Императори на илюзиите

1

— На Вселената не са й познати понятия за добро и зло. Взимайки за отправна точка морала на чуждите раси или дори на различните социални групи при хората, ще получим толкова разнообразни резултати, че критериите съвсем ще се изгубят. Етично ли е унищожаването на слабите индивиди? Да, от гледна точка на булратитата или на обществото на Кийт. Етично ли е унищожаването на потенциално разумните чуждопланетни видове? Да, от гледна точка на всички раси с изключение ма алкарисианите и псилонците.

Изправихме се пред проблема за общия морал в момента, когато човечеството започна галактическата експанзия и изгуби единството си. Нито църквата на Единната воля — заради своята синтетичност, нито властта на императора — поради неизбежната гъвкавост на управлението, не са способни да дадат на хората колективни морални ценности. Най-тъжното е, че всеки опит да се установи в социума единна етическа система ще стане причина за неговия разпад, тъй като измененията в психологията на жителите на различните планети са отишли прекалено далеч…

Кей, облегнат в креслото, слушаше тихия глас на кораба. Добре школуван глас, без нито капка емоции в него. Когато в командната зала влезе Томи, Дач му хвърли само бегъл поглед.

— Идеално решение на проблемите на морала би било такова общество, където всеки индивид ще е абсолютно независим от останалите и ще може да действа в съответствие със своите представи за добро и зло. Подобен свят вероятно би бил чудовищен от гледната точка на един външен наблюдател. За щастие това е невъзможно, тъй като ще изисква създаването на милиарди вселени — по една за всеки разумен организъм.

Сегашното положение на нещата се облекчава от разнообразието социални структури и развитието на междузвездния превоз. Всеки трудоспособен човек е способен да си плати пътуването до свят, който му импонира. Законът на Империята за свободата на миграцията, един от малкото реално действащи закони, дава юридическо право на такава постъпка. Обаче самият факт на съществуването на комисиите за бракуване на Кийт или традицията на ранните бракове на Култхос изглеждат аморални от гледна точка на другите колонии и пораждат напрежение и конфликти, подобни на Таурийско-Ротанския сблъсък. Още по-сложна ситуация възниква в случаите, когато в конфликта се включват чужди раси. Трагедията на Хааран, завършила с чудовищно по мащаби и жестокост клане на беззащитни граждани на Империята, повдигна този въпрос напълно реално.

Остава да се признае, че ако някакво чудо не даде на хората — а в идеалния случай и на останалите раси — универсални етични закони, напрежението ще продължава да се покачва. Ще изминат десетки или стотици години и социалният антагонизъм ще разцепи Империята.

Като се оставят настрана подробностите, мога да кажа, че говоря за пришествието на Бога. Само свръхсила, непостижима за разбиране, е способна да стане онзи авторитет, пред който човешкият индивидуализъм ще склони глава. Замяната на понятието „Бог“ с понятието „Воля“ стана отражение на нашето разединение. Време е да се върнем към извора и да почувстваме страх от небесата.

Дач се засмя. Каза, обръщайки се към Томи:

— Страх от небесата — това е правилно. Полезно е.

— Какво слушаше?

Кей даде команда:

— Етикет!

— Академик Николай Левин от Имперския институт за социални проблеми. Статия в „Ежедневен имперски дайджест“ от седемнайсети май петстотин и шейсета година. Следващи публикации…

— Достатъчно. Забавно, нали, Томи? Сред булевардната мътилка в ежедневника се промъква статия на социална тема. А после се дублира двеста пъти из цялата Империя.

— Къртис?

— Да. Баща ти подготвя почвата за „Линията на бляновете“. Още един-два месеца — и той ще обяви, че проблемите на Империята са решени. Можеш да получиш свой свят… ръководен от твоя морал.

— Ясно. Дач, а ти изобщо ли не искаш „Линията на бляновете“?

Кей се поколеба:

— Искам. Само идиот може да се откаже от изпълнение на желанията. Но това е прекалено голям подарък за чуждите раси — да си отидем от Вселената. През цялото време бих си спомнял за останалия зад гърба ми наш свят.

— Аз също.

— Лъжеш, нали? — равнодушно каза Кей. — Ти нямаш никакви чувства към реалността — нито любов, нито омраза. Ти тръгна с мен, а не с Къртис само защото ролята на копие на клонинга е прекалено незавидна. Дори Артур, възпитан от Къртис като син, всъщност няма никакво значение. Ти щеше да бъдеш още по-безпомощен. Ходеща грешка, напомняща за отдавнашен неуспех.

— Е, и какво? Все едно, щях да живея по-добре, отколкото под твоя опека.

— Разбира се. Но нали тръгна с мен.

— Защо не си…

Дач се засмя:

— Дори знам защо, колкото и прах да ми хвърляш в очите. Ти завиждаш на Ван Къртис и се надяваш като объркваме плановете му да станеш равен с него. Не като Артур — помощник по неволя, пародия на син, а като пълноценен партньор, брат. Ако реша да унищожа Ван Къртис, ти ще се опиташ да ме убиеш. Позната работа и според теб — лесна.

Томи мълчеше. Дач се пресегна и го потупа по рамото:

— Не разчитай на това, момче. Още никой не ме е убивал два пъти.

— Ако наистина го мислиш, би трябвало ти да ме убиеш — злобно произнесе Томи. — Или да ме продадеш в някой публичен дом на Джиенах.

— Защо да го правя? Нямаше да имам голяма полза, а и щях да си изгубя компанията — Кей погледна косо екрана. — Закопчай си колана, близо сме до изходната точка.

— Не си прав. Отношението ми към теб е много добро.

— Добро — това е повече от нищо. Ние така и не успяхме да станем приятели — ето кое е неприятното. Партньори с временно съвпадащи интереси — да. Но нищо повече.

— Ти изобщо нямаш приятели!

— Това е разкош, за който съм недостоен…

Корабът завибрира — хипердвигателите се изключиха. На екраните за визуален обзор тъмата се смени с белезникава мътилка.

— Гробище на неродена материя — каза Кей. — Вероятно алкарисианската вероятност изглежда по този начин. Сега минаваме през трилиони несъществуващи светове.

— Поет…

Избухване — и отново тъмнина върху екраните, разредена от искричките на звездите.

— Излязохме далеч — отбеляза Томи.

— Не можеш да се приближиш до нормални планети с нашия кораб. Таури има доста прилична отбранителна мрежа — ако забележат колапсарния генератор, ще ни направят на пух и прах. Подготви ли капсулата?

— Ако говориш за ръждясалия ковчег, който купи на битака — да, подготвих го. Изключих блока за безопасност и пултът се разблокира.

— Браво. Събирай багажа, аз ще разположа кораба във висока орбита.

Томи тръгна към капсулата с леко клатушкаща се походка. Гравитационният генератор беше регулиран през пръсти и полето на изкуственото притегляне се отличаваше със странна неравномерност. Юношата се спря на вратата:

— Кей, защо все пак Таури, а не Ендория?

— Тук живее една жена, в която бих могъл да се влюбя.

— Защо „би могъл“?

— Не си подхождаме по възраст.

Ако Рашел слушаше този разговор, радостта й нямаше да трае дълго.

— А, онова момиче… — промърмори Томи.

— Не, онази старица.

2

Рашел дойде при Хенриета три дни след скарването им. Лошото време продължаваше — ледени ветрове и кратки поройни дъждове, унищожаващи остатъците от реколтата. Впрочем, сега това наистина беше заради повреда в климатизатора — балансът между търсенето и предлагането беше възстановен.

— Донесох ви ябълки — съобщи момичето, без да поздрави. — Имаме още малко, а от вашата градина са ометени до една.

Старицата, занимаваща се с доста необичайна дейност — разглобяването на древен лъчев пистолет „Кариера“ — сложи настрана оръжието. Погледна замислено Рашел.

— Мислех, че ще си обидена още поне седмица…

— Изобщо не съм се обиждала. Просто не съм съгласна с вас.

— Седни. Не, първо отнеси ябълките в кухнята. И включи печката.

Когато след няколко минути Рашел се върна, лъчевият пистолет беше изчезнал някъде, отстъпил мястото си на поднос с кафеник.

— Питай — добродушно каза старицата. — Всичките ти желания са изписани на лицето ти, момиче.

— Как да постъпя в Лигата на телохранителите?

Хенриета издаде странен звук — нещо средно между изхилване и вдишване:

— Много лесно. Когато след две години станеш пълнолетна, можеш да подадеш молба в местния филиал на Лигата, да платиш вноска и да получиш категория „М“. Ако след година набереш петдесет бала по скалата за сложност, ще преминеш в категория „Н“ — това е вече пълноправен член на Лигата. Още сто бала — категория „О“. И така до категория „П“ — дванайсетата, най-високата от общите степени.

— А какво означават тези букви?

— „П“ — пазител, „О“ — опекун, „Н“ — наблюдател…

— А „М“?

— Месо.

Рашел мълчеше.

— От група „М“ в група „Н“ минават около 40 процента. Останалите плащат изходна вноска… или загиват.

— А Кей в категория „П“ ли е?

— Не. Той е в първата стотица — това са вече личните категории. Той имаше „С“, доколкото си спомням.

— Смърт? — момичето вдигна поглед.

— Да. Браво. Личните категории са само три. „А“ — ангел, „Д“ — дявол и „С“ — смърт. Те се характеризират с улегнал стил на работа.

— Не можете да ме разубедите.

— И през ум не ми минава. Ако искаш, отиди в Лигата — дори ще ти помогна да тренираш. Притежавам най-почетната категория „П“. В Лигата можеш да се научиш на много, друг е въпросът, че това няма да ти помогне да намериш Кей.

— Ще видим…

На вратата се почука — фино и деликатно. Хенриета се намръщи:

— Изглежда се увлякох приказките… или съм оглушала на стари години. Отвори.

Рашел стана, обръщайки се към вратата, но тя вече се отваряше. Хенриета не помръдваше, само беше отпуснала ръка към кошницата с плетката.

На прага стояха Кей Алтос, член на Лигата от категория „С“, и строен тъмнокос юноша, който се стори смътно познат на Рашел. Носеха шорти и леки ризи — подходящи на Таури винаги, освен през последните няколко дни. Двамата бяха вир вода.

— Ще живееш дълго, Алтос — каза Хенриета, изваждайки ръка от кошницата.

— Съмнявам се, госпожо полковник. Между другото, за приятелите съм Дач.

— Така ли? Е, какво пък — старицата внимателно стана от креслото, — вероятно ще се съглася да те наричам така… Здравей, Артур.

Юношата поклати глава.

— Това не е Артур — Кей изгледа проницателно Рашел. Усмихна се, забелязвайки сребърната халка. — Здравей, партньоре. Пораснала си… Раш.

Девойката леко кимна. На устата й изгря усмивка, неуверена като зимен изгрев.

— Здравейте…

— Освен да те прегърна — Хенриета бавно пристъпи към Дач. — Изумена съм… признавам си.

Тя потупа Дач по рамото. Ехидно се поинтересува:

— Как е рибата на Марета? Кълве ли?

— Долетяхме от Джиенах. — Кей деликатно пое ръката на старицата и я докосна с устни. — Полковник, нуждая се от вашата помощ.

— Само ти?

— Не. Империята. Расата. Светът се разрушава… госпожо Каховски.

— Отдавна не бях чувала такива думи… и това име — гласът на старицата стана леден. — Аз съм възрастна жена, гражданка на спокойна планета.

— Няма време за игри, полковник Каховски. Задава се война… по-страшна от Смутната.

Рашел с усилие откъсна поглед от Кей и погледна Фискалочи, която той упорито наричаше Каховски. Сбръчканото лице се беше изкривило.

— Какви ги дрънкаш, Дач? Ти не знаеш каква беше тази война.

— Знам какво ще е бъдещето. Събудете се, Ванда. Умолявам ви.

Каховски прехапа устни. Изрече навъсено:

— От теб изтече цяла локва, Кей. Наваля ли ви дъждът?

— Стана традиция Таури да ме посреща с лошо време.

— Много голяма чест. Помниш ли стаята, в която живееше?

— Да.

— Преоблечете се. В гардероба трябва да има дрехи с вашите размери. Как се казваш, момче?

— Томи.

— Брат на Артур ли си?

Томи и Кей се спогледаха. Дач кимна.

— Аз съм резултат от лъжлив аТан. Копие на Артур… копие на клонинга на Къртис Ван Къртис.

— О, богове — Ванда вдигна ръка към устните си с почти непресторен жест. — Какво още? Не… идете и се преоблечете.

Кей кимна. Минавайки покрай Рашел, така и неотместила се от мястото си, той докосна с устни челото й.

— Ще полудея — каза старицата, гледайки как те се изкачват по стълбите. — Или вече съм полудяла.

3

Дач бързо прерови гардероба. Имаше страшно много дрехи. Интересно защо самотната старица, чиито мъж изглежда изобщо не се появяваше вкъщи, притежаваше такава колекция? Костюми, екипи, туники, рокли — всякакви размери и модели.

Той намери светъл костюм със спортна кройка, който му беше почти по мярка, синя риза и къса бяла вратовръзка с дребна емблема на Лигата на телохранителите. Кей не възнамеряваше да крие професията си и вратовръзката му се стори напълно уместна. Томи избра черен екип, сякаш напук на Дач. На Кей му беше все едно. Миналото, недоловимо като алкарисианските „вероятности“, оживяваше наоколо.

— Тук домъкнах Арти след компенсатора. Беше в безсъзнание и го сложих в тази стая. Самият аз разправях нещо на Хенриета и мъжа й. Забавен старец; според мен нямаше търпение да се върне в центъра за управление на времето, при компютъра си. Маниак на тема игри, като теб.

— Аха. — Томи се повъртя пред огледалото, оглеждайки се придирчиво. Приглади мократа си коса и занавива ръкавите на екипа. Очевидно по някаква младежка мода.

— Тук вероятно са го хванали… — Кей огледа стаята, сякаш разчитайки да намери следи от отдавнашния погром. — Покойният булрати и механистката…

— Хванал го е меклонецът — каза Томи. — И не тук, а в онази стаичка, в която е живял. Артур ми го разказа по пътя към Граал.

Кей замълча, прецизно завързвайки вратовръзката. Отмести Томи от огледалото.

— Като на сватба си — съобщи му Томи. — Трябва ти само малко грим и ще си супер.

— Ще си навлечеш неприятности.

— Е, стига де. Казах го с най-добро чувство.

— Меклонецът обичал дъждеца… Разпозна ли стила ми на общуване с полковник Каховски?

— Откровеност?

— Пълна. Това не може да се имитира.

— А с момичето?

— Още не знам… — Кей погледна Томи. — Но не си и помисляй да я обиждаш. Тя беше мой партньор, макар и в една-единствена схватка.

— И през ум не ми минава…

— Добре е да продължава да не ти минава. Да вървим.

Оказа се, че долу няма никой. Затова пък вратата към трапезарията беше открехната и оттам се дочуваше лек шум.

— Аха, ще закусваме — със задоволство произнесе Томи.

— Ще обядваме. Налага се да минем на местното време.

В сравнение с дървените стени и ръчно изработените мебели на гостната, трапезарията изглеждаше по коренно различен начин. Изглежда, това късче от къщата с немалък успех имитираше обстановката във военните кораби: матовосиви стени, анатомични столове, покрита с керамичен слой маса. Само креслото, в което седеше Ванда, беше същото като в гостната — тапицирано с велур чудовище, в което биха се събрали двама.

— Носталгия по младостта, Кей — каза старицата, улавяйки погледа му. — Нещо обичайно за ветераните… някои дори приспособяват стари корвети за живеене.

— А вие се задоволихте с трапезарията.

— Кухнята е женска работа, нали? Кухнята, киберцентърът и кушетката — трите „К“, заради които ни държаха във флота.

— И задържаха ли ви? — Кей седна до масата и без да гледа, посегна към пулта, променяйки формата на креслото. Намигна на застаналата до печката Рашел, която бързо се извърна.

— Не, разбира се… Момиче, не умувай! Тази печка предлага доста беден избор от ястия. Включи седмо меню — то напълно ще задоволи двама мъже.

Дач се ухили:

— Седмо? „Рожденият ден на императора“?

— Или „Начало на бойна операция“. С какъв кораб долетяхте, Кей?

— С моя. Той остана на орбита, дойдохме с капсула. Нямахме пари за пътнически кораб.

Каховски поклати глава — с нещо средно между съчувствие и неодобрение.

— Разочароваш ме, Кей. Професионалист от твоята класа да не може да заработи за билети?

— Работата на Джиенах е прекалено мръсна. И твърде често ти се иска да видиш сметката на собствения си клиент.

Рашел се зае да изважда чиниите от печката, финият порцелан изглеждаше неуместно в казармената обстановка.

— Тук постъпих напук на своите спомени. — Ванда явно усещаше чуждото настроение. — Какво да се прави, обичам фините съдове… Рашел, в барчето в гостната има вино. Донеси „Нощта на желанията“, фриволно име, но какъв аромат…

— Полковникът винаги ли те гонка така? — попита Дач след Рашел. Тя се спря и се усмихна — толкова радостно, че на Кей му се прииска да отмести поглед.

— Не, само днес…

— Тръгвай де, Боже мой! Какво си зяпнала стария негодник! — с тънък глас извика старицата. Рашел изхвърча от трапезарията.

— Защо ме разкри пред нея? — попита Ванда, мигновено променяйки тона си. Томи, седнал отегчено в ъгъла на масата, потрепна.

В гласа на Фискалочи-Каховски се долавяше смъртта.

— Ще ни трябват хора, полковник — спокойно отвърна Кей. — Рашел е момиче със способности, ще бъде подходяща. Нека знае всичко.

— Какво „всичко“? Защо е необходимо? Ти решаваш някои неща вместо мен, Алтос… пфу… Дач!

— Просто не се съмнявам във вашето решение — смирено изрече Кей. — А Рашел е страшно умно момиче, доколкото виждам — физически развита…

— Ти си боклук! Това момиче вече от четири години е влюбено в теб! Само не ми казвай, че не го забелязваш. Искаш да я забъркаш в своите шибани игрички? Останало ли е у теб нещо човешко?

— Боклукът — отвърна Кей, вдигайки поглед.

Каховски мълча секунда. После избухна в тънък, задъхан кикот:

— Дач… ама че си говедо… аз едва кретам, а ти ме разсмиваш… ще ме довършиш…

— Госпожо полковник, нямам намерение да замесвам момичето в нищо — тихо каза Кей. — Но искам тя да чуе всичко, пък макар и в качеството си на арбитър.

— Рашел? — Ванда отново се засмя, този път по-тихо. — Ако кажеш, че възнамеряваш да убиеш императора по време на Преклонението, тя ще се съгласи да презарежда пистолетите.

Томи, който беше успял да се отпусне и отново скучаеше, изфуча, опитвайки се да скрие усмивката си. Каховски го погледна и лицето й стана сурово.

— Мисля, че други ще презареждат пистолетите — сви рамене Кей. — Нима няма да намерите „месо“ за мен, полковник?

4

Император Грей беше в лошо настроение. Обичайно, но зле възприемано от двора събитие.

Рано сутринта той беше наредил да изпратят неговата малолетна приятелка при родителите й, и няколко придворни, очакващи от месец този момент, доведоха дъщерите си „да огледат двореца на императора“. Но надеждите им не се оправдаха — Грей не излезе от спалнята си през целия ден и ту преглеждаше правителствените информационни канали, ту нареждаше да му носят най-странни деликатеси. Така и не опита нито един от тях, отдавайки дължимото само на минералната вода.

Свечеряваше се, когато доложиха на Грей, че патриархът на Единната воля моли за аудиенция.

Църквата никога не е била значителна сила в Империята. Може би защото отдавнашното сливане на религиите беше отблъснало от тях много повече хора, отколкото бе привлякло; или защото, подражавайки на тактиката на Императора, църквата допускаше съществуването на планетарни култове, действащи в нейните рамки; а може би просто заради политиката на ненамеса в светските дела, започната преди много години.

Но формално патриархът беше фигура, равна на императора. И Грей не възнамеряваше да нарушава тази формалност.

През този ден той не искаше официални церемонии. Императорът прие патриарха в личните си апартаменти, което можеше да е или жест на благосклонност, или на пълно незачитане.

Грей винаги оставяше на другите да съдят за подобни дреболии.

Патриархът влезе в малката мрачна зала точно когато приведеният над масичката Грей собственоръчно наливаше кафе в чашките. Мракът се разпръскваше единствено от три свещи в каменен свещник.

— Моите почитания, Ваше Светейшество. — Грей леко кимна, оглеждайки патриарха. — Нали ще споделите с мен скромната ми закуска?

Увитата в тънки тъкани фигура леко склони глава. Лишеният от признаци за пол и възраст глас, променен чрез несложна хирургическа операция, беше тих като ромолене на ручей.

— Благодаря, императоре.

Виолетови стени, купол от черно стъкло над главите им, мебели от тъмно дърво… Грей не знаеше дали подобна обстановка ще се хареса на патриарха. Но би искал да го научи — почти толкова силно, колкото и да узнае истинската му самоличност.

Те седяха един срещу друг — Грей, с настъпването на вечерта сменил халата си с пижама, и патриархът, омотан в екранирани тъкани. Дребният амулет на гърдите му, със сигурност криещ в себе си антискенер, блещукаше, отразявайки пламъка на свещите.

— Церемонията с пиене на кафе, възникнала в древността на континента Америка, е едно от малкото ми удоволствия — отбеляза Грей.

Чашката кафе потъна под плътната тъкан, скриваща лицето.

— Възможно е. Но в древността не са съществували церемонии с пиене на кафе. Вероятно сте зле информиран, императоре.

Грей се усмихна. Смешно би било да се кара с патриарха. Той властваше в сфера, от която Грей изобщо не се интересуваше.

— Вие най-добре знаете, Ваше Светейшество. Известно ми е, че църквата има прекрасни архиви… и информатори.

— Понякога това е полезно. Не са много онези, които проумяват Единната воля до достъпните за човека граници, но затова пък са й верни докрай.

— Радвам се за църквата. Още кафе?

— Благодаря. Имаме прекрасни източници дори при Къртис Ван Къртис.

— Ооо…

— В последно време те са обезпокоени, императоре. И вашето решение да разследвате дейността на Къртис радва църквата.

— Виждам, че имате източници не само при Къртис. Захар?

— Благодаря. Църквата няма нищо общо със светските дела. Но когато се засягат основите на вярата, нямаме право да сме безучастни.

— И с какво Къртис е засегнал интересите на Единната воля?

— „Линията на бляновете“.

— Какво?

— „Линията на бляновете“ — така нарича Къртис Ван Къртис новия си проект. Не ни е известно много, но редица източници са обезпокоени от влиянието му върху основите на вярата.

— Сметана?

— Благодаря. Надявам се, че императорът ще бъде толкова щедър с информацията, която може да му достави клинч-командор Шегал, както и с прекрасното кафе.

Грей се засмя насила:

— Имате великолепни източници, Ваше Светейшество. Малко повече информация не би попречила… на клинч-командор Шегал.

— Достатъчно. Ако е повече, отколкото трябва, сметаната ще похаби кафето, императоре.

— Вие сте неподражаем, Ваше Светейшество. Църквата има ли други проблеми освен плановете на Къртис? Финансиране? Пропаганда?

— Истината е над парите.

— Само когато се опира на тях.

— Ще сме признателни на императора за помощта… ако се появи нужда от нея.

Няколко минути двамата мълчаливо отпиваха от кафето.

— Бих искал да знам светското ви име, Ваше Светейшество — каза Грей.

— За съжаление съм го забравил. Благодаря ви за кафето. Надявам се, че императорът ще посети храма на Единната воля.

Грей се поколеба:

— Възможно е.

— Ще ви почерпя с прекрасен чай. Корените на чайната церемоня наистина водят към далечното минало.

— Миналото отдавна е отминало и никой не знае какво е било.

— Миналото стана настояще, императоре. Достатъчно е да се огледате наоколо, за да го видите.

Патриархът се изправи.

— Ще посетя храма… след Преклонението Ничком и завръщането на Шегал — каза Грей. — Империята цени църквата на Единната воля… и нейната загриженост за единството на човечеството.

Тъмната фигура наведе глава в поклон.

5

— Защо съм длъжна да ти вярвам, Дач? — гласът на Каховски бе едва доловим. Тя самата също почти бе изчезнала в огромното си кресло пред недокоснатите чинии, само чашата с вино се бе изпразнила. — Може да ме лъжеш…

— Защо?

— Не знам. Ти си убиец, Кей. Твоята психика живее по свои закони.

— Вие също сте убийца, Ванда. Вие бяхте Немезида на Империята. Не крайцерите и изтребителите решиха Смутната война, не. Безпощадността, жестокостта, неминуемото отмъщение — ето кое сломи чуждите раси. Никой не умееше да мрази като нас.

— Времето за омраза свърши…

— То продължава от сътворението на света! Вие самата направихте себе си символ на човешката ярост. Вие знаехте какво ви очаква — кървави сънища, които никога не свършват, живот извън закона… Нима искате Смутната война да се повтори?

— Не вярвам на разказа ти, Дач!

— А аз вярвам — тихо каза Рашел. Тя седеше до Каховски — слаба и напрегната, и не откъсваше поглед от Кей.

Ванда махна с ръка:

— Дач, ти ми предлагаш да участвам в заговор срещу императора! На мен, полковника от СИБ!

— Вие служихте не на Грей или на Империята. Вие служихте на човешката раса — според възможностите си и както смятахте, че е необходимо. Именно затова трябва да ме разберете… аз съм също такъв изрод.

— Нима?

— Аз съм онзи лейтенант от Хааран, когото наричаха Шарка.

Каховски замълча, поемайки си въздух.

— Можете да проверите това. Алкарисианите са го узнали, значи информацията съществува някъде. Можете да се убедите, че Томи е клонинг на Къртис. Това потвърждава думите ми.

— Или тях, или че Къртис Ван Къртис иска с чужда помощ да разчисти трона!

— Потърсете информация за Граал. За Злата земя. Отлетете дотам, в края на краищата!

Сега Кей почти мразеше тази стара жена, пред която се бе прекланял. Тя не искаше да повярва, не искаше да се върне в кошмарите си.

— Рашел, отвори прозореца — тихо помоли Ванда. Момичето стана безшумно от масата.

— Повярвайте ми, полковник — прошепна Кей. — Моля ви.

— Томи — старицата бавно обърна глава, — ще ми трябва проба от лигавицата ти… мускулна тъкан… две-три капки кръв… — тя се поколеба, но завърши — и семенна течност. Извинявай, момче. Зная методите за фалшифициране на генотипа и не искам да рискувам.

Юношата се изчерви едва забележимо. Но гласът му изглеждаше равнодушен.

— Разбирам, госпожо Каховски.

— Генетичният код на Ван Къртис трябва да го има във военните архиви, не е проблем… — промърмори под носа си старицата. — Добре… Кей, записа ли разговора с алкарисианина?

— Разбира се.

— Трябва ми оригиналът.

— Направих запис на диск и оптокристал. Ще ги получите.

— Умник. Кей, записите ти ще ги извъртят много добри специалисти. Страшно добри. Всяка фалшификация ще бъде разкрита. Ако искаш, можеш да си тръгнеш още сега.

— Не съм излъгал.

Дъждът потропваше през отворения прозорец — монотонен, утихващ. Рашел бе останала, без да се доближава до масата; мълчеше, сякаш изведнъж бе пораснала.

— Момиче, наистина ми е интересно мнението ти — хрипливо произнесе Ванда.

— Кей не лъже.

— Естествено… Рашел, не си струва да идваш повече тук. Каквото и да решим. Разбираш ли?

Каховски почака за секунда отговор, после рязко попита Кей:

— Какво прави тя?

— Усмихва се — отвърна Кей, отмествайки поглед.

— Лошо момиче. Какъв дявол те накара да дойдеш днес?

— Усетила съм, навярно — сериозно отвърна Рашел. — Още от сутринта чувствам нещо. Кей, ще ме изпратите ли до вкъщи? Не е далеч.

— Нека да сме на „ти“, партньоре — Дач се изправи. — Ще разрешите ли, полковник?

— Идете — тихо каза старицата. — По дяволите… отново всичко отначало… отново кръв, кръв…

Тя гледаше подире им и клепачите й безсилно трепереха.

6

— Ще вземете ли чадър? — попита Рашел.

— Обичам дъжда.

Отразяващото поле сияеше над главата на девойката като смътен блещукащ ореол. Във вечерния полумрак светлината му изглеждаше тайнствена и съблазнителна. Кей хвана Рашел за ръката и почувства как пръстите й потрепнаха. Няколко минути вървяха мълчаливо. Разкаляната почва жвакаше под краката им.

— Кей, а вие… ти нали не излъга Хенриета?

— Ванда. Казва се Ванда Каховски… „Кървавата Ванда“. Не излъгах.

— А защо си е сменила името?

— Порови се в архивите, ще разбереш. Сигурно ти е разказвала много за мен?

— Ами… това-онова…

Рашел се подхлъзна, Кей я задържа с лекота.

— Ясно. И за категория „С“ ли?

— Пет минути преди да пристигнете.

Дач се засмя:

— Наистина ще живея дълго.

— Ние… често си говорим за вас…

Кей спря и хвана момичето за раменете. Погледна я в очите — нежно и тъжно:

— Изглежда е било глупаво от моя страна да ти се усмихвам преди четири години.

Рашел бързо поклати глава. Диадемата върху главата й тънко пееше, разширявайки полето на чадъра в опит да скрие и двамата от дъжда.

— Момиче, откажи се от любовта си към мен, става ли?

— Защо? — рязко попита Рашел.

— Отношението ми към теб е прекрасно. Но не е точно такова, каквото ти е необходимо.

— Това… — Рашел се поколеба — заради Томи ли е? Любовници ли сте?

— О, Боже! Гледай само да не изтърсиш нещо такова пред него. Четири години се мъкнем заедно и това е всеобщо мнение. Томи и без това си има комплекс… Не е вярно, разбира се. Аз съм стандартно ориентиран, а момчето според мен изобщо не се интересува от секс. Той си пада по глупавите игрички, виртуалната реалност.

— Тогава защо?

— Раш, предпочитам да обичам човечеството като цяло.

— Така е по-удобно…

— Умница — нежно каза Кей. — Значително по-удобно. Особено когато тези, които обичаш, ти забият нож в гърба стотина пъти. Честно казано, тогава това става единственият изход.

— Аз…

— Никога не би ме предала? Естествено. Сегашната ти — не. Но ще дойде утрешният ден. Живял съм достатъчно, за да разбера — винаги настъпва следващ ден. Понякога ти се иска да не доживееш до него… и от време на време успяваш. Но утрешният ден така или иначе идва.

— Ама защо сте толкова глупав! Казвам ви, че аз… имам много хубаво отношение към вас. А вие ми говорите за своите разочарования!

Рашел се извърна.

— Извинявай. — Дач се почеса по челото. — Права си. И ми говори на „ти“.

— Добре…

— Раш, просто ми се стори, че ти си малко влюбена в мен. И реших веднага да те предпазя от това.

— Благодаря!

— Мир?

Момичето мълчеше.

— Когато се влюбя в теб, незабавно ще научиш за това — сериозно предложи Кей.

— Когато те разлюбя, ти също ще го усетиш — Рашел погледна Дач. — А ще рискуваш ли да ме целунеш?

Дори Кей да бе изненадан от неочакваната й атака, лицето му остана безизразно. Той се наведе към момичето, силовото поле се плъзна по косите му и се изключи.

Устните й бяха неочаквано опитни, умели — и изведнъж Дач бе жегнат от странно и безсмислено огорчение. Сякаш неочакваното влюбване на Рашел беше правилно. Сякаш на света съществуваше вярност и той, чийто живот беше изпълнен със случайни авантюри, беше в правото си да претендира за тази вярност.

— Тръгваме ли? — Рашел се отдръпна.

— Да вървим — той отново я хвана за ръката. Млад мъж, разхождащ се във вечерната градина с тийнейджърка. Стига моралът на Таури да не се бе променил драстично за последните двайсет години, той не правеше нищо подсъдно.

Впрочем, строго погледнато, му беше все тая.

Дач забелязваше останалата част от пътя с някаква частица от съзнанието си. Беше прекалено уморен, за да поддържа нормален разговор. Добре поне, че и Рашел мълчеше. Когато дърветата свършиха и двамата излязоха на огромна, обрасла с висока трева поляна, по-скоро даже малко поле, в центъра на което имаше къща, момичето се спря.

— Пристигнахме. Кей, искаш ли чай?

Той поклати глава.

— Ето го моят прозорец, на втория етаж. Ще ти махна с ръка. Ще изчакаш ли?

— Ще изчакам.

— Искаш ли да вземеш флаер?

— Защо? Ще се поразходя.

Рашел пусна ръката му и отстъпи към къщата:

— Утре ще дойда.

— Ако Ванда реши, че съм я излъгал, ще намериш два пресни гроба.

Момичето се засмя.

— Сериозно — каза Кей. — Твоята съседка, бабата, е способна и на още по-лоши неща.

— До утре, Кей.

— До утре, Раш.

7

Когато Кей се върна в къщата на Каховски, вече беше съвсем тъмно. Той все пак бе успял да се заблуди; съжаляваше, че не е взел флаера, пък макар и разстоянието да бе само два километра.

Нито един прозорец не светеше, само на покрива трептеше бяло огънче, увенчало тънката спирала на антената. Дач спря при външните стълби.

— Качвай се, качвай се — подкани го отгоре гласът на старицата. — На третия етаж и после по коридора.

Дач безмълвно последва съвета. Коридорът свърши с отворена двукрилна врата, водеща към терасата. В креслото (колко много имаше тук от тези меки символи на упадъка) седеше Ванда Каховски. В дълга бяла рокля, с тлееща цигара в ръка. Кей усети сладкия аромат на наркотика.

— Защо момичетата толкова лесно се влюбват в по-възрастни мъже? — попита Ванда. — А?

— Вероятно…

— Това е риторичен въпрос, Кей. Всеки глупак от времето на Фройд е знаел отговора. Чел ли си Фройд?

— Да.

— Прекалено многостранно развит си за убиец. Дач, супер ли си?

— От Шедар съм.

— Ясно. При теб резултатите са прекрасни, а аз винаги съм смятала, че Грей не е прав с генетичния мораториум. Дач, всичко, което мога да проверя, ще бъде проверено утре по обед.

— Радвам се, госпожо полковник.

Каховски запали още една цигара и му я подаде. Кей си дръпна, без да казва нищо.

— Беше толкова тихо… толкова спокойно… — Ванда говореше, без да гледа Дач. — Година след година… в безкрайната градина. Започнах да забравям някои неща, Кей! А ти искаш да си припомня…

— Нашата съдба е различна от тази на останалите.

— Различна… Какво е предназначението на бодлите, Кей?

Дач мълча няколко секунди, почти затворил очи. После изрече много тихо, с променен глас:

— Никакво не е предназначението на бодлите, цветята ги изкарват просто от злоба.

— Не ти вярвам аз на тебе… — отвърна му с неговия тон Ванда. — Те се стараят да си придадат смелост. Мислят си: щом имаме бодли, всички ще се страхуват от нас…

Пушиха минута, без да се обаждат, сетне Каховски се разсмя хрипливо:

— Браво, Кей. Значи ще разбереш.

— Аз вече разбрах.

— Това е все едно да изхвърлиш старата си обвивка. Тук няма нищо тъжно.

Дач измъкна от кобура под мишницата си „Пчелата“. Предпазителят изщрака.

— При всички случаи е необходимо… — сякаш самонавивайки се, каза Ванда. — Дали ще убивам теб или императора… няма да е с това тяло… Снех аТана си чак на седемдесет, Кей. Ето къде е бедата. От руини ще се превърна в развалина…

— До утре, госпожо полковник — каза Кей.

— До утре.

Дач натисна спусъка. Избухването изтръгна от тъмнината спокойното лице на старата жена, застинало в очакване.

— Лек аТан — каза Кей, хвърляйки цигарата. Повдигна крехкото тяло, за да провери дали креслото се е подпалило. Не, всичко беше наред.

Леглото му беше приготвено в същата стая като преди четири години. Дач заспа бързо и през тази нощ не сънува нищо.

Сутринта на терасата вече нямаше труп, а на площадката пред дома стоеше взет под наем флаер. Кей излезе от къщата само по шорти и половин час се разхожда под лекия вял дъждец. После дочу стъпки.

Ванда Каховски продължаваше да бъде старица. Лицето й беше подмладено, но същият ефект би могъл да се постигне и чрез най-обикновена козметика. Обаче в движенията й вече не се долавяше отпадналост. Само прецизна, пестелива точност и стегнатост. Дори лекото накуцване, което предишния ден го нямаше, изглеждаше преднамерено.

Дач неочаквано си спомни детството си: цирка и старата пси-мутирала пантера, с която дори мршанският дресьор се държеше изключително предпазливо.

— Да погребваш себе си е тъжно занимание — каза Ванда вместо поздрав. Тя беше в зацапан гащеризон с маскировъчен цвят, на колана й висеше къса лопата. — Изключително тъжно. Имам една алея, която е винаги с много хубави ябълки. Органика…

Дач счете за уместно да премълчи.

— Матрицата ми е снета на седемдесет — Каховски се облегна на дървото; не стана ясно дали умората й е истинска или престорена. — И то не сегашните седемдесет, а онези… отпреди два века. Скапана храна, опънати нерви, облъчване, травми, чести раждания. Така че кретам по десет-двайсет години.

— В прекрасна форма сте.

— Не мисля. Впрочем, благодаря за изстрела. Много прецизно и бързо. Може и да е смешно, но все още смятам, че самоубийството е грях… — Каховски се откъсна от дървото и се приближи към Кей. — Между другото, вече проверих нещо. Ти си бил онзи лейтенант от Хааран. Но това са… щрихи към твоята откровеност. Виж, ако моите момчета от електронния отдел на СИБ…

Дач неволно потрепна.

— Моите, Дач! Те са си моите момчета, където и да служат. Та ако те потвърдят достоверността на твоя разговор с алкарисианина, ще поприказваме сериозно. Птичките винаги са усещали кога опитват да ги мамят, така че ако той ти е повярвал, ще ти повярвам и аз.

8

Крайцерът пое по курса си. Част от изтребителите вече бяха направили скок, други десетина висяха наоколо като залепени, а останалите се престрояваха в авангардна група. Императорът беше сам в каютата — зад огромна маса, пред сребристо огледало с изключен екран. В безформения си широк халат и с леко подутото си лице той изобщо не приличаше на „владетел на Ендория и Тера и покровител на колониите“. Гнусливо намръщен, Грей преглеждаше купчина доноси. В ръцете му девствено чистите листа хартия оживяваха, показваха се дребни редове текст, които изчезваха веднага след пускането им. Понякога императорът се усмихваше, но успяваше да запази гримасата на погнуса.

Компроматите за планетарните ръководства престанаха да забавляват Грей още преди десетилетия. Тогава те бяха озъбвания на „тъмната страна“, извадени на бял свят от агенти от най-висока класа. Сега — просто щрихи към същността на човека, които можеха да послужат в някоя политическа игра. По едно време Грей смачка някакъв лист и го захвърли в ъгъла, промърморвайки: „Това вече е прекалено…“

Листът не лежа дълго далеч от ръката на императора и от останалите доноси. Сега масата му беше по-малка от критичната и той изтля, разпадайки се на шепа кафеникава прах. Грей навъсено гледаше как се превръща в пепел секретният донос, струвал на агента многомесечен труд и нечовешко унижение. Уви, данните бяха прекалено горещи, за да ги използва в обикновен разговор. А засега не възнамеряваше да сменя ръководството на Таури.

— Императоре, Къртис Ван Къртис покорно моли за аудиенция по пряк лъч.

Грей погледна косо панела на интеркома. Поинтересува се сухо:

— Казахте ли му, че съм в тоалетната?

— Да, императоре. Той покорно чака.

Минута пряка връзка на такова разстояние от Тера струваше не по-малко от аТан. Грей бавно събра листата, сложи ги в папка и я запечата. Почеса се по гърба.

— Свържете ни.

Насред каютата изникна дъгоцветен стълб. Сви се бавно, придобивайки очертанията на човешка фигура. Императорът, почистващ ноктите си с перото на разглобената автоматична писалка, вдигна поглед.

— Приветствам ви, мой императоре… — Къртис Ван Къртис бавно започна да се покланя. Грей изчака поклонът да бъде почти завършен, после лениво махна с ръка:

— Оставете, Къртис. Етикетът не е необходим между нас.

— С ваше позволение ще седна — изображението на Къртис се огледа и направи няколко неестествено резки крачки — компютърът на комуникатора нагласяваше движенията му, опитвайки се да постигне визуална съвместимост между двете пространства. В каютата на императора Къртис Ван Къртис се отпусна на тесния твърд стол, предназначен за посетители. Но се стовари прекалено свободно — в резиденцията на Къртис на това място явно имаше удобно кресло.

Императорът се направи, че не е забелязал това.

— Щастлив съм да ви поздравя с началото на Преклонението — произнесе Къртис. — Приемете моите извинения, че не ви придружавам, но в последно време делата ми не вървят особено добре. Изисква се непрекъснат личен контрол.

— Какво пък, ще се видим на Тера след месец.

Къртис поправи скромното си сиво сако. Отбеляза небрежно:

— Възможно е да бъде и по-рано, мой императоре. Работата може да ме отведе в покрайнините на Империята.

Грей с усилие скри смайването си. Страхливият чакал Къртис Възнамерява да изпълзи от своята дупка? За пръв път от стотина години?

Невероятно.

— А имението ви, изискващо постоянно наглеждане?

— Предполагам, че синът ми е вече достатъчно пораснал, за да контролира слугите. — Къртис погледна някъде встрани. За императора това изглеждаше достатъчно нелепо: любящ поглед към прозрачен стелаж с документи.

— Той до вас ли е?

— Да, мой императоре.

— Представете ми го. Виждал съм момчето ви доста отдавна — когато имахте честта да ме приемете в дома си.

— Артур!

В ъгъла на каютата изникна дъгоцветен стълб. Преди изображението да се фокусира и смущенията да се изчистят, Грей успя да забележи нещо странно.

— Той не е сам с вас, Ван Къртис!

— Това е просто телохранителят му — Къртис скочи, този път покланяйки се значително по-бързо. — Съгласно етикета на двора телохранителят не се смята за личност, неговото присъствие на аудиенции е допустимо…

— Не ме учи на етикет, робе!

— Простете ми, мой императоре… — Къртис застина, приведен в поклон. Няколко секунди Грей пресмяташе какво може да извлече от грешката на Къртис, ако се опре на законите на Култхос… или Каилис… После уморено затвори очи. Той не се нуждаеше от поводи да го отстрани. Достатъчно беше да го пожелае.

Но ако го нямаше Къртис, нямаше да има и безсмъртие. Господарят на аТан беше онзи невъзпроизодим детайл, който караше технологията на чуждата раса да работи.

— Прощавам ти, Къртис.

Грей погледна Артур. Юношата стоеше приведен пред него. Симпатичен як младеж, приличащ малко на баща си, в пищни дантелени дрехи по ендорианската мода.

— Мислех, че си по-голям, момче — каза императорът.

Юношата се изправи.

— Налагало ми се е да умирам, мой императоре.

В неговия глас имаше още по-малко почтителност и страх, отколкото у Ван Къртис. Той говореше като равен… без натегачеството на бащата.

Интересно, способен ли бе той да контролира системата на аТан? И нямаше ли да е по-лесно да се работи с него?

Това беше крайно привлекателна мисъл… за бъдещето.

Грей бавно протегна ръка. Без да се колебае Артур се приближи и докосна с устните си дланта. Илюзорната целувка беше суха и студена, а по лицето на юношата пробягаха дъгоцветни отблясъци. Нито една техника не е съвършена.

Освен аТан…

— Харесваш ми, Артур.

— Благодаря, мой императоре.

— Остави това обръщение на баща си. Наричай ме „господарю“.

— Да, господарю.

Разделени на милиони километри, двамата се гледаха в очите. Артур не отместваше поглед.

— Имаш странен вкус в подбора на телохранители.

— Моите вкусове са доста странни, господарю.

— Е, това ме забавлява. Можеш да си тръгваш.

Грей отново прехвърли поглед върху Къртис:

— Синът ти ми хареса. Привлечи го да ти помага в работата… и го пази.

Ван Къртис кимна.

— Можеш да се оттеглиш.

Изображенията изчезнаха. Императорът мълчаливо подреждаше хартиите по бюрото. Синът на Къртис… Способен ли е да контролира аТан? Ще пожелае ли да заеме мястото на баща си? Може ли да се убие безсмъртен?

Интересна игра, особено ако се имаше предвид, че Ван Къртис явно е започнал собствена.

Това радваше Грей. Той обичаше борбата, а Галактиката вече стотина години не му беше давала интересни противници.

9

— Защо именно императора? — попита Ванда.

Кей разглеждаше оръжията по стените и не отговори веднага. Каховски го извика при себе си скоро след обяда. За резултатите от проверката не беше казана нито дума, но вероятно те бяха убедили в нещо полковника.

— Ван Къртис иска само да отмъсти на императора. Ако Грей умре…

— Разбирам. Но това не е довод.

— Работил съм за него. И не искам да убивам бившия си работодател.

— Кодексът на Лигата? Ха. Опитал си се да го направиш на Граал.

— Тогава не виждах други варианти — Кей предпазливо свали от стената „Шанса“. Вероятно онзи същият…

— Внимателно, това оръжие е заредено — предупреди го Ванда. — Кей, не го усуквай. Няма никаква гаранция, че Къртис ще прекъсне проекта „Линия на бляновете“ след смъртта на императора. Във филиалите на „аТан“ почти са построени допълнителните корпуси.

— Ако не го прекрати, ще се заемем и с него.

— Не ме разсмивай. Няма да има кой да се заеме с него — ние със сигурност ще загинем. Защо именно императора?

— Защото той е създал нашия свят! — Дач се обърна, стиснал „Шанса“ в отпуснатите си ръце. — Той е виновен за всичко — за Смутната война, бомбардировката на Шедар, Хааранския метеж, анархичните планети! Това са неговите мечти! А ние сме принудени да живеем в тях!

— Праведен гняв… Кей Дач е намерил източника на световното зло — Ванда взе от ръцете му „Шанса“ и с известни усилия го закрепи обратно на стената. — В теб се обажда личната омраза към императора… и любовта ти към Къртис. Имам предвид клонинга му, Артур.

— И какво ако е така? Вие предани ли сте на Грей, Ванда? Дебелата свиня, заседяла се на трона?

— Той сплоти човечеството в годините на Войната.

— Не е било трудно. Хората са се нуждаели от вожд.

— Добре, Дач. Да допуснем, че Грей заслужава да умре, както и всеки предводител на която и да било планета. Не мисля, че новият император ще е по-добър, но ако смъртта на Грей ще спаси расата — нека да е така. Но кажи ми тогава: как ще убиеш безсмъртния?

Кей мълчеше.

— Мисля, че Къртис Ван Къртис би бил доволен от смъртта на императора. Той би могъл просто да не го съживи след поредната смърт. Но Грей винаги е възкръсвал. Защо?

— И на глупаците е ясно — промърмори Кей.

— Значи разбираш? Ще отворят завещанието… и името на Къртис изобщо няма да бъде там. Новият император ще разбере, че е безполезно да разчита на безсмъртие. И че Къртис не го устройва сегашният му статус. И той ще попилее двореца на Къртис заедно с филиалите на „аТан“ на всички планети. Народът ще застане зад него — все пак само три-четири процента са способни да си плащат аТана.

— Нима достойните са повече?

— О, как започна да говориш. Вече решаваш кой да живее. Дач, ние можем да убием Грей. Покушенията винаги са възможни — знаем и за самотния Калма, и за психопатите от джексъновата фондация. Само че какво ще постигнем по този начин? Къртис, скърцайки със зъби, ще съживи Грей. И ако още сме живи, императорът ще ни организира няколко весели седмици преди смъртта.

— Страхувате ли се, Ванда?

— Не искам безсмислена смърт. Как възнамеряваше да убиеш Грей? Трябва да имаш някакъв план… Разполагал си с четири дълги години.

— Сигурно ще ви разсмея, полковник. — Дач посегна към една винтовка-снайпер, но в последния миг отдръпна ръка. Смъртоносните играчки, окачени по стените на кабинета на Ванда, не му даваха покой. — Разбирате ли… исках да го унищожа духовно.

Каховски наистина се разсмя:

— Ще организирате падението му в очите на двора? За да могат просто да го свалят и да помолят Къртис да не съживява бившия император? Ама ти си съвсем като дете. Знаеш ли по какъв начин са свързани различните министри и военачалници? И какви са границите на тяхната власт? Грей урежда всички, никой няма да поиска нов император. При това всички те се мразят един друг, всеки се надява, че императорът е посочил именно него в завещанието, но няма да даде и най-малък шанс за власт на съперника си. Не, Кей…

— Имах предвид истинска духовна смърт — меко каза Кей, — аТанът лекува само тялото. На никого не му трябва безумен император.

Каховски изфуча. Прекоси стаята и застана до прозореца. Подхвърли кратко:

— Дай нещо от бара.

Кей охотно изпълни нареждането. От обемното шкафче, където в термогнезда при подходяща температура се съхраняваха десетки бутилки, той извади жълто мршанско.

— Нещо по-силно, Кей — нареди Каховски, без да се обръща. — От двайсет години не съм се напивала нормално. Водка.

Без да обръща внимание на обикновените чашки, Кей напълни две.

— Способен ученик — реши Каховски. — За нашето духовно здраве.

Дач се усмихна. Отпиха и Ванда с въздишка запрати чашата в стената:

— За днес стига. Безумие, казваш? Да, това е шанс да убиеш безсмъртния. Само че как? Императорът е ваксиниран срещу всички психотропни отрови, смело мога да те уверя. Със сигурност хематоенцефаличната му бариера е подсилена — ако вкараш в него дори пълна спринцовка „Ви-6“, ще остане със здрав разум десетина минути. Това време ще е достатъчно на Грей, за да се самоубие — той познава техниката „джен“. Впрочем, възможно е да му е имплантиран биокилър за подобни случаи. Отрова в кръвта — и императорът неминуемо ще загине.

— А излъчването? Спомням си какъв шум се вдигна за изпитанията на Горра…

— Шизо-лъча? Уви. Може да се доберем до схемата за генератора, няма голямо значение дали ще извършим едно престъпление повече. Но шизо-лъчът предизвиква безумие за сметка на органични поражения върху клетките. В новото тяло императорът ще върне разсъдъка си.

— Това не го знаех — принуден бе да признае Кей.

— Вече го знаеш. Обаче в твоя план има нещо. Той трябва да полудее сам.

— Бълнуване — беше краткият коментар на Дач.

— Момче, трябва да преживееш двеста-триста години — Каховски със смях взе празната му чаша, — дълги-дълги години, за да разбереш колко близо е то — безумието…

Тя вече беше изпила прекалено много за своята възраст и за силите си, каквито и да са били възможностите й в миналото. Но Кей не каза нищо.

Втората чаша със звън се пръсна на кристални парченца.

— Прав си, но не знаеш как може да се реализира.

— Вербално психопречупване?

— Ааа… Чувал си за него. Точно това имах предвид. Но за целта императорът трябва да не се съпротивлява, да е дрогиран или просто да се довери на агент.

— Лельо Фискалочи!

Ванда се обърна към прозореца:

— Ето, дойде твоята млада почитателка, която предпочита старото ми… тоест новото ми име. Домъкни хлапето в гостната. Ще имаме военен съвет.

10

Томи изглежда беше недоволен, че Кей го е откъснал от компютъра. Той слушаше Ванда внимателно, но с такова изражение, сякаш излагаха пред него таблицата за умножение, опитвайки се да я представят за божествено откровение.

Дач предпочете да седне срещу Рашел. Момичето се беше облякло подчертано строго: дълги сиви панталони и бяла блуза със затворена яка. Това забавляваше Кей, но същевременно предизвикваше неволно съчувствие. Тя така се опитваше да му се хареса… Кей разхлаби вратовръзката и се разположи по-удобно.

— Рашел — в гласа на Ванда нямаше и следа от краткото и бурно опиване, — сега ще ти кажа нещо много сериозно.

— Слушам те — момичето скръсти крак върху крак. Сега тя играеше за Кей, само за Кей. Всяка дума, всеки жест бяха репетирани от нея, все още не бяха станали рефлекси, изпробвани върху стотици мъже.

И нямаше да станат — със студена увереност осъзна Дач.

— Трябва да си отидеш вкъщи, момиче. Тогава всичко ще бъде наред. Не ни е необходима твоята помощ, повярвай ми. Единственото, което можеш да направиш за всички ни, е да не загиваш заедно с нас.

— Никъде няма да ходя — тонът на Рашел беше твърд и Дач изтръпна. Да, тя нямаше да си тръгне. Дяволски лошо… Струва ли си заради съдбата на расата да се жертва съдбата на отделни хора? Струва си.

— Тогава помни — ако се пречупиш, ще се наложи да те убия, колкото и да те обичам.

Ванда погледна Рашел и за секунда в очите на момичето се мярна уплаха.

— Добре.

— Това е всичко. Разговорите са приключени. — Ванда ги обходи с поглед. Четиримата се губеха в огромната стая. Навярно тя го усети. — Да… Старица, мъж, момче и момиче. Прекрасен отряд за убийството на император Грей.

Рашел потрепна, но не се обади.

— Възнамеряваме да убием безсмъртен. Томи! За всеки случай — не знаеш ли как може да се заобиколи системата на аТан?

— Дори и някога да съм знаел, съм забравил.

— Ясно. Двамата с Кей достигнахме до един-единствен извод: трябва да докараме императора до безумие. Психотропните средства и излъчвания са изключени. Деца, имате ли предложения?

Неочаквано Томи се оживи:

— Имаше такава игра във виртуала… е, нещо подобно на игра. „Целуни Хаоса“. Свалиха я от мрежата и направиха вирус-ловец, който все още обикаля и следи да не я пуснат отново. Може да е запазена от някого, нали? Тези, които я играеха, се побъркваха. За три-четири денонощия.

— Забавно — Каховски изглеждаше искрено заинтригувана, но не особено зарадвана. — Крайно интересно. Но ние не можем да отвлечем Грей, да го напъхаме в екип, да му нахлупим шлема и да пуснем „Целуни Хаоса“. Не можеш да си представиш какъв е потенциалът на охраната му. Няма да ни дадат три денонощия, а максимум три часа.

— Освен това той може да усети, че нещо не е наред — добави Дач, който също беше поразен от думите на Томи. — И ще успее да се самоубие. Най-вероятно ще го стори незабавно, още по време на отвличането.

— А ако просто му подхвърлим играта?

— Не мисля, че императорът играе игри.

Томи сви рамене.

— Значи Грей трябва да полудее сам? Доброволно? — Рашел се смути от собствените си думи, но Ванда кимна одобрително.

— Да.

— А какво е необходимо, за да полудее човек?

— Преди всичко наличието му.

— Няма да е уместно да се каже, че Грей е глупак — Кей направи пауза. — Какво знаем ние, верните поданици, за своя император? Не се шегувам.

— Колкото и да е странно, много малко… — Ванда изглеждаше заинтригувана. — От Ендория е, но пълното му име и произходът му са неизвестни. По думите на самия Грей всичките му роднини са загинали при първата атака на алкарисианите.

— Той изобщо не е имал роднини… в нашия свят — промърмори Кей.

— Бил е капитан на миноносец в началото на Смутната война. Когато Планетарният съвет на Тера — тогава все още е управлявал той — изоставил ендорианския флот при пробива към Алтаир, именно Грей поел командването и спасил остатъците от ескадрата. Повел я към Тера, превзел орбиталните бази и принудил Съвета да му предаде властта. Последвали две доста успешни бойни операции и временен съюз със силикоидите, благодарение на което булратитата се въздържали от открита война с Империята. Авторитетът му нараствал. Той маневрирал успешно между расите и дал на колониите такива пълномощия, че те били напълно доволни и разпадането на Империята било предотвратено. Когато Къртис Ван Къртис излязъл от флота и основал „аТан“, императорът станал един от първите му клиенти. Сега трябва да е на около триста и трийсет години… да, триста трийсет и четири. Доста много. Къртис, когото наричат „най-стария“, е само на двеста и седемдесет — Каховски се засмя. — Ние с Къртис сме връстници. Само че аз купих аТан четирийсет години по-късно, едва след Войната.

— Да, такава е биографията му — небрежно каза Томи. — Дори и в училище я преподават.

— А освен биографията има само слухове. Грей не обича новите технологии — и това е напълно обяснимо. Възрастов консерватизъм. Периодично организира чистки в двора — повече от разумно. Но ключовите фигури в правителството не са се променяли от времето на Войната. Императорът е сменил стотина хобита, през всичките тези години колекционира модели на космическа техника, наша и чужда. Разправят, че булратитата специално са направили завод за производството им — за да му доставят удоволствие.

— Изобщо не съм предполагал, че умеят да се подмазват — отбеляза Кей.

— Получили са просветление, очевидно… Какво още? Експериментирал в секса. Не е изненадващо — за три века от всичко ти писва. Сега май пак се увлича от малолетни момичета.

— А с любовта как е? — рискува да се поинтересува Рашел.

— Виж, в това императора никога не е бил обвиняван. Освен по време на младостта му, вероятно. Но тези нишки вече не могат да бъдат хванати. Жалко — това, естествено, би бил най-добрият метод на въздействие… — Ванда се замисли. — Така. Ще накарам компютъра да обработи данните за всички сексуални партньори на Грей, без значение какъв е полът и възрастта им. Ще разберем какъв е неговият идеал и образът на изгубената му любов, което е едно и също. И ще моделираме стратегия на поведение.

— Агент на влияние? — попита Дач.

— Да. Вероятно момиче.

Кей погледна Рашел. Тя леко пребледня.

— Ти вече си прекалено голяма — навъсено каза Ванда. — По дяволите, ще ни се наложи да използваме дете в бойна операция. Пак омазахме скафандъра…

— И после какво? — Дач оставаше невъзмутим.

— После? Ако направим всичко като трябва, насаме с агента Грей ще бъде абсолютно беззащитен. И физически, и духовно — ще можем да пречупим психиката му. Ще разполагаме само с три дни, ето кое е лошото. Вербалното психопречупване винаги изисква няколко седмици.

— Ще се постараем. Можем да използваме основната си информация. — Дач щракна с пръсти. — Знаем това, което Грей смята за абсолютна тайна, фактът, че е създател на нашия свят.

— Да — без особен ентусиазъм потвърди Каховски. — Но дали си струва? Нашият таен коз…

— Който може да се използва само еднократно. Играейки с него, можем да убедим Грей, че нашият свят е нереален… — Кей се засмя. — Че той само мечтае наяве, въобразява си, че е император! Отличен подтик за психопречупване!

— За целта би било добре да знаем какъв е бил неговият свят. — Ванда въздъхна. — Уви, никога няма да научим това. Кей, а ти чул ли си тази вселенска притча — че нашият свят е само сън на един-единствен човек? И ако той се събуди — всичко ще изчезне.

— В нашия случай ще се превърне в бълнуване — уточни Томи. — Яко…

— Нашият свят и без това си е бълнуване. — Дач потупа Томи по рамото. — Ще помогнеш ли на Ванда да обмисли облика на агента?

— Почакайте — не издържа Рашел. — Вие искате да подхвърлите на Грей агент… момиче, което ще спечели доверието му и ще успее да разруши психиката му…

— Подличко е, признавам — сухо каза Ванда.

— Не, нямам предвид това. Ще трябва да я обучите, да й обяснявате за какво е всичко това…

Кей погледна Рашел със съчувствие.

— Момиче, агентът на влияние изобщо не е длъжен да знае какво прави. Нещо повече — това е съвсем излишна информация.

— Това вече наистина е подличко — тихо отвърна Рашел.