Хората от 10 часа

3

Фоайето и книжарницата зад него бяха тъмни; светлината заедно с бръмчащите гласове долитаха от стръмното стълбище, което се намираше отляво.

— Е — каза Дюк, — това е мястото. Цитирайки мъртвите можем да кажем, това бе дълго и странно пътуване, нали?

— Вярвай, така беше — съгласи се Пиърсън. — Кейт също ли е от групата на Хората от десет часа?

— Собственичката ли? Цък. Срещал съм се само веднъж с нея, но имам чувството, че е абсолютен непушач. Това място тук бе идея на Роби. За Кейт ние сме Бостънският клуб на приятелите на книгата.

Пиърсън вдигна вежди:

— Би ли повторил?

— Малка групичка почитатели на творбите на Реймънд Чандлър, Дашиъл Хамет, Рос Макдоналд, хора от този тип. Ако не си им чел произведенията, може би ще трябва да го направиш.

Слязоха по стълбите, Дюк вървеше напред — стълбището беше твърде тясно, за да вървят един до друг — минаха през една отворена врата в добре осветена ниска, приземна стая, вероятно с дължината на цялата къща над нея. Бяха разпънати тридесетина сгъваеми стола, а пред тях бе поставен триножник, покрит със син плат. От другата страна на триножника бяха натрупани кашони от различни издателства. Пиърсън се развесели, като видя на лявата стена снимка в рамка с надпис под нея: ДАШИЪЛ ХАМЕТ: ДА ЖИВЕЕ БЕЗСТРАШНИЯТ НИ ВОЖД.

— Дюк? — възкликна една жена от лявата страна на Пиърсън. — Слава богу, помислих си, че нещо ти се е случило.

Пиърсън разпозна и нея: сериозната млада жена с дебели очила и дълга права черна коса. Тази вечер тя изглеждаше много по-малко сериозна в чифт прилепнали протрити джинси и фланелка от Джорджтаунския университет, под която съвсем определено не носеше сутиен. И на Пиърсън му мина през ум, че ако жената на Дюк видеше отнякъде как тази млада жена гледа към мъжа й, вероятно щеше да го хване за ухото и веднага да го измъкне от това мазе, без въобще да й пука за хората-прилепи, които се движеха по света.

— Добре, съм скъпа — каза той. — Просто водя още един привърженик на Църквата на светите седмоприлепи, това е всичко. Джанет Брайтууд, Брендън Пиърсън.

Брендън пое ръката й и си помисли: Значи ти си била онази, дето все кихала.

— Приятно ми е да се запознаем, Брендън — каза тя, после пак се обърна усмихната към Дюк, който беше малко притеснен от настойчивия й поглед.

— Искаш ли след това да идем да пием кафе? — попита го тя.

— Ами, ще видим, скъпа. Става ли?

— Става — каза тя, а усмивката й подсказваше, че е готова да чака и три години само и само да иде да пие кафе с Дюк, стига Дюк да го поискаше от нея.

„Какво правя аз тук? — изведнъж Пиърсън си зададе този въпрос. — Това е абсолютно шантаво… като събиране на анонимните алкохолици в психото.“

Членовете на Църквата на светите седмоприлепи си вземаха пепелници, натрупани на купчина върху един от кашоните с книги, и си палеха цигарите с явна наслада, докато заемаха местата си. Пиърсън изчисли, че ще има много малко свободни сгъваеми столове, ако въобще останат, след като всички се настанят.

— Почти всички са тук — каза Дюк на Пиърсън, докато го водеше към две места на края на последния ред, далече от мястото, където Джанет Брайтууд се занимаваше с кафеварката. Пиърсън нямаше представа дали това бе съвпадение или не. — Това е хубаво… внимавай, прътът на прозореца, Брендън.

Прътът, с кука на края за затваряне на високите прозорци на мазето, беше подпрян на варосаната тухлена стена. Пиърсън го бе ритнал, без да забележи, докато сядаше. Дюк го грабна, преди той да успее да падне и да одере някого, като го премести на по-безопасно място, после мина по страничната пътека и си измъкна един пепелник.

— Ти наистина ми четеш мислите — каза Пиърсън с благодарност и запали. Чувстваше се много особено (но просто великолепно), че може да го прави като член на тази голяма група.

Дюк запали своята цигара, след това посочи към слабичкия, луничав мъж, който стоеше до триножника. Луничавко бе потънал в задълбочен разговор с Лестър Олсън, който бе застрелял прилепа, бум-бум-бум, в една ферма в Нюбъри.

— Червенокосият е Робърт Делри — каза Дюк, почти с благоговение. — Човек не би го избрал за Спасител на своята раса, ако трябва да набира актьори за сериен филм, нали? Но може да се окаже, че той е точно това.

Делри кимна към Олсън, потупа го по гърба и каза нещо, на което белокосият мъж се засмя. Тогава Олсън се върна на мястото си — в средата на първия ред, — а Делри се приближи до покрития триножник.

До този момент всички места вече бяха заети и имаше няколко души правостоящи в дъното на помещението, близо до кафеварката. Оживени и забързани разговори тракаха и отскачаха като билярдни топки, след силен удар. Спластен облак синкав дим вече се беше събрал под тавана.

„Боже, как са се натъпкали — помисли си той. — Наистина са натъпкани. Обзалагам се, че така са изглеждали противобомбените скривалища в Лондон през 1940 г., по време на въздушните нападения.“

Той се обърна към Дюк.

— Ти с кого говори? Кой ти каза, че тази вечер се готви нещо голямо?

— Джанет — каза Дюк, без да го погледне. Експресивните му кафяви очи бяха фиксирани върху Роби Делри, който някога във влака му бе помогнал да не полудее. На Пиърсън му се стори, че вижда в очите на Дюк не само възхищение, но и преклонение.

— Дюк, това наистина е голямо събрание, нали?

— Да, за нас е голямо. Най-голямото, което съм виждал.

— Това притеснява ли те? Толкова много хора на едно място?

— Не — каза Дюк, съвсем простичко. — Роби може да подуши прилепи. Той… шшшт, започваме.

Роби Делри, усмихнат, вдигна ръце и глъчката в залата стихна почти веднага. Пиърсън забеляза преклонението, което бе видял у Дюк Райнмън, изписано на много лица. Никъде не видя нещо по-малко от уважение.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Делри тихо. — Мисля, че най-накрая се сдобихме с това, което някои от нас чакат вече от четири-пет години.

Това предизвика спонтанни аплодисменти. Делри ги остави да продължат няколко секунди, оглеждайки помещението с широка усмивка. Накрая вдигна ръце, за да даде знак да замълчат. Докато аплодисментите отзвучаваха, Пиърсън (който не бе взел участие в тях) откри нещо, което силно го смути: на него никак не му хареса приятелят и духовен водач на Дюк. Предположи, че това може да е породено от завист — сега, когато Делри бе взел нещата в свои ръце в центъра на залата, Дюк бе забравил напълно съществуването на Пиърсън — но реши, че не това е причината. Имаше нещо самодоволно и нафукано в тези вдигнати ръце, които призоваваха към тишина; нещо, което издаваше почти неосъзнатото презрение на хитър политик към хората, които го слушаха.

„О, я си гледай работата — каза си Пиърсън. — Не си ти човекът, дето ще ги определи тези работи.“

Така е, наистина е така, и Пиърсън се опита да заглуши интуицията си, да даде на Делри един шанс, дори само заради Дюк.

— Преди да започна — продължи Делри, — бих искал да ви представя най-новия член на групата: Бранен Пиърсън, от тъмните дълбини на Медфърд. Изправи се за секунда, Бранен, за да могат новите ти приятели да те видят.

Пиърсън погледна изненадано към Дюк. Дюк се засмя, повдигна рамене, след това побутна Пиърсън с опакото на ръката си.

— Хайде, няма да те ухапят.

Пиърсън не беше съвсем сигурен, че е така. Въпреки това той се изправи, целият изчервен, усещайки как хората извиват вратовете си, за да го видят. Особени силно усещаше усмивката на лицето на Лестър Олсън — както и косата му, тя бе твърде предизвикателна, за да мине незабелязана.

Неговите събратя — Хората от десет часа — пак започнаха да ръкопляскат, само че този път ръкопляскаха на него: Брендън Пиърсън, банков служител от средния ешелон и упорит пушач. Той усети, че се чуди дали пък не е попаднал на събиране на Анонимните алкохолици, предназначено само за (да не говорим, че бе и ръководено от) психари. Когато се отпусна обратно на мястото си, лицето му бе яркочервено.

— Чудесно можех да мина и без това; благодаря — измърмори той на Дюк.

— Отпусни се — каза Дюк и продължи да се усмихва широко. — За всички е така. И това трябва със сигурност да ти хареса, нали, приятел? Искам да кажа, че сме в деветдесетте години, дяволите да го вземат.

— Знам, че сме в деветдесетте години, но това със сигурност не ми харесва — каза Пиърсън. Сърцето му биеше до спукване, а червенината на бузите му не изчезваше. Всъщност дори му се струваше, че се увеличава. „Какво е това? — чудеше се той. — Топла вълна? Мъжки климактериум? Какво?“

Роби Делри се наведе напред, размени няколко думи с една брюнетка с очила, която седеше до Олсън, погледна часовника си, после се дръпна до покрития триножник и огледа групата. С луничавото си открито лице той приличаше на момченце от неделния хор, готово на всякакви безвредни номера през шестте дни от седмицата — жаби, пуснати в гърба на момичетата, навиване на чаршафа на по-малкото братче, неща от този род.

— Благодаря ви, приятели и добре дошъл, Брендън — каза той.

Пиърсън измърмори, че се радва, че е тук, но това не беше истина — ами ако се окажеше, че тези Хора от десет часа са банда тъпанари от сектата Нова ера? Или ако накрая се окажеше, че той изпитва спрямо тях това, което изпитваше към гостите в телевизионното шоу на Опра, или онези елегантно облечени религиозни кукувци, които се появяваха в предаването CLUB PLT, веднага след химна? Тогава какво?

„О, я остави — каза си той. — Дюк ти харесва, нали така?“

Да, на него Дюк наистина му харесваше и си мислеше, че вероятно и Мойра Ричардсън ще му хареса… разбира се, след като успееше да преодолее сексапилната външна обвивка и успее да оцени личността под нея. Несъмнено щеше да има и други, които щяха да му харесат; не беше прекалено придирчив. Всъщност бе забравил, поне временно, основната причина, поради която се бяха събрали в това мазе — хората-прилепи. Като се имаше предвид тази заплаха, той щеше да понесе присъствието на няколко смотаняци и новоерци, нали така?

Вероятно щеше да го понесе.

„Чудесно! Прекрасно! Сега се облегни, отпусни се и гледай парада.“

Той се облегна, но установи, че не може да се отпусне, поне не изцяло. Отчасти, защото беше новодошлият в класа. Отчасти, защото дълбоко в себе си не понасяше този вид насилствено социално общуване — като правило възприемаше хората, които започваха веднага да се обръщат към него на малко име, като особен вид натрапници. И отчасти…

„О, стига! Не си ли разбрал още? Нямаш никакъв избор!“

Неприятна мисъл, но трудно оборима. Тази сутрин той бе прекрачил една сериозна линия в живота си в момента, в който се беше обърнал и бе видял това, което наистина живееше в дрехите на Дъглас Кийфър. Беше си мислил, че знае поне това, но едва тази вечер си даде сметка колко крайна е тази линия, колко незначителен е шансът да се върне обратно от другата страна. От „сигурната“ страна.

Не, не можеше да се отпусне, поне не засега.

— Преди да се заловим за работа, бих искал да ви благодаря, че дойдохте, въпреки че събранието бе свикано така внезапно — каза Роби Делри. — Зная, че невинаги е лесно да се измъкне човек, без да предизвика любопитни погледи, а понякога си е направо опасно. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че заедно сме минали през тежки моменти… както и през много бури…

През публиката премина възпитано, сподавено шушукане. Изглежда, че повечето поглъщаха всяка дума на Делри.

— … и едва ли някой знае по-добре от мен колко е трудно да бъдеш един от малцината, които в действителност знаят истината. Откакто видях първия си прилеп преди пет години…

Пиърсън бе започнал да шава, изпитвайки едно усещане, което едва ли бе очаквал тази вечер: отегчение. Как можеше странната поредица от събития този ден да завърши по този начин: с група хора, насядали в мазето на някаква книжарница, които слушат един луничав бояджия да им изнася нещо като лоша реч в ротариански клуб…

Въпреки всичко, останалите го слушаха зяпнали; Пиърсън се огледа още веднъж, за да се увери, че е така. Погледът на Дюк бе напълно прехласнат — като кучето Бъди от детството му, което го гледаше така всеки път, когато бе изваждал купичката за хранене изпод умивалника. Камерън Стивънс и Мойра Ричардсън седяха прегърнати вперили погледи в Роби Делри, без да откъсват очи от него. Както и Джанет Брайтууд. Също и групичката около кафеварката.

„Както и всички останали, — помисли си той, — с изключение на Брендън Пиърсън. Хайде, скъпи, недей да се цепиш от колектива, давай нататък.“

Само че не можеше да го направи, а по някакъв странен начин сякаш и Роби Делри не можеше да го направи. Пиърсън, който оглеждаше публиката, върна поглед обратно към Делри точно в момента, когато той поглеждаше към часовника си. Това бе жест, с който Пиърсън бе свикнал, откакто бе станал член на групата на Хората от десет часа. Предположи, че човекът просто засича колко време му остава до следващата цигара.

Докато Делри продължаваше да си кара мудно нататък, някои от неговите слушатели сякаш започнаха да се разсейват малко по малко — Пиърсън чу приглушени покашляния и суркане на крака. Делри се усмихваше независимо от всичко, явно не се усещаше, че независимо от това дали е любим водач или не, имаше опасност да прекали.

— … дадохме най-доброто, на което сме способни — говореше той, — както и понесохме загубите, по най-добрия възможен начин, криейки сълзите си, както се налага на всички, които водят тайни войни, винаги с вярата, че ще дойде ден, когато тайната ще излезе наяве и ние ще…

…Щрак, още един бърз поглед към стария часовник „Касио“…

— …можем да споделим това, което знаем с останалите мъже и жени, които гледат, но не виждат…

„Спасител на своята раса? — помисли си Пиърсън. — Да пази Бог. Този тип звучеше повече като Джеси Хелмс по време на реч в Конгреса.“

Той погледна към Дюк и му дойде кураж, като видя как той, въпреки че продължаваше да слуша, все повече се въртеше на мястото си и даваше признаци, че излиза от транса.

Пиърсън докосна лицето си и усети, че то продължава да е горещо. Спусна върховете на пръстите си надолу, към сънната артерия и опипа пулса си — все така учестен. И сега вече причината не беше в това, че трябваше да се изправи и да го оглеждат всички, сякаш бе финалист в конкурса „Мис Америка“, останалите бяха забравили неговото съществуване, поне за момента. Не, беше нещо друго. Не нещо добро непременно.

— … ние бяхме част от нея и тя беше част от нас, ние изпълнихме своята част дори когато музиката не ни беше по вкуса… — продължаваше монотонно Делри.

Това е същото, което изпитваше и преди, каза си Брендън Пиърсън. Това е страхът, че си попаднал сред хора, които споделят една и съща смъртоносна халюцинация.

— Не, не е — измърмори той. Дюк се обърна към него с вдигнати вежди и Пиърсън поклати глава. Дюк пак съсредоточи вниманието си върху това, което ставаше в предната част на помещението.

Брендън наистина беше изплашен, но не от някакъв култ, подтикващ към убийства. Може би хората в това помещение — поне някои от тях — бяха извършвали убийства, може би интерлюдията във фермата в Нюбърипорт наистина се беше случила, но енергията, необходима за такива отчаяни усилия, не се чувстваше тук тази вечер, в тази зала пълна с четящи събратя, над които бдеше Дашиъл Хамет. Тук се усещаше само сънливо полуучастие, което дава възможност на хората да понесат скучни речи като тази, без да заспят или да си идат.

— Роби, давай по същество! — извика някаква сродна душа от дъното на помещението и последва нервен смях.

Роби Делри хвърли яден поглед в посоката, откъдето бе дошъл гласът, после се усмихна и пак погледна часовника си.

— Дааа, добре — каза той. — Малко се поувлякох, признавам. Лестър, би ли ми помогнал за секунда?

Лестър се изправи. Двамата мъже отидоха зад купчина кашони и се върнаха с голям кожен куфар. Поставиха го отдясно на триножника.

— Благодаря, Лес — каза Роби.

Лестър кимна и пак се отпусна на стола си.

— Какво има в куфара? — прошепна Пиърсън в ухото на Дюк.

Дюк поклати глава. Той изглеждаше объркан и може би изведнъж малко притеснен… но сигурно не толкова притеснен, колкото беше Пиърсън.

— Добре, Мак е прав — каза Делри. — Предполагам, че малко се поувлякох, но имам чувството, че моментът е исторически. Да продължим шоуто.

Той направи пауза за по-голям ефект, след това изведнъж дръпна синьото платно, което покриваше триножника. Слушателите му се наведоха напред върху сгъваемите си столове, готови да бъдат изумени, после се отпуснаха назад, издавайки кратка въздишка на разочарование. Това беше черно-бяла снимка на нещо, което приличаше на изоставен склад. Беше увеличен достатъчно, за да може окото да се ориентира по-добре сред разхвърлените хартии, презервативи, празни бутилки от вино, разпръснати по рампите, и да прочете драсканиците със спрей по стените.

През стаята премина шепот.

— Преди пет седмици — каза Делри с най-въздействащия си глас, — Лестър, Кендра и аз проследихме двама души прилепи до този пуст склад в Кларк Бей.

Тъмнокосата жена до Лестър се огледа важно… и Пиърсън бе готов да се закълне, че тя си погледна часовника.

— На това място — той посочи една от натрупаните с боклуци рампи — те бяха посрещнати от трима мъже и две жени прилепи. Влязоха вътре. Оттогава шест-седем от нас наблюдаваме това място на смени. Установихме…

Пиърсън погледна невярващото обидено лице на Дюк. Все едно, че на челото му беше написано: ЗАЩО НЕ МЕ ВКЛЮЧИХТЕ И МЕН?

— …че това е нещо като място за срещи на прилепите от периметъра на бостънското метро.

Бостънските прилепи, помисли си Пиърсън, страхотно име за бейзболен отбор. И тогава в съзнанието му пак се върна съмнението: Това аз ли съм тук, седнал и слушащ тази лудост? Наистина аз ли съм?

И докато си мислеше това, сякаш споменът бе задействан от това съмнение, той пак чу Делри да го представя пред Храбрите ловци на прилепи: най-новия член Брендън Пиърсън, от тъмните дълбини на Медфърд.

Той се обърна към Дюк и зашепна в ухото му.

— Когато си говорил с Джанет по телефона, ти сигурно си й казал, че ще ме доведеш, нали?

Дюк го погледна раздразнено с вид, който трябваше да каже: „Опитвам се да слушам“ и продължаваше да си личи, че е засегнат.

— Разбира се — каза той.

— Ти ли й каза, че съм от Медфърд?

— Не — каза Дюк. — Откъде да те знам откъде си? Остави ме да слушам, Бранд! — и той се обърна пак напред.

— Проследихме над тридесет и пет коли — най-вече луксозни коли и лимузини, — които посещават този изоставен, отдалечен склад — каза Делри. Той направи пауза, за да даде възможност на слушателите да асимилират това, което беше казал, хвърли един бърз и таен поглед към часовника си, след това бързо продължи. — Много от тези коли са посещавали мястото по повече от десет пъти. Несъмнено прилепите могат да се чувстват много горди, че са избрали толкова потайно място за явка или клубче за срещи, но аз си мисля, че вместо това сами са се натикали в ъгъла. Защото… моля да ме извините за секунда, приятели…

Той се извърна и започна тих разговор с Лестър Олсън. Жената на име Кедра се присъедини към тях, въртейки глава надясно и наляво, сякаш гледаше тенис на маса. Насядалата публика следеше протичащото шепнешком съвещание с израз на учудване и обърканост.

Пиърсън си даваше ясна сметка какво изпитват те. Нещо голямо беше обещал Дюк и от настроението личеше, че всички, които бяха дошли, явно очакваха същото.

„Голямото нещо“ се бе оказало една единствена черно-бяла снимка, показваща изоставен склад, заровен в купища боклуци, изхвърлено бельо и използвани презервативи. Дявол го взел, какво толкова имаше на тази снимка?

Голямата работа трябва да е в куфара, помисли си Пиърсън. И между другото, Луничавко, ти откъде знаеш, че съм от Медфърд? Това е въпрос, който си пазя за най-накрая, когато започнат въпросите и отговорите, повярвай ми.

Чувството — зачервено лице, тупкащо сърце, най-вече желанието за още една цигара — беше по-силно от всякога. Какво беше това? Ако не беше страх, тогава какво беше?

О, това си е точно страх — само че не е страх, че си единственият нормален в гнездото на змиите. Ти знаеш, че прилепите са реалност; не си луд, нито Дюк е луд, нито Мойра, нито Сам Стивънс или пък Джанет Брайтууд. Но независимо от всичко в тази картинка нещо не е наред… ама съвсем не е наред. И аз си мисля, че това е той. Роби Делри, бояджията, спасителят на расата. Брайтууд му се е обадила и му е казала, че Дюк ще доведе някого от Първа търговска, казвал се Брендън Пиърсън, и Роби ме е проверил. Защо ще го прави? И как го е направил?

Изведнъж в главата си чу гласа на Дюк Райнмън, който казваше: Те са хитри… имат приятели на ключови места. За тях цялата работа е в ключовите места.

Ако имаш приятели на ключови места, тогава ще можеш бързичко да провериш някого, нали така? Да. Хората на ключови места имат достъп до всички компютърни пароли, всички досиета, всички цифри, които представляват жизненоважна статистика…

Пиърсън започна да се движи на стола си като човек, който се буди от ужасен кошмар. Той несъзнателно протегна крак и без да иска ритна основата на пръта за прозореца. Той започна да се плъзга надолу. Междувременно шепотът отпред престана и всички закимаха.

— Лес? — попита Делри. — Ще ми помогнете ли вие двамата с Кедра?

Пиърсън се протегна, за да хване пръта на прозореца, преди той да падне и да пръсне мозъка на някого — може би дори да му среже главата на две с противната си малка кукичка на върха. Той го хвана, започна да го подпира към стената и видя зловещото лице, взряно в прозореца на мазето. Черните очи, като очите на Парцалената кукла Ана, захвърлена под леглото, се взираха в широкоотворените сини очи на Пиърсън. Ивици плът се въртяха като ивици атмосфера около някоя от планетите, които астрономите наричаха газови гиганти. Черните змии на вените пулсираха под буцестия, гол череп. В зяпналата му уста просветваха зъбите.

— Просто ми помогнете с ключалките на това проклето нещо — говореше Делри сякаш от някаква друга галактика. Той се изкиска приятелски. — Те сякаш просто са залепнали.

За Брендън Пиърсън времето сякаш се бе прегънало на две и той се беше върнал обратно до същата сутрин: пак се опита да изкрещи, но шокът го бе лишил от глас и той успя да издаде само сподавен стон — звук на човек, който стене насън.

Проточилата се реч.

Безсмислената снимка.

Кратките поглеждания към ръчния часовник.

Това притеснява ли те? Толкова много хора на едно място? Той беше задал въпроса, а Дюк бе отвърнал с усмивка: Не. Роби може да подуши прилепи.

Този път нямаше кой да го спре и този път усилието на Пиърсън се увенча с пълен успех.

— ТОВА Е КЛОПКА! — изкрещя той. — ТОВА Е КЛОПКА. ТРЯБВА ДА СЕ МАХАМЕ ОТТУК!

Към него започнаха да се извръщат стреснати лица, за да го видят. Но имаше три, които не трябваше да се извръщат. Това бяха лицата на Делри, Олсън и на тъмнокосата жена на име Кедра. Те тъкмо се бяха преборили с ключалките и бяха отворили куфара. Това бяха шокирани и гузни лица… но на тях нямаше изненада.

— Сядай, човече! — изсъска Дюк. — Да не си полу…

Горе с трясък се отвори врата. Чу се тропот на ботуши, приближаващи към водещите надолу стълби.

— Какво става? — попита Джанет Брайтууд. Тя говореше директно на Дюк. Очите й бяха широко отворени и изплашени. — Какво говори той?

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ! — ревеше Пиърсън. — ДЯВОЛИТЕ ДА ВИ ВЗЕМАТ, МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! ТОЙ ВИ РАЗПРАВИ ТОЧНО ОБРАТНАТА ПРИКАЗКА! НИЕ СМЕ ТЕЗИ, КОИТО СА ПОПАДНАЛИ В КАПАНА!

Вратата, която бе в началото на малкото стълбище и водеше надолу към мазето, се отвори с трясък и от сенките горе долетяха най-отвратителните звуци, които Пиърсън бе чувал някога — все едно че слушаше лъвове в яма, които надават рев, когато сред тях подхвърлят живо бебе.

— Кои са тези? — изпищя Джанет. — Кои са тези горе? На лицето й обаче нямаше изписан въпрос. Лицето й прекрасно знаеше кои са тези горе. Какво има там, горе.

— Успокойте се! — кресна Роби Делри на обърканата група, повечето от които продължаваха да седят на сгъваемите си столове. — Те ни обещаха амнистия! Чувате ли ме? Разбирате ли какво ви казвам? Те ми дадоха най-тържествено…

В този момент приземният прозорец вляво от този, през който Пиърсън бе видял първото лице на прилеп, се строши с трясък навътре, посипвайки със стъкла шашардисаните мъже и жени от първата редица до стената. Една ръка, облечена в костюм „Армани“, се провря през назъбения отвор и грабна Мойра Ричардсън за косата. Тя изпищя и започна да удря ръката, която я държеше и която всъщност съвсем не беше ръка, а няколко нокътя на граблива птица.

Без да се замисля, Пиърсън сграбчи пръта на прозореца, спусна се напред и засили пръта към прилеповото лице, което се взираше през дупката в стъклото. Куката се заби в едното око на съществото. Гъста, стипчива течност като мастило закапа по протегнатите ръце на Пиърсън. Човекът-прилеп изрева свирепо — на Пиърсън това не му прозвуча като рев от болка, но все пак се надяваше, че е болка — и след това падна назад, измъквайки пръта за прозореца от ръцете на Пиърсън в ръмящия навън дъжд. Преди да се скрие изцяло от погледа на Пиърсън, той видя как от покритата с тумори кожа започва да се издига бяла пара и му замириса на

(прах, урина и люти чушки)

нещо неприятно.

Кам Стивънс грабна Мойра в прегръдките си и погледна Пиърсън с изненадани, невярващи очи. От всички страни бяха обградени с мъже и жени, на чиито лица бе изписано същото изражение, мъже и жени, замръзнали като стадо елени в светлината на фаровете на някой камион.

На мен нещо не ми приличат на борци от съпротивата, помисли си Пиърсън. Приличат на овце, затворени за подстригване… и юдата-козел, който ги е довел в кошарата, си седи в центъра на стаята заедно със своите съучастници.

Свирепият рев горе се приближаваше, но не със същата скорост, с която Пиърсън бе очаквал. Тогава той си спомни колко тясна е стълбата — прекалено тясна, за да могат двама души да вървят един до друг — и наум благодари на Бога, преди да се спусне напред. Той сграбчи Дюк за вратовръзката и започна да го тегли, за да го изправи на крака.

— Хайде — каза той. — Ще се чупим от това място. Има ли заден изход?

— Аз… не зная — Дюк триеше едното си слепоочие бавно и с всичка сила, като човек, който има силно главоболие. — Роби ли направи това? Роби? Не може да бъде, нали не е възможно? — той гледаше Пиърсън с жалка удивена настойчивост.

— Страхувам се, че е така, Дюк. Хайде.

Той направи две крачки по пътеката, като продължаваше да държи Дюк за вратовръзката, но се спря. Делри, Олсън и Кедра се ровеха в куфара и сега в ръцете им просветнаха автоматични оръжия с размерите на пистолети и смешни на вид тънки и дълги приклади. Пиърсън не бе виждал „Узи“ извън филмите по телевизията, но предположи, че това са точно узита. И какво значение имаше дали са узита или нещо подобно — нали бяха пистолети?

— Стойте — каза Делри. Явно говореше на Дюк и Пиърсън. Той се опитваше да се усмихне, но на лицето му имаше изражение на затворник — осъден на смърт, когото току-що са уведомили, че присъдата не е отменена. — Стойте си по местата.

Дюк продължи да се придвижва. Той бе на самата пътека, а Пиърсън бе успоредно с него. Останалите започнаха да се изправят и да ги следват, пробивайки си път напред, като непрекъснато поглеждаха през рамо назад, към вратата на стълбата. По очите им се четеше, че пистолетите не им харесват, но ръмженето и ревът, които долитаха от горния етаж, им харесваха още по-малко.

— Защо, бе човече? — попита Дюк и Пиърсън усети, че той е на ръба да се разреве. Той протегна напред ръце, с длани нагоре. — Защо си ни предал?

— Спри, Дюк, предупреждавам те — каза Лестър Олсън с мек шотландски акцент.

— И останалите да си сядат по местата! — изкомандва Кедра. Тя обаче не звучеше никак меко. Очите й се въртяха напред-назад в орбитите и се опитваха да обхванат цялото помещение.

— Ние и без това нямахме никакъв шанс — каза Делри на Дюк. — Те бяха по петите ни и можеха да ни хванат, в който момент решат, но ми предложиха сделка. Разбирате ли ме? Никого не съм предавал; никога никого не съм предавал. Те дойдоха при мен — той говореше разгорещено, сякаш тази разлика бе от голямо значение за него, но честото премигване на клепачите му говореше друго. Сякаш вътре в него имаше още един Роби Делри, един по-добър Роби Делри, който се опитваше с всичка сила да се разграничи от това срамно предателство.

— ТИ СИ ЕДИН ДОЛЕН ЛЪЖЕЦ! — изкрещя с всичка сила Дюк Райнмън, а в гласа му се усещаше болката от предателството и злобата, с която разбираше всичко, което се бе случило. Той се спусна към мъжа, който му бе помогнал да запази здравия си разум, а може би и живота си в бързия влак… и тогава всичко се случи едновременно.

Пиърсън не можа да види всичко, но някак имаше чувството, че го е видял. Той видя как Роби Делри се поколеба, след това обърна оръжието си странично, сякаш се готвеше да удари Дюк с него, а не да го застреля. Видя Лестър Олсън, който бе застрелял прилепа във фермата в Нюбърипорт бум-бум-бум, преди да го хване шубето и да реши да сключи сделка, как доближава приклада на собствения си пистолет към токата на колана си и натиска спусъка. Веднага видя как през вентилационните отвори на пистолета се появяват сини езичета пламък и чу прегракналото туф! туф! туф! туф!, което явно бе начинът, по който звучаха автоматичните пистолети в реалния свят. Чу как нещо невидимо прорязва въздуха пред лицето му, сякаш дух си поема дъх. И видя как Дюк полетя назад, а от бялата му риза се разплиска кръв и изпръска бежовия му костюм. Видя как мъжът, който бе стоял точно зад Дюк, падна на колене, скрил очите си с ръце, а между пръстите му на струйки започна да се стича яркочервена кръв.

Някой — може би Джанет Брайтууд — бе затворил вратата между стълбището и помещението, в което бяха всички, преди да започне събранието. Сега вратата се разтвори с трясък и двама души-прилепи, облечени в униформите на бостънската полиция, се вмъкнаха вътре. Техните малки, свити лица се взираха свирепо от огромните им и странно неспокойни глави.

— Амнистия! — крещеше Роби Делри. Сега луничките на лицето му се открояваха така ясно, сякаш беше жигосан, а кожата, върху която бяха отпечатани, бе пепелявобяла. — Амнистия! Обещаха ми амнистия, ако останете по местата си и вдигнете ръце!

Няколко души — най-вече онези, които се бяха събрали около кафеварката — наистина вдигнаха ръцете си, въпреки че едновременно с това продължиха да отстъпват от униформените прилепи. Един от прилепите се пресегна напред с тихо ръмжене, хвана един мъж за ризата и започна да го тегли към себе си. Още преди Пиърсън да разбере какво точно става, нещото бе извадило очите на човека. Нещото поогледа няколко мига желеподобните остатъци върху странната си, безформена длан, след това ги метна в устата си.

И когато още два прилепа се промъкнаха през вратата и започнаха да оглеждат със своите черни лъскави очички, другият прилеп-полицай извади служебния си пистолет и стреля три пъти, изглежда, напосоки към тълпата.

— Не! — Пиърсън чу виковете на Делри. — Не, вие ми обещахте!

Джанет Брайтууд грабна кафеварката, вдигна я над главата си и я запрати към новодошлите. Тя се удари с приглушено метално издумкване и разплиска горещо кафе по съществото. Този път не можеше да се сбърка болката във вика. Един от полицаите-прилепи посегна към нея. Брайтууд се наведе, опита се да побегне, но я препънаха… и изведнъж тя изчезна, повлечена от тълпата, която се бе втурнала към предната част на помещението.

Сега започнаха да се трошат всички прозорци и Пиърсън успя да чуе приближаващи сирени. Той видя как прилепите се разделиха на две групи и се спуснаха от двете страни на стаята, съвсем явно решени да натикат Хората от десет часа, които бяха изпаднали в паника, в складовото помещение, което се намираше зад триножника, вече съборен на земята.

Олсън хвърли оръжието си, грабна Кедра за ръката и се втурна в тази посока. Ръка на прилеп се провря през един от прозорците, грабна кичур от театралната му бяла коса и започна да го тегли нагоре, докато той се задушаваше и гъгнеше нещо. През прозореца се подаде още една ръка и един десетсантиметров нокът отвори гърлото му и от него изтече яркочервена кръв.

Свършиха ти дните, в които си пумкал прилепи във ферми по крайбрежието, приятелче, помисли си Пиърсън кисело. Той пак се обърна към предната част на помещението. Делри стоеше между отворения куфар и падналия триножник, автоматът висеше в ръката му, а очите му бяха изумени до напълно празен поглед. Когато Пиърсън изтегли узито за приклада, човекът не направи почти никакъв опит да се противопостави.

— Те ни обещаха амнистия — каза той на Пиърсън. — Обещаха ни.

— Ти наистина ли реши, че можеш да се довериш на същества, които изглеждат по този начин? — попита Пиърсън и след това с всичка сила заби приклада в лицето на Делри. Чу как нещо изпука — сигурно беше счупил носа на Делри — и безумният варварин, който се бе събудил в банкерската му душа, изпита истинско доволство от тази груба жестокост.

Той тръгна към коридора на зиг-заг между кашоните, коридора, който хората вече бяха разширили, втурвайки се напред, след това се спря, като чу стрелба зад сградата. Стрелба… писъци… триумфален рев.

Пиърсън се извърна рязко и видя Кам Стивънс и Мойра Ричардсън в началото на пътеката между сгъваемите столове. Имаха еднакви шокирани лица и се държаха за ръце. Пиърсън имаше време да помисли: Хензел и Гретел трябва да са изглеждали точно така, когато най-накрая са се измъкнали от захарната къщичка.

Тогава той се наведе, взе автоматите на Кендра и Олсън и им подаде по един.

Още два прилепа влязоха през задната врата. Те се движеха съвсем спокойно, сякаш всичко вървеше по план… което, предположи Пиърсън, сигурно си беше така. Действието се беше пренесло в задната част на сградата — там беше сега кошарата с овцете, не тук, и прилепите не просто стрижеха.

— Хайде — каза Кам на Мойра. — Да им дадем да разберат на тези гадове.

Прилепите отзад малко късно разбраха, че няколко души от бегълците са решили да се обърнат и да се бият. Един от тях се обърна, може би за да избяга, налетя в един от новопристигналите и се подхлъзна в разлятото кафе. И двамата паднаха на земята. Пиърсън стреля в този, който беше останал прав. Узито издаде своето незадоволително туф! туф! туф! и прилепът полетя назад, нечовешкото му лице се разцепи и от него се издигна облак зловонен дим… Пиърсън си помисли, че всичко изглежда така, сякаш те наистина са само илюзия.

Кам и Мойра се ориентираха какво да правят, откриха огън към останалите прилепи и ги хванаха в огнено поле, което ги отблъсна назад към стената и ги свали на пода, а от дрехите им вече се надигаше лека пара, която много напомняше на Пиърсън на аромата на астри в мраморните островчета пред Първа търговска.

— Хайде — каза Пиърсън. — Ако тръгнем сега, може да имаме шанс.

— Но… — започна Камерън. Той се огледа наоколо с широко отворени очи — опитваше се да излезе от унеса си. Това беше добре; Пиърсън знаеше, че ще трябва да държат очите си добре отворени, ако искат да се измъкнат от тази работа.

— Няма значение, Кам — каза Мойра. Тя също се бе огледала наоколо и бе забелязала, че те са единствените и от хората и от прилепите, — останали тук. Всички останали бяха излезли през задния изход. — Хайде да вървим. Мисля, че ще имаме най-голям шанс, ако минем през вратата, през която дойдохме.

— Да — каза Пиърсън. — Но този шанс няма да трае дълго.

Той хвърли един последен поглед към Дюк, който лежеше на пода, а на лицето му бе застинала болка и недоумение. Щеше му се да има време да затвори очите на Дюк, но нямаше.

— Да вървим — каза той и тръгнаха.

Докато стигнат до вратата, която водеше към площадката пред магазина и Кеймбридж авеню, стрелбата, която долиташе откъм задната част на къщата, започна да затихва. Колко ли са мъртвите — зачуди се Пиърсън и първият отговор, който дойде главата му — всички, — му се стори ужасен, но бе твърде вероятен, за да го отрече човек. Предположи, че може би още един-двама са се измъкнали, но едва ли повече. Клопката се бе оказала много добра, бяха обградени тихо и незабележимо, докато Роби Делри си триеше зъбите, разтегляйки речта си във времето, като непрекъснато си гледаше часовника… може би бе очаквал някакъв сигнал, който Пиърсън бе изпреварил.

Ако се бях усетил малко по-рано, Дюк щеше да е още жив, помисли си той с горчивина. Може би беше вярно, но де да се изпълняваха така нашите желания… Сега не беше време за самообвинения.

Един прилеп-полицай бе оставен на пост пред книжарницата, но той бе с лице към улицата, може би следеше да няма нежелана намеса. Пиърсън подаде глава през вратата и каза:

— Хей, ти гадно парче месо, имаш ли една цигара?

Прилепът се обърна. Пиърсън стреля в лицето му.