Играч първи, приготви се

□□17

АртЗмида: Там ли си?

Парзивал: Да! Здравей! Не мога да повярвам, че най-накрая ми отговаряш.

АртЗмида: Отговарям ти само за да те помоля да престанеш. Идеята да си чатим не е добра.

Парзивал: Защо? Мислех си, че сме приятели.

АртЗмида: Ти си страхотен, но сме конкуренти. Враждуващи ловци. Заклети врагове. Знаеш как стоят нещата.

Парзивал: Не е нужно да говорим за неща, свързани с Лова…

АртЗмида: Всичко е свързано с Лова.

Парзивал: О, стига. Поне ми дай шанс. Да започнем отначало. Здравей, АртЗмида, как си?

АртЗмида: Добре, благодаря. А ти?

Парзивал: Чудесно. Всъщност защо използваме стария текстови чат? Мога да направя виртуален чатрум.

АртЗмида: Предпочитам така.

Парзивал: Защо?

АртЗмида: Сигурно си спомняш, че на живо съм склонна да бръщолевя. Когато пиша, не съм такова плямпало.

Парзивал: Според мен не си плямпало. Очарователна си.

АртЗмида: Правилно ли виждам, че използваш думата "очарователна"?

Парзивал: Виждаш какво съм написал.

АртЗмида: Много мило от твоя страна, но хич не ти вярвам.

Парзивал: Говоря напълно сериозно.

АртЗмида: Е, как е животът ти като първи в Класацията? Омръзна ли ти вече да си звезда?

Парзивал: Не се чувствам като звезда.

АртЗмида: Шегуваш ли се? Целият свят си умира да разбере кой си в действителност. Ти си рокзвезда, човече!

Парзивал: Ти си също толкова известна. И ако съм такава звезда, защо медиите винаги ме представят като задръстеняк, който не се къпе и не си подава носа навън?

АртЗмида: Значи си гледал онзи скеч за нас?

Парзивал: Да. Защо всички си мислят, че съм антисоциална откачалка?

АртЗмида: Нима не си антисоциален?

Парзивал: Не! Е, добре де, може би малко. Но поддържам отлична лична хигиена.

АртЗмида: Поне те представят с истинския ти пол. Всички си мислят, че в истинския живот аз съм мъж.

Парзивал: Така е, защото повечето ловци са мъже и не могат да прием мисълта, че една жена ги е победила и надхитрила.

АртЗмида: Знам. Големи са неандерталци.

Парзивал: Значи потвърждаваш, че си жена, нали? В реалността?

АртЗмида: Това вече трябваше сам да си го разбрал, Клузо.

Парзивал: Да.

АртЗмида: Нима?

Парзивал: Да. След като анализирах наличните данни, стигнах до заключението, че да си от женски пол.

АртЗмида: И защо?

Пазривал: Защото не искам да открия, че си падам по 150-килограмов чичко на име Чък, който живее с майка си в мазе в предградията на Детройт.

АртЗмида: Падаш си по мен^?

Парзивал: Вече трябваше сама да си се досетила, Клузо.

АртЗмида: Ами ако съм 150-килограмово момиче на име Чарлийн, което живее с майка си в мазе в Детройт? Пак ли щеше да си падаш по мен?

Парзивал: Не знам. Наистина ли живееш в мазето на майка си?

АртЗмида: Не.

Парзивал: Значи сигурно пак щях да си падам по теб.

АртЗмида: Искаш да повярвам, че си един от онези митични мъже, които се интересуват само от характера на жената, независимо от тялото, в което е поместен?

Парзивал: Защо приемаш, че съм мъж?

АртЗмида: O, моля ти се, очевидно е. От теб се излъчва само момчешка енергия.

Парзивал: Момчешка енергия ли? Да не би да построявам изреченията по характерен за мъжете начин или нещо подобно?

АртЗмида: Не сменяй темата. Твърдиш, че си падаш по мен, а?

Парзивал: Харесвам те още отпреди да се запознаем. Четях блога ти и гледах видеоклиповете ти. Следя те в киберпространството от години.

АртЗмида: Въпреки това още не знаеш почти нищо за мен, нито за истинския ми характер.

Парзивал: Все пак сме в ОАЗИС. Тук всички съществуваме само като характери.

АртЗмида: Аз съм на друго мнение. Всичко за онлайн характерите ни се просмуква в аватарите ни, което ни позволява да контролираме начина, по който изглеждаме и се държим с другите. ОАЗИС ни дава възможност да бъдем такива, каквито искаме. Затова всички са пристрастени към него.

Парзивал: Значи в истинския живот изобщо не приличаш на човека, когото срещнах в гробницата, така ли?

АртЗмида: Това е само една страна от характера. Онази част, която реших да ти покажа.

Парзивал: Е, тази ти страна ми харесва. А ако ми покажеш и другите си лица, съм сигурен, че и те ще ми харесат.

АртЗмида: Сега говориш така, но знам какво става в подобни ситуации. Рано или късно ще поискаш да видиш моя истинска снимка.

Парзивал: Не съм от хората, които искат подобни неща. Освен това със сигурност няма да ти покажа своя снимка.

АртЗмида: Защо? Толкова ли си грозен?

Парзивал: Голяма си лицемерка!

АртЗмида: Е, и? Отговори на въпроса ми. Грозен ли си?

Парзивал: Сигурно съм.

АртЗмида: Защо?

Парзивал: Представителките на женския пол ме намират за отблъскващ.

АртЗмида: Според мен не си отблъскващ.

Парзивал: Естествено, нали си дебел чичко на име Чък, който обича да си чати с грозни момчета.

АртЗмида: Значи си млад мъж, така ли?

Парзивал: Сравнително млад.

АртЗмида: В сравнение с какво?

Парзивал: В сравнение с петдесет и три годишен мъж като теб, Чък. Майка ти взима ли ти наем, че живееш в мазето?

АртЗмида: Наистина ли си ме представяш така?

Парзивал: Ако си те представях така, в момента нямаше да си говорим.

АртЗмида: И как си представяш, че изглеждам?

Парзивал: Като аватара си, с изключение на бронята, пистолетите и лазерния меч.

АртЗмида: Шегуваш се, нали? Това е първото правило на онлайн връзките, приятел. Никой не изглежда като аватара си.

Парзивал: Ще имаме онлайн връзка ли? <стиска палци>

АртЗмида: Няма начин, готин. Съжалявам.

Парзивал: Защо не искаш?

АртЗмида: Нямам време за любов, д-р Джоунс. Пристрастието ми към киберпорното поглъща по-голямата част от свободното ми време. А останалата част прекарвам в търсене на Нефритения ключ. Всъщност точно с това би трябвало да се занимавам в момента.

Парзивал: Да, аз също. Но ми е по-приятно да си говоря с теб.

АртЗмида: Ами ти?

Парзивал: Какво аз?

АртЗмида: Ти имаш ли време за онлайн връзки?

Парзивал: Имам време за теб.

АртЗмида: Преувеличаваш.

Парзивал: Изобщо не преувеличавам.

АртЗмида: Работиш ли, или още си ученик?

Парзивал: Ученик съм, следващата седмица завършвам гимназия.

АртЗмида: Не бива да разкриваш подобна информация. Може да съм шпионин на Шестиците, който ти съставя профил.

Парзивал: Шестиците вече ми направиха профил, не помниш пи? Взривиха дома ми. Е, всъщност караваната. Но все пак я взривиха.

АртЗмида: Знам. Още не мога да повярвам. Представям си как се чувстваш.

Парзивал: Отмъщението е най-сладко, когато е студено.

АртЗмида: Добър апетит! С какво се занимаваш, когато не ловуваш?

Парзивал: Отказвам да отговарям на въпросите ти, докато и ти не започнеш да ми даваш отговори.

АртЗмида: Добре. Танто за танто, д-р Лектър. Ще се редуваме да си задаваме въпроси. Давай.

Парзивал: Работиш ли, или си ученичка?

АртЗмида: Студентка съм.

Парзивал: Какво учиш?

АртЗмида: Мой ред е да питам. С какво се занимаваш, когато не ловуваш?

Парзивал: С нищо. Занимавам се само с Лова. В момента също ловувам между другото. Правя по няколко неща едновременно.

АртЗмида: И аз.

Парзивал: Наистина ли? Тогава ще държа Класацията под око за всеки случай.

АртЗмида: Да, непременно.

Парзивал: Какво следваш?

АртЗмида: Поезия и творческо писане.

Парзивал: Логично. Пишеш фантастично.

АртЗмида: Благодаря за комплимента. На колко години си?

Парзивал: На осемнайсет. А ти?

АртЗмида: Не мислиш ли, че вече разкриваме прекалено много лична информация?

Парзивал: Не, в никакъв случай.

АртЗмида: Деветнайсет.

Парзивал: О-хо, по-възрастна жена. Секси.

АртЗмида: Ако приемем, че наистина съм жена.

Парзивал: Жена ли си?

АртЗмида: Мой ред е.

Парзивал: ОК.

АртЗмида: Колко добре познаваш Аех?

Парзивал: От пет години той е най-добрият ми приятел. А сега ми отговори, жена ли си? И под това разбирай човешко същество от женски пол, което не си е правило операция за смяна на пола.

АртЗмида: Много конкретен въпрос.

Парзивал: Отговори ми.

АртЗмида: Да, винаги съм била човешко същество от женски пол. Срещал ли си се с истинския свят?

Парзивал: Не. Имаш ли брат или сестра?

АртЗмида: Не. А ти?

Парзивал: Не. Родителите ти живи ли са?

АртЗмида: Починаха от грип. Отгледаха ме баба и дядо. Твоите живи ли са?

Парзивал: Не. Мъртви са.

АртЗмида: Гадно е, нали? Да нямаш родители.

Парзивал: Да, но много хора са в по-тежко положение от мен.

АртЗмида: И аз все това си повтарям. С Аех в тандем ли работите?

Парзивал: Ох, пак този въпрос…

АртЗмида: Ще ми отговориш ли?

Парзивал: Не. Той поиска да разбере същото за теб, След като ти премина през Първата порта няколко часа след мен.

АртЗмида: Което ме подсеща да те питам защо ми даде онзи съвет да поискам да играя от другата страна?

Парзивал: Исках да ти помогна.

АртЗмида: Не допускай повече тази грешка. Защото аз ще спечеля. Разбираш това, нали?

Парзивал: Да, да, ще видим.

АртЗмида. Не играеш по правилата на интервюто ни, глупчо. Изоставаш с пет въпроса.

Парзивал: Добре. Какъв е цветът на косата ти в истинския живот?

АртЗмида: Брюнетка съм.

Парзивал: А на очите?

АртЗмида: Сини.

Парзивал: Като на аватара ти, а? Лицето и ти тялото ти същите ли са?

АртЗмида: Както виждаш.

Парзивал: Добре. Кой е най-любимият ти филм?

АртЗмида: Зависи. В момента като че лиШотландскибоец.

Парзивал: Имате страхотен вкус, госпожице.

АртЗмида: Знам. Падам си по коварни плешиви мъже. Курган е много секси.

Парзивал: Веднага ще си обръсна главата. И ще започна да нося кожени дрехи.

АртЗмида: Да ми пратиш снимки. След малко трябва да ставам, Ромео. Имаш право на още един въпрос. Трябва да поспя малко.

Парзивал: Кога ще можем да си поговорим пак?

АртЗмида: След като някой от нас намери Яйцето.

Парзивал: Но това може да отнеме години.

АртЗмида: Значи ще говорим тогава.

Парзивал: Може ли поне да продължа да ти пиша имейли?

АртЗмида: По-добре не.

Парзивал: Няма как да ми попречиш да ти пиша.

АртЗмида: Всъщност мога да те блокирам.

Парзивал: Но няма да го направиш, нали?

АртЗмида: Не и ако не ме принудиш.

Парзивал: Не е необходимо да си толкова груба.

АртЗмида: Лека нощ, Парзивал.

Парзивал: Сбогом, АртЗмида. Приятни сънища.

Край на разговора. 27.02.2045 г. — 02:51:38 Стандартно време

Започнах да ѝ пиша имейли. Първо се сдържах и ѝ изпращах само по един на седмица. За моя изненада, тя винаги ми отговаряше. Обикновено само с едно изречение, в което казваше, че е твърде заета. Но аз продължих да ѝ пиша и отговорите ѝ постепенно станаха по-дълги. Започнахме да водим кореспонденция. Първоначално с по няколко писма на седмица. После, когато имейлите ни започнаха да стават по-дълги и по-лични, си пишехме поне по веднъж на ден. Понякога и повече. Винаги, когато получех писмо от нея, зарязвах всичко, за да го прочета.

Не след дълго се срещахме в частни чатрумове поне веднъж дневно. Играехме класически настолни игри, гледахме филми и слушахме музика. Разговаряхме с часове на всякакви теми. Времето, което прекарвах с нея, ме опиваше. Беше като наркотик, на който не можех да се наситя. Имахме една и съща цел. Тя схващаше всичките ми шеги. Караше ме да се смея. Караше ме да размишлявам. Промени възгледите ми за света. Никога не бях имал толкова силна и интимна връзка с друго човешко същество. Дори и с Аех.

Вече не ме беше грижа, че сме съперници, а изглежда и нея вече не я интересуваше. Започнахме да споделяме наблюденията си за Лова. Казвахме си какви филми гледаме и кои книги четем. Започнахме дори да обсъждаме теориите и тълкуванията си за различни пасажи от Алманаха. Не можех да бъда предпазлив в нейно присъствие. Едно гласче продължаваше да ми нашепва, че вероятно всяка нейна дума целеше да ме заблуди и че се опитваше да ме направи на глупак. Но аз не му вярвах. Вярвах на нея, макар разумът да ми казваше, че не бива.

Завърших гимназия в началото на юни. Не отидох на церемонията по дипломирането. Престанах да ходя на училище, когато избягах от купчините. Доколкото знаех. Шестиците ме смятах за мъртъв и не исках да разбират, че всъщност съм жив, като присъствам в часовете през последните няколко седмици от учебната година. Не бе голям проблем, че пропуснах изпитите, тъй като вече бях събрал предостатъчно кредити, за да се дипломирам. От училището ми изпратиха имейл с копие от дипломата. Бяха пратили и самата диплома на адреса във вече несъществуващата купчина, тъй че нямам представа какво в крайна сметка се бе случило с нея.

След като приключих с училището, възнамерявах да посветя цялото си време на Лова. Но в действителност исках само да прекарвам време с АртЗмида.

Времето, което не прекарвах с новата си онлайн приятелка посвещавах на ъпгрейдването на аватара си. Ловците го наричаха "да се изкачиш до деветдесет и девет", тъй като деветдесет и девето ниво бе максималното, до което аватарите можеха да достигнат. АртЗмида и Аех наскоро бяха преодолели това предизвикателство и аз се чувствах длъжен да ги догоня Всъщност не ми отне дълго. Вече разполагах с безкрайно свободно време, както и с парите и средствата да пътувам навсякъде из ОАЗИС. Тъй че започнах да изпълнявам всеки куест, който откриех, и понякога скачах с по пет-шест нива нагоре само за един ден. Станах Воин/Магьосник. Усъвършенствах бойните и магическите способности на аватара си, като в същото време събирах разнообразни мощни оръжия, вълшебни предмети и превозни средства.

С АртЗмида дори изиграхме няколко куеста заедно. Посетихме планетата Гундокс и завършихме целия куест от филмаДяволчетатасамо за един ден. Арти влезе в образа на Стеф, героинята на Марта Плимптън, а аз играх като Майки, героя на Шон Остин. Страшно се забавлявахме.

Но не прекарвах цялото си време в развлечения. Опитвах се да мисля и за играта. Наистина. Поне веднъж на ден отварях Четиристишието и се пробвах да го разгадая.

Известно време си мислех, че "свирка" на третия ред може да е препратка към японски телевизионен сериал от края на 60-те, озаглавенКосмическите великани,който бе дублиран на английски език и излъчван в САЩ през 70-те и 80-те години. ВКосмическите великанисе разказваше за семейство от трансформиращи се роботи, което живее във вулкан и се бори със зъл извънземен злодей на име Родак. Холидей споменаваше сериала на няколко пъти в Алманаха си, като твърдеше, че това е сред любимите му детски филмчета. Един от главните герои беше момче на име Мико, което надуваше специална свирка, за да повика роботите на помощ. Бях изгледал всички петдесет и два безкрайно лигави епизода наКосмическите великаниедин след друг, докато нагъвах царевичен чипс и си водех бележки. Но след като приключих с маратона, не бях отбелязал никакъв напредък в разгадаването на Четиристишието. Поредната задънена улица. Реших, че Холидей беше имал предвид друга свирка.

И тогава, една съботна сутрин, най-накрая отбелязах малък напредък. Гледах поредица от реклами на зърнени закуски от 80-те и спрях на кадър записа, замислен над това защо производителите вече не слагаха награди играчки във всяка кутия, както някога. Струваше ми се истинска трагедия. Поредният знак, че цивилизацията ни отиваше на кино. Още размишлявах по този въпрос, когато започна стара реклама наКапитан Крънчи в този миг направих връзката между първия и третия ред от Четиристишието:Нефритеният ключ при капитана стои… А свирката за да надуеш…

Холидей намекваше за прочутия хакер от 70-те години на XX в. Джон Дрейпър, известен с псевдонима си Капитан Крънч. Дрейпър бил един от първите хора, измамили телефонната система, и бе известен с откритието си, че пластмасовите свирки играчки от кутиите с корнфлейксКапитан Крънчможели да се използват за провеждане на безплатни телефонни разговори, тъй като издавали звук на 2600 херца, който измамвал телефонната система, като я карал да даде безплатен достъп до линията.

Нефритеният ключ при капитана стои…

Със сигурност беше това. "Капитанът" беше Капитан Крънч, а "свирката" — прочутата пластмасова свирка от телефоните измами.

Може би Нефритеният ключ беше маскиран под формата на някоя от онези пластмасови свирки и се криеше в кутия с корнфлейксКапитан Крънч.Но къде бе скрита кутията?

…в къща запусната с бели стени.

Все още не бях разгадал за коя запусната къща се отнася този ред, нито къде да я търся. Посетих всяка занемарена сграда, за която се сетих. Възстановки на дома на семейство Адамс, изоставената колиба от трилогиятаЗлите мъртви,къщата на Тайлър Дърдън отБоен клуби фермата на семейство Лapc на Татуин. Не намерих Нефритения ключ в нито една от тях. Задънена улица след задънена улица.

А свирката за да надуеш, всички трофеи събери.

Не бях разгадал значението и на последния стих. Какви трофеи трябваше да събера? Или пък това беше някаква безсмислена метафора? Трябваше да има простичка връзка, която не виждах. Коварна препратка, която все още не бях достатъчно умен да разгадая или не разполагах с нужните знания.

Оттогава не бях отбелязал никакъв напредък. Всеки път, когато препрочитах Четиристишието, увлечението ми по АртЗмида ми пречеше да се концентрирам и не след дълго затварях дневника и ѝ се обаждах, за да я питам дали иска да се видим. Тя почти винаги се съгласяваше.

Внушавах си, че не е проблем малко да разпусна, тъй като и никой друг изглежда не напредваше с търсенето на Нефритения ключ. Класацията си оставаше непроменена. Явно всички бяха стигнали до задънена улица.

Месеците минаваха, а двамата с АртЗмида прекарвахме все повече време заедно. Дори когато аватарите ни се занимаваха с други неща, си изпращахме имейли и съобщения. Между нас течеше река от думи.

Най-много от всичко желаех да се срещна с нея в реалния свят. да се видим лице в лице. Но не ѝ го казвах. Не и с толкова много думи. Независимо колко информация за себе си ѝ разкривах — а в крайна сметка ѝ разкрих почти всичко, включително истинското си име, — тя винаги твърдо отказваше да предаде подробности за личния си живот. Казваше ми само, че е на деветнайсет години и че живее някъде в североизточната част на страната по тихоокеанското крайбрежие. Само това знаех за нея.

Мислено си бях изградил най-очевидната представа — физически вариант на аватара ѝ. Представях си я със същите очи, коса и тяло. Въпреки че ми повтаряше, че в действителност почти не прилича на него и на живо изобщо не е толкова привлекателна.

Когато започнах да прекарвам по-голямата част от времето си с нея, с Аех започнахме да се отчуждаваме. Вместо да се виждахме по няколко пъти седмично, си чатехме два-три пъти месечно. Той знаеше, че си падам по АртЗмида, но не даваше признаци това да му пречи. Дори когато отменях уговорките ни в последния момент, за да се видя с нея, той просто свиваше рамене, предупреждаваше ме да внимавам и казваше: "Надявам се да знаеш какви ги вършиш, Зи".

Не знаех какви ги върша, разбира се. Връзката ми с АртЗмида противоречеше на здравия разум. Но не можех да залича чувствата си към нея. И някак си, без да осъзная, че се случва, манията ми да открия Яйцето на Холидей постепенно бе изменена от манията ми по нея.

Накрая започнахме да излизаме на "срещи". Еднодневна пътувания до екзотични места в ОАЗИС и луксозни нощни клубове. В началото АртЗмида не искаше. Каза ми, че не бива да се появявам на публични места, тъй като Шестиците ме мислеха за мъртъв. Щом някой зърнеше аватара ми, щеше да се разбере, че не бяха успели да ме убият и отново щяха да ме включат в списъка си за покушения. Но аз ѝ отвърнах, че не ме интересува. Вече се криех от Шестиците в истинския свят и не исках да бягам от тях и в ОАЗИС. Освен това аватарът ми вече бе на деветдесет и девето ниво. Чувствах се почти неуязвим.

Може би просто се опитвах да впечатля АртЗмида, като се правех на безстрашен. И мисля, че успявах.

Въпреки това маскирахме аватарите си, преди да излезем, защото знаехме, че жълтата преса щеше да гръмне, ако Парзивал и АртЗмида започнеха редовно да се появяват заедно на публични места. Но имаше и изключения. На осемнайсетия ми рожден ден тя ме заведе да гледамеРоки Хорър Пикчър Шоув кино с размерите на стадион на планетата Транссекшуъл, където провеждаха най-дългите и най-посещавани прожекции на филма в ОАЗИС. На всяка прожекция идваха хиляди аватари, за да седят на седалките и да се радват на участието на публиката. Обикновено само на дългогодишни членове на фенклуба се позволяваше да излязат на сцената и да играят ролите пред гигантски зелен екран, при това чак след тежка поредица от прослушвания. Но АртЗмида използва известността си, за да задейства някои връзки, и ни позволиха да участваме в драматизацията.

Тя играеше съвършената Колумбия, а аз имах честта да вляза в ролята на неживия ѝ възлюбен Еди. Промених аватара си така, че да изглежда точно като Мийт Лоуф в тази роля, но играта ми и безмълвното повтаряне на репликите бяха доста слаби. За щастие, публиката не ме освирква, защото бях известният ловец Парзивал и си личеше колко се забавлявах.

Това бе най-забавната вечер в живота ми досега и след представлението го казах на АртЗмида. Тогава тя се наведе към мен и ме целуна за първи път. Не го усетих, разбира се. Но пулсът ми се ускори въпреки това.

Бях наясно с всички клиширани предупреждения за бедите, свързани с това да харесваш някого, когото познаваш само онлайн, но не им обръщах внимание. Реших, че която и да е в действителност АртЗмида, аз бях влюбен в нея. Усещах го до дълбините на меката, карамелизирана същност на личността си.

И тогава, една вечер като пълен идиот реших да ѝ разкрия чувствата си.

□□18

Беше петък вечер и за пореден път се занимавах с проучвания, като гледах епизодите наДеца чудо,телевизионен сериал от началото на 80-те за млад хакер, който използва компютърните си умения, за да разгадава мистерии. Тъкмо бях изгледал епизода "Смъртоносен достъп" (в който се появяваха герои от сериалаСаймън & Саймън),когато получих имейл от Огдън Мороу. Темата на съобщението гласеше: "Ако искаме, ще танцуваме".

Имейлът не съдържаше текст, а само прикрепен файл покана за една от най-ексклузивните сбирки в ОАЗИС: празненството по случай рождения ден на Огдън Мороу. В истинския свят Мороу почти не се появяваше в публичното пространство, а в ОАЗИС излизаше от бърлогата си само веднъж годишно, за да организира въпросното събитие.

В поканата имаше снимка на прочутия аватар на Мороу — Великия и всемогъщ Ог. Белобрадият магьосник бе наведен над голям диджейски пулт с една слушалка притисната към ухото, прехапал долна устна в екстаз от музиката, докато пръстите му въртяха стара винилова плоча върху комплект грамофони. Върху кутията с останалите плочи имаше стикер "БЕЗ ПАНИКА" и лого "Забранено за Шестици", което представляваше жълта шестица оградена в червен кръг и задраскана. Текстът под снимките гласеше:

Слисах се. Огдън Мороу си бе направил труда да ме покани на рождения си ден. Това бе най-голямата чест, която някога ми бе оказвана.

Обадих се на АртЗмида и тя потвърди, че е получила същия имейл. Каза ми, че няма как да пропусне парти на самия Ог въпреки очевидния риск. Затова аз, естествено, отвърнах, че ще я чакам в клуба. Само така нямаше да изглеждам като пълен страхливец.

Знаех, че след като Ог е поканил нас двамата, вероятно е изпратил покани и на останалите членове на Големите пет. Аех вероятно нямаше да дойде, тъй като всеки петък участваше в излъчвани по целия свят битки, а Шото и Дайто не влизаха в зони, разрешени за двубои между играчи, освен ако не бе крайно наложително.

Обърканото кълбобе прочут клуб с нулева гравитация на планетата Неоноар в сектор Шестнайсет. Огдън Мороу лично бе написал кода за нея и все още бе единственият ѝ собственик. Досега не бях ходил вКълбото.Не ме биваше много в танците, нито в общуването с надутите, назлобени новаци, които се събираха там. Но рожденият ден на Ог бе специално събитие и тази вечер клубът щеше да е затворен за обичайната клиентела. Вместо това щеше да е пълно със знаменитости — кинозвезди, музиканти и поне двама от Големите пет.

Повече от час гласих прическата на аватара си и пробвах различни дрехи. Най-накрая се спрях на класическо облекло от 80-те: светлосив костюм, досущ като на Питър Уелър вПриключенията на Бъкару Банзай,съчетан с червена папионка и чифт бели кецове "Адидас". Заредих инвентара си с най-добрите доспехи, които имах, както и с огромно количество оръжия. Една от причинитеКълботода е толкова престижен клуб бе, че се намираше в зона, разрешена за битки между играчи, в която функционираха и магиите, и технологиите. Тъй че бе изключително опасно място. Особено за прочут ловец като мен. В ОАЗИС съществуваха стотици киберпънк планети, но Неоноар бе една от най-старите и най-големите. Гледана от орбита, тя приличаше на лъскаво топче оникс, опасано от паяжина пулсиращи светлинки. На Неоноар винаги цареше нощ, а повърхността на планетата бе изцяло покрита от свързани помежду си градове с невъобразимо високи небостъргачи. В небето се носеше непрестанен поток от летателни машини бръмчащи измежду високите сгради, а улиците гъмжаха от облечени в кожени дрехи неигрални компютърни персонажи и аватари с огледални слънчеви очила, въоръжени с високотехнологични оръжия и подкожни импланти, които говореха на техножаргона от романаНевромантик.

Обърканото кълбосе намираше в западното полукълбо, на кръстовището на Булеварда и Авенюто — две ярко осветени улици, които опасваха цялата планета по екватора и нулевия меридиан. Самият клуб представляваше огромна кобалтовосиня сфера с диаметър три километра, която висеше във въздуха на трийсет метра над земята. Висящо кристално стълбище водеше до единствения вход за клуба — кръгъл отвор в долния край на сферата.

Пристигнах с гръм и трясък с летящия си дилорън, който спечелих след като преминах куестаЗавръщане в бъдещетона планетата Земекис. Колата вървеше с (нефункциониращ) флукс капацитатор, но аз бях добавил няколко неща към оборудването и външния му вид. Първо инсталирах бордови компютър с изкуствен интелект на имеКИТТ(закупен на онлайн търг) и монтирах червен скенер като отЧерният ездачнад предната решетка. След това оборудвах колата с осцилиращ оувъртръстър — приспособление, което ѝ позволяваше да минава през твърда материя. И накрая, за да е изцяло в стила на суперавтомобил от 80-те, лепнах на вратите на дилоръна по едно лого наЛовци на духове,след което му сложих номера, гласящиЕСТО-88.

Имах го само от няколко седмици, но пътуващият през времето и твърдата материя дилорън вече се бе превърнал в запазена марка на аватара ми.

Знаех, че ако оставя скъпата си кола в зона, разрешена за битки, си е чиста покана някой кретен да се опита да я отмъкне. Автомобилът разполагаше с няколко аларми, а в системата за запалване бях заложил взривни устройства в стил Лудия Макс, тъй че ако друг аватар се опиташе да я подкара, плутониевата капсула щеше да избухне в малка термоядрена експлозия. Но тук, на Неоноар, нямаше да е проблем да опазя колата си. Щом слязох от нея, ѝ направих магия за смаляване и тя на мига се сви до размерите на количка "Мачбокс", след което я прибрах в джоба си. Магическите зони си имаха и предимства.

Хиляди аватари се бяха притиснали в силовите полета с формата на кадифени въжета, които не допускаха да премине никой, който няма покана. Докато вървях към входа, тълпата ме засипваше със смесица от обиди, молби за автографи и сълзливи обяснения във вечна любов. Бях активирал бронята си, но изненадващо, никой не се опита да ме простреля. Показах на портиера киборг поканата си и поех нагоре по дългото кристално стълбище.

Влизането вОбърканото кълбопредизвикваше дезориентация. Гигантската сфера бе куха отвътре, а овалната ѝ вътрешна повърхност служеше за бар и място за почивка. С влизането в клуба, законите на гравитацията се променяха. Накъдето и да тръгнеше аватарът ти, краката му винаги оставаха прикрепени към вътрешната повърхност на сферата, тъй че можеше да стигнеш по права линия до "тавана", след което да слезеш от другата страна и да пристигнеш в точката, от която си тръгнал. Огромното пространство в центъра служеше за "дансинг" с нулева гравитация. До там се стигаше, просто като скочиш от пода като Супермен, прелетиш през въздуха и навлезеш в зоната на безтегловност.

Когато прекрачих прага, погледнах нагоре — тоест в посоката, която в момента се намираше "горе" спрямо мен — и огледах обстановката. Клубът бе пълен. Стотици аватари се разхождаха насам-натам като мравки, пълзящи във вътрешността на гигантски балон. Други вече бяха на дансинга — въртяха се, летяха, кършеха се и се премятаха в такт с музиката, която гърмеше от сферични колони, реещи се из заведението.

По средата на дансинга, в самия център на клуба, висеше голяма прозрачна топка. Това бе "кабината", в която стоеше диджеят, заобиколен от грамофони, пултове, колони и усилватели. В центъра на цялата тази апаратура в момента здраво се трудеше подгряващият диджей — R2-D2, който пускаше плочите с роботизираните си ръце. Разпознах мелодията, която вървеше в момента — ремикс наТъжен понеделникна Ню Ордър от 1988 г., в който бяха прибавени многобройни звуци на дроиди отМеждузвездни войни.

На път към най-близкия бар, аватарите, покрай които минавах, до един се спираха, зяпваха ме и ме сочеха с пръст. Не им обръщах внимание, тъй като търсех с поглед АртЗмида.

Поръчах си Пангалактически гаргаробластер от клингонката на бара и изпих половината на един дъх. След това се ухилих, когато R2 пусна друга класическа песен от 80-те.

— Заговорът на змията— издекламирах по навик. — Дюран Дюран, 1983 г.

— Не е зле, умнико — каза познат глас, достатъчно силно, че да го чуя на фона на музиката.

Обърнах се и видях, че зад мен стои АртЗмида. Бе облечена официално: металическа синя рокля, която сякаш бе нарисувана със спрей върху тялото ѝ. Тъмната коса на аватара ѝ бе оформена в къса подстрижка "на паничка" и идеално обрамчваше прекрасното ѝ лице. Изглеждаше зашеметяващо.

— Едно уиски "Гленморанджи" с лед! — извика тя на барманката.

Усмихнах се. Любимото питие на Конър Маклауд. Леле, обожавах това момиче!

Тя ми намигна, когато ѝ донесоха питието. След това чукна чаша в моята и изпи уискито до дъно на един дъх. Шумът от разговорите на аватарите около нас се усили. Из клуба вече се бе разнесла мълвата, че Парзивал и АртЗмида си бъбрят на бара.

АртЗмида хвърли поглед към дансинга, след това се обърна към мен.

— Какво ще кажеш, Пърси, искаш ли да се поразкършиш?

Намръщих се.

— Не и ако продължаваш да ме наричаш "Пърси".

Тя се засмя. В този момент песента свърши и клубът утихна. Всички обърнаха очи към пулта на диджея, където R2 изчезваше сред сноп светлина, все едно се телепортираше като в оригинален епизод наСтар Трек.И тогава тълпата нададе бурни възгласи, щом познат аватар с побеляла коса се появи, отново сред сноп светлина, на пулта. Беше Ог.

Във въздуха се материализираха стотици екрани, разпръснати из целия клуб. Всеки от тях показваше Ог в близък план, тъй че всички да виждат ясно аватара му. Старият магьосник бе облечен в размъкнати джинси, сандали и избеляла тениска наСтар Трек: Следващото поколение.Той помаха на тълпата и пусна първата песен — денс ремикс наБунтовен викна Били Айдъл.

Целият дансинг избухна в овации.

— Обожавам тази песен! — извика АртЗмида и отново обърна очи към дансинга. Аз я погледнах колебливо. — Какво има? — попита тя с престорено съчувствие. — Не можеш да танцуваш ли?

Изведнъж тя се раздвижи в такт с ритъма, започна да поклаща глава и да върти бедра. След това се оттласна от пода с двата крака, понесе се нагоре и отлетя до дансинга. Аз вдигнах очи към нея, за миг напълно парализиран, докато събирах смелост.

— Добре — промърморих си под носа. — Е, какво пък толкова?

Сгънах колене и се оттласнах от пода. Аватарът ми полетя и се плъзна до АртЗмида. Аватарите, които вече танцуваха, се дръпнаха встрани и ни направиха път — тунел, водещ до центъра на дансинга. Виждах как Ог се рее в кабинката малко над нас. Въртеше се като дервиш, правеше каквито ремикси на песни му хрумнеха, като в същото време регулираше гравитационното поле на дансинга, тъй че въртеше и самия клуб като стара винилова плоча.

АртЗмида ми намигна и след миг краката ѝ се сляха и се превърнаха в опашка на русалка. Тя плесна с нея, стрелна се напред, като свиваше и разгъваше тяло в такт с бързия, насечен ритъм, и се понесе из въздуха. След това се завъртя с лице към мен, усмихна се и ме подкани с жест да се приближа. Косата ѝ се развяваше като ореол около главата ѝ, все едно бе под вода.

Когато стигнах до нея, тя ме хвана за ръка. В същия миг опашката изчезна, краката ѝ се появиха отново и тя продължи да ги върти и да описва "ножици" в такт с музиката.

Тъй като не се доверявах повече на инстинкта си, заредих скъп софтуер за танци, нареченТраволта,който си бях свалил и изпробвал по-рано същата вечер. Програмата пое контрол върху движенията на Парзивал, синхронизира ги с музиката и четирите ми крайника затанцуваха елегантно и пластично. В един миг се преобразих в краля на бала.

Очите на АртЗмида грейнаха от изненада и удоволствие и тя започна да имитира движенията ми, а двамата се въртяхме един около друг като ускоряващи се електрони. И тогава АртЗмида започна да променя формата си.

Аватарът ѝ загуби човешкия си облик и се разстла в пулсираща аморфна маса, която променяше размера и цвета си в зависимост от музиката. Аз избрах опцията "огледален образ на партньора" от танцовия софтуер и последвах примера ѝ. Крайниците и торсът на аватара ми се разливаха и точеха като карамел и обгръщаха АртЗмида, а по кожата ми шареха и се сменяха странни пъстри мотиви. Приличах на Гумения човек, ако се бе надрусал здраво с ЛСД. След малко всички останали на дансинга започнаха да менят формата си и да се разливат в петна от цветна светлина. Скоро центърът на клуба приличаше на неземна лампа.

Когато песента свърши, Ог се поклони и пусна баладатаОтново и отновона Синди Лоупър. Аватарите около нас се групираха по двойки.

Поклоних се елегантно на АртЗмида и протегнах ръка към нея. Тя се усмихна и прие. Придърпах я към себе си и двамата се понесохме из въздуха. Ог настрои дансинга да се върти в посока, обратна на часовниковата стрелка, тъй че всички аватари се завъртяха бавно около невидимата централна ос на клуба като прашинки в стъклена топка.

И преди да успея да се спра, думите просто излязоха от устата ми:

— Влюбен съм в теб, Арти.

В първия момент тя не реагира. Просто ме изгледа шокирано, докато аватарите ни продължаваха да се реят един около друг на автопилот. След това превключи разговора ни на личен гласов канал, тъй че никой да не ни подслушва.

— Не, не си, Зи. Дори не ме познаваш.

— Напротив — възразих аз. — Познавам те по-добре от всички останали хора, които съм срещал.

— Знаеш за мен само онова, което аз искам да знаеш. Виждаш само онова, което аз искам да видиш. — Тя постави длан върху гърдите си. — Това не е истинското ми тяло, Уейд. Нито истинското ми лице.

— Не ме интересува! Влюбен съм в ума ти… в характера ти. Не ме интересува външният ти вид.

— Само така говориш — отвърна тя с леко разтреперан глас. — Повярвай ми. Ако ме видиш на живо. Ще останеш отвратен.

— Защо говориш така?

— Защото съм отвратително деформирана. Или страдам от паралич. Или съм на шейсет и три години. Което си харесаш.

— Не ме интересува дали някое от тези неща е вярно. Кажи ми къде да се срещнем и ще ти го докажа. Още сега ще хвана самолет и ще дойда, където и да се намираш. Говоря сериозно.

Тя поклати глава.

— Ти не живееш в истинския свят, Зи. От всичко, което си ми казвал, мисля, че никога не си живял там. Ти си като мен. Живеем в тази илюзия. — Тя посочи виртуалната зала. — Няма как да знаеш какво е истинска любов.

— Не говори така! — Очите ми се насълзяваха и не си направих труда да го крия от нея. — Да не би да е, защото ти казах, че никога не съм имал истинска приятелка? И че съм девствен? Защото…

— Разбира се, че не. Нищо подобно. Това няма никакво значение.

— Тогава какъв е проблемът? Моля те, кажи ми!

— Ловът. Знаеш това много добре. Откакто започнахме да се виждаме, и двамата изоставихме състезанието. В момента трябва да се посветим на намирането на Нефритения ключ. Обзалагам се, че Соренто и Шестиците правят точно това. Както и всички останали…

— Състезанието да върви по дяволите! Както и Яйцето! — извиках аз. — Не чу ли какво ти казах? Влюбен съм в теб! Искам да бъда с теб. Повече от всичко.

Тя се взря в мен. Или по-скоро аватарът ѝ гледаше моя безизразно. После каза:

— Съжалявам, Зи. Аз съм виновна. Позволих нещата да излязат от контрол. Трябва да престанем.

— За какво говориш? Да престанем с кое?

— Мисля, че трябва да се разделим. Да престанем да прекарваме толкова много време заедно.

Имах чувството, че някой ме беше стиснал за гърлото.

— Късаш ли с мен?

— Не, Зи — отвърна АртЗмида и усетих, че вече и тя плачеше. — Не късам с теб, защото не сме заедно. — После изведнъж в гласа ѝ се появи истинска злоба. — Дори не сме се срещали!

— И какво? Просто ще… спреш да ми говориш ли?

— Да, смятам, че така ще е най-добре.

— За колко време?

— Докато Ловът не приключи.

— Но, Арти… Това може да отнеме години.

— Осъзнавам го. И съжалявам. И на мен не ми харесва. Но мисля, че така е най-добре.

— Значи за теб печалбата е по-важна от мен?

— Не става въпрос за парите, а какво мога да направя с тях.

— Да бе, да спасиш света. Невероятно си благородна.

— Не се дръж като кретен. Търся Яйцето вече повече от пет години. Ти също. А сега сме по-близо отвсякога до него. Не мога просто да пропилея шанса си.

— Не те карам да го правиш.

— Напротив, макар да не го осъзнаваш.

Песента на Синди Лоупър свърши и Ог пусна денс парче —Джеймс Браун е мъртъвна Ел Ей Стаил. Но в следващия миг погледнах нагоре и видях как големи отломки се носят с бясна скорост към дансинга, а аватарите се разпръсват, за да не пострадат. Току-що някой бе пробил дупка в покрива на клуба. И през нея нахлу малка армия от Шестици с реактивни раници, които започнаха да стрелят с лазерни пистолети.

Настана пълен хаос. Половината аватари в клуба се спуснаха към изхода, а другата половина извадиха оръжия или започнаха да правят магии, изстрелваха лазерни лъчи, куршуми и огнени кълба към нашествениците. Шестиците бяха над сто на брой, всички въоръжение до зъби.

Не можех да повярвам колко са нагли. Как можеха да са толкова глупави, че да нападнат клуб, пълен с аватари от високо ниво на тяхна територия? Вероятно щяха да убият няколко от нас, но за сметка на това щяха да изгубят почти всичките си аватари. И с каква цел?

И тогава осъзнах, че по-голямата част от изстрелите на Шестиците бяха насочени към мен и АртЗмида. Бях дошли, за да убият нас двамата.

Новината, че с АртЗмида сме в клуба, вероятно вече се тиражираше по новинарските канали. А когато Соренто бе разбрал, че ловците, заемащи първите две места в Класацията се намират в незащитена зона, разрешена за битки, явно бе решил, че не може да подмине подобна възможност. Това бе шансът на Шестиците да се отърват от двамата си най-големи конкуренти с един удар. Струваше си да жертват стотина от аватарите си от най-високо ниво.

Знаех, че собственото ми безразсъдство ги е докарало тук. Проклех се за глупостта си. След това извадих лазерните си пистолети и започнах да стрелям към най-близката групичка Шестици, като в същото време се стараех да избягвам техните куршуми. Погледнах към АртЗмида тъкмо навреме, за да видя как изпепелява дузина Шестици с кълба синя плазма, които изстрелваше с дланите си, без да обръща внимание на несекващия поток от лазерни лъчи и магически снаряди, които рикошираха от прозрачната ѝ броня. И аз бях подложен на силен обстрел. До момента бронята ми устояваше, но нямаше да издържи още дълго. На дисплея ми вече се показваха предупреждения за повреда, а бойните ми точки рязко намаляваха.

За секунди сражението ескалира до най-голямата битка, която бях виждал. А вече ставаше ясно, че с АртЗмида ще сме от страната на губещите.

Забелязах, че музиката не е спряла.

Вдигнах очи към пулта на диджея и видях как кабинката се отваря и от нея излиза Великия и могъщ Ог. Изглеждаше страшно раздразнен.

— Да не си мислите, че можете да провалите рождения ми ден, кретени такива? — извика той. Аватарът му все още бе с микрофон, тъй че думите му прогърмяха от всички колони в клуба и отекнаха като гласа на Бог. Касапницата спря на мига и всички насочиха очи към Ог, който висеше във въздуха в центъра на дансинга. Той протегна ръце напред и се обърна с лице към купищата Шестици.

0т всеки пръст на Ог изригнаха по десетина червени светкавици и се пръснаха във всички посоки. Всяка от тях удари по един аватар на Шестица в гърдите, като в същото време някак си заобикаляше всички останали.

За частица от секундата всички Шестици в клуба бяха изпепелени. Аватарите им замръзваха и проблясваха в червено за момент, след което просто изчезваха.

Изпълни ме страхопочитание. Това бе най-невероятната демонстрация на сила, която бях виждал.

— Никой не може да нахлува в заведението ми непоканен! — извика Ог, а гласът му отекна из притихналия клуб. Останалите аватари (онези, които не бяха избягали уплашени от клуба и не бяха загинали в краткото сражение) нададоха победоносни възгласи. Ог отлетя обратно в кабинката, която се затвори около него като прозрачен пашкул.

— Да започнем празненството отначало, искате ли? — попита той и сложи иглата на грамофона върху плоча с техно ремикс наАтомикна Блонди. На присъстващите бе нужна минутка да се отърсят от шока, но след това всички отново затанцуваха.

Огледах се за АртЗмида, но тя явно бе изчезнала. Тогава зърнах аватарът ѝ да излита през новия изход, който Шестиците бяха пробили. Тя спря отвън, колкото да погледне за миг към мен.

□□19

Компютърът ме събуди малко преди залез слънце и започнах ежедневния си ритуал.

— Събудих се! — изкрещях в тъмното. През последните няколко седмици, откакто АртЗмида ме заряза, ми бе много трудно да ставам сутрин. Затова бях изключил функцията да звъни през пет минути и бях настроил компютъра да свири песента на УемСъбуди ме, преди да тръгнеш,усилена докрай. Ненавиждах това парче от дъното на душата си; и ако исках да го спра, единственият начин беше да стана. Не беше най-приятният начин за започване на деня, но вършеше работа.

Песента спря и сензорният ми стол моментално промени формата си от легло в стол и ме изправи в седнало положение. Свалих визьора и компютърът започна бавно да пуска лампите, като остави време на очите ми да се пригодят към светлината. Нищо от външния свят не влизаше в апартамента ми. Единственият прозорец в жилището някога предлагаше изглед към небостъргачите на Кълъмбъс, но аз го напръсках с черен спрей няколко дни, след като се нанесох. Бях решил, че всичко навън ще ме разсейва от мисията ми и че нямам време да се взирам през прозореца. Все още трябваше да понасям приглушения шум на дъжда и вятъра, на автомобилите по улиците и летателните апарати. Дори те можеха да ме разсеят. Понякога изпадах в нещо като транс и часове наред седях със затворени очи, без да усещам колко време бе минало, заслушан в звуците навън.

Бях направил още няколко промени в апартамента, за да е по-подсигурен и удобен. Първо, замених паянтовата врата с нова — блиндирана и затваряща се с вакуум. Поръчвах всичко, от което се нуждаех — храна, тоалетна хартия, ново оборудване — онлайн и ми го доставяха пред вратата. Доставките се извършваха по следния начин: първо, скенерът, монтиран в коридора, потвърждаваше самоличността на доставчика, а моят компютър потвърждаваше, че наистина съм поръчал доставката. После външната врата се отключваше и се отваряше до стоманения шлюз с размерите на душкабина. Доставчикът оставяше пратката, пицата или каквото носеше в шлюза — и излизаше. Външната врата се затваряше със съскане и се заключваше, а пакетът минаваше през скенер, рентген и съдържанието му се анализираше по всички възможни начини, след което получавах потвърждение. Накрая отключвах вътрешната врата и взимах поръчката си. Капитализмът идваше при мен, без да се налага да общувам лично с други човешки същества. А аз исках точно това.

Самата стая не беше кой знае какво, което не ми пречеше, защото не я гледах много. В общи линии представляваше куб с размери десет на десет метра. В едната стена бяха вградени душкабина и тоалетна, а на отсрещната — малка ергономична кухня. Но аз не готвех, хранех се със замразени ястия или си поръчвах храна онлайн. Готварските ми умения се изчерпваха с това да опека замразени сладкиши в микровълновата.

Останалата част от стаята бе заета от апаратурата ми за достъп до ОАЗИС. Бях инвестирал в нея всеки излишен цент, който имах. Непрекъснато излизаха нови, подобрени и по-бързи компоненти, затова непрестанно харчех големи суми от скромните си приходи, за да ъпгрейдвам апаратурата.

Перлата в короната на терминала ми беше сглобената лично от мен конзола. Бях я сглобил елемент по елемент в огледалночерна сферична кутияОдинуеър.Конзолата имаше квантов процесор, толкова бърз, че едва ли не изпълняваше командите ми, преди да съм ги задал. А вътрешният харддиск бе достатъчно голям, че да съхранява три цифрови копия на всичко съществуващо.

Столът, на който прекарвах по-голямата част от времето си беше последен моделШаптик Технолъджис НС 5000.Висеше на две роботизирани ръце, монтирани на стените и тавана. Те можеха да го въртят по всичките му четири оси, затова, когато седях на него, обезопасен с колани, можеше да ме обръща върти, да разтърсва тялото ми и да ми създава усещането, че падах, летях или управлявах ядрена ракета, която профучаваше през каньон на четвъртата луна на Алтаир VI.

Столът бе синхронизиран със сензорния ми костюмШаптик Бутсют,който обхващаше цялото ми тяло. Материята покриваше всеки сантиметър от врата надолу и имаше дискретни отвори, през които можех да облекчавам физическите си нужди, без да се налагаше да го събличам целия. Външната повърхност на костюма беше покрита със сложен екзоскелет — мрежа от изкуствени сухожилия и стави, които отчитаха и можеха да ограничават движенията ми. В костюма имаше вградена мрежа от свързани помежду си датчици, които се допираха до кожата ми през няколко сантиметра. Те можеха да бъдат активирани на по-малки или по-големи групи, за да симулират контакт — да карат кожата ми да усеща допира, сякаш наистина докосвах виртуалните предмети. Убедително симулираха усещането при потупване по рамото, ритник в прасеца или куршум в гърдите (вградените системи за сигурност не позволяваха да получа физически наранявания, затова симулираното прострелване по-скоро се усещаше като силен удар в гърдите). Имах още един такъв костюм, който висеше в кабинката за почистване в ъгъла на стаята. Целият ми гардероб се състоеше от тези два сензорни костюма. Старите ми дрехи събираха прах в дъното на гардероба.

На ръцете си носех най-модерните сензорни ръкавици, маркаОкагами Айдъл Хендс.Техните сензори ми създаваха илюзията, че докосвам предмети и повърхности, които на практика не съществуваха.

Визьорът ми бе чисто новДинатро Ар ЕлАр-7800 Рек Спекс споследен модел дисплей и вградени вестибуларни сензори. Довеждаше ОАЗИС направо до ретините ми с най-големия брой кадри и разделителна способност, доловими от човешкото око. Истинският свят изглеждаше безцветен и размазан в сравнение с изображението, предоставяно от този визьор. Това беше прототип, който още не се предлагаше на масовия потребител, но аз имах рекламен договор сДинатрои те ми изпращаха безплатно оборудване (чрез поредица от пощенски доставки, за да запазя анонимността си).

Стереоуредбата миЪбаунд Саундсе състоеше от множество ултратънки тонколони, монтирани на стените, пода и тавана на апартамента, които осигуряваха навсякъде съвършен звук. А високоговорителите за ниски честоти бяха достатъчно мощни, че да усещам вибрациите чак в зъбите си.

Уредът за възпроизвеждане на миризмиОлфатриксв ъгъла беше компонентът, който използвах най-рядко. Той можеше да генерира над две хиляди различни миризми. Градина с рози, солен морски вятър, изгорял барут; той можеше да пресъздаде убедително всички тези аромати. Освен това работеше и като мощен климатик и пречиствателен филтър за въздуха, за което го ползвах най-вече. Много шегаджии обичаха да програмират ужасяващи миризми в тези симулации само за да се гъбаркат с хората, затова обикновено не включвах генератора за миризми, освен ако не се намирах в част от ОАЗИС, където щеше да ми е от полза да долавям мириса от околната среда.

На пода под стола ми стоеше мултифункционална пътека за бяганеОкигами Рънараунд("Където и да отивате, за миг сте там" — беше мотото на производителя). Пътеката имаше площ от два квадратни метра и беше дебела шест сантиметра. Можех да я включа и да тичам във всички посоки и никога да не стигна до края на платформата. Ако внезапно сменях посоката, тя го долавяше и повърхността ѝ на свой ред променяше посоката си на движение спрямо тялото ми, така че винаги оставах в центъра на платформата. Този модел имаше и вградени възвишения и неравен терен, за да може да симулира вървене в тунели и качване на стълби.

Предлагаха се и анатомично реалистични сензорни кукли за хората, които искаха "по-интимни" преживявания в ОАЗИС. Съществуваха мъжки, женски и двуполови модели от разнообразни материали. Реалистична латексова кожа. Задвижвани от мотори кукли с вътрешен скелет. Симулирана мускулатура. И всички външни органи и отверстия, които можете да си представите.

Подтикнат от самота, любопитство и бушуващи тийнейджърски хормони, си купих кукла от средния ценови класШаптик Юбер Бетиняколко седмици, след като АртЗмида престана да ми говори. Когато прекарах цяла една крайно непродуктивна седмица във виртуален бордей на имеДомът на удоволствията,се отървах от куклата заради съчетание от срам и самосъхранение. Пропилях хиляди кредити, не работих цялата седмица и бях на път изцяло да изоставя търсенето на Яйцето, когато осъзнах, че виртуалният секс, независимо от реалистичността си, не е нищо повече от прехвалена мастурбация с помощта на компютър. В крайна сметка си оставах девственик, сам в стая, който опъва смазан с лубрикант робот. Така че разкарах куклата и продължих да лъскам бастуна по старомодния начин.

Не се срамувах от самозадоволяването. Благодарение на Алманаха на Анорак,гледах на него като на нормална телесна функция, необходима и естествена като спането и храненето.

АА 241:87: "Според мен мастурбацията е най-важният акт на адаптация за човека. Крайъгълният камък на нашата технологична цивилизация. Ръцете ни са еволюирали така, че да хващат инструменти — включително и нашите собствени. Мислителите, изобретателите и учените обикновено са необщителни и им се предоставят по-малко възможности да правят секс. Без вградения отдушник на мастурбацията, се съмнявам, че първите хора някога щяха да овладеят огъня или да открият колелото. А се обзалагам, че Галилей, Нютон и Айнщайн нямаше да направят откритията си, ако не можеха да прочистят главите си, като лъскат бастуна (или като, изтръскат няколко протона от водородния атом ") Същото се отнася и за Мария Кюри. Преди да открие радия, се обзалагам, че е открила малкото човече в кануто."

Това бе една от по-малко популярните теории на Холидей, но на мен ми харесваше.

Тъкмо се тътрех към тоалетната, когато големият монитор с плосък екран, монтиран на стената, се включи и усмихнатото лице на Макс — софтуерът за управление на системата, се появи. Бях го програмирал да се стартира няколко минути, след като лампите светнеха, за да имам време да се разбудя малко, преди той да се разбъбри.

— ДДДобро утро, Уейд! — запелтечи приветливо Макс. — В-ввреме е за ссставане!

Софтуерът за управление на системата беше нещо като личен асистент, който функционираше и като задействащия се с гласови команди интерфейс на компютъра. Предлагаше безбройни варианти за настройка и можех да избирам от стотици предварително зададени характеристики. Бях настроил своя да изглежда, говори и да се държи като Макс Хедрум — уж компютърно генерираната звезда от края на 80-те, която участваше в токшоу от същия период, в новаторското за онова време киберпънк телевизионно предаване и куп реклами наКока-кола.

— Добро утро, Макс — отвърнах сънено.

— Май искаш да кажеш добър вечер, Румпелстилтскин. Часът е 19:18 ссстандартно време, сряда, 30 декември. — Макс беше програмиран да говори с леко електронно заекване. В средата на 80-те, когато бе създаден героят Макс Хедрум, компютрите не били достатъчно мощни, за да генерират реалистична човешка фигура, затова ролята му играел актьор (великолепният Мат Фрюър), който носел многобройни гумени протези, за да изглежда като компютърно генериран образ. Но версията на Макс, която в момента ми се усмихваше от екрана, беше чист софтуер с най-добрите функции за изкуствен интелект и разпознаване на глас, предлагащи се на пазара.

Използвах адаптираната към собствения си вкус версия наМакс Хедрум v3.4.1от няколко месеца. Преди това системният ми мениджър беше с образа на актрисата Ерин Грей (от филмитеБък РоджърсиСребърни лъжици).Но тя ме разсейваше твърде много, затова я смених с Макс. Той ме дразнеше на моменти, но ме и разсмиваше. Освен това доста успешно ми правеше компания, за да не се чувствам самотен.

Докато се изклатушквах до тоалетната и изпразвах пикочния си мехур, той продължаваше да ми говори от малкия монитор, монтиран над огледалото:

— О-хо, пожар можеш да угасиш с тази струя!

— Измисли нова шега. Има ли интересни новини?

— Обичайните. Войни, протести, глад. Наближаващият край на човешката цивилизация. Нищо, което да те заинтригува.

— Имам ли съобщения?

Той направи отегчена физиономия.

— Няколко. Но отговорът на истинския ти въпрос е "не". АртЗмида още не ти е писала и не се е обаждала, любовнико.

— Предупредих те да не ме наричаш така, Макс. Просиш си да те изтрия.

— Колко си докачлив! Честно казано, Уейд, трябва да помислиш дали…

— Ще те изтрия, Макс. Този път говоря сериозно. Ако продължаваш така, ще върна обратно Уилма Диъринг. Или още по-добре, ще използвам само гласа на Маджел Барет.

Макс се нацупи и извърна лице към сменящия цветовете си фон на екрана — плетеница от пъстри векторни линии. Той винаги се държеше така. Част от предварително програмирания му характер беше да ме дразни и да ми дава съвети, без да съм го питал. Това всъщност ми харесваше, защото ми напомняше на Аех, срещите с когото ми липсваха много. Наистина много.

Погледът ми се плъзна по огледалото, но не ми хареса особено отражението, което ме гледаше от него, затова затворих очи, докато приключих с уринирането. Зачудих се (за пореден път) защо още не го бях боядисал в черно — като прозореца.

Най-омразната ми част от деня беше онзи един час, след като се събудех, защото го прекарвах в истинския свят. Тогава се занимавах с досадните задължения, като чистене и физически упражнения. Мразех този момент, защото всички подобни занимания бяха пълната противоположност на живота ми във виртуалния свят, на истинския ми живот в ОАЗИС. Гледката на малкия ми апартамент, на апаратурата ми за достъп до ОАЗИС и на отражението ми в огледалото ми напомняха болезнено, че светът, в който прекарвах дните си, всъщност не беше реалният.

— Прибери стола — казах, когато излязох от тоалетната. Сензорният стол веднага се сви и се прибра до стената, като освободи голямо пространство в средата на стаята. Сложих си визьора и заредих програматаФизкултура.

Изведнъж се озовах в голям модерен фитнесцентър, оборудван с уреди за кардиоупражнения и вдигане на тежести, чиято употреба се симулираше идеално от сензорния ми костюм. Започнах с всекидневната си програма. Коремни преси, лицеви опори, аеробика, упражнения с гирички. От време на време Макс ми подвикваше окуражително:

— Вдигай краката, жжженчо! Почувствай натоварването!

Фитнес програмата, която бях настроил на компютъра си налагаше всеки ден да тренирам определено време. В ОАЗИС се движех рядко, обикновено по време на битки или докато тичах из виртуални светове на пътеката за бягане. Но през по голямата част от времето седях на стола и почти не мърдах Освен това, когато бях депресиран или разстроен, преяждах а през повечето време бях в някое от тези състояния. Вследствие от това постепенно качвах килограми. Накрая се стигна до момента, в който не се побирах съвсем на стола, нито в костюм с размер XL. На път бях да се принудя да си купя нов терминал — с компоненти с размер "Гигант".

Знаех, че ако не отслабна, вероятно щях да умра от заседнал начин на живот, преди да открия Яйцето. Не можех да го допусна. Затова веднага се взех в ръце и започнах да използвам безплатния фитнес софтуер на ОАЗИС. Почти веднага съжалих дълбоко за решението си.

От онзи момент нататък компютърът ми следеше физическите ми показатели и броя на калориите, които изгарях всеки ден. Ако не изпълнех зададения ми минимум от физически упражнения дневно, системата не ми позволяваше да вляза в ОАЗИС. Това означаваше, че не можех да работя, да продължа мисията си и на практика да си живея живота. Щом този механизъм със заключване се активираше, не можеше да се изключи в продължение на два месеца. А софтуерът бе свързан с акаунта ми в ОАЗИС, поради което не можех просто да си купя нов компютър или да си наема кабина в интернет кафене. Ако исках да вляза в симулацията, трябваше първо да тренирам. Това се оказа единственият стимул, от който се нуждаех.

Фитнес софтуерът следеше и калориите, които приемах. Всеки ден имах право да избирам ястия от предварително изготвено меню от здравословни, нискокалорични храни. Софтуерът поръчваше храната онлайн и ми я доставяха пред вратата. Програмата отчиташе какво изяждах и ако си поръчвах някаква допълнителна храна по свой избор, увеличаваше количеството упражнения, които да изпълня, за да уравновеси приема на допълнителните калории. Този софтуер беше направо садистичен.

Но ми помогна. Килограмите започнаха да се топят и след няколко месеца здравето ми бе почти идеално. За пръв път в живота си имах плосък корем и мускули. Чувствах се двойно по-жизнен и се разболявах по-рядко. Нуждаех се и от по-малко сън, което беше добре, защото ми оставаше повече време за лов. В края на двата месеца най-сетне получих възможността да спра софтуера, но реших да го оставя. Сега тренировките бяха част от ежедневието ми. Използвах времето, за да се настроя за предстоящия ден.

След като приключех с тренировката си с тежести, се качвах на пътеката за бягане.

— Започва сутрешното бягане — обявяваше Макс. — ПистаБифрост.

Виртуалният фитнес изчезваше. Озовавах се на полупрозрачни писта за бягане — извита преплитаща се лента, разположена в космическа мъглявина. Навсякъде около мен се рееха планети с пръстени и цветни луни. Пистата се простираше пред мен, издигаше се, спускаше се и от време на време се извиваше спираловидно. Невидимата бариера пречеше да не падна случайно в звездната бездна.Бифростбеше поредната независима симулация, една от неколкостотинте различни писти, записани на харддиска на конзолата ми.

Започвах да тичам, а Макс пускаше плейлиста ми с песни от 80-те години. Щом тръгнеше първата песен, веднага си припомнях заглавието, изпълнителя, албума и годината на издаване:На милион мили оттук, Плимсоулс, Едновременно навсякъде,1983 г. Започвах да припявам. Запаметяването на текстове на песни от 80-те някой ден можеше да спаси живота на аватара ми.

След като приключех с тичането, свалях визьора и започвах да събличам костюма бавно, за да не повредя сензорите му. Докато отлепвах внимателно материята от кожата си, лепенките за контакт пукаха тихо и оставяха малки кръгли отпечатъци по цялото ми тяло. Щом свалех костюма, го поставях в килера за почистване и разпъвах резервния си костюм на пода.

Макс вече беше пуснал душа и беше нагласил водата на температурата, която предпочитах. Когато се шмугвах в изпълнената с пара кабинка, той превключваше на плейлиста ми за къпане. Чувах началния рефрен наПромянана Джон Уайт от саундтрака къмВижън Куест, Гефън Рекърдс,1985 г.

Душът работеше като старомодна автомивка. Просто стоях неподвижно, докато от всички страни ме обливаха струи сапунена вода и после ме изплакваха. Нямах коса, която да трябваше да мия, защото го настройвах да пуска и нетоксичен лосион за обезкосмяване, с който натривах главата, лицето и тялото си. Така нямаше нужда да се бръсна и подстригвам — досадни занимания, без които можех да мина. Гладката кожа позволяваше сензорният ми костюм да прилепва плътно по тялото ми. Изглеждах малко страшно без вежди, но бях свикнал.

След като се изплаквах, струите секваха и се включваха сешоарите, които изсушаваха мократа ми кожа само за секунди. Влизах в кухнята и си вземах кутия богата на протеини и витамин D напитка за закуска, за да компенсирам лишаването си от слънчева светлина. Докато я изгълтвах, компютърът безмълвно добавяше приетите калории към общия ми брой калории за деня. След като се погрижех за закуската, изваждах чистия си сензорен костюм. Обличането беше по-лесно от събличането, но въпреки това не бързах, за да го напасна, както трябваше.

След като се обличах, нареждах на сензорния стол да се разгъне. Взирах се за няколко секунди в терминала си за достъп до ОАЗИС. Когато си го купих, бях изпитал голяма гордост. Но през последната година осъзнах какво в действителност представляваше той — сложен уред за мамене на сетивата, който ми позволяваше да живея в несъществуващ свят. Всеки елемент от него беше решетка в килията, в която доброволно се бях затворил.

Тук, под флуоресцентните лампи на едностайния си апартамент, нямаше къде да бягам от истината. В истинския живот бях просто антисоциален отшелник. Блед, обсебен от попкултурата компютърен маниак, страхуващ се да излезе навън. Без истински приятели, семейство и нормално човешко общуване. Бях поредната тъжна, изгубена душа, пропиляваща живота си с прехвалена видеоигра.

Но нещата не стояха така в ОАЗИС. Там бях великият Парзивал, световноизвестният ловец. Искаха ми автографи. Имах фенклуб. Всъщност няколко. Познаваха ме, където и да отидех (но само когато исках да ме разпознават). Плащаха ми да рекламирам продукти. Хората ми се възхищаваха и следваха примера ми. Канеха ме на най-отбраните партита. Посещавах най-модните клубове и никога не чаках на опашката пред входа. Бях икона от попкултурата, виртуална знаменитост. А в средите на ловците бях легенда, ако не и бог.

Сяднах на стола и си слагах ръкавиците и визьора. След като самоличността ми се потвърждаваше, пред мен се появяваше логото наГригериъс Симюлешиън Систъмс,последвано от съобщението:

Прочиствах гърло и издекламирвах паролата. Думите се изписваха на дисплея, докато ги изричах: "Никой на света не получава каквото наистина иска, което е чудесно".

Последваше кратка пауза и въздъхвах облекчено, когато реалността на ОАЗИС ме обгръщаше.

□□20

Аватарът ми бавно се материализира пред контролното табло в командния център на крепостта ми. Появих се на същото място, на което седях снощи, зает с вечерния си ритуал да се взирам с празен поглед в Четиристишието, докато не заспах и системата не ме изключи автоматично. Вече почти от шест месеца се взирах в проклетия текст, а още не бях успял да го дешифрирам. Никой не бе успял. Всички имаха теории, но Нефритеният ключ си оставаше скрит.

Командният ми център бе разположен под блиндиран купол, вкопан в каменистата повърхност на личния ми астероид. Оттук се разкриваше зашеметяваща гледка към околния пейзаж от кратери — чак до хоризонта. Останалата част от крепостта ми се намираше под земята и представляваше огромен подземен комплекс, простиращ се до ядрото на астероида. Бях програмирал цялото това място сам, малко след като се преместих в Кълъмбъс. Аватарът ми се нуждаеше от крепост, но не исках да имам съседи, затова си купих най-евтиния астероид, който открих — малко, пусто небесно тяло в Сектор 14. Наименованието му беше Ес 14 Ей 316, но аз го прекръстих на австрийския поппевец Фалко. (Не че бях негов почитател, но името ми се струваше готино.)

Фалко имаше повърхност само от няколко квадратни километра, но въпреки това астероидът беше доста скъп. Покупката обаче си заслужаваше. Когато имаш собствен свят, можеш па строиш на него каквото си поискаш — и никой не може да стъпва там, без да му дадеш достъп, а аз не давах достъп на никого. Крепостта беше домът ми в ОАЗИС. Убежището на аватара ми. Единственото място в цялата симулация, където наистина се намирах в безопасност.

Щом системата зареди, на дисплея ми се отвори прозорец, който ме уведоми, че този ден бяха изборите. Вече бях на осемнайсет години и можех да гласувам и в ОАЗИС, и за управлението на САЩ. Нямаше да гласувам за американско правителство, защото не виждах смисъл. От великата някога страна, в която бях роден, сега бе останало само името. Нямаше значение кой я управляваше. Тези хора просто пренареждаха столовете по палубата наТитаники всички го знаеха. Освен това, сега, след като всички гласуваха от домовете си през ОАЗИС, единствените, които имаха шанс да бъдат избрани, бяха актьори, звезди от риалити програми или радикални телевизионни проповедници.

Отделих време обаче, за да гласувам за изборите на ОАЗИС, защото резултатите от тях ме засягаха пряко. Гласуването ми отне само няколко минути, защото вече знаех кои бяха основните претенденти, включени от ГСС в бюлетината. Сега се провеждаха изборите и за президент и вицепрезидент на Съвета на потребителите на ОАЗИС, но за това дори не се замислих. Като повечето ловци, и аз гласувах за преизбирането на Кори Доктороу и Уил Уитън. За тези позиции нямаше ограничен брой мандати, а двамата от десетилетие вършеха страхотна работа в управлението на съвета и при защитаването на правата на потребителите.

След като гласувах, нагласих стола си и се взрях в командния терминал пред себе си. Той бе обсипан с бутони, лостове, клавиатури, джойстици и екрани. От лявата ми страна имаше редица монитори, свързани с виртуални охранителни камери, разположени във вътрешността и по външните стени на крепостта. Отдясно друг ред монитори показваше любимите новинарски и развлекателни канали. Сред тях беше и личният ми каналПарзивал ТВ: Излъчваме неясни разнородни глупости 24/7/365.

Преди няколко месеца от ГСС добавиха нова функция в потребителските акаунти в ОАЗИС — личен видеоканал. Той даваше възможност на всекиго, който плаща месечна такса да излъчва собствено телевизионно предаване. Всеки в симулацията можеше да включи на личен канал и да го гледа от всяка точка на света. От теб зависеше какво да пускаш и на кого да дадеш достъп до канала. Повечето потребители създаваха "воайорски канали", все едно бяха звездите в собствено денонощно риалити предаване. Реещи се виртуални камери следваха аватарите им и излъчваха пряко всекидневието им в ОАЗИС. Пътешествия, приключения, социални контакти — предаваха всичко. Потребителят можеше да ограничи достъпа до канала си, така че да го гледат само приятелите му. Можеше да таксува зрителите на час. Много второразредни знаменитости и порнографи продаваха така минутите от виртуалното си съществуване.

Някои хора използваха личните си телевизионни канали, за да излъчват видеоклипове от реалния си живот, да показват кучетата и децата си. Други пускаха само стари анимационни филми. Възможностите бяха неограничени, а видовете програми, които се предлагаха, ставаха все по-извратени с всеки изминал ден. От Източна Европа непрекъснато се излъчваха видеоклипове от хора с фетиши към ходила. Денонощно групово порно с извратени домакини от Минесота. Имаше всичко, което би могло да ви мине през ум. Всяка чудатост, породена от човешкия мозък, се заснемаше и излъчваше онлайн. Необятното бунище на телевизията най-накрая бе достигнало апогея си и обикновеният човек вече не бе ограничен само до петнайсетте минути слава. Сега всички се показваха по телевизията, всяка секунда, всеки ден, независимо дали някой ги гледаше.

Парзивал ТВне беше воайорски канал. Всъщност лицето на аватара ми изобщо не се появяваше на екрана. Вместо това пусках да се въртят на случаен принцип класически телевизионни сериали от 80-те, стари реклами, анимационни филмчета музикални видеоклипове и филми. Много филми. През уикендите излъчвах стари японски филми на ужасите, както и някои анимационни класики. Пусках всичко, което ми щукнеше. Всъщност нямаше никакво значение какво пусках. Аватарът ми все още беше сред Големите пет и милиони хора всеки ден гледаха канала ми, независимо от програмата, а това ми даваше възможност да продавам рекламно време на спонсорите си.

Повечето от редовните зрители наПарзивал ТВбяха ловци, които следяха видеоканала ми с надеждата, че без да искам, щях да разкрия някаква важна информация за Нефритения ключ или за Яйцето. Но аз, разбира се, не го правех. В моментаПарзивал ТВвъртеше двудневен маратон наКикайда —японски екшън сериал от края на 70-те, в който червено-син робот пребиваше чудовища с гумени костюми във всеки епизод. Класическите японски филми със супергерои и чудовища ми бяха слабост, най-вече си падах поСпектърмен, Космически великанииСупайдамен.

Отворих програмната схема на канала и направих няколко промени в предаванията за тази вечер. Махнах епизодите наРиптайдиЛошите учении пуснах да се излъчат един след друг няколко филма с Гамера — любимата ми гигантска летяща извънземна костенурка. Реших, че зрителите много щяха да се зарадват. После добавих и няколко епизода отСребърни лъжици.

АртЗмида също имаше свой телевизионен канал— АртЗмидавижън,и един от мониторите ми винаги показваше него. В момента вървеше редовната ѝ програма за понеделник: епизод наСкуеър Пегс.След това щеше да започнеЕлектра Уомън и Дайна Гърл,после епизоди наИзидаиЖената чудо.От месеци въртеше тези сериали, но въпреки това рейтингът ѝ беше страшно висок. Наскоро бе пуснала и много успешна линия облекла за закръглени женски аватари с марката АртЗМис. Справяше се чудесно.

След вечерта вОбърканото кълбоАртЗмида прекъсна всякаква връзка с мен. Блокираше имейлите, телефонните обаждания и поканите ми за чат. Спря да пише и в блога си.

Опитах да се свържа с нея по всички възможни начини. Изпращах цветя на аватара ѝ. Ходих безброй пъти до виртуалната ѝ крепост — брониран замък на Бенатар, малка луна, която тя притежаваше. Спусках ѝ касети с различни песни и бележки от въздуха като любовни бомби. Веднъж, в пристъп на крайно отчаяние, стоях пред портите на палата ѝ цели два часа с голям касетофон, от който гърмеше песентаВ очите тина Питър Гейбриъл.

Тя не излезе. Дори не знаех дали беше вътре.

Живеех в Кълъмбъс вече от пет месеца, а от последния ми разговор с АртЗмида бяха изминали осем дълги, мъчителни седмици. Но не се бях отдал на самосъжаление и депресия. Е, поне не презцялотовреме. Опитвах се да се наслаждавам на "новия си живот" като световноизвестен странстващ ловец. Макар да бях ъпгрейднал аватара си до най-високото ниво, продължавах да изпълнявам колкото се може повече мисии и да обогатявам впечатляващата си колекция с нови оръжия, вълшебни предмети и превозни средства, които пазех в хранилище в недрата на крепостта си. Мисиите запълваха времето ми и ме разсейваха от все по-силната самота и изолация, които изпитвах.

След като АртЗмида ме заряза, се опитах да възобновя приятелството си с Аех, но отношенията ни вече не бяха същите. Бяхме се отчуждили и вината бе моя. Разговорите ни станаха повърхностни и резервирани, сякаш и двамата се страхувахме да не разкрием някаква важна информация, от която другият да се възползва. Виждах, че той вече не ми вярваше. И докато аз отделях цялото си внимание на АртЗмида, Аех явно бе решил да стане първият ловец, намерил Нефритения ключ. Вече бе изминала почти половин година, откакто преминахме през Първата порта, а скривалището на Нефритения ключ си оставаше загадка.

Не бях говорил с Аех почти от месец. Последният ни разговор се бе превърнал в гневен спор, който приключи, когато напомних на Аех, че "изобщо нямаше да намери Медния ключ", ако аз не го бях отвел до него. Той ме изгледа яростно за миг, а после напусна чатрума. Заради ината и гордостта си не му се обадих веднага с извинение, а сега ми се струваше, че бе минало твърде много време.

В каква серия бях влязъл само! В рамките само на една година успях да съсипя отношенията с двамата си най-близки приятели.

Превключих на телевизионния канал на Аех, който той бе кръстилХ-Фийд.В момента вървеше мач по кеч от края на 80-те между Хълк Хоган и Великана Андре. Не си направих труда да погледна какво даваха по канала на Дайто и Шото,Дайшоу,защото бях убеден, че излъчваха някой стар самурайски филм. Те само това пускаха.

Няколко месеца след кавгата ни с Аех в Мазето бях успял да завържа крехко приятелство с Дайто и Шото, когато тримата се събрахме, за да завършим един дълъг куест в сектор 22. Идеята бе моя. Не ми беше приятно да си спомням как се разделихме след първата си среща и чаках удобен момент, за да подам един вид маслинова клонка на двамата самураи. Възможността ми се предостави, когато открих скрит куест от високо ниво, нареченШодай Урутораманна планетата Токузацу. Датата на създаване на куеста, изписана в карето с информация, беше няколко години след смъртта на Холидей, което означаваше, че мисията не можеше да е свързана по никакъв начин с Лова. Освен това беше на японски език и бе създаден от японския отдел на ГСС. Можех да се опитам да се справя сам с помощта на софтуера за превод в реално времеМандаракс,инсталиран във всички акаунти на ОАЗИС, но това щеше да е рисковано.Мандараксчесто изопачаваше и тълкуваше погрешно инструкциите и диалозите, а това можеше да доведе до фатални грешки.

Дайто и Шото живееха в Япония (бяха се превърнали в герои в страната си) и говореха свободно японски и английски Затова реших да се свържа с тях и да ги попитам дали искаха да изиграем мисията заедно. В началото те имаха известни подозрения относно мотивите ми, но след като им обясних естеството на куеста и каква според мен щеше да бъде наградата, най-накрая се съгласиха. Тримата се срещнахме пред портата за начало на Токузацу и влязохме заедно.

Куестът представляваше възстановка на всичките трийсет и девет епизода от сериалаУлтрамен,излъчван по японската телевизия от 1966 до 1967 г. В негосеразказваше за човек на име Хаята, член на Научния патрул — организация, бореща се с орди подобни на Годзила чудовища, които непрекъснато нападаха Земята и заплашваха човешката цивилизация. Когато Научният патрул осъзнава, че не може да се справи сам със задачата, Хаята използва извънземно устройство на имеБета капсула,за да се превърне в извънземно свръхестествено същество на име Ултрамен. След това той започва да побеждава по едно чудовище всяка седмица чрез всевъзможни кунг-фу хватки и енергийни атаки.

Ако бях преминал сам през портата на куеста, автоматично щях да играя с героя Хаята. Но тъй като с Дайто и Шото влязохме едновременно, можехме да си изберем различни герои от Научния патрул. В началото на всяко следващо ниво или "епизод" можехме да разменяме героите си. Тримата се редувахме да играем Хаята и колегите му Хошино и Араши. Както в повечето мисии в ОАЗИС, играта в екип позволяваше да победим враговете си по-лесно и да преминаваме нивата по-бързо.

Отне ни цяла седмица игра по шестнайсет часа на ден, преди най-накрая да преминем всичките трийсет и девет нива и да завършим мисията. Когато излязохме от последната порта, аватарите ни получиха огромно количество точки и по няколко хиляди кредита. Но истинската награда за изпълнението на мисията беше изключително рядък артефакт: Бета капсулата на Хаята. Малкият метален цилиндър даваше възможност на аватара, който го притежаваше, да се превръща в Ултрамен веднъж дневно за три минути.

Тъй като бяхме трима, обсъдихме кой да вземе артефакта.

— Трябва да остане за Парзивал — обърна се Шото към по-големия си брат. — Той откри тази мисия. Дори нямаше да разберем за нея, ако не ни беше казал.

Дайто, разбира се, не беше съгласен.

— Но ако не му бяхме помогнали, никога нямаше да завърши куеста без нас!

Той заяви, че най-справедливо щеше да бъде да продадем Бета капсулата на търг и да си разделим парите. Но аз в никакъв случай нямаше да допусна това. Артефактът бе твърде ценен, за да го продадем, и знаех, че накрая щеше да се озове в ръцете на Шестиците, защото те купуваха почти всеки артефакт, който се предлагаше за продажба на търг. Освен това сега имах възможност да затопля отношенията си с двамата самураи.

— Вие двамата задръжте капсулата. Урутораман е най-великият японски супергерой. Силата му трябва да е в японски ръце.

Двамата се изненадаха и смутиха от щедростта ми. Особено Дайто.

— Благодарим ти, Парзивал сан — поклони се той. — Ти си достоен човек.

После се разделихме като приятели, макар и не съвсем като съюзници, и аз приех това като голяма награда за усилията си.

В ушите ми прозвуча звънтене и погледнах колко беше часът. Почти осем. Време да се залавям за работа.

Колкото и пестеливо да се опитвах да живея, непрекъснато имах парични затруднения. Всеки месец плащах по няколко големи сметки и в истинския свят, и в ОАЗИС. Разходите ми в реалния свят бяха обичайните — наем, ток, храна, вода, ремонти и подобряване на системата ми за достъп до ОАЗИС. Разходите на аватара ми бяха къде-къде по-екзотични. Ремонт на космически кораби. Такси за телепортация. Батерии. Муниции Купувах мунициите на едро, но пак не излизаха никак евтино. А за телепортация на месец харчех астрономически суми. Търсенето на Яйцето налагаше да пътувам постоянно, а ГСС непрекъснато вдигаха цената на пътуванията.

Вече бях изхарчил всички пари, останали ми от рекламните договори. По-голямата част от тях отидоха за терминала ми за достъп до ОАЗИС и за купуването на астероида. Всеки месец печелех прилични суми, като продавах рекламно време за телевизионния си канал и ненужните ми магически предмети, брони и оръжия, които намирах при пътуванията си. Основният ми източник на доходи беше работата ми на пълен работен ден в техническата поддръжка на ОАЗИС.

Когато създадох новата си самоличност Брайс Линч, му бях дал диплома за висше образование, както и многобройни сертификати в техническата сфера и зашеметяващ опит като програмист. Въпреки удивителната си фалшива автобиография, единствената работа, която успях да си намеря, беше като специалист по техническа поддръжка вХелпфул Хелпдеск— една от фирмите подизпълнителки, на които ГСС възлагаха обслужването на клиенти и техническата поддръжка на ОАЗИС. Сега работех по четирийсет часа седмично, като помагах на идиоти да рестартират конзолите си и да обновяват драйвърите на визьорите и ръкавиците си. Работата беше изтощителна, но със заплатата си плащах наема.

Излязох от личния си акаунт в ОАЗИС и влязох в служебния. След като процесът по зареждането приключи, установих контрол върху работния си аватар — безлична кукла Кен, която използвах за връзка с клиенти. Аватарът ми се появи в огромен виртуален телефонен център на виртуалното ми бюро пред виртуален компютър с виртуални слушалки и микрофон на главата.

Това място беше личният ми виртуален ад.

Хелпфул Хелпдескприемаше милиони обаждания на ден от целия свят. Двайсет и четири часа на ден, триста шейсет и пет дни в годината. Един след друг звъняха ядосани, смотани кретени. Между разговорите нямаше никакви паузи, защото винаги имаше по няколкостотин идиоти, които чакаха обаждането им да бъде прието, а всички те бяха готови да чакат на линията с часове, за да можеше някой техник да ги държи за ръката и да оправи проблема им. Защо да си правеха труда да проверят онлайн как да се оправят сами? Защо да се опитваха да си напънат мозъците, като можеха да се обърнат към някого, който да помисли вместо тях?

Както обикновено, десетчасовата ми смяна минаваше изключително бавно. Обслужващите аватари не можеха да напускат местата си, но бях намерил други начини да си убивам времето. Служебният ми акаунт бе настроен така, че да нямах достъп до други уебсайтове, но бях хакнал визьора си и можех да слушам музика или да гледам филми от харддиска си, докато приемах обаждания.

Щом смяната ми приключи, излязох от служебния акаунт и влязох в личния си. Бях получил хиляди нови имейли, а само по изписания в полето за тема текст разбрах какво се бе случило, докато бях на работа.

АртЗмида бе намерила Нефритения ключ.

□□21

Също като останалите ловци по целия свят, се ужасявах от следващата промяна в Класацията, защото знаех, че това щеше да даде несправедливо предимство на Шестиците.

Няколко месеца след като преминахме през Първата порта, анонимен аватар обяви, че продава на търг изключително мощен артефакт. Предметът се наричашеПроследяващата плочка на Финдорои притежаваше уникална способност, която щеше да даде огромно предимство на собственика си в Лова.

Повечето виртуални предмети в ОАЗИС се създаваха от системата на случаен принцип и "изпадаха" при убиването на неигрален компютърен персонаж или завършването на мисия. Колко често ти се падаше даден предмет зависеше от разпространението му. Най-рядко се срещаха артефактите — свръхмощни вълшебни предмети, които даваха на притежателите си невероятни способности. Съществуваха само няколкостотин артефакта и всички те бяха създадени в първите години от съществуването на ОАЗИС, когато симулацията била предимно игра за множество играчи. Всеки артефакт беше уникат, което означаваше, че в цялата симулация съществуваше само един екземпляр от него. Обикновено за да се сдобие човек с артефакт, трябваше да победи някой богоподобен злодей в края на куест за високи нива. Ако имаш късмет, лошият изпускаше артефакт, когато го убиеш. Другият начин за сдобиване с артефакт бе да убиеш аватар с артефакт в инвентара си или да си го купиш от онлайн търг.

Тъй като артефактите бяха голяма рядкост, всеки път, когато такъв предмет се обявеше за продажба, се вдигаше голям шум. Някои от тях се продаваха за стотици хиляди кредити, в зависимост от мощта си. Преди три години рекордът в цената за продажба на артефакт бе счупен, когато предмет на имеКатаклизмътбе обявен на търг. Според описаниетоКатаклизмътбеше един вид вълшебна бомба, която можеше да се използва само веднъж. Щом бъдеше детонирана, тя щеше да убие всички аватари и неигрални компютърни персонажи в сектора, в който избухнеше, включително собственика си. Срещу този артефакт нямаше защита. Който имаше лошия късмет да е в същия сектор, когатоКатаклизмътизбухнеше, загиваше, независимо колко силен или добре защитен беше аватарът му.

Беше купен от анонимен участник в търга за над един милион кредита. Все още не бе детониран, което означаваше, че новият му собственик се спотайваше някъде и чакаше подходящия момент да го използва. Това вече се бе превърнало в популярна шега. Когато някой ловец бе заобиколен от аватари, които не харесваше, той заявяваше, че в инвентара си разполага сКатаклизма,и заплашваше да го активира. Но повечето хора подозираха, че артефактът е попаднал в ръцете на Шестиците заедно с безброй други мощни предмети.

Проследяващата плочка на Финдоросе продаде за още по-голяма сума и отКатаклизма.Според информацията за търга тя представляваше плосък диск от гладък черен камък и притежаваше една много проста сила. Веднъж на ден собственикът ѝ можеше да напише името на който и да било аватар върху нея и тя щеше да му покаже къде се намира той в момента. Тази способност обаче си имаше ограничения. Ако беше в друг сектор на ОАЗИС, плочката показваше само в кой точно се намираше търсеният аватар. Ако беше в един и същ сектор, показваше на коя планета се намира обектът (а ако беше в космоса, до коя планета е най-близо). Ако бяха на една и съща планета, артефактът показваше точните координати на аватара върху карта.

Както продавачът на артефакта бе посочил в описанието на предмета, ако силата на плочката се използваше заедно с Класацията, този артефакт ставаше най-мощният в цялата ОАЗИС Трябваше само да следиш първите места и да изчакаш нечии точки да се увеличат. В мига, в който това станеше, можеше да напишеш името на аватара на плочката — и тя да каже къде точно се намира той в момента и съответно къде е ключът, който той е намерил, или портата, от която е излязъл. На артефакта поради редицата ограничения щяха да са нужни вероятно два-три опита, докато някой откриеше точното разположение на ключа или портала, но дори и така това си оставаше информация, за която много хора бяха готови да убият.

КогатоПроследяващата плочка на Финдоробе обявена за продажба, между няколко от най-големите клана се разрази истинска война за наддаване. Но в крайна сметка търга спечелиха Шестиците, които я купиха за почти два милиона кредита. Соренто използва своя акаунт, за да наддава за плочката. Изчака последните няколко секунди от търга и даде най-висока цена. Можеше да участва анонимно, но очевидно искаше целият свят да знае кой притежава артефакта. Това беше и начин да каже на Големите пет, че от този момент нататък който и от нас да намереше ключ или да преминеше през портал, Шестиците щяха да го проследят. А ние нямаше какво да направим по въпроса.

Първоначално се притеснявах, че те щяха да използват плочката, за да намерят аватарите ни и да ни избият един по един. Но дори да ни намереха, за тях нямаше да има никаква полза, освен ако не се намирахме в зона, разрешена за битки, и бяхме достатъчно глупави да си стоим там, докато дойдат. И тъй като плочката можеше да се използва само веднъж на ден, те рискуваха да изпуснат мига, в който Класацията се променяше, защото можеше през същия ден да се окаже, че вече са употребили артефакта, за да търсят някого от нас. Шестиците не рискуваха. Пазеха го, за да го активират в най-подходящия момент.

По-малко от половин час след като резултатът на АртЗмида се повиши, цялата флотилия на Шестиците била забелязана да се събира в Сектор 7. В мига, в който Класацията се бе променила, те очевидно бяха използвалиПроследяващата плочка на Финдоро,за да установят точното ѝ местоположение. За щастие, Шестицата, използвала плочката (вероятно самият Соренто), се намирала в различен сектор и плочката не му показала на коя планета била тя, а само в кой сектор. По-късно същия ден цялата им флотилия била забелязана да се стича в Сектор 7.

Благодарение на пълната липса на дискретност, целият свят разбра, че Нефритеният ключ беше скрит някъде там. Естествено, хиляди ловци веднага започнаха да се стичат в сектора. Шестиците бяха свили площта за търсене. Но в Сектор 7 имаше хиляди планети, луни и други малки светове, а Нефритеният ключ можеше да е скрит на всички тези места.

Прекарах по-голямата част от онази седмица в шок. Зашеметен от новината, че съм детрониран. Точно това гласяха заглавията в новините:ПАРЗИВАЛ ДЕТРОНИРАН! АРТ3МИДА Е НОВИЯТ НАЙ-ДОБЪР ЛОВЕЦ! ШЕСТИЦИТЕ Й ДИШАТ ВЪВ ВРАТА!

Когато най-сетне се успокоих, отворих Класацията и се насилих да я гледам цели трийсет минути, докато се хоках наум.

Сам си си виновен — повтарях си аз. — Позволи успехът да ти завърти главата. Престана да работиш върху проучванията си. Да не си мислиш, че два пъти ще извадиш късмет? Че накрая просто ще се натъкнеш случайно на информацията за това къде е Нефритеният ключ? Първото ти място ти даваше измамно чувство за сигурност. Но сега нямаш този проблем, нали, тъпако? Не, защото вместо да се съсредоточиш върху мисията си, ти пропиля предимството си. Изгуби почти половин година да се мотаеш и да пърхаш около момиче, което дори не си виждал на живо. Момичето, което те заряза. Същото момиче, което в крайна сметка ще те победи.

А сега… се залавяй за работа, идиот такъв. Намери ключа.

Изведнъж ме обзе невиждано досега желание да спечеля състезанието. Не само заради парите. Исках да се докажа пред АртЗмида. Исках Ловът да приключи, за да ми проговори отново. За да мога да се срещна с нея очи в очи, да видя истинското ѝ лице и да се опитам да разбера какво всъщност изпитвам.

Затворих страницата с Класацията и отворих дневника си, в който вече бях събрал огромна информация — всички данни, които бях намерил от началото на състезанието. Дневникът се появяваше като неразбория от отворени един върху друг прозорци с текстове, карти, снимки, аудио и видеофайлове, всички те индексирани, свързани с препратки помежду си и пулсиращи от живот.

Държах Четиристишието отворено в прозорец най-отгоре. Четири реда текст. Осемнайсет думи. Четирийсет срички. Взирах се в тях толкова често и толкова продължително, че вече почти не виждах смисъл в думите. Поглеждайки ги сега, трябваше да се преборя с желанието да се разкрещя гневно, защото се чувствах безпомощен.

Знаех, че отговорът е пред очите ми. Все пак АртЗмида вече го бе разгадала.

Отново прочетох бележките си за Джон Дрейпър, известен с псевдонима Капитан Крънч, и пластмасовата свирка, която го бе направила прочут в историята на хакерите. Продължавах да съм убеден, че именно те са "капитанът" и "свирката", които Холидей бе имал предвид. Но остатъкът от Четиристишието си оставаше пълна загадка.

Сега обаче разполагах с нова информация — ключът се намираше някъде в Сектор 7. Затова отворих атласа на ОАЗИС и започнах да търся планети с имена, които по някакъв начин да са свързани със Стихчето. Намерих няколко свята, кръстени на известни хакери като Уоз и Митник, но нито един не носеше името на Дрейпър. В Сектор 7 имаше и стотици планети, кръстени на стари Usenet групи, а на една от тях — alt.phreaking— имаше статуя на Дрейпър, изобразен със стар телефон с шайба в едната ръка и свирка отКапитан Крънчв другата. Но тази статуя бе издигната три години след смъртта на Холидей, тъй че със сигурност нямаше връзка с Лова.

Препрочетох Четиристишието за пореден път, но сега последните два стиха ми се набиха на очи:

Трофеи. Някъде в Сектор 7. трябваше да намеря колекция от трофеи в Сектор 7.

Пуснах бързо търсене във файловете си за Холидей. Доколкото виждах, единствените трофеи, които бе притежавал, бяха петте наградиДизайнер на игри на годината, спечелени в началото на века. Тези награди все още бяха изложени в музея наГССв Кълъмбъс, но техни копия имаше и в ОАЗИС на планетата Аркайда.

Аркайда се намираше в Сектор 7.

Връзката не изглеждаше много обещаваща, но все пак реших да проверя. Най-малко, за няколко часа щях да имам чувството, че върша нещо полезно.

Погледнах към Макс, който в момента танцуваше самба на един от мониторите в командния център.

— Макс, приготвиВонегътза излитане. Ако не си твърде зает, разбира се.

Макс преустанови танците и ми се подсмихна:

— Дадено, Ел Команчеро!

Станах и отидох до асансьора, направен по образец на турбоасансьора от оригиналната поредицаСтар Трек.Слязох четири нива надолу до оръжейната — огромно хранилище, пълно с етажерки, витрини и полици с оръжия. Отворих дисплея с инвентара си, който се появяваше като изображение на класическа хартиена кукла с образа на аватара ми, върху която издърпвах различни оръжия.

При последното си ходене на Аркайда, която се намираше в зона, разрешена за битки, бях забелязал взвод Шестици. Тогава успях да се измъкна, без да ме видят, но следващия път бе възможно да нямам такъв късмет. Затова реших сега да се екипирам с най-доброто. Сложих си лъскава броня +10, пъхнах в кобурите любимия си комплект лазерни пистолети и преметнах на гръб автоматична картечница и смъртоносен меч +5. Грабнах и още няколко жизненоважни неща. Допълнителен чифт антигравитационни ботуши. Магически защитен пръстен. Защитен амулет. Няколко ръкавици с великанска сила. Не исках да се окаже, че не съм взел нещо, което е щяло да ми потрябва, затова обикновено се разхождах с екипировка като за трима ловци. Когато по тялото на аватара ми не остана непокрито местенце, съхраних допълнителните предмети вТорбата за предмети.

След като се екипирах, се върнах в асансьора и няколко секунди по-късно се озовах пред вратата на хангара, разположен на най-долния етаж в крепостта. Пистата по средата бе осветена от мигащи сини лампички, които водеха до огромна двукрила врата в дъното. Зад тях се намираше тунелът за изстрелване, който завършваше с блиндирана врата, вкопана в повърхността на астероида.

Отляво на пистата беше паркиран каленият в битки изтребителЕкс-Уинг.Вдясно стоеше летящият миДилорън.На самата писта бях паркирал космическата совалка, която използвах най-често —Вонегът.Макс вече бе включил двигателите, чието басово монотонно бръмчене изпълваше хангара.Вонегътпредставляваше силно модифициран транспортьор от класФайърфлай,изработен по образец наСеренитиот класическия телевизионен сериалФайърфлай.Когато го купих, корабът се казвашеКайли,но аз веднага го прекръстих наВонегът, на един от любимите си писатели от XX в. Сега името бе изписано отстрани на очукания сив корпус.

Задигнах го от група членове на кланаОвираптор,които като пълни глупаци се бяха опитали да похитят екс-уинга ми, докато обикалях група планети в Сектор 11, наречениВселената на Бъфи."Овирапторите" бяха нахакани кретени, които си нямаха представа с кого си имат работа. Бях в скапано настроение още преди да открият огън по мен. В противен случай сигурно просто щях да им избягам със скоростта на светлината. Но през онзи ден приех атаката лично. Екс-уингът ми беше много по-маневрен от големия им транспортен кораб, затова без проблем се изплъзвах от обстрела на поръчковите им оръдия, докато ги бомбардирах с лазерни залпове и протонни торпеда. Обезвредих двигателите им, качих се на кораба им и избих всички аватари на борда. След като се отървах от екипажа паркирах екс-уинга в товарното помещение и се прибрах у дома с новия си кораб.

Щом се приближих къмВонегът,рампата се спусна до пода. Докато стигна до пилотската кабина, корабът вече излиташе Чух как колесникът се прибира с тупване, точно когато сядах пред контролния пулт.

— Макс, заключи къщата и задай курс към Аркайда.

— Разбрано, кккапитане — заекна Макс на монитора пред мен. Вратите на хангара се отвориха с плъзване.Вонегътнабра скорост по тунела и се изстреля в звездното небе. Щом излетя над повърхността, блиндираните врати на тунела се затвориха.

Забелязах, че няколко кораба стояха на висока орбита около Фалко. Обичайните заподозрени: побъркани фенове, кандидати да ми станат последователи, и начинаещи ловци на награди. Няколко от тях, онези които потеглиха след мен, винаги се влачеха по петите ми. Те бяха от хората, които през по-голямата част от времето си следваха известни ловци, следяха ги какво правят и предлагаха информацията на търг. Винаги успявах да се отърва от тези идиоти, като превключвах на светлинна скорост, което не бе в тяхна полза. Ако не можех да се отърва от подобна опашка, по принцип нямах избор, освен да спра и да убия преследвача.

КогатоВонегътскочи в хиперпространството, планетите, които се виждаха през илюминатора, се превърнаха в дълги ленти светлина.

— Корабът се движи със ссскоростта на светлината, капитане — доложи Макс. — Пътуването до Аркайда ще отнеме петдесет и три минути. Петнайсет, ако минем през най-близкия звезден портал.

Звездните портали бяха разположени на стратегически места във всеки сектор. На практика те представляваха просто гигантски кабини за телепортация с размерите на космически кораб, но тъй като таксата се базираше на теглото на кораба и разстоянието, което той щеше да измине, обикновено ги използваха само корпорации или изключително богати аватари с купища кредити за безразборно харчене. Аз не бях от тях, но при сегашните обстоятелства бях готов да си развържа кесията.

— Ще минем през звездния портал, Макс. Бързаме.

□□22

Вонегът превключи на нормална скорост и Аркайда изпълни илюминатора на пилотската кабина. Планетата се отличаваше от останалите небесни тела в сектора, защото бе програмирана така, че да не изглежда истинска. Всички заобикалящи я планети бяха изобразени съвършено с облаци и петна от бури, вихрещи се по заоблените им повърхности, както и с океани, континенти и кратери. Но на Аркайда нямаше нищо подобно, защото на нея бе разположен най-големият музей за класически видеоигри в ОАЗИС, и тя бе изобразена с груби векторни линии и черна повърхност, която не отразяваше светлината. Беше проектирана така в знак на почит към игрите с векторна графика от края на 70-те и началото на 80-те години на XX в. Единствената ѝ отличителна характеристика беше мрежата от сияещи зелени точки, подобни на светлините на пистата в хангара ми. Те бяха равномерно разположени по повърхността в съвършена решетка и, гледана от орбита, Аркайда приличаше на векторната Звезда на смъртта от аркадната играStar WarsнаАтариот 1983 г.

Докато Макс подготвяшеВонегътза кацане, се приготвих за евентуална битка, като заредих бронята си и подкрепих аватара си с няколко порции космическа храна. Аркайда бе едновременно зона, разрешена за битки, и хаотична зона — което означаваше, че на нея можеха да се използват и магии, и технологии. Поради това бе изключително опасно място. Заредих всички бойни модули, с които разполагах, за да бъда подготвен за всякакви ситуации.

Когато съвършено гладката стоманена рампа наВонегътсе спусна, тя се очерта в рязък контраст на фона на цифровата чернота на планетата. Слязох от кораба и въведох код на клавиатурата на дясната си китка. Рампата се прибра и охранителната система на кораба се активира с пронизително писукане. Около корпуса наВонегътсе спусна прозрачен син щит.

Взрях се в хоризонта — нащърбена зелена векторна линия, която трябваше да внуши наличието на планини. Тук, на повърхността, Аркайда изглеждаше точно така, като че ли се намирах вBattlezoneот 1981 г. — класическа игра наАтари.В далечината триъгълен вулкан бълваше зелени пиксели лава. Дори човек да тичаше дни наред към вулкана, той винаги си оставаше на хоризонта. Също като в старите видеоигри, пейзажът на Аркайда никога не се променяше, дори да се обиколеше цялата планета.

По мое нареждане Макс бе приземилВонегътна площадка близо до екватора в източното полукълбо. Там бе празно и бе пусто. Стоях достатъчно близо, за да видя, че зелените точки, разположени равномерно по повърхността на планетата, бяха всъщност отворите на входните тунели — неоновозелени кръгове с диаметър десет метра които водеха под земята. Аркайда беше куха и всички експонати в музея се намираха под повърхността ѝ.

Докато вървях към най-близкия входен тунел, чух отдолу да гърми силна музика. Познах песентаЗасипи ме със захарнаДеф Лепардот албумаИстерия (Епик Рекърдс, 1987 г.) Стигнах до сияещия зелен кръг и скочих в него. Щом аватарът ми полетя надолу в музея, зелената векторна графика изчезна и се озовах в цветна обстановка с висока резолюция. Всичко наоколо отново изглеждаше истинско.

Под повърхността на Аркайда имаше хиляди зали с класически видеоигри, всяка от които представляваше направена с любов възстановка на зала, която бе съществувала някъде в истинския свят. Още от зората на ОАЗИС хиляди възрастни потребители идваха тук и програмираха до последната му подробност виртуално копие на местната зала за видеоигри от детството си, която така ставаше постоянна част от музея А във всяка от тези игрални зали, зали за боулинг и пицарии покрай стените бяха подредени класически аркадни игри. Тук под земята, имаше поне по едно копие от всеки игрален автомат, създаван някога. Оригиналните игри бяха записани в програмния код на планетата, а дървените шкафове на автоматите бяха проектирани да изглеждат като старинните си първообрази.

Отделните етажи на музея се състояха от просторни пещери, свързани с мрежа от подземни улици, стълбища, асансьори, ескалатори, стълби, пързалки, вратички и тайни коридори. Приличаше на огромен, многоетажен подземен лабиринт. Беше много лесно да се изгубиш в плетеницата, затова на дисплея си държах отворена триизмерна холографска карта. Мястото, на което се намираше аватарът ми в момента, бе отбелязано с примигваща синя точка. Бях влязъл в музея до стара игрална зала, нареченаЗамъкът на Аладин,разположена близо до повърхността. Натиснах върху картата точка близо до ядрото на планетата, като така посочих, че искам да стигна до там, и софтуерът начерта най-краткия маршрут, по който можех да мина. Затичах се по следата.

Музеят бе разделен на слоеве. Тук, близо до кората на планетата, се намираха последните произвеждани някога игрални автомати от първите десетилетия на XXI в. Почти всички бяха кабини за симулации със сензорни устройства от първо поколение — вибриращи столове и накланящи се хидравлични платформи. Имаше множество свързани в мрежа автомобилни симулатори, които позволяваха на играчите да се състезават помежду си. Тези игри бяха последните от своя вид. Домашните игрални конзоли бяха изместили повечето игрални автомати, но след създаването на ОАЗИС изобщо престанаха да се произвеждат.

Колкото по-надолу в музея слизах, толкова по-стари ставаха игрите. Сега се намирах на нивото с аркадни автомати от началото на века, където имаше много екшън игри и на големи плоски монитори едри ъгловати фигури се пребиваха една друга. За игрите със стрелба се ползваха груби сензорни светлинни оръжия. Имаше такива с танци. Щом стигнах до по-долното ниво, всички вече изглеждаха еднакви. Всяка от тях се помещаваше в голям правоъгълен дървен шкаф с кинескоп и ръбати копчета и лостове за управление. Джойстици, бутони, волани и топчета. За тези игри се използваха ръцете и очите (а понякога и краката). Нямаше никакви сензорни устройства. Когато играеш на тях, не усещаш нищо. А колкото по-надолу слизах, толкова по-недодялана ставаше и графиката.

Веднъж слизах чак до най-долното ниво на музея, разположено в ядрото на планетата. То представляваше кръгла зала, олтар, посветен на първата видеоиграTennis for Two,създадена от Уилям Хигинботъм през 1958 г. Тя вървеше на древен аналогов компютър и се играеше на миниатюрен петинчов осцилоскопски екран. До него стоеше копие на стар компютърPDP-1,където бе зареденаSpacewar! — втората най-стара видеоигра, създадена от студенти в Масачузетския технологичен институт през 1962 г.

Също като повечето ловци, бях слизал до ядрото и бях играл иTennis for Two, иSpacewar!докато не шлифовах уменията си. Бях обикалял многобройните нива на музея, където играех на игрите и търсех евентуални улики, оставени от Холидей. Но досега не бях открил нищо.

Продължих да тичам все по-надолу, докато не стигнах до музея наГригериъс Симюлейшън Систъмс,който се намираше само на няколко нива над ядрото на планетата. Преди време бях слизал веднъж дотук, тъй че се ориентирах лесно. Имаше експонати, посветени на всички най-популярни игри наГСС,сред които и няколко версии на игри, които бяха пуснали в продажба за настолни компютри и конзоли. Не ми отне много време да намеря витрината, в която петте трофея на Холидей за Дизайнер на игри на годината бяха изложени до бронзова статуя на носителя им.

Много бързо обаче разбрах, че си губя времето. Музеят наГССбе кодиран така, че не бе възможно експонатите да се преместват и съответно трофеите нямаше как да бъдат "събрани". Прекарах няколко минути в напразни опити да изрежа един от тях от поставката му с лазерен оксижен, преди да се откажа окончателно.

Поредната задънена улица. Цялото пътуване се оказа загуба на време. Огледах се за последно и се отправих към изхода, като се опитвах да не се ядосвам.

Реших на излизане към повърхността да мина по друг маршрут, през част от музея, която не бях разглеждал подробно при предишните си посещения. Минах през поредица от тунели, водещи до огромна, подобна на пещера зала, където се помещаваше нещо като подземен град, съставен изцяло от пицарии, зали за боулинг, хранителни магазини и, естествено, игрални зали. Минах през плетеница от пусти улици и накрая завих по лъкатушеща задна алея, която свършваше пред входа на малка пицария.

Спрях рязко, когато видях името на заведението.

Казваше сеХепитайми бе копие на малка семейна пицария, съществувала в средата на 80-те в родния град наХолидей. Изглежда, той бе копирал кода ѝ от симулацията на Мидълтаун и бе скрил дубликат в музея на Аркайда.

Какво, по дяволите, ставаше тук? Не бях виждал да споменават за заведението никъде из форумите за ловци или стратегическите ръководства. Възможно ли бе досега никой да не се е натъквал на него?

Холидей споменавашеХепитаймна няколко места в Алманаха, тъй че знаех за хубавите му спомени от пицарията. Често я бе посещавал след училище, за да не се прибира направо у дома.

Възстановката на типична пицария и зала с аркадни игри от 80-те бе пресъздадена с много обич до последната подробност. Няколко неигрални служители стояха зад щандовете, точеха тесто и режеха сладкиши. (Включих устройството за възприемане на миризми и установих, че мога да усетя уханието на доматен сос). Заведението бе разделено на две половини — игрална зала и закусвалня. В закусвалнята също имаше видеоигри — всъщност всички маси със стъклени плотове представляваха аркадни игри със седалки, известни с наименованието "коктейлни шкафове". Човек можеше да седне и да поиграеDonkey Kong,докато си ядеше пицата.

Ако бях гладен, можех да си поръчам истинска пица. Поръчката щеше да бъде препратена до пицария близо до блока, в който живеех, избрана от настройките на акаунта ми за доставка на храна. След няколко минути щяха да ми донесат пицата пред вратата, а парите (включително бакшиша) щяха да бъдат приспаднати от сметката ми в ОАЗИС.

Когато влязох в игралната зала, от колоните, монтирани на облепените с тапети стени, гърмеше песен на Браян Адамс. Браян пееше, че хлапетата навсякъде искат рокендрол. Натиснах с палец бутона на машината за разваляне на банкноти и си купих една монета от четвърт долар. Взех я от тавичката от неръждаема стомана и се запътих към дъното на залата, като попивах с поглед и най-малките подробности от симулацията. На игратаDefenderимаше залепена ръчно написана бележка: "Ако подобрите резултата на собственика, ще получите безплатна голяма пица!".

На екрана наRobotronбеше изписана класацията с най-високи резултати. В тази игра най-добрите играчи имаха възможност да въведат цяло изречение в текстовото поле до резултата, вместо само инициалите си, а най-добрият играч бе използвал ценното си пространство на победител, за да обяви, че "Заместник-директорът Рундберг е тъпанар".

Продължих навътре в мрачната пещера с електроника и отидох до автомата заРас-Мапв дъното на залата, сместен между игритеGalagaиDig Dug.Машината в жълто и черно бе осеяна с драскотини, а крещящите рисунки от двете ѝ страни се лющеха. Екранът беше тъмен, а върху него бе закачена бележка, която гласешеНе работи.Тази табела стоеше там, когато за пръв път открих играта — и именно тя привлече погледа ми. Защо му е трябвало на Холидей да включва счупена игра в симулацията?

Издърпах машината от стената и видях, че не беше включена в контакта. Включих я и изчаках да зареди. Работеше си нормално.

Докато връщах автомата на мястото му, забелязах нещо. Върху играта, на мястото, където със скоба бе закачен стъкленият навес, стоеше монета от четвърт долар от 1981-а — годината, в която бе излязла игратаРас-Мап.

Знаех, че през 80-те са поставяли монета върху машината, за да си запазят ред за играта. Но когато се опитах да я вдигна, тя не помръдна. Сякаш беше заварена за метала.

Странно.

Залепих бележкатаНе работина съседната играGalagaи погледнах към стартовия екран, на който бяха изписани имената на злите духове: Инки, Бинки, Пинки и Клайд. Най-високият резултат в класацията оставаше непроменен от предишното ми посещение: 3 333 350 точки.

Това бе странно по няколко причини. В истинския свят игритеРас-Мапне запазваха най-високите резултати, ако се изключеха от тока. А след като играчът преминеше един мили точки, броячът се превърташе. Но тази машина показваше най-висок резултат от 3 333 350 — само с 10 точки по-малко от най-високия възможен вРас-Мап.Имаше един-единствен начин да го подобря — като изиграя перфектна игра.

Сърцето ми се разтуптя. Бях открил нещо ново. Някакво великденско яйце, скрито в този стар монетен игрален автомат. Нe беше Яйцето, а обикновено великденско яйце. Някакво предизвикателство или пъзел, който почти със сигурност бе създаден и поставен тук от Холидей. Не знаех дали има нещо общо с Нефритения ключ. Може изобщо да нямаше връзка с Лова. Но имаше само един начин да установя дали е така.

Трябваше да мина всички нива наРас-Мапбез грешка.

Това не беше никак лесно. Трябваше да изиграя 255 без грешка, докато стигнех до последното, на разделен екран. И трябваше да взема всяка точка, бонус, плод и дух по пътя, без да изгубя нито един живот. В шейсетгодишната история на играта бяха документирани по-малко от двайсет такива случая. Един от играчите, преминал без грешка всички нива за най-кратко време, бе Джеймс Холидей, който бе поставил рекорд от четири часа. Той постигнал това на оригинален автомат заРас-Мапв стаята за почивки наГригериъс Геймс.

Тъй като знаех, че Холидей е обичал тази игра, вече бях проучил подробноРас-Мап.Но никога не бях изигравал цялата игра без грешка. Разбира се, не бях правил сериозен опит да го постигна. Досега не бях имал причина.

Отворих дневника си и извадих всички данни, свързани сРас-Мап,които бях събрал. Оригиналният код на играта. Пълната биография на дизайнера ѝ Тору Иватани. Всички стратегически ръководства, издавани някога. Всички епизоди от анимационния сериалРас-Мап.Съставките на корнфлейкса "Рас-Мап". И, разбира се, игрални схеми. Имах купища диаграми с разигравания заРас-Мап,както и стотици часове видеозаписи на най-добрите играчи в историята. Вече бях проучвал голяма част от материалите, но ги прегледах отново, за да си ги припомня. След това затворих дневника и изгледах машината, както стрелец премерва с поглед опонента си.

Протегнах ръце, разкърших врат и изпуках кокалчетата на пръстите си.

Когато пуснах монетата си в процепа отляво, автоматът издаде познатия ми електронен звук. Натиснах бутонаИграч 1и на екрана пред мен се появи първият лабиринт. В центъра на плетеницата се изписа съобщениетоГОТОВИ!.

Хванах джойстика и започнах да насочвам героя си с форма на пица през лабиринт след лабиринт.Уака-уака-уака.

Забравих за заобикалящата ме виртуална среда, концентрирах се върху играта и потънах в старинната ѝ двуизмерна реалност. Осъзнавах напълно, че играех на симулирана игра в симулирана игра. Игра в играта.

Направих няколко фалстарта. Играех например около час. Дори два, след което допусках някоя дребна грешчица и се налагаше да рестартирам машината и да започвам отначало. Сега обаче, при осмия си опит, играех вече шест часа без прекъсване. Вилнеех катоДоккен.255 нива, без да допусна нито една грешка. Успявах да унищожа и четирите духа с всяко хапче за мощ (до осемнайсето ниво, когато спряха изобщо да стават сини) и бях събрал всеки плод, птица, камбанка и ключ, които се появяваха в лабиринта, без да изгубя дори и един живот.

Играех най-добрата игра в живота си. Усещах го. Всичко си идваше на мястото. Силата беше с мен.

Във всеки лабиринт имаше място точно над точката за старта, където играчът можеше да "скрие" Пак-Ман за петнайсет минути. На това място духовете не можеха да го намерят. С помощта на този трик бях успял да си направя две кратки почивки през последните шест часа, за да хапна и да отида до тоалетна.

Докато преминавах безцеремонно и през ниво 255, песентаТреска за Пак-Манзагърмя от тонколоните в залата. По лицето ми плъзна усмивка. Знаех, че това беше малък жест от страна на Холидей.

С помощта на изпитания си модел на игра за последен път натиснах джойстика надясно, плъзнах се през тайната врата, после излязох от другата страна и се спуснах да събера последните няколко останали точки, за да изчистя полето. Поех си дълбоко въздух, когато очертанията на синия лабиринт започнаха да примигват в бяло. И тогава се изправих лице в лице с легендарния разделен екран. Краят на играта.

В следващия миг, във възможно най-неподходящия момент, съобщение за промяна в Класацията се изписа на дисплея ми, само няколко секунди след като бях започнал да играя последното ниво.

На дисплея ми, върху екрана наРас-Мапсе появиха първите десет места в Класацията и им хвърлих бърз поглед. Достатъчно, за да видя, че Аех току-що бе станал вторият човек, намерил Нефритения ключ. Резултатът му бе скочил с 19 000 точки, бе се изкачил на второ място и ме бе изместил на трето.

По някакво незнайно чудо успях да запазя самообладание. Продължих да играя съсредоточено.

Стиснах джойстика още по-здраво и не позволих тази новина да ме разконцентрира. Почти бях стигнал до края! Трябваше само да събера последните 6 760 възможни точки от този специален лабиринт — и щях да постигна най-добрия резултат.

Сърцето ми биеше в такт с музиката, когато изчистих докрай лявата половина от лабиринта. После преминах към извития терен на дясната половина и насочвах Пак-Ман през пикселните остатъци от изчерпаната памет на играта. Скрити под всички тези излишни духове и груби графики, стояха още девет кръгчета, всяко на стойност 10 точки. Не можех да ги видя, но знаех местоположението им наизуст. Бързо ги намерих и ги изядох, като събрах 90-те точки, които даваха. После се обърнах и налетях на най-близкия дух, Клайд, и се самоубих, като умрях за пръв път в играта. Пак-Ман застина и изчезна с продължително бибиткане.

Всеки път, когато Пак-Ман умреше на това последно ниво деветте скрити кръгчета се появяваха отново в Деформираната дясна половина от екрана. Следователно, за да събера максималния брой точки, трябваше да намеря деветте кръгчета още пет пъти с всеки от петте оставащи ми живота.

Стараех се да не мисля за Аех, който сигурно в момента държеше в ръце Нефритения ключ. Вероятно в същия този миг той четеше указанието, изписано върху него.

Дръпнах джойстика надясно и започнах да си проправям път през боклуците за последен път. Вече можех да играя и със затворени очи. Заобиколих Пинки, за да взема двете най-долни кръгчета, после взех трите в средата и накрая събрах последните четири отгоре.

Бях успял. Новият най-добър резултат беше мой и възлизаше на 3 333 360. Съвършената игра.

Свалих ръце от игралния пулт и наблюдавах как четирите духа обграждаха Пак-Ман. В центъра на лабиринта се изписаКРАЙ НА ИГРАТА.

Изчаках. Нищо не се случи. След няколко секунди изображението, което вървеше, когато никой не играеше, се появи на екрана — четирите духа, имената и прякорите им.

Погледът ми се стрелна към монетата върху скобата. Когато дойдох, тя отказваше да помръдне от мястото си, но сега се плъзна и падна право в дланта на аватара ми. После изведнъж изчезна и на дисплея ми се появи съобщение, че монетата от четвърт долар автоматично е добавена към инвентара ми. Когато се опитах да я извадя, за да я разгледам, не успях. Стоеше си в инвентара. Не можех да я взема или да я изхвърля.

Дори да имаше магически свойства, те не бяха посочени в описанието на предмета, защото всъщност такова липсваше. За да науча повече за монетата, трябваше да направя поредица от ясновидски магии от висок клас. Това щеше да отнеме дни и много скъпи магически материали, а дори тогава нямаше гаранция, че ще разбера нещо.

В момента обаче не можех да се съсредоточа върху загадъчната монета. Мислех само за факта, че и Аех, и АртЗмида ме бяха изпреварили за Нефритения ключ. А това, че бих рекорда на игратаРас-Маптук, на Аркайда, очевидно не ми бе помогнало по никакъв начин да намеря ключа. Бях си изгубил времето.

Тръгнах обратно към повърхността на планетата. Тъкмо сядах в кабината наВонегът,когато в пощата ми пристигна имейл от Аех. Космите на тила ми настръхнаха, когато видях темата на писмото:Време за отплата.

Затаих дъх, отворих съобщението и прочетох:

Под подписа му стоеше прикачен файл с изображение. То представляваше сканирана корица на наръчника към текстовата приключенска играZork— версията, издадена през 1980 г. за компютриTRS-80 Model III.

Веднъж бях изиграл цялата играZorkдокрай, ала това беше отдавна, през първата година от Лова. Но пък през онази година бях изиграл и стотици други текстови приключенски игри, включително всички продължения наZork,и повечето от подробностите за оригиналната игра бяха избледнели в спомените ми. Старите текстови игри бяха съвсем логични, затова не си бях правил труда да прочета наръчника с инструкции към тази. Сега осъзнах, че това бе огромна грешка от моя страна.

На корицата му имаше рисунка на сцена от играта. Авантюрист с броня и крилат шлем стоеше, вдигнал сияещ син меч над главата си, и се готвеше да посече трола, над когото се бе надвесил. В другата си ръка приключенецът стискаше няколко съкровища, а още ценности лежаха в краката му, пръснати сред човешки кости. Зад гърба на героя дебнеше тъмно създание с остри зъби и го гледаше кръвнишки.

Всичко това бе разположено на предния план на рисунката но погледът ми веднага се спря на изобразеното на заден план голяма бяла къща със заковани с дъски врата и прозорци.

Взирах се в картинката още няколко секунди, достатъчно дълго, че да се изругая, че не съм направил сам връзката още преди месеци. После запалих двигателите наВонегъти тръгнах към друга планета в Сектор 7, недалеч от Аркайда. Тя представляваше малък свят на име Фробоз, където бе разположена подробна възстановка на игратаZork.

Вече знаех, че именно там бе скрит Нефритеният ключ.

□□23

Фробоз бе разположена сред група от няколкостотин рядко посещавани планети, известни катокупът XYZZY.Всички те бяха създадени в самото начало на ОАЗИС и на всяка от тях бе разположена вселената, в която се развиваше някоя отделна, старите текстови приключенски игри, или ПМП[17](Подземие за множество потребители). Всеки от тези светове бе нещо като олтар — интерактивен знак на почит към предците на ОАЗИС.

Текстовите приключенски игри (наричани често "интерактивни романи" от съвременните учени) създаваха чрез текст виртуална среда, в която живееше героят. Програмата на играта даваше простички описания на обстановката, в която се намираше героят, а после питаше какво ще бъде следващото действие. За да се движи или да взаимодейства с виртуалната среда, играчът въвеждаше текстови команди, с които казваше какво иска да направи аватарът му. Тези инструкции трябваше да са много прости и обикновено се състояха само от две-три думи, като например: ТРЪГНИ НА ЮГ или ИЗВАДИ МЕЧА. Ако командата бе прекалено сложна, слабите способности за синтактичен анализ на играта нямаше да я разберат. Чрез четене и писане на текст играчът преминаваше през виртуалния свят, събираше съкровища, биеше се с чудовища, преодоляваше капани и решаваше пъзели, докато не стигнеше до края.

Първата текстова приключенска игра, която бях играл, се казвашеColossal Caveи в началото изцяло текстовият ѝ интерфейс ми се бе сторил невероятно прост и груб. Но след като бях поиграл няколко минути, бързо останах запленен от действителността, която създаваха думите на екрана. По непонятен за мен начин простичките описания от по две изречения на стаите успяваха да извикат в съзнанието ми ярки образи.

Zorkбеше една от първите и най-популярни текстови приключенски игри. Според записките ми в дневника я бях изигравал докрай само веднъж, в рамките на един ден, преди повече от четири години. Оттогава, в непростим пристъп на невежество, някак си бях забравил двете най-важни неща за нея:

1. Героят ти стартираше пред разнебитена бяла къща.

2. В дневната на тази бяла къща имаше витрина с трофеи.

За да завършиш играта, трябваше да върнеш всяко събрано по пътя си съкровище в къщата и да го поставиш във витрината.

Изведнъж разбрах смисъла на цялото Четиристишие.

Преди десетилетия игратаZorkи продълженията ѝ бяха лицензирани и пресъздадени в ОАЗИС като зашеметяващи триизмерни симулации, разположени на планетата Фробоз, кръстена на герой от поредицатаZork.И запусната къща с бели стени — която се опитвах да намеря през последните шест месеца — си беше стояла с отворени врати там през цялото това време. Скрита пред погледа ми.

Погледнах навигационния компютър на кораба. При пътуване със скоростта на светлината щях да стигна Фробоз за около петнайсет минути. Имаше голяма вероятност Шестиците да ме изпреварят. В такъв случай вероятно малка армада от техни бойни кораби вече щеше да чака в орбита около планетата, когато преминех на нормална скорост. Щеше да се наложи да си проправя път с бой, за да достигна до повърхността и после или да им избягам, или да се опитам да открия Нефритения ключ, докато те ми дишат във врата. Тази перспектива никак не ми харесваше.

За щастие имах резервен план.Пръстенът за телепортация.Той беше сред най-ценните магически предмети в инвентара ми, задигнат от съкровищницата на един червен дракон, който бях убил на Гигакс. Пръстенът даваше възможност аватарът ми да се телепортира веднъж месечно до която и да било точка в ОАЗИС. Използвах го само когато нямах друг избор, като крайна мярка за бягство или когато трябваше да стигна някъде много бързо. Като сега.

Бързо превключих бордовия компютър наВонегътна автопилот към Фробоз. Наредих му да спусне невидимия щит веднага щом излезе от хиперпространството, да ме намери на повърхността на планетата и да кацне някъде наблизо. Ако имах късмет, Шестиците нямаше да засекат кораба ми и да го взривят, преди да се приземеше. В противен случай щях да съм хванат в капан на планетата с цялата им армия по петите си.

Пуснах автопилота наВонегът,активирахПръстена за телепортация,като изрекох командатаБръндел.Щом пръстенът засия, казах името на планетата, на която исках да се телепортирам. На дисплея ми се появи карта на Фробоз. Планетата беше голяма и, както на Мидълтаун, повърхността ѝ бе покрита със стотици еднакви копия на една и съща симулация — в този случай полето за игра наZork.По-точно петстотин и дванайсет копия, което означаваше, че имаше петстотин и дванайсет беди къщи, разположени равномерно върху планетата. Можех да взема Нефритения ключ от която и да било от тях, затова селектирах едно копие на картата. Пръстенът проблесна ослепително и след секунда аватарът ми се озова на Фробоз.

Отворих дневника си и намерих записките си заZork.После извадих карта на игралното поле и я преместих в ъгъла на дисплея си.

Огледах небето и не видях и следа от Шестиците, но това не означаваше, че те вече не бяха пристигнали. Соренто и лакеите му вероятно се бяха телепортирали на някое от другите полета. В мига, в който бяха видели, че резултатът на Аех се увеличаваше, сигурно бяха използвалиПроследяващата плочка на Финдорои бяха разбрали, че беше на Фробоз. Което означаваше, че цялата им армада пътуваше насам. Трябваше да взема ключа възможно най-бързо и да се махам оттук.

Озърнах се. Всичко наоколо ми изглеждаше зловещо познато.

Въвеждащото описание в играта гласеше:

Аватарът ми се озова на въпросното широко поле западно от къщата. Входната врата на старото викторианско имение бе закована с дъски, а само на няколко метра от мен, на пътеката към къщата, стоеше пощенска кутия. Всичко отговаряше дословно на текста. Къщата бе разположена сред гъста гора, а отвъд нея се виждаха острите зъбери на планински върхове. Погледнах наляво и видях пътека, водеща на север, точно както в описанието.

Заобиколих къщата отзад до малък открехнат прозорец, отворих го широко и влязох. Както и очаквах, озовах се в кухнята. В средата ѝ имаше дървена маса, върху която стояха дълъг кафяв чувал и бутилка вода. Наблизо имаше комин и стълбище, което водеше до тавана. Коридорът отляво водеше до дневната. Също като в играта.

Но в кухнята имаше и неща, които не се споменаваха в описанието на стаята в играта. Печка, хладилник, няколко дървени стола, мивка и кухненски шкафове. Отворих хладилника. Беше пълен с нездравословна храна. Изсъхнали парчета пица, кремчета, кюфтета и множество пакетчета със сосове. Проверих шкафовете. Бяха пълни с консерви и сухи храни. Ориз, спагети, супи.

И корнфлейкс.

Единият шкаф бе наблъскан с кутии корнфлейкс, повечето марки от които бяха излезли от производство още преди да се родя.Плодови кръгчета, Медна наслада, Късметлийски хрупанки, Граф Шокула, Куисп, Захаросани ядки.А най-отзад се криеше една кутияКапитан Крънч.Върху нея бяха изписани думите:Съдържа безплатна играчка!

Нефритеният ключ при капитана стои.

Изсипах съдържанието на кутията върху плота и пръснах златисти зърнени парченца навсякъде. И тогава я видях — малка пластмасова свирка, увита в прозрачен целофан. Разкъсах опаковката и разгледах наградата в дланта си. Беше жълта, от едната ѝ страна бе нарисувано анимационното лице на Капитан Крънч, а от другата — малко кученце. Отстрани с релефни букви пишешеСвирката на Капитан Крънч.

Най-сетне разбрах всичко. Разбрах значението на Четиристишието и какво трябваше да направя, за да намеря Нефритения ключ. За да проверя теорията си, вдигнах свирката към устните на аватара си и я надух. Но тя не издаде звук и нищо не се случи.

А свирката за да надуеш, всички трофеи събери.

Прибрах я в джоба си и отворих торбата на кухненската маса. В нея имаше скилидка чесън, която прибрах в инвентара си. После изтичах на запад към дневната. Подът бе застлан с голям ориенталски килим. Обзавеждането се състоеше от старинни мебели като онези, които бях виждал във филми от 40-те години на XX в. На западната стена имаше дървена врата с издялани в нея странни знаци. А на отсрещната стена се издигаше красива витрина за трофеи. Беше празна. Върху витрината имаше фенер на батерии, а на стената над него бе окачен лъскав меч.

Взех меча и фенера, навих килима и намерих под него капака, който знаех че се крие отдолу. Отворих го и видях стълбище, което водеше към тъмно мазе.

Включих фенера и щом заслизах по стълбите, мечът засия.

Продължих да правя справки с бележките си за играта, за да си припомня откъде точно да мина през лабиринта от стаи, коридори и пъзели. По пътя си събрах всички деветнайсет съкровища, като от време на време се връщах в дневната в бялата къща, за да ги поставя във витрината. Наложи се да се бия с няколко неигрални компютърни персонажа: един трол, циклоп и безкрайно изнервящ крадец. А що се отнасяше до легендарния Гру, който дебнеше в тъмата и чакаше да ме изяде — просто го заобиколих.

Освен свирката в кухнята, не открих други изненади или отклонения от оригиналната игра. За да изиграя докрай триизмерната версия наZork,трябваше просто да действам, както в оригиналната текстова игра. Като тичах с всички сили, без да спирам, за да разглеждам или да се замислям, успях да стигна до края за двайсет и две минути.

Непосредствено след като взех и последното от деветнайсетте съкровища — малка месингова дрънкулка, на дисплея ми излезе съобщение, чеВонегътбеше кацнал отвън. Автопилотът бе приземил кораба в полето на запад от бялата къща. Невидимият щит още беше включен, както и защитните механизми. Ако Шестиците вече кръжаха в орбита около планетата, се надявах да не са забелязали кораба ми.

Изтичах обратно в дневната за последен път и поставих последното съкровище във витрината. Както и в оригиналната игра, там се появи карта, която показваше пътя до скрита могила, бележеща края на играта. Но картата и краят на играта не ме интересуваха. Сега всички "трофеи" бяха "събрани", затова извадих свирката. Имаше три дупки в горната ѝ част и запуших третата, за да получа звука от 2600 херца, с който свиркаха бе станала прочута в аналите на хакерите. После я надух и от нея излезе ясен, пронизителен звук.

Тя изведнъж се преобрази в малък ключ. В същия миг резултатът ми в Класацията се увеличи с 18 000 точки.

Отново се върнах на второ място само с 1000 точки пред Аех.

Миг по-късно симулацията наZorkсе рестартира. Деветнайсетте съкровища във витрината изчезнаха по скривалищата си, а останалата част от къщата и игралното поле се върнаха във вида, в който ги бях заварил.

Взрях се в ключа в дланта си и за миг ме обзе паника. Той беше сребрист, а не с мътнозеления цвят на нефрит. Но когато го обърнах и разгледах по-внимателно, установих, че всъщност бе увит в сребрист станиол, като за дъвка или шоколад. Внимателно свалих опаковката, под която се намираше ключ, изработен от лъскав зелен камък.

Нефритеният ключ.

И също като на Медния, и върху този имаше надпис:

Препрочетох го няколко пъти, но не ми хрумна нищо, затова го прибрах в инвентара си, а после разгледах опаковката. Тя представляваше сребрист станиол с бяла хартия от вътрешната страна. Не забелязах никакви знаци.

В този миг чух приглушеното бръмчене на наближаващ космически кораб и знаех, че това бяха Шестиците. По шума изглеждаше, че са страшно много на брой.

Прибрах опаковката в джоба си и изтичах навън. Небето гъмжеше от хиляди техни бойни кораби, които приличаха на ято метални оси. Докато се спускаха, те се разделиха на малки групички и се насочиха в различни посоки, сякаш за да покрият цялата повърхност на планетата.

Реших, че не бяха толкова глупави, че да се опитат да барикадират всички петстотин и дванайсет копия на бялата къща. Тази стратегия им бе помогнала на Лудус, но само за няколко часа, при това там трябваше да барикадират само едно място. Цялата планета Фробоз беше зона, разрешена за битки; тук функционираха и магии, и технологии, което означаваше, че всичко бе позволено. Съвсем скоро щяха да започнат да пристигат орди от въоръжени до зъби ловци, а ако Шестиците се опитаха да ги отблъснат, щеше да избухне война с мащаби, невиждани досега в историята на ОАЗИС.

След като прекосих тичешком полето и стъпих на рампата на кораба си, забелязах голям ескадрон от бойни кораби, около сто на брой, да се спуска от небето право към мен.

Макс вече бе запалил двигателите наВонегът, затова му извиках да потегляме веднага щом стъпех на борда. Когато стигнах до пилотската кабина, включих на максимална скорост и спускащите се ята от Шестици направиха остри виражи, за да тръгнат след мен. Докато се изстрелвах в небето, бях подложен на тежък обстрел от няколко посоки. Но имах късмет. Корабът ми беше бърз, а щитовете ми бяха най-модерните на пазара и издържаха достатъчно, че да успея да изляза в орбита. Но отказаха няколко секунди по-късно и корпусът наВонегътполучи сериозен брой поражения само за няколкото секунди, които ми трябваха, за да мога да превключа на светлинна скорост.

Измъкнах се на косъм. Проклетниците едва не ме хванаха.

Корабът ми бе потрошен, затова вместо да се върна направо в крепостта си, се отправих къмРаботилницата на Джо —орбитален автосервиз в Сектор 10. Сервизът на Джо беше надеждно място с разумни цени, където обслужването беше светкавично. Винаги ходех там, когатоВонегътсе нуждаеше от ремонт или подобрения.

Докато Джо и хората му ремонтираха кораба ми, изпратих на Аех кратък благодарствен имейл. Казах му, че какъвто и дълг да е смятал, че е имал към мен, го е платил напълно. Освен това си признах, че съм безкрайно нетактичен, самовлюбен кретен — и го помолих да ми прости, че се бях държал така с него.

Щом поправиха кораба ми, потеглих към крепостта си. До края на деня не откъсвах поглед от новинарските канали. Информацията за Фробоз бе плъзнала и всеки ловец, който разполагаше с необходимите средства, вече се бе телепортирал там. Хиляди други непрекъснато пристигаха с космически кораби, за да се бият с Шестиците и да вземат копие от Нефритения ключ.

По новините излъчваха на живо стотиците масови боеве, които избухваха на Фробоз около почти всички копия назапуснатата къща с бели стени.Големите ловни кланове отново се обединиха в координирана атака срещу Шестиците. Това бе началото на сражението, станало известно по-късно катоБитката за Фробоз,а вече и двете страни даваха многобройни жертви.

Следях и Класацията и чаках да видя доказателства, че Шестиците са започнали да събират Нефритени ключове, докато армията удържаше конкуренцията. Както се и опасявах, следващият резултат, който се увеличи, беше на Соренто. Точките му скочиха със 17 000 и той се изкачи на четвърто място.

Сега, след като знаеха къде да намерят Нефритения ключ, очаквах резултатите и на останалите му служители да започнат да се покачват. Но — за моя изненада — следващият аватар, който взе ключа, беше не кой да е, а Шото. Той постигна това двайсет минути след Соренто. Шото някак си бе успял да се изплъзне на ордите му, които се тълпяха по цялата планета, да влезе в някое от копията на бялата къща, да събере деветнайсетте съкровища и да вземе своя ключ.

Продължих да следя Класацията и очаквах да видя и резултатът на брат му Дайто да се увеличи. Но това не стана.

Няколко минути, след като Шото взе ключа, името на Дайто изчезна от Класацията. Имаше само едно възможно обяснение: Дайто бе загинал.

□□24

През следващите дванайсет часа на Фробоз продължи да цари хаос, тъй като всеки ловец в ОАЗИС пристигаше на планетата и се хвърляше в битката.

Шестиците се бяха разпръснали по цялата планета в смел опит да блокират всички петстотин и дванайсет копия на игралното поле наZork.Но макар войските им да бяха многобройни и добре екипирани, този път не бяха струпани достатъчно нагъсто. Само още седем от аватарите им успяха ца вземат Нефритения ключ през този ден. А когато ловните кланове започнаха организираната си атака срещу тях, "кретените в синьо" дадоха сериозни жертви и бяха принудени да отстъпят.

След няколко часа висшето им командване реши да предприеме нова стратегия. Бързо стана ясно, че няма да успеят да удържат над петстотин отделни блокади, нито да отблъснат непрестанния наплив от ловци. Затова прегрупираха силите си и ги съсредоточиха около десет съседни копия към южния полюс на планетата. Издигнаха силови полета край всяко от тях и разположиха бронирани батальони пред стените им.

Стратегията да действат в по-малък мащаб проработи и войските на Шестиците се оказаха достатъчни, че да удържат тези Десет места и да не допуснат други ловци да влязат там (а и ловците нямаха особено основание да се опитват, тъй като сега над петстотин други копия отZorkстояха отворени и необсадени). Така Шестиците можеха да действат необезпокоявани. В общи линии строиха по десет редици от аватари пред всяка бяла къща и ги пращаха един по един да вземат Нефритения ключ. Всички виждаха какво точно правят, защото цифрите cрещу всеки от служебните номера на ИОИ в Класацията започнаха да се увеличават с по 15 000 точки.

В същото време се увеличаваха и резултатите на стотици ловци. Сега, след като местоположението на Нефритения ключ и действията, които бяха необходими, за да се вземе, бяха станали обществено достояние, всеки, преминал през Първата порта, можеше да се сдобие с него. Когато Битката за Фробоз приключи, Класацията изглеждаше по следния начин:

Въпреки че Шото бе постигнал същия резултат, катоСоренто, последният бе стигнал 122 000 точки пръв и затова бе по-напред в класацията. Сравнително малкото бонус точки, които АртЗмида, Аех, Шото и аз бяхме получили, задето достигнахме първи до Медния ключ, бяха причината имената ни да останат и тачената група на Големите пет. А сега, след като Дайто бе мъртъв, Соренто също бе спечелил един от тези бонуси. При вида на служебния му номер над името на Шото ми призля. Соренто бе влязъл с коварство сред Големите пет.

Разгледах резултатите по-надолу в Класацията и видях, че в нея имаше вече над пет хиляди имена, а с всеки изминал час броят им се увеличаваше, тъй като нови и нови аватари най-сетне успяваха да победят лича наJoustи да вземат Медния ключ.

По форумите очевидно никой не знаеше какво се е случило с Дайто, но всички бяха на мнение, че Шестиците са го убили през първите няколко минути от битката за Фробоз. Носеха се всевъзможни слухове за начина, по който бе умрял, но никой не бе видял с очите си кончината му. Освен може би Шото, а той бе изчезнал. Изпратих му няколко покани за чат, но не получих отговор. Предположих, че и той като мен се бе съсредоточил изцяло върху това да намери Втората порта преди Шестиците.

Седях в крепостта си, взирах се в Нефритения ключ и повтарях текста, изписан върху него, като влудяваща мантра:

Добре, но какъв тест? Какъв тест трябваше да мина? Тестът на Кобаяши Мару? Предизвикателството наПепси? Как бе възможно тази загадка да е толкова неясна?

Разтрих ядно очи под визьора. Реших да си почина и да поспя. Отворих инвентара на аватара си и върнах обратно Нефритения ключ. Тогава забелязах сребристия станиол в полето до него — опаковката, в която бе увит, когато се появи в дланта ми.

Знаех, че тайната на гатанката беше свързана по някакъв начин с опаковката, но не можех да се сетя как. Първо ми хрумна, че можеше да е препратка към Уили Уонка и Шоколадовата фабрика, но реших, че не беше така. В опаковката нямаше златен билет. Значението ѝ беше друго.

Взирах се в станиола и размишлявах по въпроса, докато вече едва си държах очите отворени. Излязох от ОАЗИС и си легнах няколко часа по-късно, в 6:12 часа стандартно време по ОАЗИС, се събудих внезапно от стържещия звук на алармата която ми извести, че отново имаше промяна в първите места Изпълнен със страховити опасения, влязох в ОАЗИС и отворих Класацията, без да съм сигурен в това, какво да очаквам Може би АртЗмида най-накрая бе преминала през Втората порта? Или пък Аех или Шото бяха имали тази чест.

Но резултатите и на тримата бяха същите. За свой ужас видях, че точките на Соренто се бяха увеличили с 200 000. А срещу служебния му номер вече имаше икони на две порти.

Соренто бе станал първият човек, намерил Втората порта и преминал през нея. Вследствие на това сега аватарът му заемаше първо място в Класацията.

Седях вцепенен и се взирах в служебния му номер, а наум преценявах какви щяха да са последствията от случилото се, След като бе излязъл оттам, той бе получил информация относно това, къде се криеше Кристалният ключ, който отваряше последната порта. Сега единствено Шестиците имаха тази гатанка, което означаваше, че бяха по-близо до Яйцето откогото и да било.

Изведнъж ми призля и започнах да се задушавам. Осъзнах, че това сигурно беше пристъп на паника. Бях шашнат до безобразие. Получих огромен психически шок. Както и да го наре чете, направо се побърках.

Звъннах на Аех, но той не вдигна. Или още ми се сърдеше или имаше по-важна работа. Понечих да се обадя на Шото, но си спомних, че вчера бяха убили аватара на брат му. Сигурно не беше в много добро настроение. Реших засега да не го безпокоя.

Замислих се дали да не отлетя до Бенатар и да се опитам да поговоря с АртЗмида, но се осъзнах. Тя имаше Нефритения ключ вече от два месеца, а още не беше преминала през Втората порта. Новината, че Шестиците бяха успели за по-малко от двайсет и четири часа, сигурно я бе довела до унищожителна ярост. Или до кататония. Най-вероятно в момента не ѝ беше до разговори, най-малкото с мен. Все пак опитах да ѝ позвъня. Тя, както обикновено, не отговори.

Толкова отчаяно исках да чуя познат глас, че поради липсата на други възможности, се задоволих с Макс. В състоянието, в което бях, дори изкуственият компютърно генериран глас ми донесе известна утеха. Разбира се, предварително програмираните отговори на Макс бързо се изчерпаха, а когато той започна да се повтаря, илюзията, че разговарям с друго човешко същество, изцяло се изпари и се почувствах още по-самотен. Човек разбира, че окончателно е съсипал живота си, когато всичко се прецака и единственият, с когото може да си поговори, е софтуерът, управляващ системата му.

Не можех да заспя, затова гледах новините и следях ловните форуми. Армадата на Шестиците още беше на Фробоз, а аватарите им продължаваха да събират Нефритени ключове.

Соренто очевидно се бе поучил от предишната си грешка. Сега, след като само Шестиците знаеха къде беше Втората порта, нямаше да постъпят толкова глупаво, че да разкрият местоположението ѝ, като се опитат да я барикадират с войските си. Но въпреки всичко, те се възползваха максимално от ситуацията. В хода на деня продължиха да пращат и други аватари там. След като Соренто премина, още дванайсет Шестици го последваха през следващите двайсет и четири часа. Тъй като всяка получаваше по 200 000 точки, с АртЗмида, Аех и Шото слизахме все по-надолу в Класацията, докато не изпаднахме от първата десетка и на главната страница не останаха само служебни номера на ИОИ.

Сега Шестиците контролираха всичко.

И когато бях сигурен, че ситуацията не можеше да се влоши повече, тя се влоши. Стана много, много зле. Два дни, след като премина през Втората порта, резултатът на Соренто скочи с още 30 000 точки, което означаваше, че е намерил Кристалния ключ.

Седях в крепостта си, взирах се в мониторите и гледах развитието на събитията, вцепенен от ужас. Нямаше какво да отричам. Краят на състезанието бе съвсем близо. При това нямаше да завърши, както винаги съм си мислел — като някой благороден и достоен ловец намереше Яйцето и спечелеше наградата. Бях се залъгвал през последните пет и половина години. Всички се бяхме залъгвали. Тази история нямаше да завърши щастливо. Личеше си. Лошите щяха да спечелят.

Прекарах следващите двайсет и четири часа в паника и вманиачено проверявах Класацията през пет секунди, като очаквах всеки момент на нея да се изпишеКРАЙ.

Соренто или някой от многобройните му "експерти по Холидей" бе успял да дешифрира гатанката и да намери Втората порта. Но макар доказателството да бе пред очите ми в Класацията, още ми беше трудно да повярвам. Досега Шестиците бяха напредвали само като следяха АртЗмида, Аех и мен с проклетия си артефакт. Как бяха успели тези безмозъчни скапаняци да намерят сами Втората порта? Можеше просто да са извадили късмет. А може и да са открили нов начин да мамят. Как иначе щяха да разгадаят посланието за един ден, след като АртЗмида не беше успяла с няколко дни преднина?

Имах чувството, че мозъкът ми се е размекнал и се е превърнал в каша. Не можех да разгадая текста на Нефритения ключ. Не ми хрумваха никакви идеи. Дори и скапани. Не знаех какво да правя, нито накъде да се насоча.

През нощта Шестиците продължиха да се сдобиват с копия от Кристалния ключ. Всеки път, когато някой от резултатите им се увеличеше, сякаш пробождаха сърцето ми с нож. Но не можех да откъсна поглед от Класацията. Бях като хипнотизиран.

Усетих, че изпадам в пълно отчаяние. Усилията ми през последните пет и половина години бяха напразни. Като пълен глупак бях подценил Соренто и Шестиците. А сега щяхме да платим най-страшната цена за самоувереността си. Тези зли, бездушни корпоративни лакеи се приближаваха до Яйцето с всеки изминал миг. Усещах го до мозъка на костите си.

Вече бях изгубил АртЗмида, а сега щях да загубя и състезанието.

Вече бях решил какво щях да направя, когато това се случеше. Първо, щях да пратя имейл до някое от хлапетата от официалния ми фенклуб, което нямаше пари и имаше аватар на 1-во ниво, и щях да му дам всичко, което притежавах. После щях да активирам механизма за саморазрушение на крепостта си и да седя в командния център, докато астероидът избухва в зрелищна термоядрена експлозия. Аватарът ми щеше да умре и в центъра на дисплея ми щеше да се изпишеКРАЙ НА ИГРАТА.После щях да сваля визьора и да изляза от апартамента си за пръв път от четиринайсет месеца. Щях да взема асансьора до покрива. Можех дори да се кача по стълбите. Малко да се раздвижа.

На покрива на блока имаше ботаническа градина. Никога не бях ходил там, но бях виждал снимки и се наслаждавах на гледката чрез директно излъчване от камера. По края на покрива имаше монтирана прозрачна плексигласова бариера, за да не се хвърлят хората оттам, но явно не вършеше никаква работа, защото откакто се бях нанесъл, поне трима упорити бяха успели да скочат.

Щях да постоя горе известно време, да подишам непречистения градски въздух и да се порадвам на вятъра върху кожата си. После щях да се покатеря по бариерата и да се хвърля.

Това беше планът ми.

Опитвах се да реша коя мелодия да си подсвирквам, докато летя към смъртта си, когато телефонът ми иззвъня. Беше Шото. Не бях в настроение за разговори и го оставих да се прехвърли към гласовата поща, а после проследих как той записваше краткото си съобщение. Каза, че искал да дойде в крепостта ми да ми даде нещо, което Дайто ми оставил в завещанието си. Когато му се обадих, за да се уговорим, разбрах, че Шото беше сломен. Тихият му глас бе изпълнен с болка, а силното му отчаяние бе изписано по лицето му. Изглеждаше напълно обезверен. Беше в по-плачевно състояние и от мен.

Попитах го защо брат му изобщо беше написал "завещание" на аватара си, вместо просто да остави вещите си на него. Така Дайто можеше да си направи нов аватар и брат му да му върне всичко. Но Шото ми каза, че той няма да си прави нов аватар повече и когато го попитах защо, обеща да ми обясни, когато се видехме лично.

□□25

Около час по-късно Макс ми извести, че Шото е пристигнал. Дадох на кораба му позволение да навлезе във въздушното пространство на Фалко и му казах да паркира в хангара ми.

Корабът му беше междупланетен траулер на имеКуросава,а плавателният съд бе направен по модел наБибопот класическия сериалКаубоят Бибоп.Дайто и Шото използваха този кораб за свой подвижен щаб, откакто ги познавах. Беше толкова голям, че едва мина през вратите на хангара ми.

Посрещнах го на пистата, щом слезе отКуросава.Носеше черна траурна роба, а лицето му бе също толкова неутешимо, както и когато разговаряхме по телефона.

— Парзивал-сан — поклони се той.

— Шото-сан — поклоних се почтително и аз в отговор, после протегнах длан — жест, който той познаваше от времето, когато заедно играехме на куеста. Въпреки всичко, се усмихна и ми стисна ръката. Но мрачното му изражение се върна незабавно. Виждах го за пръв път, откакто изиграхме заедно мисията на Токузацу (ако не броим рекламите на енергийна напиткаДайшо,в която двамата с брат му участваха) и аватарът му ми се стори с няколко сантиметра по-висок в сравнение с преди.

Заведох го в една от рядко използваните "гостни" в крепостта си, която представляваше възстановка на дневната от сериалаСемейни връзки.Шото позна декора и кимна одобрително. После, без да обръща внимание на мебелите, седна на пода, като първо коленичи, а после седна върху петите си. Аз също седнах така срещу него. Известно време помълчахме Когато най-сетне заговори, не вдигна очи от пода.

— Снощи Шестиците убиха брат ми — каза той почти шепнешком.

Първоначално бях твърде зашеметен, за да отговоря.

— Имаш предвид, че са убили аватара му, нали? — попитах аз, макар вече да знаех, че не беше така.

Шото поклати глава.

— Не. Влязоха с взлом в апартамента му, издърпаха го от сензорния стол и го хвърлиха през балкона. Той живееше на четирийсет и третия етаж.

Шото отвори прозореца на браузъра си във въздуха. В него се появи статия от японски новинарски канал. Натиснах я с показалец и софтуерътМандаракспреведе текста на английски. Заглавието гласеше:Поредното самоубийство на геймър.В кратката статия пишеше, че млад мъж, 22-годишният Тоширо Йошиаки, е скочил от апартамента си на 43-я етаж на бивш хотел в Шишоку, Токио, където живеел сам. Към статията имаше снимка на Тоширо — сериозен японец с дълга чорлава коса и пъпчива кожа. Изобщо не приличаше на аватара си.

След като видя, че прочетох статията, Шото затвори прозореца. Поколебах се за миг и попитах:

— Сигурен ли си, че не се е самоубил, след като си убили аватара му?

— Да. Дайто не си направи сепуко. Убеден съм. Шестиците са влезли в апартамента му, докато аз се биех с тях на Фробоз. Така са победили аватара му. Като са го убили в истинския свят.

— Съжалявам, Шото — не знаех какво да добавя. Виждах, че казва истината.

— Истинското ми име е Акихиде. Искам да го знаеш.

Усмихнах се и се поклоних, като за миг опрях чело в пода.

— Благодаря ти, че ми го доверяваш! Моето е Уейд.

Вече не виждах смисъл да пазя тайни.

— Благодаря ти, Уейд — поклони се Шото.

— Няма защо, Акихиде.

Той замълча за миг, а после прочисти гърло и започна да ми разказва за Дайто. Думите се лееха от устата му. Очевидно имаше нужда да поговори с някого за случилото се. За загубата си.

— Истинското име на Дайто е Тоширо Йошиаки. Разбрах го чак снощи, след като прочетох статията.

— Но… аз си мислех, че си му брат. — Бях решил, че Дайто и Шото живееха заедно в един апартамент или нещо подобно.

— Отношенията ми с Дайто са сложни. — Шото замълча и си прочисти гърлото. — Не бяхме братя. Не и в истинския жнвог. Само в ОАЗИС. Разбираш ли? Познавахме се единствено онлайн. Никога не се срещнахме на живо. Той вдигна бавно поглед и ме погледна в очите, за да види дали го осъждам.

Поставих ръка на рамото му.

— Повярвай ми. Шото, разбирам те. Аех и АртЗмида са най-добрите ми приятели, а никога не съм ги виждал в истинския свят. Всъщност и ти си един от най-близките ми приятели.

Той кимна.

— Благодаря ти! — по гласа му разбрах, че плаче.

— Ние сме ловци — казах аз в опит да наруша неловката тишина. — Ние живеем тук, в ОАЗИС. За нас това е единствена реалност.

Акихидс кимна и няколко секунди след това продължи разказа си.

Каза, че с Тоширо са се запознали преди шест години, когато и двамата се записали в група за терапия на хикикомори — млади хора, живеещи в пълна изолация от обществото. Хикикоморите се затваряли в стаите си, четели манга и сърфирали из ОАЗИС по цял ден, като разчитали на семействата си да им носят храна. В Япония имаше хикикомори още от началото на века, но броят им бе скочил рязко от началото на Лова. В страната проблемите на хикикоморите се разглеждаха като епидемия. Милиони млади мъже и жени из цялата страна сг бяха изолирали от света. Понякога наричаха тези деца "липсващите милиони".

Акихиде и Тоширо станали най-добрите приятели и почти всеки ден се срещали в ОАЗИС. Когато Ловът започнал, те веднага решили да обединят сили и да търсят заедно Яйцето. Били прекрасен екип, защото Тоширо бил гений във видеоигрите а доста по-малкият Акихиде познавал добре американската попкултура. Бабата на Акихиде учила в САЩ, където се родили и двамата му родители, тъй че Акихиде израснал с американските филми и телевизия и говорел английски и японски език еднакво добре.

Общата любов на двамата към самурайските филми вдъхновила имената и външния вид на аватарите им. Въпреки разликата от пет години във възрастта им, Шото и Дайто се възприемали като братя и затова, когато създали новите си ловни аватари, решили, че занапред в ОАЗИС ще бъдат братя.

След като преминали през Първата порта и станали известни, дали няколко интервюта за медиите. Пазели истинските си самоличности в тайна, но разкрили, че и двамата са японци, което ги превърнало в знаменитости в родината им. Започнали да рекламират японски продукти, а въз основа на приключенията им били създадени анимационна и телевизионна поредица. В пика на славата им Шото предложил на Дайто да се срещнат най-сетне лично. Дайто се разярил и не говорил със Шото няколко дни. Шото повече не повдигнал въпроса.

Накрая Шото успя да ми разкаже как беше загинал аватарът на брат му. Двамата били на борда наКуросаваи обикаляли планетите из Сектор 7, когато видели в Класацията, че Аех е намерил Нефритения ключ. Знаели, че Шестиците веднага ще използватПроследяващата плочка па Финдоро,за да установят точното местоположение на Аех, и че корабите им съвсем скоро ще се съберат на съответното място.

За да се подготвят, през последните няколко седмици Дайто и Шото тайно поставяли микроскопични проследяващи устройства по корпусите на всички бойни кораби на Шестиците, до които се добирали. С помощта на тези устройства проследили корабите, когато флотилията на Шестиците внезапно променила курса си и се насочила към Фробоз.

Щом научили за това, двамата най-накрая разгадали значението на Четиристишието. А докато стигнали до планетата само няколко минути по-късно, вече знаели и как да вземат Нефритения ключ.

ПриземилиКуросавадо едно копие на бялата къща, където все още никой не бил дошъл. Шото изтичал вътре, за да събере деветнайсетте съкровища и да вземе ключа. Дайто останал отвън да пази. Шото действал бързо и вече трябвало да събере само още две съкровища, когато Дайто му съобщил по вътрешната радиовръзка, че десет кораба на Шестици се приближават към тях. Казал на брат си да побърза и му обещал да удържи врага, докато вземе Нефритения ключ. Не знаели дали ще имат друга възможност да се доберат до него.

Докато Шото тичал да постави последните два трофея във витрината, той активирал дистанционно една от външните камери наКуросава,която записала сблъсъка на Дайто с приближаващите се Шестици. Шото отвори прозорец и ми пусна клипа, но извърна очи. Очевидно нямаше желание да го гледа пак.

На записа Дайто стоеше сам на полето до бялата къща. Малка флотилия от бойни кораби се спусна от небето и откри огън с лазерни оръдия. Порой от огнени червени светкавици заваля около Дайто. Зад него в далечината кацаха още кораби, а от всеки от тях слизаха ескадрони от въоръжени пехотинци. Дайто бе обграден.

Шестиците очевидно бяха забелязалиКуросава, докато се бяха спускали към планетата, и бяха решили, че най-важната им задача е да убият двамата самураи.

Дайто не се поколеба да използва коза си. Той извади Бета капсулата, вдигна я с дясната си ръка и я активира. Аватарът… моментално се превърна в Ултрамен — извънземен супергерой в червено и сребристо, с пламтящи очи. Щом аватарът му се трансформира, той се разрасна до петдесет метра на височина.

Настъпващите пехотинци замръзнаха на място и вдигнаха изпълнени със страхопочитание очи към Ултрамен Дайто, който сграбчи два кораба в небето и ги удари един в друг, все едно гигантско дете си играеше с малки метални играчки. После метна пламтящите отломки на земята и започна да мачка останалите кораби в небето, сякаш отпъждаше досадни мухи. Корабите, които се измъкнаха от смъртоносната му хватка, го обградиха и започнаха да го обстрелват с лазерни лъчове и картечници, които обаче просто отскачаха от бронираната му извънземна кожа. Дайто се изсмя гръмко, а звукът отекна надалеч. После направи кръст с ръце. От дланите му изригна сияещ лъч и изпепели половин дузината кораби, имали лошия късмет да се озоват на пътя му. След това, все още с насочен напред лъч, се извърна и помете пехотинците, които се изпържиха, сякаш поставени под огромна лупа.

Изглежда Дайто страшно се забавляваше. Толкова му бе забавно, че не обърна внимание на вградената на гърдите му предупредителна лампичка, която замига в червено. Това беше сигналът, че трите му минути като Ултрамен изтичаха и че силата му беше почти изчерпана. Именно това времево ограничение беше основната слабост на Ултрамен. Ако Дайто не изключеше Бета капсулата и не върнеше човешкия си облик, преди края на трите минути, аватарът му щеше да умре. Но беше пределно ясно, че ако се преобразеше обратно в човек точно сега сред настъпващите орди, също щеше да загине мигновено. А Шото нямаше да успее да достигне до кораба.

Шестиците около Дайто крещяха по радиостанциите си за подкрепления, а от небето се спускаха на талази нови бойни кораби. Дайто ги обстрелваше и поваляше още във въздуха, един по един, с точно насочване на лъча. А с всеки следващ изстрел предупредителната лампичка на гърдите му пулсираше все по-бързо.

Изведнъж Шото излезе от къщата и каза на брат си по вътрешната радиовръзка, че е взел Нефритения ключ. В същия миг пехотинците го забелязаха и, тъй като усетиха, че той беше много по-лесна мишена, насочиха огъня си към неговия аватар.

Шото се спусна трескаво къмКуросава.Когато активира Скоростните ботуши на краката си, аватарът му се стрелна през полето. Докато тичаше, Дайто се намести така, че да му осигури колкото се може по-добра защита. Все още бълващ лъчи, той успя да удържи Шестиците.

И тогава внезапно по интеркома се чу гласът на Дайто:

— Шото! — извика той. — Някой влезе! Някой…

Гласът му внезапно замлъкна. В същия миг аватарът му замръзна, сякаш се бе превърнал в камък, и над главата му се появи икона за излизане от системата.

Да излезеш от ОАЗИС по средата на битка бе все едно да се самоубиеш. Докато излизаш от системата, аватарът ти замръзва на място за шейсет секунди, а през това време си напълно беззащитен и уязвим. Излизането от системата бе направено така, за да не могат аватарите да се измъкват от битки по лесния начин. Трябваше да се отбраняваш или да отидеш на безопасно място, преди да се изключиш.

Излизането от системата на Дайто се задейства в най-неподходящия момент. Щом аватарът му замръзна, към него от всички посоки се посипа лазерен огън. Червената лампичка на гърдите му започна да мига още по-бързо, докато накрая не застина в червена светлина. Тогава великанският облик на Дайто се срина на земята. Докато падаше, той едва не смаза Шото иКуросава. Когато се сгромоляса на земята, тялото на аватара му се върна в предишния си вид и се сви до нормалния си размер. После започна да се стопява бавно от погледа. След като аватарът на Дайто изчезна окончателно, на земята под него остана малка купчинка предмети — всичко, което бе носил в инвентара си, включително Бета капсулата. Той бе мъртъв.

На дисплея се видя как някой профучава — Шото се върна да събере предметите на Дайто. После се обърна и се стрелна на борда наКуросава.Корабът излетя светкавично в орбита под непрестанния обстрел на Шестиците и си спомних за собственото си отчаяно бягство от Фробоз. За късмет на Шото, брат му бе унищожил повечето от бойните кораби наоколо, а подкрепленията още не бяха пристигнали.

Той успя да излезе в орбита и да скочи в хиперпространството. Но се измъкна на косъм.

Видеоклипът свърши и Шото затвори прозореца.

— Според теб как Шестиците са разбрали къде е живеел? — попитах го аз.

— Не знам. Дайто внимаваше. Прикриваше си следите.

— Щом са намерили него, може да открият и теб.

— Знам. Взел съм предпазни мерки.

— Добре.

Шото извади Бета капсулата от инвентара си и ми я подаде.

— Дайто искаше да ти дам това.

Вдигнах капсулата и ръка.

— Не, задръж я. Може да ти потрябва.

Шото поклати глава.

— Сега при мен са всички останали предмети от инвентара му. Капсулата не ми трябва. А и не я искам. — Той настойчиво ми я подаде пак.

Взех артефакта и го разгледах. Представляваше малък метален цилиндър, сребърно-черен на цвят с червено копче за включване отстрани. По форма и размер приличаше на светлинния ми меч, но те вървяха по десет цента за дузина. Имах над петдесет такива в колекцията си. А Бета капсулата беше единствена по рода си, при това несравнимо по-мощно оръжие.

Вдигнах капсулата с две ръце и се поклоних:

— Благодаря, Шото-сан.

— Аз ти благодаря, Парзивал — отвърна той и също се поклони. — Благодаря ти, че ме изслуша. — При тези думи Шото стана. От всяко негово движение си личеше, че е напълно сломен.

— Не си се отказал, нали? — попитах аз.

— Не, разбира се. — Той изправи гръб и се усмихна мрачно. — Но целта ми вече не е да намеря Яйцето. Не, имам нова мисия. Много по-важна.

— И каква е тя?

— Да отмъстя.

Кимнах, прекосих стаята и свалих един от самурайските мечове, окачени на стената. Подадох го на Шото:

— Моля те, приеми този подарък. Може да ти помогне в новата мисия.

Шото взе меча, извади няколко сантиметра от богато украсеното острие от ножницата.

— Масамуне? — възкликна той и се взря в меча.

Кимнах.

— Да. При това е със смъртоносно острие +5.

Шото отново се поклони в знак на благодарност.

— Аригато.

Слязохме мълчаливо с асансьора до хангара. Преди да се качи на кораба си, той се обърна към мен:

— Според теб колко време ще отнеме на Шестиците да преминат през Третата порта?

— Не знам. Надявам се достатъчно дълго, че да ги настигнем.

— Нищо не е приключило, докато дебелата дама не запее, нали?

Кимнах.

— Нищо не е приключило, докато не дойде краят. А той още не е настъпил.

□□26

Сетих се по-късно вечерта, няколко часа след като Шото си тръгна.

Седях в командния център на крепостта си, държах Нефритения ключ в ръка и си повтарях текста, изписан върху него:Продължи куеста, като минеш теста.

В другата си ръка държах станиола. Поглеждах ту към ключа, ту към опаковката и отчаяно се опитвах да намеря връзката между тях. Занимавах се с това от часове, а не ми хрумваше нищо.

Въздъхнах, прибрах ключа и разпънах опаковката на контролното табло пред себе си. Изгладих внимателно всички гънки. Станиолът представляваше квадрат с дължина на страната 15 сантиметра. Сребристо фолио от едната страна, матирана бяла хартия от другата.

Стартирах софтуер за анализ на изображения и сканирах двете страни на опаковката. После увеличих двете снимки на дисплея и разгледах всеки милиметър от тях. Не открих никакви знаци или текст на нито една от двете страни на опаковката.

В същото време похапвах царевичен чипс и използвах софтуера за анализ, като му давах гласови команди. Наредих му да върне изображенията в нормалния им размер и да ги постави в центъра на дисплея ми. Това ми напомни на сцена от филмаБлейд Рънър,в която героят на Харисън Форд, Декард, използва подобен скенер с гласови команди, за да анализира една снимка.

Взех опаковката и отново я погледнах. Когато виртуалната светлина се отрази от станиоловата ѝ повърхност, си помислих — дали да не я сгъна на самолетче и да я пусна да лети през стаята. Това ме подсети за оригами, което пък изведнъж ми напомни за друга сцена отБлейд Рънър.Една от последните сцени във филма.

И тогава се сетих.

— Еднорогът— прошепнах аз.

В мига, в който произнесох на глас думатаеднорог,опаковката внезапно започна да се сгъва сама в дланта ми. Квадратният станиол се сгъна по диагонала, при което се получи сребрист триъгълник. После продължи да се сгъва на все по-малки триъгълници и още по-малки еднакви ромбове, докато накрая не се получи фигура с четири крака, от които след това изникна опашка, глава и накрая — рог.

Опаковката се бе сгънала в сребрист еднорог. Един от най-емблематичните образи отБлейд Рънър.

В това време аз вече слизах с асансьора към хангара и крещях на Макс да подготвиВонегътза излитане.

Продължи куеста, като минеш теста.

Знаех за койтестточно ставаше въпрос и къде да се подложа на него. Хартиеният еднорог ми бе разкрил всичко.

Блейд Рънърсе споменаваше вАлманахът на Аноракнай-малко четиринайсет пъти. Това бе един от десетте най-любими филма на Холидей, заснет по романа на Филип К. Дик — един от любимите автори на Холидей. Поради тази причина бях гледал филма повече от трийсет пъти и бях наизустил всеки кадър и реплика от него.

КогатоВонегътскочи в хиперпространството, пуснах в прозорец на дисплея си режисьорската версия на филма и превъртях напред, за да изгледам две конкретни сцени.

Действието във филма, излязъл през 1982 г., се развиваше в Лос Анджелис през 2019 г. в развито свръхтехнологично бъдеще, което така и не се бе осъществило в реалността. Главният герой беше Рик Декард, чиято роля се изпълняваше от Харисън Форд. Декард работеше като един от "блейд рънърите" — специален вид полицаи, които преследват и убиват репликанти — същества, продукти на генното инженерство, почти неразличими от истинските хора. Всъщност видът и поведението на репликантите толкова прилича на това на истинските човешки същества, че има само един начин, по който блейд рънърът може да ги различи — като ги изследва с устройство, нареченоМашината на Войт-Кампф.

Продължи куеста, като минеш теста.

Тези машини се появяваха само в две сцени от филма, в които действието се развиваше вТайрел Билдинг —огромна двойна пирамида, седалище на корпорацияТайрел, която произвеждаше репликантите.

Възстановките на сградата наТайрелбяха едни от най-разпространените в ОАЗИС. Нейни копия имаше на стотици планети, разпръснати из всичките двайсет и седем сектора. Това се дължеше на факта, че кодът на сградата бе сред безплатните шаблони в програмата за създаване на светове на ОАЗИС (заедно със стотици други постройки от научнофантастични филми и телевизионни сериали. Така че през последните двайсет и пет години винаги когато някой използваше този софтуер, за да създаде нова планета в ОАЗИС, той можеше да избереТайрел Билдингот падащо меню и да сложи нейно копие в симулацията, за да краси пейзажа на футуристичния град, който проектираше. Вследствие от това на някои светове имаше пръснати по повече от десет копия наТайрел Билдинг.В момента пътувах с пълна газ към най-близкия такъв свят — планетата в киберпънк стил в Сектор 22 на име Аксренокс.

Ако подозренията ми се окажеха верни, всяко копие отТайрел Билдингна Аксренокс щеше да съдържа cкрит вход към Втората порта през машините на Войт-Кампф. Не се тревожех, че ще се натъкна на Шестиците, защото нямаше как да са барикадирали Втората порта при условие, че съществуваха хиляди копия наТайрел Билдинг,разпръснати на стотици различни планети.

Щом стигнах до Аксренокс, ми отне само няколко минути да намеря някоя от сградите наТайрелна планетата. Набиваха се на очи. Огромна постройка с формата на пирамида, заемаща квадратни километри в основата си, се извисяваше над всички околни сгради.

Избрах си първата, която се изпречи пред погледа ми, и се насочих право към нея. Невидимият щит на кораба вече бе задействан и го оставих активиран, когато се приземих на една от площадките за кацане на покрива. Заключих кораба и активирах охранителните системи с надеждата, че това щеше да е достатъчно, за да не го откраднат, докато се върнех. Тук магиите не функционираха, тъй че нямаше как да свия кораба и да го прибера в джоба си. Да оставиш превозното си средство паркирано на открито на киберпънк планета като Аксренокс, беше все едно да си просиш да го откраднат. Знаех, че първата банда, облечена в кожени дрехи, която го зърнеше, щеше да го отмъкне.

Отворих карта с шаблона наТайрел Билдингв ъгъла на дисплея си. Видях, че близо до площадката, на която бях кацнал— имаше асансьор. Когато стигнах до него, въведох паролата за достъп, посочена в информацията на шаблона, и стиснах палци с надежда. Извадих късмет. Вратите на асансьора се отвориха с плъзване. Който и да бе създал тази част от градската среда на Аксренокс, не си бе направил труда да смени паролите от шаблона. Приех това за добър знак, защото означаваше, че сигурно и останалите настройки по подразбиране не бяха променени.

Докато слизах с асансьора до 440-тия етаж, включих бронята и извадих оръжията си. Между мен и стаята, до която трябваше да стигна, имаше пет пропускателни пункта. Освен ако шаблонът не бе променен, по тази отсечка стояха разположени петдесетима репликанти, охранители наТайрел.

Изстрелите се засипаха, щом вратите на асансьора се отвориха. Трябваше да убия седмина репликанти още преди да изляза в коридора.

Следващите десет минута преминаха като финална екшън сцена от филм на Джон By, някой от онези с Чоу Юн Фат в главната роля катоТвърдо сваренилиУбиецът.Превключих пистолетите си на автоматична стрелба, натиснах спусъците и тръгнах от стая на стая, като помитах всеки неигрален компютърен персонаж по пътя си. Пазачите отвръщаха на огъня, но куршумите им отскачаха от бронята ми, без да ме засегнат. Мунициите ми не свършваха, защото всеки път, когато изстрелвах патроните си, нов пълнител се телепортираше на тяхно място.

Сметката ми за куршуми този месец щеше да е огромна.

Когато най-накрая стигнах до целта си, въведох паролата и заключих вратата след себе си. Не разполагах с много време. Из цялата сграда пищяха аларми, а на долните етажи имаше разпределени хиляди пазачи, които сигурно вече се качваха към мен.

Стъпките ми отекнаха в залата, която беше празна, с изключение на голям бухал, кацнал на златна летва. Той примигна мълчаливо, докато прекосявах просторното като катедрала помещение. Възстановката на офиса на Елдън Тайрел, основател на корпорацияТайрел,бе безупречна. Всеки детайл от филма бе пресъздаден съвършено точно. Полиран каменен под. Гигантски мраморни колони. Цялата западна стена, от пода до тавана, бе заета от прозорец, от който се разкриваше спираща дъха гледка към големия град навън.

До прозореца имаше дълга конферентна маса. На плота ѝ стоеше Машината на Войт-Кампфс размерите на куфарче и ред необозначени копчета в предната част до три малки монитора.

Седнах пред нея и тя се включи неочаквано. Тънка роботизирана ръка се протегна напред с кръгло устройство, подобно на скенер за ретини, и спря на нивото на дясната ми зеница. Отстрани на машината имаше монтирана малка помпа, която започна да се повдига и спуска, като създаваше впечатлението, че устройството диша.

Огледах се, за да не би виртуалната версия на Харисън Форд да изникне отнякъде и да ми зададе същия въпрос, който задава на Шон Йънг във филма. За всеки случай бях наизустил всички отговори, но изчаках няколко секунди, а нищо не се случи. Помпата на машината продължаваше да се вдига и спуска. В далечината охранителните аларми продължаваха да пищят.

Извадих Нефритения ключ. В същия миг в повърхността на машината се отвори капак, който разкри ключалка. Бързо го пъхнах и го завъртях. Машината и ключът изчезнаха, а на тяхно място се появи Втората порта. Приличаше на врата върху плота на масата. Ръбовете ѝ сияеха в същия мъчен нефритен цвят като ключа, а и също като Първата порта водеше към необятен космос, осеян със звезди.

Качих се на масата и скочих през вратата.

Озовах се до входа на занемарена зала за боулинг, обзаведена в стила от ерата на диското. Килимът бе изпъстрен с крещящи кафяви спирали, а пластмасовите столове имаха избелял оранжев цвят. Всички пътеки за боулинг бяха празни и неосветени. Залата беше пуста. Нямаше дори неигрални компютърни персонажи зад щанда и на снекбара. Не знаех къде се намирам, докато не видях надписа с големи печатни букви над пътеките.Мидълтаун Лейнс.

Първоначално единственият звук, който чувах, беше жуженето на флуоресцентните лампи. Но постепенно започнах да долавям слаби електронни пиукания, които идваха от лявата ми страна. Погледнах нататък и видях тъмна ниша зад снекбара. Над подобния ѝ на пещера вход имаше надпис:ИГРАЛНА ЗАЛА.

Внезапно задуха силен вятър и залата бе раздрана от мощен рев като от ураган. Краката ми се плъзнаха по килима и осъзнах, че нещо дърпаше аватара ми към игралната зала, сякаш там се бе отворила черна дупка.

Щом вакуумът ме изтегли, видях, че в залата имаше десетина видеоигри, всичките от втората половина на 80-те години.Crime Fighters, Heavy Barrel, Vigilante, Smash TV.Ho сега забелязах, че аватарът ми отива към конкретна игра — игра, която стоеше отделена в дъното на залата.

Black Tiger. Капком,1987 г.

В центъра на монитора се бе образувал водовъртеж, който засмукваше боклуци, картонени чаши, обувки за боулинг. Гълташе всичко, което не бе приковано към пода. Включително и мен. Когато аватарът ми наближи екрана, инстинктивно протегнах ръка и се хванах за джойстика на игратаTime Pilot.Краката ми се отлепиха от пода, а водовъртежът продължаваше да ме тегли безмилостно.

В този миг вече се усмихвах нетърпеливо при мисълта за това, което ми предстоеше. Идеше ми да се потупам по гърба, защото бях усъвършенствал уменията си наBlack Tigerотдавна, през първата година от Лова.

В годините преди смъртта си Холидей бе живял изолирано и единственото, което бе публикувал на сайта си, бе кратък анимационен видеоклип, в който аватарът му Анорак седеше в библиотеката на замъка си, бъркаше отвари и ги изливаше върху прашни книги със заклинания. Този анимационен видеоклип се бе въртял непрекъснато в продължение на десетилетие, докато накрая не бе заменен от Класацията в деня, в който почина. В анимационния клип зад Анорак се виждаше голяма картина на черен дракон.

По ловните форуми се водеха безкрайни спорове за значението на картината, за това, какво символизираше драконът и дали изобщо значеше нещо. Но аз бях сигурен какво символизира още от самото начало.

На една от първите страници вАлманахът на АноракХолидей пише, че винаги, когато родителите му се карали, той се измъквал от къщи и отивал с колелото си до местната зала за боулинг, където играел наBlack Tiger, защото успявал да изиграе цялата игра само с една монета от четвърт долар. АА 23:234: „За двайсет и пет центаBlack Tigerми дава възможност да избягам от жалкото си битие за цели три часа. Страшно изгодна сделка“.

Black Tigerпърво бе излязла на пазара в Япония с оригинално заглавиеБураку Дорагон.Черен дракон. Заглавието било променено за пускането ѝ на американския пазар. Бях заключил, че картината с черния дракон на стената в кабинета на Анорак е завоалиран намек, чеБураку Дорагонще да играе важна роля в Лова. Затова се бях упражнявал на играта, докато не я бях овладял напълно. Докато, също като Холидей, не започнах да я преминавам наведнъж от началото до края само с един кредит. След това продължих да я играя на всеки няколко месеца, за да поддържам уменията си.

Изглежда предвидливостта и старанието ми сега се отплащаха.

Успях да се задържа за джойстика наTime Pilotедва няколко секунди. После ръката ми се изплъзна и аватарът ми бе засмукан от екрана наBlack Tiger.

Настана непрогледна тъмнина. И в следващия миг видях, че се намирам в сюрреалистичен свят.

Стоях в тесен подземен коридор. От лявата ми страна се издигаше висока сива каменна стена, на която бе закачен гигантски драконов череп. Стената се издигаше, докъдето ми стигаше погледът, и се губеше в мрака. Не виждах таван. Подът бе съставен от плаващи кръгли платформи, подредени в една линия, губеща се напред в мрака. Отдясно, отвъд платформите, не се виждаше нищо — само безкрайна черна празнота.

Обърнах се, но зад мен нямаше изход. Само друга каменна стена, която се простираше нагоре в безкрайната тъма.

Погледнах надолу към тялото на аватара си. Сега изглеждах точно като героя отBlack Tiger —мускулест, полугол варварски воин, носещ бронирана препаска и шлем с рога. Дясната ми ръка се губеше в странна метална ръкавица, от която висеше дълга квадратна верига с топка с бодли накрая. В дясната ми длан имаше три ками за хвърляне. Когато ги метнах в тьмната пропаст отдясно, три други ками се появиха на тяхно място. Когато се опитах да скоча, установих, че мога да измина десет метра с един скок и да се приземя леко като котка.

Сега разбрах всичко. Щях да играя наBlack Tiger.Но не на старата двуизмерна версия, която бях усвоил. Стоях в нова триизмерна виртуална версия, създадена от Холидей.

Познанията ми за нивата, придвижването и враговете от оригиналната игра щяха със сигурност да са ми от полза, но самият начин на действие бе напълно нов и изискваше съвсем различни умения.

Първата портa ме бе отвела в един от любимите филми на Холидей, а Втората ме потопи в една от любимите му видеоигри. Докато се чудех какви щяха да са последствията, на дисплея ми примигна съобщение:СТАРТ!

Огледах се. В стената отляво имаше издълбана стрелка, която сочеше напред. Протегнах се, изпуках кокалчетата на пръстите си и си поех дълбоко дъх. Приготвих оръжията, затичах се напред и заподскачах от платформа на платформа, готов за битка с първия си враг.

Холидей бе пресъздал съвсем точно всеки детайл от подземието с осем нива наBlack Tiger.Започнах трудно и изгубих един живот още преди да отстраня първия си противник. Но после взех да се приспособявам към триизмерната версия на играта (и към това да я играя от първо лице) и накрая намерих ритъма си.

Продължавах напред, скачах от платформа на платформа нападах от въздуха. Отблъсквах безмилостните атаки на скелети, змии, мумии, минотаври и… да, точно така… на нинджи. Всеки враг, когото убивах, изпускаше купчинка "зени монети", с които след това можех да си купя броня, оръжия и отвари от някой от брадатите мъдреци, които се срещаха от време на време на всяко ниво. (Тези…мъдреци" очевидно смятаха, че беше чудесна идея да разпънат сергиите си посред гъмжащо от чудовища подземие.)

Играта не даваше почивки и нямаше възможност за паузи. Щом влязох през портата, нямаше как просто да изляза от ОАЗИС. Системата нямаше да ми позволи. Дори да махнех визьора си, пак щях да остана включен към ОАЗИС. Единственият начин да изляза от другата страна на портата беше да изиграя играта докрай или да умра.

Успях да мина осемте нива за малко по-малко от три часа. Най-близката ми среща със смъртта бе по време на битката с последното чудовище — Черния дракон, който, естествено, изглеждаше точно като звяра на картината в кабинета на Анорак. Бях изгърмял всичките си допълнителни животи, а енергията ми бе почти на нула, но чрез непрекъснато движение успях да избегна огнения му дъх, като в същото време понижавах точките му за живот с постоянна канонада от хвърлени ками. Когато нанесох смъртоносния удар, драконът рухна в цифрова купчина прах пред очите ми.

Изпуснах дълга и уморена въздишка на облекчение.

Без какъвто и да било преход внезапно се озовах в игралната зала на боулинга пред автомата сBlack Tiger.На екрана на машината бронираният варварин стоеше в героична поза. Под него се появи следният текст:

Тогава се случи нещо странно — нещо, което никога не бе ставало, когато изигравах докрай оригиналната игра. Един от "мъдреците" в подземието се появи на екрана, а от устата му излезе балонче като от комикс, в което се изписаха думите: "Благодаря, задължен съм ти. Приеми един гигантски робот в знак на благодарност".

Под мъдреца се появи дълъг ред с икони на роботи, който се простираше хоризонтално по целия екран. Започнах да движа джойстика наляво и надясно и установих, че мога да си избера един от стотиците различни "гигантски роботи". Когато маркирах някой от тях, на екрана до него се появяваше подробен списък с уменията и оръжията му.

Имаше няколко робота, които не ми бяха познати, но повечето бях виждал. Забелязах Гигантор, Транзър 3, Железния гигант, Черния ягуар, робота с глава на сфинкс отДжони Соко и летящият робот,играчките Шогун и много от механичните герои от анимационните сериалиМакросиГъндам.Единайсет от иконите бяха сивкави с червен X върху тях, а роботите отдолу не се виждаха и не можеха да се маркират. Очевидно Соренто и останалите Шестици, преминали през портата преди мен, ги бяха избрали.

Стори ми се възможно да получа за награда истинско, функциониращо копие на робота, който щях да си избера, затова внимателио разгледах какво се предлагаше в търсене на най-силния и най-добре въоръжения сред тях. Но замръзнах на място, когато зърнах Леопардон — гигантския трансформиращ се робот, използван вСупайдамен,японската версия наСпайдърмен,излъчвана в Япония през 70-те години на XX в. Бях се натъкнал на сериала по време на проучванията си и се бях вманиачал по нето. Затова не ме бе грижа дали Леопардон беше най-силният робот в списъка. Исках да взема именно него. Маркирах иконата и натиснах бутона за стрелба. Върху шкафа на играта се появи Леопардон като трийсетсантиметрова играчка. Грабнах робота и го прибрах в инвентара си. Върху него нямаше инструкции, а полето за описание на предмета бе празно. Щях да го разгледам внимателно, след като се върнех в крепостта си.

В този миг погледът ми бе привлечен от екрана наBlack Tiger,където финалните надписи на играта започнаха да се изписват върху изображението на варварина, седнал на трон с прекрасна принцеса до себе си. Почтително изчетох имената на всички програмисти. Те до един бяха японци, с изключение на последното име: АДАПТАЦИЯ ЗАОАЗИС: ДЖ. Д. ХОЛИДЕЙ.

След като надписите преминаха, мониторът стана черен за миг. После в центъра на екрана постепенно се появи познат символ — сияещ червен кръг с петолъчна звезда, вписана в него. Лъчовете на звездата нализаха извън очертанията на кръга. После се появи изображение на Кристалния ключ, което започна да се върти бавно в центъра на сияещата звезда.

Усетих приток на адреналин, защото разпознах червената звезда и знаех къде щеше да ме отведе.

Направих няколко снимки за всеки случай. Миг по-късно мониторът угасна иBlack Tigerсе стопи и се преобрази в портал, сияещ в нефритено по краищата. Изходът.

Нададох тържествуващ вик и скочих през вратата.

□□27

Когато излязох от портала, аватарът ми се озова обратно в офиса наТайрел. Машината на Войт-Кампфотново стоеше върху масата. Погледнах колко беше часът. Бяха минали повече от три часа, откакто бях влязъл през портата. Залата бе пуста, ако не броим бухала, а охранителните аларми вече не виеха. Пазачите изглежда бяха престанали да ме търсят. Хоризонтът беше чист.

Върнах се до асансьора и излязох на площадката за кацане без инциденти. А, слава на Кром,Вонегътси стоеше, където го бях паркирал, с включен невидим щит. Качих се на борда и излетях от Аксренокс още по-бързо, отколкото бях пристигнал.

Докато корабът ми пътуваше със скоростта на светлината към най-близкия звезден портал, отворих на дисплея си една от снимките на червената звезда. После отворих дневника си и влязох в подпапка, посветена на легендарната канадска рокгрупаРъш.

Ръшбе любимата група на Холидей още от тийнейджърските му години. В едно интервю бе споделил, че писал кода за всичките си видеоигри (включително ОАЗИС), докато слушал само албуми наРъш.Често наричаше тримата членове на бандата — Нийл Пиърт, Алекс Лайфсън и Геди Лий, "Светата Троица", или "Боговете от Севера".

В дневника си имах всяка песен, албум, концертен запис и видеоклип наРъш.Имах сканирани всички обложки на албумите им. Разполагах с всеки кадър от концертите им. Всяко интервю за телевизията и радиото, което бяха давали. Притежавах биографиите на всеки член на групата, както и страничните им проекти и солови албуми. Извадих дискографията им и маркирах албума, който търсех:2112,класическия концептуален албум наРъшс научнофантастична тематика.

На дисплея ми се появи сканираната обложка. Името на групата и заглавието на албума бях изписани на фона на звездно небе, а под тях, сякаш отразен върху повърхността на развълнувано езеро, стоеше символът от екрана наBlack Tiger:петолъчна звезда, вписана в кръг.

Поставих снимките на екрана и на обложката една до друга на дисплея си и видях, че двата символа бяха еднакви.

2112е епична песен от седем части, дълга повече от двайсет минути. В нея се разказва за безименен бунтовник от 2112 г. — време, в което творчеството и изразяването на личността са забранени със закон. Червената звезда на албума бе символът наСлънчевата федерация,потисническото междупланетно общество от текста. Федерацията се ръководеше от група „свещеници“, описани във Втора част от песента, озаглавенаХрамовете на Сиринкс.В текста се казваше къде точно беше скрит Кристалният ключ:

В Сектор 21 имаше планета на име Сиринкс. Точно натам отивах в момента.

Сиринкс бе разположена далеч oт най-близкия междузвезден портал, затова пътувах доста, докато стигна до нея. В атласа на ОАЗИС бе описана като "пуст свят с каменист терен и без компютърни обитатели". В библиографското каре на планетата авторът ѝ бе вписан като "Анонимен". Но сигурно Холидей бе създал кода за нея, защото тя отговаряше точно на описанието и бележките към албума2112.

Този албум бе издаден през 1976 г., когато почти цялата музика се записвала на дванайсетинчови грамофонни плочи. Плочите се продавали в картонени калъфи, върху които имало рисунки и списъкспесните. Някои от калъфите се разтваряха като книга, а от вътрешната страна имаше бележки и още рисунки, както и текстовете на песните и информация за изпълнителя. Отворих сканирана снимка на оригиналната обложка на албума и видях, че от вътрешната стена имаше второ изображение на червената звезда. Пред звездата клечеше гол мъж с вдигнати от страх ръце.

На срещуположната страна на обложката бяха отпечатани текстовете на седемте части от сюитата2112.Над всеки текст имаше по един параграф, в който бе преразказано случващото се в текста. Тези кратки коментари бяха разказани от името на безименния лирически герой от 2112 г.

Преди текста на Първа част стоеше следният параграф:

Когато корабът ми наближи Сиринкс, видях, че около планетата действително обикаляха две еднакви луни, кръстени Бай-Тор и Снежното куче, взети от друга класическа песен наРъш.А върху студената сива повърхност на планетата имаше точно 1024 копия на Мегадон — покрития с купол град, описан в бележките към албума2112.Това правеше два пъти повече копия, отколкото на игратаZorkна Фробоз и Шестиците нямаше как да ги блокират всичките.

Включих невидимия щит, избрах най-близкото копие нa града и приземихВонегътот външната страна на купола, като се оглеждах за други кораби.

Мегадон бе издигнат на върха на скалисто плато на ръба на огромна стръмна скала. Градът изглеждаше в руини. Огромният прозрачен купол бе пропукан и имах чувството, че ще се срути всеки момент. Успях да вляза в града, като се промуших през един от най-големите процепи в основата на купола.

Самият град Мегадон приличаше на слязъл от корицата на евтин научнофантастичен роман от 50-те години на XX в. Руини на някога велика технологична цивилизация. В самия център на града се извисяваше храм с формата на обелиск и брулени от вятъра сиви стени. Над входа му стоеше гигантската червена звезда, символ на Слънчевата федерация.

Стоях пред храма на Сиринкс.

Зданието не бе защитено със силово поле, нямаше и рота Шестици. Всъщност наоколо не се виждаше жива душа. Извадих оръжията си и тръгнах към входа. Вътрешността на огромния като катедрала храм бе изпълнена с дълги редове суперкомпютри с формата на обелиск. Вървях между редиците, заслушан в тихото жужене на машините, докато не стигнах центъра на храма.

Там видях повдигнат на подиум олтар с гравирана на повърхността си червена звезда. Щом изкачих първото стъпало към олтара, жуженето на компютрите внезапно замлъкна и залата потъна в тишина.

Изглежда трябваше да поставя нещо на олтара. Дар за храма на Сиринкс, но какъв?

Трийсетсантиметровият робот Леопардон, който бях получил, след като преминах Втората порта, не пасваше. Реших все пак да пробвам, но не се случи нищо. Върнах робота в инвентара си и се замислих. И тогава си спомних нещо друго от бележките към албума. Отворих снимката на обложката и ги прегледах пак. Отговорът, който търсех, се криеше в параграфа, предшестващ Трета част — Откритието:

Намерих водопада в южния край на града до заоблената стена на купола. Задействах реактивните си ботуши, прелетях над пенливата река и минах през водопада. Сензорният ми костюм се опита да симулира усещането от изсипващата се върху тялото ми вода, но чувството по-скоро беше все едно някой ме налагаше с пръчки по главата, раменете и гърба. Когато излязох от другата страна на водопада, видях входа на пещера и влязох в нея. Тя се стесняваше в дълъг тунел, който завършваше пред малка ниша.

Огледах се и видях, че един от сталагмитите, издигащи се от пода, беше с леко захабен връх. Хванах го и го дръпнах към себе си, но той не помръдна. Опитах да го бутна и тогава поддаде и се наклони като лост, сякаш бе закачен на невидими панти. Зад гърба ми се чу звук от стъргане на камъни и когато се обърнах, видях в пода да се отваря капак. В покрива на пещерата също се бе отворила дупка, през която ярък лъч осветяваше малка скрита подземна стая.

Извадих жезъла, който засичаше всякакви видове скрити капани. Не открих да имаше някаква опасност, скочих в дупката и се приземих на прашния каменен под. Стаичката представляваше тясно помещение с формата на куб, а до северната ѝ стена имаше голям грубо издялан камък. От него стърчеше електрическа китара. Разпознах модела от записа на концерт от турнето2112,който бях гледал на идване. Китарата бешеГибсън Лес Полот 1974 г. — същата, на която бе свирил Алекс Лайфсън по време на турнето2112.Ухилих се при абсурдния ѝ вид, както беше забодена в камъка като меча на крал Артур. Като всеки ловец бях гледалЕскалибурбезброй пъти и ми бе напълно ясно какво трябва да направя. Протегнах дясната си ръка, хванах китарата за грифа и я дръпнах. Инструментът излезе съвсем леко от камъка с метално дрънчене.

Щом я вдигнах над главата си, металното звънтене преля в кънтящ струнен акорд, който отекна в пещерата. Погледнах към нея. Бях дошъл тук именно за това — за предмета, който трябваше да поставя върху олтара в храма на Сиринкс. Тъкмо се канех да активирам реактивните си ботуши, когато ми хрумна нещо и замръзнах на място.

В гимназията Джеймс Холидей бе ходил няколко години на уроци по китара. Именно това ме бе вдъхновило и аз да се науча да свиря. Никога не бях държал в ръце такава — истинска, но на виртуална бях неотразим.

Намерих в инвентара си перце. Отворих дневника си и извадих партитурата за2112,както и акордите за песентаОткритието,в която се разказваше как героят намира китара, скрита зад водопад. Щом засвирих мелодията, звукът отекна от стените на пещерата и изпълни помещението, въпреки липсата на електричество и усилватели.

След като изсвирих първия такт отОткритието,върху камъка, от който бях извадил инструмента, се изписа съобщение.

След няколко секунди текстът започна да избледнява и изчезна от камъка с последната нота, която изсвирих. Бързо направих снимка на гатанката и започнах да размишлявам върху значението ѝ. Ставаше въпрос естествено за Третата порта и какне може да бъде отключена сама.

Дали Шестиците бяха свирили на китарата и бяха видели това съобщение? Много се съмнявах. Сигурно я бяха издърпали от камъка и се бяха върнали в храма.

В такъв случай вероятно не знаеха как да отключат Третата порта. А това обясняваше защо още не бяха стигнали до Яйцето.

Върнах се в храма и я поставих върху олтара. В същия миг от извисяващите се около мен компютри излезе какофония от звуци, сякаш филхармоничен оркестър настройваше инструментите си. Звукът се усили в оглушително кресчендо и внезапно спря. На олтара проблесна светлина и китарата се преобрази в Кристалния ключ.

Когато протегнах ръка и го взех, прозвуча звънтене и резултатът ми в Класацията се увеличи с 25 000 точки. Заедно с 200 000, които бях получил за преминаването през Втората порта, общият ми резултат стана 353 000 точки. С хиляда точки повече от Соренто. Пак бях на първо място.

Но нямах време да празнувам. Бързо разгледах Кристалния ключ и го завъртях на всички страни, за да видя добре блестящата му, шлифована повърхност. Върху самия ключ не видях текст, но в средата на дръжката му имаше издълбан малък монограм. Калиграфски изписана буква А, която веднага познах.

Същата тази буква А фигурираше в полето за символ на героя в първия лист с герои отDungeons & Dragonsна Джеймс Холидей. Същият монограм бе извезан на черната роба на прочутия му аватар Анорак. А знаех и че точно тази емблематична буква увенчава портата на непревземаемата крепост на аватара му.

През първите няколко години от Лова ловците се скупчваха като гладни насекоми на всяко място в ОАЗИС, където им се струваше, че е възможно да са скрити трите ключа, особено планети, кодирани лично от Холидей. Основната от тях бе Хтония — подробна възстановка на фантастичния свят, който Холидей бе създал за гимназиалната си компания вDungeons & Dragons, както и мястото, на което се развиваха много от първите му видеоигри. Хтония се бе превърнала в Мека за ловците. Като всички останали, и аз се чувствах задължен да отида на поклонение там и да посетя Замъка на Анорак. Но самият замък бе недостъпен. Нито един аватар, освен Анорак, не бе успявал да влезе вътре.

Сега обаче бях сигурен, че има начин да се влезе в замъка Защото Третата порта бе скрита някъде в него.

Върнах се на кораба, излетях и поех курс към Хтония. Тогава отворих да прегледам новините, за да видя въодушевените реакции по медиите относно връщането ми начело в Класацията. Но най-важната новина не беше резултатът ми. Не, голямата сензация днес беше, че скривалището на Яйцето най-накрая бе разкрито. Водещият на новините каза, че то се намира някъде на планетата Хтония, в замъка на Анорак. Разбрали това, тъй като армиите на Шестиците се разполагали около замъка.

Те били пристигнали там по-рано днес, малко след като бях преминал през Втората порта.

Знаех, че появата им там точно сега не бе съвпадение. Напредъкът ми явно бе подтикнал Шестиците да прекратят опитите си тайно да преминат през Третата порта и да оповестят публично къде се намираше тя, като я барикадират преди аз или някой друг да стигне до нея.

Когато след няколко минути пристигнах там, прелетях, скрит от невидимия си щит, над крепостта — само за да видя какво беше положението. Беше по-зле, отколкото очаквах.

Шестиците бяха вдигнали някакъв магически щит над замъка — полупрозрачен купол, който покриваше напълно него и околната му земя. Под купола се бе събрала цялата им армия. Замъкът бе обграден от безброй войници, танкове, оръдия и превозни средства.

Няколко ловни клана вече бяха пристигнали и правеха първи опити да съборят щита, като го обстрелваха с атомни бомби с широк обхват. След всеки взрив следваше кратка атомна заря, но снарядът се разсейваше и не причиняваше каквито и да било последици, когато стигаше до щита.

През следващите няколко часа атаките продължиха, а с разпространяването на новината все повече и повече ловци пристигаха на Хтония. Клановете използваха срещу щита всевъзможни оръжия, но нищо не действаше. Нито атомни бомби, нито огнени оръдия, нито магически снаряди. Накрая една група ловци реши да прокопае тунел под стената на щита и тогава установиха, че куполът всъщност представлява сфера, обгръщаща замъка и под земята.

По-късно вечерта няколко магьосници от високи нива направиха поредица от заклинания за извличане на информация и съобщиха по форумите, че щитът около замъка е генериран от мощен артефакт на имеСферата на Осувокс,който може да бъде използван само от магьосник над 20-то ниво. Според описанието на артефакта той създаваше сферичен щит около себе си с обиколка до половин километър. Беше непристъпен и неразрушим и изпепеляваше всичко, което се докоснеше до него. Освен това можеше да стои издигнат вечно, стига магьосникът, който го управляваше, да не мърдаше и да не сваляше ръце от артефакта.

През следващите дни ловците пробваха всичко, което им идваше на ум, за да преминат през щита. Магии. Технологии. Телепортация. Противодействащи магии. Други артефакти. Нищо не помагаше. Нямаше начин да се влезе вътре.

В средите на ловците бързо се разпространи отчаянието. И онези, които играеха самостоятелно, и клановете бяха готови да се откажат. Шестиците държаха Кристалния ключ и единствено те имаха достъп до Третата порта. Всички бяхаа на мнение, че Краят наближаваше, че Ловът щеше да приключи и "щяха да останат само сълзите“.

През цялото това време аз незнайно как успях да запазя спокойствие. Имаше малка вероятност още да не бяха разбрали как да отворят Третата порта. Естествено, сега те разполагаха с неограничено време. Можеха да действат бавно и методично. Рано или късно щяха да се натъкнат на отговора и да разберат как да я отворят.

Но аз отказах да се предам, защото не можех да приема, че ще ме победят. Не и сега. Докато някой аватар не стигнеше до Яйцето на Холидей, всичко бе възможно.

Започнах да чертая план. Смел, дързък, безразсъден план, който изискваше невероятна доза късмет, за да се осъществи. Предприех изпълнението му, като писах на АртЗмида, Аех и Шото. В имейла си им казах къде беше Втората порта и как да намерят Кристалния ключ. След като се уверих, че и тримата са получили писмото ми, пристъпих към следващия етап от плана. Той най-много ме плашеше, защото съзнавах, че имаше голяма вероятност да загина. Но пък тогава вече не ми пукаше.

Щях да стигна до Третата порта — или да умра по пътя към нея.