Град Отчаяние

1.

— Стив?

— Какво?

— Дали това е, каквото си мисля?

Синтия беше протегнала ръка през отвора от сваленото стъкло и сочеше на запад.

— А какво си мислиш, че е?

— Пясък — рече тя. — Пясък и вятър.

— Ъ-хъ. И аз бих казал същото.

— Ще спреш ли за минутка? Ако обичаш.

Той я изгледа въпросително.

— Само за минутка.

Стив Еймс изкара камиона си встрани от пътя, отклоняващ се в южна посока от шосе номер 50 и водещ според табелата към Деспърейшън. Не се бе оказало трудно да го открият. Сега седеше зад волана и наблюдаваше Синтия Смит, която бе успяла дори насред миговете на най-голяма тревога да го нарече свой новонамерен приятел. Тя обаче не гледаше към новонамерения си приятел, а беше свела глава и докато дърпаше нервно с пръсти края на фланелката си, замислено се взираше в изображението на Питър Тош върху нея.

— Аз съм трезвомислещо момиче — каза, без да вдига очи.

— Може да съм малко психо, но не съм без мозък. Вярваш ли го?

— Щом казваш.

— И съм практична. Това вярваш ли го?

— Разбира се.

— Ето, затова се присмях на интуицията ти или както щеш го наречи. Но ти мислеше, че наистина ще намерим нещо на пътя, и наистина го намерихме.

— Да, така беше.

— Значи интуицията не те е излъгала.

— Би ли минала по същество? Шефът…

— Точно така. Шефът, шефът, та шефът. Знам, че за това мислиш, знам, че практически само за това мислиш. Точно това ме тревожи. Защото имам лоши предчувствия, Стив. Лоша интуиция.

Той я изгледа. Бавно, с нежелание тя вдигна очи да му отвърне на погледа. Това, което Стив прочете в нейния, го изненада, при това неприятно: в зениците й проблесваха искрици страх.

— Какво има? От какво се страхуваш?

— Не знам.

— Виж, Синтия… това, което трябва да направим двамата, е да намерим полицай, при липса на полицай — телефонна кабина. Трябва да съобщим на властите, че Джони е изчезнал. Че е изчезнало и някакво си семейство Карвър.

— Именно…

— Не се тревожи, ще внимавам. Обещавам.

— Би ли опитал пак да се свържеш с 911 по клетъчния? — попита Синтия с тъничък, плах гласец, който не отиваше много на образа й отпреди малко.

Стив посегна към мобифона, само и само да й направи удоволствие. Не очакваше да се получи нещо и беше прав в очакванията си. Дори и до роботски глас не се добра. Не беше съвсем сигурен, но си каза, че наближаващият смерч или пясъчна буря, или както ще да й викат по тукашните места, е причина връзките да станат още по-трудни.

— Съжалявам, никаква надежда — каза той. — Искаш ли сама да опиташ? Може да имаш по-голям късмет. Нали знаеш, женското докосване…

Тя поклати глава.

— Ти усещаш ли нещо? Нещо, каквото и да е?

Стив въздъхна. Да, усещаше нещо. Връщаше се в мислите си обратно във времето, още в годините на ранния си пубертет, когато живееше в Тексас. Лятото, когато навършваше тринайсет, беше най-дългото, най-сладостното, най-странното лято през живота му. Към края на август почти всяка вечер се разразяваха гръмотевични бури кратки, но опустошителни, старите каубои ги наричаха „развигори“. През тази година (година, когато по радиото май не пускаха друго освен Би Джийс), минутите на тишина, които предшестваха бурите — почернялото небе, застиналият въздух, пронизителните звуци на гръмотевиците, заострените вили, с които светкавиците се забиваха в плътта на прерията, — всичко това го беше възбуждало по начин, по който нищо друго нямаше да успее да го стори. Чувстваше очите си като електрически крушки, включени във фасонките, стомахът му се обръщаше като пералня, пенисът му се изпълваше с кръв и се надигаше твърд и прав като дръжка на кинжал. Усещане за физически екстаз и духовна тръпка го преследваше сред тази повтаряща се тишина, предчувствие, че земята се готви да издаде някоя голяма тайна, да я изиграе като жокер. Разбира се, подобно откровение така и не се явяваше (освен ако не приемем за откровение откритието как да мастурбира, но то дойде едва година по-късно), само порои. Ето това усещаше в този миг Стивън Еймс, само дето стомахът не го свиваше, кожата му не настръхваше, нито екстаз, нито тръпка на ужас го обхващаше — или поне не съвсем. Това, което го преследваше от мига, в който Синтия бе изровила каската на шефа му, беше някакво потискащо предчувствие, усещане, че нещата са тръгнали на зле или най-малкото им предстои да станат такива. И все пак, преди Синтия да го заговори, той можеше да се похвали, че е забравил това усещане или че поне е способен да го обясни: в детските му години организмът му вероятно беше реагирал на резките промени в атмосферното налягане или на електрическата енергия, с която се насищаше въздухът, или кой знае на какво друго. А сега наближаваше буря, нали? Значи причината можеше да е същата: той да изживява отново моменти от миналото си да има дежа ву, както наричаха хората подобно усещане. Това си беше напълно в реда на нещата, но…

— Добре, признавам, чувствам нещо. Но какво по дяволите мога да направя? Не искаш да се върна обратно, предполагам?

— Не, не можем да се връщаме. Само внимавай, става ли? Вятърът разклати камиона. Облак кафеникав пясък се разнесе над пътя, превръщайки го за миг в мираж.

— Добре, но ти ще помагаш.

Стив запали мотора. Залязващото слънце се беше обагрило в кървавочервено и докосваше издадения контур на пясъчните възвишения на запад, дори долният му край бе започнал да се губи зад хоризонта.

— Разбира се — увери го Синтия и направи кисела гримаса при следващата въздушна вълна, която разтърси камиона. — Можеш да разчиташ на мен.

2.

Подгизналото в кръв ченге заключи новодошлия в килията до тази на Дейвид Карвър и Том Билингзли. Щом свърши, бавно се обърна на сто и осемдесет градуса. Лицето му вече се беше обелило наполовина, ала това не му пречеше да изглежда тържествено и замечтано. Бръкна в джоба си и извади отново връзката ключове. Дейвид забеляза, че избира същия като преди малко — четвъртития с черната метална нишка, — значи се използваше само един за всички килии.

— Онче-бонче глупаво галфонче — започна да брои полицаят, — риба щука, махай се от тука.

Направи няколко крачки към килията на родителите на Дейвид. При приближаването му двамата се отдръпнаха инстинктивно назад, прегърнали се един друг за кураж.

— Оставете ги! — извика разтревожен Дейвид.

Билингзли го хвана над лакътя, за да го дръпне, но Дейвид се освободи. — Чувате ли ме? Оставете ги на мира!

— Надявай се! — отвърна му през рамо Коли Ентрейджиън. Пъхна необичайното устройство в ключалката на килията и резетата шумно се прибраха. След това отвори широко вратата.

— Добри новини, Ели: налучкала си паролата. Хайде, излизай!

Елън поклати глава. Помещението започваше да тъне в сянка, лицето й сякаш плуваше из сумрака, бяло като хартия. Ралф я прегърна с две ръце през кръста и я изтегли още по-назад.

— Не сторихте ли вече достатъчно на семейството ни? — попита той.

— Да ти отговоря с една дума: не — отвърна му Ентрейджиън, извади пистолета си с дуло на оръдие, зареди го и го насочи към главата на Ралф. — Излизай веднага, малка госпожо, за да не гръмна грозното ти мъжле между очите. Как искаш мозъка му: да си остане, където е, или да го просна да се суши на стената? На мен ми е все едно, да знаеш.

„Господи, накарай го да спре! — молеше се наум Дейвид. — Моля те, накарай го да спре! Ако си могъл да върнеш Брайън обратно от нищото при нас, значи можеш и това да сториш. Можеш да го спреш. Мили Боже, умолявам те, не го оставяй да отведе майка ми!“

Елън отблъсна ръцете на Ралф от себе си и се опита да се откъсне от него.

— Ели, недей!

— Трябва да изляза. Не разбираш ли?

Ралф отпусна безпомощно ръце. Ентрейджиън затвори предпазителя на пистолета си и го пусна обратно в кобура. Протегна ръка към Елън, сякаш я канеше да извъртят един танц на дъсчения под. Тя му се подчини. След секунда тихо го заговори — по начина, по който беше свикнала да приказва, когато не желаеше синът й да чува. Но Дейвид имаше остър слух и успя да улови повечето от репликите им:

— Ако искате… отведете ме на място, където синът ми да не може да ме види.

— Не се тревожи — прошепна й Ентрейджиън съучастнически. — Не искам… това. Особено не от… теб. Хайде да тръгваме!

Той тръшна вратата на килията, дръпна я веднъж-дваж, колкото да се увери, че е заключена, но нито за миг не изпусна майката на Дейвид с другата си ръка. След което я поведе към вратата.

— Мамо! — изкрещя след тях Дейвид. Хвана се за пръчките на решетката и започна да ги блъска. Вратата на килията му леко изскърца, но това беше всичко. — Мамо, не! Остави я на мира, копеле такова! ОСТАВИ МАЙКА МИ НА МИРА!

— Не се тревожи за мен, Дейвид, ще се върна! — опита се уж да го успокои майка му, но тихият й, почти отнесен тон още повече го ужаси: все едно Елън вече си беше отишла. Може би ченгето я беше хипнотизирало от мига, в който я беше докоснало. — Не се тревожи за мен.

— Не! — виеше от мъка Дейвид. — Татко, спри го! Накарай го да спре!

Вътре в душата си ставаше все по-убеден: ако огромното, давещо се в кръв ченге изведеше майка му през вратата, той никога повече нямаше да я види.

— Дейвид… — понечи да каже нещо Ралф, вместо това направи две несигурни крачки назад й се друсна на дървеното легло. Закри с ръце очите си и заплака.

— Ще се грижа за нея, Дейв, не се тревожи — обеща Ентрейджиън. Стоеше на самата врата към стълбището и държеше здраво Елън Карвър за ръката, точно под рамото. По лицето му се беше изписала усмивка, която бихме нарекли сияйна, ако не беше кръвта по зъбите му. — Аз съм човек на чувствата, досущ като героя от „Мостовете на Медисън“, само дето няма камера да ме снима.

— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш! — закани се Дейвид.

Усмивката на ченгето се стопи. Изглеждаше ядосан и дори леко обиден.

— Може и да съжалявам… но се съмнявам. Наистина се съмнявам. Ти си едно малко християнче, нали?

Дейвид издържа на погледа му, без да отговори нищо.

— Да, да, ти си едно малко християнче. Изглеждаш съвсем като децата, които се молят на Господ — с нахални погледи и плямпащи уста. Малко християнче, облечено в бейзболна фланелка! Тц-тц! — Приближи глава до тази на Елън и игриво погледна сина й през къдриците на косите й. — Моли се, колкото си искаш, Дейвид, но не се надявай това да ти бъде от полза. Твоят Господ не е тук, също както не беше и с Исус, когато Исус умираше на кръста, неспособен дори пред смъртта да погледне истината в очите. Так!

В този миг Елън забеляза звяра да се качва по стълбите. Изпищя от ужас и се опита да се отдръпне, но Ентрейджиън не я пускаше. Койотът се вмъкна тихомълком в помещението. Дори не удостои с поглед пищящата жена, която се гърчеше в желязната хватка на полицая, вместо това се насочи към центъра на помещението. Застана на едно място и изви врат, за да погледне с безжизнените си жълти очи Ентрейджиън.

— Ах лах — каза му полицаят и пусна за секунда Елън, колкото да плесне с дясната си ръка по външната страна на лявата. На Дейвид жестът му напомни за плоско камъче, правещо жабки по повърхността на водата. — Хим ен тау.

Койотът седна на земята.

— Много е бърз — представи го Ентрейджиън. Говореше по принцип на всички, но гледаше само Дейвид. — Като казвам „бърз“, разбирайте бърз. Много по-бърз от повечето кучета. Само да сте подали ръка или крак през решетките, ще ви ги отхапе, преди да сте усетили. Гарантирам го.

— Остави майка ми на мира! — за последен път се опита да го спре Дейвид.

— Виж какво, синко — отвърна му с видимо нежелание Ентрейджиън. — Ако ми харесва, ще вкарам пръчка в пъпа на мамчето ти и ще я търкам, докато не си запаля огън, и ти няма да ме спреш. А след това ще се върна и за теб.

След което се изгуби във вратата, теглейки майката на Дейвид след себе си.

3.

В килиите настъпи пълно мълчание, нарушавано само от тихото хълцукане на плачещия Ралф Карвър и от забързаното дишане на койота. Звярът беше провесил език по посока на Дейвид и го наблюдаваше с потискащо интелигентните си очи. Малки лиги се проточваха от върха на езика му, подобно на капки вода по спукана тръба.

— Не губи кураж, синко — обади се най-накрая мъжът с дългите до раменете сиви коси. Звучеше като човек, който повече е свикнал него да утешават, камо ли той да успокоява околните. — Видя го на какво е заприличал — сигурно всичките му кръвоносни съдове са се спукали, зъбите му падат, едното му око едва не е изскочило от черепа му. Няма как да издържи дълго така.

— Ще издържи достатъчно дълго, за да убие мама, ако пожелае — отвърна му Дейвид. — Той вече уби сестричката ми. Блъсна я по стълбите и й строши… ст-троши й врата. — Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи и трябваше да положи усилие, за да Ги спре. Не му беше сега времето да циври.

— Да, но… — понечи да каже нещо мъжът с прошарената коса, но замълча.

Дейвид изведнъж си спомни една от разменените реплики между него и полицая по време на пътуването им за Деспърейшън — тогава, когато все още не знаеха, че ченгето е маниакален убиец, и си мислеха, че е дошъл да им се притече на помощ. Беше го попитал откъде знае фамилията им и полицаят му беше отговорил, че я е прочел на табелката над масата. Отговорът звучеше убедително, табелка над масата имаше и на нея наистина беше изписано името Карвър… но Ентрейджиън нямаше как да я е видял от мястото си пред страничната врата на караваната. „Имам очи на орел, Дейвид — беше му казал той. — С тези очи отдалеч откривам истината.“

Ралф Карвър се изправи и бавно, почти тътрейки се, приближи до решетките. Очите му бяха целите кръвясали, клепачите му се бяха подули от плач, лицето му изглеждаше още по-ужасно отпреди. За секунда Дейвид беше като обладан от безумен гняв, идеше му да се разкрещи насреща му: „Ти си виновен! Ти си виновен, че Пай е мъртва! Ти си виновен, че оня отведе мама да я убие или изнасили! Ти и любимият ти комар! Ти и тъпите ти идеи за лятна почивка! Трябваше теб да отведе, татко, теб трябваше да отведе вместо нея!“

„Престани, Дейвид — изведнъж прозвуча гласът на Джин Мартин в съзнанието му. — Та нали тъкмо то иска от теб така да разсъждаваш.“

Защо „то“? Ченгето ли, Ентрейджиън ли имаше предвид гласът? И какъв е този начин, по който той… то… искаше той да разсъждава? Какво изобщо му пукаше как разсъждава Дейвид?

— Погледнете това чудо — кимна в посока на койота Ралф. — Как можа да го повика вътре? И защо стои?

Койотът се извърна по посока на гласа, след това хвърли един поглед на Мери и отново се обърна към Дейвид. Продължаваше да се задъхва от горещина. Продължиха да се сипят лиги по пода, където вече се образуваше малка локвичка.

— По някакъв начин ги е дресирал — предположи мъжът със сивите коси. — Също както и птиците. Там, навън чакат няколко десетки дресирани лешояда. Убих един от тези пернати изроди. Смачках го…

— Не — поклати глава Мери.

— Не — подкрепи я Билингзли. — Знам, че койотите се поддават на дресировка, но в случая не става дума за това.

— А за какво друго? — тросна му се сивокосият.

— Ами ченгето? — обади се Дейвид. — Господин Билингзли казва, че е станал по-висок отпреди. Поне седем сантиметра.

— Това е лудост.

Мъжът с прошарената коса беше облечен с кожено мотоциклетистко яке. Отвори ципа на единия от джобовете си и извади намачкана опаковка хапчета валидол. Натика едно в устата си и го глътна.

— Как е името ви, господине? — попита го Ралф.

— Маринвил. Джони Маринвил. Аз съм…

— Вие сте един слепец, ако не забелязвате, че на това място се случват едновременно ужасни и необясними неща.

— Не съм казал, че нищо ужасно не се е случило, още по-малко съм тръгнал да ви убеждавам, че всичко си е в реда на нещата — отвърна му сивокосият. Продължи да бърбори нещо, но в този миг тайнственият глас отново прозвуча в ушите на Дейвид и той изгуби интерес към разговора на възрастните.

„Сапунът, Дейвид. Сапунът.“

Погледна към дъното на килията — зелен калъп „Ирландска пролет“ беше поставен на умивалника. След това се сети за последните думи на Ентрейджиън: „А след това ще се върна за теб.“

„Сапунът.“

Изведнъж разбра… Или поне си помисли, че е разбрал. Надяваше се да е разбрал.

„Дано съм прав. Дано не греша или…“

Беше облякъл фланелка с цветовете на Кливлънд Индиънс. Сега я съблече и я хвърли на пода. Вдигна очи и се увери, че койотът продължава да го наблюдава. Заострените му уши бяха щръкнали нагоре, все едно се ослушваше, и Дейвид като че ли дочу някакво тихо ръмжене дълбоко в гърдите му.

— Сине? — обърна се баща му към него. — Какво си мислиш, че правиш?

Без да отговаря, Дейвид седна на ръба на койката, изхлузи маратонките си и ги захвърли върху тениската си. Вече не се и съмняваше, че койотът е започнал да ръмжи. Сякаш разбираше какво си е наумил. Нещо повече — сякаш смяташе на всяка цена да му попречи.

„Че какво се самозалъгваш? Разбира се, че ще се опита да те спре, нали затова го остави ченгето? Просто трябва да вярваш и да се уповаваш.“

— Да се уповавам на Господ, който ще ме закриля — промърмори Дейвид под носа си.

Изправи се и разкопча колана си. Вече беше хванат най-горното копче на дънките си, когато се спря.

— Госпожо — повика той. — Госпожо? — Мери вдигна глава да го погледне и Дейвид усети как се изчервява. — Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си, а най-добре и слиповете си.

— Какво за Бога си намислил? — попита отново баща му. В гласа му се усещаше истинска паника. — Каквото и да е, забранявам ти. Абсолютно ти забранявам!

Дейвид не му отговори, вместо това не сваляше поглед от Мери. Гледаше я също тъй настоятелно, както койотът наблюдаваше него. Тя се взря за секунда-две в очите му, след което, без да продума, му обърна гръб. Мъжът с коженото яке седеше на леглото в килията, смучеше си хапчето и го наблюдаваше. Дейвид се стесняваше не по-малко от всички останали момчета на своята възраст и погледът на непознатия го караше да се чувства неловко… Но както вече се беше уверил, не му беше сега времето да се прави на госпожица. Хвърли още един поглед към зеления сапун, след което свали отведнъж дънките и слиповете си.

4.

— Бива си ги! — извика Синтия. — Ей, на това му се вика чувство за хумор.

— На кое? — попита Стив. Беше се навел леко напред, за да следи по-добре пътя. Все по-често асфалтът се губеше зад облаци от пясък, та трябваше да внимава.

— На табелата. Не я ли видя?

Той погледна вдясно. Върху табелата, на която преди беше писало: „ЦЪРКОВНИТЕ И ГРАДСКИ ОРГАНИЗАЦИИ НА ДЕСПЪРЕЙШЪН ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ!“, някой си беше играл да надраска със спрей злокобна шегичка: „МЪРТВИТЕ ПСЕТА НА ДЕСПЪРЕЙШЪН ВИ ПОЖЕЛАВАТ ДОБРЕ ДОШЛИ!“ над табелата беше завързано прерязано въже, което сега се вееше свободно на вятъра. Старата овчарка обаче не се виждаше. Най-напред с нея й се бяха почерпили лешоядите, след тях и койотите. Гладни както винаги и без да се стесняват ни най-малко, че посягат на свой роднина, пустинните вълци бяха разкъсали въжето със зъби и след продължителни боричкания кой да има честта да влачи трупа го бяха отнесли отвъд хълма. Това, което беше останало от овчарката (най-вече кости и нокти) беше изоставено на вятъра и пясъците, които скоро щяха да го скрият напълно.

— Местните герои сигурно си падат по шегите — отбеляза Стив.

— Не ще и съмнение — съгласи се Синтия и посочи пред себе си. — Спри ей там.

Беше някаква ламаринена барака, вече силно ръждясала. Отпред стоеше надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“. До постройката имаше паркинг, на паркинга — десетина-дванайсет леки коли и камионът.

Стив свърна вдясно, но не бързаше да влиза в паркинга, поне не засега. Вятърът се беше засилил, епизодичните повеи отпреди час бяха прераснали в постоянно движеща се въздушна маса. На запад слънцето беше придобило почти сюрреалистичен червеникаво-оранжев цвят и плоско като на снимка, заплашително надвисваше над планините Десатоя. Стив се заслуша в някакво монотонно дрънчене, идващо най-вероятно от стоманената летва на знамето, която се удряше в пилона зад постройката.

— Какво си намислила? — попита Стив.

— Да се обадим на ченгетата оттук. Вътре има хора. Виж, свети.

Той се загледа в бараката и се увери, че в пет или шест от малките прозорчета откъм далечния й край наистина свети. В сумрака се създаваше впечатлението, че пред тях има не сграда, а преминаващ влак. Стив погледна отново Синтия и вдигна рамене.

— Защо да се обаждаме оттук, когато просто можем да отидем до местния участък? Центърът, ако подобно място може да има център, трябва да е близо.

Тя потърка челото си в знак на умора или на главоболие.

— Обеща ми да бъдеш предпазлив. А аз ти обещах да ти помогна да бъдеш предпазлив. Точно това се опитвам да направя сега. Иска ми се да придобия известна представа за нещата, преди някоя униформа да ме друсне на стола пред себе си и да започне с разпита. И не ме питай защо, защото не знам. Ако се обадим на ченгетата и те се окажат хора на място, всичко е добре. Ако те си вършат работата, и ние ще си свършим нашата. Но… къде по дяволите са били те досега? Да речем, че от шефа ти и следи не са останали, добре… Ами онази каравана, паркирана на самото шосе, със спукани гуми, с отворена врата, с всички по-ценни вещи по местата си? Искам да кажа, че ми трябва малко време да помисля. Защо ченгетата не са дошли изобщо?

— И това ти се струва странно, а?

— Да, струва ми се странно…

Ченгетата можеше да се занимават с пътна катастрофа, с пожар в някое ранчо, с грабеж в магазин, дори с убийство, и тя добре го знаеше. Подобен случай спокойно би изисквал всички заедно да се заемат с него, не за друго, а защото в този край на света полицаите просто се брояха на пръсти. И все пак, тя имаше право — изглеждаше странно. Не само странно. Недопустимо.

— Добре — съгласи се Стив и вкара камиона в паркинга. — Така или иначе в местната полиция… или както ще да й викат… може да не намерим никого. Вече става късно. Да ти призная, дори се учудвам, че тук изобщо има хора по това време. Сигурно големи пари валят в бизнеса, щом работят и вечер.

Той паркира до някакъв пикап, отвори вратата, но вятърът буквално я откъсна от ръката му и тя с трясък се удари в каросерията на пикапа. Стив се навъси, очакваше някой разгневен служител да изскочи от нищото и да почне да сипе закани по негов адрес… Но никой не се появи. Само някакъв откършен клон от храст профуча покрай камиона — навярно имаше важна работа в Солт Лейк Сити. Други признаци на живот — никакви. Имаше големи количества пясък, които вятърът размяташе на същински облаци из паркинга. Стив се сети за червената кърпа в задния си джоб и я извади. Върза я на врата си, след което я вдигна пред носа си.

— Задръж така — дръпна той ръката на Синтия, преди да е отворила своята врата. Наведе се над нея, за да отвори жабката. Тръгна да рови из вещите и напипа друга кърпа, подобна, само че синя, и й я подаде. — Първо си сложи това.

Синтия вдигна кърпата пред очите си, изгледа я внимателно, за всеки случай го изгледа и него с известно подозрение.

— Да няма въшки?

Той изсумтя зад кърпата си и под плата се подаде усмивката му.

— Гаранция — Франция. Хайде, слагай я!

Тя я завърза също като него и скри лицето си зад плата.

— Сега сме като Бъч Касиди и Сънданс Кид — развесели се Синтия.

— Да, като Бони и Клайд.

— Като Омар и Шариф — пошегува се тя и се изкикоти.

— Внимавай като излизаш. Навън вятърът не се шегува. Стив се подаде навън от кабината и вятърът го блъсна право в лицето. Със залитане успя да заобиколи камиона. Пясъкът жестоко шибаше челото му. Синтия се държеше за дръжката на вратата, да не би бурята да я отнесе, и фланелката с Питър Тош се вееше като платно около тънката й фигура, която спокойно можеше да мине за мачта. Беше още светло, небето над главите им беше все така светлосиньо, но сенките бяха изчезнали и цветовете от пейзажа придобиваха различен оттенък — оттенък, вещаещ ураган.

— Хайде! — извика Стив и прегърна момичето през кръста. — Да се махаме оттук.

Двамата се затичаха по напукания асфалт към дългата постройка. В единия й край имаше врата. На разядения метал до нея бе завинтена табела с надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“, също като надписа пред паркинга. Стив обаче забеляза, че табелата е била пребоядисвана и че под олющената бяла боя се показват някакви по-стари букви в червено. Беше почти сигурен, че една от замацаните думи е „ДИАБЛО“, с дяволски тризъбец вместо „И“.

Синтия почука на вратата. От вътрешната страна на едно от малките, подобни на корабни люкове прозорчета висеше друга, по-малка табелка. Стив си помисли, че стилът на написаното е толкова фрапантен, безумен и неприятно безвкусен, колкото можеше да бъде само нещо, сътворено от селските мозъци на американския запад.

— Забравили са да допълнят „синко“ — отбеляза Стив.

— А?

— Трябваше да пише: „Пак ще дойдеш, синко“ и тогава простотията щеше да е пълна. — Стив погледна часовника си. Беше седем и двайсет. Което разбира се означаваше, че е затворено. Само че, щом е затворено, защо всички тези коли продължаваха да стоят паркирани отпред?

Стив натисна бравата. Вратата послушно се отвори. Отвътре се носеха звуците на кънтри-песен, прекъсвани от пукот и пращене заради лошия радиосигнал. „Построих си всичко сам — пееше Джони Кеш в тонколоните, — долар само да не дам.“

Двамата влязоха. Вратата се затвори сама от пневматично мандало. Отвън вятърът тропаше и стържеше по ламаринените листове на паянтовата сграда. Стив и Синтия се намираха в помещението, приличащо на чакалня. Вдясно ги чакаха четири стола със закърпени гумени седалища. Изглежда, в чакалнята висяха само огромни мъжаги с мръсни дънки и кални ботуши. Пред столовете бяха сложили дълга маса за кафе, затрупана със списания, които едва ли би намерил пред лекарския кабинет: „Оръжия и амуниции“, „Магистрали и шосета“, „Миньорски вестник“, „Бюлетин на металурзите“, „Шосетата на Аризона“. Имаше и един стар брой на „Пентхаус“ с Тоня Хардинг на корицата.

Точно насреща беше сивкаво-кафявото бюро на секретарката. Толкова беше издраскано и очукано, че Стив си помисли да не са го докарали с шутове от Остин. Бюрото беше затрупано с книжа, най-вече от няколкото огромни тома, озаглавени „СЗСОМ Изисквания“ (на един от томовете беше забравен препълнен догоре пепелник), както и от три метални кошчета, пълни с камъни. От единия край на бюрото заплашително стърчеше пишеща машина, компютър не се забелязваше никъде. Зад бюрото имаше стол на колелца, на който никой не седеше. Климатикът не беше изключен и по това време на деня в помещението вече беше неприятно хладно.

Стив заобиколи бюрото и щом забеляза възглавницата на стола, не се сдържа и я вдигна да я покаже на Синтия. Върху плата, с букви, такива каквито ги знаеха от уестърните, беше избродирано: „ГЪЗ-ПАРКИНГ“.

— Върхът! — засмя се тя.

На бюрото, до една шеговита бележка „НЕ МЕ ВОДИ КЪМ ИЗКУШЕНИЕ, САМ ЩЕ ГО НАМЕРЯ“ и малката табелка с името на служителя БРАД ДЖОУЗЕФСЪН стоеше снимка, очевидно правена в студио. На снимката се виждаше наедряла, но все пак приятна на вид чернокожа жена с две усмихнати деца. Значи, не беше секретарка, а секретар. Не особено подреден при това. Радиото, стар, изхабен модел на „филко“, стоеше на близката лавица, заедно с телефона. „Жена ми тъкмо излизаше“ — бореше се с шумовете по трасето Джони Кеш, — навярно ме подозираше… Но отвори вратата и се усмихна от прага. „Скъпи…“

Стив изключи радиото. Вятърът се стовари с все сила върху покрива на къщата и тя се сви,като подводница под тежестта на водното налягане. Синтия, която така и не беше свалила синята кърпа от лицето си, се огледа с безпокойство. Радиото беше изключено, но съвсем слабо Джони Кеш продължаваше да разправя как си бил отмъкнал колата от завода на Дженерал Мотърс част по част в кошницата с обяда. Беше същата станция, звучаща от друг апарат, някъде в дъното на сградата. Най-вероятно от стаите, където бяха забелязали, че свети.

Синтия кимна по посока на телефона. Стив вдигна слушалката, заслуша се за сигнал, но я върна обратно върху вилката.

— Блокирал е. Сигурно е прекъснат кабелът.

— Да не са минали всички в нелегалност? — чудеше се Синтия.

Стив отбеляза любопитна подробност: и двамата говореха почти шепнеш ком, сякаш ги беше страх някой да не ги чуе.

— Не съм чувал за партизански войни в Невада.

Зад бюрото имаше врата. Стив посегна към дръжката, но Синтия го хвана за ръката.

— Какво има?

— Не знам — рече тя и веднага го пусна, все едно съжаляваше за жеста си. Дръпна кърпата от лицето си и нервно се засмя. — Не знам, човече, просто всичко е толкова… чалнато.

— Трябва да има все някой — обясни Стив. — Вратата е отключена, лампите светят, толкова коли чакат на паркинга.

— И теб те е страх, нали?

Той се замисли малко, след което кимна. Да, чувстваше се точно както при задаващите се бури — развигорите — в Тексас, само че от онази радост и очакване, които бе изпитвал като малък, не беше останало нищо.

— И все пак, трябва да…

— Да, знам, давай — преглътна тя тежко и гръклянът й изщрака като пружина. — Искам да ми кажеш, че само след секунда двамата ще се смеем един на друг и ще си разправяме колко сме били тъпи.

— Само след секунда двамата ще се смеем един на друг и ще си разправяме колко сме били тъпи.

— Мерси.

— Няма защо — отговори Стив и отвори вратата. Озоваха се в тесен коридор, дълъг десетина метра. На тавана висяха в две редици неонови лампи, подът беше застлан с мокет. От едната страна на коридора имаше две врати — и двете зеещи отворени, от другата три — две отворени, третата затворена. В края на коридора се намираше ярко осветено помещение. Стив реши, че е някаква работилница, лаборатория или ателие. Осветените прозорци, които бяха забелязали от пътя, гледаха именно към него. Музиката също звучеше оттам. Джони Кеш вече беше дал път на Трактърс, които твърдяха най-убедено, че бейби обича рокендрола също като буги-вуги чу-чу-трейн и тям подобни клишета, каквито Стив беше слушал хиляди пъти през живота си.

„Шибана история, а? Мамка му стара.“

Имаше някакво си радио, което пускаше стара музика. Имаше някакъв си бурен вятър, който сипеше дъжд от прах върху ламаринения покрив на бараката, все едно навън вилнееше планинска вихрушка. Това добре. Но защо не се чуваха гласове? Защо никой не говореше, защо не се чуваха вицове, язвителни забележки? Къде бяха хората, паркирали колите си отвън?

Стив закрачи бавно по коридора, чудейки се дали нямаше да е най-добре да извика: „Хей, има ли някой?“ Не му достигаше обаче смелост. Защото колкото и пуста да изглеждаше сградата, тя в същото време беше обитаема. Какво означаваше това, Стив не можеше да си обясни, но…

Синтия го хвана за ризата и силно го дръпна. От изненада Стив едва не извика.

— Какво има пак? — попита той раздразнено, пък и как иначе, щом като заради онази сърцето му едва не беше спряло. Изведнъж си даде сметка, че наистина шепне.

— Чуваш ли? — направи жест Синтия. — Нещо като… как да кажа… като шума, който издават децата, когато правят мехурчета във водата.

В началото Стив не можеше да чуе друго освен Трактърс: „Каза ми, че се нарича Спешност, и искаше пищова ми да види. Телефонният й номер бил девет — единайсет.“ Но после, когато се вслуша по-внимателно, усети за какво става въпрос. Някъде наистина се пукаха мехурчета. Но не ги произвеждаше човек, а машина. Звукът, като че ли му беше познат.

— Да, чувам.

— Стив, искам да се махаме оттук.

— Иди тогава в камиона.

— Не.

— Синтия, за Бога…

Стив погледна големите й очи, които сякаш го молеха, погледна напрегнатите й, потръпващи устни и се спря насред изречението. Не, тя не искаше да се връща сама в камиона, а той не можеше да й се сърди за това. Беше се нарекла трезво мислещо момиче, може би с право, но в момента тя беше едно наплашено почти до смърт момиче. Стив я хвана за тънките рамене, придърпа я към себе си и шумно я млясна по челото, точно между двете очи.

— Не се тревожи, моя малка кукло — успокои я бащински той, — защото аз ще те пазя.

Тя се усмихна и го наруга:

— Лесно ти е да се подиграваш.

— Хайде, няма да се отделяш от мен. И ако се наложи да бягаме, гледай да си бърза. Иначе ще те прегазя като едното нищо.

— Хич не се и надявай — увери го Синтия. — Ще съм на вратата, преди да си успял да се обърнеш.

Първата врата вдясно беше офис. Празен. На стената имаше корково табло, на което висяха окачени снимки на някакъв открит рудник. Вероятно ставаше дума за големия насип от пръст, който бяха забелязали в обратния край на града.

Първата врата вляво също беше офис. И той беше празен. Шумът от мехурчетата се долавяше още по-ясно и Стив се сети на какво се дължи още преди да си пъхне главата във втората врата вдясно. Видяното само отпусна донякъде нервите му.

— Аквариум — рече той. — Просто аквариум.

Третият кабинет беше доста по-уютен от другите два. Подът беше застлан с истинска вълнена черга, вместо с мокет. Аквариумът си имаше собствена поставка вляво от бюрото, на стената над него висеше снимка на двама мъже с ботуши, шапки и костюми, каквито обикновено носеха бизнесмените от западните щати. Двамата си стискаха ръцете пред някакъв пилон със знаме, вероятно същия, който и сега стоеше зад постройката. Самият аквариум беше пълен с живот — виждаха се хелери, скаларии, златни рибки, дори двойка молинезии. Сред пясъка по дъното лежеше и някаква играчка — от онези декоративни безсмислици, които хората обичат да си пъхат в аквариумите, за да изглеждат по-екзотични. Така поне реши Стив, но предметът в аквариума не приличаше нито на потънал кораб, нито на сандък с пиратско съкровище, нито дори на замъка на Нептун. Беше нещо друго, което силно напомняше на…

— Хей, Стив — прошепна едва-едва Синтия. — Това е ръка.

— Какво? — попита той, думите й му се сториха направо неразбираеми. После щеше да си каже, че реакцията му е била изкуствена, че той самият вече е знаел какво лежи на дъното на аквариума: в крайна сметка то си беше очевидно.

— Човешка ръка — простена Синтия. — Шибана човешка ръка.

В съшия момент един от хелерите се показа измежду показалеца и средния пръст (на средния пръст беше нахлузена златна брачна халка) и Стив се убеди, че приятелката му е права. Пръстите бяха с нокти. На палеца личеше избелял от водата белег. Не щеше и съмнение: това беше ръка.

Стив направи крачка напред, нищо че Синтия го дръпна за рамото, и се наведе над аквариума, за да види по-отблизо. Надяваше се ръката да се окаже изкуствена, въпреки златния пръстен и белега, който изглеждаше съвсем естествен. От китката се протягаха парченца плът, които течението на водата люшкаше подобно на планктон напред-назад. При по-внимателно взиране Стив дори започна да различава костите.

Изправи се. Синтия беше застанала пред бюрото. То беше доста по-подредено от това в чакалнята. Най-отгоре стоеше затворен наръчник по стопанско управление. До него имаше телефон, също и телефонен секретар. Червената лампичка на секретаря мигаше. Синтия вдигна слушалката, долепи я до ухото си, но не чу нищо и я постави обратно на мястото й. Стив направо се уплаши при вида на побелялото й лице. „С толкова малко кръв в мозъка отдавна трябваше да е припаднала“ — помисли си той. Вместо да припада обаче, Синтия посегна към телефонния секретар и натисна бутона на касетофончето.

— Недей! — просъска зад гърба й Стив, без да е сигурен защо. Така или иначе вече беше късно.

Апаратът изписука, лентата се превъртя и касетофонът тръгна на прослушване. Някакъв странен глас — не приличаше нито на мъжки, нито на женски, което буквално изкара ангелите на Стив — започна бавно да нарежда: „Пневма. Сома. Саркс. Пневма. Сома. Саркс. Пневма. Сома. Саркс.“ Гласът повтаряше отчетливо трите думи до безкрайност с тази разлика, че като че ли всеки път повишаваше леко тон. Беше ли възможно? Стив се взря като хипнотизиран в апарата пред себе си, думите се заблъскаха из съзнанието му

(сома саркс пневма)

подобно на рибките в аквариума. Един Бог знае колко дълго щеше да остане в това положение, ако Синтия не се беше пресегнала през рамото му, за да натисне стопа. Толкова силно удари апарата с пръста си, че той подскочи на бюрото,

— Съжалявам, но ме полазват тръпки.

Не можеше да се разбере дали наистина му се извинява или го предизвиква.

Излязоха отново в коридора. От работилницата (или лабораторията, каквото ще да е) в дъното Трактърс продължаваха да пеят за буги-вуги бейбито, което било стреляло в тавана и сега им тикало револвера в лицето.

„Колко е дълга тая тъпа песен? — чудеше се Стив. — Да не е петнайсет минути? Трябва да е толкова, няма начин.“

— Можем ли да тръгваме? — попита Синтия. — Моля те!

Той посочи с глава лампите в дъното на коридора.

— О, Господи, ти не си нормален — въздъхна тя, но когато Стив продължи нататък, волю-неволю го последва.

5.

— Къде ме водите? — питаше за трети път Елън Карвър. Беше се привела напред, пъхнала пръсти между жиците на металната мрежа, която разделяше седалките. — Моля ви, няма ли да ми кажете?

В началото само беше благодарна, че не са я изнасилили или убили… Чувстваше се донякъде облекчена и от факта, че когато слязоха по стълбите-убийци, трупът на нейната сладка малка Кирсти беше прибран. На стъпалата пред входната врата на сградата ги дебнеше обаче огромна локва кръв, наполовина изсъхнала и засипана с пясък от вятъра. Предположи, че кръвта е от убития съпруг на Мери. Опита се да прескочи локвата, но ченгето, Ентрейджиън, я държеше все тъй здраво за ръката и без дори да се замисли, я повлече право през петното кръв. Гуменките й нагазиха в локвата и оставиха три отчетливи червени стъпки по тротоара, преди да завият към паркинга. Неприятно. Ужасно, ако трябваше да бъде искрена. Всичко беше ужасно. Но поне беше още жива.

Да, в началото се чувстваше по-скоро облекчена, но душата й постепенно се изпълваше с по-голям страх и от преди. Първо защото процесите, на които ставаше жертва нейният похитител, видимо се ускоряваха. Кожата му се разкъсваше като парцал тук и там, всеки път това се съпровождаше с недвусмислени звуци като от отпушване тапа на бутилка. Кръв капеше като вода от него и се плискаше по земята. Гърбът на униформената му риза, която доскоро беше с цвят каки, сега беше от горе до долу мътночервен.

Второ, защото не й се нравеше никак посоката, в която се отправяха — на юг. На юг нямаше нищо, само огромния насип на открития рудник.

Колата бавно потегли по главната улица (Елън предполагаше, че както навсякъде другаде и тук я наричаха „Мейн Стрийт“) и подмина последните къщи: още един бар, както и работилница за поправка на електроуреди със собственик някой си Харви. След тях се издигаше само разнебитената и донякъде зловеща къщурка с фирмата „БОДЕГА“ над вратата. На стената беше закачена табела, изкъртена наполовина от вятъра, но не дотам, че Елън да не разбере, че това е мексикански ресторант.

Залязващото слънце се беше превърнало в кълбо червеникави пламъци, закрити от облаците прах като от сажди. Въпреки че небето беше още съвсем светло, пейзажът тънеше в дълбока сянка. Подобен контраст навяваше на Елън същински апокалиптични видения. Не я караха да разсъждава вече не толкова къде е попаднала, а коя е тя изобщо. Не можеше да си представи, че е същата Елън Карвър, която работеше в пощите и смяташе тази есен да се кандидатира за член на управителния съвет; че е същата Елън Карвър, която ходеше да обядва понякога с приятелки в китайския ресторант, за да се напие с оризова ракия и да си говори за дрехи, деца и съпрузи — кой се бил оказал добра партия, кой — не. Нима имаше нещо общо с онази Елън Карвър, която си шиеше дрехи по модели от каталога на „Бостън Пропър“, пръскаше се с парфюм „Ред“, щом се чувстваше влюбена, или си слагаше смешната тениска с надпис „ЦАРИЦА НА ВСЕЛЕНАТА“?

Онази Елън Карвър, която беше отгледала две прекрасни деца и бе задържала съпруга си при себе си за разлика от повечето си приятелки? Онази, която проверяваше на всеки няколко седмици не се е ли появила бучка в гърдите й, същата, която обичаше през почивните дни да се свива на някое от креслата в хола, да яде бонбони, да пие чай и да чете булевардни романчета със заглавия от типа на „Сълзи в рая“? Наистина ли беше тя? Беше ли възможно да е тя? Ами, да, сигурно; тя беше всички тези Елън Карвър, както и още хиляди като тях: една Елън, облечена в коприна; друга Елън, облечена в дънки; трета Елън, седнала да си чете рецептите за сладкиши, докато се облекчава в тоалетната; и едното, и другото лице си бяха нейни, ако събереше двете половини, щеше да се получи сума, колкото за много повече от един човек… Но всичко това означаваше ли, че тя има нещо общо и с онази Елън Карвър, чиято любима дъщеря беше убита пред очите й, която сега седеше натикана в някаква полицейска кола и се задавяше от непоносимата воня на шофьора, която минаваше покрай някакъв мизерен мексикански ресторант, която никога повече нямаше да види нито дома си, нито приятелките си, нито съпруга си? Беше ли тя онази Елън Карвър, която водеха сред мрак и прахоляк, по места, където никой не четеше каталога на „Бостън Пропър“, никой не пиеше коктейли от оризова ракия с малки хартиени чадърчета, щръкнали от чашите, където я чакаше само смъртта?

— О, Боже, не ме убивайте — изрече тя с треперещ, лишен от всякакво достойнство глас, за който й беше трудно да повярва, че е нейният. — Моля ви, господине, не ме убивайте! Не искам да умирам. Ще направя, каквото пожелаете, само не ме убивайте. Моля ви, недейте!

Той не отговори. Стигнаха края на асфалтовата настилка и колата се раздруса по чакъла. Полицаят включи фаровете, но и те не бяха от голяма полза: светещите конуси пред автомобила напразно се бореха с гъстия прахоляк. Всеки момент пред колата щеше да изскочи някой отскубнат от земята клон. Камъните скърцаха под колелата и се удряха в железния под.

Минаха покрай дълга, запусната постройка с ръждясали ламаринени стени — фабрика или леярна, помисли си Елън, — след което пътят започна да се изкачва. За съвсем кратко време набраха шеметна височина.

— Моля ви — шепнеше тя. — Моля ви, кажете ми какво искате от мен.

— Ук — издаде някакъв звук полицаят и направи кисела гримаса. Бръкна в устата си, все едно искаше да махне някакъв косъм от езика си, но вместо косъм извади самия си език. Изгледа го за секунди, както се въргаляше в шепата му подобно на животинска карантия, и го хвърли на седалката до себе си.

Задминаха два пикапа, самосвал и огромен жълт багер, паркирани един до друг на първия завой, който пътят правеше по зигзага си до върха.

— Ако ще ме убивате, сторете го по-бързо — продължаваше да напява Елън с измъчения си гласец. — Само не ме измъчвайте. Поне това ми спестете. Обещайте, че няма да ме мъчите.

Но свиващият се пред очите й, кървящ силует зад волана не й обеща нищо. Продължаваше просто да кара през летящите облаци прах, право по посока на върха. Щом колата излезе на самото било на хълма, полицаят дори не се замисли, ами подкара надолу по обратния склон, оставяйки вятъра зад гърба си. Елън се обърна, за да види за последно малко светлина, но вече беше късно. Стените на рудника криеха напълно залязващото слънце. Колата се спускаше в непрогледния мрак на огромния кладенец, където дори фаровете бяха безпомощни.

В мината вече беше паднала нощ.

1.

— Ти си имал просветление — беше казал веднъж отец Мартин на Дейвид. Случи се скоро след запознанството им. Беше и по времето, когато Дейвид започваше да се убеждава как кажи-речи всяка неделя, след четири часа следобед преподобният Джин Мартин вече не може да се нарече трезвен. Трябваше обаче дълги месеци да минат, преди Дейвид да си даде сметка, че новият му наставник не само пие, но пие много. — В действителност ти си единственият човек, когото познавам, обърнал се към вярата без користни подбуди. Навярно и единственият, когото ще ми бъде съдено да видя до смъртта си. Не са сега добрите времена на Господа на нашите деди, Дейвид. Много хора си чешат езиците по Негов адрес, малцина са тези, които наистина следват стъпките Му.

Дейвид не мислеше, че точно „просветление“ е думата, с която можеше да се определи промяната, настъпила у него, но нямаше да си губи времето да й търси заместничка. Знаеше само, че нещо се беше случило наистина, това му стигаше. Именно това нещо го беше довело при отец Мартин и той — пиян или не — му беше казал това, което трябваше да чуе, и го беше научил на това, което трябваше да прави. Когато на една от тези неделни беседи (тогава на телевизионния екран вървеше още баскетбол) Дейвид го беше попитал какво се очаква от него да върши, отец Мартин веднага му беше отговорил:

— Работата на християнина се съдържа в това да се срещне с Господ, да опознае Господ, да повярва в Господ и да обикне Господ. Но не гледай на тези четири задачи като на списък за покупките, които трябва да направиш в супермаркета: в пазарската кошница можеш да натъпчеш всичко в какъвто ред си поискаш, а тук не е така. Всичко представлява едно развитие, където всеки акт е продължение на предишния, също както е и с математиката, където първо се научаваш да броиш, след това да събираш и изваждаш и едва накрая — да умножаваш и делиш. Ти вече си срещнал Господ, при това по доста странен начин. Сега иде ред да го опознаеш.

— Е нали затова разговарям с теб — беше казал Дейвид.

— Да, както разговаряш и с Господ. Ти говориш с него, нали? Нали не си престанал да се молиш?

— Не. Но той не ми отговаря често.

Отец Мартин се беше засмял при тези думи и беше отпил от чаената си чаша.

— Господ го няма много-много в приказките, с това съм напълно съгласен. Но той ни е оставил един много добър наръчник. Съветвам те да се консултираш с него.

— ?!?

— Библията — беше го изгледал тогава отец Мартин с кръвясалите си от уискито очи.

И така Дейвид се беше захванал да прочете Библията. Започна я през март и прочете последния стих от Откровение на Йоана („Благодатта на Господа нашего Исуса Христа да бъде с всички вас. Амин.“) само седмица преди да отпътуват от Охайо за Невада. Отнасяше се към това си задължение като към домашните си работи за училище: четеше по двайсет страници на вечер (без събота и неделя), вадеше си бележки, запомняше откъсите, които му се струваха важни, и прескачаше само онези пасажи, които отец Мартин му позволяваше да прескача, най-често славословията към Господа. Това, което сега най-ясно изпъкваше в паметта му, което звучеше в ушите му, докато треперещ от студ се плискаше в ледената вода от чешмата, беше историята за пророк Даниил и ямата с лъвовете. Цар Дарий не беше изгарял от желание да го хвърли при тях, но лошите му съветници някак бяха успели да го придумат. Дейвид беше удивен да открие колко много от събитията в Библията са си чиста политика.

— Спри ВЕДНАГА! — изкрещя баща му от отсрещната килия и Дейвид изгуби нишката на мисълта си, за да го изгледа. Падащият здрач не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето на Ралф Карвър, в зачервените му от сълзи очи. С несдържаното си вълнение той самият заприличваше на единайсетгодишно момче, преживяващо житейска криза. — Спри НА СЕКУНДАТА, чуваш ли ме какво ти говоря?

Дейвид не му отвърна нищо, вместо това се обърна отново към мивката и продължи да си плиска лицето и косите с вода. Припомняше си последните думи, които цар Дарий беше споделил с Даниил, преди Даниил да бъде отведен: „Твоят Бог, Комуто неизменно служиш, Той ще те избави.“ Дойде му и нещо друго: словата, които Даниил бе изрекъл на другия ден, за да обясни как така Господ е попречил на лъвовете да го изядат…

— Дейвид! ДЕЙВИД!

Този път обаче момчето дори не погледна към баща си. Не можеше да го погледне. Мразеше да слуша баща си как крещи, а никога допреди не го беше чувал да крещи по този начин. Чувстваше се повече от ужасно, все едно някой беше прерязал вените на сърцето му.

— Дейвид, ще ми отговориш ли най-сетне?

— Е, хайде млъкни де! — не издържа повече Маринвил.

— Защо ти не млъкнеш? — сопна му се Мери.

— Не съм аз този, който дразни койота!

Тя обаче не обърна внимание на последната му реплика.

— Дейвид, какво правиш?

Дейвид не й отговори. Дори да не бързаше толкова, това, което беше тръгнал да върши, не подлежеше на рационално обяснение, защото вярата не е нещо рационално. Това отец Мартин му го беше повтарял стотици пъти, все едно се опитваше да му наблъска в главата някое от безумните правила на английския правопис: трезвомислещите мъже и жени не вярват в Господ. Така си беше, така щеше да си остане. „Това са неща, които не мога да заявя открито от амвона в църквата, защото енориашите ще ме изхвърлят от града, но са си самата истина. Господ няма нищо общо с разума; Господ е само вяра и упование. Господ ни казва първо да махнем трапеца от арената, после да се отвържем от въжето и чак тогава да скочим.“

Дейвид напълни шепите си с вода и за сетен път си наплиска лицето и главата. Главата, тъкмо тя беше критичното място, където щеше да се реши успехът или провалът на начинанието му. Тя беше най-едрата част от тялото му, а човешкият череп не беше способен да се свива особено.

Грабна зеления сапун и започна да търка тялото си. С краката не се занимаваше, те нямаше да му създадат проблеми, но от слабините нагоре трябваше здравата да търка, за да се насапуниса добре. Баща му продължаваше да крещи насреща му, но нямаше време да го слуша. Той наистина бързаше… Не само защото при всяко забавяне можеше да се разколебае от вида на койота пред килията, но и защото, ако сапунът изсъхнеше по тялото му, нямаше да му е от никаква полза: напротив, кожата му щеше да стане още по-грапава и нямаше да може да се промъкне между решетките.

Прокара за последен път сапуна по врата си, след което се зае с косата и лицето си. Присви очи, за да не попадне сапун в тях и без да оставя зеления калъп, се приближи до решетките. Имаше една единствена хоризонтална пръчка, на около метър от земята. Вертикалните бяха на разстояние от дванайсет, може би дори петнайсет сантиметра една от друга. Килиите бяха предвидени за възрастни мъже, набити миньори в голямата си част, не за хърбави единайсетгодишни момченца като него, затова не очакваше измъкването през решетката да се окаже кой знае колко трудно.

Като се изключи главата.

„Хайде, побързай, не губи време да мислиш. Надявай се на Господ.“

Дейвид клекна и започна да търка със зеления сапун най-крайната вертикална летва, първо от вътрешната страна, сетне и от външната. Беше целият покрит в зеленикава пяна и крехкото му телце трепереше от студ.

Койотът се размърда от мястото си до бюрото. Вече не само ръмжеше, но и оголваше зъбите си. Жълтите му очи не пропускаха нито едно от движенията на Дейвид Карвър. Муцуната му се изкриви в доста неприятна наглед, злорада усмивка.

— Дейвид, не! Недей, сине! Не се дръж като луд!

— Баща ти е прав, малкия — предупреди го на свой ред Маринвил, който се беше изправил на крака и с две ръце се държеше за решетките на килията. Същото беше сторила и Мери. Това би трябвало да го смути, но като се има предвид поведението на баща му, какво можеше да се очаква? Така или иначе, Дейвид не трябваше да й обръща внимание. Така и не беше успял да източи гореща вода от крановете, заради студената сапунът щеше да изсъхне още по-бързо по тялото му.

Докато опираше коляно в пода, отново си припомни историята за Даниил и лъвовете. При обстоятелствата, в които се намираше, подобни сравнения се налагаха от само себе си. Когато цар Дарий дошъл на следващия ден да го види, Даниил го чакал жив и здрав в ямата. „Моят Бог прати Своя гняв и затвори устата на лъвовете — рекъл Даниил на царя, — защото излязох пред него чист.“ Навярно не си спомняше дословно цитата, но че се споменаваше думата „чист“, беше повече от сигурен. Тя му беше подействала толкова силно, че навремето беше усетил как нещо се преобръща вътре в тялото му от вълнение. Сега той говореше на съществото, чийто глас от време на време чуваше, съществото, което беше свикнал да отъждествява с Бога: „Намери чистотата в мен, Господи, намери чистотата в мен и затвори устата на тази въшлясала торба. Исусе, на Теб се уповавам. Амин.“

Обърна се на една страна и пренесе цялата тежест на дясната си ръка, подобно на Джек Пелънс, който правеше лицеви опори при раздаването на Оскарите; По този начин можеше да промуши и двата си крака едновременно през решетките. Започна да се извива като змиорка с тялото напред, от килията се подадоха първо глезените, след това коленете, след това бедрата… докато най-сетне не усети ледената прегръдка на решетките под корема си.

— Не! — изпищя Мери. — Не, разкарай се от него, грозно създание! РАЗКАРАЙ СЕ ОТ НЕГО!

Нещо иззвъня на пода, след което някакъв малък предмет се изтърколи по дъските подобно на топче за игра. Дейвид изви глава, колкото да види протегнатите през решетките ръце на Мери. Беше обърнала лявата си шепа нагоре и с дясната бъркаше да вади монети, за да ги хвърля по койота. При втората звярът почти не й обърна внимание, нищо че го бе нацелила в хълбока. Койотът сведе глава и вместо към жената се насочи заплашително към голите крака на Дейвид.

2.

„Всемогъщи Боже — мислеше си Джони. — Пустото му дете си е изгубило акъла напълно.“

Светкавично издърпа колана на коженото си яке, протегна, колкото можеше, ръка през решетките и замахна към койота. Заострената катарама се заби в оголения корем на хищника буквално на стотна от секундата, преди той да е захапал десния крак на момчето.

Този път койотът изскимтя от болка и изненада едновременно. Изви се като змия във въздуха и понечи да захапе колана. Джони го издърпа навреме, уверен, че няма да помогне особено: беше твърде тънък, койотът щеше да го прегризе много преди момчето да се е промушило през решетките…, ако то изобщо успееше да се промуши, в което Джони се съмняваше. Захвърли колана през рамо и също тъй бързо изхлузи тежкото си кожено яке: опитваше се с резки движения да задържи вниманието на койота върху себе си. Имаше чувството, че в жълтите очи на звяра се чете същият безизразен поглед, който бе забелязал у полицая.

Момчето провря задника си през решетките и шумно си пое въздух. Джони дори намери време да се запита как ли на него биха му подействали ледените метални пръчки. Койотът понечи да се обърне по посока на звука, затова Джони грабна дрехата си за яката и замахна, преди да е станало късно. Ако заради колана животното не беше направило една-две крачки към килията му, сега якето едва ли щеше да го достигне… Но койотът се беше приближил и кожената дреха обърса лявото му рамо. Още при допира на якето до козината му звярът се извърна и челюстта му захапа с такава сила материята, че Джони едва не си изтърва дрехата. Не койотът, а той се оказа тегленият, и от изненада се удари право в решетките пред себе си. Челото му изпука в желязото, пред очите му преминаха червени вълни, само за късмет подутият му нос нацели спасителното празно пространство между пръчките.

— Не, няма да се дам — закани се Джони, нави дрехата около двете си китки и започна на свой ред да дърпа. — Ела тук, куче… Ела тук, гаден мършояд… Ела тук, при мен.. Хайде, кажи здрасти, кажи здрасти.

Койотът ръмжеше яростно насреща му, но якето, което беше налапал, не му позволяваше да даде пълна воля на гнева си. Яке за хиляда и двеста долара… На Джони не му се щеше да вярва, че му е бил писан такъв трагикомичен завършек.

Стегна мускулите на двете си ръце — вече не бяха толкова силни, колкото преди трийсет години, но пък и съвсем не бяха старчески безпомощни — и започна да тегли койота към килията. Чуваше се как ноктите на животното дерат дървения под. Койотът запъна крак под бюрото и отърси глава, надявайки се да изтръгне якето от ръцете на Джони. Съдържанието на джобовете се разпиля на всички посоки из помещението: хапчетата валидол, пътните карти, резервните ключове от мотора, джобната аптечка (аспирин, кодеин на капсули, захарин, сода бикарбонат), слънчевите очила, дори проклетият мобифон. За секунда Джони позволи на койота да отстъпи крачка-две назад, преди да опъне якето повторно. Играеше си на рибар, опитващ се да закачи здраво рибата за кукичката. Койотът се оказа неподготвен и удари главата си в ръба на бюрото. Джони усети как топли вълни на радост обливат сърцето му.

— Ариба! — злорадо се обърна той към вълка. — Не ти ли дойде малко нанагорно?

— Побързай! — извика Мери. — Дейвид, побързай! Джони хвърли поглед към килията на момчето. Гледката му подейства толкова смразяващо, че силите едва не го напуснаха — ако койотът беше дръпнал малко по-силно, вероятно щеше да изтегли якето измежду пръстите му.

— ПОБЪРЗАЙ! — крещеше жената, но Джони виждаше с очите си, че Дейвид не може да побърза. Насапунисаното му тяло, напомнящо за огромен гол охлюв, се бе подало чак до брадичката, но по-нататък пътят се оказваше затворен. Главата си оставаше затворничка на решетките. Като гледаше извития врат на момчето и подалата му се между железните пръчки челюст, на Джони му мина през ума зловещо сравнение:

Детето беше като обесено.

3.

Всичко вървеше наред, докато не стигна до главата. Но ето, че бузата му остана залепена за дъските на пода, брадичката му подпираше едната пръчка, тилът му — другата. Обхващаше го паника, и заради клаустрофобията, и заради кошмарните спомени от детството, които като димна завеса се спускаха пред очите му. Миризмата на дърво и хладните железа на решетките бяха събудили един отдавна заспал, ужасяващ образ от телевизионния екран: силуета на английски пуритан-каторжник, окован в дървен тумрук. Чуваше виковете на баща си, писъците на жената, ръмженето на койота, но всичко това му се струваше толкова далечно, все едно не съществуваше. Главата му се беше заклещила за решетките и той трябваше да се върне обратно, само дето не беше сигурен може ли да се върне, след като и двете му ръце бяха от отсамната страна и той продължаваше да се опира на едната…

„Господи, помогни ми — помисли си Дейвид, без да знае може ли да счита това за молитва или не; твърде беше изплашен, за да се моли истински на Господ. — Моля Те, помогни ми, не ме оставяй тук заклещен. Моля Те, ела ми на помощ.“

„Обърни си главата“ — отвърна му гласът, който от време на време му се причуваше. Както обикновено тонът беше непринуден, дори леко пренебрежителен, сякаш нещата, които изричаше, бяха толкова очевидни, че не си струваше да се споменават. Както и преди обаче, Дейвид се уверяваше, че мисълта не се е зародила в неговото съзнание, а само е преминала през мозъка му като през тръба.

Друг образ изплува в мислите му: две ръце, притиснали дебела книга за кориците. Въпреки картона на обложката страниците все щяха да се прилепят още малко една към друга. Можеше ли да стори същото с главата си? Дейвид си мислеше — или само се надяваше, — че ще успее. Но за целта трябваше да заеме правилна позиция.

„Обърни си главата“ — повтори гласът.

Някъде откъм гърба на Дейвид се разнесе шум като от раздираща се материя.

— Знаеш ли колко струва това, бе? — сопна се на койота Маринвил. Гласът му издаваше едновременно и страх, и недоволство, и искрено забавление.

Дейвид се изви по гръб. За начало му беше достатъчно, че не усеща повече металната летва в брадичката си. Вдигна ръце към главата си и облегна длани на пръчките.

„Така добре ли е?“

Никакъв отговор. Толкова често гласът отказваше да му отговаря. Защо?

„Защото Господ е жесток — напомни му отец Мартин, който продължаваше да го напътства, дори от хиляди километри разстояние. — Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки? Може би ще намерим някой филм на ужасите по телевизията, някоя стара продукция, например «Мумията»?“

Натисна с две ръце едновременно. В началото нищо не се получаваше, но сетне бавно-бавно насапунисаната му глава започна да се плъзга между пръчките на решетката. Настъпи и ужасяващият миг, в който ушите му се оказаха притиснати като в клещи към черепа му и всичко отново запецна. Дейвид усещаше как кръвта му напира из слепоочията, как от жестоката болка мислите му отново побягват в неизвестна посока. Вече беше сигурен, че ще си остане заклещен во веки веков на това място, че ще умре в безкрайна агония, подобно на еретик, качен на някоя от машините за изтезания на Инквизицията. Направи, колкото сили имаше, последен напън, впери поглед в мръсния таван над себе си и щом усети най-сетне движение, тихо и сподавено, но все пак победоносно простена. Най-трудното беше минало, нататък нямаше да има проблеми. Едното му ухо кървеше, но важното беше, че се беше озовал от външната страна на решетките. Беше успял. Гол, покрит с изсъхващата зеленикава пяна на сапуна, Дейвид бавно се надигна от земята. Главата го цепеше от болка, за момент се уплаши да не му изскочат очите от напрежение, също като на анимационния Ромео, съзрял пищната блондинка пред себе си.

Койотът, като че ли не го притесняваше изобщо: Господ му беше запушил устата с мотоциклетистко яке, нямаше да го обезпокоява. По пода стояха разхвърляни вещите на мъжа със сивите коси, самото яке се беше сцепило през средата. От устата на звяра беше провиснала олигавена черната лъскава кожа, като добре надъвкана тежкарска пура.

— Излизай оттук, Дейвид! — подкани го баща му. От сълзи и страх гласът му беше станал толкова дрезгав, че трудно се познаваше. — Бягай, докато можеш!

Мъжът със сивите коси, Маринвил, за стотна от секундата се спогледа с Дейвид.

— Прав е татко ти, момче, бягай! — След което се обърна отново към койота. — Хайде, скитнико пустинен, сигурен съм, че можеш и по-добре! Отсега ми се иска да те гледам, докато сереш ципове през гъза си! — И за да подчертае по-добре думите си, дръпна якето към себе си. Койотът заскърца с нокти по дъските, опитвайки да се задържи на изпънатите си предни лапи. Беше изтегнал врата си като струна и, извил на една страна глава, за да е по-силна захапката му, разтърси муцуна.

Дейвид се надигна на колене н издърпа дрехите си от килията. Напипа патрона в джоба на панталоните и за всеки случай ги притисна плътно до гърдите си. Изправи се и за няколко секунди се почувства като на въртележката в лунапарка. Трябваше да се хване за металната решетка, за да не падне обратно на пода. Билингзли сложи ръка върху неговата. Дейвид се учуди на топлината й.

— Бягай, синко! — рече белокосият. — Нямаш време.

Дейвид се обърна към вратата и мъчително се затътри.

Главата му продължаваше да се мае, едва пазеше равновесие. Дръжката на бравата упорито му бягаше. Дейвид се олюля, но успя да се задържи на крака и най-сетне смогна да отвори. Обърна се като за довиждане към баща си.

— Ще се върна.

— Да не си посмял! — сряза го веднага баща му. — Намери някъде телефон и се обади на полицията. На щатската полиция. И бъди внимателен, недей…

Думите му бяха прекъснати от раздиращия звук на скъсаното скъпоценно яке. Кожата най-сетне беше поддала и се беше разцепила на две. Койотът, който не очакваше толкова лесна победа, изхвърча метър-два назад, претърколи се на една страна и забеляза голото момче на вратата. Надигна се на крака и се стрелна право към него. Мери изпищя от ужас.

— Бягай, момче, ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева и Джони на свой ред.

Дейвид се гмурна в отвора на вратата и я затръшна след себе си. Нямаше и секунда и койотът се стовари с цялата си тежест върху нея. Вой — още по-ужасяващ, защото звярът беше вътре в сградата, — разтресе цялото помещение зад гърба му. Сякаш койотът разбираше, че са го изиграли, каза си Дейвид. Сякаш още по-добре разбираше, че човекът, който го беше оставил на пост, никак нямаше да се зарадва.

Койотът се засили и се хвърли повторно срещу вратата. Глух тътен огласи стълбите, след него и трети. Животното нададе отново вой. Сапунисаната кожа на Дейвид настръхна. Точно пред него се спускаха стълбите, по които малката му сестричка се беше пребила. Ако побърканото ченге не я беше отнесло, тя и сега щеше да лежи на долната площадка, щеше да го чака в сумрака, за да го стрелне с облещения си, укорителен поглед. Защо брат й не беше спрял Торбалан, искаше да знае тя, за какво са големите братя, ако не могат да се справят с някакви си торбалани?

„Не мога да сляза там долу — каза си Дейвид. — Не мога, за нищо на света.“

Може-не може, никой не го питаше, той трябваше да слезе.

Навън вятърът духаше с такава сила, че тухлената сграда скърцаше като платноход насред открито море. Дейвид слушаше как вълни от прах и пясък се разбиват в стените, как се стелят като сняг по прозорци и врати. Койотът продължаваше да вие. Двамата ги разделяха някакви си три сантиметра дърво… и той го знаеше.

Дейвид затвори очи и вдигна две ръце пред устата си.

— Господи, пак е Дейвид Карвър. В такава каша съм се забъркал, че повече не може. Моля Те, закриляй ме, посъветвай ме какво да сторя! Исусе Христе, на Теб се уповавам. Амин.

Дейвид Карвър отвори очи, пое дълбоко въздух и се хвана за перилата. След което, все така гол, притиснат дрехите до тялото си, потегли към сенките пред себе си.

4.

Стив се опита да каже нещо, но не можа. Опита втори път, но думите пак заседнаха в гърлото му. Някакъв нечленоразделен звук, приличащ повече на птиче писукане, ги замести. „Звучиш подобно на пърдяща мишка“ — помисли си той.

Усещаше как Синтия се е хванала за ръката му и я мачка между пръстите си, още малко и щеше да го заболи, но болката щеше да е незначителна в случая. Нямаше представа колко време са прекаран и така на едно място, пред вратата на голямото осветено помещение в дъното на ламаринената постройка. Бяха вцепенени в същинска дрямка, от която ги разбуди мощното дрънчене от паркинга: вятърът беше съборил някакъв голям предмет. Синтия се стресна и дъхът й секна, все едно я бяха шамаросали през лицето. Вдигна свободната си ръка и я сложи пред едното си око, все едно се надяваше така да излъчва по-малко ужас. По страните й се бяха затъркаляли сълзи.

— Защо? — промълви тя едва-едва. — Защо?

Стив поклати глава. Нито знаеше, нито можеше да предполага. Само в две неща беше сигурен: че хората, които бяха сторили всичко това, ги няма. Иначе двамата със Синтия нямаше да са вече между живите, и че той, Стивън Еймс от Лъбък, Тексас, съвсем определено не желае да ги срещне, хрумнеше ли им да се завърнат.

Голямото помещение в задния край на ламаринената постройка имаше функцията едновременно на работилница, лаборатория и склад. Беше осветена от закачени по стените мощни електрически крушки в метални светлоотразители — донякъде напомняха на свалените ниско над билярдните маси полилеи в заведенията. Огряваха всичко в наситено цитронено жълто. Стив прецени, че в помещението спокойно могат да работят два екипа едновременно: едните щяха да анализират рудата в лявата половина на помещението, другите — да я сортират и описват в дясната. Откъм страната за сортиране бяха наредени няколко големи коша за пране, всички натъпкани догоре с камъни. Тези явно бяха вече разделената продукция: единият кош беше зает с камъни в черен цвят, друг — с малки камъчета, същински чакъл, сред които проблясваха кварцови нишки.

От страната за анализи (ако наистина ставаше дума за това), на дълга маса, затрупана с уреди и наръчници, стояха включени няколко компютъра „Макинтош“. Мониторите си играеха да показват различни „скрийн-сейвър“ програми: на единия се сменяха изящни геометрични фигури, под които се четеше: „ГАЗ ХРОМАТОГРАФЪТ ГОТОВ“; на съседния, най-вероятно без знанието на „Уолт Дисни“, Гуфи си сваляше гащите на всеки седем секунди и си размахваше внушителния уред, напявайки: „ЮХ-ЮХ-ЮХ“.

В далечния край на залата се отваряше двукрила врата за автомобили, на която беше изписано със синя боя: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СКРИВАЛИЩЕТО НА ЕРНАНДО“. Отсам вратата имаше широки плотове за разтоварване и до тях сега беше паркирал камион с открито ремарке, също пълно със скални отломъци. На стената вляво от камиона имаше табела: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. ПРАВИЛНИК НА СЗСОМ. БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“. Под табелата бяха наредени закачалки, но по тях не висяха каски. Те лежаха разхвърляни по земята, в краката на хората, които бяха овесени на куките, буквално като заклан добитък в месарски фризер.

— Стив… Стив, това… да не са манекени? Като онези от универсалните магазини? Да не е… някоя шега?

— Не — като за начало не беше зле. Думата се откъсна с мъка от пресъхналото му гърло, но все пак надви мълчанието. — Знаеш, че не са манекени. Пусни ме, Синтия, ще ми счупиш ръката.

— Не ме пъди, де! — почти проплака тя. Продължаваше да крие половината си лице с ръка и сега, с едно око, като пират, започна да оглежда висящите трупове. По радиото бяха сменили Трактърс с Дейвид Лий Мърфи, а Дейвид Лий Мърфи на свой ред даваше път на рекламата за някакво си райско кътче, наречено „Уейлън’с“, което гласът в ефира представи като „Остинския магазин за всичко!“

— Не те пъдя, само не ми мачкай костите. — Стив вдигна другата си ръка и с треперещи пръсти започна да брои телата. Един, двама, трима…

— Мисля, че малко съм се подмокрила — призна си Синтия.

— Хич да не ти пука… Четирима… петима, шестима…

— Трябва да се махаме оттук, Стив. Като го гледам това, имам чувството, че оня, дето ми разби носа, е като Дядо Мр…

— Млъкни и ме остави да броя!

Тя притихна, но долната й челюст безпомощно се тресеше, а от усилията да сдържа хлипанията си гърдите й започваха да я болят. Стив вече съжаляваше, че се беше развикал — не му беше за първи път при това, — но мисълта се оказваше неспособна да контролира през цялото време реакциите му. Божичко, та той способен ли беше изобщо да мисли…

— Тринайсет — заключи той накрая.

— Четиринайсет — поправи го тихичко Синтия, все едно се страхуваше да не й се сопне отново. — Не преброи онзи в ъгъла. Падналия от к-к-к…

„Куката“ беше думата, която се мъчеше да произнесе, но както заекваше, така изведнъж се разплака с глас. Стив я прегърна с две ръце и я притисна до себе си. Горещото й, влажно лице се опря на гърдите му. На диафрагмата му, ако трябваше да бъде съвсем честен. Синтия си беше нисичка.

Стив вдигна поглед над екстравагантно боядисаните й коси и установи, че е права — свит на земята в ъгъла лежеше един труп в повече. Четиринайсет мъртъвци на едно място, поне трима от тях — жени. За останалите можеше само да гадае: всички бяха свели глави ниско над гърдите си и лицата им не се виждаха. Девет — не, десет, заедно с онзи в ъгъла — от труповете бяха облечени в лаборантски престилки, двама бяха с дънки и ризи без яки, последните двама носеха костюми, вратовръзки и лъскави обувки. От тях единият, като че ли беше изгубил някъде лявата си ръка. Стив се досещаше къде е тя в момента, не се досещаше, ами беше сигурен. Повечето бяха застреляни в главите, при това са гледали убийците в очите, защото куршумите бяха изскочили през тила им. Трима поне бяха изкормени като риби: белите им престилки вече бяха кафяви от съсирената кръв, изпод плата се подаваха червата им, а в краката им се събираха червени локви.

— При нас е Мери Чепин Карпентър, която иска да ни разправи защо се чувства толкова щастлива днес — говореше гласът по радиото, заглъхнал за секунда от лошата връзка. — Може би е посетила магазина „Уейлън’с“ в Остин? Нека проверим.

Мери Чепин Карпентър започна да обяснява на овесените в лабораторията на минно дружество „Деспърейшън“ мъже и жени какъв прекрасен ден бил днешният за нея: как била спечелила от лотарията и така нататък… Стив се отскубна от ръката на Синтия, направи крачка-две по посока на труповете и започна да души из въздуха. Не усещаше следи от огнестрелен дим, но това нищо не означаваше — климатиците бяха достатъчно мощни, за да го разсеят за минути. Затова пък кръвта по престилките на тримата изкормени беше засъхнала. Това навярно означаваше, че убийците, които и да са, са си тръгнали отдавна.

— Да се махаме! — дръпна го Синтия за рамото.

— Добре — съгласи се той. — Само…

Той млъкна насред изречението — изведнъж очите му се бяха спрели на нещо интересно. Беше малка вещ, поставена на края на масата с компютрите, вдясно от монитора, на който се размахваше Гуфи. Не беше скален отломък, по-точно не беше скален отломък като останалите. По-скоро приличаше на археологическа находка. Стив се приближи до масата и се надвеси над камъка.

Момичето се забърза по дирите му и нервно го дръпна отново за ръката:

— Какво ти става? Тук да не сме на туристическо посещение! Ами ако…

В този миг Синтия на свой ред забеляза предмета, привлякъл вниманието му, и на свой ред остана със зяпнала уста. От любопитство чак протегна ръка и прокара пръст по повърхността му. Дъхът й сякаш секна и тя се отдръпна мигновено. В същия миг тялото й се сгърчи в неволна конвулсия, все едно я беше ударил ток, и коремът й се опря в ръба на масата.

— По дяволите — изруга Синтия и си пое дълбоко въздух. — Май че току-що… — но не довърши мисълта си.

— Току-що какво?

— Нищо — отговори бързо тя, но по изчервеното й от вълнение лице Стив заключи, че не ще да е било съвсем нищо. — Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата „грозен“ в речниците.

Камъкът изобразяваше вълк или койот и въпреки че изработката беше доста примитивна, изглеждаше до такава степен поразителна, че за няколко секунди двамата забравиха за масовото убийство, жертвите на което продължаваха да висят на някакви си двайсет метра от тях. Главата на звяра беше извита под необичаен ъгъл (в положение, което съвсем определено изразяваше свиреп глад), очите му стрелкаха искри на бяс, готови сякаш да изхвръкнат от орбитите. Челюстта беше несъразмерно голяма в сравнение с тялото — напомняше паст на алигатор — и разцепена на две, за да се покажат заострените зъби отдолу. Статуетката, ако изобщо ставаше дума за статуетка, беше строшена от гърдите надолу. Личеше откъде започват предните лапи, но това беше всичко. От времето камъкът се беше покрил с дупки и пукнатини. Тук-там повърхността му проблясваше, също като скалните отломъци, които бяха забелязали в един от кошовете в отсрещния край на помещението. До камъка, подпряна с пластмасова кутийка кабарчета, стоеше бележка: „Джим, какво по дяволите е това? Имаш ли представа? Барби.“

— Погледни езика — каза Синтия с неузнаваем, почти замечтан глас.

— Какво му има на езика?

— Представлява змия.

Да, и Стив се увери, че е змия. Може би кротал. Във всеки случай с големи зъби.

Изведнъж Синтия отърси глава. В очите й се върна тревогата отпреди малко и тя дръпна приятеля си за ризата.

— Какво правим, за Бога? Не сме в час по рисуване, трябва да се махаме оттук!

„Да, така е — съгласи се в мислите си Стив. — Въпросът е къде да отидем.“

Но за това щяха да се тревожат едва щом се приберат в камиона. С право или не, беше убеден, че точно на това място мозъците им не биха се оказали особено продуктивни.

— Хей, а какво стана с радиото? — попита Синтия.

— Ъ? — ослуша се Стив, но музиката наистина беше изчезнала. — Не знам.

По лицето на Синтия се изписа изражение на тайнствена решителност и тя посегна повторно към предмета на масата. Този път докосна звяра между ушите. При допира отново й секна дъхът. Всички лампи в лабораторията премигнаха — в това Стив беше повече от сигурен — и радиото се включи повторно. „Хей Дуайт, хей Лили, стига сте се били — рецитираше стиховете на своята радост Мери Чепин Карпентър, — тази нощ ще бъдем щастливи!“

— Божичко — възкликна Стив. — Как ти хрумна? .

Синтия се обърна към него. Погледът й беше някак замаян. Тя вдигна рамене и изплези език, за да оближе горната си устна.

— Не знам. — С рязък жест опря ръка в челото си и здраво притисна с пръсти двете си слепоочия. След секунда-две я свали: замайването беше изчезнало, на негово място се бе завърнат страхът. — Какво по дяволите… — попита тя, по-скоро самата себе си.

Стив понечи на свой ред да пипне камъка, но тя му улови китката навреме.

— Недей, усещането е гадно.

Но той отмести ръката й и сложи пръст върху гърба на вълка (изведнъж нещо му проговори, че животното е вълк, никакъв койот). Радиото отново угасна. В същия момент зад гърба им се дочу трясък като от счупено стъкло. Синтия изпищя от страх.

Стив вече беше вдигнал ръка от камъка: дори и нищо да не се беше случило, пак щеше да я отмести, защото усещането наистина беше неприятно. Но нещо се беше случило. Сякаш една от жизненоважните връзки в мозъка му се беше прекъснала. А може би имаше и друго… Дали не го беше споходила някаква мисъл за момичето? По-точно за нещо, което можеше да направи с момичето? От онези неща, които може да се приискат и на двамата, но, за които не бихте споделили дори пред приятели? Нещо като експеримент?

Още разсъждаваше над тези въпроси, мъчейки се да си спомни за какъв точно експеримент се беше сетил преди малко, когато пръстът му, сякаш от само себе си, посегна отново към камъка. Дори не си даваше ясна сметка защо, но идеята го привличаше. „Да го оставим този ми ти пръст да ни отведе, където знае — каза си Стив развеселен. — Да пипа, където…“ Но Синтия го грабна за ръката, този път много по-енергично, и я отблъсна встрани само миг, преди да се е докоснала повторно до гърба на вълка.

— Хей, човече, ако си оглушал, гледай ми устните: Искам да се махаме оттук! Веднага!

Стив пое дълбоко въздух, след което го изхвърли от дробовете си. Повтори упражнението и като че ли започна да усеща по-добре собствената си глава. Изведнъж го облада страх, по-силен от когато и да било. Страх от нещо неизвестно. От нещо, което май и не държеше да знае.

— Добре, да вървим тогава.

Хвана я за ръката и я поведе обратно по коридора. Само веднъж погледна през рамо зад себе си, към натрошената сивкава скулптурка. Извита в хищно изражение глава; облещени очи; огромна челюст; език във формата на змия. Но и нещо друго, нещо повече зад всичко това. И Гуфи, и геометричните фигури бяха изчезнали от екраните. Сякаш мощно късо съединение беше изключило мониторите.

През вратата на офиса с аквариума беше изтекла вода. На мокета в коридора беше изхвръкнала малка рибка, която отчаяно се бореше за кислород. „Е — помисли си Стив, — поне знаем какво се е счупило.“

— Не гледай в стаята — посъветва той Синтия. — Просто…

— Чакай, не чу ли нещо? — попита тя изведнъж. — Някакви гърмежи, изстрели, нещо такова?

Стив се ослуша, но долавяше само шума от вятъра… Когато внезапно му се стори, че усеща нечии приглушени стъпки зад гърба си.

Извъртя се като на пружина, но не видя нищо. Разбира се, че нямаше да види. Какво си беше помислил? Че някой от труповете се е свлякъл от куката и е тръгнал да ги гони? Тъпо. Дори и при тези обстоятелства трябва да се срамуваш от себе си, куха главо. Но имаше и друго чувство, от което не можеше да се освободи, ще или не ще: статуетката. Тя се беше вмъкнала в съзнанието му, беше забърничкала като с пръст из мозъка му. Искаше му се да не я беше виждал. Още повече му се искаше да не я беше докосвал изобщо.

— Стив? Нищо ли не чу? Май че бяха изстрели! Ето! Още един!

Вятърът изсвири над главите им и в същия момент нещо друго се сгромоляса на земята навън. Двамата извикаха и се хванаха един друг за ръцете като малки дечица в тъмното. Предметът какъвто и да беше той, се затъркаля по плаца и започна да стърже по асфалта.

— Не чувам нищо, само вятъра. Може би ти си чула тръшкането на врата. Ако не си, измисляш.

— Бяха поне три, един след друг — поклати Синтия глава. — Може и да не са били изстрели, но бяха три.

— Може да са били предмети, литнали с вятъра. Хайде, бонбонче, да разтърсим опашки и да бягаме.

— Не ми викай бонбонче и аз няма да ти викам тортичка — опита се да се направи на обидена Синтия, но очевидно не й беше до пререкания. Докато минаваха покрай офиса, гледаше право пред себе си.

Стив обаче хвърли един поглед в стаята: от аквариума не беше останало нищо — само мокър пясък насред парчета от стъкло. Ръката беше паднала с дланта нагоре на земята. В шепата й лежеше умряла гупа. Пръстите сякаш се протягаха към него в жест на гостоприемство: влез, странниче, седни, отпусни се, mi casa es tu casa.5

„He, благодаря“ — отхвърли поканата Стив и забърза нататък.

Когато прекосиха разхвърляната чакалня и той натисна дръжката на бравата, вятърът буквално издърпа вратата от ръцете му. Навън се стелеше пясък като сняг. Целият въздух беше изпъстрен със златисти дантели, които скоро щяха да изчезнат заедно с последните лъчи на залязващото слънце. Над главите им вече се показваха първите звезди. Вятърът заплашваше всеки миг да се превърне в ураган. Стар, ръждясал варел, върху който личаха думите: „ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ПО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ“, се търкаляше по плаца, подмина паркирания камион на Стив и продължи право към пустинята. Блъскането на летвата за знамето по металния пилон бе навлязло в бесен ритъм. Някъде вляво от тях на два пъти се разнесе тътен, като от приглушен изстрел с пистолет. Синтия се притисна инстиктивно към Стив, който се обърна по посока на звука и видя големия син самосвал: от силата на вятъра задният капак се отваряше и с трясък се затваряше. Ето, още веднъж.

— Да не би това да са твоите изстрели? — Трябваше да се надвиква с вятъра.

— Как да ти кажа… Звукът не беше точно същият.

Вечерта се огласяше от мощния вой на койотите в пустинята. На гласовете, които вятърът носеше от запад, припяваха други — от север. Стив се сети за старите телевизионни репортажи от концертите на „Бийтълс“, от времето на най-голямата мания по тях — койотите като че ли не се различаваха съществено от хилядите пищящи момичета на екрана.

Двамата със Синтия се спогледаха:

— Хайде! — подкани я той. — Да бягаме в камиона.

Двамата се прегърнаха, да не би вятърът да ги отнесе, и забързаха към машината. Щом се озоваха повторно в кабината, момичето решително удари с лакът бутона за заключване. Стив направи същото и запали мотора. Спокойното равномерно боботене донякъде го успокои и той започна да разсъждава на глас:

— Добре, и сега къде ще съобщим за всичко това? До Остин няма да се доберем: много е далеч, пък и бурята се придвижва именно от запад. Най-много вятърът да ни изхвърли извън пътя и да чакаме бурята да отмине с надеждата, че моторът ще запали. Остава ни Елай, но оттук до там е поне два часа път — повече, ако ни застигне бурята, — или Деспърейшън, който се намира на километър.

— По-добре Елай — отговори му без колебание Синтия. Много е вероятно хората, които са свършили това тук, да се намират в момента в Деспърейшън. Съмнявам се няколко души полиция, дори с помощ от областния център, да се справят с тях.

— Да, но хората, които са извършили това, могат спокойно да се намират и някъде по шосето — възрази Стив. Спомни си караваната, мотоциклета на шефа…

— Имаше минаващи коли — напомни му тя и подскочи от уплаха при падането на някакъв голям предмет в близост до камиона. Издрънча на метал. — Божичко, Стив, не можем ли просто да се разкараме от това шибано място?

И на Стив не му се стоеше на зловещия паркинг, но поклати глава в отказ.

— Не и преди да обмислим ситуацията. Проблемът е изключително сериозен. Четиринайсет трупа, без да броим шефа и хората от караваната.

— Семейство Карвър.

— Ще гръмне из цялата страна, щом се разбере. Ако сега се върнем в Елай и се окаже, че само на километър от града има ченгета с радиостанция, и ако за това време ония, конто са извършили убийствата, са успели да духнат безследно… е, ще има да отговаряме на въпроси. На много въпроси.

Лампичките от таблото осветяваха лицето й в зелено, все едно й беше лошо.

— Да не намекваш, че ще ни обвинят нас, че сме го сторили?

— Нямам представа, но ще ти кажа едно: нито ти си дукесата на Уиндзор, нито аз съм й братовчед. Ние сме двойка типове, срещнати случайно на пътя. Ти какви документи носиш със себе си? Шофьорска книжка имаш ли?

— Не можах да издържа изпита. Много се притеснявах.

— Социални осигуровки плащаш ли?

— Ами, изгубих си някъде картона. Мисля, че го забравих у оня, дето искаше да ми изяде ухото, но си спомням номера.

— Изобщо имаш ли с какво да докажеш коя си?

— Имам талон за намаление в „Тауър Рекърдс & Видео“ — тросна му се Синтия. — Две дупки още и ще спечеля безплатен компактдиск. Тъкмо се бях наточила, на „Идват вълците“… С тая музика, дето ни се предлага от пустинята, подходящо заглавие. Доволен ли си?

— Много — направи гримаса Стив и прихна да се смее. Тя го изгледа продължително и като че ли сенки преминаха по зеленото й чело. Очите й също потъмняха и Стив започна да се чуди няма ли да му се нахвърли да види колко кожа е способна да издере с нокти. Но вместо това Синтия на свой ред се засмя, пискливо и някак безпомощно. Той протегна ръка:

— Я ела тук за секунда.

— Не се прави на смешен с мен — предупреди го тя, но се примъкна на седалката и без всякакво колебание облегна глава на рамото му. Стив усещаше как цялото й тяло трепери. Ако им се наложеше да излязат от камиона, щеше да замръзне с дрипавата си тениска. По тези места след залез слънце температурите падаха повече от рязко.

— Толкова ли държиш да слезем в града?

— Най-много държа да ям сметанов сладолед в Дисниленд, но все пак мисля, че трябва да огледаме мястото. Ако нещата са нормални…, ако изглеждат нормални… ще се опитаме да намерим местната полиция да й съобщим на нея. Но ако забележим и най-малка подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.

Синтия го изгледа тържествено.

— Ще ти напомня това обещание.

— Така и трябва.

Стив превключи на скорост и подкара бавно към шосето. Златното сияние, което пробиваше през облаците прах на запад, беше придобило кехлибарен цвят. Нови звезди се бяха появили по небосвода, но с приближаването на пустинната буря, все по-трудно се забелязваха.

— Стив? Дали не носиш случайно пистолет със себе си?

Той поклати глава, мина му през ума да се върне в сградата на минното дружество и да потърси, но веднага се отказа от подобни намерения. Там повече кракът му нямаше да стъпи, за нищо на света.

— Пистолет нямам, но имам ей такова голямо швейцарско ножче, с всякакви джаджи по него. Има даже лупа.

— Чувствам се много по-спокойна така.

Стив се чудеше дали да не я попита за статуетката, любопитно му беше дали и на нея не й бяха минали през ума странни — експериментални — идеи като неговите. В крайна сметка не посмя. Също като мисълта да се върне обратно в къщата, и тази му се стори твърде злокобна. Изкара камиона на пътя и без да сваля ръка от раменете на момичето до себе си, продължи към града. Гъсти маси от пясък се въртяха пред светлините на фаровете, приемайки подобни на човешки силуети форми. Колкото и да не искаше, Стив постоянно се сещаше за висящите по куките трупове…

5.

Трупът на сестра му го нямаше пред стълбите, а това вече беше нещо. Дейвид застана за минутка пред двукрилата остъклена врата и огледа улицата. Беше се стъмнило. Въпреки че наситено синьото небе си оставаше все тъй чисто и ясно, пясъците бяха покрили като с гъста мъгла градчето. От отсрещната страна на улицата, върху покрива на някакво заведение стърчеше табела: „КАФЕ И ВИДЕОКЛУБ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, която се клатеше напред-назад от вятъра. Точно под табелата, на тротоара, бяха седнали два койота, вперили погледи в него. Между тях, напомняща с развяната си на вятъра перушина на някоя овехтяла с годините дамска шапка с пера, беше кацнала голяма, гологлава птица. Дейвид предположи, че става дума за лешояд. Лешоядът си клечеше между двата койота и хич не му мигваше окото.

— Не е възможно — каза си Дейвид, но колкото и да не му се вярваше, гледката си оставаше все същата.

На бърза ръка се облече, без да сваля поглед от вратата, която му се падаше вляво. Върху матовото стъкло бяха изписани с боя думите: „ОБЩИНСКИ СЛУЖБИ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, под тях стоеше приемното време: от девет до четири. Дейвид си завърза маратонките и отвори вратата, готов всеки момент да се обърне на другата страна и да побегне, усети ли някаква опасност… усети ли нещо да се движи, по-точно казано.

„Но къде да избягам? Къде мога да избягам?“. Помещението беше потънало в мрак и тишина. Дейвид опипа с лявата си ръка стената, представяйки си как някой или нещо го сграбчва в тъмното за китката, но нищо не се случи. Пръстите му докопаха пластмасовата плочка на електрическия ключ, сетне и самия ключ. Включи светлината, изчака за секунда очите му да привикнат с крушките на старомодните полилеи, след което пристъпи по-смело навътре. Точно насреща му се намираше дълъг тезгях с няколко прозореца за гишетата. Прозорците бяха с решетки също както в старовремските банки от филмите. На едно от стъклата пишеше: „ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР“, на съседното: „ЛОВНИ БИЛЕТИ“, на трето: „МИНЬОРСТВО И АНАЛИЗИ“. Последният прозорец беше по-малък и на него стояха надписи: „СЗСОМ“ и „ФЕДЕРАЛНИ Р-ДБИ ЗА ЗЕМЕПОЛЗВАНЕ“. На стената зад гърба на служителите беше изписано с дебели червени букви: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“.

„Мисля, че нещо вече се надигна — каза си Дейвид и обърна глава да огледа и другата половина от помещението. — Нещо не особено…“

Така и не довърши мисълта си. Очите му се разтвориха широко и той трябваше да прикрие устата си с ръце, за да не извика. За момент цветовете се изгубиха пред очите му, аха-аха и щеше да припадне. За да предотврати опасността, Дейвид притисна с длани двете си слепоочия, колкото главата му да го заболи повторно. Най-накрая отпусна ръцете си край тялото и с подивели от ужас очи, с разтреперана уста се вгледа в това, което го чакаше в отсрещния край на помещението. На стената стояха заковани закачалки за дрехи. На първата от страната на прозореца беше оставена каубойска шапка с лента от змийска кожа. На двете съседни бяха овесени две жени, едната застреляна, другата изкормена. Втората, изкормената, имаше дълги червени коси и го гледаше с отворена, застинала като в предсмъртен писък уста. Вляво от нея се люшкаше мъж, облечен в униформа цвят каки; очите му бяха сведени към земята, кобурът за пистолета зееше празен. Най-вероятно това беше Пиърсън, колегата на Ентрейджиън. До полицая висеше друг мъж, облечен в оплискана с кръв овехтяла тениска. Последна по ред беше Пай. Бяха я овесили за яката на фланелката с МотоКопс. На тениската беше нарисувана Каси Стайлс, застанала със скръстени ръце и сияеща усмивка пред машината си за сънища. Каси открай време беше любимото моточенге на Пай. Главата на Пай се люлееше свободно на строшения й врат, гуменките й безпомощно се протягаха към земята.

Дейвид обаче не можеше да откъсне поглед от ръцете й: мънички и розови, с едва-едва разтворени пръсти. „Не мога да я докосна, не мога дори да я приближа!“ Нямаше как. Трябваше да я приближи, освен, ако нямаше намерение да я остави така да си виси заедно с другите жертви на Ентрейджиън. В крайна сметка, за какво служеха големите братя, особено онези, които не се бяха показали достатъчно големи, за да я спасят от Торбалан и неговата неописуема злина?

Дейвид прибра двете си ръце една в друга и отново ги вдигна пред лицето си. От засъхналата сапунена пяна по тялото му кожата започваше да го сърби. Той затвори очи и заговори. Гласът му до такава степен трепереше от ужас, че не приличаше на неговия.

— Господи, знам, че сестра ми е при Теб и че това, което стои пред мен, е само спомен. Моля Те, помогни ми да сторя каквото трябва за нея. — Отвори отново очи и я погледна по-внимателно. — Обичам те, Пай. Съжалявам за всеки път, когато съм ти крещял или съм те скубал за плитките.

Това последното му дойде много. Той коленичи на пода и сгуши сведената си глава между двете си ръце. За да не изгуби съзнание, на няколко пъти си пое дълбоко въздух. Сълзите му прокараха тънки бразди през зеленикавата маска по лицето му. Това, от което най-много го болеше, беше съзнанието за онази врата, която преди няколко часа се беше затръшнала между двама им: тя никога повече нямаше да се отвори, не и на този свят. Дейвид никога нямаше да изпраща Пай за среща, никога нямаше да я види как уцелва коша само две секунди преди сирената. Тя никога повече нямаше да иска от него да я гледа, когато застава с главата надолу, нямаше повече да се чуди дали лампичката в хладилника остава да свети, щом затворят вратата. Едва сега Дейвид разбираше защо хората от Библията раздират дрехите си от мъка.

Когато най-после се успокои, той издърпа един от столовете до стената и го постави под Пай. Погледна ръчичките й, розовите й длани, и мисълта му отново понечи да се стрелне надалеч. С усилие на волята Дейвид се съсредоточи пред себе си: самият факт, че е способен да го стори, го изненада приятно. Но щом застана прав на стола и се вгледа по-отблизо в неестествената белота на лицето й, в потъмнелите й устни, съзнанието му за сетен път се размъти, душата му потъна в непоносима скръб. Без да се отпуска, Дейвид даде известен простор на мъката си. Каза си, че ще е по-добре за самия него, ако го стори. За пръв път му се случваше да види труп на мъртвец, ала ставаше дума за Пай и на него не му се искаше да се плаши от сестричката си, още по-малко да му се повдига при вида й. Вместо да мисли за мъртвото тяло пред себе си, по-добре да се потопи в скръбта си.

„Побързай, Дейвид.“

Не беше сигурен дали беше чул собствения си глас или онзи, другия, но при тези обстоятелства нямаше значение. Гласът беше прав. Пай беше мъртва, но баща му и останалите горе в килиите още не бяха. Освен това трябваше да мисли и за майка си. Това беше най-мъчителното от всичко, по-мъчително дори от мисълта за Пай, защото за нея поне не беше знаел какво ще й се случи. Докато сега побърканото ченге беше отвлякло майка му в неизвестна посока и кой знае какво й правеше в момента. Каквото си поискаше…

„Няма да мисля за това. Няма да си позволя да мисля за това.“

Вместо това си припомняше дългите часове, които Пай, гушнала Мелиса Сърчицето в скута си, беше прекарвала пред телевизора, за да гледа „Анимации-побъркации“. През последната година и нещо професор Побъркация бе изместен в сърцето й от моточен гетата (най-вече от Каси Стаил с и красивия полковник Хенри), но именно за стария учен се сещаше сега Дейвид. В главата му звучеше една от мелодийките на професор Побъркация и той я запя на глас, докато се пресягаше през трупа на убитото момиченце, за да откачи фланелката й от куката.

„Този смахнат старец… играеше на…“

Главата й безпомощно се отпусна на рамото му. Стори му се невъобразимо тежка: как бе могло толкова малко момиченце да я носи на крехките си рамене?

„Играеше на щрака-щрак със моя палец…“

Дейвид се обърна на другата страна и се смъкна тромаво от стола. От тежестта се олюля, но успя да се задържи на крака, след което отнесе Пай до прозореца. Докато вървеше, оправи с ръка раздърпаната й тениска. Беше се скъсала, но само малко. Положи я на земята, като внимаваше главата й да не се удари о паркета. Майка му го беше научила още по времето, когато Пай беше малко бебе и той беше искал да я държи в скута си. Беше ли й пял тогава? Не можеше да си спомни. Сигурно.

„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак…“

От двете страни на прозореца стояха окачени грозни, тъмнозелени завеси, тесни, затова пък дълги от тавана чак до пода. Дейвид откъсна едната от кукичките и я придърпа при себе си.

„Лудият старчок си тръгва за дома…“ Дейвид просна пердето до тялото на сестра си и започна глупавата песничка отначало. Искаше му се да й донесе Мелиса Сърчицето за компания, но Лиса беше останала при караваната. Пренесе Пай върху платнището и я зави със свободната половина. Придърпа зеления плат до лицето й и се почувства по-добре, много по-добре. Вече можеше да си представи как двамата са у дома и сестра му си е легнала да спи.

„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак — повтори той на глас, — лудият старчок си тръгва за дома.“ Дейвид се наведе и целуна Пай по челото. — Обичам те, Пай — каза й той за последно и закри лицето й с пердето.

Прибра ръце между коленете си и остана за минутка надвесен над сестра си, опитвайки се да си овладее чувствата. Когато се усети поуспокоен, се изправи на крака. Вятърът виеше навън, нощта всеки миг щеше да се спусне напълно, пясъкът трополеше по стените и прозорците подобно на хиляди човешки пръсти. В ушите му се набиваше остро, монотонно стържене на метал — скръц-скръц-скръц, — нещо на улицата непрестанно се въртеше. По едно време някакъв тежък предмет се стовари на земята пред сградата и от трясъка Дейвид чак подскочи като ужилен.

Отдалечи се от прозореца и с колебливи стъпки мина зад дългия тезгях. Повече трупове не видя, затова пък забеляза разсипаните по пода книжа зад бюрото на данъчния инспектор. По хартията личаха засъхнали петна от кръв. Столът на чиновника, с дълги крака и висока облегалка, лежеше прекатурен на паркета.

В служебното помещение имаше сейф, зеещ широко отворен (Дейвид не виждаше никъде пари, само огромни купища документи, останали непокътнати по местата си). Вдясно от него бяха наредени няколко бюра. Вляво имаше две затворени врати, и двете с тебелки със златни букви. На едната пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“ тя не го интересуваше. За разлика от другата, тази на Началника по гражданска безопасност. Джим Рийд, това му беше името.

— „Началник по гражданска безопасност. Това, което в по-голям град бихте нарекли шеф на полицията“ — промърмори под носа си Дейвид и се насочи смело към вратата. Беше отключена. Отново прокара ръка по стената, напипа ключа за лампата и светна. Първото нещо, което забеляза, беше огромната еленска глава, окачена на стената, вляво от бюрото. Следващото — убития човек зад същото това бюро. Беше се килнал на облегалката на стола си. Ако не бяха химикалките, забити в двете му очи и табелката, подаваща се от устата му, можеше да мине за заспал, толкова естествена беше позата, която заемаше. Двете му ръце стояха вързани пред изпъкналия корем. Носеше риза в цвят каки, както и колан през рамото, досущ като този на Ентрейджиън.

Отвън се дочу нов трясък от паднал тежък предмет и койотите започнаха да вият като същински хор от дяволи, пръкнали се от ада. Дейвид пак се стресна и за всеки случай хвърли поглед през рамо да не би Ентрейджиън да се е вмъкнал в стаята, без да го е чул. Нямаше никого, затова насочи вниманието си обратно към шефа на полицията. Знаеше точно какво трябва да стори и се убеждаваше, че щом е могъл да се докосне до мъртвата Пай, значи няма да му е трудно и с трупа насреща.

Най-напред обаче посегна към телефона. Очакваше връзката да е прекъсната и се оказа прав. Натисна за всеки случай един-два пъти бутоните, каза: „Ало, ало“ в слушалката, но нищо не се получи.

„Рум сървис, пратете ми стая“ — помисли си неволно Дейвид, докато връщаше слушалката на мястото й, и чак потръпна от ужас при спомена. Заобиколи бюрото и застана до полицая с химикалките в очите. Табелката с името му — „ДЖЕЙМС РИЙД, НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКАТА БЕЗОПАСНОСТ“ — си стоеше на мястото на бюрото, следователно тази в устата му беше друга. На частта, която се подаваше измежду зъбите му, можеше да се прочете: „ДОТУК“.

Дейвид надуши позната миризма, но не беше нито на одеколон, нито на афтършейв. Погледна прибраните ръце на мъртвеца и по дълбоките бръчки на кожата се сети: лосион за ръце, ако не съвсем същият, какъвто използваше майка му, то поне подобен. Джим Рийд се е мазал с него малко преди да бъде убит.

Дейвид се опита да погледне в скута му, но не успя. Мъжът беше толкова дебел, а и столът му беше толкова близо до бюрото, че момчето не можеше да види, каквото търсеше. В самия център на облегалката беше пробита малка дупка, по нея можеше да се съди, че полицаят е бил застрелян. Химикалките му бяха забодени в очите (така поне се надяваше Дейвид), след като вече е бил умрял. „Хайде, давай по-бързо.“

Най-напред Дейвид издърпа стола по-далеч от бюрото, но в следващия миг нададе вик на уплаха и отскочи встрани, преди натежалият труп на Джим Рийд да наруши баланса си и да се стовари като чувал с картофи на земята. Подобно на снаряд табелката изхвръкна от устата му. Въпреки че падна с опакото нагоре, Дейвид имаше време да прочете пълното й съдържание: „НЕГРИТЕ ДОТУК“.

Опря коляно в земята и се наведе над мъртвеца. Сърцето му ускоряваше ритъма си. Панталоните на Рийд бяха разкопчани и отдолу се показваше бельо, каквото едва ли носеше всеки ден (широки копринени гащи с цвят на праскова); но Дейвид едва ли им обърна голямо внимание. Търсеше друго, затова въздъхна с облекчение, щом го намери. На единия си хълбок Рийд носеше служебния си пистолет. От другата страна висеше ключодържател, вързан за една от гайките на панталоните му. Прехапвайки устна, някак си убеден, че мъртвият полицай ще посегне (о, по дяволите, мумията ни преследва) и ще го сграбчи за ръката, Дейвид започна да се бори с ключодържателя. Халката дълго време се опъваше, преди да благоволи да се отвори. Дейвид трескаво се разтърси из ключовете, молейки се да намери каквото му трябваше… Имаше късмет. Между пръстите му се показа познатият квадратен ключ с черната магнитна лента, ключът от вратите на килиите горе. Така поне се надяваше.

Дейвид прибра връзката ключове в джоба си, хвърли най-сетне любопитен поглед към зеещия дюкян на полицая и разкопча кобура на пистолета. Извади оръжието и го пое с две ръце. Искаше едновременно да премери тежестта и да се наслади на онова усещане за насилие, което се излъчваше от предмета. Оръжието не беше автоматичен пистолет — от онези, при които пълнителят стои в дръжката, а обикновен револвер-барабанлия. Момчето обърна дулото към себе си, като внимаваше да не докосне, без да иска, с пръст спусъка: искаше да огледа по-добре барабана. Доколкото виждаше, във всяка от дупките стоеше зареден патрон, така че проблеми не биваше да възникват… Може би гнездото, което сега се намираше в затвора, беше празно — полицаите от филмите често правеха така, да не би да се прострелят по погрешка, — но сетне си каза, че и така да е, страшно нямаше: щеше просто да натисне спуска два пъти вместо един.

Обърна пистолета на другата страна и внимателно огледа дръжката. Търсеше къде е предпазителят. Не намери такъв, затова дръпна леко спусъка. Когато се увери, че петлето се надига от мястото си, бързо отпусна пръста си. Не искаше да стреля, без да се налага. Нямаше представа колко интелигентни животни са койотите, но ако изобщо разбираха от нещо, то това трябваше да са оръжията.

Върна се обратно в голямото помещение. Вятърът продължаваше да напира откъм улицата, сипейки пясък по прозореца. От последните отблясъци на слънцето небето се оцветяваше в пурпурночервено. Скоро щеше да изглежда напълно черно. Дейвид погледна за последно грозното зелено перде и силуетът, който се подаваше под плата. „Обичам те, Пай“ — си каза той наум, след което излезе на стълбището. Застана за миг пред вратата, пое си на няколко пъти дълбоко въздух със затворени очи и пистолет, насочен към земята.

— Господи, никога през живота си не съм стрелял с пистолет — рече Дейвид. — Моля те, помогни ми да използвам този, както трябва. В името на Исус. Амин.

След което предпазливо заизкачва обратно стълбите.

1.

Мери Джаксън седеше на койката в килията, гледаше в ръцете си и кроеше кръвожадни планове по адрес на зълва см, Деирдре Фини. Сещаше се за хубавичкото й, бледо личице, за сладичката й, тъповата усмивчица, за изящните й, ренесансови къдрички. Деирдре не вкусваше месо („Това е жестоко, не мислиш ли?“), затова пък пушеше като комин, о, да, Деирдре вече от години движеше здраво с онова леке Панама Ред… Същата тази Деирдре, която се забавляваше с детинските лепенки с господин Усмивчо, сега бе станала причина за гибелта на брат си, за това снаха й да гние в арестантската килия на някакъв забутан градец, чакайки смъртната си присъда, и то само защото наркотиците бяха до такава степен разяли мозъка й, че беше забравила за марихуаната под резервната гума в багажника.

„Не си справедлива — обади се онази, по-трезвомислещата половина от съзнанието на Мери. — Всичко стана заради регистрационния номер, не заради наркотика. Заради номера ви спря Ентрейджиън. Все едно Ангелът на смъртта попада на врата без знак. Ако не беше марихуаната, щеше да се залови за друго. Още от мига, в който попаднахте на мушката му, сте си били обречени. Знаеш, че е така.“

Но Мери не искаше да знае нищо подобно; да преценява събитията по този начин, да отдава всичко на сляпата съдба, струваше й се още по-ужасно и потискащо. По-добре щеше да се чувства, ако стовареше цялата вина върху раменете на загубената Питърова сестра, ако си представеше как някой ден Деирдре й попада в ръцете… Най-много я привличаше мисълта за боя на голо — в Хонконг прибягваха до такива мерки срещу крадците, — но пък често отиваше по-далеч и си представяше как завира тока на обувката си в малкия, стегнат задник на зълва си. Беше готова на всичко, само и само онзи празен неразбиращ поглед на Деирдре да отстъпи място на ужаса, който я беше обхванал сега; искаше й се да й изкрещи в лицето: „ЗАРАДИ ТЕБ УБИХА БРАТ ТИ, ТЪПА КУЧКО, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?“, да се увери, че онази най-сетне проумява какво й се казва.

— Насилието поражда насилие — заключи тя на глас, без да откъсва поглед от дланите си. Говореше спокойно, като учителка в клас. При тези обстоятелства мисълта, че си приказва сама на себе си, й се струваше напълно естествена. — Знам, всеки го знае, и все пак понякога е толкова приятно да си мислиш подобни неща.

— Какво? — стресна се Ралф Карвър. Звучеше като замаян. Дори й хрумна наглед странното сравнение, че съседът й по килия е изкуфял също като зълва й.

— Нищо. Няма значение.

Мери се изправи. Направи две крачки и застана пред решетките. Прегърна с две ръце металните пръчки и погледна оттатък. Койотът стоеше неподвижно по средата на помещението, прострял половината от коженото яке на Джони Маринвил пред себе си, и не сваляше поглед от писателя, сякаш го бяха хипнотизирали.

— Мислите ли, че е избягал? — попита я Ралф. Мислите ли, че синът ми се е спасил, госпожо?

— Не съм „госпожо“, а просто Мери, и нямам представа. Иска ми се да вярвам, че се е спасил, в това можеш да си сигурен. Мисля, че има голяма вероятност да е успял.

„Стига да не се е сблъскал по пътя с ченгето“ — уточни сама за себе си Мери.

— Да, и аз така смятам. Нямах си и представа, че взема толкова насериозно молитвите — сподели Ралф. Говореше, все едно се извиняваше; на Мери това й се стори любопитно. — Мислех, че вероятно… не знам… че е някаква временна мания. Но май не изглеждаше като временна мания, как мислите?

— Не — съгласи се Мери, — не изглеждаше.

— Какво си ме зяпнал, Мурджо? — обърна се Маринвил към койота. — Разпра ми якето, какво повече искаш? Или не щеш да се признаеш за изигран? — Той погледна по посока на Мери. — Знаете ли, ако някой от нас можеше да се измъкне от килията, нищо чудно тази ходеща кофа да подвие оп…

— Ш-шт! — прекъсна го Билингзлй. — Някой се качва по стълбите!

Койотът също беше чул стъпките. Откъсна поглед от Маринвил и с ръмжене се извърна към вратата. Стъпките се приближаваха, най-накрая стигнаха площадката на етажа и утихнаха. Мери изгледа с крайчеца на окото си Ралф Карвър, но скоро отмести поглед встрани: безумното съчетание от надежда и страх, което се четеше по лицето му, й действаше обезсърчително. Тя самата беше изгубила мъжа си и едва сега си даваше сметка колко тежко ще преживее раздялата. Какво ли остава на човек, който вижда как цялото му семейство бива отнесено в небитието в разстояние на някакъв си следобед?

Вятърът се усили и злобно засвири из улуците. Койотът изви врат и неспокойно погледна през прозорците. Наядените му уши щръкнаха и той направи няколко крачки към вратата.

— Сине! — извика отчаян Ралф. — Сине, ако си ти, недей си помисля да влизаш! Оня звяр е застанал точно пред вратата!

— На какво разстояние? — попита момчето. Беше неговият глас. Направо удивително. Но не толкова, колкото хладнокръвието, с което беше задало въпроса си. Мери започваше да гледа с други очи на християнските молитви.

Ралф гледаше като ударен с мокър парцал, сякаш не можеше да разбере какво изобщо го питат. Писателят се оказа по-възприемчив.

— На метър и половина. Гледа право към вратата. Внимавай!

— Имам пистолет — похвали се момчето. — Мисля, че ще е най-добре да се приберете под леглата. Мери, дръпни се до стената, от страната на баща ми. Сигурен ли сте, че койотът е точно срещу вратата, господин Маринвил?

— Да. Ей, го на, моето приятелче Мурджо, наедряло, колкото прасе, два пъти по-грозно обаче. Стрелял ли си някога, Дейвид?

— Не.

— О, Боже — обърна очи към тавана Маринвил.

— Дейвид, недей! — извика Ралф. Лицето му се беше превърнало в маска на трагедиен актьор. Като че ли едва сега проумяваше какво предстои да се случи. — Бягай и търси помощ! Само да си отворил вратата и това чудовище ще те налапа като едното нищо.

— Няма — възрази синът му. — Направил съм си сметката, татко. Предпочитам да си имам работа с койота, отколкото с ченгето. Освен това имам ключ, мисля, че ще свърши работа. Прилича на онзи, който ченгето използваше.

— Аз за себе си съм съгласен — подкрепи го Маринвил. Всички да залягат. Ти брой до пет, Дейвид, и давай!

— Ще го убият заради теб! — изкрещя му насреща Ралф. — Готов си да пратиш момчето ми на смърт, само и само да си спасиш проклетия задник!

— Разбирам загрижеността ви, господин Карвър — намеси се между двамата Мери, но мисля, че ако не се измъкнем оттук, всички сме обречени.

— Брой до пет, Дейвид! — повтори Маринвил. Клекна на земята и се скри под нара.

Мери погледна вратата, даде си сметка, че килията й ще бъде право на прицела на момчето, и се убеди, че е било право, казвайки й да се отдръпне от страната на баща му. Може да е само на единайсет, но имаше повече мозък от нея.

— Едно — започна да нарежда момчето от външната страна на вратата. Мери усети страха в гласа му, но не можеше да го кори за това. Ни най-малко. — Две.

— Момче! — подвикна му Билингзли от килията си. — Слушай сега! Клекни ниско долу! Дръж пистолета в две ръце и бъди готов веднага да натиснеш спусъка! Стреляй нагоре, момче, нагоре! Койотът няма да те нападне в краката, ще скочи към врата ти! Разбираш ли ме?

— Да — отвърна му Дейвид. — Да, добре. Залегнал ли си, татко?

Ралф не беше залегнал. Стоеше прав до решетките на килията си. Зад белите черти на металните пръчки се подаваше подутото му лице, като препарирано от страх.

— Недей го прави, Дейвид! Забранявам ти да го правиш!

— Лягай долу, говедо! — тросна му се Маринвил изпод дървеното легло. Идеше му да изяде с очи бащата на Дейвид.

Мери споделяше чувствата му, но си каза, че Маринвил не е избрал правилната тактика. Жалко, човек очаква повече от известните писатели. От другите писатели поне; тя за този тук нямаше високо мнение. Човекът, който беше написал „Наслада“, навярно най-долната книга на двайсети век, сега, колкото и невероятно да изглеждаше, мръзнеше на пода в съседната килия. Нищо, че носът му беше станал на баничка и навярно никога нямаше да се оправи, той пак не се бе отърсил от навика си да се държи като господар с околните. Още малко и щеше да си поръча кафе на сребърен поднос.

— Баща ми залегнал ли е? — попита повторно момчето. Гласът му издаваше вече не само страх от койота, но и несигурност в самия себе си. Мери започваше да изпитва ненавист към баща му: все едно не го беше грижа да опъва нервите на сина си като струни на китара.

— Не! — изрева злобно Ралф. — Няма да залягам изобщо! Махай се далеч оттук! Намери телефон! Обади се на щатската полиция!

— Опитах с телефона на бюрото на господин Рийд — уведоми ги Дейвид. — Беше блокирал.

— Тогава опитай от друг! По дяволите, иди да намериш друг…

— Стига сте се правили на глупак, залягайте веднага — прошепна му Мери от мястото си. — Какво искате от него: да види в един ден как убиват сестра му и как родният му баща се хвърля нарочно срещу куршумите? Помогнете му с нещо и вие! Синът ви прави чудеса, влезте му в положението.

Ралф я изгледа. Бузите му бяха толкова пребледнели, че чак сияеха, затова пък отокът около лявото му око изглеждаше направо черен.

— Той е всичко, което ми остава — отговори й той също тъй тихо. — Това не го ли разбирате?

— Разбира се, че го разбирам, но сега залегнете под койката, господин Карвър!

Ралф пристъпи на крачка встрани от решетката, поколеба се за миг, но най-накрая се просна на колене и завря глава под леглото.

Мери насочи поглед към килията, от която се беше измъкнал Дейвид — Господи, какво напрежение беше, — и се увери, че възрастният ветеринар се е скрил под койката. Сините му очи, единственото нещо в него, което излъчваше младост, блестяха като брилянти в сянката.

— Дейвид! — извика Маринвил от мястото си. — Всички сме готови!

Гласът на момчето излъчваше подчертано недоверие:

— И баща ми ли?

— Под леглото съм — успокои го Ралф. — Сине, бъди внимателен. Ако… — Гласът му трепереше, но той успя да си наложи спокойствие. — Ако те докопа, дръж здраво пистолета и се опитай да го уцелиш в корема. — Изведнъж подаде глава изпод прикритието си, наново разтревожен. — Пистолетът зареден ли е? Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм — рече Дейвид, сетне добави: — Койотът още ли е пред вратата?

— Да! — извика Мери.

В действителност звярът беше направил още една крачка напред. Беше свел глава към земята и монотонното му ръмжене силно напомняше шума на включен двигател. Всеки път, когато момчето се обадеше от другата страна на вратата, ушите му се наостряха, сякаш се опитваше да разбере нещо.

— Добре, клекнал съм — каза Дейвид. Мери усети още по-ясно трепета в гласа му. Каза си, че може би е на предела на психическите си сили. — Започвам да броя отначало. Като стигна до пет, гледайте да се скриете възможно най-далеч от вратата. Не… не искам да уцеля някого по погрешка.

— Не забравяй да стреляш нагоре — напомни му ветеринарят. — Не много, но нагоре. Става ли?

— Да, защото ще ми скочи. Няма да забравя. Едно… две…

Навън вятърът утихна за малко. Мери можеше да долови много отчетливо два различни звука: дебелото ръмжене на койота и туптенето на собственото си сърце. Животът й беше в ръцете на единайсетгодишно момче, въоръжено с пистолет. Ако Дейвид не улучеше целта или ако се паникьосаше и изобщо не стреляше, койотът най-вероятно щеше да го убие. А след това, когато маниакалното ченге се върнеше, те всички щяха да умрат.

— … Три… — вълнението в гласа на Дейвид го караше да прилича на обезумелия си баща. — Четири… пет.

Дръжката на бравата се завъртя.

2.

На Джони Маринвил му се струваше, че е попаднал обратно във Виетнам, където смъртта се въртеше в шеметна скорост и труповете винаги те сварваха неподготвен. Той не таеше големи надежди в момчето; подозираше, че ще изстреля всичките си куршуми по килиите, вместо да уцели Мурджо, и все пак нямаха на какво друго да разчитат. Също като Мери и той живееше с чувството, че ако не успеят да се измъкнат, преди ченгето да се е върнало, спукана им е работата.

Но момчето го изненада.

Най-напред с това, че не блъсна вратата широко, така че тя да се удари в стената и да му закрие полето за стрелба; с такава ловкост я отвори, сякаш я държеше вързана с въже. Дейвид беше клекнал на земята, облечен, но с все още зелено лице заради сапуна. Очите му се бяха ококорили, все едно се канеха да изхвръкнат. Вратата още не се беше отворила съвсем, когато той притисна с дясната си ръка лявата върху дръжката на револвера. Джони си каза, че оръжието е 45-ти калибър. Твърде тежко оръжие за дете. Дейвид го беше вдигнал на височината на гърдите си, с цев, обърната под малък ъгъл нагоре. Лицето му излъчваше тържествено спокойствие, дори известно старание.

Койотът навярно не бе очаквал вратата наистина да се отвори, нищо че беше слушал гласа на момчето през дъските, затова неволно отстъпи крачка назад, преди да присвие лапи и да се хвърли насреща му. Джони си каза, че именно тази неволна крачка подписа смъртната му присъда — тя даде на момчето нужното време да се окопити. Дейвид даде два изстрела — от мощния откат пистолетът се изкриви встрани, но той имаше време да го насочи към целта, преди да натисне спусъка повторно. В затвореното пространство на килиите гърмежите отекнаха болезнено в ушите на околните. В следващия миг койотът, който се бе отлепил от пода между първия и втория изстрел, блъсна Дейвид и го повали на земята.

Бащата на момчето изкрещя от ужас и изпълзя изпод прикритието си. Дейвид сякаш се бореше със звяра на площадката пред стълбите, но на Джони не му се вярваше койотът да е запазил много сили. Сигурен беше, че и двата куршума попаднаха по предназначение, пък и подът, и бюрото бяха оплискани в кръв.

— Дейвид! Дейвид! Гръмни го в корема! — викаше Ралф, заподскачал от безсилие и тревога из килията.

Вместо да стреля, момчето се отърси от тялото на койота, все едно се беше оплел в завивките след неспокоен сън. Изтегли крака изпод звяра и учудено се огледа. Цялата му тениска беше в кръв и животински косми. Пропълзя до стената и като се облегна на нея, успя да се изправи. Гледаше в ръцете си, сякаш не му се вярваше, че не е изпуснал пистолета при схватката.

— Нищо ми няма, татко, успокой се. Видях му сметката, дори не успя да ме одере.

За всеки случай прокара пръсти по гърдите и дясната си ръка, сякаш искаше да се увери в правотата на думите си. Най-сетне обърна очи към койота. Звярът беше още жив, дишаше тежко и учестено с глава провиснала през ръба на най-горното стъпало. В гърдите му зееше огромна дупка.

Дейвид се сниши и долепи дулото на огромния пистолет до люшкащата се глава. Извърна поглед встрани. Джони видя как момчето присвива клепачи и го почувства неочаквано близко. Той никога не се беше радвал особено на собствените си деца — нормално, след като през първите двайсет години само гледат как да се държат като глупаци, а през следващите — как теб да те изкарат глупак, — но си каза, че със син като този би се чувствал щастлив. Както баскетболистите се изразяваха, момчето чувстваше играта.

„Дори бих коленичил за молитва с него — мислеше си писателят. — Какво толкова, всеки на мое място би го сторил. Като се имат предвид резултатите…“

Без да се отърсва от напрегнатото си изражение — подобно на малко дете, което знае, че трябва да изгълта карантията в чинията си, за да го пуснат да играе, — Дейвид за трети път дръпна спусъка. Гърмежът беше също толкова мощен, колкото предишните, но някак по-приглушен. Тялото на койота подскочи във въздуха. На фона на перилата се издигна ветрило от червени капчици. Пронизителното свистене на дробовете му престана. Момчето отвори очи и погледна в краката си.

— Благодаря ти, Господи! — рече то с тих, недоумяващ глас. — И все пак беше ужасно. Наистина ужасно.

— Добра работа свърши, синко — похвали го Билингзли.

Дейвид се надигна и пристъпи бавно в помещението между килиите. Гледаше към баща си. Ралф протегна две ръце през решетките и синът му се приближи до него. Отново заплака, след което се отпусна в несръчната му прегръдка.

— Страхувах се за теб, сине — каза Ралф. — Затова исках да избягаш. Знаеш, че е така, нали?

— Да, татко — кимна Дейвид, който вече ревеше с пълен глас. Джони още отпреди си беше рекъл, че тези сълзи едва ли се дължат на срещата с проскубания звяр, не, имаше друго. — Пай висеше на една к-к-кука долу. И д-д-други хора с нея. Свалих я на земята. Не можех да сваля и останалите, те всички са възрастни, но Пай свалих. П-пях… й песн…

Опита се да допълни нещо, но думите му се изгубиха сред несдържано, почти истерично хълцане. Дейвид притисна глава до решетките, докато баща му го тупаше по гърба и го молеше да се успокои. Беше сигурен, че Дейвид е направил, каквото е било по силите му за Кирстен — повече никой не искаше от него.

Джони засече по часовник една минута — момчето я заслужаваше, след като се беше осмелило да отвори вратата, нищо че от другата страна го чакаше разтворената паст на обезумял звяр, — и се обади отново. Въпреки че повика Дейвид по име, момчето не му обърна внимание. Едва при втория път се извърна с лице към него. Очите му се бяха зачервили и сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— Виж, момче, знам, че много ти дойде — заговори Джони — и ако успеем да се измъкнем живи оттук, ще съм първият, който ще те препоръча за медал. Но точно сега най-важната задача пред всички ни е да избягаме от това проклето място. Ентрейджиън всеки момент ще се пръкне отнякъде. Ако е бил наблизо, няма как да не е чул изстрелите. Ако държиш ключа, сега му е времето да го използваш.

Дейвид извади голямата връзка ключове от джоба си и хвана онзи, който беше виждал Ентрейджиън да използва.

Пъхна го в ключалката на килията на баща си, но нищо не се получи. Мери чак извика от разочарование и блъсна с все сила решетките пред себе си.

— Наобратно — подсказа му Джони, — опитай ключа наобратно.

Дейвид извъртя малкия предмет на сто и осемдесет градуса и отново го плъзна в ключалката. Този път се чу шумно изщракване, същински тътен, и вратата на килията се отвори от само себе си.

— Браво! — зарадва се Мери. — Браво!

Ралф излезе от килията и притисна сина си до гърдите си — този път ги нямаше решетките да ги разделят. Дейвид целуна безформения оток, закрил половината му лице. Ралф Карвър едновременно извика от болка и се засмя от задоволство: на Джони това му се стори един от най-необичайните звуци, които беше чувал през живота си — звук, какъвто нямаше как да опише в книга. И самият той, и изражението, изписало се на лицето на Ралф Карвър, докато гледаше сина си в очите, просто стояха далеч от способностите му на писател.

3.

Ралф взе спасителния ключ от ръцете на сина си и отключи останалите килии. Пленниците излязоха и се скупчиха около бюрото на пазача: Мери от Ню Йорк, Ралф и Дейвид от Охайо, Джони от Кънетикът и старият Том Билингзли от Невада. Гледаха се един друг, все едно бяха оцелели след железопътна катастрофа.

— Да се махаме оттук — подкани останалите Джони. Забеляза, че момчето бе предало пистолета на баща си. Можете ли да стреляте, господин Карвър? Виждате ли добре, за да стреляте?

— Да, мога да стрелям — отговори му Ралф. — Хайде.

И ги поведе към вратата, хванал Дейвид за ръка. Мери тръгна след тях, зад нея — Билингзли. Последен в редицата беше Джони. Докато прескачаше койота, забеляза, че главата на животното е била буквално смляна от куршума. Чудеше се дали бащата на момчето би се справил толкова добре със ситуацията. Чудеше се дали самият той би могъл.

В дъното на стълбището Дейвид им каза да се спрат за малко. Отвъд стъклените врати беше паднал черен мрак; вече беше нощ. Вятърът свистеше над главите му, все едно дяволите искаха да го завлекат при себе си в ада.

— Няма да ми повярвате, но е истина — обясни момчето и им разказа какво беше видял преди малко на улицата.

— Вижте, лешоядът ще застане до койота — изрече тържествено Джони, докато се взираше през стъклото. — Казано е в Библията.

— Не мисля, че е смешно — смъмри го Ралф.

— В интерес на истината, аз също — съгласи се Джони. Просто си помислих, че ченгето би се изразило по подобен начин.

Можеше да различи силуетите на къщите насреща, от време на време пред очите му профучаваше и някой откъснат клон, но друго не се забелязваше. Имаше ли значение? Имаше ли значение дори ако пред сградата се беше събрала цяла глутница върколаци да пушат трева и да дебнат за бегълци от ареста? Така или иначе, вътре не можеха да останат. Ентрейджиън щеше да се върне — типове като него винаги се връщаха.

„Но типове като него няма — напомни му вътрешният глас. — Типове като този не са съществували когато и да било в историята, и ти добре го знаеш.“

Е, Джони знаеше каквото знаеше, но това не променяше особено нещата. Трябваше да изчезват.

— Аз ти вярвам — рече Мери на Дейвид и погледна към Джони. — Хайде, да отидем в кабинета на шефа на полицията или както ще да му викат.

— С каква цел?

— Да потърсим светлина и оръжие. Ще дойдете ли, господин Билингзли?

Билингзли поклати глава.

— Дейвид, ще ми дадеш ли ключовете?

Дейвид й подхвърли връзката. Мери я прибра в джоба на дънките си.

— Отваряйте си очите на четири — заръча тя на останалите. Момчето кимна в знак на съгласие. Мери протегна ръка, хвана с ледените си пръсти тази на Джони и го поведе след себе си през вратата, водеща към гишетата на чиновниците.

Джони прочете думите, изписани с боя по стената, и ги показа на Мери:

— „Сред тази тишина ще се надигне глас.“ Какво мислиш, че означава това?

— Не знам, не ме интересува. Искам само да намеря някъде място, където да свети, да има хора и телефони и където можем…

Докато говореше, Мери се извърна. Погледът й срещна най-напред фигурата, загърната в зеленото перде на пода под прозореца, без да й обърне особено внимание (каквото и да се криеше под плата, беше твърде малко, за да я развълнува). В следващия миг обаче забеляза труповете, овесени на закачалките. От уплаха устата й остана широко разтворена и тя се присви, все едно някой я беше ударил в корема. Почти моментално се опита да побегне в обратната посока. Джони я улови с две ръце, но в първата секунда си каза, че няма да успее да я спре — в слабата й фигура се криеше неподозирана сила.

— Не! — изкрещя той и я разтресе в жест на дълбоко отчаяние. Срамуваше се от реакцията си, но нямаше как да я предотврати. — Не, трябваш ми за помощ! Просто не ги гледай!

— Но един от тях е Питър!

— Да, и той е мъртъв, съжалявам, но е така. Ние обаче сме живи. Поне засега. Не гледай към него, давай напред!

Джони я поведе с бързи крачки към вратата с табелката „НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКА БЕЗОПАСНОСТ“, като се опитваше в движение да измисли план за действие. Цялата случка имаше една особено досадна последица: той започваше да се възбужда. Мери Джаксън трепереше в прегръдката му, той можеше да усети меката й гръд точно над ръката си, а това го караше да я желае. Мъжът й беше обесен като някакво си палто зад гърба му, а той имаше безочието да го вдига, напук на всичките си здравословни проблеми. „Тери беше права — мислеше си Джони, — аз съм си едно лайно.“ ,

— Хайде, ела — притисна Джони Мери в жест, който му се искаше да изглежда като израз на братска нежност. Ако момчето е могло да надвие чувствата си, значи и ти ще успееш. Вземи се в ръце. Мери. Знам, че можеш!

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще се опитам.

— Божич… да му се не знае. И тук са ставали едни ми ти работи… Бих те посъветвал да не гледаш, но май отдавна сме надживели подобни условности.

Мери се взря в проснатия на земята труп на полицейския началник и с мъка продума:

— Момчето… Дейвид… Исусе Христе… как е успяло?

— Не знам — отговори Джони. — Не може да се отрече, че това момче не е като останалите. Сигурно то е съборило шерифа Джим, докато се е опитвало да докопа ключовете. Дали не би могла да отидеш в съседната стая да потърсиш светлина при пожарникарите? Ще стане по-бързо, ако ровим едновременно.

— Добре.

— Внимавай! Ако пожарникарят Боб е бил на работа, когато Ентрейджиън е започнал да откача, сигурно и той е не по-малко мъртъв от останалите.

— Няма проблем, дръж.

Мери му подаде ключовете и отиде до съседната врата, на която пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“. Джони забеляза как понечва да погледне към мъжа си, но бързо извръща глава в обратната посока. Кимна й и се опита да я окуражи с нещо: да й намекне, че е „добро момиче“, че точно така трябва, нещо подобно. Мери натисна дръжката на бравата, сетне с нервно присвити пръсти бутна вратата пред себе си, сякаш се страхуваше да не са й заложили кофа с вода над главата. Погледна вътре, въздъхна облекчено и вдигна палец по посока на Джони.

— Три неща търсим, Мери: фенер, оръжие, ключове от автомобил. Разбра ли?

— Разбрах.

Джони влезе в кабинета на полицая и започна да си играе с ключовете на връзката, която Дейвид беше взел от трупа в краката му. Имаше комплект ключове с инициалите на „Дженерал Мотърс“ върху тях. Джони реши, че принадлежат на колата, с която Ентрейджиън го беше докарал в участъка. Ако колата чакаше навън на паркинга, щеше да им бъде от голяма полза, но той дълбоко се съмняваше. Скоро, след като лудият бе отвел със себе си жената на Карвър, някой беше запалил двигател на кола навън.

Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, но ключът, който висеше от централното, отвори всичките едно след друго. В едно от чекмеджетата Джони се натъкна на електрически фенер, в съседното — на заключена кутия с марката „РЮГЪР“ на капака. Опита всички ключове от връзката, но никой не пасна.

Дали да вземе кутията със себе си? Може би. Ако не намереха други оръжия.

Прекоси стаята и се спря пред прозореца да погледне към улицата. Друго освен летящи облаци прах не забеляза. Може би и нямаше нищо за забелязване. Защо, за Бога, не беше избрал да мине по междущатската магистрала като бял човек?

Мисълта му се стори забавна. Докато оглеждаше затворената врата зад бюрото на Рийд, Джони под мустак се подхилкваше. „Започвам сам да звуча като луд човек мислеше си той. — Да върви по дяволите тъпото заглавие: ако успея да се измъкна жив, ще кръстя книгата си вместо «Пътешествия на гърба на Харлей», «Пътешествия по следите на Лудия»“.

Това го разсмя. Сложи ръка пред устата си да не се чуе и отвори вратата. Смехът бързо-бързо го напусна: между обувките и ботушите, донякъде закрита от висящите шлифери и резервни униформи, седеше убита жена. Беше опряна до стената на килера и по дрехите й Джони отсъди, че има пред себе си идеалната секретарка: памучни панталони (не дънки) и копринена блузка с няколко рози, избродирани вляво, под деколтето. Жената го гледаше с широко отворени очи, все едно се учудваше на появата му. Но това беше само оптическа илюзия.

„Защото се очаква да видиш очите й — каза си Джони, а не две огромни зеещи дупки на тяхно място.“

Идеше му да затръшне вратата пред себе си, но си наложи да не се страхува и затършува из дрехите, висящи от закачалката, та да види какво се крие зад тях. Имаше защо. До стената имаше метална рамка с пушки и карабини. Бяха поне пет-шест. Едно от гнездата беше празно, третото от дясно на ляво: Джони предположи, че това е било мястото на карабината, която Ентрейджиън беше насочвал срещу него в колата.

— Ей, на това му се вика късмет! — зарадва се той и влезе в тесния килер. Разкрачи се над трупа, което му създаде неприятни асоциации: в това същото положение, облегната на стената до леглото, някаква мадама му беше правила свирка. Беше по време на купон в източен Хемптън. Присъстваха Стивън Спилбърг, Джойс Керъл Оутс, кой ли не още…

Джони направи крачка назад, след което стъпи върху рамото на убитата и я натисна. Трупът бавно и неповратливо се извъртя надясно. Червените дупки под челото го наблюдаваха изненадано и сякаш недоумяващо: жената навярно се чудеше как е възможно един толкова културен човек, носител на Националната награда по литература, да рита с крак непозната дама в килер за дрехи. Кичури от косата й се плъзгаха като охлюви по стената, влачейки се подир нея.

— Простете, госпожо — извини се Джони, — но така ще е по-добре и за двама ни, повярвайте ми!

Пушките бяха завързани с кабел, пъхнат през предпазителите на спусъците. В единия си край кабелът беше заключен за рамката с катинар. Джони се надяваше поне този ключ да се окаже на връзката, а не — както преди малко с кутията в бюрото.

Третият се оказа верният. Джони издърпа твърде рязко кабела и едно от пушкалата — Ремингтън, калибър 30 — понечи да се стовари на пода. Джони го хвана във въздуха, обърна се на другата страна и… се сблъска с Мери, застанала на входа на килера. Той хлъцна от изненада. Ако не го беше токова страх, навярно щеше да изкрещи. Сърцето му замръзна неподвижно в гърдите и в продължение на секунда-две беше убеден, че няма да заработи отново. Щеше да умре от страх още преди да се е сгромолясал върху тялото на жената под себе си. Но, слава Богу, се излъга в очакванията си и пулсът му се върна. Удари с юмрук гърдите си (които навремето пращяха от мускули, но вече не съвсем), за да покаже на капризната помпа кой е шефът.

— Да не си го направила втори път — закани се той на Мери, опитвайки се да овладее дъха си. — Какво ти става?

— Мислех, че си ме чул — оправда се тя, но по очите й личеше, че не е кой знае колко загрижена за сърцето му. Беше метнала през рамо сак за стикове за голф. Беше платнен, шотландско каре. Мери изгледа трупа в килера.

— В гардероба на пожарникаря също има мъртвец. Мъж.

— От какво е страдал, някаква идея?

Сърцето му продължаваше да препуска, но даваше признаци, че ще се успокои.

— Ти обичаш да се заяждаш, а?

— Да те е…, Мери, опитвам се да предотвратя сърдечен удар. Всичкото мартини, което съм изпил през живота си, се опитва да излезе през вените ми. Божичко, изплаши ме.

— Съжалявам, но трябва да побързаме. Може да се върне всеки момент.

— Знаеш ли, това е хипотеза, която дори не е минавала през веществото, което използвам вместо мозък. Ето, дръж! И внимавай!

Подаде й ремингтонката и в главата му зазвуча стара песен на Том Уейтс: „Гилзи гарвановочерни, калибър три десетки“ — пееше Уейтс с дрезгав, някак злокобен глас.

— Колко да внимавам? Заредена ли е?

— Дори не си спомням как се проверяваше. Бил съм във Виетнам, но само като журналист. Във всеки случай беше отдавна. Оттогава съм гледал оръжия само по филмите. Ще се замислим над въпроса по-нататък, става, нали?

Мери напъха пушката в сака за голф.

— Намерих два фенера, и двата работят. Единият е с удължен светлоотразител, много е мощен.

— Добре — подаде й своя фенер Джони.

— Сакът висеше на вратата — обясни Мери, докато прибираше и фенера. — Шефът на пожарната… да речем, че е бил той… единият от стиковете беше забучен в главата му. Доста надълбоко. Все едно… все едно са щели да го пекат на шиш.

Джони взе две пушки и единствената карабина. Намести ги в ръцете си и се обърна към изхода. Ако дървеното сандъче до металната рамка беше пълно с амуниции — а нямаше с какво друго, — всичко щеше да бъде чудесно: за всеки от възрастните щеше да има пушка или карабина. Момчето щеше да си вземе обратно револвера на шерифа. По дяволите, ако зависеше от него, момчето можеше да вземе, каквото оръжие си харесаше. Поне засега Дейвид Карвър единствен от всички беше доказал, че може да си служи с оръжие.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това — каза той на Мери докато й помагаше да прибере оръжията в торбата.

Тя поклати нервно глава, все едно не му беше мястото, да обсъждат подобни въпроси.

— Колко сила е нужна на човек да направи нещо подобно? Да забучи дръжката на стик за голф в нечий череп, да я завре чак до гърдите му? Толкова надълбоко, че да се показва само краят… като някаква шапчица, да речем.

— Не знам, предполагам — доста. Но като го гледам, Ентрейджиън е същински лос.

Че беше як като лос, това не щеше и съмнение, но както жената беше поставила въпроса, това не изглеждаше достатъчно обяснение.

— Друго ме плаши повече, степента на насилие — разсъждаваше Мери. — Злобата, хъсът. Жената в килера… извадил й е очите, нали?

— Да.

— Момиченцето на Карвърови… Питър, как го застреля ей така, без да му мигне окото, при това няколко пъти… Хората отвън, обесени като дивеч по време на ловния сезон… Разбираш ли ме за какво говоря?

— Разбирам те — отвърна Джони.

„Но ти дори не споменаваш най-важното — помисли си той. — Тоя не е просто масов убиец; той е същински Доктор Дулитъл, само че във версията на Брам Стоукър.“

Мощен повей на вятъра разтърси цялата сграда и Мери се огледа неспокойно.

— Хич не ми пука къде ще отидем, стига да се махнем по-далеч оттук. Хайде, за Бога, какво се бавиш?

— Половин минутка само, става ли?

Джони клекна до трупа на жената. Миризма на кръв и парфюм едновременно го удари в носа. Отново прерови връзката с ключовете, този път трябваше да ги пробва почти всичките, преди да попадне на правилния: сандъчето изглеждаше малко, но беше пълно догоре с амуниции. Извади осем или девет кутии с патрони — от онези, които даваха вид да съответстват на избраните оръжия, — и ги натъпка при пушките в сака.

— Не виждам как ще нося всичко това — предупреди го Мери.

— Не се бой, аз ще се заема.

Само дето не му беше по силите. Беше го срам, но не можеше дори да отлепи торбата от земята, камо ли да я метне през рамо. „Ако кучката не ме беше изкоркала така…“ — тръгна да се оправдава той пред себе си, но сам се засмя на глупостите си.

— Какво се хилиш? — тросна му се Мери.

— Нищо — прибра усмивката си Джони. — Ето, хвани дръжката, помогни ми да ги изтеглим.

Двамата започнаха да влачат сака по пода. Докато заобикаляха дългия тезгях на гишетата и се връщаха към вратата, Мери упорито гледаше щръкналите дула на оръжията. Джони хвърли един-единствен поглед на обесените трупове и започна да изрежда фактите в мисълта си: „Бурята, койотите, наредени като почетна стража край шосето, онзи в помещението пред килиите, лешоядите, труповете…“ Колко успокоително би било да знае, че всичко това му се е явило като странен сън… Но не беше: достатъчно му беше да надуши през болезнено подутия си нос острата миризма на собствената си пот, за да се убеди, че всичко се случва в действителност. Напълно реално с него ставаха неща, надминаващи всички негови представи за границите на възможното.

— Точно така, не гледай — задъхваше се той от тежестта.

— Не гледам, не гледам, спокойно — отговори му Мери.

Джони със задоволство установи, че и тя леко се задъхва.

Навън, във фоайето, вятърът така ехтеше, че едва се чуваха. Ралф беше застанал на вратата и прегърнал сина си през рамо, се взираше в мрака. Старецът чакаше зад тях. Тримата едновременно се обърнаха към Джони и Мери.

— Чухме шум от мотор — съобщи им Дейвид.

— Мислим, че чухме шум от мотор — поправи го Ралф.

— Полицейската кола ли? — попита Мери. Извади една от пушките от сака и без да се замисли, я насочи с дулото към Билингзли. Той направи кисела гримаса и я отмести с ръка далеч от себе си.

— Дори не съм сигурен дали наистина е било мотор — отвърна Ралф. — Вятърът…

— Не беше вятърът — настоя Дейвид.

— Видяхте ли фарове?

Момчето поклати глава:

— Не но и няма как с тези облаци прах.

Джони измести очи от пушката, която държеше Мери (дулото вече сочеше земята, което изглеждаше като стъпка в правилната посока), по посока на другите, стърчащи от сака. Ралф вдигна рамене и се обърна за помощ към стареца.

Билингзли усети погледите на всички върху себе си и въздъхна:

— Хайде, давайте, да видим какво сте ни донесли.

— Не може ли това да почака? — уплаши се Мери. — Ами ако онзи психар цъфне междувременно?

— Синът ми твърди, че е видял още койоти, госпожо — напомни й Ралф Карвър. — Не можем излишно да рискуваме.

— За последен път ти напомням, че съм Мери, а не „госпожо“ — разсърди се тя. — Добре, щом така сте рекли, но бързо!

Джони и Ралф изправиха сака, докато Билингзли вадеше пушките и ги подаваше на Дейвид.

— Нареди ги една до друга — заръча му той и момчето го послуша, подреждайки прилежно оръжията на стъпалата: там ги огряваше светлината от гишетата.

Ралф хвана сака за дъното и изпразни съдържанието му на земята. Джони и Мери хванаха фенерите и патроните във въздуха, преди да се изръсят на пода. Старецът започна да подава една по една кутиите с патроните на Дейвид, обяснявайки кои за коя от пушките са предназначени. Накрая преброиха цели три кутии за 30-милиметровката и нито една за пушката в края на редицата.

— Не сте взели нищо за Мозберга — поклати глава Билингзли. — Много добро оръжие, но калибърът й е 22. Ще се върнеш ли да потърсиш патрони за нея?

— Не — твърдо отказа Мери.

Джони я изгледа раздразнен — много мразеше жени да отговарят, особено на въпроси, отправени към него, но в крайна сметка тя беше права.

— Няма време — отговори той на Билингзли. — Но ще я вземе и нея. Все някой в града ще има патрони 22-ри калибър. Ти ще я носиш, Мери.

— Не, мерси — отвърна му студено тя и си избра ловната пушка, която ветеринарят бе нарекъл „Роси“, 20-милиметровка. — Ако ще я използваме вместо бухалка, повече работа ще свърши в ръцете на мъж. Не си ли съгласен?

Джони разбра, че са го изиграли. И то доста категорично. „Кучка недна“ — помисли си той и навярно щеше да й го каже в очите, без да му пука за овесения в съседната стая труп на мъжа й, ако не ги беше прекъснал Дейвид Карвър.

— Камион! — извика момчето и отвори широко една от остъклените врати.

Вятърът от доста време беше свистял в ушите им, на няколко пъти бяха усещали как цялата сграда се поклаща под напора му, и все пак никой не бе очаквал въздушното течение да ги връхлети с такава сила. Момчето изпусна дръжката на вратата и желязната й рамка шумно се тресна в стената до него. От удара стъклото чак се пропука. Съобщенията закачени по дървеното табло във фоайето, се развяха из пространството, някои дори се откъснаха и литнаха из стълбището. Вътре в сградата нахлуха облаци от пясък и Джони вдигна ръка да предпази очите. В бързината обаче удари носа си и изрева от болка.

— Дейвид! — изкрещя Ралф и понечи да сграбчи сина си за дрехата. Момчето обаче го беше изпреварило и без да се замисля какво го чака в непрогледния мрак, хукна към улицата. Едва сега Джони разбра какво го е подтикнало да го стори: светлината на фарове, фарове на кола, която завиваше по улицата отляво надясно, все едно се въртеше около оста си. Същински пясъчни фигури играеха пред сноповете светлина.

— Хей! — развика се Дейвид и размаха ръце срещу камиона. — Хей, вие! Вие в камиона!

Фаровете обаче се обръщаха в противоположната посока. Джони грабна един от фенерите на пода и хукна подир двамата Карвър. Вятърът го блъсна в лицето и той трябваше да се хване за перилата преди да се е пребил по стъпалата. Дейвид вече беше стигнал средата на платното, когато изведнъж се изви на една страна, опитвайки се да избегне удара с някакъв тъмен предмет, летящ насреща му. В първия момент Джони си помисли, че е лешояд. Включи фенера и за свое успокоение се увери, че е само някакъв си клон.

Размаха фенера наляво-надясно, описвайки с лъча широка дъга. Беше присвил очи заради пясъка. Светлината обаче се оказа безпомощна да пробие гъстия прах.

— ХЕЙ! — крещеше Дейвид. Баща му беше на крачка-две зад него, готов да стреля с револвера си. Опитваше се да гледа едновременно във всички посоки като президентски телохранител, озъртащ се за терористи. — ХЕЙ, ВЪРНИ СЕ!

Камионът вече беше обърнал стоповете си към тях и бавно се оттегляше в северна посока, право към шосе номер 50. Светофарът мигаше подобно на мъгливо сияние и едва в последния момент Джони успя да зърне за секунда гърба на камиона. Забеляза брезентово платнище с някакви букви, изписани по него. Заради пясъка обаче не можа да ги разчете.

— Връщайте се, момчета! — извика той на бащата и сина. — Оня вече си отиде!

Момчето остана за миг насред улицата, загледано по посока на изгубилите се в облаците прах фарове. Беше отпуснало отчаяно рамене. Баща му го докосна за ръката.

— Хайде, Дейвид, не ни трябва този камион. Намираме се в град, все ще намерим кой да ни помогне и…

Спря се насред изречението и се огледа. Едва сега забеляза това, което бе направило впечатление на Джони преди малко: градът бе потънал в мрак. Това можеше да означава едно: че всички в градчето са се изпокрили в миша дупка, че много добре знаят какви ги върши побърканото ченге и сега само се надяват кавалерията по-бързо да дойде. Подобно обяснение изглеждаше доста логично, но вътре в душата си Джони беше на различно мнение.

Вътре в душата му градът изглеждаше като гробище. Дейвид и баща му тръгнаха обратно към стълбите. Момчето беше свело унило глава, а Ралф се оглеждаше все така неспокойно няма ли да ги нападне нещо. Мери беше застанала на вратата и ги наблюдаваше, докато писателят си повтаряше колко красива изглежда с косите си, развени на вятъра.

„Камионът, Джони — обади се в съзнанието му гласът на Тери. — Нямаше ли нещо по-специално в този камион? Имаше, нали?“

Из мрака се разнесе вълчи вой. Койотите сякаш се смееха, сякаш им се подиграваха. Гласовете им идваха от всички посоки едновременно. Той обаче не им обръщаше внимание. Да, в камиона имаше нещо специално. Той определено му напомняше нещо. Размерите, буквите, дори самият силует. Въпреки мрака, въпреки облаците прах той му говореше нещо. Нещо, което…

— По дяволите! — възкликна Джони и отново вдигна ръка към гърдите си: не към сърцето си този път, а към джоба, който вече не съществуваше. Пред очите му отново се изправи разяреният койот, захапал баснословно скъпото му кожено яке. Спомни си как материята се беше съдрала сантиметър по сантиметър, как цялото съдържание на джобовете му се беше разпиляло по четирите посоки на света, включително…

— Какво? — попита Мери, изплашена от изражението му.

— Какво има?

— По-добре се върнете вътре, за да заредим пушкалата — подкани ги Билингзли. — Или искате да станете закуска за койотите.

Джони обаче и на него не обърна внимание. Буквите, които беше забелязал на гърба на камиона, преди да изчезне напълно в мрака, спокойно можеха да бъдат: „Райдър“, марката на машината. Всичко си идваше на мястото, нали? Стив Еймс го търсеше. Беше дошъл да провери в Деспърейшън, не беше срещнал никого и сега бързаше да излезе от града, за да потърси другаде.

Джони се затича покрай слисания Билингзли, който вече беше клекнал, за да зареди една от пушките, и се завтече нагоре по стълбите. Молеше се на Дейвид Карвъровия Господ мобифонът все още да работи.

4.

„Ако нещата са нормални, ако изглеждат нормални — беше казал Стив Еймс, — ще се опитаме да съобщим на местната полиция. Но ако забележим и най-малката подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.“

И докато камионът мързеливо се промъкваше под премигващите жълти очи на светофара, отбелязващ единственото кръстовище в Деспърейшън, Синтия се пресегна и дръпна Стив за ръкава.

— Време е за Елай — рече тя и посочи през стъклото в западна посока. — Велосипедите на платното, ей там, виждаш ли ги? Баба винаги е казвала, че велосипеди насред улицата носят нещастие, също като счупено огледало или шапка, забравена на леглото. Време е да изчезваме.

— Баба ти така казвала, а?

— В интерес на истината никога не съм имала баба, не и такава, която да познавам. Баба или не, какво търсят тези возила насред улицата? Защо никой не ги е прибрал преди бурята? Не мислиш ли, че е крайно необичайно?

Стив погледна първо по посока на велосипедите, които лежаха на земята, все едно вятърът ги беше съборил, после и по-нагоре по пресечката.

— Да, но хората са си вкъщи. Свети — показа й той.

Да, Синтия виждаше, че някои от прозорците светеха, но реши, че не са толкова много, колкото би трябвало да се очаква. Пък и…

— В минното дружество също светеше — напомни му тя. — Освен това, погледни по-внимателно: повечето от къщите са тъмни. Защо така, какво ще кажеш? — Усети леките саркастични нотки в гласа си, които не й се поправиха, но нямаше как да ги спре. — Може би местните момчета са яхнали автобуса, за да гледат как „Мръсниците“ от Деспърейшън играят футбол с „Копелетата“ от Остин? Голямото пустинно дерби? Това, което те очакват цяла г… хей, какво правиш?

Не че имаше нужда да пита: Стив завиваше в западна посока. Някакъв клон полетя по посока на камиона, също като в стереокино. Синтия извика от уплаха и вдигна ръка пред лицето си. Клонът се удари в предното стъкло, отскочи нагоре, застърга по покрива на кабината, след което изчезна.

— Това е глупаво — каза тя. — И опасно.

Стив й хвърли един поглед, усмихна се и кимна в знак на съгласие. Тя трябваше да му се ядоса, задето намираше сили да се усмихва в подобен момент, но не каза нищо. Не можеше да се сърди на човек, способен толкова чаровно да се усмихва, и знаеше, че в това е големият й проблем. Както Герт Киншоу от „Дъщери и сестри“ обичаше да се изразява, онези, които не се учат от миналото, ще си останат завинаги в него. Синтия не мислеше, че Стив Еймс е човекът, който ще тръгне да налага с юмруци приятелката си, но това не беше единственият начин, по който мъжете можеха да наранят жените. Можеха да го правят и усмихнати: да те гледат сладко-сладко и да те напъхат в устата на лъва — лъва с тенджерата и престилката.

— Ако знаеш, че е опасно, защо го правиш?

— Защото трябва да намерим работещ телефон и защото не се доверявам на вътрешния си глас. Вече е почти нощ, а за един ден ми се случиха повече неприятности, отколкото през целия ми изпълнен с проблеми живот. Не искам да им позволявам те да определят действията ми. Виж, хайде да проверя една-две къщи. Ако искаш, стой в камиона.

— Ще знам… е, внимавай. Ей, там, — Синтия посочи дъсчената ограда, която някой беше съборил на поляната пред малка дървена къщичка. На слабата светлина на фаровете беше трудно да се определи в какъв цвят е боядисана къщурката, но лесно се различаваха следите от автомобилни гуми, оставени по дъските на съборената тараба. Те просто се набиваха в очи.

— Кой знае кой пиян шофьор го е направил — предположи Стив. — Вече видях поне два бара.

Догадката беше повече от глупава, но на Синтия вече започна да й харесва тексаския му акцент. Това също беше лош признак.

— Хайде, Стив, бъди реалист — опита се да го върне на земята тя. Внезапно, като контрапункт на свистящия вятър, се разнесе вълчи вой. Синтия отново се притисна към него. — Божичко, колко ги мразя. Какво им има на тия койоти?

— Не знам.

Беше намалил скоростта до някакви си петнайсет километра в час, готов всеки момент да закове спирачки, преди да е връхлетял някое скрито препятствие. „Сигурно така трябва“ — мислеше си Синтия. Но според нея най-добре си оставаше да обърнат в другата посока и да си „плюят на петите“, колкото им позволява двигателят.

— Стив, изгарям от желание да попадна в град със светещи реклами, банкови автомати и гадни магазини за коли втора употреба, отворени денонощно.

— Чувам те, няма защо да викаш — увери я Стив, но тя си помисли, че е тъкмо обратното. „Когато хората казват, че те чуват, обикновено са оглушали напълно.“

— Остави ме само да погледна в ето тази къща и градчето се превръща в история — обеща Стив и свърна в алеята на малка селска къща от лявата страна на улицата. Бяха на триста и петдесет-четиристотин метра от кръстовището със светофара. Синтия още виждаше мигащите светлини през праха.

В къщата, която Стив си беше нарочил, светеше. Прозрачните завеси на дневната се открояваха на фона на мощни електрически крушки, докато през малките, овални прозорчета на стълбището се процеждаше оскъдна жълтеникава светлина.

Стив дръпна кърпата отново преди лицето си и отвори вратата на камиона. Трябваше здравата да я сграбчи за дръжката, иначе щеше да се изплъзне от ръката му.

— Ти стой тук.

— Да, нали, мен кучета ме яли — възнегодува Синтия и на свой ред понечи да излезе. Вятърът издърпа вратата от ръцете й и отново я блъсна в рамката. Преди Стив да е успял да се възпротиви, тя скочи на земята.

Горещ полъх на вятъра я изтласка обратно и трябваше да се хване за края на вратата, за да не падне. Пясък се посипа по устните и бузите й, преди да се е сетила да ги прикрие с кърпата. Най-лошото беше, че бурята като че ли тепърва щеше да се разрази.

Синтия се огледа за койоти — по гласовете им изглеждаше, че са наблизо, — но не ги видя. Поне засега. Стив вече се качваше по стълбата към входа. Синтия го последва, олюлявайки се под силния вятър, с който се бореше.

„Държим се като герои в долнопробен филм на ужасите — мислеше си тя. — Оставаме, въпреки че ни е време да си ходим и си навираме носовете там, където не ни е работа.“

Така си беше, в това нямаше съмнение…, но нали така би постъпил всеки друг на нейно място? Не беше ли това причината, когато Ричи Джъдкинс се върна у дома в онова кошмарно настроение, малката госпожица Синтия все още да го чака? Не беше ли това причината за повечето гадни неща в живота. Не се ли дължеше всичко на това, че си останал, когато е трябвало да си тръгнеш, че си упорствал, когато е трябвало да се откажеш и да духнеш? В крайна сметка не беше ли това причината толкова много хора да си падат по долнопробните филми на ужасите? Защото разпознаваха самите себе си в малките дечица, които отказват да напуснат къщата с духовете дори след като е паднал първият труп?

Стив стоеше на най-горното стъпало с глава, сведена пред гърдите. Докато натискаше звънеца краищата на кърпата бяха щръкнали в пространството… Звънеше така, сякаш се канеше да предложи на домакинята най-новата модификация на продукта „Спринт“, готов на място да й обясни предимствата пред „Ей Ти енд Ти“. Това вече се стори прекалено на Синтия. Тя грубо го изблъска от пътя си, едва не го прати в храстите пред входа, грабна смело дръжката и я натисна. Вратата се отвори. Половината лице на Стив стоеше скрито под кърпата, но смаяният поглед в очите му й послужи като достатъчно удовлетворение, докато нахълтваше в непознатия дом.

— Хей! — извика Синтия. — Хей, има ли някой? По дяволите, хора, обадете се!

Никой не отговори — или по-точно отговори й непривичен звук откъм отворената врата вдясно. Някакво съскане. Обърна се към Стив:

— Няма никой вкъщи, увери ли се? А сега да тръгваме. Вместо това той влезе на свой ред в къщата и се отправи по посока на шума.

— Не! — прошепна тя злобно в ухото му и го сграбчи за ръката. — Не, чуваш ли, какво ти казвам, стига толкова!

Стив се освободи, без дори да я погледне — мъже, мъже, как знаете да се изкарвате рицари, когато всъщност се държите като последни задници — и прекоси антрето.

— Ало? — попита той пространството пред себе си…, колкото да подскаже на дебнещия в тъмното убиец къде точно се намира. Синтия усещаше как й идва да му обърне гръб и да се прибере обратно в камиона. Щеше да изчака точно три минути и ако той не се появеше на входа, щеше да запали мотора и да замине, да я вземат дяволите, ако не го стореше.

Но вместо това го последва във вътрешността на къщата.

— Ало? — повтори Стив и се спря на крачка пред отворената врата (може би малко здрав разум все пак му беше останал). След като отново никой не му отговори, той предпазливо подаде глава през рамката. — Ал… — и млъкна.

Странното съскане се беше усилило, звукът издаваше някакво шаване напред-назад, движение на някаква свободна маса…

Синтия погледна през рамото на Стив. Не изгаряше от желание, но любопитството винаги надделяваше. Стивън беше целият пребледнял над кърпата, а това не беше добър знак.

Изглежда, не ставаше въпрос толкова за съскане, колкото за щракане.

Намираха се пред трапезарията. Стопаните бяха насядали около масата, навярно, за да вечерят, само че не тази вечер, в това Синтия беше повече от сигурна, а някоя предишна. Над чиниите с готвеното кръжаха мухи, филиите хляб бяха покрити с цели петна от личинки. Царевичната каша приличаше на пача, а сосът за месото се беше втвърдил и изсъхнал.

Около масата седяха трима души: жена, мъж и малко дете на висок стол. Жената все още носеше дългата престилка, с която беше приготвяла вечерята. Детето беше налапало биберон, на който пишеше: „ВЕЧЕ СЪМ ГОЛЯМО МОМЧЕ“. Беше се извъртяло на стола с лакът към чинията, в която имаше няколко изсъхнали парчета портокал. То гледаше Синтия със замръзналата си усмивка. Лицето му беше мораво червено. Очите му бяха неестествено изпъкнали и напомняха за стъклени топчета. Родителите му бяха със същите подути лица. Синтия забеляза няколко двойки дупчици по лицето на мъжа — съвсем мънички, почти като от игла. Две от тези дупчици бяха съвсем до носа му.

По масата, напред-назад между пълните чинии пълзяха няколко гърмящи змии. Пред очите на двамата престилката на жената се размърда. За миг Синтия си помисли, че непознатата е още жива, въпреки изцъклените си очи и подутото си лице, но в следващия миг измежду гънките на дрехата се показа триъгълна змийска глава, която стрелна момичето с черните си, подобни на сачми очи.

Змията отвори уста и просъска. Езикът й заплашително затанцува из пространството.

Имаше и други. Под масата например, където се бяха увили около обувките на умрелия мъж. Други се бяха заселили в кухнята: Синтия забеляза една, огромна по размери, с лъскав като диамант гръб, да се мотае около микровълновата печка на бар-плота.

Онези на земята вече се бяха насочили към тях и както изглежда не си губеха времето.

„Бягай!“ — изкрещя Синтия в мислите си. Установи обаче, че не може да помръдне — сякаш обувките й бяха залепнали за пода. От всички същества на земята тя най-много мразеше змиите: при вида им някаква нишка от съзнанието й — скрита толкова дълбоко, че не можеше нито да я определи, нито дори да я разбере, — неизменно започваше да се бунтува и блокираше цялата й мисъл. А тази къща беше пълна със змии, може би имаше други зад гърба им, между тях и входната врата…

Стив я дръпна за ръката и я изтегли към изхода. Като се увери, че Синтия е неспособна да се движи, просто я грабна в прегръдката си и си плю на петите, пренасяйки я през прага като младоженка.

5.

— Стив, видя ли…

Вратата от страната на Синтия все още стоеше отворена. Той буквално я натика в кабината, тръшна вратата, след което бързо изтича покрай камиона и се прибра на мястото за шофьора. Погледна най-напред към отворената врата на къщата и светлия правоъгълник, образувал се пред нея, сетне обърна глава към момичето.

— Разбира се, че видях — отговори той, Очите му сякаш щяха да изскочат от ужас. — Всички змии на вселената, събрани на едно място… и твърдо решени да ни видят сметката.

— Не можех да помръдна… змиите, ужасно се страхувам от змии… Извинявай.

— Моя е вината, че двамата с теб изобщо се озовахме на това проклето място. — Стив превключи на задна скорост и потегли към изхода. На улицата зави вдясно, тъй че да се обърнат в източна посока. Насреща им се показаха съборената ограда, колелата по платното и примигващият светофар, — Сега така ще подкараме към шосето, че свят ще ти се завие — закани се Стив, но все пак я изгледа с известно недоумение. — Бяха там, нали? Искам да кажа, не е било халюцинация, там бяха…

— Да, сега давай напред, Стив, карай!

Натисна газта, но не твърде силно, защото пътят беше опасен. Синтия се възхищаваше на самообладанието му, особено след потресаващата сцена отпреди малко. На светофара завиха вляво, на север, и отпрашиха обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Включи радиото — помоли я той, щом като задминаха последните къщи на злокобното градче. — Опитай се да намериш някоя музикална станция. Само да не е кънтри, кънтри забранявам.

— Добре.

Синтия се приведе към таблото. В движение хвърли един поглед към страничното огледало. За секунда й се стори, че забелязва някаква премигваща светлинка, описваща дъга из въздуха. Може би ставаше дума за електрически фенер, може би — за някакво необяснимо пречупване на светлината от светофара, най-вероятно — плод на въображението й. Предпочиташе да е последното. Във всеки случай светлината беше изчезнала, освен облаци прах нищо друго не се виждаше. Замисли се дали да не спомене видяното пред Стив, но в крайна сметка реши да премълчи. Не мислеше, че той самият ще иска да обърне отново камиона към града. Предполагаше, че е не по-малко изплашен от нея, и все пак от един мъж винаги можеше да се очаква да изиграе ролята на Джон Уейн.

„Но пък ако са били хора…“

Синтия разтърси решително глава, все едно искаше да се освободи от тези мисли. Нямаше да им се поддаде. Може и да има все още живи хора зад тях: лекари, адвокати, индиански вождове, но и друго имаше, а то беше толкова ужасно, че по-добре да не го споменава изобщо. Дори в Деспърейшън да имаше оцелели, единственото, което двамата със Стив можеха да сторят за тях, беше да повикат помощ.

„Освен това, аз не съм видяла кой знае какво. Почти съм сигурна, че нищо не съм видяла.“

Включи радиото, натисна бутона за автоматичната настройка, но от колонките ги посрещна само оглушително пращене, затова го изключи.

— Забрави, Стив, дори местната лайняна станция…

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя в същия момент той, по начин, на какъвто тя не подозираше, че е способен. — Да му е…, майката свинска!

— Не ми е ясно… — понечи да му отговори Синтия, но веднага разбра за какво става дума. Точно пред тях иззад облаците прах се показаха очертанията на масивен силует. Две големи жълти очи се блещеха насреща им. Закри уста в шепи, но пак не успя да спре инстинктивния си писък. Стив натисна с два крака спирачките. Момичето до него беше забравило да си върже колана, затова залитна с все сила към таблото, прикривайки в последния момент главата си с ръце.

— Мили Боже — рече Стив, този път с донякъде нормален глас. — Как, по дяволите, се е появило това на пътя?

— Кое? — попита Синтия, но сама си отговори. Не ставаше дума за чудовище от „Джурасик парк“ (първата мисъл, която беше минала през ума й). Не беше и някаква миньорска машинария. Жълтите очи също се оказаха плод на въображението й. Отражението на фаровете им, в голямо парче стъкло, приличаше на очи. Стъкло на фургон, ако трябва да сме точни. Беше огромен фургон, изваден на пътя. Блокирал пътя.

Синтия погледа вляво и видя, че дървената ограда, която отделяше паркинга за фургоните от шосето, беше съборена. Три от фургоните — най-големите — липсваха; не й трябваше голямо усилие да го разбере, просто циментовите основи, на които бяха поставени, сега стояха празни. Фургоните бяха изтеглени на пътя, напряко на платното. По-големият стоеше отпред, другите два един до друг зад него, подобно на втори защитен вал, в случай че първият се окаже недостатъчен. Един от задните два беше старата ръждясала колиба, с монтирана сателитна антена. Самата антена се въргаляше в края на паркинга, подобно на голяма черна автомобилна джанта. При падането си беше повлякла простора с нечие пране и сега гащи и фланелки се вееха на вятъра над нея.

— Да минем отстрани — предложи Синтия.

— Не мога да заобиколя: ако минем отдясно, ще се преобърнем, откъм паркинга пък е много тясно, но…

— Ще успееш — опита се да изглежда хладнокръвна тя. Освен това си ми длъжник, задето влязох в оная къща с теб…

— Добре, добре — съгласи се Стив и посегна към скоростния лост, навярно с намерение да превключи на първа, когато ръката му замръзна. Сниши глава и се заслуша. Синтия на свой ред чу шума и първата й ужасяваща мисъл беше

(„те са тук, о, Боже, наврели са се някак си в камиона“), че отново съскат змии. Но звукът не беше съвсем същият. Беше някакво остро свистене, нещо като шума, издаван от хартийки, попаднали в перките на вентилатор.

Изведнъж през облаците прах се показа някакъв летящ предмет, отправил се право към тях, В началото решиха, че е голям камък. Удари се в предния прозорец със силата на куршум и стъклото се пропука на лъчове във всички посоки. По цялата му повърхност се разплиска кръв на оскъдната светлина от фаровете кръвта изглеждаше черна като катран. След тътена от удара ги подразни неприятно хрущене на строшени кости и преди камикадзето да се свлече по стъклото, Синтия забеляза едно от кръвожадните му, готови всеки момент да угаснат очи. Отново изпищя, този път без дори да се опита да се спре.

Последва втори тътен, този път над главите им. Тя вдигна очи и видя, че покривът на кабината е хлътнал.

— Стив, да се махаме далеч от тук! — извика. Той включи чистачките и една от тях избута смачкания лешояд до решетките на радиатора. Птицата повече не помръдна, превърнала се в своеобразен тумор с човка. Другата чистачка размаза в огромно ветрило кръвта и перушината по стъклото. По лепкавата течност веднага започна да се наслоява пясък. Стив натисна бутона за водните струи. Стъклото се поизми в горния край, но надолу нямаше как: трупът на убитата птица пречеше на чистачките да работят.

— Стив — отново се обади Синтия. Тя самата усещаше движението на устите си, беше като парализирана от страх. Вътрешностите й също все едно ги нямаше: беше се превърнала в празна кутия, из която само вятърът свисти. Под фургона. Идват към нас изпод фургона. Виждаш ли ги?

И посочи с пръст, за да види и той. От запад на изток вятърът засипваше шосето с пясък, пясъкът от своя страна се беше наредил в множество последователни вълни, напомнящи на дълги пръсти. По някое време щяха да се превърнат в ръце, ала сега-засега си оставаха пръсти. Изпод фургона беше изпълзял цял батальон от скорпиони. Синтия не можеше да определи броя им — как би могла, след като още не беше съвсем сигурна наистина ли ги вижда или си ги измисля? Може би не бяха чак сто, но във всеки случай имаше няколко десетки. Няколко десетки скорпиони…

Между тях и зад тях пълзяха змии, силуетите им се гърчеха на зигзаг, плъзгаха се по миниатюрните пясъчни дюни със същата лекота, с която водните им събратя се стрелкаха из блатата.

„Не могат да проникнат вътре — повтаряше си Синтия. Спокойно, спокойно, вътре няма да влязат!“

Не, може би дори не искаха. Може би не се очакваше да влязат. Може би друго се очакваше…

Небето се раздра от ново пронизително свистене, този път от страната на Синтия. Тя се наведе към Стив, сви се надве и вдигна инстинктивно ръка, за да закрие лицето си. Лешоядът се блъсна в страничния прозорец като същинска бомба, заредена с кръв, вместо с експлозив. Стъклото сякаш омекна и заплашително се огъна навътре, едва издържало да не се строши. Едно от крилете на лешояда плахо заблъска по предното стъкло, преди работещата чистачка да откъсне парчета месо и перушина.

— Всичко е наред! — изкрещя Стив и едва не се разсмя, докато прегръщаше с дясната си ръка Синтия през раменете. Сякаш беше прочел мислите й: — Няма страшно, не могат да проникнат вътре!

— Напротив, могат! — изпищя тя насреща му. — Птиците ще успеят, ако останем още малко на едно място! И змиите… и скорпионите…

— Какво? Какво казваш?

— Дали не могат да пробият дупки в гумите? — Пред очите й изведнъж изникна споменът за изоставената каравана на шосето, за спуканите гуми… Първо за караваната, после и за посинелия мъж в къщата със светещите прозорци, за множеството дупчици, големи колкото прашинки смлян пипер: две по две, две по две, по цялото лице. — Могат, нали? Толкова много на брой, ако се нахвърлят с жилата и зъбите си срещу гумата, ще успеят.

— He — възрази й той и тихичко се изсмя. — Някакви си пясъчни гадинки, нямат и десет сантиметра, та на тях жилата им са като трънки на храст, шегуваш ли се?

В следващия миг обаче вятърът изведнъж замлъкна и изпод краката си дочуха тъничко тракане и стържене. Синтия улови една малка подробност, която при други обстоятелства би й убягнала: Стив сам не вярваше на думите си. Искаше му се да си вярва, но не можеше.

1.

Мобифонът лежеше на земята, чак в другия край на помещението, до металния шкаф с лепенка „ПАТ БЮКЕНЪН ПРЕЗИДЕНТ“ на вратата. Отдалеч играчката изглеждаше здрава но…

Джони издърпа антената и разгъна мобифона. Слушалката бипна веднъж и на екрана се появи буквичката „S“. Дотук добре, но двете чертички, които трябваше да сочат, че връзка има, липсваха. Лошо, много лошо. И все пак, трябваше да опита. Джони си поигра с бутона „ИМЕ/МЕНЮ“, докато не се появи името на Стив, след което натисна „ИЗПРАЩАМ“.

— Господин Маринвил — прекъсна го Мери, застанала на вратата. — Трябва да изчезваме. Полицаят…

— Знам, знам, само секунда.

Нищо не се получи. Не чуваше нито сигнал „свободно“, нито дори гласа на автомата от централата. Само тихо жужене, като шума от морските вълни, които чуваш, когато долепиш раковина до ухото си.

— Проклета работа — подразни се Джони и сгъна слушалката. — И все пак това беше Стив. Знам, че е бил той. Ако бяхме излезли само половин минута по-рано… някакви си трийсет шибани секунди…

— Джони, моля те.

— Идвам — вдигна се той и я последва по стълбите.

Мери носеше ловджийската карабина, а когато излязоха отново на улицата, Джони забеляза, че Дейвид Карвър е получил обратно пистолета и го държи отпуснат до бедрото си. Ралф държеше една от пушките с дулото напред между лакътя и тялото си, докато си въобразяваше навярно, че прилича на Дениъл Буун. „О, Джони — заговори подигравателно гласът на Тери (Тери, безсмъртната кучка, заради която се беше забъркал в цялата тази каша) — да не би точно ти да ревнуваш от господина от предградията на Охайо?“ Е, може би. Поне малко. И то най-вече защото пушката на господина от предградията на Охайо беше заредена, не като празната пушка „Мосберг“, която се полагаше на него.

— Това е рюгер, калибър 44 — обясняваше старецът на Ралф. — Пълнителят е с четири патрона. Оставил съм затвора празен. Ако ти се наложи да стреляш, трябва най-напред да заредиш.

— Няма да забравя — успокои го Ралф.

— Рита здраво, да знаеш.

Билингзли вдигна последната пушка, 30-и калибър. За секунда Джони си помисли, че дъртакът ще му предложи да си разменят оръжията, но онзи нищо не каза.

— Добре тогава — рече Билингзли. — Всички вече сме готови. Не стреляйте по псетата, освен, ако не ни нападнат. Отдалеч няма да улучите, само ще изхабите амуниции и ще привлечете други. Разбираш ли какво ти казвам, Карвър?

— Да — кимна Ралф.

— Ти, синко?

— Да.

— Госпожо?

— Да — отговори на свой ред Мери. Вече се примиряваше с мисълта, че е „госпожо“. Поне докато не попаднеше обратно сред цивилизацията.

— И аз няма да размахвам излишно приклада — обеща Джони. Беше казано на шега, ей така, да им повдигне духа, но Билингзли го изгледа с ледено презрение. Джони не мислеше, че заслужава подобно отношение.

— Някакъв проблем ли има, господин Билингзли? — поиска да знае той.

— На мен много-много не ми пука как изглеждаш — стрелна го язвително старецът, — но по тия места не се отнасяме с голямо уважение към възрастни мъже с дълги коси. Колкото до това, дали аз имам някакъв проблем с теб, още не мога да определя.

— Доколкото се убеждавам, хората по тия места имате навика да се стреляте един друг и после да се бесите по закачалките като дивеч, затова ще извинявате, ако не приема мнението ви присърце.

— Слушай какво…

— И ако проблемът ти се състои в това, че не си си получил дневната пиячка, не съм аз виновният, че да си го изкарваш върху мен. — Искриците унижение, които прочете в погледа на стареца, го накараха да се засрами от думите си, но и донякъде да се почувства отмъстен. Човек винаги надушваше себеподобните си. Празноглавците от дружеството на алкохолиците имаха навика да повтарят големи глупости, но в това си бяха абсолютно прави: един пияница винаги можеше да надуши друг, дори онзи да не е пил от седмица. Ако не по дъха му, ще го познаеш по гласа му алкохолиците навсякъде говорят по един и същ начин.

— Я стига! — сопна му се Мери. — Ако толкова обичаш да се държиш като задник, ще изчакаш по-подходящ момент!

Джони я изгледа докачен. Идеше му като малко дете да изтърси: „Не бях аз виновен, той започна!“

— А сега къде да отидем? — попита Дейвид. Освети с фенера си улицата по посока на видеотеката. — Може би там? Койотите и лешоядът са си отишли.

— Много е близо — отвърна му Ралф. — Няма ли да е най-добре да се махнем изобщо от града? Някой да е намирал ключове от кола?

Джони се разтърси из джобовете си и извади ключовете, които Дейвид беше взел от убития полицай.

— Само тези, но предполагам, че са от колата, която Ентрейджиън караше.

— Която все още кара — поправи го Дейвид. — Нея я няма. Нали с нея отведе майка ми?

Човек не можеше да разбере по лицето му какви чувства изпитва при тази мисъл. За всеки случай баща му положи ръка върху врата му.

— Може би ще е най-добре да не се качваме на автомобил — предположи той. — Колата се забелязва отдалеч, особено в това мъртвило.

— Все едно къде ще се скрием, само да не стоим тук — обади се Мери.

— Все едно къде, но да е по-далеч от периметъра на ченгето — настоя Джони. — Така поне мисли задникът.

Мери гневно го изгледа, но той така и не отмести очи встрани. Най-накрая тя беше тази, която се изчерви.

— Може би просто трябва да се скрием от погледа му, поне за кратко — разсъждаваше Ралф.

— Къде? — попита Мери.

— Вие какво ще предложите, господин Билингзли? — обърна се към ветеринаря Дейвид.

— В „Американският запад“ — отговори Билингзли, след като се замисли известно време над въпроса. — Мисля, че ще е добре за начало.

— Какво е това? — попита Джони. — Някакъв бар?

— Кино — обясни Мери. — Видях го, докато ни караха с колата. Приличаше на затворено.

Билингзли кимна.

— Да, затворено е. Отдавна да са го съборили, ако се бяха сетили какво да построят на негово място. По принцип е заключено, но знам откъде може да се влезе. Да вървим. И не забравяйте какво ви казах за псетата. Не стреляйте, без да се налага.

— И не се отделяйте един от друг — предупреди на свой ред Ралф. — Водете, господин Билингзли.

Джони отново застана последен в редицата, докато поемаха на север по Главната улица, прегърбени, за да се предпазят от мощния западен вятър. Гледаше гърба на Билингзли, който изведнъж си беше спомнил как се влиза в затвореното кино; Билингзли, който се оказваше готов да изразява всякакво мнение по всякакви въпроси, само някой да му навиеше пружината. „Ти си стар алкохолик, а, приятел? — мислеше си Джони. — Камбаните отдавна са зазвънели в главата ти.“

Ако беше наистина така, то старецът се държеше добре за човек, който не е вкусвал алкохол от часове насам. Самият Джони се замисляше как би му се отразила някоя чашка, колкото да успокои болката в носа си. Едно уиски можеше да се окаже добра инвестиция за бъдещето.

Тъкмо минаваха покрай раздърпаната тента на „Клуба на Бухала“, когато той извика на останалите:

— Стойте! Ще вляза вътре за секунда.

— Ти луд ли си? — изненада се Мери. — Не можем да стоим на улицата!

— Доколкото виждам, на улицата друг освен нас няма никй — напомни й Джони, но после си наложи повече въздържаност, трябваше да изглежда убедителен. — Вижте, трябва ми малко аспирин. Носът ми не ми дава мира. Само половин минутка, една — най-много.

Преди Мери да му е отвърнала, той вече опитваше бравата на вратата. Беше заключено. Без да се бави, Джони удари стъклото с приклада. Очакваше да се включи оглушителна аларма, но му отговори само дрънченето от счупените стъкла и свистенето на вятъра. Джони разчисти с ръка няколко парчета, останали по рамката, и посегна към резето.

— Гледайте! — почти прошепна Ралф и посочи пред себе си.

На тротоара пред някаква схлупена тухлена къщурка бяха застанали четири койота. На единия от прозорците пишеше „ЕЛЕКТРИЧЕСТВО“, на другия — „ВОДА“. Животните не помръдваха, но напрегнато наблюдаваха групата им. От юг се появи пети, който застана до останалите.

Мери надигна пушката си и я насочи към койотите. Дейвид обаче дръпна цевта обратно към земята.

— Не, няма нищо — каза на Мери с отнесен глас. — Само гледат, нищо повече.

Джони напипа резето, завъртя го и отвори вратата. Ключът за светлината беше вляво. Над главата му блеснаха старомодни флуоресцентни лампи, от онези, които приличат на обърнати купи за лед. Заведението се състоеше от пространство за хранене (празно), няколко игрални машини (изключени) и две маси за хазарт. На един от полилеите висеше папагал. В първия момент Джони си каза, че птицата е препарирана, но щом приближи, по изцъклените очи, кръвта и фъшкиите по пода разбра, че съвсем доскоро е била жива. Някой я беше обесил.

„Сигурно Ентрейджиън не е обичал да я слуша как иска бисквитки.“

„Бухала“ миришеше на развалени колбаси и бира. В далечния край на помещението имаше магазинерски щанд. Джони си избра шишенце с хапчета аспирин и мина зад бара.

— Побързай! — извика Мери от улицата. — Не може ли по-живо?

— Ей сега — отвърна й той. — На мръсния линолеум зад бара лежеше мъж, облечен с тъмни панталони и мръсна риза, която някога е била бяла. Очите му лъщяха като стъкло, също като тези на папагала. Ако се съдеше по дрехите, ще да е бил съдържателят. Бяха му прерязали гърлото. Джони се обърна към лавицата над бара и си избра бутилка „Джим Бийм“.

Надигна шишето срещу светлината, за да се увери, че е пълна, и побърза към изхода. Дълбоко в съзнанието му се обади коварна мисъл, но той намери сили да я надмогне. Не беше лесно, но все пак му се искаше да почерпи стария конски лекар, да го накара да живне. В крайна сметка християнски чувства го подтикваха.

„Ти си същински сладур — похвали го мислено Тери. Какво говоря, ти си цял светец! Свети Йоан Почерпител.“ — И злорадо му се изсмя.

„Мълчи, кучко“ — изруга Джони наум… Но както обикновено Тери не искаше да си отиде.

2.

„Не изпадай в паника, Стивън — повтаряше си. — Само така ще успееш да се измъкнеш. Ако се поддадеш на страха, мисля, че е твърде вероятно и двамата да умрете в този проклет камион под наем.“

Превключи на заден ход и вперил поглед в страничното огледало (не смееше да отвори вратата, за да се наведе над шосето; някоя от пернатите бомби като нищо щеше да му строши врата), подкара камиона. Вятърът се беше усилил, но хрущящите звуци изпод гумите не престанаха. Газеха здраво скорпионите. Стив си представи как дъвче пуканки.

„Да не вземеше да излезеш от шосето, за Бога, да не си посмял.“

— Не ни преследват — отбеляза Синтия с неприкрито облекчение.

Стив измести поглед от огледалото и се увери, че е права. Затова спря. Беше се отдалечил на около петнайсет метра, достатъчно, за да се превърне фургонът пред тях в забулен силует, погълнат от облаците прах. По покритата с белезникав пясък настилка се бяха появили големи кафяви петна от размазаните скорпиони. От разстояние напомняха на кравешки изпражнения. Останалите отстъпваха. След минута Стив вече нямаше да вярва, че изобщо ги е виждал.

„Но те бяха срещу нас — помисли си. — Ако толкова се съмняваш в очевидното, глупако, погледни мъртвата птица, блокирала мрежата на радиатора.“

— Какво ще правим сега? — попита Синтия.

— Не знам — Стив се огледа през прозореца и зърна кафенето „Пустинна роза“. Розовият навес беше наполовина съборен от бурята. Обърна се и на другата страна и забеляза пустия паркинг с трите табели, заковани над входа. На средната беше надраскано с разкривени бели букви: „СТОЙ ДАЛЕЧ ОТТУК“; очевидно имаше хора, които не вярваха в гостоприемството на западняците.

— Нещо иска да ни задържи в града — размишляваше Синтия. — Това го разбираш, нали?

Стив вкара камиона в паркинга пред „Пустинна роза“, трябваше му малко време да помисли. Но вместо ясен план за действие в съзнанието му се разгръщаха едно след друго несвързани образи и думи. Куклата, захвърлена по очи пред стълбите на караваната. Трактърс, които разправяха за момичето Спешност и за това, че телефонният й номер бил 911. Джони Кеш, разказващ как бил построил всичко парче по парче. Труповете по куките, хелерът, появил се между пръстите на ръката в аквариума, бебешкият биберон, змията в кухнята, виеща се около микровълновата печка.

Даваше си сметка, че аха-аха и наистина ще изпадне в паника, че ще направи някоя непоправима глупост. Трябваше му нещо, за което да се хване; нещо, което да го издърпа далеч от ръба на пропастта, да му помогне да се съсредоточи. Изведнъж нещо само се яви пред съзнанието му, неканено, съвсем неочаквано. Беше отново образ — много по-ясен от всички преди него, — образът на каменната статуетка, която бяха видели до компютрите в ламаринената къща на минното дружество. Койотът с неговата неестествено извъртяна на една страна глава, с изпъкналите очи, с езика във форма на змия.

„Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата «грозен»“ — беше казала Синтия и беше напълно права, о, да, не щеше и питане; сега обаче Стив се убеждаваше, че щом нещо е толкова грозно, то трябва да бъде и не по-малко могъщо.

„Какви ги дрънкаш? — кореше се той в мислите си. — При всяко докосване с пръст радиото се включваше или изключваше, лампите примигваха, аквариумът се строши. Разбира се, че е могъщо.“

— Каква беше онази статуетка, която намерихме в къщата? — попита на глас. — Какво й беше особеното?

— Не знам. Знам само, че когато я пипнах…

— Какво?

— Сякаш си припомних изведнъж всички гадни мигове от живота си — отговори Синтия. — Сетих се за Силвия Маркучи, която ме наплю в осми клас, пред цялото училище на двора — каза, че съм й била откраднала гаджето, а аз дори не знаех за кого говори. Сетих се и за втората сватба на леля ми Уанда, когато баща ми ме бара по задника, докато танцувахме, и се направи, че е било, без да иска. Интересно дали и ерекцията му беше, без да иска. — Синтия прокара ръка по челото си. — Спомних си как са ми крещели в лицето, как са ме били. Как Ричи Джъдкинс едва не ми откъсна ухото. Ей за тия неща се сетих.

— Да, но за какво мислеше самата ти?

Тя не му отговори веднага, все едно се чудеше дали е редно, дали няма да заприлича на глупачка.

— За секс — въздъхна най-накрая. — Не просто за чукане. За всичко, свързано със секса. За всички гадости, които мога да си представя.

„Да — съгласи се мислено Стив, — за всички гадости, които можеш да си представиш. За онова, което ти се ще да опиташ, но ти е неудобно пред други. За всички възможни «експерименти»“.

— За какво мислиш? — стресна го изведнъж Синтия с остър глас, който все едно беше придобил мирис. Стив я погледна през рамо и кой знае защо се запита дали не се е възбудила. Щура мисъл в момент като този, но тъкмо тя го споходи.

— Стив? — настоя младата жена, станала още по-неспокойна. — За какво мислиш?

— За нищо — отговори й. Гласът му бе станал по-плътен, все едно се разсъмваше от тежка дрямка. — Нищо, няма значение.

— Дали не започва с „К“ и свършва на „Т“?

„В интерес на истината, скъпа, «к…» свършва на «р», но явно ти е трудно да мислиш.“

Какво му ставаше? Какво, за Бога, му ставаше? Все едно онова малко камъче беше включило друг радиоапарат, този път в собствената му глава. Все едно предаваше на честоти, съвпадащи по странен начин с неговия собствен глас.

— За какво говориш? — попита Стив.

— Койот, койот — отговори му тя напевно като малко дете. Не, не го обвиняваше, нищо че той си имаше причини да я заподозре; Синтия просто се беше развълнувала до такава степен, че сама не знаеше как да се изрази. — Оня, който намерихме в лабораторията! Ако беше у нас, щеше да ни помогне да се измъкнем! Знам, че ще успеем, Стив! И не си губи времето — не ми губи времето и на мен — да ми обясняваш, че съм луда!

Като се има предвид всичко, което бяха видели и преживели през последните час и половина, той нямаше намерение да й обяснява каквото и да е. Ако тя беше луда, то какво оставаше за него. Но…

— Каза ми да не го пипам — напомни й Стив. Все още му беше трудно да произнася думите; сякаш мисълта му се беше затлачила с кал. — Каза, че усещането било…

Било какво? Какво точно беше казала Синтия? „Готино“, точно така, беше казала: „Пипни го Стив, усещането е готино.“ Не, напротив.

— Каза, че усещането било гадно.

Тя му се усмихна. На зеленикавата светлина от лампичките по таблото усмивката й изглеждаше жестока.

— Искаш ли да усетиш нещо гадно? Ето на.

Тя грабна ръката му и я пъхна между краката си, след което стисна бедра. Стив я стисна здраво — достатъчно силно, за да я заболи — но усмивката й не помръкна. Дори стана още по-широка.

„Какво правим? И защо, за Бога, го правим точно сега?“

Стив чу вътрешния си глас, но той му прозвуча далечен и чужд — все едно някой се опитваше да изкрещи насред дискотеката, че е избухнал пожар, но музиката от тонколоните го заглушава. Усещаше цепката й по-близка, по-жадна за неговото докосване. Дори през дебелия дънков плат пробиваше топлината на желанието.

„Каза, че името й било Спешност, поиска да види пищова ми — повтаряше си наум Стив. — Ще го видиш, бебчо, щом държиш, калибър тридесет и осем, стреля с гюллета, същинска комета.“

Направи изключителни усилия да се овладее, хващаше се за всичко, което би помогнало батериите да се изключат, преди бушонът да е изгорял. Това, за което успя най-накрая да се улови, беше отново картина — любопитното, леко отегчено изражение на лицето й, когато го гледаше през отворената врата на камиона, колебаейки се дали да се качи. Големите й сини очи, които искаха първо да го огледат, да преценят дали не е от онези мъже, склонни да хапят, кой знае, дори да й откъснат нещо. Например ухото. „Вие добър човек ли сте?“ — беше попитала Синтия и той й беше отговорил: „Да, мисля, че съм.“ И след това какво беше станало: беше я довел в този град от мъртъвци, беше я хванал за оная работа и изгаряше от желание не само да я изчука, но и да я пребие от бой, ей така, заради експеримента, заради онзи мечтан експеримент, в който болката и удоволствието, соленото и сладкото, се смесват до неузнаваемост. Защото се очаква така да се държиш, щом си на гости у вълка, щом си на гости у скорпиона, така разбираха любовта в град като Деспърейшън.

„Вие добър човек ли сте? Не сте масов убиец или нещо такова? Добър ли сте, добър ли сте, добър човек ли сте?“ Стив потръпна и издърпа ръка измежду бедрата й. Обърна поглед към стъклото и се взря в тъмното, загледан в танцуващите пясъчни фигури около камиона. Усещаше потта по гърдите си, по ръцете, под мишниците, и въпреки че се беше свестил, се чувстваше като човек с висока температура, готов да изпадне в делириум. Каменният вълк си беше пробил път до съзнанието му и упорито не желаеше да си отиде. Където и да погледнеше, пред очите му изникваше извитата му глава и изцъклените очи. Беше се закачил за него като някакъв младежки комплекс.

— Какво става? — простена Синтия до него. — О, Божичко, Стив, нямах такива намерения, какво ни става и на двамата?

— Не знам — отвърна й той с дрезгав глас, — но ще ти кажа в какво съм убеден — за час и половина сме вкусили твърде много от живота в това градче, а това най-много ме плаши. Не мога да избия проклетия камък от главата си.

Най-накрая намери достатъчно смелост да я погледне в очите. Беше се изтеглила до самата врата, също като ученичка, която е излязла за пръв път на среща и едва сега се усеща колко далеч е отишла. Изглеждаше спокойна, но бузите й бяха пламнали като божури и с ръка търкаше сълзите по лицето си.

— Аз също — призна тя. — Спомням си как веднъж ми беше влязло стъкло в окото. Усещането е същото. Все си мисля как посягам към този камък и си го търкам в… нали разбираш. Само дето не е точно да мисля, не, „мисля“ далеч не е точната дума.

— Знам — кимна Стив, на когото му се искаше да не е казвал нищо. Защото идеята се беше прокраднала и в неговото съзнание: виждаше се как търка тази проклета вещ — тази грозна, но изпълнена с мощ и сила вещ — във възбудения си пенис. Представи си как двамата се шибат като обезумели под наредените на закачалката трупове, как са налапали между зъбите си натрошената статуетка, вкопчени в неописуема целувка.

Най-накрая успя да се освободи от тормоза на въображението си…, макар че кога то пак щеше да надвие, нямаше ни най-малка представа. Отново се обърна към Синтия и дори намери сили да й се усмихне.

— Не ме наричай „бонбонче“ и аз няма да ти казвам „тортичке“.

Тя му отговори с продължителна, накъсана въздишка, която трябваше да изразява смях.

— Да, или нещо подобно. Мисля, че има надежда да се оправим.

Той й кимна предпазливо. Да. Все още не се беше отървал от величествената си ерекция, тя щеше да го държи още дълго нащрек, но сега поне мислите му повече принадлежаха на самия него. Ако успееше за известно време да ги държи далеч от статуетката, може би всичко щеше да си дойде на мястото. Но в продължение на няколко секунди усещането беше ужасно, може би най-неприятното усещане, което беше изпитвал през живота си. През тези няколко секунди можеше да си представи какво чувства един побъркан маниак. Можеше да я убие. Може би щеше да я убие, ако не беше отместил навреме ръката си от нея. Предполагаше, че и тя от своя страна би могла да убие него.

Сякаш сексът и убийството си бяха разменили местата в това ужасно градче. С тази разлика, че сексът не изглеждаше достатъчно обяснение. Сега си спомни, че когато Синтия бе докосната вълка, лампите бяха примигнали и радиото се беше включило обратно.

— Не е до секса — каза той на глас. — Не е и до убийството. Тук става дума за власт.

— А?

— Нищо. Ще прекосим обратно града и ще продължим към рудника.

— Към онази планина на юг?

Той кимна.

— Това е открит рудник. Трябва да има все някакъв заобиколен път оттам до шосето. Ще го намерим и ще излезем по него. Започвам да се радвам, че този се оказа запушен. Не искам дори да се приближавам до минното дружество или до онази…

Синтия се пресегна и го дръпна за ръката. Стив проследи посоката на погледа й и забеляза някаква фигура, застанала далеч в обсега на светещите фарове. Прахът беше толкова гъст и непрогледен, че в първия миг животното приличаше повече на призрак, на митичен дух, извикан с някаква индианска магия. Беше горски вълк, голям, колкото немска овчарка, само че доста по-слаб. На жълтеникавата светлината очите му изглеждаха като две пурпурночервени кълба. Зад него, подобно на лакеи от някоя зловеща приказка, се бяха строили две редици скорпиони, наострили жила над главите си. От двете страни на скорпионите се бяха наредили два по два четири койота. Сякаш се усмихваха от стеснение.

Вятърът блъсна камиона, който се разклати на ресорите си. Вляво от тях тентата на кафенето се развя като скъсано платно.

— Вълкът носи нещо — промълви Синтия.

— Шегуваш ли се? — скастри я Стив, но щом звярът доближи, се увери, че момичето говори сериозно. Вълкът се спря на пет-шест метра от камиона и застана в позата на убиец от филмите, готов всеки миг да нападне жертвата си. Наведе глава и пусна на земята предмета, който беше налапал. Изгледа го за секунда, след което отстъпи три крачки назад. Седна на земята и проточи език.

Беше строшената статуетка. Беше я сложил на самия изход на паркинга, насред праха. Устата на вълка се кривеше в усмивка, главата му беше сведена на една страна, очите сякаш искаха да изскочат от орбитите си. Ярост, гняв, секс, власт — животното излъчваше всичко това едновременно, опитвайки се да ги привлече в магнитното поле около себе си.

Пред очите на Стив отново се появи пъшкащата Синтия, представи си как се е забил като меч до дръжката, как двамата лежат заровени в калта, как се хилят един на друг с вълчи усмивки, захапали за двата края каменното изображение на койота.

— Да отида ли да я донеса? — попита Синтия. Този път тя говореше с унесения глас на човек, събудил се от сън.

— Майтапиш ли се? — отвърна й той. Гласът си беше неговият, тексаският акцент — също, но думите принадлежаха на друг. Беше ги изрекъл радиоапаратът, монтиран в главата му — онзи, който каменната фигурка включваше и изключваше.

По-скоро очите, които се взираха в него.

— Какво тогава?

Стив се обърна към нея и й се усмихна зловещо. Чувстваше се на прага на самото щастие.

— Двамата заедно ще отидем, ако нямаш нищо против. Бурята беше нахлула в съзнанието му, свистящият вятър се разбиваше в стените на черепа му, разгръщайки едн след друга картините на развинтеното му въображение; колко много неща щеше да й стори той на нея, колко много щеше да му стори тя на него, какво щяха да направят двамата с всеки, който им попаднеше на пътя…

Синтия отвърна на усмивката му, мършавите й бузи хлътнаха още повече и тя заприлича на скелет. Зеленикаво-бялата светлина от таблото оцвети челото и устните й, запълни бялото на очите й. Измежду оголените й зъби се подаде езикът й, който затрептя също като език на змия. Стив на свой ред й се изплези подобно на змията от статуетката. След което посегна към дръжката на вратата.

Щеше да изтича до каменната фигурка, сетне двамата щяха да правят любов, захапали скалния отломък между устните си. А какво щеше да стане по-нататък, нямаше особено значение.

Защото в известен смисъл и с двамата щеше да бъде свършено.

3.

Джони се върна на тротоара пред бара и подаде бутилката „Джим Бийм“ на Билингзли, който я изгледа с такова изумление, все едно беше ударил шестица от тотото.

— Заповядай, Том — рече Маринвил. — Удари една глътка, само една, да се разберем, дай и на останалите. Аз вече се почерпих.

Огледа се в очакване койотите да са станали повече, но си оставаха само пет. „За мен петият — мислеше си Джони, докато наблюдаваше как ветеринарят върти капачката на бутилката. — Ще ти дойде добре, а, Том? Разбира се, че ще ти дойде добре.“

— Какво ти става, по дяволите? — попита го Мери. — Да не би да ти има нещо?

— Нищо ми няма — отрече Джони. — Е, вярно, строшиха ми носа, но ти сигурно за друго се интересуваш.

С ловък жест, все едно медсестра бие инжекция в поликлиниката, Билингзли поднесе бутилката към устата си, преглътна и се задави. Чак сълзи избиха в очите му. Накани се да отпие още веднъж, но Джони бързо му издърпа шишето.

— Не, не мисля, че е нужно, стари приятелю.

Вместо това подаде бутилката на Ралф, който я пое, изгледа я за секунда и се реши на една малка глътка. Най-културно предложи от уискито и на Мери.

— Не.

— Хайде — подкани я Ралф тихо и възпитано. — Добре ще ви се отрази.

Мери изгледа Джони едновременно с гняв и недоумение, след което отпи. И тя на свой ред се задави, протягайки шишето далеч от себе си, все едно беше нагълтала отрова. Ралф пое уискито обратно, взе капачката от Билингзли и я завинти. В това време Джони отвори шишенцето с аспирина, изсипа половин дузина хапчета в шепата си, раздруса ги и ги напъха в устата си.

— Хайде, докторе — обърна се към Билингзли. — Води ни!

Продължиха нататък по улицата. Джони им обясняваше за мобифона и защо толкова държал да се върне при килиите. Койотите на отсрещния тротоар се надигнаха и завървяха успоредно с тях. Той не им обръщаше голямо внимание, но така или иначе какво можеха да сторят с тях? Да ги отстрелят? Много шум щяха да вдигнат. Така поне си нямаха работа с ченгето. А дори да го забележеха, преди да са стигнали до старото кино, винаги можеха да се скрият някъде другаде: в този мъртъв град всяка къща щеше да послужи за пристанище при буря.

Джони преглътна полувтечнилия се аспирин и направи кисела гримаса. Опита се да натика шишенцето в джоба на ризата си, забравил, че там е мобифонът. Извади го, прибра на негово място аспирина и вече понечваше да пъхне мобифона в задния джоб на панталоните, когато си каза, че би могъл пак да опита да се свърже. Издърпа антената и разгъна слушалката. Пустите му чертички така и не пожелаха да се появят. Жалко.

— Наистина ли мислите, че е бил приятелят ви? — попита Дейвид.

— Да, така мисля.

Дейвид протегна ръка.

— Може ли аз да опитам?

Имаше нещо странно в гласа му. Достатъчно странно, за да накара баща му да се обърне към двамата:

— Дейвид? Сине? Нещо им…

— Може ли да опитам, ако обичате?

— Разбира се, щом искаш — подаде Джони безполезната машинка на момчето. В момента, в който Дейвид я пое в дланта си, до буквичката „S“ се появиха едновременно три чертички. Не, една, не две, ами цели три.

— Да ти се не види! — изруга Джони под носа си и посегна обратно към мобифона. Дейвид беше забол очи в знаците по екрана и така и не видя ръката му.

Щом Джони грабна скъпоценния си мобифон, чертичките мигом угаснаха, на екрана остана само „S“-ът.

„Първо на първо, три чертички изобщо не е имало, много добре го знаеш. Започваш да халюцинираш. Ти…“

— Дайте ми го! — изкрещя Дейвид в ухото му.

Джони се шашна колко сърдит може да изглежда малкият. Мобифонът отново премина от ръка в ръка, но не и преди Джони да забележи как проклетите му чертички заблестяват повторно в мрака.

— Стига с тези глупости — недоволстваше Мери, чието внимание продължаваше да бъде насочено към койотите на отсрещния тротоар. Щом хората бяха спрели и зверовете се бяха установили на едно място. — Ако толкова ви харесва, защо просто не си извадите някоя маса на улицата и не се напиете веднъж завинаги?

Никой не благоволи да й отвърне, Билингзли не сваляше очи от шишето с бърбъна. Джони и Ралф наблюдаваха с широко отворени очи момчето, което боравеше с бутоните като същински ветеран от войните из електронните игри. След като прескочи литературния агент на Джони, бившата му жена и издателя, се спря на името „СТИВ“.

— Дейвид, какво има? — попита Ралф.

Дейвид обаче се обърна към Джони:

— Това ли е човекът, господин Маринвил? Приятелят с камиона Стив ли се казва?

— Да.

Дейвид натисна командата за връзка.

4.

Излизаше, че звънът на мобифона го е спасил, но на Стив идеята му се струваше смешна.

В мига, в който пръстите му докоснаха ръчката на вратата — и в същата секунда, в която Синтия се беше хванала за другата от нейната страна — малкият уред на таблото бе надал своето дрезгаво, но настоятелно „Бип! Бип!“

Стив застина неподвижен. Погледна първо мобифона, после Синтия на съседната седалка. Тя беше открехнала вратата си, но го наблюдаваше не по-малко напрегнато. Усмивката на лицето й се стопяваше.

„Бип! Бип!“

— Е? — попита тя. — Няма ли да се обадиш?

В тона й прозвучаха толкова необичайни нотки, че той се засмя. Имаше чувството, че са двама съпрузи, събудени посред нощ в леглото.

Навън вълкът протегна муцуна и нададе кратък вой, сякаш беше чул смеха на Стив и искаше да изрази недоволството си. Койотите възприеха реакцията му като сигнал. Надигнаха се от асфалта и изчезнаха също тъй бързо, както се бяха появили, със сведени пред напиращия вятър глави. Скорпионите вече ги нямаше. Така де, при условие, че изобщо някога са били пред очите им. Нищо чудно всичко да е било илюзия. Стив усещаше главата си куха като огромна празна къща, в която подобно на привидения се мотаят халюцинации и кошмарни спомени.

„Бип! Бип!“

Най-сетне грабна слушалката, натисна бутона за приемане и я долепи до ухото си. Не сваляше поглед от вълка. Звярът също го наблюдаваше.

— Шефе? Шефе, ти ли си?

Разбира се, че ще е той, кой друг би могъл да бъде? С тази разлика, че грешеше. Отсреща се обади някакво момче.

— Стив ли се казвате? — попита детето.

— Да. Как си се добрал до мобифона на шефа? Къде…

— Няма значение — прекъсна го непознатият глас. — Намирате ли се в опасност? Намирате се, нали?

Стив отвори уста да възрази:

— Не… — но се спря. Навън вятърът бучеше все тъй силно около камиона. Стив плъзна мобифона по страната си и през перушината на мъртвата птица на стъклото се взря още по-внимателно във вълка. Добре се виждаше парчето от статуетката пред него. Мъглявите картини на секс и насилие, които бяха изпълнили съзнанието му, започваха да изтляват, но той добре си даваше сметка за властта, която упражняваха над него само допреди малко. Чувстваше се така, сякаш се е разбудил от жесток кошмар.

— Да — отговори най-сетне на момчето. — Мисля, че може да се каже.

— Вие ли бяхте с камиона, който видяхме?

— Ако наистина сте видели камион, вероятно сме били ние. Шефът ми с теб ли е?

— Господин Маринвил е тук, жив и здрав. Вие добре ли сте?

— Не мога да определя — каза Стив. — Има един вълк и той донесе едно нещо… някаква статуетка, само че…

В този миг Синтия се пресегна под лакътя му и натисна клаксона, Стив се стресна и чак подскочи на седалката. Застанал на входа на паркинга, вълкът също се размърда. Муцуната му се изкриви в израз на безпокойство, ушите му се свиха плътно до главата.

„Не му харесва звукът — каза си Стив, след което го споходи друга мисъл. От онези, които изглеждат толкова прости и очевидни, че ти иде да си удариш главата, за да накажеш мързеливия си мозък, задето не се е сетил по-рано. — Ако тоя изрод не ми се махне от пътя, бих могъл да го прегазя, нали?“

Да, разбира се, че можеше. В крайна сметка, той караше камиона.

— Какво беше това? — обади се нервно гласът на момчето. И след като си даде сметка, че не е задало правилния въпрос, допълни: — Защо го направихте?

— Имаме си компания. Опитваме се да я разкараме.

Синтия натисна повторно клаксона. Вълкът се изправи на крака. Ушите му стояха все така напрегнато изпънати. Звярът изглеждаше изнервен, но също така объркан. Когато момичето за трети път му свирна насреща, той натисна с две ръце нейната и й помогна. Вълкът ги изгледа за последно. Главата му се изметна на една страна и вледеняващите му жълти очи заблестяха на светлината на фаровете. Най-накрая животното се наведе, вдигна със зъби статуетката от земята и изчезна там, откъдето беше дошло.

Спогледаха се. Тя изглеждаше все така наплашена, но поне намираше сили да се усмихне.

— Стив? — дочу се плахо момчешкият глас, до голяма степен заглушен от пращенията в слушалката. — Стив, там ли сте още?

— Да.

— Какво стана с компанията?

— Отиде си. Поне за известно време. Въпросът е какво да правим сега? Имаш ли предложение?

— Може и да имам. — По дяволите, Стив беше убеден, че и онзи насреща на линията се усмихва.

— Как ти е името, момче? — попита Стив.

5.

Някъде зад тях, по посока на общинската сграда, се чу силен трясък. Нещо голямо беше поддало на вятъра и се беше стоварило насред улицата. Мери се извъртя по посока на звука, но нищо не забеляза. Започваше да благодари на Карвър за глътката уиски, която я беше накарал да изпие. Ако не беше алкохолът, подобен звук — каза си, че вероятно някоя от големите табели на заведенията се е откъртила от покрива — би я накарал да излезе извън кожата си.

Момчето все още говореше по мобифона. Тримата мъже се бяха скупчили около него. Мери забелязваше с какво желание Маринвил очаква да се добере обратно до апарата; даваше си сметка и че нещо го караше да замълчи. „Ще ти се отрази добре веднъж да не получиш това, което искаш, Джони — мислеше си тя. — Много добре ще ти се отрази.“

— Може и да имам — усмихна се загадъчно Дейвид. Онзи отсреща на линията го попита нещо, той си каза името, след което се обърна с лице към „Клуба на бухала“. Сведе глава и когато отново заговори, Мери едва долавяше думите му. Като жертва на някаква малка магия през съзнанието й мина странна мисъл.

„Той като че ли не иска койотите да го чуят. Знам, че звучи налудничаво, но тъкмо това прави в момента. И знаеш ли кое е още по-налудничаво? Мисля, че е прав.“

— Има едно старо кино — зашепна Дейвид в слушалката. — Казва се „Американският запад“. — Потърси с поглед Билингзли, сякаш търсеше потвърждение.

Билингзли кимна.

— Кажи му да мине отзад — каза старецът и Мери се увери, че дори да полудява, не е единствената: Билингзли също говореше тихо и дори хвърли поглед през рамо, колкото да се увери, че койотите не са се промъкнали зад него, за да чуват по-добре. Щом се успокои, че зверовете все така стоят пред сградата на водо- и електроснабдяването, продължи: — Кажи му, че зад киното има проход.

Дейвид повтори по мобифона. В следващия миг някаква мисъл осени Маринвил. Посегна да вземе телефона, но се въздържа.

— Кажи му по-добре да паркира далеч от киното — каза той вместо това. Великият американски романист приказваше на свой ред тихо, при това беше вдигнал ръка пред устата си, все едно се страхуваше между койотите да няма способен да разчита движението на устните. — Ако го остави отпред и Ентрейджиън се върне…

Дейвид кимна и предаде и неговите думи на Стив. Изчака онзи да му отговори нещо, пак кимна и усмивката отново озари лицето му. Мери пак погледна към койотите. Докато ги наблюдаваше, през главата й мина крайно ексцентрична мисъл: ако наистина успееха да се скрият от Ентрейджиън и да напуснат невредими града, част от нея горчиво щеше да съжалява. Защото свършеше ли веднъж завинаги това, тя трябваше да се сблъска с факта, че Питър е мъртъв. Щеше да скърби за него и за живота, който двамата бяха градили през годините. Може би дори това не беше най-страшното. На Мери щеше да се наложи да разсъждава за всичко преживяно, да търси отговори и обяснения, а тя далеч не беше сигурна, че ще успее. Не вярваше, че който и да било друг на нейно място би могъл. С изключение може би на Дейвид.

— Елате, колкото се може по-бързо — заключи Дейвид. Натисна бутона за край на връзката и мобифонът тихо изписука. Прибра антената и подаде апарата на Маринвил. Той на свой ред издърпа отново антената, огледа внимателно екрана, поклати глава и сгъна мобифона.

— Как го направи, Дейвид? Трябва да е било с магия.

Момчето го изгледа, все едно имаше пред себе си луд.

— Господ — поправи го той.

— Господ, празна главо! — сряза го Мери на свой ред. Усмихваше се по начин, който беше крайно непривичен за нея. Не му беше сега времето да дразни Маринвил, но не можеше да се сдържи.

— Може би щеше да е по-лесно да кажеш на приятеля на господин Маринвил просто да мине и да ни вземе — подхвърли Ралф. — Защо да си създаваме излишни усложнения?

— Не са никак излишни — възрази Дейвид. — Стив ще ти обясни, когато дойдат.

— Защо те? — учуди се Маринвил.

Дейвид не му отговори. Гледаше баща си.

— Освен това, трябва да мислим и за мама. Без нея няма да тръгнем за никъде.

— А с тях какво да правим? — попита Мери и посочи койотите на отсрещната страна на улицата. Беше готова да се обзаложи, че те не само са видели жеста й, но и са разбрали смисъла му.

Маринвил слезе от бордюра на платното и се запъти към тях. Дългите му сиви коси се развяваха на вятъра и му придаваха вид на старозаветен пророк. Койотите се изправиха на крака и въздушното течение донесе заканителното им ръмжене. Той също трябваше да ги е чул, но така или иначе направи още крачка-две към тях. Присви за миг очи, не заради пясъка, а по-скоро в опит да си припомни нещо забравено. Сетне плесна шумно с ръце и им извика рязко насреща:

— Так! — един от койотите надигна муцуна и му отговори с протяжен вой. Мери цялата потръпна. — Так, ах лах! Так!

Койотите сякаш се приближиха на крачка към него, но това беше всичко.

Маринвил отново плесна с ръце:

— Так!… Ах лах… Так! Да го вземат мътните, никога не ме е бивало в чуждите езици. — Изглеждаше като че ли се гнуси от самия себе си. Това, че можеха да го нападнат него с празната му пушка, — като че ли изобщо не му минаваше през ума.

Дейвид на свой ред слезе от тротоара, но баща му веднага го хвана за яката.

— Всичко е наред, татко — успокои го синът му и Ралф го пусна.

Щом Дейвид се изравни с Маринвил и баща му застана до тях. Тогава момчето каза нещо, което Мери беше сигурна, че ще запомни за цял живот, независимо от огромната умора, която пречеше на мозъка й да работи, както обикновено. Подобни реплики често те спохождат, ако не другаде, то поне в сънищата.

— Не им говорете на езика на мъртвите, господин Маринвил.

Дейвид направи още една крачка напред. Беше застанал сам-самичък насред улицата, Ралф и Маринвил чакаха зад него. Мери и Билингзли не бяха помръднали от тротоара. Вятърът се беше усилил и вече направо пищеше в ушите им. Мери усещаше праха, който се сипеше по бузите и челото й, но точно в този миг това й се струваше напълно маловажно.

Дейвид събра две ръце пред устата си в детинския си жест на молитва. След което ги протегна отново пред себе си с разтворени длани, по посока на койотите:

— Нека Господ ви благослови и закриля, нека лицето Божие ви озари с усмивката Си, нека Той ви издигне при себе си и ви дари с мир и спокойствие. А сега се махнете оттук. Идете да се поразходите.

Все едно рояк пчели се беше спуснал отгоре им: койотите изведнъж се омесиха помежду си в кълбо от крака, опашки и зинали муцуни, хапейки се както едни други, така и сами себе си. Най-накрая се обърнаха в бяг, като се опитваха да възразят с джафкане и скимтене. Разгорещените им протести се чуваха още доста време, нищо че мракът и облаците прах ги бяха погълнали.

Дейвид се обърна към възрастните, изгледа слисаните им лица — гримасите бяха толкова красноречиви, та си струваше да им се порадва — и се усмихна. Най-накрая вдигна рамене, все едно искаше да каже: „Е, сега какво ще ме правите?“ Лицето му все още стоеше зелено от сапуна. На Мери й напомняше малко момченце, което не е успяло да си измие карнавалния грим от вечерта на Халоуин.

— Хайде! — подкани ги Дейвид. — Да вървим!

Петимата се събраха отново на групичка насред улицата.

— И малко дете ще ги води — заяви на висок глас Маринвил. — Така да бъде, дете, води ни!

След което продължиха да вървят по главната улица, устремени на север, към „Американския запад“.

1.

— Мисля, че е това — посочи Синтия през прозореца си. — Виждаш ли?

Стив се наведе над волана, присви очи, за да фокусира по-добре обекта през изцапаното с кръв предно стъкло (всъщност, не кръвта, а полепващият по нея пясък беше големият проблем за шофьора) и кимна в знак на съгласие. Да, виждаше старомодната табела, закачена с ръждясали вериги за стената на обрулена от ветровете тухлена постройка. От целия надпис бе останала една-единствена буква: „Р“.

Стив зави вляво, на покрития с чакъл плац на бензиностанцията. Някаква обява, че вътре се предлагат „НАЙ-ИЗГОДНИТЕ ЦЕНИ НА ПУРИ В ГРАДА“, се търкаляше по земята. Около циментовия цокъл на единствената колонка се беше натрупал пясък подобно на снежна преспа.

— Къде ни водиш? Мислех, че момчето каза да отидем в киното!

— Да, но също така ми каза да не паркирам близо до сградата. И е напълно прав. Така не би могло… хей, там има човек!

Натисна рязко спирачките. В канцеларията на бензиностанцията наистина имаше човек, облегнал се на дървения стол и качил крака на бюрото. Ако не беше особеното положение на тялото му — по-скоро на главата му, която твърде подозрително беше увиснала — мъжът можеше да мине за заспал.

— Мъртъв е — заключи Синтия и сложи ръка на рамото на Стив, който се канеше да излезе. — Не си прави труда оттук се вижда.

— И все пак ни трябва място да скрием камиона. Ако има място в гаража, ще отворя вратата. Ти ще вкараш машината вътре. — Нямаше нужда да я пита дали може да кара камион: трудно щеше да забрави елегантната маневра, която беше направила на шосето следобеда.

— Добре, но не се бави.

— Бъди спокойна — заяви той. Вече се канеше да излезе от кабината, когато се спря. — Ти си добре, нали?

Момичето се усмихна. Личеше, че й трябваха усилия, но така или иначе успя да се усмихне.

— Поне засега. А ти?

— Горе-долу.

Стив слезе от камиона, тръшна вратата след себе си и с бърза крачка се насочи към канцеларията. Започваше да се удивлява на купищата натрупал се пясък. Сякаш западният вятър си беше поставил за цел да погребе целия град. След всичко преживяно през последните няколко часа, подобна мисъл му изглеждаше съвсем нормална.

В отвора на вратата се беше заклещил изкоренен храст, чиито клони зловещо стържеха по пода. Стив изрита и растението се изгуби в мрака. При обръщането си видя, че Синтия вече е заела място зад кормилото, и й козирува. Тя вдигна два юмрука пред себе си — погледът й излъчваше голяма съсредоточеност — и вдигна палци. „Тук контролната служба. Всичко е наред.“ Стив се усмихна и й кимна, преди да влезе в помещението. Тя можеше да го разсмива. Не знаеше дали го прави нарочно, но определено беше способна.

Мъжът на стола видимо се нуждаеше от спешно погребение. Под сянката, хвърлена от козирката на шапката, лицето му беше потъмняло, кожата се беше изпънала и лъщеше на светлината. Беше пробита с двайсетина едва забележими дупчици. Не приличаха на следи от зъби на змия, дори за ужилване от скорпион изглеждаха малки.

На бюрото лежеше порносписание. Стив прочете заглавието: „Чаровни лесбийки“. В следващия миг нещо се покатери през ръба на бюрото и премина по голите жени на корицата. Последваха го още две дружки. Трите създания се добраха до другия край на плота и застинаха в редица, подобно на войници на парад.

Други три гадини се показаха изпод бюрото и забързаха по мръсния линолеум към него. Стив инстинктивно отстъпи крачка назад, сетне се окопити и с един замах на обувката си размаза две от трите животинчета. Другото тактически се изтегли вляво и с бърза крачка се насочи към вратата, водеща навярно към клозета. По ръба на бюрото вече се бяха строили осем юнака, все едно индианци бяха застанали на ръба на каньона да наблюдават бледоликите.

Бяха паяци-отшелници, известни също като паяци-цигулки, защото силуетът на гърбовете им бегло напомняше кънтри-цигулка. Стив беше виждат десетки подобни в Тексас, дори един го беше ужилил, докато си играеше сред дървените трупи пред къщата на леля Бети. Къщата се намираше в Арнет и си спомняше, че ужиленото място здравата го беше боляло. Усещането беше като ухапване от мравка, само че придружено с парене. Сега разбираше защо покойникът толкова силно вонеше на мърша въпреки сухия климат. Навремето леля Бети насила беше дезинфекцирала ухапаното място със спирт, предупреждавайки, че ако не обърнеш внимание на ухапване от паяк, плътта ти може да изгние неусетно. В слюнката им имало нещо, което причинявало разлагане. И ако няколко паяка едновременно нападнели човек…

Още една двойка гадини се появи, този път от черната дупка в средата на порносписанието. И те се присъединиха към другарчетата си. Вече наброяваха десет. И десетте го гледаха. Стив беше сигурен в това. Единайсети изпълзя от косите на мъртвеца, разходи се по челото и носа му, по издутите устни, по бузите. Навярно и той бързаше за сборния пункт на бюрото, но Стив не го изчака. Насочи се към гаража и по пътя вдигна яката на ризата си. Съзнаваше, че гаражът може да гъмжи от паяци. Отшелниците обичат тъмните местенца.

„Така, че побързай, ясно ли е?“

Вляво от вратата имаше електрически ключ. Стив го натисна. От тавана го огряха половин дузина луминисцентни лампи. Вътре имаше места за два автомобила: едното беше заето от пикал с монтирани огромни гуми, които го бяха превърнали във всъдеход. Беше боядисан в син металик, от страната на шофьора имаше подпис големи червени букви: „ПУСТИННИЯТ СКИТНИК“. Другото място щеше да побере спокойно райдера на Стив, само да разчистеше от нахвърляните гуми.

Той махна на Синтия, без да е сигурен дали тя го вижда, след което се насочи към гумите. Вече се навеждаше към тях, когато от някаква дупка в средата на купчината изскочи плъх и се улови със зъби за ризата му. Стив извика от изненада и отвращение и започна да се удря с дясната ръка в гърдите, за да строши гръбнака на гризача. Плъхът се загърчи и започна да върти задните си крака из въздуха, все едно кара колело. Въпреки че пищеше пронизително през зъби, все така се опитваше да го ухапе.

— Да му таковам майката! — изкрещя Стив. — Да пукнеш дано, малък изрод такъв!

В интерес на истината плъхът хич не беше малък — бе колкото средноголяма котка. Овеси се напред, за да може от тежестта на гризача ризата му да се скъса (вършеше това, без да се замисли, съвсем инстинктивно, както, без да се замисли и крещеше и псуваше), след което грабна звяра за голата му като червей опашка и понечи да го запокити надалеч. Ризата му звучно се раздра, плъхът се преви надве и въпреки прекършения си гръбнак продължи да щрака със зъби, надявайки се да докопа ръката му.

Завъртя го като ласо, все едно Хъкълбери Фин беше оживял от книгите и се опитваше да шашне Том Сойер, и най-накрая го пусна. Плъхът прелетя през половината гараж като метеор и се залепи за стената зад „Пустинния скитник“. Застина неподвижен на земята с високо вдигнати крака. Стив остана да го наблюдава, уплашен да не се надигне наново да го напада. Целият се беше разтресъл от страх и погнуса.

Вдясно от вратата стоеше дълга, отрупана с инструменти маса, от която си избра голям гаечен ключ, хвана го като бухалка и с един ритник събори купчината от автомобилни гуми, която се разтури като къщичка от карти. Два други гризача с по-скромни размери подадоха глави, но очевидно не държаха да го ядат; вместо това се затичаха към далечния, тъмен ъгъл на гаража.

Стив не изпитваше погнуса от топлата, лепкава кръв на плъха. С едно движение съдра ризата си докрай и я свали от гърба си. Трябваше да се оправя с една ръка, защото за нищо на света не щеше да се раздели с гаечния ключ. „Ще вземете ключа само през трупа ми“ — закани се той на плъховете в гаража и се засмя сам на себе си. Продължаваше да трепери. Огледа внимателно гърдите си, ужасен от мисълта, че ноктите на гризача може да са го одрали до кръв. За щастие не видя нищо.

— Късмет — промърмори под носа си и се забърза към вратата на гаража. — Късмет, на това му се вика късмет, да му се не види и проклетия плъх!

Натисна бутона до входа и металната врата започна да се вдига. Дръпна се встрани, за да може Синтия да вкара вътре камиона, и продължи да се оглежда за плъхове, паяци и един Бог знае какви още гадини. На стената до масата беше забит гвоздей, на който висеше работен комбинезон. Докато ревящият като ранен звяр камион влизаше в гаража, Стив удряше с металния ключ по крачолите на комбинезона, все едно тупаше килим, да не би нещо да се е навряло в дрехата.

Момичето угаси двигателя и се измъкна от кабината.

— Какво правиш? Какво е станало с ризата ти? Ще настинеш, става дяволски студено…

— Плъхове — обясни с една дума Стив. Вече беше прегледал целия гащеризон, без да открие гадини. За всеки случай огледа дрехата още веднъж. В ушите му още отекваше звукът от прекършения гръбнак на плъха, имаше усещането, че още държи опашката му между пръстите си. Все едно се беше опарил.

— Плъхове ли? — огледа се уплашено Синткя.

— И паяци. Паяците са видели сметката на…

В следващия момент говореше сам на себе си, защото момичето беше изхвърчало през вратата и стоеше насред вятъра и облаците прах, прегърнало с ръце голите си рамене.

— Паяци ли? Брр, мразя паяци! По-лошо дори от змии!

— Звучеше ядосано, все едно той беше виновен за паяците.

— Махай се оттам!

Най-накрая Стив си каза, че гащеризонът е безопасен. Свали го от пирона и понечи да захвърли ключа, но в последния момент си промени решението. Натисна бутона за спускащата се врата и се присъедини към Синтия. Беше права, застудяваше. Пясъкът от пустинята го шибаше по голите рамене. Трескаво заоблича гащеризон. Беше му широк и щеше да му виси като торба, но беше по-добре дрехата да е голяма, отколкото малка.

— Съжалявам — прошепна младата жена. Беше се свила и прикриваше с ръка лицето си, за да се предпази от новата вълна пясък, която вятърът изсипа върху двамата. — Само че паяците, бррр, ужасно, не мога… Какви паяци по-точно?

— Не ти трябва да знаеш — отговори й Стив. Вдигна ципа на дрехата и я прегърна. — Оставила ли си нещо в камиона?

— Раницата си, но предполагам, че ще изкарам и без да си сменям бельото — усмихна се вяло тя. — Ами мобифонът?

Той потупа левия джоб на пъпките през гащеризона.

— Никъде не мърдам без него.

Нещо сякаш го полази по врата и той започна да се пляска като обезумял. Пред очите му изникнаха паяците, строени на бюрото — войници, готови да дадат живота си за неясна кауза.

— Какво има?

— Просто съм се наплашил. Да отидем ли на кино?

— О — отвърна му Синтия с онзи простодушен тон, който изпълваше сърцето му. — Каниш ме на среща, така ли? Благодаря, ще дойда.

2.

Том Билингзли водеше Мери, двамата Карвър и най-великия жив белетрист на Америка (поне според разбиранията на белетриста) из тясната алея между кино „Американският запад“ и големия магазин за хранителни стоки на Деспърейшън, докато вятърът бучеше над главите им, все едно Господ свиреше на бутилка.

— Не включвайте фенерите — предупреди Ралф.

— Точно така — съгласи се Билингзли. — И гледайте в краката си. Точно пред мен има купчина консерви и старо желязо.

Заобикаляха отпадъците, когато Маринвил изведнъж подхвана Мери за ръка. Тя се стресна, без да знае точно кой е зад нея, но когато забеляза прошарената му, някак театрално дълга коса, мигновено се опита да се освободи.

— Спести си кавалерството, всичко е наред.

— Но не и с мен — отвърна й Джони, без да я пуска. — Напоследък нищо не виждам на тъмно. Като слепец съм. Тонът му беше доста необичаен: не можеше да го определи като скромен и примирен — Мери си беше казала, че за хора като Джони Маринвил да се държат скромно е също тъй трудно, както за други да възпроизведат тона от камертона — но поне човешки. Тя го остави да се държи за нея.

— Виждате ли койоти? — прошепна Ралф в ухото й.

Тя си наложи да не му се ядосва, така или иначе не я беше нарекъл „госпожо“.

— Не, но аз и ръцете си не виждам.

— Отишли са си — увери ги Дейвид. Беше повече от убеден. — Поне засега.

— Откъде можеш да знаеш? — попита Маринвил. Дейвид вдигна рамене в мрака.

— Просто знам.

Мери си каза, че нищо не им струва да му се доверят. Така и така всичко вървеше наопаки, защо не.

Билингзли зави зад ъгъла. Покрай задната стена на киното, навярно на метър-метър и нещо разстояние се издигаше разнебитена дъсчена ограда. Старецът протегна две ръце пред себе си и пишнешком пое през тесния проход. Останалите се наредиха в нишка, нямаше как да се изпреварят един друг. Мери тъкмо се сети за приказката за златната гъска, когато Билингзли се закова на едно място.

— Ето, тук е.

Наведе се и Мери забеляза как вдига нещо от земята най-вероятно празна щайга. Сложи я върху друга подобна и с няколко олюлявания се качи на двете. Беше застанал пред прозорец с мръсно матово стъкло. Подпря с пръсти джама и натисна. Прозорецът се отвори.

— Женската тоалетна — поясни Билингзли на другите. Внимавайте, подът е по-ниско, отколкото очаквате.

Обърна се с гръб към тях и се покатери през отвора. Напомняше на някакво едро и набръчкано дете, което се провира през тайния вход на скривалището на вражеската банда. Дейвид го последва, след него и баща му. Джони Маринвил беше четвърти, като за малко не се изтърси от щайгите, докато се извръщаше. Той наистина беше като сляп в тъмното, помисли си Мери, което трябваше да й служи за предупреждение — никога да не се качва в кола, която Маринвил кара. Какво ли оставаше за мотоциклет? Наистина ли беше обиколил страната на мотор? Ако е така, Господ ще да го обича доста повече, отколкото би била способна тя.

Мери сграбчи Джони за колана и му помогна да застане неподвижен.

— Благодаря — рече й той, този път като че ли с всичкото смирение, което можеше да прояви. Хвана се за рамката на прозореца и започна да се задъхва и пухти, докато сивите му коси се вееха на течението.

Жената се огледа и за секунда й се стори, че вятърът навява гласовете на невидими призраци: „Не видя ли?“ „Какво да видя?“

„Пътният знак. Ограничението на скоростта.“ „Какво му имаше?“ „На него беше окачена мъртва котка.“ Докато чакаше търпеливо на щайгите, Мери си каза, че хората, които бяха изрекли тези думи, наистина са призраци, защото и двамата бяха покойници. „Аз не по-малко от него. Не ще и съмнение, онази Мери Джаксън, която тръгна на пътешествие със съпруга си, отдавна я няма. Човекът, който сега стои пред тоалетната на старото кино, е някой напълно различен.“

Две ръце се протегнаха към нея от вътрешността на сградата и тя им подаде пушката и фенера. Извърна се с гръб към прозореца, надигна се да седне на перваза и без особено затруднение се озова в тоалетната.

Ралф я пое и й помогна да стъпи на земята. Дейвид осветяваше с фенера си помещението, закрил с една ръка крушката, да не се вижда надалеч. От миризмата Мери сбърчи нос: вонеше на влага, мухъл и алкохол. В единия ъгъл стоеше кашон, пълен догоре с празни бутилки, в една от кабинките бяха поставени две големи пластмасови каси, пълни с кутии бира. Под тях се намираше дупката, над която би трябвало да е стояла изчезналата тоалетна чиния. „Като съдя по обстановката, Джеймс Дийн сигурно е бил още жив.“ Даваше си сметка, че на самата нея й се ходи до клозета и че въпреки вонята и всичко останало, я е обхванал вълчи глад. Защо не, в крайна сметка? Близо осем часа не беше слагала нищо в устата си. Чувстваше се гузна, задето я мъчеше глад, при положение, че Питър нямаше никога повече да вкуси храна, но си каза, че подобни настроения рано или късно ще отминат. В това се състоеше и най-отвратителната част от цялото преживяване, стигаше неизменно до едно и също заключение.

— Бре, да му се не знае — отсъди Маринвил, след като извади своя фенер изпод ризата си и насочи светлината към склада с бирата. — Вас с твоите приятели си ви бива, Томас.

— Чистим цялата сграда веднъж в месеца — заоправдава се Билингзли. — Не сме като хлапаците, които беснееха на горния етаж, докато старото аварийно стълбище се срути миналата зима. Не пикаем по ъглите и не вземаме наркотици.

Маринвил огледа кашона с празните бутилки.

— Като гледам количеството, една инжекцийка и всеки на ваше място би експлодирал.

— А къде пикаете, ако бихте бил така любезен да ми отговорите? — попита Мери. — Иска ми се да се поосвободя от малко товар.

— От другата страна на залата е мъжката тоалетна, там има походен кенеф, от онези, дето се използват повече за повръщане. Него също го чистим.

Билингзли изгледа Маринвил едновременно предизвикателно и срамежливо. Мери очакваше всеки, момент писателят пак да му се нахвърли с нападки. Навярно и Билингзли го предусещаше. И защо? Защото типове като Маринвил обичаха да се съобразяват с тях, а от всички присъстващи ветеринарят беше човекът, склонен най-много да се съобразява с околните.

— Ще ме извините — обърна се Мери към всички едновременно. — Мога ли да използвам фенера ти, Джони?

И протегна ръка към него. Джони я изгледа за секунда сякаш изпитваше недоверие, но накрая й подаде предмета. Тя му благодари и се насочи към вратата.

— Върха! — извика в същия момент Дейвид и жената се закова на изхода. Беше огрял с фенера си част от стената един от онези участъци, където фаянсовите плочки не се бяха изхлузили или напукали. Някой беше изрисувал с маркер приказна риба в стил рококо, изпъстрена с най-различни цветове. Беше онова огромно, митологично чудовище с перки като на тюлен, което често рисуваха по старите морски карти. И все пак в рибата, която плуваше по тухлите над кутията за тоалетната хартия, нямаше нищо чудовищно или страховито. Със сините си очи, напомнящи очи на мажоретка, с жълтата си гръбна перка морският звяр излъчваше радост и екстравагантност, каквито насред мрака и смрадта на алкохол в клозета граничеха със същинско чудо. Стенописът се беше запазил почти непокътнат, само долната половина на опашката беше отнесена при падането на една от плочките.

— Господин Билингзли, вие ли…

— Да, синко, аз — изпревари го старецът. Не стана ясно дали се хвали с произведението си или се чувства неловко заради него. — Аз я нарисувах — погледна той Маринвил. — Сигурно съм бил пиян.

Мери продължаваше да стои на вратата в очакване отговора на Джони. Той обаче я изненада:

— Е, и на мен ми се е случвало да творя в пияно състояние. По-скоро със слова, отколкото с цветни моливчета, но предполагам, че принципът си е един и същ. Не е никак зле, Билингзли. Но защо тук? Защо си избрал точно това място?

— Защото ми харесва — отвърна му Том с достойнство. Особено откакто децата се изметоха. Не че са ни притеснявани кой знае колко… Най-обичаха да си играят на балкона. Сигурно ви звучи странно, но на мен много-много не ми пука. Откакто се пенсионирах и напуснах градския комитет, все тук идвам да се събирам с приятели. Винаги очаквам с нетърпение вечерите, в които се очаква да бъдем заедно. Наистина това е един изоставен кинотеатър, има мишки, седалките са покрити с плесен, но какво толкова? Наша си работа къде ще се събираме. С тази подробност, че навярно всички вече са мъртви. Дик Онсло, Том Кинкейд, Кеш Ланкастър, все стари приятели. — Накрая Билингзли дори заплака. Заради пресъхналото си гърло изграчи като същински гарван.

Мери неспокойно се размърда на мястото си.

— Господин Билингзли? — обади се Дейвид. Старецът обърна очи към него. — Мислите ли, че той е убил всички в града?

— Това е нелепо! — поклати глава писателят.

Ралф направи жест с ръка, все едно дърпаше ръчката за спирка по желание в автобуса.

— Тихо.

Билингзли все така гледаше Дейвид и търкаше с дългите си, изкривени пръсти кожата между двете си очи.

— Мисля, че не е изключено — каза той и отново се спогледа за секунда с Маринвил. — Мисля, че поне е опитал.

— За колко души става изобщо дума? — попита Ралф.

— Колко души живеят в Деспърейшън? Сто и деветдесет, може би двеста. С новите миньори, които започнаха да прииждат напоследък, да речем петдесет-шестдесет отгоре. Макар че е трудно да се каже колко от тях са били в града и колко в ямата.

— Коя яма? — заинтересува се Мери.

— Китайската яма. Онази, която отварят отново. За медта.

— Не можете да ме убедите, че един-единствен човек, пък макар и грамаден като лос, е способен да обиколи целия град и току-така да убие двеста души — натърти на цифрата Маринвил. — Защото, извинявайте много, но не го вярвам. Искам да кажа, винаги съм бил убеден в неограничените възможности на американеца, но това ми се струва просто прекалено.

— Е, може и да е пропуснал някого при първия тур — отвърна му Мери. — Нали ти самият каза, че докато те карал в участъка прегазил някакъв човек на улицата? Ей така, прегазил го съвсем умишлено…

Маринвил се обърна към нея и я удостои с намръщване на веждите.

— Мислех, че отиваше до клозета.

— Имам здрави бъбреци. Така беше направил, нали? Блъснал някого на улицата. Ти самият така каза.

— Добре, добре, някой си Ранкорт, така го нарече. Били Ранкорт.

— О, Боже — затвори очи Билингзли.

— Познавахте ли го? — попита Ралф.

— Господине, в градче като нашето всеки всекиго познава. Били работеше в бакалницата, в свободното си време подстригваше.

— Така да бъде. Ентрейджиън го прегази на улицата — прегази го като мръсно псе. — Маринвил изведнъж се беше ядосал, сякаш те бяха виновни. — Приемам идеята, че Ентрейджиън е убил много хора, знам на какво е способен…

— Дали? — прекъсна го невъзмутимо Дейвид и прикова погледите на всички върху себе си. Но отново насочи вниманието си към шарената риба на стената.

— Един човек да убие неколкостотин… — разсъждаваше на глас Джони, но се спря, сякаш беше изгубил нишката на мисълта си. — Дори да го е сторил през нощта… Искам да кажа, вижте сега…

— Може и да не е бил съвсем сам — предположи Мери. Лешоядите и койотите сигурно са помагали.

Маринвил направи последен опит да отблъсне подобна мисъл — дори в мрака на тоалетната Мери четеше напрежението в погледа му, — но най-накрая се призна за победен. Въздъхна тежко и се поглади по главата, все едно го болеше.

— Добре, може и да са помагали. В крайна сметка мен самия се опита да ме скалпира най-отвратителната птица на земята, и то след като той я накара. В това няма как да не съм сигурен. И все пак…

— Също както в Библията, когато Ангелът на Смъртта се спуска над Египет — каза Дейвид. — Израилтяните трябвало да изцапат с кръв горния праг на вратите си, за да покажат, че са от добрите момчета, това знаете ли го? Само че тук Ентрейджиън е ангелът на смъртта. Защо обаче прости на нас? Можеше да ни убие по същия начин, по който уби Пай или твоя съпруг. Мери. — Обърна се отново към стареца. Защо не е убил вас, господин Билингзли? Ако е избил всички в града, защо не е посегнал и на вас?

Билингзли вдигна рамене.

— Не знам. Лежах вкъщи пиян. Той дойде с новата кола онази същата, която бях отишъл да избирам с него, — и ме откара. Насочи пистолета в гърба ми и ме отведе в пандиза. Попитах го какво съм направил, но той не ми отговори. Молех му се, плаках, нямах си и представа, че е полудял, не и тогава, как да разбера? Вярно, беше доста мълчалив, но това не е признак, че си откачил. Започнах да се уверявам в това едва по-късно, в началото бях дълбоко убеден, че съм сторил нещо и сега не си спомням. Че съм карал пиян и съм блъснал някого на улицата. Аз… случвало ми се е преди.

— Кога дойде да ви вземе? — попита Мери.

На Билингзли му трябваше известно време да помисли.

— Онзи ден. Точно преди залез слънце. Лежах си в леглото, цепеше ме главата, чудех се какво да взема против махмурлука. Аспирин и малко уиски, клин клин избива, нали знаете… Той дойде и ме изрита от леглото. Бях само по гащи, трябваше да се облека. Той ме изчака. Дори ми помогна. Но не ми позволи да глътна и грам алкохол, нищо че целият се тресях, и както ви казах, не благоволи да ми обясни защо ме арестува. — Билингзли се умълча и отново се почеса между очите. На Мери й се искаше той да се отърси от този навик, дразнеше я. — По-късно, след като ме затвори в килията, ми донесе топла вечеря. Седна за малко на бюрото и започна да говори едни щуротии. Едва тогава ми мина през ума, че се е побъркал, нищо не разбирах.

— „Имам дупки вместо очи“ например — подсказа му Мери.

Билингзли кимна.

— Да, нещо такова. „Главата ми е пълна с гарги“, това си спомням. Имаше един куп подобни, но ги забравих. Нещо като мислите от деня в дневника на някой луд.

— Като се изключи това, че сте от града, значи сте в същото положение като нас — заключи Дейвид. — И вие не знаете повече от нас защо ви е оставил да живеете.

— Точно така, предполагам.

— А какво се случи с вас, господин Маринвил?

Тогава Маринвил им разказа как ченгето паркирало зад мотора, докато той се облекчавал в пустинята и се наслаждавал на хоризонта, как се държал любезно в началото.

— Говорихме за книгите ми — похвали се Джони. — Мислех, че ми е почитател. Щях да му давам шибан автограф, извинете ме за цинизма.

— Няма значение. Докато разговаряхте, покрай вас минаха ли коли? Сигурно са минавали.

— Няколко, доколкото си спомням. И един-два огромни камиона. Не обърнах внимание.

— Но той не понечи да ги спре, така ли.

— Не.

— Само вас?

Маринвил изгледа въпросително момчето.

— Бил е избрал точно вас — настояваше Дейвид.

— Ами… може и така да е. Няма как да знам със сигурност. Всичко си изглеждаше съвсем естествено, преди да намери дрогата.

Мери вдигна две ръце да го спре.

— Чакай, чакай.

Маринвил я погледна.

— Тази дрога, ти…

— Не беше моя, да не ти минават подобни мисли през ума. Какво, ще тръгна да обикалям цялата страна с мотоциклет, напъхал четвърт килограм трева в торбата? Може и да съм изкукуригал, но чак пък толкоз…

Мери се изкикоти. От това само й се допика още повече, но нямаше как да се въздържи. Всичко си идваше на мястото, нещата се връщаха на самото начало.

— На пакета имаше ли залепена рисунка на усмихнато човече? — попита Мери и се изкиска повторно. Не че беше нужно да й отговаря, но ей така, държеше да попита. — Гн Усмивчо Усмивкин?

— Откъде знаеш? — гледаше я изумен Маринвил. Мери вече не се хилеше, а буквално се заливаше от смях. Ако не изтичаше навреме до тоалетната, щеше да се подмокри.

— 3-защото беше в нашия б-багажник — обясни тя на пресекулки, докато се превиваше пред тях. — Б-бил е на з-зълва ми. Тя е абсолютно к-ку-ку. Ентрейджиън може да е луд, но поне превключва… ще ме извините, ще стане някоя беля.

Завтече се през фоайето. Това, което забеляза, щом отвори вратата на мъжката тоалетна, се оказа по-забавно от всичко досега. Подобно на бутафорен трон от някоя оперета в самия център на помещението беше монтирана портативна клозетна чиния с брезентова торба под стоманената седалка. На стената беше изписана с маркер друга фреска, очевидно излязла изпод същата ръка, която бе сътворила рибата оттатък. Този път беше препускащ в галоп кон. От ноздрите му излизаше оранжев пушек, в очите му блестяха розови искрици. Беше се насочил към безкрайната прерия, намираща се на изток от прозореца и на запад от умивалника. Тук стената беше по-здрава, нито една плочка не беше паднала, повечето обаче се бяха напукали, та жребецът изглеждаше като същинска археологическа находка.

Навън вятърът продължаваше да вие. Мери разкопча джинсите си и вече сядаше на ледената чиния, когато се сети за Питър и как той имаше навика да запушва устата си ръка, щом не можеше да се отърси от смеха си: как с палеца натискаше единия край на устните си, с показалеца другия, все едно се страхуваше смехът да не го повреди. Изведнъж, без дори да усети, Мери избухна в ридания. Колко тъпо беше всичко това: да останеш вдовица на трийсет и пет, да бъдеш беглец в някакъв град от мъртъвци, да седиш в мъжката тоалетна на изоставено кино над някаква си брезентова торба с лайна, да пикаеш и плачеш едновременно, да се взираш в размитото изображение на някакъв плаващ в пространството кон. Колко тъпо беше да те е страх, да се лишаваш от правото си да тъгуваш само защото съзнанието ти си е поставило за своя най-важна цел твоето физическо оцеляване… Сякаш Питър никога нищо не беше означавал, сякаш той беше само някаква подробност, която можеше скоро да забрави.

Колко тъпо беше и да се чувства толкова изгладняла…, но това, последното, си беше факт.

— Защо изобщо се случва всичко това? Защо се случва тъкмо на мен? — запита се тихичко тя и скри лице в ръцете си.

3.

Ако Стив или Синтия имаха пистолет, навярно щяха да я застрелят.

Минаваха покрай „Жълтиците на Бъд“ (неоновата реклама на прозореца гласеше: „РАДВАЙТЕ СЕ НА НАШЕТО ГЪЗТОПРИЕМСТВО“), когато вратата на съседното помещение — пералнята — се отвори и някаква жена изхвърча на улицата. Стив, който не видя друго, освен нечий черен силует, вече замахваше с гаечния ключ, когато Синтия се вкопчи в ръката му.

— Не! Недей!

Жената (беше с буйна черна коса и изключително бледа кожа, това беше единственото, което Синтия можеше да различи в началото) сграбчи Стив за раменете и почти долепи лице до неговото. Момичето си помисли, че непознатата дори не е забелязала оръжието, насочено към главата й. „Ей сега ще го попита дали е намерил Джизъс — представи си Синтия. — Грабнат ли те така, няма да те питат за Исус, ще те питат задължително за Джизъс.“

Но, разбира се, жената не каза нищо подобно.

— Трябва да се махаме — подкани ги тя с нисък, дрезгав глас. — Веднага.

После хвърли поглед през рамо, очите й се спряха за десета от секундата на момичето, но то явно не я вълнуваше, та отново се загледа в Стив. Синтия вече беше ставала свидетел на подобни сцени, затова не се засягаше. Стане ли напечено, някои жени виждат само мъжете около себе си. Понякога това е следствие от възпитанието в семейството; по-често се оказваше израз на чувства, дълбоко вкоренени в съзнанието им.

Синтия успя да я поразгледа въпреки тъмнината и облаците прах. Непознатата беше по-възрастна от нея (беше поне на трийсет), даваше вид на интелигентна, можеше да мине за секси. Дългите й крака се подаваха изпод късата й рокля, стегнала тялото й като в гипс. И все пак не беше никак скована, ако се съди по грациозното движение, с което се долепи до него в момента, в който той искаше да отстъпи назад.

— Имате ли кола? — попита го.

— Не върши работа — отговори Стив. — Пътят е блокиран.

— Блокиран? Как точно е блокиран?

— С няколко фургона.

— Къде са тия фургони?

— Близо до минното дружество — обясни Синтия, — но не това е най-големият проблем. Пълно е с трупове…

— Разкажете нещо повече — засмя се истерично жената.

— Коли напълно е откачил. Видях го с очите си да убива поне петима-шестима. Караше с колата подир тях и ги гърмеше насред улицата. Все едно са добитък, а Мейн Стрийт е кланицата. — Така и не пускаше Стив от прегръдката си. Докато говореше, го блъскаше в раменете, все едно му се караше, но очите й постоянно шареха във всички посоки.

— Трябва да се махнем от улицата. Ако ни хване… Елате вътре. Там сме в безопасност. Не съм излизала от вчера предиобед. Мислех, че ще надуши парфюма ми и ще ме проследи… ще заобиколи тезгяха и ще ме спипа, но не го направи. Може би носът му е запушен!

Отново прихна да се смее, най-накрая сама си зашлеви плесница, за да спре. Жестът й сам по себе си можеше да породи смях, подобно на мимиките на героите от филмчетата на Уорнър.

Синтия поклати глава.

— Не в пералнята. В киното. Там ни чакат други хора.

— Видях сянката му — обясняваше жената. Продължаваше да се държи за Стив, гледаше го влюбено в очите, навярно си представяше, че той е Хъмфри Богарт, тя — Ингрид Бергман, а стъклото на обектива е леко замъглено. Видях сянката му, беше се надвесил над самия тезгях, бях сигурна… но той не ме забеляза. Мисля, че в пералнята ще сме в безопасност, докато измислим какво да сторим…

Синтия протегна ръка, хвана я за брадичката и я придърпа към себе си.

— Какво правиш? — ядоса се жената. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Надявам се да привлека за малко вниманието ти.

Синтия я пусна и можеше да се закълне, че главата й, подобно на пружина, се извърна отново към лицето на Стив; все едно не беше разумно човешко същество, а растение, готово във всеки момент да обърне цветовете си към слънцето.

— Бях под тезгяха — продължи със своите скоропоговорки жената — …и… и… трябва… слушайте, трябва…

Синтия отново вдигна ръка, отново сграбчи непознатата за брадичката и гневно я обърна към себе си:

— Кукло, слушай ме какво ти казвам. Киното. Отиваме в киното, там има и други хора.

Жената най-после се взря в нея, свъси вежди, сякаш се опиташе да осмисли чутото, накрая погледът й се плъзна покрай рамото на момичето и се спря на табелата с името на „Американският запад“.

— Старото кино ли?

— Да.

— Сигурна ли си? Миналата вечер щом се стъмни, се опитах да вляза. Заключено е.

— Казаха ни да минем отзад — успокои я Стив. — Имам приятел, той ми обясни къде да отидем.

— Как е успял? — гледаше го с недоверие чернокосата, но щом той тръгна към киното, и тя го последва. Синтия вървеше от другата й страна. — Как е могъл да се свърже с теб?

— По мобифона — обясни Стив.

— Тук мобифоните по правило не работят — възрази чернокосата. — Заради медните залежи.

Минаха под ръждясалата табела на киното (някакъв откъснат храст се беше закачил в отвора между остъклената будка за билети и лявата врата на залата, стържейки подобно на маракаси) и се спряха от външната страна на сградата.

— Ето го прохода — посочи Синтия. Тръгна решително навътре, но жената си остана на мястото и само се чудеше от кого да поиска отговор на въпросите си — от Синтия или от Стив.

— Какъв приятел, какви други хора? — искаше да знае тя. — Как са дошли тук? Защо този мръсник Коли не им е видял сметката?

— Да отложим разговорите за по-нататък — дръпна я за ръката Стив.

Тя се опита да се съпротивлява и когато заговори отново, в гласа й вече се усещаха нотките на подозрение:

— Вие ме водите при него, нали?

— Госпожо, ние дори не знаем за кого говорите — сопна й се Синтия. — За Бога, просто елате с нас!

— Чувам шум от двигател — каза Стив и наклони глава, за да улови посоката. — Мисля, че идва от юг. Със сигурност приближава насам.

Очите на жената се отвориха широко.

— Той е — промълви тя. — Той.

Погледна през рамо, все едно й ставаше мъчно за безопасното кътче при пералните машини, но най-накрая се реши и влезе в прохода между киното и магазина. Докато стигнат дървената ограда в края, Синтия и Стив трябваше да тичат, за да не изостанат.

4.

— Сигурни ли сте… — понечи да каже жената, но изведнъж от отсрещния ъгъл на сградата проблесна фенерче. Бяха се наредили един зад друг. Стив беше по средата, пред него вървеше непознатата. Той се хвана с дясната си ръка за нейната (ледено студена), с лявата — за тази на Синтия (една идея по-топла). Чернокосата го поведе бавно по тясната пътека, фенерът проблесна повторно, този път, за да им покаже щайгите пред прозореца.

— Качете се тук и влезте при нас — подсказа им нечий глас.

На Стив му идеше да се пръсне от радост, че го чува.

— Шефе?

— Аз съм — навярно се усмихна в тъмното Маринвил. Много обичам гащеризони, мъжествена дреха. Хайде, качвай се, Стив.

— Ние сме трима.

— Толкоз по-добре.

Чернокосата трябваше да надигне роклята си, за да се качи на щайгите и Стив улови любопитството, с което шефът му изгледа краката й. Някои хора нямаше да се променят дори и пред прага на апокалипсиса.

Стив помогна на Синтия да се качи на перваза, най-накрая сам я последва. Извъртя са на една страна, наведе се навън и с ръка избута горната щайга. Не знаеше дали това е достатъчно, за да заблудят човека, от когото чернокосата толкова се страхуваше, но пак беше по-добре от нищо.

Скочи вътре в помещението — пиянска бърлога, доколкото можеше да усети с обонянието си — грабна шефа си и го притисна до себе си. Маринвил се засмя, едновременно от изненада и радост.

— Само не ме целувай по устата!

Стив сложи ръце на раменете му и се усмихна.

— Мислех, че си мъртъв. Намерихме мотоциклета ти зарит в пустинята.

— Намерили сте го! — Маринвил беше възхитен. — Копеле недно!

— Какво се е случило с лицето ти?

Писателят намести фенера под брадичката си, та подутото му, пребледняло лице да заприлича досущ на маска от филм на ужасите. Носът му приличаше на краставица. Усмивката му, нищо че беше сърдечна, само допълваше кошмарната картинка.

— Ако изляза в този вид пред американския „ПЕН“ клуб, мислиш ли, че копелетата най-сетне ще се заслушат какво им говоря?

— Божичко — възкликна Синтия, — добре са те наредили, няма що.

— Ентрейджиън — обясни Маринвил. — Да сте го срещнали случайно?

— Не — каза Стив. — И като съдя по това, което чух и видях, ни най-малко не държа.

Вратата се отвори със скърцане и в рамката застана някакво момче — с къса коса, бледо лице, облечено с екипа на „Кливлънд Индианс“, целият оплискан с кръв. В едната си ръка държеше фенер и сега го насочи последователно към лицата на новодошлите. Нещата започнаха да се нареждат в главата на Стив, подобно на парченца от мозайка. Каза си, че момчето трябва да е връзката и обяснението за всичко.

— Ти ли си Стив? — попита хлапакът.

Стив кимна.

— Аз съм. Това е Синтия Смит, а ти трябва да си моят приятел от телефона.

Момчето вяло се усмихна.

— Точно навреме се обади. Навярно сам никога не ще разбереш колко навреме се обади. Радвам се да се запознаем. Дейвид Карвър, предполагам?

Стив направи крачка напред и стисна свободната ръка на момчето, разведрен от изненадата, изписала се по лицето му. Един Господ знае как го беше изненадало него с това неочаквано иззвъняване.

— Откъде знаеш фамилията ми?

Щом Стив пусна ръката на Дейвид, Синтия на свой ред я пое в своята. Стисна я само веднъж, по мъжки.

— Намерихме караваната ви. Стив разгледа снимките от жабката.

— Я си признай — попита с най-сериозен тон Стив. — Наистина ли мислиш, че „Кливлънд“ са способни да спечелят Световната серия?

— Не ме е грижа особено, не и докато не ми се удаде възможност пак да им гледам мачовете — отговори Дейвид и невесело се усмихна.

Синтия се обърна към жената от пералнята — онази, която щяха да застрелят, ако имаха с какво.

— А това е…

— Одри Уайлър — представи се чернокосата. — Консултант-геолог към минно дружество „Диабло“. Поне бях такава. — Обходи женската тоалетна със замаяния си поглед. Първо се спря на кашона с бутилките, после на двете каси с бира, най-накрая на прекрасната риба, която продължаваше да плува по мръсния фаянс. — Точно сега нямам представа какво съм. Чувствам се като парче шунка, оставено три дни на слънце.

Докато говореше, Одри лека-полека се извръщаше към Маринвил. По всичко личеше, че той беше новият ангел-спасител, заместил Стив.

— Трябва да се махнем от града. Твоят приятел казва, че пътят бил затворен, но аз знам друг. Започва от мястото за товарене в началото на склона и излиза право на шосе номер 50. На паркинга има камиони, поне половин дузина…

— Сигурен съм, че твоите познания ще са ни от полза, но мисля, че не му е сега времето да бягаме — каза Маринвил. Беше напипал онзи професионален тон, с който успокояваше страстите в гърдите (обикновено на дами далеч след критическата възраст) на своите помощнички, които му пишеха литературните беседи — наричаше ги своите „културни бомбардировачи“. — Трябва първо да обсъдим нещата. Елате всички в залата. Там е една приказка, направо ще се шашнете.

— Ти какво, на глупак ли се правиш? — сопна се Одри. Хич не ни трябва да си губим времето в празни приказки, трябва да изчезваме оттук. — Отново огледа присъстващите. — Изглежда, не схващате какво се е случило тук. Тоя човек, Коли Ентрейджиън…

Маринвил отново насочи лъча на фенера нагоре и освети за секунда цялото си лице, оставяйки я добре да го огледа.

— Вече имах честта да го срещна, добре се вижда, и ми е много ясно какво се случва. Ела с нас в залата, госпожо Уайлър, и ще поговорим. Виждам, че си нетърпелива, но всичко е за наше добро. Шивачите казват: „три пъти мери, веднъж режи“ — много мъдра поговорка, не мислиш ли?

Тя го изгледа с все същото несъгласие, но щом той се насочи към вратата, го последва. Също както Стив и Синтия. Навън вятърът свистеше около киното, опитвайки се навярно да го събори из основи.

5.

Черен силует на автомобил, автомобил с буркани на покрива, се движеше бавно в северна посока, през падналия като завеса мрак. Идваше откъм изкуствената планина, наречена „Китайският рудник“, от южната страна на Деспърейшън. Колата се движеше с угасени фарове: съществото зад волана виждаше достатъчно добре и в тъмното, нищо, че въздухът беше изпълнен с непрогледни облаци от пясък.

Колата задмина винарната в южния край на града. Падналата табела, на която пишеше: „МЕКСИКАНСКА КУХНЯ“, беше почти скрита под натрупалия се пясък: виждаха се само средните букви „СКА КУХ“. Автомобилът бавно се плъзна покрай сградата на общината, зави в паркинга и спря на мястото, от което беше тръгнал няколко часа по-рано. Зад кормилото едрата, изгърбена фигура, опасана с кожен колан през рамо, и окичена с шерифска звезда на катарамата, пееше с монотонен, безизразен глас: „Ще отидем, мила, да танцуваме, ще видиш ти… Как магията е музика, а музиката — аз…“

Съществото, седнало зад волана на автомобила, изключи двигателя и застана неподвижно на седалката си. Стоеше със сведена глава и барабанеше с пръсти по волана. От праха се появи летящата сянка на лешояд, който направи последна маневра във въздуха, преди да се приземи на капака на полицейската кола. Появи се втори, след него и трети. Последният изблъска другите и изцърка огромна курешка на ламарината.

Птиците се строиха в редица и се обърнаха към колата.

— Чифутите трябва да умрат — поздрави ги шофьорът. Католиците също. И мормоните. Так.

Вратата се отвори. Появи се единият крак, сетне и другият. Съществото, препасало кожения полицейски колан, се изправи в цял ръст и тръшна вратата след себе си. С едната си ръка държеше новата шапка. В другата носеше карабината, която оная жена, Мери, беше взела от бюрото пред килиите. Силуетът заобиколи сградата, за да влезе от централния вход. Встрани от стълбите чакаха двойка койоти. Те изскимтяха неспокойно, подгънаха крака и посрещнаха със зловещо хилене човека, който ги задмина, без дори да даде знак, че ги е забелязал.

Силуетът застана пред вратата, ръката му застина във въздуха. Вратата беше отворена. Вятърът почти я беше затръшнал… но тя все пак беше открехната.

— Какво, по дяволите? — промърмори създанието и отвори вратата. Със забързана крачка заизкачва стъпалата. Най-напред си сложи шапката (трябваше със сила да я нахлупи на главата си, която се бе уголемила), после пое карабината с две ръце.

На горната площадка лежеше мъртъв койот. Вратата към помещението с арестантските килии зееше отворена. Съществото с карабината пристъпи вътре. Беше повече от сигурно какво ще завари, но дори и така не сдържа гневния рев, който се откъсна от гърдите му. Навън, застанали пред входа на сградата, двата койота болезнено изскимтяха и се изпикаха на тротоара. Лешоядите, кацнали върху полицейската кола, също чуха гласа на съществото от горния етаж и неспокойно размахаха криле. После извъртяха глави един към друг, все едно се готвеха да си изкълват очите.

Килиите, в които доскоро стояха арестантите, сега бяха съвършено празни.

— Това момче — процеди през зъби създанието, застанало в рамката на вратата. Снежнобелите му ръце се открояваха на фона на черната пушка. — Това отвратително наркоманче.

Остана за миг на едно място, след което бавно пристъпи в празното помещение. Очите му шаваха нагоре-надолу по безизразното лице. Шапката — с широка, плоска периферия — се надигаше сякаш от само себе си под напора на щръкналите коси. Създанието имаше много повече коса от предишния притежател на шапката. Жената, която Коли Ентрейджиън беше повел от ареста надолу по стълбището, беше висока метър и шейсет и осем, тежеше шейсет и три килограма. Тази тук приличаше на нейната дебела сестра: метър и осемдесет и три висока, с широки като на мъж рамене, навярно тежка повече от сто кила. Беше си облякла работен комбинезон, взет по пътя от склада, преди да напусне мястото, което в минното дружество наричаха „гърмяща змия номер две“, а хората от града още преди повече от сто години бяха кръстили „китайската мина“. Гащеризонът се беше оказал леко тесен в гърдите и на ханша, но пак беше далеч по-удобен от старите дрехи, които същото това тяло беше носило допреди малко — и те, и всичко останало, което беше вълнувало Елън Карвър, можеха да служат единствено за боклука. Колкото до Ентрейджиън, от него съществото беше взело колана, значката и шапката. На бедрото висеше пистолетът му.

Разбира се, че ще носи пистолет. В крайна сметка Елън Карвър беше единственият защитник на закона западно от Пекос. Редът беше нейно задължение и Господ да е на помощ на всички, които се опитваха да й попречат в работата. Бившият й син например.

Създанието бръкна в горния джоб на комбинезона и извади малка статуетка. Паяк, издялан от сив камък. Паякът се олюля като пиян човек в дланта на Елън (един от краката му се беше отчупил), но това не можеше да прикрие грозотата и злобата, изписани в изражението му: в дупките на очите, в тъмночервеникавото желязо, претопено още преди хилядолетия, което ги изпълваше и стърчеше над главата, в устата, напомняща на ухилената паст на миниатюрен койот. На гърба на паяка се беше закачила някаква неясна фигурка, напомняща на цигулка.

— Так — изрече съществото, застанало до бюрото. Лицето изглеждаше размекнато и безформено, някаква жестока пародия на това, което само десет часа по-рано принадлежеше на жената, чела на дъщеря си книжката за Любопитния Джордж и пила чаша горещо какао. Само очите кипяха от живот: те можеха да вникнат във всичко наоколо, да просмучат въздуха със своята отрова, също като съществото, застанало в дланта й. Съществото прехвърли статуетката от едната ръка в другата и я вдигна на светлината на полилея над бюрото.

— Так ах лах! Тик ах лах! Ми хим, ен шоу! Ен шоу!

От тъмното стълбище, от пукнатините в паркета, от мрачните ъгълчета на килиите към него се завтече цяла армия от паяци.

— Так! — заповяда напевно съществото. — Ми хим, ен шоу.

Сякаш вълна мина през редиците на заслушалите се паяци. Бяха може би петдесет на брой, не по-големи от гроздови зърна. В следващия миг кръгът се разтвори и паяците, строени в две редици, се насочиха към вратата. Съществото, което се бе наричало Елън Карвър, преди Коли Ентрейджиън да я беше отвел в Китайската яма, остана да ги наблюдава. След което прибра статуетката обратно в джоба си.

— Чифутите трябва да умрат — обърна се съществото към празните килии. — Католиците трябва да умрат. Мормоните трябва да умрат, феновете на Грейтфул Дед трябва да умрат. — Тук за миг се спря. — Малките християнчета също трябва да умрат.

Съществото вдигна двете ръце на Елън Карвър и забарабани с пръстите на Елън Карвър по яката на Елън Карвър.