Хората от 10 часа

2

Пиърсън си помисли, че кръчмата на Галахър бе избрана от Дюк направо с вдъхновение — истинска бостънска аномалия, това бе идеалното място за двама банкови чиновници да обсъждат теми, които биха оставили най-близките им със сериозни съмнения дали са с всичкия си. Най-дългият бар, който Пиърсън бе виждал някога, освен във филмите, се виеше през огромния четвъртит лъскав дансинг, на който три двойки унесено правеха сухи тренировки по чукане, докато Марти Стюърт и Травис Трит изпълняваха „Това ще ти причини болка“.

Ако кръчмата беше по-малка, барът сигурно щеше да е претъпкан, но постоянните клиенти бяха разположени спокойно около тази безкрайно дълга, облицована с махагон състезателна писта, така че можеше да се постигне пълно уединение; нямаше никаква нужда да си търсят сепаре по-надолу, в тъмните части на помещението. Пиърсън се зарадва. Много по-лесно беше да си представи човек някой от хората-прилепи, може би дори мъжки и женски, седнали (или кацнали) в съседното сепаре, как напрегнато слушат разговора им.

Нали това е известно като бункерен манталитет, приятелче? — помисли си той. — Май много бързо стигна дотам, а?

Май да, но засега на него му беше все едно. Беше благодарен, че ще може да гледа във всички посоки, докато разговаряха… или докато говореше Дюк, предположи той.

— Добре ли е барът? — попита Дюк и Пиърсън кимна.

Изглеждаше така, сякаш барът беше един, разсъждаваше Пиърсън и последва Дюк под знака, на който пишеше ПУШЕНЕТО РАЗРЕШЕНО САМО В ТАЗИ ЧАСТ, но всъщност бяха два бара… така, както някъде през петдесетте години всяка закусвалня долу, на юг, се е състояла от две — една за белите и една за чернокожите. И тогава, както и сега, човек е виждал разликите. Телевизор „Сони“ с размерите почти на киноекран бе насочен към центъра на непушаческата част; в никотиновото гето имаше само един позастарял „Зенит“ закрепен за стената (един надпис успоредно с него съобщаваше: ЧУВСТВАЙТЕ СЕ СВОБОДНИ ДА ПОИСКАТЕ НА КРЕДИТ И НИЕ ЩЕ СЕ ЧУВСТВАМЕ СВОБОДНИ ДА ВИ КАЖЕМ ДА СИ… МАЙКАТА!). Повърхността на барплота бе много по-мръсна от тяхната страна. Отначало Пиърсън си помисли, че сигурно само му се струва така, но като се вгледа по-добре, се убеди, че дървото изглежда съвсем захабено с неясни препокриващи се кръгчета от минали оттук чаши. И, разбира се, тук се усещаше нездравият, жълтеникав мирис на тютюнев дим. Можеше да се закълне, че този дим излезе от столчето, когато той седна пред бара, така както от седалките в старите кина излиза въздух с мирис на пуканки. Телевизионният говорител на техния разнебитен, помътнял от дима телевизор имаше вид на отровен с цианид; докато същият от другия екран, от другата страна на бара, говореше на здравеняците с вид сякаш всеки момент можеше да пробяга четири по сто и след това да прави коремни преси.

Добре дошли в задната част на автобуса, помисли си Пиърсън, докато оглеждаше своите събратя пушачи с някаква раздразнена веселост. Но да не се оплакваме; след десет години пушачите няма дори да ги пускат да се качат.

— Цигара? — попита Дюк, вероятно използвайки някакви свои рудиментарни способности да чете мислите на другите.

Пиърсън хвърли един поглед на часовника си, след това прие фаса заедно с още едно пламъче от имитацията на скъпа запалка на Дюк. Вдъхна дълбоко, като се наслаждаваше на начина, по който димът се плъзгаше по дихателната му тръба, наслаждаваше се дори на лекото замайване, което усещаше в главата си. Естествено че този навик беше опасен, потенциално смъртоносен, как би могъл да не бъде, при условие че така омайваше хората? Такъв беше животът, нали?

— А ти? — попита той Дюк, който пъхна пакета с цигарите обратно в джоба си.

— Аз мога малко да изчакам — каза Дюк усмихнат. — Изпуших две-три, преди да се качим в таксито. Освен това ще трябва да компенсирам допълнителната, която изпуших на обяд.

— Ти си определил дажба, така ли?

— Да, обикновено си позволявам по една на обяд, но днес изпуших две. Да знаеш, ти направо ми изкара акъла.

— Аз самият си бях изкарал акъла.

Барманът се приближи до тях и Пиърсън усети, че направо е очарован от начина, по който мъжът успя да избегне тънката струйка дим, която ре надигаше от цигарата му. Чудя се дали той въобще съзнава, че го прави… но съм сигурен, че ако му духна дим в лицето, той ще прескочи барплота и ще ми размаже физиономията.

— Какво ще обичат господата?

Дюк поръча „Сам Адъмс“, без да се посъветва с Пиърсън. Когато барманът се отдалечи, за да донесе бирите, Дюк се обърна обратно и каза:

— Не трябва да бързаме. Много е неподходящ моментът, за да се напие човек. Неподходящ е дори за едно леко замайване.

Пиърсън кимна и пусна петдоларова банкнота върху тезгяха, когато барманът се върна с бирите. Отпи голяма глътка, след това всмукна от цигарата. Много хора смятат, че вкусът на цигарата е най-добър след храна, но Пиърсън не беше съгласен с това мнение. Дълбоко в сърцето си той вярваше, че Ева е имала неприятности не заради ябълка, а заради бира с цигара.

— И така, кой метод използва? — попита го Дюк. — Лепенката? Хипноза? Старата американска воля? Като те гледам, имам чувството, че е било с лепенката.

Ако това бе усилие от страна на Дюк да поразведри нещата, то определено не успя. Пиърсън бе мислил много за пушене този следобед.

— Да, лепенката — каза той. — Носих я две години след като се роди дъщеря ми. Погледнах я през стъклото в родилния дом и реших да оставя цигарите. Изглеждаше ми направо безумие да паля четиридесет-петдесет цигари на ден, когато току-що бях поел осемнадесетгодишен ангажимент към едно чисто ново човешко същество. (В което се бях влюбил незабавно, можеше да добави той, но имаше чувството, че Дюк вече го знаеше.)

— Да не говорим за доживотния ти ангажимент към жена ти.

— Да не говорим за жена ми — съгласи се Пиърсън.

— Да не говорим за отбрани братя, балдъзи, кредитори, хазяи и приятели.

Пиърсън избухна в смях и кимна.

— Да, точно така е.

— Но не е така лесно, както си го мисли човек, нали? Когато е четири сутринта и не можеш да заспиш, това желание да си благороден бързо се изпарява.

Пиърсън направи физиономия.

— Или ако трябва да се качиш горе и да спечелиш някой друг долар за Гросбек и Кийфър, и Файн, и останалите момчета от борда. Първия път, когато трябваше да ида и да го правя, без да грабна цигара още в момента, в който влязох… боже, голям зор видях.

— Но си спрял напълно поне за известно време, нали така?

Пиърсън погледна към Дюк, само отчасти учуден на неговата информираност, и после кимна:

— За около шест месеца. Но в съзнанието си никога не ги оставих напълно, нали ме разбираш?

— Напълно те разбирам.

— Накрая започнах пак да припалвам. Беше през 1992, точно когато започнаха да се появяват нови статии за това как някои хора пушели, докато носели лепенката и получили инфаркт. Помниш ли?

— Ахъ — каза Дюк и се потупа по челото. — Тук имам пълна картотека на всички статии, които са излизали за тютюнопушенето, приятелю, по азбучен ред. Пушене и Алцхаймер, пушене и бъбречни заболявания, пушене и венозни болести… знаеш.

— Така че имах избор — каза Пиърсън. Той се усмихна леко, малко притеснено — усмивката на човек, който знае, че се е държал като пълен глупак, че продължава да се държи като глупак, но не знае защо. — Можех или да престана да паля, или да престана да нося лепенката. Така че аз…

— Престанах да нося лепенката — завършиха те едновременно и избухнаха в смях, който накара един плешив посетител на бара, от частта за непушачи, да ги погледне за миг, смръщен, преди да се съсредоточи обратно върху новинарската емисия по телевизията.

— Животът е тъпа работа, нали? — попита Дюк и продължи да се смее, като започна да бърка във вътрешните джобове на кремавото си сако. Той се спря, като видя, че Пиърсън му поднася пакет „Марлборо“ с една измъкната нагоре цигара. Размениха си погледи, Дюк изглеждаше учуден, а Пиърсън — изпълнен с разбиране, и после пак избухнаха в нестроен смях.

Плешивият тип пак погледна към тях, този път беше още по-смръщен. Те не го забелязаха. Дюк пое подадената цигара и я запали. Цялата работа продължи не повече от десет секунди, но това бе достатъчно двамата мъже да станат приятели.

— Пушех като комин, откакто навърших петнадесет години чак докато се ожених през 1991 — каза Дюк. — Майка ми не одобряваше, но беше благодарна, че не пуша наркотици и не се занимавам с продажбата им, както поне половината от децата по нашата улица — говоря ти за Роксбъри, — така че тя не ми опяваше много. Заедно с Уенди заминахме за Хавайските острови на меден месец и когато се върнахме, тя ми подари един подарък. — Дюк всмукна дълбоко и после пусна две струйки през ноздрите си. — Намерила го в каталога на „Шарпър имидж“ или в някой друг каталог, не знам. Имаше някакво засукано име, но не помня какво беше точно, просто го наричах „машината за измъчване на Павлов“. Въпреки това я обичах като луд — и още я обичам, повярвай ми, — така че отстъпих и направих каквото можах. Не беше чак толкова тежко. Нали знаеш за кой уред ти говоря?

— Как да не знам — каза Пиърсън. — Бибитката. Тя те кара по малко да изчакваш за всяка следваща цигара по-дълго. Лизабет — жена ми — все ми ги сочеше, докато беше бременна с Джени. Елегантно и ненатрапчиво като количка цимент, която пада от скеле.

Дюк кимна усмихнат и когато барманът мина край тях той посочи чашите, за да повтори поръчката. След това се обърна към Пиърсън.

— Като се изключи това, че аз използвах „машината за мъчение на Павлов“ вместо лепенката, историята ми е същата като твоята. Стигнах чак онзи етап, когато машината ти изпълнява тъпанарска версийка на Хора на свободата, или нещо подобно, но навикът ми постепенно се промъкна обратно. Той е по-труден за унищожаване от двуглав змей. — Барманът донесе новите бири. Този път плати Дюк, отпи от своята и каза:

— Трябва да се обадя по телефона. Ще ми трябват пет минути.

— Добре — каза Пиърсън. Той се огледа и забеляза, бармана, който се беше оттеглил в относително безопасната част за непушачи (до 2005 профсъюзите ще извоюват да има по двама бармани, помисли си той, — един за пушачите и един за непушачите) и пак се обърна към Дюк. Като заговори този път, внимаваше гласът му да е по-тих. — Мислех, че ще си поговорим за хората-прилепи.

Дюк го огледа с тъмнокафявите си очи и след това каза:

— Та нали за тях си говорим, човече. За тях си говорим.

И преди Пиърсън да успее да каже нещо, Дюк изчезна в мрачните (но почти без никакъв дим) дълбини на кръчмата на Галахър към телефонните кабини, където и да се намираха те.

Бяха минали пет-шест минути и Пиърсън тъкмо се чудеше дали не трябва да иде да потърси Дюк, когато вниманието му бе привлечено от телевизора, където водещият новините говореше за огромния отзвук, предизвикан от вицепрезидента на Съединените щати. В реч пред Националната асоциация по образованието той бе предложил да се направи преценка на субсидираните от правителството детски градини й да бъдат закрити там, където е възможно.

Пуснаха кадри на видеозапис, направен по-рано през деня в някаква конгресна зала във Вашингтон. Репортажът вървеше от общ план с уводните думи и постепенно премина към близък план на вицепрезидента върху подиума Пиърсън се вкопчи в бара с две ръце толкова силно, че пръстите му за малко да потънат в облицовката. В съзнанието му се появи едно от нещата, които Дюк му беше казал на площада: Те имат приятели на ключови позиции. Дявол ги взел, ключовите позиции са всичко за тях.

— Ние не сме настроени срещу работещите майки в Америка — говореше безформеното лице на чудовището, застанало зад катедрата със синия знак на вицепрезидента, — нито пък сме настроени срещу заслужилите бедни хора в тази страна. Въпреки това обаче ние считаме…

Една ръка хвана Пиърсън за рамото и той трябваше да си прехапе устните, за да не изкрещи. Обърна се и видя Дюк. Младежът се бе променил — очите му ярко блестяха и на челото му бяха избили ситни капчици пот. Пиърсън си помисли, че той прилича на човек, който току-що е спечелил от лотарията.

— Повече да не си посмял да правиш това — каза Пиърсън и Дюк замръзна, докато се качваше обратно на столчето си. — Сърцето ми падна в петите.

Дюк, изглежда, се изненада, после погледна към телевизора. По лицето му пролича, че всичко му е станало ясно.

— О, боже! Извинявай, Брендън. Наистина. Все забравям, че ти се включи в този филм по средата.

— А президентът? — попита Пиърсън. Той се напрягаше, за да може гласът му да звучи равно и почти успя. — Предполагам, че мога да просъществувам с този тъпанар, обаче президентът? И той ли…

— Не — каза Дюк. Той се поколеба, после добави. — Поне не засега.

Пиърсън се наведе към него, усещайки че устните му пак започват да изтръпват.

— Какво искаш да кажеш с това: поне не засега? Какво става Дюк? Какво представляват те? Откъде идват? С какво се занимават и какво искат?

— Ще ти кажа това, което зная — каза Дюк, — но първо искам да те попитам дали ще можеш да дойдеш с мен на едно малко събрание тази вечер. Около шест. Готов ли си да го направиш?

— За това ли ще става въпрос?

— Разбира се, че за това.

Пиърсън се замисли.

— Добре, но ще трябва да се обадя на Лизабет.

Дюк го погледна разтревожено:

— Нищо не и казвай за…

— Разбира се, че няма. Ще й кажа, че Безпощадната красавица иска да разгледам още веднъж безценните й чаршафи с данните, преди да ги покаже на японеца. Това ще мине, тя знае, че Холдинг се опитва да изпипа до най-малката подробност предстоящото посещение на нашите приятели. Това звучи ли ти убедително?

— Да.

— И на мен ми звучи добре, но се чувствам малко гадно.

— Няма нищо гадно в това да искаш да увеличиш колкото е възможно повече разстоянието между прилепите и жена си. Искам да кажа, че няма да те водя в някой бардак, приятелю.

— Предполагам, че няма. Така че говори.

— Добре. Мисля, че ще е най-добре, ако започна с твоите пушачески навици.

Мюзикбоксът, който бе мълчал през последните няколко минути, сега започна да свири някаква уморена версия на песента на Били Рей Саръс „Болящо сърце“. Пиърсън се взря в Дюк Райнмън с объркани очи и отвори уста, за да попита какво общо имат пушаческите му навици с цената на кафето в Сан Диего. Само че не можа да каже нищо. Абсолютно нищо.

— Оставил си ги… после си започнал да припалваш… но си бил достатъчно умен, за да знаеш, че ако не внимаваш, за месец-два пак ще се върнеш там, откъдето си тръгнал — каза Дюк. — Нали така?

— Да, но не виждам…

— Ще видиш. — Дюк извади носната си кърпа и си избърса челото. Първото впечатление на Пиърсън, когато той се бе върнал от телефона, бе, че Дюк направо ще експлодира от превъзбуда. Това впечатление оставаше, но сега той забеляза още нещо: той беше изплашен до смърт.

— Просто следи внимателно това, което ти казвам.

— Добре.

— По някакъв начин ти си нагласил живота си спрямо този навик. Това, дето му викат „модус вивенди“. Не можеш да се принудиш да ги оставиш, но си открил, че това не е краят на света — не е като да си пристрастен към кокаина и да не можеш без него, нито пък да си пияница, който всяка вечер се натаралянква до козирката. Пушенето е гаден навик, но има междинно положение между няколко кутии цигари на ден и пълното въздържание.

Пиърсън го гледаше с широко отворени очи и Дюк се усмихна.

— Не ти чета мислите, ако това ти минава през ум. Искам да кажа, че ние се познаваме, нали така?

— Предполагам, че е така — каза Пиърсън замислено. — Просто забравих, че и двамата сме от Хората от десет часа.

— Какво сме?

Така Пиърсън му обясни накратко за Хората от десет часа, за техните ритуални жестове (намръщени погледи, когато видят надпис ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО, намръщено вдигат рамене в знак на съгласие, когато някой авторитетно ги помоли: Ако обичате да изгасите цигарата си, господине), техните племенни свещени атрибути (дъвки, твърди бонбони, клечки за зъби и, разбира се, малки опаковки с дезодорант за уста) и освен това племенните молебствия (най-честото, от които е Следващата година ще откажа цигарите завинаги, господи!).

Дюк слушаше очарован и когато Пиърсън свърши, той каза:

— Боже Господи, Брендън! Ти си открил изгубеното племе на Израил! Тези превъртели идиоти просто са тръгнали след Джо Кемъл!

Пиърсън избухна в смях, като си спечели по този начин още един ядосан и учуден поглед от гладко избръснатия приятел от Непушаческата зона.

— Във всеки случай фактите съответстват съвсем точно — каза му Дюк. — Ти пушиш ли пред твоето дете?

— Не, за бога! — възкликна Пиърсън.

— А пред жена си?

— Не, вече не пуша.

— Кога за последен път си пушил в ресторант?

Пиърсън се замисли и откри нещо много странно: не можеше да си спомни. Сега вече той предпочиташе да го настанят в частта за непушачи в ресторанта, дори когато отиваше сам и отлагаше изпушването на цигарата за след хранене, след като платеше и си тръгнеше. А дните, когато бе пушил по време на ядене, бяха минали далеч в миналото, разбира се.

— Хората от десет часа — каза Дюк и в гласа му се усещаше възторг. — Боже, това много ми харесва — харесва ми, че си имаме име. И човек наистина има чувството, че е част от племе. Това е…

Той изведнъж замлъкна и се загледа през един от прозорците. Отвън минаваше един бостънски полицай и разговаряше с красива млада жена. Тя го гледаше със сладко изражение на възторг и сексапил, без въобще да почувства черните, преценяващи я очи и триъгълните зъби точно над главата й.

— За бога! Как може човек да гледа това — каза Пиърсън с тих глас.

— Да — каза Дюк. — При това се случва все по-често и по-често. — Той замълча за миг и се загледа в полупразната си халба. После сякаш физически се отърси от своята замисленост. — Каквито и да сме — каза той на Пиърсън, — ние сме единствените хора в целия свят, които могат да ги видят.

— Какво, само пушачите ли? — попита недоверчиво Пиърсън. Разбира се, че трябваше да се досети, че Дюк ще стигне до това, но въпреки всичко…

— Не — каза търпеливо Дюк. — Пушачите не ги виждат. И непушачите също не ги виждат. — Той измери Пиърсън с поглед. — Виждат ги само хора като нас, Брендън, хора, които не са ни риба, ни рак.

— Само Хора от десет часа като нас.

Когато след петнадесет минути си тръгнаха от кръчмата на Галахър (преди това Пиърсън се беше обадил на жена си и беше обещал да се върне вкъщи преди десет), дъждът беше намалял и се беше превърнал в леко ръмене, така че Дюк предложи да повървят малко. Не по целия път до Кеймбридж, закъдето се бяха запътили, но достатъчно, за да може Дюк да му обясни още някои неща. Улиците бяха почти пусти и можеха да довършат разговора си, без да се обръщат и да поглеждат през рамо час по час.

— По някакъв странен начин това прилича на първи оргазъм — говореше Дюк, докато се движеха през ниската, прилична на воал мъгла, в посока към река Чарлс. — Тръгваш веднъж и това става част от теб, от твоя живот и е винаги там, за теб. Същото е и с тази работа. Един ден химическите съставки в мозъка ти достигат до един определен баланс и ти ги виждаш. Много пъти съм се чудил колко ли хора са умирали на място от страх в този момент. Обзалагам се, че са много.

Пиърсън погледна кървавото петно от светофара, отразено на бляскавия черен паваж на улица Бойлстън и си спомни шока, който бе изпитал при първата среща.

— Толкова са ужасни. Толкова са противни. Начинът, по който плътта им се движи по черепа… просто няма как да го изкаже човек, нали така?

Дюк кимаше.

— Те са отвратителни грозни копелета, истина е. Пътувах в метрото към къщи, когато видях първия. Беше на перона на гара Паркстрийт. Минахме точно край него. Имах късмет, че бях в преминаващ влак, защото изкрещях.

— И какво стана тогава?

Усмивката на Дюк, поне временно се бе превърнала в объркано изражение.

— Хората ме поглеждаха за миг, след това извръщаха глава. Нали знаеш как е в големия град, на всеки ъгъл има по един ненормален, който проповядва колко Исус обичал тефлонови съдове.

Пиърсън кимна. Той добре знаеше как са нещата в големия град. Или поне до днес бе мислил, че знае.

— Тогава един червенокос тип с около трилион лунички по лицето си, седна на мястото до мен и ме сграбчи за лакътя, точно както и аз те сграбчих днес. Името му е Роби Делри. Бояджия е. Довечера ще го видиш у „Кейтс“.

— Какво е „Кейтс“?

— Специализирана книжарница в Кеймбридж. Мистерии. Срещаме се там веднъж или два пъти седмично. Добро място е. Събират се най-вече добри хора. Ще видиш. Във всеки случай Роби ме сграбчи за ръката и каза: „Не си полудял, и аз го видях. Истински е — батман, човек-прилеп.“ Това беше всичко, и той можеше да е резултат от някакъв амфетамин… но аз го бях видял и облекчението…

— Да — каза Пиърсън, мислейки за сутринта. Спряха се на улица Стороу Драйв, изчакаха да отмине една цистерна и след това прекосиха осеяната с локви улица. За момент вниманието на Пиърсън бе привлечено от избеляващ надпис, написан със спрей на гърба на една пейка към реката. ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СЕ ПРИЗЕМИХА, гласеше той. ИЗЯДОХМЕ ДВАМА В РЕСТОРАНТА ЗА МОРСКИ ДЕЛИКАТЕСИ.

— Добре, че ти беше там сутринта — каза Пиърсън. — Късмет извадих.

Дюк кимна.

— Така е, късмет извади. Когато прилепите вдигнат мерника на някой тип, те така се разправят с него, че полицаите трябва да събират парчетата след някой от техните купони. Това чу ли го?

Пиърсън кимна.

— И никой няма да знае, че жертвите са имали една обща характерна черта — намалили са цигарите до пет-шест на ден. Имам чувството, че този факт би останал незабелязан дори и за ФБР.

— Но защо ще ни убиват? — попита Пиърсън. — Искам да кажа, че ако някой тръгне да разправя, че шефът му е марсианец, никой няма да изпрати Националната гвардия, просто ще го изпратят в лудница.

— Хайде, човече, слез на земята — каза Дюк. — Ти поне си ги виждал тези сладурчета.

— Те… го правят за удоволствие?

— Да, за удоволствие. Но по този начин поставяме нещата отзад напред. Те са като вълци, Брендън, невидими вълци, които се движат напред-назад из стадо овце. Кажи ми — какво искат да направят вълците с овцете, освен че изпитват огромно удоволствие всеки път, когато убият някоя от тях?

— Те… какво искаш да кажеш? — гласът на Пиърсън се превърна в шепот. — Да не искаш да кажеш, че те ни изяждат?

— Изяждат някаква част от нас — каза Дюк. — Роби Делри бе твърдо убеден в това, когато се запознах с него и повечето от нас продължават да вярват, че е така.

— Кои са тези „нас“, Дюк?

— Хората, с които ще те запозная. Няма да сме събрани всички, но този път ще сме повечето. Изскочи нещо. Нещо голямо.

— Какво?

На това Дюк само поклати глава и попита:

— Ти готов ли си да се качиш на такси? Прогизна ли?

Пиърсън беше прогизнал, но не беше готов да се качи на такси. Разходката го бе оживила… но не просто разходката. Не вярваше, че ще може да каже за това на Дюк — поне не засега, — но цялата работа имаше още една страна… романтична страна. Сякаш бе попаднал в юношески приключенски роман; почти си представяше илюстрациите на Уайът. Погледна ореолите от бяла светлина около уличните лампи, които като стражи стояха по пътя им към улица Стороу Драйв и леко се усмихна. Изскочило е нещо голямо, помисли си той. Агент Х–9 се промъкна с добри новини от нашата подземна база… открита е противоприлепната отрова, която търсехме!

— Възбудата полека-лека изчезва — каза Дюк сухо.

Пиърсън извърна стреснато глава.

— И когато един ден извадят и втория ти приятел от пристанището с половин липсваща глава, ти си даваш сметка, че Том Суифт няма да дойде да ти помогне да боядисате проклетата ограда.

— Том Сойер — измърмори Пиърсън и избърса дъждовните капки от очите си. Усети, че се изчервява.

— Те изяждат нещо, което нашите мозъци произвеждат, поне Роби мисли така. Може би е някой ензим, а може да е някакъв вид специална електрическа вълна. Той смята, че това може да е същото нещо, което ни позволява — поне на някои от нас — да ги виждаме, и за тях ние сме като домати в зеленчукова градина, могат да ни откъснат всеки път, когато решат, че вече сме узрели. Аз самият съм възпитан като баптист, готов съм да стигна до сърцевината на нещата — и не мога да приема тези зарзаватчийски тъпотии. — Аз мисля, че те са душепийци.

— Наистина? Ти будалкаш ли ме или наистина вярваш в това?

Дюк се засмя, повдигна рамене, във вида му имаше нещо предизвикателно.

— Мамка му, не зная. Тези неща се появиха в живота ми горе-долу по времето, когато открих, че раят е измислица, а адът, това са другите хора. После всичко пак се обърка. Но това няма никакво значение. Най-важното нещо, единственото нещо, което човек трябва да разбере и да запомни е, че те имат безброй причини да ни убият. На първо място те се страхуват, че ще направим точно това, което и правим — събираме се, организираме се, опитваме се да им дадем отпор…

Той спря, замисли се, поклати глава. Сега имаше вид на човек, който разговаря със себе си, като се опитваше още веднъж да си отговори на въпрос, който не му е давал мира много нощи наред.

— Да се страхуват? Не зная дали това е съвсем вярно. Но не поемат никакви рискове, в това отношение няма съмнение. И по отношение на още едно нещо няма съмнение — те ненавиждат това, че някои от нас могат да ги видят. Направо го ненавиждат. Веднъж хванахме един от тях и все едно, че хванахме ураган в бутилка. Ние…

— Хванали сте един от тях!

— Да, наистина — каза Дюк и му се усмихна сковано и безрадостно. — Завардихме го на едно от местата за почивка на магистралата 1–95, нагоре към Нюбърипорт. Бяхме пет-шест души — моят приятел Роби ръководеше операцията. Откарахме го в една ферма и когато мина действието на кофата приспивателно, което му бяхме инжектирали — а това стана прекалено бързо, — ние се опитахме да го разпитаме, за да получим по-точни отговори на някои от въпросите, които ти вече ми зададе. Бяхме му сложили белезници на ръцете и топузи на краката, бяхме го омотали с толкова много найлоново въже, че беше заприличал на мумия. Знаеш ли какво си спомням най-ярко?

Пиърсън поклати глава. Току-що го бе напуснало чувството, че живее между страниците на момчешки приключенски роман.

— Начина, по който се събуди — каза Дюк. — Нямаше никакво междинно състояние. В един момент беше като отсечена талпа, а в следващия бе напълно разбуден и се взираше в нас с онези, техните ужасни очи. Очи на прилеп. Те имат очи — хората не винаги си дават сметка, че имат. Всички тези глупости, че били слепи, трябва да са продукт на някой добър агент от пресслужбите. Той не искаше да говори с нас. Нито дума. Предполагам съзнаваше, че никога няма да напусне онзи хамбар, но не беше изплашен. Беше изпълнен само с ненавист. Господи, каква омраза само имаше в очите му!

— И какво стана?

— Разкъса белезниците сякаш бяха от тоалетна хартия. С топузите на краката му беше по-трудно, а пък и ние го бяхме напъхали в онези високи ботуши, които могат да се заковат направо за пода — но найлоновото корабно въже… той започна да го прегризва там, където въжето стягаше раменете му. С онези зъби — виждал си ги, — все едно гледахме как плъх прегризва клонка. Седяхме и го гледахме — наредени като свраки на клон. Дори и Роби. Не можехме да повярваме на очите си… или може би той ни беше хипнотизирал. Много пъти съм се чудил дали това беше възможно. Слава богу, че се появи Лестър Олсън. Използвахме един микробус форд-иконълайн, който Роби и Мойра откраднаха, и Лестър много се страхуваше, че той се забелязва от бариерата. Той беше излязъл да провери и като се върна и видя, че нещото почти се е освободило, с изключение на краката, той го застреля три пъти в главата. Просто бум-бум-бум.

Дюк поклати глава, продължавайки да се чуди на нещо.

— Значи го уби — каза Пиърсън. — Просто бум-бум-бум.

Гласът му сякаш отново започна да излиза от главата му, както бе станало на площада пред банката същата сутрин и изведнъж му мина през ум една ужасна и едновременно с това убедителна идея: няма хора прилепи. Те са групова халюцинация, това е всичко, също като халюцинациите на употребяващите пейот по време на медикаментозното им лечение по групи. Тази халюцинация е характерна само за Хората от десет часа и е предизвикана от грешка в количеството тютюн. Хората, с които Дюк искаше да го запознае, бяха убили един невинен, докато са били под влияние на тази шантава идея, и можеха да убият и още. Сигурно щяха да убият още, ако имаха време за това. И ако той не успееше да се спаси от този превъртял млад банкер, можеше да се окаже замесен в тази работа. Той вече бе виждал двама от хората-прилепи… не, трима, ако се брои и полицаят, четири ако се брои и вицепрезидентът. И точно това прецакваше цялата работа, идеята, че вицепрезидентът на Съединените щати…

Изражението на лицето на Дюк накара Пиърсън да си помисли, че пак му четат мислите за трети, рекорден път.

— Ти започваш да си мислиш дали ние всички не сме изкукуригали, включително и ти — каза Дюк. — Прав ли съм?

— Прав си, разбира се — каза Пиърсън, дори малко по-остро, отколкото бе възнамерявал.

— Те изчезват — каза Дюк простичко. — Видях онзи във фермата как изчезна.

— Какво?

— Стават прозрачни, превръщат се в дим, изчезват. Зная колко шантаво звучи, но каквото и да ти разкажа, няма да успея да те накарам да разбереш колко по-шантаво е да си там и да виждаш как всичко това се случва пред очите ти. Отначало ти се струва, че това не е истина, въпреки че се случва точно пред теб: сигурно го сънуваш или може би изведнъж си попаднал във филм, един от онези филми със зашеметяващи специални ефекти, като например „Звездни войни“. Тогава усещаш миризма на нещо като прах и урина и люти чушки, всичко смесено. Започват да ти смъдят очите и ти се гади. Лестър наистина повърна, а Джанет киха цял час след това. Тя каза, че обикновено само цъфналите тополи и върбите могат да причинят такова нещо. Както и да е, отидох до стола, където се намираше той. Въжетата продължаваха да са там и белезниците, и дрехите. Ризата на този тип продължаваше да е закопчана. Връзката му продължаваше да е завързана на възел. Пресегнах се и отворих ципа на панталоните — много внимателно, сякаш онази му работа щеше да изхвърчи оттам и да ми отпори носа — но видях само бельото под панталоните му. Съвсем обикновени бели гащета. Това беше всичко, но беше достатъчно, защото и те бях празни. Да ти кажа ли нещо, братче — най-странното нещо е да видиш дрехите на някой тип едни в други, на пластове по този начин, но в тях да няма никой.

— Изчезна яко дим — каза Пиърсън. — Боже Господи.

— Да, накрая изглеждаше точно ей така — той посочи една от уличните лампи с блестящ, въртящ се ореол от влага.

— А какво става с… — Пиърсън се спря, за момент не беше сигурен как да изрази това, което искаше да попита. За изчезнали ли ги обявяват? Дали ги… — Тогава осъзна точно какво иска да знае. — Дюк, къде е истинският Дъглас Кийфър? И истинската Сюзън Холдинг?

Дюк поклати глава:

— Не зная. Само дето съм сигурен, че ти видя истинския Кийфър тази сутрин, Брендън, и истинската Сюзън Холдинг. Ние смятаме, че може би главите, които виждаме, всъщност не са там, че нашите мозъци превеждат истинската същност на прилепите — техните сърца и души — във видими образи.

— Душевна телепатия?

Дюк се усмихна.

— Добре се оправяш с думите, братче — много добре го каза. Трябва да говориш с Лестър. Когато става въпрос за хората-прилепи, той е направо поет.

Това име изглеждаше много познато и като се замисли за миг, Пиърсън реши, че знае защо.

— Това да не е един възрастен мъж с бухнали бели коси? Прилича на застаряващ магнат от следобедните сериали?

Дюк избухна в смях:

— Да, това е Лес.

Продължиха да вървят мълчаливо. Реката мистично се плискаше от дясната им страна и вече виждаха Кеймбридж от другата страна. Пиърсън си помисли, че Бостън никога не му е изглеждал толкова красив.

— Хората-прилепи се появяват просто така, може би просто се вдишва някакъв вирус… — поде отново Пиърсън, опитвайки се да формулира малко неясните си мисли.

— Да, някои вярват във вирусния произход, но аз не споделям това мнение. Защото помисли: човек не може да види прилеп-метач или пък прилепка-сервитьорка. Те обичат властта, движат се само в богатите квартали. Чувал ли си за вирус, който хваща само богатите, Брендън?

— Не.

— И аз не съм.

— Тези хора, с които ще се срещнем сега… те… — на Пиърсън му беше забавно, че трябва доста да се понапрегне, за да може да изрече следващите си думи. Не беше съвсем като връщане в царството на момчешките книги, но беше близо. — Те борци от съпротивата ли са?

Дюк помисли известно време, после едновременно кимна и вдигна рамене — забележително движение, сякаш тялото му едновременно казваше и да, и не.

— Още не — каза той, — но може би след тази вечер ще станем.

Преди Пиърсън да успее да го попита какво точно има предвид, Дюк забеляза едно свободно такси, което се намираше от другата страна на улицата и слезе на платното, за да му направи знак. То направи непозволен обратен завой и се долепи до бордюра, за да ги качи.

В таксито говориха за спорт — влудяващия отбор „Ред Сокс“, доста депримиращите „Патриоти“ и съвсем отпусналите се „Селтикс“ — и оставиха темата за хората-прилепи, но когато слязоха пред една самотна къща от другата страна на реката (КНИЖАРНИЦА ЗА МИСТЕРИОЗНИ ЧЕТИВА — ПРИ КЕЙТ беше написано на табелата, на която имаше и рисунка на черна котка с високо извит гръб), Пиърсън хвана Дюк Райнман за ръката и каза:

— Имам още няколко въпроса.

Дюк погледна часовника си:

— Няма време, Брендън — май сме вървели малко по-дълго, отколкото трябваше.

— Тогава само два.

— Боже, ти си като оня тип от телевизията, оня с мръсния стар шлифер. Съмнявам се, че ще мога да ти отговоря, във всеки случай — за тези неща зная много по-малко, отколкото ти си мислиш.

— Кога започна всичко?

— Виждаш ли? Това имам предвид. Не знаем, а нещото, което заловихме, не искаше да ни каже — това сладурче дори не искаше да ни каже името си, ранга си, серийния си номер. Роби Делри, човекът, за когото ти говорих, казва, че видял първия преди пет години, докато вървял по Бостън Комън. Казва, че се увеличавали всяка година. Все още не са чак толкова много в сравнение с нас, но броят им нараства… в геометрична прогресия?… нали може да се каже така?

— Надявам се, че не е така — каза Пиърсън. — Този израз ме плаши.

— Какъв е следващият ти въпрос, Брендън? Побързай.

— Как е в другите градове? Има ли и други прилепи? Има ли други хора, които могат да ги виждат? Какво сте чували по този въпрос?

— Не знаем. Може да са по целия свят, но сме сигурни, че Америка е единствената страна в света, където повече хора могат да ги забележат.

— Защо?

— Защото ние сме единствената страна, която е изкукуригала изцяло на тема цигари… вероятно защото това е единствената страна, където хората вярват — дълбоко в себе си те наистина са убедени, — че ако ядат подходящи храни, вземат нужната комбинация от витамини, мислят достатъчно време определен тип мисли и си бършат задника с определена тоалетна хартия, ще живеят вечно и през цялото време ще са сексуално активни. Когато става въпрос за тютюнопушене, двата лагера са ясно разграничени и в резултат се е получил този странен хибрид. С други думи — ние.

— Хората от десет часа — каза Пиърсън с усмивка.

— Да — Хората от десет часа — той погледна през рамото на Пиърсън. — Мойра! Здрасти!

Пиърсън не беше съвсем изненадан, когато усети аромата на „Джорджо“. Обърна Се и видя госпожица Малка Червена поличка.

— Мойра Ричардсън, Брендън Пиърсън.

— Здравейте — каза Пиърсън и пое протегнатата й ръка. — Кредитно асистиране, нали?

— Това е все едно да се нарече боклукчията санитарен техник — каза тя с весела усмивка. Това бе усмивка, в която човек можеше да се влюби, ако не внимава. — Всъщност аз се занимавам с кредитни проверки. Ако искате да си купите ново порше, аз проверявам данните дали сте от хората, които са тип порше… във финансов смисъл, разбира се.

— Разбира се — каза й Пиърсън и пак й се усмихна.

— Кам! — извика тя. — Ела тук!

Това бе чистачът на тоалетната, който обичаше да ходи с шапка обърната с козирката назад. Облечен в цивилни дрехи, той изглеждаше два пъти по-интелигентен и приличаше много на Арман Асан. Пиърсън усети, че нещо го прободе, но не бе съвсем изненадан, когато онзи обви с ръка прелестната тънка талия на Мойра Ричардсън и целуна небрежна ъгълчето на възхитителната й мъничка уста. След това му подаде ръка.

— Камерън Стивънс.

— Брендън Пиърсън.

— Радвам се да ви видя тук — каза Стивънс. — Тази сутрин си помислих, че ще вдигнете голям джангър.

— Кои от вас ме наблюдаваха? — попита Пиърсън. Опита си да се представи това, което се беше случило на площада в десет часа, но откри, че не може — по-голямата част от събитието се губеше в бялата мъгла на шока.

— Повечето от нас от банката, които ги виждаме — каза Мойра тихо. — Но не се притеснявайте, господин Пиърсън…

— Моля, наричайте ме Брендън.

Тя кимна.

— Ние просто бяхме с теб, Брендън. Хайде, Кам.

Те бързо се изкачиха по стълбите към вратата на малката сграда и се вмъкнаха вътре. Пиърсън зърна само леко приглушена светлина, преди да се затвори вратата. После се обърна отново към Дюк.

— Всичко това е истина, нали?

Дюк го погледна съчувствено:

— За нещастие е така — той спря, после добави. — Но в цялата работа има едно хубаво нещо.

— О, така ли? И какво е то?

Белите зъби на Дюк просветнаха в мрака.

— На път си да присъстваш на първото събрание, където пушенето е позволено. От около пет години не си изживявал такова нещо — каза той. — Хайде да влезем.