Глава 8

Мисля, че Ейдриън бе готов да тръгне да търси сестрата на госпожа Теруилиджър на минутата. Но заради вечерния час в „Амбъруд“ това бе невъзможно, а и освен това аз исках да го направим през деня. Трябва да му призная, че излекува Маркъс без юмручен бой помежду им, така че това бе своеобразен прогрес. Финч преодоля част от своята враждебност и се опита да въвлече Ейдриън в разговор за свойствата на духа. Ейдриън даваше предпазливи отговори и изглеждаше облекчен, когато се появи Сабрина, за да отведе спътника си. Той се сбогува загадъчно с мен, като просто заяви, че скоро ще ми изпрати есемес за „следващия етап“. Бях твърде уморена, за да попитам за повече подробности и се запътих към общежитието си, за да се наспя и най-сетне да си почина от този доста шантав ден.

Бях събудена на зазоряване от силно чукане по вратата. Хвърлих поглед към часовника и се намръщих, когато видях, че е с час по-рано, отколкото обикновено ставах. Останах да лежа в леглото с надеждата, че който и да е нежеланият посетител, ще се откаже и ще си тръгне. Ако наистина ставаше дума за нещо спешно, все някой щеше да ми се обади по мобилния. Но дисплеят на телефона не показваше никакви пропуснати обаждания.

За съжаление, чукането не престана. С чувство на нарастваща тревога, най-сетне се измъкнах от леглото, почти страхуваща се от това, което ще намеря от другата страна на вратата. Беше Анджелина.

— Най-после — промърмори тя и се самопокани в стаята ми. — Мислех, че никога няма да отвориш.

— Извинявай — отвърнах и затворих вратата зад гърба й. — Бях заета да спя.

Тя се насочи право към леглото и се отпусна отгоре му с вид на негов законен собственик. Нямах представа за графика й, но винаги съм смятала, че не е от ранобудните. Очевидно не и днес. Беше облечена в училищната униформа, а блестящата й червена коса бе прибрана назад в нещо, което за нея беше съвсем прилична конска опашка.

— Имам проблем — обяви тя.

Усещането ми за надвиснала опасност се засили. Включих кафеварката, която винаги бе заредена с прясно смляно кафе и вода. Нещо ми подсказваше, че щях да имам нужда от чаша кафе, за да посрещна задаващата се буря.

— Какво става? — попитах и се настаних на стола зад бюрото. Дори не си дадох труд да гадая. Когато ставаше дума за Анджелина, проблемите й можеха да варират от хвърлянето на цяло бюро в изблик на гняв до неволно разливане на солна киселина върху някой съученик. Напоследък се бяха случили и двете.

— Ще ме скъсат по математика — информира ме гостенката.

Това бе нежелана, но не и неочаквана новина. Въпреки че обитателите на горската комуна на Анджелина обучаваха децата си, едва ли образованието там можеше да си съперничи с учебната програма на елитното частно училище „Амбъруд“. Тя с мъка се справяше с повечето предмети, но досега някак си бе успяла да издрапа.

— Вече и без това съм загазила с испанския — додаде тя. — Но онази пинята6, която направих, ми спечели допълнително точки, така че засега няма опасност да ме скъсат.

Вече бях чула за пинятата. Проектът й бе възложен за Деня на културата7 и тя толкова се бе престарала с лепенето на папиемашето, че никой от съучениците й не бе успял да го отвори по нормалния начин. Накрая Анджелина започнала да удря пинятата в стената, а учителката й едва я спряла, когато извадила запалка.

— Но ако се издъня и по математика, може да ме изключат.

Това ме изтръгна от размишленията ми за пинятата, която за малко да се превърне във факла, и ме върна в настоящето.

— Пфу — изсумтях аз, не намирайки по-добър начин да изразя мислите си. Проблемът с училище, което имаше високи изисквания, беше… ами, високите му изисквания. Провалът по един предмет можеше да се приеме, но не и по два. А ако изритаха Анджелина, щяхме да застрашим безопасността на Джил. Да не споменаваме факта, че навярно аз щях да бъда обвинена за провала.

— Госпожа Хейуърд ми каза, че трябва да вземам допълнителни уроци при някой частен учител. Каза, че или трябва да си повиша успеха, или поне да покажа, че се опитвам.

Това прозвуча доста обещаващо. Предполагам, че не всичко бе загубено. Дори частният учител да не можеше да помогне, навярно училищната управа щеше да прояви снизходителност заради положеното старание от нейна страна.

— Добре — кимнах аз. — Ще ти намерим учител.

Тя се намръщи.

— А защо ти не можеш да ме обучаваш? Толкова си умна. И си добра по математика.

Защо не можех наистина? Е, първо трябваше да спра една зла вещица да изсмуче младостта и жизнените сили на невинни момичета. След това трябваше да разкрия тайните и лъжите, които организацията, която беше неотлъчна част от мен, откакто съм се родила, ми пробутваше.

Вместо това заявих:

— Защото аз съм заета.

— Ти трябва да го направиш. За теб няма да е никакъв проблем — не се отказваше Анджелина.

— Наистина съм много заета — попарих надеждите й. — Изненадана съм, че Еди не може да го направи.

Името му извика усмивка на устните й.

— Той предложи, но оценките му са средни. Имам нужда от истински отличник.

— Тогава ще ти намеря истински отличник. Просто в момента не мога лично да се заема.

На Анджелина не й се понрави отговора ми, но поне не преобърна бюрото ми.

— Добре. Супер. Просто побързай.

Поне образователните проблеми на Анджелина бяха нещо, с което беше по-лесно да се справя, отколкото свръхестествените коварни замисли, които поглъщаха времето ми. След като вече бях напълно будна и погълнала солидна доза кафе, нямаше смисъл да се опитвам отново да заспивам. Изкъпах се и се облякох, след това седнах да наваксам с домашните, докато чаках да стане време за закуска. Когато наближи часът да отворят столовата, се запътих към долния етаж и се замотах край входа. Не минаха и пет минути и се появи приятелката ми Кристин Сойър. Тя винаги ходеше да потича, преди да започнат часовете и обикновено беше първа на опашката за закуска. Освен това беше заедно с мен в кръжока за напреднали по висша математика.

— Здравей — поздравих я, като се изравних с нея. — Добре ли потича?

— Беше страхотно — отвърна тя охотно. Върху тъмната й кожа още блестяха капчици пот. — Сега, когато времето захладня, е много по-приятно. — Огледа ме любопитно. — Обикновено не те засичам тук толкова рано. По правило не те виждам на закуска.

— Това е най-важното ядене за деня, нали така? — Избрах си овесена каша и ябълка. — Освен това, искам да те помоля за една услуга.

Кристин едва не изтърва чинията си с бъркани яйца, която една от сервитьорките й подаваше. Кафявите й очи се разшириха.

— Ти искаш да помолиш мен за услуга?

Въпреки че не бях отговорна за моите приятели сред хората по същия начин както за мороите и дампирите, все пак имах навика да се грижа за тях. Не един път бях помагала на Кристин.

— Да… братовчедка ми Анджелина се нуждае от частен учител по математика.

Кристин се взираше заинтригувано в мен, сякаш очакваше да продължа. После загря.

— Кой, аз ли? Не. Няма начин!

— О, хайде де! Няма да ти е трудно. — Последвах я до масата, като трябваше да ускоря крачка, за да не изостана. Струва ми се, че тя мислеше, че ако върви бързо, ще успее да избяга от молбата ми. — Тя трябва да взима допълнителни часове по математика, за да не я скъсат. Можеш да я обучаваш дори насън.

Кристин седна и ме измери продължително с поглед.

— Сидни, видях твоята братовчедка да удря едър зрял мъж и да хвърля конферансието върху някого. Наистина ли вярваш, че ще се нагърбя със задачата да я карам да върши нещо, което тя не желае? Ами ако се разстрои от това, което й казвам? Откъде мога да съм сигурна, че няма да ме наръга с компаса?

— Не можеш — признах. — Но аз мисля, че едва ли ще се случи. Вероятно. Тя наистина иска да си повиши оценките. В противен случай ще я изхвърлят от училището.

— Съжалявам. — Кристин наистина имаше извинителен вид. — Знаеш, че бих направила почти всичко за теб — но не и това. Ще трябва да намериш някой, който не се бои от нея.

Отново и отново премислях думите й, докато вървях към часа по история. Беше права. Но единствените хора, които не се притесняваха от Анджелина, бяха Еди и Джил, а и двамата не можеха да се класират за учители. Вече се питах дали да не предложа пари на някой от съучениците си от класа по висша математика. По-късно имах час.

— Госпожице Мелбърн.

Госпожа Теруилиджър се бе върнала в класната стая, несъмнено за огромно облекчение на заместничката й. Тя ми махна от разхвърляното си бюро и ми подаде един лист.

— Ето списъка, за който говорихме.

Прегледах го набързо. Съдържаше имената на шест момичета и адресите им. Сигурно бяха онези, за които бе споменала — момичета, притежаващи магическа дарба, но които не бяха под крилото нито на сборището, нито имаха свой ментор. Всички адреси бяха в Лос Анджелис.

— Предполагам, че госпожа Сантос ти е предоставила останалата информация, която ти е нужна за проекта?

— Да. — Госпожа Сантос ми бе изпратила по електронната поща имената на историческите квартали, които й бяха известни, а аз ги бях стеснила до два най-вероятни кандидата. — Ще започна работата по, ъъ… проекта, този уикенд.

Госпожа Теруилиджър повдигна вежди.

— Защо го отлагаш чак дотогава? Никога досега не съм забелязвала у теб склонност да бавиш домашните си.

Леко се стъписах.

— Ами… обикновено не го правя, госпожо. Но тази задача ще отнеме известно допълнително време — за път — а аз не съм особено свободна по време на учебната седмица.

— Аха — промърмори тя, когато разбра какво й говоря. — Ами тогава би могла да използваш часа си по извънкласни занятия. Така ще имаш допълнително време. А аз ще кажа на госпожа Уедърс, че може да се наложи някой път да закъснееш за вечерния час. Сигурна съм, че ще прояви разбиране. Този проект е от изключителна важност.

На това нямаше какво да възразя.

— Тогава ще започна още днес.

Връщах се обратно към чина си, когато се разнесе един глас:

— Господи, Мелбърн! Точно когато вече си мислех, че свободно избираемият ти предмет при нея няма как да стане по-лесен… сега дори не се налага изобщо да се появяваш в час, така ли?

Спрях се и се усмихнах на Трей. Той беше асистент на госпожа Теруилиджър по време на този курс, което означаваше, че се занимаваше с много бумащина и фотокопиране.

— Това е много важна задача — осведомих го.

— Предполагам. И каква по-точно?

— Теб би те отегчила. Погледнах го и се сепнах. Дори нямаше нужда да се напъвам, за да сменям предмета на разговора. — Какво става с теб?

Очите му бяха кървясали, а разрошената му сплъстена коса показваше, че тази сутрин не си е вземал душ. Освен това кожата му бе добила нездрав, жълтеникав оттенък. Усмихна ми се вяло и снижи глас.

— Снощи братът на Крейг Лоу ни почерпи с малко нелегална бира. Била от някаква малка пивоварна. Предполагам, че всичко е наред.

Изпъшках.

— Трей, мислех те за по-разумен.

Той се опита да ми хвърли възмутен поглед, доколкото това изобщо бе възможно при този махмурлук.

— Хей, някои от нас обичат от време на време да се забавляват. Някой път не е зле и ти да опиташ. Вече се опитах да ти помогна с Брейдан, но ти оплеска нещата.

— Нищо не съм оплескала! — Брейдан продаваше кафе и беше колега на Трей. Освен това можеше достойно да си съперничи с мен, когато ставаше дума за любовта към науката и големия запас от обширни, разхвърляни познания по различни теми. Кратката ни връзка с Брейдан бе изпълнена с много научни факти и твърде малко страст. Той скъса с мен.

— Никой не би го повярвал. Знаеш ли, че по време на почивките не прави нищо друго, освен да излива върху хартията любовните си терзания във вид на поезия?

Стъписах се.

— Той… пише стихове? — Причината Брейдан да скъса с мен бяха безбройните ми задължения с вампирското ми семейство, които постоянно се намесваха помежду ни, принуждавайки ме да го пренебрегвам и да отменям голяма част от срещите ни. — Чувствам се виновна, задето го е приел толкова тежко. Изненадана съм, че има… не зная как да го кажа… такъв изблик на страст.

Трей изсумтя.

— Не съм сигурен дали може да се нарече страстен изблик. Той повече е загрижен за формата и постоянно е забил нос в някакви дебели книги, пълни с подробни описания на ямбичния пентаметър8 и анализи на сонети.

— Е, това вече е в негов стил. — Звънецът всеки миг щеше да бие и аз понечих да се върна на чина си, когато забелязах нещо върху чина на Трей. — Още ли не си свършил с това?

Имах предвид обемистото домашно по химия, включващо сложни задачи за реакции на киселини и основи. Трябваше да е готово за следващия час по химия и нямаше голяма вероятност Трей да го свърши навреме, след като върху листа се мъдреше единствено името му.

— Да… щях да го довърша снощи, но…

— Ясно. Бирата. Забавлявал си се. — Дори не се постарах да скрия неодобрението си. — Това домашно е от основните неща, които ще формират оценката по предмета.

— Зная, зная. — Той сведе поглед с въздишка към листа. — Ще се постарая да напиша по-голямата част. По-добре да получа някаква средна оценка, отколкото да ме скъсат.

Огледах го изучаващо за миг и накрая взех решение, което противоречеше на основните ми морални принципи. Пъхнах ръка в сака си и му подадох моето завършено домашно.

— Ето, вземи.

Той пое листовете със сбърчено чело.

— Да взема какво?

— Това е домашното. Използвай моите отговори.

— Аз… — Ченето му увисна. — Осъзнаваш ли какво правиш?

— Да.

— Не съм съвсем сигурен. Ти ми даваш домашното си.

— Да.

— И ми казваш да го представя за свое.

— Да.

— Но аз не съм направил нищо.

— Искаш ли го, или не? — попитах нетърпеливо.

Посегнах, за да си взема листовете обратно, но той ги притисна към гърдите си.

— О, искам го. Просто кажи какво ще искаш ти в замяна. Защото това няма да компенсира прогонването ми от семейството и приятелите.

Говореше безгрижно, но в гласа му се усещаше горчива нотка. Ето, това беше. Без значение колко добри приятели бяхме двамата, съответните ни задължения и клетви на вярност към Воините и алхимиците винаги щяха да стоят помежду ни. Може би сега това все още беше повод за шега… но някой ден нямаше да е така.

— Нуждая се от услуга — обясних. — Всъщност съвсем малка услуга. Няма нищо общо с онази… работа.

Съвсем разбираемо, Трей доби предпазливо изражение.

— И каква е тази услуга?

Звънецът заби, затова заговорих припряно.

— Анджелина има нужда от частен учител по математика, иначе ще я скъсат. А ако я скъсат, ще я изхвърлят от училището. За теб е направо фасулска работа. Освен това, ще ти спечели точки, когато кандидатстваш за някой колеж.

— Братовчедка ти е малко неуравновесена — рече той.

Но не ме отряза веднага, затова реших, че това е добър знак.

— Преди я мислеше за „готина“ и „супер секси“ — напомних му.

— Да, но това беше преди…

Не довърши, но аз знаех. Преди да разбере, че Анджелина е дампир. Воините имаха същите табута като алхимиците, относно връзките между расите.

— Добре — кимнах. — Разбирам. Просто ще си взема домашното и тръгвам.

Протегнах ръка, но той не ми върна листовете.

— Почакай, ще го направя. Но ако ме нарани, надявам се да имаш наистина угризения на съвестта. Баскетболният сезон току-що започна и отборът ще се разпадне, ако заради нея не мога да играя.

Ухилих се.

— Ще бъда съсипана.

Анджелина не беше особено очарована, когато й казах на обяд. Лицето й пламна от гняв и като цяло имаше вид все едно всеки миг ще запрати подноса си през столовата.

— И ти очакваш от мен да уча с този… този… ловец на вампири? — избухна тя. Зачудих се дали в главата й не се въртеше друго определение, но го е преглътнала — забележителна проява на въздържаност от нейна страна. — Особено след това, което се опитаха да сторят на Соня?

— Трей не е като тях — защитих го аз. — Той не пожела да участва в убийството й и дори си навлече огромни неприятности, задето ми даде възможност да се опитам да й помогна — което, смея да добавя, в крайна сметка тотално преобърна живота му.

Еди изглеждаше развеселен, въпреки сериозността на проблема.

— Освен това трябва още да добавиш, че той много, много силно желае да се върне отново към стария си живот.

Насочих вилицата си към Еди.

— Само не ми казвай, че и ти смяташ Трей за неподходящ.

— За учител? — Той поклати глава. — Не, става. Просто казвам, че не бива толкова бързо да предполагаш, че всичко около него е цветя и рози. Никак не е изключено неговата група да работи против нас.

— Той е мой приятел — заявих, надявайки се, че твърдият ми тон ще сложи край на дискусията.

Последваха още уверения и накрая Еди убеди Анджелина да учи с Трей, като й напомни, че трябва да изкара високи оценки. При все това думите на Еди не ми даваха мира. Вярвах напълно, че Трей ми е приятел, ала отново се запитах кога онова неразбирателство помежду ни ще надигне грозната си глава.

Когато дампирите си тръгнаха за следобедните си часове, помолих Джил да остане още малко.

— Какво прави Ейдриън в момента?

— В час по рисуване е — незабавно ме осведоми тя.

— Връзката днес май е доста силна? — попитах.

Понякога възприятията й за мислите и преживяванията му бяха много по-ясни, отколкото друг път.

Тя сви рамене.

— Не, но е вторник, единайсет часа.

— Добре — промърморих, чувствайки се глупаво. Знаех графика на всички от групата; беше необходимо за работата ми. — Трябваше да се сетя. Мислиш ли, че той ще може да се срещне с мен след училище?

— За да се заемете с преследването на онази вещица? Да, вероятно ще тръгне всеки момент.

Тя знаеше всичко, което беше известно на Ейдриън, така че и тя бе наясно със задачата ми да открия Вероника. Макар че се бях научила да приемам осведомеността на Джил като част от споделянето с Ейдриън, за мен все още беше малко стряскащо да чувам открито да се обсъждат тези забранени теми. Забелязала смайването ми, момичето се подсмихна леко.

— Не се тревожи — успокои ме тя. — Аз пазя тайните на Ейдриън. И твоите. — Горчивината в гласа й ме свари неподготвена.

— Сърдиш ли ми се? — попитах озадачено. — Ти не си… не си разстроена все още за онова, което се случи между Ейдриън и мен, нали? Мислех, че вече го приемаш по-спокойно.

При все че заявлението на Ейдриън, че ще ме обича, независимо от всички препятствия и съмнителните изгледи за успех, беше доста обезпокоително, по-ведрото му настроение се бе предавало през връзката им.

— Ейдриън го приема — отвърна тя. — Той не вижда колко е опасно да се размотаваш наоколо с друго момче.

Зачудих се за кого ставаше дума.

— Друго момче? Нямаш предвид… Маркъс? Това е откачено.

— Нима? — повдигна вежди Джил. Понякога връзката е толкова странна. Джил ревнуваше заради Ейдриън. — Той е човек и ти си човек. И двамата се бунтувате срещу алхимиците. Видях го. Много е готин. Никой не знае какво би могло да се случи.

— Е, аз зная какво би могло да се случи: нищо — заявих. Маркъс можеше да покорява момичета дори през телепатична връзка. — Току-що се запознах с него и дори не съм сигурна дали мога да му се доверя, а и определено не изпитвам никакви чувства към него. Виж, разбирам, че искаш да помогнеш на Ейдриън, но не можеш да ми се сърдиш заради това, което се случи. Знаеш защо го отблъснах, особено след Мика.

Мика беше човек и съквартирант на Еди и макар че Джил знаеше, че не би могло да има сериозна връзка между представители на вампирската и човешката раса, тя все пак бе останала изненадана от сложната и трудна ситуация, в която се бе озовала.

— Да… — Джил се намръщи, несъмнено разкъсвана между чувствата на Ейдриън и суровата действителност. — Но може би с Ейдриън… не зная. Навярно нещата биха могли да са по-различни. Или може би поне има начин да не са толкова болезнени за него.

Извърнах се, неспособна да срещна погледа й. Не исках да мисля за болката му, но какво можех да направя? Какво очакваха да направя? Всички знаехме правилата.

— Съжалявам — промърморих, взех таблата си и се изправих. — Не съм искала това да се случи. Ейдриън ще превъзмогне чувствата си и ще ме забрави.

— Наистина ли искаш да те забрави? — попита Джил.

— Какво? Защо изобщо ме питаш подобно нещо?

Тя не отговори, а вместо това се зае с подчертан интерес да рови из картофеното си пюре. Когато осъзнах, че няма намерение да казва нищо повече, поклатих глава и се запътих към изхода. Докато вървях, усещах, че ме наблюдава, а въпросът й отекваше в ума ми: „Наистина ли искаш да те забрави?“

Загрузка...