Императори на илюзиите

1

Наличието на авариен шлюз се дължеше на традицията. Едва ли по време на Смутната война се беше налагало екипажите да го използват. Корабите в Космоса или загиват моментално, или изобщо не загиват. Да се напуска кораба по време на битка, когато самото пространство е разкъсвано от потоци енергия, е безумие. А да се използва шлюза по време на хиперскок досега не беше хрумвало на никого, доколкото знаеше Кей.

Но навярно Артур разполагаше с повече данни.

Претичаха през коридорите, в които на всеки десет метра имаше автоматични прегради. До последната минута Кей се опасяваше, че външният люк ще се окаже блокиран, но изглежда на никого не му беше хрумнало, че някой може да избяга в нищото.

Камерата на шлюза беше малка — можеше да побере максимум трима души в тежки брони. Кей потърси с поглед пулта. Зелен, жълт и червен режим на изход в пространството. Той посегна към червения клавиш.

— Дач, случвало ли се е хора да излизат в хипера? — Томи хвана рамото му със сила, която би счупила костите на булрати.

— Да. Върху обвивката на кораба.

— А отделени от кораба?

— Не знам.

Кей докосна клавиша, който започна да мига тревожно. После посегна към предпазителя.

— Дръж се за мен. Здраво — нареди той.

Пластината на предпазителя потъна в пулта.

Сегментът от външната обвивка на кораба се отвори с лекотата на обикновен прозорец. Режимът на спешно излизане не включваше изпомпване на въздуха. Във вихъра на замръзващите газове двамата излетяха в сивата мъгла.

Нито тъма, нито светлина. Иреалност. Безкрайност от неродени светове. Непространство, неенергия, невреме. Дупка на дървоход в Космоса, през която генераторът на хиперполе носеше миноносеца.

На лицевата преграда на шлема светеха тревожни огънчета. Детекторите възприемаха хиперпространството като вакуум — извънреден режим за бронята, която все пак не беше пълноценен скафандър.

— Кей?

Той не отговори — не беше нужно да се говори в тази сива мъгла извън света.

— Кей, как ще стане това?

Няма паника в гласа, прекрасно. Отдалечаваха се все повече и повече от миноносеца, от острова материя, плуващ между световете. Откъде да знае как ще стане? Може би ще бъдат разкъсани на части и пръснати из пространството на стотици светлинни години…

В светещия процеп на отворения шлюз се появи тъмен силует. Отблъсна се от прага, за да се откъсне от полето на изкуствено привличане на кораба и да полети в нищото.

— Кей…

И сивата мъгла се взриви от искряща чернота.

— Отворен е аварийният шлюз на командната зала.

Някой все още се опитваше да контролира ситуацията. Лемак кимна, надявайки се, че това ще бъде възприето като одобрение. Ето, значи, какъв изход бе намерил Дач…

— Четирийсет секунди до излизането от скока.

— Адмирале…

Лемак се обърна. Капитанът на миноносеца му подаваше пистолет.

— Адмирале, аТан.

Карл Лемак, герой от Тукайския конфликт и връстник на императора, поклати глава.

— Няма да напусна кораба.

— Аз също.

Лемак включи общата транслация. Каза, надявайки се, че гласът му ще остане твърд:

— Към всички, имащи аТан. Заповядвам…

Думите не идваха. Думите се превърнаха в безумие.

— Заповядвам да се възползвате от единствения си шанс. Съобщете в щаба за случилото се.

На три крачки от тях млад офицер поднесе към устата си дулото на пистолета и натисна спусъка. Последва взрив — черепната кутия на можа да издържи натиска на кипящия мозък. Вече съсирваща се пръска кръв удари адмирала в лицето.

— Поемам командването на кораба, капитане — каза Лемак. — Измъкнете се чрез аТан.

— Не съм си платил аТан. Купих си къща на Таури.

Лемак изтри лицето си:

— Скок към красивото бъдеще, капитане?

Нов изстрел. И още един. Прекалено малко спрямо броя хора, имащи аТан.

Трудно е да убиеш себе си.

— Изход.

Леката вибрация на прехода. Мътилката на екрана се смени с обичайната чернота. Само дето през всяка секунда от полета им в Галактиката изминаваха години.

И нечий закъснял изстрел, като салют на човешката нерешителност. Идиот, дали тук все още съществуват компанията „аТан“ и човешката Империя?

— Ремонтната група — в командната зала — нареди Лемак. — Осигурете намаляване на скоростта, дявол да ви вземе!

Какво ли ще чуят, като включат приемниците на имперската честота? Гласове на хора или тишина — реквием за изчезналата раса?

На кого ще са необходими войни отпреди векове в древен кораб?

Кой знае защо, Лемак си помисли, че това ще зависи от Кей, убиеца, излязъл от миноносеца в нищото.

— Проклет да е този свят, в който грешниците вършат работата на светците — прошепна Лемак.

Какъвто и да бе онзи свят — неговият свят, — той стремително потъваше в историята. Както и самият Лемак, превърнал се в легенда, в няколко реда в енциклопедиите…

Адмиралът плачеше, без да забелязва сълзите си.

2

Звездите бяха навсякъде. Блещукащата прах на ядрото на Галактиката, мътните савани на мъглявините, шарките на съзвездия, на които никой никога не бе давал име, тъй като тази точка на Вселената никога не бе имало никой.

Томи и Кей продължаваха да се държат за ръце — уместна предпазливост, като се имаше предвид, че „Серафим“ не бе комплектован с реактивен двигател.

— На какво се надяваше той, Томи?

— Откъде да знам?

— Вашето мислене е сходно, ти успешно разгадаваше постъпките му.

— Преди беше така, Кей. Но аз не съм виждал Бога.

Кислородните ресурси на бронята трябваше да стигнат за пет часа. При Тони, вероятно, малко по-дълго. Кей се притесняваше повече да не би да настъпи прегряване — бронята едва ли можеше да се охлажда ефективно във вакуума.

— Кей, предавателите ни на хипервълни ли работят?

— Не на радиовълни, естествено.

— Ако ги включим на пълна мощност?

Кей обмисля цяла минута въпроса.

— Добра апаратура на разстояние една-две светлинни години би уловила сигнала.

— Тогава какво се чудим?

— Томи, дори някой идиот да реши да ни спасява, ще му трябва време да определи координатите ни, да подготви кораба си, а после — две-три денонощия за полета. Но аз се съмнявам, че в диаметър две светлинни години от нас има хора.

— Но Артур се надяваше на нещо.

— Всеки може да сгреши.

— Дач, ние излязохме невредими от хипера.

Кей се предаде:

— Изведи пулта за управление върху лицевата преграда. После избери работа с предавателя.

Томи бавно вдигна ръка, внимателно докосвайки външната страна на лицевата преграда. Създателите на тежката броня така и не бяха успели да постигнат лесно управление.

— Готово.

— Там трябва да има символ с молба за помощ — протегната нагоре длан. Активирай го — и това е всичко.

— Нищо не чувам!

— Сигналът е на друга честота. Ако има някой наблизо, вече те е чул.

Сейкър навярно веднага би могла да определи шансовете за спасение — нищожно малки. Кей не искаше да пресмята. Последните часове на живота му се оказаха далеч не най-лошите възможни. Без болка и позор, и дори не в самота. А Томи щеше да остане жив — нали имаше аТан. Вероятно вече не се нуждаеше и от опеката на Дач. Ако му провървеше, момчето щеше да се скрие сред жителите на планетата, на която се съживи.

— Кей, ако стане така, че не ни спасят…

— Слушам те.

— Ще се постарая да направя всичко вместо теб.

Безполезно беше да спори.

— Добре. Само че се опитай да намериш Артур.

— Ще го намеря.

Той плуваше сред звездите — телохранителят категория „С“, нереализиралият се лингвист, лейтенантът, който беше „Шарката“. Животът си отиваше — с всяко вдишване, с всяка калория топлина, която бронята не успяваше да отклони. Щеше да се задуши от въздуха, отровен от топлината на собственото му тяло. Във филиалите на „аТан“ щяха да изтрият матрицата на съзнанието му. И стоте килограма плът, заедно със стоте килограма броня, щяха да се превърнат в прах между сияещите звезди.

Имаше ли нещо там, в тъмнината, в която толкова често се бе гмуркал, което да направи така, че той да се пробуди върху студената маса на репликатора? Кей се надяваше, че не. Той беше виновен по всички закони — и измислените от Империята, и установените от него за самия себе си.

Боговете не се подиграват с хората — те просто не ги забелязват. Можеш колкото си искаш да спориш със съдбата, да отхвърляш законите, да презираш мирозданието. Но рано или късно всичко завършва по този начин — безкрайна пустота, студена завивка, лъч в тила. Той беше тръгнал към Бога, за да му зададе един-единствен въпрос — защо? Защо е необходимо да се сътвори свят, където доброто и злото са неразделни, където не можеш да преживееш ден, без да причиниш нова болка? Защо е необходим подарък като „Линията на бляновете“, който щеше да създаде милиарди още по-страшни светове? И къде е тогава справедливостта, щом всеки може да застане на върха на пирамидата, да стане вечен император на собствените си сънища — безмилостен и неуязвим, подобно на Грей, който някога е бил обикновен офицер на ендориански миноносец.

Може и да не се страхуваш от гнева на Бога. Но няма как да не се изплашиш от тишината.

Не стана ясно на кого прошепна следващите си думи Кей — дали на самия себе си, на Томи или на безкрайната тишина наоколо:

— Ако не заслужавам да получа отговора, то и ти не заслужаваш въпросите ми. В какво може да е виновен човек, щом всичко е позволено…

Светът се въртеше около тях, без да благоволи да обяснява или да обвинява. Светът, създаден от мечтите на Шегал, който страшно обичаше приключенията.

— Но ако все пак има нещо… там… аз все пак ще задам въпросите си — произнесе Кей беззвучно.

Избухване. Съвсем наблизо — на стотина метра от тях. Преливане на цветове, породено от разкъсващото се пространство. Отблясък на сивото нищо, през което корабът проникваше в Космоса.

Вцепенен, Дач наблюдаваше как малката яхта се обръща към тях.

3

Движението беше трудно — сервомоторите вече не можеха да помагат на мускулите.

Томи докосна пръв борда. Трябваха им пет минути, за да се доберат до отворения люк, където никой не бързаше да се появява. После юношата издърпа Кей в шлюза, в гравитационното поле на кораба.

Шлюзът беше празен. Сгъстеният въздух съскаше, бързо пълнейки малкото помещение.

— Помогни ми да сваля бронята — каза Кей, застанал на колене. Стоте килограма на безполезното защитно облекло го притискаха към пода. Томи, чиято броня още не беше изхабила ресурсите си, започна да откопчава керамичните пластини.

Кей направи първата крачка предпазливо. Всичко изглеждаше нормално. Въздухът беше прохладен и чист. Свали остатъците от черупката, която му бе служила до самия край. Изправи се, озъртайки се. Най-обикновен шлюз на малка яхта. Прозрачен шкаф, а вътре — нормален скафандър с прикрепен за него бластер. Кей потисна желанието си да вземе оръжието. То или не беше заредено, или бе ненужно.

— Засега не се събличай — подхвърли той на Томи. Приближи се към вътрешната врата на шлюза. Натисна дръжката.

Вратата се отвори.

— По-бързо! Хайде де, по-бързо! — достигна глас до тях.

Кей излезе от шлюза.

Тази яхта беше значително по-малка от стария му катер. Шлюзът водеше право към командната зала, а до него, през отворен люк се виждаше товарния отсек.

В креслото на пилота, с гръб към Кей, седеше мършав човек в екип от трико.

— Хайде де, по-бързо! Какво се мотаете?

Дач се приближи още малко. Мъжът се обърна.

Абсолютно непознато лице. Или много млад, или преминал през аТан. Усмивка, сякаш залепена за полуотворената уста.

— Погледнете само! Вие сте моят свидетел! — пилотът тикна пръст в навигационния дисплей. Кей бавно прехвърли поглед върху него.

Идеалният курс.

Време за достигане — нула. Износване на двигателя — нула.

Яхтата беше изминала две светлинни години мигновено.

— Трябва да подпишем протокол — бързо каза пилотът. — Непременно. Такова нещо не е случвало досега, нали?

— Не, не се е случвало.

— Почакайте, само момент. — Пилотът скочи, засуети се из тясното пространство на командната зала, от време на време поглеждайки дисплея, сякаш се боеше, че цифрите ще се променят. Отвори шкафчето над сгъваемата масичка — вътре се търкаляха в безпорядък електронни платки, няколко книги, бутилки бира, книжа. Извади няколко листа и писалка. Отново се хвърли към Кей и с недоумение изгледа влезлия Томи — той все още беше в броня. Застана на колене до пулта, слагайки листата върху изтегления панел на планетарните двигатели.

— Ето! Сега трябва само да измисля как да го формулирам…

— Благодарим ви — каза Кей.

Мъжът заразмахва ръце:

— Чакайте, после…

Дач го наблюдава минута как бързо пише и от време на време захапва нещастната писалка. После кимна на Томи:

— Ела да ти помогна да се съблечеш.

— Момче, ти пълнолетен ли си? — попита пилотът, без да вдига поглед от хартията.

— Вероятно. — Томи прибра преградката на шлема и седна пред Кей, който започна да маха раменните плочи на бронята.

— Аха, още по-добре… двама свидетели.

Юношата погледна въпросително Кей.

— Дошъл е при нас по идеалния курс — каза Дач. — Ето, нататък и сам ще се справиш.

— Имам резачка — каза пилотът.

— За какво?

— Шегичка — мъжът вдигна глава. — Мейдж Кузнецоф.

— Кей Дач.

Колкото и да е странно, името не предизвика никаква реакция.

— Кей Дач и…

— Томи.

— Томи Дач… нали?

— Нещо такова — каза Томи, измъквайки се от бронята.

— Претърпели злополука. Какво се е случило с вас?

— Паднахме през прозореца.

Кузнецоф примига и погледна Дач.

— Също шегичка. Мейдж, имаш ли коняк?

Пилотът потърка чело и с явно съжаление сложи настрана полуизписания лист.

— Имам, разбира се. Не сте ранени, нали?

— Не.

— Сега… — Мейдж замислено огледа командната каюта. — Къде беше коняка… Ама помислете си само — идеалният курс!

Мейдж Кузнецоф не беше професионален пилот. Работеше в някаква голяма банка на Рух и очевидно не беше от нисшите служители, след като имаше собствена яхта и време за планетарен туризъм. Кей никога не беше смятал полетите над безжизнени мъртви светове за весел отдих, но сега подобно развлечение му бе спасило живота.

Той така и не разбра повярвал ли е Мейдж на техния разказ за взривил се катер, загинали приятели и други беди. Достатъчно бе да се видят силовите брони, облечени върху затворнически дрехи, за да се разбере всичко — или почти всичко.

Но Кузнецоф така и не каза нищо. Навярно той беше от онзи тип хора, които не признаваха никаква власт и смятаха, че е въпрос на чест да й пречат. На Кей му се струваше, че това рано или късно ще навлече на банкера сериозни неприятности, но не беше в добра позиция да дава полезни съвети.

Дач се държа максимално благодарно — поне не уби пилота и не превзе яхтата. Впрочем от това нямаше нужда — Мейдж охотно се съгласи да ги закара на Граал, една от най-близките планети на Империята. Със съзаклятническа усмивка избра курс, вече не идеалния, но доста сполучлив. Единайсет часа полет — Кей се изхитри дори да не заспи, затова пък чу доста интересни неща за Рух (където някога бе прекарал половин година в обществено полезен труд) и за банковото дело, на което не се бе доверявал никога.

4

Кей пристигна за първи път по нормалния начин на Граал. Не през стерилната белота на „аТанските“ корпуси, а през космодрума, който вероятно бе от най-ниското равнище по приетата в Империята класификация.

Беше нощ и Мейдж управляваше яхтата по показанията на уредите. Не се справяше зле, макар на Кей от време на време да му се искаше да поеме управлението. Сребристото сияние на пропуснатото през фотоумножителите изображение бе превърнало малкия космодрум в нещо средно между грижливо изработен макет и детска играчка.

Тук нямаше гравитатори за принудително кацане, каквито използваха големите лайнери. Те не биха и могли да се приземят на двете бетонни площадки, с които космодрумът несъмнено се гордееше. Едната от тях сега бе заета от стар контейнеровоз със странното име „Славни дни“. Навярно ставаше въпрос за миналото на ветерана. Другата беше празна, но яхтата бе насочена да кацне на „малката площадка“. Кей подозираше, че тя по съвместителство изпълнява ролята и на местно летище. Яхтата кацна сред флаери и няколко товарни самолета, за които нямаше място в хангарите. Минута след приземяването един от самолетите се засили към пътеката за излитане, минавайки пред самия нос на яхтата. После пилотът направи специална обиколка, за да се полюбуват гостите на чудното местенце.

— Бррр! — раменете на Мейдж потрепнаха. — Момчета, сигурни ли сте, че точно тук имате работа?

— За съжаление. — Кей тръгна към шлюза. Погледна въпросително Кузнецоф, той кимна.

Въздухът беше влажен и чист. За изминалите години на Граал така и не се беше появила повече или по-малко внушителна индустрия. Над космодрума висеше тишина, отдалечаващото се бучене на излетелия самолет само я подчертаваше.

— Прохладно е — каза Мейдж. — Слушай, някъде имам едно старо яке. Ще го вземеш ли?

Кей погледна косо Томи. Попита:

— Ще стане ли на момчето?

— Ще му стане, ще му стане…

Кузнецоф изчезна за секунда, порови се в товарния отсек, ругаейки тихо. Появи се със сиво яке от плътна тъкан и го подаде на Томи. Кей искаше да изкаже съмнение относно старостта на дрехата, но си замълча.

— Благодаря — каза Томи, намъквайки якето. — Ха, дори е стилно…

— Сивото винаги е на мода — потвърди Мейдж, сияещ. — Дач, ако искате, да ви дам малко пари назаем?

— Не бива, Мейдж — Кей се усмихна на банкера. — Така ще се разорите.

— А! — Кузнецоф махна с ръка. — Идеалният курс е такъв спомен, че си струва загубите.

— Приятна почивка. Ще останете ли тук?

— Само за да заредя.

— Всичко хубаво — каза Кей.

Слязоха по късата стълбичка. Започна да пръска дъждец, сякаш направил кратка почивка по време на кацането. Към яхтата се приближаваше кола на сервизната служба. Тукашното обслужване не се отличаваше с особена бързина. Вероятно персоналът беше любопитен кой и по каква причина е попаднал на Граал.

— Ако знаеш какъв вид имаш! — каза Томи, пъхайки ръце в джобовете. — Ха! Кей, в джоба има кредитна карта. Сигурно Мейдж я е забравил…

— Не я е забравил, а я е сложил. Хайде, да вървим.

— Име?

— Дейвид Копърфийлд.

— С „ф“ или „в“?

— С „ф“.

Белокосият чиновник в протрита униформа старателно въведе името в регистрационния компютър.

— А вашето?

— Оливър Туист — отговори Кей вместо Томи.

— Оливър… — чиновникът смръщи чело. Някакви отдавнашни спомени явно го смутиха. — Извинявайте, мога ли да видя документите ви?

— Не.

— Защо?

— Ние сме привърженици на култа на анонимниците. Вярата ни забранява всякакви фотографии, така че нямаме документи.

Човекът се поколеба.

— Дори имената ни са взети от древни книги. Вероятно сте чели класическите романи на средновековния писател Дикенс?

— А… да.

— Ето откъде са взети имената ни — Копърфийлд и Туист.

Чиновникът кимна успокоен:

— По работа ли сте при нас?

— На екскурзия. Пътешестваме из Галактиката на автостоп.

— Добре дошли на Граал. — Чиновникът натисна някакъв бутон и преградката пред регистрационната стая се отвори. — Надявам се, че тук ще ви хареса.

— Несъмнено.

Преминаха в чакалнята. Тя бе празна, както и следваше да се очаква. Витрините на безмитните магазини леко светеха, демонстрирайки не особено големия си асортимент от стоки, полузабравени в голяма част от Империята. Почти навсякъде зад стъклата бяха застинали с разперени манипулатори обикновени търговски автомати. Човешкият труд вече ставаше неизгоден тук — малък знак за „цивилизованост“ на планетата. Нито продавачи, нито купувачи. Само в далечния ъгъл имаше група хора — или очакващи кацането на следващия самолет, или просто бездомници, намерили подслон за дъждовната нощ. Те с любопитство гледаха неочаквано появилите се пришълци.

Кей спря и се огледа.

— Искаш ли да се преоблечеш? — попита го Томи.

— Не… впрочем, прав си.

Кей премина покрай няколко витрини, предизвиквайки в търговските автомати признаци на живот. Включи се рекламното пано, зазвуча музика, над детектора за кредитни карти замига зелена светлина.

Кей се спря при витрината, зад която седеше младо момиче с книга в ръка. Тя се откъсна от четенето и се усмихна.

— Знаете ли, при нас е малко по-скъпо, отколкото при автоматите.

— Досещам се. Трябва ми хубав шлифер.

Момичето замислено погледна витрината си.

— Едва ли ще ви хареса това, което наричаме „галактическа мода“. Какво ще кажете за този?

Кей облече тънкия бежов шлифер с проста кройка. Погледна въпросително момичето.

— Много ви отива, но е малко големичък. Сега ще погледна…

— Няма нужда. Търгувате ли с оръжие?

Момичето мълчеше, гледайки изучаващо Кей. После прехвърли поглед върху Томи.

— Нямаме лиценз.

— Не съм ви питал за лиценз.

— Мога да ви отстъпя своя „Конвой“.

Кей тихо се засмя. Забелязвайки обърканата усмивка, каза:

— С тази играчка имаме стара любов. Благодаря. Ще го взема.

В кредитната картичка, „забравена“ от Мейдж Кузнецоф в джоба, имаше достатъчно пари, за да плати.

Девойката извади от чантичката си „Конвоя“, демонстрира през стъклото, че индикаторът на заряда е на максимум, извади пълнителя, опакова го заедно с пистолета и подаде пакета на Кей.

— Благодаря ви — каза той, стискайки пакета под мишница. — Да вървим, Томи.

В стъкленото фоайе на космодрума, последното светло място преди дъждовната тъма, вонеше на евтини наркотици. Тримата младежи, пушещи до полуотворената врата, прекъснаха разговора си при появата им.

Дач бавно разгърна шлифера, отвори пакета, зареди „Конвоя“ и го пусна в джоба си.

— Виждал ли си как кипи дъждът от лазерния лъч? Красиво е.

Излязоха от сградата. Кей сложи ръка върху рамото на юношата и тихо се засмя.

— Какво има?

— Помниш ли как те намерих на Каилис? Беше в една подобна нощ.

— Глупак. — Томи спря, слагайки си качулката. — Едва не умрях от страх.

— Стига, много добре се държа. — Кей мушна ръце в джобовете и се огледа. Приличаше на хищна птица, търсеща плячка. — Нищо не е случайно, Томи. На света няма съвпадения. След идеалния курс вярвам в това.

— За какво говориш?

— Нощта, Томи. Нощта и дъжда. Ще отидем ли да си вземем флаер?

— Не, ще продължим водното лечение… — почти злобно отговори юношата. Закрачиха по мокрия асфалт покрай стъклените стени на космодрума.

— Кой знае защо ми се струва, че сега всичко ще бъде наред — продължи Кей. — Че ще мога да задам въпроса си, какъвто и да е отговорът.

— И откъде този оптимизъм?

— Познай от три пъти.

— Нощта и дъжда?

Над площадката за флаери беше включено слабо отразяващо поле — още един щрих, характерен за упорито развиваща се планета. Струите дъжд, искрящи в светлината на фенерите, променяха посоката си и се стичаха към земята, следвайки очертанията на купола. Човешката фигура, седнала на високата метър и половина бетонна ограда, изглеждаше безплътна и като нарисувана през трепкащата водна завеса.

— Нощ и дъжд — като ехо повтори Кей, пристъпвайки през водната завеса.

Артур Къртис вдигна очи от преносимата електронна игра, лежаща върху коленете му. Усмихна се — плахо и смутено, като направило беля дете.

— Ако знаеш как ми е омръзнала тази възраст, Кей!

Кей Дач, който мразеше децата, кимна. Приближи се към оградата.

— Ще ме хванеш ли?

— Да съм те изпускал някога?

Артур скочи. Притисна лице към рамото на Кей.

— Ако искаш, поплачи си — прошепна Кей.

Къртис-младши поклати глава. Отговори — тихо, за да не чуе застаналият на две крачки от него Томи:

— Не ме изоставяй. Че ще полудея. Честно.

5

Томи пиеше чай и си вземаше бонбони от кутията с онова делово безразличие, което никога няма да е достъпно за децата. На Кей и Артур сега не им беше до ядене.

Седяха на дивана, заемащ цялата стена на стаята в полупразния хотел на космодрума. Артур си беше качил краката горе, Кей бе полуобърнат към него. Томи слушаше разговора им, но не се включваше в него.

Двамата имаха да си кажат много неща.

— Все пак се надявах да минем без това. — Артур горчиво се огледа. — Сигурен бях, че ще ни намерят.

— Защо?

— Тръгнал си към Граал. Вече си бил там веднъж — независимо от всичко беше длъжен да се добереш дотам отново.

Кей само поклати глава в отговор на този аргумент.

— Когато човек попадне в потока на събитията, променящи цялата Вселена, няма място за случайности.

— Аз ли съм попаднал?

— Ти. Аз. Томи.

Юношата се усмихна, чувайки името си, и си наля нова чаша.

— Добре. Да допуснем — Кей погледна бързо и тревожно Томи. — Но ако е така, престани да се измъчваш. Ти отново си със стария недостатък, но нали това също е по волята на съдбата?

— И съдбата умее да отмъщава.

— За какво?

— За Мухаммади.

Кей прекара длан по лицето му, сякаш махаше паяжина.

— Забрави я.

— Как? Аз я намерих, за да си отмъстя… и не можах да я убия. Това…

— Млъкни. — Дланта на Кей плесна Артур по устните. — Край. Темата е приключена.

— Кей, аТанът лекува само тялото — за пръв път се намеси в разговора Томи. — Душата му е неподвластна.

Артур погледна Томи и каза сериозно:

— Благодаря, братко.

— С душата ще се заемем ние. Ако се наложи. — Кей сложи ръка върху рамото на Артур. — Може би ни стига за днес? Три часа е. Искам да поспя известно време.

— Аз също — Артур кимна. — Чаках ви повече от денонощие, а спах само два часа.

— А на мен ми е интересно как мина аТанът ти — невъзмутимо каза Томи.

— Както обикновено — гласът на Артур не потрепна. — Синът на ендориански търговец Артур Овалд отново се появи на бял свят. Не се потрудих да сменя името си в договора с „аТан“, а на Къртис-старши му беше все едно.

— Така. — Кей се изправи. — С ваше разрешение се усамотявам в леглото. А вие, ако искате, си говорете до сутринта.

Заспа бързо — под звуците на тихия разговор в съседната стая. Говореше главно Томи — и Кей се радваше на това.

Три часа сън са недостатъчни, за да си починеш, но стигат да залъжеш умората. Кей премина безшумно през стаята, където едно до друго спяха момчетата. Взе леден душ, върна се и постоя минута, гледайки лицето на Артур.

Подпухнали клепачи — доказателство за нощните сълзи, които той не беше чул.

Пръсти, впили се в ръба на възглавницата.

Болка и страх.

…аТанът лекува само тялото.

Кей се приближи до информационния терминал, свързан с мрежата на хотела. Тя беше простичка и не особено дружелюбна за незапознатите с Граал туристи, но след половин час Дач се добра до архива на централната болница на планетата. След още шест минути получи достъп до файловете на приюта към църквата на Единната воля.

И едва след това се приближи до дивана и разтърси двамата Къртис за раменете.

— Какво има? — промърмори Томи.

— Ставай. Трябва да се обръснеш — Кей с лекота го измъкна от завивките. — По-живо.

— А аз защо да ставам? — Артур леко отвори едното си око.

— За да си измиеш ушите. По-бързо. Посещенията на безнадеждно болни са разрешени от сутринта до обед, а ние трябва да наемем и кола.

— Какви болни?

— Безнадеждно. — След Томи Кей измъкна от леглото и Артур. Помъкна го към екрана и го свали в креслото.

С широко отворени очи Артур гледаше снимката на Изабела Кал.

— Сигурен ли си? — попита Томи. Той явно нервничеше и Кей ободряващо му се усмихна.

— Да. А ти сигурен ли си?

— Повече от сигурен. Не съм имал щастието да познавам тази дама и не мечтая да я видя.

— Тогава ни изчакай.

— Кей! — Томи го погледна умолително. — Пожали Артур! Това е жестоко!

— Времето на жалостта е свършило преди да се родим, Томи.

Дач излезе от джипа. Историята се повтаряше — те не можаха да вземат флаер под наем и отново им предстоеше преход пеша през Злата земя.

Но преди това, което ги очакваше — независимо дали бе Бог, дявол или засада на СИБ, — Кей трябваше да отведе Артур на среща с миналото.

С миналото, измъчващо се в тази голяма, подобна на стара теранска крепост сграда.

Момчето вече стоеше пред грубата каменна арка на входа. Той беше толкова трогателно малък и беззащитен пред грамадата от сив гранит, че сърцето на Кей се сви.

Нелепост. Всичко това са сантименталности без никакво основание.

Артур Къртис бе на двайсет години.

Толкова далеч от невинността и чистотата, колкото и Кей.

Но Дач все пак постоя няколко секунди, гледайки обърканата детска фигура, преди да се доближи до нея.

— Хайде…

Всеки е на толкова години, на колкото е. Ти никога не си бил дете — Артур още не е станал възрастен.

Леко учудената жена в бялата туника на милосърдна сестра им издаде пропуск. Посещенията не се забраняваха на никого — църквата смяташе всеки вид общуване за благо. Но жената все пак попита:

— Тази жена пада ли се някаква на момчето?

— Никаква. Но той трябва да се убеди в това — учтиво отговори Кей.

…На Граал така и не бяха узнали името на Кал. Просто възкръснала безумна жена, пред която беше безсилен целият медицински арсенал: „аТан“ пазеше своите тайни. Кал бе зачислена в документите на приюта под красивото и условно руско име Любов.

Кей се съгласи, че в това има някаква, макар и извратена логика.

Когато се приближиха до стаята, чийто номер беше посочен в пропуска, Дач усети, че притисналият се към него Артур трепери.

— Кей!

Той погледна момчето.

— Не бива! Не мога!

— Ако не беше механистката, нямаше да те доведа тук. Да вървим.

Кей побутна Артур и двамата влязоха в стаята. Болногледачката, която плетеше нещо в ъгъла, им кимна. Тя се беше нагледала на всякакви посетители — и на такива, които бързаха с пакет плодове за болните, за да изкупят собствените си смъртни грехове, и на такива, които с ненаситно любопитство наблюдаваха настъпващата смърт.

Но тези посетители не попадаха в обичайните категории.

— Ще я познаеш ли? — попита Кей.

Погледът на Артур обикаля жените няколко секунди. Болните в стаята бяха шест — грижливо облечени, умити, сресани, наредени пред видеоекран, на който нарисувани зайчета гонеха из гората нарисуван вълк.

После пръстите му се впиха в дланта на Кей.

— Не успя веднага, нали? — попита Кей. — Това е първият урок, момче. Лицата на миналото са изтрити. Разпознаваме ги веднага само в сънищата.

Той се приближи до застиналата върху креслото си Изабела Кал, почти насила мъкнейки със себе си Артур. Лицето на Кал не се промени. Тя продължаваше да следи с любопитство на животно подскачащите по екрана фигурки.

— Кал, това съм аз — тихо каза Кей. — А това е Артур Къртис. Познаваш ли ни?

Кал гледаше в екрана.

— Вторият урок — строго продължи Кей. — Миналото е безвредно за нас. Но ако много се стараем, можем да го съживим. Да му дадем ново тяло и нова душа.

Той хвана Изабела за ръката — все още нежна и фина, непроменена за изминалите четири години.

И поднесе ръката й към лицето на Артур. Получи се нещо средно между ласка и удар.

Момчето извика.

Още едно меко побутване.

Този път Артур не издаде нито звук.

— Трети урок. Миналото може да ни удари — ако ние самите искаме това. И можем да свикнем с болката, дори да я обикнем.

Дач се премести, закривайки екрана за Кал. Жената не помръдна.

— Четвърто, най-важното. Миналото е мъртво. Няма минало. Във властта ни е да го убием завинаги, или просто да му обърнем гръб, или да му вдъхнем живот. Какво избираш, момче?

Разтревожената болногледачка остави недоплетения шал и се приближи към тях.

— Кое избираш?

— Да се обърна и да си тръгна. — Артур вдигна поглед към Кей.

— Сигурен ли си?

Момчето кимна безмълвно.

— Тя се казваше Изабела Кал — уведоми Кей болногледачката и излезе заедно с Артур. Момчето бавно се приближи до тесния прозорец. Погледна джипа, паркиран до оградата.

— Имената на миналото могат да се върнат. Можем да си го спомним. Важното е да не го съживяваме.

— Кей — Артур изглеждаше напрегнат, — а ако бях отговорил по друг начин?

— Все едно, бих се сражавал, за да те защитя.

— Защо? Аз също съм минало.

— Ти си жив, Арти. И повече няма да те дам на смъртта.

— Кей, защо ме обичаш?

Дач си помисли, че никой никога не е знаел отговора на този въпрос — независимо дали ставаше дума за хора или за други раси, мъже и жени, възрастни и деца. Но все пак отговори, защото тишината и мълчанието също бяха част от миналото.

— Защото ти ме научи да обичам.

— Тръгваме ли? — попита Артур след кратка пауза.

— Тръгваме.

Спуснаха се бързо по стълбите, вече без да разговарят. Не беше необходимо.

А миналото можеше да си умира и без тяхно участие.

6

Някога Грей се бе вбесявал от статуса на Горра. Планетата, на която фамилията се бе настанила почти официално, му изглеждаше като заплюване в лицето на властта и закона — в неговото лице. Но той вече трикратно беше „пречиствал“ Империята от мафията и тя три пъти се беше възраждала отново. Както разкъсаният на десет ендориански пясъчен паяк се превръщаше в десет паяка, така и фамилията се разцепваше на планетарни банди и групировки след ударите на СИБ. Минаваше време и отново се появяваше обединяващ център. Грей неведнъж си бе задавал въпроса защо е толкова трудно да се предпази Империята от разпадане и е невъзможно да се раздроби злото?

Сега Грей вече не воюваше с пясъчни паяци. Фамилията си въртеше бизнеса — този, който бе на границата на закона и онзи, който прекрачваше тази граница. Наркотици, които не влизаха в разрешения от лекарите списък, порнографски бизнес с участието на малолетни и чужди раси, поръчкови убийства и съмнителни атракции от типа на „Сам вкъщи с убиец“. Понякога фамилията нямаше нищо против да се занимава и с легални дейности, като препродаване на планети, търгуване с оръжия за масово унищожение и промишлен шпионаж.

Но тя си знаеше… научила се бе да си знае мястото. В неин интерес беше световете в Империята да са стабилни — за да не пресеква потокът от търсачи на забранени удоволствия. Заинтересована беше не от изтребваща всичко и всички гражданска война, а от тихата надпревара във въоръжаването. Докато скованата от имперските закони СИБ с години се опитваше да доведе на власт умерените политици на Инцедиос, фамилията потуши една гражданска война за два месеца. Жестоко и ефективно: чрез серия от терористични актове и мощно наливане на пари, вече започнали да носят печалба.

Тук, на Горра, беше главата на паяка. На императора му се налагаше да общува с Майката на фамилията веднъж месечно, а понякога и по-често. И все пак, когато Грей стъпи на стълбичката на совалката, той за пореден път почувства горчивина при вида на застаряващата жена до лорд-канцлера на Горра.

По дяволите… да се смени планетарен управник бе значително по-лесно.

Той прие цветята — терански и тукашен ендемичен вид — от дотичалите при него момиченца. Доста хубавички и напомнящи му за Лара — тук явно възнамеряваха да зарадват императора.

— Би трябвало да сте на училище — изрече сухо Грей, насочвайки се към лорд-канцлера.

Едва по средата на пътя император Грей осъзна, че е забравил за една малка подробност.

Забравил беше да се преклони ничком.

Сред гробна тишина Грей се приближи до лорд-канцлера, чието лице изразяваше цяла гама от чувства — от страх до недоумение.

— Реших да променя ритуала — каза императорът. Чувстваше се безкрайно, немислимо стар. Ходещо знаме.

— Как сте със здравето, императоре? — попита Майката на фамилията. С известно усилие Грей си спомни нейното име и произхода й. Лика Сейкър от Втората планета на Шедар. Както и Кей Дач, който се бе опитал да го убие…

Това нямаше значение… Не, напротив, беше доста удобно…

— Благодаря — Грей се обърна към лорд-канцлера. — Нека да приключим с фалшивите церемонии, а? Всеки момент ще пристигне Ван Къртис, можете да организирате тържествено посрещане за него. А вас, Сейкър, ще ви помоля да дойдете при мен след два часа. Имате ли официален статус на Горра?

— Аз съм министър на културата — съобщи Майката на фамилията.

— Чудесно. Значи можете да се подписвате.

Къртис Ван Къртис прояви към тържественото посрещане не по-голям интерес от императора. Когато кортежът преминаваше през планинската клисура, покрай знаменитите псевдокристални друзи, едно от шестте чудеса на Галактиката, той дори не обърна глава.

Никога от времето на Смутната война насам Къртис Ван Къртис не се бе страхувал толкова много.

Резиденцията на лорд-канцлера, получила сега статус на временен дворец на императора, се намираше в центъра на столицата. Огледални фасети, прегънати под остри ъгли — формата на резиденцията се бе превърнала в символ на Горра.

Къртис беше готов за дълго чакане — нещо традиционно при срещите му с императора. Когато му съобщиха, че Грей ще го приеме незабавно, страхът му само се усили. Крачейки по анфиладата на залите, където едната стена задължително беше стъклена, Къртис опипваше с език малката капсула, закрепена за венеца му. Единствената отрова, която бактериите-симбионти не бяха в състояние да разградят, последна вратичка, която си бе оставил за подобни случаи, тъй като така и не успя да усвои техниката „джен“. Това пътуване на границата между живота и смъртта и насилието върху собствените му тяло и разум — задължителни условия при тренировките, — се бяха оказали неприемливи за него.

Императорът не беше сам. Пред него бе застанал в стойка мирно холограмен фантом — изображение на едър мъж в униформата на клинч-командор. Фантомът блещукаше, от време на време губейки яркостта си, движенията му бяха накъсани — връзката беше на голямо разстояние и се излъчваше от зле приспособена за церемонията военна апаратура.

— Хвани го жив — уморено каза императорът. — И… — той погледна косо Къртис — онези двамата — също. Непременно живи. Това е заповед. После се свържи с двореца.

Клинч-командорът кимна:

— Да, мой императоре. Корабите на ескадрата ще продължат да претърсват Космоса. Но шансовете са много малки. Мен ме намериха по чудо. Престъпниците или са загинали, или са прибрани от друг кораб.

— Какво предлагаш?

— Ще взема един от крайцерите и десантен транспорт и ще тръгна за Граал. Те бяха потеглили натам, императоре.

Грей беззвучно прехапа устни:

— Да. Тръгвай, Шегал. И помни — живи!

Изображението на клинч-командора изчезна. С вяло махане на ръката Грей предложи на Къртис да седне. Самият той се отпусна в креслото, разположено до прозрачната стена. Може би беше случайно, но сега Къртис не виждаше лицето му.

— Какво ви свързва с Граал, Къртис?

Господарят на „аТан“ докосна с език дребната капсула. Това сякаш му даде смелост.

— Там е източникът на моята сила, Грей.

— А именно?

— Бог.

Императорът мълча много дълго. После заговори, а в гласа му се долавяше любопитство.

— Значи всичко казано от Кей на разпитите е истина? Ти си получил достъп до божествени възможности… И си построил „Линията на бляновете“, за да унищожиш Империята?

— Да.

— А Дач се е опитал да ме убие, само за да те усмири?

— Да.

— Кой тогава е престъпникът и кой е бил съгласен да загине за Империята?

— Не знам, мой императоре. Но Дач е просто убиец. Маниак.

— Има много места по света, Къртис, където трябва да има убийци… А ти не изглеждаш смутен или объркан.

— Знаех какво ще ме питате. Знаех, че всичко ви е известно.

— Интересно… Аха, онези, които успяха да се измъкнат от миноносеца на Лемак… вечна му памет. Изглежда тайната не се пази толкова строго в „аТан“?

— Мой императоре, никой не е гледал паметта им. Те бяха много възбудени и бъбриви. Само ми предадоха разказите им.

— Така. Оправдан… по даденото обвинение. — Грей сухо се разсмя. — Позволено ли ще бъде на императора да попита верния си слуга защо твоят син предложи помощта си на Лемак?

— По мой съвет — за да унищожи Кей, — Къртис вече бе преминал прага на страха, оставаше само потискаща празнина. — Дач не трябваше да разкаже истината.

— И така, ти си виновен в заговор против Империята.

— Да.

— Станал си смел, Къртис. На какво се дължи това?

— Нямам какво повече да губя, Грей. — Къртис с усилие откъсна поглед от тъмния силует и погледна над него в бялата облачна пелена. — „Линията на бляновете“ не предизвика интерес. Моите аналитици смятат, че това не е временно явление, а устойчиво обществено отношение.

— Бляновете са път само в една посока, Къртис.

— Да. Всички познават преминали аТан, всички вярват в безсмъртието. „Линията на бляновете“ е за онези, които не вярват в нищо. От Империята си отива само боклукът. Ти победи.

— Нима?

— Ти победи — повтори Къртис. — Само едно те моля, кажи откъде си дошъл? Какъв беше светът, където ти получи своята „Линия на бляновете“?

— Правиш същата грешка като Дач. Не съм получавал никаква „Линия на бляновете“.

— Твоят произход е неизвестен и аз знам, че документите…

— Роден съм на Ендория. Да, гибелта на семейството ми при нападението на алкарисианите е лъжа. Родителите ми бяха наркомани, застреляли са ги при опит за грабеж. Влязох във флота под чуждо име. А после… императорът не може да има такива родители.

Грей направи пауза.

— Излязох от мръсотията, Къртис. Но това си беше наша мръсотия.

Къртис беше онемял.

— Няма за какво да те лъжа — тихо изрече императорът. — Знаеш ли, бихме могли да станем приятели, ако нещата се бяха стекли по друг начин. Но аз притежавах властта, а ти безсмъртието и глупавата вяра, че аз, победителят в предишното състезание, съм твой неуязвим конкурент.

— Императоре, но кой тогава…

— Не знам, Къртис. И никога няма да научим това. Той би могъл да е изживял живота си и да е умрял, а може и сега да вкусва плодовете от своя аТан. Не знам. Би могъл да стане император, ако го искаше. Но вероятно всеки си има различни блянове.

— Императоре…

— Ти си виновен за заговора. Твоят син е помогнал за бягството на престъпниците, единият от които също ти е син. Не са ли твърде много неприятностите, причинени от рода Къртис? Толкова си приличате един с друг.

— Нямам син — каза Къртис.

— Добро начало. Продължавай. Какво струва дребното престъпление в сравнение с измяната?

— Теранският парламент одобри молбата ми за отказване от роднинска връзка. Не продължих аТана на Артур. Той оживя на Граал, търсете го там, императоре. — Къртис облиза пресъхналите си устни. — Аз… аз съм ви верен, императоре.

— Ти все пак си просто страхливец — в гласа на Грей се долови отвращение. — А ако реша да го подложа на многократна смърт?

— Ще бъде възкресен толкова пъти, колкото е необходимо.

Император Грей скри лице в дланите си. Произнесе приглушено:

— Знаеш ли, Кей Дач ми направи добра услуга. Психопречупването му беше неуспешно — и той като теб вярваше, че съм пришълец от друга реалност. Но затова пък разбрах колко стар съм и от колко отдавна се въртя в кръг. Няма да е зле и ти да си попромиеш мозъка, Къртис.

— Както пожелае императорът.

— Ако не беше поведението на Артур, щях да реша, че страхът ти е генетичен. Добре. Ти си ми нужен, Къртис.

Господарят на живота и смъртта беше в много по-голяма степен учуден, отколкото зарадван.

— Променям завещанието си, Къртис. Предстои ти да бъдеш свидетел — един от тримата необходими.

Къртис кимна, само в очите му остана недоизказан въпрос.

— А после си тръгвай — каза Грей. — Ти си безсмъртието. Не знам дали е добро или лошо, но няма да ти търся заместник.

7

Лейтенантът от вътрешната охрана влезе бързо и безшумно. Повикването можеше да се окаже случайно — може би задрямалият император бе докоснал без да иска звънеца за повикване.

— Ела тук — гласът на Грей идваше от дълбокото кресло, разположено до прозореца. Императорът гледаше залеза. Лицето му се стори на лейтенанта доста спокойно… ужасно спокойно.

— Ти си добро момче — тихо изрече Грей. Очите на лейтенанта се присвиха — той прекалено добре разбираше, че в устата на Грей този комплимент можеше да е двусмислен. — Какво е за теб императорът, момче?

— Знаме на Империята. Символ.

— Правилно. Ти ми помогна на Таури. Имаш талант. Знаеш ли, че днес промених завещанието си?

— Да, императоре.

— Неслучайно избрах тези свидетели. „Господарят на живота и смъртта“ Къртис, патриархът, гражданката Сейкър. Те притежават власт и интереси. Длъжни са да изпълнят моята воля. Също и ти. На колко години си, момче?

— На четирийсет и две, императоре.

— Прекрасна кариера. Само че… кажи ми честно — на кого си протеже?

— На никого, императоре.

— Не ме лъжи. Откъде си?

— От Хааран.

Императорът бързо вдигна глава — с такова смайване, каквото рядко бе изпитвал.

— В документите е посочен Инцедиос. Но аз няма да ви лъжа, императоре.

— Как оцеля?

Лейтенантът сви рамене:

— Просто ни провървя. Корабите от джексъновата фондация търсеха оцелели и се натъкнаха на нас.

— Но защо си оцелял?

— Не всички изпълняваха заповедите, императоре. Бях дете и ни държаха в едно училище почти три денонощия. После казаха, че ни пускат вкъщи. Аз излязох… беше нощ. Стори ми се, че чух нещо и се обърнах. Един от онези, които ни казаха да си ходим вкъщи, стоеше отзад с винтовка. Целеше се в мен.

Лейтенантът замълча и Грей кимна — отчасти ободряващо, отчасти подканващо.

— Казах нещо, някаква глупост от рода на „Не бива!“ Разбрах всичко и вече не вярвах в нищо… подмокрих се. Този човек с винтовката… в очите му имаше смърт. Но той все не стреляше и не стреляше. А онзи, който ме водеше, с меко лице и добри очи, ме хвана за рамото и извика: „Застреляй пикльото!“

Лейтенантът отново замълча.

— Все пак те пуснаха? Онзи с винтовката?

— Да. Пусна ме. Но първо стреля в младежа, който ме държеше. Пита ме как се казвам, нареди ми да чакам и тръгна към училището.

— Извинявай, как се казващ?

— Джейк.

— Разказвай нататък, Джейк. Искам да те разбера.

— По-нататък няма нищо интересно, императоре. Все пак избягах, но у дома нямаше никой. Върнах се в училището — нямаше къде другаде да отида. Оказа се, че онзи мъж е застрелял всичките войници. Нареди ни да се държим заедно, да се крием, да се надяваме на спасение, но никога да не казваме откъде сме и как сме оцелели. После си отиде. Не знам как са постъпили останалите, но аз си мълчах. Бих искал да го видя отново… макар и да е глупаво. Просто за да му кажа, че съм мълчал.

— Момче… Джейк… — безсмъртният император сега говореше едва чуто. — Защо не ме уби? Ти си от Хааран… убита от мен.

Лейтенантът погледна императора — отпуснатото му тяло в широкото кресло.

— Исках. Заради това постъпих в СИБ. Не се спирах пред нищо, само и само да вляза в охраната ви.

— Е, и?

— Може да се мрази човек, императоре. Човек, но не и символ. Никога не ви видях щастлив. Вие носите ада в себе си — през целия си живот. Може би това е разплата за Хааран?

— За Хааран, Шедар… за върха. — Императорът с усилие се изправи от креслото. — Ти имаш талант, момче. Браво на теб. Направи последна услуга на своето знаме — измъкни го от двореца. Така, че никой да не забележи — нито приятелите, нито враговете.

Лейтенантът мълчеше.

— Ще можеш, знам. И не се бой, че се измъквам от разплатата, това не е толкова лесно. Помогни ми, Джейк.

— Империята се нуждае от знаме.

— Ще има знаме. Работата не е в цвета на знамето, момче… важното е да го има. Когато другият заеме моето място, разкажи му своята история. Той е длъжен да те разбере. И кажи, че те препоръчвам най-горещо.

— Кой ще повярва на такива думи, императоре?

— Той ще повярва.

Мракът в небето над Граал се разпръсна трикратно. На орбита се появиха крайцер, способен да превърне цялата планета в купчина мъртва сгурия, голям десантен кораб, който би извършил същата операция значително по-деликатно, и новият щабен миноносец.

Вячеслав Шегал, застанал до оперативния екран, кимна на командора на десанта:

— Започнете блокирането на зоната. И помнете — без пресичане на границите.

— Но ако те вече са в зоната?

— Тогава това е само мой проблем.

8

Кей гледаше падащите звезди. Както си е редно, те тръгваха от една и съща точка на нощното небе, и както не е редно, изплитаха шатра от огнени завъртулки над Злата земя, спускайки се синхронно извън нейните граници.

Подпрян на капака на джипа, Кей броеше падащите звезди. Три вълни, по стотина огнени избухвания във всяка… Впрочем Кей знаеше точната цифра и дори би могъл да направи великолепна астрономическа прогноза. Големият десантен кораб можеше да изстреля сто и единайсет бойни капсули едновременно. Именно толкова съдържаше всяка палуба, от общо деветте на кораба.

Той погледна заспалия на свалената седалка на джипа Артур. Под слабата светлина на приборите лицето му изглеждаше мирно, спокойно. После Кей улови погледа на Томи — той не спеше. Юношата внимателно отвори вратата и излезе от джипа.

В небето пламна четвъртата вълна. Томи вдигна поглед. Кей с любопитство чакаше — ще последва ли ненужен въпрос?

— Да събудя ли Арти?

Не, това беше добър въпрос и Кей го обмисли за секунда.

— Няма нужда. Нали виждаш — всички падат по периметъра на Злата земя. Разбират, че не можем да се измъкнем оттук.

— Колко са?

— Деветстотин деветдесет и девет. Блокират ни отвсякъде.

— Но на кораба…

— …Има хиляда капсули. Командирската вероятно е тръгнала първа и не съм я забелязал.

— Това от значение ли е?

Дач отвърна веднага:

— Да. Страхувам се, че да. Злата земя ни прикрива, но нали я имаше и Изабела Кал.

Двамата погледнаха едновременно към Артур и замълчаха. Мъжът и юношата под кипящото от избухванията небе. Кей Дач, тръгнал при Бога, за да му зададе един-единствен въпрос, сложи ръка на рамото на Томи:

— Всичко ще бъде наред, момче. Около нас е Злата земя. Тя е станала такава случайно — само защото Къртис Ван Къртис — твоето друго аз — е бил обзет от страх. Нуждаел се от страж за своето богатство, от непристъпна бариера, скриваща Прага. И бариерата се е появила. Сега тя спасява нас… надявам се.

Небето пламна за последен път.

— А ако нещо се случи — тръгни си.

Томи го погледна в очите — открито, като равен.

— Ти ми даде свободата да решавам, Кей. Няма да ти я върна.

— Свободата не бива да се дава. Аз просто те научих да я виждаш — Кей тихо се засмя. Леко плесна Томи по врата. — Тук, тук е всичко. Злите земи и райските градини, предателството и благородството, смъртта и любовта. Няма нужда да ми доказваш нищо — знам, че всичко е в теб и мен. Така че, ако стане тежко — върви си. За Арти засега решавам аз. Но ти вече имаш правото да избираш сам.

Усмивката на Томи беше горчива.

— Добре. Може би все пак да разбудим Артур и да продължим по-нататък? Ще си помисля над съвета ти.

Клинч-командорът Шегал усещаше Вратата. Там, зад тясната лента на реката, чезнеше границата между световете.

Там чакаше Бога.

Шегал не изпитваше нито страх, нито вълнение. Всичко това беше изгоряло много отдавна, когато той бе дошъл в този свят през своя Праг и своята Врата.

„Линията на бляновете“ не го беше излъгала — навярно боговете не умеят да лъжат. Всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде, докато Къртис и Кей Дач не застанаха на пътя му.

Вячеслав погледна към сребристата леща на десантната капсула. Беше кацнал в самия център на Злата земя — охраняваната зона на Къртис не можеше да му навреди — на него, твореца на този свят. Десетте тона броня и оръжия, неговата собствена бариера за Кей Дач, бяха в зоната на Прага. Впрочем Шегал не възнамеряваше да използва тежко въоръжение.

Той не се боеше от противника си.

При това Кей му изглеждаше значително по-голям проблем от Къртис. Постъпките на собственика на „аТан“ бяха разбираеми и обясними.

Дач търсеше странното. С всеотдайността на фанатик той се бе опитвал да унищожи императора, сега с не по-малка упоритост се стремеше към Прага. Шегал отдавна не беше имал такива противници и ловът за Дач стана хубаво приключение.

Но с това трябваше да се приключи.

Завинаги.

А после да замъкне палетата на Къртис (и какви са те, в края на краищата — клонинги, близнаци?) на Тера и да избере удобен приемник на Ван Къртис.

Шегал седеше, облегнат с гръб на ниско дърво и гледаше Прага, през който много отдавна беше прекрачил и който никога нямаше да се реши да пристъпи отново.

После се надигна, за да разпали огъня.

Пътят беше познат, добре познат. Дори джипът заседна на същото разстояние от Прага, както и първия път. Понякога на Кей му се искаше да се обърне, за да се увери, че зад него не крачат две неразличими едно от друго момчета, предишните Артур и Томи.

Още повече му се искаше да погледне напред, за да разбере не ги ли чака някой, по-точно — кой ги чака.

Стигнаха до Прага вечерта. Реката, малката горичка… и пламъкът на лагерен огън.

Кей спря. Почувства как до него застиват Томи и Артур — неговата малка група.

— Това е баща ми — каза Артур.

Дач не му каза, че това би бил най-добрият от възможните варианти. Той докосна дланта му — кратко, успокоително ръкостискане — и тръгна напред.

Вячеслав Шегал се изправи срещу него. Разделени от пламъка на огъня, двамата мъже се гледаха един друг.

— Съвсем не се представи зле — каза Шегал. — Но все пак загуби.

— Защо създаде това? — попита Кей, сякаш не го е чул.

— Вече ти казах, Кей. Ти си глупак. Нашият свят…

Дач стреля, без да изважда пистолета от джоба си.

Зарядите на „Конвоя“ осветиха лицето на Шегал, превръщайки го в пламтяща бяла маска. Клинч-командорът отстъпи, прекарвайки ръка през лицето си. Изрече спокойно:

— Сега е мой ред, нали?

Когато плазменият заряд удари Кей в гърдите, Артур изкрещя и се хвърли напред. Вячеслав го отхвърли с небрежно плясване и пристъпи към проснатия на земята Дач, чиято дреха тлееше.

— Не биваше да го удряш — каза Кей, надигайки се.

Шегал отстъпи. Погледна с любопитство Томи, после и Артур:

— Струва ми се, че някой трябва страшно много да обича външен човек, за да го предпазва Прага. Кой от вас толкова държи на него, момчета?

— И двамата — каза Томи.

— С какво си ги спечелил, Кей? — Шегал не изглеждаше обезкуражен. Той тръгна към Дач, който леко се сви, заемайки отбранителна стойка от пауъркилинга. — Ти си просто човек. Няма да се справиш.

Дач чакаше.

— Не мога да те убия… тук. — Шегал се разсмя. — Но нали има и друг вариант?

Скокът му беше неуловим за погледа. Кей и Шегал се сляха в едно цяло във вихър от удари и отбивания. Двубоят между професионалисти никога не продължава дълго — и този не направи изключение.

Пръв падна Дач — пропуснат удар в главата го зашемети за миг. Шегал се наведе над него, сваляйки от колана си чифт белезници. Няколко щраквания — и той се изправи, вече спокойно.

Кей остана на земята, с приковани за глезените ръце.

— Това е всичко, момче. — Шегал се усмихна. Лицето му беше цялото в кръв, един от пръстите на ръката — счупен и неестествено изкривен, но изглежда това не го смущаваше. — Сега ще полетим към границата на Злата земя и там ще разрешим всички проблеми, нали? Ти и така наговори излишни неща на разпита, обърка императора. Защо трябваше да обвиняваш в божествена същност обикновен оперативен работник?

— Ти си ненормален — прошепна Дач.

— Стига. Това е просто забавление, игра. Целият ви свят не беше нищо повече от фантазия. Много весела и интересна. И когато намерих своя Праг, аз го направих реалност.

Шегал погледна косо изправилия се Артур. Изрече с леден глас:

— Не те съветвам. И двамата сме неуязвими тук, но аз ще ти причиня повече болка.

— Спри, Арти! — извика Дач.

Шегал кимна:

— Така. Слушайте го. Разумът му започна да се връща… Кей, ти се опита да подлудиш императора — всичко около нас било халюцинация, значи. Нима се чувстваш илюзия? Всичко е значително по-просто. Вие сте реални и свободни. Вие съществувате. Но аз исках светът да бъде такъв. И тези, които се издигат над тълпата, са длъжни да играят по моите правила.

— Твоите правила са безумие — просъска Артур.

— Успокои се, момче. На мен ми е нужен един от вас двамата. Но само единият. Помисли над това.

Шегал измъкна от джоба си пластинката на предавателя. Включи го и изрече сухо:

— Дежурният, свържи ме с резиденцията на императора… Какво?

Той стоя минута, притиснал към ухото си издаващата слаби звуци пластинка. Човек с нормален слух не би могъл да го подслуша.

Но Кей Дач беше роден лингвист. Той започна да се кикоти, когато чу за изчезването на императора. После отново — когато долови думата „амнистия“.

Клинч-командорът го ритна в ребрата. Отстъпи леко, крещейки в предавателя:

— Предайте, че Дач е убит! Не ми пука за нарежданията на временния съвет! Само императора…

Шегал млъкна.

Дач престана да се смее, защото реши, че не е чул добре последната фраза. Тя беше безумие, тя беше невъзможна.

Шегал прибра предавателя. Много бавно и внимателно. Приближи се към Кей.

— Е? — попита Дач. — От какво се страхуваш? Този свят е твой. Създаден е от твоята мечта.

Клинч-командорът подхвърли на Артур ключовете от белезниците. Наведе са над Кей, който млъкна.

В очите на Вячеслав можеха да се различат тъгата и обидата на излъгано дете.

— Ще намеря император Грей — прошепна той. — Ще го убедя… ще го принудя да се върне. Не бързай да се радваш.

— Защо не опиташ да ме удариш? — каза Кей.

Шегал не се помръдна.

— Слугата си остава слуга. Нали? Дори и в мечтите си.

Клинч-командорът се обърна и тръгна към капсулата. Кей гледаше след него, докато Артур и Томи му сваляха белезниците. Гледаше и слушаше, докато пламъкът на двигателя се изгуби сред звездите, а бученето му се превърна в тишина.

— Защо си отиде той? — попита Томи.

— Страхувам се, че от чувство за дълг и вярност. — Кей се изправи. — Страхувам се също, че сега ще започнат да ме търсят още по-усилено. — Той намигна на Томи. — Момчета, струва ми се, че вече не е необходимо да вървим по-нататък. Но аз все пак искам да видя Бога.

9

Следователят беше объркан. Рашел усети това веднага — по неразбиращия поглед и неуверената, едва ли не учтива усмивка.

— Длъжен съм да ви прочета част от завещанието на императора — каза той вместо поздрав.

Рашел потрепна. Следователят погледна косо невключвания от два дни видеоекран и се намръщи с досада:

— Преди осем часа император Грей изчезна от двореца. Преди един час завещанието му беше отворено и бе обявено за случилото се. В завещанието има една точка…

— Как така е изчезнал? — тихо попита Рашел. Тя така и не бе слязла от леглото при появата на следователя, продължаваше да седи, обхванала с ръце коленете си.

— Ако знаех това — с лека ирония каза следователят, — нямаше да се занимавам с бивши престъпници, а щях да оглавя СИБ.

Рашел вдигна глава:

— Каква е тази точка в завещанието?

Следователят разгъна бледовиолетовата бланка:

— Точка четири… така… „Аз, Опекунът на Таури, съгласно законите на редица планети, които не смятам за нужно да цитирам, оттеглям всички обвинения, както лични, така и обществени, към заговорниците, осъществили покушение над моята личност. От този момент се възстановяват всичките права и свободи, дадени им като граждани на Империята.“

Следователят направи пауза и добави:

— Подписите на свидетелите и императора са общи за целия документ. Затова не ги прочетох.

— А кой е новият император?

— Засега не е обявено. На върха цари страхотен смут. — Следователят изведнъж се отърси от официалното държане, моментално превръщайки се от инструмент в човек. — Опитаха се да изкарат завещанието незаконно, написано в момент на умопомрачение, но изглежда не са успели. Грей е избрал страшно влиятелни свидетели. Ще огласят последната точка, когато намерят и откарат на Тера приемника на императора.

— Ясно. Значи аз съм свободна? — попита Рашел.

— Да, разбира се. Такава е волята на императора… макар че нищо не разбирам. Можеш да си идеш у дома, момиче.

— Не мисля, че сега имам дом — сериозно отговори Рашел.

Следователят кимна. След кратко колебание предложи:

— Ако искате да ви изведа през служебния изход? Там също дежурят журналисти, но все пак…

— Благодаря. А можете ли да ме придружите до болницата, при сестра ми?

— Да, но се страхувам, че тя вече знае кой е виновен за случилото се.

Рашел сви рамене:

— Значи е още по-наложително да отида. Нали помните, че в детството ни учеха да молим за прошка?

— Учеха ни още да не предаваме приятелите си, роднините и Империята.

— А ако едно от предателствата е било неизбежно?

— Винаги може да се намери компромис, момиче.

Рашел стана. Пристъпи към следователя, застана плътно до него. Приближи устни до ухото му и прошепна:

— Не. Не винаги. И тогава трябва да избереш тези, които могат да простят.

Тамура вече беше успял да съжали за постъпката си. Да се премести от солидния отдел на „аТан“ системите в „Линията на бляновете“ — каква глупост! Естествено, беше с по-висока заплата, а перспективите изглеждаха великолепни. Но му беше достатъчна само една седмица, за да осъзнае — този път Стареца е сбъркал.

„Линията на бляновете“, пътят към божествената същност, не се продаваше добре. Телевизиите не преставаха да въртят реклами, вестниците и списанията бяха изпълнени със заглавия от типа на „Защо отивам…“, но бумът от първите дни не се повтори. Апаратурата обслужваше не повече от десет клиенти за денонощие. И то какви! Нервни, пъпчиви младоци, чиито пари миришеха на кражби, а очите им излъчваха страх; истерични жени, обясняващи как ще страдат мъжете, които не са ги оценили; тихи, спретнати мъже на средна възраст, от чиито поглед Тамура го побиваха тръпки.

Първият днешен клиент (първият, а вече наближаваше пладне!) поне не изглеждаше ненормален. Възрастен, пълен, в строг костюм и уродливи розови очила, скриващи очите. Дребен чиновник, така и не спестил за аТан, или учен, решил, че талантът му не се цени достатъчно… Само Единната воля знаеше истината…

— Нали мога да сменя платен аТан срещу „Линията на бляновете“? — поинтересува се той.

Тамура кимна. Тази възможност беше въведена от Къртис преди два дни. Но не предизвикваше особен ентусиазъм.

— Добре… — каза сякаш на себе си старецът. — Разбирате ли, нямам пари. Никога не съм се нуждаел от тях.

Тамура усърдно закима. Тази работа изискваше човек да притежава умението да изслушва.

— Страхувах се, че такава дреболия ще се превърне в проблем — продължаваше да говори старецът. — Сега ще се опитам да си спомня номера.

— Не се вълнувайте. — Учтиво усмихвайки се, Тамура извади скенера и го прекара над главата на стареца. Разсеяно погледна цифрите.

Осемдесет и девет.

Старецът бе сред първите сто потребители на аТан. Тамура въведе номера в компютърния терминал — светна зелено огънче, аТанът бе в сила.

— Само минутка — каза Тамура, опитвайки се отчаяно да си спомни къде беше резервният скенер. Номерът на невронната мрежа беше не просто древен, той му бе и странно познат.

— Да, спомних си! Осемдесет и девет! — с гордост съобщи мъжът. След кратко колебание Тамура остави прибора встрани. В края на краищата, това не беше негова работа.

— Запознат ли сте с действието на „Линията на бляновете“? — Той подаде на стареца листа с условията на договора. Мъжът се подписа, без да поглежда документа.

— Запомнете, „Линията на бляновете“ е едностранен процес и връщането в нашия свят ще бъде невъзможно.

— Разбирам. Път с един възможен край, всякакви мечти…

Тамура почувства някакво леко смущение. Прииска му се по-бързо да свърши с тази работа и да си побъбри с приятелите за клиента от времето на Смутната война, решил да премине през „Линията на бляновете“. Дори след няколко халби бира нямаше да му повярват, но нали разполагаше със снетия номер в скенера и с бланката на договора върху масата.

— Подпишете се. — Той подаде писалка на стареца.

Отново му се стори, че клиентът не чете документа. Едва когато човекът се върна няколко страници назад, за да сравни някакъв заплетен параграф с правилото, на което се позоваваше, Тамура осъзна, че старецът просто е свикнал да работи с огромно количество документи.

Чиновник от планетарната администрация?

Тамура твърдо реши да убеди момчетата от централните архиви да нарушат закона и да узнаят името и професията на този клиент.

— Готово. Вашите условия ме устройват. — Старецът хвърли документа през масата. Тамура се въздържа от забележка — в края на краищата човекът си отиваше завинаги.

— Постарайте се колкото се може по-ярко да си представите идеалния свят. Той ви чака — каза Тамура, докато стартираше централния компютър. Някъде зад стените на кабинета му оживяваха системите, които по всички човешки закони не би трябвало да работят.

— Нима това ще помогне? — с лека ирония се поинтересува старецът. — Според осма точка на договора „Линията на бляновете“ реагира на подсъзнателните, истинските мечти.

Тамура сви рамене:

— Е… така е прието да се казва. Още не сме успели да създадем собствени традиции.

— Разбирам. — Старецът се изправи. С лекота — явно все още беше в добра форма. — Е, всичко хубаво.

Тамура разблокира и отвори вратата, водеща към комплекса с апаратурата. Не знаеше как трябва да се държи, но все пак попита:

— Как мислите, какво ви очаква?

Мъжът се спря, сякаш този простичък въпрос го смути.

— Аз… честно казано, не знам.

Тамура виновно се усмихна. Но старецът изглежда реши да даде някакъв отговор:

— Струва ми се, че там ще бъде тихо. Тихо и обикновено.

Вече от коридора той добави:

— Много ми се иска да вярвам…

Дребният японец изтри потта от челото си. Никога, дори след най-напрегнатите работни дни в „аТан“, не се беше чувствал толкова изнемощял, колкото след този обикновен разговор. Вероятно натрупалата се в стареца умора изтичаше навън, отравяйки всички и всичко. Добре, че този човек бе отишъл там.

Далечното, едва доловимо бучене на апаратурата успокояваше. Тамура се разходи из кабинета, разсеяно плъзгайки поглед по познатите до безумие рекламни плакати. Не се чувстваше готов да приеме следващия клиент, но щеше ли изобщо да има такъв?

После Тамура се вцепени, спирайки погледа си върху прочетения отдавна и полузабравен текст.

„Един от първите клиенти на аТан-технологията стана император Грей. Невронната схема номер осемдесет и девет подари на хората неговия безценен гений…“

Тамура усети, че му прилошава.

Ако беше по силите му да прекъсне работата на „Линията на бляновете“, би го направил. Но след включването системата работеше абсолютно автономно.

Току-що със собствените си ръце беше лишил Империята от император. Вече нямаше значение дали е бил гениален мислител или просто ловък интригант, добър или лош човек… Император Грей беше тръгнал по пътя, от който, както беше успял да се убеди Тамура, се възползваха само неудачниците.

Като насън той взе скенера от масата и изтри показанията на индикатора.

Нямаше да каже на никого за това. Никога.

10

— Според мен той плува — каза Артур. Томи се вслуша. Наистина, наред със звука на течението долитаха и ритмичните удари на ръце.

— Не на всички е дадено да ходят по водата. Нали, братче? — Томи с ритник вкара един от клоните в огъня. — Кей все пак е различен от нас. Обикновен човек, а не месия. Затова пък умее да плува, което също е полезно.

Артур не се засмя:

— Да, сигурно. Ще видим ли как ще премине през Прага? Вие с Кей тогава видяхте ли нещо?

Сякаш в отговор на думите му правоъгълник от светлина разкъса тъмнината на нощта. Врата, отворила се към деня, бе полузакрита от човешки силует. После се затвори.

Томи погледна Артур. Нежно и тъжно — по този начин старците гледат детските си снимки.

— Сега Кей ще зададе въпросите си и ще получи отговорите. После ще се върне — непременно, защото ти го чакаш. Само не го изоставяй, Арти. Той има нужда да воюва за някого.

— Защо говориш така?

— Защото аз няма да дочакам Кей. Ще се разходя по водата и ще мина през Вратата.

Дълго се гледаха, после Артур извърна поглед.

— Нали сам разбираш — търпеливо каза Томи, — аз не съм нужен на този свят. Тук ще съм само ценен заложник, възможен приемник на Къртис, трофей.

— Нужен си на мен!

— Не, Арти. Не е така. Може би вече умея някои неща, но ето че времето, в което човек се учи, отминава. Ти винаги ще помниш, че аз съм на истински шестнайсет, а ти си и на дванайсет, и на двайсет и две едновременно. Нека по-добре да се сбогуваме завинаги. — Той разроши косата на Артур с неволния жест на възрастен, разговарящ с преждевременно развито дете.

— Ти искаш „Линията на бляновете“ — прошепна Артур.

— Да. И то не така, както в „аТан“, а да погледна в лицето на Бога. Да видя първо себе си.

— Това е страшно.

— Знам. Но нали ти издържа? И Шегал. Разбираш ли, аз също искам живот-приключение. Безкрайна игра.

Артур стана, сякаш опитвайки се с повечето си сантиметри да си придаде тежест и убедителност.

— Томи, та нали видя как свърши всичко за Шегал!

— Той е глупак. Той иска винаги да печели. А това не е необходимо. Трябва да продължиш да живееш, какъвто и да станеш — обикновен войник или император. Кей ми каза наскоро, че имам право да си отида, когато реша. Той нямаше предвид „Линията на бляновете“. Но каква е разликата? Кажи му, че съм се възползвал от свободата си.

— Там няма да ни има нас.

— Ще ви има, непременно. — Томи също се изправи и бързо целуна Артур по челото. — Всичко хубаво, братко. Аз вероятно съм същият като Шегал. Може би моят Каилис прилича на неговия свят? — Той отстъпи от огъня. — Поздрави Кей. Кажи му, че въпреки всичко много го обичам.

— Томи! — безпомощно извика Артур.

Но нощта мълчеше.

После в тишината се чу отчетливо пляскане на стъпки.

След това в тъмнината бликна светлина.

Артур Къртис седеше до догарящия огън и плачеше. Той вярваше само в едно — че Кей ще се върне. Че по някакво чудо двамата ще се промъкнат през всички препятствия.

Но първо Кей трябваше да се върне.

Кей Дач стоеше над пропаст.

Небе.

Безкрайно небе, синьо и мъртво, без нито едно облаче.

Океан, белезникавосинкав, спокоен, с лениви вълни, сякаш залян с масло.

Дори хоризонтът не можеше да се различи на мястото, където се събираха водата и небето.

Сух пясък под краката, палещ слънчев диск в зенита.

Тишина.

Никой.

Никой и никъде.

Никой и никъде — навсякъде.

Кей Дач, за когото нямаше Бог, седна на пясъка. Шумоленето от движенията му се стори като гръм.

— Ето — каза той. — Дойдох, нали така?

Тишина.

— Ако премина „Линията на бляновете“, същото ли ще видя? Не, не бива да ми отговаряш. Просто ще поседя малко. Знаеш ли, толкова уморен се чувствам, сякаш съм на четиристотин години.

Дач загреба шепа пясък. Бавно разтвори пръсти — сивата прах се завъртя и изтече.

— Странно. Ти все пак ми отговори. Всеки получава своето. „Линията на бляновете“ не води към рая… ако за теб няма рай. Не може да стане Бог онзи, който вече не е станал Бог. Нито пък може да стане император онзи, който е роден да бъде вечен редник… вечен слуга.

Той вдигна очи. Искаше му се да види поне нещо живо, поне някакво движение. Да усети полъха на вятъра.

Нищо.

— Струва ми се, че всичко това не е истина — каза Дач. — Може би е част от мен, но не е цялата истина.

Помълча малко.

— Смешно е да се разкайваш, когато Бог не си е вкъщи… какво пък. Просто бях себе си. Винаги. И не очаквах нищо. Толкова е хубаво — да градиш планове, да мечтаеш… Но не и за мен. Аз не обичам илюзиите.

Кей се надигна, навеждайки се над пропастта. Пясъкът засъска, потичайки надолу. Но дори и това движение беше кратко и не остави след себе си следа.

— Знаеш ли, имам толкова много работа — каза той. — Две хлапета, едното от които изобщо не се е научило да бъде възрастен. Момиче, което иска да се науча да обичам. Милиони убийци и стотици планети. И защо стоя тук… изобщо не знам. Ти нали няма да ми подскажеш — никога и нищо. Нали и без това винаги си бил в мен — и си мълчал, дори когато съм те убивал.

Под яркото слънце, застинало в небето, човекът изглеждаше крехък и слаб. Но той беше единственото, което умееше да живее.

— Само трябва да изляза обратно — каза Кей. — И това е всичко. Ще се справя. Длъжен съм да се справя, щом се получава така.

Той се обърна и тръгна. Към Прага, зад който беше единственият и неповторим свят, хората, които обичаха живота и хората, които обичаха смъртта.

Кей Дач повече не се огледа.

Струваше му се, че е достатъчно само да се обърне, и ще види нещо: сянка на движение, искрица живот. Може би просто птица, носеща се във висините сред далечни ветрове. Изпращащи го с ревнивия поглед на хищник жълти очи…

Но Кей Дач никога на гледаше назад.

1995 г.