Град Отчаяние

1.

— Мамка му стара! — възкликна Стив. — Това е страхотно.

— Странно, не ще и дума — отсъди на свой ред Синтия и бързо се огледа да се увери, че не е засегнала стареца. Билингзли обаче не се виждаше никъде.

— Млада госпожице — поправи я Джони. — Странни са гръндж-клубовете, единственото изобретение, с което вашето поколение може да се похвали. Това тук изобщо не е странно. Дори бих казал, че е прелестно.

— Странно е — настоя на своето момичето, но не можеше да крие повече усмивката си.

Джони предполагаше, че „Американският запад“ е бил построен през десетилетието веднага след Втората световна война, тогава когато кината вече не приличаха на старомодните халета от първата половина на века, но пък още не можеха да се сравнят с уютните кутийки с долби озвучаване, каквито бяха модерни напоследък. Билингзли беше включил лампите над екрана и на „партера“, както навярно са се изразявали навремето, та гостите можеха спокойно да огледат цялото помещение. Залата беше голяма, но абсолютно гола. Като се изключат декоративните стенни глобуси, собствениците си бяха спестили украсата. Повечето от седалките си бяха по местата, но червената дамаска беше избеляла и изтъняла, при това миришеше на плесен. Екранът представляваше огромен бял правоъгълник — същият, на който преди години Рок Хъдсън се беше прегръщал с Дорис Дей, през който бяха пробягвали колесниците на Чарлтън Хестън и Стивън Бойд. Беше дълъг поне дванайсет метра, висок — шест, и от мястото, на което Джони беше застанал, изглеждаше като екран на автокино.

Пред екрана имаше подиум — навярно изпълняващ само конструктивни функции, защото по времето, когато са строели киното, водевилът отдавна е бил отмрял като жанр. Дали изобщо някой беше използвал сцената за нещо? Най-вероятно да: за политически събрания, при закриване на учебната година, може би дори за някоя общорегионална олимпиада по правопис. За каквото и да бе предвидена сцената обаче, повече от сигурно беше, че хората, присъствали на скромните селски празненства, не са си представяли нейното последно предназначение.

Джони се огледа, леко разтревожен да не се е случило нещо с Билингзли. Старецът се появи откъм тесния, къс коридор, който свързваше тоалетните с пространството пред сцената — там, където сега се бяха събрали останалите. „Старчето си има някъде скрита бутилка, отишъл е да удари някоя глътка, нищо повече“ — успокояваше се Джони. Когато обаче ветеринарят мина покрай него, не успя да долови дъх на алкохол от устата му, а в това отношение беше безпогрешен, особено от мига, в който стана въздържател.

Последваха Билингзли на сцената. Джони вече мислено беше нарекъл (и не без известна нежност) малката група „Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън“. Краката им чаткаха по дъските, залата подемаше ехото, бледите им сенки се проточваха до безкрай на светлината на лампите по рампата. Билингзли ги беше запалил от някакво отделение на електрическото табло при левия вход на залата. Над оръфаните червени седалки лъчи мъждива светлина потрепваха за миг и изчезваха в мрака, спуснал се като огромен свод над главите им. А над невидимия свод също от всички страни на залата — все същият вятър от пустинята виеше ли виеше. От този звук кръвта застиваше в жилите на Джони…, но не можеше да отрече, че е някак странно привлечен от красотата му… в какво точно се състоеше тази красота обаче, още да не можеше да разбере.

„О, я не лъжи, много добре знаеш. Билингзли и неговите приятели също са знаели, иначе нямаше да идват тук. Господ те е създал, за да чуеш този звук, за да попаднеш в помещение като това, където всичко кънти и ехти трижди по-силно. Чуваш вятъра дори когато седнеш пред екрана с приятели, дори когато сенките ви се проточат по стените, а вие вдигате една след друга наздравици за миналото. Шумът на вятъра напомня, че няма нищо лошо в това да се откажеш, че да се откажеш от всичко е дори единственият смислен избор. Шумът на вятъра ти нашепва за сладостите на празнотата, за удоволствията на нищото.“

В средата на прашния подиум, точно пред голия екран, беше сглобена същинска дневна стая — с кресла, канапета, лампиони, масичка за кафе, дори телевизор. Цялата мебелировка беше подредена върху голям килим. Човек изпитваше чувството, че е попаднал в секцията за мебелни гарнитури на някой универсален магазин, но Джони беше повече склонен да се сеща за пиесите на Йожен Йонеско: ако драматургът беше писал сценарий за „зоната на здрача“, навярно декорите биха представлявали нещо подобно. Централно място заемаше барчето от дъбово дърво. Джони прокара замечтано длан по плота, докато Билингзли включваше една след друга лампите. Писателят забеляза, че електрическите шнурове се губят в малки процепи в долната част на екрана. Всяка една от пролуките беше прихваната от двата си края със скоч, за да не се разширява повече.

Билингзли посочи с глава барчето:

— Взехме го от старото „Кръгло ранчо“. Бяха го извадили за продан на търга при Клейтън Лъвинг. Двамата с Бъз Хансен се обединихме и успяхме да го купим за седемнайсет долара. Мо’ете ли да повярвате?

— В интерес на истината не — обади се Маринвил, докато пресмяташе наум колко биха се бръкнали за подобно парче в някое от мъничките антикварни магазинчета в Сохо. Отвори двойната врата на барчето, колкото да се увери, че е добре заредено. При това с добра стока — не от най-скъпото, но все качествено. Затова и побърза да затвори: бутилките, наредени по рафтовете, го предизвикваха много по-неустоимо от шишето „Джим Бийм“, което си беше свил от „Бухала“.

Ралф Карвър седна на люлеещия се стол и обиколи с поглед празните редове на киното с надеждата, че все пак може би сънува. Дейвид се беше приближил до телевизора.

— Това пък какво е, а, да виждам — забеляза той видеото отдолу и клекна да огледа касетките, наредени върху него.

— Синко… — понечи да го спре Билингзли, но се отказа. Дейвид прехвърли набързо касетите: „Студентки, жадни за секс“, „Покварени дебютантки“, „Стюардесите сладурани, част 3“, и ги върна на мястото им.

— Наистина ли това гледате?

Билингзли вдигна рамене. Изглеждаше едновременно смутен и уморен.

— Много сме стари, синко, за да участваме още в родеото. Някой ден навярно ще разбереш.

— Е, това си е ваша работа — изправи се Дейвид. — Просто любопитствах.

— Стив, я погледни тук — повика го Синтия. Вдигна ръце високо над главата си, кръстоса ги при китките и размаха длани. Голям черен силует размаха мързеливо криле по екрана, посивял от десетилетия натрупвал се прах. — Гарван. Не е зле, нали?

Той се усмихна, застана до нея, опъна две ръце пред тялото си и отпусна единия си пръст надолу.

— Слон! — засмя се Синтия. — Страхотно!

Дейвид също се засмя. Баща му се обърна към тримата и на свой ред се усмихна.

— Не е зле за момче от Лъбък! — подразни Стив Синтия.

— Дръж си езика зад зъбите, да не почна пак да те наричам „бонбонче“.

Тя му се изплези със затворени очи и размаха пръсти край ушите, с което до такава степен напомни на Джони за жена му Тери, че той прихна да се смее. Стресна се, дори се ужаси от гласа си. Струваше му се, че някъде в часовете между срещата с Ентрейджиън и падането на нощта се беше твърдо зарекъл никога повече да не се засмее през живота си… най-малкото — на нищо весело.

Мери Джаксън, която крачеше напред-назад из въображаемата дневна и се интересуваше живо от всеки предмет, вдигна очи към слона на Стив.

— Мога да наподобявам небостъргачите на Ню Йорк — похвали се тържествено тя.

— Друг път! — отвърна й предизвикателно Синтия, но идеята и се стори любопитна.

— Да видим! — подкани я Дейвид. Беше вперил поглед в екрана, все едно очакваше да се появят надписите на поредния филм за Ейс Вентура.

— Дадено — съгласи се Мери и вдигна ръце с разтворени пръсти. — Сега, да видим… само секунда… Бях го научила по време на летен лагер, а това беше преди доста време…

— Какво, по дяволите, ви е прихванало всички?

От пискливия вопъл сърцето на Джони замалко пак щеше да спре, изглежда, и останалите се бяха стреснали не по-малко от него. Мери чак изпищя от изненада, силуетът на небостъргачите, които аха-аха да се покажат на екрана, изчезна от фокус и скоро се стопи напълно.

Одри Уайлър беше застанала на средата между вратата вляво от подиума и импровизирания хол. Лицето й беше бледо като платно, ококорените й очи хвърляха заплашителни искрици. Огромната й сянка се беше залепила за екрана, напомняйки без капка съмнение на Батман.

— Вие сте не по-малко побъркани от него. В този момент той е някъде наоколо и ни търси. Точно в този момент. Не си ли спомняш колата, която чухме, Стив? Това беше той, връщаше се от някъде! А вие стоите тук… включили сте всички светлини… и си играете игрички!

— Светлините не могат да се видят отвън, дори да ги бяхме включили всички — възрази й Билингзли. Гледаше Одри хем замислено, хем с известно безпокойство. „Все едно, помисли си Джони, се чудеше къде я е виждал.“ Може би в „Покварени дебютантки“. — Това е кино, имай предвид, изолирано и звуково, и светлинно. Затова и с бандата обичахме да се събираме тук.

— Да, но той ще дойде да провери. И ако гледа много внимателно и се вслушва много внимателно, няма как да не ни открие. В градче като Деспърейшън скривалища няма много.

— Нека ни открие — отвърна й някак глухо Ралф Карвър и надигна пушкалото в ръцете си. — Той уби дъщеря ми и отведе жена ми в неизвестност. Имах възможност не по-малка от вас, госпожо, да се уверя на какво е способен. Нека дойде, щом иска. Имам да му предам бързата поща.

Одри го изгледа за момент, сякаш не беше сигурна дали бе разбрала правилно думите му. В погледа му не можеше да открие и искрица живот. Обърна за секунда внимание на Мери, колкото да се увери, че жената не представлява интерес, и отново се спря на Билингзли.

— Може да се промъкне, без да го усетим. Място като това сигурно има поне няколко входа. Повече от пет-шест дори.

— Да, и всички са добре залостени с изключение на прозореца на дамската тоалетна — увери я Билингзли. — Сега се връщам оттам: заредил съм цял куп бирени шишета на перваза зад стъклото. Ако реши да отвори, прозорецът ще избута бутилките, те ще паднат на пода и ще се натрошат на парчета. Ще го чуем, госпожо, няма как и когато се появи, така ще го надупчим с олово, че можете да го занесете на вторични суровини.

Докато говореше заканителните си нелепости, Билингзли постоянно местеше очи от лицето й, което си беше много добре, и краката й, за които Джон Едуард Маринвил имаше скромното мнение, че са повече от забележителни.

Непознатата продължаваше да гледа възрастния мъж пред себе си, все едно се е сблъскала с най-големия глупак в живота си.

— Ти да си чувал нещо за ключове, дъртако? В градчета като това ченгетата имат ключове за всички заведения.

— За всички работещи заведения — съгласи се Билингзли. — Но „Американският запад“ от доста време е затворен. Вратите не са просто заключени, те са заковани с дъски. Децата използваха аварийното стълбище да влизат отпред, но това свърши още миналия март поради срутването на стълбите. Не, тук сме в по-голяма безопасност откъдето и да било.

— В по-голяма безопасност от къщи — подкрепи го Джони.

Одри се извърна към него с ръце на кръста.

— Е, какво възнамерявате тогава да правите? Да останете тук и да се забавлявате със сенките на животни върху киноекрана?

— Успокойте се, де! — тросна й се Стив.

— Ти се успокоявай колкото си искаш! — нахвърли му се тя. — Аз искам да се махна оттук!

— Всички това искаме, но не му е сега времето — обясни Джони и се огледа за подкрепа от останалите. — Някой да е на друго мнение?

— Ще бъде пълна лудост да се измъкнем по тъмно — каза Мери. — Вятърът духа с поне двайсет метра в секунда, ще ни отнесе.

— И какво очаквате да се промени утре, когато бурята отмине и слънцето се покаже? — попита Одри. Продължаваше да гледа Джони.

— Мисля, че докато бурята свърши, нашият приятел Ентрейджиън може да не е между живите — отговори той. Ако вече не е умрял.

Ралф вдигна глава и кимна в знак на съгласие. Дейвид клечеше до телевизора с ръце, опрени на коленете. Слушаше съсредоточено разговора им.

— Защо? — зачуди се Одри. — Как така?

— Не сте ли го виждали? — попита Мери.

— Разбира се, че съм го виждала. Само че не днес. Днес само слушах как се разкарва с колата нагоре-надолу… и как си говори сам на себе си. В интерес на истината от вчера не съм го виждала.

— Тук някъде има ли източник на радиация, госпожо? — попита Ралф. — Да не би мястото да е било хранилище на ядрени отпадъци, на обезвредено оръжие? Бойни глави, нещо такова? Защото ченгето най-определено даваше вид, че се разпада пред очите ни.

— Не мисля, че става дума за облъчване — възрази Мери. — Виждала съм снимки…

— Хей — вдигна ръце Джони. — Имам предложение. Мисля, че ще е най-добре да седнем и да обсъдим нещата. Съгласни? Ако не друго, ще убием времето, пък в крайна сметка може да изникне идея какво да правим занапред. Обърна се към Одри, дари я с най-ослепителната си усмивка и за свое облекчение видя известни признаци на успокоение. Е, мадамите може би вече не се разтапяха от умиление пред чара му, но още можеше да ги печели. — Във всеки случай ще свършим нещо по-конструктивно от това да си играем на сенки.

Усмивката му поугасна и той се обърна да изгледа всеки поотделно: Одри, застанала на самия ръб на килима, облечена в своето фрапантно секси костюмче; Дейвид, клекнал до телевизора; Стив и Синтия, седнали на облегалките на затрупаното с вещи кресло, навярно купено на същия търг като бар-плота; Мери, права до екрана с ръце, скръстени пред гърдите, подобно на гимназиална учителка; Том Билингзли, прибрал за по-сигурно ръце зад гърба, за да не се поддаде на изкушенията от лавиците под бара; Ралф в голямото кресло, потънало отчасти в сянка, с почти затвореното си от отока ляво око. Обществото на оцелелите след Коли Ентрейджиън, всички строени за проверка.

„Какъв екип — каза си Джони. — Все едно гледам Манхатън Трансфър преди концерт в пустинята.“

— Има и друг повод за разговор — допълни той. Погледа му привлякоха уголемените им сенки по екрана. За секунда всички му заприличаха на огромни птици. Сети се за Ентрейджиън, как му обясняваше, че лешоядите пърдели, че били единствените птици, които го правели. Спомни си как Ентрейджиън му беше казал: „По дяволите, ние всички сме надживели «защо»-то, ти поне добре го знаеш.“ Джони си каза, че навярно това е била най-ужасяващата реплика, която е чул през живота си. Най-вече защото звучеше правдоподобно.

Джони бавно кимна, все едно разговаряше с невидим събеседник, и продължи нататък.

— През живота си съм виждал невероятни неща, но досега не съм се сблъсквал с прояви на свръхестествени сили. Навярно до днешния ден. И което най-много ме плаши, е чувството, че свръхестествените събития около мен могат тепърва да продължат. Не знам. Единственото, в което съм сигурен, е, че през последните няколко часа ми се случиха куп необясними неща.

— За какво говориш? — попита Одри, готова да ревне като малко дете. — Малко ли лоши неща се случиха, та трябва сега да си разправяме допълнително небивалици?

— Така е — съгласи се Джони. Тихият му глас излъчваше съчувствие, на каквото сам не се беше чувствал способен. — И все пак, това не променя нещата.

— Ще разговарям далеч по-добре, ако стомахът ми престане да стърже — обади се Мери. — Предполагам, че тук няма никъде ядене?

Том Билингзли затърка подметка в пода и я изгледа с известно неудобство.

— Няма кой знае какво, госпожо. Тук идвахме обикновено по вечерно време, да пийнем и да си поговорим за отминалите дни.

Мери тъжно въздъхна.

— Така и предполагах.

Той обаче посочи с ръка дясната врата.

— Преди няколко дни Марти Ивс донесе някаква торбичка с продукти. Най-вероятно консерви със сардина. Марти обичаше най-много сардина и обикновени бисквити.

— Тц — отвърна недоволно Мери, но все пак предложението й прозвуча интересно. Джони си каза, че след два-три часа и на аншоа би се зарадвала.

— Ще отида да погледна, може и друго да е донесъл — размърда се Билингзли. Не изглеждаше въодушевен от идеята.

Дейвид се изправи:

— Ако искате, аз ще отида.

Билингзли вдигна рамене. Отново беше вперил поглед в Одри, забравяйки напълно за сардините на Марти Ивс.

— Като излезеш през вратата, вляво се пада ключът за лампата. Точно срещу теб има няколко рафта. Каквото носехме за храна, слагахме го там. Можеш да намериш и „Снакс“.

— Вие, момчета, може и да сте си попийвали здравата, но поне сте се сещали да донесете нещо за мезе — похвали ги Джони. — Това ми харесва.

Ветеринарят го изгледа за секунда, отново вдигна рамене и се съсредоточи върху краката на Одри Уайлър. Тя не забелязваше интереса му или поне не реагираше.

Дейвид тръгна към вратата, насред пътя се спря, върна се и взе револвера. Погледна към баща си, но Ралф се беше загледал в някаква точка пред себе си, някъде из тапицираните в червено седалки на киното. Момчето грижливо натика пистолета в джоба си, така че само дръжката да се подава, и се запъти към изхода. Докато минаваше покрай Билингзли, попита дали в сградата има течаща вода.

— Тук сме в пустинята, синко. Щом някоя сграда стане необитаема, първата работа е да спрат водата.

— Много лошо. Целият съм в сапун. Сърби ужасно. Дейвид остави групичката, стигна вратата и бръкна зад рамката в търсене на ключа за лампата. След малко коридорът грейна от светлина и Джони облекчено си отдъхна — част от съзнанието му беше очаквала нещо да се нахвърли на момчето в тъмното. Билингзли също го беше следил с поглед.

— Това, което момчето направи в участъка, как излезе от килията, беше направо невъзможно — отсъди Билингзли.

— Ако беше невъзможно, сега щяхме да си киснем зад решетките — каза Джони. Наглед говореше като нормален, трезво разсъждаващ човек, какъвто винаги е бил, но ветеринарят само изричаше на глас мисъл, която му беше идвала наум и на него. Дори му беше хрумнало и научно определение на феномена „чудеса без характер на сензация“. Щеше да си го запише в бележника, ако не го беше изпуснал на шосето. — Или според теб още сме в затвора?

— Не, в киното сме, и всички видяхме с очите си какво направи Дейвид — съгласи се Билингзли. — Как се насапуниса и се провря между решетките, все едно семка от диня ти бяга между пръстите. Всичко изглеждаше логично. Но ще ти кажа нещо, приятел, дори и йога не би могъл да го направи. Не заради друго, а заради главата. Каквото ще да казваш, главата трябваше да се заклещи между железата.

Обходи всички с поглед, спирайки се по-продължително на Ралф. Той беше вдигнал очи в негова посока, но Джони не беше сигурен дали изобщо разбира какво говори старецът. Толкова по-добре.

— Накъде биете? — попита Мери.

— Не съм много сигурен — каза Билингзли, — но мисля, че ще постъпим правилно, ако оставим господин Карвър-младши да ни води. — Замисли се за малко и добави: — Тук имаме една стара поговорка, гласяща, че в студена нощ не e важно кой пали огъня.

2.

Нещото вдигна умрелия койот и внимателно го огледа.

— „Сома“ умира, „пневма“ си отива, само „саркс“ остава — каза то с глас, повече от странен: едновременно звучен и лишен от всякакъв тон. — Така е било винаги; така ще бъде винаги; животът те изсмуква, сетне умираш.

Нещото отнесе умрелия звяр на долния етаж. Лапите и разбитата глава безпомощно се люшкаха, тялото се беше смалило, все едно от него бе останала единствено одраната кожа. Създанието, което го държеше, застана за момент пред външната врата на общинската сграда, впери поглед в мрака и се заслуша във вятъра.

— Co ках сет — възкликна то на глас, обърна се и заедно с койота влезе в помещението с гишетата. Погледна към закачалките вдясно от вратата и веднага забеляза, че момиченцето — Пай, както я наричаше брат й, — е било свалено от мястото си и увито в една от завесите.

Изпитото лице на съществото се изкриви в гневна гримаса, докато погледът шареше по закрития с платнището детски силует.

— Свалил я е! — констатира то на глас, все едно говореше на койота. — Проклетото хлапе я е свалило! Глупаво, създаващо неприятности хлапе!

Да, немирно хлапе, невъзпитано хлапе… глупаво хлапе. В известен смисъл последното определение си оставаше най-близко до истината. Глупавото християнче, което се бе опитало поне с малко да подреди нещата, все едно беше възможно нещо да бъде наред, все едно смъртта беше някакъв нецензурен надпис по стената, който с известни усилия може да бъде изтрит. Може би си мислеше, че затворената книга ще бъде отворена отново отначало, за да завърши другояче…

И все пак гневът се беше смесил с чувство на страх, което като жълта нишка се провираше през червения плат на омразата — момчето не се предаваше, значи и другите с него не се бяха предали. Не трябваше и да помислят да избягат от

(Ентрейджиън нея него тях)

ареста, дори и килиите им да стояха с широко отворени врати. И все пак бяха го направили. Заради момчето, заради нещастното, надуто, главозамаяло се християнче, което бе имало безочието да свали оная малка мръсница сестра си, да я изпрати с нещо, позволяващо си да прилича на погребение…

Пръстите и дланите на съществото усещаха топлина. То свали поглед в ръцете на Елън Карвър и забеляза, че и двете чак до китките са потънали в разперения корем на койота.

Беше възнамерявало да окачи койота на някоя от свободните куки, не за друго, а защото по подобен начин бе постъпило и с много други, но сега му хрумна по-добра идея. Пренесе койота през помещението, клекна над увития в зеленото перде труп и дръпна края. С мълчалива злост изгледа умрялото момиче, което беше израсло в безжизненото тяло пред нея.

Да посмее да я повие!

Съществото издърпа облечените като в кървави ръкавици ръце на Елън от вътрешностите на койота и положи животното върху трупа на Кирсти. Разтвори устата му и я обви около врата на детето. В подобна картина на смъртта имаше нещо и зловещо, и опияняващо: все едно беше изскочило от някоя гравюра в книжка със страшни приказки.

— Так — прошепна съществото и се ухили. Долната устна на Елън Карвър се издаде напред. Тънка, почти незабележима струйчица кръв протече по брадичката й. Пропадналото, самонадеяно момченце едва ли беше предполагало какво ще променят в декора, който само бе разместило. Съществото си представяше очарованието на мига, в който Дейвид разбере! Ех, да видеше с очите си колко малко е постигнало с напразните си усилия, колко лесно християнското благоприличие може да бъде обърнато наопаки, хората само си въобразяват, че представляват единици, а всъщност са си кръгли нули…

Съществото придърпа края на пердето до врата на койота. Детето и звярът изглеждаха почти като любовници. Колко му се искаше момчето да бъде тук! Бащата — също, но най-вече момчето. Защото именно момчето се нуждаеше от превъзпитание.

Пак то се оказваше и единствено опасното. Иззад гърба на съществото се дочу тихо потропване, толкова тихо, че друг освен него едва ли би го доловил. Съществото се извърна и удостои с поглед завръщащите се паяци-отшелници. Те влязоха през вратата към стълбището, свиха вляво, след което се впуснаха да се катерят по стената, преминавайки по обявите за общински оферти и търсене на доброволци за есенните празненства по случай Деня на пионера. Над една от хартиите — гласяща, че на неофициално събрание служителите от минно дружество „Деспърейшън“ щели да обсъждат възстановяването на рудодобива в така наречената „китайска мина“, — паяците спряха и се построиха в окръжност.

Високата жена с комбинезона и полицейския колан се изправи и ги приближи. Кръгът на стената потрепери в израз може би на страх, може би на вълнение, може би на двете едновременно. Жената прибра една в друга окървавените си ръце, след което разтвори длани, обърнати към стената.

— Ах лах!

Кръгът се разтвори. Паяците побързаха да се подредят в друга форма подобно на масовка по време на спортни церемонии. Изписаха буквата „а“, сетне отново развалиха редици, за да се строят под формата на „м“. Сетне на стената се появиха една след друга буквите „е“, „р“, „и“.

Докато паяците се чудеха как точно да изпишат „к“-то, съществото им направи жест да се махат.

— Ен тоу — рече то. — Рас.

Паяците се спряха насред пътя и възстановиха треперливия си кръг.

— Тен ах? — попита съществото след секунда, при което паяците се построиха отново в овал, само че по-различен. Жената, която си беше присвоила пръстите на Елън Карвър, изгледа за известно време фигурата на стената, заигра с пръстите на Елън по яката на ризата й, сетне махна към стената. Кръгът се стопи, паяците се спуснаха надолу по стената и се заизнизаха по пода.

Съществото излезе отново на стълбището, без да обръща внимание на гадините, които пъплеха в краката му. Имаше ли нужда от тях, паяците щяха да бъдат на линия, това му беше достатъчно.

Застана пред двукрилата врата и отново впери поглед в тъмнината. Не можеше да види старото кино, но не се и налагаше; то знаеше къде точно се намира „Американският запад“, само на двеста метра в северна посока, след единственото кръстовище в града. Благодарение на „цигулките“ то вече знаеше къде се намират и те.

Къде се намираше най-вече то, дрисливото християнче.

3.

Джони Маринвил отново разказа историята си: този път от игла до конец. За първи път от дълги години се опитваше да бъде кратък: критиците от цяла Америка биха го аплодирали, ако го чуеха, но едва ли щяха да повярват на ушите си. Джони разказа как бил спрял насред шосето, за да се облекчи, как в това време Ентрейджиън набутал марихуаната в багажника на мотоциклета. Разказа за койотите — за онзи, на който Ентрейджиън беше говорил, и за другите, наредили се като почетен шпалир около полицейската кола, — за боя, който беше ял от полицая. Спря се по-подробно на убийството на Били Ранкорт, след което, без да променя с нещо тона си — на случая с лешояда, който го беше нападнал, по всичко личало, по заповед на Коли Ентрейджиън.

Лицето на Одри Уайлър излъчваше дълбоко недоверие, но Джони забеляза как Стив и хърбавото момиче, което помощникът му бе подбрал незнайно къде, си разменят погледи, все едно знаят за какво става дума. Не си направи труда да поглежда останалите, вместо това сведе очи, опитвайки се да събере в няколко изречения това, заради което бе започнал цялата си пледоария.

— Искаше да му духам. Мисля, че се очакваше да захленча и да започна да го моля за милост, но на мен идеята не ми се стори толкова отблъскваща, колкото Ентрейджиън навярно е предполагал. Духането си е банална проява на сексуален тормоз в ситуации, когато някой е превишил властта си над другите, но то далеч не е това, което изглежда отстрани. На повърхността подобно сексуално насилие представлява проява на власт и агресивност, под нея обаче става дума за гняв, породен от страх.

— Благодаря ви, доктор Рут — прекъсна го Одри, — в следващото предаване ще обсъждаме проблема с детската престъпност…

Джони я погледна без видимо да се е засегнал.

— Написал съм роман за сексуалното насилие сред хомосексуалистите. „Тибурон“. Не беше голям успех в очите на критиката, но бях разговарял с много хора и мисля, че фактическата основа си я биваше. Работата е там, че вместо да ме изплаши, Ентрейджиън само ме вбеси. Вече си бях казал, че така и така нямам какво да губя, краят му е ясен… Казах му, че с удоволствие ще налапам патката му, но и че с удоволствие ще му я отхапя. Тогава… тогава…

Той се замисли толкова усилено над думите си, колкото не се беше замислял над нито един пасаж от книгите си през последните десет години.

— Тогава изтървах една от неговите безсмислени думички. Поне на мен ми изглеждаха безсмислени, реплики от измислен език, въздействащи по-скоро със звученето, отколкото със съдържанието си…

— „Так“ ли беше думата? — попита Мери.

Джони кимна.

— Да, и тази дума, изглежда, значеше нещо и за койотите, и за Ентрейджиън. Когато я изрекох, той някак си се прибра в себе си…, след което извика лешояда да ме нападне в гръб.

— Не вярвам на подобни нелепости — възрази Одри. — Разбирам, че си известен писател или каквото ще, виждам, че си човек, който не обича да му теглят думите на кантар, но пак няма да ти повярвам.

— Всичко си е самата истина — настоя Джони. — Ти не си ли видяла нещо подобно? Животни да изпадат в необичайни състояния, да се нахвърлят на хора?

— Аз се криех в градската пералня — натърти Одри. — Хей, на английски говоря.

— Но…

— Виж какво, разбирам, че ти се иска да видиш необичайно и агресивно животинско поведение — каза Одри. Приведе се и продължи: — Имаш предвид Коли. Такъв, какъвто е в момента. Изби всичко живо, видя сметката на всеки, изпречил се на пътя му. Това не ти ли се струва достатъчно? Трябва ли да си измисляме дресирани лешояди, за да звучи по-страшно?

— Ами дресирани паяци? — намеси се Стив. С кльощавото момиче се бяха прегърнали на креслото, вместо да седят на облегалките.

— Какви дресирани паяци?

— Да си виждала паяци, които… ъ-ъ … да се събират на стадо?

— А защо не на ято? — заяде се Одри, в чийто поглед недвусмислено се четеше: „ВНИМАВАЙТЕ, ИМАТЕ СИ РАБОТА С НЕНОРМАЛЕН“.

— Добре де, не използвах най-правилната дума: група движещи се заедно паяци. Паяци, събрали се на глутница. Като вълци. Като койоти.

Тя поклати глава.

— Ами змии?

— И змии не съм забелязала. Нито койоти. Ако това е от значение, дори не съм видяла куче да кара колело с шапка на главата. Не съм чувала за нищо подобно.

В този момент Дейвид се качи обратно на сцената. Носеше кафява кесия, от онези, които продавачите в магазина даваха на клиенти с по-скромни покупки — бисквити, закуски, картони мляко или една-две кутии бира. Беше стиснал под мишница и кутия солени бисквити.

— Намерих нещо за хапване.

— Наистина? — погледна Стив с недоверие кутията и малката хартиена торбичка. — С това можем да нахраним цяла Америка. По колко мислиш, че ни се полага, Дейви? По една сардинка и две бисквитки на човек?

— Всъщност, има предостатъчно — не се съгласи Дейвид. — Много повече, отколкото предполагате. Хм… — огледа се той замислено и с известно притеснение. — Дали ще има някой нещо против да прочета малка молитва, преди да раздам храната?

— Молитва преди ядене? — учуди се Синтия.

— Точно така.

— Все ми е тая — вдигна рамене Джони. — Мисля, че каквото си измолим, все ще е за добро.

— Амин — подкрепи го Стив.

Дейвид остави торбичката и кутията на пода между гуменките си. Затвори очи и прибра ръце, опрени пръст до пръст, пред лицето си. На Джони му направи впечатление колко скромно е момчето. В този най-непринуден жест се криеше грация, непостижима за повечето хора.

— Господи, молим те да благословиш храната, която се каним да ядем — произнесе Дейвид на глас.

— Да, всичко, което се намира пред нас — обади се отново Синтия и по лицето й се изписа веднага съжаление, задето не си е замълчала. Дейвид обаче не изглеждаше засегнат: може би изобщо не я беше чул.

— Благослови нашата дружба, грижи се за нас и ни освободи от злото. Моля те, бди и над майка ми, ако това не противоречи на волята Ти. — Той се умълча, след което допълни, по-тихо: — Навярно противоречи, но моля Те, ако не, погрижи се. Уповавам се на Христа. Амин.

И отвори очи.

Джони беше трогнат. Кратката молитва на момчето го беше засегнала същото онова място в душата му, до което Ентрейджиън така и не беше успял да се докосне.

„Разбира се. Защото момчето наистина вярва в това, което говори. По своя си скромен начин то е способно да превърне папа Йоан Павел с неговите карнавални дрехи и шапчица, все едно купена в Лас Вегас, в най-праведния християнин.“

Едва сега Дейвид се наведе и вдигна скромните продукти, които беше намерил в коридора. По лицето му се четеше тържественост, все едно даваше вечеря в чест на Деня на Благодарността.

— Заповядай, Мери — извади той консерва сардини. — Отварачката е прикрепена отдолу.

— Благодаря, Дейвид.

Той се усмихна.

— Благодарете на приятеля на г-н Билингзли. Храната е негова, не моя. — След което й подаде и бисквитите. — Би ли раздала на останалите?

— Вземи, колкото ти е нужно, другото остави — рече замислено Джони. — Така ни учеха приятелчетата от Кръжока… а, Том?

Ветеринарят го удостои с влажния си поглед, но не каза нищо.

Дейвид връчи друга консерва на Стив и трета — на Синтия.

— О, не, сладък, няма нужда — опита се да му върне своята момичето. — Ще си поделим една със Стив.

— Няма защо — увери я Дейвид. — Има за всички. Честна дума.

След което даде от сардините на Одри, на Том и на Джони. Джони обърна на два пъти консервата в ръце, все едно искаше да се увери, че е реална. Най-накрая разкъса обвивката, откачи ключето, пъхна го в дупката и започна да върти. Щом в носа го блъсна миризмата на риба, изведнъж установи колко е гладен. Ако някой му беше казал, че ще се нахвърли с такъв апетит на консерва жалки сардини, навярно щеше да му се изсмее.

Нещо го потупа по рамото. Беше Мери, която поднасяше кутията с бисквити на околните. Изглеждаше, все едно не е на себе си от щастие. От устата й се стичаше рибен сос.

— Вземи си — подкани го тя. — Чудесни са. Наистина!

— Ъ-хъ — съгласи се Синтия. — Винаги съм казвала, че бисквитка в нужда се познава.

Джони пое кутията, погледна вътре и видя, че само една от хартийките е пълна, при това наполовина. Бисквитите бяха кръгли, тьмнооранжеви на цвят. Той си избра три и ги пъхна в устата си. Сърдитият му стомах отказваше да поеме повече, затова нямаше как да награби още, преди да предаде кутията на Билингзли. Погледите им се кръстосаха за миг и в ушите му прозвуча гласът на стареца, който твърдеше, че и йога не би могъл да мине. Заради главата. Разбира се, не биваше да забравя и случая с мобифона: когато апаратът беше в ръката на момчето, се бяха показали три чертички на екрана, а когато той самият се бе опитвал да набира — нито една.

— Това решава спора веднъж завинаги — заговори Синтия с пълна уста. Гласът й издаваше същата радост, като погледа на Мери отпреди малко. — Храната е много по-хубаво нещо от секса.

Джони погледна към Дейвид. Беше се опрял на една от облегалките на креслото, където седеше баща му и се хранеше. Консервата на Ралф стоеше в скута му непокътната, докато Карвър все така гледаше празните седалки на залата. Дейвид извади внимателно две рибки от своята консерва, сложи ги на бисквита и ги подаде на баща си, който задъвка съвсем машинално, все едно не беше гладен, ами само бързаше да преглътне. Да наблюдава момчето в подобна проява на синовна нежност, накара Джони.да се почувства неудобно, все едно се намесваше в интимния му живот. Отмести очи и забеляза кутията с бисквити на земята. Всички бяха заети с яденето и никой не обърна внимание на Джони, който се наведе, вдигна бисквитите и ги погледна отблизо.

Всеки беше изял поне пет-шест (Билингзли навярно повече: дъртият пръч си беше натъпкал устата), но кутията си оставаше наполовина пълна.

4.

Ралф разказа за трагедията на семейство Карвър, доколкото му позволяваха възможностите, тъпчейки се с риба между изреченията. Опитваше се да прочисти съзнанието си, да се върне на земята — повече за доброто на Дейвид, отколкото заради самия себе си, — но не беше лесно. Пред очите му продължаваше да витае образът на Кирсти, просната на стъпалата, а след това — сцената, когато Ентрейджиън бе отвел Елън от ареста. „Не се тревожи, Дейвид, ще се върна“ — беше казала тя. Но за Ралф, убеден, че за четиринайсет години съвместен живот добре е опознал всички интонации в гласа на Ели, тези думи си оставаха произнесени все едно от мъртвец. И все пак, длъжен беше пред Дейвид да потисне отчаянието и да се опита да се държи като нормален човек. Трябваше да се върне в кожата си, независимо от шока, напрежението и вината — да, точно вината — които се опитваха да го лишат от разсъдък. Но беше трудно. Когато и той свърши, Одри изкоментира:

— Добре, при вас поне не се е стигало до бунт на животинското царство. Много съжалявам за жена ви и дъщеричката ви, господин Карвър. Съчувствам и на теб, Дейвид.

— Благодаря — каза Ралф, а Дейвид побърза да допълни:

— Все още има надежда мама да е жива и здрава.

Баща му прокара пръсти през косата му и кимна в знак на съгласие.

Дойде ред на Мери, която разказа за найлоновия плик под резервната гума; за това, как Ентрейджиън, докато рецитирал репликите, задължителни при арест на заподозрени, бил вметнал, че ще ги убие; за това, как беше застрелял съпруга й на стълбите в общинската сграда без всякаква причина или предупреждение.

— Добре, че няма диви зверове — обади се Одри. Това най-много я вълнуваше. Надигна консервата си и без ни най-малко да се стеснява от, погледите им, изля последните капчици сос в гърлото си.

— Ти или не чу за койота, който ченгето извика да ни пази, или просто ти се иска да не си го чула — сгълча я Мери.

Одри махна пренебрежително с ръка. Беше седнала така, че Билингзли можеше да се наслаждава на бедрото й. Ралф също гледаше под полата й, но това, което виждаше, не му действаше. Даваше си сметка, че в остарелите акумулатори има повече течност, отколкото воля за живот в душата му.

— Човекът може да опитомява койоти, не знаете ли? — каза Одри. — Храниш ги с хамбургери и ги дресираш като кучета, това е.

— Може би си виждала Ентрейджиън да се разхожда из града с койот на каишка? — попита я най-любезно Маринвил.

Тя го изгледа за миг и се впусна в обяснения:

— Не съм. Познавах го дотолкова, че да го поздравя на улицата, нищо повече. Така е и с всички останали в града. Прекарвах повечето от времето си в рудника, в лабораторията или далеч оттук. Никога не ме е привличал градският живот.

— Ами какво стана с вас, Стив? — запита Джони. — Каква е вашата история?

Ралф забеляза как преди да отговори на писателя, човекът с тексаския акцент размени поглед с приятелката си, ако двамата наистина бяха приятели.

— Най-напред да кажа, че ако ме издадеш пред агента си, задето съм качил момиче на автостоп, ще си изгубя цялата премия.

— Мисля, че сега засега това представлява най-малката ти грижа. Давай, разкажи ни.

Двамата с девойката се впуснаха да разказват, всеки от своята гледна точка, повече от убедени, че премеждията им надминават границите на вероятното. И двамата бяха недоволни от бедния си речник, та не можеха подробно да опишат колко ужасен бил каменният отломък, заварен в лабораторията, как им бил подействал, още повече — никой не държеше да споменава за случилото се между тях, когато вълкът (двамата бяха единодушни, че не става дума за обикновен койот, а за истински вълк) беше измъкнал статуетката от сградата, за да им я занесе. Ралф предположи, че има някаква връзка със секса, макар че какво толкова ужасно можеше да има в една сексуална връзка, не можеше да каже.

— Още ли ще си играем на Тома Неверни? — обърна се Маринвил към Одри, щом Стив и Синтия приключиха с разказа си. Говореше сдържано, дори с известна нежност, да не излезе, че с нещо иска да я заплашва. „Разбира се, че няма да иска да я плаши — разсъждаваше Ралф. — Ние сме всичко на всичко седем. За да успеем, трябва да си останем един отбор. Пък и да си призная, не се справя никак зле със задачата.“

— Не знам Тома ли съм — отвърна Одри. Личеше си, че чутото надвишава способностите й да възприема. — Не искам да вярвам в нищо от тези глупости — само да се замисля за тях и вече ми прилошава от страх — и все пак не виждам причина да лъжете. — Замисли се и добави: — Освен, ако срещата с онези, обесените в скривалището на Ернандо… хм, до такава степен ви е изплашило, че…

— Че от страх сме започнали да халюцинираме — изпревари я Стив.

Одри кимна.

— Змиите, които сте видели в къщата… в това поне има известна правдоподобност. Понякога кроталите усещат наближаващата буря три дни предварително и се събират, за да си търсят убежище. Колкото до останалото… не знам. Аз съм човек на науката и не виждам как…

— Хайде, госпожо, държите се като малко дете, което иска да убеди околните, че устата му е зашита с конец, за да не яде от карфиола — направи сравнение Синтия. — Всичко, което ни се случи, съвпада с видяното от господин Маринвил преди нас, с видяното от Мери преди него, с видяното от семейство Карвър преди тях. От самото начало до съборената дървена ограда, пред която Ентрейджиън е сгазил бръснаря или който беше там, всичко се подрежда. Забравете тия глупости за „човек на науката“. Всички сме единодушни, само вие се опитвате да ни противоречите.

— Но аз не съм видяла нищо подобно! — оплака се на глас Одри.

— А какво сте видели? — попита Ралф. — Хайде, кажете ни.

Одри кръстоса крак върху крак и подръпна полата си.

— Бях на палатка. Имах четири дни отпуск, та яхнах Сали и поех на север, към Медната планина. Любимото ми място в цяла Невада.

На Ралф му се струваше, че жената се оправдава, сякаш и преди си е патила заради подобно поведение.

Едва сега Билингзли отмести поглед от краката й, все едно се събуждаше от дълбок сън — сън, в който същите тези крака навярно го бяха опасали през кръста.

— Сали — рече той. — Как е Сали?

Одри го изгледа с дълбоко недоумение, но след това се сети за какво става дума и като момиченце му се усмихна:

— Много е добре.

— Оправя ли се?

— Да, благодаря, мехлемът свърши работа.

— Радвам се да го чуя.

— За какво говорите? — полюбопитства Маринвил.

— Лекувах кобилата й преди година, година и нещо — обясни Билингзли. — Това е.

Ралф не беше сигурен дали би оставил точно Билингзли да се грижи за неговия кон, ако имаше такъв; не би позволил на Билингзли да се докосне и до улична котка. Разбира се, не беше изключено година по-рано ветеринарят да е бил друг човек. Когато превърнеш пиенето в занаят, дванайсет месеца са достатъчни напълно да се преобразиш.

— С доста усилия отворихме мината „Гърмяща змия“ говореше Одри. — Няколко орела умряха…

— Няколко ли? — свъси вежди Билингзли. — Не съм запален природозащитник, но мисля, че не се изразяваш съвсем точно.

— Добре де, бяха около четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада винаги е имало много орли. И ти го знаеш, докторе, и зелените го знаят, само че за тях смъртта на всеки орел е все едно да свариш дете. Това, което ги притеснява в действителност — това, което притеснява всички, — е да не би наистина да отворим отново мината. Божичко, така ми писва от тях понякога. Влачат се тук с малките си, лъскави вносни автомобилчета — за всяка от тези коли са отишли поне двайсет и пет кила чиста американска мед — и ни крещят в очите, че сме били зверове, насилващи земята. Тия…

— Госпожо — прекъсна я Стив. — Ще извинявате, ама сред нас активисти на „Грийнпийс“ няма.

— Разбира се, че не. Бях започнала да казвам, че на нас всички ни е тъжно за умрелите орли — за соколите и гарваните също — независимо от мнението на природозащитниците. — Одри огледа всички присъстващи, все едно проверяваше до каква степен бяха готови да й повярват. — Чистим медната руда с помощта на сярна киселина. Най-лесният начин е с пръскачки, викаме им „дъждовници“, напомнящи на въртящите се пръскачки. Но подобни съоръжения оставят локви, птиците ги виждат от въздуха, идват да се изкъпят и да пият вода… и умират. Смъртта им не е от приятните.

— Никак — съгласи се Билингзли и примигна с влажните си очи. — Когато от „Китайката“ и от другата мина, „Десатоя“, вадеха злато — това беше през петдесетте — локвите бяха пълни с цианид, ефектът — не по-малко печален. Но тогава нямаше зелени природозащитници. Щастливи времена са били за дружеството, а, госпожице Уайлър?

Надигна се, отиде до бара, наля си един пръст уиски и го изпи на един дъх, все едно гълташе лекарство.

— Може ли и за мен една чашка? — осмели се да поиска Ралф.

— Да, гос’ине, мисля, че може — отвърна му ветеринарят, подаде му питието и извади още чаши за останалите. Предложи им топли газирани напитки, но те предпочетоха минерална вода.

— Отказахме се от дъждовниците и ги заменихме с разпределителни глави и емитери — продължаваше с разказа си Одри. — Методът е много по-бавен и по-скъп, но така поне няма опасност птиците да попаднат сред химикалите.

— Няма — потвърди Билингзли и си наля втора чашка. Този път я изпи по-бавно, без да изпуска от поглед краката на Одри.

5.

Проблем ли?

Засега, може би — не… но не бе изключено да възникне, ако нужните мерки не се предприемеха.

Нещото, което приличаше на Елън Карвър, седеше зад бюрото в празния арест. Беше вдигнало високо глава и лъщящите му очи гледаха към вратата. Навън вятърът ту се усилваше, ту утихваше, ту се усилваше, ту утихваше… По стълбите се дочуха нечии тихи стъпки, драскане на нокти по цимента. Стъпките спряха пред вратата. Някой изръмжа, все едно тактично се покашляше. В следващия миг вратата широко се отвори, блъсната от муцуната на пумата. За женска беше доста едра — поне метър и осемдесет от носа до задницата. Дебелата опашка прибавяше още близо метър.

Пумата влезе в помещението с килиите, сниши се до дъсчения под и ушите й се прилепиха до удължения череп. Нещото на стола се приведе не само за да привика звяра по-близо до себе си, но и да се опита да усети чувствата, които го обладаваха в този момент. Животното беше уплашено, опитваше се да разграничи различните миризми в помещението, но никоя не му действаше успокоително. Не само задето бе попаднало в човешка бърлога, но и за друго…

Надушваше много неща и всички бяха повод за тревога. Най-напред острата и задушлива миризма на барут, която буквално я блъскаше в носа. Сетне зловонното дихание на човешки страх, подобно на вонята на пот и изгоряла трева. После идваше мирисът на кръв — кръв койотска, кръв човешка, смесени в едно. И най-накрая — това същество насреща, което не преставаше да я наблюдава. Искаше й се да избяга, но някаква сила я притегляше към създанието на стола. Приличаше на човек, но не миришеше на човек, по-точно издаваше миризма, каквато пумата никога през живота си не беше срещала. Най-накрая животното не издържа, плахо се наежи и измяука като котка.

Съществото се надигна от стола, хвана пумата за муцуната и я придърпа към себе си, за да я погледне в очите. Бързо занарежда на езика на безформеното — езика, който всички разбираха — къде да отиде, колко да чака, какво да стори, щом му дойде времето. Те били въоръжени и най-вероятно щели да убият пумата, но тя трябвало вече да си е свършила работата.

Докато съществото говореше, от носа на Елън Карвър потече кръв. То я усети по устните и с длан я избърса. По бузите и врата на Елън се бяха появили малки пъпки като от изприщване. Проклета кожна инфекция! Нищо повече, но достатъчно за начало! Защо някои жени така и не се научаваха да се грижат за вида си?

— Добре — заключи съществото. — А сега върви. Чакай да дойде подходящият момент. Аз ще слушам заедно с теб.

Пумата отново протяжно измяука, облиза с грапавия си език ръката, която съществото в тялото на Елън Карвър му подаде, и се обърна да излезе от помещението.

Чудовищното създание се върна на стола си и отново се облегна. Затвори очите на Елън и се вслуша в непрестанното дращене на пясъка по стъклата, докато с част от съзнанието си придружаваше животното по пътя му.

1.

— Имали сте кратък отпуск, яхнали сте кобилата си и сте отишли да лагерувате — каза Стив. — А после какво?

— На Медната планина прекарах четири дни. Лових риба, правих снимки — фотографията ми е любимото хоби. Изкарах си чудесно. Преди три дни се върнах у дома. Отидох си право вкъщи, живея в северния край на градчето.

— Кое ви накара да се върнете? — попита Стив. — Да не би да сте предчувствали влошаването на времето?

— Не, носех си малкия транзистор и през цялото време обещаваха само слънце и високи температури.

— И аз все това чувах — съгласи се той. — Тая свинщина навън си остава пълна загадка.

— Имах уговорена среща с Алън Саймс, главния счетоводител на дружеството. Трябваше да изчислим колко общо ни е струвало преминаването от пръскачки към другите съоръжения. Той щеше да пристигне със самолет от Аризона. Имахме среща в девет часа сутринта в скривалището на Ернандо. Викаме така на лабораторията и фирмените офиси в края на града. Именно заради срещата съм се облякла в този проклет костюм — Франк Гелър ми каза, че Саймс не обича — не обичал, по-право — жени с дънки. Знам, че когато се връщах от излета, всичко си беше наред, защото Франк ми се обади и ми каза да се облека по-така за срещата. Беше същата вечер, около седем часът.

— Кой е Франк Гелър? — попита Стивън.

— Главният минен инженер — отвърна Билингзли. — Отговаря за отварянето на „китайската мина“. Поне отговаряше.

За всеки случай погледна към Одри. Тя кимна.

— Мъртъв е.

— Само преди два дни — размишляваше на глас Маринвил — всичко в Деспърейшън си е било както трябва поне доколкото знаеш.

— Именно. Но при следващата ми среща с Франк той беше обесен на някаква кука. И едната му ръка беше отрязана.

— Видели сме го значи — потръпна при мисълта Синтия. — Видяхме и ръката. На дъното на един аквариум с рибки.

— Преди това, през нощта, на два пъти се събуждах. Първия път си казах, че е било гръмотевица, но втория път почти се убедих, че са изстрели. Реших, че сънувам кошмари, обърнах се на другата страна и отново заспах. И все пак, сигурно това е било времето…, когато той е започнал. На другия ден, като отидох в канцелариите на дружеството…

Най-напред Одри не забелязала нищо нередно — дори и това, че секретарят Брад Джоузефсън го нямало на мястото му. Брад винаги кръшкал, стига да го оставели. Затова заобиколила скривалището на Ернандо от външната му страна и видяла същото, което Стив и Синтия щели да заварят по-късно — труповете, окачени на куките. По всяка вероятност са били убити всички, дошли на работа онази сутрин. Един от обесените, с вратовръзка и лъскави ботуши, каквито се виждаха в уестърните, бил самият Алън Саймс. Бил толкова път от Финикс до Деспърейшън, само и само да му светят маслото.

— Ако това, което казвате, е вярно — обърна се Одри към Стив, — Ентрейджиън трябва да се е докопал и до други жертви по-късно. Не съм броила — бях толкова наплашена, че подобна мисъл дори не би могла да ми хрумне, — но сега си казвам, че онази сутрин труповете са били не повече от седем. Бях като замръзнала на едно място. Може дори напълно да съм изключила, не си спомням със сигурност. След това чух изстрели. Този път не щеше и съмнение. Някой започна да крещи. Последваха нови изстрели и крясъците замлъкнаха.

Върнала се в колата си, без да бърза излишно — мислела си, че ако се затича, щяла да я обземе още по-голяма паника — и подкарала към града. Имала намерение да съобщи за откритието си на Джим Рийд. Ако Джим го нямало в града, а него често го нямало — на някой от заместниците му, Ентрейджиън или Пиърсън.

— Не тичах, не натисках газта като бясна, но така или иначе бях изпаднала в шок. Спомням си, че ровех в жабката да си намеря цигарите, бях забравила, че от пет години не пуша. По едно време забелязах двама души да пресичат бегом кръстовището, онова, със светофара, знаете го.

Всички кимнаха.

— Зад тях се появи новата полицейска кола. На волана е бил Ентрейджиън, но тогава нямаше как да знам. Разнесоха се три или четири изстрела и двамата бегълци се строполиха на тротоара: единият пред бакалницата, другият на метър-два след нея. Видях кръв, много кръв. Оня изобщо не намали, ами продължи в западна посока и съвсем скоро се чуха нови гърмежи. Сигурна съм, че го чух как след всеки един вика: „И-ху“.

Исках да помогна, с каквото мога на простреляните. Изминах още няколко метра с колата, паркирах и слязох. Навярно това ми спаси живота. Защото Ентрейджиън стреляше по всичко, което се движи. Стреляше по хора, по автомобили, по всичко. По улицата като огромни разхвърляни играчки стояха неподвижно коли и камиони, поне десетина. Имаше един камион, от онези големите „Ел Камино“, обърнал се на една страна пред железарията. Мисля, че беше на Томи Ортега, той обичаше возилото си както се обича годеница.

— Не съм видял нищо подобно — рече Джони. — Когато доведе мен в града, улиците бяха съвършено пусти.

— Да, копелето знае как да остави подредено след себе си, трябва да му го признаем. Не е искал случаен човек да се появи в града и да разбере какво се е случило, предполагам, че това го е накарало. Все едно е скрил боклука под килима, все някога ще се разбере, но няма да е никак скоро, особено с тази пясъчна буря.

— Която не беше предвидена от синоптиците — отново напомни Стив.

— Точно така, която изобщо не очаквахме.

— И какво се случи после? — попита Дейвид.

— Затичах се към двамата застреляни. Едната беше Евелин Шунстак, собственичката на фризьорския салон. Работи от време на време и в библиотеката. Беше мъртва, мозъкът й се беше пръснал по целия тротоар.

Мери неволно потръпна. Одри я забеляза и се обърна към нея:

— Има нещо, което трябва да запомните: веднъж да ви види и да реши да ви убие, никакви шансове нямате. — Отново ги огледа последователно, да не би някой да възприема думите й като шега. Или като преувеличение. — Той стреля, за да убива.

— Ще го имаме предвид — увери я Стив.

— Другият беше момчето, разнасящо поръчки. Беше облечено във фирмената униформа на магазина. Ентрейджиън и него беше уцелил в главата, но не бе успял да го убие отведнъж.

Очевидката разказваше със същото спокойствие, което Джони беше срещал и при други в нейното положение. Беше се сблъсквал с подобни сцени много често във Виетнам, когато разпитваше войници, върнали се от бойното поле. Той самият беше в ролята на цивилно лице, с бележник в едната ръка, с химикалка — в другата, с портативен касетофон, метнат през рамо, и за всеки случай закачил знак, че е цивилен, да не го убият по погрешка. Беше гледал, беше слушал, бе записвал разкази и впечатления, но през цялото време се беше чувствал като натрапник. Нещо повече — беше изгарял от ревност. Горчивите мисли, които тогава го бяха спохождали — че е като евнух в чужд харем, че е като пианист в публичен дом — сега му се струваха повече от нелепи.

— Бях на дванайсет, когато баща ми ми подари малокалибрена пушка — разказваше Одри Уайлър. — Първата ми работа беше да изляза на двора пред къщата ни в Седалия и да гръмна една сойка. Когато се доближих до птицата, тя беше още жива. Цялата трепереше, окото й беше вперено право напред в пространството. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Никога през живота си не съм желала толкова горещо да върна времето назад. Клекнах на земята до птицата и изчаках животът да я напусне напълно. Струваше ми се, че поне това й дължа. Човекът с униформата на местната сладкарница трепереше точно по същия начин. Гледаше през мен, към отсрещния край на улицата, все едно не бях застанала до него. Челото му беше покрито със ситни капки пот. Главата му все едно се беше издула, по раменете му се беше поръсило нещо като бял прашец. В първия момент ми дойде идиотската идея, че са парченца стиропор, нали знаете — от онези бели зрънца, с които хората пълнят колетите, когато пращат нещо чупливо по пощата. Но след това се уверих, че са мънички, натрошени на прах костици. Нали разбирате, от черепа му.

— Не искам повече да слушам — внезапно я прекъсна Ралф.

— Навярно и аз така бих казал — съгласи се Джони, — но трябва всичко да научим. Защо с момчето не се поразходите из коридора? Можете да откриете нещо ново.

Ралф кимна, изправи се и направи крачка по посока на Дейвид.

— Не — възрази момчето. — Трябва да стоим.

Ралф го изгледа с известно неразбиране. Дейвид поклати глава.

— Съжалявам, но оставам.

Ралф остана за секунда прав, сетне си седна на мястото.

Докато двамата разменяха тези реплики, Джони случайно погледна Одри. Беше вперила очи в момчето, а той бе едновременно на ужас и на страхопочитание. Сякаш през живота си не беше срещала подобно създание. После се сети за бисквитките, които излизаха от кутията също като клоуните от мъничката кола в цирка, и се замисли дали изобщо някой от тях беше виждал създание като Дейвид Карвър. Отново си спомни за чертичките на мобифона, за Билингзли и неговата реплика за йогата. Дори и йога не можел да мине заради главата. Всички се бяха съсредоточили върху лешоядите, паяците, койотите, говореха си за плъхове, които изскачали изпод автомобилните гуми, за гърмящи змии, които пълзели по пода на кухнята; повечето мислеха за Ентрейджиън, за езика, който говореше, и за точния му като на Бъфало Бил мерник. Но защо никой не се сещаше да помисли за Дейвид? Какво точно представляваше това момче?

— Давай нататък, Одри — подкани я Синтия. — Само се опитай да спестиш подробностите. — И посочи с глава Дейвид.

Одри я погледна с известно неразбиране, но скоро се усети и продължи нататък.

2.

— Бях клекнала до момчето от сладкарницата и се мъчех да взема решение как да постъпя — дали да остана при него или да изтичам да повикам някого — когато откъм Котън Стрийт долетяха нови викове и изстрели. Чу се трошене на стъкла. Нещо изскърца на дърво, после издрънча на желязо. Колата отново изрева. Имам чувството, че от два дни насам друго не съм чувала освен рева на мотора. Онзи обръщаше и по звука разбрах, че приближава в моя посока. Имах само секунда за размисъл, но дори и две да бяха, едва ли бих сторила друго — плюх си на петите и избягах.

Исках да се върна в колата си и да подкарам извън града, но си казах, че времето няма да ми стигне. Мислех, че дори няма да успея да се скрия зад близкия ъгъл. Затова нахлух в бакалницата. Продавачката, Уенди Уоръл, лежеше мъртва до касата. Баща й — собственик и на бакалницата, и на месарницата — беше седнал на стол в малкия офис зад щанда, прострелян в главата. Беше гол до кръста. Навярно тъкмо се е преобличал, когато са го убили.

— Хю започва работа рано — рече Билингзли. — Много по-рано от останалите в семейството.

— Така, а през това време Ентрейджиън обикаля всички заведения и проверява — продължи Одри. Искаше й се да говори безгрижно, все едно си бъбри с приятелка на кафе, но всъщност беше на ръба на истерията. — Ей за това е опасен. Постоянно обикаля къщите и проверява. Може да се е побъркал, може да няма милост към никого, но същевременно е изключително педантичен.

— И все пак е смъртно болен — напомни Джони. — Когато ме докара в града, така кървеше, че малко му оставаше да припадне. А оттогава са минали шест часа. Ако кръвоизливите не са спрели… — Той вдигна рамене, без да довърши.

— Не се улавяйте в капаните му — едва не зашепна Одри, все едно издаваше голяма тайна.

Джони разбра какво има предвид. От това, което беше видял с очите си, знаеше, че е невъзможно, но също така си даваше сметка, че ако тръгне да я убеждава, само ще си изгуби времето.

— Продължавай — нямаше търпение Синтия. — Какво стана после?

— Опитах се да използвам телефона на господин Уоръл. Беше блокирал. Останах в задната част на магазина в продължение на около половин час. През това време колата на два пъти мина покрай къщата: веднъж по Мейн Стрийт, втория път зад гърба ми — или по Мескит, или отново по Котън. Изстрелите продължаваха. Качих се на горния етаж, където семейство Уоръл живеят. Надявах се там телефонът да е наред. Но не беше. Нито пък госпожата или момчето. Мерт, мисля, че така се казваше. Тя беше в кухнята с глава, завряна в мивката, и с прерязано гърло. Синът й така и не беше станал от леглото. Имаше кръв навсякъде. Стоях на вратата на детската стая, гледах плакатите на рокмузиканти и баскетболисти, а навън колата отново приближаваше.

Слязох до задния изход, но така и не посмях да отворя вратата. През цялото време си го представях как е застанал до стената и ме дебне. Точно преди минута го бях чула да отминава, но въпреки това бях убедена, че ме чака отвън.

Реших, че ще е най-добре да изчакам да се стъмни. Тогава може би щях да успея да се измъкна с колата. Може би. Човек никога не знае. Защото той беше толкова непредвидим. Вярно, не стоеше постоянно на Мейн Стрийт, нито пък постоянно слушах шума от двигателя, но тъкмо, да си кажа: ето, няма го, тръгнал е към хълмовете, и той се появяваше отново, подобно на заек от цилиндъра на фокусник.

В магазина обаче не можех да остана. Ако не за друго, то защото бръмченето на мухите ме подлудяваше. Освен това беше много задушно. По принцип горещината не ми прави впечатление, просто няма как, щом живея в централна Невада, но непрекъснато си внушавах, че усещам миризмата труповете край себе си. Затова изчаках да чуя изстрели от другата страна на автомобилния сервиз — на Дюмон Стрийт, кажи-речи в източния край на града — и излязох от къщата. Да прекося отново магазина и да изляза на тротоара, ми се струваше една от най-смелите постъпки в целия ми живот. Все едно бях войник и вървях през минно поле. В началото не можех да помръдна; бях замръзнала на едно място пред магазина като статуя. Спомням си как си повтарях, че трябва да вървя, че не трябва да тичам, иначе ще ме обхване паника, но все пак съм длъжна да вървя. Така или иначе не можех. Не можех. Все едно се бях парализирала. Тогава го чух отново да приближава. Странно. Все едно ме беше усетил. Може би не мен точно, но някого. Беше усетил човек да се движи зад гърба му. Все едно си беше измислил нов вид криеница, при която не само заплюваш противника, но и го застрелваш за по-сигурно. Моторът…, когато даде газ, е толкова шумен, мощен, направо оглушителен. Дори да не го чувам, си представям, че го чувам. Как да ви кажа, все едно котки се ухажват по улиците. Ей, това чувах — огромна разгонена котка, наближаваща в моя посока, и пак не можех да помръдна. Стоях на едно място и се вслушвах в усилващия се звук. Най-накрая се сетих за момчето от сладкарницата, как беше треперило досущ като сойката, която бях застреляла като дете, и това ме откъсна от тротоара. Влязох в обществената пералня и се хвърлих по очи на земята секунда, преди той да мине по улицата. Разнесоха се нови викове от север, но вече не знаех какво се случва, защото дори не можех да вдигна поглед. Бях се залепила за пода. Трябва да съм лежала поне двайсет минути, толкова зле се чувствах. Лесно е да се каже, че съм била повече от уплашена, по-трудно е да се обясни как точно се чувства човек, който е повече от уплашен. Лежах на пода, гледах кълбетата напластил се прах, захвърлените фасове и си казвах, че пералнята си е пералня дори когато си се проснал по очи на земята, дробовете ти вдишват само прах, а пред очите ти друго няма освен фасове с червило. Знаех, че не мога да помръдна дори ако дочуех стъпките му по тротоара. Щях да си лежа до момента, в който той опре дулото на пистолета до главата ми…

— Недей — изгледа я ужасено Мери. — Не го споменавай.

— Но аз само за това мисля! — изкрещя Одри и в този миг Джони Маринвил като че ли усети в гласа й нещо, което досега му беше убягвало. Тя направи видими усилия да се овладее и продължи разказа си: — Това, което ме извади от обхваналата ме летаргия, бяха гласовете от улицата. Надигнах се на колене и допълзях до вратата. По отсрещния тротоар, пред „Бухала“, вървяха четирима души. Двама мексиканци — онзи младеж, Ескола, дето работи на каменотрошачката в мината, и приятелката му. Не й знам името, но си спомням русия кичур в косата й — мисля, че е естествен, а тя самата е доста хубава. Беше доста хубава. Имаше една друга жена, доста пълна, не я бях виждала никога преди. Мъжът с нея, Том, беше един от твоите партньори на билярд, Флип някой си, доколкото си спомням.

— Флип Морън? Видяла си Флипера? Тя кимна.

— Промъкваха се по отсрещния тротоар, опитваха бравите на колите, търсеха ключове. Сетих се за своята, за това, че петимата можем да се качим в нея и да избягаме. Вече се канех да се изправя. Четиримата тъкмо минаваха пред тесния проход между „Спукания барабан“ и голата фасада на някогашния италиански ресторант, когато Ентрейджиън даде газ и изхвърча с колата си от прохода. Все едно ги беше чакал. Най-вероятно ги е чакал. Блъсна ги всички наведнъж, но мисля, че твоят приятел единствен загина на място. Другите се разпиляха като кеглите на боулинга, когато не успееш да ги събориш, а само ги разместваш с топката. Хванаха се един за друг да не паднат и хукнаха да бягат. Ескола беше прегърнал момичето си. Тя ревеше на глас и държеше ръката си пред гърдите. Беше счупена. Личеше си отдалеч, все едно й беше израснал втори лакът. Лицето на другата жена се беше скрило като под було от кръв. Когато чу, че Ентрейджиън подкарва след тях — когато мощният двигател отново изрева — жената се извъртя с лице към него и вдигна ръце пред себе си, все едно беше пазач или кой знае… Той държеше волана с дясната си ръка и се беше провесил през сваленото стъкло като машинист на влак. На два пъти стреля в нея с пистолета, преди да я помете с колата. Едва тогава успях добре да го видя — да разбера със сигурност с кого си имам работа.

Одри огледа слушателите си, сякаш й се искаше да види какво впечатление е направила с разказа си.

— Той се хилеше. Смееше се на глас като малко дете, заведено в Дисниленд. Беше щастлив, разбирате ли? Щастлив.

3.

Одри останала да клечи до вратата на обществената пералня, докато Ентрейджиън гонел Ескола и приятелката му нагоре по главната улица. Настигнал ги и ги блъснал по същия начин, по който бил ударил възрастната жена — било му лесно да ги уцели двамата наведнъж, понеже момчето се опитвало да помогне на девойката и двамата тичали прегърнати. Когато ги съборил на земята, Ентрейджиън спрял, дал на заден ход, минал бавно през телата им (тогава нямаше никакъв вятър, уточни Одри, затова много ясно чула пукота на строшени кости), сетне слязъл от колата, доближил ги, клекнал над тях и гръмнал един изстрел в главата на момичето. След това махнал шапката на Ескола — тя като по чудо стояла на мястото — и пратил още един куршум в главата му.

— Най-накрая върна обратно шапката. Ако ми е съдено да оцелея след всичко това, сигурна съм, че ей това никога няма да го забравя, пък дори и изкуфяла бабичка да стана: как свали шапката на момчето, за да го застреля, и след това му я сложи обратно на главата. Все едно искаше да им докаже колко много им съчувства, та затова се опитва да си върши работата вежливо.

Ентрейджиън се изправил, извърнал се към другия край на улицата (в движение заредил пистолета) и се заоглеждал във всички посоки. Одри каза, че по лицето му била изписана широка, глупашка усмивка. Джони разбираше за какво точно говори. Беше я видял със собствените си очи. Без да знае как е станало това, беше убеден, че сам е бил свидетел на чутото, може би насън, може би в някой предишен живот.

Начинът, по който Одри беше описала ченгето, му напомняше за някои натряскани до козирката войници, с които се беше срещал, за истории, които се разказваха само късно посред нощ и само шепнешком: как някои наплашени момчета били видели своите другари да извършват неописуеми жестокости със същите невинни, непринудено весели изражения. — „Това си е то, Виетнам, налетял отново върху теб, ей така, изневиделица. Единственото, което ти липсва, е транзистор, който да свири «Хората са странни» или «Кибритени човечета».“

Но дали това беше всичко? Дълбоко в съзнанието му се обаждаше глас на скептицизъм. Същият този глас беше убеден, че и друго има да се случва, нещо, което няма връзка с избледнелите спомени на известен писател, хранел се с ужасите на войната подобно на лешояд или хиена… и написал като следствие една доста тъпа книга, както би могло да се очаква при подобно поведение. „Добре тогава: ако е не заради теб, защо?“

— Какво направи след това? — попита Стив.

— Върнах се обратно в офиса. Пълзях на четири крака. Когато влязох, се пъхнах под бюрото, свих се на кълбо и заспах. Бях капнала от умора. След всичко видяно… след тези непрекъснати срещи със смъртта… бях съсипана от умора.

Сънят ми беше лек и накъсан. Постоянно чувах шумове около себе си. Изстрели, експлозии, чупене на стъкла, човешки викове. Нямам представа колко е било истина, колко съм си въобразила. Когато се събудих, вече беше следобед. Всичко ме болеше, имах усещането, че се вдигам от продължителен сън. Може би дори си бях в палатката. Но отворих очи и видях къде се намирам. Надушвах прахове и сапуни, усещах, че ми се пикае до смърт. Освен това краката ми се бяха схванали.

Понечих да се измъкна изпод бюрото, убеждавах се да не изпадам в паника, ако се заклещя, изведнъж чух някой да влиза в магазина. Веднага се пъхнах обратно в скривалището си. Беше той. Познах го по стъпките: едър мъж с ботуши.

Той извика: „Има ли някой?“ и тръгна между пералните машини и сушилните. Все едно вървеше по следите ми. В известен смисъл точно това правеше, беше надушил парфюма ми. Обикновено не слагам парфюм, но проклетият костюм ме подсети за това; бях си казала, че ако се напарфюмирам, срещата с господин Саймс ще протече по-гладко. — Одри вдигна рамене, все едно се чувстваше неловко. — Целта оправдава средствата, нали така?

Синтия изобщо не реагира, но Мери кимна разбиращо.

— Мирише ми на „Опиум“ — казва той. — Познах ли, госпожице? „«Опиум» ли използвате?“ Не му отговорих, само се сниших към земята с две ръце около главата. Той продължи: „Защо не излезете? Ако излезете сама, бързо ще свърша. Ако ме карате да ви търся, ще стане доста по-бавно.“ До такава степен ми въздействаше, че усещах желание наистина да се покажа. Ей до такава степен бях изгубила разсъдъка си от страх. Бях убедена, че той знае със сигурност за моето присъствие, че като хрътка ще проследи миризмата на парфюма ми, бях готова да изпълзя изпод бюрото и да се предам, само и само всичко да свърши. Все едно бях наркоман, а той пласьор — толкова силно напираше душата ми да се покажа. Но не бях способна. Отново бях замръзнала на едно място, повтарях си непрекъснато, че ако не се изпикая, ме чака мъчителна смърт. Обърнах внимание на стола — бях го издърпала, за да се намърдам на негово място — и си казах: „Щом види къде е столът, ще се сети къде съм и аз.“ Докато си мислех подобни неща, той влезе в офиса. „Има ли някой? — попита. — Излезте, нищо няма да ви сторя. Искам само да ви задам няколко въпроса какво сте видели. Имаме голям проблем.“

Одри се разтрепери и Джони си представи как по същия начин е треперила, свита като таралеж под бюрото, в очакване Ентрейджиън да направи последните няколко крачки, да я открие и да я застреля. С тази разлика, че сега се усмихваше, а човек трудно можеше да погледне подобна усмивка.

— Беше откачил напълно. — Одри трябваше да държи ръцете си една в друга, за да успокои треперенето им. — Веднъж ти казва, че ако излезеш сама, ще те възнагради с бърза смърт, само след секунда ти обяснява, че имал да ти задава въпроси. Лудост. Но аз, която вярвах и на едното, и на другото… Кой от двама ни беше по-лудият? А? Кой е бил по-лудият?

Направи две крачки навътре в помещението. Мисля, че бяха две. Достатъчно, за да се появи сянката му на пода откъм моята страна. Спомням си как си помислих, че ако сянката има очи, той вече ме е видял. Остана дълго време пред бюрото. Чувах всяко негово вдишване. Най-накрая изпсува и си тръгна. Минута по-късно чух как вратата към улицата се отваря и затваря. В началото бях сигурна, че е капан. Представях си как е отворил и е затръшнал вратата, но е останал до машината с пакетчетата прах за пране. Стои и не мърда с пистолет в ръка, готов да стреля в момента, в който се издам. И знаете ли какво? Продължих да си го представям, дори когато той запали двигателя на автомобила и се захвана отново да кръстосва улиците в търсене на нови жертви. Убедена съм, че и досега щях да си клеча под бюрото, ако не беше малката ми нужда. Трябваше да отида до тоалетната, иначе щях да се напикая, а това не трябваше да допускам. Щом беше способен да надуши парфюма ми, още по-лесно щеше да усети миризмата на урина. Затова изпълзях и отидох в клозета. Залитах като стара жена, защото краката ми бяха все така претръпнали, но се добрах.

И въпреки че Одри Уайлър продължи да говори още десетина минути, Джони си каза, че с отиването до клозета е свършило всичко интересно в разказа. Колата й била на няколко крачки, ключовете били в джоба на роклята й, но дори автомобилът да не е бил паркиран на Мейн Стрийт, а на Луната, все от същата полза щял да й бъде. На няколко пъти се местела от офиса до самото перално помещение (Джони добре си даваше сметка, че при обстоятелствата и това движение е проява на известна смелост), но по-далеч не намерила сили да отиде. Нервната й система била съсипана, капчица воля не й била останала. Всеки път, когато изстрелите утихвали и ревящият мотор замлъкнал, тя се навивала да опита да избяга, но в следващия миг си представяла как Ентрейджиън я настига по шосето, как я принуждава да отбие, как я издърпва от колата и я прострелва в главата. Освен това Одри била убедена, че все някога помощ ще дойде. Трябвало да дойде. Вярно, Деспърейшън се намирал встрани от главния път, но не чак толкова далеч — мината се готвела отново да заработи, та хора идвали и си отивали.

В интерес на истината хора били дошли отвън. Била видяла камион на Федерал Експрес около пет часа следобед първия ден, после, на другия, около обяд — пикап на областното електроснабдяване. И двете минали по главната улица. Одри чула музика от кабината на пикапа. Този път моторът на полицейската кола не се бил обадил, но пет минути, след като пикапът подминал пералнята, се разнесли нови изстрели и някакъв мъж започнал да крещи: „О, недей! О, недей!“ толкова високо, че можел да мине и за момиче. След това дошла нова безкрайна вечер, в която Одри хем се убеждавала, че не иска повече да стои, хем не смеела да излезе и да си опита късмета. Хранела се със снакс от автомата до сушилките пиела вода от мивката в клозета. Докато дошъл новия ден и Ентрейджиън закръжил отново из града като изгладнял лешояд.

Не знаела, каза Одри, че карал хора отвън да ги хвърля в ареста. Единственото, с което се занимавал мозъкът й, било да крои планове за бягство, но нито един не й се струвал достатъчно надежден. Пък и започнала да се чувства в пералнята като у дома… най-малкото била в безопасност. Ентрейджиън вече бил идвал веднъж, втори път не се бил показвал, може би изобщо нямало да се появи.

— Свикнах да се утешавам с мисълта, че няма начин да е убил всички в града, че из къщите все още се намират живи като мен — хора, които са разбрали навреме какво става, и са се спотаили в миша дупка. Все някой е успял да се измъкне от града, да повика щатската полиция. Продължавах да си повтарям, че сега-засега това е най-мъдрото решение — да стоя и да чакам. Най-накрая се разрази бурята и реших да я използвам за прикритие. Все някак щях да се промъкна до минното дружество. В гаража на скривалището има джип-влекач.

Стив кимна.

— Видяхме го, беше вързан за ремарке с проби от рудника.

— Планът ми беше да откача ремаркето и да подкарам право на север към шосе номер 50. Можех да си взема компас от склада, та да се ориентирам. Разбира се, знаех, че мога да попадна на някоя яма, но това не ми изглеждаше чак такъв риск, не и след всичко, на което бях станала свидетел. А трябваше да се махам. Да изкараш две денонощия в някаква си обществена пералня, нека някой опита какво е. Готвех се да тръгна, когато вие двамата се появихте.

— И аз за малко не ти строших главата — заключи Стив.

— Извинявай.

Одри се усмихна вяло и промърмори:

— Останалото вече знаете.

„Не мисля — каза си Джони Маринвил. Болката в носа му се обаждаше настойчиво. Имаше нужда да пийне нещо, голяма нужда… И понеже това си беше чиста проба лудост — за човек в неговото състояние, най-малкото — той извади шишенцето с аспирина и с малко минерална вода изгълта две хапчета. — Не съм сигурен дали знаем всичко. Не и засега.“

4.

Мери Джаксън попита:

— А сега какво ще правим? Как ще се измъкнем от тази каша? Ще бягаме ли или ще чакаме да ни спасят?

Известно време никой не й отговори. Най-накрая Стив се размърда на креслото, което разделяше със Синтия, и заяви:

— Не можем да чакаме.

— Кое те кара да мислиш така? — попита Джони. Въпросът беше зададен по-скоро от любезност и любопитство, иначе си личеше, че отговорът му е вече ясен.

— Защото все някой вече е трябвало да се измъкне от града, да се добере до работещ телефон и да изключи машината за убийства. Но никой не го е сторил. Дори преди началото на бурята, никой не е излязъл от града. Тук действа могъща сила, ако се надяваме на помощ отвън, мисля, само ще увеличим шансовете й да ни унищожи. Трябва да разчитаме един на друг и да се опитаме възможно най-бързо да се измъкнем. Така поне смятам.

— Никъде не тръгвам, преди да разбера какво се е случило с мама — възрази Дейвид.

— Така не се разсъждава, синко — укори го Джони.

— Напротив.

— Не — поклати глава Билингзли. В тона му имаше нещо, което накара Дейвид да го погледне в очите. — Не и когато става дума за живота на други. Не и когато… си нещо особено, а ти си точно такъв. Ние се нуждаем от теб, синко.

— Не е честно — протестираше Дейвид.

— Не е — съгласи се Билингзли. Сбръчканото му лице беше застинало, сякаш беше от камък. — Не е.

Синтия също взе думата:

— Майка ти нищо няма да спечели, малък, ако ти — и всички ние с теб — загинем, само и само да я намерим. От друга страна, ако успеем да излезем от града, може би ще се завърнем с помощ.

— Правилно — подкрепи я Ралф с тих, немощен глас като на болен човек.

— Не, не е правилно — възпротиви се повторно Дейвид. Говорите чиста проба лайнарщини, така да знаете.

— Дейвид!

Момчето ги изгледа, изражението му издаваше едновременно ярост и болезнен страх.

— На никого от вас не му пука за майка ми на никого. Дори и на теб, татко.

— Не е вярно — рече Ралф. — Нещо повече, само коравосърдечен човек може да го твърди.

— Така е — призна Дейвид, — но все пак си мисля, че е вярно. Знам, че я обичаш, ама мисля, че си готов да я изоставиш, само защото вече си приел, че е мъртва. — Погледът му се впи в лицето на Ралф, който гледаше виновно в краката си, докато сълзи се стичаха по насиненото му лице. Момчето се обърна към ветеринаря: — Ще ви кажа нещо и на вас, господин Билингзли: това, че се моля на Господ, не означава, че съм магьосник от книжките с приказки. Молитвата не е магия. Единствената магия, която знам, са два-три фокуса с карти, но и тях винаги ги обърквам.

— Дейвид… — понечи да каже нещо Стив.

— Ако сега си отидем, а после се върнем, вече ще е твърде късно да я спасим! Знам, че ще е късно! Сигурен съм!

Думите му огласиха цялата зала, все едно оратор бе застанал на подиума, но скоро заглъхнаха. Единствено вятърът невъзмутимо го аплодира отвън.

— Дейвид, вероятно и сега е твърде късно — отвърна Джони. Все още бе способен да говори спокойно, но нямаше сила да погледне момчето в очите.

Ралф хрипливо въздъхна. Синът му седна до него и взе ръката му. Лицето на бащата беше посърнало от умора и объркване. Изглеждаше много стар.

Стив погледна Одри:

— Каза, че си знаела друг път към магистралата.

— Да. Огромната купчина пръст, която сте видели на идване в града, е северната стена на рудника, който отваряме. Има два пътя: единият, който се изкачва по склона, прехвърля билото и се спуска към самата мина. Другият отбива на запад и излиза на шосето няколко километра по-нататък. Върви покрай пресъхналото корито на тукашната река. Нали знаеш за какво говоря, Том?

Той кимна.

— Този път — казваме му пътя по река Деспърейшън — започва от паркинга за камионите. Там има много влекачи. Най-големите побират само четирима души, но можем да хванем някое ремарке и да настаним останалите.

Стив, който от десет години се занимаваше с товарене и разтоварване, със светкавични решения й главоломни бягства (неизбежни, щом като в хотели четири звезди все така проявяваха неблагоразумието да подслоняват отрепки от музикалния бизнес), беше слушал внимателно всичко изречено тази вечер.

— Ето какво предлагам аз: ще изчакаме до сутринта. Ще си починем, може дори да поспим. До изгрев слънце бурята може да утихне…

— Мисля, че вятърът вече е отслабнал — прекъсна го Мери. — Може и да си внушавам, но мисля, че навън е по-спокойно.

— Дори бурята да продължава, ще успеем да се доберем до паркинга, нали, Одри?

— Определено.

— На какво разстояние се намира паркингът?

— На три километра от минното дружество, значи на два и нещо оттук.

Стив кимна.

— По светло ще виждаме Ентрейджиън отдалеч. Ако се опитаме да се измъкнем през нощта, кой знае дали няма да му налетим.

— Сега не сме сигурни дали няма да срещнем… и представителите на дивата фауна — подкрепи го Синтия.

— Ще се движим готови за стрелба — продължи Стив. Ако бурята утихне, ще тръгнем към рудника с моя камион: трима отпред в кабината, другите в товарното отделение. Ако времето остане лошо — надявам се на това — по-добре е да отидем пеша. Така по-малко внимание ще привлечем. Той дори няма да разбере, че сме тръгнали.

— Предполагам, че Ескола и приятелите му са разсъждавали по същия начин, преди да ги блъсне с колата — напомни му Билингзли.

— Да, но те са вървели на север, при това по Мейн Стрийт — възрази Джони. — За Ентрейджиън не е било трудно да се досети. Ние ще тръгнем на юг, по посока на рудника, и ще напуснем града по черния път.

— Именно — рече Стив. — А след това, бам, и ни няма. Стана от креслото, приближи се до Дейвид — момчето беше оставило баща си и седеше на ръба на подиума, загледано в празните редове на киното — и се надвеси над него. — Но ще се върнем. Чуваш ли, Дейвид? Ще се върнем за майка ти и за всички, които може би са още живи. Казана дума — хвърлен камък, повярвай ми.

Дейвид продължаваше да гледа пред себе си.

— Не знам какво да правя. Знам, че трябва да попитам Господ, само той може да ми помогне да си възвърна разсъдъка, но в момента съм му толкова ядосан, че не съм в състояние. Колкото пъти се опитам да събера мислите си, едно и също ми идва наум: Той позволи на ченгето да отведе майка ми! Защо? Господи, защо?

„Не знаеш ли, че преди малко си извършил чудо?“ — помисли си Стив, но не каза нищо: само щеше да накара Дейвид да се чувства още по-объркан и нещастен. Изправи се, пъхна ръце в джобовете си и без да знае как да утеши момчето, остана да го гледа безмълвно.

5.

Пумата бавно вървеше из прохода с присвити уши. Беше снишила глава към земята, та забеляза купчината празни консерви и железни отпадъци много по-рано от хората, минали оттук преди нея; за разлика от тях тя добре се ориентираше в тъмното. И все пак в дъното на тясната алея спря и тихо изръмжа. Цялата тази история не й се нравеше. Един от човеците беше силен, много силен. Усещаше силата му дори през дебелата тухлена стена на сградата, чувстваше как енергията му пулсира в нощта. Но не можеше и да помисли за неподчинение. Пришълецът, излязъл от дълбините на земята, се беше вмъкнал в съзнанието на звяра, неговата воля бе вкопчена в съзнанието на звяра като рибарска кука. Той говореше на езика на безформеното, на древния език, създаден още в дълбините на времето, когато всички животни без човека и без пришълеца бяха едно цяло.

И все пак това усещане за сила не й се нравеше. Това сияние в мрака…

Пумата повторно изръмжа — звукът проряза тишината и замлъкна. Голямата котка извърна глава и погледна зад ъгъла. Повей на вятъра разроши козината й, обонянието й долови далечния мирис на трева, бои, алкохол и тухли. Дори и тук се усещаше горчивият дъх на рудника на юг от града, миризмата, която беше плъзнала из областта, след като човеците бяха пробили новите дупки и бяха проникнали в дома на злото: онзи, който животните добре познаваха, а човеците се опитваха да забравят.

Вятърът стихна и пумата с бавни крачки продължи между дървената ограда и задната стена на киното. Спря да подуши щайгите: повече прекатурената, отколкото опряната в стената. Най-различни миризми се смесваха. Последният, който беше стоял върху дъските, беше избутал с ръка щайгата на земята, далеч от другата. Звярът усещаше на какво са лъхали ръцете му: миризма различна, по-натрапчива от всички останали. Миризма на кожа, на гола кожа, воняща на пот и на машинно масло. Принадлежеше на мъж в разцвета на силите си.

Звярът подушваше и оръжия. При други обстоятелства само това би било достатъчно да го прогони надалеч, но сега барутът нищо не значеше. Където и да я изпратеше създанието от миналото, пумата щеше да отиде, нямаше избор. Подуши и стената, сетне вдигна поглед към прозореца. Беше открехнат и се полюшваше от вятъра. Пумата можеше да влезе, нямаше да й е трудно. Прозорецът щеше да отстъпи пред силата й, както повечето творения на човешката ръка.

„Не — обади се гласът на лишения от форма. — Не можеш.“

През съзнанието й проблесна смътна картина: някакви лъскави предмети. Същите, с чиято помощ човеците утоляваха жаждата си, сетне трошаха на ситни парченца по скалите, щом не им бяха повече нужни. Пумата проумяваше (по същия начин, по който лаикът възприема сложно математическо доказателство, щом успеят да му го обяснят), че ако опита да скочи през прозореца в помещението, ще събори много от тези лъскави човешки вещи. Не знаеше точно какво ще последва, но гласът в главата й повтаряше, че човеците вътре ще чуят.

Като тъмна сянка животното подмина стъклото, спря се пред аварийния изход да подуши вратата и застана пред втори прозорец. Беше на същата височина като онзи с лъскавите предмети, боядисаното в бяло стъкло беше същото, но прозорецът беше залостен.

„И все пак точно този прозорец ще използваш — прошепна гласът в главата на пумата. — Когато ти кажа, че е време, ще влезеш оттук.“

Да. Може би щеше да се пореже, както веднъж в планината си беше наранила лапите на парчета от лъскавите вещи, но когато гласът й кажеше, че е време, щеше да скочи. Влезеше ли вътре, щеше да върши, каквото й заповядат. Това не беше естественият ред на нещата…, но засега друг нямаше.

Легна под залостения прозорец на мъжката тоалетна, прибра опашка до тялото си и зачака гласа на създанието от мината. Гласът на чужденеца. Гласът на Так. Когато той й заговореше, пумата щеше да се подчини. Дотогава щеше да лежи и да се вслушва в песента на вятъра, поемайки горчивия му дъх, както се приемат лошите новини от друг свят.

1.

Мери наблюдаваше стария ветеринар да посяга към барчето, да изважда бутилка уиски и, след като треперещите му пръсти едва не я изпускат на земята — да си налива поредната чашка. Приближи се към Джони и му просъска:

— Накарай го да спре. Вече се е напил.

Джони вдигна вежди в недоумение.

— Кой те е избрал за царица на въздържателите?

— Ти, тъпа главо — тросна му се Мери. — Да не би да не знам кой го подучи да започне? Да не би да не видях с очите си?

Понечи да отиде до Том, но Джони я издърпа и сам се натовари с мисията. Мери ахна като от болка и той си каза, че по невнимание е стиснал китката й по-силно, отколкото приляга на един джентълмен. Е, какво да се прави, не беше свикнал да го наричат „тъпа глава“. В крайна сметка беше спечелил Националната литературна награда. Снимката му бе красила корицата на „Таим“. Беше чукал любимката на цяла Америка (е, донякъде със закъснение, от ‘65-а насам тя беше престанала да бъде „любимка номер едно“, но все пак я беше чукал) и не беше свикнал да го наричат „тъпа глава“. И все пак Мери беше донякъде права. Той, човек добре запознат с тайните навици на мнозина Анонимни алкохолици, бе подтикнал господин доктор Пияница, небезизвестен любител на етиловите удоволствия, към първата глътка. Беше си мислил, че по този начин Билингзли ще остане по-дълго време на крака, че ще успее да съсредоточи мисълта си (а те имаха нужда ветеринарят да се съсредоточи, в крайна сметка той беше единственият местен жител)… но пък не ставаше ли дума и заличен конфликт, назрял между двамата, щом пропилият се конски лекар беше запазил за себе си заредената ловна пушка, докато носителят на Националната литературна награда трябваше да се задоволи с незареден пистолет.

„Не, по дяволите, не, пушката изобщо не беше проблем. Въпросът опираше единствено до това от стареца да има някаква полза.“

Е, може би. Може би. Имаше нещо гнило в цялата работа, но човек не винаги действа разумно, особено в ненормални ситуации като тази. Но независимо от мотивите му, идеята на Джони се беше оказала лоша. През живота си беше имал не една и две лоши идеи и ако на този свят някой бе способен да ги разпознае от пръв поглед, то той навярно се казваше Джон Едуард Маринвил.

— Защо да не запазим това за по-късно, Том? — каза и ловко измъкна чашата уиски от ръката на ветеринаря секунда, преди онзи да я е допрял до устните си.

— Хей! — извика изненадано Билингзли и посегна към чашата си. Очите му се бяха навлажнили повече от всякога и подобно на драскотини по бялото им се виждаха тънки червени нишки. — Дай ми я!

Джони дръпна питието далеч от обсега му, приближи го до собствената си уста и за стотна от секундата се изкуши да разреши спора по най-естествения начин. Вместо това остави чашата върху барчето, където старият Томи нямаше как да я стигне, освен ако не заподскача като малко дете. Старият Томи обаче не даваше вид на човек, който ще заподскача — имаше вид на човек, който за едно питие е готов да изпърди химна на морските пехотинци. Останалите само гледаха, а Мери замислено търкаше китката си (която се беше зачервила, забеляза Джони, но само малко, нищо сериозно).

— Дай! — изхленчи Билингзли и протегна ръка към чашата на бара. Напомняше на бебе, на което са отнели биберона. Джони изведнъж си припомни как актрисата — оная с изумрудите, която в златните си години беше любимка номер едно на Америка (разправяха, че захарчетата не се топели в ръката й, понеже тя самата била от захар) — го беше блъснала веднъж в басейна на хотел „Белер“, как всички бяха прихнали да се смеят, как самият той, все така с бутилка бира в ръка, се беше смял, докато изцеждаше водата от дрехите си, понеже беше твърде пиян, за да разбере какво му се е случило, да осъзнае, че пърхащият звук на гласовете им всъщност идва от крилете на отлитащата слава. Да гос’ине, да, гос’ожо, тъй беше в онзи жегав ден в Лос Анжелис, когато той се беше смял като откачен в мокрия си костюм, сътворен от Пиер Карден, вдигнал гордо като трофей бутилката „Бъд“ над главата си, а останалите се смееха в един глас с него; защото беше много весело, като в отминалите години, той беше блъснат в басейна също като на филм и другите се смееха от сърце, пожелаваха му „добре дошъл“ в дома на пиянската забрава, хайде да те видим, Маринвил, ще ти помогне ли писателската дарба да се измъкнеш и от това положение…

Усети внезапен прилив на срам, не толкова заради самия себе си, колкото заради Том, въпреки че всички гледаха към ветеринаря (с изключение на Мери, която продължаваше да се взира в зачервената си китка). Самият Билингзли продължаваше да повтаря: „Да-ай ми я!“ и да шава с пръсти, като някое чудовище от анимационен филм, преоблечено като дете за по-страшно. Три чашки бяха достатъчни да ударят в главата стария алкохолик. Джони беше виждал подобни случаи и преди: след като прекараш няколко години сред алкохолни пари, след като се научиш да поглъщаш като ламя всякакви питиета и все така да изглеждаш трезвен, изведнъж мозъкът ти блокира и започваш да се натряскваш кажи-речи от една-единствена глътка. Звучеше налудничаво, но беше истина. „Насам, народе, ела да видиш с очите си какво представлява последната фаза от живота на един истински алкохолик! Не е за вярване!“

Джони прегърна Том през раменете, наведе се достатъчно близо до него, та упойващият аромат на вкиснат алкохол да го блъсне в носа, и му прошепна:

— Бъди добро момче и след малко ще ти дадем да удариш още едно.

Том го изгледа с кръвясалите си очи. Напуканите му устни бяха влажни от слюнка.

— Обещаваш ли? — отвърна той също тъй безгласно, все едно гласяха заговор, но езикът му се преплиташе и от устата му излезе едно жалко: „Убиша’аш ли?“

— Обещавам — кимна Джони. — Може и да съм сбъркал, задето те почерпих на улицата, но след като сме започнали, ще те поддържам. Това е всичко, което зависи от мен. От теб зависи дали ще запазиш достойнство, нали така?

Билингзли отново го погледна с разширените си, влажни очи. Клепачите му се бяха зачервили, устните му лъщяха на светлината.

— Не мога — промълви едва-едва.

Джони въздъхна и за миг затвори очи. Когато ги отвори отново, Билингзли вече гледаше към другия край на сцената, към краката на Одри Уайлър.

— Защо си носи проклетата пола толкова къса? — измърмори старецът. Дъхът на уиски беше толкова силен, че на Джони му се струваше невероятно причина да са някакви три чашки; не, без да го видят, старият доктор Алкохолик бе успял да обърне две-три допълнителни.

— Нямам представа — усмихна се престорено писателят. Все едно играеше ролята на водещ в популярно телевизионно предаване и имаше за задача да отведе неканения зрител Билингзли сред публиката, далеч от бара и уискито. — Да не би да се оплакваш?

— Не — отвърна старецът. — Не, аз… просто… — Празният поглед на сълзливите му очи се спря върху Маринвил. — За какво бях започнал да говоря?

— Няма значение. — Усмихнатият водещ говореше с глас на водещ: дружелюбно, снизходително, откровено, досущ като продуцента, който обещава да те потърси следващата седмица. — Искам да те питам нещо: защо наричат тази дупка в земята „Китайски рудник“? От много време се чудя.

— Предполагам, че госпожица Уайлър ще знае повече от мен — измъкна се Билингзли, но Одри вече я нямаше на сцената; Дейвид и баща му се приближиха до тях с угрижени лица. Одри била излязла през вратата вдясно, навярно търсела нещо за ядене.

— Е, хайде сега — подкани Ралф стареца, изведнъж превключил на вълна разговор. Джони трябваше да признае, че Ралф Карвър, независимо от собствените си проблеми, добре разбираше в какво състояние е изпаднал старият Томи. — Обзалагам се, че стане ли въпрос за местния фолклор, ти си забравил триста пъти повече от това, което младата госпожица изобщо е знаела. А тук става дума за местен фолклор, нали?

— Ами… да. За история и геология.

— Хайде, Том — обади се и Мери. — Разкажи ни нещо. Така по-бързо ще мине времево.

— Добре — съгласи се пияницата. — Но историята не е никак весела, да ви предупредя отсега.

Стив и Синтия също се присламчиха. Той я беше прегърнал през кръста, тя беше пъхнала пръсти в една от гайките на колана му.

— Хайде, старче — настояваше нежно Синтия. — Давай.

И той започна.

2.

— Много преди някой да се сети да търси мед, по тия места вадеха злато и сребро — започна да разказва Билингзли. Намести се по-удобно в креслото и когато Дейвид му подаде чаша минерална вода, поклати глава в отказ. — Толкова отдавна, че откритите рудници изобщо не били измислени. През 1858-а някаква си фирмичка, наречена „Диабло Майнинг“ отворила „Гърмяща змия №1“ на същото място, където в момента се намира „Китайската мина“. Имало злато тогава, при това в доста прилични количества.

Мината била класически тип — с шахти и галерии (тогава всички са били такива) и като напипали жилата, започнали да дълбаят все по-дълбоко и по-дълбоко, нищо, че в дружеството добре знаели за опасностите. В южния край на сегашния рудник земният пласт е солиден — варовик, не знам к’во си и някакъв мрамор, дето само в Невада го имало. Среща се и воластонит, не е скъп, но радва окото.

Но те не започнали да копаят от южната, а от северната страна на сегашната мина, там се намирала старата „Гърмяща змия“, както викат на шахтата. Земята там е лоша. Неподатлива и за копаене, и за обработване. Шошоните я наричат „киселата земя“. На техния език думата звучеше много хубаво, всъщност всички думи на шошонски са хубави, но точно сега не мога да се сетя каква беше. Най-горните пластове са все от вулканичен материал, нали се сещате, нещо като лава, която недрата на земята са инжектирали в повърхността, понеже не е достигнала енергия да изригне истински вулкан. Имаше специална дума за тия магмени останки, ама и за нея не мога да се сетя.

— Порфир — извика му отнякъде Одри. Беше застанала в десния край на подиума и държеше хартиена кесия с гевречета. — Някой да иска? Малко намирисват, но на вкус нищо им няма.

— Не, благодаря — отказа Мери. Другите също поклатиха глави.

— Точно така, порфир — зарадва се Билингзли. — Скалата е пълна с ценни вещества, от скъпоценни камъни до уран, всичко има в нея, но не е стабилна. Теренът, на който започнаха да копаят „Гърмяща змия №1“, бил над много богата златна жила, но горните пластове са предимно фелдшпат, изпечена шиста, нещо такова. Шистата е седиментна скала, не е издръжлива, можеш с ръка да я натрошиш. Когато стигнали на двайсет метра дълбочина и миньорите започнали да чуват как стените на шахтата стенат и скърцат над главите им, решили, че са копали достатъчно. Излезли от мината и повече не се върнали. Не ставало дума за стачка или за искания за по-големи заплати; на хората просто не им се умирало: Тогава собствениците наели китайци. Натоварили ги на конски вагони от Фриско, вързани с вериги като каторжници. Седемдесет мъже и двайсет жени, все облечени в техните широки като пижами дрехи и с малки кръгли шапчици на главите. Предполагам, че собствениците са си скубели косите от яд как така не са се сетили по-рано: жълтокожите имат много предимства пред белите. Например никога не се напиват, та да крещят по улиците, не продават алкохол на шошоните или пайутите, не си харчат парите по курви. Но това са само незначителни подробности. Най-важното било, че китайците копаели, докъдето им се нареди: ако ще цялата земя да трепери около тях, те си гледали работата и не ги интересувало. Шахтата можела да се разраства по-бързо на дълбочина, защото не било нужно да я разширяват — китайците са много по-дребни от белите миньори, освен това нямали нищо против и на колене да копаят. Най-накрая, случи ли се да уловят китаец, че е скрил парче злато в дрехите си, надзирателите можели да го убият на място. Имало няколко подобни случая…

— Божичко! — възкликна Джони.

— Да, не е като в старите филми с Джон Уейн — съгласи се Билингзли. — Както и да е: стигнали до четиридесет и пет метра дълбочина — два пъти по-надълбоко от мястото, където белите миньори захвърлили кирките — и станало голямото срутване. Най-различни истории се разправят за него. Първата е, че китайците изровили „вайзин“, някакъв древен дух на земята, който разрушил шахтата. Другата е, че са разгневили подземните джуджета.

— Какви са тези подземни джуджета? — заинтересува се Дейвид.

— Пакостници — обясни Джони. — Таласъми, само че се крият под земята.

— Имам три забележки — намеси се Одри, без да помръдва от мястото си. Продължаваше да дъвче геврека си. — Първо на първо, мината се състои от галерии, не от шахти. Второ, галериите се прокарват по диагонал, а не се „дълбаят“ по вертикала. И трето, станало е чисто и просто срутване и никакви джуджета и духове нямат пръст в това.

— Ето, това е гласът на рационалното мислене — похвали я Джони. — Духът на нашето време, браво!

— Аз самата при подобна скална повърхност и на три метра дълбочина не бих посмяла да сляза — отбеляза Одри. Нито пък който и да е трезвомислещ човек. А те са се намирали на петдесет метра под земята, четиридесет души миньори, двама надзиратели и поне пет товарни понита. Ровят, къртят и се надвикват, само дето динамит не са заложили. Ако джуджетата наистина имат нещо общо със случая, то по-скоро са закриляли златотърсачите от собственото им безумие!

— Срутването обаче е станало в един от най-солидните участъци — възрази Билингзли. — Таванът паднал на не по-малко от двайсет метра от входа на галерията. Миньорите успели да се доберат дотам, когато ги спрели шест метра скали — шпат, девонска шиста и така нататък. Сирената се била включила и всички от града се струпали на хълма да видят какво се е случило. Дори проститутките и комарджиите били там. Чували как китайците отвътре крещели, как молели да ги изровят, преди и останалата част от галерията да се срути. Разправят, че се усещало как се биели помежду си под земята. Но никой не пожелал да им помогне. Шистовите пластове скърцали по-пронизително от всякога, като при земетресение. Между голямото срутване и входа на галерията земята вече на няколко места била поддала.

— А не е ли могло да поставят подпори? — попита Стив.

— Могло е, но никой не е искал да поеме отговорността. Два дни по-късно се появили президентът и вицепрезидентът на „Диабло“ заедно с няколко минни инженери от Рино. Седнали като на пикник да обядват пред входа на галерията и започнали да обсъждат проблема между две хапки. Знам го от баща ми: били си постлали ленени покривчици и си хапвали, докато вътре в шахтата, пардон, галерията, на по-малко от трийсет метра от тях, четиридесет души зовели за пощада в тъмното.

Имало и други срутвания навътре в мината. Според очевидци звучали така, все едно земята пърдяла и се уригвала, но китайците все още си били живи и здрави — е, за здрави не знам — след първото срутване и се молели да ги извадят. Представям си как са се нахвърлили да ядат понитата, но вече нямали вода или осветление. Минните инженери влезли в мината — по-точно застанали на входа, колкото да не е без хич, и казали, че всякаква спасителна операция би могла да крие още по-големи опасности.

— И какво направили тогава? — попита Мери.

Билингзли вдигна рамене.

— Заложили динамит в предната част на мината и я взривили. Запечатали я, така да се каже.

— Искаш да кажеш, че напълно съзнателно са погребали живи четиридесет души? — не вярваше на ушите си Синтия.

— Четиридесет и двама, ако се броят шефът на смяната и главният надзирател — уточни Билингзли. — Шефът на смяната бил бял, но се славел като заклет пияница и човек, говорещ непристойни неща на почтените дами в града. Никой не съжалил за смъртта му. Нито пък за надзирателя.

— Как са могли?

— Повечето жертви са били китайци, госпожице — обясни лаконично Билингзли — решението не е било кой знае колко трудно.

Вятърът отново задуха. Под грубоватата му ласка сградата потрепери като живо същество. Чуваше се как прозорецът на дамската тоалетна се блъска в рамката. Джони очакваше всеки момент да се разтвори широко от течението и да събори на земята „алармената инсталация“ на Билингзли.

— Но това не е краят на историята — продължи ветеринарят. — Нали знаете какво става със спомените за подобни събития в съзнанието на местните. — Долепи длани и размърда пръсти. На екрана се появи сянката на огромна птица, същински крилат дявол, който растеше пред очите им. — Спускат се като сенки над цялата област.

— Е, какъв е тогава истинският край на историята? — попита Джони. Дори на стари години, сблъскаше ли се с някоя хубава история, а тази си я биваше, държеше да я чуе непременно докрай.

— Три дни по-късно двама млади китайци нахлули в „Женско царство“ — стария бар, който се намирал на мястото на сегашния „Спукан барабан“ — и започнали да стрелят безразборно. Улучили седем души, преди да ги обезвредят. Двама от тях умрели на място. Сред убитите бил минният инженер от Рино, който препоръчал шахтата да бъде взривена.

— Галерията — отново го поправи Одри.

— Тихо — направи й знак Джони и подкани Билингзли да продължава.

— Едно от кулитата, нали така им викали на китайците, било убито в мелето. Най-вероятно са го наръгали с нож в гърба, но за много хора истинският убиец си оставал комарджията Харълд Брофи, който ей така, от стола си, хвърлил една карта за игра и с ръба й прерязал врата на китаеца.

Другият, който не бил убит веднага, бил прострелян на пет-шест места. Това не ги спряло на другия ден да го измъкнат от пандиза и да го обесят след показен процес, проведен пред импровизиран съд. Предполагам, че е било голямо разочарование за местната общественост: според това, което знам, китаецът до такава степен се бил побъркан, че дори не разбирал какво става. Бил с вериги и на ръцете, и на краката, но пак трябвало да се борят като с бик, за да го докарат до бесилката. През цялото време не преставал да нарежда на своя език.

Билингзли леко се приведе, сякаш говореше само на Дейвид. Момчето не отместваше поглед от него, запленено от невероятния разказ.

— През цялото време говорел само на своя проклет китайски, но всички присъстващи били обладани от мисълта, че с неговият приятел били излезли от мината и били дошли да си отмъстят на онези, които най-напред ги заврели в оная дупка, а после отказали да им помогнат.

Билингзли вдигна рамене.

— Най-вероятно са били младежи от така наречения „Китайски лагер“ южно от Елай, по-сърцати и непримирими от сънародниците си. Вече било минало време, мълвата за срутването се била разпространила, хората от лагера сигурно са я научили. Най-вероятно китайците са имали и роднини в Деспърейшън. Но да не забравяме, че онзи, който оживял след схватката и бил обесен на площада, не е могъл да каже и две думи на английски. Каквото са научили околните за него, разбрали са го по жестовете му. Хората обичат да доукрасяват подобни истории, колкото по-зловещ е краят им, толкова по-добре. Не била минала и година след катастрофата, вече се шушука, че миньорите са още живи, че се чували виковете им изпод земята, че все така се молели да бъдат извадени и горко се заканвали за отмъщение.

— А било ли е изобщо възможно онези двамата да са се спасили? — попита Стив.

— Не — отговори му Одри от вратата.

Билингзли хвърли един поглед в нейна посока, сетне обърна зачервените си очи към Стив:

— Кой знае. Може би докато останалите са се тълпели пред запушения изход, двамата са тръгнали в обратна посока. Не е изключено да са знаели и друг изход, шахта или комин, излизащи на повърхността.

— Глупости! — прекъсна го Одри.

— Не са глупости — тросна се Билингзли — и ти много добре го знаеш. Това е старо магмено поле. На изток от града дори можеш да се натъкнеш на порфир: голям къс черно стъкло с рубин или гранат по средата. А там, където има вулканични скали, трябва да има и шахта.

— Вероятността двама души да…

— Говорим само за теоретична възможност — опита се да успокои двете страни Мери. — В крайна сметка, убиваме времето.

— Теоретични глупости — пенеше се Одри и налапа следващия геврек.

— Както и да е, това е историята, която всички разказват — заключи старецът. — Миньорите остават заровени под земята, двама се измъкват, междувременно са полудели и се опитват да си отмъстят. По-нататък в затрупаната мина се заселват духове. И ако това не е сценарий за филм на ужасите… — Отново потърси с поглед Одри и по лицето му се изписа пиянска усмивка. — Ти самата си ровила там, госпо’йце. Запознавала си се с много хора, не си ли попадала на скелети на дребни хора.

— Ти си пиян, господин Билингзли — сряза го ледено тя.

— Не — възрази той. — Иска ми се да съм пиян, но не съм. Ще ме извините, дами и господа, като се разприказвам, мехурът ми се обажда.

Леко приведен и залитайки, старецът прекоси подиума. Сянката, която го следваше по стената, будеше усмивки и с огромните си размери, и с престорено героичното си излъчване. Токовете на ботушите му шумно тропаха по земята.

Ненадейно иззад гърба им нещо силно изплющя и всички подскочиха от уплаха. Синтия се усмихна гузно и вдигна крак, за да им покаже гуменката си.

— Извинявайте — оправда се тя. — Паяк, някой от онези цигулари.

— Цигулки — поправи я Стив.

Джони опря длани на коленете си и се наведе да погледне отблизо.

— Тц.

— Какво „тц“? — попита Стив. — Не е ли цигулка?

— Не е „някой“ — поправи го Джони, — а „някои“. Двойка. — Вдигна очи и без да се усмихва, подхвърли: — Може би са китайски цигулки.

3.

„Так! Кан ах уан ме. Ах лах.“

Пумата отвори очи и се надигна. Опашката й заигра наляво-надясно. Времето почти беше настъпило. Ушите й се изпънаха напред и затрептяха, опитвайки се да уловят човешките стъпки от другата страна, на боядисаното в бяло стъкло. Звярът се взираше в прозореца и преценяваше разстоянията. Трябваше с един скок да се озове вътре, не биваше да позволи и най-малката грешка, така заповядваше гласът.

Пумата зачака, от гърлото й се надигна същото тихо, дрезгаво ръмжене, с тази разлика, че нервно присвитата й муцуна беше изопнала тънките й устни и звукът излизаше не само през носа, но и през устата. Лека-полека животното се снишаваше към земята, изпъвайки мускулите си като пружини.

Моментът почти бе настъпил.

„Так ах тен.“

4.

Билингзли подаде глава през вратата на дамската тоалетна и се насочи с фенера към прозореца. Бутилките си бяха по местата. Беше се уплашил да не би някой по-силен порив на вятъра да отвори прозореца и те да паднат с трясък на пода, създавайки фалшива тревога, но навярно това нямаше да се случи. Стихията утихваше. Бурята, летен ураган, с какъвто той никога не се беше сблъсквал през живота си, все повече отслабваше своя напор.

Междувременно той трябваше да се справи с един малък проблем: да утоли жаждата си.

През последните години въпросната жажда все по-малко му се струваше като такава, по-скоро беше приела формата на тайнствен вътрешен сърбеж, все едно му се беше лепнала краста, не на кожата, а в мозъка му. Е, не че имаше голямо значение как точно ще се изрази… Знаеше само, че трябва да се погрижи за този свой проблем, това беше важното. И другото, че ако не беше проблемът, съзнанието му не би издържало да бъде толкова дълго нащрек. А отпуснеше ли се за миг, започнеше ли да разсъждава, навярно би се побъркал. Да беше някаква конкретна опасност, да ставаше дума само за вманиачен убиец, размахващ пищова си из целия град, това Билингзли можеше психологически да възприеме, въпреки годините си, въпреки алкохола… Но нещата не изглеждаха толкова прости и лесни за назоваване. През цялото време геоложката им беше натяквала, че цялата грешка била в Ентрейджиън, но Билингзли бе на друго мнение. Не за друго, а защото самият Ентрейджиън не беше същият. Беше го споменал пред останалите и Елън Карвър го беше определила за налудничаво, но… Но в какво точно се изразяваше промяната у Ентрейджиън? И защо той, Билингзли, беше толкова убеден, че промяната, настъпила у заместник-шерифа, ще се окаже важна, навярно жизненоважна за всички тях? Не можеше да каже. Трябваше да може, отговорът навярно се набиваше на очи, но напоследък, посегнеше ли към чашката, всичко започваше да плува в съзнанието му, все едно го обхващаше старческа склероза. Не можеше дори да се сети за името на кобилата с изметнатия крак…

— Напротив, спомням си — промърмори. — Спомням си, беше…

„Кое беше какво, стари пияницо? Дори не знаеш за какво говориш!“

— Да, сещам, се, кобилата се казваше Сали! — извика той, мина покрай закованата врата на аварийния изход и нахълта в мъжката тоалетна. Освети фенера портативния клозет… — Сали, точно така! — …след което насочи фенера към стената и препускащия кон с облаците дим, излизащи през ноздрите. Не си спомняше кога го е нарисувал — трябва да е бил мъртво пиян — но не щеше и съмнение, че творението бе негово. При това си го биваше. Билингзли харесваше непримиримата волност, която конят излъчваше, сякаш идваше от свят, където богини все тъй яздят без седло, препускайки десетки километри.

Изведнъж нещо просветна в паметта му като че картината на стената беше отворила заключена врата в съзнанието му. Точно така, Сали. Преди една година я беше лекувал, животното можеше спокойно да си отиде. По онова време слуховете, че отново ще отварят мината, придобиваха все по-голяма настойчивост и достоверност. Пред ламаринената постройка, служеща за централен офис на минното дружество, паркираха все повече и повече леки и тежкотоварни автомобили, над открития рудник откъм южния край на града летяха самолети и точно тогава, една вечер — в интерес на истината седеше на чашка с приятели тук, в „Американският запад“ — някой му беше подшушнал, че в къщата на стария Рипър се е настанила някаква жена-геоложка. Била млада, неомъжена, навярно хубава.

На Билингзли наистина му се пикаеше, не си беше измислял, но точно в момента го мъчеха по-належащи грижи. В един от умивалниците стоеше привидно захвърлен мръсен син парцал — от онези гадости, до които човек не би се докоснал, освен по неизбежност. Старият ветеринар го вдигна и отдолу се показа бутилка „Сетин Смут“ — долнопробно уиски, каквото рядко можеше да купи от магазините… но налегне ли те нуждата…

Том отвъртя капачката и като хвана шишето с две ръце — иначе щеше да разлее съдържанието с треперещите си пръсти — удари мощна глътка. Все едно облаци напалм се спуснаха през гърлото му в хранопровода. Вярно, гореше, но каква беше онази песен, която Пати Лъвлес пееше по радиото? „Нека ме заболи, любима, нека ме прониже истинска болка.“

Билингзли придружи първата глътка с втора, този път по-скромна (треперенето си беше отишло и той вече спокойно държеше бутилката), върна капачката на мястото й, а шишето — обратно в умивалника.

— Тя ме повика — измърмори. От другата страна на прозореца пумата наостри уши и заслухтя. Прилепи се още по-плътно до земята в изчакване той да се приближи повече до прозореца, та по-лесно да го докопа. — Жената сама ме повика по телефона. Каза, че имала кон, тригодишна кобила, наричала се Сали. Точно така.

Машинално скри бутилката под парцала и продължи да си припомня случките от онзи летен ден. Беше ходил до къщата на Рупър — приятно гнезденце горе на хълмовете, и някакъв служител от минното дружество — всъщност същият онзи негър, който по-късно щеше да стане секретар във фирмата — го беше отвел до коня. Беше казал, че Одри била повикана по спешност и трябвало да лети за Финикс, където било централното управление на дружеството: Докато вървяха към конюшнята, черният беше погледнал през рамото на Билингзли и му беше казал…

— Каза ми: „Ето я и нея“ — говореше си Билингзли сам. Отново бе осветил коня, препускащ в галоп по фаянсовите плочки. Зяпаше го с широко отворени очи и като че ли за известно време забрави за черния си дроб. — И й извика.

Точно така. Беше й извикал: „Здрасти, Од!“ и й беше махнал. Тя му беше махнала в отговор. Билингзли също бе направил някакъв жест, убеждавайки се, че слуховете се оказват истина: тя беше млада, нещо повече — приятна на вид. Не беше зашеметяваща красота, но можеше да мине за страхотно парче, особено в градче, където сама жена никога не би платила пиенето си в кръчмата, освен ако не страда от твърде големи скрупули. Том беше прегледал кобилата и беше дал на чернокожия някакъв мехлем, по-късно жената щеше да купи още от същия — това го знаеше от Марша, понеже беше отсъствал. Оттогава често я беше засичал в градчето. Не се познаваха лично, двамата се движеха с различни компании, но я беше виждал да вечеря в хотел „Антлърс“, в „Бухала“, дори веднъж в „Затвора“, заведение в Елай. Беше я заварвал да пие с други служители от дружеството в „Жълтиците на Буд“ или „Спукания барабан“ — имаха навик да хвърлят жребий кой ще плаща сметката; бяха се срещали и в бакалницата на Уоръл, в бензиностанцията „Коноко“, дори веднъж в железарията, когато тя си купуваше кутия боя и четка. Да, нямаше как, беше я срещал често — в малко и изолирано градче като това човек ще не ще, се разминава с всички.

„Защо трябва да си мъчиш главицата с всичките тия спомени?“ — питаше се Билингзли, насочвайки се най-сетне към клозета. Ботушите му изскърцаха по изпадалата от стените мазилка. Спря се на крачка пред мястото, от което по принцип се целеше чинията, и докато си сваляше ципа на панталоните, фенерът унило се сведе към краката му. Каква беше връзката между Одри Уайлър и Коли? Не се сещаше някога да ги е виждал заедно, нито беше чувал да се говори за някаква авантюра помежду им. Не, не беше това. Тогава какво? И откъде беше сигурен, че „крушката“, която ги свързваше, си има своята „опашка“ още в деня, когато преглеждаше кобилата й? Дори не можеше да каже, че я е видял този ден. Е… само за секунда… отдалеч.

Застана над клозета и извади престарялото си зайче. И то си искаше своето. „Изпий половинка, изпикай четвъртинка“, нали така беше поговорката?

„Махна ми отдалеч… бързаше да се качи в колата си… да потегли към самолетната писта… да отиде във Финикс. Носеше официален костюм, как иначе, нали не отиваше в оная барака насред пустинята, не, чакаха я на място, където подът е застлан с килим, където от прозорците се вижда целият град. Щеше да се срещне с големите клечки… Хубави крака имаше, не ще и дума… Може и да ме няма много-много по тия неща, но не съм дотам остарял, че да не оценя един крак по достойнство… хубави крака, точно така, и все пак…“

Изведнъж всичко си дойде на мястото: не просто му прищрака, направо му изгърмя в съзнанието. За стотна от секундата, преди пумата да изръмжи в тъмното, Том си помисли, че не друго, а шумът от строшените стъкла е отекнал в мисълта му, но после си каза, че става дума за същинско просветление.

Зад гърба му се разнесе животинско ръмжене, преминаващо в същински рев, и Билингзли наистина започна да пикае, само че от страх. В началото беше напълно неспособен да свърже смразяващия звук с което и да е същество на земята. Извъртя се на петите си, пръскайки урина по плочките, и забеляза голям силует със святкащи зелени очи. По козината му се бяха закачили парченца натрошено стъкло. На Билингзли не му трябваше повече, за да разбере с кого си има работа, фигурата насреща само допълваше ужасяващия звук, който животното издаваше.

Пумата — според това, което светлината на фенера показваше, ставаше дума за необичайно едра женска — впери поглед в лицето му и като оголи два реда големи, бели зъби, го поръси със слюнки. А хубавата карабина 30-ти калибър си стоеше опряна до белия екран в залата…

— О, мили Боже, не — прошепна Билингзли и запокити фенера уж към пумата, а всъщност умишлено встрани от нея. Когато ръмжащото животно извърна глава да види с какво са го замерили, старецът хукна към вратата.

Тичаше с ниско приведена глава, докато с дясната ръка се опитваше в движение да се загащи. Пумата нададе повторно своя жален, оглушителен писък — все едно крещеше жена, изправена на кладата или насилвана в дома си — и скочи да го догони. В момента, в който човекът посегна към бравата на вратата, ноктите се впиха през ризата в гърба му, прерязаха плътта му и се спуснаха надолу, образувайки нещо подобно на буквата „V“. Тежките лапи се вкопчиха за колана на панталона и докато старецът на свой ред крещеше, го изтеглиха обратно в помещението. Най-накрая платът поддаде и Билингзли залитна назад, стоварвайки се с цялата си тежест върху звяра. Човекът се завъртя във въздуха, удари се странично в засипания със стъкла под, но успя да се изправи само на едно коляно, преди пумата да се нахвърли повторно. Събори го на земята и понечи да го захапе за врата. Билингзли вдигна ръка да се предпази и зъбите на звяра хищно откъснаха парче от нея. По мустаците на животното затрептяха лъскави капчици кръв. Билингзли извика от болка и се опита да изблъска хищника от себе си. Усещаше топлия му дъх върху кожата си, все едно пръсти се прокрадваха към шията му. Погледна през главата на пумата и видя коня, своя кон, който все така волно и безгрижно препускаше из пространството. В следващия миг пумата разтърси ръката му между зъбите си и всичко се замъгли от болка. Цялата вселена се изпълни с неописуемо страдание.

5.

Синтия тъкмо си наливаше чаша вода, когато пумата изрева за пръв път. От звука всички нерви в тялото й се изопнаха до крайна степен. Пластмасовата бутилка се изплъзна от безжизнените й пръсти, удари се в земята и се взриви като същинска бомба. Не й трябваше да се замисля какво е дочула — това можеше да е само глас на дива котка, нищо, че освен на кино никъде не се беше сблъсквала с подобен звяр. Най-странното, помисли си тя, бе, че всъщност и в момента се намираше в кино.

После се разнесоха и човешки викове. Том Билингзли крещеше за помощ.

Синтия се обърна към мъжете: Стив гледаше към Маринвил, а Маринвил отместваше поглед встрани. Лицето му беше придобило цвят на олово, устните му трепереха, колкото и да ги прехапваше. В този момент прошарените коси му придаваха израз на женска слабост и нерешителност, все едно беше старица, забравила не само къде се намира, но и как й е името.

И все пак, ако в тези няколко секунди Синтия изпитваше някакви чувства към Джони Маринвил, то те бяха най-вече на дълбоко презрение.

Стив извърна поглед към Ралф, който кимна, грабна пушката си и хукна към левия изход. Последва го и скоро двамата мъже изчезнаха в рамката на вратата. Старецът още веднъж извика, но този път звукът беше по-различен: все едно се беше нагълтал с течност и едновременно с виковете се жабуреше. Скоро гласът му утихна и пумата на свой ред изрева.

Мери се приближи до шефа на Стив и му подаде пушката, която почти през цялото време бе държала.

— Вземи. Бягай да им помогнеш.

Той я погледна и отново прехапа устни.

— Слушай, аз наистина не виждам нищо на тъмно. Знам как звучи, но…

Дивият звяр измяучи толкова пронизително, че на Синтия й се стори, че някой бъркаше с игла в ушите й. Мравки я полазиха по гърба.

— Като пъзлив самохвалко, ей така звучиш — отсече и му обърна гръб. Това сякаш раздвижи Маринвил, но той и сега не бързаше, повече приличаше на човек, надигнал се от дълбок сън. Синтия забеляза пушката на Билингзли, опряна на екрана, и си каза, че няма време за губене. Стисна оръжието с две ръце и на свой ред се затича към тоалетната. Държеше пушката високо над главата си, подобно на борец за свобода от документалните хроники не защото й се играеше на революционерка, а да не би в бързината да се блъсне в някакъв предмет и да стреля, без да иска, пред себе си. Можеше да улучи някого по погрешка.

Подмина два-три покрити с прах стола, някакво електрическо табло, което, изглежда, не функционираше, и се озова в тесния коридор, по който бяха дошли. От едната страна стената беше гола, от другата бе облицована с дървена ламперия. Из въздуха се носеше миризма на стари мъже, чудещи се с какво как да си запълнят времето… затова пък все така мераклии, ако се съдеше по съдържанието на видеотеката им.

Последва нов животински рев — доста по-силен заради близкото разстояние, но старецът не се обади. Това не беше добър знак. Някъде се блъсна врата, но вместо трясък се разнесе само глух тътен — както би звучала добре уплътнената врата на обществена тоалетна. „И така — разсъждаваше Синтия. — Мъжката или дамската? Трябва да е мъжката, защото там е действащата тоалетна.“

— Внимавай! — едва не изпищя от уплаха Ралф. — Божичко, Стив…

Пумата изръмжа заплашително и отново от устата й се разхвърчаха слюнки. Дочу се приглушеният шум от сблъсъка на две тела. Стив извика, без да стане ясно от болка или от изненада, след което се разнесоха два мощни гърмежа. Двете цеви на пушката проблеснаха в тъмното като фенери и светлината се плъзна по стената на коридора, разкривайки пожарогасител с окачено парцаливо сомбреро на него. Синтия инстинктивно се сниши към земята и свърна към тоалетната. Ралф Карвър с тяло придържаше вратата отворена. Помещението се осветяваше единствено от захвърления на земята фенер на стареца. На фона на мъждивата светлина пушекът от двуцевката на Ралф напомняше на елемент от страшна приказка, където из пространството витаят серни изпарения… А може би no-скоро на кабинета по химия в училище.

Билингзли пълзеше към писоарите — главата му беше увиснала почти до земята. Ризата и потникът под нея бяха разкъсани, от гърба му се стичаше кръв. Според Синтия изглеждаше така, все едно маниакален садист го е шибал с камшик.

В средата на помещението се вихреше твърде необичаен танц. Пумата се бе изправила на задните си крака и се опираше с две лапи на раменете на Стив Еймс. От хълбока й течеше кръв, но раната изглежда не беше сериозна. Навярно единият от куршумите на Ралф изобщо не я беше уцелил; затова пък половината от изографисания кон на стената липсваше. Стив беше скръстил ръце пред гърдите си и с лакти се опитваше да държи звяра на разстояние.

— Стреляй! — крещеше той. — За Бога, стреляй пак!

Ралф, чието лице се губеше като зад маска в тъмния ъгъл на тоалетната, надигна повторно пушкалото, прицели се, сетне колебливо го сниши отново — страхуваше се да не улучи Стив.

Звярът нададе крясък и навря муцуната си в лицето на човека пред себе си. Стив отдръпна навреме глава и двамата се впуснаха в бясно танго. Пумата натискаше все повече и повече с ноктите си, докато опашката й се въртеше бясно. Едва сега Синтия забеляза струйките кръв, които се стичаха по раменете на приятеля й и мокреха горнището на комбинезона му.

После той се спъна в клозетната чиния, фаянсовото съоръжение с дрънчене се прекатури на една страна, а човекът едва запази равновесие, мъчейки се все така да удържи челюстите на звяра далеч от врата си. Зад тях Билингзли вече се беше добрал до стената, но продължаваше да пълзи, сякаш се беше превърнал в някаква механична играчка, неспособна да спре, преди пружината да се отпусне съвсем.

— Застреляй това проклето чудо! — изрева отново Стив. Успя да стъпи с единия си крак между металната рамка на тоалетната чиния и брезентовата торба, но повече нямаше накъде да отстъпва. Всеки момент пумата щеше да го събори на земята. — Стреляй, Ралф, СТРЕЛЯЙ!

Ралф вдигна за втори път оръжието и нервно задъвка долната си устна. В същия миг нещо нахълта иззад двамата и Синтия беше отнесена като от хала. Политна и успя в последния момент да се улови за средния умивалник, преди да разбие главата си в широкото огледало. Обърна се, колкото да види Маринвил, грабнал пушката на Мери и подпрял приклада в свивката на дясната си ръка. Чупливата му коса се развяваше. Синтия не си спомняше някога през живота си да е виждала толкова изплашен човек, но щом веднъж се бе задействал, Маринвил сякаш забравяше всякакво колебание. В следващия миг беше опрял двойната цев в черепа на животното и крещеше на Стив:

— Бутай!

И Стив, с колкото сили имаше, изтласка главата на пумата далеч от себе си. Очите на звяра блестяха в мрака подобно на динен фенер, запален за карнавал. Писателят тръсна глава, извърна я леко встрани и натисна двата спусъка едновременно. Разнесе се оглушителен грохот — в сравнение с тази пушка оръжието на Карвър приличаше на детска играчка. Огнени езици изригнаха от дулата и Синтия долови миризмата на изгорели косми. Пумата се строполи на една страна, от козината й се издигна пушек.

Стив разпери ръце, за да запази равновесие. Маринвил, който не виждаше почти нищо, понечи да го улови за ръката, но не успя и Стив — прекрасният нов приятел на Синтия — се просна по гръб на пода.

— О, Боже, май се насрах — отсъди делово, почти непринудено Джони, сетне добави: — Не, било е само шумът на върбите. Стив, добре ли си?

Синтия беше клекнала над помощника му. Той се надигна от земята, огледа се замаяно и когато момичето натисна с пръст кървавото петно върху комбинезона, се намръщи от болка.

— Мисля, че да — отговори и понечи да се изправи. Синтия го прегърна през кръста и му помогна. — Мерси, шефе.

— Не мога да повярвам — каза Маринвил, може би сам на себе си. За пръв път, откакто се бяха срещнали със Синтия, говореше естествено, не като актьор, опитващ се да играе роля. — Не мога да повярвам, че аз съм го направил. Оная жена ме накара. Стивън, всичко ли е наред наистина?

— Има няколко драскотини — обясни Синтия, — но това не е най-важното за момента. Да помогнем на стареца.

Мери се появи на свой ред на вратата. Носеше на рамо пушката на Маринвил — онази, без патроните. Стискаше с две ръце цевта, все едно се готвеше да използва оръжието като бухалка. На Синтия й се струваше, че жената се движи като насън. Мери огледа полесражението — тоалетната вече се беше изпълнила с дим и „декорите“ придобиваха все по-нереални контури — и се завтече към Билингзли. Старецът направи последен опит да мине през стената и цялото му тяло се отпусна безжизнено. Гърдите, ръцете, най-накрая и лицето се плъзнаха по фаянсовите плочки и той безпомощно се свлече на земята.

Ралф посегна да прегърне Стив през рамо, видя кръвта и за по-сигурно го хвана за бицепса.

— Не можах — оправда се той. — Исках да стрелям, но не можах. След първия залп се страхувах да не улуча теб вместо нея. Когато най-после се извърнахте така, че да стрелям, Маринвил вече беше дошъл.

— Няма нищо — успокои го Стив. — Всичко е добре, когато свършва добре.

— Дължах му го — похвали се с престорена скромност Маринвил. На Синтия й се струваше, че й прилошава от маниерите му. — Ако не бях аз, никога не би се наврял в тая…

— Елате тук! — повика ги с пресипнал глас Мери. — Боже мили, на човека ще му изтече кръвчицата!

Четиримата наобиколиха Мери и Билингзли. Тя беше успяла да го обърне по гръб и Синтия изтръпна при разкрилата се гледка. Едната ръка на стареца почти липсваше — всички пръсти с изключение на кутрето бяха оглозгани до кост — но не това бе най-страшното. И вратът, и едното му рамо бяха разпрани като с нож. Кръвта шуртеше като от спукана водопроводна тръба. И все пак Билингзли продължаваше да е в съзнание, широко отворените му очи възприемаха всичко наоколо.

— Полата — прошепна той едва-едва. — Полата.

— Не се опитвай да говориш, старче — опита се да го възпре Маринвил. Наведе се, вдигна фенера от земята и освети тялото на стареца, колкото да се уверят, че раните са по-тежки, отколкото предполагаха. Под главата на ветеринаря се беше образувала локва кръв. Синтия дори не можеше да си обясни как така е още жив.

— Трябват ми превръзки — подкани ги Мери. — Не стойте така, помогнете, ако не спрем кръвотечението веднага, човекът ще умре!

„Вече е късно, мила“ — помисли си Синтия, но не посмя да го изрече на глас.

Стив забеляза някакъв парцал, захвърлен в един от умивалниците, и го грабна. Сгъна го и го подаде на Мери. Тя кимна, сгъна го още веднъж и го притисна до зейналата рана на врата.

— Ела с мен — дръпна Синтия Стив за ръката. — Ако не друго, то поне ще ти промия раните с минерална вода.

— Не — прошепна старецът. — Останете! Трябва… да чуете.

— Не бива да говориш — възрази му Мери и притисна по-силно импровизирания компрес върху раната, фланелката вече потъмняваше от кръв. — Ако говориш, кръвта няма да спре.

Очите му се извъртяха в орбитите си и се спряха на лицето й.

— Много е късно… за лекуване. — И с пресипнал глас добави: — Умирам.

— Не говори така.

— Умирам — настоя Билингзли и се размърда, при което се разнесе ужасяващ пляскащ звук. На Синтия пак й се повдигна. — Елате всички при мен… всички, по-близо… слушайте какво ще ви кажа.

Стив се спогледа със Синтия. Тя вдигна рамене и двамата клекнаха един до друг в краката на стареца. До Синтия беше Мери Джаксън, а при раменете на умиращия застанаха Маринвил и Харвър.

— Не би трябвало да говори — държеше на своето Мери, но не чак толкова убедено.

— Нека каже, каквото иска — промълви Маринвил. — Какво има, Том?

— Много е къса за работа — промълви ветеринарят. Не сваляше поглед от лицата им, сякаш искаше с него да допълни това, което не можеше да изрече с думи.

Стив поклати глава.

— Не те разбирам.

Билингзли прокара език по устните си.

— Само веднъж съм я виждал с пола. Затова ми трябваше толкова време да се сетя… къде е грешката.

По лицето на Мери се изписа изражение на изненада.

— Ами точно така, нали каза, че имала среща с главния счетоводител на фирмата! Щял да идва чак от Финикс, за да чуе някакъв много важен доклад. При условие, че става дума за тлъсти пачки, кой на нейно място би си облякъл минижуп, та да й се виждат гащичките при всяко кръстосване на краката? Няма логика.

По бледите бузи на Билингзли се стичаха капчици пот, сякаш плачеше.

— Толкова съм тъп — изхленчи. — И все пак не е само в мен грешката. Не. Не се познавахме лично. Веднъж е идвала в службата да купи мехлем за коня си, но мен ме е нямало. Виждал съм я само от разстояние, а по тези места жените обикновено ходят с дънки. Но се бях сетил. Сетих се, а след това започнах да се наливам и забравих. — Отново гледаше към Мери. — Костюмът й е бил по мярка… когато го е облякла. Разбирате ли? Разбирате ли за какво говоря?

— Какво иска да каже? — недоумяваше Ралф. — Как би могъл да й е по мярка, когато го е обличала, а след това, за деловата среща, да се окаже изведнъж къс?

— По-висока — обясни старецът.

Маринвил погледна към Стив.

— Какво каза? Прозвуча ми като…

— По-висока — натърти Билингзли. Изрече думата внимателно, след което се задави от кръвта. Парцалът, с който Мери се опитваше да спре кръвотечението, беше подгизнал. Погледът на ветеринаря започна да обикаля лицата на хората, надвесили се над него. Извърна глава на една страна, изхрачи кръвта и се успокои.

— Мили Боже — най-после се сети Ралф. — Тя е като Ентрейджиън? Това ли искаш да кажеш? Станало е същото като с ченгето?

— Да… не — чудеше се какво да отговори Билингзли. — Не съм сигурен. Би трябвало… да е така… но…

— Господин Билингзли — попита Мери, — мислите ли, че може да е поела в малко количество същото, което е попаднало у полицая?

Той я изгледа с благодарност и стисна ръката и.

— Във всеки случай не кърви като ченгето — обади се Маринвил.

— Не и там, откъдето би личало — поправи го Ралф. — и засега.

Билингзли погледна през Мери.

— Къде… къде…

Отново се задави и не можа да довърши. Но не му и трябваше. Всички се спогледаха изненадани и Синтия извърна глава към вратата. Одри я нямаше.

Нямаше го и Дейвид Карвър.

1.

Съществото, което някога бе Елън Карвър, само че сега беше пораснало и носеше шерифска значка (но вече без полицейския колан), стоеше на стълбите пред общината и се взираше в облаците прах на север — отвъд играещите проблясъци на светофара. Киното не се виждаше, но съществото добре знаеше къде точно се намира. Нещо повече, знаеше какво се разиграва в момента в сградата. Не съвсем, ако трябва да сме точни, но и това беше достатъчно да го разгневи. Пумата не бе успяла да затвори навреме устата на пияницата, но поне беше отвлякла останалите далеч от момчето. Това щеше да е чудесно, ако междувременно хлапакът не беше избягал от другия помощник. Засега. Къде се беше скрило? Съществото не знаеше, не можеше и да разбере и тъкмо това го караше да се гневи и страхува едновременно. Той беше източникът на всичко. Дейвид Карвър, проклетото дрисливо християнче. Трябваше да го убие още докато се намираше в тялото на полицая и когато всички шансове бяха на негова страна — трябваше да го застреля още на стълбата на шибаната им каравана, да го остави за храна на лешоядите. Но не го беше сторил, при това знаеше и защо. Младият господар Карвър беше някак непроницаем и това му служеше за закрила. Това беше спасило малкото християнче преди.

Ръцете се свиха на юмруци. Вятърът се нахвърли върху тялото на Елън Карвър и късите й, червеникаво-златисти коси се развяха като знаме.

„Защо изобщо е тук човек като него? Случайност ли е това? Или е бил пратен нарочно?“

„Защо ти си тук? Ти случайност ли си? Теб пратили ли са те?“

Подобни въпроси нямаха смисъл. То знаеше своята цел, так ах лах, повече не му беше нужно. Съществото затвори очите на Елън Карвър и ги обърна навътре — само за секунда, гледката беше твърде нерадостна. Тялото започваше да се разпада. Не ставаше дума за физическо разложение, по-скоро за твърде голямо напрежение. Силата, живееща вътре — кан де лах, душата на безформеното — буквално смазваше артериите под тежестта си…, а хората, в чиито тела съществото можеше да се всели, бяха избягали от затвора.

Заради Християнчето.

Заради дрисливото християнче.

Не му се мислеше за кръвта, която се стичаше по бедрата на тялото, за тежкото преглъщане, за това, как щом почеше главата на Елън, се отскубват цели кичури коса.

Вместо това отново насочи вниманието си към киното.

Това, което виждаше, съществото възприемаше под формата на накъсани, припокриващи се образи, които понякога си противоречаха. Все едно върху парче счупено стъкло наблюдаваше отраженията на множество телевизионна екрани едновременно. Най-много се доверяваше на очите на паяците, които бяха проникнали в сградата, но също и мухи и хлебарки, на плъховете, надничащи от дупките в мазилката, на прилепите, провиснали от високия таван на залата. Последните пращаха странни образи, представляващи всъщност звуково ехо.

Точно в този момент мъжът от камиона — онзи, който по своя воля беше дошъл в града — и приятелката му водеха всички останали обратно на сцената в залата. Бащата викаше сина си, но момчето не отговаряше. Писателят застана до ръба на подиума, събра ръцете си на фуния пред устата и на свой ред изкрещя името на Одри. А Одри, къде беше тя? Не можеше да определи със сигурност. Нямаше как да гледа през нейните очи по начина, по който пправеше с тези на по-низшите създания. Едно беше сигурно — тя гонеше момчето. Може би вече го беше намерила. По-скоро не. Не и засега. Това щеше да се усети.

Съществото удари с юмрук по бедрото на Елън Карвър в жест на тревога и нетърпение и под дрехата се появи червено петно, напомнящо на изгнило място на ябълка. Отново съсредоточи вниманието си върху подиума. Не, отбеляза съществото, не всички бяха там. Заради многото очи, през които гледаше едновременно, се беше заблудило.

Мери продължаваше да бди над стария Том. Ако Елън можеше да се добере до нея, преди останалите да са открили Одри и Дейвид, може би щеше навреме да разреши бъдещи проблеми. Точно в момента съществото не се нуждаеше от нищо, тялото, в което се беше вселило, вършеше работа и щеше да издържи известно време, но отсега трябваше да се замисли за ситуации, които можеха да се окажат фатални. Щеше да е по-добре, по-сигурно, ако…

В съзнанието му се появи паяжина с много мухи, висящи по нишките. Повечето бяха зашеметени, макар и все още живи.

— Запас за извънредни случаи — прошепна споменът от миналото с гласа на Елън Карвър, на езика, който Елън Карвър разбираше. — Хамта-хумта, нека кученцето си зарови кокал.

Изчезването на Мери щеше да деморализира останалите, щеше да им отнеме всякаква самоувереност, въпреки бягството от ареста, намереното скривалище и убийството на пумата. Последното изглеждаше напълно в реда на нещата: все пак хората бяха въоръжени, а звярът си е биологично същество, състои се и от саркс, и от сома, и от пневма, не е някакъв таласъм, появил се от метафизичните размишления на скучаещи философи. Само дето кой би предположил, че тъкмо онзи префърцунен тип със сивите коси ще се справи?

„Освен това е успял да се обади по мобифона, за който дори не си предполагал. Не си знаел нищо за това до момента, в който жълтият камион се появи в града.“

Да, скритият мобифон беше още един пропуск: мисълта за него е присъствала в най-горните пластове на Маринвиловото съзнание; но съществото не бе успяло да проникне в него. Други проблеми го бяха вълнували: как да се възползва от тялото на стария глупак, за да замести това на Ентрейджиън, преди да се е разложило напълно. Дълбоко съжаляваше за загубата на Ентрейджиън. Полицаят беше здрав като бик.

Ако искаше да отвлече Мери, не биваше да губи нито секунда. Пък може би в това време Одри щеше да спипа момчето и да му види сметката. Това щеше да бъде повече от чудесно. Никакви грижи занапред. Никой нямаше да си пъха носа където не му е работа. Щеше да замести Елън с Мери и да си подбира от останалите, както му е изгодно.

Ами по-нататък? Когато сегашната (твърде ограничена) наличност от човешки тела се изчерпеше? Дали щеше да отвлече още пътници от магистралата? Може би. А ако разни любопитковци поискат да разберат за случилото се в Деспърейшън? Какво щеше да прави тогава? Нека първо стигне реката, пък тогава да търси брод; паметта му беше къса, мисълта за далечното бъдеще ни най-малко не го интересуваше. Засега щеше да е достатъчно, ако отведе Мери до „Китайската мина“.

Так слезе по стъпалата пред сградата на общината, погледна към колата, но в крайна сметка пресече улицата пеш. Този път щеше да се лиши от автомобила. Щом се озова на отсрещния тротоар, се затича с големи крачки към киното. Краката му бяха твърде големи за тесните гуменки, та ги бяха разпрали като с нож, и сега хвърляха цели шепи пясък подире си.

2.

Одри ги слушаше как крещят от подиума в залата Дейвид Карвър… Как викат и нея. Скоро щяха да се разпръснат да ги търсят. Бяха въоръжени, а това ги правеше опасни. Мисълта, че могат да я убият, не я тревожеше — поне не я тревожеше много — но това, че можеха да я докопат, преди да е убила момчето, я плашеше. За пумата гласът на съществото, излязло от недрата на земята, беше като рибарска кукичка. В съзнанието на Одри Уайлър звукът беше придобил формата на змия, покрита със смъртоносна киселина, която пълзи нагоре-надолу из душата й и разтапя всичко, свързано с личността на жената, която беше обладал. Усещането за топене беше повече от приятно, все едно й бяха поднесли някоя захарна фантазия, галеща езика и небцето. В началото не беше така, тогава усещанията по-скоро я плашеха, все едно я беше покосила треска, но щом се сдоби с повече кай тих (беше се вживяла в ролята на малко дете, търсещо съкровища), отрицателните емоции бяха отстъпили пред положителните. Сега единственото, което я вълнуваше, бе да открие момчето. Так, безформеният, не смееше да го доближава, затова със задачата трябваше да се нагърби тя.

Жената, която при първата си задочна среща с Том Билингзли беше висока само метър и шейсет и седем, спря в горния край на стълбите и се огледа. В други случаи нямаше да вижда нищо в близост имаше един-единствен прозорец, а през мръсните му стъкла едва се процеждаше светлината от мигащия светофар и мъждивата улична лампа пред „Жълтиците на Бъд“, но откакто беше намерила кантахите — или откакто й ги бяха подхвърлили, — зрението й се беше подобрило значително. Беше се превърнала в същинска котка, затова нищо из покрития с боклуци коридор не можеше да й убегне.

Хората, които бяха населявали тази част от сградата, са били далеч по-нехайни и разхвърляни от Билингзли и неговата пиянска компания. Вместо да събират празните шишета на едно място, бяха ги трошили умишлено по ъглите, вместо с приказни риби и огнедишащи коне бяха изпъстрили стените с нелицеприятни графити, надраскани с обикновен маркер. На едно от изображенията, напомнящо по техниката на рисуване живописта от епохата на палеолита, личеше рогато и изгърбено детенце, овесило се на огромна женска гърда. Под картинката беше изписано следното духовито двустишие: „Малко бебе Смити, видях да смучеш мамината цица.“ От двете страни на коридора стояха неприбрани всевъзможни хартии: салфетки от сандвичи, обвивки от бонбони, торбички от пържени картофки, празни пакети от цигари или опаковки от презервативи. От дръжката на вратата с табелка „УПРАВИТЕЛ“ висеше отдавна засъхнала дъвка, напомняща на умрял охлюв.

Вратата за кабинета на управителя се падаше вдясно. Срещу нея беше стаята на разсилния. По-нататък вляво имаше още една врата, този път без надпис, след което идваше малка арка. На арката с поизтрити черни букви беше изписана някаква дума. От разстоянието, на което се намираше, дори котешкият й поглед не можеше да разчете какво пише. Трябваше да пристъпи две-три крачки напред, за да разбере, че изходът води към балкона. Проходът под арката беше закован с дъски, но някои липсваха. От свода висеше спаднала надуваема секскукла с руси коси, червено кръгче вместо уста и плешив полов орган. Около шията й бе пристегнато почерняло от времето въже. Закачена над провисналите гърди, висеше табелка с думи, изписани на ръка. Ако се съдеше по правописа, трябваше да е дело на някой „ученолюбив“ първолак. Отгоре табелката беше украсена с рисунка на човешки череп с червени очи а под него се мъдреха кръстосани кости. Надписът гласеше: „НИ ИЗЛИЗАЙ ОТУК МОЖИ ДА ПАДНИ. СЕРЬОЗНО“. От отсрещната страна имаше ниша, служила навярно за бюфет. Коридорът завършваше с друга стълба, водеща в мрачната неизвестност. Най-вероятно към кабината на оператора, предположи Одри.

Тя се спря пред вратата на управителя, хвана бравата и прилепи чело до дървото. Вън от сградата вятърът виеше като умиращо същество.

— Дейвид? — попита тихо Одри. Заслуша се, сетне повтори: — Дейвид, чуваш ли ме? Аз съм, Одри Уайлър. Искам да ти помогна.

Не получи отговор. Най-сетне се реши да отвори вратата и да влезе в празната стая. На едната стена беше окачен избелял плакат от филма „Бони и Клайд“, на пода лежеше изпокъсан дюшек. С все същия маркер някой беше написал под плаката: „НОЩЕМ ИГРАЯ, ДЕНЕМ СИ ТРАЯ.“ Одри провери и вратата на разсилния. Помещението беше тясно колкото килер и напълно празно. Вратата без табелка водеше към малка стаичка, служила навярно за склад. Носът й (както зрението, така и обонянието й се беше изострило) надуши отдавнашна миризма на царевица за пуканки. На пода лежаха умрели мухи, както и купчинки миши изпражнения, друго нямаше.

Тя се приближи до арката, отмести с ръка обесената кукла и впери поглед в тъмното. От мястото й не се виждаше подиумът, тя съзираше само горния край на екрана. Хърбавото момиче продължаваше да вика Дейвид, но останалите не се чуваха. Това може би не означаваше нищо, но не й харесваше да бъде в неведение.

Каза си, че предупреждението, закачено на гърдите на куклата, е сериозно. Седалките бяха махнати и се виждаше как е хлътнал подът: гледката й напомни за едно стихотворение от ученическите й години за някакъв рисуван кораб, плаващ по рисувани вълни. Ако хлапето не се беше скрило на балкона, значи трябваше да го търси другаде. Това другаде трябваше да е близо, нямаше как да е избягало далеч. Колкото до балкона — беше сигурна, че там няма никого. Седалките липсваха, следователно момчето не можеше да се скрие зад тях.

Отпусна ръка и куклата се полюшна. Празните очи се взираха в нея, а дупката, имитираща уста — уста с едно-единствено предназначение — сякаш й се хилеше. „Я се виж какви ги вършиш — подиграваше се палавата кукла. — Щеше да станеш най-високо платената жена геолог в щата, на трийсет и пет години щеше да притежаваш собствена консултантска фирма, може би докато навършеше петдесет, щяха да ти връчат Нобелова награда… Не бяха ли това твоите мечти? Специалистката по девонската епоха, чиято статия за тектонските пластове бе публикувана в «Джиолъджи Ривю», сега преследва малки деца по коридорите на порутени кинотеатри. При това не става дума за обикновени деца. Момчето е по-особено от обикновените хора. Доскоро ти се беше залъгвала, че ти си по-особена. Дори да го намериш, какво ще сториш? То е по-силно, отколкото изглежда.“

Одри грабна въжето с две ръце и го задърпа. То се скъса, заедно с него се отскубнаха и няколко кичура от русата коса на куклата. Сексиграчката се строполи в краката на Одри и тя гневно я изрита на балкона.

„Не е по-силно от Так — мислеше си Одри. — Не ме е грижа кое е хлапето, от Так не може да е по-силно. Не е по-силно и от кантахите. Това е нашият град. Хич не ме интересува какво е било в миналото, какви са били моите планове и мечти; живеем в настоящето, а то е извор на сладост и забрава. Сладостта да убиваш, да грабиш, да притежаваш. Сладостта да властваш, пък ако ще и над пустинята. Момчето е някакво си дете. Останалите са само храна. Тук е Так и той говори с гласа на отминалите времена; с гласа на безформеното.“

Погледна към стълбите в дъното на коридора. Кимна сама на себе си и пъхна ръка в десния джоб на сакото, колкото да се увери, че любимите играчки са на място, и да ги потърка по бедрото си. Момчето се беше скрило в прожекционната кабина. На вратата, водеща към подземието, висеше огромен катинар, така че къде другаде би могло да се приюти?

— Хим ен шоу — прошепна Одри и продължи напред. Очите й бяха отворени на четири, пръстите на дясната й ръка безспирно играеха с вещите в джоба на дрехата. Тайнствените предмети потракваха като камъчета.

3.

Децата устройвали купони на горния етаж на „Американският запад“ до деня, когато аварийната стълба се срути, си бяха падали по свинщините, но общо взето се бяха ограничавали да използват коридора и кабинета на управителя; останалите помещения бяха слабо засегнати от присъствието им, а малките покои на операторите — кабината, тясното служебно помещение и още по-тясната тоалетна — бяха кажи-речи непокътнати от онзи ден на 1979-а, когато петима мъже, захапали цигари, служители на „Невада Сънлайт Ентъртейнмънт“, бяха влезли, за да демонтират прожекционните апарати и ги откарат в Рино, където и до ден-днешен като статуи на развенчани идоли събираха прах в някой склад.

Дейвид беше коленичил. Стоеше със сведена глава, със затворени очи, с ръце, притиснати една към друга пред брадичката. Беше избрал най-чистото място от прашния линолеум, на две-три педи от другото по-светло петно — четвъртитата фигура, отбелязваща мястото на стария прожекционен апарат. Представяше си дрънчащия „динозавър“, който в летните нощи ще да е нажежавал помещението. Вляво от него бяха квадратните отвори, през които сноповете светлина като лазерни мечове пореха въздуха над зрителите. Във въображението му се редяха силуетите на Грегъри Пек и Кърк Дъглас, на София Лорен и Джейн Мансфийлд, а заедно с тях на младия Пол Нюман и застаряващата, но все така жизнена Бети Дейвис, тормозеща своята парализирана сестра.

Тук-там по пода бяха останали захвърлени киноленти, напомнящи на мъртви змии. По стените бяха закачени стари плакати и афиши, на един от тях Мерилин Монро стоеше над отдушника на метрото и се опитваше да придържа полата си, развяваща се от течението. Под снимката беше изрисувана стрелка, насочена към гащичките й, а до стрелката се мъдреше мъдро обяснение: „Лост А внимателно се пъхва в гнездо Б, като се проверява дали е застанал неподвижен без опасност да се измъкне.“ Из застоялия въздух се носеше тръпчива миризма, но не беше нито на плесен, нито на изгнила дървесина, по-скоро на нещо разложено, което отдавна е изсъхнало.

Дейвид обаче нито долавяше дъха на развалено, нито чуваше тихите подвиквания на Одри, която го търсеше из коридора на долния етаж. Когато останалите бяха хукнали към Билингзли, той се беше скрил тук — дори Одри ги беше последвала до вратата на залата, навярно, за да се убеди, че всички са тръгнали към тоалетната — понеже нуждата да се помоли на Господ се беше оказала по-належаща от всичко останало. Беше си казал, че този път му трябва само да се усамоти в някое тъмно помещение и да отвори вратата на съзнанието си — Господ сам щеше да го заговори, защото за разлика от друг път сега Той имаше какво да каже. А кабината беше подходящо място. След като затвори вратата между себе си и останалите, можеше спокойно да отвори онази, която водеше към Бог.

Не се страхуваше от любопитните погледи на паяците, плъховете и змиите: ако Господ държеше двамата да водят поверителен разговор, щеше да се погрижи никой да не ги подслушва. Жената, която Стив и Синтия бяха спасили, беше единственият проблем — по една или друга причина тя го притесняваше, а Дейвид имаше чувството, че и тя реагира по подобен начин спрямо него. Искаше да се скрие от нея, затова беше слязъл навреме от подиума и беше хукнал по централната пътека в залата. Докато Одри се увери, че останалите са в задния край на сградата и се обърне да го потърси с поглед, той вече се криеше във фоайето под балкона. Беше се качил на втория етаж, а там го поведе вътрешният му компас — или може би онова, което преподобният Мартин наричаше „тихия, нежен глас“.

Беше прекосил стаичката почти без да забелязва филмовите ленти на пода, още по-малко — плакатите по стените. Не обръщаше внимание и на миризмата, навярно резултат от въздействието на слънчевите лъчи върху целулоида. Избра си тъкмо това петно от линолеума, защото погледа му бяха привлекли големите дупки по ъглите на четириъгълното очертание пред него — там едно време бяха болтовете, с които бе прикрепен апаратът. Въпросните дупки му напомниха

(„Дупките ми служат за очи“)

за нещо, което затрептя за миг в съзнанието му, преди да изчезне обратно в небитието. Дали беше лъжлив спомен или истински, или само плод на интуицията му? Всичко едновременно? Нито едното, нито другото? Не знаеше, пък и в интерес на истината не го интересуваше. Беше си поставил най-напред задача да се свърже с Господ, ако успееше. Никога не беше изпитвал толкова силна необходимост да разговаря с него.

„Точно така — говореше отец Мартин със своя спокоен глас. — Сега му е времето да пожънеш плодовете на упорството си. Трябва да поддържаш връзка с Господ тогава, когато килерът ти е пълен, за да не те загърби Той, когато ce изпразни. Колко пъти съм ти го повтарял през последните месеци?“

Много. Дейвид се надяваше Мартин, който пиеше повече от допустимото, следователно не можеше да му се има пълно доверие, да е говорил истината, не само да е нареждал празни приказки — както баща му се изразяваше: „заради нуждата да общуват“. От душа и сърце се надяваше това да се окаже истина.

Защото в Деспърейшън имаше и други богове.

Беше повече от сигурен.

Започна молитвата си като всеки друг път, не на глас, а наум, изпращайки импулсите на мисълта си в пространството над себе си:

„Виж в мен, Господи, бъди с мен. Говори чрез мен, ако това е волята Ти.“

Като всеки път, когато изпитваше истинска нужда от Божията помощи Дейвид бе раздвоен: по-повърхностната част от съзнанието му беше спокойна и уверена, докато по-дълбоката постоянно се бореше със съмнения и се ужасяваше при мисълта, че отговор може и да няма. Причината за това беше повече от елементарна. Дори и сега, след толкова време, прекарано в четене, молитви и напътствия, дори след случилото се с приятеля му, Дейвид продължаваше да се съмнява в съществуването на Господ. Беше ли Господ използвал него, Дейвид Карвър, за да спаси живота на Брайън Рос? Защо Бог би извършил подобна необмислена и налудничава постъпка? Не беше ли по-близо до истината определението на доктор Васлевски: че става дума за медицинско чудо и не беше ли това, което Дейвид смяташе за сбъдната молитва, само съвпадение? Хората бяха способни да създават сенки, приличащи на животни, но те си оставаха сенки, трикове със светлината. Не беше ли твърде вероятно и Господ да се окаже нещо подобно? Да се окаже една от многото легендарни сенки, съпътстващи живота ни?

Дейвид стисна по-силно клепачи, концентрира се над своята мантра и се опита да прочисти съзнанието си от зловредни мисли.

„Виж в мен. Бъди с мен. Говори чрез мен, ако такава е волята Ти.“

Мрак се спусна над него. Усещане, каквото никога не беше познавал през живота си. Залитна, опря се на дъсчената преграда, забели очи, ръцете му безжизнено се отпуснаха в скута. От гърлото му се изтръгнаха хрипливи звуци. После произнесе няколко думи като насън, толкова неясни, че само майка му би могла да ги разбере.

„По дяволите — промърмори. — Мумията ни преследва.“ След което се умълча, облегнат на стената. Тънка, сребриста лига се проточи подобно на нишка от паяжина от ъгълчето на устните му. От другата страна на вратата, която умишлено беше затворил, за да се усамоти с Господ (някога беше имало резе, но то беше изчезнало), ясно се дочуваха човешки стъпки. Спряха пред вратата и настъпи тишина, после някой натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори и в рамката й се показа Одри Уайлър. Очите й се разшириха, щом погледът й попадна на изпадналото в безсъзнание момче.

Влезе в задушната стаичка и се огледа за нещо, с което да залости вратата. Дъска или може би стол. Подобно устройство нямаше да издържи дълго на напора им, случеше ли се да дойдат всички, но дори и няколко спечелени секунди можеха да решат успеха или провала на нейното начинание. За жалост не намери нищо подходящо.

— Да му се не знае — изруга под носа си. Погледна отново момчето и без особена изненада установи, че се страхува от него. Плашеше се дори при мисълта, че трябва да го доближи.

„Так ах уан!“ — обади се гласът в съзнанието й.

— Так ах уан! — повтори Одри на глас в знак на съгласие, по-скоро на безпомощно смирение.

Слезе по двете стъпала, водещи към самата кабина, като се мръщеше при всяко проскърцване на подметките си. Дейвид беше коленичил на земята и бе облегнал глава на стената с отворите за прожекция. Одри през цялото време очакваше да я стрелне с поглед. Дясната й ръка отново бръкна в джоба, за да стисне за сетен път кантахите, от които черпеше сила.

Надвеси се над Дейвид и протегна ледените си пръсти към него. Колко беше грозен! А миризмата, която излъчваше, още повече я дразнеше. Разбира се, че досега все е стояла далеч от него: в нейните очи той въплъщаваше горгоната Медуза с тази разлика, че вонеше на развалено месо и вкиснато мляко.

— Християнче — изсумтя тя. — Грозно християнче.

Гласът й се беше променил до неузнаваемост и не беше ясно дали принадлежи на мъж или на жена. По кожата на бузите и челото й се раздвижиха черни сенки, подобни на трептящи, източени крилца на малки насекоми. — Ето какво трябваше да сторя още в мига, в който за пръв път видях жабешкото ти лице.

Двете ръце на Одри — здрави и загорели от слънцето, тук-там дори белязани с драскотини от професията й — се плъзнаха по шията на Дейвид Карвър. Когато пръстите й стегнаха в хватката си гръкляна му и дъхът му спря, момчето примигна, но само веднъж.

Само веднъж.

4.

— Защо спря? — попита Стив.

Беше застанал в центъра на невероятната дневна върху подиума в киното, до елегантното барче. В момента от всичко най-горещо желаеше чиста риза. През деня се беше пържил на слънцето (климатикът на камиона, меко казано, не функционираше), но сега се плашеше да не замръзне от студ. Водата, с която Синтия промиваше раните по раменете му, се спускаше на ледени вълни по гърба му. Поне я беше разубедил да използва уискито на Билингзли, както беше гледала да правят танцьорките в уестърните.

— Стори ми се, че видях нещо — прошепна тихо Синтия?

— Белият заек с ръкавиците ли?

— Много смешно — ядоса му се тя и в следващия момент извика: — Дейвид? Деййй-вид!

Бяха само двамата на подиума. Стив искаше да помогне на Маринвил и Карвър, които търсеха момчето, но Синтия бе настояла най-напред да измие това, което наричаше „дупките в козината“ му. Двамата мъже се бяха изгубили във фоайето. Джони сякаш се беше подмладил след срещата с пумата и по начина, по който държеше пушката си, подсещаше Стив за един друг жанр стари филми — онези, в които побелелите, но все така способни на подвизи бледолики ловци преминават през хиляди препятствия в джунглата и в крайна сметка се сдобиват с изумруд с големината на яйце, окачен на челото на статуя на древно божество.

— Какво? Какво си видяла?

— Не знам със сигурност. Беше нещо странно. Там, на балкона. За секунда си казах, знам, че звучи смешно, че виждам летящо човешко тяло.

Изведнъж изражението на Стив се промени. Не му просветна, по-скоро му притъмняваше пред очите. Беше забравил за раните си, затова пък студена пот избиваше отново по гърба му. Толкова студена, че замалко не се разтрепери. За втори път през този ден си спомни за юношеските си години в Лъбък, когато целият свят застиваше неподвижен в очакване развигорът да се нахвърли над равнините, причинявайки понякога смъртоносни градушки.

— Не ми се струва никак смешно. Да се качим да видим.

— Може само да ми се е сторило.

— Не мисля.

— Стив? Нещо не е наред ли?

— Не, чувствам се по начина, по който се чувствах при влизането ни в града.

Синтия го изгледа с нескрита тревога:

— Добре, но нямаме оръжие…

— Майната му на оръжието — рече Стив и я сграбчи за ръката. Очите му се бяха изцъклили от напрежение, устните му бяха побелели. — Веднага. Божичко, става нещо лошо! Не го ли усещаш?

— М-може и да усещам нещо. Дали да не извикам Мери? Тя е отзад при Билингзли.

— Няма време. Идваш с мен или оставаш, както решиш. Отново нахлузи комбинезона си, скочи от сцената, но в следващия миг залитна и трябваше да се хване за една от седалките, та да не падне. Щом се изправи на крака, хукна нагоре по централната пътека. Синтия го следваше по петите също като миналия път — без дори да се е задъхала. Мацката беше страхотна спринтьорка — не можеше да й го отрече.

В същия момент писателят и Ралф Карвър излязоха от помещението, където някога се е помещавала касата на киното.

— Оглеждахме улицата — обясни Джони. — Бурята определено… Стив? Какво има?

Без да отговаря, Стив се огледа, забеляза стълбите и се втурна към тях. Продължаваше да се учудва на бързината, с която инстинктът го беше предупредил за опасността. И добре, че имаше за какво да мисли, иначе щеше да умре от страх.

— Дейвид! — изкрещя. — Дейвид, ако ме чуваш, отговори ми!

Никой не отвърна. Сумрачен коридор, обсипан с всякакви боклуци, от едната страна — изход, навярно за балкона, от другата — ниша за продажба на закуски. В далечния край на коридора тесни стълби отвеждаха още по-нагоре. Наоколо не се виждаше никой. И все пак Стив усещаше следи от нечие присъствие, беше повече от сигурен, че някой е минал скоро оттук.

— Дейвид! — извика повторно.

— Стив? Господин Еймс? — обаждаше се отзад Карвър. Звучеше не по-малко изплашен от Стив. — Какво е станало? Да не би нещо да се е случило със сина ми?

— Нямам представа.

Синтия се шмугна под ръката на Стив и се затича към входа за балкона. Той я последва. От свода над вратата висеше парче скъсано въже. Като че ли се люлееше.

— Погледни! — посочи Синтия в краката си. В първия миг Стив си помисли, че вижда човешки труп, но по косите се досети какво е това. Кукла. При това с въже около врата.

— Да не би това да си видяла? — попита.

— Да. Някой го е откъснал от въжето и може би го е изритал. — Лицето на Синтия излъчваше безпокойство и недоумение. Снишавайки глас, така че самият Стив едва я чу, тя добави: — Бог ми е свидетел, тая работа не ми харесва.

Той отстъпи крачка назад, погледна първо вляво (шефът и бащата на Дейвид тревожно го наблюдаваха, притиснали пушките към гърдите си), сетне вдясно. „Там — подсказа сърцето му…, а може би по-скоро носът, доловил слабо ухание на «Опиум». — Там горе. Трябва да е в кабината на оператора.“

Стив хукна презглава към стълбите, Синтия отново го последва. Той вече беше изкатерил стъпалата и понечваше да завърти дръжката на бравата, когато момичето го накара да спре.

— Момчето носеше пистолет. Ако тя е вътре с него, може да му го е взела. Внимавай, Стив.

— Дейвид! — извика шофьорът по посока на кабината. Дейвид, всичко наред ли е?

На Стив му идваше да каже, че вече няма време да внимава, че това време си е отишло още в мига, в който изгубили Дейвид… после се усети, че и да говори няма време.

Завъртя бравата и блъсна с все сила вратата, очаквайки отвътре да са залостили или с резе, или с някаква мебел. Нито едното, нито другото. Вратата зейна и той политна с нея.

В другия край на помещението, облегнати на стената седяха Дейвид и Одри. Очите на момчето бяха полупритворени, но ирисите му се бяха изгубили и само бялото се виждаше. Лицето му беше пепеляво-сиво. Под очите му се бяха появили петна като от йод, други се забелязваха по страните. Ръцете му удряха като в нервен спазъм бедрата. Издаваше тихи, сподавени звуци. Дясната ръка на Одри продължаваше да е вкопчена в гръкляна му. Доскоро красивото й личице се беше разкривило в изражение на ярост и омраза, каквито Стив не беше срещал никога през живота си. В лявата си ръка държеше тежкокалибрения револвер, с който Дейвид беше застрелял койота. Стреля на три пъти по посока на Стив, след което куршумите свършиха.

Можеше да се каже почти със сигурност, че ако не бяха двете стъпала към кабината, „козината“ на Стив щеше да се сдобие с поредната дупка, този път с фатални последици. Като човек, който не е преценил, че остават още стъпала до площадката, той се олюля в пространството и трите куршума прелетяха над главата му. Един от тях се удари в рамката на вратата, вдясно от надничащата Синтия, и поръси със стърготини екзотичната й прическа.

Одри изпищя от болка и разочарование. Запрати безполезното оръжие към връхлитащия Стив, който сниши глава и протегна ръка да се предпази. В следващия миг жената се обърна към припадналото дете и захвана отново да го души, тръскайки го като кукла. Ръцете на Дейвид изведнъж престанаха да се движат и се отпуснаха.

5.

— Страх… — изграчи Билингзли, Доколкото Мери си спомняше, това беше последната дума, която старецът успя да произнесе. Потърси погледа й, сякаш да сподели паниката и объркването си. Понечи да каже нещо, но от гърлото му излезе само хриплив звук.

— Не бой се, Том, нали съм тук?

— Ах… ах….

Очите му заиграха насам-натам, сетне се обърнаха отново към нея и сякаш замръзнаха. Билингзли пое дълбоко въздух, изпусна го, вдиша втори път, по-спокойно… и издъхна.

— Том?

Само вятърът й отговори, засипвайки прозореца с пясък.

— Том!

Мери го раздруса. Главата му клюмна встрани, но очите му все така я наблюдаваха. Тя усети кръвта да се смръзва в жилите й — все едно имаше пред себе си един от онези старинни портрети, които те преследват навсякъде с погледа си, независимо къде заставаш в помещението. В далечината — някъде из сградата, но вероятно в противоположния й край — се чуваше как шофьорът на Маринвил вика Дейвид. Неговата приятелка му пригласяше. Мери си каза, че ще е по-логично, ако и тя се присъедини към групата, може би Дейвид и Одри наистина се бяха изгубили, но сърце не й даваше да изостави Том, преди да се е уверила, че е мъртъв. Беше почти сигурна, че старецът си е отишъл, но едно е да гледаш криминален филм по телевизията, друго е да имаш труп в…

— Помощ.

Тя подскочи от уплаха и закри уста с ръка, за да не извика: гласът чийто и да беше той, едва се чуваше поради воя на вятъра и въпреки това я беше изплашил.

— Помощ! Има ли някой там? Моля, помогнете… Ранена съм.

Беше жена. Елън Карвър може би? Боже Господи, беше ли възможно? Макар да беше прекарала заедно с майката на Дейвид само половин-един час, Мери беше убедена, че е тя. Скочи на крака, докато хвърляше поглед за последно към изкривеното лице и изцъклените очи на Том Билингзли. Краката й бяха изтръпнали от дългото седене на пода и едва не залитна.

— Моля ви — простена жално гласът отвън. Идваше от тесния проход откъм гърба на киното.

— Елън? — попита на свой ред Мери, но в следващия миг съжали, че се е издала. В подобна ситуация не можеше да има никому доверие, дори на една ранена, изтерзана жена. — Елън, ти ли си?

— Мери! — отговориха й отвън. — Да, аз съм, Елън. А ти Мери ли си?

Жената отвори уста да й отвърне, но си замълча. Гласът наистина бе на Елън Карвър, не щеше и съмнение, и все пак…

— Дейвид добре ли е? — последва нов въпрос. — Моля те, кажи, че е добре.

— Доколкото знам, добре е. — Мери се приближи до прозореца, внимавайки да не стъпи в локвата от кръвта на звяра. Сетне погледна навън. Наистина беше Елън Карвър, при това не изглеждаше никак добре. Беше се прегърбила — навярно я болеше лявата ръка, защото я притискаше до гърдите си с дясната. Лицето й беше бяло като тебешир. От едната й ноздра капеше кръв. Взираше се в Мери с такава неописуема болка и отчаяние, че не приличаше на човешко същество.

— Как успя да избягаш от Ентрейджиън? — зачуди се Мери.

— Не съм бягала. Той просто… умря. Продължи да кърви и умря. Беше ме качил на колата си и ме водеше в мината, поне така предполагам. По пътя умря. Колата излетя от пътя и се преобърна. При удара една от задните врати се отвори. Късмет, иначе и досега щях да си стоя заключена като арестант. След това… след това се върнах пеша до града.

— Какво се е случило с ръката ти?

— Счупих я — обясни Елън и още повече, се преви от болка. В позата й имаше нещо крайно отблъскващо. Беше заприличала на трол от приказките, навел се над торбата с откраднато злато. — Ще ми помогнеш ли да вляза? Искам да видя мъжа си, искам да видя и Дейвид.

При самата мисъл жената да влезе в сградата, вътрешният глас на Мери извика от тревога. Усилено й натякваше, че нещо не се връзва, че в цялата тази работа се крие измама. И все пак, щом Елън подаде здравата си ръка, щом Мери видя с очите си кръвта и мръсотията по нея, щом усети как човешкото същество насреща й трепери от уплаха и изтощение, забрави за всякаква предпазливост и се хвърли да помага. Жената беше изгубила малката си дъщеря заради безумието на някакъв си полицай, после беше претърпяла катастрофа, докато онзи я е водел до мястото на собствената й екзекуция, беше се влачила със строшена ръка из бурята, беше я посрещнал град, пълен с трупове, а първият жив човек, когото среща, изведнъж се оказва параноик и не ще да я приюти…

„Нали?“ — говореше си мислено Мери. И за да бъде абсурдът пълен, добави: — „Ако не й помогна, ще бъде невъзпитано.“

— Не можеш да влезеш оттук. Целият под е покрит с натрошени стъкла. Нещо… някакъв звяр нахълта преди малко. Иди малко по-натам, ще стигнеш до прозореца на дамската тоалетна. Оттам е по-лесно, дори ще има щайги, на които да стъпиш. Ще ти помогна, става ли?

— Да, благодаря ти. Слава Богу, че те намерих.

Елън я дари с усмивка, достойна за най-ефектните филми на ужасите — израз едновременно на благодарност, на странно покорство и най-вероятно на дълбоко вкоренен страх, след което със сведена глава се затътри в указаната посока. Дванайсет часа по-рано беше въплъщение на идеалната майка-домакиня от предградията, тръгнала за почивка на езерото Тахо. Тогава навярно единствената й грижа е била в какъв ред да покаже на останалите курортисти новите си летни дрешки от „Талбот“, а на мъжа си — бельото марка „Викторияс сикрет“. През деня щеше да се пече на слънце с децата, през нощта щеше да се отдава на интимния си партньор, щеше да пише картички до приятели: „прекарвам си страхотно“, „въздухът е толкова чист“, „иска ми се да сте тук“ и т. н. Само след половин денонощие се беше превърнала в жалко подобие на бежанец от войната, в жена, състарена от мъки и страдания, търсеща изход от кървавата баня, в която я бяха натикали.

А Мери Джаксън, сладката принцеса, която гласува за демократите, дарява кръв веднъж на два месеца и пише стихове в свободното си време, се беше замислила дали да я пусне в сградата, или за по-сигурно да я остави да вие като куче на улицата, докато потърси съвет от мъжете. Какъв беше изводът? Че и тя беше участвала в същата война като Елън. Случи ли се нещо подобно на теб, и ти ще реагираш като другите, и ти ще се научиш да мислиш като тях. С тази разлика, че Мери нямаше да им се даде току-тъй.

Мина по коридора и се ослуша за викове, идващи от киносалона. Нищо не се чуваше. Изведнъж, точно в мига, в който отваряше вратата на тоалетната, иззад гърба й се разнесоха три изстрела. Бяха приглушени от голямото разстояние, но не щеше и съмнение, че става дума за изстрели. Тя замръзна на място, без да знае накъде да изтича. Може би щеше да се колебае още, ако не беше плачът на жената, застанала пред открехнатия прозорец.

— Елън? Какво има? Какво се е случило?

— Случи се, че съм голяма глупачка! Глупачка! Докато намествах щайгите, си ударих болната ръка!

След което силуетът отвън — на фона на боядисаното стъкло наистина ставаше дума за силует — заплака на глас.

— Дръж се, след секунда ще си вътре — успокои я Мери и се завтече към прозореца. Отмести бирените шишета и вече вдигаше прозореца, опитвайки се да измисли как Елън най-безболезнено да се качи, когато се сети за предупреждението на Билингзли: как ченгето било пораснало на ръст. „Мили Боже — беше възкликнал бащата на Дейвид, когато проумя най-сетне последните думи на стареца. — Станало е същото като с Ентрейджиън! Като с ченгето!“

„Може да си е счупила ръката — опитваше се да размишлява трезво Мери. — Може наистина да я е счупила. От друга страна…“

От друга страна Елън може би държеше да стои прегърбена, за да скрие истинския си ръст. Логично, нали?

Гущерчето, което обикновено дремеше в дъното на съзнанието й, сега изведнъж изскочи от малката си дупчица и нададе предупредителен писък. Мери си наложи да не бърза, да си остави секунда-две да обмисли нещата…, но преди да е успяла, желязна хватка я сграбчи за ръката. В следващия момент Елън разтвори широко прозореца със свободната си ръка и Мери усети как краката й се подкосяват при вида на ухилената физиономия насреща й. Лицето принадлежеше наистина на Елън, но значката, забодена на гърдите,

(„Виждам, че сте донор“)

беше на Ентрейджиън.

Това бе Коли Ентрейджиън, който по някакъв начин се беше вселил в тялото на Елън Карвър.

— Не! — изкрещя Мери и се дръпна назад, без да усеща болката от впилите се в плътта й нокти. — Не, пусни ме!

— Не и докато не ми изпееш „Заминавам със самолета“, мръснице — отвърна й съществото, приличащо на Елън Карвър. Изтегли я към рамката на прозореца, но от усилията кръв шурна през двете му ноздри.

Мери изпитваше смътното чувство, че лети из пространството, че главата й заплашително се доближава до дървената ограда насреща.

— Таксиджията надува клаксона… — пееше чудовището.

Мери успя да се предпази с една ръка, но не навреме.

Блъсна чело в дъските и докато камбаните звъняха в черепа й, тялото й се свлече на колене на земята. Нещо топло се стичаше по лицето и врата й. „Добре дошла и ти в клуба на кървящите носове“ — поздрави се мислено Мери и направи опит да се изправи.

— Толкоз съм самотна, че ми иде да запл-а-ача…

Успя да направи две широки, забързани крачки, но ченгето (защото за нея това си беше ченгето, само че с перука и грим) я хвана за рамото и я издърпа встрани.

— Пус… — понечи да извика тя, но нещото, приличащо на Елън, я стисна за брадичката и с един удар я зашемети. Подхвана я под мишниците и я задържа, преди да е паднала.

— Ама как обичам тая песен — заключи съществото и метна жертвата си през рамо, все едно беше житен сноп. — Иде ми да се разтопя от умиление. Так!

Изчезна зад ъгъла с товара си. Пет минути по-късно прашният каприс на Коли Ентрейджиън пое обратно по пътя към рудника и светлините на фаровете подновиха борбата си с непрогледния мрак. Докато минаваше покрай малкия сервиз на Харви и кръчмичката зад него, в небето се появи тънкият лунен сърп.

1.

Дори през най-тежките си години на алкохолизъм и наркомания Джони Маринвил се радваше на изключително добра памет. През 1986-а, когато се возеше на задната седалка в така наречения „купономобил“ на Шон Хътър (ставаше дума за просторен кадилак, модел ‘65-а, с който петък вечер Шон имаше навика да разкарва приятели из източен Хамптън), Джони беше преживял ужасяваща катастрофа. Шон, който беше толкова пиян, че не можеше да ходи, камо ли да шофира, беше преобърнал на два пъти купономобила в желанието си да вземе завоя между Егамогин Лейн и Магистрала Б, без да намали скоростта. Момичето, което седеше до Хътър, загина на място. Гръбнакът на Шон буквално стана на прах. Единственият автомобил, който му беше съдено да кара до края на живота си, беше инвалидната количка. Останалите не бяха пострадали тежко. Джони трябваше да е благодарен, че се отърва с леки травми и строшено стъпало. Но не за това се сещаше сега: работата беше там, че след случая само той си спомняше какво точно е станало. Изглеждаше му крайно необичайно, затова дълго време разпитваше оживелите, включително и Шон, който само цивреше и го отпращаше (Джони обаче не престана да го тормози до момента, в който не се добра до това, което искаше; до това, което смяташе, че Шон му дължи). Пати Никърсън имала някакъв бегъл спомен как Шон бил казал: „Дръжте се, задминаваме“ точно преди да се обърнат. Това беше всичко. При останалите спомените спираха преди катастрофата и започваха отначало известно време след нея, сякаш някой беше залял с мастило цели страници от паметта им. Самият Шон твърдеше, че не си спомня абсолютно нищо от момента, в който бил излязъл изпод душа и бършел запотеното огледало, за да се избръсне. Нататък следвал пълен мрак, който се разсейвал едва в болничната стая. Може би лъжеше, но Джони се съмняваше. Самият той обаче си спомняше пределно ясно всичко. Така например знаеше, че Шон не е казал: „Дръжте се, задминаваме“, а: „Дръжте се, заминаваме.“ И се беше смял, докато изричаше това закъсняло предупреждение. Смееше се и когато купономобилът наистина излетя от пътя. Спомняше си и как Пати пищеше: „Прическата ми! По дяволите, прическата ми!“, как в следващия момент колата се беше ударила с покрива в асфалта и Пати се беше озовала в скута му. Спомняше си и виковете на Бруно Гартнер. Също и трясъкът, с който покривът на кадилака се проби, как главата на Рейчъл Тиморов беше влязла в тялото й, а черепът й се беше белнал като изчистена глава лук. Костта беше застъргала по същия начин, по който скърца парчето лед между зъбите. Спомняше си и че някой се беше изпуснал. Знаеше още, че наблюдателното око и бистрата памет влизат в качествата на добрия писател, но така и не можеше да си отговори дали те правят човека писател, или напротив — писателят придобива подобни способности с времето. Навярно нямаше значение. Въпросът бе, че си спомняше много отчетливо за лайната, нищо, че точно в този миг трябваше да бъде оглушал и ослепял. Всеки жест придобиваше форма, която „полепваше“ по металната жичка на съзнанието му все едно имаше в главата си мощен магнит, който привлича метала. До нощта, в която Шон Хътър преобърна кадилака си, Джони никога не се беше оплаквал от тази си способност. Дори и след това се беше примирявал с нея… до тази вечер, когато нервите му най-сетне не издържаха и с надежда си помисли няма ли най-сетне да се намери мастило и за неговата памет.

От дървената рамка на вратата отскочиха стърготини, които поръсиха косите на Синтия. Одри беше стреляла с пистолета. Един от куршумите изсвистя на сантиметри от ухото му. В следващия миг Стив коленичи и с ръка изби оръжието й. Жената се озъби като куче, притиснато до стената, и се извърна отново към момчето, сякаш бързаше да свърши с него, докато има време.

„Хайде, давай! — подканваше се Джони. — Иди да му помогнеш! Както стори преди малко, когато застреля проклетата пума!“

Но не можеше да помръдне. Виждаше всичко, което се разиграваше пред очите му, но беше неспособен да вземе участие в събитията.

Жестовете като че ли започнаха да се припокриват и размазват един след друг, но мисълта му все тъй педантично и невъзмутимо ги отделяше отново и ги подреждаше в логическа връзка, подобно на разказ с въведение, интрига и развръзка. Стив беше скочил върху Одри, убеждаваше я да пусне момчето, сетне я хвана с една ръка през врата, с другата — за едната китка. По-нататък Джони изгуби ориентация, защото беше изхвърлен от мястото си и подобно на снаряд влетя в кабината. Разбира се, че го беше блъснал Ралф — човекът викаше с пълна сила името на сина си и не забелязваше нищо около себе си.

Джони прелетя през двете стъпала. Беше убеден, че ще получи поне няколко черепни фрактури, че ако не е вече умряло, момчето всеки момент ще предаде Богу дух, че от голямото напрежение сивото вещество на Одри е отказало да функционира и че за нея Дейвид Карвър се беше превърнал или в ченгето убиец, или в някой от неговите животински любимци. През цялото това време погледът му се движеше от точка към точка, съзнанието му приемаше картина след картина и все така грижливо, по навик, ги подреждаше една до друга. Така например забеляза широко разтворените, мускулести крака на Одри, направи му впечатление прекалено тясната й пола. Даде си сметка, че ще се озове в непосредствена близост до нея.

Прицели се на един крак, подобно на кънкьор, който си е забравил кънките. Коляното му се подгъна и той залитна към жената, опивайки се да се улови за косите й. Тя извърна глава и понечи да захапе пръстите му. В този миг (по-точно в следващия — дори сред врявата и безумието, той държеше разказът да бъде смислен и последователен) Стив изтръгна ръцете й от гърлото на момчето. Джони забеляза белите петна, които дланите и пръстите бяха оставили по кожата. Една десета от секундата по-късно инерцията го отнесе встрани. Одри така и не успя да го ухапе, което беше добре. От своя страна той не можа да се хване за косите й, а това беше зле.

В мига, в който Джони се блъсна в стената, жената нададе гърлен звук, изразяващ навярно триумф. Лявата му ръка се озова в един от отворите за прожектиране и хлътна чак до рамото в празното пространство. С ужас си представи как цялото му тяло се провира през дупката и той пропада в нищото. Изглеждаше невъзможно, отворът беше твърде тесен, но все пак мисълта му мина през ума.

Пак по това време (макар че съзнанието му отново държеше да отбележи, че не може две неща да се случат в един и същи миг) Ралф Карвър изкрещя:

— Пусни момчето ми, кучко!

Джони издърпа обратно ръката си и се облегна на стената. Стив и Ралф с общи усилия издърпаха жената далеч от Дейвид. Момчето се блъсна в стената и бавно се свлече на пода, белезите по врата му продължаваха да личат отчетливо. Синтия беше влязла в кабината и се чудеше къде по-напред да гледа.

— Поеми момчето, шефе! — подкани го задъхан Стив. Бореше се с всички сили с Одри. С едната си ръка все така я държеше за китката, с другата я беше хванал през кръста. Тя се дърпаше като необязден мустанг. — Поеми го и го отнеси далеч от…

Одри изкрещя и се отскубна от ръцете му. Ралф направи несполучлив опит да я сграбчи за шията, но тя успя да го отблъсне. Направи крачка назад, забеляза Дейвид на пода и отново оголи зъби в кучешка гримаса. Понечи да се обърне отново към жертвата си и Ралф й извика:

— Само да си го докоснала, ще те убия!

„По дяволите!“ — изруга мислено Джони и вдигна момчето, което безжизнено се отпусна в прегръдките му.

Одри погледна към Ралф, сякаш искаше да го предизвика, да види дали ще изпълни заканата си, но след секунда цялото й внимание отново се съсредоточи върху Джони. Но Стив я изпревари. Хвана я през кръста, завъртя се и двамата се озоваха лице в лице. Тя скимтеше и мяучеше като котка, от звука на Маринвил му прилоша.

Стив внезапно я пусна. Тя разпери ръце и политна назад като камък, изстрелян с прашка. Краката й напразно търсеха опора, от гърлото й се изтръгваха пронизителни котешки хленчове. Синтия, която се намираше точно зад нея, ловко залегна. Одри се блъсна в нея и падна по гръб, просвайки се върху светлото петно от линолеума — онова, върху което бе стоял прожекционният апарат. Погледна ги замаяно изпод разрошената коса, сякаш не разбираше нито коя е, нито къде се намира.

— Изведи момчето, шефе! — Стив махна в посока на стъпалата, водещи към коридора. — На тая й има нещо, станала е като животните!

„Защо «като»? — попита мислено Джони. — Та тя просто е една от тях.“ Чуваше какво му говори Стив, но така и не помръдна. За втори път през последните две минути беше като прикован за земята.

Одри се надигна и запълзя към ъгъла на помещението. Продължаваше да се зъби, все едно се беше превърнала в куче, готово да нападне. Очите й се местеха ту към Джони и изпадналото в безсъзнание момче в ръцете му, ту към Ралф или Синтия, която също се беше изправила и се притискаше към Стив. Джони се сети с тъга и умиление за пушката и пистолета, които бяха останали във фоайето. Сега си даваше сметка, че един от най-ужасните уроци, който му беше съдено да научи в тази ужасна нощ, беше колко неподготвени са хората да пазят собствения си живот. Истинско чудо бе, че наистина бяха оцелели. Поне повечето от тях. Поне засега…

— Так ах лах!

Жената заговори с глас, който едновременно внушаваше страх и излъчваше мощ — глас, който нямаше нищо общо с тона й отпреди малко, когато с много колебания и засечки им беше разказала историята си. На Джони му се струваше, че все така има пред себе си куче, което при това се е научило и да говори. Дали обаче кучето не се усмихваше? И какво представляваше тъмното петно, което се разширяваше под кожата й? На него ли му се привиждаше или наистина съществуваше?

— Мин! Мин! Мин ен тау!

Синтия погледна Стив в недоумение:

— Какво казва?

Той поклати глава в знак, че не разбира. Затова тя потърси с поглед Джони.

— Езикът на ченгето — обясни писателят. Набързо прехвърли множеството си спомени от последните часове, докато се върна на разговора си с полицая, секунда преди нападението на лешояда.

— Тимох! — тросна се той на Одри Уайлър. — Канди-лач! Не успя да възпроизведе точно репликите, но поне беше близо. Жената рязко се дръпна, за секунда по лицето й се изписа почти човешко изражение. Но после устната й отново се сбърчи и малоумната усмивка отново разтегли устните й.

— Какво й каза? — попита Синтия.

— Нямам представа.

— Шефе, трябва да изведем момчето. Веднага.

Джони отстъпи с намерението да направи точно това. Одри бръкна в джоба на сакото си и извади някакви предмети, след което впери зверския си поглед в лицето му — не в лицето на друг, а точно в неговото, в лицето на Джон Едуард Маринвил, изтъкнат писател и забележителен мислител.

— Кан тах! — извика Одри. — Кан тах, кан так! Каквото вземеш, на такова да се превърнеш! Разбира се! Кан тах, кан так, ми тоу! Дръж това! Co тах!

Когато тя разтвори шепа и му показа какво е скрила за него, мислите на Джони коренно се промениха… и все пак разумът му продължаваше да възприема всичко, което се случваше сега по съшия начин, по който можеше да възпроизведе всяка реплика и жест по време на катастрофата с Шон Хътър. И сега разумът записваше като на магнетофонна лента събитията около себе си, въпреки внезапния прилив на омраза към момчето, който го беше обзел, въпреки непреодолимото желание да навре нещо — ключът от двигателя щеше да свърши прекрасна работа — в гърлото на пречкащото се детенце, та да го разпори.

В първия момент си помисли, че това, което жената насреща му подаваше, са някакви талисманчета от сорта на дрънкулките, които ученичките закачват понякога на гривните си. Но след това забеляза, че са твърде големи, твърде тежки. Не бяха висулки, а каменни статуетки, всяка около пет сантиметра висока. Едната изобразяваше змия, другата — лешояд с прекършено крило. Изцъклени от лудост очи се взираха в него. На третия камък се виждаше плъх, изправен на два крака. И трите камъка бяха проядени, толкова бяха стари.

— Кан-тах! — изпищя Одри. — Кан тах, кан так, убий момчето, убий го веднага, убий го!

Стив пристъпи крачка напред. Жената беше концентрирала цялото си внимание върху Джони, затова го забеляза едва в последния момент. С един замах той изби камъните от шепата й и те се разпиляха на пода. Едната от статуетките — тази със змията — се разцепи на две. Одри нададе вой на ужас и ярост.

Убийствената ярост, която изпитваше Джони, се разсейваше, но не го напусна напълно. Усещаше как камъните привличат погледа му като с магнит. Сякаш го подканваха да ги вземе.

— Изведи го навън, по дяволите! — изрева Стив.

Одри се наведе да прибере статуетките, но мъжът я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си. Кожата й все така потъмняваше и се покриваше с бръчки. Джони си помисли, че процесът, който я бе променил, сега действаше в обратна посока… макар и не съвсем успешно. Одри… какво Одри? Май се смаляваше пред очите им… Джони не можеше да намери точната дума, но…

— ИЗВЕДИ ГО! — изкрещя за сетен път Стив и блъсна Джони. Това го изтръгна от налегналата го летаргия. Понечи да се обърне, но Ралф го изпревари. Преди Джони да разбере какво се случва, бащата изтръгна Дейвид от ръцете му. Сетне се затича нагоре по стъпалата и изчезна в коридора.

Одри го видя как се измъква. Изрева като ранен звяр — като отчаян звяр, поправи се Джони — и отново посегна към камъните. Стив пак я дръпна назад. Дочу се изщракване, по-скоро звук като от съдиращ се плат, дясната ръка на жената се откачи от рамото и остана в ръката на Стив.

2.

Одри дори не разбра какво й се е случило. Останала без ръка, с дрехи, потъмнели от обилната кръв, тя все така се опитваше да се докопа до статуетките, нареждайки закани на тайнствения си език. Стив стоеше скован от ужас, неспособен да откъсне поглед от онова, което държеше — женска ръка с лунички по кожата и електронен часовник на китката. Шефът му се беше гипсирал като него. Ако не беше Синтия, припомняше си по-късно Стив, Одри би прибрала камъните обратно. Един Господ знае какво щеше да се случи тогава. Макар жената да беше насочила цялата магическа енергия на амулетите към Джони шофьорът също усети въздействието й. Този път не ставаше дума за никакви сексуални желания, а само за кървави убийства.

Преди Одри да се добере до камъните, Синтия ги изрита, разпилявайки ги покрай стената. Одри отново нададе животински вой и от устата й бликна кръв. Обърна се към останалите и Стив инстинктивно отстъпи назад, вдигайки ръка пред очите си, сякаш искаше да я скрие от погледа си. Хубавото личице на геоложката се разтапяше пред очите им и като маска се смъкваше от черепа. Изцъклените й очи заплашваха да изскочат от орбитите. Кожата й почерняваше като горяща хартия и се разкъсваше на места. Но не това беше най-ужасното: то дойде, когато Стив захвърли ръката, а доскорошната й притежателка се обърна към него.

— Много съжалявам — извини се тя и мъжът проумя, че този тих, сподавен глас принадлежи на някогашната Одри, а не на чудовището, в което се беше превърнала. — Не съм искала на никого нищо да сторя. Не се докосвайте до кантахите. Каквото и да става, не пипайте кантахите!

Стив и Синтия се спогледаха. В ококорените й от уплаха очи прочете същата мисъл, която тревожеше и него: „Аз пипнах един. Два пъти дори. Не съм ли късметлийка?“ „Истинска късметлийка — отвърна й мислено Стив. Съдбата те е закриляла. Закриляла е и двама ни.“

Одри се доближи с клатушкаща походка, като същевременно се опитваше да стои по-далеч от камъните. Стив едва не се задуши от тежката воня на кръв и разложена плът. Посегна да я задържи, но не посмя — нищо, че тя вече го задминаваше и търсеше изхода от помещението. А в коридора бяха Ралф и момчето. Не можеше да стори нищо, защото пръстите му само биха потънали в пихтиестата плът. Дочу шум като от падащи капки: плътта й до такава степен се беше размекнала, че се стичаше като вода по земята. Одри се добра до вратата и се показа навън. Синтия потърси с поглед Стив, кожата на пребледнялото й лице се беше изпънала като маска. Той я прегърна през кръста и начело с Джони тримата излязоха в коридора.

Одри се добра благополучно до средата на стълбата, водеща към втория етаж, след което се изпързаля надолу. От звука, който издаде при падането си, вътрешностите им се обърнаха: все едно огромен найлонов плик с вода се беше пльоснал върху дъските. И все пак животът не я изоставяше. Започна да пълзи, косите й се спускаха пред лицето, премрежвайки взора й. В далечния край на коридора, близо до стълбите, водещи към фоайето, стоеше Ралф, прегърнал сина си.

— Застреляйте я! — изкрещя Джони. — За Бога, няма ли кой да я застреля?

— Няма с какво — отвърна Стив. — Горе е само пистолетът, но и той е празен.

— Ралф, слезте на долния етаж с Дейвид — подкани го Маринвил като на свой ред внимаваше да не се пребие. — Слезте преди…

Но нещото, което навремето се беше наричало Одри Уайлър, изглежда вече не се интересуваше от Дейвид Карвър. Добра се до сводестия вход към балкона и пропълзя през него. Почти по същото време подпорните греди, изсъхнали от пустинния климат и проядени от поколения мравки, заскърцаха под тежестта му. Стив държеше все така Синтия през кръста и гледаше да не изостава. От другия край на коридора се приближаваше Ралф. Събраха се пред входа за балкона, за да видят как съществото в окървавеното дамско костюмче се хваща за перилата. По пътя то беше прегазило надуваемата кукла, като я бе изцапало с кръв и други течности, за които останалите не искаха и да си помислят. Разтворените устни на Фрида изразяваха възмущението й.

Това, което беше останало от Одри Уайлър, се беше вкопчило в парапета, полуразпадналите се мускули се опитваха да прехвърлят през него размекнатото тяло, но в същия момент се чу силно скърцане и балконът се откъсна от подпорите. Първоначално конструкцията се приплъзна почти хоризонтално напред, все едно я бяха монтирали на релси, и повлече със себе си дори дъски от настилката в коридора. Стив и останалите се дръпнаха назад секунда преди мокетът под краката им да се разпори и пред тях да зейне огромна цепнатина като при земетресение. Летви и пирони започнаха да скърцат, дъските една по една се отпаряха, докато най-накрая балконът не се разклати. Одри се преметна през парапета и изчезна от погледите им. След секунда целият балкон се стовари в залата с грохот, смазвайки седалките. Като миниатюрна атомна гъба прахът от залата се издигна чак до тавана.

— Дейвид! — извика Стив. — Как е Дейвид? Жив ли е още?

— Не знам — рече Ралф. В замъглените му очи напираха сълзи. — Когато го изнесох от кабината, беше още жив, но сега не знам. Не мога да разбера дали диша.

3.

Всички врати на залата бяха отворени, та при падането на балкона облаците прах изпълниха и фоайето. Отнесоха Дейвид близо до една от вратите към улицата, където ставаше течение и прахът по-бързо се разсейваше.

— Сложете го на земята — посъветва ги Синтия. Опитваше се да се сети какво се правеше след това… Всъщност какво се правеше най-напред. Мислите обаче танцуваха в съзнанието й, без да могат да се съберат на едно място. Изпънете го по гръб.

Докато двамата със Стив полагаха неподвижното тяло на Дейвид върху изтънелия мокет, Ралф с надежда погледна към момичето.

— Знаете ли нещо… за всичко това?

— Зависи за кое точно. Докато работех за „Дъщери и сестри“, понаучих нещо за първата помощ и изкуственото дишане. Но ако питате дали знам защо една жена може да се превърне в маниакален убиец, а след това да се разпадне пред очите на околните, нямам никаква представа.

— Той е всичко, което ми остана, госпожице — проплака Ралф. — Всичко, което остана от семейството ми.

Синтия затвори очи и се наведе над Дейвид. Това, което усети, я изпълни с огромно облекчение — слабият му дъх леко погали лицето й.

— Жив е. Усещам, че още диша. — Вдигна глава към Рал< и му се усмихна. — Как ще го усетите! Носът ви е подут като картоф.

— Да, може би това е причината. Но всъщност бях толкова изплашен…

Ралф на свой ред се опита да се усмихне, но не можа. Вместо това тежко въздъхна и още по-тежко се отпусна на щанда за вафли и бонбонки.

— Ще му помогна — увери ги Синтия и огледа бледото личице на момчето. — Ей сега ще те върна в съзнание, Дейвид. Трябва да побързаме, нали нямаш нищо против да ти помогна?

Изви главата му леко настрани и при вида на белите петна от пръстите на Одри неволно изтръпна. Вътре в залата някакъв отломък от балкона се откачи от стената и се стовари върху останалото. Всички погледнаха по инстинкт нататък, само Синтия съсредоточено наблюдаваше Дейвид. С пръстите на лявата си ръка разтвори устата му, приведе се над него и с тези на дясната нежно прищипа носа му. Долепи уста до неговата и изпусна въздуха от гърлото си. Гърдите на момчето се повдигнаха, но щом Синтия пусна носа му, отново се отпуснаха. Тя се наведе и му зашепна:

— Върни се при нас, Дейвид. Имаме нужда от теб. И ти имаш нужда от нас.

Втори път вкара въздух в устата му и повтори:

— Върни се, Дейвид.

Вгледа се внимателно в лицето му. Дишането му се беше ускорило, така поне й се струваше, а очните му ябълки сякаш се движеха под сините вени на клепачите му. И все пак отказваше да се събуди.

— Върни се при нас, Дейвид, върни се.

Джони се огледа и някаква мисъл внезапно проблесна в съзнанието му.

— Къде е Мери? Дали балконът не се е срутил върху нея? Как мислите?

— Не е възможно — обади се Стив. — Нали беше при старчето отзад?

— И мислиш, че още ще стои при него! След всички тия крясъци? След грохота от падащия балкон?

— Като че ли имаш право — съгласи се шофьорът.

— На ти сега — ядоса се Джони. — Знаех си, че така ще се получи. Хайде, най-добре ще е да я потърсим.

Синтия не им обърна внимание. Стоеше надвесена над Дейвид и се надяваше да забележи знак, че момчето се съвзема.

— Нямам представа къде се намираш в момента, хлапе, но гледай по-бързо да си дотътриш задника при нас. Време е да скочим на конете и да бягаме.

Джони вдигна от земята двете пушки и подаде едната на Ралф.

— Остани да пазиш момчето и младата дама. Ние ей сега се връщаме.

— Ами ако не се върнете?

Джони го изгледа с недоумение, но накрая се усмихна като малко дете.

— Ако не се върнем, ще изгорите документите, ще строшите радиостанцията и ще глътнете хапчето с отрова.

— А? — не разбра Ралф.

— Откъде да знам какво да правите. Сторете, както намерите за добре. Да ти призная Ралф, ако успеем да открием госпожа Джаксън жива, значи сме достойни да влезем в учебниците. Хайде, Стив. Ще минем отляво, освен ако не държиш да изкатерим връх Балкон.

Ралф ги проследи, докато се изгубиха от погледа му и отново се обърна към Синтия и сина си:

— Какво му е, имате ли представа? Оная кучка ли го е задушила? Той има един приятел, който веднъж изпадна в кома. Момчето се оправи, всички казваха, че било същинско чудо, но не бих пожелал подобно нещо и на най-големия си враг. Мислите ли, че и Дейвид е изпаднал в кома?

— Според мен дори не е в безсъзнание, камо ли в кома. Виждате ли, че клепачите му мърдат? По-скоро е потънал в дълбок сън… или в някакъв транс.

Синтия вдигна глава и погледите им се срещнаха за миг. Ралф клекна на свой ред, от другата страна на момчето. Погали челото му и отмести кичур коса. После долепи устни до челото му.

— Върни се, Дейвид — подкани го той. ~ Моля те, върни се.

Момчето тихо издиша през отворената си уста. Под затворените му клепачи очите му продължаваха да играят.

4.

В мъжката тоалетна откриха мъртва пума с глава наполовина отнесена от куршумите, както и мъртвия ветеринар. В дамската тоалетна не намериха нищо… или поне така му се стори на Стив.

— Светни натам — каза му Джони. — Не, не прозореца, под него.

Стив насочи фенерчето към бирените шишета, наредени изправени покрай стената.

— Алармената инсталация на доктора — отбеляза Маринвил. — Не са паднали, а някой ги е свалил. Интересно.

— Дори не бях забелязал, че ги няма на перваза. Червена точка, шефе.

— Ела тук. — Джони прекоси помещението и застана пред стъклото. Вдигна прозореца, подаде глава навън, след което мръдна встрани да направи място на Стив. — Опитай се да си спомниш как точно те посрещнахме в този приказен дворец. Какво направи, преди да влезеш в тоалетната? Спомняш ли си?

Стив кимна.

— Разбира се, че си спомням. Двамата със Синтия сложихме щайгите една върху друга, за да се качим по-лесно. След това избутах едната обратно на земята, та ако случайно дойде ченгето и ги види една връз друга, да не се сети, че сме вътре.

— Точно така. А сега какво виждаш?

Стив реши да използва фенера, но всъщност не се налагаше; вятърът наистина беше утихнал и облаците прах се бяха разсеяли. Дори луната срамежливо се подаваше.

— Отново са една върху друга — увери се той и в следващия миг тревожно погледна към Джони. — По дяволите! Докато сме се занимавали с Дейвид, Ентрейджиън е дошъл и… — „я е отвлякъл“ беше това, което искаше да каже, но не довърши, понеже шефът му поклати глава в знак на несъгласие.

— Това не е правилният извод. — Джони отново насочи фенера към бутилките. — Нито една не е счупена. Някой ги е подредил до стената. Кой би могъл да е? Одри? Не, тя вървеше в другата посока, подир Дейвид. Билингзли? Няма как, като се има предвид в какво състояние го оставихме. Остава Мери, но ще тръгне ли тя да отваря точно на ченгето?

— Съмнявам се.

— И аз се съмнявам. Мисля, че ако ченгето наистина се беше показало на прозореца, Мери щеше да се разпищи, та и мъртвите да я чуят. Пък и защо ще се занимава с щайгите? Коли Ентрейджиън е два метра висок, ако не и повече. Никакви щайги няма да са му нужни, за да влезе през прозореца. За мен двете щайги означават или че някой по-нисък е влязъл или че са някакъв капан, или и двете заедно. Може и да си въобразявам, но…

— Значи има и други хора като Одри.

— Може би, затова не смятам, че имаме каквито и да било улики. Пък и не мисля, че Мери ще сваля бутилките от перваза, ако си има работа с непознат. Дори бебе да реве насреща й, сигурно щеше да дойде първо да ни пита.

Стив взе фенера и го насочи към нарисуваната риба на Билингзли. Радостното настроение, което излъчваше, беше в противоречие с всичко останало. Вече не се учудваше, че рибата не му се нрави. Все едно чуваше зловещи смехове в къща с призраци. Каза си, че ще е най-добре, ако изключи фенера.

— Какво мислиш за това, шефе?

— Престани да ме наричаш „шефе“, никога не ми е харесвало.

— Добре, какво мислиш за това, Джони?

Джони се огледа, за да се увери, че са сами. Лицето му, наполовина скрито под отеклия нос, излъчваше умора и напрежение. Докато тъпчеше поредните три аспирина в устата си, Стив си даде сметка за промяната, която забелязваше у него: Маринвил изглеждаше по-млад. Въпреки всичко, което бяха преживели, писателят се беше подмладил.

Джони преглътна повторно и направи кисела гримаса.

— Мамчето на Дейвид.

— Какво?

— Напълно възможно, само помисли. Ще видиш как всичко си идва на място.

Стив възстанови цялата ужасна картина във въображението си. Нещата наистина се подреждаха. Не знаеше точно от кой момент от разказа си Одри Уайлър се беше раздалечила от истината, но разбираше, че по някое време тя… се е променила при допира си с камъните, с „кантахите“, както ги беше нарекла. Променила ли? Та тя се беше заразила със смъртоносна болест, разяла я цялата отвътре. Това, което се беше случило с нея, можеше спокойно да се случи и на Елън Карвър.

Внезапно си помисли, че ще е най-добре, ако Мери Джаксън изведнъж умре. Не смееше да го изрече на глас, но в подобен случай смъртта беше за предпочитане, нали? По-добре покойник, отколкото подвластен на кантахите. По-добре да си умреш като човешко същество, отколкото да ти отнемат камъните и да се разложиш.

— Сега какво ще правим?

— Ще се махнем от града. При първа възможност.

— Съгласен съм. Ако Дейвид още е в безсъзнание, ще го отнесем на ръце. Да тръгваме.

И двамата хукнаха обратно към централния вход на киното.

5.

Докато вървеше по Андерсън Авеню Дейвид Карвър мина покрай прогимназията. На фасадата беше изписано с жълт спрей: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“. Зави зад ъгъла и пое по Беър Стрийт. Беше странно, понеже тази улица се намираше чак на девет пресечки от училището, но в сънищата всичко е странно. Скоро щеше да се събуди в стаята си и виденията му щяха да изчезнат.

По средата на платното стояха три преобърнати велосипеда. Колелата им се въртяха от вятъра.

— Фараон рече на Йосифа: сънувах сън — обади се нечий глас, — а за тебе съм слушал, че можеш да тълкуваш сънища.

Дейвид погледна на отсрещния тротоар, където стоеше отец Мартин. Беше пиян и небръснат, държеше бутилка уиски „Сийграм“. Беше повърнал в краката си. Дейвид потръпна от отвращение. Погледът на проповедника беше празен като на мъртвец.

— Отговори Йосиф Фараону и рече: не аз, а Бог ще даде отговор за добро на фараона. — Отец Мартин вдигна шишето за наздравица и отпи. — Иди ги извикай. Сега ще разберем знаеш ли къде е бил Мойсей, когато са изключили осветлението.

Момчето продължи нататък. Мислеше да се обърне, ала го споходи необичайна и колкото и да изглежда странно, напълно реална мисъл: ако той наистина се обърнеше, щеше да види увитата в превръзки мумия, тътреща се подир него сред облак от задушливи миризми.

Затова ускори крачка.

Докато подминаваше велосипедите, му направи впечатление, че колелата на единия издават пронизителен и крайно неприятен звук: скръц-скръц-скръц. Сети се за ветропоказателя по покрива на кръчмата. Онзи в…

„Деспърейшън! Намирам се в Деспърейшън и това е видение! Заспал съм, докато се опитвах да се моля, намирам се на последния етаж в старото кино!“

— Сред вас ще се надигне пророк и ясновидец — каза някой.

Дейвид отново погледна към отсрещния тротоар. На табелата за ограничение на скоростта беше окачена мъртва котка, по-точно мъртва пума. Имаше човешка глава, която пък принадлежеше на Одри Уайлър. Очите й се извъртяха уморено към него и момчето си помисли, че аха-аха ще му се усмихне.

— Но ако вие кажете: „Нека си потърсим други богове“, няма да научите нищо от него.

Дейвид с погнуса отмести поглед. От неговата страна на улицата, пред къщата на приятеля му Брайън (тя никога не е била на Беър Стрийт, но сега правилата на играта явно бяха променени) беше застанала сладката Пай. Притискаше Мелиса Сърчицето до гърдите си.

— В крайна сметка това се оказа Торбалан — рече му тя. — Сега сам разбираш, нали?

— Да, Пай, разбирам.

— Побързай, Дейвид. Торбалан те преследва.

Миризмата на изсъхнал бинт и екзотични ухания ставаше все по-осезаема и Дейвид ускори още повече крачка. Насреща живият плет беше разсечен по средата и започваше пътеката на Хо Ши Мин. Навремето мястото не се отличаваше с нищо, освен с думите: „КАТИ + РЪСЕЛ — ВЛ“, надраскани с тебешир на тротоара. Сега обаче входът се охраняваше от антична каменна статуя, твърде голяма, за да мине за кантах. Това тук си беше „кан так“ голямо божество. Представляваше чакал с наклонена глава, огромна, озъбена уста и очи, изцъклени като на герой от анимационно филмче, изпълнени със злоба и гняв. Едното му ухо липсваше. Езикът, подаващ се от устата, представляваше човешка глава главата на Коли Ентрейджиън.

— Нека страх те изпълни и не посмееш да поемеш по пътеката — каза ченгето, висящо от устата на чакала, щом Дейвид се приближи. — Ми-тау, кал де лах, страхувай се от безформеното. Има и други богове освен твоя — кан тах, кан так. Знаеш, че говоря истината.

— Да, но моят Бог е силен — отвърна му Дейвид, все едно разговаряха като приятели. Бръкна в зейналата паст на звяра и сграбчи човекоподобния език. Ентрейджиън запищя — чуваше го и го усещаше по вибрациите в дланта си, все едно държеше командната ръчка на електронна игра. Секунда след това цялата глава на чакала безшумно експлодира и се разтопи в ослепителен сноп светлина. Остана само каменна буца, напомняща на човешка глава.

Дейвид пое нагоре по пътеката. Направиха му впечатление необичайните растения, които го заобикаляха — растения, каквито никога не беше срещал в Охайо: високи кактуси, ниски кактуси, все пращящи от сок, руски трън… Иззад храстите встрани от пътеката излезе майка му. Лицето й беше черно и набръчкано, досущ разтапяща се маска. Очите й унило гледаха в земята. При вида й Дейвид изпита ужас и мъка.

— Да, да, твоят Господ е силен — каза майка му, — спор да няма. Но виж какво стори той с мен. Трябва ли да се възхищаваме на подобна сила? Струва ли си изобщо да имаме Бог като него?

Протегна ръце към него и разтвори наполовина разложените си длани.

— Господ не е сторил това — заплака Дейвид. — Сторил го е полицаят!

— Но Господ му позволи да го стори — отвърна му ядосано тя и едната от очните й ябълки се откъсна. — Същият този Господ, който позволи на Ентрейджиън да блъсне Кирсти по стълбите и сетне да я закачи за кука на стената. Що за Господ е той? Обърни гръб на него и приеми моя. Моят поне не се свени да признае своята жестокост.

Ала целият този разговор — не само молбите й, но и нейният високомерен, заплашителен тон до такава степен се различаваше от спомените за майка му, че Дейвид продължи нататък. Трябваше да продължи, защото мумията все така го преследваше. Вярно, тя вървеше бавно, но беше наясно, че всичко това е само начин да го забавят: мумията беше използвала своите стари египетски магии, за да поставя различни препятствия по пътя му.

— Стой далеч от мен! — изкрещя майка му. — Стой далеч или ще те превърна в камък, увиснал от устата на Господ! Ще бъдеш канатах в устата на кантак!

— Не можеш да го направиш — отговори й хладнокръвно Дейвид. — И никаква майка не си ми. Майка ми е заедно със сестра ми, горе в Небесата, при Господ.

— Какъв майтап! — захили се гниещият труп. Гласът му гъргореше, също като този на полицая. Плюеше кървави храчки и зъби. — Раят е само някаква шега, измислица, за която да си говорите с отец Мартин, стига все така да му купуваш бира и уиски. Раят е реален колкото рибата и конят на Том Билингзли! Да не кажеш, че си се хванал на въдицата? Умно момче като теб! Хвана ли се? О, Дейви! Не знам да се смея ли, да плача ли… — Вместо това обаче заканително му се ухили. — Няма рай, няма живот след смъртта… не и за такива като нас. Само боговете-кантаки, кантахи могат…

Едва сега Дейвид проумя, че единствената цел на подобна объркана проповед е да го задържи. Така мумията щеше по-лесно да го настигне и да го задуши до смърт. Пристъпи напред, хвана омекналата глава и я стисна между пръстите си. Сам се учуди на смеха си в този миг — сети се за онези побъркани проповедници от кабелните телевизии, които стискаха с две ръце главите на вярващите, дърпаха ги, все едно вадят ряпа от земята: „Болести, излизайте! Тумори, излизайте! Ревматизми излизайте! В името на Христа!“ Отново проблесна безшумна светкавица, този път пред него не остана нищо — беше сам насред пътеката.

Дейвид продължи нататък. Мъка тежеше на душата и сърцето му, умът му все така премисляше чутото от устата на майка му: „Няма рай, няма живот след смъртта, не и за такива като нас“. Можеше да е истина, а можеше и да не е. Нямаше как да разбере. Но съществото също така бе казало, че Господ е позволил майка му и сестра му да бъдат убити, а това беше истина… нали?

„Е, може би. Откъде би могло едно малко дете да знае отговора на подобни въпроси?“

Беше стигнал до разклонения дъб с виетконгската вишка. Под дървото стоеше захвърлена сребърночервена обвивка от бонбонче „Тримата мускетари“. Дейвид се наведе, вдигна хартийката и я натика в устата си, за да изсмуче, каквото беше останало от шоколада. „Вземете, яжте проговори отец Мартин в съзнанието му, по-скоро като спомен, отколкото като глас, а това го успокои донякъде. — Това е моето тяло, което за вас се дава и за много други.“ Дейвид отвори очи, уплашен да не би все пак да види пред себе си пияния отец Мартин, но преподобният го нямаше.

Изплю хартийката и се покатери на вишката. Продължаваше да усеща в устата си приятния вкус на шоколада. В ушите му кънтеше рокмузика.

Някой беше седнал по турски на дървената платформа и гледаше към Беър Уудс. Беше заел същото положение, в което имаше навик да седи Брайън — с кръстосани крака и брадичка опряна върху дланите — та Дейвид за момент беше сигурен, че пред него е старият му приятел, само че пораснал. Стори му се съвсем нормално. Един млад мъж на мястото на Брайън не беше с нищо по-странен и различен от гниещото тяло на майка му или от пумата с главата на Одри Уайлър, дори беше много по-лесен за възприемане.

Младежът беше преметнал през рамо старомоден радиоапарат. Върху кожения калъф бяха залепени две лепенки: на едната се виждаше усмихнато лице, другата изобразяваше хипарския знак на мира. Музиката идваше от малкия външен говорител. Звукът беше метален, но все пак музиката си я биваше: здрави барабани, убийствен риф и типичен рокаджийски вокал: „Чувствах се… толкова зле… питах семейния лекар какво ми е…“

— Брай? — проговори Дейвид, докато се качваше на площадката. — Ти ли си?

Мъжът се обърна. Беше слаб, под бейзболната му шапка се подаваха тъмни коси; носеше дънки, сива тениска и огледални слънчеви очила — Дейвид виждаше собственото си лице в стъклата. Това беше първият човек в този… каквото и да е… когото не познаваше.

— Брайън го няма, Дейвид — отговори мъжът,

— Кой сте вие тогава? — Помисли си, че ако и мъжът започне да се разлага или да кърви като Ентрейджиън ще скочи веднага от дървото, пък, ако ще и мумията да го дебне наоколо. — Това си е нашето местенце, на двама ни с Брайън.

— Брайън не може да бъде при нас. Той е жив, нали разбираш.

— Не — възрази Дейвид, но за свой ужас осъзна, че го разбира.

— Какво каза на Маринвил, щом се опита да говори на койотите?

На Дейвид му трябваха секунда-две да си припомни.

— Казах му да не им говори на езика на мъртвите. С тази разлика, че не бях точно аз, който…

Мъжът със слънчевите очила махна с ръка.

— Начинът, по който Маринвил се опита да говори, прилича на езика, който използваме ние двамата: „си ем, тоу ен кан де лах“. Разбираш ли ме?

— Да. „Ние говорим на езика на безформеното.“ Езика на мъртвите. — Дейвид потръпна. — Значи аз също съм мъртъв… така ли?

— Не позна. Изпускаш една обиколка. — мъжът засили звука на радиото… — „Казах, докторе… Господин М. Д… и се усмихна. — Раскалс,“ — обясни той. — „Феликс Кавалиере изпълнява вокала. Харесват ли ти?“

— Да — отговори му Дейвид напълно откровено. Имаше чувството, че цял ден да слуша песента, няма да му омръзне. Напомняше му за морски плаж и страшни мацки по бикини.

Мъжът с шапката на янкитата се заслуша в музиката, сетне изключи радиото. Едва тогава Дейвид забеляза назъбения белег от вътрешната страна на дясната му китка, все едно непознатият се беше опитвал да пререже вените си. После му мина през ума, че човекът може и да е успял да се самоубие: нали се намираха в страната на мъртвите.

Отново го полазиха тръпки.

Мъжът свали шапката си, избърса потта от врата си, после я върна на главата си и изгледа Дейвид със сериозно изражение:

— Тук наистина е страната на мъртвите, но ти си изключение. Ти си специален гост. Много специален.

— Кой сте вие?

— Няма значение. Да речем един от многото почитатели на Раскалс и Феликс Кавалиере — отказа да се представи непознатият. Огледа се, въздъхна и направи кисела гримаса. — Но ще ти кажа едно нещо, млади човече: хич не се изненадвам, че страната на мъртвите се оказва в предградията на Колъмбъс, Охайо. — Очите му отново се спряха върху Дейвид и усмивката му угасна. — Мисля, че е време да заговорим делово. Между другото, като се събудиш, ще те боли гърлото и в началото може да не знаеш точно къде се намираш. В момента те носят до камиона, с който Стив Еймс пристигна в града. Нещо ги кара да напуснат възможно най-бързо „Американският запад“.

— Защо сте тук?

— За да съм сигурен, че знаеш защо си дошъл… поне като за начало това е достатъчна причина. И така, да те попитам: защо дойде?

— Не знам какво…

— Ако обичаш — прекъсна го непознатият. Стъклата на тъмните му очила проблеснаха. — Ако не знаеш, значи здравата си загазил. Защо изобщо си дошъл на земята? Защо те е създал Господ?

Дейвид изпадна в недоумение и покруса.

— Хайде, хайде! — подкани го нетърпеливо непознатият. — Това са въпросите с лесните отговори. Защо те е създал Господ? Защо е създал мен? Защо Господ изобщо е създал човека?

— За да го обичат и за да му служат — изрече бавно Дейвид.

— Добре, така да бъде. Поне за начало. А какво представлява Господ? Какво си разбрал за Него?

— Не искам да кажа — сведе очи момчето, сетне отново погледна към мъжа (който неизвестно защо му изглеждаше познат) със сериозното изражение. — Страхувам се да не сбъркам — поколеба се за секунда, но накрая изплю камъчето: — Страхувам се вие да не сте Господ.

Човекът се изсмя доволно.

— В известен смисъл това, което каза, е доста смешно, но няма значение. Да не се отклоняваме от въпроса. Какво знаеш за естеството на Бога, Дейвид? Какъв е твоят личен опит от връзката ти с Него?

С голямо нежелание Дейвид отговори:

— Господ е жесток.

Отново погледна в краката си и преброи бавно до пет. И след като не го порази гръм, осмели се да вдигне очи. Мъжът с дънките и сивата фланелка го гледаше все така сериозно, дори напрегнато, но в никакъв случай ядосано.

— Прав си, Господ е жесток. Рано или късно се забавяме, мумията почти ни догонва и Господ се оказва жесток. Защо е жесток, Дейвид?

За секунда не можа да отговори — докато си спомни една от репликите на отец Мартин, изречена, когато телевизорът в ъгъла предаваше без звук някаква контролна среща по бейзбол.

— Жестокостта на Господ ни извисява — отвърна.

— Ние сме мината, а Господ — миньорът, така ли?

— Ами…

— И всяка жестокост е за добро?

— Не, едва ли би могла да бъде добро! — възрази Дейвид. В съзнанието му му възкръсна споменът за Пай, окачена на куката. — Пай, която заобикаляше мравките по тротоара, да не би да ги настъпи.

— Как се нарича жестокостта, плод на омраза?

— Злоба. Кой сте вие, господине?

— Няма значение. Кой е баща на човешката злоба?

— Дяволът…, а може би онези божества, за които майка ми говореше.

— Махни ги ти тия кантахи и кантаки, поне засега. Имаме да се занимаваме с по-важни въпроси, затова държа да се съсредоточиш. Какво представлява вярата?

На този въпрос отговорът наистина беше лесен.

— Материя, от която са изтъкани надеждите ни. Доказателство за всичко онова, което не сме видели с очите си.

— Да. А кое определя вярващия?

— Хм… любовта и примирението, предполагам.

— А кое е обратното на вярата?

Това беше труден въпрос, същинска главоблъсканица. Като онези проклети тестове: посочете, „а“, „б“, „в“ или „г“. Само дето тук дори не бяха посочени възможните отговори.

— Може би неверието? — предположи Дейвид.

— Не, не неверие, а безверие. Първото е естествена реакция, докато второто е следствие на съзнателен избор. A когато човек е изпаднал в безверие, Дейвид, кое е естественото състояние на духа му?

Той се замисли за известно време, но поклати глава:

— Не знам.

— Напротив, знаеш.

Момчето отново се замисли и стигна до извода, че е така.

— Изпадналият в безверие изпада в отчаяние!

— Точно така. Погледни надолу, Дейвид!

Той се подчини и смаян установи, че виетконгската вишка не е вече на дървото. Вместо това се носеше във въздуха, също като вълшебно килимче от дъски, реещо се над просторните и пусти поля. Тук-там сред редици от сивкави и голи храсти и дървета се забелязваха къщи. Имаше един фургон с надпис на вратата, според който вътре живеел пияч на ракия и свирач на револвер; другата сграда беше ламаринената барака, която бяха подминали по пътя си към града; следваха общинските служби, кръчмата „Жълтиците на Бъд“. Ухиленият тарикат с гърнето злато се перчеше от желязната рамка.

— Почвата е отровена — обясни мъжът с бляскавите слънчеви очила. — В сравнение с нещата, които са се вършели тук, Хирошима е едва ли не детска игра. Земята никога няма да се изчисти. Ала всичко трябва да се събори и изкорени, а почвата — да бъде поръсена със сол и изорана дълбоко. Знаеш ли защо?

— За да не се разпростре отровата ли?

— Не, няма как. Злото е крехко и глупаво, натрови ли се веднъж екосистемата, то от само себе си умира.

— Тогава защо…

— Защото отровената земя е плод на перверзни умове и обида на Господа. Сега погледни пак.

Дейвид отново се подчини. Бяха оставили къщите зад себе си и вишката кръжеше над дълбок изкоп. Приличаше на огромна рана, която е гноясала и заразила плътта. Склоновете, насечени от зигзаги, приличаха на стълби; отвисоко рудникът приличаше на пирамида, само че обърната. По хълмовете на юг стърчаха няколко бора, само покрай изкопа имаше зеленина. Откъм близкия край — Дейвид прецени, че това е северната страна на рудника, ако отровеното поле беше Деспърейшън — огромните стъпала се бяха подронили в основата си. Там, където навремето са се откроявали ръбовете им, сега се бяха образували стръмни сипеи. Точно до свлачището и не много далеч от широкия макадамов път, водещ началото си от рудника, зееше голяма черна дупка. При вида й Дейвид инстинктивно почувства опасност. Сякаш някое огромно чудовище бе заровено под земята и сега беше отворило око. Самото свлачище наоколо също го караше да се чувства неспокоен. Защото изглеждаше… някак… умишлено предизвикано.

В дъното на изкопа, под самия отвор на зеещата дупка, бяха паркирани товарни камиони, багери, джипове и всъдеходи, напомнящи на танкове от времето на Втората световна война. В близост се издигаше ръждясала ламаринена постройка. Табелата на вратата гласеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ГЪРМЯЩА ЗМИЯ НОМЕР 2. ОСИГУРЯВАМЕ РАБОТНИ МЕСТА И ФИНАНСОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ ЗА БЮДЖЕТА НА ЦЕНТРАЛНА НЕВАДА ОТ 1951.“ Вляво от металната сграда се забелязваше бетонен куб. Надписът на него беше по-кратък:

Между двете сгради беше паркирана прашната кола на Коли Ентрейджиън. Шофьорската врата зееше отворена, лампата на тавана осветяваше вътрешността на,купето, напомнящо на кланица. На таблото беше закачено пластмасово мече с мърдаща главица.

— Знаеш кое е това място, нали, Дейвид?

— Това ли е „Китайският рудник“?

— Да.

Приближиха се до отсрещния склон и Дейвид се увери, че по своему рудникът е в много по-окаяно състояние дори от безплодното поле на север. Нямаше цели камъни или по-големи скални отломъци, не и докъдето поглед стигаше. Всичко беше превърнато в ситен чакъл с потискащо жълт цвят. Отвъд паркинга и постройките се забелязваха дори купчини от още по-ситно натрошен материал.

— Какви са тези големи стъпала, които водят към дъното на ямата?

— Тераси. Служат за обиколен път за по-тежките машини, но основната им цел е да ограничат свличанията.

— Не изглежда да са си свършили добре работата — посочи Дейвид зад гърба си. — Там също — показа в противоположната посока. Наближаваха нов участък, в който огромното стълбище беше изчезнало под огромен сипей от скални отломъци.

— Целият склон е поддал.

Виетконгската вишка бавно прелетя над участъка на свличането. От другия му край Дейвид забеляза мрежи от черни кабели, напомнящи на огромни паяжини. Едва когато се приближиха, видя, че нишките всъщност представляват гумени тръби.

— Трябваше да сменим „дъждовните птици“ с емитери. Мъжът говореше с тон на човек, който рецитира заучен наизуст текст. Дейвид внезапно се сети, че непознатият повтаряше думите на Одри Уайлър. — Няколко орела умряха.

— Няколко ли? — повтори Дейвид репликата на господин Билингзли.

— Добре де, всичко на всичко четиридесет. Не може да се говори за уникални екземпляри, пък и в Невада орли винаги е имало с много. Виждаш ли с какво са заменили дъждовните птици, Дейвид? Големите тръби са разпределителните глави — да речем, кантаки.

— Големи божества.

— Да! А маркучите са емитерите. Кантахи. От тях капе слабо концентриран разтвор на сярна киселина. С негова помощ се отделя рудата … и се разяжда земята. Дръж се, Дейвид!

Виетконгската вишка се удари в склона и момчето трябваше да се хване за края на дъските, иначе щеше да изхвърчи. Не му се искаше да падне върху тази изсмукана земя.

Отново се спуснаха надолу и минаха над ръждясалата постройка, склада с експлозивите и струпалите се една до друга край пътя машини. Нагоре по склона, над зеещата дупка,започваше голям участък, надупчен с по-малки отвори. Бяха поне петдесет, може би повече. От всеки се подаваше пръчка с жълт връх.

— Това да не е най-голямата къртича колония в света?

— Казва се участък за взривяване. Точно тук се провежда истинската миньорска дейност. Всяка от тези дупки е метър широка и десет дълбока. Пъхат във всяка от дупките пръчка динамит с детонатор. След това в дупките се изсипва смесен с течно гориво, под формата на гранули, АНБ — амониев нитрат. Мръсниците, които вдигнаха във въздуха федералната сграда в Оклахома Сити, използваха АНБ.

Мъжът с бейзболната шапка посочи склада:

— Вътре е пълно с АНБ. В момента динамит няма — изразходваха всички налични запаси в деня, преди да започне цялата история — но е пълно с АНБ.

— Не мога да разбера защо ми разправяте всичко това.

— Няма значение, само слушай. Виждаш ли дупките за взривовете?

— Да, приличат на очи.

— Точно така. Изкопани са в порфира, който е под формата на кристали. Когато АНБ-то бива взривено, цялата скала става на парчета. В отломъците се съдържа рудата. Разбираш, нали?

— Да.

— Скалният материал се отнася до кошовете, а разпределителните глави и емитерите — кан тах, кан так — се прекарват над тях и се пускат в действие. Но погледни на какво се натъкнаха след една от взривителните операции!

Мъжът посочи голямата дупка и Дейвид усети изведнъж как студена пот избива по гърба му. Дупката сякаш го зяпаше като малоумен човек, който го кани в дома си.

— Какво е това? — попита с половин уста, но предполагаше, че сам се сеща.

— „Гърмяща змия номер 1“. Известна е също като „Китайската мина“, „Китайската шахта“ или „Китайската галерия“. Последните взривове разкриха входа й. Екипът беше, меко казано, изненадан. Никой в минния бизнес по тия места не е вярвал особено на старите истории. Към края на миналия век от „Диабло Къмпани“ твърдяха, че „номер 1“ е била затворена поради изчерпване на залежите. Но тя се е намирала тук, Дейвид, под земята. А сега…

— Наистина ли я обитават духове? — попита с треперещ глас Дейвид. — Така е нали, вътре има духове?

— О, да — съгласи се човекът с бейзболната шапка.

— Каквото и да възнамеряваш да ми разкажеш, не искам да слушам! — извика Дейвид. — Искам да ме върнеш обратно на земята! При баща ми! Повдига ми се от това! Повдига ми се от тази страна на…

Изведнъж замлъкна. Ужасна мисъл го споходи. Страната на мъртвите, така беше казал непознатият. Беше нарекъл Дейвид изключение. Но това означаваше…

— Отец Мартин… Видях го по пътя към гората. Той…

Мъжът хвърли поглед към радиото, после вдигна очи и кимна.

— Умря два дни, след като заминахте.

— Беше ли пиян?

— Към края беше вечно пиян. Също като Билингзли.

— Самоубийство ли е било?

— Не — отговори човекът с шапката и сложи ръка върху рамото на Дейвид. Ръката му беше топла, очевидно не принадлежеше на мъртвец. — Ако не друго, не и умишлено самоубийство. С жена си отишли на пикник на морския бряг. Хапнали, пийнали, а той отишъл да поплува… и така и не излязъл.

— Върни ме обратно — помоли тихичко Дейвид. — Много ми дойде от толкова смърт.

— Отровената земя е обида на Господ — настоя непознатият. — Знам, че е тежко, Дейвид, но…

— Тогава, нека Господ я прочисти! — възкликна ядно момчето. — Не е честно да иска от мен да го сторя, след като уби майка ми и сестра ми…

— Той не ги…

— Не ме интересува! Хич не ме е грижа! Дори да не ги е убил Той, стоял е настрана и не се е намесил!

— Това също не е вярно.

Дейвид затвори очи и с длани закри ушите си. Отказваше да слуша повече. И все пак гласът на мъжа неумолимо проникваше до слуха му. Да се скрие от него беше също тъй невъзможно, както е било невъзможно и на Йона да се скрие от Господ. Господ знаеше как да следва дирята като ловджийска хрътка. А Господ беше жесток.

— Защо си на земята? — попита го гласът, сякаш идващ от съзнанието му.

— Не те чувам! Не те чувам!

— Родил си се на земята, за да обичаш Господ…

— Не!

— … И да му служиш.

— Не! Майната му. Господ! Майната на любовта му!

— Господ не може да те накара да направиш нещо, което сам не искаш.

— Спри! Не искам да слушам, не искам нищо да решавам! Чуваш ли? Чуваш…

— Ш-шт. Слушай!

И против желанието си Дейвид се заслуша.