Индигова магия

Глава 11

Маркъс изчезна, запътвайки се към мястото, където се укриваше, а аз подкарах към общежитието. Това, което ми бе казал, продължаваше да ми се струва странно. Не спирах да си повтарям, че може да не е истина. Така нещата бяха много по-лесни за възприемане.

Когато се върнах в „Амбъруд“, заварих необичайно за вечерно време ученическо оживление. Атмосферата ми подейства успокояващо след шокиращата ми експедиция, далеч от фантастични и загадъчни магии и заклинания. Мобилният ми телефон избръмча за получен есемес в мига, в който влязох в стаята си. Беше от Джил: „Ела да ме видиш, когато се върнеш.“ Въздъхнах. Явно за дявола нямаше умора. Оставих чантата в стаята, после се затътрих надолу към втория етаж, несигурна какво ще заваря.

Джил отвори вратата. Изглеждаше неимоверно облекчена да ме види.

— Слава богу! Имаме проблем.

— Ние винаги имаме проблем — троснах се. Пристъпих вътре и видях Анджелина да седи на пода, подпряла гръб на стената, с нещастно изражение. — Какво се е случило?

Тя бързо вдигна глава.

— Вината не е моя.

Стомахът ми се сви още повече.

— Никога не е, нали? Пак питам: какво се е случило?

Тъй като Анджелина мълчеше, Джил влезе в ролята на говорител.

— Трей е получил мозъчно сътресение, защото го е халосала с учебника по алгебра.

Преди да успея да направя синтактичен разбор на казаното, Анджелина скочи на крака.

— Лекарят каза, че няма мозъчно сътресение!

— Почакай. — Погледът ми се местеше между двете и аз почти се надявах, че ще избухнат в смях на шегата, която сигурно си правеха с мен. — Направила си нещо на Трей, което наистина е изисквало лекарска намеса?

— Аз едва го докоснах — не се даваше тя.

Отпуснах се на леглото на Джил, като едва устоях на желанието да пролазя под завивките.

— Не. Не може да си направила това. Не и отново. Какво каза директорката? О, Боже! Къде ще те изпратим? — След бойния сблъсък на Анджелина с мотивационната група, ни беше заявено съвсем ясно, че при следваща подобна проява тя ще бъде изключена.

— Еди пое вината — обади се Джил. Докато говореше, лицето й се озари за миг от усмивка. — Всъщност не е имало много свидетели, така че той казал, че си играели в библиотеката, като се замеряли с учебници. Закле се, че проявил невнимание и хвърлил учебника твърде силно… и случайно ударил Трей по главата.

Анджелина кимна.

— Точно това се случи с нас.

— Не, не беше това — възрази Джил. — Аз го видях. Ти побесня, когато Трей ти каза, че не би трябвало да ти е толкова трудно да разбереш, че „Х“ винаги приема различна стойност.

— Той намекна, че съм глупава!

Променливите величини не ми се струваха толкова трудно понятие, но аз виждах, че под външната си смела маска, Анджелина наистина е смутена и объркана. Винаги съм имала впечатлението, че сред Съхранителите Анджелина се е чувствала като кралица сред поданиците си. Тук тя постоянно се опитваше да не изостава в научно и социално отношение, лутайки се в един свят, който беше много по-различен от този, в който бе родена и отраснала. Това би направило всеки несигурен. И при все че се питах дали Трей изобщо е казал, че тя е глупава, трябваше да призная, че някои от неговите подигравателни подмятания биха могли да се възприемат по този начин.

— Ще има ли сериозни последствия за Еди? — попитах. Съмнявах се, че той би могъл да бъде изгонен за нещо подобно, но както нямах късмет, като нищо можеше да получи наказанието, от което бе избавил Анджелина.

— Наказан е временно да не излиза в свободното си време — поясни Джил.

— Той го прие много храбро — додаде Анджелина.

— Не се и съмнявам — отвърнах, докато се питах дали двете момичета осъзнаваха, че по лицата им е изписано едно и също изражение на обожание. — Виж, Анджелина, разбирам, че учебният процес може да е разстройващ и изнервящ, но трябва да сдържаш нервите си, става ли? Трей просто се опитва да ти помогне.

Тя изглеждаше доста скептична.

— Понякога се държи доста странно.

— Зная, но няма много желаещи да са на негово място. А ние се нуждаем от теб тук. Най-вече Джил. Също и Еди. — Видях, че част от недоволството й се стопи, когато споменах за приятелите и задълженията й. — Моля те, опитай се да учиш без сътресения с Трей.

Тя кимна вяло, а аз се изправих да си вървя. Джил забърза след мен в коридора.

— Хей, Сидни! Как мина срещата ти с Маркъс?

— Нормално — отвърнах. Със сигурност нямах намерение да й съобщавам обезпокоителните разкрития на Финч. — Получих известна информация. И се научих да играя „Скийбол“.

Джил изглеждаше едва ли не обидена.

— Играла си „Скийбол“? Аз си мислех, че ще научиш за тайната история на алхимиците.

— Комбинирахме няколко задачи — уточних, макар че тонът й никак не ми се понрави.

Тръгнах си, преди да е направила още някакъв коментар и когато влязох в стаята си, изпратих есемес на Еди: „Чух какво се е случило. Съжалявам. Благодаря.“ Отговорът му беше доста бърз: „Поне нямаше мозъчно сътресение“.

Когато на следващия ден се запътих за срещата с Ейдриън, се подготвих за язвителна атака. Джил навярно му бе разказала за разходката ми до игралните автомати, което навярно щеше да предизвика коментар от рода на: „Хубаво е да разбера колко си била отдадена на задачата да разкриеш тайните на алхимиците. Добър начин да се концентрираш върху нещата“.

Когато спрях пред сградата, където се намираше апартаментът му, той вече ме чакаше отпред. Щом зърнах мрачната му физиономия, сърцето ми замря в гърдите. Изскочих от колата, като едва успях да грабна ключовете.

— Какво се е случило? — възкликнах, докато тичах към него.

Ейдриън отпусна ръка на рамото ми, но аз бях прекалено разтревожена, за да ме е грижа за докосването.

— Сидни, не искам да се плашиш. Няма трайни щети.

Огледах го.

— Добре ли си? Наранен ли си?

За миг сериозното му лице доби озадачено изражение. После разбра.

— О, мислиш, че става дума за мен? Не, аз съм добре. Ела.

Заобиколихме към задната част на сградата, към паркинга, използван от обитателите. Заковах се на място и ченето ми увисна, когато съзрях ужасната, отвратителна сцена. Двама живущи в блока обикаляха наоколо, а един полицай стоеше наблизо и си водеше бележки. На седем паркирани коли около нас гумите бяха срязани.

Включително и на мустанга.

— Не!

Изтичах към колата, свлякох се на колене и огледах щетите. Имах чувството, че се намирам на бойното поле, коленичила до паднал другар в окопа. Малко оставаше да се разкрещя: „Защо умря и ме остави!“.

Ейдриън приклекна до мен.

— Гумите могат да се сменят. Мисля, че осигуровката ми ще ги покрие.

Все още бях разтърсена от ужас.

— Кой го е направил?

Той сви рамене.

— Предполагам, че са били деца. Вчера бяха нарязали гумите на няколко коли на съседната улица.

— И ти не си сметнал за нужно да ме информираш за това?

— Ами… не предполагах, че ще се развихрят и тук. Освен това, знаех, че ще се паникьосаш и сигурно ще поискаш двайсет и четири часово непрекъснато наблюдение на мястото.

— Идеята не е лоша. — Вдигнах поглед към сградата. — Би трябвало да поговориш със собственика за това.

Ейдриън не изглеждаше толкова разтревожен, колкото се очакваше да бъде.

— Не съм сигурен, че той ще се съгласи. Искам да кажа, че този квартал наистина не е опасен.

Посочих към мустанга.

— Тогава как се е случило това?

Въпреки че можехме да отидем с моето Лате до Лос Анджелис, пак трябваше да чакаме, докато полицията си свърши работата, а след това да се обадим, за да дойде влекач и да натоварят мустанга. Постарах се шофьорът на влекача много ясно да разбере, че ще е по-здравословно за него, ако не допусне нито една драскотина по колата, а след това изпратих със скръбно изражение камиона, докато потегляше. След като яркожълтата красота изчезна зад ъгъла, се извърнах към Ейдриън.

— Готов ли си да тръгваме?

— Имаме ли достатъчно време?

Погледнах мобилния си и изпъшках. Бяхме изгубили доста време, докато се оправяхме с последиците от вандализма. При все това, не ми се искаше да чакам до утре, след като изгубих вчерашния си ден с Маркъс. Позвъних на госпожа Теруилиджър и я попитах дали ще ме покрие, ако закъснея за вечерния час.

— Да, да, разбира се — рече тя с тон, който подсказваше, че се чуди защо изобщо съм си направила труда да й се обаждам. — Само се опитай да поговориш с повече от онези момичета.

Беше ми дала шест имена. Вече се бяхме погрижили за Уенди Стоун. Три от момичетата живееха сравнително близо една до друга, така че се надявахме утре да ги обиколим. По време на пътуването Ейдриън се опита да завърже разговор с мен, но мислите ми все още бяха заети с мустанга.

— Господи, каква съм идиотка! — възкликнах, когато почти стигнахме до местонахождението на първото момиче.

— Никога не бих използвал това определение, за да те опиша — заяви безапелационно Ейдриън. — Директна, пряма. Добре облечена. Умна. Организирана. Красива. Бих използвал всички тези определения, но никога „идиотка“.

Едва не се поинтересувах защо „красива“ е след „организирана“, но после си припомних настоящата си тревога.

— Тревожа се за онази кола, когато животът на няколко момичета е поставен на карта. Това е глупаво. Приоритетите ми са съвсем сбъркани.

Очите ми бяха вперени в пътя напред, но бях сигурна, че той се усмихваше.

— Ако наистина бяха сбъркани, сега щеше да следваш онзи влекач. При все това си тук, на път да помогнеш на напълно непознати. Това е много благородно, Сейдж.

Не изключвай себе си — изтъкнах аз. — Ти също проявяваш голямо благородство, задето ме придружаваш на тези пътувания.

— Е, не е същото като „Скийбол“, но трябва да свърши работа. Между другото, как мина онази среща? Наистина ли научи нещо?

Научих много — всъщност някои неща са твърде невероятни. Въпреки че все още чакам да получа някакво доказателство.

Отначало късметът беше на наша страна. Първите две момичета си бяха у дома, макар че реагираха също като Уенди Стоун. Този път бях проявила предвидливостта да донеса статията, с надеждата, че така твърдението ми ще има по-голям ефект. Ужасяващата снимка поне ги накара да се стреснат, но когато си тръгнах, не бях убедена дали наистина приеха думите ми сериозно, нито дали ще носят ахатовия амулет.

Добрият късмет ни изневери, когато пристигнахме при последното момиче от списъка. Тя също беше студентка в колеж, което означаваше, че се налагаше да посетим друг кампус. Казваше се Лин Тайтъс и живееше в една от така наречените „сестрински къщи“ заедно с няколко свои състудентки. Признавам, че като почуках на вратата, очаквах да заваря група момичета, облечени в розово да се бият с възглавници в дневната. Но когато влязохме вътре, открихме, че жилището е чисто и подредено, не особено различно от апартамента на Уенди. Момичета влизаха и излизаха, а други се бяха настанили наоколо с тетрадки и учебници.

— Лин? — попита момичето, което ни покани вътре. — За малко я изпуснахте.

Знаех, че това не бива да ме изненадва. Тези момичета имаха свой живот. Нямаше да седят цял ден и да чакат някой да дойде да си поговори с тях. Погледнах притеснено към прозореца, отбелязвайки, че небето вече бе започнало да се багри в пурпурно.

— Имаш ли някаква представа кога ще се върне?

Момичето поклати глава.

— Не, съжалявам. Не зная къде отиде.

С Ейдриън се спогледахме.

— Ти си освободена от вечерния час — напомни ми той.

— Зная. Но това не означава, че искам да прекарам цялата нощ в очакване на Лин. — Мислено пресметнах. — Предполагам, че бихме могли да почакаме два часа. Най-много три.

Спътникът ми изглеждаше много доволен от това и аз се питах дали е по-развълнуван от перспективата да се мотае из студентското градче… или че ще прекара известно време с мен.

— Какви забавления има наоколо? — попита той домакинята. Огледа тихата академична обстановка. — Май не се вихрят лудешки купони, а?

Момичето го изгледа неодобрително.

— Ние сме много сериозно сестринско общество. Ако търсите купони, мога да ви гарантирам, че малко по-надолу по улицата се „вихри“ един. Онези момичета купонясват всяка нощ.

Ейдриън ме стрелна с поглед, изпълнен с надежда.

— О, стига — изпъшках аз. — Не може ли да намерим някой интересен музей?

— Искаме да сме наблизо, в случай че Лин се върне — изрече той дълбокомислено. Нещо обаче ми подсказваше, че дори купонът да беше в другия край на кампуса, пак щеше да настоява да отидем. — Освен това, ако толкова отчаяно искаш да отидеш в колеж, би трябвало да добиеш пълна представа за студентския живот. А и нали си почитателка на древногръцкия стил?

Ейдриън намекваше за бала за Хелоуин, където бях облечена като древна гъркиня. Знаеше, че с предложението си да посетим някой музей съвсем нямах предвид това. Съгласих се неохотно, но го предупредих, че няма да може да пие. Аз носех кестенявата перука и се предполагаше, че той ще използва магията на духа, за да прикрие още по-добре самоличността ни. Алкохолът щеше да намали способността му да въздейства чрез внушението. А и не исках да го виждам пиян.

Не беше трудно да открием мястото на купона, защото грохотът на музиката се чуваше отдалеч. Момче и момиче, които пиеха бира от пластмасови чаши, ни спряха пред вратата.

— Този купон е само за братски и сестрински общества с гръцки букви — изломоти момичето. Имах чувството, че всеки момент ще се строполи на пода. — Вие от кое сте?

Махнах неопределено към сестринската къща на Лин.

— Ъъ… от тяхното.

— „Алфа Ярм Ерго“ — заяви Ейдриън без колебание. Очаквах отрядът по посрещането да изтъкне, че повечето от тези букви дори не са гръцки. Може би защото Ейдриън говореше толкова уверено — или защото бяха погълнали твърде много бира — но момчето ни махна да влизаме.

Все едно отново се бях озовала в залата с електронните игри — съкрушителен поток от стимуланти. Къщата беше претъпкана и шумна, във въздуха се стелеше гъст цигарен дим, а алкохолът се лееше като из ведро. Неколцина младежи ни предложиха питиета, а едно момиче ни покани — три пъти — да играем на бирен пинг-понг, забравила, че вече е говорила с нас. Оглеждах всичко удивена, опитвайки се да прикрия отвращението, което изпитвах.

— Жалко за учебната такса. Това тук разруши всичките ми колежански мечти! — изкрещях на Ейдриън. — Няма ли какво друго да правят, освен да пият и да се държат като пълни глупаци?

Той се огледа. Заради високия си ръст можеше да обхване по-голяма част от стаята. Лицето му светна.

— Онова там изглежда обещаващо. — Улови ръката ми. — Хайде!

В изненадващо приятна и просторна кухня открихме няколко момичета да седят на пода и да рисуват тениски. Съдейки по разлятата боя и нескопосаните им творения, явно бяха отдали дължимото на бирата. До едната девойка имаше чаша с бира, а до нея се мъдреше съвсем същата чаша с боя. Надявах се да не ги обърка.

— Какво правите? — попитах.

Едно от момичетата вдигна глава и се усмихна.

— Тениски за зимния карнавал. Искате ли да помогнете?

Преди да кажа „не“, Ейдриън вече седеше на пода до тях.

— Винаги съм готов да помогна! — Взе една бяла тениска и четка, щедро потопена в синя боя. — Какво рисувате върху тези?

Въпросът бе съвсем оправдан, имайки предвид цапаниците им.

— Имената ни — рече една от „художничките“.

— Зимни пейзажи — отвърна друга.

Това бе достатъчно за Ейдриън. Зае се да рисува снежинки върху тениската. Неспособна да се сдържам, аз клекнах, за да виждам по-добре. Каквито и да бяха недостатъците му, Ейдриън беше много добър художник. Смеси още няколко цвята и продължи да рисува със замах. Снежинките, излезли изпод четката му, имаха сложна и същевременно стилна форма. По някое време спря, за да запали една от ароматните си цигари „Кретек“, като тръскаше в пепелника на момичето. Това беше навик, който наистина не харесвах, но поне гъстият цигарен дим, стелещ се наоколо, скриваше лицата ни. Когато завърши тениската и написа името на „нашето братство“, забелязах, че всички останали момичета са спрели да рисуват и го зяпат прехласнато.

— Това е жестоко — пророни едното девойче с разширени очи. — Може ли да я взема?

— Аз я искам — настоя друга.

— Ще направя за всички ви — обеща им той.

Начинът, по който го гледаха, беше нежелано напомняне за големия му опит с жените. Преместих се малко по-близо до него, за да не им хрумват някои идеи.

Ейдриън даде бялата тениска на първото момиче, а след това се зае да рисува върху синята. След като изпълни обещанието си и нарисува по една за всяка от тях, той се разрови из купа с тениски и измъкна една черна, мъжки размер.

— Ще отдам почит на моето братство.

— Супер — изсумтях. — „Алфа Ярм Ерго“.

Ейдриън кимна сериозно.

Много старо и уважавано братство.

— Никога не съм чувала за него — заяви момичето, поискало първата тениска.

— Те не приемат много членове — поясни Ейдриън.

След което изрисува с бяла боя фалшивите инициали на „братството“ си: „АЯЕ“.

— Не е ли това някакъв девиз на пиратите? — поинтересува се едно от момичетата.

— Ами… „Алфа Ярм“ има морски корени — обясни той.

За мой ужас започна да рисува пиратски скелет, яхнал мотоциклет.

— О, не! — простенах. — Не и онази татуировка…

— Това е нашето лого — каза Ейдриън. Двамата с него веднъж разследвахме едно студио за татуировки и за да разсее собственика, той влезе вътре и се престори, че иска да му направят татуировка, която удивително приличаше на сегашната рисунка. Тогава бях предположила, че се преструва. — Не е ли жестоко?

„Жестоко“ не беше точно думата, която бих използвала, но независимо от нелепото изображение, всъщност вършеше забележително добра работа. Аз се настаних по-удобно, свих колене пред гърдите си и се облегнах на стената. Много скоро той спря да бъбри и се потопи изцяло в творчеството си, като най-добросъвестно рисуваше костите на скелета, както и тези на скелета на папагала, кацнал на рамото на мотоциклетиста. Изучавах внимателно лицето му, докато работеше, запленена от радостта в очите му. Изкуството беше едно от малкото неща, които му даваха някаква стабилност и пропъждаха онзи мрак, заплашващ да го погълне. Сякаш очертанията на лицето му се къпеха в някаква вътрешна светлина, която още повече подчертаваше невероятната му красота. Това бе един от онези редки и прекрасни изблици на страстната и чувствена натура, скрита зад шеговитата му язвителност. Прозираше през изкуството му. Бе излязла наяве, когато ме целуна.

Ейдриън внезапно вдигна глава. Погледите ни се сключиха и аз имах чувството, че може да чете мислите ми. Колко често бе мислил за онази целувка? И ако наистина бе лудо влюбен в мен, дали си бе представял нещо повече от целувка? Дали си бе фантазирал за мен? Какви мисли му бяха минавали? За устните му върху шията ми? За ръката му върху бедрото ми? И дали то беше разголено?

Страхувах се, че очите ми ще ме издадат и побързах да отвърна поглед. Отчаяно се опитах да измисля някой духовит и присмехулен коментар.

— И не забравяй звездите шурикени11.

— Добре. — Усетих, че погледът му се задържа върху мен няколко секунди по-дълго. Имаше нещо осезаемо, топлина, която ме обгърна. Не се обърнах, докато не се уверих, че тениската отново е погълнала вниманието му. Той добави звездите, сетне се отдръпна назад с триумфално изражение.

— Готино, нали?

— Не е зле — кимнах.

Всъщност беше донякъде изумително.

— Искаш ли и ти една?

Усмивката му отново разбуди онези топли чувства. Не устоях и също му се усмихнах.

— Нямаме време — успях да смотолевя. — Трябва да се върнем, за да проверим дали Лин не се е върнала.

— Ще ти изрисувам една набързо.

— Не и пирата — предупредих го. Той изнамери една малка пурпурна тениска и започна да рисува със сребриста боя. — Пурпурна?

— Това е твоят цвят — настоя той.

Думите му извикаха тръпки на възбуда по тялото ми. Ейдриън можеше да вижда аурите — светлината, която обгражда всички хора и е свързана с личността им. Беше ми казал, че моята е жълта, цветът на повечето интелектуалци. Ала също така бе добавил, че имам пурпурни отблясъци, което било знак за страстна и възвишена натура. Все качества, които не смятах, че притежавам… но понякога ми се щеше да имам.

Наблюдавах със затаен дъх как нарисува голямо сребърно сърце с пламъци, обхванали единия му край. Целият дизайн беше в келтски стил и много красив.

— Откъде ти хрумна това? — попитах благоговейно.

Бях виждала доста от творбите му, но никога нищо подобно.

Очите му бяха приковани в нарисуваното сърце, изцяло увлечен в творбата си.

— Просто една идея, която блуждае в главата ми. Напомня ми за теб. Едновременно страстна и нежна. Пламък в мрака, светлина на пътя ми. — Гласът му… думите му… разпознах един от унесите, породени от духа. Това би трябвало да ме изнерви, но имаше нещо толкова чувствено в начина, по който говореше, нещо, което накара дъхът ми да секне. Пламък в мрака.

Той замени потопената в сребриста боя четка с черна. Преди да успея да го спра, изписа над сърцето „АЯЕ“, а отдолу добави с по-малки букви „Почетен член“.

— Какво правиш? — извиках. Магията бе развалена. — Съсипа я!

Ейдриън ме стрелна с дяволит поглед.

— Помислих, че ще се почувстваш поласкана, задето си приета за почетен член.

— Как мога да стана член? — поинтересува се едно от момичетата.

Въпреки гнева ми, взех тениската, когато ми я подаде. Вдигнах я предпазливо, като внимавах да не зацапам боята. Дори и с абсурдния надпис, пламтящото сърце беше изумително. То сияеше и аз не бях в състояние да спра да му се възхищавам. Как може един такъв непукист и подигравчия да създаде нещо толкова красиво? Когато най-сетне вдигнах отново поглед, открих, че Ейдриън ме наблюдава. Омаята, обзела ме преди малко, отново ме завладя и не можех да помръдна.

— Ти не си нарисувала нищо — рече той тихо.

— Защото не притежавам творческо въображение — отвърнах.

— Всеки притежава поне малко творческо въображение — настоя Ейдриън. Подаде ми четката, натопена в сребриста боя, и седна до мен до стената. Краката и ръцете ни се докоснаха. Разстла в скута си тениската с надписа „АЯЕ“. — Хайде. Добави нещо, каквото и да е.

Поклатих глава отрицателно и се опитах да му върна четката.

— Не мога да рисувам. Само ще я съсипя.

— Сидни! — Тикна четката в ръката ми. — Това е пиратски скелет, не е „Мона Лиза“. Няма да намалиш стойността й.

Вероятно нямаше да я разваля, но ми бе трудно да си представя какво да добавя към това. Мога да правя много неща, но рисуването не беше по моята част — особено в сравнение с неговите умения. При все това нещо в изражението му ме подтикна да опитам и след дълъг размисъл, напънах всичките си художествени и творчески сили и нарисувах вратовръзка около шията на скелета. Ейдриън се намръщи.

— Това примка ли е?

— Това е вратовръзка! — повиших тон, опитвайки се да прикрия обидата си.

Той се засмя с искрено удоволствие.

— Грешката е моя.

— Така може да отиде на заседание на борда на директорите — додадох, чувствайки се задължена да защитя творението си. — Сега изглежда много благоприличен.

Изглежда това му допадна още повече.

— Разбира се, че е. Благоприличен и опасен. — Част от веселието му помръкна, изражението му стана тъжно и той впи поглед в мен. — Също като теб.

Бях толкова разтревожена за артистичното предизвикателство, че не бях забелязала колко близо се е озовал до мен. Толкова много подробности дойдоха на фокус. Формата на устните му, линията на врата му.

— Аз не съм опасна — промълвих задъхано.

Лицето му приближи моето.

— За мен — си.

И някак си, противно на всякакъв здрав разум, устните ни се сляха. Затворих очи и светът около мен избледня. Шумът, димът… всичко изчезна. Имаше значение единствено вкусът му, смесицата от мента и карамфил. В тази целувка имаше плам, отчаяние… и аз отвърнах, с не по-малък копнеж за него. Не го спрях, когато ме придърпа по-близо, така че се озовах почти седнала в скута му. Никога досега тялото ми не е било така увито около нечие друго и бях шокирана с какво нетърпение откликвах. Едната му ръка се обви около кръста ми, притегляйки ме плътно към гърдите му, докато другата се плъзна по тила ми и пръстите му се заровиха в косата ми. Невероятно, но перуката не падна. Устните му се откъснаха от моите и обсипаха с нежни целувки врата ми. Наклоних глава назад и простенах, когато устата му стана по-настойчива. Имаше нещо първично и животинско във вълните, които се разляха по цялото ми тяло. Един алхимически глас ме предупреди, че точно така се хранят вампирите, но аз не изпитвах страх. Ейдриън не би ме наранил, а аз трябваше да разбера точно колко страстно може да ме целува и…

— О, боже мой!

Двамата с Ейдриън отскочихме назад, сякаш някой бе ливнал ведро със студена вода отгоре ни. Озърнах се паникьосано, почти очаквайки да видя вбесената Стантън, надвесена над нас. Вместо това се взирах в ужасеното лице на момиче, което не познавах. Тя дори не гледаше към нас.

— Момичета, няма да повярвате какво се е случило! — възкликна тя, отправяйки думите си към своите колежки художнички. — Посочи неопределено зад гърба си. — На отсрещната страна на улицата, пред къщата „Капа“ са намерили едно от техните момичета, изпаднало в безсъзнание. Не могли да я събудят. Не зная какво се е случило, но явно е била нападната. Отпред гъмжи от полицаи и тем подобни.

С Ейдриън се втренчихме ужасени един в друг. Сетне се изправихме безмълвно. Той стисна здраво ръката ми, за да ме задържи права, докато треперенето в краката ми намаля. „Чувствам се толкова отмаляла заради новината — казах си. — А не защото току-що се натисках и целувах с вампир.“

Но онези опасни и опияняващи целувки бяха тутакси забравени, когато се върнахме в къщата на Лин. Вътре бе пълно с изплашени хора, охраната на кампуса влизаше и излизаше, но никой не ни спря да нахълтаме през отворената врата.

— Какво се е случило? — попитах една брюнетка, застанала наблизо.

— Става дума за Лин — отрони тя, хапейки устни. — Току-що са я намерили в една празна зала.

Нещо в начина, по който тя говореше, ме притесни.

— Тя… жива ли е?

Момичето кимна.

— Не зная… Мисля, че е жива, но казват, че се е случило нещо ужасно. Била в безсъзнание и изглеждала… ами… стара.

Срещнах погледа на Ейдриън и забелязах, че косата му е омазана със сребърна боя. Сетих се, че все още стисках четката, когато обвих ръце около шията му.

— По дяволите! — промърмори той. — Твърде късно.

Исках да завия от отчаяние. За малко да успеем да я предупредим. Когато отидохме у тях, ни казаха, че току-що е излязла. Само ако се бяхме появили по-рано. Ако я бяхме посетили преди другите две момичета. Ако не бях избрала реда произволно. И още по-лошо, ако бяхме се постарали да я намерим, вместо да се забавляваме с пияни студентки.

Ако не се бях заплеснала по Ейдриън. Или ако той не се бе заиграл с мен. Както и да се нарече, аз не се бях възпротивила.

Но колкото повече научавахме, толкова по-малко вероятно изглеждаше, че ще можем да направим нещо, ако се мотаем около къщата на Лин и разследваме. Никой не знаеше къде е била. Само един човек я бе видял — момичето с къдравата руса коса, което само объркваше полицаите от охраната на кампуса с неясните си отговори.

— Съжалявам — чух я да казва. — Аз просто… Не мога да си спомня момичето, с което тя излезе.

— Нищо ли не помниш? — попита единият от полицаите. — Ръст? Възраст? Цвят на косата?

Момичето се намръщи, сякаш изцеждаше всяка капка от мисловния си капацитет. Най-сетне се предаде и поклати глава.

— Съжалявам.

— С черна коса ли беше? — предположих аз.

Лицето на момичето леко светна.

— Може би. Ъъ… почакайте. Може да е била кестенява. Не. По-скоро червена?

С Ейдриън отстъпихме назад. Знаехме, че не можем да направим нищо повече.

— Това момиче изглежда адски объркано — казах аз, докато вървяхме към колата.

— Определено е така — съгласи се той. — Звучи ли ти познато?

— Много — промърморих, разпознавайки признаците на магията.

Никой не можеше да го отрече. Вероника е била тук. А ние бяхме закъснели твърде много, за да я спрем.