Гръмотевичния щит

ПРОЛОГ

Студеният вятър духаше откъм заснежените планини и съскаше из тесните улици на Тива в полите на Плакос. Снегът падаше от струпалите се над града тъмни облаци и се спускаше на ледени фъртуни върху града. Малцина жители се разхождаха навън тази нощ и дори дворцовите стражи се бяха сгушили близо до портата, загърнати в тежките си вълнени наметала.

Вътре в двореца паниката нарастваше, докато изпълненият с болка ден се превръщаше в нощ на писъци и страдание. Из студените коридори се трупаха смълчани и изплашени хора. От време на време сред тях се появяваше оживление, когато от спалнята на царицата притичваха слуги да донесат още вода или чисти кърпи.

Малко преди полунощ се разнесе бухането на сова и чакащите придворни се спогледаха. Совите бяха носители на лоши поличби. Всеки го знаеше.

Болезнените викове започнаха да утихват в стонове. Силите на царицата почти се бяха стопили. Краят приближаваше. Нямаше да има радостно раждане, само смърт и тъга.

Троянският посланик Хераклитос се опита да си придаде вид на дълбока загриженост. Не му беше лесно, защото никога не бе виждал царица Олектра и изобщо не му пукаше дали тя ще живее, или ще умре. И въпреки посланическите му дрехи от бяла коприна и дългото наметало от овча кожа, му беше студено и го боляха краката. Затвори очи и се опита да се стопли с мисли за богатствата, които щеше да спечели от това пътуване.

Задачата му в Тива в полите на Плакос беше двойна: да осигури търговски маршрути и да донесе дарове от младия троянски цар Приам, с които да заздрави дружбата между съседните градове. Троя се разрастваше бързо под вдъхновяващото водачество на царя и Хераклитос, като мнозина други, ставаше все по-богат с всеки изминал ден. Много от най-ценните стоки обаче — парфюми, подправки и дрехи, бродирани със златни нишки — трябваше да се пренасят през разкъсваните от война източни земи, опустошавани от вилнеещите бандити и дезертьори. Разбойнически главатари пазеха високите проходи и изискваха такси от пътуващите през тях кервани. Войниците на Приам прочистиха много от търговските маршрути близо до Троя, но на юг, в Тива, под сянката на могъщия връх Ида, властваше цар Ектион. Хераклитос беше изпратен да убеди царя да събере повече войски и да прогони бандитите. Мисията се оказа успешна. Дори в този миг Ектион нахлуваше дълбоко в планините, унищожаваше разбойническите селца и прочистваше търговските пътища. Сега оставаше само Хераклитос да го поздрави за раждането на новото му дете, а после можеше да се върне в двореца си в Троя. Вече бе отсъствал твърде дълго и го очакваха много неотложни дела.

Царицата започна да ражда в късния следобед на предния ден и посланикът нареди на слугите си да се подготвят за заминаване рано тази сутрин. Но ето, че още стоеше тук, в полунощ на втория ден, насред проветривия коридор. Не само, че обещаното бебе отказваше да излезе, но Хераклитос разбираше от изплашените погледи по лицата на хората около себе си, че предстои трагедия. Извикаха жреци на Асклепий, бога на лечението, и те бързо влязоха в царските покои, за да помогнат на трите акушерки, които вече се суетяха вътре. На двора долу слугите принасяха в жертва бик.

Хераклитос нямаше избор, освен да стои и да чака. Ако си тръгнеше, щеше да прояви огромно неуважение. Това го дразнеше неимоверно, защото когато бедната жена умреше, градът щеше да изпадне в траур и той щеше да е принуден да изчака няколко дни до погребението.

Видя, че една старица с ястребово лице го гледа.

— Колко тъжен ден — каза посланикът мрачно, опитвайки се да придаде на гласа си безкрайна мъка. Не я бе видял да пристига, но сега тя стоеше до него със строго изражение и се подпираше на дълга резбована тояга. Очите й бяха тъмни и свирепи, а бялата й невчесана коса обрамчваше лицето й като лъвска грива. Носеше дълга сива роба, а на гърдите й имаше избродиран със сребърна нишка бухал. Жрица на Атина.

— Детето няма да умре — каза тя. — Защото е била благословена от богинята. Царицата обаче ще умре, освен ако тези глупаци не ме извикат.

Един слаб, прегърбен жрец излезе от спалнята. Видя жената с твърдото лице и сведе глава за поздрав.

— Боя се, че краят е близо, Велика сестро — каза той. — Детето проби.

— Тогава ме отведи при нея, идиот такъв.

Хераклитос видя как лицето на жреца почервеня, но той отстъпи и й направи жест да го последва обратно в стаята. Корава стара врана, помисли си посланикът. После си спомни, че жрицата бе говорела за бебето като за нея. Гадателка значи… или просто си мислеше, че е такава. Ако беше права, значи чакането се оказваше още по-безсмислено. Кой се интересуваше дали едно момиче ще живее, или ще умре? А дори и да е момче, помисли си той мрачно, цар Ектион вече имаше двама силни млади синове.

Нощта се проточи и Хераклитос, заедно с двадесетината останали в коридора, чакаше неизбежния скръбен вой, който да възвести смъртта на царицата. Но после точно когато зората пукна, се разнесе плачът на новородено. Звукът бе толкова пълен с живот, че донесе на изтормозения посланик внезапна радост и повдигна духа му, което той не смяташе за възможно.

След малко всички дворяни, а с тях и Хераклитос, бяха отведени в покоите на царицата, за да посрещнат новодошлото.

Бебето бе положено в люлка до леглото, а бледата и изтощена царица почиваше, завита до кръста с одеяло. По чаршафите имаше много кръв. Хераклитос и останалите се събраха в стаята смълчани, вдигнали ръце над сърцата си в знак на почит. Царицата не проговори, но жрицата на Атина, чиито ръце бяха покрити със съсирваща се кръв, вдигна бебето от люлката. То изплака.

Посланикът видя на челото на детето, близо до косата, петънце, което първоначално помисли за кръв. После осъзна, че е родилен белег, почти идеално кръгъл, като щит, но с назъбена бяла линия през средата.

— Както и предсказах, детето е момиче — каза жрицата. — Тя е благословена от Атина. И ето го доказателството — добави, прокарвайки пръст по белега. — Виждате ли го всички? Това е щитът на Атина — Гръмотевичния щит.

— Как ще се казва тя, царице? — попита един от дворяните.

Жената се размърда и прошепна:

— Палесте.

На следващия ден Хераклитос напусна града и се отправи на дългото пътешествие обратно към Троя с новината за раждането на принцеса Палесте и много по-важната вест за договора между двата града. Затова и не присъстваше, когато цар Ектион се върна и отиде при леглото на жена си. Царят, все още в бойната си броня, се наведе над люлката и се пресегна вътре. Една дребна ръчичка го посрещна. Царят протегна пръст и се засмя, когато бебето го стисна здраво.

— Има силата на мъж — каза той. — Ще я кръстим Андромаха.

— Аз вече я нарекох Палесте — отвърна жена му.

Ектион се наведе и я целуна.

— Ще имаме и още деца, ако боговете решат. Името Палесте може да почака.

За Хераклитос следващите деветнадесет години бяха богати и успешни. Пътуваше на юг до Египет, на изток до центъра на Хитската империя и на северозапад през Тракия и Тесалия до Спарта. Междувременно ставаше все по-богат. Две жени му родиха петима синове и четири дъщери и боговете го благословиха с добро здраве. Богатството му, също като това на Троя, неизменно растеше.

Но после късметът му свърши. Всичко започна с постоянно нарастваща болка в долната част на гърба и суха кашлица, която не го оставяше дори в топлината на лятното слънце. Плътта му се стопи и той знаеше, че Тъмният път приближава. Въпреки това продължаваше да работи, все така се стараеше да служи на господаря си и така една нощ го извикаха в царските покои, където цар Приам и жена му Хекуба тъкмо бяха говорили с гадател. Хераклитос не знаеше какво е предсказал той, но царицата — свирепа и безскрупулна жена — изглеждаше много напрегната.

— Поздрави, Хераклитос — каза тя без изобщо да отбележи слабостта му или да прояви внимание към здравето му. — Преди няколко години ти ходи в Тива в полите на Плакос. Каза, че там се е родило дете.

— Да, царице моя.

— Разкажи ми отново.

И посланикът им припомни историята за бебето и жрицата.

— И ти си видял Гръмотевичния щит? — попита Хекуба.

— Да, царице моя, червен и кръгъл, но с бяла мълния в центъра.

— А името на детето?

Въпросът свари умиращия мъж неподготвен. Той не си бе спомнял този ден от много години. Потърка очи и отново видя студения коридор и жрицата с коса като лъвска грива, а също и бледата изтощена царица. И тогава се сети.

— Палесте, господарке.