Гръмотевичния щит

I НАДИГАНЕТО HA ЧЕРНИЯ ВЯТЪР

Пенелопа, царицата на Итака, разбираше същността на сънищата, знаменията и поличбите, които спохождаха хората през техния живот. Затова седеше на плажа, обвила слабите си рамене с избродиран със злато шал, загледана в небето. От време на време хвърляше поглед на преминаващите птици с надеждата да види по-добър знак. Пет лястовици щяха да означават безопасно пътуване за Одисей, два лебеда — добър късмет. Орелът би символизирал победа или — в случая със съпруга й — успех в търговията. Но небесата бяха чисти. От север се носеше лек ветрец. Времето бе чудесно за плаване.

Старата галера беше поправена, закърпена и зашита — готова за пролетта. Но новите греди и боя не можеха да скрият възрастта й, която си личеше във всяка линия от корпуса, докато лежеше наполовина на плажа и наполовина в плитката вода.

— Построй нов кораб, Грознико — повтаряше тя на мъжа си. — Този е стар и изморен и скоро ще те провали.

Спореха за това от години. Но тук тя нямаше силата да го убеди. По природа Одисей не беше сантиментален мъж — непринуденото му държание криеше ядро от бронз и кост, но тя знаеше, че въпреки това той никога няма да смени старата галера, която беше кръстил на нея.

Пенелопа въздъхна и отново почувства лека тъга да се спуска като було върху нея. Аз съм този кораб, осъзна тя. Остарявам.

В косата ми има сиво и времето ми бързо отминава. Но по-сериозни от избледняващата й лешникова коса бяха бръчките по лицето й, а и месечното кървене, което символизираше младостта и плодовитостта, ставаше все по-нередовно. Скоро детеродната й възраст щеше да премине, а така и не бе родила нови синове на Одисей. Тъгата й се усили и тя си спомни бледия Лаерт и треската, която бе стопила плътта му.

На плажа Одисей крачеше ядосан около галерата с почервеняло лице, жестикулираше и крещеше на екипажа си, който се суетеше, за да натовари стоките. Сред мъжете също имаше тъга. Тя я усещаше, докато ги гледаше. Преди няколко дни другарят им Портеос, когото наричаха Портеос Прасето — дебел и весел млад мъж с много приятели, плавал на борда на кораба години наред — беше умрял. Младата му жена, бременна с четвъртото им дете, се събудила призори и го открила мъртъв в леглото до себе си.

На галерата двама моряци дърпаха тежък наръч клони, които щяха да използват за прикрепянето на товара в трюма. Внезапно единият се препъна и го изпусна. Другият отхвърча в морето след дървото. Одисей изруга цветисто и се обърна към жена си, вдигайки ръце в знак на отчаяние.

Пенелопа се усмихна, а духът й се приповдигна, докато го гледаше. Той винаги бе най-щастлив, когато му предстоеше да потегли към чуждоземните брегове. През цялата пролет и лято щеше да кръстосва Великата зеленина, за да купува и продава, да разказва историите си, да се среща с царе, пирати и просяци.

— Ще ми липсваш, господарке — й беше казал той предната нощ, докато лежеше в ръцете му, а пръстите й бяха нежно вплетени в червеникавосивите косми по гърдите му. Тя не отговори. Знаеше кога ще си мисли за нея — при всяко спускане на нощта, когато опасностите на деня са били преодолени и може да си позволи да тъгува по жена си поне малко.

— Ще мисля за теб всеки ден — добави той. Тя все така не казваше нищо. — Болката от липсата ти ще бъде незарастваща рана в сърцето ми.

Пенелопа се усмихна и знаеше, че той го е усетил.

— Не ми се подигравай, жено — каза Одисей добродушно. — Познаваш ме твърде добре.

И сега, на плажа, под светлината на зората, тя наблюдаваше съпруга си, докато той тичаше по плажа, за да говори с Нестор — царя на Пилос и неин роднина. Контрастът между двамата мъже беше удивителен. Одисей бе гол до кръста, шумен и ядосан, нападащ всеки ден, сякаш му е смъртен враг. Нестор пък беше слаб, сив и прегърбен като малък оазис на спокойствие сред бурята от активност на плажа. Въпреки че бе само с десет години по-възрастен от съпруга й, той се държеше като старец, докато Одисей изглеждаше като превъзбудено дете. Тя го обичаше и очите й се изпълниха с нетипични за нея сълзи, заради пътуванията и опасностите, които му предстояха.

Беше се върнал при нея само преди няколко дни, съпроводен от Нестор, след едно принудително пътуване до Спарта по молба на Агамемнон, царя на Микена.

— Агамемнон търси отмъщение — каза старият Нестор, седнал в мегарона късно вечерта, с приятно пълна чаша вино в ръка и една от хрътките му, легнала в краката му. — Събранието в Спарта се оказа провал за него, но той няма да позволи това да го отклони от пътя, който е поел.

— Човекът е обладан от демони — каза Одисей. — Призова царете от запада и говори за съюз и мир. А през цялото време мечтае за война с Троя — война, която може да спечели само ако всички се присъединим към него.

Пенелопа долови яда в гласа му.

— А защо ви е да го правите? — попита тя. — Омразата му към Троя си е негов личен проблем.

Нестор поклати глава.

— За микенския цар няма лични проблеми. Егото му е колосално. Онова, което засяга Агамемнон, засяга света — той се наведе напред. — Всички знаят, че е бесен заради погрома, който му нанесоха Хеликаон и предателят Аргуриос.

— Предателят Аргуриос, така ли? — извика Одисей. — Интересно какви неща правят от един човек предател, а? Смел войн, който служи вярно на Микена цял живот, бе обявен за изменник, отнеха му земите, притежанията и доброто му име. А после царят му се опита да го убие. И той предателски се бори за живота си и за жената, която обича.

Нестор кимна.

— Да, да, така е. Той беше чудесен войн. Срещал ли си го?

Пенелопа знаеше, че човекът се опитва да смекчи гнева на Одисей и прикри усмивката си. Никой с разума си не искаше да види съпруга й истински разярен.

— Да, плава до Троя с мен — отвърна Одисей. — Неприятен мъж. Но ако не беше той, всички онези микенци в двореца на Приам щяха да бъдат изклани.

— Вместо това ги изклаха, когато се върнаха у дома си — добави тихо Пенелопа.

— Нарекоха го Нощта на Лъвския съд — каза Нестор. — Само двама избягаха и са ги обявили извън закона.

— И този цар ли искаш да подкрепиш във война? — попита Одисей, преди да отпие голяма глътка от чашата си. — Мъж, който праща смели войници да водят неговите битки, а после ги убива, защото са се провалили?

— Все още не съм предложил нито кораби, нито хора на Агамемнон. — Старецът се загледа в собствената си чаша. Пенелопа знаеше, че Нестор не е оспорил войната, но си е мълчал сред събралите се в Спарта царе. — Амбициите му обаче засягат всички ни — каза той накрая. — С него си или приятел, или враг. Ти какъв ще си, Одисей?

— Никакъв. Всички знаят, че съм неутрален.

— Лесно е да си неутрален, когато имаш скрито богатство — отбеляза Нестор. — Но Пилос зависи от търговията с лен, от търговските пътища нагоре по Аргос и на север, които контролира Агамемнон. Да застана срещу него, ще бъде убийствено. — Той се взря в Одисей и присви очи. — Така че кажи ми, Одисей, къде са тези Седем хълма, които те правят богат?

Пенелопа усети как напрежението в стаята се покачва и погледна съпруга си.

— На края на света — отвърна Одисей. — Пазени от еднооки гиганти.

Ако Нестор не бе пил повече от нужното, щеше да долови остротата в този отговор. Пенелопа пое дълбоко дъх, готвейки се да се намеси.

— Очаквах да споделиш добрия си късмет с други от твоята кръв, вместо с един чужденец, родственико — каза старецът.

— И така щях да направя, ако чужденецът, за когото говориш, не бе открил Седемте хълма и не беше отворил търговския маршрут към тях — отвърна Одисей. — Не е мое право да споделям тайните му.

— Само златото му — изсъска Нестор.

Одисей хвърли чашата на пода.

— Обиждаш ме в собствения ми дворец? — изрева той. — Трябваше да се бием за Седемте хълма с пирати, разбойници и боядисани диваци. Спечелихме това злато с кръв!

Яростната атмосфера в мегарона стана нетърпимо плътна и Пенелопа се насили да се усмихне.

— Хайде, сродници. Утре плавате към Троя за сватбените празненства и Игрите. Не позволявайте тази нощ да завърши с остри думи.

Двамата мъже се спогледаха. После Нестор въздъхна.

— Прости ми, стари приятелю. Думите ми бяха необмислени.

— Всичко е забравено — отвърна Одисей и извика с жест един слуга да му донесе друга чаша с вино.

Пенелопа дочу лъжата в думите му и разбра, че мъжът й още е ядосан.

— Поне в Троя ще можеш да забравиш Агамемнон за известно време — каза тя в опит да смени темата.

— Всички западни царе са поканени да видят как Хектор ще се ожени за Андромаха — отвърна Одисей мрачно.

— Но Агамемнон няма да е там, нали?

— Мисля, че ще бъде, обич моя. Хитрият Приам ще използва тази възможност да привлече някои царе на своя страна. Ще им предложи злато и дружба. Агамемнон не може да си позволи да не отиде. Ще бъде там.

— Поканен ли е? След микенската атака над Троя?

Одисей се ухили и изимитира помпозното държание на микенския цар.

— Наскърбен съм — разпери той ръце в знак на съжаление — от предателското нападение на бунтуващи се войски от микенската армия над нашия брат цар Приам. Престъпниците получиха царската ми справедливост.

— Този човек е змия — призна Нестор.

— Твоите синове ще се състезават ли в Игрите? — попита го Пенелопа.

— Да, и двамата са чудесни атлети. Антилох ще се справи добре с копието, а Тразимед може да надвие всеки в стрелбата — добави той и й смигна.

— Да, и същия ден на небето ще изгрее зелена луна — измърмори Одисей. — В най-лошите си дни мога да изплюя стрела по-далеч, отколкото той може да я изстреля.

Нестор се засмя.

— Колко си културен, когато жена ти е в стаята. Последния път, когато те чух да се хвалиш за уменията си, каза, че можеш да я изпърдиш.

— Да, и това също — потвърди Одисей и почервеня. Пенелопа с удоволствие отбеляза завръщането на доброто настроение.

На плажа „Пенелопа” най-накрая бе натоварена изцяло и екипажът опъваше въжетата в усилие да изкара старото корито във водата. Двамата синове на Нестор бяха там, и двамата потънали до кръста сред вълните и подпрели гърбове в корпуса, опитвайки се да я избутат навътре.

Царицата на Итака стана и отърси камъчетата от жълтата си ленена рокля, след което слезе по плажа, за да се сбогува със своя цар. Той стоеше до първия си помощник, Биас Черния — тъмнокож и прошарен, син на нубийска майка и баща от Итака. До него бе мускулестият рус моряк Левкон, който напоследък се беше прочул като опитен борец с голи ръце. Левкон и Биас се поклониха, щом тя се приближи, а после се оттеглиха.

Пенелопа въздъхна.

— И ето ни отново, обич моя, тук, както винаги. На сбогуване.

— Да, ние сме като сезоните — отвърна той. — Постоянни в действията си.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— И все пак времената се променят, царю мой, и ти го знаеш. Боя се, че ни предстоят тежки избори. Не взимай твърдоглави решения, за които ще съжаляваш и няма да можеш да промениш. И не повеждай тези мъже на война, Одисей.

— Не желая да воювам, обич моя.

Той се усмихна и тя знаеше, че е искрен, но сърцето й бе натежало от лоши предчувствия. Въпреки силата, смелостта и мъдростта си, мъжът, когото обичаше, имаше една огромна слабост. Той бе като стар боен кон — способен и внимателен, но готов да се втурне и в огън при първия удар на камшика. За Одисей този камшик бе гордостта.

Той целуна и двете й ръце, после се обърна и тръгна по плажа към морето. Водата стигаше до гърдите му, когато хвана едно въже и се качи на борда. Гребците незабавно подеха ритъма и старият кораб започна да се отдръпва. Пенелопа видя силуета му на светлината на залязващото слънце, докато й махаше с ръка.

Не му бе казала за чайките. Само щеше да й се намръщи. Чайките са глупави птици, щеше да каже, и нямат място в предсказанията.

Но тя бе сънувала колосално ято чайки, което скри дори слънцето, като надигащ се черен вятър, който превръщаше деня в нощ.

И този вятър носеше смърт и края на светове.

Младият войн Калиадес седеше на входа на пещерата, увил стройното си тяло с тъмно наметало. Мечът тежеше в ръката му, докато оглеждаше хълмовете и полетата зад тях. Не видя никой. Хвърли поглед назад в мрака и зърна ранената жена, легнала на една страна с присвити колене и увита в червеното наметало на Банокъл. Изглеждаше заспала.

Ярката лунна светлина прониза облачното покривало и Калиадес я видя по-ясно. Жълтата й коса бе дълга, а бледото лице — разранено и подуто, изцапано със засъхнала кръв.

Нощният бриз беше студен и той потрепери. От високата пещера виждаше далечното море. Звездите се отразяваха във водата. Толкова далече от дома, помисли си Калиадес.

Яркочервеният белег на дясната му буза го сърбеше и той го почеса разсеяно. Последната от множество рани. В тишината на нощта си спомняше битките и войните, в които мечове и кинжали бяха пронизвали плътта му. Бяха го пробождали стрели и копия. Камъни, запратени от прашки, го бяха замайвали. Удар от бухалка по лявото рамо го бе оставил със става, която го болеше по време на зимните дъждове. На двадесет и пет той бе ветеран с десетгодишен опит и носеше белезите, с които да го докаже.

— Ще запаля огън — каза едрият му спътник и излезе от сенките. На лунната светлина русата коса и брадата на Банокъл блестяха като сребро. По нагръдника му имаше кръв — тъмни петна по ярките бронзови дискове, закрепени за тежката кожена ризница.

Калиадес се обърна към могъщия войн.

— Огънят ще ни издаде — отвърна той тихо. — И ще дойдат.

— Така или иначе ще дойдат. По-добре да е сега, докато съм още ядосан.

— Нямаш причина да си им ядосан — отбеляза изморено Калиадес.

— Не съм. Ядосан съм на теб. Тази жена не означаваше нищо за нас.

— Зная.

— И не е като да сме я спасили задълго. Няма измъкване от този остров. Вероятно всички ще сме мъртви преди средата на утрешния ден.

— И това го знам.

Банокъл помълча известно време. Приближи се до Калиадес и се загледа ядно в нощта.

— Мислех, че ще палиш огън — каза приятелят му.

— Нямам нерви за това — измърмори Банокъл и се почеса по гъстата брада. — А и винаги се порязвам на кремъка. — Той потрепери. — Студено е за това време на годината — добави след малко.

— Ако не беше завил с наметалото си жената, която не значи нищо за нас, нямаше да ти е студено. Иди и намери сухи дърва. Аз ще напаля огън.

Калиадес се отдръпна от входа, извади малко суха кора от кесията на колана си и я разчупи. После удари няколко пъти плавно с кремъка, запращайки дъжд от искри към кората. Отне му малко време, но накрая се надигна тънка струйка дим. Той легна по корем и внимателно раздуха подпалките. Появи се пламък. Банокъл се върна и пусна купчина пръчки и клони на земята.

— Видя ли нещо? — попита го приятелят му.

— Не. Ще дойдат щом изгрее слънцето, подозирам.

Двамата млади мъже поседяха известно време в мълчание, наслаждавайки се на топлината от малкия огън.

— Е — каза накрая Банокъл, — ще ми кажеш ли защо убихме четирима от другарите си?

— Те не ни бяха другари. Само плавахме заедно с тях.

— Знаеш какво имам предвид.

— Щяха да я убият, Банокъл.

— Наясно съм. Бях там. Но какво общо имаше това с нас?

Калиадес не отговори, но се загледа в спящата жена.

Вчера я видя за пръв път, седнала в малка лодка с платно, с развята под слънцето златиста коса, завързана на опашка. Беше облечена в бяла туника до коленете, с колан, бродиран със златна нишка. Слънцето се спускаше в небето и лекият бриз тласкаше лодката към островите. Тя сякаш не забеляза опасността, докато двата пиратски кораба се спускаха към нея. После първият от тях й препречи пътя. Жената твърде късно се опита да избегне залавянето, дърпайки въжето на платното в опит да промени курса и да избяга на плажа. Калиадес я гледаше от палубата на втория кораб. Не усети паника у нея. Но малката лодка не можеше да надбяга галерите, управлявани от опитни гребци. Първият кораб се приближи и от борда му полетяха въжета с куки. Неколцина пирати се покатериха на парапета и скочиха на лодката. Жената се опита да се бие, но те я надвиха с няколко силни удара.

— Вероятно бегълка — отбеляза Банокъл, докато двамата гледаха как моряците влачат замаяната жена на палубата на първия кораб. От мястото, където стояха, двамата мъже видяха какво последва. Екипажът се струпа около нея, разкъса бялата й туника и скъпия колан. Калиадес извърна поглед отвратен.

Корабите спряха за през нощта на острова Лъвска глава по пътя към Киос. Капитанът на втория кораб — едър критянин с бръсната глава — завлече жената по пясъка до малка група дървета. Тогава тя изглеждаше мирна, с привидно пречупен дух, но това се оказа измама. Докато капитанът я изнасилваше, някак си успя да извади кинжала му от ножницата и да му пререже гърлото. Никой не видя станалото и мина известно време, преди да открият тялото.

Разяреният екипаж тръгна да я търси. Калиадес и Банокъл се усамотиха с една кана вино. Намериха няколко маслинови дръвчета и седнаха да пийнат в тишина.

— Арелос не изглеждаше щастлив — отбеляза Банокъл. Калиадес не отговори. Арелос бе капитан на първия кораб и роднина на убития от бегълката мъж. Беше си изградил репутация на свиреп и опитен майстор на меча и из южните брегове се бояха от него. Ако имаше друг избор, Калиадес никога не би плавал на кораба му, но двамата с Банокъл също бяха бегълци. Да останат в Микена бе равнозначно на мъчения и смърт. Корабите на Арелос им предложиха средство за бягство.

— Тази нощ си много тих. Какво те безпокои? — продължи Банокъл, докато седяха в тишината на горичката.

— Трябва да се махнем от този екипаж — каза Калиадес. — Ако изключим Секундос и може би още двама други, всички са боклуци. Обидно ми е да съм в компанията им.

— Искаш ли да изчакаме, докато стигнем по на изток?

— Не. Ще ги оставим утре. Тук ще спрат и други кораби. Ще намерим капитан, който би ни взел. После ще стигнем до Ликия. Там има много работа за наемници — да пазим търговски кервани от бандити, да съпровождаме богати търговци.

— Бих искал да бъда богат — каза Банокъл. — Така ще мога да си купя робиня.

— Ако беше богат, щеше да можеш да си купиш сто робини.

— Не мисля, че ще мога да се справя със сто. Може би пет. — Той се изкикоти. — Да, пет би било чудесно. Пет пухкави тъмнокоси момичета. С големи очи. — Отпи още малко вино и се оригна. — Ах, вече усещам духа на Дионисий в костите ми. Иска ми се някое от тези пухкави момичета да беше тук сега.

Калиадес се засмя.

— Умът ти вечно е зает или с пиене, или със секс. Нищо друго ли не те вълнува?

— Храна. Добро хапване, кана вино, а после някоя пухкава жена, която да пищи под мен.

— С твоето тегло отгоре й няма да е чудно, че ще пищи.

Банокъл се засмя.

— Не затова пищят. Жените ме обожават, защото съм красив, силен и надарен като кон.

— Пропусна да споменеш и че винаги им плащаш.

— Естествено, че им плащам. Както плащам за виното и храната си. Какво се опитваш да намекнеш?

— Очевидно нищо похвално.

Някъде около полунощ тъкмо се приготвяха да заспят, когато чуха викове. После жената се появи в горичката, следвана от петима моряци. Грозните събития от изминалия ден вече бяха изсмукали силите й, тя се препъна и падна близо до Калиадес. Бялата й туника беше разкъсана, мръсна и оцапана с кръв. Един моряк на име Барос скочи към нея със зловещо извит нож в ръка. Той беше строен и висок, с близко разположени тъмни очи. Обичаше да го наричат Барос Убиеца.

— Ще те изкормя като риба — изръмжа той.

Тогава тя погледна към Калиадес. Лицето й беше бледо на лунната светлина, а изражението й разкриваше изтощеност, отчаяние и страх. Беше виждал такова изражение и преди и то го преследваше още от детството му. Споменът прониза ума му и той отново видя пламъците и чу жалните писъци.

Войнът скочи на крака и застана между Барос и жертвата му.

— Прибери ножа — нареди на моряка.

Това го изненада.

— Тя трябва да умре — каза той. — Арелос го заповяда. — После пристъпи към Калиадес. — Не заставай между мен и плячката ми. Убивал съм мъже по всички земи из Великата зеленина. Искаш ли кръвта ти да изтече тук и червата ти да украсят тревата?

Късият меч на Калиадес изсъска от ножницата.

— Няма нужда никой да умира — каза той меко. — Но няма да допусна да наранявате тази жена още повече.

Барос поклати глава.

— Казах на Арелос, че трябва да ви прережем гърлата и да ви вземем брониту. Просто не можеш да вярваш на един микенец. — Той прибра кинжала, отстъпи и извади собствения си меч. — Сега ще получиш урок. Водил съм повече двубои от всеки друг в екипажа.

— Който не е много голям — отбеляза Калиадес.

Барос скочи напред с изненадваща скорост. Микенецът блокира удара и също атакува, забивайки лакът в лицето на мъжа. Барос отстъпи.

— Убийте го! — изкрещя той. Другите четирима се хвърлиха в атака. Калиадес уби първия, а пияният Банокъл скочи върху останалите. Барос отново се опита да нападне, но този път Калиадес беше готов за него. Той отби удара му, завъртя китката си и с един замах разпори гърлото на моряка. Банокъл бе убил още един и се бореше с друг от пиратите. Калиадес дотича да му помогне точно в мига, в който последният мъж замахна с меча си към лицето на приятеля му. Той обаче видя удара и извъртя онзи, с когото се биеше, за да го посрещне вместо него. Острието се заби във врата на моряка.

Когато Калиадес се втурна към него, пиратът просто избяга в нощта.

И сега, седнал до пукащия огън в пещерата, той погледна Банокъл.

— Съжалявам, че те забърках в това, приятелю. Ти заслужаваше нещо по-добро.

Банокъл пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Ти си странен, Калиадес — каза той и поклати глава. — Но животът с теб никога не е скучен. — След това се прозина. — Ако утре ще трябва да убивам шестдесет мъже, ще имам нужда от почивка.

— Няма да дойдат накуп. Някои ще останат при корабите. Други — по курви. Вероятно ще ни нападнат не повече от десетина или петнадесет.

— Е, ще спя по-леко, знаейки това. — Банокъл разхлаби каишите на очукания си нагръдник, вдигна го над главата си и го остави на земята. — Никога не съм можел да спя като хората с броня — каза и се излегна до огъня. Само след миг дишането му стана дълбоко и равномерно.

Калиадес добави малко дърва в огъня, а после се върна до входа на пещерата. Духаше студен вятър и по небето сега блестяха звезди. Банокъл беше прав. Нямаше път извън този остров и утре пиратите щяха да дойдат и да ги заловят. Той поседя известно време, изгубен в мислите си, а после чу тихо движение зад гърба си. Стана и бързо се обърна… само за да види окървавената жена, която се приближаваше към него с голям камък в ръка. Ярките й сини очи блестяха с омраза.

— Няма нужда от това — каза той и отстъпи. — Тази нощ не те грози опасност.

— Лъжеш! — каза тя с груб глас, който трепереше от гняв. Калиадес извади кинжала си и видя, че жената се напрегна още повече. Той го хвърли в краката й.

— Не лъжа. Вземи оръжието. Утре ще ти потрябва, защото ще дойдат за нас.

Тя коленичи и се опита да вземе падналия кинжал, но залитна и почти падна. Калиадес остана на място.

— Трябва ти почивка — каза той.

— Сега си спомних кой си. Ти и приятеля ти се бихте с онези, които ме нападнаха. Защо?

— О, Велики Зевс, нека да отговори на този въпрос — обади се Банокъл сънливо от мястото си до огъня. Жената грабна кинжала и се опита да се извърти към него, но отново залитна.

— Ударите по главата водят до това — каза Банокъл и стана, за да дойде при тях. — По-добре седни.

Тя изгледа сурово Калиадес.

— Видях ви от лодката си — каза тя. — Вие бяхте на втория кораб. Видяхте ги как хвърлиха въжетата и как ме извлачиха на борда.

— Да. Плавахме с тях.

— Значи сте пирати.

— Ние сме това, което сме — отвърна Калиадес.

— Утре щяха да ме прехвърлят на вашия кораб. Казаха ми го, докато ме изнасилваха.

— Това не беше моят кораб. Не аз дадох заповедта да те нападнат. Нито пък с приятеля ми сме участвали в онова, което последва. Никой не може да те вини за гнева ти, но не го насочвай към онези, които те спасиха.

— А сега нека се надяваме някой да спаси нас — добави Банокъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита жената подозрително.

— Намираме се на малък остров — отвърна Банокъл. — Нямаме злато, нито кораб. Онези ядосани мъже ще ни потърсят утре. Е, двамата с Калиадес сме големи войни. Няма по-добри. Поне… откак Аргуриос умря. Подозирам, че заедно можем да спрем седем или осем от тях. Но в онези два екипажа има шестдесет боеспособни моряци. И нито един бавен дебелак сред тях.

— Нямате ли план за бягство?

— О, не обичам плановете, жено. Пия, ходя по курви и се бия. Калиадес е човекът с плановете.

— Значи и двамата сте глупаци — каза тя. — Навлекли сте си само смърт.

— Там, откъдето идвам, робите проявяват повече уважение — каза Банокъл с нотка на гняв в гласа.

— Аз не съм ничия робиня!

— Да не би ударите по главата да са ти избили здравия разум? Лодката ти беше заловена в морето. Не развяваш знаме, не можеш да претендираш за безопасно пътуване. Заловиха те и сега пиратите те притежават. Така че според законите на богове и хора ти си робиня.

— Тогава пикая на законите на боговете и на хората!

— Успокойте се и двамата! — нареди Калиадес. — Накъде беше тръгнала? — попита я той след малко.

— Към Киос.

— Семейство ли имаш там?

— Не. Имах малко ценности на лодката — камъни, златни дрънкулки. Надявах се да си осигуря пътуване на кораб до Троя. Пиратите взеха всичко. И повече. — Тя разтърка лице, за да избърше засъхналата кръв.

— Наблизо има поток — каза Калиадес. — Можеш да се измиеш.

Жената се поколеба.

— Значи не съм ваша пленничка? — попита тя накрая.

— Не. Можеш да правиш каквото пожелаеш.

Тя го изгледа внимателно, а после и Калиадес.

— И не сте ми помогнали, за да ме направите ваша робиня или да ме продадете на някой друг?

— Не — отвърна Калиадес.

Тогава тя сякаш се отпусна, но продължи да стиска кинжала.

— Ако казваш истината, значи… трябва да благодаря и на двама ви — каза жената, борейки се с думите.

— О, на мен недей — отвърна Банокъл. — Аз бих те оставил да умреш.

II МЕЧЪТ НА АРГУРИОС

Калиадес задряма за малко до входа на пещерата, отпуснал глава на скалната стена. Банокъл хъркаше шумно и от време на време мърмореше насън.

Точно преди пукването на зората Калиадес излезе от пещерата и отиде до потока. Коленичи на брега и напръска лицето си, а после прокара мокрите с пръсти през късо подстриганата си черна коса.

Видя жената да излиза от пещерата и също да слиза до потока. Висока и слаба, тя ходеше с вдигната глава и грациозни движения като критска танцьорка. Той знаеше, че не може да е избягала робиня. Робите се научаваха да ходят прегърбени, със сведени очи. Не я заговори, но я гледаше, докато измиваше засъхналата кръв от себе си. Лицето й още беше подуто, а около очите й имаше драскотини. Дори и без подутините обаче нямаше да е красива, помисли си микенецът. Лицето й бе силно и ъгловато, с гъсти вежди и твърде дълъг нос. Сурово лице, за което той бе сигурен, че смехът не е нещо обичайно дори в по-добри времена.

Когато се изчисти, тя вдигна кинжала. За един кратък миг Калиадес помисли, че иска да си пререже гърлото. После обаче жената сграбчи кичур от русата си коса и прокара острието през него. Войнът мълчаливо я наблюдаваше, докато тя режеше косата си и хвърляше кичурите по скалите. Беше озадачен. По лицето й нямаше никакво изражение, дори и следа от гняв. Когато приключи, тя се наведе напред и прокара ръце през главата си, за да отърси останалите косми.

Накрая се отдръпна от потока и седна малко встрани от него.

— Не беше мъдро да ми помагаш — каза след малко.

— Аз не съм мъдър човек.

Небето започна да изсветлява и от мястото, където седяха, виждаха полята, покрити с хиляди сини цветя. Жената ги загледа и Калиадес забеляза как изражението й се смекчава.

— Сякаш земята е изсмукала цвета от небето — каза тя тихо. — Кой би предположил, че такива красиви растения ще виреят на толкова неприветливо място? Знаеш ли какви са?

— Лен — отвърна той. — Платът за туниката ти е дошъл от такива растения.

— Как го правят на плат? — попита тя. Калиадес се загледа над ленените полета и си спомни дните от детството, когато заедно с малките си сестри работеше в земите на цар Нестор, късаше растенията от корените им, махаше семената, които щяха да се използват за лечебни масла или спойка на греди, и поставяше стеблата в течащата вода на потока, за да изгният. — Имаш ли представа? — запита отново жената.

— Всъщност имам.

И той й разказа за превиващата гърба работа на децата и жените, които събираха растенията, за кисненето на стеблата, сушенето им и обработката с дървени чукове. После децата сядаха под горещото слънце, за да премахнат всички остатъци от дървесина от тях. Следваше накълцването и изтеглянето на оголените нишки отново и отново през все по-тънки гребени. Докато й разказваше за процеса, Калиадес за кой ли път се удиви от издръжливостта на жените. Въпреки всичко, през което бе преминала и което вероятно й предстоеше, тя изглеждаше искрено заинтересована от това древно умение. После погледна в бледите й очи и видя, че интересът е само повърхностен. Под него имаше напрежение и страх. Постояха в тишина за известно време. После той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Ще се бием до смърт, за да им попречим да те хванат отново. Кълна ти се.

Жената не отвърна и Калиадес знаеше, че не му е повярвала. И защо й е да ми вярва, зачуди се.

Докато той говореше, Банокъл дойде откъм пещерата, спря се до близкото дърво и вдигна туниката си. После започна да пикае с рядко задоволство. Отстъпи назад и насочи струйката колкото можеше по-високо по дънера.

— Какво прави? — попита жената.

— Много е горд от факта, че никой мъж, когото е срещал, не може да пикае толкова високо, колкото него.

— И защо им е да го правят?

Калиадес се засмя.

— Очевидно не си прекарвала много време в компанията на мъже. — Той се наруга мислено, защото изражението й се втвърди. — Глупава забележка — добави бързо. — Извинявам се.

— Няма нужда — отговори тя и се насили да се усмихне. — А аз няма да позволя станалото да ме пречупи. Не за пръв път ме изнасилват. Ще ти кажа обаче следното — да ти го причинят непознати е много по-малко ужасно от това, да те използват онези, на които си вярвал и които си обичал.

Тя си пое дълбоко дъх и насочи поглед обратно към полята със сините цветя.

— Как се казваш?

— Когато бях дете, ме наричаха Пирия. Днес ще използвам това име.

Банокъл отиде до мястото, където седяха, и се свлече до Калиадес. Погледна към жената.

— Ужасна прическа — каза той. — Въшки ли имаше?

Пирия го игнорира и отмести поглед. Банокъл насочи вниманието си към Калиадес.

— Толкова съм гладен, че мога да ям дървесна кора. Какво ще кажеш да слезем в селището, да убием всеки кравар, който ни се изпречи, и да си намерим нещо за хапване.

— Вече виждам защо не ти правиш плановете — каза Пирия.

Банокъл й се намръщи.

— С такъв език никога няма да си намериш съпруг.

— Дано тези думи достигнат до ушите на Великата богиня — отвърна тя горчиво. — Нека Хера ги направи истина.

Калиадес се отдръпна от тях и застана до едно изкривено дърво. От него можеше да види над полята и до далечното селище. Там вече се движеха хора — жени и младежи, готвещи се за работа на полето. Още нямаше и следа от пиратския екипаж. Зад себе си чуваше караницата на Банокъл и жената.

Всичко се обърка в Троя, реши той. Преди тази обречена мисия го смятаха за чудесен войн и бъдещ капитан. Беше се почувствал горд, че са го избрали за нападението над града. Там отидоха само елитните бойци.

Начинанието трябваше да постигне зашеметяващ успех и да има плячка за всички. Хектор, великият троянски войн, смятан за убит в битка и отряд троянски предатели щеше да атакува двореца, убивайки цар Приам и другите му синове. Микенците щяха да ги последват, за да довършат верните войници. Новият владетел, положил клетва за вярност пред микенския цар Агамемнон, щеше да ги награди богато.

Планът беше перфектен, като се изключеха три основни елемента.

Първо, генералът, поставен от Агамемнон начело на атаката, беше страхливец на име Коланос — жесток и зъл човек, който бе използвал лъжи и измама, за да опетни името на един легендарен микенски герой. Второ, този герой — великият Аргуриос — се оказа в двореца на Приам по време на нападението и се бори до смърт, за да удържи стълбището. И трето, Хектор не беше мъртъв и се върна навреме, за да поведе войните си в гърба на микенците. Перспективата за победа и плячка изчезна. Остана им само сигурността на поражението и смъртта.

Безчестният Коланос се опита да направи сделка с цар Приам, предлагайки да издаде всички микенски планове на троянеца в замяна на живота си. За всеобщо изумление Приам отказа. За да почете Аргуриос, който бе умрял в негова защита, той освободи оцелелите микенци и им позволи да се върнат на корабите си заедно с Коланос. В замяна поиска само едно — да чуе писъците на генерала, докато войните отплаваха.

И той наистина крещя. Разярените оцелели микенци го нарязаха на парчета, още преди галерите да излязат от залива.

Пътуването към дома протече без инциденти и мъжете бяха щастливи да се върнат, въпреки загубата на самочувствие след поражението. В Микена обаче ги посрещнаха зле, защото се бяха провалили. По-лошото обаче предстоеше.

Калиадес потрепери, когато си спомни как трима от хората на царя нахлуха в дома му и скочиха отгоре му, за да задържат ръцете му. Един издърпа главата му назад и тогава в стаята влезе Клейтос — съветник на Агамемнон и роднина на мъртвия Коланос — извадил кинжал с тънко острие.

— Нима си мислеше, че кралското правосъдие няма да те достигне? — попита мъжът. — Мислеше си, че той ще ти прости убийството на брат ми?

— Коланос беше предател, който се опита да ни продаде. Той беше точно като теб. Смел, когато е заобиколен от войници, и малодушен в битка, лице в лице срещу смъртта. Давай, убий ме. Всичко друго е по-добре от това да усещам вонящия ти дъх.

Тогава Клейтос се изсмя и в костите на Калиадес нахлу студен страх.

— Да те убия? Не, Калиадес. Цар Агамемнон нареди да бъдеш наказан, а не незабавно убит. За теб няма войнска смърт. Не. Първо ще ти извадя очите, после ще ти отрежа пръстите. Ще ти оставя палците, за да можеш да събираш по малко храна изпод масите на по-добрите от теб.

Дори сега при спомена му призляваше от ужас.

Тънкото острие бавно се вдигна и върхът се насочи към лявото му око.

Тогава вратата отхвърча от пантите и в стаята връхлетя Банокъл. Един огромен юмрук се заби в лицето на Клейтос и го запрати на пода. Калиадес се измъкна от ръцете на изненаданите войници. Последвалият бой беше брутален и кратък. Банокъл счупи врата на един войник. Калиадес удари втория, принуждавайки го да се отдръпне, което му даде време да извади кинжала си и да му пререже гърлото.

После двамата избягаха от къщата до най-близката поляна с коне, откраднаха два и напуснаха града.

По-късно Агамемнон нарече това Нощта на Лъвския съд. Четиридесет от мъжете, оцелели след атаката в Троя, бяха убити за тези няколко часа. На други им отрязаха десните ръце. Калиадес и Банокъл бяха обявени за бегълци и за залавянето или главите им обещаха дарове от злато.

Калиадес се усмихна с тъга. Измъкнаха се от лапите на опитни убийци, добре тренирани войници и неустрашими войни, търсещи наградата, а ето че сега чакаха да бъдат убити от боклуците на морето.

Пирия седеше до едрия войн и макар външно да изглеждаше спокойна, сърцето й биеше лудешки. Имаше чувството, че в гърдите й е затворена изплашена лястовица, която не спира да пърха ужасено в опит да избяга. И преди бе изпитвала страх, но винаги го бе надвивала с изблик на гняв. Не и сега.

Предният ден беше брутален, но тя се изпълни с ярост, а след това и с отчаяние, когато пиратският екипаж я надви. Свирепите удари и пронизващата болка по някакъв начин отнеха страха й. Пирия престана да се бори и издържа мъчението, в очакване на подходящия момент. Когато той дойде, изпита истински триумф, докато гледаше как кръвта на пирата изтича от отвореното му гърло, а изумените му очи я зяпат. За кратко опита да се бори, но тя го задържа близо до себе си, усещайки как сърцето му бие до гърдите й. После туптенето се забави и спря. Накрая тя избута тялото от себе си и се измъкна в сенките.

Чак тогава я порази истинският ужас. Изгубена и сама на малък остров, усети как смелостта й се стопява. Избяга до едно каменно възвишение и коленичи ниско зад няколко камъка. По едно време, макар и да не бе усетила кога точно е започнала, осъзна, че плаче. Крайниците й трепереха и тя легна на твърдата земя с присвити колене, скрила лице с ръце, сякаш очакваше нова атака. В отчаянието си чу думите на Първата жрица, запратени като камшик насреща й:

— Арогантно момиче! Гордееш се със силата си, а тя никога не е била изпитвана. Смееш се на слабостта на жените от провинцията, а никога не си страдала от техните неволи. Ти си дъщеря на цар и си прекарала целия си живот под щита му. Сестра си на велик войн, чийто меч може да отреже главата на всеки, който те обиди. Как смееш да критикуваш жените на полята, чийто живот зависи от капризите на свирепи мъже?

— Съжалявам — прошепна тя с лице, притиснато в камъка, въпреки че това не бе отговорът й, когато Първата жрица й крещеше. Сега не можеше да си спомни какво точно й е казала, но със сигурност бе предизвикателно и гордо. Докато лежеше сред камъните обаче, у нея нямаше и капка гордост.

Накрая бе толкова изтощена, че заспа за кратко, но болката в изтормозеното й тяло я събуди. И точно навреме, защото около хълма се чуваха стъпки.

Побягна, за да спаси живота си, озовавайки се накрая, останала без сили в малка горичка. Там очакваше да умре. Вместо това двама мъже се биха за нея и й помогнаха да стигне до пещерата високо в хълмовете.

Те нито я изнасилиха, нито я заплашиха, но ужасът й не искаше да се уталожи. Погледна към Банокъл. Той имаше големи мускули и примитивно, грубо лице, а сините му очи не можеха да прикрият желанието му, докато я гледаше. Нямаше друга защита срещу него, освен стената от презрение, която бе издигнала около себе си. Малкият кинжал, даден й от Калиадес, щеше да е безполезен срещу подобен мъж. Той щеше да го избие от ръката й и да я притисне към земята като пиратите на онзи кораб.

Пирия преглътна и отблъсна ужасните спомени, въпреки че нямаше умението да се дистанцира от болката от нараняванията — натъртванията и раните от юмруците и шамарите, а също и от пронизването на тялото й.

Едрият войн не я гледаше, вместо това бе насочил очи към високия строен млад мъж, който стоеше на известно разстояние до едно изкривено дърво. Тя си спомняше обещанието му да застане до нея, а после гневът й отново потече с пълна сила.

Той е пират. Ще те предаде. Всички мъже са предатели. Жестоки, порочни и без капка жалост.

Но той се закле да я защити.

Обещанията на мъжете са като шепота на потока. Можеш да ги чуеш, но това са безсмислени звуци. Така бе казала Първата жрица.

Едрият войн се приближи до потока, наведе се и събра ръце в шепа, за да пие вода. Движенията му не бяха грациозни като на спътника му, но пък и сигурно беше трудно да се наведеш в толкова тежка броня. Нагръдникът му бе добре изработен — златните дискове стояха на мястото си, закрепени с медни нишки. Банокъл наплиска лице, а после прокара дебелите си пръсти през дългата си руса коса. Чак тогава Пирия видя, че горната част на дясното му ухо липсва и един дълъг бял белег минава от останките му надолу по брадата. Мъжът седна и започна да масажира десния си бицепс. Тя забеляза друг белег там — ярък, червен и едва ли на повече от няколко месеца.

Той я видя да го гледа и студеният му син поглед срещна нейния. Пирия побърза да го удържи с думи и каза:

— Рана от копие?

— Не. Меч. Право през ръката — отвърна той и се обърна, за да й покаже обратната страна. — Мислех си, че съм се осакатил завинаги, но зарасна добре.

— Сигурно е бил могъщ войн, за да успее да забие меч по този начин.

— Така е — отвърна Банокъл с гордост в гласа. — Самият Аргуриос. Най-великият микенски войн, живял някога. Ако не се бях подхлъзнал, мечът щеше да мине през гърлото ми. Така се заклещи в ръката ми. — Той се обърна и посочи към Калиадес. — Ето го там — каза и посочи към бронзовото оръжие на кръста на приятеля си. — Същият меч, който направи големия белег на неговото лице. Много е горд с оръжието.

— Аргуриос? Онзи, който удържа моста на Парта?

— Съвсем същият. Велик мъж.

— И вие сте се опитвали да го убиете?

— Естествено, че се опитвах да го убия. Биеше се заедно с врага ми. В името на боговете, как би ми се искало да бях известен като убиецът на Аргуриос. Обаче не успях. Коланос го простреля със стрела. Стрела! Лъковете са оръжия за страхливци. Стомахът ми се обръща само при мисълта. Победиха ни само заради Аргуриос. Няма съмнение по въпроса. Ние бяхме онези, които усетиха смрадта на поражението, но битката пак беше спечелена от микенец.

— Коя е тази битка?

— В Троя. Щях да стана богат с цялото онова троянско злато. Е, както и да е. Винаги има и други дни. — Той се излегна и се почеса по чатала. — Стомахът ми започна да мисли, че гърлото ми е отрязано. Дано Калиадес измисли скоро някакъв план.

— План за надвиването на два пиратски екипажа?

— Все ще му хрумне нещо. Много мисли тоя Калиадес. Доста е добър в това. Той ни измъкна от Микена, въпреки че ни търсеха стотици мъже. Надхитри ги до един. Е… трябваше и да убием неколцина. Но като цяло неговите планове ни спасиха.

— Защо са ви търсили? — попита тя, въпреки че не я интересуваше. Просто искаше да продължи разговора, докато другият не се върне.

— Най-вече заради загубата в Троя. Цар Агамемнон не обича губещите. А и ние убихме генерала му, Коланос. А той беше безполезно кравешко лайно, което си падаше по кози. Мен ако питаш, направихме огромна услуга на Агамемнон. Както и да е, убийството на Коланос, което по онова време ни се струваше добра идея — а и беше доста приятно, трябва да добавя — не получи много добър отклик у дома. Според тях ние бяхме отишли на война, бяхме загубили и бяхме убили генерала си. Което разбира се е самата истина. Фактът, че той е бил безполезно кравешко лайно, което си падаше по кози, някак си остана незабелязан. Три дни след като се върнахме, Агамемнон разпрати убийците. Много добри мъже умряха тази нощ. И все пак се измъкнахме.

— Калиадес ми каза, че ти си го спасил.

Той кимна.

— Доста глупости съм вършил през живота си.

— Съжаляваш ли за това?

Банокъл се засмя.

— Докато си седя тук в планините и чакам да ме нападнат пирати? О, да, съжалявам. Можеше Ерутрос да ми е брат по меч. Човекът знаеше как да се смее и да разказва забавни истории. Добър спътник. Калиадес напоследък не се смее много. Като се замисля, и преди си беше така. Сигурен съм, че е от цялото това мислене. Не е естествено да мислиш през цялото време. По-добре да го оставиш на старците. На тях им трябва да мислят, защото само това си имат.

— Каза, че сте щели да умрете в Троя. Как избягахте?

Банокъл сви рамене.

— Не зная. Чистата истина е това. Троянският цар започна да говори, но аз не го слушах. Ръката ме болеше като изгорена и се готвех за битка. После ни накараха да излезем от мегарона и ни отведоха до корабите ни. Имаше нещо общо с това, че Аргуриос е велик герой. Аз обаче не схванах. Питай Калиадес. Ето го и него.

Пирия беше облекчена да види, че младият войн се връща при тях.

— Измисли ли план? — попита Банокъл.

Калиадес кимна мрачно.

— Ще слезем в селището, ще убием всеки кравар, който ни се изпречи, и ще си намерим нещо за хапване.

— Ето — каза другият триумфално. — Казах ти, че ще измисли нещо.

За Пирия краткото пътуване до селището бе ужасяващо. Тъмният глас на страха й нашепваше, че Калиадес я е излъгал и сега ще се опита да се спазари с пирата Арелос. Защо иначе щяха да слизат тук? Тя искаше да избяга отново в хълмовете, но тялото я болеше, беше изморена и нямаше сили. Ако се опиташе да го стори, Калиадес или Банокъл щяха да я догонят и да я повалят.

Оставаше й само да избере как да умре. Тя стискаше здраво кинжала, който й бе дал младият войн. Вече знаеше колко е остър, след като преряза косата й с такава лекота. Нямаше да има проблем да си пререже гърлото, когато пиратите дойдеха за нея.

Никой от мъжете не говореше, докато се приближаваха към малкото село. Що за място да умреш, помисли си Пирия. Няколко мръсни къщи, издигнати около кладенец, а малко по-натам — около двадесетина набързо издигнати колиби за работниците от полето. Едно старо куче се размърда, когато се приближиха, и ги загледа предпазливо. Не се виждаше никой друг.

Калиадес отиде до кладенеца и седна на ниския парапет.

— Подушвам пресен хляб — каза Банокъл и се насочи към една от по-големите сгради. Пирия си помисли дали да не избяга, а после видя група от шестима пирати, които идваха откъм плажа. Русият войн също ги видя, изруга и се върна до Калиадес. Пиратите се спогледаха, несигурни. После бавно се приближиха в полукръг около кладенеца.

— Къде е Арелос? — попита Калиадес. Един слаб прегърбен мъж сви рамене, но не отговори. Ръката му почиваше на дръжката на меча. Пирия видя, че и другите го гледат в очакване да даде заповедта за нападение. Калиадес отново го заговори с предизвикателен и суров глас:

— Тогава иди и го намери, козел такъв. Кажи му, че Калиадес му е отправил предизвикателството и ще го чака тук.

Силата на презрението в тона му ги вцепени.

— Той ще те нареже на парчета — обади се слабият мъж с предпазлив глас.

Калиадес не му обърна внимание.

— Мислех, че отиваш да търсиш хляб — каза той на Банокъл.

— Хляб? Ами тия козоебци? — войнът посочи към чакащите пирати.

— Нека сами си намерят хляб. А, и би ли убил тоя помияр с лице на козел, на когото казах да доведе Арелос?

Банокъл се ухили и извади меча си.

— Чакай! Чакай! — извика пиратът и отстъпи няколко крачки. — Тръгвам!

— Побързай — нареди Калиадес. — Изморен съм, гладен съм и съм раздразнителен.

Мъжът отпраши обратно към плажа. Банокъл си проправи път между другите пирати и затърси пекарната.

Пирия стоеше неподвижна и се опитваше да не гледа към останалите петима мъже. Но нямаше как да го избегне и видя, че я зяпат.

— Отрязал си й косата? — обърна се един от тях към Калиадес. Беше нисък, с кръгло лице и плосък нос. — В името на боговете, и преди беше безлична като камък. Сега е направо грозна.

— Мисля, че е много красива — отвърна Калиадес. — И човек с лице като свински задник трябва много да внимава, преди да говори за грозота.

Неколцина от пиратите се изкикотиха. Дори обиденият мъж се ухили.

— Е, грозна или не, вчера си пропуснах реда — каза той. — Нали няма да имаш нищо против, ако се позабавлявам преди да е дошъл Арелос?

— Всъщност имам — каза микенецът.

— Защо? Не е твоя.

Калиадес се усмихна.

— Двамата с нея вървим по един и същ път. Разбираш ли Закона на пътя? — Мъжът поклати глава. — Това е микенски обичай. Пътниците във враждебна земя стават братя по оръжие през цялото пътуване. Така че, ако я нападнете, все едно нападате мен. Ти колкото Барос ли си опитен?

— Не.

— А някой от другите?

— Барос беше велик войн.

Калиадес поклати глава.

— Не, не беше. Дори за среден не ставаше.

— Е, Арелос пък е велик войн — каза мъжът. — Скоро ще го разбереш и сам.

— Мислиш ли, че можеш да го победиш? — попита друг. Беше по-възрастен от другите и по големите му ръце имаше белези от множество битки.

— Когато го убия, може и да те направя капитан, Хоракос — отвърна Калиадес.

Хоракос се засмя.

— Не и аз. Не обичам да давам заповеди. По-добре пробвай със Секундос. Той е добър човек, познава морето. Разбираш обаче, че Арелос може и да не приеме предизвикателството, нали? Може просто да ни каже да те нарежем на парчета.

Калиадес не отвърна. Банокъл се върна с ръце, пълни с хляб.

— Донесох малко допълнително, момчета — каза той и раздаде храната. Пиратите седнаха на земята около него. — Ще ти трябва ли бронята ми, Калиадес?

— Не.

— Арелос вероятно ще носи своята.

— Не, няма — отвърна приятелят му и посочи надолу към плажа. По прашния път идваха тридесетина мъже. В средата вървеше едрият Арелос.

Пирия ги загледа и вдигна кинжала си. Пиратският капитан бе почти толкова едър колкото Банокъл, и с огромни мускули. Имаше широко, плоско лице, огнена коса и дълбоко разположени зелени очи, които точно в момента блестяха яростно. Не носеше броня, но на кръста му висеше голям меч.

Той спря малко встрани от Калиадес, който се изправи и заговори:

— Предизвиквам те, Арелос, за правото да водя екипажа. Според обичая можеш да се биеш или да приемеш водачеството ми.

— Убийте го! — каза капитанът и извади меча си.

Смехът на микенеца проехтя — весел и дълбок, и толкова неуместен, че ги спря на място. После той отново заговори:

— Твоите хора предположиха, че ще си твърде страхлив да приемеш. Очевидно те познават по-добре от мен. Разбира се сега, когато сме един срещу друг, и сам мога да почувствам страха ти. Кажи ми, как такъв жалък страхливец е станал капитан на пирати?

С тези думи той направи една бърза крачка към Арелос. Пиратът отстъпи.

— Казах да го убиете! — изкрещя той.

— Чакайте! Никой да не мърда! — извика Хоракос. После стана на крака и се обърна към капитана: — Знаеш Закона на морето. Не можеш да откажеш предизвикателство на някой от екипажа. Ако го сториш, вече не си ни водач и ще си изберем нов капитан.

— Аха — отвърна Арелос и го изгледа сурово. — Решил си да застанеш срещу мен, Хоракос. Когато извадя сърцето на микенеца, ще те удуша със собствените ти вътрешности. — Той се завъртя обратно към Калиадес и се насили да се засмее. — Дано да си издрусал качествено курвата, защото сега те чака само болка. А когато приключим с теб, ще я нарежа парче по парче.

— Не, няма — каза Калиадес с мек глас. — Знаеш го със сърцето си, Арелос. Предстои ти да извървиш Тъмния Път и червата ти са станали на вода.

Пиратът изрева яростно и се хвърли в атака.

Калиадес пристъпи напред да го посрещне.

III ОПУСТОШИТЕЛЯТ HA ГРАДОВЕ

Малко по-рано критянинът Секундос изпрати с поглед Арелос, докато капитанът се качваше по брега, следван от половината си мъже. Дори не бе изкушен да ги последва. Очевидно вече бяха открили бегълците и ламтяха за кръв.

Секундос остана край пепелта от огъня от предната нощ, а мислите му бяха мрачни. Имаше чувството, че е бил пират през целия си живот. Беше надживял и петимата си синове, както и един от внуците си. Но въпреки че сега косата му беше сива като желязо и крайниците го боляха във влажните зимни месеци, не бе изгубил и частица от любовта си към Великата зеленина, към усещането от търговските ветрове по загрубелите му страни и солените пръски по кожата му.

Вече не се заблуждаваше, подобно на повечето млади мъже, че пиратството е благородно начинание за герои. Това беше просто още един начин да осигуриш храна и облекло за семейството си, а също и малко пари, които да завещаеш на наследниците си.

Някога Секундос бе имал три собствени кораба, но лошото време му отне два, а третият потъна миналото лято заради онзи луд Хеликаон — дано боговете го прокълняха! Последният оцелял син на критянина командваше галерата по онова време и сега костите му гниеха на дъното на Великата зеленина. Никой човек не бива да надживява децата си, мислеше си Секундос.

И ето че, останал без пари и на шестдесет години, той се бе присъединил към екипажите на омразния му Арелос. Мъжът имаше късмет и затова командваше два кораба, но мнението на Секундос беше, че е пълен идиот. Наистина имаше опит с меча, но освен това обожаваше убийствата и клането, а това беше недоходоносно. Пленените мъже и жени можеха да бъдат продадени на робските пазари в Крит или градовете по източния бряг. Мъртъвците не струваха нищо.

И Арелос бе събрал около себе си твърде много подобни на него хора, което неизбежно водеше до сцени като вчерашната. Младата жена можеше да им донесе шестдесет сребърника в Крит. Моряците първо я нападнаха като диви животни, а сега беше обречена да умре.

Секундос мразеше подобна глупост.

Настроението му се беше оправило, когато двамата микенци се присъединиха към екипажа. Калиадес беше тих човек, но имаше мозък, а бабаитът с него бе силен и, критянинът подозираше, верен. Приличаха на мъжете, с които бе плавал някога. Решителни и стабилни. Сега и тях трябваше да убият.

Преди тридесет години Секундос би изчакал своя момент, за да предизвика Арелос на дуел за правото да управлява корабите. Сега просто приемаше заповедите, надявайки се късметът му да се задържи и да се върне у дома си за зимата, натоварен с плячка. По някаква причина обаче се съмняваше. Нападенията за събиране на роби винаги носеха печалба, въпреки че тя не можеше да се мери със съкровищата, плячкосани от кораби със златни или сребърни кюлчета. Но на колко такива находки можеше да разчита Арелос, независимо от сезона? Повечето кораби плаваха откъм високите източни брегове, обикновено съпровождани от бойна галера за защита. А го имаше и Хеликаон Подпалвача. Секундос потрепери при мисълта за него.

Миналата година Хеликаон залови пиратски кораб и го запали заедно с екипажа, чиито ръце бяха вързани за парапета. Само идиот като Арелос би се решил да плава из дарданските води, кръстосвани от зловещия кораб „Ксантос”.

Секундос несъзнателно разбърка пепелта от огъня с пръчка, търсейки блестящи въглени, които да разпали наново. Когато пламъците отново лумнаха, седна до тях в опит да прогони нощния студ от костите си.

Неколцина от по-възрастните моряци се присъединиха към него.

— Денят ще е хубав — каза Молон, набит мъж на средна възраст. Той подаде на Секундос парче баят черен хляб. — Предполагам, че вече са намерили двамата микенци. Надявам се, че няма да ги влачат тук, за да ги измъчват.

— Никъде няма да ги влачат — каза Секундос. — Такива мъже никой не ги залавя живи.

Молон се загледа към хълмовете.

— Ще убият и жената. Загуба на добра робиня. Стотина сребърника, подозирам.

— По-скоро шестдесет — отвърна Секундос. — Не беше достатъчно хубава за повече, дори и с тази златна коса. И е твърде висока. Критяните не обичат високи жени.

— Подозирам, че и престъпници не обичат много — отбеляза слабоват мъж с тесни рамене и проскубана брада. Беше млад и новак в морето. Секундос не го харесваше особено.

— Е, това няма да им го кажем, нали, Локос? — отвърна Молон.

— Изненадващо е как се разпространява мълвата — отбеляза слабият мъж. — Ще достигне до робския пазар още преди да са почнали наддаването.

— Как мислиш, защо го направи Калиадес? — попита Молон.

Секундос сви рамене.

— Може би просто не е харесвал Барос. За един медник бих го заклал и сам.

Локос се засмя.

— Един медник… и ако боговете ти върнат четиридесет години, старче. Барос беше добър боец.

— Не достатъчно добър — отбеляза Молон. — Казаха, че Калиадес го е убил за едно мигване на окото. Можеш да говориш каквото си искаш за микенските войни, но съм сигурен, че не би искал да се изправиш срещу тях в битка.

През нощта бяха издърпали още един кораб на брега и екипажът разпалваше огън на около стотина крачки встрани на каменистия плаж. Галерата беше стара, с високо извит нос, подобна на първия кораб на Секундос. Той я гледаше със задоволство, отбелязвайки колко добре са се грижили за нея. Нямаше и следа от раци, а дъските блестяха от прясната смазка.

— Арелос мисли да ги превземе — каза Локос. — Само около тридесетина души са.

Секундос въздъхна.

— Да забеляза случайно алените очи на носа?

— Да. И какво за тях?

— Това е „Пенелопа” от Итака. Спомняш ли си набития мъж с широкия златен колан и червената брада? Първият, който слезе на брега вчера? Това е Одисей. Наричат го човека без врагове. Много млади моряци мислят, че това е, защото е добър разказвач. Но не е така. Причината е, че като по-млад Одисей е избил всичките си врагове, в дните, когато го знаеха като Опустошителя на градове. Забележи и онзи голям черен мъж, който си точи ножовете. Това е Биас. Може да запрати копие с такава сила, че направо да мине през някой по-кльощав като теб, Локос. А онзи рус гигант до огъня? Това е Левкон. Миналото лято той се би на Игрите в Пилос. Един удар от юмрука му ще ти строши черепа. Няма човек в екипажа на Одисей, на когото да не можеш да разчиташ, когато падне мълнията. Да превземем „Пенелопа”? Ще изгубим половината си мъже, а останалите ще бъдат ранени.

— Или поне така твърдиш ти — изсмя се Локос. — Но вчера видях само един стар дебелак със златен колан, а по-голямата част от екипажа му изглежда стара и изхабена. Точно като теб. И сам мога да се справя с него.

— С удоволствие бих гледал как се опитваш — каза Секундос, протегна се и бавно се изправи на крака. — Но не трябва да забравяш нещо.

— Какво? — попита Локос.

Кракът на критянина се заби в лицето на седналия мъж и го запрати назад, а от счупения му нос бликна кръв. Той се опита да стане, но Секундос скочи върху него и заби още два пъти юмрук в ранения нос. После го сграбчи за гърлото и го вдигна на крака.

— Не трябва да забравяш, че старчоците като мен са коварни копелета. Да надвиеш Одисей? Той ще ти закове ушите за темето и ще те глътне цял. А онова, което изсере, ще струва повече от теб.

Секундос хвърли замаяния моряк на земята и се върна на мястото си.

— Днес си в кофти настроение — каза Молон меко.

— Не, в добро настроение съм. Ако беше лошо, щях да му прережа проклетото гърло.

Точно тогава един от мъжете посочи към селището.

— В името на боговете, това не е ли Калиадес?

Секундос вдигна ръка, за да скрие очи от ярката светлина на слънцето. Тогава ги видя. Калиадес, Банокъл и момичето вървяха към тях. Косата й беше подрязана късо. Критянинът изруга.

— Заминаха си още тридесет сребърника — измърмори той.

— Какво носи той? — попита Молон и се изправи на крака.

Секундос се изкикоти.

— Хитър младеж. Сега ще стане интересно.

След тримата новодошли на плажа се появи и голяма група от пиратския екипаж — всички на разстояние. Секундос зачака. Калиадес отиде до огъня… и хвърли отрязаната глава на Арелос на пясъка.

— Проведохме дуел — каза микенецът.

— Значи сега ти си капитанът? — попита Секундос.

— Нямам желание да бъда капитан. Пиратството не ми отива. Хоракос предложи теб.

— Сигурен съм, че ми оказваш голяма чест, момче. — Той изгледа внимателно Калиадес. Мъжът имаше драскотина на бузата, от която по туниката му капеше кръв. — Ще ти трябва някой и друг шев.

— След малко.

— А ще си получим ли жената обратно?

— Не. Тя остава за мен. За теб са корабите. — Той погледна надолу към Локос, който лежеше по гръб и притискаше парцал към кървящия си нос. — Какво му се е случило?

— Нападна ботуша ми с носа си. Не ти липсва смелост, Калиадес. Признавам ти го. Какво те кара да мислиш, че няма да наредя на хората си да те нарежат на парчета и после да си взема жената.

Калиадес поклати глава.

— Ще ти се наложи да ме предизвикаш, Секундос. Законът на морето. Искаш ли да ме предизвикаш?

Критянинът се засмя.

— Не, момче. Задръж си я. С тая нарязана коса няма дори да си изплати парите за храната.

— Чий е този кораб? — попита Калиадес, сочейки към „Пенелопа”.

— На Одисей.

— Разказвача? Винаги съм искал да го срещна.

— Той разказва страхотни истории — съгласи се Секундос. — Но не вози пътници без пари.

— Значи е добре, че ограбих Арелос, след като го убих — каза Калиадес и потупа тежката кесия на колана си. — А сега е време за решения, приятелю. Ще си пожелаем ли всичко най-хубаво и да вървим всеки по пътя си, или имаш други планове?

Секундос обмисли въпроса. В действителност нямаше никакъв избор. Беше твърде стар, за да предизвика Калиадес. После изведнъж си даде сметка, че е твърде стар за чието и да било предизвикателство. Извърна се към чакащите пирати.

— Е, момчета, искате ли да плавате под мое командване, или някой друг тук ще го поеме?

— Ще ти служим, Секундос — отвърна набитият Хоракос. — Какви са заповедите ти?

— Пригответе корабите — каза им той. — Вятърът е добър и надушвам плячка в морето!

Пиратите нададоха радостни възгласи и тръгнаха към корабите си. Секундос повика Калиадес с жест и заедно се дръпнаха встрани от другите.

— Желая ти всичко най-хубаво, момко — каза той. — Но внимавай с Одисей. Аз всъщност доста го харесвам, но той е — как да го кажа — непредвидим. Ако научи, че сте микенски бегълци, може и да се засмее и да ви приеме като братя, или да ви предаде на първия микенски гарнизон, който намери. Природата му е доста противоречива.

— Ще запомня това — отвърна Калиадес.

— Тогава запомни още нещо: когато го срещнеш, ще ти заприлича на голямо старо куче — добронамерено и добродушно. Погледни в очите му. Ще видиш, че в тях има и вълк.

Сънищата на Одисей бяха тревожни. Едно дете го викаше изпод вълните, но той не можеше да помръдне. Осъзна, че е вързан за мачтата на „Пенелопа”. На борда нямаше никой друг, но въпреки това невидими ръце вдигаха греблата и ги забиваха във водата в съвършено единство.

— Не мога да те достигна — извика той на изгубеното дете. Събуди се стреснат и видя русия гигант Левкон, коленичил до него.

— Трябва да видиш нещо, Одисей — каза той.

Царят на Итака вдиша с пълни гърди. Сърцето му още биеше учестено и главата го болеше от прекаляването с вино предната нощ. Той се надигна на крака и разтърка очи, а после погледна нагоре. Вятърът бе свеж и нежен, небето — спокойно синьо. Огледа брега. Група пирати се бе струпала около лагерен огън. Одисей примигна и присви очи.

— Онова, което човекът току-що хвърли, е глава — каза Левкон. — Ако съдим по цвета на косата, може да е Арелос.

— Мислех, че е по-висок — измърмори Одисей. Биас, който бе дошъл при тях, се засмя при думите му, но Левкон само изсумтя.

— Трудно е да кажеш, когато е само глава — отбеляза той. Одисей въздъхна. Левкон търсеше буквалното значение във всеки коментар. Иронията просто се губеше по пътя към него. Когато Портеос Прасето плаваше с тях, винаги го превръщаше в център на шегите си. Мислите за мъртвия Портеос още повече развалиха настроението на Одисей. Всеки екипаж се нуждаеше от шегаджия — някой, който да повдига духовете, когато не им върви, а времето е лошо. Той обаче отблъсна мислите за умрелия и се обърна към Левкон.

— Разпознаваш ли някой друг?

— Мисля, че сивокосият е Секундос. Не познавам другите.

Одисей видя жена в разкъсана туника, която стоеше до огромен войн с руса брада. Безжалостно нарязаната й коса подсказваше, че има въшки. Групата около огъня се раздели и пиратите тръгнаха към двете галери. После двамата войни и жената тръгнаха към лагерния огън на „Пенелопа”.

— Какво мислиш за тях? — обърна се Одисей към Биас.

— Корави мъже. Имало е битка. Високият има рана на лицето.

— Битка? Естествено, че е имало битка! На плажа има отрязана глава — изсумтя Одисей и се отдръпна към тях, загледан в приближаващото трио. Високият мъж с драскотината на лицето му бе непознат, но огромният рус войн с бронзовия нагръдник не беше. Той си го спомняше — микенски войник.

Когато се приближиха, Одисей видя, че раната на лицето на високия прорязва по-стар белег. По тъмната му туника още капеше кръв.

— Аз съм Калиадес — представи се той. — И заедно с приятелите ми си търсим превоз, цар Одисей.

— Калиадес… хмм. Мисля, че съм чувал името и преди. Микенски войн, който се би заедно с Аргуриос.

— Да. А също и срещу него. Велик човек.

— А ти си Банокъл Едноухия — насочи вниманието си Одисей към едрия микенец. — Сега си спомних. Преди две лета се сби с петима от моя екипаж.

— И ги помлях до един — отвърна Банокъл щастливо.

— Лъжеш като космато яйце — отвърна Одисей и се изкикоти. — Когато ги издърпах настрани, лежеше на улицата, обвил главата си с ръце, а ударите валяха върху теб от всички страни.

— Малка почивка за възстановяване на силите. В името на Хефест, когато станех, щях да им откъсна главите.

— Без съмнение — съгласи се Одисей. — А твоята история каква е? — попита той остриганата курва.

— Пътувам за Троя — каза тя. Какъв глас! Одисей замълча, а очите му се присвиха, докато оглеждаше лицето й. Нямаше съмнение коя е и той разбра, че не е остригала косата си заради въшки. Последния път, когато я беше видял, тя бе дете на дванадесет и оряза златните си къдрици толкова ниско, че на няколко места одра кожата си с ножиците. Тъжна гледка.

От изражението й видя, че е разбрала, че е разпозната.

— Казвам се Пирия — излъга жената и бледите й очи задържаха неговите.

— Добре дошла в лагера ми, Пирия — отвърна Одисей и видя облекчението в погледа й.

Обърна им гръб и се загледа в пиратските галери, които тъкмо потегляха. Това му даде време да помисли. Беше в затруднение. Тя пътуваше с фалшиво име. Това вероятно означаваше, че е напуснала Острова на Храма без разрешение. Жените, пратени да служат на Тера, обикновено оставаха там до края на живота си. Всъщност познаваше само две, които да са освобождавани от острова през изминалите тридесет години.

Имаше обаче и история за друга бегълка отпреди много години. Накрая я върнали и я заровили жива, за да служи на бога под планината.

Той обмисли проблема. Ако момичето наистина бягаше от Тера и разкриеха, че умишлено й е помогнал, щеше да бъде прокълнат от Върховната жрица. Старата жена беше принцеса от микенското царско семейство и по-големият му проблем от думите й би бил фактът, че нейната омраза щеше да му коства много в търговията с континента. А може би дори и да му навлече гнева на роднината й Агамемнон.

Пиратските галери навлязоха в чистата синя вода и той ги видя как вдигат платна. Осъзна, че има и още един проблем. Защо двама микенски войници пътуваха с пирати и защо сега търсеха място на кораб, чиято посока дори не знаеха?

Думите на Калиадес проехтяха в ума му. Одисей попита за Аргуриос и високият войн му каза, че се е бил не само с, но и срещу него. Единственият случай, в който микенски войници се бяха сражавали срещу Аргуриос, бе в Троя миналата есен. И Агамемнон нареди всички участници да умрат. Какво каза Нестор? Двама избягали и били обявени извън закона.

Майко Хера! Стоеше на един плаж с избягала жрица и двама микенски бегълци!

— „Пенелопа” е малък кораб — каза той накрая — и когато товарът ни пристигне, няма да има много свободно място. Пътуваме към Троя за сватбата на царския син Хектор. По пътя обаче ще спираме на много острови. Вие имахте ли конкретна посока наум?

Калиадес се усмихна тъжно.

— Накъдето задуха попътният вятър.

— Никой вятър не е попътен, ако човек не знае къде отива — каза Одисей.

— Всеки вятър е попътен за човек, който не го интересува — отвърна Калиадес.

— Трябва да помисля още малко. Елате да закусвате с нас. Биас ще зашие тази рана на лицето ти, а ти ще ми разкажеш защо събираш глави.

Калиадес седеше до огъня и раздразнението му нарастваше. Черният моряк Биас бе коленичил до него и с едната ръка придържаше кожата на лицето му, а с другата прокарваше извита бронзова игла с черна нишка през прореза на раната, за да ги закърпи. Наблизо Банокъл забавляваше Одисей и екипажа на „Пенелопа” с абсурдно разкрасена версия за спасяването на Пирия и битката с Арелос. Ако се вярваше на думите му, пиратът беше полубог в битката. Истината бе доста по-обикновена. Мъжът беше само опитен, но му липсваше бързина. Боят беше кратък и кървав. Калиадес бързо се приближи, за да нанесе смъртоносната рана. В същия миг Арелос залитна напред и одра бузата му с меча си.

Микенецът се вгледа в тъмните очи на Биас. Мъжът се усмихваше, докато слушаше как Банокъл плете историята си.

— Добра приказка — чу да казва Одисей, когато войнът завърши раздутия преразказ. — Но й липсва наистина силен финал.

— Но той спечели и ние оцеляхме — възпротиви се Банокъл.

— Така е, но за да е в състояние една история да накара мъжете да затреперят, трябва да има и мистичен елемент. Какво ще кажеш за това… в мига, в който главата на Арелос е отхвърчала от тялото му, от прерязаното гърло е бликнала струйка черен дим във формата на мъж, носещ шлем с висок гребен.

— Това ми харесва — каза Банокъл. — И кой е този мъж от дим?

— Не зная. Историята си е твоя. Може да е бил демон, обладал Арелос. Сигурен ли си, че не видя някакъв дим?

— Сега като споменаваш, мисля, че наистина видях — каза Банокъл и екипажът се засмя.

Калиадес затвори очи, а Биас се изкикоти.

— Добре дошъл при „Пенелопа” — прошепна той. — Където истината винаги дава път на Златната лъжа. Ето, раната е затворена. След няколко дни ще прережа шева и ще извадя конците.

— Благодаря ти, Биас. И какво доведе кораба ви до този остров? Сините цветя още цъфтят, а не съм видял тук да предлагат нещо друго.

— Скоро ще разбереш — отвърна морякът. — Денят се очертава забавен. Поне за пътниците, де. Съмнявам се сред екипажа да има много смях. — Той седна на земята, загреба шепа пясък и изчисти кръвта от пръстите си. — Около тая драскотина ще се оформи чудесна синина.

— Къде е следващата спирка на „Пенелопа”?

— Насочваме се към един остров на около ден път на изток, а после, ако имаме благословията на боговете, ще потеглим на североизток за Киос и оттам към източния бряг и Троя.

Банокъл се приближи към тях и подаде на Калиадес тъмен комат хляб и парче сирене.

— Чу ли онова за струйката дим? — попита той.

— Да.

— На какво може да се дължи, как мислиш?

— Не зная, Банокъл, защото нямаше струйка дим.

— Знам. Но пак е интересно.

Биас се изкикоти.

— Било е духът на зъл войн от далечното минало, който е бил прокълнат никога да не види Елисейските полета. Душата му е била затворена в древен кинжал, който пиратският главатар открил в осквернен от него гроб. Когато Арелос откраднал оръжието, злият дух го надвил и го изпълнил с омраза към всичко живо.

— Ето това е разказвачество — каза Банокъл възхитено.

Биас поклати глава.

— Не, младежо, това е откраднато от една от историите на Одисей. С малко късмет ще чуеш цялата приказка, докато пътуваме. Ще издърпаме кораба някъде, сред други моряци, и те ще молят Одисей да им разкаже нещо. Може да чуеш точно тази история, макар че той със сигурност е измислил нови през зимата. Когато говорихме за последно, подготвяше нещо за вещица със змии вместо коса. Нямам търпение да го чуя. — Биас огледа плажа. — Ето сега започва веселието — каза след малко.

Калиадес се обърна. На около двеста крачки разстояние една стара дебела жена, облечена в безформена рокля от избледнял жълт плат, водеше стадо черни прасета към тях. От време на време побутваше с пръчката си някое от животните, което се опитваше да напусне групата, и то послушно се връщаше обратно.

— Това ли е товарът ви? — попита Калиадес.

— Да.

— Трябва ли ви помощ да ги изколите? — попита Банокъл.

— Те няма да се колят — обясни Биас. — Трябва да ги пренесем живи до друг остров. Някаква треска убила всички свине там и един търговец е готов да плати цяло богатство за ново стадо за разплод.

— Ще возите живи прасета? — Банокъл бе удивен. — И как ще ги държите на едно място?

Биас въздъхна.

— Използвам двете мачти, за да оформим заграждение в центъра на палубата.

— И защо му е на някой да превозва живи прасета? — попита Банокъл. — Ще осерат всичко. Отраснах във ферма със свине. Повярвай ми, те наистина могат да серат.

Калиадес се надигна и се отдалечи от двамата мъже. Не го интересуваха нито прасетата, нито екскрементите им. Въпреки това изпроводи с поглед дебелата старица и животните. Те изглеждаха доста доволни, квичаха и сумтяха. Одисей излезе да я посрещне. Когато се приближи, три от прасетата се опитаха да избягат от него, но жената изсвири с уста и те се спряха.

— Добре дошла при моя огън, Цирцея — каза Одисей. — Винаги е удоволствие да те видя.

— Спести ми ласкателствата, царю на Итака. — Жената огледа „Пенелопа” с омраза, а после се изсмя грубо. — Надявам се, че ще получиш торба със злато за това — каза тя. — Ще си я заслужил. Моите малчугани няма да бъдат щастливи в морето.

— На мен ми изглеждат доста спокойни.

— Защото съм с тях. Когато Портеос за пръв път ми предложи това, реших, че нещо го е ударило по главата. Когато ти отхвърли плана му, предположих, че е заради по-голямата ти интелигентност. — Тя огледа плажа. — Той къде е между другото?

— Умря у дома в съня си.

Калиадес чу как жената изцъка с език.

— Беше толкова млад. Човек с такъв смях трябва да доживее до дълбоки старини. — Тя изгледа Одисей и замълча за момент. — Е — продължи след малко, — защо си промени решението?

— Това е просто търговия. Ористенес вече няма прасета. А търговец на прасета без прасета губи смисъла на съществуването си.

— А мина ли ти през ум да се поинтересуваш защо никой друг не му носи живи прасета?

— Това какво правят или не правят другите, не е мой проблем.

Един едър черен шопар започна да души краката на Одисей и да ги бута с муцуна. Той се опита да го отблъсне.

— Харесва те — отбеляза Цирцея.

— И аз го харесвам. Сигурен съм, че ще станем верни другари. Имаш ли някакъв съвет за мен?

— Пригответе много вода, за да чистите палубите. И дървени шини за счупените крайници, ако прасетата се паникьосат и избягат от заграждението. Ако достигнете острова на Ористенес без премеждия, погрижи се Гани- и тя потупа големия черен шопар с пръчката си — да бъде свален пръв на плажа. Другите ще се струпат около него. Ако Гани е доволен, няма да имаш проблеми. Ако не е, очаквай хаос.

Калиадес видя, че и Пирия се е приближила до лагерния огън и седи сама на един камък. Той отиде при нея и тя вдигна очи, но не го поздрави.

— Защо има прасета на плажа? — попита след малко.

— Одисей ще ги води на друг остров.

— Очаква се да пътуваме с прасета?

— Така изглежда. — Тишината помежду им се проточи, а после Калиадес попита: — Искаш ли да бъдеш сама?

— Изобщо не можеш да си представяш колко силно искам да бъда сама, Калиадес. Но не съм. Заобиколена съм от мъже… и свине. Не че има голяма разлика — добави тя мрачно.

Той се обърна, но тя го спря.

— Почакай! Съжалявам. Нямах предвид теб. Ти беше добър с мен и — поне засега — удържа думата си.

— Мнозина мъже са такива — отвърна микенецът и седна на един камък наблизо. — Виждал съм жестокост. Виждал съм и доброта. Виждал съм жестоки хора да проявяват доброта и добри да проявяват жестокост. Не го разбирам. Зная обаче, че далеч не всички мъже са като пиратите, които те хванаха. Виждаш ли онзи старец там?

Той посочи една белокоса фигура встрани от екипажа, която наблюдаваше прасетата, докато Цирцея ги водеше към кораба. Мъжът бе висок и прегърбен, а наметалото му бе синьо над бродираната със злато туника.

— Какво за него?

— Това е Нестор от Пилос. Когато бях дете, работех на неговите ленени полета. Бях роб и син на роб. Царят има много синове. Всеки от тях беше изпращан да работи сред робите за цял един сезон. Ръцете им кървяха, гърбовете ги боляха. Майка ми ми каза, че той го прави, за да могат синовете му да разберат колко е жесток животът извън двореца и да не се присмиват на онези, които работят на полето. Самият Нестор пътуваше из земите си и говореше с хората, които се трудеха за него, грижеше се да са добре облечени и нахранени. Той е добър човек.

— Който все пак има роби — каза тя.

Калиадес се изненада от коментара.

— Разбира се, че има роби. Нали е цар.

— Майка ти робиня ли е била родена?

— Не. Взели са я от село близко до ликийския бряг.

— Както аз от пиратите?

— Предполагам.

— Значи Нестор е точно като тях. Взима онова, което поиска. Но го наричат добър човек, защото храни и облича хората, които е откъснал от обичните им и семействата им. Толкова е гнусно, че ми се повдига.

Калиадес се умълча. Винаги бе имало роби, така както винаги бе имало царе. И винаги щеше да има. Как иначе би процъфтявала цивилизацията? Той погледна към „Пенелопа”.

Неколцина моряци бяха привързали голямо парче плат с две въжета, спуснати от кораба. Сега мъжете на брега се опитваха да вдигнат едно прасе в примката. Звярът започна да квичи и да размахва крака. Звукът накара и другите животни да се паникьосат. Четири от тях се затичаха по плажа, преследвани от моряци. Старицата с пръчката поклати глава и се отдалечи от хаоса. Калиадес видя как Банокъл се хвърли към едно голямо прасе, което обаче зави, докато той бе още във въздуха. Войнът се пльосна на пясъка и се заби с главата напред във водата. Само след няколко мига сцената на плажа вече бе станала напълно неконтролируема. Одисей започна да раздава заповеди.

Прасето в примката беше на половината път до палубата, но се мяташе толкова диво, че въжетата се люлееха силно. Внезапно животното започна да уринира и окъпа мъжете под него. Останалите свине — около петнадесет на брой — се струпаха на едно място и се втурнаха по плажа право към Одисей. Той не можеше да стори нищо, освен да хукне да бяга. Гледката на набития цар с широкия златен колан, преследван от стадо квичащи прасета, бе твърде много за екипажа и всички избухнаха в смях.

— Денят ще бъде дълъг — каза Калиадес. После погледна Пирия. Тя също се смееше.

Гледката му хареса.

В този момент Одисей се спря и се обърна към стадото.

— Достатъчно! — изрева и гласът му проехтя като гръмотевица. Животните, изненадани от звука, се отклониха от пътя си. Едно голямо черно прасе отиде до царя и започна да души крака му. Одисей се наведе и го погали по широкия гръб. После тръгна към „Пенелопа”, следван от новия си приятел. Другите животни започнаха да сумтят и също тръгнаха след царя.

— Смейте ми се, недодялани кравешки изтърсаци — извика Одисей, когато се приближи към екипажа си. — В името на топките на Арес, ако успея да науча тия прасета да гребат, ще се отърва от всички ви.

— Необичаен човек — отбеляза Калиадес. — Може ли да му се вярва?

— Защо питаш мен? — отвърна Пирия.

— Защото го познаваш. Видях го в очите ти, докато говорехте.

Тя помълча известно време, после кимна.

— Познавах го. Посещаваше… дома… на баща ми… много пъти. Не мога да отговоря на въпроса ти, Калиадес. Някога Одисей е бил търговец на роби. Преди години го наричаха Опустошителя на градове. Не бих се доверила доброволно на човек, който си е заслужил подобна титла. Сега обаче нямам избор.

IV ПЪТЕШЕСТВИЕТО НА ПРАСЕТАТА

Биас Черния седеше тихо сред камъните, увил широките си рамене със старо наметало. Екипажът още се бореше с натоварването на прасетата, но той не изпитваше желание да им помага. Наближаваше петдесетте и трябваше да пази ръката, с която хвърляше копието, ако искаше да има шанс на Игрите в Троя. Затова седеше в тишина и точеше бойните си ножове с костени дръжки. Одисей твърдеше, че любовта му към кинжалите е част от нубийското му наследство, но на Биас това му се струваше малко невероятно, тъй като бе роден на Итака и като млад не бе познавал други нубийци. Майка му със сигурност не бе споменавала бой с ножове.

— Може да си внук на царя на Нубия — каза веднъж Одисей. — Да си наследник на огромно царство със златни дворци и хиляда конкубинки.

— А ако оная ми работа имаше пръсти, щеше да може да ме чеше по задника — отвърна Биас.

— Ето това ти е проблемът. Нямаш въображение — сгълча го тогава Одисей.

Биас се засмя.

— За какво му е на човек въображение, когато пътува с теб, царю на разказвачите? Заедно сме пътували по небето с летящ кораб, борили сме се с демони, хвърляли сме копието ми до луната и сме правили огърлица от звезди за императрица от джунглата. Случва се някои моряци да ме питат кога ще се върна в родната си земя, за да си взема короната. Защо толкова много хора вярват на историите ти?

— Иска им се да вярват — отвърна Одисей. — Повечето работят от зори до здрач. Живеят тежко, умират млади. Искат да мислят, че боговете им се усмихват, че животът им има повече смисъл, отколкото той всъщност има. Светът ще бъде по-тъжно място без истории, Биас.

Нубиецът се усмихна при спомена, а после прибра бойните ножове и се изправи. Одисей вървеше към него.

— Бездеен кретен — каза Грозният цар. — За какво ти е да си огромен като бик, ако няма да използваш силата си, когато е нужна?

— Използвам я — отвърна Биас. — Не за прасета, обаче. И не виждам ти да ги катериш към палубата.

— Това е, защото аз съм цар — отвърна Одисей и се ухили. Седна на земята и направи знак на другия да се присъедини. — И какво мислиш за пътниците ни?

— Харесват ми.

— Ти дори не ги познаваш,

— Защо тогава ме питаш?

Одисей въздъхна.

— Мъжете са микенски бегълци. Мисля да ги предам в Киос. За тях ще има злато. — Биас се засмя. — Какво те забавлява?

Мъжът погледна своя цар.

— Служил съм с теб почти двадесет и пет години. Виждал съм те пиян, трезвен, ядосан и тъжен. Виждал съм те зъл, огорчен и отмъстителен, а съм те виждал и щедър и всеопрощаващ. В име на боговете, Одисей, няма нищо за теб, което да не знам.

В този момент последното прасе се изскубна от ръцете на мъжете, опитващи се да го натоварят в примката. То се затича по плажа с квичене. Неколцина моряци се втурнаха след него. Биас замълча, докато гледаше преследването. Накрая Левкон хвана звяра, вдигна го в огромната си прегръдка и го помъкна обратно към „Пенелопа”.

— То е като това начинание със свинете — продължи Биас. — Казваш, че е за печалба. Но не е. Заради мъртвия Портеос е. Заради този глупав план, който означаваше толкова много за него. Ти му се смя. Сега тъжиш заради смъртта му и това е твоята дан към неговата памет.

— Мога само смело да предположа накъде биеш с това — прекъсна го раздразнено Одисей.

— Ти вече знаеш накъде. Можеш да говориш колкото си искаш за това, как ще продадеш Калиадес и онзи едрия за злато. Но ти не си такъв, Одисей. Двама смели мъже са спасили млада жена на този остров и са дошли при теб за помощ. И искаш да ти повярвам, че си решил да ги предадеш? Не мисля. Ако всички богове от Олимп се спуснат отгоре ни и настоят да им ги предадеш, ще откажеш. И ще ти кажа още нещо — всеки един от екипажа би застанал до теб в това.

— И защо биха постъпили толкова глупаво? — попита меко царят, а спонтанният му гняв се бе стопил.

— Защото слушат твоите истории за герои, о, Грозни, и знаят каква е истината зад тях.

Денят бе спокоен и духаше лек бриз, докато „Пенелопа” излизаше във водата. Калиадес, Банокъл и Пирия стояха отляво на кърмата. Отдясно Одисей държеше руля, а Биас задаваше ритъма на гребците. Нестор и двамата му сина се намираха на предната палуба на двадесетина крачки разстояние.

Калиадес мълчеше и се наслаждаваше на красотата на стария кораб. Изтеглена на плажа, галерата изглеждаше четвъртита и грубовата, с износени греди. Но по Великата зеленина „Пенелопа” се носеше като танцьорка. Пиратският кораб се бе люлял и борел с вълните, корпусът му бе покрит с ракообразни, а екипажът бе немарлив и му липсваше умение. Тридесетимата мъже на „Пенелопа” обаче бяха добре тренирани и греблата се вдигаха и спускаха в съвършен унисон.

Малкото стадо прасета се бе струпало в четвъртитото заграждение на главната палуба. Конструкцията беше хитро изработена от две мачти, поставени на дървени подпори и въжена ограда, опъната помежду им. Животните изглеждаха спокойни, поне в началото на пътуването.

Калиадес погледна към Пирия. На ярката слънчева светлина лицето й беше бледо и изморено, а големите синини изпъкваха. Дясното й око беше подуто и той видя дълбоки възпалени драскотини по врата й. Коя си ти, зачуди се той? Как така познаваш Одисей?

Той беше забелязал колебанието й, когато говореше за посещенията на Одисей при баща й. Думата дом бе използвана вместо нещо друго. Какво? Ферма? Дворец? Имение? Калиадес не се съмняваше, че Пирия идва от богато семейство. Тя гледаше морето, изгубена в мислите си и без да усеща погледа му. Микенецът бе казал на пирата, че я смята за красива. Каза го, за да парира небрежната обида на мъжа. Сега осъзна, че в комплимента има и истина. Колко странно, помисли си, че отрязването на косата й ще разкрие истинска красота. Вратът й бе дълъг и тънък, профилът й — изтънчен. Тя забеляза, че я гледа и погледът й се втвърди, а устата й се присви. После му обърна гръб.

За момент помисли да я заговори, да каже нещо мило, но реши да не го прави. Имаш си други проблеми, сгълча се той. Одисей знае името ти. Това го бе изненадало. Калиадес не се смяташе за известен и нямаше причина да очаква името му да е познато извън земите с микенско влияние. Щом царят на Итака го бе чувал, значи знаеше и за наградата, обявена от цар Агамемнон за главата му.

Погледна към Банокъл. Приятелят му изобщо не се тревожеше с мисли за предателство или залавяне. Беше слязъл в тясната пътека между заграждението и гребците и сега си говореше дружелюбно с русия моряк Левкон. Банокъл имаше дарба да създава приятелства.

Одисей извика Биас при себе си и му нареди да поеме руля.

После набитият цар си проправи път покрай Пирия и тръгна към предната палуба. Когато мина край заграждението, най-едрото от черните прасета изсумтя леко и се наведе към него. Одисей се спря и почеса звяра по ухото. Животното наклони глава, а той го погали и отиде до Нестор. Звярът го изпроводи с поглед.

— Винаги се е оправял с животни — отбеляза Биас. — Освен с коне. Най-лошият ездач, когото някога ще видиш.

Сутринта напредна, слънцето започна да напича, а ветрецът изчезна. Предупрежденията на Банокъл за прасетата се оказаха безпочвени. Всъщност те се оказаха много изтънчени зверове. Подът на заграждението бе покрит със суха трева, която да попива урината им, но те използваха само предната част на кошарата си за целта. Това беше голям късмет за онези на задната палуба, но не и за Нестор и синовете му. Възрастният владетел държеше парче плат на носа си. Най-нещастни от всички обаче бяха водещите гребци, чиито места бяха точно вляво и вдясно от все по-голямата купчина изпражнения.

Някъде към средата на следобеда, докато „Пенелопа” плаваше спокойно край няколко острова, над кораба започнаха да се струпват тежки облаци. Вятърът се усили. Калиадес погледна към притъмняващото небе.

— Буря ли се задава? — обърна се към Биас.

Черният мъж поклати глава.

— Ще е ободрително. За нас няма проблем. Насочили сме се точно към онзи остров отпред. — Той посочи към далечното златисто възвишение до хоризонта. — Ще сме стигнали Скалата на титана преди залез.

Сега „Пенелопа” плаваше близо до група острови с тесни плажове и високи скали. В далечината Калиадес видя нещо, което му приличаше на тъмен облак, носещ се бързо срещу вятъра. Той го посочи на Биас. Оказа се колосално ято птици, насочени към морето. Точно тогава двадесетина или повече делфина се появиха край кораба и заскачаха наоколо, а после ги подминаха и се насочиха също на юг като птиците.

— Нещо е подплашило и рибата, и пернатите — каза Биас.

Някой изстена силно. Водещият гребец Левкон, неспособен да издържи на вонята от изпражненията, пусна греблото, наведе се през борда и изпразни стомаха си в морето. Банокъл се затича в тясното пространство между прасетата и гребците.

— Мога да заема мястото му за малко — извика той.

— Действай, хлапе — отвърна Биас.

Одисей напусна предната палуба, докато Левкон тръгна към задната част на кораба, далеч от вонята. Калиадес видя, че най-едрото от прасетата избутва онези около него, за да стигне до Одисей. То се надигна, подпря предните си крака на мачтата и изквича силно. Левкон точно минаваше до него. Морякът ядно замахна и едрата му ръка се заби в муцуната на животното. То нададе могъщ писък, прескочи оградата и се хвърли върху мъжа. Всички прасета започнаха да квичат и да сумтят. Левкон залитна, но изрита скачащото изчадие в отчаян опит да го задържи настрани от себе си. Гребецът вляво стана от мястото си, за да му помогне. Прасето скочи към него, а после падна на ниската пейка с греблото. Копитата му се запързаляха безпомощно по гладкото дърво и преди някой да успее да го достигне, падна с писък в морето.

Разяреният Одисей дотича до Левкон.

— Защо го удари? — извика той.

— Дразнеше ме! — отвърна ядно морякът.

— О — възкликна царят. — Значи всичко е наред. Нещо те дразни и ти го удряш. По-добре ли се почувства?

— Да.

Без нито дума повече, Одисей заби левия си юмрук в лицето на Левкон и запрати мъжа на палубата. Той се удари силно и остана там, мигайки от шока.

— Е, лайноумнико, този път се оказа прав — каза царят. — Наистина се чувствам по-добре. — Той се завъртя към екипажа и добави: — А сега нека върнем Гани обратно на борда.

В началото задачата изглеждаше лесна. Няколко моряци се гмурнаха във водата, а другите им хвърлиха въжета с примки, готови да бъдат привързани около блудното прасе. Но всеки път, когато се приближаваха към него, то ги нападаше, въртеше се и хапеше. Накрая Одисей свали златния си колан и сам скочи в морето.

Още едно ято черни птици прелетя над „Пенелопа”. После корабът започна да трепери. Калиадес сграбчи парапета. Вятърът замря, но въпреки това морето, така спокойно допреди миг, сега се вълнуваше. Микенецът чу далечен грохот и видя няколко скали, които падаха във водата от най-близкия остров.

Пирия също наблюдаваше далечното свлачище. После обърна поглед към Калиадес.

— Някой, когото боговете са обичали, току-що е умрял — каза тя. — Сега те удрят по земята от мъка.

Мъжете в морето бяха забравили прасето и бързо плуваха към „Пенелопа”. Одисей се качи на палубата и се наведе над парапета, загледан ядно в животното.

— Това е само един звяр. Не си струва да рискуваме кораба за него — каза Биас. — Земетресението ще създаде вълни, които могат да пречупят „Пенелопа”.

Одисей се завъртя към Левкон.

— Цената на това прасе ще дойде от твоя дял — каза той. — Възражения?

— Не, царю.

— Добре! Гребци, по местата.

Над „Пенелопа” се струпаха тъмни облаци, но нямаше дъжд. Вятърът стана по-силен и морето също се раздвижи. Корабът започна да се люлее и гребците бяха принудени да работят здраво, за да го насочат към тесния залив на Скалата на титана. Одисей се върна на руля, а Биас вървеше по палубата, за да задава ритъма.

— Вдигни… задръж… дърпай.

Калиадес видя, че Пирия гледа назад.

— Още ли го виждаш? — попита той.

— Да. Далеч назад.

Микенецът присви очи над разбуненото море. От време на време виждаше тъмна сянка, но после вълните я скриваха.

— Мислиш ли, че ще стигне до брега? — попита Пирия.

— Не. Ще умре там.

— Тъжно.

— Не е по-тъжно от това да го заколят, за да нахрани някое семейство. Всички живи същества трябва да умрат. Неговото време е дошло. — Тогава той се усмихна. — Притеснена си за едно прасе?

Тя сви рамене.

— Има си име. Гани. Така че вече не може да е просто прасе.

Одисей също хвърляше погледи назад. Видя, че Калиадес го гледа.

— Твърде е надълбоко, за да доплува до брега — каза Грозния цар.

— Наистина — съгласи се Калиадес. — Жалко наистина — добави след малко.

— Мразя да губя товар — каза Одисей и насочи поглед към плажа. После изрева към екипажа: — Вложете малко гръб бе, търтеи! Да не мислите, че планирам да нощувам тук?

Светлината на пълната луна бе толкова ярка, че хвърляше сенки по плажа на Скалата на титана. Екипажът бе запалил два огъня за готвене и един по-голям лагерен на едно малко възвишение, оградено със скали от вятъра. Повечето се бяха струпали там в разпокъсан кръг. От мястото си на върха на възвишението Пирия гледаше как мъжете играят на кости, клюкарстват и спорят. Миризмата на готвена риба достигна до нея и празният й стомах запротестира. Но не й се искаше да напуска мястото си и да отиде при моряците. Бяха я забравили, докато се занимаваха с вечерните си занимания и тя не искаше да им напомня за себе си и да гледа как очите им пъплят по нея, а на лицата им се изписва пресметливост. За пръв път от дни насам изпитваше нещо подобно на мир и го пазеше скъпернически, увита във взетото назаем червено наметало на Банокъл.

Напрежението й намаля малко, докато гледаше към шубрака, където бяха разположили прасетата за през нощта. Старата жена Цирцея се бе оказала твърде злобна в предсказанието си. Сред моряците нямаше счупени кости, само някои драскотини и натъртвания, докато спускаха животните от „Пенелопа”.

Сега, под лунната светлина, тя виждаше, че прасетата се готвят за сън, притиснали дебелите си тела едно в друго. От заграждението се дочуваше тихо сумтене. От време на време някой от зверовете се размърдваше и онези до него изквичаваха, а после пак заспиваха.

Пирия изпитваше благодарност към прасетата. Те бяха отклонили вниманието на околните от нея по време на пътуването. Болката от раните се носеше през тялото й на вълни, от които й се виеше свят. Главата постоянно я болеше и вратът й бе схванат, сякаш някой го бе изтръгнал от раменете й и го бе заменил с нескопосана имитация.

Видя черния моряк Биас да се приближава към нея с паница в едната ръка и кръгла царевична питка в другата. Страхът се надигна в нея и ръцете й започнаха да треперят. Представи си го как й предлага храната, а после се опитва да й се натрапи грубо. Той се приближи и й подаде паницата и хляба. Подушваше риба и лук, но страхът й отблъсна глада.

— По-добре ела при огъня — каза той. — Нощта е студена.

— Ще спя тук — отвърна Пирия.

Биас огледа каменната площадка със съмнение.

— Изглежда неудобно.

— Свикнала съм с неудобството.

Той кимна и се върна при топлината на огъня. Пирия загриза царевичната питка и натопи парче от нея в рибената супа. Почувства как топлината се спуска в стомаха й и осъзна, че кожата й е студена като лед. Придърпа наметалото по-плътно около себе си. Внезапно усети прилив на отчаяние и самота, последван от влага по клепачите й.

— Какво направи? — прошепна тя.

Спомняше си лятната нощ до пламъците на предсказанието във великия храм. Двете с Андромаха се кикотеха, опиянени от вино и любов. Двете млади жени попитаха старата Мелите за бъдещето си заедно. Повече пиянска шега, отколкото реално любопитство. Всички жрици знаеха, че Мелите някога е била гадателка, но сега, полусляпа и с размътена глава, думите й често бяха безсмислени. И казаното тогава също им се стори такова.

— Тук няма бъдеще, млада Калиопа — каза старицата. — Преди дните да се съкратят, Андромаха ще бъде изгубена за Блажения остров, върната в света на мъжете и войната.

Въпреки неверието си, двете жени бяха смутени от предсказанието, което проряза мъглата на виното и развали безгрижното им настроение.

Само след осемнадесет дни дойде корабът със съобщението от Хекуба, царицата на Троя. Андромаха бе призована пред Първата жрица и й дадоха позволение да напусне Острова на Храма, за да се омъжи за сина на Хекуба, война Хектор. Пирия бе с нея в залата.

— Сестра ми, Палесте, е сгодена за Хектор — възпротиви се Андромаха.

Върховната жрица изглеждаше смутена.

— Палесте е умряла в Троя от внезапна болест. Баща ти и цар Приам са се съгласили ти да почетеш уговорката помежду им.

Пирия знаеше, че Палесте е била скъпа на Андромаха и видя шока, изписан по лицето й. Главата й се склони и тя помълча известно време. После изражението й се вкорави и тя вдигна поглед към Върховната жрица, а очите й заблестяха от яд.

— И все пак няма да отида. Никой мъж няма право да изисква от жрица да изостави своя свещен дълг.

— Обстоятелствата са специални — обясни възрастната жена, а в тона й се усещаше неудобство.

— Специални? Продаваш ме заради златото на Приам. Кое му е специалното на това? Жените са били продавани още когато боговете са пращели от младост. Винаги от мъже обаче. Това и сме се научили да очакваме от тях. Но от теб!

Презрението на Андромаха изпълни стаята като гъста мъгла и Пирия видя как Върховната жрица побеля. Очакваше яден отговор, но вместо това старата жена просто въздъхна.

— Не е само заради златото на Приам, Андромаха, а и заради всичко, което това злато представлява. Без него нямаше да има храм на Тера, нито принцеси, които да усмиряват звяра долу. Да, би било прекрасно, ако можехме да игнорираме желанията на могъщи мъже като Приам и да изпълняваме дълга си тук, без да ни притесняват. Такава свобода обаче има само в мечтите ни. Ти вече не си жрица на Тера. Напускаш утре.

Същата нощ, докато лежаха заедно за последен път и слушаха вятъра, шепнещ в листата на вечнозелените храсти, Пирия замоли Андромаха да избяга с нея.

— От другата страна на острова има малки лодки. Можем да откраднем една и да отплаваме.

— Не — каза Андромаха и се наведе, за да я целуне нежно. — Няма къде да избягаме, любов моя — освен в света на мъжете. Ти си щастлива тук, Калиопа.

— Не мога да съм щастлива без теб.

Говориха дълго, но накрая любимата й каза:

— Трябва да останеш, Калиопа. Където и да съм, ще зная, че си в безопасност и това ще ми дава сили. Ще мога да затворя очи и да виждам острова. Ще те виждам как тичаш и се смееш. Ще си те представям в леглото ни и тази мисъл ще ме успокоява.

И така, жената, която сега се наричаше Пирия, гледаше с разбито сърце как корабът отплува под сутрешната светлина.

Въпреки мъката си, тя се опита да се потопи в задълженията си, молитвите и жертвоприношенията към Минотавъра, ръмжащ под планината. Дните се влачеха, празни и безцветни, през цялата зима. После напролет старата Мелите колабира, докато събираше минзухари и бели лилии за обедния ритуал. Отнесоха я в стаята й, но дъхът й бе накъсан и разбраха, че смъртта й приближава.

Пирия седя до нея до късно през нощта. Тогава старата жена изведнъж седна в леглото и внезапно заговори с плътен и твърд глас.

— Защо си тук, дете? — попита тя.

— За да бъда с теб, сестро — отвърна Пирия и положи ръце върху раменете на старицата, за да я накара да се отпусне на възглавниците.

— Ах, да. На Тера. Къде е Андромаха?

— Няма я. Не помниш ли? Замина за Троя.

— Троя — прошепна Мелите и затвори очи. Помълча известно време, а после извика: — Огън и смърт. Сега виждам Андромаха. Тя тича сред пламъците. Преследват я диви мъже. — Старицата започна да размахва ръце. — Тичай! — изкрещя.

Пирия сграбчи една махаща във въздуха длан.

— Успокой се, Мелите — каза тя. — Тук си в безопасност.

Умиращата жрица отвори очи и се напрегна. По лицето й потекоха сълзи.

— Зли, зли мъже! Зла съдба ви чака. Минотавърът ще ви погълне. Ще дойде с могъщ гръм и небето ще потъмнее, а слънцето ще изчезне.

— Кажи ми за Андромаха — прошепна Пирия. — Можеш ли да я видиш пак? Говори!

Старицата се отпусна и се усмихна.

— Виждам те, смела Калиопа. Виждам те и всичко е наред.

— Виждаш ме заедно с Андромаха в пламъците?

Мелите не проговори повече. Пирия се вгледа в очите на старата жена и видя, че е починала.

Сега, в самотата на плажа, тя примигна, за да прогони сълзите, и поклати глава. Дали видението е било истина, чудеше се тя? Дали е означавало, че е предопределена да спаси Андромаха от зли мъже? Или умиращата старица просто е имала предвид, че я вижда седнала до леглото си?

Пирия въздъхна. Твърде късно беше за този въпрос, отдавна бе взела безразсъдното си решение. Още в нощта на смъртта на Мелите тя събра няколко златни дрънкулки и малко храна, а после тръгна на север, където открадна малка лодка с платно.

Внезапно забеляза набитата фигура на Одисей, който ходеше по пясъка встрани от кораба и екипажа с глава, извита към нея. Знаеше, че я е избягвал и импулсивно се изправи и слезе до плажа. Докато стигне до него, Одисей бе коленичил и внимателно рисуваше лице в пясъка с кинжала си. Погледна нагоре, но не каза нищо, лицето му беше неприветливо.

За момент Пирия остана неподвижна и смълчана. После попита:

— Защо се опита да спасиш прасето?

Той повдигна вежди, сякаш бе очаквал различен въпрос.

— Цирцея ми каза, че другите ще следват Гани. Имахме нужда от него, за да ги контролираме.

Той се изправи, почисти кинжала в мърлявата си туника и го прибра в колана си. После разбърка пясъка с крак и изтри нарисуваното лице.

— Но ето, че успя да ги свалиш от кораба и да ги вкараш в новото заграждение и без него.

Между тях отново се спусна тишина. Одисей изглеждаше напрегнат, а обикновено прямото му държание бе заменено от предпазлива наблюдателност. Пирия се боеше, че вече е решил да я предаде и сега се чувства виновен.

— Исках да ти благодаря — каза тя и насила са усмихна. — За това, че ме прие като Пирия. И че ми предостави превоз до Троя.

Той изсумтя неопределено.

— Познаваше ли Калиадес, преди да се срещнете? — попита тя.

Тогава Одисей я погледна.

— Бях чувал за него. Има репутация на чудесен войник.

— Двамата с приятеля му ме спасиха от пиратите — от сигурни мъчения и смърт, без да мислят за награда. — Тъмните страхове в душата й не вярваха на думите, излизащи от устата й, но тя продължи, за да убеди Грозния цар. — Той е смел мъж и може да му се има доверие. — Погледна го в очите. — Малцина са като него в тази Велика зеленина… това море на боклуците.

Одисей не отговори, затова Пирия кимна и понечи да си тръгне. После се обърна.

— Ти такъв мъж ли си, Одисей?

Внезапно откъм прасетата се разнесе врява и това спести на царя нуждата да отговаря. Животните квичаха и сумтяха тревожно, а много от тях се бяха втурнали към преградата откъм водата, където блъскаха дървото с копита.

После земята започна да трепери. Пирия залитна настрани. Одисей я хвана и я задържа здраво, докато по хълма падаха камъни. Морето започна да се пени и се отдръпна от плажа във внезапен отлив, който се превърна в голяма вълна. Водата се надигна, засили се напред около Одисей и Пирия и заля пясъка. Готварските огньове бяха пометени, както и заграждението на прасетата. „Пенелопа” се понесе по тази първа вълна и се озова навътре в плажа.

Сега множество вълни блъскаха брега, но земята спря да се тресе. Прасетата квичаха паникьосани. Одисей изруга и се затича към тях, следван от Пирия.

— Млъквайте, чумави твари! — изрева той и свинете замлъкнаха, стреснати от внезапния звук.

В тишината се чу далечно квичене, донесено едва-едва от нощния вятър откъм морето.

— Там! — Един от мъжете посочи водата и когато напрегна очи, Пирия едва различи малка черна точка, която се намираше върху една разпенена вълна в далечината, осветена от лунната светлина.

— Гани — възкликна Одисей полугласно. — В името на всички прокълнати богове…

Той хвърли скъпия си колан, изрита сандалите си и се втурна към вълните. Биас изруга, затича се след него и го хвана за рамото.

— Царю, не прави това! — извика той, гласът му бе почти заглушен от връхлитащите вълни. — Водата ще те запрати върху камъните. Ще умреш.

Одисей го отблъсна, без да каже и дума, и влезе в морето. Биас изруга още по-силно и го последва. След миг колебание още двама моряци тръгнаха след тях.

Прасето се движеше бързо и щом се приближи, Пирия видя, че е изтощено, а краката му пляскат изморено, докато вълните го въртят на гребените си. Встрани от брега имаше група черни камъни и Гани се носеше право към тях. Крясъците на животното отслабваха и Пирия се боеше, че то умира.

Да преплува цялото това разстояние, следвайки кораба с надежда в сърцето…

Одисей беше наполовина доплувал, наполовина допълзял до назъбените скали и сега се катереше по тях, удрян от вълните. Другите мъже с мъка го последваха и Пирия видя, че силата им е подложена на изпитание от развълнуваното море. Те тръгнаха по камъните с надеждата да пресекат пътя на Гани, когато вълните го запратеха към тях.

Един огромен гребен скри черното прасе, а после Пирия отново го забеляза да се носи към края на скалата, на която бе застанал Одисей. Когато следващата вълна вдигна животното, царят се хвърли с главата напред в морето, а тялото му се блъсна в Гани и промени посоката му на движение. Заля ги втора вълна и двамата изчезнаха в пяната. Когато отново се появиха, вече се намираха отвъд смъртоносните скали.

Биас и другите двама моряци се гмурнаха след тях и за известно време Пирия не виждаше нищо. После видя двамата непознати да влачат изтощеното прасе на брега, докато Биас и Одисей газеха през водата след тях.

Положиха животното на пясъка близо до побратимите му, които мърдаха и сумтяха тревожно в кошарата си, протягайки любопитно вратове, за да видят приятеля си. От устата на Гани течеше морска вода и той дишаше плитко. Краката му мърдаха едва-едва и моряците не знаеха какво да предприемат.

Одисей бе видимо изтощен и от него по пясъка капеше вода. Беше се порязал на доста места и на ръката си имаше голяма резка, останала след отблъскването му от скалите. Застана над прасето и въздъхна.

— Трябва му почивка и топлина — каза след малко. — Разположете го до огъня. — После посочи Левкон и изръмжа: — Дай му наметалото си. Всичко това е по твоя вина, кретен тъп.

Русият моряк бързо свали жълтото си наметало и коленичи, за да го омотае нескопосано около поваленото животно. Одисей им обърна гръб и закуцука към „Пенелопа”. Докато я подминаваше, Пирия го чу да мърмори:

— Тъпо прасе.

V ЖРИЦА C ЦАРСКО ПОТЕКЛО

Калиадес бе седнал сам встрани от огъня. Морето отново беше спокойно, но нощта бе хладна и над скалите шепнеше неспирен студен бриз. Повечето от екипажа вече спяха. Той погледна към мястото, където седеше Пирия, и я видя сгушена до един камък, който да я пази от вятъра. Тъкмо понечи да тръгне към нея, когато видя едрия черен моряк Биас, който носеше подпалки на жената. Струпа ги до нея и ги запали с главня от огъня. След това й донесе одеяло. На Калиадес му се прииска той да се беше сетил да го стори.

Затвори очи и се облегна на скалата с натежала от мрачни мисли глава. После чу движение зад гърба си и сърцето му подскочи, защото помисли, че може Пирия да е дошла да седне при него. Отвори очи и видя набития Одисей. Грозния цар се настани на земята наблизо.

— Има нещо в нощното море, което кара човек да се чувства малък — каза той.

— Имам същото чувство, когато гледам планините — отвърна Калиадес.

— Е, това е защото си земен човек. Но си прав, де. Моретата и планините са вечни и непроменими. Ние сме тук само за малко, а после избледняваме в прахта на историята. — Той замълча за миг, после продължи: — Е, кажи ми, какво стана в Троя онази нощ?

Въпросът бе невинно зададен, но стомахът на Калиадес се присви. Значи Одисей знаеше. Внезапно микенецът се почувства глупаво. Вчера на плажа бе споменал за битка срещу Аргуриос. Това бе непростима проява на невнимание. И сега какво, зачуди се той? В Киос имаше микенски гарнизон. Дали това бе планът на Одисей? Да ги продаде за златото на Агамемнон? Видя, че царят го гледа напрегнато и осъзна, че не е отговорил на въпроса му.

— Изгубихме — отвърна той кратко. — А не трябваше. Но ни водеше глупак.

— В какъв смисъл глупак?

— Не искам да говоря за това — каза Калиадес. — Какво мислиш да правиш с нас?

— О, успокой се, момче. Нищо не смятам да правя. Доколкото ме засяга, вие сте просто пътници.

— Не те интересува наградата на Агамемнон? Трудно ми е да го повярвам.

Одисей се изкикоти.

— Мина ми през ума, ако трябва да съм честен. За съжаление имам много наивен екипаж. Така че можете да правите каквото искате.

Това разбуди любопитството на Калиадес.

— И по какъв начин наивността им влияе на твоите решения?

— Изтъкнаха ми, че двамата с приятеля ти сте смели герои, които са си рискували живота за жена, която не познават. Накратко, типът хора, за които разказвам историите си. Така че, колкото и добре да ми бе дошло златото на Агамемнон, трябваше да го изоставя.

Калиадес не каза нищо. Съмняваше се, че желанията на екипажа биха оказали реален ефект върху решенията на Одисей, и си спомни думите на Секундос за противоречивата природа на този мъж. Тогава царят заговори отново:

— Сега готов ли си да ми разкажеш защо предводителят ви е бил глупав?

Умът на Калиадес се върна обратно към кървавата нощ и той отново чу виковете на ранените, дрънченето на мечове и стърженето на щитове. Пак видя могъщия Аргуриос, препречил стълбите с омразния Хеликаон до себе си.

— Защо глупав ли? Той остави врага да определя стратегията ни. Веднъж щом превзехме стените на двореца и започнахме да се бием в мегарона, Аргуриос оттегли хората си обратно до голямото стълбище. После двамата с Хеликаон спряха там и ни предизвикаха да ги нападнем. Ние ги превъзхождахме многократно. Трябваше да вземем стълби и да изкачим стените над стълбището. После щяхме да ги ударим от две страни. Но не го сторихме. Просто продължавахме да се опитваме да надвием двамата герои. На стълбището численото ни превъзходство не означаваше нищо. След това дойде и Хектор и ние се оказахме заобиколените. — Калиадес разказа как Коланос се е опитал да се договори за живота си като предаде Агамемнон и как цар Приам му бе отказал. — Все още не го разбирам — каза Калиадес. — Царят, когото искахме да убием, ни остави живи, а царят, на когото искахме да служим, нареди да ни избият. Може би можеш да съчиниш история от това, Одисей.

— Подозирам, че ще го сторя някой ден.

— Ами Пирия? — попита Калиадес. — И тя ли е свободна да прави каквото пожелае?

— Грижа ли те е за нея?

— Нима това е толкова странно?

— Никак даже. Просто питам. Но за да ти отговоря, да, тя също е свободна. Но няма да иска да остане с теб, нали го осъзнаваш?

— Не можеш да си сигурен, Одисей.

— За много неща не мога да съм сигурен. Не зная къде започва вятърът или къде свършва небето. Не зная къде отиват звездите през деня. Но познавам жените, Калиадес, а Пирия не е жена, която обича мъже. И никога не е била такава.

— Откъде я познаваш?

Одисей поклати глава.

— Ако тя не ти е казала, момко, значи не е моя работа да го правя. Но да се сближаваш с нея е покана за беди.

— Тя изстрада много през последните няколко дни — каза Калиадес. — Омразата й към мъжете е разбираема. Но мисля, че ме харесва.

— Сигурен съм, че е така. Като брат — добави Одисей. — Ще я изпроводя до Троя. Там обаче тя ще е в огромна опасност.

— Защо?

— За нейната глава също има награда… много, много пъти по-голяма от твоята.

— Защо ми го казваш?

— Харесвам я — отвърна Одисей. — И мисля, че се нуждае от приятели в дните, които й предстоят. Верни приятели.

— Знаеш ли защо пътува към Троя?

— Мисля, че да. Там има някой, когото обича… и го обича толкова силно, че е готова да рискува живота си.

— Но не мъж — каза меко Калиадес.

— Не, момко. Не мъж.

Одисей се изправи и остави микенеца, за да посети кошарата на прасетата. Животните спяха, сгушени едно до друго до най-отдалечената от водата ограда. Той погледна назад към главния огън и видя Гани, заметнат с жълтото наметало. Прасето вдигна глава и също погледна към Одисей. Царят отиде до него.

— Голям си късметлия — каза му нежно. — Вълните от онова земетресение те доведоха дотук. Може би боговете те обичат.

Гани изсумтя тихо и отново заспа. Одисей се усмихна.

— Тъпо прасе — каза с обич. — Ще говоря с Ористенес да се погрижи да не свършиш на нечия маса.

Вече си говориш с животни под лунната светлина, сгълча се мислено.

Той добави малко дърва в огъня и се просна на пясъка с надеждата да поспи. В главата му се въртяха случайни мисли, подобно на досадни прилепи. Жената Пирия, която бе познавал като принцеса Калиопа, бе опасна за всички, които се приближаха към нея. А също и микенският войн, и неговият простоват приятел. Агамемнон ги бе обявил за престъпници… предатели. Ако им помогнеше, без съмнение щеше да си навлече враждебността на микенския цар. Одисей се надигна и изтупа туниката си от пясъка.

Вражда с Агамемнон. Неприятна мисъл.

Но всъщност имаше ли някой, когото Агамемнон да не мрази? Дори приятелите му бяха само врагове на изчакване. Одисей отиде до един мях и отпи голяма глътка вода. Биас спеше наблизо. Царят го сръга с крак.

— Буден ли си? — попита той и заби палец в ребрата на черния мъж. Биас изсумтя.

— Какво има?

— Е, след като си буден, мислех да поседим да си поговорим за добрите стари времена.

Биас се прозя и изгледа злобно царя си.

— Защо никога не будиш никой друг, когато не можеш да заспиш?

— Защото не се дразнят колкото теб. Не е толкова забавно.

— Също толкова се дразнят, о, Грозни, просто не го показват.

— Мислех си да запазя Гани и да продадем останалите. Талисман за „Пенелопа”.

Биас въздъхна.

— Не, не го мислиш. Казваш го, за да ме вбесиш.

— Но не е толкова лоша идея.

— Кое? Да ме вбесиш или да запазиш прасето?

— И двете имат достойнства, но говорех за прасето.

Морякът се изкикоти.

— Да, би било забавно. Да — каза след още малко замисляне. — Идеята всъщност ми харесва.

— Тъпа е — отсече Одисей. — Прасетата са социални създания. Ще му е самотно. А и ще увони кораба. — Той изгледа Биас и разчете разбиращия поглед на лицето му. — Добре де, явно тая нощ няма да мога да те преметна. Но наистина харесвам прасето!

— Зная. Чух те да му говориш. Облаците се сгъстяват — добави морякът и посочи към морето, където над скалите бавно се спускаше бяла стена от мъгла.

— Едно хубаво ясно утро ще я прочисти. — Одисей потърка очите си. Бяха гурелясали и изморени.

— Реши ли какво ще правиш с пътниците ни? — попита Биас и се пресегна за мяха, за да отпие.

— Ще ги откарам, където искат да идат.

— Това е добре.

— Както и жената.

Биас го изгледа.

— Не знаех, че има съмнение за жената.

— О, не съм ли ти споменавал за нея? — попита Одисей и снижи тон. — Тя е избягала жрица от Тера. Всеки, за който се разбере, че й е помогнал, го очаква смърт.

— Бегълка… Ами! Все още се опитваш да ме преметнеш.

— Не, вярно е.

— Стига, Одисей — каза морякът. — Не съм в настроение за такива шеги.

Царят въздъхна.

— Твърдиш, че ме познаваш, Биас, приятелю. Тогава погледни в очите ми и виж дали се шегувам. Тя е такава, каквато казвам.

Черният мъж го погледна и след малко пак отпи.

— Започва да ми се иска това да беше вино. А сега ми кажи истината, царю. Наистина ли е бегълка от Тера?

— Да.

Биас изруга.

— Предната не я ли изгориха? — прошепна той и се огледа нервно да види дали някой друг от екипажа не е буден.

— Не, погребаха я жива. Изгориха семейството, което я беше приютило, както и капитана на кораба, с който избяга. О, да, и отрязаха главата на мъжа, заради когото го бе направила.

— Да, сега си спомням — отвърна Биас. — И коя е Пирия? Моля те, кажи ми, че е дъщерята на някой племенен вожд далеч от морето.

— Баща й е Пелей, царят на Тесалия.

— В името на зъбите на Тритон! Тя е сестрата на Ахил!?

— Така се оказва.

— Можем да я предадем в Киос — каза Биас. — Там има храм на Атина и жреците ще я задържат, докато семейството й бъде уведомено.

— Да я предадем? Биас, скъпо мое момче, не беше ли ти онзи, който отбеляза, че двама смели мъже са спасили тази девойка? И че историите ми са все за герои? Къде е разликата?

— Много добре знаеш каква е — изсъска морякът. — Двамата микенци ще се стопят в нищото, ще се присъединят към някой чуждестранен гарнизон и никой няма да чуе повече за тях. Момичето е сестрата на Ахил. Убиеца Ахил. Ахил Кръвопиеца. Ахил Изкормвача. Когато я заловят — а те ще я заловят, Одисей, — рано или късно ще се разбере, че „Пенелопа” е участвала в бягството й. Искаш ли Ахил по петите си? Няма по-известен убиец по всички западни земи.

Одисей се засмя меко.

— Значи казваш, че можем да сме героични само когато няма много голям шанс да ни хванат, но ако има истински риск, трябва да сме малодушни?

Сега беше ред на Биас да въздъхне.

— Няма значение какво ще кажа. Ти вече си решил.

— Да, така е. Но искам да разбереш следното, приятелю. Съгласен съм с всичко, което каза.

— Тогава защо рискуваш?

Одисей помълча известно време.

— Може би, защото тук има история, Биас. И нямам предвид история като за някой нощен плаж. Това е нишка от огромен гоблен. Може би искам да видя шарката завършена. Помисли за това. Една жрица с царско потекло бяга от Храма на Коня и е заловена от пирати. Двама от тях се обръщат срещу спътниците си и рискуват живота си, за да я спасят. После се появяваме ние. А Великата зеленина е обширна. Какви са шансовете тя да се озове на кораб, управляван от цар, който я познава? И накъде отива? Към Златния град, където сега се сбират всички царе на Запада и Изтока. Към град, който гъмжи от заговори, интриги и мечти за грабителство.

— И Ахил ще е там — отбеляза Биас.

— О, да. Как би могъл да не е? Хектор и Ахил, двама гиганти в битка, две легенди, двама герои. Гордостта и суетата ще го тласнат към Троя. Ще се надява Хектор да вземе участие в собствените си Сватбени игри. Ще копнее да го принизи пред себе си, за да може всички да говорят само за един велик герой.

— Значи ще отплаваме за Троя с избягалата сестра на Ахил на борда си? И какво ще прави тя там? Ще броди по улиците, докато някой не я разпознае?

Одисей поклати глава.

— Мисля, че ще търси една друга някогашна жрица от Тера… приятелка.

Биас най-накрая осъзна всичко.

— Говориш за Андромаха?

— Да.

— Избягалата сестра на Ахил ще избяга при жената на Хектор?

— Да. Виждаш ли сега какво имах предвид като говорех за нишката в гоблена?

— Не ме интересуват никакви нишки — отвърна Биас разпалено. — Но екипажът не бива да научава коя е.

— Тя няма да им каже. А и колкото по-малко знаят, толкова по-спокойни ще са.

— Нямаш представа аз колко по-спокоен щях да съм, ако не знаех — отговори морякът ядосано.

Одисей се ухили.

— Все още ли мислиш, че ме познаваш по-добре, отколкото аз се познавам?

Биас помълча известно време, а когато заговори, царят долови тъга в гласа му:

— О, във всичко това няма нищо, което да не пасва на онова, което знам за теб, Одисей. Оказва се обаче, че не съм познавал истински себе си.

— Мисля, че никой от нас не успява да се опознае истински — каза Одисей и въздъхна дълбоко. — Някога бях Опустошителя на градове, робовладелец и грабител. Мислех си, че съм щастлив. После станах търговец и човек без врагове. И мисля, че съм щастлив. Тогава грешах. Дали греша и сега? — Той погледна Биас. — Понякога мисля, че колкото повече научавам, толкова по-малко знам.

— Е, аз съм по-щастлив да служа на мъж без врагове — каза морякът.

Известно време двамата постояха в мълчание. Накрая Одисей стана.

— Все още го сънувам, между другото — каза той. — Все още чувам смеха му.

Изпълни го дълбока тъга, докато гледаше как Грозния цар се отдалечава.

Все още го сънувам, между другото. Все още чувам смеха му.

Бяха изминали четиринадесет лета от онези ужасни дни на смърт и отчаяние, но за Биас споменът бе все така жесток, ярък и болезнен.

По време на един набег за събиране на роби в чуждоземно селце, Биас бе ударен със сопа по лявата ръка. Костта се счупи и мина много време, докато зарасне. Все пак хванаха осемнадесет жени и отплаваха към робските пазари в Кипър. Пленничките не продумаха по време на пътуването, а само седяха скупчени близо една до друга в центъра на палубата. Но когато пристигнаха на острова, една от тях — висока жена със свирепи тъмни очи — изгледа Одисей с омраза.

— Радвай се на триумфа си, грабителю — каза тя. — Но знай следното — преди този сезон да свърши, ще познаеш същата мъка, която изпитваме ние сега. Сърцето ти ще бъде разбито, а душата ти — окъпана в огън.

Одисей поклати глава.

— Неблагодарна кучка. Изнасилиха ли ви? Биха ли ви? Не ви ли нахраних и не се ли погрижих за вас? В Кипър ще сте дори по-добре, отколкото в онова въшливо село.

— А кой ще ни върне съпрузите, които ти уби, и децата, които изоставихме? Проклятието на Сет лежи на плещите ти, Одисей. Спомни си думите ми, когато дните се скъсят.

Последваха още две успешни нападения, преди „Пенелопа” и трите други кораба да се върнат на Итака. Биас бе оставен там, докато ръката му зарасне. Одисей прекара три дни с Пенелопа и сина си, шестгодишният Лаерт, а после отплава отново, за да плячкосва и граби.

Към края на сезона Пенелопа каза на Биас, че отива в Пилос заедно с Лаерт. Нестор ги бе поканил на сватбата на един от синовете си. Черният моряк ги придружи в това кратко пътуване на изток.

Първите три дни бяха изключително приятни. Биас имаше голям успех с робините в двореца на Нестор. Една нощ две от тях споделиха леглото му — едната руса и с големи гърди, а другата тъмна и с големи очи. Изкара си прекрасно. Към зазоряване обаче от двореца се чу силен плач.

Тогава Биас не осъзна, нито дори заподозря през мъглата на радостта си, но този звук възвестяваше дни на смърт.

Десет дни по-рано в едно близко село бе избухнала чума. Цар Нестор нареди на войниците си да изолират мястото и да не пускат никого. По-късно се разбра, че един от мъжете тайно е прекарал сестра си и тя е дошла в двореца. На четвъртия ден от посещението й няколко роби развиха първите симптоми — треска и подувания в мишниците и слабините. В рамките на няколко дни чумата бе навсякъде.

Болните бяха отвеждани в селото и оставяни в голяма къща, притежание на търговеца, който надзираваше събирането на лен в местността. Той бе умрял първи. Вилата стана известна като Чумния дом. Биас беше ужасен. Като се изключеше счупената му ръка, досега не бе боледувал и ден през живота си и се боеше от представата да е безпомощен почти повече, отколкото от самата смърт.

Тогава се разболя малкият Лаерт. Пенелопа настоя да отиде с него в Чумния дом и Биас се почувства като страхливец, защото не настоя да я последва. Но беше все едно, защото две нощи по-късно се събуди с пресъхнало гърло и цялото му тяло бе обляно в пот.

В началото се опита да скрие симптомите, но робинята, с която споделяше леглото си, каза на господарката си и войниците дойдоха да го изведат от двореца, заедно с още неколцина.

Докато каруцата стигне Чумния дом, Биас бе изпаднал в делириум и сега не можеше да си спомни много от последвалите няколко дни, освен че го разтърсваше ужасяваща болка, а сънищата му бяха изпълнени с огнедишащи чудовища, чийто дъх изпепеляваше плътта му. Но той бе силен и оцеля след треската и гнойните мехури. Пенелопа често идваше до леглото му през следващата седмица и му носеше бульони и прясна студена вода. Изглеждаше изтощена, защото работеше неуморно с тримата жреци на Асклепий. Всеки ден водеха още хора и сега много от къщите в селото бяха пълни с нови жертви на чумата. Смъртта бе навсякъде и писъците на умиращите ехтяха наоколо. Болестта убиваше четирима от всеки пет, които покосеше.

И тогава самата Пенелопа се разболя. Биас я отнесе до широкото легло, в което лежеше малкото й момче, и я положи до него. Лаерт бе проспал предните два дни, неспособен да се събуди дори за да пие вода.

До десетия ден двама от тримата жреци също се бяха разболели. Сега само неколцината оцелели се грижеха за жертвите. Една сутрин Биас напусна къщата и извика войниците, които пазеха оградата, издигната около селото, за да им каже, че е нужна още помощ. Същият следобед четири възрастни жрици на Артемида пристигнаха с дървена каруца. Те бяха строги на вид и недружелюбни, но бързо и точно поеха нещата в свои ръце. Наредиха на Биас и трима други оцелели мъже да съберат всички тела и да ги изнесат на открито, където после изкопаха дупка и я напълниха с масло и подпалки. След това изгориха труповете в нея.

Биас си спомни яркото утро, когато Одисей се появи при оградата, викайки Пенелопа.

Черният мъж излезе от къщата и видя своя цар, застанал до ограждението, заметнал широките си рамене със зелено наметало, а слънцето блестеше по червената му брада.

— Къде са те, Биас? — извика той. — Къде са жена ми и синът ми?

— Болни са, господарю. Трябва да стоиш настрана от това място.

Биас вече знаеше, че Одисей, макар и безстрашен в битка и буря, се бои от болести. Собственият му баща беше умрял от чума. Затова в онзи ден се изненада, когато царят отиде до портата и вдигна резето. Войниците бързо го наобиколиха и сграбчиха ръцете му, за да го издърпат назад. Одисей започна да се бори и запрати един мъж на земята.

— Аз съм Одисей, цар на Итака — изрева той. — Следващият, който посмее да ме докосне, ще си изгуби ръката!

Те отстъпиха и Одисей отвори портата, за да влезе.

Двамата заедно стигнаха до къщата. Когато видя десетките жертви на чумата, подредени в мегарона, царят все пак забави ход. Въздухът вонеше на повръщано, екскременти и урина. Биас поведе господаря си до горната спалня, където лежаха Пенелопа и Лаерт. Одисей се свлече до тях и взе ръката на жена си, докосвайки я до устните си.

— Тук съм, обич моя — каза той. — Грозният е до теб. — После погали лицето на сина си. — Бъди силен, Лаерт. Върни се при мен.

Но момчето умря през нощта. Биас беше там. Одисей плака така, че цялото му тяло се тресеше. Държеше мъртвото дете до гърдите си, а големите му ръце милваха главата на момченцето. Той многократно бе прегръщал сина си пред очите на моряка. Лаерт се смееше щастливо и целуваше брадатата буза на баща си. Друг път се кикотеше безпомощно, докато Одисей го гъделичкаше. Сега обаче детето не мърдаше, а лицето му бе бледо като мрамор. Измина дълго време, но накрая хлиповете на царя утихнаха. После той вдигна очи към Биас.

— Аз им навлякох тази съдба.

— Не, царю. Не ти донесе чумата.

— Сам чу робинята. Тя ме прокле. Каза, че ще позная същата мъка, която е изпитала.

В този миг Пенелопа изстена тихо. Одисей нежно положи сина си обратно в леглото и отиде до нея. Наведе се и отметна напоената с пот коса от влажното й чело.

— Не ме оставяй, момиче. Чуй гласа ми. Остани с мен.

И той остана там три дни, къпейки разкъсваното й от треската тяло с топла вода и сменяйки мръсните чаршафи. Държеше ръката й, говореше й постоянно, въпреки че тя не го чуваше. На сутринта на четвъртия ден мехурите по тялото й се спукаха и изхвърлиха отровата. Една от жриците на Артемида дойде, за да я види.

— Ще живее — обяви тя и излезе.

През следващите седмици донасяха все по-малко и по-малко хора в селото. Все повече и повече от тях оцеляваха.

Дойдоха есенните дъждове, а с тях и денят, в който Одисей, Пенелопа и Биас напуснаха Чумния дом. Докато вървяха по скалната пътека към двореца на Нестор, слънцето за момент прониза гъстите сиви облаци. Биас погледна своя цар. На мимолетната светлина видя сребристи нишки по слепоочията му и умора в очите му.

Одисей никога повече не спомена проклятието. Но това бе последното лято, в което корабите на Итака проведоха набези за роби. Одисей, Опустошителя на градове, Грабителя, Пирата се превърна в Одисей Търговеца и Разказвача.

Биас лежеше на пясъка и гледаше звездите. В този миг и той си припомни смеха на Лаерт. Днес момчето щеше да е на двадесет години — вече мъж, красив и силен.

Но смъртта му донесе четиринадесет години мирна търговия за Одисей. Колко ли още села щяха да бъдат нападнати за това време? Колко жени, откъснати от домовете си и продадени в робство? Колко бащи, посечени пред очите на семействата си? Мисълта го изненада и той изруга тихо. После погледна към Одисей и видя, че царят спи дълбоко.

Защо ти трябваше да говориш за нишки и гоблени? Сега аз не мога да заспя!

VI TPИMATA ЦАРЕ

Калиадес седеше, загледан в покритото с мъгла море. В тази трептяща бяла стена имаше нещо зловещо, подобните на пушек нишки, които пълзяха над тъмните полупотопени скали излъчваха заплаха. Той потрепери и придърпа наметалото си по-плътно. В такова време беше лесно да повярваш на легендите за морски чудовища и демони от дълбините. Там можеше да се крие какво ли не… и да наблюдава спящите на плажа мъже. Тези мисли го накараха да си спомни детството, когато седеше до общия огън и слушаше ужасяващите истории на разказвача за нощни създания, които се промъкват в къщите и ядат детски сърца. Помнеше, че едновременно обичаше и мразеше тези истории — обичаше ги, докато седеше заедно с другите деца, а ги мразеше, щом останеше сам по-късно и се ослушваше за меките стъпки на нощните зверове. Много от разказите включваха магическа мъгла, която прикриваше движенията на демоните.

Калиадес внезапно се усмихна.

— Вече не си изплашено дете — каза си той.

Тогава усмивката се стопи.

Беше шестгодишен, когато грабителите нападнаха селото, подпалиха къщите, избиха мъжете и отвлякоха по-младите жени. Четиринадесетгодишната му сестра Агаста го сграбчи и двамата се опитаха да избягат. Тя го скри в лененото поле, а после по-силните мъже я хванаха. Спомни си изражението й — отчаяние, страх и мъка. Тя се опита да се бори с тях, драскаше и хапеше, докато я изнасилваха. Накрая й прерязаха гърлото, обзети от ярост от съпротивата й. Калиадес стоеше скрит и гледаше как кръвта й блика.

Той погледна към мястото, където Пирия стоеше до огъня, в опит да прогони спомена. Като дете се бе оказал безпомощен да спаси сестра си. Като мъж бе предотвратил подобна трагедия. Дали в това можеше да намери поне малка утеха?

Някакъв звук разпръсна мислите му. Той се завъртя обратно към мъглата и отново го чу — странно скърцане. После долови и приглушени викове. Мъглата се разреди за момент и той мерна мачта, извита под странен ъгъл, зърна мимолетно корпуса. Никой моряк не прекарваше нощта в морето по своя воля. Пътешествията из Великата зеленина бяха достатъчно опасни и без рискованото гребане на сляпо в мрака, без да можеш да видиш подводните скали и рифове.

Калиадес извика на мъжете около огъня и Одисей, Биас и останалите от екипажа дойдоха до брега. Люлеещият се кораб обаче вече бе погълнат от мъглата.

— Много от греблата му ги няма — каза черният моряк. — Изглежда потъва.

Никой не помръдна. Стояха в разпокъсана редица и гледаха стената от бели нишки. После поразеният съд отново се появи, този път странично. На лунната светлина всички видяха главата на бик, изрисувана на носа.

Одисей изруга цветисто.

— Този кораб е на Мерионес — каза той. — В името на боговете, не стойте така, глупаци. Това е приятел в беда.

Екипажът веднага се затича към „Пенелопа”. Мъжете я избутаха във водата и чевръсто се качиха на борда. Калиадес и Банокъл също щяха да го сторят, но Одисей, който се бе качил последен, им извика да останат на плажа.

— Запалете сигнални огньове — каза той. — Сигурно ще ни трябва светлина, за да намерим пътя обратно.

Царят на Итака дотича до предната палуба и се покатери на носа. Мъглата бе толкова гъста, че не виждаше дори задната палуба и застаналия на руля Биас. Звукът на греблата, спускащи се във водата, му се струваше приглушен и далечен. Чу как Биас задава бавен ритъм, гласът му бе изкривен от влагата във въздуха.

Одисей погледна наляво и се взря напрегнато в трептящите бели нишки. Някъде наблизо, макар и в момента невидима, от морето се издигаше обширна каменна стена. Русият гигант Левкон водеше гребците от дясната страна. Одисей му извика:

— Бъди внимателен. Не забравяй скалите.

Не се движеха достатъчно бързо, за да повредят „Пенелопа” при удар, но греблата бяха в опасност.

Корпусът на кораба скърцаше и стенеше, докато той бавно застърга по няколко подводни камъка.

— Леко, момчета! — извика Одисей. — Лекичко!

Беше изморен, очите му смъдяха, а мускулите го боляха след спасяването на Гани. Пое си дълбоко въздух и отново се взря в мъглата.

— Чуваш ли ме, Мерионес?! — изрева с цяло гърло.

Не последва отговор и той извика още няколко пъти. Един моряк се приближи до него, навил тежко въже около рамото си. Тогава „Пенелопа” започна да вибрира. Одисей прокле яростно, докато новото земетресение отново развълнува морето. Водата започна да се пени. Корабът се залюля рязко, когато подводното течение го пое, а после внезапно се наклони надясно. Одисей изпусна хватката си и започна да пада. Морякът с въжето го сграбчи и го изтегли обратно на палубата. Една висока вълна повдигна кораба и „Пенелопа” се наклони наляво. Двама гребци отхвърчаха от пейките си.

Одисей отново се домогна до носа. Биас раздаваше заповеди на мъжете и междувременно корабът се уравновеси, но сега бяха твърде близо до скалата. Тя изплува от мъглата, висока и тъмна. В морето започнаха да падат камъни, които предизвикаха фонтани от пръски. Одисей погледна нагоре. Високо над „Пенелопа” се издигаше скална тераса, дълга почти колкото корпуса на кораба. В нея имаше широка цепнатина. Вятърът се усили, запращайки вълните право към тях, а те от своя страна ги тласкаха към черната стена.

— Гребете, лентяи такива! — извика той.

Греблата се забиваха мощно в развълнуваната вода, но срещу силата на прииждащите вълни гребците едва успяваха да задържат „Пенелопа” на едно място, за да не се разбие в скалата.

От терасата над тях се чу отвратително скърцане. От разширяващата се пукнатина върху палубата на кораба като снаряди се посипаха камъчета и прах.

— Скорост за таран! — изрева Одисей. Корабът нямаше таран, но всички моряци знаеха какво има предвид. Натиснаха греблата с цялата си сила, а Биас ускори ритъма.

— Дърпай! Дърпай! Дърпай!

„Пенелопа” започна да се движи напред. Одисей облиза сухите си устни с език, а сърцето му се блъскаше в гърдите.

— Хайде, момичето ми! — каза меко и погали парапета. — Изведи ни в безопасност.

И тогава над главите им проехтя гръмовен тътен и част от терасата се откъсна. За Одисей ходът на времето сякаш спря. Той гледаше как колосалната скала пада и знаеше, че корабът е обречен. Изненадващо обаче не изпита отчаяние. В съзнанието му се появи лицето на жена му, която държеше в ръцете си бебето Лаерт. Чу смеха на детето и той изпълни сърцето му с радост.

В този момент ново течение сграбчи „Пенелопа” и я отблъсна от скалата точно преди огромната тераса да се разбие в морето на не повече от едно копие разстояние зад тях. Ударът вдигна малкия кораб високо и го завъртя. После обаче успяха да го стабилизират. Одисей се разсмя, а всякаква умора напусна тялото му.

— Боговете ни обичат, момчета! — извика той. — Все още можем да направим история от това!

— Чумата да ги тръшне твоите истории! — долетя нечий глас. — Хайде вместо това малко помощ, а?

Одисей погледна наляво. Пострадалата бойна галера сега бе съвсем наблизо и мъглата се вихреше около нея. На носа й стоеше мъж с голяма брада и черни дрехи.

— Трябваше да се сетя, че си ти, Мерионес — извика Одисей жизнерадостно. — Не можеш да пуснеш дори клечка в локва без да потъне.

— И аз се радвам да те видя, дебелако!

Морякът до Одисей завърза въжето си около парапета, а после го хвърли на Мерионес. Бойната галера бе пробита от дясната страна. Повечето мъже от екипажа се бяха струпали отляво и общата им тежест задържаше дупката над водата.

Щом завързаха въжето, Одисей нареди на хората си да обърнат греблата и „Пенелопа” бавно започна да тегли осакатения кораб към брега.

Сега мъглата бе още по-гъста и царят на Итака отиде до задната палуба. Не виждаше сигнални огньове, но чуваше едва доловимия звук от викове откъм далечния плаж. Използваха звука, за да го насочат, като викаха „Пенелопа” отново и отново. Корабът последва името си и бавно се върна назад, докато първите отблясъци на огньовете станаха видими. Микенският войн Калиадес бе запалил редица малки огнища по хълма във формата на стрела. Биас се ухили.

— Добра идея — отбеляза той. Одисей кимна.

— Когато излезем на брега, изкарай всички да дърпат въжето. Ще ги извлачим до нас.

— Изглежда са минали през сериозна битка — каза Биас.

Царят на Итака не каза нищо. Битката трябваше да е била с цяла пиратска флота. Никой кораб не би посмял да атакува Мерионес сам. Репутацията му на морски боец нямаше равна, освен може би тази на Хеликаон. Но защо да нападаш критянска бойна галера? Те не носеха богатства.

Кърмата на „Пенелопа” заора в пясъка. Биас извика на моряците да хванат въжето и заедно задърпаха галерата. Когато и двата съда бяха в безопасност, Одисей скочи на плажа. От корабите заслизаха хора и тръгнаха към брега. Един висок мъж с бойна броня и шлем отиде до Одисей и се спря пред него.

— Моите благодарности, Итака — каза Идоменей, царят на Крит, с грубоват и стържещ глас. Преди Одисей да успее да отвърне, към тях се присъедини чернобрадият Мерионес.

— И какво стана, Мерионес? — изкикоти се Одисей. — Да не се удари в скала?

— Много добре знаеш какво е станало. Таранираха ни.

— Проклети пирати — каза Идоменей. — Човек би очаквал един цар да може да плава из собствените си морета без подобни обиди. Кълна се в Посейдон, че само да се върна от Троя, ще изкарам цяла бойна флотилия в тези води и ще изколя всички боклуци, които открия.

— Колко бяха? — попита Одисей.

— Шест галери. Потопихме две, но и самите ние изгубихме една — каза Мерионес. — За известно време беше много весело — пламтящи стрели, пирати, скачащи между корабите, хвърчащи остриета. Щеше да ти е забавно.

— Щеше да ми е забавно да гледам — отвърна Одисей. — „Пенелопа” не е боен кораб. Нямаме таран на носа си. Дали и утре ще ви търсят?

— Изобщо не се съмнявам — каза Идоменей. — Знаят кой съм. Знаят също, че всички царе из Великата зеленина сега пътуват към Троя. Това беше набег за откуп. Мислели са да ме отвлекат и да ме продадат обратно на синовете ми. — Той огледа плажа и видя Нестор да върви към тях. — О, това е много благоприятен развой на събитията. Трима царе на един плаж и нито един боен кораб.

Одисей ги поведе към главния огън, а после зачака, докато ранените бяха изнесени от повредената галера. Наистина набег за откуп изглеждаше най-вероятното обяснение за атаката. Той се изкикоти. Не, че някой щеше да плати и медник, за да си върне точно Идоменей.

Разпозна един от ранените и отиде до мястото, където мъжът се бе излегнал на пясъка.

— Очаквах досега да си умрял — каза той. Белокосият моряк имаше дълбока рана на рамото си и втора над хълбока. Прорезът на рамото кървеше зле. Биас дойде с игла и топка тънък конец.

Раненият въздъхна.

— Проклятие, наистина ми писна от шевове, Одисей. Дори раните ми си имат собствени рани.

— Тогава какво търсиш още в морето, стари глупако? Последния път, когато чух за теб, ми казаха, че имаш малка ферма.

— И още имам. Също и нова млада жена и двама млади сина. — Морякът въздъхна. — Твърде съм стар да търпя шума и постоянните им изисквания.

Одисей се ухили.

— И боят с пирати е за предпочитане?

— Кой би очаквал, че пиратите ще са толкова тъпи, че да тръгнат срещу Мерионес? В името на боговете, трябва да сме избили поне седемдесет. Но и ние изгубихме тридесет добри мъже.

— Какво стана? — попита Одисей, докато Биас вдяваше конеца в иглата.

— Плавахме към Киос. Пиратската флота излезе иззад острова. Шест галери. Помислих, че сме загубени. — Той погледна към царете до огъня. — Но имахме Мерионес. Най-добрият боец във Великата зеленина. Той ни даде сила. Не много, обаче. Взеха ни на абордаж. После беше човек срещу човек. — Мъжът се засмя кисело. — И тогава старият Острозъб скочи отгоре им. Човече, трябваше да видиш шока по лицата им.

— Острозъб? — попита Одисей и хвана две парчета кожа, за да може Биас да ги зашие едно за друго с иглата. Старецът примижа от болка.

— Цар Идоменей. Наричаме го Острозъб. Няма нищо против. Честно да ти кажа, мисля, че му харесва. Определено е боец. Зъл като хърбава курва и студенокръвен като змия, но когато опре до битки… Човече, той влезе сред тях като светкавица, крещеше бойни викове и обиди. Невероятна гледка. Доста по-спокойно се спи, когато имаш смел цар.

— Боговете винаги харесват смелите мъже.

— Дано си прав, Грозни. Именно трополящите крака на боговете ни спасиха. Когато морето започна да се тресе, пиратите отстъпиха. Утре обаче ще ни чакат…

VII КРЪГА НА УБИЕЦА

Одисей отиде до огъня и седна до спящия Гани. Облеченият в тъмна роба Мерионес бе свит на пясъка и триеше очи. Мъжът изглеждаше изтощен. Беше силен, но вече не в първа младост. Битката с пиратите, а после и дългата борба да изтеглят кораба в безопасност, го бяха изцедили. Нестор дойде и хвърли малко подпалки в огъня, а после на свой ред седна, внимавайки за лявото си коляно. Одисей знаеше, че ставите на стария цар са схванати и го болят силно. Наблизо цар Идоменей свали колана с меча си и легна на пясъка. Одисей го изгледа. И той бе прехвърлил четиридесетте. Целият свят остарява, помисли си царят на Итака мрачно. Потупа несъзнателно прасето, а после намести наметалото над раменете на животното. Гани изсумтя леко и отвори очи. Главата му се надигна и той потърка муцуна в ръката на Одисей.

— Тук някъде просто трябва да има история — засмя се Мерионес.

— Не съм в настроение за истории — изръмжа Одисей.

— О, тогава нека аз я разкажа вместо теб — настоя другият. — Одисей очевидно е отплавал обратно до острова на царицата вещица. Сигурно си спомняш, че не другаде, а точно там целият му екипаж бе превърнат в прасета… или поне така твърди той.

Възрастният мъж се усмихна.

— Хубава приказка беше. И си напълно прав, Мерионес. Помниш ли моряка ми Портеос? — Той потупа отново прасето. — Младежът не можа да устои на красотата на царицата вещица. Всичко вървеше добре, докато тя не го хвана да я гледа в циците. Казвам ви, приятели, не е мъдро да гледаш циците на вещица. И ето го резултатът. Задържахме го в екипажа от лоялност, въпреки че върши почти толкова работа, колкото пръдня на празненство.

— Как й беше името на тази царица вещица? — попита Мерионес.

— Цирцея. Най-красивата жена, която някога си виждал.

Другият се разсмя с глас, а после посочи към кошарата, където спяха останалите прасета.

— А кои са онези злочести последователи? Всичките ли са гледали циците на царицата?

— Боя се, че да — отвърна Одисей. — Очевидно до един са царе от далечни острови, отвъд Сцила и Харибда. Всеки от тях е отивал при нея, за да й се възхити. Но начинанието им било обречено от самото начало, защото тя вече била дала сърцето си на един красив моряк — мъж с невероятна хитрост, чар и върховна интелигентно ст.

— И… това естествено си ти?

Одисей се изкикоти.

— Описанието ли те обърка? Разбира се, че съм аз.

Нестор се засмя.

— Знаеш ли защо не те е превърнала в прасе? Щяло е да бъде подобрение.

— Стига лъжи за прасета — отсече Идоменей. — Какво ще правим с пиратите утре? Имам по-малко от дузина мъже, способни да се бият, а твоят екипаж е от тридесет човека. Една малка галера срещу четири големи.

Одисей въздъхна и се завъртя към царя на Крит.

— Защо хората ти те наричат Острозъб? Нищо стърчащо не виждам от устата ти.

— И на мен ми е любопитно да чуя отговора — вметна Нестор.

— И двамата ли сте замаяни? — изръмжа Идоменей. — Там има повече от двеста мъже, които само чакат да се изправят срещу ни, а вие се вълнувате от прасета и прякори.

— Никой няма да се изправи срещу ни тази нощ — каза Одисей. — Ние сме трима царе и стоим до топъл огън. Когато златният Аполон изгрее в небето утре, ще дойде времето да се тревожим за пиратите. — Той извика на един от моряците си да донесе храна за гостите, а после се излегна назад с ръка, отпусната върху унесеното черно прасе. — Така че, Идоменей, разкажи ни историята си.

Царят потри лице, а после свали шлема си и го постави на пясъка.

— Наричат ме Острозъб, защото веднъж отхапах пръста на един човек по време на битка — отвърна той изморено.

— Пръста му? — възкликна Нестор. — В името на боговете, човече, това те прави канибал.

— Един пръст не ме прави канибал — възрази Идоменей.

— Интересен проблем — замислено промърмори Одисей. — Чудя се колко пръсти трябва да изяде един човек, за да може с право да бъде наречен канибал.

— Аз не съм изял пръста! Биех се с мъжа и мечът ми се счупи. Той имаше нож и аз го захапах за ръката, докато се борех с него.

— На мен ми звучи много канибалско — каза Нестор със сериозно лице. Идоменей изгледа злостно стария цар и Одисей, неспособен да се сдържа повече, се разсмя гръмогласно.

Погледът на цар Идоменей прескочи няколко пъти между двамата.

— Чумата да ви тръшне! — каза той, което му спечели още смях, докато моряците не донесоха храна и тримата не седнаха да ядат.

— Чудя се кое е направило пиратите толкова смели този сезон — каза Нестор, докато оставяха празните си чинии на пясъка.

— Не бих се учудил, ако е смъртта на Хеликаон — отвърна Идоменей.

— Моля? — попита Одисей и стомахът му се стегна на възел.

— Нима новините не са достигнали Итака? Бил пронизан на собствената си сватба — обясни другият цар. — При това от един от моряците си — мъж, на когото вярвал. Което е прекрасна причина да не вярваш на никого, поне аз така мисля. Както и да е, новините за смъртта му се разпространиха из Великата зеленина през последните седмици. Флотилиите на Хеликаон вече не плават. Така че никой не гони пиратите. А всички знаем колко се бояха от кораба му.

— И с право — отбеляза Мерионес. — „Ксантос” ги ужасяваше с огнехвъргачите си. Още се говори за деня, в който изпепели цял пиратски екипаж жив.

Одисей се надигна на крака и се отдръпна от огъня. През ума му проблясваха случайни образи — младият Хеликаон, скачащ от върха на скалата в Дарданос, детето Лаерт, умиращо в Чумния дом, по-възрастният Хеликаон в Залива на сините сови, покосен от внезапната си обич към Андромаха. Още и още спомени го заляха.

Той намери местенце встрани от екипажа и седна, загледан в мъглата. Спомни си за мъртвия си син и колко голяма рана бе отворила смъртта на детето в сърцето му… рана, която все още кървеше. До този миг не бе осъзнавал колко преплетени са чувствата му към Хеликаон с онази по-далечна загуба. Младежът, който бе взел на борда на „Пенелопа”, беше всичко, което един човек можеше да иска от сина си, и Одисей изпитваше колосална гордост от него.

Бащата на Хеликаон, цар Анхиз, вярваше, че синът му е страхлив и слаб, ала грешеше и младият мъж се бе доказал неведнъж в битка с пирати и плаване през най-жестоките бури, без най-малко оплакване. Единственото, от което се нуждаеше, беше учител, който да вярва в него, вместо безмилостен баща, който желае да го унищожи. Одисей се бе превърнал в този учител и беше обикнал момчето.

Всъщност тази обич го бе накарала да се изложи на огромен риск, който, ако бъдеше открит, щеше да го бележи до края на дните му и да му спечели могъщи врагове.

Как бе възможно смел млад мъж като Хеликаон да е мъртъв, докато старци като него, Нестор и Идоменей все още да се шегуват край лагерните огньове?

Той въздъхна, надигна се на крака и се качи още по-нагоре по скалата. Когато достигна върха, видя и други лагерни огньове по брега на север, където четири пиратски кораба бяха изтеглени на сушата. Той ги наблюдава известно време, докато съзнанието му се бореше с мрачните мисли.

Чу шум и се извърна. Черното прасе се бе качило при него, влачейки жълтото наметало след себе си.

— Днес изгубих момчето си, Гани — каза Одисей и коленичи, за да потупа звяра по рамото. Гласът му се пречупи и той се опита да спре сълзите. Прасето потърка муцуна в бузата му. Одисей си пое дълбоко въздух. — Но боговете мразят онези, които плачат — продължи той и в гласа му се прокрадна гняв. Стана и се загледа в пиратския лагер. — Знаеш ли кой съм аз, Гани? Аз съм Одисей, Принца на лъжите, Повелителя на разказвачите. Няма да плача за мъртвите. Ще ги запазя в сърцето си и ще живея живота си пълноценно в тяхна чест. А ето там долу има някакви зли краварчета, които утре ще се опитат да ни навредят. Нямаме нито мечовете, нито лъковете, за да ги надвием, но в името на Хадес, разполагаме с акъла да ги надхитрим. Гани, моето момче, утре ще бъдеш отведен от Ористенес и ще изживееш остатъка от дните си в безпроблемно доволство. Но тази нощ можеш да дойдеш с мен, ако имаш желание, и заедно ще изживеем приключение. Какво ще кажеш?

Прасето наклони глава настрани и го изгледа.

Одисей се усмихна.

— Виждам, че се чудиш каква ще е опасността. Да, истина е, че може и да ни убият. Но, Гани, все пак никой не живее вечно.

И с тези думи той се спусна надолу по дългия хълм към пиратския лагер. За известно време прасето остана неподвижно, а после тръгна след мъжа, влачейки в калта жълтото си наметало.

Калиадес приключи с помагането на ранените, а после потърси Банокъл, който седеше малко встрани от лагерния огън и гледаше как царете говорят помежду си. Едрият мъж изглеждаше обезсърчен.

— Мисля, че сме ядосали някой от боговете — каза той кисело. — Откак напуснахме Троя, ни гони лош късмет.

Калиадес седна до него.

— Живи сме, приятелю. За мен това е достатъчен късмет.

— Опитах се да разбера кого точно — настоя Банокъл и почеса дългата си руса брада. — Винаги съм правил жертвоприношения на Арес преди битка, а понякога и на Зевс, Бащата на всичко. Веднъж занесох два гълъба до храма на Посейдон, но бях гладен и ги размених за сладкиш. Може да е Посейдон.

— Смяташ, че богът на дълбините ти има зъб заради два гълъба?

— Не знам какви причини имат боговете, за да те намразят — отвърна Банокъл. — Знам обаче, че нямаме късмет. Така че някой явно е в лайняно настроение.

Калиадес се засмя.

— Нека поговорим за късмета, приятелю. Когато се борехме по стълбите, за да се изправим срещу Аргуриос и Хеликаон, ти щеше да умреш. В името на всички богове, това са двамата най-свирепи войни, които някога съм виждал. Вместо това обаче ти се подхлъзна, острието те прониза в ръката и оживя. Аз? Е, аз съм добър с меча…

— Всъщност си най-добрият — прекъсна го Банокъл.

— Не. Но и не това е въпросът. Аз също изпробвах острието си срещу Аргуриос и отнесох резка по лицето. Така че и двамата оцеляхме. Но дори тогава трябваше да сме обречени. Когато ни обкръжиха онези троянски войници, нямаше изход за нас. Цар Приам обаче ни пусна. Какво е това, ако не късмет?

Банокъл обмисли въпроса.

— Добре де, късметът ни не е бил изцяло лош. Но опитай се да извъртиш нещата и сега. Един кораб — дори не боен — се изправя срещу четири пиратски галери. Какви шансове имаме?

— Можем да останем на острова и „Пенелопа” да отплава без нас.

— Но това няма ли да е малодушно? — попита Банокъл, внезапно обнадежден.

— Определено ще бъде.

— Какво искаш да кажеш с това? Ти си умен. Не можеш ли да измислиш причина да останем, която да не е малодушна?

— Предполагам, че мога, ако си направя труда да опитам — отвърна Калиадес. После погледна към мястото, където седеше Пирия, увила плътно раменете си с наметалото.

— Мисля, че я харесваш — каза Банокъл. — Поне се надявам да я харесваш, след всички проблеми, които ни причини.

— В сърцето й няма място за обич към мъжете — отвърна Калиадес. — Но си прав. Харесвам я.

— И аз веднъж харесвах жена. Или поне така си мисля.

— Изчукал си по-голямата част от западните земи. Какво искаш да кажеш с това, че си харесвал жена веднъж?

— Разбираш ме. Харесвах. Дори след чукането.

— Приятна ти е била компанията й?

— Да. Имаше зелени очи. Харесваше ми да гледам в тях. И можеше да пее.

Калиадес въздъхна.

— Някак си имам чувството, че тази история няма да има щастлив край. Какво направи? Опъна сестра й? Изяде й кучето?

— Търговците на роби я откраднаха от селото ни. Повечето мъже бяха горе по хълмовете да секат дърва и да събират подпалки за зимните огньове. Отвлякоха двадесет жени. Преди няколко сезона срещнах един стар приятел от селото. Беше моряк на търговски кораб. Срещнал я в Родос, омъжена за търговец. С четири деца. Каза, че изглеждала щастлива. Това е добре, нали?

Калиадес помълча известно време, а после потупа Банокъл по рамото.

— Можем да останем тук, защото сме пътници и не сме избрали посоката си. Така че можем да направим този остров наша цел, което значи, че не трябва да се бием с пиратите заедно с Одисей. Това как ти звучи?

Приятелят му изглеждаше унил.

— Все така малодушно. — Той погледна нагоре. — Къде отива това прасе?

Калиадес се завъртя и видя животното, обвито с жълтото си наметало, да се катери по скалната пътека встрани от огъня. Одисей не се виждаше, а другите царе седяха до светлината.

— Никога не съм виждал цар, който си рискува живота заради прасе — каза Банокъл. — Безсмислено е.

— И аз така мисля. Въпреки това обаче признавам, че се зарадвах, когато Гани успя да стигне до брега.

— Защо? — попита Банокъл изненадан.

Калиадес сви рамене.

— Не зная. Не би трябвало да може да плува толкова много. Само смелостта и развълнуваното море му позволиха да ни настигне.

— Смело прасе? — изсумтя Банокъл. — Мислиш ли, че месото му ще има друг вкус?

— Съмнявам се да можем да разберем. Одисей вероятно ще убие всеки, който нарани звяра. — Гани почти бе достигнал върха. — Хайде, нека го върнем обратно в лагера.

— Ти иди. Изморен съм и тук ми е добре.

— Ти си свинарят тук… или поне така твърдеше. И се съмнявам да мога сам да го накарам да се върне.

Банокъл се залюля и се изправи.

— Можех да си избера Ерутрос за брат по меч — отбеляза той.

— Не спираш да ми го повтаряш.

— Той не би си правил труда да гони прасета.

— Ерутрос е мъртъв. Ако имаше избор, обзалагам се, че по-скоро би гонил прасе, отколкото да броди из Хадес.

— Има истина в това — съгласи се Банокъл.

VIII ГОСПОДАРЯТ НА ЗЛАТНАТА ЛЪЖА

Банокъл все още мърмореше, докато се катереха по скалната пътека, но Калиадес спря да му обръща внимание. Мисълта за Пирия го безпокоеше. Приятелят му беше прав. Наистина я харесваше. В тази висока слаба жена имаше нещо, което го докосваше дълбоко. Тя беше горда, силна и предизвикателна и в нея той виждаше сродна душа.

Но защо имаше такава цена за главата й? Той вече знаеше, че Пирия не е робиня, но въпреки това беше бегълка. Одисей каза, че наградата за нея е многократно по-голяма от тази за Банокъл и него. Ако това бе истина, значи трябваше да е обявена от много богат цар. А тя нямаше как да е дошла отдалеч с малката си лодка. Замисли се кои земи и важни острови се намират наблизо. Одисей бе цар на Итака и островите около него, а Нестор владееше Пилос. На континента далеч на запад се намираше Спарта, но сега тя се владееше от Менелай, брата на Агамемнон, а той още не бе женен. А и тя не можеше да идва от толкова далеч. Идоменей, царят на Крит, беше тук и очевидно не знаеше нищо за нея, иначе щеше да я познае още когато я подмина при лагерния огън.

После си спомни за великия храм. Бяха подминали голям остров и на върха му имаше невероятна гледка — колосален кон, загледан в морето. От пиратите научи, че това е Храмът на Коня, построен със златото на цар Приам.

— Това е остров на жени — каза му един от екипажа. — Всички са принцеси или момичета с благородно потекло. Не бих отказал да прекарам няколко дни там, повярвай ми.

— Никакви мъже? Дори войници? — попита Банокъл.

— Ни един.

— Тогава защо не нападат острова?

Мъжът се намръщи и го изгледа предпазливо.

— Върховната жрица е от Микена, а жените са все дъщери на царе. Едно нападение на Тера ще ни навлече отмъстителните флотилии на всички градове и царства из Великата зеленина. Ще изорат моретата, докато и последният пиратски кораб не бъде изпепелен. Никой не приближава Тера.

Калиадес се спря по пътя нагоре. Банокъл го погледна.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не, просто си мислех.

Пирия явно идваше от Тера. Калиадес не знаеше нищо за храма там, но Банокъл се бе поинтересувал и беше питал някои от пиратите за него. Докато вървяха, Калиадес каза:

— Спомняш си острова, който подминахме, нали? Онзи с храма.

— Разбира се. Остров на жени. — Банокъл се ухили. — Сигурно ще е хубаво да си разбиеш кораба там. Едва ли ще искаш да те спасят.

— Вероятно не. Дали жените някога напускат острова? За да се омъжат или да се приберат у дома си.

— Нямам представа. Не, чакай! Някой каза, че миналия сезон имало едно момиче. Била пратена в Троя. Да, точно така! За да се омъжи за Хектор. Не си спомням името й. Така че да, сигурно им позволяват да си заминат. — Банокъл повървя още малко и се сепна. — Но пък някой ми каза, че друго момиче било убито преди няколко години, защото заминало без позволение. Защо те интересува?

— Просто така.

Превалиха хълма и видяха Одисей, който се спускаше по пътеката от обратната страна с прасето зад гърба си. Насочваше се към един плаж, на който бяха изтеглени четири галери.

Калиадес огледа местността. На брега имаше почти двеста души. На ярката светлина на лагерните им огньове можеше да види, че някои от тях имаха рани. Други ядяха и пиеха.

— Мисля, че това са пиратите, които са нападнали цар Идоменей — каза той.

— Тогава защо той отива при тях? — попита Банокъл. — Мислиш ли, че ги познава?

— Ти можеш ли да разпознаеш някого на такова разстояние?

— Не.

— А и корабите нямат знаци. Не мисля, че ги познава.

— Значи е луд — отвърна Банокъл. — Ще го убият. И ще му вземат златния колан. А после ще изядат прасето — добави след малко.

— Съгласен съм… и вероятно Одисей също го знае. Той е умен мъж и има план — каза Калиадес. — И в името на боговете, не е ли нагъл!

Банокъл изруга полугласно.

— Мислиш си да го последваш, нали? И малкото ни късмет е заложен на карта, а ти искаш да се изпикаеш отгоре му!

Калиадес се засмя.

— Ти се върни, приятелю. Трябва да видя какво ще стане.

Той продължи напред. След малко Банокъл го настигна, както и очакваше. Едрият мъж вървеше до него, без да казва нищо, а изражението му бе ядосано и решително.

Калиадес видя, че Одисей извръща поглед, но въпреки това не се спря да ги изчака. Двамата с Гани продължиха да вървят по пътеката, а после излязоха на плажа. Няколко пирати погледнаха към тях, а после сръчкаха другарите си. Събра се тълпа и всички зяпаха странния грозен мъж със златен колан и прасето с жълтото наметало. Одисей продължи да върви, очевидно без да се притеснява от интереса им.

Калиадес и Банокъл вървяха на двадесетина крачки зад него, когато една стройна фигура пристъпи откъм един огън и застана ни пътя на царя на Итака.

— Който и да си, не си добре дошъл тук — каза мъжът.

— Добре дошъл съм навсякъде, магарешко лице — отвърна Грозния цар. — Аз съм Одисей, цар на Итака и повелител на Великата зеленина. — Той погледна зад гърба на обидения мъж и извика: — Това ти ли си, Исопон, скрит до оня огън? В името на боговете, защо още никой не те е убил?

— Защото не могат да ме хванат — отвърна един едър войн с черна брада със сребърни нишки в нея. Той се надигна на крака и застана лице в лице с Одисей. Не му предложи десницата си, а се изправи до високия пират, който бе заговорил пръв. — Не знаех, че си из тези води.

— „Пенелопа” се намира на съседния плаж — отвърна Одисей. — Както щеше да знаеш, ако беше проявил достатъчно акъл, за да разположиш съгледвачи. Вие, момчета, изглеждате така, сякаш сте се били, но тъй като не чувам песни и хвалби, явно сте загубили.

— Не сме — отсече първият мъж. — Още нищо не е приключило.

Одисей се обърна и изгледа четирите галери на плажа.

— Явно не сте се били с „Ксантос”, защото не виждам огън по корабите ви.

— „Ксантос” не плава този сезон — каза му Исопон.

— Грешиш, приятелю. Тъкмо вчера видях черния му кон. Но няма значение. — Одисей пристъпи към един седнал наблизо моряк, наведе се, взе каната с вино, положена на пясъка до него, и отпи дълбоко.

Тишината се протечи и Калиадес усети напрежението в нея. Никой не беше забелязал появяването му с Банокъл. Всички очи бяха насочени към Грозния цар. Одисей от своя страна изглеждаше напълно спокоен. Отпи още няколко глътки, после потупа Гани и прасето легна до него.

— Защо прасето има наметало? — попита Исопон.

— Бих искал да ти отговоря, но бедният Гани ще се притесни — отвърна Одисей.

— Царицата вещица е виновна, нали? — извика някой.

— Никога не бива да зяпаш циците на вещица — съгласи се Одисей. — Независимо колко са красиви. Независимо колко са пълни и приканващи. Гани го знаеше. Всички го знаехме. Но корито повя онзи студен вятър и зърната й пронизаха златния плат и роклята… е, момчето просто не можа да се сдържи.

— Разкажи ни! — извика друг моряк. Последва хор от подканящи гласове. Звукът изплаши Гани и той скочи на крака.

— Не мога, момчета. Гани ще умре от срам. Но мога да ви разкажа история за пирати и за руно, от което вали злато, както и за мъж без сърце и жена, която била така красива и чиста, че по стъпките й никнели цветя. Искате ли да я чуете?

Надигна се огромен рев и пиратите се разположиха на плажа в широк кръг около него. Калиадес и Банокъл седнаха сред тях и Одисей започна разказа си.

За Калиадес времето, прекарано на плажа, беше откровение. Вечер, която никога нямаше да забрави. Гласът на Одисей стана по-дълбок, звукът почти хипнотизираше, докато разказваше историята за отдавнашното си пътуване. Разказваше за бури и поличби и за магическа мъгла, която заобиколила кораба, докато плавали близо до брега на Ликия.

— Тогава бях по-млад, всъщност почти момче — каза им Одисей. — Корабът се наричаше „Кървавия ястреб” и го командваше Праксинос. Може би си спомняте името.

Калиадес видя, че няколко от по-възрастните мъже кимнаха.

— Аха — продължи Одисей, — името все още е живо, най-вече в шепота през студените зимни нощи. Той бе мъж, отдаден на една-едничка цел, защото бе чул за Златното руно и то му се привиждаше насън и наяве.

Никой не говореше, докато Одисей разказваше историята си. Никой не помръдваше, дори за да добави дърва в огньовете. Калиадес затвори очи, защото думите на разказвача оформяха картини в ума му. Виждаше гладкия черен кораб и кървавочервеното му платно. Почти можеше да почувства студената мъгла, спускаща се около него с умирането на вятъра.

— А Руното има странна история — продължи Одисей. — Както може би мнозина от вас знаят, някои мъже във високите планини на изток използват руно, за да събират злато. Поставят ги под течащите потоци и златните песъчинки се задържат във вълната. Но това руно било различно. Една мъдра старица някога ми каза, че е дошло от формоменител — наполовина човек и наполовина бог. Един ден го преследвали гладни мъже и той се променил в овен и се опитал да се скрие сред стадо овце. Овчарчето обаче го видяло и известило преследвачите. И преди той да успее да се промени отново, те го нападнали с мечове и ножове. Никой сред тях не искал да изяде прокълнатото месо, но овчарчето одрало тялото и продало руното на един мъж, който търсел злато. И оттам, момчета, започнала легендата. Мъжът отпътувал към планините, намерил подходящ поток и положил руното под водата. Скоро то започнало да блести от злато и по здрач било толкова плътно покрито с ценния метал, че цялата сила на мъжа едва стигнала, за да го извади от водата. И това било само началото. Той положил руното да съхне, а после започнал да сваля златото с четка. Свалял и свалял. Напълнил четири малки чувала, но руното все така блестяло като златистото слънце. Мъжът продължил работата през целия следващ ден. Напълнил още осем чувала. Ала руното било все така пълно. Тъй като нямал повече чували, той внимателно го навил и се зачудил какво да прави. Други мъже се спускали от планините и се оплаквали, че цялото злато било изчезнало. Нямало и прашинка. Този златотърсач не бил младеж и не го мъчела алчността. Той отнесъл златото си в долината и го използвал, за да си построи къща и да си купи коне и добитък. Купил си и жена, а после се установил да живее в тихо охолство. Имал син, обичан син — дете, чийто смях ехтял в долините като весел поток през пролетта. Един ден обаче детето било покосено от болест. Мъжът бил отчаян, защото момченцето, което било за него като слънцето и луната, умирало. Един работник във фермата му казал за лечителка, която живеела в планинска пещера и той отпътувал натам, понесъл сина си на гръб.

Одисей замълча, вдигна каната с вино към устните си и отпи. Дори и в тишината магията на историята му не изчезваше. Никой не помръдна. Той избърса уста с опакото на ръката си и им разказа за жената в пещерата.

— Млада изглеждала тя, и красива, спокойна като залеза. Погледнала умиращото момче с очи, пълни с обич, и положила нежна длан върху челото му. После въздъхнала тихо, затворила очи и започнала да си поема дълбоко въздух. Треската напуснала детето, очите му се отворили. То се усмихнало на баща си.

Радостта на човека била тъй голяма, че той по-късно се върнал при жената и й подарил магическото руно.

Праксинос бе чул историята и беше решен да намери пещерата, жената и руното на непресъхващото злато. Други бяха опитвали, или поне така се говореше, ала никой не го бе открил. Защото жената била тъй чиста, че никой мъж, у когото имало дори прашинка добро, не можел да я нарани. Това не засягаше Праксинос, защото в него нямаше нищо друго, освен горчилка и злоба. Той щеше да се сдобие с руното и да убие жената или поне така се бе заклел. Един от моряците ми каза, че дори е положил кръвна клетва пред най-черния от старите богове — Кефелос Поглъщача — чернозъбия повелител на сенките — Одисей поклати глава. — Може би именно той прати мъглата, която се обви около „Кървавия ястреб” като покров. Гребяхме бавно и внимателно, очаквахме всеки миг да видим земя или да почувстваме морското дъно под корпуса. Но това не стана. Около нас се разнасяше призрачна песен и шепот, духовете на нощта викаха имената ни. Ах, момчета, там наистина преживяхме страховити мигове и не зная сред какви морета сме плавали онази нощ. С идването на зората мъглата изчезна и се озовахме насред широка река, течаща в полите на планинска верига.

“Руното е наблизо — извика Праксинос. — Усещам как ме вика.”

Намерихме място за пускане на котва и слязохме на брега. Капитанът ни раздели на две ловни групи и поехме в търсене на пещерата на лечителката. В едната бяхме аз, стария Абидос, както и един младеж на име Мелеагър и Хит, наречен Артешес. Абидос беше овцолюбец с мръсен език и един от най-грозните мъже, които някога сте виждали, а и останалите не бяхме много по-добре. И един красавец нямаше в групата. Вървяхме из гора от ароматни борове, а после минахме през една красива поляна, пълна с жълти цветя. Тогава я видяхме. На отсрещния хълм имаше пещера и голяма тълпа, седнала пред входа й. Това бяха селяни, донесли дарове и храна на лечителката. Сигурно са били към петдесетима, стари и млади, мъже и жени.

Е, ние бяхме само четирима, така че отидохме до пещерата без да издаваме намеренията си. Погледнах вътре. И тя стоеше там, седнала на черга, потънала в разговор с един старец и жена му. Зад нея, на стената на пещерата, бе Руното, пламтящо като златен огън. Всички го видяхме и паднахме под властта на магията му. Преди да разбера какво правя, влязох в пещерата с увиснала челюст и останах така, зяпнал. Абидос беше до мен и изглеждаше по същия начин. Младият Хит шептеше нещо, което звучеше като молитва, а Мелеагър се пресегна и докосна Руното. Когато отдръпна пръста си, беше покрит със злато.

Одисей отново се умълча. После сякаш потрепери от някакъв стар спомен, но бързо се окопити.

— И тогава жената стана от чергата си. Вече не беше млада, но никога не сте виждали такава красота. Тя пристъпи към стария Абидос и положи ръка върху рамото му. Той й се усмихна. Вече ви казах, че беше доста грозен човек. Но от онзи ден нататък не беше така. И най-странното е, че чертите му не се промениха. Изглеждаше си съвсем по същия начин, но в него вече нямаше нищо грозно. „Приветствам ви”, каза жената и гласът й бе като мед — мек и сладък, звук, с който можеш да пируваш. Мелеагър имаше цирей на врата си — голяма гнусна рана, от която капеше гной. Тя го докосна и червенината изчезна, а под нея остана само чиста и покафеняла от слънцето кожа. И разбира се никой от нас не понечи да излезе да търси Праксинос. Но не се и налагаше. Точно преди здрачаване той нахлу в пещерата с изваден меч. Нямахме време да мислим и определено не можахме да го спрем. Праксинос се затича и заби острието в жената. Тя падна с вик. После капитанът откъсна Руното от стената и избяга обратно към кораба.

Ние не го последвахме. Бяхме отвратени от видяното. Старият Абидос коленичи до умиращата лечителка. В очите му имаше сълзи. Мелеагър също клекна до него. „Ще ми се да имах магия за теб — каза той. — Магия като твоята.” И той положи ръката си върху челото й. И знаете ли какво стана? Проклетият цирей внезапно пак се отвори на врата му, а раната на гърдите й сякаш малко се затвори. Наоколо имаше няколко души. Аз се обърнах към тях. „Тя излекува ли ви?”, попитах ги. Повечето кимнаха. „Тогава имайте смелостта да й върнете дара”, призовах ги аз. Един по един те пристъпиха напред. Сърцето ми се късаше като ги гледах. Една старица я докосна и ръцете й започнаха да се извиват гротескно, а дланите й се сбръчкаха и изсъхнаха. Възрастен мъж се наведе над лечителната и на врата му се появи подутина. А през цялото време раната й се затваряше малко по малко. Накрая тя вдиша дълбоко и отвори очи. Помогнахме й да стане и тя се загледа в осакатените и умиращи хора наоколо. После разпери ръце и в пещерата бликна златна светлина. За миг бях заслепен, но когато зрението ми се възвърна, цялото страдание и болест бяха изчезнали. Всички отново изглеждаха здрави.

Гласът му утихна.

— А какво стана с Руното? — извика един пират.

— Ах да, Руното. Бях ядосан, когато тръгнах обратно към кораба. Взех решение да изкормя Праксинос като риба, от гърлото до чатала, и да хвърля тялото му в реката. Мнозина от другите изпитваха същото. Когато достигнахме „Кървавия ястреб”, го видяхме да седи на капитанското място с Руното в скута си. Качихме се на палубата и тръгнахме към него. Светлината отслабваше и изведнъж го чухме да вика: „Помогнете ми! Имайте милост!”

Тогава видях ръцете му. Бяха се превърнали в злато. Не покрити с прах, а целите направени от плътен метал. И докато гледах, видях, че златото бавно пълзи нагоре. Старият Абидос отиде до него и почука десния крак на Праксинос. Той издрънча. Тогава погледнах капитана в очите. В името на всички богове, никога не бях виждал такъв ужас. Но ние просто останахме по местата си. Той бе мъртъв, преди златото да достигне лицето му, ала то продължи да се разпростира, докато накрая дори косата му се превърна в жълти нишки. Когато всичко приключи, махнахме Руното от коленете му. По него не бе останала и прашинка злато. Сега бе най-обикновена вълна.

— И какво направихте? — попита друг мъж.

— Не можехме да сторим нищо. Абидос отнесе Руното обратно на лечителката, след което разбихме Праксинос на парчета и го поделихме помежду си. Аз използвах повечето от дяла си, за да построя първия си кораб. Запазих обаче едно малко парченце, за да ми напомня какво те чака, ако станеш твърде алчен.

Одисей бръкна в една кесия на колана си и извади пръст от чисто злато, който хвърли на най-близкия мъж.

— Дай го и на останалите, момко. Но не го дръж твърде дълго. Прокълнат е.

Морякът го погледна на светлината на огъня, после бързо го подаде на съседа си. Златният пръст се придвижи от ръка на ръка и накрая стигна до Калиадес. Той го вдигна пред очите си. Беше съвършен във всяко отношение — от счупения нокът до гънките при ставите. Той го подаде на Банокъл.

— Не го ща — измърмори едрият мъж и се излегна на пясъка.

Накрая върнаха пръста на Одисей и той го пусна в кесията си.

— Друга история! — извика един млад пират.

— Не, момче, твърде изморен съм тази нощ. Но ако сте се насочили на североизток, сигурно и утре вечер ще сме на един плаж. Вероятно тогава ще съм в настроение за история. Ще пътувам с цар Идоменей. И той е много добър разказвач.

— Тъкмо него преследваме — каза мъжът, който пръв бе заговорил Одисей при пристигането му.

— Зная това, магарешко лице. Глупаво начинание. Мислите да го заловите за откуп. И кой ще плати? Идоменей има двама сина и двамата искат да бъдат царе на негово място. Няма да ви дадат и медник. Ще ви оставят да го убиете. Разбира се после честта им ще ги принуди да впрегнат цялата флота на Крит в издирването ви. Ако правилно си спомням, говорим за повече от двеста галери. Направо ще покрият морето. — После Одисей се изкикоти. — Но аз умея да разчитам хората и виждам, че ти вече знаеш това. Значи мисията ги е свързана с отмъщение, а не е откуп. Какво ти е сторил Идоменей?

— Не ти дължа отговор, Одисей.

— Така е. Дължиш го обаче на тях — каза царят на Итака строго и посочи чакащите пирати. — Те плават из морето заради плячка, не за отмъщение. В кръвта няма печалба.

— Той отвлече жена ми и уби синовете ми — каза пиратът е треперещ глас. — И когато приключи с нея, я продаде на египтяните. Така и не я открих.

Одисей помълча известно време, а когато заговори отново, в гласа му вече нямаше суровост.

— Тогава имаш добра причина да го мразиш. Никой не може да отрече това. Ако някой отвлечеше моята Пенелопа, щях да го намеря и да го накарам да страда. Един мъж е длъжен да стори най-малкото това. Но проблемът е личен и мъжете, които са с теб, ще рискуват живота си без награда за това. Идоменей не е отвлякъл техните жени и не е убил техните синове.

И с тези думи Грозния цар побутна Гани с пръста на крака си, а после пое по скалната пътека. Прасето се огледа, след което тръгна подире му. Калиадес и Банокъл последваха примера им.

— Това беше чудесна история — каза Калиадес. — Откъде всъщност си взел златния пръст?

Одисей изглеждаше изморен и отговорът му беше безизразен.

— Мой е — каза той и размаха показалеца си. — Накарах един златар да ми направи отливка миналото лято, а после да я напълни със злато.

— Колко пиратски кораба ще ни нападнат утре? — попита Калиадес.

— Може би два, в най-лошия случай три — отвърна Одисей. — Исопон е мъдър стар боец. Чу думите ми и ще се оттегли от битката, поне така мисля. Магарешкото лице е съвсем друга работа. Той има нужда от кръв и не мога да го виня. Идоменей винаги е бил жесток и егоистичен човек.

Пирия поспа малко, ала сънищата й бяха неспокойни. Отново видя деня, в която двамата с брат й отидоха да плуват за последен път в скалния басейн под мраморните късове. Ахил беше на петнадесет — с три години по-голям от нея — и вече бе красив младеж, силен и атлетичен, и горд с уменията си с копието и меча. Освен това беше превъзходен ездач и борец. Баща им го обожаваше и го обсипваше с комплименти и дарове. Пирия никога не ревнуваше. Тя също обожаваше Ахил и се радваше на успехите му.

В деня на последното им плуване сенчестият скален басейн ехтеше от смеха им. Подобни звуци рядко се чуваха в двореца, издигащ се на високия хълм над тях. Баща им беше корав мъж, който бързо се ядосваше. Слугите и робите внимаваха много да не го разгневят и дори съветниците му говореха само шепнешком.

Сега беше будна, но на светлината на златната зора сънят все още не я пускаше, като морска мъгла, вкопчена в камък. Пирия потрепери. Когато бе малка, той не се държеше жестоко с нея. Често я поставяше на коляното си и прокарваше пръсти през дългата й руса коса. Понякога й разказваше истории. Те винаги бяха свирепи, за мечове и кръв, за богове в човешки облик, които носят хаос и разруха в света на хората. После обаче се промени. Сега, като гледаше назад, тя видя, че промяната е настъпила с нейното собствено навлизане в юношеството. Очите му често се спираха върху й, а държанието му ставаше все по-студено и враждебно. Тогава Пирия не можеше да разбере каква е причината.

В онзи ужасен ден осъзнаването я прониза като копие. Тя седеше гола с брат си, когато баща им дотича по скалната пътека, крещейки обиди към нея и наричайки я курва.

— Как смееш да се показваш гола пред очите на мъж? — изкрещя той.

За нея това бе необяснимо, защото двамата с брат й бяха плували голи заедно през цялото си детство. Ала яростта на баща им бе колосална. Той нареди на брат й да се облече и да се върне в двореца и когато Ахил изчезна, я сграбчи за косата.

— Искаш да кокетничиш с мъжете, а, уличнице? Тогава ще те науча какво значи това.

Дори и сега тя не можеше да понесе спомена за последвалото изнасилване, така че затвори ума си за него, а очите й пробягаха по плажа в търсене на нещо, което да я разсее.

Одисей говореше с един набит търговец, който обикаляше Кошарата и оглеждаше прасетата. Калиадес и Банокъл стояха малко встрани от екипажа и разговаряха тихо. Тя видя, че черният мъж Биас я приближава. Той носеше в ръце кожен нагръдник и кръгъл шлем.

— Одисей ми каза да ти ги дам. Възможно е да има битка, а преди нея ни очаква дъжд от стрели.

— С кого ще се бием?

— Пирати.

Страхът се надигна в нея, ала тя не го показа. Вместо това му благодари, свали наметалото на Банокъл и си сложи нагръдника. Той бе грубо изработен, но й беше по мярка. Шлемът обаче се оказа твърде голям, така че Пирия го остави настрана. Миг по-късно видя Биас да носи друг нагръдник на Калиадес. Докато го слагаше, той я видя да го гледа и се усмихна. Отмести поглед.

Одисей я приближи.

— По-добре се качи на борда — каза той.

— Добра цена ли взе за прасетата?

— Не. Наложи се да платя на Ористенес, за да се грижи за ранените, които оставяме тук. Идоменей ме уверява, че ще ми се отплати, но той е мизерник и има слаба памет, когато опре до връщане на дългове. Все още чакам да ми изплати един облог отпреди дванадесет сезона. — Той се усмихна и поклати глава. — Царе! На никой не можеш да вярваш.

После замълча и се загледа в прасетата.

— Мисля, че ще липсваш на Гани — отбеляза Пирия.

Мъжът се засмя.

— Да, изквича, когато му взех жълтото наметало. Мисля, че се беше привързал към него. Може да го посетя следващия път, когато плавам из тези води.

— Дотогава ще е станал на пушено месо — каза Пирия.

— He, не и Гани! Ористенес ме увери, че ще се отнася с него като с цар сред прасетата. Тук ще му е добре.

— И вярваш, че Ористенес ще удържи на думата си?

Одисей въздъхна.

— Не, вярвам в чувството му за самосъхранение. Не съм му продавал Гани. Гани си е мой. Ористенес може да го използва за разплод, така че ще се грижи да е добре нахранен. Познава ме. Затова ще изпълни обещанието си.

— Или ще го убиеш, така ли Одисей?

— Не бих убил човек заради едно прасе. Може да му изгоря къщата и да го продам в робство. Но няма да го убия. Нека обаче да поговорим за теб, Калиопа. Защо избяга от Тера? Това е толкова глупаво, че чак е абсурдно.

— Мислиш ме за празноглаво момиченце? — отвърна тя рязко. — Времето ми на Тера бе най-щастливото в живота ми. Нямаше жестоки и коварни мъже, нямаше предатели, нито изнасилвани. Търся приятелка, за която една гадателка ми каза, че ще се нуждае от мен преди края.

— Края на какво?

— Не знам. Гадателката видя пламъци и моята приятелка, която бяга от жестоки убийци.

— И ти ще я спасиш? — Въпросът бе зададен нежно, без дори следа от презрение.

— Ако мога.

Одисей кимна.

— Боя се, че видението може и да е истина. Задава се война и не можем да я избегнем. Приятелката ти е Андромаха. Срещнах я, когато пътуваше към Троя. Прекрасна жена. Много я харесах. Двамата с нея сключихме договор, винаги да й казвам истината. — Той се изкикоти. — Това не е лесно дадено обещание. Разказвачите ваят лъжи от истина и истина от лъжи. Налага ни се. Истината твърде често е скучна.

— Тя спомена ли ме? — попита Пирия преди да успее да се спре.

— Спомена любовта си към Тера и колко нещастна е била при заминаването си. Ти я обичаш много, нали?

— Тя е животът ми! — отвърна Пирия предизвикателно, търсейки в очите му следа от презрение или отвращение.

— Внимавай с кого споделяш това — каза той меко.

— Няма ли да ми кажеш, че чувствата ми ще се променят, когато в живота ми се появи правилният мъж?

— Защо си толкова ядосана? — контрира я той. — Мислиш, че ще те съдя? Любовта е мистерия. Прегръщаме я, където я намерим. Обикновено не избираме кого да обичаме. Това просто се случва. Гласът ни говори по начин, който ушите не могат да чуят. Разпознаваме красота, която очите не виждат. Изпитваме промяна в сърцата си, която никой глас не може да опише. В Любовта няма зло, Калиопа.

— Кажи го на баща ми. Кажи го на жреците, царете и войните в този прокълнат свят.

Той се усмихна.

— Гани е смело прасе и аз го харесвам. Въпреки това няма да губя време да го уча да плава.

Пирия откри, че гневът й избледнява и се усмихна на Грозния цар.

— Ето нещо, което радва окото — каза той.

Постояха заедно известно време и тя почувства топлината на слънцето по лицето си и свежестта на морския бриз в късо подрязаната й коса. Обърна се към Одисей.

— Каза, че разказвачите извайват истина от лъжите? Но как е възможно?

— Въпрос, над който и аз съм умувал дълго. — Той посочи Биас. — Някога разказах история за крилат демон, който нападнал „Пенелопа”. Казах, че Биас, най-великият копиехвъргач на света, запратил оръжието си с такава сила, че то пронизало крилете на демона и спасило кораба ни от унищожение. Биас бе толкова пленен от историята, че започна да се упражнява с копието с такова упорство, че накрая спечели голяма награда на Царските игри. Виждаш ли? Той стана най-добрият, защото аз излъгах, че е такъв. Така че лъжата ми вече е истина.

— Разбирам — отвърна Пирия. — А как може от истина да направиш лъжа?

— Ах, уви, това е нещо, което никой от нас не може да избегне. — Той се наведе и взе малката глинена плоча, на която Биас й бе донесъл храната предната вечер. — Какво е това? — попита я той.

— Глинена плоча.

— Да, глинена. И е била изваяна от ръцете на човек, използвал вода и гъста почва, а после огън. Без огъня нямаше да се изпече, а без водата — да се оформи. Така че имаме земя, имаме вода и имаме огън. Всички тези неща са истина. Така че това истинска плоча ли е?

— Да, истинска е — отвърна тя.

Внезапно Одисей удари глината с юмрук и я разби.

— Все още ли е плоча? — попита той.

— Не.

— Ала тя е все така изпечена, все така създадена от пръст, вода и огън. Мислиш ли, че съм променил истината с юмрука си? Създадох ли лъжа?

— Не, тя беше плоча. Ти я унищожи, но не можеш да промениш истината, че е съществувала.

— Добре — отвърна той с възхищение. — Обичам да виждам ум, който работи. Това, което исках да кажа, е, че истината е сбор от сложни процеси, изградени от много части. Каква е истината за теб? Върховната жрица на Тера би казала, че ти си предала ордена и че егоистичните ти действия може да навлекат чудовищно нещастие на света, ако Минотавърът се събуди и ни потопи в мрак. Това истината ли е? Ти ще кажеш, че си тласкана от любов и желание да защитиш приятелка, че си готова да жертваш живота си за нея. Върховната жрица ще приеме ли тази истина? Ако аз те предам на ордена, същата тази Върховна жрица ще ме нарече добър човек и ще ме възнагради. Това истината ли ще бъде? Ако те отведа в безопасност в Троя и бъда разкрит, ще ме обявят за безбожник и ще ме прокълнат. Ще ме обявят за зъл човек. Истина или лъжа? И двете? Зависи от възприятието, разбирането, вярата. Така че, за да се върна към първоначалния ти въпрос — не е трудно да превърнеш истината в лъжа. Правим го постоянно и обикновено дори не забелязваме. — Той погледна към източното небе. — Слънцето изгря. Време е да тръгваме.

IX ЧЕРНИЯТ КОН ПО ВОДАТА

Морето беше спокойно и подухваше спокоен северен ветрец. „Пенелопа” започна да се отдръпва от брега. Последният моряк се покатери на борда и греблата потънаха в чистата синя вода. Одисей застана на задната палуба, за да наглежда гребците. Сега целият екипаж носеше кожени нагръдници и шлемове, докато гребяха, държаха до себе си опънати лъкове и колчани със стрели. Самият Одисей също беше сложил своя нагръдник. Той не бе по-висококачествен от онези на хората му. До него стоеше облеченият в ярка броня Идоменей, чийто шлем се издигаше високо над главата му. Нестор изобщо нямаше нагръдник, вместо това носеше проста зелена туника и дълго чисто бяло наметало. И двамата му сина обаче имаха брони и носеха кръгли щитове. Стояха наблизо, готови да го защитават.

Докато „Пенелопа” се отдръпваше от острова, бризът беше свеж и обещаваше дъжд. Щом се озоваха в открито море, Биас извика за по-бърз ритъм и гребците налегнаха греблата.

— Казваш, че имал лице като магаре? — попита Идоменей. — Не си спомням такъв човек.

— Той те помни — отвърна Одисей.

— Можеше да го попиташ за името му.

— Ако не можеш да си спомниш мъж, чиито синове си убил и чиято жена си откраднал, съмнявам се, че името щеше да ни помогне.

Идоменей се засмя.

— Доста жени съм крал. Повярвай ми, Одисей, повечето бяха щастливи да бъдат откраднати.

Царят на Итака сви рамене.

— Очаквам скоро да се срещнете. Лицето му може да е последното, което ще видиш изобщо.

Идоменей поклати глава.

— Няма да умра тук. Една гадателка някога ми каза, че ще умра в деня, когато обедното слънце потъне в нощта. Това още не се е случило.

Одисей се отдръпна от царя на Крит и огледа морето и околните острови. В този момент чу как едрия Банокъл се оплаква на Калиадес:

— Няма да има място за бой, ако всички се качат тук. А ако онези пирати също носят кожени нагръдници, няма да знам кого убивам.

— По-добре се ограничи само до онези, които се опитват да те наранят.

— Това е добър план. Ще се бия защитно. Но съм по-добър в нападането. Обзалагам се, че сега ти се иска да не си беше оставял бронята на онзи пиратски кораб. А ти казах. Коженият нагръдник няма да отблъсне дори хвърлено камъче.

— Трябваше да се вслушам в песимизма ти — съгласи се Калиадес. — Но пък ти си човек, който носи броня и в бардак.

— Човек никога не знае кога ще се озове в беда — отбеляза Банокъл. — А и веднъж ме наръга съпругът на една курва.

Калиадес се засмя.

— В задника. Ти тъкмо бягаше, ако правилно си спомням.

— Човекът ми беше симпатичен. Не исках да го убивам. Както и да е, беше само драскотина. Дори не се наложи шев.

Одисей се усмихна. Все повече харесваше тези двама микенци.

Пирия седеше на кърмата, загледана в земята. Раменете й бяха напрегнати, лицето — неподвижно. Калиадес се приближи към нея.

— Чудесен кораб — отбеляза той.

Отговорът на жената беше хладен:

— Винаги съм се чудела защо мъжете казват „тя ”, когато творят за лодките си^[1]. Когато бях млада, мислех, че е от уважение. Сега знам, че съм грешала. Лодките отиват там, където мъжете им наредят. Те са просто нещо, което да яздят.

Тогава се намеси Одисей.

— И любовта има значение, Пирия. Само обърни внимание как говори екипажът за „Пенелопа”. Няма да чуеш нищо друго, освен обич и възхищение.

— Различни истини — каза тя и той се усмихна. Калиадес ги изгледа неразбиращо.

Тогава Одисей забеляза кораб, появил се иззад острова на север, на около половин миля разстояние. Беше голяма галера с двадесет гребла от всяка страна, а на централната й палуба бяха струпани бойци. Биас също беше видял кораба и се наведе над руля, насочвайки „Пенелопа” встрани от тях. Одисей подмина Калиадес, падна на едно коляно и вдигна капака на долната палуба, за да слезе долу. Когато се появи отново, носеше голям лък, изработен от дърво, кожа и кост. От рамото му висеше колчан с много дълги стрели.

— Днес си привилегирована. Това е Акилина, най-великият лък на този свят. Веднъж запратих стрела до луната с него.

Тя не се усмихна и Одисей почувства напрежението и страха, които се излъчваха от нея. Единствено гордостта не й позволяваше да рухне.

— Чувал съм за този лък — отбеляза Калиадес.

— Всеки е чувал за този лък — намеси се Банокъл.

Коментарите зарадваха Одисей, но вниманието му остана насочено към Пирия.

— Андромаха казваше, че има опит с лъка — каза той.

При споменаването на името на любимата й, Пирия се оживи.

— Понякога успяваше да ме победи в съревнование — каза тя. — Но не много често.

— Можеш ли да използваш такъв лък? Достатъчно силни ли са ръцете ти да опънат тетивата? — попита той, докато й подаваше оръжието.

Пирия пое Акилина, протегна ръка, вплете три пръста около тетивата и я опъна. Успя да постигне три-четвърти опън, преди да започне да трепери.

— Това е добре — каза Одисей. — Повярвай ми. — Той отново взе лъка и се наведе към нея. — Ако се приближат достатъчно близо, за да ни вземат на абордаж, ще ти поверя Акилина. При това разстояние три-четвърти опън ще запрати стрелата право през черепа на всеки мъж. — Той се завъртя към двамата микенци. — А вие, момчета, стойте близо до мен и вървете, където и аз.

„Пенелопа” продължи устрема си, носът й пореше водата. Пиратският кораб обаче разполагаше с повече гребци и бавно ги настигаше.

— Още един! — извика морякът на носа.

Втори пиратски кораб идваше от юг.

— Ако вятърът не беше срещу нас, „Пенелопа” щеше да ги надбяга с лекота — каза Одисей. — Сега обаче те имат повече гребци и ще ни настигнат бързо. По-добре снижете глави. Не след дълго ще валят стрели.

Калиадес погледна гребците на „Пенелопа”. Всички гребяха стабилно, но без наистина да бързат. Движенията им бяха плавни и ритмични и дори не си правеха труда да гледат към двата вражески кораба. Биас даде команда и десните гребци вдигнаха гребла от водата, оставайки неподвижни. Левите не спряха да гребат и „Пенелопа” рязко се завъртя към първата галера. Одисей дотича до централната палуба и се изкачи на извития парапет на носа. Той обкрачи дървото с крака и постави стрела на тетивата на масивния лък. Когато двата кораба се приближиха един към друг, по палубата на вражеската галера се появиха стрелци. Одисей опъна Акилина и пусна стрелата. Тя полетя във въздуха и се заби в гърба на един гребец, който извика и се свлече над греблото си. Пиратските стрелци запратиха дъжд от стрели, но те не достигнаха „Пенелопа” и вместо това паднаха във водата встрани от тях. Одисей стреля още два пъти по врага. Едната стрела се удари в нечий шлем и отскочи. Другата прониза един лъконосец в рамото. Одисей вдигна ръка, давайки сигнал на Биас, който извика нова заповед, а после хвърли цялата си тежест върху руля. „Пенелопа” незабавно смени посоката и с почти танцова стъпка се отдръпна от атакуващата галера. Маневрата бе изпълнена с огромно умение и точно навреме, но дори така за няколко мига бяха в обсега на пиратските стрелци. Бинокъл, Калиадес и Пирия приклекнаха зад парапета на кърмата. Разпокъсан залп от стрели се удари в задната палуба, без да засегне никого, но приближавайки се опасно близо до Биас, който се издигаше високо над руля. Една отскочи от парапета до него, а друга удари самия рул и отлетя току до лицето на черния мъж.

Одисей притича по палубата и запрати още три стрели от кърмата. Само една улучи някаква цел, пронизвайки предмишницата на един стрелец. Царят на Итака пое дълбоко дъх и изстреля четвърта стрела.

— Ха! — извика триумфално, когато тя попадна в гърлото на един пират. — Ще нападате „Пенелопа”, така ли? — изрева той. — В името на Арес, ще съжалявате, кравешки синове такива! — Няколко стрели прелетяха край него, но той остана неподвижен като статуя, стреляйки обратно в струпаните на едно място пирити. — Още малко разстояние ще е много мило от твоя страна — извика на Биас, когато още една вражеска стрела прелетя край главата му.

Сега мъжете от „Пенелопа” се облегнаха с цялата си сила на греблата и по челата им потече пот, докато дърпаха и тласкаха кораба напред. „Пенелопа” набра скорост. Калиадес вдигна глава над парапета и видя, че разстоянието между тях и врага се увеличава. Одисей простреля още един пират в лицето. После царят промени посоката на стрелите си, запращайки ги над главите на стрелците право в редиците на гребците. Две гребла от дяната страна на вражеския кораб се сблъскаха едно в друго и пиратската галера започна да криви. „Пенелопа” все така увеличаваше дистанцията.

— Хей, магарешко лице! — извика Одисей. — Не се отказвай сега. Нищо ценно не се постига лесно!

Втората галера ги настигаше бързо. Биас промени курса, за да държи корабите на разстояние един от друг, но това само позволи на първата галера отново да влезе в обхвата на лъковете. Одисей изруга тихо. Ако това продължеше още дълго, мъжете от „Пенелопа” щяха да се изморят и пиратите щяха да ги хванат. Той погледна Биас. Черният мъж също разбираше всичко.

— Коя от двете, царю? — попита той.

— Мисля, че трябва да убием магарешкото лице — отвърна Одисей.

Биас извика новите заповеди. Гребците отляво вдигнаха греблата си, а тези отдясно продължиха да гребат с пълна сила. „Пенелопа” рязко се извъртя. Мерионес, който носеше голям черен лък, дотича при Одисей.

— Предположих, че може да ти е доскучало, затова реших да нападна — каза Грозния цар.

Облеченият в черно капитан се изкикоти.

— Нека първо се обзаложим нещо. — Той посочи пиратския кораб. Един стрелец се беше качил на парапета на носа и чакаше със стрела на тетивата, готов да я изстреля веднага щом влязат в обхвата му. — Един златен пръстен казва, че мога да го сваля оттам преди ти да успееш.

— Съгласен! — каза Одисей.

И двамата слязоха до централната палуба, а после извадиха лъковете си и стреляха едновременно. И двете стрели се забиха в гърдите на вражеския стрелец. Тялото му се свлече, а после падна в морето и изчезна под носа на кораба.

Мерионес продължи да стреля, докато разстоянието между галерите се скъсяваше. Одисей го остави там и бързо изтича обратно на задната палуба. Подаде колчана и лъка на Пирия, а после извика Калиадес и Банокъл.

— Биас ще завърти „Пенелопа” в последния момент и ще се опитаме да се отдръпнем от десните им гребла. Вероятно обаче ще ни придърпат натам с куки. Когато това стане, ще очакват да ни вземат на абордаж. Онова, което няма да очакват, заради по-голямата си численост, е че ние ще ги вземем на абордаж.

Банокъл погледна приближаващата пиратска галера.

— Там сигурно има към шестдесетина души.

— Поне.

— И още толкова на втория кораб.

— Искаш да кажеш нещо или просто се фукаш с умението си да броиш? — Банокъл замълча. — Стойте близо до мен — каза Одисей. — Не съм толкова ловък, колкото бях преди… а и тогава не бях най-великият сред войните.

„Пенелопа” зави рязко надясно, сякаш искаше да избегне сблъсъка, а после бързо обърна посоката. Двата кораба се сблъскаха един в друг, но ъгълът, който бе предвиден да забие галерата на Одисей в противниковата, доведе само до остъргване на корпусите. Гребците на „Пенелопа” се опитаха да извадят греблата си на палубата, за да не бъдат счупени, но катастрофата бе станала толкова бързо, че само шест от петнадесетимата успяха. Пиратските гребла обаче пострадаха още повече, докато по-малкият кораб преминаваше от дясната страна на галерата. От по-високата палуба полетяха куки, които се забиха в парапети на „Пенелопа”.

От това разстояние Одисей виждаше лицата на пиратите. Мнозина от тях вчера го бяха приветствали и го бяха молили за още истории. Сега обаче бяха облечени за битка, някои с кожени нагръдници, други — със самоделни ризи от дебело въже. Имаше някакви шлемове — високи и извити във фригийски стил, дървени, кожени. Неколцина пирати имаха дори медни. Повечето носеха кинжали, но някои държаха в ръце дървени сопи.

— Последвайте ме — каза Одисей. Хвърли един поглед на Банокъл и се ухили. — Ако ви стиска.

Той извади меча си и се затича по централната палуба, хвърляйки се през тясната пролука между двата кораба насред стълпотворението от биещи се мъже.

Стовари се в предната редица с рамото си и тежестта му ги разпръсна. Неколцина паднаха тежко, други се опитаха да си отворят достатъчно място, за да го намушкат. Одисей сграбчи един пират за въжената му риза и заби глава в неговата. От разбития нос на мъжа рукна кръв. Царят на Итака го захвърли встрани и направи голяма дъга с меча си. Той се заби в предмишницата на друг пират и проряза плътта. Във въздуха бликна кървав фонтан.

— Ще нападате Одисей, така ли? — изрева той яростно, докато мечът му вършееше наляво и надясно. За миг пиратите отстъпиха пред гнева му. После се втурнаха срещу него. Огромното туловище на Банокъл се стовари сред тях и ги попиля по цялата палуба. После се появи и Калиадес, чийто меч пронизваше като змийски език, разсичайки гърла, гърди и кореми.

— Сега всички сте мъртви — изрева Одисей.

Един пират се втурна към него в опит да достигне гърлото му с ножа си. Грозния цар протегна лявата си ръка, за да парира удара, и заби меча си в черепа на мъжа, отнасяйки едното му ухо. Мъжът изкрещя и падна назад.

Сега и други войни от „Пенелопа” се включиха в атаката. Банокъл изблъска с рамо един мъж и го запрати отвъд палубата. Одисей продължаваше да беснее срещу пиратите, крещейки бойни викове и обиди, докато настъпваше към тях. Калиадес си проби път до дясната му страна, а Банокъл застана отляво. Дори насред вихъра на битката Одисей забеляза невероятните им умения. Тримата сега бяха оформили клин начело с него. В началото принудиха пиратите да отстъпят, но после численото превъзходство на врага започна да дава резултат.

Одисей започна да се изморява, защото не пестеше усилия, а размахваше меча с цялата си сила. Един пират го нападна и сопата му отскочи от кожения му нагръдник. Царят залитна и падна тежко на палубата. Калиадес бързо се обърна и заби меча си в задната част на врата на нападателя. Мъртвецът се свлече върху Одисей. Микенецът зае защитна позиция пред царя, за да попречи на другите врагове да го достигнат. Одисей отблъсна трупа от себе си и бавно се изправи на крака, поемайки си големи глътки въздух. Звукът на битката сега бе навсякъде около него, а палубата бе станала хлъзгава от кръв. Ръката му, която държеше меча, тежеше като торба с камъни, но силата му се възвръщаше.

— Направи път, Калиадес! — протътна той. — Одисей има още врагове за убиване.

После отново се хвърли в мелето.

Пирия стоеше на задната палуба, забравила огромния лък в ръката си. Видя как Одисей скочи на пиратския кораб, следван от Банокъл и Калиадес, заедно с десетина мъже от екипажа на „Пенелопа”. После Биас извади два бойни ножа и се качи на парапета, за да се присъедини към битката. Въздухът се изпълни с бойни викове и крясъци, както и звуците на дрънчащи оръжия. Критянецът Идоменей се затича към мелето, както и двамата сина на цар Нестор. Боят беше свиреп и тя видя как Одисей сече и пронизва по пътя си напред към кърмата на кораба, следван от Калиадес и Банокъл.

Нечия ръка я докосна. Мерионес посочи надясно, където вторият пиратски кораб се приближаваше. Той положи стрела на тетивата си и стреля през стесняващото се пространство помежду им. Тя се заби в парапета на носа. Мерионес изруга.

— Да не си посмяла да кажеш на Одисей за този изстрел — каза той.

Останалите на „Пенелопа” моряци до един бяха въоръжени с лъкове и пратиха разпокъсан залп към приближаващата галера. Няколко стрели достигнаха целите си. Последва и свирепият отговор. Около четиридесет стрели прехвърчаха във въздуха. Повечето се забиха в парапета, други отскочиха от самата палуба. Петима моряци бяха ударени. Пирия сложи стрела на огромния си лък и стреля. Улучи един от вражеските стрелци в гърдите и той се свлече назад.

— Добър изстрел! — извика Мерионес, докато самият той стреля отново. Пирия не видя дали е улучил, защото вече вадеше нова стрела от колчана си и я поставяше на тетивата на Анилина. Сега страхът го нямаше и тя продължи да стреля, игнорирайки залповете, които съскаха край нея.

Внезапно пиратският съд рязко се отклони от курса си. Вражеските стрелци продължиха да стрелят, но корабът бързо се отдръпна извън обсега им, насочвайки се на юг.

— Ще се обърнат, за да ни таранират — каза мрачно Мерионес.

Ала галерата не се обърна. Гребците й отчаяно се мъчеха да увеличат разстоянието между двата кораба.

Мъжете от „Пенелопа” пуснаха лъковете си, извадиха мечове и ножове и се втурнаха да се присъединят към другарите си, биещи се на първия пиратски кораб. Пирия се обърна да ги гледа… и видя огромен кораб, идващ от север. Беше по-голям от всичко, което някога бе виждала. Четиридесет гребла от всяка страна, разделени на две нива, и мачта, по-висока от дърво. На нея се вееше платно, на което бе изрисуван черен кон, застанал на задните си крака.

— Ах, днес сме благословени от всички богове! — възкликна Мерионес. — Това е „Ксантос”!

— Той е… колосален — каза Пирия.

— Така е. Освен това е бич за пиратите. Има огнехвъргачи на палубите си и екипажът наброява над сто боеспособни мъже. А за почтени хора като нас няма по-хубава гледка от това чудовище.

Пирия отиде до десния парапет и видя, че битката се е обърнала. Сега имаше по-малко пирати, но боят бе все така свиреп. Потърси с поглед Калиадес, но не го видя. Изпита внезапен страх, защото Банокъл все още се сражаваше рамо до рамо с Одисей. После мерна другия микенец и облекчението я заля като гореща вълна. Просто мачтата го бе скривала. Видя го как поваля нов враг, а после си проправя път, за да се върне до Одисей.

Някои от пиратите хвърлиха оръжията си, но в тази битка нямаше място за пленници и те бяха повалени. Други се хвърлиха през борда в морето. Един грозен мъж с неестествено дълго лице изкрещя на Идоменей и скочи към царя на Крит. Преди обаче да стигне до него, Банокъл го повали на земята. Няколко меча едновременно се забиха в тялото на мъжа. Пирия чу клокочещите му предсмъртни викове.

И битката свърши.

Одисей бе седнал изтощен до мачтата и гледаше как могъщият „Ксантос” се приближава. Разнесе се познат глас:

— Хо, Одисей! Къде си, морски чичо?

Той с мъка се изправи на крака и отиде до десния парапет, а после се облегна на него. Вдигна очи и видя висок широкоплещест мъж със златна коса, застанал на носа на гигантския кораб.

— В името на Тетида — извика той. — Кой идиот те е поставил начело на този кораб?

Хектор, принцът на Троя, се засмя.

— О, това ще да е наистина голям идиот. Не, приятелю, аз съм само пътник, макар и пътник с меч. Не си ли малко стар, за да се биеш с пирати?

— Стар? Аз съм в разцвета на силите си, невъзпитана твар!

— Вярвам ти, морски чичо. Изглежда обаче ще имаш нужда от малко помощ с тази галера. Мога да ти заема двадесет мъже.

— Добре са дошли, Хектор, приятелю.

— Ще се приближим до вас и ще ти ги пратя.

Одисей извика в знак на благодарност и се върна до мачтата. Сега ръцете му трепереха и му се виеше свят. Биас се присъедини към него и коленичи.

— Колко изгубихме? — попита Одисей.

— Осем мъртви, още единадесет с дълбоки рани и почти всички други са били порязани или пронизани от нещо остро, освен мен и Левкон. Въпреки това мисля, че се отървахме леко, Одисей. Ами ти? Покрит си с кръв. Ранен ли си?

Той поклати глава.

— Кои са мъртвите?

Биас ги изброи и към умората се добави дълбока тъга. Одисей облегна глава на мачтата. Навсякъде около него мъжете сваляха дрехите на мъртвите пирати и хвърляха телата им през борда. „Ксантос” се приближи странично и хвърли плътна сянка над пиратския кораб. После се спуснаха въжета и двадесет мъже слязоха по тях.

— Мътните го взели, никога преди не съм бил толкова изтощен след битка — каза Одисей. — Особено пък след победа.

— Зная — каза Биас. — И аз го усещам.

— Няма да ми казваш, че остаряваме — предупреди го Одисей.

Черният мъж се усмихна.

— Не, Одисей. Може би просто помъдряваме. Мисълта за всички онези мъже, които бяха живи сутринта, а сега бродят по Тъмния път, е депресираща. И какво постигнахме? Сдобихме се със стара галера, няколко оръжия за търговия и може би малко плячка. Нищо от това не струва живота на осем мъже. Особено на младия Деметриос.

Одисей затвори очи.

— Иди и раздай нови задачи на хората — каза той. — Пренеси плячката на „Пенелопа”.

— Да, царю — отвърна Биас. — Как искаш да продължим?

— Хората на Хектор могат да преведат галерата обратно до Скалата на титана — каза Одисей. — Там ще вземат ранените, които оставихме. Ние ще продължим. Ако имаме попътен вятър, ще достигнем Лъка на Аполон по здрач и ще спрем в Гърбавия залив.

Ярката слънчева светлина озари палубата, когато сянката на „Ксантос” се отдръпна. Одисей чу, че Хектор му вика:

— Ние ще преследваме онези пирати, Одисей. Вие накъде сте?

— Към Лъка на Аполон — извика царят на Итака в отговор, докато огромният кораб се понесе на юг.

Биас отиде при двадесетте нови члена на екипажа, а Одисей постоя неподвижен, загледан в кървавите си длани. Пръстите му вече не трепереха, но му се гадеше. Младият Деметриос беше добро момче — тих, работлив и толкова горд, че е бил избран да замести Портеос. Лицата на останалите мъртви моряци се завъртяха в ума му. Той бе плавал почти двадесет сезона с Абдерос, единственият от екипажа, който никога не си бе взимал жена. През зимата живееше сам, дялаше дърво и правеше въжета, рядко говорейки с някой друг. Когато обаче се върнеше на борда напролет, се усмихваше широко и прегръщаше другарите си. Човекът имаше единствено „Пенелопа”. И сега бе умрял, за да я защити.

Одисей изморено се върна обратно на кораба си.

Банокъл отиде до него и приседна на палубата. И той бе оцапан с кръв, а лицето и брадата му блестяха от червените петна.

— Чудех се — започна той весел, — дали двамата с Калиадес не можем да станем итакийци. Само за Игрите в Троя, имам предвид. Явно няма как да участваме като микенци.

Одисей нямаше желание да разговаря. Умът му още се въртеше около загубата на другарите му. Но този човек бе спасил живота му няколко пъти днес, така че той пое дълбока глътка въздух и обмисли въпроса.

— Какво умееш? — попита накрая.

— Аз съм по юмручния бой.

— Ами Калиадес.

— Меч.

— На тези Сватбени игри няма да има състезания с меч. Само Микенците имат подобни смъртоносни надпревари.

— Ах, жалко. Е, той е и чудесен бегач.

— Банокъл, нашият шампион в юмручния бой е Левкон. И може би си спомняш, че миналия път, когато те видях в такава схватка, ти лежеше по гръб с ръце над главата си.

— Така е — каза Банокъл. — Но твоите момчета бяха пет и ти казах, че просто си почивах.

Одисей се усмихна.

— В Троя ще има няколко велики бойци. Наистина велики. Не мога да участвам с човек, който би посрамил Итака.

— Няма да я посрамя! Аз съм страхотен боец.

— Ти си страхотен войн, Банокъл. Днес видях това. Но боят с юмруци е нещо различно.

— Мога да победя Левкон — каза Банокъл самоуверено. Одисей го погледна в очите.

— Ето какво ще направим — каза накрая. — Тази вечер ще имаме прощален пир за приятелите ни, които умряха днес. Ще им въздадем възхвали, ще принесем жертви за пътуването им до Елисейските полета. Нямаме достатъчно мъже без рани, за да направим и Игри. Но ако Левкон е съгласен, можете да се борите в чест на мъртвите.

— Чудесно — отвърна щастливо Банокъл. — И ако спечеля, можем ли да бъдем итакийци в Троя?

— Можете — каза Одисей.

Той изпроводи с поглед едрия мъж. Повече кураж, отколкото разум, помисли си. После се огледа, видя Левкон и го повика. Бързо разказа на гиганта за молбата на Банокъл. Левкон сви рамене.

— Искаш ли да се боря с него?

— Да.

— Тогава ще се борим.

— Той казва, че може да те победи.

Левкон се загледа към Банокъл.

— Ръцете му са по-къси от моите, което значи, че ще поеме повече удари. Има добър врат, силни ръце. Брадичката му изглежда здрава. Добра физика за борец. Да, мисля, че ще е добра тренировка.

След като Левкон си отиде, Одисей усети нова вълна на умора. Искаше да полегне на палубата и да поспи, но съвестта не му позволяваше. Що за пример щеше да даде, ако спеше, докато останалите се трудеха?

Чумата да ги тръшне примерите, каза си накрая. Аз съм царят. Правя каквото си поискам. И с тази мисъл той се протегна, положи глава на ръката си и заспа.

Някъде в късния следобед последните облаци изчезнаха и небето заблестя в яркосиньо. Нямаше бриз и жегата се усили. Моряците вдигнаха парче старо платно, което да оформи навес над кърмата на „Пенелопа”. Нестор, синовете му и Идоменей почиваха там.

Пирия отиде до носа и се загледа над синята вода. Остра болка я прониза в долната част на тялото — толкова силна, че почти извика. Тя затвори очи в опит да възстанови дишането си, да яхне болката, да се слее с нея и да я погълне. Не успя напълно — болката не бе спирала изцяло от свирепото нападение над нея. Само затихваше, все така пиейки от силите й.

Минали са само няколко дни, каза си тя. Ще се излекуваш. Те няма да ме пречупят. Аз съм Калиопа и съм по-силна от омразата на всеки мъж. Но днес болката бе повече отпреди и това я плашеше.

Отвори очи и се опита да се концентрира върху яркото синьо море, блестящо под слънчевите лъчи. Сега то бе толкова мирно, че събитията от сутринта изглеждаха като сън. Днес Пирия бе убила мъже, запращайки остри стрели, които да пронизват плътта им така, както те бяха пронизвали нейната. Бе очаквала убиването на пирати със собствената й ръка да я зарадва по някакъв начин — като справедливо наказание. Но къде бе доволството? Къде беше радостта от отмъщението? Пирия дори изпитваше лека тъга за смъртта на младежа Деметриос. Той не бе говорил с нея, но тя го наблюдаваше с приятелите му, виждаше колко е срамежлив и усещаше, че той не се чувства пълноценен в компанията на такива ветерани. Дори не го бе видяла да умира, но бе свидетел на това как полагаха тялото му до тези на седмината му мъртви другари. В смъртта си изглеждаше просто като дете, изражението на лицето му беше шокирано.

Не го жали, извика тъмният глас на страховете й. Той беше мъж и злото на пола му щеше да се прояви с възрастта. Не си позволявай да харесваш никой от тях! Всички са зли.

Не всички, помисли тя. Не и Калиадес.

И той не е различен! Ще видиш! Нежните му думи прикриват същата свирепа душа, същата нужда да доминира и притежава. Не му вярвай, глупаво момиче.

Тя го видя да върви към нея и проклятията близнаци — на нуждата и страха й — се сблъскаха в нея. Той е мой приятел.

Ще те предаде!

Калиадес се усмихна за поздрав, а после погледна над водата, сякаш търсеше нещо. Тя се облегна на парапета и болката отслабна. Облекчението докара сълзи в очите й. Калиадес продължи да гледа водата. Изражението му бе сериозно и все пак тя отново си помисли, че той изобщо не изглежда свиреп човек. Не усещаше и намек за жестокост в него.

— Не изглеждаш като войн. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре.

— Това комплимент ли е, или обида?

— Просто наблюдение.

— Мерионес беше впечатлен от уменията ти с лъка. Предполагам, че не е очаквал и ти да си войн. Макар че Одисей явно знаеше.

— Прозорлив човек — каза тя.

Калиадес се засмя.

— Може и да е прозорлив, но е ужасен като другар по време на бой. На два пъти едва не ми отряза ухото. Мисля, че прекарах повече време в избягване на дивашките му удари, отколкото в битка с пиратите. — Той замълча за момент и тя погледна към него. — Почувствах се горд, когато Мерионес те похвали — каза след малко.

Тъмният глас в главата й извика триумфално. Виждаш ли! Него го е направило горд. Вече се опитва да те притежава. Гневът й припламна.

— Какво право имаш да се гордееш с мен? — извика тя. — Аз не съм ти кон, който си спечелил на състезание.

— Нямах това предвид. Просто… — Той погледна надолу и лицето му се промени. — Кървиш — каза веднага. — Ранена ли си?

Пирия усети струйката кръв, спускаща се по вътрешността на бедрото й. Морският бриз бе развял разкъсаната й рокля, разкривайки алената нишка. Болката я прониза, беше почти непоносима. Дали съм ранена? Глупав, глупав мъж! Тялото ми беше разкъсано и мачкано, плътта ми — натъртена и рязана. Сърцето и душата ми бяха нападнати и осквернени.

Дали съм ранена?

Яростта се изсипа от нея като потоп, преливащ бреговете на река. Очите й се изпълниха със сълзи и зрението й се замъгли. Фигурата пред нея вече не беше Калиадес. В този миг той се превърна в баща й, когото тя бе обичала и който я предаде, и брат й, когото беше боготворила, но който я отхвърли с презрение. Омразата и отчаянието се забориха за контрол.

От устата й като порой се заизливаха яростни думи:

— Мислиш, че не знам какво представляваш в действителност? — извика тя. — Меките ти думи са лъжа! Приятелството ти е лъжа! Искаш онова, което и всички други мъже. Виждам го в очите ти. Хайде, ела. Бий ме с юмруците си, хапи ме, впий пръсти около гърлото ми, докато не почна да се давя! После можеш да отстъпиш и да кажеш „Виждаш ли какво ме накара да направя, уличнице!”

Дишането й беше накъсано и тя отстъпи от него. В последвалата тишина Пирия осъзна, че е крещяла думите и че моряците я зяпат. Калиадес остана на място и когато отново заговори, гласът му бе мек, а тонът — успокоителен:

— Съжалявам, Пирия. Аз… аз ще… ще те оставя за малко. Можем… можем да говорим после, ако искаш. Или не.

Болката отново утихна. Тя го видя да се извръща. Внезапно ужасена от перспективата да остане сама на носа, с очите на целия екипаж впити в нея, бързо извика:

— Няма нужда да си отиваш — каза, а гласът й се пречупи. — Аз… съжалявам.

Той се поколеба и тя го видя да поглежда към екипажа, забелязвайки за пръв път интереса им. После се върна, за да застане между нея и любопитните им погледи.

— Аз съжалявам… за всичко, което си изстрадала — каза той нежно. — Никога няма да те нараня, Пирия. Никога няма да ти причиня болка. Опитай се да ми повярваш.

Тя го изгледа.

— Влюбен ли си в мен, Калиадес?

Въпросът излезе преди да е успяла да го спре и тя бързо се прокле за глупостта си. Така или иначе не искаше да чува отговора.

Той я погледна в очите и Пирия почувства силата на сивия му поглед.

— Чувствата ми са си лично мои — каза накрая Калиадес. — Зная само, че ти пътуваш за Троя, за да бъдеш с някой, когото ти обичаш. Ако ми позволиш, ще те изпроводя в безопасност до там.

— Никога не мога да обичам мъж по начина, по който той би искал. Разбираш ли това?

— Искал ли съм да ме обичаш? — попита я на свой ред той.

— Не.

— Значи няма проблем. — Някакво движение във водата привлече погледа му и той се извърна. — Погледни там! — каза и посочи надясно. Три дълги сивкавосини делфина скачаха през вълните. — Винаги съм обичал да ги гледам — каза Калиадес. Това беше нескопосана смяна на темата, но тя му благодари мислено за нея.

— Много са красиви — каза, а после го погледна, търсейки начин да изрази доверието си към него. — Истинското ми име е Калиопа — каза накрая.

Той се усмихна.

— Добре са ни кръстили. Красив глас и скрита красота. Твоят глас наистина е прекрасен, а моето име става все по-вярно с всеки нов белег. — После спря. — Предполагам, че това име трябва да остане тайна?

— Да.

— Благодаря ти, че ми се довери. Няма да те предам.

— Зная, Калиадес. Ти си първият мъж, когото срещам и за когото мога да кажа това.

Двамата постояха в тишина, загледани в делфините, вслушвайки се в ударите на греблата във водата и в бавното скърцане на гредите. Банокъл дойде при тях. Още носеше тежкия си нагръдник и лицето му бе оцапано с кръв.

— Пак ли сме приятели? — попита той.

— Приятели сме — отвърна Пирия.

— Добре, защото имам новини! — Банокъл се ухили на Калиадес. — Можем да участваме в Игрите в Троя по повод сватбата на Хектор. Ще има борба, бой с юмруци, състезания с коне, колесници и бегачи. Ще има турнир по стрелба и хвърляне на копие. Ще участвам в боя с юмруци и със златото от залозите можем да живеем спокойно за доста време. Може би дори ще си купим малко… малко… — Той погледна Пирин и прочисти гърло. — Малко коне. Е, какво мислиш?

— Добър план — кимна Калиадес. — Но има няколко дребни проблеми. Първо, не сме представители на никоя нация или град. Второ, за последно бяхме в Троя като нашественици и ако се разкрием, това може да ни представи до известна степен в неблагоприятна светлина. Трето — и мисля, че това е най-важното — ти си кръчмарски скандалджия, който не достигна финала на състезанието за най-добър юмручен боец дори в нашия отряд. Ако си спомням правилно, Ерутрос те надви.

— Добре де — каза намусено Банокъл. — Може и да не стана шампион, но ще спечеля някоя и друга битка. Така че пак може да има злато. А и какво ще кажеш за състезанията? Имаше ли някой по-бърз от теб в отряда ни?

— Не, но в него имаше само петдесетина човека. — Калиадес въздъхна. — Нека приемем, че се съглася да участваме. Кого ще представляваме?

— Аха! Вече съм се погрижил за това — каза Банокъл триумфално. — Помолих Одисей да ни пусне като итакийци.

— И той се съгласи? — попита Калиадес изненадан.

— Не съвсем. Изтъкна, че Левкон представлява Итака в юмручния бой и че той е най-добрият боец в екипажа. Каза, че мога да бъда итакиец, ако го победя тази вечер на прощалния пир.

— А Левкон какво мисли по въпроса?

Банокъл се ухили широко.

— Щастлив е като прасе в кочина. Каза, че ще е добре да потренира. Очевидно никой друг в екипажа не иска да се бие с него.

— А мина ли ти през ума да се зачудиш защо е така?

— Разбира се. Предполагам, че е защото удря като конски ритник.

— И това не те тревожи? — включи се Пирия.

— И преди ме е ритал кон. Пак се изправих. Винаги се изправям. Когато спечеля, ще се съгласиш ли да се присъединиш към мен в игрите?

Калиадес погледна Пирия, която се усмихваше.

— Ти как мислиш? — попита я.

Тя погледна към мястото, където Левкон гребеше, а после обратно към Банокъл.

— Мисля, че онзи кон те е ритнал в главата.

Одисей наблюдаваше разговора на тримата пътници на носа. Сега Пирия бе по-спокойна и се усмихваше. Рядка гледка. Той си спомни посещението в двореца на баща й. Тогава тя бе по-млада и по-дръпната, с вечно сериозно лице, а сините й очи бяха постоянно подозрителни и недоверчиви.

— Коя е тя? — попита Идоменей.

Одисей сви рамене.

— Просто момиче, отвлечено от пирати. Те я изнасилиха. Калиадес и приятелят му им я откраднаха.

— Няма да й вземат много пари. Твърде е шумна. Ако някоя робиня ми говореше така, щях да я пребия.

— Те не възнамеряват да я продават или пазят.

— Тогава защо са я откраднали?

— Защо ли наистина? — промърмори Одисей.

Той отиде до десния парапет, наведе се и измери напредъка им. Вятърът се бе усилил и Гърбавият залив се приближаваше. Дългият извит плаж на Лъка на Аполон се виждаше в далечината. Няколко кораба вече бяха изтеглени там.

Калиадес напусна носа и отиде до централната палуба, за да застане до него.

— Можем ли да поговорим, цар Одисей? — попита той.

— Думите не струват нищо — отвърна царят.

— Твоят човек Левкон е опитен борец, нали?

— Точно такъв е.

— Банокъл не е — каза Калиадес. — Той има огромно сърце и смелост на планина.

— Значи Левкон ще го повали като дърво.

— Не, цар Одисей. Левкон ще го повали и Банокъл ще стане, за да бъде ударен отново. И ще продължи да става, докато сърцето му бие. Ще се бори, докато не бъде осакатен или убит. Такава му е природата.

— Доколкото разбирам, има конкретна причина да ми го кажеш.

— Казвам го, защото може да изглежда забавно да позволиш на Банокъл да повярва, че може да стане итакиец. Но този бой няма да бъде забавен, освен ако не извличаш радост от кръвта и страданието.

— Твоят приятел го поиска — каза Одисей. — Съдбата му е в собствените му ръце. Ако поиска да се оттегли, никой няма да си помисли нищо лошо за него.

Идоменей, който бе чул всичко, пристъпи изпод навеса и отиде при тях.

— Имаш чудесен меч — каза той на Калиадес. — Мога ли да го видя?

Микенецът извади оръжието си, хвана го за острието и го подаде на царя на Крит. Дръжката завършваше с бронзова лъвска глава и бе обвита с кожа, а острието беше здраво и остро.

— Добър баланс — каза Идоменей. — Направено е от майстор-ковач. Такова острие няма да изостави човек по време на битка.

— Това беше мечът на Аргуриос — каза му Калиадес. — Пазя го с гордост.

— Би ли обмислил възможността да го продадеш?

— Не.

— За меча на герой бих платил добре в злато.

— Никога няма да го продам — отвърна твърдо Калиадес.

— Жалко — каза Идоменей и върна оръжието.

Предложението накара Одисей да се почувства неспокоен, защото виждаше глада в очите на другия цар.

— Боят ще се проведе по Олимпийските правила — каза той накрая. — Когато единият борец бъде съборен пет пъти на земята, ще обявя противника му за победител.

— Благодаря ти, цар Одисей — отвърна Калиадес.

X ЧУКЪТ НА ХЕФЕСТ

Слънцето тъкмо залязваше, когато изтеглиха „Пенелопа” на плажа. Запалиха няколко огъня за готвене, а после екипажът се разпръсна да събере дърва за по-голямата погребална клада, върху която после положиха осемте тела на мъртвите си другари.

На Лъка на Аполон имаше и три други търговски кораба и екипажите им наблюдаваха мъжете от „Пенелопа”, докато се събираха около кладата. Одисей говори за мъртвите, за верността и смелостта им, и призова великия бог Зевс да води духовете им през Тъмния път. Изляха голяма амфора с масло върху дървата. От един близък лагерен огън се приближиха четирима мъже. Бяха пътуващи музиканти на път за Троя, които предложиха да изпълнят Песента на отпътуването. Одисей им благодари и отстъпи, за да седне при екипажа си. Двама от изпълнителите носеха лири, трети държеше дървено тамбуре, украсено с бронзови нишки. Четвъртият нямаше инструмент. Той бе по-възрастен, а добре поддържаната му брада проблясваше в сребърно.

Изпълнителите започнаха и сред екипажа настана тишина. Музиката от лирите се разнесе сред тях в чисти и сладки тонове. Слабият червенокос мъж с тамбурето го хвана с дясната си ръка и започва да отмерва бавен, но неотклонен ритъм. Гласът на сребробрадия се надигна над звуците на лирите, богат и силен.

Екипажът се засуша в познатите думи на Песента на отпътуването. Умението на изпълнителите бе толкова голямо, че тя звучеше като нова, сякаш създадена специално за тази нощ. Някои сред мъжете пророниха сълзи и всички бяха трогнати. Когато Песента приключи, Одисей отиде при четиримата, за да им благодари, и им даде по един сребърник. После запали погребалната клада. Напоеното с масло старо дърво пламна моментално и пламъкът бе толкова свиреп, че екипажът трябваше да се отдръпне назад. Повечето мъже останаха изправени и смълчани, докато огънят озаряваше плажа, всеки изгубен в спомените си. Други седяха на пясъка с превързани рани.

Одисей отиде до водата, където стояха Калиадес, Банокъл и Пирия.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — обърна се той към едрия микенец. — Веднъж видях Левкон да пробива подсилен с бронз щит и да го разцепва през средата.

— Щитът отвръщаше ли на удара? — попита Банокъл.

Одисей се изкикоти.

— Не, не отвръщаше. — После го изгледа дълго и сериозно. — Имаш размерите на борец и приятелят ти ми казва, че притежаваш и сърце на боец. Виждал съм те как се движиш и знам, че силата ти идва от горната част на тялото. Добрият борец удря от рамото. Великият — от петата.

Банокъл се засмя.

— Още една измислица. Юмруци на краката.

— Не, момче. Това е голата истина. Великите борци извиват цялото си тяло, за да вложат тежестта си в удара. Левкон е велик борец. Очаквам да достигне финала в Троя и да донесе още слава на Пенелопа и Итака. Така че няма да е срамно, ако решиш да не се биеш с него.

— И защо бих решил подобно нещо? — попита Банокъл и почеса гъстата си руса брада. После сви пръсти в юмрук. — Наричам това Чукът на Хефест — каза гордо. — Донеси ми щит и ще го строша през средата.

Одисей прехвърли погледа си към Калиадес, после поклати глава и си тръгна.

— Опитваше се да ми разклати самоувереността — каза Банокъл. — Самоувереността е всичко при един боец, нали знаеш?

— Е, на теб никак не ти липсва.

— Така е. Но ти вярваш ли в мен?

Калиадес постави ръка на широкото рамо на Банокъл.

— Винаги съм вярвал в теб, приятелю. Зная, че дори ако боговете застанат срещу мен, ти ще бъдеш на моя страна. Кога се очаква да се проведе борбата?

— Одисей каза, че ще бъде след като „Ксантос” дойде тук. Хектор не обичал да изпуска добрия бой. — Той снижи глас, въпреки че никой, освен Пирия, не можеше да го чуе. — Дали ще ни помни от Троя. Няма да забравя как онова огромно копеле разкъсваше момчетата ни сякаш са деца. Единствения път в живота ми, когато съм бил изплашен, беше когато видях Хектор да ни атакува. И нямам нищо против да знаеш… макар че ако кажеш на някой друг, ще те нарека лъжец.

— Няма да кажа. И аз бях така. В един момент почти повярвах, че това е самият бог на войната.

Вечерният бриз бе хладен и тримата се качиха нагоре по брега до група дървета, където събраха сухи дърва. После се върнаха при скалите и Калиадес напали малък огън. Пирия седеше кротко с гръб, опрян в един камък. Някъде наблизо изпълнителите започнаха да пеят при друг огън. Стара песен за любов и загуба. Калиадес потрепери и придърпа наметалото по-плътно около раменете си.

Когато и последната светлина на деня изчезна от небето, той видя „Ксантос”. Огромното платно с черния кон бе навито, а двата реда гребла се движеха бавно, докато корабът се приближаваше към плажа. Банокъл се бе проснал на пясъка и спеше до огъня. Пирия също наблюдаваше великия кораб. Когато се приближи по-близо до брега, моряците вдигнаха греблата, а носът заора в пясъка. От кърмата паднаха тежки камъни, завързани с дебели въжета, които да задържат задната част на съда неподвижна. После екипажът започна да слиза. Калиадес видя Хектор да прескача парапета, за да скочи направо на плажа. Одисей отиде до него и двамата се прегърнаха. Хектор поздрави топло и цар Нестор и синовете му. После бързо стисна ръката на Идоменей. Въпреки разстоянието между тях, Калиадес веднага разбра, че между Хектор и царя на Крит няма много топли чувства. Нищо изненадващо. Дори Калиадес, който не бе канен на съвещанията на генерали и царе, знаеше, че между Троя и армиите на Микена и съюзниците й предстои война. Идоменей беше роднина на Агамемнон и бе позволил два микенски гарнизона да слязат на остров Крит. Нищо чудно, че троянският принц го поздравяваше студено.

Калиадес си спомни за нападението над Троя миналия месец. Великата порта бе отворена от предатели, ала той помнеше високите стени и улиците отвъд тях. Ако някоя армия трябваше да превземе стените, загубите щяха да са огромни. Вътре в града пък стените можеха да се защитават и всяка крачка напред щеше да се заплаща с кръв. А след това идеше дворецът-крепост на Приам, с високите си стени и непристъпната порта. Нападателите бяха убедени, че троянците са слаби бойци. Но това беше лъжа. Личната охрана на цар Приам — двеста мъже, известни като „царските орли” — се оказаха свирепи и упорити — мъже със смелост, умения и издръжливост. И когато се появиха други троянски войни, те се биеха с не по-малко настървение от всеки микенец.

Агамемнон бе решен да плячкоса Троя и да заграби легендарното й богатство. За това обаче щеше да му е нужна армия с огромни размери. Калиадес знаеше, че ще са нужни всички царе от континента, както и други от островите.

— За какво си мислиш? — попита тихо Пирия.

— За нищо важно — излъга той.

Тя изглежда прие отговора и се загледа в спящия Банокъл.

— Не изглежда притеснен от предстоящата битка.

— Той не е от хората, които се поддават на тревоги — отвърна Калиадес е усмивка. — Не обмисля миналото и не се страхува от бъдещето. За Банокъл има само сега.

— Иска ми се да бях като него. Но миналото не ме пуска, а бъдещето ме заплашва. За известно време знаех къде съм и бях щастлива с живота си. Но това не продължи дълго.

— Значи тази нощ ще бъдем като Банокъл — отвърна той. — Ще седим в безопасност до огъня с пълни стомаси. Звездите блестят и няма опасност. Нека се порадваме на това, докато продължава.

Банокъл се събуди рязко, когато Калиадес го срита не особено нежно в ребрата.

— Какво има? — попита той сънливо.

— В случай, че си забравил, очаква се да се биеш с Левкон — каза високият млад войн.

Банокъл се ухили и седна.

— Жалко, че нямам какво да заложа. Не ми се струва редно да се бия без залог.

После се надигна и забеляза Пирия, седнала в сенките на скалите. Тя не беше негов тип, но сякаш бе минала цяла вечност, откак бе спал с жена. Ухили й се и в отговор тя се намръщи. Може би е вещица, реши Банокъл, и знае какво си мисля. Отмести виновно поглед. При огъня на „Пенелопа” видя Левкон, който размахваше ръце над главата си, а после изви тяло от една страна на друга.

— Поне изглежда като борец — каза Банокъл.

— Значи можем смело да заключим, че е такъв — отвърна Калиадес. — Обсегът му е по-голям от твоя. По-добре бързо да влезеш под тези дълги ръце и да атакуваш тялото. Бий се отблизо.

— Добър план — каза Банокъл. — Трябваше обаче да има залог.

— Нямаме какво да заложим. Всичко, което бях взел от Арелос, го дадох на Одисей за пътуването.

— Мога да заложа нагръдника си.

— Просто се концентрирай в битката.

— Ами тогава да започваме. Готов съм да убивам за чаша вино.

Заедно двамата мъже отидоха до екипажа на „Пенелопа” и големия им лагерен огън. Банокъл видя троянеца Хектор, седнал до Одисей. Не изглеждаше толкова заплашителен в тази мирна пролетна нощ, но стомахът му се сви при спомена за пристигането на гиганта в битката в Троя. Тогава бе изглеждал непобедим.

Одисей стана на крака и се приближи към тях, викайки междувременно Левкон да застане до него. Идоменей също се присъедини. Царят на Крит носеше блестящия си нагръдник, покрит със злато и сребро. Металът блестеше на светлината на огъня.

— Ще си направим ли приятелски залог? — попита той.

— И аз това предложих по-рано — каза Банокъл. — Но нямаме нищо. Освен нагръдника ми.

— Имате меча на твоя приятел — каза Идоменей. — Ще заложа собствения си нагръдник срещу него.

— Точно така! — възкликна Банокъл. — Меча, Калиадес. Забравихме го.

— Да, забравихме го — отвърна Калиадес и изгледа студено Царя на Крит. Банокъл забеляза, че и Одисей изглежда раздразнен. Странна работа. Калиадес имаше шанс да спечели невероятен нагръдник, а сякаш не искаше. В ума му се прокрадна една тъмна мисъл.

— Нали вярваш в мен? — попита той.

— Винаги — отвърна Калиадес. — Нека тогава е мечът — каза той на Идоменей.

Одисей пристъпи напред.

— За този бой ще следваме олимпийските правила — каза той. — Знаеш ли ги?

— Да — каза Банокъл, макар изобщо да нямаше представа за какво става дума.

— Може би е по-добре да ги обясниш — вметна бързо Калиадес.

— Боят ще е само със затворени ръце. Без сграбчване, дърпане, удар с глава, ритане или хапане. Само юмруци.

— Ба! — Банокъл се намръщи отвратен. — Къде му е умението на това? Ударите с глава са част от изкуството на юмручния бой!

— О, очевидно не съм достатъчно ясен — каза Одисей приветливо. — Нека го кажа иначе. Ако нарушиш тези правила, ще ти строша ръцете и краката със сопа и ще те оставя да изгниеш на този плаж. — Той се приближи към лицето на Банокъл. — Не ми се хили, полуумен кретен такъв! Това не е шега. Погледни в очите ми и ми кажи дали виждаш хумор в тях.

Микенецът се вгледа в свирепия поглед на Одисей. Човекът не се шегуваше.

— Добре — каза той. — Без удари с глава.

— И без хапане, дърпане, ритане или ритници, докато другият е паднал.

— Ей, това последното не го каза преди малко — отбеляза Банокъл с хитра усмивка.

— Сега го споменавам. Ако някой бъде съборен, опонентът му отстъпва. Падналият трябва да стане и да докосне копието, което ще забием в пясъка. Ако не иска да продължава боя, ще издърпа копието и ще го пусне на земята.

— Ами ако е в безсъзнание? — попита Банокъл с невинно изражение.

— В името на боговете, да не би някой бик да ти е стъпвал на главата като бебе?

— Съвсем логичен въпрос си е — възрази микенецът. — Ако е в безсъзнание, не може да докосне копието, нали?

— Ако е в безсъзнание, значи е изгубил, дебил такъв!

— Трябваше просто да го кажеш — отбеляза Банокъл миролюбиво.

— Първият, който бъде съборен пет пъти, ще се смята за изгубил — продължи Одисей. — Ясно ли е всичко това?

— Да. Кога започваме?

— Когато си готов — .отвърна Одисей.

Банокъл кимна, а после заби свирепо десния си юмрук в устата на Левкон, събаряйки едрия моряк на пясъка.

— Готов съм — каза микенецът.

Левкон скочи на крака с яростен рев и се затича към него.

— Ей, трябва да докоснеш копието — извика Банокъл и отскочи грациозно назад.

Одисей сграбчи Калиадес за ръката и го издърпа настрана. Левкон отиде до копието и заби длан отгоре му. После се обърна и тръгна към противника си. Банокъл обаче се затича директно към него… и се натъкна на прав ляв юмрук, който разтърси всяка кост от тялото му. Само инстинктът го накара да приклекне, точно когато един идващ отгоре десен прониза въздуха над него. Той бързо нанесе два удара в корема на Левкон. Сякаш удряше дървени трупи.

Това ще продължи повече, отколкото мислех, осъзна той точно преди едно ляво кроше да го удари в слепоочието и да го запрати над земята, а после обратно в пясъка. Изправи се замаян, поклати глава и изплю малко кръв.

— Можеш да удряш, признавам ти го — каза на Левкон.

Сега целият екипаж се събра наоколо и други моряци от близките лагери също дойдоха да гледат боя.

Банокъл отново се приближи към противника си, но този път по-внимателно. Това не му помогна. Лявата ръка на Левкон не спираше да пробива защитата му и да го удря по главата. Той падна на пясъка още два пъти и още два пъти стана, за да удари копието. Левкон стана по-наперен и сега нападаше с комбинация от удари — леви и десни крошета, които се носеха като в мъгла. Банокъл ги поемаше до едно, търсейки пролука. Левкон пропусна с един ляв и микенецът се впусна в атака, забивайки изотдолу юмрук в откритата челюст на противника си. Удари с цялата тежест, която бе в състояние да събере, и разтърси големия мъж, който отстъпи назад. Не го остави и го удари още два пъти с дясната си ръка, а после заби един страничен ляв в главата на Левкон, запращайки го на пясъка.

Той обаче се изправи веднага.

Банокъл се биеше смело, но започваше да осъзнава, че наистина го превъзхождат. Притисна Левкон с няколко добри удара, но едрият моряк просто разтърсваше глава и продължаваше да запраща юмруци по главата и тялото му. Сега микенецът се биеше през море от неспирна и неотслабваща болка, но не се отказваше, надявайки се на онзи един-единствен удар, който да реши изхода от съревнованието.

Когато шансът дойде, се оказа истинска изненада. Левкон сякаш се подхлъзна. Челюстта му се издаде напред. Банокъл вложи цялата сила, която имаше, в удара и едрият мъж залитна и падна на пясъка. После, съвсем изненадващо, не стана. Ревът на тълпата заглъхна. Банокъл остана изправен, примигвайки на светлината на огъня. Наведе се да погледне по-отблизо падналия, а после се свлече на колене. Одисей отиде до Левкон и сигнализира, че боят е приключил. Калиадес дотича до Банокъл и го вдигна на крака.

— Успя, приятелю — каза той. — Добър бой.

Банокъл не отговори нищо. Едното му око бе подуто и затворено, а лицето го болеше от челото до челюстта.

— Малко вино ще ми дойде добре — измърмори той.

Калиадес му помогна да стигне до малкия им лагер при камъните. Банокъл легна със стон до отслабващия огън. Пирия пристигна с кофа морска вода и парче плат. Избърса внимателно кръвта от лицето му. Накрая взе един плосък камък от кофата и го притисна леко към подутото око. Усещането беше приятно хладно и Банокъл въздъхна.

Пръстите й отместиха кичур руса коса от челото му.

— Трябва да почиваш — каза му тя. — Това беше ужасен бой.

— Но спечелих, нали?

— Ти си смел боец, Банокъл.

— Мисля… мисля, че сега ще поспя — каза й той.

И мракът го погълна.

XI ЗАВРЪЩАНЕ ОТ СМЪРТТА

Калиадес погледна към натъртения си и пребит приятел, а после отмести поглед към Левкон, който сега беше в съзнание и говореше с Одисей. Около лагерния огън на „Пенелопа” сега се бяха събрали няколко от местните курви, които седяха с мъжете. Из плажа се носеше смях. Микенецът седна и Пирия остави Банокъл, за да отиде при него.

— Виждала съм много юмручни боеве — каза тя меко. — Но никога не съм виждала някой да понесе толкова удари и да остане на крака.

Калиадес кимна.

— Не му стига акълът да разбере кога е победен. Беше мило от твоя страна да почистиш раните му. Мислех, че не го харесваш.

— Трудно е човек да не го хареса — призна тя с нежелание. Той я погледна и се усмихна.

— Това не е онази Пирия, която познавам.

— А коя е онази Пирия? — попита тя с остър тон.

— Тя е смела и добра жена — отвърна той. — Ако трябва да бъда честен, в някои отношения си като Банокъл. И двамата имате огромна смелост. Ти също си прибързана и безразсъдна… Макар и по други причини. Банокъл не мисли по-напред от следващото си ядене, следващата си битка или следващата си жена. Теб те тласка нещо друго.

— Виждаш много, Калиадес. Толкова ли си точен и когато наблюдаваш собственото си отражение?

— Съмнявам се — призна микенецът. — Повечето мъже намират извинения за слабостите си и преувеличават силните си страни. Едва ли съм различен.

— А може и да си. Ти заложи меч, който значеше много за теб, макар да не вярваше, че Банокъл ще спечели. Направи го, за да го подкрепиш, защото знаеше, че иначе ще му отнемеш самоувереността.

— Да, за мен е чест да нося меча на Аргуриос, но той си остава просто меч. Банокъл ми е приятел. Няма достатъчно злато на света, което да купи подобно приятелство.

— И какво друго още не може да бъде купено? — попита го тя.

Калиадес обмисли въпроса, докато гледаше над тъмната като вино вода.

— Нищо наистина ценно не може да бъде купено — отвърна накрая. — Любов, приятелство, чест, достойнство, уважение. Всички тези неща трябва да се заслужат.

— Като говорим за чест, забелязвам, че Идоменей още не ти е дал нагръдника.

— Не, наистина — каза Калиадес и гневът се надигна у него. Защо мъж с богатството на Идоменей би се опитал да измами един обикновен боец заради меча му?

Те постояха в тишина, а после Пирия взе наметалото си и отиде до огъня, за да добави още малко дърва. Калиадес я гледаше, докато се протягаше на пясъка и полагаше глава на ръката си.

Времето течеше, ала той не бе изморен. Борецът Левкон стоеше сам, встрани от екипажа. Микенецът стана и отиде до него.

— Какво искаш? — попита другият, когато Калиадес седна на плоския камък до него. — Дошъл си да злорадстваш?

— И защо да злорадствам? — попита микенецът. — Ти печелеше, преди да решиш да се откажеш.

— Какво?

— Не беше в безсъзнание. А накрая Банокъл бе изтощен. Не му беше останала много сила… и определено не достатъчно, за да събори теб на земята.

— Снижи си гласа! Иначе ще изгубиш онзи блестящ нагръдник.

— Кажи ми защо? — прошепна Калиадес.

— Одисей ми каза.

— Това не отговаря на въпроса ми.

Левкон въздъхна, после посочи към друг лагерен огън по-надолу по брега.

— Видя ли едрия мъж с разделената червена брада, който дойде да гледа битката?

Калиадес си го спомни. Беше огромен и наблюдаваше боя, скръстил масивните си ръце пред гърдите.

— И какво за него?

— Това е Хакрос. Той е шампионът на Родос и е много свиреп боец. Миналото лято в Аргос уби човек в подобен бой. Разби му черепа.

— Е, и?

— Двамата вероятно ще се срещнем на арената в Троя. Ще има големи залози. Още по-големи сега, след като Хакрос ме видя да падам. Загубата от Банокъл значи злато за Одисей… и за мен.

Калиадес изруга тихо.

— Това не беше добро дело — каза той.

Левкон сви рамене.

— Никой не е пострадал. Банокъл получи няколко синини, аз се чувствам все едно са ме премазали няколко скали. Ти имаш нагръдник, а той си мисли, че е шампион.

— Да, именно — каза Калиадес студено. — И сега ще отиде в Троя, където някой друг добър боец като Хакрос ще му счупи костите или може би ще го убие.

Левкон поклати глава.

— Няма да има повече от четирима — може би петима — мъже, които да могат да го надвият. Той е силен и по-корав, отколкото има право да бъде. Ако научи няколко добри хватки, ще се справи чудесно. Ще спечели няколко от по-ранните кръгове и с няколко залога ще си спечели добра купчина злато.

— До Троя има много път — каза Калиадес. — И много нощи на плажове като този. Искам да го тренираш и да му покажеш някои от тези хватки.

Левкон се засмя.

— И защо ще направя подобно нещо?

— Може да има две причини — отвърна микенецът. — Едната е, че ще е проява на другарство. Втората — мога да кажа на Банокъл, че си го измамил и посрамил. Той ще се почувства задължен да те предизвика отново, но този път с мечове и до смърт. Не зная какъв боец си, Левкон, но се обзалагам, че Банокъл ще те убие за секунди. Аз обаче съм много добър в преценяването на хората и зная, че ще направиш каквото те моля, защото имаш добро сърце.

Левкон се изкикоти.

— Ще го тренирам. Но не от страх и не от доброта. На мен самия ми трябва тренировка. Той ще прави ли каквото му кажа?

— Да.

— А бързо ли се учи?

Сега беше ред на Калиадес да се засмее.

— По-лесно ще ти е да научиш прасе да танцува или куче да стреля с лък.

Хората от различни екипажи се струпаха около Одисей, за да го молят за история, но той ги отпрати. Усещаше тежест в сърцето си и не искаше да забавлява тълпите. Затова изостави огъня и се заразхожда сам по плажа, спирайки се пред „Ксантос” — огромния боен кораб на Хеликаон. Видя, че Хектор върви към него. Троянецът изобщо не забелязваше възхитените и завистливи погледи на моряците, седящи наблизо. Това бе една от чертите, които Одисей харесваше у него. В Хектор имаше невинност и доброта на духа, изненадващи във всеки войн, но удивителни у сина на цар като Приам.

Той изчака, докато троянецът го достигне, а после го поведе по брега, настрани от тълпите.

— Тази нощ има много разочаровани моряци — отбеляза Хектор. Одисей погледна по-високия мъж.

— Не съм в настроение за разкази. Е, кажи ми защо плаваш из Великата зеленина толкова скоро преди сватбата си?

— Татко ме прати. Притесняваше се, че пиратите ще причакват гостите. И след като Хеликаон… — Той се поколеба. — След като Хеликаон беше ранен, реши, че като чуят, че съм се включил в преследването, ще се поуплашат.

— Ранен? — възкликна Одисей и сърцето му подскочи. — Казаха ми, че е мъртъв.

— Не си позволявай големи надежди. Наръгали са го два пъти. Едната рана заздравя, но вторият удар е пронизал мишницата му и един от дробовете. И не иска да зарасне. Има възпаление.

— Кой се грижи за него?

— Жрецът Макаон. Той е добър с раните. Спаси ме преди две години, когато едва не умрях. А и Андромаха не го оставя — Одисей вдигна рязко поглед. — Тя е чудесна жена — продължи Хектор. — Харесвам я.

— Надявам се, след като ще прекараш остатъка от живота си с нея.

Хектор замълча и се загледа в морето. Одисей пък го следеше. Нещо тук не беше наред. Младият мъж изглеждаше дистанциран и царят на Итака усети дълбока тъга у него. Дали се боеше за Хеликаон? Двамата бяха много близки приятели.

Хектор обърна поглед към лагерния огън.

— Не ми харесва Идоменей — каза той. — Този човек е гущер. Съмнявам се, че ще отстъпи нагръдника си на младия микенец.

— Да, и аз — отвърна Одисей. — Но ще го принудя.

— Ти си странен човек, морски чичо.

Пo-възрастният мъж се засмя.

— Нарече ме така за пръв път преди петнадесет лета. Онова беше хубаво пътуване.

— И аз имам чудесни спомени от него. Двамата с Хеликаон си разменяхме истории за теб. Разказа ми как си го измамил, за да скочи от скалата, преструвайки се, че не можеш да плуваш. Винаги ще ти бъде благодарен за това. Каза, че си го направил мъж.

— Глупости! Щеше да намери пътя си и без мен. Само щеше да му отнеме повече време.

Хектор въздъхна и усмивката напусна лицето му.

— Той умира, Одисей. Чувам се как произнасям думите, но не мога да им повярвам.

— Все още може да те изненада. Мъже като Хеликаон не умират лесно.

— Не си го виждал. Невинаги е в съзнание, понякога знае къде е, но най-често е в делириум. Слаб е като клечка и треската не го пуска.

— А ти затова ли страдаш?

— Донякъде. — Хектор взе камък от плажа и го хвърли във водата. — Задава се война. Така казва татко. Мисля, че е прав. Обикновено е.

Одисей погледна младия мъж, осъзнавайки моментално, че въпросът му е бил отклонен. Хектор не можеше да лъже. Каквото и да го потискаше, принцът не искаше да говори за него.

— Винаги се носят приказки за война. Може би мъдростта ще надделее.

Троянецът поклати глава.

— Не мъдростта, а златото. Много от съюзниците, от които има нужда Агамемнон, получават злато от баща ми. Затова и събирането в Спарта не постигна нищо. Но това няма да продължи още дълго. Агамемнон ще намери начин да обедини царете или ще избие онези, които му се противопоставят. Така или иначе ще докара армиите си пред портите ни. — Той хвърли още един камък, а после коленичи да намери и други. — Все още ли рисуваш лицето на Пенелопа в пясъка? — попита след малко.

— Да. През повечето вечери.

Хектор седна на пясъка и се загледа към хоризонта на озареното от звездите море.

— Онези дни бяха добри, Одисей. Тогава не бях убивал никого, не бях водил войски, не бях атакувал стени. Единственото нещо от значение беше да закараме маслото до Кипър и медната руда до Ликия. Сега не виждам света такъв, какъвто ми изглеждаше тогава. Днес поглеждам някоя долина и виждам бойно поле, вместо поляни и хълмове, покрити с цветя, както преди. Знаеш ли, че в Кадеш имаше шест хиляди убити? Шест хиляди!

— Мъжете ще се изморят от жени и песни преди да се изморят от войната — отвърна Одисей и приклекна до него.

— Аз съм изморен. Толкова изморен. Когато бях млад, татко ми каза, че ще започна да обичам битката и победата. Но това не стана. Напротив, започнах да ненавиждам дори боя с юмруци, Одисей. Искам да си живея във фермата и да отглеждам коне. Но винаги има битка някъде. Египтяните нападат хитски села, съюзниците ни молят за помощ при техните бунтове и нашествията на враговете им. А сега микенците искат да донесат война в Троя.

— Може би… но не тази пролет. Тази пролет ти ще се ожениш. Не можеш ли да изхвърлиш тези мрачни мисли от ума си за малко и да се радваш на жена си?

Само за миг изражението на Хектор се промени, а раменете му се свлякоха. Той извърна лице и се загледа отново в морето.

— Андромаха е прекрасна… омагьосваща е и ме оставя без дъх. Казаха ми, че е пътувала с теб.

— За известно време. Много я харесах.

— И тогава се е срещнала с Хеликаон.

— Да, така мисля.

— Те… сприятелиха ли се?

— О, не мисля, че имаха време да се опознаят много добре — излъга Одисей. — Защо питаш?

— Тя се грижи за него, въпреки че това я изтощава.

— Чувам, че е сторила същото и за Аргуриос, когато убийците го нападнали. Просто такава й е природата. Може би такава е природата на всички жени — да се грижат за нас и да ни лекуват.

— Да. Сигурно си прав. — Хектор се усмихна. — Дори баща ми говори с уважение за нея, а това е рядко. Той използва жените свободно, но не ги уважава.

— Тя ще бъде чудесна съпруга. Вярна и подкрепяща. Изобщо не се съмнявам в това. Тя е като моята Пенелопа и ще ти донесе голямо щастие.

— Трябва да се връщаме при другите — каза Хектор и стана на крака.

Одисей заговори тихо:

— Знаеш ли, момче, понякога един споделен проблем само става по-тежък. В повечето случаи обаче като говориш за него, това те облекчава. Знаеш, че можеш да говориш с мен и че няма да повторя чутото никъде. Казвам ти го, защото ми се струва, че носиш голям товар. А не бива. Ти си Хектор, принцът на Троя. Славата ти се носи из цялата Велика зеленина. Няма мъж на този плаж, който не би дал десет години от живота си, за да се превърне в теб.

Хектор погледна приятеля си в очите и когато заговори, гласът му бе натежал от мъка:

— Не мога да споделя товара си, морски чичо… дори с теб. Повярвай ми обаче, че ако истината излезете наяве, никой от онези мъже не би поискал да се озове на мое място.

И с тези думи той тръгна обратно към лагерния огън.

Зората дойде и когато Пирия се събуди, на юг имаше тъмни облаци. Малко встрани от нея хъркаше Банокъл. Калиадес се бе проснал до него. Той отвори очи, когато Пирия се размърда, и й се усмихна, преди отново да заспи.

Тя полежа тихо още известно време на мекия пясък. За пръв път от месеци сънищата й не бяха кошмарни, нито се бе събудила от болката на раните си. Надигна се внимателно. Болката сега бе понамаляла и тя почувства, че тялото й най-накрая е започнало да оздравява. Издигащото се слънце огря Лъка на Аполон и окъпа скалите в мека златиста светлина, а Пирия почувства лекота в душата си, която отдавна не бе изпитвала. Избликът й срещу Калиадес от вчера бе постигнал невероятен ефект. Сякаш бе държала отрова в себе си и тя бе излязла навън заедно с яростните й думи. Днес всичко беше различно — небето изглеждаше по-красиво, а гледката на морето — по-притегателна. Дори въздухът сякаш бе по-чист в дробовете й. Не се бе чувствала толкова щастлива, откак двете с Андромаха живееха заедно на Тера, без изобщо да помислят някога да я напуснат.

Запалиха огньове за закуска и Пирия се разходи до една маса, където й дадоха дървена паница, пълна с неразпознаваема яхния, а също и комат сух хляб. Яхнията беше мазна и пълна с парчета жилаво месо. Но вкусът въпреки това беше божествен. Тя се зачуди разсеяно дали на Тера същата тази гозба нямаше да й се стори напълно неядивна и реши, че вероятно би било точно така. Но ето, че в тази студена сутрин беше невероятно вкусна.

Когато привърши яденето, Пирия стана и се върна до масата, за да отнесе още две паници на Банокъл и Калиадес. Идеята я накара да се усмихне. Колко е невероятно да харесам двама мъже, помисли си тя.

Калиадес тъкмо ставаше и й благодари за яхнията. Банокъл се събуди и изстена, а после пое паницата, без да каже нищо. Наяде се шумно, оплаквайки се, че му се клати зъб.

Сега мъжете около огъня на „Пенелопа” започваха да се раздвижват, а малко по-нататък екипажът на „Ксантос” се подготвяше за потегляне. Пирия видя, че Хектор стои сам и мислите й отново станаха мрачни. Това бе мъжът, който щеше да окове духа на Андромаха, който щеше да посее семето си в нея, да я прикове към леглото и да нахлуе в тялото й. В този миг цялата й стара омраза се опита да се надигне. Но сега тя нямаше контрол върху нея и младата жена я отблъсна. Въпреки това не й беше лесно да гледа Хектор.

Той стана, свали туниката си, отиде в морето и се гмурна в сините вълни. Плуваше с дълги махове, които му се удаваха с лекота, и стигна почти до края на залива, а после се върна обратно на брега.

— Кажи ми, дали снощи ме е сгазило стадо крави? — чу зад себе си да пита Банокъл.

— Поне аз не съм забелязал — отвърна Калиадес.

— Опитвам се да намеря част от тялото си, която да не ме боли — измърмори приятелят му. Дясното му око бе ужасно подуто, а по двете му бузи се виждаха синини.

Пирия го изгледа.

— Може би краката ти — каза след малко. — Не те е удрял в краката.

Банокъл се ухили, а после примижа от болката.

— Права си. Краката ми са наред. — Той погледна към Калиадес. — Снощи се събудих и те видях да говориш с Левкон. И него ли го боли колкото мен?

— Не.

— Така си и знаех. Копеле! И за какво си говорехте?

— Той се съгласи да те обучава за Игрите.

— Ха! — изсумтя Банокъл. — Сякаш имам нужда да ме обучава мъж, когото съм надвил?

— Естествено, идиот такъв. Той е опитен борец и ти го знаеш. Победи го само с късмет и знаеш и това. Ако искаш да спечелиш богатство в Троя, тренировките с него ще са жизненоважни. Така че му обещах, че всяка вечер, когато слезем на брега, ще изпълняваш всичко, което ти каже.

— Сигурно няма да ми стане нищо от малко тренировка — съгласи се Банокъл. После хвърли поглед към Хектор, който тъкмо излизаше от водата. — Спомням си го много по-страшен — каза той. — Колко странно. Тук изглежда просто като голям дружелюбен моряк. Дори Левкон е по-зловещ. И по-голям. В Троя Хектор приличаше на гигант… на бог на войната.

Банокъл внезапно се наведе напред и заслони очи с ръка.

— Неприятности — каза той.

Пирия погледна към посоката, в която гледаше. Хектор точно бе сложил ленената си пола и стоеше гол до кръста, за да се подсуши с кърпа. Към него вървяха двадесетина моряци, водени от масивен мъж с червена брада, раздвоена по средата. Пирия разбра какво има предвид микенецът. Израженията на лицата на мъжете бяха твърди и решителни и всички се бяха струпали заедно като за лов, а не разходка по плажа.

— Това е Хакрос, родоският шампион — каза Калиадес. — Левкон ми каза за него снощи.

— В името на топките на Арес, наистина е голямо чудовище — каза Банокъл. — Хайде, не искам да изпусна това.

Тримата приятели тръгнаха по пясъка. Други също бяха видели групата и започнаха да се струпват наоколо с напрегнати погледи.

Едрият мъж с червената брада се спря пред Хектор и остана неподвижен с ръце на хълбоците, загледан в троянския принц. Другият мъж избърса златната си коса без да му обръща внимание. Пирия видя как новодошлият почервенява. После заговори с груб глас:

— Значи ти си могъщият Хектор. Ще участваш ли в сватбените си игри?

— Не — отвърна принцът и наметна кърпата около рамото си.

— Все едно. Сега, след като те видях, зная, че мога да ти строша черепа.

— Значи имам късмет — отвърна Хектор меко.

Пирия видя, че мъжа от Родос присвива очи.

— Аз съм Хакрос.

— Разбира се, че си — каза Хектор изморен. — Бъди сега добро момче, Хакрос, и си върви. Успя да впечатлиш приятелите си и ми каза името си.

— Ще си вървя, когато реша. Решил съм да изпитам легендата, троянецо.

— Това не би било мъдро — отвърна принцът. — На този плаж няма да спечелиш нито злато, нито слава.

Хакрос се обърна към другарите си.

— Виждате ли? Страхува се да се изправи пред мен.

Когато Хектор отговори, в гласа му нямаше гняв, но думите му се понесоха ясни и силни:

— Ти си глупак, Хакрос. Слабоумен и надут. Сега имаш два избора. Да си отидеш или да те отнесат.

За миг всички застинаха, а после борецът се хвърли срещу Хектор. Троянецът пристъпи напред, за да го посрещне, свали рамо и запрати гръмотевичен десен юмрук в челюстта на Хакрос. Чу се отвратително изпукване и другият извика, докато падаше. Успя да се изправи на крака, но го посрещна право ляво кроше, което разби устните му, и удар отдолу, който разби носа му и го запрати в безсъзнание на пясъка.

— О, да — каза Банокъл. — Ето такъв си го спомням.

Около падналия шампион се събраха други моряци, но Хектор вече си тръгваше.

— Челюстта му е счупена — прозвуча нечий глас.

Левкон отиде до Банокъл и Калиадес.

— Ето това е истински боец — каза той. — Скоростта на тези удари беше нечовешка.

— Можеш ли да го победиш? — попита Калиадес.

Левкон поклати глава.

— Съмнявам се да има някой сред живите, който би могъл.

— Има един — каза Пирия, преди да успее да се спре.

— И кой би бил той? — попита Левкон.

— Шампионът на Тесалия. Ахил.

— А, чувал съм за него, но никога не съм го виждал да се бие. Как изглежда?

— По-едър е от Хектор, но също толкова бърз. Но той не би се опитал да разубеди някой да се бие. В мига, в който глупакът се изправи срещу него, Ахил щеше да го унищожи. Щеше да го остави мъртъв на пясъка.

— А той ще участва в Игрите — каза Левкон. — Мисълта не е обнадеждаваща. — Той се обърна към Банокъл и го потупа по рамото. — Добре, че ще тренираме заедно.

— Не се страхувай, Левкон — отвърна микенецът. — Ще те науча на всичко, което знам.

Пирия се отдръпна от мъжете и се загледа в морето. Някъде в далечината се намираше Златния град, а в него и Андромаха. Тя затвори очи и си представи лицето на любимата си, червеното злато в косата й и прекрасните й зелени очи.

— Скоро ще съм при теб, обич моя — прошепна тихо.