Императори на илюзиите

1

Куриерското корабче на Вячеслав Шегал, задвижвано с двигателите за маневриране, влетя в отвора на шлюза. Появи се гравитация. Люкът се затвори, сгъстеният въздух мълниеносно изпълни помещението. Шегал оправи униформата си и излезе от кабината. Беше преодолял разстоянието от Таури до Фиернас за осемнайсет часа — това можеше да се смята за рекорд, ако Шегал намереше за необходимо да го регистрира.

Още не бе успял да стигне до вътрешния шлюз, когато вратата му се отвори и срещу него се появи Лемак.

— Адмирале… — Шегал отдаде чест.

— Клинч-командоре… — Лемак се ограничи с лек поклон.

— И така, вие ги хванахте? — Вячеслав кимна към разположения встрани „Скакалец“.

— Да, както бях обещал на императора.

Налагало им се бе да се срещат няколко пъти — по време на дарлокската операция, когато Шегал изпълняваше функцията на консултант на флота, а понякога и в двора на императора. Но за пръв път интересите им се сблъскваха.

— Адмирале, и през ум не ми минава да ви лиша от слава. Пък и много ли слава ще ви донесе прехващането на невъоръжено корабче?

— Тогава ми съобщете целта на вашето пристигане. Прекъснахме разгръщането, за да ви дочакаме, Шегал.

Вместо отговор Шегал подаде на Лемак запечатан пакет. Адмиралът безмълвно го отвори и пробяга с поглед през краткия текст.

— Ще се наложи да проверя истинността му.

— Моля.

Лемак сякаш внезапно бе остарял. В погледа, с който той измери Шегал, вече нямаше ревниво съперничество, а само умора.

— Доста неопределени формулировки, клинч-командоре. Вашите пълномощия са на практика неограничени, над вас е само Грей.

— Така се получи, Лемак.

— Какво искате?

— Продължете разгръщането. Трябва да поговоря с пленниците.

— Какво пък, както желаете. Да вървим.

Шегал излезе от шлюза, следвайки Лемак.

Първо ги съблякоха голи и ги прекараха през сканиращите камери. После двама лекари умело махнаха от лицата на Кей и Томи гел-маските. Дач забеляза смайването в очите на докторите, когато псевдокожата се отдели от лицето на Томи, но никой не каза нито дума.

Затворническите дрехи бяха с пепелявосив цвят, без джобове и колани, и изглеждаха толкова крехки, че никой не би могъл да се обеси с тях, колкото и да го желаеше. Прикрепиха към телата им датчици за жизнената дейност…

Дач понесе всички процедури с пълно безразличие. Засега се отнасяха с тях съвсем хуманно — следствие от липсата на съпротива при ареста.

— Мога ли да помоля за вода? — попита той лекаря.

Дадоха му да се напие — равнодушно и учтиво. Вече не беше убиец и терорист, обявен извън закона. А просто ценен пленник, чийто живот трябваше да се запази до съдебния процес.

После ги заведоха под усилена охрана — шестима в тежки брони — до затворническия блок на миноносеца. Там имаше две малки килии, но ги сложиха в едната. По-скоро за да им дадат възможност да разговарят — изкушението беше прекалено голямо, за да обръщат пленниците внимание на детекторите. Дори най-безсмислената размяна на реплики можеше да каже много на психолозите.

Засега Томи се държеше прекрасно. Кей не разчиташе особено на неговото самообладание, също както и на своето, впрочем. Още първата инжекция с психотропни препарати щеше да сломи цялата му съпротива. Томи със сигурност бе съхранил имунитета на Артур към химикалите, но нямаше да издържи на изтезанията.

Най-обидното според Кей бе, че никой нямаше да повярва на това, което щяха да бъдат принудени да кажат. Щяха да ги изтезават отново и отново в търсене на несъществуваща истина. Възможно бе разказът им да си остане за следователите легенда, към която упорито са се придържали терористите.

— Аз ще легна на долния етаж — каза Кей. — Нали нямаш нищо против?

— Моля.

Спогледаха се. Всичко беше безполезно. И спокойният тон нямаше да излъже анализаторите на емоциите.

Още първият разпит щеше да пречупи и двамата.

— Хубав кораб — продължи Кей. — Мисля си, че на такъв щяхме да се доберем до целта за денонощие. Скоростта на разгръщане е доста по-голяма от необходимата, затова пък двигателите…

— А на мен повече ми харесваше твоят катер. Помниш ли?

Дач кимна.

— Всичко ще си остане както преди — Томи приседна на леглото. — Нашите планове изобщо не са се променили.

Кей му беше благодарен за тази кратка дума „нашите“.

— Не мисля. Къртис всеки момент ще обяви своите планове — ако вече не ги е обявил. Всичко ще стане още по-лошо.

— Това има вече ли някакво значение за нас?

— Никакво. — Дач седна до Томи. Прозрачната стена на килията им, гледаща към каютата, където скучаеха часовите, не предразполагаше към откритост. Но все пак той прегърна Томи през рамото. — Лекарите доста се заинтересуваха от теб, не мислиш ли?

Юношата сви рамене.

— А аз се зачудих как са изчислили маршрута ни — продължи Кей. — Не е възможно да се проследи пътя на „Скакалеца“.

— А ако са им казали къде ще презаредим?

Кей поклати глава:

— По-правдоподобен ми изглежда друг вариант. Само не ми е ясно дали той е добър или лош.

Вратата към каютата на охраната се отвори. Влязоха мъж в непозната униформа и човек, когото Кей бе виждал често на стари портрети.

— А ето го и прославеният адмирал Лемак — отбеляза Дач без ни най-малко учудване. — Сега ще се започне.

Но адмиралът дори не погледна към тях. Каза бързо нещо на часовите и те излязоха заедно с него.

— Всичко става все по-странно — изрече Кей, без да откъсва поглед от останалия в помещението. — Не ти ли е позната тази униформа?

Човекът в униформа на клинч-командор и странни значки на мундира — кръстосани мечове на фона на щит — спря до прозрачната стена. Погледна към Дач, кимна и натисна сензорния панел. Стената се разтвори.

— Вячеслав Шегал, спецгрупа на императора „Щит“ — каза Кей. — Отдавна не сме се виждали.

Стената се затвори зад гърба на Шегал.

2

— Ще разрешите ли на госта да седне? — попита Шегал.

— Нашият дом е и твой — любезно отвърна Кей. Шегал разтвори прикрепената за стената седалка с пружина. Погледна с любопитство към Томи. Не беше трудно да се отгатнат мислите му.

— Не, не е той — каза Кей.

Шегал кимна:

— Мъничко закъснях за най-интересното. Но се радвам, че пристигнах навреме за първия разговор.

— Нямаше нищо интересно. Оказа се, че с Лемак сме в различни категории. Имам предвид теглото.

— Това е чудесно. Ако ви бяха уцелили, императорът щеше да бъде крайно разстроен.

— Дано да живее вечно императорът. Как е със здравето?

— По-зле отпреди. Съгласен съм с мнението ти, че Грей е свиня на върха на властта. Но всеки, стоящ на върха, е обречен да бъде свиня. А Грей поне позволява това единствено на себе си. Всички останали, които престъпят границата на приличието, биват наказвани безмилостно.

Кей погледна смаяно към Шегал.

— Наредих да изключат всички детектори в килията.

— Не вярвам.

— Имам и желанието, и необходимите пълномощия. Искам да си поговорим за „Линията на бляновете“.

— Започна ли вече Къртис рекламната кампания?

— Да. Но работата не е в това. Откъде научи за вариатора на реалности?

— От Къртис-младши.

— А той откъде го е узнал?

— От Бога.

Шегал се намръщи:

— Сигурен ли си в думите си?

— Да. — Кей погледна замислено Вячеслав. — Знаеш много. И изобщо не си учуден.

— Какво има тук за учудване? Рано или късно някоя от расите трябваше да се сблъска със силата, създала света. Изумен съм само от активността на тази сила. Според мнението на теолозите тя би трябвало да е пасивна, наблюдаваща.

— Цялата работа е в самия човек. Къртис е технократ и страхливец. Всичките му стремежи са били към властта, която той е разбирал като всесилна технология, и към безопасността, която е равносилна на безсмъртие. Той дори не е могъл да си помисли за пси-възможности или за всеобщо благоденствие.

— Това не би му помогнало. Нашата реалност вече е неизменна. Едва в новата Вселена Къртис може да стане демиург. Изумен съм, че измененията все пак са навлезли в нашия свят.

— Той е помолил за отсрочка. И я е получил. Тъй като за Къртис безсмъртието може да се постигне единствено чрез машини, са му дали аТан, приспособен за всеки. За преместването в друг свят той е получил „Линията на бляновете“.

— Няма правила, които да не могат да се заобиколят… — Шегал потърка слепоочията си, без да откъсва внимателния си поглед от Кей. — Разбирам какво си се опитвал да направиш. Напразно. Човек не може да победи Бога.

— Няма правила, които… — Кей не си направи труда да довърши фразата.

— Много ми е мъчно за теб. — Шегал изглеждаше напълно искрен. — Ти ми помогна на Лайън.

— Случайно. Не знаех кой си. Мога ли да те попитам нещо?

— Питай.

— На колко години си?

— Много.

— Тогава още един въпрос. Защо си мечтал за това?

Шегал го гледаше право в очите.

— Не мисля, че нашият свят е толкова лош.

— Грешиш. Хич не ми пука в каква Вселена си живял някога. Все ми е едно по какъв начин си реализирал нашия свят. Искам само да знам защо си го създал такъв.

Мълчаливо слушащият разговора им Томи хвана Кей за ръката. С бързото движение на уплашено дете, каквото вече отдавна не беше.

— Кей, ти си свикнал да живееш на дъното — хладнокръвно отвърна Шегал. — Винаги си бил затънал до уши в мърсотия. Не смятай, че целият свят е като дъното. Всеобщото благоденствие е немислимо — в свят без сенки не може да има светлина.

— Шегал, ти също не си ангел. Ти винаги си бил на върха. Много ли е светлината там?

— Бил съм до върха, Кей. Винаги съм запазвал възможността за контрол и същевременно правото да бъда независим. Повечето хора са щастливи, повярвай ми. Инженерът в ендорианска корабостроителница, който има жена и любовница, през почивните дни си купува бутилка долнопробно мршанско вино и спестява пари за малка яхта за космически разходки, е значително по-щастлив от Грей, когото ти толкова мразиш. Важни са точките на отчитане, а не тяхната големина.

— Не си прекарвал две седмици в трюма на товарен кораб, гладен и мръсен, лишен от роднини и семейство. Не си бил малолетна измет на чужда планета. Не си постъпвал в Лигата на телохранителите, защото няма друга работа. Не си разстрелвал хора на Хааран. Не си прегазвал живи тела на Инцедиос…

— Да, Кей. Това не бях аз. Това беше ти. Само Кей Дач е избирал как да постъпи.

Шегал се изправи, седалката хлопна от стената.

— Аз ви дадох свобода. На всички — включително и на теб. Изборът по какъв път да вървиш беше твой. Не ми казвай, че не си могъл да станеш фермер на Алтос и да живееш спокойно и щастливо като всички останали.

Дач се засмя:

— Правото да бъда мръсотията? Благодаря. Аз си избрах правото да бъда кръвта, което ти също си ми дал.

— Какво пък, бъди благодарен. Изживял си живота си така, както си искал.

— Аз още не съм мъртъв, Шегал.

— Не задълго. Не мисля, че си струва да се срещаш с императора. Този кораб е последният ти дом.

— Колко дълго те търсих… — продължи Дач, сякаш не го е чул.

— Защо се бавиш?

— Не възнамерявам да облекчавам задачата ти.

Шегал кимна:

— Нищо. Ще имам възможност да прекъсна пътя ти.

Той прехвърли погледа си към Томи:

— Момче, ти вероятно си клонинг на Артур?

Томи не отговори.

— Имаш шанс да оцелееш, момче. Запомни, че имаш.

Лицето на юношата едва забележимо потрепна.

— Дори ще можеш да се изкачиш към върховете… и при това да спасиш Империята, както искахте двамата с Кей. Помисли си дали ще си послушен.

Вячеслав Шегал направи крачка към стената и тя послушно се разтвори. След миг охранителите отново се появиха зад стъклената бариера.

— Разбра ли за какво говореше той? — поинтересува се Кей.

Томи поклати глава.

— Императорът е решил да отстрани Къртис с неговата „Линия на бляновете“. И да получи нов Къртис — способен да контролира аТан.

Тези думи сякаш преминаха покрай съзнанието на юношата.

— Дач, той ли е създателят?

— Да, оперативният работник на императора. Специалистът по мръсната работа — Кей се засмя. — Който обича да взема от живота силните усещания — и затова животът ни се е превърнал в едно безкрайно приключение. Скучаещ бог и развличащ се месия — каква двойка!

3

Психопречупването не отмина Грей, без да остави следи.

Нещо неуловимо се размести в съзнанието, съществуващо вече една трета от хилядолетието.

Той не се срещна повече с Къртис. Реши, че е безсмислено. Докато Шегал не се върнеше с Артур, готов да заеме мястото на баща си, позицията на императора щеше да бъде губеща.

Реши и да не излиза с обръщение пред Империята по повод речта на Къртис, превърнала се в новина номер едно. Остави говорителя си да се тормози с пресата.

След като крайцерът стартира към Горра — планета, задължителна за Преклонението Ничком — Грей вяло прегледа военно-оперативния бюлетин и остана да седи, вперил поглед в стената.

Животът наистина беше сива пустиня. Но, както се оказваше, в този факт нямаше нищо трагично.

Когато патриархът на Единната воля се обърна с молба за видеоаудиенция, Грей не даде веднага разрешение за връзка. Не защото възнамеряваше да унижава събеседника си с чакане, като в случаите с Къртис. Просто не виждаше повод за разговор. Но патриархът настояваше, без да прекъсва разточителния дори за възможностите на църквата пряк канал и Грей се предаде.

Изображението определено беше с ниско качество — зърнести повърхности, прекалено ярки и еднообразни цветове. Дори обемът изглеждаше неправдоподобен.

— Императоре — патриархът седеше зад ниска масичка с малка димяща чаша на нея, — безкрайно се радвам, че покушението е било неуспешно.

— Благодаря, Ваше Светейшество — Грей се опита да открие предишното любопитство, което неизменно присъстваше при срещите му с патриарха, но не успя.

— Простете за качеството на изображението… — патриархът дори не си и помисли да се изправи. — Но църквата е длъжна да дава пример със своята скромност и пестеливост.

— Дори на императора?

— Всички са равни пред Единната воля, Грей. Какво струват разкошът на вашия дворец или красотата на нашите храмове пред Сътворилия света? Какво значат излишните цветове на изображението пред нашия дар да общуваме и да се разбираме?

Грей кимна:

— Така е, Ваше Светейшество. Но понякога точно тщеславието ни помага да се разбираме. Да забравим за разстоянията.

— Ние винаги сме далеч един от друг, Грей. Ти говориш за илюзии. Както виното ни дава илюзия за радост, а сексът — илюзия за близост.

— Добре, Ваше Светейшество. На какво дължа радостта да ви видя? — Грей извърна поглед от прекалено ярките цветове на изображението.

— „Линията на бляновете“, императоре.

— Уви, аз узнах истината за нея едновременно със своите поданици.

— Не ви упреквам. Единственото, което би искала църквата, е да узнае как ще постъпи императорът.

— А вие как ще постъпите, Ваше Светейшество? Къртис обещава да направи хората равни на Бога. Това не ви ли тревожи?

Фигурата в черен плащ поклати глава:

— Не, Грей.

— Защо?

— Не бих искал да отговарям.

— А аз се надявам да чуя отговора.

Патриархът поднесе чашата към устните си. За пореден път Грей се опита да зърне поне част от лицето му. Безуспешно.

— Вярвате ли, императоре?

— Да.

— В отплатата за праведността и за греховете, във вечния живот и висшия разум?

— Да.

— Хилядолетия наред хората са вярвали, че нито една тяхна постъпка няма да остане скрита от Бога. Че праведниците ги очаква награда, а грешниците — сурово наказание. Че има рай и ад. Вярвали са — и са вършели грехове. Защо?

— Хората са слаби.

— Кой би могъл да знае това по-добре от мен, императоре? Но защо човек е готов да замени вечното блаженство срещу минута удоволствие?

— Раят е далеч, Ваше Светейшество. Неговите цветя и благодат са илюзия в сравнение със света около нас.

— Та така, Къртис обещава на хората рай.

Грей помълча и каза:

— Пред отделенията на „аТан“ има тълпи от хора.

— А вие се вгледайте в лицата им, императоре.

Патриархът отново посегна към чашката си.

— Не знам какво мога да предприема — тихо каза Грей. — Къртис е неуязвим и държи на своето. Ако получа възможност да му влияя, „Линията на бляновете“ ще бъде унищожена.

— Само не бързайте, императоре. Благодаря ви за разговора и очаквам завръщането ви на Тера.

Изображението изчезна. Грей остана сам, както винаги.

— Вгледайте се в лицата им — прошепна. — Всички те искат да бъдат императори, Ваше Светейшество… — той се усмихна на пустотата, най-добрият в света събеседник. — Императори на илюзиите.

4

Лемак разреди джина и изпи чашата на екс.

— Какво можеш да ми кажеш, Артур?

— Нищо, адмирале — Къртис-младши беше по-блед от обикновено, но гласът му оставаше твърд. — Всички обяснения ще бъдат дадени на императора.

Вячеслав Шегал, седнал отстрани, не се включваше в разговора. Според него Артур беше много по-костелив орех от Томи. Но и по-удобен кандидат за новия господар на „аТан“.

— Този юноша е твое точно копие. Генният анализ не е приключил, но аз съм сигурен в резултатите.

— Да. Той е мое копие.

— Умник! — Лемак не можеше да си откаже това удоволствие. — Та кого измъчваха моите момчета — него или теб?

— Мен.

— Е, мисля, че ще възстановим равновесието.

— Като представител на императора…

— Хич не ми пука от твоите пълномощия! — Лемак се доближи плътно към него, с наслада усещайки отново върналата се увереност. — Твоят клонинг — или какъвто е там — е участвал в покушението над Грей! Ти си заподозрян, разбираш ли?

— И още как.

— Ще изтръгна истината от тях още по време на скока… — Лемак се ухили. — И ще узная дали си струва да се захващам с теб.

— Само опитайте! — яростно възкликна Артур. — Вие често се нуждаете от аТан, адмирале!

— Именно, момче!

— Господа, господа! — Шегал размаха ръце, без да се надига от канапето. — Успокойте се! И двамата не сте прави. Артур още в нищо не е обвинен, а и не е в традициите на „аТан“ да погажда номера на клиентите.

И адмиралът, и Артур млъкнаха.

— Карл, ще ми позволите ли да поговоря с Артур насаме?

Лемак кимна неохотно.

— Благодаря ви, адмирале. Петнайсет минути, не повече.

Адмиралът погледна демонстративно часовника си.

— Ще се разходя до офицерския бар, Вячеслав. Още няколко глътки няма да ми навредят.

Когато Лемак излезе, Шегал прехвърли погледа си върху Мухаммади, безмълвно застинала до стената.

— А нашата уважаема механистка? Тя е по-висшестояща от адмирала и иска да присъства на разговора?

— Телохранителите имат право да присъстват при всякакви разговори!

— Артур, искам да говорим насаме. Нареди й да излезе… не, почакай.

С бавни движения, демонстрирайки отегчение, Шегал се изправи и се приближи към Маржан.

— И така, имам предложение. Момиче, вие ще направите компания на стария си приятел.

Мухаммади мълчеше.

— Не обичам прекалено верните слуги — сухо продължи Шегал. — Дайте ми пистолета и излезте. Лишавам ви от правото да носите оръжие.

— Маржан, подчини му се — с усилие произнесе Артур. Маржан му хвърли презрителен поглед. Откопча кобура от колана си и го хвърли на пода.

— Нервите нещо май не са стоманени… за разлика от плътта — отбеляза Шегал.

Мухаммади излезе, така и без да изрече нито дума.

— Ама че вкус имаш, момче. — Шегал изрита кобура под масата. — Разбирам тези, които искат да бъдат защитени — например баща ти. Но виж, онези, на които им харесва да са придатъци към собствената си охрана… Поне позна ли ме?

— Лайън — произнесе Артур, без да поглежда към Шегал. — Тогава вие си отидохте чрез аТан.

— Точно така. Странно нещо е животът, нали? Събира двама души на най-неочаквани места. Между другото, благодаря за аТана.

— Ползвайте го със здраве.

— Ти всъщност в течение ли си на техническите детайли на аТан? Помисли си, докато приготвя напитките.

— В течение съм. — Артур седна зад бюрото, в креслото на Лемак. — Всички искат аТан от мен.

— Всички се нуждаят от власт и безопасност. Ти владееш техния символ. Да, можем да говорим напълно свободно. Разполагам с екраниращо устройство.

— Има ли за какво да си говорим?

— Момче, отнасям се към теб с искрена симпатия. — Шегал постави пред него чашата с напитката — направо върху лист хартия с недописан текст. — Ти се държа чудесно на Лайън. Умееш да слагаш хората на мястото им, като изключим механистката. Но при нея причините са особени, нали? — той намигна.

— Да.

— Е, на път сме да започнем приятелски разговор. Артур, какво е отношението ти към проекта на баща ти — „Линията на бляновете“?

— Никакво. Загуба на време и сили.

— Лично аз бих подбрал по-силни изрази, Артур. Това ще означава смърт за Империята.

— Поговорете за това с Кей. Ще постигнете съгласие.

— В мненията, но не и в пътищата за оправяне на положението. Твоят бивш приятел се надяваше да убие императора и така да успокои Ван Къртис. Да му даде шанс да управлява и да се почувства отговорен за човечеството. Но твоят баща не би се спрял заради това, нали? „Линията на бляновете“ е станала любимата му играчка.

— И вие искате да убиете баща ми.

— Да бъда ли откровен? Да. Бих могъл да водя дълги и сложни разговори и да те навивам да приемеш тази идея, но защо да го правя? Появиха се резервни варианти.

Артур отпи от виното.

— Та ето какво. Първо, момче, ти можеш да накараш аТан-системите да работят. Сигурен съм, че всеки с генотипа на Къртис ще се окаже онзи липсващ детайл, който не достига на имитаторите.

Къртис-младши погледна косо Шегал.

— Второ: ти си пораснал. Но никога няма да постигнеш нищо. Твоят баща е безсмъртен, а ти си вечният принц.

— Вие наистина си приличате с Кей.

— Трето: не е задължително да убивам Къртис Ван Къртис, ако искам да запазя ръцете си чисти. Да си заточен с всички удобства, но без никаква надежда за измъкване, не е най-лошата съдба в нашия несъвършен свят. Като вариант можем да го накараме да използва собствената си играчка — „Линията на бляновете“. Нека бъде щастлив там, а ти ще бъдеш щастлив тук. Императорът е доволен от статуквото и от особеното положение на компанията „аТан“. Бъди на върха и не се опитвай да разтърсиш света.

— Само онзи, който е затънал в калта, може да разтърси света. От Олимп може единствено да се хвърлят мълнии.

— Не се ежи. Четвърто: ако казаното от мен не те устройва, ще споделиш съдбата на баща си.

— А какво ще стане с безсмъртието?

— Много просто. Ще използваме странният приятел на Дач, до чийто произход иска да се добере нашият храбър адмирал. Момчето е извън закона. Разбира, че е обречено. Но императорът може да му прости — и дори да го издигне на върха на „аТан“. Мислиш ли, че ще откаже?

Артур поклати глава.

— Прекрасно. Сега, когато разбра какви са вариантите и чу доводите „за“, можеш да кажеш тези „против“.

— Съгласен съм.

Шегал застина с поднесената към устните си чаша.

— Приемам вашето предложение — потвърди Артур. — „Линията на бляновете“ ще бъде унищожена, „аТан“ ще продължи да функционира, а баща ми ще бъде заточен.

— Е… прекрасен и бърз избор — Шегал нервно се засмя.

— Но и аз имам едно условие.

— Казвай.

— Кей Дач и Томи трябва да бъдат унищожени.

Шегал гледаше Артур, сякаш наблюдаваше за пръв път сменяща кожата си змия — с любопитство, примесено с погнуса.

— Това условие не подлежи на обсъждане.

— Добре. Предполагам, че сега Дач няма аТан?

— Мисля, че да.

— А Томи?

— Невъзможно е да се изключи неговият аТан, без да се спре и моят. Но вие не бива да се вълнувате по този повод, Шегал.

Артур се настани по-удобно в креслото и небрежно взе чашата, разплисквайки част от виното върху книжата на Лемак.

— Разбирате ли, клинч-командоре, аз, естествено, умея да убивам безсмъртни.

5

Първият разпит беше фиктивен. Следователят старателно се опитваше да изглежда равнодушен, Кей и Томи се придържаха към същото поведение. Стандартните въпроси за произхода и умерено честни отговори. Кей Дач от Втората планета на Шедар, Томи Арано от Каилис, защо не? По-обстоятелствените въпроси относно „престъплението против човечеството“ — подробен разказ за въвличането на Ванда Каховски в покушението над императора с мотив лична омраза, шантажа и заплахите по адрес на Рашел Хейни…

Времето на истината щеше да настъпи по-късно — Кей разбираше това. Натъпкан с наркотици и подложен на трета степен, той щеше да разкаже всичко. Щеше да издаде Сейкър и да опише пътя до Граал. Щеше да говори за Бога и за съдбата, за това, което Къртис се канеше да даде на човечеството… Щеше да говори истината, но нямаше да му повярват.

Първият разпит служеше само с една цел — да покаже, че лъжат и да аргументира използването на изтезания. Кей можеше да каже, че теранската луна е направена от зелено сирене или да декламира таблицата за умножение — все едно, щяха да бъдат намерени основания.

Изведоха ги под конвой от стаята на честно заработилия хляба си следовател. Съдейки по далечното бучене на генераторите, корабът вече беше направил скок и то едва ли към Таури — императорът сигурно продължаваше Преклонението и следващото посещение щеше да е на Горра. Ирония на съдбата — караха ги на мястото, откъдето бяха успели да избягат.

— Ще ни хранят ли? — осведоми се Кей по пътя. Конвоиращите не отговориха — това не влизаше в задълженията им. Лемак беше отделил истински професионалисти за задачата.

Впрочем, не ги оставиха без храна. Когато часовникът на стената показваше седем вечерта корабно време, малкият люк в стената на килията изплю две опаковани в пластмаса порции.

— Наяж се хубаво — бе съветът на Дач към Томи. — Утре няма да имаш апетит.

Срещайки неразбиращия поглед, той поясни:

— Чака ни нощен разпит. Вече по-сериозен. Така че събирай сили, добър апетит.

Артур Къртис стоеше пред началника на затворническия блок. Неговото лице му изглеждаше познато, но Артур така и не си спомни откъде. Възрастният майор от Службата за безопасност на флота чувстваше същото, но така и не успя да свърже момчето — някогашен затворник в орбиталната база на Догар, — с младия капитан, пратеник с особени пълномощия на императора.

— Ето го разрешението на Лемак. Какво друго ви трябва?

— Затворниците са крайно опасни, капитане. Мога да ви дам охрана.

— Собственият ми телохранител е напълно достатъчен.

Майорът погледна косо механистката — тя изглеждаше впечатляващо, колкото и опасен да бе Дач.

— Добре. Постоянно се води наблюдение, в случай на необходимост ще ви се притекат на помощ.

Когато Артур, придружен от телохранителката си, влезе в килията, майорът вече седеше пред екрана. Трябваше му секунда, за да оцени реакцията на затворниците и малко повече, за да се абстрахира от разликата в дрехите и да сравни лицата на Артур и Томи.

— По дяволите… та те са близнаци!

Крайно доволен от своята наблюдателност, той впи поглед в екрана.

Кей Дач гледаше Артур.

Четири години са страшно дълъг срок за един тийнейджър. Къртис-младши се беше променил не в добра посока.

Може би той продължаваше да е по-силен физически от Томи. И носеше униформата на имперски капитан с елегантност, достъпна за малцина.

Но Кей гледаше Артур в очите.

В страха и болката, които лежаха съвсем наблизо — под злобната гордост на наследника на империята „аТан“.

— Какво са направили с теб, Артур? — прошепна той, изправяйки се.

Движение, едва доловим поглед — и жената-механистка застана между тях.

— Не мърдай, Кей — студено го предупреди тя.

Едва ли нещо друго можеше да изненада толкова Дач. Светът отдавна бе престанал да бъде комплект от готови истини за момчето, родено да върши тихата работа на гениален преводач.

Мухаммади в ролята на телохранител на Артур — в неговата роля! — невъзможно бе да си го представи.

— Артур! — гласът на Томи го извади от краткия шок. Юношата скочи срещу Къртис-младши и, също като Кей, бе спрян от предупреждаващото движение на механистката.

— Дръпни се, Маржан — каза Артур, гледайки към Кей. — Твоята загриженост понякога е прекалено натрапчива.

Механистката отстъпи крачка встрани.

— Арти!

Къртис-младши вдигна бързо очи — нещо до болка познато.

— Наред ли е всичко с теб?

— Да… сър Кей. Което не може да се каже за теб. Здрасти.

— Случи се лоша година. Здрасти.

Томи подаде ръка на Артур. Къртис-младши я стисна, усмихвайки се на своя двойник, опознал света в бедняшките квартали на Каилис.

— Императорът ме помоли да ви открия, Кей.

— Разбрах — бавно каза Дач. — За да ни прехванат, е трябвало да знаят курса ни… и да ме познават.

— Така се случи.

— Няма нужда да се оправдаваш, Арти. Все пак се радвам да те видя.

Мухаммади се помръдна, за миг губейки сходството си с оживяла статуя.

— Страхувам се, че това няма да продължи дълго, Кей.

— Стори ми се, че императорът искаше да види хората, опитали се да го убият.

— Да, и не него така му се струва.

— Шегал?

Артур кимна.

— Той доста прилича на баща ти — каза Дач. Артур го погледна смаяно. — Също е фаворит на съдбата. Любимец на Бога. Наистина, в друга плоскост.

— Никога не съм те чувала да ласкаеш враговете си — неочаквано се обади Мухаммади. — Изглежда Дач е започнал да се бои от смъртта?

— Да беше разпуснал охраната си — произнесе Кей с нотка на гнусливост. — Разбра ли ме, Арти?

— Мисля, че да.

— Дай ми го — рязко каза механистката. — Дай ми го, когато моментът настъпи.

— Да не искаш да ти откъсна второто ухо? — поинтересува се Кей.

Маржан се обърна рязко към него. Артур бързо застана на пътя й, прикривайки Дач. Каза й студено:

— Самозабравяш се.

Механистката спря. Артур отново се обърна към Дач:

— Не мога да остана дълго тук. Говори.

— Два бластера и тежка силова броня.

Артур му отговори с усмивка:

— И ти мислиш, че това ще е достатъчно?

— Свикнал съм да се задоволявам с малко.

— Ще ти донесат вино. Това също е нещо приятно.

Кей кимна:

— Тогава ми отговори на един въпрос, Арти. Как живя през тези години?

— Нормално.

— Какво се е случило с теб, момче?

Къртис-младши се обърна към Дач. Огледа го изучаващо за няколко кратки секунди. Навярно тези мигове му казаха нещо много важно.

— Видях небето, Кей.

Мухаммади сложи ръка на рамото му:

— Време е да си ходим.

— На мен също ми се иска това, Арти — каза Кей, без да обръща внимание на механистката.

— Радвай се, че не дойде, Кей… — Маржан почти буташе Артур, но той продължаваше да говори. — Провървя ти, Кей! Провървя ти! Сбогом, Томи!

Стената се разтвори и затвори, оставяйки двамата отново сами.

— Кучка — прошепна Кей. — Сребърна кучка… Какъв идиот съм…

— Какво е станало с него, Кей? — Наложи се Томи да се развика, докато Дач реагира.

— Той е видял небето, Томи.

— Не разбирам!

— Артур е минал през вратата заедно с баща си. Но защо решихме, че и той ще види същото?!

— Какво е видял, Дач? — попита Томи след кратка пауза.

— Страх ме е да си го помисля.

6

Охраната се смени, но зад стъклените стени на килията продължаваха да дежурят шестима. Не намалиха осветлението, но Кей изобщо не възнамеряваше да спи. Ако Томи го беше попитал защо, той честно би отговорил, че чака обещаното от Артур вино.

Прикрил с ръка очите си, Кей лежеше по гръб на твърдото легло. На горния етаж Томи се въртеше насам-натам. С предположението си за нощен разпит Кей бе прогонил от него всякакъв сън… напълно преднамерено.

Артур Къртис, момчето, свикнало да умира, преди четири години преминало през Вратата, зад която го чакал Бог.

Хиляда безкрайни дни, разделени на дълги часове и минути, Артур Къртис държал за ръка смъртта.

Свръхсилата не е добра или зла. Тя вмества в себе си всичко. И не е по силите на човек да я обхване, той може да види само капка от безкрайния океан. Капка, отразяваща него самия. Артур Къртис, сродил се със смъртта и болката, предан на самия себе си, роден, за да сбъдва чужди мечти, погледнал в очите на Бога. Артур Къртис видял небето.

И небето пречупило Артур. В него нямало нищо, освен болка и страх.

Кей застена, напрягайки тялото си в безсилна ярост. Беше отвикнал да се страхува толкова отдавна, колкото отдавна бе отвикнал и да губи. Готов бе да се бие поотделно с всеки един от членовете на екипажа на крайцера — от бронираните конвоиращи до Мухаммади, която самата бе броня. Готов беше и да умре, макар че предпочиташе победата.

Но не му оставиха нито право на двубой, нито право на смърт. Всичко, на което можеше да се надява, вече не зависеше от него. Цялата тази нощ бе предопределена преди четири години, когато водеше Артур към Граал.

Последният му шанс бяха онези кратки дни, в които — искаше му се да вярва — Артур Къртис бе видял още нещо, освен болка и страх.

Последният му шанс беше фактът, че е по-силен от Бога.

Кей Дач лежеше под прицела на невидимите детектори и под погледите на въоръжената охрана, лежеше, прикрил очи с ръка и чакаше обещаното от Артур Къртис вино.

Малкото човешки тъкани, които все още оставаха в тялото на Мухаммади, се нуждаеха от сън. Тя потисна умората си с лека електронна стимулация. Очертаваше се интересна нощ — срещата с Кей и странният юноша-двойник явно бяха разтърсили Артур.

Изтегната на кревата, тя наблюдаваше как Къртис-младши сипва вино в чашите.

— Да не би случайно това да е онази бутилка, която беше обещана на Кей?

— Същата. Но няма да му трябва.

Маржан ласкаво се усмихна. Днес възнамеряваше да бъде почти нежна. Артур трябваше да й разкаже много — и да й подари живота на бившия си телохранител.

— Съблечи се — каза тя.

Артур седна на кревата, сякаш не я бе чул. Подаде й чашата.

— Искам днес и ти да усещаш — изрече той пресипнало.

Краткото колебание едва ли беше забележимо за обикновен човек. Потокът импулси премина по електронните вериги и под кожата на корема се разнесе отчетливо щракане.

— Регулирай ме сам.

Артур прекара ръка по тялото й. Кожата се разтвори, откривайки сива титанова сплав. После тя също се разтвори. Под дланта на Артур лежеше пулта за пряк сензорен контрол.

— Това ще бъде безумна нощ — каза той. Докосна имплантирания в мускулите пулт, възвръщайки на механистката възможността да усеща болка.

— Благодаря за виното — изрече Маржан, поднасяйки чашата към устните си.

— Всичкото е за теб.

Много прецизно и бързо Артур обърна чашата си върху сензорния пулт.

Мршанските вина винаги са се славили с голямото си съдържание на желязо. По-добър проводник от него би бил само живакът.

Маржан Мухаммади изпищя, извивайки се в конвулсии, породени от общата болка на плът и метал. Сервомоторите изреваха и ръцете й отблъснаха Артур, но това не беше целенасочен удар. Отхвърлен встрани, юношата застина, гледайки гърчещото се тяло.

— Пикльо… — изхриптя механистката и застина.

Артур се изправи. Индикаторите в отворения панел пулсираха — Маржан все още бе жива. Предпазителите бяха сработили, прекъсвайки връзката между мозъка и обезумелите рецептори.

Не му достигна кураж да доубие механистката.

Каютата на Артур беше като на висшите офицери — длъжността посланик на императора значеше много. Той отвори панела на стената, зад който бе застинала груба силова броня. Изключването на сигналните вериги му отне няколко минути — защо да разстройва дежурните преди да му дойде времето? Значително по-лесно успя да облече бронята. Този модел имаше вграден в десния ръкав излъчвател „Буря“, така че не се налагаше да взима други оръжия.

Съпроводен от тихото бучене на моторите, Артур се приближи до безпомощната механистка. Наблюдава я секунда през прозрачната преграда на шлема.

— Няма нужда да идваш с мен — посъветва я той. — Уволнена си.

Преди да излезе в коридора на спящия миноносец, Артур допи остатъка от виното в бутилката.

7

Военните кораби на Империята винаги се проектираха така, че управлението им да е максимално лесно. Още по времето на Смутната война се бе случвало крайцерите да водят сражения само с по пет-шест души на борда.

Артур Къртис смяташе този факт за обнадеждаващ. Той влезе в командната зала точно в един и половина корабно време. Тримата пилоти и навигаторът не притесняваха Артур — зачислените им бластери не можеха да повредят сериозно тежката силова броня. Двамата охранители, чиято екипировка бе аналогична на неговата, бяха значително по-сериозно препятствие.

Първият изстрел на „Бурята“ — една от последните разработки на великия Мартизенски — попадна в стената между охранителите. Отхвърли ги встрани и Артур с два добре отмерени залпа довърши войниците. В затвореното пространство скорострелният неутринен излъчвател имаше ефекта на гръмотевичен разряд.

Пилотите не възнамеряваха да се правят на герои.

— Смяна на курса — обяви Къртис-младши. — Тръгваме към Граал.

— Не стреляйте — помоли навигаторът, опитвайки се да разпознае под шлема лицето на нападателя. Изглежда, от всички присъстващи само той нямаше аТан.

— Променете курса.

Лемак се събуди от воя на сирените. Когато отвори очи и видя на дисплея символа за въоръжено нападение над кораба, му се стори, че времето се е върнало назад. Отново „Червеният квадрат“, опитват се да измъкнат арестантите. Но ако преди Кей измъкваше Артур, то сега…

Адмиралът докосна клавишите, потвърждавайки, че е приел информацията. На екрана се появи офицер от корабната служба за безопасност.

— Къртис-младши е, адмирале. Изби охраната в командната зала и принуди пилотите да сменят курса.

— Накъде летим?

— Към Граал. Можем да контролираме случващото се, но засега не успяваме да поемем управлението от резервните постове.

— Затворниците?

— На мястото си са.

— Ще бъда при вас след две минути.

Лемак бързо облече униформата си. Какво ли е замислило това момче, което предава всички наред? Да превземе миноносеца сам бе немислимо, а и останалите кораби от ескадрата нямаше да му позволят да се измъкне. На какво се надяваше?

Може би Артур просто бе полудял?

— Сега намалете хиперполето — нареди Артур. — След четирийсет минути трябва да сме излезли в реалния Космос.

Пилотите се подчиниха. Нямаше смисъл да рискуват, отказвайки да изпълняват заповедите му. Рано или късно екипажът щеше да поеме управлението от резервните постове и командната зала щеше да се превърне в капан за терориста.

— Не намалявайте скоростта — добави Артур. Четирите объркани лица се обърнаха към него. — Казах — не намалявайте тягата на двигателя. Само напрежението на хиперполето.

— Адмирал Лемак иска да говори с вас — съобщи един от пилотите.

— Добре — съгласи се Къртис-младши.

Лицето на Лемак върху екрана бе почти спокойно.

— Реши да водиш двойна игра?

— Не е ваша работа, адмирале. Моите искания…

— Събуди се. Не можеш да ни шантажираш с нищо. Заложниците имат аТан и това им е работата — да рискуват живота си. Невъзможно е да взривиш кораба, без да знаеш кодовете за достъп. Ще изолираме командната зала от управлението и ще започнем щурм.

— Адмирале, погледнете приборите. Корабът се готви за излизане от скок.

— Е, и какво от това?

— Ще излезе в реалния Космос с релативна скорост. Можете да блокирате командната зала, но няма да успеете да поемете управлението.

Лицето на Лемак пребледня.

— Започни спиране, идиот!

— И така, говорех за исканията си…

— Слушам те — адмиралът се предаде моментално.

— Кей и Томи в командната зала. В изправна тежка броня „Серафим“. Давам ви десет минути, адмирале. В противен случай…

— Всичко ще бъде изпълнено — в погледа на Лемак не беше останало нищо, освен омраза. — Копаеш си гроба.

— Не се опитвайте да ме плашите, адмирале. Вие трябва да се страхувате. Ще уговорим процедурата, когато Кей и Томи вече са в асансьора.

8

Вячеслав Шегал дотича до резервния пост за управление точно навреме, за да чуе последните думи на Къртис-младши.

— Адмирале! С какво се съгласявате?!

Лемак уморено се обърна към клинч-командора:

— Момчето заплашва да излезе от хипера с релативна скорост.

— Можем ли да прехванем управлението на тягата? Директно, от двигателния отсек?

— Можем, но не толкова бързо.

— Не бива да ги пускаме!

— Готов ли сте да летите със скорост, близка до светлинната, Шегал?

Клинч-командорът мълчеше. Древното пилотско пожелание: „Никога не излизай от скок с пълна тяга!“ бе станало реалност. Миноносецът без съмнение щеше да издържи. Защитните полета щяха да отразят удара на атомите водород.

Само че свиването на времето при скорости, близки до светлинната, щеше да изиграе своята роля. За тези минути — или часове — докато поемеха прекия контрол над двигателите и намаляха скоростта, в Галактиката щяха да изминат години, векове, хилядолетия… Щеше да ги посрещне свят, толкова далечен от тяхното време, колкото двайсети век от кроманьонците. Колективното самоубийство на екипажа на „Стремителен“, торпеден катер от времето на Смутната война, извършил скок от двеста години напред, беше добър пример за издръжливостта на човешката психика. Като се имаше предвид, че светът на двайсет и трети век не е бил чак толкова различен от настоящия.

— Не — прошепна Шегал. — Не.

— И аз мисля така — съобщи Лемак. — По-лесно е да му дам арестантите. Няма как да се измъкнат.

— Не бива да подценявате Артур.

— Късно е за подобни съвети. — Лемак се наведе над пулта и се вторачи в дисплея. — Нека опитат да избягат от блокираната командна зала.

— Артур може да се измъкне чрез аТан.

— Но нали Кей няма аТан! А момчето се опитва да спаси именно него.

Шегал усети как свива юмруци.

— Малка гадинка, прекара ни всичките. Лемак, лично ще оглавя щурмовата група.

— Чудесно. Но първо ще му предадем Кей и Томи. Нека само намали скоростта, после ще видим какво ще правим.

Охраната и дотичалият офицер спориха около минута. Охранителите се свързаха с Лемак и едва след потвърждението на заповедта отвориха килията.

Кей Дач, седнал на леглото си, ги гледаше мрачно.

— Ставай! — Офицерът го хвана за рамото. Томи се подаде от горното легло. — И ти също!

Да освобождаваш лично най-големите престъпници в Империята не е особено приятно.

— Какво е станало? — поинтересува се Кей, изправяйки се. Не получи отговор. Почти на бегом ги поведоха към коридора и ги вкараха в асансьора.

Томи хвана Кей за ръката.

— Това не е разпит, хлапе — каза Дач. — Иначе грубостите щяха да са повече, а паниката — по-малко.

Асансьорът спря при централния транспортен терминал. Кей любопитно огледа помещението. Преки асансьори към командната зала и капитанските каюти, към бойните палуби и двигателните отсеци. На пода — две брони „Серафим“. Подходящи по размер за едър мъж и юноша.

Кей се разсмя.

— Всичко разбра, гадината — изкоментира Лемак поведението на Дач. — Ако ги изпуснем, главите ни ще хвръкнат, Вячеслав.

— Няма да ги изпуснем. — Шегал направи крачка към асансьора. — Ще му кажа две-три думи за последно, адмирале.

Лемак не възразяваше. Той също имаше желание да си поговори с Кей, преди да го пусне да се измъкне от ръцете му, пък макар и временно. Но не беше сигурен, че в хода на разговора няма да прибегне до пистолета.

До транспортния терминал на резервния пост за управление Шегал видя Мухаммади — тя безуспешно се опитваше да убеди охраната да я пусне в командната зала. Механистката изглеждаше зле. Ако беше пълноценен човек, Шегал би решил, че жената едва е дошла на себе си след свиреп запой.

Колкото и да бе странно, тази мисъл почти отговаряше на истината.

— Господин клинч-командор! — Маржан сякаш се зарадва, когато го видя. — Господин клинч-командор, длъжна съм да съобщя…

— Твоят човек превзе командната зала — каза Шегал, докато минаваше покрай нея. — Бяхме принудени да му предадем Кей и Томи. Това е.

— Господин Шегал! — истерично повтори механистката.

— Да?

— Само наредете, ще ги избия всичките…

В секундите, през които асансьорът се качваше към терминала, Шегал реши да уведоми Маржан за случилото се:

— Артур заплашва да излезе от скока с пълна тяга. Не се мотайте тук, че може да пострадате. Вашата роля във всичко това засега е неясна.

Влезе в асансьора, моментално забравяйки за разговора. Механистката, естествено, не помагаше на Артур. Тя бе отличен боец, но сега явно не беше в най-добрата си форма. Той трябваше просто да забрави за нея — неудачницата, телохранителка на новия държавен престъпник.

Маржан Мухаммади затвори очи, превключвайки се на работа с електронната памет. Преди полета беше успяла да се добере до секретните схеми на имперския щабен миноносец и сега щеше да се възползва от тях. Избра подкаталога за транспортните комуникации и за няколко секунди попи информацията.

9

Приятно беше да усеща бронята върху тялото си. Кей забеляза, че цялото оръжие на „Серафим“ е свалено набързо, а енергийният запас е минимален, но все пак усещането за абсолютна незащитеност изчезна. Дори им помогнаха да си намъкнат броните, така и без да им дадат обяснения. Впрочем Кей не се нуждаеше от никакви обяснения.

По някакъв непонятен начин Артур бе успял да допре нож до гърлото на Лемак.

Съвсем не беше зле за момче, повярвало преди четири години, че светът се състои само от мръсотия.

Конвоиращите видимо нервничеха. Изглежда, бяха наясно с надвисналата над кораба опасност, но още не получаваха указания да пуснат пленниците. Кей намигна на Томи, опитвайки се да ободри момчето, което не изглеждаше особено зарадвано от случващото се. Преходът от пълна безнадеждност към спасение е прекалено силен шок. Човек трябва да умее да се приспособява към такива неща.

Най-накрая вратите на един от асансьорите се отвориха — символите над него обозначаваха резервния център за управление, ако Кей не го лъжеше паметта. Вячеслав Шегал бързо излезе на площадката на терминала.

— Не те съветвам да бързаш да се радваш, Кей.

— А какво ще ми наредиш да правя?

— Да се молиш. И да вразумиш Артур. Той е превзел командната зала и изкарва миноносеца от скока… с пълна тяга.

Дач само поклати глава. Подобна перспектива го устройваше не повече, отколкото всеки от останалите.

— Ще се постарая, Вячеслав. Можете да ми вярвате.

— Влизайте в асансьора, Дач. И по-бързо — трябва да се започне спиране или да се възстанови режима на хипергенератора.

— Това ли е всичко, което имаш да ми казваш?

— Почти. Лично аз ще ви убия при превземането на командната зала. Томи вероятно ще ни е нужен. Но нека и той не вярва прекалено, че е толкова ценен.

Съпроводени от гробното мълчание на конвоиращите, Кей и Томи влязоха в кабината на асансьора. Вратите се затвориха и двамата се понесоха през палубите на кораба.

Маржан Мухаммади стоеше в онази точка на коридора, която логическите й вериги бяха определили като идеална за замисленото. Шегал я бе лишил от външно оръжие, но той не подозираше за имплантираната в тялото й лазерна резачка.

Клинч-командорът бързаше към главния транспортен терминал — очевидно Дач и двойникът на Артур бяха там. Вероятно щяха да ги изпратят в командната зала по най-краткия път. Капсулата щеше да премине покрай Мухаммади — зад тънката стена.

Маржан не смяташе да се задоволява с ролята на зрител.

Когато датчиците й уловиха приближаващата се пулсация на магнитното поле, тя вдигна ръка. Късо замахване — изскочилият от китката й лъч преряза пластмасата. Тя откъсна димящото по краищата парче и го хвърли на пода. Селеноидите, движещи асансьорните кабини, не бяха повредени, прекрасно. Пред нея имаше тъмен тунел с двуметров диаметър. Миришеше на застоял въздух — добре, че атмосферата от асансьорните шахти не се изпомпваше.

Бученето се увеличаваше. От отвора я удари задвижвания от капсулата въздух. Маржан отстъпи крачка назад, присви очи, преценявайки с каква сила да се изтласка.

И скочи в тъмнината.

Асансьорът се разтресе от силния удар. Кей и Томи щяха да се строполят на пода, ако не бяха в силови брони, които автоматично парираха подобни тласъци. За миг на Дач му се стори, че това е излизането от хиперпространството — същото, от което се бояха еднакво и той, и Шегал.

Но капсулата продължи движението си.

— Сигурно проблеми със захранването — каза Томи.

Капсулата започна да забавя движението си. Кей направи крачка към вратата, поколеба се за секунда и прибра лицевата преграда на шлема си.

Артур трябваше да се увери, че това е именно той, а не някой от десантчиците на Лемак.

Вратите се отвориха и Дач влезе в овалната команда зала.

Първото, което видя, бяха двамата пилоти, застанали срещу него с напълно обречен вид. Зад тях, вдигнал ръка с прикрепена към нея „Буря“, бе застинал човек в силова броня.

— Артур, прекъсни излизането! — извика Кей.

С леко движение фигурата в бронята блъсна пилотите в креслата им. Познатият глас изрече:

— Намаляване на скоростта, бързо!

Крачките им кънтяха приглушено в тишината на командната зала. Артур и Кей спряха на половин метър един от друг. Когато лицевата преграда на шлема на Артур се плъзна в бронята, моторите започнаха тихичко да вият.

— Виното ще го пием по-късно — каза Къртис-младши.

— Радвам се да те видя, момче. Здравей.

— Вече се видяхме.

— Онова не беше ти.

Томи се приближи отзад. Артур му се усмихна.

— А как възнамеряваме… — започна Томи.

Зад гърба му, от все още отворената асансьорна кабина, нещо затрещя. На пода падна парче метал с разтопени краища. След него с котешка грациозност скочи Мухаммади.

Артур беше единственият, който стоеше с лице към асансьора.

Той удари Кей, отхвърляйки го от смъртоносната линия, която го съединяваше с вдигнатата ръка на Мухаммади. Ослепителният лъч прониза пустотата, нагорещеният въздух лъхна лицето на Артур.

„Бурята“ се обади, заливайки със смъртоносно излъчване асансьорната кабина. Обвивката на асансьора закипя, пръски разтопен метал обсипаха пода на командната зала. Навигаторът, улучен в тила, закрещя и подскочи в креслото.

Но механистката вече не беше в асансьора. Тя се движеше толкова бързо, че лежащият на пода Кей едва успяваше да фиксира местоположението й.

Артур стреля още веднъж. Отново пропусна. Премятайки се, Маржан се озова в нозете му. В този момент някой професионалист щеше да нанесе ритник — сервомоторите биха го направили смъртоносен. Артур понечи да наведе дулото на „Бурята“.

Лъчът на лазера прониза бронята от разстояние половин метър.

Дори „Серафим“ си имаше граница на издръжливост. Керамичната броня закипя и върху гърдите на юношата разцъфна алена роза.

Артур падна в същия миг, в който Кей Дач скочи и се озова до механистката.

Шегал приключваше с обличането на бронята. Десетината десантчици на Лемак, изпратени да му помагат, не внушаваха особен оптимизъм на клинч-командора. Какво ли не би дал сега за две-три проверени в битките момчета от „Щит“, но това бе непостижима мечта.

Викът на Лемак в слушалките на „Серафим“ премина в писък:

— Механистката е в командната зала! Шегал, по-бързо! Шегал!

Клинч-командорът на „Щит“ се хвърли към асансьорната шахта. Вратите вече бяха разблокирани и свалени. Той на бегом удари пусковия бутон и скочи в тунела. Слепоочията го боляха — напрежението на магнитното поле беше прекалено високо. Но това не го притесняваше.

Ненапразно никога не се бе доверявал на механистите. Срастването на плътта с електрониката не помага за укрепването на психиката.

Древните конструктори, разработили асансьорните системи на бойните кораби, бяха предвидили и такъв вариант на използването им. Шегал беше благодарен за това. Магнитното поле го носеше по тунела, преобръщайки го и удряйки го в стените. Скоростта му бе значително по-малка от тази на асансьорната капсула, но той все пак се приближаваше към командната зала. Бучащите селеноидни намотки искряха на местата, покрай които преминаваше.

След него в асансьорната шахта започнаха да скачат десантчиците. Имаха достатъчно ум, за да съпоставят нареждането на Лемак и поведението на клинч-командора.

10

Леко надвесена над тялото на Артур, механистката докосна рамото му:

— Стани… стани…

Кей не разбираше откъде се е взело това странно вцепенение. Но продължаваше да стои, гледайки Мухаммади.

— Хайде, престани — нежно изрече Маржан. — Сам си си виновен. Престани да се преструваш!

Лицето на Артур беше бяло като тебешир. Той започваше своя танц със смъртта.

Кей се наведе. Механистката все пак успя да реагира на движението, но вече беше прекалено късно. Усилени от моторите, пръстите на Кей се сключиха около ръката й, малко под амбразурата на лазера.

Сияещата бяла игла избухна във въздуха. Дач започва бавно да извива ръката. Това не беше лесно дори с помощта на силовата броня — тялото на механистката не й отстъпваше кой знае колко по здравина. Лъчът трепна, шибайки пулта със съскане. Пилотите паднаха на пода, с изключение на един — или най-безразсъдният, или най-дисциплинираният, — който продължаваше да въвежда командите за намаляване на скоростта.

Лазерът прекъсна работата му.

Разнесе се хрущене. Китката на механистката се счупи и увисна на шнур от разноцветни проводници и набраздените тръби на задвижващите механизми. Маржан закрещя — след „глътката“ вино чувствителността й към болката си оставаше на човешко равнище. Лазерният лъч изчезна.

Кей отблъсна механистката и хвърли бегъл поглед към пултовете. Останалите живи пилоти се търкаляха по пода, прикрили с ръце главите си.

— Намалявайте скоростта! — изкрещя Кей, хвърляйки се към Мухаммади.

Маржан вече се бе изправила срещу него. Ударът й, нанесен с цяла ръка, накара бронята да се разтърси звучно и да хлътне леко навътре.

Дач хвана механистката за гърлото и застина, държейки я на разстояние една протегната ръка.

Още два ритника. Засега бронята се държеше.

Кей започна да стиска с пръсти.

— Няма да успееш — ясно изрече Маржан. Трахеята й беше защитена прекалено надеждно, за да успее стоманената хватка да я лиши от способност да говори. Пръстите на Кей скърцаха, плъзгайки се по металните пръстени на шията.

Той удари със свободната си ръка механистката в лицето. После още веднъж. И пак. Сребърната маска се смачка, кристалните лещи се пръснаха на парчета.

— Върви по дяволите — каза Кей.

— Ти самият си дявол.

— Аз съм просто никой.

С поредния удар на Кей главата на механистката се отметна неестествено назад. Маржан започна да вие и се напрегна в мъчителен опит да се изскубне.

Стараейки се да не забелязва мигащата до самото му лице светлинка, сигнализираща, че енергията на бронята е на привършване, Кей продължаваше да натиска.

Чу се отвратителен звук. Плътта не издържа. Гръбначният стълб се счупи и тялото на Мухаммади омекна. Дач го пусна. Живата статуя се строполи.

С движение на брадичката си Кей форсира двигателя, изстисквайки последните капки енергия от акумулатора на бронята.

— Това е за Арти — каза той, спускайки своя окован в метал крак върху лицето на Мухаммади.

Сплесканите тъкани промляснаха. Електрическите вериги се затвориха с тънко свистене. Тялото на механистката остана да лежи, леко потрепвайки в последни електронни конвулсии. Сплесканото сребро на лицето безучастно отразяваше светлината.

Кей се обърна към Томи, който стоеше на колене до Артур. И срещна погледа на навигатора. Той дори не се опитваше да се добере до бластера. Държеше се с едната ръка за тила и не сваляше другата от клавиатурата.

— Не успяваме — каза той. — Режимите са нарушени. Седем минути до излизането в реалния Космос… със субсветлинна скорост.

Лемак се изправи, без да откъсва поглед от дисплея. Това бе всичко. Нямаше да успеят.

Предстоеше им малко пътешествие в бъдещето. Някой зад гърба му се разсмя безумно. Лемак не се обърна. Изведнъж бе обхванат от спокойствие, от ледено безразличие. Когато Кей уби механистката, адмиралът само кимна.

Браво…

Всеки момент в командната зала щеше да влети Шегал и Дач щеше да го сполети съдбата на Мухаммади. Какво пък, последният спектакъл обещаваше да бъде интересен.

Наведен над екрана, Лемак гледаше Кей, който внимателно вдигна Артур.

— Благодаря — каза Кей.

В погледа на Артур още имаше живот — някъде дълбоко под прииждащата тъма.

— Стимулаторът… — прошепна той.

Кей не се поколеба. Щом бронята не бе въвела лекарството самостоятелно, значи то би могло само да навреди. Но Артур имаше право на този последен изблик на сили, дори и това да означаваше съкращаване на живота му с някоя минута.

Дач включи ръчно медицинския блок на бронята.

— Излезте — изрече Артур не особено разбираемо. — Излезте от кораба.

На Кей му се стори, че юношата бълнува. Вероятно тази мисъл се отрази и върху лицето му.

— Това е хипера… тук законите са други. — Артур отчаяно се опитваше да им обясни нещо. — Ако излезете извън полето на кораба… ще изгубите инерционния момент. Ще бъдете изхвърлени… в реалния Космос… с нулево движение спрямо точката на излизането… Като совалката… помниш ли, при Догар…

Кей не осъзна веднага, че това не е бълнуване. Артур Къртис имаше план за бягство.

Само че самият той нямаше да успее да се възползва от него.

— Ще има шанс… — устните на Артур посиняваха, но гласът му стана по-твърд. Стимулаторът действаше. — Не бой се, ако си прав, ще има шанс.

— Не можем да те вземем. — Кей докосна внимателно пробитата броня. Металната ръкавица се обагри с кървави мехурчета.

— Имам аТан, забрави ли? — Артур дори се опита да се усмихне. — Още веднъж… каква разлика… Доубий ме…

— Не. Почакай, ще опитам да запуша бронята.

— Спасяваш… труп… — необикновено ясно и високо изрече Артур. — Това е само обвивка… няма защо да я взимаш със себе си.

— Няма да стрелям в теб.

— Дач, моля те. Важно е да умра… в настоящето.

— Ще успееш и сам — строго отвърна Кей. — Няма да те убивам.

— Дач…

— Прекалено си свикнал с болката… със смъртта… — поправи се Кей, отпускайки грижливо и нежно Артур на пода. — Прекалено силно си я обикнал. Аз няма да се превърна в твоята смърт.

Той не се обърна повече към Артур.

Изстрелът на Шегал разтопи дъното на асансьора със същия успех, с който лазерът на Маржан бе отворила тавана му.

Обсипан с пръски изстиващ метал, той се стовари в командната зала. Първото, което видя, бяха труповете. Охранителите, убити от Артур, механистката, един от пилотите, разкъсан почти на две равни части, и самият Къртис-младши. Мъртъв или умиращ… отишъл си или отиващ си чрез аТан… какво значение имаше?

Живите не бяха много по-приказливи от мъртвите.

— Къде са?! — изкрещя Шегал. Офицерът зад навигационния пулт кимна.

Клинч-командорът се обърна към вратата на аварийния шлюз.

Не му трябваше много време, за да разбере какъв път за бягство е избрал Дач.

Предоставяйки на десантчиците и пилотите възможността сами да направят избор, той се хвърли след Кей.