Играч първи, приготви се

□□□1

Събудих се внезапно от изстрели в една от съседните купчини. След гърмежите последваха няколко минути приглушени крясъци и писъци, а после настъпи тишина.

В купчините престрелките бяха нещо обичайно, но все още ме стряскаха. Знаех, че едва ли ще успея пак да заспя, затова реших да убия оставащите до разсъмване часове, като поиграя на няколко класически игри от времето на аркадните автомати —Galaga, Defender, Asteroids.Тези древни цифрови динозаври се бяха превърнали в музейни експонати дълго преди да се родя. Но аз бях ловец, затова не гледах на тях като на чудновати антики с ниска разделителна способност. За мен те представляваха свещени артефакти. Устоите на храм. Играех на тях с чувство на почитание.

Бях се свил в стар спален чувал в ъгъла на малкото перално помещение, заклещен в процепа между стената и сушилнята. Не бях добре дошъл при леля си в отсрещната стая, което не ми пречеше. И без това предпочитах да спя в пералното. Там беше топло, можех да се уединя до известна степен, а и безжичната интернет връзка не беше лоша. При това, като допълнителен бонус, стаята миришеше на препарат за пране и омекотител. Останалата част от караваната вонеше на котешка пикня и крайна мизерия.

През по-голямата част от времето спях в скривалището си. Но през последните няколко нощи температурата бе паднала под нулата и колкото и да мразех дa оставам при леля, все пак предпочитах да дойда тук пред това да се разболея от пневмония или да умра от измръзване.

В караваната на леля живееха общо петнайсет души. Тя обитаваше най-малката от три спални. В стаята до нейната живееше семейство Депърт, а в голямата спалня в дъното на коридора — семейство Милър. Те бяха шестима души и плащаха най-големия дял от наема. Сигурно ви се струва доста претъпкано, но нашата каравана изобщо не беше толкова пренаселена, колкото останалите жилища в купчините. Тя бе от двойните. Имаше достатъчно място за всички.

Извадих лаптопа си и го включих. Той представляваше масивна, тежка машина на почти десет години. Намерих го в една кофа за боклук зад изоставен търговски център от другата страна на шосето. Успях да го съживя, като смених системната му памет и презаредих праисторическата операционна система. По днешните стандарти процесорът бе бавен като ленивец, но на мен ми вършеше работа. Лаптопът беше моята портативна библиотека, игрален автомат и система за домашно кино. На харддиска му имаше купища стари книги, филми, телевизионни сериали, песни и почти всяка видеоигра, произведена през XX в.

Пуснах емулатора и избрах игратаRobotron: 2084— една от любимите ми за всички времена. Обичах динамиката и бруталната ѝ простота. ЗаRobotronбяха необходими само инстинкт и бързи рефлекси. Винаги когато играех на стари видеоигри, събирах мислите си и се успокоявах. Когато се чувствах потиснат или недоволен от живота си, трябваше само да натисна бутонаИграч 1— и щом се съсредоточех върху безмилостното електронно клане на екрана, за миг забравях всичките си тревоги. В двуизмерната вселена на играта животът беше простичък.Биеш се срещу машината. Движиш се с лявата ръка, стреляш с дясната и се опитваш да останеш жив колкото се може по-дълго.

Прекарах няколко часа в стрелба срещу следващи една след друга вълни от мозъци, сфероиди, кварки и хълкове в безкрайната битка заСпасяване на последното човешко семейство.Но постепенно пръстите ми започнаха да се схващат и изгубих ритъм. Когато това се случваше на толкова високо ниво, бързо губех сражението. Изгърмях допълнителните си животи за няколко минути и на екрана се появиха най-омразните ми думи:КРАЙ НА ИГРАТА.

Изключих емулатора и потърсих сред видеофайловете нещо за приспиване. През последните пет години си бях свалил всеки филм, телевизионен сериал и анимация, които се споменаваха вАлманахът на Анорак.Разбира се, още не ги бях изгледал всички. Това вероятно щеше да ми отнеме десетилетия.

Избрах един епизод отСемейни връзки— комедиен сериал от 80-те за семейство от средната класа в централен Охайо. Бях си свалил сериала, защото той бе един от любимите на Холидей и предполагах, че в някой от епизодите има скрита следа, свързана с Лова. Веднага се бях пристрастил към поредицата и вече бях гледал многократно всичките сто и осемдесет епизода. Не ми омръзваха.

Докато седях сам в тъмното и гледах комедията, си представях, че живеех в онази топла, светла къща, а усмихнатите и любящи герои са моето семейство. Че на света няма проблем, който да не може да се разреши в рамките на един половинчасов епизод (или най-много два, ако проблемът е наистина сериозен).

Собственото ми ежедневие изобщо не приличаше на живота вСемейни връзкии вероятно точно по тази причина обичах толкова сериала. Аз бях единственото дете на двама тийнейджъри бежанци, запознали се в купчините, където израснах. Не познавах баща си. Когато съм бил едва на няколко месеца, го застреляли по време на плячкосването на супермаркет при едно спиране на тока. Единственото, което знаех за него, бе че обичал комикси. В кутия със стари негови вещи бях открил няколкофлашки с всички броеве наНевероятния Спайдърмен, X-мен и Зеленият фенер.Майка ми веднъж ми разказа, че татко ми избрал името Уейд, за да започва със същата буква като фамилията Уотс, защото смятал, че звучи като тайната идентичност на супергерой. Също като Питър Паркър и Кларк Кент. Това ме караше да мисля, че татко е бил готин човек, въпреки начина, по който бе загинал.

Майка ми Лорета ме отгледа сама. Като много други хора, тя сключила договор за работа в замяна на издръжка, щом навършила осемнайсет. Само така можела да си намери постоянна работа. Работеше на пълен работен ден на две места в ОАЗИС — като телефонистка и като компаньонка в бордей. Нощем ме караше да си слагам тапи за уши, за да не я чувам в съседната стая как говори мърсотии на клиенти в други часови зони. Но тапите за уши не вършеха кой знае каква работа, затова гледах стари филми с усилен звук.

Започнах да влизам в ОАЗИС още като малък, защото майка ми я използваше за виртуална детегледачка. Щом пораснах достатъчно, че да нося визьор и сензорни ръкавици, мама ми помогна да си направя първия аватар. После ме сложи да седна в един ъгъл, отиде на работа и ме остави да изследвам удивителния нов свят, безкрайно различен от света, който познавах дотогава.

От онзи миг нататък може да се каже, че бях отгледан от интерактивните образователни програми на ОАЗИС, до които всяко дете имаше безплатен достъп. Голяма част от детството си прекарах в симулираната виртуална реалност наУлица Сезам,където пеех песни с дружелюбни мъпети и играех интерактивни игри, които ме учеха как да ходя, говоря, събирам, изваждам, чета, пиша и споделям. След като овладях тези умения, не ми отне дълго да установя, че ОАЗИС е и най-голямата библиотека, в която дори хлапе без пукната пара като мен може да прочете всяка книга, писана някога, да получи достъп до всяка песен, филм, телевизионен сериал, видеоигра и произведение на изкуството, създавани някога. До всички знания, произведения на изкуството и развлечения на човешката цивилизация. Ето какво ме чакаше в ОАЗИС. Но достъпът до цялата тази информация имаше и един недостатък — чрез нея разбрах истината.

Възможно е да сте на друго мнение, но за мен да израсна като човешко същество на планетата Земя през XXI в. беше истински удар под кръста. От екзистенциална гледна точка.

Най-лошото в това да си дете е, че никой не ти казва истината. Всъщност правят точно обратното. И естествено — аз им вярвах, защото бях просто едно дете. Имам предвид, че мозъкът ми още не се бе развил напълно, затова как можех да предположа, че възрастните ме будалкат? Нямаше как.

Вярвах на всички умопомрачителни глупости, с които ме залъгваха, но след като пораснах малко, постепенно започнах да осъзнавам, че почтивсичкиме лъжеха за почтивсичкооще от мига, в който бях излязъл от утробата на майка си.

Това прозрение ужасно ме стресна.

И е част от причината да не вярвам на почти никого.

Започнах да осъзнавам нелицеприятната истина, когато се заех да ровя в библиотеките на ОАЗИС. Там тя ме чакаше, скрита в стари книги, написани от хора, които не се страхуваха да говорят честно. Художници, учени, философи и поети, много от които отдавна не бяха между живите. Докато четях завещаните от тях думи, най-накрая започнах да осъзнавам ситуацията. Своята ситуация.Нашатаситуация. Онова, което много хора наричат "състоянието на човека".

А новините не бяха никак добри.

Сега, като се замисля, ми се иска някой да ми беше казал истината в очите, когато пораснах достатъчно. Ще ми се просто да бяха рекли:

"Ето как стоят нещата, Уейд. Ти си човек, малкия. Хората са много умни животни. И като всички останали животни на тази планета, ние сме произлезли от едноклетъчните организми, живели тук преди милиони години. Станали сме хора чрез процес, наречен еволюция, за който ще научиш повече по-късно. Но повярвай, независимо какво са ти разправяли досега, именно чрез този процес сме такива, каквито сме днес. Затова има безброй доказателства, погребани в скалите.

А онази приказка, дето са ти я разправяли за всемогъщия пич на име Бог, е пълна глупост. Цялата работа с Бога е всъщност древна измислица, която хората си разказват от хилядолетия. Ние сме си я измислили. Като Дядо Коледа и Великденския заек.

А, и между другото, Дядо Коледа и Великденският заек не съществуват. И това си глупости. Съжаляваме, хлапе, просто го приеми.

Сигурно се чудиш какво се е случило през времето, преди да се родиш. Доста неща. След като сме еволюирали до хора, станало много интересно. Започнали сме да живеем на малки групи, наречени "племена", и е трябвало да ловуваме, за да си набавяме храна. После сме открили как да садим растения и да опитомяваме животни, за да не се налага да се местим непрекъснато. Племената ни станали много по-големи и сме плъзнали по цялата планета като непобедим вирус. После, след няколко войни за земи, ресурси и измислените ни богове, сме организирали всичките си племена в "глобална цивилизация. Но, честно казано, тя нито беше много организирана, нито особено цивилизована, и продължихме да водим война след война помежду си. Измислихме обаче и как да правим научни открития, които пък ни помогнаха да разберем откъде и как сме произлезли. Науката ни помогна да развием и технологии. И, като за неокосмени маймуни, създадохме някои удивителни неща. Компютри. Медицина. Лазери. Микровълнови печки. Изкуствени сърца. Атомни бомби. Дори успяхме да пратим няколко души на Луната и да си ги приберем обратно. Създадохме и глобална комуникационна мрежа, чрез която да си говорим с всички, по целия свят, по всяко време. Доста впечатляващо, нали?

Но сега идва лошата новина. Глобалната ни цивилизация беше създадена на огромна цена. За изграждането ѝ се нуждаехме от ужасно много енергия, която си набавяхме от изкопаеми горива, които се образуват от мъртви растения и животни, заровени дълбоко в земята. Изразходихме повечето от тези горива още преди да се родиш — и сега в общи линии не ни е останало почти нищо. Това означава, че вече нямаме достатъчно енергия, за да захранваме цивилизацията си. И се наложи да пестим… много. Наричаме това "Глобална енергийна криза", а тя продължава от доста време.

Горенето на всички онези изкопаеми горива също така доведе до някои много неприятни странични ефекти като повишаването на температурите и съсипването на природата. Затова сега полярните шапки се топят, морското равнище се покачва, а климатът съвсем се сбърка. Рекорден брой растителни и животински видове измират, докато много хора гладуват и нямат домове. А и продължаваме да водим войни помежду си, най-вече заради малкото останали природни ресурси.

В общи линии, малкия, това означава, че животът сега е много по-тежък, отколкото в добрите стари времена, преди ти да се родиш. Тогава си живеехме прекрасно, а сега положението е страшно. Честно казано — перспективите за бъдещето не са много добри. Появил си се в скапано време. И изглежда, че от тук нататък ще става все по-зле. Човешката цивилизация "залязва". Някои биха казали, че "умира", но нека не си правим прибързани заключения. Нищо още не е решено окончателно.

Сигурно се чудиш какво ще стане с теб. Много просто — същото, което се случва с всяко друго човешко същество. Ще умреш. Всички умираме. Просто така стоят нещата.

Чудиш се какво ще последва, след като умреш ли? Ами, не сме много сигурни. Но научните доказателства сочат, че не се случванищо.Просто си мъртъв, мозъкът ти спира да работи и вече няма да си на този свят и да задаваш досадни въпроси. А онези приказки, дето си слушал за прекрасното място, наречено "рай", където няма болка и смърт и водиш вечен, безгрижен и щастлив живот — те също са пълни глупости. Като приказките за Богa. Никой не е открил доказателства за съществуването на рая. И него сме си измислили. Ще ни се. Сега до последния си миг ще живееш с мисълта, че един ден ще умреш и ще изчезнеш завинаги.

Съжаляваме.

Всъщност, като се замислим, цялата тази информация би дошла в повече на едно дете. Особено след като съвсем наскоро се е научило да ходи, да говори, да си завързва обувките и да не си ака в гащите. Май в крайна сметка не е много удачно да ти казваме цялата истина. Като че ли не е добре да разкриваме пред малките човешки същества, че са се родили в свят на хаос, болка и бедност тъкмо навреме, за да го видят как загива.

Аз разбрах всичко това постепенно, в продължение на няколко години, но мисълта все още ме плашеше и ми идеше да се хвърля от някой мост.

За щастие, имах достъп до ОАЗИС, където сякаш през вълшебен портал се озовавах в по-красив свят. Този плод на въображението ми помогна да не изгубя разсъдъка си. Той бе единственото ми място за игра преди тръгването на училище. Вълшебно място, където всичко беше възможно.

Най-щастливите ми детски спомени са от ОАЗИС. Когато мама не бе на работа, влизахме там заедно, играехме и предприемахме интерактивни приказни приключения.

Вечер мама насила ме караше да излизам от системата, защото не исках да се връщам в реалния свят. Реалният свят беше гаден.

Не я виня за положението, в което се намирахме. Като всички останали, тя бе жертва на съдбата и на жестокото стечение на обстоятелствата. Бe се родила в свят на изобилие — тъкмо навреме, та да види как всичко бавно се стопява. Спомням си, че най-вече я съжалявах. Тя непрекъснато бе в депресия и като че ли се радваше истински единствено на наркотиците. Разбира се, накрая именно те я убиха. Когато бях на единайсет, си инжектира некачествена дрога и умря на оръфания сгъваем диван, който използвахме за легло, докато слушаше музика на стария mрЗ-плейър, който бях ремонтирал и ѝ бях подарил за предишната Коледа.

Тогава се наложи да отида да живея при сестрата на мама. Леля Алис не ме приюти от добрина или от семейно чувство за дълг. Подслони ме заради допълнителните ваучери за храна, които щеше да получава всеки месец. През повечето време сам трябваше да си набавям ядене, което обикновено не представляваше проблем, тъй като имах дарбата да намирам и поправям стари компютри и счупени конзоли за ОАЗИС и да ги продавам на оказионни магазини или да ги разменям за ваучери. Изкарвах достатъчно, за да не гладувам — нещо, с което повечето съседи не можеха да се похвалят.

И тогава, в годината, когато мама умря, започна Ловът на Великденското яйце и мисля, че това ме спаси. Изведнъж намерих нещо, с което си струваше да се занимавам. Мечта, която да преследвам. Ловът ми даде цел в живота. Задача, която да реша. Причина да ставам сутрин от леглото. Но най-вече това бе нещо, което очаквах с нетърпение.

В мига, в който започнах да търся Яйцето, бъдещето вече не ми се струваше толкова мрачно.

Бях стигнал до средата на четвъртия епизод отСемейни връзки,когато вратата на пералното помещение се отвори и леля Алис влезе — недохранена харпия с прокъсан пеньоар, стиснала кош с мръсни дрехи. Изглеждаше по-адекватна от обикновено, което бе лошо. Надрусана беше много по-сговорчива.

Тя ме погледна с обичайната си ненавист и започна да пъха дрехите в пералнята. После изражението ѝ внезапно се промени и надникна зад сушилнята, за да ме огледа по-добре. Очите ѝ се разшириха, когато зърна лаптопа. Аз бързо го затворих и понечих да го пъхна в раницата си, но разбрах, че беше твърде късно.

— Дай ми го, Уейд — посегна тя към лаптопа. — Ще го заложа, за да взема пари за наема.

— Не! — извиках аз и се дръпнах назад. — Моля те, лельо Алис, нужен ми е за училище.

— Нужно е да покажеш поне малкопризнателност, — кресна тя. — Всички трябва да си плащаме наема. Писна ми да живееш на мой гръб!

— Ти прибираш всичките ми ваучери. Те са предостатъчни да покрият моя дял от наема.

— Как пък не! — Леля отново се опита да изкопчи лаптопа от ръцете ми, но аз не го пусках, тъй че тя се обърна и ядосано се отправи към стаята си. Знаех какво ще последва, затова бързо въведох команда, която да заключи клавиатурата и да изтрие харддиска.

След няколко секунди леля Алис се върна със сънения си приятел Рик. Рик вечно ходеше гол до кръста, за да се фука с впечатляващата си колекция от затворнически татуировки. Без да каже и дума, той дойде при мен и вдигна заплашително юмрук. Аз се свих уплашено и му дадох лаптопа. След това двамата излязоха, като вече обсъждаха колко могат да му вземат в заложната къща.

Това, че ми взеха лаптопа, не беше кой знае какъв проблем. Имах два резервни в скривалището си. Но те не бяха толкова бързи и щеше да се наложи да презапиша всичките си файлове от резервните копия, които пазех. Изключително досадна работа. Сам обаче си бях виновен. Знаех колко рисковано бе да нося ценни вещи у леля.

Тъмносинята утринна светлина започваше да се процежда през прозореца на помещението. Реших, че щеше да е добре днес да изляза по-рано за училище.

Облякох се възможно най-бързо и безшумно, нахлузих износени джинси, размъкнат пуловер и прекалено голямо за мен палто, които всъщност представляваха целия ми зимен гардероб. После си сложих раницата и се качих до прозореца на пералното помещение. Сложих си ръкавиците и отворих покрития със скреж прозорец. Арктическият студ защипа бузите ми, докато се взирах в бурното море от покриви на каравани.

Караваната на леля се намираше най-отгоре на "купчина" от двайсет и две подвижни къщи, поради което се издигаше един-два етажа над съседните постройки. Най-долните каравани стояха върху земята или върху някогашните си бетонни основи, а натрупаните върху тях жилища бяха окачени на стоманено скеле — нестабилна метална конструкция, изграждана на парче в продължение на години.

Живеехме в купчините на Портланд Авеню — огромен кошер от избелели тенекиени кутийки, който ръждясваше от двете страни на шосеИ-40на запад от рушащия се, изпъстрен с небостъргачи, център на Оклахома Сити. Кварталът се състоеше от над петстотин отделни купчини, свързани помежду си с импровизирана мрежа от рециклирани тръби, трегери, подпорни греди и окачени мостове. Около непрекъснато разширяващия се периметър на квартала стърчаха десетина стари строителни крана (с които всъщност караваните се поставяха една върху друга).

Най-горното ниво или покривът на купчините, бе покрито тук-таме със стари соларни панели, които осигуряваха допълнително електричество за жилищата. Отстрани на всяка купчина висяха плетеници от стари маркучи и пластмасови тръби, конто снабдяваха караваните с вода и по които се изливаха отпадните води (лукс, с който не разполагаха всички квартали.) До най-долното ниво (наричано "пода") не стигаше почти никаква слънчева светлина. Тъмните тесни ивици земя между купчините бяха отрупани с ръждясалите скелети на изоставени коли и камиони, с изпразнени резервоари и отдавна затрупани проходи навън.

Един от съседите ни, господин Милър, веднъж ми разказа, че кварталите с каравани като нашия някога са се състояли от десетки подвижни домове, подредени в спретнати редици на земята. Но след петролния крах и настъпването на енергийната криза в големите градове започнали да се стичат бежанци от околните предградия и села, което довело до сериозен недостиг на жилища. Имотите, до които от града можело да се стигне пеша, изведнъж станали твърде ценни, че да се пилеят за огромни редове от подвижни жилища, затова на някого му хрумнала великолепна идея, както казваше господин Милър, "да натрупа проклетиите една върху друга" и така пространството да се оползотвори максимално. Идеята била подхваната на много места и кварталите с каравани из цялата страна бързо се превърнали в "купчини" като нашата — странен хибрид между коптори, землянки и бежански лагери. Сега покрайнините на всички големи градове бяха заобиколени от купчини, преливащи от пренесли се там селяни като родителите ми, които в отчаяно търсене на работа, храна, електричество и надеждна връзка с ОАЗИС бяха избягали от малките си загиващи градчета и бяха използвали последния си бензин (или впрегатни животни), за да закарат семействата, караваните и микробусите си до най-близкия метрополис.

Всяка купчина в нашия квартал се състоеше от най-малко петнайсет каравани (като тук-таме имаше по някой микробус, товарен контейнер, туристическа каравана или миниван за разнообразие). През последните години много от купчините нараснаха до над двайсет етажа. Това притесняваше мнозина. Често се случваше някоя да се срути и ако помощното скеле се наклонеше под неподходящ ъгъл, ефектът на доминото събаряше и четири-пет съседни. В подобни случаи загиваха много хора. При това не веднага. Преди няколко години в източната част на квартала се срути купчина и онези от обитателите ѝ, които не загинаха на място, останаха заклещени под руините и умряха от загуба на кръв. Други успяха да оцелеят сред отломките само за да загинат седмица по-късно, когато крановете започнаха да разчистват срутените каравани. В купчините не идваха линейки и спасителни екипи, защото тези селища на практика бяха незаконни и обитателите им не плащаха данъци. Същото важеше за полицията и пожарната.

Нашата каравана се намираше в северната част, разположена край рушаща се магистрала. През прозореца на пералното помещение виждах слабия поток от пъплещи по напукания асфалт електрически автомобили, които превозваха стоки и работници до града. Докато се взирах в мрачния пейзаж, на хоризонта се показа яркият сребрист слънчев диск. Загледан в изгрева, изпълних своя ритуал: винаги, когато видех слънцето, си напомнях, че то езвезда.Една от над стоте милиарда звезди в нашата галактика. Галактика, която бе само една от милиардите други галактики във видимата вселена. Това ми напомняше как стоят нещата в действителност. Започнах с този ритуал, след като гледах научнопопулярна поредица от началото на 80-те, озаглавенаКосмос.

Измъкнах се през прозореца възможно най-безшумно и като се вкопчих в перваза, се плъзнах по студения метален обков на стената. Стоманената платформа, върху която стоеше караваната, бе съвсем малко по-широка от самото жилище и около него се образуваше около петдесет сантиметра широк перваз. Внимателно се спуснах надолу, докато краката ми не стъпиха на перваза, а после се протегнах и затворих прозореца след себе си. Хванах се за едно въже, което си бях окачил там, за да ми служи за дръжка, и започнах да пристъпвам настрани по перваза, докато не стигнах до ъгъла на платформата. Оттам слязох по рамката на подобието на стълба скеле. Почти винаги минавах по този маршрут, когато излизах от караваната на леля. Отстрани на купчината бе закована паянтова стълба, но тя се клатеше и се удряше в скелето, поради което не можех да я използвам, без да ме чуят. В купчините най-разумно беше да се стараеш да не те виждат и чуват. Често наоколо се мотаеха опасни и отчаяни хора — от онези, които ще те ограбят и изнасилят и ще продадат органите ти на черния пазар.

Слизането по плетеницата от метални греди винаги ми напомняше на старите видеоигри катоDonkey KongилиBurger Time.Все си мислех, че някой ден трябва да създам ретро игра, вдъхновена от живота ми в купчините, в която да се събират изхвърлени компютри, да се търсят ваучери за храна и да се избягват пристрастени към метадон наркомани и педофили на път за училище. Игра, далеч по-забавна от реалния си прототип.

Докато слизах надолу, се спрях до една туристическа каравана три етажа под нашата, където живееше моята приятелка госпожа Гилмор. Беше мила старица на 75 години и винаги ставаше абсурдно рано. Надникнах през прозореца и я видях да приготвя закуска в кухнята. След няколко секунди и тя ме забеляза и очите ѝ грейнаха.

— Уейд! — каза и открехна прозореца. — Добро утро, миличък.

— Добро утро, госпожо Гилмор. Дано не ви стреснах.

— Не — отвърна тя и се загърна по-плътно в халата си заради течението от прозореца. — Навън е мразовито! Влез да закусиш. Имам малко бекон. А и яйцата на прах не са толкова лоши, ако ги посолиш достатъчно…

— Благодаря, но тази сутрин не мога. На училище съм.

— Добре. Друг път тогава. — Тя ми изпрати въздушна целувка и понечи да затвори прозореца. — И гледай да не си счупиш врата, докато се катериш, Спайдърмен.

— Добре. Доскоро, госпожо Гилмор. — Помахах ѝ и продължих надолу.

Госпожа Гилмор беше много добродушна. Позволяваше ми да преспивам на дивана у тях, когато се налагаше, но там почти не се наспивах заради котките ѝ. Тя бе дълбоко набожна и прекарваше по-голямата част от времето си в ОАЗИС в една от огромните виртуални църкви, където пееше химни, слушаше проповеди и ходеше на виртуални обиколки из Светите земи. Поправях старата ѝ конзола за ОАЗИС винаги когато се повредеше, а в замяна тя отговаряше на безконечните ми въпроси за живота през 80-те. Знаеше страхотни любопитни факти за онази епоха — неща, които няма как да научиш от книгите и филмите. А и непрекъснато се молеше за мен. Опитваше се да спаси душата ми. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че според мен организираната религия е пълна измама. Но вярата ѝ даваше надежда и я крепеше — също като Лова за мен. Както пише в Алманаха: "Хората, които живеят в стъклени къщи, е най-добре да си затварят устата".

Когато стигнах до най-долния етаж, скочих от скелето от два метра височина. Гумените ми ботуши изхрущяха в замръзналата киша и кал. Долу все още цареше почти пълна тъмнина, затова извадих фенерчето си и тръгнах на изток през мрачния лабиринт, стараех се да остана незабелязан и в същото време гледах да не се препъна в някоя пазарска количка, част от двигател или някой от хилядите боклуци, с които бяха отрупани уличките между купчините. Толкова рано сутрин рядко виждах хора. Маршрутките за работниците минаваха само по няколко пъти на ден, затова онези жители на купчините, които имаха късмета да ходят на работа, вече чакаха на автобусната спирка на шосето. Повечето от тях работеха дневни смени в една от гигантските фабрики край града.

След като изминах близо километър, стигнах до куп стари коли и камиони, натрупани безразборно в северния край на квартала. Преди десетилетия кранове разчистили, доколкото могли, района от изоставени автомобили, за да освободят място за още купчини, и бяха натрупали старите коли на огромни купове около цялото селище. Някои от тях, като този например, бяха високи колкото самите купчини.

Тръгнах покрай него и след като се озърнах, за да се уверя, че никой не ме наблюдаваше или следеше, се промъкнах странично в процепа между две смачкани коли. Оттам започнах да клякам, да пълзя на четири крака и да пристъпвам встрани все по-навътре в нестабилната планина от изкривен метал, докато не стигнах до малко открито пространство зад затрупан товарен микробус. Виждаше се само задната една трета от автомобила. Остатъкът от нея се криеше под натрупаните отгоре други коли. Върху покрива на микробуса лежаха два преобърнати под различен ъгъл пикапа, но почти цялата им тежест се поемаше от колите, натрупани от двете му страни, образуващи нещо като защитна арка, която пречеше микробусът да бъде смачкан от цялата тази планина от метал над него.

Издърпах верижката около врата си, на която висеше ключ. Имах късмет, че този ключ още стоеше на стартера на микробуса, когато го открих. Много от натрупаните автомобили бяха изоставени в изправно състояние. Собствениците им вече не са можели да си позволят да ги зареждат с гориво, затова просто ги бяха паркирали и изоставили.

Прибрах фенерчето в джоба си и отключих задната врата на микробуса. Тя се отвори с около петдесет сантиметра — достатъчно, че да се промъкна. Затворих вратата и я заключих отвътре. Задните врати на микробуса нямаха прозорци, затова за секунда стоях в пълен мрак, докато пръстите ми не напипаха стария контакт, който бях залепил с тиксо на тавана. Включих го и допотопна настолна лампа обля малкото помещение със светлина.

Набръчкан зелен покрив от малка кола покриваше отвора от счупеното предно стъкло, но това бе единственото поражение по преднината на микробуса, а останалата част от вътрешността му бе невредима. Някой бе махнал всички седалки (вероятно за да ги използва като мебели) и се бе образувала малка "стаичка", висока и широка около метър и двайсет и дълга около три метра.

Моето скривалище.

Открих го преди четири години, докато търсех изхвърлени части за компютри. Когато отворих вратата за пръв път и се взрях в тъмната вътрешност на микробуса, веднага разбрах, че съм намерил нещо безценно: уединение. Никой друг не знаеше за това място, тук не се тревожех, че може да ми се карат или да ме нашляпат леля и поредният неудачник, с когото тя излизаше. Тук можех да държа вещите си, без да се безпокоя, че някой можеше да ги открадне. Но най-вече — тук можех да влизам в ОАЗИС на спокойствие.

Микробусът се превърна в мое убежище. В моята "пещера на Ватман". В моята "Крепост на уединението". Тук ходех на училище, пишех си домашните, четях книги, гледах филми и играех видеоигри. Тук се занимавах и с Лова на Яйцето.

Бях облепил стените, пода и тавана със стиропорени опаковки от яйца и с парчета от мокет, за да направя звукова изолация на микробуса. В ъгъла имаше няколко картонени кутии, счупени лаптопи и части от компютри. До тях стоеше етажерка със стари акумулатори и велоергометър, който бях пригодил да ми служи като зарядно устройство. Единствената мебел беше сгъваем градински стол.

Свалих раницата си и се качих на велосипеда. Зареждането на акумулаторите беше единственото физическо упражнение, което правех всеки ден. Въртях педалите, докато скалата покажеше, че са напълно заредени, после сядах на стола и включвах малката електрическа печка до него. Свалих ръкавиците си и разтрих ръце пред светналите в оранжево реотани. Не можех да оставя печката включена твърде дълго, защото щеше да изтощи батериите. Налагаше се да я включвам само от време на време.

Отворих металната кутия, в която държах запасите си от храна, и извадих бутилка вода и пакетче мляко на прах. Смесих ги в купичка и им добавих голяма порция корнфлейксПлодови скалички.След като изгълтах закуската, извадих старата пластмасова кутия за обяд с картинка отСтар Трек, която държах скрита под счупеното табло на микробуса. Вътре стоеше най-важната ми вещ: училищна конзола за ОАЗИС, плюс сензорни ръкавици и визьор. Това бяха най-ценните неща, които притежавах. Твърде ценни, че да ги разнасям със себе си.

Надянах еластичните ръкавици, сгънах и разгънах пръсти, за да се уверя, че не бяха слепнали. После грабнах конзолата — плосък черен правоъгълник, голям колкото книга. В нея имаше вградена антена, но сигналът в микробуса беше много слаб, тъй като автомобилът се намираше под планина от метал. Затова бях сглобил външна антена и я бях монтирал на бронята на една кола на върха на купа. Кабелът на антената влизаше през дупка, която бях пробил във вратата на микробуса. Включих го в буксата отстрани на антената, свалих очилата си и си сложих визьора. Той се прилепи плътно около очите ми като очила за плуване — и блокира достъпа на светлина отвън. На нивото на слепоочията имаше малки слушалки с формата на тапи, които се пъхнаха автоматично в ушите ми. Във визьора имаше и два вградени микрофона, които улавяха всичко, което казвах.

Включих конзолата и заредих операционната система на ОАЗИС. Последва кратко проблясване на червена светлина, докато визьорът сканираше ретините ми. След като самоличността ми беше потвърдена, прочистих гърлото си и изрекох отчетливо:

— Звездната лига те нае да защитаваш Границата от Зур и армадата на Ко-Дан.

Паролата ми също беше потвърдена, както и гласът ми, и влязох в системата. В центъра на зрителното ми поле се появи следният текст с удебелени букви:

След като текстът изчезна, се появи кратко съобщение, съставено от само четири думи. То било вградено лично от Джеймс Холидей, когато програмирал ОАЗИС, в знак на почит към предците на тази виртуална среда — игралните монетни автомати от детството му. Четирите думи бяха последното, което потребителят на ОАЗИС виждаше, преди да напусне реалния свят и да влезе във виртуалния:

ИГРАЧ ПЪРВИ, ПРИГОТВИ СЕ

□□□2

Аватарът ми се материализира пред шкафчето ми на втория етаж на гимназията — на същото място, на което бях стоял, когато излязох от системата предишната вечер.

Огледах се наляво и надясно по коридора. Виртуалната обстановка изглеждаше почти (но не напълно) истинска. Всичко в ОАЗИС беше изобразено в прекрасна триизмерна графика. Ако човек не се вглеждаше твърде подробно в заобикалящата среда, лесно можеше да забрави, че всичко пред очите му е генерирано от компютър. При това изгледът бе такъв със старата ми училищна конзола. Бях чувал, че ако влезеш в системата с някой от най-новите мощни терминали, няма да различиш ОАЗИС от истинския свят.

Докоснах вратата на шкафчето си и тя се отвори с тихо метално изщракване. Вътрешността му бе оскъдно украсена. Снимка на принцеса Лея с лазерен пистолет. Групова снимка на членовете наМонти Пайтънс костюмите им отСвещеният Граал.Корицата на списаниеТаймс Джеймс Холидей. Протегнах се и потупах купчината учебници на горния рафт, те изчезнаха и се появиха след миг в инвентара на аватара ми.

Като изключим тях, той имаше само още няколко предмета: фенерче, къс железен меч, малък бронзов щит и кожени доспехи. Вещите ми бяха с ниско качество и нямаха магически функции, но единствено това можех да си позволя. Предметите в ОАЗИС струваха колкото и вещите в истинския свят (понякога дори повече) и за тях не се плащаше с ваучери за храна. Кредитите — паричната единица на ОАЗИС — в сегашните тежки времена бяха една от най-стабилните валути в света.

От вътрешната страна на шкафчето ми имаше закачено малко огледало, в което зърнах виртуалния си облик. Бях направил лицето и тялото на аватара си до голяма степен като истинските си. Той обаче имаше малко по-малък нос и беше по-висок. И по-слаб. И по-мускулест. И нямаше акне. Но освен тези няколко дребни подробности, бяхме почти идентични. Строгите правила за външния вид в училище налагаха всички аватари да са с човешки облик, от същия пол и на същата възраст, като притежателите си. Не се допускаха гигантски двуглави еднорози хермафродити. Не и на територията на училището.

Можеше да кръстиш аватара си, както поискаш, стига името да беше свободно. Тоест вече да не се използваше от някого другиго. Името на аватара представляваше също имейл адреса ти и потребителското име в чата, затова всеки се стараеше да си измисли нещо готино и лесно за запомняне. Знаменитостите плащаха огромни суми на киберклошарите, за да си купят вече резервираните от тях имена.

Когато създадох първия си аватар в ОАЗИС, го кръстих "Уейд_Великолепният". След това си сменях името на всеки няколко месеца, обикновено с нещо все така абсурдно. Но сега аватарът ми трябваше да е с постоянно име за следващите пет години. В деня, в който започна Ловът и реших да стана ловец, се прекръстих на Парзивал — като рицаря от легендите за крал Артур, който бе открил Свещения Граал. Другите, по-популярни начини на изписване на името — Парсифал и Пърсивал, вече бяха заети. Но на мен и без това Парзивал ми харесваше повече. Беше звучно.

Рядко някой използваше истинското си име онлайн, защото едно от най-ценните неща в ОАЗИС беше анонимността. Във виртуалната среда никой не знаеше кой си в действителност, освен ако ти не пожелаеше да му кажеш. На този факт се дължеше и голяма част от популярността и културата на ОАЗИС. Реалното ти име. Пръстови отпечатъци и снимки на ретините се съхраняваха в акаунта ти, ноГригериъс Симюлейшън Систъмспазеха тази информация криптирана и поверителна. Дори служителите на ГСС не можеха да видят истинската самоличност на аватарите. Докато Джеймс Холидей още управляваше компанията, при едно шумно и безпрецедентно дело във Върховния съд си бе извоювал правото всеки потребител на ОАЗИС да пази истинската си самоличност в тайна.

Когато се записах в образователната система на ОАЗИС, трябваше да посоча истинското си име, домашен адрес и номер на социалната осигуровка. Тази информация се съхраняваше в ученическия ми профил, но до нея имаше достъп единствено директорът на училището. Никой от учителите и съучениците ми не знаеше кой съм в действителност, нито пък аз знаех кои са те. Знаеха само първото ми име. Учениците нямаха право да използват името на аватара си в училище. Правилото бе въведено, за да не се налага учителите да произнасят абсурдни обръщения в случаи като: "Мазна_Пъпка, моля те, внимавай!" Или "Секси_Уанг69, стани и си прочети есето!" Затова учениците бяха задължени да използват истинските си първи имена, следвани от число, за да се различават от другите ученици със същото малко име. Когато се записах, в училището вече имаше други двама ученици с малко име Уейд и затова ми дадоха потребителско име УейдЗ. То се изписваше над главата на аватара ми, докато се намирах на територията на гимназията.

Звънецът иззвъня и в крайчеца на дисплея ми се появи съобщение, което ме информираше, че първият час започва след четирийсет минути. Обърнах се и тръгнах по коридора чрез поредица от едва доловими движения на ръката, с които насочвах аватара си. Можех да се придвижвам и с гласови команди, когато ръцете ми бяха заети.

Тръгнах към кабинета по история и по пътя се усмихвах и махах на познати лица. Бях последен клас и това училище щеше да ми липсва, когато завършех след няколко месеца. Не горях от желание да завърша. Нямах пари за колеж, дори и виртуален, а оценките ми не бяха чак толкова добри, че да спечеля стипендия. Единственият ми план, след като завършех, беше да стана професионален ловец. Нямах голям избор. Спечелването на състезанието беше уникалният ми шанс да се измъкна от купчините. Освен ако не исках да подпиша петгодишен обвързващ договор с някоя корпорация, а това ми се струваше толкова привлекателно, колкото да се отъркалям в натрошени стъкла чисто гол.

Докато вървях по коридора, пред шкафчетата започнаха да се материализират и други ученици — полупрозрачни привидения, които постепенно ставаха плътни. По коридора започнаха да отекват гласовете на тийнейджъри. Не след дълго чух някой да казва нещо обидно по мой адрес.

— Я виж ти! И това ако не е Уейд3! — извика един глас.

Обърнах се и видях Тод13, противен аватар, който познавах от часовете по алгебра. Беше с няколко от приятелите си.

— Чудни дрешки — продължи той, — Откъде докопа това готино екипче?

Аватарът ми беше облечен с черна тениска и сини джинси, едно от безплатните облекла, които можеше да избереш при създаването на акаунта си. Също като малоумните си приятели, Тод13 носеше скъп дизайнерски костюм, купен от мола на някоя друга планета с парите на баща му.

— Майка ти ми ги купи — отвърнах, без да се спирам. — Благодари ѝ от мое име, когато се прибереш да те накърми и да ти даде джобни пари.

Детинско, знам. Но макар и виртуална, това бе гимназия, а колкото по-детинска бе обидата, толкова по-силно въздействие имаше.

Отговорът ми предизвика смях у няколко от приятелите му и други ученици, които стояха наблизо. Тод13 се намръщи и дори се изчерви — сигурен знак, че бе изключил функцията за емоции в реално време, чрез която аватарът показваше изражението и езика на тялото на потребителя. Той понечи да отговори, но аз го изпреварих и изключих звука му, за да не чувам какво казва. Просто се усмихнах и продължих по пътя си.

Една от любимите ми функции в онлайн училището беше възможността да изключвам звука на съучениците си и прилагах тази опция почти всеки ден. Най-хубавото обаче беше, че тевиждаха,че съм ги изключил и не можеха да направят нищичко по въпроса. В училището никога нямаше сбивания. Симулацията просто не го позволяваше. Цялата планета Лудус беше зона, забранена за битки. В това училище единствените оръжия бяха думите, а аз умеех да боравя добре с тях.

Ходех на училище в реалния свят до шести клас. И изживяването никак не беше приятно.

Бях болезнено срамежливо, тромаво хлапе с ниско самочувствие, което почти не умееше да общува — страничен ефект от прекараното в ОАЗИС детство. Не се чувствах удобно в кожата си. Онлайн нямах никакъв проблем да разговарям и да се сприятелявам. Но в истинския свят общуването — особено с деца на моята възраст ме притесняваше ужасно. Не знаех как да се държа и какво да казвам, a когато все пак съберях смелост да проговоря, като че ли винаги казвах нещо неуместно.

Част от проблема беше свързан с външния ми вид. Бях с наднормено тегло, откакто се помнех. За това допринасяше и диетата ми от отпусканите с купони храни, наблъскани със захар и нишесте, но също и бях пристрастен към ОАЗИС, поради което, докато не пригодих велоергометъра в скривалището си като средство за зареждане на батериите, се движех единствено, когато бягах от побойници преди и след училище Ситуацията се влошаваше още повече и поради оскъдния ми гардероб, съставен изцяло от дрехи, които не ми бяха по мярка, купувани от магазини "втора употреба" и получавани от дарения. С тях все едно на челото си имах нарисувана мишена.

Стараех се обаче да се впиша в обстановката. Години наред оглеждах столовата като терминаторТ- 1000в търсене на групичка, която да ме приеме. Но дори останалите неудачници не искаха да имат нищо общо с мен. Бях твърде странен дори за чудаците. Ще попитате за момичетата. Беше изключително преживяване да разтоварям с тях. За мен те представляваха екзотичен извънземен вид, едновременно красив и страшен. Винаги, когато се приближавах до някое, неизменно ми избиваше студена пот и губех способността да съставям пълни изречения.

За мен училището беше урок по еволюция. Ежедневни подигравки, тормоз и изолация. В шести клас вече започнах да се чудя дали щях да успея да запазя здравия си разум през шестте години, които оставаха до дипломирането.

И тогава, един прекрасен ден, директорът ни съобщи, че всеки ученик с успех над средния можеше да кандидатства за прехвърляне в новата образователна система на ОАЗИС. Системата на държавните училища в реалността беше зле финансирана и от десетилетия не успяваше да поеме всички ученици. Условията в много от училищата бяха станали толкова ужасни, че насърчаваха всяко дете с успех над посредствения да си остане вкъщи и да посещава онлайн училище.

Едва не се пребих, докато тичах към администрацията, за да си подам молбата. Одобриха я и за следващия срок се прехвърлих в Онлайн училище № 1873.

Преди това аватарът ми стоеше само на Инсипио, планетата в центъра на Зона 1, където се появяваха новосъздадените аватари. На Инсипио нямаше кой знае какви интересни занимания, освен да си чатиш с други новаци или да пазаруваш в някои от гигантските молове, отрупали планетата. Ако човек искаше да отиде на някое по-интересно място, трябваше да плати такса за телепортация, която струваше истински пари, а с такива не разполагах. Етo защо аватарът ми нямаше как да мръдне от Инсипио. Това продължи, докато от новото ми училище не ми изпратиха имейл с ваучер за телепортация, който покриваше пътния билет на аватара ми до Лудус — планетата, на която се намираха всички държавни онлайн учебни заведения.

На Лудус имаше стотици училища, разпределени равномерно върху нея, и всичките бяха еднакви, защото за създаването им просто бе копиран един и същи код. И тъй като сградите бяха просто софтуер, за дизайна им нямаше финансови ограничения, нито ги ограничаваха законите на физиката. Всяко училище представляваше пищен храм на знанието с лъскави мраморни коридори, подобни на катедрали класни стаи, физкултурни салони с нулева гравитация и виртуални библиотеки, които съдържаха всяка книга (одобрена от училищното настоятелство), писана някога. Програмистите, натоварени със задачата да построят образователната система на ОАЗИС, се бяха постарали да създадат идеалната обстановка за обучение. Училището на бъдещето.

През първия си ден в 1873-о училище си мислех, че съм попаднал в рая. Сега, вместо да бягам от побойници и наркомани на път за там, всяка сутрин отивах в скривалището си и оставах в него през целия ден. Най-хубавото в ОАЗИС беше, че никой не виждаше колко бях дебел, че имах акне и че носех едни и същи стари дрехи всяка седмица. Побойниците не можеха да ме плюят, да ме бият или да ме блъскат в стойката за велосипеди след училище. Никой не можеше да ме докосне. Тук бях в безопасност.

Когато пристигнах в кабинета по история, няколко ученици вече бяха заели местата си. Аватарите им седяха неподвижно на чиновете със затворени очи. Това беше знак, че са "заети", което означаваше, че в момента говорят по телефона, разглеждат страници в интернет или са логнати в чатрум. В ОАЗИС не бе възпитано да заговаряш аватар, който е зает с друго. Те и без това не ти обръщаха внимание и ти изпращаха автоматично съобщение да се разкараш.

Седнах на чина си и натиснах иконатазаетв края на дисплея си. Аватарът ми затвори очи, но аз все още виждах всичко около себе си. Натиснах друга икона — и се отвори голям двуизмерен уеб браузър, който висеше във въздуха точно пред мен. Тези прозорци бяха видими само за моя аватар, така че никой не можеше да чете зад гърба ми (освен ако аз изрично не изберях тази опция).

Главната ми страница бе настроена наИнкубатора,един от популярните форуми за ловци. Интерфейсът наИнкубаторабе проектиран да изглежда и да работи като старите дъски за съобщения от преди времето на интернет, като ефектът се допълваше от пукащия звук на 300-битов модем, който се свързва с мрежата. Яко. Няколко минути преглеждах най-новите съобщения с ловни новини и слухове. Аз бях предимно шпионин, рядко публикувах мнения във форумите, макар и да ги преглеждах всеки ден. Тази сутрин нямаше нищо интересно. Обичайните войни между отделните ловни кланове. Безконечните спорове за "правилното" тълкуване на някой загадъчен откъс отАлманахът на Анорак.Аватари на високи нива, които се хвалеха с най-новите магически предмети или артефакти, с които са се сдобили. Тези глупости продължаваха вече от няколко години. Поради липсата на истински напредък, субкултурата на ловците постепенно бе затънала в хвалби, небивалици и безсмислени вътрешни кавги. Жалка картинка.

Любимите ми теми бяха посветените на "Шестиците", както подигравателно наричаха ловците, които работеха заИнъвейтив Онлайн Индъстрис.ИОИ (което се произнасяшеай-о-уай[9]) беше глобален конгломерат в сферата на комуникациите и най-големият доставчик на интернет в света. Голяма част от бизнеса му се въртеше около предоставянето на достъп до ОАЗИС и продажбата на стоки и услуги в нея. Поради това се бяха опитвали няколко пъти да погълнат агресивноГригериъс Симюлейшън Систъмс,но всичките им опити се провалиха Сега се опитваха да завладеят ГСС чрез една вратичка в завещанието на Холидей.

ИОИ бяха създали нов отдел в компанията, който наричаха "Отдел по оология" (по принцип терминът оология означава "науката, изучаваща птичите яйца", но през последните години бе придобил и второ значение: "науката, изучаваща търсенето на Великденското яйце на Холидей"). Новият отдел в ИОИ имаше само една цел: да спечели състезанието на Холидей и да вземе богатството, компанията му и самия ОАЗИС.

Като повечето ловци, и аз се ужасявах какво ще стане, ако ИОИ поеме контрола върху ОАЗИС. Пиар стратегията на компанията недвусмислено показваше намеренията ѝ. В ИОИ вярваха, че Холидей така и не е реализирал печалбата, която творението му би могло да донесе, и бяха готови да променят това. Щяха да започнат да взимат месечна такса за достъп до симулацията. Щяха да лепнат реклами на всяко свободно местенце. С анонимността на потребителите и свободното слово щеше да е свършено. В мига, в който ИОИ поемеше управлението, ОАЗИС вече нямаше да е свободно достъпната виртуалната утопия, в която бях израснал, а щеше да се превърне в безбожно скъп корпоративен увеселителен парк за тесен кръг от богаташи.

ИОИ изискваха техните ловци, които наричаха "оолози", да използват служебните си номера за имена на аватарите си. Тези номера се състояха от шест цифри и винаги започваха с 6, затова всички вече ги наричаха "Шестиците". Напоследък обаче повечето ловци им викаха "Мазниците" (защото бяха големи продажници).

За да станеш Шестица, трябваше да подпишеш договор, в който освен всичко останало, бе посочено и че ако някой намереше Яйцето на Холидей, наградата ставаше собственост на работодателя му. В замяна ИОИ плащаха на всеки два месеца, осигуряваха храна, жилище, здравни и пенсионни осигуровки. Компанията оборудваше аватарите си и с най-скъпите доспехи, превозни средства и оръжия и покриваше всички такси за телепортация. До голяма степен да станеш Шестица бе все едно да постъпиш в армията.

Шестиците се забелязваха лесно, защото всички изглеждаха еднакво. От тях се изискваше да имат един и същи едър мъжки аватар (независимо от истинския пол на оператора) с късо подстригана тъмна коса и чертите на лицето, които системата задаваше по подразбиране. Всички до един носеха еднакви тъмносини униформи. Единственият начин да различиш тези корпоративни клонинги бе шестцифреният служебен номер отдясно на гърдите им под корпоративното лого на ИОИ.

Както повечето ловци, и аз ненавиждах Шестиците и се отвращавах от факта, че изобщо съществуваха. С наемането на армия от платени ловци този отдел опорочаваше цялата идея на състезанието. Естествено, някои биха казали, че ловците, които се обединяваха в кланове, правеха същото. Вече съществуваха стотици ловни кланове, някои от които с хиляди членове. Всеки клан бе обвързан с желязно юридическо споразумение, в което пишеше, че ако някой от членовете му спечелеше състезанието, той щеше да бъде длъжен да подели наградата с останалите членове. Независимите ловци като мен не обръщаха особено внимание на клановете, но все пак ги уважавахме като ловци — за разлика от Шестиците, чиято цел бе да предадат ОАЗИС в ръцете на зловреден международен конгломерат, твърдо решен да го разсипе.

Моето поколение нямаше представа какъв е бил светът без ОАЗИС. За нас това не бе просто игра или платформа за развлечения. Виртуалната среда бе неразривна част от живота ни, откакто се помнехме. Бяхме се родили в отвратителни времена и ОАЗИС бе нашето убежище. Мисълта, че ИОИ може да го купи и превърне и стандартен корпоративен продукт, ни ужасяваше по начин, който родените преди създаването му нямаше как да разберат. За нас това би било като да ти отнемат слънцето или да искат такса, за да погледнеш към небето.

Шестиците представляваха общия враг за ловците и едно от любимите занимания във форумите и чатрумовете ни беше да ги хулим. Много от ловците на високи нива спазваха правилото да убиват (или да се опитат да убият) всяка Шестица, изпречила се на пътя им. Някои дори отделяха повече време на преследването на Шестици, отколкото на търсенето на Яйцето. Големите кланове дори си организираха всяка година състезание под наслов "Да изтребим Мазниците", а наградата печелеше кланът, успял да избие най-много от тях.

След като прегледах още няколко форума, натиснах в списъка с отметките си иконата на един от любимите си уебсайтове. Това беше блогът на ловджийка на име АртЗмида, озаглавенРазмислите на Арти.Бях се натъкнал на него преди около три години и оттогава го четях редовно. Тя публикуваше дълги есета за Лова на Яйцето, който наричаше "Влудяващото търсене на макгъфина[10]". Изразяваше се приятно и интелигентно, а публикациите ѝ бяха пълни със самоироничен хумор и остроумни, сардонични лирически отклонения. Освен че публикуваше своите (често невероятно смешни) тълкувания на откъси от Алманаха, тя поставяше и връзки към книгите, филмите, телевизионните сериали и песните, които в момента изучаваше като част от проучването си за Холидей. Предполагах, че публикациите ѝ бяха пълни с подвеждаща информация, но въпреки това бяха много забавни.

Едва ли е нужно да казвам, че страшно си падах по виртуалната АртЗмида.

От време на време тя качваше снимки на чернокосия си аватар, а понякога (всъщност винаги) аз си ги свалях в папка на харддиска. Аватарът ѝ имаше хубавичко лице, но не бе неестествено съвършен. В ОАЗИС човек свикваше да вижда плашещо красиви лица навсякъде. Но чертите на АртЗмида не изглеждаха като избрани от падащото меню в някой шаблон за създаване на аватари. Лицето ѝ имаше характерното изражение на истински човек, сякаш бе сканирала своя собствен лик и го бе наложила върху аватара си. Големи лешникови очи, заоблени скули, остра брадичка и постоянно извити в насмешлива усмивка устни. Струваше ми се неустоима.

Тялото ѝ също беше в известна степен необичайно. В ОАЗИС женските аватари обикновено имаха само два вида фигури — абсурдно слабото и въпреки това невероятно популярно тяло на топмодел или големия бюст и тънката талия на порнозвезда (които във виртуалната среда изглеждаха по-неестествено, отколкото в реалния свят). Но не и АртЗмида. Тя бе нисичка и закръглена. Рубенсов тип.

Осъзнавах, че увлечението ми по нея беше глупаво и непрепоръчително. Какво всъщност знаех за нея? Тя, разбира се, не разкриваше истинската си самоличност. Нито възрастта и местожителството си в действителността. Нямаше начин да разбера как всъщност изглеждаше. Можеше да е на петнайсет или на петдесет години. Много ловци дори се съмняваха, че е от женски пол, но аз не бях от тях. Сигурно защото нямаше да мога да понеса мисълта, че момичето, в което бях влюбен виртуално, можеше да се окаже петдесетгодишен чичко на име Чък с косми по гърба и плешиво теме.

През годините, откакто следяхРазмислите на Арти, блогът се бе превърнал в един от най-популярните в интернет и вече имаше по няколко милиона посетители на ден. А АртЗмида беше знаменитост поне в средите на ловците. Но славата не я главозамайваше. Публикациите си оставаха все така смешни и самоиронични. Най-новото ѝ блог есе бе озаглавеноБлус за Джон Хюзи представляваше задълбочен анализ на шестте ѝ любими тийнейджърски филма на режисьора, които тя бе разделила в две трилогии. ТрилогиятаФантазиите на задръстените момичета (Шестнайсет свещи, Красива в розовоиНе е ли прекрасно?)иФантазиите на задръстените момчета (Клуб Закуска, Странна наукаиПочивният ден на Ферис Бюлър).

Тъкмо прочетох публикацията — и на дисплея ми изскочи съобщение. Беше най-добрият ми приятел Аех. (Добре де, ако искате да издребнеете, той беше единственият ми приятел, при положение, че не броим госпожа Гилмор.)

Затворих прозореца на чата и погледнах колко беше часът. Имах още около половин час до началото на урока. Ухилих се и натиснах иконата на малка врата в края на дисплея си, а после избрах чатрума на Аех от списъка с любимите си стаи.

□□□3

Системата потвърди, че бях в списъка за достъп до чатрума и ми позволи да вляза. Изгледът ми към класната стая, който се бе изместил към периферното ми зрение, се смали до малко прозорче в долния десен ъгъл на дисплея, като така имах възможност да виждам какво ставаше около аватара ми. Остатъкът от зрителното ми поле се изпълни с интериора на чатрума на Аех. Аватарът ми се появи на "входната" врата на върха на застлано с мокет стълбище. Вратата не водеше наникъде и дори не се отваряше, защото вътрешността на Мазето не се съдържаше в ОАЗИС. Чатрумовете бяха самостоятелни симулации — временни виртуални пространства, до които аватарите имаха достъп от всяка точка на играта. Моят аватар на практика не беше в чатрума. Само изглеждаше така. УейдЗ/Парзивал си седеше в кабинета по история със затворени очи. Влизането в чатрум беше все едно да си на две места едновременно.

Аех бе кръстил чатрума сиМазетоБеше го програмирал да изглежда като градска стая за развлечения от края на 80-те години на XX в. Стените с ламперия бяха облепени с плакати на стари филми и комикси. В средата на стаята стоеше класически телевизорRCA,свързан с видеоBetamaх, плейър за лазерни дискове и няколко конзоли за стари видеоигри. Отсрещната стена бе заета от етажерки, пълни с притурки към ролеви игри и стари броеве на списаниеДракон.

Поддържането на чатрум излизаше скъпо, но Аех можеше да си го позволи. Той припечелваше добре, като след часовете и през уикендите се състезаваше в излъчвани по телевизионните канали двубои. Беше един от бойците с най-висок ранг в ОАЗИС и в лигатаСмъртоносни схватка,и в лигатаПленяване на знамето.Беше по-известен и от АртЗмида.

През последните няколко години Мазето се бе превърнало в място за срещи на елитни ловци. Той даваше достъп само на хора, които смяташе, че заслужаваха, поради което поканата за достъп до чатрума представляваше голяма чест, особено за нищожество от трето ниво като мен.

Когато слязох по стълбите, видях наоколо да обикалят още десетина ловци с неимоверно различни аватари. Имаше хора, киборги, демони, тъмни елфи, вулканци и вампири. Повечето от тях се бяха събрали при редица стари аркадни игри, подредени до стената. Няколко стояха до антична стереоуредба (от която в момента гърмешеДиви момчетанаДюран Дюран)и разглеждаха колекцията от оригинални аудиокасети на Аех.

Той самият се бе излегнал на един от трите дивана, подредени под формата на буквата П пред телевизора. Аватарът му беше висок, широкоплещест бял мъж с черна коса и кафяви очи. Веднъж го попитах дали прилича на аватара си, а той отвърна шеговито:

— Да. Само че в истинския свят съм ощепо-красив.

Когато се приближих, той вдигна очи от портативната електронна игра, на която играеше. Ухили се широко като Усмихнатия котарак.

— Зи! — извика той. — Как си, амиго?

Протегна дясната си ръка и плесна дланта ми, а аз се тръшнах на дивана срещу него. Аех започна да ме наричаЗималко след като се запознахме. Обичаше да измисля на хората прякори от по една буква. Своя аватар наричаше за краткоX.

— Как е, Хъмпърдинк? — Това бе наша игра. Аз винаги го наричах с някакво измислено име, започващо с X като Хари, Хюбърт, Хенри или Хоган. Опитвах се да отгатна истинското му име, което той веднъж бе признал, че започва е буквата X.

Познавах Аех от около три години. Той също учеше на Лудус и беше последна година в училище № 1172, което се намираше на другия край на планетата. Запознахме се един уикенд в обществен чатрум за ловци и веднага си допаднахме, защото имахме сходни интереси. Тоестедининтерес: бяхме вманиачени на тема Холидей и неговото Великденско яйце. След като си бяхме говорили едва няколко минути, веднага разбрах, че Аех е сериозен ловец: елитен състезател, който владееше много сериозни умствени кунг-фу хватки. Беше изучил задълбочено живота през 80-те, и то не само задължителните факти. Той бе истински изследовател на живота на Холидей. И явно бе забелязал същите качества и у мен, защото тогава ми даде визитната си картичка и ме покани да идвам в Мазето, когато си поискам. Оттогава беше най-добрият ми приятел.

С годините между нас постепенно се зароди приятелско съперничество. Често претендирахме, че ще запишем първи името си в Класацията. Непрекъснато се опитвахме да се наддумваме с познанията си за малко известни факти, свързани с Лова. Понякога дори правехме проучванията си заедно. Те обикновено се изчерпваха с гледане на лигави филми и сериали от 80-те в Мазето. Естествено, играехме и много видеоигри. С Аех пропилявахме часове наред с класическите игри за двама играчи катоContra, Golden Axe, Heavy Barrel, Smash TVиIkari Warriors.Освен моя милост Аех беше най-добрият комплексен геймър, когото бях срещал. Завършвахме наравно в повечето игри, но той ме размазваше в определени жанрове, особено в игрите със стрелба от първо лице. Те му бяха специалност.

Не знаех нищо за истинския човек, но имах чувството, че животът му у дома не беше много приятен. Също като мен, той прекарваше всяка минута, в която не спеше, в ОАЗИС. Често ми казваше, че съм най-добрият му приятел; и тъй като никога не се бяхме виждали на живо, предполагах, че и той е самотен като мен.

— Какво прави, след като изчезна така снощи? — попита и ми хвърли другия джойстик. Снощи щяхме да повисим в Мазето няколко часа и да гледаме стари японски филми на ужасите.

— Нищо. Прибрах се у дома и поиграх на класиките от монетните автомати.

— Безсмислено.

— Да, но бях в настроение. — Не го попитах какво беше правил той снощи, а и той не понечи да сподели. Знаех, че сигурно беше ходил на Гигакс или на някое друго прекрасно място, за да мине няколко куеста и да натрупа точки. Аех не обичаше да се хвали с това. Доколкото знаех, не беше богат, но някак си успяваше да си позволи чести пътувания до други планети, където следваше улики в търсене на Медния ключ. Никога обаче не парадираше с това пред мен, нито ми се подиграваше, че нямах пари да се телепортирам някъде. А и не ме обиждаше с предложения да ми дава кредити назаем. Сред ловците това бе негласно правило: ако играеш самостоятелно, не бива да търсиш помощ от никого. Ловците, които искаха помощ, се присъединяваха към кланове, а двамата с Аех бяхме на мнение, че клановете са за смотаняци и позьори. Бяхме се заклели, че ще играем самостоятелно цял живот От време на време говорехме за Яйцето, но тези ни разговори винаги бяха предпазливи и внимавахме да не навлизаме в конкретни подробности.

След като го победих в три кръга отТron: Deadly Discs, той остави джойстика си отвратено и вдигна едно списание от пода. Беше стар брой наСтарлог. Разпознах на корицата Рутгъp Хауър на снимка от филмаЖената ястреб.

— ЧетешСтарлог,а? — кимнах одобрително.

— Да, свалих си всички броеве от архива па Инкубатора. Още не съм ги прочел. Тъкмо бях стигнал до една страхотна статия заЕуоки: Битката за Ендор.

— Телевизионен филм от 1985 г. — издекламирах аз. Една от моите специалности пък бяха фактите отМеждузвездни войни. —Пълен боклук. Най-лошата творба, свързана сМеждузвездните.

— Така мислиш ти, задник такъв. В него има и жестоки моменти.

— Не — поклатих глава аз. — Няма. По-лош е и от първия филм за еуоките —Смелият керван.Трябвало е да го кръстятСкапаният керван.

Аех обърна очи с досада и продължи да чете. Нямаше да се хване на въдицата. Погледнах корицата на списанието.

— Може ли да го прегледам, когато приключиш?

Той се ухили.

— Защо? За да прочетеш статията заЖената ястребли?

— Може би.

— Човече, значи този боклук ти харесва, а?

— Да го духаш, Аех.

— Колко пъти си гледал тази лигня? Помня, че два пъти ме убеди да я гледам с теб. — Сегатойпускаше въдицата. Знаеше, чеЖената ястреббеше една от слабостите ми и го бях гледал над двайсет пъти.

— Направих ти услуга, като те накарах да го гледаш. — Пресегнах сс, пъхнах нова касета в конзолата и пуснахAsteroidsза един играч. — Някой ден ще ми благодариш. Само почакай.Жената ястребе каноничен филм.

Каноничнибяха всички филми, книги, игри, песни и сериали, на които се знаеше, че Холидей е бил почитател.

— Боже, шегуваш се! — възкликна Аех.

— Не, не се шегувам. И не съм Бог.

Той свали списанието и се приведе напред.

— Няма начин Холидей да е бил фен наЖената ястреб.

— Гарантирам ти го.

— И с какви доказателства, разполагаш, мухъл?

— Човекът е имал вкус. Това е доказателството, с което разполагам.

— В такъв случаи би ли ми обяснил защо е ималЖената ястреби на видеокасета, и на лазерен диск? — ВАлманахът на Аноракбе включен и списък с филмите, намерени в колекцията на Холидей след смъртта му. И двамата знаехме този списък наизуст.

— Човекът беше милионер! Имал е хиляди филми, повечето от които най-вероятно изобщо не е гледал! Имал е DVD сПатокът ХауърдиКрул.Това не означава, че ги е харесвал, тъпако. И със сигурност не ги прави канонични.

— Няма какво да спорим, Омир — отвърнах аз. —Жената ястребе класика от 80-те.

— Но ескапанфилм! Мечовете са като направени от станиол. А саундтракът е безумен. Само синтезатори и други подобни глупости. Написан е отАлън Парсънс Проджект!Невероятна лигня! Не, скапан е направо колкотоШотландски боец II.

— Хей! — престорих се, че ще го замеря с джойстика. — Недей да обиждаш филма! Само актьорският състав наЖената ястребправи филма каноничен! Рой Бати! Ферис Бюлър! И онзи пич, който играеше професор Фалкън въвВоенни игри!Опитах се да си спомня името на актьора. — Джон Ууд отново във филм с Матю Бродерик!

— Най-лошият филм в кариерата и на двамата — рече със смях Аех. Той обичаше споровете за стари филми повече и от мен. Останалите ловци в чатрума започнаха да се събират около нас. Споровете ни често бяха доста развлекателни за околните.

— Друсан си, човече! — извиках аз. — Режисьор наЖената ястребе самият Ричард Донър!Дяволчетата? Супермен? Да не искаш да кажеш, че този човек е скапаняк?

— Не ме интересува, дори Спилбърг да беше режисьорът. Филмът е за момичета, маскиран като история с рицари и магьосници. Единственият по-лигав филм в този жанр трябва да е…Легендата!Всеки, който наистина харесваЖената ястреб,е истински лигльо!

Смях от трети балкон. Вече започвах да се изнервям. Бях голям почитател и наЛегендата,и Аех знаеше това много добре.

— О, значи съм лигльо? Ти имаш фетиш към еуоките! — Измъкнах списанието от ръцете му и го хвърлих към плаката наОтмъщението на джедаяна стената. — Сигурно си мислиш, че сериозните ти познания за културата на еуоките ще ти помогнат да намериш Яйцето, а?

— Не започвай пак с ендорианците, човече — вдигна показалец Аех. — Предупреждавам те. Ще те скъсам, кълна се. — Знаех, че заплахата му е безпочвена, и се канех да задълбая в спора за еуоките и да му се подиграя, че ги наричаендорианци, но точно тогава на стълбището се материализира един новодошъл. Пълен скапаняк на име Ай-р0к. Изстенах. Аех и Ай-р0к учеха в едно училище и имаха някои часове заедно, но въпреки това не разбирах защо Аех му бе дал достъп до Мазето. Ай-р0к го раздаваше елитен ловец, но всъщност бе просто противен позьор. Естествено, той често се телепортираше из ОАЗИС, изпълняваше куестите и вдигаше нивото на автара си, но на практика не знаеше нищо. Отгоре на всичко винаги разнасяше огромна плазмена пушка, голяма колкото снегоход. Носеше я даже в чатрумовете, което бе напълно излишно. Нямаше капчица възпитание.

— Пак ли спорите заМеждузвездни воини? — попита той, слезе по стълбите и се присъедини към събралата се около нас групичка. — Тази тема вече е страшно изтъркана.

Обърнах се към Аех.

— Ако решиш да забраняваш достъпа до Мазето, защо не започнеш с този смешник? — Натиснах бутона за начало на нова игра.

— Затваряй си плювалника, Пенис-вал! — отвърна Ай-р0к с любимата си интерпретация на името ми. — Не ми забранява достъп, защото съм елитен ловец! Нали така, Аех?

— Не — обърна очи с досада приятелят ми. — Не е вярно. Елитен ловец си колкото баба ми. А тя е мъртва.

— Майната ти, Аех! Майната ѝ и на мъртвата ти баба!

— Леле, Ай-р0к — промърморих аз. — Винаги успяваш да повишиш интелектуалното ниво на разговора. Щом пристигнеш, озаряваш стаята.

— Извинявай, че те разстроих, Капитане-без-кредити — отвърна Ай-р0к. — Не трябва ли в момента да си на Инсипио и да просиш? — Той посегна към втория джойстик, но аз му го измъкнах и го подхвърлих на Аех.

Той се намръщи.

— Нещастник.

— Позьор.

— Позьор ли? Нима Пенис-вал ме нарича позьор? — Ай-р0к се обърна към малката групичка около нас. — Този тиквеник е толкова беден, че трябва да пътува на стоп до Грейхоук само за да убива коболди за медни монети! А наричаменпозьор!

Няколко души от публиката се изкикотиха, а аз пламнах. Веднъж, преди около година, бях допуснал грешката да помоля Ай-р0к да ме закара до друга планета, за да се опитам да спечеля някоя и друга точка. След като ме остави в зона с куестите за ниски нива на Грейхоук, кретенът ме бе проследил. Аз бях прекарал следващите няколко часа, посичайки малка група коболди, чаках ги да се съживят и отново ги избивах. По онова време аватарът ми бе едва първо ниво и това бе един от малкото безопасни начини да печеля точки. Ай-р0к бе щракнал няколко снимки, бе ги кръстилПенис-вал — могъщият убиец на коболдии ги публикува в Инкубатора. Още споменаваше за този случай всеки път, когато му се предоставеше възможност. Нямаше да ме остави на мира.

— Точно така, нарекох тепозьор,позьор такъв! — Изправих се и се разгорещих. — Невеж дървен философ! Само защото си четиринайсето ниво, не означава, че си ловец. За тази цел всъщност трябва да имаш някакви знания.

— Точно така! — кимна Аех. Ударихме си юмруците. Останалите се изкикотиха, но сега на Ай-р0к.

Ай-р0к ни изгледа свирепо.

— Добре, да видим кой всъщност е позьорът — заяви той. — Гледайте, госпожички. — Той се ухили, извади предмет от инвентара си и го вдигна. Беше стара играAtari 2600,все още в кутията. Ай-р0к нарочно закри с ръка заглавието на играта, но аз веднага познах коя е по картинката. На рисунката имаше млади мъж и жена със старогръцки одежди, размахали мечове.

Зад тях дебнеха минотавър и брадат мъж с превръзка на окото.

— Знаеш ли коя е тази игра, фукльо? — каза предизвикателно Ай-р0к. — Дори ще ти подскажа… играта е наАтари, издадена като част от състезание. Съдържа няколко пъзела, които, ако решиш, можеш да получиш като награда. Да ти звучи познато?

Ай-р0к винаги се опитваше да ни впечатли с някоя нова следа или факт за Холидей, които наивно смяташе, че пръв е открил. Ловците обичаха да се състезават помежду си и непрекъснато се опитваха да докажат, че са научили повече неизвестни факти от останалите. Но Ай-р0к никак не го биваше в това.

— Шегуваш ли се? — попитах аз. — Чак сега ли откри поредицатаSwordquest?

Ай-р0к се сви.

— ДържишSwordquest: Earthworld— продължих аз. — Първата игра от поредицата. Пусната на пазара през 1982 г. — Усмихнах се широко. — Можеш ли да изброиш следващите три?

Той присви очи. Естествено, беше слисан. Както вече казах, Ай-р0к бе пълен позьор.

— Някой друг? — обърнах се към останалите. Ловците се спогледаха, но никой не се обади.

— Fireworld, WaterworldиAirworld —отговори Аех.

— Бинго! — казах аз и отново ударихме юмруци. — Въпреки чеAirworldтака и не била завършена, защотоАтариизпаднала във финансови затруднения и спряла преждевременно поредицата.

Ай-р0к тихо прибра играта обратно в инвентара си.

— Защо не станеш Шестица, Ай-р0к? — попита със смях Аех. — Ще си им от голяма полза с необятните си знания.

Ай-р0к му показа среден пръст.

— Щом вие двамата, женчовци, сте знаели заSwordquest,как така не сте ги споменавали никога?

— Ако не си забелязал — отвърнах аз, — никога не споменаваме нищо пред теб. Никога.

— Стига, Ай-р0к — поклати глава Аех. —Swordquest: Earthworldе било неофициалното продължение наAdventure.Всеки ловец, който става за нещо, знае за това състезание. Толкова ли си невеж?

Ай-р0к се опита да запази поне малко достойнство.

— Добре, щом сте такива експерти, кой е програмирал всички игри от поредицатаSwordquest?

— Дан Хитчънс и Тод Фрай — издекламирах аз. — Попитай нещо по-трудно.

— Аз обаче имам въпрос към теб — намеси се Аех. — Какви награди са раздавали отАтариза победителя във всяко от състезанията?

— А, добър въпрос — отвърнах аз. — Да видим… наградата за състезаниетоEarthworldбилаТалисманът на предпоследната истина.Изработен от чисто злато и инкрустиран с диаманти. Онзи, който го спечелил, го претопил, за да плати таксата си за колежа, доколкото си спомням.

— Да, правилно — смушка ме Аех. — Стига си шикалкавил. Какви са другите две?

— Не шикалкавя. Наградата заFireworldбилаБокалът на светлината,а наградата заWaterworldтрябвало да бъдеКороната на живота,но така и не била връчена, защото състезанието било прекратено. Същото се отнася и за наградата заAirworld,която трябвало да бъдеФилософският камък.

Аех се ухили, плесна дланта ми във въздуха и добави:

— А ако състезанието не бъдело отменено, победителите от четирите кръга се състезавали за голямата наградаМечът на магьосника.

Кимнах.

— Всички тези награди се споменават в комикситеSwordquest,които вървели с игрите. Комикси, които по една случайност се виждат в съкровищницата в последната сцена отПоканата на Аноракмежду другото.

Публиката избухна в аплодисменти. Ай-р0к наведе глава засрамено.

Откакто бях станал ловец, за мен бе очевидно, че Холидей се е вдъхновил за Лова от поредицатаSwordquest.Зачудих се дали не бе заимствал оттам и някои от пъзелите. Не знаех със сигурност, но за всеки случай бях проучил игрите и решенията на загадките много внимателно.

— Добре, печелиш — каза Ай-р0к. — Но и двамата явно имате отчаяна нужда от личен живот.

— А ти — отвърнах аз — трябва да си намериш ново хоби. Защото определено ти липсват интелигентността и сериозното отношение, за да бъдеш ловец.

— Несъмнено — добави Аех. — Опитай за разнообразие да понаучиш нещо. Не си ли чувал за Уикипедия? Безплатна е, загубеняко.

Ай-р0к се обърна и отиде до дългите редове кутии с комикси, подредени покрай две от стените на стаята, сякаш се бе отегчил от разговора.

— Както кажете — каза той през рамо. — Ако не прекарвах толкова време с мацки в реалния свят, сигурно и аз щях да знам купища безполезни глупости като вас двамата.

Аех се направи, че не го чува, и се обърна към мен.

— Как се казват близнаците от комиксите къмSwordquest?

— Тара и Тор.

— По дяволите, Зи!Всичкознаеш!

— Благодаря.

На дисплея ми се появи съобщение, че в класната стая е иззвънял звънецът за три минути до началото на часа. Знаех, че Аех и Ай-р0к са получили същото известие, защото в училищата ни часовете започваха но едно и също време.

— Започва поредният ден, изпълнен със знания — каза Аех и стана.

— Да му се не види! — рече Ай-р0к. — До скоро, женчовци. — Той отново ми показа среден пръст, а после аватарът му изчезна от чатрума. Останалите ловци започнаха да напускат, докато не останахме само двамата с Аех.

— Сериозно, защо позволяваш на този идиот да идва тук?

— Защото обичам да го побеждавам на видеоигри. А и невежеството му ми дава надежда.

— Защо?

— Защото, ако повечето от останалите ловци са невежи колкото Ай-р0к, а има много такива, повярвай ми, Зи, това означава, че с теб наистина имаме шанс да спечелим състезанието.

Свих рамене.

— Интересна гледна точка.

— Искаш ли да се видим след училище? Около седем часа? Трябва да свърша някои неща. Но после ще гледам анимации от списъка със задължителни филми. Какво ще кажеш заВолтронмаратон?

— Жестоко! Ще дойда.

Излязохме едновременно точно когато иззвъня последният звънец.

□□□4

Очите на аватара ми се отвориха и се озовах обратно в класната стая. Чиновете около мен вече бяха пълни, а учителят ни, господин Авенович, тъкмо се материализираше пред нас. Аватарът му изглеждаше като едър брадат преподавател в колеж. Имаше заразителна усмивка, очила с телени рамки и сако от туид с кръпки на лактите. Когато говореше, винаги звучеше така, сякаш четеше откъс от книга на Дикенс. Харесвах го. Той беше добър учител.

Естествено, не знаехме кой всъщност беше господни Авенович, нито къде живееше. Не знаехме истинското му име и дали наистина беше мъж. Съвсем спокойно в истинския свят можеше да е дребна ескимоска от Аляска, която бе избрала този външен вид и глас, за да възприемат учениците по-добре уроците ѝ. Но незнайно защо подозирах, че аватарът на господин Авенович изглеждаше и говореше точно както и човека, който го управляваше.

Всичките ми учители бяха страхотни. За разлика от колетите си в реалния свят, повечето от преподавателите в онлайн училищата на ОАЗИС изглежда искрено обичаха работата си. Вероятно защото не се налагаше да пилеят половината от времето си като бавачки и възпитатели. Софтуерът на ОАЗИС се грижеше учениците да пазят тишина и да седят по местата си. На учителите им оставаше само да преподават.

Освен това за онлайн учителите беше много по-лесно да задържат вниманието на учениците, защото в ОАЗИС класните стаи бяха като холограми. Учителите можеха да водят учениците си на виртуални обиколки, без изобщо да излизат от училище.

Тази сутрин в часа по Световна история господин Авенович зареди програма за симулация, чрез която класът ни видя как археолозите откриват гробницата на Тутанкамон в Египет през 1923 г. (Предишния ден посетихме същото място, само че през 1334 г. пр. Хр. и видяхме империята на Тутанкамон в разцвета ѝ.)

През следващия час, биология, пътувахме през човешкото сърце и наблюдавахме отвътре как то изпомпва кръвта, също като в онзи стар филм —Фантастично пътешествие.

В часа по изобразително изкуство обиколихме Лувъра, а аватарите ни носеха смешни баретки.

В часа по астрономия посетихме двете луни на Юпитер. Стояхме на вулканичната повърхност на Йо, докато учителката ни обясняваше как се е формирала луната. През това време зад нея сияеше Юпитер, която изпълваше небето, а Голямото червено петно се въртеше бавно над лявото ѝ рамо. След това учителката само щракна с пръсти и се озовахме на Европа, където обсъдихме възможностите под ледената покривка на луната да съществува живот.

Прекарах обедната почивка седнал на една от зелените поляни около училището, гледайки виртуалната природа, докато дъвчех протеинов десерт в убежището си с визьор на главата. Беше доста по-приятно, отколкото да зяпам обстановката в микробуса. Бях в дванайсети клас, затова имах право да напускам планетата в обедната почивка, но нямах необходимите пари, за да ходя насам-натам.

Достъпът до ОАЗИС беше безплатен, но пътуването из него не беше. През повечето време дори нямах достатъчно кредити, за да се телепортирам извън Лудус и после да се върна обратно. Всеки ден след часовете учениците, които имаха с какво да се занимават в реалния свят, излизаха от ОАЗИС и изчезваха. Всички останали се отправяха към други планети. Много деца имаха собствени междупланетни превозни средства. Училищните паркинги по целия Лудус бяха пълни с летящи чинии, TIE изтребители, вайпъри отBattlestar Galacticaи други космически кораби с дизайн, заимстван от всички научнофантастични филми и телевизионни сериали, за които се сещате. Всеки следобед стоях на моравата пред училището и гледах със завист как корабите се издигаха в небето и потегляха да изследват безбройните възможности, предоставяни от симулацията. Децата, които нямаха космически кораби, се возеха с приятели или отиваха до най-близкия транспортен терминал и се отправяха към клубове, игрални зони или рокконцерти на други планети. Но не и аз. Аз не ходех никъде. Бях хванат в капан на Лудус — най-скучната планета в цялата ОАЗИС.

Онтологично-антропоцентричната симулация за сензорно потапяне[11]беше необятно място.

Първоначално в ОАЗИС имало само няколкостотин планети, създадени от програмистите и художниците на ГСС. Тези светове били разположени в огромно виртуално пространство и предлагали голямо разнообразие от среди — от светове на рицари и магьосници, от киберпънк градове до радиационни постапокалиптични пустини, населени със зомбита. Някои планети били проектирани до последната подробност, а друга — създадени по шаблон на случаен принцип. На всяка планета имало разнообразни компютърно генерирани персонажи — човешки същества, животни, чудовища, извънземни и андроиди, с които потребителите можели да взаимодействат.

Като следващ амбициозен ход, от ГСС започната да лицензират виртуални светове, създадени от конкурентите им по такъв начин, че вече съществуващото съдържание за игри катоEverquestиWorld of Warcraft,било пренесено в ОАЗИС, а към непрекъснато увеличаващия се брой планети в системата били добавени и копия на Норат и Азерот. Последвали ги и други виртуални светове и не след дълго била създадена нова игра специално за ОАЗИС. Вселената наФайърфлайбила разположена в съседния сектор до галактиката наМеждузвездни войни,а в сектора до тях имало подробна възстановка на вселената наСтар Трек.Потребителите можеха да се телепортират до всеки от любимите си измислени светове. До Средната земя. Вулкан. Перн. Аракис. Магратеа. До Света на диска, Ривъруърлд, Пръстеновия свят. До десетки светове.

Заради зонирането и навигацията виртуалното пространство бе разделено на двайсет и седем еднакво големи "сектора" с кубична форма, във всеки от които имаше стотици планети. (Триизмерната карта на всичките двадесет и седем сектора видимо наподобява играчката пъзел от 80-те години, наречена кубчето на Рубик. Като повечето ловци, и аз знаех, че това не е съвпадение.) Всеки от секторите беше широк точно десет светлинни часа, или около 10,8 милиарда километра. Затова, ако пътувате със скоростта на светлината (най-високата скорост, която развиваха всички космически летателни апарати в ОАЗИС), ще стигнете от единия край на сектора до другия точно за десет часа. Пътуването на подобни разстояния не беше никак евтино. Летателните апарати, които развиваха скоростта на светлината, бяха рядкост, а и се нуждаеха от гориво.

Продажбата на виртуално гориво за виртуални космически кораби бе един от начините, по коитоГригериъс Симюлейшъи Системсси осигуряваше приходи, тъй като достъпът до ОАЗИС беше безплатен. Но основният източник на приходи за ГСС бяха таксите за телепортация. Телепортацията беше най-бързият начин за придвижване, но и най-скъпият.

Освен че беше скъпо, пътуването из ОАЗИС можеше и да е опасно. Всеки сектор беше разделен на многобройни зони с различен размер и форма. Някои бяха толкова големи, че обхващаха група планети, а други се простираха само върху няколко километра от повърхността на даден свят. Всяка зона имаше свои собствени правила и параметри. Ако се случеше да минете с високотехнологичния си кораб през зона, в която технологиите не функционираха, двигателите спираха в мига, в който се прекосяваше границата на зоната. След това щеше да се наложи да наемете някой смешен белобрад магьосник със задвижван от магии космически теглич, който да ви издърпа до технологична зона.

В двойствените зони функционираха и магии, и технологии, а в нулевите зони не можеше да се използва нито едното, нито другото. Имаше мирни зони, в които не се позволяваха битки между играчи, и зони за двубои, където всеки аватар беше сам за себе си.

Към нови зони трябваше да се пристъпва изключително внимателно. Човек трябваше да е подготвен.

Но, както казах, аз нямах този проблем. Не можех да мръдна от училище.

Лудус бе проектирана като планета за учене, затова на нея нямаше портали към куестите и зони за игра. Тук имаше само хиляди еднакви училища, разделени от ширнали се зелени полета, съвършени паркове, реки, ливади и големи генерирани от шаблон гори. Нямаше замъци, подземия и орбитални космически крепости, на които аватарът ми да отиде. А нямаше и компютърни злодеи, чудовища и извънземни, с които да се бия, нямаше съкровища и магически предмети, които да събирам.

Това беше истинска трагедия по няколко причини.

Изпълняването на куестовете, битките с неигрални компютърни персонажи и събирането на съкровища бяха единственият начин за аватар на ниско ниво като моя да група точки. Чрез трупането на точки се повишаваше нивото на сила и умения на аватара.

Много от потребителите на ОАЗИС не се интересуваха на кое ниво беше аватарът им, нито пък от игралните аспекти на симулацията. Те използваха ОАЗИС само за развлечения, бизнес, пазаруване и срещи с приятели. Тези потребители просто не влизаха в игрални зони и зони за двубои, където неигралните компютърни персонажи или други играчи можеха да нападнат беззащитните им аватари от първо ниво. В безопасните зони като Лудус човек нямаше защо да се тревожи, че можеха да ограбят, отвлекат или убият аватара му.

Ненавиждах факта, че не можех да се измъкна от безопасната зона.

Щом исках да намеря Яйцето на Холидей, трябваше в някакъв момент да тръгна към опасните сектори на ОАЗИС. А ако не бях достатъчно силен и добре въоръжен, за да се защитавам, нямаше да оцелея дълго.

През последните пет години бавно и мъчително повиших нивото на аватара си до трето. Не беше лесно. Постигах го, като пътувах до други планети със съученици (най-вече Аех), тръгнали към свят, в който слабият ми аватар можеше да оцелее. Молех ги да ме оставят до някоя игрална зона за новаци, а после прекарвах нощта или уикенда, като посичах орки, коболди и други жалки чудовища, твърде слаби, за да ме убият. За всеки неигрален компютърен персонаж, който аватарът ми победеше, печелех няколко мизерни точки и обикновено шепа медни или сребърни монети, които посечените ми врагове изпускаха. Тези монети автоматично се преобразуваха в кредити, които използвах, за да платя таксата си за телепортация обратно до Лудус, често тъкмо преди да удари последният звънец. Понякога, но доста рядко, някой от компютърните персонажи изпускаше предмет. Така аватарът ми се бе сдобил с меч, щит и броня.

Спрях да пътувам с Аех в края на миналата учебна година. Тогава той стигна десето ниво и почти винаги пътуваше до планети, на които за аватара ми беше опасно. Той с радост щеше да се съгласи да ме остави на някой свят за новаци по пътя, но ако след това не спечелех достатъчно кредити, за да се върна на Лудус, щях да изпусна уроци в училище, а това не можех да си позволя. Вече бях натрупал толкова неизвинени отсъствия, че имаше опасност да ме изключат. Тогава щеше да се наложи да върна дадените ми от училище конзола и визьор за достъп до ОАЗИС. Още по-неприятното щеше да е, че трябваше да се прехвърля обратно в училище в реалния свят, за да довърша последната си година там. А такъв риск нямаше да поема.

Затова напоследък рядко напусках Лудус. Нямах възможност да мръдна оттук и да трупам точки. Сигурно си представяте, че да имаш аватар на трето ниво — това беше изключително срамно. Останалите ловци не те приемаха на сериозно, ако не беше поне пето-шесто ниво. Въпреки че бях ловец от самото начало на състезанието, всички още гледаха на мен като на новак и това страшно ме потискаше.

В отчаянието си бях опитал да си намеря почасова работа след училище, за да припечелвам поне пари за пътуване. Кандидатствах за десетина позиции за техническа поддръжка и програмисти (най-вече груба строителна работа, кодиране на части от молове и офиси в ОАЗИС), но нямах никакъв шанс. Милиони завършили висше образованиевъзрастнихора не можеха да се доберат до подобна длъжност. Голямата рецесия продължаваше вече трето десетилетие и безработицата държеше рекордно високи нива. Дори за веригите за бързо хранене в квартала имаше списък с чакащи за две години напред. Тъй че бях принуден да стоя в училището. Чувствах се като дете без пукната монета в най-голямата зала с видеоигри на света, на което не му остава друго, освен да обикаля и да гледа как другите деца играят.

□□□5

След обяд се върнах в класната стая за любимия си предмет — ОАЗИС за напреднали. Курсът бе избираем за дванайсетокласници и се занимаваше с историята на ОАЗИС и неговите създатели. С две думи, лесни шестици.

През последните пет години посвещавах всяка секунда от свободното си време да науча колкото се може повече за Джеймс Холидей. Бях проучил подробно живота, постиженията и интересите му. Прочетох десетината биографии, издадени след смъртта му. Изгледах документалните филми, посветени на живота му. Бях прочел всяка дума, написана от Холидей, и бях изиграл всички създадени от него игри. Водех си бележки и си записвах всяка подробност, която ми се струваше свързана с Лова. Записвах си всичко в тетрадка (която бях започнал да наричам "дневник на Граала", след като изгледах третия филм за Индиана Джоунс).

Колкото повече научавах за живота на Холидей, толкова повече го идеализирах. Той беше богът на гийковете[12]. Идол на нърдовете[13], от ранга на Гигакс, Гариът и Гейтс. Също като мен, Холидей бил срамежливо, непохватно хлапе, с което никой не дружал в училище. Бягал от реалния живот, като се потапял в света на компютрите и видеоигрите. Изнесъл се от дома си, след като завършил гимназия, като взел само ума и въображението си и ги използвал, за да си спечели световна слава и да натрупа огромно богатство. Почти самостоятелно той създал изцяло нова реалност, чрез която днес цялото човечество бягаше от действителността. А отгоре на всичкото бе превърнал завещанието си в най-голямата игра на всички времена.

Поради това през повечето време в часовете по ОАЗИС за напреднали дразнех учителя ни господин Сайдърс, като посочвах грешки в учебника и вдигах ръка, за да го прекъсна с някой факт за Холидей, който (май само на мен) ми се струваше интересен. След първите няколко седмици от курса господин Сайдърс престана да ми дава думата, освен ако никой друг не можеше да отговори на въпроса.

Днес той ни четеше откъси отЧовекът с яйцето— популярна биография на Холидей, която вече бях чел четири пъти. По време на лекцията с всички сили се борех с порива да го прекъсна и да посоча изключително важните пасажи в книгата, които той пропускаше. Вместо това просто си отбелязвах наум всеки пропуск; и докато господин Сайдърс продължаваше да разказва за детството на Холидей, за пореден път се опитах да открия някаква тайна в странния живот и чудатите гатанки, които Холидей бе избрал да остави след себе си.

Джеймс Донован Холидей се родил на 12 юни 1972 г. в Мидълтаун, Охайо. Бил единствено дете. Баща му бил алкохолик и работел като машинен оператор, а майка му била сервитьорка, страдаща от маниакална депресия.

Според спомените на познатите му Джеймс бил умно дете но не умеел да общува с другите. Изпитвал сериозни затруднения, когато се налагало да разговаря. Определящ се сам като "истински маниак", Холидей бил обсебен от компютрите от ранна възраст. Въпреки очевидния си интелект, той изкарвал лоши оценки в училище, най-вече защото вниманието му било погълнато от комикси, научнофантастични и фентъзи филми и преди всичко — от видеоигри.

Една сутрин в прогимназията си седял сам в столовата и четял наръчник с правила къмDungeons & Dragons.Играта го очаровала, но никога не се бил занимавал с нея, защото нямал приятели, с които да я играе. Негов съученик на име Огдън Мороу забелязал какво чете Холидей — и го поканил на една от ежеседмичните сбирки, посветени наDungeons & Dragons,които организирал в дома си. Именно в мазето на Мороу Холидей се запознал с цяла група "маниаци" като себе си. Те веднага го приели в компанията си и за пръв път в живота си Джеймс имал приятели.

Огдън Мороу станал негов бизнес партньор, сътрудник и най-добър приятел. По-късно много хора щяха да ги сравняват с други забележителни партньори, като Джобс и Возняк или Ленън и Макартни. Тяхното партньорство щяло да промени хода на историята.

На петнайсетгодишна възраст Холидей създал първата си видеоигра —Anorak' s Adventure.Програмирал я наBASIC на компютърTRS-80,който получил като коледен подарък през 1982 г. (макар да бил поискал от родителите си малко по-скъпияCommodore 64). Anorak' s Adventureбила приключенска игра, чието действие се развивало на Хтония — в измисления свит, който Холидей създал за гимназиалната си компания вDungeons & Dragons. Прякорът "Анорак" му дала една британска ученичка, дошла на разменни начала в тяхната гимназия. Това име толкова му харесало, че го използвал за любимия си герой отDungeons & Dragons— могъщ магьосник, който по-късно се появява в много от видеоигрите му.

Холидей създалAnorak's Adventureза удоволствие, за да играе с приятелите си от компанията вDungeons & Dragons.Всички те се пристрастили към играта и изгубили безброй часове в опити да разгадаят сложните ѝ ребуси и пъзели. Огдън Мороу убедил Холидей, чеAnorak' s Adventureбила по-добра от повечето компютърни игри, които се предлагали по онова време на пазара, и го насърчил да се опита да я продаде. Помогнал на Холидей да направи няколко простички картинки за обложка и двамата копирали играта на десетки дискети от 5 ¼ инча, а после ги поставили в найлонови калъфи, заедно с пресниман на копирна машина лист с инструкции. Започнали да продават играта на щанда за софтуер в местния компютърен магазин. Не след дълго вече не смогвали да правят нови копия, за да отговорят на търсенето.

Мороу и Холидей решили да основат компания за видеоигриГригериъс Геймс,чийто офис в началото се помещавал в мазето на Мороу. Холидей програмирал нови версии наAnorak's AdventureзаAtari 800 XL, Apple IIиCommodore 64,a Mopoy започнал да публикува реклами на играта в няколко компютърни списания. След шест месецаAnorak's Adventureстанала една от най-продаваните игри в страната.

Холидей и Мороу за малко да не завършат гимназия, защото прекарали по-голямата част от последната си година в училище в работа надAnorak's Аdventure II.Вместо да се запишат в колежи, те вложили цялата си енергия в новата компания, която вече се била разраснала прекалено много и мазето на Мороу отесняло. През 1990 г.Григериъс Геймссе преместила в истински офис, paзположен в не много посещаван търговски център в Кълъмбъс, Охайо.

През следващото десетилетие малката компания завладяла сектора на видеоигрите, като пуснала поредица от новаторски екшън и приключенски заглавия с невиждана дотогава графична технология от първо лице, създадена от Холидей.Григериъс Геймс наложила нови стандарти във виртуалните игри и всяко следващо заглавие надминавало възможностите на компютърния хардуер, наличен по онова време.

Пълничкият Огдън Мороу бил много чаровен и се занимавал с бизнеса и връзките с обществеността на компанията. На всяка пресконференция наГригериъс Геймстой се усмихвал заразително над рошавата си брада и иззад очилата си с телени рамки, като използвал сладкодумието и красноречието си. Холидей, от друга страна, бил пълна противоположност на Мороу във всяко едно отношение. Той бил висок, мършав, болезнено срамежлив и рядко се появявал на публични места.

Хората, работили вГригериъс Геймспрез този период, казвали, че редовно се заключвал да работи в кабинета си и често карал без храна, сън и контакт с хора дни и дори седмици наред.

В редките случи, когато се съгласявал да дава интервюта, поведението му изглеждало крайно странно дори за създател на игри. Бил изключително припрян, сдържан и толкова неумел в общуването, че журналистите често оставали с впечатлението, че е душевноболен. Говорел толкова бързо, че думите му често били неразбираеми, и имал смущаващ писклив смях, който изглеждал още по-странно, защото обикновено само той си знаел на какво се смее. Когато се отегчал по време на някое интервю (или разговор), просто ставал и се отеглял, без да каже и дума.

Всеизвестно беше, че се е интересувал вманиачено от много неща. Основните сред тях бяха класически видеоигри, научнофантастични и фентъзи романи и филми от всички жанрове. Освен това бил обсебен от 80-те години на XX в. — десетилетието, през което бил тийнейджър. Изглежда очаквал всички край него да са също толкова вманиачени по тези области и често се нахвърлял срещу xopaтa, които не споделяли интересите му. Знаеше сс, че уволнявал свои дългогодишни служители, ако не помнели дадена реплика от филмов диалог или не били чували за някой от любимите му комикси, анимационни филмчета, книги или видеоигри. (Огдън Мороу винаги наемал отново уволнения служител, обикновено без Холидей изобщо да забележи.)

С годините недоразвитите му умения за общуване, вместо да се подобряват, се влошавали. След смъртта му, въз основа на разказите на очевидци, психолози бяха написали няколко подробни психологически труда за поведението му, според които стриктното придържане към определен график и вманиачаването по дадени теми представлявали симптоми за това, че Холидей страдал отсиндром на Аспергер,или друга форма на аутизъм.

Но въпреки ексцентричността му, никой не оспорвал факта, че Холидей бил гений. Игрите, които създавал, били увлекателни и се радвали на огромен интерес. Всяка една игра, пусната на пазара отГригериъс Геймс,отбелязвала нови рекорди в продажбите и получавала най-престижните награди в тази сфера. До края на XX в. вече гледали на Холидей като на най-великия създател на видеоигри на своето поколение, а според някои — и за всички времена.

Огдън Мороу също бил великолепен програмист, но истинският му талант бил в умението да ръководи бизнеса. Освен че участвал в създаването на игрите, той стоял и зад всички маркетингови кампании и схеми за разпространение, които давали невероятни резултати. КогатоГригериъс Геймснай-накрая пуснали акции на фондовата борса, цената им се вдигната за отрицателно време и продължила да се покачва.

Докато навършили трийсет години, Холидей и Мороу вече били мултимилионери. Купили си имения на една и съща улица. Мороу се сдобил сЛамборгини, взел си няколко дълги почивки и обиколил света. Холидей пък предпочел да реставрира оригиналния автомобилДилорънот поредицатаЗавръщане в бъдещето,продължил да прекарва почти цялото си време залепен зад компютърната клавиатура и използвал натрупаното до момента богатство, за да събере най-голямата частна колекция от класически видеоигри, екшън фигурки отМеждузвездна войни,кутии за обяд и комикси.

Но когатоГригериъс Геймсдостигнала пика на успеха си, компанията изведнъж изпаднала в летаргия. Минали няколко години, през които не издали нито една игра. Мороу загатвал че компанията работела върху амбициозен проект в изцяло нова посока. Тръгнали слухове, чеГригериъс Геймссе занимавала с разработването на някакъв нов хардуер за компютърни игри и че тайният проект бързо изчерпвал финансовите ресурси на компанията. Имало данни, че Холидей и Мороу инвестирали почти цялото си лично богатство в новото начинание. Започнали спекулации по посока на това, че компанията била застрашена от фалит.

И тогава, през декември 2012 г.,Григериъс Геймсизненадващо сменила името си наГригериъс Симюлешиън Систъмси под това ново лого пуснала първия си — и единствен — продукт: "ОАЗИС — Онтологично-антропоцентричната симулация за сензорно потапяне".

Първоначално рекламирана като нов вид онлайн игра за множество играчи, ОАЗИС в крайна сметка променила начина на живот, работа и общуване на хората по целия свят. Променила и естеството на развлеченията, социалните мрежи и дори глобалната политика. При пускането си изглеждала като просто една възвеличавана игра. Но бързо се превърнала в начин на живот.

Преди да бъде създадена ОАЗИС, онлайн игрите за множество играчи (ММО[14]) били сред първите споделени виртуални среди. Те позволявали на хиляди потребители да съществуват едновременно във виртуален свят, с който се свързвали чрез интернет. Действието в тези игри често се развивало във фентъзи или научнофантастичен свят, а размерът на симулираната среда бил сравнително малък, обикновено съставен от един-единствен свят или, както в няколко амбициозни фантастични игри — от десетина малки планети. Играчите определяли как да изглежда героят им, наречен аватар. Потребителите виждали онлайн средата, в която играели, само чрез малък двуизмерен прозорец — компютърния монитор — и можели да взаимодействат с нея чрез клавиатура, мишка и други недодялани периферни устройства.

Григериъс Симюлейшън Системсизвели концепцията за игри с множество играчи на съвсем различно ниво. С ОАЗИС потребителите не се ограничавали само до една или дори до десетина планети. В нея се съдържали стотици (а впоследствие и хиляди) триизмерни светове с висока резолюция, които хората можели да изследват, а всеки от тях бил изработен чрез съвършена графика до последната буболечка, тревичка, вятър и особености на климата. Потребителите можели да обикалят тези планети и да не се натъкнат на един същ терен два пъти. Дори в първоначалната си примитивна версия мащабите на симулацията били зашеметяващи.

Холидей и Мороу наричали ОАЗИС "реалност с отворен код" — непрекъснато развиваща се онлайн вселена, до която всеки имал достъп чрез интернет на домашния си компютър или на конзола за видеоигри. Там човек можел да избяга от сивото си ежедневие, да създаде изцяло нова своя личност и да има контрол върху начина, по който изглеждал и говорел. В ОАЗИС дебелите можеха да станат слаби, грозните — красиви, а срамежливите — общителни. Или обратното. Човек можеше да промени името, възрастта, пола, расата, височината, теглото, гласа, цвета на косата и телосложението си. Или пък да реши изобщо да не изглежда като човек, а като елф, чудовище, извънземно или всяко друго същество от литературата, филмите и митологията.

В ОАЗИС можеше да станеш какъвто поискаш, без да разкриваш самоличността си, защото виртуалната среда гарантираше анонимност.

Потребителите можеха да променят съдържанието на виртуалните светове в играта или да създават напълно нови. Изведнъж онлайн присъствието вече не се свеждаше само до уебсайт или профил в социална мрежа. В ОАЗИС човек можеше да си направи лична планета, да си построи виртуално имение на нея, да го обзаведе и украси по свой вкус и да покани няколко хиляди приятели на купон. А тези приятели можеха да се намират в десетина различни точки по цялото земно кълбо.

Основната причина за успеха на изобретението бяха две нови периферни устройства, създадени от ГСС: визьорът и сензорните ръкавици. Тези устройства промениха всичко. Те превърнаха ОАЗИС от игра в глобален феномен.

Безжичният универсален визьор за ОАЗИС беше малко по-голям от слънчеви очила. В него имаше вградена технология за виртуално сканиране на ретини, която чрез безобидни нискочестотни лазери изобразяваше зашеметяващо реалната среда на играта направо върху ретините на потребителя и потапяше цялото зрително поле в онлайн света. Визьорът беше със светлинни години по-добър от грубите виртуални очила, предлагани до този момент, и представляваше изцяло нова концепция в технологиите за виртуална реалност. Същото важеше и за леките сензорни ръкавици, които позволяваха на потребителя да насочва директно с ръце аватара си и да взаимодейства със симулираната среда така, сякаш наистина се намира в нея. С ръкавиците докосването на предмети, отварянето на врати или управляването на превозни средства изглеждаше напълно реалистично, сякаш наистина допирът до несъществуващите предмети и повърхности се случваше. Те позволяваха, както гласеше телевизионната реклама, да "докоснете ОАЗИС". Заедно с визьора, ръкавиците превръщаха влизането там в преживяване, несравнимо с нищо до момента, а щом потребителите вкусеха от него, вече нямаше връщане назад.

Софтуерът, използван за симулацията — създаденият от ХолидейОАЗИС Риалити Енджин, също представляваше огромен скок в технологиите. Той прескачаше границите на по-ранния софтуер за виртуални реалности. Освен ограниченията в размера на виртуалната среда, предходните игри за множество играчи налагали ограничения и над числеността на виртуалното си население — обикновено до няколко хиляди потребители на сървър. Ако прекалено много хора влезели в играта по едно и също време, виртуалният свят започвал да зарежда изключително бавно, а движението на аватара се насичало, докато системата се опитвала да навакса. Но в ОАЗИС се използваше "линейно растящ, устойчив на грешки масив от квантови сървъри", който можеше да черпи допълнителна процесорна мощ от всеки компютър, свързан с него. При първоначалното си пускане, симулацията можела да обработва до пет милиона посетители едновременно, без видимо да се забави или да допусне срив на системата.

Пускането ѝ било съпътствано от рекламна кампания с невиждани дотогава мащаби. Повечето реклами по телевизията, на билбордове и в интернет представлявали изображение на приказен зелен оазис с палми и езеро с прозрачни сини води, заобиколен от необятна пустиня.

Новото начинание на ГСС постигнало невероятен успех още от първия си ден на пазара. От десетилетия хората мечтаели именно за нещо подобно. Обещаваната от години "виртуална реалност" най-сетне се появила и била още по-добра от очакваното. ОАЗИС представлявала онлайн утопия, холографска инсталация за дома. А каква била най-силната ѝ страна? Билабезплатна.

Повечето онлайн игри по онова време печелели, като взимали месечна такса за достъп. ГСС изисквали само еднократна такса от двайсет и пет цента при регистрацията, в замяна на която потребителят получавал доживотен акаунт. Рекламното мото било: "ОАЗИС — най-великата игра само за четвърт долар".

Във време на социален и културен смут, когато населението на Земята искало да избяга от реалността, играта му предоставила тази възможност под формата на евтино, законно и безопасно средство, а и (както медицината доказала) то не водело до пристрастяване. Енергийната криза допринесла много за стремително нарастващата популярност на ОАЗИС. Заради изключително високите цени на петрола, пътуването със самолет и автомобил станало твърде скъпо за обикновените хора и ОАЗИС се превърнал в единствената възможност да посещават други места. С края на епохата на евтината и изобилна енергия бедността и безредиците започнали да се разпростират повсеместно като вируси. С всеки изминал ден все повече хора търсели утеха във виртуалната утопия на Холидей и Мороу.

Всеки, който искаше да отвори магазин или офис в ОАЗИС, трябваше да наеме или купи виртуално място от ГСС. Компанията беше предвидила това и бе отделила Сектор 1 като бизнес зона, където започна да продава и отдава под наем милиони квартали с виртуални имоти. За миг се издигаха търговски центрове с размерите на градове, а по планетите като плесен, разяждаща портокал в ускорен видеозапис, плъзваха магазини. Строителството стана невероятно лесно.

Освен милиардите долари, които ГСС печелеха от продажба на практически несъществуваща земя, те изкарваха и милиони от продажбата на виртуални предмети и превозни средства. ОАЗИС се превърна в толкова неразделна част от всекидневието на хората, че потребителите не се колебаеха да пръскат истински пари, за да купуват виртуални аксесоари за аватарите си: дрехи, мебели, къщи, летящи автомобили, вълшебни мечове и картечници. Тези предмети всъщност представляваха само низове от единици и нули, съхранявани на сървърите на ОАЗИС, но и бяха символ на обществено положение. Повечето струваха едва по няколко кредита и тъй като ГСС не влагаше никакви пари в производството им, всички приходи от тях представляваха чиста печалба. Дори в тежките времена след енергийната криза ОАЗИС позволяваше на американците да се занимават с любимото си хоби — пазаруването.

ОАЗИС бързо се превърнала в основната причина за използване на интернет, и то до такава степен, че постепенно термините "ОАЗИС" и "интернет" станали синоними. А невероятно лесната за употреба триизмерна операционна система OASIS OS, разпространявана безплатно от ГСС, станала най-разпространената компютърна операционна система в света.

Днес милиарди хора по целия свят работеха и играеха в ОАЗИС всеки ден. Някои от тях се запознаваха, влюбваха и женеха, без дори да стъпват на един и същи континент. Границите, разделящи истинската самоличност на човек и неговия аватар, започнаха да се размиват.

Това бе зората на ера, в която по-голямата част от човечеството прекарваше цялото си време във видеоигра.

□□□6

Останалите учебни часове минаха бързо, докато не дойде време за последния ми час — латински език.

Повечето ми съученици си избираха чужд език, който би им бил от полза някой ден, като мандарин, хинди или испански. Но аз предпочетох латинския, защото него бе изучавал и Джеймс Холидей. Освен това първите му игри съдържаха някои латински думи и изрази. Дори с неограничените възможности на ОАЗИС учителката ми — госпожа Ранк, не успяваше да направи уроците интересни. А днес преговаряхме глаголи, които вече знаех наизуст, затова мислите ми веднага се зареяха в друга посока.

По време на час симулацията не позволяваше на учениците достъп до данни и програми, които не бяха одобрени от учителя, за да не могат да гледат филми, да играят игри и да си чатят вместо да внимават в час. За мой късмет, миналата учебна година открих бъг в софтуера на училищната библиотека и с негова помощ имах достъп до всяка книга в нея. Включително доАлманахът на Анорак.Затова когато ми станеше скучно (както в момента), отварях на дисплея си прозорец, четях любимите си откъси от него и така убивах времето.

През последните пет години той се бе превърнал в Библия за мен. Както повечето книги в наши дни, бе наличен само в електронна форма. Но аз исках да ми е под ръка по всяко време, дори при някое от честите спирания на тока. Затова поправих стар лазерен принтер и си разпечатах книгата върху хартия. После я подвързах със стара спирала и я носех в раницата си. Знаех всяка дума от текста наизуст.

В Алманаха хиляди пъти се споменаваха любимите книги, телевизионни сериали, филми, песни, комикси и видеоигри на Холидей. Голяма част от тях бяха създадени преди повече от четирийсет години и съответно можеха да се сватят безплатно от ОАЗИС. Ако ми трябваше нещо, което не се предлагаше безплатно, можех да го сваля отGuntorrent— програма за споделяне на файлове, използвана от ловците по целия свят.

Никога не претупвах проучванията си. Първо прочетох всички книги от списъка с препоръчителна литература за ловци. Дъглас Адамс. Кърт Вонегът. Ричард Морган. Стивън Кинг. Орсън Скот Кард. Тери Пратчет. Тери Брукс. Бестър. Бредбъри, Хайнлайн, Толкин, Гибсън, Геймън, Стърлинг, Скалзи, Зелазни. Бях прочел всички романи на любимите автори на Холидей.

И не спрях дотук.

Гледах многократно всеки филм, споменат в Алманаха. А ако беше от любимите на Холидей, катоВоенни игри, Ловци на духове, По-добре мъртъвилиОтмъщението на нърдовете,го гледах, докато научех диалога наизуст.

Бях изгледал всяка от, както Холидей ги наричаше,Свещените трилогии: Междузвездни войни(първо оригиналната трилогия, а после предисторията),Властелинът на пръстените, Матрицата, Лудият Макс, Завръщане в бъдещетоиИндиана Джоунс(Холидей казал веднъж, че предпочита да се преструва, че следващите филми в поредицата, отКралството на кристалния черепнататък, изобщо не съществуват. Аз бях съгласен с него).

Освен това бях изгледал и всички филми на любимите му режисьори Камерън, Гилиам, Джаксън, Финчър, Кубрик, Лукас, Спилбърг, Дел Тopo, Тарантино. И, разбира се, Кевин Смит.

Три месеца посветих на изучаването на тийнейджърските филми на Джон Хюз и запаметяването на всички основни реплики от диалозите.

"Само покорните ги тормозят. Смелите оцеляват."

Можеше да се каже, че бях покрил всички основни теми.

ИзучихМонти Пайтън.И не само "Свещеният Граал". Всичките им филми, албуми, книги и епизоди от оригиналната поредица на ВВС. (Включително онези два "изгубени" епизода, снимани за германската телевизия.)

Нямах намерение да претупвам нещата.

Нямаше да ми убегне нищо.

И в някакъв момент започнах да прекалявам.

Може би дори малко бях мръднал.

Бях изгледал всеки епизод наНай-големият американски герой, Еърулф, А-отборът, Черният ездачиМъпет Шоу.

Ще питате дали съм гледалСемейство Симпсън.

Знаех за Спрингфийлд повече, отколкото за собствения си град.

Стар Трек? О, бях се подготвил. Първата поредица,Следващото поколение, Дълбок космос 9. Дори Вояджър и Ентерпрайс.Бях ги изгледал в хронологическа последователност. И пълнометражните филми.Фазерите прихванаха мишената.

Исках да съм напълно подготвен.

Бях се запознал набързо с анимационните филмчета, излъчвани в събота сутрин през 80-те години на XX в.

Бях научил имената на всеки проклетГоботиТрансформър.

Земята на изгубените, Тъндар Варваринът, Господари на вселената. Училищен рок, Редник Джо…Знаех ги всичките. Защото подготовката беше половината от битката.

А кой ми се притичаше на помощ, когато изпаднех в беда?Драконът Пъфенстаф.

Ще питате дали бях изгледал японските филми.

Да. Всъщност да. И анимационните, и игралните.Годзила, Гамера, Старблейзърс, Космически гигантииДжи-Форс. Давай, Спийд Рейсър, давай.

Не бях някакъв дилетант.

Не си играех.

Музика? Е, с музиката не беше толкова лесно.

Отне ми доста време.

80-те бяха дълго десетилетие (цели десет години), а Холидей изглежда не бе подбирал особено. Бе слушал всичко. Аз също слушах всичко. Ню уейв, поп, рок, пънк, хеви метъл. ОтПолис и ДжърнидоР.Е.М.иКлаш.Бях покрил всички жанрове.

Успях да изслушам цялата дискография наДей Майт Би Джайънтсза по малко от две седмици. Виж,Девоми отнеха повече време.

Гледах и много клипове вYouTubeна сладки задръстени момичета, които изпълняваха кавъри на песни от 80-те на укулеле[15]. Това всъщност не беше част от проучванията ми, но си падах много по сладки задръстени момичета, което свирят на укулеле, за което нямах обяснение, нито оправдание.

Бях наизустил текстовете. Глупави текстове на групи с имена катоВан Хален, БонДжоуви, Деф ЛепардиПинк Флойд.

Не се отказвах.

Учех денонощно.

Знаете ли, чеМиднайт Ойле името на австралийска група, изпълнила хита от 1987 г.Леглата ни горят?

Бях вманиачен. Не се отказвах. Оценките ми ставаха все по-лоши. Не ме интересуваше.

Бях прочел всички броеве на всички комикси, които Холидей бе колекционирал.

Нямаше да допусна да поставят под съмнение сериозното ми отношение.

Особено що се отнасяше до видеоигрите.

Видеоигрите бяха моята специалност.

Моето най-силно оръжие.

Мечтаната ми категория в телевизионна викторина.

Бях си свалил всяка игра, спомената в Алманаха, oтAkalabethдоZaxxon.Играех ги, докато се усъвършенствах, и после преминавах на следващата.

Ще се удивите колко много работа може да свърши човек, когато няма личен живот. Дванайсет часа на ден, седем дни в седмицата е предостатъчно време за учене.

Бях изиграл всяка възможна игра на всяка възможна платформа. Класически игри за монетни автомати, за персонални компютри, игрални конзоли — и портативни електронни игри. Приключенски игри, екшън игри от първо лице, ролеви игри от трето лице. Древните 8-, 16 — и 32-битови класики, създадени през миналия век. Колкото по-трудна ми беше някоя игра, толкова повече ми харесваше. И докато играех на тези цифрови реликви нощ след нощ, година след година, открих, че имам дарба. Успявах да премина през нивата на повечето екшън игри за няколко часа, а не съществуваше приключенска или ролева игра, която да не можех да разгадая. Не се нуждаех от наръчници със съвети или кодове за измама. Всичко просто си идваше на мястото. Бях дори още по-добър на старите аркадни игри. Когато потъвах в напрегната високоскоростни игра катоDefender,се чувствах като ястреб в полет или както сигурно се чувства акулата в морските дълбини. За пръв път разбрах, че ме бива в нещо, че имам талант.

Но първата истинска следа открих не във филм, комикс или видеоигра. Открих я, докато изучвах историята на старите настолни ролеви игри.

Началната страница наАлманахът на Анораксъдържаше стихчето, което Холидей рецитираше вПоканата на Анорак

Първоначално ми се струваше, че това е единственият пасаж в Алманаха, в който се споменаваше пряко състезанието. Но след като започнах да изучавам внимателно несвързаните записки и есетата на Холидей за попкултурата, открих тайно послание.

Из целия Алманах имаше разпръсната поредица от белязани букви. Всяка от тях имаше малка вдлъбнатина в очертанията си. За пръв път забелязах вдлъбнатините година след смъртта му. Тогава четях разпечатката на Алманаха върху хартия и си помислих, че те бяха просто дефекти, получили се при печата заради качеството па хартията или заради стария принтер. Но когато разгледах електронната версия, публикувана на уебсайта на Холидей, видях същите вдлъбнатини на същите букви. А щом увеличих образа, вдлъбнатините се видяха ясно като бял ден.

Холидей ги бе поставил нарочно. Беше отбелязал буквите по някаква причина.

Оказа се, че има сто и осемнайсет вдлъбнати букви, разпръснати в цялата книга. Записах ги в реда, в който се появяваха, и установих, че бяха свързани, оформяха текст. Едва не умрях от вълнение, когато записах в дневника си:

Разбира се, и други ловци бяха открили това послание, но проявяваха достатъчно здрав разум и не го споделяха с никого. Поне за известно време. Около шест месеца, след като намерих скритото послание, един цапнат в устата първокурсник от МТИ също го разпозна. Казваше се Стивън Пендергаст и реши да получи своите петнайсет минути слава, като сподели "откритието" си с медиите. Новинарските канали излъчваха интервюта с този идиот цял месец, макар той да нямаше ни най-малка представа какво точно означаваше посланието. След случая публичното обявяване на открити следи стана известно като "номерът на Пендергаст".

На следващ етап това послание стана известно на обществеността и ловците му дадоха прякора "Стихчето". Целият свят знаеше за него вече от почти четири години, но никой още не бе открил Медния ключ.

В началото и аз не го разбирах. Знаех обаче, че Холидей бе използвал подобни гатанки в много от ранните си приключенски игри, а всяка от тях имаше смисъл само в контекста на играта. Затова посветих цял дял от дневника си на дешифрирането на Стихчето ред по ред.

Този стих ми изглеждаше съвсем буквален. Не виждах скрит смисъл.

Този беше малко по-коварен. На пръв поглед като че ли казваше, че ключът беше скрит в гробница, пълна с ужасяващи неща. Но по време на проучванията си бях открил стара притурка къмDungeons & Dragonsсъс заглавиеГробницата на ужасите,публикувана през 1981 г. От мига, в който зърнах заглавието, бях убеден, че вторият ред от Стихчето намекваше именно за притурката. Холидей и Мороу бяха игралиAdvance Dungeons & Dragonsпрез всичките си години в гимназията, както и някои други настолни ролеви игри, катоChampions, Car WarsиRolemaster.

Гробницата на ужаситепредставляваше тънка книжка, наречена "модул". В нея се съдържаха подробни карти и описания на всички стаи в подземен лабиринт, гъмжащ от чудовища, които играчите можеха да изследват с героите си. Надзирателят на подземието четеше от модула и упътваше останалите играчи, като описваше всичко, с което те се сблъскваха по пътя.

Когато научих повече за начина, по който са се играели тези ролеви игри, осъзнах, че модулът беше примитивният еквивалент на куест в ОАЗИС, а героите бяха точно като аватари. В известен смисъл тези стари ролеви игри са били първите виртуални симулации, създадени много преди компютрите да станат достатъчно мощни, че да могат да свършат тази работа. Събитията се случвали в колективното въображение на играчите, вместо в компютърно генерирана среда. В онези дни, ако си искал да избягаш от действителността, е трябвало сам да си създадеш свят, да използваш мозъка си, няколко листа хартия, молив, зарче и книжки с правила. Тази мисъл ми спря дъха. Промени начина, по който възприемах Лова на Яйцето. От онзи миг нататък започнах да възприемам играта като сложен модул заDungeons & Dragons.А очевидно Холидей бе Надзирателят на подземието и ръководеше играта дори от гроба.

Намерих цифров екземпляр от модулаГробницата на ужасите,заровен дълбоко в стар FTP архив. Докато го изучавах, започнах да си съставям теория. Холидей бе пресъздалГробницата на ужаситеи бе скрил в нея Медния ключ.

През следващите няколко месеца изучавах модула и запаметявах всички карти и описания на стаи в очакване на деня, в който най-накрая щях да разбера къде се намираше. Но там беше проблемът: в Стихчето като че ли не се съдържаше никаква улика относно това къде Холидей беше скрил проклетия ключ. Струваше ми се, че единственият намек беше вно да учиш още много имаш ти, сред първите за да се наредиш.

Повтарях си това изречение до полуда —но да учиш много имаш ти.Да, това беше ясно, но какво точно трябваше уча?

В ОАЗИС имаше буквално хиляди светове, а Холидей можеше да е скрилГробницата на ужаситевъв всеки от тях.

Щеше да ми е нужна цяла вечност да претърся всяка планета дори да разполагах с необходимите средства.

В Сектор 2 имаше планета на име Гигакс, която ми се струваше най-удачното място, от което можех да започна. Холидей бе програмирал този свят лично и го бе кръстил на Гари Гигакс — един от създателите наDungeons & Dragonsи автор на оригиналния модулГробницата на ужасите.Според Ловната уикипедия планетата Гигакс била покрита с възстановки на стари модули заDungeons & Dragons,но сред тях не бешеГробницата на ужасите.Всъщност в нито един от тематичните светове, посветени на играта, нямаше възстановка на тази гробница. Ловците бяха претършували планетите там до една и бяха изследвали всеки сантиметър от повърхността им. Ако на някоя от тях имаше скрита възстановка, тя отдавна щеше да е намерена и описана.

Значи мястото беше скрито другаде. А аз нямах ни най-малка представа къде. Но си казвах, че ако продължа усърдно проучванията си, накрая ще науча нужното, за да намеря скритата гробница. Всъщност Холидей може би имаше точно това предвид подно да учиш още много имаш ти, сред първите за да се наредиш.

Ако и други ловци тълкуваха Стихчето като мен, то досега те бяха проявили достатъчно разум, за да си мълчат. Не бях срещал публикации заГробницата на ужаситев нито един ловен форум. Приемах, разбира се, че това може да се дължина факта, че теорията ми е напълно погрешна.

Продължавах да проучвам филми, книги и игри в подготовка за деня, в който най-сетне щях да се натъкна на следа към Медния ключ.

И накрая това се случи. Докато си седях замечтано в час по латински език.

□□□7

Учителката ни, госпожа Ранк, стоеше пред класа и бавно спрягаше латински глаголи. Първо ги казваше на английски и всяка дума автоматично се изписваше на дъската зад нея. Винаги когато се занимавахме с досадното спрягане на глаголи, се сещах за текста на една стара песен отУчилищен рок, която не ми излизаше от ума: "Да бягам, да вървя, да стигна, да дам. Глагол! Ти действаш!"

Тананиках си тихичко тази песен, когато госпожа Ранк започна да спряга латинския глагол "да науча".

— Да науча.Discere— каза тя. — Лесно ще го запомните, защото е подобен на английската думаdiscern,едно от чиито значения също е "научавам".

Щом повтори думата "научавам", веднага се сетих за Стихчето —Но да учиш още много имаш ти. Сред първите за да се наредиш.

Госпожа Ранк продължи нататък и включи глагола в изречение.

— Ходим на училище, за да учим — каза тя. —Nos peto ordo disco…

И в този миг ми просветна. Сякаш върху главата ми се стовари наковалня. Огледах съучениците си. Коя група от хораима много да учи?

Отговорът: учениците. Гимназистите.

Намирах се на планета, пълна с ученици, които имахамного да учат.

Ами ако в Стихчето се казваше, че гробницата беше скрита някъде тук, на Лудус? На планетата, на която се мотаех през последните пет години?

И тогава си спомних, чеLudusсъщо е латинска дума и означава "училище". Пуснах латинския речник, за да проверя отново, и видях, че тя имаше и други значения. Едно от тях наистина беше "училище", но можеше да означава също и "спорт" или "игра".

Игра.

Паднах от сгъваемия стол и се стоварих с трясък на пода в скривалището си. Конзолата отчете това движение и направи опит да повтори движението с аватара ми в часа по латински, но софтуерът за поведение в час не позволи. На екрана ми се появи предупреждение:Моля, останете на място, докато трае часът!

Опитах се да се успокоя и си казах, че не трябва да се въодушевявам толкова. Напълно възможно беше да съм си извадил прибързани заключения. В ОАЗИС имаше стотици частни училища и университети, които се намираха на други планети. В Стихчето можеше да става въпрос за всяка от тях. Но ми се струваше, че не беше така. По-логично беше да се касае за Лудус Защото Джеймс Холидей бе дарил милиарди долари за създаването на държавната система от училища в ОАЗИС като начин да покаже какъв огромен образователен потенциал има виртуалната среда. Освен това преди смъртта си бе основал фондация, която да се грижи образователната система в ОАЗИС винаги да разполага с необходимите за работата си пари. Фондацията за обучение на Холидей също така осигуряваше на бедни деца по целия свят безплатен достъп до играта и необходимите периферни устройства, за да могат те да посещават виртуални училища.

Лично програмистите на ГСС бяха проектирали Лудус и всички училища на нея. Затова бе напълно възможно именно Холидей да бе дал това име на планетата. А ако е искал да скрие нещо там, той със сигурност е имал достъп до кода ѝ.

Тази мисъл доведе до поредица от други, които продължиха да избухват последователно в мозъка ми като атомни бомби.

Според оригиналния модул заDungeons & Dragonsвходът към гробницата беше скрит край "нисък хълм с плоско било, около 180 метра широк и 270 метра дълъг". Хълмът бе покрит с големи черни камъни, разположени така, че гледани отгоре, да наподобяват очните вдлъбнатини, дупката за носа и зъбите на човешки череп.

Но ако на Лудус имаше скрит подобен череп, нямаше ли досега някой да се е натъкнал на него?

Може би не. Планетата бе покрита със стотици гъсти гори в широките празни пространства между хилядите училища. Някои от горите се простираха на десетки квадратни километри. Повечето ученици дори не стъпваха в тях, защото там нямаше нищо интересно. Също като полетата, реките и езерата, горите на Лудус бяха просто компютърно генериран пейзаж, поставен там, за да запълни обширните празни пространства.

Тъй като аватарът ми не мърдаше от Лудус, от скука бях разглеждал няколко от горите, до които се стигаше пеша от училището. Но в тях имаше само генерирани на случаен принцип дървета и тук-таме по някоя птичка, заек или катерица (за убиване на тези дребни животинки не се получаваха точки — бях проверил).

Затова бе напълно възможно някъде из гъстите гори на Лудус да беше скрит каменист хълм с формата на череп. Но никога не ми бе хрумвало да търся гробищата тук. Не и до този момент.

Опитах се да отворя на дисплея си карта на планетата, но не успях. Опитах се да отворя карта на Лудус на екрана си, но не успях. Системата не ми позволи, тъй като учебният час не бе приключил. Хакът, който използвах за достъп до книгите в училищната онлайн библиотека, не работеше при софтуера за атласи на ОАЗИС.

— По дяволите! — изпуснах се аз. Софтуерът за поведение в час филтрира ругатнята, тъй че госпожа Ранк и съучениците ми не я чуха, но на екрана ми се изписа предупреждение:Заглушена ругатня — Предупреждение за нарушаване на дисциплината!

Погледнах часовника на дисплея си. До края на часовете оставаха точно седемнайсет минути и двайсет секунди. Седях със стиснати зъби и отброявах трескаво всяка секунда.

Лудус беше съвсем обикновена планета в Сектор 1. На нея имаше само училища, затова ловците не търсеха Медния ключ тук. Със сигурност и на мен не ми бе минало през ум да търся на такова място, а това доказваше, че то беше идеално за скривалище. Но защо Холидей бе решил да скрие ключа тук? Освен ако…

Освен ако не беше искал да го намери ученик.

Още бях зашеметен от тази мисъл, когато звънецът най-накрая удари. Съучениците ми започнаха да излизат или просто изчезваха от чиновете си. Аватарът на госпожа Ранк също изчезна и след миг останах сам в класната стая.

Отворих на дисплея си карта на Лудус. Тя се появи под формата на триизмерен глобус, който се рееше пред погледа ми и аз го завъртях с ръка. Лудус беше сравнително малка планета по стандартите на ОАЗИС — колкото една трета от Луната с обиколка точно хиляда километра. Повърхността ѝ бе заета от един-единствен континент. Нямаше океани, а само петдесетина езера тук-там. Тъй като планетите в ОАЗИС не бяха истински, не беше нужно те да се подчиняват на природните закони На Лудус винаги беше ден, независимо в коя част на планетата се намирах, а небето винаги беше безоблачно и съвършено синьо. Неподвижното слънце служеше просто за виртуален източник на светлина, програмиран във въображаемото небе.

На картата училищата бяха изобразени като хиляди еднакви правоъгълници, обсипали повърхността. Разделяха ги тучни зелени ливади, реки, планински вериги и гори. Горите бяха с всевъзможни размери и форми, а много от тях граничеха с някое от училищата. Превключих картата към плосък изглед и избрах легендата. После отворих и модулаГробницата на ужасите.В началото на книжката имаше груба илюстрация на хълма. Направих ѝ снимка и я поставих в ъгъла на дисплея.

Трескаво претърсих любимите си пиратски сайтове, докато не намерих приставка за разпознаване на изображения от висок клас за атласа на ОАЗИС. Отне ми още няколко минути, след като я изтеглих презGuntorrent,за да открия как да сканирам цялата повърхност на Лудус за големи черни камъни, подредени във формата на череп. Формация с размер, форма и вид, наподобяващи илюстрацията от модула сГробницата на ужасите.

След около десет минути софтуерът посочи вероятно съвпадение.

Затаих дъх и извадих увеличено копие на изображението до илюстрацията от модула. Размерът, формата и подобното на череп разположение на камъните съвпадаха идеално с илюстрацията.

Намалих малко увеличението на картата, а после пак я приближих, за да се уверя, че в северния край на хълма има песъчлива скала и ронещи се камъчета. Също като в оригиналния модул заDungeons & Dragons.

Нададох тържествуващ вик, който отекна в празната класна стая. В тясното си скривалище се блъснах в стената. Наистина бях открилГробницата на ужасите!

Когато най-накрая успях да се успокоя, направих набързо няколко изчисления. Хълмът се намираше сред голяма гора във формата на амеба, разположена в другия край на Лудус, на над четиристотин километра от училището ми. Аватарът ми можеше да тича с максимална скорост от пет километра в час и щеше да ми отнеме над три дни да стигна дотам пеша, при условие че тичах през цялото време. Ако можех да се телепортирам, щях да стигна само за няколко минути. Таксата за подобно кратко разстояние щеше да е малка, няколкостотин кредита. За съжаление, нямах толкова пари в акаунта си, където сумата, с която разполагах, възлизаше на кръгла пула.

Премислих вариантите. Аех щеше да ми заеме пари за телепортиране, но не исках да го моля за помощ. Щом не можех стигна до гробницата сам, значи не заслужавах да я намеря. Освен това щеше да се наложи да го излъжа по въпроса за това, за какво ми трябваха парите; и тъй като никога не му бях исках заеми, всяко обяснение можеше да предизвика подозрения Не сдържах усмивката си при мисълта за него. Той наистина щеше да откачи, когато разбереше. Гробницата бе скрита на седемдесет километра от училището му! На практика се намираше в задния му двор.

Тази мисъл ме наведе на една идея, при която скочих на крака. Изтичах от класната стая и се спуснах по коридора.

Не само бях измислил как да се телепортирам до другия край на Лудус, но и училището щеше да поеме разходите.

Всяко държавно училище в ОАЗИС имаше по няколко спортни отбора — по борба, футбол, бейзбол, волейбол и още няколко други спорта, които не можеха да се практикуват в истинския свят, като куидич и пленяване на знамето при нулева гравитация. Учениците подкрепяха тези отбори точно както и в реалността. Спортистите тренираха всеки ден. Организираха сбирки и пътуваха до другите училища на Лудус за мачове. Нашето училище раздаваше безплатни ваучери за телепортация за учениците, които искаха да присъстват на мач на чужд терен, за да можехме да седим на трибуните и да подкрепяме училищните отбори. Бях използвал такъв ваучер само веднъж, когато отборът ни по пленяване на знамето бе играл срещу отбора от училището на Аех.

Когато пристигнах в канцеларията, бързо прегледах графиците за мачовете, като в същото време правех справки и с картата на Лудус. Веднага намерих онова, което търсех. Днес следобед футболният ни отбор щеше да играе с отбора на училище № 0571, което се намираше на около час бегом от гората, в която беше скрита гробницата.

Натиснах бутона за мача и в инвентара на аватара ми веднага се появи ваучер за двупосочно пътуване до училище № 0571.

Отбих се до шкафчето си, колкото да оставя учебниците и да взема фенерчето, меча, щита и бронята си. После изтичах през главния вход и препуснах през зелената ливада пред училището.

Когато стигнах до червената линия, която бележеше края на училищния двор, се огледах, за да се уверя, че никой не ме гледаше — и я прекрачих. В същия миг името УейдЗ, което се рееше над главата ми, се промени на Парзивал. Сега, след като бях извън територията на училището, можех да използвам отново името на аватара си. Имаше възможност и да скрия изцяло името си, както и направих, защото исках да пътувам инкогнито.

Най-близкият транспортен терминал се намираше до училището, в края на павирана пътека. Той представляваше голям павилион, увенчан с купол, носен от дванайсет бели колони. На всяка колона имаше икона за телепортация — главна Т в средата на син шестоъгълник. Часовете бяха приключили само преди няколко минути, затова се наредих на опашката от аватари, които влизаха в терминала. Вътре имаше дълги редици от кабини за телепортация. По цвят и форма ми напомняха на ТАРДИС, кораба за пътуване във времето и пространството отДоктор Кой.Влязох в първата свободна, която видях, и вратата се затвори автоматично. Нямаше нужда да въвеждам мястото, до което пътувах, защото то вече бе кодирано във ваучера ми. Просто го пъхнах в процепа и на екрана се появи карта на Лудус, на която се изписа линия, свързваща мястото, на което се намирах, с мястото, за където пътувах — примигващо зелено петно до училище № 0571. Кабината веднага пресметна разстоянието (462 км) и сумата, която учебното заведение трябваше да плати за таксата (103 кредита). Валидността на ваучера беше потвърдена, на екрана се изписа, че таксата бешеПЛАТЕНА —и аватарът ми изчезна.

В следващия миг се появих в идентична кабина, в идентичен транспортен терминал в другия край на планетата. Изтичах навън и видях училище № 0571 да се издига на юг. Зърнах няколко ученици от моето училище да вървят към близкия футболен стадион, за да гледат мача и да подкрепят отбора ни. Не знам защо изобщо си правеха труда. Можеха спокойно да гледат прякото предаване на мониторите си. А всички празни места на трибуните щяха да бъдат запълнени със случайно генерирани компютърни изображения на запалянковци, които нагъват виртуални безалкохолни напитки и сандвичи, докато ръкопляскат въодушевено. От време на време дори щяха да правят мексиканска вълна.

Затичах в противоположната посока през тучната зелена поляна зад училището. В далечината се издигаше малка планинска верига, а в подножието ѝ виждах гората с форма на амеба.

Включих автоматичния режим за тичане на аватара си, а после отворих инвентара и избрах три от предметите в него. Бронята се появи върху тялото ми, щитът ми изникна, преметнат през рамо на ремък, а мечът ми се материализира в ножницата на кръста ми.

Почти бях стигнал до гората, когато телефонът ми иззвъня. На екрана се изписа името на Аех. Сигурно се обаждаше, за да провери защо още не съм се появил в Мазето. Но ако приемех обаждането, той щеше да види как аватарът ми тичаше с всички сили през поляната и как зад гърба ми се стопяваше училище № 0571. Можех да скрия местоположението си, като приемех разговора само с аудио, но това щеше да повдигне подозрение Затова оставих обаждането да се прехвърли към видеопощата ми. Лицето на Аех се появи в малко прозорче на дисплея. Обаждаше се от някаква арена за двубои. Зад него десетки аватари бяха вкопчени в ожесточена битка на поле.

Хей, Зи, къде си? Да не мастурбираш наЖената ястреб?— Той се ухили по своя характерен начин — като Усмихнатия котарак. — Обади се, когато имаш време. По-късно ще направя пуканки и ще гледамФайърфлай.Заповядай! — Аех затвори и образът му изчезна с примигване.

Отговорих му с текстово съобщение, че имам купища домашни и не мога да се видя с него тази вечер. После извадих модулаГробницата на ужаситеи започнах да го чета отново страница по страница. Преглеждах всичко внимателно, защото бях почти сигурен, че в книжката имаше подробно описание на препятствията, които ме чакаха.

"В далечен затънтен край на света, под забравен и самотен хълм — пишеше в инструкциите на модула — се намираГробницата на ужасите— подземен лабиринт, изпълнен със страховити капани, чудати и безмилостни чудовища, пищни вълшебни съкровища, а в дълбините му се спотайва зловещият Деми-Лич."

От последното изречение ме побиха тръпки. Личът е неживо същество, често невероятно силен магьосник или крал, който чрез черна магия е свързал интелекта си със собствения си възкръснал труп и така е постигнал извратена форма на безсмъртие. Бях се бил с личове в безброй видеоигри и бях чел за тях във фентъзи романите. Те трябваше да бъдат избягвани на всяка цена.

Разгледах картата на гробницата и описанията на многобройните ѝ стаи. Входът бе скрит отстрани на ронлива скала. Тунелът минаваше през лабиринт от трийсет и три стаи и крипти, всяка изпълнена с различни зли чудовища, смъртоносни капани и (най-вече) прокълнати съкровища. Ако някак си успеех да премина през всички капани и да намеря пътя през лабиринта, накрая щях да достигна Криптата на лича Ацерерак. Във въпросната стая имаше несметно съкровище, но ако го докоснех, неживият крал Ацерерак щеше да се появи и да стовари цялата си злокобна мощ върху мен. Ако по някакво чудо успеех да го победя, щях да взема съкровището и да изляза от гробницата. С това мисията и куестът приключваха.

Ако Холидей бе пресъздалГробницата на ужаситетака, както бе описана в модула, щях да си имам големи неприятности. Аватарът ми беше едва трето ниво, нямаше магически opъжия и разполагаше само с двайсет и седем мизерни бойни точки. Почти всички описани в модула капани и чудовища можеха да ме убият безпроблемно. Ако някак си успеех да премина през всички тях и да стигна до криптата, невероятно силният лич можеше да убие аватара ми за секунди само с поглед.

Но имах и няколко предимства. На първо място нямах какво толкова да губя. Ако аватарът ми загинеше, щях да изгубя меча, щита и кожената си броня, както и трите нива, които бях успял да премина през последните няколко години. Щеше да се наложи да си създам нов аватар на първо ниво, който щеше да изникне на последното място, на което бях влязъл в ОАЗИС-пред шкафчето ми в училище. След това можех да се върна в гробницата и да опитам отново. И отново, и отново — всяка вечер щях да трупам точки и да повишавам нивото си, докато не откриех Медния ключ. (Резервни аватари не съществуваха. Потребителите на ОАЗИС можеха да използват само един аватар. Някои хакери модифицираха визьорите си така, че да променят отпечатъка на ретините и да си направят втори акаунт. Но ако те хванеха, ти забраняваха достъп до ОАЗИС до живот и те дисквалифицираха от състезанието на Холидей. Никой ловец не би поел такъв риск.)

Другото ми предимство (поне се надявах да е такова) беше, че знаех какво точно ме чакаше в гробницата, тъй като в модула имаше подробна карта на целия лабиринт. На нея бяха отбелязани всички капани, както и начините, по които да бъдат обезвредени. Знаех и в кои стаи имаше чудовища, къде бяха скрити оръжията и съкровищата. Освен ако, разбира се, Холидей не бе внесъл промени. В такъв случай с мен бе свършено. Но в момента се вълнувах твърде много, за да се тревожа. Все пак току-що бях направил най-важното откритие в живота си. Намирах се само на няколко минути от скривалището на Медния ключ!

Най-накрая стигнах до гората и навлязох в нея. Тя се състоеше от хиляди съвършени изображения на кленове, дъбове, смърчове и борове. Дърветата изглеждаха като генерирани и поставени в ОАЗИС чрез стандартен шаблон за пейзажи, но изобразени удивително детайлно. Спрях до едно дърво, за да го разгледам отблизо, и видях, че по набраздената кора на ствола му пълзяха мравки. Приех това като знак, че съм на прав път.

През гората нямаше пътека, затова държах картата отворена в ъгъла на дисплея си и следвах пътя към хълма с входа за гробницата. Намираше се точно там, където бе отбелязан на картата. Ниският хълм с плоско било се издигаше на обширна поляна в центъра на гората. Навлязох в просеката е разтуптяно сърце.

Изкачих се на хълма и сякаш влязох в илюстрацията от модула наDungeons & Dragons.Холидей бе възпроизвел всичко, до последната подробност. Върху хълма бяха подредени дванайсет масивни черни камъка във формата на череп.

Отидох до северния край и слязох по сипея, около шест метра висок и дълъг близо сто. След като погледнах картата на модула, открих точното място, на което трябваше да се намира входът за гробницата. После с щита започнах да копая като с лопата. След няколко минути изрових отвора на тунел, който водеше до тъмен подземен коридор. Подът представляваше мозайка от цветни камъни, а в центъра му лъкатушеше пътека от червени плочи. Беше точно като в модула заD&D.

Преместих картата на подземието в горния десен ъгъл на Дисплея си и я направих полупрозрачна. После преметнах щита през рамо и извадих фенерчето. Озърнах се пак, за да се уверя, че никой не ме гледаше и, стиснал меча в другата ръка, влязох вГробницата на ужасите.

□□□8

Стените на коридора бяха покрити с десетки странни рисунки на поробени хора, орки, елфи и други създания. Всяка фреска се намираше точно на мястото, описано в оригиналния модул. По местата си бяха и смъртоносните капани. Тези от тях, които имаха пружини, се задействаха от няколко от каменните плочи на коридора. Ако стъпех на някоя от тях, тя щеше да се отвори и да падна в дупка с отровни железни колове. Но тъй като местоположението на всеки от скритите капани беше отбелязано на картата, успях да ги заобиколя.

Дотук всичко беше точно както в модула. Ако описанието му отговаряше и на останалата част от гробницата, щях да оцелея достатъчно дълго, за да намеря Медния ключ. В това подземие дебнеха само четири чудовища — гаргойл, зомби, мумия и самият злокобен лич Ацерерак. Тъй като на картата виждах къде стоеше всяко от тях, щях да избегна схватките. Освен ако, разбира се, някое не пазеше Медния ключ. А вече се досещах кой можеше да има тази чест.

Опитвах се да вървя така предпазливо, сякаш не знаех какво ме очакваше.

След като прескочих Унищожителната сфера, разположена в края на коридора, намерих скрита врата до последния капан. Тя водеше към малък полегат коридор. Лъчът от фенерчето ми зашари по влажните каменни стени. Имах чувството, че се намирам сред декора на нискобюджетен филм за магьосници и рицари, катоХоук ОтмъстителятилиГосподарят на зверовете.

Започнах да си проправям път из подземието стая след стая. Макар да знаех къде се намираха всички капани, трябваше да вървя предпазливо, за да не попадна случайно в някой от тях. Преди да изляза от стаите, събирах всички съкровища. В мрачна, отблъскваща стая на имеПараклисът на злотонамерих хиляди златни и сребърни монети, скрити между скамейките точно там, където пишеше в модула. Аватарът ми не можеше да носи толкова пари дори и в Торбата за предмети, която открих. Събрах колкото златни монети можах — и те се появиха в инвентара ми. После автоматично се преобразуваха и броячът за кредитите ми скочи на повече от двайсет хиляди — най-голямата сума, която някога бях притежавал. Освен кредитите, той получи и съответния брой точки, задето бях намерил монетите.

По пътя си из гробницата се сдобих и с няколко вълшебни предмета. Пламтящ меч +1. Ясновидски кристал. Защитен пръстен +1. Намерих дори и Ризница +3. Това бяха първите ми магически предмети, които ме накараха да се чувствам непобедим.

Щом облякох вълшебната ризница, тя се сви и прилепна идеално на аватара ми. Лъскавата ѝ метална повърхност ми напомни на страхотните ризници на рицарите във филмаЕскалибурот 1985 г. За секунда превключих на изглед отстрани, за да се полюбувам на новата си броня.

Колкото по-навътре навлизах, толкова по-уверен ставах, защото разположението и съдържанието на гробницата бяха досущ като в модула. Докато не стигнах Тронната зала.

Помещението представляваше обширна квадратна стая с висок таван, подпрян на десетки масивни каменни колони. В дъното на залата имаше подиум, върху който се издигаше трон от обсидиан, инкрустиран с черепи от сребро и слонова кост.

Всичко това отговаряше на описанието в модула с значителна разлика. Тронът трябваше да е празен, но не беше. На него седеше личът Ацерерак и се взираше гневно и безмълвно в мен. На съсухрената му глава блещукаше прашна златна корона. Изглеждаше точно както на илюстрацията на корицата на модула. Но според текста той не трябваше да е в Тронната зала, а да чака в погребалната камера дълбоко в сърцето на гробницата.

Мина ми през ум да хукна да бягам, но размислих. Щом Холидей бе поставил лича в тази стая, сигурно бе скрил тук и Медния ключ. Трябваше да разбера.

Прекосих залата и отидох до подножието на подиума. Оттам видях лича много по-ясно. Зъбите му представляваха два реда островърхи шлифовани диаманти, подредени в усмивка без устни, а в очните му кухини бе инкрустиран по един голям червен рубин.

За пръв път, откакто влязох в гробницата, не знаех какво да правя.

На практика нямах никакъв шанс да оцелея в ръкопашна схватка с него. Нескопосаният ми меч +1 дори нямаше да го засегне, а двата вълшебни рубина в очните му кухини можеха да изсмучат животворната сила на аватара ми и да ме убият за миг. Дори група от шест-седем аватара от високо ниво щяха да имат затруднения да го победят.

Помислих си (не за последен път) колко ми се искаше ОАЗИС да е като стара приключенска игра, в която играчът може да запази мястото, до което е стигнал. Но не бях в приключенска игра и не можех да го направя. Ако аватарът ми умреше тук, щеше да се наложи да започна отначало. Вече нямаше смисъл обаче да се колебая. Ако личът ме убиеше, щях да се върна тук утре и да опитам отново. Гробницата трябваше да се върне в първоначалното си състояние, когато часовникът на сървъра на ОАЗИС удари полунощ. В такъв случай всички скрити капани, които бях обезвредил, щяха да се появят отново заедно със съкровищата и вълшебните предмети.

В ъгъла на дисплея си натиснах иконатаЗапис,за да съхраня като видеофайл всичко, което предстоеше да се случи, и да го прегледам и анализирам по-късно. Но когато натиснах иконата, излезе съобщениеЗаписите са забранени.Изглежда, Холидей бе забранил правенето на видеозаписи в гробницата. Трябваше да се досетя.

Поех дълбоко въздух, вдигнах меча и поставих левия си крак на най-долното стъпало на подиума. В съшия миг чух звук като от пукащи кости и усукване на кожа, когато Ацерерак бавно вдигна глава. Рубините в очните му кухини засияха с наситена червена светлина. Направих неволно няколко крачки назад, тъй като очаквах той да скочи и да ме нападне. Но личът не стана от трона, а само наведе глава и ме прикова със смразяващ поглед.

— Привет, Парзивал — каза той дрезгаво. — Какво те води насам?

Свари ме неподготвен. Според модула личът не говореше. Само нападаше и не ми оставяше никакъв друг избор, освен да го убия или да си плюя на петите.

— Търся Медния ключ — отвърнах. Тогава си спомних, че разговарях с крал и бързо сведох глава, паднах на едно коляно и добавих — Ваше Величество.

— Разбира се — рече Ацерерак и ме подкани с жест да стана. — Дошъл си на правилното място. — Той стана от трона, а при всяко движение мумифицираната му плът се пукаше като стара кожа. Стиснах по-силно меча си, тъй като все още очаквах да ме нападне.

— Как да съм сигурен, че си достоен за Медния ключ? — попита той.

Мамка му!Как да отговоря на този въпрос? При грешен отговор, дали щеше да изсмуче душата ми и да ме изпепели?

Замислих се трескаво за деликатен отговор. Най-умното, което измислих, беше:

— Позволете ми да ви докажа, благородни Ацерерак.

Личът се изкиска зловещо и смехът му отекна в каменните стени на залата.

— Много добре! — каза той. — Ще докажеш, че си достоен, като се изправиш срещу мен в двубой с копия!

Досега не бях чувал нежив лич да е предизвикал съперник в двубой с копия. Особено пък в подземна погребална камера.

— Добре — отвърнах колебливо. — Но няма ли да ни трябват коне?

— Не — отвърна личът и се отдалечи от трона си. — Ще ни трябватптици.

Той махна с костеливата си ръка към трона. Проблесна светлина, придружена от звуков ефект за трансформация (който бях убеден, че е свит от старото анимационно филмчеСуперприятели).Внезапно тронът се стопи и се трансформира в игрален автомат с монети. На таблото му имаше два джойстика — единият жълт, а другият син. Не сдържах усмивката си, когато прочетох осветения надпис на играта:Joust. Уилямс Електроникс. 1982 г.

— Победителят трябва да спечели две от три игри — изхриптя Ацерерак. — Ако победиш ти, ще ти дам онова, което търсиш.

— А ако спечелите вие? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.

— Ако аз победя — каза личът с пламтящи в очните кухини рубини, — ти ще умреш! — В дясната му длан внезапно избухна оранжев пламък и той го вдигна заплашително.

— Разбира се. И аз така предположих. Исках само да се уверя.

Огнената топка в ръката на Ацерерак изчезна и той протегна към мен набръчканата си длан. В нея имаше две лъскави монети от четвърт долар.

— Аз черпя — каза той, пристъпи към видеоиграта и пусна монетите в левия процеп. Играта иззвънтя два пъти и броячът за кредитите премина от 0 на 2.

Ацерерак сключи костеливите си пръсти около жълтия джойстик от лявата страна на контролното табло. — Готов ли си? — изграчи той.

— Да — отвърнах аз и си поех дълбоко дъх. Изпуках кокалчетата на пръстите си и грабнах джойстика за втория играч с лявата си ръка, а дясната длан приготвих над бутона за стрелба.

Ацерерак наклони глава наляво и надясно и изпука костите на врата си. Звукът, който проехтя, наподобяваше счупването на клон. После натисна бутона за двама играчи и двубоят започна.

Joustе класическа видеоигра от 80-те със странни правила. Всеки от играчите управлява рицар, въоръжен с копие. Играч 1 язди щраус, а Играч 2 — щъркел. Размахваш криле, за да летиш, и се биеш с противника си и срещу няколко рицари (които яздят мишелови). Когато се сблъскаш с противник, двубоя печели онзи, чието копие е разположено по-високо на екрана. Победеният умира и губи живот. Когато убиеш някой от рицарите, мишеловът му снася зелено яйце, от което, ако не го прибереш бързо, се излюпва нов рицар. От време на време се появява и крилат птеродактил, който всява хаос.

Не бях игралJoustповече от година. Това беше една от любимите игри на Аех и за известно време той имаше автомат с нея в Мазето. Винаги, когато искаше да разрешим някой спор или глупава кавга, свързана с попкултурата, ме предизвикваше на двубой. В продължение на няколко месеца играехме почти всеки ден. В началото Аех беше малко по-добър от мен и имаше навика да тържествува злорадо след победите си. Това страшно ми дотегна и започнах да се упражнявам, като изигравах по няколко мача на нощ срещу компютъра. Усъвършенствах уменията си, докато не станах достатъчно добър, че да побеждавам Аех постоянно. Тогава взех да злорадствам и да се наслаждавам на отмъщението си. Последния път, когато играхме, така безмилостно му натрих носа, че той се разкрещя и се закле повече никога да не играе с мен. Оттогава разрешавахме споровете си, като играехме наStreet Fighter II.

Уменията ми вJoustсе оказаха много по-закърнели, отколкото предполагах. През първите пет минути просто се опитвах да се отпусна и да си припомня управлението и ритъма на играта. През това време Ацерерак успя да ме убие два пъти, като безмилостно удряше крилатия си звяр в моя по съвършена траектория. Личът боравеше с контролните устройства на играта с премереното съвършенство на машина, каквато, разбира cе, беше — неигрален персонаж с изкуствен интелект от най-ново поколение, програмиран лично от Холидей.

В края на първата игра започнах да напипвам отново ритъма наJoust.Постепенно си припомнях движенията и триковете, които бях усвоил по време на маратоните с Аех. Но Ацерерак не се нуждаеше от загрявка. Той играеше съвършено от самото начало и нямаше как да компенсирам изоставането си. Уби и последния ми човек преди дори да стигна 30000 точки. Голям срам.

— Загуби една игра, Парзивал — разтегли той устни в усмивка. — Остава още една.

Личът не си губи времето да ме кара да стоя и да гледам как доиграва играта. Той намери опипом бутона за изключване отзад на автомата, изключи захранването, включи го отново и рестартира играта. След като на екрана премина поредицата от изображения с логото наУилямс Електроникс, в ръката му се материализираха още две монети и той ги пусна в автомата.

— Готов ли си? — попита и отново се наведе над контролното табло.

Поколебах се за миг и попитах:

— Всъщност имате ли нещо против да си сменим местата? Свикнал съм да играя отляво.

Това беше самата истина. Когато играех с Аех в Мазето, винаги играех от страната на щрауса, а позицията ми отдясно при първата игра бе разстроила леко ритъма ми.

Ацерерак обмисли молбата ми, а после кимна:

— Разбира се — рече той, отстъпи назад и си разменихме местата. Изведнъж ми мина през ум колко абсурдно изглеждаме отстрани: момче с ризница и немъртъв крал, наведени над класическа аркадна игра. Подобно сюрреалистично изображение човек би очаквал да види единствено на корицата на стар брой на списаниеХеви МетълилиДракон.

Ацерерак натисна бутонаИграч 2и очите ми се впериха в екрана.

Следващата игра също започна зле за мен. Движенията на противника ми бяха безмилостни и прецизни и при първите няколко атаки само се опитвах да му се изплъзна. Разсейвах се и от непрестанното потракване на кокалестия му показалец по бутона за стрелба.

Отпуснах се, съсредоточих се и се насилих да не мисля за това, къде се намирам, срещу кого играя и какъв е залогът. Опитах се да си представя, че съм в Мазето и играя с Аех.

Това подейства. Забравих за всичко друго и нещата се преобърнаха в моя полза. Започнах да откривам недостатъците в играта на лича, пропуските в програмирането. Бях научил това в продължение на години, докато овладявах стотици различни видеоигри. Винаги имаше трик, с който да победиш компютърния си противник. В игра като тази надарен човек винаги можеше да триумфира над изкуствения интелект, защото софтуерът не може да импровизира. Той може да реагира на случаен принцип или по предварително зададен ограничен брой начини въз основа на краен брой от предварително програмирани условия. Във видеоигрите това беше аксиома и така щеше да си остане, докато хората не изобретяха истински изкуствен интелект.

Втората битка бе изключително оспорвана, но към края забелязах модела в техниката на игра на лича. Като сменях посоката, в която щраусът вървеше в определен момент, го карах да блъсне щъркела в приближаващите се мишелови. Чрез този трик успях да изгърмя допълнителните му животи един по един. През това време и аз умрях на няколко пъти, но накрая го победих при десетата вълна от мишелови с последния си живот.

Отдръпнах се от машината и въздъхнах облекчено. По челото и около визьора ми се стичаха струйки пот. Избърсах с ръкав и аватарът ми направи същото движение.

— Игра добре — каза Ацерерак. За моя изненада, той ми подаде съсухрената си ръка с подобни на нокти пръсти. Стисна я и се изкикотих нервно.

— Да, и ти игра добре, човече. — Хрумна ми, че в известен смисъл на практика играех срещу самия Холидей. Бързо изтласках тази мисъл от главата си, тъй като се страхувах, че ще се паникьосам.

Ацерерак отново извади две монети от четвърт долар и ги пусна в автомата.

— Това е решаващата игра — каза той. — Готов ли си?

Кимнах. Този път си позволих аз да натисна бутона за двама играчи.

Последната ни решителна игра продължи по-дълго, отколкото първите две, взети заедно. По време на последната вълна на екрана имаше толкова много мишелови, че беше трудно да се придвижвам, без някой от тях да ме докосне. С лича се изправихме един срещу друг за последен сблъсък в най-горната част на игралното поле и двамата бясно удряхме бутоните за летене и дърпахме рязко джойстиците наляво-надясно. Ацерерак направи един последен отчаян опит да избяга от мен и се спусна с милиметър по-ниско. Последната му птица загина сред експлозия от миниатюрни пиксели.

На екрана се изписаКрай на играта за Играч 2и личът нададе смразяващ разярен вой. Удари ядно с юмрук своята страна от игралната машина и я разби на милиони пиксели, които се посипаха по пода. После се обърна към мен.

— Поздравления, Парзивал — поклони се дълбоко той. — Игра добре.

— Благодаря ви, благородни Ацерерак — отвърнах аз и се преборих с порива да заподскачам и да развъртя победоносно задник в лицето му. Вместо това и аз се поклоних сериозно.

В този миг личът внезапно се преобрази във висок магьосник с човешки облик, облечен в дълга черна роба. Веднага го познах. Беше аватарът на Холидей — Анорак.

Зяпнах го онемял. От години в средите на ловците се носеха слухове, че Анорак все още се скита из ОАЗИС като независим неигрален компютърен персонаж. Призракът на Холидей в машината.

— А сега ще получиш наградата си — проговори той с познатия глас на Холидей.

Внезапно залата се огласи от звуците на оркестър. Към тържествения звук от тромпети се присъединиха струнни инструменти. Познах мелодията. Беше откъс от оригиналния саундтрак къмМеждузвездни войнина Джон Уилямс, от сцената, в която принцеса Лея награждава с медали Люк и Хан (а Чубака, както сигурно си спомняте, не получава нищо).

Когато музиката се извиси в кресчендо, Анорак протегна напред дясната си ръка. Там, в отворената му длан, стоеше Медният ключ — предметът, който милиони хора търсеха от пет години. Когато ми го подаде, музиката внезапно затихна и в същия миг прозвуча звънтене. Току-що бях спечелил 50000 точки — достатъчно, за да достигне аватарът ми десето ниво.

— Сбогом, сър Парзивал — каза Анорак. — Пожелавам ти късмет в следващата мисия. — И преди да успея да попитам какво да правя сега и къде да намеря първата порта, той се стопи в проблясък от светлина, придружен от звуковия ефект за телепортация, взет от анимационното филмчеDungeons & Dragonsот 80-те години на XX в.

Внезапно се озовах сам на празния подиум. Погледнах към Медния ключ в ръката си и ми се зави свят. Изглеждаше точно както вПоканата на Анорак.Обикновен старинен меден ключ. На овалната му горна част бе гравирана римската цифра I. Преобърнах ключа в дланта на аватара си и докато гледах как лъчът от фенерчето се плъзгаше по римската цифра, забелязах надписа. В метала бяха издълбани два миниатюрни реда текст. Наклоних ключа към светлината и ги прочетох на глас:

Не се наложи да чета текста втори път. Веднага разбрах какво означаваше. Знаех къде точно трябваше да отида и какво да направя.

"Скрит в боклука" се отнасяше за партида стари компютриTRS-80,произвеждани отТандииРейдио Шакпрез 70-те и 80-те години на XX в. Потребителите в онази епоха наричали подигравателно компютритеTRS-80 — Trash 80 (Боклук 80).

Първият компютър на Холидей билTRS-80с невероятните 16К RAM. А аз знаех точно къде в ОАЗИС имаше копие на този компютър. Всеки ловец знаеше.

В първите години от създаването на ОАЗИС Холидей бе направил малка планета в Сектор 7 на име Мидълтаун, кръстена на родния му град в Охайо. Планетата представляваше подробна възстановка на града, както бе изглеждал в края на 80-те години. Холидей бе казал, че е пресъздал родния си град в ОАЗИС, за да може да "се връща в детството си винаги когато поиска". А твърдят, че не можеш да се върнеш назад във времето! Холидей бе намерил начин. Мидълтаун беше един от проектите му и той бе писал и изчиствал кода години наред. Беше добре известно (поне на ловците), че една от най-подробните и точно възстановени части от симулацията на Мидълтаун беше домът, в който бе израснал.

Никога не бях ходил там, но бях виждал стотици снимки и видеоклипове. В стаята на Холидей имаше копие на първия му компютърTRS-8 Color Computer 2.Със сигурност първата порта се криеше в него. А на втория ред от текста, гравиран върху Медния ключ, пишеше как се стига до мястото.

Дагорат беше дума на синдарин — на елфическия език, създаден от Дж. P. Р. Толкин заВластелинът на пръстените.Думатадагоратозначаваше битка. Но Толкин я бе написал само с едно "г", а не с две.Даггорат(с две "г") можеше да се отнася само за едно: малко известна компютърна игра на имеDungeons of Daggorath,излязла през 1982 г. Играта била създадена само за една платформа —TRS-8 Color Computer.

Холидей бе написал вАлманахът на Анорак, чеDungeons of Daggorathе играта, заради която решил да се занимава със създаване на видеоигри.

ADungeons of Daggorathбеше една от игрите в кутията за обувки до компютъраTRS-80в детската му стая.

Затова трябваше само да се телепортирам до Мидълтаун, да отида в дома на Холидей, да седна на компютъра му, да изиграя играта, да стигна до най-долното ниво на подземието и… там щях да открия Първата порта.

Или поне така си мислех.

Мидълтаун се намираше в Сектор 7 — далече от Лудус. Но бях събрал предостатъчно злато и съкровища, за да платя таксата за телепортация до него. В сравнение с преди, сега аватарът ми бе червив с пари.

Проверих колко беше часът. 11:03 СО (стандартно време по сървърите на ОАЗИС, което съвпадаше с Източното стандартно време). Имах осем часа до началото на учебните занятия. Може би времето щеше да ми стигне, ако тръгнех веднага. Щях да тичам като луд назад през подземията към повърхността, а после да отпраша към най-близкия транспортен терминал. Оттам щях да се телепортирам направо в Мидълтаун. Ако тръгнех веднага, щях да стигна до компютъра на Холидей за по-малко от час.

Знаех, че първо беше добре да се наспя. Стоях в ОАЗИС вече над петнайсет часа, а утре беше петък. Можех да се телепортирам в Мидълтаун веднага след училище и да разполагам с целия уикенд да намеря Първата порта.

Но кого заблуждавах? Нямаше начин тази нощ да заспя и да дочакам търпеливо края на часовете утре. Трябваше да тръгнаведнага.

Затичах към изхода, ала спрях рязко по средата на залата През отворената врата видях дълга сянка да се плъзва по стената, придружена от ехото на приближаващи се стъпки.

Няколко секунди по-късно на вратата се появи силуетът на аватар. Тъкмо се канех да посегна към меча си, когато осъзнах че в ръката си още държах Медния ключ. Пъхнах го в торбичката на колана си и извадих меча от ножницата. Докато вдигах острието, аватарът проговори.

□□□9

— Кой, по дяволите, си ти? — попита настойчиво силуетът. Гласът звучеше като на млада жена, настървена за битка.

След като не отговорих, набитият женски аватар излезе от сенките и пристъпи напред под светлината на мъждукащите в залата факли. Имаше гарвановочерна коса, подстригана късо като на Жана д'Арк, и изглеждаше около 19-20-годишна. Когато се приближи, осъзнах, че я познавам. Никога не се бяхме срещали лично, но познах лицето ѝ от десетките снимки, които публикуваше в блога си.

АртЗмида.

Носеше ризница от сини окислени метални пластини, която изглеждаше повече научнофантастична, отколкото фентъзи. В кобурите на бедрата ѝ висяха два еднакви лазерни пистолета, а на гърба ѝ имаше ножница с извит елфически меч. Момичето носеше кожени ръкавици без пръсти и класически слънчеви очилаРей-Бан.В общи линии се бе постарала да си придаде модерния през 80-те години постапокалиптичен киберпънк вид. А на мен това страшно ми допадаше. Накратко: изглеждашесекси.

Когато тръгна към мен, токовете на кубинките ѝ с метални капси затропаха по каменния под. Тя спря рязко точно извън обхвата на меча ми, но не извади своя. Вместо гова вдигна слънчевите очила на челото си и ме огледа нахално от глава до пети.

За миг онемях. За да изляза от ступора, си напомних, че човекът, които управляваше аватара, можеше изобщо да не е жена. "Момичето", по което си падах от три години, можеша да е дебелак с космати ръце на име Чък. След като си представих този отрезвяващ образ, успях да се съсредоточа върху положението, в което се намирах, и върху най-належащия въпрос:какво правеше тя тук? Стори ми се, че беше много малко вероятно след пет години на търсене и двамата да открием в един ден скривалището на Медния ключ. Съвпадението беше твърде голямо.

— Да не си глътна езика? — попита тя. — Попитах те нещо. Кой, по дяволите, си ти?

Имената на аватарите ни бяха скрити. Очевидно бе, че исках да остана анонимен, особено при дадените обстоятелства. Нима не схващаше намека?

— Добър ден — казах аз и се поклоних леко — Аз съм Хуан Санчес Виялобос Рамирез.

Тя се подсмихна.

— Главен металург на испанския крал Карлос V ли?

— На вашите услуги — отвърнах с усмивка. Тя веднага позна малко известния цитат отШотландски боеци ми отговори подобаващо. Все пак това беше АртЗмида.

— Чудничко — рече тя, хвърли поглед през рамото ми към празния подиум, а после пак погледна към мен. — Хайде, изплюй камъчето. Как успя?

— В кое?

— В играта срещу Ацерерак — каза тя, сякаш това беше пределно ясно.

Изведнъж разбрах какво ставаше. Тя не идваше тук за пръв път. Аз не бях първият ловец, разгадал Стихчето и намерилГробницата на ужасите.АртЗмида ме бе изпреварила. И след като знаеше заJoust,очевидно и тя се бе изправяла срещу лича. Но ако вече бе получила Медния ключ, защо трябваше да се връща тук? Значи не бе успяла да го вземе. Беше играла с лича, но той я бе победил. Но пък явно не я бе убил. Затова се бе върнала да опита отново. Напълно възможно бе това да беше осмият или деветият ѝ опит. И очевидно си мислеше, че личът бе победил и мен.

— Ехо, чакам! — потропа тя нетърпеливо с десния си крак.

Мина ми през ум да побягна. Просто да претичам покрай нея, да премина обратно през лабиринта и да изляза навън. Но ако хукнех, щеше да заподозре, че ключът е в мен, и може би щеше да се опита да ме убие, за да ми го вземе. Лудус бе ясно отбелязана като безопасна зона на картата на ОАЗИС и на нея не бяха позволени двубоите между играчи. Но не знаех дали това важеше и за гробницата, защото се намираше под земята и дори не фигурираше на картата на планетата.

АртЗмида изглеждаше страховит противник. Ризница. Лазерни пистолети. А елфическият меч, който носеше, можеше да е магически. Дори само половината от приключенията, които описваше в блога си, да бяха истина, автарът ѝ сигурно бе най-малко 50-то ниво. Или по-високо. Ако тук, долу, двубоите между играчи бяха позволени, тя щеше да срита задника на аватара ми.

Затова трябваше да действам хладнокръвно. Реших да излъжа.

— Премаза ме. Не ме бива особено наJoust.

Тя леко се отпусна. Изглежда точно такъв отговор искаше да чуе.

— И при мен така стана — отвърна съчувствено. — Холидей е програмирал стария крал Ацерерак с доста коварен изкуствен интелект, а? Невероятно трудно е да го победи човек. — Тя хвърли поглед към меча, който още държах вдигнат в отбранителна поза. — Можеш да го прибереш. Няма да те ухапя.

Не свалих меча си.

— В гробницата позволени ли са двубои между играчи?

— Не знам. Ти си първият аватар, когото срещам тук. — Тя наклони леко глава и се усмихна. — Май има само един начин, по който да разберем.

АртЗмида извади меча си, завъртя се светкавично на 360 градуса и замахна с пламтящото острие към мен. В последния момент успях да вдигна своя меч и да парирам тромаво атаката. Но мечовете ни внезапно застинаха на сантиметри един от друг, сякаш спрени от невидима сила. На дисплея ми се появи съобцние:ДВУБОИТЕ МЕЖДУ ИГРАЧИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ!

— Е, ясно — ухили се тя. — В крайна сметка тук е зона, забранена за двубои. — Тя описа с меча си осмица и плавно го прибра в ножницата на гърба си. Впечатляващо.

И аз прибрах меча си, но без сложни движения.

— Холидей сигурно не е искал играчите да се дуелират за правото да се изправят срещу краля — казах аз.

— Да — отвърна тя с усмивка. — Извади късмет.

— Аз ли съм извадил късмет? — Скръстих ръце пред гърдите си. — Това пък откъде ти хрумна?

Тя посочи към празния подиум зад мен.

— Сигурно си изгърмял бойните си точки в битката с Ацерерак.

Значи… ако Ацерерак те победеше наJoust,трябваше да се биеш с него. "Добре, че спечелих — помислих си аз. — Иначе в момента сигурно щях да си създавам нов аватар."

— Имам предостатъчно бойни — слъгах аз. — Личът е голям слабак.

— О, нима? — попита АртЗмида подозрително. — Аз съм на 52-о ниво и всеки път, когато се бия с него, той едва не ме убива. Трябва да се запасявам с допълнителни лечебни отвари всеки път, когато идвам тук. — Тя ме изгледа за миг и добави:

— Освен това виждам меча и ризницата ти. Намерил си ги тук, в подземието, което означава, че са по-добри от всичките ти досегашни доспехи и оръжия. Приличаш ми на смотльо от ниско ниво, Хуан Рамирез. И мисля, че криеш нещо.

Сега, след като знаех, че тя не можеше да ме нападне, мина през ум да ѝ кажа истината. Защо просто да не ѝ покажа Медния ключ? Но размислих. Най-умното в момента беше да изчезвам оттук и да се отправя към Мидълтаун, докато имах преднина. Тя не бе взела ключа и може би нямаше се сдобие с него още няколко дни. Ако не бях толкова добре трениран наJoust,бог знае колко ли опита щяха да ми трябват, за да победя Ацерерак в две от три игри.

— Мисли си каквото си искаш, Ши-Pa — казах ѝ аз и тръгнах да я заобикалям. — Може пак да се срещнем някъде. Тогава ще си побъбрим. Доскоро — рекох и ѝ помахах леко.

— Къде си мислиш, че отиваш? — тръгна след мен тя.

— Прибирам се — отвърнах, без да забавям крачка.

— Ами личът? А Медния ключ? — посочи тя към празния подиум. — Ацерерак ще се появи отново след няколко минути. Когато часовникът на сървъра удари полунощ, цялата гробница се рестартира. Ако изчакаш тук, ще имаш нова възможност да го победиш, без да се налага пак да минаваш през капаните. Затова идвам тук малко преди полунощ през ден. Така имам два опита един след друг.

Умен ход. Ако не бях успял при първия си опит, колко ли време щеше да ми е нужно да се досетя за това?

— Мисля, че е справедливо да се редуваме. Току-що играх с него, затова след полунощ е твой ред. А аз ще се върна след полунощ утре. Можем да се редуваме по дни, докато единият от нас не го победи. Какво мислиш?

— Може би си прав — отвърна АртЗмида и ме изгледа изпитателно. — Но все пак остани. Може да се случи нещо различно, ако в полунощ в залата има два аватара. Анорак вероятно се е приготвил за този вариант. Възможно е да се появят две копия на лича — по едно за всеки играч. Или пък…

— Предпочитам да играя сам. Нека просто се редуваме, става ни? — Почти бях стигнал до изхода, когато тя ми препречи пътя.

— Хайде, почакай малко — каза тя по-меко. — Моля те.

Можех да продължа да вървя напред и да мина през аватара ѝ, но не го направих. Умирах си да стигна до Мидълтаун и да намеря Първата порта, но пък стоях пред прочутата АртЗмида — момичето, с което мечтаех да се запозная от години. А на живo, тя беше още по-готина, отколкото си я представях. Умирах си да прекарам повече време с нея. Исках, както поетът от 80-те Хауърд Джоунс бе казал, да я опозная добре. Ако си тръгнех сега, можеше никога повече да не я срещна.

— Виж — каза тя и сведе поглед към обувките си. — Извинявай, че те нарекох смотльо от ниско ниво. Беше грубо от моя страна. Обидих те.

— Няма нищо. Всъщност си права. Едва на 10-то ниво съм.

— Няма значение, все пак си ловец. При това умен, иначе нямаше да си тук. Затова искам да знаеш, че те уважавам и признавам, че имаш добри умения. Извинявай за обидите.

— Приемам извинението. Не се притеснявай.

— Супер! — изглеждаше облекчена. Израженията на аватара ѝ бяха невероятно реалистични, което означаваше, че бяха синхронизирани с израженията на потребителя, а не генерирани от софтуер. Сигурно използваше скъпо оборудване. — Просто малко се стреснах, като те заварих тук. Знаех, че все някой щеше да намери гробницата един ден, просто не очаквах да стане толкова бързо. От доста време само аз идвам тук.

— Откога? — попитах, без да се надявам, че ще получа отговор.

Тя се поколеба, а после забъбри припряно:

— От три седмици! Идвам тук от три скапани седмици и се опитвам да победя тъпия лич на тази смотана игра! А изкуственият му интелект е абсурден. Никога преди не бях играла наJoustи ми е трудно! Бях на косъм да го разпердушиня преди няколко дни, но… — Тя прокара изнервено пръсти през косата си. — Ужас! Не мога да спя. Не мога да ям. Оценките ми се влошиха, защото бягам от час, за да се упражнявамJoust…

Канех се да я питам дали учеше тук, на Лудус, но тя продължи да говори все по-бързо, сякаш в мозъка ѝ се бе отприщила язовирна стена. Думите се лееха от устата ѝ. Едва спираше, за да си поеме въздух.

— …и дойдох тази вечер, като си мислех, че най-накрая ще победя този кретен и ще взема Медния ключ, но когато пристигнах, някой вече бе отворил входа. Най-големият ми страх се бе сбъднал. И друг бе намерил гробницата. Затова дотичах тук паникьосана. Искам да кажа, че не бях прекалено притеснена, защото не мислех, че някой би успял да победи Ацерерак от първия път, но въпреки това… — Тя замълча, пое дълбоко въздух и спря рязко.

— Извинявай — продължи след миг. — Когато съм нервна, бръщолевя глупости. И когато съм развълнувана. А в момента съм и нервна, и развълнувана, защото много ми се искаше да поговоря с някого, но не можех да кажа на никого, нали? В обикновен разговор не се споменава, че си… — Тя отново замълча рязко, а после рече: — Какво плямпало съм само! Устата ми не млъква. — Тя направи жест, сякаш закопчаваше устните си с цип, хвърляйки настрани въображаем ключ. Без да се замисля, хванах ключа във въздуха и отключих устните ѝ. Това я накара да се засмее искрен, истински смях, който включваше и доста сумтене, което разсмя и мен.

АртЗмида беше толкова чаровна. Познанията ѝ за попкултурата и припреният ѝ говор ми напомняха за Джордан — любимата ми героиня от филмаИстински генийот 1985 г. Досега не бях изпитвал такава мигновена близост с друг човек нито в истинския свят, нито в ОАЗИС. Дори с Аех. Зави ми се свят.

Когато тя най-сетне успя да овладее смеха си, каза:

— Трябва да използвам филтър, който да отреже смеха ми.

— Недей. Смехът ти всъщност е страхотен. — Призляваше ми от всяка дума, която излизаше от устата ми. — Моят смях също е нелеп.

"Браво на теб, Уейд — помислих си аз. — Нарече я нелепа. Чудесно!"

Но АртЗмида само се усмихна срамежливо и оформи беззвучно с уста думите "благодаря ти".

Изведнъж ми се прииска да я целуна. Не ме интересуваше, че се намирахме в симулация. Събирах смелост да поискам информацията ѝ за контакти, когато тя протегна ръка.

— Забравих да се представя. Аз съм АртЗмида.

— Знам — отвърнах и стиснах ръката ѝ. — Всъщност съм голям почитател на блога ти. Чета публикациите ти от години.

— Наистина ли? — Аватарът ѝ се изчерви.

Кимнах:

— За мен е чест да се запознаем. Аз съм Парзивал — осъзнах че още държа ръката ѝ — и се насилих да я пусна.

— Парзивал, а? — килна тя леко глава. — Кръстил си се на рицаря на кръглата маса, който е открил Граала, нали? Много яко.

Кимнах, още по-смутен. Почти винаги се налагаше да обяснявам на хората какво означава името ми.

— А Артемида е гръцката богиня на лова, нали?

— Точно така! Но обичайният правопис вече беше зает, затова се наложи да заменя буквата "е" с числото 3.

— Знам. Веднъж бе писала за това в блога си. Преди две години. — Едва не казах и точната дата на публикацията, но се усетих, че звуча все повече като психопат, воайорстващ в мрежата. — Спомена, че все още се натъкваш на новаци, които произнасят името ти "Арт-три-мида".

— Да, така е — отвърна и се ухили.

Тя протегна облечената си в ръкавица ръка и ми подаде картичката с информацията си за контакти. Ако някой се опиташе да ти се обади или да ти изпрати имейл, без да си му дал разрешение, съобщението му се блокираше от филтър или изобщо не се приемаше. Човек можеше да направи картичката си да изглежда по всевъзможни начини. Нейната изглеждаше като класическа фигурка отМеждузвездни войнина компаниятаКенър(все още в неотворената кутия). Фигурката представляваше груба пластмасова версия на аватара ѝ със същото лице, прическа и дрехи, включително с миниатюрни копия на пистолетите и меча ѝ. Информацията ѝ за контакти беше отпечатана върху картичката над фигурката:

На опакото на картичката имаше връзки към блога, имейла и телефона ѝ.

Не само че за пръв път момиче ми даваше визитната си картичка, но и тази картичка беше най-готината, която бях виждал.

— Това е най-готината картичка, която съм виждал — казах аз. — Благодаря!

Дадох ѝ на свой ред една от своите визитки, които бях направил да изглеждат като оригинална касета заAdventuresзаAtari 2600,а информацията ми бе изписана върху етикета:

— Страхотна е! — възкликна Арт3мида, след като разгледа картичката. — Страшен дизайн!

— Благодаря — отвърнах и се изчервих под визьора. Направо исках да ѝ предложа брак.

Прибрах визитката ѝ в инвентара си и тя се появи в списъка с предметите ми под Медния ключ. Видът на ключа в инвентара ми ме отрезви. Защо, по дяволите, стоях тук и си бъбрех с това момиче, когато Първата порта ме очакваше! Проверих колко беше часът. До полунощ оставаха по-малко от пет минути.

— Слушай, Арт3мида, много се радвам, че се запознахме, но трябва да тръгвам. Сървърът ще се рестартира всеки момент и искам да изчезна, преди капаните и немъртвите да се появят отново.

— О… добре — тя изглеждаше наистина разочарована. — И без това трябва да се подготвя заJoust.Но ми позволи поне да ти направя лечебна магия, преди да си тръгнеш. — Преди да успея да възразя, тя постави длан върху гърдите на аватара ми и промърмори някакво заклинание. Бойните ми точки вече бяха на максимума, тъй че магията не подейства. Арт3мида обаче не го знаеше. Тя все още си мислеше, че тепърва трябва да се бия с лича.

— Готово.

— Благодаря, но нямаше нужда. Все пак сме съперници.

— Знам, но въпреки това можем да сме приятели, нали?

— Надявам се.

— Освен това Третата порта е далеч. Отне ни пет години да стигнем дотук. А доколкото съм запозната със стратегията за програмиране на Холидей, от тук нататък ще става още по-трудно. — Тя сниши глас. — Сигурен ли си, че не искаш да останеш? Обзалагам се, че можем да играем едновременно. Ще си даваме съвети за играта. Започнах да забелязвам някои недостатъци в техниката на краля…

Стана ми гузно, че я лъжа.

— Много мило от твоя страна, но трябва да тръгвам. — Замислих се за убедително оправдание. — Утре сутрин съм на училище.

Арт3мида кимна, но по лицето ѝ внезапно пак се изписа подозрение. После очите ѝ се разшириха, сякаш току-що ѝ бе хрумнало нещо. Зениците ѝ започнаха да се стрелкат, съсредоточени в пространството пред очите ѝ, и тогава осъзнах, че проверяваше нещо в прозореца на браузъра си. Няколко секунди по-късно лицето ѝ се разкриви от гняв.

— Лъжец такъв! — изкрещя. — Долен лъжец! — Тя направи браузъра си видим и за мен и го обърна. В прозореца се виждаше Класацията на уебсайта на Холидей. От вълнение бях забравил да я прегледам.

Класацията си изглеждаше точно като преди пет години, с една разлика. Сега името на аватара ми стоеше на първо място с резултат от 10000 точки. Останалите девет места бяха заети от инициалите на Холидей — "Дж. Д. X.", следвани от нули.

— Мамка му! — промърморих. Когато Анорак ми бе дал Медния ключ, бях станал първият ловец, отбелязал точки в състезанието. Внезапно осъзнах, че тъй като Класацията бе достъпна в целия свят, аватарът ми току-що бе станал известен.

Проверих заглавията в новинарските канали за всеки случай. Във всяко от тях се споменаваше името ми. Имаше заглавия от рода на:Загадъчният Парзивал прави исторически подвигиПарзивал откри Медния ключ.

Стоях замаян и с мъка си поемах въздух. В следващия миг Арт3мида ме блъсна, но аз, разбира се, не усетих нищо. Все пак тя успя да ме хвърли на два-три метра.

— Победил си го от първия път! — кресна.

Кимнах.

— Той спечели първата игра, но аз го бих на другите две. На косъм всъщност.

— Да му се не види! — изкрещя тя и стисна юмруци. — Как, по дяволите, успя да го биеш от първия път?

Останах с впечатлението, че искаше да ме фрасне в лицето.

— Извадих късмет. Преди време играех често наJoustс един приятел. Имам сериозна подготовка в тази игра. Убеден съм, че ако тренираш…

— О, я стига! — изръмжа и вдигна ръка. — Не се дръж снизходително! — После нададе яден вой. — Не мога да повярвам! Опитвам се да го победя отпет проклети седмици!

— Но преди малко каза, че идваш от три седмици…

— Не ме прекъсвай! — блъсна ме пак тя. — Упражнявам се непрекъснато наJoustповече от месец! Виждам летящи щрауси и насън!

— Звучи неприятно.

— А ти просто идваш тук и побеждаваш от първия опит.

Арт3мида започна да се удря с юмрук по челото и тогава разбрах, че всъщност се ядосваше на себе си, а не на мен.

— Виж, просто извадих късмет. Падам си по класически аркадни игри. Това е моята специалност — свих рамене. — Престани да се биеш като Рейнмен.

Тя спря и ме зяпна. След няколко секунди въздъхна дълбоко.

— Защо играта не бешеCentipede!ИлиMs. Рас-Мап? ИлиBurger Time? Тогава вече щях да съм минала през Първата порта.

— Не съм много сигурен.

Тя ме изгледа сърдито, а после се усмихна дяволито. Обърна се с лице към изхода и започна да извършва сложни движения с ръце, като в същото време напевно шептеше някакви думи.

— Хей, какво правиш? — извиках аз.

Но вече знаех. Внезапно се появи грамадна каменна стена и закри изхода от залата. По дяволите! Това беше преградна магия. Нямаше как да изляза навън.

— О, защо го направи? — извиках аз.

— Стори ми се, че доста бързаш да се измъкнеш оттук. Предполагам, че когато Анорак ти е дал Медния ключ, ти е дал и някакво указание за това, къде се намира Първата порта, нали натам си тръгнал.

— Да — отвърнах аз. Реших, че няма смисъл да отричам.

— И освен ако не можеш да неутрализираш магията ми, а предполагам, че не можеш, господин Воин от 10-то ниво, бариерата ще те държи тук до полунощ, когато сървърът се рестартира. Всички капани по обратния път ще се появят отново. И така ще се забавиш доста.

— Права си.

— И докато ти си зает да си проправяш път обратно навън, аз ще се опитам пак да победя Ацерерак. Но този път ще го размажа. И след това ще съм по петите ти, господинчо.

Скръстих ръце.

— Щом кралят те е побеждавал през последните пет седмици защо си мислиш, че ще спечелиш точно днес?

— Когато имам конкуренция, се мобилизирам максимално. А сега имам сериозен конкурент.

Погледнах към вълшебната бариера. Арт3мида беше над 50-то ниво и стената щеше да стои на мястото си максималната продължителност на заклинанието: петнайсет минути. Можех единствено да изчакам да изчезне.

— Голяма си злобарка — заявих аз.

Тя се ухили и поклати глава:

— Просто съм хаотично неутрална, сладурче.

Усмихнах ѝ се в отговор.

— Въпреки това ще стигна преди теб при Първата порта.

— Вероятно, но това е само началото. Трябва да преминеш през нея. А има и още два ключа, и още две порти. Разполагам с предостатъчно време да те настигна и да те оставя да ми дишаш праха.

— Ще видим, уважаема.

Тя посочи към прозореца с Класацията.

— Вече си известен. Осъзнаваш ли какво означава това?

— Нямах много време да мисля по въпроса.

— Аз пък съм мислила. Мисля за това от пет седмици. Появата ти в Класацията ще промени всичко. Хората отново ще се вманиачат по състезанието, като в началото. Медиите вече полудяха. До утре всички ще знаят кой е Парзивал.

Изведнъж ми се зави свят.

— Може би ще станеш известен и в истинския свят — продължи тя. — Ако разкриеш самоличността си.

— Не съм такъв идиот.

— Добре. Защото залогът е милиарди долари и сега всички ще си мислят, че знаеш къде е Яйцето. Много хора биха убили за тази информация.

— Наясно съм с това. Благодаря ти за загрижеността, но ще се оправя.

В действителност обаче не бях много уверен в себе си. Изобщо не бях мислил по този въпрос, може би защото не бях вярвал, че наистина можех да стигна до този етап.

Помълчахме известно време и се взирахме в часовника.

— Какво ще правиш, ако спечелиш? — попита внезапно Арт3мида. — За какво ще похарчиш всичките тези пари?

Виж, за това бях мислил много. Непрекъснато си фантазирах как бих ги похарчил. С Аех си правехме нелепи списъци с нещата, които щяхме да си купим, ако спечелехме наградата.

— Не знам — отвърнах. — Предполагам за обичайното. Ще заживея в голямо имение. Ще си купувам готини неща. Няма да съм беден.

— Големи мечти имаш, няма що. И след като си купиш имение и готини неща, какво ще правиш с останалите сто и трийсет милиарда?

Не исках да ме помисли за някакъв идиот и импулсивно ѝ казах какво си мечтаех да направя, ако спечеля. Досега не го бях споделял с никого.

— Ще финансирам построяването на космически кораб с ядрени двигатели, който да лети в орбита около Земята. После ще го заредя с вода и храна за цял живот, със самоподдържаща се биосфера и суперкомпютър, съдържащ всички филми, книги, видеоигри и произведения на изкуството, създавани някога от човешката цивилизация, както и с отделно копие на ОАЗИС. Ще поканя на борда няколко от най-добрите си приятели, както и екипи от учени и лекари. Ще се разкараме от тази дупка, ще излезем от Слънчевата система и ще търсим друга планета, подобна на Земята.

Разбира се, още не бях разработил плана и имаше много подробности, които не бях доизмислил.

Арт3мида повдигна вежди.

— Много амбициозен план. Но осъзнаваш, че половината население на планетата умира от глад, нали? — В гласа ѝ не се долавяше злонамереност. По-скоро говореше, сякаш наистина си мислеше, че е възможно да не съм наясно с този факт.

— Да, знам — отвърнах отбранително. — Причината толкова много хора да гладуват е, че планетата ни е съсипана. Земята умира. Време е да я напуснем.

— Гледаш много негативно на нещата. Ако аз спечеля наградата, ще се погрижа всички хора да имат достатъчно храна. След като се справим със световния глад, ще измислим как да разрешим екологичната и енергийната криза.

Обърнах очи с досада.

— Да бе! И след като сътвориш това чудо, ще създадеш чрез генно инженерство смърфове и еднорози, които да припкат из прекрасния нов свят.

— Говоря сериозно — каза тя.

— Нима наистина мислиш, че е толкова просто? Че можеш да напишеш чек за сто и четирийсет милиарда долара и да оправиш всички проблеми на света?

— Не знам. Може и да не е възможно, но поне ще опитам.

— Ако спечелиш.

— Точно така. Ако спечеля.

В този миг часовникът на ОАЗИС удари полунощ. Разбрахме го веднага, защото тронът на подиума внезапно се появи отново, а на него неподвижно седеше Ацерерак, сякаш току-що бяхме влезли в залата.

Арт3мида погледна към него, а после пак към мен. Усмихна ми се и ми помаха:

— Доскоро, Парзивал.

— Доскоро — отвърнах.

Арт3мида се обърна и тръгна към подиума.

Провикнах се след нея:

— Хей, Арт3мида!

Тя се обърна. Незнайно защо се почувствах длъжен да ѝ помогна, макар да знаех, че не биваше.

— Пробвай да играеш от лявата страна. Аз спечелих така Струва ми се, че е по-лесно да го победиш, ако той играе с щъркела.

Тя се взря в мен за миг, вероятно за да прецени дали не се опитвам да я преметна, но после кимна и изкачи стълбите. Ацерерак се раздвижи веднага щом тя стъпи на първото стъпало.

— Добра среща, Арт3мида — избоботи той. — Какво те води насам?

Не чух отговора ѝ, но след няколко секунди тронът се трансформира в игралния автомат, както по-рано. Тя каза нещо на лича и двамата си размениха местата, така че да играе отляво. После започнаха състезанието.

Наблюдавах ги отдалеч, докато след няколко минути магията ѝ не се развали. Хвърлих един последен поглед към нея, отворих вратата и тръгнах обратно към повърхността.

□□10

Отне ми малко повече от час да изляза от гробищата, в мига, в който изпълзях навън, на дисплея ми замига индикаторът за "нови съобщения". Чак сега осъзнах, че Холидей бе поставил гробницата в зона без комуникации, където не можеха да се приемат обаждания, текстови съобщения и имейли. Вероятно за да не могат ловците да се обаждат на познати за съвети и помощ.

Прегледах съобщенията си и видях, че Аех се беше опитвал да се свърже с мен от момента, в който името ми се бе появило в Класацията. Беше ми звънял повече от десет пъти и ми беше изпратил няколко съобщения, в които ме питаше какво, за бога, правя и ми крещеше с ГЛАВНИ БУКВИ да му се обадя веднага. Тъкмо приключих с изтриването на съобщенията, когато отново ми позвъниха. Аех отново се опитваше да се свърже с мен. Реших да не вдигам, но му изпратих кратко съобщение, че ще му звънна при първа възможност.

Докато тичах през гората, оставих Класацията в ъгъла на дисплея си, за да разбера веднага дали Арт3мида е спечелила играта и е взела ключа. Когато стигнах до транспортния терминал и скочих в най-близката кабина, минаваше два часът през нощта.

Въведох мястото, до което исках да стигна. На екрана се появи карта на Мидълтаун. Излезе съобщение да избера един от двеста петдесет и шестте транспортни терминала на планетата.

Когато бе създал Мидълтаун, Холидей не бе поставил на планетата само една възстановка на родния си град. Там имаше двеста петдесет и шест копия на градчето. Реших, че нямаше значение в кое копие щях да попадна, затова напосоки избрах едно близо до екватора. После натиснах бутона за потвърждение, за да платя таксата, и аватарът ми изчезна.

Милисекунда по-късно стоях в телефонна кабина от 80-те години на XX в. в автогара на фирмата за автобусни превозиГрейхаунд.Отворих врата и излязох. Все едно излизах от машина на времето. Наоколо се разхождаха няколко неигрални компютърни персонажи, облечени в дрехи от 80-те. Жена с огромна тупирана прическа поклащаше глава в такт с музиката от големия си уокмен. Хлапе със сиво яке се бе подпряло на една стена и редеше кубче на Рубик. Пънкар с коса, оформена в гребен, седеше на пластмасов стол и гледаше повторения на сериалаРиптайдна телевизор, работещ с монети.

Видях къде беше изходът — и тръгнах към него с изваден меч. Цялата повърхност на Мидълтаун беше зона, разрешена за двубои, затова трябваше да действам предпазливо.

Малко след началото на Лова тази планета бе станала като централна гара и всички 256 копия от родния град на Холидей бяха претършувани от безкраен поток ловци, които търсеха ключове и следи. Според разпространените теории по форумите, Холидей бе създал множество копия от града, за да могат по няколко аватара да търсят едновременно, без да се бият. Въпреки това, през последните пет години ловците бяха претършували всичките 256 еднакви копия на Мидълтаун и всяка вещ в дома на Холидей бе описана и анализирана. Естествено цялото това търсене не бе довело до нищо. Нямаше ключове. Нямаше улики. Нямаше Яйце. Оттогава интересът към планетата драстично бе намалял. Но знаех, че все още от време на време тук идваха ловци.

Възнамерявах, ако се натъкна на друг ловец в дома на Холидей, да си плюя на петите, после да открадна кола и да карам четирийсет километра (в която и да било посока) до следващото идентично копие на Мидълтаун и така нататък, докато намерех копие от къщата, в която да няма никого.

Навън цареше прекрасен ден в Средния запад. Червеникавооранжевото слънце се бе спуснало ниско в небето. Макар досега да не бях стъпвал в Мидълтаун, бях проучил града щателно и знаех, че Холидей беше кодирал планетата така, че в който и момент да я посети или където и на повърхността ѝ да се намира някой, винаги да попада на прекрасен късен есенен следобед около 1986 г.

Извадих картата на града, установих къде се намирам и проследих маршрута до дома на Холидей. Къщата беше на около километър и половина на север. Насочих аватара си в тази посока и се затичах. Докато се оглеждах наоколо, се удивих колко внимателно беше възпроизведено всичко. Бях чел, че Холидей написал целия код сам въз основа на спомените за родния си град от детските си години. Беше използвал стари карти на града, телефонни указатели, снимки и видеозаписи, за да направи всичко възможно най-автентично.

Обстановката напомняше на градчето от филмаВихърът на танца— малък провинциален град с пръснато нарядко население. Къщите изглеждаха изключително големи и невероятно отдалечени една от друга. Удивих се, че преди петдесет години дори семействата с ниски доходи са имали самостоятелни къщи. Жителите на града — неигрални компютърни персонажи — приличаха на статисти от идиличен музикален видеоклип от 80-те. Видях хора, които събираха нападалите листа в градините си с гребла, разхождаха кучетата си и седяха по верандите пред домовете си. От чисто любопитство помахах на неколцина от тях и те дружелюбно ми махнаха в отговор.

По всичко личеше в кой исторически период се намирах. Неигралните компютърни персонажи караха коли и пикапи бавно по сенчестите улици — все жадни за бензин антики:Транс-Ам, Додж Омнис, Айрък Зет-28иКей-кар.Минах покрай една бензиностанция, чиято табела гласеше, че бензинът беше само двадесет и три цента за литър.

Тъкмо завивах по улицата на Холидей, когато чух фанфари. Веднага погледнах към Класацията в ъгъла на дисплея си.

Арт3мида бе успяла.

Сега името ѝ стоеше точно под моето. Резултатът ѝ беше 9000 точки — с 1000 по-малко от моя. Изглежда бях получил бонус, тъй като пръв бях спечелил Медния ключ. Чак сега осъзнах пълните последици от съществуването на Класацията. Отсега нататък не само ловците щяха да следят как се движат конкурентите им, но и целият свят щеше да знае кои са водачите. Щяхме да станем знаменитости (и мишени).

В този миг Арт3мида сигурно се взираше в своя Меден ключ и четеше текста, гравиран върху него. Щеше да го разшифрова мигновено. Всъщност може би вече пътуваше към Мидълтаун.

Това ме накара да се размърдам. Сега имах едва час преднина пред нея. Може би дори по-малко.

Когато стигнах до Кливланд авеню — улицата, на която Холидей бе израснал, изтичах по пропукания тротоар и изкачих предните стълби на дома му. Изглеждаше точно като на снимките: скромна двуетажна къща с боядисани в червено стени. Два форда, модели от края на 70-те, стояха паркирани на алеята, а единият от тях бе вдигнат на трупчета.

Взирах се в копието на дома на Холидей, което той бе създал, и се опитвах да си представя какво ли би било чувството да израснеш на подобно място. Бях чел, че в истинския Мидълтаун всички къщи в този квартал са били разрушени в края на 90-те години, за да се освободи място за търговски център. Но Холидей бе съхранил завинаги града от детството си в ОАЗИС.

Изтичах по пътеката и влязох през входната врата, която водеше до дневната. Познавах добре тази стая, защото тя присъстваше вПоканата на Анорак.Разпознах ламперията, имитираща дърво, тъмнооранжевия килим и мебелите в крещящи цветове, които изглеждаха като купени от гаражни разпродажби от ерата на диското.

Къщата беше празна. По неизвестни причини Холидей бе решил да не поставя тук неигрални компютърни персонажи на себе си и покойните си родители. Вероятно щеше да е твърде зловещо дори за него. На стената в дневната обаче висеше семейна снимка. Портретът бе направен пред магазинК-мартпрез 1984 г., но господин и госпожа Холидей все още бяха облечени по модата от края на 70-те, а дванайсетгодишният Джими стоеше между тях и гледаше начумерено в обектива иззад дебелите стъкла на очилата си. Изглеждаха като обикновено американско семейство. Нищо в снимката не подсказваше, че мъжът със стоически вид, облечен с кафяв всекидневен костюм, е алкохолик, който тормози семейството си, че усмихнатата жена с пъстри панталони и сако страда от маниакална депресия и че момчето с избелялата тениска с картинка от игратаAsteroidsедин ден ще създаде изцяло нова вселена.

Докато се оглеждах наоколо, се зачудих защо Холидей, който винаги бе твърдял, че е имал нещастно детство, впоследствие бе започнал да изпитва такава носталгия по него. Ако аз някога успеех да се измъкна от купчините, изобщо нямаше да ми е мъчно за времето, прекарано там. И със сигурност нямаше да създам тяхно подробно виртуално копие.

Погледнах към масивния телевизорZenithи игратаAtari 2600,включена в него. Пластмасовата, имитираща дърво, кутия на игралната конзола беше същата като на телевизора и по стените на дневната. До конзолата имаше кутия от обувки, в която бяха прибрани девет касети с игри:Combat, Space Invaders, Pitfall, Kaboom! Star Raiders, The Empire Strikes Back, Starmaster, Yars' RevengeиЕ. T.Ловците придаваха голямо значение на липсата наAdventure— играта, на която Холидей играеше именно на тази конзола в края наПоканата на Анорак.Бяха търсили копие отAdventureпо цялата планета, но изглежда такова нямаше. Бяха донесли копия от играта от други планети, но когато се бяха опитвали да я играят на атарито на Холидей, не бяха успели да я подкарат. Никой не знаеше защо.

Претърсих набързо останалата част от къщата, за да се уверя, че няма други аватари. После отворих вратата към стаята на Холидей и след като видях, че беше празна, влязох и заключих след себе си. От години се разпространяваха снимки и видеозаписи от това помещение и аз ги бях научил наизуст. Но сега за пръв път бях в "истинската" стая. Побиха ме тръпки.

Килимът беше с отвратителен цвят на горчица, както и тапетите. Но стените бяха почти изцяло покрити с плакати от филми и на рокгрупи:Истински гений, Военни игри, Трон, Пинк Флойд, Дево, Ръш.До вратата имаше библиотека, препълнена с научнофантастични и фентъзи романи (естествено, бях чел всички заглавия). На етажерката до леглото бяха натъпкани стари компютърни списания и книжки с правила заDungeons & Dragons.Имаше и няколко кутии с комикси, натрупани до стената, всяка с прилежно надписан етикет. А на разнебитеното дървено бюро в ъгъла стоеше първият компютър на Джеймс Холидей.

Като много от компютрите от онова време, той беше с вградена клавиатура.TRS-8 Color Computer 2, 16К RAMбе изписано на етикет над клавишите. От задната част на машината излизаха кабели, свързани с малък цветен телевизор, матричен принтер, касетофон и модем. На бюрото до модема беше залепен списък с телефонни номера за достъп до форуми.

Седнах на бюрото и открих копчето за включване на компютъра и телевизора. Последва статично изпращяване и след него ниско жужене, докато телевизорът загряваше. Миг по-късно на монитора се появи зеленото изображение при зареждане наTRS-80и се изписаха думите:

Под тях мигаше курсор, който преминаваше през всички цветове от спектъра. НаписахПРИВЕТи натиснах бутонаENTER.

На следващия ред се появи текстът:?SYNTAX ERROR.ПРИВЕТне беше валидна команда вBasic, единствения език, който древният компютър разбираше.

От проучванията си знаех, че касетофонът функционира като дисково устройство заTRS-80.На него се съхраняваха данни като аналоговия звук върху аудиокасети. Когато Холидей започнал да се занимава с програмиране, горкото дете нямало достъп дори до устройство за дискети. Налагало се да съхранява кода си на аудиокасети. До дисковото устройство имаше кутия за обувки, пълна с десетки такива касети. Повечето от тях бяха текстови приключенски игри:Raaka-tu, Bedlam, PyramidиMadness and the Minotaur.Имаше и няколко ROM касети, които се побираха в процеп отстрани на компютъра. Рових в кутията, докато не намерих тази с надписDungeons of Daggorathс разкривени жълти букви върху захабения червен етикет. Графиката на играта изобразяваше изглед от първо лице към дълъг подземен коридор, препречен от тромав син великан с голяма каменна брадва.

Когато списъкът с игрите от стаята на Холидей се появи онлайн, свалих и изиграх всяка от тях, така че вече бях овладялDungeons of Daggorathпреди повече от две години. Трябваше ми почти цял уикенд. Графиката беше изключително груба, но въпреки това играта водеше до пристрастяване.

От форумите знаех, че през последните пет години няколко ловци бяха игралиDungeons of Daggorathименно тук, на компютъра на Холидей. Имаше хора, които бяха изиграли на място всяка от игрите в кутията само за да видят дали ще последва нещо. Но нищо не се бе случило. Никой от тях обаче не бе носил със себе си Медния ключ.

Ръцете ми трепереха леко, когато изключих компютъра и поставих касетата сDungeons of Daggorath.Щом го пуснах отново, екранът проблесна в черно и се появи грубото изображение на магьосник, придружено от злокобен звуков ефект. В едната си ръка той държеше жезъл, а под него, с главни букви, бе изписана легендата:

"Предизвиквам те да влезеш… в Подземията на Даггорат!" Поставих пръсти върху клавиатурата и започнах да играя. В същия миг тонколоните върху шкафа на Холидей внезапно се включиха и от тях гръмна позната мелодия — музиката от филмаКонан Варваринътна Базил Полидориъс.

Реших, че това беше знак от Анорак, че съм на прав път. Почти веднага изгубих представа за времето. Забравих, че аватарът ми седи в стаята на Холидей, че в действителност аз съм в скривалището си, сгушен до електрическата печка, и че пръстите ми натискат въздуха пред мен, въвеждайки команди на въображаема клавиатура. Всички преплитащи се светове се сляха и се потопих безпаметно в играта в другата игра.

ВDungeons of Daggorathиграчът управлява аватара си, като въвежда текстови команди от рода наЗавий налявоилиВземи факела,и го насочва все по-надолу през лабиринт от коридори, изобразени с векторна графика, като по пътя се бие с паяци, каменни великани, духове и други същества през петте нива с увеличаваща се трудност. Отне ми известно време да си припомня командите и особеностите на играта, но след като успях, вече не беше трудно. Възможността да запазвам мястото, до което бях стигнал, ми даваше на практика безброй животи (макар запазването и презареждането на играта от дисковото устройство да се оказа бавен и досаден процес — бяха нужни няколко опита и дълго настройване на копчето за звука на касетофона). Така можех да правя почивки за ходене до тоалетната и за да презареждам печката.

Докато играех, музиката отКонан Варваринътсвърши, колонките изщракаха и започнаха да свирят другата страна на касетата, от която зазвуча богатата на синтезатори мелодия отЖената ястреб.Нямах търпение да натрия носа на Аех с този факт.

Най-накрая, около 4 часа през нощта, стигнах до последното ниво на подземието и се изправих срещу Злия магьосник на Даггорат. След като загинах и рестартирах два пъти, накрая го победих с Елфическия меч и Ледения пръстен. Завърших играта и взех вълшебния пръстен на магьосника. Тогава на екрана се появи изображение на магьосник с ярки звезди, избродирани по робата и жезъла му. Текстът под него гласеше:СЪДБАТА ОЧАКВА РЪКАТА НА НОВ МАГЬОСНИК!.

Изчаках да видя какво ще стане. За миг не се случи нищо. Тогава допотопният матричен принтер на Холидей оживя внезапно и шумно изписа един-единствен ред текст. Хартията излезе от принтера. Откъснах листа и прочетох:ПОЗДРАВЛЕНИЯ! ОТВОРИ ПЪРВАТА ПОРТА!

Огледах се и видях, че в стената на стаята се беше появила порта от ковано желязо на мястото, където преди малко бе стоял плакатът от филмаВоенни игри.В центъра ѝ имаше ключалка с медно покритие.

Извадих Медния ключ и се качих на бюрото на Холидей, за да стигна до ключалката. Пъхнах го и го завъртях. Портата засия, сякаш металът изведнъж се бе нажежил, и двукрилата врата се отвори навътре и разкри безброй звезди. Изглежда този портал водеше до дълбокия космос.

"Боже, колко много звезди" — чух невидим глас. Разпознах Репликата от филма2010.После чух ниско злокобно жужене, последвано от музикалната тема "Тъй рече Заратустра" на Рихард Щраус.

Наведох се напред и надникнах през портала. Огледах наляво и надясно, нагоре и надолу. Във всички посоки се виждаше единствено необятният космос, изпълнен със звезди. Присвих очи и успях да различа няколко миниатюрни мъглявини и галактики в далечината.

Не се поколебах. Скочих през отворената порта. Тя сякаш ме притегли и започнах да падам. Но падах напред, вместо надолу, а звездите падаха с мен.

□□11

Озовах се в стара зала за аркадни видеоигри пред автомата заGalaga.

Играта вече вървеше. Имах двойни кораби и резултат от 41780 точки. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми бяха върху лостовете за управление. След като секунда-две се чувствах дезориентиран, започнах да играя инстинктивно и преместих джойстика наляво, за да не изгубя един от корабите си.

Докато следях с едно око играта, се опитах да огледам обстановката. С периферното си зрение зърнах отлявоDig Dug,a отдясно автомат заZaxxon.Зад себе си чувах какофония от електронни битки, които долитаха от десетки други аркадни автомати. След като преминах през първата вълна от нападатели, изведнъж зърнах отражението си в екрана на играта. Отсреща обаче не ме гледаше лицето на аватара ми, а лицето на Матю Бродерик. На младия Матю Бродерик преди участието му въвФерис БюлъриЖената ястреб.

Тогава разбрах къде съм. Икойсъм.

Бях Дейвид Лайтман, героят на Матю Бродерик във филмаВоенни игри.А това бе първата сцена от филма.

Аз бяхвъв филма.

Огледах се набързо и видях точна възстановка наГранд Палас№ 20 — пицарията с игрална зала от филма. Хлапета с модерните през 80-те степенувани подстрижки се бяха скупчили пред игралните автомати. Други седяха на сепарета ядяха пица и пиеха безалкохолни. От джубокса в ъгъла гърмеше песентаВидеотресканаДъ Бийпърс.Всичко изглеждаше точно както във филма. Холидей бе копирал всеки детайл от лентата и го бе пресъздал в интерактивна симулация.

Мамка му.

От години се чудех какви ли предизвикателства ме чакат зад Първата порта, но и през ум не ми бе минавало, че можеше да е нещо подобно. А вероятно трябваше да се досетя.Военни игрибеше един от най-любимите филми на Холидей. Именно по тази причина го бях гледал повече от трийсет пъти. Освен това филмът беше супер, а главният герой беше тийнейджър хакер. Изглежда цялата ми подготовка си бе заслужавала.

Изведнъж чух електронно пиукане. Като че ли идваше от десния джоб на джинсите ми. Без да свалям лявата си длан от джойстика, с дясната бръкнах в джоба си и извадих електронен часовник. Беше 7:45 часът. Когато натиснах бутона за спиране на алармата, на дисплея ми се появи предупреждение:

С гласова команда извадих картата на ОАЗИС на дисплея си с надеждата да видя къде ме беше отвела портата. Но се оказа не само, че вече не бях в Мидълтаун, а че изобщо не се намирах в ОАЗИС. Бях извън пределите на картата. Портата бе транспортирала аватара ми в отделна симулация, виртуално място извън ОАЗИС. Изглежда, единственият начин да се върна обратно, бе да завърша мисията и да премина през портата. Но ако това беше видеоигра, как трябваше да я играя? Ако беше мисия, каква беше целта ми? Продължих да играя наGalagа,докато размишлявах по тези въпроси. Миг по-късно в залата влезе едно момче и дойде при мен.

— Здрасти, Дейвид — рече то и впери очи в екрана.

Разпознах го. Казваше се Хауи. Във филма героят на Матю Бродерик го оставя да доиграе играта, когато хуква към училището.

— Здрасти, Дейвид! — повтори момчето със същия тон. Сега обаче думите му се появиха и като текст в долната част на дисплея ми като субтитри. Под тях в червено примигваше надписът:ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА ДИАЛОГ!

Изведнъж започна да ми просветва. Симулацията ме предупреждаваше, че това е последният ми шанс да кажа следващата реплика от диалога във филма. Ако не проговорех, вероятно щях да видя надписаКРАЙ НА ИГРАТА.

Но не се паникьосах, защото знаех репликата. Бях гледалВоенни игритолкова пъти, че знаех наизуст целия филм.

— Здрасти, Хауи! — отвърнах. Но гласът, който чух в слушалките, не беше моят. Беше гласът на Матю Бродерик — и щом изрекох репликата, предупреждението на дисплея ми изчезна и в горната му част се появи резултат от 100 точки.

Напънах си мозъка да си припомня останалото от сцената. Сетих се за следващата реплика:

— Как си? — попитах аз и резултатът ми скочи на 200 точки.

— Добре — отвърна Хауи.

Почувствах се зашеметен. Това беше невероятно. Намирах се във филма. Холидей бе превърнал лентата отпреди петдесет години в интерактивна игра в реално време. Колко ли време му бе отнело да я програмира?

На дисплея ми се появи ново предупреждение:

Отстъпих от автомата и попитах Хауи:

— Искаш ли да доиграеш?

— Да — отвърна той и хвана джойстика. — Благодаря!

Изведнъж на пода на залата от мястото, на което стоях, към изхода се появи зелена пътека. Тръгнах по нея, но после си спомних, че трябва да се върна и да взема тетрадката си от машинатаDig Dag,както прави Дейвид във филма. Тогава резултатът ми се увеличи с още 100 точки и на дисплея ми се появи cъобщение:БОНУС ЗА ДЕЙСТВИЕ!

— Чао, Дейвид! — провикна се Хауи.

— Чао! — провикнах се аз в отговор. Получих още 100 точки. Лесна работа!

Тръгнах по зелената пътека, излязох от игралната зала извървях няколко пресечки по гъмжащия от минувачи булевард. Сега вървях по обрамчена с дървета улица в предградие. Завих зад един ъгъл и видях, че пътеката водеше до голяма тухлена сграда. На табелата над вратата бе изписано:Гимназия Сномиш— училището на Дейвид, където се развиваха следващите няколко сцени във филма.

Изтичах в сградата, мислейки трескаво. Ако наистина трябваше само да изричам репликите от филма през следващите два часа, работата щеше да е лесна. Бях напълно подготвен, без дори да подозирам. ЗнаехВоенни игрипо-добре и отИстински генийиПо-добре мъртъв.

Докато тичах по празния училищен коридор, на дисплея ми се появи ново съобщение:

Продължих да тичам с всички сили по зелената пътека, която сега примигваше ярко. Накрая стигнах пред вратата на класна стая на втория етаж. През прозорчето видях, че часът беше започнал. Учителят стоеше пред черната дъска, а чинът, на които седях, бе единственият празен в стаята.

Мястото ми беше точно зад Али Шийди.

Отворих вратата, промъкнах се на пръсти, но бях забелязан веднага.

— О, Дейвид! Колко мило от твоя страна да ни удостоиш с присъствието си!

Оказа се, че да стигна до края на филма беше много по-трудно, отколкото си мислех. Трябваха ми едва петнайсет минути да установя какви са "правилата" на играта и да разбера как се набират точките. Всъщност трябваше не само да рецитирам диалога, а да извършвам всички действия, които героят на Бродерик вършеше във филма. Изведнъж бях принуден да играя главната роля в пиеса, която бях гледал много пъти, но никога не бях репетирал.

През първия час от филма бях напрегнат и непрекъснато се опитвах да се сетя предварително за следващата реплика от диалога. Когато обърквах думите или не извършех действие в точния момент, резултатът ми намаляваше и на дисплея ми се появяваше съобщение. Когато направех две грешки една след друга, се появяваше съобщението "последно предупреждение".

Не знаех какво точно щеше да се случи при три последователни грешки, но предположих, че ще изхвърча обратно през портата или аватарът ми просто ще загине. Не горях от желание да разбера.

Винаги когато изпълнех правилно седем действия или кажех седем последователни реплики вярно, играта ми даваше "Карта за помощ". Следващия път, когато не можех да си спомня какво да правя или какво да кажа, можех да избера иконата на картата от инвентара си и на дисплея ми се изписваше съответното действие или реплика, като на аутокю.

За сцените, в които героят ми не участваше, симулацията преминаваше в пасивна перспектива от трето лице и наблюдавах какво ставаше отстрани, сякаш гледах преходна сцена от стара видеоигра. През това време се успокоявах и се подготвях за момента, когато героят ми пак щеше да се появи на екрана. През една от тези почивки се опитах да отворя филма от харддиска на конзолата си, за да го пусна в прозорче на дисплея си. Но системата не ми позволи. Всъщност, докато бях от тази страна на портата, не можех да отварям никакви прозорци на дисплея си. Когато се опитах, получих предупреждение:ИЗМАМИТЕ ЗАБРАНЕНИ! ПРИ СЛЕДВАЩ ОПИТ — КРАЙ НА ИГРАТА!

За щастие се оказа, че не се нуждая от съдействие. След като събрах максималния брой от пет карти за помощ, започнах да си отдъхвам и ми стана приятно. Никак не беше трудно да се забавляваш, когато участваш в един от любимите си филми. След известно време дори открих, че получавам бонус точки, когато изричам репликата със същия тон и артикулация както във филма.

Тогава не го знаех, но се оказа, че бях първият човек, играл напълно нов вид видеоигра. Когато от ГСС разбраха за симулацията наВоенни игрив Първата порта (а те разбраха малко по-късно), компанията незабавно патентова идеята и започна да купува правата за стари филми и телевизионни сериали, за да ги преобрази във виртуални интерактивни игри, които кръстихаИнтерактивни филми. Интерактивните филми станаха страшно популярни. Оказа се, че пазарът за игри, в които хората можеха да играят главната роля в любимите си стари филми или сериали, беше необятен.

В последната сцена от филма вече треперех от умора. Не бях спал от двайсет и четири часа и през цялото време не бях излизал от ОАЗИС. Но някак си успях да издържа до края. Последното, което трябваше да направя, беше да инструктирам суперкомпютъра да "изиграе" морски шах. Тъй като всеки мач, който той изиграваше, завършваше наравно, това неочаквано щеше да научи изкуствения интелект на машината, че Глобална термоядрена война също е игра, в която "единственият печеливш ход е изобщо да не играеш". Така суперкомпютърът нямаше да изстреля всички междуконтинентални балистични ракети на САЩ към Съветския съюз.

Аз, Дейвид Лайтман, вманиачен по компютрите тийнейджър от предградията на Сиатъл, бях спасил собственоръчно човешката цивилизация.

В командния център НОРАД избухнаха аплодисменти и зачаках да се появят финалните надписи на филма. Но това не стана. Случи се нещо друго. Всички герои около мен изчезнаха и останах сам в огромната военна зала. В същия миг аватарът ми си възвърна предишния образ. Когато погледнах отражението си в компютърния монитор, видях, че вече не изглеждам като Матю Бродерик. Отново бях Парзивал.

Огледах празната командна зала и се зачудих какво да правя. Тогава внезапно огромният екран пред мен, съставен от множество монитори, угасна и на него се появиха четири реда сияеш зелен текст. Беше поредната гатанка:

Постоях неподвижно за миг и се взирах слисано в думите. След това се окопитих и направих няколко снимки на екрана. В това време Медният ключ се появи, вграден в близката стена. Портата се отвори и през нея видях стаята на Холидей. Това беше изходът. Пътят навън.

Успях. Преминах през Първата порта.

Обърнах се към гатанката на екрана. Отне ми години да разгадая Стихчето и да намеря Медния ключ. На пръв поглед новата гатанка за Нефритения ключ изглежда щеше да отнеме също толкова време. Не разбирах и дума от нея. Но пък едва се държах на крака и не бях в състояние да разрешавам загадки. Едва държах очите си отворени.

Скочих през изхода и се стоварих на пода, тупвайки в стаята на Холидей. Когато се обърнах назад, видях, че портата е изчезнала и на нейно място на стената отново виси плакатът наВоенни игри.

Проверих статуса на аватара си и видях, че съм получил няколкостотин хиляди точки за преминаването през Първата порта и аватарът ми е преминал от 10-то на 12-то ниво с един опит. После проверих Класацията:

Резултатът ми се бе увеличил със 100000 точки, а до цифрите сега се бе появила икона на порта с меден цвят. Медиите (и всички останали) сигурно не бяха отлепяли погледи от Класацията от снощи и сега целият свят знаеше, че съм минал през Първата порта.

Бях твърде изтощен, за да мисля за последствията. Исках единствено да поспя.

Изтичах по стълбите до долния етаж и влязох в кухнята. Ключовете за колата на семейство Холидей висяха на закачалка до хладилника. Грабнах ги и изтичах навън. Колата (здравата кола) бешеФорд Тъндърбърд,модел от 1982 г. Двигателят запали при втория ми опит. Изкарах на заден ход от алеята и потеглих към автогарата.

Оттам се телепортирах обратно в транспортния терминал до училището ми на Лудус. Отидох до шкафчето си, прибрах в него всички съкровища, доспехи и оръжия, с които аватарът ми се беше сдобил, и накрая излязох от ОАЗИС.

Свалих визьора си в 6:17 часа. Разтрих кървясалите си очи и огледах тъмното скривалище, като се опитвах да осмисля всичко, което ми се бе случило.

Внезапно осъзнах колко студено беше в микробуса. Бях пускал и спирал малката печка цяла нощ, но батериите ѝ се бяха изтощили. Бях твърде уморен, за да се кача на велоергометъра и да ги заредя. А нямах сили да се върна и в караваната на леля. Но слънцето скоро щеше да изгрее и знаех, че мога да поспя в скривалището, без да умра от измръзване.

Плъзнах се от стола на пода и се сгуших в спалния си чувал. Когато затворих очи, започнах да размишлявам върху гатанката за Нефритения ключ. Но няколко секунди след това сънят ме победи.

Сънувах нещо. Стоях сам по средата на осеяно с трупове бойно поле срещу няколко различни армии. Пред мен имаше армия от Шестици, а по фланговете ме бяха обградили няколко ловни клана с мечове, пушки и мощни магически оръжия.

Погледнах надолу към тялото си. Не беше тялото на Парзивал, а моето собствено. В дясната си ръка държах детски пластмасов меч, а в лявата — голямо стъклено яйце. Изглеждаше досущ като стъкленото яйце, което причини големи мъки на героя на Том Круз вРискован бизнес,но някак си знаех, че в съня ми това е Великденското яйце на Холидей.

А аз стоях там и държах Яйцето пред очите на целия свят.

Вражеските армии нададоха едновременно свиреп боен вик и се спуснаха към мен. Настъпваха към мястото, на което стоях, с оголени зъби и кървясали очи. Идваха за Яйцето, а аз нямаше как да ги спра.

Знаех, че сънувам, и очаквах да се събудя, преди да стигнат до мен. Но не се събудих. Сънят продължи, изтръгнаха Яйцето от ръцете ми и ме разкъсаха на парчета.

□□12

Спах над дванайсет часа и пропуснах всички учебни часове за деня.

Когато най-накрая се събудих, разтрих очи и полежах мълчаливо няколко минути, докато се уверя, че събитията от предишния ден действително се бяха случили. Беше твърде хубаво, за да е истина. Накрая грабнах визьора си и влязох в ОАЗИС.

Всички новини съдържаха снимка на Класацията. А името на аватара ми бе на върха, на първо място. Арт3мида все още заемаше втора позиция, по резултатът ѝ се бе увеличил на 109 000 точки. Само с 1000 по-малко от моите. И също като при мен, срещу името ѝ сияеше икона на порта с меден цвят.

Значи бе успяла. Докато бях спал, тя бе дешифрирала надписа на Медния ключ, бе отишла в Мидълтаун, бе намерила портата и бе преминала през целия филм само няколко часа след мен.

Изведнъж вече не се чувствах така горд от себе си.

Прехвърлих още няколко канала, докато не се спрях на една от големите новинарски мрежи, където двама мъже седяха пред снимка на Класацията. Мъжът отляво, някакъв интелектуалец на средна възраст, когото надписът представяше като "Едгзр Наш, ловен експерт", обясняваше резултатите на водещия до себе си.

— Името "Парзивал" се появи първо вчера вечерта с резултат от 10 000 точки — посочи Наш към Класацията. — Името Арт3мида" се появи около два часа по-късно на второ място с резултат 9000 точки. Мисля, че точките са били дадени на аватарите, когато са получили Медния ключ. Изглежда, аватар на име Парзивал е получил малко повече точки, тъй като пръв е намерил Медния ключ — посочи Наш към Класацията. — После, рано тази сутрин, резултатът му се увеличи с още 100 000 точки а срещу името му се появи икона на Медната порта. Същата промяна настъпи и в резултата на Арт3мида няколко часа по-късно. Изглежда това означава, че и двамата са преминали през първата от трите порти.

— Прочутите три порти, за които Джеймс Холидей говори вПоканата на Аноракли?

— Именно.

— Но, господин Наш, след пет години как стана така, че два аватара успяха да извършат този подвиг в един ден, само с няколко часа разлика?

— Според мен има само едно логично обяснение. Явно Парзивал и Арт3мида работят заедно. Вероятно са членове на някоя от организациите, наречени "ловни кланове" — групи от ловци, които…

Намръщих се и отново започнах да превключвам каналите, докато не видях един безкрайно ентусиазиран репортер да взима интервю от Огдън Мороу чрез сателитна връзка. От прочутия Огдън Мороу.

— …включваме се пряко от дома му в Орегон. Благодаря, че се съгласихте да разговаряте с нас, господин Мороу!

— Няма защо — отвърна той. Бяха минали няколко години, откакто за последно бе говорил пред медиите, но не изглеждаше и с ден по-стар. С рошавата си побеляла коса и дълга брада приличаше на кръстоска между Алберт Айнщайн и Дядо Коледа. Това сравнение описваше доста добре и характера му.

Репортерът прочисти гърло, явно малко притеснен.

— На първо място искам да ви попитам какво мислите за събитията от последните двайсет и четири часа. Изненадахте ли се да видите имената, които се появиха на таблото с резултатите?

— Изненадан ли? Всъщност да, малко съм изненадан. Но като че ли по-точната дума е "развълнуван". Също като всички останали, и аз очаквах с нетърпение да видя това постижение. Разбира се, не бях сигурен дали щях да го доживея. Но съм доволен, че го видях. Много е вълнуващо, нали?

— Според вас двамата ловци, Парзивал и Арт3мида, работят ли заедно?

— Нямам представа, но е възможно.

— Както знаете,Григериъс Симюлейшън Системспази в тайна всички данни на потребителите, затова няма как да разберем истинските им самоличности. Как мислите, някой от тях ще се разкрие ли публично?

— Ако са умни, няма да го направят — отвърна Мороу и намести очилата си с телени рамки. — На тяхно място аз бих направил всичко възможно да запазя анонимност.

— Защо?

— Защото щом се разбере кои са, няма да имат и миг спокойствие. Ако хората започнат да си въобразяват, че можеш да им помогнеш да намерят Яйцето на Холидей, с теб е свършено. Няма да те оставят на мира. Повярвайте ми, знам го от личен опит.

— Да, предполагам, че сте прав — усмихна се фалшиво репортерът. — Но нашата телевизия вече изпрати имейли до Парзивал и Арт3мида с предложение за солидно парично възнаграждение в замяна на интервю в ОАЗИС или в истинския свят.

— Убеден съм, че те вече получават купища подобни предложения. Съмнявам се обаче, че ще приемат— каза Мороу. После той погледна право в камерата и изведнъж изпитах усещането, че говори директно на мен. — Всеки, който е достатъчно умен, за да постигне подобно нещо, едва ли би искал да рискува всичко, като говори с лешоядите от медиите.

Репортерът се изкиска нервно.

— Господин Мороу, подобни изказвания не са нужни.

Мороу сви рамене.

— Жалко, според мен са наложителни.

Репортерът отново си прочисти гърлото.

— Преминаваме нататък… Какви са прогнозите ви за промените, които бихме могли да видим в Класацията през следващите седмици?

— Обзалагам се, че осемте празни места бързо ще се запълнят.

— Защо мислите така?

— Един човек може да пази тайна, но двама… — отвърна той и отново се взря в камерата. — Не знам. Възможно е да греша. Но съм убеден в едно. Онези безскрупулни корпоративни лакеи, известни като Шестиците, ще използват всеки мръсен трик от арсенала си, за да научат къде са Медният ключ и Първата порта.

— За служителите наИнъвейтив Онлайн Индъстрисли говорите?

— Да, за ИОИ. Шестиците. Отрядът по измамите. Злите бригади. Онези, които оскверняват всичко свято. Наричайте ги както поискате. Тяхната единствена цел е да се възползват от вратичките в правилата на състезанието и да опорочат завещанието на Джим. Последното, което той би искал, е ОАЗИС да попадне в лапите на фашистки конгломерат като ИОИ.

— Господин Мороу, ИОИ е собственик на нашия канал…

— Естествено! Те притежават всичко! — извика победоносно Мороу. — Включително и теб, младежо! Татуираха ли ти баркод на задника, когато те наеха да седиш тук и да разпространяваш пропагандата им?

Репортерът започна да пелтечи и да поглежда нервно към нещо извън обхвата на камерата.

— Бързо! — каза Мороу. — Приключи интервюто, преди съм казал още нещо! — Той избухна в смях, а в следващия миг телевизията прекъсна сателитната връзка.

На репортера му трябваха няколко секунди да се окопити — после каза:

— Благодаря ви за участието, господин Мороу. За съжаление, времето ни изтече. А сега включваме пряко Джуди, която е заедно с група знаменити учени, специалисти по живота и делото на Холидей…

Усмихнах се, затворих прозореца с новинарския канал и се замислих върху съвета на Мороу. Винаги съм подозирал, че знае повече за състезанието, отколкото показваше.

Мороу и Холидей бяха израснали заедно, бяха основали компания заедно, а после заедно бяха променили света. Но животът на Мороу се развил много по-различно — той бе много по-общителен. А и бе преживял голяма трагедия. В средата на 90-те години, когатоГригериъс Симюлейшън Системсоще се казвалаГригериъс Геймс,Мороу заживял с приятелката си от гимназията Кира Ъндърууд. Кира била родена и израснала в Лондон. (Истинското ѝ име било Карън, но тя настоявала да я наричат Кира, откакто за пръв път гледалаЧерният кристал}. Мороу се запознал с нея, когато тя се прехвърлила да изкара единайсети клас в гимназията му. В автобиографията си Мороу пише, че тя била "идеалното момиче" — обсебена отМонти Пайтън,комикси, фентъзи романи и видеоигри. Двамата с Мороу имали някои общи часове и той почти веднага останал запленен от момичето. Поканил я да участва в седмичните сбирки на клуба му поDungeons & Dragons(както поканил и Холидей няколко години по-рано) и за негова изненада, тя приела. "Тя стана единственото момиче, което участваше в ежеседмичните ни игри", пишеше Мороу. "И всички момчета от клуба страшно си падаха по нея, включително Джим. Именно тя му измисли прякора "Анорак" — термин от британския английски, който означава "истински маниак". Струва ми се, че Джим избра това име за героя си вDungeons & Dragons,за да я впечатли. Или пък по свой начин искаше да ѝ покаже, че разбира шегата. Джим много се притесняваше от противоположния пол и Кира беше единственото момиче, с което някога съм го виждал да разговаря спокойно. Но дори тогава го правеше само като персонаж — в ролята си на Анорак по време на игрите, а и се обръщаше към нея само с името на героинята ѝ — Левкозия."

Огдън и Кира започнали да излизат заедно. До края на учебната година, когато тя трябвало да се върне в Лондон, двамата вече открито били признали любовта си един към друг. През последната година в гимназията поддържали връзка, като си разменяли имейли всеки ден и използвали мрежа за електронни съобщения отпреди ерата на интернет, наречена Фидонет. След като завършили гимназия, Кира се върнала в Съединените щати, нанесла се при Мороу и станала един от първите служители наГригериъс Геймс.(През първите две години тя вършела цялата работа на художествения отдел.) Няколко години след пускането на ОАЗИС Кира и Мороу се сгодили. Оженили се година по-късно, а Кира напуснала работата си като Художествен директор на ГСС. (Вече била милионерка благодарение на акциите си в компанията.) Мороу останал вГССоще пет години, но през лятото на 2022 г. обявил, че напуска компанията. По онова време обяснил, че го прави "по лични причини". След години обаче Мороу пише в автобиографията си, че е напуснал ГСС, защото "вече не се занимавахме с видеоигри" и тъй като според него с разрастването си ОАЗИС се превърнала в нещо ужасно. "Превърна се в затвор, в който човечеството доброволно влиза само. Приятно място, където да се скриеш от проблемите си, докато човешката цивилизация бавно се разпада най-вече заради собствената си немарливост."

Разнесла се и мълва, че Мороу е напуснал заради сериозен разрив с Холидей. Двамата нито опровергали, нито потвърдили тези слухове, а изглежда и никой нямал представа какъв спор би могъл да сложи край на дългогодишното им приятелство Но източници от компанията казали, че по времето, когато Мороу си подал оставката, двамата вече не били разговаряли очи в очи от години. Въпреки това, когато напусналГСС,той продал целия си дял от компанията лично на Холидей за неизвестна сума.

Огдън и Кира се оттеглили в дома си в Орегон и основали компания с идеална цел за образователен софтуерХалцидония Интерактив,която разработвала безплатни интерактивни приключенски игри за деца. Бях израснал с тези игри, чието действие се развиваше във вълшебното кралство Халцидония. Като самотно дете, растящо в купчините, игрите на Мороу ме извеждаха от мрачната обстановка, в която живеех. От тях бях научил как да решавам задачи по математика и пъзели, като в същото време трупах самочувствие. В известна степен семейство Мороу бяха моите първи учители.

През следващото десетилетие Огдън и Кира живеели и работели спокойно и щастливо, сравнително изолирани от света. Опитали да имат деца, но късметът не им се усмихнал. Започнали да мислят за осиновяване, но през зимата на 2034 г. Кира загинала в автомобилна катастрофа на заледен планински път, на няколко километра от дома им.

Огдън продължил да управляваХалцидония Интерактив. Не се бе появявал в публичното пространство до сутринта, в която Холидей умря, когато журналисти обградиха дома му. Като някогашния най-близък приятел на Холидей, всички предполагаха, че той ще обясни защо покойният милиардер е оставил цялото си богатство като награда в игра. В крайна сметка Мороу даде пресконференция само за да го оставят на мира. Бях гледал видеозаписа безброй пъти.

Мороу започваше пресконференцията с изявлението, че не е говорил с Холидей повече от десет години.

— Скарахме се — каза той — и от сега нататък отказвам да обсъждам този въпрос. Достатъчно е да знаете, че не съм контактувал с Джеймс Холидей повече от десет години.

— Тогава защо Холидей ви остави огромната си колекция от монетни автомати с видеоигри? — попита един репортер. — Цялото му материално имущество ще бъде продадено на търг, а след като не сте били приятели, защо сте единственият, на когото е оставил нещо в завещанието си?

— Нямам представа — отвърна простичко Мороу.

Друг репортер попита Мороу дали възнамерява да търси Великденското яйце на Холидей, след като познавал създателя му толкова добре и би имал по-големи шансове да го намери. Мороу напомни на репортера, че правилата на състезанието, посочени в завещанието на Холидей, гласят, че бивши и настоящи служители наГригериъс Симюлейшън Систъмси техните роднини нямат право да участват.

— Имахте ли представа върху какво работеше Холидей през годините си на уединение? — попита друг журналист.

— Не. Подозирах, че може би работи върху нова игра. Джим винаги разработваше някаква нова игра. За него създаването на игри бе необходимост като дишането. Но не съм си и представял, че планира нещо… толкова мащабно.

— Като човека, който познава най-добре Холидей, какъв съвет бихте дали на милионите хора, които вече търсят Великденското яйце? Откъде според вас трябва да започнат?

— Мисля, че Джим ясно заяви това — отвърна Мороу и потупа с пръст слепоочието си, както самият Холидей във видеоклипа "Поканата на Анорак". — Джим искаше всички да споделят маниите му, да имат същите интереси като него. Струва ми се, че чрез състезанието той подтиква целия свят да направи точно това.

Затворих файла с информация за Мороу и си проверих пощата. Системата ме уведоми, че бях получил над два милиона имейла от непознати податели. Те автоматично се прехвърляха в отделна папка, за да мога да ги прегледам по-късно. В кутията ми бяха останали само две писма от хора, които бях включил в списъка с контактите си. Едното беше от Аех. Другото — от Арт3мида.

Първо отворих имейла от Аех. Беше ми изпратил видеосъобщение и лицето на аватара му се появи в отделен прозорец.

— Мамка му! — извика той. — Не мога да повярвам! Минал си през шибаната Първа портаи още не си ми се обадил! Звънни ми веднага, щом получиш съобщението!

Помислих си дали да не се обадя на Аех чак след няколко дни, но реших, че няма смисъл. Отчаяно исках да поговоря с някого, а Аех беше най-добрият ми приятел. Можех да се доверя единствено на него.

Той вдигна още при първото позвъняване и аватарът му се появи в нов прозорец пред мен.

— Лисица такава! — извика той. — Невероятна, хитра, лукава лисица!

— Здрасти, Аех — опитах се аз да говоря напълно безизразно. — Какво става?

— Какво става ли?Какво става?Питаш какво става, при все че името на най-добрия ми приятел се появина върха на Класацията? Питаш какво става, като изключим това ли? — той се наведе напред, устата му почти изпълни прозореца, и изкрещя: — Като изключим това, не е станало нищо интересно!

Разсмях се.

— Извинявай, че ти се обаждам чак сега. Снощи си легнах късно.

— Да не повярва човек! Виж се само! Как може да си толкова спокоен? Не осъзнаваш ли какво означава това? Невероятно е! Не, повече от невероятно е! Искам да кажа… честито, човече! — той започна да се кланя. — Не съм достоен да говоря с теб!

— Престани, моля те. Не е кой знае какво. Още нищо не съм спечелил…

— Как да не е кой знае какво?! — извика той. — Как да не е голяма работа?! Шегуваш ли се? Вече си легенда! Ти стана първият ловец, намерил Медния ключ! И преминал през Първата порта! От сега нататък ще си бог! Осъзнаваш ли го, кретен такъв?

— Говоря сериозно. Престани. Вече съм достатъчно стресиран.

— Гледа ли новините? Целият свят се е побъркал! По форумите са пощурели! И всички говорятза теб,амиго!

— Знам. Виж, надявам се да не си ми ядосан, че не ти казах. Много ми е неудобно, че не отговорих на обажданията ти и не ти казах какво става…

— О, стига — обърна той очи с досада. — Много добре знаеш, че ако бях на твое място, щях да направя същото. Такава е играта. Но… — тонът му стана по-сериозен. — Умирам от любопитство как онова маце Арт3мида е намерило ключа и е минало през портата точно след теб. Всички изглежда си мислят, че работите заедно, но аз знам, че това са глупости. Какво стана? Да не те е проследила?

Поклатих глава.

— Не, тя беше намерила къде е скрит ключа преди мен. Каза, че разбрала миналия месец. Просто досега не бе успяла да го вземе. — Замълчах за миг. — Не мога да ти разкажа по-подробно, без да…

Аех вдигна ръце.

— Не се притеснявай, разбирам те напълно. Не искам неволно да издадеш някоя следа. — Той се усмихна с характерната си усмивка и искрящите му бели зъби заеха половината прозорец — Всъщност трябва да ти кажа къде се намирам в момента…

Аех отдръпна камерата от лицето си и показа широк план на мястото, където беше. Стоеше до хълм с плоско било, точно до входа наГробницата на ужасите.

Зяпнах.

— Как, по дяволите…

— Когато снощи видях името ти в новините, ми хрумна, че откакто те познавам, никога не си разполагал с пари за пътуване. Затова реших, че щом си открил скривалището на Медния ключ, значи то е някъде близо до Лудус. Или дори на самата планета.

— Браво на теб — казах искрено.

— Не е кой знае какво. Часове наред си блъсках тъпата глава, докато накрая се сетих да потърся на картата на Лудус мястото, описано в модулаГробницата на ужасите.И тогава всичко си дойде на мястото. Така че ето ме тук.

— Поздравления.

— Да, много е лесно, след като ме насочи в правилната посока. — Той погледна през рамо към гробницата. — Търся това място повече от година, а през цялото време то е било на един хвърлей камък от училището ми! Чувствам се като пълен идиот, че не се сетих сам.

— Не си идиот. Дешифрирал си Стихчето сам, иначе нямаше да знаеш заГробницата на ужасите,нали?

— Значи не се сърдиш, че се възползвах от вътрешната информация?

Поклатих глава.

— Не. И аз бих постъпил така.

— Въпреки това съм ти задължен. И няма да го забравя. Кимнах към гробницата зад гърба му.

— Влиза ли вече вътре?

— Да, но се наложи да изляза, за да ти се обадя. Там комуникациите са забранени. Ти, естествено, вече знаеш това. Чакам сървърът да се рестартира в полунощ. В момента гробницата е празна, защото приятелката ти Арт3мида е профучала оттук по-рано днес.

— Тя не ми е приятелка. Просто се появи долу няколко минути след като взех ключа.

— Бихте ли се?

— Не. Там и двубоите са забранени. — Погледнах часовника. — Имаш няколко часа за убиване преди рестартирането.

— Да. Разглеждам оригиналния модул, за да се подготвя. Да ми дадеш някакъв съвет?

Ухилих се.

— Не, няма какво да те посъветвам.

— Така си и мислех. — Аех замълча за няколко секунди. — Искам да те попитам нещо. Някой в училище знае ли името на аватара ти?

— Не. Внимавах много да го запазя в тайна. Там никой не ме знае като Парзивал. Дори и учителите.

— Добре. И аз взех същите предпазни мерки. За съжаление, няколко от ловците, които идват в Мазето, знаят, че учим на Лудус, и може би ще се досетят. Тревожа се най-много за един…

Внезапно ме обзе паника.

— Ай-р0к ли?

Аех кимна.

— Звъни ми непрекъснато, откакто името ти се появи в Класацията, и ме пита какво знам. Направих се на малоумен и той като че ли се върза. Но ако и моето име се появи в Класацията, се обзалагам, че ще започне да се хвали, че ни познава. А когато тръгне да разправя на други ловци, че и двамата с теб учим на Лудус…

— Мамка му! — изругах аз. — Тогава всички ще се спуснат насам, за да намерят Медния ключ.

— Точно така. И съвсем скоро всички ще знаят къде се намира гробницата.

Въздъхнах.

— В такъв случай е най-добре да вземеш ключа преди това да стане.

— Ще се постарая. — Той вдигна модулаГробницата на ужасите. —А сега ме извини, но трябва да прочета това книжле за стотен път.

— Късмет, Аех. Обади ми се, след като преминеш през портата.

— Ако изобщо успея…

— Ще се справиш. А след това ще се видим в Мазето и ще си поговорим.

— Дадено, амиго.

Той ми помаха за довиждане и тъкмо се канех да затворя, когато казах:

— Хей, Аех.

— Да?

— Може да си припомниш копията до полунощ.

Той изглеждаше учуден за миг, а после по лицето му се разля усмивка.

— Разбрах, мерси, приятел.

— Късмет.

Когато видеовръзката прекъсна, се зачудих дали с Аех ще успеем да запазим приятелството си при вида на всичко, което ни предстоеше. И двамата не искахме да работим като екип, затова от сега нататък щяхме да сме съперници. Дали след време щях да съжалявам, че днес му помогнах? Щях ли да се проклинам, че несъзнателно го бях насочил към скривалището на Медния ключ?

Изтиках тези мисли от съзнанието си и отворих имейла от Арт3мида, който беше оформен като старомодно писмо.

Препрочетох имейла ѝ няколко пъти, ухилен като напушен ученик. После ѝ написах отговор.

След като преписах писмото наново няколко десетки пъти, натиснах бутона за изпращане. После отворих на екрана снимката на гатанката за Нефритения ключ и започнах да я анализирам сричка по сричка. Но не можех да се съсредоточа. Колкото и да се опитвах да се концентрирам, все започвах да мисля за Арт3мида.

□□13

Аех премина през Първата порта рано на следващата сутрин.

Името му се появи в класацията на трето място с резултат 108 000 точки. Точките, които той бе получил за Медния ключ, бяха с 1000 по-малко, но за преминаването през Първата порта се даваха все така по 100 000.

Тази сутрин отидох на училище. Замислих се дали да не се обадя, че съм болен, но се притеснявах, че отсъствието ми можеше да предизвика подозрения. Оказа се обаче, че грешах. Заради възродения интерес към Лова повече от половината ученици и доста от учителите не си бяха направили труда да дойдат. Тъй като всички в училище ме знаеха под името Уейд3, никой не ми обърна никакво внимание. Докато обикалях незабелязан по коридорите, реших да се порадвам на тайната си самоличност. Чувствах се като Кларк Кент или Питър Паркър. Хрумна ми, че татко много би се зарадвал.

Следобяд Ай-р0к изпрати имейли до мен и Аех в опит да ни изнудва. Пишеше, че ако не му кажем как да намери Медния ключ и Първата порта, ще публикува всичко, което знае за нас, във форумите на ловците. След като му отказахме, той изпълни заплахата си и започна да разправя наляво и надясно, че с Аех учим на Лудус. Естествено, той нямаше как да докаже, че ни познава, а пък и вече имаше стотици други ловци, които твърдяха, че ни бяха близки приятели. Така че двамата с Аех се надявахме публикациите на Ай-р0к да минат незабелязано, което не стана, разбира се. Най-малко двама други ловци бяха прочели публикациите му и имаха достатъчно ум в главата си, за да направят връзката между Лудус, Стихчето иГробницата на ужасите.В деня, след като Ай-р0к изпорти работата, на четвърто място в Класацията се появи името Дайто. По-малко от петнайсет минути след него, на пето място, се появи и още едно — Шото. Някак си и двамата бяха успели да вземат ключа в един ден, без да изчакат сървърът да се рестартира в полунощ. Няколко часа след това те минаха през Първата порта.

Досега никой не бе чувал за тези аватари, но имената им подсказваха, че работят заедно в екип или принадлежат към някой клан. Шото и Дайто бяха японските наименования на късия и дългия меч, носени от самураите. Когато двата меча се носеха в комплект, той се наричаше Дайшо — и двамата станаха бързо известни с този прякор.

Бяха изминали само четири дни, откакто името ми се появи в Класацията, и с всеки изминал ден на таблото с резултатите се появяваше ново име. Тайната бе разкрита и ловът се разгаряше.

Цяла седмица не можех да се съсредоточа в часовете. За щастие, ми оставаха само два месеца до края на учебната година, а вече бях събрал достатъчно кредити, за да завърша гимназия, дори от сега насетне да не си мръдвах пръста. Влизах от час в час замаян, блъсках си главата върху гатанката за Нефритения ключ и си я повтарях непрекъснато наум.

Според учебника ми по английска литература римувано стихотворение от четири стиха се нарича "четиристишие" — и под това название стана известна гатанката. Всяка вечер след училище излизах от ОАЗИС и запълвах страниците от дневника си с възможни тълкувания на Четиристишието.

За кой "капитан" говореше Анорак? Капитан Кенгуру? Капитан Америка? Капитан Бък Роджърс от XXV в.?

И къде, по дяволите, се намираше тазикъща запусната с бели стени? Тази част от гатанката изглеждаше влудяващо мъглява. Домът в Мидълтаун, където Холидей бе израснал, не можеше да се опише като "запуснат", но може би той бе имал предвид друга къща в родния си град?

Известно време си мислех, че запуснатата къща с бели стени можеше да се отнася заОтмъщението на нърдовете— един от любимите филми на Холидей. В него нърдовете от заглавието наемат разнебитена бяла къща и я ремонтират (представено във филма като монтаж на фона на музика от 80-те). Отидох до възстановка на къщата от филма на планетата Бугър и я претърсвах в продължение на няколко дни, но не открих нищо.

Последните два реда от Четиристишието също ми изглеждаха напълно неразбираеми. Като че ли в тях се казваше, че трябваше да се съберат някакви "трофеи" и после да се надуе свирка. Но дали тук не се имаше предвид жаргонния израз "надувам свирката" със значение "разкривам тайна или съобщавам за престъпление"? И в двата случая не се сещах за нищо. Но продължих да си повтарям стиховете дума по дума, докато мозъкът ми не се размекна като паста за зъби.

В петък след училище, в деня, в който Дайто и Шото преминаха през Първата порта, седях на уединено място на няколко километра от училище, на стръмен хълм със самотно дърво на билото. Обичах да идвам тук, за да чета, да си пиша домашните или просто да се наслаждавам на ширнали се зелени ливади в истинския свят нямах достъп до подобна гледка.

Седях си под дървото и подреждах милионите съобщения, които все още задръстваха пощенската ми кутия. Мъчех се с тях от цяла седмица. Получавах съобщения от хора по цял свят. Поздравления. Молби за помощ. Смъртни заплахи. Покани за интервюта. Няколко дълги несвързани критични трактата от ловци, които очевидно бяха загубили ума си в преследването на Яйцето. Получих покани и да се присъединя към четири от най-големите кланове — Овирапторите, Съдбовния клан, Господарите на ключа и Банзай. Отговорих на всички тях, че съм им признателен, но отказвам поканите им.

След като ми омръзна да чета писмата "от почитатели", подредих имейлите от различни компании в папка "бизнес" и започнах да ги чета. Установих, че съм получил няколко оферти от филмови студия и издатели, които искаха да купят правата за биографията ми. Изтрих ги всичките, защото бях решил никога да не разкрия самоличността си. Поне докато не намеря Яйцето.

Освен това бях получил няколко предложения за рекламни договори от компании, които искаха да ми дадат значителни суми, за да използват името и лицето на Парзивал с цел да продават продуктите и услугите си. Една фирма за електронна търговия искаше да използва аватара ми, за да рекламира серията си от хардуер за ОАЗИС и да може да продава "Одобрени от Паризвал" ръкавици и визьори. Получих предложения да стана рекламно лице на верига за доставка на пици по домовете, производител на обувки и онлайн магазин за скинове за аватари. Имах писмо дори от компания за детски играчки, която искаше да пусне серия от кутии за обяд и фигурки с лика на Парзивал. Всички те предлагаха да ми платят в кредити за ОАЗИС, които щяха да бъдат прехвърлени директно в акаунта на аватара ми.

Не можех да повярвам на късмета си.

Отговорих на всяко от тези писма и им казах, че щях да приема предложенията им при следните условия: нямаше да разкрия истинската си самоличност и щях да контактувам с тях само чрез аватара си в ОАЗИС.

До час започнаха да валят отговорите с прикачени файлове с договори. Не можех да си позволя да наема адвокат, за да ги прегледа, но всички бяха едногодишни, затова просто ги подписах с електронен подпис и ги върнах обратно по електронната поща, заедно с триизмерен модел на аватара си, който можеха да използват в рекламите. Получих няколко оферти за аудиореклами с гласа ми, на които изпратих запис на дълбок баритон, звучащ като на актьорите зад кадър в рекламните клипове на филми.

След подписването на договорите новите спонсори ме уведомиха, че щях да получа първия транш от хонорарите си в сметката си в ОАЗИС в рамките на четирийсет и осем часа. Парите, които щях да получа, нямаше да ме направят богат, но за хлапе, израсло в нищета, те изглеждаха цяло състояние.

Направих набързо няколко изчисления. Ако живеех пестеливо, щях да имам достатъчно пари, за да се махна от купчините и да си наема малък икономичен апартамент някъде другаде. Поне за една година. Самата мисъл ме изпълни с нервно вълнение. Мечтаех си да избягам от купчините, откакто се помнех, а сега, изглежда, тази мечта щеше да се сбъдне.

Докато чаках да ми преведат парите, продължих да подреждам имейлите си. Когато подредих писмата според подателя, установих, че съм получил над пет хиляди имейла отИнъвейтив Онлайн Индъстрис.Всъщност те ми бяха пратили пет хиляди копия на един и същи имейл. Бяха ми пращали това съобщение цяла седмица — от мига, в който името ми се бе появило в Класацията. И го пращаха отново и отново всяка минута.

Шестиците ме бомбардираха с имейли, за да привлекат вниманието ми.

Всички писма бяха отбелязани като "Изключително важни", а в полето за темата пишеше:СПЕШНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА РАБОТА — МОЛЯ, ПРОЧЕТЕТЕ НЕЗАБАВНО!

В мига, в който отворих едно от писмата, до ИОИ се изпрати автоматично съобщение, че съм отворил имейла им — и незабавно престанаха да ми пращат нови писма.

Въпреки любезния тон, заплахата, която струеше от имелла, бе пределно ясна. Шестиците искаха да ме вербуват или да ми платят, за да им кажа как да намерят Медния ключ и да преминат през Първата порта. А ако им откажех, щяха да потърсят Арт3мида, после Аех, Дайто, Шото и всеки друг ловец, който успееше да запише името си в Класацията. Тези безсрамни корпоративни плужеци нямаше да се спрат, докато не намереха някой достатъчно глупав или отчаян, че да се поддаде и да им продаде информацията.

Ходът им беше толкова предвидим! Трябваше да се досетя как ще постъпят.

Канех се да изтрия всички имейли от тях и да се направя, че не съм ги получил изобщо, но размислих. Исках да разбера какво точно предлагаха. А и не исках да пропусна възможността да се запозная с Нолан Соренто, скандалния лидер на Шестиците. Не ме грозеше никаква опасност, ако се срещнех с него в чатрум, стига да внимавах какво говоря.

Мина ми през ум да се телепортирам на Инсипио преди интервюто, за да купя няколко нови скина за аватара си. Може би скъп костюм. Нещо лъскаво. Но реших да не го правя.

Нямаше какво да доказвам на този корпоративен кретен. Все пак вече бях известен. Щях да вляза в чатрума им с обичайния си вид и навирен нос. Щях да изслушам предложението им и да им кажа да целунат виртуалния ми задник. Можеше дори да запиша разговора и да го публикувам вYouTube.

Подготвих се за срещата, като прочетох всичко, което успях да намеря в мрежата за Нолан Соренто. Беше магистър по компютърни науки. Преди да стане директор на оперативния отдел ИОИ, той бил много търсен програмист на игри и бе ръководил създаването на няколко ролеви игри за ОАЗИС, произведени от външни компании. Бях ги играл всичките и се оказаха много добри. Преди да продаде душата си, Соренто е бил способен програмист. Беше очевидно защо от ИОИ го бяха наели да ръководи лакеите им. Мислеха си, че създател на игри има най-големи шансове да спечели грандиозната видеоигра на Холидей. Но Соренто и Шестиците търсеха Яйцето вече пет години, а още не бяха постигнали нищо. Сега, когато имената на аватари изникваха непрекъснато в Класацията, ИОИ сигурно бяха страшно паникьосани. Шефовете на Соренто вероятно го притискаха здраво. Зачудих се дали бе негова идея да ме вербува, или му бяха наредили.

След като научих всичко, което можах, за Соренто и ИОИ се почувствах достатъчно подготвен за срещата с дявола. Отворих визитната картичка, прикачена към имейла, и натиснах иконата за покана в чатрума най-отдолу.

□□14

След като се вързах в чатлинк сесията, аватарът ми се материализира във величествена кула със зашеметяваща гледка към десетина виртуални свята, които висяха в черно пространство зад извития прозорец. Изглежда се бях озовал на космическа станция или на много голям транспортен кораб, но не бях сигурен.

Чатлинк сесиите се различаваха от чатрумовете и бяха много по-скъпи за поддръжка. При отваряне на чатлинк сесия, нематериално копие на аватара ти се проектираше в друга точка на ОАЗИС. Самият аватар не се намираше там и съответно другите аватари го виждаха като полупрозрачно привидение. Въпреки това можеше да взаимодействаш със средата по ограничен начин — да минаваш през врати, да сядаш на столове и така нататък. Чатлинковете се използваха предимно за бизнес цели, когато например някоя компания решеше да проведе среща на дадено място в ОАЗИС, без да отделя време и пари, за да транспортира дотам аватарите на всички участници. Аз използвах чатлинк за пръв път.

Обърнах се и видях, че аватарът ми стои пред голямо бюро във формата на полумесец. Над него се рееше логото на ИОИ — гигантски преплетени хромирани букви, високи шест метра. Приближих се към бюрото и една неестествено красива руса рецепционистка стана, за да ме посрещне.

— Господин Парзивал — поклони се тя леко. Добре дошли вИнъвейтив Онлайн Индъстрис!Изчакайте за момент. Господин Соренто идва да ви посрещне.

Не знаех как това бе възможно, след като не бях предупре дил, че ще дойда. Опитах се да активирам записващото устройство, но ИОИ бяха забранили видеозаписите в стаята. Очевидно не искаха да разполагам с доказателства за предстоящия разговор. Планът ми да публикувам срещата вYou Tubeвсе пак нямаше да успее.

Но след по-малко от минута през автоматично отваряща се двукрила врата в другия край на наблюдателницата влезе аватар. Той тръгна към мен, а обувките му тракаха по лъснатия под. Беше Соренто. Разпознах го, защото аватарът му нямаше стандартния за Шестиците вид — един от бонусите на високия му пост. Лицето му беше като на снимките в интернет. Руса коса, сини очи, орлов нос. Все пак носеше стандартната униформа на Шестиците — тъмносин гащеризон със златни еполети на раменете и сребърното лого на ИОИ отдясно на гърдите, а под него бе изписан служебният му номер: 655321.

— Най-сетне! — каза той и се ухили като чакал. — Прочутият Парзивал ни удостои с присъствието си! — протегна облечената си в ръкавица дясна ръка. — Нолан Соренто, директор на Оперативния отдел. За мен е чест да се запознаем.

— Да — отвърнах аз и се постарах с всички сили да изглеждам безразличен. — Приятно ми е. — Взрях се в протегната му ръка, сякаш ми подаваше умрял плъх. Щом стана ясно, че няма да се здрависам, той свали ръката си, но усмивката му не потрепна, а стана още по-широка.

— Последвай ме, ако обичаш.

Поведе ме през автоматичната врата, която се отвори и разкри обширна стартова площадка. На нея имаше една-единствена космическа совалка, увенчана с логото на ИОИ. Тръгна да се качва в нея, но аз спрях в началото на рампата.

— Защо е цялата тази показност? Все пак сме в чатрум — посочих с жест стартовата площадка. — Защо просто не промените обстановката на конферентна зала или нещо подобно, където да ми изложите офертата си? — Защо си правите труда да ме докарате тук чрез чатлинк? — попитах аз и махнах с ръка към стартовата площадка. — Защо не ми представихте офертата си в обикновен чатрум?

— Моля те, направи ми това удоволствие — отвърна той. — Чатлинкът ечастот офертата. Искаме да се почувстваш така, както щеше да се чувстваш, ако беше дошъл при нас лично.

"Да бе — помислих си аз. — Ако ви бях дошъл на крака, аватарът ми щеше да е обграден от хиляди Шестици и да съм изцяло във ваши ръце."

Качих се в совалката. Рампата се прибра и потеглихме. През илюминатора видях, че излитахме от една от огромните космически станции на Шестиците в орбита около планетата ИОИ-1 — огромна метална сфера, към която се приближавахме. Напомни ми за смъртоносните летящи сфери във филмовата поредицаФантазма.Ловците наричаха ИОИ-1Домът на Шестиците.Компанията беше построила планетата малко след началото на състезанието, за да служи като виртуална щабквартира.

Совалката, която явно се движеше на автопилот, се спусна бързо и се плъзна по огледалната повърхност на планетата. Доколкото знаех, нито един ловец не бе преживявал подобно пътуване.

Совалката, която, изглежда, летеше на автопилот, скоро стигна планетата и се плъзна над огледалната и повърхност. Взирах се навън през илюминатора, докато описвахме пълна орбита. Доколкото ми бе известно, никой ловец никога не бе канен на подобна обиколка.

От полюс до полюс ИОИ-1 бе покрита с оръжейници, бункери, складове и транспортни хангари. Повърхността бе обсипана и с летища, където редици от лъскави бойни кораби, совалки и механизирани танкове чакаха, готови за сражения. Соренто не продума, докато разглеждахме армадата на Шестиците, а просто ме остави да осмисля видяното.

И преди бях виждал снимки на ИОИ-1, но всичките бяха ниско качество и направени от висока орбита над забележителната защитна мрежа на планетата. По-големите кланове открито крояха планове да взривят Оперативния комплекс на Шестиците от няколко години, но не успяваха да минат през защитната мрежа и да стигнат до повърхността на планетата.

След като завършихме обиколката в орбита, пред нас изникна сградата на Оперативния отдел. Комплексът се състоеше от три кули с огледални повърхности — два правоъгълни небостъргача от двете страни на кръгла кула. Гледани отгоре, сградите образуваха логото на ИОИ.

Совалката забави ход и направи кръг над кръглата кула, а после се спусна спираловидно към малка площадка за кацане на покрива.

— Впечатляващ комплекс, не мислиш ли? — най-накрая наруши тишината Соренто, когато се приземихме и рампата се спусна.

— Не е зле. — Почувствах се горд от спокойния си тон. Честно казано, още бях зашеметен от видяното. — Точно копие на кулите на ИОИ в центъра на Кълъмбъс, нали? Само на няколко преки от сградата с главния сървър на ОАЗИС.

Соренто кимна.

— Да, комплексът в Кълъмбъс е централният офис на компанията. По-голямата част от екипа ми работи в средната кула. Близостта ни до главния сървър на ОАЗИС елиминира всякакво забавяне в сигнала. А и естествено в Кълъмбъс няма масови прекъсвания на електричеството, както в повечето големи градове в САЩ.

Казваше всеизвестни факти.Григериъс Симюлейшън Систъмссе намираше в Кълъмбъс, където бе разположен и трезорът с главния им сървър. По целия свят имаше резервни огледални сървъри, но всички те бяха свързани с централния. Затова през десетилетията, откакто ОАЗИС бе пусната, градът се бе превърнал в нещо като Мека за високите технологии, защото именно там потребителите ѝ имаха най-бързата и надеждна връзка със симулацията. Повечето ловци си мечтаеха да живеят в Кълъмбъс, включително и аз.

Слязох след Соренто от совалката и се качихме в асансьора до площадката.

— През последните няколко дни се превърна в голяма знаменитост — каза той, когато тръгнахме надолу. — Сигурно много се вълнуваш. Но си и малко уплашен, нали? Да знаеш, че разполагаш с информация, заради която милиони хора биха те убили.

Очаквах да каже нещо подобно, затова имах готов отговор:

— Имаш ли нещо против да прескочим опитите за сплашване и психологическата манипулация? Просто ми кажи какво предлагате. Имам си и друга работа.

Соренто ми се ухили като на малък всезнайко.

— Не се и съмнявам, че си зает. Но, моля те, не си прави прибързани заключения за офертата. Уверявам те, много е добра. Дори мисля, че доста ще се изненадаш.

След това, с внезапно хладен тон, добави:

— Всъщност съм сигурен в това.

Постарах се да скрия страха си, обърнах очи с досада и отвърнах:

— Както кажеш, човече.

Иззвъняването на камбанка оповести, че сме пристигнали на 106-и етаж и вратите на асансьора се отвориха с тихо свистене. Последвах Соренто покрай друга рецепционистка по дълъг, ярко осветен коридор. Обстановката приличаше на декор от утопичен научнофантастичен филм. Високотехнологична и стерилна. По пътя се разминахме с няколко аватара на Шестици и в мига, в който те видеха Соренто, заставаха нащрек и му козируваха, сякаш беше някакъв високопоставен генерал. Той не козирува в отговор, нито показа по някакъв начин, че беше забелязал подчинените си.

Накрая той ме въведе в огромна зала. Помещението беше толкова голямо, че, изглежда, заемаше по-голямата част от 106-ия етаж, а в него имаше ширнало се море от оградени с високи стени офис отделения, във всяко от които имаше по един човек, прикачен към луксозна система за достъп до ОАЗИС

— Добре дошъл в Отдела по оология — заяви гордо Соренто.

— Значи това е централата на Мазниците? — попитах аз и се озърнах безизразно.

— Не е нужно да се държиш грубо. Тези хора могат да станат твоят екип.

— Ще получа ли собствено отделение?

— Не. Ще имаш собствен офис с прекрасна гледка — ухили се Соренто. — Не че ще разполагаш с много време да гледаш през прозореца.

Посочих към един от новите терминали наХейбъшоу.

— Чудесна екипировка — казах. Екипировката наистина бе прекрасна. Най-модерната.

— Нали? Терминалите ни за достъп са силно модифицирани и са свързани помежду си. Това позволява различни оператори да работят с всеки от аватарите на оолозите ни. Така, в зависимост от премеждията по пътя си, те могат да прехвърлят незабавно управлението на онзи от екипа, който има подходящите умения да се справи в дадената ситуация.

— Но това е измама.

— О, стига — обърна Соренто очи с досада. — Няма такова нещо. Състезанието на Холидей няма правила. Една от колосалните грешки на стария глупак. — Преди да успея да отговоря, той продължи да ме води през лабиринта от отделения. — Всичките ни оолози имат гласова връзка с помощен екип, съставен от специалисти по живота и делото на Холидей, експерти по видеоигри, историци, изучаващи попкултурата, и криптолози. Те помагат на нашите аватари да се справят със задачите и да разрешават всички пъзели, на които попаднат. — Той се обърна и ми се ухили. — Както виждаш, сме добре подготвени, Парзивал. Затова ще спечелим.

— Да бе — отвърнах аз. — Хората ви вършат невероятна работа. Браво. А сега ми кажи — защо изобщо ме повика? А, да, нямате никаква представа къде е Медният ключ и се нуждаете от помощта ми, за да го намерите.

Соренто присви очи; след това се разсмя.

— Харесваш ми, хлапе — ухили се той. — Умен си. Не се плашиш лесно. Две качества, на които много се възхищавам.

Продължихме да вървим. Няколко минути по-късно пристигнахме в огромния му кабинет. През прозорците се разкриваше зашеметяваща гледка към "града" навън. Небето гъмжеше от самолети и космически совалки, а виртуалното слънце на планетата тъкмо залязваше. Той седна на бюрото и ме покани на стола срещу себе си.

"Започва се. Дръж се хладнокръвно, Уейд", казах си.

— Да минем направо на въпроса — подхвана Соренто. — ИОИ иска да те наеме като консултант, който да ни помага в търсенето на Яйцето на Холидей. Ще имаш на свое разположение всички необятни ресурси на компанията. Пари, оръжия, вълшебни предмети, кораби, самолети. Каквото пожелаеш.

— Каква длъжност ще заемам?

— Главен оолог. Ще ръководиш целия отдел и ще си втори по ранг след мен. Говоря за пет хиляди добре обучени, готови за сражения аватари, които ще ти бъдат пряко подчинени.

— Звучи доста привлекателно.

— Разбира се. Но има и още. В замяна на работата ти, ще ти плащаме по два милиона долара годишно и ще ти дадем един милион долара в аванс, ако подпишеш договора. А ако ни помогнеш да намерим яйцето, ще получиш бонус от двайсет и пет милиона.

Престорих се, че смятам на пръсти.

— Леле! — възкликнах престорено. — Може ли да работя от вкъщи?

Соренто, изглежда, се опитваше да прецени дали се шегувам.

— Не, опасявам се, че не може. Трябва да се преместиш да живееш в Кълъмбъс. Ще ти осигурим отлично жилище тук, в сградата, както и личен кабинет, най-нов модел екипировка за достъп…

— Чакай малко — вдигнах аз длан. — Искате да живея в небостъргача на ИОИ с всички останали Маз… оолози?

Соренто кимна.

— Само докато намерим Яйцето.

Сдържах се да не покажа отвращението си.

— Ще получавам ли осигуровки? Здравни и стоматологични? За очни прегледи? Ключ за тоалетната на директорите? Такива работи.

— Естествено. — Започваше да губи търпение. — Е, какво ще кажеш?

— Може ли да си помисля няколко дни?

— Опасявам се, че не е възможно — отвърна той. — До няколко дни Ловът може да е приключил. Трябва да ни отговориш веднага.

Облегнах се назад и се взрях в тавана, сякаш обмислях офертата. Соренто зачака, вперил съсредоточено очи в мен. Тъкмо се канех да му дам отговора, който си бях подготвил предварително, когато той вдигна ръка.

— Моля те, изслушай ме, преди да отговориш. Знам, че повечето ловци са си втълпили, че ИОИ е зловредна компания, както и че Шестиците са безмозъчни корпоративни роботи без чест и уважение към "истинския дух" на състезанието. Мислиш ни за пълни продажници, нали?

Кимнах и едва се сдържах да не добавя "меко казано".

— Това е нелепо — продължи Соренто и ми хвърли доброжелателна усмивка, която подозирах, че е генерирана от софтуера му за дипломатичност. — Шестиците не се различават особено от ловен клан, макар да разполагат с по-добро финансиране. Имаме същите интереси като ловците. Както и същата цел.

"И каква е целта ви? — искаше ми се да извикам. — Да съсипете ОАЗИС завинаги ли? Да опорочите единственото нещо, което прави живота ни поносим?"

Соренто изглежда прие мълчанието ми като знак да продължи.

— За разлика от общоприетото схващане, ОАЗИС всъщност няма да се промени драстично, когато ИОИ поеме контрола. Разбира се, ще се наложи да въведем месечна потребителска такса. И да увеличим приходите от реклама в симулацията. Но възнамеряваме да направим и множество подобрения. Филтри за облика на аватарите. По-строги правила за строежите. Ще превърнем ОАЗИС в по-добро място.

"Не — помислих си аз. — Ще го превърнете в корпоративен фашистки увеселителен парк, където шепата хора, които могат да си позволят таксите, вече няма да имат и капчица свобода."

Повече не можех да слушам предложението на този кретен.

— Добре — казах най-накрая. — Навит съм. Бройте ме. Или както там му казвате. Съгласен съм.

Той, изглежда, се изненада. Явно не бе очаквал подобен отговор. Усмихна се широко и тъкмо се канеше да ми подаде ръка, когато го прекъснах.

— Но имам три малки условия. Първо, искам бонус от петдесет милиона долара, когато намеря Яйцето, а не двайсет и пет. Става ли?

Той не се поколеба.

— Дадено. Какви са другите ти условия?

— Не искам да съм втори по ранг. Искам твоята длъжност, Соренто. Искам да ръководя цялата работа. Да стана директор на Оперативния отдел. Номер едно. А, и искам всички да ми викат "Номер едно". Става ли?

Устата ми като че ли вече не се подчиняваше на мозъка. Не можех да се сдържа.

Усмивката му се стопи.

— И какво друго?

— Не искам да работя с теб — посочих го с пръст. — От теб ме побиват тръпки и ми се струва, че си пълен смотаняк. Освен това очевидно си идиот, който не разбира нищо от работата си. Затова, ако шефовете ти са готови да те уволнят и да ме назначат на твое място, ще работя за вас. Съгласен ли си?

Тишина. Лицето на Соренто представляваше стоическа маска. Вероятно софтуерът му за разпознаване на лицевите изражения филтрираше емоции като гняв и ярост.

— Би ли се консултирал с шефовете си и после ми съобщи дали са съгласни? Или пък те може би ни наблюдават? Обзалагам се, че ни гледат. — Помахах към невидимите камери. — Здравейте, момчета! Какво ще кажете?

Последва дълго мълчание, по време на което Соренто ме наблюдаваше свирепо.

— Разбира се, че ни гледат — каза той най-накрая. — И току-що ми съобщиха, че са съгласни с всичките ти изисквания. — Не звучеше толкова разстроен, колкото се надявах.

— Наистина ли? Не ме будалкаш, а? Страшно! Кога започвам? И още по-важно, кога си тръгваш ти?

— Веднага — отвърна той. — Компанията ще изготви договора и ще го изпрати на адвоката ти за одобрение. После… те ще изпратят самолет, който да те докара в Кълъмбъс, за да подпишеш договора и да сключите сделката. — Соренто стана. — Това е всичко…

— Всъщност — вдигнах аз ръка и го прекъснах отново. — Току-що премислих предложението и ще взема да ви откажа. Предпочитам сам да намеря Яйцето, мерси. — Станах. — А ти и останалите Мазници можете да вървите на майната си.

Соренто се усмихна. После се разсмя. Дълъг искрен смях, който доста ме уплаши.

— О, много те бива! Браво на теб! Наистина ти се вързахме, хлапе! — Когато смехът му утихна, той заяви: — Такъв отговор очаквах. А сега ми позволи да ти представя втората ни оферта.

— Има и още? — Седнах на стола и вдигнах крака на бюрото му. — Добре. Казвай.

— Ще преведем пет милиона долара в сметката ти в ОАЗИС на мига, ако ни дадеш подробни указания до Първата порта. Трябва само да ни кажеш какво си направил. След това ще се оправим и сами. А ти можеш да продължиш да търсиш Яйцето сам. Договорката ни ще остане в пълна тайна. Никой няма да разбере.

Признавам, че се замислих за секунда. Пет милиона долара щяха да ми стигнат до края на живота. А дори да помогнех на Шестиците да преминат през Първата порта, нямаше гаранция, че щяха да успеят да се справят със следващите две. Не бях сигурен дори чеазщях успея.

— Повярвай ми, синко — каза Соренто, — по-добре да приемеш това предложение, докато можеш.

Бащинският му тон ме подразни до краен предел и това ми помогна да реша категорично. Не можех да се продам на Шестиците. Ако го направех и те някак си спечелеха състезанието, щях аз да съм виновен. Нямаше начин да живея с тази мисъл. Но ако можех да продам информацията на Шестиците сега и ако накрая те спечелеха състезанието, щях да съм виновен. Нямаше да мога да живея с тази мисъл. Надявах се Аех, Арт3мида и другите ловци, с които се свържеха, да са на същото мнение.

— Ще ти откажа — отвърнах аз, свалих краката си от бюрото и станах. — Благодаря за отделеното време. Много се забавлявах.

Соренто ме погледна тъжно, после ме подкани с жест да седна отново.

— Всъщност това не е всичко. Имам едно последно предложение за теб, Парзивал. Запазихме най-добрата си оферта за накрая.

— Вие не разбирате ли от намек бе, хора?Не можете да ме купите.Така че се разкарай. Адиос. Довиждане. Сбогом.

— Седни, Уейд.

Замръзнах. Нима току-що бе изрекъл истинското ми име?

— Точно така, нахално лайно такова — излая Соренто. — Знаем кой си. Уейд Оуен Уотс. Роден на 12 август, 2024 г. Родители — мъртви. Освен това знаемкъдесе намираш. Живееш с леля си в каравана на Портланд Авеню № 700 в Оклахома Сити. Клетка 56-V, за да сме по-точни. Според разузнавателния ни екип си се прибрал в караваната късно снощи и оттогава не си излизал. Така че в момента още си там.

Зад него се отвори прозорец, в който се появи пряко предаване от купчините, в които живеех. Изгледът беше от птичи поглед и сигурно предаваха от самолет или сателит. От този ъгъл се виждаха само двата главни входа на караваната. Значи не ме бяха видели как всяка сутрин излизам през прозореца на пералното помещение и как вечер се прибирам пак от там. Не знаеха, че в момента се намирам в скривалището си.

— Ето те и теб — каза Соренто и увеличи няколко пъти образа, докато караваната на леля не се видя ясно. После превключи на термален изглед и видях сияещите очертания на десетина души — деца и възрастни в жилището. Почти всички седяха неподвижно и изглежда бяха в ОАЗИС.

Изгубих ума и дума. Как ме бяха намерили? Нали беше невъзможно да се добереш до данните от сметките в ОАЗИС. А в акаунта дори не бях попълнил адреса си. Не беше задължително да го попълваш, когато създаваш аватара си. Трябваше да дадеш само името си и сканирано изображение на ретините. В такъв случай откъде знаеха къде живея?

Сигурно имаха достъп до досието ми в училище.

— Вероятно първата ти реакция в момента ще е да излезеш от ОА3ИС и да хукнеш да бягаш — каза Соренто. — Не те съветвам да го правиш. Караваната е свързана с голямо количество експлозиви. Той извади от джоба си предмет, който приличаше на дистанционно управление, и го вдигна. — А пръстите ми са на детонатора. Ако напуснеш чатрума, ще умреш за няколко секунди. Разбираш ли какво ти казвам, господин Уотс?

Кимнах бавно и отчаяно се опитах да се окопитя.

Той блъфираше.Трябвашеда блъфира. А дори да казваше истината, изглежда не знаеше, че не бях в караваната. Соренто явно си мислеше, че един от по-дребните сияещи термални силуети е моят.

Ако в караваната на леля ми избухнеше бомба, щях да съм в безопасност тук, под купа от стари коли. Нали? Освен това нямаше да убият толкова много хора, само за да се доберат до мен.

— Как…? — успях само да смотолевя аз.

— Как разбрахме кой си ли? И къде живееш? — ухили се той. — Лесна работа. Издъни се, всезнайко. Когато си се записал в Държавната образователна система на ОАЗИС, си им дал името и адреса си. Сигурно за да ти изпращат там срочните бележки.

Беше прав. Името на аватара ми, истинското ми име и домашният ми адрес се съхраняваха в ученическото ми досие. Бях се записал година преди началото на състезанието. Преди да стана ловец. Преди да се науча да крия истинската си самоличност.

— Как разбрахте, че уча в онлайн училище? — попитах го. Знаех отговора, но протаках, за да спечеля време.

— Из форумите на ловците през последните няколко дни се носят слухове, че двамата с приятелчето ти Аех учите на Лудус. Когато чухме това, решихме да се свържем с няколко училищни администратори и да ги подкупим. Знаеш ли колко печелят на година училищните администратори, Уейд? Много малко. Направо е скандално. Един от тях бе достатъчно любезен да претърси базата данни с ученици за името Парзивал и познай какво.

До прозореца с предаването на живо от купчините изникна друг прозорец. В него се появи снимка на училищното ми досие. Пълното ми име, дата на раждане, номер на социална осигуровка и домашен адрес. Оценките ми. Всичко беше там заедно със снимката ми от стар годишник, направена преди повече от пет години — точно преди да се прехвърля да уча в ОАЗИС.

— Намерихме данните и на приятеля ти Аех. Но той е бил достатъчно умен да даде фалшиво име и адрес, когато се е записал. Затова ни отне малко повече време да го издирим.

Соренто замълча, за да ми даде възможност да отговоря, но аз не продумах. Пулсът ми се ускори и трябваше да си напомням да дишам.

— И така, стигаме до последното ни предложение. — Той потри ръце въодушевено, като дете, което се кани да отвори подарък. — Кажи ни незабавно как да стигнем до Първата порта иначе ще те убием. Веднага.

— Блъфираш — казах неволно. Но мисля, че не блъфираше. Изобщо не блъфираше.

— Не, Уейд. Замисли се. При всичко, което става в момента в света, да не мислиш, че някой ще го е грижа за експлозия в гето в Оклахома Сити? Ще си помислят, че е поредната злополука в лаборатория за наркотици. Или пък, че някоя терористична групировка се е опитвала да направи бомба в домашни условия. И в двата случая това просто ще означава, че няколкостотин мизерници по-малко ще взимат ваучери за храна и ще дишат ценния кислород. На никого няма да му пука. А на властите дори няма да им мигне окото.

Беше прав. Опитах се да протакам няколко секунди, за да реша какво да правя.

— Ще ме убиете, за да спечелите видеоигра?

— Не се прави на наивен, Уейд. Тук са заложени милиарди долари, както и контролът върху най-печелившите корпорации в света и ОАЗИС. Това не е просто игра. Холидей бе истински глупак да заложи компанията си за награда в състезание. — Соренто се наведе напред. — Но ти все още можеш да излезеш победител. Ако ни помогнеш, ще ти дадем пет милиона. Ще се пенсионираш на седемнайсет години и ще си живееш като цар до края на живота си. Или можеш да умреш след няколко секунди. Ти решаваш. Но първо се запитай следното — ако майка ти беше жива, тя как би искала да постъпиш?

Този въпрос страшно щеше да ме ядоса, ако не бях толкова уплашен.

— Какво ще ви попречи да ме убиете, след като ви дам, каквото искате?

— Каквото и да си мислиш, не искаме да убиваме никого, освен ако не е абсолютно наложително. А и има още две порти, нали? — сви рамене той. — Помощта ти може да ни потрябва, за да преминем и през тях. Аз лично се съмнявам, но началниците ми са на друго мнение. Въпреки това, в момента нямаш кой знае какъв избор, нали? — Той снижи глас, сякаш ми казваше тайна. — Ето какво ще направим. Ти ще ми дадеш подробни инструкции как да вземем Медния ключ и да минем през Първата порта. И ще останеш в чатрума, докато потвърдим всичко, което ни кажеш. Ако излезеш оттук преди това, ще гръмнеш. Разбра ли? А сега започвай да разказваш.

Помислих си дали да не направя каквото искаха от мен. Наистина. Но обмислих сериозно този вариант — и не можах да намеря и една основателна причина, поради която да ме оставят жив, след като им помогна да преминат през Първата порта. Единствената логична възможност беше да ме убият и да ме отстранят от състезанието. Със сигурност нямаше начин да ми дадат пет милиона долара или да ме оставят жив, за да разкажа пред медиите как от ИОИ са ме изнудили. Особено ако в караваната ни наистина имаше поставена бомба с дистанционно управление, която да послужи за доказателство.

Не. Според мен имаше само два варианта. Или блъфираха, или щяха да ме убият дори и да им помогнех.

Взех решение и събрах смелост.

— Соренто — казах и се опитах да прикрия страха си. — Искам с шефовете ти да знаете нещо. Никога няма да намерите Яйцето на Холидей. Знаеш ли защо? Защото той беше по-умен от всички вас взети заедно. Няма значение колко пари имате и кого ще се опитате да изнудите.Ще загубите.

Натиснах иконата за изход и аватарът ми започна да се стопява пред очите му. Соренто, изглежда, не се изненада. Просто ме погледна тъжно и поклати глава.

— Глупав ход, хлапе — рече точно преди визьорът ми да угасне Седях на тъмно в скривалището си, готов да чуя експлозия Но мина цяла минута и не се случи нищо.

Свалих визьора и ръкавиците си с треперещи ръце. Когато зрението ми се пригоди към тъмнината, изпуснах несигурна въздишка на облекчение. Значи все пак беше блъф. Соренто се бе опитал да ме манипулира психологически. Доста успешно при това.

Докато пиех жадно вода от една бутилка, се сетих, че трябва да се върна в ОАЗИС и да предупредя Аех и Арт3мида. Сега Шестиците щяха да се насочат към тях.

Тъкмо надявах ръкавиците, когато чух експлозията.

Миг по-късно усетих ударната вълна и инстинктивно се хвърлих на пода, закрил глава с ръце. В далечината чух раздирането на метал, когато няколко купчини от каравани започнаха да се срутват, да се откъсват от скелетата и да се сриват една след друга като гигантски плочки за домино. Ужасяващите звуци продължиха сякаш цяла вечност. После всичко утихна.

Най-накрая успях да се размърдам и отворих задната врата на микробуса. Сякаш в кошмарен сън излязох до края на купа боклуци и оттам видях висок стълб пушек и пламъци в другия край на купчините.

Последвах потока от хора, които вече тичаха нататък покрай северния край на гетото. Купчината, в която беше караваната на леля, се бе срутила и се бе превърнала в пламтяща пушеща развалина заедно със съседните купчини. От тях бе останал само огромен куп огънат, пламтящ метал.

Не се приближих, но пред мен вече се бе събрала голяма тълпа, която бе спряла възможно най-близо до пламъците— Никой не си направи труда да влезе сред отломките, за да провери дали имаше оцелели. Беше ясно, че вътре нямаше живи хора.

Внезапно допотопен резервоар за газ, прикрепен към една от смазаните каравани, избухна и накара зяпачите да хукнат да търсят прикритие. След това избухнаха още няколко резервоара един след друг, а зяпачите се отдръпнаха още по-назад и не се приближиха повече.

Обитателите на близките купчини, които не се бяха срутили, знаеха, че ако огънят се разпространени, ще загазят сериозно. Затова много от тях вече се опитваха да потушат пожара с градински маркучи, кофи, празни чаши от безалкохолно и каквото им попадаше под ръка. Не след дълго пламъците бяха овладени и пожарът започна да гасне.

Докато гледах мълчаливо отстрани, започнах да чувам как хората около мен вече мърмореха, че вероятно експлозията се дължи на поредната злополука в лаборатория за наркотици или че някой идиот се е опитвал да направи бомба в домашни условия. Точно както бе предсказал Соренто.

Тази мисъл ме изкара от вцепенението ми. Какво правех? Шестиците току-що се бяха опитали да ме убият. Сигурно тук, из купчините, още дебнеха техни агенти, за да се уверят, че съм мъртъв. А аз, като пълен идиот, стоях на открито пред погледите на всички!

Отделих се от тълпата и тръгнах обратно към скривалището си, като се стараех да не тичам и непрекъснато се озъртах през рамо, за да се уверя, че не ме следяха. Щом се прибрах в микробуса, се проснах на пода и се свих разтреперан на топка. Стоях така дълго.

Най-накрая започнах да се отърсвам от шока и да осмислям какво точно се бе случило. Леля Алис и приятелят ѝ Рик бяха мъртви, както и всички останали в нашата каравана и околните жилища. Включително добрата старица госпожа Гилмор. А ако си бях вкъщи, и аз щях да съм мъртъв.

Бях превъзбуден от притока на адреналин, не знаех какво да правя и бях парализиран от смесица от страх и гняв. Първата ми мисъл бе да вляза в ОАЗИС и да се обадя в полицията, но се замислих над това как щяха да реагират, когато им разкажех всичко. Щяха да ме помислят за напълно луд. А ако се свържех с медиите, те щяха да приемат всичко по същия начин. Никой нямаше да ми повярва, освен ако не разкриех, че съм Парзивал а дори и това сигурно нямаше да окаже кой знае какво влияние. Нямах доказателства срещу Соренто и Шестиците. Всички следи от бомбата, която бяха поставили, вероятно вече се топяха сред отломките.

Нямаше да бъде особено умно от моя страна да разкрия самоличността си пред целия свят само за да обвиня най-могъщата корпорация в света в изнудване. Никой нямаше да ми повярва. Аз самият почти не можех да повярвам. От ИОИ се опитаха да ме убият, за да не спечеля състезание по видеоигри. Пълна лудост.

Засега като че ли бях на сигурно място в скривалището си, но знаех, че не мога да остана още дълго в купчините. Когато Шестиците разберяха, че съм жив, щяха да се върнат да ме търсят. Трябваше да се разкарам веднага. Но първо се нуждаех от пари, а чековете от рекламите щяха да пристигнат чак след ден-два. Дотогава трябваше да се скатавам. Но първо трябваше да се свържа с Аех и да го предупредя, че той беше следващият в списъка им.

Отчаяно исках да видя приятелско лице.

□□15

Включих конзолата си за ОАЗИС, сложих си визьора и надянах ръкавиците. Аватарът ми се появи на Лудус, на хълма, където седях, преди да вляза в чатрума на Соренто. В мига, в който звукът се включи, чух оглушителното бумтене на двигатели някъде над главата си. Излязох изпод дървото и погледнах нагоре. В небето ескадрон от бойни кораби на Шестици летяха във формация ниско над повърхността на юг, а сензорите им сканираха повърхността.

Тъкмо се канех да се скрия под дървото, когато си спомних, че цялата планета Лудус беше зона, забранена за сражения. Тук Шестиците не можеха да ме наранят. Въпреки това все още бях нервен. Продължих да оглеждам небето и забелязах още два ескадрона на източния хоризонт. Миг по-късно други ескадрони се снишиха от орбита на север и на запад. Приличаше на нашествие на извънземни.

На дисплея ми примигна икона — имах съобщение от Аех: "Къде си? Обади ми се ВЕДНАГА!".

Избрах името му от списъка с контактите си и той вдигна още при първото позвъняване. Лицето на аватара му се появи в прозореца за видеоразговори. Изглеждаше мрачен.

— Чу ли новината? — попита той.

— Коя новина?

— Хиляди Шестици са на Лудус и с всяка изминала минута пристигат още. Претърсват планетата за гробницата.

— Да, в момента съм на Лудус. Наоколо гъмжи от техни кораби.

Аех се намръщи.

— Когато открия Ай-р0к, ще го убия бавно и мъчително. После, след като си направи нов аватар, ще го намеря и ще го убия отново. Ако този кретен си бе държал езика зад зъбите, Шестиците никога нямаше да се досетят да търсят тук.

— Да, точно неговите писания по форумите са им подсказали къде да търсят. Соренто си призна.

— Соренто?НоланСоренто?

Разказах му всичко, което се бе случило през последните няколко часа.

— Взривили са къщата ти?

— Всъщност беше каравана. В гето. Загинаха много хора, Аех. Сигурно вече е в новините. — Поех си дълбоко въздух. — Ужасно ме е страх.

— Не те виня. Слава богу, че не си си бил у дома, когато е станало…

Кимнах.

— Почти никога не влизам онлайн от къщи. За щастие, Шестиците не знаеха това.

— Какво стана със семейството ти?

— Живеех с леля си. Мисля, че е мъртва. Ние… не бяхме много близки. — Това, естествено, беше много меко казано. Леля ми Алис никога не се бе отнасяла добре с мен, но все пак не заслужаваше да загине така. Най-силно чувство за вина обаче изпитвах заради госпожа Гилмор, тъй като знаех, че тя беше мъртва заради мен. Тя бе най-добрият човек, когото познавах Изведнъж осъзнах, че хлипам. Изключих звука, за да не ме чуе Аех, и си поех дълбоко въздух няколко пъти, докато се овладея.

— Не мога да повярвам! — изръмжа той. — Гадни тъпанари. Ще си платят, Зи, разчитай на това. Ще ги накараме да си платят!

Не виждах как бихме успели да го направим, но не възразих. Знаех, че той просто се опитваше да ме успокои.

— Къде си в момента? — попита Аех. — Нуждаеш ли се от помощ? Например от място, където да отседнеш? Ако ти трябват пари, ще ти преведа.

— Не, всичко е наред, но ти благодаря. Наистина ти благодаря!

— За нищо, амиго.

— Ти получи ли имейл от Шестиците?

— Да. Хиляди пъти. Но реших, че е най-добре да не им обръщам внимание.

Намръщих се.

— Де и аз да бях толкова досетлив, че да постъпя така!..

— Човече, откъде да си знаел, че са щели да се опитат да те убият? Освен това са знаели домашния ти адрес. Ако не беше отговорил на имейлите им, сигурно така или иначе щяха да взривят бомбата.

— Слушай, Аех… Соренто каза, че в ученическото си досие си дал фалшив адрес и че не знаят къде да те намерят. Но може да лъже. Трябва да се махнеш от дома си. Отиди на безопасно място възможно най-скоро.

— Не се тревожи за мен, Зи. Не се задържам на едно място. Копелетата никога няма да ме намерят.

— Щом казваш — отвърнах аз и се зачудих какво ли точно имаше предвид. — Но трябва да предупредя и Арт3мида. Както и Дайто, и Шото, ако успея да се свържа с тях. Шестиците сигурно правят всичко възможно, за да разберат кои са.

— Хрумна ми нещо. Можем да ги поканим да се срещнат с нас в Мазето довечера. Да речем около полунощ. Какво ще кажеш за частен разговор в чатрума само между нас петимата?

— Добра идея — отвърнах аз. Настроението ми внезапно се подобри при възможността да видя Арт3мида. — Дали ще се съгласят да дойдат?

— Да, ако им кажем, че животът им зависи от това — усмихна се самодоволно Аех. — А и ще се съберем петимата най добри ловци в света на едно място. Кой би го пропуснал?

Изпратих кратко съобщение на Арт3мида, в което я молех да се срещне с мен и Аех в личния му чатрум в полунощ. Тя ми отговори само няколко минути по-късно, че ще дойде. Аех ми съобщи, че се е свързал с Дайто и Шото. И двамата се съгласили да дойдат. Срещата бе уредена.

Не ми се стоеше сам, затова влязох в Мазето около час по-рано. Аех вече беше там и преглеждаше новинарските канали на допотопен телевизорРСА.Без да продума, той стана и ме прегърна. Макар че не можех да го усетя, жестът бе изненадващо утешителен. После двамата седнахме и гледахме репортажите, докато чакахме останалите да пристигнат.

По всички канали даваха кадри на ордите Шестици, които се стичаха на Лудус. Всички се досещаха защо бяха там, поради което и ловците в ОАЗИС също пътуваха към мястото. Транспортните терминали по цялата планета бълваха пристигащи аватари.

— Местоположението на гробницата вече не е тайна — поклатих аз глава.

— Със сигурност информацията щеше да изтече — отвърна Аех и угаси телевизора. — Просто не предполагах, че ще стане толкова бързо.

Звънецът на входа иззвъня и Арт3мида се материализира на върха на стълбището. Носеше същите дрехи като вечерта, в която се запознахме. Помаха ми и слезе по стъпалата. Аз и помахах в отговор и я представих на Аех.

— Аех, това е Арт3мида. Арт3мида, това е най-добрият ми приятел Аех.

— Радвам се да се запознаем — каза тя и протегна дясната си ръка.

Аех я стисна.

— И на мен ми е приятно — ухили се той като Усмихнатия котарак. — Благодаря, че дойде.

— Шегуваш ли се? Не бих пропуснала първата среща на Големите пет.

— Големите пет ли? — попитах аз.

— Да — отвърна Аех. — По форумите всички ни наричат така. Държим първите пет места в Класацията и затова сме "Големите пет".

— Поне засега — казах аз.

При тези ми думи Арт3мида се ухили, а после се обърна и тръгна да се разхожда из мазето, възхитена от обзавеждането в стил 80-те години на XX в.

— Аех, това е най-готиният чатрум, който съм виждала.

— Благодаря — кимна той. — Много мило от твоя страна.

Арт3мида се спря пред етажерката с книжки за ролеви игри.

— Пресъздал си идеално мазето на Мороу. До последната подробност. Иска ми се да живея тук.

— Вече си в постоянния списък с поканени. Идвай, когато поискаш.

— Наистина ли? — възкликна тя, видимо доволна. — Благодаря! Страшен си, Аех.

— Знам — отвърна с усмивка той.

Двамата очевидно си допадаха, което ме изпълваше със страшна ревност. Не исках Арт3мида да хареса Аех или обратното. Исках я само за себе си.

След миг Дайто и Шото се материализираха едновременно на върха на стълбите. Дайто беше по-високият от двамата и изглеждаше на 18–19 години. Шото беше с трийсетина сантиметра по-нисък и изглеждаше много по-малък, може би на около тринайсет години. И двамата, изглежда, бяха японци и си приличаха поразително — като снимки на един и същи младеж, направени през пет години. Носеха еднакви традиционни самурайски доспехи, а на гърбовете си — по един къс уакизаши и по-дългия меч катана.

— Привет — каза по-високият самурай. — Аз съм Дайто, това е малкият ми брат Шото. Благодарим ви за поканата. За нас е чест да се запознаем и с трима ви.

Двамата се поклониха едновременно. Аех и Арт3мида също се поклониха и аз бързо последвах примера им. Докато се представяхме един по един, Дайто и Шото отново ни се поклониха и ние отново върнахме жеста.

— Добре — каза Аех, след като приключихме с поклоните. — да започваме с купона. Сигурен съм, че всички сте гледали новините. Шестиците са плъзнали по Лудус. Наброяват хиляди, Претърсват систематично цялата планета. Дори да не знаят какво точно търсят, скоро ще открият входа на гробницата…

— Всъщност — прекъсна го Арт3мида — вече са го намерили. Преди повече от трийсет минути.

Всички се обърнахме към нея.

— Още не са го съобщили в новините — каза Дайто. — Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Опасявам се, че да. Когато тази сутрин чух за тях, реших да скрия камера в дърветата до входа на гробницата, за да държа района под око. — Тя отвори прозорец във въздуха пред себе си и го завъртя така, че и ние да го виждаме. На него имаше изглед към хълма от клоните на едно от високите дървета. От този ъгъл се виждаше ясно, че големите черни камъни на билото на хълма бяха подредени под формата на череп. Видяхме и че целият район гъмжеше от Шестици и с всеки миг като че ли прииждаха все повече.

Но най-тревожно изглеждаше големият прозрачен енергиен купол, който покриваше целия хълм.

— Мамка му — каза Аех. — Това дали е същото, което си мисля?

Арт3мида кимна.

— Силово поле. Шестиците го сложиха веднага щом пристигнаха. Така че…

— Така че от сега нататък — продължи мисълта ѝ Дайто — всеки ловец, който намери гробницата, няма да може да влезе вътре, освен ако не намери начин да премине през полето.

— Всъщност вдигнахадвесилови полета — каза Арт3мида. _ Едно малко и едно голямо над него. Свалят ги последователно, когато искат да пуснат още Шестици в гробницата. Нещо като шлюз — посочи тя към прозореца. — Гледайте. Сега ще ги отворят.

Един ескадрон от Шестици слезе по товарната рампа на боен кораб, паркиран наблизо. Всички носеха кутии с апаратура. Когато стигнаха до силовото поле, то внезапно изчезна и зад него се видя по-малкият енергиен купол. Щом ескадронът стигна до стената на вътрешното силово поле, външното отново се появи. В същия миг вътрешното поле изчезна и Шестиците влязоха в гробницата.

Настъпи тишина, докато осмислим развитието на събитията.

— Можеше и да е по-зле — обади се Аех най-накрая. — Ако гробницата беше в зона, разрешена за битки, тези задници вече щяха да са разположили навсякъде лазерни оръдия и патрулиращи роботи, за да изпепелят всекиго, който се приближи.

Беше прав. Тъй като Лудус представляваше безопасна зона, Шестиците не можеха да наранят ловците, които се приближаваха до гробницата. Но нищо не можеше да им попречи да издигнат силово поле, за да не ги пускат да се приближават. И те точно това и бяха направили.

— Очевидно са планирали хода си от доста време — каза Арт3мида и затвори прозореца с видеосигнала.

— Няма да могат да пречат на хората много дълго — рече Аех. — Когато клановете разберат, ще избухне война. Хиляди ловци ще атакуват силовото поле с всички възможни средства — гранатомети, огнени снаряди, клъстерни бомби, атомни бомби. Грозна гледка. Ще превърнат гората в пустош.

— Да, но през това време стотици Шестици ще вземат Медния ключ и ще преминават през Първата порта един след друг като на поточна линия.

— Но защо го правят? — попита гневно младият Шото и погледна към брат си. — Не е честно. Не играят по правилата.

— Не е нужно да спазват правила. В ОАЗИС няма закони, братко — отвърна Дайто. — Шестиците могат да правят каквото си поискат. Няма да престанат, докато някой не ги спре.

— Те нямат достойнство — намръщи се Шото.

— Нямате представа колко са коварни, момчета — каза Аех, — Затова Парзивал ни събра всички тук. — Той се обърна към мен. — Зи, ще им разкажеш ли какво стана?

Кимнах и се обърнах към останалите. Първо им казах за имейла от ИОИ. Те бяха получили същата покана, но очевидно не я бяха приели. После им разказах подробно за разговора си със Соренто, като се стараех да не пропусна нищо. И накрая им казах как бе приключила срещата — с бомба в дома ми. Накрая всички ме гледаха стъписано.

— Божичко — прошепна Арт3мида. — Не се шегуваш, нали? Опитали са се да те убият.

— Да, и щяха да успеят, ако си бях у дома. Просто извадих късмет.

— Сега знаете докъде са готови да стигнат, за да ни попречат да намерим Яйцето преди тях — каза Аех. — Ако ни открият в истинския свят, с нас е свършено.

Кимнах:

— Трябва да направите всичко възможно да скриете самоличностите си, ако още не сте то направили.

Те кимнаха и последва дълга тишина.

— Не разбирам само едно — каза след малко Арт3мида. — Как изведнъж Шестиците разбраха, че гробницата е на Лудус? Да не би някой да им е подсказал? — Тя огледа всички ни, но в гласа ѝ не се долавяше обвинителна нотка.

— Явно са видели слуховете за Парзивал и Аех из форумите — отвърна Шото. — Ние така се досетихме.

Дайто направи гримаса, а после тупна малкия си брат по рамото.

— Нали ти казах да си държиш езика зад зъбите, плямпало такова? — изсъска той. Шото го погледна смутено и млъкна.

— Какъв слух? — попита Арт3мида и погледна към мен. — За какво говори? От няколко дни нямам време да прегледам форумите.

— Неколцина ловци са написали, че познават Парзивал и Аех и че и двамата учат на Лудус. — Той се обърна към нас. — С брат ми търсимГробницата на ужаситеот две години. Обходихме десетки планети, но така и не се сетихме да потърсим на Лудус. Докато не чухме, че учите тук.

— Не ми бе и минавало през ум да крия, че уча на Лудус — казах аз.

— Да, за наш късмет — рече Аех, а после се обърна към останалите. — Парзивал неволно насочи и мен към гробницата. И аз не се бях сетил да търся на Лудус, докато името му не се появи в Класацията.

Дайто смушка брат си и двамата се обърнаха към мен и се поклониха.

— Ти пръв намери къде е скрита гробницата и сме ти признателни, че ни насочи към нея.

Поклоних им се в отговор.

— Благодаря ви, момчета. Но всъщност Арт3мида я откри първа съвсем сама. Месец преди мен.

— Да, като че ли това ми помогна… рече тя. — Не можех да победя лича наJoust.Опитвах се от седмици, когато този сополанко се появи и успя от първия опит. — Тя обясни как се бяхме запознали и как най-накрая успяла да победи краля на следващия ден, след като сървърът се рестартирал в полунощ.

— Трябва да благодаря на Аех за уменията си в тази игра — казах аз. — Преди време непрекъснато играехме наJoustтук в Мазето. Само затова успях да победя краля от първия път.

— Да, човече — каза Аех, протегна ръка и ударихме юмруци, те си.

Дайто и Шото се усмихнаха и по-големият брат каза:

— И при нас беше така. С брат ми играем наJoustот години защото за играта се споменава вАлманахът на Анорак.

— Чудесно — вдигна ръце Арт3мида. — Браво на вас, момчета. Всички сте имали дълъг опит с играта. Много се радвам за вас. Браво. — Тя изръкопляска саркастично и всички се разсмяхме. — А сега може ли да прекратим взаимното потупване по гърба и да се върнем на належащия въпрос?

— Разбира се — усмихна се Аех. — Какъв беше належащият въпрос?

— Шестиците — припомни му Арт3мида.

— Да, разбира се! — Аех потри врат и прехапа долната си устна, както правеше винаги, когато се опитваше да се съсредоточи. — Казваш, че са открили гробницата преди по-малко от час, нали? Значи всеки момент ще стигнат до тройната зала и ще се изправят срещу лича. Но какво става, когато няколко аватара влязат едновременно в погребалната камера?

Обърнах се към Дайто и Шото:

— Имената ви се появиха в Класацията само с няколко минути разлика. Значи сте влезли заедно в тройната зала, нали?

Дайто кимна:

— Да, и на подиума се появиха две копия на краля — по едно за всеки играч.

— Чудесно — обади се Арт3мида. — Значи е възможно стотици Шестици да играят за Медния ключ едновременно. Дори хиляди.

— Да — отвърна Шото. — За да вземе ключа обаче, всяка Шестица трябва да победи лича наJoust,а както знаем, това никак не е лесно.

— Шестиците използват модифицирани конзоли за достъп — обясних аз. — Соренто се похвали. Направили са така, че различни потребители да могат да контролират действията на всеки от аватарите им. Просто могат да накарат най-добрите си играчи да поемат управлението на всеки аватар, който играе с Ацерерак. Един след друг.

— Измамници — повтори Аех.

— Нямат никаква чест — поклати глава Дайто.

— Да не повярва човек — обърна очи с досада Арт3мида.

— Но това не е най-лошото — продължих аз. — Всяка шестица има помощен екип, съставен от учени, експерти по видеоигри и криптолози, които помагат при всяка битка и разгадаване на пъзел, на които се натъкнат. Ще минат през симулацията наВоенни игрибез проблеми. Екипът просто ще им подава репликите.

— Невероятно — промърмори Аех. — И как се очаква да се състезаваме с тях?

— Не можем — каза Арт3мида. — След като вземат Медния ключ, вероятно ще намерят Първата порта толкова бързо, колкото и ние я открихме. Съвсем скоро ще ни настигнат. А след като получат гатанката за Нефритения ключ, мозъците от помощните екипи ще работя денонощно, за да я дешифрират.

— Ако намерят скривалището на Нефритения ключ преди нас, ще барикадират и него — казах аз. — А тогава и ние петимата ще сме в положението на всички останали ловци в момента.

Арт3мида кимна. Аех изрита ядосано масичката:

— Не е честно. Шестиците имат огромно предимство. Разполагат с безкраен запас от пари, оръжия, превозни средства и аватари. Хиляди хора работят заедно.

— Да, а всеки от нас играе за себе си — казах аз. — Е, освен вие двамата — кимнах към Дайто и Шото. — Но знаете какво имам предвид. Те ни превъзхождат числено и по отношение на ресурсите, а това няма да се промени.

— Какво намекваш? — попита Дайто, внезапно обезпокоен.

— Нищо. Просто излагам фактите, както ги виждам.

— Добре, защото ми се стори, че се каниш да предложиш петимата да сключим съюз — отвърна Дайто.

Аех го изгледа изпитателно:

— Защо? Да не би идеята да е лоша?

— Да. С брат ми ловуваме сами. Не искаме помощта ви.

— О, нима? — попита Аех. — Преди миг признахте, че сте нуждаели от помощта на Парзивал, за да намеритеГробницата на ужасите.

Дайто присви очи.

— Така или иначе, в крайна сметка щяхме да я намерим.

— Да, но сигурно щяха да ви трябватощепет години.

— Стига, Аех — пристъпих аз между тях. — Това не ни помага.

С Дайто се гледаха свирепо, без да продумат, а Шото се взираше в брат си несигурно. Арт3мида просто стоеше и ги наблюдаваше развеселено.

— Не дойдохме тук, за да ни обиждат — заяви Дайто. — Тръгваме си.

— Почакай! — спрях го аз. — Постойте още малко. Нека обсъдим тази възможност. Нека не се разделяме като врагове. Всички сме на една и съща страна.

— Не, не сме — отвърна Дайто. — Не ви познаваме. Знаем само, че всеки от вас може да е шпионин на Шестиците.

Арт3мида се изсмя силно и покри уста с длан. Дайто не ѝ обърна внимание.

— Няма смисъл — каза той. — Само един ще намери Яйцето пръв и ще спечели наградата. И това ще сме аз или брат ми.

При тези думи Дайто и Шото излязоха от Мазето.

— Срещата мина чудесно — каза Арт3мида, след като аватарите им изчезнаха.

Кимнах:

— Браво, Аех, чудесен начин да си спечелиш съюзници.

— Че какво толкова направих? — отвърна той отбранително— Дайто се държа като пълен кретен! Освен това не го карахме да се съюзим. Аз играя сам, както и ти. А и Арт3мида ми прилича на вълк единак.

— Признавам си — ухили се тя. — Въпреки това, има известен смисъл в идеята да се сформира съюз срещу Шестиците.

— Може би — каза Аех. — Но се замисли. Ако намериш Нефритения ключ преди нас, ще бъдеш ли достатъчно снизходителна, че да ни кажеш къде е?

— Разбира се, че не — подсмихна се самодоволно Арт3мида.

— Нито пък аз. Затова няма смисъл да обсъждаме евентуален съюз.

Арт3мида сви рамене:

— Изглежда срещата приключи. Трябва да тръгвам — заяви тя и ми намигна. — Времето тече, момчета.

— Тик-так — потвърдих аз.

— Успех — помаха ни тя. — До нови срещи.

— До скоро — отвърнахме ние в един глас.

Проследих е поглед как аватарът и изчезва, а после се обърнах към Аех, който ми се хилеше.

— Какво си се ухилил?

— Падаш си по нея, нали?

— Какво? По Арт3мида? Не…

— Не отричай, Зи. Не откъсваше очи от нея през цялото време. — Той ме изимитира, като сключи ръце пред гърдите си и запърха с мигли като звезда от нямото кино. — Записах целия разговор. Искаш ли да ти пусна записа, за да видиш колко глупаво изглеждаше?

— Стига си се държал като кретен.

— Разбирам те, човече. Момичето е супер сладко.

— Е, отбеляза ли някакъв напредък с гатанката? — смених аз темата нарочно. — Разгада ли нещо от четиристишието?

— Четиристишие ли?

— Стихотворение или строфа от четири римувани реда — издекламирах аз. — Нарича се четиристишие.

Аех обърна очи.

— Прекаляваш, човече.

— Моля? Това е терминът, тъпако!

— Това е просто една гатанка. И не, не съм я разгадал.

— Нито пък аз. Затова най-добре да не се мотаем тук безцелно. Време е да се залавяме за работа.

— Съгласен. Но…

В този миг купчина комикси в другия край на стаята се плъзна от масичката, върху която стоеше, и се стовари на пода сякаш някой без да иска я бе бутнал. С Аех подскочихме и се спогледахме.

— Какво по дяволите стана? — попитах аз, уплашено.

— Не знам. — Аех отиде да огледа разпилените комикси. — Да не е смущение в софтуера?

— Не съм виждал подобно смущение в чатрум — огледах аз внимателно празната стая. — Възможно ли е тук да е имало още някого? Невидим аватар, който да ни е подслушвал?

Аех обърна очи с досада.

— Няма начин, Зи. Параноясваш. Това е криптиран частен чатрум. Никой не може да влезе без разрешението ми. Знаеш го много добре.

— Прав си — отвърнах аз, все още шашардисан.

— Успокой се. Просто софтуерна грешка. — Той постави ръка на рамото ми. — Виж, кажи ми, ако размислиш за заема, който ти предложих. Или ако имаш нужда от място, на което да се подслониш временно.

— Ще се оправя, но ти благодаря, амиго.

Отново ударихме юмруци като Близнаците чудо, които активират силата си.

— Доскоро. Успех, Зи!

— Успех и на теб, Аех!

□□16

След няколко часа останалите места на таблото с резултатите започнаха да се запълват едно след друго, но не с имена на аватари, а с номерата на служители на ИОИ. Срещу всеки номер се изписваше резултат от 5000 точки (което явно вече беше броят точки, който получаваше всеки аватар, открил Медния ключ), а след няколко часа резултатът се увеличаваше с още 100 000 точки, след като съответната Шестица преминеше през Първата порта. До края на деня Класацията изглеждаше по следния начин:

Резултати:

Разпознах първия номер на Шестица, който се появи, защото го бях видял на униформата на Соренто. Вероятно бе настоял неговият аватар да вземе Медния ключ пръв и да премине през портата. Но не ми се вярваше да го е постигнал сам. Нямаше как да е толкова добър наJoustили пък да знае Военни игринаизуст. Но вече знаех, че не е и нужно. Когато достигнеше до предизвикателство, с което не можеше да се справи, можеше просто да прехвърли контрола върху аватара на някого от подчинените си. А по време наВоенни игринякой вероятно просто му бе подавал репликите от диалога през хакнатата му конзола.

След като останалите празни места в Класацията се запълниха, таблото с резултатите изведнъж започна да показва и класиралите се след десето място. Не след дълго на таблото вече бяха изписани двайсет аватара. После станаха трийсет. През следващите двайсет и четири часа над шейсет Шестици преминаха през Първата порта.

Междувременно Лудус стана най-посещаваното място в ОАЗИС. Транспортните терминали по цялата планета бълваха постоянен поток от ловци, които след това плъзваха навсякъде, всяваха хаос и пречеха на занятията в училищата. От Борда на директорите на образователната система в ОАЗИС се усетиха и бързо решиха да евакуират планетата и да преместят училищата на друго място. В същия сектор, съвсем близо до оригинала, създадоха копие на планетата и го кръстиха Лудус II. Всички ученици бяха пуснати в еднодневна ваканция, докато резервното копие от оригиналния код на планетата бъде прехвърлено на новото място (без кода наГробницата на ужасите,който Холидей бе добавил тайно). Учебните часове бяха подновени на Лудус II на следващия ден и Лудус бе оставена на разположение на сражаващите се Шестици и ловци.

Новината, че са окупирали хълма в центъра на отдалечена гора, плъзна бързо. Точното местоположение на гробницата се появи във форумите същата вечер, както и снимки на силовото поле, което те бяха издигнали, за да не пускат никого другиго. На тези снимки подредбата на камъните под формата на череп се виждаше ясно. След няколко часа връзката към модула заГробницата на ужаситебеше публикувана във всички ловни форуми. После тя се разпространи из новините.

Всички големи ловни кланове веднага се събраха и нападнаха силовото им поле с всевъзможни средства. Шестиците бяха инсталирали апарати за смущение в телепортацията, което пречеше на аватарите да се телепортират от вътрешната страна на силовото поле чрез технологични средства. Около гробницата бяха разположили и екип от могъщи магьосници. Те непрекъснато правеха магии и държаха района отцепен във временна зона, забранена за магии. Така през силовите полета не можеше да се премине и с вълшебство.

Клановете започнаха да бомбардират външното поле с ракети, снаряди, атомни бомби и ругатни. Цяла нощ обстрелваха гробницата, но никой от снарядите не проби. На следваща сутрин силовото поле бе непокътнато.

В отчаянието си решиха да извадят тежката артилерия. Събраха заедно средства и купиха две много скъпи и мощни бомби с антиматерия отeBay.Взривиха ги една след друга през няколко секунди. Първата бомба свали външното поле, а втората довърши вътрешното. В мига, в който и второто силово поле изчезна, хиляди ловци (незасегнати от бомбите, тъй като се намираха в зона, забранена за битки) се втурнаха в гробницата и задръстиха коридорите на подземието. Малко след това хиляди ловци (и Шестици) стояха наблъскани в погребалната камера, готови да играят с лича наJoust.Появиха се многобройни копия на краля — по едно за всеки аватар, стъпил на подиума. Ако аватарът победеше краля в две от три игри, получаваше Медния ключ. Ако загубеше, се изправяше срещу него в смъртоносни битка. 95 % от ловците, изправили се срещу лича, загубиха и загинаха. Но няколко от тях успяха и в дъното на Класацията, след Големите пет и десетките служители на ИОИ, започнаха да се появяват нови имена. Няколко дни по-късно списъкът с аватарите, записали се в Класацията, наброяваше повече от сто имена.

Сега, след като в района се стичаха хиляди ловци, Шестиците не можеха да издигнат отново силовите си полета. Ловците ги нападаха и унищожаваха корабите и оборудването им веднага. Затова Шестиците се отказаха от окупацията, но продължиха да изпращат аватари вГробницата на ужасите, за да събират копия от Медния ключ. Никой не можеше да ги спре.

В деня след експлозията в купчините за инцидента бе съобщено накратко по един от местните новинарски канали. Показаха запис на доброволци, които търсеха телата на загиналите сред отломките. Намерените трупове не можеха да бъдат идентифицирани.

Изглежда Шестиците бяха поставили на мястото и голямо количество оборудване за производство на наркотици, за да изглежда злополуката като взрив на домашна лаборатория в някоя от караваните. Всички повярваха. Полицаите не си направиха труда да продължат разследването. Останалите купчини бяха толкова нагъсто около сриналите се и изпепелени каравани, че бе твърде опасно да разчистят останките с някой от старите строителни кранове. Просто ги оставиха, където си бяха, да ръждясват бавно в пръстта.

Щом първата сума от рекламните договори бе преведена в сметката ми, си купих еднопосочен билет за автобуса до Кълъмбъс, Охайо, който потегляше в осем часа на следващата сутрин. Платих допълнително за място в първа класа, където седалката беше по-удобна и имаше бърза връзка с ОАЗИС. Възнамерявах да прекарам по-голямата част от пътуването онлайн.

Щом си резервирах билет, прегледах всички вещи в скривалището си и събрах нещата, които исках да взема, в една стара раница — училищната ми конзола, визьора и ръкавиците. Опърпаното хартиено копие наАлманахът на Анорак.Дневника на Граала. Малко дрехи. Лаптопа. Всичко друго оставих в микробуса.

Щом се стъмни, излязох от него, заключих го и хвърлих ключовете в купа с отломките. Наметнах раницата си на гръб и тръгнах през купчините за последен път. Не се обърнах назад нито веднъж.

Вървях по улиците с повече минувачи, за да не ме нападнат и оберат по път за автобусната спирка, където на окаяното гише апаратът сканира ретините ми и изплю билета. Седнах до входа и четох от Алманаха, докато не дойде време да се кача на автобуса.

Той беше двуетажен, брониран, с непробиваеми стъкла и соларни панели на покрива. Крепост на колела. Мястото ми беше до прозореца, два реда зад шофьора, който седеше зад бронирана преграда от плексиглас. Шестима тежко въоръжени пазачи се возеха на втория етаж, за да бранят автобуса и пътниците в него, в случай че ни нападнеха разбойници — напълно възможен сценарий при навлизане в районите извън безопасните граници на големите градове, в които цареше пълно беззаконие.

Всички места бяха заети. Повечето пътници си сложиха визьорите в момента, в който седнаха. Аз изчаках малко, за да погледам как родният ми град се стопяваше назад, докато пътувахме през морето от вятърни турбини в покрайнините.

Електрическият мотор развиваше най-много 65 км/ч. Поради все по-западащите магистрали и безбройните спирания, за да презаредим по пътя, пристигнах в Кълъмбъс след няколко дни. Почти през цялото това време бях в ОАЗИС и се подготвях за новия си живот.

Първо трябваше да си създам нова самоличност. Сега, след като разполагах с пари, това не беше трудно. В ОАЗИС човек можеше да си купи почти всякаква информация, ако знаеше къде да търси и кого да попита и ако нямаше нищо против да наруши закона. Имаше много отчаяни и корумпирани държавни чиновници (както и служители в големи корпорации), които продаваха информация на черния пазар в интернет.

Новият ми статут на прочут по целия свят ловец ми носеше какви ли не ползи в подземния свят, което ми помогна да получа достъп до строго охраняван незаконен уебсайт за наддавания известен катоL33t Hax0rz Warezhaus,при това за невероятно малка сума пари. Оттам си купих поредица от процедури за достъп и пароли за Гражданския регистър на САЩ. С тях влязох в базата данни на регистъра и отворих профила си, който бе създаден, когато се бях записал в училището. Изтрих пръстовите си отпечатъци и отпечатъците от ретините си — и ги замених с тези на мъртвия си баща. После копирах своите отпечатъци в нов профил, който сам създадох под името Брайс Линч[16]. Направих Брайс двайсет и две годишен и му дадох нов номер на социална осигуровка, безупречен кредитен рейтинг и диплома за компютърни технологии. Когато поисках отново да си възвърна старата самоличност, просто щях да изтрия профила на Линч и да копирам отпечатъците си в стария профил.

След като създадох новата си самоличност, започнах да преглеждам обявите за апартаменти под наем в Кълъмбъс и намерих една сравнително евтина стая в стар висок хотел, останал от дните, когато на хората се налагало да пътуват физически по работа и на почивка. Стаите в него бяха превърнати в икономични едностайни апартаменти, всеки от които бе модифициран така, че да отговаря на нуждите на професионалните ловци. Имах всичко, което ми трябваше. Нисък наем, модерна охранителна система и постоянен бърз достъп до толкова електричество, колкото можех да си позволя. Но най-вече в сградата предлагаха пряка оптична връзка до главния сървър на ОАЗИС, който се намираше само на няколко километра от блока. Това беше най-бързата и защитена връзка с интернет, която можеше да се намери, и тъй като доставчикът не беше ИОИ или някоя от дъщерните ѝ фирми, нямаше непрекъснато да се притеснявам, че следят дейността ми или се опитват да ме проследят. Намирах се в безопасност.

Говорих с брокер в един чатрум и той ми показа виртуално изображение на новата ми бърлога. Мястото изглеждаше идеално. Наех го под новото си име и предплатих наема за шест месеца. Така брокерът нямаше да ми задава въпроси.

От време на време късно през нощта, докато автобусът бавно бръмчеше по разбитата магистрала, свалях визьора и гледах през прозореца. Никога не бях излизал от Оклахома Сити и ми беше интересно да видя как изглеждаше и останалата част от страната. Но гледката през прозореца неизменно беше мрачна и всички западащи, пренаселени градове, през които минавахме, изглеждаха напълно еднакви.

Накрая, след като пълзяхме по магистралата като че ли от месеци, на хоризонта се появи силуетът на Кълъмбъс, сияещ като Оз в края на павирания жълт път. Пристигнахме по залез слънце и в града вече светеха повече електрически крушки, отколкото някога бяха виждал накуп. Бях чел, че из целия град са разположени огромен брой соларни панели, а в покрайнините имаше две електрически централи за слънчева енергия. Те поглъщаха слънчевата светлина по цял ден, съхраняваха я и после я използваха през нощта.

Когато спряхме на автогарата в Кълъмбъс, връзката ми с ОАЗИС внезапно прекъсна. Свалих си визьора и докато изчаках реда си да сляза от автобуса, най-накрая започнах да осъзнаем в какво положение се намирах. Досега някак си успявах да не мисля по въпроса, но на практика вече бях беглец, който живееше под фалшиво име. Търсеха ме влиятелни хора. Хора, които искаха да ме убият.

Със слизането изпитах чувството, че на плещите ми се стоварваше тежко бреме. Задъхах се. Предположих, че изпадам в пристъп на паника. Насилих се да си поемам бавно и дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. Трябваше само да се добера до новия си апартамент, да включа апаратурата и да вляза в ОАЗИС. Тогава всичко щеше да се оправи. Щях да се върна в познатата обстановка и да се почувствам в безопасност.

Спрях едно автоматично такси и въведох новия си адрес на екрана. Механичният глас на бордовия компютър ми каза, че при състоянието на пътния трафик в момента щяхме да стигнем за трийсет и две минути. По време на пътуването се взирах през прозореца в тъмните улици. Чувствах се замаян и притеснен. Непрекъснато поглеждах към брояча, за да видя още колко път ми оставаше. Най-накрая таксито спря пред сградата, в която щях да живея — сив монолит на брега на река Сайото, граничещ с гетотоТуин Ривърс.Забелязах по-светлото очертание върху фасадата, където някога стояло логото наХилтън— по времето, когато сградата била хотел.

Натиснах бутона за плащане и слязох от таксито. Огледах се, вдъхнах за последен път свеж въздух, взех си чантата и се озовах във фоайето. Когато влязох в охранителната клетка, сканираха пръстовите отпечатъци и ретините ми и на екрана се изписа новото ми име. Светна зелена лампичка, вратата на клетката се отвори и продължих към асансьорите.

Апартаментът ми се намираше на четирийсет и втория етаж и беше номер 4211. Ключалката на входната врата трябваше да сканира ретините ми, след което вратата се отвори с плъзгане и лампите светнаха. В стаята с форма на куб и с един-единствен прозорец нямаше мебели. Влязох вътре, затворих вратата и я заключих. Заклех се тържествено да не излизам навън, докато не постигна целта си. Щях да забравя за истинския свят, докато не намерех Яйцето.