Изгубените години

12

Вече не се лашкам.

Вече не се давя.

Отново се събудих на непознат бряг. Същият прибой в ушите ми, същият вкус на солена вода в устата ми. Същият страх, свил стомаха ми.

Нима измъчените години в Гуинет са били само сън? Ужасен, нездрав сън?

Узнах отговора още преди покритите ми с пясък пръсти да докоснат белязаните ми бузи, незрящите ми очи и увисналия на шията ми Галатор. Гуинет бе истински, също като силния, необичаен аромат, който изпълваше въздуха на това място, където и да се намираше то.

Завъртях се на една страна и под хълбока ми се строши черупка. Приседнах и жадно вкусих въздуха — бе сладък като цветна поляна, но и малко тръпчив. По-истински.

Макар да чувах недалечния ритъм на вълните, вторият ми взор не ги улавяше, но не заради лошото ми зрение. Морето лежеше зад подвижна стена от мъгла, толкова гъста, че скриваше всичко зад себе си.

В тази пелена сякаш се зараждаха странни форми, задържаха се за кратко и изчезваха. Привидя ми се нещо като огромен свод и порти, които се затварят. На мястото на този образ изплува заострена опашка, достатъчно голяма, за да принадлежи на дракон. Пред очите ми тя се превърна в гигантска глава с нос като луковица. Тя се обърна към мен като безплътен гигант, отвори уста, сякаш за да продума и се разтвори в мъглата.

Размърдах схванатия си гръб и се огледах. За разлика от северния бряг на Гуинет, тук сушата и водата нежно се докосваха. Нямаше остри скали, само розови, бели и лилави черупки. До стъпалото ми се виеше лоза, която лениво се точеше по плажа като лъскава зелена змия.

Розово. Лилаво. Зелено. Сърцето ми подскочи. Виждах цветовете! Не толкова добре, колкото преди пожара, но много по-ясно, отколкото в деня, когато морето раздроби сала ми на парчета.

Да, но… това не беше възможно. Огледах кожата си и гънките на туниката и установих, че не изглеждат по-ярки от преди.

Хвърлих втори поглед към плажа и внезапно разбрах. Не аз виждах по-добре, просто пейзажът сякаш излъчваше цвят. Черупките, лъскавите листа и дори пясъкът бяха някак по-сияйни, по-реални. Ако вторият ми взор долавяше в тях толкова живот, как ли щяха да изглеждат, ако имах истински, зрящи очи?

Вдигнах една раковина, усукана като спирала. По искрящобялата й черупка се виеха лилави нишки. Тя легна удобно в дланта ми, сякаш двама приятели се намериха.

Долепих я до ухото си, очаквайки да чуя приглушения глас на океана. Вместо това долових странно придихание, като глас, идващ много отдалеч. Нашепваше ми на непознат език, опитваше се да ми каже нещо.

Дъхът ми спря. Отделих раковината от ухото си и се взрях във вътрешността й. Видя ми се съвсем обикновена. Сигурно ми се беше счуло. Отново я опрях до ухото си… и пак чух онзи глас! Този път беше по-ясен. Не ми се вярваше, но сякаш ми каза „Пазисееееее… пази сееееее“

Бързо оставих раковината на пясъка. Дланите ми се потяха, стомахът ми беше на топка. Изправих се — краката, ръцете и гърбът ми бяха тъй вдървени, че присвих очи от болка. Погледнах раковината и поклатих глава. Имах вода в ушите. Сигурно от това е било.

„Вода. Трябва да намеря прясна вода.“ Ако успеех да се напия, щях да се почувствам по-бодър.

Изкачих се по склона на една дюна… а видяното спря дъха ми.

Далеч на запад се простираше гъста гора, където разноцветни птици прелитаха сред величествени дървета. На хоризонта се диплеха замъглени хълмове, а цветът им бе толкова сочно зелен, че преминаваше в синкаво. Между хълмовете и гората се разливаше долина, пищна и мека като килим. От гората извираха позлатени от слънцето поточета и весело се изливаха над ливадите, сливайки се в голяма река, устремена към морето. В далечината виждах още дървета, но те растяха в спретнати редове, като отдавна засадена овощна градина.

Тъкмо щях да се отправя към долината, за да утоля жаждата си, когато нещо привлече вниманието ми. Не виждах много от източния бряг на реката, но той ми се стори различен от срещуположния. Вместо зелен бе кафеникавочервен, с цвят на сухи листа или ръжда. Отначало се притесних, но после реших, че вероятно това се дължи на някаква странна растителност или на игра на светлината, причинена от тъмните облаци, скупчени над източния хоризонт.

С пресъхнало гърло отново се обърнах към долината и горите, прострели се пред мен. Крайно време беше да утоля жаждата си! След това щях да разуча този обгърнат от мъгли остров, ако наистина беше остров. Не знаех точно защо, но ми се щеше да остана и да го разгледам въпреки странното преживяване с раковината. Може би ме блазнеха живите цветове. Каквото и да будеше любопитството ми, щях да му се отдам за малко… но само за малко. Не откриех ли някаква следа от миналото си, щях веднага да си замина. На нов сал, по-здрав от първия.

Спуснах се по дюната. Пясъкът скоро отстъпи място на най-различни треви, чиито фини стъбла се превиваха под уханния вятър. Все още бях схванат, но с всяка крачка набирах скорост и скоро хукнах през полето. Докато се наслаждавах на вятъра, осъзнах, че тичам за пръв път, откакто напуснах Каир Мирдин.

Спрях до един искрящ поток и приклекнах върху мъхнатите камъни. Веднага натопих глава в него и бистрата студена вода ме зашлеви също като цветовете и уханията на тази земя, когато ги изпитах за пръв път. Пих, докато се подух, оригнах се и пих още.

Утолил жаждата си, аз се подпрях на лакът и отново отпих, този път не от изворчето, а от хладния благоуханен въздух. Тревата мe погъдeличка по брадичката. Беше толкова гъста, че случаен минувач би ме взел за кафеникав дънер. Заслушах се в деликатното шумолене на нежните стръкчета, във вятъра, който ту отслабваше, ту се усилваше сред клоните на дърветата, в равномерния танц на потока. Из гънките на туниката ми лениво запълзя дългокрак червен бръмбар.

Внезапно въздухът над главата ми изсвистя и звукът рязко ме изтръгна от бляновете ми. Нещо бе профучало край мен като стрела, толкова бързо, че нямах представа какво е. Внимателно се надигнах и вторият ми взор долови движение в зеленината надолу по течението. Изправих се.

От тревата изригна пронизителен писък, последван от съскане и ръмжене. Колкото повече наближавах, толкова по-силна ставаше шумотевицата. След няколко стъпки спрях, изумен.

Пред мен се мяташе най-големият плъх, който някога бях виждал, дебел колкото бедрото ми, с мощни крака и зъби, остри като връхчета на кама. Противникът му беше малък ястреб със сив гръб и опашка на кафяви ивици. Мерлин^[1]. Макар плъхът да бе тройно по-едър от него, изглежда бяха равностойни.

Бореха се свирепо — силните нокти на мерлина здраво стискаха плъха за врата, а той бясно се гърчеше, мъчейки се да ухапе или одраска главата на врага и блъскаше ястреба в земята. Куражът на птицата обаче бе по-голям от нея самата. Мерлинът само изписка и заби нокти още по-здраво, раздирайки кожата на плъха до кръв. Хвърчаха пера, земята се обагри в алено. Двамата яростно се търкаляха в прахта като ръмжащо кълбо от зъби, нокти и перушина.

Боят вероятно щеше да се проточи и да завърши без победител, ако от един гъсталак не бе изникнал друг плъх. Дали от вярност към събрата си, или защото му се прищя лесна плячка, той се хвърли в схватката. Захапа едното крило на мерлина и яростно го задърпа.

Ястребът изпищя от болка, но не пусна противника си. Успя да раздере муцуната на втория плъх с човката си, пусна го и обиколи от другата страна. Междувременно разкъсаното крило на мерлина увисна безпомощно до тялото му, а един от ноктите му се откъсна. Предвкусвайки победата, вторият плъх изплю няколко пера, попаднали между зъбите му и се напрегна, готов да се метне върху омаломощената птица.

В този миг се хвърлих напред и изритах втория плъх в гърдите толкова силно, че той отхвръкна в шубраците. Първият плъх видя това, замръзна и злобно се вторачи в мен с кървясали очи. После рязко тръсна глава и захвърли мерлина в тревата. Той остана да лежи по гръб, твърде слаб, за да помръдне.

Плъхът бясно изсъска и пристъпи към мен. Вдигнах ръка като за удар, а той се обърна и се шмугна в тревата. Явно прецени, че засега му стигат толкова битки.

Наведох се да огледам мерлина. Очите му — две черни зеници, обградени с жълт пръстен — едва стояха полуотворени, но ме следяха неотклонно. Щом посегнах към него, той изсвири и раздра китката ми с нокът.

— Какво правиш, глупава птицо? — изскимтях аз и засмуках раната. — Опитвам се да ти помогна, не да те нараня!

Повторно посегнах към падналия боец, той отново изсвири и пак ме одра.

— Стига вече! — аз поклатих удивено глава и станах да си ходя.

След няколко крачки хвърлих последен поглед към мерлина. Най-сетне бе затворил очи и трепереше.

Поех си дълбоко дъх и се върнах. Внимателно вдигнах птичката, като се стараех да избегна ноктите й в случай, че отново се свести. Поех в ръка топлото й пернато телце и се зачудих как е възможно такова свирепо създание да е толкова крехко. Прокарах пръсти по раненото крило — макар че кожата и мускулите бяха разкъсани, не напипах счупени кости. Бръкнах в торбичката, която ми даде Брануен, извадих щипка сушени билки и добавих капка вода от потока. С ръба на туниката си избърсах раните, оставени от зъбите на плъха. Имаше няколко дълбоки, особено по горния край на крилото. Внимателно наложих билките.

Мерлинът настръхна и отвори едното си око. Този път обаче не понечи да ме одраска. Явно бе твърде слаб дори да изсвири и само недоверчиво ме наблюдаваше.

Щом приключих, се зачудих какво да правя с птичката в ръцете си. Да я оставя край потока? Не, плъховете щяха да се върнат и да довършат започнатото. Със себе си ли да я взема? Не, нямах нужда от спътник, особено толкова опасен.

В края на гората забелязах дъб с могъща корона и внезапно ми хрумна нещо. Оставих птицата и откъснах достатъчно трева, за да направя гнездо. Пъхнах под мишница и него, и ястреба и се покатерих на един от по-ниските клони, покрит с плътна наметка от мъх. Наместих гнездото в основата му и сложих вътре безпомощния мерлин.

Взрях се в дръзките обрамчени с жълто очи, после се спуснах долу и навлязох в гората.

13

Докато вървях сред високите стволове и преплетените клони на древния лес, ме обзе странно усещане. То нямаше нищо общо с втория ми взор, макар че тук бе сумрачно и слънчевите лъчи рядко достигаха земята. Нямаше нищо общо и с натрапчивия смолист аромат, изпълнил въздуха, който ми напомняше за деня, в който посрещнах и изпратих бурята в обятията на огромния бор в полите на И Уидва. Нямаше нищо общо и със звуците, които ме заобикаляха — повеите в листата, пукането на клоните, хрущенето на иглички под краката ми.

Странното усещане не се дължеше на нито едно от тези неща. Може би се дължеше на всички тях, взети заедно. Различен звук. Нов аромат. Още една сумрачна дъбрава. И преди всичко чувството, че нещо в гората знае, че съм тук. Че ме наблюдава. Че странният шепот, който бях чул в раковината на плажа, сега ме заобикаля отвсякъде. Забелязах възлеста пръчка, висока почти колкото мен, подпряна на дънера на стар кедър. Може би една хубава тояга щеше да ми помогне по-лесно да прекося тези тъмни дебри. Посегнах и точно преди да сключа пръсти около центъра й, където стърчаха няколко вейки, ахнах и отдръпнах ръка.

Пръчката помръдна! Вейките по цялото й протежение зашаваха като тънки крачета, възлестото й тяло се прегъна, изпълзя към корените на кедъра и се скри в папратите. След секунди странното създание изчезна, а с него и желанието ми да си намеря тояга.

Усетих познат порив. Щях да се покатеря на някое дърво! Може би не чак до върха, но достатъчно високо, за да огледам върховете на дърветата. Избрах си една стройна липа, чиито сърцевидни листа трептяха като повърхността на река и тръгнах нагоре. Дланите и стъпалата ми намираха предостатъчно удобни места и напредвах бързо.

Щом достигнах на пет мои боя разстояние от земята, гледката стана неузнаваема. В плетеницата от клони проникваше много повече светлина и виждах по-добре. През трептящите липови листа зърнах обла топка зелен мъх до главата си, но след станалото с пръчката реших да не я докосвам. Чифт пеперуди, оранжева и синя, прехвърчаха между клоните. От един близък клон се полюшваше паяк, увиснал на паяжината си. По тънката нишка проблясваше роса като бисерни зърна. Кръглооки катерици шумно цвърчаха, златопера птица прелиташе от клон на клон. Не се променяше само едно — непрестанният странен шепот.

Обърнах се към края на гората и различих зеленото поле, където бях спасил мерлина. Малко по-нататък искряха водите на голямата река, устремена към стената от мъгли край морето. За моя изненада от бързеите се надигна странна вълна, прилична на огромна ръка. Знаех, че не е възможно, но докато наблюдавах как от широките пръсти се стича вода и ги увлича, докато отново се слеят с реката, ме обзе вълнение и страх.

Внезапно някъде високо над главата ми се откъсна огромен сноп листа, но вместо да поеме надолу, той полетя встрани, към съседното дърво. Като по чудо мощните му клони го уловиха, залюляха го и го подхвърлиха към трето дърво, което се преви под тежестта му и го метна обратно. Листата прелитаха от ствол до ствол, описвайки пируети из въздуха като опитни танцьори. Дърветата сякаш играеха на топка, както деца с кълбо канап.

Постепенно листният сноп започна да се снишава, накрая се търкулна на земята и застина в легло от кафяви иглички.

Дъхът ми секна. От листата се подаде дълъг клон. Не, не клон, а ръка, обвита в ръкав от лози. Още една ръка. Крак, после втори. Дългокоса глава, украсена с лъскави листа. Две очи, сиви като кедрова кора, с капка синьо в тях.

Облечената в листа фигура се надигна и се засмя, а гласът й, богат и ясен, огласи гората с прелестта на камбанен звън.

Приведох се напред с надеждата да различа още подробности. Защото вече знаех, че снопът листа всъщност е момиче.

14

Внезапно клонът, на който седях, се прекърши. Изтърколих се на земята, а няколко от по-долните клони омекотиха падането. Един ме удари в гърдите, друг — в кръста, трети натърти рамото и бедрата ми. Накрая тупнах върху възглавничка от иглички и със стон се претърколих на една страна. Не стига, че бях схванат от пътуването и все още усещах познатото напрежение между плешките — сега цялото тяло ме болеше. Приседнах и се озовах лице в лице с момичето.

Смехът й секна.

Мигът се проточи неимоверно, но никой от нас не помръдна. Светлината не достигаше, но можах да преценя, че е горе-долу на моята възраст. Наблюдаваше ме, неподвижна като дърветата наоколо. Ако не беше синьото в очите й, спокойно можеше да мине за едно от тях благодарение на зелено-кафявата си премяна от преплетени лози. Въпреки това човек не можеше да пропусне очите й, които гневно святкаха.

Тя изрече някаква заповед на странен шиптящ език и махна с ръка, сякаш за да пропъди муха. Тежките клони на една ела веднага се увиха около гърдите, ръцете и краката ми. Държаха ме здраво и колкото повече се съпротивлявах, толкова по-силно стискаха. Висях във въздуха и не можех да помръдна.

— Пусни ме!

— Така няма отново да паднеш — момичето заговори на моя език, келтския, който използвах в Гуинет, но акцентът й бе причудлив и напевен. Гневното й изражение отстъпи място на радост. — Приличаш ми на голяма кафява боровинка, но едва ли си вкусен.

Тя откъсна една сочна лилава боровинка от мъха до краката си и я пъхна в уста, но се начумери и я изплю.

— Пфу! Вече не е сладка.

— Пусни ме! — креснах аз. Замятах се, но клонът, стегнал гърдите ми, така ме стисна, че едва дишах. — Моля те — изхриптях аз, — нищо лошо… не съм… сторил.

Момичето ме изгледа сурово.

— Наруши повелите на Леса Друма. Тук натрапници не се допускат.

— Но аз… не… знаех — изхъхрих аз.

— Сега знаеш — отвърна тя и си откъсна още една боровинка. Явно беше по-вкусна от първата, защото я последва и трета.

— Моля те… пусни ме…

Без да ми обръща внимание, момичето продължи да бере боровинки, като ги поглъщаше толкова бързо, колкото ги късаше. Започна да се отдалечава и дори не поглеждаше към мен.

— Чакай!

Тя спря и се обърна отегчено.

— Държиш се като катерица, която са хванали да краде чужди ядки. Искаш да ги върнеш, но вече е късно. Ще се върна при теб след ден-два. Ако не забравя.

Тя пъргаво се обърна и си тръгна.

— Чакай! — изохках аз.

Момичето изчезна зад покривало от клони и листа.

Отново опитах да се измъкна. Елата ме стегна още по-здраво и притисна скрития под туниката Галатор към ребрата ми.

— Чакай! В името… на Галатор!

Лицето на момичето отново се показа и тя предпазливо се върна при мен. Дълго време стоя под елата и ме наблюдава. После махна с ръка и избъбри низ от думи на неразбираемия шиптящ език.

Клоните незабавно се разтвориха и аз паднах по лице на земята. Извадих няколко иглички от устата си и с мъка се изправих.

Тя вдигна ръка, за да ме спре и аз се подчиних — не исках клоните отново да ме впримчат.

— Какво знаеш за Галатор?

Поколебах се, осъзнал, че Галатор явно наистина е прочут, щом дори в тези далечни земи знаеха за него. Предпазливо разкрих каквото посмях.

— Зная как изглежда.

— Аз също, поне каквото говорят легендите. Какво друго знаеш?

— Не много.

— Жалко — рече тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. Приближи се и ме стрелна любопитно. — Защо сякаш гледаш през мен? Очите ти приличат на две звезди, скрити зад облаци.

Вцепених се и отбранително отвърнах:

— Очи като очи.

Тя ме огледа отново и, без да продума, пъхна последните боровинки в ръката ми.

Подуших ги подозрително. Ароматът им ми напомни колко съм гладен и макар че знаех, че е неразумно, пъхнах една в устата си. Изпълни я взрив от сладост и аз изядох останалите наведнъж.

Момичето замислено ме огледа.

— Виждам, че си страдал.

Намръщих се — беше забелязала белезите. Всеки би ги забелязал… и все пак ми се стори, че тя е зърнала и нещо под повърхността. Почувствах необясним порив да разкажа всичко на това непознато горско момиче, ала устоях на изкушението. Та аз не я познавах. Само преди миг бе готова ме остави на милостта на дърветата. Не, нямаше да й се доверя. Не бях толкова глупав.

Тя завъртя леко глава, вслушана в далечния шепот на клоните и аз забелязах изящно сплетения венец от листа в къдравата й кестенява коса. В горичката беше тъмно, но ми се стори, че ушите й сякаш са триъгълни и със заострени върхове, точно като моите.

Дали и на нея й се бяха присмивали заради тях? И нея ли бяха наричали демонско изчадие, или… нима всички в тази чудна земя имаха заострени уши? Дали с това момиче не принадлежахме към една и съща раса?

Тръснах глава, за да се опомня. Все едно ангелите да имат заострени уши, а демоните — пухкави бели крила!

Наблюдавах я, а тя продължаваше да се вслушва.

— Чуваш ли нещо?

Тя извърна сиво-сините си очи към мен.

— Само думите на приятелите ми. Казват, че в гората има чужд човек, но това вече го знам. Казват още „Пази се“. Трябва ли?

Вцепених се — още помнех гласа от раковината.

— Човек винаги трябва да се пази, но няма защо да се боиш от мен.

Това сякаш я развесели.

— Изглеждам ли ти уплашена?

— Не — ухилих се в отговор. — Май че не съм много страшен.

— Не много.

— Тези твои приятели, те… дървета ли са?

— Да.

— И ти говориш с тях?

Звънливият й смях отново изпълни горичката.

— Разбира се! Говоря и с птиците, животните и реките.

— А с раковините?

— То се знае. Всичко си има език, трябва само да се научиш да го чуваш. Ти защо нищо не разбираш? — повдигна вежда тя.

— Идвам… много отдалеч.

— Ето защо не знаеш нищо за Леса Друма и повелите му — навъси се момичето. — За Галатор обаче знаеш.

— Само малко, нали ти казах — повторих аз и иронично добавих: — Макар че бях готов да кажа всичко, за да се измъкна от онези ужасни клони.

Елата над мен се раздвижи и от гледката ме побиха тръпки.

— Ти знаеш доста за Галатор — отвърна тя и тръгна напред, явно убедена, че ще я последвам. — Един ден ще ми го разкажеш. Първо обаче ми кажи името си.

Внимателно прекрачих един паднал клон.

— Къде отиваме?

— Да намерим нещо за ядене, разбира се — отвърна момичето и свърна вляво, следвайки пътека, която само то успяваше да различи сред високите до кръста папрати. — Сега ще ми кажеш ли името си?

— Емрис.

Тя не каза нищо, но погледът й ми подсказа, че не ми вярва особено.

— А ти коя си? — попитах аз.

Тя спря под един бук, стар и разкривен, ала с гладка като на фиданка кора. Вдигна ръка към изящните клони и отвърна:

— Той ще ти каже.

Листата зашумоляха леко. Отначало не долових никакъв смисъл и въпросително погледнах към момичето.

Лека-полека обаче дочух някакъв ритъм. Ррррррррр-хи-ииии. Аааааааааа. Ррррррриии-ааааа. Ррррииииаааа…

— Казваш се Риа?

Тя отново закрачи напред, подминавайки ред напети борове с дълги иглички.

— Цялото ми име е Рианон, но не знам защо. Дърветата ме наричат Риа.

— Не знаеш защо ли? — любопитно попитах аз. — Родителите ти не ти ли казаха?

Тя прескочи едно мудно поточе. Сред тръстиките плаваше закръглена зеленоглава патица.

— Загубих семейството си като малка — съвсем малка. Като пиленце, паднало от гнездото, преди да се научи да лети — без да се обръща към мен, тя добави: — И като теб.

Заковах се на място и я сграбчих за лакътя, но веднага я пуснах — няколко обсипани с иглички клони веднага се приведоха заплашително към мен.

— Това защо го каза?

Тя ме погледна право в очите.

— Изглеждаш изгубен, това е.

Навлязохме още по-навътре в гората, без да си продумаме. Подминахме една лисица с огнена опашка, която разкъсваше прясно уловена яребица и дори не вдигна глава, за да ни погледне. Постепенно склонът премина в стръмен хълм, но Риа не забави ход, напротив. Стараех се да не изоставам, но ужасно се задъхах.

— Ти си като… Аталанта.

Риа позабави крачка и ме изгледа недоумяващо.

— Кой?

— Ата… ланта. Героиня… от гръцка… легенда. Бягала толкова… бързо, че никой не… не можел да я хване. Накрая я… примамили с няколко… златни ябълки.

— Хубава приказка, откъде я знаеш?

— От… все едно — изохках аз. — Обаче ми се ще… да имах някоя… златна ябълка.

Риа се усмихна, но не забави ход.

Изкачвахме се все по-нагоре, а от земята като гъби изникваха огромни обли камъни, изпъстрени с пукнатини и покрити с килим от розов и лилав мъх. Дърветата се разредиха и през балдахина от клони проникваше повече светлина. Около набъбналите корени и повалените дънери растяха папрати и цветя.

Риа спря да ме изчака под едно белокоро дърво и докато се мъчех да се добера до нея, вдигна длани към устата си и нададе странен зов. Миг по-късно от една хралупа се подадоха три бухалски личица, плоски и пернати, с огромни оранжеви очи, вторачени в нас. Избухаха два пъти в един глас и отново се скриха в дупката.

Риа ме погледна с усмивка и продължи нагоре по хълма. Накрая се изкачи до хребета и спря с ръце на кръста, наслаждавайки се на гледката. Още преди да я настигна, усетих нов аромат, апетитен и свеж. Когато най-сетне застанах до нея, разкрилата се гледка напълно спря дъха ми.

Заобленият връх на хълма бе целият покрит с преплетени разноцветни дървета с най-различни форми и размери, чиито натежали от плодове клони висяха почти до земята. А какви плодове само! Сред пеперудите и пчелите проблясваха яркооранжеви топки, изящни зелени сърпове и гъсти жълто-сини гроздове. Кръгли, квадратни, едри, дребни — нито бях виждал, нито бях мечтал за толкова плодове, но това не пресуши слюнката, изпълнила устата ми.

— Това е моята градина — обяви Риа.

Секунди по-късно поглъщахме каквито плодове ни попаднат пред очите. По брадичката, врата, дланите и лактите ми течеше сок, косата ми се напълни със семена, а по туниката ми полепнаха пъстри обелки. Отдалеч сигурно самият аз съм приличал на плодно дърво.

Оранжевите топки бяха невероятно вкусни, така че обелих и изядох колкото можах, преди да опитам нещо друго. Един от плодовете приличаше на урна и беше пълен със семена, така че го изплюх, отвратен. Риа се засмя, аз също. Опитах друг — кръгъл, с дупка в средата. Олекна ми — нямаше никакви семена, а вкусът му напомняше на подсладено мляко. После погълнах едната половина на сив яйцевиден плод. Бе почти безвкусен, но ме натъжи и аз закопнях за всичко онова, което липсваше в живота ми.

Щом видя, че съм го опитал, Риа ми посочи друг — бледолилав, със спираловидна форма. Отхапах и сякаш устата ми се наля с вкус на слънце, който отми болезнения копнеж.

Риа пък изяде огромно количество червени боровинки, които растяха по пет-шест на стъбло. Опитах една, но беше толкова сладка, че почти ми призля. Не посегнах към втора.

Изумен наблюдавах как Риа поглъща по десетина наведнъж.

— Как успяваш да изядеш толкова много?

Тя не ми обърна внимание и продължи.

Накрая се заситих, дори преядох. Седнах и се облегнах на един от най-дебелите дънери в градината. През листата и плодовете се лееше следобеден зрак, над хълма вееше лек бриз. Накрая Риа се насити на червените боровинки, седна под дървото рамо до рамо с мен и разтвори ръце, сякаш за да обхване изобилието от овошки.

— Всичко това — каза тя с благоговение, — от едно-единствено семе.

— Едно ли? — ококорих се аз. — Не говориш сериозно.

— О, да! Семето на дървото шомора ти дава не едно, а много дървета, не един, а стотици плодове. И макар че ражда много, е толкова рядко, че е станало легендарно. „Рядък като шомора“, както гласи старата поговорка. В цяла Друма има само едно.

Вдишах дълбоко от уханния въздух.

— Това не е моят дом, но бих останал с удоволствие, и то за дълго.

— Къде е домът ти тогава?

— Не зная — въздъхнах аз.

— Него ли търсиш?

— И него, и други неща.

Риа се загледа в ръкава си и усука между пръстите си едно лозово стъбълце.

— Домът не е ли там, където си ти?

— Не говориш сериозно — почти я подиграх аз. — Домът е там, откъдето идваш. Където живеят родителите ти, където се крие миналото ти.

— Да се крие? Какви ги говориш?

— Не си спомням миналото си.

Това я заинтригува, но въпросите й секнаха. Вместо това, посегна към поредната чепка боровинки, пъхна ги в устата си и изломоти:

— Може онова, което търсиш, да е по-близо, отколкото си мислиш.

— Съмнявам се — отвърнах аз и се протегнах. — Ще разгледам това място, но ако не науча нищо за миналото си, ще си построя нов сал и ще плавам докъдето е нужно. Досами хоризонта, ако трябва.

— Значи няма да се застоиш дълго тук.

— Вероятно не. А и какво е това „тук“? Това място има ли си име?

— Има си.

— И какво е то?

По лицето й премина сянка.

— Това място… този остров се нарича Финкайра.

15

Подскочих като жилнат с бич.

— Финкайра?!

Риа ме изгледа с интерес.

— Чувал ли си за нашия остров?

— Да, но никога не съм допускал, че може да е истински.

Тя сериозно въздъхна.

— Съвсем истински е.

„Явно е така“, помислих си аз. Като И Уидва. Като Олимп. Да можех да кажа на Брануен! Опитах се да си припомня думите й. „Земя на много чудеса. Нито част от Земята, нито от Небесата, а мост, който ги свързва.“ Бе споменала и ярките цветове. Знаех, че поне това е истина! Бе казала и друго… нещо за великани.

Докато седяхме рамо до рамо, потънали в мислите си, вечерният саван покри градината. С всеки изминал миг цветовете се превръщаха в сенки, а формите — в силуети.

Накрая Риа се размърда и отърка гръб в стъблото.

— Вече е нощ! Няма време да стигнем до дома ми.

Сънен след гощавката, аз се плъзнах надолу и се настаних на меката трева.

— И на по-лоши места съм спал.

— Виж — Риа посочи към небето, където през натежалите от плод клони блещукаха първите звезди. — Не ти ли се ще да можеше да летиш? Да се носиш сред звездите, да се слееш с вятъра? Искам криле. Истински криле!

— Аз също — отвърнах, търсейки Пегас.

Тя се обърна да ме погледне.

— Какво още искаш?

— Ами… книги.

— Наистина ли?

— Да! Много, много ми се ще да се заровя в цяла стая, пълна с книги, в които се разказва за всякакви народи и времена. Веднъж чух за една такава стая.

Тя ме наблюдава за миг и попита:

— От майка си ли?

Поех си дъх и го задържах.

— Не. От една жена, която искаше да вярвам, че ми е майка.

Риа сякаш се обърка, но не каза нищо.

— В тази стая — продължих аз, — ще има всякакви книги. Ще ме заобикалят, накъдето и да се обърна и ще имам чувството, че летя. Страниците ще ме отнасят където си пожелая.

Риа се засмя.

— Предпочитам истински криле! Особено в нощ като тази. Виждаш ли? — попита тя и надзърна между клоните. — Вече се вижда Гури Златокосата.

— Това съзвездие не съм го чувал. Къде е?

— Ето там.

Напрегнах втория си взор до краен предел, но виждах само една-единствена звезда, която скоро щеше да оформи част от крилото на Пегас.

— Не я виждам.

— Не виждаш ли една девойка?

— Не.

Тя взе ръката ми и я насочи нагоре.

— А сега?

— He. Виждам само една звезда, част от Пегас. И ето там — още една, пак от Пегас.

Риа ме изгледа объркано.

— Звезди? Съзвездия от звезди?

— Че от какво друго? — попитах аз, не по-малко объркан.

— Моите съзвездия не са от звезди, а от пространствата между тях. Тъмните, откритите места, където умът може да се рее за вечни времена.

От онзи миг нататък вече не можех да гледам на небето по същия начин, нито пък на момичето до себе си.

— Разкажи ми какво виждаш горе.

Риа отметна кафявите си къдрици и с напевен глас ми описа странните чудеса в небето на Финкайра. Как широката ивица звезди насред нощния небосвод всъщност е шев, който свързва двете половини на Времето — вечното начало и вечния край. Как най-дългите ленти мрак всъщност са реките на боговете, свързващи този свят с останалите. Как звездите всъщност са огромно колело, чието постоянно въртене превръща живота в смърт и смъртта в живот.

До късно рисувахме по небето и си разказвахме истории. Когато най-после се унесохме, спахме дълбоко, а когато топлите слънчеви лъчи ни събудиха, осъзнахме, че не искаме да си тръгнем. Не още.

Останахме на изобилния хълм още един ден и една нощ и пирувахме както с плодове, така и с разговори. Макар че се стараех да не разкривам най-съкровените си чувства, често си давах сметка, че Риа има обезпокояващата способност да отгатва мислите ми.

Седяхме под балдахин от плодове и закусвахме — аз с тръпчиви оранжеви топки, а тя със сладки червени боровинки. Накрая споделихме един от спираловидните плодове и Риа се обърна въпросително към мен.

— Жената, която е твърдяла, че ти е майка… опиши ми я.

Погледнах я изненадан.

— Висока, с яркосини…

— Не, не, не. Не ме интересува как е изглеждала. Каква беше?

Замислих се за миг.

— Беше добра с мен… по-добра, отколкото заслужавах, поне през повечето време. Пълна с вяра — в нейния Бог, в мен. И мълчалива. Много мълчалива, освен когато ми разказваше приказки. Знаеше повече, отколкото мога да си спомня.

Риа разгледа боровинката между палеца и показалеца си и я пъхна в уста.

— Сигурно е научила някои от тях в стаята, пълна с книги.

— Точно така.

— Дори да не ти е била истинска майка, ти чувстваше ли се… различно заради нея? Заради присъствието й? По-малко самотен? По-… сигурен?

Преглътнах буцата, застанала на гърлото ми.

— Мисля, че да. Защо ме разпитваш за нея?

Лицето й, което сякаш винаги бе на път да се разсмее, внезапно стана сериозно.

— Просто се чудех какво представлява една майка. Истинска майка.

Сведох поглед.

— Ще ми се да знаех.

Риа кимна и прокара ръка по един надвиснал клон, но сякаш гледаше през него, към някое много далечно място или време.

— Значи не помниш майка си? — обадих се аз.

— Бях съвсем малка, когато я загубих. Помня само усещания. Че съм в безопасност. На топло. Че съм… в нечии ръце. Дори не съм сигурна, че това са спомени, може би е просто копнеж.

— Ами баща ти? Имаш ли братя и сестри?

— Загубих ги. Всичките — отвърна тя и разпери ръце към клоните над нас. — Само че открих Друма. Сега това е семейството ми. Може да нямам истинска майка, но си имам някого, който ме закриля и прегръща. Тя ми е почти като майка.

— Кой?

Риа се усмихна.

— Едно дърво. Казва се Арбаса.

Представих си я сред клоните на голямо дърво и също се усмихнах.

След това отново се сетих за Брануен, моята почти-майка, и странна топлина изпълни гърдите ми. Беше ми тъй далечна, но и тъй близка понякога. Замислих се за разказите й, за лечителството й, за скръбните й очи. Щеше ми се да бе споделила повече — за своите трудности, за тайнственото ми минало. Надявах се отново да я видя някой ден, макар да знаех, че е невъзможно. Несигурно се помолих на Бога, пред когото тя често коленичеше и пожелах да я дари с покоя, за който тъй силно копнееше.

Ненадейно остър писък разцепи въздуха над главата ми. Вдигнах глава и сред клоните зърнах един мой стар познайник.

— Не мога да повярвам.

— Мерлин — отбеляза Риа. — Мъжки, съвсем млад. Виж, крилото му е ранено. Липсват няколко пера.

Тя наклони глава, както правят ястребите, и рязко изсвири. Птицата също наклони глава и й отвърна, но по-гърлено и многословно.

Риа повдигна гъстите си вежди и се обърна към мен.

— Каза, при това не много учтиво, че преди известно време си му спасил живота.

— Каза ти го?

— Не е ли вярно?

— Вярно е. Позакърпих го след една схватка. Но ти как се научи да разговаряш с птиците?

Риа сви рамене, сякаш отговорът беше очевиден.

— Не е по-трудно от говоренето с дърветата — отговори тя и тъжно добави: — Поне с тези, които още са будни. Кажи, с кого се би мерлинът?

— Не можах да повярвам колко е дързък. Или пък глупав! Сби се с два огромни плъха, всеки три пъти по-голям от него.

— Огромни плъхове? — повтори Риа и цяла се вцепени. — Къде? В Друма?

Поклатих глава.

— Не, на самата й граница. До едно поточе, което извира от нея.

Риа сериозно погледна мерлина, който настървено кълвеше един спираловиден плод.

— Плъхове-убийци от нашата страна на реката — промълви тя, клатейки глава. — Забранено им е да влизат в Друма, за пръв път се доближават толкова. Твоят приятел може да няма обноски, но с право ги е нападнал.

— Просто обича да се бие, мен ако питаш. Като нищо може да нападне мен или теб. Не ми е никакъв приятел.

Сякаш за да възрази, ястребът политна от клона и кацна на лявото ми рамо.

— Той явно не мисли така — засмя се тя и отправи замислен поглед към птицата. — Знаеш ли, може да не идва при теб случайно. Сигурно си има причина.

Направих кисела физиономия.

— Единствената причина е лошият късмет, който ме следва навсякъде.

— Не знам. He ми прилича на лоша поличба.

Тя изсвири приятелски и протегна ръка към мерлина, но той изкряска и замахна с нокът. Риа бързо се дръпна, но той вече бе раздрал ръката й.

— Ох! — намръщи се тя, изсмука кръвта от раната и рязко изсвири, мъмрейки ястреба. Той й отвърна със същото.

— Престани! — излаях аз и се опитах да го пропъдя от рамото си, но ноктите му се вкопчиха още по-здраво, пробивайки и туниката, и кожата ми.

— Искам да го държиш далеч от мен — заяви Риа. — Тази птица е голяма беля.

— Нали ти казах?

— Не бъди самодоволен — сряза ме тя и стана да си върви. — Просто ни отърви от него.

Последвах я заедно с нежелания си спътник.

— Няма ли да ми помогнеш някак?

— Той е твой приятел — отвърна тя и закрачи надолу по хълма.

Отново се опитах да пропъдя птицата, но тя отказа да помръдне. Вторачи се в мен и гневно изсвири, сякаш заплашваше да ми откъсне ухото, ако не й съдействам.

Изръмжах раздразнено и хукнах след Риа, която тъкмо потъваше в гората. Здраво вкопчена в рамото ми, птицата пляскаше с криле. Когато най-сетне настигнах момичето, то седеше на ниска четвъртита скала и ближеше раната си.

— Едва ли можеш да ми излекуваш ръката, както си излекувал крилото на приятеля си.

— Не ми е приятел! — Опитах се да изтръскам мерлина, но той не помръдна, хладно вторачен в мен. — Не виждаш ли? По-скоро ми е господар, а аз съм му роб — заявих аз и хвърлих изпепеляващ поглед на птицата. — Не мога да го накарам да се махне.

В погледа на Риа се прокрадна симпатия.

— Извинявай. Просто ръката тъй ме боли…

— Дай да видя.

Разгледах раната, която още кървеше. Бързо бръкнах в торбичката си и я поръсих със стритите на прах билки. От един храст откъснах голям лист и покрих дълбоката драскотина, като се стараех да събера разкъсаната кожа, както правеше Брануен. После я превързах с клонче от лозовия ръкав на Риа.

Тя вдигна ръка с благодарност.

— Къде се научи на това?

— От Брануен. Жената, която ми разказваше легенди. Знаеше много за тези неща — обясних аз и затворих торбичката. — Само че умееше да лекува само физически рани.

Риа кимна.

— Сърдечните зарастват много по-трудно.

— Къде отиваш сега?

— Вкъщи, надявам се да дойдеш — отвърна тя и махна с ръка към ястреба, който заплашително вдигна закривен нокът. — Дори с твоя… ъ-ъ, придружител.

— Много великодушно — мрачно отвърнах аз. Въпреки досадната птица, желанието ми да науча повече за това място и за самата Риа не отслабваше. — С удоволствие ще дойда, но няма да остана дълго.

— Добре, но като си заминеш, вземи тази птица със себе си.

— Имам ли избор?

С тези думи влязохме в гората. През цялата сутрин и по-голямата част от следобеда следвахме диря, видима само за Риа. Заобикаляхме хълмове, прескачахме потоци и газихме из блата, покрити с воал от жужащи насекоми.

На половината път през едно от тресавищата Риа ми посочи мъртво дърво, сякаш боядисано в яркочервено. Плесна с ръце и миг по-късно от клоните се вдигна ален облак. Пеперуди — стотици, хиляди пеперуди — литнаха във въздуха и дървото остана голо като скелет.

Наблюдавах пътя им и се дивях на крилете им, тъй ярки и блестящи, че се запитах дали не са инкрустирани със скъпоценни късчета от самото слънце. Внезапно започнах да се надявам, че вторият ми взор ще продължи да се подобрява. Щом успявах да зърна тази експлозия от цветове без очи, може би някой ден щях да виждам целия свят така, както преди пожара.

Продължихме през поляни от високи до кръста папрати, под ревящи водопади, край повалени дървета, чиито стволове и клони лека-полека се превръщаха в пръст. Само от време на време спирахме, за да наберем горски плодове или да пийнем вода, но и тези мигове стигаха, за да зърнем опашката на някое зверче, да доловим сладкия аромат на някое цвете, или да чуем многогласието на някой поток.

Стараех се да не изоставам от Риа, но бързият й ход и слабото ми зрение ме оставиха без дъх, с ожулени пищяли. Птицата си остана вкопчена в рамото ми и започнах да подозирам, че никога няма да се изтръгна от ноктите й.

Когато късният следобед заплете бляскави пръсти в короните на дърветата, Риа рязко спря. Запъхтян я догоних — гледаше нагоре, към ствола на една липа, обвит с бодлив венец, искрящ като злато.

— Какво е това? — удивено попитах аз.

Риа ми се усмихна.

— Имел, златна клонка. Виж как улавя слънчевата светлина! Разказват, че който носи наметало от имел, може да открие тайния път до Отвъдното и света на духовете.

— Прекрасен е.

Тя кимна.

— Най-красивата гледка в гората, след дългоопашатата птица алеа.

Разгледах бляскавия венец.

— Изглежда толкова различен от другите растения.

— И е! Не е нито цвете, нито дърво, а малко и от двете. Нещо помежду.

„Нещо помежду“, повторих си наум. Със същите думи Брануен бе описала онези специални места, като гръцкия Олимп, където смъртни и безсмъртни можеха да живеят заедно… и онези необичайни вещества като мъглата, където въздухът и водата се сливаха, за да оформят нещо, което прилича и на двете, но и на нито едно от тях. Нещо помежду.

— Да тръгваме — повика ме Риа. — Ще трябва да вървим по-бързо, ако искаме да стигнем преди мръкване.

Продължихме през извисяващите се дървета. С падането на мрака виждах все по-слабо, а ожулванията и драскотините ми ставаха все по-сериозни. Риа постоянно ме подканяше, но в смрачаващата се гора губех скорост. Все по-често се препъвах в камъни и корени, а паднех ли, мерлинът здраво се вкопчваше и пищеше тъй гневно, че ухото ме болеше колкото рамото. Преходът се превърна в изтезание.

В един момент не прецених разстоянието до един клон и той ме убоде право в окото. Изревах от болка, но Риа бе далеч пред мен и не чу. Докато се опитвах да си върна равновесието, стъпих в бърлогата на някакво животно и си изкълчих глезена.

Стоварих се върху един повален дънер. Окото ми пареше, а глезенът ми пулсираше от болка. Наведох глава между коленете си, готов да изчакам зората, ако се наложи.

За моя изненада мерлинът най-сетне излетя от рамото ми. Хвърли се върху една мишка, прекърши й врата, вдигна я и кацна на дънера до мен. Дожаля ми за животинката, ала с облекчение разтрих схванатото си рамо. Облекчението ми обаче не трая дълго. Сигурен бях, че птицата, която не ме изпускаше от поглед, дори докато се хранеше, скоро отново ще заеме мястото си. Защо от всички места в гората трябваше да си избере точно клетото ми рамо?

— Емрис!

— Тук съм — унило отвърнах аз. Дори гласът на Риа не можа да ме ободри — никак не ми се щеше да й кажа, че не виждам достатъчно, за да продължа.

Изпукаха съчки и тя изникна от мрака пред мен. Внезапно осъзнах, че не е сама. До нея стоеше дребна фигура, слаба като вейка, чието издължено лице оставаше в сянка. Не бях сигурен, но ми се стори, че излъчва силен аромат, сладък като ябълков цвят през пролетта.

Станах да ги посрещна. Глезенът ми беше малко по-добре, но още се клатушках. С всяка минута зрението ми отслабваше.

Риа посочи създанието до себе си.

— Това е Куен, най-старата ми приятелка. Грижеше за мен, когато бях малка.

— Тъй малка, че не можешшше нито да говоришшш, нито да ссе хранишшш — отвърна Куен с глас като шепот на вятъра сред сухата трева. После тъжно добави: — Тогава бе толкова млада, колкото сссъм ссстара аз сссега. — Тя вдигна тънката си възлеста ръка и посочи към мен.

— А това кой е?

В този момент въздухът се раздра от писък, разнесе се плясък на криле, а Куен изпищя. Риа махна с ръка и дръпна приятелката си към себе си. Острите нокти пак се забиха в лявото ми рамо и аз също извиках.

— Аххх! — изхриптя Куен и свирепо се втренчи в мерлина. — Това нешшщо ме нападна!

Риа гневно изсвири нещо на птицата, но тя само наклони глава, без да благоволи да отвърне.

— Тази птица е такава беля! — каза Риа. — Беля и нищо друго!

Кимнах мрачно.

— Само да знаех как да се отърва от нея!

— Пронижи я — подкани ме Куен, без да се доближава. — Оссскуби й перата!

Мерлинът накокошини заострените си криле и тя замлъкна.

Риа замислено се почеса по брадичката.

— Този ястреб е като сянка, която не те оставя.

— Повече ми прилича на проклятие — измърморих аз.

— Изслушай ме — продължи Риа. — Не мислиш ли, че има шанс, пък дори и малък, да го опитомиш?

— Ти луда ли си?

— Сериозно говоря!

— И защо ми е да го опитомявам?

— Защото ако го опознаеш поне малко, може да разбереш какво иска и да намериш начин да се освободиш от него.

— Глупосссти — подигра й се Куен.

Мракът се сгъстяваше, а аз се чувствах все по-обезверен.

— Няма да се получи.

— По-добра идея ли имаш?

Поклатих глава.

— Е, ако ще го опитомявам, макар че дракон сигурно би се поддал по-лесно, първо трябва да му измисля име.

— Точно така — съгласи се Риа. — Няма да е лесно, трябва ти нещо подходящо.

— Напротив, лесно е — изпухтях аз. — Ти току-що го изрече. Беля. Беля и нищо друго.

— Добре. Започвай да го обучаваш.

Обезсърчен, аз се обърнах към силуета на рамото си.

— Хайде тогава — рече Риа и пое ръката на Куен. — Къщата ми е само на стотина крачки оттук.

Това ме поразведри.

— Наистина ли?

— Да. Добре сте дошли, стига птицата да не направи някоя…

— Беля — довърши Куен.

16

Риа ни изведе на една поляна и внезапно нощното небе светна. Когато плетеницата от клони се разреди съвсем, аз се запитах дали не се е пръснало някое небесно светило, но ненадейно осъзнах, че светлината не идва от звезда — нито дори от небето.

Идваше от дома на Риа. В средата на поляната се издигаше огромен дъб, по-могъщ от всеки друг, който бях виждал. Мощните му клони се разклоняваха нагоре и напред, а стволът му бе тъй дебел, че сякаш принадлежеше на няколко дървета, слети в едно. Като гигантски факел сияеше къща, чиито подпори и стени следваха виещите се клони. Заливаха я водопади от листа, тъй че светлината от прозорците й се процеждаше през няколко зелени завеси.

— Арбаса — обяви Риа и вдигна високо ръце.

Клоните над нея потрепнаха в отговор — съвсем леко, колкото да поръсят лицето й с нежен полъх роса.

Риа тръгна към основата на дървото, а в гърдите ми отново се разля топлина. Обувките й, явно ушити от гъвкава кора, прилепваха към стъпалата й като втора кожа. Тя ги свали и пристъпи сред няколко корена, преплетени като голяма купа, промълви нещо с шепнещ глас и те се сключиха около глезените й. Двете с дървото стояха вкоренени като едно-единствено вълшебно създание. Риа разпери ръце и прегърна ствола, макар че обхвана съвсем малка част от него. Един от огромните клони се разтвори като стрък папрат и на свой ред я обгърна.

След няколко мига се отдръпна, корените отново се разделиха. Дънерът със скърцане се нагъна, пропука се и се разтвори като врата. Риа се наведе и влезе, а Куен сковано я последва.

— Ела! — извика Риа и ми махна да се доближа, но щом пристъпих, дъбът потрепери и обрамченият от кора вход започна да се затваря. Риа извика нещо със заповеден глас, но дървото бе неумолимо. Аз също извиках, а Беля нервно разпери криле. Въпреки протестите на Риа, Арбаса се затвори.

Стоях безпомощен отвън. Не знаех нито какво значи това, нито какво да направя, но едно беше ясно — бях отхвърлен, без съмнение заради пакостливата птица, кацнала на рамото ми.

Внезапно дънерът отново се разтвори. Зачервена от викане, Риа ми направи знак да вляза. Хвърлих подозрителен поглед на неспокойния ястреб и влязох в тъмната хралупа.

Риа не продума, само се обърна и се заизкачва по спираловидното стълбище във вътрешността на дънера. Тръгнах след нея с надеждата, че Беля няма да се прояви.

Цялото стълбище миришеше на горска ливада след дъжд, а стъпалата изникваха направо от дънера. С височината изсветляваха, разкривайки изящно издълбани знаци, които пълзяха навсякъде по вътрешните стени. Хиляди редове и милиони гъсто изписани букви, прекрасни и напълно неразбираеми. Щеше ми се да можех да ги разчета.

Накрая стигнахме до открита площадка. Риа отмести една листна завеса и влезе в дома си. Последвах я, а Беля гневно раздра листата, докоснали перата му.

Стоях върху под от плътно оплетени клони, здрав, ала неравен. В огнището насред стаята танцуваха пламъци, тъй ярки, че се зачудих какво гори в него. Покрай нас се виеха огромни клони, макар и не тъй здраво преплетени, и от всички страни ни гледаха прозорци.

Всяка мебел в тази едностайна къща изникваше от клоните тъй естествено, както те изникваха от дънера. Ниска маса до огнището, чифт прости столове, шкаф с прибори от дялано дърво и пчелен восък — всичко това бе от живи, плавно превити вейки. До шкафа с прибори Куен разбъркваше нещо.

Пристъпих по-близо до Риа.

— Какво стана долу?

Тя предпазливо погледна първо мен, после птицата на рамото ми.

— Приятелката ми Арбаса не искаше да те пусне.

— Това го разбрах.

— Би го направила само по една причина — за да не допусне вкъщи някой, който може да ми навреди.

Заля ме нова вълна от неприязън към Беля. Присъствието му почти ми бе попречило да вляза в дома на Риа. Ами ако ми попречеше да открия миналото си, истинското си аз?

— Ще ми се изобщо да не бях попадал на тая проклета птица!

Риа се намръщи.

— Да, знам — кимна тя и махна на приведената до шкафа Куен. — Хайде да вечеряме.

Куен сипа нещо като мед върху ястието, което приготвяше — фунии от листа, пълни с червеникаво-кафяви ядки с апетитен аромат. После понесе подноса към масата и хвърли гневен поглед към Беля.

— За тоя сссвиреп звяр вечеря нямам.

За пръв път осъзнах, че Куен е по-скоро дърво, отколкото човек. Кожата й, напукана и чвореста, бе досущ като кора, подобните й на корени стъпала бяха боси, а сплъстената й кафява коса приличаше на кълбо от лози. Не носеше украшения, с изключение на сребърните пръстени на най-малкия от дванадесетте си възлести пръста. Под бялата роба тялото й се движеше като люшкащо се дърво, но сигурно бе много стара, защото гърбът й бе превит като натежал от сняг дънер, а вратът, ръцете и краката й изглеждаха изкривени и крехки. Въпреки това около нея се носеше уханието на ябълков цвят, а хлътналите й кафяви очи с формата на издължени капки смола искряха по-ярко и от огъня.

Странейки от мен и особено от спътника ми, тя остави подноса, но не улучи и преобърна една дъбова гарафа за вода.

— Проклети да ссса ссстарите ми ръце! — Куен грабна гарафата и я отнесе при шкафа. Напълни я отново и замърмори: — Проклятието на времето, проклятието на времето…

Докато вървеше към масата, все така кълнеше под нос. Риа седна на единия стол и ми посочи другия. Взе едно от листата и го потопи в съда с мед на подноса.

— Медът никога не ми стига — виновно ми се усмихна тя.

Ухилих се, посочих с брадичка към Куен и прошепнах:

— Тя не е… същество като теб и мен, нали?

Риа ме изгледа любопитно.

— Същество със сигурност е, но не като теб и мен. Тя е последният от дървесниците, полухора, полудървета. Срещали са се често във Финкайра по времето на великаните, но вече ги няма. Останала е само Куен.

Риа пъхна натежалата от мед храна в устата си и посегна към гарафата с вода. След няколко глътки ми я подаде. Вече бях опитал листата — толкова лепнеха, че едва ги дъвчех, затова с благодарност я приех.

Докато я връщах на масата, забелязах, че колкото и да бяха ярки, пламъците не отделяха нито топлина, нито дим. Внезапно осъзнах, че този огън всъщност не е огън. Сред купчината обли речни камъни в огнището пълзяха хиляди светулки, блещукащи със собствена светлина. Явно камъните бяха техен дом — те неспирно пъплеха по тях като пчели из кошер. Поотделно всяка светулка грееше съвсем слабо, но заедно с лекота озаряваха цялата къща.

Накрая успях да преглътна лепкавата хапка, а Беля се раздвижи на рамото ми и заби още по-здраво острите си нокти. Погледнах го и гневно извиках:

— Защо ме наказваш така?! Махай се от рамото ми, ти казвам! Махай се! — Беля само ме гледаше немигащо. — Как да го опитомя? Дори Галатор не би успял!

Застанала до един от процепите в стената, Куен се вцепени.

Инстинктивно докоснах туниката там, където висеше медальонът, осъзнах какво съм сторил и се опитах да прикрия движението. Разтърках рамо и небрежно се обърнах към Риа.

— Представи си да намериш нещо вълшебно като Галатор! Ако се случи на мен, няма да го похабя по тази птица, а ще излекувам схванатото си тяло.

Тя закима съчувствено.

— Къде те боли?

— Най-вече краката. И между плешките, но тая болка е с мен, откакто се помня.

Риа повдигна вежди, но не продума. Почувствах, че знае повече, отколкото ми казва. Тя посегна под масата и извади две сребристи одеялца от най-финия лен, който бях виждал. Разстла едното върху краката си и ми подаде другото.

— Наспи се, ще ти помогне.

Вдигнах блещукащата завивка срещу светлината.

— Каква е тази тъкан?

— Коприна, изтъкана от молци.

— Молци ли? Шегуваш се.

Тя се усмихна.

— Колкото е лека, толкова е и топла. Опитай.

Куен се доближи, като се пазеше от ястреба.

— Иссскаш ли да ти попея?

— Моля те — отвърна Риа. — Напомня ми колко често ми пееше, когато бях малка.

Куен кимна, а издължените й очи останаха безизразни.

— Ще ти изпея песссента, ссс която те приссспивах.

Тя прокара ръка над светулките и светлината им отслабна. Като дърво, изправено срещу вятъра, Куен издаде тих вибриращ звук, който се усилваше и заглъхваше в успокояващ ритъм. Почти като глас, ала не съвсем, безсловесният звук се виеше около нас, изкушавайки ни да се успокоим, да се отпуснем. Завих се до раменете с одеялото и се облегнах на стола с натежали клепки. Риа вече спеше, дори главата на Беля клюмаше на гърдите му. Докато наблюдавах плавните движения на Куен, не след дълго и аз задрямах.

Сънувах, че лежа сам в гората, дълбоко заспал. Обграждаха ме високи дървета и се поклащаха на вятъра. Отнякъде в устата ми капеше мед. След това ненадейно изникнаха врагове. Не ги виждах, ала ги усещах, криеха се в дърветата — или пък бяха те самите! Най-лошото беше, че колкото и да се опитвах, не успявах да се събудя, за да се защитя. Едно от тънките разкривени дървета до мен бавно се наведе и плъзна клон в туниката ми. „Галатор. Иска Галатор.“ С върховно усилие успях да се събудя.

Все още седях на стола до мъждивото огнище, а коприненото одеяло се диплеше по земята. Посегнах към Галатор и за голямо свое облекчение го напипах под туниката си. Заслушах се в пресекливия брътвеж на птиците отвън, който подсказваше, че изгревът ще настъпи след около час. Риа спеше, свита на кравай в стола си, а Куен хъркаше на пода до шкафа. Беля стоеше на рамото ми с широко отворени очи.

Запитах се спи ли някога Арбаса. Дали наблюдаваше ястреба дори сега, докато ни държеше в обятията си? Прииска ми се да попитам огромното дърво дали Финкайра пази отговорите на въпросите ми. Не трябваше ли да напусна Друма, за да опозная целия остров? Или бе най-добре да си построя нов сал и да отплавам?

Въздъхнах, защото в този ранен час отново бях осъзнал колко малко зная всъщност.

17

Внезапно Риа изпищя и скочи. После приседна вдървено в стола си, без да мърда, без да диша. Дори златната зора, която се лееше върху лозовата й премяна през процепите в стените, не можеше да скрие ужаса по лицето й.

— Какво ти е? — скочих аз, а ококорените й очи надзърнаха в моите.

— Всичко.

— Какво значи това?

Тя тръсна гората от къдри на главата си.

— Беше сън. Толкова истински, сякаш наистина… — тя спря и дълбоко си пое дъх. — Уплаших се.

Докато я наблюдавах, си спомних своя сън. Слабата фигура на Куен също се доближи.

— Какъв сссън?

Риа се обърна към нея.

— Всяка нощ сънувам Друма. Всяка нощ.

— Е? Аз ссссъщо.

— Винаги е спокойно, безопасно. Винаги се чувствам… като у дома си. Дори когато се тревожа за неприятностите другаде из Финкайра, а те ме занимават все по-често, сънищата за Друма винаги ми носят покой.

Куен закърши възлестите си пръсти.

— Сссега не ми изглеждашшш ссспокойна.

— Не съм! — очите на Риа отново се изпълниха с ужас. — Снощи сънувах как Друма кърви! Дърветата, папратите, животните, скалите — всичко кървеше до смърт! Какво ли не опитах, но не успях да го спра. Гората умираше! Небето потъмня, всичко имаше цвят на изсъхнала кръв. На…

— Ръжда — довърших аз. — Както от другата страна на реката.

Тя кимна мрачно, стана и отиде до източната стена, където лавандуловите и розовите лъчи вече приемаха златист оттенък. Опря ръце на процепа пред себе си и впери поглед в зората.

— От месеци се опитвам да повярвам, че болестта от другата страна на Несекващата река никога няма да достигне Друма. Че ще загинат само Покварените земи, а не цяла Финкайра.

— Толкова е ссстрашно — додаде Куен. — През всссичките ми години, а те вече ссса тъй много, никога не сссъм усссещала такава опасссност в Друма. Никога! Ако ще оцелеем, ни трябват нови сссили, всссе едно какъв е източникът.

Последните й думи прозвучаха злокобно, но не бях сигурен защо.

Риа смръщи вежди.

— И това сънувах — тя направи замислена пауза. — В гората дойде странник. Не познаваше никого и нищо. Имаше някаква сила… — тя млъкна и рязко се обърна към мен. — И той, само той можеше да спаси Друма.

Пребледнях.

— Аз ли?!

— Не съм сигурна. Събудих се, преди да видя лицето му.

— Аз не съм вашият спасител. Това е сигурно.

Тя доближи лице до моето, но не продума. Беля впи нокти в рамото ми. Обърнах се от Риа към Куен и обратно към Риа.

— Грешите! Много грешите! Навремето имах… Но вече не мога, нищо не мога да сторя! Дори да можех, трябва да следвам своя път — довърших аз и тръснах лявата си ръка. — Въпреки тая птица.

— Сссвоя път ли? — попита Куен. — Значи не те е грижа за другите?

— Не съм казал това.

— Каза го — остро ме изгледа Риа. — Твоята цел те вълнува повече, отколкото Друма.

— Така погледнато, да — признах аз и бузите ми пламнаха. — Не разбирате ли? Трябва да открия миналото си! Не искам да се замесвам, само това ми липсва. Не може да ме молиш да се откажа от търсенето си само защото си сънувала кошмар!

Тя сурово ме изгледа.

— И докъде щеше да стигнеш, ако Друма не ти беше помогнала?

— Докъдето трябва. Сам стигнах дотук, нали?

— Звучиш като бебе, което твърди, че само се е нахранило.

— Не съм бебе!

Риа рязко си пое дъх.

— Чуй ме. В тази гора аз съм единствената от своя вид. Тук няма други жени, мъже или деца, освен онези, които се промъкват понякога, също като теб. Нима допускаш дори за миг, че живея сама? Че щях да оцелея без другите — Арбаса, Куен, птицата алеа, чиято прелест винаги ще помня, дори да не я зърна никога повече? Ако Друма е в беда, всички са в беда. Аз също.

Тя умолително разпери ръце към мен.

— Моля те! Ще ни помогнеш ли?

Извърнах поглед.

— Няма да ни помогне — с омерзение рече Куен, а Риа отиде до стълбището.

— Ела. Искам да видиш какво още ще загине, ако загине Друма.

Тя се спусна по ствола на Арбаса и аз я последвах, но с нежелание. Не ме напускаше чувството, че моето приключение трябва да ме отведе другаде, до други места из Финкайра, навярно дори отвъд самия остров, но със сигурност далеч от Друма. Дори да останех, как да помогна на Риа, без да се изкуша да използвам силите, от които се бях отрекъл? Поклатих глава, сигурен, че крехкото ни приятелство вече е загубено.

Хвърлих поглед към Куен. Не показваше никаква емоция, но зорко наблюдаваше Беля, очевидно доволна да се сбогува със сприхавата птица. Сякаш за да й отвърне, мерлинът вдигна ноктестия си крак и свирепо замахна към нея.

Докато се спусках по стълбите, долових познатия влажен аромат. Дълбоко се съмнявах, че някога отново ще се върна в това великолепно дърво. Спрях се, за да разгледам странното писмо по стените на Арбаса.

Стигнала до основата, Риа ме повика.

— Да вървим!

— Нека само да огледам тези знаци за последен път.

Долових объркването й дори на оскъдната светлина в ствола.

— Знаци ли? Какви знаци?

— На стената, не ги ли виждаш?

Тя се изкачи обратно при мен, проследи накъде соча и се взря, но объркването й не се разсея. Сякаш не виждаше нищо.

— Можеш ли да ги разчетеш?

— Не.

— Но ги виждаш?

— Да.

Тя внимателно ме огледа.

— Има нещо различно в зрението ти, нали?

Кимнах.

— Виждаш без очи.

Отново кимнах.

— И то нещо, което аз с очи не мога — прехапа устни Риа. — Сега те чувствам още по-чужд, отколкото когато се запознахме.

— Може би е по-добре да си остана такъв.

Беля нервно размаха криле.

— Тук не му харесва — забеляза тя, поемайки обратно надолу. Последвах я.

— Сигурно знае какво си мисли Арбаса за него — кимнах аз и след миг добавих: — Да не говорим какво си мисля аз.

Вратата изскърца и се отвори. Пристъпихме сред сутрешната светлина, пречупена през разлистените клони над главите ни, а зад нас Арбаса се затвори.

Риа хвърли поглед към короната на дъба и бързо навлезе в гората. Стъпките ми нарушиха равновесието на ястреба и той отново впи нокти в рамото ми.

Не след дълго стигнахме до голям бук с набръчкана от старост кора.

— Ела — повика ме тя. — Искам да ти покажа нещо.

Приближих, а тя постави длан върху ствола.

— Никое дърво не е по-словоохотливо от бука, особено ако е старейшина. Слушай.

Загледана в клоните, тя бавно им зашушна нещо. Те веднага се разлюляха и й отвърнаха с лек шепот. Риа променяше ритъма, тона и силата на гласа си, а дървото отговаряше в тон. Скоро потънаха в оживен разговор.

След известно време Риа се обърна към мен и отново заговори на нашия език.

— Сега опитай ти.

— Аз ли?

— Ти. Първо сложи ръка на дънера.

Подчиних се, изпълнен със съмнения.

— Преди да кажеш нещо, слушай.

— Вече чух клоните.

— Не с ушите си. Слушай с ръка.

Притиснах длан към ствола, а пръстите ми заопипваха хладната нагъната кора. В следващия миг по върховете им премина смътен трепет, продължи към дланта ми и накрая обхвана цялата ми ръка. Почти усещах деликатния ритъм на въздуха и земята, които се вливаха в дървото — ритъм, в който се сливаха мощта на океанска вълна и нежният дъх на спящо дете.

Без да се замислям, започнах да шушна като Риа. За моя изненада, клоните се отзоваха и се залюляха изящно над мен. Шепот раздвижи въздуха. Почти се усмихнах, осъзнал, че макар да не разбирах думите му, дървото наистина ми говори.

— Искам някой ден да науча този език — казах аз, както на Риа, така и на стария бук.

— Няма да ти е от полза, ако Друма загине. Само тук дърветата на Финкайра все още са достатъчно будни, за да говорят.

Приведох рамене.

— Какво бих могъл да сторя? Вече ти казах, че не съм човекът от съня ти.

— Забрави за съня ми! У теб има нещо изключително, нещо… специално.

Думите й ме поласкаха. И да не вярвах в тях, доверието й ме трогна. Сякаш за пръв път от цяла вечност си спомних как седя на тревата, съсредоточен в цветето и се опитвам да накарам венчелистчетата му да се разтворят. После си спомних къде ме отведе този път и потреперих.

— Едно време в мен наистина имаше нещо специално, но вече го няма.

Сиво-сините й очи се взряха по-дълбоко в моите.

— Каквото и да е то, в този миг е с теб.

— Имам само себе си и моето търсене, а то сигурно ще ме отведе далеч оттук.

Непреклонна, тя тръсна глава.

— Това не е всичко, което имаш.

Ненадейно осъзнах за какво говори. Галатор! В края на краищата не искаше мен, а амулета на шията ми, чиято сила все още не познавах. Нямаше значение как е разбрала, че го нося. Важното беше, че някак си знаеше. Колко глупав съм бил дори за миг да допусна, че е видяла нещо специално в мен! В мен самия, а не в медальона ми.

— Ти всъщност не искаш мен — изръмжах аз.

Тя се обърка.

— Така ли мислиш?

Преди да отвърна, ноктите на Беля се впиха в рамото ми и аз трепнах от болка. Едва се сдържах да не замахна към него, но се боях, че ще ме нападне толкова свирепо, колкото плъха-убиец край потока. Можех само да понеса болката, отчаян, че е избрал да кацне точно на моето рамо. Защо? Какво искаше всъщност? Нямах никаква представа.

— Виж! — извика Риа и посочи ярък червено-лилав проблясък, който тъкмо изчезваше сред дърветата. — Птицата алеа!

Хукна след нея, спря се и отново ме погледна.

— Ела! Да се приближим. Алеа носи късмет, не съм я виждала от години.

С тези думи тя се втурна след птицата. В същия миг вятърът повя през дърветата и клоните им шумно затракаха. И да казваха нещо, Риа не им обърна внимание. Спуснах се след нея.

Преследвахме птицата през паднали вейки и обсипани с иглички папрати. Доближахме ли се достатъчно, за да я разгледаме, тя отлиташе сред вихър от ярки цветове, като ни показваше края на перестата си опашка, за да ни изкуши да продължим. Накрая се настани на ниския клон на едно изсъхнало дърво. Вероятно бе избрала него, защото всички живи клони край нея бясно се люлееха. За пръв път наоколо нямаше листа, които да скрият перата й. Запъхтяни, с Риа замръзнахме по местата си, втренчени в лилавия гребен на главата й и в искрящоалената й опашка.

Риа едва сдържаше вълнението си.

— Да видим колко можем да се доближим — прошепна тя и се промъкна напред, прекрачвайки един паднал клон.

Внезапно Беля рязко изсвири. Болката в ухото ме накара да се свия, а ястребът изхвърча напред. Сърцето ми прескочи — насочваше се право към прелестната птица.

— Не! — извиках аз, докато Риа бясно ръкомахаше.

— Спри! Спри!

Мерлинът не ни обърна внимание и се стрелна към жертвата си с яростен крясък. Птицата алеа не очакваше това и изписка от болка, когато Беля заби нокти дълбоко в меката й шия и закълва очите й, но отвърна с неподозирана свирепост. Изпод тях клонът се строши и двете птици паднаха на земята сред порой от пера.

Риа хукна напред, а аз — след нея. Щом стигнахме, и двамата се вцепенихме.

На кафявата шума пред нас стоеше Беля, впил окървавени нокти в неподвижната си жертва. Забелязах, че птицата алеа има само един крак. Другият навярно бе откъснат в схватката. От вида на смачканите пера и ярките криле, които никога вече нямаше да полетят, ми прилоша.

След това птицата започна да се променя пред очите ни. Също като змия, тя се изхлузи от старата си кожа.

Под нея се показа друга — крехка, почти прозрачна, набраздена там, където преди бяха перата. Крилете се изпариха, а перестата опашка се превърна в извито тяло, покрито с червени люспи. Главата се удължи, а в огромните челюсти изникнаха нащърбени зъби, които лесно можеха да отхапят човешка ръка. Единствено очите, червени като матовите люспи, останаха същите. Влечугото лежеше мъртво, а тънката кожа на предишното му тяло се валяше до него.

Хванах Риа за лакътя.

— Какво значи това?

Бяла като платно, тя бавно се обърна към мен.

— Значи, че ястребът ти ни спаси живота.

— Какво е това… нещо?

— Това е… беше дух-двойник. Може да се превърне във всичко, така че е особено опасен.

— Тези челюсти ми се виждат достатъчно опасни.

Риа мрачно побутна с пръчка захвърлената кожа.

— Както казах, духът-двойник може да се превърне в каквото си поиска, но нещо винаги го издава, ако се вгледаш.

— Птицата имаше само един крак.

Риа вдигна ръка към шепнещите клони наоколо.

— Дърветата се опитаха да ме предупредят, но аз не се вслушах. Дух-двойник в Друма! Това никога не се е случвало. О, Емрис… сънят се сбъдва пред очите ми!

Наведох се и протегнах ръка към мерлина, който приглаждаше перата си. Беля наклони глава на едната страна, после на другата, скочи на китката ми, изкачи се по ръката ми с няколко бързи крачки встрани и се намести рамото ми. Този път обаче тежестта му не ми се стори чак такова бреме.

Погледнах Риа, а тя тревожно свъси чело.

— Лошо преценихме този малък боец — казах аз. — Всички, дори Арбаса.

— Арбаса не грешеше — поклати глава тя.

— Но…

— Тя не се затвори, за да не допусне мерлина — Риа си пое дълбоко дъх. — Не искаше да допусне теб.

Отстъпих назад.

— Арбаса мисли, че съм опасен за теб?

— Точно така.

— Вярваш ли й?

— Да, но въпреки това реших да те пусна.

— Защо? Това беше преди съня ти.

Тя ме огледа с любопитство.

— Някой ден може би ще ти кажа.

18

Вторият ми взор се премести от крехката като сух лист кожа на духа-двойник върху живите шепнещи клони на Друма.

— Разкажи ми какво става с Финкайра.

Риа се намръщи. Това изражение бе толкова непривично за нея.

— Знам много малко, само онова, което научих от дърветата.

— Кажи ми каквото знаеш.

Тя протегна ръка към мен и показалците ни се преплетоха.

— Напомня ми на кошница вкиснали сладки боровинки. Толкова кисели, че не стават за ядене — въздъхна тя. — Преди няколко години започнаха да се случват странни, зловещи неща. Земите източно от реката, някога зелени и жизнени като тази гора, бяха застигнати от Покварата. Потъмня земята, а с нея и небето. До днес обаче Друма винаги е била в безопасност. Силата й е толкова могъща, че враговете не смееха да стъпят в нея. Досега.

— Тези духове-двойници многобройни ли са?

Беля размаха криле и отново притихна.

— Не зная — намръщи се Риа. — Те обаче не са най-лошите ни врагове. Има и воини-таласъми, които живееха в пещери под земята, но вече ходят под открито небе и убиват за удоволствие. И гулианти — безсмъртни воини, които вардят Замъка под Покрова. Командва ги Стангмар, кралят.

Щом Риа спомена това име, клоните на мъртвата горичка затрепериха. Щом тракането им най-сетне утихна, попитах:

— Кой е този крал?

Тя задъвка долната си устна.

— Стангмар е ужасен. Думите не стигат, за да ти опиша колко е ужасен! Не е за вярване, но дърветата казват, че когато се възкачил на трона, не бил толкова лош. В онези дни яздел из гората на черния си жребец и дори спирал да се заслуша в гласа й. После се случило нещо, никой не знае какво, и той се променил. Съборил своя замък, където царували музиката и приятелството и на негово място вдигнал Замъка под Покрова, където върлуват жестокост и ужас.

Известно време тя не продума.

— Намира се далеч на изток, върху най-мрачния от Мрачните хълмове, където нощта никога не свършва. Освен слугите на краля никой не се е върнал жив оттам. Никой! Затова е трудно да научим истината, но… разправят, че замъкът винаги е тъмен и се върти толкова бързо, че никой не може да го нападне.

Спомних си съня, който ме навести в морето и се вцепених. Дори сега, дори тук ужасяващият замък ми се струваше твърде реален.

— Стангмар отрови голяма част от Финкайра — продължи Риа. — Всички земи на изток от Друма и някои на юг са пречистени, както казват верните му поданици. Това означава само, че страх, студен, безжизнен страх покрива всичко. Като сняг, само че снегът е красив. Селищата са опожарени, дърветата и реките мълчат, птиците и животните са мъртви. А великаните вече ги няма.

— Великани ли?

Очите й просветнаха гневно.

— Първите и най-стари жители на Финкайра. Тя е домът на предците им, където и да живеят сега. Стъпките им я белязали още преди реките да поемат по планините към морето, а песните им са отеквали над горите и хребетите дълго преди семенцето на Арбаса да покълне. Дори днес „Ледра“, най-старият им напев, е първата песен, която чуват много бебета.

„Ледра.“ Бях ли чувал това име? Звучеше ми познато. Но как бе възможно това? Освен ако го знаех от Брануен…

— Нашите великани стават по-високи от дърво и дори от хълм, но са миролюбиви още от дълбока древност. Единственото изключение са Войните на ужаса, когато великаните отблъснали таласъмите, които се опитали да превземат древния град Варигал. Обикновено обаче са нежни като пеперуди, освен ако някой ги ядоса.

Тя тропна с крак.

— Преди години Стангмар издаде декрет великаните да бъдат избити. Само той знае защо. Оттогава войниците му ги гонят без милост. Нужни са повече от двадесет, за да убият един великан, но въпреки това почти винаги успяват. Чувам, че от Варигал са останали само руини. Възможно е неколцина да са оцелели, предрешени като скали, но трябва постоянно да се крият, за да опазят живота си. През всичките си странствания из Друма не съм виждала нито един.

Загледан в трупа на духа-двойник, попитах:

— Този крал не може ли да бъде спрян?

— Ако има начин, никой не го е открил! Силата му е огромна — освен с армията си, той разполага и с почти всички Съкровища на Финкайра.

— Какви са те?

— Вълшебни. Могъщи. Винаги са били използвани за благото на земята и всичките й създания, а не само за един човек, но вече не е така. Сега са негови — Огнената сфера, Повелителят на бляновете, Седемте мъдри сечива, двуострият меч Душегубец — едната му страна посича самата душа, а другата може да излекува всяка рана. Най-красивото Съкровище е Цъфтящата арфа, чийто звук може да призове пролетта на всяка поляна или хълм. Най-ужасяващото пък е Котелът на смъртта — довърши Риа и гласът й премина в шепот. — Само едно от Съкровищата още не е попаднало в ръцете му. Казват, че неговата мощ е по-голяма от тази на всички останали, взети заедно. Нарича се Галатор.

Под туниката сърцето ми заблъска срещу медальона, а показалецът на Риа се сви още по-здраво около моя.

— Дърветата говорят, че Стангмар се е отказал да го търси, че Галатор е напуснал Финкайра преди години. Чух обаче и че кралят все още търси нещо, което да му донесе пълна власт. Нарича го „последното Съкровище“, а това може да означава само едно.

— Галатор?

Риа бавно кимна.

— Всеки, който знае къде е Галатор, е в смъртна опасност.

Не можех да пропусна предупреждението й.

— Ти знаеш, че е у мен.

— Да — спокойно отвърна тя. — Зная.

— И смяташ, че ще успее да спаси Друма.

Риа замислено присви устни.

— Може да успее, може и да не успее — само Галатор знае. Мисля си обаче, че ти можеш да помогнеш.

Отстъпих назад. Един клон ме бодна в шията, а Беля изписка възмутено, но болката в ухото не ме притесняваше, нито пък тази във врата. Внезапно бях доловил в гласа й нещо, което не бях чул преди. Тя наистина виждаше нещо в мен! Сигурен бях, че греши, но вярата й сама по себе си бе съкровище, посвоему безценно като онова, което носех на гърдите си.

Последната мисъл ме порази. „Безценно като онова, което носех на гърдите си." Ето я следата, която търсех!

Досега смятах, че Галатор просто е познат във Финкайра, а не, че принадлежи на тази земя. Сега знаех истината. Той бе най-могъщото от древните Съкровища и навярно бе изчезнал тогава, когато Брануен и аз се намерихме на брега на Гуинет. Ако успеех да науча как се бе озовал в ръцете й, ако разкриех само част от тайните му, може би щях да разбера и някои от моите.

— Галатор — рекох. — Какво още знаеш за него?

Риа пусна ръката ми.

— Нищо. А сега трябва да вървя, с теб или без теб.

— Къде?

Тя понечи да каже нещо, но замръзна на място и се заслуша. Беля — също.

През гората премина нов повей и едрите къдри на Риа се разлюляха като клони. Лицето й стана сурово и аз се запитах дали веселият й смях някога отново ще огласи тази гора. Звукът постепенно се усили — бе какофония от шумолене и скърцане, стенания и биене на барабани.

Щом вятърът отслабна, Риа се наведе към мен.

— В гората има таласъми! Нямам време за губене — заяви тя и ме сграбчи за туниката. — Ще дойдеш ли? Ще ми помогнеш ли някак да спася Друма?

Поколебах се.

— Риа… Съжалявам. Трябва да узная повече за Галатор! Не разбираш ли?

Тя присви очи и ми обърна гръб, без да се сбогува.

Настигнах я и я хванах за ръкава.

— Желая ти успех.

— И аз — студено отвърна тя.

От гъсталака зад нас се разнесе силен трясък. Извърнахме се и видяхме млад елен с едва наченали рога на бронзовата глава. Той прескочи няколко паднали клона — явно бягаше от нещо. За част от секундата мярнах едно кафяво око, тъмно и дълбоко, изпълнено със страх.

Спомних си последния път, когато бях видял елен. Тогава страхът бе в моите очи, а той ме защити.

Риа се отскубна от ръката ми и отново тръгна.

— Чакай! Ще дойда с теб.

Лицето й грейна.

— Наистина ли?

— Да… но само докато пътищата ни се разделят.

Тя кимна.

— Значи има време.

— Къде отиваме?

— Да открием едничкото създание в Друма, което може би знае какво да направим. Нарича се Великата Блуса.

Не знаех защо, но това име не ми хареса.

19

Риа хукна, бързонога като младия елен. Краката ми още бяха схванати, но се стараех не изоставам, докато тичахме през гъсталаците и обраслите с мъх потоци, но тя често трябваше да спира, за да ме изчака.

Слънцето се движеше високо над главите ни и ярко огряваше земята, така че виждах препятствията по-лесно от предната нощ. Въпреки това се препъвах тъй често, че Беля най-сетне пусна рамото ми, но остана наблизо, прелитайки от клон на клон. Радвах се, че рамото ми ще си почине, но бдителният поглед на мерлина вече не ме дразнеше.

Всички животни бягаха. Над мен летяха птици с малки сиви телца, яркозелени криле или огромни жълти човки, някои — на ята, други сами. Подминаха ме няколко кръглооки катерици, група бобри, сърна със сърнето си и една златиста змия. В далечината виеха вълци. Внезапно от дърветата се отдели огромна черна сянка. Вцепених се от страх, но зад нея изникнаха два по-малки силуета и разбрах, че това е семейство мечки. Всички изглеждаха уплашени като елена… и бягаха в посока, противоположна на нашата.

Малко преди обяд излязох на сенчеста поляна и избърсах потта от челото си. Няколко древни на вид кедрови дървета се издигаха в съвършен кръг. Кората им бе толкова обрасла, че на пръв поглед приличаха на група старци с дълги коси и бради, покрили прегърбените им тела. Дори шумът от нежното поклащане на клоните им бе различен от шепота на другите дървета. Звучаха като хора на погребение, които напяват мрачно и печално.

Насред ливадата забелязах тясна пръстена могилка, не по-широка от мен, но двойно по-дълга. Обграждаха я обли лъскави камъни, които искряха като син лед. Предпазливо се приближих.

Беля се върна на рамото ми, но вместо да се настани там, започна оживено да кръстосва напред-назад.

Дъхът ми секна. „Бил съм тук и преди.“ Това хрумване — не, тази убеденост — дойде за миг и отлетя. Като аромат на цвете, който се появява и изчезва преди да се огледаш, някакъв смътен спомен ме докосна и се скри. Може би бе просто сън или споменът за сън, но не можех да се отърся от усещането, че могилката насред кръга от кедри ми е позната.

— Емрис! Хайде!

Викът на Риа ме върна в настоящето. Хвърлих последен поглед назад и напуснах поляната. Не след дълго вече не чувах скръбните вопли на дърветата, но те продължиха да обитават тъмните кътчета на съзнанието ми.

Земята под краката ни ставаше все по-влажна. Жабите крякаха толкова силно, че понякога не чувах собственото си дишане. Чапли, щъркели и други водни птици си подвикваха със зловещи гласове. Въздухът замириса на гнило. Най-сетне зърнах Риа край високите треви, поръбили парче почерняла земя. Мочурище.

Тя нетърпеливо ме повика.

— Да вървим!

Скептично огледах тресавището.

— Трябва да го прекосим ли?

— Така е най-бързо.

— Сигурна ли си?

— Не, но времето ни свършва, видя ли как бягаха животните? Ако успеем, ще си спестим поне час. Оттатък са хълмовете на Великата Блуса.

Тя направи крачка към блатото, но аз я спрях.

— Какво точно е Великата Блуса?

Тя се освободи от ръката ми.

— Не знам! Истинската й самоличност е тайна дори за Арбаса. Знам само, че според преданията живее сред живите камъни на Мъгливите хълмове. Знаела неща, които никой друг не знае, дори такива, които още не са се случили. И била стара, много стара. Чух даже, че когато Дагда изваял първия великан от един планински склон, Блуса била там.

— Живи… камъни ли каза?

— Така ги наричат, не съм сигурна защо.

Хвърлих поглед към мътилката пред нас, осеяна с мъртви дървета и застояли вирове. В далечината се обади жерав.

— Сигурна ли си, че това създание ще ни помогне?

— Не… но може. Ако първо не ни изяде.

Отстъпих назад.

— Да ни изяде?

— Според легендите винаги е гладна. И по-свирепа от притиснат великан.

Беля наклони глава към Риа и изсвири ниско и протяжно.

Тя повдигна вежди.

— Какво има?

— Беля обещава да ни пази, но за пръв път долавям безпокойство в гласа му.

Изсумтях.

— Тежко й на Великата Блуса, ако се опита да изяде Беля. Тази птица не знае що е страх.

— Точно затова тревогата му не ми харесва.

С тези думи тя се обърна към мочурището. Стъпи върху парче засъхнала кал и скочи върху една скала. Тръгнах след нея и забелязах, че сме оставили следи във влажната пръст, но това не ме притесняваше. Бяхме толкова навътре в гората, че едва ли имаше значение.

Подскачахме по дънери и скали и бавно си проправяхме път през блатото. Корени и храсти посягаха към нас с преплетени съсухрени ръце. Над мътната вода се носеха странни гласове, някак различни от птичите и жабешките, а понякога Беля им пригласяше. Опитвахме се да се придържаме към плиткото, но нещо често припляскваше във водата, а тъмните й дълбини се раздвижваха. Нито знаех какво смущава повърхността й, нито исках да знам.

Най-сетне тресавището започна да отстъпва, а във въздуха се наслои сивкава мъгла. Стигнахме до влажна шир, обрасла с високи треви, която постепенно се издигна над тинята и се превърна в твърда земя. Пред нас се простираше стръмен хълм, покрит с остри скали, от който се протягаха ръце от изпарения.

Риа спря.

— Мъгливите хълмове. Да можех да намеря някой храст със сладки боровинки! Ще ни трябват сили за изкачването — обясни тя и ме погледна несигурно. — И другото, което ни очаква, каквото и да е то.

Щом започнахме изкачването, Беля литна от рамото ми. Издигна се безшумно и започна бавно да кръжи над главите ни. Допуснах, че оглежда гората, за да ни предупреди, ако има някаква опасност, но освен това явно се наслаждаваше на полета.

Сред редките дърветата, впили разкривени коренища в стръмния склон, изникнаха обли скали, по-големи дори от дома на Риа. Макар и по-рехава, гората не просветляваше. Дали заради сенките на огромните канари, дали заради мъглата, която се виеше около тях, дали заради нещо друго, мракът ставаше все по-непрогледен.

Докато с мъка катерехме склона, в ума ми нахлуха съмнения. Не знаех що за създание е Великата Блуса, но бях сигурен, че не е избрала подобно обиталище, защото обича гости. Ами ако таласъмите ни откриеха първи? Стиснах Галатор през туниката си, но не се почувствах по-добре.

Ненадейно пред мен изникна огромен сив камък. Вцепених се — може би мъглата ми играеше номера, но той приличаше не толкова на камък, колкото на лице, обрулено и тайнствено. Лице, което се взираше право в мен. После чух… или ми се стори, че чух стържещ звук, сякаш някой се прокашляше. Канарата като че лекичко се помръдна.

Не изчаках да видя какво ще последва и препуснах нагоре, като се спъвах в коренищата, камъните и собствените си крака.

Накрая превалих възвишението. Въпреки тежкото си дишане, ясно чух гневно жужене. Пчели! Хиляди пчели, скупчени край пречупения ствол на едно мъртво дърво. Не бях сигурен, но то сякаш се бе прекършило неотдавна, сигурно по време на буря. Лесно можех да се досетя, че пчелите не са доволни.

Риа с интерес ги наблюдаваше с ръце на кръста.

Отгатнах мислите й и поклатих глава,

— Нали не смяташ — изпъшках аз, — да им вземеш меда?

Тя се усмихна лукаво.

— Човек никога не може да прекали с меда! Ще отнеме само минутка, няма да се забавим.

— Недей, виж колко са много!

Тогава се появи Беля, наслаждавайки се на едно последно кръгче, преди да се върне на рамото ми. Явно обожаваше да лети. Намести се и изчурулика доволно, а присъствието му ми се стори толкова естествено, че се изненадах. Всичко беше толкова различно в сравнение с вчера! Той сви криле на гърба си и наклони глава към мен.

Ненадейно ми хрумна да му смигна. Беля ми смигна в отговор.

Риа все така оглеждаше пречупения дънер.

— Да можех някак да отвлека вниманието на пчелите! Няколко секунди ще ми стигнат.

С рязък писък Беля отново се издигна и нахлу право в рояка. Гмурна се сред пчелите, заудря ги с криле и ги увлече след себе си в мъглата.

— Това е лудост! Тази птица само търси повод да се сбие…

Не си направих труда да довърша, защото Риа вече се катереше по дънера, търсейки медените запаси на кошера. Ослушах се, но не чух жужене и изтичах след нея. Залових се за един от ниските клони, а дънерът изпука и основата му се разклати.

— Риа, внимавай! — извиках аз. — Дървото всеки миг може да се разцепи!

Тя обаче не ме чу и вглъбена в задачата си, се надвеси над нащърбения връх на дънера. Стъпих на един клон и се наведох до нея. Под нас блестеше златисто езерце от мед, обградено от дебели восъчни пити. В гъстия сироп плуваха парчета кора, клони и восък. Потопих ръка, загребах пълна шепа и погълнах сладката лепкава течност. Никога през живота си не бях опитвал такъв засищащ мед. Риа явно бе на същото мнение, защото се тъпчеше с две ръце, а от брадичката и бузите й се стичаха златни капки.

— Трябва да тръгваме — обяви накрая тя. — Вземи си за последно.

Посегнах към голям къс медена пита точно под мен и го дръпнах, но той не помръдна. Подпрях се на едната си ръка, а с другата здраво го стиснах и задърпах с всичка сила.

В този миг питата се надигна с оглушителен вой. Внезапно осъзнах, че държа не парче восък, а върха на огромен топчест нос. Риа изписка, а аз рязко се дръпнах, за да избегна покритата с мед глава, която се надигаше към нас. В този миг основата на дебелия дънер се пропука, наклони се и се разцепи. Той се затъркаля по склона, а с него — и ние.

20

С Риа се затъркаляхме по хълма. Тежкият дънер, пълен с мед и натежал от създанието, изникнало от дълбините му, се търкаляше и подскачаше пред нас, набирайки скорост по склона. Накрая се удари в една огромна канара и се пръсна на парчета.

Когато най-сетне спрях, светът продължи да се върти наоколо ми още известно време. Надигнах се и приседнах, зашеметен.

— Риа?

— Насам — отвърна тя и подаде глава от тревата. Кестенявите й къдрици бяха сплъстени от мед и ситни клончета.

Едновременно обърнахме глави към останките на дънера, от които се носеха стенания. Риа протегна ръка и показалците ни се преплетоха. Двамата станахме и предпазливо се приближихме.

Под канарата се валяше обла купчинка, покрита с мед, вейки и листа. Изведнъж тя се претърколи, отръска се и седна на земята.

— Човек е — рекох, удивен. — Мъничък човек.

— Джудже — поправи ме Риа. — Не знаех, че във Финкайра са останали джуджета.

Насред маската от мед се ококориха две розови очи.

— И двамата греши. Напълно, ужасно, отвратително греши! Аз не джудже.

Риа го изгледа недоверчиво.

— Нима? А какво си тогава?

От кръглия нос на човечето изхвръкна фонтанче мед. От брадичката му покапа още, а то се зае да го облизва от пръстите, дланите и китките си. Почистило ръце, нервно се огледа.

— Вие не е приятели на крал, нали?

Риа се намръщи.

— Разбира се, че не.

— Ами чернокосия ти приятел тъдява, дето дърпа хорски носове?

— И той не е.

— Ама съвсем, напълно, абсолютно сигурно ли е?

Риа не можа да сдържи усмивката си.

— Съвсем, напълно, абсолютно сигурно.

— Добре тогава.

Човечето с мъка се отлепи от земята, изправи се и тръгна към Риа. Едва й стигаше до коляното, но вирна гордо брадичка.

— Аз не джудже. Аз великан.

— Какво?! — прихнах аз.

Човечето ме изгледа със свирепо блеснали очи.

— Аз великан!

Горделивостта му обаче се стопи, то увеси нос и прегърби рамене.

— Просто аз много, много, много малък великан. Аз иска, много иска бъде голям. Както се полага на великан.

— Не ти вярвам — заявих аз и се наведох, за да го разгледам. — Не ми приличаш на великан, нито дори на малък.

— Ама аз е!

— Тогава аз съм плесен.

— И защо й е на плесен да дърпа хорски носове?

Риа избухна в смях и листата в премяната й се люшнаха.

— Остави го на мира, Емрис. Щом казва, че е великан, добре — вярвам му.

Човечето се почувства отмъстено и потупа кръглия си корем.

— Аз насред хубаво ядене, на никого не пречил, но вие прекъснали!

— Казвам се Риа. А ти?

Великанът нервно се огледа и промълви:

— В днешни времена човек трябва много внимава. Аз Шим — обяви той и пристъпи напред. Изгледах го с подозрение.

— Кажи ни, Шим, като ядеш мед, винаги ли скачаш да поплуваш в него?

— Съвсем, напълно, абсолютно! Така най-добре, ако не искаш пчели нажилят.

Риа развеселено се усмихна.

— Имаш право, но сигурно после трудно се измъкваш.

Малкият великан се разлюти.

— Вие, вие, вие шегува с мен!

— Никак даже — подкачих го аз. — Въобще не си смешен.

Опитах се да сдържа смеха си, но той направо изригна и аз заревах като магаре, стиснал корема си с две ръце. Дребосъкът се метна към мен и с всичка сила ме изрита в глезена. Смехът ми секна, изръмжах и го подгоних.

— Не, спре! Моля, спре! — извика Шим и се скри зад Риа. — Аз не искал нарани! Наистина, честно, аз заклева!

— Обаче ме нарани! — креснах аз и се опитах да сграбча лепкавото създание. — Като те хвана, ще нащипя не само носа ти!

— Чакай — нареди Риа и ме хвана за рамото. — Нямаме време за това, достатъчно се забавихме.

Отстъпих с нежелание.

— Вероятно си права. Така или иначе, пчелите всеки момент ще се върнат — признах аз, стрелнах Шим под око и хапливо допълних: — С наточени жила. На твое място бих се изкъпал, преди да ме погнат.

Розовите очи набъбнаха от уплаха.

— Мен ли?

— Съвсем, напълно, абсолютно.

Малкият великан ахна.

— Аз много мрази мен жилят!

С тези думи се той шмугна в кълбото мъгла зад канарата, но едва се бе скрил от поглед, когато ужасено изкрещя. С Риа изтичахме да видим какво се е случило и на свой ред изкрещяхме. Пропаднахме право в дълбока отвесна яма и се затъркаляхме през глава. Накрая се озовахме на дъното, а светът потъна в мрак.

— Ооох, главата ми! — изпъшках аз.

Под мен нещо зашава.

— Махни от мен, глупако!

Една ръка или може би крак, лепкав и покрит с коричка от пръст и листа, ме удари право в лицето.

— Ау! Внимавай, малоумна медена топка такава!

— Престанете! — извика Риа. — Трябва да се измъкнем оттук.

— А къде сме всъщност? — попитах аз. — Сигурно сме паднали в дупка и то дълбока, горе не виждам никаква светлина. И… опипайте пода! Целият боде, не е като обикновена скала.

— Ааааз мооогааа дааа виии отговоооряяя — избоботи гръмовен глас от мрачните дълбини. — Намееерихтеее бърлоооогатааа миии.

— Чия бърлога? — попитахме в един глас.

Възцари се дълго мълчание.

— Бърлооогатааа на Велииикатааа Елуууусааа.

21

Гласът бе толкова силен, че стените на помещението сякаш се тресяха.

Риа се притисна към мен. Опитах се да се огледам, но в такъв мрак вторият ми взор беше напълно безполезен. За миг почти наруших обета, даден в Каир Мирдин. Бях на път да използвам силите си, за да защитя и трима ни както мога, но мисълта за това отново подпали старите ми страхове и аз не се помръднах.

— Е ли ти — прошепна Шим, — създанието дето, дето яде всичко?

— Яяям каквооото си поииискааам — избумтя дълбокият глас, разтърсвайки ни с вибрациите си. — Сееегааа ми кажееете коиии стеее, предиии да ви изяяям.

Аз смело се прокашлях.

— Наричат ме… Емрис.

— Еееемрис откъдеее?

Този път гласът ми бе по-слаб.

— Не знам.

— А аз съм Риа, от Леса Друма.

Последва мълчание. След малко Великата Елуса избумтя:

— Кооой ооощеее е тууук?

Отговор нямаше.

— Кооой ооощеее е тууук? — гласът бе тъй мощен, че върху главите ни се посипаха бучки пръст.

Отново не последва отговор — само хриптене, вероятно от ужасеното дишане на малкия великан.

— Това е Шим — отвърна Риа и си пое дълбоко дъх. — И той е от Друма. Моля те, не ни изяждай. Нуждаем се от помощта ти!

— За каааквооо?

— За да спасим Друма! Моя дом!

Добавих:

— Който е и твой.

Отново настъпи тишина. После помещението светна, а ние изумено се спогледахме. Намирахме се в огромна естествена пещера. Стените й бледо сияеха, но никъде не се виждаше светлина. Странното беше, че от Великата Блуса нямаше и следа — с изключение на нас, пещерата изглеждаше празна.

— Къде е тя? — зачудих се аз и огледах грейналите стени.

— Нямам представа — свъси вежди Риа, а до нея Шим седеше и трепереше, скрил лице в шепите си.

— Тази светлина… — измърморих аз и посегнах към стената. — Виж! Идва от самите скали!

— Кристали — удивено промълви Риа. — Пещера от светещи кристали.

Права беше. Стените, таванът и подът наистина излъчваха чисто, прозирно сияние. Навсякъде около нас проблясваха кристали, сякаш в земните недра се бе изляла светлината, която лете танцува по водите на бързоструйна река. Бях сигурен, че и собственото ми лице сияе. Дори в дните, когато очите ми виждаха, цветовете бяха по-богати, а светлината — по-ярка, никога не бях виждал нещо по-красиво от тази пещера.

Изведнъж по гърдите ми се разля топлина, надникнах под туниката си и подскочих. Галатор светеше ярко като кристалните стени, а от скъпоценния камък струеше искрящозелена светлина. Вдигнах глава и видях Риа, която усмихнато ме наблюдаваше.

— Харесва ли ви пещерата ми? — запита непознат глас, долетял от една от стените. Беше съвсем тънък и въздушен. Шим все така трепереше от страх, но с Риа се наведохме напред, за да открием откъде идва. Насред огромна кристална мрежа висеше фина паяжина, а от сърцевината й се простираха нишки, подобни на звездни лъчи. Върху тях се поклащаше едно-едничко паяче, голямо колкото нокът. Главата и гръбчето му бяха покрити с бели косъмчета, фини и сияйни като кристалите наоколо.

— Много ми харесва — отвърнах аз.

— Напомня ми на всички звезди, които някога съм виждала — каза Риа.

Вперих поглед в паяка, който се закатери на горе, а гърбичката му заподскача.

— Ти ли си..? — започнах аз.

— Да — обяви паякът. — Аз съм Великата Блуса.

— Но гласът ти беше толкова… по-силен преди малко.

Без да ми обръща внимание, паякът вплете тънка копринена нишка сред останалите, метна мост над една прокъсана част от паяжината и се смъкна надолу. С бързо движение завърза другия край на нишката, привърши поправките и се върна обратно в центъра.

— Как така преди звучеше… толкова голяма? — попитах аз.

— О, мога да бъда и голяма, когато пожелая — отвърна паякът и махна към Шим. — Достатъчно голяма, за да глътна онзи треперещ залък там наведнъж.

Малкият великан изстена и пак скри лице в дланите си.

— Ако не съм в настроение да изям гостите си — продължи Блуса с тънко гласче, — се смалявам за малко. Стомахът ми се свива, въпреки че апетитът ми си остава същият. Тъй или иначе, онова, което виждат очите, рядко съвпада с реалността. Както несъмнено си разбрал, Емрис, това е първото правило на магията.

Дъхът ми секна, не смеех да издишам. Накрая рекох:

— Не зная нищо за магията! Освен, че е опасна — много опасна.

— Значи все пак знаеш нещичко.

— То ми стига.

— Жалко. Магията би могла да ти бъде полезна в бъдеще.

— Не. В моето бъдеще няма магия, не и такава, която идва от мен.

Паякът сякаш ме наблюдава известно време.

— Щом казваш.

В паяжината се бе оплел бръмбар, двойно по-голям от Елуса. Тя забърза към него, ухапа го по врата и изчака да спре да се съпротивлява. После го омота с няколко копринени нишки, откъсна един от краката му и го заръфа.

— Храната обаче винаги ми се е услаждала. Тук онова, което виждате, съвпада с реалността.

— Можеш ли да ни помогнеш? — примоли се Риа. — Друма е… в беда.

Великата Елуса си откъсна още един крак.

— Разбира се, че е в беда, като цяла Финкайра! Като бедния бръмбар — нещо я яде, малко по малко. Едва сега ли го разбра?

Риа наведе глава.

— Аз… не исках да повярвам.

— Чак досега, когато Покварата е на прага ти? Твърде дълго си чакала.

— Знам, но може би има още време. Ще ни помогнеш ли?

Паякът продължи да яде.

— Какво точно очакваш да направя?

— Би могла да ни обясниш защо се случва това.

— Защо ли? — повтори Блуса, докато дъвчеше. — Обяснението би отнело твърде много време. Ще ми свърши храната и ще трябва да изям вас.

— Просто ми кажи може ли да бъде спряно. От нещо… — Риа замлъкна, хвърли поглед към мен и добави: — Или от някого.

Паякът протегна краче и почеса косматата си гърбица.

— Ще ви кажа следното. Финкайра, а това значи и Друма, е обречена, освен ако кралят, когото наричате Стангмар, не бъде свален.

— Свален?! Това възможно ли е?

— Всичко зависи — обясни паякът, — от онова, което той нарича „последното Съкровище“. Преди години беше при него, но после той го изгуби.

Наведох очи към туниката, под която сияеше Галатор.

— Може ли да ни опишеш силите му?

Паякът обмисли въпроса, преди да отвърне.

— Последното Съкровище притежава огромна сила, по-могъща, отколкото допускаш — Блуса отскубна трети крак и отхапа долната му половина. — Стангмар е убеден, че открие ли го, властта му ще бъде пълна.

Риа въздъхна.

— Прав е.

— Не! Греши. Не властта, а робството му ще бъде пълно.

— Робство ли?

— Ще служи на най-ужасния дух, Рита Гаур.

Вцепених се.

— За Рита Гаур кралят е просто път към крайната му цел — поясни паякът, впи зъби в коляното на отскубнатото краче и доволно примлясна. — А крайната му цел е да завладее целия свят, както Земята, така и Отвъдното.

Тя отново примлясна и загриза ставата.

— Със заклетия му противник Дагда воюват на много фронтове, прекалено много, за да ги изброя. Рита Гаур обаче привлече Стангмар и го използва, за да завладее голяма част от Финкайра. На пътя му вече не останаха много пречки, а най-важната от тях е…

Тя отново захрупа.

— Последното Съкровище. Ако и то попадне в ръцете му, Стангмар ще завладее Финкайра, а Рита Гаур ще контролира моста между Земята и Отвъдния свят. Оттам лесно ще завладее самата Земя. Жилав е, но пък е вкусен… за крака говоря. Завладее ли Земята, всичко е загубено.

Сбърчих чело и се опитах да разбера чутото.

— Кралят не съзнава ли, че го използват?

— Осъзнава, но Рита Гаур го поквари отдавна.

Блуса глътна последното късче от последното пипалце и внимателно се избърса с крачката, най-близо до устата й.

— Стангмар е изгубил способността да избира свободно.

— Но ако бъде свален, Рита Гаур ще бъде спрян.

— Може би.

Обезверена, Риа се облегна на една от сияйните стени.

— Но как?

Великата Блуса се зае с коремчето на бръмбара.

— Ммм, че е крехко…

— Как? — повтори Риа.

— Има само една възможност — преглътна паякът. — Всъщност, не, никаква възможност не е.

— Каква възможност?

— Кралският дворец трябва да рухне.

Риа премигна неразбиращо.

— Замъкът под Покрова?

— Да. Построен е от Рита Гаур и през стените злите му сили се вливат в Стангмар и армията му. Самите гулианти са част от крепостта, която вардят — отбеляза паякът и отново отхапа. — Мммм, много вкусно. За какво говорех? А, да, за гулпантите. Затова никога не пристъпват до прага на замъка. Ако разрушите него, ще унищожите и тях.

— Това е невъзможно! — възкликна Риа. — Замъкът под Покрова постоянно се върти и винаги тъне в мрак. Не можем дори да го нападнем, камо ли да го унищожим!

— Има начин — възрази паякът и се завъртя към мен. — Както има начин слепец отново да прогледне.

Сепнах се.

— Как разбра?

— Тъй, както вторият ти взор вижда неща, които очите не могат.

Обърнах се към Риа.

— Писанията по стените на Арбаса! Затова ти не ги виждаше.

— Ако оцелееш — продължи Великата Блуса, — вторият ти взор може да се подобри още повече. Един ден може би не само ще виждаш, но и ще разбираш.

— И ще мога да разчета написаното?

— Ако оцелееш.

— Наистина ли?

— Не подценявай втория си взор! Един ден ще го обикнеш, може би дори повече от очите си — тя замлъкна и задъвка главата на бръмбара. — Аз например много обичам очи.

— Нали каза, че има начин? — обади се Риа.

Белият паяк обхвана останките на бръмбара с три от крачката си и дояде корема му, като дъвчеше бавно, за да му се наслади.

— Може да нямам време да ви го обясня. Всъщност тръгвайте, докато още можете. Съвсем скоро ще довърша това залче и се опасявам, че ще продължа с вас.

Шим отново простена.

— Какъв е начинът?

— Знаете ли за Котела на смъртта? — попита паякът, докато се почистваше.

Риа кимна мрачно.

— Знам само, че попаднеш ли в него, загиваш на мига.

— Вярно е. Вярно е също, че има един фатален недостатък. Ако някой влезе в него по своя воля, котелът ще бъде унищожен.

— Да влезе по своя воля?! Кой би направил подобно нещо?

— Някой, на когото не му се живее — млясна паякът. — Замъкът също има недостатък, между другото. Малък е, но все пак…

— Какъв е той?

— Съществува едно древно пророчество, древно като великаните.

При тези думи Шим разтвори пръсти, колкото да надникне през тях.

Паякът се метна на друга нишка, измъкна една антена, останала от предишна жертва и я погълна наведнъж. Върна се при почти изядения бръмбар и поде с напевен глас:

— Какво значи това? — поиска да узнае Риа. — „Едва щом в залата затропат великани…“

— „Стените до една на прах ще станат“ — довърших аз и отметнах кичур тъмна коса от челото си. — Значи стените на замъка ще се срутят, ако там затропат великани?

Паякът се захвана с крилете на бръмбара.

— Така гласи пророчеството.

По лицето на Риа премина сянка.

— Значи затова Стангмар преследва великаните! Сигурно и той е чул пророчеството. Иска да се увери, че няма да се сбъдне.

— Дори унищожи Варигал, най-древния от всички градове — допълни паякът, докато дъвчеше.

— Ооох! — простена Шим. — Аз не говори сериозно, не иска бъде голям. Не иска! Наистина, честно, аз заклева!

Великата Блуса огледа треперещото кълбо от пръст, клечки и мед.

— Съжалявам те, дребосъче. Родителите ти са от великански род, но ти още не си разбрал, че да си голям е много повече от това да имаш едри кости.

— Но аз щастлив, че малък! Да бъде голям е глупава прищявка. Голям, ама умрял! По-добре малък, ама жив.

— Така да бъде — рече паякът. — Сега обаче трябва да ви предупредя. От това залче останаха само крилото и част от главата — Блуса откъсна крилото, натъпка го в устата си и го сдъвка. — Мммм. Сега остана само главата. Още съм много гладна, а се уморих да съм малка. Ако не напуснете кристалната ми пещера, ще се принудя да опитам няколко от вашите ръце и крака.

Риа ме стисна за рамото.

— Права е. Да се махаме.

— Как?

— Не съм сигурна — отвърна паякът, — но ми се струва, че ще можете да се изкатерите по кристалите.

— Разбира се! — възкликна Риа. — Да вървим.

Тя заподскача по сияйната стена, като използваше по-едрите кристали за опора. Шим я изпревари и се закатери нагоре, а месестите му ръце и крака оставяха дири от мед.

Риа видя, че още стоя долу и извика:

— Бързо! Видя какво стана с бръмбара!

Поколебах се, изкушен да задам още един въпрос на Великата Блуса.

— Хайде!

— Вървете! — викнах в отговор. — Тръгвам веднага.

— Така е най-добре — съгласи се паякът, схруска главата на бръмбара и примката остана празна. — От друга страна, остани. Мършавичък ми изглеждаш, но май ставаш за ядене.

— Моля те, кажи ми още само едно — примолих се аз. — Къде е домът ми? Истинският ми дом. Галатор, който свети под туниката ми, е единствената ми следа.

— А, Галатор! Приближи се и ми го покажи.

— Не смея. Може да…

— О, май си доста по-сочен, отколкото си мислех!

— Моля те! — проплаках аз. — Можеш ли да ми кажеш къде да открия майка си? Или баща си, или истинското си име…

Паякът преглътна за последен път и отвърна:

— Не мога да ти кажа. Това е… Виж ти, колко интересно миришеш! Приближи се, момче, ела насам. Да! Неее-кааа да поглеееднааа отблизооо!

Гласът отново забоботи, а с него порасна и паякът. Не останах, за да гледам трансформацията и изпълзях от пещерата възможно най-бързо.

22

На изхода на пещерата ме посрещна пъплеща мъгла. Едва различавах Риа, макар да бе само на няколко крачки от мен. До нея стоеше Шим, тъй плътно покрит с клечки, пръст и мръсотия, че повече приличаше на хълмче, отколкото на живо същество. Сведох очи към Галатор и осъзнах, че е угаснал.

Риа седна в една брястова горичка, където пет фиданки бяха покарали около старо дърво. Явно й олекна, щом ме видя да излизам от пещерата. Опря се на стария бряст и му заговори с тихи, шумолящи думи. В отговор той се залюля чак от корените и проскърца с глас, който звучеше много тъжно.

Скоро Риа се обърна към мен с угаснал поглед.

— Това дърво е посрещнало пролетта в Друма повече от двеста пъти. Убедено е, че тази е била последната и всеки ден плаче за бъдещето на децата си. Казах му да не губи надежда, но то отвърна, че му е останала само една — да живее достатъчно, за да може поне с нещичко да помогне на Друма срещу воините-таласъми. Надява се, но очаква вместо това да излинее от мъка.

Шим обърса окаляния си нос и сведе очи. Можах само да кимна тъжно, вперил поглед в мъглата. Внезапно долових сладкия мирис на ябълков цвят.

— Толкова сссте оклюмали — разнесе се познат глас.

— Куен! — скочи Риа. — Какво те води насам? Ти вече почти не се разхождаш.

Вдигнала разклонена ръка пред лицето си, Куен изникна от мъглата.

— Не бивашшше да ви ссследя — поколеба се тя, а в приличните й на капки очи се мерна страх. — Дали ошшще е възможно ми проссстишшш?

Риа присви очи.

— Сторила си нещо ужасно.

В този миг изникнаха шестима едри воини-таласъми и светкавично ни обградиха. Тесните им очи проблясваха под заострените шлемове, изпод нараменниците се подаваха мускулести ръце, а трипръстите им длани стискаха дръжките на мечове. По сивозелената им кожа проблясваха капки пот.

Един от тях, с червени ленти над лактите, насочи меча си към Куен и попита с хриптящ, пресипнал глас:

— Кой от двамата?

Куен плахо погледна изумената Риа, която я изгаряше с поглед.

— Обешшщаха ми, че шшще мога да използвам Галатор, за да сссе подмладя — обясни тя и разпери разкривените си пръсти. — Не виждашшш ли? Ръцете ми няма вехнат повече!

Риа трепна като от удар.

— Не мога да повярвам, че си го направила след всичките тези години!

— Кой от двамата? — повтори таласъмът и Куен ме посочи с възлест пръст.

Таласъмът пристъпи в горичката и насочи меча си към мен.

— Дай ми го веднага. Или искаш първо да те заболи?

— Помнете обешшщанието ссси — каза Куен. — Обешшщахте да не ги нараните!

Таласъмът се завъртя към старата дървесница и лукаво се ухили.

— Забравих. За теб обещавал си съм нещо?

Очите на Куен се разшириха от уплаха и тя заотстъпва назад.

— Не! — извика Риа, но беше твърде късно. Мечът изсвистя и отсече едната ръка на Куен.

Тя изпищя и притисна раната, от която шуртеше кафява кръв.

— Тъй — хрипкаво се изсмя таласъмът. — Тая стара ръка вече няма да те тревожи! Дай сега и другата.

Куен изписка ужасено и се запрепъва обратно в мъглата.

— Оставете я — изхъхри таласъмът. — Имаме по-важна работа. Докъде бяхме стигнали? — попита той и насочи оплисканото с кръв острие към гърлото ми. Преглътнах с усилие.

— Ако ме убиете, никога няма да разберете как действа.

Лицето на таласъма стана зловещо.

— Добре, че ми напомни. Господарят заръча да не убиваме онзи, който го носи, но за приятелите ти нищо не каза.

Ахнах.

— Може би ще ми кажеш как действа, ако се съглася да ги пощадя — предположи той и смигна на другарите си. — Тогава с господаря ни чака пазарлък.

Той се завъртя към тресящия се от ужас Шим и го изрита толкова силно, че дребосъкът се изтърколи чак до другия край на горичката.

— С мърлявото джудже ли да започнем? Не, по-скоро — не — той се обърна към Риа с блеснали очи. — Горско девойче! Какво неочаквано удоволствие.

Риа направи крачка назад.

Таласъмът кимна, другите двама се спуснаха към нея и сграбчиха увитите й в лози ръце.

— Дай го — нареди таласъмът.

Погледнах първо него, после Риа. Нима можех да се разделя с Галатор?

— Веднага!

Не помръднах.

— Добре тогава. Ще се позабавляваме, докато решиш — заяви той. — Първо счупете ръцете й.

Таласъмите веднага извиха китките й зад гърба, а Риа извика:

— Не го прави, Емрис! Недей… — тя изпищя от болка.

— Не! — замолих се аз и измъкнах Галатор изпод туниката си. Скъпоценният камък матово блестеше. — Пощадете я!

Таласъмът се ухили дивашки.

— Първо ми го дай.

Другите двама извиха ръцете на Риа още по-силно, като едва не я вдигнаха във въздуха. Тя отново изпищя.

Свалих Галатор от врата си. Горичката бе замлъкнала, само старият бряст тъжно проскърцваше. Претеглих в длан безценния медальон и го дадох на таласъма. Той го сграбчи и развълнувано изхриптя, а зеленикавият език танцуваше по устните му. Накрая воинът ми се ухили.

— Реших друго. Първо ще убия приятелите ти, а после ще ми кажеш как действа.

— Не!

Таласъмите се задъхаха от смях. Широките им гърди се разтресоха, а лицето на Риа се сгърчи от болка.

— Добре — рече водачът. — Може пък и да се смиля. Покажи ми как действа. Веднага!

Колебаех се — не знаех какво да направя. Ако смятах някой ден да престъпя дадения обет и да използвам силите си, сега беше моментът. Смеех ли да го направя? Още щом се запитах, умът ми се изпълни с изпепеляващи пламъци, с писъците на Динатий и с миризмата на горящата ми плът.

„Опитай, страхливецо!“ кресна глас в мен. „Трябва да опиташ!“ Също толкова ясно обаче чувах и друг, не по-малко настойчив: „Никога вече! Последния път изгуби очите си. Този път ще погубиш душата си. Никога вече!“

— Покажи ми! — заповяда таласъмът. Сгъстяващата се мъгла не успяваше да скрие напрегнатите му мускули. Той вдигна меча си и го насочи към шията на Риа.

Отново се поколебах. Внезапно повя странен вятър, който се усилваше с всяка секунда. Разлюля клоните на стария бряст, скърцането им премина в писък и щом таласъмът вдигна очи нагоре, дървото се изтръгна от корените си, падна отгоре му и го премаза, като едва му остави време да изреве от болка и ужас.

Посегнах към падналия Галатор и отново го надянах на врата си. С другата ръка стиснах меча на убития водач и го размахах към един от другите таласъми. Той бе много по-силен от мен и бързо ме притисна към ствола на поваленото дърво. Понечи да ме прободе, ала неочаквано се вцепени и лицето му се разкриви от неподправен ужас. Бях го зървал само веднъж, точно преди пламъците да погълнат Динатий.

Извърнах се и на свой ред застинах, а мечът се изплъзна от ръката ми. От мъглата изникна чудовищен бял паяк с челюсти, от които капеше слюнка.

— Глаааааааднааа! — ревна той със смразяващ кръвта глас. — Глаааднааа съъъм!

Преди да се окопитя, Риа ме сграбчи за китката и ме дръпна от пътя на Великата Блуса. Съпроводени от писъците на приклещения таласъм, ние хукнахме по хълма, следвани плътно от Шим, който почти ни изпревари. Изпод краката му хвърчаха пръст, листа и съчки.

Двама от воините-таласъми също успяха да избегнат чудовището, изоставиха другарите си и като хъхреха и бълваха проклятия, вдигнаха мечове и ни погнаха сред обвитите в мъгла канари. Макар че тичахме колкото ни държаха краката, те ни настигаха и скоро почти докопаха Шим.

От мъглите се показа река и Риа извика:

— Скачайте във водата!

Нямаше време за въпроси. С Шим се хвърлихме в скороструйната река, а таласъмите ни последваха, вдигайки пръски с оръжията си.

— Помогни ни! — извика Риа неизвестно на кого и бясно запляска по водата.

Незабавно се надигна огромна вълна, прие формата на дълга лъскава ръка и ни пое в дланта си. Течните пръсти се сключиха над нас като водопад и ни повдигнаха високо над стъпаловидната повърхност на реката. Обвиха ни пъстроцветни струи, ръката ни понесе надолу по течението, а преследвачите ни останаха далеч назад.

След няколко минути ръката се разтвори в речното корито, а ние се озовахме на малък пясъчен нанос. Издрапахме на сухо — Риа и аз бяхме малко окаляни, но невредими, а Шим — доста по-чист от преди.

23

Риа се строполи на брега, а мократа й лозова премяна проблесна на слънцето. Докато повърхността на реката се изглаждаше, една тънка, подобна на пръст струйка плисна върху дланта й и се задържа за миг, преди да попие в пясъка.

Тя обаче сякаш не забеляза това и ядно изрита изумруденозелените тръстики до водата.

Седнах до нея.

— Благодаря, че ни спаси.

— Благодари на реката, не на мен. Несекващата река е един от най-старите ми приятели. Къпа ме като бебе, пои ме, когато бях дете. Сега спаси всички ни.

Хвърлих поглед към реката, а после към Шим, който се беше проснал на слънце. Дрехите му не бяха покрити с мед и пръст и аз за пръв път забелязах, че широката му риза е сплетена от нещо като жълтеникава кора.

Ненадейно си спомних жълтите ириси на Беля. Дали храбрият ястреб се бе отървал от рояка пчели? Ако ли не, беше ли оцелял след нападението им? И ако беше още жив, дали някога щеше да ме намери отново? Усещах рамото си странно олекнало.

Обърнах се към Риа, която изглеждаше много по-обезверена от мен.

— Не изглеждаш доволна.

— Как да съм доволна?! Днес загубих две приятелки, една стара и една нова — отвърна тя, а очите й блуждаеха по лицето ми. — Познавам Куен, откакто преди години ме откри изоставена в гората, а със стария бряст се запознах минути преди да се пожертва за нас. Бяха тъй различни — едната превита и разкривена, а другата напета и изправена. Едната предаде доверието ми, а другата ме спаси, но скърбя и за двете.

Въздъхнах дълбоко.

— Онзи бряст няма повече да види фиданките си.

Риа леко вдигна глава.

— Арбаса не би се съгласила с това. По-скоро би казала, че ще се срещнат отново в Отвъдния свят. Някой ден всички ще се видим там.

— Наистина ли вярваш в това?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз… не съм сигурна. Искам да вярвам, но не зная дали наистина ще се срещнем след Дългото пътуване.

— Какво Дълго пътуване?

— Пътешествието на всеки финкайрец към Отвъдния свят. Арбаса казва, че колкото повече имаш да учиш, когато умреш, толкова по-дълго е то.

— В такъв случай дори Отвъдният свят да е истински, на мен ще ми отнеме цяла вечност да стигна дотам.

— Може би няма — възрази тя и хвърли бърз поглед първо към реката, а после към мен. — Арбаса казва още, че понякога на най-смелите и чисти души Пътуването им е спестено. Жертвата им е толкова голяма, че се пренасят мигновено в Отвъдния свят.

Усмихнах се подигравателно.

— Значи вместо да умрат, просто… изчезват? В един момент се гърчат тук, а в следващия танцуват безгрижно из Отвъдния свят? Не мисля.

Риа сведе глава.

— Наистина звучи невероятно.

— Невъзможно е! Особено ако просто не си способен на подобна жертва.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако си твърде страхлив! — извиках аз и прехапах устни. — Риа, можех… можех да сторя много повече, за да ти помогна.

Тя ме погледна със съчувствие.

— Какво повече можеше да сториш?

— Имам… ами, сили, които нямат нищо общо с Галатор. Изобщо не ги разбирам, но са силни, твърде силни.

— Като втория ти взор ли?

— Да, но по-мощни. По-свирепи. По-диви — отвърнах аз и се заслушах в ромолящата песен на Несекващата река. — Никога не съм ги искал! Те сами дойдоха. Веднъж ги използвах неразумно в момент на гняв и това ми коства очите, а едно друго момче загуби много повече. Такива сили не се полагат на смъртните! Обещах никога повече да не ги използвам.

— На кого?

— На Бог. На Великия делител от молитвите на Брануен. Обещах, че ако някога отново прогледна, ще се откажа от способностите си. Бог чу молбата ми! И все пак… трябваше да ги използвам, за да те спася, нищо, че дадох обет.

Тя ме огледа през сплетените си къдрици.

— Нещо ми подсказва, че не само заради обета не си посмял да ги използваш.

Устата ми пресъхна.

— Истината е, че ме плашат. Плашат ме до смърт — изтеглих една тръстика от плиткото и грубо я прекърших.

— Веднъж Брануен каза, че Бог ми е дал тези сили, за да ги използвам, но само ако се науча да ги контролирам. Да ги използвам за добро, мъдро и с любов. Но как да използвам нещо, до което ме е страх да припаря? Как да вложа любов в нещо, което може да унищожи очите, живота и душата ми? Невъзможно е!

Тя почака, преди да отвърне и накрая разпери ръце към разпенилите се води на Несекващата река.

— Несекващата река на пръв поглед е просто вода, която тече от едно място до друго. Всъщност обаче е много повече. Тя е всичко, което е, включително онова, което се крие под повърхността й.

— Какво общо има това с мен?

— Всичко. Мисля, че Брануен е била права. Ако някой — Бог, Дагда или който и да било друг, те е дарил с вълшебни сили, те ти принадлежат. Тъй както силите на Несекващата река принадлежат на нея. Ти си сбор от всичко у себе си.

Поклатих глава.

— Значи да пренебрегна обета?

— Не го пренебрегвай, но се запитай това ли всъщност е очаквал Бог от теб.

— Върна ми зрението.

— Върнал ти е силите.

— Това е лудост! — възкликнах аз. — Нямаш представа…

Някъде наблизо се разнесе мощно хъркане. Подскочих, решил, че ни е открил някой глиган, но звукът се повтори и осъзнах, че това е Шим, който спеше до водата.

Риа огледа дребната му фигурка.

— Хърка като същински великан.

— При него поне веднага се вижда какво представлява. При мен не е толкова просто.

Тя пак се обърна към мен.

— Твърде много се тревожиш кой си. Бъди себе си и накрая ще разбереш.

— Накрая?! — повторих аз и гневно скочих на крака. — Не ми говори за моя живот. Гледай си твоя, ако обичаш.

Тя се изправи и застана срещу мен.

— Добре ще ти се отрази, ако помислиш и за нечий чужд живот, освен за своя! Никога не съм срещала такъв самовлюбен човек, ти си най-големият егоист, когото познавам! Дори наистина да си… — започна тя, но не довърши. — Забрави. Махай се и помисли още малко за себе си.

— Точно това ще направя.

Гневно затрополих към гората, но бях твърде ядосан, за да внимавам къде вървя и с трясък нагазих в шубраците, които насиниха пищялите ми и надраха бедрата ми. Побеснях още повече и ядно изругах. Накрая седнах на един изгнил пън, който почти се беше превърнал в купчина пръст.

Внезапно груб глас извика:

— Дръжте го!

Двама воини-таласъми, същите, от които се бяхме измъкнали, изскочиха от храсталаците и ме повалиха на земята. Единият насочи меч към гърдите ми, а другият извади голяма торба от грубо съшит кафяв плат.

— Този път без номера — изръмжа този с меча и размаха едрата си зеленикава ръка, за да повика другия. — Вкарай го в торбата.

В този момент от небето изригна пронизителен писък. Таласъмът с меча извика и заотстъпва, а раздраната му ръка кървеше.

— Беля! — викнах аз, отскубнах се и скочих на крака.

Мерлинът дереше, цвърчеше и плющеше в лицето на таласъма и успя да го изтласка няколко крачки назад. Щом той замахнеше с меча, Беля се спускаше към лицето му и посягаше към очите под заострения му шлем. Въпреки че беше много по-едър от храброто птиче, таласъмът не успяваше да надвие свирепия му устрем.

Беля обаче не си беше дал сметка, че враговете са двама. Преди да успея да го предупредя, вторият таласъм замахна с мускулестата си ръка и улучи ястреба в движение. Той се удари в дънера на едно дърво, падна зашеметен на земята и остана да лежи с разперени криле.

Последното, което видях, бе мечът, който се вдигаше, за да накълца мерлина. Тогава нещо ме удари по главата и денят се превърна в нощ.

24

Дойдох на себе си и рязко седнах. Главата ми още се въртеше, но можех да различа огромните корони на дърветата наоколо. Вдишах ароматния влажен въздух, вслушах се в някак печалния шепот на гората и разбрах, че още съм в Друма.

От таласъмите нямаше и следа, от Беля също. Лош сън ли бях сънувал? Тогава защо толкова ме болеше главата?

— Виждам, че ти буден.

Извърнах се стреснато.

— Шим! Какво стана?

Малкият великан ме огледа предпазливо.

— Ти никога не любезен с мен. Ще ме нарани ли, ако ти кажа?

— Не, не, не се тревожи. Няма да те нараня, само ми кажи какво стана.

Все още сдържан, Шим замислено потърка крушовидния си нос.

— Няма да те нараня. Съвсем, напълно, абсолютно сигурно е.

— Добре — кимна той и закрачи напред-назад по мъха, без да се доближава. — Мило момиче чуло, че ти се биеш. Притеснило, че таласъми хванали. Иска те намери, но аз рекъл, че това лудост. Опитал, опитал я спре! — подсмръкна той и присви очи, още по-розови от обикновено. По бузата му се търкулна сълза и заобиколи огромния му нос. — Но тя не слуша Шим. Аз отишъл с нея, но уплашен. Много, много, много уплашен! Ние тръгва през гората и намира място, където ти се бие с таласъми.

Сграбчих го за ръката. Макар и малка, тя бе мускулеста като на моряк.

— Видя ли един ястреб? Съвсем мъничък?

Дребният великан се отскубна от мен.

— Намерили пера, цели в кръв, до едно дърво. Без ястреб. Тя натъжила, Шим ясно видял. Този ястреб приятел?

Приятел. Думата ме изненада и натъжи. Да, птицата, от която само преди ден така исках да се отърва, бе станала мой приятел точно преди да ме напусне. Отново познах болката да загубя нещо, което тъкмо съм открил.

— Ти също тъжен.

— Да — рекох тихо.

— Значи и останалото няма харесаш. Не е хубаво, никак даже.

— Разкажи ми.

Шим нещастно пристъпи към един елов корен и седна.

— Тя тръгва по твои следи. И Шим отишъл, но все по-уплашен и по-уплашен. Намерили лагер на таласъми. Те се били, блъскали, крещели. Тогава… тя направила размяна.

— Размяна? — ахнах аз.

Още една сълза се търкулна край носа му.

— Аз й казал да не го прави! Аз й казал! Но тя изшъткала и тихо промъкнала до торба, където си ти. Развързала, извадила теб до ей тези храсти. Опитала, и двамата опитали те събудим. Но ти такъв един мъртъв. И тя влязла в торбата, тя! Аз опитал я спре, но тя каза…

— Какво? Кажи ми!

— Каза, че трябва така, защото ти единствената надежда на Друма.

Сърцето ми натежа като камък.

— Таласъми спрели бият. Не погледнали в торба и отнесли.

— Не! Не! Не е трябвало да го прави!

Шим се сви.

— Знаел, че няма харесаш.

— Щом я открият, те… о, колко ужасно!

— Ужасно, много ужасно.

В ума ми нахлуха спомени за Риа. Как пируваме под клоните на дървото шомора. Как ми показва съзвездията в тъмното небе. Как поздравява Арбаса с лице, покрито с роса. Как хваща пръста ми със своя. Как наблюдава и мен, и медальона ми в кристалната пещера.

— Единствените ми приятели. Изгубих и двамата в един и същи ден! — извиках аз и ударих с юмрук плесенясалата земя. — Все едно и също! Намеря ли нещо, го губя.

Шим приведе раменца.

— И няма какво направим.

Обърнах се рязко към него.

— О, има! — уверих го аз и макар че краката все още не ме държаха, се насилих да стана. — Тръгвам след тях.

Шим залитна и се прекатури зад корена, на който седеше.

— Ти побъркан!

— И така да е, няма да се откажа от единствения приятел, който ми остана. Тръгвам след тях, където и да са я отвели, дори да е в Замъка под Покрова.

— Побъркан — повтори Шим. — Ти побъркан.

— Накъде тръгнаха?

— Надолу по река. Много бързали.

— Значи и аз ще бързам. Сбогом.

— Чакай! — Шим се вкопчи в коляното ми. — И аз побъркан!

Решителността му ме трогна, но поклатих глава.

— Не. Не мога да те взема със себе си, Шим, само ще ми пречиш.

— Аз не боец. Това вярно. Аз го е страх от почти всичко. Но аз побъркан!

Въздъхнах — аз също не бях боец.

— Не.

— Аз моли, моли те!

— Не.

— Онова момиче… Тя ми е сладка, като мед! Иска само й помогне!

Няколко секунди се взирах в лицето му.

— Добре — рекох накрая. — Ела с мен.