Индигова магия

Глава 16

На следващата сутрин дадох на госпожа Теруилиджър пълен отчет за пътуването ни до хотела. Срещнахме се в „Спенсърс“, а Ейдриън, станал необичайно рано за навиците си, се присъедини към нас.

— Скоро имам среща с учебната група — обясни той. Настроението му беше значително по-добро, нямаше никакво споменаване за вчерашното… неблагоразумие.

Въпреки че нямаше много за разказване, по челото на учителката се образуваха бръчки на загриженост, докато слушаше историята ни. Истинската паника се появи, когато споменах за съня си. Очите й се разшириха и толкова силно стисна чашата с кафе, че си помислих, че ще я счупи.

— Тя знае — промърмори. — Независимо дали е чрез онова момиче Алисия, или по друг начин, но Вероника е разбрала за теб. Изобщо не биваше да те изпращам. Помислих, че ще се изплъзнеш от радара й, ако останалите момичета са били омагьосани, но съм сгрешила. Бях егоистична и наивна. Щеше да е по-добре, ако тя от самото начало знаеше, че съм по следите й. Сигурен ли си, че си прикрил външния й вид? — Последното беше отправено към Ейдриън.

— Абсолютно — отвърна той. — Всички, с които разговаряхме, всички момичета и дори Алисия… никоя няма ясна представа как изглежда Сидни.

— Може би ви е шпионирала — предположих. — И ни е видяла заедно. Тук, в училището, не съм се дегизирала.

— Възможно е — съгласи се госпожа Теруилиджър. — Но ние знаем, че тя е действала в Лос Анджелис. Би трябвало да е изгубила доста време, докато е преследвала жертвите си, което не би й дало възможност да дойде тук и да ме наблюдава продължително време. Независимо от силите, които притежава, тя не може да се телепортира. — Лицето й доби сурово и решително изражение. — Е, сега нищо друго не може да се направи, освен да ограничим щетите. Изглежда, все още не знае къде си, нито дори, че си свързана с мен. Ще ти направя друг амулет, който да пречисти и усили действието на този, ала може да няма въздействие, ако тя е открила начин да стигне до теб. А междувременно повече не мисли за магиите за нападение. Трябва да се фокусираш върху защитата — особено върху магията за невидимост. На този етап, най-добрата защита спрямо Вероника е тя просто да не те намери, ако дойде да те търси в Палм Спрингс.

Въпреки съвета на госпожа Теруилиджър, бях продължила да чета магиите за напреднали опитни и силни заклинатели или по-точно магиите за нападение. Макар че с това ново развитие на нещата знаех, че тя е права и защитата е много по-важна. При все това не можех да се отърся от безпокойството, че Вероника ме е открила, наблюдавайки госпожа Теруилиджър, което на свой ред ме караше да се боя за безопасността на своята учителка.

— Вие продължавате да твърдите, че не ви преследва… но сигурна ли сте, че наистина е така?

Ще ме избягва на всяка цена — отвърна госпожа Теруилиджър уверено. — Аз притежавам сила, но не и младостта и красотата, които преследва. А дори тя не би прекрачила границата и не би нападнала собствената си сестра. Това е единственото, което й е останало от човешката почтеност.

— Дали все още ще се придържа към това поведение, когато се изправиш срещу нея? — попита Ейдриън.

Госпожа Теруилиджър поклати глава.

— Не. Тогава всичко изчезва. Бих искала да се срещнем довечера, за да упражним някои защитни тактики.

Огледах я внимателно.

— Ще имате ли сили за това? Не желая да ви обиждам, госпожо, но изглеждате много изтощена.

— Ще се оправя. Да се видим отново в парка в десет часа. Ще получа разрешение от госпожа Уедърс да те пусне да излезеш. Трябва на всяка цена да те защитим. — Тя се втренчи за няколко секунди в пространството, сетне отново насочи поглед към мен. — При този развой на събитията… няма да е зле, ако помислиш за някои други, основни елементи на защитата.

— Основни? — попитах озадачено.

— Тя има предвид пистолет или нож — поясни услужливо Ейдриън, проумял това, което аз не успях.

Госпожа Теруилиджър кимна.

— Ако някога се конфронтираш с Вероника, най-вероятно ще се стигне до сблъсък между магии… но, ами, човек никога не знае. Да имаш резервно оръжие може да се окаже незаменимо предимство.

Идеята не ми допадна.

— Нямам никакво понятие как да се бия с нож. А и не харесвам огнестрелните оръжия.

— А ще ти хареса ли да изпаднеш в кома и да остарееш без време? — намеси се Ейдриън.

Метнах му един свиреп поглед, изненадана, че той явно подкрепя предложението на наставницата ми.

— Разбира се, че не. Но откъде ще се сдобием с подобно оръжие за толкова кратко време?

По израза на лицето му разбрах, че съм улучила в десетката. Внезапно отново се изпълни с ентусиазъм.

— Мисля, че зная откъде.

— Сигурна съм, че двамата ще разрешите проблема — обобщи госпожа Теруилиджър. Очевидно мислите й вече бяха заети с нещо друго. Погледна часовника си. — Почти стана време за занятията.

Всички се изправихме, готови да поемем по задачи, но аз задържах Ейдриън. Не можех да си представя откъде, за бога, смята за толкова кратко време да се сдобие с пистолет. Той не ми обясни, а просто ми определи среща след училище. Преди да си тръгне, си спомних за нещо, което исках да попитам.

— Ейдриън, у теб ли е кръстът ми?

— Твоят… О! — Когато се вгледах в глъбините на очите му, имах чувството, че виждам как вчерашните събития се разиграват отново в съзнанието му — включително претъркулването ни върху леглото. — Изпуснах го, когато… ах, ами… преди да тръгнем. Ти не го ли взе?

Поклатих глава и лицето му помръкна.

— Мамка му, съжалявам, Сейдж.

— Няма нищо — рекох машинално.

— Има нещо и вината е моя. Зная колко много означаваше за теб.

Наистина бе ценен за мен, но аз обвинявах за загубата му себе си не по-малко, отколкото него. Трябваше да се сетя за кръста, преди да излезем от онази стая, но бях твърде заета с друго.

— Беше само обикновен медальон — отвърнах.

Думите ми не го утешиха. Изглеждаше толкова нещастен, когато се разделихме, че се разтревожих, да не би да забрави за срещата ни за по-късно, когато трябваше да посетим мистериозния доставчик на оръжие.

Оказа се, че няма защо да се притеснявам. Когато часовете свършиха, той ме чакаше пред общежитието, седнал в мустанга. Изглеждаше значително по-оживено и повече не спомена за медальона.

Когато ми разказа за плана си как да се сдобием с пистолет, бях шокирана, но след като размислих няколко минути, осъзнах, че май имаше хляб в идеята му. И така, след по-малко от час, се озовахме доста далеч извън града, насочили автомобила към мрачната постройка, разположена върху голяма гола площ. Бяхме пристигнали пред „Школата по самозащита Улф“.

— Не съм си представяла, че отново ще се озовем тук — отбелязах.

Къщата на Улф нямаше прозорци, а наоколо не се виждаха никакви коли. Приближихме до входната врата.

— Той може дори да не си е у дома — промърморих на Ейдриън. — Може би първо трябваше да се обадим.

— Улф не ми прилича на някой, който излиза често — рече спътникът ми в поредната авантюра. Почука на вратата и почти незабавно чухме дружен лай, последван от бързо трополене на крака. Намръщих се. Улф, поради причини, които никога нямаше да мога да проумея, държеше в дома си цяло стадо кучета, порода чихуахуа. Веднъж ни каза, че можели да убият човек само при едносрична команда.

Изчакахме няколко минути, но лаенето беше единственият признак, че вътре има някаква форма на живот. Ейдриън почука още веднъж — което още повече усили яростния кучешки лай — сетне сви рамене.

— Предполагам, че беше…

Вратата внезапно се отвори — съвсем леко — и едно сиво око се втренчи в нас зад сложената верига.

— О! — разнесе се хрипкав глас. — Това сте вие.

Вратата се затвори и аз чух стърженето от свалянето на веригата. Миг по-късно Улф пристъпи навън, като внимаваше да не изпусне някое от кучетата. На лявото му око имаше превръзка, което навярно не беше зле, защото и единственото му виждащо око ме пронизваше като свредел.

— Трябваше да се обадите. Едва не насъсках кучетата срещу вас.

Улф беше облечен в любимите си бермуди и тениска, върху която се мъдреше американски плешив орел, каращ чудовищно голям камион. Ноктите на единия крак на орела стискаха американското знаме, а на другия — самурайски меч. Изборът на оръжие изглеждаше твърде странен за подобна патриотична тениска, но ние отдавна се бяхме научили да не обсъждаме гардероба му. Това се случи, след като той изрита една жена от курса, която се бе осмелила да попита дали има само един чифт шорти, или няколко еднакви.

— Какво искате, деца? — попита домакинът ни. — Следващите курсове започват след Нова година.

С Ейдриън се спогледахме.

— Ние, хм… имаме нужда от пистолет — оповестих аз целта на посещението ни. — Искам да кажа, само назаем.

Улф се почеса по брадата.

— Не заемам оръжия на курсисти, които не са завършили курса по огнестрелни оръжия. Безопасността е на първо място.

Намерих за обещаващо, че все пак заема оръжия. Беше твърде показателно за характера му, че дори не си направи труд да попита за какво ни е оръжието.

— Аз вече съм се обучавала — осведомих го.

Вярно беше. Това бе задължително за всички алхимици. Справях се доста добре, но, както бях споменала пред Ейдриън, наистина изобщо не харесвах огнестрелните оръжия. Поне ножът се използваше и за други цели. Но пистолет? Той бе предназначен единствено да наранява или убива.

Улф повдигна веждата над зрящото си око. Явно не ми бе повярвал.

— Можеш ли да го докажеш?

— Имате ли стрелбище? — парирах хладно.

Той доби почти обидено изражение.

— Разбира се, че имам.

Поведе ни към една постройка, разположена зад гаража, където тренирахме. Досега никога не бях влизала в това помещение, което, също като къщата му, нямаше прозорци. Вратата бе снабдена с достатъчно ключалки, че да покрие стандартите за безопасност на алхимиците. Той ни вкара вътре и аз зяпнах сащисано, когато видях не само мишена за стрелба, но и цяла стена, покрита с всякакви видове оръжия. Улф хвърли бърз поглед към малкия стенд за стрелба.

— Предпазните наушници сигурно са в къщата. Веднага се връщам.

Продължих да се взирам в стената, осъзнавайки, че очите ми сигурно приличат на палачинки.

— Няма начин всички да са законно притежавани.

Отговорът на Ейдриън бе неочакван.

— Забеляза ли превръзката на окото му?

Откъснах поглед от впечатляващия арсенал.

— Хм… да. Още първия ден, когато се запознахме.

— Не, не. Имам предвид, кълна се, че последния път беше върху другото му око.

— Не беше — отвърнах незабавно.

— Сигурна ли си? — усъмни се Ейдриън.

Осъзнах, че не бях. Лесно помнех думи и числа. Ала други подробности като дрехи или коса — или превръзки за очи — бяха все неща, които лесно можех да пропусна.

— В това няма смисъл — промърморих накрая. — Защо би го направил?

— Той е Малахи Улф — рече Ейдриън. — Защо не би го направил?

Срещу това не бих могла да възразя.

Улф се върна с предпазни наушници. След като огледа стената, избра малък пистолет, а след това отключи шкафа с мунициите. Поне не държеше оръжията заредени.

— Аз ще го направя — казах му.

Взех пистолета и ловко го заредих. Той изръмжа одобрително. Посочи към другия край на стрелбището, към голяма картонена мишена с човешка форма, на която бяха отбелязани различни цели.

— Давай — кимна ми той. — Не се тревожи, че може да улучиш…

Стрелях, изпразвайки съвсем точно пълнителя в най-трудните цели. Подадох му пистолета. Отзад видях Ейдриън да се взира в мен с разширени очи.

— Задръж го — рече Улф. — Издържа теста. Ще трябва сама да си купиш патрони, но след като попълниш договора за наем, можеш да си вървиш.

„Договорът за наем“ се оказа обикновен лист хартия. От едната страна той написа серийния номер на пистолета, а на другата аз надрасках инициалите си.

— Готово ли е? — попитах. — Това ли е всичко, което трябва да направя? Искам да кажа, радвам се, по… — Наистина не знаех какво друго да кажа.

Улф махна нехайно с ръка на възраженията ми.

— Ти си добро хлапе. Щом казваш, че имаш нужда от оръжие, аз ти вярвам. Някой ти мъти водата, а?

Пъхнах пистолета в сака.

— Нещо такова.

Улф погледна към Ейдриън.

— А ти? Имаш ли нужда от оръжие?

— Не, благодаря — отвърна Ейдриън. — Освен това не умея да стрелям. Безопасността на първо място.

Улф отвори отново шкафа с мунициите и измъкна дълга дървена тръба и малка найлонова кесия, пълна с нещо, което приличаше на малки стрели за дартс.

— Не искаш ли да вземеш назаем моята духалка? Не се изисква специално обучение. Имам предвид, че никога няма да можеш да постигнеш уменията и хитростта на воините в Амазония, от които я откраднах, но може да ти спаси задника, ако стане напечено.

— Благодаря, но ще рискувам — отвърна Ейдриън след продължително мълчание. Изрече го все едно наистина размисляше.

Аз продължавах да осмислям предишните думи на Улф. Не бях сигурна дали да повярвам на чутото.

— Били сте в Амазония?

Този път Улф повдигна веждата над превързаното око.

— Не ми ли вярваш?

— Не, не, разбира се, че ви вярвам — побързах да го уверя. — Просто, досега никога не сте го споменавали.

Погледът на Улф се плъзна някъде зад нас.

— От години се опитвам да забравя времето, което прекарах там. Но от някои неща не можеш да избягаш.

Последва продължителна и много неловка тишина. Накрая аз се прокашлях.

— Е, благодаря ви, сър. Ние трябва да вървим. Надявам се, че пистолетът няма да ми трябва за дълго.

— Задръж го колкото ти е нужно. Ако ми потрябва, ще те намеря.

И след тази твърде обезпокоителна забележка, двамата с Ейдриън се изнизахме от сградата. При все че разбирах причините на госпожа Теруилиджър за „старомодната“ защита, не се чувствах удобно да разнасям наоколо пистолет. Трябваше да го държа в колата си, в случай че някой от училищната управа реши да претърси стаята ми и го открие. И без това достатъчно рискувах с двата си комплекта — магическия и алхимическия. Нямаше начин да се измъкна с правдоподобно обяснение за притежанието на огнестрелно оръжие.

Ейдриън ме закара до „Амбъруд“. Понечих да отворя вратата, сетне се спрях и го погледнах.

— Благодаря — казах му. — За всичко. Задето ме придружи до онзи хотел. И за предложението да дойдем при Улф.

— Хей, заслужаваше си, само за да разберем, че Улф притежава духалка.

Засмях се.

— Всъщност щях да съм по-изненадана, ако нямаше такава. Ще се видим по-късно.

Ейдриън кимна.

— По-скоро, отколкото си мислиш.

— Какво означава това? — попитах, докато у мен се надигаше подозрение.

Той отбягна въпроса ми и пъхна ръка под седалката си.

— Обадих се на Алисия — каза той и извади малка кутийка. — Не е намерила кръста ти. От службата за почистване вече били идвали и почистили стаята, но тя обеща да провери дали не се е заврял някъде между завивките. О, освен това я попитах за Вероника. Не се е връщала.

Доста обезсърчаващи новини, но бях трогната, че се е обадил.

— Благодаря, че си опитал.

Той отвори кутийката и извади медальон с малък дървен кръст, закачен на верижката.

— Купих ти друг в замяна. Зная, че не е истински заместител, но исках да ти дам нещо. И не започвай с извинението, че не можеш да приемеш скъпи подаръци — изпревари той възражението ми. — Струва пет долара и го купих от уличен търговец. Сигурен съм, че верижката е пиринчена.

Не казах нищо и взех медальона. Кръстът беше съвсем лек. Като го разгледах по-отблизо, видях, че върху дървото са изрисувани нежни сребристи цветя.

— Уличният търговец не е направил това. Това е твоя изработка.

— Ами… зная, че харесваш семплите неща, но винаги ми се приисква да добавя някаква украса.

Прокарах пръст по повърхността на кръста.

— Защо си избрал да нарисуваш грамофончета?

— Защото не съм голям почитател на лилиите.

Усмихнах се.

Когато се върнах в стаята си в общежитието, оставих медальона върху скрина. Хвърлих му един последен, гальовен поглед и сетне се опитах да реша как да прекарам деня си. Експедицията до школата на Улф не бе отнела много време, така че разполагах с достатъчно, за да успея за вечерята и да се уверя, че не съм изостанала с домашните. За разнообразие вечерях с Кристин и Джулия, което бе едно приятно откъсване от вечните драми на другите ми приятели. Разбира се, по-голямата част от вечерята бе запълнена с хвалебствените излияния на Джулия за „Дейв“. В заключение, двете с Кристин пожелаха да узнаят кога пак ще го доведа.

С напредването на вечерта започнах да се подготвям за срещата с госпожа Теруилиджър. Не бях сигурна какъв тип магия ще упражняваме сред откритите простори, но предположих, че би трябвало да очаквам всякакви изненади. Взех доста разнообразни неща от комплекта си и дори добавих предвидливо и няколко блокчета гранола13, да се подкрепим след изтощителния магически сеанс. След като всичко бе готово, слязох долу. Вече излизах през вратата на общежитието, когато госпожа Уедърс ме извика:

— Сидни?

Спрях и се извърнах.

— Да, госпожо?

— Къде отиваш? Почти наближава вечерния час.

Смръщих се и се запътих към бюрото й.

— Излизам, за да изпълня поръчение на госпожа Теруилиджър.

Госпожа Уедърс явно се разтревожи.

— Да, зная, че работиш много за нея… но днес не ми е искала разрешение да излезеш след вечерния час. Доби извинително изражение. — Сигурна съм, че няма нищо нередно, но… ами… правилата са си правила.

— Разбира се — съгласих се. — Но тя каза, че ще ви уведоми. Сигурна ли сте, че няма нищо? Бележка? Телефонно обаждане?

Надзирателката на общежитието поклати глава.

— Нищо. Съжалявам.

— Разбирам — промърморих, макар че не бях сигурна, че наистина разбирам. Въпреки постоянната си разсеяност, обикновено госпожа Теруилиджър беше стриктна за подобни неща. Госпожа Уедърс ме увери, че ще ми разреши да изляза, ако получи потвърждение от наставницата ми по телефона, затова се върнах в стаята си и се опитах да й се обадя. Отново попаднах на гласова поща, а изпратеният след това есемес остана без отговор. Дали нещо не й се бе случило? Дали двете магически сили, за които толкова се боях, най-после се бяха сблъскали?

През следващия час и нещо кръстосвах нервно из стаята си, докато тревогите ме разяждаха. Вероника. Маркъс. Сейнт Луис. Госпожа Теруилиджър. Сънят. Отново и отново не спирах да си представям възможно най-лошите сценарии във връзка с тях. Тъкмо когато вече си мислех, че ще полудея, госпожа Теруилиджър най-после се обади.

— Защо не дойде днес? — попита тя веднага щом вдигнах.

Отдъхнах си. Тя беше отишла в парка. Това обясняваше защо не можех да се свържа с нея, тъй като там нямаше сигнал.

— Опитах! Госпожа Уедърс не ми разреши. Забравили сте да й поискате разрешение да изляза след вечерния час.

— Със сигурност не съм… — Думите й заглъхнаха неуверено. — Работата е там, че мислех, че съм го направила…

— Всичко е наред — успокоих я. — И без това доста ви се струпа на главата.

— Не е наред. — Прозвуча ядосана, но на себе си, а не на мен. — Не бива да губя контрол върху ситуацията.

— Е, можете да се обадите сега на госпожа Уедърс — предложих.

— Вече е твърде късно. Прибрах се у дома. Ще трябва да опитаме отново друг път.

— Съжалявам — извиних се. — Опитах се.

Госпожа Теруилиджър въздъхна.

— Зная, че си го направила. Вината не е твоя. Моя е. Позволявам на ситуацията да отслаби силите ми и започвам да ставам небрежна. Вече и бездруго поех прекалено много рискове за твоя сметка, а заради това Вероника е по следите ти. Не мога да й позволя да те открие.

Побиха ме студени тръпки, когато се замислих за онези момичета, изпаднали в кома… и вероятността да се присъединя към тях. Бях успяла да остана хладнокръвна и съсредоточена, докато разследвахме, но сънят от предишната нощ бе напомнил отново с все сила за опасностите, пред които съм изправена. Образът на момичето от вестника изникна заплашително в съзнанието ми, докато държах телефона и крачех из стаята. Спрях се пред огледалото и се опитах да си се представя в това състояние — състарена преждевременно. Стиснах очи и се извърнах. Не можех да позволя това да ми се случи. Просто не можех и имах нужда от госпожа Теруилиджър, за да бъда в безопасност. Навярно притежавах някаква дарба и бях съобразителна и находчива, но в никакъв случай не можех да си съпернича с някой като сестра й.

— Починете си, госпожо — рекох накрая. — По гласа ви си личи, че се нуждаете от това.

— Ще се опитам. А ти бъди много внимателна, госпожице Мелбърн.

— Ще бъда.

Да внимавам беше единственото нещо, което можех засега да направя сама. Просто се надявах да е достатъчно.

Когато затворих телефона, отново нямах желание да заспивам. Страхувах се, но не само заради ужаса, който бях изпитала по време на съня от миналата нощ. Госпожа Теруилиджър ми бе обяснила, че има вид магия за търсене, която издирва хора в съня им и аз се боях, че ако Вероника достигне отново до мен, може да определи местоположението ми. Проблемът беше, че след неспокойния и недостатъчен сън от миналата нощ, сега се чувствах още по-изтощена. Кафето и обичайните методи за разсейване не свършиха работа и преди да се усетя, съм заспала. Не зная колко време бе минало, преди да започна да сънувам. В един миг бях потопена в забвението на съня. В следващия стоях изправена в залата, където се бе състоял сватбеният прием на Соня и Михаил. Помещението изглеждаше съвсем същото: навсякъде бяха пръснати цветя, а масите — покрити с бели ленени покривки и кристални чаши… Единствената разлика беше, че сега залата бе празна и тиха. Беше малко зловещо да видиш цялото онова великолепие и блясък, но без никой, който да му се наслаждава. Все едно беше част от призрачен град. Сведох поглед и видях, че бях облечена със същата рокля, която носех на приема.

— Бих могъл да я направя червена, нали знаеш. Червеният цвят ти отива много повече — не че и в синьо не си красива.

Ейдриън закрачи към мен, облечен в същия тъмносин костюм, който носеше на приема. Изведнъж разбрах всичко. Това беше сън, създаден от магията на духа. Беше още едно от невероятните явления — способността на владеещия магията на духа да нахлува в сънищата на някой друг. Не — не да нахлува. Владеещият магията всъщност създаваше съня, контролираше всяка подробност.

— Доста отдавна не си правил този номер — отбелязах аз.

— И виж какъв напредък си постигнала. Последния път риташе и крещеше. — Вдигна ръка. — Искаш ли да танцуваме?

— Няма музика — изтъкнах. Не че имах намерение да танцувам. Макар че той имаше право за реакцията ми. Всъщност не беше чак толкова остра, но се бях паникьосала. Бях толкова подвластна на боязъните си за вампирите и магията, че озоваването ми в свят, създаден от същата тази магия, беше страховито и разстройващо изживяване. А сега? Сега очевидно вече се чувствах толкова удобно, че най-голямата ми грижа беше, че ме е облякъл в тази рокля. Посочих я.

— Не можеш ли да ме преоблечеш?

— Ти сама можеш да се преоблечеш — каза той. — Давам ти свобода. Само си се представи така, както си в действителността.

Направих го и миг по-късно бях облечена в джинси и бледосиньо трикотажно горнище. Одеянието ми явно го разочарова.

— С това ли спиш?

— Не — засмях се. — Опитвах се изобщо да не заспивам. Не се получи. Защо ме доведе тук?

Той обиколи малко, взе една от високите кристални чаши и кимна одобрително, все едно беше някой експерт стъклар.

— Точно поради тази причина. Видях колко много те притеснява онзи сън. Предположих, че ако те въвлека в един от тези, ще те предпазя от онези на Вероника.

Не се бях замисляла за това. Вампирската магия определено бе за предпочитане пред нейната. Огледах се и видях помещението в нова светлина. То се превърна в убежище, място, където тя не можеше да ме достигне. Поне се надявах да е така. Ние всъщност не знаехме как противодейства нейната магия на тази на Ейдриън. Нищо чудно ей сега да влезе през вратата, стиснала в ръце букета на Соня.

— Благодаря ти — промълвих и седнах край една от масите. — Много мило от твоя страна. — Това беше още един от онези невероятни моменти с Ейдриън, когато той проявяваше шесто чувство да отгатне мислите ми — или в този случай страховете ми.

— Е, по-скоро беше егоистично. Исках да те видя в роклята. — Размисли. — Всъщност исках отново да те видя в онази червена рокля, която носеше на бала за Хелоуин, но реших, че не бива да насилвам късмета си.

Извърнах поглед, когато си спомних онази рокля. Дизайнерката Лия Дистефано я бе създала за мен. Доста свободно бе използвала за модел древноримска рокля, като накрая се бе получила прозрачна феерия в червено и златисто. Именно тогава Ейдриън каза, че съм „най-красивото създание, стъпвало някога по тази земя“. Това се бе случило, преди да признае чувствата си към мен, ала дори и тогава думите му ме бяха хвърлили в смут. Припомних си какво правеше той за мен в момента и реших да го наградя с малка компенсация. Съсредоточих се върху дрехата си и синята рокля се завърна.

— По-добре ли е? — попитах го.

Лицето му грейна по такъв начин, че не можах да остана безучастна и му се усмихнах.

— Да.

— И така, какво ще правим? — попитах, надявайки се да не съм си изпросила някой многозначителен отговор.

— Сигурна ли си, че не искаш да танцуваме? Мога да осигуря някаква музика. — Мълчанието ми беше достатъчно красноречиво. — Добре, добре. Бихме могли да поиграем на нещо. „Монополи“? „Живот“? „Морски шах“? „Туистър“? Но каквото и да избереш, отсега ти заявявам, че няма да играя на „Скрабъл“ с теб.

Решихме да загреем с „Морски шах“ — аз спечелих — а след това минахме на „Монополи“. Тази игра отне малко повече усилия, тъй като Ейдриън можеше да създава само неща, които можеше да си представи. Той не можеше да си спомни всички улици и карти, затова доста се потрудихме, докато ги пресъздаде. Нито един от двама ни не можеше да си спомни една от жълтите улици, затова той я нарече Джетуей.

Оказа се, че много добре си пасваме като играчи и аз неусетно се вглъбих в играта. Ту аз, ту той имаше надмощие. Тъкмо когато един от нас привидно контролираше всичко, другият си връщаше изгубените имоти. Бях уверена, че аз ще спечеля — докато не загубих. Седях там и се взирах слисано в дъската.

— Досега изобщо губила ли си някаква игра? — попита той.

— Аз… да, разбира се… просто не мислех…

— … че аз мога да те победя?

— Не. Просто… това не се случва много често. — Вдигнах поглед към него и поклатих глава. — Поздравления!

Той се облегна назад на стола и се засмя.

— Струва ми се, че сегашната ми победа подобри мнението ти за мен много повече, отколкото всичко, което съм правил досега.

— Винаги съм имала високо мнение за теб — протегнах се аз и установих с изненада, че съм се схванала и усещам изтръпвания по тялото. Беше странно как тези сънища можеха да изглеждат толкова реалистични и истински, с физически усещания. — Колко дълго сме тук?

— Не зная. Още не се е съмнало. — Той не изглеждаше разтревожен. Сега на какво искаш да играем?

— Не бива да играем на нищо — отвърнах и се изправих. — Минаха часове. Аз спя, но не и ти. Не можеш да останеш буден цяла нощ.

— Аз съм вампир, Сейдж. Създание на мрака, не помниш ли?

— Да, но си на дневно разписание — напомних му строго.

Той не се трогна.

— Утре имам само един час. Ще се справя.

— Ами духа? — Закрачих неспокойно, когато се сетих за други, още по-сериозни последици. Навярно си използвал много от магията му. Това не е добре за теб.

— Ще рискувам. — Едно неизречено „заради теб“ увисна в края на изречението.

Върнах се до масата и застанах пред стола му.

— Трябва да бъдеш внимателен. С всичко това и преследването на Вероника… Внезапно се почувствах зле. Не бях се и замислила, когато го помолих да ми помогне. Бях забравила за рисковете. — След като я спрем, ще трябва известно време да престанеш да използваш магията на духа.

— Не се тревожи — ухили се той. — След като се отървем от онази кучка, ще празнувам толкова яко, че с дни няма да изтрезнея.

— Уф! Не е най-здравословният начин да го направиш. Някога обмислял ли си идеята да взимаш антидепресанти? — Знаех, че помагаха на някои от владеещите духа, като блокираха магията.

Усмивката му се стопи.

— Няма да се докосна до онези неща. Лиса ги пиеше и ги мразеше. Изолирането й от магията на духа едва не я подлуди.

Скръстих ръце и се облегнах на масата.

— Да, но използването й също ще те подлуди.

— Без лекции тази нощ, Сейдж. Това помрачава победата ми на „Монополи“.

Той говореше прекалено нехайно и лекомислено за нещо толкова сериозно, но аз го познавах достатъчно добре, за да зная кога няма да отстъпи.

— Добре. Нека тогава тази нощ ти да останеш победителят. Изпрати ме обратно и поспи малко.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре? — Загрижеността му беше трогателна.

Не мисля, че някой някога се е тревожил толкова много за мен. Е, може би госпожа Теруилиджър.

— Навярно вещицата се е отказала за тази нощ. — Наистина не знаех, но не можех да му позволя да продължи да напряга силите си. Мисълта, че Вероника може отново да ме достигне ме ужасяваше… но мисълта, че Ейдриън се излагаше на опасност, като че ли ме плашеше повече. Той бе рискувал толкова много заради мен. Как можех да му се отплатя? — Можеш отново да ме навестиш утре вечер.

Лицето на Ейдриън засия, сякаш се бях съгласила да изляза на среща с него.

— Тогава се договорихме.

И изведнъж балната зала изчезна. Аз се върнах към спокойния си сън и едва чух думите му:

— Сладки сънища, Сейдж.