без друго сякаш съм умрял! Това не е живот, а безкрайно изтезание. Предпочитам да живея в Ада, отколкото тук!

Тя ме сграбчи за раменете.

— Не говори така! Богохулство е.

— Истина е! Виж какво ми сториха силите, които нарече дар от Бога! Проклети да са! По-добре да бях умрял.

— Престани!

Изтръгнах се от нея, а сърцето ми бясно блъскаше.

— Нямам за какво да живея! Нямам име! Нямам нищо!

Брануен преглътна риданията си и започна да се моли.

— Пресвети Боже, Спасителю, написал всичко във Великата книга на Небето и Земята, помогни на това момче! Умолявам те! Прости му, то не знае какво говори. Моля те, върни му зрението, дори отчасти, дори за малко и те уверявам, че ще заслужи прошката ти. Ако трябва, никога повече няма да използва силите си! Само му помогни. Моля те, помогни му.

— Да не използвам силите си ли? — казах с насмешка. — С удоволствие бих ги разменил за зрението си! И без това никога не съм ги искал.

Подръпнах превръзката си, изпълнен с горчивина.

— Ами ти? Що за живот водиш сега? Не по-добър от моя! Истина е — говориш смело, заблуждаваш онези монахини, но мен — не. Знам, че си нещастна.

— Аз съм в покой.

— Лъжеш.

— Аз съм в покой — повтори тя.

— Покой! — извиках аз. — Покой! Тогава защо толкова кършиш ръце, че чак пръстите ти са ожулени? Защо има следи от сълзи по бу…

Не довърших.

— Боже милостиви — прошепна тя.

— Аз… не разбирам.

Колебливо протегнах ръка към лицето й и докоснах страните й. В онзи миг и двамата осъзнахме, че някак си усещам следите от сълзи по тях. Не ги виждах с очите си, но знаех, че са там.

— Още един дар — гласът на Брануен преливаше от страхопочитание. Тя здраво стисна ръката ми. — Втори взор.

Не знаех какво да мисля. Нима това бе същата способност, с която преди отворих венчелистчетата на цветето? Не. Чувствах я различно. Не изискваше толкова воля. Ами това, че видях каква е на цвят вътрешността на цветето, преди то да се разтвори? Може би… но и онова бе различно. Това сякаш беше… отговор на молитвата на Брануен. Дар от Бога.

— Възможно ли е? — попитах кротко. — Възможно ли е наистина?

— Слава на Бога, да.

— Да проверим — наредих аз. — Вдигни няколко пръста.

Тя го стори.

Прехапах долната си устна и се опитах да си представя пръстите й.

— Два?

— Не. Опитай пак.

— Три?

— Отново.

Съсредоточих се и инстинктивно затворих очи, макар че това нямаше значение. След дълго мълчание рекох:

— Ръцете са две, не една. Прав ли съм?

— Да! Колко пръста?

Изминаха минути. По белязаното ми чело изби пот и чувствителната кожа започна да смъди. Аз обаче не се отказах. Накрая попитах колебливо:

— Дали не са седем?

Брануен въздъхна облекчено.

— Седем са.

Прегърнахме се. В онзи миг разбрах, че животът ми се е променил напълно. Подозирах, че до края на дните си ще отдавам специално значение на числото седем… и най-важното — знаех, че току-що е бил даден обет. Дали от мен, от Брануен или между двама ни — това нямаше значение. Никога повече нямаше да движа предмети с ума си, нито дори едно венчелистче. Нямаше да гадая бъдещето или да се опитвам да овладея останалите сили, които притежавах. Аз виждах отново… и отново щях да живея.

Веднага започнах да се храня и почти не преставах — особено ако ми предложеха любимата ми попара от погача и мляко. Или пък корички хляб със сладко от боровинки. Или сурови гъши яйца със синапено семе, които ми доставяха особено удоволствие, защото на монахините им прилошаваше, още щом ги зърнеха. Един следобед Брануен отиде на пазара и откри една-единствена сочна фурма, която ни се стори по-великолепна от кралска гощавка.

Заедно с апетита се съживи и духът ми. Заех се да изследвам коридорите, стаите и дворовете на „Свети Петър“. Цялата църква бе мое владение. Моят замък! Веднъж изчаках, докато монахините се махнат, промъкнах се във вътрешния двор и се изкъпах в плиткия ров. Най-трудно от всичко ми беше да не запея с цяло гърло.

Междувременно с Брануен упражнявахме втория ми взор всекидневно, с часове. Отначало използвахме лъжици, глинени съдини и други домакински прибори, които тя бе открила из църквата. След време се прехвърлих върху малък олтар с фини очертания и неравности. Накрая стигнах до потир с две дръжки, инкрустиран със сложни фигури. Макар че ми отне почти седмица, накрая успях да разчета думите, гравирани по ръба му — „Поискай и ще получиш“.

Докато се упражнявах, разбрах, че виждам най-добре, когато предметите са неподвижни и сравнително наблизо. Ако бяха далеч или се движеха твърде бързо, често ги губех. Птица в полет, например, просто се стапяше в небето.

Освен това отслабнеше ли светлината, отслабваше и вторият ми взор. По заник различавах само размазани контури. Нощем не виждах нищичко, освен ако мракът отстъпеше пред луната или някой факел. Можех само да се чудя защо вторият ми взор се нуждае от светлина, все пак не беше като обикновеното зрение. Тогава защо тъмнината го задушаваше? От друга страна той сякаш бе отчасти вътрешен, отчасти външен. Може би разчиташе на онова, което бе останало от очите ми, въпреки че не разбирах как. Или пък изискваше нещо друго, нещо в мен, което не бе издържало изпитанието.

По тази причина, макар и да беше за предпочитане пред слепотата, вторият взор не можеше да се сравнява с изгубеното ми зрение. Дори денем различавах цветовете съвсем слабо — светът бе обагрен в нюанси на сивото. Виждах например, че Брануен вече носи воал, който е по-светъл от наметалото й, но не знаех дали е сив или кафяв. Започнах да забравям много от наученото за цветовете след пристигането ми в Гуинет.

Това обаче бяха ограничения, които можех да приема, при това с радост. Благодарение на новите си способности ходех в метоха и в столовата с Брануен. Веднъж седнах до една монахиня и двамата разговаряхме, без тя и за миг да заподозре, че очите, насочени към нея, всъщност са напълно слепи. Една сутрин дори потичах из двора, като заобикалях колоните и прескачах канавките… този път без да сдържам песента на устните си.

9

Докато вторият ми взор се подобряваше, Брануен започна да ми преподава латински с помощта на религиозните ръкописи в църквата. Щом разтворех някой от тези томове, ме заливаше силният аромат на кожа и пергамент, а образите ме пренасяха другаде — при пламтящата колесница на Илия, тайната вечеря на Исус и скрижалите на Мойсей.

Докато размишлявах над текстовете, бедите ми избледняваха. Сливах се с думите и виждах делата, цветовете и лицата в тях в такава яснота и цвят, каквито очите ми никога не биха могли да зърнат. Тогава прозрях по непознат ми дотогава начин, че книгите наистина са чудодейни. Дори си позволих да мечтая как някой ден ще се обградя с книги от много епохи и на много езици, също както Брануен едно време.

С всеки изминал ден зрението ми укрепваше. Една сутрин открих, че мога да разчета изражението на Брануен по извивката на устните й и огънчето в очите й. Друга сутрин, докато стоях до прозореца и гледах как вятърът люлее дървото, от което пееше кукувицата, осъзнах, че то е глогина с широка, тъмна корона. Една нощ пък, за пръв път след пожара, видях в небето звезда.

На следващата вечер застанах в средата на вътрешния двор, далеч от всякакви факли. Ниско над северния хоризонт блещукаше втора звезда. На следващата нощ видях още три. И още пет. Още осем. Още дванадесет.

Една вечер Брануен излезе с мен. Заедно легнахме на камъните и тя със замах ми посочи съзвездието Пегас. После бавно и ритмично ми разказа историята за крилатия жребец. Заедно с думите й и аз се понесох в небето на широкия му гръб. Скачахме от звезда на звезда, минахме покрай луната и препускахме чак до зримия предел.

Освен ако облаците напълно закриваха небето, Брануен и аз всяка нощ лежахме под тъмния небесен купол. Обичах да чета ръкописите в църквата, ала звездите ме вълнуваха още по-силно. С Брануен за водач прекарвах вечерите си в компанията на Водолея, Лебеда и Мечката, която във фантазиите ми неведнъж раздра гърба ми с острите си нокти. Вдигнах платната на Вела, плувах с Рибите, набивах крак редом с Херкулес.

Докато изучавах звездите, понякога си представях как небето се смалява до размерите на пищна мантия и веднага я намятах на гърба си. Тъмносиня и обсипана със звезди, тя ме покриваше чак до глезените и блещукаше с всяка моя стъпка. Звездите кацаха на раменете ми, планетите се виеха около кръста ми. Как ми се щеше някой ден да имам такова наметало!

Дори тази радост не ми позволяваше да забравя колко много неща остават скрити за мен. Облачното небе забулваше някои звезди, а заоблаченият ми взор — други. Въпреки това щастието от онова, което можех да видя, натежаваше над раздразнението от онова, което ми убягваше. Въпреки пелената, звездите никога не ми се бяха стрували толкова ярки.

И все пак… у мен оставаше късче мрак, което дори звездната светлина не можеше да докосне. Сенките от миналото продължаваха да ме терзаят. Особено онова, което причиних на Динатий. Още чувах писъците му, виждах ужаса в очите му, докосвах строшените и безполезни останки от ръцете му. Попитах Брануен дали е оцелял, но тя не знаеше. Каза само, че когато сме напускали селото, още се е крепял между живота и смъртта. Едно беше ясно — макар че бе сторил повече от достатъчно, за да предизвика гнева ми, неговата бруталност бледнееше пред моята.

Освен това ме тормозеше и нещо друго, по-силно от вината. Страх. От мен самия, от ужасяващите ми сили. При най-беглата мисъл за тях в ума ми лумваше стена от пламъци, която обгаряше самата ми душа. Ако нямах силата да спазя обета си, аз ли щях да използвам силите си, или те — мен? Ако можех тъй лесно да унищожа и дърво, и човек в пристъп на гняв, на какво още бях способен? Можех ли да унищожа самия себе си, както бях сторил с очите си?

„Що за създание съм всъщност?“ Може би Динатий все пак беше прав. Може би във вените ми наистина течеше кръвта на демон и ужасяващата магия можеше да избликне от мен във всеки един миг, като чудовищно влечуго, надигнало се от най-мрачните морски дълбини.

Стана така, че дори през отново просветлелите си дни не можех да се отърся от мрака на страховете си. Седмиците се нижеха, издръжливостта ми растеше, а зрението ми се подобряваше. Смущението ми обаче също нарастваше. Дълбоко в себе си знаех, че не бих могъл да дам покой на страховете си, преди да открия истинската си идентичност.

Един следобед дочух нещо ново от прозореца на стаята. Нетърпеливо се доближих и с помощта на втория си взор открих източника на звука сред клоните на глогината. Известно време наблюдавах и слушах. Накрая се обърнах към Брануен, която седеше на обичайното си място до сламеника ми и стриваше някакви билки.

— Кукувицата е свило гнездо в глогината — съобщих аз със смесица от убеденост и тъга, която накара Брануен да остави чукалото и хаванчето. — Наблюдавах я всеки ден. Снесе само едно яйце, опази го от всички врагове. Днес то най-сетне се излюпи. Малкото птиче е изплувало от мрака.

Преди да отвърне, Брануен внимателно огледа лицето ми.

— А птичето — попита тя с треперещ глас, — отлетяло ли е вече?

Бавно поклатих глава.

— Още не. Но много скоро ще трябва.

— А не може ли… — тя преглътна, преди отново да заговори. — Не може ли да остане още малко в гнездото с майка си?

Намръщих се.

— Всеки трябва да напусне гнездото, когато може.

— Накъде? Къде ще отиде птичето?

— Да намери себе си — отвърнах аз, помълчах и добавих: — А за това ще трябва да открие миналото си.

Брануен се хвана за сърцето.

— Не. Не говориш сериозно! Животът ти няма да струва нищо, ако се върнеш… там.

— Няма да струва нищо, ако остана тук — възразих аз и пристъпих към нея. — Ако не можеш или не искаш да ми кажеш откъде съм дошъл, трябва сам да науча. Моля те, разбери! Трябва да открия истинското си име. Да открия истинската си майка, истинския си баща. Истинския си дом.

— Остани — отчаяно ме замоли тя. — Та ти си само на дванайсет години, и то полусляп! Не подозираш какви са рисковете. Чуй ме, Емрис, остани с мен само още няколко години, докато възмъжееш. Тогава сам ще избереш пътя си. Бард, монах, каквото пожелаеш!

Забелязала празния ми поглед, тя опита другояче:

— Просто не решавай веднага. Може да ти разкажа някоя история, за да ти помогна да премислиш тази лудост. Любимата ти, за странстващия друид, който спасил света Бригита от робство! — и тя започна, без да дочака отговора ми. — Дошъл ден в живота на младата Бригита, когато…

— Спри — тръснах глава аз. — Трябва да науча своята история.

Брануен се изправи с омекнали колене.

— Отказах се от повече, отколкото подозираш. Знаеш ли защо? За да сме в безопасност. Това не ти ли стига?

Не отвърнах.

— Наистина ли трябва да заминеш?

— Ела с мен.

Тя се подпря на стената.

— Не! Не мога.

— Тогава ми кажи как да стигна дотам.

— Не.

— Или откъде да тръгна.

— Не.

Ненадейно ми се прищя да разгледам ума й отвътре, както бях сторил с цветето. Тогава лумнаха пламъците и пометоха мислите ми. Спомних си както обещанието, така и страховете си.

— Кажи ми само едно — примолих се аз. — Каза, че си познавала дядо ми. А познаваше ли баща ми?

Тя трепна.

— Да. Познавах го.

— А той., човек ли беше, или… демон?

Брануен се вцепени. След дълго мълчание заговори, сякаш много отдалеч:

— Ще ти кажа само едно. Ако някога го срещнеш, помни: той не е такъв, какъвто изглежда.

— Ще запомня, но не можеш ли да ми разкриеш нещо повече?

Тя поклати глава.

— Собственият ми баща! Просто искам да зная нещичко за него.

— По-добре да не знаеш.

— Защо?

Вместо да отвърне, тя тъжно сведе глава. Отиде до масичката с билките, отбра набързо няколко, стри ги на едро и изсипа сместа в торбичка с дълга кожена връв. Подаде ми и я примирено рече:

— С тях може да живееш малко по-дълго.

Понечих да отвърна, но тя ме прекъсна.

— Приеми това от жената, която искаше да я наричаш „майко“.

Брануен бавно бръкна в пазвата си и извади скъпоценния медальон.

Различих зелените проблясъци въпреки слабото си зрение.

— Но това е твое!

— Ще ти трябва повече, отколкото на мен.

Тя го свали от врата си, притисна го за последен път между пръстите си и го окачи на шията ми.

— Нарича се… Галатор.

Дъхът ми секна.

— Пази го добре — продължи тя. — Силите му са огромни. Ако не успее да те опази, значи нищо на тази земя не би могло.

— Ти ме пазеше. Сви хубаво гнездо.

— За малко, може би. Но сега… — очите й се напълниха със сълзи. — Сега трябва да отлетиш.

— Да. Трябва да отлетя.

Тя леко ме докосна по бузата.

Обърнах се и излязох, а ехото от стъпките ми изпълни каменния коридор.

10

Излязох от резбованите порти на църквата „Свети Петър“ и пристъпих сред хаоса и суматохата на Каир Мирдин. Мина известно време, докато слабото ми зрение се нагоди към постоянно менящите се форми. По калдъръмените улици трополяха коне и каруци, минаваха магарета, свине, овце и няколко рошави кучета. Търговци се надвикваха, хвалейки стоките си, просяци посягаха към наметалата на минувачите, около един жонгльор се тълпяха зяпачи и всякакви други хора разнасяха кошници, вързопи, зеленчуци и топове плат.

Погледнах назад към глогината, чиито клони почти не се виждаха зад стените на църквата. Въпреки цялата болка, която бях изпитал там, щяха да ми липсват спокойствието в стаята ми, протяжните напеви на монахините и птичката, която кукаше в короната на дървото. Най-много обаче щеше да ми липсва Брануен — повече, отколкото очаквах.

Докато наблюдавах размитите очертания на хора, животни и стоки, забелязах някакъв параклис от другата страна на улицата. Заинтригуван, реших да го разгледам, макар че това означаваше някак да прекося бързотечния жив поток пред себе си. Прехапах устни и тръгнах.

Незабавно бях изблъскан, изритан и притиснат. Понеже не виждах достатъчно, за да се предпазя, се бутнах право в един човек, нарамил наръч дърва. Разлетяха се както съчки, така и проклятия. След това се ударих в хълбока на един кон. Секунди по-късно почти загубих пръстите на единия си крак под колело на каруца, но накрая успях да стигна до другата страна и доближих параклиса.

Паметникът не беше нищо особено — просто ястреб, кацнал над купа с кална вода. Ако някой някога се е грижил за него, явно отдавна не се беше отбивал. Крилете му бяха откършени, камъните около основата се ронеха. Навярно го забелязваха едва шепа от хората, които минаваха оттук всеки ден.

И все пак нещо в това отдавна забравено светилище глождеше любопитството ми. Приближих се и докоснах изтритата човка на птицата. От описанията на Брануен знаех достатъчно, за да предположа, че това вероятно е светилище на Мирдин, един от най-почитаните богове на древните келти, който понякога приемал образа на ястреб. Един от техните аполоновци, би казала тя. Макар да не приемах увереността й, че тези божества още бродят по земята, отново си спомних за елена и глигана, които се бориха пред очите ми преди толкова години. Ако наистина са били Дагда и Рита Гаур, дали бе възможно и духът на Мирдин все още да е жив?

В мен се блъсна магаре, натоварено с чували. Залитнах и неволно потопих ръка в мътната вода. Докато се изправях и бършех пръстите си, се опитах да си представя как е изглеждал преди векове Каир Мирдин. Брануен ми бе разказала, че вместо оживен град, тук навремето е имало просто хълм, където скитащите овчари спирали да починат. Постепенно мястото се превърнало в търговско средище, където предлагали стоки от фермите в Гуинет и от далечни области като Гуент, Брихеиниог и Поуис Вадог. Щом пристигнали, римляните построили крепост на високите брегове на река Тиуи. Днес старите военни друмища като този към Каир Ведуид свързваха града с тучните долини и пълните с дивеч гори на север и по протежението на реката, чак до морето. Независимо дали някой още помнеше тези неща, разпадащият се олтар и името на града все още свързваха Каир Мирдин с далечното му минало.

Осъзнах, че това е целта и на моето пътешествие. Да се свържа с миналото си, да открия името, дома и родителите си. И макар че не знаех нито накъде ще ме поведе търсенето, нито къде ще приключи, внезапно разбрах откъде трябва да започне.

От морето. Трябваше да се върна там. На същото място, където ме бе изхвърлил океанът преди повече от пет години.

Може би щом пристигнех, нямаше да открия нищо, освен назъбени скали, грачещи чайки и разпенени вълни. А може би щях да открия следата, която търсех. Или поне следа, която да води към нея. Не беше голяма надежда, но друга нямах.

Струваше ми се, че часове наред се лутам из града. Опитвах се да се придържам към страничните улички, за да не ме стъпчат хората. Сякаш за да не забравя колко слабо е зрението ми, аз се препъвах толкова често, че скоро пръстите на краката ми пулсираха от болка в кожените ми ботуши. Въпреки това упорствах. Убеден съм, че много хора заключиха (с основание), че съм недодялан простак. Сигурен съм също, че никой не се досети, че очите ми са напълно безполезни. От време на време чувах съчувствени слова, но не заради слепотата, а заради белезите си.

Накрая намерих пътя, който водеше до река Тиуи. Знаех, че ако го следвам достатъчно дълго на север, ще стигна до нашето старо селце. Оттам смятах да продължа към морето.

Накрая стигнах до градските стени, дебели десет разкрача и двойно по-високи. Прекосих широкия мост, като внимавах да не се препъна по неравните камъни и навлязох в гористата долина оттатък.

Бавно следвах реката, съсредоточен върху всяка крачка. Разсеех ли се дори за миг, като нищо щях да се просна на земята. Не, че не ми се случваше, при това твърде често. Веднъж паднах насред селския площад, където едно магаре едва не прекърши гърба ми.

Въпреки това се справях прилично. В продължение на три дни ядох малини, шипки и сирене от питата, която ми бе дала една монахиня. През това време не заговорих никого и никой не ми продума. Веднъж по здрач помогнах на един овчар да спаси паднало в ров агне и получих в отплата коричка хляб, но това бе единственият ми контакт с други хора.

След време друмът се превърна в стария път, по който впрягове теглеха баржи през Каир Ведуид. Те плаваха по реката, подминавайки патици и лебеди. Щом наближих селото, се скрих в гората. Вървях успоредно на пътя, но без да излизам на него — така никой нямаше да ме види. От време на време си хапвах горски плодове, корени и ядливи листа. Отново пих от ручейчето под величествения бор, където яздих бурята и ми се дощя да не бях слизал от него. Странно защо в тези диви гори се чувствах повече у дома си, отколкото където и да било в Гуинет.

Късно същия следобед спрях до моста на Каир Ведуид. Зърнах висок, но разкривен силует в другия му край. Опитах се да го разгледам по-внимателно, докато вятърът фучеше около мен. Приличаше на немощен дънер, но преди не бях виждал дърво там. Не можех да се отърся от чувството, че това е прегърбеното тяло на човек. Човек с чуканчета вместо ръце.

Не се забавих и въпреки препятствията отново тръгнах през горите, като избегнах и следващите няколко села. Сенките се удължиха, зрението ми се влоши и забавих ход. Оставил хората далеч зад себе си, свърнах към една широка поляна. Ожулен от паданията и изтощен от дългия преход, аз се свих в меката трева и се приготвих да поспя.

Събуди ме слънчевата светлина, обляла лицето ми. Прекосих поляната и се върнах на пътя там, където се отделяше от реката. Не срещнах никого, освен един старец, чиято проскубана бяла брада подскачаше в ритъма на стъпките му. Загледах се в него и отново ми се прииска брада, която да скрие ужасните ми белези. Може би… някой ден. Ако ми беше писано да живея достатъчно дълго.

Наоколо нямаше села, но не се чувствах изгубен. Спомените ми за пътя до морето бяха изненадващо ясни, защото макар да го бях изминал само веднъж наяве, той ми бе добре познат от сънищата ми. Постепенно ускорих крачка. Почти чувах далечния плясък на вълните.

От време на време пъхвах ръка в туниката си и докосвах Галатор. Макар да знаех съвсем малко за него, присъствието му ме успокояваше. Същото важеше и за кожената торбичка от Брануен, която носех на рамо.

Старият път залиня, докато накрая се превърна в тревиста пътечка. Краят му преминаваше през процеп в стена от ронещи се скали. Усетих съвсем лек солен повей. Знаех къде съм, бих познал това място и със затворени очи.

Черните канари се издигаха нагоре, двадесеторно по-високи от мен. Малки чайки си подвикваха и прелитаха сред скалите. Пътеката рязко сви вдясно и свърши там, където очаквах.

При океана.

Пред мен се ширеха сиво-сини води, безбрежни и бездънни. Мирисът на водорасли гъделичкаше ноздрите ми.

Вълните прииждаха и се отдръпваха, пясъкът стържеше върху скалите. Над брега се виеха чайки и шумно грачеха.

Прекосих черната бариера, като прескачах приливни ями и парчета плавей. „Нищо не се е променило", рекох си аз. Докато вълните обливаха краката ми, зареях поглед на запад. Пелената пред собствения ми взор се сля с мъглата от пръски. Опитах се да надникна зад нея, но не можах.

„Нищо не се е променило.“ Черните скали, соленият бриз, непрестанният ритъм на морето. Всичко си беше както преди. Дали някъде тук се криеше следа? И имах ли надежда да я открия? Морето бе толкова огромно, а аз толкова… мъничък. Наведох глава към гърдите си. Заразхождах се безцелно, а кожените ми ботуши шляпаха в ледената вода.

Тогава забелязах един силует, който не беше вече същият. Макар и все още огромен, древният дъб бе почти оголял — кората му се гърчеше на ивици край корените. По каменистия бряг се валяха няколко откършени клона. Дори хралупата, където се бях скрил от глигана, беше пробита и разцепена. Старото дърво най-сетне се бе предало.

Докато наближавах останките му, се препънах. В пищяла ми се вряза остър камък, но аз сподавих болезнения си вой, за да не издам присъствието си на някой глиган. Не знаех дали наистина бях срещнал Рита Гаур, но онзи звяр със сигурност искаше да пролее кръвта ми. Ако се появеше сега, нямаше къде да се скрия, а Дагда едва ли щеше отново да ме спаси.

Боляха ме и раменете, и краката. Седнах върху безжизнените корени, прокарах длан по ръбовете на хралупата и напипах следите от бивните на глигана. Споменът ми беше съвсем пресен, сякаш го бях преживял току-що. И все пак дървото, което тогава ми се стори вечно, сега бе само скелет.

Изритах едно парче кора. Знаех, че не съм се отървал много по-леко. Бях се върнал тук ако не мъртъв, то почти. Сляп и напълно изгубен.

Седях, отпуснал глава в шепите си и разсеяно гледах брега. Личеше, че започва отливът. Постепенно границата между суровите скали и морето се разшири. Разкри се ивица пясък, изпъстрена със свои собствени миниатюрни морета и планини.

Един рак-пустинник притича по пясъка, кацна на ръба на приливна яма и започна борба с някаква полузаровена черупка. След като дълго драпа и дълба, той успя да измъкне трофея си — бяла раковина на бледооранжеви ивици. Представих си как ликува, че най-сетне се е сдобил с нов дом, но преди да успее да се наслади на успеха си, порив на вятъра му изтръгна раковината. Тя се плъзна обратно във вира и отплава като мъничък сал, подскачайки по вълните.

Докато ракът наблюдаваше как съкровището му си отива, аз си позволих една саркастична усмивка. Такъв е животът. Мислиш, че си постигнал мечтата си и я губиш завинаги. Мислиш, че си открил дома си, а той отплава.

„Отплава.“ Напук на здравомислието, внезапно ми хрумна идея. Налудничава, безнадеждна идея.

Щях да си направя сал! Може би дървото, което ме бе спасило преди, щеше да ми помогне и сега. Може би вълните, които ме бяха изхвърлили тук, щяха да ме отведат обратно в морето. Щях просто да повярвам — на дървото, на отлива.

Нямах какво да губя, освен живота си.

11

Направих сала от откъртените клони на дъба, като ги вързах един за друг с тънки ленти от кората му. Вторият ми взор често не преценяваше добре нито размерите и формата им, нито здравината на възлите, но въпреки това се справих, дъска по дъска. В средата на сала поставих парче от хралупата, леко вдлъбнато, за да мога да седна в него. Накрая омотах ръбовете с няколко парчета водорасли, които открих сред скалите.

Докато приключа, слънцето взе да преваля. Довлякох жалкото си творение досами вълните и преди да го избутам във водата, импулсивно изтичах до ямата, из която се носеше раковината. Извадих я и я оставих на пясъка, за да може ракът отново да намери дома си.

Докато газех из студената вода, чайките сякаш ми се присмиваха. Преди да се покача на жалкия си сал, аз се поколебах. Два свята ме теглеха в противоположни посоки. Стоях на ръба между сушата и морето, между миналото и настоящето. За миг решителността ме напусна. Същата вода, която едва не ме бе удавила, сега плискаше около бедрата ми. Може би прибързвах. Може би трябваше да се върна на брега и да измисля нещо по-разумно.

Точно тогава сред останките на дъба светна златист проблясък. Залезът къпеше ствола, гравирайки огнени жилки по него. Спомних си за друго горящо дърво, чиито пламъци още ме изгаряха дълбоко. И разбрах, че трябва да открия отговорите на въпросите си.

Изтеглих се върху сала, настаних се във вдлъбнатата седалка и свих колене под себе си. За последен път погледнах към черните скали и обърнах гръб на брега. Потопих длани в ледената вода и гребах, докато ръцете ми се измориха. Заради чезнещото слънце, все още достатъчно силно, за да затопли мократа ми кожа, във водата блещукаха много повече цветове, отколкото можех да доловя. И макар че нямаше как да я видя, аз усещах плетеницата от розова и златиста светлина, танцуваща точно под вълните.

Докато течението ме отнасяше все по-далеч от брега, в гърба ми подуха лек бриз. Не знаех накъде ще ме отведе морето. Можех само да му се доверя.

Замислих се за древните мореплаватели като Бран Благословения, Одисей и Йона, чиито истории бях чул от Брануен. Зачудих се дали някой някога ще го е грижа за моето пътешествие — някой друг освен нея. Прииска ми се да мога да й го опиша някой ден… но в душата си знаех, че никога повече няма да я видя.

Покрай мен прелетя черноглава чайка, която оглеждаше повърхността на морето в търсене на вечеря. Внезапно тя пронизително изграчи, наклони криле към сала и се приземи до едно от водораслите, които висяха от едната му страна. Стисна го в клюна си и задърпа с всички сили.

— Къш! — креснах аз и размахах ръце. Само това ми липсваше точно сега — някаква си изгладняла птица да ми разглоби сала.

Чайката пусна водораслото, излетя с писък и закръжи над мен. След няколко секунди отново се приземи, този път на коляното ми. Окото й, жълто като слънцето, ме заразглежда. Навярно заключила, че съм твърде едър (или твърде жилав), за да вечеря с мен, чайката наклони черната си глава и отлетя към брега.

Докато наблюдавах как се отдалечава, ме налегна прозявка. Непрестанното люшкане ме приспиваше, а и бях изтощен от няколкодневния път от Каир Мирдин. Ала как да заспя? Ами ако падна от сала или (още по-лошо) пропусна нещо важно?

Опитах се да си почина, без да заспя. Наведох се напред и опрях брадичка на коленете си. За да остана буден, се съсредоточих върху бавния път на залязващото слънце. Огненото кълбо вече надвисваше току над водата, чертаейки блещукаща ивица светлина през вълните, чак до сала ми. Досущ като златен път. Накъде ли водеше? Накъде ли водеше моят собствен?

Погледнах през рамо — вече доста се бях отдалечил от брега. Ветрецът беше спрял, но салът навярно бе уловил някое течение. Вълните ме подмятаха и постоянно ме пръскаха, но въпреки люлеенето, вървите още държаха, а дървото беше здраво. Облизах устни, вкусвайки солените пръски. Пак опрях глава на коленете си и не успях да сподавя поредната прозявка.

Огромното кървавочервено слънце запали в облаците пожар от цветове, които долавях съвсем бегло. Формата на слънцето усещах по-ясно, особено когато започна да се слива с хоризонта. След миг то се разтвори във вълните като внезапно спукан мехур.

Не видях как се стъмни, защото заспах.

Събудих се, оплискан от студена вода. Нощта се беше спуснала. Край най-тънкия лунен сърп, който някога бях виждал, се бяха струпали звезди. Заслушах се в съскащия шепот на вълните и в постоянния им напор срещу сала. Тази нощ не заспах повече. Разтреперан, свих крака плътно до гърдите си. Можех само да чакам онова, което морето искаше да ми покаже.

Когато слънцето изплува зад гърба ми, открих, че бреговете на Гуинет са изчезнали. Дори внушителните скали не се виждаха вече. Различих само един прозирен облак, който лениво се развяваше като флаг — навярно от билото на И Уидва, макар че не можех да съм сигурен в това.

Зърнах парче дърво, изплъзнало се от водораслото, което го държеше и бързо го вързах отново. С напредването на деня гърбът и краката ми се схванаха до болка, но не можех нито да се изправя, нито да се разтъпча, без да се прекатуря. Вълните безмилостно плющяха и срещу сала, и срещу мен, а палещото слънце напичаше врата ми. Междувременно още по-страшна жега гореше в устата и гърлото ми и се усилваше все повече. Никога преди не бях изпитвал такава жажда.

По залез забелязах няколко едри източени тела, подали гърбове над водата. Бяха седем или осем, но плуваха в съвършен синхрон, надигаха се и се скриваха заедно, като вълна. Щом преминаха край сала ми, смениха посоката и заплуваха в кръг около мен. Веднъж, два, три пъти — обикаляха, изскачаха и отново изчезваха в балончетата, оставени от собствените им дири.

Делфини ли бяха? Или може би морски хора? Брануен ги бе нарекла „русалки“, наполовина хора, наполовина риби. Не виждах достатъчно добре, за да разбера, но гледката ме изпълни с удивление. Когато позлатените им от залеза тела се стопиха, си обещах, че ако живея достатъчно дълго, ще сторя всичко по силите си, за да изследвам тайнствените морски дълбини.

Премина още една, също тъй студена нощ. Звездите погълнаха лунния сърп. Спомних си съзвездията и приказките на Брануен за произхода им. Дълго ги търсих и накрая успях да открия няколко, включително любимия ми Пегас. Представих си, че люшкането на сала всъщност е галопът на крилатия жребец.

Заспах и засънувах, че някакво огромно крилато създание ме носи на гръб през небосвода, макар че не бях сигурен Пегас ли е, или не. Внезапно се хвърлихме в битка. Пред нас се издигна тъмен замък, пазен от призрачни стражи, който… Да! Въртеше се около собствената си ос! Притегляше ни надолу, надолу към себе си и аз с всички сили се опитвах да променя посоката, но не успявах. След секунди щяхме да се блъснем право в стените на крепостта.

Тогава се събудих. Треперех, но не само от студ — сънят владя мислите ми до късно на следващия ден, макар че смисълът му ми убягваше.

По-късно същия следобед хоризонтът на запад потъмня. Вълните пораснаха и започнаха да подмятат сала насам-натам, ветровете ме нападнаха с пелени от пръски. Салът стенеше и скърцаше, няколко от вървите се скъсаха, а в голямото парче от дъбовата хралупа зейна пукнатина. Въпреки това бурята ме пощади. Здрачи се, морето се успокои. Бях подгизнал и ужасно жаден, но и салът, и аз бяхме невредими.

Същата нощ се постарах да поправя скъсаните върви. Докато се суетях с тях, кръстосал крака, ме шибна хапещ порив на вятъра. Нова сянка, по тъмна от предишната, плъзна към звездите и бързо скри небето първо на юг, а после над мен. Накрая всичко почерня.

Щом мракът ме погълна, вторият ми взор угасна. Не виждах! Бях толкова сляп, колкото през първия ден в църквата.

Надигнаха се могъщи вълни, въртопът подмяташе сала ми като вейка. Водата постоянно обливаше лицето, гърба, ръцете и краката ми. Този път бурята не утихна — вместо това се усилваше, набираше мощ с всяка минута. Свих се почти на топка като изплашен таралеж и обхванах външните ръбове на сала, вкопчен в дъбовите останки, които ме държаха над водата.

Силите ми! Мина ми през ум ги призова. Можех да укрепя сала или дори да усмиря вълните! Но не. Бях обещал. Освен това способностите ми ме ужасяваха дълбоко, дори повече от страховития вихър. Истината беше, че не знаех нищо за магията, освен последствията й — мирисът на опърлена плът, писъците на Динатий, агонията, когато очите ми пламнаха. Да, силите ми сигурно можеха да ми помогнат, но знаех, че никога повече няма да ги използвам.

Вихърът вилня и бесня през цялата нощ. Заливаха ме порои, блъскаха ме огромни вълни. Припомних си историята на Бран Благословения, който преживял подобна буря и това ми даде надежда, но и тя се удави в гнева на океана.

И двете ми ръце изтръпнаха от студ, но не смеех да се пусна, за да се опитам да ги стопля. Скъсаха се още върви, една от талпите се разцепи през средата. Гърбът ме болеше, но не колкото сърцето ми. Дълбоко в себе си знаех, че тази буря ще сложи край на пътешествието ми.

Изгревът озари небето съвсем слабо, но достатъчно, за да мога отново да различавам очертания. Вторият ми взор едва се бе възвърнал, когато една мощна вълна ме връхлетя така, че дъхът ми секна. Салът се разтресе и най-сетне се разпадна.

В онзи кошмарен момент пропаднах в ревящото море. За щастие ръката ми случайно докосна парче дърво и аз го сграбчих. Похлупи ме една вълна, после още една и още една.

Силите ми бяха на привършване, хватката ми отслабна. Бесният кипеж продължаваше. Нямах съмнение, че настъпващият ден ще ми бъде последен. Едва успях да забележа странния облак, понесъл се над водата. Повече ми приличаше на остров от мъгла.

Нададох умолителен вик и пуснах клона. Вода изпълни дробовете ми.