Хората от 10 часа

4

Малко след един часа през същата нощ трима души — двама мъже и една жена, със скъсани найлонови чорапи и мръсна червена пола — тичаха успоредно с един товарен влак, който тъкмо потегляше от Южната гара на пристанището. По-младият от мъжете лесно скочи в отворената четвъртита уста на един от „конските“ вагони, обърна се и подаде ръце на жената. Тя се препъна и извика, когато се строши едно от токчетата на високите й обувки. Пиърсън я прихвана през кръста (усети убийствено нежен аромат на „Джорджо“ някъде под доста по-силния мирис на пот и страх), тича известно време с нея по този начин, после й изкрещя да скочи. В момента, в който тя подскочи, той я грабна за бедрата и я повдигна към протегнатите ръце на Камерън. Тя се вкопчи в ръцете и Пиърсън я бутна силно за последен път, за да помогне на Стивънс да я изтегли нагоре.

Пиърсън бе изостанал, опитвайки се да й помогне, и сега виждаше приближаващата се ограда, която очертаваше края на депото за маневри. Товарният влак се движеше по релсите, промъквайки се през очертания със синджири изход — нямаше да има място за влака и за Пиърсън едновременно; ако не успееше да се качи, щеше да остане на гарата.

Кам погледна през вратата на вагона, видя приближаващата се ограда и пак подаде ръце.

— Хайде! — извика той. — Ще успееш!

Пиърсън едва ли щеше да го направи — в никакъв случай нямаше да успее в старите времена, когато пушеше по две кутии на ден. Сега обаче успя да намери още малко сили — и в дробовете си, и в краката. Спринтира по натрупаната с боклуци и сгур пътека покрай релсите, отново временно изпревари бавно потракващия влак, протегна ръцете си нагоре, с изпънати пръсти, за да докосне ръцете на Кам над главата си, и в този миг се появи оградата. Виждаха се острите шипове на бодливата тел, които се подаваха, навити между брънките на веригата.

В този момент в съзнанието му сякаш се отвори едно око и той видя жена си, седнала на стола си в дневната, с подпухнало от плач лице и зачервени очи. Видя я да разказва на двама униформени полицаи, че мъжът й е изчезнал. Дори видя купчинката с любимите книжки на Джени на масичката до нея. Дали наистина всичко това се случваше? Да — под една или друга форма, — той бе сигурен, че е така. И Лизабет, която не бе изпушила нито една цигара в живота си, въобще няма да види черните очички и щръкналите зъби под лицата на двамата полицаи, седнали на дивана срещу нея; тя няма да види течащите тумори или черните пулсиращи вени, набраздили голите им черепи.

Няма да разбере. Няма да види.

Да благослови Бог слепотата й, помисли си Пиърсън. И дай боже слепотата й да е вечна.

Той залитна към тъмното туловище на пътуващия на запад товарен влак, към искри, които се силеха спираловидно изпод бавновъртящите се стоманени колела.

— Тичай! — изпищя Мойра и се наведе още повече от вратата на вагона с умоляващи ръце. — Моля те, Брендън, само мъничко още.

— Бързай, тромав задник! — крещеше Кам. — Внимавай, идва оградата!

Не мога! — помисли си Пиърсън. Не мога да бързам, не мога да внимавам за оградата, не мога да направя нищо повече. Просто искам да легна. Просто искам да заспя.

Тогава той си помисли за Дюк и успя да увеличи малко скоростта. Дюк бе прекалено млад, за да знае, че понякога хората губят кураж и се продават, понякога дори тези, които боготвориш, могат да го направят, но не бе прекалено млад, за да хване ръката на Бранд Пиърсън, да му попречи да извика и така да го спаси от самоубийство. Дюк нямаше да иска той да остане на тази глупава товарна гара.

Успя да направи един последен спринт към протегнатите ръце, наблюдавайки с крайчеца на окото си оградата, която сега сякаш скочи към него, и хвана пръстите на Кам. Подскочи и усети ръката на Мойра да го държи здраво под мишницата, след това изпълзя във вагона, стъпвайки вътре с десния си крак, секунда преди оградата да го откъсне заедно с обувката.

— Всички на борда за Момчешки приключения — каза той задъхано. — Илюстрации от Н. С. Уайът!

— Какво? — попита Мойра. — Какво каза?

Той се извърна и ги погледна през сплъстен кичур коса, отпуснат на лактите си, поемайки с мъка дъх.

— Няма значение. Кой има една цигара? Умирам за една цигара.

Те го гледаха зяпнали и мълчаливи известно време, после се спогледаха и едновременно избухнаха в луд смях. Пиърсън се досети, че това сигурно е знак, че са влюбени.

Докато те се търкаляха по пода на товарния вагон и ревяха от смях, Пиърсън бавно седна и започна да изследва вътрешните джобове на мръсния си раздран шлифер.

— Аха — каза той, когато ръката му бръкна във втория джоб и усети познатата форма. Той измъкна една смачкана кутия и им я показа.

— За победата.

Товарният влак с грохот прекоси Масачузетс с три малки червени пламъчета, проблясващи на отворената врата на вагона. След седмица бяха в Омаха, като сутрин се мотаеха из централните улици, наблюдаваха хората, които си пиеха кафето навън дори когато валеше дъжд, търсеха Хора от десет часа, търсеха представители на изгубения народ, народа който тръгнал след Джо Кемъл.

До ноември се бяха събрали десетина. Събираха се в един празен склад за железария в Ла Виста.

Организираха първото си нападение в началото на следващата година, от другата страна на реката в Каунсил Блафс, и убиха тридесет изненадани прилепи-банкери и прилепи-експерти. Не беше много, но Бранд Пиърсън знаеше, че убиването на прилепи е като да намалиш цигарите: човек трябва да започне отнякъде.