Град Отчаяние

1.

Джони тъкмо се канеше да предложи по-бързо да потеглят, когато Дейвид вдигна ръце и притисна с длани слепоочията си. Пое дълбоко въздух и след миг отвори очи. Видя Джони, Стив, Синтия и баща си. Лицата на двамата по-възрастни бяха подути и побелели като на закоравели пияници след поредния масов бой в кръчмата. И четиримата изглеждаха изморени и изплашени, а опънатите им до крайност нерви ги караха да възприемат всеки шум като реална заплаха. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън съвсем се беше смалило.

— Здрасти, Дейвид — обади се Джони. — Радваме се, че се върна. Намираме се в…

— …камиона на Стив. Който е паркиран в близост до киното. Вече сте го изкарали от гаража. — Дейвид седна, преглътна и се навъси. — Онази май здравата ме е раздрусала.

— Така си е — потвърди шофьорът. В погледа му се четеше любопитство. — Спомняш ли си Одри Уайлър да те е нападала?

— Не — отговори Дейвид, — но ми го казаха.

Джони се спогледа с Ралф, който вдигна рамене в недоумение.

— Има ли вода? Гърлото ми е пресъхнало.

— Трябваше да бързаме и сме взели само пушките — оправда се Синтия. — Но разполагаме с това. — Тя посочи кашон с кола, от който вече липсваха няколко шишета. Стив ги пази за господин Маринвил.

— Откакто отказах алкохола, не мога без кола — обясни Джони. — При това трябва задължително да е „Джолт“, един Бог знае защо. Топла е, но…

Дейвид грабна една от бутилките и започна жадно да пие. Газираната течност дразнеше гърлото му, но той продължаваше да преглъща. Когато три четвърти от бутилката се изпразни, той шумно се оригна.

Джони се усмихна:

— Браво, шейсет точки!

Момчето отвори очи и на свой ред му се усмихна. Писателят му подаде шишенцето аспирин, което бе задигнал от „Бухала“.

— Искаш ли един-два хапа?

Дейвид се замисли над предложението, престраши се и като напъха две таблетки в устата си, ги прокара с остатъка от колата.

— Тръгваме — осведоми го Джони. — Ще опитаме най-напред от север. Имало няколко фургона, изкарани на шосето, но Стив мисли, че ще може да ги заобиколи откъм паркинга. Ако не успеем, ще трябва да завием на юг, към рудника и после да хванем прекия път оттам за шосе номер 50. Ние двамата с теб ще седнем отпред заедно с…

— Не.

Джони недоумяващо повдигна вежди.

— Моля?

— Ще се насочим към рудника, това добре, но няма да напускаме града. — Гласът на Дейвид бе дрезгав, сякаш беше плакал. — Трябва обаче да влезем в рудника.

Джони хвърли поглед към Стив, който му отговори с повдигане на рамене и на свой ред се обърна към момчето:

— Какво имаш предвид, Дейвид? Искаш да потърсим майка ти ли? Може би ще е най-добре за нея, да не говорим за нас, ако…

— Не, не е това причината… Татко? — Дейвид хвана баща си за ръката. Все едно той беше родителят, а Ралф — детето. — Мама е мъртва.

Ралф поклати глава.

— Е, няма откъде да знаем с положителност. Човек трябва да се надява докрай, но предполагам, че е твърде вероятно.

— Знам с положителност, че мама е мъртва. — На светлината на фенерчетата, лицето на Дейвид бледнееше от изтощение. Отново насочи вниманието си към Джони. — Имаме да свършим една работа. Знаете, че е така, нали? Затова сте ме чакали да се събудя.

— Не, момчето ми. Просто не искахме да потеглим, преди да се уверим, че всичко с теб е наред.

И все пак самият Джони имаше странното усещане, че лъже. Без да знае защо, се изпълваше с безпокойство и страх от неизвестното. Чувстваше се така винаги преди да започне нова книга, когато се примиряваше с неизбежното си ново пътуване с велосипеда на въображението.

Но сега беше по-лошо. Много по-лошо. Идваше му да фрасне момчето с приклада на празната си пушка, да го прати отново в несвяст, преди да е добавило дума. „Не ни обърквай, момче — мислеше си той. — Не ни обърквай точно тогава, когато забелязваме светлинка в края на тунела.“ Дейвид отново потърси с поглед баща си. Още държеше ръката му в своята.

— Тя е мъртва, но душата й се терзае. И това ще продължи, докато Так обитава тялото й.

— Кой е Так, Дейвид? — попита Синтия.

— Един от двамата близнаци Уинтъргрийн — изпревари го Джони, опитвайки се да обърне нещата на шега. — Другият се казва Тик.

Дейвид го стрелна с безизразен поглед и Маринвил сведе очи от неудобство. Не му беше приятно да се признава за победен, но нямаше как.

— Так е божество. Или демон. Или може би просто едно нищо, само име, безсмислена сричка. Но със сигурност е опасен, както са опасни гласовете, донесени от вятъра. Няма значение. Това, което има значение, е, че майка ми трябва да бъде оставена да почива в мир. Тогава ще може да отиде при сестра ми в… там, където отиваме всички след смъртта си.

— Синко, най-важното в момента е да се разкараме възможно най-бързо оттук — сряза го писателят. Засега успяваше да овладее гласа си, но не можеше да скрие от самия себе си нотките на страх и нетърпение. — Щом се доберем живи до Елай, ще се свържем с щатската полиция на ФБР. До утре на обяд тук ще са пристигнали сто ченгета, а дузина хеликоптери ще кръжат в небето. Но засега…

— Мама е мъртва, но Мери не е — на свой ред му се тросна Дейвид. — Тя е още жива. И се намира в рудника.

Синтия го зяпна в удивление.

— Откъде знаеш, че я няма?

Дейвид вяло се усмихна.

— Най-малкото в момента не я виждам край себе си. За останалото научих по същия начин, по който узнах, че Одри се опитва да ме удуши. Казаха ми.

— Кой ти е казал, Дейвид? — попита Ралф.

— Не знам. Не знам дори дали има значение. Важното е какво ми е казал. Научих истината. Знам, че е било самата истина.

— Времето за празни приказки приключи, приятел — прекъсна го Джони. Гласът му ставаше все по-дрезгав. Чуваше се, но не можеше да се спре. Пък и не беше странно. В крайна сметка не ставаше дума за литературен спор дали са станали жертви на вълшебен реализъм или отблъскваща проза. Часът за разговори беше отлетял; беше дошъл този на паническото бягство. Вече не му беше до това да слуша бръщолевенето на малкото скаутче-християнче.

„Да, но малкото скаутче-християнче успя да се измъкне от килията си и да застреля койота, който Ентрейджиън бе оставил да ви пази. Ако не беше то, нямаше да продължаваш жалкия си животец на земята — сгълча го в мислите му Тери. — Може би си длъжен да го изслушаш, Джони.“

Ей това беше причината, убеждаваше се той, да се раздели с Тери. Да се разведе с нея, без да му мигне окото. Може да е била страхотна в леглото, но така и не се научи да си държи езика зад зъбите, когато говорят по-интелигентни хора от нея.

Така или иначе голямата беля вече беше станала. И да искаше, не можеше да се отърве от мислите си. Пак се сети за Билингзли и неговото сравнение с йогите по повод бягството на Дейвид от килията. Дори и йога не би могъл да провре главата си между решетките, нали така беше? А след това и случаят с клетъчния телефон. И как беше отпратил с благи думи койотите… И как беше нахранил цялата група със сардините и бисквитите.

Крайно време беше да се откаже от подобни разсъждения. Защото резултатът и от действията на малкото скаутче, и от тези на покровителя му Исус бе, че все повече хора умираха. Я виж какво стана с Йоан Кръстител или с монахините в Южна Америка, или… Дори и йога не би могъл… Заради главата.

Джони добре знаеше, че няма смисъл от подобни вътрешни спорове: сякаш, като оплете аргументите на въображаемите гласове в съзнанието си, ще успее да обърка конците и на събитията около себе си. Цялата работа се свеждаше до това, че не го беше страх само от ченгето и от тайнствените сили, които навярно се бяха развихрили из градчето.

Започваше да се страхува и от Дейвид Карвър.

— Не беше самото ченге, което уби майка ми и сестра ми, и съпруга на Мери — обясняваше момчето, и сетне погледна отново към Маринвил, който пак си представи, че пред него е Тери. От подобни погледи му идваше да полудее. „Знаеш за какво говоря — искаше да му внуши момчето. Много добре знаеш за какво говоря, така че престани да се правиш на глупак.“ — Не знам точно с кого съм разговарял в съня си, но чрез неговата уста говореше Господ. Защото Господ не може да се яви сам пред хората: така само ще ги изплаши до смърт. Той винаги приема образа на нещо друго. Преобразява се в птици, в огнени стълбове, в горящи храсти и въздушни вихри…

— Или в хора — допълни Синтия. — Не ще и дума, Господ знае как да се дегизира.

При последната реплика на многознайката Джони не издържа.

— Това е пълна лудост! — развика се той. — Трябва да се махаме възможно най-бързо, толкова ли не можете да го проумеете? Паркирали сме на шибаната главна улица, не виждаме какво става навън, а в това време той може да е навсякъде — може дори да е седнал на волана! Ако не той… не знам… койотите… лешоядите…

— Отишъл си е — успокои го невъзмутимо Дейвид и извади още една бутилка кола от кашона.

— Кой си е отишъл? — попита Джони. — Ентрейджиън?

— Кантакът. Няма значение в кого се е вселил — в полицая, в майка ми или в оня, с когото всичко е започнало винаги е един и същ. Все си имаме работа с кантак, голямото божество, пазача. Сега си е отишъл. Не можете ли да го усетите?

— Не усещам нищо.

„Не се прави на тъпак“ — сгълча го мислено Тери.

— Не се правете на тъпак — изрече на глас Дейвид, без да сваля поглед от него.

Джони се наведе и приближи лице до неговото.

— Ти да не четеш мислите ми? — попита, наглед дружелюбно. — В подобен случай ще ти бъда безкрайно признателен, ако излезеш от съзнанието ми.

— Опитвам се да ви накарам да ме изслушате — натърти Дейвид. — И ако се съгласите да ме изслушате, всички останали ще сторят същото! Стигнем ли до несъгласие и препирни помежду си, на него няма да му е нужно дори да праща кантахи и кантаки срещу нас — счупим ли веднъж сами стъклото, той ще се вмъкне помежду ни и ще ни раздели завинаги.

— Престани! — разсърди се Джони. — Не си търси виновници. Нямам никакъв пръст в тая работа.

— Не съм и твърдял противното, просто ме изслушайте, става ли? — сякаш му се молеше Дейвид. — Нищо не ви струва, защото него в момента го няма наблизо, фургоните, с които беше запречил пътя, също ги няма. Не можете ли да разберете? Той иска да си тръгнем.

— Това е чудесно! Да направим, както иска!

— По-добре да изслушаме какво има да ни каже Дейвид — прекъсна го Стив.

Джони се извъртя като на пружина в негова посока.

— Мисля, че забравяш кой ти плаща, Стив.

В мига, в който думите излязоха от устата му, вече съжаляваше, че ги е изрекъл, но не направи опит да промени казаното. Желанието да се махне от тук, да седне зад волана на камиона и да натисне газта беше станало толкова нетърпимо, че започваше да го обзема паника.

— Нали ми каза да не ти викам „шефе“…

— Освен това какво ще стане с Мери? — намеси се Синтия. — Момчето твърди, че тя е жива!

Джони й се сопна:

— Ако искате двамата с Дейвид можете да си вземете шапките и да се качите на самолета за небесата, но не мисля, че ще ви последвам.

— Ще го изслушаме — присъедини се към останалите Ралф.

Джони го зяпна удивен. Ако се беше надявал на помощ от някого, навярно това беше бащата на Дейвид. „Той е единственото, което имам — беше казал Ралф във фоайето на киното. — Всичко, което остана от моето семейство.“

Огледа още веднъж останалите и с болка на сърце се примири с тяхното единодушие. А Стив държеше ключовете от камиона в джоба си… Но Дейвид гледаше все така настойчиво именно него — Джон Едуард Маринвил. Имаше странното усещане, че никой друг — учител, читател, критик, издател, другар по чашка или жена — не е искал от него това, което момчето, изглежда, искаше в момента.

И не само го гледаше, а сякаш молеше за нещо.

„Забрави, момче — каза си той наум. — Когато такива като теб карат автобуса, катастрофите са неизбежни.“

„Ако не беше Дейвид, мисля, че точно твоят автобус отдавна щеше да е катастрофирал — отново се обади Тери от своя непристъпен бункер в съзнанието му. — Мисля, че отдавна щеше да си мъртъв, овесен на някоя кука. Слушай какво ти говори, Джони. За Бога, вслушай се в момчето!“

Привидно успокоен, той попита:

— Ентрейджиън си е отишъл, сигурен ли си?

— Да — увери го момчето. — Зверовете — също. Койотите и вълците — трябва да са били стотици, ако не и хиляди са преместили фургоните обратно встрани от шосето. Избутали са ги до банкета и са ги преобърнали! Сега повечето от тях са се прибрали в ми хим, кръга на пазача. — Отпи от бутилката кола. Ръката му леко трепереше. Изгледа присъстващите, но накрая отново впери поглед в лицето на Маринвил. Него си беше нарочил и това си беше. — Той иска същото, което вие искате. Да си заминем оттук.

— Тогава за какво му е било изобщо да ни довежда в града?

— Той не ни е довел.

— Какво?

— Мисли, че ни е довел, но не е.

— Нямам дори най-малка представа за какво…

— Господ ни доведе — прекъсна го Дейвид. — За да го спрем.

2.

След произнасянето на последните думи настъпи тишина и Стив установи, че се е заслушал, очаквайки да чуе воя на вятъра. Но вятър нямаше. Единственото, което слухът му долови, беше далечен шум от самолет — в този момент разни нормални хора блажено пътуваха към своята цел, дремеха, обядваха или прелистваха списания.

Именно Джони наруши тишината, но колкото и самоуверен да искаше да изглежда, погледът му (изплъзващ се все встрани) не се нравеше на Стив. Далеч повече му допадаше онова безумно изражение на лицето му, когато подобно на актьор от каубойски филм Маринвил беше опрял дулото на карабината в главата на пумата и натискаше спусъка. Шофьорът отдавна подозираше, че шефът му крие дълбоко в себе си някакъв разбойник — признаци за това беше забелязал още в началото на съвместното им турне, знаеше, че тъкмо от разбойника се плашеше Бил Харис, когато му изреждаше своите пет „божи заповеди“ в кабинета на Джак Алълтън. Но каубойският филм беше свършил и другият Маринвил — онзи с иронично повдигнатата вежда и празнословната риторика — се беше върнал.

— Говориш все едно ние всички тук имаме един и същ Господ. Не искам да звуча като голям, но определено не мисля, че е така.

— Напротив, така е — настоя Дейвид, без да повишава тон. — В сравнение с Так и царят на човекоядците би се оказал близо до нашия Бог. Вече си имал случай да разбереш какво представляват кантахите, сигурен съм, че си усетил на какво са способни.

Джони прехапа устни — в знак, според Стив, че е бил засегнат на болното място, но не иска да го признае.

— Може и така да е — промърмори, — но човекът, който ме доведе в това градче, трудно би минал за пратеник на Господ. Напротив, имах си работа с огромен русоляв полицай, изпитващ нетърпимост към слънцето. Пъхна торбичка марихуана в багажа ми, а след това ми нанесе жесток побой.

— Да, знам. Наркотикът е бил изваден от колата на Мери. За да ни спре нас, използва някакви гвоздеи. Смешно е, като се замислиш. Развихрил се из Деспърейшън като същински тайфун, стрелял по хората, клал ги, бил ги, блъскал ги през прозорците, прегазвал ги с автомобила си… и все пак не е намерил достатъчно смелост просто да излезе насреща ни — срещу когото и да било от нас — да извади револвера си и да му каже: „Идвай с мен.“ Бил му е нужен някакъв… тази дума не я знам.

— Претекст — помогна му с нежелание Джони.

— Точно така, претекст. Също както в старите филми на ужасите вампирът не може по своя воля да нахлуе в дома ти. Трябва ти самият по някакъв начин да го поканиш.

— И защо? — попита Синтия.

— Може би, защото Ентрейджиън — истинският Ентрейджиън — е продължавал да живее в съзнанието си. Като бледа сянка. Или по-скоро като човек, който хем е изхвърлен от дома си, хем наднича през прозорците и блъска по вратата. Сега Так се е вселил в майка ми — в това, което е останало от нея — и вероятно ще ни убие, ако успее…

Дейвид сведе очи, но нямаше как да скрие треперенето на устните си. Изчака за секунда и продължи:

— Това, че му е бил нужен претекст да ни задържи, няма значение. Той често върши неща без значение — дали от глупост, дали воден от внезапните си импулси, нямам представа. Въпреки че оставя знаци. Винаги оставя някакви знаци около себе си. Издава се сам, разкрива истинската си същност, също като при онези експерименти, когато човек съобщава какво вижда в петната мастило по бял лист хартия.

— Ако това няма значение — прекъсна го Стив, — тогава какво е важното?

— Това, че отведе точно нас, а другите остави. Мисли си, че изборът му е случаен, също както малкото дете грабва първата консерва от рафта в магазина и я хвърля в пазарската кошница на майка си. Но обяснението е друго.

— Също като ангела на смъртта в Египет, нали? — обади се отнесено Синтия. — Само че наопаки. Ние сме били белязани и нашият ангел на смъртта — въпросният Ентрейджиън — ни е разпознал и ни е спрял.

Дейвид кимна.

— Да, той самият не го е знаел, но сега го е разбрал — ми хим ен тау, както би се изразил самият той — нашият Господ е силен, нашият Господ е с нас.

— Ако това е знак, че Господ е с нас — изкоментира пак Маринвил, — надявам се, когато се раздразни, да не съм му пред очите.

— Сега Так иска от нас да си отидем — продължи момчето — и разчита, че наистина можем да го сторим. Заради обета пред Господ, който с нищо не ограничава свободната ни воля. Така се изразяваше отец Мартин. Той… Той…

— Дейвид? — намръщи се Ралф. — Какво има? Какво се е случило?

Момчето вдигна рамене.

— Нищо. Не е важно. Мисълта ми беше, че Господ никога не ни принуждава да сторим това, което иска от нас. Само ни съветва, след което се оттегля, за да види дали сме го послушали. Докато отец Мартин ми обясняваше за обета с Господ, жена му дойде да послуша и си припомни думите на майка си: „Господ ни позволява да вземем, каквото искаме, стига да си платим цената за него.“ Так е отворил широко вратата към шосе номер 50…, но не бива да се върнем там. Ако все пак го сторим, ако наистина напуснем Деспърейшън, без да изпълним това, за което Господ ни е довел, рано или късно ще си платим цената.

Дейвид отново изгледа всички присъстващи, но накрая насочи вниманието си към Джони Маринвил:

— Каквото и да решите, аз оставам. И все пак, за да успеем, трябва да бъдем заедно. Трябва да се отречем от собствената си воля в полза на Божията и да приемем с готовност смъртта. Защото може и да умрем.

— Ти си се побъркал, момчето ми — заключи Джони. — По принцип нямам нищо против побърканите, но ти не се вместваш дори в моите разбирания. Защо ми трябваше да бягам и да се крия, ако се оставя да бъда застрелян или оглозган жив от лешоядите? Колкото до Господ, поне що се отнася до мен, Той умря през ‘69-а, във Виетнам. Спомням си, че по войнишката станция звучеше „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс.

— Поне ме изслушайте докрай. Или и това ви е невъзможно?

— Защо да те изслушвам?

— Защото трябва да ви разкажа една дълга история. — Дейвид отпи от колата и се навъси, докато преглъщаше. — При това интересна. Искате ли да я чуете?

— Детското предаване свърши, както вече отбелязах — иронично рече Джони.

Дейвид обаче не му обърна внимание.

Отново настъпи мълчание. Стив внимателно наблюдаваше Маринвил. Беше се зарекъл, че ако шефът му понечи да излезе от камиона, ще му попречи на всяка цена. Не че му се искаше, но стигнеше ли се дотам, щеше да прибегне и до сила.

Затова се почувства облекчен, когато Джони вдигна рамене, усмихна се на момчето и се примъкна по-близо до него, та да си вземе бутилка кола от кашона.

— Добре, тази вечер по изключение „Лека нощ, деца“ ще продължи до по-късно. — той закачливо разроши косата на Дейвид. — Откакто се помня, приказките са ми слабост. Но държа да те предупредя: искам приказката да завършва с: „И заживели щастливи чак до старини.“

— На всички ни се иска да го чуем — обади се Синтия.

— Мисля, че човекът, с когото се срещнах, ми разказа всичко — застрахова се Дейвид, — но в разказа има подробности, които ми убягват. Някои откъси ми бяха представени замъглени, други — покрити с пълен мрак. Може би, защото аз съм бил неспособен да ги проумея, може би, защото не съм искал.

— Разкажи, каквото знаеш — подкани го Ралф. — Колкото, толкова.

Дейвид се загледа в мрака и потъна в размисъл. „Призовава някого на помощ“ — каза си Синтия, след което момчето започна:

3.

— Това, което Билингзли ни разказа, беше местната легенда, а както става обикновено с легендите, малка част от тях отговаря на истината. Първо на първо „Китайската мина“ не се е срутила случайно. Покривът на галерията е бил съборен умишлено. Освен това действието не се е разиграло през 1858-а — това е годината, когато първите китайски миньори са били доведени в града — а през септември 1859-а. И не са били четиридесет китайци, а петдесет й седем заедно с четирима бели вместо двама. Освен това галерията е била прокопана не на петдесет метра навътре, както каза Билингзли, а на повече от шейсет. Представяте ли си? Шейсет метра навътре в тази нестабилна скала, която би могла да се стовари всеки момент над главите им…

Момчето затвори очи. Изглеждаше крехко и беззащитно като дете, което едва е започнало да се съвзема от тежка болест. Може би впечатлението се дължеше на зеленикавите петна от сапуна по кожата му, но Синтия не вярваше само те да са причината. Нито се съмняваше в силата на духа на Дейвид, още по-малко в неговите връзки с Господ. Беше израсла в семейство на проповедник и й се беше случвало и преди да се сблъска с подобни хора… макар никой да не се доближаваше до Дейвид.

— На двайсет и първи септември, в един и десет следобед работниците попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата. Вътре били натрупани цели купчини от онези камъни… хиляди от тях. Статуетки с изображения на различни зверове — все долни създания, тимох сен ках. Вълци, койоти, змии, паяци, плъхове, прилепи. Миньорите били смаяни от откритието си и постъпили по най-естествения възможен начин: навели се и започнали да ги събират.

— Голяма грешка — измърмори под носа си Синтия.

Дейвид кимна.

— Някои се побъркали начаса и се нахвърлили на другарите си — какви ти другари, на роднините си — решени да ги убият. Други, не само онези, които били твърде назад из галерията, за да се доберат до кантахите, но и такива, които вече се били докоснали до камъните, отначало изглеждали нормални. Сред тях били двама братя от Циндао — Чан Лушан и Ши Лушан. И двамата били надникнали през отвора на подземието, били се уверили с очите си, че не става дума за цепнатина, а за същинска зала, издълбана в скалата. Залата била с цилиндрична форма, подобно на огромен кладенец. По стените имало релефни изображения на животински глави. Лицата на кантаките, предполагам, макар че не мога да кажа със сигурност. В единия край на просторното помещение се издигала мъничка постройка, тъй нареченият пирин мох — нямам представа какво означава — а в средата имало кръгла дупка с диаметър четири метра. Приличала на огромно око, навярно била кладенец в кладенеца. Също както животинските изображения, при които езиците на зверовете представляват глави на други зверове. Кан так в кан тах, кан тах в кан так.

— Или с други думи: ковчег в ковчег — допълни Маринвил. Вдигна вежда в знак, че се шегува, но момчето го прие насериозно. Кимна и видимо потръпна от ужас.

— Това е домът на Так — обясни. — Ини, кладенецът на земята…

— Не те разбирам — прекъсна го Стив.

Дейвид обаче не му отговори, все едно продължаваше да разговаря единствено с Маринвил.

— Силата на злото се издигала от кладенеца и се просмуквала в кантахите. Била изпълнила цялата кръгла зала, за която говоря. Не си я представяйте като дим, макар пушекът да е навярно най-добрият начин да я опиша. Подобно на заразен вирус силата на злото действала на миньорите — на едните по-силно, на другите — по-слабо. Онези, които обезумели веднага, се нахвърлили с голи ръце върху останалите. На някои телата започнали да се разлагат пред очите на околните — също както Одри се е разпаднала пред вас. Това били онези, които успели да се докоснат до кантахите, някои от тях били награбили с цели шепи от камъните, преди да… нали разбирате… да се нахвърлят върху останалите.

Част от миньорите се захванали с кирки да разширяват входа между галерията и подземната зала. Други се опитвали да се промъкнат през телата на тези пред тях. Имало такива, които се държали като пияни, други получили конвулсии. Някои бързали да се хвърлят със зловещ смях в кладенеца. Братята Лушан дори забелязали мъж и жена да се чукат — няма как да не използвам тази дума, това, което вършели, едва ли би могло да се нарече любов — захапали една от статуетките.

При тези му думи Синтия изненадано се спогледа със Стив.

— В самата шахта миньорите се замервали един друг с камъни и се опитвали да се доберат първи до отвора. — Дейвид изгледа слушателите си. — Всичко това го видях с очите си. В известен смисъл беше забавно, все едно гледах куклено шоу. Но именно защото беше забавно, зрелището беше още по-потресаващо. Разбирате ли какво искам да кажа?…

— Да — кимна Маринвил. — Много добре те разбирам. Давай нататък.

— Братята усещали дъха на злото около себе си, чувствали го като някакъв повей на вятъра, но повей, който още не бил проникнал в душите им. Не и дотогава. Един от кантахите попаднал случайно в краката на Чан. Той се навел да го вдигне, но Ши го издърпал надалеч. По това време двамата като че ли били единствените, запазили разсъдъка си. Повечето от онези, върху които камъните още не били успели да въздействат, били удушени от другарите си. От дупката се виела като змия спирала от дим, която запълзяла из галерията. Издавала заплашителни писъци и двамата братя хукнали да се спасяват. От една от страничните галерии, на двайсетина метра от дъното на галерията, се показал един от надзирателите. Бил извадил пистолета от кобура си. „За какво е тази врява, жълтури?“ — попитал той братята.

Ледени тръпки полазиха Синтия. Инстинктивно протегна ръка към Стив и с облекчение усети как той сграбчва пръстите й между своите. Момчето не само бе успяло да имитира дрезгавия, груб тон на възрастния надзирател — то буквално беше проговорило с чужд глас…

— „Хей, вие, проклетници, бягайте на работа, ако не искате да ви надупча празните глави.“

В крайна сметка надупченатата глава се оказала неговата. Чан го сграбчил за гушата, а Ши му издърпал пистолета от ръката. Опрял му дулото ето тук — посочи с пръст Дейвид брадичката си — и с един изстрел му отнесъл главата.

— Имаш ли представа какво точно са си мислили в този момент китайците? — заинтересува се Маринвил. — Дали приятелят от съня ти е отворил достъп до съзнанието им?

— Общо взето, гледах само отстрани.

— Изглежда, и те не са избягали от въздействието на кантахите — разсъждаваше Ралф. — Иначе не биха посегнали на бял човек. Каквото и да се е случвало долу и колкото и да им се е искало да избягат…

— Може и така да е — съгласи се Дейвид. — Но мисля също така, че Господ е бил обладал в този миг душите им по начина, по който е проникнал сега в нашите. Господ е могъл да ги натовари да работят за него, независимо дали са били ми ен так, или не. Защото, нали разбирате, ми ким ен тау, нашият Господ е силен… Схващате, нали?

— Мисля, че схващам — каза Синтия. — И какво се случило по-нататък?

— Братята тичали към изхода на галерията и заплашвали с пистолета всеки, който се опитал да ги спре или задържи. Такива хора нямало много, дори и белите надзиратели почти не им обърнали внимание, докато се разминавали. Всички искали да видят какво става долу, какво са намерили миньорите. Силата от кладенеца привличала всички като с магнит. Следите мисълта ми, нали?

Останалите кимнаха.

— На двайсетина метра от входа на галерията братята Лушан спрели и захванали да рушат висящата стена. Не им трябвало дори да говорят — просто видели захвърлени на земята инструменти и се заловили за работа.

— Какво значи „висяща стена“? — попита Стив.

— Таванът на галерията и цялата земна маса над него — обясни Маринвил.

— Блъскали като малоумни — продължи с разказа си Дейвид. — Скалата била толкова ронлива, че започнала да се сипе като падаща мазилка над главите им, но таванът не поддавал. Отдолу се приближавали животинските крясъци и смеховете на миньорите… Знам думите, с които подобни крясъци се назовават, но те не са достатъчни да ги опиша такива, каквито ги чувах. Гласовете все по-малко приличали на човешки… Имаше филм за един доктор, който живеел на някакъв тропически остров и превръщал животните в хора…

— „Островът на доктор Моро“ — подсказа му Джони.

— Звуците, които се носеха от дъното на мината — онези, които слушах през ушите на братята Лушан, — напомняха точно за съществата от филма, само че наопаки. Все едно хората се превръщаха в животни. Предполагам, че и точно това се е случвало. Кантахите са създадени най-вероятно с тази цел.

Братята… и сега са пред очите ми: две китайчета, които толкова си приличат, че спокойно могат да минат за близнаци, с опашчици, провиснали на потните им голи гърбове — блъскат с кирките тавана на галерията, която уж трябвало да се срути от само себе си, а сякаш напук продължавала да се държи. На всеки два-три удара с кирката двамата уплашено поглеждали към дъното на мината няма ли някой да се появи. По-скоро няма ли нещо да се появи. Цели парчета от тавана се откъртвали, раменете им отдавна били нарязани от камъните, очите им не виждали поради рукналата от главите им кръв. С течение на времето звуците отдолу започнали да се променят. Вече не викове, а животински рев се разнасял из галерията. Както и шляпане на множество подметки. А таванът все така отказвал да се срути. Скоро двамата забелязали първите светлинки може би свещи, може би фенерите, които надзирателите носели на главите си…

— На главите си ли? — попита недоверчиво Ралф.

— Да, малки газови лампички, които се връзват през главата на кожен каиш. За да не ти се напече кожата, пъхаш отдолу нагънат парцал. Както и да е. От тъмното се появил човек — един от китайците, когото познавали. Казвал се Юан Ти. По принцип си бил странен тип — имал навика да шие кукли от парцали и да разиграва пиески пред децата. Юан Ти очевидно бил пощръклял като останалите, но това не било всичко. Бил станал огромен на ръст — толкова висок, че трябвало да се превие надве, за да не си удари главата в тавана. Замерял ги с камъни, крещял им, проклинал предците им, заповядвал им да спрат веднага. Ши го застрелял. Трябвало поне няколко пъти да гръмне, преди да го убие. Но след Юан Ти идвали и другите, готови да им видят сметката. Нали разбирате, Так добре знаел какво вършат двамата.

Дейвид отново потърси погледите на слушателите си, сякаш искаше да види как възприемат чутото. Погледът му се рееше замечтан, все едно отново щеше изпадне в транс, но доколкото Синтия можеше да прецени, момчето виждаше всичко около себе си. В известен смисъл това беше най-страшното — начинът, по който Дейвид забелязваше всяка подробност. Силата, която се беше вселила в тялото му, проговаряше вместо него — случеше ли се Дейвид да попадне на подробност, която сам не разбираше, нечий друг глас се намесваше и обясняваше вместо него.

— Ши и Чан се захванали отново с тавана. Като полудели размахвали кирките си — всъщност докато всичко свърши, те наистина щели да полудеят. Над главите им се бил образувал същински свод — момчето придружаваше думите си с жестове, колкото да се види, че и двете му ръце треперят — и те вече дори не могли да стигат тавана с инструментите си. Ши, по-големият възседнал Чан и така продължил да кърти. Ронливата скала се сипела като вода по раменете им, Чан Лушан бил затрупан чак до колене с каменни отломъци. Таванът обаче продължавал да упорства.

— Дали са били наистина обладани от Господа, Дейвид? — попита Маринвил. Този път в гласа му трудно можеше да бъде доловен сарказъм, — Човек предполага; Господ разполага, а?

— Не мисля, че изразът е съвсем точен — възрази момчето. — Според мен на Господ не му трябва да разполага с когото и да било. Мисля, че двамата просто са вършели това, което Той е искал от тях — да оставят Так погребан дълбоко под земята. Да затворят пътя му.

Така или иначе, от дъното на мината се задали нови светлини. Чували се зверските викове на множество хора. Ши най-сетне изоставил тавана и започнал да удря на една от подпорните греди. Миньорите, които идвали отдолу, хвърляли камъни по братята, много от тези камъни уцелили Чан, но той устоял и продължавал да държи Ши на раменете си. Когато гредата най-после поддала, с нея поддал и таванът. Чан затънал до коленете сред скалната маса, но Ши се озовал в безопасност и успял да го изтегли. Малкият брат бил здравата охлузен, но нямал счупени кости. Освен това при срутването двамата се озовали от външната страна, а това като че ли било най-важното. Слушали как останалите миньори — техни приятели, братовчеди, а в случая с Чан Лушан — и годеница — крещели от другата страна на камарата, как настоявали да бъдат освободени. Чан дори се хвърлил да вади камъните обратно, но Ши успял навреме да го издърпа и да му върне поне част от разсъдъка.

По онова време двамата все още били способни да разсъждават.

Най-накрая онези, които останали в мината, се отказали от молбите и започнали да вият като свирепи зверове и да се заканват за смърт и отмъщение. Не би могло да се каже, че звуците, разнасящи се от дълбините на мината, принадлежат на човешки същества. Чан и Ши хукнали да бягат. Срещнали други миньори, които ги питали какво се е случило. И понеже отговорът се набивал на очи, на двамата не им било трудно да скрият истината. Станало е срутване и надали някой би седнал да разпитва с подробности двамината наплашени до смърт китайци, които са имали късмета да се измъкнат.

Дейвид изпи до дъно колата и продължи:

— В крайна сметка излиза, че историята, която господин Билингзли ни разказа, е била и истинска, и не съвсем истинска.

— Казва се „сътворяване на легендата“ — усмихна се с усилие Маринвил.

— И миньорите, и всички останали в града чували крясъците и виковете на погребаните китайци, но никой не стоял със скръстени ръце. Напротив — направили опит да ги изровят, направили опит и да укрепят галерията между затрупания участък и входа на мината. Но докато ровичкали, предизвикали ново срутване, този път по-малко, и още няколко греди поддали. Затова спасителните екипи се изтеглили и изчакали да дойдат шефовете от Рино. Това с пикника на полянката пред мината си е нагла лъжа, нищо подобно не е имало. Просто в мига, в който минните инженери пристигали в Деспърейшън, в мината се случили две нови срутвания — този път без никой да ги е предизвиквал. Едно от тях било от външната страна на преградата, която братята Лушан оставили пред бившите си другари. Именно то запушило изхода като тапа. От грохота при свличането на скалната маса — тонове и тонове шисти — цялата земя се разтреперила и от вибрациите таванът във вътрешността на галерията също се срутил. С това приключили хорските викове — поне онези, които били достатъчно близо до повърхността, та да бъдат чути отвън. Докато инженерите слязат от вагонетките, с които ги карали до входа на мината, всичко свършило. Те огледали мястото, започнали да ровят с пръти сред купищата камъни и изслушали разказите на местните. Когато научили за второто срутване, от което според свидетелите цялата земя потреперила като при земетресение и от ужас конете започнали да цвилят и да скачат, преценили, че най-вероятно не е останал никой за спасяване. А дори и да е имало живи миньори в галериите, една спасителна операция навярно би погубила повече хора, отколкото би могло да бъдат изровени.

— Пък и те са били просто китайци — отбеляза Стив.

— Точно така, малки, жълти китайчета. По този въпрос господин Билингзли беше напълно прав. Докато всичко това ставало вътре във и около мината, двамата братя, които успели да се спасят, се скрили в пустинята, близо до Розовата скала, и също обезумели. Силата на кантахите си казала своето. Макар и със закъснение Так се добрал и до тях. Върнали се в Деспърейшън, но не след три дни, а след почти две седмици. Местната легенда е вярна дотолкова, доколкото двамата нахлули в бара „Женско царство“. Никого обаче не са убили. Ши само размахал пистолета на надзирателя, който бил празен, и това било достатъчен повод за миньорите и каубоите да се нахвърлят върху тях. Двамата носили само долни дрехи, покрити с кръв. Хората в „Женско царство“ си казали, че кръвта е от онези, които китайците са убили, но не били прави. През времето, което прекарали в пустинята, братята били извикали много зверове… също както Так привика пумата, която вие застреляхте, господин Маринвил. С тази разлика, че китайците имали по-скромни цели — те просто се хранели със зверовете.

Дейвид изтри сълзите си.

— Много ми е мъчно за братята Лушан. И ми се струва, че донякъде ги познавам. Може би изпитвам същото чувство, което и те са изпитвали. Колко са били щастливи, когато лудостта е замъглила напълно съзнанието им и не им е трябвало повече да разсъждават.

Предполагам, могли са да останат с години в скривалището си в полите на хълма Десатоя, но са били последното, на което Так е могъл да разчита. А Так винаги е гладен. Пратил ги е в града, защото е нямало как другояче да постъпи. Един от двамата — Ши — бил убит на място, насред бара. Чан бил обесен два дни по-късно, на същото място, където бяха трите велосипеда, обърнати с колелата нагоре — сещате се, нали? Успял да скъса чувала, с който увили, лицето му, та всички да го видят как издъхва.

— Момче, тоя твой Господ е страшен тип, дума да няма! — заключи Маринвил с присъщия си престорен хумор. Определено знае как да се отблагодарява за услуга. А, Дейвид, не съм ли прав?

— Господ е жесток — съгласи се Дейвид, но толкова тихо, че гласът му почти не се чу.

— Какво? — попита Джони. — Какво каза?

— Каквото чухте. Но животът е нещо повече от това да гребеш срещу течението. Вие сам сте го знаел, нали, господин Маринвил?

Джони заби поглед в ъгъла и не му отговори.

4.

Първото, за което Мери си даде сметка, бе тежката миризма — миризма на гнило и развалено, от която ти се повдига. „О, Питър, да го вземат дяволите — помисли си тя все още в полусънно състояние. — фризерът е изключил! Всичко се е развалило!“

Обаче не беше права: фризерът се беше повредил много-много отдавна, още преди спонтанния й аборт, по време на пътешествието им до Майорка. Оттогава много неща се бяха случили. При това повечето се бяха заредили едно след друго, и то съвсем наскоро. Все неприятни, като че ли. Но какво по-точно?

„Централна Невада е пълна с напрегнати хора.“

Кой го беше казал? Мариел? Доколкото можеше да съди по беглите си спомени, трябва да е била тя.

„Няма и значение, при условие че е истина. А то си е истина, нали?“

Не знаеше. Не желаеше да знае. Най-много й се искаше да се върне в дълбините на мрака, откъдето част от съзнанието й се опитваше да я измъкне. Счуваха й се разни гласове

(„подли копелета“)

и звуци

(скръц-скръц-скръц),

за които не искаше да мисли. По-добре да си остане да лежи и да…

Изведнъж нещо пропълзя по лицето й — нещо космато. Тя се надигна и закри лице с дланите си. Усети нетърпима болка, пред очите й проблеснаха искрици, сърцето й запрепуска бясно в гърдите. В съзнанието й внезапно изплуваха куп спомени — толкова ясни и подробни, че дори Джони Маринвил би й завидял.

„Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!“

„Дръж се, след секунда ще си вътре.“

След което някой я беше сграбчил. Елън. Не, не Елън съществото

(Так),

което се беше вселило в Елън. Беше я ударило през лицето и тогава — бум-бум — светлините бяха угаснали.

Между другото светлините продължаваше да ги няма в буквалния смисъл. Мери нарочно примигна няколко пъти, колкото да се увери, че очите й са отворени.

„Че са отворени, отворени са. Може би просто се намираш в тъмно помещение… А може би си ослепяла. Приятна мисъл, нали, Мер, не ще и дума. Може би онази Елън толкова силно те е ударила, че си ослепяла…“

Усети нещо да пълзи по ръката й. Притича до средата на китката й и застана на едно място. Мери усещаше как телцето му тупти върху кожата й. Изцъка в израз на дълбока погнуса и размаха панически ръка, подобно на жена, която се опитва да пропъди досаден събеседник. Усещането изчезна: гадината си беше отишла. Изправи се на крака, в главата й отново прогърмя като гонг пронизителна болка, но тя не й обърна внимание. Наоколо се щураха същества и тя нямаше време за губене с някакво си главоболие.

Озърна се, опитвайки да разбере откъде идва тежката, сладникава миризма, която продължаваше да й напомня вонята вкъщи, когато двамата с Питър се върнаха от кратката си почивка на Балеарските острови. Бяха прекарали страхотно… до мига, в който се прибраха у дома с багажа и смрадта от собственото им жилище едва не ги прати в несвяст. Всичко беше безвъзвратно изгубено: двете кокошки; свинските пържоли, които Мери беше купила с намаление от някакъв месар в Бруклин; еленското месо, което Дон, приятелят на Питър, им беше донесъл; бурканите с ягоди, съхранявани още от лятото. Същата миризма я преследваше и сега.

Друга гадина, голяма колкото лешник, падна върху косата й.

Мери изпищя и заудря напосоки по главата си, но безуспешно. Нещото не искаше да се махне, затова се наложи да го хване с пръсти. Гадината изцвърча и се спука в ръката й, потече гъста течност. Тя издърпа мъхнатото същество от косите си и го захвърли. При падането си на земята нещото… звучно се разпльока. Ръката я пареше и сърбеше, все едно беше пипнала коприва.

„Моля те, Господи, нека не бъда аз следващата — помисли си. — Каквото и да става, не позволявай да свърша като ченгето. Или като Елън.“

Идеше й от паника да хукне напосоки из мрака. Щеше да разбие някъде главата си, щеше да се набучи на някакъв остър предмет, да речем на някакъв миньорски инструмент, и да се самоизкорми, като във филм на ужасите. Но дори и това не я плашеше колкото предчувствието, че освен малките гадини по пода и стените наоколо я дебне нещо друго. Нещо, което само чака да се поддаде на паниката и да побегне.

Навярно вече разтваряше обятията си да я прегърне…

Преследваше я усещането — може би си внушаваше, но не беше много сигурна — че някой безшумно се движи зад гърба й. Отляво й се счу търкане на плат, отдясно — шум от стъпки. Изведнъж точно зад гърба й се разнесе нещо подобно на животински рев. Преди дори да изпищи, звукът изчезна тъй внезапно, както се беше появил.

„Това, последното, не беше от живо същество — успокояваше се Мери. — Поне аз не мисля така. Най-вероятно някой клон, понесен от вятъра, се е ударил в метален предмет. Имам чувството, че се намирам в малка постройка. Елън ме е заключила някъде да не избягам, а междувременно фризерът се е развалил.“

Но ако Елън беше новото превъплъщение на Ентрейджиън, защо просто не я беше върнала в килията, откъдето всичко беше започнало? Да не би да се страхуваше, че останалите ще я намерят и повторно ще я освободят? Това можеше да послужи за обяснение, ако не друго — обяснение не по-нелогично от останалите. Нещо повече — подобна мисъл й помагаше да съзре бледия лъч надежда в края на тунела. Като се улови за него, Мери протегна ръце пред себе си и предпазливо запристъпва в мрака.

Имаше чувството, че е вървяла цяла вечност. През цялото време очакваше нещо да я докосне и най-накрая очакванията й се сбъднаха. Поредното малко същество пробяга по обувката й. Мери замръзна и изчака животинчето да си намери друга работа. Продължението обаче се оказа още по-зловещо. В мрака нещо изтрака, подобно на стенен часовник, чийто механизъм стърже на празен ход на всеки кръгъл час. Доколкото знаеше, подобен тракащ звук можеше да бъде дело на едно-единствено животно на света. Шумът не изчезна, само се отдалечи, както свистенето на вятъра заглъхва постепенно из пространството. Бумтенето отпреди малко, подобно на животински рев, се повтори. Този път Мери си каза, че клон се удря в метална повърхност. Намираше се в работно помещение, може би в бараката, където Стив и девойката с разноцветната коса се бяха натъкнали на малката каменна статуетка.

„Продължавай да вървиш.“

„Не мога. Наблизо дебне гърмяща змия. Може би не само една. Даже е много вероятно да са повече от една.“

„Да, но освен змии, има и друго. По-добре не стой на едно място.“

Мери докосна главата, където беше паднала гадината преди малко. Пулсът кънтеше в ушите й. Възможно най-бавно и предпазливо се приведе и протегна ръце. Във въображението й се редяха една след друга ужасяващи картини. Представяше си змии с дебелината на водопроводни тръби; усти, зейнали като кофа на багер; раздвоени езици, разсичащи като с камшик въздуха. А тя дори нямаше да ги забележи, щеше да налети на някоя от тях, да опре чело в хладната й кожа, да я усети едва когато отровата безшумно проникне в ококорените й очи. Пред погледа й притича дяволчето от килера, което я беше преследвало през цялото й детство и което тя по незнайни причини беше кръстила „ябълката Джак“. Облата му кафява главица се поклати, личицето му се разкриви в злорада усмивка, сякаш предчувстваше мига, в който тя щеше да попадне в капана му. Цялата тази смрад на развалено месо беше част от зловещия план — трябваше да прикрие издайническия дъх на вкиснат ябълков сок, да му помогне да я завари неподготвена и да я обсипе със смъртоносните си целувки, с които щеше да изсмуче последните капки живот от гърдите й. По-сетне й се мярна силуетът на пума, подобна на онази, която беше убила горкия Том Билингзли. Звярът беше клекнал в ъгъла на помещението, готов всеки миг да нападне. Привидя й се и Елън, срабчила метална кука в една ръка, извила устни в убийствена усмивка, която отново напомняше кука.

Но най-често й се привиждаха змии. Гърмящи змии.

Пръстите й докопаха нещо. Мери ахна от изненада и инстинктивно отстъпи назад, но нищо не последва. Беше се докоснала до твърд, неподвижен предмет. Може би беше маса, постлана с мушама. Поне така си мислеше. Прокара пръсти по плота и дори си наложи да не пищи, когато пръстите й напипаха поредната притичваща гадина. Нещото пропълзя по опакото на ръката й, дори понечи да се качи на китката й. Някакъв паяк най-вероятно, който за щастие скоро се махна. Мери продължи да изследва пространството с ръката си, докато сама не се оказа отново в положение на изследвана. Натъкваше се на представител на местната фауна, както се беше изразила Одри, Този път не беше паяк. Беше нещо по-голямо, с корава повърхност и здрави нокти.

Замръзна на място, но колкото и да се опитваше, не успя да възпре тихия си стон. Пот се стече по челото й, все едно я бяха покапали с нагорещено машинно масло, и я накара да стисне клепачи. Без да му пука ни най-малко, нещото се размърда в ръката й, стисна я свойски за пръста и си отиде. Мери слушаше как стъпките му тракат по дъските на масата. Продължи да опипва пред себе си, макар че женската интуиция я подтикваше да се откаже. Да спре, добре, но тогава какво щеше да прави? Щеше да остане сама в тъмното, да трепери от страх и да се вслушва във всички тревожни шумове около себе си. Колко време щеше да издържи, преди да изгуби напълно разсъдъка си или да изпадне повторно в несвяст?

Напипа някаква чиния — дълбока чиния… Пълна. Засъхнала супа? Пръстите й докоснаха лъжицата, оставена на масата. Да, супа ще да е било. Продължи да търси нататък, натъкна се на малка твърда вещ, навярно солница, сетне на нещо меко и отпуснато. Спомни си за една игра, която играеше с приятелките си, когато ги оставеха да нощуват заедно, в нечий дом. Играеше се на вечеря и задължително се изгасваха лампите. Ако се поднасяха спагети, някой обявяваше с траурен тон: „Червата на умрелия.“ Ако беше рибено желе, друг допълваше: „Мозъкът на умрелия“ и така нататък.

Най-накрая ръката й се докопа до твърд, цилиндричен предмет. При допира той се олюля и падна на масата, при което нещо вътре издрънча. Мери веднага се сети какво е… Или поне се надяваше да се е сетила: батерии в дръжката на фенерче.

„Моля Ти се, Господи — каза си наум. — Моля Те, нека се окаже каквото ми се струва, че е.“

Отвън отново й се счуха стъпки, но този път не им обърна внимание. Пръстите й напипаха парче студено месо („лицето на умрелия“), но тя дори не усети. Сърцето й биеше до полуда, гърлото й се беше стегнало до такава степен, че едва си поемаше въздух. Ето! Ето!

Хладен, гладък метал. Наистина беше фенер. „А сега, Господи, направи така, че да проработи. Моля те!“

Мери натисна копчето. Сноп светлина огря пространството пред нея и пулсът в ушите й изведнъж замря. Всичко замря.

Масата беше дълга, в единия й край беше наредена някаква апаратура, до апаратурата — парчета руда. В другия край бяха поставени чинии, сребърни прибори, чаша за вода. Голям черен паяк беше паднал в чашата и не можеше да се измъкне; напразно дращеше с крака по стъклото — силите не му стигаха да се добере до ръба. Други паяци пълзяха напред-назад по масата. Сред тях обаче се забелязваха и скорпиони, навирили глави като депутати от парламента, наежени да боцкат с жила политическите си противници. На стола до масата седеше едър плешив мъж с тениска с надписа на минно дружество „Диабло“. Бяха го простреляли почти от упор. Това в чинията не беше никаква супа, ами съсирената кръв на мъртвеца.

Лека-полека сърцето на Мери възстанови ритъма си, нейната собствена кръв се шурна като вода под налягане в артериите й, жълтият сноп светлина, който фенерът хвърляше из мрака, изведнъж започна да премигва и да се обагря в червено. Бавно в ушите й се надигна писък като от свирка на приближаващ локомотив.

„Да не вземеш да припаднеш. Да не си посмяла…“ Без да иска, обърна фенера наляво. В ъгъла на помещението, под плаката, на който бе изписано „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ, НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“, се гърчеше цяло гнездо гърмящи змии. Мери прокара лъча светлина по металната стена, прескочи няколко сборища от паяци (някои от тях не биха се побрали в дланта й), в другия ъгъл се бяха спотаили още змии. Вцепенението, което ги обхващаше през деня, си беше отишло и сега влечугите неспокойно се гърчеха и от време на време заплашително тракаха с опашки.

„Не припадай, не припадай, не припадай…“ Мери се извъртя на другата страна и щом светлината падна върху трите трупа, които й правеха компания в мрака, много неща й станаха ясни. Сега си обясняваше защо й вонеше на развалено, но това беше само началото.

Труповете, опрени на стената, вече се намираха в напреднал стадий на разлагане: бяха проядени от червеи и все пак в положението им нямаше нищо случайно. Който и да ги беше оставил, се беше погрижил да ги положи един до друг, все едно са си легнали. Подутите им, почернели ръце бяха прибрани на гърдите им. Мъжът в средата навярно е бил негър. Нито той, нито другият вдясно от него й бяха познати, но третият труп й беше твърде добре познат. Припомни си как същият този човек им беше изреждал правата при арестуване и в същото време им беше подметнал „Ще ви убия.“

Докато го гледаше със зяпнала уста, някакъв паяк се подаде от устата на Коли Ентрейджиън.

Фенерчето затрепери в ръката й и тя го насочи отново към лицата на другите двама. Трима мъже. Трима много едри мъже, всеки от тях поне метър и деветдесет висок.

„Разбирам защо съм тук, не в затвора — помисли си. Разбирам и защо не ме убиха още в самото начало. Когато свърши Елън… идва моят ред.“

Това й дойде твърде много и тя неистово запищя.

5.

Просторното помещение на ан така сияеше с бледа червеникава светлина, която сякаш не идваше отникъде. Създанието, което все още донякъде напомняше на Елън Карвър, тръгна от единия към другия край, придружавано от цял полк паяци и скорпиони. Високо над него каменните лица на кантаките го следваха с погледи. В отсрещния край на помещението се издигаше пирин мох — издадена фасада, напомняща на фасадата на мексиканска хасиенда. Пред нея зееше дълбока яма — ини, кладенецът на световете. Може би светлината идваше от дълбините му, но не бе сигурно. Наредени в кръг около отвора чакаха койоти и лешояди. От време на време някоя от птиците разперваше крила, а някой от зверовете свиваше уши; ако не бяха тези движения, човек би помислил, че има пред себе си каменни статуи.

Елън вървеше бавно; главата й се беше килнала на една страна. Коремът й се пръскаше от болка. Кръв се стичаше по краката й на тънки струи. Памучната й фланелка вече беше подгизнала; бе пъхнала между краката си сгъната тениска, която също се беше напоила. Изборът отново не беше сполучлив. Първият път Так се бе вселил в тялото на човек, страдащ от тумор на простатната жлеза — така и не беше отишъл на лекар да се прегледа — и злото беше започнало оттам, разяждащо плътта с такава шеметна скорост, че съществото трябваше да благодари, задето намери Джоузефсън навреме по телефона. Самият Джоузефсън бе издържал малко повече. Ентрейджиън — почти съвършен индивид — се бе оказал по-издръжлив и от него. Ами Елън? Оказа се, че Елън е носела с години някаква кожна инфекция. Нищо и никаква си екземка, но достатъчна, за да рухне „къщичката от карти“. И сега…

Е, разполагаше с Мери. Още не смееше да се възползва, не и преди да разбере какви са плановете на останалите. Ако писателят надделееше в спора и ги отведеше обратно на магистралата, съществото щеше да вземе някой от камионите (заредено с колкото кантахи можеше да пренесе в джобовете си) и щеше да подкара към хълмовете. Вече си беше подбрало цел: Алфавил, колония на вегетарианци, приютили се сред неприветливата област Десатоя.

Веднъж да дойде Так, няма да останат дълго вегетарианци.

Ако ли пък малкото християнче вземеше връх и четиримата поемеха в южна посока, Мери щеше да послужи като примамка. Или като заложник. Но и за едното и за другото нямаше да свърши работа, ако момченцето предусетеше, че се е лишила от човешкия си облик.

Так седна на ръба на кладенеца и впери поглед в дълбините му. Ини имаше формата на фуния. Горният отвор беше с диаметър три и половина метра, а осем-девет метра по-надолу до такава степен се стесняваше, че оставаше само дупчица. Но именно там изригваше на импулси ослепителна червена светлина. Все едно беше зеница на око.

Един от лешоядите понечи да отпусне глава на кървавия скут на Елън, но беше грубо изблъскан. Так се бе надявал самата гледка на кладенеца да му подейства успокояващо, да му помогне да реши как да постъпи (защото именно ини беше неговият дом; Елън Карвър представляваше само временно убежище), но вместо това само се разтревожи още повече.

Нещата не вървяха на добро. Като си припомняше събитията в обратен ред, Так си даваше сметка, че нечия друга сила се беше намесила, може би още от самото начало.

Страхуваше се от момчето, особено сега, когато обитаваше умиращата Елън. Най-много го плашеше идеята да се окаже отново затворено в тясното гърло на ини, също както духа в бутилката. Но това не биваше да се случи. Дори момчето да ги доведеше, подобно нещо не биваше да се случи. Останалите щяха да бъдат твърде раздвоени заради съмненията си, момчето също щеше да се обърка от множеството си задължения на човешко същество — особено от синовните чувства към майка си, — затова пък умре ли детето, Так щеше да затръшне вратата повторно, щеше да отреже всички изходи и да се нахвърли върху останалите. Писателят и бащата на момчето трябваше да умрат, но двамата млади Так щеше да примами и остави живи. По-нататък можеше да използва и техните тела.

Наведе се, без да обръща внимание на кръвта, която шуртеше по бедрата на Елън, още по-малко — на зъбите, които се ронеха си от челюстта на Елън, или на кокалчетата на дясната ръка, които бяха станали на сол, когато удари Мери. Взираше се в конусовидния кладенец и в примижалото червено око на дъното.

Окото на Так.

Момчето би могло да умре.

Та то в крайна сметка си оставаше обикновено човешко същество… не беше нито демон, нито бог, нито нов месия.

Так се надвеси още повече над кладенеца. Долавяше звук — съвсем тихо тананикане, толкова ниско, че не се побираше в никоя гама. Беше някаква глупашка мелодийка… Но по своему прекрасна, неустоима. Затвори очи и пое дълбоко въздух, опитвайки да се просмуче от силата, която лъхаше от кладенеца, да поеме колкото се може повече от нея, да забави — поне за известно време — процесите на разлагане, обхванали човешкото тяло, в което се беше вселил. Елън щеше да му послужи още известно време. А освен това покоят на ини най-после го беше обладал.

— Так — прошепна съществото в мрака. — Так ен тоу ини, так ах лах, так ахуан.

След което се умълча, от недрата на червеникавата, напяваща тишина на кладенеца, се разнесе странен звук, сякаш някой сърбаше кървава супа.

1.

— Човекът, който ми разказа всичко това — Дейвид, онзи, който ме водеше в миналото, държеше изрично да спомена, че пръстът на съдбата няма нищо общо с тази история. Всъщност това е най-страшното. И Пай, и господин Билингзли, и всички останали в Деспърейшън намериха смъртта си само защото един човек мразел службата за здравно и социално осигуряване на миньорите, а друг бил твърде любопитен и все не го свъртало да си стои на работното място зад бюрото. Това е всичко.

— И това си го научил от Господ, така ли? — попита недоверчиво Джони.

Момчето кимна.

— Е, започваме да говорим врели-некипели — зафилософства Маринвил. — Най-напред били братята Лушан, след тях Джоузефсън, пощурелия секретар. От Ей Би Си ще се изръсят здравата за репортаж.

— Защо не млъкнете? — сгълча го Синтия, без да повишава тон.

— Ей, това вече минава всякакви граници! — възмути се от дъното на душата си Джони. — Някаква си млада девойка, някаква си стопаджийка с навирен нос, някаква си разгонена женска, която за друго освен за секс не мисли… Държа да ми даде писмени обяснения, придружени с илюстрации и под звуковия акомпанимент на известната група Пърл Джем…

— Кога, по дяволите, ще си затвориш устата? — сряза го Стив.

Джони наистина си я затвори, до такава степен беше слисан.

Шофьорът вдигна рамене в привидно безразличие. Чувстваше се неловко, но нямаше накъде да отстъпва:

— Мина му времето да се правим на герои в кръчмата. Няма за кога повече да се мотаем.

И демонстративно се обърна към Дейвид.

— Това, което следва, го знам много по-добре — каза момчето. — Много по-добре, отколкото сам бих желал дори. Този път наистина влязох в съзнанието му. — Той спря, за да си поеме дъх и продължи: — Риптън. Името му беше Риптън. Той беше първият.

И без да вдига поглед от гуменките си, започна новия разказ.

2.

— Човекът, който мрази службата за здравно осигуряване, се казва Кери Риптън, главен отговорник по провежданите сондажи. Четиридесет и осем годишен, оплешивял, с хлътнали очи, циничен, раздразнителен, напоследък непоносим, човек, който цял живот е мечтал да бъде минен инженер, но понеже го няма по математика, е стигнал само дотук — главен бригадир на някакъв си открит рудник. Цялата му работа се състои в това да вдига във въздуха заредени с експлозив терени и да си държи по-далеч ръцете от вратлето на малкия педераст, когото пращат от СЗСОМ всеки вторник следобед.

Когато въпросния следобед в малкия му кабинет насред рудника нахълтва преливащ от вълнение Кърк Търнър, който му съобщава, че при последните взривове са се натъкнали на стара хоризонтална галерия, от която се подавали човешки кости, първата мисъл на Риптън е да сформира екип от доброволци и да влезе незабавно в мината. Всякакви предположения витаят из мисълта му. Вече е твърде стар, та да вярва на детските истории за изгубени златни мини, още повече — да се интересува от индиански праисторически находки. И все пак, докато двамата с Търнър тичат към мястото, през главата му минават какви ли не догадки.

В подножието на току-що взривения склон, пред дупката, която последните експлозии са разкрили, се е скупчила групичка хора: заедно с Търнър са всичко на всичко седем души. Точно по това време за минно дружество „Деспърейшън“ работят не повече от деветдесет души. Другата година, живот и здраве, ако залежите се окажат достатъчно големи, а цените на медта — достатъчно високи, броят им може да нарасне четири пъти.

Риптън и Търнър се качват до самия ръб на дупката. Отвътре ги посреща тежка, странна миризма. Кери Риптън се сеща за газовете от въглищните мини в Кентъки и Западна Вирджиния. Да, наистина се виждат кости. Разхвърляни тук и там по полегатия под на старомодна минна галерия. Макар от пръв поглед да не може да определи повечето кости какви са, Риптън трябва да признае, че съхранилият се в близост до входа на мината гръден кош почти със сигурност е принадлежал на човек. По-навътре, на пръв поглед съвсем близо, но в действителност твърде далеч, за да достигне светлината на фенера, стърчи нещо обло, което напомня на череп.

— Какво е това? — пита Търнър. — Имаш ли някаква представа?

Разбира се, че има представа; това пред тях е „Гърмяща змия номер 1“, старата „Китайска мина“. Дори отваря уста, за да го изрече на глас, но междувременно си променя решението. Това не е въпрос, за който тиквеници като Кърк Търнър е нужно да знаят, още по-малко — работният му екип, където освен да играят карти, да пускат ръце на курвите в Елай и да се напиват до козирката, друго не знаят. Разбира се — и да дрънкат, пред когото не трябва. Дай им ти на тях чули-недочули да разправят за случката. Освен това Риптън не може да ги вкара вътре. Убеден е, че те самите биха пожелали, любопитството винаги би надделяло въпреки очевидните рискове (толкова стара мина, прокарана през толкова несигурна скала, по дяволите, едно неволно извикване и целият таван може да се срути), но оня малък педераст от СЗСОМ за нула време ще научи, а когато това стане, уволнението ще е най-малкият проблем на Риптън. Защото педалът от СЗСОМ (Франк Гелър, главният минен инженер, отдавна го беше нарекъл „човека с малка пишка и голямо самочувствие“) таи към Риптън същите чувства, които и Риптън таи към него, а всеки главен бригадир, позволил си да вкара подчинените си в някаква забравена от Бога стара мина, може да бъде изправен пред федералния съд. В съда го чакаха не no-малко от петдесет хиляди долара глоба, както и възможна петгодишна присъда. При това следствието дори не би имало причина да се бави. В правилника по безопасност има поне девет забрани срещу „работа при обстоятелства на занижена обезопасеност“. Ако това не са обстоятелства на занижена обезопасеност, здраве му кажи.

И все пак тези кокали насреща го връщаха неизбежно към старите му детски мечти, които го преследваха и досега. Пред очите му играеше призракът на собствените му нереализирани амбиции, който го убеждаваше, че ще е пълна лудост да осведоми шефовете си във фирмата за находката, преди сам да й е хвърлил един поглед.

Затова Риптън дава инструкции на Търнър — самият Търнър е силно разочарован, но не намира никакви аргументи в своя полза (и той добре разбира какви задници са в СЗСОМ, кой знае, в качеството си на началник-смяна може би ги познаваше дори по-добре от шефа си) — да обгради входа на откритата шахта с жълти ленти и надписи „ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП“. След това се обръща към останалите работници и им напомня, че са се натъкнали на някакъв стар обект, че вътре могат да се намират ценни исторически и археологически находки, които по право принадлежат на минното дружество.

— Знам, че няма да изтраете дълго да си държите устата затворена — казва им Риптън, — но поне като приятел ви моля да си замълчите през идните няколко дни. Не споделяйте нищо дори с жените си. Иска ми се шефовете да научат от мен. Това поне няма да е трудно — главният счетоводител Саимс пристига другата седмица от Финикс. Мога ли да разчитам на вас?

Те му обещават да мълчат. Някои не биха удържали на думата си повече от двайсет и четири часа — в това Риптън не се и съмнява, добре знае, че не всеки може да пази тайна — но все пак се надява, че се ползва с достатъчно авторитет да им затвори устата поне за дванайсет. При условие че четири ще му бъдат напълно достатъчни. Четири часа след края на работното време. Четири часа сам самичък в мината, въоръжен с фенер, фотоапарат и електрическа количка, та да е готов, ако се сблъска със „сувенири“. Четири часа насаме с детските си мечти, за които е твърде стар да говори на глас. Ами ако таванът реши да поддаде точно сега, нищо че мината се е съхранила цели сто и четиридесет години; нищо че е преживяла толкова експлозии само за последните няколко дни… Да става, каквото ще. Той няма нито жена, нито деца, нито родители, двамата му братя сигурно са забравили, че съществува. Като капак на всичко подозира, че тъй и тъй малко годинки живот му остават. От почти шест месеца се чувства като парцал, напоследък дори е започнал да пикае кръв. Не много, но и две капчици да са, потискащо е да ги виждаш в тоалетната си чиния.

„Ако успея да се измъкна, вероятно ще отида на лекар — обещава си Риптън. — Ще погледна на случая като на знак на съдбата и ще отида на лекар. Става ли така?“

Търнър иска да заснеме няколко кадъра с входа на мината. Риптън не възразява. Така като че най-лесно ще се отърве от него.

— Колко надълбоко, мислиш, са пробили? — пита Търнър, застанал на половин метър зад жълтите ленти да снима с личния си „Никон“ — като се има предвид, че не използва светкавица, на снимките едва ли би се видяло друго, освен една черна дупка и, може би, няколко кокала, принадлежали кой знае на какво животно.

— Няма как да преценя — отговаря разсеяно Риптън. Вече си мисли какво оборудване да вземе със себе си в мината.

— Нали няма да направиш някоя глупост, като си тръгна? — пита за всеки случай Търнър.

— Няма — обещава Риптън. — Твърде много уважавам минните застрахователи, за да си помисля дори такова нещо.

— Ъ-хъ, и аз така — смее се Търнър, без да знае, че рано на другата сутрин в спалнята, която споделя с жена си, ще нахълта една уголемена версия на Кери Риптън, която ще го застреля насред съня му. Също и жена му. Так!

Очертава се тежка нощ за Кери Риптън. Нощ за убиване (никой от смяната на Търнър няма да доживее изгрева на слънцето) и нощ за разхвърляне на кантахи (при напускането на мината е събрал цяла торба от тях). Някои са се натрошили на парчета, но той знае, че дори и най-малките отломъци запазват от необяснимата си, непредсказуема енергия. По-голямата част от нощта Риптън прекарва в обикаляне на града, в поставянето на тези странни реликви на най-необичайни места: по ъглите на улиците, в пощенски кутии, в жабките на автомобилите. Дори и по джобовете на дрехите! Да! По тези места никой не си заключва вратата, нещо повече — никой не остава буден до късно, затова Кери Риптън посещава доста домове по тъмно, не само тези на Търнър и неговата бригада.

После се връща в рудника, чувства се пребит, все едно Дядо Коледа се връща на Северния полюс, след като цяла нощ е обикалял домовете на децата… Само че на Дядо Коледа работната седмица свършва с раздаването на подаръците. За Риптън тя тепърва започва. Часът е пет без четвърт; разполага с повече от два часа преди първите работници от малката съботна смяна на Паскал Мартинес да се появят. Времето ще стигне и есе пак няма минута за губене. Тялото на Кери Риптън кърви толкова жестоко, че той е трябвало да натъпче бельото си с тоалетна хартия. На два пъти му се налага да спира пикапа на Кери и да храчи кръв.

Колкото и да бърза, щом се озовава в рудника, Риптън удря внезапно спирачки. С широко опулени очи наблюдава картината, разкрила се на светлината на фаровете.

Северният склон на мината се е превърнал в сборен пункт за всевъзможни зверове от пустинята — скупчили са се със стотици, все едно очакват Ной да ги качи на ковчега си: вълци; койоти; плешиви лешояди; пърхащи бухали със светещи като златни пръстени очи; пуми, диви котки; дори няколко подивели домашни питомци. Има и подивели кучета с ребра като акордеони — много от тях едва са се спасили от побърканата вегетарианска комуна оттатък хълмовете, той добре я знае — докато в краката на всички тези зверове необезпокоявани се разхождат батальони паяци и взводове чернооки плъхове.

Всяко, от животните си е отнесло по един кантах от китайската мина. Всички са се забързали нагоре по шосето към ръба на рудника, напомняйки за поток от бежанци, спасяващи се далеч от тайните на скрития подземен свят. В краката им, като търпеливи купувачи пред магазина за индулгенции — вземете си номер и чакайте — са се наредили още зверове. Всеки от тях чака своя ред да влезе в мрачната галерия.

Так започва да се смее с гласа на Кери Риптън:

— Каква блъсканица!

Паркира пред сградата на работния център. Отваря вратата с ключовете на Риптън и убива Джо Прудъм, нощния пазач. Стария Джо отдавна не го бива за нощен пазач; дошъл е по тъмно, така и не е разбрал какво се случва около него в рудника и дори не се сеща да попита какво търси Кери Риптън на работната площадка посред нощ. По това време е пуснал бельото си да се върти във фирмената пералня, наредил си е скромна вечеря на дългата маса и се чувства като у дома си, преди Риптън да го гръмне в гръкляна.

Веднъж свършил с пазача, Риптън се обажда в „Клуба на Бухала“, долу в града. „Бухала“ е отворен денонощно (въпреки че трудно може да се говори за нощен живот). Това е заведението, в което Брад Джоузефсън, онзи с прелъстителната шоколадова кожа и големия, гладък корем, закусва шест пъти седмично… все по това невъзможно време. Всичко си идва на мястото. Риптън иска Брад да дойде при него, незабавно, преди чернокожият да се е разложил от допира с кантахите: Кантахите са полезни за много неща, но биха направили всеки мъж или жена неизползваеми за по-сериозните намерения на Так. Риптън знае, че в краен случай може да посегне на някого от смяната на Мартинес, може би дори на самия Паскал, но държи (всъщност, не той, Так държи) на Брад. Брад ще се окаже подходящ за много други неща.

„Колко дълго може да издържи едно тяло, ако е здраво? — пита се Так, докато се влачи към телефона. — Колко дълго, ако този, когото си претоварил с работа, не се окаже и жертва на рак?“

Няма представа, но си казва, че скоро ще разбере.

— „Бухала“ — изрича нечий женски глас в слушалката (слънцето още не е изгряло, а тя вече звучи уморено).

— Здрасти, Дениз — казва Риптън. — Как е?

— Кой се обажда? — пита подозрително Дениз.

— Кери Риптън, захарче. Не ме ли познаваш по гласа?

— Трябва да си пресипнал от ранното ставане, скъпи. А може би си настинал?

— По-вероятно е да съм настинал — усмихва се Риптън и трие кръвта от устата си. Процежда се през зъбите му. Има чувството, че всичките му вътрешности са се спукали и плуват из тялото му като в огромна локва кръв. Слушай, мила, Брад да е там?

— Точно в същото кьоше, в което стои винаги: ей такъв огромен, с препълнена чиния пред себе си: четири яйца, пържени картофки и поне четвърт кило почти суров бекон. Надявам се, като почне да се оригва, да е напуснал вече заведението. И за какво ти е Брад в събота, по това време на денонощието?

— Търся го по служба.

— Е, да оставям слушалката и да си гледам работата приключва Дениз. — Какво ще кажеш да се погрижиш за настинката си, Рип… не ми звучиш никак добре.

— Болна ми е душата по теб — шегува се той.

— Нали — изпуска тя, без да иска, слушалката на плота. Брад! — чува се как крещи. — На телефона! За теб е! Господин Приказка! — Малка пауза, в която Брад навярно я пита какво точно има предвид. — Ела да разбереш — настоява Дениз и след секунда той е на телефона. По гласа му се познава, че не е от наивниците, които си мислят, че от лотарията ще ти се обадят в пет сутринта, за да ти съобщят, че печелиш.

— Брад, тук е Кери Риптън — представя се Так. Знае много добре как да го изкара от заведението; идеята му беше подхвърлена от покойния Кърк Търнър. — Дали си държиш фотоапарата в колата? — Разбира се, че го държи. Освен всичко друго е заклет любител на птици. Дори се изживява като орнитолог-аматьор. Тази сутрин обаче Кери Риптън има да му предложи нещо no-интересно дори от птици. Много по-интересно.

— Да, разбира се, за какво става въпрос?

Риптън се обляга на стената и плаката на нея: на плаката е изобразен покрит със сажди миньор, който сочи с пръст, все едно е чичо Сам, и се заканва: „ДАВАЙТЕ, ДАВАЙТЕ, ЗАТВОРЕТЕ МИНИТЕ. НЕКА КОПЕЛЕТАТА ИЗПУКАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО!“

— Ако скочиш веднага в колата и довтасаш тук, ще ти покажа нещо — обещава Риптън. — А ако успееш да пристигнеш преди Паскал Мартинес и смяната му, ще изщракаш най-удивителните снимки през живота си.

— За какво говориш? — пита Джоузефсън, очевидно заинтригуван.

— За костите на четиридесет мъртви китайци, как ти звучи за начало?

— Какво…

— Вчера следобед се натъкнахме на старата китайска мина. Само на шест метра от повърхността и попадаш на…

— Веднага идвам, да не си мръднал. Да не си посмял да мръднеш оттам!

Връзката прекъсва и Риптън се ухилва с кървавите си устни.

— Няма — съгласен е той. — За това недей се тревожи. Кан де лах! Ах тен! Так!

Десет минути no-късно Риптън, който вече кърви не само през задника и пениса си, но дори през пъпа си, се показва на дъното на рудника и се обръща с лице към склона. Простира ръце над главата си подобно на евангелистки проповедник и заговаря животните на езика на безформеното. Всички те избягват надалеч или се скриват в мината. Нищо хубаво няма да стане, ако Брад Джоузефсън ги види.

Пет минути след това Джоузефсън се появява в горния край на стръмния път. От напрежение не може да се отпусне на седалката на стария си буик. На капака на мотора стои лепенка, според която „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“. Риптън го наблюдава от вратата на служебната постройка. Освен всичко друго Брад не трябва да го вижда, не и преди да се е доближил достатъчно.

Това не е проблем. Спирачките изпищяват по чакъла, Брад паркира колата, излиза, грабва три различни фотоапарата и се запътва с бодра крачка към къщата. По едно време застива на едно място и с опулени очи се заглежда по посока на зейналата в склона дупка.

— Мамка му, това е „китайката“, няма съмнение — възкликва той. — Трябва да е тя. Хайде, Кери! За Бога, да побързаме, Мартинес ще довтаса всеки момент!

— Няма, събота почват работа no-късно от обикновено — усмихва му се доволно Риптън. — Успокой топката.

— Да, но какво ще правим със стария Джо? Той може да е…

— Успокой топката, казах! Джо е в Рино. Внучката му си родила бебенце.

— Чудесно! Велико! Имаш ли пура? — Брад започва да се смее почти истерично.

— Влез вътре — кани го Риптън — Имам да ти покажа нещо.

— Нещо, което си извадил от дупката?

— Точно така — съгласява се Риптън и всъщност е прав донякъде. Той наистина иска да покаже на Брад нещо, което се е измъкнало от дупката. Джоузефсън стои все тъй навъсен и оглежда апаратите. Докато се опитва да определи коя лента с кой от тях върви, Риптън го сграбчва за ръката и го блъска в помещението. Джоузеф се възущава на глас. След малко ще се уплаши, по-нататък ще изпадне в ужас, но засега не е забелязал трупа на Прудъм и само се възмущава.

— За последен път ти казвам, успокой топката! — предупреждава го Риптън, затваря вратата и я заключва отвън. — Отпусни се, де!

И като сам се смее на шегата си, отива до камиона и влиза в кабината. Подобно на повечето истински западняци и Кери Риптън искрено вярва е правото на американеца да носи оръжие. На рафта зад седалката на шофьора стои ловна пушка, а в жабката — коварно малко пистолетче рюгер. Зарежда пушката и я поставя в скута си. Пистолета, който вече е зареден, поставя на седалката до себе си. Първоначално понечи да го пъхне в колана си, но сега целият е до такава степен подгизнал от кръв („Риптън, тъпако неден — говори сам на себе си, — толкова ли не знаеш, че мъже на твоята възраст трябва да си преглеждат простатната поне веднъж в годината!“), че само би намокрил оръжието.

Когато започва да му писва от безсмисленото блъскане на Джоузефсън по заключената врата, включва радиото, засилва звука и започва да пее в един глас с Джони Пейчек, който обяснява на всички, желаещи да чуят, че майка му веднъж е обърнала света надолу с главата и то е било, когато го е родила.

Съвсем скоро Паскал Мартинес се задава да изработи хубавата съботна петдесет процента премия. Води и Мигел Ривера, своя амиго. Риптън им маха. Паскал му отвръща, паркира от другата страна на постройката, след което двамата с Миг я заобикалят, за да видят какво търси Риптън насред рудника по това необичайно ранно за събота време. Риптън подава карабината през прозореца и продължавайки да се усмихва, ги застрелва. Лесно. Никой дори не помисля да побегне. Умират с изненада, изписана на лицата им. Докато ги гледа, Риптън се сеща за дядо си, който му разправя за площадните гълъби — толкова загубени птици, че можеш да ги убиеш с тояга, без да избягат. Мъжете по тия места почти всички имат оръжие, но като се замислиш, малцина си представят, че ще им се наложи да го използват. Правят се на мъже, но не и когато трябва. Или ако повече ви харесва, всички се оказват с голямо самочувствие и малки пишки.

Останалите работници от смяната идват по един или по двама — в събота никой не си прави труда да спазва работното време. Щом се появят, Риптън ги застрелва, сетне изтегля телата им от задната страна на постройката, където започват да се трупат подобно на купчина дърва за огрев. Когато патроните за пушката свършват (за рюгера амуниции колкото иска, но пистолетът не е нападателно оръжие, не си струва да го използваш на разстояние no-голямо от четири-пет метра), Риптън пребърква джобовете на Мартинес, изважда ключовете и отваря джипа му. Вътре се натъква на красива (и напълно незаконна) карабина модел „Айвър Джонсън“, увита в одеяло. До нея, в кутия за маратонки са грижливо прибрани две дузини патрони трийсети калибър. Пристигащите миньори още отдалеч чуват гърмежите, но си мислят, че някой се упражнява. Съботната смяна често започва с подобни забавления.

До осем без петнайсет Риптън вече е убил цялата първа смяна на Паскал Мартинес. Като допълнителна премия му идва еднокракият барман от „Жълтиците на Бъд“, който понякога обслужва кафе-машината. Зад служебната постройка биват нахвърляни телата на двайсет и пет души.

Зверовете отново тръгват в две редици из мината навън и навътре, след което, захапали кантахи, се спускат към града. Заради светлината на деня скоро ще се скрият, но с падането на нощта ще се покажат отново.

Междувременно целият рудник е негов… И идва времето за преобразяване. Отдавна му се иска да излезе от това неприятно, разлагащо се тяло. Освен това, ако не побърза, може би никога няма да успее.

Когато отваря вратата, Брад Джоузефсън го блъска с все сили и понечва да избяга. Чул е стрелбата, чул е и виковете на онези, които Риптън не е успял да убие с един изстрел, дава си сметка, че бягството е единственият му шанс. Очаква на свой ред да бъде застрелян, но разбира се, Кери не може да си позволи подобна грешка. Вместо това хваща Джоузефсън за двете ръце, събира колкото сила е останала в това умиращо тяло и блъска негъра толкова силно в стената, че постройката се разтреперва из основи. Разбира се, не става дума само за силата на Риптън; в много no-голяма степен — за тази на Так. И сякаш, за да го потвърди, Джоузефсън пита как, за Бога, Кери е станал толкова висок. — Въглехидрати! — изкрещява му Риптъп в лицето. — Так!

— Какво правиш? — недоумява Джоузефсън и се опитва да извърне лице — Какво пр…

— Целуни ме, красавецо! — Кери прилепва устни до неговите. Кръвта му действа като лепило, като печат, който ги заключва като в окови един за друг. Риптън изпуска въздуха си. Джоузефсън се сковава неподвижен в ръцете му, след което започва да трепери от главата до петите. Риптън продължава да диша в устата му, като огромен балон изпуска целия си въздух. Усеща какво се случва, усеща как се осъществява прехвърлянето. За една-единствена кошмарна секунда същността на Так се оказва сред пространството, прилепнала едновременно към угасващото тяло на Риптън и това на Джоузефсън, който на свой ред започва да се издува като кукла за парада по случай Деня на благодарността. В следващия миг вместо през очите на Риптън той проглежда с тези на Джоузефсън.

Чувството, което Так у сеща, е толкова несравнимо и опияняващо, че не може да бъде описано. Все едно се е преродил. Новото тяло черпи сили не само от безграничната енергия на Так, но и от забележителните способности на мъж в разцвета на силите си, който излапва четири яйца и четвърт кило полусуров бекон на закуска. Так се чувстваше…

— Чувствам се ВЕЛИКООО! — изревава Брад Джоузефсън досущ същински тигър. Ушите му чуват пукота, с който гръбнакът му се издължава, търкането, с което наедрелите му мускули се наместват в тялото му, кънтенето, с което черепът увеличава обема си. Цялото му тяло гърми и трещи, все едно човек наблюдава филм за виетнамската война.

Брад захвърля безжизненото тяло на Риптън на земята — все едно държи в ръцете си огромна изсушена краставица — и се насочва към вратата. Ризата на Джоузефсън се пука по шевовете, раменете отдолу се надигат като планини, ръцете му се издължават надолу. Краката му не растат толкова бързо, но и връзките на маратонките се късат от напрежението.

Так застава на открито и устата му се изкривява в зловеща усмивка. Никога не се е чувствал толкова добре. Окото му е погълнало всичко. Животът тътне като огромен водопад край него. Ерекция, достойна за книгата на рекордите, напира да скъса бельото му, дънките му са се изпънали като палатка.

Так най-сетне е тук, освободил се от кладенеца на земята. Так е велик, Так ще се храни, Так ще властва, както винаги е властвал насред пустинята на пустините, където растенията са недоразумение, а почвата — заразена.

Качва се в буика, панталоните на Брад Джоузефсън се разпарят открай докрай, чак до гайките за колана. Сеща се за надписа отпред на автомобила — „МИНЬОРИТЕ ВЛИЗАТ ПО-НАДЪЛБОКО И СТОЯТ ПО-ДЪЛГО“ — и се усмихва при мисълта колко прав е бил остроумният автор. Заобикаля служебната постройка и потегля към Деспърейшън сред облаци прах.

3.

Дейвид млъкна. Продължаваше да седи облегнат на преградата на камиона с поглед, забит в маратонките си. От дългото говорене гласът му беше съвсем пресипнал. Останалите се бяха наредили в полукръг около него по същия начин, по който навремето влъхвите са се били надвесили над Младенеца в яслата и са очаквали да научат и сензацията, и точните факти, и най-новите подробности, и най-точния анализ на всичко. Джони виждаше най-добре пънкарката, последната находка на Стив Еймс, а тя изглеждаше досущ като него самия: смаяна, сащисана, но така или иначе склонна да повярва. Разбира се, точно на това се дължеше неговото притеснение. Твърдо бе решил да избяга от града, никой не би могъл да го разколебае и все пак по-спокойно щеше да се чувства дъртият егоист, ако можеше сам себе си да убеди, че момчето фантазира, че тия небивалици са плод на детското му въображение. Но за жалост не беше никак убеден в последното. „Знаеш, че не са небивалици“ — натякваше му Тери. Джони клекна да си вземе още една бутилка кола, без да усети как портфейлът му (от истинска крокодилска кожа, купен от „Барнис“ за триста деветдесет и пет долара), който стърчеше от задния му джоб, се измъкна и безшумно падна на пода. С гърлото на шишето писателят потупа Дейвид по ръката. Момчето вдигна очи, усмихна му се, а самият Джони беше удивен от умората, изписана по лицето му. Размисли се над описанието, което Дейвид беше дал за Так — заключен в недрата на земята също като людоед от приказките, омаломощаващ толкова бързо всяко човешко тяло, че хората се превръщат в хартиени играчки — и се запита дали и богът на Дейвид не е нещо подобно.

— Така или иначе, това е начинът, по който го постига — заключи Дейвид. — Прехвърля се от едно тяло в друго чрез дъха, както семената се пренасят от вятъра.

— Вместо целувка на живота целувка на смъртта — направи сравнение Ралф.

Дейвид кимна.

— Но тогава кой е целунал Риптън, когато предишната вечер е влязъл в мината? — запита се Синтия.

— Не знам — призна Дейвид. — Или не ми е било показано, или не съм разбрал. Знам само, че се е случило при кладенеца, за който вече ви говорих. Риптън влязъл в онова помещение… онази зала… бил привлечен от силата на кантахите, но не му било дадено да се докосне до никой от тях.

— Защото хората, които се докоснат до кантахите, не могат да бъдат пълноценни въплъщения на Так — обясни си Стив.

— Точно така.

— Но самият Так притежава ли тяло от плът и кръв? Искам да кажа той… то… не говорим просто за някаква идея, нали? Може би за дух?

Дейвид клатеше глава.

— Не, Так не е призрак, нито дух. Трябвало е да привлече Риптън в мината, защото няма как да се измъкне от кладенеца. Тялото му е толкова огромно, че кладенецът не му позволява да излезе. Единственото, което му остава, е да улавя хората като в капан, да се вселява в тях, да ги превръща на кантаки. И да ги разменя срещу други, когато се окажат негодни.

— Какво е станало по-нататък с Джоузефсън, Дейвид? — попита Ралф. Тихият му глас издаваше такова морално изтощение, че на Джони чак му ставаше неудобно да го наблюдава.

— Оказало се, че има проблеми с един от клапаните на сърцето — обясни Дейвид. — Не било болка за умиране, навярно е щял да си го носи с години, преди да разбере, но щом веднъж Так се вселил в тялото му, всичко… — Той дигна рамене. — Процесите така се ускорили, че за два и половина дни се превърнал на развалина. Едва тогава Так се прехвърлил в Ентрейджиън. Ентрейджиън бил здрав като бик, издържал почти цяла седмица… но пък неговото слабо място била белоснежната му кожа. Хората открай време го подигравали, задето се мажел с крем против изгаряне.

— И всичко това ти го каза твоят водач — продължаваше да се съмнява Джони.

— Да, наистина беше водач.

— Но не знаеш кой е бил той.

— Почти знам. Имам чувството, че би трябвало да знам;

— Сигурен ли си, че не е бил пратен от Так? Защото има една поговорка: „Дяволът може да бъде симпатичен.“

— Не е бил пратен от Так.

— Остави го да говори — прекъсна ги Стив. — Става ли?

Маринвил вдигна рамене и седна на пода. Докато се наместваше, едната му ръка мина на сантиметри от падналия портфейл. Замалко да го напипа, но не успя.

— Железарията в града е и магазин за дрехи — продължи с разказа си Дейвид. — Дрехите са в задното помещение, не се виждат от улицата. Повечето са работни облекла. Дънки, кожени ботуши, ей такива неща. Има един човек, Кърт Йомън, за когото поръчват специално. Йомън работи работил — за телефонната компания. Бил метър и деветдесет и осем, най-високият човек в Деспърейшън. Това обяснява, татко, защо дрехите на Ентрейджиън не бяха пропукани по шевовете, когато ни отвличаше. Събота вечерта Джоузефсън нахлул в магазина и откраднал дрехите, предназначени за Кърт Йомън. Както и обувки. Отнесъл ги право, в сградата на общинските служби и ги прибрал в гардеробчето на Коли Ентрейджиън. Разбирате ли, вече е знаел кой ще бъде следващият.

— Тогава ли е убил шефа на полицията? — попита Ралф.

— Кой, господин Рийд? Не, не тогава. Сторил го е в неделя вечерта, пък и самия Рийд вече си е бил до голяма степен отишъл. От самото начало Риптън му бил оставил един от кантахите и той подействал доста неприятно на господин Рийд. На различни хора кантахите действат по различен начин. Когато господин Джоузефсън дошъл да му види сметката, г-н Рийд си седял зад бюрото и…

Дейвид отмести поглед встрани и без особен ентусиазъм прибра пръсти, все едно държеше шише, за да направи красноречив жест.

— Добре, добре — спря го Стив. — Ясно. Ами Ентрейджиън? Той къде е бил през уикенда?

— Вън от града, също като Одри. Полицаите в Деспърейшън имат — имали са — да изпълняват определени задължения към областната управа. Това означава най-вече много пътуване нагоре-надолу. Петък вечерта, когато Риптън е избивал екипа на Търнър, Ентрейджиън се е намирал в Остин. Събота вечерта е преспал в ранчото на Дейвис. Неделя вечерта — последната нощ, в която е бил истинския Коли Ентрейджиън — е прекарал в земите на шошоните. Имал е някакъв приятел. Вероятно жена.

Джони стана, разходи се до края на камиона и се извърна към останалите.

— Как го е направил, Дейвид? Как го е направило? Как така се оказахме ние в това положение? Как всичко това се е случило, без никой да разбере? Как изобщо е могло да се случи? — Той спря, замисли се и продължи. — Има и друг въпрос: какво иска Так? Да се измъкне от дупката в земята и да се поразтъпче? Да си хапне свински котлетчета? Да смърка кокаин и да се натряска с текила? Да изчука няколко красавици като тия по телевизията? Да се срещне с Боб Дилън, да го попита какво е искал да каже с „Райските врати“? Да управлява света може би? Какво?

— Няма никакво значение — отвърна му Дейвид.

— Как така?

— Има значение само това, което Господ иска. А Господ иска от нас да отидем до „Китайската мина“. Всичко останало… са просто празни приказки.

Джони се усмихна. Усмивката му изглеждаше леко престорена.

— Виж какво ще ти кажа, юнак: това, какво Господ иска, мен ни най-малко не ме засяга.

Обърна се с гръб към тях и отвори вратата на товарното отделение. Въздухът навън беше напълно неподвижен, неочаквано топъл за след буря. Светофарът на кръстовището продължаваше все така равномерно да примигва. На кажи-речи еднакви интервали улицата беше засипана с пясъчни дюни. На мъглявата светлина от залязващата луна Деспърейшън напомняше на декор от научнофантастичен филм.

— Не мога да те спра, ако наистина искаш да си отидеш — каза му Дейвид. — Може би Стив и татко биха успели да те задържат насила, но полза няма да има. Защото обетът, който сме сключили, е основан на нашия свободен избор.

— Точно така — съгласи се Джони. — Добрата стара свободна воля. — Скочи на земята и от болката в гърба си се намръщи. Освен това и носът му пак се обаждаше. Явно не щеше да мине и това е. Огледа се за койоти, лешояда или змии, но не видя нищо. Дори и хлебарка не се мяркаше. — Да бъда откровен, Дейвид, вярвам в Господ, колкото мога да свиря на пиано — обърна се той за сбогом към момчето. — Ти си свободен да вярваш колкото желаеш: Предполагам, че това е едно от малкото утешения, които можеш да си позволиш. Сестра ти е мъртва, майка ти се е превърнала в един Господ знае какво, но да не забравяме, че преди Так да се захване лично с теб, трябва да свърши и с баща ти.

Дейвид се извърна като ударен. Устата му трепереше и в очите му се появиха сълзи.

— Курвар! — изкрещя Синтия на Джони. — Мръсник нещастен! — Затича се към вратата и понечи да го ритне. Джони отстъпи назад, кракът й не успя да улучи брадичката му. Чак усети въздушното течение по лицето си. Синтия едва се задържа на крака, размахала ръце да запази равновесие. Навярно щеше да падне от камиона, ако Стив не я беше хванал за раменете.

— Госпожице, никога не съм твърдял, че съм светец — оправда се Маринвил. Гласът му прозвуча точно както му се искаше — спокоен, небрежен, подигравателен. Вътрешно обаче беше потресен от себе си. Гримасата на момчето… Все едно го беше измамил човек, на когото бе имал пълно доверие. През целия му живот никой никога не го беше наричал курвар. Още по-малко нещастен мръсник.

— Разкарай се! — крещеше насреща му Синтия. Ралф се беше изправил на едно коляно и непохватно прегръщаше сина си, без да сваля недоумяващия си поглед от Джони. Хич не си ни нужен, ще успеем и без теб!

— Защо изобщо ви трябва да успявате? — попита писателят, като внимаваше да стои по-далеч от обсега на крака й. — Ей това ви питам всички. Заради Господ? Какво е направил Господ за теб, Синтия, та да си длъжна цял живот да го чакаш да ти звънне по телефона? Опази ли те Господ от оня тип, дето щеше да ти откъсне ухото? Дето ти разби носа, а?

— И все пак съм жива, нали? — отвърна му грубо Синтия.

— Съжалявам, но за мен това не е достатъчен мотив. Нямам никакво намерение да се превръщам в марионетка от глупавото куклено представление на Господ. Не и ако не ме принудят насила. Не вярвам някой от вас да възнамерява, наистина да се качи там горе. Това е направо лудост.

— Ами Мери? — попита на свой ред Стив. — Искаш да я оставим? Ти можеш ли да я оставиш?

— Защо не? — тросна му се Джони и дори се разсмя. Все едно куче лаеше… И все пак идеята му се беше сторила донякъде забавна, та Стив се изчерви от негодувание. Джони отново се огледа за зверове, но теренът беше свободен. Може би момчето беше право — Так искаше те да си отидат, беше оставил вратата широко отворена. — Познавам я също толкова, колкото и всички останали пустинни плъхове, които той — то, ако повече ви харесва — е убил преди моето идване. Повечето, от които са били достатъчно изкуфели, за да не разберат дори че умират. Не виждате ли колко безсмислено е всичко това? Да си представим, че успеете, Стив, каква ще е твоята награда? Може би ще те направят доживотен член на „Клуба на Бухала“?

— Какво е станало с теб? — чудеше се Стив. — Спомням си как се нахвърли като великан върху пумата, как й отнесе главата, без да ти трепне окото. Все едно беше герой от филм. Знам, че не си страхливец. Поне, че не беше страхливец. Кой те направи такъв?

— Нищо не разбираш. Онова беше просто схватка, нямаше време да се мисли. Да ти издам ли своята малка тайна? Дадеш ли ми възможност да размисля, винаги ще се възползвам от нея. — Направи още една крачка назад. Никой Господ нямаше да го спре. — Пожелавам ви късмет, момчета! Дейвид каквото и да става, ти си един забележителен младеж.

— Ако ти си тръгнеш, всичко свършва — предупреди го хлапакът. Беше скрил лице в прегръдката на баща си. Думите му едва се чуваха, но смисълът им беше ясен. — Веригата се къса. Так печели.

— Да, но стигнем ли веднъж до плейофите, ще му разкажем играта — обеща му Джони и отново се засмя. Върна се в мислите си към онези глупави коктейли, когато всички се смеят глупаво на глупави остроумия, докато в дъното на залата безхаберен джазов състав изпълнява безхаберни кавърверсии на вехти шлагери като „Знаете ли пътя за Сан Хосе?“ и „Татко обича мамбо“. Все по този начин се беше смял от мига, в който изпълзя мокър до кости от басейна в „Белер“. Но какво от това? Негово право беше да се смее, както си иска, където си иска, колкото си иска. В крайна сметка е печелил Националната награда за литература…

— Ще избера някоя кола от паркинга пред минното дружество. Натискам газта и спирам чак в Остин. Оттам ще позвъня анонимно на щатската полиция и ще им разкажа как нещо много лошо се е случило в Деспърейшън. След това ще наема стаи в най-сносния местен мотел и ще се надявам всички да се появите, та да ги ползвате. Ако пристигнете живи и здрави, аз черпя. Но така или иначе, влакът вече спря на моята гара. Мисля, че Деспърейшън ме излекува веднъж завинаги от въздържателството. — Маринвил се усмихна на Стив и Синтия, застанали един до друг. Трябва да сте полудели да не дойдете с мен. Другаде ви е мястото на вас двамата, не ми е нужна лупа да го видя. Тук единственото, което можете да постигнете, е да се превърнете в поредните кантахи на Дейвидовия Господ канибал. След което обърна гръб на четиримата и със сведена глава и биещо до полуда сърце се отдалечи. Очакваше да го изпратят с ругатни, закани, може би молби. Беше готов на всичко. Единственото, което би го накарало да се обърне, беше последната реплика на Стив Еймс, с която той дори не се опитваше нещо да му каже, а само констатираше:

— Не те уважавам:

И Джони наистина се обърна, жегнат не от друго, а от самия факт, че някой можеше да изрече подобно нещо.

— Божичко — оплака се той. — Току-що изгубих уважението на човек, който навремето е събирал повръщнята на Стивън Тайлър. Ама че късмет!

— Никоя от книгите ти не съм чел, но прочетох разказа, който ми даде, прочетох и книгата за теб — отговори му Стив. — Онази от професора в Оклахома. Разбирам, че си бил голям гуляйджия, че си се държал лайнарски с жените си и все пак си отишъл без оръжие във Виетнам… За Бога… тази вечер… пумата… какво стана с всичко това?

— Стана, че всичко това потече като пикня по крачола на пияница — рече Джони. — Предполагам, иска ти се друго обяснение, но това е. Каквото беше останало от душата ми, удави се в един плувен басейн. Или ти звучи абсурдно?

Дейвид се присламчи до Стив и Синтия. Изглеждаше все така блед и изтощен, но поне се беше успокоил.

— Вече си белязан. То ще те пусне да си отидеш, но веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.

Джони изгледа момчето. Нужно му беше огромно усилие на волята — всъщност цялата воля, която му беше останала — за да не се качи обратно в камиона.

— Тогава ще си слагам повече одеколон. Довиждане, момчета и момичета. Прав ви път.

Този път наистина си тръгна и с бързи крачки се отдалечи. Още малко и щеше да се затича.

4.

Настъпи тишина. Наблюдаваха как Джони се изгубва в далечината и никой нищо не продумваше. Дейвид усещаше тежестта на бащината ръка върху раменете си и сам се убеждаваше, че никога през живота си не се е чувствал толкова празен и непотребен. Играта свърши и те бяха изгубили. От яд ритна една от празните бутилки, погледът му проследи как шишето се удря в металната преграда, как подскача и се озовава до… Дейвид направи крачка напред.

— Вижте, портфейла на Джони. Сигурно е изпаднал от джоба му.

— Горкичкият — уж го съжали Синтия.

— По-скоро се изненадвам, че го изпуска чак сега — каза Стив. Говореше бавно и безразлично, като човек, който мисли за съвсем други неща. — Все му повтарях, че човек, тръгнал да пътува с мотоциклет, трябва да върже портфейла си с верижка. — По устните му изведнъж грейна бледа усмивчица. — Може би няма да му е толкоз лесно да поръча стаите в Остин…

— Надявам се да прекара нощта на паркинга — обади се Ралф. — Защо не и насред пътя.

Дейвид обаче не ги слушаше. Чувстваше се по същия начин, както преди месеци в Беър Уудс, когато Господ още не беше казал нищо, но Дейвид вече знаеше, че ще проговори. Наведе се и вдигна портфейла. Щом го докосна, все едно ток го удари в мозъка. Без да иска, изсумтя като от задоволство.

— Дейвид? — погледна го Ралф. Гласът му звучеше толкова далеч, че хлапето дори не знаеше на него ли говорят.

Без да обръща внимание на баща си, момчето отвори портфейла. В едно от отделенията имаше банкноти, в съседното — намачкани документи — визитни картички, обяви. Без да се занимава с тях, Дейвид дръпна закопчалката на някакъв джоб от вътрешната страна, където имаше много фотографии. Докато ги разглеждаше, останалите го наобиколиха и на свой ред се загледаха: един брадясал Джони и до него красива, тъмнокоса жена с изпъкнали скули и огромен бюст; до тях един Джони с прошарени мустачки, застанал на палубата на яхта; после още един Джони с конска опашка и вечерно облекло, застанал до известен актьор, който поразително приличаше на Пол Нюман от времето, когато Нюман още не продаваше сосове и подправки. Общото между Джонитата беше, че всички бяха по-млади, косите и брадите им бяха черни, бръчките по лицето едва се забелязваха. Докато изведнъж…

— Ето — прошепна Дейвид. — О, Боже, ето.

Понечи да извади снимката от джобчето, но не можа, толкова силно трепереха пръстите му. Стив взе портфейла, извади фотографията и я подаде на момчето. Дейвид я доближи до очите си и започна да я изследва с удивлението на астроном, открил нова планета.

— Какво има? — попита Синтия и се надвеси над рамото му.

— Това е шефът — потвърди Стив. — Бил е там — „на село“, както сам се изразява — почти година, събирал е материал за книга. Мисля, че войната е описал и в няколко статии. — На свой ред погледна Дейвид. — Ти да не си знаел, че точно тази снимка е вътре?

— Знаех само, че нещо е вътре — промълви едва-едва Дейвид. — Още щом забелязах портфейла на земята. Но значи е бил той. — Млъкна, сетне повтори, сякаш сам не си вярваше. — Бил е той.

— Кой какво е бил? — попита го Ралф.

Дейвид не отговори, а продължи да се взира в снимката. На кадъра се виждаха трима мъже, застанали пред порутена дървена постройка — ако се съдеше по рекламата на „Будвайзер“ на прозореца, беше бар.

Мъжът вляво на снимката и другият — вдясно — бяха по поло и панталони с широки крачоли. Първият беше доста висок и държеше бележник. Другият беше овесил няколко фотоапарата през врата си. Човекът по средата носеше дънки и сива тениска, както и бейзболна шапка с надпис на янките. През едното му рамо минаваше ремък, на който беше окачен тежък, обемист предмет.

— Радиото — прошепна Дейвид и сложи пръст върху предмета.

— Не е радио — поправи го Стив, след като погледна по-отблизо. — Магнетофон, произведен през ‘68-а.

— Когато го срещнах в страната на мъртвите, носеше радиоапарат.

Дейвид не можеше да откъсне поглед от снимката. Устата му пак беше пресъхнала; езикът сякаш се беше подул и не можеше да изговаря правилно думите. Мъжът в средата му се усмихваше, в едната ръка държеше светлоотразяващи тъмни очила. Не щеше и съмнение откъде го познаваше Дейвид.

Над вратата на бара, от който мъжете явно излизаха, висеше дървена табелка с изписани на ръка букви. Заведението се наричаше „Виетконгската вишка“.

5.

Не припадна, но продължи да пищи, докато нещо в главата й поддаде и силата напусна тялото й. Мери залитна, вкопчи се в масата — с нежелание, защото върху плота все така пъплеха паяци и скорпиони, да не говорим за човешкия труп с чинията съсирена кръв, но така поне нямаше да падне по очи на земята.

Земята беше запазен периметър на змиите. В крайна сметка Мери възприе компромисно решение: да коленичи и да се задържи с една ръка — не тази с фенера, другата — за ръба на масата. Кой знае защо така се чувстваше по-сигурна. По-спокойна. Мина й през ума, че имитира Дейвид. Разбира се, нали момчето бе застанало точно в същото положение, когато се молеше на Господ в килията. В паметта й прозвуча смутената му реплика, сякаш се извиняваше: „Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си.“ Мери неволно се усмихна. Самата мисъл, че си позволяваше да се усмихне насред това кошмарно място — че изобщо беше способна да се усмихва — й подейства още по-успокояващо. Без повече да се замисля, тя зае молитвена поза и се обърна към Господ за пръв път от времето, когато беше на единайсет. Бяха я завели на летен лагер, трябваше да спи на някакъв гаден дървен нар, насред гадно, пълно с комари бунгало, в компанията на множество момиченца, които навярно щяха да се окажат подли и да я щипят. Носталгията по дома беше взела връх и тя се бе помолила на Господ да прати майка й да я вземе. Господ не беше откликнал на молитвата й и оттогава Мери бе свикнала с мисълта, че трябва да се оправя сама в живота.

— Господи — изрече тя, — нуждая се от помощ. Намирам се в помещение, гъмжащо с пълзящи гадини, повечето отровни. Уплашена съм до смърт. Ако си там, горе, помогни ми, с каквото можеш. Ще оценя всеки жест. А…

Канеше се да каже: „амин“, но така и не успя да довърши. Опули очи в израз на най-дълбоко удивление. В съзнанието й заговори глас, който със сигурност не й принадлежеше. Все едно някой беше чакал, при това с едва прикрито нетърпение, тя да заговори първа.

„Тук няма нищо, което да ти стори зло“ — рече й гласът.

В отсрещния край на стаята фенерът освети стара електрическа пералня и сушилня. Над уредите висеше предупредителна табелка: „ДА НЕ СЕ ПОЛЗВА ЗА ЛИЧНИ НУЖДИ! НА ТЕБЕ ГОВОРЯ!“ По табелката напред-назад важно крачеха паяци с дълги като крака пипала. Върху пералнята се виждаха други. По-наблизо, върху плота на масата малък скорпион изследваше останките от смачкания паяк, който Мери беше махнала от косите си. Ръката още я щипеше; онази гадост навярно е била пълна с отрова, може би достатъчна да я убие на място, ако я беше уцелила в ръката. Не, Мери не беше сигурна дали гласът, който й проговори, принадлежеше на Господ, но ако това беше стилът му да отговаря на човешките молитви, нищо чудно, че светът толкова е закъсал. Защото наоколо беше пълно с животинки, които можеха да й сторят голямо зло.

„Не е така — възрази невъзмутимо гласът в същия момент, в който Мери мръдна лъча светлина покрай разлагащите се трупове на пода и освети ново гнездо гърчещи се змии. — Нищо не могат да ти сторят. И ти знаеш защо.“

— Нищо не знам — простена жално тя и насочи фенера към ръката си. Беше силно зачервена, но не даваше признаци да се подува. Защото гадината не бе имала време да я ухапе.

Хммм. Това беше повод за размисъл.

Мери отново насочи светлината към труповете, прокарвайки я последователно през лицата на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън. Вирусът, който беше обладал тези тела, сега живееше у Елън. И ако тя, Мери Джаксън, трябваше да бъде следващата жертва, тогава гадините наистина не можеха да й сторят нищо.

— Паякът е могъл да ме ухапе — разсъждаваше тя на половин глас. — Но не ме ухапа. Напротив, остави ме аз да го убия. — Изкикоти се доволно, почти истерично на откритието си. — Всички сме в един кюп!

„Трябва да се махаш оттук — напомни й гласът. — Преди то да се е върнало. А то ще се върне. При това скоро.“

— Пази ме от него! — помоли се Мери и скочи на крака. — Ти ще ме пазиш, нали? Ако ти си Господ или си пратен от Господ, ще ме пазиш!

Този път гласът не отговори. Може би пък неговият собственик не държеше толкова да я пази. Може би не му беше по силите.

Тя потръпна от страх и посегна към масата. Паяците черни вдовици или кафяви отшелници — се разбягаха. Скорпионите постъпиха по същия начин. В бързината единият дори падна от масата.

Добре. Много добре. Но недостатъчно. Трябваше да избяга от това място.

Мери започна да обръща фенера насам-натам, все едно се дуелираше с мрака. Най-сетне намери вратата. Прекоси стаята с отмалели крака, като внимаваше да не настъпи някой паяк. Дръжката на бравата се завъртя, но вратата се помръдна само на сантиметър — два. Мери я блъсна с рамо и отвън се дочу дрънчене като от катинар. Това не я изненада особено.

Отново освети цялото помещение. Първо се спря на плаката с надпис — „ДАНО КОПЕЛЕТАТА ПУКНАТ ОТ СТУД В ТЪМНОТО“, после на ръждясалия умивалник, на барчето с кафемашината и малката микровълнова печка и накрая — пак пералнята. Нататък започваше служебното помещение: бюро, няколко рафта с папки, стенен часовник, чекмедже с перфокарти, печка, сандък с инструменти, от който се подаваха няколко кирки и лопати, най-накрая календар с руса мадама по бикини. И отново се озова на вратата. Никъде не се виждаше прозорец. Мери се замисли дали да не се възползва от лопатите, но подът беше от същата корозирала ламарина като стените, а и тялото на Елън Карвър едва ли щеше да й остави време да си прокопае тунел.

„Опитай сушилнята, Мер.“

Това беше нейният глас, трябваше да е нейният глас, но да не се казва Мери, ако звучеше като нейния… Пък нямаше усещането да е просто мисъл.

Не му беше сега времето да се занимава с подобни въпроси. С няколко крачки се озова пред сушилнята, този път не гледаше пред себе си, та прегази някой и друг паяк. Вонята на мърша беше по-силна в този край на помещението, по-резлива, което беше странно, след като труповете останаха зад гърба й.

В следващия миг капакът на сушилнята се открехна и отвътре се показа ромбовидната глава на гърмяща змия. Все едно някой си беше направил шега и вместо дяволче на пружина беше пъхнал това чудовище в кутията с изненади. Главата на влечугото се полюшна. Черните й очи се спряха върху лицето на Мери. Тя отстъпи крачка назад, но с усилие на волята се спря и посегна към гадината. Можеше спокойно да се е заблудила по въпроса с паяците и влечугите. Но дори змията да я ухапеше, какво? Не беше ли по-добре да умре от змийска отрова, отколкото да свърши като Ентрейджиън, да убива безразборно и безпощадно, преди сама да експлодира като бомба?

Змията оголи извитите си зъби, напомнящи на костени игли от праисторическата епоха. След което заплашително изсъска.

— Я да ти се не знае! — сопна й се Мери. Грабна я с една ръка, издърпа я от сушилнята и я запрати в далечния край на помещението. След което затисна капака с фенера, преди да се е запознала и с други обитатели на уреда, и го издърпа далеч от стената. Широкият маркуч за водата шумно се измъкна от дупката си в стената. Десетки паяци се разбягаха ужасени от скривалището си.

Мери се наведе да огледа по-отблизо дупката. Беше около шейсет сантиметра широка, твърде тясна, за да успее да се промуши през нея. Затова пък стените наоколо бяха силно корозирали от влагата и на Мери й хрумна…

Върна се отново при вратата, по пътя смачка някакъв скорпион и изрита любопитния плъх, който се беше показал иззад труповете…, където навярно се беше угощавал за тяхна сметка. Грабна една от кирките, върна се пред дупката и избута сушилнята още по-встрани, за да си освободи място. Смрадта на разложена плът беше по-силна, но тя не й обръщаше внимание. Пъхна по-късия край на инструмента в дупката, дръпна нагоре и чак се изсмя от задоволство, когато прогнилата, ръждясала стена се разцепи.

„Побързай, Мери, побързай!“

Избърса потта от челото си, пъхна повторно кирката в получилия се процеп и наново дръпна нагоре. Острието разшири отвора, след което изведнъж изгуби всякаква опора. Мери се прекатури по гръб и изтърва кирката. Под гърба й цял взвод от паяци изпукаха като орехи. Същият плъх, който беше изритала преди малко — а може би някой негов роднина — изпълзя изпод врата й и възмутено й изцвърча в ухото. Мери усещаше как мустаците му гъделичкат брадичката й.

— Разкарай се! — изпищя и го изблъска надалеч. Изправи се на крака, взе фенера, пъхна го под мишница и се наведе, за да повдигне двата края на разрязаната тенекия.

Каза си, че отворът е достатъчно голям. Точно колкото й трябва.

— Благодаря ти, Господи — рече на глас. — Моля те, не ме изоставяй! Ако ми помогнеш да се измъкна от тази каша, обещавам цял живот да поддържаме връзка.

Коленичи на пода и пъхна глава в дупката. Вонята беше толкова силна, че едва се сдържаше да не повърне. Извъртя се на една страна и освети с фенера пред себе си.

— Божичко! — изкрещя ужасена и усети как силите отново я напускат. — О, Божичко, НЕ!

В първия момент й се беше сторило, че вижда поне неколкостотин трупа, нахвърляни един върху друг до стената на сградата — целият свят сякаш се беше превърнал в побелели, изтънели лица, в изцъклени очи, в разкъсана човешка плът. Лешоядът, който бе клечал допреди малко на гърдите на един от мъртъвците и бе ръфал мръвките от лицето му, я усети, размаха огромните си криле и излетя.

„Не са чак толкова — каза си Мери след малко. — Не са чак толкова, Мери, не се прави на дете. А дори да бяха и хиляда, това с нищо не би променило твоето собствено положение.“

И все пак трябваше й известно време да се окопити. Дупката беше голяма, а тя беше сигурна, че ще успее да се промуши, и все пак…

— Ще се изтърся върху тях — каза си. Фенерът трепереше неудържимо, лъчът подскачаше от лице на лице, от ръка на ръка, все едно Мери беше попаднала насред онзи кадър от „Психо“, когато електрическата крушка в мазето започва да се люлее напред-назад и да осветява от различни страни набръчканото като на мумия лице на мъртвата майка на Норман.

„Трябва да вървиш, Мери — напомни й гласът все тъй невъзмутимо. — Трябва да избягаш, преди да е станало твърде късно.“

Така да бъде… И все пак не беше длъжна да види върху какво ще падне. И дума да не става.

Изключи фенера и го хвърли през отвора. Чу се как глухо тупна върху… върху нещо си. Пое дълбоко въздух, затвори очи и се запромъква напред. Назъбените краища на тенекията закачиха фланелката й и я издърпаха от дънките. Мери направи още едно усилие и полетя надолу. Успя да задържи очите си затворени, докато тупна на земята, сетне протегна ръце пред себе си. Напипа нечие лице дланта докосна хладната издатина на нечий нос, пръстите й се вплетоха в нечии гъсти вежди. Другата ръка се озова насред някаква ледено желе и се плъзна встрани.

Прехапа устни да не изпищи — идваше й да се разкрещи и от страх, и от погнуса. Но ако сега изпищеше, трябваше след това да си поеме дъх, а поемеше ли си дъх, щеше да поеме с дробовете си вонята на разложените трупове, които се бяха въргаляли един Бог знае колко дни на слънцето. Непрекъснато си повтаряше да не се поддава на паниката, да мисли само за следващото си действие. Изтъркаля се по телата на мъртъвците, като още в движение се опита да избърше ръката си в дънките.

След малко се озова на пясъка и ситните камъчета се впиха в гърба й. Обърна се по корем и се надигна на колене. Пъхна длани в сухата пръст и започна да ги трие една в друга с надеждата да ги изчисти. Сетне отвори очи и видя фенера до някаква восъчножълта ръка. Вдигна поглед към небето с надеждата неговата чистота да заличи донякъде ужасната картина от съзнанието й.

„Навън съм — каза си Мери и вдигна фенера. — Ако не друго, поне се намирам навън. Благодаря ти, мили Боже.“ Пъхна отново фенера под мишница и се отдалечи пълзешком от камарата трупове.

Вляво от нея нещо светеше. Мери погледна натам и сърцето й застина в ужас при вида на полицейския автомобил. „Бихте ли излезли от колата, господин Джаксън?“ — беше казал Ентрейджиън и точно тогава бе започнало всичко, именно в тази секунда всичко, в което беше вярвала, се беше разрушило като пясъчна кула.

„Празна е. Колата е празна, добре се вижда, нали?“ Да, виждаше се, но Мери нямаше как да се отърси от страха.

Полицейският автомобил — покрит с толкова дебел слой прах, че дори светещите буркани на покрива едва се забелязваха — беше паркиран до малка бетонена постройка, напомняща на бункер. Вратата за шофьора зееше отворена (Мери дори забелязваше грозното мече, което бяха окачили на таблото), светлината идваше от лампата в купето. Елън я беше довела дотук с колата, сетне се беше изгубила някъде. Имаше си друга, по-важна работа. Дали не беше оставила ключовете…

Мери стана и привела глава като войник на акция във вража територия изтича до колата. Вътре вонеше на кръв и урина. Таблото, кормилото, предната седалка бяха окървавени. Приборите изобщо не се виждаха. На пода, точно пред седалката на шофьора, стоеше захвърлена каменна статуетка, изобразяваща паяк. Беше доста стара и намръщена, но щом я погледна, Мери се почувства слаба и беззащитна.

Ала паякът нямаше защо да я тревожи: ключалката на запалителя беше празна.

— По дяволите! — изруга тя. — Мътните го взели! Обърна се на другата страна и насочи фенера към големите камиони, паркирани наблизо. Нататък започваше шосето към рудника; беше с четири платна и очевидно беше предназначено за тежки машини. Да кара по него щеше да е още по-лесно, отколкото по черния път, където проклетото ченге ги беше спряло двамата с Питър… А тя не можеше да се възползва от полицейската кола само защото проклетите ключове ги нямаше.

„Ако аз не мога, и той няма да може. Или тя, или каквото ще да бъде там…“

Пъхна повторно глава в купето, намръщи се от отвратителната миризма (погледът й не изпускаше нито за миг каменното уродче на пода, все едно паякът можеше всеки момент да оживее и да я ухапе) и дръпна ръчката за предния капак. Заобиколи колата, прокара длан по решетката на радиатора, напипа дръжката и вдигна капака. Двигателят беше огромен, но не й беше трудно да намери въздушния филтър. Надвеси се над него, хвана с една ръка гайката и натисна, но без резултат.

Изпъшка в признак на безсилие. Очите я засмъдяха от потта. Преди малко повече от година беше чела стихове на литературна сбирка под надслов „Жени-поети честват своята чувствителност и чувственост“. Беше се облякла в костюм на Дона Каран с копринена блузка под сакото. Косата й беше фризирана наскоро, подстригана на бретон. Безкрайната й поема „Моята ваза“ се беше превърнала в гвоздея на вечерта. Разбира се, това беше много преди историческото й посещение в „Китайската мина“. Мери дълбоко се съмняваше, че някой от онези, които я бяха слушали, рецитира „Моята ваза“…

…сега биха я познали. На нея самата й беше трудно да се познае.

Дясната й ръка, с която се опитваше да извади филтъра, я сърбеше и болеше. Пръстите й се плъзгаха по метала.

— Моля те, Господи, помогни ми! Нищо не разбирам от двигатели, дано да открия карбуратора. Моля те, дай ми сили да…

При поредния напън гайката поддаде и се завъртя.

— Благодаря! — рече на висок глас Мери. — Не можеш да си представиш колко много ти благодаря. Не ме оставяй сама. И се погрижи за Дейвид и останалите, нали нямаш нищо против? Не им позволявай да ме оставят, когато съм в беда.

Издърпа въздушния филтър и го хвърли. Отдолу се показа карбураторът, голям колкото… е, почти колкото ваза за цветя. Мери се засмя, клекна пред автомобила, заграби шепа пясък, повдигна с другата си ръка капачето на един от цилиндрите и изсипа пясъка вътре. За всеки случай натъпка още две шепи, колкото да задави съвсем карбуратора, и отстъпи крачка назад.

— Да те видя как ще караш, кучко недна! — закани се задъхано тя.

„Побързай, Мери, трябва да бързаш.“ Тя насочи фенера към паркираните камиони. Между по-големите машини бяха спрели и два пикапа. Отиде до тях и освети в кабините. Никакви ключове и тук. Но в товарното отделение на единия форд намери малка брадвичка, с която наряза гумите и на двата камиона. Канеше се да захвърли секирата, сетне размисли. Освети за последен път наоколо и едва сега забеляза четвъртитата дупка на двайсетина метра височина от дъното на ямата.

„Там. Там се крие първопричината на всички неволи.“ Не можеше да си обясни откъде й дойде подобна мисъл, дали отново беше проговорил Господ или ставаше дума за женската й интуиция. Така или иначе нямаше значение. Точно в този момент я вълнуваше една-единствена мисъл: как най-бързо да се измете оттук.

Изключи фенера — лунната светлина й беше достатъчна — и закрачи нагоре по пътя, извеждащ от рудника.

1.

Литературният гений стоеше при компютрите в единия край на дългата маса и гледаше отсрещната стена на просторното помещение, където повече от дузина трупове бяха провесени на закачалки, все едно са концлагеристи и надпетите възнамеряват да си правят експерименти с тях. Всичко си беше почти както Стив и Синтия го бяха описали, с една-единствена подробност: жената, която висеше под табелката „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“, онази същата, дето главата й висеше на строшения врат и бузата й буквално се опираше в рамото, незнайно защо му приличаше на Тери.

„Това е плод на собственото ти въображение, надявам се, че го разбираш…“

Дали го разбираше? Може би. Но, Господи!… Същите червеникаво-златисти коси… същото високо чело и леко закривен нос…

— Майната на носа й — изруга Маринвил. — В момента твоят собствен нос е доста по-закривен. И за да не му се случи още нещо, трябва да се омиташ веднага.

Ала в момента не можеше да помръдне. Добре знаеше какво да стори — да прекоси лабораторията и да прерови джобовете на убитите за автомобилни ключове. Но едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш. За да се добере до въпросните ключове, трябваше да бръкне в панталоните на мъртвеца, да се докосне, пък макар и през тънката материя на плата, до студената кожа на краката му… Да бърка сред вещите им — джобни ножчета, нокторезачки, може би дори опаковки аспирин…

„Интересно как човек не може да изброи съдържанието на един джоб, без да стигне до многоточие“ — мислеше си Джони.

… скъсани билети, намачкани банкноти, монети от рестото в магазина…

— Стига — смъмри се той на глас. — Просто иди и свърши каквото трябва.

Внезапно радиото изгърмя, все едно някой стреляше с картечница. Маринвил подскочи от уплаха. По това време станциите нищо не предаваха. Беше минало полунощ и местните мъчители на ефира си бяха дали почивка. Пак щяха да пускат Травис Трит и Таня Тъкър, но чак призори. С известна доза късмет по това време Джон Едуард Маринвил, човекът, когото в „Харпърс“ бяха нарекли единствения бял писател в Америка, който си струва, отдавна щеше да се е махнал от Деспърейшън.

„Ако си отидеш, всичко свършва.“

Джони избърса челото си с ръка, все едно мисълта се беше лепнала като муха върху потната му кожа, и смело прекоси лабораторията. Даваше си сметка, че навярно постъпва като дезертьор, но не трябваше да прекалява със самообвиненията — в крайна сметка, поискат ли да си тръгнат, останалите винаги биха могли да го сторят. Колкото до него, той се връщаше в онзи живот, където хората не говореха безсмислени езици и не се разпадаха от само себе си пред очите ти. Живот, в който е прието човек да расте на ръст докъм осемнайсетата си година…

Докато приближаваше труповете, продължаваше да размишлява. Не отричаше, че не се чувстваше като литературен лъв, по-скоро като мародер, от онези, които беше наблюдавал в Кванг Три да претърсват убитите за златни кръстчета и медальони; стигаха дотам, че понякога разпаряха задниците на убитите да видят не са ли скрили някой диамант… Но сравнението не беше уместно, освен това Джони не очакваше споменът да го преследва дълго. В крайна сметка той не беше дошъл да обира мъртъвците. Единствената причина да се намира точно в този момент точно на това място, бяха ключовете — връзка ключове, които да вървят с някой от автомобилите, паркирани пред сградата. Освен това…

Освен това убитото момиче под табелката: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“ наистина приличаше на Тери. Червеникаво-руси коси, под тях голяма дупка от куршум в престилката. Разбира се, Тери отдавна беше изгубила червеникаво-русия цвят на косите си, сега беше почти побеляла и все пак…

„Веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си, ще ти се прииска никога да не си тръгвал.“

— Ако обичаш — отговори сам на себе си Джони, — да не се вдетиняваме.

Погледна вляво, опитвайки се да откъсне поглед от мъртвото момиче, което толкова много му напомняше на Тери — на Тери от времето, когато беше способна да го подлуди, като кръстоса крака — и това, което видя, го накара да се усмихне с надежда. В дъното на помещението чакаше празна джипка. Понеже беше паркирана от вътрешната страна на гаражната врата, надеждата ключовете да са си на стартера изглеждаше напълно реална. В такъв случай Джони поне щеше да си спести ужасното преживяване да бърка из джобовете на жертвите на ченгето — а може би не е бил Ентрейджиън, а Джоузефсън… В крайна сметка, какво значение имаше. Джони трябваше единствено да отвори вратата на гаража, да се качи на джипката и да се махне оттук.

„Веднъж да усетиш миризмата на Так по себе си…“ Може би сега наистина го усещаше, но нямаше да е задълго. Дейвид Карвър можеше и да се окаже пророк, но си оставаше един млад пророк, а освен това някои много основни истини му убягваха, нищо че поддържаше пряка връзка с Господ. И едната от тези истини беше, че при малко по-добра хигиена миризмите изчезват. Джони бе имал доста случаи в живота си да се убеди в това.

Освен това ключът от джипката, слава на Бога, си беше на мястото.

Пъхна глава в купето, завъртя ключа, колкото да даде контакт и с радост установи, че резервоарът е три-четвърти пълен.

— Няма шест-пет — засмя се той.

Мина отзад на джипката и огледа как е вързано ремаркето. Нямаше да има проблеми — един чук и проклетият болт щеше да върви по дяволите…

„Дори и йога не би могъл да го стори, Маринвил — обади се старият ветеринар от подсъзнанието му. — Заради главата. Ами клетъчният телефон? Ами сардините?“

— Какво сардините? Просто в плика е имало повече консерви, отколкото сме предполагали…

И все пак се потеше. По същия начин, по който се бе потил във Виетнам. Не от горещина, въпреки че във Виетнам си беше горещо, не и от страх, нищо че там всеки го хващаше страх, дори и насън. Повечето пъти потта се дължеше на онова мъчително чувство, че не си попаднал на правилното място в подходящия момент, че си в компанията на хора, които са се родили добри, но сами се съсипват с грешките си.

„Чудеса без характер на сензация — като че ли отново се обади Билингзли. Да му се не знае, старецът се оказваше по-бъбрив мъртъв, отколкото жив. — Какво, ако не беше момчето, още щеше да гниеш в затворническата килия, нали? Може би щеше да си мъртъв. Или още по-зле от мъртъв. А ти го изостави.“

„Ако не бях отвлякъл вниманието на койота с якето си, Дейвид щеше да е мъртвият — оправда се пред себе си Джони. — Остави ме на мира, стари глупако.“

Забеляза някакъв чук на работната маса до стената и се запъти към него.

„Искам да ми кажеш нещо, Джони — обади се Тери и Маринвил замръзна на място. — Кога реши да преодолееш страха си от смъртта, като сам се лишиш от истински живот?“

Този път гласът определено не идваше от съзнанието му, в това беше сигурен. По дяволите, също тъй сигурен, както… Беше истинската Тери, която точно в този момент висеше на стената. Ако обърнеше поглед към нея, щеше да се убеди, че е изправила глава и го наблюдава по начина, по който винаги го беше гледала след поредната издънка. Тери никога не се изнервяше в подобни ситуации: за човек като Джони Маринвил издънките си бяха в реда на нещата; затова пък ги приемаше дълбоко в себе си, защото от всички хора на света единствено тя продължаваше да се надява някой ден той да се оправи. Това беше голямата й грешка — подобна на онзи загубен залог, когато очакваше Тампа Бей Бъкс да спечелят суперкупата. Освен при случаите, когато заедно с нея — заради нея — той наистина се оправяше, издигаше се над онова, което тя бе свикнала да смята за негова природа. И когато успееше, когато надминеше себе си, когато литваше над хоризонта, тя казваше ли нещо? Е, може би нещо като: „Да видим какво дават по Пи Би Ес“, това й се струваше достатъчно.

„Поне да се беше отказал от живота, за да пишеш — държеше на своето Тери, — Така човек би те разбрал, дори пак да му се иска да те осъди. Но ти се отказа от живота само за да говориш за писане. За Бога, Джони, какво направи със себе си?“

С треперещи нозе Маринвил се добра до масата, решен да хвърли чука по главата на кучката, да се помъчи да й затвори устата. Точно в този момент долови тихото ръмжене вляво от себе си.

Обърна глава и видя огромен горски вълк — може би бе същият, който беше гонил Стив и Синтия с кантаха, стиснат между зъбите. Очите му светеха в мрака. За секунда звярът се поколеба и Джони си позволи мъничко надежда — може би вълкът го беше страх, може би щеше да отстъпи. Но в следващия миг хищникът се нахвърли върху него и оголи зъби.

2.

Нещото, което някога се наричаше Елън Карвър, беше концентрирало импулсите на съзнанието си върху вълка (искаше да го използва, за да свърши веднъж завинаги с писателя) до такава степен, че изпадаше в своеобразен транс. Но изведнъж нещо обезпокои Так — неочаквана спънка в общия ход на нещата. За миг отпусна хватката си и вълкът застина на място. Так насочи цялото си съзнание към камиона и със зловещо любопитство се опита да проникне в умовете на хората там. Нещо се беше случило, но той не можеше да определи какво. Създаваше се впечатление за объркване, както когато човек се събуди в стая, в която мебелите наскоро са били пренаредени.

Може би ако не се стреми да бъде на две места едновременно…

— Ми хим, ен тоу — заповяда Так и пусна вълка срещу писателя. Свършено бе с бъдещия Стайнбек: четирикракото беше бързо и силно, двукракото — бавно и слабо. Так пропъди вълка от мислите си, образът на Джони Маринвил най-напред изтъня, сетне се изгуби съвсем в дълбините на паметта му в мига, в който писателят посягаше към някакъв предмет на масата до себе си и ужасен следеше с поглед всяко движение на звяра.

Вместо това Так насочи вниманието си към камиона и групичката хора — макар от тях четиримата само един беше от значение (защо не беше проумял тази истина от самото начало) — дрисливото християнче.

Яркожълтият камион стоеше все така паркиран насред улицата. Так го виждаше добре отвън през фасетъчните очи на паяците и чрез топлинните усещания на змиите, но опиташе ли да се вмъкне вътре, все не успяваше. Нямаше ли кой да гледа вътре? Едно-единствено малко паяче поне? Или християнчето успяваше да блокира по някакъв начин зрението му?

Нямаше значение. Не разполагаше с време, за да се занимава с подробности. Те си бяха вътре, трябваше да са вътре, нямаше как иначе и Так трябваше да се задоволи с това, защото другаде също се случваха тревожни неща. И то в непосредствена близост. Нещо ставаше с Мери.

С усещане, едновременно непознато и неприятно, че нещо го привиква, че нещо го дърпа за ръката, Так се отказа от камиона и се съсредоточи върху служебната постройка. Съзнанието му се всели в стотиците тревожно щуращи се напред-назад погледи на създанията вътре. Най-напред забеляза отместената сушилня, сетне и това, че Мери я няма. По някакъв начин се беше измъкнала.

— Ти, курво! — изкрещя Елън и от устата й бликна кръв като от фонтан. Само една дума трудно би могла да изрази всички чувства, които вълнуваха Так, затова занарежда ругатни и закани на своя стар като света език, докато ставаше. Плашеше го физическото изтощение на тялото, в което се бе вселил, но най-тревожното бе, че не разполагаше с резервно тяло, в което да се прехвърли, ако се наложи; засега трябваше да се задоволява с наличното. Мина му през ума да се възползва от животните, но никое от тях не би се оказало достатъчно силно, за да побере енергията му; вселяването му в който и да било човек го унищожаваше за броени дни, какво ли оставаше за по-нисшите създания? Змия, койот, плъх, дори лешояд, всички биха се пръснали на парчета секунди, най-много минути, след като Так ги обладае. Горският вълк издържал час-два, но от целия вълчи род беше останал един-единствен екземпляр, а той сега се намираше на пет километра оттук и си имаше други задачи (вероятно от гастрономическо естество) с писателя.

Нямаше избор, трябваше му жената.

Трябваше му Мери.

Съществото, което бледо напомняше на Елън, се промъкна през отвора в стената и със сковани крачки се запъти към бледолилавия квадрат, който отбелязваше края н шахтата. Докато вървеше, около него подскачаха цвъртящи плъхове, упоени от миризмата на кръв, която шуртеше по краката на Елън. Так ги изрита и напсува на древния си език.

На изхода на мината спря и се огледа. Луната вече се беше скрила зад отсрещния склон, но все още осветяван местността, пък и лампата от купето на полицейската кола помагаше. Светлината му беше достатъчна да забележи че капакът на автомобила е отворен и да се досети, че коварната жена по някакъв начин е повредила двигателя. Как беше успяла да се измъкне от къщата? Как беше посмял да го стори?

За пръв път Так усети страх.

Погледна вляво и забеляза, че гумите и на двата пикапа са надупчени. Повтаряше се старата история с караваната на Карвърови с тази разлика, че сега него бяха хванали капана, а това ни най-малко не му се нравеше. Остава камионите, но въпреки че Так знаеше къде са ключове — в чекмеджетата в служебната стаичка имаше ключове за всичко — нямаше да са му от полза; не можеше да кара подобни страшилища. Кери Риптън знаеше да се оправя с кмионите, но Так се беше разделил с неговите способности в мига, в който се прехвърли в тялото на Джоузефсън. В ролята си на Елън Карвър беше способен да възстанови ви донякъде паметта на Риптън, Джоузефсън и Ентрейджиън (макар че и техните спомени избеляваха като снимки, оставени на слънце), но не и техните качества, познания и способности.

Кучка проклета!

Так неспокойно стискаше юмруци. Дразнеше се от измокрените с кръв гащи, от окървавената фланелка, даваше си сметка, че бедрата на Елън са облени с кръв. Затова затвори очи и се опита да проследи Мери с мисълта си.

— Ми хим, ен шоу. Ен тоу! Ен ТОУ.

В началото нищо не се получи, посрещна го само неприятното усещане за режеща болка в корема на Елън.

И ужас. Ужас при мисълта, че оная курва може вече да си е отишла. Най-накрая забеляза това, което търсеше — този път не с очите на Елън, но с нечии уши, които предаваха звука в нейните: тайнствено ехо, което очерта в съзнанието му женски силует.

Сигналът идваше от кръжащ над мината прилеп, усетил присъствието на Мери, докато тя се катереше по северния склон. Жената далеч не беше свежа и бодра, напротив, спираше на всеки десетина крачки, за да си поеме дъх и погледне никой ли не я преследва. Прилепът повече от ясно „виждаше“ миризмите, които излъчваше изтощеното й тяло и от това, което Так получи като сведение, част от смелостта му се върна. Защото усещаше дъха на човешки страх. На онзи страх, който при случай лесно може да прерасне в паника.

Така или иначе Мери се намираше на по-малко от четиристотин метра от ръба, след което я чакаше далеч по-лесното нанадолнище. Прилепът усещаше, че тя е изморена и задъхана, но никъде около нея не се носеше онази резлива миризма на пълно изтощение. Засега. Освен това Мери не кървеше като заклано прасе. Вярно, кръвоизливите не бяха излезли напълно от контрол, не още, но кой знае кога и това щеше да дойде. Навярно времето, което Так беше прекарал на ръба на ини, часовете, в които беше обмислял своите следващи ходове, се бяха оказали фатални, но кой би повярвал, че това може да се случи?

Дали да не прати кан той да я спрат? Онези, които не бяха в периметъра на рудника и не представляваха част от ми хим ?

Би могъл, но каква полза? Можеше да обкръжи Мери със змии и паяци, със съскащи диви котки и лаещи койоти, но най-вероятно кучката би минала през тях също както Мойсей според хорските приказки, бе повел еврейския народ право през вълните на Червено море. Тя сигурно знаеше, че „Елън“ не може да й навреди. Ако не го беше разбрала, и досега щеше да си стои в бараката, навярно щеше да се сгуши в някой ъгъл и да крещи от ужас, докато се скъсат гласните й струни.

Как беше разбрала? Да не би от дрисливото християнче? Или е получила съобщение от Бога на това християнче, от неговия кан так! Нямаше значение. Както нямаше значение и това, че тялото на Елън започваше да се разлага, докато Мери имаше близо километър преднина.

— Каквото ще да става, идвам при теб, скъпа — обеща Так и пое към пътя.

Елън обърна глава, изплю кървава храчка и зловещо се усмихна. Не приличаше на жена, която е възнамерявала да се кандидатира за член на училищното настоятелство, нито на такава, с която са обичали да обядват в „Китайско щастие“ приятелките й, още по-малко на почтената госпожа, чиято най-съкровена, най-скандална сексуална фантазия е била да се люби с мъжагата от рекламата за диетична кола.

— И да бързаш, и да не бързаш, мръсницо, няма да ми избягаш.

3.

Черната сянка повторно връхлетя върху нея и Мери махна заплашително с ръка да я прогони.

— Върви по дяволите! — изруга тя и опита да си поеме дъх.

Прилепът изкрещя в нощта и се издигна на безопасна височина, но така и не се отказа. Кръжеше над жената като разузнавателен самолет и Мери придобиваше все по-силното усещане, че точно това му е целта. Вдигна глава — оставаха й някакви си двеста метра, докато изкачи склона и се измъкне от изкопа, но силите я напускаха. Имаше усещането, че не вдишва, а буквално отхапва въздуха със зъби. Сърцето й биеше като барабан, усещаше болки в гърба си. Беше си мислила, че за жена, прехвърлила трийсетте, се намира в чудесна форма, но три посещения седмично в гимнастическия салон не са достатъчни за подобно изпитание…

Изведнъж чакълът под гумените й подметки поддаде и преди да се усети, Мери загуби равновесие. В последния момент се отпусна на коляно, та да не падне, но дънките й се съдраха и заострените камъчета се впиха в крака й. Топла кръв рукна по прасеца й.

Прилепът отново я връхлетя.

— Разкарай се, кръвопиецо! — извика вбесена Мери и замахна с юмрук. Ударът се оказа неочаквано точен. С кокалчетата на пръстите си усети крехките костици на крилото, прилепът се преметна във въздуха и се удари в земята на няколко крачки пред нея. Започна безсилно да отваря и затваря уста и да се взира — поне така изглеждаше — с незрящите си очи в лицето й. Мери се надигна и го смаза с подметката си. Докато слушаше хрущенето на костите, не се сдържа и изпищя от удоволствие.

Канеше се да продължи нагоре, когато забеляза сянка, раздвижила се на черния фон на склона.

— Мери? — обади се глас, който донякъде приличаше на гласа на Елън Карвър. Беше дрезгав и приглушен, все едно Елън бе настинала. — Мер, почакай ме! Искам да вървим заедно! Искам да видя Дейвид! Ще отидем заедно при него!

— Върви по дяволите! — отвърна й Мери. Обърна гръб на съществото, което я преследваше, пое си въздух и потърка болното място на гърба си. Ако можеше, щеше да побегне, но нямаше сили.

— Лошо момиче! — подвикна й подигравателно Елън. Не можеш да избягаш, скъпа, не го ли разбираш?

Билото на склона изглеждаше безкрайно далеч, че Мери сведе поглед и сама се застави да върви по-бързо. На два пъти падна на земята и съвсем се задъха. Искаше й се Елън отново да я извика, но тя мълчеше. Мери не смееше да се обърне, да не би да умре от страх, ако я види близо до себе си.

Пет метра преди края на склона най-сетне намери сили да погледне назад. Елън беше на по-малко от двайсет метра след нея и безшумно се бореше за всяка глътка въздух. При всяко издишване от устата й потичаше кръв. Усети, че Мери я наблюдава, заплашително се намръщи и протегна ръце към нея, но не можа да я хване.

Мери изведнъж установи, че може да тича. Навярно всичко се дължеше на погледа на Елън Карвър — поглед, в който не се четеше нищо човешко. Нищо.

Най-сетне се добра до върха на склона. Гърдите й свиреха при всяко вдишване. Закрачи по пътя, който след трийсет метра се спусна почти отвесно надолу. Насред пустинята се забелязваше примигваща жълта светлинка: светофарът в центъра на града.

Мери реши да го използва за ориентир и се затича по-бързо.

4.

— Какво правиш, Дейвид? — попита разтревожено Ралф.

Момчето беше прекарало няколко минути в дълбока концентрация, навярно пак се беше молило на Господ, но сега беше станало и вървеше към задната врата на камиона. Ралф реагира инстинктивно и застана между сина си и вратата. Стив ги гледаше и споделяше чувствата на бащата. Каза си обаче, че това едва ли ще промени нещата. Ако Дейвид беше решил да излезе, значи щеше да го стори. Момчето показа портфейла:

— Отивам да му го върна.

— Не, никъде няма да вървиш — поклати решително глава Ралф. — За Бога, Дейвид, ти дори не знаеш къде се намира в момента човекът. Мен ако питаш, трябва да е напуснал града. Толкоз по-добре, че се отървахме от тоя боклук.

— Знам къде се намира в момента — отговори му спокойно Дейвид. — Мога да го намеря. Още е наблизо. — След известно колебание добави: — От мен се очаква да го намеря.

— Така ли? — Стив не можеше да възприеме променения си глас, все едно се беше подмладил. — Нали каза, че веригата е скъсана?

— Да, но това беше преди да видя снимката в портфейла. Трябва да отида при него. Трябва да го намеря още сега. Това е нашият единствен шанс.

— Не разбирам — призна си Ралф, но все пак отстъпи по-далеч от вратата. — Какво означава тази снимка?

— Нямам време да обяснявам, татко. Но дори и да имах, не мисля, че бих могъл.

— Ние трябва ли да дойдем с теб? — попита Синтия.

Дейвид поклати глава:

— Ще се върна, ако успея. Заедно с Джони.

— Това е лудост — рече баща му, но гласът му звучеше глух и безпомощен. — Ако сега излезеш, зверовете ще те разкъсат.

— Койотът не ме разкъса, когато бях в затвора — напомни му Дейвид. — Опасно е не ако изляза, а ако всички останем тук.

Погледна към Стив, сетне се обърна към вратата. Стив кимна и отвори плъзгащата се врата. Пустинната нощ като хладна целувка докосна лицето му.

Дейвид се приближи до баща си и го прегърна. Внезапно усети как онази могъща сила отново го подхваща. Сгърчи се в прегръдката на баща си, пое дълбоко въздух и с невиждащ поглед отстъпи назад. Протегнатите му ръце конвулсивно се загърчиха.

— Дейвид! — изплаши се Ралф. — Дейвид, какво…

Ненадейно всичко свърши. Този път силата го напусна почти веднага. Момчето обаче виждаше ясно рудника; все едно го наблюдаваше от ниско прелитащ самолет. Дочуваше тихия повей на вятъра и нечий глас

(ми хим, ен тау! ми хим, ен тоу!)

който зовеше. Глас, който не принадлежеше на човешко същество.

Направи усилие да прогони образите от съзнанието си и да погледне отново тримата около себе си — това бяха те, последните членове на дружеството на оцелелите след Коли Ентрейджиън. Стив и Синтия бяха застанали един до друг, баща му стоеше надвесен над него.

— Какво стана? — попита Ралф, разтърсен от уплаха. Милостиви Боже, какво се случи?

Дейвид видя, че е изпуснал портфейла и се наведе да го вдигне. Не, в никакъв случай не биваше да го оставя тук. Канеше се да го натика в задния джоб на дънките си, после се сети, че точно по този начин Джони го беше изгубил, затова го пъхна в пазвата си.

— Трябва да отидете в рудника — каза на баща си. — Татко, ти, Стив и Синтия трябва веднага да тръгнете за китайската мина. Мери има нужда от помощ. Разбирате ли ме? Мери иска помощ!

— За какво говор…

— Успяла е да избяга, сега тича надолу по пътя към града, а Так е по петите й. Трябва да вървите. Веднага!

Ралф отново понечи да го хване, но сякаш сам не знаеше какво иска. Дейвид се отдръпна и скочи от камиона.

— Дейвид! — извика Синтия след него. — Мислиш ли, че трябва да се разделяме?

— Не — отговори й той от разстояние. Чувстваше се отчаян, объркан, дори леко замаян. — Знам, че изглежда неправилно, и на мен ми се струва така, но няма как другояче да постъпим! Имайте ми вяра! Това е единственият изход!

— Върни се! — извика Ралф.

Момчето се обърна, колкото да види обезумелия поглед на баща си.

— Татко, тръгвай! Тръгвайте и тримата. Длъжни сте. Помогнете й! За Бога, помогнете на Мери!

И преди някой да е задал друг въпрос, Дейвид Карвър им обърна гръб и хукна в мрака, като придържаше скъпоценния (триста деветдесет и пет долара в „Барнис“) портфейл от крокодилска кожа на Джон Едуард Маринвил.

5.

Ралф понечи да последва сина си, но Стив го хвана за раменете, а Синтия — през кръста.

— Пуснете ме! — крещеше бащата и се бореше с двамата… Е, не се бореше с кой знае какви сили, така че Стив усети прилив на надежда.

— Няма — отвърна му Синтия. — Нека вярваме, че знае какво върши.

— Не бива да загубя и него — опита с последни сили да се отскубне Ралф, но накрая се отказа. — Не бива!

— Може би единственият начин да не го допуснем, е да правим каквото ни каже той — обади се Синтия.

Ралф въздъхна дълбоко.

— Синът ми хукна да гони онова копеле. — Все едно говореше сам на себе си. Все едно си изясняваше фактите. Отиде подир онова надуто копеле, за да му върне портфейла, а като го попитаме защо, отговаря: „Защото такава е волята Божия!“

— Да, може би си прав — съгласи се с половин уста Синтия и сложи ръка на рамото му. Ралф отвори очи и й се усмихна. — Знаеш ли обаче къде е проблемът? Че най-вероятно това е самата истина.

Ралф потърси съчувствието на Стив.

— Няма да го изоставиш. Няма да качиш Мери, да свърнеш по прекия път към шосето и да оставиш момчето ми в града, нали?

Стив поклати глава.

Ралф сякаш се овладя. Изражението му подсказваше, че решението е взето и всяко отстъпление — забранено. Странна мисъл мина през ума на Стив: за пръв път, откакто се бе срещнал с двамата Карвър, виждаше сина в бащата.

— Така да бъде — рече Ралф. — Ще оставим на Бог да закриля сина ми, докато се върнем. — Скочи на свой ред от камиона и мрачно погледна към далечния край на улицата. Уповавам се на Бог, онова копеле Маринвил не би си мръднал и пръста.

1.

В мига, когато вълкът го нападна, Джони си спомни думите на момчето, когато обясняваше, че съществото, изпълняващо някакъв свой замисъл, искало да напуснат града, как с радост би ги оставило да си заминат по живо, по здраво. Може би момчето се беше предоверило на шестото си чувство… А може би Так беше усетил възможността, която му се откриваше да спипа един от тях неподготвен, и сега се възползваше. На харизан кон зъбите не се гледат, нали?

„И в единия, и в другия случай — мислеше си Джони, — здравата съм загазил.“

„И напълно заслужено, скъпи“ — обади се Тери иззад гърба му — да, това си беше Тери, винаги готова с безплатен съвет…

Писателят вдигна заканително чука и изкрещя на животното:

— Махай се!

Толкова пискливо прозвуча гласът му, че сам не можа да го познае.

Вълкът свърна вляво, недоволно изръмжа и наведе глава.

Джони направи крачка към вратата, представяйки си как ще побегне към паркинга — майната му на джипа, щеше да си намери друго превозно средство. Вълкът отново се приближаваше, а очите му поразяваха със своя необикновено интелигентен, разбиращ поглед. Джони отстъпи назад и вдигна чука подобно на рицар, който поздравява противника с меча си, преди да започне двубоят. Усещаше как гумираната дръжка на инструмента се намокря от обилната му пот. Вълкът беше огромен, а чукът — прекалено малък, за да успее Джони да се защити.

— Боже, помогни ми — помоли се Джони…, без да усеща нечие присъствие край себе си; „Боже“ беше просто думичка, която хората бяха свикнали да изричат, когато са в безизходно положение. Никакъв Господ нямаше, Джони не беше момче от предградията на Колъмбъс, което ще има още поне три години да чака, докато му се наложи да се бръсне. Молитвата си оставаше само израз на онова, което психолозите наричаха „магическо мислене“. Господ не съществуваше.

„Пък и да съществува, защо ще тръгне да се занимава точно с мен? Защо ще ми се притича на помощ, след като изоставих другите в проклетия камион?“

Вълкът издаде странен звук, все едно излая пудел или кокершпаньол. Заплашително се озъби, а от устата му потече пяна.

— Махай се! — пискливо извика Джони. — Разкарай се веднага!

Вместо да се подчини, звярът само приклекна на задните си лапи. Джони си каза, че животното е не по-малко изплашено от него, че ще се изпусне от страх. Миг по-късно си даде сметка, че звярът се подготвя за скок.

— Не, недей! — извика панически той и понечи да побегне — към джипа и труповете, овесени на куките.

Така щеше да постъпи, ако беше послушал съзнанието си: краката му обаче го понесоха в противоположната посока, все едно го водеха невидими ръце. Джони нямаше усещането, че чужда сила го е обладала, но със сигурност осъзнаваше, че и не е съвсем сам. Страхът изведнъж го напусна. Най-първият му инстинкт — да обърне гръб на звяра и да побегне — също се изпари. Вместо това пристъпи напред и със свободната си ръка се оттласна от масата. Замахна и хвърли чука към вълка в същия миг, в който хищникът скочи.

Очакваше инструментът да се извърти във въздуха и да подмине животното — преди хиляда години беше играл бейзбол и все още можеше да прецени кога е хвърлил топката встрани от целта. За своя изненада този път не пропусна, сякаш притежаваше вълшебния меч Ескалибур.

Чукът улучи вълка между очите и го уби на място.

Все едно тухла се удари в дъбова дъска, такъв звук се разнесе. Зелените искри изчезнаха от погледа на животното; очите му се превърнаха в безжизнени топчета за игра, от разцепения му череп рукна кръв. Звярът връхлетя с цялата си тежест върху Маринвил и го залепи обратно за масата. За секунда Джони дори усети миризмата му: суха, сладникава, напомняща на канела, като онези вещества, с които египтяните са обработвали умрелите, за да ги мумифицират. В следващия миг хищникът рухна на земята.

Маринвил си пое дълбоко въздух и отскочи встрани. Наведе се да вдигне чука, готов за повторно нападение; просто нямаше как да е видял сметката на такъв огромен звяр с подобно оръжие…

И все пак вълкът лежеше неподвижно. „Не е ли време да преосмислиш отношението си към Господа на Дейвид Карвър?“ — попита тихичко Тери. Гласът й веднъж се обаждаше от дълбините на съзнанието му, друг път сякаш говореше обесеното момиче.

— Глупости — промърмори Джони. — Просто имах късмет, нищо повече. Като онези случаи на стрелбището в лунапарка, когато успяваш да спечелиш плюшеното мече за приятелката си, нищо че вероятността е била едно към хиляда.

„Нали каза, че си се прицелил твърде високо…“

— Е, сбъркал съм, не може ли? Все едно ти самата не си ми го натяквала по пет-десет пъти всеки ден, кучко недна! — Маринвил трябваше да си признае, че този пресипнал, истеричен глас едва ли му принадлежи. — Не беше ли това твоят любим рефрен през целия ни съвместен живот: „Ти сбърка, Джони, ти сбърка, Джони, ти ужасно много сбърка.“

„Ти ги изостави — продължи Тери, но това, което го накара да се закове неподвижен не бе презрението в гласа й (в крайна сметка това си беше неговият собствен глас, роден в собственото му двуполюсно съзнание), а отчаянието. — Остави ги да умрат. Нещо повече, смееш да отричаш Господ дори след като Го повика на помощ… и Той се отзова. Какъв човек си ти?“

— Човек, способен да направи разлика между Божиите дела и замерването с предмети — тросна се той на обесената жена с червеникаво-русите коси и дупката от куршум в престилката. — Човек, който знае как да се улавя за сламката.

Очакваше и този път Тери да му отговори нещо, но тя замълча. Маринвил възстанови за последен път случката отпреди малко, превъртя всеки момент обратно през съзнанието си, всеки отделен кадър. Най-накрая реши, че цялата тайна се крие в ръката му на бейзболен питчър, който съвсем не е забравил как се мята топката, и в най-обикновеното чукче, което му бе попаднало. Никакви сини светлини, никакви специални ефекти. Ужасът, празнотата и отчаянието, които го обхващаха, бяха временни настроения: те щяха да преминат. Това, което му предстоеше, бе да откачи ремаркето с рудата, като използва същия този чук. Сетне ще се качи на джипката и да се разкара оттук възможно най…

— Не е зле, майсторе! — обади се нечий глас от вратата. Джони рязко се извърна. Срещу него стоеше момчето.

Дейвид. И гледаше вълка. Най-накрая вдигна хладния си поглед към Маринвил.

— Късмет — обясни Джони.

— Мислиш ли, че става дума за късмет?

— Баща ти знае ли, че си излязъл от камиона?

— Знае.

— Ако си дошъл да ме убеждаваш да остана, хич не се и надявай — предупреди го Джони. Наведе се и замахна с чука към големия болт. Не само че не го уцели, ами удари с все сила ръката си в метала. Извика от болка и инстинктивно лапна удареното място. И като си помисли, че само преди минути бе успял да улучи вълка между очите…

Предпочете да не довършва мисълта си. Стисна по-силно чука и отново се наведе над болта. Този път го удари както трябва — не съвсем добре, но достатъчно точно за да го избие.

„И това не е никакъв знак“ — продължаваше да се навива той.

— Ако пък си дошъл да ми пълниш главата с теология, шансовете ти са същите. Виж, ако си решил да дойдеш с мен в Остин…

Така и не се доизказа. Момчето му подаваше нещо.

— Какво е това? — попита, въпреки че добре знаеше. Зрението му не беше чак толкова слабо. Изведнъж усети как устата му пресъхва. „Защо ме преследваш? — попита мислено той, без да е сигурен точно към кого отправя въпроса си, във всеки случай не към момчето. — Няма ли най-сетне да изгубиш дирята ми? Няма ли да ме оставиш на мира?“

— Портфейлът ти — рече Дейвид. Погледът му не помръдваше от лицето на Маринвил. — Падна от джоба ти. Донесох ти го. Вътре е личната ти карта, ако случайно си забравил кой си.

— Много смешно.

— Не се шегувам.

— Тогава какво искащ? — сряза го Джони. — Награда? Добре, дай ми адреса си, ще ти пратя я двайсет долара, я книга с автограф. Или предпочиташ автограф от Албърт Бел? Мога да ти го уредя. Каквото пожелаеш.

Дейвид сведе очи към вълка.

— Доста добър удар. За човек, който не може да уцели неподвижен болт от десет сантиметра разстояние…

— Затваряй си устата, многознайко! Дай ми портфейла и да тръгваме. Ако ли пък не щеш, хвърли ми го. Или дори го задръж…

— Вътре има една снимка. С двама други стоите пред някакво заведение, наречено „Виетконгска вишка“. Предполагам, бар.

— Да, бар — съгласи се Джони. Прокара длан по грапавата дръжка на чука, без да усеща болката. — Високият на снимката е Дейвид Халбърстъм. Много известен писател. Историк. Бейзболен запалянко.

— Повече се интересувам от средновисокия мъж в средата — възрази Дейвид и в този миг нещо в Джони (дълбоко-дълбоко в съзнанието му) предусети накъде бие момчето и какво се кани да изрече. Именно тази част от съзнанието му застена от болка и негодувание. — Мъжът със сивата тениска и шапката на янките. Мъжът, който ми показа китайската мина. Този мъж си бил ти.

— Глупости на търкалета — отвърна му Джони. — Също като останалите небивалици, които дрънкаш от самото начало…

Дейвид Карвър запя:

— „Тогава рекох, докторе… господин Ем Ди…“

Все едно вълкът го беше блъснал втори път в гърдите. Джони изтърва чука на земята.

— Престани! — помоли.

— „…можеш ли да кажеш… от кое ме боли… А той ми вика, йе-йе-йе…“

— Престани! — изкрещя с пълно гърло Джони. Все едно ток го беше пронизал. Все едно лавина бе започнала да се свлича в душата му, готова да помете всичко, за което той се бе убеждавал, че е стъпило на здрави основи. Защо му е трябвало на момчето да идва при него? Защото са го пратили, разбира се. Не е негова вината. Въпросът беше по-скоро защо ужасният господар на момчето така и не щеше да ги остави на мира.

— Раскалс — обясни Дейвид. — Само че в този си състав са известни повече като Йънг Раскалс. Тази ли песен звучеше, когато ти умря, Джони?

Като филмова лента през прожекционен апарат започнаха да се свличат отгоре надолу кадър след кадър на фона на песента „Чувствам се толкова зле“: американски войници, повечето на възраст на единайсетокласници, разпарят задниците на убитите в търсене на скрити съкровища грозен лов на мърша в една още по-грозна война кан тах в кан так. Той самият се завръща при Тери с доза кокаин в дюкяна на панталоните си и маймунка на рамо, намира се на границата на лудостта, задето не е могъл да се насмърка досега. Удря й шамар насред летището, понеже си позволява да каже нещо духовито за войната („неговата война“ — беше се изразила Тери, все едно той беше виновен за нейното избухване), удря я толкова силно, че кръв бликва от устата и носа й. Въпреки че бракът им продължава да крета още година и нещо, всичко свършва именно на изход Б на терминала на „Юнайтед Ерлайнс“ в Ла Гуардия при звука на шамара. Ентрейджиън го рита в крака, докато той се въргаля из праха на шосе номер 50, но не рита литературния лъв, спечелил Националната награда за литература, или единствения бял американски писател, който си струва, а някакъв застаряващ шкембелия, облечен в ненужно скъпо кожено яке — човек, който вече чака Господ да му прати смърт. Ентрейджиън му заявява, че работното заглавие на бъдещата книга на Джони го ядосва, вбесява го толкова, че му идва да излезе от кожата си.

— Няма да се върна там — заяви Джони с дрезгав глас. Не и заради теб, нито заради Стив Еймс, нито заради баща ти, нито заради Мери, нито дори заради целия свят. Няма да се върна. — Вдигна чука и заудря по ремаркето с рудата, все едно подчертаваше собствените си думи. — Чуваш ли какво ти говоря? Губиш си времето. Няма да се върна. Няма, няма и няма!

— В началото не можех да проумея как си могъл да бъдеш ти — продължи да разказва Дейвид, все едно нищо не чуваше. — Намирах се в страната на мъртвите, това ти самият ми го каза. Но ето, че сам беше жив. Така поне си мислех. Въпреки че бях видял белега ти — посочи той китката на Джони. — Ти умря… кога точно? През 66-а? През 68-а? Предполагам, няма особено значение. Когато човек престане да се променя, да чувства, той умира. Всеки път, когато си посягал да се самоубиеш, ти просто си искал да узакониш едно съществуващо положение. Нали така? — Изведнъж се усмихна със съчувствие, толкова невинно, мило и лишено от всякаква осъдителност, че трудно можеше да се опише.

— Джони — заключи, — Господ може да възкреси мъртвите.

— О, Исусе Христе, не ми го споменавай — промълви Джони. — Не искам никой да ме възкресява. Ала гласът му идваше отдалеч.

— Твърде късно е — увери го Дейвид. — Вече го е сторил.

— Да вървиш по дяволите, геройчо, аз заминавам за Остин. Чуваш ли ме? ЗА ШИБАНИЯ ОСТИН!

— Так ще е пристигнал преди теб — предупреди го Дейвид. Все още държеше портфейла — онзи със снимката на Джони, Дейвид Халбърстъм и Дъфи Пинет, застанали пред долнопробния бар „Виетконгската вишка“. Пълна дупка, но с най-добрия джукбокс в цял Виетнам. Истински „Вюрлицер“. Дори и сега Джони си спомняше вкуса на бирата, чуваше песента на Раскалс, ритъма на барабаните, режещия като с нож звук на органа. Спомняше си горещината, гъстата растителност и адската горещина, слънцето, което те удряше като гръм, но най-вече онази песен, която звучеше от всички заведения, от всички радиостанции, от всеки проклет джукбокс; в известен смисъл това беше песента на Виетнам: „Чувствах се толкова зле, попитах семейния лекар какво ми е.“

„Тази песен ли звучеше, когато ти умря, Джони?“

— Остин — опитваше се да настоява писателят, но гласът му изневеряваше. И пак това усещане за раздвоение.

— Ако сега заминеш, Так ще те посреща навсякъде по земята — повтаряше Дейвид с неумолимия тон на надзирател в затвора. Все така държеше портфейла, в който беше погребана омразната снимка. — Не само в Остин. Из хотелските стаи. Из залите за конференция. Ще присъства на обедите, когато се събирате да разговаряте за литература и да разменяте светски клюки. Когато бъдеш с жена, той ще я съблича вместо теб и той ще прави секс с нея. Най-лошото е, че може да живееш дълго по този начин. Ще се превърнеш в кан де лах, в новото сърце на безформеното. Ми ши кан ши. В празния кладенец на окото.

„Няма!“ — понечи да изкрещи за сетен път Джони, но този път нито звук не излезе от гърлото му, а когато посегна да удари отново ремаркето, чукът се изплъзна от ръката му. Краката му се подкосиха, той се строполи на земята и нададе сподавен вик на болка. Усещането за раздвояване се усилваше и той си даде сметка — ужасен и примирен едновременно, че не става дума за плод на въображението. Буквално се разделяше на две. От едната страна оставаше Джон Едуард Маринвил, който не вярваше в Господ и не желаеше Господ да вярва в него; тази му същност искаше да си замине оттук и си обещаваше Остин да бъде само първата спирка. От другата страна стоеше Джони, който искаше да остане. Нещо повече — който искаше да се бие. Който беше навлязъл твърде надълбоко в тази луда гонитба на свръхестественото, за да пожелае да загине заради Дейвидовия Господ, да остави да взривят съзнанието му и да го оставят да изгори като нощна пеперуда, попаднала в пламъка на газова лампа.

„Самоубийство! — крещеше душата му. — Самоубийство! Самоубийство!“

Американски доброволци, оптимисти с погледи на мъртъвци, търсачи на диаманти в човешки задници. Пияница с бутилка бира в ръка изпълзява от хотелския басейн и се хили срещу святкащите фотоапарати. Кръв, стичаща се от разбития нос на Тери, поглед, в който се чете недоумение, докато нечий ангелски глас съобщава посрещачите да очакват полет номер 507 на „Юнайтед Ерлайнс“, пристигащ от Джаксънвил, на изход Б-7. Ченге, което го рита, докато той се въргаля по някаква пуста магистрала. „Това ме вбесява — казва ченгето. — Иде ми да изляза извън кожата си от яд.“

Джони усещаше как сам излиза от собствената си кожа, как нечии ръце го сграбчват и го издърпват от кожата му, все-едно вадят монети от джоба. Като призрак стоеше редом до коленичилия мъж и наблюдаваше как клекналият мъж протяга ръце към небето.

— Приемам — признаваше се за победен клекналият мъж, неспособен да спре сълзите си. — Ще си взема портфейла, по дяволите, дай си ми го.

Видя как момчето се доближава до коленичилия мъж и коленичи на свой ред до него. Видя как коленичилият мъж взима портфейла и го пъха в предния джоб на дънките, под кожените крачоли, за да са му свободни ръцете за молитвения жест, който Дейвид му показва.

— Какво трябва да кажа? — пита коленичилият мъж през сълзи. — Как да започна, какво да кажа?

— Кажи всичко, което тежи на сърцето ти — посъветва го момчето и точно в този миг призракът на свой ред се предаде и се съедини с мъжа. Светлина удари като с гръм земята, за да подпали света, да подпали него самия, като с напалм, а в това време гласът на Феликс Кавалиере запя: „Казах, скъпа, болен съм, ти си моят лек.“

— Помогни ми, Боже — изрече на глас Джони и вдигна ръце пред очите си, та да ги вижда. — О, Боже, моля те, помогни ми. Помогни ми да сторя това, за което съм бил пратен, помогни ми да живея. Господи, помогни ми да заживея отново.

2.

„Настигам те, кучко!“ — предвкусваше то победата. В началото шансовете му изглеждаха повече от отчайващи. След като бе успяло да скъси преднината на жената до някакви си петнайсетина-двайсет метра — шейсет стъпки, — изведнъж се оказа, че мръсницата разполага с допълнителни сили и бе успяла да го изпревари при върха. Веднъж започнала да слиза по склона от обратната страна, Мери скоро успя да увеличи разстоянието между двамата — първо на трийсет, после на седемдесет метра. Защото тя можеше свободно да диша, можеше да осигури необходимото за организма си количество кислород. А тялото на Елън Карвър се оказваше все по-неспособно и за едното, и за другото. Вагиналният кръвоизлив се бе превърнал в същинска пробойна, напаст, от която Елън Карвър щеше да умре в близките двайсет минути… разбира се, ако Так успееше да настигне Мери, нямаше да има повече значение кърви ли Елън Карвър,или не. То щеше да си намери нов дом. Докато се добере до билото обаче, нещо се разкъса в левия бял дроб на жената. При всяко издишване устата и носът й изхвърляха облаци от кървави пръски. А един бял дроб не можеше да осигури достатъчно кислород за тялото да продължи гонитбата.

Но ето, че се случи чудо. Понеже бягаше твърде бързо надолу по склона, а в същото време постоянно се обръщаше да види настига ли я преследвачът й, кучката най-накрая оплете крака, политна надолу по склона и заора в чакъла. Лежеше по очи, с разперени очи, цялото й тяло трепереше. На светлината на звездите двете й ръце напомняха на току-що уловени риби. Так я наблюдаваше как се опитва да се надигне на колене, но безпомощно се отпуска и се строполява повторно на земята.

„Най-после! Най-после! Так ах уан!“

Так успя да подкара тялото на Елън в бледо подобие на бяг, залагайки на карта последните сили на организма й, залагайки и своята собствена сигурност, след като не беше изключено и то да се препъне някъде по пътя, също както гадната кучка. Вместо да поемат и изпускат въздух, дробовете й се бяха превърнали в мехове с червена течност, които изпускаха кръв под налягане. Сетивните органи на Елън работеха с ограничени възможности, готови всеки момент да се изключат. Но Елън все щеше да изтрае още малко. Съвсем малко. Защото целта беше съвсем близо.

Сто и двайсет метра.

Сто и десет метра.

Так се затича към просналата се насред пътя жена, предвкусвайки радостта от новото си превъплъщение.

3.

Мери чуваше нещо да приближава, нещо, което нареждаше безсмислени слова с гърлен глас. Чуваше и стъпките на човешки крака по чакъла. Стъпките приближаваха, но като че ли всичко това нямаше особено значение. Бе убедена, че сънува, че това е само кошмар.

„Ставай, Мери! Трябва да станеш!“

Огледа се и видя нещо (едновременно и ужасяващо, и твърде реално, за да бъде сън), което я застигаше. Косата му се развяваше, едното му око бе изхвръкнало, при всеки дъх от устата му бликаше кръв. На лицето му беше изписано изражение на гладно животно, което изоставя всяка предпазливост и се нахвърля на първата възможна жертва. „СТАНИ, МЕРИ! СТАНИ!“

„Не мога, цялата съм ожулена, тъй и тъй е твърде късно“ — изстена тя мислено в отговор на гласа, но дори докато се оправдаваше, правеше всичко, което е по силите й, да се надигне от земята. Този път успя да прехвърли тежестта си на едното коляно, решена да надвие окончателно проклетата гравитация.

Нещото, което доскоро бе приличало на Елън, вече спринтираше. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира в дрехите си. Пищеше и крещеше като обезумяло: рев на ярост, който идваше от дълбините на зажаднялата му за кръв душа.

Мери се изправи и също закрещя и запищя в мига, в който съществото се нахвърли отгоре й. С изцъклени от ужас очи, с уста, разтворена в безгласен зов, тя с всички сили хукна надолу по склона.

Нечия ръка, толкова топла, че чак й призля при допира с нея, я удари между двете лопатки и се опита да сграбчи фланелката й. Мери се приведе и едва не падна. Но ръката вече не я докосваше.

— Кучка! — изкрещя дрезгав глас, който не принадлежеше на човешко същество. Гласът идваше точно иззад нея и този път ръката хвана кичур от косата й. Може би щеше да я задържи, ако косата беше суха, но от потта и мръсотията се бе омазнила. За миг си каза, че усеща пръстите на съществото върху врата си, но това продължи само за миг и тя отново се освободи. Запрепуска надолу по пътя, страхът се смесваше в душата й с чувство на опияняващо облекчение.

Чу нещо тежко да пада на земята зад себе си. Реши се да погледне през рамо и видя, че подобното на Елън същество се е строполило на чакъла и се е свило на кълбо. Ръцете му на няколко пъти се протегнаха, сякаш търсеха напосоки жената, която се бе измъкнала от обсега им.

Мери обърна гръб на съществото и съсредоточи цялото си внимание към мигащия светофар. Вече беше близо…

А в тъмното имаше и други светлини, сигурна беше в това, фарове от кола, които идваха в нейната посока. Хукна право към тях.

Така и не забеляза огромната сянка, която безшумно премина над главата й.

4.

Всичко свърши.

Беше стигнало почти до целта, даже се беше докопало до косата на кучката, но в последния момент онази бе успяла да се отскубне. В мига, в които се бе отдалечила на няколко метра, краката на Елън се преплетоха и Так се озова на земята. Оттам нататък започнаха да се късат кръвоносни съдове и тъкани.

Накрая Елън се озова по гръб, очите й се впериха в звездния небосвод, гласът й изстена в знак на болка и ненавист. Беше толкова близо до целта!

Едва тогава съществото забеляза черния силует в небето, застанал на пътя на звездите като движещ се кръст, и усети последен прилив на надежда.

Беше се сетило за вълка, но го беше отхвърлило заради голямото разстояние. Грешеше обаче, когато мислеше, че вълкът е единственият кан той, способен да понесе бремето на Так.

Имаше и друга възможност.

— Ми хим — промълви съществото със задушен от кръвта глас. — Кан де лах, ми хим, лин ен тоу. Так. Ела при мен. Ела при Так, при древния от древните, при сърцето на безформеното.

Съществото вдигна към небето ръцете на умиращата Елън и орелът се спусна към тях, вперил хищните си очи в безжизненото лице на Так.

5.

— Не гледай към труповете — посъветва го Джони, докато се бореше с ремаркето. Дейвид се опитваше да му помага.

— Не гледам, не бой се — успокои го хлапакът. — Нагледах се на трупове за няколко живота напред.

— Мисля, че така е добре — каза Маринвил и тръгна да заобикаля джипката, когато се спъна. Дейвид го хвана за ръката, въпреки че той можеше и сам да се задържи на крака.

— Внимавай, бабче.

— Мери си приказките, момче!

Беше се спънал в чука. Наведе се да го вземе, канеше се да го хвърли обратно на масата, но размисли и вместо това го пъхна в колана си.

Вдясно от металната спускаща се врата имаше малко командно табло. Джони натисна бутона „НАГОРЕ“, готов за всякакви изненади, но вратата се вдигна към тавана. В помещението нахлу въздух, свеж като в рая небесен, ухаещ на глина и индиански бои. Дейвид вдъхна дълбоко и се усмихна на Джони.

— Приятно е.

— Да, хайде, да се качваме, ще те взема за едно кръгче.

Момчето се качи на предната седалка на джипката, напомняща електрокарчетата, използвани по игрищата за голф. Джони завъртя ключа и двигателят моментално се включи. Докато излизаха през отворената врата, му мина през ума, че в действителност нищо от цялата тази история не се е случило. Всичко е било част от сюжета за бъдещата му книга: фантастична приказка, защо не и черен роман. И в единия, и в другия случай Джон Едуард Маринвил щеше да се докаже в неизследвана досега област. Вярно, подобни книги не можеха да минат съвсем за сериозни, но какво толкова? Стига на него самия да му харесва, нима не беше в правото си да погледне на нещата не чак толкова сериозно? Нямаше нужда да товари всяка своя книга с баласт от тежки мисли и да се опитва така да катери литературните върхове. Новобранците в занаята може би разсъждаваха по този начин, но той вече беше надживял периода.

Нищо не се случваше в действителност. Ставаше дума просто за една невинна разходка със стария кабриолет, в компанията на сина му, върнал се в детските си години. Отиваха в магазина за играчки в центъра на града. Щяха да паркират до количката за сладолед, щяха да се почерпят с по някоя фунийка, може би дори Джони щеше да му разкаже някой спомен от войната или от собственото си детство, без да прекалява — иначе би му доскучал, децата не се интересуват от истории, започващи, с „когато бях на твоята възраст“, това трябваше да го знае всеки баща, примирил се с факта, че светът не се върти около него… Най-добре щеше да разкаже за дебюта си като бейзболист и как онова говедо, треньорът…

— Джони? Всичко наред ли е?

Едва сега Маринвил установи, че отдавна е извел колата на пътя и двигателят работи на празен ход.

— Ъ? А, да, всичко е наред.

— За какво мислеше?

— За деца. Ти си първото дете, с което съм си имал работа от мига… Боже, от мига, в който малкият ми син се записа в Дюк. Ти си добро момче. Малко попрекаляваш с Господ, но иначе си момче на място.

Дейвид се усмихна.

— Благодаря.

Джони даде още малко на заден ход, обърна и превключи на първа. Щом фаровете на джипа осветиха Мейн Стрийт, две неща веднага му направиха впечатление: първо, железният ветропоказател от рекламата на „Жълтиците на Бъд“ беше паднал, второ, камионът на Стив го нямаше.

— Ако са сторили, както си поискал, предполагам, са някъде по склона — промърмори.

— Ще намерят Мери и ще ни изчакат.

— А дали ще я намерят, как мислиш?

— Почти съм убеден, че ще успеят. Мисля, че тя е добре. Макар да й се размина на косъм. — Дейвид отново се усмихна, личицето му грееше от радост. Джони си каза, че момчето има хубава усмивка. — Мисля, че и ти ще се отървеш. Може би ще напишеш книга за това.

— Обикновено пиша за нещата, които ми се случват. Поукрасявам тук-там ето я новата книга. Но това тук… не знам.

Подминаваха „Американският запад“. Джони се сети за Одри Уайлър, която сега лежеше под развалините на срутения балкон.

— Дейвид, докъде Одри говореше истината? Имаш ли представа?

— Повечето беше истина — отговори Дейвид. И той гледаше по посока на киното, дори се извърна, за да го проследи с поглед, преди да се отдалечат. Когато се обърна отново към Джони, лицето му беше замислено и — така поне си каза Джони — тъжно. — Тя не е била лош човек. Просто е попаднала, без да иска, на нещо като свлачище, което я е понесло.

— И това е било по волята на Господ.

— Да.

— На нашия Господ. На моя и твоя Господ.

— Точно така.

— И Господ е жесток.

— Жесток е.

— Как може на малко момче като теб да му идват подобни мисли?

Наближаваха общинската сграда. Мястото, където бяха убили сестричката на Дейвид и откъдето бяха отвели майка му към непрогледния мрак на злото.

— Идват ми повече, отколкото някога ми се е искало — призна момчето. — Знаеш ли какво е казал Господ на Йов, след като му писнало да слуша постоянните му жалби?

— Предполагам, казал му е да си гледа работата;

— Ъ-хъ. Искаш ли да ти разкажа една много гадна история?

— Целият съм слух.

Джипът преминаваше през пясъчни дюни, наредени като крепостни валове по шосето. Джони вече виждаше последните къщи на града. Искаше да увеличи скоростта, но да превключва на трета, му се струваше излишен риск, като се имаше предвид слабата видимост. Може би не беше лъжа, че се намират в ръцете на Господ, но за Господ се знаеше, че помага на онези, които сами си помогнат. Сигурно затова беше задържал чука.

— Имам един приятел, казва се Брайън Рос. Той ми е най-добрият приятел. Навремето двамата с него построихме Партенона от капачки за бутилки.

— Не думай.

— Наистина. Е, баща му ни помогна малко, но повечето работа свършихме сами. Двамата обичахме да се събираме събота вечер, за да гледаме стари филми на ужасите. Борис Карлов беше любимият ни актьор. Биваше го и във „Франкенщайн“, но в „Мумията“ още повече. Бяхме свикнали да си викаме един на друг: „О, по дяволите, мумията ни преследва, да вървим по-бързо.“ Глупости, нищо повече, но много се забавлявахме. Разбираш ли за какво говоря?

Джони кимна и се усмихна.

— Както и да е. Брайън го блъсна кола, докато отивал на училище с колелото си. Представяш ли си, в осем без петнайсет сутринта е бил пиян до козирката. Мен много-много не ми се вярва…

— Напротив — увери го Джони, — случва се всеки ден.

Дейвид го изгледа с известно недоумение, но кимна в знак на съгласие и продължи:

— Брайън си ударил главата. Черепът му се счупил, мозъкът му бил засегнат. Беше изпаднал в кома и никой не му даваше шанс да оживее, но…

— Нека да отгатна. Ти си се помолил на Господ приятелят ти да се оправи и два дни по-късно, ей така изведнъж, момчето почва да ходи и говори, слава на Исус, нашия Спасител.

— Не ми ли вярваш?

Джони се засмя:

— Напротив, вярвам ти. След всичко, което ми се случи от следобеда насам, подобно нещо ми изглежда напълно логично и правдоподобно.

— Отидох да се помоля на мястото, което двамата с Брайън винаги считахме за по-особено: дървена площадка, която си бяхме построили на едно дърво. Бяхме я кръстили „Виетконгската вишка“.

Джони сърдито го изгледа.

— Ти да не ме будалкаш?

Дейвид поклати глава.

— Не си спомням кой от нас измисли името, но така й викахме. Мислехме, че сме го взели от някой стар филм за виетнамската война, но не си спомням кой. Бяхме си направили табелка, за всичко се бяхме сетили. Това си беше нашето местенце, та точно там отидох тогава и казах… Той затвори очи, за да си припомни какво точно беше казал. — „Господи, помогни му да се оправи. Ако го сториш, и аз ще сторя нещо за теб. Обещавам.“ — Момчето отвори очи. — И Брайън се оправи почти веднага.

— А сега е времето да върнеш услугата. Това ли е гадното в историята?

— Не! Винаги си плащам дълговете. Миналата година с баща ми се обзаложихме, че Пейсърс ще спечелят първенството в НБА и когато изгубих, той се опита да ме освободи от задължението, под предлог, че съм само дете и съм се обзалагал, без да мисля. Може и прав да е бил…

— Много е вероятно дори.

— …И все пак му платих петте долара. Защото не е честно да не дадеш това, което дължиш, както е нечестно и да не си изпълниш обещанието. — Дейвид се примъкна до Джони и заговори по-тихо… Все едно се страхуваше Господ да не подслушва. — Гадното е това, че Господ още тогава е знаел, че ще имам път насам, вече е знаел какво ще поиска от мен в замяна. И е знаел какво трябва да знам, за да успея. Нашите не са религиозни — за тях вярата — това е Коледа и Великден — а до нещастието с Брайън и аз не бях религиозен. Всичко, което знаех от Библията, знаех го от надписите, които сектантите драскат по игрищата: „Евангелие от Йоана, глава трета, стих шестнайсети, Господ толкова възлюбил света“ и т. н.

Минаваха покрай мексиканския бар, чиято табела също беше паднала на улицата. Насреща им беше китайската мина, която напомняше на белосана гробница.

— Кои сектанти?

— Така ги наричаше отец Мартин. Мисля, че той… Мисля, че нещо му се е случило. — Дейвид се умълча за известно време и се загледа в шосето. — Както и да е. Никога не съм искал да знам за Яков и Исав, за пъстрата дреха на Йосиф или за жената на Потифар, не и преди катастрофата с Брайън. По онова време единственото, което искрено ме вълнуваше (Джони си каза, че по същия начин би се изразявал деветдесетгодишен ветеран от войната, спомнящ си отминали сражения), беше дали Албърт Бел някога ще успее да спечели купата.

Той отново обърна сериозното си лице към Джони:

— Гадното се състои в това, че Господ нарочно ме постави в положение да съм му длъжник, че за тази цел не се поколеба да нарани Брайън.

— Господ е жесток.

Дейвид кимна и Джони забеляза, че момчето едва сдържа сълзите си.

— Разбира се, че е жесток. Може и да е по-добър от Так, но пак си е подляр.

— И все пак жестокостта му може да бъде сломена… Така поне разправят, не мислиш ли?

— Ами… може би.

— Във всеки случай приятелят ти е жив, нали?

— Да…

— А може спасяването му да няма нищо общо с теб. Може би някой ден този Брайън ще се окаже екстрасенс и ще лекува спин или рак. Може би ще отбележи точки в шейсет поредни мача.

— Може би.

— Дейвид, нещото, което живее ей там, питам се какво представлява. Имаш ли някаква представа? Дали е индиански дух? Нещо като маниту, като уендиго?

— Не мисля. По-скоро е някаква заразна болест, отколкото дух, да не говорим за демон. Нищо чудно индианците да не са подозирали за съществуването му, а то да е било тук, преди те да дойдат. Много преди това. Так е много-много стар, той е сърцето на безформеното. А мястото, което обитава… Дори не съм сигурен дали това място се намира на земята, дали изобщо принадлежи на триизмерния свят. Так е стопроцентов чужденец, толкова е различен от нас, че мисълта ни е неспособна да го възприеме.

Момчето трепереше и още повече пребледняваше. Може би впечатлението се дължеше на бледата светлина от звездите, но на Джони не му се нравеше.

— Няма нужда да говорим за него, ако това те притеснява. Добре ли се чувстваш?

Дейвид кимна и посочи пред себе си.

— Гледай, това е камионът. Спрели са. Навярно са намерили Мери, не е ли страхотно?

— Страхотно е — съгласи се Джони. Ако съдеше по светлината на фаровете, камионът се намираше на седем-осемстотин метра разстояние. Двамата се умълчаха, всеки замислен за нещо свое. Джони най-вече си задаваше въпроси относно собствената си идентичност: вече не беше абсолютно сигурен кой е. Обърна се към момчето с намерение да го попита дали няма надежда да са останали още консерви със сардина (толкова гладен беше, че би се нахвърлил и на студен боб), когато изведнъж в главата му избухна ослепителна, но напълно безшумна експлозия. Облегна се инстинктивно назад и усети как рамене му конвулсивно потръпват. Нададе сподавен вик, устните му се изкривиха в болезнена гримаса, напомняща на маската на цирков клоун. Останал без водач, джипът заплашително поднесе.

Дейвид се пресегна и сграбчи кормилото секунда, преди, да излязат от пътя и да се прекатурят в пропастта. Джони вече беше отворил очи. Натисна машинално спирачките и от инерцията момчето политна напред. След секунда джипът закова на едно място, на някакви си двеста метра от камиона. Виждаха се обагрени в червено силуети на хора, които ги наблюдаваха.

— Да му се не види! — поемаше си дъх Дейвид. — Само секунда и щяхме…

Джони го изгледа замаян и смаян едновременно, сякаш го виждаше за пръв път през живота си. Лека-полека погледът му се избистри и той дори понечи да се засмее.

— Много си прав, момчето ми. Гласът му обаче бе някак безсилен — като на човек, който току-що е преживял шок. — Благодаря, Дейвид.

— Бомба, пратена от Господ ли беше?

— Какво?

— И то доста мощна. Като със Савел по пътя за Дамаск, когато пердето паднало от очите му и той отново прогледнал. Отец Мартин ги нарича бомби, пратени от Господ. Ти току-що стана жертва на такава, нали?

Джони установи, че за нищо на света не иска да погледне Дейвид, страхуваше се от това, което хлапакът щеше да прочете в погледа му. Затова се преструваше, че наблюдава хората около камиона.

Едва сега си даде сметка, че Стив не се беше възползвал от широкия път, за да обърне; камионът си стоеше обърнат на юг, към върха на склона. Разбира се. Стив Еймс беше хитър тексасец, навярно разбираше, че развръзката може още да не е настъпила. И беше прав. Както беше прав и Дейвид — наистина трябваше да отидат до рудника; с тази разлика, че момчето не беше толкова прав в някои други свои предположения.

„Овладей се — подкани го Тери. — Овладей се, че да издържиш погледа ми, без да трепнеш. Знаеш как, нали?“

Да, знаеше. Спомни си думите на един стар професор по литература, казани отдавна-отдавна, по времето, когато динозаврите бродеха по земята, а Ралф Хоук беше треньор на янките от Ню Йорк. „Лъжата е художествена измислица — беше казало старото влечуго с престорена, цинична усмивка — художествената измислица е в основата на изкуството, значи цялото изкуство е само една лъжа.“

„А сега, дами и господа, нека всички видим как ще упражня силата на изкуството върху този нищо неподозиращ млад пророк.“

Маринвил се обърна към Дейвид и отвърна на загрижения му поглед с небрежна, леко подигравателна усмивка.

— Никакви бомби, никакъв Господ. Съжалявам, Дейвид, но трябва да те разочаровам.

— Тогава какво се случи?

— Малък пристъп. Изведнъж пред очите ми всичко се възстанови и получих пристъп. Като млад ми се случваше веднъж на всеки три месеца. Вземах редовно лекарства и се отървах. Като започнах да пия на четиридесет — така де, на трийсет и пет, пък и не зависи само от пиенето — пристъпите се подновиха. Всъщност те са причината да се опитвам да откажа алкохола. Това, на което стана свидетел… Джони се спря, сякаш пресмяташе — е първият от няколко месеца насам. И не се дължи нито на алкохола, нито на кокаина. Само на големия стрес.

Подкара колата. Не искаше да поглежда повторно към Дейвид, иначе щеше да излезе, че сам не вярва на думите си. Подобни разсъждения може би бяха плод на преследващата го параноя, но Джони знаеше, че не е така. Момчето беше надарено със способността да вижда нещата около себе си… като същински старозаветен пророк, който се е родил в старозаветната пустиня.

По-добре да си гледа пътя, да пази тайните за себе си, поне на първо време.

С крайчеца на окото си виждаше, че Дейвид продължава да го наблюдава.

— Истина ли ми говориш, Джони? — попита най-накрая момчето. — Да не ме баламосваш?

— Самата истина — отговори Маринвил, без да се обръща към него. — Не те баламосвам.

Дейвид не каза нищо повече… Но продължаваше да му хвърля любопитни погледи. Джони си каза, че усеща очите му върху себе си, все едно нечии нежни, опитни пръсти се промушват през открехнатия прозорец, опитвайки се да напипат дръжката.

1.

Так стоеше на ръба на ямата, впил нокти в изгнилата кора на отдавна съборено дърво. За орловия му поглед не беше трудно да различи колите по пътя дори от това разстояние. Виждаше и двата силуета на предната седалка на джипката: зад волана седеше писателят, до него — момчето.

Дрисливото християнче.

Все пак бе дошло.

И двамата бяха дошли.

Так само веднъж бе успял да проникне в съзнанието на момчето, беше се опитал да го сплаши, да го отпрати, преди да е намерил човека, когото търсеше. Но не беше успял. „Моят Бог е силен“ — беше му отвърнало християнчето и очевидно беше право.

Но имаше още време да се види кой кого. Богът на момчето трябваше да докаже толкова ли е силен наистина.

Джипката закова спирачки на няколко метра от камиона. Писателят и момчето оживено разговаряха. Дама на момчето се приближи към тях с пушка в ръка, но откритият автомобил тръгна отново и той спря. След миг и всички — всички оцелели — се събраха заедно, напук на усилията на Так.

И все пак не всичко беше изгубено. Тялото на орела нямаше да издържи дълго — час, два най-много, но точно в момента пращеше от сила. Так разполагаше с изключително опасно оръжие и знаеше как да се възползва най-пълноценно от него. Ето, точно в мига, в който дама прегърна своето дамане, по негово желание перушината на орела настръхна заплашително. (Так бързо изгубваше способността си да разсъждава на езика на човеците, малкият мозък на орела не можеше да побере толкова богат речник, затова и се връщаше обратно към простичкия, но красноречив език на безформеното.)

Вдигна се във въздуха и на широки спирали започна да се спуска към черната дупка на шахтата. Кацна пред нея и нададе своето мощно „куоооук!“, докато ноктите му ровеха земята в търсене на здрава опора. Трийсетина метра навътре в галерията се забелязваше розово сияние. Так го погледна за миг, остави първичния мозък на птицата да усети върху себе си въздействието на ан так-а, сетне на подскоци се скри в тунела. Вляво от входа имаше малка ниша. Орелът се примъкна до нея и зачака.

Чакаше всички, но най-вече християнчето. Щеше да пререже гърленцето му с мощните нокти на златния орел, да избоде двете му очи. Преди другите да разберат какво става, християнчето щеше да е мъртво. Преди самият ос дам да проумее какво му се случва, щеше да умре… и то сляп.

2.

Стив беше взел одеяло — старо, овехтяло, най-обикновено одеяло, с което да покрие мотора на шефа си, в случай че той наистина се откаже да го кара чак до Западния бряг и го прехвърли на помощника си. Когато Джони и Дейвид спряха до камиона, Мери Джаксън ги посрещна увита в одеялото. Стив беше вдигнал наполовина задната врата на камиона и Мери седеше с провесени навън крака, стиснала двата края на одеялото пред гърдите си. Със свободната си ръка държеше бутилка кола. Имаше чувството, че през целия си живот не е попадала на толкова вкусна напитка. Косата й бе плътно прилепнала към черепа, като старовремски шлем. Ококорените й очи се взираха в тъмното. Въпреки одеялото цялата трепереше и се убеждаваше, че навярно бежанците се чувстват също като нея. Имаше усещането, че е преживяла пожар или земетресение. Сякаш да допълни картината от новинарските емисии, Ралф се завтече да прегърне сина си, без да изпуска нито за миг тежкокалибрената пушка. Толкова беше развълнуван, че дори не усети как Дейвид рита безпомощно.

Мери скочи на земята и леко залитна. Краката й се подкосяваха от умора. „Бягах да спася живота си — мислеше си тя. — Ще ми е доста трудно да обясня какво е да бягаш не за безплатна храна, не за златен медал, не за да хванеш заминаващия влак, а за собствения си шибан живот.“ Синтия я хвана за ръката.

— Добре ли си?

— Ще се оправя — увери я Мери. — Дай ми пет години и няма да ме познаеш.

Стив ги настигна.

— Никакви следи от нея. — Навярно имаше предвид Елън, предположи Мери. Стив ги подмина и отиде да посрещне Дейвид и Маринвил. — Дейвид? Добре ли си?

— Да — отговори момчето. — И Джони е добре.

Стив погледна с пълно безразличие човека, когото трябваше да охранява.

— Така ли?

— Мисля, че да — рече Маринвил. — Случи ми се… — Погледна Дейвид за помощ. — Ти кажи, заек. Нали си всезнайко…

Дейвид вяло се усмихна.

— Той просто размисли. А ако търсиш майка ми… онова, което се беше вселило в майка ми… напразно. Тя е мъртва.

— Сигурен ли си?

Дейвид посочи с пръст нагоре.

— Ще намерим тялото й на половината път до върха. — И след като напразно се опита да говори с тон на безпристрастен наблюдател, добави: — Не искам да я виждам. Искам да кажа, докато я местите от шосето. Татко, ти също не трябва да я гледаш.

Мери се приближи до останалите. В движение масажираше бедрата си — там, където най-много я боляха мускулите.

— Тялото на Елън беше напълно изтощено и затова съществото не можа да ме настигне. Принудено е да се прибере обратно в дупката си, така ли?

— Да-а…

Никак не й се понрави колебанието в гласа на Дейвид. Сякаш само предполагаше, без да знае със сигурност.

— Имало ли е къде другаде да се всели? — попита за всеки случай Стив. — Има ли други хора там горе? Някой отшелник? Стар златотърсач?

~ Не — успокои го Дейвид, този път по-уверено.

— Паднало е и няма сили да се надигне повторно — заяви победоносно Синтия и размаха юмрук към обсипаното със звезди небе.

— Дейвид? — обърна се Мери към момчето. — Още не сме свършили със задачата си, нали? Дори и онова да се е прибрало обратно в дупката си. Права ли съм? От нас се очаква да запечатаме шахтата.

— Най-напред трябва да затворим ан така — кимна Дейвид, — след това и галерията. Трябва да оставим всичко така, както е било, преди миньорите да го разровят.

Момчето потърси с поглед баща си, който го прегърна през рамо.

— Както кажеш, Дейвид.

— Аз съм на разположение — обади се Стив. — Чакам с нетърпение да видя къде се крие онзи мръсник.

— Така или иначе, аз бърза работа нямам — присъедини се Синтия.

Дейвид се спогледа с Мери:

— Разбира се, че и аз оставам. След като Господ ми показа как да избягам, не мога да откажа. Пък и трябва да помисля за Питър. То уби мъжа ми, мисля, че му дължа нещо като отмъщение.

— Имам два въпроса — обади се последен Джони. — Първо, какво ще стане, щом всичко това свърши? Какво изобщо ще стане с това място? Ако от минно дружество „Деспърейшън“ се върнат и решат да продължат работа, рано или късно пак ще отворят китайската мина. Нали? Така че какъв е смисълът?

Дейвид се ухили на въпроса му. Мери изтълкува това като израз на облекчение, все едно се беше тревожил да не го попитат нещо по-трудно.

— Това не е наш проблем, да му мисли Господ. Нашата задача е да затворим ан так-а и тунела, който го свързва с външния свят. Свършим ли, качваме се на камиона и не се обръщаме назад. Какъв е другият ти въпрос?

— Мога ли да те почерпя сладолед, щом всичко тук свърши благополучно? И да ти разкажа някой от спомените си от войната?

— Разбира се. Стига да ми позволиш да те спра, когато започна да се отегчавам.

— Аз никога не разправям отегчителни истории — навири нос Джони.

Момчето прегърна Мери през кръста и я поведе обратно към камиона. Опря глава в скута й, все едно я беше избрал за своя нова майка. Тя си каза, че в крайна сметка може и да си поиграе на такава за известно време. Стив и Синтия се качиха отпред в кабината; Ралф и Джони Маринвил щяха да седнат на земята в отсрещния край на товарното отделение.

Когато камионът спря насред пътя, Мери усети как Дейвид се вкопчва в нея и го прегърна праз раменете. Бяха стигнали мястото, където майка му се беше разделила с живота. Момчето дишаше на пресекулки. Жената го хвана през раменете и го придърпа към себе си. Дейвид се остави да го водят, като отпусна глава на гърдите й. Но продължи да диша все така напрегнато, докато фланелката й се намокри от първите му сълзи. Застанал срещу двама им, баща му криеше лицето си в шепи.

— Няма нищо, момчето ми — прошепна Мери и го погали по косите. — Няма нищо.

Чу се затръшването на двете врати отпред. Нечии стъпки застъргаха по чакъла, докато най-накрая Синтия Смит не възкликна ужасена:

— О, Боже, погледни я!

— Мълчи глупачко, ще те чуят — сгълча я Стив.

— Да ми се не знае — съгласи се Синтия.

— Хайде, помогни ми.

Ралф отмести длани от лицето си, избърса с ръкав сълзите и се премести от другата страна на камиона, за да прегърне Дейвид. Момчето потърси ръката му и я улови в своята.

Отвън се чуваше как Стив и Синтия пристъпват по камънака, докато влачат Елън встрани от пътя. Настъпи кратка пауза, момичето тихо изпъшка, след което стъпките им отново се приближиха. Мери си каза, че ей сега Стив ще се появи на вратата и ще изръси някоя опашата лъжа пред Ралф и сина му — глупост от рода как блажено се усмихвала Елън, все едно смъртта я е заварила насред приятен сън, или нещо такова. Опита се да го предупреди по телепатичен път: „Недей, никой не иска от теб да говориш безсмислени лъжи, можеш само да утежниш нещата. Двамата са били в Деспърейшън, видели са с очите си какво се случва там, не се опитвай да ги будалкаш какво е станало тук.“

Стъпките спряха. Синтия измърмори нещо под носа си, Стив й отговори. След което двамата се прибраха обратно в кабината, вратите отново се затръшнаха, моторът изрева и машината потегли. Дейвид остана още секунда-две притиснат до Мери, преди да вдигне глава:

— Благодаря.

Тя му се усмихна, но момчето забеляза, че и тя е плакала.

— Винаги съм на твое разположение — отвърна Мери и го целуна по бузата. — Сериозно.

Положи ръце върху коленете си и се загледа през отворената врата към облаците прах, които се вдигаха след камиона. Насреща й продължаваше да примигва светофарът, жълта искрица сред безкрайния мрак, с тази разлика, че този път се отдалечаваха от него. Светът — онзи, за който Мери винаги бе мислила, че е един-единствен — сякаш също се отдалечаваше от нея. Алеите в парка, ресторантите, Ем Ти Ви, гимнастическият салон, разгорещен през свободните следобеди — всичко това си отиваше безвъзвратно.

„А е толкова лесно — размишляваше тя. — Също като да изпуснеш монета през дупката в джоба си.“

— Дейвид? — попита Джони. — Знаеш ли точно как Так се е вселил в Риптън?

Момчето поклати глава.

Джони кимна в знак, че не е очаквал друг отговор, и се облегна назад, опирайки глава в металната преграда. Мери си каза, че колкото и досаден човек да е Маринвил, все пак го харесва. И то не само защото се беше върнал с Дейвид; беше го харесвала от самото начало… е, поне от мига, в който двамата търсеха оръжие при полицаите. Беше го изплашила, но той бе съумял да се измъкне. Навярно хора като него изграждат втора кариера, измъквайки се от последиците на първата. А когато не се правеше на глупак, можеше да бъде забавен.

До него лежеше карабината трийсети калибър. Без да поглежда, Джони я напипа в тъмното, взе я и я сложи на скута си.

— Подозирам, че ще изпусна беседата си за утре вечер — оплака се Маринвил. — Щеше да бъде на тема: „Пънкове и пост-литерати: американският литературен стил на двайсет и първи век“. Ще трябва да върна аванса на организаторите. „Мъка, мъка, Джордж и Марта“. Цитат от…

— „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ — изпревари го Мери. — Едуард Олби. Не сме всички неграмотни.

— Извинявай — изгледа я смаян Джони.

— Обещай ми да впишеш това извинение в дневника си — настоя тя, без да има ни най-малка представа за какво говори. Маринвил наклони глава, изгледа я за миг навъсен и накрая прихна да се смее. След малко Мери се зарази от смеха му, после Дейвид, накрая и Ралф. За едър човек като Ралф смехът му звучеше прекалено пискливо, досущ като на герой от анимационно филмче. Като си го помисли, на Мери й стана още по-весело. От смях вече я заболяваше празният стомах, но не можеше да се сдържи.

Стив блъсна по преградата между кабината и товарното отделение. Не можеше да се разбере дали и той се забавлява или се притеснява.

— Какво става там?

Джони Маринвил изрева обратно като същински лъв:

— Не е твоя работа, тексаски неграмотнико! Тук се говори за литература!

Мери чак крещеше от удоволствие. С една ръка се държеше за корема, с другата — за гърлото. Така и не успя да се успокои до мига, в който спряха да се изкачват и камионът прекоси билото на хълма. Изведнъж всякакво чувство за хумор я напусна. Както и останалите, които на свой ред се умълчаха.

— Усещаш ли? — попита Дейвид баща си.

— Да…

Мери почувства, че трепери. Опита се да си спомни беше ли треперила преди малко, докато се смееше, но не можа. Да, нямаше място за съмнение, всички усещаха нещо. Може би щяха да го усетят още по-добре, ако бяха дошли по-рано, ако трябваше да минат по същия път преди онова кървящо същество зад нея да…

„Избий си тази мисъл от главата, Мер. Изгони я вън от дома си и залости вратата след нея.“

— Мери? — погледна я Дейвид.

Тя се обърна към него:

— Остава още малко.

— Добре.

Пет минути по-късно — минути, които им се сториха часове — камионът спря и вратите отпред се отвориха. Стив и Синтия се показаха.

— Слизайте, момчета — подкани ги Стив. — Спирка последна.

Мери с усилие се добра до изхода. При всяко движение присвиваше очи в болезнена гримаса. Нямаше място, което да не я боли, но най-зле беше с краката. Ако беше седяла още известно време на пода в камиона, навярно не би могла изобщо да се движи.

— Джони, дали пазиш онзи аспирин?

Маринвил й подаде шишенцето. Тя изсипа три хапа в шепата си и ги прокара с остатъка от колата. След което се присъедини към останалите.

Намираха се на дъното на китайската мина, за тях това беше първо посещение, за нея — второ. Служебната постройка беше близо — само като си помислеше какво се крие вътре и колко близо бе самата тя да свърши като останалите, на Мери й идваше да закрещи от ужас. Погледът й обаче се спря на полицейската кола: шофьорската врата зееше все така отворена, капакът на мотора стоеше все така открехнат, въздушният филтър се въргаляше все така на земята.

— Прегърни ме през кръста — обърна се към Джони. Той се подчини, без да крие изненадата си.

— Сега ме заведи до колата.

— Защо?

— Имам да свърша една работа.

— Мери, колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще свършим — предупреди я Дейвид.

— Само за секунда. Хайде, Шекспир, да вървим.

Маринвил й помогна да се добере до колата. С едната си ръка я придържаше през кръста, с другата стискаше карабината. Мери си даваше сметка, че Джони усеща как трепери, но в това лошо нямаше. Беше й нужно да си възвърне смелостта, затова гневно прехапа устни и възстанови в паметта си цялото пътуване от магистралата до града: как беше седяла до Питър зад металната решетка, как миризмата на собствения й страх се смесваше с одеколона на ченгето, как нито вратите, нито прозорците имаха дръжки… И как тя трябваше да гледа изгорелия врат на Ентрейджиън и онова тъпо мече с умрял поглед, което бяха залепили на таблото.

Мери пъхна глава в изоставеното леговище на Ентрейджиън — по-скоро леговище на Так, поправи се тя — и откъсна мечето от таблото. Празните му очи на безжизнен кан той гледаха право в нейните, сякаш искаше да знае каква е цялата тази глупост, кое зло можеше да се поправи по този начин.

— Е — просъска Мери — най-напред ще започнем с теб, копеле недно.

Захвърли играчката на каменистата земя и започна да я тъпче. Натискаше здраво и безмилостно, докато усети как нещо се къса под крака й. Откакто бе започнал този кошмар, никога не се бе чувствала толкова близо до радостта.

— Не ми обяснявай — каза Джони. — Това е някакъв нов вариант на психотерапия. Символично себедоказване, предвидено за особено стресови моменти от живота, нещо като признание, че „да, точно така, прекараха те, но“. Или…

— Не говори — спря го тя, без да го нагрубява. — Вече можеш да ме пуснеш.

— А трябва ли? — Джони не отмести ръката си. — Тъкмо започнах да заучавам топографията.

— За твое голямо съжаление не съм географска карта.

Джони отдръпна ръката си и двамата се върнаха при останалите.

— Дейвид? — попита Стив. — Това ли е мястото?

Показваше квадратната дупка, която Мери беше забелязала при бягството си, но, на която не бе обърнала особено внимание. Тогава си имаше други проблеми, най-вече да си спаси живота, но сега я обзе лошо предчувствие, от което краката й отново отмаляха. „Е — мислеше си, — поне видях сметката на мечето. Ако пак ме натикат на задната седалка, поне няма да го гледам в празните очи. Всяко зло за добро.“

— Това е — отговори Дейвид. — Китайската мина.

— Кан так в кан тах — рече замислено баща му.

— Да.

— И ние трябва да я вдигнем във въздуха? — разсъждаваше Стив. — С какво, ако не е тайна?

Дейвид посочи малката бетонна къщичка до служебната сграда.

— Най-напред трябва да влезем там.

Всички се насочиха към склада с експлозиви. Ралф разтърси катинара и насочи карабината към него.

— Стойте надалеч — предупреди ги Ралф. — По филмите номерът винаги минава, но в реалния живот, кой знае…

— Секунда, секунда — спря го Джони и хукна обратно към камиона. Чу се как рови из кашоните в товарното отделение, преди да извика победоносно: — Ха-хаа! Ето къде си се скрил, изрод неден.

Върна се с в ръка черна мотоциклетистка каска и я подаде на Ралф.

— Луксозна кофа за глава. Много рядко я слагам, защото ми идва твърде много. Само да я сложа, ме хваща клаустрофобията. Я, опитай.

Ралф сложи каската ни и заприлича на герой от научнофантастичен филм. Джони отстъпи крачка назад, а Ралф се обърна отново към катинара. Останалите също се отдалечиха, а Мери сложи ръка върху рамото на Дейвид.

— Защо не се обърнете на другата страна? — изломоти Ралф.

Мери очакваше Дейвид да му възрази — да се загрижи за баща си, пък макар и без особени основания, би било естествено, след като за последните два часа бе изгубил другите двама членове от семейството си, — но момчето мълчеше. Лицето му представляваше размазано, бледо петно насред мрака. Не беше възможно да види изражението му, но усещаше вълнението.

„Може би е разбрал, че всичко ще бъде наред — успокои се Мери. — Във видението, което… А може би…“

Не искаше да довърши мисълта си, но тя сама се продължи:

„…може би просто знае, че друг избор няма.“

Настъпи мълчание — прекалено дълго, каза си Мери сетне карабината глухо изгърмя. След малко Мери дочу изненадан птичи крясък — куооооук! — и нищо повече… Едва сега си зададе въпроса защо Так не беше пратил срещу тях животните по същия начин, по който ги беше изправил срещу жителите на града. Може би, защото шестимата представляваха нещо специално? И така да беше, само на Дейвид се дължеше по-специалното в групата им — както един футболен отбор може да се прояви с майсторството на един-единствен добър играч.

Обърнаха се отново към Ралф, който се бе навел над катинара, за да го огледа по-отблизо.

— Още веднъж — направи той жест към останалите да се обърнат.

Те го послушаха и чуха втори гърмеж. Този път птицата не се обади. Мери си помисли, че каквото и да е било създанието, издало онзи крясък, вече трябва да е далеч. Макар че така и не си спомняше да е чула плясък на криле: как ли би могла, след като в ушите й отекваха изстрелите…

При третото дръпване катинарът се отскубна от прерязаната скоба. Ралф го измъкна и го захвърли. Когато свали каската, на лицето му грееше широка усмивка.

Дейвид изтича до него и двамата плеснаха ръце.

— Добър изстрел, татко!

Стив отвори вратата и надникна в склада.

— Леле, тъмно е като в рог.

— Няма ли ключ за осветлението? — попита Синтия. Щом няма прозорци, трябва да има лампи.

Стив прокара ръка по стената.

— Внимавай за паяци — предупреди го Мери.

— Намерих го — отвърна Стив, но колкото и да натискаше с ключа, светлина не се появи.

— Някой да си пази фенера? — попита Синтия. — Своя май го забравих в проклетото кино.

Никой не отговори.

— На ти сега — ядоса се Джони. — Не ставаме за скаути.

— Има фенер в камиона, зад седалката — припомни си Стив. — Под пътните карти.

— Защо не отидеш да го вземеш? — подкани го Маринвил, но за секунда-две шофьорът не помръдна от мястото си. Наблюдаваше шефа си със странно изражение, което Мери не можеше да проумее. Джони също. — Какво? Да не се е случило нещо?

— Не — поклати глава Стив. — Поне нищо лошо, шефе.

— Тогава действай.

3.

Стив Еймс отбеляза точния миг, в който командването на малката им войскова единица беше поето от Джони. Мигът, в който шефът му влезе в ролята си на шеф. „Защо не отидеш да го вземеш?“ — беше казал Джони. Не беше въпрос, а същинска заповед. Първата, която Стив получаваше, откакто напускаха Кънектикът. Викаше му „шефе“ (до мига, в който Маринвил изрично му забрани) заради традициите в развлекателния бизнес: в театъра сценичните работници викат на режисьора „шефе“; при филмовите снимки — също; по време на турне момчетата за всичко се обръщат и към главния мениджър, и към музикантите от състава пак с „шефе“. Стив просто си беше върнал някои стари професионални навици, но никога не беше смятал Джони за истински шеф, нищо че имаше властен глас, стоеше с високо вдигната глава и усилено се правеше на човек, на когото всичко му е ясно. Сега обаче нещата се променяха, а и след като Стив го бе нарекъл „шефе“, Джони дори не възрази.

„Защо не отидеш да го вземеш?“

Най-обикновен въпрос, някакви си шест думи, но вече нищо не беше както преди.

Кое се беше променило? Кое по-точно?

— Не знам — каза сам на себе си Стив, докато отваряше вратата на камиона и започна да рови зад седалката си. — Ей на, не знам.

Фенерът, който работеше с шест батерии, беше скрит под цял куп измачкани пътни карти, заедно с аптечката и картонена кутия с няколко сигнални ракети. Натисна копчето, увери се, че крушката свети, и се върна при останалите.

— Първо погледнете за паяци — заръча Синтия. Правеше се уж че води нормален разговор с приятели, но гласът й я издаваше. — Паяци и змии както в оная стара песен. Господи, не мога да ги понасям.

Стив влезе в склада за експлозивите и освети най-напред пода, след това стените и накрая тавана.

— Не виждам паяци — успокои я той. — Нито змии.

— Дейвид, застани пред вратата — помоли го Джони. Ако видиш или чуеш нещо…

— Ще извикам — обеща Дейвид. — Няма страшно.

Стив забеляза някаква табела, напомняща на надпис в ресторант: „АКО ОБИЧАТЕ, ИЗЧАКАЙТЕ СЕРВИТЬОРКАТА ДА ВИ НАСТАНИ“. Само дето тук беше написано с големи червени букви:

На стената в дъното бяха забити дебели железни шипове. По тях висяха метални жици и дебели кабели. За детонаторите, предположи Стив. Покрай лявата и дясната стена стояха два дървени сандъка. На единия пишеше: „ДИНАМИТ“, „ДЕТОНАТОРИ“ и „РАБОТИ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ“. Върху другия се мъдреше по-лаконичен надпис на оранжев фон: „ВЗРИВ“. Беше заключен с катинар.

— Тук държат сигурно АНБ-то — посочи Джони заключения сандък.

— Откъде знаеш такива подробности? — учуди се Мери.

— Отнякъде съм ги подочул — отвърна й разсеяно той.

— Е, ако си мислиш, че ще гръмна и този катинар, не си прав — обади се Ралф. — Имате ли идея как да го отключим?

— По принцип да, но в момента свършихме идеите — отговори му Джони, все едно въпросът не беше негова грижа.

Стив направи крачка към сандъка с динамита.

— Там няма нищо — предупреди го Джони, без да мърда от мястото си.

Колкото до динамита, беше прав, но сандъкът не беше празен. Някой беше натъпкал вътре трупа на мъж. Бяха го застреляли в главата. Над изцъклените му очи, които сега наблюдаваха шофьора, беше прилепнал кичур коса с неопределен цвят.

Стив си пое дълбоко въздух, за да не усеща миризмата надвеси се над убития и се опита да откачи връзката ключове, която висеше на колана му.

— Какво има? — попита Синтия и направи крачка към него. В същия миг някаква хлебарка изпълзя от отворената уста на мъртвеца и запъпли по брадичката му. Стив усети тихо шумолене под тялото. Може би други хлебарки. А може би някоя от любимите змии на Синтия.

— Нищо — спря я той. — Стой по-далеч.

Ключодържателят се опъваше. След няколко неуспешни опити да извие желязната закопчалка, защипана за гайката на колана, Стив откъсна самата гайка. Затвори сандъка и отиде до отсрещния. Джони стоеше неподвижен на три крачки от вътрешната страна на вратата и замислено гледаше мотоциклетистката каска.

— Бедни ми Йорик. Аз го познавах…

— Джони? Добре ли си?

— Добре съм — усмихна се той лъчезарно, на Стив… И все пак изглеждаше разтревожен.

Стив подаде ключовете на Ралф:

— Все някой ще пасне, не мислиш ли?

При третия опит Ралф улучи подходящия ключ и отмести капака на сандъка с надпис „ВЗРИВ“. Секунда по-късно и петимата любопитно огледаха съдържанието му. Вътре имаше три отделения, като двете странични бяха празни. Това в средата беше наполовина натъпкано с дълги торби от зебло. Тук-там между торбите се виждаха парченца от бялото вещество: на Стив му приличаха на птичи изпражнения. Стив вдигна една от торбите, която приличаше на парче лебервурст, и тежеше около пет килограма. Върху нея бяха изписани буквите „АНБ“. Под тях беше допълнено с червено: „ВНИМАНИЕ: ЛЕСНО ЗАПАЛИМО, ЕКСПЛОЗИВ“.

— Това добре — заключи Стив, — но как ще ги взривим без детонатор? Прав си, шефе, нито динамит е останал, нито шашки. Само някакъв тип с прическа трийсети калибър. Началникът на бригадата, предполагам.

Джони погледна първо Стив, сетне и останалите:

— Отидете при Дейвид. Искам да поговоря със Стив насаме.

— Защо? — попита Синтия.

— Защото имам да му казвам нещо — отговори й Джони с неподозирана любезност. — Нещо, което все съм отлагал. Искам да му се извиня. По принцип не обичам да се извинявам, ако всички ме слушате, съвсем няма да мога.

— Не мисля, че сега му е времето… — опита се да възрази Мери.

Шефът отдавна му правеше знаци с поглед — знаци, че няма време за губене, затова Стив се намеси:

— Всичко е наред, няма да се бавим.

— И не си отивайте с празни ръце — напомни им Джони. — Нека всеки вземе по една торба, днес е Денят, на независимостта.

— Докато не намерим с какво да ги взривим, ще си останем в Нощта на робството — отвърна Ралф.

— Искам да знам какво става тук — настояваше Синтия. Явно се беше разтревожила.

— Нищо особено ~ опита се да я успокои Джони. — Честна дума.

— Не ме лъжи — обиди се Синтия, но в крайна сметка грабна една торба и излезе.

Преди обаче Джони да е казал нещо, в склада се промъкна Дейвид. По бузите му все така стояха зелените петна от сапуна, а от безсънието клепачите му бяха зачервени. Стив навремето бе имал среща с едно момиче, което си беше сложило подобен грим. Но докато мадамата се бе направила на красива, Дейвид спокойно можеше да уплаши минувачите.

— Всичко наред ли е? — попита Дейвид. Погледна за малко Стив, но очевидно говореше на Джони.

— Да. Стив, би ли подал на Дейвид торба АНБ?

Дейвид остана за миг неподвижен и замислено сведе очи.

Изведнъж се сепна и стрелна Джони с поглед:

— Искам да ти погледна в джобовете. Във всички джобове.

— Какво… — смая се Стив.

Но Джони се усмихна и му намигна да мълчи. Изглеждаше като човек, който е опитал ново ястие и се чуди дали му харесва.

— Дейвид знае какво върши.

Обърна джобовете на дънките си и започна да подава една след друга вещите на Стив — прословутия си портфейл, ключовете, чукчето, което беше затъкнал в колана… Наведе се, за да може момчето да погледне в джоба на ризата му, най-накрая разкопча панталоните си и ги смъкна. Отдолу носеше сини, стегнати слипове, скрити донякъде от натежалото му шкембе. Тексасецът се сети за богатите, застаряващи типове, които се разхождат по плажовете. Познаваше се, че са богати не само по ролексите и марковите тъмни очила, но по самия факт, че си позволяваха да се показват в подобно оскъдно облекло. Все едно, щом доходите ти надвишат определена цифра, коремът ти се превръща от недостатък в предимство.

Поне гащите на шефа бяха памучни, не от онези, ластичните.

Джони вдигна ръце над главата, показвайки всяка подробност от тялото си на Дейвид, след което си обу отново дънките.

— Доволен ли си? Ако трябва, да си събуя ли ботушите?

— Няма нужда — спря го Дейвид. Лицето му издаваше не точно тревога, но известна почуда. — Хайде, говорете си, но не се бавете.

И остави двамата насаме.

Писателят отиде в дъното на склада, възможно най-далеч от вратата. Стив го последва. Задушаваше се от вонята на разложения труп в сандъка и му се искаше по-скоро да напусне тясното помещение.

— Проверяваше дали не си прибрал някой и друг кан так по пътя, а? Като Одри.

Джони кимна.

— Дейвид е умно момче.

— Така си е. — Стив неловко запристъпва от крак на крак, сетне погледна шефа си в очите.

— Виж, ако ще се извиняваш, задето ни изостави, няма защо. Сега си пак при нас, това е важното. Защо просто не…

— Имам да се извинявам за много неща — прекъсна го Джони и трескаво заприбира предметите обратно в джобовете си. — Не е за вярване колко простотии може да извърши човек в разстояние на един-единствен живот. Но точно ти, Стив, си ми последната грижа в това отношение, особено в момент като този. Сега мълчи и слушай. Става ли?

— Слушам.

— Наистина трябва да побързаме. Дейвид вече ме подозира. Ще дойде миг — съвсем скоро — когато ще искам ти да го хванеш и да не го пускаш. Отсега да знаеш, че ще се бори като дявол, да внимаваш. В никакъв случай не бива да го пускаш.

— Защо?

— Твоята приятелка с хубавата прическа ще ти помогне ли, ако трябва?

— Сигурно, но…

— Стив, трябва да ми имаш доверие.

— Защо да имам доверие точно на теб?

— Защото, докато идвахме насам, бях споходен от Божие откровение. Е, малко силно се изразих, Дейвид му викал на това „бомби, пратени от Господ“. Точно така ме попита: дали Господ ми е пратил бомба. Казах му, че не, но излъгах. Мислиш ли, че това е причината Господ да избере тъкмо мен за целите си? Защото съм заклет лъжец? Знаеш ли, хем ми е смешно, хем ми е страшно.

— Какво има да се случва? Знаеш ли изобщо?

— Не знам всичко. — Джони взе пушката и каската с черното стъкло. Огледа ги, все едно преценяваше ползата от тях.

— Не мога да го направя — отказа Стив. — Не ти вярвам чак дотам, че да те послушам.

— Трябва да ме послушаш — подаде му най-накрая пушката Джони. — Аз съм единственото, на което можете да разчитате.

— Но…

Маринвил се приближи до него. Стив трудно можеше да разпознае мотоциклетиста, с когото бяха тръгнали заедно от Кънектикът — онзи със скърцащите кожени гащи и с широката усмивка, с която удостояваше фотографите от „Лайф“, „Пийпъл“ и „Дейли Нюз“. Не ставаше дума за разбития нос и останалите синини. Мъжът насреща му изглеждаше някак по-млад, по-жизнен. Изражението му вече не беше помпозно и високомерно. Едва сега Стив си даваше сметка как през цялото време, което бяха прекарали заедно, каквото и да вършеше, и да говореше, Маринвил винаги бе мислил за нещо друго. Все едно се сещаше за някоя недонаписана статия или за забравено домашно задължение.

— Дейвид живее с мисълта, че Господ иска смъртта му, за да затвори Так обратно в дупката му. Представя си как ще бъде принесен в жертва. Но не е познал. — Джони подчертано натърти на последната дума и Стив с изненада видя сълзи в очите му. — Няма да му е толкова лесно, колкото си мисли.

— Какво…

Джони се вкопчи в рамото му:

— Мълчи, Стив. Мълчи и не забравяй да го хванеш, преди да е станало късно. Всичко зависи от теб. Да излизаме. — Наведе се над сандъка, грабна една от торбите и я подаде на шофьора. След което взе друга.

— Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — попита Стив. — Замислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш. Какво има да се случва още? Може би Господ ще прати мълния от небето?

— Така си представя нещата хлапакът — отговори Джони. — И след онази история със сардините и бисквитите не се учудвам. Но не мисля, че ще се наложи да прибегнем до такива крайни средства… Да побързаме, времето лети.

Излязоха насред вече отиващата си нощ и се присъединиха към останалите.

4.

Щом стигнаха до подножието на склона, на двайсет метра от назъбения отвор на китайската мина, Джони даде знак да спрат и нареди останалите да завържат торбите по две една за друга. Преметна един „комплект“ през врата си, същото стори и Стив, а когато Дейвид взе торбите от баща си и на свой ред ги овеси през врата си, Джони изобщо не възрази. Ралф потърси очите на Маринвил, който на свой ред погледна към момчето. То вече се катереше по склона. Джони се обърна към баща му и вдигна пръст пред устата си. Тихо, татенце.

Раяф го изгледа с неразбиране, но нищо не каза.

— Всички ли сме готови? — попита писателят групата.

— Сега какво ще се случи? — попита Мери. — Така де, какъв ни е планът?

— Ще вършим, каквото ни заповяда Господ — отговори Дейвид. — Това е планът. Да тръгваме!

Най-отпред вървеше Дейвид, който се движеше на зигзаг, да не би да залитне от тежестта. Джони усещаше как при всяка стъпка земята се рони под краката му. Пулсът му се ускори, болките в носа отново станаха нетърпими. През последните месеци беше щадил здравето си, но колкото кокошки беше изял през последните месеци (плюс печените гъски и пъдпъдъците с плънка от черен хайвер), започваха да му тежат.

И все пак се чувстваше във форма. Всичко му изглеждаше от просто по-просто. Животът беше прекрасен.

Дейвид водеше групата, след него вървеше баща му.

Стив и Синтия ги следваха. Джони и Мери Джаксън се движеха най-отзад.

— Защо мъкнеш каската със себе си? — попита Мери.

Джони се усмихна. Тази жена с нещо му напомняше Тери — Тери, каквато я знаеше от щастливите години. С театрален жест вдигна каската пред себе си, все едно беше кукла.

— Не питай за кого бие камбаната. Защото бие за теб, славно девойче.

Мери тихо се засмя:

— Ти си полудял.

Ако до входа на галерията оставаха не двайсет, а трийсет метра, Джони не би имал сили да ги измине. Сърцето му биеше толкова бързо, че докато Дейвид спре на ръба, все едно барабанист свиреше туш. А и краката му бяха омекнали под товара.

„Не му е сега времето да се огъваш — каза си той. — Точно преди финалния спринт.“

Наложи си да върви по-бързо, уплашен да не би Дейвид да изпревари всички и да хукне към дъното на тунела. Тази възможност не беше за изключване. Стив си беше казал, че шефът му има ясна представа за нещата, но в действителност Джони знаеше твърде малко. Бяха му позволили да хвърли един поглед на следващата страница от сценария, но нямаше време да я прочете.

Дейвид обаче изчака и останалите скоро застанаха до него пред входа на шахтата. Отвътре се носеше дъх на влага. Джони дочуваше тихо шумолене като от въздушно течение — звук, който свързваше с асансьорните шахти на небостъргачите.

— Трябва да се помолим — подкани ги с известно неудобство Дейвид и разпери ръце.

Баща му го хвана за едната, Стив остави пушката на земята и пое другата. Мери се хвана за Ралф, Синтия — за Стив. Джони застана между двете жени, положи каската между краката си и завърши кръга.

Шестимата стояха неподвижни в мрака, дробовете им се пълнеха с влажния дъх на земните недра; вслушваха се в тихото жужене, възрастните се взираха в Дейвид Карвър, който ги беше довел тук.

— Кой ще започне? — попита ги малчуганът.

— Отче наш — започна Джони уверено, все едно нямаше ден, в който да не си е повтарял молитвата, — Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство…

Един по един се присъединиха и останалите: най-напред Синтия, дъщерята на проповедника, най-накрая Мери.

— …да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия. Амин!

Въпреки че останалите свършиха с амина, Синтия продължи нататък:

— Защото Твое е царството и господарството, и славата, во веки и веков. Амин.

Като си каза молитвата докрай, ги огледа с онова уж по детски наивно изражение, което Джони все повече харесваше.

— Така са ме научили вкъщи, някаква протестантска мешавица.

Дейвид обаче наблюдаваше Джони.

— Помогни ми да сторя най-доброто, на което съм способен — молеше се Джони. — Ако си там, Господи (а вече имам причини да го вярвам), помогни ми да сторя, каквото мога, без да се огъна повторно. Държа да се отнесеш сериозно към молитвата ми, защото съм се огъвал не веднъж и дваж през живота си. Ами ти, Дейвид? Имаш ли нещо да Му кажеш?

Дейвид вдигна рамене и поклати глава:

— Каквото съм имал, вече съм Му го казал.

При което пусна ръцете на Стив и Ралф и кръгът се разпадна.

Маринвил кимна:

— Добре, да започваме.

— Какво да започваме? — попита Мери. — Какво ще правим сега? Някой ще ми обясни ли?

— От мен се очаква да вляза в мината — отговори й Дейвид. — Сам.

Джони обаче поклати глава.

— Не. И престани да се оправдаваш с какво ти бил казал Господ, защото точно сега не ти е казал нищо. В момента на малкото мониторче в главата ти стои надпис: „ОЧАКВАМЕ ВКЛЮЧВАНЕ“. Или греша?

Момчето го погледна, без да знае как да отговори, и прокара език по пресъхналите си устни.

Джони посочи към дебнещите сенки в шахтата с израз на човек, който се решава на голяма отстъпка.

— И все пак, може да минеш пръв. Така харесва ли ти?

— Баща ми…

— Ралф ще върви след теб. Паднеш ли, той ще те хване.

— Не — отказа Дейвид. Сякаш изведнъж душата му се изпълни с ужас и страх. — Изобщо не искам татко да влиза. Таванът може да се срути или…

— Дейвид! Никой не те пита какво искаш.

Синтия сграбчи Джони за ръката. Навярно щеше да го заболи, ако не си беше изгризала ноктите до живеца.

— Остави го на мира! Божичко, той ни спаси живота! Трябва ли така да му говориш?

— Как да му говоря? — сопна й се Джони. — Той сам си говори, ако нямаш нищо против. Вместо да се остави в ръцете, на когото трябва…

Очите му следяха Дейвид. Момчето промърмори нещо под носа си, толкова тихо, че не се чу, но Маринвил знаеше какво е.

— Така е, Бог е жесток. Но ти и отпреди го знаеше. Пък тъй или иначе не ти е дадено да промениш природата на Господ. Нито на когото и да било друг. Защо не се отпуснеш?

Дейвид не отговори. Беше свел глава, този път не за молитва, а, както Джони реши, в знак на примирение. В известен смисъл момчето предчувстваше какво ще се случи, а това беше най-ужасното. Най-жестокото, ако повече ви харесва. „Няма да му е толкова лесно“ — беше казал Джони на Стив в барутния склад, но тогава едва ли си представяше колко прав ще се окаже. Момчето беше изгубило сестра си, после майка си, накрая…

— Добре — заяви Маринвил с глас, безчувствен като земята, по която стъпваха. — Най-отпред ще бъде Дейвид, след него Ралф, след това ти, Стив. Аз ще вървя зад теб. Тази вечер, пардон, тази сутрин, дамите ще бъдат последни.

— Ако ще влизаме, искам да съм със Стив — запротестира Синтия.

— Както искаш — побърза да се съгласи Джони, все едно беше очаквал подобна реакция. — Ще си сменим местата.

— Между другото, кой те назначи за командир? — попита Мери.

Джони се извърна като змия към нея и я принуди да се отдръпне назад.

— Искаш ли да опиташ? — отвърна й с привидно добродушие, от което тръпки я побиха. — Защо, ако такава е волята ти, жено, с радост ще прехвърля всичко на твоя гръб. Нито Дейвид, нито аз сме искали да командваме. Е, какво решаваш? Ще сложиш ли на ръката си лентата на Големия шеф?

Но тя смутено поклати глава.

— Спокойно, шефе — опита се да го спре Стив.

— Спокоен съм — отговори Джони и излъга. Погледът му се спря на Дейвид и баща му, застанали един до друг, хванали се ръка за ръка. Не му беше лесно да ги гледа. Почти не му се вярваше какви огромни рискове поема. Почти? Изобщо не му се вярваше, ако трябваше да бъде точен. Но пък и как иначе би могъл да продължи нататък, ако не затвори съзнанието си за всякакво разбиране и съчувствие? Би ли могъл друг на негово място?

— Искаш ли да понося торбите, Джони? — попита срамежливо Синтия. — Доста си се уморил и ако това не те обижда, струваш ми се афектиран.

— Ще се справя. Малко път остава, нали, Дейвид?

— Да — отговори с треперещ глас момчето. Не просто държеше ръката на баща си, ами я галеше, както би я галила любовница. В погледа му се четеше молба и безнадеждност — поглед на човек, който предчувства нещо лошо.

Джони отмести очи. Стомахът го свиваше, студени и горещи тръпки преминаваха по тялото му. Кръстоса поглед със загрижения, колебаещ се Стив и се опита да му внуши същото отпреди малко: „Дръж го. Само го дръж. Когато дойде времето.“ Но на глас изрече друго:

— Стив, би ли подал фенера на Дейвид?

За секунда си помисли, че шофьорът няма да се подчини. Но тексасецът бръкна в задния си джоб и извади фенера.

Джони отново посочи към галерията — сърцето на ранената планина, откъдето се носеше миризмата на изстинало огнище и тайнственото тихо бучене. Искаше му се Тери да го изпрати с утешителна дума, но тя се беше скрила зад кулисите. Толкова по-добре.

— Дейвид? — на свой ред рече с разтреперан глас Джони. — Ще осветяваш ли пътя ни?

— Не искам — промълви в отговор Дейвид. Пое си дълбоко въздух, погледна към небето и изгасващите звезди и изкрещя: — Не искам! Малко ли сторих досега? Всичко, което Ти поиска, аз направих! Не е честно! НЕ Е ЧЕСТНО И A3 НЕ ИСКАМ ДА СЕ СЪГЛАСЯ!

Последните думи бяха изречени с мъчителния рев на агонизиращ звяр. Мери понечи да отиде до момчето, но Джони я спря.

— Пусни ме! — ядоса се тя и се опита да се отскубне.

Той обаче повторно я дръпна.

— Стой!

Мери се подчини.

Джони отново погледна Дейвид и отново посочи към галерията.

Момчето вдигна очи към баща си. Лицето му беше обляно в сълзи.

— Върви си, татко. Върни се в камиона.

Ралф поклати глава.

— Ако влезеш, и аз идвам с теб.

— Недей, слушай какво ти казвам: нещо лошо може да ти се случи.

Ралф обаче не помръдна.

Известно време Дейвид настойчиво го наблюдаваше, но най-сетне погледна протегнатата ръка на Джони (ръка, която не подканваше, а заповядваше), обърна се и бавно закрачи в мрака. В движение включи фенера и насочи светлината в краката си. Прашинки като сняг заиграха пред очите на Джони, както и нещо друго, изгубило се почти веднага в мрака… Нещо, от което би потрепнало сърцето на всеки търсач: блясък на злато.

Ралф последва Дейвид. Трети беше Стив. Снопът светлина обля каменната стена, после стара подпорна греда, изписана с три знака един над друг — името на отдавна умрял китайски миньор, може би, или това на любимата му, оставена сам-самотна покрай бреговете на Яндзъ — после отново пода на галерията, където се търкаляха човешки кости. Най-накрая Дейвид насочи фенера вляво от себе си и златният отблясък отпреди малко повторно се появи, този път много по-ясен и отчетлив.

— Хей, внимавай! — изпищя Синтия. — Не сме сами!

Като експлозия в тунела прозвуча плясък на птичи криле. Джони се сети за детските си години в Кънектикът, когато по залез слънце фазаните по същия начин шумоляха из храстите, преди да отлетят. Толкова мощно махаха крилете на невидимата птица в мрака, че чак миризмите се усещаха по-силно.

Мери също изпищя. Дейвид обърна инстинктивно фенера нагоре, колкото да освети за стотна от секундата кошмарно видение: огромен крилат звяр с опулени златни очи и дълги, закривени нокти. Дейвид гледаха очите, Дейвид търсеха и ноктите…

— Внимавай! — извика Ралф и се хвърли върху гърба на сина си, събаряйки го върху покрития с човешки кости под.

При падането си момчето изпусна фенера, но той продължи да свети. Неясни сенки се нахвърляха една връз друга: най-отдолу Дейвид, сетне баща му, най-накрая орелът, който сякаш искаше да ги смаже.

— Стреляй! — призова Синтия. — Стив, стреляй, ще му откъсне главата!

Стив вдигна пушката, но Джони я дръпна за дулото.

— Недей. Един изстрел и всичко ще се стовари върху нас.

Орелът изпищя и размаха криле досами главата на Карвър. Ралф понечи да се предпази с ръка, но птицата захапа пръста му и с едно движение го откъсна. След което впи нокти в лицето му.

— ТАТКО, НЕ! — изкрещя от ужас Дейвид.

Стив ритна напосоки в мрака и без да иска премести фенера, насочвайки светлината към борещите се. Джони се чудеше дали наистина иска да гледа как огромната птица се опитва да откъсне главата на Ралф. От мощните махове на крилете шахтата се беше изпълнила с прахоляк, Ралф лудешки тръскаше глава, не се отместваше, защитавайки момчето с тялото си.

Стив грабна пушката с намерението да я използва като тояга, но галерията се оказа тясна и прикладът се удари в стената. Опита се да прободе орела като с копие. Птицата обърна пронизващите си очи към него, но така и не пусна Ралф. Джони видя пръстът на Карвър, който се подаваше от клюна на хищника. Стив повторно замахна, този път се прицели по-добре и орелът изпусна пръста от човката си. Сетне впи нокти в гърлото на Ралф и отведнъж го преряза. Нададе мощен писък, дали от ярост, дали от триумф, никой не знаеше. Мери също изпищя.

— ГОСПОДИ, НЕ! — викаше Дейвид. — О, БОЖЕ, НЕ МУ ПОЗВОЛЯВАЙ ДА НАРАНЯВА ПОВЕЧЕ БАЩА ММ!

„Попаднали сме в самия ад“ — помисли хладнокръвно Джони, пристъпи напред и коленичи. Докопа единия крак на орела — онзи, който се беше впил във врата на Ралф. Изви го, колкото сила имаше и чу как хрущялите изпращяха. Стив отново замахна с пушката и удари главата на орела в стената.

Едното крило почти закачи главата на Джони. Като че ли се повтаряше случаят с лешояда от паркинга. „Добре дошъл в бъдещето“ — каза си той и сграбчи крилото на птицата. Орелът връхлетя върху него, надавайки пронизителен крясък, повличайки Ралф със себе си. Карвър или беше изгубил съзнание, или беше вече мъртъв. Джони се надяваше да е второто.

Дейвид бавно се изправи на крака. Погледът му беше замаян, дрехите му — оплискани с кръвта на баща му. Очевидно се готвеше да грабне фенера и да побегне към сърцето на мрака.

— Стив! — извика Джони и сграбчи орела, който се мяташе като риба на сухо. — Стив, довърши го!

Стив отново замахна с пушката. В същия миг дотича Мери, вкопчи се в шията на птицата и я изви. Костите изпращяха изпод гъстата перушина и ноктите изпуснаха от хватката си Ралф, който се свлече на земята.

Дейвид се обърна и видя неподвижното тяло на баща си. Погледът му се избистри. Момчето дори кимна, все едно искаше да каже: „Точно каквото очаквах“, след което се наведе да вдигне фенера. Едва когато Джони го прегърна през кръста, привидното му спокойствие се изпари и хлапакът започна да се бори, като крещеше:

— Остави ме! Това е моя работа! САМО МОЯ!

— Не, Дейвид — говореше му Джони, все едно неговият собствен живот беше в опасност. — Не е твоя работа.

Стисна го още по-силно, докато момчето бясно го риташе в глезените. С ловкост, на която би завидял всеки джебчия, Джони бръкна в джоба и извади това, което му бяха поръчали да вземе… Оставяйки нещо в замяна.

— Не може да ми ги отнеме всички и да не ми позволи да свърша делото сам! Не може!

Най-сетне момчето успя да уцели Джони в капачката и Маринвил потрепери от болка.

— Стив!

Шофьорът обаче не можеше да откъсне ужасения си поглед от орела, който продължаваше да се гърчи в краката му и да размахва едното си крило. Ноктите му бяха в кръв.

— Стив, мътните те взели!

Тексасецът вдигна глава, все едно се отърсваше от дълбок сън. Синтия се беше навела над Ралф, проверяваше му пулса и ридаеше.

— Стив, ела тук! — задъхваше се Джони. — Помогни ми! Онзи изтича и сграбчи Дейвид за раменете. Момчето започна да се съпротивлява с удвоена енергия.

— Не! — мяташе бясно глава, все едно бе получил епилептичен пристъп. — Не, това е моя задача! Само моя! Не може да прибере всички тях, а мен да остави! Чувате ли ме? НЕ МОЖЕ ДА ПРИБЕРЕ ВСИЧКИ ТЯХ, А…

— Дейвид, млъкни!

Момчето престана да се бори и се отпусна в прегръдката на Стив като марионетка с прерязани конци. Очите му бяха кръвясали и Джони си каза, че никога през живота си не се е сблъсквал с подобно отчаяние.

Каската се въргаляше на земята, където я беше изпуснал при нападението на орела. Наведе се, вдигна я и погледна момчето, което Стив все така държеше.

— Дейвид… — понечи да каже.

— Господ влязъл ли е в теб? — попита Дейвид. — Усещаш ли го в себе си, Джони? Подобно на ръка? Подобно на огън?

— Да.

— Тогава няма да се обидиш! — И му се изплю в лицето. Все едно горещи сълзи опариха бузите на Джони.

Той дори не посегна да избърше слюнката от страните си:

— Изслушай ме, имам да ти кажа нещо, което нито твоят проповедник ти е казвал, нито сам си разбрал от Библията. Доколкото разбирам, Господ ти го праща като послание. Слушаш ли ме?

Дейвид само го гледаше, без дума да обели.

— Ти сам казваше: „Господ е жесток“, но по начина, по който един таитянец би казал, че „снегът е студен“ — ей така, защото знае, без да си дава сметка какво знае. — Джони се приближи до Дейвид и положи двете си ръце върху хладните му бузи. — Знаеш ли колко жесток може да се окаже в действителност Господ? Колко немислимо жесток?

Момчето продължаваше да мълчи. Дали слушаше, дали не, Джони не можеше да определи.

— Толкова е жесток, че понякога ни кара насила да живеем.

При тези си думи Маринвил се наведе да вдигне фенера и за последно се обърна към Дейвид:

— Иди при приятеля си Брайън. Иди, направи го свой брат. А след това почни да се убеждаваш, че всичко е било някаква злощастна катастрофа на магистралата, че някой пиян до козирката ви е блъснал челно, че караваната, в която сте се возели, се е преобърнала на банкета и само ти си оцелял. Всеки ден се случват подобни трагедии, отвори вестника и сам ще се увериш.

— Но не е истина!

— Може и да се окаже истина. И когато един ден се върнеш в Охайо или Индиана или където ще, помоли се на Господ да те прекара през всички изпитания. Помоли го да те направи отново нормален човек. Колкото до сега, вече си извинен.

— Никога повече няма да Му… какво? Какво каза?

— Казах, че си извинен — фиксираше го с поглед Джош

— Извинен да напуснеш училище преди края на часовете. Обърна се към Стив. — Изведи го оттук, Стивън, изведи всички оттук.

— Шефе, какво…

— Турнето свърши, тексасецо. Заведи ги в камиона и потегляй. На твое място не бих губил нито секунда.

Обърна им гръб и с бързи крачки се скри в мрака. Известно време светлината на фенера подскачаше като топка по пода на галерията, преди напълно да изчезне.

5.

Въпреки че осветяваше пътя си, той все пак се спъна и едва не се просна по очи на земята; ето защо забави крачка. Прекосяваше същинско минно поле от черепи и кости, повечето от които се превръщаха на прах при допира с подметките му. Забеляза, че стените са надраскани с китайски букви, все едно оцелелите след последното срутване се бяха отдали на своеобразна мания да изпреварят смъртта с книжовното си творчество.

Освен с костите подът на галерията беше осеян с калени баки, ръждясали кирки и метални кутийки на кожени ремъци, изгнили дрехи, кожени налъми (съвсем малки, все едно ги бяха носили деца) и поне три чифта дървени обувки. В една от обувките беше пъхната свещ, палена по времето, когато Ейбрахам Линкълн още не е бил президент.

Но навсякъде между човешките останки бяха захвърлени кантахи: койоти с езици във формата на паяци, паяци с плъхове албиноси, подали се от устите им, размахали криле прилепи, бебешки главици (може би не бебенца, а коварни джуджета, ако се съдеше по злобните им погледи). На някои от камъните бяха изобразени ужасни създания, каквито никога не са съществували на земята — чудовища, сякаш сглобявани като мозайка, от които на Джони му призляваше. Усещаше как кантахите го зоват, как го теглят към себе си, както луната тегли морето при прилива. Навремето така се беше чувствал в компанията на чашка алкохол, на апетитно парче торта или в близост до сочните устни на непозната жена. Кантахите говореха на езика на лудостта, който Маринвил добре познаваше: гласове, изглеждащи напълно нормални, те подканват да вършиш безумия. Но камъните нямаше да имат власт над него до мига, в който той сам не спреше, за да ги вдигне от земята. Ако можеше да избегне това — да избегне своето собствено отчаяние, приело формата на невинно любопитство — щеше да се справи.

Дали Стив бе успял да изведе хората от рудника? Джони се надяваше; надяваше се камионът да се намира достатъчно далеч, когато краят дойде. Защото предстоеше грандиозна експлозия. Носеше всичко на всичко две торби с експлозив, но това беше напълно достатъчно. Беше накарал и останалите да се натоварят с експлозив само за да не заподозрат нищо.

Вече дочуваше тихото скърцане, за което Дейвид му беше говорил: мъчителната агония на наранената скала, която сякаш се жалваше с езика на човеците. Сякаш искаше да го прогони от себе си. След малко зърна бледа червена светлина в далечината — неясен зигзаг, който свързваше тавана с пода. От разстояние беше трудно да се определи какво е. Но миризмата също се беше засилила, нямаше съмнение, че идва от пепелта на изгасено огнище. Вляво от Джони нечий скелет — ако се съди по размерите, не принадлежеше на китаец — стоеше коленичил до стената, все едно смъртта го беше заварила по време на молитва. Изведнъж скелетът обърна глава към Маринвил и го удостои със смразяващата си усмивка:

— …Махай се оттук, докато е време. Так ахуан. Так ах лах.

Джони го изрита, все едно беше футболна топка. И черепът, и останалото се разбиха (по-скоро изпариха) на безброй миниатюрни парченца. Маринвил ускори крачка по посока на червената светлина и дупката в стената. Отворът изглеждаше достатъчно голям да се провре през него.

Застана за миг пред дупката и се загледа в светлината. Видимостта му беше ограничена, но в съзнанието му отекнаха думите на Дейвид: „На двайсет и първи септември, в един и десет следобед, работниците от най-предната редица попаднали на нещо, което им заприличало на естествена кухина в скалата…“

Захвърли фенера — нямаше да му е нужен повече — и се промъкна през отвора. Онзи тихичък шум като от движещ се асансьор, който беше чул на входа на галерията, изпълни съзнанието му и сякаш му заговори: да му обещава, да го прелъстява, да го заплашва… По стените висяха каменни изображения на зверове: вълк и койот, ястреб и орел, плъх и скорпион. От устата на всеки провисваше като език не главата на друго животно, а някаква аморфна форма, напомняща на змийска глава, която Джони нямаше сили да погледне в очите… Пък и да я погледнеше, пак не би могъл да я види. Дали това беше Так? Так, който живееше в дъното на ини? Имаше ли значение кой е?

Как се беше вселил в Риптън?

Ако наистина стоеше заклещен там долу, как се беше докопал до Риптън?

Изведнъж си даде сметка, че върви по посока на кладенеца. Опита се да спре, но установи, че не може. Представяше си как Кери Риптън е направил същото откритие и всичко си дойде на място.

Беше лесно.

Торби с взрив се полюшваха на гърдите му. В съзнанието му танцуваха в бесен ритъм образи и картини: Тери, която го хваща за гайките на колана и го придърпва плътно към себе си, за да му помогне да свърши — най-великият оргазъм, който Джони беше преживял, без дори да си го извади от гащите (съобщете го на Ърнест Хемингуей); Джони Маринвил, който изпълзява с мокрите си дрехи от басейна на „Велер“ и размахва бутилката пред фотоапаратите; Бил Харис, който му обяснява, че подобно пътешествие с мотоциклет може да преобрази живота му, да обърне цялата му кариера…, ако успее да се справи, разбира се. Най-накрая се появи и ченгето с празните сиви очи, които го наблюдаваха в огледалото, ченгето, което обясняваше как Джони скоро щял да научи много повече за „пневма“, „сома“ и „саркс“.

И което беше познало…

— Господи, дай ми Твоята закрила до мига, в който изпълня дълга си — изрече на висок глас той и се остави на тайнствените сили да го издърпат до кладенеца. Дали изобщо би могъл да се съпротивлява? По-добре да не мисли за това.

Наредени в кръг около кладенеца — кладенеца на земята, както го беше нарекъл Дейвид — лежаха множество мъртви същества: койоти и лешояди най-вече, но също така паяци и дори няколко скорпиона. Джони си каза, че тези последни защитници на ини са се разделили с живота в мига, в който със Стив и Мери убиха орела. Силата, която беше поддържала ритъма на сърцата им, си беше отишла по същия начин, по който животът беше напуснал Одри почти в мига, в който Стив изби кантахите от ръката й.

От дъното на кладенеца започна да се издига дим… Всъщност не беше точно дим, а лепкава и рядка кал, която пълзеше към него. Джони си даде сметка, че това нещо е живо и че напомня на протегнати ръце с по три пръста, които се опитват да го докопат. Ръцете нито бяха материални, нито нематериапни. Също както с каменните изображения на зверовете по стените, така и сега на Джони му прилоша, докато наблюдаваше движенията на тези неясни форми. Разбира се, че това е отнело разсъдъка на миньорите. Това беше променило Риптън до неузнаваемост. Зеещите прозорци на пирин мох-а му се хилеха и му говореха… Какво му говореха? Имаше чувството, че ей сега ще ги чуе…

(кай де мун)

„Отвори уста.“

Да, разбира се, неговата уста беше отворена, широко отворена, също като на преглед при зъболекаря. Ако обичате, господин Маринвил, отворете уста, толкова сте жалък и гаден, че и писател не можете да се наречете, побеснявам от вас, иде ми да изляза от кожата си, като ви гледам, но нищо, давайте, отворете широко уста, кай де мун, ти шибано, надуто копеле, ще те наредим, като нов ще те направим, даже по-здрав отпреди, отвори широко уста, отвори широко уста, кай де мун ОТВОРИ ШИРОКО УСТА…

Димът… или каквото и да бе… не бяха ръце с дълги пръсти, а тръби. Не, не тръби…

Дупки.

Да, дупки като очи. Три на брой. Може би повече, но Джони различаваше ясно три. Триъгълник от дупки, две отгоре, една — отдолу, дупки във формата на говорещи очи, на дупки за залагане на мини…

„Точно така — вдъхна му кураж Дейвид. — Точно така, Джони, да приемеш Так в себе си, като го взривиш: това е единственият начин за него да се измъкне от тясната дупка, през която могат да се подадат само тия три гадости — две за носа, една за устата.“

Кафеникаво-черната гнусотия се приближаваше към него: едновременно ужасяваща и привлекателна със своите дупки във формата на усти, уста във формата на очи. Очи, които шепнат. Които обещават. Джони си даде сметка, че получава ерекция. Не му беше точно сега времето, но пък можеше ли подобна дреболия да го спре?

А сега… го смучат… Усещаше как дупките изсмукват дъха от гърлото… от дробовете му…

Изведнъж затвори уста и с един замах си сложи каската. Точно навреме. Само след секунда кафявите ленти се блъснаха в плексигласовото стъкло и с неприятен, скърцащ звук се отъркаха по гладката му повърхност. Като женски устни се разтегнаха пипалата пред очите му, след което се разпаднаха на късове кафява материя, плаваща из въздуха.

Джони протегна ръце пред себе си, хвана, каквото можа от проточилата се кафеникава пихтия и се опита да я разкъса. Дланите и пръстите го засърбяха, след което плътта му изведнъж стана безчувствена… Но кафявите пипала се разкъсаха, част от веществото се прибра обратно в кладенеца, останалата се посипа като пръст по пода.

Джони застана на самия ръб на дупката. Погледна надолу и с отмалелите си безчувствени ръце потупа торбите с взривно вещество.

„Знаеш ли как да взривиш всичко това без динамит и шашки? — беше попитал Стив. — Измислил си нещо, нали? Или поне така си въобразяваш?“

— Надявам се да съм го измислил — прошепна той и сам не позна гласа си. — Надявам се…

— ТОГАВА ДАВАЙ! — Нечий обезумял глас го подкани от дъното на кладенеца. Джони се сви от уплаха и изненада. Беше гласът на ченгето. На Коли Ентрейджиън. — ХАЙДЕ, ДАВАЙ! ТАК АХ ЛАХ, ПИРИН МОХ! ДАВАЙ, КОПЕЛЕ ГАДНО! ДА ТЕ ВИДИМ КОЛКО СИ СМЕЛ! ТАК!

Опита се да отстъпи, да премисли нещата, но тънки нишки от лепкавата материя се увиха около глезените му и рязко го дръпнаха. Той падна и си удари главата в ръба. Ако не беше каската, черепът му не би издържал. Единственото, което успя да стори, преди да се озове в кладенеца, бе да прегърне с ръце торбите взрив.

Следващите секунди бяха същински ад: все едно тайнствена сила се опитваше да го захапе, да издере месата му и накрая жив да го погълне. Ини беше във формата на фуния, но цялата повърхност на обърнатия конус беше покрита с парчета кварц и напукана шиста. Джони се плъзна надолу по стръмния склон. Донякъде кожените крачоли предпазваха краката му, а каската — тила му, но и задникът, и гърбът му жестоко се нараниха. В опит да спре безславното си свличане се опря на ръце и лакти, но заострените ръбове на камъните ги нарязаха. Ръкавите на ризата му се обагриха в червено само след секунда, все едно я беше „купил раирана“.

— КАК Е? ХАРЕСВА ЛИ ТИ? — изсмя се от дъното на кладенеца гласът на Елън Карвър и започна да го ругае на два езика едновременно: — ТАК АХ ЛАХ, ТИ КОПЕЛЕ НЕДНО, ДЕТО СИ ВРЕШ НОСА, КЪДЕТО НЕ ТРЯБВА! ТЕН АХ ЛАК!

„Триизмерна лудост — помисли си Джони и се засмя, макар болките му да бяха нечовешки.

Черно-кафеникавата материя го беше обгърнала отвсякъде, смучещите устни бяха олигавили каската му. Пипалата се появиха, после пак изчезваха, пак се появяваха, търкаха се по пластмасата и все така примамващо шепнеха в ушите му. Маринвил се извъртя на една страна, хвана се с две ръце за същите онези издадени кристали, които го режеха като с ножове, и се опита да спре падането си. Пръстите му бяха изранени до кръв, но той не обръщаше внимание на болката — важното беше да спре, преди да е станал на кайма.

Изведнъж всичко свърши.

Лежеше на дъното на фунията. Джони вдигна очи и забеляза широката кървава следа, която бе оставил По извитата, стръмна стена на кладенеца. Парцали от плат — скъпата му риза, скъпите му дънки — висяха тук-там по стърчащите парчета кварц.

Между краката му се издигаше кафявият дим, прокраднал се като ръка на изкушението пред тясната дупка и опитващ се да го докопа за слабините.

— Върви си — прогони го Джони. — Моят Господ ти заповядва.

Кафеникавата материя сякаш се огъна като стъбло и се уви около бедрата му.

— Мога да ти върна живота — предложи му нечий глас. Той си каза: «Нищо чудно, че за Так е невъзможно да се измъкне от дома си.» Дупката в дъното на голямата фуния, беше съвсем миниатюрна, може би двайсет и пет милиметра широка. През нея примигваше като око на звяр червена светлина. — Мога да те излекувам, мога да те вдигна на крака, да ти вдъхна нов живот.

— А можеш ли да ми уредиш проклетата Нобелова награда за литература?

Джони пусна торбите на земята и извади чукчето от колана си. Трябваше да побърза. Беше се нарязал на един милион места и от загубата на кръв започваше да губи съзнание. Отново се сети за Кънектикът — как в последните дни на март и началото на април мъглите се спускат над града след залез слънце. Кореняците наричаха това време «ягодова пролет», един Бог знае защо.

— Да! Да, мога! — обеща с готовност гласът от малката червена дупка. С готовност и страх едновременно. — Каквото поискаш! Успех… пари… жени… мога и да те излекувам, недей забравя! Мога да те излекувам!

— А можеш ли да възкресиш бащата на Дейвид?

Онзи от дъното на ини замълча. Кафявата мъгла, която излизаше от дупката, обгърна нарязаната му като от камшик кожа на гърба и краката му и Джони закрещя от неистова болка — все едно се беше озовал сред стадо хищни змиорки… или по-точно пирани.

— Мога обаче да спра болката! — предложи Так от скривалището си. — Само ме помоли… и се откажи от това, което си намислил!

С помътнял поглед Джони използва острия край на чукчето, за да разпори една от торбите, сетне изсипа експлозива в отвора. Червената светлина мигом изчезна, сякаш съществото се уплаши да не би да предизвика експлозия по невнимание.

— Не можеш да го направиш! — изпищя Так, макар и с половин уста заради запушения от АНБ-то отвор (Джони обаче ясно долавяше думите с мисълта си). — Не можеш, проклет да си! Ан лах! Ан лах! Ос дам! Копеле недно!

«Ти си ан лах — отвърна му мислено Джони. — И тлъст кон де лах отгоре на всичко.»

Готово, първата торба беше празна. Освен черно и червено, от дупката в краката му се показваше вече и мъничко бяло. Гърлото, което водеше до света на Так… равнината… измерението… не бе толкова дълбоко. Да не би и болката в краката на Джони да отслабваше?

«Може би просто съм отмалял и не усещам — каза си той. — Започвам да преминавам в друго агрегатно състояние…»

Вдигна другата торба с взрив и забеляза, че единият й край е подгизнал от кръвта му. Освен че бели петна се въртяха из съзнанието му, тялото му изнемогваше. Трябваше наистина да побърза. Да работи със скоростта на вятъра…

Разпори зеблото, но му трябваха нечовешки усилия да остане глух за неистовите писъци в главата си — единствения език, който Так все още говореше.

Изсипа експлозива в дупката, докато накрая бялото почти изцяло закри червеното сияние.

Усещаше как целият кладенец, цялото пространство на антака е застинало в неподвижно очакване, нарушавано единствено от тихия шепот на странни гласове — може би призраците на погребаните тук преди век и половина миньори зовяха за възмездие.

Ако е така, Джони скоро щеше да ги зарадва.

Трескаво зарови из джобовете си, уплашен да не би сиво-белите петна да замъглят съзнанието му, преди да е изпълнил задачата си докрай. Най-накрая пръстите му напипаха нещо.

Патрон за ловна пушка…

Пъхна го в дупчицата на дъното на ини и без кой знае каква изненада установи, че пасва с отвора.

— Ей, сега ти видях сметката, негоднико — изграчи победоносно той.

«Не — обади се едва-едва нечий глас от мислите му. — Да не си посмял.»

Джони погледна металното кръгче, подаващо се от дупката. Хвана здраво дръжката на чука и отново си припомни думите, с които ченгето го беше натикало в колата си: «Толкова си жалък, че не само писател, мъж не можеш да се наречеш.»

Със свободната си лява ръка Джони свали каската и се засмя с пълен глас. Замахна и с все сила стовари чука върху патрона.

— ПРОСТИ МИ, ГОСПОДИ, ВИНАГИ СЪМ МРАЗИЛ КРИТИЦИТЕ!“

За хилядна от секундата се запита дали е успял, сетне му отговори ослепителният червен проблясък, който изпълни цялата безмълвна вселена.

Джони Маринвил позволи на бездната да го погълне и последните му мисли бяха насочени към Дейвид — беше ли успял Дейвид да се измъкне от шахтата, беше ли успял Дейвид да избяга от рудника, беше ли всичко наред с него, щеше ли да се отърве невредим?

„Извинен съм. Извинен съм от училище“ — помисли си и всичко потъна в мрак.