Гръмотевичния щит

XII ПРИЗРАЦИТЕ ОТ MИHAЛOTO

Небето над Троя бе натежало от дъждовни облаци и Андромаха виждаше мълнии в далечината на запад, предвещаващи лятна буря. Гръмотевица изтътна в хладния следобед и тя придърпа зеления си вълнен шал по-плътно около себе си, за да се предпази от режещия вятър, наречен от троянците Косата. Пръстите на краката й бяха замръзнали в стегнатите кожени сандали и тя потропа няколко пъти с крака, за да ги сгрее.

В залива на Троя далеч под нея виждаше кораб, който бързо се приближаваше към града от север. Той бързаше, за да изпревари прииждащата буря, греблата му се движеха ритмично, а платното бе издуто от вятъра.

Мислите на Андромаха отлетяха обратно към собственото й пътешествие с „Пенелопа” миналата есен. Тогава сърцето й бе натежало от тревоги, а бъдещето изглеждаше мрачно и заплашително. Струваше й се невъзможно, че е изминала само една зима откак за последно видя Калиопа, откак двете заедно изпълняваха упокойните ритуали за душата на Минотавъра. Остров Тера сега принадлежеше на различна епоха, изчезнала като сън. Оттогава се бе случило толкова много. В този момент й се прииска Калиопа да е с нея на голия хълм. Егоистична мисъл, осъзна тя на мига, защото Калиопа не бе подходяща за света на мъжете. Мястото й беше на Тера, където бе щастлива и свободна. Мислите за приятелката й сега я объркваха. За разлика от любимата си, Андромаха никога не бе мразила мъжете, нито бе копняла да се освободи от тях. Времето й, прекарано с Калиопа, особено нощите, в които вкусваха вино от устните си и галеха телата си, бяха прекрасни и й носеха щастие. Но чувствата, които Хеликаон будеше в нея, я радваха не по-малко.

Ала сега емоциите й бяха разкъсани. Андромаха въздъхна и се обърна към новопостроената гробница. Тя бе майсторски изработена и украсена с изображенията на смели войни и красиви девици, а входът й гледаше на запад, към земите на микенците. Около нея все още нямаше трева и мраморът беше бял като лебедова перушина. В нея почиваха костите на Аргуриос и Лаодика, заспали вечния си сън заедно.

Андромаха усети позната болка в сърцето си — мъртвата тежест на вината в душата й. Ако бе осъзнала навреме сериозността на раната на приятелката си, дали нямаше да може да я спаси? Задавала си бе този въпрос хиляди пъти. От мисълта вече й се повдигаше — тя бе зъл демон, притаен в сенките на ума й, който винаги я дебнеше, за да я нападне и измъчва. Но въпреки това всеки ден идваше до гробницата, за да нахрани демона отново.

Лаодика бе пронизана, когато предателите-тракийци нападнаха двореца. Андромаха я изнесе до измамната безопасност на покоите на царицата, докато Хеликаон и отряд от царските орли се бореха да отблъснат нападателите. Раната сякаш беше лека. Нямаше много кръв и Лаодика изглеждаше силна. По-късно, докато ужасната обсада се проточи, тя започна да се разсейва и да й се доспива. Чак тогава Андромаха извика лечителя при нея. Копието бе проникнало дълбоко и раната се оказа смъртоносна.

Нежната Лаодика, обикновена и пухкава, бе открила истинската си любов в дните преди атаката. В онази ужасна нощ мечтите и надеждите й умряха. Андромаха никога нямаше да забрави момента, в който любовникът й дойде при нея. Могъщият Аргуриос, който бе удържал стълбите като титан, също умираше от стрела в гърдите, чийто връх почти бе достигнал сърцето му. Хеликаон и Андромаха му помогнаха да се изправи на крака и той отиде до леглото на Лаодика.

Андромаха не чу думите, които двамата си размениха, но видя как Аргуриос вади малко бяло перо от окървавената кесия на колана си и го поставя в ръката на принцесата. После покри дланта й със своята. Тогава Лаодика му се усмихна с такава радост, че разби сърцето й.

Толкова много красота и толкова много тъга в една-единствена нощ.

Цар Приам построи бялата гробница в знак на уважение към Аргуриос. Андромаха отново се зачуди на странното кълбо от противоречия, което представляваше владетелят на Троя. Похотлив мъж, понякога жесток, алчен и самовлюбен, той въпреки това издигна мраморен паметник на войн, който бе дошъл в града като негов враг, и на дъщерята, която цял живот бе пренебрегвал. Сега в смъртта си те двамата бяха заедно, както никога нямаше да могат да бъдат приживе.

— Нека душите ви останат заедно завинаги — прошепна Андромаха и си тръгна.

Бързо прекоси защитния изкоп, който заобикаляше долния град, и започна да се катери по хълма към градските стени. След обсадата Приам бе ускорил работата по окопите. Въпреки че не бяха по-дълбоки от един човешки ръст, ширината им беше повече, отколкото можеше да прескочи кон, и щяха с лекота да спрат настъпление на конница към долния град. Можеха да бъдат прекосени само на три места чрез дървени мостове, които при нужда се подпалваха лесно.

Но истинската защита на Троя бяха Великите стени. Те се издигаха над нея, сиви в светлината на облачния ден, и изглеждаха непреодолими като планина. По дължината им имаше четири Велики порти — Скейската на юг, Дарданската на североизток, Източната и Западната, наречена Портата на тъгата, защото отвъд нея се намираше земята, където хората от града заравяха своите мъртви.

Андромаха мина през Скейската порта, пазена от Великата кула на Илион, и влезе в града. Въпреки времето, мрачното й настроение се пооправи при вида на златния град с богато украсените му сгради и зелени дворове. Това бе нейният дом вече половин година и тя го обичаше и мразеше едновременно.

В този хладен следобед каменните улици гъмжаха от хора. Андромаха сви надясно, после се изкатери по дървените стъпала към южния парапет. Там се спря, защото на високо вятърът се усещаше по-силно. Той я блъскаше и развяваше дългата й червена коса.

Погледна на юг, към зелените склонове на връх Ида, свещената планина, където се издигаше наблюдателницата на Зевс. Отвъд Ида, невидима оттук, лежеше Тива в полите на Плакос, където царуваше баща й.

Андромаха достигна края на стените при големия североизточен бастион. Кулата бе по-широка и масивна от другите и гледаше към северните равнини и земите на хитите. Там се намираха конските пасбища и полетата с пшеница, които хранеха нарастващото население на Троя.

В този момент в поляните под града изграждаха редици от грубо сковани пейки около добре измерена, отъпкана и разделена с въжета земя, където да се провеждат конните надбягвания в предстоящите Сватбени игри. Андромаха погледа замислено подготовките за известно време, а после се завъртя, за да види земята южно от бастиона, където други групи мъже още работеха по укреплението и рова около долния град. Не за пръв път тя се замисли колко е странно, че западните царе, поканени за Игрите, бяха същите тези войни, които този ров бе предвиден да държи на разстояние.

Светлината започваше да избледнява и Андромаха се насочи към двореца на Хектор.

Докато минаваше покрай Дома на змиите, храма на бога лечител Асклепий, оттам дотича млад мъж. Андромаха се усмихна, когато го позна.

— Ксандер, едва те познах. Толкова висок си станал. Мислех, че досега ще си се върнал в Кипър.

Младежът бе израснал с цяла длан от миналия път, когато го бе видяла. Гърдите и раменете му започваха да се разширяват и тя виждаше мъжа, в който щеше да се превърне. Но когато й се усмихна, луничавото му лице все още бе това на детето, което бе срещнала по пътя към Троя.

— Макаон ме учи на лечителство. Много е трудно — призна той. — Каза ми, че господарят Хеликаон е бил ранен и ти се грижиш за него?

Усмивката на Андромаха се стопи.

— Раната не иска да зарасне, а треската не изчезва.

Момчето не изглеждаше притеснено от новините.

— Той е силен, Андромаха. Велик войн. Ще се оправи. Казват, че заедно е Аргуриос е убил стотина микенци. Подобен човек няма да остави една малка рана да го убие.

— Раната не е малка, Ксандер — каза тя, възпирайки надигналия се гняв. Момчето боготвореше Хеликаон, но не го бе виждало от нападението насам, не бе виждало стопената плът и костите, стърчащи от горещата от треската кожа. Смъртта му беше близо и когато дойдеше, нещо в Андромаха щеше да загине с него.

— Как е станало? — попита Ксандер. — Макаон каза, че е бил прободен от моряк от „Ксантос”. Това ми се струва невъзможно.

— Но е истина. Моряк на име Атал. Хеликаон го харесваше. И той стоял наблизо, когато обявил годежа си с царица Халисия. После внезапно скочил и забил нож в него.

— Атал го е пронизал! — Лицето на Ксандер посивя. — Атал им помогна да ме спасят в морето. И спаси живота на Хеликаон в битка.

— Нима светът на мъжете някога е имал смисъл? — сопна се Андромаха. Остротата на думите й стресна младежа. Тя се пресегна и го притегли в топла прегръдка. — Радвам се да те видя, Ксандер. Това стопля сърцето ми.

Те постояха заедно в тишина за един кратък момент. После тя отстъпи.

— Пронизал го два пъти. Първо в гърдите, въпреки че ударът бил отблъснат от подсилената му риза. Тази рана се затвори добре. После обаче Атал забил кинжала под мишницата му. Острието стигнало надълбоко.

— Отровен ли е бил кинжалът? — попита Ксандер.

— Макаон казва, че не. Но кървенето вътре не спира. Царица Халисия го прати в Троя с надеждата да го излекуваме.

— Мога ли да го видя?

— Ще трябва да се подготвиш. Ксандер. Сега той не е младият бог, когото помниш.

Тръгнаха заедно към двореца на Хектор и се качиха до една стая високо в източното крило на сградата. Тя беше просторна и светла, а прозорците й гледаха към Улицата на бляскавите танцьори и казармите и конюшните на Хераклийския отряд. Макаон й бе казал, че за оздравяването е хубаво да виждаш изгряващото слънце, а освен това вярваше, че звуците и миризмите на конете и шумът, вдиган от пристигащите и напускащи мястото войници, ще подейства стимулиращо на ранения.

На вратата ги посрещна едър чернобрад мъж, който се ухили широко, щом видя момчето.

— Ксандер!

Той се пресегна и сграбчи младежа в смазваща прегръдка. Ксандер почервеня целия, но също се радваше на срещата.

— Гершом! Мислех си, че ще си на „Ксантос”.

Египтянинът поклати глава.

— Не, момче. Хеликаон има нужда от пазач, а и аз никога не съм обичал да греба. Да го посетиш ли си дошъл? Той ще се радва да те види.

Леглото беше широко и покрито с бял лен. До него стоеше бременна млада жена, която работеше върху парче намачкана бродерия.

Хеликаон бе смъртно блед и спеше. Андромаха погледна Ксандер. И неговото лице беше пребледняло, когато видя истинското състояние на своя герой. По слабото лице на Хеликаон блестеше пот и затворените му очи бяха потънали в черепа, заобиколени от сенки. Из стаята се носеше миризма на загниваща плът.

Ксандер остана смълчан и Андромаха видя сълзи в очите му. Младата бременна жена гледаше младежа.

— Ксандер, това е Елена, принцеса от Спарта, която сега е жена на принц Парис — представи я Андромаха.

За миг момчето изглеждаше така, все едно не я бе чуло, а после пое дълбоко дъх и откъсна взора си от поваления мъж.

Елена се усмихна срамежливо. Тя бе обикновено момиче с руса коса и топли кафяви очи, а усмивката й озари стаята на болния.

И тогава Хеликаон извика:

— Аргуриос, отдясно! Браво! Диос, дай друг меч!

Той се надигна в леглото, а болезнено слабата му ръка полетя към невидимите врагове. Гершом и Андромаха го притиснаха нежно назад и той незабавно заспа отново. Сенките под очите му се открояваха на фона на белите чаршафи.

Когато излязоха от стаята, Андромаха каза:

— Нощите са тежки, когато мъртвите обикалят около леглото му. Зидаптас и Аргуриос, и брат му Диомед. И други, чиито имена не зная.

Видя, че Ксандер я гледа с ококорени очи и съжали, че е говорила толкова открито.

— Изглеждаш изморена, господарке — каза той нежно и топлотата в гласа му почти я накара да заплаче.

Когато Ксандер си тръгна, изпратен от двореца от Гершом, Андромаха се върна в собствените си покои и се хвърли на леглото. Страхът се бе вкопчил в нея, а сухите й очи гледаха невиждащи тавана.

Спомни си отново деня на плажа след обсадата. Това бе последния път, когато видя Хеликаон здрав и силен. Съгласиха се, че трябва да се разделят, че е редно Андромаха да остане и да се омъжи за Хектор, а той — да се върне в Дарданос и да поеме тежестта на управлението.

Тогава той й каза: „Няма нищо на тази земя, което да искам повече от това да отплавам с теб, за да живеем заедно.” И двамата знаеха, че това е невъзможно. Сега й се искаше да бяха тръгнали в същия миг, да бяха хвърлили зова на дълга като прах по четирите вятъра и отплавали надалеч от тъгата на света.

Тя полежа известно време, после стана от леглото и се върна в стаята на болния. Елена се изправи, когато Андромаха влезе, и я прегърна за миг. Хеликаон спеше, а дишането му бе накъсано.

— Трябва да вървя — каза принцесата на Спарта. — Ще се върна утре.

Андромаха остана сама в стаята с Хеликаон. Седна до леглото и пое ръката му. Кожата му беше гореща и суха.

— Тук съм, Хеликаон — прошепна тя. — Андромаха е тук.

Гершом поздрави весело Ксандер на раздяла и загледа младежа, докато тичаше обратно към Дома на змиите. Чак тогава привидно доброто настроение се отдръпна от лицето му.

Хеликаон умираше.

Гершом вече изобщо не се съмняваше в това. Раната нямаше да зарасне и единствено последните остатъци от огромната издръжливост на мъжа го задържаха в света на живите.

Така че трябваше да стане тази нощ. Египтянинът остана за малко в сенките на портала на двореца. Евнухът Ктосис му бе дал насоки как да намери Пророка, но трябваше да мине през Египетския квартал в града.

— Ако те разпознаят, принце, никое място в града няма да е безопасно за теб — предупреди го Ктосис в Дардания. — А там има мнозина, които ще са те виждали в двореца на баща ти.

— Може да не се наложи — отвърна тогава Гершом. — В Троя имат велики лечители.

— Ако е така, по-добре остани в Дардания, където има по-малко египтяни — каза слабият търговец.

— Хеликаон ми е приятел. Ще пътувам с него. Този Пророк пустинник ли е?

— Да, жрец на Единствения. Суров човек. И също като за теб, фараонът е изрекъл смъртната му присъда.

— Срещал ли си го?

— Не — отвърна Ктосис. — Нито имам желание. — Той снижи глас. — Някога имал слуга, който го ядосал и за наказание Пророка го превърнал в прокажен. Трябва да знаеш, принце мой, че той мрази всички египетски благородници. Ако разбере кой си — а може би ще успее, защото има огромни сили, — ще те прокълне и ще умреш.

— Нужно е повече от проклятие, за да бъда убит — увери го Гершом.

Сега, докато стоеше в сенките, не беше толкова сигурен. Не се съмняваше, че повечето от историите на Ктосис за Пророка са били силно преувеличени, но въпреки това този човек със сигурност имаше някаква магия. И за да го достигне, Гершом трябваше да прекоси източния квартал, който гъмжеше с египетски търговци и посланици. Всеки, който го познаеше, щеше да пожелае наградата за главата му — собствената си тежест в злато.

Глупав риск заради един умиращ човек, прошепна гласът на разума.

— Не и ако смъртта му може да се предотврати — каза той на глас.

После вдигна качулката на тъмното си наметало над главата си и тръгна под лунната светлина. Прекоси Улицата на блестящите танцьори и се насочи надолу по дългия хълм към източния квартал. В далечината чуваше шума на чукове, докато работниците продължаваха да строят сградите, нужни за Игрите, на светлината на фенери. Не за пръв път Гершом се зачуди над странната природа на тези морски народи.

Всички врагове на Троя бяха поканени на сватбата. И докато бяха тук, щяха да бъдат защитавани от троянски войници, сякаш са приятели. Къде беше смисълът в това, зачуди се той? Враговете трябва да бъдат посичани, а костите им да се оставят да гният. Вместо това те щяха да доведат свитите си и да играят игри, да тичат и да хвърлят тежести, да се борят и състезават. А наградите, които за тези мъже бяха по-важни от всичко? Не богатствата от победата, златните пръстени или сребърните накити. Не богато украсените шлемове, майсторски изработените мечове или блестящите щитове.

Не, войните копнееха за малките венци от лаврови листа, донесени от дърветата под връх Олимп, които щяха да красят челата на шампионите.

Бореха се за победа, понякога дори умираха, и всичко това заради няколко поувехнали листенца.

Гершом отклони мислите си от тази идиотщина и продължи.

За разлика от Горния град с неговите чудесни дворци, дворове и градини, Долният беше претъпкан, а вонята на урина и екскременти изпълваше въздуха. Улиците бяха тесни, много от сградите изглеждаха разнебитени и зле построени. Гершом не спря никъде. Няколко жени го спираха, за да му предлагат „услуги”, а също и няколко млади мъже с боядисани лица. Той не им обърна никакво внимание.

Накрая стигна до Улицата на бронза и сви надясно, за да намери тясното отклонение, което му бе описал Ктосис. Докато оглеждаше сградите, към него се приближи един едър мъж.

— Изгубил ли си се, страннико? — попита той.

— Не, не съм — отвърна Гершом. В същия миг видя как очите на мъжа трепват надясно и чу звуците от нечии тихи стъпки зад гърба си.

Неочаквано той се усмихна и напрежението му изчезна. Пристъпи бързо напред, сграбчи човека пред себе си и го завъртя на пътя на мъжа отзад. Двамата пишман-обирджии се сблъскаха и паднаха тежко на земята, а после бързо се изправиха. Гершом ги изчака с ръце на хълбоците. Вторият държеше кинжал, но египтянинът не извади своя.

— Не сте особено опитни крадци — отбеляза той.

Мъжът с кинжала го изруга и се затича напред. Гершом отблъсна ръката с ножа и заби гръмотевичен ляв юмрук в челюстта на нападателя. Човекът се блъсна с главата напред в близката стена и се свлече на земята, откъдето не помръдна повече.

Първият мигаше на парцали под лунната светлина.

— Не изглеждаш въоръжен — каза Гершом. — Искаш ли да вземеш кинжала на приятеля си?

Обирджията облиза устни.

— Той мъртъв ли е? — попита след малко.

— Не зная и не ме интересува. Познаваш ли местността?

— Какво? Да, познавам я.

— Чух, че тук има уличка, където мога да намеря малък храм, посветен на Бога на пустините?

— Да. Не следващия завой, а по-следващия, надясно.

Мъжът на земята изстена и се опита да стане. После пак се отпусна безжизнен.

Гершом продължи. От много време насам не се бе чувствал толкова добре.

Уличката беше тъмна, но малко по-надолу от един прозорец блещукаше светлина от газена лампа. Той внимателно се запровира в тясното пространство и стигна до порта и малко дворче. Вътре петима мъже седяха на ниски каменни пейки. Погледнаха нагоре, когато той влезе. Носеха бледите широки роби на пустинните народи, каквито Гершом не беше виждал, откак бе напуснал Египет.

— Търся Пророка — каза той. Никой не му отговори. Той повтори думите си на езика на пустинята.

Сега му обърнаха внимание, но пак никой не му даде отговор.

— Имам приятел, който умира — продължи той. — Казаха ми, че Пророка е мъж с велика лечебна сила.

— В момента го няма — каза един млад човек с ястребово лице и сурово изражение. Тъмният му поглед беше студен и почти жесток. — А и да беше тук, защо му е да те вижда, принц Ахмоз?

Другите мъже станаха бързо и се разпръснаха в полукръг около него.

— Може би от любопитство — отвърна Гершом. — Кога ще се върне?

— Имах брат — каза първият мъж с треперещ глас. — Одраха го жив. И сестра, на която прерязаха гърлото, защото погледнала египетски принц в лицето. Отрязаха ръцете на баща ми, защото се е оплакал, че няма достатъчно слама да направи тухли.

— А аз имах куче, което падна в една дупка — отвърна Гершом. — Голям срам. Обичах го. Но не съм дошъл тук, за да слушам за мизерната история на живота ти или да скърбя с теб за лошия късмет на семейството ти. — Младежът се напрегна и ръката му се пресегна към дръжката на извития кинжал на колана му. — А ако извадиш оръжие — добави египтянинът, — някой друг от бедния ти род ще разказва ужасната история за това как е приключил живота ти, с твоите топки овързани около врата.

Кинжалът проблесна в дланта на пустинника. Другарите му също извадиха оръжия. Гершом отстъпи и собственият му нож се появи в ръката му. Умът му бе хладен. Когато го нападнеха, щеше първо да убие младежа, а после да се хвърли в средата на групата, режейки наляво и надясно. С малко късмет щеше да повали бързо поне трима от тях, а после да се затича към уличката.

И точно когато тялото на младия мъж се стегна за атака, из двора проехтя заповеден глас:

— Йешуа! Прибери оръжието! Всички отстъпете.

Гершом видя от малкия храм да излиза висок мъж. Светлината на лампите се отразяваше в гъстата му бяла брада.

— Но този човек е враг, велики — извика младежът. — Това е Ахмоз!

— Зная кой е, момче. Очаквах го. Влез, Ахмоз. Йешуа, донеси храна за госта ни.

Гершом прибра ножа си, но забеляза, че другите още държат оръжията в ръцете си.

— Да не би някой от вас да иска да бъде прокажен? — попита старецът със студен глас. Остриетата моментално изчезнаха, а мъжете се върнаха на каменните пейки. Гершом мина край тях. Когато приближи Пророка, видя, че въпреки бялата брада, мъжът не е чак толкова стар — може би в средата на четиридесетте. И той носеше дългата роба на пустинник. Ширината на раменете му показваше, че е човек с огромна сила. Беше висок колкото Гершом, а очите му под щръкналите сиви вежди бяха тъмни. В тях имаше блясък, който не подсказваше гостоприемство. В момента, в който погледите им се срещнаха, египтянинът разбра, че не е в безопасност, защото в тези черни очи имаше пламтяща омраза. Пророка му направи жест да влезе пред него. Гершом се усмихна.

— След теб, велики — каза той.

— Мъдро е да си предпазлив — отвърна мъжът, обърна се на пети и влезе в сградата. Помещението, в което се озоваха, беше кръгло и без никаква украса. Нямаше стаи или мозайки, само няколко стола и малък четвъртит олтар от обикновен камък с канали за оттичане на кръвта в ъглите. Вътре горяха няколко лампи, но светлината не беше силна.

Пророка отиде до една проста черга пред олтара и седна на нея с кръстосани крака. Гершом се настани срещу него. Никой от двамата не проговори. След малко влезе Йешуа и сложи паница изсушени смокини и печени с мед ядки между двамата. Пророка взе една шепа и започна да яде. Гершом също бръкна в паницата, взе само една ядка и я изяде бързо.

— И така — заговори старецът. — Имаш умиращ приятел. Защо мислиш, че мога да му помогна?

— Един твой последовател ми каза, че си велик лечител.

— Говориш за Ктосис. Той прекара твърде дълго време в залите на твоя дядо. Умът му е пълен със суеверия. — Пророкът сви рамене. — Но е добър човек по свой си начин. Ти го спаси от Рамзес, ако правилно си спомням. Защо го направи?

— Трябва ли да има причини за всяко наше действие? — възрази Гершом. — Може би просто не съм искал да видя роб да губи живота си за толкова дребно провинение. А може би просто не съм харесвал Рамзес. Всъщност не зная. Винаги съм следвал капризите си.

— А царските стражи, които нападнаха една от жените ни? Ти ги уби. Пак заради каприз ли?

— Бях пиян. И не знаех, че е робиня.

— Иначе щеше да действаш различно?

— Може би.

Пророкът поклати глава.

— Не съм съгласен, Ахмоз.

— Сега се наричам Гершом.

Старецът се засмя.

— Колко подходящо. Избрал си дума, позната на пустинния народ, думата за странник. Мъж без дом, без място на този свят. Без племе и нация. Защо го направи?

— Не съм дошъл да отговарям на въпросите ти. Дойдох да моля за помощ.

— Да спася Хеликаон.

— Да. Дължа му живота си. Той ме извади от морето, където иначе щях да умра. Даде ми място сред последователите си.

— Не го ли намираш за странно, Гершом, че единствените две добри дела в живота ти са били в името на моя народ, а името, което си си избрал, също идва от нас?

— Още въпроси? Това ли е цената, която трябва да платя за помощта ти?

— Не. Цената, която ще поискам, ще е висока.

— Имам малко пари.

— Не ме вълнуват злато или дрънкулки.

— Какво тогава?

— Един ден ще те повикам и ти ще дойдеш при мен, където и да се намирам. После ще изпълняваш волята ми една година.

— Ще бъда твой роб?

Отговорът на Пророка беше тих и Гершом чу лека нотка на презрение в него:

— Твърде висока цена ли искам, принц Ахмоз?

Гершом преглътна. Гордостта му се надигна, подтиквайки го да изкрещи, че да, цената е твърде висока. Той беше принц на Египет и не робуваше никому. Но не проговори. Остана смълчан, като едва дишаше от напрежение.

— Съгласен съм — каза накрая.

— Добре. И не се бой. Няма да бъдеш ничий роб. А и времето да те извикам още не е дошло.

Пророкът изяде още няколко ядки. Гершом задиша по-леко. Поне нямаше да е роб.

— Наистина ли можеше да превърнеш онези хора отвън в прокажени? — попита той.

— Те вярват, че мога. Възможно е да са прави.

— Ктосис ми каза, че някога си излекувал хитски принц от проказа.

— Някои казват, че съм — отвърна Пророка. — Хитският принц сигурно е сред тях. Дойде при мен с бяла, люспеста кожа, а цялото му тяло бе покрито с гнойни циреи. Когато напусна, кожата му беше розова и небелязана.

— Значи наистина си го излекувал?

— Не. Наредих му да се къпе седем дни в река Йордан.

— Значи казваш, че твоят бог го е излекувал след седем дни?

— Моят бог е създал реката, така че предполагам може да се каже и така. — Пророка се наведе напред. — Има много кожни болести, Гершом, и много лекарства за тях. Лятно време Йордан вони. Водата и калта в нея миришат отвратително. Но там сред вонята има и нещо добро. Семейството ми отдавна знае, че много заболявания на кожата се лекуват, като търкаш тялото с кал от реката. Хитският принц нямаше проказа. Просто заболяване на кожата, което калта и водата измиха от него.

— Значи не е било чудо — каза Гершом, неспособен да скрие разочарованието в гласа си.

Старецът се усмихна студено.

— Открил съм, че чудесата обикновено са просто събития, случващи се тогава, когато са нужни. Човек, който умира от жажда в пустинята, вижда пчела, летяща край него. Решава, че Йехова я е пратил и я следва… за да стигне до блестящ басейн, пълен със студена чиста вода. Това чудо ли е?

— Звучи ми като такова — отвърна Гершом.

— А един пустинник ще ти каже, че пчелите никога не летят далеч от водата. Разбира се това води до въпроса „Кой е пратил пчелата?”. Твоят приятел обаче не умира от жажда. Бил е пронизан.

— Да, два пъти. Втората рана е загнила дълбоко в тялото.

— Мога да премахна загниването, но ще трябва да ми имаш огромно доверие. Защото онова, което правя, ще ти се струва като лудост. Вярваш ли ми?

Гершом впи поглед в тъмните очи на Пророка.

— Аз съм добър в преценката си за хората — каза той. — Вярвам ти.

— Тогава ще дойда с теб днес и ще започнем лечението.

— Ще вземеш ли лекарства и отвари?

— Не, Гершом. Ще взема нещо, което се храни с гнилоч и болест. Ще взема личинки.

XIII ЛЕЧЕБНИТЕ ЧЕРВЕИ

Малката лампа припламна за последно и изгасна, но Андромаха изобщо не забеляза. Тя седеше на ръба на леглото и държеше ръката на Хеликаон, загледана в призрачно бледото му лице, докато лунната светлина проблясваше през прозореца.

Тази нощ нямаше трескави сънища или викове към изгубени любими хора.

Андромаха усещаше, че краят наближава. В нея бушуваше гняв без цел и посока. Презираше се заради това чувство на пълна безпомощност. През целия си живот беше вярвала в силата на действието, бе вярвала, че само тя ще определя съдбата си и съдбата на онези, които обича. Когато Аргуриос бе нападнат от убийци и не можеше да възстанови силата си, тя го убеди да плува с нея в морето, защото вярваше, че това ще му помогне. И то наистина му помогна. Навремето в Тива, когато малкият Салос се разболя и лежа в безсъзнание много дни, тя стоя до леглото му, говореше му и го викаше нежно при себе си. Той се събуди и й се усмихна. В миналото тя винаги бе намирала начини да накара събитията да й се подчиняват.

Но после дойде смъртта на Лаодика. Това отвори пукнатина в крепостта на нейната увереност. Сега стените бяха пробити и тя видя, че онова, което лежи зад тях, не е увереност, а суета.

Нощта беше хладна, но по красивото лице на Хеликаон бе избила пот. Такова невероятно лице, помисли си тя и се пресегна да погали горящата му буза.

Бяха споделили само една целувка в онази нощ, когато светът се окъпа в кръв и врагът бе толкова близо. Една целувка. Едно изразяване на любовта им. Една надежда, че ако оцелеят ще бъдат заедно. Нощ на пълна победа и ужасяващ погром.

Хектор, за когото мислеха, че е мъртъв, се върна, облян в слава. Хектор! Как й се искаше да може да го мрази заради мъката, която й беше донесъл. Но не можеше. Защото не Хектор й бе наредил да изостави остров Тера, не Хектор я беше поискал за жена вместо сестра й Палесте.

Баща й се бе спогодил с цар Приам в замяна на договори и злато, беше продал Андромаха като крава за разплод в троянското царско семейство.

През прозореца зашептя лек бриз и Хеликаон изстена тихо. Очите му се отвориха. Яркосиният им цвят изглеждаше сребристосив на лунната светлина.

— Андромаха — прошепна той. Тя стисна ръката му.

— Тук съм.

— Значи… не е… сън.

— Не, не е сън.

Тя напълни чаша с вода и я поднесе към устните му, а той отпи малко. После отново затвори очи.

— Хеликаон — прошепна тя. — Чуваш ли ме?

Не последва отговор. Той отново спеше, отдалечавайки се от нея, приближавайки се към Тъмния път. Тя почувства как мускулите на стомаха й се стягат.

— Спомняш ли си плажа на Залива на сините сови? — попита го тя. — Където се срещнахме за първи път. Тогава те видях под лунната светлина и нещо в мен веднага разбра, че ще станеш част от живота ми. Одисей ме отведе до един гадател. Името му беше Аклид. Той ми каза… каза ми… — започна да плаче и гласът й се разтрепери. — Че ще позная любов, силна и бурна като Великата зеленина. Подиграх му се и го попитах за кого да се оглеждам. Той каза: „за мъж с един сандал”. После двамата с Одисей излязохме от палатката и малко встрани видях един прост войник. Сандалът му се скъса и той го изрита. Тогава се засмях и попитах Одисей дали не трябва да повикам войника, любовта на живота ми. Иска ми се да го бях сторила, Хеликаон, защото това си бил ти, преобразен, за да измамиш убийците. Ако тогава те бях повикала… ако се беше обърнал към мен…

Тя сведе глава и замлъкна.

След малко чу звуци в коридора отвън и бързо избърса очи с ръкава на зелената си рокля.

Вратата се отвори и Гершом влезе вътре, а после направи път и в стаята се появи непознат. Мъжът беше едър и висок, и носеше дълга свободна роба. Андромаха стана от леглото и погледна новодошлия. Имаше свирепи очи, скрити под гъсти вежди.

— Това е лечител — каза Гершом. — Помолих го да дойде.

— Повече приличаш на войн — отбеляза Андромаха.

— Аз съм и такъв — отговори й мъжът с дълбок глас. После я подмина и се наведе над Хеликаон. Свали чаршафа от гърдите му, за да погледне откритата рана, и нареди:

— Донеси светлина.

Гершом излезе от стаята и се върна с две лампи, които постави до леглото. Брадатият лечител коленичи и повдигна ръката на Хеликаон, за да разкрие по-добре раната. После я подуши.

— Много е зле — каза веднага и положи ръка на челото на поваления мъж. — По-зле е, отколкото се опасявах.

Извади от чантата си малко глинено гърне, покрито с марля, а после и тънка дървена лъжица. На мъждукащата светлина Андромаха видя как внимателно намаза раната с нещо, което приличаше на бяла помада. Примигна и се взря по-внимателно. Помадата се движеше!

— Какво правиш? — изкрещя тя и се хвърли към мъжа. Гершом я сграбчи и я изтласка назад.

— Трябва да му се довериш! — каза той.

— Но това са личинки!

— Да, личинки са — каза старецът до леглото. — И са единственият му шанс да оцелее. Макар че може и да е твърде късно.

— Да не би и двамата да сте се побъркали? — извика Андромаха, докато се бореше с хватката на Гершом. — Това са мръсни твари.

— Ти си Андромаха — каза лечителят без следа от емоция в гласа. — Дъщеря на Ектион, царя на Тива в полите на Плакос. Чувал съм за теб, момиче. Жрица на Минотавъра, обещана на Хектор. В Троя се носят истории за смелостта ти. Спасила си живота на царя от убиец. Взела си лък и си се била срещу микенците, когато нападнали двореца на Приам. Помогнала си на война Аргуриос да се излекува. — Докато говореше, продължаваше да маже малките бели червеи върху раната. После я покри с марля. — Ти си свирепа и горда. Но също така си млада и не знаеш всичко, което има да се знае.

— А ти знаеш? — извика Андромаха.

— Слушай! — каза остро лечителят. — Личинките ще изядат разлагащата се плът и заедно с нея ще погълнат болестта. Права си, те са мръсни твари. Хранят се с мръсотия — с мръсотията, която го убива. Пусни я, Гершом.

Андромаха почувства нежеланието у едрия мъж, но хватката му се отпусна и тя се изтръгна от него.

— Защо трябва да ти вярвам? — попита тя.

— Не ме интересува дали ще ми вярваш — отвърна той спокойно. — Живял съм дълго на този свят и съм виждал слава и чест. Ставал съм свидетел на доброта у зли хора и на мрака, скрит в сърцата на добрите. Не съм тук да те убеждавам, жено. Единственото, което има значение за теб, е че за мен оцеляването на Хеликаон не е важно. Неговият свят не се докосва до моя. Поради тази причина обаче нямам интерес и от смъртта му. Тук съм, защото Гершом дойде при мен. Когато си тръгна, можеш или да се довериш на мъдростта ми, или да почистиш личинките от раната. Не ме е грижа.

В последвалата тишина тя се загледа в широкото свирепо лице на лечителя, а след това се обърна към умиращия на леглото.

— И той ще се оправи, ако оставя червеите?

— Не мога да съм сигурен. Много е слаб. Личинките трябваше да се поставят още когато плътта е започнала да загнива. Гершом обаче ми казва, че той е смел мъж, решителен и твърд. Подобен човек не умира лесно.

— Колко дълго трябва да… се хранят от него?

— Три дни. Тогава личинките ще надебелеят, може би ще станат десетократно по-големи от сега. Ще ги махна и може би ще добавя още. Междувременно някой трябва да стои с него през цялото време. Винаги, щом се събуди, трябва да пие вода, смесена с мед. Колкото е в състояние да поеме. — Той метна чантата на рамото си, стана и погледна Гершом. — Ще се върна.

После, без да пророни и дума, напусна стаята и Андромаха остана смълчана, докато стъпките му не заглъхнаха в мрака. Гершом отиде до леглото и положи нежно ръка на рамото на Хеликаон.

— Бори се, приятелю — каза той меко.

Хеликаон въздъхна накъсано и очите му се отвориха. Андромаха незабавно отиде до него.

— Имаше ли… някой… тук?

— Да, лечител — отвърна Гершом. — Сега си почивай. Пази силите си.

— Толкова… много сънища.

Андромаха напълни една сребърна чаша с вода. Египтянинът вдигна главата на Хеликаон и той отпи малко. После отново заспа. През останалата част от нощта Андромаха подремна малко. Събуди се, когато пристигна Елена с кана в ръце.

— Гершом каза да смеся мед с водата — каза тя и я постави до леглото.

Андромаха стана и се протегна, а после отиде до широкия балкон над Улицата на блестящите танцьори. Елена се присъедини към нея.

— Казват, че с всеки изминал ден идват все повече посетители — каза тя. — Царе и принцове, които ще празнуват сватбата ти. Заливът е пълен с кораби. Парис твърди, че много от благородниците не са доволни, че са били накарани да напуснат дворците си, за да направят място на чужденците.

— Те не са тук да празнуват каквото и да било — каза Андромаха. — Дошли са заради златните дарове на Приам или за да спечелят богатство на Игрите. Сватбата ми изобщо не ги интересува. Много от тях са просто бандити, които са заграбили земи и са се нарекли царе.

— Точно като Агамемнон — каза Елена тъжно. — Той открадна Спарта и обяви брат си за цар.

Андромаха обгърна рамото на младата жена.

— Съжалявам, Елена, не мислех какво говоря.

— О, не се извинявай, Андромаха. Моят дядо е заграбил Спарта с щурм и е поробил всички там. Баща ми просто се би и умря, за да задържи откраднатото от неговия баща. Глупаво. Мислеше си, че може да се разбере с Агамемнон и микенците. Но агнето не се разбира с лъва. Баща ми даде сестра ми на царя на Микена и го обяви за свой син. После ме предложи на брат му Менелай. И всичко това за нищо. Агамемнон взима всичко, което иска. Той искаше Спарта. — Елена сви рамене и се усмихна тъжно. — Така че сега Менелай седи на трона, а костите на баща ми гният в някое поле.

— Може би Менелай също ще бъде свален — отбеляза Андромаха.

— Съмнявам се. Татко нямаше синове или наследници. Ще се разразят няколко бунта, но въпреки че спартанците са горд народ, просто не са достатъчно, за да надвият Микена.

Андромаха вдигна глава към небето и се наслади на топлината на слънцето по лицето си.

— Поне баща ти е бил достатъчно мъдър да те изпрати в Троя — каза тя. — Тук си в безопасност.

— Така казват Парис, Антифон и Хектор. Но Андромаха, аз съм виждала армията на Микена в поход. Никое място не е в безопасност от амбицията на Агамемнон. Парис казва, че Агамемнон се е опитал да създаде коалиция на западните царе, за да поведе нападение над Троя.

— И се е провалил. Царете знаят, че подобна експедиция ще е катастрофална за тях.

Елена не изглеждаше убедена.

— Баща ми каза същото. Микенците нямало да тръгнат срещу Спарта.

— Троя не е Спарта — отбеляза Андромаха. — Ние сме на другия край на морето, имаме могъщи кули и стени. Имаме Хектор и Троянския кон. Всички около нас са ни съюзници, а отвъд тях се простира Хитската империя. Тя няма да допусне Троя да падне.

— Не си виждала Агамемнон — каза Елена. — Отидох в Залата на лъва, когато той се ожени за сестра ми Клитемнестра. Бях близо до него. Чух го как говори. А в един момент се обърна към мен и ме погледна в очите. Не каза нищо, но очите му ме ужасиха. В тях няма нищо, Андромаха. Нито радост, нито омраза. Нищо. Всички съкровища на света не биха могли да запълнят празнотата, която видях там.

На третия ден лечителят дойде отново. Андромаха и Гершом го заведоха в стаята на болния. Цветът на Хеликаон се бе подобрил, въпреки че още го тресеше. Андромаха гледаше как пустинникът сваля марлята. Доповръща й се, когато видя как маха дебелите гърчещи се личинки и ги пуска в празно гърне. Бяха издути и меки. Раната обаче, макар и все така отворена, изглеждаше по-чиста и не толкова възпалена.

— Трябва ли да добавиш още? — попита тя.

Пророкът се наведе напред и подуши тялото.

— Все още има развала — каза той. — Още три дни.

И с тези думи извади второ гърне и отново постави малки личинки в раната, покривайки ги с нова марля.

Дните минаваха бавно. Съзнанието на Хеликаон се проясняваше по-често, а веднъж дори успя да изяде паница месен бульон и малко хляб. Нощите си останаха тежки. Той плачеше в трескавите си сънища и викаше приятеля си Вола или убития си брат Диомед.

По времето, когато лечителят се върна за втори път, Андромаха бе много изтощена. Сега раната почти се беше затворила и той я почисти и обяви, че е готова за зашиване.

— Всички червеи ли извади? — попита го тя. — Ами ако вътре има още?

— Ще умрат.

— Няма ли да станат на мухи и да започнат да се хранят от него?

— Не. Мухите са живи създания и трябва да дишат. Когато раната се затвори, личинките, останали вътре, ще се задушат.

Той взе извита игла и тъмна нишка и започна да зашива раната. Докато работеше, я попита за будните мигове на Хеликаон и какво е говорил през тях. Слушаше я напрегнато и не изглеждаше щастлив от отговорите й.

— От какво се боиш? — попита го тя накрая.

Той погледна към спящия.

— Сега е малко по-силен и тялото му се бори. Но умът му ме притеснява. Той не се бори. Сякаш духът му е решил, че не иска да живее. Предал се е. Разкажи ми за нападението.

— Не зная много за него — каза Андромаха и се обърна към Гершом. — Ти там ли беше?

— Да, бях. Той идваше откъм скалната пътека с царица Халисия. Тя блестеше от радост и го държеше за ръката. Когато се приближиха към тълпата, Атал пристъпи напред, за да ги посрещне. Хеликаон го посрещна с усмивка и тогава — преди някой от нас да успее да реагира — той извади кинжала си и ги наръга. Докато Хеликаон падаше, аз и още неколцина съборихме Атал на земята. Някой го прониза в гърдите. Скоро след това той умря. Няма повече.

— Не — каза Пророка. — Има още нещо.

— Аз зная само това — отвърна Гершом.

— Атал бързо ли умря или все пак успяхте да разберете защо е пронизал приятеля си?

— Хеликаон отиде до него. Коленичи над Атал. Убиецът почти бе умрял. Хеликаон го попита нещо, а после се наведе още по-ниско. Атал му отговори, но не чух какво.

— Хеликаон как прие чутото?

— Трудно ми е да кажа. Беше ранен, макар и тогава да не мислехме, че е толкова сериозно. Лицето му побеля и той се отдръпна от умиращия. После се изправи и поклати главя, сякаш не можеше да повярва. След това се препъна и всички видяхме колко много кръв губи. Чак тогава извикахме лечителя.

— И не е говорил за онова, което е научил?

— Не и с мен. Значи мислиш, че е важно?

— Така изглежда — отговори Пророка.

— Какво можем да сторим? — попита Андромаха.

— Бдете над него, както досега. Нека чува смях, песни и музика. Когато укрепне, доведете жена до леглото му или млад мъж, ако предпочита. Нека някой полежи гол до него. Да гали кожата му. Всичко, което би му напомнило радостите на живота.

Той приключи с шиенето на раната и се изправи.

— Утре потеглям на юг. Не мога да направя нищо повече за него. — Той се обърна към Гершом. — Помни обещанието си. Аз няма да го забравя.

— Ще дойда, когато ме извикаш. Държа на думата си. Андромаха се загледа в двамата мъже и почувства, че този момент крие значение, което не разбира. Тогава осъзна, че те са много подобни на външен вид — с едра конструкция, дълбоки очи и сурови черти. Можеха да са баща и син.

Пророкът я погледна.

— В пустинята животът е суров и опасен. Мъжете копнеят за силни жени, които да вървят редом с тях, горди и безстрашни. Ти би се справила добре там.

С тези думи той излезе от стаята.

— Мисля, че те хареса — отбеляза Гершом.

— Какво имаше предвид с това обещание?

— Нищо специално — отговори той.

По-късно същия ден лечителят Макаон дойде в двореца. Той беше прегърбен млад мъж с оредяваща тъмна коса и постоянно тревожно излъчване. Андромаха го поздрави топло и го поведе към стаята на болния.

— Още ли се е вкопчил в живота? — попита той.

— Нещо повече — отговори тя. — Раната е чиста и затворена.

Макаон я изгледа със съмнение, но я последва до стаята, където да се убеди с очите си. Андромаха видя удивлението му.

— Това е невъзможно — каза той. — Раната беше загнила и не можеше да се излекува.

Тя му разказа за Пророка и личинките. Той я зяпаше с неверие, докато му описваше процеса.

— Има късмет, че такава гнусна небивалица не го е убила — каза накрая. — Трябва да има друга причина. Ял ли е нещо? Давали ли сте му отвари, за които не съм разбрал?

Андромаха го изгледа изпитателно.

— Нищо, което да не е поемал и преди. Не те разбирам, Макаон. Твоите собствени очи виждат ефективността на лечението. Защо тогава се съмняваш в него?

Лечителят я изгледа съжалително.

— Личинките са създания на мръсотията. Разбирам как някакъв варварин от пустинята може да вярва в тях, но ти си интелигентна жена. Предполагам, че умората е помътнила сетивата ти.

Андромаха почувства надигащия се студен гняв.

— О, Макаон, не очаквах ти да подсилиш вярата ми в глупостта на мъжете. Мислех те за различен… по-мъдър. Сега имам въпрос към теб. Има много лекарства за болести. Колко от тях си открил ти? Кой цяр си създал ти през своя живот като лечител?

— Изучавал съм всички велики трудове… — започна той, но тя го прекъсна.

— Не чуждите дела, Макаон. Кажи ми лекарствата, които ти си създал. — Младият лечител замълча, а изражението му стана напрегнато. — И това си струва да се обмисли — добави тя с унищожителен тон. — Нямаше отвари, Макаон, нито тайни еликсири. Просто човек, който дойде и обясни, че личинките се хранят с изгнила плът. Не му повярвах, но открих, че е истина. Той имаше лечение, което не е записано в древните ти свитъци.

Лицето на Макаон потъмня и той се изправи на крака.

— Хеликаон е галеник на боговете — каза накрая. — Това е чудо. Ще благодаря на Асклепий и на богинята Атина. Донесох отвари, които ще оставя тук.

Гершом се отдръпна от прага, за да го пусне да излезе. После погледна Андромаха и се усмихна.

— Беше твърде сурова. Той е добър човек и работи неуморно за болните.

— Зная. Но е арогантен. Колцина ранени хора ще умрат в ръцете му заради това?

— Трябва да си починеш малко — каза той. — Аз ще остана с него. Иди да поспиш. Ще се почувстваш по-добре.

Андромаха знаеше, че е прав. Почти се олюляваше от изтощение. Когато достигна покоите си, младата слугиня я попита дали иска гореща вода за баня. Тя поклати глава.

— Трябва ми сън — каза и освободи момичето. После влезе в спалнята си, хвърли дрехите и се просна на широкото легло. От прозореца повя студен вятър и тя придърпа завивките върху тялото си.

Но сънят не идваше. В ума й се въртяха образи: Хеликаон на плажа на Залива на сините сови, млад и красив; Калиопа, която се смееше и танцуваше под лунната светлина. През целия й живот хората бяха говорили за чудото на любовта, за радостта и силата, които дава, за музиката и страстта. Тогава тя смяташе, че любовта е абсолютна — непроменима и солидна като мраморна статуя. Ала това не бе така. Андромаха беше обичала Калиопа и се радваше на компанията й, на топлотата на кожата й, на мекотата на целувките й. Обичаше и Хеликаон, копнееше да е с него, сърцето й биеше по-бързо дори докато седеше до леглото и държеше дланта му. Това я объркваше.

Певците пееха за единствената велика любов, събирането на две души в невероятно и уникално цяло. Гадателят на плажа на Залива на сините сови й каза за три такива чувства — едно буреносно като Великата зеленина, едно стабилно и неотменимо като дъб и едно ярко като луната. Хеликаон беше първата й любов, защото беше мъжът с един сандал. Когато го попита за другите, гадателят й каза, че дъбът ще израсте за нея от мръсотията на прасетата, а луната ще изгрее в кръв и болка.

Нито едно от тях не бе Калиопа.

Но аз наистина я обичам, помисли Андромаха. Зная, че е така.

Мислите й се понесоха към остров Тера и великия Храм на Коня и тя се озова там. Беше почти обяд и жриците подготвяха виното за Минотавъра. Дванадесет жени щяха да идат до треперещата скала. Щяха да пеят и да мълвят обредни слова, а после да излеят виното в съскащата пукнатина, докато се опитват да не вдишват вонящите изпарения, които се издигаха изпод земята.

Горещият дъх на Минотавъра.

Калиопа може би беше с тях. Последния път, когато Андромаха участваше в ритуала, приятелката й й намигна и Върховната жрица я сгълча.

Сега, сама в леглото си, Андромаха затвори очи.

— Иска ми се да си тук — прошепна тя, мислейки за Калиопа. После обаче лицето на любимата й се разми и в ума й отново изникнаха ярките сини очи на Хеликаон.

За Хеликаон светът, който познаваше, вече не съществуваше. Той се носеше като привидение през хаотичната плетеница на сънищата. Понякога лежеше на широко легло до магически прозорец, който примигваше между слънцето и луната за миг. Друг път стоеше на палубата на „Ксантос”, докато корабът плаваше по Великата зеленина, или на скалите в Дарданос, наблюдавайки флотилия горящи галери, от които се носеха писъците на моряци, които звучаха като виковете на демонични чайки. Образите се сменяха и трептяха. Само болката беше постоянна, макар и да не можеше да се сравнява с агонията от виденията.

Малкият му брат Диомед, който си играе щастливо под слънцето. Хеликаон чу щастливия смях на момчето… а после видя, че туниката му се е подпалила. Извика, за да го предупреди, но детето продължи да си играе, докато пламъците го поглъщаха. Хеликаон се опита да го достигне, но крайниците му бяха като оловни и всяка стъпка напред само уголемяваше разстоянието помежду им. Кожата на Диомед започна да почернява и той чак тогава се обърна към брат си.

— Помогни ми! — извика момчето. Но Хеликаон не можеше да стори нищо, освен да гледа.

После отново беше на „Ксантос” и стоеше до стария си другар Вола. Слънцето светеше ярко и духаше свеж бриз. Вола се обърна към него и той видя струйка кръв, която обрамчваше врата му като тънка огърлица. Хеликаон се пресегна да докосне раната… и главата остана в ръцете му.

Отвори очи и отново се озова в широкото легло, а луната грееше през прозореца. Чу движение и видя лицето на Андромаха над себе си. Ръката й бе хладна върху лицето му.

— Върни се при нас, Хеликаон — прошепна тя.

Молбата го обърка. Откъде трябваше да се върне и къде? Вече беше навсякъде. Плаваше из Великата зеленина, вървеше из Седемте хълма с Одисей и Биас, а едрият мъж се оплакваше от комарите, които се носеха над блатата. Стоеше на стената на Троя и гледаше към озареното от залеза море, яздеше с Хектор срещу аморитите. Всички събития от живота му се разиграваха отново и отново, от детските му страхове и самоубийството на майка му до трагедиите от зрелия му живот и смъртта на онези, които обичаше.

Сега слънцето отново светеше и той слизаше със златокосата Халисия към двореца. Тя щеше да стане негова жена и той знаеше, че е щастлива. Предната година микенците бяха убили детето й и я бяха изнасилили, а после я оставиха, мислейки я за мъртва. Оттогава животът й бе изпълнен с тъга и страх. Сега той щеше да я пази… въпреки че не можеше да я обича. Почувства топлината на дланта й в своята. Хватката й беше здрава, сякаш се боеше, че може да се отдръпне от нея. Когато се приближиха към тълпата, той видя, че Атал тръгва напред. Мъжът се затича с нож в ръката. Хеликаон инстинктивно се опита да парира удара, но Халисия, в изненадата си от внезапното му движение, го стисна още по-здраво. Ножът се заби в гърдите му. Той се отскубна от хватката на царицата и вдигна ръка. Острието се заби под мишницата му. После около него се струпаха мъже, които събориха Атал на земята. Хеликаон видя, че един от стражите забива ножа си в корема на нападателя и пробива дробовете. Той се надигна, проби си път през плетеницата от тела и падна на колене до убиеца.

— Защо? — попита.

— Аз съм… Карпофорус — отвърна Атал. — Това е… мой свещен… дълг.

— Ти уби баща ми!

— Да.

— Кой те нае за това?

И когато убиецът прошепна името, Хеликаон извика и сцената потъмня. Нечия ръка галеше лицето му и той отново отвори очи. Луната обливаше тъмната рамка на прозореца в светлина и той видя облаци в нощното небе.

— Трябва да живееш, Хеликаон — каза му видението, което приличаше на Андромаха.

— Защо? — попита той изморено.

После отново се биеше на стълбите редом с Аргуриос. Беше толкова изморен, а микенците не спираха да идват срещу тях. Нечия ръка го докосна и един глас каза:

— Ела с мен, Златни.

— Трябва да се бия — извика той, докато забиваше меча си във врата на един войник.

— Битката вече е спечелена — каза гласът на Аргуриос. — Ела с мен.

Светът се завъртя и Хеликаон се озова до великия войн, който гледаше надолу. Той също се завъртя и видя самия себе си, покрит в кръв. После гнусният Коланос опъна лъка си. И Хеликаон разбра, че стрелата с насочена към Аргуриос, разбра, че ще го прониже през разбития нагръдник.

— Не! — извика той. — Аргуриос, внимавай!

— Аз съм тук — каза Аргуриос до него. — Стрелата вече е минало. Виждаш ли? — Хеликаон го погледна и видя дръжката, забита в гърдите му. — Не можеш да промениш станалото. Времето ми беше дошло. Ела с мен.

Озоваха се насред красотата на есенен залез. Намираха се в градина, откъдето виждаха как последната светлина на умиращото слънце избледнява на запад. Аргуриос бе облечен в проста бяла туника, а лицето му бе загоряло. Нямаха ги следите oт прекарания в битки живот, нито дълбоките бръчки и кръговете под очите.

— Върни се в света, Хеликаон. Живей — каза той.

— Не зная как — отвърна Хеликаон.

— Нито пък аз… освен в последните дни на живота си. Ние сме малки пламъчета, приятелю, и блещукаме сами в огромния мрак за по-малко от миг. Когато се борим за богатство, слава и чест, това е безсмислено. Народите, за които се бием, един ден ще изчезнат. Дори планините, които сега гледаме, ще станат на прах. За да живеем истински, трябва да копнеем за онова, което не умира.

— Всичко умира — отвърна Хеликаон с тъга.

— Не всичко — каза Аргуриос.

Един слънчев лъч озари бялата каменна пейка в края на градината. Хеликаон видя, че на нея седи жена, която също гледа залеза. Тя се извърна към него и се усмихна. Беше Лаодика. Аргуриос го остави, отиде при нея и я целуна. После двамата седнаха заедно на пейката, вплели ръце, докато светлината изчезваше. Хеликаон се чувстваше изгубен и сам. Микенецът отново се обърна към него.

— Върни се — каза той. — Тя те чака!

Картината изчезна и той отвори очи. Сега лежеше и виждаше омагьосания прозорец отдясно, през който блестяха нощните звезди.

— Върни се при нас, обич моя — прошепна видението на Андромаха.

Хеликаон почувства топлотата на нечие голо тяло до себе си, ръката й върху гърдите му и крака й, допрян в неговия.

— Андромаха? — прошепна немощно. Нямаше значение, че е само привидение. Луната светеше ярко и той виждаше лицето й и красивите й зелени очи, взрени в неговите.

— Да, аз съм — каза тя.

Устните й докоснаха неговите и сърцето му ускори ход. Ръката й се спусна надолу по корема му и той изстена, а възбудата скова слабините му. Устните й се разтвориха и целувката стана по-страстна. Болката в раната му избледня. Това беше нов сън! Част от съзнанието му очакваше тя да избухне в пламъци или сцената да добие ужасяващ оттенък по някакъв друг начин. Но това не стана. Топлината в него нарасна, а сърцето му биеше лудешки. Здравата му ръка я прегърна и я вдигна върху себе си. Бедрата й обгърнаха хълбоците му и тя се изправи над него.

Кошмарните видения вече нямаха власт. Усети меката й влажна топлина и се надигна да я посрещне. Тя извика, когато той влезе в нея, а после се притисна към него, обви лицето му с дланите си и притисна устни в неговите.

Нещо се събуди дълбоко в него и започна да се разраства. Копнеж за живот, за радост. Привидението над него започна да трепери и стене, а после извика. Звукът го изпълни целия. После зад очите му избухна бяла светлина и той изгуби съзнание.

Събуди се от птича песен и ярката дневна светлина, влизаща през прозореца.

Хеликаон пое дълбоко дъх и вкуси солта във въздуха. Над него се бе навела обикновена на вид жена. Той се помъчи да си спомни името й и накрая успя. Това беше спартанската принцеса Елена. Беше я видял заедно с Парис в двореца на Хекуба.

— Как се чувстваш?

— Гладен — отговори той. Опита се да се надигне в леглото и тя му помогна, като повдигна възглавниците под него.

— Имам малко вода с мед — каза Елена. — Но ще накарам да донесат и храна.

— Благодаря, Елена.

Тя се усмихна срамежливо.

— Хубаво е, че се оправи. Всички много се тревожехме.

Той отпи малко подсладена вода и принцесата излезе от стаята да му донесе закуска. Докато се навеждаше да остави празната чаша на масата до леглото, той примижа от болка. Раната под мишницата му още не бе заздравяла. Погледна към гърдите и ръцете си. Толкова са тънки, помисли, докато докосваше щръкналата си ключица и проследяваше линиите на ребрата.

Вратата се отвори и влезе Андромаха, понесла паница с плодове. Носеше дълга яркочервена рокля, а сребърна лента, украсена с изумруди, придържаше огнената й коса над челото. Изглеждаше замислена и разтревожена, докато поставяше храната до леглото му. Не седна до него, а остана да го гледа.

— Радвам се да те видя — каза той. — В името на боговете, имам чувството, че съм бил изваден от гроба.

— Беше много болен — каза тя меко с очи, впити в неговите.

— Не бива да се боиш за мен — каза той. — Силата ми се възвръща. Миналата нощ нямах сънища. Е, освен един за теб.

— Сънувал си ме?

— Да, и беше чудесен сън… сън за живот. Мисля, че той ме излекува.

Тогава тя сякаш се отпусна и седна до леглото. Когато заговори отново, гласът й бе равен, а тонът — дистанциран:

— Всички мислеха, че умираш, но Гершом намери лечител. Той почисти раната ти. Когато се затвори напълно, ще трябва да плуваш и да правиш дълги разходки, за да си възстановиш силата.

— Какво не е наред, Андромаха? — попита той.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Просто… просто се радвам, че си здрав.

— Говориш като непозната. Не сме ли приятели?

— Не сме приятели — извика тя. — Ние… аз… аз ще се омъжа за Хектор, а ти ще се ожениш за Халисия.

— И това значи, че не можем да бъдем приятели?

— Не те възприемам като приятел, Хеликаон. Не мога.

Тя отмести поглед и се загледа през прозореца.

— Знаеш, че те обичам — каза той нежно, — както никога не съм обичал друга жена. Това никога няма да се промени.

— Зная — отвърна Андромаха с горчив глас. После се завъртя към него. — И аз изпитвам същото. Точно затова не можем да бъдем приятели. Не мога да стоя с теб и да си бъбря спокойно, да се смея на глупави шеги. Ти изпълваш ума ми, Хеликаон. През цялото време. Дори в сънищата ми.

— Казах ти, че те сънувах снощи — повтори той.

— Не искам да чувам за това — отвърна Андромаха и се изправи. — Гершом чака да те види. Антифон също. И Ксандер дойде вчера. Каза, че ще се върне пак.

— Къде е Хектор?

— Отплава с „Ксантос”, за да лови пирати. Очаква се да се върне скоро.

Хеликаон задържа очите си върху лицето й.

— Благодаря ти, че ме спаси, Андромаха — каза той накрая.

— Не бях аз. Казах ти. Гершом намери лечител.

— Не — отвърна той с тъга. — Ти ме спаси.

XIV ЧEPHИ ГАЛЕРИ В ЗАЛИВА

Андромаха излезе в дългата градина зад двореца с лък в ръка и колчан стрели, преметнат през рамото й. До стената от другата страна на входа имаше подредени мишени от слама, изработени майсторски във формите на елени, глигани и хора. Тя постави стрела с черни пера на тетивата, опъна я и стреля.

От разстояние от тридесет крачки стрелата се заби в корема на един сламен елен. Слаб изстрел. Ако това беше истинско животно, изстрелът щеше да прободе червата му и да предизвика бавна и агонизираща смърт, която да развали месото. Андромаха знаеше, че при елените стрелата трябва да прониже двата дроба. Тогава смъртта беше бърза и месото оставаше крехко. Тя се успокои и пусна още четири стрели срещу мишената. Те попаднаха на по-добри места.

— Много си добра — чу изведнъж гласа на Антифон.

Андромаха се завъртя към него и прикри раздразнението си, че са я прекъснали.

— Изглеждаш добре, Антифон.

Той все още бе колосален, но бе изгубил много тегло от миналата есен насам. Сега лицето му изглеждаше по-здраво и вече не се задъхваше, когато се движеше.

— Все още съм по-дебел от пет прасета, но работя по въпроса — отвърна той. — Както знаеш, татко ми даде контрола над Отряда на Илоис. До следващата пролет се надявам да мога да се кача на кон и да яздя с конницата.

Тя се усмихна.

— Радвам се, че те е наградил, Антифон. Ако не бе разкрил заговора, сега можеше всички да сме мъртви.

Лицето му се изопна, но после усмивката се върна, макар че й се стори малко насилена.

— Да, татко ми беше благодарен. Открих обаче, че благосклонността му винаги е краткотрайна.

— Собственият ми баща е същият — каза Андромаха. — Може би всички царе са такива. Мислят си, че няма за какво да са благодарни. Хората се раждат само за да им служат и съответно онези, които го вършат вярно, просто се държат както се очаква от тях.

— Е, поне харесва теб — каза Антифон и се настани на една каменна пейка в сянката на цъфтящо дърво.

— Не ме харесва — отвърна тя. — Обикновена страст… и желание да има онова, което му е отказано.

Антифон сви рамене.

— Можеш да продължиш да му отказваш, Андромаха. Той има много недостатъци, но никога няма да насили жена против волята й.

Тя поклати глава и се засмя.

— Колко наивно звучи това. Искаш да кажеш, че няма да я насили с ръцете си. Мислиш ли, че дворцовите момичета, с които преспива, или дъщерите на благородниците разтварят крака пред него заради чара му? Златната му коса е прошарена със сиво. Той е стар, Антифон. Младите момичета не обичат старци. Споделят леглото му, защото трябва. Защото той е цар и се боят от гнева му.

— Но ти не се боиш от гнева му?

— Не се боя от никой мъж.

— Значи си в безопасност от попълзновенията му.

— Да, но все така усещам очите му върху себе си. Почти чувам сърцето му да ускорява ритъма си, когато съм наблизо. Очаквам това да спре, щом стана жена на Хектор.

— Това не го е спирало при съпругите на други мъже — отвърни Антифон меко и се огледа, за да е сигурен, че наоколо няма слуги.

— Тук няма подслушвачи — каза Андромаха. — Да, мисля, че ще спре. Нима Хектор не е любимият му син? Дори Приам не би рискувал да го ядоса.

— Да, той му е любимец — отвърна Антифон без горчивина. — Години наред ми беше трудно да го приема. Оказа се още по-трудно за Агатон и Политес. Трудно беше за всичките му синове. Как можеха да се съревновават с могъщия Хектор?

— Мразиш ли го?

— Татко?

— Не. Хектор.

Антифон поклати глава.

— Никой никога не мрази Хектор. Дори Агатон, който, както открих, мразеше почти всички в Троя. Включително мен, а аз му бях и брат, освен приятел. Защо питаш? Ти не харесваш ли Хектор?

— Как мога да не харесвам някого, когото не съм срещала?

Антифон изглеждаше объркан.

— Но Хектор беше в Троя цяла зима.

— Да, но по някаква причина рядко се озоваваше там, където бях аз. — Тя усети надигащия се гняв и се опита да го усмири. — Но в крайна сметка царските щерки са просто крави за разплод, продавани на онзи, който предложи най-много. Защо му е на един мъж да говори с крава за разплод?

Антифон се изкикоти.

— Никога не съм познавал жена като теб, Андромаха.

— Това беше комплимент, нали?

— Знаеш ли, не съм сигурен. Бях отгледан с вярата, че жените копнеят да бъдат подчинени и да ги владеят.

— Ако беше отгледан само от Приам, това не би ме изненадало, но Хекуба не е подчинена царица и не мога да си представя как някой мъж би я управлявал.

— Така е — призна Антифон. — Приам и Хекуба, страст и отрова, сила и жестокост. Тя би изяла собствените си бебета в името на властта. — Той въздъхна. — Какво мило семейство сме.

Андромаха се отдръпна от него и запрати стрела през градината към един сламен глиган. Още две стрели последваха първата.

— Забелязвам, че не стреляш по мъжете — отбеляза Антифон и посочи към най-високите мишени.

— Не ловувам мъже — каза тя.

— Но уби онзи, който се опитваше да прониже татко.

Тя се завъртя към него.

— Мога да уцеля мишена от осемдесет крачки сто от сто пъти. Но мъжете казват ли, че съм чудесен стрелец? Не. Обаче ако убия един нападател само от тридесет крачки, всички са впечатлени. Каква е тази връзка между мъжете и смъртта, Антифон? Защо трябваше да убия човек, за да започнете да ме уважавате?

— Подценяваш се, Андромаха. Не е заради убийството. Мъжът тичаше към татко с копие в ръка. Ти имаше само миг да реагираш, но не се поколеба. Страхът и изненадата не вкочаниха крайниците ти. Действа бързо и уверено, докато другите замръзнаха. И стрелата ти намери целта.

— Както казах, лесен изстрел. Видя ли Хеликаон?

— Да, за кратко. После заспа. Днес изглежда по-добре. По бузите му има цвят и треската е отшумяла. Ще оздравее. Ще му се наложи… доста бързо.

— Защо?

— Градът скоро ще е пълен с войни от запада, дошли да участват в Игрите. Всички мразят Хеликаон. Агамемнон е наредил смъртта му. Почти сигурно е, че отново ще има опити за покушение над живота му. — Той пое дълбоко дъх. — И не само Хеликаон. Мнозина царе се презират взаимно. Не след дълго улиците ще гъмжат от убийци.

— Но Игрите… — започна Андромаха. — Законите на Олимп постановяват, че всеки град, който провежда Игри в чест на боговете, е неутрален. Всички вражди се оставят настрана. Ще има примирие. — Антифон я изгледа въпросително. — Какво има? Да не заговорих внезапно на чужд език?

— Почти. Ти си истинско противоречие, Андромаха. В един момент говориш с авторитет за природата на царете, а в следващия… — Той се поколеба и поклати глава. — Обвини ме, че съм наивен. Със сигурност разбираш, че мирът е илюзорен. Всеки го знае. Приам ще държи войници навсякъде. Всеки член на семейството ще е заобиколен от стражи. Агамемнон ще води последователите си, където и да отиде, с ръце на кинжалите, готови да убият всекиго, който се приближи твърде много до царя им. Наближават времена на напрежение и опасност. Хеликаон ще е една от главните мишени. Изобщо не се съмнявай в това. Щом стане по-силен, го накарай да отиде в собствения си дворец.

Той се надигна с усилие на крака.

— Може би е по-добре да се върне в Дардания — каза тя.

— Да, но няма да го направи. Това ще покаже слабост пред враговете му.

— А да видят слаб като вейка мъж, който се мотае наоколо, ще ги накара да ахнат пред силата му?

Антифон се засмя от сърце.

— Имаш език като камшик. Чувствам се наказан и отстъпвам.

Андромаха се усмихна.

— Приятно ми беше да си поговорим. Надявам се, че ще ме посетиш отново. Стига, разбира се, да се смята за прилично бъдещият ми брат да идва при мен в отсъствието на годеника ми.

— О, никой не би се притеснявал от мен — отвърна той весело. — Добре известно е, че вкусовете ми никога не са били насочени към жени. Сладкиши, лакомства и красиви млади мъже. Не, Андромаха, не бива да се притесняваме от поведението си. — Той пристъпи напред и я целуна по двете бузи. — И запомни какво казах. Говори с Гершом. Той е боец и ще знае как да опази Хеликаон.

Курвата, известна като Голямата Руж, наблюдаваше засилващата се врява на плажа и се смееше. Скоро щеше да се разрази юмручен бой, може би дори няколко, помисли си тя, докато уредниците на плажа водеха изгубена битка да въведат някакъв ред и да организират пристигащите галери. Другите курви, събрани около нея, не се забавляваха. Свадите означаваха малко печалба, а жените очакваха да има много злато и сребро при толкова много кораби, пристигащи наведнъж. Всъщност, както Голямата Руж беше разбрала в мига, в който достигна брега, корабите бяха просто твърде много. Малцина от моряците и още по-малко oт пътниците бяха в настроение да разходят еднооката змия.

Руж се отдръпна от групата на курвите, за да си намери място на сянка. По-късно вечерта щеше да има достатъчно злато по улиците на Троя. Засега щеше да е по-добре да си почине и да се наслаждава на забавлението. Тя намери една каменна пейка и я избърса с длан, за да провери дали няма птичи лайна. Червената й рокля беше нова и не искаше да я цапа. Пейката обаче беше чиста и тя отпусна значителното си тегло на нея. Облекчението дойде незабавно. Напоследък лявото коляно я понаболяваше и дълги периоди на стоене го караха да се схваща и подува. Сега обаче й беше добре и тя се загледа отново в хаоса на дългия плаж.

Докъдето й стигаше погледът в двете посоки, заливът на Троя беше препълнен с големи и малки галери, а още десетки прииждаха тихо сред следобедната мъгла. Нямаше място за всички и уредниците, пазени от войници, принуждаваха някои лодки да се махнат от брега, за да направят място за новодошлите. Заминаващите пречеха на гребящите към плажа и сблъсъкът на гребла и ругатните на моряците ехтяха над водата.

Тя чу възмутените оплаквания на рибари, които бяха бесни, че губеха места, използвани от семействата им поколения наред, и които бяха принуждавани да ходят нагоре по течението на Скамандър. Чуждестранните капитани крещяха на уредниците, когато им казваха да оставят важните си пътници и после да се върнат по пътя си и да останат на плажа на Залива на Херкулес, далеч от града. Търговци, дошли току-що, се суетяха, несигурни какво да правят и изплашени за стоката си сред гъстата тълпа.

Руж намираше всичко това за много смешно. Облаци насекоми от блатата около залива бръмчаха около потящите се зачервени уредници, които се мъчеха да въдворят ред и да успокояват разгневените моряци, докато сами се изнервяха все повече и повече. Тя никога нямаше проблеми с насекомите. Не им се нравеше тежкият парфюм, с който напояваше боядисаната си коса.

— Чумав син на речен плъх!

Руж с удоволствие стана свидетел как един египетски търговец замахна към уредника Дресос. Дебелият Дресос се опита да се отдръпне, но залитна и се просна на пясъка. Войниците се намесиха и изблъскаха ядосания египтянин обратно на кораба му, заплашвайки го с върховете на копията си.

И други се присъединиха към надигналия се смях, докато Дресос се изправяше, но той се завъртя яростно към червенокосата курва.

— Затваряй си устата, мръсна кучко!

Това само я накара да се разсмее още по-силно, но един от младите войници се приближи до нея.

— По-добре си върви от другата страна на стената, Руж. Сигурно скоро ще си имаме проблеми. Не искам някой да те нарани.

— Много мило от твоя страна, Ифеус — каза тя и почувства как настроението й се разваля. Младият мъж се бе отнесъл към нея с учтива загриженост, но в думите и гласа му нямаше и намек за желание. Не погледна в сините й очи и не се изчерви. Не облиза устни, нито се размърда от крак на крак, възхитен от чувствеността й. Руж погледна надолу към широката рокля, която носеше, за да прикрие нарастващото си тегло. Някога — не твърде отдавна — наистина я желаеха. Но това бяха дните преди да стане известна като Голямата Руж. Тя въздъхна.

— Добре ли си? — попита Ифеус.

— Ела да ме пояздиш и ще разбереш — отвърна тя и му намигна с отработено движение.

Войникът се засмя.

— Не мога да си го позволя, Руж — каза той и тръгна към друга група ядосани мъже.

Комплиментът на младежа не й оправи настроението и тя реши да си ходи у дома, за да удави мъката във вино. Знаеше, че никога не е била красива. Едрото й тяло се бе погрижило за това. Но някога в сините й очи имаше сила, в дните, когато боговете я бяха дарили с искряща младост. Сега младостта отминаваше. Много от по-старите курви си търсеха съпрузи в есента на кариерата си — стари войници или самотни търговци. Но тя не искаше съпруг, защото никога не бе желала да има деца.

Започна дългото изкачване към града, но се спря. Шумът на плажа беше секнал. Споровете и ругатните бяха прекратени. Сякаш дори морските птици не издаваха звук. Тълпите на плажа гледаха към залива. В зловещата тишина Руж осъзна, че може да чуе туптенето на сърцето си.

Три черни галери бавно се приближаваха сред плетеницата от кораби. Гребците на другите съдове бързо се отдръпнаха, за да им направят място. Никой не се оплака, нито изкрещя гневно, докато корабите се насочиха към брега, изпреварвайки онези, които бяха чакали търпеливо цял ден.

Когато първата галера достигна плажа, моряците вдигнаха черните гребла. Корабът продължи да напредва още няколко мига, а после носът спря тихо в пясъка.

Руж слезе обратно до мястото, където Ифеус стоеше смълчан и с напрегнато изражение.

— Човек би си помислил, че богът на смъртта е пристигнал — отбеляза тя.

— И не би сбъркал много. Това са микенски кораби. Агамемнон е тук.

Агамемнон стоеше на носа и гледаше златния град Троя. Слабите му рамене бяха покрити с дълго черно наметало, а черната му брада стърчеше като острие на меч. Тъмните му блуждаещи очи оглеждаха високите стени, но изражението му беше неразгадаемо. До него стояха пухкавият и разпуснат Пелей, цар на Тесалия, и синът му Ахил — едър, чернокос млад войн, облечен в бяла туника, дълга до коленете и поръбена със злато.

— Виж как се боят от теб — каза Пелей със завист.

За един кратък момент Агамемнон не разбра за какво говори, но после осъзна, че екипажите на чакащите кораби са се умълчали и никой не се оплаква, докато галерите на Микена приближават към плажа. Това не повдигна духа му. Не беше и очаквал друго.

На плажа го чакаха пратеници от двореца, готови да го посрещнат. Той обаче нито помръдна, нито им обърна внимание.

— Силни стени — отбеляза Пелей. — Впечатляващи. Ще изгубиш поне десет, ако не и петнадесет мъже срещу един, докато се опитваш да ги превземеш. Мисля, че е по-добре да се проникне през портите. Бил ли си тук преди?

— Баща ми ме доведе, когато бях дете. Вървяхме по стените. Най-слаби са на запад от града. Там ги е превзел Херкулес.

— Но той е имал бог Арес в редиците си, или поне така се говори — отвърна другият цар.

Агамемнон го изгледа, но не каза нищо. Хората винаги говореха за богове, бродещи сред тях, но царят на Микена никога не бе виждал подобно чудо. Той, разбира се, вярваше в боговете, но ги смяташе за откъснати от човешките дела или най-малкото за незаинтересовани от тях. Собствените му армии бяха покорявали градове, за които се мълвеше, че са защитавани от този или онзи бог, а никой от мъжете му не бе повалян от мълнията на Арес или чука на Хефест. Собствените му жреци бяха лицемери. Ако армията претърпеше поражение, значи такава е волята на боговете. Ако победеше, значи такава е волята на боговете. На Агамемнон му се струваше, че висшите сили винаги предпочитат онези с по-острите мечове и по-големите армии. Въпреки това той им принасяше жертви преди всяка битка. Дори беше започнал да следва стария хитски обичай да принася в жертва хора преди особено важни конфликти. Дали това му помагаше по някакъв свръхестествен начин, нямаше представа, нито го интересуваше. Важното беше, че подобно незачитане на човешкия живот предизвикваше страх и паника сред враговете му… както и изколването на обитателите на селата и градовете, които се противяха на амбициите му. Тогава други градове се предаваха без нужда от дълги обсади, а господарите им се кълняха в неумираща преданост към микенската власт.

На плажа придворните все още чакаха, а дългите им бели наметала се вееха на лекия бриз.

— Чувстваш ли се силен, Ахил? — обърна се Агамемнон към младия войн до Пелей.

— Винаги — отвърна Ахил. — Дали Хектор ще участва в Игрите?

Тъмните му очи заблестяха, когато зададе въпроса, и царят на Микена видя в тях копнежа за битка и слава.

Агамемнон обмисли отговора си. Въпросът беше интересен. Цар Приам щеше да се опита да впечатли западните царе с могъществото на Троя. Как по-добре да им покаже това могъщество от това да накара могъщия Хектор да посрами шампионите им? Но пък… ако Хектор не ги надвиеше? Ами ако победителят в Игрите дойдеше от Запада? Той погледна към Ахил. Силата на младия мъж беше очевидна в широките му рамене и изваяните мускули. Беше се доказал в битка, както и в състезания, където масивните му юмруци бяха събаряли достойни противници в праха. Дали Хектор можеше да победи Ахил? Щеше ли Приам да рискува с подобен сблъсък?

Дали аз бих рискувал, зачуди се той?

Но пък аз не съм Приам, реши накрая. Царят на Троя беше влюбен в риска и Агамемнон се зачуди дали суетата му няма да накара Хектор да застане редом с останалите атлети. Видя, че Ахил все още чака търпеливо отговора му.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че Хектор ще участва. Но може пък да го принудим. Ще видим.

— Моля се да участва — каза Ахил. — Изморих се от историите за Човекоубиеца Хектор, за Хектор Героя. С кого се е бил? Какви достойни врагове е победил? Няколко хърбави египтяни, някой и друг хитски бунтовник. Тракийски размирници, до един зле въоръжени и с некадърни водачи. Легендата за него се гради на слама. Ще я унищожа с един удар.

— Ха! — намеси се Пелей с широка усмивка. — Ето така говори един истински принц на Тесалия! В името на боговете, Агамемнон, синът ми ще посрами този горд троянец.

Докато говореше, той потупа другия цар по рамото.

— Не се съмнявам в това — отвърна микенецът, прикривайки раздразнението си от докосването.

Един ден, помисли си той, с огромно удоволствие ще накарам да прокарат нажежени до бяло метални пръти през очите ти. Омразата му към Пелей беше абсолютна, въпреки че никога не й позволяваше да се прояви. Царят на Тесалия беше важен за амбициите му и само това имаше значение в момента. За атаката над Троя, когато й дойдеше времето, щяха да са нужни много войни, а Пелей имаше осем хиляди бойци под свое командване, както и син, който струваше колкото още стотина. За тези мъже Агамемнон беше готов да погребе омразата си под дружески усмивки и обещания за съюз. Можеше да си затваря очите пред гнусните му удоволствия, пред изнасилването на деца и ежедневните убийства на робини, предхождани от измъчване и душене. Пелей беше чудовище, което убиваше за удоволствие. Но Агамемнон можеше да почака. Когато Троя станеше негова, царят на Тесалия щеше да е първата му жертва. Първата от многото. Само за миг той позволи на гниещата си омраза към другите западни царе да изплува в съзнанието му — тънкия Нестор, самохвалкото Идоменей и грозния разказвач Одисей. И други. Агамемнон преглътна и облиза пресъхналите си устни със сух език. Всички врагове ще бъдат убити, каза си той, но чак когато му дойде времето. Днес не беше денят да мисли за гнусния Пелей или за другите царе. Днешният ден бе посветен на Приам.

Той отново погледна към златния град. Откъм Троя се приближаваше позлатена колесница, теглена от два чисто бели коня. Направляваше я широкоплещест мъж с бледосиня туника и бяло наметало, поръбено със сребърна нишка. В дългата му златна коса и късо подстригана брада се виждаха бели нишки. Приам остаряваше, но все така излъчваше властност. Тълпите се отдръпнаха и мнозина нададоха възгласи, докато царят направляваше колесницата си към плажа. Агамемнон почувства напиращите емоции — опияняваща смесица от омраза и възхищение. Дори и странниците, идващи за пръв път в града, щяха на мига да разберат, че са в присъствието на цар, докато Приам спираше колесницата сред тълпата.

Агамемнон си даваше сметка, че самият той не изглежда могъщ с дребната си фигура, слабите рамене и изгърбена походка. Въпреки това обаче, независимо от недостатъците си, той имаше репутацията на най-известния цар-войн в западния свят. И знаеше точно защо. Онова, което му липсваше като физика, се компенсираше от абсолютната му безскрупулност. Враговете му умираха. Семействата им умираха. Майките, бащите, чичовците и приятелите им умираха. Агамемнон будеше страх. Той обгръщаше противниците му като морска мъгла. И освен това беше способен да планира кампания или битка и да я проведе безмилостно и брилянтно, докато не я спечели.

Отново погледна към могъщите стени на Троя. Ето награда, която си заслужава да се бориш за нея, помисли той.

Внезапно изпита студен ужас и потрепери несъзнателно. Троя вече не беше просто награда и град, който да оплячкоса. Онзи, който я превземеше, щеше да има безсмъртна слава и възможността да създаде империя. Ако се провалеше тук, щеше да живее в забравен гроб насред унищожен народ. Той обаче изблъска тези тъмни мисли настрана и се обърна към спътниците си.

— Сега ще слезем на брега — каза им, докато колесницата на троянския цар стигна почти до кораба. — Лисицата дойде да ни приветства. Ще погалим егото му и ще се усмихваме на шегите му. А докато му се усмихваме, ще си представяме деня, в който той е на колене пред нас, градът му е в пламъци, синовете му са мъртви, а животът му ще свърши след няколко мига.

XV ДЕТЕТО НА ОРЕЛА

Антифон стоеше на плажа с брат си Политес и неколцина придворни. Трябваше да посрещне микенския цар, но скоро осъзна, че Агамемнон няма да напусне кораба си, докато Приам не благоволи да се появи.

Жегата беше силна и той започна да се поти. Огромното тегло изморяваше коленете му и те започнаха да го болят. До него слабият Политес попиваше с парче плат потта по плешивината на темето си. Никой от двамата не проговори и Антифон си пожела да се намира където и да е другаде, само не и тук.

Погледна нагоре към носа на черната галера, където се виждаше слабоват прегърбен мъж с остра черна брада. Нима това беше ужасяващият Агамемнон, унищожителят на градове? Антифон въздъхна. Въпреки че губеше тегло бързо, все още изглеждаше гротескно в собствените си очи — меко и пухкаво създание, което другите мъже гледаха или с презрение, или с жалост.

Нямаше голямо значение, че е станал герой по време на нападението над града миналата есен, защото когато хората говореха за него и как е надвил убийците и е успял да предупреди за атаката на двореца на Приам, споменаваха единствено дебелия герой.

Въпреки че всъщност грешаха, помисли си той мрачно.

Спомняше си деня, в който баща му дойде до леглото му, където се възстановяваше от раните си — рани, които биха убили по-слаб човек. Остриетата бяха надвити от количеството плът защитаващо тялото му.

Приам влезе в стаята и застана до леглото, загледан в сини си с очи, които блестяха със смесица от презрение и загриженост.

— Е, момче, казват ми, че си действал смело. Признавам, че съм изненадан.

— И защо, татко? Не съм ли и аз син на Приам и брат на Хектор?

Царят сви рамене.

— Няма смисъл да спорим, Антифон. Нека просто приемем, че съм те подценил. Хеликаон ми каза, че без твоето предупреждение е нямало да затворим портите навреме. Тогава тракийците щяха да ни ударят, преди да успеем да организираме защита.

— Само това ли ти каза?

— Нима има повече?

— Винаги има повече, татко. — Гневът го прониза и раните му пламнаха. — Искаш ли да чуеш?

— Е, така и така съм тук, защо не? — отвърна царят и седна на леглото. — Ще има ли още изненади?

— Аз заговорничех с Агатон да те убием. Отдръпнах се чак накрая, защото той планираше да убие всичките ми братя и семействата им.

Антифон очакваше ярост, а после войниците да дойдат да го извлекат от леглото и да го убият. Вместо това Приам сами отново сви рамене.

— Знаех това — отвърна царят. — Иначе няма как да научиш за плановете му. Предполагам, че си бил достатъчно глупав, за да му се опълчиш, и оттам се е стигнало до убийците?

— Да. Глупавият дебел Антифон. Мислех, че мога да го вразумя. Убий само стареца, Агатон. Няма нужда да умират и невинни. Само един гнусен старец.

Тогава Приам се засмя и изражението му се смени.

— Агатон щеше да е ужасен цар, Антифон. Ти щеше да си по-добър. Притежаваш здрав разум и усещаш добре тънкостите на търговията и трупането на богатства.

— Наистина ли? Затова ли направи Политес свой съветник? Мъж, който трябва да си свали сандалите, за да преброи до двадесет? Затова ли ме избра за свой Господар на коня — дебелак, който не може да язди? Ти си чудовище и аз те мразя.

— Няма нищо лошо в омразата, момче — отвърна Приам безразлично.

— И сега какво, татко? Прогонване? Смърт?

— Мислех си за смърт, да… ако не беше признал участието си в заговора. Сега обаче съм доста горд с теб. Което, както можеш да предположиш, е рядкост, що се отнася до особата ти. Ще ти дам контрола над отряда на Илиос.

— Защо?

Приам се изправи и го изгледа.

— Аз съм цар, момче. Царете никога нямат нужда да се обясняват. Искаш ли командването?

— Да.

— Добре. Е, почивай си и се възстановявай. Ще поговорим повече, когато напуснеш лечебницата. — Той отиде до вратата, а после се завъртя. — Смятам, че няма да има повече заговори от твоя страна, нали?

И без да дочака отговор, си тръгна.

Няколко седмици по-късно, когато се върна в собствения си дом, Антифон откри, че слугите му са подготвили угощение в негова чест, натоварвайки масите с любимите му лакомства и сладкиши. Той ги изгледа без никакъв копнеж и това го изненада. Малката Касандра също беше там. Дванадесетгодишното момиченце го изгледа сериозно.

— Казах им, Антифон, но те не ме послушаха.

— Какво им каза, мило момиче?

— Че няма да искаш такава храна отново.

— И откъде знаеше?

— Ксидорос ми каза. Каза още, че си прекарал години да ядеш собствената си болка и затова не си можел да се заситиш. Сега болката я няма и вече не си гладен.

Антифон я целуна по челото и спря да я разпитва. Ксидорос беше първият й учител, умрял преди четири години.

Въображаемото привидение обаче се беше оказало право. Вкусът му към лакомства изчезна. Годините злоупотреба с храна обаче не можеха да се преодолеят с няколко месеца. Сега той стоеше на плажа с болни стави, по лицето му се стичаше пот и му се искаше да поседне.

И тогава, слава на боговете, зърна колесницата на баща си.

Чак сега на кораба се забеляза движение и неколцина мъже слязоха на плажа. Първият бе онзи с черната брада, а вторият гладко избръснат човек с червендалесто лице на средна възраст. Третият беше бог!

Антифон зяпна младия войн с бялата, поръбена със злато туника. Тялото му имаше лек загар, мускулите му бяха здрави и добре оформени. Лицето му беше най-красивото, което някога бе виждал, с дълбоки тъмни очи над високи скули, пълни устни и силна брадичка. Антифон не можеше да спре да го съзерцава. Устата му пресъхна, а мислите за болките в ставите му изчезнаха в миг. Още хора — вероятно офицери на Агамемнон — слязоха, за да последват господаря си. Антифон с мъка отклони погледа си от красивия млад мъж и се опита да се концентрира върху срещата на царете.

— Най-накрая се завърна в Троя — каза Приам и обгърна слабоватото рамо на Агамемнон с могъщата си ръка. — Когато те видях за последен път, не беше по-висок от заек и държеше баща си за наметалото. Добре дошъл отново, Агамемнон. Дано посещението ти да е щастливо и в компанията на приятели.

— Винаги е хубаво да си сред приятели — отвърна царят на Микена. — Радвам се, че съм тук и че мога да изкажа лично съжалението си, че именно микенски предатели са последвали сина ти в бунта му. Сигурен съм, че знаеш, че наредих всички да бъдат убити, когато се завърнаха. Предполагам, че затова си ги освободил, за да може моята ръка да въздаде справедливост?

— Освободих ги, защото не си струваха убийството — отвърна Приам с широка усмивка. — Биеха се като деца. Може би най-слабите бойци, които някога съм виждал. В името на Атина, бих се срамувал, ако бяха в моята армия. Нищо чудно, че са били отцепници. Никой цар, който държи на името си, не би приел подобни мъже под свое командване. Но стига сме клюкарствали под слънцето.

Антифон слушаше размяната на реплики и с мъка потисна усмивката си. Микенските нападатели се редяха сред елита на войската на Агамемнон и се бяха сражавали като лъвове.

— Нека ти представя синовете си Антифон и Политес — каза Приам.

Представянията продължиха, докато Антифон не се озова пред богоподобния Ахил.

— Чувал съм невероятни истории за смелостта ти — каза той. — Голяма чест е да си в нашия град.

Ахил му се усмихна, привидно приемайки топлотата на поздрава.

— И аз съм чувал за чудесата на Троя — отвърна той. — Къде е великият ви герой Хектор?

— В морето е, преследва пирати. Би трябвало да се върне в следващите няколко дни. Или поне така се надявам, или ще пропусне празненствата за собствената си сватба.

— Ще участва ли в Игрите?

— Не мисля.

— Ех, срамота — каза Ахил. — Сега победата ми няма да е толкова сладка.

— Но все така ще е прекрасна гледка — отвърна Антифон. — Ще я очаквам с нетърпение.

Младият мъж изглеждаше изненадан и се наведе по-близо.

— Толкова ли си сигурен в победата ми?

— Не мога да повярвам, че някой човек би могъл да те надвие — каза Антифон.

— Дори и Хектор?

— За него не мога да кажа — отговори той искрено. — Хектор не е човек. Той е като теб — млад бог. Обикновените смъртни не могат да отсъждат за подобни неща.

Ахил се засмя.

— Харесваш ми, Антифон. Ела да вечеряш с нас някоя вечер.

После продължи нататък.

Приам взе Агамемнон в колесницата си, а останалите офицери и придворни тръгнаха пеша към великата порта.

Антифон остана на мястото си, изгубен в удивлението oт станалото.

— Те се мразят — каза Касандра и посочи от високата стена надолу към колесницата, която носеше баща й Приам и микенския цар. — Погледни цялата тази червена мъгла, която се носи около тях и зад гърбовете им като огромно наметало.

Андромаха се усмихна на странното дете и погали тъмната й коса. Касандра погледна нагоре и й се ухили. В този момент Андромаха си даде сметка, че детството на момиченцето отминава. Беше в тринадесетата си година и под туниката й се виждаха малки гърди. Бедрата й пък вече не бяха чак толкова тънки, както преди.

— Не виждам никаква мъгла — каза тя.

— Разбира се, че не виждаш. Колко съм глупава.

Тя се наведе над парапета, опитвайки се да види златната колесница, докато минаваше през портите под тях.

— Внимавай — каза Андромаха и се пресегна, за да я хване за ръката.

— Няма да падна — отвърна Касандра, а после прекоси стената до другия парапет, за да види как колесницата се придвижва към горния град. — Хеликаон е нещастен — каза тя внезапно.

— Беше болен. Сега се възстановява.

— Елена казва, че е питал за теб, но ти не искаш да го видиш.

— Значи Елена говори твърде много — каза рязко Андромаха.

Слънцето светеше ярко и внезапно й призля. Това ставаше за трети път днес.

— Я виж, на плажа пак се бият — каза Касандра. — Много мъже, които се удрят с юмруци и пръчки. — Тя се засмя. — И ето, войниците пак ги разтървават. Колко весело!

Андромаха се премести под сянката на високата кула на портата и седна, дишайки дълбоко и бавно.

Касандра отиде да седне при нея.

— Изглеждаш много бледа — отбеляза тя.

— Вчера ядох пушена риба. Сигурно е била развалена.

Касандра се приближи и положи глава на рамото й.

— Пазачите ти са много красиви — прошепна тя. — Харесвам Кеон.

Гаденето отмина. Андромаха въздъхна и погледна към високия млад войник, застанал на около десетина крачки с другаря си Текос. Както бе предвидил Антифон, Приам нареди всички от царското семейство да бъдат придружавани от стражи по време на Игрите и сватбените тържества. Кеон и Текос бяха приятна компания, въпреки че Андромаха би предпочела много по-общителния Полидорус. Разговорите с него винаги бяха весели и интересни. Той обаче бе зачислен към Елена.

— Харесваш Кеон, защото ти намигва — каза тя.

Касандра се изкикоти.

— Има красиви ръце — отвърна момичето. — Обожавам начина, по който мускулите му играят под тях.

— Звучиш като влюбена девойка — отбеляза Андромаха.

— О, не, не го обичам — отвърна Касандра много сериозно. — А и не би имало никакъв смисъл. Кеон ще умре много преди мен, а и аз няма да живея особено дълго.

— Не бива да говориш така — порица я Андромаха.

— Защо всички толкова се притесняват от смъртта? — попита Касандра. Момичето стана и изгледа жената в очите. — Всички умират.

— Не всички умират млади, Касандра.

— Лаодика умря млада.

— Тя беше убита от зли хора. Не искам да говорим за това.

— Между другото вината не беше твоя. Тя умираше от мига, в който копието я удари.

Андромаха се надигна на крака.

— Твърде горещо е тук горе. Нека се върнем в двореца. Можем да поседим в градината.

— Ще ми покажеш ли как да използвам лъка ти?

— Да.

Детето се усмихна щастливо, но после изражението й се промени. Килна глава настрани, сякаш слушаше някого. После кимна и въздъхна.

— Няма да успееш — каза тя. — Като стигнем до двореца, един пратеник ще ти каже, че татко иска да те види.

— Кого слушаш?

— Ксидорос.

— А Ксидорос няма ли си друга работа, освен да броди около малки момиченца?

— Предполагам, че би му било много скучно — каза Касандра. — Особено ако бях само аз. Но той си има много други духове, с които си говорят.

Андромаха не зададе повече въпроси. Разговорите с Касандра винаги бяха трудни. Детето бе преживяло мозъчна треска като малко и от тогава чуваше гласове. Понякога изглеждаше почти нормална, както когато говореше за Кеон. През повечето време обаче мислите й бяха неразгадаеми.

Те слязоха заедно по стълбите и се появиха в сенките на Скейската порта. Тълпите прииждаха както обикновено и Андромаха изчака Кеон и Текос да минат пред нея, за да направят път. После бавно тръгнаха през Горния град към двореца на Хектор.

Андромаха остави стражите при главния вход и заведе Касандра в градината. Взе лъка и колчана си, а после повика момичето при себе си.

— Виждаш ли, че няма пратеник от Приам и сега ще те науча да стреляш. — Тя сложи стрела на тетивата, а после подаде оръжието на детето. — Издърпай тетивата колкото можеш, а после насочи лъка към сламения елен.

Касандра дръпна тетивата… която се скъса и стрелата падна на земята. В този момент един слуга дойде в градината.

— Господарке Андромаха, дошъл е пратеник от царя, който те търси.

Тя благодари на мъжа, а после взе счупеното оръжие от ръката на Касандра.

— Добре, оказа се права, малка гадателке. Може би ще ми кажеш и за какво съм му на царя.

— Иска те в леглото си — отвърна Касандра. — Ще се опита да те съблазни.

— Това не е пророчество — отвърна Андромаха. — И мисля, че всички в двореца са отгатнали намерението му. Той не е много дискретен с комплиментите си. Кажи ми нещо, което никой не би могъл да знае.

— Това е глупава игра — каза Касандра. — Ако никой не го знае, значи и ти няма да го знаеш. Тогава няма да има как да го докажем. Както ако ти кажа, че мъртвото врабче на покрива на двореца е било изядено от гарван. Както и да е, защо искаш да ме изпиташ?

Андромаха седна на една каменна пейка.

— Предполагам, че искам да разбера дали гласовете са истински или измислени.

Касандра поклати глава.

— Не, ти искаш да са измислени. Всички мислят, че са такива. Казах на татко, че Хектор не е мъртъв. Той се ядоса и ми се развика. Но Хектор не беше мъртъв. Той си дойде у дома, точно както казах. Татко мисли, че това е съвпадение. Казах ти, че лъкът ще ти е нужен и ти го тикнах в ръката в нощта, в която ни нападнаха тракийците. Никой никога не вярва в дарбата ми, Андромаха. Независимо какво им кажа.

Андромаха придърпа детето до себе си и я целуна по бузата.

— За съжаление мисля, че си права, Касандра. Всички се плашим от пророчества. Така че от днес нататък няма да поставям под съмнение силите ти и няма да те изпитвам. И ще те науча да използваш лъка. Ще го направя, нали?

— Да, ще го направиш — отвърна Касандра и се усмихна срамежливо.

— А сега трябва да отида и да устоявам на очарованието на баща ти. Ти стой тук и флиртувай с Текос. Ще се върна преди залез.

— Вземи малко вода с теб — каза Касандра. — Гаденето ще се върне отново, докато вървиш.

— Ще избягвам солената риба в бъдеще.

— Не е от рибата — отвърна детето.

Андромаха прекоси площада пред великия храм на Атина с вратите му от мед и кехлибар и се спря за момент в основата на огромната статуя на богинята. Тя беше изкусно изработена и представяше Атина с бойния й шлем, копие в едната ръка и гръмотевичния щит в краката й. Андромаха се загледа в каменния шит. Беше идеално кръгъл и мълнията бе гравирана в центъра му.

— Винаги се спираш тук — каза Кеон. — После се пресягаш и докосваш щита. Защо го правиш?

— Защо винаги си подръпваш ухото преди да задаваш въпрос? — контрира го тя.

Той се ухили момчешки.

— Не знаех, че го правя. Да не би Атина да е покровителка на родния ти град?

— Не. Честта се пада на Хермес. Баща ми обича богатството, а Хермес е покровител на пътешествениците и търговците. Но майка ми беше последователка на богинята. Знаеше мистериите. В нощта на раждането ми почти умряла, но една жрица на Атина я спасила, а също и мен.

Андромаха продължи по пътя си, замислена за деня преди много години, когато за последно седя на коляното на майка си и чу разказа й за онази ужасна нощ.

— Ти си благословена от богинята, мила моя. Тя прелетя над двореца в образа на орел — каза й тогава Олектра.

— Откъде знаем това?

— Много хора са я видели.

— Видели са орел. Откъде знаят, че това е била богинята, мамо?

Олектра й се стори несигурна, но само за миг. После се усмихна.

— Като пораснеш и помъдрееш, ще разбереш.

— Но ти разбираш нали, мамо?

Царицата се засмя и я прегърна, а после прошепна в ухото й:

— Може би ще разбера някой ден, когато аз порасна и помъдрея.

Андромаха се усмихна при спомена.

От това място в Горния град пред нея се разкриваше цяла Троя — блестящите покриви на богато украсените й дворци, широките улици, високите златни стени и кули, най-висока сред които Великата кула на Илион. Отвъд тях се намираше Долният град, а отвъд него — Заливът на Троя, претъпкан с кораби. На югозапад виждаше летния дворец на Хекуба, Царска Радост, който блестеше в бяло на слънчевата светлина. В далечината едва различаваше черните точки, които трябваше да са галерите, намиращи се все още навън, във Великата зеленина.

Погледна към Кеон. Въпреки че площадът около тях не беше пренаселен, ръката му лежеше на дръжката на меча, а очите му постоянно бдяха за опасност.

Стомахът й се надигна отново и тя остана неподвижна за миг, докато усещането не отмина. После потегли отново, забързана към двореца на Приам.

Мястото беше в пълен хаос, а входът с червените колони гъмжеше от народ. Дворцовата стража — Царските орли в бронята си от бронз и сребро — разпитваше всички, а после ги пускаше един по един. Андромаха се промъкна през редицата войни, усмихвайки се благодарно на бронирания орел, който я разпозна и й направи място, подканяйки я с ръка да мине. Вътре мегаронът беше по-претъпкан, отколкото някога го беше виждала. Търговци и молители чакаха на групички, надзиравани от войници. Роби тичаха по задачи, а писарите щъкаха напред-назад с плетени кошници, пълни с чисти глинени плочки. Имаше придворни, съветници на царя, чуждестранни посетители, облечени в странни дрехи, и стражите бяха навсякъде.

— Да остана ли с теб, господарке? — попита Кеон, загледан намръщено в тълпата.

— Не, всичко ще е наред. Иди да хапнеш нещо. Ще остана тук известно време.

Той сведе глава и тръгна обратно към изхода на мегарона. Тя знаеше, че ще я чака там, когато излезе, независимо кога се случи това.

Андромаха се огледа за някой, когото да познава. Видя царския съветник Политес, който тъкмо слизаше по каменните стъпала, водещи към покоите на царицата, и се опита да си проправи път сред тълпата към него, но един едър търговец я настъпи по крака и тя почти падна. Намръщи се на тромавия дебелак, но тъй като той не я познаваше, погледът му се плъзна през нея.

После се разнесе глас, който я зарадва:

— Сестро, нека те спася от това място.

— Диос! Що за мечешка бърлога е това?!

Полубратът на Хектор й се усмихна с искрена привързаност. Тя си спомни първата им среща, когато той й се беше нахвърлил на царския плаж, обвинявайки я в нескромност. Тогава настояваше тя да го нарича „принц Деифобос” и стоеше с достойнство пред придворните си. После дойде денят на обсадата. Диос се промени в онази нощ, както и мнозина други. При защитата на стълбите, в която постави тялото и живота си в защита на своя цар, беше израснал в очите на всички. Сега бе по-малко арогантен, а постоянната тълпа от блюдолизци и лицемери, която дотогава се влачеше след него, неусетно се стопи. През дългата зима Диос стана добър приятел на Андромаха.

— Ела в градините — каза той и я хвана за ръката. — Там не е толкова зле. Къде е пазачът ти?

— Отпратих го. Реших, че няма да ми е нужен тук при всичките тези войници наоколо.

Той поклати глава и се засмя.

— Андромаха, защо винаги си търсиш белята? Заобиколена си от маса хора и отпращаш стража си? Наистина, ако някой те нападне тук, около сто орела ще се хвърлят върху него и ще го убият, но тогава може да е късно за теб. За Хеликаон почти се оказа твърде късно, не помниш ли? — Лицето му помрачня. — Как е той?

— По-добре, всъщност много по-добре. Върна се в Дома на каменните коне и скоро ще отпътува към Дарданос.

— Радвам се да го чуя. А сега ми кажи защо си тук?

— Приам иска да ме види.

— Така ли? — През лицето на Диос премина облак и тя почувства тревогата му. Всички ли знаят за намеренията на Приам към мен, зачуди се тя? После принцът каза: — Той стои затворен с Агамемнон вече по-голямата част от деня. Може да почакаш дълго.

— Привилегия на царя е да очаква от поданиците си да го чакат — каза тя, но сърцето й се бунтуваше срещу игрите на Приам. В гърлото й се надигна жлъчка, но я преглътна.

Високите стени защитаваха царските градини от постоянните ветрове над Троя и те миришеха на ароматни цветя и солен морски въздух. В далечния край Андромаха забеляза Креуса — любимата дъщеря на Приам. Тъмнокосата красавица видя Диос и тръгна към него с усмивка, но после очите й се спряха на Андромаха. Тя се намръщи, завъртя се рязко и се върна обратно. Не за пръв път Андромаха се зачуди за поведението на Креуса. Къде се беше крила по време на обсадата? Казваха, че била в дома на приятелка, тръгнала си оттам късно и по пътя я предупредили за нападението над двореца. Приам смяташе това за милост на боговете, но на Андромаха й се струваше много съмнително.

— Никак не ми се иска да те изоставям — каза Диос, — но двамата с Политес трябва да отидем при царя. Мога ли да заповядам да ти донесат нещо за ядене или пиене?

Тя отказа, а после го изпроводи с поглед, докато се прибираше в мегарона.

Следобедът бавно се преля във вечер и в градините запалиха факли. Тълпите най-сетне намаляха. Въздухът захладня и Андромаха се уви със зеления си шал. Луната изгря над дворцовия покрив, но тя все така чакаше, а гневът й се разпалваше все повече и повече. Помисли си дали да не се върне в двореца на Хектор, но знаеше, че тогава Приам просто ще я привика посред нощ. Така че продължи да чака, потискайки гнева в сърцето си и гаденето в стомаха си.

Накрая видя един висок орел, който вървеше към нея под светлината на факлите.

— Царят ще те приеме сега, господарке — каза той. — Той е в покоите на царицата.

Очите му не срещаха нейните. Всеизвестно беше, че Приам използва тези стаи за срещите си с жени, независимо дали бяха робини от двореца, или благороднички.

Тя последва войника обратно в мегарона, нагоре по голямото каменно стълбище. Не беше влизала в покоите на царицата от нощта на обсадата. Спомени за звуците от битката проехтяха в ума й — дрънченето на метал, сумтенето на войните и виковете на ранените. Сега стълбите бяха празни, студени и потънали в тишина. Върху каменния под бе постлан един-единствен избледнял килим, а във въздуха се носеха прашинки, които се вихреха около светлината на факлите.

Орелът я отведе до огромна стая, покрита с големи тежки гоблени. В нея имаше широко легло, няколко покрити с възглавнички дивани и маса, отрупана с лакомства. Беше топло и задушно. Слугите отнасяха храната и носеха нови гарафи с вино. Приам седеше на един от диваните. Изглеждаше изморен и много по-стар, отколкото когато се бяха запознали за пръв път, или поне на нея й се стори така.

— Андромаха. Извинявай, че те накарах да чакаш. — Той посочи към един диван и тя седна, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли забавлява Агамемнон?

— Говорихме си по мъжки — каза Приам и сви рамене. — Пихме вино заедно и се смяхме. Ако посрещам други царе в мегарона, веднага започват да се чувстват подчинени.

— И кое му е лошото да накараш Агамемнон да се чувства подчинен? Чувам, че е змия.

— О, да, змия е. Но е опасна змия. — Той се усмихна изморено. — Така че го омайвам и му свиря сладка музика. Докато не съм готов да му отрежа главата. Ще пийнеш ли малко вино?

— По-добре вода.

Той стана и сам й сипа чаша с вода. Тя забеляза, че всички слуги са напуснали стаята и сега двамата са сами.

— Вчера си посетила Хекуба — каза царят. — Как е тя?

Андромаха си помисли за развалината, в която се бе превърнала умиращата царица — жълта кожа, опъната като тънък папирус върху чупливи кости, глас като шумолене на мъртви листа по леден извор и трескави черни очи, които пронизваха като копие.

— Решена е да види любимия си син женен — отвърна тя. — Нямам причина да очаквам да не успее.

— Боли ли я?

Андромаха вдигна въпросителен поглед към царя.

— Никой друг ли не си питал досега?

— Не мога да си бъбря за състоянието на царицата с всеки срещнат в двореца. Затова питам теб. — По лицето на Приам се изписа тъга. — Трябва да разбереш, Андромаха, тя е жена, която почитах над всички други.

Тогава, помисли си Андромаха, трябва да й го покажеш, като я посетиш в последните й дни. Но прехапа устни и не каза нищо.

Приам отпи малко вино и се наведе към нея, загледан в очите й.

— Защо мислиш, че те повиках тук тази нощ? — попита той, сменяйки темата.

— За да ме питаш за умиращата си съпруга?

Той се изчерви.

— Мислите ти са като лед, а думите ти са като копие. Това е и причината да те ценя. Една от причините — добави и се усмихна леко. Очите му се насочиха към дългите й силни крака и стройните й бедра. — Ти си красива жена, Андромаха. Повечето мъже харесват златокоси млекарки с превзети усмивки и закръглени бедра. Ти обаче имаш суровата красота на Атина. Тя разпалва кръвта ми. И ти го знаеш.

Андромаха бе твърде изморена, за да играе игрите му.

— Няма да бъда твоя любовница, Приам — каза тя и стана с надеждата, че той ще й позволи да си тръгне.

— Мисля, че ще бъдеш.

— Никога. Ще се омъжа за сина ти Хектор. Аз разбирам природата на дълга. И ще бъда вярна съпруга.

Той се облегна, усмихнат и отпуснат отново.

— Седни, момиче. Няма да те докосна, докато не ме поканиш.

— А това няма да се случи никога!

— Тогава ще се забавлявам, като ти разкажа една история. Може и да ти хареса… все пак е за теб. Преди много години доста преди да се родиш — посетих Тера с красивата ми и прекрасна царица. Пътувахме за Крит, за да видим тогавашния му цар Девкалион, бащата на онзи самохвалко Идоменей. В морето имаше ужасна буря. Казаха ни, че има риск корабът ни да потъне. Хекуба беше бременна и й призля. Не си спомням с кое дете беше. Преживяхме бурята, но трябваше да спрем в Тера за през нощта. Отдадохме почести на главната жрица — жена с остри черти, ако правилно си спомням. След като приключихме с досадните задължения, царицата пожела да се види с млада гадателка, която познавала от дните си като жрица. Двете говориха с часове, всъщност почти цяла нощ. После гадателката — името й беше Мелите — излезе с Хекуба и двете отидоха при огъня на предсказанието. Когато парите я овладяха, Мелите падна на пода и започна да крещи. Много от казаното остана неразбрано, защото жрицата крещеше на езици, които не са били известни на Хекуба. Но точно преди Мелите да изгуби съзнание, гласът й се променил и станал детски. После казала едно красиво стихче. Искаш ли да го чуеш?

Андромаха се умълча за момент. Беше й интересно. И тя познаваше Мелите и си спомняше дори твърде ясно как старата жена предсказа отпътуването й от Тера, седмици преди да дойдат корабът с посланието от Хекуба.

— Да, искам — отвърна тя.

— Мисля, че ще ти е интересно — каза царят. — Под Гръмотевичния щит стои Орловото Дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете. Хекуба много се впечатли от стихчето, но значението й убягна. Години наред се допитваше до мистици и гадатели. Накрая, две години по-късно, в късната зима един хитски гадател най-накрая успя да интерпретира думите така, че да я задоволи. Гръмотевичния щит, каза той, не е предмет, а човек. Жена. Тя ще роди детето на орела. Както знаеш, орелът е символ на царуването. Значи тази жена ще носи сина на цар. Носенето над градските порти означава, че никога няма да го победят в битка, а частта с края на дните означава, че градът ще е вечен.

— Дори и ако предсказанието е вярно, има стотици царе и хиляди млади жени, които служат на Атина — каза Андромаха. — Всички те в един или друг момент са стояли пред статуята й и съответно под Гръмотевичния щит.

— Така е. — Приам се наведе напред. — Но колко от тях са родени с образа на щита на челата си?

Андромаха въздъхна.

— Казаха ми за родилния ми белег, но той е точно това — малко червена кожа с бяла резка върху нея.

Приам поклати глава.

— Моят посланик Хераклитос е бил там в онази нощ. Той видял щита и чул думите на жрицата. Но има и още. Когато Мелите изрече пророчеството си на Тера, тя споменала жена със силата на мъж. Хекуба си спомни това, макар и не достатъчно бързо. Народът на баща ти идва от другия край на морето и мнозина от тях са донесли думи от западния език. Андрос за мъж и махос за сила. Името ти идва от тези две думи. Ти си Гръмотевичния щит, Андромаха, и твоето дете ще е син на цар. Той ще направи моя град още по-велик, вечен и неумиращ.

— Да предположим, че това е истина — каза Андромаха и стана отново. — Въпреки че аз не вярвам. Но все пак ако е, какво те кара да вярваш, че ти ще бъдеш бащата? Ти може и да умреш, Приам, а тогава Хектор ще стане цар и неговият син — Орловото дете. Не ти ли мина и това през ума?

— О, няма твърде много неща, за които да не съм помислил, Андромаха. Сега можеш да си вървиш. Ще говорим отново, когато Хектор се върне.

Той й обърна гръб, напълни си нова чаша вино и я изпи цялата на една глътка.

— Мога ли да попитам нещо, царю?

— Нека е кратко, изморен съм.

— Ако аз съм Гръмотевичния щит, защо тогава поискахте сестра ми Палесте да се омъжи за Хектор?

Приам въздъхна.

— Глупава грешка от страна на Хераклитос. Той ни каза, че Палесте е детето, родено с белега. Тогава беше доста болен и умът му вече не беше остър като преди.

— Не е грешал, господарю. При раждането ми майка ми ме е нарекла Палесте, но баща ми сменил името след завръщането си от войната.

Ала Приам не я слушаше. Той взе каната с вино и чашата, а после влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Андромаха отново усети гаденето, но преглътна жлъчката. По челото й изби пот и тя напусна покоите. Слезе към мегарона, където един слуга й донесе малко вода и тя остана неподвижна, докато стомахът й спре да се бунтува.

Тогава си спомни за срамежливата и нежна Палесте. Колко зле щеше да й повлияе този град. Дали Приам щеше да поиска да я прелъсти? Дали щеше да се впечатли и изплаши от умиращата Хекуба? После внезапно потрепери, когато пълното значение на невнимателните думи на Приам стигна до ума й. Палесте е била „глупава грешка”.

Колко удобно тогава, че невинната, доверчива и мила Палесте се е разболяла и е умряла.

Андромаха стана от стола и излезе в хладния нощен въздух. Кеон я чакаше. Когато я доближи, тя падна на колене и повърна на пътя. Войникът незабавно отиде при нея, за да я подкрепи. Андромаха получи още два спазъма, а после главата й се прочисти и стомахът й спря да се бунтува.

— Трябва ли ти лечител? — попита Кеон с тревога в гласа.

Тя поклати глава.

Двамата бавно прекосиха празните улици и докато стигнат до портите на двореца на Хектор, на Андромаха й беше по-добре. Когато влязоха, тя нареди на една слугиня да й донесе малко хляб и сирене, а после се прибра в покоите си.

Касандра спеше на дивана, но когато Андромаха влезе, се събуди.

— Сънувах делфини — каза момичето с прозявка.

Жената седна до нея.

— По-рано каза нещо за болестта ми. Каза, че не е от рибата.

Касандра се облегна и се усмихна.

— Да, това е Орловото дете — прошепна тя. — Синът на Хеликаон.

XVI СМЪРТТА НА ЕДИН ЦАР

Дворецът, отреден за Агамемнон, гледаше към храма на Хермес и залива зад него. Мястото беше отлично, но майсторството, с което бе построена сградата, не беше на чак толкова високо ниво. Последните щрихи върху каменните стени бяха нескопосани и много от гравюрите сякаш бяха завършени набързо. Освен това архитектът явно не бе имал голямо въображение, защото в главните покои на втория етаж, които гледаха на запад към залязващото слънце, имаше огромни прозорци и лятно време стаите сигурно бяха горещи като пещ.

Сега Агамемнон седеше в просторната и скрита от високите стени градина, заобиколен от трима стражи, докато хората му претърсваха петнадесетте стаи. Микенският цар не очакваше да намери скрити убийци вътре, но самото търсене щеше да задържи фокуса на подчинените му върху опасностите, пред които бяха изправени. Храната в кухните беше махната и изхвърлена, виното — излято. Слугите му купиха прясна храна от пазара. Агамемнон хвърли изпълнен с омраза поглед към градината. Навсякъде бяха засадени шарени цветя, чиято миризма сигурно привличаше насекоми.

— Чий е този дворец? — обърна се той към съветника си.

— На царския син Политес. — Клейтос примижа, докато говореше и вдигна ръка да потърка челюстта си. Когато Банокъл го бе нападнал, му счупи три зъба. Два от тях излязоха успешно, но третият отскубна парче от венеца и сега раната го болеше постоянно.

Един войник, който носеше дългото черно наметало на последовател, влезе в градината.

— Стаите са чисти, царю Агамемнон.

— Проверете и покрива.

— Да, господарю.

Клейтос изчака, докато мъжът си тръгна, а после попита:

— Мислиш ли, че Приам би скрил убиец на покрива?

Агамемнон не обърна внимание на въпроса.

— Какво научи за Хеликаон?

— Възстановява се, господарю. Намира се в двореца си в долния град.

— И го пазят добре?

— Първите доклади казват, че има девет слуги, всички мъже, но не и троянски стражи, а също така не е взел дардански войници със себе си в Троя. Има един спътник — едър човек на име Гершом. Твърдят, че е египтянин.

Агамемнон се облегна в стола си. Колко опита за убийство можеше да преживее този мъж? Коланос го бе хванал в капан в Залива на сините сови, но Хеликаон се измъкна на убийците, маскиран като прост войник. После, миналата есен, група войни го нападна пред храма на Хермес. Преживя и това. Сега дори кинжалът на легендарния Карпофорус се бе провалил в опита да го убие.

— Благословен е с късмет — каза той.

— Казват, че е син на самата Афродита — отбеляза Клейтос тихо. — Може би богинята го пази.

Агамемнон удържа надигащия се гняв и изчака няколко секунди, така че гласът му да изглежда спокоен и контролиран.

— Майка му беше луда жена, Клейтос, която дъвчеше твърде много корени от меас. Хвърли се от скала и умря на камъните долу. И не ми разказвай историята, че са я видели да лети към далечния Олимп. Говорил съм с човека, който е събирал останките й за погребението. Едното й око е висяло от разбития череп, а челюстта й е била изтръгната.

— Да, царю. Само повтарях чутото.

— Тракиецът дойде ли?

— Да, господарю. Цар Ейоней пристигна вчера. Настанен е в дворец в покрайнините на града. Довел е два бойни коня със себе си и е пожелал да е близо до откритите хълмове, за да може да ги язди.

— Каква охрана има?

— Тридесет войника и сина му Резос. Има и тракийски участници в Игрите — около двадесетина човека.

Агамемнон обмисли информацията.

— Ейоней е човек на навика. Нека го наблюдават, а после проследете и маршрута, по който язди. Някъде там ще има идеално място за човек, който да го причака.

— Имаме някои чудесни стрелци, господарю. Окотос може да уцели крилото на птица.

— Не, не искам стрелец. Трябва ми прашкар. Ейоней е стар човек. Падане от тичащ кон може да го убие. Още по-добре ще е, ако камъкът го удари без онези с него да видят. Смъртта му ще изглежда като нещастен случай.

Докато светлината започваше да избледнява, Агамемнон стана и влезе в двореца. Слугите бяха запалили лампи и той подушваше печено месо в кухнята. Един войник му донесе гарафа разредено вино и царят отпи пестеливо. Малко след залез пристигна Пелей. Мъжът беше яростен, а лицето му — зачервено.

— В името на боговете, дали са ми колиба — оплака се той. — Близо до майсторите на бои. Вонята направо ми обръща стомаха.

— Къде е Ахил?

— Тича из хълмовете заедно с двама от спътниците си.

— Имат ли стражи, които да яздят с тях?

Пелей се засмя.

— Мислиш ли, че някой ще е толкова глупав, че да нападне Ахил? Той ще му изтръгне дробовете.

— Или някоя стрела ще прониже неговите — отбеляза Агамемнон.

— Мислиш ли, че Приам ще наруши мира?

— Не всички са толкова почтени, колкото теб и мен.

Силата на Хеликаон се възстановяваше ден след ден. На връщане към собствения си дворец в Долния град едва успя да изкачи стълбите, при това чак след няколко почивки, за да възстанови дишането си. Някога стройната му и мускулеста фигура сега бе слаба като скелет, а мускулите му се бяха стопили. След премахването на инфекцията обаче апетитът му се възвърна, а Гершом надзираваше приготовлението на храната. Нямаше лакомства, нито вина, затова пък му носеха голямо количество плодове и прясно месо.

— Някога дядо ми беше велик войн — каза той на Хеликаон. — Ранявали са го повече от двадесет пъти. Той твърдеше, че раненото тяло се нуждае от проста храна — вода, която да преминава през него, плодове и месо за сила. И също като добрия кон, тялото се нуждае от работа, за да стане отново силно.

Скоро кожата на Хеликаон започна да губи призрачната си бледност, а тъмните сенки под очите му изчезнаха. Гершом взе два коня от конюшните на Приам и двамата излязоха да пояздят без седла сред хълмовете. Ездата измори Хеликаон и египтянинът ги поведе през няколко полета до една ферма, където имаше изкопан кладенец. Двамата завързаха конете и седнаха в сянката на къщата. Хеликаон държеше длан над раната си. Сега нямаше бинтове и когато вдигна ръка, дълбокият белег под нея беше червен и ярък.

— Как е болката? — попита Гершом.

— Почти я няма. Но раната сърби. — Хеликаон погледна приятеля си. — Как си позволил на някакъв непознат да ме покрие с личинки? — попита той с изморена усмивка.

— Беше ми скучно — отвърна египтянинът. — Реших, че може да е забавно.

Хеликаон се облегна на стената и затвори очи.

— От онази последна нощ насам не съм имал сънища — каза той. — По някакъв странен начин ми липсват. Сякаш се носех през целия свят само за едно мигване на окото. Мислех, че стаята е омагьосана. Денят преминаваше в нощ и после пак в ден за секунди.

— От онова, което чух, докато те тресеше, сънищата ти бяха все за кръв, смърт и болка.

— Повечето да. Но сънувах и Аргуриос и Лаодика. Това беше като балсам за духа. И аз… — той замълча.

— Какво? — попита Гершом.

Хеликаон въздъхна.

— Имах един целебен сън. С Андромаха. Имах чувството, че някой ме издига от мрачна яма към яркото слънце.

Гершом погледна към приятеля си. Хеликаон се бе загледал в далечината и египтянинът усети тъгата, която се излъчваше от него. Само че не можеше да разбере произхода й. Хеликаон се бе върнал от бреговете на Хадес. Беше млад цар и му предстоеше велик живот. Имаше красива съпруга, която го чакаше в Дардания, и флотилия от кораби, плаващи сред Великата зеленина, за да му носят богатства. Но откак започна оздравяването му, не се бе засмял или пошегувал дори веднъж.

Някъде наблизо прозвуча ръмжене и една голяма черна хрътка с оголени зъби дойде от другата страна на стената. Конете се размърдаха нервно. Ръката на Гершом се стрелна към кинжала му.

— Не, приятелю — спря го Хеликаон. — Не я наранявай. Хрътката прави каквото трябва, защитава дома на господаря си. Не и обръщай внимание. Извърни глава и не я гледай в очите.

— За да може да ме захапе за задника?

Хеликаон бавно протегна ръка и същевременно изщрака леко с пръсти. Хрътката застина, но продължи да ръмжи, а козината по врата й беше настръхнала. Внезапно Хеликаон щракна силно с пръсти и извика:

— Тук! Ела! — Кучето веднага дотича при него. — Смелчага си ти — каза му дарданецът и бавно вдигна ръка, за да може да я подуши.

— А ти, боя се, си идиот — изръмжа Гершом. — С такива челюсти можеше да ти отнесе пръстите.

— Знаеш ли какъв е проблемът с отглеждането на благородници в Египет, Гершом? Можете да гледате, но не ви е нужно да виждате. Робите изпълняват всяко ваше желание, носят ви храна, подреждат ви дрехите.

Хрътката стана, отиде до кладенеца и легна на сянка.

— Това е старо куче. Посивяло около челюстите. Не е младо и безразсъдно. Хората сигурно посещават това място постоянно. Никой фермер не би държал зле тренирано куче-пазач без каишка. Посетителите през деня сигурно обикновено са добре дошли. Ако бяхме дошли посред нощ, нещата щяха да са различни. А и имаме коне. Ако това куче искаше да убива, те щяха да усетят и да се паникьосат. Вместо това просто се размърдаха леко и наостриха уши. Значи не сме били в опасност. Трябваше само да покажем на кучето, че нямаме лоши намерения.

Гершом поклати глава.

— Не си убедителен, Хеликаон. Обясняваш действията си и тъй като крайният резултат е добър, излизаш прав. Кучето обаче можеше да страда от зъбобол или да е болно от бяс и тогава не би действало според обучението си. Конете можеше да не надушат намеренията му. Те обикновено не се числят към великите мислители. Методът ти за справяне със ситуацията беше рискован. Моят, да пронижа животното, щеше да постигне същия резултат, но без риск.

— Освен дето щеше да убиеш едно чудесно куче — отбеляза Хеликаон.

— Е, и? Не е мое.

Докато говореха, откъм полетата се появиха двама мъже. И двамата бяха червенокоси, с широки рамене, но първият бе по-възрастен и имаше сиви нишки в косата си.

— Мен ли търсите? — попита той.

Хеликаон се изправи на крака.

— Не. Просто яздехме и искахме да починем малко.

— А, ясно, заповядайте — каза фермерът. — Извадили сте късмет обаче. Цербер отхапа парче от последния пътник, който дойде без предупреждение. — Смехът на Гершом проехтя като тътен. — Не беше смешно — измърмори мъжът. — Струва ми две овце за компенсация. Кучето остарява и забравя тренировката си. Към града ли сте тръгнали?

— Да.

— Тогава по-добре избягвайте гората. Имало е инцидент и навсякъде гъмжи от войници, които спират пътници и задават въпроси.

— Какво е станало? — попита Хеликаон.

— Някакъв чужденец паднал от коня си и умрял. Важен човек. Дошъл е за сватбата, предполагам. Както и да е, губя време тук, така че ще трябва да ме извините. Ела, Цербер — извика мъжът и черната хрътка тръгна след него.

— Думичка да не съм чул — предупреди Хеликаон.

— И какво бих могъл да кажа? Аз, който съм роден в царския дворец и гледам без да виждам?

Хеликаон въздъхна.

— Колко време ще ме тормозиш с това?

— Трудно ми е да преценя. Със сигурност през по-голямата част от лятото.

Другият мъж се засмя и завъртя коня си.

— Тогава можеш да ми ядеш прахта по пътя към двореца — каза той и смушка жребеца в галоп.

Гершом го последва. Двата коня бяха силни и бързи, но египтянинът бе много по-тежък от царя на Дардания и не може да скъси разстоянието. Чак когато приближиха града, Хеликаон забави коня си, за да остави другия жребец да го догони. По бузите му имаше здравословен цвят и настроението му се бе подобрило. Докато прекосяваха хълма, заливът се появи пред очите им, яркосин под слънцето. Лек бриз се носеше над хълмовете. Хеликаон спря жребеца си и се загледа над морето. Гершом видя как настроението му отново се променя, а изражението му става сериозно.

— Какво има? — попита той.

— Към Троя идва човек, когото съм се заклел да убия.

— Ами силите ти се възвръщат бързо. Още няколко седмици и ще можеш да го предизвикаш.

Хеликаон не каза нищо повече и двамата продължиха напред. Докато достигнат двореца, издръжливостта му се беше изчерпала и той си легна. Гершом върна конете и докато беше в конюшните, чу, че царят на траките Ейоней е жертвата на падането от коня. Яздел пред спътниците си и когато свърнали зад завоя на пътеката, го намерили проснат на земята, а конят му стоял близо до него.

Смъртта се смяташе за лоша поличба за предстоящата сватба и цар Приам устройваше вечер в почит на загиналия, която щеше да се състои в храма на Посейдон след пет дни, когато всички царе от Запада и Изтока трябваше вече да са пристигнали. Микенският цар Агамемнон бе предложил да говори във възхвала на Ейоней.

Ужасното осъзнаване, че е бременна, изпълни дните и безсънните нощи на Андромаха с ярост и самоненавист. Как можеше да допусне нещо толкова глупаво? Как бе възможно боговете да я наказват толкова сурово?

Опита се да се убеди, че е влязла в леглото на Хеликаон само заради съвета на Пророка, за да положи топло тяло до умиращия мъж и да го върне към живота. Но самоизмамата никога не й се беше отдавала. Почти от момента, в който видя Хеликаон на плажа на Залива на сините сови, бе копняла да бъде близо до него, гола, кожа до кожа. Дори сега, с ужасните последствия от действието й, висящи над главата й като буревестник, потръпваше от спомена за онзи миг.

Прислужницата й Акса сновеше из покоите и бърбореше, докато събираше разхвърляните дрехи. Доброто й настроение не я бе оставило цяла зима. Съпругът й, за когото се беше страхувала, че е умрял с Хектор, се завърна у дома и радостта й беше огромна. Бебето й бе здраво, съпругът й — жив, и светът сияеше от щастието й.

— Може би днес жълтата рокля — каза тя. — Слънцето блести и мога да сплета косата ти със златна нишка. Така ще улавя светлината.

— Днес не искам плитка — отвърна Андромаха. — И жълтото е твърде ярко. Донеси ми бледозелената.

— Винаги носиш зелено — оплака се Акса. — Видя ли „Ксантос” в залива вчера? Може би господарят Хектор ще дойде на посещение. Жълтата рокля ще го омае.

— Не го искам омаян. И няма да дойде.

Акса изглеждаше изненадана.

— Така ли мислиш?

Андромаха се извърна към нея.

— Колко пъти е посещавал собствения си дворец, откак aз съм тук?

— Няколко. Видях го веднъж.

— Да, идваше да посети Хеликаон, и винаги когато мен ме нямаше.

— О, сигурна съм, че…

— Моля те, Акса, не му измисляй извинения. Това е уреден брак, който Хектор очевидно не желае. Предполагам, че ще отиде във фермата си и няма да го видя преди сватбеното тържество.

Изражението на прислужницата помръкна.

— Не бива да мислиш така, господарке. Хектор е прекрасен човек. Местарес го боготвори. Каза ми, че Хектор те смята за най-красивата жена на света.

— Толкова красива, че не може да понесе да стои в една стая с мен. Достатъчно. Права си — нека е жълтата рокля.

Андромаха не желаеше да носи толкова ярък цвят, но знаеше, че съгласието й ще спре приказките на Акса. Пухкавата слугиня се усмихна щастливо и изтича да донесе дрехата.

Междувременно Андромаха излезе на балкона. Той все още тънеше в сянка, но тя виждаше слънчевата светлина, която започваше да озарява града, и чуваше звуците на работниците, подготвящи мястото за Игрите. Зад тях забеляза и мъжете, които издигаха насипа по дължината на хиподрума, където щяха да се провеждат състезанията с колесници. Градът се изпълваше с пътешественици и състезатели, нетърпеливи да спечелят злато в Игрите. Равнината на север започваше да се превръща в отделен град от палатки и набързо издигнати колиби.

Зави й се свят и тя пое дълбоко дъх.

На Тера бе вървяла с останалите жрици по склоновете на яростната планина, пеейки химни за успокояване на Минотавъра, който ръмжеше под скалите. Сега усети подобна опасност. На повърхността тя бе Андромаха, девствена принцеса от Тива, която щеше да се омъжи за наследника на трона на Троя. Но в нея растеше нейният собствен минотавър, чието присъствие, ако станеше известно, щеше да доведе до унищожението й.

Когато Приам научеше за безбожието й, щеше да нареди да я убият. Царят беше безмилостен, въпреки желанието си към нея. През последните години бе екзекутирал неколцина от по-непокорните си синове. А към нея гневът му щеше да е огромен, защото бе отблъснала собствените му попълзновения в името на честта, което сега в очите му щеше да е пълно лицемерие. Всъщност щеше да излезе, че просто го е правила на глупак. Егото на Приам нямаше да приеме подобно нещо.

И какво тогава да направя, зачуди се тя? Да ида при Хеликаон? Да му кажа, че сънят му не е бил сън? Сърцето я заболя. Той щеше да се опита да я защити и да си навлече гнева на Приам. Дали малката армия на Дардания можеше да устои на мощта на Троя? Тя знаеше отговора.

Тогава Андромаха се замисли за Хектор. Можеше да се опита да го съблазни. Ако успееше, той щеше да повярва, че детето с негово. Отпъди тази мисъл веднага. През целия си живот бе вярвала в почтеността — особено при любовници. Андромаха никога не бе лъгала Калиопа. Как тогава можеше една женитба да започне с подобна лъжа? Това щеше да остане като отрова в сърцето й. Не, имаше само един почтен път на действие — да иде при Хектор, да си признае всичко и да приеме последствията, каквото и да бяха решили боговете.

Акса се върна и й помогна да облече жълтата рокля. Дрехата бе красива, с вплетено в нея злато и сребро.

— Мисля да се разходя — каза тя, когато Акса коленичи да завърже връзките на сандалите й.

— Да дойда ли с теб?

— Не, Акса. Днес няма да имам повече нужда от теб. Върви си вкъщи и се погрижи за детето си.

— Той расте здрав — каза слугинята. — И ще бъде красив като моя Местарес, а не безличен и грозен като мен.

Андромаха погледна кръглото като месечина лице на жената и усети буца в гърлото си.

— Акса, ти не си безлична. Всичко, което представляваш сияе като светлина от лицето ти — силата, лоялността, обичта и смелостта ти.

Акса се изчерви.

— Понякога говориш толкова странни неща, господарке — промърмори тя. — А какво ще кажеш сега за златната нишка в косата?

— Не, ще я оставя да се спуска свободно.

Слугинята се надигна и се загледа в огненочервената коси на Андромаха.

— Слънцето я е достигнало — каза тя критично. — Някои кичури са се позлатили. Трябва по-често да носиш воал.

Андромаха се засмя и настроението й се подобри за малко.

— Ти никога не си доволна, Акса. В един момент искаш да сложиш злато в косата ми, а после се оплакваш, защото то вече е там.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна другата жена. — Само селянките имат подобни кичури в косата, защото стоят под слънцето по цял ден.

— Значи и аз съм селянка — каза Андромаха. — Хайде сега си върви.

До портата на двореца видя, че Кеон седи тихо на една пейка, поставил блестящия си бронзов шлем до себе си. Нагръдникът му сияеше под слънцето. Той стана, когато тя се приближи

— До гробницата ли ще отидем?

— Не. Отиваме към фермата на Хектор.

— Доста далечно разстояние за тази жега, господарке. Да извикам ли колесница?

— Предпочитам да повървим.

Той не каза нищо повече и двамата заедно излязоха в града. Кеон сложи шлема си, който покриваше цялото му лице и за радост на Андромаха правеше разговора почти невъзможен. Той тръгна пред нея сред тълпата към центъра на града, а после и през Дарданската порта, която водеше към каменния път отвън.

Кеон се оказа прав. Пътят наистина беше дълъг за подобна жега и до средата на деня двамата още бяха далеч от целта си. Гордостта на Андромаха не й позволяваше да признае грешката си и тя продължи да върви, въпреки че жълтата й рокля бе напоена с пот, а сандалите дращеха глезените й. Кеон я изгледа.

— Ако не възразяваш, господарке, бих се зарадвал, ако мога да си почина малко на сянка — каза той и свали шлема си.

Тя го погледна и се усмихна.

— Ти си мил човек, Кеон, а по челото ти няма и капчица пот. И да, благодаря ти, наистина бих могла да си почина малко.

Той й се усмихна широко, а после посочи групичка дървета. Някой бе издигнал бял олтар сред тях. В него се виждаше статуя на жена с лък в ръката. Около нея имаше изсушени цветя. Андромаха се пресегна, погали статуята и се усмихна. Напомняше й за Калиопа. Точно зад олтара чу звука на течаща вода. Тя заобиколи храстите и откри потока, бълбукащ над белите камъни. Коленичи, събра дланите си в шепа и отпи. Водата имаше неопределим вкус, който не бе съвсем приятен. Кеон стоеше наблизо с ръка на дръжката на меча.

— Ти няма ли да пиеш? — попита тя.

— Не съм жаден.

Тя потопи част от ръкава си в потока и го допря до челото си, а после се изправи и застана до него в сянката.

— Чий е този олтар?

— Майката на бореца Аркеос го построила в чест на богинята Артемида. Твърди се, че Аркеос е спечелил повече Игри от всеки друг смъртен.

— Той троянец ли е бил?

— Не, господарке. Бил е от Самотраки.

Той подръпна ухото си и понечи да заговори. После въздъхна и се отдръпна от нея.

— Какво искаш да питаш? — спря го тя.

— Чудех се защо отиваш при Господаря Хектор без предизвестие.

— Откъде знаеш, че е без предизвестие?

— Той щеше да прати колесница и отряд конници.

— Познаваш ли го?

Той поклати глава.

— Говорил е с мен, но не го познавам. Знам само, че е велик мъж.

— Всички това ми повтарят.

Той я погледна и се усмихна широко. Това го накара да изглежда като момче.

— Брат ми е в отряда му. Бил е с него в Кадеш.

— Да, да, велик войн. Всичко това вече съм го чувала, Кеон.

— Нямаше да говоря за война, господарке. Всички знаят, че Хектор е боец. Величието му обаче е в малките неща. Той знае имената на хората си и тези на жените им. Брат ми не е офицер. Говорил е с Хектор само веднъж, докато са седели до един поток. Тогава му казал за бременната си съпруга. Когато детето се роди, принцът му прати златна чаша за подарък. — Той извърна поглед. — Това сигурно не звучи като кой знае какъв жест.

— Напротив — каза Андромаха. — Бих се изненадала да науча, че баща ми знае името на дори един от войниците си. Той никога не би си и помислил да прати подарък на някой от тях.

Тя излезе пак под слънцето и продължи по пътя. Кеон я настигна. Появи се лек бриз, а няколко разпокъсани облака закриха светлината. Докато вървяха надолу по склона, стана по-хладно и вятърът зашепна над локви от вчерашния дъжд.

Накрая видяха фермата и конните пасища зад нея. Главната сграда бе стара, построена от камък, с един етаж и плосък покрив. Трите постройки около нея бяха построени от дърво, издигаха се по-високо и имаха широки врати. Едната очевидно бе конюшня. Другите две сигурно служеха като складове, или поне така предположи Андромаха.

Пред главната сграда няколко души се опитваха да хванат прасе, което бе избягало от кошарата си. Животното се обърна и се засили към мъжете, принуждавайки ги да се разпръснат. После се подхлъзна в калта, претърколи се и се блъсна в счупената ограда. В този миг един едър мъж, гол до кръста и покрит с кал, се хвърли върху него. Прасето избяга и гигантът се подхлъзна с лицето напред, забивайки нос в оградата, което предизвика смеха на приятелите му.

Андромаха чу смеха им, донесен по вятъра и настроението й се пооправи. Докато двамата с Кеон слизаха надолу по хълма, мъжете оформиха полукръг около прасето в опит да го върнат зад оградата, но то отново се затича към тях. Този път покритият с кал гигант прецени скока си по-добре и сграбчи с масивните си ръце плешките на животното. То изсумтя и се опита да се бори, но той го притисна към земята. После за всеобща изненада стана на крака, сграбчил голямото прасе в ръцете си. Пързаляйки се в калта, той се запрепъва към ограждението.

Останалите сграбчиха падналата греда и я наместиха на мястото й. Мъжът пусна втрещеното прасе, а после се затича обратно към оградата. Звярът се втурна да го преследва. Гигантът достигна целта си точно преди прасето и скочи над нея. Приземи се в една локва и пак падна. Отново избухна смях. Мъжът седна, опитвайки се да изчисти калта от лицето и косата си. После видя Андромаха.

Хектор бавно се вдигна на крака.

— Какво неочаквано удоволствие — каза той.

Андромаха не му отговори. Умът й избяга обратно в палатката на гадателя Аклид, който бе предсказал трите големи любови в живота й. Първата беше Хеликаон. Втората беше Дъбът. „И как ще го позная?” — бе попитала тя.

„Той ще се въздигне от калта, а тялото му ще е опръскано е нечистотиите на прасета.”

Устата на Андромаха пресъхна, а главата й се завъртя. Вече познатото гадене се върна заедно със световъртежа.

— Трябва да поговорим — успя да каже.

XVII ИЗБОРЪТ НА АНДРОМАХА

Тя изчака в хладната трапезария, чиито прозорци бяха покрит с капаци против ярката светлина. Една млада слугиня й донесе купа плодове и кана с вода. На повърхността й плаваше парче от някакъв жълт плод. Момичето напълни една чаша и й я подаде. Андромаха й благодари. Слугинята бе слаба и руса, с големи сини очи. За един кратък миг Андромаха си припомни Калиопа.

— Много си красива — каза тя на момичето и погали лицето й

— Благодаря ти, принцесо — отвърна то и Андромаха видя как зениците й се разширяват.

Колко странно нещо са емоциите, помисли си Андромаха Ето ме тук, готова да посрещна съдбата си, а усещам как кръвта ми се раздвижва и изпитвам копнеж да прегърна една слугиня. Тя въздъхна леко и извърна очи от момичето, като вместо това огледа стаята. Обзавеждането беше функционално, без дори следа от украса или гравюри. Имаше три дълги дивана и пет дълбоки стола. Върху каменния под бе опънат голям килим в есенни цветове. Въпреки липсата на украса, стаята я караше да се чувства добре дошла. Ако не носеше такъв товар, Андромаха можеше наистина да обикне това място.

Отпи от водата, опитвайки се да измисли какво ще каже, когато троянският принц се върне от банята. Но мислите й бяха замъглени и изпълнени със случайни образи. Хеликаон, викат в екстаз, потънал в треската си; Калиопа, танцуваща в Нощта на Артемида, и самата Андромаха, застанала на горния етаж на царския мегарон, за да обстрелва микенците. Толкова много се бе случило в тези последни месеци.

А сега и това. Трябва да бе разбрала погрешно видението на гадателя, мислеше си тя. Да, той бе видял този миг и в това нямаше съмнение, а освен това по някакъв начин беше усетил силата на емоциите й. Но Хектор не можеше да бъде голямата любов на живота й. Не усещаше напора на кръвта, когато го гледаше, нито копнеж да го докосне, да бъде близо до него, да усети устните му върху своите.

Тя отиде до стената отсреща и се загледа във висящия там щит. Беше стар — черна волска кожа, опъната върху дървена рамка. В центъра имаше бяло изображение на скачащ елен.

— Носеше го един тракийски бунтовник — каза Хектор, който тъкмо влизаше в стаята зад нея. — Подари ми го. Наистина ми харесва. Прост е и добре направен.

Тя се завъртя към него. Русата му коса беше влажна от банята и сега носеше туника в бледозлатист цвят. За миг й се стори, че огромната стая се е смалила, когато той се приближи към нея — размерът му бе наистина страховит.

— Движиш се много тихо за толкова едър мъж.

— Научил съм се да не вдигам шум около жени — каза той със срамежлива усмивка.

— Или изобщо да не се появяваш около тях.

Погледът му се отмести от нейния.

— Съжалявам, Андромаха. Пренебрегвах те.

— Това е без значение. Дойдох, за да поискам да ме освободиш от дълга на брака.

Той не каза нищо, а вместо това напълни една чаша с вода и отпи. Тишината се проточи. Андромаха не знаеше какво да очаква, но си мислеше, че ще получи по-скоро ядосан отговор. Вместо това той се усмихна тъжно и седна на дивана.

— Ела и седни — каза нежно. — Нека поговорим малко.

— Какво има за казване?

Хектор я изгледа мрачно, а когато заговори, тонът му бе изпълнен със съжаление:

— Ако беше толкова просто, бих изпълнил желанието ти на мига. Ти си прекрасна, смела жена и заслужаваш много повече от онова, което мога да ти предложа. Този брак обаче не е устроен от мен, а от Хекуба и Приам. Аз съм също толкова обвързан с волята им, колкото и ти. Не можем да избегнем съдбата си. Андромаха.

— Не е въпрос на бягство — каза му тя. — Аз не мога да се омъжа за теб.

Той я изгледа и тя усети силата в сините му очи.

— Ти обичаш някой друг. Разбирам това. Малцина от царски потекло имат щастието да са с онези, които обичат.

— Да, обичам друг — каза тя и вдиша дълбоко. — Но не това е проблемът. — Мигът бе дошъл и тя нямаше да го избягва повече. — Нося дете.

Зелените й очи го погледнаха предизвикателно в очакване на изблик на праведен гняв. Но такъв не последва.

— Татко никога не е губил време — каза той. — И сега знаеш срама на Хектор. — Той не я погледна, а вместо това въздъхни и се наведе напред. — Изправял съм се пред много опасности в живота си и много страхове, но този миг е най-ужасният от тях. Естествено, че разбирам защо не искаш да се ожениш за мен. Кой би искал?

Андромаха постоя в мълчание за момент. Това, че той очакваше бащата да е Приам, бе разбираемо, но останалото я остави объркана. Тя стана на крака, прекоси стаята и седна до него.

— Не съм спала с Приам — каза му твърдо. — Отблъснах го.

Тогава той се обърна към нея и сините му очи се впиха в нейните зелени очи.

— Кой е бащата?

Въпросът бе зададен меко. В този момент в ума й се появиха няколко мисли едновременно. Седеше близо до мъж с огромна физическа сила, а не усещаше никаква опасност. Вместо това изпитваше странен уют от близостта му и това я изненада. При всичките си очаквания за тази среща, не бе очаквала да се чувства в такава… безопасност. Напрежението се оттече от нея и докато двамата седяха кротко в сенчестата стая, му разказа за болестта на Хеликаон, за думите на Пророка и собствената й глупост да сподели леглото му. Хектор я изслуша, без да казва нищо.

— Значи обичаш Хеликаон?

— Да.

— И той те обича?

— Когато и двамата мислехме, че си мъртъв, ми каза, че ме обича, да.

— А сега се е оженил за Халисия. Колко глупави сме всички ние, благородниците. Той знае ли за детето?

— Не. И няма да научи. Той беше в треска и вярва, че е сънувал. Няма спомен за това, че сме лежали заедно.

А после стените на съпротивата й се сринаха и отчаянието я погълна. От очите й покапаха сълзи и тя зарида. Хектор се наведе към нея и я придърпа по-близо. От най-ранното си детство, в ръцете на баща си, не се бе чувствала толкова добре защитена. Хектор не каза нищо, а просто я подържа в тишина, докато ръцете му нежно потупваха гърба й, сякаш е бебе.

След малко тя успя да спре хлиповете и да си поеме няколко накъсани глътки въздух.

Чак тогава Хектор заговори отново:

— Приам не бива да научава това, Андромаха. Обичам го, но той би наредил да те зазидат жива или да те затворят в сандък и да те хвърлят в морето. Яростта му е чудовищна, а наказанията — варварски. Но не зная как можем да го заблудим.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен?

Хектор й се усмихна.

— Не мога да си представя по-голяма чест.

Облекчението се разля по цялото й тяло.

— Значи проблемът е решен. Сватбата ще дойде скоро. Бременността ми е в началото и никой няма да задава въпроси, ако родя няколко дни по-рано.

— Проблемът не е решен — каза той тъжно. — Татко ще знае, че детето не е мое.

— Как?

Хектор се отдръпна от нея.

— Значи не знаеш, така ли? — Той затвори очи и се извърна. — Боях се от този момент, който винаги ме е заплашвал, дори в сънищата ми.

Тя се пресегна и взе ръката му в своята.

— Ако ще бъда твоя жена, ще ти бъда вярна. Нищо, което ми кажеш, няма да стигне до друг.

За известно време той остана мълчалив. После отиде до масата и си наля още вода.

— По-скоро бих се изправил пред въоръжени мъже, отколкото да водя този разговор — каза накрая.

— Тогава недей — отвърна Андромаха. — Не искам да ти причинявам болка.

— Не, това трябва да се знае. Може и да не съм мъж, но не съм и страхливец. — Той се върна на дивана и седна до нея. — Преди две години бях ранен и се очакваше да умра. Удар от копие в чатала. Възстанових силата си, но изгубих нещо жизненоважно. — Той си пое дълбоко дъх. — Не мога да имам деца, Андромаха, нито да вляза в жена. Само Приам и лечителят знаеха това, а Приам нареди да го удушат. Не можа да понесе някой да разбере за срама на сина му.

Андромаха го изгледа, докато собствените й страхове изчезваха под тежестта на неговата мъка.

— Един мъж не се определя по чепа му — каза тя. Той рязко вдигна глава и Андромаха видя изненадата му. — Да — добави с усмивка, — дори и жриците знаят мръсните думички. Еднооката змия, червеното копие, плюещия змей. Чуй ме, Хектор. Ако до днес не го знаех, сега вече съм сигурна, че ти си прекрасен човек. Тъжа за загубата ти, защото разбирам колко важна е тази част за мъжете, хваленето с размера и дебелината, и така нататък. И няма да те лъжа. Твоята загуба ще е и моя загуба. Но искам да разбереш това — бих предпочела мъж със сърце, който го е грижа за околните и ще обича детето ми, пред безчувствен идиот с голям чеп. Не си бил мъж? Това е нелепо.

Хектор се обърна към нея, взе дланта й и я поднесе към устните си.

— Благодаря ти за това — каза той. — Беше мило от твоя страна.

— Не — спря го Андромаха. — Не си позволявай да вярваш, че съм някой блюдолизец, който се опитва да те зарадва. Аз съм Андромаха и говоря само истината. Погледни в очите ми, Хектор, и ми кажи, ако видиш лъжа там.

Тя го изгледа с прям поглед и видя как той се отпуска.

— Не — призна принцът накрая, — не виждам лъжа.

— Ще ми имаш ли тогава доверие да се справя с този проблем, без да поставяш под въпрос решението ми? — попита го тя.

— Да. Вярвам ти — отвърна Хектор.

— Добре. Тогава ми повикай колесница, за да ме отведе в града. А утре ще се преместя тук, за да можем да поседим и да научим малко повече един за друг.

Малко по-късно, докато стояха до колесницата, Хектор пое ръката й.

— Ще ти бъда добър съпруг, Андромаха от Тива — каза той.

— Зная това, Хектор от Троя — отвърна тя. Емоциите бушуваха все по-силни и в очите й избиха сълзи. — Ти ще бъдеш моят дъб — добави с треперещ глас.

Андромаха нареди на колесничаря да я отведе с Кеон до портите на двореца на Приам. Пазачът й очевидно усети, че тя се нуждае от спокойствие и не каза нищо през цялото пътуване. Когато стигнаха до двореца, Андромаха му нареди да я чака и прекоси мегарона, за да каже на един слуга, че желае да види царя по много важен въпрос.

Този път Приам не я накара да чака.

Царят беше в покоите на царицата. Стана, когато я въведоха вътре, и изчака слугата да излезе.

— И кое е толкова спешно? — попита той.

— Ходих при Хектор — каза тя и внезапно осъзна колко физически прилики има между двамата мъже. Приам не беше толкова едър, но формата на лицето и силата на очите му бяха почти същите като на любимия му син.

— И?

— Сега разбирам защо толкова силно ме желаеш.

— Той ти е казал? Сигурно му е било тежко. И защо си тук?

— Знаеш защо — отвърна тя и в гласа й се прокрадна гняв.

— Искаш да разтуриш брака?

— Не. Ако го направя, няма да оцелея. Ще умра като лечителя, който се е грижил за него.

Той кимна.

— Ти си интелигентна жена.

— Ще изпълня желанието ти, но имам условия.

— Назови ги. Ще ги изпълня до едно.

Тя виждаше нетърпението в очите и червенината по лицето му.

— Ще идвам в леглото ти само веднъж на лунен цикъл. И ще го правя, докато някой лечител не потвърди, че нося дете. След това никога повече няма да се опитваш да спиш с мен. Съгласен ли си?

— Съгласен съм. — Той се засмя и разтвори ръце. — Ела при мен, мой Гръмотевичен щит.

И тя пристъпи в прегръдката му.

XVIII СТРАХЪТ НА КАЛИАДЕС

Работниците се бяха трудили цяла нощ на светлината от факлите, за да завършат местата за провеждането на Игрите. Голямо пространство плоска земя бе изравнено и отъпкано, за да се оформи стадион за бегачите и копиехвъргачите, скачачите, юмручните бойци и борците. На четиристотин стъпки на запад от стадиона имаше дълъг хиподрум с високи заграждения, които сега бяха покрити с пейки и седалки за привилегированите. Тук щяха да се провеждат състезанията с колесници и коне. Пиедесталът на съдиите се издигаше там с изкусно изработени седалки от дърво и слонова кост, покрити със злато. Втори по-малък пиедестал се издигаше в стадиона. Организирането на Игрите, под ръководството на царския син Политес, бе изпълнено с трудности. Никой не знаеше колко състезатели ще искат да участват, нито колко голяма ще е публиката. В началото Политес мислеше, че в Троя ще дойдат неколкостотин атлета, но в града вече имаше над хиляда. А що се отнася до зрителите на зрелището, предвижданията бяха достигнали около шестнадесет хиляди. Сега дори и тази цифра започваше да изглежда несериозна.

Политес сновеше напред-назад пред по-малкия съдийски пиедестал на стадиона. Слънцето не се бе издигнало много над хоризонта и последната работа тъкмо приключваше. Дърводелците подреждаха пейки, работниците влачеха подпорите от каруците си или опъваха ленените платна, които да пазят сянка на благородниците.

Шестнадесет хиляди! Политес потри слепоочия. Главоболието не го бе оставяло последните пет дена. Шестнадесет хиляди души, които щяха да искат да ядат, да уринират, да се изхождат и които трябваше да бъдат разхлаждани и поени през деня. За простолюдието бяха изкопани ями, но отделно от тях издигнаха и специални сгради, където благородниците да пикаят в гърнета като цивилизовани хора.

Политес прекоси стадиона под издигнатия на колони покрив на новата палестра, където щяха да се подготвят атлетите. Скрити от погледа на зрителите, състезателите можеха да обсъжда: тактики с треньорите си, да наемат масажисти или да взимат студена баня. Тук бяха и стаите на Асклепий, където жреци и лекари щяха да се грижат за ранените при по-опасните състезания. На това място щяха да се шият раните по лицата на борците и да се наместват счупените крайници на колесничарите. Повечето наранявания щяха да дойдат именно от състезанията с колесници — особено от тези с четири коня. Политес знаеше, че виновни за това бяха не толкова сблъсъците, колкото острите завои в двата края на дългата тясна лента. Пътят се движеше между два здрави стълба. За да съкрати изминатото разстояние, опитният колесничар би задържал вътрешните коне, докато същевременно отпускат юздите на външните. Това би завъртяло колесницата около стълбовете, без да се губи скорост. Изчисляването на момента обаче беше жизненоважно. Преди две години в Тракия Политес бе станал свидетел на ужасен инцидент. Колесничарят Креунос, известен с уменията си, водеше пред останалите, но не успя да уцели завоя. Оста на колелото му се удари в стълба и се разби, изхвърляйки колесницата във въздуха. Креунос се оплете в юздите и остана безпомощен. Конете продължиха и той се размаза в парапета, разделящ тълпата от състезателите. Десният му крак бе почти изскубнат от тялото и той умря няколко дни по-късно.

В палестрата принцът видя, че работниците запълват новопостроените бани под ръководството на надзирателя си — слаб тракиец на име Корос. Политес му имаше пълно доверие. Макар че беше кротък, мъжът беше невероятно опитен и само пълните глупаци не даваха най-доброто от себе си, когато работеха за него.

— Приветствам те, господарю — каза Корос. — Не бой се, ще бъдем готови.

— Отрядите скоро ще пристигнат — отвърна Политес.

Коментарът беше излишен. Корос добре знаеше, че това е Денят на съдиите. Устата на троянския принц беше пресъхнала, сърцето му биеше ускорено. Приам щеше да пристигне скоро след отрядите, а с него щяха да дойдат и мнозина от гостите. Щеше да е ужасяващо, ако нещо се обърка на този първи ден. Царят щеше да го посрами пред останалите владетели.

Но той бездруго ще го направи, помисли си Политес. Ако някоя морска птица се изсере върху стадиона, вината някак си ще е моя. Макар че може би не днес. Принцът бе видял Приам по-рано сутринта и царят изглеждаше много щастлив. Дано боговете позволят това да продължи и петте дни на Игрите, замоли се той.

Политес остави Корос с работниците и прекоси сградата, за да излезе отзад при тясната алея, която водеше до конюшните. В момента те бяха празни, но по-късно през деня щяха да бъдат доведени първите коне, които съдиите да прегледат и бележат като квалифицирани за състезанията. Принцът продължи покрай местата, където щяха да се събират тълпите, а после през портата, за да стигне терена за надбягвания. Тук изрита сандалите си. Робите бяха работили дни наред, за да премахнат всички камъчета от повърхността, преди да я изравнят. Въпреки това обаче колелата на колесниците щяха да заорат дълбоко при завоите и почти със сигурност някое остро парче камък щеше да изхвърчи към публиката. Политес бавно прекоси цялата дължина на трасето между стълбовете, проучвайки земята. Новите съдии щяха да изпълнят същото действие малко по-късно, а той знаеше, че техните очи са по-остри от неговите.

На последните Игри преди пет години Политес бе само зрител. Не му хареса напрежението по време на работата по подготовката. Ако не участваше брат му Антифон, знаеше, че би направил голяма каша. Мисълта го потискаше. Принцът изостави трасето и се качи по огражденията, за да седне на една нова пейка и да прокара ръка по полираното дърво. Нямаше и следи от трески.

— Първото, което трябва да направиш, е да намериш надзиратели, на които можеш да се довериш, за да проследят работата от начало до край — каза му Антифон, когато баща им повери на Политес неговата роля. — Задай на всеки работник конкретна задача, а после постави ръководител, който да координира работата.

Тогава Антифон още се съвземаше от раните си, но прояви братска съпричастност и хвърляше по едно око на организацията. Политес му беше благодарен, но изпитваше и странно негодувание. Антифон имаше бърз и остър ум, способен да обхваща всяка сложна задача с лекота. Брат му винаги се нуждаеше oт време да обмисли проблемите, при което неминуемо изгубваше пътя си сред различните алтернативи, неспособен да вземе решение.

Докато седеше на пейката, настроението му се влоши. В какво си наистина добър, Политес, запита се той? Не можеш да тичаш, не можеш и да яздиш добре. Не си боец, нито си мислител. Тогава си спомни градината си и радостта, която тя му носеше. Дори това обаче не повдигна духа му, защото много oт новите разсади щяха да умрат сега, когато бе принуден да даде двореца си на Агамемнон. Ако никой не се грижеше за тях, свирепата слънчева светлина щеше да ги убие.

Някъде надалеч Политес чу тропота на маршируващи крака. Отрядите идваха тук, за да изберат стоте съдии, неподкупните. Ето най-сетне нещо, за което да съм благодарен, помисли той. Можеше да съм войник и да ме изберат за такава неблагодарна роля. Чудеше се защо един обикновен боец би се съгласил да стане съдия. Пет дни под злобния поглед на царе и благородници, съдиите трябваше да взимат решения за състезанията и другите мероприятия, около които се въртяха съдбите на много хора и още повече пари. Щяха да си навлекат гнева на владетели, а понякога дори яростта на тълпите. За това не получаваха никаква награда, освен малък сребърен амулет във формата на диск с гравиран в него лика на Татко Зевс. В продължение на тези пет дни някогашните селяни щяха да имат повече власт от царете и от тях се очакваше да я използват мъдро и без да показват предпочитания.

Е, поне така беше на теория. Щеше ли някой съдия да се опълчи на Приам, знаейки, че след пет дена отново ще бъде просто войник, подчинен на капризите на царя? Едва ли.

Политес стана от пейката и тръгна надолу към състезателното трасе. Сложи си сандалите и прекоси конюшните и палестрата, за да наблюдава избирането на съдиите. Скоро и баща му щеше да е тук. Стомахът му се обърна. Какво съм пропуснал, зачуди се той? Каква ли зловеща грешка ще открие Приам?

Калиадес и Банокъл си проправяха път сред гъстата тълпа по дългия склон към Скейската порта. Банокъл бе щастлив да се спаси от кораба, но щом видяха за пръв път града, Калиадес само се натъжи. Пътуването бе като сън, без усещане за изминалото време. Микенецът стоеше с Пирия на палубата на „Пенелопа”, разхождаха се заедно по огрените от луната плажове, смееха се и се шегуваха. Сега бяха стигнали до града, до края на пътуването. Скоро щяха да си кажат сбогом и мисълта го плашеше. Тя никога не може да те обикне, каза си той. По-добре да се сбогувате, вместо да я гледаш как се спуска в ръцете на любимата си, без дори да се обърне към теб. Но не, не беше по-добре. Да се събуди една сутрин и да не може да види лицето й, му се струваше немислимо.

— Виждал ли си Одисей толкова ядосан? — попита Банокъл. — Мислех си, че е разгневен, когато се биехме с пиратите, но днес лицето му беше толкова червено, че очаквах да му потече кръв от ушите.

— Наистина беше бесен — съгласи се Калиадес и си спомни момента, когато Одисей се опита да насочи „Пенелопа” към личния плаж на Приам. Една малка лодка, в която стояха плажен уредник и неколцина войници, им пресече пътя.

— Не можете да спрете тук — извика мъжът.

Одисей изтича до носа и изгледа ядосано уредника.

— Кретен такъв — изрева той. — Аз съм Одисей, цар на Итака. С мен са Нестор от Пилос и Идоменей от Крит. На онзи плаж спират всички царски кораби. Сега се отдръпни или ще те потопя.

Уредникът извика нещо на войниците на плажа. Около два десетина от тях се затичаха напред с ръце на мечовете.

— Заповедите ми са ясни, цар Одисей — отвърна мъжът. — Не е позволено повече кораби да спират на този плаж. Можеш да потопиш лодката ми, ако искаш, но онези войници ще ти попречат да стигнеш до брега. Ще се пролее кръв. Гарантирам ти го.

Калиадес се отдръпна от Одисей. Бяха го посрамили пред екипажа му и пред двамата му благородни спътници. Грозния цар стоеше неподвижно, мигайки от слънцето, почти неспособен да говори. Накрая Биас нареди на мъжете да обърнат греблата и да се върнат назад. „Пенелопа” продължи да плава по бреговата линия. Спряха встрани от града и мъжете слязоха на плажа. Одисей остана на носа с ръце, скръстени на гърдите. Другите царе, Нестор и Идоменей, не му проговориха, когато на свой ред слязоха от галерата. Дори Биас се смъкна на плажа без да продума.

Пирия се приближи до Калиадес.

— Тази обида го прониза като кинжал — каза тя.

— Боя се, че е така. Двамата с Банокъл ще влезем в града, за да се запишем за Игрите. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Не мога. Възможно е да ме разпознаят… онези, които биха ме наранили. Одисей казва, че е по-добре да остана тук.

И в крайна сметка Калиадес и Банокъл я оставиха.

Калиадес спря, за да попита войниците на Скейската пори за посоката. После двамата продължиха встрани от тълпата. Банокъл забеляза две курви, застанали в сянката на една сграда, и им помаха.

— Трябва да намерим сборното поле — каза Калиадес.

Приятелят му въздъхна.

— И нямаме пари. Трябваше да предположа, че онова копеле няма да даде нагръдника си. Проклети да са всички царе!

Калиадес спря. Улиците се виеха във всички посоки и той гледаше източените сгради.

— Изгубихме ли се? — попита Банокъл.

— Още не — отвърна другият и продължи напред.

— Вече имаме ли план?

— За какво?

— За живота в Троя. В смисъл… къде ще отседнем?

Калиадес се засмя.

— Ти беше там, когато Одисей ни каза, че ще отседнем в двореца на Хектор. Стоеше точно до мен.

— Да, но не го слушах. Оставям тия работи на теб. Забеляза ли колко са големи стените, докато влизахме в града? Изглеждаха ми големи предния път, когато бяхме тук, но на дневна светлина са направо огромни. Не бих искал да се катеря по стълбата в опит да ги преодолявам.

— Няма да ти се наложи. Ние вече не сме микенци. Което ме подсеща… ако видим някой познат, недей да викаш за поздрав или да отиваш към него.

— Защо смяташ, че бих направил нещо толкова тъпо?

— Съжалявам, приятелю. Просто мислех на глас. Градът е под закона на Игрите, но за главите ни все още има награда. А и очаквам да е пълно с микенци.

Накрая намериха пътя до сборното поле, ширнало се на североизток от града. Там се издигаха десетки палатки, а писарите, седнали на няколко дузини маси, записваха имената на състезателите.

Накрая Банокъл и Калиадес се регистрираха за участие и получиха медни символи, на които имаше номера и изображения на съответното състезание. Казаха им да се върнат утре призори за предварителните кръгове.

На края на полето имаше място за готвене, където над две ями, пълни с въглища, се печаха два бика на шиш. Приятелите седнаха в сянката на широко ленено платно и хапнаха.

— Мисля, че този бик е умрял от старост — измърмори Банокъл. — Не съм ял толкова жилаво месо, откак нахлухме в Спарта. Спомняш ли си? Онази стара коза, която Ерутрос уби?

Кълна се, че цялата беше копита, кости и жили. Грам месо нямаше по нея.

— Дажбите бяха малки — сети се Калиадес. — Помня как копаехме корени и късахме кора от дърветата, за да ги добавяме към яхнията.

— Добри бойци бяха онези спартанци. Ако бяха и повече щяхме да си имаме истински проблеми. — Банокъл се засмя. — Сигурно наистина са разярили боговете, а? Първо ги пребихме в битка, а после им натресохме Менелай за цар.

— Винаги съм го харесвал — възрази Калиадес.

— Няма какво да не му се харесва — съгласи се приятелят му. — Но е мек като лайно от кученце. И има корем като на бременна крава.

— Веднъж разговарях с него — каза Калиадес. — В нощта преди да превземем Спарта. Беше ужасен и не можеше да спре да повръща. Каза, че иска само да се върне обратно във фермата си. Той разплождаше стадата си с бикове от Тесалия. Твърдеше, че млякото от кравите му се е удвоило.

— Млякото? — изсумтя Банокъл. — В името на боговете, всякакви ги правят царе в наши дни.

— Да, особено ако са братя на Агамемнон. Но трябва да си честен към Менелай. Въпреки че беше изплашен, все пак си сложи бронята и се включи в атаката. А нямаше нужда. Можеше да изчака отзад.

Банокъл не изглеждаше убеден. После се оживи.

— Мислиш ли, че в двореца на Хектор ще има робини? — попита той.

— Не зная — засмя се Калиадес. — Ако обаче има, се съмнявам, че ще им е заповядано да се чукат с моряци.

— Ама може да им се прииска.

— Мисля, че е по-добре да си намериш курва. Така няма да рискуваш да обидиш Хектор.

— О, добър план — подигра му се Банокъл. — Но за курвите се плаща.

Калиадес бръкна в кесията на кръста си и извади пет сребърника. Банокъл бе втрещен.

— Как ги намери?

— Одисей ми ги даде. И казва, че ще има още петдесет. Продадох му нагръдника на Идоменей.

— Но той струва повече от петдесет и пет сребърника.

Калиадес поклати глава.

— Не и за мен. Идоменей е цар. Аз не мога да го принудя да изплати дълга си. Одисей може. Толкова е просто. Е, искаш ли ги?

Банокъл се ухили.

— Искам онова, което мога да си купя с тях — каза той.

— Нека първо намерим двореца на Хектор.

Двамата приятели напуснаха сборното поле и се върнаха обратно в града.

— Колко жени мога да си купя с пет сребърника? — попита Банокъл.

— Някак си пропуснах да се информирам от Одисей за цената на курвите.

— Нетипично е за теб да забравяш важните неща — отбеляза Банокъл. — Ще дойдеш ли на лов с мен?

— Не, ще се върна на плажа. Одисей каза на Пирия да спи на „Пенелопа”. Тя ще дойде в двореца по-късно.

— Защо?

— Той иска да разбере дали някой от другите царе е отседнал близо до двореца на Хектор. Може да е опасно за нея, ако я познаят.

— Значи ще прекараш нощта да я пазиш? — Банокъл поклати глава.

По-нататък пътят се разширяваше и те видяха пазар, претъпкан с маси. Имаше и магазини, както и няколко места за ядене с маси, разположени под яркооцветени навеси. Банокъл сграбчи Калиадес за ръката.

— Ела — каза той. — Трябва да поговорим.

— Ние и сега говорехме.

— За такъв разговор ми трябва пиене — отвърна невъзмутимо русият мъж. Калиадес го последва до една малка маса, разположена до студена каменна стена. Банокъл поръча вино, напълни си чаша и я пресуши. — Да не си слънчасал, Калиадес?

— He разбирам за какво говориш.

— Мисля, че разбираш. Влюбен си в нея.

— Просто се тревожа за безопасността й.

— А свинските лайна миришат на жасмин! Аз я харесвам Калиадес, така че не ме разбирай погрешно. Тя има смелост и е сърцата. Струва ми се, че ако й беше в природата, би станала чудесна съпруга. Обаче не й е в природата. Знаеш не по-лошо и от мен, че тя търси тук жена.

Калиадес въздъхна.

— Не съм избрал да се влюбвам в нея — каза той. — Но избрах да я защитавам и обещах да се погрижа да стигне до любимата си в безопасност. И ще го направя, а после ще се разделим.

— Това обещание ли е?

Калиадес си наля чаша вино и отпи. Тишината се проточи.

— Така си и мислех — каза Банокъл. — И на какво се надяваш всъщност? Че любимата й ще я отблъсне? Че ще я прати право в ръцете ти? Че ти ще я освободиш от всичката й тъга? Не може да стане. Братята не правят това със сестрите си. А тя те възприема точно така. И ще те възприема така винаги.

— Зная това — отвърна Калиадес. — Зная, че всичко, което казваш, е истина и все пак… Зная още и, че има причина тя да се е появила в живота ми. Не мога да го обясня, Банокъл. Но ми е било писано да я срещна. Това е истина, която душата ми разбира.

Той се вгледа в бледите очи на приятеля си, но не видя подобно разбиране там. После Банокъл сви рамене и се усмихна.

— Направи каквото трябва, друже. Иди и се разходи под луната с жената, която обичаш. Аз ще намеря някоя, която не ме обича, и ще я бъхтя, докато не ми се изцъклят очите.

Напрежението между двамата се стопи и Калиадес се засмя.

— Това е добър план — каза той. — Прост и директен, с ясна цел. Надявам се да се придържаш към него.

— И защо не?

— Защото, когато се напиеш, имаш навика да си търсиш боя.

— Не и тази нощ — отвърна Банокъл. — Тази нощ е за вино и жени. Кълна ти се в това.

XIX ЛЪК ЗА ОДИСЕЙ

Мнозина говореха за любовта си към Троя и се просълзяваха от красотата й. За Голямата Руж това беше просто каменен град, място, където да припечелиш сребърници и златни дрънкулки. Тя вярваше, че истината зад емоциите на мъжете е просто любов към богатството. Троя беше богата, а онези, които просперираха в пределите й, също забогатяваха. Дори и старият пекар, към чиято къща се бе отправила с изморена походка, носеше златни пръстени и имаше каляска, която да го развежда из града. Хлябовете и сладкишите му се купуваха от благородниците и се сервираха на пирове и събирания. Пекарят имаше шестима роби и ферма близо до града, която го снабдяваше с жито. Беше чудесен клиент. Ерекциите му бяха полумеки и винаги беше лесно да се справиш с тях, а благодарността му нямаше граници. В края на дългия ден Руж не желаеше да прекарва време с по-млади клиенти.

Тя вървеше тромаво из задните улички, а сребърниците, спечелени през деня, бяха надлежно нанизани на връв и скрити сред гънките на дългата й червена роба. Между всяка монета имаше тънко парче дърво, което не им позволяваше да дрънчат, докато се движеше. Улиците в долния град сега гъмжаха с джебчии и крадци, повечето от които работеха за Силфанос. И въпреки че си плащаше месечния налог, заедно с всички курви в района, все пак беше разумно да крие богатството си. В една кесия на кръста си носеше няколко медни монети в случай, че някой предприемчив обирджия реши да я нападне.

Денят беше успешен и ако пекарят не си плащаше в натура тя щеше да се прибере у дома и да поседи в малката си градина с кана вино. В кухнята си обаче нямаше храна, а и обичаше медните сладкиши, които той правеше.

Кръстът я болеше, докато ходеше, и беше гладна. Мисълта за сладкишите я накара да ускори крачка.

Мина през една тясна алея и излезе на малък площад. До нея достигна смях и тя извърна глава към група мъже, които седяха встрани и говореха шумно. Единият беше Силфанос. С него бяха трима от хората му, които пиеха заедно с млад и огромен на ръст войн със стар нагръдник. Беше очевидно, че русият мъж е пиян и щастлив. Човек винаги трябва да умира щастлив, помисли си тя. Щом нощта се спуснеше и улиците опустееха, Силфанос и подчинените му щяха да се спуснат върху пияницата и да го ограбят. Нагръдникът вероятно струваше десетина сребърника.

Руж продължи, но войнът я видя и се надигна на крака. После се запрепъва към нея.

— Изчакай! — извика той. — Моля те!

Тя го изгледа злобно, готова да отблъсне тромавите му похождения. Той обаче не се опита да я докосне, а застана зяпнал пред нея.

— В името на боговете — каза той. — Мисля, че ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Всички жени са красиви, когато мъжът се е напоил с вино — отряза го тя.

— И преди съм пил — отвърна той. — Но никога не съм виждал някоя като теб. Ето. — Той извади един сребърник от кесията си и го натика в ръката й.

— Прибери си го — каза Руж. — Нямам нищо за теб.

— Не. Това е заради красотата ти. Дори само да те гледам, е неземна радост. В името на боговете, струваше си да прекося Великата зеленина, само за да те зърна.

Тя погледна над рамото му и видя намръщеното слабо лице на Силфанос и жеста, с който я отпъждаше. Тя му кимна и продължи по пътя си.

— Как се казваш? — извика едрият мъж.

— Наричат ме Руж.

— А аз съм Банокъл. Трябва да се срещнем отново, Руж.

Тя не му обърна повече внимание и продължи по пътя си. Силфанос беше отрепка и убиец. Ако двамата с пияницата се видеха отново, нямаше да е от тази страна на Тъмния път.

Докато достигне дома на пекаря, улиците бяха потъмнели съвсем. Руж откри, че все още държи сребърника, който мъжът й беше дал. Спря се пред вратата и го пусна в кесията си. Глупакът бе платил само за да я погледа. Въпреки цинизма й обаче, това я бе трогнало. После я обзе гняв. Той беше идиот, каза си.

Пекарят бе подготвил тава сладкиши, но въпреки глада си, Руж не им обърна внимание и му каза колко е копняла да го види, погали лицето му и го целуна по бузата. Той я обгърна с ръце и я отведе в спалнята си, после легна, докато тя го милваше и му гукаше.

— Защо не се омъжиш за мен, Руж? — попита я пекарят, както я беше питал много пъти преди.

— Радвай се на това, което имаш — отвърна тя.

— Искам повече, Руж.

— Всички мъже искат повече.

— Не мога да си представя живота без теб.

— А и не ти се налага. Сега съм тук.

И с тези думи тя започна да прилага уменията си, трупани в двадесетгодишната й практика на курва. Той постигна абсолютно щастие само след няколко мига. Руж полежа с него от учтивост, докато мъжът не задряма, а после отиде в кухнята му и изяде няколко сладкиша. Ако пекаря имаше умения на любовник поне наполовина колкото в занаята си, тя щеше да се омъжи за него на мига.

Той й бе приготвил и кошница с хляб. Тя я взе и напусна дома му. Възнамеряваше да се прибере по различен маршрут, тъй като нямаше желание да минава край тялото на русия мъж или дори по-зле — край мястото, където Силфанос и дружките му все още се готвеха за убийството. Но беше изморена и нямаше настроение за отклонения. Реши да се промъкне до площада да надзърне иззад ъгъла и тогава, ако беше нужно, да се притаи в сенките и да се движи тихо.

Когато достигна целта си, не чу нито смях, нито песен, и предположи, че престъплението вече е извършено. Хвърли едно око към площада и с удивление видя, че русият мъж все още седи там, прегърнал чаша вино. На земята около него бяха проснати телата на четирима мъже. Тя ахна неволно. Войнът я чу и вдигна очи.

— Руж! — извика щастливо. — Ти се върна!

Той се изправи, а после залитна.

— Ох — чу го тя, — мисля, че на този площад се разля малко повече вино от нужното.

Руж прекоси пространството между тях, оглеждайки телата. Силфанос не беше сред тях.

— Мъртви ли са? — попита тя.

Той обмисли въпроса сериозно.

— Възможно е, предполагам. — Изрита най-близкия мъж, който изстена. — Най-вероятно обаче не.

— Къде е другият?

— Избяга. В името на боговете, виждал съм хрътки, които не могат да тичат толкова бързо. — Той се изкикоти, а после се оригна. — Денят беше хубав, Руж. Наядох се, чуках… — Вдигна ръка и преброи пръстите си — четири пъти, а накрая се и сбих хубаво. Но най-хубавото от всичко е, че те видях.

— Трябва да си тръгнеш — каза тя. — Другият ще се върне и ще доведе още крадци със себе си.

— Ще ги размажа като мухи — извика той, размаха ръка и падна от мястото си. Изсумтя, а после се надигна на крака. — Трябва да се изпикая. — Той вдигна туниката си и свърши работата върху най-близкия изпаднал в безсъзнание бандит, — Глупави крадци — измърмори мъжът, щом свърши. — През цялото време, докато имах сребро, стояха и пиха с мен. Тръгнаха да ме обират чак когато свърших парите.

— Искали са нагръдника ти — каза тя. — А сега ела. Време е да тръгваме.

— Нямам сребро, Руж. Нямам какво да ти дам.

— Просто тръгвай с мен, идиот такъв! — извика тя. — Иначе ще умреш тук!

Жената отиде до него, хвана го за ръката и го задърпа през площада. Той се ухили и погледна към кошницата й.

— О, хляб! — възкликна. — Можем ли да спрем да хапнем? Малко съм гладен.

— След малко — отвърна Руж и продължи да го дърпа. — Къде си отседнал?

— В някакъв дворец — каза той. — Някъде си. С Калиадес. Той ми е приятел.

— Не познавам никакъв Калиадес.

Те повървяха още малко през тесните алеи и страничните улички, докато накрая не излязоха на широка улица.

— Сега ми трябва малко сън — каза й Банокъл и се подпря на стената на една сграда.

Руж чу далечен шум, който приличаше на гневни викове.

— Не можеш да спиш тук — каза тя. — Къщата ми е наблизо. Ще успееш ли да стигнеш до нея?

— С теб? До твоята къща? — Той отново се ухили, вдиша дълбоко и се надигна от стената. — Води ме, красавице!

Успяха да стигнат до друга пряка. Мъжът спря там, коленичи и повърна.

— Сега е по-добре.

Иззад ъгъла изскочиха двама мъже. Руж бързо се скри в сенките. Мъжете се затичаха към русия гигант. Единият имаше бухалка. Той ги видя, изрева и се втурна към тях. Руж видя как удари първия нападател и бандитът отхвърча назад. Вторият скочи върху пияния войн. Той обаче го сграбчи, вдигна го и го запрати върху изгубилия съзнание негов другар. После русият мъж залитна крачка назад и се втурна отново към нападателя, който се опитваше да стане. Един огромен юмрук се заби в брадичката на бандита и той също падна възнак.

Русият гигант взе бухалката и се запрепъва обратно към улицата. Руж се затича след него.

— Не натам, глупако! — изсъска тя.

— О, здрасти, Руж. Мислех, че си ме оставила.

— Следвай ме — нареди тя. Той се подчини, но задържа бухалката на рамото си. Тя го отведе до портата от задната страна на дома си, а после спусна резето зад гърба си.

Щом влязоха в къщата, жената запали фенер, а гостът й се свлече на един стол. Главата му се отпусна и дишането му стана по-дълбоко. Руж застана пред него и го изгледа на светлината на фенера.

— Тяло на вол, мозък на врабче — отбеляза тя.

Остави го на стола и отиде до спалнята си в задната част на къщата. Свали роклята си, положи я върху един стол, а после скри сребърните монети зад един отвор в стената и си легна. Точно започваше да заспива, когато чу, че едрият мъж се движи из къщата. Извика я по име.

— Тук съм — отвърна тя раздразнена.

Той се появи на прага й чисто гол. Влезе вътре, препъна се в стола, а после тупна в леглото й. Вдигна завивките и се промъкна до нея.

— Не приемам клиенти в леглото си — каза му Руж.

— О, не се безпокой — отвърна той сънливо. — Точно в момента не бих могъл да чукам.

И само след миг, опрял топлото си тяло в нейното, гигантът заспа непробудно.

Одисей излезе на сборното поле, хванал в ръка своя лък Акилина и със заметнат на рамо колчан дълги стрели. Той гледаше право напред и вървеше, сякаш нямаше грижа на този свят, но сърцето му биеше учестено и беше ужасно нервен. От всички удоволствия в широкия свят само две можеха да се мерят с радостта от състезаването в Игрите — това да прегръща жена си до себе си в студена зимна нощ и да гледа как първите пролетни ветрове издуват платното на кораба му.

Дори огромното удоволствие от разказите бледнееше пред Изключителния момент на истинското съревнование, когато поставяше стрела на тетивата на красивата Акилина и я запращаше към мишената. Одисей не го беше грижа дали целите му се движат на каруци, или са сламени макети на зверове и хора. Ако имаше един талант, за който бе убеден, че притежава, той беше способността му да стреля с лък по-добре от всеки жив човек.

В другия край на полето се беше събрала голяма тълпа и мнозина състезатели вече чакаха. Одисей забеляза Мерионес — който веднъж го бе надвил в пет съревнования — и неопитните синове на Нестор, които щяха да имат късмет изобщо да стигнат до по-късните кръгове.

Денят беше чудесен, слънцето светеше ярко и сред полето шумолеше нежен бриз. Одисей облиза пръст и го подложи на вятъра. Не беше достатъчно силен, за да отклони стрела, запратена от Акилина.

Въпреки възбудата му, напрежението от вчера още го държеше. Да изтегли „Пенелопа” на брега, толкова далеч от градските порти, го бе разярило и унизило. Да понася подобна обида беше достатъчно лошо, но тя да се случи в компанията на Нестор и Идоменей го правеше нетърпимо. Никой от другите двама царе не направи коментар, което само влошаваше нещата. Ако бяха пуснали някоя шегичка, Одисей щеше да има възможност да обърне всичко на майтап.

Днес обаче светът започваше да изглежда по-светъл. Веднага, щом достигна града, царят на Итака разпита за Хеликаон и научи, че той се възстановява от раните, нанесени му от убиеца. Радостната новина повдигна духа му, но дори при това положение обидата от вчера продължи да пулсира в ума му. Уредникът не би посмял да вземе такова решение, ако някой по-висшестоящ не го бе наредил. Този някой можеше да бъде само Приам. Това обаче нямаше никакъв смисъл за Одисей, защото, макар и да не беше приятел на царя на Троя, той бе неутрален. В тези буреносни времена, когато светът беше на прага на война, за Приам би било лудост да го превръща в свой враг. Може би, реши той, не ставаше изобщо дума за него. Може би се очакваше това да е обида към Идоменей и Нестор. Дори и така обаче, решението беше глупаво, защото Приам имаше нужда и от двамата царе в своя лагер, ако искаше да спре Агамемнон.

Одисей отблъсна тези мисли настрана и излезе на полето на стрелците. Усещаше очите на всички върху себе си, докато се приближаваше към чакащите да се присъединят към съревнованието хора. Погледна към мястото за стрелба и видя, че целите са сламени и на разстояние не повече от петдесет крачки.

— В името на Хермес, Мерионес, човек може да метне стрелата на такова жалко разстояние — оплака се той.

— Така е, приятелю — отвърна чернобрадият капитан. — Така почти никой няма да бъде елиминиран.

Двамата с Мерионес пристъпиха напред и пуснаха няколко стрели към най-отдалечените цели за забавление на тълпата. Мъжете нададоха възгласи и затропаха с крака. Накрая двамата стари приятели изпразниха колчаните си и излязоха на полето да съберат стрелите.

— Това вчера беше странно — каза Мерионес.

— И определено преднамерена обида — отвърна Одисей. — Може би не е била насочена към мен. Приам никак не обича Идоменей.

Мерионес кимна.

— Така си е, но дали би рискувал да го засегне при сегашната ситуация? Ами ти направил ли си нещо, което да го разгневи.

— Не и съзнателно.

Докато се връщаха към другите стрелци, един троянски войник, носещ жълтия колан на съдия, дойде при тях и извика онези, чиито символи имаха номера от едно до двадесет.

Одисей, който беше номер единадесет, пристъпи напред, заедно с Мерионес.

Съдията беше красив млад мъж с огненочервена коса и остри сини очи. Той погледна към лъковете на стрелците.

— Бъдете така добри да оставите оръжията си при приятели — каза войникът. — Всички стрелци ще получат стандартни лъкове от оръжейната на града.

— Какво? — изрева Одисей и гневът му се отприщи. Подобни яростни викове прозвучаха и откъм останалите мъже.

Съдията вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— По заповед на царя това състезание трябва да отсъди честно уменията на всеки стрелец. Мнозина от вас носят красиво изработени лъкове, някои от кост, други от дърво и кожа. Ти, царю Одисей, имаш легендарната Акилина. Добре известно е, че тя може да запрати стрела по-далеч от всеки друг лък на този свят. Може ли тогава състезанието да бъде честно? Тук има мъже, които не разполагат с богатство и които са си изработили лъковете сами от стари дървета. Трябва ли те да бъдат в неблагоприятна позиция само защото ти имаш Акилина?

Одисей не каза нищо, но Мерионес отговори вместо него:

— Добре казано — съгласи се той. — Донесете лъковете си. Нека поне потренираме малко с тях.

Появиха се няколко войника, понесли по-малки оръжия в египетски стил, всяко от които изработено от един къс дърво, без добавени елементи за сила или еластичност. Един по-млад войник се приближи към Мерионес. Той носеше два лъка и когато подаде първия на чернобрадия стрелец, сякаш се поколеба за миг. После го дръпна обратно и погледна към съдията.

— Продължавай — нареди му той.

Младежът протегна дясната си ръка и предложи лъка на Мерионес, който го пое и опъна тетивата няколко пъти. Вторият лък беше за Одисей.

— В името на боговете — каза на висок глас Грозния цар, докато го изпробваше. — Мога да изработя по-добро оръжие от изсушени кравешки лайна. Можеш да простреляш заек с това нещо и той ще се почеше по задника, зачуден коя ли бълха го е ухапала.

Сред тълпата избухна смях.

Други войници донесоха кофи със стрели и ги разположиха пред мъжете. После съдията заговори отново:

— Всеки стрелец има пет изстрела. Първите десет ще продължат до втория кръг.

— Това са слаби оръжия — оплака се Мерионес. — Не са достатъчни, за да надвият вятъра. — Той се обърна към съдията. — Поне позволено ли ни е да се упражним малко с тях.

Войникът поклати глава и извика стрелците, за да започнат състезанието.

Всеки мъж опъна тетива по реда на номерата. Последва внезапен пукот. Лъкът на Одисей се строши и стрелата му падна на земята.

— Донесете ми друг лък! — извика той.

Един войник му донесе второ оръжие. Той се успокои, прицели се внимателно и пусна стрелата си. Вятърът обаче я улови и тя подмина чучелото на косъм. Сега, след като имаше по-добър усет за лъка, Одисей запрати следващите три стрели в сламените гърди на мишената. После извика за петата си стрела.

— Вече направи пет опита, Одисей — каза му съдията.

— Ти да не си слабоумен? Лъкът ми се счупи при първата.

— Такава е била волята на боговете. Успя да уцелиш три oт пет пъти. Съжалявам, цар Одисей, но си елиминиран от състезанието.

Над тълпата се спусна пълна тишина. Одисей, най-великият сред стрелците, известен в цялата Велика зеленина, не бе успял да мине през първия кръг. Той захвърли лъка на земята, сграбчи Акилина и изстреля дълга стрела към най-далечната мишена. Тя уцели стълба, който държеше чучелото на място, с такава сила, че въжетата се разкъсаха и мишената падна на тревата.

Одисей се завъртя към съдията.

— Малоумен кравар! Да не мислиш, че тези хора са дошли да гледат как големи мъже си играят с пръчки и конци? Не, дошли са да видят най-добрите стрели и най-великите лъкове. Дошли са да видят Акилина и черния лък на Мерионес. Дошли са да видят величие, а не някаква срамна проява на посредственост.

И с тези думи той напусна полето, пламнал от срам.

Мерионес го догони.

— Почакай, приятелю! — извика той. — Хайде, нека намерим нещо разхлаждащо за пиене.

— Не съм в настроение за компания, Мерионес.

— Зная. И аз нямаше да съм на твое място. Чуй ме, Одисей. Съдията беше прекалено старателен. Трябваше да ти позволи още една стрела.

Грозния цар се спря.

— Не обичам да губя, Мерионес. Всички го знаят. Но надушвам нещо във въздуха и миризмата не ми харесва. Забеляза ли младия войник, когато ти подаваше лъка? Предложи ти го с лявата си ръка, а после я отдръпна и ти даде дясното оръжие.

— Да, забелязах. И какво? Мислиш, че са те измамили?

— Не зная, Мерионес. Знам обаче, че ме посрамиха вече два пъти само за един ден.

Съдиите извикаха стрелците да се върнат по местата си. Мерионес се приближи до Одисей.

— Съжалявам, приятелю. Но каквото и да стане тук, всички знаят, че ти си най-великият стрелец на света.

— Върви! Иди и спечели проклетото съревнование!

Мерионес притича обратно през полето. Одисей се заразхожда наоколо, наблюдавайки другите състезания. Биас се беше справил и с двата ранни кръга на мятането на копия, а Левкон беше надвил двама противника при борбата. Дори големият бабаит Банокъл си беше пробил път до следващите кръгове. На Одисей му стана горещо и скучно, и тъй като церемонията по откриването щеше да започне чак късния следобед, реши да се върне на „Пенелопа”.

Пирия седеше тихо под навеса на задната палуба.

— Не очаквах да те видя толкова скоро — каза тя. Коментарът й не подобри настроението му. Тя му подаде чаша вода. — Видя ли Андромаха?

Одисей пресуши чашата и поклати глава.

— Тя е напуснала двореца и се е пренесла във фермата на Хектор.

— Тогава и аз ще ида там.

— Да, трябва да отидеш. Но не още. Градът гъмжи от чужденци. Баща ти е тук, както и брат ти, заедно с доста сериозна охрана, или поне така чувам. Има твърде голяма опасност да те разпознаят. След пет дни всички царе ще си тръгнат.

— Склонна съм да рискувам още сега — каза тя.

Гневът му, притаен под повърхността през целия ден, най-накрая избухна като вулкан:

— Глупаво момиче! — изрева Одисей. — Естествено, че ти си склонна да рискуваш. И ако те хванат, докато безмозъчно тичаш към изгубената си любов, всеки мъж от този екипаж може да бъде убит. Последният човек, който помогна на бегълка от Тера беше изгорен жив заедно със семейството си. Мислиш ли, че ще позволя животът на хората ми да бъде изложен на риск заради някакви си пет дена? В името на боговете, момиче, ако се опиташ да ми се противиш за това, самият аз ще те предам!

Тя стоеше неподвижно, с широко отворени от страх очи. Одисей почувства как гневът му изчезва. Какво правиш, запита се той? Това момиче е страдало жестоко, при това не само през тези последни няколко дни. И сега ти я тормозиш?

— Прости ми изблика — каза той накрая. — Денят беше много грозен, а аз по природа не съм спокоен мъж. При мен си в безопасност, Пирия. Но моля те, дай ми тези пет дни и аз ще се погрижа да стигнеш до Андромаха.

— И аз съжалявам, Одисей — отвърна тя. — Говорех без да мисля. Не бих искала никой от екипажа ти да страда заради мен. Разбира се, че ще изчакам. Коя ще трябва да съм, когато стигнем двореца на Хектор?

Тогава той почервеня.

— Помислих доста по въпроса. Не мога да те представя за слугиня или робиня, защото тогава ще те разположат сред онези, които служат на Хектор. Ще ти дадат задачи, за които не си обучена. Не мога да те представя и за роднина, защото всички знаят, че нямам друго семейство освен Пенелопа. Така че — и недей да се цупиш, докато не свърша — ще кажа, че си ми кон-кубинка. Ще ти дадат покои и аз ще ти пратя дрехи, които да сменят тази разпокъсана рокля. Не бива да се страхуваш. Няма да искам да играеш сериозно тази роля.

За негова изненада тя се усмихна.

— Благодаря ти, Одисей.

— Ами добре тогава. Значи всичко е решено. А сега мисля да се разхладя с малко плуване и да си сложа царската роба за откриването.

Той отиде до носа и слезе на плажа. После свали туниката и сандалите си и се гмурна във водата. Студът на морето го освежи, но съмненията продължиха да гризат мислите му.

Просто обикновен счупен лък, каза си той. Ни повече, ни по-малко.

XX ВРАГЪТ НА ТРОЯ

Облечен в дълга бяла роба и сламена шапка с широка периферия, Одисей отиде до стадиона в една от колесниците на Приам Там го посрещна един от синовете на царя, Политес — скучен и срамежлив млад мъж без много теми за разговор. Принцът го отведе до ограждението, където се намери в компанията на Агамемнон, Пелей, Идоменей и Нестор. Микенският цар му кимна за поздрав.

— Чувам, че боговете не са били благосклонни към теб на състезанието по стрелба — каза той.

— Лъкът ми се счупи — отвърна Одисей, стараейки се да придаде на гласа си весели отсенки, сякаш обидата изобщо не го интересуваше. Знаеше обаче, че не може да заблуди Агамемнон. Той имаше ум, остър като зъб на пепелянка.

На стадиона един тъмнокос млад войник със златно наметало измерваше лентата за надбягвания. Беше триста крачки дълга, за да наподоби разстоянието, изминато от Херкулес при първото известно състезание преди много поколения.

— Господарят на Игрите трябва да е благородник — измърмори Идоменей. — Не някакъв селянин с броня.

Одисей остави коментара без отговор. Дядото на Идоменей беше селски войн, който бе заграбил част от Крит и се обявил за цар. Нестор го изгледа и повдигна вежда. Той също познаваше родословието на Идоменей.

Щом измериха трасето, войниците извадиха стълбовете за завоите и ги забиха в земята. От другата страна на полето първите атлети вече излизаха от палестрата и се придвижваха към местата си.

— Познавам онзи мъж — каза Агамемнон. Изражението му стана сурово. — Той е микенски предател.

— Кой? — попита Одисей невинно.

— Там! Онзи високия — каза царят на Микена и отново посочи Калиадес.

— Член на екипажа ми е — каза Одисей. — Тича за Итака.

— Това е онзи с меча на Аргуриос — добави Идоменей.

— Още един предател — отсече Агамемнон.

— Светът е пълен с предатели — съгласи се Одисей. — И как така познаваш онзи мъж?

— Той уби Коланос — мой верен Последовател — и беше осъден на смърт. За съжаление избегна справедливостта и избяга… при теб, както стана ясно.

— Само ако знаех — каза Одисей. — Естествено ще го изхвърля от екипажа си веднага щом Игрите приключат.

— Трябва да бъде хванат още сега — настоя Агамемнон. — Ще кажа на Приам.

— Това може да предизвика някой и друг проблем — каза Одисей. — Ако правилно си спомням, след атаката срещу Троя миналата есен, цар Приам освободи всички затворници. Твърди се, че поискал те да убият генерала, водил нападението — мъж, който предложил да предаде своя цар.

— Гнусна троянска лъжа! — изсъска Агамемнон. — Коланос никога не би ме предал.

— Независимо от това, убийството му е било наредено от Приам. Наистина не можеш да искаш да накаже мъж, който е изпълнявал заповедите му. А и поне привидно Коланос вече те е предал, като е нападнал Приам, който беше — и все още е — твой съюзник.

Царят на Микена се поколеба.

— Думите ти са мъдри, Одисей — каза той накрая. — Тъжно ми е, че не сме съюзници. Със сигурност виждаш заплахата, която представлява Троя? Да не мислиш, че Приам, при цялото си богатство и нарастващи армии, няма планове за западните земи?

— Не познавам Приам и не зная какво планира. Мисля обаче, че той иска само богатство. И няма нужда да напада други, за да го получи. Троя смуче злато всеки ден, с всеки кораб и с всеки керван.

— Имам агенти тук в Троя — каза Агамемнон тихо. — Приам е купил хиляда фригийски лъка и постоянно снабдява ковачниците си с мед и калай. Нагръдници, шлемове, щитове, мечове. Ако не се справим с този човек сега, той ще ни нападне рано или късно.

Одисей се усмихна.

— Аз съм човекът без врагове, Агамемнон. Нито Троя, нита Микена, нито Хитската империя или Египет са срещу мен. Корабите ми са добре дошли във всеки залив, във всяко пристанище.

Агамемнон сякаш се поотпусна.

— Оценявам откровеността ти, Одисей. Аз също ще говоря направо. Когато войната започне, което е неизбежно, онези, които продължават да търгуват с Троя, ще бъдат смятани за врагове. Няма да има неутрални страни.

— Напоследък става опасно да си неутрален. Старият Ейоней беше неутрален. Чувам, че паднал от коня си и умрял.

— Трагична загуба за народа му — каза Агамемнон. — И се боя, че едва ли ще е последната. Чувам, че още един от нас скоро ще бъде обявен за враг на Троя. Който и да е, ще има късмет, ако напусне града жив.

— Да не намекваш, че Приам е убил Ейоней?

— Аз не съм имал проблеми с него. Може би се е подготвял да обяви край на съюза си с Троя.

Одисей не повярва на лъжата и за миг, но се постара да не го покаже.

— И кой е другият враг, който ще бъде назован? — попита той.

— Не зная. Иска ми се да не беше така. Много странна история.

В този момент от тълпата се надигна чудовищен рев и бегачите бяха привикани до стартовата линия в западния край на трасето. Господарят на Игрите вдигна ръка. Всички замълчаха.

— Напред! — извика войникът. Двадесетимата бегачи се втурнаха напред към финиша. Неколцина съдии чакаха там, за да видят кои ще са първите петима, прекосили линията. Те щяха да продължат в следващия кръг.

Калиадес завърши втори. Последваха и други състезания. Одисей ги изгледа, понякога залагайки с Идоменей или Нестор. После напусна ограждението и отиде до стадиона, където тъкмо се провеждаха по-късните кръгове на мятането на копие. Биас се справяше добре, но Одисей забеляза, че черният мъж разтрива рамото си. Изглежда изморен, помисли царят. В последните кръгове рамото му ще плува в море от болка.

После видя Хеликаон, застанал до Приам на известно разстояние. Настроението му се подобри и той махна с ръка, за да привлече вниманието му. Беше убеден, че е успял, защото тъмнокосият млад мъж погледна към него, но после се извърна. Одисей го изпроводи с поглед, докато си проправяше път сред тълпата, а после го изгуби от взора си.

Момчето изглежда слабо и изморено, помисли си той. А и при толкова много микенци в Троя, не бива да се показва пред хора. Но аз ще оправя настроението му, когато поговорим. Хеликаон щеше да се радва, че залежите от калай от Седемте Хълма са надминали очакванията и печалбата от миналия сезон е била огромна.

Одисей беше гладен, затова отиде до една маса за храна, където постоя в сянката, докато ядеше троянски деликатес — месо и подправки, увити в широка филия хляб, напоена във вино. После се върна до стадиона и най-накрая стигна до мястото, където стоеше Агамемнон заедно с цар Пелей и високия му син Ахил.

Одисей погледна пълния владетел и си спомни за Пирия и как беше нарязала русите си кичури като дете. Знаеше, както и мнозина други западни царе, за отблъскващите вкусове на мъжа, но сега беше наясно и с още едно зло дело, извършено от него:

“Виж какво ме накара да направя, уличнице. ”

Беше достатъчно гнусно да изнасилиш дете, но да я накараш да повярва, че по някакъв начин вината е нейна, беше чудовищно и отвъд възможността му да го осмисли.

— Добра среща, Одисей — каза Пелей и протегна ръка.

— Прости ми — отвърна Грозния цар и избегна здрависването. — Досега ядох лакомства и ръцете ми са лепкави от меда. — Той се завъртя към Ахил. — Радвам се да те видя, момко. Казват, че ти ще станеш шампионът на Игрите.

— Нямам истинска конкуренция — каза младият мъж мрачно. — Освен може би твоя човек Левкон.

— Той е опитен борец.

Последваха още състезания. Пелей и Ахил отидоха при Идоменей и царя на Атина, Менестеос.

Агамемнон се наклони към Одисей.

— Не харесваш твърде много Пелей, нали?

— Почти не го познавам. Кажи ми за този враг на Троя.

— Знам само части от историята. С времето ще разбера още. Спомняш ли си убиеца Карпофорус?

— Само по репутация.

— Той е умрял в опит да убие гнусния Хеликаон. Не издъхнал веднага, обаче. Изглежда той е отговорен и за убийството на бащата на дарданеца. — Одисей внезапно изстина и стомахът му се стегна. — Какво има? — попита Агамемнон и тъмните му очи се впиха в Грозния цар.

— Твърде много сладкиши — отвърна Одисей. — Продължавай.

— Не мога да ти кажа много повече. Карпофорус казал на Хеликаон кой му е наредил да убие баща му. Хеликаон е предал информацията на Приам. Както знаеш, троянският цар беше роднина на бащата. Братовчед или нещо подобно. Така че честта му го задължава да обяви мъжа, наел убиеца, за враг на Троя Въпросът е кой е той? Микена нямаше вражда с Анхиз. Тук има някаква тъмна мистерия или поне така мисля.

Одисей видя, че Агамемнон го гледа напрегнато.

— Не се и съмнявам, че истината ще излезе наяве съвсем скоро — каза той и се оттегли. После мерна Калиадес и Банокъл наблизо. Повика двамата приятели при себе си. Банокъл имаше подутина под дясното око и разцепена устна, но настроението му беше много добро.

— Видя ли ме, Одисей? — попита той. — Повалих оня хитски борец шест пъти. — Русият войн вдигна юмрук — Чукът на Хефест!

— Добре си се справил — каза царят. — Сега ще се връщаш ли в двореца?

— Не — каза Банокъл. — Слизам в долния град да се срещна с една приятелка.

— Аз отивам на „Пенелопа”. Ще съм признателен за компанията ви — каза Одисей, загледан в Калиадес. Очите на микенеца се присвиха, а после той кимна.

— За нас ще е привилегия да дойдем с теб, царю Одисей.

— Така ли? — попита Банокъл.

— Законът на пътя — каза му Калиадес.

— Стойте наблизо и бъдете бдителни — предупреди ги Одисей и се отправи към Горния град. Двамата войни тръгнаха с него.

Докато вървеше, Одисей почувства как в сърцето му се надига студен гняв, много по-могъщ от вулканичните изблици, с които беше известен. Той го ядеше отвътре, дълбаеше в него и събуждаше мисли и чувства, които бе изоставил още преди петнадесет години.

Сега Приам знаеше, че той е наел Карпофорус да убие бащата на Хеликаон.

В резултат щяха да го обявят за враг на Троя. Това само по себе си щеше да причини голяма мъка на царя на Итака, но той би го разбрал.

Само че Приам не бе възприел почтения начин на действие — да го извика в двореца и да го прогони от Троя. Вместо това беше решил да го унижи и посрами. Студеният гняв стана по-силен и изпълни цялото му тяло. Сега беше очевидно какво щеше да последва. По време на Игрите Приам щеше да се постарае да разедини царете на Запада, да подкупи и принуди по-слабите и алчни от тях да му се подчинят. Не можеше да допусне Одисей да напусне Троя жив, за да се съюзи с Агамемнон.

Царят знаеше, че Нестор от Пидос, а може би дори и Идоменей биха се повлияли, ако Итака се присъедини към микенските заговори.

Докато вървеше, Одисей наблюдаваше лицата сред тълпата търсейки знак за напрегнатост, някой, който да го гледа твърде дълго или твърде внимателно. Когато погледна наляво, видя, че Калиадес прави същото. Отдясно Банокъл вървеше предпазливо и също следеше тълпата за признаци за опасност.

Той изблъска мислите за убийство от ума си и се върна на по-сериозния проблем. Трябва да има начин да разплетеш възела, помисли си. Ти си Одисей, мислителят, стратегът. Известен си с интелекта и хитростта си. Обмисли възможните си действия едно по едно. Ами ако отидеше при Приам и се опиташе да поправи нещата? Не, Приам не би го послушал. Одисей бе причинил смъртта на роднина. Кръвта искаше кръв.

Какво друго можеше да стори? Да събере хората си и да напусне Троя призори, а после да тръгне към Итака, на другия край на Великата зеленина. И после какво? Да изживее остатъка от живота си в страх от убийци, пратени от троянския цар? А го имаше и проблемът с Хеликаон. Фактът, че е отишъл да ги издаде на Приам, означаваше, че и той ще обяви Одисей за свой враг. Зловещият „Ксантос” щеше да броди из Великата зеленина и да лови корабите на Итака, както и другите петдесет галери под негов контрол. Ако блокираха търговските маршрути до Седемте хълма, царството на Одисей щеше да изпадне в нищета и мизерия за година или най-много две.

Погледни истината в очите, каза си той. Решението на Приам да те направи свой враг, те оставя с един-единствен избор. Ти си като кораб, тласкан от ураганен вятър, който не можеш да контролираш, към земя на омраза и кръв, която не искаш да посещаваш. Осъзнаването го натъжи. Той обичаше Хеликаон и изпитваше голяма привързаност към Хектор и новата му жена Андромаха. В последвалата война би симпатизирал с цялото си сърце на Троя. Не харесваше мегаломана Агамемнон и мразеше гнусния Пелей. Презираше злобния Идоменей и не изпитваше никаква топлота към атинянина Менестеос. Всъщност от всички западни царе беше привързан само към Нестор. Гневът му отново се надигна, студен и всепоглъщащ.

Одисей вдигна поглед към извисяващите се стени и могъщата Скейска порта. Видя издигнатия на хълма дворец на Приам и сградите от двете страни на тесните извиващи се улици. Вече не ги възприемаше като впечатляващи архитектурни творения. Сега очите му бяха други. Той изчисляваше студено колко души ще са нужни да се преодолеят стените и си представяше улиците като бойно поле.

Докато си проправяха път сред тълпите, Калиадес се наведе към него.

— Четирима мъже — каза той. — Следват ни на известно разстояние. С нас са още от сборното поле.

Одисей не погледна назад. Нито Калиадес, нито Банокъл носеха оръжия, а самият той имаше само малък извит нож в украсена със скъпоценни камъни ножница. Оръжието беше полезно за рязане на плодове, но не и за нещо повече.

— Войници ли са? — попита той.

— Може би, но не носят броня. Имат ножове, а не мечове.

Одисей си представи пътя, който им предстоеше. Скоро щяха да напуснат главната улица и да минат през по-тесните жилищни квартали. Той се спря пред една пазарна маса и взе малка сребърна гривна с вграден в нея опал.

— Чудесно украшение, господарю — каза продавачът. — Няма да намериш никъде по-добро.

Одисей я остави и продължи.

— Двама от тях влязоха в странична алея отляво — прошепна Калиадес.

— Знаят, че отиваме към кораба — каза му Одисей. — Наблизо има малък площад с кладенец. Пътят, по който се движим, се пресича с алеята там. — Той погледна към Банокъл. — Чукът на Хефест в готовност ли е?

— Винаги — отвърна русият великан.

— Тогава се приготви да го използваш.

Одисей се завъртя на пета и се върна обратно по пътя, по който беше дошъл. Двама високи и широкоплещести мъже с дълги наметала внезапно се спряха. Царят на Итака отиде до тях и без предизвестие заби юмрук в лицето на първия. Банокъл скочи върху втория и го повали със свирепо дясно кроше. Жертвата на Одисей залитна назад и той подкоси войника с крак. Докато мъжът падаше, Грозния цар коленичи и извади ножа му от ножницата. Другият се опита да стане, а после спря, когато собственият му кинжал се опря в гърлото му.

— Имаш ли нещо да ми кажеш? — попита Одисей.

Мъжът облиза устни.

— Не зная защо ме нападаш, страннико.

— Ах — каза Одисей с усмивка. — Вече зная, че ме лъжеш, защото беше в тълпата на състезанието по стрелба и си наясно, че не съм странник. Аз съм Одисей, цар на Итака. А ти си убиец.

— Това е нелепо! Помощ! — извика внезапно мъжът. — Нападнаха ме!

Одисей го удари. Главата на убиеца отхвърча към каменната настилка. Той изстена. Царят го удари отново. Последва тишина.

Одисей стана и направи знак на Калиадес и Банокъл да го последват по пътя към площада. Зад тях тълпата се събра около падналите. Царят хвърли на Калиадес откраднатия нож и продължи да върви по тясната улица. Банокъл, въоръжен с ножа на другия нападател, зае позиция отдясно.

— Дръжте оръжията си на показ — каза Одисей. — Искам другите двама да знаят, че ги очаква бой.

Накрая те стигнаха до малкия площад и кладенеца. Останалите двама убийци ги чакаха там. Нападателите изгледаха Одисей и забелязаха ножовете на спътниците му. После отправиха поглед зад гърбовете на тримата, търсейки другите двама войници. Одисей не отклоняваше очи от тях, докато продължаваше да върви. Убийците се спогледаха, а после се отдръпнаха.

— Искаш ли да ги последваме и убием? — попита Банокъл.

Царят на Итака поклати глава.

— Нека се върнем обратно на кораба. Трябва да помисля. Царица Хекуба пожела да ме види по-късно. И двамата сте ми нужни за срещата.

Хеликаон не остана на Игрите до края на следобеда. Силата му се бе изчерпала и двамата с Гершом си проправиха път сред тълпата към чакащите колесници. Хеликаон залитна и египтянинът го хвана за ръката. Горещината на слънцето бе силна почти колкото в летен ден и младият мъж се потеше.

Когато се качи в шестместната колесница, Хеликаон се свлече с благодарност на седалката. Гершом седна срещу него, оглеждайки тълпата с ръка на ножа си. Хеликаон се усмихна.

— Съмнявам се, че дори Агамемнон би се опитал да ме убие пред очите на Приам.

Колесничарят дръпна юздите и двата коня тръгнаха напред. Пътуването по разораната земя около новия стадион не беше удобно, но скоро стигнаха пътя. Гершом се отпусна малко, когато колесницата набра скорост, но все така бдеше за стрелци.

— Не биваше да идваме — измърмори той. — Всички виждат колко си слаб все още. Това ще ги насърчи да се опитат да те нападнат.

— Бездруго ще го направят — отвърна Хеликаон, — когато преценят, че му е дошло времето. И това ще стане, докато Агамемнон е все още в Троя. Той би искал да се радва лично на смъртта ми.

Колесницата изтрополи през почти празните улици.

— Одисей беше тук — каза Гершом. — Даже ти помаха.

— Видях го. Ако в двореца дойде известие, че иска да ме види, измисли някакво извинение.

— Той е най-добрият ти приятел — изтъкна египтянинът.

Хеликаон не каза нищо. Вместо това извади парче плат от колана си и избърса плувналото си в пот лице. Гершом го изгледа внимателно. Цветът на кожата на Хеликаон бе станал по-добър и пепелявостта, появила се по време на боледуването, почти бе изчезнала. Вече беше близо до оздравяването и му трябваше само да натрупа отново издръжливост.

Колесницата стигна до Долния град, а после и до двореца на Хеликаон. Там стояха двама въоръжени стражи, които отвориха портите, за да ги пуснат да влязат. Щом се озоваха вътре, младият цар отиде до широката стая на първия етаж и се просна на най-близкия диван. Един слуга донесе кана студена вода и напълни чаша за него. Хеликаон отпи дълбоко, а после затвори очи, отпуснал глава на възглавницата. Гершом го остави там и излезе в задната градина, където патрулираха още двама стражи. Той поговори с тях известно време, а после се върна в двореца. Стражите служеха само за показност. Тази сграда не можеше да се защитава лесно. Имаше прозорци от двете страни, водещи до улиците, а стените на градините бяха ниски. Убийците можеха да влязат от поне двадесет места, без да ги забележат. И по някое време през следващите пет дни щяха да направят точно това. Единственият разумен план за действие беше да напуснат града и да се върнат в Дардания, но Хеликаон отказваше твърдо.

Гершом се върна в хладната стая и видя, че Хеликаон е седнал с подпрени на коленете лакти. Изглеждаше изморен и разтревожен.

— Защо не искаш да виждаш Одисей? — попита той и седна до царя на Дардания.

— Ще го видя, но ми трябва време да подготвя мислите си. — Хеликаон несъзнателно почеса заздравяващата рана под ръката си. После се облегна. — Когато Атал умираше, той ми каза нещо. Странно е, Гершом, но мисля, че думите му бяха по-отровни от острието.

— Как е възможно това?

— Каза ми, че Одисей му е платил да убие баща ми.

Думите увиснаха във въздуха. Гершом знаеше малко за миналото на Хеликаон, освен разказите на моряците. Тъжно и самотно детство, компенсирано в двете години с Одисей на „Пенелопа” и Итака. Когато се върнал в Дардания, баща му бил убит и Хеликаон отказал короната, като вместо това предложил подкрепата си на своя полубрат, детето Диомед, и майка му царската вдовица Халисия.

Убийството бе често срещано между врагове или съперници, но дори Гершом, чието египетско потекло му носеше слаби познания за морските народи, знаеше, че Итака е много отдалечена от Дардания. Нямаше причина за вражда и повод Одисей да иска смъртта на дарданския цар. Каква полза би могъл да има?

— Атал те е излъгал — каза той накрая.

— Не мисля. Затова и ми трябва повече време, за да се подготвя за срещата.

— Какво би спечелил Одисей от подобно нещо? Да не би баща ти да е блокирал търговските му пътища? Имали ли са проблеми в миналото?

— Не знам. Може да са враждували, когато са били млади.

— Значи трябва да го попиташ.

Хеликаон поклати глава.

— Не е толкова просто, приятелю. Заклех се пред олтара на Арес, че ще заловя и убия човека, отговорен за смъртта на баща ми. Ако попитам Одисей направо и той признае истината, няма да имам друг избор, освен да го обявя за свой враг и да се опитам да го убия. А не искам това. Той беше повече от мой приятел. Без него бих бил нищо.

— Обичаше ли баща си?

— Да… макар че той не ми отвръщаше. Беше суров и студен човек и виждаше в мен слабак, който никога няма да има силата да управлява.

— Някой друг знае ли какво ти е казал Атал? — попита Гершом.

— Не.

— Тогава просто се откажи. Умрял е един мъж, който те е презирал. Онзи, който те обича, е жив. Със сигурност дори вашите богове биха разбрали, ако се откажеш от клетвата си.

— Те не са известни с разбирането си към дилемите на смъртните — каза Хеликаон.

— Така е — съгласи се египтянинът. — Повече ги вълнува да се маскират като лебеди, бикове и тем подобни, за да чукат смъртни мъже и жени. Или да враждуват помежду си като деца. Никога не съм чувал за толкова разпасана сбирщина безсмъртни.

Хеликаон се засмя.

— Очевидно не се боиш от тях.

Гершом поклати глава.

— Когато в детството си си научил за ужасите на Сет и какво е сторил с брат си, вашите богове не са много по-страшни от боричкащи се палета.

Младият цар напълни чаша с вода и отпи.

— Караш всичко да звучи лесно, Гершом. Но не е. Бях отгледан да вярвам, че няма по-важно нещо от семейството и честта. Мисля, че и вашите благороднически домове твърдят същото Единство на кръвта. Това ни свързва заедно. Нападението над един член на семейството е нападение над всички. Съответно враговете знаят, че ако искат да наранят някой от нас, останалите ще се спуснат отгоре им с огнени мечове. Подобно единство предоставя сигурност. Честта изисква отмъщение от всеки, който тръгне срещу ни.

— На мен ми се струва, че вие, морските народи, губите страшно много време в приказки за чест, но ако махнем високопарните думи, не сте различни от останалите — отвърна Гершом. — Семейство? Нима Приам не е убивал непокорните си синове? Когато един цар умре, неговите синове не започват ли да воюват помежду си, за да го наследят? Мъжете говорят за това как си реагирал, когато баща ти е умрял. Казват, че било невероятно, защото не си наредил да екзекутират малкия ти брат. Твоят народ се дави в кръв и смърт, Хеликаон. Корабите ви нападат бреговете на други раси, крадат роби, палят и плячкосват. Войните ви се хвалят с това колко мъже са убили и колко жени са изнасилили. Почти всичките ви царе или са заграбили троновете си с меч и убийство, или са деца на хора, които са си присвоили властта с меч и убийство. Така че, хайде да оставим приказките за чест настрана. Единственият факт за баща ти, който е неоспорим, е че той е искал да те разсинови и да обяви брат ти за свой наследник. Одисей, според собствените ти думи, те е превърнал в истински мъж, без да поиска нищо в замяна. Виждаш ли някакъв баланс или хармония в това да убиеш приятеля си, за да отмъстиш за убийството на своя враг? Защото точно това е бил баща ти за теб.

Хеликаон поседя смълчан известно време. После погледна към Гершом.

— Ами твоето семейство? — попита той. — Никога не си ги споменавал. Ти би ли простил на човека, убил баща ти?

— Никога не съм познавал баща си — каза египтянинът. — Умрял е преди да се родя. Така че не мога да отговоря на въпроса ги. Но е факт, че ти повярва на Атал… или Карпофорус, или както там му е било името. Ако наистина е казвал истината, значи това е само част от нея. Одисей има другата част, която да оформи цялото. Трябва да говориш с него.

Хеликаон потърка очи.

— Имам нужда от почивка, приятелю — каза той. — Но ще обмисля онова, което ми каза.

След като той си легна, Гершом излезе от двореца. Двама мъже се подпираха привидно безцелно на стената на отсрещната страна на улицата. Той отиде при тях. И двамата бяха слаби и със студени очи.

— Имаше ли нещо? — попита Гершом.

— Днес дойдоха трима — отговори първият мъж. — Обиколиха двореца, огледаха прозорците. Проследих ги до двореца на Политес. Били са микенци.

Гершом се върна в сградата и обиколи долния етаж, за да провери резетата на затворените прозорци. Знаеше, че от това действие няма много смисъл, защото целта им не бе да предотвратят един решителен натрапник. Острие на кинжал можеше да ги повдигне без много усилия.

Отиде до голямата стая и се облегна на дивана, за да затвори очи. Беше свикнал да спи следобед, за да остане буден и бдителен през нощта. Спеше малко, но го тормозеха кошмари.

Точно преди здрачаване го събуди един слуга, който му каза, че принц Деифобос е пристигнал да се види с цар Еней.

Все още с леко разфокусиран поглед, Гершом прати слугата да събуди Хеликаон и излезе да посрещне стройния и тъмнокос млад принц. Диос изглеждаше разтревожен, но не каза нищо, докато се връщаха в стаята. Друг слуга донесе поднос с храна и кана разредено вино. Диос отказа и двете и седна смълчан.

Когато Хеликаон влезе, принцът стана и го прегърна топло.

— Изглеждаш все по-добре с всеки изминал ден, приятелю — каза той.

Гершом остана там, докато двамата мъже си говореха за маловажни неща, но във въздуха висеше напрежение. Накрая Диос каза:

— Одисей ще бъде обявен за враг на Троя.

— Какво? — възкликна Хеликаон. — Защо, в името на боговете?

Диос изглеждаше изненадан.

— Защото е наредил смъртта на баща ти, разбира се.

Цветът се изтегли от лицето на Хеликаон.

— Приам ли даде заповедта?

— Да.

— Откъде би могъл да знае?

— Дойде да те види, докато беше болен и в делириум. Ти си му разказал за Карпофорус.

— Нямам спомен за такова нещо — отвърна Хеликаон. — А това са най-лошите новини, които съм чувал от дълго време насам. Приам ще направи ужасна грешка, за която ще съжалява, ако не го вразумим.

— В деня, в който успееш да го вразумиш, слънцето ще позеленее — каза Диос. — Но не те разбирам, Хеликаон. Каква грешка? Одисей е поръчал убийството на баща ти.

— Само според Атал — отвърна Хеликаон, а в гласа му се прокрадна отчаяние. — Трябва да дадем на Одисей възможността да отрече.

— Хектор настояваше за същото — каза Диос. — Татко не пожела да слуша. Подобни мисли сега обаче са просто предположения. Ти повярва на убиеца и ти си предал тази вяра на баща ми. Той няма да бъде разубеден, Хеликаон. Честта настоява за мъст. Кръвта трябва да бъде отмъстена с кръв.

Гершом нямаше нужда да чува повече. Той се изправи и остави двамата мъже сами, след което излезе навън в избледняващата нощ.

XXI ОТРОВНАТА ЦAPИЦА

Царица Хекуба се чувстваше като някой от боговете навръх Олимп, докато гледаше към двата залива под себе си. От високата й наблюдателница в Царска радост виждаше от дясната си страна плиткия Залив на Троя с кафявата му мръсна вода, задръстен от кораби, които все още се бореха за място на плажа. Отляво се намираше по-дълбокият Залив на Херкулес и водата там бе синя и блестеше под слънцето. Дори и тук имаше десетки кораби и плажната ивица се запълни бързо. Хекуба вече рядко се усмихваше, но мисълта за всички онези ядосани капитани и изтерзани уредници предизвика сух кикот в гърлото й.

Остра гореща болка се плъзна през стомаха й към кръста. Напоследък тя мислеше за себе си като за съд, запълван всеки ден с прясна доза агония. С треперещи пръсти се пресегна за стъкленицата с лекарството и прокара острия си нокът под ръба на восъка, с който бе запечатана. Щом го отвори, го поднесе към сухите си устни, но после спря. Още не, реши накрая. Все още виждаше корабите в заливите и хората, струпани по плажовете. Когато опиатите започнеха да действат, корабите щяха да се превърнат в огромни чудовища, а хората — в магически насекоми, които да прелитат и бръмчат пред погледа й. Въпреки временното облекчение от болката, Хекуба ненавиждаше тези моменти, в които умът й бе замъглен и объркан. Можеше да приеме, че възрастта и болестта разкъсват тялото й, но не и това. Славата й някога се базираше на красотата, но през последните двадесет години бе станала известна и почитана и от нея се бояха заради силата на ума й — способността да надхитрява, да измисля по-сложни планове и маневри от всеки враг на Троя. Да вижда опасностите още преди да се появят и да ги изтръгва като плевели в градина.

Тя стоеше съвсем неподвижно в опит да откъсне съзнанието си от агонията на разпростиращия се рак, да позволи на мислите си да се понесат обратно към детството й и към величествените първи години с Приам, или към предстоящата сватба на сина й. Делото й беше почти завършено и пророчеството щеше да се изпълни. Веднъж щом Андромаха забременееше, Хекуба можеше да умре, а бъдещето на Троя щеше да е сигурно.

Минзухареножълтият навес, издигнат над главата й, за да й прави сянка от яркото утринно слънце, придаваше на всичко ярки и диви оттенъци. Нагорещени ножове започнаха да пронизват стомаха й и тя извика. Вдигна стъкленицата до устните си и отпи с нежелание. Лекарството беше горчиво и изгори езика й. После болката започна да отслабва. Когато в самото начало й дадоха тези стъкленици, те изцяло изтриваха страданието й. Сега ракът беше по-силен и вече нищо не можеше да премахне напълно ефекта от него. Хекуба вече почти не си спомняше времето, когато не е агонизирала.

От време на време в периферното й зрение бавно се движеха фигури. Понякога изглеждаха сякаш плуват във въздуха. Нямаше представа кои са повечето от тях. Някои й говореха, но гласовете им бяха кухи и далечни. Тя не им обръщаше внимание.

Една фигура се приближи до нея и препречи слънцето. Хекуба примигна раздразнено и се опита да фокусира погледа си. Понечи да заговори, но устата й бе пресъхнала и я усещаше като стар сандал. Фигурата се приближи още повече и протегна ръка с чаша в нея. Оказа се пълна със студена вода. Хекуба отпи с благодарност, отмивайки вкуса на лекарството. Зрението й се проясни и тя видя, че посетителят е новата й дъщеря, огнекосата Андромаха.

Толкова прилича на мен, помисли си царицата — свирепа и горда, пълна с живот. Тя изгледа момичето със задоволство.

— Андромаха — прошепна. — Една от малкото посетители, които мога да понеса.

— Как си днес, майко? — попита момичето.

— Все така умираща. Но, ако Хера и силите ми позволят, ще накарам Хадес да ме почака още малко. — Хекуба отново отпи от чашата. Тя се загърчи в ръката й и се превърна в острозъба змия. Царицата обаче я държеше за гърлото. — Няма да ме ухапеш, проклета твар — каза й тя. — Все още мога да те смажа.

Андромаха нежно пое змията от нея.

— Внимавай, момиче — предупреди я Хекуба. — Ухапването й е смъртоносно.

После видя, че изчадието отново се е превърнало в чаша и се успокои. Андромаха я целуна по сухата буза, а после седна до нея. Царицата се пресегна и потупа момичето по ръката.

— Толкова много си приличаме — каза тя. — Сега дори повече.

— Защо? — попита Андромаха.

— Моите шпиони ми казаха, че Приам те е взел в леглото си. Предупредих те, че това ще стане. И сега ти си изпитала щастието, което от толкова време ми се отказва.

— Не беше щастие — отвърна Андромаха. — Просто необходимост.

Хекуба се засмя.

— Не било щастие? Приам има много недостатъци, но липсата на майсторство в любовта не е сред тях.

— Не желая да говоря за това, майко.

— Скоро ще забременееш и детето ще подсигури бъдещето на Троя. Пророчеството ще се сбъдне. Още един син за Приам — каза царицата със задоволство. — Хората ще обикнат момчето, защото ще вярват, че е син на Хектор. Ще го наричат Господар на града.

Тя погледна преценяващо Андромаха.

— Хмм. Ти си слаба като мен. Раждането никога не е лесно за нас, не и както е за онези жени с едри бедра от провинцията. Ще страдаш, момиче, но ти си силна. Аз родих на Приам осем деца. Всяко от тях изкарах на бял свят с кръв и болка. И всеки път побеждавах. А виж ме сега…

Гласът й заглъхна и тя постоя смълчана известно време. Виждаше тъмните фигури на богове, кръстосващи хоризонта. Сред тях имаше коне и мечки, както и огромно рогато създание, което не разпозна. Усещаше вибрациите от стъпките им в гръбнака си.

Наведе се към момичето и гласът й стана тих и настоятелен.

— Родът на Приам ще продължи хиляда години и аз изиграх своята роля за това. Изиграх я добре. Сторих всичко необходимо.

Тя кимна сама на себе си, спомняйки си деня почти преди година, когато стройната Палесте се гърчеше в агония на пода в покоите на царицата и повръщаше върху килимите, докато един стар шал заглушаваше писъците й.

Мислите й се понесоха свободно и тя се върна в дните, когато заедно със своя цар бяха пътували сред Великата зеленина. Живееха на борда на кораба и спомените й бяха морскозелени и с вкус на сол по устните й. Млади и влюбени, те посещаваха красиви острови и каменни градове, срещаха се с царе и пирати, спяха в легла от слонова кост и злато или на студените плажове под звездите. Опита се да си спомни името на кораба, който ги возеше… ала не успя да го достигне.

Усети непривична тъга.

— Скамандриос! — извика внезапно. — Точно така, Скамандриос.

Андромаха я изгледа любопитно.

— Какво е това, майко?

Хекуба поклати глава и объркването отново замъгли ума й.

— Сега не си спомням. Сигурно името на някой цар. Срещала съм толкова много царе. В онези дни бяха като богове. Сега всичките са малки и смешни мъже…

— Разкажи ми за Игрите — каза тя, за да впрегне ума си в нещо, борейки се с наркотика. — Какви са клюките? Онези малки царе започнаха ли вече да се избиват? Добрите Игри винаги завършват с някоя и друга смърт. Няколко незначителни трона сменят притежателя си. Така функционира светът. Чувам, че царят на Тракия вече е умрял. Без съмнение Агамемнон е отговорен. Срещна ли го вече? Той не е мъжът, който беше баща му, или поне така казват.

— Игрите едва започнаха — каза Андромаха. — Не съм чула много клюки. Освен… — тя се усмихна леко. — Чух, че Одисей е изгубил в състезанието по стрелба. Не са му позволили да използва великия си лък, а новият му се счупил. Казват, че бил много разярен.

Хекуба усети прилив на гняв в слабите си гърди.

— Одисей — избълва тя злобно. — Той няма да види Итака отново. Ще се погрижа за това.

— Какво имаш предвид?

— Ха! Одисей, Ваятеля на приказки. Одисей, смешникът. Така го виждат хората напоследък. Но аз го помня такъв, какъвто беше някога. Той е студенокръвен убиец. Платил е за смъртта на Анхиз. Кръвен роднина на Приам.

— Откъде би могла да знаеш това? — Под жълтото покривало лицето на момичето изглеждаше болезнено пребледняло. — Не и Одисей.

— Убиецът, същият, който рани Хеликаон, му го казал с предсмъртния си дъх. И самият Хеликаон го споделил с Приам.

— Това е абсурд — каза Андромаха. — Какво би спечелил Одисей от подобно действие?

Хекуба се излегна в стола си.

— Това се чуди и Приам. Всичките му съветници са объркани. Говорят за древни вражди и търговски спорове. Глупави мъже! Отговорът е очевиден за всеки, който има акъла да го види. Одисей обича Хеликаон. Може би момчето е било пасивната му играчка. Кой знае? Анхиз обаче го мразеше и го разсинови. Познавах царя на Дардания. Беше стабилен владетел и не страдаше от сантименталности. Вероятно е искал да се отърве тихомълком от Хеликаон. Одисей е хитър и би разкрил подобен заговор. Така че, за да спаси момчето, е поръчал смъртта на бащата.

— Направил го е, за да запази живота на Хеликаон?

— Разбира се.

— Защо това да го прави враг на Троя? — попита Андромаха. — Хеликаон е наш приятел и, ако си права, Одисей го е спасил.

— Убийството на Анхиз изобщо не ме вълнува — отвърна Хекуба. — Нито пък Приам. Но преди тази война да започне, трябва да сме сигурни в приятелите си и да елиминираме всички евентуални външни заплахи. Участието на Одисей в смъртта на стария цар ни дава възможността да го убием, без да отблъснем съюзниците си.

— Не разбирам — прошепна Андромаха, очевидно втрещена. — Одисей е неутрален. Защо би представлявал заплаха?

Хекуба въздъхна.

— Имаш да учиш още много за природата на политиката дете мое. Няма значение какъв е той сега. Опасността е в бъдещето. Ако земите му бяха по-близо до Троя, можехме да го обвържем със злато и приятелство. Но той е западен цар и има близки връзки с Микена. И да, има малък шанс да остане неутрален. Но не можем да рискуваме бъдещето на града си заради този малък шанс. Истината е, че започне ли войната, Одисей ще умре по един или друг начин. Агамемнон е човек на действието и ще бъде достоен противник, но можем да го победим. Царят на Итака обаче е опитен стратег. И нещо повече — той е харизматичен водач и ако застане начело, други царе ще го последват. Не можем да рискуваме да се съюзи с Агамемнон.

— Значи винаги сте планирали да го убиете?

— Разбира се. Поканих го да ме посети тук тази вечер. Няма да подозира нищо от една умираща стара жена. Казват, че Грозния цар е хитър, но никога не се е срещал с Хекуба. Ще напусне Царска радост жив… а после ще се разболее и ще умре в леглото си. Остани с мен, Андромаха. Можеш да си побъбриш и да се посмееш с него, за да го предразположиш. Той скоро ще е тук.

Тя сведе глава доволна, мислейки си за стъкленицата с отрова, която от години бе неин слуга и приятел.

— Хората на власт никога не изпитват недостиг на врагове, Андромаха — продължи Хекуба. — Трябва да бъдем безмилостни, за да оцелеем. Да избием всички. Тази нощ Одисей ще умре, а утре ще извикам дебелия Антифон при себе си. Приам е глупак, ако му е простил предателството. Човек, който те е предал веднъж, ще те предаде отново, когато моментът е подходящ.

Устата на Хекуба пресъхна отново, а чашата й бе празна.

— Андромаха, напълни я с вода. Не зная къде са слугите.

Момичето изчезна за известно време. Царицата задряма под слънцето. Събуди се внезапно и откри Андромаха до себе си. Момичето внимателно изсипа съдържанието на малка стъкленица в чашата, добави вода и й я подаде. Старата жена отпи с благодарност. Горчивият вкус на лекарството ужили езика й, а след него остана непознато усещане, което я изненада. Тя остана неподвижна за известно време, докато опиатът не започна да притъпява агонията й. След известно време, за нейно удивление, болката изчезна. Чувстваше се свободна за пръв път от месеци.

— Лекарството е ново — каза тя, докато умът й започваше да се прочиства.

— Макаон го даде на Лаодика миналата есен — отвърна Андромаха. — Болката ти изчезна ли?

— Да. Имам чувството, че направо мога да затанцувам. — Хекуба се усмихна. — Прекрасен ден, не мислиш ли?

— Нося дете — каза Андромаха спокойно. — И бащата не е Приам.

Царицата се намръщи.

— Не е Приам?

— Бащата на детето ми е Хеликаон. А сега ми кажи за Палесте.

Очите на Хекуба се присвиха. Да не би момичето да си беше изгубило ума? Когато Приам разкриеше измамата й, щеше да побеснее.

— Глупаво момиченце! — изсъска тя. — Обрекла си на гибел и Хеликаон, и детето. Приам ще ги убие. Ако имаш късмет, ще те задържи жива само за да изпълни пророчеството. Мислех, че си по-умна от сестра си. Но изглежда дъщерите на Ектион са еднакво глупави.

Андромаха коленичи до старата жена.

— Не разбираш, Хекуба. Спах с Приам, за да помисли той, че детето е негово. Царят никога няма да разбере истината. А сега ми кажи как уби Палесте.

Царицата отново видя в ума си образа на агонизиращото момиче и сви устни.

— Тя беше грешка. Глупава грешка на онзи тъпак Хераклитос. Но момичето не означаваше нищо. Единствено бъдещето на семейството на Троя има значение. То трябва да се защитава. Палесте нямаше значение — повтори тя.

Андромаха приседна и се загледа в нея известно време. Хекуба си помисли, че в очите й има сълзи, но зрението й бе замъглено. Огледа се немощно.

— Къде е Парис? — попита.

— Замина с Елена да гледат Игрите.

— Няма слуги. Къде са слугите?

— Казах им да ни оставят сами.

Андромаха се изправи и изтупа роклята си от праха, сякаш се готвеше да си замине. След това прибра стъкленицата, останала на масата, в кесия на колана си.

И тогава, като слънчева светлина пронизваща утринните мъгли, умът на Хекуба най-накрая се проясни. Лекарство, дадено на Лаодика преди месеци. Силно лекарство. Защо не й го бяха предложили преди? Осъзнаването дойде като гръм от ясно небе. Това бе дарът на освобождаването, когато болката станеше непоносима. Тогава разбра какъв е бил онзи странен вкус. Бучи ниш! Царицата положи ръка на слабото си бедро и натисна. Не почувства нищо. Смъртта пълзеше по вените й. Тя въздъхна.

— Не ме мисли за глупачка заради това, че паднах в капана ти, Андромаха — обърна се тя към нея. — Лекарството ме направи глупава. Е, както и да е, ти отмъсти за сестра си, както беше редно. Аз бих сторила същото на твое място. Виждаш ли, бях права. Много си приличаме.

Тя погледна в зелените очи на Андромаха и видя гнева там.

— Ако вярвах в това, Хекуба, щях сама да отпия от отровата. Не го направих заради Палесте, макар че сигурно трябваше да бъде така, защото тя беше нежна, добра и грижовна и заслужаваше нещо повече от това да бъде въвлечена във вашия свят на измама, предателство и убийство. Не, направих го заради Одисей — прекрасен човек с добро сърце и гордост, както и за Антифон, който ми е приятел, а и боговете знаят за колко още други невинни, които злото в теб би се опитало да унищожи.

— Невинни? — отвърна Хекуба, а гласът й натежа от презрение. — В планината на амбицията няма невинни. Да не мислиш, че Приам щеше още да е цар, ако аз виждах света с такива наивни очи? Вярваш ли, че Троя би оцеляла срещу омразата на могъщите царе, ако не се бях справила с тях? Ако не ги бях подкупила, изкусила, ако не се бях сприятелила с тях и не ги бях избила? Искаш да живееш сред невинните, така ли, Андромаха? Сред овцете? Да, във всяко село те живеят нормален живот сред истински приятели и пеят и танцуват заедно на празниците или скърбят за приятелите, обичните си, щом умрат. Милите малки овце. Направо се просълзявам. Но ние не сме овце, глупаво момиче! Ние сме лъвове. Ние сме вълци. Ние поглъщаме овцете и се нападаме и разкъсваме взаимно. Точно както ти направи сега… и както ще направиш отново, когато се появи нужда от това.

— Грешиш, Хекуба — каза й Андромаха. — Може да съм глупава, както твърдиш, за да вярвам в безпрекословната чест, приятелство и лоялност. Но това са ценности, които трябва да се почитат, защото без тях ние не сме нищо повече от зверове, бродещи по земята.

— Но ето, че ти се престори на мой приятел — каза Хекуба, а умът й започна да се размътва. — Излъга ме и с измама си спечели благоволението ми. Това чест ли е?

— Не съм се преструвала, майко — чу гласа на Андромаха и й се стори, че той трепери. — Харесах те още от първата ни среща и се възхищавам на силата и смелостта ти. Дано боговете те дарят с почивка и мир.

— Почивка и мир! Глупаво, глупаво момиче. Ако Одисей оживее, Троя я чака разруха.

Хекуба се отпусна на стола си, а очите й се насочиха към синевата на небето. Мислеше си за планове, разбити в бреговете на чуждите слабости и грешки. А после откри, че отново стои на палубата на „Скамандриос” и видя пред себе си златна фигура, която блестеше с ослепителна светлина. Помисли, че това трябва да е Приам и радостта й нямаше граници.

— Накъде ще плаваме днес, господарю мой? — прошепна тя.

XXII ОПУСТОШИТЕЛЯТ НА ГРАДОВЕ

Приам обяви цял ден на траур. Всички състезания бяха спрени и дори търговците на пазара не получиха разрешение да продават стоките си. Сто бика, шестдесет козела и двеста овце бяха принесени в жертва на Хадес, Господаря на Подземния свят, а месото бе дадено на хилядите хора, изпълващи хълмовете около града. Отнесоха тялото на Хекуба обратно в двореца в Троя, обвито в златни одежди, и там го положиха в покоите на царицата, за да му бъде отдадена почит.

Върховният жрец в храма на Зевс обяви, че дори небесата скърбят, защото над града се струпаха тъмни облаци и през по-голямата част от деня валя дъжд.

Някои жреци шептяха, че смъртта на царицата е зла поличба за сватбата на сина й, но тяхното мнение не се изговаряше гласно.

В двореца на Политес микенският цар Агамемнон се опитваше да прикрие радостта си от тази новина. Хекуба беше страховит противник, чийто агенти неведнъж бяха причинявали смъртта на микенски шпиони. В миналото съветите й бяха възпирали по-прибързаните решения на Приам. Без нея той отслабваше и плановете за нахлуване на Агамемнон щяха да протекат по-гладко.

Вратите на главната стая бяха затворени и охранявани през по-голямата част от следобеда, а думите, изречени тук, не можеха да се подслушат. Събраните царе говориха за разположение на войски и продоволствия, за придвижването на армии и защитата на града.

Агамемнон слушаше думите им, но не участваше в дискусията. Знаеше как трябва да се проведе войната и повечето от плановете му вече бяха задвижени тайно. Това обаче не пречеше да остави другите да предлагат идеи и така да им позволи да вярват, че са по-важни за проекта, отколкото всъщност бяха. Идоменей говори дълго, както и Пелей.

Одисей каза малко, но и не възрази на по-дивите идеи на Идоменей. Но дори царят на Итака да беше повече разказвач, отколкото стратег, поне бе привлякъл и другите, а щеше да привлече и още, когато новината се разчуеше. Сега във войната бяха включени шестнадесет владетели с общо четиристотин и седемдесет кораба и почти шестдесет хиляди бойци. Агамемнон погледна към Идоменей. Все още имаше шанс царят на Крит да се отдръпне, подкупен от златото на Приам. Той винаги щеше да е за продан на онзи, който предложеше най-много. Такава беше природата му и това му нашепваше селското потекло. Агамемнон насочи вниманието си към по-възрастния Нестор. Той не произлизаше от селяни, но умът му също пееше с музиката на търговията. Войната щеше да му коства много стока и злато. Но въпреки това щеше да се присъедини към тях… особено сега, когато Одисей бе обявил подкрепата си.

Каква придобивка само! Грозния цар, следван от петима стражи, бе дошъл в двореца миналата вечер. Агамемнон го покани и двамата мъже влязоха в малка странична стая.

— Не мога да остана тази вечер — каза Одисей. — Има неща, за които трябва да се погрижа. Дойдох само да ти кажа, че Итака, със своите петдесет кораба и две хиляди мъже, е на твое разположение, Агамемнон.

Царят на Микена постоя неподвижен за момент, загледан в очите на другия мъж.

— Това е добра вест… но трябва да призная, че съм изненадан.

— Ще говорим още — отвърна Одисей мрачно. — Имаш ли планове за утре вечер?

— Не и такива, които не мога да променя.

— Тогава ще дойда тук с Идоменей и Нестор.

— И те ли са с нас?

— Ще бъдат.

Агамемнон протегна ръка.

— Приветствам те, Итака — каза той. — Сега ти си брат на Микена. Твоите беди са наши беди, твоите мечти — наши мечти.

Одисей пое ръката. Хватката му беше силна.

— Благодаря, Микена — отвърна тържествено той. — С това свързване на ръце твоите врагове стават наши врагове, твоите приятели — наши приятели.

Сега, в голямата стая, царят на Тесалия беше пиян и главата му се люлееше до облегалката на стола.

— Сбогом, стара вещице — каза той и вдигна чаша.

— Не злобей, приятелю — отвърна Агамемнон. — Дори и във враждата трябва да изпитваме малко съчувствие към Приам, защото се говори, че той я е обичал много.

— Чумата да го тръшне съчувствието — измърмори Пелей. — Старата брантия беше надживяла времето си.

— С всички ни е така — каза Одисей. — С някои повече, отколкото с други.

Пелей се надигна в стола си, а мътните му очи се впиха в царя на Итака.

— Какво значи това? — промърмори той.

— Да не би думите ми да са прозвучали като някакъв забутан хитски диалект? — попита Одисей с отегчен глас.

Царят на Тесалия го изгледа злобно.

— Никога не съм те харесвал, Одисей — каза той.

— Не съм изненадан. Ти никога не си харесвал никой от тази страна на пубертета.

Пелей скочи от стола си и задрапа по колана, за да извади кинжала си. Агамемнон скочи и бързо застана между двамата мъже.

— Това е достатъчно, приятелю — каза той и сграбчи Пелей за китката. — Не е необходимо да се харесваме. Но имаме общ враг, който има нужда от вниманието ни. — Той усети, че Пелей се отпуска и осъзна, че човекът му е благодарен, че е бил спрян. Микенският цар се обърна към Одисей. — Настроението ти е лошо вече цяла вечер. Ела с мен в градината. Въздухът ще прочисти ума ти.

Агамемнон отвори вратите още докато говореше и излезе в хладината на вечерта. Грозния цар го последва. Стражите се оттеглиха на разстояние, на което да не чуват.

— Още ли си раздвоен, Одисей? — попита Агамемнон меко.

— Емоциите са сложни зверове. Презирам Пелей. Харесвам Хектор и Хеликаон. Сега Пелей е мой съюзник, а двамата ми приятели са ми врагове. Разбира се, че съм раздвоен. Но пътят ми е избран и платното — опънато. Те ме обявиха за враг на Троя и сега ще открият какво означава това.

Агамемнон кимна.

— Спомена Хеликаон. Тази нощ хората ми ще го убият.

Това беше лъжа, но той имаше нужда да види реакцията, която тя ще предизвика.

Одисей се засмя.

— Мислех, че ще опиташ по някое време — каза той. — Планът е разумен. Хеликаон е чудесен боец, добър генерал и невероятен моряк. Но няма да е тази нощ.

— Няма ли? Защо?

— По две причини. Първо, още не си сигурен в мен, Агамемнон. Мога да си изляза от тук и да предупредя момчето. Това би означавало твоите хора да бъдат заловени и да натопят теб. Или, ако пък успеят, ще ида при Приам с информация за заговора ти и той ще те осъди за нарушаване на мира. Благодарността му може дори да стигне дотам, че отново да ме обяви за свой приятел.

Агамемнон кимна.

— Имаш остър ум, Одисей.

— Да, така е. — Грозния цар го погледна и въздъхна. — Мога да ти кажа да спреш да се тревожиш за мен, но природата ти няма да го позволи. Така че ще продължа да говоря открито, докато не осъзнаеш, че съюзът ни е истински. Надявам се Хеликаон да оцелее. Въпреки това, за да успеем в това начинание, Дардания трябва да е в хаос. Само тогава твоите войски ще могат да прекосят Хелеспонт от Тракия и да нахлуят от северната страна на Троя.

Агамемнон примигна и усети шока като хиляди ледени игли. Никой не знаеше за придвижването на войските му в Тракия. Ако това бъдеше разкрито преди края на Игрите, той никога нямаше да напусне Троя жив.

— Не зная за какво говориш — успя да каже.

— Нека не си играем игрички, Агамемнон. Троя не може да бъде превзета с фронтална атака. Можеш да стануваш от другата страна на Скамандър, както предлага Идоменей, но пътищата на север и изток ще останат открити, а наемниците и керваните няма да спрат да прииждат. За да обкръжиш Троя изцяло, се нуждаеш от стократно повече войници, отколкото кой да е от нас притежава. Изхранването на такова множество би изисквало хиляди каруци и, по-важно, обработваеми земи и добитък, както и роби, които да събират реколтата. Армия с подобен размер ще покрие земята дори отвъд хоризонта и това ще предизвика напрежение в хитската столица. А и с подобен размер, такава военна сила ще е трудна за управление и ще реагира твърде бавно на заплахи. Съюзниците на Троя ще нападат страните й, ще прекъснат снабдителните й канали. Хектор и Троянският кон ще нападат от града като мълния, а после ще бягат обратно зад стените. Само за един сезон нашите съкровищници ще са изпразнени, а армиите ни ще изгубят всякакъв дух. И какво ще стане тогава, ако хитите спечелят собствената си гражданска война и това освободи силите им да дойдат на помощ на Троя?

Не, Агамемнон, има само един начин да завладееш този град. Той трябва да бъде притискан бавно отгоре и отдолу, а достъпът му до морето да се блокира. На север е Дардания. На юг е Тива в полите на Плакос. Дарданос пази Хелеспонт, а отвъд тесните проливи е Тракия — съюзник на Троя. Затова първо трябва да превземеш Тракия, а после да я задържиш и да я подготвиш за снабдителна база на войските си. Чак тогава можеш да нахлуеш през Хелеспонт в Дардания и да продължиш да получаваш продоволствия. На юг ще е по-просто. Войските и керваните мога да преминават от Кос, Родос и Милет. После Тива в полите на Плакос ще бъде превзета, а това ще затвори маршрутите през планината Ида и ще попречи на пристигането на подкрепления от Дебелия цар Кигон от Ликия, както и другите приятели на Троя.

Агамемнон гледаше Одисей така, сякаш го вижда за пръв път. Широкото лице, което винаги изглеждаше добродушно, сега беше твърдо и очите му блестяха. От него се излъчваше могъщество.

— Думите ти са интересни — каза царят на Микена, продължавайки играта още малко. — Моля те, продължавай.

Одисей се засмя.

— Може и да са интересни, но ти вече знаеш всичко, което ще ти кажа. Защото разбираш от стратегия повече от всеки друг жив човек. Това не е град, който можеш да нападнеш и оплячкосаш за няколко дни или дори за няколко сезона. Но обсадата не бива да се проточва и твърде дълго. И двамата го знаем.

— И защо смяташ така?

— Златото, Агамемнон. Могъщите съкровищници на Приам. Той има нужда от злато, за да плати на наемниците и да подкупи нови съюзници. Ако блокираме търговията му, доходите му ще спрат и хазната му ще пресъхне. Не искам да си пробия път с бой след десет години, за да се озова в опустошен град и да открия, че в него няма нищо за ограбване. А ти?

Известно време Агамемнон не каза нищо. После направи знак на един пазач да им донесе малко вино. Докато пиеха, каза:

— Подцених те, Одисей. Извинявам се за това. Виждах само гениалния разказвач. Сега наистина разбирам защо някога са те наричали Опустошителя на градове. Всичко, казано от теб, е вярно. — Той спря за момент. — Кажи ми какво знаеш за Гръмотевичния щит?

Сега беше ред на Одисей да се изненада.

— Щита на Атина? Какво за него?

Агамемнон го изгледа внимателно, но Грозния цар очевидно не знаеше нищо.

— Един от жреците ми предложи да направим жертва на Атина и да се помолим Гръмотевичният щит да пази плановете ни. Чудех се дали си чувал истории по този въпрос.

Одисей сви рамене.

— Само онези, които всяко дете знае. Щитът бил дар за Атина от Хефест, което разярило Арес, тъй като той го желаел. Богът на войната бил толкова разгневен, че счупил крака на Ковача с дървена пръчка. Но никога не съм чувал някой преди да се е молел за защита на Щита. И все пак, защо не? Ще имаме нужда от всякаква помощ, за да превземем тази крепост. Струва си поне няколко бика.

По-късно, когато гостите си бяха отишли, Агамемнон се качи на покрива на двореца си и се разположи в широко плетено ложе под звездите. Мислите му се насочиха към събитията от изминалите няколко дни, за да ги обмисли наново. Постоянно обаче се връщаше към разговора отпреди две нощи, когато троянският принц Антифон дойде за вечеря. Дебелият мъж беше възхитен от величието на Ахил и го зяпаше като влюбен. Изтече много вино и Антифон, в желанието си да забавлява младия войн, разказа много забавни истории. Агамемнон го бе инструктирал и Ахил ласкаеше троянския принц, слушаше го внимателно и се смееше на всичките му шеги. Въпреки това научиха малко, дори след като Антифон се напи, докато Ахил не спомена възхищението си към Троя и нейните чудеса.

— Велик град — каза Антифон. — И скоро ще бъде безсмъртен.

— Как ще стане безсмъртен, приятелю? — попита го Ахил докато Агамемнон стоеше тихо в сенките.

— Има пророчество. Приам и Хекуба вярват в него, а и много гадатели са го обявили за истина. — И после той изрецитира един стих: — Под Гръмотевичния щит стои Орловото Дете на сянката с крилете, за да се носи то над градските стени до края на дните и падането на царете.

— Интересно — каза Ахил. — И какво значи това нескопосано стихче?

— Ах! — възкликна Антифон и почука носа си с пръст. — Тайна. Тайна на Хекуба. Всъщност дори не би трябвало да го знам. Но сладката Андромаха ми го каза. — Той се изкикоти и изпразни чашата си. — Прекрасно момиче. Ще бъде… великолепна… жена за… Хектор.

— Чух, че е убила човека, опитал се да отнеме живота на цар Приам? — вметна меко Агамемнон.

— Простреля го в сърцето — каза Антифон. — Зашеметяващо момиче! Смъртоносна е с лъка. Тя ми е приятелка, знаете ли. Прекрасният Гръмотевичен щит. — После на лицето му се изписа тъга и той избърса уста с дебелата си ръка, сякаш притискаше думите обратно. После се надигна на крака. — Трябва да… си вървя — каза несигурно.

Агамемнон даде сигнал и Ахил помогна на Антифон да излезе от двореца, а после го изпроводи до собственото му жилище.

Царят на Микена извика съветниците си и ги разпита за пророчеството. Никой не го беше чувал. През по-голямата част от следващия ден думите продължиха да го тревожат. Разпрати съобщения до микенските шпиони и информатори в града, за да съберат цялата налична информация за Андромаха. Накрая те откриха търговец, който някога бе живял в Тива в полите на Плакос и знаеше нещо за царския род там. Той разказа историята за детето, родено със странен белег на черепа, подобен на щит с мълния, минаваща през средата.

Значи тази Андромаха беше Гръмотевичния щит, а Орловото дете, което ще се носи над градските стени, щеше да е нейният син от принц Хектор. Приам и Хекуба влагаха много надежди в това пророчество. Очевидно то не беше вярно, тъй като истинските поклонници на боговете знаеха, че Гръмотевичния щит всъщност има змия върху себе си, а не светкавица, както вярваха тези източни царства. И все пак именно те вярваха в пророчеството.

Дали беше вярно, или бе просто самозалъгване обаче, нямаше значение. Агамемнон знаеше, че подобна вяра ще усили решителността на Приам в предстоящата война. Следователно ако жената от пророчеството умреше, мъката и отчаянието, последвали смъртта й, щяха да бъдат велики. Това щеше да покаже на Троя, на гражданите й и на света, че Приам не може да защити собственото си семейство. Игрите и сватбеното тържество щяха да станат на прах, а предстоящата война щеше да се спусне върху народ, вече сломен от катастрофи и трагедии. Идеално.

Докато седеше на покрива си, той взе решение и призова Клейтос при себе си. Високият войн дойде незабавно.

— Изтегли хората ни от Двореца с каменните коне. Няма да нападаме Хеликаон.

— Но господарю, почти сме готови.

— Не, моментът не е подходящ. Вместо това искам да следите жената Андромаха. Открийте дали спи в царския дворец, или в този на Хектор. Колко стражи я пазят? Ходи ли на пазара, къде може да я повали нечий случаен кинжал? Искам да знам всичко, Клейтос. Всичко.

В двора на дома на Хектор, където екипажът на „Пенелопа” бе направил стана си, настроението не беше добро. Макар и да бе достигнал финала на състезанието по хвърляне на копие, Биас едва можеше да вдига ръката си, а освен това усещаше гъдел в края на пръстите си, което не беше добър знак. Левкон пък имаше подутина на едната буза и малка драскотина над дясното око. Левият му юмрук също беше подут и разранен, а всички тези рани му бяха спомен от мъчителната победа над микенския шампион — корав и издръжлив боец с глава, направена от камък. Надеждите на Левкон да стане шампион в състезанието по юмручен бой бързо се стапяха — особено след като видя как Ахил унищожава опонентите си с ужасяваща лекота. Калиадес бе изгубил бягането на късо разстояние заради лакът в лицето от опитния бегач на Крит, който след това спечели надбягването. Дори обикновено веселият Банокъл бе в лошо настроение, след като загуби в свирепа битка миналия следобед.

— Можех да се закълна, че съм го спипал с онзи удар отдолу — каза той на Калиадес, докато седяха под луната. — Голямата Руж каза, че според нея просто не съм имал късмет.

— Състезанието беше много оспорвано — съгласи се Калиадес. — Гледай обаче от добрата страна — Ако беше спечелил, отново щяхме да останем без пари. Сега имаме петнадесет златни монети, тридесет и осем сребърни и малко мед.

— Изобщо не съм сигурен за това — каза Банокъл. — Заложил си срещу мен.

— Съгласихме се да следваме съвета на Левкон — отвърна Калиадес изморено. — Той обеща да ми каже, когато срещнеш противник, който няма да успееш да победиш. И аз заложих на него.

— Това не ми изглежда правилно — измърмори Банокъл. — Можеше да ми кажеш.

— И ако ти бях казал, какво щеше да направиш?

— Щях и аз да заложа на него.

— Да, и това вече със сигурност нямаше да е правилно. Както и да е, наистина ли искаше да се изправиш срещу Ахил? Днешният ти противник ще се сблъска с него утре на полуфиналите. Сега имаме богатство, покрив над главите си, а ти нямаш счупени кости.

Левкон отиде до тях, понесъл кана с вино, от която напълни чашата на Банокъл.

— Още няколко седмици тренировки за краката и щеше да го надвиеш, приятелю — каза той и седна до натъртения войн. — Не спираше да му се буташ в лявата ръка.

— Имах чувството, че ме е затрупала лавина — каза Банокъл. — Нямам търпение да видя как Ахил поема няколко от онези удара. Да му избърше самодоволната усмивка от физиономията.

Левкон поклати глава.

— Ахил ще го довърши за няколко мигвания на окото — каза той мрачно. — И онзи мощен ляв юмрук няма дори да го докосне. Никога не съм виждал човек, който да се движи толкова бързо.

— Е, ти ще го биеш на финала — каза Банокъл. Левкон не отвърна и тримата постояха мълчаливо, докато пиеха виното си.

Одисей дойде през портата, следван от петима телохранители, и прекоси двора без да говори с никого.

— Ще ида да посетя Руж — каза Банокъл. — Дай ми няколко сребърника, Калиадес.

Другият микенец отвори издутата кесия на колана си, извади малко пари и ги пусна в протегнатата шепа на приятеля си.

— Не е типично за теб да предлагаш услугите си само на една жена — отбеляза той.

— Никога не е имало жена като Руж — отвърна Банокъл щастливо, допи виното си и тръгна към портите.

Те го наблюдаваха, докато излизаше, а после Калиадес се обърна към Левкон.

— Банокъл е човек без грижи. За разлика от теб или поне така ми се струва.

Известно време Левкон не каза нищо и двамата стояха в тишина. Накрая русият моряк заговори и гласът му беше почти шепот:

— Ахил няма слабости. Притежава скорост, сила и чудовищна издръжливост. И може да поема удари. Видях го как смаза опонента си вчера. Миналото лято се бих със същия мъж. Отне ми цял следобед да го изморя. Ахил го довърши за по-малко време, отколкото е нужно да изпиеш чаша вино. Истината е, че нямам умението да го надвия и ми е трудно да го призная.

Той напълни чашата си и отпи дълбока глътка. Калиадес го потупа по рамото.

— Не унивай, приятелю. С малко късмет няма да спечелиш полуфинала и после твоят опонент ще трябва да се изправи срещу Ахил.

— И защо да не печеля полуфинала? Бил съм се с противника си три пъти. Познавам го добре.

— Шегувах се.

— Левкон не е човек, с когото да се шегуваш — каза Одисей. Царят дойде при тях и седна. — Как е юмрукът? — обърна се към по-едрия войн.

— Допълнителният ден почивка ще ми помогне, както и ако го увия в плат за боя. — Левкон погледна през двора към мястото, където Биас втриваше масло в рамото си. — Не мога да кажа същото за Биас. Рамото го боли и е зле подуто.

— Ще поговоря с него по-късно — каза Одисей. — Но сега трябва да разговаряме двамата. Ела с мен.

Калиадес изпроводи с поглед Грозния цар и бореца, които влязоха в двореца, а после стана и отиде до Биас, който се грижеше за изтерзаните си мускули.

— Дай да помогна — каза той и взе маслото, след което изля малко върху дланите си.

— Благодаря ти — каза Биас. — Не мога да достигна лопатката.

Кожата на моряка беше гореща, а мускулите около рамото му бяха подути и пулсираха. Калиадес внимателно започна да ги масажира, за да премахне възлите и да ги отпусне.

— Видях Банокъл да излиза — каза Биас. — Пак ли по курви?

Калиадес се засмя.

— В това е най-добър.

— Ей това ми липсва от младостта — отбеляза черният мъж. — Това и фактът, че тогава можех да хвърлям проклетото копие, без да си разкъсвам половината гръб.

— Дори и така, само трима мъже те надминаха.

— Утре всички ще ме надминат.

— А може би не — каза Калиадес. — Ще напоим няколко парчета плат в студена вода и така ще премахнем част от горещината по мускулите ти.

По-късно, докато двамата мъже се наслаждаваха на прохладната нощ, Биас попита:

— Мислел ли си какво ще правите, когато приключат Игрите?

— Вероятно ще тръгнем на юг. Към Тива в полите на Плакос, а после може би към Ликия. Ще се присъединим към някой наемнически отряд.

— Ще вземете ли и момичето с вас?

— Не. Тя ще остане в Троя с приятелка.

Наблизо нямаше никой, но въпреки това черният моряк се наведе по-близо и сниши глас.

— Тя може и да не бъде приета добре от нея, приятелю, наясно ли си с това?

— Те са повече от приятелки — отвърна Калиадес.

— Зная, момче. Екипажът няма представа коя е Пирия, но Одисей ми каза, че ти имаш. Храмът на Тера е построен с троянско злато. Приам е негов покровител. Мислиш ли, че той ще допусне една бегълка да живее свободна в Троя? С оставането си тук, тя ще бъде постоянна опасност за всеки, който я приюти.

— Какво предлагаш, Биас?

— Зная, че я харесваш. Вземете я с вас. Далеч от града, някъде, където никога няма да я познаят.

Калиадес се вгледа в широкото лице на черния мъж.

— И го казваш само от притеснение за Пирия?

— Не, момче. Боя се за себе си и другите моряци от „Пенелопа”. Ако я заловят в Троя и я разпитат, ние ще бъдем обвинени. Не желая да бъда изгарян жив.

Калиадес се умълча. В скорошните си разговори с Пирия тя говореше за Андромаха с ентусиазъм и обич, а лицето й блестеше от радост и очакване. Какъв ли щеше да е ефектът върху нея ако бъдеше отхвърлена. Или по-лошо, ако стражите на Хектор я задържаха? При мисълта за подобен завършек на пътуването й започна да му се повдига от страх. Тя имаше голяма смелост, но всъщност беше крехка. Колко още предателства можеше да понесе?

— Няма да я заловят — каза Калиадес накрая. — Аз ще я опазя.

XXIII СЪБИРАНЕ НА ВЪЛЦИ

Приам седеше сам в покоите на царицата, а покритото с плащеница тяло на Хекуба лежеше на клада в центъра на главната стая. От плата се разнасяше миризма на тежки парфюми, която прикриваше вонята на смърт. Царят не можеше да се приближи до тялото. Седеше в далечния край на стаята с полупразна чаша вино в ръка. За да спази обичая на дома на Илиос, бе облякъл разкъсана на рамото бяла туника, а по десния ръкав и косата си беше посипал прах.

Приам допи виното си. Усещаше присъствието на Хекуба в стаята, стояща в другия край и загледана в него. Чувстваше неодобрението й.

— Трябваше да дойда при теб — прошепна той. — Знам. Но не можех. Нямаше да успея да го понеса. Разбираш това, Хекуба. Знам, че го разбираш. Някога ти бе най-красива сред жените. Исках да те запомня такава, а не като старица, проядена от рака, с пожълтяла кожа и изпъкнали кости.

Хвърли изпълнен с нежелание поглед към тялото и затвори очи, за да види отново прекрасните дни на младостта им, когато и на двамата им се струваше, че са безсмъртни. Спомни си времето, когато тези покои бяха завършени, а двамата с Хекуба стояха на балкона и гледаха града си. Тогава тя беше бременна с Хектор.

— Няма нищо, което да не можем да постигнем, Приам — каза му тогава. — Ние сме могъщи!

— Бяхме могъщи — каза той на глас. — Но сега теб те няма, а вълците се събират. Всички са в мегарона долу и чакат пира в твоя чест. Ще дойдат при мен да изразят съболезнованията и пожеланията си. Ще ме гледат с премрежени очи и ще почувстват слабостта ми. Агамемнон ще ликува. Гнусният Пелей, алчният Идоменей, лукавият Нестор и хитрият Одисей.

Той стана и започна да кръстосва стаята, без да гледа тялото под покрова. Вместо това се загледа в дълбините на празната винена чаша, а после я запрати към стената.

— Къде си, когато имам такава нужда от теб? — изкрещя царят.

После се свлече в стола си. В ума му се появи образа на Адромаха, която се съблича и се обръща с гръб към него, докато роклята й пада на земята. Видя се как пристъпва напред, ръцете му се плъзгат по голата кожа. Това видение го тормозеше вече няколко дни. Събуждаше се с него, вървеше с него и заспиваше с него.

— Умът ми е замъглен, Хекуба — каза Приам в опит да го отблъсне. — Взех Андромаха в леглото си, както си знаела, че ще сторя. Мислех, че това ще прекрати постоянната ми нужда oт нея. Но не я прекрати. Вместо това разпали кръвта ми по начин, който не съм изпитвал, откак… откак двамата с теб бяхме млади. Това ли е, на което си се надявала? Това ли е дарът ти за мен? Тя толкова прилича на теб, обич моя. Виждам те в очите й, чувам те в гласа й. — Той замълча, а после се запрепъва през стаята и взе каната с вино от една малка маса. Надигна я и отпи дълга глътки, а червената течност покапа по бузите му и оцапа туниката. — И сега тя не иска да дойде при мен. Напомня ми за уговорката ни. Веднъж на всеки лунен изгрев. Напомня го на мен! Нима не съм цар? Не е ли мое право да правя и разтурям уговорки? — Той потърка очи. — Не, не мога да си позволя да мисля за нея сега. Трябва да се подготвя за вълците. Те се превръщат в глутница и аз трябва да я разбия, да ги разединя. Мога да подкупя Идоменей и някои от по-малките вождове. С Нестор мога да се разбера. Останалите ще се наложи да принудя. А Одисей трябва да умре.

Чу как вратата се отваря и неговият син, дебелият Антифон, влезе тихо.

— Какво ти става? — извика той. — Не виждаш ли, че говоря с майка ти?

— Виждам, татко, както виждат и другите хора, но се боя, че тя не може да те чуе.

Приам се завъртя към тялото, изгуби равновесие и започна да пада. Антифон го сграбчи и го изправи на крака, а после почти го занесе до дивана.

— Донеси ми вино — нареди царят.

Принцът поклати глава.

— Враговете ти се приближават към дома ни. Сега не е времето за подобна сантименталност. Ще ти донеса вода и ти ще я изпиеш, за да изпикаеш слабостта си. После ще слезеш долу при гостите си като могъщия цар на Троя, а не като пиянде, блеещо за бедната си мъртва жена.

Думите пронизаха мъката на Приам като нож, той сграбчи туниката на Антифон и го придърпа над себе си върху дивана.

— Как смееш да ми говориш така? Гръм да ме порази, ще ти изтръгна езика!

— Да, ето този Приам ни е нужен сега — каза тихо принцът.

Царят примигна и гневът му избледня. Той пое дълбоко въздух и пусна Антифон. Синът му беше прав. Стаята започна да плува пред погледа му и той се излегна на дивана.

— Донеси вода — каза полугласно.

Антифон го хвана за ръката.

— Нека излезем на балкона. Въздухът ще прочисти ума ти.

Приам успя да стане и с помощта на сина си излезе под лунната светлина. Щом се озова на балкона, се подпря на парапета и повърна. Главата започна да го боли, но усети, че ефектът на виното отслабва. Антифон му донесе чаша вода, която се насили да изпие. След малко пое дълбоко въздух и се надигна на крака.

— Отново съм на себе си — каза той. — Сега нека слезем сред вълците.

Царете на Запада и Изтока седяха около огромната маса с форма на конска подкова в мегарона на Приам, под проблясващите факли и в сенките на статуите на троянски герои. Слуги със златни подноси със златни чаши, пълни с вино, се движеха около тях. Приам още го нямаше и царете започваха да стават неспокойни. Атинянският владетел Менестеос се оплака пръв. Набитият червенобрад атинянин се славеше с избухливия си нрав.

— Колко още ще ни кара да чакаме? — изръмжа той. — Това с нетърпимо!

— Успокой се, приятелю — каза Агамемнон от другия край на масата. — Човекът страда и не мисли ясно. Не иска да ни обиди сигурен съм в това. В мъката си просто е забравил добрите обноски.

Златокосият Хектор, седнал до него, почервеня.

— Благодаря ти за учтивостта, Агамемнон — каза той студено. — Но баща ми няма нужда някой да се извинява вместо него.

Одисей седеше смълчан близо до голямата врата. Нямаше желание да присъства на този пир, нито изпитваше тъга по царицата. Той знаеше каква отровна смес беше тя приживе — усмивка на сирена, очи на леопард и сърце на змия. Одисей не скърбеше за смъртта й, нито имаше желание да изразява съчувствието си на Приам. Учтивостта обаче го задължаваше да присъства. Така че щеше да изслуша учтиво, докато Върховният жрец на Атина си измисля безбройните достойнства на царицата, и да гледа, докато прерязваха гърлата на седем бели гълъба, които после, според вярата на глупаците, щяха да отлетят до Олимп и да запознаят боговете с историята на живота на Хекуба. Що за богове щяха да са те, ако не знаеха всичко за нея, за измамите и предателствата, които я опетняваха? Толкова тъп ритуал, помисли си Одисей.

Един слуга постави златна чаша пред него, но той не й обърна внимание. Погледна по дължината на масата към мястото, където Хеликаон седеше между младия цар на Аркадиа Агапенор, и Ектион — владетелят на Тива в полите на Плакос и баща на Андромаха. Младият мъж не погледна към Одисей нито веднъж.

Вратите в другия край на мегарона се отвориха и в залата влязоха шест царски орела, облечени в брони от бронз и сребро, с бели наметала и шлемове с бели гребени. Те се отместиха встрани и удариха с копия кръглите си щитове, предвестявайки пристигането на цар Приам.

Той влезе в мегарона, следван от едрия си син Антифон. Одисей го изгледа със студен поглед. Приам все още беше висок и широкоплещест, но възрастта вече го връхлиташе като гарван и стопяваше силите му. Лицето му бе зачервено, очевидно царят бе пил много. Въпреки това той отиде със сигурна крачка до мястото си начело на масата и седна без да продума на гостите си. После направи знак на жреца да започне тържествената реч.

Мъжът беше висок, източен и по-млад от нормалното за повечето върховни жреци. Вероятно още някое от копелетата на Приам, помисли Одисей. Но гласът му беше богат и дълбок, а думите му за живота на Хекуба бяха трогателни. Той разказа за силата и верността й, за обичта й към Троя. Разказа за синовете й и гордостта й от постиженията на героя Хектор. Изпълнението беше на много високо ниво и когато жрецът приключи, царете заудряха по масата, за да изразят високото си мнение за него. После Приам се изправи.

— Благодаря ви, че дойдохте тази вечер — обърна се той към гостите си. — Мнозина тук са били приятели на Троя по-дълго, отколкото аз съм бил жив. Други може и да станат приятели на града. Такава е моята надежда. Всички тук сме водили войни. Понякога сме били принуждавани. Друг път сме пътували с корабите си, за да се включим в тях, преследвайки слава или богатства. Войната е достойно занимание и често е нужно, за да отвърнем на злото, извършено срещу домовете ни или да нанесем смъртоносен удар на онези, които биха ни навредили. Тази нощ обаче вечеряме като приятели и скърбим за загубата на нещо красиво. Яжте и пийте, приятели мои, и се наслаждавайте на забавленията, устроени от моите синове. Имаме танцьорки от Крит, жонгльори от Милет, певци и музиканти. Тази нощ е посветена на радостта и благодарността към един живот, който значеше много за мен.

Приам плесна с ръце и засвири музика. Слугите заприиждаха, понесли златни подноси, отрупани с храна.

Одисей яде малко, а когато пирът приключи и забавленията започнаха, стана от масата и тръгна към вратата. Изненада се когато чу гласа на Приам:

— Толкова скоро ли ще си тръгнеш, царю на Итака? Няма ли да ми предложиш съболезнованията си?

Когато царят заговори, музиката спря. Одисей се обърна бавно насред тишината.

— Какво искаш да чуеш, Приам? Че съжалявам за загубата ти? Съжалявам за всеки, който изгуби някого, когото обича. Но няма да ти предложа медени думи. Честта и обичаят изискваха от мен да присъствам тази вечер. Честта и обичаят изискват от мен да присъствам на Игрите утре. После ще отплавам оттук без да погледна назад.

— Ще отплаваш оттук като враг на Троя! — избумтя гласът на Приам. — Като наемник на убийци и клетвопрестъпник. И когато се срещнем отново, се погрижи да имаш оръжие в ръка.

— Ще се погрижа — отвърна Одисей разярен. — И то ще бъде Акилина, а не някаква умишлено счупена пръчка, която твоите лакеи съдиите са ми дали. Нямах желание за война с Троя. Запомни го, Приам. Спомни си го, когато синовете ти умрат и влиянието ти изчезне. Спомни си го, когато пламъците поглъщат двореца ти.

— Костите ми треперят — изсмя се царят. — Малката Итака срещу мощта на Троя. Имаш ли оръжие, с което да събориш стените ми? Имаш ли армия, която да победи Троянския кон? Не, нямаш! Нито ти, нито стотина като теб събрани заедно, бихте постигнали нещо повече от ухапване на бълха по тялото на Троя. Сто хиляди мъже не могат да превземат този град. Имаш ли сто хиляди, малки царю?

В този миг Одисей осъзна, че Приам е предизвикал сблъсъка, за да каже именно това на събралите се там царе. Той постоя неподвижно за момент, а после се засмя.

— Искам да запомниш и това самохвалство, Приам — каза той. — Искам всички тук, които чуха тези думи да ги повторят по цялата Велика зеленина. Нито аз, нито стотина като мен събрани заедно, биха постигнали нещо повече от ухапване на бълха по тялото на Троя. Нека долините ехтят от тези думи. Нека планините забучат от тях. Нека моретата ги шептят по плажовете на света.

С тези думи Одисей се обърна и излезе.

Чул, че някой го следва, той се извърна и видя Хеликаон. Почувства как върху него се спуска огромна тъга.

— Дано заплахата ти е кратка — каза той. — Нямам настроение да се бавя.

— Нямам заплахи, Одисей — отвърна Хеликаон с болка в гласа. — Не исках нищо от това да се случи.

— Може би трябваше да го имаш предвид преди да дотичаш при Приам — каза Грозния цар. — Толкова малко ли значеше приятелството ни за теб, че не почака да чуеш какво имам да ти кажа, преди да ме обявиш за престъпник и убиец?

Разкъсван между мъката и яростта си, той обърна гръб на младия мъж, но Хеликаон бързо го хвана за ръката.

— Не е както си мислиш! — извика той. — Никой не е по-важен за мен от теб, Одисей. Нямам спомен за срещата си с Приам. Тогава бях в треска, кръвта ми беше отровена. Не си спомням никой разговор от онези дни. Постоянно се лутах между сънища — сънища за смърт и отчаяние.

Одисей почувства как яростта му се оттича от него. Обхвана го ужасна умора.

— По-добре ме питай сега това, което искаш да знаеш — каза той.

— Излъгал ли ме е Карпофорус? Кажи ми, че е така, за да оправим всичко.

Одисей видя нуждата на Хеликаон тази лъжа да е истина. Тя блестеше в очите му.

— Вече нищо не може да се оправи, Златни. Убиецът не те е излъгал. Платих му тежестта на овца в сребро, за да убие Анхиз.

Хеликаон остана неподвижен, взрян в него с изражение на пълно неверие.

— Не разбирам. Защо си го направил? Не би могъл да спечелиш нищо. Баща ми ме презираше, но с теб никога не е имал вражда. Кажи ми и прекрати тази агония.

Одисей въздъхна.

— Боя се, че това ще донесе само нова и по-различна болка, и с радост бих жертвал десет години от живота си, за да не научиш истината. Дори сега се колебая дали да ти кажа.

— Трябва да знам, Одисей. — Хеликаон го изгледа настоятелно. — Макар че ми се струва, че мога да предположа какъв ще е отговорът.

Одисей кимна.

— При последното ни пътуване, когато плавахме към Дардания, имахме трима пътници. Двама търговци и един пътешественик. Пътешественикът беше Карпофорус. Разпознах го и предположих каква е целта на пътуването му. Една нощ говорихме насаме. Дадох му ясно да разбере, че зная коя е целта му и му направих предложение. Нямаше друг избор, освен да я приеме, защото ако откажеше, това щеше да доведе до смъртта му на мига, от моята собствена ръка.

— И аз съм бил целта му?

— Да. Анхиз вече те беше разсиновил и те бе обявил за незаконен син. Беше обявил Диомед за свой наследник. Но искаше да е сигурен, че няма да му създаваш проблеми. — Одисей въздъхна. — Искаше да умреш. Аз вече знаех това, тъй като той ми бе предложил богатство, за да те убия, докато плаваш с мен. Наивно вярвах, че като види мъжа, в който си се превърнал, ще се изпълни с гордост, както стана с мен. Когато разбрах, че е наел Карпофорус, осъзнах, че няма да се спре пред нищо, докато не те унищожи. Затова платих да бъде убит. И дори сега не съжалявам за това.

Хеликаон се отдръпна на няколко крачки и остана с гръб към Одисей.

— Защо не ми го каза преди? — попита той. — Щях да разбера.

— Да, щеше. Но въпреки всичко ти все пак се възхищаваше на Анхиз. Не виждах причина да очерням паметта му. Сега ми се иска да го бях направил.

— Имам нужда от разходка — каза Хеликаон и отново се извърна с лице към него. — Нека излезем от двореца, да се разходим до плажа и да усетим морския въздух по лицата си.

— Не, Хеликаон. Не можем да вървим заедно — каза Одисей тъга в гласа. — Телохранителите ми са отвън. Вероятно Приам е изпратил още убийци след мен. Що се отнася до теб, ти вече знаеш, че микенците те търсят. И за двама ни вече няма да има свободни разходки. — Тишината между двамата се проточи няколко мига. После Одисей заговори отново: — Великата война наближава и ние двамата ще бъдем врагове. Това ме натъжава повече, отколкото мога да изразя с думи.

— И ти ще се съюзиш с Агамемнон? Той ще потопи света в кръв.

Одисей сви рамене.

— Не аз съм причината за всичко това, Хеликаон. Не аз се обявих за враг на Троя. И дори да исках, няма къде да отида и да се скрия. Приам вече ме унизи три пъти. Аз съм цар, а царете не оцеляват дълго, ако оставят други царе да пикаят върху обувките им. Корабите ми няма да нападат дардански галери и аз няма да участвам в нахлуване в твоите земи. Но ще участвам във войната с Троя и в краха на Приам.

— А аз ще се бия редом с него и Хектор — отвърна Хеликаон.

— Единственият почтен път на действие — съгласи се Одисей. — Но събери отново силите си, момче. Станал си кожа и кости.

— Ами Седемте хълма? — попита Хеликаон. — Ние построихме поселището заедно и там работят дарданци и итакийци.

Грозния цар обмисли въпроса.

— То е далеч от предстоящата война. Можеш да ми се довериш, че ще го надзиравам и ще се погрижа печалбите ти да се пазят за теб. Ще сторя всичко по силите си да се погрижа да няма напрежение между хората там. Нека се надяваме, че един ден ще можем да вървим сред Седемте хълма отново заедно като приятели.

— Ще се моля за този ден, приятелю.

В очите на Одисей бликнаха сълзи и той придърпа младия мъж в прегръдките си, а после го целуна по бузите.

— Дано боговете те пазят.

— Теб също, грознико. Винаги.

Игрите продължиха на сутринта след прощалното пиршество за Хекуба. Небето беше ясно и над хълмовете духаше свеж бриз. Хиляди се бяха струпали на хиподрума и стадиона и в този последен ден се залагаха цели богатства. За Ахил обаче нямаше дори медник, тъй като никой не искаше да залага срещу него.

Въпреки предупрежденията на приятелите му, Хеликаон отиде сред възбудената тълпа, за да гледа състезанията. Сбогуването с Одисей му тежеше и вече нямаше никакъв интерес към Игрите. Дойде само, за да зърне Андромаха. Гершом беше с него, а ръката му не се отделяше от дръжката на кинжала, докато тъмните очи оглеждаха тълпата за убийци.

— Това е лудост — каза египтянинът не за пръв път, докато си проправяха път сред тълпата на хиподрума.

— Няма да живея в страх — отвърна Хеликаон. — Опитах преди. Не ми отива.

На издигнати платформи около терена за състезания имаше разположени дървени пейки, но те вече бяха запълнени. Царят на Дардания поведе Гершом сред тълпата до едно ограждение непредвидено за благородници и покрито с навес, където двамата царски орли на стража на входа го разпознаха.

— Радвам се да те видя отново сред живите — каза единият — широкоплещест ветеран със сребро в черната си брада. Той бе сред войниците, които се бяха сражавали редом с Хеликаон миналата есен по време на нападението срещу двореца на Приам. Младият мъж потупа войника по рамото и влезе в ограждението с Гершом до себе си. Един слуга донесе студени напитки от изстискани плодове, подсилени с подправки.

В задната част забеляза стройния тъмнокос Диос и огромния Антифон. Двамата спореха за качествата на колесничарите, на които им предстоеше да се състезават. Диос забеляза Хеликаон и се усмихна широко, а после пристъпи напред да го прегърни. После и Антифон стисна ръката му.

— Вече приличаш повече на себе си — каза Диос. — Радвам се да го видя.

— Но все още си слаб — добави Антифон. — Мисля, че съм изгубил повече тегло, отколкото ти имаш по себе си, Хеликаон.

Навън на хиподрума видяха Политес и двадесетима съдии да вървят в редица, оглеждайки земята в търсене на малки камъчета, които биха могли да бъдат запратени към тълпата от колелата на колесниците.

— Справил се е добре — отбеляза Хеликаон. — Игрите бяха чудесно организирани.

Когато съдиите приключиха огледа на трасето, се появиха и колесничарите. Те излязоха в редица, така че тълпата да види конете, да прецени водачите им и да избере залога си. Червенокосият атинянски цар Менестеос водеше редицата, а четирите му жребеца изглеждаха силни и могъщи. Зад него идваше ликийския колесничар Суполос, следван от микенския шампион Аякс. Той бе единственият състезател, който носеше шлем и кожен нагръдник. Всички други бяха облечени в прости туники.

Хеликаон огледа редицата, съсредоточен преценяващо в поведението на конете. Някои бяха нервни и въртяха глави или тропаха с копита, други изглеждаха спокойни. Черният впряг на Менестеос неспирно привличаше погледа му.

— Ще залагаш ли? — попита Диос.

— Може би.

— Ликиецът Суполос досега се справя великолепно. Никога не съм виждал толкова бърз впряг.

Хеликаон се усмихна.

— Залагам сто жълтици, че Менестеос и черните му коне ще завършат пред него.

— Готово!

Когато завършиха бавната си обиколка, дванадесетте колесници бяха отведени до стартовата им позиция. Те щяха да се надпреварват до първия стълб, да го заобиколят, а после да стигнат до втория и да повторят това още десет пъти. Началната линия беше начертана стъпаловидно, за да може разстоянието до първия стълб да е еднакво за всички. Менестеос бе изтеглил най-външната позиция, а ликиецът Суполос — най-вътрешната.

Колесничарите усукаха дългите юзди около китките си и зачакаха сигнала на тръбача.

Тълпата утихна.

Тръбата проехтя.

Четиридесет и осем коня се втурнаха напред в отредените им пътеки и състезанието започна. Четирите черни жребеца на Менестеос набраха преднина и минаха пред впряга до него, което принуди другия колесничар да издърпа юздите, за да не се сблъскат. От вътрешната страна Суполос се носеше с изпепеляваща скорост. Той достигна стълба пръв и колесницата му се вдигна на едно колело, докато той възпираше вътрешната двойка коне, а външната увеличи скоростта си. Демонстрацията на уменията му спираше дъха, а колелото му се размина със стълба на не повече от една длан разстояние. Менестеос бе точно зад него, а микенецът Аякс ги следваше неотлъчно.

Сега тълпата ревеше, а възбудата й се покачваше все повече и повече. Две от по-задните колесници се сблъскаха при един завой. Едната изгуби колело, а другата се преобърна и запрати водача си в прахта. Войници изтичаха, за да извлекат повредените возила от състезанието. И двамата колесничари не бяха ранени.

До петата обиколка изглеждаше, че Суполос ще спечели лавровия венец, но Менестеос и Аякс управляваха колесниците си с умение и хладнокръвие, в очакване на едничката грешка, която ще им позволи да го изпреварят.

И тя дойде при деветия завой. Един миг колебание и Суполос направи твърде широк завой. Аякс удари юздите, за да мине през тясната пролука. Ликиецът се съвзе бързо и се опита да му препречи пътя. Те продължиха по правата линия един до друг. При следващия завой се оказаха твърде близо и колелата им се заклещиха. Това на ликиеца се отскубна, а повредената му колесница се заби в един парапет и се пръсна на парчета, но конете продължиха по трасето. Суполос бе повлечен след тях, защото юздите бяха здраво увити около ръцете му. Сблъсъкът бе принудил Аякс да забави и атинянинът Менестеос, видял шанса си, удари с юздите и изрева с пълно гърло:

— Давайте, красавци! Давайте!

Черните жребци взеха завоя и се впуснаха в галоп. Безпомощният Суполос се бе озовал точно на пътя им. Най-външният кон прескочи мятащото се тяло, но колелото на колесницата го удари ужасяващо силно във врата и всички в тълпата моментално разбраха, че е бил убит.

Менестеос достигна последния завой с малка преднина от Аякс и изпълни съвършен завой. После замахна отново с юздите, за да дадат всичко от себе си до финиша. Аякс не можа да стопи разстоянието и стигна втори, а останалите седем колесничаря скоро ги догониха без произшествия. Чак тогава роби с носилка изтичаха да приберат тялото на Суполос.

— Късметът ми е прокълнат — каза Диос.

— Не колкото този на ликиеца — отбеляза Хеликаон.

— Менестеос можеше да го избегне — изтъкна Антифон. — Трябваше само да издърпа юздите и да завие.

— Но това щеше да му коства състезанието.

Хеликаон изчака, за да аплодира, докато Менестеос получаваше лавровия венец, а после двамата с Гершом си проправиха път до входа на стадиона. Египтянинът не спираше да следи подозрително тълпата.

Финалът на турнира по хвърляне на копие тъкмо приключваше, когато двамата пристигнаха. Спечели го един родосец с чудовищен замах, но Хеликаон с радост видя, че старият му приятел Биас е втори. Екипажът на „Пенелопа” се струпа около него и го вдигна на рамене, сякаш е победил. Докато правеха това, Биас забеляза Хеликаон и му махна с широка усмивка. Хеликаон вдигна ръка и също се усмихна. Усети тъга. Дали и двамата ще се усмихваме следващия път, когато се срещнем, зачуди се той?

В другия край на стадиона беше второто царско ограждение. Хеликаон и Гершом си проправиха път сред тълпата, докато не се приближиха до него. Тогава Хеликаон спря. Най-отпред бяха издигнати два позлатени трона и на тях, под навеси с вплетено в тях злато, седяха Хектор и Андромаха. Баща й Ектион — слаб мъж с дълбоки бдителни очи — седеше от дясната й страна, а Приам се бе разположил от другата страна на сина си.

Хеликаон смълчано се загледа в жената, която обичаше. Тя носеше дълга до глезените рокля в ярки жълти тонове, а колана й бе от чисто злато. Дългата й червена коса бе привързана си златна нишка и златна диадема я придържаше над челото. Красотата й порази сърцето му като копие.

— Ще влезем ли? — попита Гершом.

— Не, не биха те пуснали. Ще останем заедно — отвърна Хеликаон.

Египтянинът се изкикоти.

— Повярвай ми, приятелю, аз предпочитам да влезеш. Да вървя с теб и да бдя за убийци ми къса нервите. Ще се срещнем пак, когато Ахил спечели този турнир.

Хеликаон си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и мина покрай стражите. Приам го видя и му се усмихна за поздрав. Виждайки царя, той се сети за събитията от предната нощ. Одисей бе отговорил на обидите на Приам с думи за война. В този миг Хеликаон бе осъзнал, че светът се е променил. Спомни си видението на жена си Халисия за пламъци и битка, за флотилия от кораби по море от кръв.

Тогава започна да му се струва, че всичко това не може да е реално. На по-малко от петдесет крачки от него царете на Запада стояха в собственото си ограждение, гледаха атлетите и се шегуваха помежду си: Одисей, Агамемнон, Идоменей и атинския цар Менестеос, който все още носеше лавровия венец. Близо до тях бяха Пелей от Тесалия, Нестор от Пилос, Пелемос, владетелят на Родос, Агапенор от Аркадия. Тези мъже щяха да напуснат Троя и да отплават обратно в родните си земи, където да съберат армии, с които да се върнат. Нямаше да има приятелски състезания, нито надпревара за лаврови венци. Защитени от бронз и с остри мечове в ръце, те щяха да се опитат да изколят или поробят същия този народ, който сега гледаше щастливо, докато бъдещите им убийци се надпреварваха един с друг. Състезанието по бягане бе спечелено от един строен микенец и тълпата нададе възгласи и запляска с ръце. Възможно беше да поздравяват именно мъжа, който един ден щеше да прерязва гърлата им и да изнасилва жените им.

Хеликаон се притаи в задната част на ограждението, където чакаха слугите, готови да предложат студени напитки на благородниците. Той взе една чаша и отпи. Беше същата смес от плодове и подправки, която сервираха на хиподрума. После видя, че Андромаха става от стола си и тръгва към него. Сърцето му затуптя по-бързо, а дъхът му секна и устата му пресъхна. Тя взе чаша вода от един слуга, а после, без да обърне внимание на Хеликаон, понечи да се върне обратно към трона.

— Изглеждаш неземно красива — каза той.

Андромаха се спря, а зелените й очи го огледаха сериозно.

— Радвам се да видя, че силите ти се възстановяват, царю Еней.

Тонът й беше хладен и въпреки физическата й близост, Хеликаон имаше чувството, че е по-далеч от нея, отколкото луната от слънцето. Искаше да намери думи, с които да я доближи, с които да я накара поне да се усмихне. Но не можа да измисли нищо. Точно тогава Приам се появи в полезрението му. Той отиде до Андромаха и плъзна ръка около кръста й, а пръстите му се спряха на извивката на хълбока й. Хеликаон почувства как стомахът му се стяга при тази фамилиарност, но се изненада, че тя го приема без оплакване.

— Наслаждаваш ли се на деня, дъще? — попита Приам и се наведе да я целуне по косата.

— В интерес на истината нямам търпение да се върна във фермата тази вечер.

— Надявах се, че ще останеш в двореца — каза той.

— Мило от твоя страна, но съм изморена. Фермата е хладна и тиха и там ми харесва.

Хеликаон забеляза разочарованието на Приам. Погледът на царя се обърна към него.

— Изглеждаш по-добре, Еней. Това ме радва. Какво мислиш за думите на Одисей от снощи? Трябва ли да се боя от тази бълха?

— Да, мисля, че трябва — каза Хеликаон. — От всички възможни врагове, ти избра най-опасния.

— Не съм го избрал — отсече Приам. — Той е убил мой роднина. Собствения ти баща. Очаквах това да му спечели и твоята омраза.

— Сега той е мой враг — съгласи се Хеликаон. — Това ще трябва да ти стигне, защото никога не бих могъл да го намразя.

— Мислех, че кинжалът е пронизал гърдите ти… а не ти е отрязал топките — изсъска царят и бледите му очи заблестяха гневно.

Отговорът на Хеликаон бе леден:

— Виждам, че желанието ти да си създаваш нови врагове още не е утолено. Нямаш ли си вече достатъчно, чичо? Или сега целиш да изриташ мен в лагера на Агамемнон?

— Така е! Така е! — отвърна Приам и насили усмивка на лицето си. — Не бива да се караме, Еней. Думите ми бяха прибързани и недообмислени.

И задържайки малко по-дълго от необходимото ръката си на кръста на Андромаха, той се върна на стола си, за да гледа игрите.

Андромаха надигна чашата с вода и отпи. После погледна Хеликаон.

— Наистина ли сега си враг на Одисей? — попита тя.

— Не по свой избор — отвърна той. — Все още го обичам много.

— А той ще бъде ужасяващ враг. — Гласът й се сниши.

— Наистина. Агамемнон е кръвожаден и алчен. Одисей е мислител и стратег. Войната, която ще ни донесе той, ще бъде многократно по-страшна от всичко, което Агамемнон би могъл да измисли.

— Говорих с Хекуба преди да умре. Каза ми, че той е заплаха. Тогава не й вярвах. Кога ще се върнеш в Дарданос?

— Утре, след като Игрите приключат. Освен ако Агамемнон няма други планове. Около двореца ми постоянно кръжат микенски шпиони. Сигурно ще ги последват убийци.

Тогава тя пребледня и в очите й се появи страх.

— Защо ми го казваш?

Хеликаон се наведе към нея.

— За да видя дали в очите ти ще има следа от тревога. Ние признахме любовта си един към друг, Андромаха. Богините на съдбата предопределиха, че не можем да бъдем заедно, но любовта не е умряла… поне не у мен. Но ти си студена и аз не зная защо е така.

— Не е редно да говориш за любов на сватбения ми ден — отвърна тя и на Хеликаон му се стори, че долавя тъга в гласа й. — Зная какво изпитвам в сърцето си. Зная за какво копнее душата ми. Но зная също, че не мога да имам онова, което искам, и ако мисля и говоря за него, това не намалява болката ми. Върви си вкъщи при своята съпруга, Хеликаон, а аз ще отида при съпруга си. — Тя му обърна гръб, спря се и после се завъртя обратно с лице към него. — Не се боя от онези убийци, Хеликаон. Познавам те. Ти си добър и се грижиш за близките си. Но освен това сам си студен и смъртоносен убиец. Когато те дойдат, ти ще ги убиеш без милост.

И тя си тръгна.

Докато денят преваляваше, жегата стана по-силна, защото слънцето грееше от чисто небе, а вятърът беше замрял. Финалът на турнира по стрелба бе спечелен от младия троянски войник Кеон, който победи на косъм останалия на второ място Мерионес.

Когато вечерта наближи, войниците махнаха въжетата, задържащи тълпата на разстояние, и хилядите зрители се спуснаха на стадиона, нетърпеливи да видят последното събитие и да станат свидетели как могъщият Ахил ще спечели короната на шампиона.

Хеликаон видя как тесалийският принц излезе на открито. Носеше къса пола от светла кожа, тялото му над нея беше голо под слънцето, а гарвановата му коса бе завързана на опашка. Тълпата го последва, но не се приближи много. На Хеликаон му се струваше, че мъжът изглежда като лъв, наобиколен от овце. Дарданецът се огледа, търсейки другия претендент за титлата, но от него нямаше и следа. Ахил се спря пред двата трона и зачака тихо. Царете на Запада, водени от Агамемнон, напуснаха ограждението си и излязоха на открито, а тълпата се раздели, за да им направи път. Одисей пристъпи напред и застана пред Приам.

— Току-що научих, че моят борец Левкон е пострадал — каза той високо и ясно. — Спънал се и паднал по пътя насам, счупвайки два пръста. Няма да може да участва в съревнованието.

Откъм тълпата се надигна разочарован рев. Хеликаон усети как стомахът му се присвива. И за миг не повярва на историята и усети, че е надвиснала опасност.

Приам стана от стола си и вдигна ръце за тишина.

— Това наистина е тъжна вест, Одисей — каза той. — Винаги е лошо, когато човек стане шампион без съревнование. Малцина тук обаче могат да отрекат, че Ахил е достоен за короната.

И с тези думи той се пресегна, вдигна лавровия венец и го предложи на тесалиеца.

В този миг Ахил заговори:

— С твое позволение, царю Приам — каза той. — Струва ми се, че твоят народ събрал се тук, заслужава да види някакво съревнование. Защо не им предложим демонстрационна борба. Говори се, че твоят син Хектор е отличен боец. За мен би било привилегия да премеря сили в тренировка с него и съм сигурен, че за Троя ще е удоволствие да наблюдава подобен двубой.

Надигнаха се радостни възгласи и тълпата започна да скандира:

— Хектор! Хектор!

Хеликаон се ядоса. Хектор не беше тренирал за тези Игри и освен това бе прекарал деня седнал, в ядене и пиене. Ахил говореше за демонстрация, за тренировка. Това беше лъжа. В мига, в който двамата се изправеха един срещу друг, боят щеше да е докрай. Той осъзна, че това е било планирано: Игрите да завършат с троянския герой, проснат в несвяст сред прахта, а Троя — посрамена от мощта на Запада.

С всеки друг противник Хеликаон не би се съмнявал в изхода. Хектор беше изключителен борец. Но за пръв път той откри, че се чуди дали троянският принц не е срещнал по-силен опонент. Струваше му се като предателство към приятелството им дори само да си го помисли, но той бе виждал и двамата в действие. Хектор бе чудовищно силен, смел и бърз. Но Ахил беше по студен и в него имаше жестокост, която го правеше смъртоносен. Хеликаон насочи поглед към Приам с надеждата, че той ще види опасността. Но надеждите му бяха попарени… в очите на Приам блестяха пламъците на триумфа. Той не можеше дори да си представи някой да надвие сина му. Що се отнасяше до царя, Хектор бе физическото проявление на самата Троя и съответно беше непобедим. Приам отново вдигна ръце, за да въдвори тишина, и щом скандирането замря, се обърна към сина си:

— Ще почетеш ли своя народ, приемайки предизвикателството?

Хектор се изправи с мрачно изражение.

— Както винаги, ще се подчиня на желанията на баща си — отвърна той.

След това слезе от пиедестала, свали украсения си със скъпоценни камъни колан и свали туниката си. Един войник му донесе кожена пола, която той омота около кръста си и завърза. Хеликаон застана до него.

— Знаеш, че това няма да е тренировка, нали? — прошепна той.

Хектор кимна.

— Разбира се, че знам. Става дума за кръв и унижение.

XXIV ПОВАЛЕНИЯТ ГЕРОЙ

Повече от двадесет хиляди души присъстваха на битката, макар че едва една десета можеха да кажат, че наистина са я видели. Хората зад първите няколко реда успяваха от време на време да мернат някое движение на двамата мъже, докато онези още по-назад само слушаха рева на тълпата. Ала въпреки това десетилетия по-късно хората от най-различни народи казваха, че бащите или дядовците им са били там в онзи ден. Двеста години по-късно един цар от Македония на име Антипас щеше да настоява, че негов прародител е държал наметалото на победителя. В продължение на седем поколения семейството му държеше на титлата Пазител на наметалото. Певците пееха за битката, твърдейки, че Зевс и боговете се спуснали в Троя в онзи ден, маскирани като смъртни, и че залагали помежду си за победителя.

Одисей не виждаше богове, докато стоеше в единия край на кръга, заедно с царете на Запада. Виждаше двама горди мъже в разцвета на младостта и силата си, които се въртяха един около друг под изпепеляващото слънце. Ахил атакува първи, пристъпвайки напред с престорен ляв удар, преди да замахне с дясната си ръка към лицето на Хектор. Троянският шампион реагира с удар отдолу, който се заби в стомаха на опонента му, и ляво кроше, което отскочи от слепоочието на Ахил. После двамата се дръпнаха назад и отново започнаха да се въртят в кръг. Този път Хектор нападна пръв. Ахил се отмести от пътя на правия му ляв юмрук, а после се приближи с комбинация от удари, които отблъснаха троянеца назад. Последователността им беше заслепяващо бърза и повечето се забиваха в лицето на Хектор. Той се покри с предмишници, за да спре атаката, а после контрира с ляво кроше в бузата на Ахил.

Тесалиецът беше по-едър и по-бърз от троянеца и му нанасяше повече удари. Одисей гледаше напрегнато, докато борците отново се въртяха един около друг. Сега всеки от тях бе преценил другия и двамата знаеха, че няма да има бърз изход от двубоя. Планът беше на Агамемнон и Грозния цар не го оспори. Ако Хектор бъдеше победен тук, това щеше да понижи самочувствието на троянците, а ако Ахил паднеше, само тесалийците щяха да страдат и това нямаше голямо значение за мъжете от останалите народи, привлечени в битката срещу Троя.

Въпреки това той се разкъсваше, докато гледаше битката. Харесваше Хектор и нямаше никакво желание да го види унизен. Също толкова силно обаче искаше да види лицето на Приам, когато обичният му син бъдеше победен. Одисей погледна към троянския цар. Приам гледаше боя, а изражението му беше спокойно и без следа от тревога.

Това ще се промени, помисли си Одисей.

Сега телата и на двамата борци блестяха от пот, а под дясното око на Хектор имаше подутина. Ахил все още нямаше дори драскотина. Той се засили напред, мина под едно убийствено дясно кроше и заби два удара в лицето на Хектор, с което отвори драскотина под лявото му око. Бликналата кръв опръска близките зрители. Сред тълпата се разнесе групово ахване. Хектор контрира с ляв удар, който мина над приведената глава на противника му. Ахил го удари в корема и брадата. Хектор залитна и се срина в калта, претъркулвайки се незабавно по гръб.

Одисей хвърли един поглед към Приам и се усмихна. Лицето на троянския цар бе посивяло, а устата му зееше от шока.

Хектор се надигна на колене, тръсна глава и остана на място за момент, докато възстанови дишането си. После се изправи, отиде до копието, забито в земята, и потупа дръжката. По лицето му течеше кръв.

Сега тълпата не издаваше и звук.

Ахил атакува отново, но беше станал твърде самоуверен и се натъкна на прав ляв удар, който го разтърси от глава до пети и последван от второ кроше в стомаха, което го издигна над земята. Хектор продължи нападението, но тесалиецът се завъртя и запрати жилещ десен удар, който отвори още по-широко драскотината на лицето му.

Денят се проточи и слънцето бавно се спусна над морето.

Хектор ставаше все по-бавен и все по-малко от ударите му достигаха целта, докато силата на Ахил сякаш нарастваше. Троянският принц бе повален още два пъти и два пъти стана, за да докосне копието.

Сега краят вече е неизбежен, помисли Одисей. Силата на Хектор отслабваше с всеки следващ удар. Само гордостта и смелостта го държаха на крака.

Тесалиецът, почувствал, че победата му наближава, пристъпи напред и заби два десни удара в лицето на Хектор, запращайки го отново на земята.

Принцът падна с цялата си тежест и се претърколи на колене. Опита се да се изправи, залитна, а после бавно успя да стане, за да докосне копието.

Тогава Ахил направи ужасна грешка.

— Хайде, троянско куче — изсмя се той. — Чака те още болка.

Одисей видя промяната, която настъпи в Хектор. Главата му се вдигна и светлите му очи се присвиха. А после, за всеобщо удивление, той се усмихна.

Ахил, който не бе забелязал това, се засили напред. Хектор го посрещна, блокира десния му удар и отново го удари отдолу в корема, изкарвайки му въздуха. Последва ляво кроше в челото, което разцепи кожата над дясното му око. Ахил се опита да отстъпи. Хектор му нанесе втори ляв удар, а после десен, който разкъса устните на тесалиеца в зъбите му. Ахил отчаяно сведе глава в опит да защити лицето си с ръце. Удар отдолу мина между вдигнатите лакти. Главата на тесалиеца отхвърча назад. Един прав ляв удар разби носа му. Ахил се запрепъва назад, но нямаше път за отстъпление. Хектор продължи, нанасяйки удар след удар в разбитото лице на врага си. Сега и в двете очи на Ахил имаше кръв и той изобщо не видя юмрука, който приключи боя. Хектор отстъпи и с цялата си сила нанесе чудовищен десен удар, който завъртя тесалиеца, преди да го събори в безсъзнание в калта.

Сред тълпата се разнесоха радостни възгласи. Хектор се обърна и отиде до пиедестала, където взе лавровия венец. Върна се при Ахил и го пусна на гърдите му, а после се завъртя към Одисей и западните царе. Когато възгласите утихнаха, принцът посочи към падналия герой. Гласът му беше студен:

— Да живее Ахил — каза той. — Да живее Шампионът на Игрите.

Банокъл беше яростен, че е изпуснал боя. Нямаше желание да гледа как Левкон бива надвит от невероятния Ахил и бе слязъл в Долния град, за да се наслаждава на компанията на Голямата Руж. Чак по-късно, докато се връщаше към двореца на Хектор, научи за съревнованието, което е пропуснал. Тълпите, стичащи се от стадиона, говореха само за това, а настроението им беше тържествуващо.

Когато стигна до двореца, екипажът на „Пенелопа” приготвяше вещите си за отпътуване. Банокъл откри Калиадес седнал в сянката на едно разцъфтяло дърво в задната градина. Той приклекна до него и каза:

— Бих заложил на Хектор.

Калиадес се засмя.

— Каза, че според теб Ахил е непобедим. Всъщност каза, че дори Хектор не би имал шанс срещу него. Спомням си го ясно.

— Винаги помниш твърде много — изръмжа Банокъл. — Велика битка ли беше?

— Най-добрата, която някога съм виждал.

— И аз я изпуснах.

— Не се тревожи, друже. През следващите дни ще се хвалиш, че си бил там, и никой няма да те заподозре.

— Така си е — каза Банокъл и настроението му се пооправи. Неколцина моряци излязоха от двореца, понесли одеялата си. — Къде отиват всички? Мислех, че ще отплават чак на сутринта.

— Одисей напуска града сега — каза Калиадес. — Казва, че ще намери залив някъде нагоре по брега.

— Защо?

— Неутралитетът на Игрите приключва тази вечер. Чувам, че повечето царе от Запада си тръгват с него.

— Какво ще правим ние? — попита Банокъл.

— Ще се насочим на юг, до Тива в полите на Плакос. Царят там има проблеми с бандити, които нападат търговските му кервани.

— Това много далеч ли е от Троя?

Калиадес вдигна поглед към него.

— Защо, изморен ли си?

— Не. Просто питам. — Банокъл извика на един минаващ наблизо слуга, но мъжът не му обърна внимание. — Изглежда вече не сме добре дошли — каза той.

Одисей излезе от двореца.

— Вие, момчета, можете да останете на „Пенелопа”, ако искате. Говорих с Агамемнон и той се съгласи да отмени присъдите ви. Що се отнася до него, вие сте войни на Итака и аз ще се радвам да дойдете с мен.

— Това е хубаво — каза Банокъл. После погледна към Калиадес. — Хубаво е, нали?

Другият микенец се изправи пред Одисей.

— Благодаря ти, царю, но обещах на Пирия да я отведа до приятелката й. Трябва да съм сигурен, че е стигнала до края на пътешествието си и е в безопасност.

— Един мъж трябва винаги да държи на думата си — отвърни Одисей. — Но се боя, че сега никъде няма да бъде безопасно за нея. Разбираш ли?

— Смятам, че да.

— Действията й, макар и продиктувани от любов и пророчество, са били безразсъдни. Мисля, че и тя е започнала да ги осъзнава.

— Неотдавна ти ми каза, че Пирия ще се нуждае от приятели — каза Калиадес. — Верни приятели. Е, има ги, Одисей. Ние ще я пазим. Двамата с Банокъл няма да позволим никой да я нарани или отведе. Ако не е добре дошла при приятелката си, ще я изпроводим до Тива в полите на Плакос. Там никой няма да я познае.

— Не мисля, че приятелката й ще я отхвърли — каза Одисей. — Въпреки че това противоречи на здравия разум. — Той протегна ръка и Калиадес я пое. — Пазете се, момчета. Ако някога имате нужда от приятели, можете да се обърнете към Итака или който и да е наш кораб. Кажете им, че сте приятели на Одисей и те ще ви отведат където пожелаете.

— Благодаря ти за това — отвърна Калиадес.

— Последният ми съвет е следният. Дадох на Пирия насоки към фермата на Хектор. Нека изчака до здрачаване. В града все още има тесалийци, които може да я разпознаят денем.

— Ще я изпроводим — обеща Калиадес.

Одисей се обърна към Банокъл.

— Не те видях по време на битката, здравеняко.

— О, там бях — настоя Банокъл. — Не бих я пропуснал за нищо на света.

— Така си е, наистина беше впечатляваща гледка и се съмнявам Ахил някога да я забрави. Не можеш да се подиграваш на мъж като Хектор. Героите винаги стигат по-надалеч от обикновените хора. Те имат кладенец от смелост, който е бездънен. Мисля, че и двамата го знаете. За мен беше радост да се запознаем.

Когато той си тръгна, Биас, Левкон и други от екипажа дойдоха да се сбогуват, а после Калиадес и Банокъл останаха сами в градината.

Малко по-късно Пирия дойде при тях. Носеше дълго тъмнозелено наметало с качулка. Държеше фригийски лък и на рамото й бе заметнат колчан със стрели.

— Ще ходиш да ловуваш ли? — попита Банокъл.

— Не — отвърна русото момиче. — Това е лъкът на Андромаха. Един слуга ми каза, че е помолила да й бъде занесен във фермата. Казах, че ще го занеса. Защо сте още тук?

— Решихме, че може би ще искаш компания по пътя — каза Калиадес.

Тя се усмихна срамежливо.

— Наистина бих искала… приятели — каза накрая.

Банокъл отиде до стаята, която споделяха с Калиадес. Там си сложи стария нагръдник и колана с меча. Тази нощ щяха да напуснат Троя. Мисълта му тежеше. Представи си Голямата Руж така, както я бе видял за последно — седнала в стар плетен стол в малката си градина. Поправяше подгъва на роклята си. Вдигна поглед, когато той се подготви да си върви.

— Имаш трохи по брадата — каза тя.

Банокъл ги избърса.

— Ще те видя ли утре? — попита той. Руж сви рамене.

— Игрите приключват днес — каза тя. — Всички ще си тръгват.

Нямаше прегръдки, нито целувка за сбогом. За момент помисли дали да не се върне до Долния град и да я потърси. Но какъв смисъл имаше? Банокъл не искаше да се сбогува с нея. Той въздъхна, напусна стаята и излезе от двореца. В провинцията ще има много жени, казваше си отново и отново. С малко късмет можеше да си купи няколко робини, които да се грижат за него.

Странно, но мисълта го натъжи.

Андромаха се държеше здраво за парапета на бойната колесница, докато Кеон я направляваше по павираните пътища на града и после по откритите пространства, водещи към фермата. Колесницата, теглена от два коня, беше нескопосано направена — имаше тясна конструкция от извито с нагряване дърво подсилена в горната си част с мед. Имаше поставка, на която обикновено стояха четири копия, както и две бронзови куки, за лъкове и колчани със стрели. Едва се намираше място за двама души. Но пък возилото беше правено с мисъл за скорост и маневреност на бойното поле — да може да отведе стрелеца достатъчно близо до врага, а после да го изведе в безопасност, преди да го застигне контраатаката. Кеон го бе взел от двореца, защото всички пътнически колесници бяха заети, а Андромаха искаше час по-скоро да се прибере във фермата.

Тя погледна красивия тъмнокос войник. Шлемът му висеше от една от куките за лъкове и на главата си още носеше лавровия венец, спечелен на състезанието по стрелба. По пътя тълпите по улиците го разпознаваха и го приветстваха шумно.

Когато оставиха града след себе си, хората намаляха и Кеон позволи на конете да забавят ход. Андромаха изпита облекчение, защото возилото се лашкаше мъчително по каменните улици и коленете я боляха от опита да стои изправена.

— Съжалявам, че съм пропуснала победата ти — каза тя на младия войник. Той се усмихна широко.

— Имах късмет, че Мерионес не носеше собствения си лък. Аз съм се упражнявал с моя вече почти година. Но той почти ме надви с оръжие, което никога преди не беше използвал. А що се отнася до съжаление, никое не може да се мери с моето, защото бях в палестрата и ме масажираха, докато Хектор е побеждавал Ахил. Сигурно си много горда.

Андромаха не отговори, но въпросът проехтя в ума й. Беше ли горда? Това ли бе чувството, което изпита, докато двамата шампиони се налагаха с юмруци, разкъсвайки кожа и пръскайки кръв? Гордостта ли накара стомаха й да се обърне и я принуди да впрегне цялата си воля, за да не повърне? Беше извърнала очи встрани през повечето време и вместо борците, гледаше реакциите на мъжете около себе си. В началото Приам изглеждаше спокоен и просто чакаше неизбежната победа. Малко по малко увереността му се стопи пред очите й. Той сякаш остаря с десет години само за няколко мига. Чак накрая, когато Ахил падна за последно, царят посмя да се изправи на крака.

Но въпреки отвращението й от бруталността на боя, Андромаха беше горда от резултата — особено когато видя покрусеното лице на тесалийския цар Пелей. Това беше мъжът, изнасилил Калиопа и изтръгнал детството й от нея. Това изчадие бе увредило дъщеря си до степен на непоправимост. Дори и в убежището на Тера, където мъжете нямаха място, Калиопа се събуждаше с писъци и обляна в пот. После падаше в ръцете на Андромаха, разплакана от ужасните спомени.

Когато борбата приключи, тя се върна до царския дворен заедно с Хектор. Той не каза много по време на пътя. Дишани тежко и бе притиснал лявата ръка към гърдите си. Андромаха остана с него, когато дойде лечителят. Имаше три счупени ребра и няколко разхлабени зъба. Тя постоя с него известно време, но после той я потупа по дланта.

— Върни се във фермата — каза й с насилена усмивка. — Аз ще остана тук да си почина.

— Би се добре — каза му тя. — С голяма смелост.

Отговорът му я изненада:

— Беше отвратително — каза Хектор. — Ненавиждах всяка брутална секунда от боя. Боли ме като си помисля какво изпитва Ахил в момента, с гордостта му, стъпкана в калта.

Тя се вгледа в израненото му лице и ярките сини очи. Без да се замисли, вдигна ръка и нежно отметна един рус кичур от челото му.

— Ние сме това, което сме, Хектор. Не бива да жалиш Ахил. Той е звяр от семейство на зверове. Върни се във фермата, щом можеш.

Огромната му длан хвана пръстите й внимателно и ги приближи към устните му.

— Щастлив съм, че си ми жена, Андромаха. Ти си всичко, за което някога съм можел да мечтая. Съжалявам, че не мога да бъда…

— Не го повтаряй — каза тя, за да го прекъсне. — Сега си почини и се върни при мен, когато си в състояние.

Андромаха излезе от стаята и в коридора, а очите й бяха изпълнени със сълзи. Обзе я тъга. Изведнъж осъзна, че Хектор и Калиопа не са толкова различни. И двамата бяха увредени. И двамата по различен начин бяха прокълнати от Съдбата.

Слугите се движеха тихо и тя чуваше звука от викове в мегарона долу. Внезапно гласът на Приам изтътна над останалите:

— Ти ненормален ли си? Тя е жена на сина ми.

Андромаха се отдръпна от балкона до парапета на коридора и погледна надолу към мегарона. Приам седеше на трона си, и пред него се бяха изправили микенският цар Агамемнон и някои от другите владетели на запада. Разпозна злия Пелей и Нестор, Идоменей и Менестеос. Хеликаон, Антифон и Диос стояха до троянския цар.

— Трябва да разбереш, Приам — каза Агамемнон. — Нямам желание да ти нанасям ненужни обиди. Ти си позволил женитбата на Парис и Елена. Не си имал това право. Елена е принцеса от Спарта, пратена тук от баща си по време на войната. Брат ми Менелай сега е цар на Спарта и тя е негова поданичка. Той е решил, че в интерес на народа си трябва да се ожени за нея.

Смехът на Приам беше груб.

— Менелай поведе микенска армия срещу Спарта и уби царя. Заграби трона и сега се е сблъскал с въстаници. За да подсили измислените си претенции към короната, си търси някой с царска кръв. Мислиш ли, че ще пратя Елена да се чука с мъжа, който уби баща й?

Агамемнон поклати глава.

— Нямаш избор. Всички тук сме съюзници, а сме съюзници, защото сме съгласни да уважаваме взаимно правата, границите и вътрешните си закони. Без подобно уважение не може да има съюз. Представи си, че някоя от твоите дъщери посети западно царство и неговият владетел внезапно я омъжи за някой от синовете си. Как ще реагираш? И какво ще очакваш, когато настоиш да ти бъде върната?

— Спести ми умните приказки, Агамемнон. Ти копнееш за война с Троя и вече от години събираш съюзници за това начинание. Изморих се от двуличието ти и от приповдигнатите речи, които прикриват гнусни деяния. Нека опростя нещата за теб. Елена остава в Троя. Съюзът ни приключи. Сега се омитай от града ми.

Микенският цар разпери ръце и отговорът му бе изпълнен със съжаление:

— Натъжавам се, като те слушам да говориш така, царю Приам. Както обаче сам казваш, съюзът ни приключи. Боя се, че може да съжаляваш за това решение.

И с тези думи той се обърна и излезе, следван от останалите царе.

Гласът на Кеон я върна обратно в настоящето и прекъсна потока на спомените й:

— Искаш ли да спрем при олтара на Артемида? — попита той докато колесницата приближаваше малкия поток.

— Днес не, Кеон. Отведи ме у дома.

Пътуването изглеждаше безконечно и следобедното слънце пламтеше ярко на безоблачното небе. Докато достигнат старата каменна сграда, Андромаха бе невероятно изтощена. Посрещна ги домакинката на Хектор — стара хитска жена на име Менести, чиито години бяха мистерия. Кеон твърдеше, че това е най-старата жива жена — твърдение, което бе лесно за вярване, защото лицето й имаше вид на пемза.

Вътре в основната сграда съпругът на Менести — също толкова древният Вакусима — бе приготвил баня за Андромаха. Тя съблече жълтата си рокля и легна във ваната, полагайки главата си върху сгъната кърпа. Усещането за хладната вода по нагорещената й кожа беше прекрасно. Извика Менести при нея, за да разплете златната нишка от косата й, а после се гмурна под повърхността.

Менести й донесе нови дрехи — проста свободна рокля oт бял лен. Андромаха се изправи във ваната гола и позволи на топлия въздух да изсуши тялото й. После отиде до задния прозорец и се загледа към полетата и гористите хълмове.

В този момент видя как двама мъже приклякат сред дърветата. Стори й се, че се държат странно. Присви очи в опит да ги мерне отново, но не забеляза повече следи от движение. Първият от двамата й се видя познат, но не можеше да си спомни къде го е срещала. Сигурно е някой от горяните на Хектор, помисли тя.

Андромаха облече роклята и отиде в главната стая на къщата. Кеон седеше до портала на входа в сенките, загледан в двама младежи, които се грижеха за едър сив жребец зад близката ограда. Животното беше нервно и свободолюбиво и когато едно от момчетата се опита да се качи на гърба му, го изхвърли в тревата. Кеон се засмя.

— Не иска да го яздят — каза той. — Онези хлапета ще имат сериозни синини довечера.

Андромаха се усмихна.

— Виждам, че още носиш лавровата си корона. Възнамеряваш ли да спиш с нея?

— Мисля, че ще го направя. Смятам да я нося, докато не изгние и не падне сама.

— Това не е ли малко суетно, Кеон?

— Абсолютно — отвърна той с широка усмивка.

Андромаха седна до него.

— Фермата изглежда изоставена.

— Повечето мъже отидоха в града за последния ден. Сигурно в момента се напиват. Съмнявам се, че ще ги видим до утре, когато ще се донесат дотук със замъглени и размътени погледи.

Когато светлината започна да отслабва, Андромаха се върна вътре. Менести й донесе проста вечеря от хляб и сирене, заедно с чиния нарязани плодове. Тя ги изяде и се излегна на един диван, отпускайки глава на дебелата възглавница.

Сънищата й бяха объркани и изпълнени с напрежение. Събуди се стресната. Внезапно се сети къде е виждала мъжа сред дърветата. Той не беше от хората на Хектор. Беше го забелязала до Касандра в деня, когато Агамемнон пристигна в Троя.

Микенски войник.

Изплашена, тя стана и отиде към главния вход. Може би това бяха убийци, дошли за Хектор без да съзнават, че той още е в двореца. Трябваше да намери Кеон и да го предупреди.

Когато наближи входа, забеляза червена светлина през прозореца. Отвори вратата и видя Вахусима и двете момчета, които тичаха към горящата плевня. От вътрешната страна се чуваше цвиленето на ужасените коне. Андромаха се затича нататък, за да им помогне, а в същото време Кеон се появи иззад къщата.

Едно от момчетата внезапно падна. Вахусима достигна вратите на конюшнята и се опита да вдигне резето. После извика… и Андромаха видя стрела, щръкнала от гърба му.

От сенките изплуваха тъмни фигури с мечове в ръце.

XXV КРЪВ ЗА АРТЕМИДА

Луната бе идеално кръгла, а контурите й бяха остри като нож, когато тримата спътници напуснаха притъмнелия град.

Излязоха през Източната порта и прекосиха укреплението и рова в сянката на голямата североизточна кула, а после потеглиха на север. Пътят през хълмовете и полята бе лесен и приятен така че се движеха бързо. Носеха със себе си всичките си притежания, тъй като не очакваха да се върнат. Калиадес бе сложил меча на Аргуриос на колана си. Банокъл носеше заметната през рамо малка торба с провизии, включително и тежък глинен буркан, който дрънчеше леко, докато се клатеше. Пирия бе сложили наметалото си с качулката и носеше лъка и колчана на Андромаха.

Мислите й бяха хаотични и разходката изобщо не ги успокои. Ако сега се намираше на Тера, щеше да тича по плажа с черния пясък или да броди из оголените хълмове, докато тялото не я заболи и изтощението не я прочисти от страховете й за известно време. Или щеше да протегне ръка към Андромаха, която винаги бе в състояние да успокои вихъра в сърцето й.

Но сега именно мислите за любимата й я караха да се бои. През изминалия сезон единственото й желание бе да достигне Андромаха. Цялата й воля бе посветена на постигането на тази цел. Но сега, в края на пътешествието, я заливаше порой от съмнения.

Ами ако Андромаха вече не я искаше?

Коварното й въображение разиграваше в ума й възможни сцени. Видя Андромаха, застанала на вратата със сурово лице и студени очи.

— Какво правиш тук? — питаше тя.

Пирия щеше да отговори:

— Прекосих Великата зеленина, за да бъда с теб.

И Андромаха щеше да каже:

— Онзи живот приключи. Тук не си добре дошла.

А после да затвори вратата в лицето й.

Опита се да си спомни радостната сцена, която стопляше сърцето й вече толкова време — Андромаха се спуска в протегнатите й ръце, признава, че мрази съпруга си Хектор и моли Пирия да я отведе надалеч от Троя, към живот на тихо блаженство заедно в някое малко село с изглед към морето. Но сега тази красива картинка бе застрашена от черни съмнения. Как ще живеете в това село, настояваха да разберат те? Ще отглеждате кози или ще шиете дрехите на селяните? Ще правите хляб? Двете нямаха подобни умения. Две принцеси, преследвани от семействата си и от великите сили на Троя и Тера, живеещи скрити в някоя тиха затънтена провинция? Сега тя знаеше, че това е невъзможно. Така че какво щяха да правят? Мисълта й донесе нова порция отчаяние и тя въздъхна.

— Изглеждаш притеснена.

Калиадес бе изостанал малко, за да поговори с нея, докато Банокъл вървеше напред. Тя не намери какво да му отговори. Той не я притисна и двамата повървяха в тишина, следвайки дългата сянка на русия гигант, хвърляна от луната по един лек склон.

Двете години, прекарани на Тера с Андромаха, бяха единственото наистина щастливо време, което бе в състояние да си спомни. Трябваше да си остана на Блажения остров, помисли Пирия, виждайки отново в ума си как вратата на фермата се затваря пред очите й.

Осъзна, че е спряла да върви и двамата мъже я гледат изненадано.

Дишането й беше плитко и тя почувства зараждащата се паника — треперене в ръцете и стягане на стомаха. Бяха достигнали хребета на хълма и пред себе си Пирия виждаше малък бял олтар блестящ под лунната светлина. Тъй като не искаше спътниците й да видят колко е изплашена, отиде до него. В основата му имаше кости на малки създания, а отгоре — статуя на жена с лък.

Това беше богинята на лова Артемида, която презираше мъжете. На Тера имаше храм, посветен на нея, който се издигаше на най-високия връх — варовиков стълб, извисил се гордо над останалата част от острова. Двете с Андромаха често отиваха до него, за да се разхождат из окъпаните от слънцето коридори и да слушат как вятърът шепти сред белите колони. И двете се чувстваха в безопасност в чертозите на лунната богиня, която приемаше мъже само като жертвоприношение.

Калиопа погледна към лъка в ръката си, усещайки кожената ръкохватка под дланта си… същата ръкохватка, която Андромаха бе държала може би само преди няколко дни.

Пред олтара бяха положени много малки дарове: дървени фигурки на бременни жени, издялани без умение, но с голямо внимание, бронзови върхове на стрели, боядисани камъчета с изрисуван лика на богинята и много глинени животни — елени хрътки и пъдпъдъци.

— О, господарке на дивите зверове — прошепна тя. — Нямам нищо, което да ти дам.

Носеше само мърлявата си туника и сандалите си. Държеше лъка на Андромаха и кинжала на Калиадес. Не притежаваше нищо свое. Дори русата й коса бе отрязана.

Но въпреки това остана пред олтара и даровете от дърво глина и ярък бронз.

— Нямам нищо, което да ти дам. Нищо, което да ти дам — повтори Пирия.

Внезапно тя извади ножа от колана си и застана над олтара с вдигната ръка.

— Приеми кръвта ми, богиньо — прошепна едва чуто. — Приеми този дар.

Усети нечия ръка около дланта си се извърна ядосана.

— Артемида не желае кръвта на жени — каза Калиадес нежно.

— Но аз нямам нищо друго — отвърна Пирия и от очите й потекоха сълзи.

Той постоя така за момент, а после бавно вдигна лявата си длан към нея. Тя погледна в очите му и се намръщи.

— Богинята ще приеме моята кръв — каза той меко. Тя се поколеба само за миг, а после поряза леко дланта му. Калиадес отиде до олтара и стисна юмрук над статуята. Алени капки се посипаха върху белия камък. Той отстъпи и погледна към Банокъл.

Без да разбира какво точно става, едрият мъж погледна от него към Пирия, а после сви рамене и пристъпи напред. Тя внимателно поряза и неговата лява ръка и кръвта му се присъедини към тази на Калиадес. После отново заговори:

— Артемида, непорочна господарке, богиньо на луната, дарявам ти кръвта на мъже. Дари ни със светлината си и ни отведи до онова, за което сърцата ни копнеят.

Внезапно гората и полята наоколо потънаха в тишина. Лекият вятър изчезна и всички звуци — шумоленето на листа и храсти, нощните викове на малките животинки — внезапно спряха, сякаш целият свят бе притаил дъх. Луната изглеждаше огромна в тъмното небе.

За пръв път от много дни насам сърцето на Пирия се успокои. Тя се усмихна на двамата мъже.

— Благодаря ви. Вече съм готова да продължим.

Банокъл прочисти гърло и каза с грубоват глас:

— Ако откриеш, че не си добре дошла… ами… винаги можеш да дойдеш с нас, нали така. С мен и Калиадес. Отиваме на юг. Към планините.

Очите й се замъглиха и тя кимна за благодарност, тъй като си нямаше доверие и не смееше да заговори. Калиадес се наведе към нея.

— Нека намерим приятелката ти и после ще решиш накъде да поемеш.

Те се върнаха на пътя. Докато приближаваха хребета на следващия хълм, Пирия погледна двамата войни до себе си. Изпълни я усещане за сигурност и спокойствие, каквито не бе изпитвала откак бе на дванадесет години. Тя вярваше на тези мъже и в тяхната компания се чувстваше в безопасност.

Спряха се горе и погледнаха към долината под тях. Видяха свирепа червена светлина и лютивата миризма на дим атакува ноздрите им. Когато очите им се нагодиха, видяха и пламъците издигащи се над няколко сгради. До ушите им достигнаха звуците на ужасени животни.

— Огън! — извика Калиадес. — Фермата гори!

Тъмни фигури се движеха сред пламъците и те чуха дрънченето на мечове и виковете на ранени.

Пирия се затича надолу по склона.

— Андромаха! — извика тя.

Двамата й приятели извадиха мечове и я последваха.

За един-единствен миг Андромаха замръзна. После чу нечии глас:

— Ето я! Убийте я!

Видя един брадат войн, насочил меча си към нея. Кеон, хванал собственото си оръжие, се затича към първия от убийците, отблъсна меча му и заби своето острие в лицето на мъжа. Нападателят отстъпи и Кеон го последва, но една стрела улучи рамото му. Други облечени в тъмно мъже се втурнаха напред, за да намушкат с оръжията си умиращия троянец.

Друга стрела прелетя край лицето на Андромаха. Петимата мъже изоставиха тялото на Кеон и се затичаха към нея. Тя се завъртя и се втурна през откритото пространство към хълма. После чу женски глас:

— Андромаха! Ела при мен!

Въпреки страха си, тя разпозна гласа и вдигна поглед.

И видя Калиопа, застанала на стръмния склон над нея с лък в ръка. До приятелката й имаше и двама войни — единият висок и тъмнокос, а другият — огромен и рус.

— Внимавай! — извика високият и Андромаха отново се обърна към фермата. Един брадат убиец тичаше към нея с кинжал в ръка.

— Сега ми падна, кучко! — изръмжа той.

Андромаха скочи към него и кракът й се заби в гърдите му, събаряйки го на земята. След него обаче идваха още нападатели. Една стрела от лъка на Калиопа се заби в гърлото на най-близкия, а после русият брадат войн мина край Андромаха и парира удар с меч, след което замахна със собственото си оръжие към лицето на убиеца. От раната бликна кръв. Той заби рамо в друг мъж, а после се втурна към останалите на крака без да спира да върти меча си. Високият войн дотича да се бие редом с другаря си. Андромаха видя още убийци, може би около деветима, които се спуснаха срещу двамата мъже, и прецени, че сигурно ще ги надвият. Зад тях едното от двете момчета, които по-рано се бяха опитали да обуздаят жребеца, се запрепъва към вратите на пламтящата конюшня и успя да вдигне резето. Ужасените коне излязоха на свобода, втурнали се в паниката си надалеч от пламъците.

— Ела при мен, обич моя! — извика Калиопа.

Андромаха се затича по склона към нея. Приятелката й все още стреляше по нападателите. Докато се катереше нагоре, забеляза друг стрелец на около петдесетина крачки. Той запрати стрела и тя се хвърли на земята.

Ала изстрелът не бе насочен към нея.

Видя как Калиопа залита назад, а лъкът й падна в тревата. От гърдите й стърчеше стрела с черни пера.

Андромаха се изпълни със свиреп и студен гняв. Скочи на крака, дотича до Калиопа, грабна лъка и сложи стрела на тетивата. Стрелецът отново стреля и изстрелът проби роклята й и ужили крака й. Без да обръща внимание на болката, тя се прицели. Внезапно уплашен, мъжът се затича към защитата на дърветата. Андромаха прецени скоростта му, промени посоката и пусна стрелата. За миг си помисли, че няма да улучи, ала после дръжката щръкна от врата му. Краката на убиеца поддадоха и той падна.

Андромаха взе друга стрела и се завъртя към мястото, където двамата войни се биеха свирепо, опрели гръб в гръб. Наблизо лежаха телата на четирима убийци. Още един извика, когато мечът на високия мъж се заби в гърдите му. Един от нападателите отзад ги заобиколи и се затича към нея.

Тя го остави да дойде, след което запрати стрелата в дробовете му. Той се препъна няколко крачки, а след това хвърли меча си напред в последен отчаян опит да завърши мисията си. Оръжието не стигна до Андромаха и убиецът се строполи по лице.

Долу русият войн залитна, но другарят му се намеси и парира удар с меч, докато му помагаше да се изправи на крака. Сега около тях лежаха шест тела и двамата оцелели нападатели внезапно се обърнаха и търтиха да бягат, подминавайки пламтящата конюшня. Андромаха стреля по единия, но пропусна. После изчезнаха.

Тя хвърли лъка и падна на колене до Калиопа, която се опита да се надигне, но се строполи с вик. Двамата войни дотичаха при тях, високият захвърли меча си и също падна на колене. Андромаха видя ужаса му.

Изведнъж я обзе усещането, че нищо от това не е реално. Това е сън, каза си тя. Калиопа нямаше как да е тук, а дори и да беше, не бе възможно да е в компанията на мъже. Убийците не биха нападнали фермата на Хектор, толкова близо до града. След малко ще се събудя, помисли си тя, и ще съм все още на дивана. Това е само сън!

А после, като се раздвижи, през хълбока й премина остра болка. Погледна надолу и видя кръвта по съдраната бяла рокля. Ръката на Калиопа хвана нейната.

— Дойдох за теб — каза тя. — Не ме отпращай! Моля те, не ме отпращай!

— Никога няма да го сторя! — извика Андромаха. — Никога!

Приятелката й отново се опита да стане. Високият войн внимателно й помогна да седне.

— Отпусни глава на рамото ми, Пирия — каза той с разтреперан глас.

— Ранена ли съм? — попита тя.

— Да, мило момиче, ранена си.

Лявата ръка на Калиопа се пресегна и пръстите й откриха стрелата. В очите й проблесна страх, но после тя се усмихна и въздъхна.

— Той ме е убил, нали? Кажи ми истината, Калиадес.

Андромаха видя как мъжът свежда глава.

— Обещах ти да се грижа за теб — каза той. — И се провалих.

— Не говори така! Не си се провалил, Калиадес. Нито веднъж. Ти ми върна живота. Ти и Банокъл. Приятелството ви ме направи отново цяла. — Погледът й се насочи към Андромаха, която се наведе, за да я целуне. — Мелите — каза Калиопа със затихващ глас. — Тя ми каза, че зли мъже ще дойдат за теб. Аз… аз трябваше… трябваше да съм тук.

— И беше — прошепна Андромаха.

Калиопа притихна. Едрият рус войн се наведе над нея и червенокосата жена видя сълзи в очите му.

— Всички сте толкова тъжни — каза Калиопа. — Аз не съм. Всички… които обичам… са с мен. — Очите й се вдигнаха към ярката луна в небето. — А също и… Артемида…

И повече не проговори.

Андромаха се вгледа в бледото неподвижно лице на любимата си и чу думите на Аклид. Видението му бе вярно, но грешно разбрано. Той бе видял Хеликаон с един сандал и Хектор, надигащ се от земята, покрит с мръсотията на прасета.

Но също така бе видял някой, който идва при нея под лунната светлина с кръв и болка. И заради късата коса го бе сбъркал с млад мъж. Андромаха се пресегна, вдигна дланта на Калиопа и целуна пръстите й.

— Ти си моята луна — прошепна тя и очите й се изпълниха със сълзи. — Остани с мен, Калиопа. Моля те!

Банокъл положи длан върху нейната.

— Отиде си, господарке. Смелото момиче си отиде.