Индигова магия

Глава 1

Не за пръв път ме измъкваха от леглото посред нощ заради важна мисия. Сега обаче за пръв път ми се случваше в такъв момент да ме питат нещо толкова лично.

— Девствена ли си?

— Моля?

Разтърках още сънените си очи, в случай че това е някакво странно видение, което ще изчезне. Преди пет минути спешно позвъняване по телефона ме бе накарало да се изстрелям от леглото и още не се бях адаптирала.

Госпожа Теруилиджър, моята учителка по история, се наведе още по-близо към мен и повтори въпроса си с драматичен шепот:

— Попитах те дали си девствена?

— Хм, да…

Сега вече наистина бях будна. Огледах притеснено фоайето на моето общежитие, за да се уверя, че наоколо няма никой, който да стане свидетел на този шантав разговор. Но нямаше за какво да се тревожа. С изключение на отегчената дежурна в далечния край на помещението, фоайето бе празно, навярно защото никой нормален не би трябвало да е буден по това време на нощта. Когато телефонното обаждане на госпожа Теруилиджър ме събуди, бе настояла да се срещнем тук, заради „въпрос на живот и смърт“. Най-малко очаквах да започне да ме разпитва за личния ми живот.

Тя отстъпи назад и въздъхна облекчено.

— Да, естествено. Разбира се, че си девствена.

Присвих очи, неуверена дали би трябвало да се почувствам обидена, или не.

— Разбира се? Какво означава това? Какво става?

Учителката тутакси доби делово изражение и бутна нагоре на носа си очилата с телени рамки, които все се свличаха надолу.

— Няма време за обяснения. Трябва да тръгваме. — Сграбчи ме за ръката, но аз не помръднах.

— Госпожо, три часът сутринта е! Посред нощ, в училището — додадох, в случай че не е схванала сериозността на ситуацията.

— Няма значение. — Тя се извърна към дежурната и се провикна към нея: — Вземам с мен Сидни Мелроуз. Утре сутринта може да обсъдим с госпожа Уедърс нарушаването на вечерния час.

Дежурната се стресна, но тя бе само една от ученичките, на която й бе възложено да виси тук през цялата нощ. Изобщо не беше в категорията на страховитата госпожа Теруилиджър с нейната висока, мършава фигура и лице като на птица. Истинският господар на положението в моето общежитие беше мъжът от охраната, който дежуреше отвън, но той само ни кимна приятелски, когато госпожа Теруилиджър ме измъкна през вратата. Запитах се колко ли момичета бе похищавала така посред нощ.

— Ама аз съм по пижама — оплаках се. Това беше последният протест, който успях да изрека, когато стигнахме до колата й, паркирана на платното за противопожарните коли. Учителката караше червен фолксваген костенурка, изрисуван с цветя отстрани. Кой знае защо, това никак не ме изненада.

— Всичко е наред — увери ме тя, докато ровеше за ключовете на колата в голямата си кадифена чанта.

Пустинната нощ наоколо бе студена и притихнала. Високите палми чертаеха в небето тъмни фигури, подобни на пипалата на паяци. Над тях надничаше кръглата луна, а небето около нея бе осеяно с безброй блещукащи звезди. Обвих с ръце тялото си, за да се постопля, като докоснах мекия си халат. Под него бях с пижама на райета, с дълги крачоли, в комплект с пухкави бежови чехли. Целият ансамбъл ме топлеше достатъчно в уютната ми стая в общежитието, но едва ли бе най-практичното одеяние за студена нощ в Палм Спрингс. Но да се излиза навън по пижама надали беше практично, за което и да е място.

Моята преподавателка отключи вратата на колата си и аз предпазливо се вмъкнах вътре, избягвайки празните картонени чаши за кафе и старите броеве на списание „Утне Рийдър“. Такъв хаос беше непоносим за мен, обаче точно сега това бе най-малката ми грижа.

— Госпожо Теруилиджър — подхванах, след като потеглихме по улиците на предградието. — Какво става? — Сега, след като бяхме извън общежитието, се надявах, че тя ще започне да говори смислено. Не бях забравила думите й, че се касаело за „въпрос на живот и смърт“ и започнах да се изнервям.

Погледът й оставаше прикован в пътя пред нас, а ъглестото й лице бе напрегнато.

— Нуждая се от теб, за да направиш една магия.

Смразих се, докато се опитвах да осмисля казаното от нея.

Доскоро такова искане щеше да предизвика бурни протести от моя страна и тръпки на погнуса. Не че сега се чувствах много добре. Магията все още ме плашеше. Денем госпожа Теруилиджър преподаваше в моето частно училище с пансион „Амбъруд“, но нощем се превръщаше във вещица. Освен това не спираше да ми повтаря, че притежавам вродена дарба за магии и въпреки че се съпротивлявах с все сили, тя бе успяла да ме научи на някои заклинания. Имах няколко сериозни основания да избягвам такива тайнства. Като оставим настрана вроденото ми убеждение, че магията е нещо грешно, аз просто не желаех да се забърквам в повече свръхестествени деяния, отколкото се налагаше. И без това вече прекарвах дните си като член на тайно общество, което криеше тайните на вампирите от света на хората. Това, както и учебните занимания, бяха достатъчни, за да ангажират напълно времето на всекиго.

Но трябва да призная, че магическото й обучение ме бе спасило наскоро от няколко много опасни ситуации, затова вече не бях склонна да ги отхвърлям с лека ръка. Тъкмо поради това, предложението на госпожа Теруилиджър да правя някоя магия не беше най-странното, което се случваше тук.

— Защо съм ви необходима за това? — попитах. По пътя имаше малко движение, но понякога фаровете на някоя преминаваща кола хвърляха призрачни отблясъци върху нашата. — Вие сте милион пъти по-силна и умела от мен. Не мога да направя една стотна от това, което вие можете.

— Силата е важна — призна тя. — Но тук действат и други ограничения и фактори. Не мога да направя точно тази магия.

Скръстих ръце и се сгуших назад в седалката. Ако фокусирах вниманието си върху конкретните аспекти, може би щях да успея да пренебрегна надигащата се у мен тревога.

— И не може да почака до сутринта?

— Не — мрачно изрече учителката. — Не може.

От тона й по гърба ми пропълзяха ледени тръпки и аз останах смълчана, докато продължавахме нашето пътуване. Насочвахме се извън града и предградията, към безлюдната пустиня. Колкото повече се отдалечавахме от цивилизацията, толкова по-тъмно ставаше наоколо. След като излязохме на магистралата, изчезнаха уличните лампи и светлините от къщите. Покрай канавките се мяркаха само бодливите кактуси на пустинята, което ме подсещаше за криещите се зад тях диви животни, готови да ни нападнат. „Наоколо няма жива душа“, помислих си. „И никой в «Амбъруд» не знае, че съм тук.“

Размърдах се притеснено, като си припомних въпроса й за девствеността ми. Да не би да ме готвеше за жертва в някакво ритуално жертвоприношение? Искаше ми се да си бях взела мобилния телефон. Не че щях да призная пред организацията на алхимиците, че прекарвам толкова много време с жена, владееща магиите. И не само това — тя посвещаваше и мен в света на магиите. По-добре да рискувам да бъда принесена в жертва, отколкото да понеса гнева на алхимиците.

Двайсет минути по-късно, госпожа Теруилиджър най-после спря колата отстрани на прашно и тясно шосе, което сякаш не водеше доникъде. Излезе от фолксвагена и ми махна да я последвам. Тук беше по-студено, отколкото в „Амбъруд“. Вдигнах очи към нощното небе и затаих дъх. В тази пустош, далеч от светлините на града, звездите блещукаха с пълна сила.

Можех да видя Млечния път и още дузина съзвездия, които обикновено оставаха скрити за невъоръженото око.

— По-късно ще се любуваш на звездното небе — изтръгна ме спътницата ми от унеса. — Сега трябва да побързаме, преди луната да се е издигнала по-високо.

Ритуал на лунна светлина, безлюдна пустош, девственица за жертвоприношение… в какво се бях забъркала така глупаво? Упоритостта, с която госпожа Теруилиджър ме тласкаше към магиите, винаги ме е дразнела, но никога не съм смятала, че преподавателката ми ще представлява заплаха за мен. Сега се упрекнах, задето съм толкова наивна.

Тя преметна платнената си торба през рамо и закрачи към пустеещото поле, по което се виждаха само камъни и оскъдна растителност. Въпреки ярките звезди по небето, тук нямаше много светлина, ала учителката ми продължи да крачи уверено, сякаш знаеше къде точно отива. Аз я следвах покорно, като потръпвах от тревога, докато прекосявах каменистия терен. Пухкавите ми чехли не бяха пригодени за подобни изпитания.

— Тук е — заяви тя, когато стигнахме до малка поляна. Остави внимателно на земята торбата, коленичи до нея и затършува вътре. — Това ще свърши работа.

Пустинята, която през деня беше безмилостно жежка, през нощта ставаше студена, но аз не спирах да се потя. Може би се дължеше по-скоро на тревогата и притеснението ми, отколкото на температурата или дебелата пижама. Пристегнах по-здраво колана на халата. Този рутинен жест малко ме успокои.

Госпожа Теруилиджър извади от торбата голямо овално огледало със сребърна рамка във формата на раковина. Постави го в средата на поляната, погледна нагоре към небето и леко отмести огледалото.

— Ела тук, госпожице Мелбърн. — Посочи с ръка насреща си, от другата страна на огледалото. — Седни там и се настани удобно.

Подвизавах се в „Амбъруд“ с името Сидни Мелроуз, а не с истинското — Сидни Сейдж. Но госпожа Теруилиджър започна да произнася грешно измисленото ми фамилно име още от първия ден и за нещастие тази нейна грешка си остана непроменена. Изпълних указанията й, макар да не може да се каже, че се чувствах удобно тук. Бях съвсем сигурна, че чувах как някакво огромно животно се тътрузи в храстите и добавих „койоти“ към списъка си с опасностите, които ме дебнеха тук, точно под „правене на магии“ и „пълна липса на кафе“.

— Хайде, трябва да започваме. — Госпожа Теруилиджър впи поглед в мен. Очите й ми се сториха тъмни и зловещи в мрака на пустинята. — Носиш ли нещо метално? Трябва да го свалиш.

— Не, аз… О, да, почакайте.

Пресегнах се зад врата си и откопчах фината златна верижка, на която висеше малкият ми златен кръст. От години носех този медальон, но наскоро го бях дала на друг, за да му вдъхне сигурност и покой. Неотдавна той ми го върна, посредством общата ни приятелка Джил Мастрано Драгомир. Дори и сега съвсем ясно можех да си представя гневното й лице, когато се втурна към мен в училището и тикна верижката в ръката ми, без да промълви нито дума.

Сега се втренчих в кръста, проблясващ на лунната светлина. Стомахът ми се сви от притеснение, когато се замислих за Ейдриън — моят познат, на когото бях дала медальона. Бях го направила, преди той да признае любовта си към мен — нещо, което преди няколко седмици здраво ме шашна. Но може би не трябваше чак толкова да се изненадвам. Колкото повече се замислях за случилото се — а това правех през цялото време — толкова повече си припомнях различните издайнически признаци, които би трябвало да ми подскажат за чувствата му. Просто съм била твърде сляпа, за да ги забележа.

Разбира се, нямаше значение дали щях да се досетя за тях, или не. Ейдриън беше абсолютно неподходящ за мен и това нямаше нищо общо с многобройните му пороци или с потенциалната заплаха да полудее. Той беше вампир. Вярно, че беше морой — от добрите, живите вампири — ала това нямаше значение. Хората и вампирите не можеха да бъдат заедно. По този въпрос мороите и алхимиците твърдо поддържаха единно мнение. Все пак, за мен си оставаше удивително, че Ейдриън ми бе признал чувствата си. Изумително бе също, че въобще изпитваше нещо подобно или че бе събрал смелост да ме целуне, при все че трябва да призная, че тази целувка ме бе оставила замаяна и без дъх.

Разбира се, бях длъжна да го отблъсна. Обучението ми не ми позволяваше да постъпя другояче. При ситуацията, в която се бяхме озовали тук, в Палм Спрингс, ние двамата непрекъснато бяхме принудени да се срещаме по различни поводи, а след признанието му в любов стана адски трудно да се виждаме. За мен поне притеснението не се ограничаваше само с новите ни неловки отношения. Всъщност… ами, той ми липсваше. Преди този гаф двамата бяхме добри приятели и прекарвахме много време заедно. Бях свикнала със самодоволната му усмивка и неизменната, забързана размяна на закачки помежду ни. Преди да изгубя всички тези неща, не бях осъзнала каква неизменна част от живота ми са станали. Колко много се нуждаех от тях. Вътрешно се чувствах празна… което, разбира се, беше абсурдно. Защо трябваше да ми пука толкова много за един вампир?

Понякога това ме вбесяваше. Защо той съсипа нещо толкова хубаво между нас? Защо направи така, че сега да ми липсва така силно? И какво бе очаквал да направя? Трябваше да е наясно, че е невъзможно да сме заедно. Не можех да си позволя да имам чувства към него. Не можех. Ако живеехме сред Съхранителите — група от нецивилизовани вампири, хора и дампири — може би двамата бихме могли… не. Дори и да изпитвах чувства към него — а аз упорито се убеждавах, че не изпитвах — за нас щеше да е грешно дори да си помислим за подобна връзка.

Сега Ейдриън разговаряше с мен колкото може по-малко. И винаги зелените му очи ме гледаха с толкова изтерзан поглед, от който сърцето ме заболяваше и…

— А! Какво е това?

Свих се, когато госпожа Теруилиджър изсипа над главата ми купа, пълна с изсушени листа и цветя. Така дълбоко бях потънала в спомени, докато съзерцавах медальона си, че не усетих кога се е приближила към мен.

— Розмарин — отвърна тя невъзмутимо. — Исоп. Анасон. Недей! — възпря ме, когато се опитах да изтръскам част от листата от главата си. — Това ти е необходимо за магията.

— Добре — промълвих, като отново се съсредоточих върху настоящата задача. Внимателно положих кръста на земята, като се опитах да изтрия от мислите си спомена за онези зелени очи. — За магията, която само аз мога да направя. И пак ще попитам — защо само аз?

Защото магията трябва да бъде направена от девственица — обясни госпожа Теруилиджър. Постарах се да запазя безизразна физиономия. От думите й следваше, че самата тя не е такава, но дори това да бе нормално за една четирийсетгодишна жена, не желаех да си губя времето с подобни разсъждения. — Има и още нещо: личността, която търсим, се е скрила от мен, издигайки защитна стена помежду ни. Но теб не те очаква.

Сведох поглед към огледалото на земята и разбрах.

— Това е магия за отгатване. Защо не прибегнем пак до онази, която вече направих?

Не че изгарях от нетърпение да повторя онази магия. Бях я използвала, за да открия някого и заради това бях принудена с часове да съзерцавам купа с вода. При все това, сега, след като вече знаех как става, бях сигурна, че отново ще мога да я направя. Освен това, никак не ми допадаше идеята да се впускам в нова магия, за която нямах никаква представа. Заклинанията и тревите бяха едно, но какво още можеше да поиска тя от мен? Да изложа душата си на опасност? Да пожертвам кръвта си?

— Онази магия действа само за някого, когото познаваш — обясни ми учителката. — Тази ще ти помогне да намериш някого, когото никога не си виждала.

Намръщих се. Макар да не харесвах магиите, обичах да решавам всякакви проблеми — а загадките, които често произхождаха от дадена магия, ме интригуваха.

— А тогава как ще разбера кого да търся?

Госпожа Теруилиджър ми подаде една снимка. Очите ми вече се бяха приспособили към тъмнината и аз видях лицето на млада и красива жена. Порази ме удивителната й прилика с моята учителка, макар че първоначално не бе така очебийна. Вместо лишената от блясък кестенява коса на госпожа Теруилиджър, косата на тази жена беше много тъмна, почти черна.

Освен това, беше много по-привлекателна и сексапилна, облечена в черна вечерна сатенена рокля, напълно различна от обичайното размъкнато, хипарско одеяние на госпожа Теруилиджър. Ала въпреки тези ясно доловими разлики, двете жени притежаваха едни и същи високи скули и орлови очи.

Вдигнах поглед от огледалото.

— Имате роднинска връзка.

— Тя е по-голямата ми сестра — потвърди госпожа Теруилиджър със забележително спокоен тон. По-голяма? Бих казала, че тази жена е поне с десетина години по-млада.

— Изчезнала ли е? — попитах. При предишното използване на магия за отгатване трябваше да открия една похитена приятелка.

Госпожа Теруилиджър присви устни.

— Не и по начина, за който си мислиш. — Измъкна от бездънната си торба малка книга с кожена подвързия и я отвори на предварително отбелязаната страница. Взрях се в пасажа, който сочеше пръста й, и различих ръкописни думи на латински, описващи огледалото и сместа от треви, които тя изсипа върху мен. Следваха указания как точно да се използва магията. Слава богу, не включваха кръвопускане.

— Изглежда прекалено просто — изрекох с нескрито подозрение. Вече знаех, че магиите, състоящи се от няколко стъпки и малко компоненти, обикновено изискват много психическа енергия. Бях припаднала след онази магия за отгатването.

Тя кимна, явно досетила се за мислите ми.

— Ще ти е нужна повече енергия, за да се съсредоточиш — повече, отколкото предишния път. Но колкото и да не ти се ще да го чуеш, твоята сила е нараснала достатъчно и навярно сега ще се справиш по-лесно от преди.

Намръщих се. Беше права. Не исках да го чуя.

Или исках?

Част от мен знаеше, че не бива да продължавам с тази лудост. Но друга част се боеше, че ако не й помогна, ще ме изостави в тази пустош. А трета изгаряше от нездраво любопитство да види как всичко това ще проработи.

Поех дълбоко дъх, преди да изрека заклинанието от книгата и след това поставих снимката в средата на огледалото.

После повторих заклинанието и махнах снимката. Наведох се напред и се втренчих в бляскавата повърхност, опитвайки се да избистря съзнанието си и да се слея духом с мрака и лунната светлина. През мен премина прилив на енергия, при това много по-бързо, отколкото очаквах. Но в огледалото нищо не се промени. От него ме гледаше единствено моето отражение. Слабата светлина притъпяваше блясъка на русата ми коса, която изглеждаше ужасно заради спането и заради стръковете изсушени треви, стърчащи от кичурите.

Енергията продължаваше да се натрупва в мен, изненадващо топла и ободряваща. Затворих очи и се потопих в приятното усещане. Все едно се къпех в лунната светлина, все едно аз бях лунната светлина. Можех да стоя така до безкрайност.

— Виждаш ли нещо?

Гласът на госпожа Теруилиджър прозвуча като нежелано прекъсване на блаженството ми, но аз послушно отворих очи и се загледах в огледалото. Нямаше следа от отражението ми. Взирах се в сребристосива мъгла, стелеща се пред някаква сграда, но знаех, че мъглата не е истинска, а създадена от магията — психическа преграда, предназначена да не ми позволи да видя изображението, което се криеше зад нея. Напрегнах цялата си воля, за да изтласкам пределите на съзнанието си зад бариерата и след няколко мига гледката се проясни.

— Виждам сграда — отекна странно гласът ми в нощта. — Стара къща, навярно от викторианската епоха. С тъмночервена фасада, с традиционната покрита веранда. А пред нея има храсти с хортензии. Има и табела, но не мога да я разчета.

— А можеш ли да кажеш къде е тази къща? — Гласът на учителката ми прозвуча много отдалече. — Огледай се наоколо.

Опитах се да се отдръпна, да разширя гледката отвъд къщата. Отне ми няколко мига, но бавно и постепенно започна да изплува ново изображение, като че ли гледах филм, който ми разкриваше квартал с подобни къщи, всичките до една във викториански стил, с широки веранди и виещи се лози по колоните им. Едно приятно, красиво кътче от историята, присадено в съвременния свят.

— Не виждам нищо конкретно — казах й аз. — Само една улица в старомоден жилищен квартал.

— Продължавай нататък. Опитай се да огледаш в по-едър план.

Направих го. Все едно се издигнах в небето. Гледах квартала отгоре, сякаш съм птица, рееща се нейде във висините. Къщите продължаваха да се нижат, образувайки още квартали и по-обширни предградия, които накрая отстъпиха пред промишлени зони и търговски площи. Продължавах да се отдръпвам назад. Кварталите ставаха все по-оживени. И все повече улици ги пресичаха. А сградите се извисяваха все по-нависоко, като накрая оформиха познати на мен очертания.

— Това е Лос Анджелис — заключих аз. — Къщата е в предградията на Лос Анджелис.

Чух как тя рязко си пое дъх, преди да изрече:

— Благодаря ти, госпожице Мелбърн. Това е всичко.

Някаква ръка внезапно пресече зрителното ми поле и разлюля изображението на града. Освен това помете и еуфоричното ми състояние. Вече не се реех в небето като волна птица, вече не бях създание, изтъкано само от светлина. Рухнах рязко обратно в реалността, озовавайки се отново сред скалистия пустинен пейзаж, облечена в обикновената си пижама. Чувствах се изтощена и разнебитена, сякаш щях да припадна всеки миг. Госпожа Теруилиджър ми подаде термос с портокалов сок. Отпих жадно и се почувствах по-добре, когато захарта се разтвори и вля сили в тялото ми. Интензивната магия намаляваше кръвната захар.

— Помогнах ли ви? — попитах я, след като пресуших термоса й. Един досаден вътрешен глас започна да ми натяква за калориите, но аз го пренебрегнах. — Това ли искахте да узнаете?

Учителката ми ме удостои с усмивка, която обаче не стигна до очите й.

— Да, помогна ми. А дали беше това, което исках? — Тя зарея поглед в далечината. — Не, не съвсем. Надявах се да назовеш друг град. Някакъв много, много отдалечен град.

Вдигнах медальона си от земята и го закопчах на шията си. След всичко, което току-що бях извършила, познатата вещ ми вдъхна усещане за нормалност. Освен това, ме накара да се почувствам виновна заради еуфоричните висини, до които ме бе издигнала магията. Човешките същества не биваше да владеят магията — и със сигурност не се очакваше да й се наслаждават. Докато прокарвах пръсти по кръста, се улових, че отново мисля за Ейдриън. Дали го беше носил някога? Или просто го бе пазил като талисман за късмет? Дали пръстите му някога са галили кръста, както често правеха моите?

Госпожа Теруилиджър започна да си събира нещата. Когато се изправи, аз продължих да я разпитвам:

— Какво точно означаваше това, госпожо? Фактът, че видях Лос Анджелис?

Тръгнах след нея назад към колата, но тя не ми отговори веднага. Когато най-после го стори, гласът й прозвуча много сурово, което бе крайно необичайно за нея.

— Означава, че тя е много по-близо, отколкото бих искала. Означава също, че независимо дали го искаш или не, ще трябва да се заемеш с подобряването на магическите си умения, при това много, много бързо.

Заковах се на място. И внезапно ме обля гняв. Стига толкова. Чувствах се безкрайно изтощена и всичко ме болеше. Тя ме бе довлякла тук посред нощ, а сега имаше нахалството да ми заявява подобно нещо, след като отлично знаеше какво е отношението ми към магията. Имаше и нещо по-лошо — думите й ме изплашиха. Какво общо имах аз с това? Магията си беше нейна, проблемът — също. При все това ми бе заповядала да я придружа дотук с такава настоятелност, с такава увереност, сякаш едва ли не аз бях причината да се озовем сред тази мрачна пустош.

— Госпожо… — понечих да я заговоря.

Госпожа Теруилиджър рязко се извърна и се наведе към мен. Разделяха ни само няколко сантиметра. Преглътнах смутено гневните думи, които се бях наканила да изрека. Никога не я бях виждала такава. Не, не беше точно плашеща, ала от нея струеше напрегнатост, която не бях виждала никога досега. Жената пред мен изглеждаше напълно различна от познатата ми размъкната учителка, която познавах. Освен това изглеждаше… изплашена. На живот и смърт.

— Сидни — заговори тя, наричайки ме с малкото ми име, което правеше рядко, — позволи ми да те уверя, че това не е някакъв номер от моя страна. Ти ще подобриш уменията си, независимо дали ти харесва, или не. И не защото съм жестока. Не защото се опитвам да изпълня някакво свое егоистично желание. Не е и защото мразя да гледам как прахосваш възможностите си.

— Тогава, защо? — попитах със слаб глас. — Защо трябва да науча повече?

Поривът на вятъра шепнеше в нощта около нас, издухвайки няколко от сухите листа и цветя в косите ми. Сенките ни изглеждаха странно зловещи, а лунната светлина и блясъкът на звездите, които допреди малко смятах за толкова божествено красиви, сега ми се струваха студени и безчувствено далечни.

— Защото — заяви госпожа Теруилиджър — всичко е заради твоята собствена защита.